К Р Ъ С Т Ю П А С К А Л Е В К Р Ъ С Т Е В ФАКУЛТАТИВЕН № 10643

Дисциплина: ”Социална психология на масовото поведение”

Д. Г Р А Д Е В

СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

НА

МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ

СОФИЯ 2000 г.

I I I

П О Т О К

П С И Х О Л О Г И Я

ВТУ ”Св. Св. Кирил и Методий”

Проблематиката на масовото поведение включва широк кръг от

относително самостоятелни явления като: тълпите, социалните движения,

ситуативните безредици, протестите и др. сродни епизоди на социалните

вълнения като паниките и масовите психози.

Повечето от епизодите на масовото поведение са отговор на реално

съществуващи социални проблеми. Те варират от груповата и масовата реакция

на спонтанно недоволство до организираната неинституционална активност,

целяща разрешаването на критичните проблеми, с които се сблъскват големи

групи от хора.

Наличието на деструктивност, агресивност и антихуманност в епизодите

на масово поведение се определя от цялостния социален контекст. Степента на

развитие на обществото, изградеността и устойчивостта на законите,

демократичните институции, политическата и нравствена култура — това са главните ограничители за възникването на деструктивни масовоповеденчески

феномени.

От друга страна, масовото поведение (както и всеки друг социален

феномен) може да бъде манипулирано от идеологически, политически и

религиозни позиции.

Като относително автономна област на масовото поведение е

изследването на появата му в сферата на неочаквани ситуации в обществения

живот и по-точно: спонтанността на човешкото поведение при катастрофи,

природни и социални бедствия, масови епидемии и други застрашаващи и

неестествени за всекидневието обстоятелства.

I. MAСОВОПОВЕДЕНЧЕСКИТЕ ЕПИЗОДИ:

ВЪВЕДЕНИЕ В ПРОБЛЕМНАТА ОБЛАСТ

Ранните опити за обяснение на масовото поведение:

Густав Льобон и стигмата за ирационалното поведение на тълпите.

Краят на XIX и началото на XX в., са периода, през който се правят

първите опити за теоретично обяснение на процесите и феномените на масовото

поведение от формиралата се “Романска изследователска школа”, представена

от група автори, пишещи на френски и италиански език. С тази школа се

свързва началният етап от зараждането на Социалната психология като наука,

като за основна предметна област се е приемало поведението на човека,

включен в необичайното за всекидневието групиране от хора, квалифицирано

като “тълпа”.

През 1895 г. Г. Льо Бон побликува кн.”Психология на тълпата”, в която

изследва поведението на масите и вижда в тяхното пробуждане заплаха за

цивилизацията. ”...когато структурата на една цивилизация прогние, винаги

масите са тези, които водят до нейното събаряне. При това положение може

ясно да се види тяхната основна мисия...”(Le Bon, 1986)

“Тълпата — маса” съществува на психологическа основа и именно с тази своя същност тя се вгражда в проточането на социалния живот и по-специално в

неговата масово — политическа динамика. Тази реално действаща, но малко

познавана социална сила, Льо Бон прави предмет на необичайната за времето

социално — психологическа теория на масите.

Според Льо Бон най-голямата особеност на психологическата тълпа е

фактът, че “независимо какви индивиди я съставляват, доколко техния начин на

живот, техните професии и характери или техния интелект си приличат или се

различават, самият факт, че те са трансформирани в тълпа, им придава

колективно съзнание, което ги кара да чувстват, мислят и дейсват по начин

твърде различен от този, по който всеки един индивид би се чувсвал, мислил

или действал самостоятелно. Има известни идеи и чувства, които не се

пораждат и не преминават в действия, освен при случаите, когато индивидите

образуват тълпа”.(Мoskovici, 1985, p. 6)

Появата на организирана (психологическа) тълпа Г. Льо Бон обяснява

чрез процеса на преход от хетерогенност към хомогенност на съставящите я

единици. Льобон смята, че в колективното съзнание интелектуалните

способноси на отделните индивиди, а в последствие — и тяхната индивидуалност като цяло са отслабени, в резултат на което първоначалното

състояние на хетерогенност се заменя със хомогенност, като несъзнателните

личностни качества вземат превес. ( Мoskovici, 1985, p. 8)

Неизбежен процес, присъщ на всяка организирана тълпа, твърди Льо

Бон, е психологическата зараза. Попаднал в тълпата, човекът се приема като

безсилен за съпротива срещу избухващата поведенческа зараза. Неговата

пасивност спрямо нашествието на обкръжението е психологическа

предпоставка за появата на «колективния дух» на всяка възникваща тълпа.

Самият факт на съществуване на псих. зараза внася в разбирането за тълпата

белега на болното съществуване.

Льо Бон подчертава, че изолираният индивид става част от тълпата, чрез

отпадането на онези характеристики, които съставляват неговата автономност,

т.е. цялостното съдържание на съзнателната част у личността, различаваща

човек от човек в нормалния код на всекидневието. Индивидът не приема ново

качество в тълпата, а по-скоро се освобождава от повърхностния слой, наложен

му по неизбежност от стандартите на цивилизования живот. »Той повече не е

това, което е, а е станал автомат, престанал да се ръководи от своята воля». ( Le

Bon, 1986, р. 12) В тълпата индивидът деградира, неговият интелектуален

самоконтрол рязко намалява и изчезва.

Друг закономерно съществуващ феномен в организираната тълпа, от

който също така, както и от появата на заразата, зависи слабият контрол върху

поведението на индивидите, е анонимността. ”Тълпата е анонимна, а в резултат

на това — безотговорна”. ( Le Bon, 1986) Липсата на чувство за отговорност увеличава силата на тълпата.

В анализа на тълпите Льо Бон отделя обстойно място и придава

съществено значение на проблема за лидерите. Тълпите и техните лидери са

единно цяло.

Лидерът се появява и съществува като автономна сила не толкова въз

основа на някакви особени лични качества, а по-скоро като отговор на

неотменната потребност на тълпите от вяра в обожествен водач. Схващанията

на Льо Бон за тълпата и нейните лидери са свързани до голяма степен с

феномена на внушението.

Готовността за възприемане на волята на водача е атрибутивно свойство

на тълпата и именно затова тя е “роб на импулсите, които получава”. ( Le Bon,

1986 р. 18)

Психологическата тълпа е манипулативна, т.е. поддаваща се на

внушение, защото няма своя вътрешна стратегия на поведение, присъща на

съзнателния човек и социалните институции. Веднъж възникнала, “тълпата — маса” живее кратко, далеч недостатъчно за формиране на закономерни връзки с

обществото като цяло.

Психологическата тълпа е лесен терен за завземане от лидерите и поради

това, че е неспособна за адекватни разсъждения и критичност.

Мисленето на тълпата е образно и логически непоследователно и се

свежда до елементарни формално — логически операции, с които борави примитивният човек.

Друга характеристика на тълпите, която улеснява подчинението им на

лидерите, се отнася до склонността да се преувеличават чувствата. Ниското

духовно равнище на емоционалния живот на тълпата е предпоставка за

възприемане на крайности, схематизирани до последна степен и поднесени с

убедителен патос.

Необичайното и великото, което тълпите илюзорно очакват от своите

водачи, ги подтиква към верноподаническа любов, към психична готовност за

сляпо и робско подчинение на здравата ръка, на грубата сила. Тълпите следват

вярно онези лидери, които постигат успех и го умножават. Именно в успеха се

корени изграждането на високия престиж на лидерите пред лицето на масите.

Льо Бон признава месиянската функция на лидерите, но не им отрежда много

висок интелектуален статус. ”Понякога лидерът може да бъде интелигентен и

високообразован, но притежаването на тези качества като правило му вреди

повече, отколкото му прави добро… Великите лидери на тълпите от всички

векове… са имали нищожно нисък интелект; именно точно онези, чиято

интелигентност е била най-ограничена, са били тези, които са упражнявали най-

голямо влияние”. ( Le Bon, 1986 р. 213-214)

Тълпите са непоследователни в любовта към своите водачи.

Привързаността към тях лесно преминава в друга крайност — омразата и

нетолерантността. Това се дължи на тяхното инстинктивно вродено

непостоянство, водещо до пристрастяването им към различни и дори крайно

несъвместими внушения и идеи.

В теорията си Льобон прави опит да класифицира и опише различни

видове тълпи. Всички те, независимо в каква сфера на разграничение попадат се

схващат от него като зависими от присъствието на расовия елемент в тях.

Трябва да се приеме за основен закон, че ”нисшите характеристики на тълпите

са толкова по-малко застъпени, колкото по-силен е духът на расата”. ( Le Bon,

1986, р.168)

Льобон дели тълпите на две категории:

1. Хетерогенни

2. Хомогенни

Хетерогенните тълпи ”са съставени от индивиди от всякакъв род,

професия и с различна степен на интелигентност”. ( Le Bon, 1986, р.166)

Те съществуват в две разновидности — анонимни тълпи /улични тълпи/ и неанонимни тълпи /съвещателните тела и съдилищата/. Льобон твърди, че

«чувството на отговорност — чуждо на хетерогенните тълпи и развито в хомогенните често придава много различна посока на техните ретроспективни

действия”. ( Le Bon, 1986, р.168)

Анонимните тълпи като правило се описват като престъпни. Отсъствието

у тях на чувство за отговорност снема всякакви форми на социален контрол.

Неанонимните тълпи се представят като притежаващи по-висок

социалин статус. Те не носят поведенческия белег на нетолерантността и

агресивността, не са безнадеждно неконтролируеми.

Към хомогенните тълпи Льо Бон отнася сектите, кастите и класите. Те са

съставени от еднородни елементи, обединени от общи ценности, наложени от

историческото развитие на тези социални общности.

Изводът, който не може да се избегне, е че Льо Бон поставя стигмата за

деструктивното поведение на индивида в тълпите и на тълпата като цяло. С този

предразсъдъчен белег Льо Боновото третиране на човека в тълпата влиза в

историята на хуманитарните науки.

С.Милграм и Х.Тох отправят критични обобщения към стила на Льо Бон,

честата смяна на обекта, за който говори и избора му на най-крайния вид тълпа

— враждебната банда, която използва като модел за всички тълпи. Теорията отразява предразсъдъците на неговата епоха, а при анализа на тълпата смесва

нейните характеристики с тези на индивидите, които я съставят, също така

обобщенията му се основават до голяма степен на анекдотични и несистемни

данни.

На критика е подложена и терминологията, която Льо Бон използва при

описанието на тълпите, термини като: ”психична зараза”, ”стадно чувство”,

”импулсивност”, ”инстинктивност”, ”хипнотичност”, ”расова душевност” и др.,

които принасят понятия и обяснителни схеми от природните науки върху

социалните се смятат за крайно неприемливи.

Но въпреки всичко теорията на Льо Бон се утвърждава още от самото си

появяване по няколко причини:

1. Появата на тази теория е в съзвучие с нарастващия страх от масите и

чувството, че обществото губи контрол върху трудно предвидимото им

поведение.

2. Методологическа основа, върху която се изгражда психологическото

обяснение на масовото поведение, е медицинската патология.

3. Стилът на изложение прави теорията широко известна.

Теорията на Льобон внася принос в разработването на процесите и

феномените на масовото поведение изобщо.

II. РАЗВИТИЕТО НА ПОДХОДИТЕ КЪМ МАСОВОТО

ПОВЕДЕНИЕ: КРИТИЧЕН ПРЕГЛЕД

Социалната психология и социологията са двете научни области, които

се налагат като водещи в търсенето на теоретично обяснение на масовото

поведение. Причината е, че от техните позиции е възможен анализ на

психичната регулация на масовото поведение и зависимостта му от контекста на

обществения живот.

1. Социалнопсихологически подходи към масовото поведение.

Подобно на Льо Бон Е. Рос не приема, че всеки сбор от хора

представлява тълпа в психологическия смисъл на думата. За появата на такова

явление са необходими социални очаквания и обществени напрежения. Той

приема, че тълпата има свое собствено Аз, в което доминира емоционалният

компонент, силно потискащ разсъдъка и раионалното поведение. Но Азът на

тълпата е ефимерен.

Той не може задълго да замести Аза на индивида. Приковаването на

вниманието води до намалена способност за откликване на новите внушения.

Стимулите отвътре спомагат за излизане от омаята. Усещането за глад, студ и

умора става доминиращо и отвлича вниманието. Настъпва разпад на връзката и

тълпата се разпръсква. ( Ross,1909, р.54)

За Е. Рос тълпата е най-ниската форма на сдружение, на връзка между

хората.

В психологическата тълпа индивидите са “извън себе си”. Тълпата като

цяло е на по-ниско морално ниво от средното ниво на своите членове. Тя е

склонна към деструктивни действия, тя “премахва деспотизма, но никога не

изгражда свободни държави; премахва злото, но никога не намира обект за

добри дела” (Ross, 1909, р.57)

Рос стига до убеждението, че всеки, който е попаднал в тълпата, се

подчинява на нейните психични закони, но самият процес на формиране не е

внезапен, а изисква време за възприемане на външните стимули, за тяхното

разпространяване и усилване посредством психичната зараза.

У. Мак Даугъл остава в историята на социалната психология с идеите си

за връзката на човешките инстинкти със социалното поведение и главно с

концепцията си за груповото съзнание. За него тълпата е социална единица с

ниска вътрешна организация на връзките между членовете и. Тълпата за него е

със следните поведенчески характеристики: ”езключително емоционална,

импулсивна, насилствена, променлива, непостоянна, нерешителна и крайна в

своите дийствия, проявявайки само по-грубите емоции и по-нерафинираните

чувства, изключително поддаваща се на внушение, лекомислена при обсъждане,

прибързана при изводи, лесно увличана и водена… лишена от самоуважение и

чувство за отговорност, склонна да бъде повлияна от съзнанието за своята

собствена сила и да прави всичко това, което се предполага от една

безотговорна и абсолютна сила”. (Мac Dougall, 1920, р. 45)

Мак Даугъл е съгласен, че тълпите проявяват голяма внушаемост, но че

тя “не предполага непременно хипноза; няма основание да се предполага, че

членовете на една тълпа са изпаднали в подобно положение”. (Мac Dougall,

1920, р. 28)

По отношение на поведението на тълпата, Мак Даугъл придава значение

на колективното съзнание, развито на елементарно равнище.

Г. Зимел определя масата като нов феномен, съставен само от ”онези

фрагменти на всеки от тях, в резултат на което той съответства на всички

останали” (Simmel, 1970, р. 40 — 41) В тълпата — маса на Зимел отделният човек е като трансформиран, свободен от онези качества, които имат престиж за

него и за обществото.

Според Зимел тълпата се характеризира със:

Масите са едноизмерни в своите идеи, цели и действия. Те са винаги доминирани от една идея, и то колкото е възможно по-проста.

Като социална единица масите са емоционално лабилни и податливи

на внушение и манипулация.

Тълпата е среда, в която нормата за отговорност намалява своята санкционираща сила и дори преустановява действието си.

Това, което обединява членовете на тълпата, е най-незначителното,

най-лесно притежаваното — масово постижимото.

Леополд фон Визе разглежда тълпата в съпоставка със социалните групи

и абстрактните колективи. Според него “същността на тълпата е в нейното

единно действие, обща воля и стремеж към една и съща цел… Да бъдеш в

тълпата винаги означава да бъдеш увлечен, т.е. претопяване на човешкото “Аз-

съзнание” в “Ние — съзнание” (von Wiese, 1932, р. 452) Новото, което внася Визе е разбирането за конкретна и абстрактна тълпа.

Конкретната е осезаема, активна, действена. Тя е социална сила, която

идва от низините и според Визе има негативна страна. Тя е “утайката на елита”.

Абстрактната тълпа е необходимо условие наред с външните стимули за

появата на обща социална активност. Тя се състои от хора с обща или сходна

съдба.

Визе смята, че под влиянието както на силен лидер, така и на

благоприятни социални условия една конкретна тълпа може да премине в

трайна социална група, която да стане компонент в устийчивата структура на

дадено общество.

У. Тротър (Романска масовопсихологическа школа) през 1916 г.

публикува монография върху проблема за стадния инстинкт у животните и

човека. Той смята стадния характер на човека за даденост, която трябва да се

приеме за изходна предпоставка в разбирането както на социалното поведение

на личността, така и на обществото като цяло.

Освен стадния инстинкт се приема, че в човешкото поведение в тулпата

действат инстинктите за разрастването, самосъхранението, жаждата за власт,

жестокостта и хищническия инстинкт.

Е. Мартин смята, че приемането на сходството между “тълпата” и

“обществото” е грешка. Интерпретирайки Фройд, Мартин посочва, че

социалното е това, което потиска пимитивните и антисоциални човешки

импулси. Но може да се очаква, че при известни обстоятелства подсъзнателното

се възползва от съзнателното, за да реализира примитивните си желания.

Фройд публикува “Психология на масите и анализът на Аза”, смятайки

че психоанализата е в основата на взаимоотношенията в тълпата и пренася

идеите си от сферата на строго личното в широкия контекст на тълпата.

Той поставя в основата на взаимоотношенията в тълпата либидните

връзки, които обхващат както лидера и последователите му, така и вътрешните

взаимоотношения между членовете на масата. Тази подсъзнателна връзка

между лидер и последователи довежда до хомогенност и подчинение на

тълпата.

Ф.Олпорт смята, че източник на енергията на тълпите е индивидът и, че

той се включва в тях поради социални причини. За него тълпата е “същество”

със своя емоция, воля, очаквания и намерения. ”Сбор от индивиди..., които

реагират на общ обект”(Аllpore, 1967, p. 292) В тълпата се включват само

индивидите, които вече имат изградена готовност, утвърдена позиция за

нестандартно социално поведение.

Олпорт употребява фразата “колективно съзнание” само като работно

понятие. В тълпата съществува духовна структура, но на основа идентично

преживяване и мислене по сходни събития и проблеми.

2. Социологически подходи към масовото поведение.

Теория на заразата В тази теория е важна идеята на Хърбърт Блумър за механизма на

“кръговата реакция”, който представлява “взаимно стимулиране, при което

реакцията на един индивид възпроизвежда стимулирането, получено от друг,

като обратното рефлектиране на този стимул засилва силата му. (Blumer, 1970,

p. 65) Чрез този механизъм Блумър обяснява процеса, който Льо Бон нарича

«зараза».

Теория за сближаването Според Олпорт членовете на тълпата стават хомогенна маса поради

факта, че тълпата е съставена от членове, които предварително са сходни

помежду си. Общите качества на индивидите предшестват форморането на

тълпата.

Теория за нововъзникващата норма

Подход, въведен от Ралф Търнър и Левис Килиън. Те смятат, че

груповото поведение се ръководи от социални норми. Нормите на

всекидневието обаче се оказват неподходящи за регулация на поведението в

нестандартните ситуации и те са замествани от нововъзникващи норми,

специфични за тези ситуации, т.е. условията, налагащи появата на тълпата или

на сроден на нея колективен епизод, предпоставят развиването на такива

начини на общуване, които “произвеждат” нова форма на поведение,

задължаваща по неформален път съобразяване с нейните изисквания и санкции.

Нововъзникналата норма на поведение за дадена ситуация упражнява контрол

единствено в нейните граници.

Теория за придобитата стойност Създадена е от Н. Смелсър с ориентация на комплексно социологическо

обяснение на всички форми на нестандартното колективно поведение. Съдържа

обяснителни схеми на всички етапи на разгръщането на колективните епизоди.

Според нея детерминантите на колективното поведение са последователни, че

всеки един от тях мотивира поведение, което прави възможно появата на по-

следващите етапи, докато се достигне до завършването на цялостния

колективен поведенчески епизод. Всеки подповеденчески колективен етап

добавя стойност, пораждаща следващия етап, и т.н.

МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ В СИТУАЦИИ НА БЕДСТВИЯ

I.Масовото поведение в реални бедствени ситуации.

1. Проблемът за паниката в ситуации на бедствия.

Феноменът “паника” в контекста на бедствията се изследва от гледна

точка на екстремното поведение в ситуации на опасност.

Общопсихологическото разбиране за паниката като “краен страх” е отнесено

към индивидуалното и масовото поведение и намира израз в описателния

термин “паническо поведение”. То е поведение на бягство от идентифицираната

опасност, в най-ярко изразената му форма имаме нарушаване на

организационно установените норми на взаимодействие на което се достига до

временна дезорганизация на социалните връзки. В случай на паника няма

единство на действието, няма сътрудничество с другите, няма съвместна

дейност на членовете на масата; има пълно разпадане на общото или

съгласуваното поведение...” (Quarantelli, 1954, p. 270).

2. Други критични феномени на бедствените ситуации, освен паниката

са описанията на преживян психически шок, на апатия, приписване на вина,

враждебни действия и плячкосване, т.е. ситуацията на нещастие е

придружена и подсилена от появата на човешка физическа и психическа

беззащитност, морална неустойчивост и деградация, атавистична импулсивност

и личностна десоциализация.

3. Конструктивното поведение в бедствени ситуации.

Преживяването на бедствените нещастия никога не е посрещано с

пасивно примирение. Изправен пред нещастието, не престава да търси изход.

Бедствията засягат базисни потребности и ценности, за които човек не може да

направи компромиси. Ценността на живота, потребността от психично

равновесие и материалната основа на непосредственото съществуване на неща,

които стоят дълбоко в мотивацията за позитивно индивидуалното и масово

поведение по време на бедствия.

II. ФИКТИВНА БЕДСТВЕНА ЗАПЛАХА И МАСОВОПОВЕДЕНЧЕСКА

ДИНАМИКА

Хедли Кентрил изследва масовото поведение в ситуация на фиктивна

бедствена заплаха, предизвикала масова паника в САЩ през 1938 г. след

радиодраматизацията по романа на Хърбърт Уелс “Война на световете”.

Анализирайки паническото поведение, той стига до няколко причини,

предизвикали този вид поведение. Според него важно значение имат: начинът

на поднасяне на паническата информация, критичната способност на

индивидите за възприемане на подадената информация, а така също и социално-

икономическите и исторически условия, които властват по време на поднасяне

на паническата информация.

СЛУХОВЕТЕ И МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ

I. Слуховете: определения, класификация и механизъм на

разпространение

1. Определения на слуховете

Г. Олпорт и Л. Поустмън в монографията ”Психология на слуха”

дефинират това явление като: “специфично /или злободневно/ твърдение за

нещо, предавано обикновено устно от човек на човек, без наличието на някакви

сигурни доказателства за него. Винаги при всеки слух се загатва, че се съобщава

някаква истина. (Allport & Postman, 1965) Поради факта, че слухът обикновено е

специфичен и злободневен, той представлява само временен интерес, но винаги

е насочен спрямо събития и личности.

Р. Рослау и Г. Файн определят слуха като процес за

разпространяване на информация, който може лесно да започне, но е трудно да

бъде спрян. Той е вид комуникация, построена върху неавтентична

информация.

У. Питърсън и Н. Джист смятат, че слухът “се отнася за

непотвърдено описание или обясниние на събитие, което се предава от човек на

човек и се отнася за обект, събитие или въпрос, представляващ обществен

интерес. (Peterson & Gist, 1951 — 52, р. 159) Т. Каплоу определя слуха като движение на информация

посредством неформална комуникация.

Изследователските подходи са 2 вида: 1.психологически и 2.

социологически

Т. Шибутани определя слуха като “колективна дейност, която се

състои от когнитивни и комуникативни елементи; той се появява тогава, когато

хората, попаднали заедно в неясна ситуация, направят опит да постигнат

смислена интерпретация на ситуацията, като обединят своите интелектуални

ресурси” (Shubitani, 1966, p. 164)

Разпространяването на слуховете е съвместна дейност за

разрешаването на проблем, при която действа известна форма на колективна

критичност.

Слуховете нямат самостоятелен живот извън социалния контекст,

извън събитията и житейските епизоди, поставящи хората в ситуации на

неяснота, опасения и тревожни очаквания. Те са феномени, чиято детерминация

трябва да се търси предимно в динамиката на обществените процеси.

Корените на феномена “слух” са дълбоко проникнали в социално-

културния контекст на даденото общество, в неговите исторически обусловени

норми, ценности, образци на мислене и поведение.

Р. Нап разграничава слуховете на базата на признака

”емоционални потребности” и дефинира 3 основни вида слухове:

Слухът блян или желание – изразява желанията и надеждите на онези, сред които те се разпространяват.

Слухът страшилище – обхваща слуховете, които имат мрачен

и песимистичен характер.

Клинообразни или агресивни слухове – те имат способност да разделят гдупите и да разбиват лоялностите; тяхната основна мотивация е

агресията и омразата. Те са умишлено фабрикувани и имат за цел да клеветят,

компрометират, осмиват и обиждат. (Knapp, 1944, p.24)

Питърсън и Джиет идентифицират следните слухове:

Ретроспективни слухове – фокусирани върху изводите, направени от минали събития;

Предсказващи слухове - съдържащи обяснения на бъдещи събития и процеси;

Внедрени слухове – служещи на целите на определени групи;

Спонтанни слухове – пораждащи се в условията на обществени вълнения;

Въображаеми слухове – представящи крайния полет на човешката фантазия;

Слухове с рационално – информационни качества – вероятно

целящи да дадат обяснение на неясни проблеми и ситуации (Peterson & Gist,

1951 — 52, p. 159)

Г. Олпорт и Поустмън идентифицират следните критерии за

класификация на слуховете:

Времеви аспект на слуха – обхващащ скоростта и периодичността на неговото разпространение;

Тематично съдържание на слуха – представящ историите, включени в него;

Мотивация на слуха – мотивите от психологическо естество;

Социални ефекти на слуховете – разбирани в техните позитивни и негативни аспекти;

Регионален обхват на слуха – дали е локален или широкомащабен;

Актуалност на слуха – дали е нещо ново или интерпретира стари и познати теми;

Степен на вероятност на слуха – житейски реална ли е или е

фантазьорска историята, която слухът предава;

Съдържателна мащабност на слуха – разпространява ли слухът единичен факт или заплетена и сложна история (Allport & Postman, 1965,

p. 170)

Oлпорт и Поустмън отделят внимание само на три от тях – време,

тематично съдържание и мотивация на слуха, защото тези аспекти са най-много

обсъждани, а и за тях съществуват резултати от емпирични изследвания.

А. Бисов прави следната класификация на слуховете:

Влачещи се или бавно движещи се – разпространяват се обвити в потайност, докато всеки един ги чуе.От този вид обикновено са

враждебните слухове.

Стремителни по характер – разпространяват се като вихър и обхващат общността за много кратко време. Те се отнасят за непосредствена

заплаха или непосредствено обещание.

Гмуркащи се слухове – те се носят известно време, изчезват,

”потапят се”, за да се появят някога отново, когато обстоятелствата ги изискват

отново. (Allport & Postman, 1965, p. 170 – 171)

2. Механизъм на разпространяване на слуховете

Един слух се смята за успешен, ако привлича публика, която

нараства за отн. кратко време. Слухът става подозрителна информация и

отмира, когато движението му не може да разкъса границите на тесния кръг от

своите изобретатели.

Коръс твърди, че слухът не е механичен процес, а човешко

събитие.

Т. Бакнър смята, че слухът или ситуацията може да накара

индивида да заеме позиция на критичност, на некритичност или на готовност за

неговото разпространяване. (Buckner, 1965, p. 55)

Mного автори посочват, че слухът в житейските ситуации има

друг “живот”, друга емоционална наситеност и други механизми на

разпространение и функционални измерения. В лабораторни условия слухът е

предаване на информация, а в реалния живот той е социално събитие.

II. СЛУХОВЕТЕ В ПОЛЕТО НА МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ

1. Слухът като форма на масовото поведение.

Слухът е колективно формирана познавателна стратегия,

необходима за адаптация към условията на дадена значима социална промяна. В

разбиранията на Шибутани той е колективна интерпретация на неясна ситуация

(от типа на кризата), той не може да се смята за форма на колективно решаване

на даден проблем. Слухът се появява, съществува и се развива във и чрез

общуването при нестандартни ситуации. Шибутани извежда няколко роли,

възникващи в общуването, центрирани от появата на слухове: ”куриер на слуха

(човекът, който предава информацията на групата); интерпретатор на слуха;

скептик;защитник на слуха; агитатор на съдържанието на слуха; слушател на

слуховата информация; вземащия решение съобразно с ориентацията на слуха”

(Shibutani, 1966, p. 15)

Масовоповеденческите измерения на слуховете имат епизодичен

характер. Като форма на поведение се раждат в ситуации на социално

безпокойство. Слуховото общуване разчупва всякакви установени рамки на

традицонните форми на обмен на информация между хората създават чувство

на солидарност, обединяват хората във взаимно толерантно междуличностно

поведение.

Като форма на масово поведение слухът е повтаряща се

комуникация при отсъствието на официални канали на инф. въздействие.

2. Слуховете като фактор за други форми на масово

поведение.

Проблемът за отрицателния аспект на слуховете, предизвикващи

разл. форми на неформално масово поведение – паники, масови психози и

хистерии, социални безредици и междугрупови конфликти, също попада в

тематичната област.

3. Отмирането на слуховете: естествен процес и

институционална намеса.

Слухът е зависим от ситуациите на несигурност и криза.Той става

излишен и загубва ценноста си като средство за адаптация към кризисната

ситуация, когато временно осуетените официални средства за информация

преодолеят критичния си момент и отново поемат ръководството на

общественото мнение. Друга причина за отмирането на слуховете е социалната

умора от резмяната на слуховете.

Р. Нап предлага 6 правила за контрол над слуховете:

Да се осигути пълно доверие в редовните средства за масова информация

Да се създаде максимално доверие в ръководителите

Да се даде колкото е възможно повече информация по

възможно най-бърз начин

Информацията да бъде възможно най-достъпна

Да се предотврати безредието, монотонността и личната дезорганизация

Да се води целенасочена пропаганда срещу

разпространяването на слухове

МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ В ОЧАКВАНЕ НА СОЦИАЛНИ

ПРОМЕНИ

I. Социални проблеми на масовото поведение

Ърнест Бърджис разграничава пет подхода за определяне естеството на

“социалния проблем”.

Социалните проблеми като съвкупност на индивидуалната органична патология

Социалните проблеми като социална патология

Социална и личностна дезорганизация

Социалните проблеми като ценностен конфликт

Социалните проблеми като процес /Burgess, 1962, р. 383/ Една от често срещаните дефиниции на социалния проблем е, че това е

“такова състояние на обществото, за което се преценява, че е нежелателно и

необходимо да бъде променено или премахнато от влиятелните групи на

обществото” /Nobbis, Hine and Flemming, 1975/

II. Социални движения и социални промени

Социалните движения се разглеждат като организирана

неинституционална форма на масова активност. Те са мотивирани от

потребността за разрешаване на реални или очаквани проблеми на дадено

общество.

Социалното движение възниква като отговор на социална потребност.

С. Айзенщат различава три типа социални движения:

Движение ориентирано към постигане на конкретна цел

Реформаторско движение – целящо промяна в централните

политически институции

Идеологическо движение – целящо установяване на ново общество или политика

Х. Блумър говори за четири вида социални движения – общи;

специфични; експресивни; националистични или възраждащи.

Н. Смелсър разграничава два вида – нормативно ориентирани; ценностно

ориентирани социални движения.

1. Възникване на социалните движения

Х. Блумър смята, че социалните движения черпят движещата си сила, от

една страна – от неудовлетворението от актуалния начин на живота и, от друга –

от нежеланието и надеждата за някаква нова схема или система на живот.

С. Милграм и Х. Тох обощават , че социалните движения “дължат своя

произход на различните несъответствия между човешките потребности и

социалното задоволяване на тези потребности”. /Milgram & Toch, 1968, р. 589/

2. Идеология, вътрешна организация и стратегии на социалните

движения.

Идеологията на социалните движения представя техния външен показ,

лицето им пред широката общественост. Тя се изгражда в зависимост от

проблемите, с които се ангажира даденото социално движение.

Основа за формиране на целите на социалните движения са критичните

проблеми. Целите могат да се определят като предписание за промяна на

съществуващото положение, пораждащо даден социален проблем. Конкретното

им съдържание зависи от природата на този проблем.

3. Социални движения, социални промени и социално

стабилизиране.

Социалните движения се появяват и действат в периоди, когато

обществото активно се нуждае от промени, водещи до качествени

трансформации в неговото развитие. Те са закономерно възникваща сила,

ориентирана към значими промени в обществото като цяло или към отделни

негови подструктури. В основата на социалните движения, разбирани като

фактор за социална промяна, стоят реални, в повечето случаи материални

проблеми на хората.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Историческият преглед на отделните идеи показва, че много от тях са

изживели времето си, носейки белега на идеологически пристрастия или ниския

статус на прилаганите научни подходи. Всички сериозни изследователи на

масовото поведение изострят идеите на Льо Бон и на другите представители на

«Романската масова психология», които интерпретират масовото поведение в

рамката на примитивната и десоциализирана тълпа.

По-късните системни изследвания върху стачките, бунтовете, протестите

и продължителните социални движения решително са опровергали

първоначалната интерпретация на масовите вълнения като израз на

примитивните чувства и агресивно поведенчески импулси на тълпата.

Конструирани са теории, които дават по-директно обяснение на

разновидностите на масовото поведение. Обособяват се наченки на теории за

поведението при бедствия за поведенческо регулативната функция на

слуховете, за възникването и функцията на социалните движения и други

теоретични обобщения.