Ангел Грънчаров

Пловдив-София 2014 г.

2

СЪДЪРЖАНИЕ:

ЧАСТ I: ПРЕПОДАВАНЕТО Важен проблем за дискусия: изцяло "амортизирани" ли са педагогичес-ките кадри у нас?..........................................................................................5 Съществува ли рецепта за "единствено-правилно" философско пове-дение?...........................................................................................................7 Ето за какво всъщност работи един учител…………………………….….11 За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата…………...…..12 Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите..18 Темата за тази седмица на моя семинар върху горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите………………………………..25 За верния път – в ученето и в житейската философия…………….…….26 От записките на един смахнат учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"………………………………………………………………...29 Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата…………………………………………………….35 Така е било някога, а сега не е ли същото?!............................................41 Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират книги……………………………………………………………………………….42 Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите…………………………………………………………………………...46 Предизвикателство за една бъдеща дискусия…………………………….55 За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение………………………………………………………………….…56 Чудесно е да учиш, но крайно унизително е да се оставяш да те учат………………………………………………………………………………..62 Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка……………………………………………………………....63 Начало на дискусия за Бога и за вярата………………………………..…..71 Е, хайде, от мен да мине, предлагам себе си за министър на образова-нието, ще се пожертвам за науката де!....................................................80 Май се налага да напиша едно открито писъмце до г-н премиера, с оглед да забележи кандидатурата ми за министър на образование-то…………………………………………………………………………………..82 Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека……………….…….84

3

ЧАСТ I I: ДИСЦИПЛИНАТА Тезиси за предизвикване на дискусия по проблема за дисциплината..86 Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощръкле-ли?...............................................................................................................93 Една не просто реформаторска по дух, а направо революционна кни-га………………………………………………………………………………….100 Кога училището ще престане да вреди на учещите?............................104 Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот………………………………………………………………107 Идея за спасяването на поне някои млади, но осквернени вече души……..….111 Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзна-ния………………………………………………………………………………..116 Един прелюбопитен казус………………………………………………...….123 Затягането на казуса……………………………………………………...…..127 Ескалация на напрежението………………………………………………...131 Противоречието води напред – и новото се ражда в борба и мъки….137 Обратът в развитието на пренапрегнатия казус……………………..….145 Некои нови съображения по казуса……………………………………..…148 Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци?.....................................................152 „Началството никога не греши”…………………………………………..…161 Добавка: безнадеждното безкрайно дисциплиниране в училище……166 Дисциплината в училище………………………………………………….....167 „Митът за дисциплината“ – Алфи Кон…………………………………..…170

ЧАСТ III: ВЪЗПИТАНИЕТО Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни – искате ли заедно да помислим по тия проблеми?..........173 Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ……………………….....180 Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо най-важно?.......................................................................................................188 За ефективното нравствено въздействие върху душите на млади-те…………………………………………………………………………………194 Как да помогнем на младите да станат по-добри?................................201 Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има мо-рално естество………………………………………………………………...207

4

Продължението на моето Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив………………………………………………………………….209 Да сме човеци е causa sui – от тази отговорност никой не може да избя-га: човекът е самоцел и самоценност……………………………………..211 Да се погрижим за човечността си, да се постараем да спрем обезчове-чаването си!..............................................................................................221 Зли, завистливи, злобни сме, рядкост е човек да срещне ненамусен, ведър, приветлив, душевно щедър, великодушен човек…………..…..225 Из моите проучвания по темата "Решаване на конфликтни ситуации между учители и ученици"…………………………………………………...227 Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца…………………………………………..233

ЧАСТ IV. ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА Всеобщо течащ болестотворен процес на общностния организъм…237 Тече процес на усилена деморализация…………………………………240 Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по фило-софия и гражданско образование…………………………………………..246 Нека на преден план излезе личността на младите………………….…253

5

ЧАСТ I: ПРЕПОДАВАНЕТО

Важен проблем за дискусия: изцяло "амортизирани" ли са педагогическите кадри у нас?

02 февруари 2013, събота

Коментар от Ваня, акцентиращ върху твърде важен момент и написан по моя статия със заглавие Крайъгълни-ят камък на образованието:

Много ми хареса това за “кли-ничната смърт”… за мен даже е необра-тимо зомбиране, защото чудеса стават и от клинична смърт може да се “рестар-тира” човек, но макар и да съм опти-мист, малко вероятно ми се струва в близките 20-тина години педагогичес-ките амортизирани кадри да надмог-нат себе си, а от там и желанието да се опитат да променят първо самите

себе си и отношението към образоването, възпитанието и т.н. на деца-та… та, второ, и да го направят…

А за да умее да мисли, на подрастващия му е нужен минимум знания, защото дори и въображението им не успява да стигне до задоволителни ни-ва… говоря за 80% от подрастващите (по моите наблюдения).

Оптимистичен изход – клонинг на “белите” лястовици и… забраната им да мигрират на Запад!

Това пише тази коментаторка с име Ваня. Смятам, че тя поставя без-

крайно важен проблем, който съм извел в заглавието на този постинг. Инте-ресно ми е какво мислят по проблема други хора. Аз също ще напиша, и то съвсем скоро, своето разбиране. За да има промяна в образователната сфе-ра, но не наужким, а наистина, за да има същинска и същностна промяна, действително трябва да има най-напред подготвен на длъжното ниво субекти-вен фактор на промяната, именно педагогически кадри, овладени от духа на самата промяна, овладени от едно ново съзнание и от кардинално нови цен-ности: ценностите на свободата! Другояче казано, най-напред възпитателите трябва да бъдат възпитани!

Факт е, че у нас педагогическият кадър не е на нивото на изисквания-та, които самото време поставя пред него – което означава, че в съвременната ситуация този кадър се държи крайно неадекватно, неподобаващо. Вместо да работи за промяната, той дърпа развитието на нещата назад, задържа ги с все

6

сили. Затова ситуацията е така нерадостна. Да не говорим пък за това колко зловредна е ролята на образователната бюрокрация, която пък при това има ресурса на цялата власт, която има монопол върху ресурса на властта. Тия два фактора са в състояние да стопират всяко реформаторско усилие, дори то да идва от страна на едно реформаторско правителство, каквото, уви, също нямаме.

Та по тия неща си струва да се поговори и помисли. Предлагам една такава дискусия. Аз ще проведа ЛЕКЦИЯ с ДИСКУСИЯ по тия въпроси и в своя семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпи-танието на младите, който провеждам от известно време. Но преди това ми се ще и тук, в блога, да ги поставя в цялата им острота. Ще пиша още по тия въпроси, сега-засега оставам в очакване да се включат и други коментатори.

7

Съществува ли рецепта за "единствено-правилно" философско поведение?

15 януари 2013, вторник

Публикацията под загла-

вие Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена пре-димно от страхливци, от слаба-ци, от подлеци, а, какво ще ка-жете?, която написах преди два дни, както и можеше да се очаква, е предизвикала любопитни и твърде изразителни реакции, някои от тях, както се и полага,

твърде перверзнички; с оглед да обогатя своята бъдеща полемична книга, която сега подготвям за печат, именно книгата с (условно засега) заглавие Дневникът на един философ-бунтар, в този момент решавам да публикувам в отделен постинг тия реплики и моите вметки към тях – в опит да се породи що-годе смислена дискусия; ето ги: Анонимен каза: Другарю Грънчаров, щом все още имате проблеми със мла-дото поколение, а твърдите, че отдавна сте въвели иновативна форма на преподаване, значи тя не действа. Върнете се към класиката и проблемите Ви ще свършат. Ако пък продължавате да не се вслушвате в мненията на другите проблема си остава за вас и негативите също. П.Р. Ангел Грънчаров каза: :-) "Класиката" според вас води до някаква чудодейна безпроблемност, така ли? Интересно, много интересно... И какво разбирате под "класика" в преподаването? Казарменият тип отношения ученик-учител, така ли? Доста сте изостанал(а) в разбиранията си... Убеден(а) ли сте, че този тип изобщо работи в съвременни условия? Помислете малко. Опитайте да помислите. Звучите много оптимистично: като селски директор, изказващ се в присъствието на г-жа зам.-министърката :-) Анонимен каза: Грънчаров, как пък веднъж не ви хрумна да потърсите някак-ва вина или кривина у себе си... Все другите ви криви. На нарцисизъм подлъх-нува... Ангел Грънчаров каза: Другарко, първом четете, после мърморете... репли-ката Ви показва, че не сте прочела текста. Темата не съм аз, темата е за съв-сем други неща. Оставете ме мен, другарко, знам, че съм дразнещ, но се опи-

8

тайте да схванете за какво говори текстът, иначе се излагате като... да не казвам като какво... Анонимен каза: Спокойно говорете, Грънчаров. Знам, че изпитвате страх от някои думи и заплашвате с цензура, но вас никой не ви цензурира. Не свену-вайте се!

Всички ви знаят, че в собствените си очи сте съвършен, бунтар, бла-городен и пр. Погледнете се обаче в огледалото... Ангел Грънчаров каза: Драга другарко, оставете ме мен; аз ще си бъда ка-къвто искам; има свобода. Моята личност е под моя суверенитет. Вас лично не Ви засяга какъв съм, нали така? Успокойте се, ще си бъда какъвто искам. Вие, примерно, сте безличница, скрита зад анонимността. ОК, това си е Ваш избор. Срам Ви е да покажете коя сте, затова се криете. Въпрос на морал е това.

И все пак май не успяхте да асимилирате каква е темата на този пос-тинг? Ще Ви помогна: темата му е съвсем друга, а не личността на граждани-на-философ Грънчаров. Анонимен каза: Няма нищо лошо в това човек да е обществено активен, но трябва да е наясно с границите на социалните действия, т.е. какво може и какво не може да промени в обществото, образованието и т.н. Един философ обаче все пак трябва да има философско, т.е. мъдро, спокойно отношение към света именно защото познава хората и света по-добре и знае, че те са такива, каквито са, няма други.

Един философ също така трябва да се пази от прибързани генерали-зации, особено когато се отнасят до цели народи, и да не подвежда с лека ръка всички индивиди под един знаменател – „страхливци, слабаци, подлеци” и т.н. Един философ също така трябва да е космополитно настроен и да не се фиксира прекалено върху една нация, била тя българска, португалска или новозеландска или друга. Той би трябвало да знае, че въпреки различията хората по света имат много повече общи черти.

Един философ също така не би трябвало да се фиксира прекомерно върху времето и мястото, където случайно живее и не бива да бъде роб на обстоятелствата, на външни фактори, а да гледа света „sub speciae aeternitatis”, както е казал Спиноза, т.е. той трябва да насочва вниманието си към вечните ценности, а не към преходния свят на явленията. Анонимен каза: Добре, добре. Само не плачкайте... :) Анонимен каза: Грънчаров лъжеш че не сме наказани... ти не се оправяш... Анонимен каза: Още ли смяташ че другите са виновни?

9

Ангел Грънчаров каза: На анонимния коментатор, който дава съвети какъв трябва да бъде философът, все пак нека да кажа следното:

Да, прав сте, принципно е точно така, както твърдите, особено ако из-ходим от абстрактната представа за това що е философия и как би следвало да се държи "философът". Но това нещо, именно "философът", е същата тази абстракция и генерализация, срещу която Вие така основателно възразя-вате.

Има такова нещо като философски индивидуалности, и философите, бидейки свободни хора, нещо повече от това, бидейки напълно свободни духове, няма как да не се различават, между тях да има най-различни, ако щете, "типове" философи или модели на философско отношение към реал-ностите, към социалния, към човешкия свят и към неговите горещи проблеми. И това ясно се е очертало в духовната история на човечеството.

Ето, един Фихте, да речем, освен "строг философ", е бил пламенен агитатор, който е произнасял вдъхновяващи речи против "окупатора Наполе-он"; в същото време, да речем, Хегел, се възхищава на същия този Наполеон, възприемайки го като олицетворение на световния дух и пр. Само давам един пример, т.е. по начало философите, бидейки човеци, се държат и реагират твърде различно в различните жизнени обстоятелства. Е, аз такова поведение съм избрал, и съм го избрал неслучайно, а си имам своите основания.

Аз сега не се сещам точно името на гръцкия философ, който в още по-тежки обстоятелства е дал пример, че въпреки всичко философът, както Вие се изразявате, може много да повлия дори и в съвсем отчайващи обстоя-телства; не се сещам името му, а сега не ми се прави справка, но ето история-та, която имам наум; ще я разкажа вкратце:

В града на този същия философ властвал жесток и подъл тиранин. Както си му е обичаят, народът търпял, понеже страхът успял да вцепени всички. Тиранът и обкръжението му безчинствали. И ето, този философ, дали не беше Зенон (то има неколцина Зеноновци, философи де, както у нас има много Ивановци, гръцкото име Зенон тогава било често срещане като нашето сега Иван), не се сещам точно, но няма особено значение името, а постъпката, та когато на някакво публично събиране тиранинът го поканил, тогава фило-софът заявил гласно, че иска да му каже нещо на ухото; тиранинът, изобщо не допускайки какво може да го сполети, се съгласил; и когато философът се навел уж да му пошепне нещо, вместо това го захапал здравата за ухото, и не пускал, докато стражата не го убила; втрещеният народ, виждайки случилото се, бил така потресен, че хората забравили за страха, скочили и от гняв пре-били тиранина; а другата версия на тази история е следната:

Философът произнесъл пламенна реч за свободата и човешкото дос-тойнство, за това колко е грозно гражданството да трепери и да се държи все едно са роби, а не свободни граждани; речта си този философ завършил с това, че накрая със зъби прехапал, отгризнал собствения си език (!!!) и го изплюл в лицето на тирана; по-нататък историята вече е същата: втрещеният

10

от случилото се пред очите му народ пак забравил за страха, скокнал, пребил собственоръчно тиранина и своите мъчители.

Ето, оказва се, че въпреки всичко има смисъл философът да се дър-жи по-различно от предписаната му според Вашите думи рецепта за "единст-вено-правилно философско поведение", нали така? И дали не излиза, че Ва-шето разсъдъчно и учено предписание, колега, написано така старателно от Вас, неумолимо отива по дяволите, имам предвид следното изречение: Един философ също така не би трябвало да се фиксира прекомерно върху времето и мястото, където случайно живее и не бива да бъде роб на обс-тоятелствата, на външни фактори, а да гледа света „sub speciae aeternitatis”, както е казал Спиноза, т.е. той трябва да насочва вниманието си към вечните ценности, а не към преходния свят на явленията.

11

Ето за какво всъщност работи един учител

Получих във Фейсбук едно съобщение от бивш мой ученик, което е много ценно за мен, понеже пристига в нелек за мен момент от битието ми на учител; ето какво ми пише този млад човек, а по-долу публикувам и думите, които се почувствах длъжен да му отвърна:

Господине, аз съм бивш Ваш ученик, все си го мисля и все не се сещам да Ви благодаря за уроци-те за свободата на индивида. Няма да забравя как ни подтиквахте да търсим и да се възползваме от лич-ната си свобода. Дискусиите, изво-дите, точковата система, времето на ученическите стачки и това, че Вие

бяхте единствения учител, който застана зад гърба на учениците, който отсто-яваше правото им да стачкуват – и беше против опита на останалите учители да ни спрат да излезем на улицата. Аз не съм от най-добрите Ви ученици, но със сигурност научих благодарение на Вас урок, който използвам в живота и той ми помага!!!

Здравейте, Георги, много Ви благодаря за тия думи, те за мен са мно-го ценни, понеже показват, че има ученици, които са разбрали смисъла на това, което съм се опитвал да постигна в заниманията по философия! Вашите думи идат в тежък за мен момент, когато съм подложен на нападки от новото ръководство на гимназията, което или не желае, или не може да разбере, че учителите не са някакви чиновници, просто изпълняващи заповедите на на-чалството, а следва да са личности, имащи право на свобода в избора на подходи в своята нелека работа. Битката за демокрация в нашето училище навлезе в решаващ етап, в този смисъл Вашето заявление много ме подкрепя и насърчава: то ми показва, че въпреки всичко през тия години не съм вървял по неверен път... да, не е неверен тоя път, нищо че е така труден, стръмен, каменист...

12

За коренно различните методологии на "разбирането" и "обясне-нието" в сферите на науките за духа и на науките за природата

20 януари 2013, неделя

Напоследък за сетен път се убеждавам, че у нас, в сферата на образованието на младите, сме изос-танали не просто с десетилетия – имам предвид че сме изостанали от съвременните тенденции за това как следва да се преподава, т.е. от онова, което в света в това отношение от-давна се знае и прилага – но дори и със столетия. Примерно, не се съзна-ва, че има съществена, и то коренна разлика между методите, от които се ползва т.н. хуманитарно познание, и метода на естественонаучното позна-ние, познанието на т.н. "точни науки". И че в начина на преподаване на тия два рода знание, в зависимост от това, следва също така да има значи-ми различия, неспазването на които

или игнорирането им води до ужасни недомислия и до насилие над съзнания-та на учещите.

Аз специално ще напиша тия дни доклад по тия въпроси, който ще изнеса в своя семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите, който създадох и открих наскоро, но сега искам тук, като една основа за онова, което ще изложа там, в доклада си, да приведа един откъс от моята дисертация, писана преди повече от 30 години, която носи заглавието Философското учение за човека и формите на духа; ето този откъс, показващ тия сериозни методологически различия между науките за природата и науките за духа:

... В изследването си аз търся разбиране на човешкия дух, което да

подчини на себе си – подобно на фокус или ядро – ония представи за човеш-кото и неговото духовно качество, които битуват в съвременното философско съзнание, или по-скоро са разпилени в него. Смятам, че е постижимо едно такова разбиране, съдържащо непосредственото и вътрешно единство или цялост, в които да просветва естеството на духа на човека. Но още тук въз-никва потребността от яснота върху това какво е разбиране и, на второ място,

13

по какъв път то може да се постигне – особено когато става дума за духа в човека.

Аз разбирам и си представям докъде би ме довело търсенето на яс-нота по отношение на това, което се нарича разбиране; на този философски проблем са посветени много изследвания. Аз не си поставям този въпрос сам по себе си – защото това е отделна необятна тема – а само поради това, че на моето изследване за духа е необходима ако не изчерпателна представа, то поне пълноценна водеща интуиция за разбирането. Защото аз търся не друго, а разбиране на духа.

Една съвременна интуиция – освен това, което носи в самата себе си – не може да не се основава на представи за разбирането, възникнали в пре-делите на философията от поне сто години насам – ако иска да се “сдобие” с пълноценност, концептуална наситеност и яснота. Затова аз ще изходя имен-но от тези дълбоки философски представи.

“Разбирането на разбирането” като проблем на философията и най-вече на херменевтиката в неговото развитие и обогатяване със смисъл, може най-добре да се проследи по съчинението “Истина и метод” на Ханс-Георг Гадамер. Стремейки се “да разбере универсума на разбирането по-добре”, Гадамер тръгва от положението, че “феноменът на разбирането и правилното изтълкуване на разбраното е не само специален методологически проблем на науките за духа”, нещо повече, “разбирането и изтълкуването на текстове се явява не само научна задача, но по очевиден начин се отнася към цялата съвкупност на човешкия опит като цяло”. Тази насока на търсене на спецификата на разбирането, имаща за начало разграниченията, направени от неокантианската школа на Вилденбанд и Х.Рикерт, от една страна, и пост-роенията на историческата школа на Шлайермахер за “езика на културата” и “превода на духовните ценности на една култура на езика на друга”, на второ място, доведе до твърде важни моменти в изясняването на разбирането в широкия контекст на културата – а не като гносеологически проблем на фило-софията, при което това нямаше да бъде направено.

Методологическият принцип, който е водещ в тези изследвания и който ще стане такъв и в предлаганото, се основава на това, че “феноменът на разбирането не само пронизва всички връзки на човека със света, но и има още по-значим, дори конституивен смисъл". Затова Гадамер справедливо отбелязва, че задачата на тези изследвания “се състои в това да се разкрие опита на постигане на истината, превишаващ областта, контролирана от науч-ната методика, навсякъде, където ние с него се сблъскваме, и да се постави въпроса за неговото собствено обосноваване”. Другояче казано, разбирането е особен начин на приближаване и усвояване на спецификата на формите на духа, превъзхождащ по възможностите си научното отношение на човека към света и особено тези на научното трактуване и разглеждане на самите духов-ни форми.

14

Затова Гадамер ясно казва, че “науките за духа се сближават с таки-ва начини, на постигане, които лежат зад пределите на науката: с опита на философията, с опита на изкуството, с опита на самата история. Всичко това са такива начини на постигане, в които възвестява за себе си истина, не под-лежаща на верификация с методологическите средства на науката”. Тук сме длъжни да направим едно необходимо отклонение, за да отдадем длъжното на направеното в тази насока от Вилхелм Дилтай, който, както е известно, ясно разграничи “разбиране” от “обяснение” в своя труд “Описателната психо-логия” (1894 г.).

Според Дилтай съществува “обяснителна психология”, която иска да обясни душевния живот “чрез неговите съставни части, сили и закони точно така, както химията и физиката обясняват строежа на телесния свят”. Тази психология се стреми да “подчини явленията на душевния живот на някаква причинна връзка при използуването на ограничено число еднозначно опреде-ляни елементи”. Прилагайки такъв обикновен научен подход, тази психология създава хипотези, между които възниква състояние на “война на всеки против всички” - а такава война никога не може да завърши. Изход от мъгливото море на хипотезите не се вижда. Нуждаем се от психология, казва Дилтай, която да ни дава “пълнотата на човешката природа и вътрешната връзка на нейното съдържание”, “могъщата действителност на живота”, постижима само в гени-алните прозрения на великите писатели, и поети, интуитивно и чрез вдъхнове-нието достигана.

Науките за духа (хуманитарното знание) се нуждаят от такава психо-логия, която би била здрава, обоснована и достоверна – а това не може да се каже за “въздушните кули на обяснителната, школската психология” – и която заедно с това би описвала и анализирала – доколкото това е възможно – “цялата мощна действителност на душевния живот”. Затова методът на нау-ките за духа трябва да е коренно различен от този на науките за природата, затова Дилтай предлага своето прочуто положение “природата ние обясня-ваме, а душата разбираме” и това е ясното разграничение, което винаги трябва да имаме предвид – а то съвсем не ни забранява да имаме и разбира-що отношение към природата.

А всичкото това е така, тъй като обяснението се извежда от познани-ето на каузални връзки и отношения, съществуващи в нещата извън нас, а разбирането означава интуитивно съзерцание, вглъбяване в интимния вътрешен живот на душата, преживяване и дори “вживяване” във вътреш-ното на душата, сливане с нея и потопяване в нея или такова отъждест-вяване, при което “животът постига живота”, а не се дистанцира от него, не му се противопоставя и не го умъртвява – и това е втория значим момент в разбирането на Дилтай, което тук искаме да изтъкнем. Синтетично казано, разбирането е особен род познание, което – за разлика от другото, “обикнове-ното” познание – е ориентирано към “целостта, душевната връзка в човешките личности” и то се достига чрез особената нагласа на интуитивното проникване

15

и вживяването в живота на душата и духа. Трябва да се стремим – съветва ни Дилтай – към пълнотата на душевния живот, даден ни непосредствено”. Същ-ността на душевните явления е разбираема, т.е. е постижима от разбирането, но е необяснима, т.е. е неподдаваща се, изплъзваща се на обяснението и значи е “неясна” за разсъдъка, който никога няма да проумее това “необясни-мо” – непосредствено преживяваното, “живата цялост на душата”, намираща се отвъд възможностите на голия разсъдък, интуитивно даденото.

В описанието, основаващо се на разбирането, винаги се съдържа нещо от живия, художествен процес на разбиране в изкуството. Психологията на Дилтай иска да бъде родствена на изкуството с неговата несравнима спо-собност на разбира и представя живота на душата. Същото трябва, струва ми си, да достигне и философията, опитваща се да разбере и изрази живота на духа. Тези са, смятам, основните моменти, които можем да открием у Дилтай – и които са ни потребни за изграждане на адекватна представа; те обозначават една насока, която аз ще следвам в изследването си.

Да се върна при прекъснатите по-горе разсъждения по повод на Га-дамер. Това че феноменът на разбирането пронизва всички връзки на човека със света – положение, особено значимо и принципно по характер – ме за-дължава по-нататък да обърна главното си внимание именно към отношения-та на човека към света и към самия човек, които конституират не само разби-рането като феномен, но и самата субективност на човека, неговата душа, самосъзнание и дух.

Разбирането изглежда е пораждано от особена позиция на субектив-ното и на човека спрямо самия себе си, от една страна, и спрямо възникнала-та “система” от човешки отношения – към света и към самия себе си – от дру-га, и затова не може да се търси, извън, “покрай” и независимо от тях. В този смисъл Гадамер казва, че “разбирането е изначална форма на изпълване на човешкото съществуване, което представя себе си в-света-на-битието”, а също че “разбирането се явява начин на битието на човека, доколкото то е способност за битие и “възможност””. Но битието – както и битието на човека – не могат да бъдат да бъдат разбрани, или по-скоро тяхното разбиране не може да бъде изразено, докато съществуват като неразчленена тоталност, в която всичко е изчезнало и се е “претопило” – и затова аз съм принуден да изследвам неговия, на битието, “скелет”, т.е. човешките отношения, благода-рение на които то съществува за човека.

Именно това предпоставя възможността за изразимост на интуитив-ното разбиране, за разгръщане на неговата концентрирано и центрирано вът-решно естество, за изявяването му по достъпен за философията – и нейния език – начин. Всяко интуитивно разбиране е нещо безкрайно добро, но докато то е само латентно и скрито в “дълбините на субективността” и следователно не е “споделимо”. Такова разбиране продължава да си стои в мрака, т.е. в пределите на абстрактната възможност за разбиране, която все още не е породила действителност. Същината на работата и трудността същевременно

16

е в това дадено разбиране да придобие очертанията на своята “плътност”, на своята изразима действителност и непосредствена – за човека, за мисълта – битийност, приобщаваща ни към битието, което твърдим че разбираме. Прав е Гадамер, изказвайки думите, че “самосъзнанието на философията се удовлет-ворява само с разбирането”, но точно поради това разбирането трябва да израсне и да придобие формата на самосъзнание, за да стане родствено на философското самосъзнание, за да стане конституираща това самосъзнание същност.

Затова безкрайно жалки са ония писания – претендиращи да са фи-лософски – които не са одухотворени от разбиране, на които им липсва само-съзнатостта на едно наистина философско разбиране – и ние в никакъв слу-чай не бива да се “вдъхновяваме” от такава печална практика и още по-малко пък да я следваме. Разбирането е това, което дава духа на философстването, а в моя случай – изследване именно на духа – този дух трябва да е налице, необходимо трябва да присъства. Независимо какви усилия може да ми коства това.

По-нататък Гадамер казва, че Хайдегер “открива проективния харак-тер на всяко разбиране и затова мисли самото разбиране като движение на трансцедентирането, на възвисяването над съществуващото”, което всъщност може да се каже и за всяка разбираща философия в противоположност на обясняващата, която един вид е “дегенерирала” до нивото на една опитваща се – напразно, впрочем – да бъде безкрайно позитивна и “научна” философия или, другояче казано, да бъде “философия”, забравила за своята философич-ност. Казвам това с пълното съзнание какво всъщност правя – и казвам: фило-софията не бива да търси спасение в принизяването на самата себе си и в бягството в сферата на елементаризиращите абстракции на науката, както, уви, често се случваше у нас – когато се опитваха да “правят” от философията наука и с това постигнаха само това да пресекне оживотворяващото, да изчез-не философския дух.

Търсейки в това изследване духа, на мен ще ми се наложи да спася-вам философския дух, или – ако това звучи прекалено самонадеяно – поне да покажа как са се опитали да го убият, а на тази основа да се опитам да подиря някакъв път за неговото възкресение. Защото духът е онова, което ни възви-сява над съществуващото, докато попълзновенията срещу духа – правени у нас десетилетия наред съвсем преднамерено и упорито в своята безнадеж-ност – означават опити за принизяване не на духа – това никому не може да се удаде! – а на човека, на неговото съществуване и на тяхната истина изобщо.

В настъпилото в тези години време човекът се изправи пред задачата да разбере самия себе си и така да се изпълни със самосъзнание за себе си, за своята свобода и живот – и това е философския смисъл на ставащо то, такъв е духът на времето, който философията, е длъжна да постигне. Не може да съдържа живот в себе си оная философия, която си позволява да смята, че стои “над” потребностите и духа на своето време – за да съхрани илюзорния

17

комфорт на своята академичност и на своята изолираност от света, живота и човека. Такава философия скоро се оказва че просто не съществува за човека – за света може и да съществува! – т.е. постига я това, което сама си е напра-вила.

Смятам обаче, че не тази е участта на философията, по-скоро тази участ не й е предопределено да я постигне – стига да намери в себе си сили да стане това, което “трябва да бъде”, т.е. да започне да живее според идеята за това какво е философия. В днешното все пак велико време не само човекът се стреми към саморазбиране, това е и актуалната мисия на философа, валидна за всички времена – и особено за време като нашето.

А известно е и това, че философът е човек, който се опитва смислено да изрази разбирането, овладяло или владеещо всички човешки същества – и така да стане техен глас или поне “струна”, излъчваща техните трептения, пориви, и “дълбоки страсти”. Страсти, изразяващи не друго, а пристрастеност към живота, истината и свободата, въвлеченост в тяхното извечно тайнство.

18

Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на млади-те

20 януари 2013, неделя

Не крия, много съм обезпокоен, че в

българското образование дори и в наше време крайно трудно си пробива път нещо, което би следвало да се схваща по начало и по принцип, а именно, че методологията на науките за човека или за духа е коренно различна в сравнение с методологията на науките за природата. С оглед да спомогна за разбирането на спецификата на хуманитарното познание и знание в сравнение с тази на естествените или "точни" науки публику-вах откъс от своята дисертация, който е добра основа за схващането и осъзнаването на тия различия: виж За коренно различните методо-логии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата.

Сега искам да продължа в тази посока, като ще се постарая да представя в пределно понятна форма тия различия, правя го понеже имам чувството, че те не само че не се разбират, но и биват игнорирани по един крайно безапелационен начин, сякаш става дума за нещо несъществено, "от само себе си" разбиращо се.

Нека, за да може всеки да си представи за какво става дума, да илюстрираме различията в методологиите и подходите не изобщо, по прин-цип, а по повод на две учебни дисциплини, преподаващи се в нашите учили-ща, примерно, да речем, физика и психология. Вместо физика на това място може да бъде всеки други предмет от така нареченото "естественонаучно направление", примерно биология, химия и пр., а пък вместо психология може да бъде който и да е от така наречените "хуманитарни предмети", примерно литература, философия, история. Априори обаче следва да се разбира, че дисциплините от единия цикъл се ползват от своя подходяща методика – методиката е именно съвкупността от методи за обучение в нещо, за практи-ческото извършване на някоя дейност – а пък дисциплините от другия клон на познанието би следвало да си имат своя, специфична, оригинална методика, тъй като различията между тях са съществени. И така, нека да се запитаме: възможна ли е обща, един вид типова, "образцова", дори "идеална" методика, която да може да се прилага с успех в обучението и по едната група предмети, и по другата, и при това изобщо да не пострада качеството на обучението и

19

образованието? Едва ли: специфичният предмет поражда необходимостта от оригинална, специфична методология и методика, която да е в състояние да изчерпи неговата същина, да постигне задачата му. Унификацията на методи-те, подходите (на който му е трудно да схване какво е това метод, методоло-гия, методика и пр. нека да си представя, че става дума за подход, за начин на познание и преподаване), на стиловете дори. Отделно трябва да се има пред-вид, че всеки преподавател би следвало да не робува на някакви всеобщи и задължителни методически предписания, а би следвало да проявява творчес-тво, т.е. да си изработи свой оригинален и индивидуален подход, сиреч стил.

И така, каква е целта на преподаването по един такъв учебен пред-мет, какъвто е физиката? И какво следва да се стремят да постигнат учещите по психология?

Ще каже някой: как какво, следва да могат да изследват съответните реалии и процеси, следва да знаят, следва да умеят ясно да изразяват зна-нията си, т.е. да обясняват съответните знания, трябва да имат способности за решаване на научни, на познавателни проблеми и задачи – какво друго може да се иска тука? И това именно е общото, парадигмалното, характерно за познанието изобщо, познанието на каквото и да било. Това е именно нещо като матрица, а пък всичко останало са допълнения, всичко останало е, така да се рече, "козметика", но то трябва да е натикано в матрицата. Но дали нещата стоят така просто, както си ги представяме – без специално да сме се замислили? Оказва се, че по психология – тя е "наука за душата" – работите съвсем не бива да се примитивизират в тази посока, понеже тогава рискуваме да разсъждаваме в понятията, характерни за отдавна отминали епохи, т.е. рискуваме да сме съвсем немодерни.

Още тук мога да си позволя да подхвърля, че в часовете по психоло-гия младите следва да имат възможността да питат, свободно да споделят, да търсят с общи усилия, да се провеждат много дискусии, упражнения с практи-ческа насоченост, игри и пр., в тях следва преподавателят да беседва с уче-ниците като равен с равни, вярно, той е по-опитен, но превъзходството му не трябва да се налага безпрекословно и абсолютно, тук, по психология, се иска да се поражда най-непринудено общуване на свободни и търсещи истината субекти, тук плурализмът на мненията е задължителен, всеки участващ в тия непринудени обсъждания има правото да се разкрива с най-доброто, с което разполагат личността, душата, духът му и т.н. Излишно е да споменавам, че програмите по тия учебни предмети, имам предвид хуманитарните, правени от образователната бюрокрация, не само че не облекчават решаването и изпъл-нението на тяхната същностна задача, но и, напротив, сякаш са правени така, че да пречат, да я затрудняват, да я правят невъзможна. Но това в дадения абзац за психологията беше просто вметка, по-долу ще се върна отново към проблема за спецификата на методиките, които са подходящи за цялата хума-нитарна сфера.

20

Но да продължим по поетия по-горе път. Има и нещо друго, което яс-но следва да се съзнава: има една склонност или настройка, наречена позна-вателен оптимизъм. Този така наречен познавателен оптимизъм смята, че всичко на този свят може да се знае, всичко може да бъде обяснено, че нео-бясними неща няма; този същият оптимизъм пък се родее с така наречената позитивна нагласа, която представя науката, именно т.н. "точна наука" за нещо като идеал на цялото човешко познание, включително и на хуманитарно-то. Тя именно била задавала гореупоменатата матрица, калъпът, в който трябвало било да бъдат натикани всички прояви на познавателна и дори на духовна активност. Според позитивизма, който даже в един момент придоби характера и на философско движение, широко разпространено в ХIХ и в ХХ век, така наречените "науки за духа" или науките за човека, ако не приемат нормите на точното естественонаучно познание, следва да бъдат обявени за псевдонауки, т.е. губят статуса си да са науки, което пък води дотам, че нямат оправдание за съществуването си. В условията пък на безразделното господс-тво на материализма в условията на марксистко-комунистическата идеологи-ческа доктрина се стигна до тирания на "единствено-правилната наука", т.е. позитивизмът беше доведен до абсурд, а пък всички хуманитарни науки бяха жестоко натикани в калъпа на такава една предвзета и самонадеяна, ала твърде куха "научност" и "позитивност". Излишно е да казвам, че в оня период бяха игнорирани всички модерни постижения на западната философия и на западната духовна култура като цяло, те биваха оценявани като проява на "субективизъм", на "екстравагантността на самонадеяната и неградивна сво-бода", на "вредна буржоазна упадъчност", на "идеологическа диверсия" и на какви ли не други подобни простотии. Ето тази е причината да сме толкова изостанали от онова модерно образование, което в други страни отдавна дава своите пребогати и сладки плодове особено в т.н. хуманитарна сфера на поз-нанието. Ние обаче в това време, заради изоставането си, заради откъсването си от световните тенденции, в образователната сфера (пък и не само!) берем съвсем други, горчиви и дори отровни плодове. Този е контекстът, в който би следвало да се постави проблемът, а пък на тази основа вече може да се разсъждава и по-конкретно, както обещах.

Та значи учещите трябвало било да знаят – независимо дали става дума за физика или история, за биология или психология. Това било главното. Отделна работа дали на учещите съответните знания трябва да бъдат подна-сяни наготово – или пък съзнанията им трябва да бъдат въвличани в съответ-ните познавателни ситуации, където, благодарение на поредица от търсения и изследвания младите самостоятелно да добиват тия знания, сами да ги извличат и дори сътворяват. Излишно е да казвам, че по-верният, ала труден път е тъкмо творческото търсене, който обаче е тотално пренебрегнат тъкмо заради неговата, така да се рече, трудоемкост; за сметка на това необезпоко-явано се шири и насърчава т.е. консуматорско отношение, т.е. младите биват превръщани в прости консуматори на наготово даваните и поднасяните им

21

знания, което е една от причините за така ширещото се отвращение на млади-те от ученето, от познанието, от училището и т.н. Защо е така е пределно ясно за тия, които разбират: щом лишиш младите от устрема и радостта им да търсят и намират сами, да постигат всичко благодарение на доверието в собс-твените познавателни сили, щом ги превърнеш в пасивен консуматор, получа-ващ всичко наготово, то това вече неизбежно убива и устрема, и радостта им – заменени от убийствената скука, от досадата, от отвращението. Когато се питаме защо младите не щат да учат, нека да имаме предвид и това.

В сферата на т.н. "точна наука", в случая на физиката (която обещах-ме да вземем за пример, понеже тя често се представя като "идеална наука") постигнатото от младите, независимо по кой път, наистина следва да бъде ясно и точно изразявано в проверими в опита, в емпирията теоретични и по-приложни знания, учениците следва да умеят да обясняват как се стига до тези знания, да боравят умело с фактите, с формулите и с другия инструмен-тариум, в крайна сметка тук субективното бива поднесено в жертва с оглед постигането на пределно синтезирана "обективна" простота. В тази сфера знаещите знаят нещата общо взето по един и същ начин, съществуват научни конвенции (съглашения), приети от елита на тази научна общност, които са задължителни, тук, дето се казва, "нема лабаво", "нема мърдане", тук всички, ако искат да мислят правилно, следва да мислят еднакво. В сферата на точна-та наука такива неща като "свобода на мисълта", право на избор, плурализъм на мненията и пр. сякаш са съвсем неуместни – и оня, които си ги позволи или все пак настоява за тях, бива справедливо обявяван за невежа, за дилетант, превръща се в смешник; съждения от рода "По мое дълбоко убеждение 2 + 2 е равно на 5!" се оценяват като тъпи, биват възприемани като лудешки (няма начин да не е "мръднал" оня, който почне да мисли така!), като обидни за индивида, който си е позволил лукса да дегенерира чак до едно такова пре-делно ниско човешко ниво. Така ли е обаче всичко в сферата на т.н. хумани-тарно знание, в сферата на т.н. науки за човека и духа? Разбира се, че не е така, и е крайно странно това да не се съзнава дори и в нашия така напреднал във всяко едно отношение ХХI век.

Разберете ме, наистина изпитвам неудобство да излагам тия неща сякаш са някаква новост, но е поразително как те масово не се съзнават и дори, както казах, най-самонадеяно се игнорират. В резултат на което издева-телствата над съзнанията на младите, на учещите, в т.н. хуманитарна сфера на образованието са още по-грозни и нетърпими. Как стоят нещата у нас в тази сфера и как те следва да бъдат?

Аз няма да се разпростирам, понеже темата е голяма, а ще постарая да се огранича с най-главното, с най-изразителното – понеже много съм писал по тия въпроси в своите книги за образованието; в последните години написах и издадох три книги, трактуващи както фундаменталните проблеми на образо-вателната ни система изобщо (виж книгата ми със заглавие Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България), така и проб-

22

лемите на университетското образование (виж книгата ми със заглавие Ис-тинският университет и подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), а също, накрая, и проблемите на училищното образование (виж книга-та ми със заглавие Ние не сме тухли в стената! и подзаглавие Есета за освобождаващото образование). На това основание наистина имам правото тук да бъда пределно кратък.

Учениците сами наричат тия предмети "разказвателни" – и с това по удивително точен начин посочват основния им дефект, дефект на начина, по който се отнасят към тях у нас. Историята била такъв "разказвателен пред-мет", литературата – също, даже психологията, в огромната част от училищата у нас, предполагам, се учи също точно по тоя напълно сгрешен начин. Защото какво означава да разказваш онова, което ти вече е разказано в учебника?! Означава папагалски да повтаряш чужди мисли, като тия мисли биват неспра-ведливо обявявани за нещо като "истина от последна инстанция", т.е. биват превръщани в общозадължителни, едва ли не "научни" и пр. Това как ти сами-ят мислиш по същите тия проблеми изобщо не влиза в сметката, нищо че тук предметът е коренно различен: става дума за теб самия, за твоята собствена душа, за духът, който сгрява твоите, не нечии други гърди! Да лишиш младия човек от възможността да изразява себе си, своите чувства, своята позиция, своето мнение, и то по проблеми, които изцяло касаят него самия, простете, но това е крайно зловещо! В резултат разочарованието и отвращението от тия т.н. "разказвателни предмети" е не по-малко от онова, което е налице при точните науки. И то при положение, че добре се съзнава, че тия науки съвсем не са точни, напротив, изцяло... неточни са! В сферата на науките за духа субективното или чисто човешкото, което така уместно бива игнорирано и гонено от науките за природата, не само че следва да бъде допускано, то, напротив, следва да бъде същински стожер, около който всичко се върти! Тук такива неща като свободно възприемане и оценяване, мнение, преживяване, чувство, усет, интуиция, озарение, прозрение, инсайт, вживяване и пр. са значително по-потребни от голото знаене и предвзетото "обяснение", което наистина е център на науките за природата, на точните науки, на науките за точното и проверимо в опита знание.

Тук да се вманиачаваш, че знаеш, е почти нищо, тук се иска нещо много повече от това: иска се да разкриваш самия себе си, своята оригинална личност заедно със съкровеното на собствената ти душа и дух, иска се да се ползваш от свободата си, иска се да привикваш към нея, иска се да се култи-вира една култура на индивидуалността, която ни е така съдбовно необхо-дима. Това, което пише в учебника, съвсем не е някаква "светая светих", която трябва просто да се знае и разказва, не, няма такова нещо, то е само малък подтик – за да се отприщи стихията на творческото отношение, на търсенето на собствената позиция към проблемите, които те касаят изцяло, които са част от бе самия и от живота ти. Сега давате ли си сметка какво означава да се иска от младите просто да възпроизвеждат като папагалчета това, което пише

23

в учебниците по история, по литература, по психология, по философия?! Оз-начава отказ и убиване на истинското, на най-вълнуващото, на автентично съкровеното: на онова, което си ти самият! Означава мачкане, злостно елими-ниране на духовния потенциал на младите личности, означава варварско ощетяване на младите тъкмо от онова, което ги прави най-богати – тяхната личност, тяхната свобода, техният дух! Това, простете, е престъпление, това, простете, е недопустимо, това, простете, е скандално!

Младите в тази сфера, в хуманитарната сфера, следва да бъдат ос-тавяни да се разкриват напълно свободно като в импровизирани беседи, диа-лози и дискусии споделят най-пълноценно своите разбирания, виждания, преживявания, преценки, убеждения, съмнения, търсения, безпокойства. Вяр-но е, те са неопитни, вярно е, че те ще правят неумело това така потребно ни саморазкриване, вярно е, че в такава една методология има безчет рискове, вярно е, че огромната част от младите не умеят да се ползват в позитивна посока от дадената им свобода – защото у нас, в нашите условия, свободата, уви, продължава да си бъде чисто и просто едно пожелание, а не непосредст-вена даденост на самия живот, на всекидневието ни, от която на никаква цена няма да се откажем. Тук, в тази сфера, се изхожда от презумпцията, че в този наш често човешки и духовен свят има толкова много тайнственост, че едва ли всичко може да бъде обяснено, напротив, сигурно е, че има безчет необясни-ми, но затова не по-малко вдъхновяващи ни неща. Да искаш и да заставяш младите, учещите да обясняват необяснимото, простете, е гавра и насилие, която нямаме право да си позволяваме; но онова, което не се поддава на обяснение, то прекрасно може да бъде разбирано. Вярно е, нашите разбира-ния не са податливи на точно предаване с думи, на обяснения, но това съвсем не ги прави по-малко ценни, напротив, прави ги още по-ценни и потребни ни. Има едно очарование на съществуването, което те прави човек, което е така вълнуващо, е изпълнено с най-съкровен трепет; ако убием този трепет, ако системно го убиваме в душите на младите, и то години наред, през всичките нива на една античовешка по духа, по тенденцията и потенциала си, т.е. на една изцяло сгрешена образователна система – давате ли си сметка какво означава това?! Аз лично не намирам подходящите думи да изразя недопус-тимостта на случващото се, и то не от вчера, вие, ако можете, ми помогнете!

Аз млъквам. Понеже мълчанието е преизпълнено с един непостижим от думите тайнствен смисъл, който ни позволява да се отдадем на цялата онази пълнота на разбирането, която наистина е най-висшето, към което следва да се стремим. Разбирането е онова, което може да обхване тайната на живота ни, мистерията на човешката свобода, вдъхновеността на порива към себеразкриване, към изявяване на онова, което си ти самият.

И какво стана в такъв случай с т.н. методологии и методики?! Самото творчество, самата свобода едва ли може да бъдат натикани в прокрустовото ложе на догмата, на общото предписание, на алгоритъма на несвободата, който е така примамлив на бюрократите от нашата все още неразградена

24

тоталитарна образователна система, която е сбъркана изцяло и в корена си. Това, което бюрократите мразят най-много, това е думата свобода, наред с думата творчество – усетил съм го на свой гръб, понеже вече цели 30 години работя като вол в тази същата система, отказвайки обаче да се подчиня на нейния диктат, нещо повече, подкопавайки я всекидневно - както свободно течащата вода на реката подравя не само брега, но и твърдата скала. Това съм правил в тия години, вярно, в крайна сметка стигнах не до някакво приз-нание, напротив, ето, в последно време съм обявен най-официално за "прок-лет враг", който трябва да бъде унищожен. Е, такъв съм, враг съм, да, не крия това, унищожете ме, заповядайте, толкова любезни бюрократи, нанесете последния си удар!

Завършвам с това доста предизвикателно и твърде патетично пре-дизвикателство, като искам да съобщя, че на някои по-конкретни въпроси, на които не успях да отговоря в това есе, независимо от обещанията, дадени по-горе, ще отговоря специално и съвсем скоро. Хубав неделен ден ви желая, и дори ще си позволя да ви призова ето как: ползвайте се от свободата си неза-висимо от цената, защото самата свобода е безценна – и незаменима от нищо друго. А рисковете, е, рисковете са онова, без което не може: който не обича риска е просто един презрян страхливец и малодушник, какъвто ви съветвам все пак да не се оставяте да бъдете...

25

Темата за тази седмица на моя семинар върху горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите

Темата е: За същностните различия в метода на преподаване на природ-ните и хуманитарни предмети. Заповядайте на семинара! Включете се в дискусията! Вашето мнение наистина има значение!

26

За верния път – в ученето и в житейската философия

21 януари 2013, понеделник

Проведох тия дни инте-

ресен по моя преценка разговор с едно момиче, което било имало домашна по философия; разго-ворът ми с него ми даде възмож-ност да проуча реакцията на този млад човек по един важен за мен като преподавател по филосо-фия въпрос; по тази причина публикувам разговора ми с него, като оставям само инициалите на името му; ето какво си казах-ме: Г. Ч. каза: Може ли да ми помог-неш за философията? Ще ти бъда благодарна. Може ли? Ангел Грънчаров каза: Как така

да помогна? Г. Ч. каза: За едно домашно по философия. Става ли? Ангел Грънчаров каза: Зависи. Г. Ч. каза: Ще те попитам пак: става ли? Ангел Грънчаров каза: По философия е особено. Много зависи от това кой Ви преподава философия. Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур, Тит Лукреций Кар. Ангел Грънчаров каза: М-да... Г. Ч. каза: Кой е правилния отговор? Кажи? Ангел Грънчаров каза: Къде е въпросът? Г. Ч. каза: Прочети го. Дала съм въпроса. Кой е този философ? Ангел Грънчаров каза: Това не е въпрос, липсва въпросът... прочети сама... прочетете де. Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур, Тит Лукреций Кар. Ангел Грънчаров каза: Няма формулировка на въпрос. Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с чие име – на Демокрит, на Епикур или на Тит Лукреций Кар?

27

Ангел Грънчаров каза: Кой от тримата ли? Или и тримата? Щото и тримата имат отношение към атомизма. Г. Ч. каза: Да. Ангел Грънчаров каза: Нека да е Демокрит. Той е основоположникът. Г. Ч. каза: С няколко думи характеризирайте всеки от тях. Ангел Грънчаров каза: Няма да стане. Прочетете си сама. Потърсете си информацията сама и си я прочетете. Не е трудно. Г. Ч. каза: Можели да ми помагаш по философия? Ангел Грънчаров каза: Откъде-накъде? Не е хубаво да се учите наготово, сама си се подготвяйте, тогава и ще има смисъл, ще имате полза. Г. Ч. каза: Да, ама не всичко има в интернет. И друго, моля Ви. Ангел Грънчаров каза: Има и учебници, четете, учете, този е пътят. Г. Ч. каза: Моля Ви! Може ли да взимам частни уроци от Вас? Ангел Грънчаров каза: :-) Е, може. Откъде сте Вие? Г. Ч. каза: От С. Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане, аз съм от Пловдив. Г. Ч. каза: Към кои школи или направления във философията се отнасят изб-роените методологически принципи: а) Истината не допуска противоречие б.) Въздържай се от съдене за това което е истина или не е истина. в.) Истината е в идеите на разума г.) Единствен източник на нашето познание е сетивният опит. Ангел Грънчаров каза: Вие учите философия, студентка ли сте? Г. Ч. каза: Ще държа матура по философия. 12 клас съм. Може ли сега да ми помогнеш за 3 въпроса? Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане; много съм зает, а дневно по десет човека искат да им помагам. Г. Ч. каза: Още няколко друго и след това няма дави търся. Става ли за един ден? Само за тази вечер. Става ли? Ангел Грънчаров каза: Не, съжалявам. Г. Ч. каза: Защо? Ангел Грънчаров каза: Защото е добре сама да се подготвяте, да се порови-те по учебниците, тогава ще се подготвите по-добре. Г. Ч. каза: Аха. ОК. Ангел Грънчаров каза: Този е начинът, наготово да Ви се дава всичко и вие папагалски да го научите няма смисъл; трябва да се поровите и сама да ос-мислите нещата. За Ваше добро е това, което Ви казвам, дано ме разбрахте. Г. Ч. каза: Зависи. Не винаги е така. Ангел Грънчаров каза: От какво да зависи? Г. Ч. каза: Всеки човек се затруднява. Ангел Грънчаров каза: Не, по принцип е така. А трудностите не са толкова страшни когато привикнеш да работиш... Г. Ч. каза: Зависи пак от това.

28

Ангел Грънчаров каза: Ами трябва да преодолеете трудностите сама, да ги надмогнете, и тогава ще се подготвите истински. Г. Ч. каза: Зависи. Ангел Грънчаров каза: Наготово всеки може. Г. Ч. каза: Не е така. Ангел Грънчаров каза: Предпочитате лесния начин, така ли? Г. Ч. каза: При мен не е наготово. Мъча се. Боря се. Ангел Грънчаров каза: Това да се помъчите и да се справите сама е най-добрия и най-верния начин да се подготвите истински. Именно, борете се – и много ще постигнете – когато успеете сама да се преборите. Г. Ч. каза: Хъм. Вие сте идеалист. Не само философ. Ангел Грънчаров каза: Не, просто се отнасям с респект към истината, към истинските неща, към истинското правене на нещата, към истинското учене и пр. Ако се вслушате в съвета ми ще сте ми благодарна, защото ще се предс-тавите бляскаво на матурата, убеден съм в това! Г. Ч. каза: Вие сте човек, който сте постигал с труд всичко, така ли? Винаги ли? Като сте много силен в областта на философията. Нали? Днес пак ли така правите? Ангел Грънчаров каза: Да, аз с труд и борба съм постигнал всичко, което съм постигнал. Нищо не съм чакал наготово, а всичко съм постигал със свои сили. Смятам, че този е пътят. Този е начинът. Свободният и достойният човек не чака нищо наготово, а всичко постига сам – с труд, с работа, с дръзновеност, с ентусиазъм. Слабаците, малодушниците чакат всичко наготово – и все търсят да се уредят по "втория начин". Те затова и няма да постигнат кой знае какво. И понеже, макар че не се познаваме, съм убеден, че и Вие лично можете мно-го да постигнете ако заложите на вярната житейска философия, затова, за да не Ви навредя, Ви отвръщам така: да имате много здраве от мен, но аз няма да Ви дам наготово нищичко за матурата Ви по философия – колкото и да ме молите. А Ви съветвам да поработите сама – и сама да си го постигнете. И тогава наистина ще вземете матурата бляскаво. Вярно, по-трудно е, но къде е доказано, че лесното е по-доброто?! Г. Ч. каза: ОК. Разбрах. Вероятно сте прав. Благодаря! Всичко добро! Ангел Грънчаров каза: Всичко добро и на Вас! Успех!

29

От записките на един смахнат учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"

22 януари 2013, вторник

Имам да пиша тия дни голям анализ (може да приеми и формата на

доклад, който да връча на заинтересованите властнически институции) около проблема за дисциплината в нашето, в българското училище. Той е свързан с моите отдавнашни изследвания около темата за това дали, доколко и как изобщо противодействаме на простотията, на ширещата се наоколо проста-щина. Свързан е също с това доколко в съвременното българско училище се използват съвременни подходи в обучението и преподаването. Голямо кълбо от проблеми ми предстои да разнищвам. Направих доста практически, емпи-рични изследвания по всички тия проблеми, особено интензивни през послед-ните няколко месеца. Скоро трябва да кажа какво открих. И какво разбрах. Крайно любопитно е, ще видите. Заслужава си...

Аз съм действащ учи-тел по философия и гражданско образование в едно училище, който при това се старае да не се вмества в модела на "доб-рия, примерния учител", а си е позволил лукса да бъде най-малкото необичаен, да не кажа нестандартен, щото някои хора ще се засегнат. Както и да е. Поех и доста рискове, дето се казва, наложи се да заложа

много неща, но нали знаете как е: науката иска жертви, истината – още в по-голяма степен; неслучайно е казано така, казано е, защото си е точно така.

Исках в тия мои изследвания да разбера точната, реалната ситуация, в която се намират нещата или проблемите. Най-вече ме вълнуваха разпрост-ранените, господстващите представи на участващите в тия процеси, именно учители, ученици, администратори, психолози ("педагогически съветници"), родители. Априори, предварително знаех, че се робува, включително и нео-съзнато, на доста демодирани представи, че се действа според стереотипи, отдавна отречени от потребностите на самия живот, ала доста жилави – и, тъй да се рече, все още "ефективно действащи". Един такъв модел на отношения-та е онзи, който се свежда до представата, че училището е нещо като казарма, учителят е, тъй да се рече, фелдфебел (старшина), чиито заповеди учениците ("войниците") трябва да изпълняват безпрекословно. Има "устав" (правилник), в който всичко е разписано, и правилата там следва да се спазват безпрекос-

30

ловно. Като не се спазват, се налагат незабавни наказания, ако пък не се налагат строги наказания, ако се появи съзнанието за безнаказаност, ще нас-тъпи ужасна анархия. Ето, да речем, този стереотип, тази система от предста-ви, е доста разпространена не само сред учителите, тя си има своите крепите-ли в лицето на по-голямата част от администраторите. Особено се нрави на администрацията това положение, че от учителя зависи всичко. Пълната отго-ворност за всичко ляга върху крехките рамене на учителя (в повечето случаи: учителката). Има лоши учители, които "не стават", които не се справят, при тях дисциплината не е на ниво, има добри учители, които по някакъв чудодеен начин умеят да се справят, при тях децата (учениците) са изпълнителни, крот-ки, послушни, разбрани дори.

Логиката е проста: щом при различните учители едни и същи ученици се държат различно, то значи, че решаващият фактор е учителят. От само себе си се разбира, че учителят сам трябва да изнамери своя подход за спра-вяне с проблема с дисциплината; е, вярно, в наше време някак си не върви чистата авторитарност, при която "учениковата личност" бива превръщана в прост изпълнителен обект на разпорежданията на властното лице, но трябва да се търсят, предполагам, някакви варианти на "кадифян авторитаризъм" ("авторитаризъм, обвит в кадифе"), при който действа цяла изкусно направена система от наказания и награди (според модела за "моркова и тоягата"), от сделки и компромиси, от съглашения, при които целта е една: "взаимно да си нямаме главоболия". Използва се и ресурса на родителското въздействие, като учителите търсят подкрепа от страна на по-загрижените за децата си родители, щото, за жалост, има родители, които са с съвсем неподходяща за системата либерална ориентация, при което възниква реалната опасност някои "ученикови индивиди" да бъдат изпуснати от клещите на системата. И така нататък. Още много може да се пише ако искаме да представим чистия вид на действащите отношения в тази сфера. Опорните точки на която са, че учителят, тъй да се рече, е поставен "на дулото на топа", а пък канещият се да гръмне във всеки миг топ това са именно сложните отношения вътре в "учени-ковите колективи" (класовете, групите), които обаче трябва да се държат, един вид, под похлупак – с оглед един ден, като се стигне до гърмеж, гръмотевица-та да е колкото се може по-мощна и разрушителна.

Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, ето, и книги за образо-ванието издадох, в които тази проблематика, разбира се, присъства. Но реших да не теоретизирам повече, а да проверя всичко, така да се рече, експеримен-тално, на дело, практически. В лаборатория един вид, тъй да се рече. Изслед-ванията съвсем не бива да бъдат игнорирани от позицията на убеждението, че "ний всичко си знаем", щото, разбирате ли, "много сме видели, преживели, препатили". Силно ме вълнуваше да разбера следното: при възникването на конкретни "конфликтни ситуации" между ученици и учител (а такива възникват всеки ден, не е като да се оплачеш, че рядко възникват) как си взаимодействат отделните властнически фактори, които имат отношение към търсенето на

31

приемлив, разумен и ефективно, дълготрайно действащ изход, а именно как (и дали изобщо) си взаимодействат рационално фактори като учител, класен ръководител, администрация, педагогически съветник или психолог (който си е чисто и просто "патерица на директора" и обикновено спазва най-изпълнително неговата воля), родители. Крайно много ме вълнуваше да раз-бера на дело кои са най-типичните грешки на всички участници в тия сложни взаимодействия, дължащи се на неверни или на несъвместими представи за нещата, дължащи се на следването на коренно различни принципи. Примерно, директорът има този интерес: всичко да е спокойно, вулканът лекичко да си дими, ала да не избухва. Виновник за всичко е, разбира се, учителят. Съгласно разпространения популизъм тази теза се подкрепя от една друга: ученикът винаги има право, как така да няма, та ученикът е... народът, нали, таваришчи, вече сме демокрация, нека да бъдем демократи?! Мнозинството никога не греши. Началството – тоже. По-висшестоящият винаги е по-прав. Примерно, мнението на главния учител е значително по-меродавно от това на старшия, да не говорим за обикновения или за младшия (да, има и младши учители у нашите училища, казармата трябва да е на висота!). Естествено е, че г-н Ди-ректорът, да не говорим пък за г-н Инспектора, никога, ама абсолютно никога не греши, те са нещо като оракули, устата им бълва само неподправената неръкотворна истина, т.е. те са непогрешими като римския папа и като аятола-ха на Иран. Г-н Министърът, излишно е да казваме това, ала да го речем все пак, си е чисто и просто... бог! Точка.

За да се убедя в опорочеността на най-типичните подходи и предста-ви ми се наложи да устроя ярки провокации, т.е. един вид да се държа като човек "извън системата", по-проще казано, като... смахнат? Като шантав, така да се рече. Като "оня там, дето нещо не е наред" или се "прави на интересен". Я го виж ти, ще ми се прави на интересен?! Наоколо е пълно с "точни другари", движещи се с гордо вдигнат нос от съзнанието за примерно и образцово из-пълнен дълг – такива без капчица неудобство заявяват "Аз пък нямам абсо-лютно, повтарям, абсолютно никакви, повтарям, никакви проблеми, повта-рям, проблеми с учениците, при мен всичко върви по мед и масло, ох, колко съм велик(а)?!", а изведнъж в идилията се появява "някакъв си там", който – ах, той уж е мъж, а пък се държи като същи... женчо?! – който изобщо не може да се справя с учениците, който постоянно "се конфронтира" с тях, който явно съвсем не умее да общува с днешната младеж, който, вместо да тушира проблемите, напротив, сякаш сипва масло в техния огън, за разгарянето им, който вместо да гаси, продължава да... пали, да ни пали главите, щото, ох, колко е хубаво да нямаме проблеми, да цари наоколо умиротворяваща иди-лия, колективът да пращи от здраве, нали така?!

Е, аз поех риска да разваля идилията, презреното спокойствие да отиде, тъй да се рече, по дяволите, почнах да се държа като "сумасшедший" (така руснаците викат на побъркания!), почнах да споря с учениците, особено с най-хулиганства-щите и простеещите, с най-наглите, вместо да сключвам

32

сделки с тях, направих нужното да ги настроя решително срещу себе си, поч-нах да пиша доклади до "абсолютно непогрешимата администрация", да я вадя от илюзорния властнически комфорт, при който всичко е спокойно, абе направих нужното моите класове да зажужат като ритнат кошер, а пък аз пре-подавам в цели 16 класа! Позволих си да направя екстравагантни изказвания, примерно това, че не учителят, не преподавателят, представете си, трябва да се грижи за реда и дисциплината, а за това трябвало – каква наглост, предста-вяте ли си, таваришчи?! – за това трябвало да се грижи, представяте ли си, самият клас, самите ученици, при подкрепата, разбира се, на класния ръково-дител и – о, богове, това вече е нетърпимо, представяте ли си?! – и на самия блажено царствующ г-н Директор!!! Я го гледай тоа пък колко е нагъл: не му се работи нищо и прехвърля своята работа на другите, айде де, ще ми се прави той на интересен?! Аман от либерални идиоти, ама ще види той, всичко той ще си получи, така няма да му се размине?! Та той, другари, по тоя начин застрашава... социалния мир?! Той, представете си, дори нарушава... Консти-туцията! Нарушава най-нагло конституционните права на учениците да си правят каквито искат простотии в час, айде де, ама ще види той?! Доклади ще ми пише, ще види той?!

И така нататък, все в тоя дух. Какво точно се случи аз отчасти съм писал в този блог, отчасти не съм, понеже напоследък много от своите тексто-ве адресирам само до съответните длъжностни лица. С оглед малко от малко нещата, тъй да се рече, да се поуспокоят и "канализират". Все пак уязвих системата като никой друг и с оглед да не ме сдъвка и изплюе хептен преж-девременно, малко от малко взех да се съобразявам с нейните зорко пазени табута. За малко де. И с оглед на някаква цел, на някаква по-висша и заслужа-ваща жертвите си цел. Каква е тя ли? Ами вече следва да се е разбрала, ама ще видим.

И така, моя милост в хода на 30-тата си юбилейна година от неспир-ната ми и самоотвержена дейност като български учител – в далечната 1983 година моя милост за първи път прекрачи прага на класна стая с дневник в ръка като учител в Политехническа гимназия в Своге, на ненавършени 24 години бях тогава! – та значи на 30-тата година от работата ми като учител (е, доста години бях и университетски преподавател де, бях асистент по филосо-фия, но то почти същото!) бях категорично определен напоследък от властва-щите лица за некадърен, за неспособен, за недобросъвестен, за неизвестно какъв, но е ясно поне това, че съм крайно лош, долен, ужасно нагъл, направо непоносим човек?! Който изобщо, ама изобщо не заслужава да носи високата титла български учител! Айде де, ще ми се прави той на интересен? Откъде-накъде? Кой на теб ти разреши, драги, да ми се правиш на интересен, ти взе ли позволение от началството за това?! За свобода ще ми говори, представяте ли си, точно той?! Ти пита ли началството за разрешение да си свободен, даде ли ти началството такова разрешение? За философ ще ми се пише?! Кой на

33

теб ти чете празнословните книги бе, алоооо?! Уууу, откъде пък се намери тая напаст?!

Това е положението. Обруган съм като никой друг път. Всеки ден съм руган от възмутените. Администрацията се видя в чудо. Позволих си да отпра-вя – повтарям, с изследователска, с благородна научна цел! – крайно тежки, направо жестоки предизвикателства към системата и към сложилото се така удобно за всички статукво. И, дето се казва, ще трябва да си платя за тоя лукс. Е, щом требе, ще си платя, няма как. Не обичам да имам вересии.

Днес имам лекция в своя Семинар към Дискусионния клуб. Инте-ресно е какво ми се каза вчера от едно най-височай-шо длъжностно лице, претендиращо да е твърде модерно, с най-разкрепостено държавническо мислене, нещо като бойкоборисовото, ако не се сещате какво имам предвид; та туй длъжностно лице, което обича да се поувлича, благоволи да ми рече следното:

– Абе ти, Грънчаров, как очакваш някой от колегите да ти дойде на семинара след като показа, че даже и за прост учител не ставаш?! Ще ми претендира да чете той лекции за не знам си какви висши теми, а се издъни най-решително като преподавател! Няма да ти дойдат съвестните, достойните учители на глупавия семинар, разбираш ли?! Щото ти нямат доверие, тази е причината! Ти си изцяло дискредитирана личност! За философ ще ми се мис-ли той?! Никакъв философ не си! Нищо не си! Махай ми се от главата че ми губиш само времето!

Разбира се, слагам тук не само думите, които този разпален адми-нистратор фактически ми каза, но и думите, които самото му сърце искаше да ми ги каже, ала не намери сили да ги каже, но понеже толкова му се искаше да ги каже, аз, като психолог, му правя тази услуга и ето, пиша ги сякаш ги е ка-зал. За да му олекне на сърцето един вид. Аз, може да съм лош, крайно лош, но иначе съм милостив човек. Имам съвест. Там ми е и и проблемът.

Ще завърша със следното. Преди години, е, не са преди толкова мно-го години, може пет годинки да са минали оттогава, имахме в училището една невероятно силна личност, жена, учителка, която е била дори за известно време директорка на училището. Преподавателка по математика. Една досто-лепна дама с невероятно силно излъчване. Такива учители вече няма. Или аз не съм срещал наскоро, не вярвам да има, е, и да има, ще са изключение. Тази велика жена носеше името Йорданка Господинова, Бог да я прости! Тя беше учителката, на която тогавашният директор даваше най-лошите класове, тя ги поемаше и след няколко месеца ги преобразяваше в най-добрите класо-ве. Как го правеше това, милата, само тя си знаеше. Аз й се възхищавах тихо.

Е, общувал съм с нея, щото в една стаичка заедно си пушехме цига-рите. Тя пушеше фини дамски тънки цигари. Имам, казваше, милата, една слабост, щото не ща да съм хептен перфектна: пуша цигари! Ако и тая слабост нямам, вече ще е пълна деградация, нещо такова казваше, не помня вече. Невероятен човек! Бог да я прости!

34

Тя почина, тя си замина неусетно, като гръм от ясно небе дойде сгромолясването на тази толкова силна жена! Сякаш грозен гръм удари една твърда скала и я откърти, та се сгромоляса скалата в пропастта на небитието. Две-три години преди да излезе в пенсия, не зная точно, г-жа Йорданка Госпо-динова получи инсулт, да, вечерта, в петък вечер, след работната седмица, както си седяла пред телевизора рекла, милата, хващайки се за главата: "Ох, нещо ми стана лошо, много лошо, ох!" и... толкоз.

След три-четири дена в кома тя почина. Няколко дни след погребе-нието й почина и нейният съпруг, също работещ в образованието. Явно много я е обичал. Да, той също умря дни след погребението на великата си съпру-га...

Това е. Спирам дотук. Който разбира, ще разбере и без повече. Ду-мите са излишни...

Хубав ден на всички!

35

Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата

23 януари 2013, сряда

Моята толкова приятна

събеседничка от Фейсбук г-жа E.I., с която преди време започ-нахме един разговор около проб-леми на образованието и духов-ния живот у нас, оказва се, ми била отговорила на последното писмо, ала аз, незнайно как, най-ве-роятно защото съм толкова улисан в други работи и пробле-ми, явно не съм забелязал това; и ето, аз чаках отговора й, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля,

че най-вероятно съм я разочаровал с моите философски недомислици и тя е решила да се оттегли безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче получавам напомнящо съобщение от нея, с което ме пита как съм, дали съм добре – и защо не съм й отговорил още на писмото; зарадвах се, ето писмото й, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до събеседничката ми:

"... Всъщност философът трябва да умее да чувства нещата спо-ред мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвка-вост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си."

Все така мъдро се изразявате! Отново ми написахте толкова съдър-жателни думи, т.е. сентенции направо, което аз разбирам и виждам от онзи ъгъл, през който гледате Вие! Единственото, което не ми харесва, е може би това, че Вие през цялото време повтаряте и явно се стремите от нашата дис-кусия да се възпроизведе диалог, достижим до другите... Разбирам Ви, че желаете други хора да вникнат в мисълта Ви, във Вашите прозрения, но мен лично това малко ме дразни... аз не искам нашата дискусия да е достояние за всички... или поне някои мисли, смятам, че би трябвало да си останат "инког-нито", понеже те... няма и никога не биха Ви разбрали – и Вие го знаете! Да, може би мислите, че съм млад представител на обществото и Ви уверявам, че изобщо не сте изостанали, именно те са изоставащите и нежелаещи даже да осъзнаят своята стремглава деградация... А мен не ме възприемайте като млада, опитайте се да си представите, че съм жена на 50 години.

36

Разбирам Ви напълно, че когато усетите портал за истинско събесед-ване, Вие се открехвате и искате подробно да изразите мисълта си и Ви уве-рявам, че въпреки дългите Ви писания никога не сте написали нещо излишно и точно обратното – винаги е интересно да прочета всяко Ваше изречение! Но – както сам се опитахте да се коригирате с лаконичността и ефективността на есенциите на великите философи – така и се постарайте да го направите! Ето, аз Ви отговарям със закъснение понеже нямах възможността по-рано да го направя! Винаги има смисъл от диалог! Вие го казахте и аз съм на същото мнение! Без значение кой на каква възраст е! Единият учи другият на нещо и обратно – това е цикъл на междуепохието. :-) Обичам неологизми. :-) Разби-рам Вашия устрем да се опитвате да предразположите младите сами да дос-тигнат до своето АЗ!

И престанете да мислите в насоката, че между нас ще се получи доб-ра поредица от мисли, диалог, дискусия или обсъждане на каквото и да било... в смисъл... всичко това се получава в общуването ни, но не искам да го възп-риемате така! Аз исках да си пишем по друг начин... не в името на другите с цел да ги просветляваме в нещо, за което даже нямат усета... аз исках да си пишем с Вас малко по-приватно... но явно Вашите цели са други, надявам се не сте напълно обладан от тях защото това ще Ви прави винаги нещастен!

Предлагате аз да поставям "проблема" на обсъждане... добре... хрумва ми... Идеята за 6-тата раса, децата-индиго, непреживеният „Край на света”... цялата вселенска информация, която е достъпна за малцина хора на земята, които виждат минало и бъдеще... на какви ли честоти и сензорни връз-ки с космическата информация все пак е способен човешкият мозък, а може би-душа... Аз имам много идеи и любопитство, а и усет за различни теми, които са извън човешките, както и в човешките способности теми. :-)

Как сте Вие иначе? Как се отнасят към Вас на работа? С уважение – Е.И.

П.П. Не мога да се сдържа и искам да Ви напиша още два реда! Понеже виж-дам, че сте борец за истинското и за труднодостъпното за всички провидение към онова, което искате да им покажете и да им улесните пътя, ще Ви напиша едно:

"Не хвърляйте бисери в краката на свинете! Те ще си останат свине, а вашите чисти бисери ще бъдат потъпкани в калта! Не измъчвайте себе си, не се тормозете, не се впрягайте в името на нещо, което е плевел, която е толкова многобройна, даже безкрайна и не бихте съумели да я изтръгнете, колкото и да искате! Дайте си спокойствие, приемете действителността на полето с плевели и не се борете с тях – защото те ще погубят ВАС!!! А Вие не искате това!!! Те отдавна се опитват да Ви погубят защото не сте като тях, защото никога и няма да бъдете като тях! А това ги дразни! Плевелите не обичат чистата вода... те обичат да си растат на посоки, увивайки се към чуж-

37

ди хора, мисли... и да усукват нещата по своя си тертип, обладавайки истинс-ката продуктивност на природата, обичат да задушават и убиват... те са като хлебарките – издържат всички "климатични"(емоционални) катаклизми и пак оцеляват... защото не са на онова по-фино сензорно и душевно ниво, на което сте Вие!

Затова сам се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалече-те мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги прос-вещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя – там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънча-ров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други – там, където ще се чувствате добре и истински – това, което сте!!!

Отговорете ми на нещо забавно: Представете си, че сте в банята и погледът Ви се спира на една плочка: Какъв цвят виждате подред в 4-те й ъгъла?

Здравейте! Какво става с Вас?! Не отговаряте? Притесних се, не знам какво се случва с Вас!!! Отговорете ми, моля Ви! Не Ви познавам, но някак си ми е некомфортно за това, че не отговаряте! Искам да се чувствате добре, да сте в добро физическо и духовно състояние, наистина! Аз съм с Вас, подкре-пям Ви!!! Наистина!

Здравейте, Е., Първо искам да Ви се извиня за това, че не Ви отговорих до този мо-

мент. Ще Ви кажа съвсем искрено причината за това: аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, не съм забе-лязал светването за ново съобщение в лентичката отгоре на страницата ми във Фейсбук; и ето, аз чаках отговора Ви, чаках, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм Ви разочаровал с моите философски недомислици и сте решила да се оттеглите безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче открих напомнящото Ви съобщение, с което ме питате как съм, дали съм добре – и защо не съм Ви отговорил още на писмото; зарадвах се, ето сега сядам да Ви отговоря. Така стана всичко, моля да не си мислите, че съм бил засегнат нещо от писмото Ви, че съм замълчал, понеже съм решил да се оттегля от кореспонденцията ни; не, не е така, причината, да го наречем така, е моята разсеяност – пък и потопеността ми в толкова много други неща: писане, преподаване, издателска дейност, направо изнемогвам от работа, ако щете ми вярвайте, така е.

А сега ето и моя отговор. Поставяте твърде интересни проблеми, по които си заслужава да се помисли и повече. Но аз съм такъв, отговарям вина-ги спонтанно, вярно, често правя грешки, но поне пък винаги казвам каквото мисля „на момента”, както се казва. Прекаленото обмисляне може и да е по-лезно, особено за философите, ала аз не съм от този философски тип. Нещо не ми е по вкуса, не знам защо.

38

Това за моята наклонност да пиша и да изразявам мислите си не са-мо към Вас лично, а един вид към… човечеството, към читателите на блога ми, това, признавам, наистина е доста дразнещо, точно така е, да, точно тако-ва е! Напълно Ви разбирам и си представям как аз бих се чувствал на Ваше място: най-вероятно бих се ядосал, понеже това си е чиста проба маниащина, какво друго да е: той, видите ли, не ще да си пише само с мен, той винаги гледа да пише за… човечеството, егати идиота!!! Ами пиши си тогава бе, само че без мен, щото на мен ми е обидно, че се опитваш да ме употребяваш по този начин, а пък аз съм все пак жив човек, не е приятно да бъдеш използван и употребяван! Да, така бих се почувствал и бих реагирал дори по-остро, откол-кото сега пиша. Наистина е много дразнещо моето поведение, съзнавам това! Права сте да реагирате така, дори Ви се възхищавам колко дискретно показ-вате обидата си, напълно заслужена, впрочем. Да, аз се отнасям по обиден за Вас начин, фактически използвайки Ви за събеседник, и то в една поредица от текстове-беседи, която, ако се продължи известно време, би могла дори да се превърне в нещо като… книга, защо не?! И двамата събеседници да бъдат съавтори, виждате ли колко съм опорочено от това проклето писане, та винаги гледам в тази посока: да се направи нещо по-значимо, по-полезно, да има по-голям смисъл отколкото, дето се казва, да си чешем само езиците, в случая – върховете на пръстите си, щото пишем, а не говорим. А аз, като пишещ човек, и то пишещ не от вчера, съм опорочен до крайна степен: излиза, че за да не отидат „безценните ми мисли” на вятъра, всичко публикувам в блог, та да ощастливя човечеството с тях, виждате ли колко извратено е това?! Така е, извратено е, но защо го правя все пак? Ами защото съм… как да кажа???... ами правя го, защото наистина съм голям извратеняк. Прочее, т.н. писатели, като са писали навремето писма до разни хора, дори и без да са писали „за публикуване”, пак са писали, един вид, преди всичко за човечеството, а не конкретно и само до конкретния адресат. Аз смятам, че този порок е неотстра-ним. Щом даден човек е решил да си пише с… говедо като мен, именно с пишещо говедо, той няма как да се спаси от такава една евентуалност да бъде използван, за да се обръща пишещият към читателите си, към публиката, към човечеството изцяло.

Знаете ли какво ще Ви кажа в тази връзка: няма спасение от това, дори и да си обещаем, че ще си пишем само ей-така, за двамата, това винаги ще си присъства и между нас ще има един трети човек, т.е. читателят. Няма как това да се избегне според мен. Не може да се избегне. Дори и нищичко да не публикувам занапред от нашите текстове, Вие откъде ще знаете, че аз няма да си оставям едно копие от писмата, ей-така, за всеки случай, за да не се изгубят съвсем „безценните ми мисли”, и тогава каква е разликата, че това не е публикувано веднага? Никаква. Защото един ден ще се публикува пак, имен-но, когато „писателят Ангел Грънчаров” все пак пукне, а пък човечеството, да предположим, изпита един позакъснял интерес към тоя нещастник, който ще си умре с издадени от него самия книги, които най-вероятно ще бъдат изядени

39

от мишките в складовете, така и така непипнати от ръка на читател, защото, не зная дали съм Ви казал това, моите книги са удостоени със специалната чест единствени изобщо да не стигат до книжарниците, не знам защо е така, но имам тази специална чест, държат книгите ми арестувани в складове и борси, майната им, но е самата истина това!

Та това е. От друга страна аз наистина си търся събеседници, поне-же страшно много си падам по хубавите, по смислените разговори и диалози, в които се обсъждат наистина важни въпроси. Да, обаче не намирам такива събеседници, рядко намирам такива събеседници, като намеря такъв събе-седник, го използвам колкото мога, водим дълги и хубави разговори, в резул-тат на които горкият мой събеседник обикновено… капва от умора, а най-вероятно и от досада, и обикновено изчезва яко дим, изчезва в небитието! Даже и мои приятели-философи много се стараят да не влязат в такива диа-лози с мен, щото сякаш само аз съм останал на този свят, който да обича толкова хубавите и смислени разговори по наистина важните теми. Да не говорим колко много съм омръзнал по тази линия на горките мои ученици и студенти навремето, когато работих в университет! Та това е положението. Търся си такива събеседници, като намеря някой, го използвам колкото мога, „изстисквам” го безжалостно както се изстисква лимон, „изпивам сока”, дето се казва, а оня, изнемощял, изчезва някъде в небитието, а пък аз тръгвам, като вампир, да си търся новата поредна жертва. Ето, в момента такава една жерт-ва сте Вие, съжалявам, такава Ви е била съдбата, с нищо не мога да Ви по-могна!

А темите и въпросите, които поставяте за обсъждане, може би са чу-десни, ала аз в момента специално не мога да подема разсъждение по никоя от тях, иска се явно специална нагласа; ще видим в бъдеще как е, е сега в писмото си поставяте толкова много важни неща, че искам още малко да по-пиша, докато всичко изопача – доколкото и както умея.

Лошото е, че разговора ни мина изцяло около моята „специална” и „суетна” личност, а това ме кара да се чувствам неудобно. Примерно, много бих искал да поговорим и за Вашата личност, не само за моята. А иначе сте напълно права за това, че аз винаги ще си бъда нещастен, че продължавам да правя крайно глупави грешки да хвърлям на свине бисери, това, което сте написала за плевелите – за „човеците-плевели” – е превъзходно, във възторг съм, много добре сте го казала, така е, да, точно така е! Но, уви, мъдрият съвет, който ми давате, а именно този

Затова сам се предпазете от тях, Вие го можете, просто се от-далечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя – там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спо-койствие и светлина, далеко от всички други – там, където ще се чувст-вате добре и истински – това, което сте!!!

40

уви, за мен е изцяло непостижим, нищо че е така разумен и прави-лен. Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата, по-голямата част от тях, допускам, съвсем може би неоснователни, пресилени, излишни, не знам си какви още, да, такива са, но ето, владеят душата ми, а аз не мога да се абстрахирам от тях, оставам си в техен плен. И така ще е най-вероятно завинаги, докато съм жив. Какво е това моето? Маниащина? Суетност? Какво ли? Знам само едно: не се преструвам. Истинско е. Не лъжа. Така чувствам нещата. Изглежда такава ми е била съд-бата – да бъда такъв, какъвто съм! – и от съдбата си човек, явно, съвсем не може да избяга. Изглежда е така. Де да можеше да не е така…

Ами това е засега. Пак се олях. Много дълго стана, а не исках да е така. Дали да публикувам Вашето писмо в блога и моя отговор до Вас – Вие кажете. Вие решете. На мен ми е общо взето, както вече писах по-горе, все едно. Както решите Вие, така да бъде. Няма никаква разлика обаче между двете. Чисто „приватен” разговор едва ли ще се получи с мен. По простата причина, че съм философ. Не човек, а философ. Пишещ философ. От това не мога да избягам. Дори и да искам, не се получава.

Прочее, един млад човек преди време дойде при мен за един курс по философско консултиране. На живо. Платен. Проведохме чудесни разговори на живо с този млад човек предимно на пейка в парка, понякога, когато беше много горещо – в кафене. Чудесни теми обсъдихме, направо велики, думи нямам! Получиха се чудесни разговори, той беше доста интересен събесед-ник. В един момент той изчезна. Обеща да се обади, но изчезна съвсем. А на мен често в главата ми се появява ето тази мисъл: още съжалявам, че не записах (тайно, на аудио само) тия разговори с джиесема си; какво богатство за човечеството пропадна безвъзвратно!!! Ужас! Кошмар! Виждате ли какъв съм?! Опасен човек съм, такъв съм…

Поздрави! Извинявайте, но понеже писах преди малко неделната си статия за

блога, съм капнал от работа, затова писмото към Вас може би излезе глупаво на места, прощавайте, но наистина съм крайно изморен, а пък не искам да отлагам писането на писмото до Вас, щото иначе, ако съм отпочинал, може да стане километрично, затова стига толкова…

Хубав неделен следобед Ви желая!

41

Така е било някога, а сега не е ли същото?!

42

Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекути-рат книги

С моята събеседничка E.I., с която разговаряме по всякакви най-горещи, дори парещи български и човешки проблеми – предпоследният ни разговор беше публикуван под заглавие Личното спокойствие за мен е не-постижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... – въп-реки известни трудности напоследък, продължаваме все пак обсъжданията си под формата на лични съобщения във Фейсбук; публикувам нашия диалог в блога си не за да парадирам с нещо, а само защото смятам, че засяганите от нас въпроси имат отношение и към много други хора; пък ми се заедно с тази млада жена да дадем пример, че си заслужава да се обсъждат по-задълбочено всички наши проблеми, че това е възможно, че въпреки нашето "забързано всекидневие" можем да намерим минути, в които да спрем и да отделим време за мислене и за обсъждане на ония истински важни проблеми, терзаещи, глождещи ни независимо от нашето илюзорно и показно безхабе-рие; та ето какво си казахме напоследък; ако и други хора се включат в диску-сията ни, ще бъде прекрасно:

E.I. каза: Искам да Ви

напиша нещо безсмислено... на което даже няма да обърнете внимание – понеже не обърнах-те внимание на въпроса ми от по-предишно писмо... както и да е... :-) Аз разбирам всяка една дума, която пишете, публику-вайте това, а и другите неща, вече не се вълнувам, животът е такъв явно... жалко и тъжно! Вие сте прям и... Та... безсмислено-

то нещо, което ми се искаше да Ви напиша е, че Вие сте... не това, което се опитвате да бъдете пред другите, Вие не сте този, когото ще го разберат се-га... Няма начин – за тях е трудно, разбирам, че няма да се откажете, въпреки да ми го казахте по начин, с който успяхте да ме разстроите, но аз няма да се поддам на емоции. Занимавайте се с Вашия блог – все пак това е най-значимото за Вас! Стискам Ви палци, а иначе ми се искаше да кореспондирам още с Вас! Ангел Грънчаров каза: Здравейте, много съжалявам, че се оттегляте от разговоря ни... наистина жалко. Много жалко даже! На мен също ми се искаше да си пишем, но Вие си решавате дали ще участвате. Уважавам решението

43

Ви. Имам чувството, че съвсем не се разбрахме. Както и да е. Всичко най-добро Ви желая! E.I. каза: Здравейте! Всъщност аз малко прибързано Ви написах едва ли не "Довиждане"... Вашият потенциал на разума е доста над много останали, това ги натоварва, не могат да удържат натиска му, а и дори да имат сили, може би нямат времето да му се посветят. Харесва ми, че сте прям и казвате нещата такива, каквито са! Не увъртате!

Не се оттеглям. Стана ми интересно – защо са забранили достъпа на Вашите книги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания?

Нали словото е най-свободният израз на всичко? Как така против Вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи... мразят Ви, нямат поносимост към Вас или просто са слаби и с вашите мислени възможности им се явявате пречка, която им усложнява жи-вота и разбира се, че ще е по-лесно да я отстранят. Честно казано – срамувам се от хората, които са срещу Вас! Не им прави чест.

И тъй като искате и докрай ще следвате предначертаното битие за просвещаване на човечеството (аз съм с нагласата за това, че не искате мис-лите Ви да се разтворят неизразени и нефиксирани никъде, затова се наст-ройвам, че ще водим публична беседа, а дано в нея някой по някакъв начин открие нещо полезно за себе си), ще поискам от Вас да ме попитате нещо или да ми зададете тема, над която да обменим мисли!

Много ми харесва, че за корица сте избрали картината на Микелан-джело "Сътворението на Адам (или на света)" Тя ми е любима между друго-то... Ангел Грънчаров каза: Здравейте, благодаря, че сте ми писала! Непременно ще Ви отговоря при първа възможност. Сега обаче трябва да се приготвям за работа и нямам време, а пък не искам да Ви отговарям небрежно. Вие също помислете за тема на разговора ни, искам да Ви кажа, че ми е много приятно да разговаряме по всякакви теми, никога не бих се отказал от един хубав разговор и от един приятен събеседник, тъй че да продължим, няма нищо лошо в това да се разговаря – пък и да се търси истината, щото тя има най-вече значение, нали така? Хубав ден Ви желая! Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак! Тази сутрин станах с намерението да Ви отговоря непременно, обаче как стана, във Фейсбук попаднах на една много интересна статия на Иво Беров, прочетох я, изгълтах я на един дъх, пък ме овладя, така да се рече, вдъхновение, което ми се прищя да предам на други хора, затова и реших набързо да препубликувам началото на статията на този автор в блога си, с оглед да стигне и до читателите на моя вестник,

44

носещ името ГРАЖДАНИНЪ. Статията се нарича Властта на простаците. Можете да я видите ако имате време, няма да съжалявате.

Прочее, мен също много ме вълнува тая тема от много време, но на-последък все по-определено и по-силно, нещо повече, ще разкрия тайна, че съм решил да пиша поредица от статии по тия въпроси, дори започнах вече поредицата, та ето по тия причини, ако искате, бих си позволил да Ви предло-жа да поговорим по неизчерпаемата тема за простотията, за простащината и за простаците, а, какво ще кажете? Много ми е интересно да разбера Вие какво бихте казала по тази тема, смятам, че темата си заслужава вниманието, понеже е, така да се рече, съдбовна за всички нас, за нацията ни: много нещо напоследък са се разпищолили пустите му простаци, аман от тяхната тирания, не мислите ли?! Да, ето, даже заглавие съм измислил на тази поредица: Ти-ранията на простаците, т.е. малко ми се ще да разширя хоризонта на изс-ледването в сравнение с този на Иво Беров (във визираната статия).

Та ето това аз предлагам. А иначе за това, за което ми пишете по-горе, вкратце ще Ви отговоря следното, понеже пак времето ме притиска (тази сутрин също трябва да бягам за работа, понеже имам първи час!). Вие казвате ето това:

Стана ми интересно – защо са забранили достъпа на вашите кни-ги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания? Нали словото е най-свободният израз на всичко? Как така против вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи!

Ще Ви кажа самата истина, така както аз съм разбрал тази чудатост. Наистина е чудно това: в какво време живеем, та някой ще налага забрана над нечии книги, и то книги на един философ като мен?! Да, обаче има нещо, което не се съзнава, и то е пак свързано с тиранията на простотията у нас, ето, ще се опитам да Ви кажа вкратце как стоят нещата.

Не ща да се изкарвам "преследван" и пр., нищо че в моите книги има доста "динамит" и в някакъв смисъл те наистина са много опасни книги. Не твърдя, че някой се е разпоредил да се наложи цензура над книгите ми, макар че е доста подозрително как стана така, че, примерно, когато в БНТ ме пока-ниха няколко пъти като автор на книгата Страстите и бесовете български (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), в един момент сякаш се уплашиха, нищо чудно някой нещо да им е наредил - и като с нож отрязаха: престанаха повече да ме канят, нищо че бяха ме обявили за нещо като "консултант" на едно предаване, един вид – бяха ме наредили сред постоянните му коментатори.

Та може да има нещо и в това отношение, но същинската причина книгите ми да не стигнат до книжарниците (или да стигат съвсем рядко!) е тази: нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... "непродава-еми", за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читатели", т.е. за по-

45

умни, интелигентни читатели, книгите ми са обявени за непечеливши. Поради което търговците на книги, и на едро, и на дребно откровено ми казват: няма място за такива книги като твоите в нашите борси и книжарници, ето, претру-пано е тука всичко от книги, затуй твоите книги няма да ги разпространяваме, значи ги оставяме в складовете на... мишките, нека мишките да са единстве-ните им читатели, а пък за българския читател твоите книги са непотребни книги... това е!

На това нещо аз му викам пазарна, търговска, комерсиална, каквато си искате все в тоя дух цензура. Като предвиждат, че народът няма да се юрне да купува от моите книги (аз също така не съм нашумяло име, има го и този момент, виж, авторът на беше проф. Вучков или дори самият Азис, е, тогава ще го разпространяват, как няма да го разпространяват, и то все на витрините на книжарниците ще се мъдрят книгите му!), то и на това основание лишават евентуалния читател даже от самата възможност да докосне тия мои книги, да ги види, да ги пипне някога, т.е. обричат книгите ми на забрава, т.е., другояче казано, убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават... това е. Тъжна история, но такава е истината, какво да се прави, сполетя ме като автор тази съдба... пък и аз като другите авторите не ходя да се вра тук и там, стоя си кротко, ето, и това има значение, чини ми се...

Толкоз. Ще бързам за работа за да не закъснея! Хубав ден Ви желая! Много се радвам, че възобновихме диалога си. Мисля, че е хубаво да не се отказваме да обсъждаме. Дано и Вие мислите така. Ако съм забравил нещо да отговоря, моля, напомнете ми, аз съм възрастен човек, много забравям, пък и съм страшно много зает. И също, моля Ви, отговорете ми: какво мислите, да публикуваме ли тия наши разговори в блога, или не бива?! Чао засега!

46

Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите

26 януари 2013, събота

От няколко дни не съм пи-

сал в блога си, било преди преумора, било поради липса на време, било заради заетост с предимно полити-чески теми (утре е референдумът и се постарах, направих каквото можах да помогна на повече хора да не се оставят да бъдат най-грозно излъга-ни от лъжците!), в резултат на което ето сега главата ми гъмжи от идеи за най-различни писания. Да, наистина ми гъмжи главата и направо се чудя от къде и с какво да започна. Имам много съблазнителни идеи и стоя ето вече доста минути в пълна нереши-телност с какво да започна в тази ранна съботна сутрин...

Примерно наумил съм да пиша две-три важни неща, свързани с образованието и възпитанието на младите; имам да пиша и доклад,

свързан с моите изследвания около това как да се реши проблема с дисцип-лината на учениците в училище; второ, имам да пиша по темата за тиранията на простаците, която се очерта да бъде поредица, а в крайна сметка такива поредици от есета в един момент при мен неизбежно се превръщат в книги, сиреч, другояче казано, има да пиша по бъдещата си книга с условно заглавие било тирания на простаците, било диктатура на простаците, трето, замислил съм няколко теми за текстове по нравствени проблеми; четвърто, една за-почната книга си стои недовършена, тя беше за богатството и за забогатя-ването (зарязах я, принуден бях да я зарежа преди повече от 4 месеца), също имам и една отколешна книга за жизнените стратегии, тя пък е зарязана от много повече време, тъй че имам много работа; дори ми се ще да продължа видеокоментарите си по всякакви теми, включително и цели курсове лекции, и прочие. И ето, възниква коварният въпрос: какво тази сутрин да предпочета, с какво за започна? Щото има вероятност поради колебания днес нищичко да не започна и нищичко да не направя...

47

Хайде, ще започна с това, което стои най-отгоре в записките ми на моето бюро, ето тук, пред монитора: написал съм си две думички, именно консуматори и творци. И от това ми се налага да сътворя цял текст. Да си плюя, дето се казва, на пръстите, и да започвам, щото от двоумене полза няма.

Тия дни с учениците ми от 11 клас разговаряме по теми от раздел он-тология, разговаряме по теми за битието. Онтологията е тъкмо учение за битието, пиша го за тия, дето не са чували тая философска думичка. Това са крайно трудни теми. Най-трудните от курса по философия, която аз водя с моите ученици, а и изобщо във философията, по принцип. Поставил съм уче-ниците си в крайно тежка ситуация, сам не си представям как ще намерят достоен изход от нея. Знам добре, че повечето ученици ще се поддадат, ще се подхлъзнат към лесното, именно, ще намерят недостоен изход. Примерно, нямайки нужната настройка за сериозни занимания, каквито аз им предлагам, в един момент, не правейки нищо, да почнат да обвиняват мен за собствените си провали, а именно, да почнат да твърдят, че аз не им помагам, че ги оста-вям най-садистично да се мъчат, че не им подавам ръка, че не си върша "както трябва работата" и т.н. Защото те отколе са настроени да бъдат именно кон-суматори, а в никакъв случай не творци в ученето, в обучението. Аз пък се мъча да разруша този страшен стереотип. С крайно трудна работа съм се захванал. Комай отникъде не срещам и разбиране, да не говорим за подкрепа. Но да карам подред. Не ми се ще да се отдам на общите принципни размисли, ще ми се тоя път да бъда по-конкретен, да се движа плътно до жизнените реалии. Ще давам нагледни примери, с които да илюстрирам мисълта си.

Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" – сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! – онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците. Учебникът, да речем, е нещо като "пазарска чанта", пълна с про-дукти; учителят е нещо като готвач, който от тия продукти и суровини ще тряб-ва да сготви "ухайни манджи", а пък учениците трябва да изсърбат тия манджи с апетит, явно така си го е представял оня, който е сътворил тази, да я наре-чем, "система". Училището е нещо като "обществена столова" или трапезария, където младите ходят да се хранят, да консумират всякакви там "духовни храни", предимно постни и загорели чорбалъци, яхнии, мазни "умствени бани-ци", "мисловни пици" или "мекици", "дюнери" и прочие. То аслъ точно това се е получило де, само дето като ходят на училище младите съвсем не показват някакъв глад или жажда за разните му там "духовните манджи" и "питиета", дето любезните майстори-готвачи и сервитьори (учителите де), им поднасят с такива старания, но в същото време компенсират с постоянно дъвкане на ония, на другите, на обикновените закуски и ястия, примерно, знаете как е, разните му там пици, банички, дюнери, какво ли не; около всяко училище при-ятно и задушевно димят разните му там скари, кебапчийници, щото, знайно е,

48

учениците са доста ящни, вечно гладни консуматори на тия храни, които пос-тоянно преживят. Това – от една страна. Запазете го в ума си. Пак ще се вър-нем до тоя момент. Но сега да се върна на онтологията в моите часове по философия.

Та се чудя как моите ученици ще намерят достоен изход от ситуация-та, в която съм ги поставил. Аз нищичко не ща да им давам наготово – тази е моята "преподавателска", или по-скоро "обучителна" стратегия. Всичко учени-кът трябва да си го придобие сам. Дал съм им всички необходими за това условия; подготвил съм помагало, в което има всичко необходимо оня, който иска, да се порови, да потърси, да се ориентира, да се постарае да намери нещо истински важно или стойностно, нещо съществено, по неговото възприя-тие, и като му се роди някаква мисъл (аз това го наричам "извод", продукт на умствената или мисловната активност), да си го фиксира в тетрадката с някол-ко думи. А пък после, вече в час, да прочете тия свои изводи, там спокойно ще ги обсъдим, ще преценим успял ли е да намери нещо важно, стойностно, съ-ществено. Обикновено съвсем не успяват, но радващо е, че има ученици, които схващат какво искам от тях и се справят; вярно, малко са, но има такива. Мнозинството, дето се казва, тъпее. Нищичко не правят. Аз пък и никого не ща да принуждавам. Привърженик съм на теорията, че насила хубост не става. Разчитам на добрата воля. Разбира се, постоянно убеждавам, че може, че трябва, че е добре да опитат, да се помъчат, говоря им, че няма нищо лошо в това човек да се помъчи, че е доста коварно и неплодотворно очакването, че като някой друг ти сервира всичко на готово, това е по-добрия вариант и пр.; лесното съвсем не значи, че е по-добро, напротив, истинско е трудното, което си успял да постигнеш сам, а не наготово; ето за такива едни очевидности им говоря. Уж ме слушат, уж на моменти кимат с глава, и ето, оня ден, оказва се, от един клас написали... жалба срещу мен, преподавателя си: аз съм им бил виновен, бил съм погрешен, бил съм грешен и грешник, аз трябвало да поема цялата вина за това, че нещата не вървят; трябвало да бъда сменен, трябвало да им дадат друг преподавател, според вкуса им и пр.

Да, и такива неща се случват. За разлика от други хора аз обаче при-емам това за нещо съвсем естествено: имаме разминаване във вижданията, имаме нещо като "мирогледни различия", учениците и аз, техният преподава-тел, няма нищо лошо в това, напротив, то е съвсем естествено. Аз съм дръз-нал да поема по значително по-труден, но затова пък по-верен, по моята пре-ценка, път; аз съм заложил на свободата, аз съм направил така, че учениците ми разполагат с огромна свобода, а ето, видите ли, те възроптаха срещу това, разбунтуваха се срещу... свободата си, искат си, видите ли, тиранията, искат си привичното, добре познатото робуване: учителят да им дава всичко нагото-во, те да "консумират" разните му там знания и информации в готов, смлян, в подходящ за гълтане вид, те да бъдат нещо като примерни папагалчета, да, вярно, няма свобода, ала за сметка на това има сигурност, а така как е: вита-еш в пълната неизвестност, уж си свободен, а изпитваш безчет безпокойства.

49

Да, аз зная добре, че "Свобода – это страшная и опасная вещь" ("Свободата е страшно и опасно нещо"), това са думи на Достоевски, знам добре, че със свободата трудно се живее, че тя изисква поемане на огромни отговорности, знам също, че нашият сънародник, без да му трепне окото, е готов да я хариже на всеки, който ще му осигури известно спокойствие и удобства, а пък за таки-ва неща като достойнство, като личност – кой ти мисли за тях в нашенски условия?! Знам тия неща, и въпреки това се инатя, не ща да превръщам уче-ниците си в прости консуматори на готови, добре опаковани благинки, ставащи направо за гълтане, т.е. когато даже и зъби не се искат за да ги сдъвчеш, иска се само по-широчко гърло, сякаш сме не человеци, а... гъсоци!

Хайде сега пак да се върна до онтологията. Уж все се мъча да се върна, а все се отплесвам. Е, не се отплесвам чак толкова де, все пак се дви-жа към ясната си цел, но правя разните му там обходи, щото пътят към нея е доста стръмен, а аз пък нямам... мисловен хеликоптер, с когото да литна пра-во към края, към заветната цел! И така ето нещичко от това, с което занима-вам учениците си в класовете, в които заниманията ни все пак вървят.

Аз, общо взето, също съм дефектен, не си мислете, че се мисля за нещо като "света вода ненапита" или за нещо като "светец". Аз пак не млъквам в часовете, подпитвам, задавам постоянно какви ли не въпроси. Чат-пат, кога-то учениците ме изнудят или ме подведат – на моменти те са и доста хитри! – аз разказвам разни неща, с които да засиля любопитството им. Понякога, не крия, съм си замислил нещо, като се сетя, им го казвам, за да ги заинтригувам. В такива моменти ме гледат с едва ли не зяпнали усти. Аз, като се вдъхновя, ставам добър оратор, знам, че не е добре да го казвам сам, но пък няма и толкова лошо човек да е наясно с онова, което умее. Разбира се, учениците, класът, трябва да ме предразположи и дори... подкупи, за да почна да им давам нещичко от даровете, които се крият в моята доста (може да звучи нескромно, но ще го напиша!), да в моята все пак доста богата философска душа. Рядко, ама не съм чак такъв скъперник, им подарявам някакви духовни дарове от богатата си философска душа - да го повторя, та да подразня тия, дето ми се връзват на приказките. Да дразни – това е част от призванието на философа. И ето сега какво им казвам на моите ученици, дето са успели да не подведат да им дам нещичко наготово, както те си го обичат. Но, повтарям, за да се случи това, трябва да се породи вдъхновение в душата ми, иначе няма как; иска се една доста приятна обстановка; няма ли я обстановката, нищо не се получава. Философията е не прост учебен предмет, тя е духовно общува-не между свободни субекти-личности, тя е нещо като свещенодействие и тайнство, тук се искат ред условия нещичко да се получи. В условия като на-шите, където простащината е водеща, дето тя е нещо като диктатор, правете си изводи доколко в нашите училища има условия за една такава наистина фина духовна дейност, каквато е философията. Та ето какво им казвам все пак понякога на моите ученици.

50

"Човекът е същество, към всичко привикващо." Думи на Достоевски. А пък Сартр има една постановка, която аз подхвърлям ей-така, уж между другото. Даже понякога карам учениците да си запишат някоя мисъл на фило-соф в тетрадката. Примерно тази: "Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата". Или тази: "Съществуването предхожда и предопреде-ля същността на човека". При всички други съществувания на този свят е обратното, именно същността, заложена в съответното нещо, предхожда и задава границите на неговото съществувание (което е прост израз на тази зададена същност), но при човека всичко е наопаки, сякаш с краката нагоре, същността е резултат, а пък съществуването е причината. Според това как съществуваш, какво съществуване си избрал, такъв ще станеш. Каквото пра-вя, това и съм. Ако искам да стана добродетелен човек, трябва да се реша да почвам да правя добри постъпки. И в един момент сам ще сътворя себе си, своята същност на добър, на добродетелен човек. Важното е изходното, именно какво съм решил, моята идея, моята мисъл, моето съзнание е водещо-то. То конституира и задава моето бъдеще, моята участ и съдба са в моите собствени ръце. Никакви оправдания и извинения тук не помагат. За всичко си отговорен само ти. Точка. Има ли по-ясни от тия положения на сартровата, на екзистенциалистката онтология?

Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност! Недей да мърмориш че някой друг ти е виновен за това или оно-ва! Недостойно е! Малодушно е! Никога не се оправдавай! Бъди достоен чо-век! Бъди свободен човек! Бъди горд човек! Бъди творец, не консуматор! Не чакай нищо наготово! От истината не можем да се спасим, тя винаги тържест-вува! Истината ни прави свободни! С нея никога не трябва да живеем в раз-дор! Лъжата е гибелно нещо! Самозалъгването е причината за тоталния жиз-нен провал на човека! И т.н., все в този дух. Ето, тия са опорните точки на моята философия, която съм разработил в ред "взривоопасни" учебни пома-гала, които системата, разбира се, не ще да признае, напротив, мъчи се от години да забранява – а пък мен да изкара "престъпник". Представяте ли си, аз съм човек, аз съм учител, който се мъчи да си гледа работата съвестно, с максимално творческо себеотдаване, аз съм човек, който работи от десетки години като вол, ден и нощ, който страшно много неща е успял въпреки всичко да направи и постигне с оглед обучението по философия да бъде на едно модерно, най-съвременно и дори бих казал световно ниво, и точно мен систе-мата ме обявява за... "излишен", за "вреден", за "опасен", за "ненормален"! Ето, това е положението! Българска му работа, какво друго да каже човек?!

Но да оставим мен. Учениците са важни. Виждате ли те обаче как са опорочени и развратени от прогизналата от разврат система?! Те искат да са консуматори. Те се смятат в правото си да са консуматори. Творческите под-ходи, личностно центрираните методи на обучение, които аз им предлагам, биват оценявани едва ли не за ерес. За насилие над техните, представяте ли си, "човешки права" да бъдат безлични, да бъдат унизени, да бъдат... роби!!!

51

Е, аз добре знам, че не всички ученици виждат в мое лице техен най-зъл враг, не, това изобщо не е така. Има ученици, и те съвсем не са малко, които възп-риемат доста позитивно това, което аз им предлагам, което се мъча да правя – въпреки трудностите и провалите. Има ученици, които ме насърчават. Има ученици, които са ми благодарни. Има ученици, които ме разбират. С които се разбирам и с една дума. В чиито очи гори все същият пламък. С които аз съм нещо като... "съзаклятник". И въпреки в общи линии враждебната среда с тях съвместно успяваме да продължаваме отчаяната си битка. Да, битка. Да, дори война, изпълнена с конфликти. Битка за личностност! Битка за съхранение и развиване на собствения ти личностен потенциал. Става дума най-вече за оня страхотен личностен потенциал в душите на младите хора, който коварната и безпощадна система пропилява без капчица жалост всеки ден. Е, това не бива да бъде повече допускано. Защото точно това е истинското престъпление: да се пилее без полза и смисъл личностния и духовен потенциал, вложен в души-те на младите от нашия Творец, от милостивия и толкова великодушен наш Родител, именно Бог. Ето това прави престъпната, нетърпима развратена и порочна система. Която обаче мнозинството търпи, въпреки доказаните и очебийни всекидневни вреди. Въпреки пораженията, които нанася на младеж-та – бъдещето на нашата многострадална и окаяна нация.

Още един малък онтологически етюд ми се ще да разиграя. За да ви-дите, че философията не е така безполезна, както на мнозинството се чини. Ония, които навремето са учили недоразумението, наречено "марксистка философия", дето са им пълнили главите с глупости за "материята" и пр., с основание смятат заниманията с такава една философия за губене на време. Но философията, автентичната търсеща и творчески разбирана философия съвсем не е това. Тя няма и нищо общо с всеки вид догматизъм. Най-отвратителното е именно догматизмът. Противоотровата срещу него е тъкмо творческият подход. Истината има мощен духовен заряд само когато е екзис-тенциално преживяна и почувствана. А нашето училище пълни главите на горките ученици по един изцяло догматичен подход не с друго, а само с догми. С изветрели, миришещи на оцет "истини". Ето затова младите хора у нас са така осакатени откъм най-важното: умението да мислят самостоятелно. Със собствените си глави. Да търсят истината. Да изследват. Да разговарят и с общи усилия да вървят към нея. Да се подпомагат. Нашето училище, уважа-еми дами и господа, българи и българки, произвежда всеки ден духовни и умствени инвалиди! С най-голяма сериозност и отговорност ви го заявя-вам. Аз съм български учител с 30 години стаж вече. И университетски препо-давател съм бил доста време. Повярвайте ми, знам какво говоря. Не си хвър-лям думите на вятъра. Истината говоря. Тъжно е, знам, но е така. За жалост е точно така.

Та когато ме предразположат моите ученици да пофилософствам, им заявявам следното в тия толкова тежки часове по онтология с 11-ти клас, които тия дни водя. И заради които един клас, който, прочее, не умее заради

52

неколцина... – хайде, да не ги обиждам, няма да ги нарека както заслужават, ами заради неколцина... дърдорковци, дето развалят обстановката постоянно – та значи един клас, който не умее да ме предразположи да философствам, се вдигна на бунт срещу собствената си свобода! Та като ме предразположат учениците ми, им казвам ето какво:

От нищо нищо не възниква, така ли? Не може да възникне нещо от нищото, така ли ви се чини? Нещо възниква все от нещо, дали е обаче така? Я да се замислим върху самата дума възникване? Или думата генезис. За да има възникване, не трябва ли да има сътворяване, и то не иначе, а от самото нищо? Щото ако нещо се превръща в нещо, трансформира се само, то тогава нямаме възникване, а имаме... преход, трансформация, промяна, преминава-не от една форма в друга. В този последния случая нямаме право да говорим за същинско възникване. Ако всичко в този наш свят става все така, и то от вечни времена, ако има само преходи, но няма сътворяване, не се ли стига до цяла една поредица от абсурди? А именно, ето един: неизвестно защо, най-вероятно по чисто случайни причини от вечни времена си съществува всичко, както е и сега, което само се движи и пулсира, и вечно се повтарят все едни и същи неща и съществувания, а съвършено и принципно нови неща няма и не може да има. Не се ли обезсмисля всичко по този начин? Случайността, от която всичко се движи, не обезсмисля ли всичко?! Като сложим самото безс-мислие, или абсурдът в основанията на всичко, какво ще постигнем в крайна сметка. Пак абсурд, нали така?

Да, но има и друг вариант: Бог е сътворил всичко от нещото в един великолепен, грандиозен творчески акт, достоен за такъв велик Бог, какъвто е нашият! Божията мисъл е така мощна, че ето, Бог, заявявайки "Да бъде свят!", мигновено твори тоя свят! Всичко бива подвластно на една такава грандиозна творческа мощ на Божията мисъл. В Божия разум е възникнал в един момент проект за свят, населен, примерно, с много живи твари, един прекрасен земен свят, увенчан с най-скъпото Божие творение, именно човекът. И Бог в същия този миг, пожелавайки такъв един чуден свят, го сътворява, понеже наистина Божията мисъл разполага с колосален творчески потенциал и заряд. Че е точно така ние имаме свидетелство: това, че и нашата мисъл разполага с един такъв творчески потенциал, вярно, значително по-слаб, но не по-малко възви-шен. В съзнанието на изобретателя в един вдъхновен момент се ражда, проб-лясва един вид от нищото, една идея за бъдещето изобретение; той се чувст-ва "бременен" с нея; в един момент, след време, след много усилия и пот, той ще роди идеята си, ще придаде битие на онова, което първоначално е било едно "духовно нищо"; по същия начин от нищото художникът твори своите картини, композиторът – своята музика. Философът – своите идеи, които тъпо-умното общество приема първоначално с присмех. Или пък историческият деец, успявайки да увлече след дръзновената си идея много хора, успява в един момент да промени самата история, да измени хода и тенденцията й. Така стават тия неща. Ти сам, ако си "обикновен човек", би следвало творчес-

53

ки да се отнасяш със собствения си живот: всеки ден да сътворяваш нещо ново, да "извикваш" самия себе си – такъв, какъвто искаш да бъдеш! – от небитието, да се отнасяш творчески към всяко нещо, да не бъдеш прост из-пълнител, консуматор, безволева пасивна вещ, а да бъдеш творец! Тази е нашата велика човешка участ. Всичко друго е измяна, подмяна, предателство, позор...

Ето на такива "лоши неща" уча учениците си. Понякога им изнасям такива речи. А иначе им имам доверие и съм ги оставил сами да се справят с невероятни трудности. Не ги жаля. а иначе винаги съм им "под ръка" и могат да ме питат за каквото си искат, да ме използват колкото им е угодно. Ако искат де, аз не обичам да им се натрапвам. Знам, че най-добрите сред учени-ците ми ще са ми вечно благодарни (не правя обаче всичко заради това, а защото просто си върша работата, смятам, че младите могат да имат полза от мен, но стига сами да пожелаят да се възползват), знам, че ще има мнозина, които няма да ме разберат и ще ме мразят, ще ме подиграват, ще ме смятат за смахнат и за какъв ли не, тяхна воля, аз на такива не ща да влияя никак. Пък и много не ми пука, че така мислят. Проблемът си е изцяло техен.

Искаше ми се повечко да поразсъждавам за толкова вредната наст-ройка учениците да бъдат прости консуматори в училище. Но казаното, струва ми се, е предостатъчно. Всеки сам вече може да си направи длъжните изводи. Погрешна е толкова разпространената представа за "добър учител". Изцяло сгрешена е тази представа. Нали знаете каква е тя? Ето каква: той, нашият учител, или по-скоро нашата учителка – понеже в нашите училища се подви-зават предимно дами, рядкост са такива идиоти като мен, които си жертват всичко, въпреки че са уж мъже, за да се посвещават на толкова неблагодарна-та учителска професия! – та нашата учителка, питайте сина или дъщерята си, те ще ви кажат точно това, е толкова добра, възхитително добра, тя така хуба-во ни преподава, всичко ни дава наготово така разбираемо, приятно, ясно, просто се иска да си само една попивателна; и аз, представяш ли си, урока си го научавам направо в училище, още в час!!! Ох, колко съм щастлив или щаст-лива, зависи от пола на разказващия, че съдбата ни даде такава добра учи-телка! Няма съмнения при нея, всичко в нейния свят е ясно, подредено, кла-сифицирано по рафтовете, ухайно сготвено, направо да сърбаш, да сърбаш, и то до преяждане! Това е положението. Е, имаме и един идиот Грънчаров, нашият учител по философия, който, представяте ли си, ни е оставил сами да се оправяме, сами да си подготвяме... ястията, поради което ний си оставяме предимно гладни в неговите часове, но това вече е съвсем нетърпимо! Трябва да се вземат някакви мерки, така не може повече да продължава!

Спирам дотук. Да, аз предпочитам учениците ми да останат съвсем гладни, да почувстват глада, защото това е предпоставка да им се появи апе-тит. А яденето идва с апетита. Знае се тази френска мъдрост. Щом се появи апетит, ситуацията коренно се променя. Важното е младите да огладнеят, а не да са така преситени, преяли като тлъсти свинчета консуматори, изпитващи

54

вече отвращение към всякаква (има се предвид духовна) "храна" (щото онази, недуховната, а обичат толкова много че повече от това не може да бъде!). Щом огладнеят и ожаднеят, нещата вече ще си тръгнат и ще си отидат един ден по местата. Аз затова на моменти пиша и говоря, че е за предпочитане неученето пред сгрешеното, на невярна основа поставеното учене, че е значи-телно по-добре непреподаването пред поставеното на невярна основа, пред сгрешеното преподаване. Дори неходенето на училище е значително по-добро и полезно нещо от стоенето в едно поставено на изцяло неверни основи мо-нополно и несвободно държавно училище и образование. Да, такива кощунст-вени мисли си позволявам понякога. Защото знам, че като почувстват глад и жажда младите души, тогава те, разбира се, ще съумеят някак да задоволят глада и жаждата си. И тогава учителят ще може да им даде безценна помощ. Но иначе работите са крайно опорочени и омърсени даже. И затова изобщо не вървят.

Безсмислени неща съвсем не бива да си позволяваме. А образова-телната ни система е проядена отвсякъде от безсмислие. Това така повече не може да продължава. Но кой ли ти мисли като мен?! Кой ли се е обезпокоил? Не, няма такова нещо. Всички са така уверени в... копаенето в нищото, че човек се чуди на ентусиазма им. Безсмислието, в което си позволяваме да живеем като нация, ще ни довърши един ден; ако не се ужасим колкото се може по-скоро от него! И от себе си де, щото то, безсмислието, прозира не другаде, а в нас, в собствените ни души...

55

Предизвикателство за една бъдеща дискусия

Един бивш ученик на ПГЕЕ-Пловдив и сегашен студент в Техничес-кия университет отправил във Фейсбук следното пожелание, на което моя милост откликна по един доста странен и предизвикателен начин с оглед да накара този млад човек да се позамисли по някои най-базисни за разбирането на смисъла на съвременното образование неща; ето какво каза той и как аз го "контрирах":

Hristo Nikolov каза: Честит първи сняг зa тaзи годинa! :) Некa в ПГЕЕ ви върви по водa и помнете, че кaквото ви нaучaт в ПГЕЕ никой другaде нямa дa седне дa ви го обясни, дори в университетa! (Tanya Anastasova, Стокхолм Синдром, Yasen Trahnov, Жоро В. харесват това.) Ангел Грънчаров каза: Между другото, пасивното консуматорско очакване някой друг да ти обяснява и поднася наготово нещата съдържа в себе си една доста демодирала и архаична представа за това какво изобщо се случва в едно съвремен-но училище! :-) Но това между дру-гото... него ще го разберат само

ония, които не щат да са прости консуматори на една сгрешена в основанията си образователна система, а се стремят да бъдат творци, личности със самос-тоятелно мислене и пълна отдаденост на така безценната за човека свобода...

Самата дума "ученик" иде от "оня, който учи", а не от "оня, когото го учат" ама да не влизаме в тънкости, че някои хора съвсем ще се объркат... (Венеция Соколова харесва това.) Ангел Грънчаров каза: Ето още разяснения по темата: СВОБОДНА ВИРТУ-АЛНА АКАДЕМИЯ: Консуматори или творци – или как училището осакатя-ва душите на младите

56

За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безраз-личие и примирение

27 януари 2013, неделя

Продължаваме диалога си с моята толкова приятна събеседничка

E.I.; предишните ни писма бяха публикувани тук: Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги, а ето сега какво си казахме:

E.I. каза: Колко съм ядосана и възмутена! Даже не знам защо се вълнувам така, но явно има причина!

Независимо колко ди-намит има във Вашите книги… който би бил и е интересен на много хора (в това съм сигурна), нямат право да Ви стопират! (т.е. никога няма да успеят – защото тяхната забрана над изразяването Ви не значи край на Вашето Аз и излияние на мисли!). Кажете ми: защо Ваши-те книги са опасни? (въпреки че

знам, просто заради блога – напишете го!) Не знаех че “пазарна цензура“ означава ограничен брой читатели… а

Вие ме заинтригувахте с това, което пишете, начина, по който разсъждавате, интересно ми е да разменяме мисли! Но както пишете:

“… нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... непродаваеми, за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читате-ли", т.е. книги за по-умни, интелигентни читатели…“

Знаете ли… в този дух на писане – аз наистина се натъжавам мно-го… Кой им позволява да възпират именно книги, които са предназначени за по-специални хора?! Именно тях трябва да толерират и спонсорират даже – защото са смислени, защото в тях владееща сила е Рациото и Психея (душата – Вие знаете, пиша за другите, които ще прочетат).

Хареса ми много това, което написахте – че книгите Ви са за по-умни хора! И в предното си писмо към Вас отбелязах, че сте на по-високо ниво!

Явно бизнесът на книгопечатането е такъв – комерсиален и виждайки нещо сложно и трудноразбираемо за него, си дава равносметка, че обикнове-ният читател, който явно има нужда от безсмислени обнадеждаващи истории

57

под формата на книжки, които се котират като вписващи се “правилно“ в кате-горията на човешкото възприятие, просто решава в името на печалбата да затрие истинското, понеже то вече не се разбира от хората…

А според мен на българския читател твоите книги са доста потребни! На тези, които разбират!!

Вижте това, което написахте – и което аз ще съпоставя с плевелите, които искат да задушат и убият истинската култура – Вие пишете:

“… убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават...“ Вашите книги… Вашите мисли… Вашите стремежи да им отворите

очите и разума… и те какво?... няма признателност, няма благодарност, нап-ротив – тъпчат Ви, искат да заровят всичко, което не им съответства и не са способни да разберат! Същността им е – плевел!

Определението – завинаги такива! Перспектива – злоба, задвижваща всяко тяхно действие, жест и дума! С единствената цел да задушат истинската култура!

Вие давате всичко от себе си, посветили сте се на каузата да просве-тите хората в неща, за което не искат да си отворят очите и въпреки всички нападки и неразбирания от тяхна страна продължавате – като Ледоразбивач, пътуващ напред, стремящ се да внесе чисто поле сред всеки лед… да внесе светлина, но явно малко хора имат способността да се осмелят да станат екипаж на Вашия Кораб! Трудно е! За тях!

Тъжно е за всички тези хора, които смятат, че са прави, а искат да из-карат Вас кривия! Тъжно е, че не вникват във фината мисъл на Вашия разум! Тъжно е, че може би се смеят, че може би се подиграват, че може би нападат с непреосмислени осъждания, тъжно е, че уж “Държавни печатници” Ви ограни-чават поради тяхната безумна политика на това кое ще бъде четено или про-давано, зависещо от бизнеса… каква глупост… не притежават никаква прони-цателност!!!!!!!!!!!!

Защо Ви защитавам? Защо съм на Ваша страна? Защо Ви разбирам? Защото явно съм като Вас… и дори по-млада на години, на мислене

съм явно по-пораснала. При мен странното е, че ако някой не ме впечатли като мислене, не продължавам сериозна кореспонденция с него! Тук казвам, че с Вас ми е интересно, защото сте мъдър и вече виждате много неща на предела! Смел, прям и амбициозен сте! И докрай ще сте такъв – искате да кажете на всички някои неща под философска форма, но не във всеки среща-те достоен опонент, чрез който да покажете в блога си това, което желаете!

Вашите мисли вече са фиксирани в книгите Ви, но Вие имате още много за изказване като информация за определени хора, защото знаем, че човешкият фонд за приемане на информация от по-висши нива е ограничен.

Световната мрежа за информационен достъп по другия начин е огра-ничена за определени хора… (мисля, че ме разбрахте)...

58

Ангел Грънчаров каза: Здравейте, ще Ви отговоря непременно, но сега-засега Ви предлагам, ако желаете, да видите една публикация, която е от днес и поставя някои проблеми; проблеми, които е интересно според мен да се обсъждат; на мен лично ми е много интересна Вашата гледна точка. А скоро ще седна и ще Ви отговоря конкретно на писмото. До скоро! Ето и въпросната публикация. Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак, сега намирам време и сядам да Ви отговоря на писмото. Какво да Ви кажа? Много неща ми се ще да Ви кажа. Но ми се ще да не претрупвам всичко с много думи. Ще започна ето как.

Крайно ми е неудобно, че нашето обсъждане се върти все около мои-те проблеми, сякаш моята личност е крайно важна, а пък за Вас нищичко още не сме говорили. Вие ме утешавате, а аз все докарвам разговора около мен, около възела от проблеми, който ме стяга, оплаквам се, не знам си какво дру-го, излиза, че съм един ревльо – както справедливо някои "добронамерени" опоненти ме упрекват постоянно. Наистина не е приятно и не бива все около моите проблеми да се върти разговора – макар че в тях, като в призма, се пречупва цялата българска културна (да я наречем така) ситуация в свидното ни Отечество. Щото в мое лице (все пак съм пишещ и мислещ човек) си личи какво е отношението у нас към, тъй да се рече, културния тип, който олицетво-рявам. У нас един пишещ и търсещ истината човек, който при това не е скло-нен да прави разни сделки, да се мазни някому и да си продава душата, съв-сем не е приятен никому, особено пък на ония, които дирижират положението. Кои са те – това е отделна голяма тема, която сега не ми се ще да начевам. Но мисълта ми е – как да направим така, че да избягаме от моя конкретен случай? И как да минем на едно по-принципно ниво на обсъждането? Също така ми е много интересно Вие да кажете нещо за себе си, щото наистина много ми е интересно какво пък става във Вашата лична ситуация, щото, както изглежда, в конкретната ситуация на всеки един от нас прозира нещо от обща-та ни българска съдба, не знам дали съм прав, но щом все сме българи, тъй трябва да е.

Питате ме защо моите книги са опасни? Казвате, че знаете защо, но искате да го кажа сам, та евентуалните читатели на тия наши разговори да го разберат по-определено. Аз, прочее, в този "матрьял", към който Ви дадох линк, сякаш точно затова говоря, макар там да не става дума точно за книгите ми – а става дума за това, което изобщо правя, по-специално в преподаването на философия. Но нещата са свързани. Пък и не ми се ще да се повтарям. Ще го кажа затова пределно лаконично: в книгите ми има много динамит, защото учат моя сънародник как да поеме по единствено спасителните пътища на свободата и достойнството! Как да престане да е роб най-сетне, след 13 века робуване на всякакви господари – и даже най-често на своята собствена ни-зост, на своята собствена склонност към правене на всякакви низости! Ето, затова са така опасни моите книги. Те проповядват спасителните начини за

59

доочовечаването ни като човешки същества, и като индивиди, и като нация – понеже не може да се нарече човек оня, който не е свободен, който заради малодушието си предпочита несвободата. Ето, вкратце, затова са така опасни моите книги. Ако многострадалния български народец почне, по някакво чудо, масово да чете моите книги, за кратко време ще се вразуми най-сетне, ще стъпи на краката си, ще прогони всички наглеци, дето са се качили на главата му и кълцат лук и каменна морска сол там, ще се почувства готов да поеме в собствените си ръце собствената си съдба – и ще започне дългочаканата нова ера в историята на българското племе. Е, може и да преувеличавам, може и да се увличам сега, може и да хиперболизирам (неслучайно обаче го правя!), но има нещичко вярно в тия мои думи, колкото и да са предизвикателни и дразнещи. С това нека да приемем, че съм отговорил на въпроса Ви.

А иначе много симпа-тично реагирате на това, което Ви писах предния път! Възму-щавате се искрено, което ми говори, че сте разбиращ човек, който при това милее за случ-ващото се, умее да чувства и схваща нещата, не е безчувст-

вено... говедо, с каквито, за жалост, е пълно около нас. Не става дума за това, че ми ставало приятно, че някой ми бил съчувствал – убеден съм, че някоя змия няма да пропусне да ме клъвне по този начин. Не, аз съм свикнал на безчувствеността, в която сме потопени, да си призная, по-приятно ми става когато ме плюят, а когато ми съчувстват, ми става някак дискомфортно. Чогла-во ми става някак. Не съм свикнал изобщо, затова. Но ето, радващо е, няма да скрия, радва ме нещо, но съвсем друго: радва ме това, че има млади хора като Вас, които умият да реагират сърдечно и с цялата си душа срещу несправед-ливостите, срещу абсурдите, в които сме принудени да съществуваме. Ето, това е истински отрадно!

Ето, затова и ми се ще повече хора, най-вече млади, да прочетат тия наши писъмца: фатално ни е необходимо това безценно по моя преценка умение да реагираме емоционално, с цялата си душа и сърце, срещу изврате-ностите, които ни се случват всекидневно, а ние, като нация, в мнозинството си, сме обръгнали дотам, че сякаш сме станали съвсем безчувствени. Аз за тая безчувственост, пораждаща прословутото ни българско примирение и безразличие, много съм писал из книгите си, но ето, сега пак стана дума за нея. Та радващо е, че Вие не сте заразена от този синдром на коварната без-чувственост, който е така показателен за съвременната, пък и не само за съвременната, а и по принцип, българска душа. Ето, позволявам си да кажа: когато сред младите се появи едно мнозинство на небезчувствени и небезраз-лични хора, то едва тогава България най-сетне ще бъде спасена. И ще стъпи на краката си. А иначе нацията ни ще продължава лази като... жена, която си е

60

изгубила скъпоценна брошка и я дири, ровейки в някакво огромно бунище. Българското бунище наистина е огромно, ох, колко е огромно то...

На нас, българите, са ни страшно необходими чувствителни – и мис-лещи хора. Съдбовно са ни необходими. Чувството провокира мисълта, така, не иначе, стоят нещата. То е водещото. И това е тема на моите книги. В тях има много тези, които съм ги премислил из основи. Те не са книги, писани от самодоволен кабинетен учен, те са книги, писани сякаш с кръвта на сърцето ми. Не се правя на интересен, това е самата истина. В тях са всички мои изст-радани истини, до които мнозинството от хората ще стигне пак само чрез страдания. Блажени са ония, които имат възприемчива душа! А душите ни стават възприемчиви и откликващи на всяка болка само чрез страданието. Не иначе, а само така. Така е устроен животът.

Аз сега навлизам все по-определено в есента на своя живот. В пло-доносната есен на живота си навлизам. Или навлязох от няколко години вече. А Вие сте в пролетта на живота си. В цъфтящата пролет, когато жизнените сили избуяват и са така непокорни. А аз вече съм в есента на живота си, тога-ва, когато всичко се утаява и се берат плодове. Според това колко си "садил" и "копал" на младини, колко си се грижил за посятото в зрялата възраст, толкова и ще береш плодове в есента на живота си. А после идва зимата на живота – старостта. Живот и здраве да е да имам късмета да доживея един ден и до мъдрата и безстрастна старост.

Но ето, сега още съм в един интензивен етап на живота си – след романтичния период на младостта, който е не по-малко интензивен, напротив, определено е значително по-интензивен. Затова работя като вол в тия години, ден и нощ, без никаква почивка. Бера плодове. И ги излагам на сергийката си. :-) Който иска, нека да вкуси от плодовете ми. Дори съвсем безплатно ги пред-лагам (блогът ми). Някои се мръщат: били горчиви, били стипчиви, били... люти, били не знам си какви плодовете ми! Е, такива са. Но зелени не са. Странни са. Има и сладки, ама се иска настройка на вкуса, за да се усети сладостта им. Много зависи от вкуса, да, драги ми читателю. Вие това, моя така приятна и разбираща всичко събеседничке, убеден съм, прекрасно раз-бирате това. Да, иска се сърце, когато сърцето си е на мястото, тогава човек всичко прекрасно разбира. Тежко става обаче когато няма сърце – или сърце-то на такива хора е останало само една помпа за помпане на кръв. А сърцето по начало е нещо съвсем друго.

"Най-много от всичко пазете сърцето си – защото в него са изво-рите на живота!" Така пише във Великата Свещена Книга. Не твърдя, че думите са точни, но смисълът е този. Така съм ги запомнил. Не ми се прави сега справка как бяха точно тия думи. Това обаче не е най-важното.

За нас, философите, поривът на сърцето е безкрайно важен и опре-делящ. Философ без сърце е много уродливо човекоподобно същество. Има и такива. Непоносими са. Познавам много такива. Както и да е. Да не се правя на интересен.

61

И да спра дотук. Щото ще стане прекалено дълго. Ако за нещо съм забравил да Ви отговоря, моля, напомнете ми, щото е станало без лош уми-съл. Иначе съм открит към всякакви въпроси и към всякакви проблеми. А що се касае до това да определим каква да бъде темата на по-нататъшните ни разговори, аз предлагам така: да разчитаме на спонтанността, да не задаваме предварително някаква определена тема, да не се ограничаваме, а да пазим свободата си. Тоест, да импровизираме. И за каквото и да ни хрумне, за него да пишем и да говорим. Е, ще се пазим да не се въртим все в един и същ кръг от теми и проблеми, но... каквото сабя покаже. Аз мисля, че такъв един подход си има своите предимства. И всеки от нас във всеки момент нека да предлага всеки проблем или тема, който му щукне в главата. И така може, нали? Дори в някакъв смисъл е значително по-добре. Вие какво ще кажете по въпроса, моя любезна събеседничке?

Поздрави от мен! Чао засега!

62

Чудесно е да учиш, но крайно унизително е да се оставяш да те учат

27 януари 2013, неделя

Удивително и изумително е това, че още Галилей е знаел прекрасно

това, което у нас днес не се съзнава даже и от масовия "педагогически деец", а какво остава за самите учещи, ученици и студенти: че не бива да се оставя-ме да ни учат, а че следва сами да учим; че ученето не е научаване, осъщест-вявано "отвън", а е вътрешна дейност на учещия; че да учиш означава да търсиш, да изследваш, да откриваш, да постигаш истината сам; че не бива да се оставяме да ни учат, а следва сами да учим; че учещите, тия, които учат, са самите ученици, че върху тях трябва да пада цялата активност, а пък учителят може само да ги насърчава, да ги стимулира, да ги подпомага, но в никакъв случая не следва да им дава всичко наготово и пр...

63

Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка

Докога в страна ни бащина ще вилней таз страшна простащина?! (Ра-дой Ралин)

Майчице, налага ми се

да пиша днес цял един доклад! Или нещо като „доклад” де, щото моите доклади обикнове-но се превръщат във философ-ски есета. А темата ми е по един крайно щекотлив и сложен въпрос: как да се реши пробле-ма с дисциплината в училище. Много имам да казвам по този въпрос, много наблюдения, изследвания, анализи имам, а сега трябва всичко да обобщя и да сведа всичко в един крати-чък, за предпочитане, доклад, който искам да изпратя до инс-титуциите от различни нива. И ми се ще той да бъде в помощ

на всички, които са заети с решаването на този въпрос: учителите в училища-та, администраторите в образованието, родителите, дори самите ученици, защото, колкото и да ви изглежда чудно, оказва се, че без съдействие от стра-на на самите заинтересовани – учениците, младите хора – този проблем нико-га няма да бъде решен. Както и да е, и така, запретвам ръкави и започвам; Бог да ми е на помощ!

Предпочитам да се предпазя от общо говорене и писане и ще се пос-тарая да бъда съвършено лаконичен и аналитичен; ситуацията е ясно каква: тежка, пределно тежка, катастрофална даже. Най-големият проблем по моя преценка обаче са напълно неверните, погрешни представи, с които са обременени всички до един участници в този процес; тази е причината да няма и да не може да има някакъв съществен напредък в търсенето на ефек-тивните решения. Всички са объркани, стискат зъби, мъчат се, а работите не вървят и не вървят; възниква усещането, че се копае нещо като тунел под земята с оглед да стигнем и открием… Америка – като прокопаем на ръка, с кирки и лопати, съвсем по социалистически, цялото земно кълбо!

Най-опасното е обаче, че всички се стараят да държат в тайна случ-ващото се: тъкмо заради неверните представи, на които се робува. Ако един

64

учител даде подобаваща гласност за това, което се случва в часовете му, рискува да бъде обявен за... негоден, за неспособен да се справи с проблема! Затова всички крият реалните проблеми и всеки се старае да се представя за "добър учител", който сякаш владее някакво "секретно магическо разковниче", тайнствен ключ, отключващ всички ключалки, благодарение на който е успял да реши, в частност, и проблема с дисциплината. Вероятно всеки си има ня-какви инструменти, на които разчита, в това няма нищо лошо. Но има и дотам извратени – да, не се боя да употребя тази дума! – учители, които без капчица неудобство заявяват: "Аз пък нямам никакви проблеми с дисциплината на учениците! Абсолютно никакви! При мен всичко тече по мед и масло! Аз съм велик(а) майстор (майсторица) във владеенето на класа и в справянето с всички проблеми, дори и с простотията!". Има и такива учители. Не са малко дори. Сами си правете сметка какво означава да се държиш така. Аз ще си спестя анализа. Лесно е да се проумее същината на едно такова пъчене и самохвалство...

Във връзка с казаното се налагат следните изводи:

1.) Глупаво е да се държат проблемите "под похлупак" с оглед да не би, не дай Боже, администрацията да си помисли нещо лошо за мен като учител! Страхът някой да си помисли "този е слаб като учител щом не умее да владее положението в класа" е крайно неразумен и вреден; показният баба-итлък на учители пък е твърде неуместен;

2.) Винаги трябва да се дава пълна откритост и гласност на онова, което се случва реално в часовете – за да се очертае точната картина на положението; това означава, че всеки учител е длъжен да документира всяка, абсолютно всяка проява на ученик, разминаваща се с нормите за добро, за приемливо поведение; веднъж документирана, тази реална негативна проява в никакъв случай не бива да остава без никакви последствия;

3.) Когато е налице системно арогантно поведение на даден ученик или на група от хулиганстващи в клас ученици, с поведението си правещи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, трябва да се вземат неотложни ефективни мерки за озаптяването на тия ученици; трябва да се възприеме, че лошото, грозното поведение на дадени ученици в дадени часо-ве не е проблем на съответния учител, който преподава в този клас, то е проблем на самата институция; ако институцията не прояви непримири-мост в решаването на проблема, ако покаже безсилие или подценяване на проблема, ако в лицето на администрацията възприеме удобната теория "Всеки да се оправя както може!" или "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се!", то това неизбежно води до възникване на ситуация на безвластие, на анархия, на безнаказаност, на всепозволеност;

65

4.) В решаването на всеки конкретен случай на недисциплинирано и грозно поведение на ученик или на група ученици трябва да се осъществи действено взаимодействие и смислена координация на усилията на всич-ки реални участници в училищния живот: на първо място класът като цяло (решаващ всичко фактор в едни демократични отношения), класният ръково-дител, администрацията (факторът, разполагащ с реалната власт), педагоги-ческият съветник (психологът), общността на родителите; не се ли осъществи такова едно действено взаимодействие, остане ли се на удобната теория всеки да се оправя сам и както може, проблемите с дисциплината никога няма да се решат, напротив, ще се влошават с всеки изминал ден;

5.) Недопустими са: престъпното безразличие и безхаберие, търпе-нето на издевателствата, преструването, че "проблеми всъщност няма", а ако има, те са проблеми на "лошите, на неспособните учители", насърчаването проблемите да се крият и търпят до безкрайност, "замитането на проблемите под чергата или под килима", държането им под похлупак, за да не би, не дай Боже, да разбере за тях администрацията и да си направи "лоши изводи" за съответния учител, показният бабаитлък на "героичните и самоотвержени майстори" в авторитарното справяне със ситуацията; "подливането на вода" от страна на учител спрямо друг учител, от страна на администрация (директор) спрямо учител(и) и пр.; за жалост, такива абсурдни прецеденти се случват в живота, което е симптом за ширещата се анархия;

6.) Трябва да се осъзнае, че когато ученик си позволи да се държи грозно и арогантно с учител, той отправя страшно предизвикателство спрямо самата институция, която бива олицетворявана от учителя; проблемът следо-вателно не е "личен проблем" на съответния учител, а на цялата институция; ако институцията не подкрепи с цялата си власт учителя, ако го остави да се справя и да търси изход сам, това означава, че институцията дезертира от своята същностна възпитателна роля и функция; за жалост, това е честа практика: различните нива на институцията са склонни да си прехвърлят "го-рещия картоф" или "топката", позволяват си да играят нещо като тенис, а това за сетен път насърчава безотговорните ученици, усетили безсилието на инс-титуцията, да продължат да се гаврят с нея – в лицето да учителите най-вече, на кой друг, особено пък на по-човечните, на по-либералните, на по-неавторитарните сред тях;

7.) Недопустимо е представители на администрацията да говорят (както често се случва), че било имало "лични" или "личностни" конфликти между еди-кой си учител и еди-кои си ученици; такова едно говорене е израз на скандално невежество и показва крещящо неразбиране на сложността на ситуацията в съвременни условия; "лични" по характер конфликти между учи-тел и ученик по принцип не може да има, понеже учителят като учител се

66

изявява не в лично качество, а като лице на самата институция, ученикът като ученик - също; "личното" и "личностното" в едни такива строго специализирани отношения няма как да е водещ момент, то винаги е на заден план и е пречу-пено през призмата на педагогическото взаимодействие, което именно е водещото; педагогическото отношение винаги е личностно обагрено, но този момент е подчинен и стои на заден план, той не и не може да е водещ; учите-лите, които не съзнават това и си позволяват да флиртуват с учениците с оглед на собствения, личния комфорт, рушат естественото отношение педа-гог-ученик и по този начин неизбежно започват "да подливат вода" на другите учители, което е крайно неколегиално;

8.) Ако не е налице пълно единство и цялостно единно взаимо-действие от страна на всички участници от страна на институцията в т.н. "конфликтни ситуации", именно между учителя, в чиито час се е случило про-изшествието, другите учители, които преподават в същия клас, класния ръко-водител, педагогическия съветник (психолога), директора или представителя на администрацията, класът като цяло, по-специално групата на отговорните, съзнаващите интереса си ученици, то в такъв случай реалните участници в процеса сами си отрязват шансовете за справяне със ситуацията;

9.) Тежките реални проблеми с дисциплината и с арогантното пове-дение на хулиганстващи и недисциплинирани ученици на практика се дължат на липсата на взаимодействие и координация на изброените участници и звена в рамките на институцията, т.е. на практика се стига до абсурдното положение самата институция (организация), заради бездействието и неорга-низираността си, не само да провокира затягането на проблема, но и на дело да насърчава вилнеещите хулиганстващи и недисциплинирани ученици; от което следва, че осъществи ли се на практика препоръчваното взаимодейст-вие и координация на усилията, проблемът ще бъде решен – или намален, притъпен в поносима степен;

10.) Безспорна истина и аксиома е, че правилата на самата организа-ция (представени в т.н. „Правилник на училището”) трябва да се изпълняват безпрекословно от самата нея, в противен случай организацията сама слага динамит под своите основания, под своите темели; ако организацията сама дава пример в неспазването на собствените си правила, то с това тя сама провокира неспазването на същите тия правила и от самите ученици; респек-тивно, ако организацията или институцията се захване с това безпрекословно да спазва собствените си правила, това неминуемо ще доведе дотам, че всич-ки участници в процеса ще се видят принудени да започнат да спазват прави-лата; законът, законността са гаранция за спазването на правата на всички – и за уреждане на отношенията на приемлива, човечна, съвременна основа;

67

11.) Не бива да се залага на нито един отделно взет метод за т.н. „педагогическо въздействие”, а само на всичките в тяхната цялост; т.н. „метод на убеждаването” може да бъде ефективен само ако е подкрепен от метода за налагане на справедливи и строги наказания на провинилите се; всеки трябва да знае, че ако си позволи лукса да не спазва някое правило, го грози неза-бавната санкция на закона; а законът не бива да е милостив, а справедлив, пък и макар да е хуманен; когато се установи неотвратимо действащ меха-низъм провинение-наказание, тогава именно съблазънта (изкушението) да се нарушава закона ще бъде притъпена или направо попарена;

12.) Огромна е ролята на властващото звено в организацията, нейната „глава”, именно ролята на администрацията в лицето на директора; това звено трябва да излъчва аурата на строгост и справедливост, на безком-промисно защищаване на коренния интерес на всички участници в процесите и на самата образователно-възпитателна институция; липсата на яснота, на добре осмислена и разумна, при това действена, именно ефективна страте-гия и политика за решаването на проблемите във всички области на училищния живот води до дезорганизация и деморализация на самата орга-низация, т.е. е предпоставка за развалата й;

13.) Разумно е към директора да съществува овластен от него чрез делегирането на права помощен орган по решаването на визираните пробле-ми около дисциплината на учениците; т.н. „комисия за борба с противообщес-твените прояви” би могла да изпълнява тази функция, стига да преосмисли идеята и инструментариума си; тя трябва да играе ролята на нещо като „вър-ховен трибунал”, който да съди и да решава най-тежките конфликтни ситуа-ции, чрез призоваването на провинилите се, даването на възможност да се защитят и пр.; от само себе си се разбира, че е добре да се промени и актуа-лизира наименованието на самата комисия; нейният председател следва да бъде с ранг на помощник-директор, комуто директорът е делегирал властта си по решаването на проблемите в тази сфера;

14.) Административният метод обаче не е панацея в съвременни ус-ловия; той трябва да бъде подпомогнат чрез включването на ресурса на нравственото въздействие, нравственото проповедничество, наставни-чество, възпитаване и убеждаване; учителите като цяло спешно следва да преминат вътрешен курс по ефективно нравствено наставничество с оглед да осъзнаят най-често срещаните грешки (имащи злокобен бумерангов ефект) в тази фина духовна област, по която просто няма как всички да сме „природно надарени” и вещи, а по която не само можем, а сме длъжни да се развиваме и доусъвършенстваме постоянно; ресурсът на психологическото въздейст-вие също следва да бъде използван в пълна мяра; тук също се правят безчет недопустими грешки, резултат на усвояването на неверни и дискредитирани

68

остарели представи и стереотипи; нуждаем се спешно от усвояването на но-востите на световната и авангардна съвременна психология, без което сме осъдени на неминуем провал в усилията си да овладеем кризисната, направо катастрофалната ситуация;

15.) Разбира се, няма рецепти, които да са ефективни за лечението на всяка болест и на всеки един заболял организъм; основните принципи в търсенето на ефективни решения във всеки един конкретен случай са: конк-ретност, съобразяване с индивидуалностите и на учителите и на учениците, творчески и иновативен подход, свещено право на новаторство, свободолю-бие, толерантност; човечност, безусловно уважение към човешкия морал, законността, ценностите на традицията, на завета на предците и т.н.

Ще спра дотук. Горното нека да се схваща като предизвикателство

или просто като покана за разговор по тия проблеми. Това са нелеки пробле-ми, нека да имаме благоразумието да не ги подценяваме. Някои, убеден съм, ще кажат: от тия проблеми нека да се интересуват ония, които имат проблеми с дисциплината, ала ний, понеже сме се справили и се справяме бляскаво с тия проблеми, понеже съвсем нямаме проблеми в тази област, няма смисъл да се интересуваме от тях, за нас тук няма загадка! Добре, нека да си мислят така.

Но аз бих си позволил все пак да поставя въпроса ето как: щом сте така напреднали, щом сте разгадали всички тайни, защо тогава не благоволи-те да ги споделите с нас, търсещите, с нас, лутащите се, с нас, дето не сме облагодетелствани от Създателя с такива велики таланти като вашите?! А, мили ми щастливци, дето нямате "абсолютно никакви проблеми", защо не благоволите да споделите частици от безценния си опит с нас, несведущите, с нас, нещастните?! И още нещо бих дръзнал да кажа, понеже, знайно е, съм със скверен характер, чут-прочут съм с това, че умея да настройвам хората срещу себе си чрез казването в очите им на "неудобните истини": хей, хора, опитайте се да се вразумите поне малко, замислете се дали вашият проблем не е точно този, а именно, че си въобразявате, че нямате проблеми?! Крайно опасна е една такава самонадеяност: да си мислиш, че нямаш проблеми; тя означава, че просто не съзнаваш проблемите си!

Да, голям, най-тежък, фатален направо проблем е да се поддадеш на илюзията, че нямаш, представете си, никакви проблеми! Живият живот е пре-изпълнен с какви ли не проблеми. Имайте благоразумието да ги забележите, имайте доблестта да ги признаете. Не се самозаблуждавайте, че нямате ни-какви проблеми. По-специално в тази област, именно в областта на нравстве-ното възпитание на съвременната младеж – щото този е фокусът, в който се пречупва анализирания проблем с дисциплината – да каже някой, че е преус-пял и няма никакви проблеми е, позволете ми да отбележа, твърде тъпичко…

69

И много ви моля още нещо: не се мислете за непогрешими! Няма по-глупаво нещо от това, имайте го предвид, ето, казвам ви го пределно ясно и категорично. Ето аз, примерно, не крия, че постоянно греша. Даже умишлено се старая да греша с оглед да бъда гъвкав, да провокирам, да дразня. Това се определя от призванието и мисията ми на философ. И да ви кажа: не се сра-мувам от това; да, съвсем човешко е да се греши. Даже това, че ви пиша този доклад, може да е грешка, но какво от това?! Аз нали казах какво мисля, на мен нали ми олекна на душата, пък вий ме обявете пак за "грешник", какво от това?! Оня, който не мисли, който не търси, който не работи, само той е заст-рахован от грешки, ала аз светец да съм не ща. Мерси, не ми отива на главата аурата. И ангелче да бъда не ща. Срамувам се от крилцата, пък имам и алер-гия от перушината...

И още нещо да добавя: няма такива неща като "индулгенции за не-погрешимост", които се определят от мястото на тоя или оня в йерархията; стигнало се е дотам, че у нас се смята, че "старшият учител" мисли винаги "по-добре" от "младшия", "главния" от "старшия", а пък г-н директорът, естествено, е винаги и за всичко прав; да не говорим за г-н Инспектора и за г-н Министъра, които, естествено, са непогрешими директно като римския папа или като аято-лаха на Иран. Простотии са това, моля ви се, имайте предвид и този фин детайл, който е обаче така вреден. Мислете със собствените си умове и нико-га не се оставяйте да бъдете жертва на тая абсурдна казармена или унифика-ционна представа за училището. Съвременното училище не е и не може да бъде казарма, ерго, залагането на казармените методи е анахронизъм - и ефектът от това е изцяло бумерангов. А е факт, че категорията на "непогре-шимите" учители, ония, дето били нямали "абсолютно никакви проблеми", е обременена обикновено с такива дози казармен авторитаризъм, че повече от това не може да бъде. Толкоз. Спирам дотук, да не кажа нещо излишно.

Битката за решаването, за търсенето на верни и работещи решения по изнамирането на изход и справяне с т.н. проблем с дисциплината в учили-ще е частен случай на по-общия проблем за търсенето на някакви противо-действия и оказването на съпротива срещу ширещата се арогантна прос-тотия, която в социо-културен план ни залива отвсякъде. Учениците, няма как, са носители на разпространените в обществото като цяло, господстващи „кул-турни” модели на поведение, а пък училището е арена, където се сблъскват две култури: исконната духовна и традиционна нравствена култура на човечеството и съвременната мутренска и менте култура на чалгата и на простащината, която, за жалост, е твърде влиятелна и дори господстваща у нас. Нещата трябва да се схващат в подобаващия общ контекст. Когато един ученик си позволява просташко държане или грозни изцепки в час спрямо съучениците си и по-специално спрямо учител, той всъщност оказва грубо предизвикателство спрямо оня културен модел, на който от векове е олицет-ворение учителят, а и училището като цялост.

70

Духовността и бездуховността в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка. Ако училището като институция дезертира от призванието си да бъде люлка на духовността и страж на морала, ако проя-ви малодушие и не изпълнява упорито ролята си да озаптява простащината, ако е безсилно спрямо арогантното поведение на някои самозабравили се типични представители на господстващата в обществото чалга-„култура” на нравствения нихилизъм, аморализма, безсрамието и безпардонността, та значи, ако училището, а в негово лице и общността като цяло се примирят с тия така нагли предизвикателства, то това означава, че в един момент общес-твения организъм ще загуби изцяло съпротивителните си сили, имунитета си спрямо грозното, лъжливото, злото и пр.; това пък в своята съвкупност ще означава пълна капитулация на духовността пред простащината, на чо-вечността пред обезчовечаването, пред израждането и пред подивяване-то…

Ще си позволим ли лукса да се затрием като човешки същества и ка-то нация чрез оставянето си на една такава духовна смърт, чиито конвулсии вече все по-зримо се усещат?!

71

Начало на дискусия за Бога и за вярата

29 януари 2013, вторник

По публикацията Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите се получи много показателна и интересна по моя преценка дискусия от сократов тип (!), засягаща важни въпроси (предимно мирогледни, философски, дори теологически и пр.), която решавам да публи-кувам отделно, с оглед да може удобно да се прочете от повече хора; прикан-вам и други да се включат в очерталата се дискусия, която започна крайно необещаващо, но после сякаш нещата се промениха коренно; ето какво си казаха събеседниците до този момент: Анонимен каза: Никой не би могъл да осакати душата на младите, ако те са поели правилния път в живота, имат ясна цел и я преследват. Това, че някой е недоволен от Вас може би означава, че те преценяват, че Вие ги осакатявате откъм знания и затова са недоволни. Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами. Така, че посоката Ви е грешна. Само остава да си го признаете. Но това засега не се е случило. Ангел Грънчаров каза: Робувате на доста остарели представи за нещата, случващи се в образованието (за което свидетелства претенциозното Ви ба-нално изказване "Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами."!), което и показва, че не сте компетентен да съдите кой е прав и кой крив в тия отношения. Човек ако уважава поне малко себе си би се въз-държал от изказване на оценки в области, в които не е компетентен...

72

Анонимен каза: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образо-ванието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно. Анонимен каза: Грънчаров никога не признава свои грешки и недостатъци. Това е известен факт. И доста смешен :). Тотю Анонимен каза: Много изписвате, малко казвате, Грънчаров. Сиреч, празнос-ловите в твърде голяма степен. Бълвате клише след клише, заучена фраза след заучена фраза и туйто.

Освен това онтологичният аргумент за съществуването на бог е оп-роверган и пратен на боклука още в древността. Вие, като философ, би тряб-вало да знаете това. Знаете вие, дръжки. Философ – как ли пък не... Тотю Ангел Грънчаров каза: Тотю, я ни кажи ти кой е тоз онтологичен аргумент бе чадо?! :-) Щом толкоз знаеш, я го кажи, ама без да ползваш Гуглето, а? Айде да видим, душице хитра... май с двата крака хитрата сврака... а?! :-) Ангел Грънчаров каза: Другарката, изписала ето това:

Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефек-тивно.

явно е доста зле в умствено отношение, щото прави крайно несигур-но умозаключение от вероятностен вид на основата на крайно съмнителни, направо смехотворни предпоставки! :-)

Другарко, що не си замълчахте, ами се самоорезилявате така гроз-но?! :-) Анонимен каза: Резилът е за вас г-н Грънчаров че не ви харесват учениците това което правите, а вие си твърдете че аз не разбирам! Анонимен каза: ... и не става дума какво е "ученик", а какво е "учител... Ангел Грънчаров каза: Това, че дадена категория ученици не приемат (не "харесват") моя стил на обучение по философия може да е комплимент за мен, мила ми малоумна госпожо?! :-)

Прочее, аз не ща да бъда харесван от никого, в училище ходим не да се харесваме или обичаме, а да вършим една много важна и сериозна работа :-)

73

Казах Ви да не се изказвате по въпроси, от които не разбирате (или за които живеете с архаични, изцяло демодирани и несъвременни представи), ала Вие не ме послушахте – и в резултат продължавате да се излагате :-) Анонимен каза: Имах предвид космологичен, не онтологичен аргумент, Грънчаров. Грешка. Та, космологичният аргумент (че нищо не може да възник-не от нищото, без причина и че трябва да има някаква първа причина (бог) за всичко) е извънредно слаб, защото допуска елементарната логическа грешка, наречена "необосновано изключение". Когато ви запитат: "Амче тогаз кой е създал създателя?", вие викате "Амче никой! Той е първопричината!" И това е необоснованото изключение.

Препоръчвам ви да четете Хюм – там сичко си пише. Тотю Анонимен каза: "Така виждам нещата аз. Но съм готов да обсъдя всяко мне-ние на опонентите си най-внимателно. Ако някъде бъркам, ще се поправя без съжаление. Стига да ми бъде помогнато да разбера къде греша. Така че чувс-твайте се свободен да предлагате каквото мислите за по-добро; ще обсъдим всичко." – Грънчаров това са твои думи рекламирайки списание "Идеи". Само че не виждам на дело да го изпълняваш. Като се помага стократно на Грънча-ров за да види къде греши, защо той не се поправя? Ангел Грънчаров каза: Тотю, що не си гледаш правенето на обуща, ами се опъваш да се вреш там, дето не ти е мястото? Философията не ти е по силите, тъй че поне не се мори. Въпросът "Кой създаде Създателя?" издава скудоуми-ето ти: Бог е вечно съществуващ, значи за да питаш кой създаде вечно-съществуващия, означава, че дебилщината ти е в прекалено тежка форма и степен :-)

Остави да си кълчиш пръстите (и устата) с думички, които не разби-раш: "онтологичен", "космологичен", "телеологичен" аргумент, Хюм и пр., това не е лъжица за всяка уста... барем не си криви устата... Ангел Грънчаров каза: На анонимника, дето се е загрижил за моето попра-вяне и вкарването ми в "правия път" да кажа поне това: не се хаби, гледай себе си, а, става ли така? Тогава ще спиш по-спокойно, ето, и за тебе е добре така... Анонимен каза: А от къде знаеш, че богът ти е вечно съществуващ? От пръс-тенцата си ли го изсмука, или, както ви е обичай на вас, вЕрващите, го повта-ряш като мантра, прочетено в някоя "свещена" и отвратителна книга като Библията? Не си чел Хюм, не си чел и Спиноза, признай си. Чел си катехизиси и история на социализмо-комунизма.

Пак те питам: кой създаде създателя? Недей увърта, а отговаряй, таваришч! И не се офлянквай. Тотю

74

Ангел Грънчаров каза: Не е Бог онова, което не е вечно съществуващо :-) За да е Бог нещо, трябва да е вечно съществуващо. Просто е. Олигофренчо...

Да питаш кой създаде вечносъществуващият означава само, че си олигофрен :-)

Дръж се малко по-културно, щото ще ти отнема думата. В моя блог стоят нормални и културни събеседници, а не простаци... Анонимен каза: Казвате ми да се държа по-културно, но ВИЕ редовно нарича хората "боклук", "малоумен", "мерзавец" и пр. Толкова повече, че не съм упот-ребил никакви обиди, за разлика от вас. Намирисва на лицемерие, усеща се ясно.

Не казахте откъде ви е известно, че съществува бог. Още дълго ли ще бягате от въпроса, или само засега? Чакам. Тотю. Ангел Грънчаров каза: Аз съм справедлив човек. Да не нарека мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, мерзавец, е твърде несправедливо; аз съм също така милостив човек, за да направя добро на мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, аз го наричам мерзавец, известявам го за истината относно него самия, и така му давам шанс да я осъзнае сам, с оглед да се поправи. Схващате ли сега моята възпитателна стратегия? Такава е нашата участ, участта на философите, ний сме благодетели на човечеството, и си носим хомота, вярвам, че ме разбрахте.

Блогът е нещо като мой дом. Читателите на блога са мои гости. Не приемам някой, който ми е дошъл на гости, да почне да се разпорежда в дома ми сякаш не аз, а той е домакинът. Да ми казва какво да правя, да се държи арогантно, да ми прави мерзавщини в собствения ми дом. Такива наглеци ги търпя известно време, с оглед да им позволя да се поправят, а след това, ако се окаже, че са непоправими простаци и наглеци, им резвам квитанциите, т.е. ги гоня. Както бих изгонил от дома си някакъв нахалник, който е седнал да се разпорежда в дома ми сякаш той е негов дом и да се държи крайно невъзпи-тано. Вярвам, разбрахте за какво става дума.

Които се държат що-годе възпитано в дома ми, аз с тях разговарям, а пък с мислещите хора за мен е удоволствие да разговарям и те получават от мен големи почести. Те винаги са добре дошли в блога, в дома ми.

А сега по въпроса: откъде съм бил знаел, че Бог съществува? Ние за това обаче не говорим. Това няма отношение към обсъждания въпрос. Аз Ви казах пределно ясно: ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо. Значи изхождаме от самата идея ("представа") за Бога. Не може да е Бог онова, което не съществува вечно. А да се пита кой създаде вечносъществу-ващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие. Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос. Дали Бог наистина съществува или не съществува е отделна работа. Тук обаче говорим за същи-ната на Бога като Бог и аз казвам това: за да е нещо Бог, то трябва да същест-

75

вува вечно, да е вечносъществуващо. Мисля, че съм пределно ясно. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал. А дали същест-вува или не съществува "наистина" или "в действителност" Бог е доста любо-питен въпрос, по който съм готов да разговарям, но се боя, че тия, които пос-тавят така въпроса, не са наясно с ред онтологични проблеми, поради което едва ли ще могат да схванат за какво всъщност става дума. Бог, вероятно, съществува, ала по съвсем друг начин в сравнение с този, по който изобщо можем да си представим. Неговото съществуване няма да е от рода на наше-то, собственото, а коренно различно, дотам, че е непостижимо за ума. Прочее, тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата. Умът, ако наистина е ум и следователно ако е умен, трябва сам да се пази от такива коварни и нерешими за него въпроси. А някои са изпаднали в манията, че умът може да реши всички и всякакви въпроси. Не е така. Има обаче душевни сили, които могат да решат тия въпроси, които не са по силите на ума. Вярата е една такава велика душевна сила. Да спра (засега) дотук.

П.П. Прочее, това дето Ви нарекох "олигофренчо"... прощавайте! Не трябваше, ала се увлякох, за да Ви покажа, че задавате наистина тъпичък въпрос. Може пък да е било за добро. Но не бива. Още повече че правите опити да излезете от всепозволеността на анонимността... някои заради тая анонимност се държат като магарета и като мерзавци, затова аз съм против нея... Анонимен каза: Добре, няма да споря с вас по въпросите на етиката. Направо по същество.

1. Казвате: "Ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо". А аз ви питам: Защо? Ако отговорът ви е, че просто такова е вашето определение за бог, добре, приемам. Само че от това не следва автоматически, че той/тя/то съществува. Нито че НЕ съществува. По това можем ли да се съгласим поне?

2. Казвате: "Да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие." С други думи, ако бог е вечно същест-вуващата първопричина, следователно САМО той е първопричината. Нали разбирате обаче, че това е кръгова дефиниция? Тавтология, която по никой начин не показва дали тази първопричина съществува. Не показва, че НЕ съществува, просто нищо не показва само по себе си. Съгласен ли сте?

3. Казвате: "Умният човек не би си позволил да задава толкова комп-рометиращ го въпрос". Съгласен съм, че АКО има бог и той е първопричината, значи никой не го е създал. Ясно като бял ден. Проблемът е, че нищо не по-казва, че този бог съществува.

4. Казвате: "За да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал." Да, разбрах ви. По вашето определение, за да е нещо бог, трябва то да е първопричината за всичко. Съвсем ясен сте. Но отново: защо считате,

76

че това е състоянието на нещата? Че този бог съществува? Определения и аз мога да давам.

5. Казвате: "Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Ето най-после нещо, с което съм напълно съгласен! При условие, че бог съществува.

6. Казвате: "тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата." Ето къде пътищата ни се разделят решително. Както аз виждам нещата, само умът може да открива истини. Няма ограничения за това, към което умът може да се стреми. Вярата не може да доведе до позна-ние. Може да доведе до вярване.

Не съм съгласен, че задавам тъп въпрос. Нито самият аз съм тъп, нито съм необразован по въпросите на вярата в бог - напротив, това е отко-лешен мой интерес и много съм чел и размишлявал. Ако има бог, искам да го знам! Ако се окаже, че има, моментално ще призная, че съм бил в грешка. Засега обаче не виждам причини да считам, че бог или богове съществуват. Отворен съм обаче за нови данни и аргументи. Тотю Ангел Грънчаров каза: Ще Ви отговоря непременно, но не сега. Изморен съм. 10 часа непрекъснато на компютъра писане и четене – много ми дойде. Излизам на разходка. Като си почина, ще Ви отговоря... има смисъл да се разговаря по тия въпроси... Ангел Грънчаров каза: Е, драги Тотю, намерих време най-сетне да Ви отго-воря; ще карам поред:

1.Такава е идеята (понятието) за Бог, не аз съм сътворил някакво оп-ределение, а така мисли Бог всеки разум, всяко разумно същество; не може нещо да е Бог и да не е вечносъществуващо, т.е. такова, за което няма начало и няма край. Другояче казано, Бог не е възможно да е смъртен (ако е няма да е Бог!), Бог по принцип, за да е Бог, е безсмъртен. Съществува вечно. Това е именно общочовешка представа или дори представата на всяко едно разумно същество. Ако можеше да има крайно или ограничено съществуващи "богове", те не са никакви богове. Когато се е развила тази идея за Бога, хората осъзна-ли и това, че не може да има "много богове", че Бог е само Един. Да не се разпростирам прекалено.

По-нататък обаче си позволявате да напишете нещо, което е крайно, как да кажа, необмислено; все едно ме питате така: "А как така вечносъщест-вуващото... съществува?!". Ами щом е вечносъществуващо, няма начин да не съществува! Не само че съществува Бог, ами Той единствен съществува в цялата пълнота на думата съществуване. Само Той съществува истински, пълноценно. Всичко останало съществува доста крайно, непълноценно, огра-ничено, за Бог обаче това не важи. Пак изхождаме от идеята (понятието) за Бог. Нищо повече от това.

77

Затова не мога да се съглася с Вашето предложение, че от понятието за вечносъществуващо същество с еднаква достоверност били произлизали и двете възможности: и че Бог съществува, и че не съществува. Т.е. че нито една от двете изключващи се вероятности не е налична :-) Това пак е твърде некоректен, несмислен, абсурден извод, поради което изобщо не мога да се съглася с него...

2. Да, вечносъществуващото по необходимост е първопричина на всичко друго изобщо съществуващо. Тук също така има желязна логика. И много, прекалено много разум. Трудно е да се оспори смислено това положе-ние. Няма никаква "тавтология", никакво въртене в кръг. Като сме приели, че Бог е вечносъществуващ, той няма начин да не е и първопричина на всичко. Творец и демиург. Добре, ще Ви помогна да разберете ето така: приемете, за своето душевното спокойствие, че тия неща, за които Ви пиша, са развитие, изводи от една аксиома – аксиомата "Бог". Нали знаете това, че в основанията на всяка наука лежат някакви първи, прости, "очевидни" (за разума) и недока-зуеми положения, наричани аксиоми, които се постулират, които се приемат на вяра? Ето, приемете, че Бог е такава аксиома. Правя Ви голяма концесия като подхвърлям това, но стремежа ми е да разберете за какво говорим. Аксиомите не се доказват, не могат да се докажат. Щото ако можеше да се доказват (из-веждат), те нямаше да са аксиоми (нещо първо, от което всичко друго следва, произлиза); щеше тогава да има нещо "още по-първо", което щеше да е акси-омата, а пък нашата "доказвана" (извеждана) аксиома тогава нямаше да е аксиома, а щеше да е извод. Толкоз и по този въпрос. Надявам се разбрахте за какво иде реч.

А дали "реално" съществува Бог – явно този въпрос така силно Ви терзае – за да отговорите на такъв един въпрос трябва доста внимателно да обсъдим думата "реално". И думата съществуване. Това е темата на най-главния раздел на всяка философия, т.н. онтология, учението за битието. Съветвам Ви да погледнете, ако се интересувате по тия въпроси, в моята книга Изворите на живота (с подзаглавие Вечното в класическата и модер-ната философия), там всичко съм представил пределно ясно и аргументира-но, съгласете се, че тук просто няма как да изложа всичко отново, пък е и напразно губене на време. Затова ний, авторите, пишем книгите си: за да не ни се налага безброй пъти да обясняваме все едно и също нещо на многото евентуални интересуващи се.

3. По този момент (вижте си какво сте казал) наистина не може да имам различия; мога да вметна само това: няма как нещо да ни "покаже" има ли или няма Бог. То не става с показване, с указване и пр., а с мислене. Бог е една от най-грандиозните идеи на човешкия разум, преизпълнена с огромен смисъл за човека. Той обаче е идея не на т.н. "чист" или теоретичен разум, той е идея на практическия разум. Така твърди Кант. Отново, което никога няма да реши теоретичният разум (самодоволният едностранчиво мислещ ум), с леко-та го решава практическият разум. Да, тук става дума за вярата. Има истини

78

на вярата, която са постижими със сърцето, те са непоклатими и безкрайно превъзхождащи по убедителността си истините (изводите) на немощния ни разсъдък (ум, "разум"). В моето разбиране не бива да се смесват ум и разум, те коренно са различни неща – това пак съм го обосновал във визираната моя книга. И на други места в книгите си, примерно в книгата Тайнството на жи-вота (с подзаглавие Въведение в практическата философия). Толкоз и по тоя въпрос.

4. Да, наистина такова е "състоянието на нещата". Има строго съот-ветствие между това, което мислим (стига да го мислим истински, пълноценно, разумно!) и действителността, "реално-съществуващото". Има тъждество на битие и мислене. Това също е огромна тема на философията. Грандиозна също така по смисъла си. Ако се разнищи тя както следва, може да се схване как така Бог е сътворил всичко от... нищото! Нещо, което претенциозният ни самозван ум никога не може да схване. Ако ще да се "съдере", не може да го схване. Но онова, което умът не може да разбере, разумът с лекота го обосно-вава и извежда. Да, Бог съществува. Няма начин да не съществува. Ако не съществуваше Бог, нищо друго нямаше да съществува. Това убедително ли "доказателство" е за Вас? Може ли творението (светът) да съществува, а причината му (Творецът) да не съществува?! Глупава работа е да се мисли, че може, да се отговаря на този въпрос с "Може". Не може да може. Ако имаме разум, сме длъжни да отговорим, че не може... Философията, прочее, не е нищо друго освен следване на разума, извличане на всички негови идеи в тяхната взаимна връзка. Толкоз.

5. Радващо е, че се съгласявате с моя извод "Неговото (т.е. на Бога, бел.моя, А.Г.) съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Което и показва, че е започнал да се пробужда Вашият разум, спящ под тиранията на претенциозния Ви и тираничен ум. Умът е вели-ка сила, ала е недостатъчен. Той си има "началство" – разумът. То и думата показва това де...

6. По този момент вече казах каквото имах да казвам, поне най-основното де. Що е вяра е голяма тема, по която също много съм писал. Но и още бих писал, защото си заслужава. Ще ми се един ден, дай Боже да е здра-ве и живот, да седна и да напиша книжчица с тия въпроси, за вярата в Бога и за Бога, популярна такава, в която най-простичко да обясня как стоят тия проблеми. Щото много хора, особено млади, се мятат като риба на сухо и се мъчат, ала не могат сами да се справят. Иска се малко насърчение и ще раз-берат, щом търсят. Вие най-вероятно сте точно такъв човек. Чудесно е, че търсите! Ще намерят тия, които търсят. Оня, който хлопа, нему ще се отвори...

Истината обаче е тази: вярата стои в основанията на всичко, дори и в основанията на аксиомите на... математиката! Това, смятам, го знаете. Казах-ме какво е аксиома или постулат. Нямаше да има наука ако нямаше вяра. И по това си струва да помислите повече. С удоволствие бих участвал в едни таки-ва обсъждания.

79

По последния пункт. Вие наистина не сте тъп. Пресилено е да се ка-же това. Грозно е даже. Просто някои неща не сте ги осмислил. Вие, да речем така, сте неориентиран, объркан, търсещ човек. Ако сте млад човек, това е най-естественото състояние на един млад човек; да не беше така, да не бяхте такъв, тогава щяхте да сте тъп, а щом е така, не сте. Няма по-жалка картинка от тази: млад човек, който си въобразява, че всичко си знае, който изобщо не се вслушва в различното от неговото плоско разбиране, който се е вманиачил, че всичко разбира и знае, което не търси, който е изпаднал в самодоволството на едноизмерния ум, което погубва духовния ресурс на младата личност. Има доста такива млади хора, за жалост. Вредното влияние на науката, която е станала нещо като тиранин на културата ни, е причина за такова едно тежко положение в духовната ситуация на съвременното човечество. Но това е друга, много хубава тема за осмисляне. И за разговор. Но да спра засега до-тук.

Хубав ден! Радвам се, че започнахме смислен разговор. Готов съм да го продължим...

80

Е, хайде, от мен да мине, предлагам себе си за министър на обра-зованието, ще се пожертвам за науката де!

януари 29, 2013

Ето как, от дума на ду-

ма, се самопредложих за… министър на образованието, младежта и науката!

Да, съвсем сериозно се предлагам за този пост, не се шегувам; някаква жена преди време стана министър само щото г-н Борисов я бил срещнал на една бензиностанция и я харесал за министър, та аз ли няма да се възползвам?! Ето, вижте, ето, четете какво написах по темата на едно място, слагам го и тук, щот е важно, пък искам да помогна на г-н Премиера да реши нелекия казус, който му се отвори и с туй Министерство; та ето какво написах тая заран във Фейсбук, а после, като се изка-заха няколко човека, ми хрумна да добавя и гениалната си идея

за самопредлагането ми за министър; та първо написах ето какво: Нормалното е с оставката на Министъра да си отиде и целия му екип.

Отговорността е и персонална, и солидарна. Т.е. глупава работа е заместник на провалилия се (или на сгазилия в лука министър) да го наследява на ми-нистерското кресло. Щом си отиде министърът на образованието и науката Сергей Игнатов непременно трябва да си отиде и заместничката му Милена Дамянова. А се оказва, че поради крещящ личностен (“кадрови”) дефицит в управляващата партия ГЕРБ явно тя ще наследи своя тартор Игнатов. Това ще бъде пореден скандал на Премиера ако не намери свестен кандидат за Министър…

А после добавих ето това: Ще видим. Бойко е в трудна ситуация: кой що-годе умен човек би се

съгласил пет месеца преди изборите да става министър на образованието и науката? А министър на образованието и науката трябва по начало да е умен и учен човек, нали така. И явно умните и учени хора, даже да ги покани г-н Премиеро, ще откажат да стават министри. Излиза, че му остава тоя избор, да

81

тури за министър на образованието и науката един прост човек. Както тури за министър на културата един некултурен, санким, прост, бих казал даже първи-чен човек. Както тури за министър на земеделието един крайно опорочен, нагъл и в крайна сметка пак неумен човек. И т.н. Все прости, та да се разбират с простио народ. Като Премиеро са сите министри. Както и да е. А за Минис-тър на образованието и науката, в духа на шегата, бих се самопредложил аз. За да има поне един непрост министър у тоя Кабинет.

Наистина, защо пък г-н Премиеро да не тури мен за министър на об-разованието и науката?! Ето, и той да направи нещо смислено, поне накрая на мандата си (ако изключим магистралите де!) И тъй, решено е: (са-мо)предлагам се за министър на образованието, младежта и науката! Състу-дент съм на Сергей Игнатов от Санкт-Петербургския университет, заедно сме учили там и то по едно време, ще ми се да стана министър, за да реабилити-рам Санкт-петербургската школа, пък и има доста идеи за образованието и науката.И тъй, г-н Премиер, вчера в ранната утрин писах, че С.Игнатов трябва да си иде; след няколко часа Вий го уволнихте.

Сега сам се предлагам за министър, ще направите нещо разумно ка-то ме турите мен начело на образованието и науката. При това съм честен, неопорочен човек. Що пък да не съм аз министър?! Айде де! Чакам отговора на г-н Премиера. Знам, че чете блога ми…

82

Май се налага да напиша едно открито писъмце до г-н премиера, с оглед да забележи кандидатурата ми за министър на образование-

то

30 януари 2013, сряда

Днес съм на ТЕЛК (то-

ва май значи "трудово-експерт-на лекарска комисия"), след десетина минути тръгвам към сградата им. Ще ме освидетелс-тват и, евентуално, инвалиди-зират: имам три заболявания, на сърцето, на щитовидната жлеза и на белия дроб (откриха ми наскоро астма, породила се

на базата на хроничен бронхит, от който страдам от години). Ще видим какво ще стане, любопитен съм да разбера, да видя с очите си какво се случва в тази една сфера и ще ви информирам за наблюденията си. Когато съм ходил там да подавам документи, съм забелязал, че е пълно със страдащи, болни хора, цели тълпи, стоят на огромни опашки, блъсканица невероятна, много болен е народът ни явно! Преди 10-тина години аз вече бях инвалид от т.н. "3-та група", ама после "социално-отговорното" царско правителство отмени тази група с оглед икономии и аз, така да се каже, внезапно "напълно оздравях". Минаха няколко години, сега основното ми заболяване на сърцето се влоши, лекарите пак ме пращат на ТЕЛК. Такива работи.

Налага се да отсъствам от работа по тази причина днес. Ще си прос-тоя деня по опашки. Най-много на опашки ни се налага да стоим когато не сме здрави, когато се разболеем. Опашката е най-върховното постижение на со-циализма и щом в тази сфера - здравеопазването, тъй нареченото - така много се стои на опашки, явно още има много социализъм в нея. Другата сфера, в която социализмът изобщо не е мръднал, е сферата, в която аз работя: обра-зованието. Там пък още не е дошъл 10-ти ноември 1989 г., там нещата са замръзнали и са капсулирани на нивото на 50-те години на ХХ век, като модел на отношения имам предвид. Иначе агонията на системата е доста напредна-ла. Просто няма кой да изнесе трупа. И затова той така смърди...

Вчера се самопредложих за... министър на образованието! На шега, разбира се. Понеже моят състудент от Санкт-Петербургския университет Сер-гей Игнатов се издъни и беше уволнен, та моя милост реши да се възползва. Не зная дали да не взема да напиша едно открито писмо в тоя дух, което наистина да го изпратя на г-н Премиера? Що пък да не опитам. Ей-така, за идеята, съм готов да се пожертвам и да дам кандидатурата си за министър.

83

Вярно е, че не е прието да се прави така, вярно е, че обикновено е прието всеки само да си мечтае да стане един ден министър (както всеки войник, твърдят, си носел в раницата маршалския жезъл), ето, аз нарушавам общоп-риетите норми и скандално се самопредлагам. Правя си, тъй да се рече, екс-перимент. Не съм превъртял да вярвам, че някой ще се трогне и наистина ще ме назначи. Таман пък мен да турят министър на образованието, къде ли пък не?! Но що да не опитам, да си направя устата де. :-) Като гледа човек какви са ни министрите, неволно добива кураж да иска и той да стане министър. Щом те са станали, всеки може да стане. Е, баш тия, дето стават за министри, няма да станат де, но какво пък пречи да опитат да се наврат. То тия неща не ста-ват така, знаем как стават, ала ето, да изследваме ситуацията, рекохме да опитаме и да се пожертваме.

Та днес значи трябва да намеря време и душевно спокойствие да драсна едно мило писъмце на Премиера. Що пък не? Може да му е от полза. Знам, че му е трудно да намери подходящ за министър човек. Знам, че сега при него се вре и куцо и сакато за министър, ала не го правят като мен, откри-то, а скришом, тайно, подличко. И някой от тях ще се навре. Ще се сбъднат мечтите му. Да стане поредният гробокопач на българското образование и наука...

Чао, хубав ден на всички! Ще бързам да не закъснея. Пак ще се срещнем по-после, живот и здраве да е...

84

Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека

Описвайки един литературен салон в Париж от неговото време вели-кият Оноре дьо Балзак прибягва и до ето тази многозначителна фраза:

"До поет без стил седеше поет без ИДЕИ..." която ми се ще да използвам за нещо като мото в своята съвсем

спонтанно хрумнала ми и набързо съчинена "реклама" на списание ИДЕИ; тази година за него е пета от създаването му! Та ето какво още съчиних тази неделна утрин в безделието си, опитвайки се да продължа мисълта му все в този дух:

Списание ИДЕИ е потребно не само на поетите, то се прави за да е

полезно на всички – и особено пък за младите хора, търсещи своя път в живо-та. Човекът без ИДЕИ по начало е твърде жалка картинка, е един объркан, невярващ в нищо и точно затова така горчиво страдащ човек.

Но една-единствена идея е способна така да вдъхнови човека, така да го ентусиазира, че той вече няма да бъде същият – и по този начин ще успее да преобрази живота, съществуването си!

Пълно е наоколо (нима не сте го забелязали?!) с хора, които не раз-бират съдбовния смисъл на идеите за живота на човека – и затова съществу-ват сякаш в някаква безводна и унила духовна пустиня...

85

Списание ИДЕИ ще ви помогне да превърнете душата си, а оттам и съществуването си в една богата на плодове, преизобилна, цъфтяща от багри, от свежест, от жизнена, от човешка, от духовна сила градина...

Купувайки си списанието (или абонирайки се за него), ще направите добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистина благо-родна кауза или мисия: подпомагане на духовното, личностното и гражданско-то израстване и укрепване на българската младеж.

На теб лично нима ти е безразлично кои и какви ще бъдат ония, на които е отредено да творят бъдещето на нашата родина България?!

86

ЧАСТ I I: ДИСЦИПЛИНАТА

Тезиси за предизвикване на дискусия по проблема за дисциплина-та

Искам тук да изложа в

тезисен порядък някои "съображе-ния" по наистина тежкия проблем за дисциплината в класа и в учи-лището. Много съм мислил, изс-ледвал и писал по този възлов проблем, но ми се ще сега да синтезирам постигнатото в една пределно ясна, кратка и практи-чески ориентирана платформа, чиято цел е да провокира, да

инициира започването на един реален и творчески процес на търсене на наис-тина работещите решения.

Да чакаме държавата, правителството, министърът, образователната бюрокрация да се загрижат сериозно за решаването на този проблем и отгоре да "спуснат" готовите "директивни решения" е една напразна и изцяло безпоч-вена илюзия. Безусловно и близко до ума е, че тия, които реално са въвлече-ни в самата ситуация и са жизнено заинтересовани от разнищването й – уче-ниците, учителите, родителите – трябва сами да се потрудят и сами да откри-ят работещите и полезните решения.

В написаното по-долу изхождам от следните основни предпоставки или аксиоматични положения:

● Търсенето и изнамирането на рационални, ефективни и работещи

идеи за практическото решаване на проблема за дисциплината в училище може да стане само в резултат на цялостното осмисляне на възникналата, на реално съществуващата ситуация – и чрез включването в този процес не само на всички учители, но също така и на самите ученици, а и на техните родители (как да стане това обаче също е нелек проблем).

● Необходимо е да се проведе поредица от дискусии (работни съве-

щания, семинари или както искате го наречете), на които в спокойна обстанов-ка и най-свободно да бъдат обсъдени всички предложения, а в резултат да се изработи и съответната общоучилищна концепция ("философия", стратегия, политика) за решаването на проблема.

87

● Преподавателите в едно училище могат да подобрят дисциплината само ако имат обща политика с ясни и точни правила, които се спазват от всички;

● Досегашната "стратегия" в тази област, явяваща се един от факто-

рите за влошаването на положението с дисциплината – чиито опорни точки са "Всеки да се спасява както може!", "Спасението на давещите е дело на самите давещи се!", "Отделният учител, поставен на "дулото на топа", трябва сам да изнамери някакви магически средства за да оцелява в тежката ситуация!", "Отделният учител носи пълната отговорност за състоянието на дисциплината в класа!" и т.н. – трябва да бъде отхвърлена като абсурдна и допринасяща за хаоса;

● Проблемът с дисциплината не е проблем на този или онзи учител,

а е проблем на самата образователно-възпитателна институция, е проблем на училището, на училищната общност като цяло, от което произлиза, че само тя може да го реши – стига да има подобаваща нагласа и воля за поемане на предизвикателство и за справянето с него.

А ето сега и някои водещи принципи, които ми се ще да формулирам

ясно още преди предлагането на някакъв алгоритъм от мерки за търсене на изход от тежката ситуация:

● проблемът за дисциплината е дълбоко свързан с проблема за при-

лагането на съвременни, отговарящи на промененото съзнание на младите методики и подходи в преподаването;

● без включването, без съобразяването с мощния ефект на нравст-

веното регулиране на отношенията проблемът за дисциплината не може да бъде решен; възпитателният момент в цялостната дейност на образователна-та институция не трябва да стои в сянка, не бива да се възприема като "до-пълнителен" или "второстепенен", а трябва да бъде изнесен на по-преден план, трябва да намери подобаващото място;

● образование (познание) и прилично поведение (възпитаност) са

двете страни на една и съща монета, които взаимно се предполагат; ученикът, който иска да учи и разбира смисъла на ученето, по необходимост спазва нормите за приличие и възпитание; в противен случай сам вреди на основния си интерес: да бъде пълноценна, цялостно развита личност;

● без включването, без съобразяването със съответните механизми

на психологическото регулиране на отношенията проблемът за дисципли-ната няма как да бъде решен;

88

● трябва да имаме готовността да се откажем, да освободим съзна-нията си от някои "очевидни" и "саморазбиращи" се догми, стереотипи, "об-щоприети разбирания", които са си отживели времето, които вече не действат в променената социо-културна, психологическа и нравствена ситуация;

● необходимо е прецизно, фино дозиране на моментите на свобода и

принуда в решенията, които предлагаме – и които искаме да заработят; не може да се залага само на едното или само на другото;

● всяко предложено решение трябва да бъде обсъдено с учениците с

оглед да осъзнаят на дело и сами да допринесат за изявяването на неговата полезност за тях самите; ако всички участници в процеса не са дълбоко убе-дени, че това са наистина разумните и полезните, отговарящите на всеобщия интерес решения и мерки, то тези решения и мерки няма как да постигнат целта си;

● проблемът с дисциплината във всяка една конкретна група (клас) е

проблем на самата група, той не е само проблем на класния ръководител или само на преподаващите в този клас учители, а е проблем на самите ученици като общност; общността, класът по демократичен начин трябва да изнамери действените мерки за овладяване на ситуацията с оглед постигането на общи-те цели, задоволяването на общия действителен интерес; ролята в този про-цес на класния ръководител е в някакъв смисъл решаваща;

● администрацията на училището като носител на ресурса на власт-та трябва да е изцяло в разположение на търсещите изход от ситуацията ученици, класни ръководители, учители – и да е активен участник в решаване-то на проблемите; една индиферентна спрямо проблема с дисциплината ад-министрация, която се е самоотстранила от процеса на търсенето и прилага-нето на ефективните решения, може със самото това да блокира всички уси-лия по решаването му;

● изработването на прости и ясни правила, съвместно с безусловно-

то им спазване, е главният фактор за рационалното урегулиране на отноше-нията в училищната общност; всяко нарушаване на правилата трябва бъде неотвратимо санкционирано – за да се преодолее пагубното и съдействащото на разпространението на анархията съзнание за безнаказаност; когато всички участници в процеса осъзнаят, че действа безпощаден механизъм за неотвра-тимо наказание при нарушаване на правилата, то това ще изиграе силно озд-равително влияние – и ще помогне за предпазването, за въздържането от нови нарушения;

● свободата без правила, пренебрегването на законността в името

на "свещената безпределна свобода" неумолимо води до анархия, от която

89

страдат всички – и при която самата свобода отива по дяволите, превръща се в своята противоположност: произволът, анархията и своеволията са неиз-бежна последица от подценяването на разбирането, че единствено законът е гаранция за действителната, за реалната свобода;

● приемането на строги правила, задължителни за всички, съвсем не

означава, че се посяга на творческата свобода и на правото на индивидуал-ност на учителите; в рамките на общата норма учителите могат да проявяват своята оригиналност, да индивидуализират подхода си; безусловна обаче следва да е солидарността на учителите в името на гарантирането на дейст-вителния интерес на всички, на първо място с оглед доброто на учениците;

● и още принципи могат да се откроят, този списък няма как да не е

отворен за нови предложения. А ето че сега дойде най-трудното: конкретните предложения относно

това какво трябва да се прави. Ще подхвърля някои идеи и предложения, без претенцията, че съм намерил "разковничето" или "ключа" за решаването на проблема; целта ми е само да провокирам съответните обсъждания и търсе-ния. Ето върху какво ми се ще да акцентирам в случая:

● трябва да се изнамери разумен алгоритъм, регламентиращ отно-

шенията, според който да е крайно неизгодно за всеки един ученик да наруша-ва установените правила;

● всички учители безусловно спазват установените правила и бдят за

прилагането им, способствайки непрекъснато за осъзнаването от страна на учениците на тяхната полезност за тях самите;

● примерно: по всяка тема (учебен час) ученикът трябва да изпълни

съответните изисквания, в противен случай часът (темата) не му се зачита; в края на часа учителят съобщава на кой ученик (ученици) не зачита часа (тема-та), което пък води до това, че ученикът, подобаващо подготвен по темата, трябва да се яви на самостоятелна консултация при учителя, където да пока-же, че е усвоил учебния материал поне на задоволително ниво;

● добре е да се обмисли дали такова едно правило (за зачитане на

пропуснат по различни причини учебен час чрез допълнително консултиране от преподавателите) не трябва да важи както за учениците, които не са изпъл-нили подобаващо изискванията по време на часа, така и за ония ученици, които по различни причини, уважителни или неуважителни, са отсъствали от този час;

90

● ако се възприеме такова едно правило, тогава ще се парира склон-ността на учениците да "бягат" от час, осигурявайки си след това фалшиви "извинителни бележки от лекар"; даже ученикът да е бил в "болнични", това съвсем не го освобождава от потребността да усвои пропуснатия учебен ма-териал, т.е. в съответния срок след това трябва да се яви при преподавателя в час за консултация и да покаже поне задоволително ниво на усвояването му (чел съм, че подобно изискване имало в Германия);

● вписването от страна на преподавателя на забележка за "лошо по-

ведение или разваляне на обстановката, подходяща за пълноценен учебен процес" на даден ученик да води до серия от последици, които решително да парират склонността на някои ученици да допускат такова държа-ние/поведение в час;

– примерно: за всяка такава забележка ученикът автоматично да бъ-де наказван с два часа "обществено-полезен труд" веднага след завършване-то на учебните занятия в същия този ден;

– и/или: класният ръководител да изисква писмено обяснение от уче-ника по инцидента, което да бъде приложено в неговото "досие" – и да има значение при изготвянето на характеристиката му в края на учебната година;

– и/или: поведението на ученика непременно и то най-внимателно да се обсъди в първия час на класа, където поведението му да бъде порицано не само от страна на класния ръководител и на повикания за случая педагогичес-ки съветник, но и от страна на самите ученици;

– при по-тежък инцидент (крайно неуважително, драстично арогантно отношение към учител и пр.) провинилият се ученик да бъде извикан да дава обяснения пред комисията за противообществени прояви в присъствието на негов родител, на класния ръководител и на съученици; комисията да издава съответното постановление, което да се огласява пред целия състав на учи-лището чрез специална заповед на директора, налагаща и подобаващите наказания;

● да се въведе "Дневник на класа по дисциплината", в който група

"отговорници по дисциплината" от класа стриктно да документират всяка една проява на ония ученици, които са допуснали укоримо поведение в час или спрямо учител; в този дневник да се документират поотделно за всеки ученик проявите, несъвместими с представата за добро, за дължимо поведение в час, пък и в междучасията;

● в тежките, проблемни по отношение на дисциплината (и ученето)

класове различните инциденти следва да бъдат обсъждани най-внимателно с участието на психолог и на представител на училищната администрация (ди-ректор или помощник на директора) – защото ако класният ръководител не

91

бъде подпомогнат и подкрепен от авторитета на самата властна институция той, разбира се, няма да може, няма как да се справи сам;

● за такива класове е необходимо да бъде определен и "втори кла-

сен ръководител", пък макар и временно, до подобряване на състоянието на класа;

● за лошо държание и поведение, за прояви, несъвместими с пра-

вилника, за разваляне на дисциплината в час на съответните ученици да бъ-дат налагани подобаващите, съизмерими с деянието дисциплинарни наказа-ния, имащи съответните неблагоприятни последици, включително и наказани-ето "преместване в друго училище";

● само един такъв безукорно действащ механизъм, при който нару-

шението ("престъплението") неумолимо и непреодолимо води до наказание, ще има превантивна (възпираща) и оздравителна роля по отношение на ре-шаването на разглеждания проблем за дисциплината на учениците;

● всеки проблем в класа следва да бъде обсъждан най-демократично

от самия клас, трябва да се осъзнае, че търсенето на предложени от самите ученици решения не е загуба на време, а е изключително полезен процес, имащ отношение към дълбочинната промяна на нагласите и осъзнаване на тежестта, на коварствата на реалната ситуация;

● провинилите се ученици следва да бъдат принуждавани да дават

обяснения защо си позволяват такова едно поведение и да бъдат изслушвани най-внимателно, също така би следвало да им се задават най-различни въп-роси не с оглед съдене, а разбиране на случилото се;

● изискването за човечност, за човешко отношение спрямо съгре-

шилия трябва да бъде безусловно спазвано; тук трябва да се включат (не трябва да бъдат игнорирани!) традиционните, доказали ефикасността си ме-ханизми за дълбинна нравствена регулация, като покаянието, осъзнаването на греха, моленето за прошка, опрощаването и пр.;

● ако административният подход не бъде подкрепен с ресурса на

нравственото и психологическо въздействие, рискуваме да постигнем резул-тат, обратен на желания, а също така сами да блокираме възможността за по-ефективен достъп до съзнанията на младите хора с оглед тяхното възпитание и личностно израстване;

92

● учителите следва да се въздържат от самоцелното, дидактично и разсъдъчно морализаторстване, което изобщо не навлиза в същината на действителния процес на взаимодействие със съзнанията на младите хора;

● модерното средство, което следва да замени "чистата морална

проповед", следва да бъде дискусията, свободното и непринудено обсъждане на проблемите, самостоятелното търсене на изход от тях;

● истинските, наистина работещите и ефективни решения могат да

се изнамерят и изобретят само в практиката, в съвместното им търсене и от учителите, и от учениците; те трябва да са продукт на живота, а не на едноиз-мерния и самонадеян разсъдък.

Спирам дотук. Още много може да си пише, предлага, мисли, обсъж-

да. Но даденото по-горе, да се надяваме, е една добра основа за тези необхо-дими дискусии и търсения. Иска се известен първоначален тласък, иска се доброто желание за самоотвержено търсене и намиране на изход, иска се да преодолеем склонността си да капитулираме "без бой" пред трудностите и изпитанията, иска се готовността да се борим и също така се иска да е налице откритостта към това сами да се променяме, понеже наистина животът се мени, а ние да искаме да си стоим все същите е лукс, който не можем да си позволим. Тъй че нека да правим онова, което можем и което смятаме, че сме длъжни, пък да става каквото ще; нищо обаче да не правим съвсем не е ра-зумното поведение; както и това да се преструваме, че проблем няма.

Неосъзнаването на проблемите и бягството от тях е вече същински-

ят, най-съдбовният проблем, с който най-напред трябва да се преборим; а пък след това работите, убеден съм, ще потръгнат. Няма начин да не потръгнат...

93

Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощ-ръклели?

25 януари 2010, понеделник

Проблемът с лошата дисциплина на мнозинството от учениците в

съвременните училища е всеизвестен – до степента да сме се примирили че нищо не може да се направи за подобряване на ситуацията. Децата ни днес са други – непокорни, опърничави, непослушни, не знаещи какво точно искат, безотговорни спрямо собственото си бъдеще; всякакви приказки на тая тема човек може да чуе ако стане разговор. Заради това ужасно състояние с дис-циплината – днешните училища са нещо като лудници – все по-малко са мла-дите специалисти, които биха дръзнали на тази отчаяна постъпка – да станеш учител или възпитател (опази Боже!). Ниската престижност на учителската професия се дължи и на това, че всекидневната битка между ученици и учите-ли не пресеква.

Разбира се, за да ни изглежда точно така картината, явно основание-то е, че ние самите сме жертва на някакви остарели стереотипи за "примерния ученик": той трябвало да е послушен, изпълнителен, кротък и не знам си какъв още. Е, не са такива децата ни – и слава Богу че е така. Да ни опази Бог да имаме младеж, която е съвсем покорна, с немладежко поведение, с пенсио-нерски манталитет. Явно проблемът не е в "лошавината" на младите, а друга-де. Защото те трябва да си се държат по младежки, което е обичайно за тях-ната възраст. За възпитанието на младежта все още не говоря.

За да е така лоша дисциплината в часовете основната причина е дру-га – или са много тия причини. Те обаче трябва да се осъзнаят и да се направи нужното и възможното нещата да тръгнат към поправяне, към добро. Понеже бие на очи, че са съвсем изтървани – и образователната институция от години немее пред страшния проблем, който, както и да го погледнем, води до нека-чествено образование: просто няма потребните условия даже и тия ученици, колкото и да са малко, които искат да учат, да учат; за какво тогава ни е такова училище, в което не се учи, или което същинското учене и образование е последна грижа?!

В последните години си поставих специалната изследователска за-дача да вникна по-дълбоко в проблема с лошата дисциплина на съвременните ученици, за това защо липсва мотивация за учене, защо общо взето на млади-те им е безинтересно това, което учителите им предлагат, къде са грешките и на едната и на другата страна, понеже, предполагам, никой не може да отрече, че и учителите носят отговорност за ставащото; понеже, разбира се, вината не трябва да бъде хвърляна само върху едната страна – за всичко са виновни невъзпитаните и не искащите да учат ученици, които сякаш са пощръклели; такива плоски обяснения не вършат работа.

94

Това, че преподавам философия и психология в гимназиалната сте-пен, и то в едно най-елитно пловдивско училище – Професионалната гимназия по електротехника и електроника – Пловдив, където учениците се подбират с изпит и конкурс – ми даваше възможност непосредствено и всекидневно да експериментирам, да наблюдавам, да анализирам и да търся. Наложи ми се да подложа своите ученици на ред изпитания, понеже се опитах да разбера проблема през призмата на потребностите, които има едно съвременно учи-лище и образование, което заслужава това име – а всеизвестно е, че се нала-гат много промени както в стила и подходите на преподаване, така и на отно-шенията ученик-учител, училище-общество, държава-образование и прочие. Опитах се да вникна по-цялостно в проблема, и то на почвата на преподаване-то на една твърде необичайна и сложна хуманитарна дисциплина, каквато е философията (и психологията) – където трудностите от всякакво естество са в екстремна степен. Защото тук, по тези предмети, основното е целенасоченото взаимодействие с личността на ученика, с нейните обичайни нагласи и стерео-типи, защото тук основното изискване е да бъде съхранена свободата на мла-дите, защото тук остарели авторитарни подходи са съвсем абсурдни и непри-ложими, защото тук, в при тия предмети на хуманитарната област, промяната към добро трябва да тръгне и да стане нещо като "влекач" на промените към по-добро и във всички останали области.

В тази връзка ще кажа тук най-основното като резултати и обобще-ния, до които съм достигнал до този етап. Не претендирам, че съм намерил някакви окончателни решения, които, подобно на рецепта, могат да се прила-гат от всеки. Защото тук, тази интимна и деликатна област – образованието, възпитанието, корекциите в ценностите на младите и пр. – всичко в крайна степен зависи от личността, от личността както на учителя (възпитателя), така и от личностите на самите ученици. Основна грешка в изучаването на такива проблеми е подвеждането на всички младежи под общата категория "учени-ци"; учениците били такива, учениците били онакива; забравя се, че те са различни, че индивидуалността, уникалността, различността на личностите тук е неизбежна, нещо повече, е желана. Щом учениците са различни, следова-телно и подходите към различните категории ученици трябва да бъдат раз-лични, от което пък следва, че проблемите, пред които се изправя съвремен-ния учител, съвсем не са за завиждане. Нека тия, които преди немного време, по времето на учителската стачка, тъпо и глухо роптаеха – "Какво искат тия учители бе, какви заплати бе, та те нищо не работят, клатят си краката само!" – се позамислят поне малко.

Проблемът наистина е комплексен, но аз ще се постарая да обходя поне няколко взаимно свързани проблеми; нямам претенцията, че мога да кажа всичко.

В клас повечето ученици не щат да слушат, не им било интересно; това, което учителите им предлагат, им се виждало излишно, не им се учи на днешните младежи – това е така, същинско изключение са учениците у нас,

95

които разбират защо ходят на училище, които обичат и искат да учат. Неслу-чайно се е изпарил интереса на младите към ученето – и вероятно трябва да се вникне и в тяхната гледна точка. Никой няма да отрече, че днешното бъл-гарско училище се опира на отдавна демодирани подходи и методики, че се робува на анахронични стереотипи и представи, че не се прави почти нищо за това щото българското училище най-после да закрачи в крак с новото, с мо-дерната епоха, в която живеем. От тази гледна точка учениците са съвсем прави, че не щат да учат по този начин, по който им се предлага; и е близко до ума, че ако се промени начина, нищо чудно и да открият смисъла.

Като не им е интересно, като не виждат смисъл защо трябва да стоят в класните стаи, учениците "шумят", занимават се с каквото дойде, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да убият времето, и за да не умрат от скука често по най-изобретателен начин, за да не види учителят, си слушат музика от слушалките в ушите. След като нещата са в такава степен влошени, трябва да се отчете и това, че влиянията се разпространяват, че все повече млади хора постепенно биват обхващани и обзети от стелещата се навсякъде апатия към ученето, особено пък когато и спрямо най-фрапиращите примери на лошо поведение училищната институция не намира адекватния начин на противодействие.

Да вземе поне този пример: защо учениците "бягат" от часове, защо правят всякакви фокуси за да си извиняват отсъствията, защо трупат неизви-нени отсъствия – и то без страх, че може да бъдат наказани. Не е случайно това, правят го, защото имат всички необходими предпоставки, за да бъдат насърчавани да го правят – и ще е цяло чудо да не го правят.

Понеже не им се учи, понеже не могат да намерят сили да издържат в час, предпочитат да са някъде другаде, в кафенето, на улицата, където и да е, само не в училище, където сякаш е станало нетърпимо. Не всички ученици правят така, но да погледнем какво става с ония, които са най-активни в това отношение. Когато някой ученик почне да трупа неизвинени отсъствия (пове-чето отсъствия си ги е извинил с фалшива бележка, и знае, че класният ръко-водител знае, че тя е фалшива, ала пак му извинява отсъствията; има добре развит и проспериращ пазар за купуване и продаване на медицински извини-телни бележки за ученици, и това се знае от всички), когато мине допустимия лимит за неизвинени отсъствия (друг един абсурд: самата институция ти раз-решава поне малко да нарушаваш правилата, прощава ти, да речем, съвсем "законно" да избягаш от час, поне пет пъти в годината!), тогава ученикът, спо-ред правилника, трябва да бъде наказан със "забележка"; я го накажат, я не го накажат, а най-често не го наказват, понеже ако почнат системно да го наказ-ват, бързо ще дойде моментът, в който ученикът трябва да бъде наказан с най-тежкото наказание: изключване от училище, преместване в друго учили-ще.

Да, обаче самите ученици знаят, че учителите ще се въздържат да се стигне дотам, понеже пък ако почнат да намаляват учениците, учителите и

96

училището ще си вкарат неща като "таралеж в гащите": ще им бъде намалена субсидията, която се дава на "глава"; значи те нямат интерес да спазват пра-вилата, щото това бие срещу техния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това. И ето че възниква омагьосан кръг, в който, трябва да приз-наем това, класните допускат основните грешки, т.е. трябва да имат доблестта да си признаят вината.

Правилата са затова, за да се изпълняват и спазват; даже лошите правила са по-добри от анархията, от безредието, от хаоса, от липсата на правила. Но у нашата страна нима законността изобщо е цъфнала и вързала; нима е възможно никъде другаде да няма законност и спазване на правилата, а само в училището да има?! И ето какво става обикновено, което води до това, че самите учители (класните ръководители) в един момент сами почват да насърчават това, срещу което уж се борят, и то само "про форма".

Някой си ученик системно "бяга" от час. Почва да трупа отсъствия. За кратко време достига до степента, в която трябва да бъде наказан най-сурово. Разбира се, не го наказват. Почват да го "убеждават", да го мъмрят, да викат родителите му, но нещата са вече изпуснати, той добре знае, че няма да го накажат. А ето че ненаказаното провинение създава прецедент: щом него не го наказват, аз да не съм идиот да спазвам правилата?! Разсъждавайки по този начин, заразата почва да се разпространява, в един момент учениците масово почват да "бягат" от час; и нищо не може да се направи. Защо се е стигнало дотук ли? Кой е виновен за това ли? Ще ви кажа.

Ами виновни са учителите и директорите, които сякаш с всичко, което правят, сами ги подтикват да правят това, срещу което уж после ще ги наказ-ват, ама не съвсем, не истински, наужким. А наказанията имат превантивно въздействие. Ненаказаното зло, ненаказаното престъпление е насърчаване и на другите да правят същото. Ако някой ученик бъде наказан навреме според правилата, това негово наказание ще накара другите да се позамислят дали да правят същото. Тук прецедентът вече играе позитивна и оздравителна роля. Иначе всичко отива по дяволите. Ето как виновни за този проблем са най-вече учителите, самата институция в тяхно лице. Защото тогава се оплак-ват така театрално и сърцераздирателно от "лошите ученици"?! Кой ги подтик-ва по пътя на нарушенията, по пътя на злото? Вятърът, който клати клоните на дърветата ли?

Ще поставя още един въпрос: за лошото поведение в час, за ароган-тното поведение на някои ученици, които пречат на учебния процес. Нещата тук се развиват по изложената по-горе схема или модел: някой почва да се държи невъзпитано; учителят му прави забележки, опитва се да го вкара в "правия път", нещата обаче се влошават. Пише му забележки в дневника – и нищо. При три забележки за арогантно (според правилника) поведение учени-кът трябва да получи официално наказание. Ще получи ли? Вятър работа, няма да получи! И като неговото поведение не бъде наказано, това вече влияе на другите ученици: сякаш самият техен класен ръководител им казва: дръжте

97

се неприлично в час, беснейте, лудейте, нищо няма да ви направим! Щото вие сте ни потребни, защото от вас зависят нашите заплати – ако изключим някой, ще ни намалят заплатите! Ето затуй ние нищо няма да ви направим! Лудница-та трябва да бъде пълна. Ето това става. Кой е виновен ли? Ще ви кажа: вино-вен е погрешният стереотип на безнаказаността, който вилнее в нашето об-щество. В конкретния случай цялата вина трябва да поеме класният ръководи-тел (наставник).

Защото ако навреме бъде наказан, и то безкомпромисно, някакъв ученик, позволил си арогантно поведение в час, защото ако той, пък и остана-лите, усетят непримиримост срещу такъв род прояви, тия прояви ще пресекнат още в зародиш. Всякаква милост и жалостивост тук са просто неуместни. Защото един клас е нещо като жив организъм; жив организъм е и самото учи-лище. Когато някъде по тялото се появи рана или цирей, чакането, увещава-нето, помадите и мехлемите, компромисите не помагат, те влошават положе-нието; трябва да се действа безжалостно, както прави това хирургът, който изрязва болното място; жертва се частта, за да бъде опазено цялото; циреят трябва да бъде без жалост изрязан, за да изтече гнойта, за да бъде изтръгна-то коренчето, предизвикващо гноенето – и тогава мястото ще бъде оздравено, а и целият организъм няма да пострада. В противния случай е застрашено здравето на целия организъм заради някаква си част, която си е наумила да се прави на интересна. Същото е и с общностни организми като класовете и училищата. Те са болни, защото не е било реагирано навреме, защото болест-та е била оставена да се разраства, защото не й е било противодействано овреме и най-решително. Като не се направи нужното навреме, всичко после няма как да не отиде по дяволите; цяло чудо ще е да не отиде по дяволите.

И завършвам с това, което е според мен най-важно. Учителите са ос-новен фактор, наред с учениците, и те носят основна отговорност за случва-щото се. Всякакви опити за оневиняване са неуместни и са опити за бягане от отговорност. Но запитвали ли сте се какво става в "учителското тяло", какви процеси се развиват сред него? Ще ви кажа нещичко, а за останалото можете да се сетите сами.

И учителите са всякакви, то така и трябва да бъде, ала в един пози-тивен, а не в един деструктивен смисъл. Ала у нас общо взето нещата все повече се влошават в това отношение. Не става дума за квалификация. Не става дума за това, че да си успешен учител (а учителстването е тази най-сложна и деликатна професия!) се искат ред качества от всякакво естество, а най-вече личностни, духовни. Да си учител е майсторство, то не е обикновен занаят, нещо повече, то е цяло изкуство. А са малцина учителите, които раз-бират това – или пък са призвани за високата длъжност да си български учи-тел днес.

Но приемаме, че всички учители са добри, искат да са учители, не са там, защото за друго не стават. Да, обаче човешката психология и тук е воде-щото. Едни учители искат да са "добри" за учениците, и на тази основа допус-

98

кат цяла лавина от грешки, с които подливат вода на останалите учители, на колегите си. Запитайте се какво значи "добър учител" за всички ученици, въз-можно ли е изобщо това? Да угодиш на всички ученици, а те са така различни, означава да си едно мекотело; да угодиш пък на най-лошите ученици, да уго-диш на посредственото мнозинство, означава да дезертираш, заради собстве-ното си спокойствие, от високата мисия да си учител. Да правиш "добро" на такива, които не го заслужават, и просто няма да оценят жеста ти, е постъпка, родствена на глупостта – или направо си е глупост. Ето как самите учители взаимно си подливат вода, защото едни искат да са "добри" и то за всичките ученици, особено пък за лошите (щото те са мнозинство, а мнозинството не трябва да бъде дразнено!), а пък други учители са "лоши", защото няма да се примирят с това мнозинствената разлагаща и деморализираща психология на калпавите ученици да доведе дотам те да им се качат на главите – защото просто искат да си вършат работа както трябва. И в резултат учителското тяло не е единно, което води дотам, че анархията бива насърчавана, а нещата продължават да стават от плачевни още по-плачевни.

Ще завърша с нещо любопитно. В нашето училище беше обявен кон-курс за главни учители. В изискванията за длъжността наред с нормалните има нещо сюблимно: да няма проблеми с учениците, да няма проблем с никой клас! Опитайте се да си представите какъв е този учител, щом като магьосник няма проблеми изобщо, с никой ученик и с никой клас даже! Защото, знайно е, и Иисус Христос, който е Учител с главна буква, да дойде в днешното учили-ще, и той едва ли ще може да постигне това щастие: да няма никакви пробле-ми. Какъв е този учител, който няма никакви проблеми, той да не е учител в някакво миражно ангелско училище?!

Това е положението. Не мога да кажа всичко, което имам, не мога да съобщя всички резултати от изследванията си. Много интересни казуси имам в своята практика, в които съм се мъчил да решавам най-сложни ситуации било с дадена категория ученици, било с цели класове. И понеже съм изследова-тел, е трябвало да провокирам учениците по такъв начин, че да изпъкне в най-изразителна форма същината на случващото се. Учителската работа е твор-ческа, и ето, всеки ден експериментирам и търся, провокирам, изследвам. В резултат си добих славата, кажи-речи, на много странен, направо "луд" учител, на човек, който с никой не може да се разбере, станах нещо като лунатик, поради което даже някои ученици, подтикнати от класните си ръководителки, заявиха на директора, че повече не могат да издържат от своеволията на този учител, че той трябва да бъде уволнен, а ако не бъде уволнен, щели да изви-кат... "Господари на ефира". И ето, сега аз чакам "господарите" да ме научат какво трябва да правя в клас, за да угодя на всички ученици.

Аз пък не ща никому да угаждам. Аз искам да върша работата си как-то трябва. И да се уча. Защото нямам претенцията, че всичко знам. За мен е равносилно на смърт да почна да си оставам все същия, да не се развивам, да се "вдаскаля"; свободата си никога няма да пожертвам. Ето на това основание

99

съм "най-лош" и непоносим направо. И имам наглостта въпреки това да заявя, че друго и не очаквам, защото това, което ми се случва, е най-голям компли-мент за мен. Непоносимо гаден съм, нали?! Така и трябва. Учител съм... уча и се уча.

100

Една не просто реформаторска по дух, а направо революционна книга

19 май 2012, събота

Прочетох наскоро една забележителна и крайно полезна книга, която според мен трябва да се прочете не само от учителите и възпитателите на младите (това се разбира от само себе си), но и от техните родители; това е книгата със заглавие Митът за дисциплината, написана от американеца Алфи Кон – и издадена от изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Нейно подзаглавие е От пос-лушание към сътрудничество и то показва сърцевината на великолепната идея на тази наистина необходима книга.

Моля, не се подвеждайте, не подхождайте в случая с предубеденост: представяната книга не е от рода на онези лековати конфекционни четива от сферата на т.н. "популярна практическа психология", които ви дават съвети "как безболезнено да решите проблема си"; тази книга е съвсем сериозно изследване на съществуващия нелек проблем, предлагащо чудесни идеи за решаването му - и подтикващо ви да започнете да ги предлагате сами, в про-цеса на непосредствения живот, опирайки се на порива си за творчество. В т.н. "сфера на образованието" нищо смислено не може да се роди без твор-чество, без вдъхновение. Щом на мен, човек, занимаващ се вече 30 години с образование и възпитание, книгата на моменти ми звучи като същинско откро-вение, понеже подкопава толкова много вкоренили се в съзнанията ни изцяло погрешни представи за това какво всъщност става в училище, представете си в такъв случай колко тя ще е полезна за по-младите колеги, които не са толко-ва навътре в тия проблеми и затова така съдбовно се нуждаят от изнамиране-то на собствен, при това работещ подход за решаването им.

Родителите пък, които често са изцяло безпомощни пред ужасно ко-варната ситуация с т.н. "недисциплинираност" на техните деца, убеден съм, като прочетат книгата, вече няма да се отчайват изобщо, защото ще повярват в собствените сили и шансове за справяне с проблема. Е, говоря за родители, които не са изпаднали в престъпно безразличие относно това какво става с децата им в училище, щото се самоуспокояват, че училището е нещо като "занималня", по повод на която те нямат особени задължения. Защото разков-ничето е в това, че не само трябва да възникне пълноценно сътрудничество между учители и ученици по решаването на общите им проблеми в класа, но същото сътрудничество е необходимо да възникне и между родители и учите-ли, и между родители и деца – ако изобщо искаме да почнем да разплитаме кълбото, в което общите ни проблеми са се оплели. В тази наистина забеле-жителна книга има не готови за прилагане "рецепти", а са описани съвършено нови и модерни подходи за отношение към младите, опирайки се на които възпитателите и родителите могат да се справят с всяка трудност, с всеки конфликт, с всяка мъчителна, изтощаваща силите ни ситуация.

101

Искаше ми се, за да ви провокирам да се позамислите над съществу-ващите проблеми, да извадя от книгата под формата на "цитати" няколко по-показателни, няколко особено забележителни момента; почнах да търся да подбирам сред подчертаните от мен в моя екземпляр места, ала се оказа, че ми е крайно трудно да подбера, защото особено значимите възлови моменти в тази книга са твърде много; в един момент реших да си поставя свръхзадачата да извлека ако не всички важни според мен места, то поне повечето, ала и това се оказа съвсем невъзможно! Затруднението ми се го биваше, което говори, че текстът е твърде богат на идеи, на смисъл, на разумност бих си позволил да река.

Сега решавам, че не е и необходимо: книгата на Алфи Кон е от ония редки книги, които не могат да бъдат представяни с "цитати", а човек трябва свободно да се потопи в нейната органика, та да се овладее от разпиляната в самата цялост на текста мисловност и смисловост. Другояче казано, ако човек реши да цитира, текстът е толкова концентриран, че трябва да цитира всичко, а понеже това е невъзможно, то изходът е един: моля, четете и ползвайте книгата, в нея ще намерите всичко, което ви е необходимо, особено ако сте учител, особено ако сте родител.

Е, ще се поровя още малко и ще ви подбера един-два момента, за да разберете за какво става дума; ето примерно няколко подбрани от мен показа-телни откъсчета:

... Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху уче-

ниците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това става често – вината рядко се търси в подхода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или пък учителите - за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Погледнете на какво приличат училищата!” надигат вой критиците в областта на образованието. „Трябва да…” засилим мер-ките – т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите за менидж-мънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето за такива методи.

ххх

С това е свързано и търсенето на инструкции от рода на „Как да:…” „Кажете ми ако някой ученик направи еди-какво си, къде да застана, как да погледна и какво да кажа." Това е търсенето, благодарение на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за изпълнение рецепти са направо обидни за учителите, точно

102

както и опитите да се създаде метод, „устойчив на учители” – т.е. който да върши работа независимо кой учител го прилага. Това са краткосрочни решения, инструменти за контрол, чиято цел в най-добрия случай е да се възпре лошото поведение, вместо по позитивен начин да се помогне на децата да станат добри хора.

ххх

След като повдигна тези въпроси относно съществуващите ме-тоди за поддържане на дисциплина и за самото понятие „дисциплина”, ще ви предложа алтернативен подход, осъществен в изключителните класни стаи, които посетих. Тази алтернатива не е нито рецепта, нито поред-ната техника за постигане на празноглаво подчинение. Тя изисква транс-формация на класната стая, отказване от някои претенции за власт и преосмисляне на начина, по който дефинираме и възприемаме лошото по-ведение. Независимо от тези неща обаче – или по-скоро именно поради тях – вярвам, че е изключително практична. Тя всъщност може би е единстве-ният начин да помогнем на децата да пораснат и да се превърнат в гри-жовни и отговорни възрастни.

ххх

Тезата ми е, че първите въпроси, които трябва да си зададем, са

„От какво се нуждаят децата?" и след това „Как можем да задоволим тези нужди?”. Ако изходим оттук, ще стигнем до съвсем различни изводи, откол-кото ако се запитаме: „Как да накарам децата да правят това, което ис-кам?”

Тезата ми е, че начинът, по който се държат учениците в учили-ще, е толкова силно продиктуван от това, което ги караме да учат, че трябва сериозно да се замислим дали има достатъчно основания да гледа-ме на мениджмънта на ученическия клас като на самостоятелно направле-ние.

Твърдя, че желанието да накараме учениците да се държат „въз-питано” странно напомня опитите да ги накараме да дават правилни от-говори в час. Логиката на конструктивизма, че ударението върху правил-ните отговори не помага на децата да развият мисленето си, предполага, че ударението върху правилното поведение също не помага на децата да станат добри хора.

Е, стига толкова, дотук с "цитатите". Засега толкова. Аз тепърва още

ще пиша по повдигнатите от тази книга проблеми. Защото – излишно е да споменавам това – господстващите по отношение на нашето училище предс-тави, и на учениците, и на учителите, и на родителите, да не говорим пък за

103

представителите на администрацията-бюрокрацията, са на едно съвсем арха-ично, анахронично, отдавна демодирало и крайно догматично ниво, което е именно главната пречка в нашите училища да "задуха" все някога "вятърът на промяната".

На това основание смея да твърдя, че всичко в "системата на обра-зованието и възпитанието" ни е задушно и мухлясало, т.е. съдбовно се нужда-ем от отваряне на прозорците и от всекидневна упорита борба с мухъла. Тъй че книгата на А.Кон в този смисъл е една не само реформаторска по дух, а направо революционна книга, а според мен точно такъв род идеи са ни нужни, щото нещата са забатачени дотам, че вече не могат да бъдат поправяни "на парче" и "предпазливо", а се иска коренна промяна, сиреч, иска се не просто метла, иска се най-напред чук – ако ми позволите да се изразя по един ниц-шеански маниер.

Да, иска се чук, който първом трябва да удари здраво по нечии дър-вени глави, по главите на дървените "философи" в администрацията на обра-зованието, които държат властта така яко, че не допускат никакъв повей на промяна. Но така вече не може да продължава, следователно, повтарям, иска се чук...

104

Кога училището ще престане да вреди на учещите?

05 април 2012, четвъртък

Напоследък чета усилено и почти постоянно, което за мен е съ-щинско блаженство; нямам сили да пиша, но пък за сметка на това всички-те ми сили отиват за четене. Чета от купа книги, които съм събрал от години за четете, ала все не намирах време да чета – както аз искам. Но ето, сега имам това време. Наистина раят не може да е друго, освен една хубава библиотека, разположена в приказна градина. Прочетох и две книги, които имат отношение към моето, така да се рече, професионално поле: ученето, "преподаването", образованието. Става дума за книгите Митът за дис-циплината от Алфи Кон и Как децата учат, написана от Джон Холт. За пър-вата книга ще пиша отделно и съвсем скоро, понеже искам да и отделя по-

добаващо внимание, а за втората искам ето сега да напиша нещичко. На мен ми се струва, че тази книга трябва да бъде прочетена от

всички, които имат отношение към образованието на младите, най-вече от родителите и учителите. И също, струва ми се, книгата трябва да бъде най-внимателно изчетена и изучена от бюрократите в сферата на образованието, от министерските чиновници, които чертаят "магистралните линии", кроят програмите, подходите, държавните стандарти и пр. Другояче казано, от тия, които нямат друга работа освен да вредят, сиреч да объркват всичко, което се случва с образованието на нашите деца. Защото, оказва се, за жалост, в на-шите училища не се случва друго освен (най-вече у малките ученици) да бъде убит естествения порив към ученето, да бъде попарено тяхното детско любо-питство, да получат отвращение към познанието, което по-късно само ще се засилва на по-високите образователни степени, но никога няма да бъде над-могнато. Ето няколко мисли от книгата в тази посока, които ще очертаят визи-рания проблем; на мен лично те ми звучат до болка познато; интуитивно вина-ги съм смятал, че причината за погрешно направеното ни образование е тъкмо тази:

105

... Децата учат най-добре именно във възрастта преди да започнат училище... повечето малки деца участ по-добре от възрастните именно защото използват ума си по-специфично. Накратко казано, децата имат стил на учене, който съответства на тяхното състояние и го използват непринудено и успеш-но дотогава, докато не ги обучим да престанат да го правят. Обичаме да каз-ваме, че изпращаме децата на училище, за да ги научим да мислят. Това, което постигаме обаче е да ги научим да мислят лошо, като се откажат от естествения си и ефективен начин на мислене в полза на друг, който не им е достатъчно полезен и който самите ние рядко използваме. Нещо по-лошо - ние убеждаваме повечето деца, че изобщо не могат да мислят, най-малкото в училище или в ситуации, свързани с думи, символи или абстрактно мислене. Те започват да се възприемат като "глупави" и неспособни да учат и разбират сложни, трудни или дори просто нови неща.

До какво води това? Съвсем малко от децата в училище съумяват да се придържат към начина, по който се опитваме да ги принудим да учат. Той кара повечето от тях да се чувстват компрометирани, сплашени и обезверени. Тогава те започват да използват ума си не за да учат, а за да изобретят как да се измъкнат от нещата, които ги принуждаваме да правят с цел да учат. В краткосрочен план тези образователни стратегии като че вършат работа. Чрез тях много деца изкарват образованието си, макар и да научават съвсем малко. В дългосрочен план обаче те ги обучават да ограничават способностите сии да прибягват до съзнателен неуспех като съсипват и характера, и умствения си потенциал. Тези стратегии възпират развитието на децата, които се при-държат към тях, и ги превръщат в бледо подобие на човешките същества, които иначе биха могли да станат. Именно това е истинският провал на учи-лището и никое дете не успява да го избегне.

Голяма част от този провал може да бъде предотвратена ако разбе-рем по-добре начините, условията и атмосферата, в които децата учат най-добре, и успеем да превърнем училището в място, където те използват и развиват присъщия си начин на мислене и учене. В такъв случай всички де-ца в училище ще могат да израстват не само на ръст, не дори на знания, а откъм любопитство, смелост, увереност, независимост, изобретателност, жилавост, търпение, вещина и схватливост.

И така нататък; спирам цитата си дотук, понеже идеята на книгата е вече ясна. И по-нататък в нея авторът дава безценни по смисъла си примери за това как функционира детският ум и как той следва да се оставя да работи по своите си вътрешни закони, та децата да разгръщат свободно и непринуде-но, а също така и най-ефективно своя интелектуален потенциал.

Много е важно да се разбере какво следва да се направи, та учили-щето от институция, която пречи и ощетява младите да стане институция, която им помага да разгърнат огромния си личностен потенциал. Не училище-то да е вредно за учещите, както е досега, особено пък в нашето "пост-комуно-социалисти-ческо" училище за масово обезличаване и затъпяване, а да е

106

полезно, не да пречи, а да насърчава, да благоприятства и стимулира непри-нудената дейност на младия ум, на младата душа, а пък, защо не, и на младо-то сърце. Защото другият непростим дефект, който досегашното образование нанася на младите е че разкъсва по недопустим начин техните душевни сили и способности една от друга, насочва ги една против друга, подпалва страшен конфликт между тях, в резултат на което в един момент те всичките блокират и се обезсилват, а пък детето не просто е ощетено, ами и направо осакатено.

Това исках да кажа, за да подтикна поне някои български учители да се зачетат в тази безкрайно ценна книга, а защо не и родители, от тия особе-но, на които не им е безразлично бъдещето на техните деца - и това какво прави днешното училище с бъдещето на техните собствени деца. Образова-телни бюрократи едва ли ще мога да подтикна да се зачетат, щото те имат самочувствието, че всички си знаят без изобщо да са чели. И точно поради тази причина така ефективно вредят на всички, и на учители, и на ученици, и на родители, и на цялата общност като цяло. Те са си полезни единствено на себе си, не на някой друг...

107

Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот

29 ноември 2012, четвъртък

Не зная дали ще имам дали ще

ми стигне времето, необходимо ми да развия една мисъл, която напоследък все по-често ме спохожда, но ще опитам, въпреки че разполагам с по-малко от час за писане (след това трябва да бързам да не закъснея за работа). Но пък този дефицит на време си има и добра страна: ще ме принуди да бъда пределно кратък.

Ето за какво става дума. Понеже съм учител, понеже съм преподавател по философия, та

проблемът, по който ми се ще да изкажа мнението си, е свързан с училището. Осъзнавам тия дни нещо пределно просто, което обаче преди не ми беше идвало на ума. Странно нещо е това: много години наред, цели десетилетия съм работил тази работа, но ето, едва сега осъзнавам това. А най-вероятно мнозина учители също като мен не са го още осъзнали. Затова се чувствам длъжен да пиша. Оказва се, че понеже имаме погрешни, недокрай осмислени, несъвременни възгледи, то точно по тази причина не умеем да въздействаме на изцяло променения "матрьял", именно учениците, младите хора, с които работим. Та става дума за прословутия проблем с дисциплината. Излиза, че и тук положението е досущ същото, каквото е и в много други сфери на живота ни: правим точно обратното на онова, което трябва, за да се реши този проб-лем. Другояче казано, доливаме масло в огъня, опитвайки се да го загасим. Е, няма да бъде загасен по този начин огънят.

И така: на учениците не им се учи, в часовете не слушат, дисципли-ната обикновено е лоша, учителят трябва да се мъчи постоянно да решава този проклет проблем. Има си ученици от разреда на "непослушните", които постоянно пречат на работата, на учебния процес; каквото и да се опитва да се направи с тях, обикновено ефектът е нищожен. Води се страшна битка за вразумяването и за "пречупването" им, обикновено съвсем неефективна. Е, разбира се, има строги, авторитарни учители, които сякаш владеят класовете - пита се: за сметка на какво обаче? И допустима ли е една такава жертва? Т.н. "либерални учители" обаче, особено пък като са поставени в една такава изцяло нелиберална среда, каквато е средата в нашето свидно отечество, са в най-тежко положение. Те, горките, се опитват да щадят личността (свободата, достойнството) на учениците си и се мъчат да им въздействат по коренно различен начин. Не успяват обикновено. Такива учители си имат проблем с

108

дисциплината. Пита се обаче: чий всъщност е този проблем? Защо да е проб-лем на учителя? Не е ли нечий чужд проблем, не е ли всъщност проблем на някой друг?

Примерно, не е ли проблем на самия клас? Това, че има ученици, ко-ито се държат арогантно и развалят атмосферата в класа, не е ли всъщност проблем на самия клас като група, като малка общност, която е образувана с оглед реализацията на някакви индивидуални и групови цели? Защо трябва да се мисли, че учителят е този, който трябвало да овладее класа и да реши (по някакъв магически начин) проблема с дисциплината? Не трябва ли самият клас, с помощта на своя класен наставник, да реши този проблем, създавайки на всеки преподавател всички ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на задачата му? Е, разбира се, учителят може да подпомага ре-шаването на този проблем, не казвам, че трябва да е напълно индиферентен - това, прочее, няма и как да стане. Но основната тежест за решаването на този проблем на самия клас трябва да падне върху самия него. Учениците трябва да изнамерят начин да осигурят потребните условия за ефикасно изпълнение на задачата им, именно да учат, да напредват по пътя на познанието - и на своето личностно израстване. А не учителите да водят една предварително обречена битка, а пък класът (мнозинството от учениците) да бъдат нещо като сеирджии, пасивни наблюдатели. Учителят, преподавателят, не бива да е вардянин, пазач, страж и прочие, неговата задача и мисия е съвсем друга. Предполага се, че той пред себе си трябва да има искащи да постигнат нещо в знанието млади хора, и тогава вече, при това необходимо условие, може да си изпълнява нелеката познавателна задача. Всичко друго, всичко различно е робуване на остарели, анахронични представи и норми. Всичко друго е няка-къв абсурд.

Обикновено администрацията, за да се избави от участие в решава-нето на този невероятно тежък проблем, прехвърля цялата тежест около ре-шаването му на самите учители, което означава едно: оставя ги да се занима-ват предимно с неприсъщи им задачи или цели. Не е тази работата на препо-давателя, да речем, по английски, или немски, или философия, или по който и да е друг предмет най-напред да усмирява класа, та да може да си върши специфичната работа и задача. Тази работа е на самия клас, на родителите на тия същите ученици, на класния наставник, на администрацията, която трябва да вземе мерки за да озапти ония ученици, които са се самозабравили и не се влияят от всички опити за групово въздействие върху поведението им. А учителят има за задача да помага на младите да учат, да напредват по пътя на познанието. Толкоз.

Задачата и мисията на учителя е така фина, че не бива изобщо да се смесва с други, неприсъщи елементи, какъвто, безспорно, е прословутото "озаптяване" на т.н. "недисциплинирани ученици". Тази задача трябва да я реши самият клас като малка общност, ако съставящите този клас изобщо искат да учат и да постигнат нещо. Ако пък мнозинството от класа не иска

109

това, то работите тогава са съвсем неверни и погрешни, са съвсем объркани, което изисква още по-трудни мерки и решения, та да бъдат поставени на вяр-ната основа. Но ако всичко се поставя на неверната основа, тогава, близко до ума е, няма как да се реши някога. А за жалост т.н. командно-дидактична ад-министративна система, възцарила се в българското образование преди десе-тилетия, е поставила всичко на абсолютно неверна основа. Затуй ще бъде цяло чудо ако в рамките на формираните от нея представи и подходи изобщо някакъв проблем може да се реши. То затова и никакъв проблем тази анахро-нична система не може да реши. И затова положението става все по-тежко и нетърпимо.

А трябва да се търси изход. Ето, аз предлагам такъв. Един алогизъм, един анахронизъм трябва да се отстрани. И съм убеден, че работите ще пот-ръгнат.

Влизам в клас тия дни. Бях в болнични, замества ме друг учител, до-ри двама са ме замествали. Учениците в наше време са доста шумни, това, че е влязъл учителят, и при това е влязъл както и подобава, примерно, без да им натрапва присъствието си, без, примерно, още с влизането си да почне гръ-могласно да крещи, то класът даже и може да не го забележи. И след това учителят трябва да почне "да взема мерки" да се възцари някакъв ред, някак-ва атмосфера, та да започне часът. И аз съм допускал тази грешка да се опит-вам, да се мъча да въвеждам ред – сякаш аз съм заинтересованият да започ-не часът. Пита се обаче: кой наистина трябва да е заинтересованият? Защо аз да въдворявам ред? Защо да се натрапвам? Нима не се подразбира, че аз съм там, за да ги обучавам, примерно, във философия. А не за да бъда пазач, вардянин, нещо като милиционер и прочие? Милиционерската представа за ролята на учителя трябва да си отиде в архивите.

И тъй, вместо да се намесвам, за да овладея положението, аз започ-вам да чакам класът да миряса, поне някои негови особено усърдни във вди-гането на шум представители да осъзнаят, че учителят вече е тук и че трябва да млъкнат. Чакам пет минути, ефект почти няма. В един момент някой ученик се провиква: "Айде стига де, спрете малко, господинът е тук, хайде да започ-ваме!". Понякога го подкрепят и други, понякога никой не му обръща внимание. А трябва да се проработи ефективен механизъм самият клас да решава най-ефективно този проблем със създаването на най-благоприятни условия за учене, на атмосфера, която да предразположи учениците да се настроят за успешни занимания. Това със създаването на настроение за учене е особено важно да става по присъщия му, вътрешен, интимен начин, не грубо, не отвън, не по принуда, насилствено и прочие. Насила хубост не става - казал го е народът. Учителят може да помага, но съвсем не да е главното действащо лице. Ученикът, респективно класът трябва да е главното действащо лице - и да привикне да носи пълната отговорност за своето положение и също така за бъдещето си. Никой друг не може да замести младите в тази основна тяхна задача и цел.

110

Тъй че, загатнах ви, работите стоят съвсем иначе в сравнение с това както си ги представя мнозинството, да не кажа всички. Затова толкова са объркани работите в българското училище, затова то е станало нещо като лудница. Защото живеем с неверни представи. Всички робуват на тия неверни представи. И затова в резултат животът ни е кошмар. Няма как да е иначе. Щом сме толкова неадекватни, това и заслужаваме...

111

Идея за спасяването на поне някои млади, но осквернени вече души

декември 1, 2012

Искам да разкажа тази

сутрин за една идея, която съдържа важна и интересна според мен иновация, имаща пряко отношение, най-общо казано, към ситуацията в училищния живот. А по-конкретно казано: искам да разкажа каква мисъл ме осени, с оглед да спомог-на за решаването на един най-остър проблем в този училищен живот – проблема с т.н. “дисципли-на”.

Знайно е, че сред днешни-те ученици има и доста вироглави, непослушни, невъзпитани, с аро-

гантно поведение, незачитащи никакви авторитети, които са насърчавани в това свое поведение от администрацията, понеже тази администрация спо-собства да се появи у тях усещането и дори съзнанието за безнаказаност; такива ученици тероризират съучениците си и дори учителите. Само твърдо авторитарните и властни учители успяват някак да озаптяват такива ученици, но често и те се виждат в чудо, понеже в най-тежките случаи нищо не помага; разлагащото, деморализиращото усещане и дори съзнание за безнаказаност не помага да се постигне зрим, видим ефект. Много често, да не кажа винаги администрацията следва такава една ирационална, абсурдна политика, която изобщо не помага за решаването на проблема: цялата тежест за решаването му нека да пада върху нещастните учители, нека те да се мъчат и да си блъс-кат главата, дори и най-недисциплинираните ученици няма да бъдат изключ-вани и гонени от училище, понеже “за всяка една глава ученик държавата плаща 1300 или колкото там лева в бюджета на училището”, а “ний няма за допуснем сами да режем клона, върху който седим” и прочие. Както и да е, вижда се, че проблемът е доста сложен и объркан, но така или иначе от него трябва да се търси някакъв изход. Та в тази връзка ми се ще да разкажа каква идея ме осени тия дни; чини ми се, че тя би могла да помогне за постигането на известен ефект и напредък в решаването на наистина тежкия проблем – един от най-тежките в съвременните български училища.

Аз преподавам психология, етика и философия на учениците в една елитна пловдивска гимназия. Учениците ни са общо взето добри, но има и класове, в които положението с дисциплината е отчайващо тежко, а дори и в

112

най-добрите класове има ученици, които си позволяват крайно арогантно, грозно поведение, пречат на работата, има лигльовци и простаци, които, по-неже се чувстват безнаказани, си правят каквото им скимне, един вид за да се забавляват – щото лигльовците и простаците у нас, представете си, винаги са и големи веселяци, няма що! И аз преподавам в такива класове, в които проб-лемът с дисциплината не е лек, напротив.

Разбира се, има учители, които умеят така да поставят нещата, че лигльовците и простаците при тях спазват известно приличие, но най-вече защото са принудени пред тия учители да се подмазват, да правят “мили очи” и т.н. За сметка на това отпушват агресията си при ония учители, при които подмазването (с оглед за някаква тройчица) не помага – и затова в такива случаи между тия ученици и по-либералните учители се води същинска война. Разбира се, учителят, оставен на самия себе си, без никаква подкрепа от страна на безхаберната администрация, която бди за съвсем други, но не за истински важните неща, е твърде слаб и много често губи не само отделните сражения, но и войната като цяло и по принцип: в крайна сметка общо взето всички ученици преминават в по-горните класове, а чувството им за безнака-заност придобива хипертрофирани размери. Такава, уви, е ситуацията не само в нашето, а и в българските училища по принцип, а на някои места, чувам, положението е вече направо трагично: не се води никакъв учебен процес, учителите са се принудили да правят какви ли не унизителни сделки с учени-ците само що-годе да има поне някаква видимост за такъв; на други места, както говорят вездесъщите “зли езици”, просто на всички ученици гарантирано им подаряват дипломите, само и само да имат ученици, само и само да съ-ществува училището, т.е. само с оглед на това да се ползват с тоя така прив-лекателен в рекламно отношение имидж. При нас, разбира се, не е така, при нас училището има славата на “лошо училище”, а е “лошо” това наше училище понеже в него, представете си, все още се държи да се учи, т.е. учителите изискват да се учи, независимо от всичко.

Така, очертах приблизително и най-общо контекста на проблема, а сега искам вече да пристъпя към описанието на своята необичайна, както ми се струва, иновация. Ето за какво става дума; хрумна ми, и аз казах вчера на учениците в един от класовете, в които лошите, недисциплинираните ученици са най-много, ето какво; ще дам точните думи, с които се обърнах към тях, понеже ми се иска максимално да помогна на ония учители, на ония колеги, които евентуално дръзнат да използват в работата си същата иновация:

Ученици, искам да ви кажа нещо твърде важно, моля да се вслушате най-внимателно в думите ми. Това, което ще ви кажа, има пряко отношение към това как и дали изобщо ще завършите успешно обучението си по моя предмет, именно обучението си по психология. Реших да ви дам една практи-ческа задача, която ще има решаващо значение за това как и дали ще успеете или тотално ще се провалите по този предмет.

113

Вече всички трябва да сте разбрали поне това: оня, който учи по-старателно психология, ще може да изпита един твърде благотворен ефект върху личността си, а пък това има пряко отношение към собственото му бъ-деще. Психологията може да ви помогне много за да разберете истината за самите себе си, да откриете силните и слабите си страни и в личността си, и в поведението си, в отношенията си към другите хора, т.е. да започнете да умеете да анализирате самите себе си, та да се отървете от илюзиите относно себе си, а в крайна сметка и да започнете да се променяте в положителна посока. Защото оня, който, примерно, е осъзнал за себе си, че си позволява да се държи грозно, неподобаващо спрямо други хора, примерно в класа, спрямо съучениците си, дори да си позволява арогантно отношение спрямо учители, такъв ученик може благодарение на заниманията си с психология да преос-мисли своето държане, примерно, да се отврати в един момент от самия себе си, а на тази основа вече да пожелае да започне да се променя в положителна посока. Казвам това несслучайно, ето по-конкретно какво имам предвид, ето каква е задачата, която реших да ви поставя.

Сред вас има немалко ученици, които наистина си позволяват да се държат грозно в часовете, ала някои от тях, предполагам, продължават да си живеят със съзнанието, че са много интересни, че едва ли не се държат “пи-човски”, извратени са дотам, че си въобразяват, че са изключително специал-ни, че имат правото да тормозят другите, да развалят обстановката в класа, да занимават преподавателите и съучениците си с своите простотии и прочие. Е, най-вече на тия ученици, но и на всички останали искам да задам следната практическа задача, изпълнението на която ще има огромно, бих казал даже съдбовно значение върху това дали тия ученици изобщо ще завършат успеш-но обучението си по психология – или тотално ще се провалят. Ето, остава около месец и половина до края на първия срок, когато всеки от вас ще трябва да получи срочна оценка по психология; който се провали, който получи двой-ка за срока, такъв директно отива на поправителен изпит по психология. Зада-чата, която ще ви поставя сега, ще има пряко отношение към това каква оцен-ка всеки ще получи за срока.

Това, което обсъждаме и учим по психология, трябва да има ефект върху собственото ви поведение; който напредва в изучаването на психоло-гия, такъв в един момент ще почне да се замисля за своята личност, за осъз-наването на своите качества, проблеми, недъзи, такъв ще започне в един момент също така и да работи за поправянето си, за промяната си към по-добро. Т.е. ще изпита един благотворен ефект – и този ефект трябва да бъде забелязан от околните. И от учителите, които ви преподават. В това число и от мен. Но понеже при мен е възможно някои от най-недисциплинираните учени-ци само да се преструват, че са започнали да се променят, да внимават, да се стараят да държат и спазват известно приличие, то аз, като наближи края на срока, ще поискам информация от всички учители, които ви преподават, от-носно това при кои ученици се забелязва истинска, зрима промяна към по-

114

добро. Та практическата ви задача, нещо като психологически текст или екс-перимент, който ви задавам сега, е тази: да се постараете да приложите най-ефективно познанията си, които получавате по психология, върху собственото си поведение, и ония от вас, които успеят да коригират поведението си в по-ложителна посока, в посока към по-добро, аз на такива ученици ще призная личностния им прогрес и в края на срока ще ги стимулирам, заради изпълне-нието на практическата задача, като ще им завиша крайната оценка за срока с една единица. Ония обаче, които си останат все същите, т.е. продължават да си позволяват арогантно, грозно поведение, т.е. при тях никаква промяна не се забележи, на такива ученици ще отнема една единица от оформилата се към края на срока оценка, което означава, че те най-вероятно ще отидат на попра-вителен изпит по психология, който, уверявам ви, не се “взема” лесно. Дори, за да поставя задачата в една екстремна форма, ви заявявам следното: оня, който решително се провали в тази практическа задача, т.е. продължи да си позволява в часовете да се държи арогантно, грозно, нагло и прочие, такъв гарантирано ще ходи на поправителен изпит независимо каква оценка му се е оформила към края на срока по теоретичната част от предмета. Надявам се, ме разбрахте: в края на срока аз ще попитам своите колеги има ли някаква значима, зрима, видима промяна при дадени ученици, при които ученици коле-гите ми заявят единодушно, че са наблюдавали някаква такава чудна промяна, на тия ученици аз ще завиша оценката с единица, защото са се справили отлично с практическата задача по психология, която сега ви поставям. Ония, които са се провалили в тази задача и са си останали все същите, на тях ще отнема една единица от крайната оценка, т.е. ще ги оставя на поправителен изпит. Това е. Има ли някакви въпроси към мен, иска ли някой разяснения ако нещо не му е ясно?

Забелязах, че докато разказвах всичко това, всички ученици много внимателно ме слушаха, а някои дори, учудващо е, дори сякаш се замислиха. Поне така изглеждаше, така можеше да се изтълкува изражението на лицата им. В този клас, в който разказах най-напред всичко това, има ужасна обста-новка, по-голямата част от учениците се държат отвратително, безцеремонно, крайно арогантно, почти няма условия за нормален учебен процес, а учители-те се занимават предимно с тях, губи се безценно време и прочие. Е, при някои учители, предполагам, тия същите наглеци се подмазват, щото, знам ли, им е дадено да разберат, че ако не пазят приличие, няма, дето се казва, “да изкласят”. Както и да е. Като разказах за поставената им задача ми беше мно-го интересна реакцията им. Помислиха малко и един възрази с ето тия думи:

- Господине, но при някои учители ние се държим нормално, само при други учители се дължим, както Вие казвате, грозно, отвратително, арогантно и пр. Вие кои по-точно учители ще питате за това има ли промяна в поведени-ето ни? Едните или другите? Това за нас има значение, отговорете ми.

Отвърнах, че ще държа за мнението най-вече на ония учители, при които дадената категория ученици се държи най-грозно, най-арогантно, най-

115

недисциплинирано. Казах, че изобщо не ме интересува мнението на ония учители, при които тая категория ученици се държи що-годе прилично, ама само защото при тях те лицемерят, подмазват се и прочие. (Апропо, изпуснах се да кажа и това: не може да ми е много ласкаво мнението за ония учители, които биват уважавани от ученици, явяващи се представители на типа “прос-теещи арогантни наглеци”!) Интересува ме само мнението на ония учители, при които тази категория ученици се държи най-нагло и грозно. Ако при тях има промяна, това означава, че обучението по психология, което се води в моите часове, е имало очаквания, желания ефект. Ако няма такъв ефект при дадени ученици това обучение, да се сърдят на самите себе си: провалът в изпълнението на тази практическа задача води, влече след себе си и тоталния провал в обучението по психология, т.е. води до това, че този ученик ще полу-чи двойка по психология и ще му се наложи да учи психология през лятната ваканция, та да се яви есента на поправителен изпит. Това отвърнах на този ученик.

Забелязах, че това, което казвам, не се хареса и на други ученици, които започнаха глухо да роптаят. Други обаче от най-недисциплинираните сякаш се бяха замислили и мълчаха. Не знам, ще видим какво ще се получи, много е възможно нищо да не се получи, възможно е да забравят какво съм им казал и да продължат да се държат все така арогантно. Но и душата на един-единствен ученик да бъде спасена, пак е полза, пак има смисъл да се опита.

Ето, аз ще опитам и така. Като поставих проблема по този начин в то-зи клас, след това повторих всичко и в един друг клас. И там работите също са тежки, от тежки по-тежки. После се замислих, и реших да кажа същото и във всички класове, които учат етика, това са учениците от Х-тите класове. Там експериментът (или тестът, или задачата, или казусът) ще бъде не психологи-чески, а нравствен. Пак може да се постави по абсолютно същия начин. Пак надеждата е че ще има известен благотворен ефект. Защо да не се опита, длъжен съм да опитам. Току-виж, нещо проработи.

А пък тия дни, стига да намеря време, ще се постарая да опиша една своя отколешна идея, която касае ефективността на нравствените въздейст-вия върху душите на младите хора. Един много сериозен проблем. Понеже учителите, на които се налага да играят ролята на нещо като нравствени про-поведници, много често са съвсем неподготвени за тази задача и я карат ама-тьорски, т.е. допускат безброй, и то най-груби, непростими грешки. За да им помогна в това отношение даже съм заявил една своя лекция по същия проб-лем в методическото обединение на преподавателите по хуманитарните предмети в нашето училище. Идеята ми е в главата и много съм мислил по нея, просто не намирам време да седна и да я изложа на хартия. Дано успея да намеря такова време тия дни. Въпреки че съм безкрайно много зает, ще опитам да спазя обещанието си.

Хайде чао засега; простете, че и тоя път ви занимавах с толкова скучна, т.е. важна и сериозна тема! Весел уикенд ви желая!

116

Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзна-ния

10 юни 2012, неделя

Текстът, който е по-долу,

овреме да предупредя, засяга съв-сем безинтересни образователни, възпитателни, психологически и пр. проблеми на живота в съвременното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безценното време. Но който все пак се заинтересува, ако изобщо

има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като черно-ва на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя. Един вид съм си наумил да пиша "алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проб-лемите, различна от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата – и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се наложат и продължения, щото темата е голяма – и доста благодатна:

Всяко училище е учреждение, занимаващо се с възпитание и образо-вание. Училището е културна институция, занимаваща се с духовна по естест-вото и същината си дейност. Възпитанието и образованието са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето. Искам да анали-зирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вътрешни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръща и капчица внима-ние. Човек има чувството, че всичко друго е във фокуса на неговото внимание, но не и онова, което е истински значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване – като учители, като възпи-татели, като институция.

Ще се постарая да не бъда абстрактен, въпреки че ми се иска да раз-гледам нещата на едно принципно ниво. Съществува следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпоставките на случващото се, ще трябва да стъпим на едно високо научно ниво, в което се преплитат много науки, примерно психология, антропология, социология, история, фило-софия дори. Което ще обремени анализа и ще породи риска да не се доберем,

117

да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, определящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживяване на събитията във всекидневието, тогава пък рискуваме да се разпилеем в подробности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се ба-лансира, да се търси оптималното отношение на теоретично и конкретно, практическо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" – ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебно-възпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лабиринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възможно да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички.

И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старо-му, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е по-висшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продължат, но поне най-милото - властта! - ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, най-вредното същество, което извратената "социална природа", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сфе-рата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръко-водените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общнос-ти, които могат да бъдат уподобени на разлагащи се, безжизнени трупове.

За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренаст-роим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добрината най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Налага се да преосмислим, и то най-критично, собст-вената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициатив-ността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците – и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България!

Това дотук бяха уводни думи, целящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешно-

118

то, интимното на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни представи са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекват-ни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смешни, абсурдни, жалки – и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича дина-миката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната винаги плаши. Страх-ливците пред свободата малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от рисковете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми – или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвикателствата на живота ед-на демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпад-нем в подобно коварно малодушие – и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност.

Сега да мина вече към по-конкретния анализ. Всички знаем, че ситу-ацията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е мястото, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виж-дат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създа-ват проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни скандали. Изобщо не зачитат учителския авторитет. И прочие.

Т.н. "лоши ученици", тия, дето създават проблеми "с дисциплината", го правят, предполагам, като защитна реакция – за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съвсем неверна методологическа основа (мъчат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учениците, които вече – щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат – не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в най-тежките случаи, като хулигани.

А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата предс-тава за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изисквания? Изпълнител-ните били "добрите", а неизпълнителните – "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разбират, че коренът на проблема с "лошата дисцип-лина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близко е до ума, че може би не им се

119

учи по този начин, по начина, по който им предлагаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в нашата представа за какво изобщо съществува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той?

За тия неща изобщо не се разговаря. Общо взето се смята, че учите-лят е нещо като "черноработник" – някога, в началото на ерата на така памет-ния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" – който носи абсо-лютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си мисия; на крехките рамене на учителя безжалостните институции стоварват всички те-жести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрокра-тични инструкции, изисквания, правилници, разпоредби. Но животът, за щас-тие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила...

Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всев-ластни директори – има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на роде-ните да слугуват?! А обикновено директори – в рамките на съществуващата административна система – стават предимно същества с ярко изразен слугин-ски характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоятелният директор, той е дваж по-лош ако е лидер, е с ярко изразени лидерски качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоящите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротива-та на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "под-чинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учителите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъня: терора на директорите и терора на отмъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици.

Захванал съм се, вижда се, с крайно трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно принципно, теоретично ниво. Или ако се поддават, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конк-ретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на тази плоскост да формулирам подобаващите изводи. Нека да тръгнем оттук-нататък по този път.

Добрият учител пък кой е? В рамките на съществуващата в неизме-нен вид още от ерата на ранния комунизъм парадоксална командно-педагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на

120

всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче уче-ниците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "доб-рия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от най-разновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър дема-гог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учениците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обога-тил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред – и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майсторство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на институцията – инспектори, шефове, проверяващи и пр.

Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител – или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за представи, битуващи в рамките на господстващата автори-тарно-административна педагогическа система, която до ден днешен си съ-ществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението - в косте-ливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмъртие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор?

За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкрет-ни примери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си представите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на наше-то училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител – и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата представители на "лошия" учител и "лошия" директор, понеже пиша този текст в интернет и, разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата примера.

"Лошият" директор на училище в съвременни условия е демократи-чен, свободолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с инди-видуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" дирек-тор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците – и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потреб-ния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява – до-

121

там, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстанов-ка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо удари-те на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух.

Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учи-тел в условията на управление на "лошия" директор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управление, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, именно случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безбрежния административно-лудешки педагогически океан на затъналото в абсурди бъл-гарско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива дирек-тори, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спор-тното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лошите", е съвсем на изчезване.

Разбира се, в светлината на казаното ми е неудобно тъкмо себе си да описвам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от кому-низма, нося в себе си много пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу.

Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител ка-то мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, понеже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символични цени (3 лева), което, разбира се, е най-крещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволнени-ето, какво още го търпите тоя бе?!). "Лошият" учител постоянно експерименти-ра с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, обсъждания, дискусии, правят си изводи, които после се четат и обсъждат, също така и доклади, часовете минават по тертипа на "научната сесия" или конференция, дори на "симпозиум", т.е. по типа на сократо-платоновите пиро-ве (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си по-мислите че и това си позволява да прави "лошият" учител!

Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инспекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава

122

учениците и е заплаха за съществуването на самата система. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нарушения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните обра-зователни изисквания" – той, наглецът, преподава по свои оригинални прог-рами! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопус-тим начин най-системно нарушава човешките права на учениците" (неиз-вестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспекто-рата примерно за това, че в часовете по психология на "лошия" учител много се говори, представете си, за... секс!

И така нататък, неизброими и крещящи по наглостта им са наруше-нията на "лошия" учител, който се самообявява за "свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изобщо не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "немисле-щи", "глупави", мисли себе си за "най-умен" и има претенцията, че е "възпи-тан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стре-сирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормози всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето учени-ци да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат.

Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблемите, виждате, са сложни. Искам тук да завърша (засега) със следното.

Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, най-сетне, си имаме "добър" директор, който има волята да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархия-та", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като проклетия Грънчаров.

Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисциплина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински най-сетне. Ще им дам аз един Стив Джобс1, ще видят те!

1 През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив,

123

Един прелюбопитен казус

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование

Уважаема госпожо Директор, Считам се за длъжен да обърна вниманието Ви върху следните въп-

роси, касаещи важни педагогически, психологически и възпитателни пробле-ми, имащи пряко отношение върху същината на нашата нелека работа на учители и възпитатели на младежта.

Мина доста време от инцидента-провокация с политически характер на група ученици от Х Б клас. Тогава Вие направихте анкета с целия клас, с която аз все още нямам възможността да се запозная – въпреки настоявания-та ми (и в писмен вид) да получа обобщената справка върху нейните резулта-ти. Днес ми предстои влизане в този клас след триседмично мое отсъствие поради отпуск по болест. Интересува ме следното: какво смята да направи по разрешаването на така и така възникналия конфликт между преподавател и група ученици ръководството на училището във Ваше лице, тъй като липсата на каквато и да било реакция от Ваша страна означава и може да бъде възп-риета единствено като насърчаване на същите тия ученици да продължат неподобаващото си, рязко разминаващо се с нормите на правилника на учи-лището поведение в час? Бие на очи, че в състоялата се среща между класния ръководител, моя милост като преподавател, учениците от целия клас и други преподаватели в същия този клас Вие тогава не благоволихте да отправите някакви, каквито и да било претенции спрямо „бунтуващите” се ученици, поз-волили си във Ваше присъствие да използват доста дързък език по мой адрес, а това, смея да заявя, е крайно непедагогично и невъзпитателно отношение и поведение от Ваша страна. Тогава Вие допуснахте по мое мнение груба греш-ка: цялата среща протече под формата на „обвинителен съдебен процес” срещу моя милост като преподавател, Вие насърчавахте учениците „да си изплачат болката”, но на всички направи впечатление личната Ви неприязън към мен, което, няма как, също е имало насърчаващ ефект върху същата тази

да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати непременно!

124

групичка ученици, позволяваща си да атакува по толкова неподобаващ, недо-пустим начин един преподавател.

Та във връзка с тази доста сложна ситуация крайно много ме интере-сува следното: смятате ли все пак за необходимо да направите някакъв опит да спомогнете за решаването на конфликта? Или имате желание той да про-дължи и да ескалира, което пък влиза в остро противоречие с Вашата задача като директор и работодател, именно да създавате на преподавателите всич-ки ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на служебните им задължения?

Не мога да скрия озадачеността си, че до този момент явно нищо не е направено за решаването на упоменатия конфликт, от което пък мога да си направя извода, че явно Вие лично считате, че имате някаква полза от него, което пак влиза в остро противоречие с функцията Ви на директор, да оставим настрана това, че такова едно отношение спрямо ученици, позволяващи си във Ваше присъствие такива груби нападки срещу авторитета и достойнството на един преподавател, е крайно непедагогично и невъзпитателно. Аз бих предложил все пак днес да влезете заедно с мен в класа и да поговорите най-сетне с учениците с оглед „бунта” им да престане, та с този клас най-после да може да започне нормален учебен процес по етика. Така аз виждам нещата, не зная как ги виждате Вие, но ми е любопитно да разбера, та затова с този мой доклад се мъча да Ви предразположа към подобаващата реакция.

Връщайки се на работа преди два дни след продължителния отпуск по болест установих (самите ученици от всички класове сами ми съобщиха това без изобщо да съм ги питал), че педагогическият съветник на училището, която ме е замествала в началото на отсъствието ми, била си позволила да заяви на учениците, че помагалото по психология, което повечето от тях полз-ват, било „незаконно”, „не било одобрено от Министерството”, поради което тя забранявала ползването му; заявила също, че учениците трябвало да си купят нов учебник по психология и пр. В тази връзка искам да Ви запитам: това поведение на педагогическия съветник по негов личен почин ли е – или тя е получила съответните инструкции за това от Вас? Оценявам едно такова отношение също така като крайно непедагогично, неколегиално, невъзпита-телно, понеже е атака, удряща директно срещу моя имидж да преподавател, влияе деморализиращо на учениците, уронва моето лично и професионално достойнство и влиза в остро противоречие с най-елементарните изисквания на човешкия морал. При това трябва да отбележа, че педагогическата съветнич-ка си е позволила да се изказва по въпроси, по които съвсем не и информира-на, т.е. позволила си е злоумишлено да лъже учениците, тъй като истината е, че моето помагало по психология всъщност е одобрено от Министерството още в далечната 1997 година, когато тази млада жена е била все още моми-ченце в детската градинка. Смятам, че Вие в случая като работодател сте длъжна непременно да реагирате, да направите остра забележка на преста-ралата се да Ви угоди съветничка, която, за да очисти омърсения от нея сама-

125

та мой имидж е длъжна да се появи във всички тия класове, в които е излъга-ла учениците, да каже каква е истината по отношение на помагалото по психо-логия и да се извини на учениците, а ако иска, и на мен самия. Аз смятам, че след като ние самите играем ролята на възпитатели би следвало също така да сме що-годе възпитани и да не допускаме чак такива гафове в бъдеще. Поне-же се излагаме пред учениците, простете ме, като кифладжии…

На трето място искам да Ви уведомя за една чудесна инициатива по предложение на ръководителя на Пловдивската обществена телевизия г-н Евгений Тодоров, който именно ми съобщи поканата към мен и към ученици от Дискусионния клуб към ПГЕЕ да участваме в една поредица от предавания по актуални, вълнуващи младите хора проблеми; неговата идея е в обществото ни благодарение на тия предавания да се разбере, че сред толкова упреква-ната българска младеж има и мислещи млади хора, които са ангажирани и не са изпълнени с безразличие към ставащото. Възнамерявам да предложа на г-жа Стоянка Костова да проведем нещо като „кастинг” за определяне на ония ученици, които ще участват в тази поредица от телевизионни предавания. Счетох се за длъжен да Ви уведомя за инициативата, реализацията на която предстои в най-скоро време. Вярвам, че няма да има някакви пречки в тази посока, създадени от администрацията.

На последно място държа пак да отбележа, че въведената от нача-лото на тази учебна година т.н. „класна система” продължава да води до край-но неблагоприятни за качеството на обучението на учениците ефекти. Да оставим настрана това, че ние, учителите, сме лишени от възможността да използваме каквито и да било технически и други дидактически средства в обучението, като компютри, мултимедии и пр. Ето, примерно, в обучението по философия ми се налага да използвам куп книги по философия, психология, етика, необходимо ми е също така Евангелието и пр., които книги и пособия, като имах кабинет по философия, бяха на разположение на учениците по време на часа, та да могат да се зачетат, да потърсят информация по диску-тираните казуси и пр.; аз сега обаче не мога да разнасям всичките тия книги от кабинет в кабинет, просто книгите са много тежки, необходима ми е специална количка за разнасянето им, която обаче не ми е осигурена. И много други крайно безсмислени и вредни за обучението на учениците ефекти има тази т.н. „класна система”, която на това основание е крайно време да бъде отме-нена. Не е вярно, че благодарение на новата система в кабинетите материал-ната база се била опазвала по-добре, напротив, вярно е тъкмо обратното. Вчера например минах през бившия кабинет по философия да видя в какво състояние се намира. Установих, че е започнал разгрома на този кабинет; стигнало се е дотам, че ламинираните портрети на философи, с които той беше украсен (за което бяха дадени доста служебни пари по Ваше нареждане при устройването на кабинета), вече са започнали да бъдат сваляни от стени-те, да бъдат мачкани и унищожавани; ако не се направи нещо, ако не бъде спряна тази тенденция, предвиждам, че до месец-два от приятната, стимули-

126

ращо обучението по философия обстановка в кабинета, която създадохме с толкова усилия, няма да остане нищо. Дочувам подобни отзиви от множество други преподаватели, същото се случва и в другите кабинети, превърнати сега в класни стаи. Смятам, че е разумно да се отмени колкото се може по-скоро тази така необмислено въведена „класна система” и да се върнем към каби-нетната.

Това исках да ви съобщя в този свой доклад. Моля да погледнете на

повдигнатите проблеми сериозно и отговорно, както и подобава за един съв-ременен ръководител. 28 ноември 2012 г. Пловдив С уважение: Послепис: Въздържам се да публикувам този свой доклад в блога си, но държа да отбележа, че ще го сторя в мига, в който разбера, че по поставе-ните от мен и този път въпроси Вие не благоволявате да изразите каква-то и да било реакция…

127

Затягането на казуса

До Директорката на ПГЕЕ-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование

Уважаема госпожо Директор, Преди известно време Ви писах доклад, в който поставих отново

проблема с Х Б клас, чакащ своето решение. Тогава заявих, че администраци-ята във Ваше лице, след като е известена по надлежния ред за съществуване-то на проблема, е длъжна да предприеме всички ония мерки, които са в нейна власт, за срочното му решаване в положителна посока. Вие, доколкото ми е известно, правихте някакви анкети по случая с класа, с чиито резултати моя милост все още няма възможност да се запознае, въпреки няколкократните настоявания от моя страна. Удивителното е – длъжен съм да споделя тази констатация – че проблем и конфликт, който може да бъде решен от директо-ра за няколко минути, продължава да тлее вече месеци, без Вие все още (доколкото ми е известно) да сте предприели надлежните стъпки за неговото разумно решаване. Вчера, 12 декември 2012 г. имах възможността нагледно да се убедя, че ако все пак сте предприели някакви стъпки в тази посока, те явно са били напълно погрешни, тъй като техният ефект е коренно противопо-ложен на оня, който разумният човек може да очаква. Ето какво се случи в този клас вчера, което илюстрира верността на тази констатация.

Но преди това искам да кажа следното: аз не зная дали Вие изобщо сте разговаряли с класа по решаването на инцидента; най-естественото е такъв един разговор да се проведе и с мое участие, но понеже такъв все още не е проведен, аз предполагам, че Вие най-вероятно сте разговаряла с класа без да сте счела за необходимо да ме поканите на разговора. Аз имах няколко часа вече с този клас, въпреки че съм в пълна неизвестност относно Вашите мероприятия в тази посока, счетох за нужно да заявя на класа, че очаквам Вашите реакции и действия – и че разчитам на намесата на директора за решаването на проблема. Класният ръководител също не прояви инициатива да разговаря с мен по проблема, тъй че аз наистина съм в пълна неизвестност относно това какви мерки администрацията предприема, за да реши конфлик-та. Аз за възниквалата и усложняващата се ситуация мога да съдя само по реакциите, по поведението на учениците. Интересното е, че няколкото часа, които проведох след инцидента, минаха сравнително добре, въпросните уче-ници, които най-активно участваха в по-раншния инцидент, не предприеха кой

128

знае какви инициативи за провокиране на скандали и конфликти, сиреч, се държаха приемливо. Но това съвсем не може да се каже за вчерашното им поведение; прочее, случи се следното, по което именно съдя, че евентуални Ваши действия са насърчили и дори провокирали едно такова недопустимо поведение на същите тия ученици.

Влизайки в час, забелязах, че класът ме посреща с необичайна въз-буда: неколцина ученици взеха да реват с цяло гърло, както, предполагам, реват африканските слонове в периода на половото размножение; изчаках да се нареват донасита, или поне докато издържат гласните им струни на необи-чайното напрежение; с просто око се забелязваше, че в такова едно посреща-не на преподавателя някои ученици проявяваха специално и необичайно усърдие и старание. Аз с нескривано любопитство изчаках въпросните учени-ци да се нареват колкото им душа иска и след като сякаш поутихнаха, дори им предложих, че ако имат още сили, да опитат пак; част от публиката със сия-ещи от удоволствие лица очакваха моята реакция на така и така организира-ното специално посрещане на преподавателя този път. Опитах се все пак, независимо от всичко, да започна часа; оказа се, че класът е невероятно де-зорганизиран и възбуден от нещо, т.е. моите усилия останаха напразни. Няка-къв ученик подхвърли нещо за някакъв "доклад", който учениците били напи-сали, както разбрах, по мой адрес; други ученици почнаха да го мъмрят че издава "тайната", трети старателно се хилеха, с оглед да се вдига колкото се може повече шум, та часа да не може да започне. При това положение пред-ложих класният отговорник, ако обича, да иде да повика директора или негов помощник; минаха няколко минути, в които се разбра, че това мое разпореж-дане няма да бъде изпълнено; някои ученици предложиха сам да ида да си повикам директора и пр. Опитах да разговарям с ония ученици, които се бяха подготвили по темата, но тъй като нямах възможност и условия, поради из-вънредния шум, да разговарям с тях, поради което в един момент ми се нало-жи наистина да заявя, че излизам за няколко минути, за да повикам сам дирек-тора или негов помощник.

Това беше четвърти час, сиреч, някъде към 10.50-10.55 ч. аз съм бил при канцеларията на директора; оказа се, както ме извести секретарката, че Вие сте в час; всички кабинети на помощник-директорите бяха заключени, не можах да намеря нито един от тях; веднага се върнах в класната стая на Х Б клас, т.е. бавил съм се не повече от 2-3 минутки. Когато влязох в класната стая, оказа се, че по-голямата част от учениците вече са я напуснали, остана-ли бяха 7-8 човека. Проведох часа по-нататък с тях; прочее, неколцина от излезлите ученици се върнаха. Дадох възможност на учениците, които се бяха подготвили по темата, да се изкажат, и ги оцених. Зададен ми беше един въпрос по темата от ученик, на който отговорих по-подробно. Поставих и един нравствен казус (по нашумелия в медиите случай с т.н. пияна учителка) и си позволих да изразя своето тълкуване с надежда да се появи дискусия. Някол-ко минути преди края на часа се опитах да поговоря по случилото се началото

129

на часа. И тогава именно един ученик с нескриван враждебен тон ми заяви, че "не трябвало да си мисля, че е толкова трудно директор да уволни един учи-тел". Проявих любопитство към това изказване (което не се връзваше много с контекста на разговора) и дори, с оглед да провокирам мисълта на учениците, си позволих да заявя "вероятно е доста трудно директор да уволни учител, явно не е по-малко трудно от това учител да уволни директор". Явно на учени-ците обаче им се говореше по тази тема, което ми даде основание да си по-мисля, че неочакваното от мен скандално поведение на въпросните ученици в началото на часа, с което Ви запознах в този свой доклад, е добре обяснимо, ако на учениците по някакъв начин им е дадено да разберат, че моето собст-вено уволнение предстои, дори, тъй да се рече, е вече "на дневен ред". В тази връзка ми се ще да кажа още нещо.

Вчерашният ми ден беше особено напрегнат и по лични причини. Аз още във вторник (когато Ви помолих да ми разрешите да тръгна по-рано, без да изчакам и да проведа часа за консултациите си, понеже се наложи спешно да пътувам до Долна баня, за да взема с колата майка си за преглед в невро-логично отделение на пловдивска болница, където тя се лекува от преживян инсулт) пътувах за родния си град, а пък вчера, в сряда, в ранната утрин, я закарах в болницата, с надежда тя да мине прегледите колкото се може по-рано, та след това аз да смогна да си взема часовете (имах 3 часа след голя-мото междучасие, с един "прозорец"); стана така, че лекарката се забави до 10 часа, чакахме я с голямо напрежение, успя да я прегледа за 10-тина минути, след което, слава Богу, успях да се придвижа до училището; наложи се въз-растната ми и болна майка да ме изчака в учителската стая докато си взема часовете, след което трябваше да я заведа отново в дома й в град Долна баня. Та както и да е, пиша това, за да Ви уведомя, в тази напрегната за мен ситуация вчерашната провокация в Х Б клас доведе до рязко влошаване на здравословното ми състояние: сърцето ми достигна шеметен и крайно нерав-номерен (прескачащ) пулс, при което на мен лекарите са ми заявили, че когато се случи това или трябва да викам бърза помощ, или поне да лягам на диван и да стоя докато сърцето не се поуспокои; разбира се, вчера нямах тази въз-можност, нещо повече, наложи се да крия здравословното си състояние от майка си, сама тежко болна, да шофирам с часове до Долна баня без да се издам, че не ми е добре, а след това да се върна обратно до Пловдив; както и да е, слава Богу, преживях някак изпитанието. Длъжен съм обаче да Ви уве-домя, че сърцето ми все още не се е успокоило, прекарах почти безсънна нощ, а ето, сега, в ранната утрин, пиша този доклад до Вас с надеждата най-сетне да разберете, че ни бива така лекомислено да си играете със съдбата на Вашите подчинени, защото ето, оказва се, Ваши грешки по отношение ескали-ращия, вместо да затихне, инцидент на Х Б клас, току-виж, могат да доведат и до трагичен изход, предвид в случая моето недобро здравословно състояние.

Но това не е всичко – както се казва в известната телевизионна рек-лама. Вчера загрижени колеги ме известиха, че в училището протичала…

130

подписка срещу мен с неизвестни искания (най-вероятно с искането „народни-ят враг А. Грънчаров” да бъде отстранен немедлено от „колектива”!), не зная кои са организаторите, но подозирам, че това са Вашите усърдни две-три фенки (едната от които на пенсионна възраст), които вече успяха да сторят умопомрачителни глупости на проведеното преди време Общо събрание и Педагогически съвет, когато предложиха, с оглед "злодеят Ангел Грънчаров" някак да бъде озаптен, да се внесат нарочни промени в правилника и в Етич-ния кодекс относно използването от учителите на интернет и прочие, вярвам, се сещате за този скандал, организиран от Вашите горещи почитателки. Както и да е, нека да правят каквото си искат, но тук съм длъжен да посоча, че Вие лично, като директор, носите пълната отговорност за всичко, което се случва в училището. Факт е, че психологическата атмосфера, породена от Ваши неа-декватни действия, се влоши рязко през последната учебна година, в този процес, което е недопустимо, са въвлечени, както виждаме, не само учители, но и ученици, опитите Ви за разправа с такива като мен влияят злотворно върху училищния живот, длъжен съм да Ви предупредя: това е игра с огъня, а Вие лично носите, повтарям, пълната отговорност за всичко. Това сама трябва да го знаете, но явно не го дооценявате, а, предполагам, упоението Ви от властта е довело дотам да си въобразите, че можете да правите всичко, което Ви хрумне; не е така.

Ето, сега се оказва, че Вие поемате пълната отговорност за поведе-нието на тия ученици от Х Б клас, които си позволиха, насърчени от Вас, да погазят всички норми на отношенията ученик-учител. Не зная дали си давате сметка, че поведението на тия ученици не може да бъде изтълкувано другояче освен ето как: щом директорката им е показала, че така люто мрази Ангел Грънчаров, то явно всичко, което води до злепоставянето на това лице, е добре дошло и ще бъде оценено ласкаво от самата директорка. Това именно и показва, че сте допуснала да си играете с огъня, понеже директор да стои зад такива действия на ученици срещу действащ учител е недопустим абсурд, е пълна аномалия, е нещо, което здравият разсъдък не може да го побере. Но ето, то се случва. С поредица от грешки Вие доведохте един лесен за решава-не казус до ужасяваща сложност, до невъобразим абсурд; сега Вие самата сте длъжна да разнищите казуса, в който сама така неблагоразумно се заплетох-те.

С интерес очаквам Вашите нови инициативи в тази посока. Предла-гам Ви обаче спешно да се проведе диалог в мое и Ваше присъствие с класа с оглед все пак да бъде спасено онова, което още не е погубено. Не вярвам да се държите така алогично понеже сте повярвала, че след седмица е... краят на света! 13 декември 2012 г. Пловдив С уважение:

131

Ескалация на напрежението

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив

ТУК

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование

Уважаема госпожо Директор, Не мога да скрия: силно съм обезпокоен от случващото се в нашето

училище. Признавам си, на моменти се питам, изхождайки от това, което наб-людавам около себе си: дали пък хората не се държат така неадекватно поне-же явно има нещо вярно в приказките за т.н. „край на света”? Изглежда така следва да се държат ония, които съвсем са се отчаяли, понеже са предусети-ли, че вече нищо няма значение, щом като съвсем скоро светът ще се сгромо-ляса в пламъци?!

В такава една ситуация някои хора без замисляне жертват достойнс-твото си, градено с години и десетилетия. Иначе как мога да си обясня това, че главна учителка, преподавателка по история, вчера цял ден в учителската стая дори и в мое присъствие без смущение убеждаваше колегите ми, че „тоя Ангел Грънчаров явно прекали, щом като в доклада си за нравственото възпи-тание на младежта обяви учителите от нашето училище за… луди!”. Да, неве-роятно, но факт, от тоя сорт разговори се състояха вчера; престорих се на разсеян, макар да се наложи да се ощипя, за да се убедя, че не сънувам. Г-жа Костова била получила, както сама ми каза, специални инструкции от Вас по повод на упоменатия ми доклад, явно затова така е усърдна в действията си по подкопаването на моя собствен нравствен имидж. Значи, оказва се, е едва ли не престъпление да си загрижен за пропуските и грешките в нравственото възпитание на младите, което осъществяваме – без да се интересуваме осо-бено от напредъка на човечеството в тая така деликатна сфера?

Не мога да повярвам че е истина и това, което сам видях с очите си по повод историята с Х Б клас. ОК, Вие заедно с мен влязохте в този клас, за да разнищите случая. Но какво всъщност се случи? Какъв е ефектът от случи-лото се? – задавате ли си тези въпроси? Имам предвид ефекта върху съзна-нието на провинилите се ученици, на които Вие така и така не счетохте за нужно да направите някаква най-елементарна забележка, в смисъл, че така не се прави по време на час! Не, Вие пак се постарахте да подведете случая към явно толкова приятната Ви страна и посока: за това колко е странен тоя г-н Грънчаров, колко той е лош и пр. – и с упоение разпитвахте учениците какво

132

тоя изверг Грънчаров си позволява да прави с тях. Учениците дълго време мълчаха, явно и на тях им е крайно неудобно да се плъзгат по плоскостта, по която Вие ги подтиквате. Е, някои се осмелиха. Казаха си мъката. Вие пак се престорихте на разсеяна и никой от Вас не чу и най-малък упрек към ученици-те, които дръзнаха за втори път да устроят скандал и да провалят часа. Дава-те ли си сметка какво означава това?

Ако не си давате сметка, аз ще Ви кажа какво означава: това означа-ва, че пристъп на някаква коварна емоция Вие си позволихте на дело да под-тиквате, да насърчавате тия същите ученици да правят каквото им скимне в часовете! Те вече знаят, че каквото и да направят, укор от Вас няма да полу-чат, напротив, Вие съучастнически ще им се отблагодарите, като пак ще се постараете всичко да прехвърлите върху гърба на „оня там Грънчаров”. Пов-тарям, понеже случаят е уникален даже и за историята на многострадалното българско образование и училище: директор застава зад недисциплинирани, хайде, да не ги нарека хулиганстващи ученици, на дело директно насърчавай-ки ги да продължават да правят обструкции на действащ учител!

И какво излиза, какво може да постигне в такава една ситуация този учител, в случая моя милост – позволете да запитам?! Нищо. Понеже институ-цията – а училището е едно образователно, духовно, възпитателно учрежде-ние – в случая застава, във Ваше лице, с целия си авторитет зад буйстващите ученици, които си позволяват обструкциите спрямо един мъчещ се да наведе порядък и да си гледа съвестно работата учител! Ето това е нещо, което нор-малният човешки разсъдък не може да го побере. Аз затова, както казах в началото, на моменти наистина имам чувството, че краят на света иде – ако вече не е дошъл. Не може по такъв начин да се държи един действащ дирек-тор. Така не подобава. Азбучна истина е, че директорът, в сътрудничество с учителите, провежда единна политика с оглед доброто (ползата, успеха) на учениците. Вие смятате ли, че е за доброто на учениците това, което дръзнах-те да направите?! Поемате ли отговорността в този клас нататък да не се води нормален учебен процес? Аз Ви писах в един свой предишен доклад: от мо-мента, в който сте запозната със случая и поради бездействие или погрешни действия на дело започнахте да насърчавате дадената категория ученици в тяхното обструкционистко поведение, Вие фактически поехте пълната отго-ворност за тяхното поведение! Удивлявам се на смелостта Ви, честно говоря. Умът ми обаче немее пред абсурдността на случващото се пред очите ми.

По-късно вече разговаряхме няколко пъти, опитвахме се да си уяс-ним позициите. Никакъв видим напредък не се получава. Вие, като капак на всичко, се опитахте да си измиете ръцете по следния крайно обиден преди всичко за Вас начин, възприемайки удобната теза: за всичко е виновен Ангел Грънчаров, който „явно не умее да се справя с работата си на учител” (!). Една крайно удобна теза, която Вие сте длъжна да приемете, за да се оневините – понеже, както по-горе заявих, след случилото се, Вие, не някой друг, носи вече пълната отговорност за случващото се, понеже проиграхте шанса да

133

овладеете ситуацията и да излезете достойно от нея. А ето, така прехвър-ляте отговорността върху мен. Е, аз не съм малодушник, който ще позволи да му приписват чужди вини.

Държа да Ви обърна внимание върху следното, белким проумеете все пак какво става и какво си позволявате да твърдите, опитвайки се да убие-те съвсем моето достойнство, моето себелюбие. Да, държа да подчертая: всяка личност трябва да бъде щадена, понеже всяка личност има частици себелюбие, ако щете, наречете го самоуважение, без което не може да съ-ществува. А Вие, без да Ви мигне окото, си позволихте да ме наречете пълен некадърник! Значи аз 30 години съм преподавател, живота си дадох за тая неблагодарна професия, а съм бил абсолютен некадърник, който съвсем не умее да си гледа работата?! Чувате ли се какво приказвате, уважаема госпожо Директор?! Кой Ви дава право по този грозен начин да тъпчете моята лич-ност?! А аз, държа да го знаете, съм личност, която държи на достойнството си. Гаври над личността си не съм позволил никога, няма да позволя и Вам. Нищо че сте директор. Длъжен съм обаче да Ви уведомя, че това, че сте ди-ректор, не Ви освобождава от дълга Ви преди всичко друго да сте човек. Без-човечно е Вашето отношение към мен, уважаема госпожо Директор, поне малко от малко чувствате ли това?! Ако не го чувствате, нещата наистина са вече крайно ужасни. Краят на света дали вече не е дошъл?

Оказа се, че Вие сте наредила на педагогическия съветник (психоло-га) на училището отново да направи анкета Х Б клас, и отново само ми пока-захте „дискредитиращите” ме резултати, които били доказвали Вашата право-та, правотата на Вашата теза, а именно, че „за всичко е виновен злодеят Грънчаров”. Пак заявихте, че няма да ми дадете копие от справката, съдър-жаща резултатите от анкетата. Една анкета се прави, за да даде информация на заинтересованите лица относно случилото се, с оглед да намерят позити-вен изход от сложилата се ситуация. Вие за какво правите тия анкети, след като систематично криете техните резултати от мен, главният заинтересован? Или главният „заподозрян”? Ако за Вас анкетата е поредният „компромат” спрямо моята личност, държа да Ви уведомя, че вървите в съвсем грешната посока.

Аз съм учител със стаж 30 години, от повече от 20 години имам най-висшата квалификация – т.н. „първи клас”. Автор съм на много книги и учебни помагала. Никога до този момент в дългата ми кариера длъжностно лице не се е осмелявало по такъв драстичен начин да ме унизява, да не зачита постиже-нията и квалификацията ми. Във Вашите очи, по Вашите думи излиза, че аз съм пълен некадърник. ОК, мислете си каквото искате за мен. Проблемът е, че Вие не мен, а само себе си можете да дискредитирате по този начин – щом изобщо Ви е минала такава една идея в главата.

Срамно е да се мисли и да се говори така, уважаема госпожо Дирек-тор! Позволете съвсем човешки да Ви кажа това: хора сме, нека да бъдем поне малко човечни! Нищо че Вие сте Директор, а аз – само учител, преди

134

всичко сме хора. Това е най-важното. Нека да се уважаваме. Драстичното Ви неуважение към моята личност, нежеланието Ви да вникнете и да оцените моите преподавателски инициативи и иновации, стремежа Ви да насъсквате ученици срещу мен, техния преподавател, т.е. да си разчиствате сметките с неудобните Ви преподаватели, използвайки за целта ученици, е нещо, което е крайно недостойно, нещо повече, то е недопустимо дори и за нашите условия поведение, понеже се разминава с най-базисни изисквания на човешкия мо-рал, да не говорим пък за правото, за закона. Аз продължавам да се чудя дали не сънувам, дали това е истина, или пък е сън, предвещаващ края на света. Абсурдно е, никога не съм вярвал, че ще доживея някой ден такива дни. Е, доживях ги…

Не зная дали си давате сметка, но тия събития рефлектираха в цяла-та училищна общност. Носят се какви ли не слухове – и сред учениците, и сред учителите. Напрежението ескалира. Всички са подложени на потребност-та от следния избор: дали, в името на собствения комфорт да пожертват дос-тойнството си, или, с оглед съхраняването му, да се осмелят да заемат твър-да, ала рискована позиция. Другояче казано, изборът е: да продължавам ли да мълча и да се опозорявам, или да направя нещо, та тровещото отношенията ни напрежение белким някак намалее. Ситуацията наистина е уникална. Уни-кално е и Вашето нежелание нещо да предприемете с оглед да се намери естествен отдушник на напрежението. Примерно, да предизвикате оздрави-телни спрямо атмосферата в училище дебати.

Да, трябва много да се разговаря за да се освободи напрежението, тровещо отношенията ни в училище. За да си уясним позициите. Всеки в една такава ситуация е принуден да заеме позиция. Всеки може нещо да каже, да изрази емоцията си. Вие обаче не ни давате възможност да го сторим. Про-дължавате да управлявате чрез „оперативки”, на които спускате директиви и заповеди. Крайно време е да се проведе поне извънреден учителски съвет. Или дори извънредно Общо събрание. С участието, повтарям, и на ученици. Не, няма такова нещо. Легалните, нормални за демокрацията механизми не действат, за сметка на това продължават да се ширят клюките, интригите, слуховете, в които мълвата и „злите езици” се вихрят както си искат. Това продължава да трови още повече атмосферата в училище. На фона на всичко ексцесиите на повярвалите в своята безнаказаност ученици продължават. Уважаема госпожо Директор, нима само Вие още не сте разбрала, че анархия-та отдавна се е възцарила в ръководеното от Вас образователно-възпитател-но учреждение?

На фона на всичко това се провежда „подписка”, събираща подписи върху един списък с постиженията на Вашата администрация и Вам лично, които някакъв си „неидентифициран философски субект” не уважавал доста-тъчно (!). Нещо такова пише в тази подписка. Давате ли си сметка какво озна-чава полагането на подпис под един такъв текст? Осъзнавате ли си, че подо-бен начин за разправа с личности е характерен за отдавна отминала епоха?

135

Наистина, някои хора явно живеят в други времена, щом в главите им е хрум-нала идеята за една такава подписка. Нима не се намериха хора със здрав разсъдък, който да възпрат провеждането на такова едно глупаво мероприя-тие? Защо поне Вие не се възпротивихте? Интересно е с каква цел подготвяте тази подписка? „Народния враг” Грънчаров е осъден чрез подписка далеч преди всеки съд, „народния съд” действа необезпокояван и в нашите нови, демократични времена. Франц Кафка ряпа да яде пред абсурдите на нашето всекидневие! Докъде я докарахме обаче, да, нищо чудно краят на света вече да иде, да е наближил, аз осезаемо чувствам диханието на идещия пожар…

Вече няколко дни г-жа Лили Попова кажи-речи всяко междучасие ме умолява повече да не пиша в блога по тия случки, понеже това вредяло на имиджа на училището. Разговорите с нея ме убедиха, че тя наистина силно е разтревожена. И с други хора, предполагам, е така. Апелира към моята съ-вест, говори ми за това, че ето, идат светли празници, нека да се смирим, нека да проявим човечност, нека да се покаем поне малко. Вярно, съзнавам, с моите публикации в блога по най-горещите проблеми на училищния живот аз отправих много силна провокация, явяваща се по същество апел и покана за разговор, за дискусия по същите тия проблеми с оглед търсенето на разумни-те решения. Тази е моята цел, а не да руша нечий имидж. Изобщо нямаше да се стига до тия писания в блога ако в училището имаше условия за нормален и ползотворен диалог. Но такъв няма. Всички мълчат, а интригантите се вих-рят както подобава за „последните времена”, за времената преди края на света. Ако някой се обади да каже нещо „по така”, клакьорите мигом ще го освиркат – за да му запушат устата.

И ето, понеже няма условия за нормален човешки диалог, на мен ми се наложи да пиша в блога си, където на спокойствие мога да заявя какво мисля. Тази е единствената причина. Друга причина няма. Е, зная, можеше да не стигаме дотам. Още с първите ми публикации Вие можехте да направите нужното напрежението да се излее в нормални дебати с участието на всички, които имат какво да кажат. Не пожелахте да направите това. Е, в резултат се получи това, което се получи. Аз продължавам да смятам обаче, че гласност-та, публичността в условията, в които в една общност няма потребните условия за пълноценен дебат, е единственото законно средство за пре-дизвикването му. За провокирането, за пораждането му – употребете каквато искате дума. Всеки от нас има конституционното право на свободно изразява-не на мислите си. Няма закон, съображение или норма, която да може да посегне на това фундаментално човешко право.

От един такъв дебат ще спечелят всички. Демокрацията е благо, от което не бива да се отказваме заради фелдфебелския принцип „Няма да мис-лиш – щото началството всичко знае!”. Уви, сред нас явно има хора, които продължават да изпитват недоверие към демокрацията и носталгия по блаже-ните времена, в които началството и „партията” всичко знаеха – и при това бяха непогрешими. Е, няма да се върне това блажено време, уверявам ви.

136

Няма да допуснем връщането му. Ще се борим тази злокобна участ да не ни сполети отново.

Така виждам аз нещата. Как ги виждате Вие ми е неизвестно, но мога да се досещам. Потребен обаче е диалог. Трябва много да се говори, трябва на всички, които имат какво да кажат, които се вълнуват, да се даде възмож-ност свободно и спокойно да заявят това, което мислят. Аз съм убеден, че едни такива дебати ще имат крайно оздравяващ ефект. И ще помогнат да открием работещи решения за излизане от тежката криза, в която ръководено-то от Вас учреждение изпадна особено в последната година.

Преди няколко дни публикувах един текст в блога си, който, вярвам, сте чела. Но въпреки това сега решавам да Ви го предложа и в официален порядък, като възнамерявам да го прикача към този мой доклад. Засега ще се въздържа настоящия доклад да го публикувам в блога си, давайки Ви шанс преди това да обсъдим ситуацията „на живо”. Моля Ви да вникнете в това, което по-горе написах – и в това, което се съдържа в прикачения към доклада текст. Моля, не приемайте всичко, както се казва, „на нож”!

Ако нещо допълнително Ви интересува, питайте ме, ще Ви отговоря. Много ми се иска диалогът между нас да стане значително по-конструктивен. И пълноценен. Факт е, че засега това не се получава. Аз съм открит към един такъв смислен диалог. Убеден съм обаче, че не само ние, на „четири очи”, трябва да разговаряме, а е потребно да се проведат разговори в по-широк състав, с участието на умни, мъдри, опитни хора, каквито в нашия колектив, за щастие, има. Аз съм готов да предложа неколцина такива. И Вие предложете. Подхвърлих идеята да се проведе нещо като „кръгла маса” по най-горещите проблеми на училищния живот. Ето, сега най-официално правя това предло-жение и в доклада си. По-долу, в прикачения текст, съм го обосновал. Помис-лете и решете сама.

Една такава „кръгла маса” може много да спомогне позициите да се изяснят и атмосферата в училището да се подобри. Сега-засега нека да не занимаваме висшестоящите инстанции. Нека да си дадем още един шанс. Аз така мисля, ето, предлагам го. Вие решавайте какво да правите. Имам добро-то чувство и намерение, а също и надеждата, че всичко, при добра воля, може да бъде решено в положителна посока, за доброто на цялата училищна общ-ност. Аз само предлагам, Вие решавайте. Очаквам с нетърпение решението Ви. 18 декември 2012 г. Пловдив С уважение: Приложение към доклада: Като част и органично допълнение към този доклад нека да се разглежда текстът, писан на 15 декември 2012, събота, който публикувах в блога си под заглавието:

137

Противоречието води напред – и новото се ражда в борба и мъки

Думите в заглавието ("Противоречието води напред") са фрагмент

от една мисъл на Хегел, а пък дори Аристотел е писал, че "Всичко в живота произлиза от борба". Затуй илюзорната "пълна хармония", "абсолютното съгласие" без никакви различия и противоречия всъщност е подобно на мърт-вило. Това са най-прости, азбучни истини на философията, пък и дори не толкова на нея, а на обикновения здрав разсъдък. За щастие ние, хората, няма как да започнем да мислим еднакво, да виждаме нещата по един и същ начин, всичко да оценяваме отново еднакво, да имаме съвсем еднакви разби-рания, убеждения, вкусове и пр. Различията между нас, хората, са най-естественото нещо на този свят – и в този живот. Затова от тях не бива да се плашим, напротив, трябва да ги приветстваме.

Затова да се правим на скандализирани, че някой си мисли различно от нас е твърде глупава работа; трябва да се радваме когато по един и същ въпрос се появят различни мнения и разбирания, понеже едва тогава, на тази основа, може да се появи смислена дискусия или диалог, в който да се открои най-доброто решение на проблемите. Наопаки на това, а именно когато в една общност цари "единомислието", което, няма как, обикновено се основава на фелдфебелското правило "Началството никога не греши!", то тогава рискът от вземането все на погрешни решения е огромен, непрекъснато съществу-ващ. Когато си член на някаква общност, склонна към "пълното съгласие" и "липсата на съществени противоречия", тогава си поставен в коварна ситуа-ция: даже и да имаш някакви съмнения в правилността на предлаганите ре-шения, си изкушен да ги потиснеш, само и само да не се окаже, че ако дръз-неш да спориш и да критикуваш, ще се превърнеш в "критикар", в "черна ов-ца", в "трън в очите" най-вече на началството и т.н. Заразата на конформизма е подобна на смърт за общностите, застрашени от проказата на единомислие-то. Такива общности са нежизнеспособни, в тях цари авторитаризъм, "едино-началие", подлизурство, в тях преуспяват в кариерата най-посредствените и направо некадърните, щото отколе се знае, че кадърният човек трудно може да бъде удържан да не мисли различно, да не критикува, сиреч, да бъде зас-тавен да си мълчи, да се подмазва, да угодничи и пр.

Ето затова е така решаваща и дори съдбовна ролята на мениджъра, на ръководителя, на управителя или собственика на дадена фирма или орга-низация. Неоспорим факт е, че у нас съзнанията са оковани във веригите на твърде стари, демодирали представи, плод на преживяното унизително време на комунизма, които са във фундаментално противоречие с изискванията на съвременния живот. В който стожерът, около който всичко се върти, е сво-бодната, суверенна личност и нейната инициатива, правото й на иновации, на различност, дори правото й на грешки. По моя преценка ние, българите, затова все още нямаме видими, значими, сериозни постижения по пътя на

138

свободния живот и на инициативата на суверенните собственици: понеже не сме повярвали в самите себе си, понеже в мнозинството си сме предимно малодушни страхливци и бездейни мърморковци. Да не говорим за това каква е атмосферата в организациите, които пък са под монополната власт и разпо-реждането на държавата, сиреч, на държавната бюрокрация.

Такава една изцяло капсулирана и мухлясала от комунизъм сфера е сферата на държавното образование, е сферата на българското училище (включително и университетът). Тук никаква съществена, принципна реформа не беше направена; нашите училища са нещо като резерват на комунизъм, в който всичко е подчинено на принципите на т.н. "демократически централи-зъм": министърът и чиновническата напаст около него имат абсолютната власт (те олицетворяват догмата "Партията никога не греши!"), а пък във всяка от-делна образователна структура, във всяко учреждение, във всяко училище директорът (с кохортата си от верни подлизурковци) е абсолютен властелин или диктатор, който си прави каквото му скимне. Ден първи на демокрацията, именно 10 ноември 1989 година още не е дошъл за българско образование и училище – и няма надежда скоро да дойде, в светлината на новия, пореден "суперреформаторски" закон за образованието, който Парламентът тия дни приема. Този закон е направен по вкуса на всевластната бюрокрация и с при-емането му ще бъде погребана всяка надежда за някаква съществена промя-на, камо ли пък за поврат в тази най-важна сфера от живота на обществото, където се "кове" интелектуалният, човешкият, личностният ресурс и потенциал на нацията и страната.

Аз от 30 години работя с сферата на българското образование, рабо-тил съм и в гимназиалната, и в университетска му степен, поради това имам богати наблюдения за истинската, за действителната ситуация в нея, която оценявам като катастрофална, уподобявам я на агония, на предсмъртни мъки и терзания. Много съм писал и говорил за абсурдите на българската образо-вателна система, на българското училище, за злотворния дух на разложение в него, за това, че допускаме нещо непростимо: погубваме силите, дарбите, потенциала на младежта, бъдещето на нацията ни. Три книги написах напос-ледък за образованието, за катастрофата в него и за все още съществуващите шансове нещата да се променят, но не козметично, а истински, та да излезем най-после от тресавището, та да стъпим на здрава почва, та да тръгнем нап-ред, влизайки в синхрон с потребностите на времето и на съвременния свят. Първата ми книга носи заглавието ИДЕИ за една нова философия и страте-гия на образованието в България и в нея, както показва заглавието, разг-леждам най-фундаменталните и съдбовни въпроси на българското образова-ние; втората е посветена на университетското образование и носи заглавието Истинският университет, с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?, а третата разглежда проблеми на българското училище и е озаглавена Ние не сме тухли в стената! (подзаглавието й е Есета за осво-бождаващото образование. Сега подготвям четвърта книга все по тия проб-

139

леми, която се нарича (засега и условно) Дневникът на един философ-бунтар и в нея описвам превратностите на борбата, която водя за демократи-зацията на училищния живот в едно конкретно училище, училището, в което работя, именно ПГЕЕ в Пловдив.

Но да се върна на подетото вече разсъждение, да опитам да го про-дължа и доведа до мисълта, която искам непременно да изразя тази сутрин. Ще бъда директен. Идеята ми е тази: добрият училищен мениджър (директор), който обаче не е продукт на командно-административната система, който не е сляпа жертва на господстващите стереотипи и манталитет, който е ръководи-тел от либерален, демократичен, неавторитарен тип, е същинска рядкост в нашите условия – и е обречен, поради действащия безжалостен механизъм на системата (т.н. "порядки") на неминуем провал, на низвергване; такива дирек-тори, ако (и доколкото) ги има, са нещо като "бели лястовици" в сговорното директорско ято, състоящо се все от хищни птици, именно ястреби, соколи, орли, кондори и не знам си какви още от жестоки по-жестоки пернати. Аз поз-навам един такъв директор, който през цялото лято на 2012 г. водихме тежка борба за неуволнението му, понеже той беше предизвикал гнева на висшесто-ящото началство: става дума за директора на Спортното училище "Олимпиец" в Перник г-н Райчо Радев, философ по образование и призвание. Познавам, и то добре, още един такъв ръководител – и това е доскорошният директор на училището, в което все още работя, именно инж. Венелин Паунов.

Аз много съм писал за този без преувеличение велик човек, отдал целия си живот на българското образование – и на преуспяването на бившия, но така знаменит "Техникум по електроника и електротехника" в Пловдив, сега наричащ се с безизразното "ПГЕЕ". Г-н Паунов вече не е ръководител на нашето елитно училище, той биде пенсиониран. Този човек, владеещ до съ-вършенство изкуството на управлението на такива фини човешки общности, беше успял да създаде такава човечна атмосфера в училището, че всички, и учители, и ученици, и целия персонал работеха с вдъхновение - отдавайки всичките си сили на нелекото си занимание, свързано, без преувеличение, с нещо непостижимо трудно: с ваятелството на човешките души, на човешки личности. Тогава всички успявахме да се сработим по великолепен начин - и всеки се изявяваше с най-доброто, което личността му разполага и таи. Аз лично преживях в тия години невероятен подем на творческите си сили, пред-полагам, така е било и с останалите ми колеги – като съдя по отзивите им и за тях е било точно така. От това знаменито училище излизаха генерация след генерация способни, добре подготвени ученици и възпитаници, които се пръс-наха по целия свят, разнасяйки славата му. Нашето образователно учрежде-ние беше доведено до невероятни висоти, а задържането на този бляскав имидж на гимназията задължава всички нас в новите условия, в които вече имаме ново и то, трябва да признаем, твърде неопитно в така сложната дей-ност ръководство. Ето в тази връзка ми се ще да кажа нещо важно.

140

Аз от доста време, вече втора учебна година, имам проблеми, дори конфликти с това ръководство. Не крия това, напротив, дадох пълна гласност на случващото се. Дълбоко съм убеден, че правя голяма услуга на ръководст-вото, изтъквайки негови грешки или принципно погрешни виждания или подхо-ди. Смятам, че мой дълг е да не си затварям очите когато виждам грешките, защото един загрижен за бъдещето на организацията служител би следвало да рискува и да приеме някои (временни) неудобства, щом съзнава, че ръко-водството, ако не бъде възпряно, би могло да донесе какви ли не, и то най-разнообразни поражения заради погрешните си разбирания. От друга страна добре съзнавам, че претенциите към ръководството, предвид неопитността му, не трябва да са прекомерни, при това трябва да са съвсем доброжелател-ни; за жалост, това не се получи винаги, ние често влизахме в прекалено остри спорове, аз бях наказан дисциплинарно, изобщо "сработването" ни сега-засега не провървя. Висшестоящите институции, трябва да признаем, не допринесо-ха с нищо за изглаждането на противоречията, които се засилиха. В резултат отиде по дяволите прекрасната атмосфера, която цареше в училището преди години; изпълзяха отнейде, неизвестно откъде, змиите на недоверието, на злобата, на завистта, на интригантството, на страха, на лукавостта, на подли-зурството, на ласкателството, на самоунижението и т.н. Ситуацията, както се казва, стана "сложна", прекалено даже. Вместо проблемите да се опростяват и решават, те се усложняваха – и напрежението ескалираше. В такава обста-новка даже най-простото става невъобразимо сложно, сложно до абсурдност. Психологическият климат в училището се отрови – сякаш тръбите на всички мръсни изпарения на Комбината за цветни метали, който е в Пловдивското поле, бяха докарани и инсталирани в кабинетите и коридорите на нашето училище.

Всеки ден разговарям с какви ли не хора в нашата общност, а най-много разговарям с учениците. Разбира се, с учениците по проблеми на учи-лищния живот разговарям само в случаите, в които те поставят нещо, което ги вълнува. Старая се в учебно време да си върша работата добре, а не да за-нимавам учениците с това, което лично мен ме вълнува. Чувам какви ли не реакции, понякога и чудати. Примерно тази: вашите отношения с директорката са "лични", конфликтът ви е "личностен", постарайте се да го решите без да занимавате човечеството и обществеността с него! Аз, признавам си, не мога да разбера, нищо че съм философ, какъв смисъл има това изказване; явно много хора съвсем не разбират що е личност щом като употребяват думата в такъв един смисъл. "Личностното" съдържа в себе си всичко значимо за този човек: неговите принципи, убеждения, виждания, ценности; как тогава едни такива противоречия да са "личностни" в смисъл, че касаят нашите "суетни субективности", нашите капризи – това ли се има предвид под "личностно"?!

Истински значимото за нас, човеците, винаги има една личностна форма на съществуване и изявяване. Трябва да отхвърлим марксистко-комунистическата догма, че "личностното" е несъщественото у човека, а пък

141

социалното било "най-същественото"; да имат много здраве от мен комунисто-марксистите, но истината точно обратна на това, което им се чини: личностно-то е истински значимото, а социалното е просто негова функция, то е произ-водно, а не модел или калъп, по който трябва да се нагаждат самите личности. Здрава и жизнеспособна е тъкмо онази човешка общност, която е съставена от свободни, самодейни и суверенни личности, а не от сенките и призраците на комуноидната "социална монолитност" и единство. Толкова по този пункт, въпреки че може още много да се пише. Прочее, трябва книги да се четат от ония, които искат все нещо да разберат, а не всичко да си го "знаят" ей-така, без мислене и осмисляне, т.е. да си стоят под властта на разпространените догми. Тия най-основни, фундаментални и прости зависимости, които е крайно време да се осъзнаят от всеки, съм ги описал най-внимателно в книгите си.

Факт е обаче, че много хора около мен ги е страх да кажат какво мис-лят, особено много пък ги е страх да демонстрират съпричастност с моята позиция: щото рискуват да бъдат обявени за "подривен елемент", за какъвто е обявена моята скромна персона. Това според мен не е нормално, имам пред-вид не е нормално толкова да ги е страх хората, щото все пак живеем в ХХI век, и то в условията на демокрация, а не живеем в средата на ХХ-я, не живе-ем все пак в ерата на цветущия, руменобузест комунизъм. Да, ала ето, пове-чето хора ги е страх. На пръсти се броят ония, които не ги е страх. Което и показва, че дегенерирахме до нивото на толкова идиотската психологическа атмосфера, която беше характерна за най-дивите времена на комунизма. Това не е добър атестат за нашия ръководител, имам предвид новата директорка на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Аз вчера писах, че в момента в училището се провежда "подписка", предполагам, инициирана от самото ръко-водство, в която се осъжда "някакъв злостен неидентифициран философски субект" (наистина нещо такова е написано за моя милост, без да се споменава името ми, имах възможността вчера да го зърна за миг в самата подписка, която вече е събрала доста подписи!), крайно вреден за училището, който всеки ден "плюе" и "храчи" по него и "уронва" престижа му. Подписката има за цел да декларира постиженията на новото ръководство и дава шанс на всеки служител да покаже верноподаническите си чувства към директорката, което, няма как, един ден ще даде благотворно влияние върху повишаването на цифровото изражение на сумата, която съответният индивид, да речем, ще получи от т.н. "диференцирано заплащане".

Вчера дори имах неочаквания шанс да получа разяснение за позици-ята на инициаторите на подписката директно от устата на една от главните й инициаторки. Разбрах, че тия хора били твърде загрижени за бъдещето на училището, страхуват се да не би да падне неговото реноме; установих съ-ществуването на близост с тях, щото аз също много се боя от това и крайно съм загрижен за съхраняването на наистина високия имидж на нашето знаме-нито училище. Те се борели за това, и аз се боря за това, всеки, разбира се, по своя си начин. Да, ама моя начин бил вреден, аз пък не мисля така: като при-

142

давам обществена гласност на съществуващите проблеми и като пиша всеки ден за перипетиите на борбата за демократизация на училищния живот аз смятам, че нашето училище със самото това застава в авангарда на общона-ционалната битка за коренни промени в българското образование, т.е. по този начин ние утвърждаваме толкова високия престиж и имидж на знамени-тото ни училище. Не е шега: да сме едни от първите, които на дело, съвсем практически, са успели да се демократизират, да заживеят един пълноценен живот, да решат тежките проблеми с немотивираността на учениците за учене, лошата дисциплина и пр., което неминуемо още повече ще повиши качеството на образователната услуга, която оказваме на младите, а най-вече ще даде мощен тласък върху тяхното автентично личностно израстване и укрепване.

Така мисля аз, опонентите ми мислят иначе: сакън, да не се разбере в обществото, че имаме проблеми, щото тогава хората кой знае какво ще си помислят – и току-виж, "сами ще отрежем клона, на който седим"! Аз пък мисля иначе, а именно, че ний не сме маймуни, та толкова да мислим за някакъв си презрян клон, на който сме били седели; аз си мисля, че ний сме хора, а като хора и човеци би следвало да не мислим за клоните, а за това как да стъпим здраво с краката си на грешната земя и да поведем люта битка за собственото си поправяне, щото не вярвам някой да вземе да твърди, че сме едва ли не перфектни, че сме нещо като светци, че нямаме кусури, недостатъци, дефекти и пр. Вижда се, че имаме сериозни различия, но щом като имаме и общи осъз-нати интереси, именно да запазим високия имидж на гимназията, и не само, ами да го направим още по-бляскав, а училището ни още по-привлекателно, то аз на това основание смятам, че имаме огромната възможност да се споразу-меем за всичко, именно с оглед да постигнем целите, които като общност имаме или си поставяме. В тази връзка предлагам следното, което още в понеделник ще предложа на вниманието на училищното ръководство и на цялата училищна общност (най-лесния начин за това е като публикувам всичко още сега в блога си, което именно и правя):

1.) В първите дни след празниците да се обяви нещо като "кръгла ма-

са", на която представители на различните разбирания и виждания (нека засе-га да не ги наричаме "училищни партии", но те са тъкмо нещо такова, понеже латинската дума "партия" значи на български "част"!) да проведат съвсем свободни дебати, дискусии и чисто и просто разговори по крайно спорните и конфликтни въпроси, да направят нужното да сближат позициите, с оглед изнамирането на ефективни решения, които после да предложат на внимание-то на Педагогическия съвет, а и на цялата училищна общност (т.н. "Общо събрание", което обаче не е много общо, щото в него до този момент аз лично не съм забелязал представител на учениците, най-голямата група в общността ни!);

143

2.) За арбитър на тази "кръгла маса по изглаждане на различията и решаването на конфликтите" да бъде поканен инж. Венелин Паунов, бивш славен директор на училището, който, предвид несъмнените му умения да помирява и умиротворява хората, би бил незаменим и безкрайно полезен за такава една важна роля;

3.) Да се обсъдят на тази "кръгла маса" всички ония най-горещи учи-

лищни проблеми, свързани с битката ни за осъвременяване, хуманизиране и демократизиране на цялостните отношения, които съм поставил в своето Обръщение до цялата училищна общност, на което до този момент дирек-торката все още не е обърнала никакво внимание (и държи заключено някъде в чекмеджето или дори в коша за боклук);

4.) Т.н. "кръгла маса", вярвам в това, може много да допринесе за

възцаряването на така потребния ни дух на колегиалност, разбирателство, сътрудничество, взаимна помощ и прочие, който напоследък взе да ни изневе-рява нещо, предвид засилването на нервозността и мнителността, тровеща цялостната атмосфера в училище; готов съм да допринеса с каквото мога за постигането на така потребните ни нормални човешки и дори приятелски от-ношения в общността, на които сме се радвали толкова години в славната ера на Венелин Паунов.

Това е моето предложение. Дискусионният клуб на гимназията, кой-

то има традиции в организирането и провеждането на какви ли не дискусии, може да стане домакин на тази "кръгла маса"; готови сме да окажем гостопри-емството си. Смятам, че всяка група, имаща по-особени разбирания, трябва във вътрешен порядък да излъчи своите представители, които да участват в пълноценния диалог, в така потребните ни преговори. Аз лично смятам, че ученическото съсловие също трябва да излъчи своите достойни представите-ли на "кръглата маса" - в противен случай тя няма да има нужната представи-телност и няма да изиграе ролята си в начеващия се демократичен и оздрави-телен процес. Така аз мисля, не зная как други хора виждат предложението ми.

Държа да уточня, че директорката г-жа Анастасова би следвало да играе най-основна роля в процеса на сближение на позициите ни на "кръглата маса", защото, както и да го погледнем, тя, въпреки положението си на рабо-тодател, сиреч, на арбитър, в изминалите месеци, де факто и за жалост, се превърна просто в лидер на една от училищните групировки; на тия преговори, надявам се, тя ще се възползва от шанса да си възвърне ролята на "надпар-тиен арбитър", на стожер на единството, на хармонията на общоучилищния и същностен образователен интерес на институцията и най-вече на учещите, на учениците, чийто интерес наистина трябва да стои над всичко друго: училище-то съществува за учениците, а не учениците – за него.

144

Това исках да напиша този път. Стана прекалено дълго и отегчително

на места. За което моля за извинение! Моля ви, повярвайте ми, написах всич-ко с искрено и добро чувство. Дано сте доловили това. Ако и вие подходите с чисто сърце, няма как да не сте го вече усетили...

145

Обратът в развитието на пренапрегнатия казус

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-

зование

Уважаема госпожо Директор, Длъжен съм да Ви уведомя, че твърде интересният администрати-

вен, психологически и нравствен казус около Х Б клас придоби очакван от мен, но крайно нежелателен обрат. Искам накратко да Ви представя актуалната към момента обстановка и също така да Ви препоръчам неотложните по моя преценка мерки, които следва да се предприемат с оглед решаването му – тъй като, независимо от предприетите от Ваша страна мерки до този момент (ан-кети, по определен начин водени и будещи недоумение от моя страна разго-вори с класа, в мое присъствие и в мое отсъствие и пр.) ситуацията вместо да се подобрява фактически се влошава, т.е. приложените мерки, оказва се, имат обратен, бумерангов ефект.

Вчера, 9 януари имах първи час с този клас след ваканцията. Г-жа Лавчева, класният ръководител, ме беше уведомила, че сред класа имало обнадеждаващо желание в часовете по етика и право да се започне едно „ново начало”, тъй че аз, признавам си, с любопитство влязох в класната стая. За жалост се оказа, че „новото начало”, което се разгърна пред очите ми, беше добре познатото старо или досегашно положение, което сякаш обаче беше „умножено на квадрат”, т.е. наглостта на някои ученици, които от доста време бойкотират часовете и правят невъзможно осъществяването на нормален учебен процес в този клас, беше ескалирала до нетърпимост. Накратко казано, тази група ученици се постара на преподавателят да не му се даде думата (въпреки опитите и усилията ми почти не успях да довърша до края нито една започнато от мен изречение!), имаше интересни, бих казал твърде симптома-тични прояви на ученици, насочени към обиждане, към унижение на личността на самия преподавател (тук заслужава да се спомене подвикването на един очевидно престарал се „ученик”, който зададе на преподавателя си по етика въпросът „Господине, а Вие омъжен ли сте?”, като този въпрос беше съпро-воден с многозначително намигване към класа и дори с подобаващите за случая „разяснения”, давани на глас без капчица неудобство!). В общи линии тия неколцина държащи се крайно арогантно ученици, които сякаш се чувства-ха насърчени да демонстрират по този екстравагантен начин потъпкването на всички принципи на общуването учител-ученик, не позволиха да се проведе някакъв смислен разговор, камо ли пък да започне учебен процес. През цялото

146

време въпреки всичко правех отчаяни опити да разговарям с класа, но отсре-ща получавах само обиди и грозни подхвърляния, накърняващи личното и професионалното ми достойнство, подхилкване на радостната от разгръща-щия се сеир публика (разбира се, имаше и ученици, които безмълвно се въз-мущаваха от случващото се, т.е. реагираха адекватно). Признавам си, никога до този момент в многогодишната ми учителска кариера не ми се е случвало да присъствам на подобен час, никога към мен ученици не са си позволявали да се отнасят по такъв начин, нещо повече, не съм си даже представял, че такова нещо дори е възможно да се случи някога в българско училище! Не вярвам постигането тъкмо на такъв ефект да са целели Вашите така усърдни административни инициативи и процедури, проведени след моите предишни доклади относно ситуацията в този клас. Държа да отбележа, че часа присъст-ваше ученик от 11-ти Ж клас, който не удовлетвори моята молба още в нача-лото на часа да напусне класната стая, имам чувството, че той присъстваше не само за да се наслади на замисленото „шоу”, но нищо чудно да е имал известен дял и в организацията му.

Във връзка с гореизложеното държа да предложа следните констата-ции и също така идеи за решаването на наистина прелюбопитния (а иначе съвсем не чак толкова труден за решаване казус, за който, ако беше реагира-но адекватно и навреме, отдавна да бяхме забравили!), в който администра-цията по превъзходен начин успя да се заплете като „петел в кълчища”:

1.)Трябва да признаете, че провалът на досегашните мерки изисква

прилагането на нови, значително по-решителни и ефикасни мерки, които следва да бъдат обсъдени и на Педагогически съвет, щото случващото се в Х Б клас е опасен прецедент, вещаещ скорошното настъпване на ситуация на пълно безвластие и анархия в повереното Ви училище (някои „зли езици” вече вещаят, че тази ситуация вече отдавна е настъпила, не мога да кажа дали са напълно прави, но си имат своите основания!)

2.)За поведението си по бойкотирането на учебния процес по етика и

право, за провеждането на непристойни акции по уязвяване, обиждане, накър-няване на личното и на професионалното достойнство и на престижа на пре-подавателя, т.е. за крещящото нарушаване на предписанията на училищния правилник от тия ученици на главните инициатори, подбудители и изпълните-ли на съответните акции би следвало да се наложат адекватните на деянията им наказания, включително (поради извънредния и крайно недопустим харак-тер на деянието) и прилагане на най-строгата санкция, именно отстраняване от училище. Ако не се реагира в тази посока, това означава, че се създават предпоставки в един момент в училището изобщо да не може да се води уче-бен процес, т.е. за настъпването на ситуация на пълна анархия и на безсилие на училищните власти да овладеят положението.

147

3.)Смятам, че поради случилото се вчера фактически пропуснатият за учебни занимания час следва да бъде взет в извънучебно време, за което аз лично, с оглед това, че наближава края на срока и в интерес на учениците съм готов да пожертвам от личното си време.

4.)Ситуацията в класа би следвало да се обсъди най-внимателно в

класа и самият клас да набележи мерки за озаптяването на тази групичка ученици, които с поведението си застрашават истинските, коренните интереси на учениците и на класа като цяло. Готов съм да участвам в тия обсъждания и да допринеса за решаването на прелюбопитния казус.

5.)Случаят трябва да бъде анализиран най-внимателно на Педагоги-

чески съвет по темата за търсенето на адекватни мерки за справянето с проб-лемите около дисциплината на учениците, той говори и показва много. В тази връзка съм готов да напиша доклад до Съвета, в която да изложа своята глед-на точка. Много ми е любопитно да чуя също така гледната точка на админис-трацията във Ваше лице и тази на класния ръководител. В това обсъждане, струва ми се, би следвало, в духа на демократичност, да участват и предста-вители както на класа, така и на ученическата общност изобщо.

6.)Въздържам се от публикуване в блога си на този доклад понеже

смятам, че за момента такава една публичност може да бъде възприета неа-декватно от външния наблюдател, който би могъл да си направи погрешни изводи за ситуацията в нашето училище по принцип, но в зависимост от по-нататъшното развитие на събитията не изключвам възможността да се наложи и привличането на вниманието към случая както на обществеността като цяло, така и на висшестоящите в административно отношение власти на образова-телната институция, т.е. на Министерството и Инспектората.

Пиша този доклад след една безсънна нощ след преживяното униже-

ние в часа при Х Б клас вчера и понеже бързам да не закъснея за работа (имам първи час пак със същия този клас!), та затова моля за снизхождение за допуснатите стилистични или някакви други грешки. 10 януари 2013 г. Пловдив С уважение:

148

Некои нови съображения по казуса

До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-

зование

Уважаема госпожо Директор, Чувствам се длъжен да изкажа „некои съображения” във връзка с

проточилия се казус с Х Б клас, а също така и с някои други проблеми от учи-лищния живот, които считам за неотложни. Ето главното, като ще се постарая да пиша кратко, понеже ми остава съвсем малко време до тръгване на работа (пиша това в ранната утрин на понеделник).

Аз в предишния си доклад по същата тема (за Х Б клас) представих подробно виждането си, също така предложих по-ефективни според мен сред-ства за окончателното, за трайното решаване на казуса. Продължавам да отстоявам позицията си: на провинилите се за многократното проваляне на часовете по Етика и право ученици следва да се наложат подобаващи наказа-ния, ако това не бъде направено, то ще означава, че всъщност администраци-ята застава зад тях, насърчава ги да продължават все в този дух, което пък ще доведе в един момент до пълното възцаряване на анархията и на безвластие-то в нашето училище (понеже имам убеждението, че и по начало, при сродни случаи, администрацията действа все по този модел; принципът явно е „Уче-никът винаги има право, а учителят винаги е виновен и трябва да понесе цяла-та вина!”, ала такъв един популистичен принцип, съгласете се, е доста кова-рен). Аз смекчих позицията си и дадох алтернатива на същите тия ученици, които се държаха крайно арогантно в моите часове, обиждаха преподавателя, нахвърляха се неоснователно към него, правеха нужното за да накърнят дори личното му достойнство, които системно проваляха часовете, създавайки непоносима за учебен процес атмосфера в часа; та аз предложих на същите тия ученици да се даде шанс: ако някой от тях все пак осъзнае, че се е държал крайно грозно в тия часове, признае искрено вината си, разкае се убедително, помоли за извинение, то на такъв ученик може да се направи компромис и да избегне наказанието, стига, разбира се, разкаянието му да не е фалшиво, неискрено, лицемерно, принудително. Трябва, разбира се, да се разкае и извини пред класа, по същия начин, по който пред класа е безобразничил, по същия начин, по който пред класа се е излагал. Това е моето мнение, смятам, че този е пътят за решаването, както Вие се изразявате, на „конфликта”. Смя-там, че и класната ръководителка г-жа Лавчева осъзнава комплицираността на създалата се ситуация: разбира се, близко до ума е, че ако и този път адми-

149

нистрацията допусне грешка и реагира неадекватно, това означава, че „конф-ликтът” никога няма да бъде решен. Ето, сега от Вас пак зависи всичко, Вие решавайте, Вие имате властта, Ваше право е да решите както прецените че е разумно.

Да, обаче когато ние с г-жа Лавчева разговаряхме оня ден с класа и тя заяви твърдата си позиция, аз също се изказах, тъкмо си излязох, понеже имах час с друг клас, и дойдохте Вие; върнах се; тогава Вие знаете какво се случи, и понеже Вие не бяхте в течение на предишния разговор, Вашето из-казване, в смисъл, че „и двете страни трябва да извървят своите стъпки към помирението”, има крайно отрицателен върху психиката на въпросните учени-ци ефект: оказа се, че Вие, вероятно, допускам, без да искате, приравнихте по отношение на вината за случилото се мен, преподавателят, който се мъчи да реши проблема възможно най-човечно и с траен възпитателен ефект за уче-ниците и за класа, приравнихте ме с хулиганстващите, с безобразно държащи-те се ученици! Не зная давате ли си сметка до какво води такава една пози-ция. Моля Ви да преоцените позицията си, която до този момент, по моето възприятие, доведе дотам, че въпросните ученици на дело и фактически бяха насърчени от администрацията да продължават все в този дух, понеже тезата Ви е: „Ангел Грънчаров е не знам какъв си, той има един какви си грешки, той е най-малкото особен и пр.”, т.е. стигна се до опасен прецедент директор на училище, в името на негативизма си към един преподавател, да застане сре-щу него и да угоди на вилнеещите, на съсипващите атмосферата в класа и така безобразно държащи се ученици! Този ефект имаха Вашите анкети срещу мен (които все още не са ми предоставени, с които аз все още не мога да се запозная!), които не спомогнаха да се фиксира „истината”, а бяха нещо като контролиран и насърчен от администрацията колективен и анонимен донос срещу един преподавател! Както и да е, да не ровим прекалено в миналото, грешките, сторени в тази наистина нелека ситуация, са все още поправими, но е дошъл моментът, в който ако се допуснат и нови грешки в тази посока, поло-жението ще стане неудържимо, и то не само в този клас, но и в училището като цяло. Длъжен съм да Ви предупредя за това, понеже имам известна ква-лификация в областта на философията, психологията, нравственото възпита-ние, човешките отношения, гражданското възпитание и личностното израства-не на младите. Ваша работа е дали ще се възползвате от моите съвети или ще ги игнорирате.

С оглед да Ви помогна да осъзнаете контекста, в който се развива горният „конфликт”, Ви препращам като приложение към този доклад една моя публикация в блога, която представя нещата в една по-цялостна, чини ми се, картина. Смятам, че по тия въпроси трябва да се разговаря в по-подходяща обстановка, а не индиректно, в интернет, и то не чрез доклади, а в живи об-съждания пред една по-голяма училищна аудитория. Аз лично смятам, че мястото за такива обсъждания, касаещи базисни въпроси на училищната политика, е Педагогическия съвет и дори Общото събрание на училището.

150

Ала, за жалост, тези органи не се използват в тази посока, отдавна не сме имали Педагогически съвет, на който в спокойна обстановка да могат да се разгледат наистина важните въпроси, да могат повече хора да се изкажат, не зная защо, но в нашето училище се наложи управлението чрез оперативки, на които администрацията просто свежда някакви задачи за изпълнение, а за демократично обсъждане просто няма време и условия. В тази връзка аз предлагам в училището да се създаде постоянно действащ семинар под надс-лов Горещите проблеми на училищния живот или Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите. Предложих идеята си в блога и получих широка подкрепа, идеята ми е този семинар да може да бъде посе-щаван и от „външни хора”, най-вече от загрижени родители, от ученици (вклю-чително и от други училища), от граждани, от експерти в тия области; ето, например, г-жа Гаяне Минасян, преводачка от английски към издателство ИЗТОК-ЗАПАД, превела най-ценни книги от западни автори в областта на съвременните тенденции в образованието, психологията и пр., като научи за семинара, сама предложи да дойде и да представи в него най-новата книга, която е превела, и която предстои да излезе, доколкото разбрах, тази книга е в областта на демократизацията на училищния живот, в превод от английски е, с американски автор. Г-жа Минасян е от основателите на Движението за либе-рализация на образованието в България, смятам, че нейно посещение в на-шия семинар ще бъде много полезно за всички колеги, за училищния живот изобщо, затова си позволявам да Ви призова да подкрепите инициативата за откриване на такъв семинар, официално да известите колегите за него, да ги насърчите да го посещават и да участват в работата му, т.е. да се опитате да избегнете тоя път предубеждението си спрямо моите инициативи, което от известно време така настойчиво проявявате. Не зная дали Ви хрумва, но Ан-гел Грънчаров не е чак толкова „лош човек” и дори „слаб преподавател”, както, предполагам, на моменти кой знае защо Ви се чини, и то дотам, че дори на моменти се опитахте и мен да убедете в това (имам предвид злополучната история с поредицата от Ваши проверки на мои часове, предвзети, най-малкото странни „констативни протоколи”, това, че ме принудихте да пиша безброй „обяснения”, многото дисциплинарни наказания, които ми наложихте, дори отнемането на цели класове и прочие, и така нататък, все в този дух).

Това исках да Ви пиша, вече времето напредна, нямам време да про-веря текста, но го пускам по имейла, понеже ми се струва, че трябва навреме да се реагира по поставените проблеми. Моля за снизхождение ако на места изразите са чепати, и ако някъде съм допуснал от бързане какви ли не грешки.

Желая Ви приятна работна седмица и много мъдри решения, които да вземете в нея! Казвам го съвсем искрено, не за да се подмажа, а защото от цялото си сърце ми се ще да е така. Животът ни е даден за това, дори и в нашите години ден след ден да поумняваме и помъдряваме, да се учим неп-рестанно, нищо че сме учители; най-добрите учители са тия, които сами пос-тоянно се учат, не се срамуват да учат, да напредват, които с лекота осъзна-

151

ват и признават грешките си, така ми се струва на мен, не зная дали съм прав… 14 януари 2013 г. Пловдив С уважение: П.П. А ето и въпросният текст; заглавието му не е много удачно, но се абстра-хирайте от него:

152

Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци?

13 януари 2013, неделя

Пак е неделя. Ранната не-

делна утрин за мен е най-плодотвор-ното време за работа, т.е. за писане. Понеже е минала съботата и съм си отпочинал поне малко от напреже-нието на нелекото всекидневие на един български гимназиален учител по философия, т.е. на един (по пре-зумпция) борец с ширещата се нао-коло простотия. И който, като капак на всичко друго, по характер е бун-

тар и свободолюбец, т.е. води безпощадна битка за реформирането "изотвът-ре" на отношенията в училищната, в образователната общност – поради което е станал твърде ненавистен на доста хора, предимно администратори, тъй като разваля комфорта на покорното, на безметежното, на унизеното, на при-миряващото се с всичко, сиреч, на презираното от достойния човек съществу-ване.

Простете, ако ви звучат прекалено високопарно тия думи, но неслу-чайно започвам така предизвикателно и дразнещо: моята мисия като философ е да дразня, да не оставям съвестите да бъдат приспивани под леещия се ромон на "прагматичните съображения", каращи ни да се примиряваме, дори да се самоунижаваме непрекъснато, но поне да си съхраняваме спокойствие-то. Да съхраняваме спокойствието, жертвайки достойнството си. Не, не бива така, затова разбирам задачата си така: да "ровя" в раните, даже понякога да сипвам сол в тях, та да болят – белким повече хора усетят нетърпимата болка. Убеден съм, че мехлемите не помагат, а често се иска хирургическо сечиво - за да оздравее болният организъм. Нашата образователна система е тежко болна не от вчера, болникът според мен вече е на смъртен одър - ала на никому сякаш особено не му пука за нищо. Агонията е удобна за мнозина. Чакаме чудото, което всички вкупом да спаси. За жалост, такива сме. Аз обаче се чувствам призван да правя нещичко, понеже призванието ми на философ не ми дава мира: не подобава за човека да живее примирено; обидно е да търпим, сякаш сме не човеци, а дебелокожи говеда; животът на нас, човеците, ни е даден за борба! Борба за автентичен, сиреч свободен и достоен живот, борба за съвършенство, борба за личен и обществен просперитет. Борба с недъзите, но най-вече борба със собствената склонност към примиряване, борба със собствената инертност и дезангажираност. Непреклонна борба

153

хуманизиране, за очовечаване, за демократизиране и за европеизиране на нашето наистина тежко болно общество – този е призивът, на който трябва да бъдем верни независимо от цената, която ни предстои да платим.

Нека да ми се смеят, нека да ме подиграват мерзавците: вижте го пък тоа бе, за кой се мисли тоа бе, па тоя се е побъркал бе, ало, спри се бе! Ще бъда какъвто моята собствена съвест повелява. Никога няма да предам прин-ципите, във вярност към които ме е възпитала философията. Ще дам пример, че е възможно да се живее и в наше време по един философски, т.е. достоен за свободата ни начин. Понеже философията не е друго, а обучение в свобо-да. И в достойнство. Аз така я разбирам. И за това работя. Работя неуморно вече 30 години - като учител по философия и като преподавател (работил съм доста години и в университет). За тази своя мисия съм работил и преди това, когато съм се подготвял за нея: като ученик, като студент. Откакто се помня все за това работя. Както е потръгнало, докато дишам, все за това ще работя. Такава явно ми е била съдбата.

Както и да е, дано горното не е подразнило евентуалния приличен читател така, че вече да е захвърлил четенето. Но считам, че бях длъжен да започна така. Не че не можех да започна и иначе. Днес обаче ми е ден, в който мога да пиша, така да се каже, от сърце – а сърцето ми на философ ме зове да пиша по истински важните, най-съдбовно важните теми и проблеми. То кое ли не е важно де, но ще избера най-важното. И за да не се плъзна по плос-костта на общите, на принципните, на чистите разсъждения по най-фундаменталните въпроси – както безброй пъти съм го правил, това не е и толкова лошо, както може да изглежда някому – ще се опитам този път да се придържам плътно до жизнената достоверност. До онова, което лично ме вълнува, което обзема съзнанието ми напоследък. Смятам, че имам за споде-ляне доста интересни и любопитни неща. Откъде ли да започна?

С битката с простотията, с неразумността, с наклонността ни да по-дивяваме вместо да се очовечаваме – с това трябва да започна, разбира се! Аз напоследък осъзнавам все по-ясно, че всичко, което правя, е всъщност пряк израз на моята исконна философска мисия – тя всъщност е не само моя, тя на всеки, който се самосъзнава за философ, ала и сред философите у нас, както и подобава, понеже все пак живеем в България (където всичко е наопа-ки!) е пълно с философски конформисти, които заради личното си уреждане в социалното жертват духа, същината на философската призваност – та значи все повече осъзнавам, че всичко, което правя, прекрасно се синхронизира с мисията на философа да бичува, да се издевателства с простащината, с ши-рещата се глупост, с неразумността, с идиотизмите, които, като потоп, ни заливат отвсякъде, опитвайки се да ни удавят. Простотията е немирна, тя мирно не стои, тя е постоянно дръзка и нахална. Ще дам няколко примера за такава една простотия, които обаче са сякаш по-безобидни. Доколко са безо-бидни ще ви оставя да прецените сами. Ето двата примера, взети от училищ-ния живот.

154

Тия, които не от вчера четат този блог, вече прекрасно знаят до какво се свежда моята философия и стратегия на обучението и образованието - по принцип и в частност по философия. И книги съм писал и издавал, в които всичко съм обяснил пределно понятно и категорично. За тия, които изобщо не знаят, ще кажа, че се мъча да провеждам в условията на неразградена тота-литарно-авторитарна образователна система, каквато е системата на българ-ското образование, едни съвсем модерни и свободолюбиви образователни технологии (в това число и на общуването на учител и ученик), които се възп-риемат крайно специфично, тъй като, не трябва да забравяме, и господства-щите представи на всички участници в процеса все още са моделирани от стереотипите на същата тази неразградена тоталитарно-авторитарна система. Предприемал съм безчет иновации и инициативи, някои от които твърде рис-ковани, предвид не само господстващите стереотипи, но и атмосферата, която цари, в която всички участници в живота на едно днешно българско училище са потопени. Да, предприемал съм и продължавам да предприемам такива рисковани иновации и инициативи – и въпреки страшния административен натиск от страна на бюрократите смея да декларирам, че няма да се откажа от тях! Та ето до какви интересни резултати стигам.

Завърза се поредица от безкрайно любопитни и показателни адми-нистративни, психологически, нравствени и какви ли не още казуси. Аз вече много съм писал по някои от тях, тепърва още много ще пиша, сега ми се ще да кажа нещичко, което и така изразително, че повече едва ли може да бъде.

В един от 11-тите класове, в който проблемът с дисциплината не е от вчера, се заформи този казус. Има групичка в този клас от 2-3-ма ученици, които не от вчера се държат безотговорно, арогантно и просташки в часовете; интересен нюанс е този, че един от тях е спортист, футболист, имащ някакви заслуги към отбора на училището, към когото, както е известно, администра-цията има някакво по-специално отношение – и на когото много е било проща-вано. В моите часове се държат така: капчица внимание не обръщат на това, което се обсъжда, а най-нагличко постоянно си дърдорят, дебнейки препода-вателя, за да видят как той ще реагира. В предишна година този същият, спор-тистът, за да изследва реакцията ми, стигна дотам, че хвърли... пиратка в мой час, да, пиратката изгърмя в класната стая при затворени прозорци и трясъкът щеше да пукне тъпанчетата на всички! Но понеже е спортист, един вид "наше момче", администрацията, както се казва, успя да "замете под килима" това произшествие, "ученикът" оцеля – и, респективно, стана значително по-нагъл, понеже се почувства недосегаем. Няма по-деморализиращо нещо от чувство за безнаказаност, което, щом почне да се шири сред една училищна общност, пиши я тази общност за загинала: анархията, безотговорността и безсилието на властта ще доведат дотам, че общността съвсем скоро ще бъде съсипана и обезсилена. И училището ще заприлича на лудница – Боже, ето, оказва се, че на нещо много по-лошо ще заприлича такова едно училище, но няма дума в речника ни, за да кажем по-точно на какво ще заприлича едно такова училище,

155

в което деморализацията, породена от чувството за безнаказаност, се развил-нее, щом като самата власт де факто и на дело почне да я насърчава.

Както и да е, това са ясни, очевидни неща, за които на моменти вече ми е неудобно да говоря и да пиша. Писал съм безброй доклади, в които съм обяснявал как следва да се реагира, за да се предпазим от грозното лице на анархията, ала администраторите, за жалост, изобщо не се постараха да вникнат в сериозността на положението. Тяхната теория е ясна: горкият учи-тел според тази теория бива поставен на "дулото на топа", той трябва сам да се бори, имало било "добри учители", които творят същински чудеса (на авто-ритаризма предимно!), овладявайки донякъде плачевната ситуация, но има и "лоши", либерални учители, които, естествено, не могат да овладеят ситуаци-ята, и затова такива "лоши" учители биват обявявани за "главната причина" нещата да са такива, тям се приписва и (съвсем неоснователно, впрочем!) пълната отговорност за бушуващата в часовете им анархия. Разбира се, ад-министрацията, за да си измие ръцете, хвърля цялата тежест върху нещастни-те учители – и всеки от тях, изплезил език, се бори както и доколкото може в ужасните условия, които съзнанието за пълна безнаказаност и ненаказуемост може да породи. На моя милост, понеже не съм склонен да приема така удоб-ната административна "теория", ми се наложи да предприеме нещичко, за да демонстрирам, че нещата съвсем не стоят така, както на някои самонадеяни администратори им се чини. Ето какво направих. Ето моят "експеримент" – слагам тази дума в кавички, щото администраторите смятат, че такива експе-рименти били крайно нежелателни, дори... незаконни (!), те били "игра с огъ-ня", те, представете си, били нарушавали... "исконните човешки права на уче-ниците" (!!!). Аз пък смятам, че по тази "логика" излиза, че и самият порив към творчество и новаторство е "осъдителен" и "незаконен", но да не спорим тук; този въпрос може да бъде осветлен на друго, на подобаващото място.

Щом като по изцяло погрешната според мен административна теория учителят е нещо като "жертвеното агне", щом като той е нещо като "козел отпущения" (ако можем да използваме този старобългарски израз), тогава моя милост реши да обърне нещата в другата посока: имах наглостта да заявя на учениците във всички класове, че осигуряването на нормални, на подходящи условия за провеждане на учебен процес не е задача на преподавателя, а е проблем на самия клас, който, в сътрудничество с класния ръководител (и, ако се наложи, с администрацията, с директора), трябва да изнамери верните решения – с оглед на това щото във всеки час, при всеки преподавател, да има нормални условия за провеждане на пълноценен учебен процес. Т.е. когато дежурните недисциплинирани ученици почнат да "шумят", не препода-вателят трябва да предприема "мерки", а той трябва да спре преподаването и обучението, да заяви, че така не може да се работи, а пък самият клас да направи нужното за озаптяването на ония, които пречат на работата. За да внеса момент на екстремност заявих, че в моите часове, когато вляза в час и се окаже, че почти никой не е забелязал моята поява, т.е. всички продължават

156

сладко да си приказват, аз ще чакам класът да предприеме някакви инициати-ви за възцаряване на ред и на спокойствие, примерно, дежурният ученик да се сети да изпълни задълженията си, други ученици да му съдействат, да го подкрепят, в резултат на което в един момент вече да се появят потребните условия за нормален учебен процес. Заявих също, че аз повече няма да правя нищо в тази посока и ще чакам нещо да се случи, та да може да започне ча-сът. Нито ще моля, нито ще викам, нито ще призовавам да ме чуят или да започнем. Казах, че се възприемам не за пазач, не и за "умиротворител" на... маймуни, моята работа е друга: да помагам на учениците да изучават фило-софия. За което трябва да има най-приятни условия, в които всеки да може спокойно и свободно да заяви какво мисли и т.н. Казах тия неща, заложих, тъй да се рече, "експеримента", и зачаках с интерес да видя какво ще се случи.

За да си, както казва народът, "вържа гащите", написах специален текст, разясняващ идеята ми, който не само че го връчих на администрацията, но и го сложих за всеобщо запознаване в учителската стая. Никакъв отзвук, както и може да се очаква, не получих отникъде. Явно всички възприеха това като поредната "екстравагантност" на "тоя там Грънчаров", който явно няма скоро да миряса, горкият.

Почнах да наблюдавам реакциите на учениците в часовете. Обикно-вено в началото на часа повечето с любопитство очакват развръзката на очер-таващото се "шоу"; ний, българите, сме такива: обичаме сеира. По-голямата част от учениците мълчат и чакат. Групичката на недисциплинираните ученици обаче се чувства в апогея си. Аз, преподавателят, чакам някой нещо да пред-приеме, та да започне часът. Чакам пет минути, нищо. Дежурните изобщо не се сещат какво трябва да направят. Е, има момент, в който някой ученик се обръща и казва на дърдорковците: "Хайде стига де, дайте да започнем часа, господинът е тук и чака!". Ако някой го подкрепи, току-виж, в един момент сякаш се появяват нормални условия и часът започва. Но зависи от класа. В други класове никога няма да дойде този момент. Интересни наблюдения имам, ако стане дума, ако има интерес, мога да ги представя. А сега да се върна на онзи клас, с футболиста, за който започнах примера си.

Ами стана много интересно. Оказа се, че един-двамата ученици, кои-то по-специално желаят да се провеждат обсъждания в часовете по филосо-фия и биха участвали в тях, също като мен сякаш започнаха да чакат да се види дали някой от наглеците, дето традиционно шумят от последните чинове, ще се сети да млъкне, да призове за ред, да направи нещичко с оглед часа да започне. Разбира се, никой от тях не се сети да спомогне за започването на часа, напротив, нагличко гледаха под очи преподавателя, очаквайки реакцията му. Надяваха се, предполагам, в един момент да не издържа и да се намеся, и то решително. Да, ама не. Аз реших също да чакам, интересно ми стана да видя какво ще се случи. Наближаваха празници. Реших да пожертвам един, след това друг час. Чакам упорито. Тия отзад се чувстват окрилени. Пасивното мнозинство в класа също се отдава на сладки приказки, чакайки нещо да се

157

случи. Чакайки, дето се казва, Михаля! Ония ученици, които вътрешно се въз-мущават от протичащия спектакъл, демонстративно слагат глава на чиновете и се преструват, че спят. Дежурните изобщо не се сещат да изпълнят задъл-женията си. Аз пък се инатя и чакам. Всички ме гледат с любопитство. Чат-пат, ако някой ученик нещо ме запита по темата, вметвам някакви думи. Но шумът е такъв, че почти не се чуваме. Иначе си чакам. Голямо чакане се случи да чакаме преди нова година. Вярно, по философия за 11-ти клас има само един час седмично. Чакали сме общо, да речем, три-четири часа. Е, понякога в тия часове аз съм произнасял, доколкото това е възможно, все пак някакви фило-софски речи. Спомням си, че един ден, как стана, въпреки шума, някой нещо ме запита, аз се вдъхнових и им разказах нещичко за Шопенхауер. На моменти в този час сякаш всички се вслушаха в речта ми. Но, дето се казва, "насила хубост не става". Условия за обсъждане обаче нямаше. Аз заявих категорично, че щом няма от страна на класа желание за провеждане на учебен процес, аз няма да им се натрапвам. Казах, че ми е обидно да се натрапвам, сякаш аз, а не те, съм заинтересованият да се учи и да се прави нещо в часовете по фи-лософия. Казах, че това се техните, не моите часове. За да налея "масълце в огъня" казах, че в техния клас още от първите минути ми се убива настроение-то и желанието да философствам, а без настроение и желание няма как човек да философства, поради което обявих, че докато не се появят условия за пораждане на подобаващото настроение не само у мен, но и в техните души, просто няма как да се водят тия часове. На моменти някои от учениците сякаш се замисляха. Изрично съм длъжен да подчертая, че в други 11-ти класове, в които преподавам, и аз, и самите ученици имат чудесно настроение и по моя преценка при тях текат интересни часове. Аз, преподавателят, съм все същи-ят, а ето, оказва се, че от класа зависи всичко. От учениците в класа зависи, от човеците, които съставят този клас зависи всичко. Аксиома. Каквито си напра-ви часовете съответния клас, такива ще бъдат. Това са си техните часове, не моите. И така нататък. Проблемът е голям. Да, знам, че е дискусионна позици-ята ми. Знам, че съм "уязвим". Нещо повече ще кажа: аз може би точно това сам целя. Толкоз.

И ето че сега стигнахме до сюблимния момент. В миналия понедел-ник в този същия клас се случи следното. Аз взех думата още в началото на часа и рекох горе-долу следното:

- Моля за внимание! Искам за няколко минути да ми отделите капчи-ца внимание, може ли? Ако обичате! Може ли да кажа нещо? Апелирам за внимание!

И т.н., говорих доста време в този дух. Моите "приятели" от послед-ния чин в един момент взеха да мълвят: "Я го па виж тоя бе, що иска тоа бе?! Кво му става на тоа бе?!" И т.н., все в този дух взеха да роптаят тия "герои на нашето време", а пък някои от тия, дето най-активно се подмазват и подража-ват на най-главните простеещи, взеха мило да се хилят, чувайки толкова лю-безните думи на тарторите си – и гледайки ги влюбено право в очите! Аз се

158

опитах все пак да взема думата, молих, какво ли не правих, накрая в един момент сякаш успях да взема думата и продължих ето как:

- Виждате, че от известно време във вашия клас почти не се води ни-какъв учебен процес. В други 11-ти класове текат някъде интересни часове, другаде не чак толкова, но все пак часовете си текат. При вас решително нищо не се случва. Много интересна ситуация възниква. Губи се обаче ценно време. Не зная дали сте се обезпокоили, но по този предмет вие всичките трябва да имате някакви оценки, вярно, срочна оценка няма, но ако не се предприеме нещо, в един момент ще стане късно, работите ще бъдат изпуснати. Аз пред-лагам вашият клас да обсъди възникналата ситуация в часовете по филосо-фия и да предприеме някакви мерки. Ето, за съм на ваше разположение, готов съм да ви съдействам, моята работа е да ви помагам да учите философия, ала, за жалост, мнозинството от вас сякаш изобщо не желае това. Но оценки всички трябва да имате. Аз никому няма да сложа фиктивна, а само заслужена оценка. И за тройката трябва доста да се поработи. Кажете какво да се прави. Има ли някакъв изход според вас? Кажете, къде е проблемът? И дори искам да ви предложа: ако сметнете, че аз, преподавателят, съм проблемът, ето, направете нещо, примерно, напишете жалба до директора, ако сметнете, че това ще помогне, предложете му да ме смени. Стига работите да потръгнат при друг преподавател, нека, аз не горя от желание непременно да съм ви преподавател. Сами решавайте!

Говорейки в тоя дух, в един момент усетих, че лицата на дадени уче-ници сякаш светнаха от радост. Алтернативата мен повече да ме няма сякаш им се видя доста съблазнителна. Докато бях в болнични (3 седмици) ме за-местваше някакъв млад преподавател (лектор), от който, както чух, имало чудесни отзиви. Момчето им говорил някакви неща и им пишел някакви оцен-ки, като гледам в дневника, предимно доста щедри. Някои ученици дори ми го похвалиха така, че пряко ми заявиха: защо, г-не, не станете като него, защо правите други неща, защо усложнявате всичко, ето, при него всичко беше толкова хубаво и лесно?! Но да оставим това. В един момент един ученик взе думата и промълви:

- Абе, господине, не го приемайте много лично, но да ви кажа правич-ката: Вие сте проблемът за лошите ни часове. И за лошото държане на някои. Ако Вие се махнете, смятам, работите ще потръгнат. Тъй че аз мисля, че тряб-ва да напишем жалба и да поискаме да Ви сменят. Ей, кво ще кажете бе, бива ли така да постъпим?

Други подкрепиха, давайки да се разбере, че този говори вярно. Така било. Съгласни били. Такава била истината. Е, имаше един ученик, който дръзна да каже друго, привличайки кажи-речи всеобща антипатия; той каза горе-долу следното (не мога да възсъздам точните думи, но смисълът беше този):

- Абе глупости, откъде-накъде господинът да ни е проблемът?! Не е господинът проблемът, ето това ще заявя. Някакви си там лигльовци се дър-

159

жат отвратително, просто в техните села никога не е ставало дума за фило-софия, правят простотии, а учителят им бил виновен, че се държат така?! Откъде-накъде?! Абе, господине, вземете им пишете двойките, що сте ги оста-вили сами да решават кога да бъдат изпитвани, кога точки да печелят, фрас-кайте им двойките, те от това разбират, а не от някаква си там свобода! На свине бисери ще давате, не става така! Айде де, ще ми се правят те на инте-ресни.

Нещо такова каза това момче. Има достойнството да го каже, което за мен означава, че не всичко в този клас е загубено, че има шансове нещата да се поправят. Това, че се осмели да го каже е добър симптом; интересно е също така, че тия от задните чинове дори не го охулиха като чуха думите му, както обикновено подобава да стане в нашенските родни условия, което също е добър признак и симптом. Та аз им оставих време да решават какво да пра-вят. Утре, в понеделник, отново имам час с този клас, ще разбера има ли някакъв напредък. Също така смятам утре аз също да кажа нещичко пред класа. Ще им кажа нещо, което едва ли са очаквали. Сега-засега ще си замъл-ча тук, няма да съобщя какво ще им кажа, но скоро пак ще пиша по проблема.

Сега ми хрумва и това: вместо да пиша доклад до директорката по проблема на този същия клас, ще й изпратя ето този, току-що написания текст, да го прочете, интересна ми е нейната реакция. Да, непременно ще й го изп-ратя. Със съпроводителни думички, под формата на доклад, в които искам нещичко да предложа. Прочее, мога да кажа и тук какво ще й предложа: по повдигнатите в този текст – пък и в други мои текстове, било в блога, било като доклади, касаещи проблеми на училищния живот – проблеми решавам да обявя постоянно действащ семинар под надслов Проблеми на училищния живот, който в рамките и под егидата на Дискусионния клуб трябва да зара-боти в съвсем скоро време. На този семинар ще каня всички интересуващи се от най-горещите проблеми на училищния живот учители и ученици, пък и, защо не, родители; нещо повече, родителите, обезпокоените родители трябва да са на първо място, ето, каня най-вече тях! Зная, че много родители четат блога ми, ето, каня ви, заповядайте на семинара ми, за да се запознаем лично! Интересно ми е да видя обаче колко хора ще дойдат в крайна сметка. Да, много ми е интересно това. Хората у нас се страхуват. Дали няма да излезе, че ние, българите, сме все още нация, съставена предимно от страхливци? И от малодушници, от подлеци, а, какво ще кажете?

Да, още в другата седмица ще обявя първата сбирка на семинара. Ето, тази тема, за която писах по-горе, например, е чудесна. Има и други, направо страхотни теми, по които загрижените учители и ученици следва да говорят, ала не само на четири очи, както досега ставаше; мнозинството се страхува, нищо че всички тихичко така или иначе роптаят и недоволстват, но така не бива. Трябва да се говори съвсем открито и публично, та белким де-мокрацията в нашето училище един ден проработи. Тази е моята идея. За това се боря, за това работя. Все пак е крайно време да се разбере, че в съв-

160

ременна, демократична, европейска България не бива да допускаме повече образователната ни система да продължава да е в клещите на тоталитаризма, антидемократизма, бюрократизма, ретроградността и т.н., а също и на поро-дената в резултат анархия.

Спирам дотук. Желая ви хубав неделен ден, дано не съм ви развалил прекалено настроението с горното писание! Ако пък съм ви го развалил, то е за добро. Бъдете здрави!

161

„Началството никога не греши”

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-

зование

Уважаема госпожо Директор, По Ваше разпореждане г-жа Ганка Лавчева, преподавател по физика,

класен ръководител на Х б клас и главен учител на направление „Естествени науки” в училището ме посети в час по психология и, както разбрах, й е било разпоредено също така да напише доклад за впечатленията си за това докол-ко моя милост се справя в преподаването на психология (?!). На моя милост също беше наредено от Вас да посети час на г-жа Лавчева, с оглед, предпола-гам, да се поучи от нейното педагогическо майсторство, което аз и сторих. Аз получих копие от доклада на г-жа Лавчева (аз обаче няма да напиша доклад относно впечатленията ми от начина на преподаване на г-жа Лавчева) и в тази връзка искам да изкажа „некои съображения”, както навремето се изразяваше вашият любим пръв партиен и държавен ръководител, именно другарят Тодор Живков.

Вашата инициатива колеги да се посещават взаимно и, тъй да се ре-че, да се „топят” писмено пред директора относно това кой как преподава, длъжен съм да започна с това, буди безчет недоумения и възражения – от всякакво естество, но преди всичко от нравствено естество. Такъв един под-ход е крайно неколегиален и безнравствен. Може по тоя пункт много да се говори и пише. Ще се огранича обаче само със следното.

Не зная дали си давате сметка какво именно правите, понеже, ако си давахте сметка, щяхте сама да се въздържате от такива крайно съмнителни „иновации”. Искам да Ви помогна вкратце да разберете какво направихте, надеждата ми е по-нататък да се въздържате от повтарянето на такава една груба грешка.

Изглежда Вие сте привърженичка на бюрократичната теза, че „начал-ството никога не греши”, на това основание, предполагам, си мислите, че становището на г-жа Лавчева в качеството й на главен учител е значително по-тежко и меродавно, тъй като моя милост е само „старши учител”. Според същата бюрократично-военизирана представа главният началник в училище-то, т.е. директорът, предполагам, никога не греши, сякаш не е човек, а оракул, а какво пък остава да кажем за мненията на г-н Инспектора и на г-н Министъ-ра, които, вероятно, заслужават да бъдат обявени за вечно непогрешими, подобно на римския папа и на аятолаха на Иран. Държа обаче да Ви съобщя,

162

че училището не е казарма и такава една строга военизирана представа за професионалната субординация на компетентностите е доста куриозна, осо-бено ако се вземе предвид, че живеем все пак в ХХI век. Ако пък по този начин се опитвате да сеете раздори между колеги, т.е. да насаждате неколегиалност между нас, работещите в училището, смятам, че това е съвсем недостойно, понеже влиза в остро противоречие с най-прости нравствени принципи. Раз-бира се, в конкретния случай между нас с г-жа Лавчева няма как да се породят някакви отрицателни чувства помежду ни, понеже и двамата добре разбираме, че сме поставени в доста странна ситуация, от която трябва да излезем с чест.

Г-жа Лавчева е представила в доклада си своето впечатление от моя стил на преподаване и дори ми е дала някои интересни препоръки. Та обаче не е философ, тъй че в моите очи нейните препоръки изглеждат доста по-различно – отколкото, да речем, във Вашите. Както и да е. Аз в случая пред-почитам да спазя мъдрия принцип „Като ти дадат лимон, направи си лимона-да!”; и ето, по повод на доклада на г-жа Лавчева реших да поставя в блога си за обсъждане изключително важната тема за коренните различия и за вът-решната несъвместимост в методологиите на преподаване на естествено-научното и хуманитарното знание. Вече имам две публикации в блога в тази посока от последните дни, съвсем скоро ще излезе трета, а пък по повод на написаното вече се появи и интересна дискусия. Реших също този наистина важен проблем, който, за жалост, у нас съвсем не се съзнава като проблем, т.е. е налице склонност да се игнорират същностните различия в преподава-нето на природни и хуманитарни науки (между науките за природата и науките за духа), да го поставя и в своя постоянно действащ семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите, който, както е известно, започна да функционира в училището наскоро.

В този смисъл искам тук специално да Ви благодаря: Вашите инициа-тиви силно ме импулсират за нови творчески търсения и постижения! Благо-дарение на Вашите миналогодишни инициативи Вие ме импулсирахте така, че през лятото моя милост написа книгата Ние не сме тухли в стената! (с под-заглавие Есета за освобождаващото образование), в която разказвам вся-какви интересни истории за нашето училище, празнувало през същата година 50-годишния юбилей от създаването си. Апропо, аз Ви предложих в нарочен доклад отпечатването на тази книга за нашата гимназия да бъде спонсорирано от училището; за жалост, все още не съм получил никакъв отзив от Ваша страна по повод на толкова полезната ми инициатива, която ще увековечи нашата гимназия, влязла благодарение на книгата ми в историята на борбите за реформа на българското образование, изострили се особено много в пър-вото и второто десетилетие на нашия век.

През настоящата учебна година пък Вашите инициативи спрямо мен ме ентусиазираха така, че от доста време вече подготвям за печат нова своя книга, която носи (условно засега) заглавието Дневникът на един философ-бунтар; тази книга вече достигна обем от повече от 550 страници, т.е. същест-

163

вува съвсем реална опасност да бъде… многотомна (понеже аз не обичам дебелите книги; „Голямата книга е голямо зло!”, е писал Ницше, който също стои на моята гледна точка). В този смисъл наистина искам съвсем искрено да Ви благодаря за ония мощни импулси, които упражнявате върху моето разви-тие като професионалист-изследовател в сферата на философията, психоло-гията и пр.

Искам също тук специално да Ви поканя да присъствате на моя се-минар по така визираната тема – и да участвате в дискусията. Предвиждам той да се състои във вторник, 22 януари т.г., след часовете, стига в този мо-мент да не насрочите педагогически съвет. Аз Ви предложих също да призове-те колегията да участва в семинара, тъй като една такава форма би могла много да даде относно търсенето на изход от ония нелеки проблеми, в които животът ни поставя. Не зная защо Вие обаче се въздържахте от подкрепата си за една такава полезна инициатива от моя страна. Аз тогава Ви писах, че г-жа Гаяне Минасян, преводачка от английски на много книги за най-съвременните подходи в образованието, написани от западни, предимно американски авто-ри, която също така е и един от учредителите на Движението за либерали-зация на образованието в България, изрази желание да представи пред участниците в семинара нова преведена от нея книга (на тема демократизаци-ята на училищния живот, една крайно интересна и важна тема!), която тя е подготвила за печат в издателство ИЗТОК-ЗАПАД. До този момент, разбира се, също нямам реакция от Ваша страна на тази твърде полезна инициатива.

В завършек искам да кажа следното: г-жо Анастасова, Вашите опити да ме унизите, да ме изкарате най-некадърен и недобросъвестен преподава-тел, да подготвите с набирането на най-разнообразни компромати моето уволнение и изгонване от гимназията, които Вие провеждате с настървение вече цяла година, са на път да се провалят изцяло. Но да оставим това, те изначално са крайно порочни. Забележете нещо просто, което Вие, явно, не доосъзнавате: оценката на професионалната компетентност на преподавате-лите не е от прерогативите на директора, т.е. това дали са те са годни или негодни да преподават, няма как Вие като директор да го решавате! Моята годност да бъде преподавател е гарантирана от дипломата ми, която е изда-дена от престижен университет със световна слава – Санкт-Петербургския. Вие лично не можете да промените нищо. Напразни са всички усилия в тази посока. Аз отдавна съм се доказал в средите на философската общност какво мога, моите достижения са в тази посока не могат да бъдат игнорирани.

Вие обаче се опитахте да направите нещо недопустимо: използвахте ученици с оглед да събирате „компрометиращ материал” против преподавате-ля им! Сега, явно Ви се видя недостатъчно да използвате само ученици, ре-шихте да използвате и колеги, което е вече съвсем скандално! Моля Ви, опи-тайте се да осъзнаете какво правите; допускате ужасни гафове и грешки, така не се правят тия работи! Моля Ви, спрете се, тъй като капак на всичко има и някакви нравствени принципи, които, ако се игнорират, водят до крайно неже-

164

лателни резултати! Крайно съм обезпокоен от случващото се, това, че се опитахте мен да превърнете в изкупителна жертва, че ми сторихте много зло, че ме подложихте на недопустим тормоз, подкопал дори здравето ми, е твър-де грозно, но то не е най-важното; има и по-важни неща от това.

А най-важното е, че училището, в което заедно работим, няма начин да не пострада от една такава крайно волунтаристична политика, която си позволявате. Ето къде е проблемът. Ето и едно от най-сериозните ми основа-ния на моята борба: интересите на учениците и на училището са водещите, са неоспорим приоритет както за нас, учителите, така и за особено за Вас, дирек-торът. Вместо да се опитате да се сработим, Вие поведохте война с кой ли не, а най-вече с мен, явно защото си позволявам да критикувам, т.е. да се полз-вам от едно от предимствата на демокрацията. Времената сега са други, ува-жаема госпожо Директор, тъй че едва ли ще можете да постигнете онова, което си мислите, че следва да правите.

Аз съм Ви го казвал в очи, ето, сега го повтарям: най-главния проб-лем, който се очерта в изминалите две години Ваше директорстване, е в коре-на сгрешеният Ви подход. Работите с хора, с човешки същества, ерго, следва да се отнасяте към тях човешки – това е най-главното, което следва да осъзнаете, в противен случай неминуемо ще се провалите като директор! Казвам Ви го най-отговорно, понеже съм силно обезпокоен от случ-ващото се в нашето училище в последните две години. Не бюрократично следва да се отнасяте към нас, а човешки, разликата е огромна, чак до небе-сата. Вие обаче заложихте на командно-директивния, авторитарен и бюрокра-тичен подход, игнорирахте предимствата на демократичния, либерален и хуманен подход, което води до невероятни ексцесии в общоучилищния живот.

Аз и по тия теми ще се изкажа скоро в своя семинар. Но първом ги казвам Вам, с крехката надежда да осъзнаете, че така работите няма да про-вървят. Ето, дори и в най-прости неща, като правенето на учебното разписа-ние, налагането на „класна система” и пр. Вие постъпвате крайно недемокра-тично и нерационално, което води до безчет противоречия, рефлектиращи в крайна сметка до интересите на учениците. А техният коренен интерес е ал-фата и омегата на едно училище. Ние сме, простете че Ви напомням, едно културно и образователно учреждение, не нещо друго, най-малкото пък казар-ма…

Пиша този доклад с болка в ранната утрин на понеделник, в началото на новата учебна седмица. Отново решавам да не публикувам доклада си в своя блог, понеже наистина нещата са крайно комплицирани. Имам, повтарям, крехката надежда, че Вашата диалогичност благодарение на тия мои докла-ди ще бъде провокирана и насърчена, от което ще спечелите Вие като ръко-водител – а и училището като цяло. От Вас обаче зависи всичко. Във Вашите ръце е всичко. И цялата отговорност, разбира се, е Ваша. Аз само предлагам, Вие решавайте.

165

Работата на един добър ръководител е не да воюва с персонала и с отделни личностно по-изявени негови членове, не постоянно да дразни и обижда екипа, с който работи, не да настройва едни негови членове срещу други, а да съумее да мобилизира целия творчески потенциал на фирмата с оглед бляскавото изпълнение на нейните съществени задачи. Този е пътят. Противното доникъде не води. Историята, практиката, отдавна са доказали тия така прости аксиоми.

Желая Ви много здраве и успехи в нелеката Ви работа!

21 януари 2013 г. ПЛОВДИВ С уважение: П.П. От мои предишни доклади съм поставил важни въпроси и предложения, на които до този момент не само че не сте дали ход, но и, предполагам, сте ги игнорирала. Моля Ви, погледнете, има няколко особено важни проблеми в моите доклади – примерно поставените в моето Обръщение към училищната общност – които е добре да не бъдат замитани под килима, а да им се отдаде все пак длъжното, примерно, да бъдат подложени на обсъждане в Педагоги-чески съвет. От което ще спечели училището, понеже ситуацията наистина е твърде сложна. И се налагат спешни мерки за нормализирането на отношени-ята. Благодаря Ви за вниманието!

166

Добавка: безнадеждното безкрайно дисциплиниране в училище ● Акцентът върху дисциплината игнорира истинския проблем: никога няма да можем да накараме учениците да спазват реда, ако постоянно ги при-нуждаваме да правят неща, които не им носят удовлетворение! — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината" ● Главната причина за "проблемите с дисциплината" в училищата е фак-тът, … че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се движат и стоят по един и същи начин, да симулират минимален интелектуален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбеж-но проявяващите се отклонения от нормата. — Джон Дюи, из "Демокрация и образование" ● … Имам големи резерви към самата дума "дисциплина" - вероятно поради близостта й с "робство". — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината" ● Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е почти винаги следната: децата да съблюдават изискванията на възрастните. — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината"

167

Дисциплината в училище

август 24, 2012

Дисциплина или контрол!?

Термините “дисциплина” и “контрол” често се използват като взаимно

заменяеми, като определено се предпочита първия – дисциплина (Wragg, 1992; 1993, 1994; Fontana, 1994; Marland, 1993 ). Но тези термини не са заме-ними. Ние можем да говорим за загуба на контрол над автомобил, но не мо-жем да кажем: “загуба на дисциплината на колата” или “дисциплиниране на механично устройство” (Wilson, J., 1975; Wilson, P.S., 1971; Slee, 1995). От това разграничение произлизат две различни концепции за това какво включва добрата дисциплина, т.е. две противоположни концепции за образователния ред. Първата е широко разпространена и почти повсеместно прилагана в класната стая. Тя се основава предимно на Контрола. Втората концепция е абсолютно различна от тази. При нея централно място има Дисциплината. Авторът показва, защо втората концепция е по-добра от първата. Също така показва защо тези две противоположни концепции не могат да бъдат съчетани в една, без да бъдат изменени по някакъв начин.

Концепции за Образователния Ред (Educational Order)

Ред чрез контрол (Order by

Control) Ред чрез Дисциплина (Order by Discipline)

Децата по дефиниция са необразовани. Основнацел на учителите е да “попра-вят това”.

Децата могат сами да разсъждават. Тази способност “превръща” живота им в разказ, който те конструират.

Изборите на децата могат да бъдат пренебрегва-ни по причини, известни само на учителите и на възрастни-те.

Детската свобода в “създаването на този разказ” е ненарушима. Този статус и първата детска общност, която възниква, когато хората си взаимодействат свободно и се уважават, е това на което децата трябва да бъдат научени.

Учебният план трябва да бъде “балансиран” и със-тавен от хора, които имат не-

Няма такова нещо като “баланс” в учебната програма и няма модели, които да ограничават логическата последователност

168

обходимите познания и които не е задължително да участ-ват в учебния процес.

на предметите и тяхната връзка с живота на детето. Тук целта е да се помогне на децата да се задълбочат и усъвършенстват в дей-ностите, с които те вече са ангажирани.

Редът трябва да бъде установен преди да е въз-можно каквото и да е било обучение.

Децата се занимават с дейности, които те са избрали или поне – одобрили. Следователно децата имат възможност и да отхвърлят инициативата на учителя. Учите-лят се държи като консултанта (съветник) на децата, а не като режисьор (директор) на детските дейности. Тук децата не трябва да променят своя избор, само за да отговорят на очакванията на обществото.

Учителите получават професионални указания не-посредствено от родителите или от по-големи общности.

Детето е непосредствен източник на професионални указания за учителя (като тези указания не изключват учителските на-пътствия за доброто на детето).

В идеалния случай у учениците се появява само-контрол. Това се разглежда като процес на интернализа-ция (възприемане) на конт-ролните процеси в системата.

Самодисциплината е проява на вътрешни ценности, а не на интернализа-ция. Това води до различна представа за автономност. “Новото допускане на грешка” на учащия се, а не рефлективните му спо-собности са сърцевината на собствената му личност, от която произтича автономността.

Въпреки че вътрешна-та мотивация на учениците е за предпочитане, външната мотивация – награди, изпитни резултати, състезания – е достатъчна за този подход. Именно външните ценности управляват системата.

Вътрешната мотивация – стремеж към вътрешни ценности – е необходима и достатъчна. Външните стимули (напр. пох-вала) никога няма да изместят вътрешната удовлетвореност, но тук те имат ролята на признание за реално постижение, идващо отвън.

Учебният ред “въз-тържествува” там където има

Учебният ред се осъществява на базата на

169

съвпадение на желанията на учителя и това което правят децата. Основна ценност тук е покорството (подчинение-то). Чрез манипулирането с различни външни стимули –награди и санкции, от учителя се очаква да запази властта си.

взаимно “вслушване” и следване (и на децата и на учителя) в изискванията на учебните практики. Учебният ред не може да бъде установен преди да започне учебния процес.

Критерият за успех е тази част от наученото, което може да бъде директно пре-писано на усилията на учите-ля.

Критерият за успех включва : наученото, развитие на способност за прио-ритетно следване на вътрешните ценности, поемане на отговорността за решението, кои ценности си заслужават да бъдат след-вани.

Разработил: Светлана Велкова ОЩЕ: Презентазии по темата „Дисциплина“

Политики за дисциплиниране

Управление на дисциплината

Създаване на система за управление на поведението в класната стая

170

„Митът за дисциплината“ – Алфи Кон

30 Ноември 2011 Кои са новите методи за дис-циплина?

Алфи Кон – известен препода-вател и автор на повече от десет книги на тема образова-ние, родителско и човешко поведение, разглежда въпроса за дисциплината в училище в своя бестселър „Митът за дис-циплината“ (ИК „Изток-Запад“). Целта на книгата е да предло-

жи някои алтернативи на традиционните цели и методи на дисциплината в училище като опровергае всеобщото схващане, че строгият ред, като тради-ционен подход към учението, е начинът да се възпитават подрастващите.

Строгият ред по време на учебния процес не винаги води до желани-те от учениците и техните родители резултати. Дисциплината (поне в общоп-риетия смисъл на думата) може да бъде сериозна пречка пред целите, които учителите поставят на нашите деца. Стилът на обучение от типа „слушай какво говори учителят“, „запомни тези факти“ и „всеки да си гледа в собствена-та тетрадка“ вече е остарял и се счита за погрешен. Целта на дисциплината почти винаги е децата да съблюдават изискванията на възрастните. Отговор-ността за установяване на контрол в класната стая обикновено се пада изцяло на учителя. Стремежът към контрол го принуждава да се концентрира върху поведението на учениците и да се стреми да го променя, когато го счита за неприемливо. За целта учителят възлага на учениците задължения, налага им правила и последствия. Този модел се основава на някои изключително нега-тивни убеждения за природата на децата.

Вместо да набеждава учениците за непоправими, или пък учителите за недостатъчно добри професионалисти, „Митът за дисциплината“ предлага по-съвременни алтернативи. Тези „нови методи за дисциплина“ са изпълнени с приказки за мотивация, отговорност, достойнство, сътрудничество и самоу-важение, които в голяма степен напомнят на стандартната едновремешна дисциплина. Целта на автора не е само да критикува статуквото, да тълкува и анализира, а да предложи рамка, която да помогне на учители и администра-тори да променят начина си на работа. „Митът за дисциплината“ предлага дългосрочни резултати, а не краткосрочни решения като инструменти за конт-рол. Книгата показва позитивен начин да се помогне на децата да станат доб-ри хора. Ето откъс от книгата:

171

… Преди няколко години реших да започна да наблюдавам как изк-

лючителните учители работят в клас. Когато по време на някое пътуване ми оставаше свободно време, издирвах местни преподаватели, за които се гово-реше, че правят интересни неща, и ги молех да присъствам в часовете им. Особено ме вълнуваше начинът, по който поддържаха дисциплината. Предпо-лагах, че от надарените практици ще науча повече за справянето с лошото поведение, отколкото от четене на книги. Както се оказа обаче, почти не можах да видя как тези учители правят чудеса с учениците, които създават пробле-ми, защото в техните часове децата като че никога не се държаха зле. Оче-видно все попадах на дни, в които цареше необикновена хармония или пък просто не оставах достатъчно дълго. Скоро обаче ми просветна, че това явле-ние не може да се отдаде просто на случайността. Тези класни стаи се харак-теризираха с хронично отсъствие на проблеми.

Дори в училищата, където дисциплината се налага чрез изпращане на учениците при директора, директорите са наясно, че някои учители почти никога не се нуждаят от подобна намеса. Защо? Сигурно е въпрос на късмет – всяка година спойката на класа, специфичните особености на групата и начи-нът, по който членовете си взаимодействат, са различни. Как така обаче всеки септември класовете-мечта се падат все на едни и същи учители?

Явно трябва да се замислим за самите учители, а не за класа, който им се е паднал. Те сякаш правят нещо, което намалява вероятността ученици-те им да изпитват желание или необходимост да безпокоят околните с пове-дението си. По време на посещенията си бях силно впечатлен не само от това, което учителите правеха и постигаха, а и от това, което те не правеха.

Те не съсредоточаваха усилията си върху поддържането на строга дисциплина. Това се дължеше отчасти на факта, че бяха заети с нещо по-добро и то осуетяваше появата на проблеми.

Имаше обаче и още една причина: дисциплината (поне в общоприе-тия смисъл на думата) бе сериозна пречка пред целите, които тези учители си поставяха. Беше ми необходимо известно време, за да стигна до този извод и да обясня защо. Именно това е целта на настоящата книга. Тя може не само да влезе в конфликт с убежденията ви, но и силно да ви разстрои. В нея пос-тавям пред мениджмънта на ученическия клас същото предизвикателство, което други книги са поставяли пред стария стил на обучение от типа „слушай какво говори учителя“, „запомни тези факти“, „попълни точките“ и „всеки да си гледа в собствената тетрадка“ (Иронията е, че въпреки острата критика, която отправят към традиционния подход към ученето, мнозина продължават да приемат по подразбиране начина, по който се гледа на учебната част.)

Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е поч-ти винаги следната: децата да съблюдават изискванията на възрастните. Приема се за даденост, че учителят носи отговорност да установи контрол в класната стая и да не го изпуска.

172

Стремежът към контрол го принуждава да се концентрира върху по-ведението на учениците и да се стреми да го променя, ако го счита за непри-емливо. За да постигне тази промяна, учителят обикновено прибягва до няка-къв външен стимул, т. е. определен вид награда или наказание.

Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху учениците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това става често – вината рядко се търси в подхода.

Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или пък учителите – за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Поглед-нете на какво приличат училищата!“ надигат вой критиците в областта на об-разованието. „Трябва да“... затегнем контрола – т. е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочаро-ваме от методите за мениджмънт на ученическия клас, толкова повече нарас-тва търсенето за такива методи.

Можете да бъдете сигурни, че книгата, която държите, няма да пред-ложи поредния метод за налагане на дисциплина, който да прилагаме ведно с вече съществуващите такива. Не мисля, че ни трябват още подобни методи – не и след като вече разполагаме със „Строга дисциплина“, „Последователно управление и дисциплина чрез сътрудничество“, „Дисциплината на XXI в“. и няколко метода, наречени „Позитивна дисциплина“, „Дисциплина с достойнст-во“, „Дисциплина с любов и логика“, както и подходи, които описват дисципли-ната като разумна, внимателна, ефективна, новаторска, израз на сътрудничес-тво или здрав разум, нестресираща и творческа (изредени по азбучен ред).

Някои от тези методи са изключително деспотични и подтикват учи-телите да създават строги правила и да принуждават децата да се съобразя-ват с тях. Най-доброто, което може да се каже в случая, е, че те поне са нед-вусмислени: човек знае точно какво ще го сполети. Това обаче не винаги важи за така наречените от мен „нови методи за дисциплина“. Те са изпълнени с приказки за мотивация, отговорност, достойнство, сътрудничество и самоува-жение. Вгледайте се внимателно в предписанията на книгите и видеоматериа-лите, които представят тези методи, и ще откриете изумителна прилика със стандартната едновремешна дисциплина.

Необходимостта от внимателен анализ на тези подходи и на нефор-малните практики за мениджмънт на ученическия клас, използвани от учители-те, е причината, поради която написах тази книга.

173

ЧАСТ III: ВЪЗПИТАНИЕТО

Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни – искате ли заедно да помислим по тия проблеми?

Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувствеността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много стра-шен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опи-там да ви обясня какво имам предвид.

Забелязали ли сте, че понякога говорите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той сякаш не може да откликне - и си стои безчувствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Орешарски, искат му толкова много хора оставката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили нас-реща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще увелича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат - и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмущението им да ги изведе на площада, на протеста. Това за какво ви говори? Че повечето хора у нас са си загубили способността да се

174

възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протес-тите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмущаваш, означава, че си се обезчувствил. Станал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпит-ват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всичко, с притъпени сетива, с "захиряла", с атрофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък.

Аз, знаете, имам проблеми на работата си, подложен съм на разни преследвания, на тормоз от страна на администрацията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща не са само лични, а имат обществен смисъл, тъй да се рече. Щото показват реалната ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впечатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред.

Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейсбук пък приятелите ми са 5000, това е максимално позволе-ното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реаги-раха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувстви-телност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василева, Бачо Колю, мой спътник по блог и основен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагира-ха, примерно, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с последни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловесно животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещи-на, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля.

В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско

175

предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да зареже цялата си работа, да пропътува половин Бълга-рия и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи такива неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението. Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се интересува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсо-лютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир – това пък за какво ви говори?!

Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъч-но са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положение-то, да усетят човешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, бълга-рите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази осно-ва обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе наци-ята ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувственост-та, неспособността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажираност, то води също до капсулиране и атомизиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древногръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древни-те гърци наричали "идиоти" ония, които не се интересували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в крайна сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти - и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още по-опасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай.

Има нещо, което може да се определи като изкривяване, като изв-ращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредитира. Ами ти къде беше

176

тогава, когато се излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да виниш – проблемът си е изцяло твой.

Става една персона (даже полът й няма да кажа, за да е пълно ин-когнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседание на учителския съвет и казва следното: "Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден вли-зам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учени-ците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упреците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произнесе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво.

Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подви-заваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учени-ците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реак-циите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия ученици, ето, видите ли, цял един час се наложило да изразя-ват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, откликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "въз-мутителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравствен, да, безчувствеността по-ражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувс-твие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотети-чен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тогава ти как ще се чувс-тваш, а?

Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подго-нен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случващото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че куче-тата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е ин-тересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и

177

да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш патетична реч за... "човешките права на хапещите бесни кучета", ето това теб те вълнува, предс-тавяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафора-та ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично – за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори художествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проблем, важен спо-ред мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реагирали така извратено, ще ме прощава-те, но човек затова има акъл, да мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие.

Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата мла-деж? Давате ли си сметка за това, а? Пък после се оплакваме всички в един глас, че младите били не знам си какви – ами какви да са щом вие, възпитате-лите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравствено-то развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава – имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че политиците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата аморална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпита-телите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят по-добни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човеч-но нравствено чувство е атрофирало, е извратено, което е и корен на нрав-ствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като кучета, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравни-ми с нищо, ний сме направо съвсем уникални.

Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия пробле-ми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проблеми. Тук, в тази сфера, в сферата на нравствената деграда-ция на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заро-вено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха донасита, явно тази е причина-та да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак след-празнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като

178

индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се по-сериозно да пого-ворим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата – щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли?

Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете - или се от-дайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му помогна с нещичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще ви-дим, то ще се разбере. Чао засега...

4 коментара:

Анонимен каза: по голяма глупост не бях чел скоро Анонимен каза: И в старите демокрации много хора със средни доходи студу-ват, защото не могат да си позволят отопление. Светът не е такъв, какъвто си го представя Ангел Грънчаров. Само при комунизма температурата през зима-та се регулираше чрез отваряне на прозореца, защото парното и тока струваха стотинки.

А атомизацията и безчувствеността също не са български феномен, моралният упадък съпътства потребителското общество, където хората са на път да се забавляват до смърт – шоуто трябва да продължи! Ангел Грънчаров трябва да проумее, че повечето феномени, които той смята за типично бъл-гарски и/или посткомунистически, в действителност са ОБЩОЧОВЕШКИ. А неговата конкретна житейска ситуация не е чак такова изключение по света, както му се струва. Има и други хора с проблеми и на Изток, и на Запад, и на Север, и на Юг.

Така например в прехвалената от него Америка никой никому не об-ръща никакво внимание, американците са съвсем сами с проблемите си и най-често ги решават с хапчета и психотерапия, но и дума да може да става за споделяне с приятели. Пред тях има само маска на веселост и самодоволство. Ангел Грънчаров каза: В някакъв смисъл сте напълно прав, че в описваните от мен явления има момент на "общочовешкост", това иначе и не може да бъде, щото ние сме хора, ние сме човеци, това, което нас нас се случва, прин-ципно е възможно да се случи на и всеки човек - в която и точка на земята да

179

се намира той. Но е напълно възможно тия същите проблеми, които в принци-пен план са възможни навсякъде по света, у нас, да речем, да са по-остри, да са по-болезнени, щото все пак, съгласете се, ние, българите, сме най-бедни (в Европейския съюз). Но това, че тия проблеми, които аз преживявам, е въз-можно да се случват и на много други хора по света, съгласете се, съвсем не води до това, че на мен, да речем, ми е по-лесно, по-малко ме боли и пр. На-дявам се, това поне го разбирате...

Никола каза: Към втория анонимен:

Виждам, че май си черпите информацията за Америка от съветски пропагандни книги от 60-те години. :) Най-вероятно изобщо не сте стъпвал там, нямате приятели американци и не познавате изобщо американския ман-талитет. Забравихте да напишете, че там също така "бият негрите".

Никола

180

Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейно-

то нравствено израждане, за деморализацията ѐ

Вчера написах текст по важни според мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проб-леми?. Никой, разбира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са приятни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни текстове, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образованието и възпита-нието на младите: Възпитанието (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за преподаването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна книга от моята поредица за съв-ременното състояние на образованието у нас.

Значи моят извод дотук е: отчайващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционал-ността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата

181

чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да за-дълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основателно. Безчувствеността поражда нравствена изроденост, а тази последната е сърцевина на бездушие-то. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обезчовечаване на много индивиди едновременно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханалията на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обез-личностени същества, които точно на това основание няма как да ценят лич-ностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен – или си се самолишил.

На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принуждаваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да същест-вуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро време също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страната ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца?

Това в основни линии ми е тезата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това ненадейно, сякаш съм получил някакво "прозрение"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя – не от вчера. Аз съм възпитател на младежта – една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно работата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проб-леми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цялата нация, голяма работа, че нация-та ни щяла да иде на поразия, та нали най-важното е ний да сме на власт?!

182

Най-страшното е, че т.н. възпитателски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да проме-ниш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: самите възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безро-потни оръдия. Те я обслужват без да имат особени скрупули, казахме, важното е да издържиш до пенсия. Всичко друго няма значение. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в такава една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как.

Той гледа да не излиза срещу течащите процеси, цялото му внима-ние е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението – това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хулигантстващите ученици – държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъдещите промени – подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимноизгодна сделка. На такива ученици, ако при-мерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да про-дължат с безобразията си. Той добре знае, че е глупаво да поведе безнадеж-дна битка за поставянето на тия отношения на нравствени основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото началството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемог-ва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тишината е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На празниците можем дори да ударим по един кючек – за да отпразнуваме идилията. Всичко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма!

Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситуация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш възпитател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недопустимо, давате ли си сметка какво означава това? Това именно е страшно. Възпитателите не само че са капитулирали от отговорност-та си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на амо-ралната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са станали проводници и крепители на разяждащия системата аморализъм. В едно културно и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитани-

183

ето на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъшна деморали-зация. Работи се за израждането й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го довършат "възпитателите". Прочее, и семейното възпитание у нас едва ли е на висота - като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родители "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как:

– Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв – за да не те удрят! Не бъди милостив – това е слабост! Нахалството води до прогрес – нахалствай здрава-та! Какво, култура ли? Никаква култура, никакво възпитание, бъди простак – за да те харесват всички! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка – и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Тряб-ва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благодарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно живот-но, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам.

Нещо такова изглежда е "възпитанието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и пандел-чици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигурно е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да погледнем истината право в очи-те. Да се лъжем няма смисъл. Истината е винаги целебна. Аз така мисля де, то не е задължително за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истината да е съвсем друга?! Няма, разби-ра се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали...

И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функ-ции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съ-вет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "благороден мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да сподели, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импрови-зирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиг-рава същия този "колега", да му се присмива подигравателно, и прочие, както

184

си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още по-разпространени. Няма никакво значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни подробности: същи-ната обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е трябвало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен сми-съл. Тоест да не противоречи на базисни принципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към самите устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това.

Моралът се крепи върху нещо много просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност - ако искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно правило" го има във всички световни рели-гии:

Не прави на другите онова, което не желаеш да ти направят... То-ва е цялата дхарма. Запомни го добре. (Махабхарата)

Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е ця-лата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд)

Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада)

Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб. (Конфуцианство)

Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит)

И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на моралния закон. Взех тия пре-делно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно правило от XXI век:

Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пре-чукат и теб... (По телевизионната серия "Семейство Сопрано")

А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази възмущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение?

185

Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нужното да ги възпре от дейст-вия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже защо не му е приятен. Примерно да каже следното:

– Добре, ученици, доколкото разбирам, много сте възмутени от пове-дението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие?

Ако такъв възпитател има добрината да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е пра-вилно и разумно:

– Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занима-вате с това?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неудобно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разго-вор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъс-твие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходящо. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) след-ва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънча-ров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте?

Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитате-лят, който не иска да дезертира от функцията и мисията си. Да, разбирам, че не е лека тази функция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в слу-чая аз съм "обсъжданата личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никакво, абсолютно никакво значение. Точка.

186

За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори сама-та уважаема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпрос-ната одиозна личност, да разговаря с ученици, и то именно в отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принципи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора - независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпитател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въпросната уважаема г-жа директорка си позволи да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведението, разбиранията, методите на преподаване и пр. на един преподавател, т.е. си позволи да им предложи да напишат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постижение". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един властник, на един администратор.

Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният админист-ратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал – а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи - ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образователно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състояние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или авангардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша най-прости и очевидно разбирае-ми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скан-дално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин?

Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се наложи тук да спра, за да не стане дългичко. Спирам, друг път ще продъл-жа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виждате, да провокирам разговор по тия проблеми. Това, че никой не ми обръща внимание, изобщо не

187

ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям покана към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях – както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, задължа-вал учениците си да мислят като него – и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него – като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Страшен човек бил той! Мръсник от класа, няма що!

Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменяват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разби-ра се, че аз явно не съм никакъв философ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрина-та да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение.

Та който от засегнатите по-горе иска нека да ми отговори по същест-во - веднага ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат мо-гат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбирания, това го отбягват – ох, как добре го отбягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и господа? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здрави! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!

188

Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо най-важно?

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Една млада учителка в началния курс (преподава в 3-ти клас) дойде в моя кабинет в Центъра за развитие на личността HUMANUS, като пожела консултация по проблем с дисциплината в нейния клас. Обсъдихме проблема, ситуацията наистина е сложна (има и усложняващи фактори, примерно ролята на директора, който, оказва се, се държи съвсем неадек-ватно не само от педагогична, но и от психологическа гледна точка), но аз за това ще пиша отделно. Като момент от нашия разговор учителката ме помоли да й помогна да развие в писмен вид нещо като "доклад" за пред родителска среща. И заедно с нея написахме ето това изложение, което може, предполагам, да помогне и на други учители:

Уважаеми родители!

189

Предлагам днес да обсъдим заедно един много важен въпрос, който не бива да бъде отлаган, както често изглежда сме склонни да правим. Защото това е наистина въпрос от първостепенна важност, по който трябва всеки път най-настойчиво да се разговаря.

Става дума за възпитанието на младите, на нашите деца, на учени-ците. Училището е преди всичко образователна институция, но от години е станало така, че възпитателния момент, именно засилената грижа за нравст-веното, за личностното израстване на младежта сякаш е оставено на по-заден план. Преди всичко се грижим за това децата ни да получават повече знания и умения, а за това доколко са възпитани, доколко са наставлявани в нормите на морала, доколко са добри, учтиви, доколко уважават по-възрастните, е оставено на по-заден план, а не бива да е така. Защото, както и да го поглед-нем, личността с нейните нравствени качества е най-първото и водещото. Понеже от това зависи всичко останало: какво от това че децата ни са знаещи, ако допуснем да ги направим лоши, зли, опорочени и невъзпитани?!

За решаването на тази най-важна задача родителите и учителите трябва в най-тясно взаимодействие и единодействие да си сътрудничат, и то не епизодично, а всекидневно. Не трябва да се проявява примиреност, вярно е, че тази област е твърде сложна и деликатна, а пък най-лошото е, че поняко-га става така, че взаимно си прехвърляме топката. Родителите явно, след като децата им ходят на училище, разчитат върху тяхното личностно и нравствено формиране да влияят преди всичко учителите. И това води до пренебрегване в много от случаите на техните основни задължения в тази насока. Вярно е, никой не отрича, че родителите си имат твърде много други грижи, но по никой начин не трябва да обръщат гръб на своята незаменима роля и функция по отношение на възпитанието на своите деца.

Учителите пък, които са обременени от провеждането на един тежък познавателен и образователен процес, понякога даже нямат физическата възможност да отделят повече време за борба и противодействие на отрица-телните явления, като недисциплинираност, проявление на неуважително отношение към по-възрастните, към самите учители, към образователната институция изобщо и особено пък във взаимоотношенията помежду им, имам предвид отношенията между самите ученици. А не бива така, т.е. всяка от двете страни – родители и учители – да разчита на другата и да пренебрегва собствените си задължения. Трябва да си подадем ръка и всекидневно да водим тежка битка срещу отрицателните прояви, да работим за нравственото възпитание на младите, на децата ни. Особено пък най-важно е какво става в този ранен етап, в началната училищна възраст, защото пропуснатото сега след време изобщо не може да се коригира или компенсира.

По тази причина предлагам сериозно да се замислим какво правим. Имам предвид и двете страни, и учителите, и родителите. Длъжни сме да разговаряме, да обменим мисли за това какво трябва да променим, какво сме

190

трябва да сторим, та работата ни по възпитанието и нравственото формиране на учениците да стане по-ефективна.

Аз искам да изразя една позиция, която според мен е най-естествена.

Просто трябва да уточним функциите и отговорностите. Не бива да си прех-върляме взаимно задължения и отговорности. Всяка от двете стани си има свои незаменими от никой друг отговорности, които съзнателно и упорито трябва да изпълнява. Работата на родителя е да упражнява всекидневен контрол върху поведението на своето дете в училище, на улицата, пък и в дома. Всяка некоректна проява на невъзпитаност, на лоша дисциплина в кла-са, на неизпълнение на разпорежданията на учителя, на неподобаващо отно-шение към съучениците от страна на вашето дете трябва да предизвика неза-бавна, строга и адекватна реакция от вас, родителите. Трябва да направите така, че вашите мерки да доведат до положителен ефект, а това ще стане ако осъществяваме всекидневна обратна връзка.

В това отношение трябва да почнем от най-простото: да се използва в пълна степен ролята на училищния бележник като посредник между учителя и родителя. В никакъв случай не трябва да се допуска учениците да си губят бележника, да го крият, да драскат по него и пр. Всеки ден родителят трябва да изисква да види бележника на своето дете и да провери какви вписвания по успеха и по дисциплината има в него. И съответно да вземе незабавни строги

191

мерки особено пък във връзка с непристойно или недисциплинирано поведе-ние на ученика.

Аз специално започвам оттук-нататък всеки ден да вписвам в бележ-ника ония прояви, които заслужават и родителска санкция или наказание. Искам да обърна вниманието ви върху това, че без наказание, без детето да разбере, че такива прояви са недопустими и че подлежат на незабавна строга реакция от страна на родителя, възпитателната ни работа неизбежно ще се провали или просто няма да има ефект. Ако се овладеят и използват в пълна степен възможностите на ученическия бележник като посредник между учите-ля и родителя, то ефект непременно ще има, но за това вие, родителите, трябва да положите известни усилия и грижи.

А именно да изисквате всекидневна проверка на бележника, да дър-жите той да бъде в наличност и изправност, да наказвате ученика ако си поз-волява да го крие и пр., да вземате възпитателни мерки ако в бележника има вписване за лоша дисциплина и некоректно поведението на ученика в учили-ще. Разбира се, няма да има всеки ден вписвания от моя страна, но контрол в тази насока от вас трябва да има всеки ден. Защото ако поглеждате бележни-ка само, както се казва, от дъжд на вятър, ефект никакъв няма да има.

192

Много често отделни ученици идват в училище без тетрадки, учебни-ци, химикали и пр. Това е обяснимо, те са деца, нямат нужните навици, и ето, че липсата на контрол от страна на родителя и в това отношение води до неблагоприятни резултати. Не може учителката да се грижи за тия неща, да носи и да раздава тетрадки и химикали на ония ученици, които са без пособия, да прави ксерокопия на уроците, когато даден ученик се е загубил учебна тетрадка или учебник. Затова апелирам в един период да упражнявате в тази насока всекидневен контрол, да проверявате дали има в чантата си всичко необходимо, та да се формират нужните навици в тази насока от ония учени-ци, които проявяват безхаберие и небрежност.

Учебната и възпитателната работа на учителя е изключително труд-на и деликатна. Той трябва да обръща внимание на много ученици, родителят обаче се грижи само за едно дете, на своето дете. Понякога става така, че проява на един ученик може да развали атмосферата за работа, за учебен процес на целия клас. А пък отделни прояви на недисциплинираност влияят отрицателно на всички останали, било като една част от учениците се повлия-ват отрицателно, било като добрите ученици биват ощетени, страдат и губят заради непристойно поведение на недисциплинираните съученици. Затова апелирам особено към родителите на Христо, Кирил, Ангел С., Ангел А. да обърнат внимание на децата си върху нещо основно, което такива недисцип-линирани ученици постоянно забравят или нарушават. А именно:

А.) На учителя ученикът дължи уважение за полаганите грижи; неу-важителното отношение на ученик спрямо учител трябва да бъде най-строго санкционирано не само от образователната институция, но особено от роди-теля;

Б.) Ученикът е длъжен да изпълнява незабавно и най-старателно всички разпореждания на учителя. Това е изискване на правилника, което обаче понякога не се спазва от недисциплинираните ученици. Наказанията в тази насока трябва да са такива, че ученикът в един, и то колкото се може по-ранен момент да разбере, че неизпълнение на разпореждания на учител води до най-строги санкции. Ролята на родителя тук също е много голяма, да не кажа решаваща. Не бива да се допуска родителите да се надяват само чрез наказания от страна на училището да се реши този проблем. Защото той е проблем на възпитание и дисциплина, а по никой начин родителят не бива да се отказва, да дезертира от своята отговорност в тази насока.

В.) Ако не се реагира единно, твърдо и упорито от страна на родите-ли и учители, ако не се прояви нетърпимост срещу отрицателните явления и пропуските във възпитанието, това ще доведе до засилване на нравствения упадък в страната, което е крайно опасно.

Разбира се, може още много неща да се кажат, аз се постарах да щрихирам главното, най-важното. Много ме интересува вашата реакция. Трябва да се осъзнае, че родителят не може да делегира своята възпитателна роля на училището, да смята, че той е освободен от отговорности в тази насо-

193

ка щом като детето му ходи на училище. С право ние, учителите, очакваме от родителите всекидневни грижи и контрол върху поведението на техните деца в училище, на улицата и в дома. От моя страна правя всичко необходимо за да се решат назрелите въпроси на възпитанието, но в тази насока усилията ми трябва да бъдат подкрепени от вас, родителите.

Ако си взаимодействаме, ако сме единни, само тогава ще постиг-нем успех. А сме длъжни да успеем, понеже залогът е прекалено голям: бъдещето на нашите деца. А и бъдещето на България. Трябва като об-щество да не дезертираме от високата си мисия и от отговорността си за бъдещето на родината. А тъкмо младите са бъдещето на нашата Бъл-гария.

194

За ефективното нравствено въздействие върху душите на млади-те

събота, 8 декември 2012 г.

Искам днес да поставя един такъв проблем: за ефективността на т.н. "нравствена проповед" по специално в училище, но и изобщо, сиреч, в цялост-ното нравствено възпитание на младите. Щото освен учители да наставляват нравствено младите, това могат и трябва да го правят – и го правят все пак някак – и техните родители, пък дори и, да речем, приятелите, по-близките хора. Нормално е като видиш, че някой пропада в нравствено отношение, да се опиташ някак да подкрепиш духа му с "нравствена проповед". И ето, тогава възниква въпросът: коя нравствена проповед би имала подобаващия, очаква-ния ефект, каква трябва да бъде проповедта, та все пак с нещичко да повлияе, и то в положителна насока? Какви грешки допускаме в това отношение, та става общо взето така, че нравствените ни проповеди са съвсем неефективни, а често ефектът им е бумерангов, т.е. постигаме точно обратното на очаквано-то. Ето по тия немаловажни, по моето виждане, въпроси, ми се ще да пораз-съждавам в тази съботна утрин, когато сякаш съм малко по-свободен – или поне имам малко повече време.

195

Ще каже някой: защо употребяваш тоя израз "нравствена проповед"? Няма ли по-подходящ израз или термин? Примерно "наставление". Или нещо друго. Щото проповедите са нещо, което го правят проповедниците, сиреч, духовните лица, пасторите, свещениците. Да, така е, проповеди би следвало да изнасят преди всичко хора, на които това им е работата, именно духовните лица. Всъщност, и философите са в някакъв смисъл духовни лица, щото фи-лософията е не по-малко духовна дейност от религията – и е сравнима и с изкуството по духовност. Затуй употребих термина "проповед", учителите пък, когато се захванат с "четене на морал" на своите възпитаници, пак, така или иначе, изнасят нещо като проповед, ала, за жалост трябва да признаем, в повечето случаи това го правят съвсем аматьорски, допускайки непростими грешки; а се иска едно такова твърде фино по същината си духовно въздейст-вие, за да е що-годе ефективно, да спазва някакви изисквания, които могат да се усвоят, да се научат.

Аз дори съм забелязал, че у нас даже тия, на които това нещо, да из-насят нравствени проповеди, им е работата, именно свещениците, особено православните, не умеят в повечето случаи да го правят както трябва, пропо-ведите им са скучни, прекалено дидактични, разсъдъчни, не могат да овладеят душата и сърцето, приказват общи приказки, баналности, изтъркани клишета и прочие, т.е.говорят не като умели, опитни проповедници, а също говорят като аматьори. Явно и в нашите духовни училища, в нашите духовни академии (теологичните факултети), образованието е станало така позитивистично, че тия хора не усвояват и най-елементарни правила и умения за изнасяне на една ефективна, въздействаща, трогваща сърцето духовна проповед или наставление. Рядкост е в наше време човек да срещне умел, добър нравствен проповедник, на мен ми се е случвало да чуя такива проповеди в някои от богослуженията на протестантските деноминации у нас, там се срещат по-често добри проповедници, но в православната ни църква положението със смислената и ефективна проповед е направо плачевно; стигнало се е дотам, че в нашата традиционна църква духовните лица се интересуват от всичко друго, но само не от своята специфична духовна дейност, сред която пропо-ведта е нещо най-важно и основно, дори водещо; повечето от тях сякаш са по-скоро добри бизнесмени, мафиоти, печалбари и прочие, но духовници и ду-ховни наставници, за жалост, не са.

Щом като положението е такова даже и в сферата на ония дейци, къ-дето нравствената проповед, така да се каже, им е работата, представете си тогава какво е положението в една такава сфера като образованието, където се смята, според господстващия канон, че там не възпитанието и личностното изграждане трябва да е водещото, а водещото е в се пак "добиването на зна-ния". Нашите учители (с нищожни изключения) са крайно неопитни, неумели нравствени наставници и проповедници, допускат непростими грешки, говорят така, че проповедите им не могат да трогнат сърцата на младите, да докоснат съответните струни в тия сърца, в душите им и прочие. Говори се крайно ди-

196

дактично, грубо наставнически, излагат се някакви банални, сухи, досадни "разсъдъчни аргументи", апелира се най-вече до разсъдъка, но не и до сърце-то, не и до цялата душа. Поради което ефектът често пъти е нулев, да не кажа негативен; при такива проповеди изобщо е по-добре на младите нищо да не им се проповядва, щото като им проповядваме по този начин, първо, се изла-гаме, а, на второ място, губим доверието им, губим възможността за по-нататъшни духовни въздействия върху техните души, съзнания, сърца. Това означава, че един вид подобни проповедници, тъй да се рече, вместо да ста-нат майстори в тоя така фин занаят за ваятелство на човешките души, все едно сами си отрязват ръцете поради неумелото боравене с "техниката", т.е. стават същински инвалиди в това отношение, а какви ли "произведения" по-нататък можем да очакваме от старанията на подобни инвалиди без ръце?

Ситуацията е сложна и изисква внимателно осмисляне; забелязал съм обаче, че точно в тия случаи, в които се налага най-внимателно и стара-телно вникване и осмисляне, точно там ние проявяваме най-голямо, непрос-тимо направо безхаберие; даже някои такива наши "проповедници" си живеят с фалшивото усещане, че са много добри в туй отношение, именно в своите проповеди, продължават да си бълват баналностите, тъпизмите, идиотизмите, станали са за посмешище пред младите, ала не го усещат изобщо, или ако го усещат, винят за това "лошата, пропадналата, не интересуващата се от нищо младеж", а не виждат своята вина, своя дял във отговорността да се стигне до това положение. У нас се шири един ужасен нихилизъм спрямо духовното и нравственото в частност, бездуховността е в своята стихия и апогей, положе-нието е направо трагично, а вижте как говорят даже нашите "най-видни лиде-ри", вижте как те нас, народа, ни "наставляват", вземете едни такива трагико-мични примери като Боко, Гоце и прочие, вижте какво гнусно, отвратително е направо нивото пък на т.н. "политическа проповед", щото когато един партиен агитатор ни говори така мазно-мазно, опитвайки се да ни подкупи, той всъщ-ност пак се мъчи да ни прави някаква проповед, вярно, политическа, но имаща и своите нравствени компоненти. И когато мошеник от класа, какъвто е Боко или Янето, примерно, почне да ни проповядва от "синия екран" предимствата на честността и на добродетелта, то кажете ми тогава, не се ли налага на нормалния човек да вземе да си счупи телевизора като запрати по него някоя чаша?! Само давам пример за това колко е важен проблемът, който се мъча тук да поставя, колко той е всеобхватен, понеже, знайно е, нравствен компо-нент има всяко едно нещо, което касае нашия живот, нашето съществуване и нашите отношения. Той касае нашата човечност, а ние трябва да сме човеци във всичко, което правим. Явно обаче сме се обезчовечили или твърдо сме поели курс към обезчовечаване, щом така правим, щом се държим по този начин, щом пренебрегваме толкова съдбовни за живота ни нища, предвари-телно оценявайки ги за „интелигентско лиготене” на суетни индивиди като тоя досадник Грънчаров, дето и тая сутрин си позволява да ни нарушава летарги-ята, да смущава душевния ни покой.

197

Е, аз съм философ и това ми е работата: да смущавам, да дразня, да поставям неудобни въпроси. Ето, моята теза е тази: нашите учители в мнозин-ството си са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Също така тезата ми включва и този момент: нашите родители в мнозинството си, имам опасения, също така са крайно лоши, неумели, неопит-ни нравствени проповедници и наставници. Даже имам чувството, че родите-лите са още по-лоши, още по-неумели и още по-неопитни наставници и пропо-ведници от учителите. Даже дръзвам да обобщя: всички ние, абсолютно всич-ки, сме крайно много подценили тоя момент в живота ни, нравствения, психо-логическия, духовния, директно свързан с нашата човечност, който пък, както виждаме, е сърцевина на това, което наричаме „възпитание”, нравствено наставление, назидание или проповед. В резултат всички с удивление конста-тираме, че човешкият „матрьял” в отечеството ни е крайно лош, нали така констатираме всички? Е, аз пък ви казвам една от причините този матрьял да е толкова лош и тя е: че сме много лоши нравствени наставници и проповед-ници, и то не само учителите сме толкова лоши нравствени наставници и проповедници, но и всички ние сме толкова лоши такива, понеже сме занема-рили или подценили тая така фина и по същество духовна дейност, каквото е смислената, въздействащата, ефективната нравствена проповед. Хората се възпитават по един-единствен начин: чрез думи, чрез говорене, говорене и пак говорене. Чрез убеждаване, убеждаване и пак убеждаване. Няма друг начин нещо смислено да се постигне в тази сфера; словото е главното оръжие тука. А ние не владеем това оръжие. Никой не се вслушва в безпокойствата и съве-тите на тия, които владеят това оръжие, именно философите и донейде пое-тите. За различията между философското и поетичното боравене с оръжието на словото си заслужава да се мисли отделно, ето, попадам на този проблем и дано някога намеря време да пиша и за него. У нас обаче най-лошото е това, че всеки си е втълпил, че е много добър в това отношение, именно боравенето със словото, с думите. А то не е така. Това фалшиво самочувствие-самомнение е твърде коварно. И на това основание правим много грешки и си оставаме в плен на илюзиите.

Ето това фалшиво самочувствие-самомнение трябва да се подкопае и разклати. А после да се опитаме да осмислим каква трябва да бъде наисти-на ефективната, смислената, въздействащата, пълноценната нравствена проповед – или морално наставление. Аз тук само поставям проблема. Не смятам, че имам разковничето, въпреки че много мога да спомогна за решава-нето му. Имам още много какво да кажа и да напиша по този проблем. Все пак много години се занимавам точно с това: да упражнявам едно духовно въз-действие върху душите на младите, каквото е философското, което пък има за своя сърцевина тъкмо интересуващото ни нравствено въздействие, наставле-нието и проповедта. Много съм търсил в тази посока, много неща съм правил, какво ли не съм опитвал за да надмогна безсилието си в ония така сложни нравствени ситуации, в които битието ми на български учител-философ ме е

198

поставяло. Благодатна обаче е моята „професия”, щото ако не бях така пряко въвлечен в тия години в шемета на живия живот, какъвто е училищния, ако бях спокойно предъвкващ някакви банални истини от "последна инстанция" акаде-мичен учен, то най-вероятно нищо особено и нямаше да постигна. Но мъдрият Бог си знае работата, прати ме там, където мога най-много да постигна, къде-то е най-тежко, където изпитанието ми ще бъде най-сериозно: в училището. Много съм благодарен, че имах тая съдба, че ми беше спестена другата: да бъда самодоволен, високомерен академичен учен, отдаден на „светлите мис-ли” на "истините от последна инстанция"; животът, в който бях потопен в тия години, ми даде много, прекалено. Е, и много ми отне. Предимно загубих здра-вето си, щото съвсем не е лек тоя живот, на моменти има характера на същин-ски кошмар или ад, но въпреки всичко, като сложа чертата, аз много и придо-бих, за което съм благодарен, освен на Бог, и на младите, с които общувам всекидневно ето, вече цели 30 години. Имам чувството, че не аз тях толкова научих на нещо, въпреки че съм се старал, но по-скоро те мен научиха. За това именно съм им благодарен.

Както и да е. Трябва и в тая област, нравственото наставничество и проповедта да не робуваме на стари догми и стереотипи, както, за жалост, продължаваме да правим. И тук се иска да сме модерни, съвременни, да се опитваме да се настроим според новия, съвременен, модерен дух на младите, с които имаме благодатния шанс да общуваме, да сме в контакт всеки ден. Младите са носители на едно ново, в корена си променено светоусещане или на един нов мироглед, на една нова, различна душевност и дори специфична личностност. Ние, "възпитателите", нямаме правото да си бъдем все същите, длъжни сме да се променяме. Иначе самият живот ще ни изхвърли, ще ни направи непотребни. Трябва да намерим път към душите на младите, трябва да съборим без съжаления стените между нас. Към това аз си позволявам да призова. Тук е разковничето. Трябва да поставим общуването си с тях върху съвършено нови начала. Иначе, по старому, вече съвсем не върви. Излагаме се безкрайно ако продължаваме да си бъдем толкова неадекватни спрямо изменилите се обстоятелства на живота. Примерно, като си позволяваме лукса да проповядваме така, както това се е правило преди 50 или 100 години. А ние, простете, точно това правим. Което е крайно глупаво. Така не се правят нещата. Понеже нищо смислено не може да се постигне.

Спирам дотук. Опитах се само да ви въведа в проблема, не и да го реша. Призовавам заедно да осмислим ситуацията, в която се намираме. Носим огромна отговорност. Ние, учителите, възпитавайки така неумело свои-те ученици, всъщност възпитаваме утрешните неумели във възпитанието на своите собствени деца родители – давате ли си сметка какви страшни пора-жения нанасяме ако си позволим да си вършим работата некачествено, де-фектно, сбъркано? Нашите днешни ученици ще бъдат не само утрешните родители на своите деца, те ще бъдат и утрешните ни управници, ще бъдат цялостният човешки "матрьял", който ще движи живота в нашето свидно оте-

199

чество. Ние затова нямаме право на грешки, отговорността ни е огромна, направо съдбовна. Никакво лекомислие нямаме право да проявяваме. Длъжни сме да станем на всяка цена умели, добри, опитни, ефективни нравствени наставници и проповедници на нашите ученици. Длъжни сме да ги подпомог-нем в това най-голямо жизнено дело: да станат пълноценни и достойни лич-ности, справящи се с предизвикателствата на съвременния нелек и толкова динамичен живот. С правенето на ефективни проповеди ние всъщност „бърни-каме” в светая светих на душите им: там, където е съкровищницата на тяхната душа и сърце, там, където е техният дух, където са техните ценности, убежде-ния, вярвания. Там не може да се бърка току-така, там „механизмът” е по-фин от часовниковия даже. С неподходящи сечива и инструменти там не бива да се пипа и бърка - понеже вместо да се поправя, може да се руши, да се обърк-ва, да се разваля. Давате ли сметка сега за какво изобщо става дума? Да се надяваме.

Аз тия дни, живот и здраве да е само, ще се постарая да започна ре-ализацията на една своя отколешна идея: да започна да правя видеозаписи на мои нравствени беседи, в които да се опитам на дело да покажа кои са прин-ципите, които според мен трябва да се спазват, та една проповед да бъде съвсем качествена, добра, ефективна, смислена. Предизвикателството за мен е голямо и точно затова с още по-голямо желание ще се хвърля в него. Само дано някакви житейски проблеми не съсипят доброто ми намерение – и наст-роението, което ми е потребно, за да изпълня замисленото. Защото мен, за жалост, животът съвсем не ме щади. Ето, други хора спокойно си пишат книги-те, това е, да речем, тяхната основна работа или занимание, а аз, първо, за да съществувам някак и за да си изпълня призванието, работя като вол в какви ли не сфери: учителство, писане, издателска дейност, какво ли не още. И ето, здравето ми не издържа вече хептен. Но не се оплаквам, казах това: благода-рен съм на съдбата си. Ще си дърпам оралото докато мога, докато имам сили. Нивата ми обаче е благодатна. Затуй и изобщо не се оплаквам. Старая се да бъда един добър, работлив вол. Независимо от това какво си мислят околните за мен. По-точно казано: изобщо не ми пука какво си мислят околните за мен… изобщо, ама наистина изобщо не ми пука…

Хубав и приятен уикенд ви желая! И ако поне малко от свободното си време употребите за размисъл върху „безсмислиците”, с които си позволих да ви занимая тази сутрин, смятам, че ще останете доволни. Темата е благодат-на. Всички ние сме родители най-малкото. Или ще бъдем такива. Някои от нас пък са нравствени наставници – било като учители, било като шефове, като мениджъри, било като какви ли не. Няма жизнена дейност, в която този нравс-твен момент да не присъства. Тъй че, да се надяваме, темата, която поставих, може да ангажира повече хора. И затова очаквам една хубава дискусия.

Аз все пак съм оптимист в това отношение. Нищо че знам, от опит съм го разбрал: колкото по-важна тема поставя, толкова по-малко хора изоб-що се вълнуват от нея. По най-важните теми, които съм поставял, сякаш никой

200

не се е вълнувал – и никой не е коментирал. Това за мен е критерий вече за значима и незначителна тема: колкото темата е по-незначителна, толкова повече хора се вълнуват, обсъждат и спорят. А мълчанието, с което се посре-щат истински значимите теми, за мен е сигурен критерий за тази значимост. Да видим дали ще дочакам деня, в който тази моя горчива констатация все пак ще бъде опровергана…

201

Как да помогнем на младите да станат по-добри?

неделя, 9 декември 2012 г.

Налага се да продължа разсъжденията си по подетата тема, която формулирах така: За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите или, другояче казано, темата за това как би следвало да настав-ляваме младите, да им проповядваме някакви нравствени добродетели, обаче така, че нашите думи да има ефект; а също и проблема за това от какви греш-ки трябва да се предпазваме, грешки, които отрязват пътищата ни за проник-ване в душите и сърцата на младите; необходимо е да изнасяме своите "нрав-ствени проповеди" така, че младите да се трогнат и замислят, да се развълну-ват, да се настроят за подобни разговори, следва да придобием някак умение-то да докосваме някакви най-фини струни в душите и сърцата им, без което нашите проповеди ще си останат все така досадни, неефективни, бих казал даже тъпи.

Аз имам цяла една книга по тия въпроси, която се използва и като помагало в обучението по етика в гимназиите; нейното заглавие е Етика на достойнството, а подзаглавието й е Изкуството да се живее (прочее, кое именно е заглавието и кое – подзаглавието е спорно, щото с пълно право и

202

двете стават за равностойни заглавия). Вече повече от 10 години изминаха от отпечатването на тази книга, а и преди това аз години наред съм работил по нея, нищо че тя е била само в ръкопис, който съм допълвал много време. В тази моя книга съм приложил един подход, който според мен е значително по-ефективен в сравнение с така разпространената и съвсем неефективна стан-дартна, обичайна нравствена проповед, която възпитателите, които не са положили достатъчно усилия да вникнат в същината на проблема, си позволя-ват без замисляне да практикуват. Тук ми се ще да представя чистата форма на този нов и по-различен подход, като с поставянето на самия проблем се надявам да се провокира една дискусия, в която вече да се изявят всички по-значими и при това по-конкретни моменти на проблема.

Има няколко опорни точки на моя подход, които искам да изявя в длъжната последователност и във взаимната им връзка. Ще опитам да го направя аналитично ето в този ред:

1.) Младият човек, когото назидават, или комуто обясняват какво е

лошо и какво е добро, другояче казано, на когото проповядват някакви нравст-вени ценности, в никакъв случай не трябва да бъде превръщан в обект на тия въздействия, напротив, той трябва да бъде признат за активен и дори за равностоен субект.

Това означава, че възпитателят трябва да го възприема като парт-

ньор в търсенето на някакви значими истини, а не да му дава тия истини в готов и неподлежащ на обсъждане вид. Ако младият човек бъде изначално елиминиран от участие в търсенето на истината, това означава, че натрапени-те му отвън истини никога няма да станат негови; толкова е просто това, нима още някой не го съзнава?! Възпитателят, игнориращ участието на възпи-тавания, се опитва да му натрапва някакви свои убеждения, младият човек го слуша с недоволно навъсени вежди и вътрешно се бунтува от унижението, на което го подлагат – така не бива да се проповядва, щото всичко е поставено на изцяло погрешна основа. И ефектът е нулев, нещо повече, негативен. За да проясня какво имам предвид, ще си позволя да дам един пример; вместо на критикувания младеж да кажете строго „Това не е така, ти постъпи лошо и пр.”, би могло всичко да бъде поставено на коренно различна основа ето по този толкова лек начин: „Ти как възприемаш постъпката си? Смяташ ли, че постъпи добре?”. Поставяйки нещата на тази различна основа, отправяйки покана за диалог, работите вече има надежда да потръгнат. Следователно сме длъжни да приемем и това изискване:

2.)Лошата назидателност се избягва, на нея й се подрязват корените

още с изначалната настройка към равнопоставено участие и също така към диалогично отношение, при което в сътрудничество и то най-ефективно

203

може да се търсят ония истини, които вече могат да имат значение за възпи-тавания.

Възпитаваният би следвало да бъде възприеман като личност – с

това е казано всичко. Като суверенна, автономна, заслужаваща уважение личност, сиреч, за свободна личност – тук е алфата и омегата на ефективната нравствена проповед. Свободната личност има правото на грешки, на ориги-налност, на индивидуалност, на раз-личност. Никой няма право да й се меси и вместо нея да решава, камо ли пък да й натрапва това или онова, напротив, всичко трябва да става благодарение на началното уважение и признаване на нейния суверенитет върху собствения живот, върху собствените разбирания и убеждения. Следователно, ако отношенията бъдат поставени на тази основа, тогава именно вече нравствените проповеди няма как да бъдат възприемани като скучни и досадни, щото ако някой дръзне да ги възприеме като такива, това означава, че самия себе си възприема за скучен: нали ти участваш ак-тивно в случващото се, то не ти харесва, не ти е приятно, ами сам направи нещо, та да стане интересно и приятно! Лошата дидактичност и назидател-ност, крайно разсъдъчната и затова толкова досадна обяснителност, която се шири необезпокоявана из нашите класни стаи и училища, има за свой корен деперсонализираността на цялостните отношения в сферата на образование-то, в което сякаш не общуват суверенни човешки същества, а някакви разсъ-дъчни, някакви разсъдливи зомбита. Това означава, че в този род стерилни и абстрактни отношения биват игнорирани всички ония душевни сили, които именно придават човечността в отношенията ни: емоциите, волевите импулси, целостта на личностността, творческия полет на фантазията, суверенността на свободния, всичко избиращ и всичко сам решаващ Аз, кипежът на безсъз-нателното, който при младите е така интензивен, направо неудържим – как при това положение можем да очакваме, че младите ще се държат като благовъз-питани старци?! Глупаво е да очакваме това, нали?

3.)Ако искаме личностното да излезе на преден план, то това означа-

ва, че върху основата на цялостната, ненакърнена душевност на младия човек възпитателят трябва да постави пълната отговорност за поведението и жизнените му прояви; другояче казано, възпитателят в никакъв случай не трябва да допуска да се меси по груб, външен, назидателен начин в „светая светих” на личностното, в неговите свещени духовни опори, в сърдечността (интимността) на убежденията и вярванията му и пр.

По-просто казано, добрият нравствен проповедник никога не си поз-

волява да каже: „Това е така, ти трябва да мислиш ето как, това и това е пра-вилно, а това – не е!”. Така изобщо не се казва. Първо, ако искаш да кажеш нещо подобно, по-добре го кажи ето как: „Аз смятам, че това е така, на мен ми се струва, че ти би следвало сам да преосмислиш еди-какво си, според мен

204

това е така, онова пък не е както следва да бъде, а ти как мислиш, ти как възп-риемаш нещата?”. Тази, чини ми се, е идеалната схема на ефективното нравс-твено общуване и взаимодействие. Общувайки по този начин, добрият възпи-тател поставя върху крехките рамене на възпитавания цялата отговорност за собственото му поведение; оттук всичко следва да тръгне, ако всичко не бъде поставено на тази здрава основа, то си остава нестабилно и във всеки момент ще рухне. Даже когато някой млад човек сериозно се е провинил, вместо упре-ци, вместо да му се „караме”, би следвало да бъдем изключително деликатни, опитвайки се да му отправяме забележки, защото тогава ние всъщност си позволяваме да „ровим” в една душевна рана; принципът е: винаги говори от свое име и то за своите си впечатления и оценки, които не натрапвай на никой друг! В такъв случай добрият възпитател би следвало да каже: „На мен ми е болно, че така ме разочарова, признавам си, не съм очаквал от теб да сториш това нещо!”. Значително по-въздействащо е по този начин да се поставят нещата, отколкото да го кориш, да го мъмриш с вдигнат показалец и с пяна на устата, както обикновено правят усърдните наши възпитатели, държащи да му обяснят колко е „лош”, „неправилно мислещ” и прочие.

4.)У нас, в нашата дидактика и педагогика сякаш съвсем не се обръ-ща длъжното внимание на толкова фините взаимодействия между индивиду-ално-личностното и групово-общност-ното начало; приема се за безусловно, че личността трябва да бъде подчинена на общността, на групата, жертвайки самата себе си; това е абсолютно погрешно убеждение, наследено от кому-низма: групата, общността е производна на личностите, които я съставят, а не обратното – толкова е близко това до ума!

Нуждаем се от същностно либерализиране и демократизиране, си-реч очовечаване на отношенията в училищния живот, който едва на тази основа ще придобие характера на живот, а не на казармена, на тъпа бигбра-дърска лудница, каквато, за жалост, допуснахме да стане родното ни училище в епохата на комунизма и след това на посткомунизма. Учениците у нас, мла-дите хора са така „лоши”, непокорни, „щури”, „от нищо не интересуващи се”, „вироглави” и прочие – или по-скоро само неизбежно биват възприемани за такива в рамките на установилия се в условията на комунизъм стереотип и манталитет! – просто защото нашата базисната ни настройка, от позицията на която ги възприемаме, е толкова е извратена и неадекватна на реалностите на променилия се живот. Не младите хора трябва да работим да се променят според нашите анахронични представи за „добро” и „зло”, а, напротив, нашите представи и оценки трябва да се синхронизират с реалностите и условията на изменилия се живот, в който сме поставени. Младите хора са каквито са, те други, впрочем, не могат и не бива да бъдат, тях животът ги е създал такива, едно поне обаче е сигурното: младите винаги са съвременни, носят в себе си духа на променения живот, понеже те са този живот. Вярно, те търпят крайно

205

вредни въздействия от страна на „масовата култура”, в която са поставени, те са моделирани от безброй фактори и ефекти, безспорно, много корекции в техните представи и начин на живот трябва да бъдат направени, което озна-чава да се води тежка, жестока битка за автентична личностност у всеки млад човек, но тази битка все пак трябва да я води той самият, подкрепян и насърчаван от своите възпитатели.

Този трябва да е и подходът: младият човек да бъде подтикнат сам да тръгне по пътя на самостоятелното осмисляне и преоценяване на ония масови догми, които е възприел безкритично – или които са му натрапени от страна на пошлата масова култура с нейните предразсъдъци и вярвания. Училището е мястото, където той трябва да бъде подкрепен в тази своя съд-бовна задача и борба за суверенна и свободна личностност. Училището и възпитателите му обаче нямат право да го корят по един външен, дидактичен начин, щото пред себе си имат живо човешко същество, а не „тухла в стена-та”, която трябва да бъде натикана в предварително готовия калъп – а след това поставена от някаква „загрижена ръка” на точното място в стената, къде-то да стои за вечни времена, или поне докато човек е жив. Не, така не стават тия работи, всички в основите, в корена си трябва да бъде преосмислено.

Още много може и трябва да бъде казано, но с оглед текстът ми да не стане прекалено дълъг, ще спра засега дотук. Тия дни, живот и здраве да е, може и да продължа да пиша, понеже наистина имам още много да кажа. Проблемът обаче, надявам се, вече разбрахте това, е твърде важен. Младите у нас са оставени на самите себе си в една изцяло враждебна на тяхната личностна суверенност социокултурна действителност, която се мъчи да ги мачка както си иска, изцяло незачитайки суверенитета, сиреч, свободата и личността им. В една такава ситуация младите, предполагам, се чувстват отхвърлени, незачетени и дори озлобени, поне най-малкото с навъсени вежди наблюдаващи случващото се около тях, особено ексцесиите на неадекватните на мисията си възпитатели, именно горките учители, които пък, от своя страна, се чувстват изцяло безсилни нещо да променят, с нещо да повлияят на все-кидневно влошаващото се положение. Държавата и образователната институ-ция робуват на изцяло неверна и вредна философия, унаследена от комуниз-ма, и не могат да осъзнаят, че стратегията, която ни натрапват, е в корена си сгрешена, безполезна и крайно неефективна.

Аз имам да изнасям един доклад по тия въпроси пред учители в мое-то училище, но както разбрах тия дни, поради заболяването ми, когато бях в болнични наскоро, бил минал срока за изнасянето и обсъждането на този доклад. Сега пък идат предпразнични дни и на никой не се занимава с такива неща, ако изключим такива скучни хора като мен, на които винаги им се зани-мава с подобни важни проблеми. Затова смятам да си изпълня задачата по своеобразен начин: обръщайки се чрез блога си към всички ония, които все пак имат известен интерес към проблема, включително и въпросните колеги, с които съм готов всеки ден и в друга обстановка („на живо”) да обсъждам всич-

206

ки тия съвсем нелеки въпроси. А също така смятам и да направя няколко „нравствени беседи”, записани на видео, в които да демонстрирам как според мен би следвало да се общува по нравствените въпроси, каква на дело трябва да бъде ефективната нравствена проповед. Ще видим какво ще се получи, но съм длъжен да опитам.

На фона на това, което се прави в „големия медиен свят”, имам предвид разните му там простотии като „политически дебати”, в които разни тъпи, скучни, смешни и пр., ала за сметка на това крайно нагли и арогантни Янета, Дмитриевичи и Боковци ни учат какво е добро и какво е зло, където разни нравствени недоразумения като Вучков, Слави, разните му там Дилов-синчовци, Кеворкянчовци-Димитровци, Карбовчовци, Пантевци, Андрей Рай-чевци, Дъревици и прочие се представят едва ли не за нравствени стожери на нацията ни, където се опитват да ни правят хептен на малоумници и на наив-ници, моя милост добива известно усещане, че имам правото да кажа какво мисля и как аз виждам нещата, нищо че не съм „звезда”, нищо че добре знам, че никой няма и да обърне внимание на това, което казвам; но аз го правя не за това някой да ми обърне внимание, а само защото се чувствам длъжен да го сторя.

Намираме се в такава ужасна ситуация, в която всеки, кой с каквото може, е длъжен да работи, да прави нещо, щото възниква и ето този коварен момент: „Кой ще го направи ако не ти?! И кога ще бъде направено – ако не сега?!”…

207

Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество

събота, 1 февруари 2014 г.

Налага се, няма как, да пиша нов документ, адресиран до съответни-те органи и институции, тъй като в училището, в което работя, продължават да се случват невероятно интересни събития; този път отново ще пиша във връз-ка с продължаваща крайно тежка ситуация в един 11-ти клас – където група ученици без капчица неудобство продължават да блокират всеки опит на пре-подавателя да започне нормален учебен процес по философия; това вече продължава трети месец, което е прекалено! Решавам обаче да адресирам доклада си до Педагогическия съвет на ПГЕЕ – чрез г-жа Директорката – с надежда на доклада ми все пак да бъде обърнато някакво внимание; разбира се, ще го напиша в дължимия общ контекст, с оглед да се схване точния сми-съл; налага се също да изпратя копия до висшестоящия орган (РИО) и до синдиката на учителите, към който членувам. Та ето какво считам за нужно да кажа на въпросните институции в тази връзка:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив КОПИЕ: До Председателя на Регионалната организация към синдикат ОБРА-

ЗОВАНИЕ в гр. Пловдив

208

Обръщение към училищната общност

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование

Уважаеми дами и господа,

От известно време се наблюдават все по-ясно признаците и симпто-

мите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко е положението с дисциплината; постоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; нео-безпокоявани от нищо хулиганстващи ученици си позволяват да тровят ат-мосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пълноценен и качествен учебен процес; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позво-ляват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елемен-тарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях и т.н. Разбира се, от тази влошена атмосфера страдат тъкмо ония ученици от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо админис-трацията изглежда не е кой знае колко обезпокоена, понеже тя се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проб-леми", а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация най-"вярната" стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мълчи, с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители. (Продължава в блога)

209

Продължението на моето Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив

събота, 1 февруари 2014 г.

Вчера започнах да пиша един текст – виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морал-но естество – на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на Обръщение към училищната общност. Правя тази промяна съвсем умишле-но, с оглед да засиля предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публикуването му успоредно с неговото писане – идеята ми е все същата, а именно: да провокирам вниманието не само на училищната общност, не само на родителите на нашите ученици, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граждани – активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското образование и училище.

Ще ми се и висшестоящите административни органи на образовател-ната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократи-чен маниер, който всичко изопачава и извращава – щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвре-менна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивле-ние да открият и проумеят, че изказването "Глас народен – глас Божи!", стига да не се разбира популистки – щото не мнозинството от народа, което обичай-

210

но греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват – та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общес-тво, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да вля-зат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не дове-дат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължението, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна пе-тъчна утрин:

... Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл

теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодейства-щи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общ-ност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "аген-тът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръко-водство, което именно е властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна команд-но-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застраша-ваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скан-дали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който един-ствен публикува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включ-вам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент, тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор. (Про-дължава в блога)

211

Да сме човеци е causa sui – от тази отговорност никой не може да избяга: човекът е самоцел и самоценност

неделя, 2 февруари 2014 г.

Работейки върху редакцията и доизкусуряването на документа, с кой-то смятам да се обърна към Педагогическия съвет и училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив (скоро ще публикувам окончателния му вариант) – неговата публикация започна ето тук: Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество – установих, че се налага отново да променя концепцията си: първо го определих като "доклад" за нравственото състояние на училищната общност, след това ми се стори, че ще е по-подходящо да напиша "обръщение" към цялата училищна общност, с което да апелирам към вниманието й, предвид сериозността на проблема, сега обаче установявам, че чак толкова дълго (15-тина страници!) моето обръщение не бива да бъде, сиреч, пак скланям към връщане към първоначалното си разби-ране, именно, да напиша доклад. Докладът може да бъде дълъг колкото тряб-ва, докато обръщението следва да бъде кратичко: ето затова ми се налага днес да вложа есенцията (чистата същина) на доклада си в едно истинско обръщение, което да бъде кратко, синтезирано, въздействащо, експресивно даже. И ето, пак ми се налага да пиша, този път обръщение, няма как, ще трябва да го напиша, с оглед да си свърша работата както подобава. Ето какво излезе от това мое обръщение:

212

Обръщение до цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив

от Ангел Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаеми колеги, ученици, родители, дами и господа, Реших да напиша един доклад, озаглавен "За състоянието на нрави-

те в нашето училище", който да представя на вниманието на Педагогическия съвет; пишейки този свой доклад установих, че се налага да се обърна към цялата училищна общност, най-вече към учениците, но също така и към роди-телите, пък и към обществеността изобщо; тъй като проблемите са сериозни и тяхното разискване изисква участието на цялата общност. Няма как да потече един естествен процес на очистване, на освобождаване от неверните предс-тави и стереотипи, а също така и на оздравяване на съзнанията ако в процеса не бъдат въвлечени всички участващи, независимо от позицията им; усилия трябва да бъдат приложени от всички, няма друг начин. И ето, написах аз своя доклад, той се оказа дълъг, около 15 страници, с оглед обаче на ангажирането на вниманието на всички участници в процеса сега ми се налага вкратце да се обърна към всички вас. Ето, правя го.

Погледнато по повърхността, в училището ни "всичко си е както тряб-ва", всичко "си е нормално", основания за някакви особени безпокойства сякаш няма. Училището ни има славата да е елитно и знаменито, то се ползва с чудесна репутация в града и областта. Работите вървят, учениците в мнозинс-твото си сякаш учат, е, понякога в класовете има и ексцесии, някои ученици си позволяват простотии, държат се неприлично, положението с дисциплината не е цветущо, но ний "работим за поправянето му", нали така се пише по бодря-ческите доклади (в които "черните нюанси" старателно са премахнати)? Но къде ли пък е по-добре, навсякъде, във всички училища положението е все същото, ако не е по-лошо? Ситуацията в цялата ни образователна система е тежка, тя отколе се намира в ужасна криза, но ний, както се казва, търпим - търпим и чакаме властта "отгоре" някога да благоволи да ни "спусне" ония така дългочакани "рецепти за нашето оправяне", които като с магическа пръч-ка всичко ще поставят на точното място; а до този вълшебен момент ще тряб-ва да мълчим, да стискаме зъби, нали така?

Да, обаче зад фасадата нещата съвсем и изобщо не са така бляскави – както са в докладите на администраторите, които най-вече са загрижени нещо да не се чуе извън стените на институцията, да не би, не дай си Боже, за нещо лошо да се разшуми, да стигнат до медиите някакви сигнали за някаква изцепка и пр. Сакън, някой да не разбере каква е истината, щото това ще ни развали имиджа! Трябва да си траем, трябва да стискаме зъби, трябва да се пазим да не стигнем до челюстите на безпощадните медии, които ще ни раз-костят – ако някой "неблагонадежден", ако някой "враг" ги алармира за тежките действителни проблеми. Трябва да признаем, пък макар и с половин уста, че

213

проблеми има – щото съзнанието за някаква фалшива, илюзорна безпроблем-ност е израз на най-страшен проблем: който се заблуждава, че проблемите "ги няма" само защото не ти признаваме, има доста по-опасен проблем.

Вече четвърта година (цял един мандат!) училището има ново ръко-водство. Наблюдателите, пък и участниците, които могат да съпоставят поло-жението преди и след идването на новото ръководство, стига да са безприст-растни, ще установят, че положението през последните години все повече се влошава – нищо че на повърхността, повтарям, сякаш "нищо особено не се случва". Онова, което лично мен най-много ме безпокои, е следното: крайно много се влоши психологическата и нравствената ситуация, "атмосферата" в училището. При предишния директор състоянието на нравите беше толкова стимулиращо, че всички, и учители, и ученици, биваха предразполагани да дадат най-доброто от себе си; аз съм писал, че атмосферата в училището до преди само някакви си там четири години беше направо "оксфордска", т.е. в училището витаеше дух на искрено свободолюбие и на творчески подем. По моето дълбоко убеждение свободата е първото условие за ефективно осъ-ществяване на една такава фина духовна дейност – каквато е образованието, възпитанието, личностното формиране и заякчаването духа на младите. Липс-ва ли това условие всичко отива по дяволите: всичко се изражда, става "кази-онно", формално, принудително, отношенията започват да се обезчовечават, да губят така възвишения си нравствен характер. За жалост, новото ръководс-

214

тво има неблагоразумието да възкреси всички до един дефекти на една кази-онна, антидемократична, несвободолюбива, дори свободоненавистническа атмосфера – то направи нужното да убие оксфордския дух, с който се беше прославило нашето училище – и да върне рецидивите на една отдавна диск-редитирана административно-командна, директивна, авторитарна, човекона-силническа система, изцяло анахронична, несъвременна, абсурдитска даже. Ще се опитам да се поясня – за да бъда напълно разбран.

Първото решение на новата директорка, което има пребогат симво-личен смисъл, подходящ за нашата цел, беше ето това: тя нареди да бъде заключена вратата откъм бул. Пещерско шосе – всички ученици трябвало било да минават през страничния вход, дето е входа за колите; причината: пияни граждани от съседните заведения били идвали да се облекчават по малка нужда в двора на училището! Веднага директорката беше предупреде-на, че такова едно решение е погрешно и дори опасно: тъй като оградата, пък и самата врата е ниска, учениците ще бъдат принудени просто да ги преска-чат, а така някой може и да се пребие. Да, ама не: почти цяла година ученици-те масово прескачаха оградата и вратата – сякаш са кенгура или диви кози! Накрая директорката все пак осъзна, че така не може да продължава до безк-райност – и позволи врата да бъде отключена. Да, ама ето, сега имаме бляс-кав, дори направо метафоричен пример за новия подход на отношение на администрацията към всички нас, членовете на тази наша училищна общност.

Главното в този уж "нов" подход – слагам "нов" в кавички защото той всъщност възпроизвежда отношението към човека, каквото беше характерно у нас в паметната ера на социализмо-комунизма! – е хората да бъдат поставени в унизителни условия с оглед да станат послушни и изпълнителни. Който не възроптае спрямо униженията, който бъде пречупен овреме, в рамките на тази система ще вегетира успешно, ала който има развито съзнание за личност и достойнство и не допуска да бъде унижаван – такъв става "трън в очите", такъв неминуемо се превръща във "враг", подлежащ на незабавно премахва-не, дори на унищожаване. Така беше навремето, в ония славни времена, които сега директорката най-старателно възпроизвежда и насърчава. Мигновено, според горното, училищната общност бива структурирана или диференцирана в две основни групи: "лоши" и "добри", "непослушни" и "послушни", "особняци" и изпълнителни. Който държи на своето личностно достойнство става опасен за статуквото, на такъв животът следва да му бъде направен невъзможен. Послушните пък ще ги награждаваме, те ще се облагодетелстват от близостта си спрямо властта – заради послушността си. Общността се дели на "наши" и "ненаши", "чужди". Примерно, сред учениците има един тънък слой на т.н. "активисти", това са приближените до администрацията ученици, които изпъл-няват разни там задачи и на това основание са хем хвалени, хем награждава-ни (дори само с благоволението да са от "нашите"!). Всички останали са бе-зинтересни, от тях се иска само да мълчат, да изпълняват, да са послушни – и тогава комфортът ще им е гарантиран. Който обаче не понася органически

215

такава една атмосфера, такъв бива обявяван за "деструктивен елемент", подлежащ на отстраняване или премахване. По всякакви начини той следва да бъде премахнат - щото става заплаха за статуквото. Свободата в този ограничен душевен хоризонт се възприема като "ненужна лигавщина"; който държи на свободата и на достойнството си, казахме, е крайно неудобен и ненавистен. Той трябва да бъде елиминиран и пожертван – заради доброто на цялото. В тази мисловна конструкция действат добре известните цинични максими на Йосиф Сталин: "Есть человека, есть проблема!" ("Има ли човек – има и проблем!") и също така една друга: "Лес рубят – щепки летят!" ("Гора секат, трески хвърчат!"), треските са именно ония, неудобните, вредните инди-види.

Съобразно казаното администрацията в лицето на г-жа Анастасова, директорката, възприе един изцяло и в корена си сгрешен стил на ръководство и на отношение към персонала: ония, които са неудобни, които рушат стерил-ната атмосфера на всепослушанието, са лоши, те трябва да бъдат безпощад-но изгонени. Трябва да бъдат пожертвани заради запазването на презряното статукво на обезличаването, деперсонализацията на отношенията и на нрави-те. Аз тук съзирам корена на един по същество деморализиращ ефект върху цялостните отношения в нашата училищна общност. Да се отнесеш обидно, бездушно, нечовешки към един човек, било той преподавател, било той уче-ник, е сърцевината на този игнориращ човещината административен стил и подход, който биде, за жалост, възприет от многоуважаемата госпожа Дирек-торка. Съобразно това по един недопустимо обиден начин бяха уволнени и изгонени патриарсите, доайените на нашето училище, ония, които са го създа-ли, които са завоювали славата му, които години и десетилетия наред са били неговата опора, нещо повече, са били темелите, на които то се е държало: изгонени бяха колоси като г-н Жак Асса, г-жа Вангелина Искрова, г-н Иван Блянтов, дори към самия бивш директор инж. Венелин Паунов, който е посве-тил живота си на това училище, директорката си позволи да се отнесе така, че той днес вече не влиза в училището, ала често може да бъде видян наоколо, защото това училище стои директно в сърцето му. Ще каже някой: но нали тия хора бяха просто пенсионирани, какво толкова се е случило – нали те не мо-жеха да учителстват вечно? Така е, но тук става дума за нещо съвършено различно: става дума за начина, по който тия хора бяха отстранени: отстране-ни бяха по един унизителен начин. Ще илюстрирам мисълта си с един пример, с оглед да бъда напълно разбран.

Знаменитият г-н Жак Асса, всепризнат доайен на нашето училище и негов символ, негово въплъщение, негова емблема. Знаете ли как биде отст-ранен той? - нищо че той самият е живата история на нашето училище: щото е преподавал в него още от създаването му На други места такива заслужили люде ги изпращат с почести. А тук знаете ли как беше направено това? Ще ви кажа. Ето как.

216

В началото на септември 2010 година, месец-два след като директор вече е г-жа Анастасова, г-н Асса идва в училището след изтичане срока на отпуската му – за да проведе поправителен изпит. Учениците го чакат, той отива в канцеларията за да вземе протоколите, но там му казват, че го пенси-онират и друг ще провежда изпита. Все едно че са му казали: "Иди си, ти веч тук не си нужен! Чао!". Нещо такова са му казали, не гарантирам за думите, неудобно ми е да го питам – въпреки че този човек ми е приятел. Срам ме е да го питам, неудобно е да бъркам в раната му. Зная обаче, че заради такова едно отношение този заслужил човек е обиден така, че заявява: кракът ми няма да стъпи в това училище докато се управлява по такъв начин! Това спо-ред мен е жестока обида – той не искаше да излиза в пенсия, а беше изгонен! Молил съм го безброй пъти да дойде да изнесе лекция в Дискусионния клуб, който заедно с него създадохме преди много години, но той не пожела.

Тоя пример показва всичко. Щом са си позволили да се отнесат така със знаменития Жак Асса, давате ли се сметка как тогава се отнасят към всеки друг – било учител, било ученик, било служител? Да разказвам ли още исто-рии, които мълвата в изобилие повтаря? Знаете ли как биде уволнен Ангел огнярят? Не, не мога да описвам такива случаи, неудобно ми е, тези хора още са живи, можете да ги попитате сами. А нали знаете как през лятото на изми-налата година беше уволнен инж. Калин Христов, любим учител на толкова много ученици? Ами другите с него, които бяха уволнени набързо, ей-така, като излишни? Да разказвам ли своята лична история – на какви грозни изде-вателства си позволи да ме подложи директорката: с оглед да ме пречупи, да ме унизи, да ме изгони, да ме уволни, да ме принуди да си тръгна сам или пък поне да ме разболее – само и само да ме няма пред очите й? Не няма да разказвам такива истории повече. Те са в изобилие. Законен съд на две инс-танции отмени заповедта на директорката за мое дисциплинарно наказание и осуети намерението й да ме изгони от училището опозорен. Не стават така тия работи. Трябва да оказваме отпор на подобен волунтаристичен администра-тивен терор: все пак живеем в XXI-я век, в свободна и демократична, в Евро-пейска България. Сега, за щастие, не са 50-те години на миналия, на страш-ния, на така безчовечния XX-ти век.

Разбира се както гони и преследва неудобните и "вредните", със съ-щото усърдие г-жа Анастасова облагодетелства приближените си, ония, които са от кръга на "нашите". Има вече почетни пенсионери на "новата власт", които за заслуги са оставени да работят като учители, предполагам, пожизне-но. За едни може, щот са наши. Това са срамни и аморални неща, драга гос-пожо Анастасова! Кога ще се спрете поне малко, а?

В така и така сложилата се ситуация се видях принуден да дам прав-див израз на случилото се в нашето училище в серия публикации в блога си: счетох, че моят дълг на ангажиран гражданин, на страстен любител на свобо-дата, демокрацията и човечността, на философ и психолог, на човек ме за-дължава да не мълча – и да не се примирявам. Да замълча и аз това означа-

217

ваше да настъпи всеобщото мъртвило на пълната примиреност пред безобра-зията, пред произвола на един самовлюбен администратор и неговите усърд-ни ухажори (за чест на нашата училищна общност мога да кажа, че те са само неколцина, броят се на пръстите на едната ми ръка, останалите заеха позици-ята на "крещящото мълчание", мълчат, за да запазят поне някакви останки от достойнство; а мнозина просто ги е страх – и това е съвсем разбираемо, това е съвсем човешко!). Сметнах, че гласността, публичността при отсъствието на какъвто и да е демократичен дебат вътре в училищната общност е единстве-ният, пък макар и отчаян инструмент някак да се повлияе на развитието на нещата, за промяна към добро на толкова тежката ситуация. Е, пиша вече втора година, почти всеки ден.

Благодарение на написания разнообразен материал – доклади, "пис-мени обяснения" по поръчка на директорката, жалби до висшестоящите органи и до институции, защищаващи човешките права и пр. – аз проведох една ма-щабно психологическо, социологическо, философско приложно изследване, което обобщих в няколко книги. Тази моя активна изследователска нагласа ми позволи да очертая по прецизен начин разгръщащата се пред очите ни крайно интересна за подобни изследвания нравствена и човешка ситуация. Подобни човешки ситуации са преизпълнени с огромен човешки смисъл: благодарение на техния анализ можем да открием ония истини – за нас самите и за неуре-

218

диците в нашето съществуване – без които не можем да живеем пълноценно и човешки. За да уредим живота си по подобаващия и достоен начин трябва най-внимателно да търсим истината за случващото се, а това можем да пос-тигнем ако застанем в подходящата изследователска нагласа или позиция. Е, опитах се да направя точно това.

Разбира се, благодарност никаква от ръководството не получих. Нап-ротив, бях санкциониран по най-недопустим начин. Примерно бях даден под съд "за обида" от страна на първата помощник-директорка. (Нещо сюблимно: тя също така е и моя синдикална лидерка, тя оглавява синдиката, който след-ва да ме защищава от административния терор на директорката, а не да учас-тва в него!) С оглед да се откажа от своята свобода на словото беше използ-ван даже българския съд, гарантът на нашите конституционни права, сред които правото на свободно изразяване стои на най-почетно място. Разбира се, всяко нещо в този наш живот си има своя цена – такава цена следва да бъде платена и за свободата ни. Ако искаш да бъдеш свободен човек и да живееш достойно, както подобава за човека – ще ти се налага да плащаш (в нашенски-те унизителни български условия и реалности). Е, аз платих своята цена. Платих я най-вече със здравето си: след две години безогледен тормоз вече съм пенсионер по инвалидност – с право на работа. Пенсиониран бях заради проблеми със сърцето. За да ми отмъсти окончателно директорката се реши на нещо крайно недопустимо, да не говорим пък за колегиално или човечно: в писмена характеристика до ТЕЛК (трудово-експертна лекарска комисия) тя ме обяви за... "луд", даде ми тежка психиатрична "диагноза": "податливост на чести нервно-психични разстройства"!!! При положение че никога не съм имал оплаквания в тази посока. Нещо повече, аз самият от 20 години вече съм консултант по психичното здраве: в рамките на моя Център за развитие на личността. Още Ботев неслучайно е написал: "А пък у нас свестните смятат за луди...", написал го е преди толкова години – нима и на сантим не сме се про-менили?! Добро няма да види оня народ, който прогонва в чужбина, тормози или дори убива ония представители на общността, които не допускат да бъдат разглеждани като бездушни твари.

Както и да е. Ще каже някой: защо пише този човек тия неща, защо ли ни занимава с тях? Явно иска някому за нещо да си отмъсти – нали така се "разсъждава" обикновено у нас? Нима той пък е толкова добър, за какъвто се представя? И той явно е мерзавец, нека да се джафкат – я аз да си се обърна на другата страна и да си продължа съня?!

Пиша тия неща за да апелирам към съвестта на всички: истината трябва да се знае и почита, без нея не можем да бъдем човеци. Лъжата е злотворна и пагубна, на нея не бива да залагаме. Истината обаче заслужава да бъде нашият ориентир. Няма да сгрешим да заложим на нея. Моралът, човешката нравственост също е един такъв твърд и безусловен ориентир. Истина и добро съвпадат, взаимно се допълват. Без благоговеенето пред тях всяка една личност се обезличава. Всичко отива по дяволите на тази основа.

219

Аз ето за това искам да предупредя. Идва хаосът, в който всички погиват. Идват времена, в които наглеците тържествуват, а честните и достойни хора с в немилост. Ние, в нашата голяма българска общност, нима отдавна вече не сме достигнали този плачевен резултат? Достигнали сме го, как да не сме го достигнали още, и ето, сега осъзнаваме, че и в нашата училищна общност нещата не са бляскави – и че нещо трябва да се направи с оглед промяната към по-добро. Аз така мисля. Ако всички се примирим със ставащото, със случващото се – "всички заедно вкупом ще станем непотребни", както пише в Светото Писание. Дотам обаче не бива да се стига.

Какво следва да се направи ли? Не знам, ние всички трябва да обсъ-дим нещата и да подирим разумният изход. Трябва много да се мисли и да се обсъжда; не трябва повече да се мълчи. Трябва да отдадем нужното на онова, благодарение на което нашият живот изобщо има смисъл: традиционните морални ценности на добротата, човечността, приличието, благоразумието, добродетелността. Който прави зло, който си позволява недопустими неща, който си е втълпил, че за него моралът нищо не значи или не е "задължите-лен", на такъв трябва да помогнем да разбере, че така не може. Така не бива да се живее. Човечността изисква да помогнем на ония, които не разбират какво правят, да разберат – и да им дадем шанс да се поправят. Стига да искат де. То си е техен избор. Разбира се, на оня, които е съгрешил, който се е поддал на неразумни страсти, ако се покае, ако осъзнае греховете си, ако поиска прошка, може да му се прости. Ако обаче продължава да се смята за "непогрешим", подобно на римския папа, на такъв аз не зная как може да се помогне. Има едно такова средство обаче и то се нарича простичко: Оставка!

В наше време често може да се чуе по улиците и площадите на Бъл-гария този възглас на обезверени, но търсещи правдата хора. И ние можем да се присъединим към такъв един вопъл, идещ сякаш от дълбините на сърцата ни: не може вече да се търпят безобразията на самонадеяни властници, неза-висимо на какъв пост се намират. Властта е огромна отговорност, която не на всички е по силите. Човек може да преживее достойно живота си е без да е бил властник. Властта не е Causa sui – причина на самата себе си. Тя не е самоцел. Виж, това да сме човеци е наистина Causa sui – и от тази отговор-ност никой не може да избяга. Човекът е самоцел – и самоценност. Да сме човеци е наш пръв дълг – и най-първа отговорност. Всичко следва и произлиза от това. Този е и прочутият категоричен императив на Имануел Кант – ето, нека да научите тази философска идея от мен: за да не излезе, че напразно сте чели този текст.

Това в общи линии исках да ви кажа. Е, още много може и трябва да се каже, но аз спирам дотук. Идеята ми в резюме е следната: деморализация-та в една общност става заплашително-страшна след като общността няма механизми за действено и ефикасно противодействие – след като ония, дето са призвани да противодействат, сами са се оставили да бъдат деморализи-рани. Ето това е най-страшното, срещу което искам да предупредя. Ако някъде

220

ученици си позволяват да се държат невъзпитано, арогантно, грубо, да обиж-дат преподаватели, да ги псуват и пр., как възпитателите при това положение им да им държат ефективно взискание – след като самите те са се примирили с къде-къде по-обезпокоителни симптоми на деморализацията?! Схващате ли ми мисълта? Става все по-тежко в такава една обстановка – щом като самата общност в лицето на самите ръководители и възпитатели е допуснала да направи такива невероятно тежки компромиси с морала.

Стига толкова, казаното е предостатъчно. Ако се вслушате в моя глас, добре, ако ме възприемете като досаден натрапник, дето се мисли за "много важен" – пак изборът си е ваш. И последиците са за вас самите. От нас зависи всичко – аз в това вярвам. В това вярват свободните хора, които искат да живеят достойно. И пълноценно. На това аз уча учениците (и студентите) си вече цели 30 години. Това е моето човешко и философско верую. Учениците, на които съм преподавал философия, вече превъзходно знаят, че тези две неща изцяло съвпадат. Да бъдем човеци – това е най-доброто, което ни е изцяло по силите. Тук е коренът на морала. Тук е неговият непресекващ извор. Тук извира нашата човечност. На която нямаме право да изневеряваме никога. Независимо от обстоятелствата. Да, от нас зависи всичко... от всеки един поотделно.

Ако някой иска да подкрепи моето обръщение и да се присъедини към него – да заповяда. Ако не – ще си остана сам и самотен. Не ми е за пръв път това. Това е обичайната за философите съдба. Някога Диоген киникът или Диоген Синопски, наречен Циникът, роден в град Синоп, в днешна Турция, да, оня същият, дето живеел в... бъчвата; та той, милият, ходел със своя запа-лен посред бял ден фенер и блъскайки се в людското множеството все повта-рял: "Търся човека! Не виждам човека! Къде е човекът?"; всички му се смеели, подигравали го и го наричали "луд"; "побъркал" се бил, горкият човек, а те самите, видите ли, били "нормалните". Та този същият Диоген нищо чудно наистина да е бил не съвсем наред с акъла си: когато великият завоевател и император Александър Велики (Македонски) дошъл в неговия град и решил да види знаменития философ, като го завели, навел се над чудатия човек и фи-лософ и го попитал какво иска; казал му да си поиска каквото пожелае; Диоген му рекъл само това: "Я се подмести малко – че ми засенчваш слънцето!"...

Написа: Ангел Грънчаров 2 февруари 2014 г., 7.20 минути сутринта Пловдив

221

Да се погрижим за човечността си, да се постараем да спрем обез-човечаването си!

05 февруари 2013, вторник

Изглежда и мен ме хвана грипът: от вчера съм отпаднал, гърлото ми е раздразнено, подсмърчам, болят ме ставите. Не спах добре тази нощ, много се въртях в леглото, но пък поне човек има възможност донасита да мисли в безсънните нощи. Най-хубавото време за мислене е през нощта – през зимни-те нощи особено. Що ли? Ами щото няма щурци, които да писукат цяла нощ, затова. Шегувам се. Не съм дотам изнервен, че да ме дразнят щурците, нап-ротив, обичам пеенето им. Та ето тази сутрин сядам пред "белия лист хартия", за да понапиша нещо – доколкото ми стигат силите де, понеже ето сега усе-щам, независимо че е утро, независимо че току-що съм станал от топлата постеля, съм адски изморен и отпаднал.

Ще започна оттук, от мъдростта на Еклисиаста: "Суета на суетите, суета на суетите – всичко е суета! Каква полза за човека от всичките му

222

трудове, с които се труди под слънцето? ... Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър." Било голяма суетност да се пише за суетата, що се шири по света, това твърди Монтен, но се налага да тръгна оттук. Потънали сме във всякакви суетности – и сме се разплули от горделивост. Стигнали сме дотам, че съвсем игнорираме нещо така просто: щом си човек, няма как да си безгрешен, човешко е да се греши, постоянно грешим, грешим, ала изобщо не го съзнаваме – и не го до-пускаме като възможност даже. Смятаме се за безгрешни, пълно е с такива хора, което е най-очебиен признак за умствена, за душевна ограниченост. Умният човек, човекът с широка и що-годе дълбока душа се разпознава по това, че е крайно неуверен и обезпокоен – заради своята собствена способ-ност да схваща и да съди. Простакът винаги е твърд и категоричен, а мнение-то му е безапелационно. Всеки, които не мисли като мен, греши и е глупак. Сближавам се само с ония, които мислят като мен, само те са достойни да са ми приятели! – ето това вчера изтърси един ученик, мъчещ се да изкара трой-чица по етика. Като го запитах защо така мисли, съвсем не можа да ме разбе-ре и само разпери ръце – било очевидно, че е така, че иначе не можело да бъде. Да ти е интересен и ценен тъкмо оня, който не мисли като теб, понеже той ти отправя предизвикателство да провериш колко струва собственото ти мнение – това съвсем не се съзнава. За да се обогатяваме взаимно е възмож-но само ако не сме еднакви, само ако не се плашим от различността си.

Та думата ми е за това: правим купища грешки, ала поради маниа-калността, че сме непогрешими, изобщо не можем да ги осъзнаем като грешки. Без замисляне постоянно грешим, т.е., по-вярно казано, понеже не мислим, затова грешим. Замисли ли се човек веднъж, той вече не е така уверен. Глупак е оня, който се е самообявил за непогрешим. Който е повярвал в непогреши-мостта си. Мислещият човек сам постоянно преценява и претегля собствените си мнения и тези, непрекъснато се съмнява – и е твърде неуверен. Глупакът пък изобщо не познава съмнението. Той е винаги прав. Който не мисли като него му е най-ненавис-тен. Въпреки че, ако беше поне малко от малко умен, най-нап-ред щеше да осъзнаеш, че оня, който не мисли като теб, ти прави неоценима услуга: подканя те още веднъж да прецениш колко струва собстве-ното ти мнение? Съпоставяйки твоето мнение с мнението на човек, който не мисли като теб, ти имаш шанса да откриеш действителната стойност на твоето собствено разбиране. На тази основа само може да изпъкне грешката в твоите преценки и мнения. Значи оня, който не мисли като мен, ми оказва неоценима услуга, помагайки ми да се предпазвам от собствените си грешки, да ги откри-вам, да ги осъзнавам, да се избавям от тях. Защо тогава този човек да ми е ненавистен?! Та той ми прави добро!

Най-често допусканите грешки в наше време имат предимно психоло-гически и, особено, нравствен характер или основа. Точно тия два момента, нравственият и психологическият, най-много се подценяват – и спрямо тях съществува най-голямо невежество. Изобщо у нас не се разбира, че щом сме

223

човеци, сиреч, щом сме (или трябва да бъдем!) нравствени същества, разпо-лагащи с душа, то няма как нравственият и психологическият фактор да не са водещи – и определящи всичко останало. Но ние тъкмо на най-важното обръ-щаме най-малко внимание. Същевременно ценим най-много дреболиите, несъществените подробности – изпускайки от полезрението си именно най-важ-ното, бих си позволил да го нарека дори съдбовно важното. Ето това вече е една фундаментална грешка, която поражда безброй други, производни на нея. Игнорирането на нравствения и психологически момент е предпоставката да допускаме безброй грешки. Защото тогава игнорираме всъщност човеш-кия момент, представяте ли си?! Ние сме човеци, а тъкмо човешкото го из-веждаме "извън скобата", игнорираме го – как така?!

Ето, затова и така се обезчовечаваме – не сме заложили на истински важното, схващате ли сега къде ни е проблемът? Та ето затова Христос и Апостол Павел толкова много акцентират точно върху тия два момента, нравс-твеният и психологическият! То това, всъщност, е нещото, което поражда патоса, духа на християнството! Доколкото се обезчовечаваме, дотолкова се и отчуждаваме от духа на автентичното християнство. Ето, и тук също така ни е проблемът: мислим се за християни, ала тъкмо спрямо християнското в души-те ни нехаем - и го пренебрегваме. Ако се стараехме да постъпваме поне малко от малко християнски един спрямо друг, то на тази основа и щяхме да пазим човечността си. Аз като апелирам да се вглеждаме най-вече в нравст-вения и психологически момент, като призовавам да се пазим от грешки тъкмо в тази посока, всъщност се мъча да внуша ето това: да се погрижим за собст-вената си човечност, да се постараем да се противопоставяме на обезчовеча-ването си. Цял живот все на тия неща съм залагал, много съм мислил и писал по тия теми, старал съм се да помагам на хората да се ориентират, особено на по-младите, а ето, тази сутрин, откривам една ласкава оценка за делото на живота ми; давам я директно, в цялата й бруталност; някакъв, нарекъл се "Кентавър", е написал ето това под публикация, в която става дума за моите книги:

... то пък едни книги – мозъчна диария... Добре го е казал, нали?! Облекчил си е душата човечецът. Нека. Да

не се тормози и терзае, затуй го е избълвал това. Не душевна, а мозъчна била... диарията (!). Такива хора даже думата душа не употребяват, те говорят само за "мозък" – да не говорим пък за думата морал, за думата човечност, за думата дух или духовност. Това все нещо показва, нали така?

Да сме завистливи спрямо ближния е голяма грешка. Да сме злобни, да линеем, да си прахосваме жизнените сили в злоба – също е непростима грешка. Да допускаме лукса да грешим постоянно, самообявявайки се за не-погрешими, е непростим разкош. Прочее, наскоро един администратор дирек-тно ми заяви, че трябвало било да го слушам какво говори, щото той, за раз-лика от мен, никога не допускал грешки, а с просто око се виждало, че аз, за разлика от него, постоянно съм бил "погрешен"! Да, така ми го заяви. По него-

224

вата "логика" висшестоящият винаги мисли по-правилно; началството никога не греши, този е явно девизът на такива кухи лейки...

Да спирам дотук, че ще закъснея за работа. Таман стигнах до най-важното, ала ще трябва да спирам поради липса на време. Макар и болен, ще трябва да се довлека дотам, до работата си, пък после ще видим дали ще имам сили да си върша работата. Говори се за грипна ваканция, ама ще ви-дим. Лек ден на всички! Бъдете здрави!

225

Зли, завистливи, злобни сме, рядкост е човек да срещне ненаму-сен, ведър, приветлив, душевно щедър, великодушен човек

13 февруари 2013, сряда

Вчера бях при лекар-специалист; дълго време той разпитва (по те-лефона) свой колега: имал ли съм бил право на някакъв "вторичен преглед", без направление, оказа се, че не съм бил имал; аз бях при него само да ми погледне изследванията (пълна кръвна картина) и да ми определи дозировка-та на едно лекарство; казах му това; той, въздъхвайки дълбоко, най-сетне ми каза: "Всичко е в нормата, продължавайте да пиете хапчетата както досега", аз благодарих и си тръгнах; а наближавайки вратата, чух лекаря да казва на сестрата: "Ето, така работим ний: за Бог да прости!"; щом чух тия думи, реших повече никога да не посещавам този доктор и тази болница даже! Щом има такава уста, тоя лекар ме губи като пациент; щом толкова мечтае главно за пари, щом няма нищо друго свято за него, е, няма да стане, поне мен ме губи като пациент, с моите пари ще се размине!

Пиша това, щото то е малък щрих към ситуацията, в която живеем, в която пребиваваме. Дегенерирали сме като животни и всеки води безжалостна борба за оцеляване и за "живот", като по нашенски добър обичай все търсим начин да прецакаме, както можем, ближния. Взаимно се прецакваме, стараем се да не се минем. Същевременно положението все повече се влошава: много хора са без работа, без доходи, търпят какви ли не унижения, а давате ли си сметка на какво е способен човекът без доходи, без средства за съществува-не?! Който не го е преживял това, той не може да си го представи. Човек в

226

такова състояние постепенно озверява и оскотява – и в един момент вече е способен комай на всичко. Ужасно е едно такова състояние на пълна безтег-ловност, отвратително е! Усещането за безнадеждност и за безсилие подлу-дява човека. Същевременно голяма част от хората пък са се овълчили да крадат, да трупат, да мамят, стига да могат де, впуснали са се в какви ли не далавери все по линия на прецакването на ближния – и уреждането на самия себе си, пък ако ще след теб да дойде потоп! Това е в основни линии положе-нието. Пълно е с жертви и тарикати наоколо, които правят каквото могат, за да скубят и дооскубват жертвите. Блажени ония, които успяха да се махнат от тая лудница – и да се запилеят нейде в чужбина! Предполагам, не им е леко, там трябва много да се работи, вярно, тук у нас може и да се мързелува, там не може, но пък тия хора поне си пазят достойнството: щото няма нищо лошо да работиш, ала и да получаваш що-годе достойно възнаграждение за труда си. А у нас те прецакват отвсякъде. Всеки и отвсякъде. Страшна работа!

Ето, гледам клипчето за онази преподавателка по статистика във Ве-ликотърновския университет, която изтрещяла и почва в един момент да псува на майка и да обижда студентите си. Щели да я уволняват. Имало подписка срещу нея. Студентите ще й отмъстят. Няма да й простят. Те, като пожертват нея, предполага се, ще цъфнат и ще вържат. Другата възможност, именно, да се опитат да се разберат с нея, да проявят човещина, да поговорят, да се разберат като човеци, да им се извини изтрещялата неслучайно преподава-телка, пък и те да се опитат да разберат къде са сгрешили, с какво са допри-несли и спомогнали за изтрещяването й – не, този вариант никому не минава даже през акъла. Безцеремонни и безпощадни сме в унищожаването, в убива-нето на ближния! Както оня учителка по западни езици, която се яви пияна в училището, а пък директорът, вместо да реагира човешки в такава една ситу-ация, взе, че извика... полиция, направи скандал, каза, че ще уволнява горката женица, имам предвид учителката, щото тя пък се оказа самотна майка с три деца! После се вдигна шум, че не бива да я унижава и убива като я уволни, да, ама тя, от преживения позор, се опита да са самоубие (!), а после какво е станало не зная, за последно чухме, че тази жена е в "Пирогов", понеже се била опитала да се самоубие. Такива трагедии стават наоколо нас и с нас самите, а пък ние гледаме злото нас да подмине, плюем в пазвите си, и се молим да засегне туй проклето зло поне съседа, ала нас да подмине!

Да, такива, за жалост, сме. Защо сме такива е отделна тема. Зли, за-вистливи, злобни сме, рядкост е човек да срещне ненамусен, ведър, привет-лив, душевно щедър, великодушен човек. Същински празник е да срещнеш такъв човек, ала наистина такива хора са същинска рядкост. Е, опитайте се да бъдете такива човеци, това само мога да ви пожелая в тази ранна утрин - опитайте, не е толкова трудно, колкото изглежда! Желая ви успех в тази посо-ка! Всичко е възможно стига силно и истински човек да го пожелае! Злобата до добро не води, няма как да доведе, същинско чудо ще е да доведе до добро...

227

Из моите проучвания по темата "Решаване на конфликтни ситуа-ции между учители и ученици"

14 февруари 2013, четвъртък

Имам около час тази сутрин да напиша нещичко. После се налага да бързам за работа. Не ми се занимава тая сутрин с политически коментари. Ще пиша за онова, което ми е най-присърце: за образованието и възпитанието на младите. Мисля тия дни също така и за тема за своя семинар, който е под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите". Предлагам, сега-засега, темата за следващата седмица да е, примерно, ето тази: "Решаването на т.н. "конфликтни ситуации" между учители и ученици". Прочее, друг човек ми предложи тази тема, аз се съгласявам, че е важна. А ето тук, в блога, искам да напиша нещичко, което може да се възприеме като въведение в проблема.

Вие сигурно вече сте видели онова клипче, в което преподавателка по статистика в Търновския университет "изтрещява" и почна да се кара на студентите си, а в един момент в афектираността си се изпуска дотам, че започва да ги псува на майка – т.е. нанася най-смъртната обида за българина! Да, една дама, преподавателка в университет, псува на майка студентите си – това е принос в историята на академичните нрави, няма що!

Интересен симптом и казус е това обаче, спор няма. Ето един конф-ликт, подлежащ на тълкуване. Всекидневно се случват безброй такива, пък и още по-сериозни конфликти. Прочее, студентите у нас са значително по-послушни в сравнение с учениците. В училищата нещата са вече направо

228

страшни. Най-бесни, най-неуправляеми са, казват, учениците от т.н. основно ниво на образованието – 6-ти, 7-ми, 8-ми клас. Първите класове на гимназиите (9-ти и 10-ти клас) учениците сякаш почват малко от малко да мирясват (пус-тият пубертет, дето ги тресе, сякаш почва да утихва!), но пак има доста бесне-ещи, хулиганстващи и крайно арогантни ученици. Училищната институция немее пред тях, почти няма ефективни средства за противодействие; или, по-вярно казано, има съответните ефективни средства, ала не ги ползва. Тук теорията, по моето възприятие, е тази: "Влачи куче – диря няма!", от една страна, а от друга, много се почита и така удобната за администрацията тео-рия, според която горкият учител бива поставен "на дулото на топа", т.е. тук действа принципа "Всеки да се спасява както може!". "Добри" са учителите, които са изнамерили някакво що-годе действащо средство (примерно в лицето на т.н. "кадифян авторитаризъм" или в популизма!) и оцеляват по-безболезне-но, "лоши" са учителите, които не желаят да се възползват от такива методи, т.е. по-либералните учители, и такива учители, представяте ли си, "си имат проблеми с дисциплината", водят обречени битки, в които никой не ги подкре-пя, пък и те, горките, се стараят да не дават знак, че имат такива проблеми, щото иначе началството ще им лепне клеймото "не се справя, има проблеми с дисциплината на учениците, сиреч, лош учител е". Разбира се, всичко, що е малко от малко умно, овреме гледа да избяга от лудницата, наречена учили-ще, поради което, за жалост, наистина кадърни учители в нашето родно учи-лище остават все по-малко (доста кадърни учители се пенсионират всяка година или пък измират като мухи, недоживели до пенсия, а пък сред по-младите ония, що имат призвание за тази наистина благородна професия, са сякаш все по-малко година след година, щото, от друга страна, се иска страш-на личностна саможертва да си учител в наше време). Та ето по тия въпроси – те наистина са вечни! – ми се ще да напиша нещичко тази сутрин.

Вчера един приятел, самият той е учител, ми каза нещо, което силно ме впечатли; той ми заяви, че отдавна искал да ми каже това, все отлагал, каза също, че щял да бъде пределно откровен; ето какво в общи линии ми каза този човек:

– Ангеле, длъжен съм да ти кажа това, моля те, да ме разбереш, че го правя добронамерено, за твое добро, и да не ми се обидиш. Ти си талант-лив личност и човек, за когото е твърде тясна тази сфера на училището, на гимназиалното образование. Според това, което представляваш, за теб под-ходящата сфера е университетското образование. Всичките ти проблеми идат от това, за което ти говоря сега. При това проблемите ти са остри, понеже са и от двете страни. Сам знаеш, учителят е поставен между чука на администра-цията и наковалнята на учениците. Ти обаче си горд човек и не правиш нищо поне да омекотиш ударите на чука върху себе си. Поне да умееше да се маз-ниш на администрацията, по-леко щеше да ти е, и тогава всичката си сила щеше да можеш да насочиш в битката с учениците. А сега воюваш на два фронта. Но главното е това: тормозиш учениците с високите си изисквания, за

229

какво се натягаш така бе, човече?! Паметник няма да ти турят един ден, в това поне бъди сигурен?! Що не мирясаш и не си гледаш животеца, а ти: не, инова-ции ще правя, ще опитвам нови, съвременни методи, не знам какво още, ста-нал си голям натегач. Обаче няма кой да оцени натягането ти, разбираш ли къде ти е проблема? Твоето натягане е неприятно за всички, и за администра-цията особено, щото буниш духовете, пък и поставяш в неудобна позиция колегите си. А най-вече учениците си ощетяваш, щото те са свикнали с тях да се отнасят традиционно, всичко да върви леко и мирно, но не, ти ги поставяш в особена ситуация, тормозиш ги да мислят, обиждаш ги, че не се справят, ето, те ти отмъщават. Тия ученици, които един ден ще ти бъдат благодарни, се броят на пръсти, а мнозинството ще те мрази. И е в правото си да те мрази. Това мнозинство вече е опорочено от системата, ти обаче им помагаш да осъзнаят поне отчасти колко са зле, колко са деформирани, колко са нещастни – по тази причина си създаваш в тяхно лице врагове. И те ти отмъщават. И понеже се пържиш на не знам си колко огъня, скоро ще се опечеш съвсем, т.е. ще грохнеш. Затуй, братко и приятелю, бягай, спасявай се, махай се от учили-щето - и отивай на сенчесто място в някой университет. Ти за университета си нужен, а за училището си вреден – това е прокобата ти. В университета може и да те оценят, но ако останеш тук, ще се погубиш сам. Това исках да ти кажа. Дано ме разбра. Помисли и сам решавай. Проблемът си е само твой. Да, ти си вреден човек за училищното образование...

В общи линии това ми каза, дори на места това бяха и точните му думи, не мога да възпроизведа точно изказването му, щото нямам той талант. А той се изразяваше оригинално. Но идеята е тази, смисълът на думите му възпроизвеждам точно. Какво да кажа в тази връзка?

Този човек е прав. Съвършено прав. Добре е, че ми каза всичко това. Неговият поглед много ми помогна да видя с други очи случващото се. Разби-ра се, аз съм друг тип човек, идеалист, сиреч, според нашенските разпростра-нени представи, аз, уважаеми дами и господа, съм един мухльо. По тази при-чина неговите думи в моите уши звучат съвсем иначе. Но аз не дръзнах да вляза в дискусия с този човек. Изслушах го внимателно и казах, че ще помис-ля. Той се бил загрижил за моето оцеляване. Затова ми бил казал всичко това. Прочее, и други хора, с други думи, са ми казвали почти същото. Малцина са ония, които са ме окуражавали и подкрепяли – с ясното съзнание за жертвата, която правя. Жертвам себе си. Вместо да оцелявам, вместо да се приспособя-вам, съм тръгнал да минавам през... стени! Нормалните хора използват за тая работа вратите, аз, не, аз се правя на особен и предпочитам да минавам ди-ректно през стените! Е, отвсякъде съм в синини от ударите, които усещам връз себе си. И не мирясвам. Продължавам. Като обречен. "Аве, Цезар, ний, обре-чените на смърт, те приветстваме!". Май така беше. Имам, като капак на всич-ко, някакво съзнание за мисия, както и подобава за един класически мухльо, за един идеалист. Там ми е проблемът. Водя безнадеждни борби. Цял живот. Не съм конформист. Станал съм нещо като "конска муха" или дори като досаден

230

комар. Разбира се, че ще съм неприятен на всички. Няма как да е иначе. Но няма да се откажа да правя онова ново, за което съм осъзнал, че отдавна му е дошло времето. Вярно, нещо като "първа птичка" се чувствам от години, пея, пея до прегракване, пея до изнемогване, а пролетта все не идва...

Та в тази връзка искам да кажа нещо, с което да завърша туй есе. Вчера в час с един "проблемен клас" пак се стигна до ескалация на конфликта. Те учат философия, трябва да учат философия, ала се вдигнаха на бунт спрямо "моите погрешни методи", писаха жалби, намеси се администрацията, правиха що правиха, уж да решат конфликта, не знам, прочее, що са правили, ала ето, резултатът е налице: конфликтът ескалира, учениците сякаш са на-сърчени да продължат атаката си срещу мен. Първо, бойкотират ученето по философия, идват абсолютно неподготвени, тяхната борба е ясна: да не че-тем, да не учим, да не се преуморяваме, удобната туза тук е "Той, Грънчаров, не зачита правото ни на мнение!". Т.е., борят се за свещеното си право на мързел. Представят това право във възвишени думи, е, не им се удава много, а пък аз не признавам такова едно право. В резултат – бойкот. Няма да учим. И ето, вчера, пак същото. Никой не се е подготвил по темата. Почвам да из-питвам: хилят се, казват разни нелепости, празни приказки, баналности. Пиша, разбира се, двойки. И скачат, разбира се, нагъл "адвокат на гневния народ": "Е, ама, господине, вий не ни признавате мислите! Каквото и да кажем, все погрешно! Заставяте ни да мислим като вас, е, няма да стане!". Друг един ученик, за да се подмаже на народа, се увлече дотам, че в един момент с изразителен жест с въртяща се около оста си ръка и с разперени пръсти не-колкократно подчерта, че моя милост е съвсем... смахнат човек! Държа се доста предизвикателно, арогантно, нагло. Казах му го, аз изобщо не цепя басма на наглеците. Казах, че ще напиша доклад до администрацията по повод на държането им. Посрещнаха думите ми с дружен единодушен смях и хохот! Много показателна реакция! Много изразителна реакция! Един вид бях осмян – и унизен. Морална победа удържаха тоя път учениците. Няма що, "морална" – откъдето и да я погледнеш, все "морална"...

Интересното е, че преди да се намеси класният и администрацията класът, както е нормално, не беше единен, а сега всички сякаш са в единен фронт срещу мен. Някой явно ги е насърчил и окуражил. Може да го е напра-вил неумишлено, незлонамерено, може такъв ефект да са имали погрешни негови думи; аз вече писах колко фатални могат да бъдат грешките на възпи-тателите в тия така сложни и фини духовно-личностни взаимодействия в учи-лище. Една непремислена, непретеглена дума, явила се резултат на погрешна в корена си представа (стереотип), може да има ужасни фатални последици. А за това изобщо не се мисли. Всеки учител има претенцията, че е непогрешим. Това пък е особено лошо, това е усложняващия всичко фактор. Да не говорим за това, че самата администрация със своите "началнически представи", е с претенцията за "пълна непогрешимост", подобно на римския папа. Апропо, то вече и римския папа май вече се отказа от тази своя претенция, ето, човекът

231

взе, че подаде оставка, ерго, останаха на това земно кълбо само двама, които вече имат претенцията за пълна непогрешимост: аятолаха на Иран и... бъл-гарският управленец-администратор от каквото си искате ниво. У нас се смята, че щом някой се добере до заветната властчица, става хептен непогрешим. Г-н Инспекторът, според тая представа, никога, абсолютно никога не греши! Г-н Директорът – тоже! Г-н Министърът, разбира се, е пък нещо като божество. Е, като падне от власт, вече е погрешен във всичко, тогава всинца, дето сме го хвалили докато е бил на министерския трон, вече можем спокойно да го поху-лим (има много смелчаци у нас, които особено много обичат да вадят нож на... умрело куче!) ала преди това началникът, естествено, докато е бил на власт, е бил изцяло непогрешим. "Началството никога не греши!" - това е оста, около която всичко се върти в командно-административната и тоталитарна система, господстваща в непокътнат вид и то до ден-днешен (!) в нашето многостра-дално българско образование и училище.

Е, аз като учител, спрямо учениците поне, съм нещо като "началство", нали така. Е, те не признават моята власт – даже, забележете, още преди да съм паднал от "трона" си (То пък един трон, няма що! По-скоро ешафод, не трон, е учителската длъжност?!). Дръзват да оспорват моите решения още докато съм на власт, представяте ли си какъв комплимент е това за мен като учител?! Нашите ученици, знайно е, са конформисти в мнозинството си. Под-чиняват се в общи линии, като изключим тежките случаи. Тук, в този пример, дето ви давам, се оказва, че цял един клас вече са... неконформисти. Вярно, в погрешната страна насочват усилията им, аз, дето им дадох много свобода, те срещу мен се вдигнали, аз, представяте ли си, съм им бил проблемът. Всичко е бляскаво, само аз съм им проблемът, милите! Но самият факт, че намериха тази дързост, е за приветстване. Правят открит бунт срещу мен, което е приз-нак за някаква свобода, е, излиза, все на нещо съм ги научил! Нищо че съм настроил тия сили срещу мен, това няма особено значение, важното е, че се бунтуват. Е, изцяло в погрешната посока. Да съсекат първо тоя, дето им е съюзник, това вече, предполагам, е част от българския манталитет. Както и да е. Казусът е прелюбопитен, ала сега нямам време да продължа разсъждения-та си. Тия дни ще напиша доклад по случай, щото аз си продължавам изслед-ванията по темата за това как следва да се разрешават такива "конфликтни ситуации". Аз, признавам си чистосърдечно, често "наливам масълце" в огъня на конфликта с оглед да се разгори, да ескалира, та да изпъкнат още по-ясно и зримо съществуващите зависимости и отношения. Принуждавам разните му там властнически нива да реагират, първо спонтанно, неосмислено, по инс-тинкт, тъй да се рече, а пък после, като се намеся и аз, се налага да влязат в диспут. За да си уясним, дето се казва, позициите. Оказва се, че много хора живеят с крайно немодерни, неадекватни на живота представи, т.е. са жертва на такива представи от отдавна минали времена (явно тия представи са много жилави и се възпроизвеждат, щото и що-годе млади хора са безволева тяхна жертва). Това констатирах. По всички тия мои нелеки проучвания и казуси

232

скоро ще пиша нов доклад. Иска ми се да спомогна нещо да се разбули загад-ката. А

Аз, както се каза вече, уважаеми дами и господа, съм непоправим... натегач! И мухльо де, но то е същото, само дето е казано по друг начин – и погледнато от друг ъгъл. Аз съм човек, дето съвсем не си знае интереса: да си кротува, щото "преклонена главица сабя не я сече", пък и трябва да си кръгъл идиот, за да риташ срещу голия ръжен, нали така?! Е, такъв съм. Такава ми била съдбата – да съм точно такъв. Какво мога да направя аз в това отноше-ние. Почти нищо. Аз си оставам себе си... верен на съдбата си. Като всеки друг де. Нали така?!

233

Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца

23 януари 2013, сряда

Новото кошмарно "самоу-

бийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпро-са "Кога българинът убива цялата си

челяд?" и също не по-малко патетично-театрално отвърна: "Когато башибозу-кът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоу-бийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фрон-тално с нелеката тема – с надеждата да провокирам по-смислен разговор.

Двата случая най-вероятно са коренно различни, имам предвид со-фийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащи-ните банкови кредити! Хайде, себе си човек, да допуснем, може да убие зара-ди такива неща, не е лесно на такива хора, да затънат в неуспешни предприя-тия, отчаянието може да ги подтикне към фаталната мисъл и стъпка. Мен обаче ме интересува защо е убил децата, ето това е важният момент, тук е скрито разковничето.

Медийните плямпала пуснаха съблазнителната жълтурковска версия, че бащата-убиец бил болезнено ревнив, ерго, убил е жена си в пристъп на патологична ревност; нищо чудно да я е ревнувал, че и децата не са негови – това е близко до акъла. На тая почва може да се обясни случилото се, именно, да убие децата си. Може, ама много услужливо нещо ни се подхвърли тази версия. Таман в подходящия момент. Тя води и до най-лесното обяснение: ами убил е, защото психически е изтрещял. Толкоз. Това обяснява всичко. Но

234

как и защо се е стигнало до това изтрещяване – тук никой не смее да повдигне завесата. Ето, два случая на масово семейно самоубийство се случиха, това вече очертава тенденция. Ние, българите, сякаш вече масово изтрещяваме. А причините къде са? Ако са чисто психични, коя е детерминацията на явления-та, коя е скритата дълбока причина за туй масово изтрещяване?

Лесно е да се каже: животът е твърде тежък, затова някои изпушват, изгарят им, така да се каже, бушоните. Явно ний, българите, не сме адаптира-ни към живот от този тип, където следва да поемеш пълната отговорност за себе си – и независимо от изпитанията и трудностите да продължиш да се бориш всекидневно, подготвяйки успеха си. Свободният отговорен живот не е по силите на масовия българин, обременен от илюзиите, че някой друг – при-мерно милостивата и милозлива държава, примерно баш-бабаитът Боко, спасителят и пр. – требвало било да се погрижи за всинца нас, щото нали знаете как бяхме възпитавани: държавата е нещо като грижовна майка, а пък ний сме нейните послушни и добри дечица, тя за всичко ще се погрижи; дър-жавата е нещо като квачка, а пък ний сме пиленцата. Така си представя неща-та масовият българин, това му е било набивано в главата, това е набивано в главите на поколения, тази митология е още доста силна и непоколебимо твърда, още е съвсем неразклатена. И ето, един човек, обременен от такива илюзии, един човек, неспособен за свободния живот, е твърде близко до пъл-ното отчаяние когато го сполети някаква тежка криза, някакъв провал; и когато осъзнае, че никой, ама абсолютно никой няма да му се притече на помощ, тогава сякаш му остава този един-единствен изход: да си пръснеш черепа. А преди това да сториш същото благодеяние и на най-близките си, да ги спасиш от мъчения, т.е. да им помогнеш, като ги убиеш; да ги убиеш, защото ги оби-чаш, ето това е най-страшното, до което стигнахме в резултат на това, че десетки години живяхме с фалшиви, нямащи нищо общо с естеството на са-мия живот ценности.

Тъй че аз съм склонен да разглеждам тия ритуални семейни самоубийства като ярки симптоми на протичащите в душите ни крайно тежки ценнос-тно обусловени психични проце-си, които, разбира се, си имат и своя социален контекст. Много е страшно това, щото ето, при-мерно, един безработен, млад

човек, който търси работа, ала не може да я намери, на когото, примерно, и момичетата няма как да му обърнат подобаващо внимание, понеже, ясно е, няма пари, та нима е чудно, че на такъв един човек, като се помъчи достатъч-но в ужасната мизерия, като няма силата на духа да зареже нашата българска кочина и да отиде да си търси късмета по света, та нима е чудно в такива

235

отвратителни условия да се появи в главата му в един момент мисълта за самоубийство? Разбира се, че няма нищо чудно в една такава мисъл, особено когато такъв човек няма нужните духовни, ценностни опори, когато е, така да се рече, нещо като листото, духано от безмилостния вятър, как тогава да не се откъсне в един момент пустото му листо?! И какво ще го задържи да се крепи о живота като няма и нужното "лепило", липсва му връзката, когато, като капак на всичко, наоколо шетат също такива обезверени като него самия хора, отча-яни, хора, чиито души са прогизнали от неверни представи за живота, прогиз-нали са от отровни илюзии, да, как няма човек да стигне до мисълта за самоу-бийство, когато около теб никой няма да ти подаде ръка, да ти каже сърдечна дума на съпричастност, а всички мълчат, всеки потънал в проблемите си, и само, доколкото могат, гледат да ти направят мръсничко, да те прецакат, поне с каквото могат. Да, такива сме, ето, живеейки в тази отвратителна атмосфера е съвсем естествено да се случват такива неща като масови семейни самоу-бийства; прочее, този човек, убиецът, нима не можеше да обсъди човешки проблемите с убитата си съпруга, нима не можеше да поговори с децата си, какво е това обезчовечаване, да стигнеш дотам да "самоубиваш" най-близките ти хора, в които тече собствената ти кръв, без даже да поговориш с тях, да ги попиташ какво те мислят?! Страшно е, да кошмарно е. Ако беше поговорил, убеден съм, щеше да се възпре от страшната си мисъл за ужасната си постъп-ка; примерно, да беше запитал десетгодишния си син:

– Сине, бащата ти е един пълен боклук. Пълен нещастник. Баща ти страда! Баща ти не може да си реши проблемите. Баща ти е решил да се убие, та да се отърве, щото вече няма сили да се бори. Но ми се ще да убия и теб, и сестричката ти, та да не страдате без мен. Ето тая страшна мисъл ми се върти в главата. Помогни ми, сине, дай ми акъл, баща ти е голям човек, ала съм много слаб, ето, плача, помогни ми!

Ако този човек беше казал това на детето си, убеден съм – децата не са така опорочени като нас, възрастните, а са много чисти, такива Бог ги е създал, децата, запомнете от мен това, са най-близко до Бога! – та значи, убеден съм, че ако беше казал нещо подобно на невръстния си син, този човек щеше да бъде спасен от детето си, а страшната трагедия нямаше да се случи. Хора, разговаряйте за всичко и то най-откровено с близките си! Моля ви, за всичко разговаряйте, не крийте нищо, говорете, обсъждайте, мислете заедно, търсете заедно изход от проблемите си! Не бъдете потайни, не подивявайте, не си мислете, че имате правото да решавате за всичко сами! Питайте, не се правете на пичове, що сичко си знаят сами, не се страхувайте да проявявате слабост! Нека да ви се смеят идиотите, но вий смело и честно изявявайте себе си – и тогава ще ви бъде значително по-леко! И тогава ще се справяте значи-телно по-добре и по-успешно...

Така трябва да е в едно общество, което има правото да се нарича човешко. Нека, прочее, да сме човечни, а пък човечността ни много зависи от

236

това доколко и как разговаряме – ето, и това искам да ви кажа. Казах ви го, олекна ми, помислете ако искате върху думите ми. Лек ден на всички! Аз на това уча учениците си, повечето от тях не ме разбират и ме смятат за смахнат, ала аз пък за сметка на това съм упорит, щото знам, че все някой от тях ще се позамисли, а това вече е голям успех. Ето, днес ще се опитам да кажа всичко това, що написах по-горе вам, и на учениците си, нищо че ще наруша програмата по етика, майната й на програмата, защото истината е по-важна, затова. Хайде да спирам, че трябва да се приготвям за работа, хубав ден ви желая, дано не съм ви развалил деня с тия мои несресани мисли, които даже нямам време сега да прочета и редактирам, тъй че прощавайте, ако някъде даже не съм успял да завърша мисълта си и да сложа точка. Чао и до скоро!

237

ЧАСТ IV: ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА

Всеобщо течащ болестотворен процес на общностния организъм

Починах си два-три дни от толкова баналните и прозаични грижи око-ло всекидневието, но ето, от днес пак ми се налага да се потопя в тях. Битката за демократизация на отношенията в нашата училищна общност съвсем не е завършила, напротив, тя едва сега започва. Здравата железобетонна – не просто тухлена, а направо железобетонна – стена на съществуващата в сфе-рата на образованието у нас командно-административна, директивна и тота-литарна система изобщо не е помръднала, камо ли пък да е разклатена; тя си стои непоклатима като непревземаем бастион. Искат се много и то най-настойчиви усилия от много хора, овладени от ново съзнание, та нещичко да се почне да се променя; тук усилията на отделно взети "донкихотовци" (не крия, че на моменти се възприемам точно като такъв!) са предварително обре-чени, са напълно безперспективни.

Е, вярно, ефектът в случая може понякога да не е противоположен на желания, на търсения; но все пак казано е – независимо кое кое ще удари, камъкът гърнето или гърнето камъка, ще пострада все гърнето; то точно така си и става де, ама пък има и странни субекти като мен, които въпреки всичко не щат да се примирят с всеобщата гибелна апатия. И правят нещичко: все-кидневно, упорито, вярно, безнадеждно и отчаяно – ала все нещичко правят. Казват, че една капка вода, ако капела продължително върху камъка, щяла някога да пробие дупка в него; да бе, да: най-многото да се образува сталаг-мит! Както и да е. Ще видим. То това нещо все някога ще се разбере.

Тази сутрин преди ставане поразмишлявах малко какво да правя в така и така сложилата се нелека ситуация в нашето училище – ПГЕЕ-Пловдив. Има много въпроси, които чакат своя дебат, има много най-належащи и при

238

това твърде разнообразни въпроси, които съм поставил в цяла една своя поредица от доклади и жалби, "отлежаващи" в най-отдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; на тях не им се дава ход, явно ръководство-то е привърженик на така разпространения бюрократичен принцип: "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Безброй пъти съм поставял все едни и същи въпроси, а отзвук – никакъв. Примерно, безброй пъти съм искал да по-луча копие от разни документи от проверките от разни органи и инстанции, които ме касаят – за да се информирам както подобава за тяхната позиция. И въпреки моята настойчивост, въпреки намесата на висшестоящите инстанции, все още такъв достъп до касаещата ме информация засега не съм получил. Което е нарушение на закона, уреждащ тия въпроси. Поставял съм много пъти и конкретни практически проблеми, свързани със сложилата се ситуация в учебния процес по философия в разни "проблемни класове", но и за тия въп-роси администрацията не се трогва кой знае колко: и проблемите си стоят нерешени, ескалират, придобивайки дори най-уродливи форми. Какво да пра-вя по-нататък, какво да предприема, та стената поне малко да отстъпи? – ето това е един въпрос, който ме терзае всеки ден.

Факт е, че положението в някои отношение става нетърпимо. Целият проблем е, че всекидневно, заради нерешените проблеми, биват нанасяни непоправими поражения върху съзнанията на младите: от всичко в крайна сметка страда развитието на техните личности, в това число и качеството на тяхното образование. Тече процес на усилена деморализация не просто на тоя или оня, а вече на цели групи, на цели общности: било класове, било училища, било генерации – и дори на страната и на народната ни общност като цяло. И никой не знае какво можем да противопоставим на тия гибелни процеси, с оглед работите да почнат да се променят в добрата, в желаната посока. Има нещо сбъркано в основите на самата система, което поражда всички деформации и явления от такъв един порядък: разбира се вече от все повече хора, че без коренна промяна на самата система работите няма да потръгнат. В такава една ситуация обаче често става така, че отделните стра-ни, самите участници в процеса, си подхвърлят или прехвърлят топката, пра-вят всичко за да хвърлят в чужди ръце горещия, парещия картоф: взаимните обвинения са всекидневна практика. А работата не е в това да се прехвърли някому другиму отговорността, а всичко, що е здраво, що е непоразено още, да се обедини – с оглед това щото с общи сили да заработим, но не как да е, не като всеки дърпа в някаква своя посока, а тъкмо във вярната посока. Раз-бира се, отделните страни в процеса си носят и своя дял от отговорността за това, че нещата не вървят; но общото принципно положение е, че всички в някакъв смисъл са жертви на системата. Това обаче не трябва никому да служи за оправдание, щото ние, казах вече, сме майстори да прехвърляме някому другиму "парещия картоф" или "кестен".

Който обаче стои по-горе в системата носи все по-голяма отговор-ност: властта е тежка отговорност, не благинка, за ваша изненада ще си поз-

239

воля да ви река и това. Става често така, че администрацията ("командния кадър") не желае да си изпълни функцията, дълга. А тяхната функция в така и така сложилите се условия е особено тежка. Защо го прави, защо администра-цията си позволява този лукс вместо да помага да вреди е също така интерес-на тема за обсъждане. Моята принципна позиция обаче е тази: налага се по всички тежки и реални, съществуващи и при това непрестанно задълбочаващи се с всеки изминал ден проблеми да се водят пълноценни дискусии; да, проб-лемите трябва да бъдат подложени на спокоен и свободен, на демократичен дебат, с отчитането на всички възможни гледни точки; този е пътят, друг път не е изнамерен. Този е и начинът. Да, обаче липсва готовност за това. Налага се коренна промяна на нагласите. На съзнанията. На царуващия пагубен манталитет или стереотип. Всичко трябва да се промени, най-вече в нас сами-те. Ние самите трябва да станем по-други и с други очи да погледнем на случ-ващото се. Това може обаче да стане само като се отпочне жизнено-необходимия ни демократичен дебат.

През изминалата седмица, в петък, преди голямата почивка около празника, на проведено извънредно заседание, състояло се фактически зара-ди мое настояване, след доста разгорещен дебат по един най-пресен инци-дент ("ядосан" ученик замерил с учебник една млада учителка!) в крайна смет-ка се стигна до решение във вярната, според мен, посока: този ученик беше изключен от училището. Отдавна такова нещо не се беше случвало, а пък възникналата атмосфера на пълна безнаказаност беше на път да породи ясните симптоми на пълзящата анархия. Да, но с такъв един изолиран акт проблема с т.н. дисциплина няма да се реши; необходима е стратегия и поли-тика за цялостното решаване на невъобразимо оплетеното кълбо от какви ли не проблеми. Аз съм на мнение, че няма смисъл да чакаме висшестоящите органи от нещо да се трогнат и да ни "спуснат", в готов вид да благоволят да ни дадат някакво "магическо разковниче" за решаването на всички до един проблеми; напротив, сами трябва да търсим изход от сложилата се тежка ситуация, и то в рамките на съществуващите правила. Има много неизползва-ни възможности. Примерно: стриктно да се изпълняват разпоредбите на пра-вилника - ако не искаме анархията да ни залее и удави в съвсем скоро време. Дали не е късно за такива действия, дали положението вече не е изпуснато, е друг въпрос, който трябва също да се обсъди непременно. Но е факт, че тряб-ва много да се дебатира, трябва много да се разговаря по всичките тия проб-леми: мълчанието е злото (не злато, както често се смята, а именно злото – по сполучливия израз на Иво Инджев).

Та в тази връзка ми се ще тази сутрин отново да се обърна с нещо като доклад до училищното ръководство и до Педагогическия съвет. Ето какво се получи в крайна сметка:

240

Тече процес на усилена деморализация

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив Чрез г-жа Ст. Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-н Ц.Нейчев, председател на Регионалната организация

на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ ПОДКРЕПА

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми дами и господа, Държа непременно да информирам Педагогическия съвет за проб-

лемите, които по мое виждане не търпят отлагане – тъй като съм дълбоко убеден, че тия проблеми могат да бъдат решени единствено в своята цялост, при това само чрез свободен, демократичен дебат в рамките на Съвета – и на цялата училищна общност също така и най-вече. По някакъв начин трябва да дадем възможност и мнението на самите ученици да бъде изразено и то най-свободно – в противен случай неотчитането на тяхната позиция ще нав-реди на целта: откриване на разумен изход, изнамиране на ефективно проти-водействие на ширещите се проблеми, противоречия, трудности. С оглед на всичко това, именно на провокирането на един пълноценен демократичен дебат се обръщам сега към Съвета, а косвено и към цялата училищна общ-ност – публикувайки настоящия си доклад в своя блог. Ето някои проблеми, които по моя преценка трябва да бъдат решавани в най-скоро време:

1.) Интересно е, че въпреки двете заседания на Педагогическия съ-вет в изминалата седмица, до дискусия по вълнуващия толкова много хора проблем (за отношенията учители-ученици, за съвременния тип такива отно-шения, също така как да се противодейства на влошаващата се дисциплина на голяма част от учениците) фактически не се стигна; на последното заседание на Педагогическия съвет беше обсъждан един изолиран случай, но по същес-тво проблемът не беше дискутиран, просто отново не стигна времето за това. Разбирам колко рисковано е отново да настоявам все пак време за дискутира-не по тази точка от дневния ред на Съвета да бъде намерено: ако в скоро време бъде насрочено ново заседание на Съвета заради моето настояване, то аз рискувам да стана обект на всеобща ненавист. Но въпреки това се чувствам длъжен да напомня, че училищното ръководство ни дължи такъв един дебат – и не само един, щото има и още много други горещи, направо парещи пробле-ми за дебатиране; много хора, убеден съм, имат какво да кажат, аз също имам

241

какво да кажа, трябва само да бъде дадена възможност на имащите какво да кажат свободно да изразят вижданията си, позицията си. В такъв един дебат ще се открие, че проблемът за отношението ученици-учители е свързан с още много други проблеми, по които се налага като училищна общност да имаме ясна позиция в търсенето на ефективен начин за решаването им. Трябва с общи сили да си изработим своя оригинална е добре работеща философия, стратегия и политика ("технология") за решаването на проблемите – и за раз-витие на училището. Тъй че предлагам така и така започналия дебат, едва започнал, да бъде прекратен по една толкова банална причина: че "нямаме време" да дебатираме! Това, простете, е несериозно, такова едно "извинение" няма как да проработи.

2.) Поставих в нарочен свой доклад (а също така и със специално на-писано Обръщение към цялата училищна общност) проблема за нравствена-та ситуация в нашето училище. Смятам, че тук се крие същината, "възловото ядро", центъра, средоточието на всички други проблеми. Адресирах този док-лад и Обръщението и до Педагогическия съвет – ала уважаемата г-жа Дирек-тор до този момент не е счела за необходимо да извести Съвета за това. Смятам, че поставям сериозен проблем, който е свързан с начина на "разпли-тането на възела", или, другояче казано, с ядрото, от което зависи решаването на всички останали проблеми. Искам да припомня на уважаемата г-жа Дирек-тор, че продължавам да разчитам на нейната добра воля за внасянето на тези два документа за спешно обсъждане в Педагогическия, а защо не и в Училищ-ния съвет на училището.

3.) В цяла една поредица от доклади представих крайно любопитната и многозначителна ситуация в един клас: XI Д. В този казус по моето възприя-тие се крие в имплицитен вид разковничето на всички останали проблеми в нашата училищна общност; този случай наистина е многоизразителен. Той показва на дело, практически, и то съвсем конкретно до какви поражения до-веждат нашите неадекватни реакции, било на учители, било на класни ръко-водители, било на директор, на училищно ръководство. Интересното е, че проблемът в XI Д все още не е решен и то по една най-недопустима причина: ръководството на училището просто не счете за нужно да се възползва от пълномощията си с оглед на това щото групичката от ученици, позволяваща си грубо нарушаване и неуважение на всички принципи на училищния Правил-ник, все пак някак да бъде убедена, че никой няма да им позволи безнаказано да заемат спрямо учебния процес по философия една такава изцяло деструк-тивна и обструкционистка позиция. Тече вече четвърти (!!!) месец откакто този проблем нанася непоправими вреди на обучението на учениците по филосо-фия, ала ръководството на училището все още не е счело за нужно да си изпълни дълга: с цялата строгост на безкомпромисни изпълнители на закона

242

да призове учениците да спазват най-елементарните положения на училищния правилник.

4.) Грубото и несмущавано от нищо, при това системно нарушаване, погазването на най-елементарни норми на Правилника от отделни индивиди или групички овладени от съзнанието за пълна безнаказаност и също така буйстващи, бих казал дори арогантно безчинстващи ученици е лукс, който нито една жизнеспособна общност не може да си позволи: щото този е начинът тази общност да загине, да се саморазруши, да отиде по дяволите. Това обаче означава, че същото това ръководство с бездействието си на дело и факти-чески застава зад въпросните групички ученици – и на това основание поема пълната отговорност за това, което те си позволяват. Ситуацията наистина е абсурдна: ръководството на училището упорито не желае да подкрепя препо-давателите в техните обречени опити учебният процес да се нормализира – с оглед деструкцията да спре. Идеята навярно е – подхвърлям това, щото се опитвам да проумея случващото се, прочее, такова нещо не ми се е случвало в цялата 30-годишна моя професионална кариера! – че ръководството на училището, по свои си вътрешни и субективни подбуди, се е захванало да реализира с всякакви средства, или без да подбира средствата една крайно екстравагантна идея: че преподавателят по философия независимо по какъв начин трябва да бъде ликвидиран и изваден от системата – понеже е обявен за "вреден". За целта най-напред трябва някак да бъде "доказано", че той не става за учител. Наистина моето впечатление е, че не се подбират средствата за "доказването" на една такава наистина екстравагантна фикс-идея. Аз смя-там, че този интересен казус трябва да бъде разискван в най-скоро време на специално заседание на Педагогическия съвет: от него всички можем да си извадим невероятно ценни изводи. Смятам, че в тия обсъждания трябва да участват и учениците от въпросните класове – без тяхното участие проблемът няма как да бъде решен: та нали се налага промяна на нещо в техните съзна-ния, с оглед да осъзнаят същината на сложилата се абсурдна ситуация – и на си извлекат потребните изводи.

5.) Нерешаването на подобни случаи води до разпространение на деморализиращия ефект в средите на цялата училищна общност: и в много други класове тлеят подобни напрежения. Те биват някак потискани, но не е този начинът за справянето с тях. Чрез "замитане под килима" няма как да въведем ред и нравствена чистота в отношенията си. Също така раната не винаги се лекува с пудрене, с мазане на билки и помади. Позволявам си да алармирам обаче цялата училищна общност, че разгадаването на всички загадки е в нашите ръце: свободният, демократичния дебат е средството така потребната промяна да проработи. Промяна към по-доброто, към истинс-кото.

243

6.) Държа да запозная Съвета и с това, че въпреки мои многократни настоявания в писмен вид г-жа Директора до този момент не ми е дала въз-можността да се запозная с ред официални документи, които ме касаят, при-мерно резултати от проверки от висшестоящите органи, инициирани от мои жалби, разните му там "разгромни писма на колектива" срещу моя милост, писани, подписвани и пращани до същите тия висшестоящи инстанции, други такива важни документи като "констативни протоколи", "обяснения" и какво ли не още. Смятам, че достъпа на гражданите и служителите до информация е тяхно законно право, което не може с лека ръка да бъде отменяно. Ще ми се да вярвам, че г-жа Директора в най-скоро време ще изпълни предписаното от закона.

7.) Уважаемата г-жа Директор, както разбирам напоследък, е предп-риела отпочването на процедура за искане на разрешение от Инспекцията по труда за моето уволнение – предвид това че съм инвалидизиран се налага да получи такова едно разрешение. Моля съвсем публично, на заседание на Педагогическия съвет, г-жа Директора да предяви всички претенции спрямо мен като преподавател, гражданин и личност, които тя възприема както осно-вание за искане на това разрешение за моето уволнение. Пиша това тук тъй като до този момент тя не пожела да ми отговори на същия този въпрос, зада-ден й в присъствието на г-н Р.Радев, инспектор от РИО. Надявам се, като израз на добрата й воля за започване на така необходимия на училищната ни общност демократичен дебат г-жа Директора открито и твърдо да заяви своите претенции.

Което пък, убеден, съм, ще подейства оздравително на иначе крайно тежката нравствена и психологическа ситуация в училището – която, както виждаме, ирадиира и върху съзнанията на учениците, а това от своя страна води до толкова многозначителните явления и симптоми, на които сме свиде-тели напоследък. Не става дума за "изолирани явления" или "отделно взети случаи", а за всеобщо течащ болезнотворен процес на общностния органи-зъм. Наблюдава се тежък, катастрофален ценностно обусловен срив на ця-лостните отношения, което се възприема на повърхността като очевидни симптоми на анархия, на неописуемо влошаване на положението с т.н. "дис-циплина", свързано с най-чудати ексцесии, инциденти, провокации, недопус-тимо-абсурдни произшествия. Това пък от своя страна довежда до крещящата липса на елементарни условия за провеждане на пълноценен учебен процес, т.е. наблюдава се и тежък срив по посока на рязкото влошаване на качеството на образованието на нашите ученици. Нещата са обвързани, подобно на ска-чени съдове. Във връзка с "моя отделен случай" искам още нещичко да приба-вя: не е този начинът, уважаема госпожо Директор, да се "избавите" от мен – нищо че толкова силно го желаете. Съветвам Ви да преосмислите позицията си. Защото дори и, да предположим, постигнете така съкровено желаното, то

244

аз тогава пак може да продължа да съществувам, да давам знак, че ме има - примерно като се явявам в сънищата Ви.

Както и да е. В отделното обаче "просветва" общото, същината, исти-ната, идеята. Ето защо аз апелирам за това да се възползваме от единствения разумен начин за противодействие на негативните явления в тази тежка ситу-ация: отпочване на серия от дискусии, започване на поредица от свободни, демократични и оздравителни дебати по всички без никакво изключение проб-леми - с оглед търсенето на ефективни средства и подходи в опитите ни да намерим изход от създалото се положение; ако не за решаване на проблемите (щото е много съмнително в рамките на съществуващата система те да могат да бъда някога решени!), то поне за смекчаване на най-негативните последици от тяхното неудържимо ескалиране. Този е пътят, друг път аз не зная. Сам не разполагам с рецепти за лечение на болестта на общностния организъм, но съм убеден, че диагнозата е вярна: нашият общностен организъм е поразен от някакъв много устойчив вирус, той страда, болестта е опасна, последиците могат да са страшни. Нещо трябва да се прави, трябва да се работи по посока на търсене на изход, на смекчаване на напрежението, на изнамирането на "отдушник". Иначе, знайно е, може в един момент да се случи взрив с неизчис-лимо вредни последици.

За да не стигнем дотам аз призовавам да запретнем ръкавите си и да почнем да работим с ясната цел какво искаме, какво ни е потребно, без какво не може повече да се върви напред. Едно е ясно: трябва да осъзнаем, че в рамките на нашата училищна общност от нас зависи ако не всичко, то поне много. Ако ние сме си на мястото, ако направим нещо за да променим невер-ните си представи за нещата, много можем да постигнем. Ако нищо не правим и останем в позицията на апатични наблюдатели-съзерцатели на катастрофа-та, които "приклякат" с оглед бурята да отмине, то тогава тя ще ни завлече най-безмилостно. Тогава нищо не може да ни спаси. Това обаче не бива да го допускаме. Позицията на безмълвни и бездушни жертви не бива да е нашата позиция.

Това счетох за нужно да кажа в този момент. Ако се възприеме пред-ложението за заемане на активна позиция съм готов да допринеса с каквото мога за изясняването на проблемите – в така потребния ни свободен и демок-ратичен дебат, който ни е съдбовно необходим. Който няма за кога да бъде повече отлаган. Просто вече няма време за пасуване или за безхаберие. Жи-вотът ни притиска да се променяме – понеже иска да ни спаси от наближава-ща гибел... 5 март 2014 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

245

П.П. В приложение към този доклад поставям два други текста, които касаят моя инициатива за започване на един интересен по моето възприятие "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА", който започнах в някои класове: виж Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по фило-софия и гражданско образование и също Нека на преден план излезе личността на младите – още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище. Там е обяснено всичко защо предприемам такъв един екс-перимент, защо дръзнах да го започна. Известявам Съвета да знае, че такова нещо се прави – с чисто изследователска цел, в оглед търсене на по-ефективни начини за овладяване на ситуацията и с дисциплината на ученици-те, и с пълната им апатия спрямо ученето. Като стигна до някакви заключения непременно ще известя съвета за постигнатите резултати. И в тази връзка ще направя своите предложения. Също така моля да ми се даде време да съобщя резултатите от други две мои инициативи за подобни експерименти, проведе-ни в предишните години, заради които станах пишман (понеже ръководството заради тях ме обяви за "нарушител" и дори едва ли не за "престъпник"): за т.н. "точкова система" за оценяване и също така за видеозаснемането на цели учебни часове; смятам, че ръководството ми дължи възможността да получа думата – за да дам потребните разяснения, както и да съобщя постигнатите резултати. Аз от доста време очаквах ръководството само да се сети да ми даде думата за разяснения по тия мои инициативи, за които така прибързано бях обявен за "нарушител" или дори за "престъпник", ала, това, за жалост, не се случи. Ето, аз сам поставям сега въпроса. Смятам, че много неща ще раз-берем ако се вгледаме по-прецизно в разните възможности за провеждане на всякакви иновации и инициативи. Ако държим да се движим само в добре познатото русло на "обичайното", на "традиционното", на "неизненадващото ни" в един непрекъснато променящ се и безкрайно динамичен жизнен свят, то тогава рискуваме да станем не само неадекватни, но също така и смешни, пък и съвсем жалки...

246

Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Възможно ли е да въвеждаме елементи на свобода в образова-

телния процес, организиран по правилата на недемократичната Система? – ето по този въпрос искам малко да поразсъждавам в това ранно неделно утро. Ще ми позволите ли? Знам, че съм станал банален, но това ме вълнува, по това ще пиша. Имам свобода да пиша каквото си искам, ще се възползвам от нея.

Украинците ни показаха тия дни едно: че за свободата си следва да се борим. Че свободата не се "дава", нея свободолюбивите си я вземат. Че за свободата си се налага да даваме дори жертви. Че презрените треперковци и малодушници свободни не могат да бъдат. И не заслужават да бъдат. Няма как да бъдат свободни страхливците. И още нещо ни показаха братята-украинци: Че си струва да жертваш дори живота си в битката за свобода – и за човешко достойнство. Да жертваш живота си, но не на думи, а на дело. Сра-мота е да ни е страх, приятели, достойни сме да се срамуваме, длъжни сме да се презираме за това, че сме така меки, че заради временния уют и дребните грижи жертваме всеки ден истински важното. Просто ни мързи да идем да протестираме – и се задоволяваме с това само да мърморим. А така свобода не се добива. Постоянно нещо трябва да правим за нея. Всеки ден. Неуморно. Без почивка. Пътят към свободата не е лек, тя бива постигана само чрез бор-ба. Смелите, мъжествените ще бъдат свободни, не малодушните. Аристотел е нарекъл с думата "мъжество" добродетелта, която е "средно положение" меж-ду крайността страхливост и крайността безумна дързост.

В тия дни на разгръщане на тази величава проевропейска революция на свободата – и на свободните, на достойните за свободата млади хора на Украйна! – по площадите и улиците на Киев аз въпреки всичко продължавам да мисля по въпроса за това как може да започне една истинска, действител-на, същностна революция и в образованието на България. Не може образова-телна система, която по дефиниция произвежда роби, немислещи и бездушни безличници, произвежда страхливци, произвежда също така и хора, дето ня-мат високо мнение за свободата (щото просто не знаят що е това!) да обслуж-ва потребностите на едно общество, което иска да живее свободно и демокра-тично; това просто няма как да стане. Каквато е образователната система, такова е и обществото: недемократичната образователна система произвежда недемократично мислещи и действащи хора, сиреч, тя поддържа едно неде-мократично, несвободно общество. Това е така, защото просто няма как да стане този фокус: младите в училище не знаят що е това свобода, не са при-викнали с нея, нещо повече, свободата постоянно им я забраняват, тя е неже-

247

лана, и след това изведнъж, като по някакво чудо, те да се превъплътят в свободни граждани на едно наистина демократично общество, е, такова чудо е невъзможно, няма как да стане! Робската образователна система произвежда роби и с това подкрепя робското общество, обществото, съставено от хора с робски, недемократичен манталитет.

Употребявам такива силни думи напълно умишлено: не може човек да е на 30% свободен или на 30 или 50% роб, или си свободен, и то на 100%, или си роб на 100%, средни положения, половинчатости тук не се допускат, те са невъзможни. Ако по принцип тираничната образователна система у нас, която тиранизира всички - и учители, и ученици, и родители, дори и образова-телните мениджъри, абсолютно всички! - допуска, да речем, "известна свобо-да", казвам да допуснем, не че я допуска, то това изобщо не променя ситуаци-ята: нейната идея, нейното предназначение е да произвежда несамостоятел-ни, зависими, унизени, безлични и т.н. "продукти", които са "строителен мате-риал" на недемократичното, на тираничното, на диктаторски устроеното об-щество, обществото, което си търси своята "майка-закрилница" в лицето на вездесъщата държава. Това е положението; ето защо е съдбовно необходимо да решаваме въпроса: как изобщо може да започне промяната на тази тира-нична система, как тя може да бъде разклатена – с оглед да бъде съборена и ликвидирана, а пък от отломките да се роди нещо съвършено ново, непознато, неизвестно: демократичното, свободното, свободолюбивото образование и училище.

Аз бях на Първата национална среща за свободно образование в България, проведена в София на 15 и 16 февруари. Не се изказвах там, въп-реки че имах какво да кажа, предпочетох да си помълча, за да чуя, за да раз-бера какво е настроението на духовете. За да се ориентирам още по-добре в ситуацията, в която пребивават ония, които са решени да работят за едно ново, алтернативно, демократично и прочие образование и училище. Долових следното, което е важно.

Изглежда се смята, че октоподът на държавното монополистично и тоталитарно образование не бива да бъде закачан, щото е безнадеждна рабо-та той да бъде принуден да отстъпи. Ето, даже самата възможност за диалог с този октопод се възприема като "идея-фикс", примерно, предложението на Райчо Радев за обръщение към Министерството не беше възприето. Смята се, както яз усещам нещата, че не бива да си губим времето с действия по ре-формирането или революционирането на традиционната образователна сис-тема, а трябва да правим нещо същностно ново извън нея, само като алтерна-тива; това бил реалистичният вариант. Значи нека да оставим октоподът да стиска и да мачка жертвите си с безброя свои пипала, впили се в телата и душите на тия жертви, нека да ги мачка колкото си иска, а ние извън системата и на празно място ще правим нещо съвършено ново, коренно различно. Да се поведе битка за реформиране и дори за революционизиране на Системата отвътре се възприема, както аз разбирам, за изцяло безнадеждна работа,

248

един вид това се възприема за работа, достойна за разните му там смахнати Дон-Кихотовци (като моя милост), дето, видите ли, се сражават с някакви ветрени мелници. Самият факт, че на конференцията присъстваха дейци, дето работят в Системата, които се броят на пръстите на две или най-много три ръце, говори много. И почти на нито един не беше дадена думата на тази конференция; един вид такива хора се възприемат за "изначално увредени", което, прочее, не е далеч от самата истина. Значи да оставим Системата да продължава да си агонизира и да нанася своите вреди на съзнанията на сто-тици хиляди млади хора, а извън нея да започнем работа по създаване на алтернатива, именно първо на едно демократично училище, после на второ и т.н. Ще минат години, ще се появи, да предположим, конкуренция, ала дър-жавното образование, устроено на съветски (макаренковски и на Крупская) принципи, ще бъде оставено да продължи да разпространява своите отрови, да разнася своите зловонни изпарения, подобно на едно блато, пълно с чудо-вища, влечуги и змии. А не трябва ли първом да пресушим блатото, да го отводним, да ликвидираме заразите и именно на освободеното, на новото място да почнат свободно да никнат разните му там цветя от онази наистина цветна градина на свободното образование, която неизбежно ще поникне ако свободата бъде възведена във водещ принцип в образованието.

Аз от опита си знам едно: да чакаме държавата и образователната бюрокрация да благоволят да предприемат някаква самоубийствена "рефор-ма" по коренно изменение на тираничната система е едно изцяло нереалис-тично; "отгоре" реформа, камо ли пък революция, няма да бъде направена никога. Е, разбира се, ако гражданите принудят политиците да се захванат да правят реформа, примерно една умна реформаторска политическа сила да вземе властта и с ясното съзнание да осъществи дълбока реформа на систе-мата, то това може и да проработи, то този е и пътят, ала външният път, "пъ-тят-отгоре". Само че има една трудност: на какви сили ще се опрат евентуал-ните политически реформатори и революционери да въвеждат новите прин-ципи ако я няма почвата, ако вътре в самата система няма ония сили, които да възприемат принципите на реформата и да ги проведат в живота, в реалност-та. Щото, трябва да признаем, към този момент огромната част от образова-телните дейци (учителите и пр.) статуквото ги устройва - понеже им осигурява условията за безпроблемно паразитиране в рамките на деспотичната система; всичко онова, което не ще да се примири с обезличаващите изисквания на Системата, всичко онова, що е талантливо, бива принудено или само да се махне, или пък бива гонено, мачкано, репресирано, в крайна сметка убивано. А няма ли ги вътре в системата "движещите сили" на промяната, никаква дър-жавна воля отгоре нищо не може да направи: тя тогава ще срещне силната съпротива на крепителите на статуквото и на системата и ще се провали в намеренията си. Какво тогава да се прави за промяна на системата отвътре?

Много неща могат да се правят. Първо трябва да се осъзнае, че главната движеща сила на промените неизбежно ще бъдат самите млади

249

хора, именно учениците; на тях именно трябва да се заложи. Те за момента се оставят да бъдат мачкани, но всъщност и на дело или фактически се съпро-тивляват на системата чрез тоталния бойкот, който са й обявили; бойкотът е форма на пасивна, ала за сметка на това всекидневна съпротива. Младите просто не желаят да учат и не учат по този начин, което е зов за промяна: те биха учили, но по един съвършено друг, адекватен начин, зачитащ тяхната свобода, техният избор. И сред учителите вече е назряла една промяна на съзнанията: те всекидневно чувстват, че по този начин, по който я караме, нещата съвсем не вървят – и не могат дълго така да вървят. Системата е блокирала отвсякъде. Тя просто не работи. Тя произвежда пълен брак. Учите-ли и ученици взаимно се тормозят и водят една безнадеждна война – а усили-ята им трябва да бъдат насочени в съвършено друга посока. Те просто трябва да си обединят силите и да заработят в съвършено друга посока. Аз смятам, че този е пътят. Родителите също трябва да помогнат на революционно наст-роените ученици и учители. Ето как може да стане това според мен.

Много неща могат да бъдат правени дори и в съществуващите зако-нови и житейски условия вътре в системата, вътре в самите училища. Всичко следва да бъде правено иначе. Всичко следва да бъде изтълкувано по съвър-шено друг начин. Всичко следва да бъда "изопачено" така, че да проработи в друга посока. Ако възникне едно сътрудничество и взаимна подкрепа на учи-тели, ученици и родители с оглед коренните интереси на младите от едно качествено образование, то промяната ще почне да става факт дори и в рам-ките на съществуващата система. Просто ни е нужно онова, което най-много ни липсва: солидарност. Просто трябва да си обединим силите, а не, както е по българския обичай, взаимно да си пречим. Има някакви "вратички в закона", които трябва да се използват – с оглед условията да се променят по посока на възникване на онова, което ни е жизнено необходимо: възможност за избор, сиреч, възможност за свобода. Няма ли избор, няма свобода. Появи ли се избор, почва да се заражда и свободата. Ще дам един пример за една въз-можност, която от няколко дни ми се върти в главата – и която вече предложих на свои ученици. Предложих я с оглед да разбера как ще реагират. Предложих я под влияние на обзелите ме мисли и чувства след Първата национална среща за свободно образование в България. Ето каква идея ми се яви в глава-та тия дни. Казвам тия дни на учениците от мои класове следното:

"Ученици, добре знам, че сте претоварени с изучаването на много учебни предмети, които при това никой не ви е питал искате ли да ги изучавате или не искате. Те просто са задължителни. Никой в системата не се съобразя-ва с вашите интереси, с вашите таланти, с вашите желания. Никой за нищо не ви пита. От вас се иска само да изпълнявате. И нас, учителите, никой за нищо не ни пита. И ние като вас сме прости изпълнители на някаква чужда воля. За жалост, системата е тиранична. Ние сме в позиция да сме нейни жертви. А така не бива да бъде. Потребна е промяна. Ето в тази връзка какво предлагам аз - за да се случи все пак някаква промяна поне в нашите часове.

250

Вие при мен изучавате, примерно, философия. Да, добре знам, никой не ви е питал дали искате да учите такъв предмет. Той е задължителен. Мен пък никой не ме и питал каква следва да бъде програмата по него и пр. Както и да е. Аз обаче добре знам, че много от вас смятат, че такъв един предмет изобщо не им е нужен. Аз не ща никого да преубеждавам в това. Така сте решили, така е, вероятно, правилно за вас. Това е въпрос на ваш избор, вие си имате интереси, всеки своите, всеки някакви особени. Аз не ща да ви се меся. Да, ама Системата ви задължава всички да имате оценка по този предмет. Въпреки че не сте го избирали. Какво можем да направим в тази връзка? Може ли все пак да се появи някакъв елемент на избор и на свобода? Нещо може ли все пак да се промени?

Вие стоите в час по философия не защото го искате, а защото това ви е наложено: за да нямате неизвинено отсъствие. Но това, позволете ми да отбележа, е много глупаво. Питам се: какъв е смисъла само заради това да седите в час? Няма ли го желанието нищо не може да се получи. Аз напълно ви разбирам. И ви съчувствам. Какво можем да измислим заедно в тази връз-ка? Мислили ли сте за това? Може ли нещо да се измисли та абсурдната ситу-ация поне малко от малко да се промени? Аз напоследък имам някаква идея в тази посока и искам да Ви я подхвърля. Много ми е интересно какво ще каже-те, как ще я възприемете. Ето какво имам предвид. Ето какво предлагам. Мис-ля, че не е зле да опитаме нещичко да променим.

В началото на часа аз проверявам кои ученици присъстват и кои ги няма. Това е мое задължение по правилника. Също по правилник имам право-то да "гоня" ония ученици, които пречат на учебния процес, който развалят обстановката, държат се непокорно, недисциплинирано и пр. Нали така? Мо-жем ли да използваме тия дадености в една съвсем друга посока с оглед да преодолеем абсурда на системата? Можем. Ето как.

Ония ученици, които не виждат смисъл да соят в часа понеже такъв предмет не ги интересува (или просто нямат настроение за занимания с фило-софия в този момент) идват при мен и ми заявяват, че не желаят да останат в час. Аз ги "изгонвам" от часа, пиша им отсъствие. Те излизат и отиват някъде, където ще се захванат с нещо, което по тяхна преценка е по-полезно лично за тях. Примерно някой, да допуснем, ще отиде в библиотеката, да си почете нещо, да, в същата библиотека, в която някои от вас, допускам, изобщо до този момент не са влизали - и нямат намерение да влизат. Друг, да речем, ще отиде да поиграе футбол с учениците, които имат физкултура. Трети, да ре-чем, понеже има пропуски по математика, може да рече да отиде в час по математика, като предварително е попитал учителката може ли да посещава допълнително часове при нея когато има "свободно време"; вярвам, че учи-телката ще му разреши като излезе от час по философия да отиде в час по математика при нея. Абе където иска да ходи този ученик, каквото иска да прави, дори и само да поседи на пейката в парка половин час, да си отпочине малко, пак има смисъл според мен. Какво ще прави във времето, отредено за

251

час по философия, който той не иска да се занимава с философия, си е негова работа. Аз не ща да му се меся в този негов избор. Да решава сам.

Като мине часът, този ученик обаче се явява при мен, обажда ми се, че всичко е ОК и аз му анулирам "отсъствието" от моя час. Защо правя този номер с отсъствията е ясно: защото правилникът го изисква. Пък и ако му се случи нещо лошо, аз да не нося отговорност, нали такава е логиката на пра-вилника? Както и да е, правим своята игричка според правилата, сиреч, пра-вим я съвсем законно. Добре, а какво ще стане с оценката на този ученик по философия щом като той привикне да не присъства повече в тия часове?

Ами ето какво предлагам да направим. Такива хора, дето не щат да учат философия, предполагам, щом смятат, че нямат интереси в тази област, ще бъдат доволни и на една по-посредствена оценка (оценка всеки трябва да има). Такива ученици сякаш минават на нещо като свои личен учебен план по този предмет, все едно че минават на самостоятелна подготовка по него. Трябва за един срок да изкарат поне две положителни оценки по този пред-мет. Подготвят се и идват да бъдат изпитани при мен в часа ми за консулта-ции. Пиша им оценката, която ще си изкарат там. Е, има опасност да изкарат и двойка, но то не е болка за умиране, нали така? Пак ще им се наложи да поче-тат и пак да се явят. Може и повече пъти да се явяват докато изкарат прокле-тата оценка по таз пуста философия. Но за сметка на това тия ученици прак-тически ще са се обучили по един най-важен урок на самата философия, да го наречем урок по свобода. Те вече прекрасно ще знаят що е това свобода. Дори и само заради това аз може да им пиша заветната тройчица. Пък и пове-че може да им пиша, знае ли се? Ако бяха предпочели да стоят в часовете ми е през цялото време да тъпеят и да умират от скука, и това нямаше да са научили. А ето, сега вече на дело знаят какво е това свобода. Преживели са свободата. Аз за това нещо – а то е своеобразно практическо занятие по сво-бода! – аз мога да им пиша вече някаква положителна оценка. Сфащате ли сега как заедно можем да надхитрим системата? Можем непременно да пре-цакаме гадната система, а, разбрахте ли ми мисълта, драги ученици?"

Ето това, примерно, казах на учениците си от доста класове през из-миналата седмица. Интересна ми беше реакцията им. В някои класове идеята ми беше приета добре. В други класове стана така, че повечето ученици изоб-разиха на лицата си следната гримаса, гримасата, която може да се опише със следните думи: "Абе тоя Грънчаров пак със своите шантави експерименти! Няма ли да миряса поне малко този човек? Ето, директорката го е подгонила като империалист, ала той не мирясва! Що не си кротува тоя човек?" И прочие, и тъй нататък, аз така прочетох гримасите и погледите на много мои ученици като им предложих горното. На мен съвестта ми е чиста че го предложих, а пък те нека да го възприемат както си искат. Който иска, да се възползва заедно да направим такъв един експеримент по свобода. Нищо не ни пречи да го направим, а, какво ще кажете вие, драги ми трезвомислещи критици и читате-ли на този мой блог? Предприемам нов експеримент по свобода в своите

252

часове по философия и по гражданско образование. Докато така любезната директорка на училището, в което преподавам, провежда "законната процеду-ра" по моето така жадувано от нея мое "законно уволнение" (аз вече писах в блога за най-последните й инициативи в тази посока) аз пък ще проведа ето този експеримент по свобода. До последно ще правя това, което смятам за потребно. Няма, разбира се, от нищо да се уплаша. Всичко, което си позволя-вам да правя, е все в интерес на моите ученици. Искам да преча на страшната деморализация, която системата осъществява върху душите на младите хора. Няма да допусна тя да опорочава душите им необезпокоявано. Ще се съпро-тивлявам и ще противодействам до последната си минута.

Да, знам, че системата и нейните цербери няма начин да не ми от-мъстят един ден за всичко, което съм направил. Аз друго от тях не чакам, не мога да чакам благодарност от тях, а чакам само отмъщение и възмездие. И това си е съвсем в реда на нещата. Както и да е.

Хубав неделен ден ви желая! Бъдете здрави, но не изобщо, а най-вече по дух. Здравият дух на човека е свободният дух. Без свобода няма здрав дух. Ето с това завършвам този текст...

253

Нека на преден план излезе личността на младите

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Ще ми се да си продължа разсъждението, подето ето тук: Предприе-

мам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование; оказва се, там съм изложил само първата част от своята идея за някои възможни промени ("за умерен прогрес в рамките на закона") в наличната образователна система; сега ще добавя втората част, за да се "закръглят" нещата.

Значи трябва да правим нужното винаги да се появява момент на из-бор за учениците - пък и, защо не, за учителите; без избор няма свобода, без свобода няма отговорност, без свобода всичко се обезсмисля. Щом обаче се появи елемент на избор, поражда се усещане за свобода, това усещане вече е предпоставка за осъзнаването на собствената отговорност за онова, което си избрал; учениците следва в училището да научат поне ето това: че за всичко, което правиш, което си позволяваш, следва да поемаш пълната отговорност. Но как да се появи такова едно съзнание след като свободата в нашите учи-лища е забранена? Сега сфащате ли защо всичко у нас се е обезсмислило? (Тази дума "сфащате" нарочно я пиша така, звучи ми по-колоритно, пък и е по-близка до народната душа; звучи ми някак "възвишено-байганьвски"!)

И ето, аз предлагам учениците най-напред да имат възможността да избират: дали да остана в часа по философия или да ида на друго място, да ида да свърша някаква друга работа, за която преценявам, че ми е по-потребна, по-интересна или не знам си каква още. Казах също, че за да узако-ним някак този избор, се възползваме от правото на учителя да "гони" учени-ците, на които не им се учи, които по тази причина и пречат на учебния процес; е, за да не се стига до същинското гонене, ний предприемаме едно специфич-но "доброволно гонене", с оглед да узаконим цялата работа. Аз обясних там защо го правя. Това от една страна. Ето обаче и другата, не по-малко същест-вената страна: а какво ще правим с ония ученици, които все пак решат да останат в чака по философия?

Надеждата е, че щом са останали, че щом са решили да останат, щом са го избрали, значи часът ще мине на потребното ниво; ти ученици, предполага се, ще се включват в обсъждането, ще дискутират проблемите, ще се изказват, ще питат, ще се интересуват и пр. И ще си изкарват по този начин оценки. Но тия същите ученици, дето ще предпочетат да останат, също са претоварени с тежката програма, съставена от безжалостните министерски чиновници, много е възможно те да не са се подготвили за часа просто защото не са имали време да почетат по един такъв "лесен предмет" (в някаква кла-сификация на МОН за учебните предмети философията заедно с физическото възпитание и категоризирана в групата на "най-лесните предмети"!). С оглед

254

на това обстоятелство е нереалистично да очакваме всички ученици да са се подготвили за часа. По тази причина аз предлагам втора възможност за избор: сам да избираш дали ще участваш в обсъждането или ще се задоволиш само с ролята на слушател в дискусията. Изпитването с оглед на това отпада. Имам предвид изпитването по нежелание, по преценка на учителя. Обаче все някой трябва да се изказва. С оглед да не се получи така, че всички ученици да не са подготвени, аз предлагам на учениците си следното.

Нека сами да решат кои по дадената тема да са се подготвили – с ог-лед да бъдат водещи в обсъждането. Ако искат, могат да ми кажат кои ще бъдат ония, които следващия път, един вид, ще бъдат изпитани. Тоест, ще се подготвят и ще участват в обсъждането. Примерно пет ученика за новата тема, която ще се обсъжда следващия път, сами и доброволно поемат анга-жимента да се подготвят, кой както иска и доколкото намери за добре, учите-лят може дори да запише тия "доброволци" за изпитване, та да се реши въп-роса и да не стане така всеки да е разчитал на другите да се подготвят, а в резултат никой да не се е подготвил. Е, може и още по-добре ще бъде самите ученици да определят и да се разберат помежду си кои за следващия път, един вид, "ще се пожертват" да учат по философия и да бъдат най-активни в обсъждането. Това нека да бъде тяхна грижа, аз така предпочитам, не ща да им се меся в тия неща. Така ще се засили моментът на самоуправление, който също е важен. И ето как ми се ще другият път да протече самия час.

Първо ония, дето не щат да стоят в часа и предпочитат да бъдат "из-гонени" с оглед да идат да се занимават с нещо друго, ще ги "освободим", те ще напуснат класната стая (като учителят все пак ще фиксира номерата им в дневника, с оглед всичко да е "законно"; след часа, като дойдат при учителя, отсъствията им ще бъдат премахнати, анулирани). След това започва самият час. Обикновено учителят по философия играе основна активна роля, аз предпочитам това също да се промени. Нека той да мине на по-заден план, а водещата роля да се поеме от тия петима ученика, дето са се ангажирали да се подготвят по темата и, така да се рече, са нещо като "експерти" по нея. Те и петимата ще излязат отпред и ще трябва да проведат обсъждането и дискуси-ята, ще бъдат и нещо като "докладчици", и също така ще задават въпроси, ще дискутират помежду си, както искат да се представят, нека да проявят твор-чество и фантазия, нека сами да измислят как ще оползотворят това време, което е отделено за обсъждането. Те ще играят и ролята на "учители", те ще бъдат главните, ще бъдат водачи и прочие. Те ще отговарят също така и за реда в залата, ще правят нужното да има потребната обстановка. Учителят, разбира се, може да се включва на моменти в обсъждането, но на правата на всеки друг участник, не да бъде в привилегированата позиция на "всезнайко", който всичко решава, води, налага и прочие. Идеята е тази негова роля на пълен "монополист" на знанието, тази негова привилегирована позиция да бъде подкопана и премахната - с оглед по-цялостно да почнат да се изявяват учениците. Всъщност цялата работа е, че този час по философия в моето

255

разбиране е място за изява на личността на учениците, те да се упражняват да мислят самостоятелно, да търсят истината, да опитват и прочие. А не да бъдат подчинен елемент, която само да изпълнява инструкциите на препода-вателя-многознайко (или "всезнайко"). Даже когато учениците се объркат съв-сем и изпаднат в състояние на пълна неяснота или обърканост, даже и тогава учителят не трябва да се намесва и да решава проблемите; най-умната пози-ция е да казва в такъв случай "Не знам! Помислете вие! Вие решавайте! Вие търсете изход от затруднението си!", щото обади ли се, "помогне" ли им, то това е, така да се рече, "мечешка услуга", която убива целия смисъл на рабо-тата. Онова, което учениците постигнат сами, само то ще има за тях значение, само то ще бъде ценно: защото е тяхно постижение, тяхно откритие. Иначе всичко се обезсмисля.

Това е в основни линии. Даже след като мине обсъждането и се стру-ва, че този въпрос, каква оценка да се пише на изявилите се ученици, може да бъде обсъден и решен в диалог на преподавателя с учениците; нека мнението му да бъде меродавно, но той би следвало да се съгласи с техните предложе-ния. Всички други ученици, дето присъстват на обсъждането, биха могли да участват в него било със задаване на въпроси, било с изказвания; те също могат да се изявяват, също могат да допринесат, също ще може да получат оценки. Но моментът с оценката нека да остане второстепенен, друго нека да излезе на преден план: именно възможността във всеки момент да избираш и сам да решаваш какво да правиш. Нека на преден план да излезе свободата на младите, именно участието им в един самоуправляем процес, тяхната самостоятелност, възможността за по-пълноценна и наистина свободна изява на личностите на учениците, за вземането на отговорни решения от тяхна страна и пр. Тези неща нека да бъдат водещите и съществените, всичко друго са подробности. Ето как философията може да даде пример за това, че в рамките на съществуващата система са възможни промени, които да се пре-върнат в онези искрици, които един ден ще подпалят огъня на голямата, на истинската промяна. Аз отдавна пиша и говоря, че философията трябва да стане нещо като локомотив на промените в българското образование и учи-лище. Смятам, че наближава момента това да се случи, тази нейна изначална мисия да почне да се изпълнява в пълния й обем.

Да кажа сега още две думи за това как се възприеха моите предло-жения в класовете, в които имах възможността да съобщя това, което написах по-горе. Аз вече казах, че повечето ученици сякаш приеха положително тия мои предложения. Е, някои възприеха предложението ми като "поредна екст-равагантност на г-н Грънчаров"; но имам чувството, че и на тях им стана лю-бопитно. Ще видим. Всичко ще се разбере в опита, на практика; трябва да се опита. Как ще реагира администрацията на тия иновации също ще ми бъде интересно да разбера, макар че мога да се досещам за това още сега. Но ще видим. Чудя се дали да искам "разрешение" от Педагогическия съвет за про-веждането на един такъв експеримент по свобода, но може и да не искам:

256

моят предмет е такъв, че ми позволява сам, на своя отговорност, да опитвам с научна и изследователска цел такива иновации. Вярно, понеже съм в тежки отношения с администрацията, която в тия дни се е напънала отново да за-почва процедура по моето уволнение, та може би не е зле все пак да дам знак за моите намерения, за да видя как администрацията ще реагира, пък и един вид да я зачета, щото нали знаете, в рамките на системата, директорът е този, който "коли и беси", в него, както се казва, е "и ножът, и сиренето".

Ще видим тия работи, ще преценим тепърва. А сега да бързам, че има опасност да закъснея: имам часове. Желая ви хубав ден и пълноценна седмица! Бъдете здрави!

БЮЛЕТИН

на Семинара под надслов

„Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”

Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS, основан през 1994 г.

Главен редактор:

Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488