ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

БРОЙ БРОЙ БРОЙ БРОЙ 2222 (1 (1 (1 (17777)))) ГОДИНА ГОДИНА ГОДИНА ГОДИНА VVVVIIII

2012012012014444 АвгустАвгустАвгустАвгуст

ФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСААААНИЕНИЕНИЕНИЕ

2

ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

книжка 2 (17), Август, година VI, 2014

Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:

Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев – „Източна философия” Митко МомовМитко МомовМитко МомовМитко Момов – „Философия и религия”

ISSNISSNISSNISSN 1313 1313 1313 1313----9703970397039703

© Център за развитие на личността HHHHUUUUMANUSMANUSMANUSMANUS

3

СЪДЪРЖАНИЕ: IN MEMORIAM Поклон пред примера, който ни дадохте с живота си, славни и почтени философе!............................................................................................................8 Отиде си един човек и философ, когото съм запомнил с добро, отиде си един човечен човек……………………………………………………………...10 ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Списание ИДЕИ и неговото международно многоезично издание си имат приятели и в Индия!............................................................................................17

Повечето от заспалите никога няма да бъдат пробудени……………………...19 Кратко разсъждение за човека – и за „формата“ на човека и човешкото……20 Десният мироглед и дясната политика са пряко приложение на ценностите на християнската вяра и религия…………………………………………………...22 Богатството на идеи е движещата сила на списание ИДЕИ…………………...24

Философът не е нищо друго освен един свободен дух…………………………28

Убийствено саркастично писмо, в което съм наречен "философски Сашо Роман", "философствуващият Азис" и дори "философският еквивалент" на Митьо Пайнера!....................................................................................................36

И гонете момите, докторант Узунов – разбрахме се, нали?!...........................39

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Творческият ландшафт: защо оставаме в провинцията?.........................45 Мартин Хайдегер Из: "Афоризми. Естетика" (фрагменти)………………………………………... 49 Сьорен КИРКЕГОР

4

Перевод: Петър Каменов ТЪРСЕНИЯТА НА ЕДМУНД ХУСЕРЛ Въведение във феноменологията на Хусерл………………………………...56 П. Прехтл

РАЗЛИЧНИТЕ ФИЛОСОФИИ Аналитична философия……………………………………………………………71 Благовест Германов ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Будистката Нирвана…………………………………………………………………73 Алисиен Пацев Абхидхармакоша……………………………………………………………………..78 Раздел 3 Лока – Нирдеша, карика 16 – 24 Васубандху Превод: Митко Момов Какъв е произходът на последователността и времето?.........................84 Мирена Атанасова За изречението и думата (Вакяпадия)…………………………………………..85 Втора част (19-31 карика) Превод Мирена Атанасова

5

ДИСКУСИЯ ЗА НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА Айнщайн не е атеист, нито материалист, а религиозен и духовен чо-век………………………………………………………………………………………..89

За един учен самонадеян "кон с капаци"……………………………………....92

Като не разбираме следва да се въздържаме да съдим…………………..93

Налице е едно огромно пространство на наистина важните въпроси и това е полето за действие на философията………………………………….96

ТРЯБВА ЛИ МЛАДИТЕ ДА ИЗУЧАВАТ РЕЛИГИЯ В УЧИЛИЩЕ? Духовното наставничество и финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност……………………………………………………………………..98 Приобщаването на младите към ценностите на вярата може да стане само на основата на философията…………………………………………….104 ПОЕЗИЯ И ФИЛОСОФИЯ Философско-поетичен коментар на поема от Боеций…………………….108 Деян Пенчев Религия и Бог………………………………………………………………………..111

(Афоризми)

Димитър Пецов ДВЕ ИНТЕРВЮТА С ОБЩА ТЕМА „ФРИДРИХ НИЦШЕ” От фейсбук-страницата Фридрих Ницше - Идеологът на модерния път на Човека към Бога…………………………………………………………………….115 ХЕРМЕТИЧНАТА ТРАДИЦИЯ Въведение в Корпус Херметикум………………………………………………119

6

Джон Майкъл Гриър

Корпус Херметикум………………………………………………………………...120

Пимандър

ПРОБЛЕМИ НА АВТЕНТИЧНОТО ОБУЧЕНИЕ ПО ФИЛОСОФИЯ

Живото, свързаното със самия живот образование………………………127

Ангел Грънчаров

При модерния подход в обучението не ни учат, а сами учим, сами – общувайки, взаимодействайки си – постигаме и сътворяваме своите познания………………………………………………………………………………133

Из Интерактивно обучение ФИЛОСОФИЯ И СВОБОДА

Духовният ресурс на украинците е по-мощен от атомните бомби на аг-ресора Путин…………………………………………………………………………136

ПРОБЛЕМИ НА КУЛТУРАТА Дуендето и кефът (Ислямската цивилизация на Балканите)……………….140 Вера Мутафчиева

ἐΣΩΤΕΡΙΚΌΣ ТАЙНСТВАТА Планета на благодат – ти си сътворителят………………………………….145 Багрина Кларк

7

ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО

Да си върнем респекта пред истината, без който за нищо не става-ме!.......................................................................................................................153

8

IN MEMORIAM

Поклон пред примера, който ни дадохте с живота си, славни и почтени философе!

Току-що от отзив на Милена Стефанова във Фейсбук научавам, че е почи-нал академик Кирил Василев: На 96-годишна възраст днес почина академик Кирил Василев; тя прави това ето с тези напълно уместни думи:

Бог да го прости! Макар да беше атеист бе невероятен преподавател и учен!

А Stephan E. Nikolov справедливо добавя: Бог да го прости! Беше личност! Откликнах и аз там ето с тия думи, написани от сърце – щото познавах

лично г-н професора, имал съм възможност да общувам с него преди много години и наистина съм останал с чудесни впечатления за мащаба на личността му:

Споделям! Имам лични впечатления: превъзходна личност и прекрасен лектор беше академикът! Бог да го прости! Ще отбележа кончината му с кратко есе за него, което ще напиша и ще публикувам в новия брой на философското списание ИДЕИ, излизащ от печат до края на август. Проф. Василев заслужава такъв един малък знак на уважение!

Защото в най-диви, посредствени, сиви и разгулни от идеологически амо-рализъм времена той беше нещо като здрав темел на академизма, на порядъчност-та, на отдадеността на духа, на верността пред идеите. Не споделям идеите на г-н академика Василев, на които той остана верен до последната си минута, но това изобщо не ми пречи да го уважавам още повече. Той показа, че не е бил "ветропока-зател", че чисто ценностни са били основанията на неговите убеждения.

9

Малцина са тези хора сред нас. Поклон пред примера, който ни дадохте с живота си, славни философе!

А ето и съобщението, с което се оповестява смъртта на академик Василев: На 96-годишна възраст днес почина академик Кирил Василев (роден на 23

май 1918 г.), съобщават от Българската академия на науките. Академик Кирил Васи-лев е познат на българската общественост като един от най-известните наши фило-софи, историци и интелектуалци.

В продължение на половин век той беше между най-ярките университетски преподаватели, ръководител на катедра Философия в Софийския университет, под-готвил и възпитал хиляди студенти от много поколения у нас. Той постави основите на емпиричната социология в нашата страна. В периода 1972-1980 г. е председател на научния съвет на Института за младежта, едно от основните звена, което осъ-ществява емпиричните изследвания у нас.

Много поколения студенти са учили от неговия "Увод към философия на историята", а монументалният му труд "Любовта" внесе нов поглед във вижданията за тази вечна тема и не случайно получи огромно признание у нас и в чужбина.

Със смъртта на академик Кирил Василев академичната общност загуби един учен-философ със смела гражданска позиция.

10

Отиде си един човек и философ, когото съм запомнил с добро, отиде си един човечен човек

Няма как, налага се тази сут-

рин да пиша есе-спомен за академик Кирил Василев, току-що научих че е починал на патриаршеската възраст от 96 години: Бог да го прости! Аз вече написах кратък отзив по повод кончи-ната му, където в най-първоначалната се реакция емоционално обещах да напиша още нещичко за него – тъй като веднага в съзнанието ми оживя неговия образ, също така и спомени от времето, в което съм общувал с него, от времето, в което, бидейки съвсем млад човек, "увлечен по философията", съм му се възхищавал. А той тогава беше фило-

софска знаменитост – наред с проф. Исак Паси те в моето съзнание символизираха тогава най-доброто от академизма на родна почва. В ония диви и тъмни времена тия две личности (е, имаше и други, но те бяха значително по-млади) носеха светли-ка на пълната отдаденост на науката, на чистото познание, на философията, на добродетелния живот включително.

Преди известно време почина синът на академик Кирил Василев, професо-рът по философия Николай Василев, тогава също откликнах не само в блога си, но и в списание ИДЕИ; по-преди пък беше починал и философът Аристотел Гаврилов, мой уважаван преподавател от СУ, и за него писах развълнуван текст, излязъл пак в сп. ИДЕИ, и за кончината на проф. Паси писах, и също за край на дните на проф. Иван Славов също написах есе за сп. ИДЕИ; стана традиция да отбелязваме в спи-санието тия скръбни събития, с оглед да почетем някак личностите, които навремето сме уважавали, които сме познавали, които са ни повлияли, с които сме имали щас-тието да общуваме на младини. Е, ето сега е починал и професор Кирил Василев, няма как, трябва да напиша нещичко и за него – не толкова за да продължа тради-цията, не като "служебно задължение", а просто защото ми се иска да споделя спо-мена си за него. В тази връзка се сещам, че съм писал и за проф. Сава Петров, Бог да го прости, също едно голямо име в българската философия, за когото съм писал още по-рано, с него също съдбата ме срещна на млади години и имам силни впе-чатления и чудесни спомени. Това в крайна остава от живелите на тази земя човеци: един спомен в съзнанията, който си заслужава да бъде предаден на по-младите. За да знаят и те нещичко за ония личности от голям мащаб, които са живели много по-преди от тях, ала са оставили някаква диря в културата, в науката, в духовната история, в живота на твоята нация.

Един мерзавец преди време не пропусна да ме клъвне подобно на змия-усойница, че като съм бил пишел тия есета за големите личности в българската философия, с които съм имал късмета да общувам, повече или по-малко, навреме-то, преди години, аз всъщност не толкова тях, а себе си съм бил искал да „просла-вям”, санким, бил съм искал да кажа: "Вижте ме колко съм важен, ето, аз познавах и Исак Паси, и Иван Славов, и Аристотел Гаврилов!". Някаква извратена жажда за слава и някаква глупава суетност ме била водила, един вид аз, като съм разказвал

11

спомените си, по-скоро не тях, умрелите, съм бил възвеличавал, а себе си съм бил искал да поставя на някакъв незаслужено висок пиедестал! Явно по тази логика човек трябва да мълчи, да не пише нищо за тия хора, които въпреки всичко е така или иначе е познавал; ние, българите, затова изглежда, именно от някаква "прека-лена скромност" и от нежелание да се "самоизтъкваме" изобщо не се признаваме взаимно, не си оказваме длъжната почит, мълчим като кютюци и добра дума бълга-рин за българин да каже е такава рядкост, че по-скоро, дето е казвал Радой Ралин (и него се случи да го видя отблизо, на пловдивската гара го видях – дето той изнася-ше една прочувствена реч като същински древен философ, стойки на опашката за билети!), та значи, дето е казвал дедо ви Радой, по-скоро налъм, поставен в буркан с вода ще поникне, отколкото българин добра дума за друг българин да каже (той туй нещо за налъма го е казвал по друг повод, по-старите знаят за какъв, ала аз натаманих думите му за интересуващия ме случай). Е, аз пък не ща да съм "типичен българин" в туй отношение: ще кажа каквото искам, пък нека завистливците да ме смятат за какъвто им харесва. На тях, на винаги бодрите завистливци и мрънкала човек никога не може да угоди тъй че нека изобщо да не им обръщаме повече вни-мание.

На мен нито Иван Славов, нито Кирил Василев, нито Исак Паси, нито Нико-лай Василев, почти никой от нашите знаменити философи не ми е преподавал щото аз завърших философия не тук, в България, а в Русия, в Санкт Петербург (този град тогава се наричаше иначе, но няма да кажа как – щото ми е противно това име); аз бях студент по философия в СУ само през първи курс и тогава ми преподаваха само Аристотел Гаврилов, проф. Ради Радев по антична философия, младите тогава асистенти Здравко Попов и Цочо Бояджиев, от които имам също чудесни впечатле-ния. Та искам да кажа, че с гореизброените философи съдбата ме срещна и запозна по-късно, когато вече се върнах от Русия с диплома в джоба и с... голяма жажда да преподавам тази наистина трудна, ала така вдъхновяваща "материя", имам предвид философските идеи. А знаете каква беше атмосферата в страната като цяло и в тогавашните университети в особеност: ами течеше "развитият социализъм" на бай ви Тодор Живков с цялата му гнусна отвратителност, с лицемерието му, с нравстве-ната му развала, с лъжите му "навсякъде и във всичко". Моя милост след кратко учителстване стана асистент по философия в Пловдивския университет и именно там след година-две си показах, дето се казва, "рогата" – основах Философски дискусионен клуб като алтернатива на тогавашната казионна, държавна и офици-ална философия, която беше вече нещо като разлагащ се покойник, когото никой не ще да погребе и затова вече порядъчно смърди. И когато идеологическите цербери и партийните гаулайтери на местно провинциално ниво се разлаяха по мой адрес (аз просто исках да направя място, където мислещите млади хора свободно да разговарят за това, което ги вълнува, ала ето, това тогава не просто беше забране-но, но и, оказа се, беше най-забраненото: щото тъкмо свободата на мисълта и на словото беше крайно опасна за тъй идеологически непорочната и стерилна система на комунизма), та значи като ме подгониха въпросните гаулайтери-цербери моя милост намери едно хитроумно спасение за да не бъда разкъсан прекалено рано: отидох в СУ, срещнах се с най-авторитетните там философи, обясних им ситуация-та, те, естествено, разбраха какво става дума и веднага решиха да ми помогнат, да ми подадат ръка и да ме спасят от въпросното разкъсване. Примерно катедрата по философия в СУ прие нарочно решение и ми издаде документ, с който пое "методи-ческото ръководство" над Клуба! И другите катедри помогнаха като предложиха лектори, които да посетят Клуба и да изнесат свои лекции, това се оказа една пре-

12

възходна идея! Като почнаха да идват в моя клуб разни мастити професори и фило-софски величия като, примерно, академик Азаря Поликаров (той, стана така че дой-де пръв; затова го споменавам отделно и на най-почетно място, Бог да го прости и него!), то нали си представяте какво се случи? Случи се нещо доста смешно: тия същите, дето ме ругаеха, че съм бил направил "крайно недопустим скандал", създа-вайки този Клуб, сега вече се видяха длъжни лично да идват на лекциите и да сядат на най-предните места – за да могат поне да се ръкуват с въпросните величия и мастити професори, за да могат поне да им се поклонят! Ето, успях да разкрия инте-ресуващия ме контекст, виждате, че не го направих заради това "да изтъквам себе си", а по необходимост, а сега да разкажа нещичко за идването в Клуба на проф. Кирил Василев, който наистина беше голяма знаменитост тогава, пък и беше (и си остана де) голям сладкодумец, невероятен лектор и преподавател, от когото много съм се възхищавал, няма какво да си кривя душата; пък то не е и нещо лошо де, защо да го крия?!

Поканих г-н професора Кирил Василев по телефона и той без миг колеба-ние, за мое щастие, прие! Аз тогава съм бил на 27-28 години и за мен беше голяма чест да посрещна г-н академика на пловдивската гара и да го заведа до сградата на университета. Оказа се невероятно сърдечен и мил човек този професор Василев, въпреки почтената му още тогава възраст беше невероятно динамичен, годините изобщо не му личаха, усмихнат разговаряше с мен, напълно "световно неизвестния" младеж и нещо, което искам специално да изтъкна: капчица надутост, грандомания или високомерие не долових в държането му! Ето това мен направо ме порази и сащиса: той си разговаряше с мен напълно дружески, открито, пределно човечно, което е признак за разпознаването на личностите от голям духовен калибър; срещ-нете ли някой надут като пуяк "велик учен", от който грандоманията струи отвсякъде, бъдете напълно сигурни, че пред вас е застанал един пълен кухар! Та значи най-дружелюбно си разговаряхме с него още като се ръкувахме на перона, трябва да спомена, че една дама от катедрата беше дошла с колата си да помогне да закара-ме професора до централната сграда на ПУ, той и с нея така разговаряше, той и нея също така порази с непосредствеността си. Това бях длъжен специално да отбеле-жа, според мен е важно, не знам вие как мислите по този въпрос.

В университета вече чакаше академика... цялата катедра по "Марксизъм-ленинизъм" плюс всички партийни секретари, дето мен лично ме гледаха всеки ден със злобно стиснати зъби и намръщени вежди, ала сега се бяха усмихнали така мило, че аз за първи път, поразен, установих, че те могат да се хилят чак така вер-ноподанически. Бяха готови да се надпреварват да стиснат ръката на професора, но той кимна сухо към тях, попита къде да си остави шлифера и бомбето и без да им обръща внимание тръгна с мен към аудиторията да се срещне със студентите; из-лишно е да казвам, че там го чакаше вече препълнена, пукаща се по "шевовете" зала! Да, тогава, представете си, имаше някаква жажда за истински духовните неща, не знам защото тогава беше така, а сега не е, може би защото тогава нямаше сво-бода, а сега има, знам ли защо е така? Пропуснах за малко да кажа, че проф. Кирил Василев беше, както подобава за философа, невероятен свободолюбец, на него не му пукаше от никой и говореше това, което мисли – не се страхуваше от нищо; е, вече беше дошла "перестройката", вече и други се бяха освободили от страха, но за Кирил Василев отдавна се носеше славата, че не "цепи басма" никому, даже и на... самия първи, даже на самия... Тодор Живков. Тук е мястото да кажа, че Кирил Васи-лев, съвсем млад, е бил партизанин, от ония, "шумкарите" де, дето са били по пла-нината преди 9-ти септември 1944 г., а такива хора, знайно е, бяха много почитани

13

от онази власт. Но не само това обясняваше самочувствието на професора, той си беше просто такава личност, щото нали знаете какви плъхове е имало и сред парти-заните, които тогава ги наричаха "активни борци против капитализма и фашизма" (като дойде 10-ти ноември по поръка на "Партията" те под строй се отказаха повече да се борят срещу капитализма, но Кирил Василев не се отказа и си остана комунист докрай, което пак, както и да го погледне човек, е достойно; казах, той никога не е бил ветропоказател!) Ще се върна после вкратце да разкажа за лекцията на проф. Василев в Клуба, произнесена някъде към 1987-88 г. (не ми се прави сега справка кога точно, имам го някъде в архивите, но голямо ровене ще падне!), а сега искам да кажа нещо друго, не по-малко интересно: как проф. Кирил Василев интерпретира новината за падането на Тодор Живков от власт на самия 10-ти ноември 1989 г., да, тогава, на същия този исторически ден в сградата на Партийния дом течеше конгрес на Дружеството на философите (!), а пък в резиденцията в Бояна е протичал оня същия пленум на ЦК на БКП; и когато в залата на философския конгрес се разшу-моля, че Тодор Живков е паднал от власт в настъпилото вцепенение пръв взе дума-та кой мислите? Ами как кой, проф. Василев скочи и произнесе една забележителна реч, която още кънти в ушите ми! Та да кажа нещичко и за това събитие, пък ще се върна на лекцията му Клуба след малко.

Аз съм писал за философския конгрес в книгата си Страстите и бесовете български, ето откъс – за да не ми се налага да пиша отново за едно и също нещо, което много го мразя:

... Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извън-

редно съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прех-ранвали, и то съвсем обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "дру-гаря Тодор Живков". Та публиката след леко объркване отвърна с... дружни апло-дисменти! Всички, кой знае защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ философ от СУ, взе думата и произнесе огне-но слово срещу "оня простак от Правец", а залата с опиянение му ръкопляскаше. Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се; всички хвръкнахме като ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник!

Това стана тогава, на 10 ноември 1989 г., но да не се отклонявам повече, а

да се върна на лекцията на К.Василев в нашия, в пловдивския Философски клуб – две-три години по-рано от падането на диктатора. Аз сега не мога да възпроизведа лекцията на професора, минали са много години, но ето, спомням си дори темата: "Философски проблеми на епохата, в която живеем", изтъкваният наш учен беше специалист по философия на историята, мисля че точно така бяхме формулирали заедно с него темата на сбирката в Клуба. Излишно е да казвам, че лекцията му беше чудесна, той наистина е голям оратор, има съответното излъчване, абе този човек излъчваше академичност, другата дума за което е свободолюбие! Какво повече има да се разпростирам, та с това е казано комай всичко! И да добавя: мла-дите хора в залата, студентите, бяха поразени от извършващото се пред очите им свещенодействие: та нали те, горките, в тази област, философията, до този момент

14

бяха чували само невъобразими идеологически скудоумия от устите на разните там скучни партийни доценти! А професорът говореше съвсем свободно, без да чете отникъде, излагаше мисълта и душата си, говореше съкровени неща, които бяха станали част от него самия, от същината му. Това е то академичното тайнство, на което малцина са способни. То за тия неща се иска и личност от голям калибър, и дух, и талант, много неща се искат, е, тях ги имаше в превъзходна комбинация при академик Василев.

Това е. Не ща да пиша повече, нещо ми пресекна желанието за писане из-веднъж. Може би защото вече казах най-главното? Или просто защото усетих онази кухина, която се получава когато личност от такъв духовен мащаб си отиде, пресели се в небитието – или в истинското битие, знаем ли това?!

Кирил Василев беше и материалист, и диалектик, и атеист, и дори... кому-нист. И такъв си остана до края. Спомням си, че преди няколко години прочетох негово интервю, което ме порази с това, че този човек, на преклонна възраст, си говори пак същото, всичко онова, в което е вярвал в младостта си! Душата явно съвсем не старее, неподвластна е на времето. Аз не споделям идеите на Кирил Василев, напротив, тия идеи, не крия, са ми неприятни, аз съм по начин на мислене коренно различен. Но не мога заради това така естествено разминаване (та ние сме живели в различни епохи, ние сме различни генерации) да не призная, че той е в пълното си право да пише и говори онова, в което вярва – и да вярва в онова, което душата му иска. Покланям се на здравината на убежденията му въпреки историчес-кия провал на доктрината, в която той е вярвал. Той е живеел, предполагам, с ня-каква представа за „човечността” на комунизма, която на мен не ми е било дадено да почувствам. Той е виждал нещо идеално в него, той го е възприемал, предпола-гам, като възвишена идея. Негова си работа. Е, ето, чудете се колкото искате на това чудо-невиждано: аз, "върлият антикомунист", се прекланям пред комуниста Кирил Василев – и то не само щото пиша сега нещо като некролог; или произнасям нещо като надгробно слово. Искрено го казвам. И го казвам ето защо:

Има градация на ценностите. Най-високо стоят ценностите, свързани с то-ва, че сме човеци: истина, добро, свобода, красота. Това са все чисто духовни неща, които материалистът Кирил Василев (той беше обаче доста одухотворен материа-лист, което е доста рядък, направо феноменален случай!) не просто признаваше, а и ги уважаваше; вярно, той ги е тълкувал като производни, "вторични" и пр., но това си е вече негова работа. Съвършени не можем да бъдем, нали така? Всеки си има някакви кусури. Но това че сме човеци, пък дори и да сме... комунисти, е предоста-тъчно; жалко е обаче, че огромната част от комунистите тогава бяха загубили чо-вешкия си образ; е ето, комунистът Кирил Василев ги бичуваше безпощадно! Той беше нещо като... "бяла лястовица" сред комунистите, ето това е може би и неговата жизнена трагедия, знам ли, аз мога само да предполагам?! Та в случая, когато е налице една голяма и одухотворена личност, това, че тази личност има еди-какви си политически убеждения, е не кой знае колко съществена подробност. Личността е водещото и главното. Няма да вадя изводите от такава една теза за да не се получи така, че влизам в задочен спор с покойника...

Защото той вече не може да ми отговори. Затова не бива да се спори поне в момента с него. Щото той вече знае как наистина стоят нещата, дали материално-то наистина е първично, или духът е първичен, а пък душата е безсмъртна, това душата на почитаемия академик вече го знае с положителност! И сигурно се е запъ-тила душата му натам, че да попадне в компанията на душите и на Платон, и на Аристотел, и на Сократ, и на... Ленин (това последното не му го пожелавам, щото

15

академик Василев, убеден съм, живя така, че душата му не е за ада; но това вече са Божии работи, да не се меся тук, тук има кой да съди!).

Сещам се сега за една теза от онази лекция на академик Василев в плов-дивския философски Клуб, за която съм писал нейде в книгите си, но сега не ми се дири точно къде; даже, прочее, подирих, сума ти време прахосах да го търся с оглед да го цитирам, ала не можах да го намеря: много съм зле, вече не помня кое къде съм написал, доста ми станаха книгите, пък и остарявам; е, щом не можах да го намеря за да го цитирам ще ми се наложи да го възсъздам този момент отново. Та значи в онази своя паметна лекция между другото проф. Василев разсъждаваше ето как:

Той значи говореше по любимата си тема за свободата, ний, философите, истинските философи имаме една най-любима тема – и това е темата за свободата! Аз го гледах тогава със светнали очи, щото, признавам си, за първи път присъствах на негова лекция, казах че той не ми е преподавал заради отиването ми да уча философия в Петербург. А казах вече, че К. Василев беше наистина невероятен лектор, нещо наистина академично, хайделбергско, оксфордско, аристократично имаше в речта му. Биваше го да говори, беше голям сладкодумец, още веднъж да подчертая това – аз харесвам такива хора и много ги уважавам! Та значи той си говореше по своята любима тема за свободата и каза нещо, гледайки право в очите на партийните секретари, дето за първи път бяха дошли в Клуба за да му се подма-жат (а той ги гледаше право в очите защото преди лекцията бях успял да му под-шушна, че неизвестно защо най-големите гонители на Клуба са го почели да изслу-шат лекцията му, той се усмихна и заговорнически рече: "Ще им дам да разберат тия мерзавци тогава!"; и ето какво разказа (предавам думите му по смисъл – щото те така са се врязали в паметта ми, че няма да ги забравя докато съм жив:

Правото на свобода трябва да бъде органично допълнено с едно друго право: с правото на злоупотреба със свободата! Защо ли – продължаваше раз-съждението си професорът, гледайки право в очите на започналите да се чувстват съвсем неуютно, сякаш седяха върху дъски с пирони партийни секретари от първия ред – ще каже някой, как така? Та нима да имаш право на свобода не е достатъчно? Ами ето, ще ви отговоря защо, ще ви обясня: защото когато някой там почне да се държи свободно, да прави нещо както това подобава да се прави от човек, овладян от идеята за свобода, сиреч, от свободолюбие и тогава някой... милиционер дойде, хване го за яката и му рече "Хей, другарю, ти защо си позволяваш да злоупотребя-ваш със свободата си?" той да може да му отвърне: "Как така защо? Та аз нали имам и правото да злоупотребявам със свободата си?!". Разбира се, истински сво-бодният човек никога няма да злоупотреби със свободата си – продължаваше слад-кодумецът-професор, дяволито усмихнат и продължаващ да гледа право в очите на партийните секретари от първия ред на залата – но на него това право на свобода, стигащо чак до правото на злоупотреба с нея му е необходимо за да не може никой и при никакви обстоятелства да посяга на свободата му, да я накърнява, да я ликви-дира, унижава и унищожава, воден от тъй "благоразумни" милиционерски и поли-цейски съображения за защита на "общото благо" от така коварната и "проклета" свобода! Тъй че аз апелирам точно по тази начин да се разбира свободата – та да бъде запазена, съхранена, да бъде поставена на подобаващото място, да бъде почитана, уважавана, величана! Да, защото думите, езикът като цяло не е достатъч-но силен и изразителен за да кажем какъв огромен, потресаващо велик смисъл има за човека свободата – без която наистина не си заслужава да живее човекът!

16

Приблизително тия забележителни думи, възприети в онзи момент като... "взривяване на мощен снаряд в центъра на заспал град" каза тогава проф. Василев в онази паметна лекция, която така се е вдълбала в паметта ми, а пък го гледах така, че на сърцето ми, дето се казва, сякаш "капеше мед"; щото, излишно е да казвам – аз и тогава си бях същият почитател на свободата какъвто съм си останал и досега. После го изпратих до гарата, и по пътя (той пожела да не бъде каран с кола – за да се поразходи след лекцията, така обичал да прави след всяка своя лекция), и на гарата, и на перона си поговорихме за доста неща, той ме поразпита това-онова и около Клуба, и за ситуацията в университета (тогава в София вече бяха създали своя "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството", в който акад. К.Василев, естествено, беше деен участник), за моите амбиции в науката и пр., обеща да помогне, обичал да помага на младите и пр. Но тия неща вече са лични и затова ще спра да пиша дотук. Аз, разбира се, в по-сетнешните години не съм му се натрапвал с познанството си, така и не го потърсих около защитата на моята дисер-тация, но това е отделна тема, нямаща някакво отношение към същината на насто-ящия текст.

Ами това е. Отиде си един човек и философ, когото съм запомнил с добро. Отиде си един човечен човек, което е най-главното. И е най-важното. Вярно, има зли езици, които говорят какво ли не за разни неща около партизанството на академика, за участието му в събитията след 9-ти септември; не знам, аз за тия неща нищичко не знам, но за тях съм поне спокоен: има един най-висш и справедлив Съдия, който всичко знае и който за всичко ще въздаде по достойнство, ние Нему не бива да се месим в работите. Аз писах само за това което знам, което съм видял с очите си, което съм чул с ушите си, което съм усетил със сърцето си. Не мога да си кривя душата и затова написах нещата както съм ги видял, чул и усетил. А за отношенията на г-н професора Кирил Василев с Бог ще си позволя да отвърна с думите, които навремето един пруски крал написал върху доноса, в който се разказвало, че фило-софът Фихте си позволявал да отрича съществуването на Бога; та Фридрих или Вилхелм Едикой си (не му помня номера) написал там следната резолюция:

"Ако г-н професорът по философия Фихте и Бог си имат някаква разп-

равия, да си се оправят сами – мен в нея да не намесват!"

17

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Списание ИДЕИ и неговото международно многоезично издание си имат приятели и в Индия!

Ето какво ми пише научният секретар на съвместното издание (започнахме да го издаваме го с философи от Института по философия към Националната ака-демия на науките в Украйна, но сред това към изданието се присъединиха филосо-

18

фи и от много други страни, Чехия, Русия, Япония, САЩ и др., ето сега и от Индия!) г-н Сергей Шевченко:

Уважаемый Ангел Гранчаров! Как Ваши дела обстоят? Член редколлегии из Индии прислал письмо нам и

Вам. Люди высоко оценивают журнал далеко на Востоке и это очень приятно! Константин Юрьевич имеет проблемы с доступом в интернет и просил Вам

об этом передать. Держитесь! С наилучшими пожеланиями, Сергей Шевченко Отвърнах му със следното писъмце: Здравствуйте, уважаемый Сергей, Спасибо за письмо и за информацию! Очень рад, что послали мне этот до-

кумент профессора Рао, будем надеятся, что наше сотрудничество с философами Индии и другими странами принесет свои плоды!

Со мной, слава Богу, все нормально, жив и здоров, пишу, работаю, вот эти дни подготавливаю для печати новый номер традиционного номера болгарского издания. Он почти готов и скоро пойдет к печати. Как выйдет с печати я Вам пошлю несколько экзимпляров чтобы подарит друзьям и для библиотеки Академии.

Прошу передать мои найлучшие пожелания профeссору Райда! Вам тоже посылаю самые лучшие пожелания!

С уважением: Ангел Грънчаров

19

Повечето от заспалите никога няма да бъдат пробудени

„В света има твърде много хора, на които никой не може да им помогне да се пробу-дят.”

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Цитирано от Vasil Todorov

И един цитат от от "Малкия принц":

„Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето.

Същественото е невидимо за очите.“ (Екзюпери загива на 31 юли 1944 г. в самолетна катастрофа. Преди точно 70 години.)

20

Кратко разсъждение за човека – и за „формата“ на човека и човешкото

„Човекът не е като глината, на която можеш да предадеш каквато си искаш форма. Той е като водата. Можеш само да й определиш посоката на движение, и то с много усилия, но не е възможно да я оформяш както си искаш.“

Томи Томев

Кратък коментар: Тази мисъл ми я изпрати с имейл моят приятел Томи Томев от Елхово. Той нарича тия свои кратички мисли „мисловни спонтанности“, това е едно много сполучливо наименование; публикувал съм такива негови мисли и в сп. ИДЕИ. Ето сега тази мисъл също е удивително изразителна, в цялата си краткост носи едно пребогато съдържание или смисъл. Той ме помоли ако искам да напиша не-щичко по повод на идеята му; аз смятам, че много може да се пише, щото е уцелил същината на човека директно, право в сърцевината – и затова почти нищо не може да се допълни: изразил е най-същественото, и то в съвършена, пределно кратка форма. Ще опитам да напиша само едно кратко пояснение, един вид „да аргументи-рам“ изказването, мисловната му спонтанност; ето как.

Интересно е това, че нашите мисли, особено най-значимите, наистина са съвсем спонтанни, съвсем свободни, идват си когато искат, а иначе, ако не благово-лят да дойдат сами, по никакъв начин насила не можеш да ги доведеш – или пре-дизвикаш, породиш. Точно това се е получило в случая, в този смисъл мисълта на г-н Томев е направо гениална. (Геният е това: простата, съвършенство!) Но това е страничен момент. Истинското е, че в тази метафорична форма е постигнал най-същественото за човека, постигнал е неговата „същина“. А същината на човека е, че… няма същина, зададена му отвън или априори (предварително, в готов вид, „по природа“), а тази същина човекът си я сътворява сам, тя се ражда сама по себе си благодарение на нашите собствени усилия, търсения, стремежи; при човека всичко е индивидуално – и неповторимо.

Човекът е именно нещо като „съд“, побиращ именно тази динамична чо-вешка „същност“, която той уподобява на водата. Тази „вода“ или може да се пропи-лее или да затъне в равнината, образувайки блата и тресавища, или може да се употреби позитивно, чрез отвеждането й в подходящи „канали“ (според „терена“) – и, да речем, при някой човек енергията, дето му е отредена, бива употребена по такъв начин: той си е направил „воденица“, да мели зърно, като някогашните древни воде-ници. Друг може нещо друго, каквото си иска да си създаде, тук имаме безброй възможности. А водата наистина съдържа в себе си огромна енергия, която може да бъде употребена или за градивни цели, или разрушително: историите за потопа, случките с наводнения, които сполитат човеците, показват това. И цялата работа на отделно взетия човек е как, по какъв начин да употреби колосалната енергия, която се крие в гърдите му. Тя, вижда се, е дотолкова динамична, крехка, неустойчива, че ние дори не бива да се уподобяваме на скулптурите, дето боравят с глина, ето, че щом материалът е толкова подвижен, работата тук е още по-трудна. Но и още по-вълнуваща.

Цялата работа е човек да не допусне да пропилее без смисъл енергията, която му е дадена. А пък водата е носител на живот и условие на живота – ето защо тази метафора е толкова плодотворна. Всъщност „енергията“, за която говоря, вло-жена у човека, е жизнената сила, с която се раждаме – и която можем или да акуму-лираме и увеличаваме, или пък можем да е пропиляваме. От нас обаче зависи всич-

21

ко. Цялата работа опира значи до избор на посока, в която „водата“ да потече, и това става с доста усилия, а като потече веднъж водата, и то във вярната посока, работите вече са наред. А пък нали казваме и това: „Там, където е текло, пак ще тече!“, нали знаете тази поговорка? Ето, и тя по великолепен начин се свързва с метафората на Томи. Виждате, как всичко си отива на точното място. Толкова е чудесно това, нали? Цяла една философия на човека се крие в неговата мисловна спонтанност, в неговата тъй великолепна идея!

Поздрави, Томи, приятелю, душата ти е родила една истина, която си зас-лужава да се знае от много хора! Ето затова и пиша тия неща, дано спомогна по този начин тя да стигне до душите на повече хора. И то най-вече да „попие“ в души-те на младите, щото там е важният момент: те именно в отговорния период, в който живеят, избират в коя посока да потече „водата“, дали силата й ще задвижи каквито си искате там „механизми“, или пък, в най-лошия случай, ще наводни някаква низи-на, образувайки само блата, тресавища – пълни с какви ли не чудовища, пълни с жаби, с гущери, със змии. Което, разбира се, не бива да бъде допускано. Ако „вода-та“ на някой човек е преизобилна, тя може да образува, да речем, някакъв воден басейн, примерно езеро, има такива красиви езера, че дъхът ти може да спре като ги гледаш (Рилските езера, примерно), а пък душите на най-надарените хора не са просто потоци, ручеи или реки, а цели морета, дори цели океани – с такова нещо, предполагам, е душата на гения, необятна, пълна със страховита духовна сила! Която може да бъде както разрушителна, така и съзидателна. Други хора просто се давят в тях поради неумение да плуват, но има и умели плувци, който правят в мисловните океани на гениите какви ли не чудеса, нали така? Има способни мореп-лаватели, дето без страх порят вълните. И така нататък. Може още много да се мисли в тази очертана от твоята мисъл посока, Томи.

Морето по начало е символ на живота изобщо. Тя затова всяка „вода“ на човек се стреми към морето, към световния океан в крайна сметка. това най-динамично нещо, дето съставя човешката същност, е мисълта, е духът на човека. Със своя дух човекът е причастен на общия дух, на духовността сама по себе си, в крайна сметка на Божия Дух. Тия неща са все свързани. Ако една „вода“ или „река“ има злата участ да потече в песъчлива почва, трудно ще може да стигне донякъде. Някои „води“ пък потъват без следа в пустинята, затова казваме, че нещо било „ду-ховна пустиня“; такъв обикновено е краят за ония „води“, които не възприемат себе си като проява на нещо много по-грандиозно, именно на духа сам по себе си, а се вманиачават да се мислят за всичко на този свят, за самодостатъчни. Такива човеци („води“) даже тресавище няма да образуват, а потъват безследно в пясъците на своята пустиня.

Щото човекът сам създава и терена, мястото, където ще тече „водата“ му: светът също е наше собствено творение. Светът на свободния и на несвободния човек са различни, те живеят в принципно различни светове. Затуй световете на някой хора са именно духовни пустини, в чиито пясъци потъва не само тяхната „во-да“, а и всяка друга – стига да попадне в техните жадни пясъци. Други хора пък успяват да създадат с водата си прекрасни цветни градини, нали така? Ето докъде стигнахме, но да спирам, че май казах главното – дали?!

Хубав ден на всички, дето имаха търпението да прочетат докрай тази моя философска „нелепица“! На някой хора, предполагам, написаното им звучи като „ужасно отегчително празнословие“. Не знам. С нищо не мога да помогна на такива. От тях си зависи всичко…

22

Десният мироглед и дясната политика са пряко приложение на ценностите на християнската вяра и религия

Понеже в тазсутрешния ми коментар На път сме да доведем

многострадалната ни нация до пълна нравствена катастрофа се съдържаше един много важен момент, по който, както сега забелязвам, имам отговор от К. Павлов-Комитата, се налага отново да реагирам; ето за какво става дума, а пък след това можете да прочетете неговата реплика и моя отговор:

Не мога обаче да се съглася с оценката на К.Павлов относно това, че тези-

те на големия български философ и теолог проф. К.Янакиев са "леко жонглиране с християнските ценности"; такава една оценка е неоснователна, пресилена и неспра-ведлива. Жонглират и грубо спекулират с християнските ценности нашите казионни владици и поповете, мечтаещи за публичност и пр., както и пишман-"православни" политици-ментета от рода на Божо Димитров, Волен Сидеров, Яне Янев и прочие безскрупулни играчи, но съвсем не големият християнски мислител Калин Янакиев. Смятам, че най-вероятно К.Павлов се е подвел, понеже недостатъчно познава и усе-ща философския и духовен заряд на творчеството на проф. Янакиев, за да допусне да го обвини така неоснователно в някакво "леко жонглиране" с християнските цен-ности.

Ето и въпросната реплика на Комитата, която е пак там, под неговата публикация Държавно религиозно:

Твърдо съм против да се намесва християнството в политиката. В

този смисъл не приемам думите на проф. Янакиев. От християнска гледна точка може да се разглежда всичко, но но да се строи политика около религиозни тези е изключително рисковано и на практика е връщане назад.

Няма начин, на тия думи се наложи да реагирам, ето какво написах там: Не става дума за намеса на християнството в политиката, щото това няма

как да се случи; в политиката могат да се намесват субекти и институции (партии, църквата и пр.), докато християнството е учение, е съвкупност от идеи и ценности.

Християнските ценности пък съдържат в себе си универсалност, която се разпростира върху всички сфери на съществуващото; западната цивилизация, по всеобщото признание, е християнска цивилизация. Основната ценност на христи-янството е суверенната автономна личност, носеща пълната отговорност за живота си; свободата пък е ценността, благодарение на която вярващият в Бога и на тази основа и в себе си човек постига себе си, сиреч, става пълноценна личност. Неслу-чайно велики философи като Георг Хегел наричат учението на Христос религия на свободата.

Така погледнато, съвкупността от християнските ценности изцяло съвпада със същината на т.н. "десен мироглед", с ценностите и разбиранията на т.н. десен човек, сиреч, на свободния човек, на човека, достигнал до едно развито съзнание за себе си. Дясната политическа философия пък е производна на християнската (дясната) ценностност; вярвам сте чували, че по начало автентично десните партии в Западна Европа са все християнски партии; или, ако това не е съвсем така, идеите им прекрасно се хармонизират с ценностите на християнската религия и филосо-фия.

23

В този смисъл проф. Янакиев като виден български християнски мислител е съвсем последователен когато в изказванията и в статиите си експлицира оня най-дълбок вътрешен смисъл, който сродява десния мироглед с ценностите на христи-янската вяра и религия. Това, както вече, надявам се, се разбра, не е нечий каприз или суетност, понеже, както се видя, става дума за все едни и същи ценности, които сродяват и придават цялост на дясното мислене и на християнската вяра и философия.

Затова искането "да не намесваме християнството в политиката" означава и се свежда де факто до несъзнаваното желание дясната политическа философия и практика да загуби верността си към своите автентични основи, именно към ценностите, които й придават душа, живот и смисъл. Християнският морал съвпада изцяло с т.н. "традиционен морал" на човечеството, той е негова душа; а пък една политика, която не се съотнася и не кореспондира с нравствените принципи и норми на човечеството е безнравствена, аморална политика. Такъв тип политическо мис-лене и действие е типичен за левите партии, отличаващи се с материалистическа, с антидуховна безскрупулност, далавераджийство, лъжливост и пр.

Ако десницата изневери на моралните ценности на човечеството, имащи за свой корен най-вътрешното на християнската вяра и на християнското учение, това означава, че тя непременно ще дегенерира и ще се свлече до аморализма на ляво-то атеистично и материалистическо мислене и действие. Т.е. ще приеме аморализ-ма (лицемерието, лъжите, далаверите и пр.) на лявата политика.

Впрочем, само автентичната дясна политика може да съхрани верността си към ценностите на християнския и общочовешки морал, т.е. може да бъде една морална политика, една политика, съдържаща в себе си нравствено измерение – или същностен нравствен дух. Автентичният десен човек е такъв по най-чисти цен-ностни подбуди, а сърцевината на тези последните е уважението към личността и отдадеността на свободата. Тия две конституивни и фундаментални ценности дъл-жим на християнското учение, на учението на Христос – и на християнската вяра.

И затова християнската ценностност и християнският морал трябва да оживотворяват и насочват инициативите на автентичната дясна политика, която в противен случай рискува – както и се случи у нас – да загуби притегателната си сила тъкмо защото подцени и пренебрегна своята нравствена природа, моралния си патос. Доверието се възвръща трудно, но само на нравствена основа, иначе по ни-кой начин няма да бъде възвърнато...

24

Богатството на идеи е движещата сила на списание ИДЕИ

Най-яростният критик, отри-цател и самоотвержен оплювач на философското списание ИДЕИ, именно докторантът от СУ (както се представя) Николай Узунов гледам тази сутрин че ми е написал специал-но писмо; решавам да публикувам писмото му, понеже е показателно и ни казва някои любопитни неща, касаещи психологията на този иначе интересен тип потребители на фило-софска книжнина; нещо повече, ре-шавам и вкратце да му отговоря, с оглед да го предизвикам към диалог, въпреки че добре зная, че след моя отговор този индивид ще избяга, ще се скрие за дълго време, а след това някога пак намери сгоден момент да избълва отровата си; но понеже съм доста човеколюбив човек, при това почитащ истината, дръзвам да храня известна надежда, че все пак може да

се установи и нормален диалог дори и с хора, които имат доста особени представи за нещата, включително и за живота на философите и философията; та ето какво ми пише въпросното лице и по-долу също така можете да прочетете и неговия отго-вор до него:

Седя си аз, светило Грънчаров, в Народна и гледам нови книжлета на опи-

тите ви за писане – ИДЕИ. Преди да забравя, самото ви заглавие звучи комсомолс-ко, помислете за това. Така. Обичам да чета хленчовете ви в началото: избягал ми графичният дизайнер, всички освен мен (т.е. Твоя милост) не могат да мислят и пишат, и любимото ми – трябват парици! Парици Грънчаров не се дават за издания, чийто редактор говори/пише като каруцар (това за дупето беше гениално!). Чудиш се защо не получаваш субсидия? Ще ти кажа и то безплатно:

1. Смени си начина на изказ. Ако с хамалския си изказ си писал до Минис-терството, то предполагам как някой чиновник се е смял с глас!

2. Изгради си ясна концепция какво правиш. ИДЕИ-те ти са микс от всичко. Ето ти образна метафора, изградена подходящо за нивото ти: сп. ИДЕИ е като теле-визия, по която пускат чалга, опера, сръбско, литургия и индийска музика. Кой фи-нансира неясни концепти?

3. Разкарай тези портретчета на философи. Все едно е някой поменик... Надявам се ще разбереш, че ти правя услуга. В Германия например, когато

искаш пари по проект, трябва да знаеш за какво ги искаш, т.е. да си конкретен. Кажи ми дали това изречение е типично за философския дискурс: "тъпо вегетиране в сферата на материално-абсурдните пошлости и гнусотии". Преди да ме цитирате и

25

оплювате, хахаха, се замислете на колко пошъл език говорите. Не обиждате ли интелектуалните си читатели с опростачения си език и евтини метафори???????

Това ми пише философският труженик Николай Узунов от СУ. А ето какво му отвърна моя милост:

Здравейте, драги ми г-н Узунов, Твърде много съм Ви благодарен за писмото и за безценните съвети, които

безплатно и така великодушно ми отправяте! Благодаря Ви и за загрижеността за списание ИДЕИ, което явно продължава твърде много да Ви вълнува и дразни, което е чудесно: това означава, че списанието успешно изпълнява ролята си – поне спрямо типа потребители на философска книжнина, който Вие лично символизира-те. Виждам, че сте се загрижил за повдигане на научното и философско ниво на тестовете, излизащи в списанието, което е и моя грижа; но все пак трябва да си даваме сметка, че всяко философско списание е отражение на ситуацията, в която се намира съответната човешка общност; трудно можем да се преструваме на таки-ва, каквито не сме, такова лицемерие при това е чуждо на някои по-естествени и неопорочени хора, е, ний пък предпочитаме да си бъдем каквито сме – и да си оста-нем такива. Сиреч, да бъдем верни на себе си – това съвсем не е малко. Отправяте набързо доста забележки от различно естество, длъжен съм да реагирам – за да Ви покажа как Вашите толкова умни съвети и забележки звучат в моето ухо.

Опита Ви за ирония с израза "светило Грънчаров" оставям настрана, щото той касае само Вас. Относно това, че заглавието на списанието, именно ИДЕИ, на Вас лично Ви звучало "комсомолски", това вече ми е любопитно, признавам, не бях се сетил, че е възможно точно по този начин да звучи заглавието на нашето списа-ние – особено пък да звучи така в ушите на човек като Вас, който, както твърди, имал бил някакво отношение към философията. На хората, които са свързани по-пълноценно с философията, думата ИДЕИ им звучи както и подобава, именно в оня възвишен смисъл на тази дума, който тя има във философията на Учителя на сери-озните философи Платон; ще си позволя да напомня, че за Платон идеята е тъж-дествена на битие, също така е тъждествена на същност, а в крайна сметка и на истина! Нима може да има нещо по-възвишено и вълнуващо (за автентичния фило-соф) от това, което да може да е заглавие на едно солидно философско списание, каквото е списание ИДЕИ? Както и да е, поразен съм от тъй чистосърдечното Ви признание, че на Вас лично думата ИДЕИ Ви била звучала... комсомолски!!! Не ща, с оглед да не Ви обидя сърдечно, да изтълкувам тук какво на мен, опитния психолог, ми казва (за естеството на Вашата душа) туй признание, но това, че сте го изръсили, е доста показателно. Аз не вярвах, че в наше време е възможно да има все още чак толкова комсомолски извратени души, на които думата ИДЕИ да им звучи, видите ли, "комсомолски", явно на комсомолец като Вас всичко най-възвишено Ви звучи все по "комсомолски", аз на Ваше място бих се обезпокоил защо имам чак такива изкри-вени възприятия, но проблемът за това как лично на Вас Ви звучи думата ИДЕИ, повтарям, си е лично Ваш. От друга страна, да подхвърля и това: отдавна се смята, че именно ИДЕИ-те движат света, на ИДЕИ-те си дължим всичко в нашето човешко битие, нашите ИДЕИ определят битието ни, ето, наистина не мога да разбера каква може да е тази душа, на която всичко това й звучи, видите ли, "комсомолски"?! Явно моята представа за "комсомол" и "комсомолщина" се различава твърде много от Вашата, простете, да запитам: да не би на Вас лично "комсомолско" да е синоним на най-свято?!

26

Да продължа нататък. И да се постарая да бъда по-кратък. Щото, без да си давате сметка за това, повдигате доста интересни въпроси.

Най-много лично Вас Ви вълнувал раздела в списание ИДЕИ, който съм нарекъл "редакторски и читателски вълнения". Вие май друго и не четете, щом това най-вече Ви вълнува, нали познах?! Както и да е, всеки нека чете това, дето му е най-присърце. А най-много явно Ви е присърце темата за това как пише редакторът на ИДЕИ, сиреч, моя милост. Бил съм пишел като "каруцар", с "опростачен език" и с "евтини метафори". Заради моя език и било нямало хора, които да подкрепят фи-нансово списанието, щото езикът ми, видите ли, не съвпадал с нивото на философ-ския дискурс и прочие. Заради моя особен начин на изразяване съм бил станал, по Вашите думи, за смях на разните министерски чиновници, които, евентуално, са чели мои (ненаписани, впрочем) евентуални прошения за финансова подкрепа – каквито, разбира се, не съм писал, щото мен лично слабо ме интересуват министер-ските чиновници и щото изобщо не вярвам във възможността тъкмо министерските чиновници да могат някога да подкрепят нещо, имащо съществено отношение към философията. За Вас лично, предполагам, министерските чиновници са образец за изискан литературен език и стил, щом толкова богоговеете пред тях, предполагам, Ви чака бляскава кариера на чиновническото поприще. Както и да е, това са подроб-ности, но ми се ще да Ви кажа нещо най-просто, което ми е чудно как като човек, претендиращ да има някакво отношение към философията, все още не сте го осъз-нал самостоятелно.

Философията и философстването са сфера на свободата, на свободомис-лието. Всеки си се изразява както иска, има пълна свобода в това отношение, всеки си философства на такъв език, какъвто отговаря и съответства на най-интимното на личността му – стига да е, разбира се, неопорочен, естествен, искрен човек. Някои като мен предпочитат да философстват на един естествен човешки и човечен език, дори направо разговорен, щото са съблазнени от живостта и изразителната потен-ция на този така гъвкав език; други пък обичат да се изразяват "натруфено", да се правят на "учени", на "многомъдри", има ги всякакви, сред философското племе има какви ли не чешити, и това е тъкмо най-хубавото! Нека всеки да пише и да си говори както иска, то така е, ако се позамислите, и сред другите пишещи хора, примерно сред дейците на художественото слово, тия, дето ги наричаме "писатели", и те си пишат всеки както иска и както умее, нали така? Няма как да накарате всички да пишат по един и същ начин, пък и такава една претенция, признайте, е твърде глу-пава. Затуй трябва да преживеете някак това как пише толкова вълнуващият Ви философ и пишещ човек Грънчаров, той ще си пише както иска, това си е негова работа, той ще си остане верен на свой стил и вкус колкото и Вие лично да мрънкате по този повод, че, видите ли, неговият начин на изразяване бил оскърбявал Вашето тъй изискано и възпитано благочестиво ухо. Ще трябва да преживеете и това, че докато моя милост е редактор на списание ИДЕИ, то по някакъв начин ще носи отпечатъка на своя редактор, особено пък в тези бележки от раздел "редакторски и читателски вълнения", където именно редакторът разговаря с различни читатели и споделя своите възприятия и преценки по засегнатите въпроси. Няма как да е иначе, нали така? Вие лично, ако желаете, нямате никаква пречка да основете свое списа-ние, където да наложите своя стил, там, във Вашето бъдещо списание, можете, ако искате, да задължите и всички автори да пишат все изискано и литературно като Вас самия, но в списание ИДЕИ, докато аз го редактирам, ще има пълна свобода да изразяването на всички пишещи; разбира се, всеки пишещ, възприемайки даден стил (а стилът, знайно е, това е човекът!), си поема и пълната отговорност, включи-

27

телно и за това, че мърморковци като вас ще продължат да си мърморят недоволно, но пък човек, знайно е също, няма как да угоди на всички, по тази причина е разумно да не се стреми да угажда на никой, даже и на милостта на лицето Узунов, което явно е с тъй изискан литературен вкус. Прочее, на моя милост лично не ми допада и не ми харесва псевдонаучният и суховат "философски" жаргон, който, предполагам, Вие лично възприемате като еталон за "правилно писане", нещо повече, аз лично се отвращавам от него. Както и да е, казано е, "разни хора, разни идеали", и се чудя тук защо изобщо ми се налага да обяснявам на претенциозен философ като Вас тъкмо толкова прости и очевидни неща.

По-надолу Вие великодушно ми обяснявате защо сп. ИДЕИ било нямало никога да получи държавна субсидия – което, впрочем, в моите уши ми звучи като доста висока оценка за списанието: опази Боже някога списание ИДЕИ да деградира дотам, че да може да получи държавна субсидия, милостиво отпусната от министер-ски чиновници! Ще се радвам аз лично да не доживея този момент – и което е по силите ми ще го направя за да не го доживея наистина. А ето сега вкратце и моята позиция по зачекнатите от Вашата тъй любезна милост въпроси; отговарям директ-но на всеки от въпросите Ви:

1.) Няма да си сменя начина на изразяване. Щом на Вас лично моят начин на изразяване Ви звучи "хамалски" (както името ИДЕИ Ви звучи... "комсомолски"!), то това си е проблем на Вашето лично предубедено и изкривено възприятие; впрочем, аз предпочитам като човешки тип хамалите пред "философските" проститутки, дето се мазнят пред министерски чиновници с оглед да постигнат някакво положение във "философската" казионна йерархия; с оглед на това за мен е чест да си остана навеки "прост хамалин".

2.) Изградил съм си ясна концепция за това какво правя. Платформата на списание ИДЕИ е публикувана в първите му броеве и който не я е разбрал, може да подири и да прочете. Да, ИДЕИ са в някакъв смисъл "микс от всичко". И ще си оста-нат такива. Богатството на идеи е движещата сила на списание ИДЕИ. Всякакви идеи, абсолютно всякакви, за всички сфери и области на живота на човека. Това е оригиналната концепция на ИДЕИ. Това ако е пример за "неясни концепти", то явно на някой му куцат представите за ясно и неясно – или тия негови представи са твър-де бедни. Повтарям, богатството е нещото, което ни вдъхновява. Истинското богатс-тво. Богатството на духа. Ето защо ний, създателите и осъществителите на списа-ние ИДЕИ съвсем не се вълнуваме от такива несъществени подробности като пари, финансиране и пр. Ний сами финансираме списанието си – с помощта на негови верни читатели. Това също е оригинално. Няма да пожертваме свободата на ИДЕИ за да угодим на някой, който да благоволи да го подпомогне. Особено пък ако този някой е толкова високомерният, ала кух държавен министерски чиновник; апропо, между другото казано, да Ви подхвърля нещо: защо не се захванете да направите свое списание, в което сам да опитате да реализирате идеите, които така щедро сега подарявате на мен?!

3. Няма да разкарам потретите на философите в списанието. Тока ми ха-ресва, да има потрети на философи. Какво да се прави, трябва да опитате да пре-живеете и това, драги ми Узунов!

Бъдете здрав! А иначе понеже, както ми се чини, сте се загрижил искрено за повишаване на нивото на списание ИДЕИ, то аз, понеже разбрах, че Вие лично сте преводач на Хусерл (ако това е истина), няма да се удържа да Ви предложа да представите за публикуване в ИДЕИ на някой негов непреведен досега на български текст, ще го публикувам с удоволствие! Съвсем сериозно Ви предлагам това, не се

28

шегувам изобщо! И ето, ще се окаже в крайна сметка, че Вие лично ще спомогнете списание ИДЕИ да стане още по-добро. Аз нямам претенцията, че то е постигнало максималното, напротив, ясно съзнавам недостатъците му. И ще продължа да рабо-тя за повдигане на нивото му. Ето, приканвам и Вас да се включите в авторския екип на списанието. Интересна, не крия, ми е реакцията Ви спрямо това мое толкова сериозно предложение! Ще се радвам да го приемете.

А че имаме различия във възприятията и оценките – нима това не е толко-ва естествено?! Че мислим и пишем различно, нима това не е най-доброто, на което сме способни?! Разбира се, че е нещо най-добро и най-естествено! Това ний, фило-софите, би следвало да го разбираме най-добре – и изобщо да не се тревожим заради него. Другото е опасно: да станем еднакви – колко скучно и тъпо е това! Е, списание ИДЕИ работи това да не се случи, да не ни сполети никога. Всичко добро!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Философът не е нищо друго освен един свободен дух

Получих отговор от моя събе-седник в дискусията около това как се списва списание ИДЕИ и доколко е основателна неговата издателска кон-цепция – виж въпросната публикация ето тук: Богатството на идеи е движе-щата сила на списание ИДЕИ. Аз там изложих своето възприятие и разбиране относно критиките на докторанта от СУ Николай Узунов, млад човек, който не от вчера напада списанието, подиграва го, обвинява главния му редактор в какви ли не грехове, абе, общо взето показва, че по неизвестни причини, дето се казва, "има зъб" както на списанието, така и на издателя му. На мен именно ми стана интересно да изследвам този въпрос, сиреч, да разбера защо има зъб на списанието, ето, положих нужните уси-лия в тази посока, които се увенчаха с успех: сега пред себе си имам разгърнат

отговор на г-н Николай Узунов; ето какво той ми пише; между другото той в писмото си поставя някои интересни проблеми, по които аз непременно ще реагирам, по-долу ще можете да прочете и моя отговор до този толкова интересен млад човек:

Многоуважаеми г-н Грънчаров, Трогнат съм, че освен отговор от ваша страна получих и своего рода екс-

пертиза за психичното ми здраве и за разклатените граници на моята психика. Тол-кова специалисти преди вас извършваха напразни опити за диагностициране, но

29

виждам вие, успяхте за съвсем кратко време. В края на писмото си дори ми оставяте лични координати. Виждам, че предлагате и съвети и напътствия към заблудени овце, към объркани хора, търсещи себе си. В този ред на мисли, г-н Грънчаров, съвсем скоро Дийпак Чопра ще идва в НДК. Можете да отидете и да се научите малко на шарлантанизъм (и, моля ви се, оставете ме да изкривявам езика както намеря за добре. Поне не използвам хамалския език на циганите по строежите).

Искрено се съжалявам, че съм си губил времето да чета Лакан. Ами че да бях разтворил ваша книга, вас да бях потърсил за съвет. И, простете ми, аз никога не говоря с ирония. Аз? Ироничен? И то към напълно изградена личност като вас, с едно съзнание, многократно надминало тесните рамки на университетските граници.

В този ред на мисли триадата, която се опитвате да изведете: битие-същност-истина е напразен опит да бъдете диалектичен при това 200 години след смъртта на диалектиката на Хегел. Но, колко елементарен съм, г-н Грънчаров, все забравям, че вие сте отраснал във време, в което сте бил откърмен с диалектика, комсомолски приключения и научен ленинизъм, сталинизъм и всякакви "изми" от този вид. За съжаление аз имам само идея за подобни понятия, но тя остава изп-разнена от съдържание (а съдържанието вие екзистенциално сте съ-преживял!).

Опитайте се да прочетете Хусерл, стига да е на нивото ви, и ще видите, че така малтретираната думичка идея не се вписва единствено в тройната ви диалек-тика. Няма защо да ви споменавам "късния" Витгенщайн за да видите колко банални са опитите ви за еднолично мислене. Не забравям обаче, че вие сте, как го написах-те, "автентичен философ" и чрез вас говори битието.

Бих искал да ви поставя в една мисловна ситуация, даже няколко, за да сведа вашите тези до абсурдността, в която те битуват.

1. Представете си, че всеки започне да си пише/говори по начин, по който на него му изнася, защото се самообяви за "автентичен философ" (какво би казал Лакан за вашата душа, а г-н Грънчаров? Но кой е този Лакан, когато ние си имаме Вас????). Вие направо убихте онова, което се мисли като философски език; че нали 2700 години някакви си хорица (много под нивото ви явно) създават книги на език, който се приема за философски. Или според вас, Декарт например, си е седял ей така, мухи са летели около него и изведнъж го е ударило прозрение: "Че аз мога да си пиша както си искам и каквото си искам, дай да сядам и да си пиша" – горкият Рене, би се обърнал в гроба от подобни идеи!

2.Представете си, че подобен академичен език не съществува и някога, след Възраждането, мнозина умни българи са решили да се съберат някъде, да си организират седянка и да си бъбрят за философия. Това би ускорило раждането на феномени като УНСС или ПАТКА в Перник, но не би довело до опит за създаване на култура.

Тук е моментът да запитам, дали след като прошенията ви към министерс-твата не са останали неосъществени, не сте решил да ги обявите за врагове на списание Идеи. "Ах тези гнусни чиновничета, мама им ще ***, те на мен ли няма да дават пари? Оооо, не ми трябват, аз и сам ще се справя, ей с тези две ръце!" Честно да ви кажа обичам Лафонтеновите персонажи. Някак простовати и дуални са ми. Такива са персонажите и от социалистическото ни минало, те разсъждават идейно в категории: добро-лошо, аз (добрият, т.е. Ангел) – другият (хейтъра, т.е. моя ми-лост)... Виждам че тук няма какво да се спори.

Само не ми говорете, мъж предполагам над 50 години, че всеки може да се изразява както иска! Така разсъждават тъпите първокурснички с огромно самочувст-вие, които се възприемат за център на университета, в който учат.

30

Лично аз съм горд, че не съм попаднал на такъв селски даскал, на такъв свободомислещ философ и психолог като вас. Гордея се с преподавателите си, които са ми преподавали на академичен език, но ясно, живо и достъпно. Почти ни-кой, да не кажа никой, от тях не си е позволявал да употребява подобни изкази.

Знаете ли кое е още по-лошо, г-н Грънчаров? Интернет и т.нар. блогове из-родиха идеята за свобода. Чрез блога някой си човек Х се самопоражда като зна-чим. Тази значимост обаче е от плейметски тип. Това е (псевдо)важността на Христо Блажев, на Сашо Кръстев и на други персони, родени в симулакруми. Зад тях НЕ стои нищо, никакъв символен капитал, никаква значима идея, напротив, това е нагон за говорене, за бърборене (препращам ви към "Битие и време" – предполагам знае-те наизуст!). Бърборенето обаче не е философски език.

Защо изобщо си губя времето с ИДЕИ-те на г-н Грънчаров? – за съжаление времето ни днес е такова, че хората искат да им се говори елементарно. Вие и Бла-жев успявате. Вие изплювате в блога си (колко е гнусно само – блог!) зле интерпре-тирана версия на онова, което си мислите, че е философия, а Блажев изплюва зле разбраните си прочити на онова, което приема за литература. Вие сте идеални за културния вакуум, който съществува днес в България. ИДЕИ е своего рода ТВ "Пла-нета", доколкото представя нещо което трябва да бъде философия (доколкото ТВ "Планета" представя нещо, което трябва да бъде музика, а всъщност е порногра-фия).

Личното ми свободомислено (нека малко ви иронизирам, не се сдържам вече!) мнение е, че такива хора като вас пречат. На кого ще попитате? Не на мен. Аз имам още много хляб да ям. Но има редица по-смислени хора (не искам да изброя-вам имената им, за да не се изгаврите с тях!), които правят смислени неща. За съ-жаление една от многото причини те да не бъдат чути е хамалското ви говорене за философия.

Относно предложението ви да ви изпратя някакъв превод текст, г-н Грън-чаров, ще ви кажа, че някак не се чувствам на нивото на сп. ИДЕИ. Все пак кой е Хусерл? Ама моля ви се, ако вие се бяхте родили по негово време, човекът така щеше да се комплексира от свободомислието ви, че нямаше да напише и ред. Мис-ля, че хора като Христо Блажев биха откликнали с удоволствие на една подобна покана от страна на вас и списанието ви.

Не знам с какво отношение да остана към светлата ви личност... Николай Узунов

Драги г-н Узунов, Благодаря Ви най-любезно за толкова съдържателното и многоизразител-

но писмо! Наистина съм трогнат, че сте намерил сили да снизходите от висотата на своя така величав академичен пиедестал – и да благоволите на разговаряте с мен, с човека, дето е дръзнал да пише философия на един "хамалски", на един, още по-лошо казано, "каруцарски език", на езика на презрените, простовати и недостойни да се смятат за човеци същества "там, от низините". Както и да е, Вашият отговор дава пища за много интересен диалог, в който могат да се поставят за изследване и твърде важни и съществени въпроси – примерно на въпроса за езика на съвремен-ното "некласическо" философстване, щото някои от нас, за разлика от Вас, да до-пуснем, не желаят непременно да се изразяват на един изцяло класически, сиреч, перфектен и съвършен "философски език". Прочее, само да подметна: не вярвам да има задължителен за всички и строго официализиран "философски език", който, сякаш е нещо като галоши, ставащи за всеки един крак, да е подходящ за използва-

31

не от всички. Ако се позамислите поне малко вярвам че с изненада ще откриете, че езикът, който, така да се каже, "облича мисълта", много се влияе от това как всеки отделен философ мисли, при това, явно, философите няма как да почнат да мислят еднакво, от което и следва, че Вашият така лелеян "общ и задължителен" или "стан-дартен" философски език, приличащ на галоши за всеки един крак, няма как да възникне и да просъществува, сиреч, се свежда до едно доста глупаво очакване или пожелание. Както и да е, ще ми се все пак с няколко думи съвсем вкратце да Ви отговоря, щото, признавам си, съм твърде много поласкан от Вашето писмо, изда-ващо при това неимоверната Ви ученост, щом с такава лекота цитирате не само Лакан, Чопра и пр., но и при това споменавате имената на философски титани като Декарт, Хегел, Хусерл, Витгенщайн – с които къде ли може да се мери един такъв "прост селски даскал" като моята особа, която Вие лично сте имали тъй трогателно-то щастие да не Ви преподава!

Боя се, че въпреки учеността си обаче не можахте да разпознаете, че тезата за тъждество и съответст-вие на идея, битие, същност и истина е теза на платоновата философия, а не на диалектиката на Хегел, която при това, кой знае защо, смятате, че била "загинала" – великите философ-ски идеи, драги ми г-н Узунов, не загиват, те са безсмъртни, те са при-

частни на вечността. От Вашата реакция аз съдя само, че явно философското обра-зование в нашите университети е паднало доста ниско, щом като докторанти по философия като Вас правят такива груби грешки – и не знаят толкова прости неща. Тъй че запомнете от мен, простия селски даскал: списание ИДЕИ носи това толкова дразнещо Ви име защото се вдъхновява от философията на божествения Платон, а пък към философията на Хегел също изпитваме дължимата почит, щото Хегел е наистина един от най-великите имена на световната философия. Ние уважаваме всички значими философи и се вдъхновяваме от техните философски идеи, щото нашето списание, за Ваше сведение, е плуралистично, заложило е на философския плурализъм, на многообразието на всякакви идеи, а не се ръководи като Вас от схематизми, характерни за времето на тъй вълнуващите Ви "комсомолски приклю-чения и научен ленинизъм, сталинизъм и всякакви "изми" от този вид"; и какво изли-за, май това паметно време по-скоро, изглежда, е откърмило Вас, а не мен, нищо че аз съм бил свидетел на неговата нищета, дотам, че съм се отвратил завинаги от него; ето че обаче Вие сякаш постоянно мислите все за него, на какво ли се дължи тази подозрителна пристрастност?!

Също съм поразен, че наистина сякаш не можете да схванете нещо толко-ва просто: че всеки философ има пълната свобода да мисли каквото и както си иска, а на това основание има и пълното право да пише каквото и както си иска: да, фило-софията, драги ми Узунов, е пространство на истинската и на пълната свобода! Вярвам, че това навява в душата Ви някакво чувство на пълна безнадеждност, за-щото мога да си представя какво изпитват докторанти като Вас, които всекидневно се мъчат да пишат на някакъв приличащ на галоши, ставащи за всеки един крак "стандартен философски език", който при това не е бил създаван "2700 години" – щото, ако имахте известно по-богато понятие за процеса на световната философия,

32

щяхте отдавна да сте разбрали, че "някаквите си хорица", дето са жалони в нея, са писали, за Ваше недоумение и скръб, напълно свободно, именно всеки както си иска – и както може! Да, така е, всеки има пълното право да пише както иска и както мо-же, според естеството на мислите и чувствата, които владеят мисълта му, стига и мисълта му да е свободна, а не да е окована във веригите на някакви повърхностни и пошли догми, от които Вие, за жалост, толкова много си страдате. Аз за моите вече поне 35 години пребиваване на попрището на философията съм имал възмож-ността да наблюдавам какви адски мъки изпитваха и изживяваха разните му там кандидати за званието "кандидат на философските науки" едно време, а днес кан-дидатите за доктори по философия; да, тия хора съвсем не умееха да пишат, при това нямаха и кой знае какви мисли и идеи, ала им се налагаше да съоръжат разни-те му там "научно-теоретични" пасквили или абракадабри, минаващи за "дисерта-ции" – с които им се откриваше заветното звание, респективно и титлите, даващи от своя страна възможност за доживотно ефективно паразитиране в тъй тъжните и унили зали и коридори на нашенските "академични" институции, университети или институти. Така че добре разбирам защо толкова е актуален за Вас този проблем за изразяването на мислите в сферата на философията, явно някой от тия "академич-ни" или "университетски" плазмодии, допускам, Ви е "научен ръководител" и навярно постоянно Ви тормози да пишете "философски", т.е. да използвате т.н. "философски и научен" жаргон, на който могат да пишат единствено пълните недакърници-преписвачи от оная доцентска измет, дето дирижира положението в нашите универ-ситети и академии. Та от тази гледна точка напълно Ви разбирам, но за да Ви по-могна искам да Ви подхвърля ето тази спасителна идея: не се напъвайте да пишете с някакъв общоупотребителен клиширан "философски" език, или опитвайте да пи-шете според свой собствен език и стил, без да подражавате никому, или изобщо не се захващайте с тази проклета работа, именно писането, която се удава на малцина избрани, а пък другите колкото и да се напъват, нищо свястно няма да напишат, а най-много да успеят да станат презирани от всички доценти, сиреч, "философски" нещастници. Толкова по този въпрос. Знам, че Ви вълнува много, каквото сметнах за нужно, Ви го казах пределно ясно – ако щете се възползвайте от него, ако пък искате продължавайте да се напъвате да ставате... доцент (каквато, изглежда, е най-висшата цел в живота Ви).

Апропо, относно безкрайното повтаряне от Ваша страна, че моя милост бил писал като "хамалин" или като "каруцар" – не знам защо Ви е щукнало това сравнение при положение, че каруцарите и хамалите, доколкото ми е известно, изобщо не пишат! – искам също така да Ви уведомя, че прекалено много по този начин ме ласкаете, ето в какъв смисъл. Философското направление, към което моя смирена милост принадлежи, се старае да постигне пълнотата на човешкото в цяла-та му автентичност и непосредственост; с тази задача, по дълбокото ни убеждение, може да се справи само един пределно гъвкав, жив, богат език, който съперничи по своите изразителни възможности на художественото претворяване на живота и човека, характерно за литературата. Имало е философи от нашето направление, които са били доста добри писатели, оставили ценни художествени творби, пример-но пиеси, новели, разкази, даже романи. Някои от тях са дори Нобелови лауреати по литература, макар това да не е от кой знае какво значение. Та в тази връзка ако Вие сравнявате моя стил на изразяване с живия, непосредствено взет от самия живот, затова така изразителен и човечен език, характерен за представителите на въпрос-ните професии (в днешно време, предполагам, "каруцарите" би следвало да се наричат "шофьори", нали правилно разсъждавам?!), то това за мен наистина е ком-

33

плимент, особено пък за един философ, който е постигнал високо майсторство, щом успява да предаде и най-високи и възвишени теми на един пределно човечен, пов-тарям, и жив, непосредствено отговарящ на стихията на самия живот език. Разбира се, надценявате ме незаслужено: аз нямам никакви литературни претенции, аз прос-то се старая да бъда пределно правдив, без много-много да се старая да си кълча езика, само и само да угодя на разни сноби и дилетанти, въобразяващи си, че имат някакво отношение към същинската философия. Толкоз и по този въпрос. Но, про-чее, да свързвате човешкото с... "каруцарското" и "хамалското" е израз на страшна опороченост, щото за Вас изглежда човеци в истинския смисъл са само... суетните доцентски плямпала из нашенските университети, а пък да свързвате с човешкото предимно тия нещастници, дето са Ви набили главата с толкова глупости, това, простете, е крайно извратено!

Най-накрая, вкратце, да засегна и един друг момент, който, забелязвам, също доста живо Ви вълнува. Изглежда имате зъб не само на свободомислещите и свободно изразяващите се философи, но и таите някаква чудновата ненавист и спрямо блоговете и блогърите, които, по Вашите думи, били "изродили" не нещо друго, а самата идея за свобода. Чрез блоговете си, пак по Вашите пределно иск-рени думи, някакви си хора се били "самопораждали", видите ли, като... "значими". И тук държа да Ви информирам, макар че би следвало сам да го знаете, щото е пре-делно просто: не само разните му там блогъри, драги ми г-н Узунов, но и всеки ин-дивид, дали е каруцар, дали е философски писател, дали е напъващ се да стане доцент докторант, повтарям, абсолютно всеки човек е значим; да си човек означа-ва да си значим, даже и "философски" нещастник да си, пак си значим, и то не тол-кова заради "философското" у теб, каквото, явно, в случая отсъства, а заради не-щастното у теб, което именно, бидейки нещастно, е също така и човешко. Всички хора са значими, разбирате ли това, драги ми г-н Узунов? Тъй че, моля, недейте да оценявате като значими само напъващите се да стават доценти амбициозни докто-ранти, които, за да угодят на своите нещастни научни ръководители, се занимават в свободното си време с прекрасно хоби: да оплюват свободомислещи философи и писатели като моя скромна милост, дето издават философско списание. Да, издават едно философско списание, което при това иска да е и човешко – и човечно. И зато-ва, разбира се, бива плюто от тия, дето явно имат съвършено невярна представа за това какво изобщо е философията. Както и да е, това от една страна.

Думата "блог" за Вас била, представяте ли си, "гнусна", не знам какво й е гнусното, Вие би следвало да знаете как тази дума се превежда на български, тъй че изобщо не мога да разбера какво й е гнусното на тази дума. По същия начин не можах да разбера какво е "комсомолското" в думата ИДЕИ, но както и да е, това си е Ваш проблем. Вие също така дръзвате да твърдите, че в днешно време хората били искали да им се говори "елементарно", сиреч, доколкото разбирам, просто – и моя милост била задоволявала тази човешка нужда, що се било отнасяло до философи-ята, а пък моят добър познат г-н Христо Блажев го давате като пример за "елемен-тарно изразяване" що се касае до сферата на литературата, по-скоро на проблеми-те, свързани с издаването и представянето на книги, както и пропагандирането на четенето на обикновени, хартиени книги. Но ето, да приведа собствените Ви думи, щото явно тия думи са избликнали от дълбините на сърцето Ви, затуй звучат така прочувствено:

"Защо изобщо си губя времето с ИДЕИ-те на г-н Грънчаров? – за съжа-ление времето ни днес е такова, че хората искат да им се говори елементарно. Вие и Блажев успявате. Вие изплювате в блога си (колко е гнусно само – блог!)

34

зле интерпретирана версия на онова, което си мислите, че е философия, а Бла-жев изплюва зле разбраните си прочити на онова, което приема за литература. Вие сте идеални за културния вакуум, който съществува днес в България. ИДЕИ е своего рода ТВ "Планета", доколкото представя нещо което трябва да бъде философия (доколкото ТВ "Планета" представя нещо, което трябва да бъде музика, а всъщност е порнография)."

Тъй значи – колко трогателно?! Възхитително даже, няма що! Казал сте го пределно откровено, за което Ви благодаря. Сравнявайки типа философстване, който, да речем, у нас се свързва вече с философското списание ИДЕИ с телевизи-онната чалготека "Планета", Вие, предполагам, сам не се усещате какъв гениален и грамаден комплимент ни отправяте, имам предвид на нас, създателите и издатели-те, а също така и авторите на списание ИДЕИ. Ако тази въпросната телевизионна чалготека е успяла да задоволи масовата потребност на народа ни от някаква, да я наречем "музика", отговаряща на трепетите на неговата душа, то ако списание ИДЕИ в същото време успее да задоволи по същия бляскав и ефективен начин невероятните потребности на народа ни от мисъл, съзнание, идеи, ценности и дух, то това за нас ще е тотално изпълнение и на най-смелите ни проекти, надежди и мечти! Дай Боже да сте прав, дано стане точно така, защото, тук съм съгласен с Вас, нуждата на народа ни от духовност, от философия, от истината най-сетне, е коло-сална, е направо крещяща: дано на списание ИДЕИ е отредена от провидението тази наистина значима и историческа културна и просветна мисия и задача! Радвам се, че във Ваше лице се намери човек, който пределно честно да заяви това, което ние самите, създателите на ИДЕИ, от скромност и от възпитание, не смеехме да заявим, ето, Вие обаче го заявихте гласно и наистина съвсем ясно, недвусмислено – за което искрено Ви благодаря! Макар че, както се казва в такъв случай, ми се нала-га да добавя и това: немаше нужда, ама щом сте решил да го кажете и напишете, нека така да бъде!

Във Вашия си въпреки всичко пределно честен начин и стил на изразяване изведнъж накрая съвсем неочаквано изтърсвате, че такива като мен били... "прече-ли", и то, видите ли, на "по-смислените хора, които правят смислени неща"! Пак, дето се казвате, изтърсвате някакви думи, които съвсем не подлежат на проумява-не, камо ли пък на аргументация. Как така да пречим на тия "смислени" хора, дето правят "смислени неща", след като, по Вашата логика, ние, оказва се, се занимава-ме с несмислени неща, бидейки несмислени хора?! Та смислените и несмислените хора, драги ми мислещи г-н Узунов, живеят в съвършено различни светове, обитават различни вселени?! Те няма как онтологически да се докоснат, понимаете меня? Как тогава да си пречат, разбирате ли каква безсмислица си позволихте да изкажете? Да речем, тия така наречени от Вас "смислени хора" се мъчат по цял ден да натама-нят едно изречение според догмите на тъй прославяния от Вас лично "образцов доцентски философски език" (човек вече не знае къде да сложи кавичките!). А ний, несмислените хора, си пишем своите "философски пасквили" в стил "а ла ТВ Плане-та" и ги печатаме в списание ИДЕИ, което се чете предимно от каруцари и от хама-ли, сфащате ли сега, че няма как някога пътищата ни да се пресекат?! Какво има тогава да си пречим? Та да си пречим е абсолютно невъзможно, би следвало поне малко да мислите преди да напишете това или онова. Но то Ви е простено, мла-достта е обичайно да греши, извинява Ви Вашата младост, ако наистина сте млад човек, щото знае ли човек, в този интернет какви ли не неща стават?! А ний с Вас лично извън интернет не се познаваме, ето, сам признавате, че сте имал късмета да не Ви преподава "селски даскал" като мен. Това, разбира се, е извор на щастие,

35

нали така, явно не можем да си пречим, щото сме жители на различни светове, на различни културни вселени.

Между другото, ще ми се да Ви запитам и нещо друго, много ми е интерес-но как ще реагирате: списание ИДЕИ заедно с украински философи от две години издава вече и международно многоезично научно-теоретично приложение, от което излязоха вече две книжки, а всеки момент ще излезе от печат третата му книжка. В това наше издание вече излязоха статии на философи освен от България и Украйна и също така от Русия, Чехия, Япония, САЩ, а от следващата книжка ще излязат и статии на философи от Индия (с тях също установихме отношения). Та в тази връз-ка ми се ще да Ви запитам: как си обяснявате това, че към списание ИДЕИ има такъв голям международен интерес, че то беше признато и приветствано от фило-софските общности в толкова държави, а у нас, както забелязвате, философската общност толкова упорито мълчи – а пък във Ваше лице дори се опитва съвсем да омаловажи създаването и съществуването му вече цели 6 години?! На мен ми е много интересно как ще отговорите на този мой въпрос, ако искате, отговорете, ако искате, замълчете. Мълчанието обаче също е отговор, и то доста по-красноречив. Толкоз.

Това исках да Ви кажа поне, извинявайте ако някъде съм Ви с нещо оскър-бил – то е било незлобливо, то е било за Ваше добро! А що се отнася до предложе-нието ми да дадете за ИДЕИ някой текст на Хусерл или на друг немски философ, непубликуван досега у нас, то си остава, зер, вече ето се запознахме благодарение на тия писма и по-отблизо, тъй да се рече. Впрочем, ако сте правдив човек ще Ви се наложи да признаете, че самият Хусерл, ако бях му предложил да пише за списание ИДЕИ (ако можех да му предложа да пише за списание ИДЕИ) убеден съм, че ня-маше да откаже в никой случай. Напълно съм уверен в това: великите хора са вели-кодушни и щедри, а само дребнавите души и малките хора са злобни, завистливи и безсмислено инатливи...

Бъдете здрав! Готов съм да продължа кореспонденцията си с Вас, интере-сен събеседник сте ми, което ми дава основание да си мисля, че поради младостта си тепърва Ви предстои по-голямо развитие в сферата на философията – стига да престанете да робувате на някакви си там глупави формализми, предразсъдъци и условности. Също така, забелязал съм, че високомерието, че грандоманията, ако овладее душите на някои хора на младини, не ги изпуща от клещите си докато са живи, а това им определя общо взето една тъжна и незавидна съдба. Тия неща са чудовищно тъпи, правете нужното да се освободите от тях. Така и подобава да бъде за философа, който не е нищо друго освен един свободен дух – свободен даже и от своята си маниакалност (по възможност). Хайде спирам дотук, май пак се разпри-казвах.

С поздрав: Ангел Грънчаров

36

Убийствено саркастично писмо, в което съм наречен "философски Сашо Роман", "философствуващият Азис" и дори "философският ек-

вивалент" на Митьо Пайнера!

Моят така сърдечен и пре-делно искрен събеседник в започна-лата дискусия за характера и концеп-цията на списание ИДЕИ г-н Николай Узунов, аспирант (докторант) по фи-лософия в СУ, ми написа не един, а таман цели два отговора (!) на моето вчерашно писмо, публикувано ето тук: виж Философът не е нищо друго освен един свободен дух – свобо-ден даже и от собствената си мани-акалност. И то какви отговори: пълни с искряща, бляскава ирония и дори с несъзнавана самоирония, бликащи от факти и доказателства за непомерна-та (неизмеримата) собствена ученост,

преливащи от унищожителен спрямо опонента сарказъм, стигащ дотам, че въпрос-ният опонент, сиреч, моя милост, на моменти взе да се чуди дали да не вземе неза-бавно да си раздере ризата, да си посипе главата с пепел, да се разкае за това, че се е занимавал без никакво право за това цели 35 години с философия и, засрамен от своята крещяща некадърност, да се оттегли в някой пуст манастир, където, на пост само с вода и с черен хляб да доизживее злочестите си последни дни – тъй като от преживяния срам едва ли вече ще мога да погледна някого в очите!

Да, аз съм изцяло разгромен и ако тия дни разберете по някакъв начин, че от срам и отчаяние нещастният индивид Грънчаров злополучно е посегнал на безс-мисления си живот, то, моля, не се изненадвайте: наистина моят тъй гневен опонент ме разгроми напълно невъзвратимо, че вече едва ли ще намеря сили да продължа опропастения си отвсякъде живот. Ето ви първото писмо, длъжен съм да го публику-вам, то е само прелюдия към унищожителната критика и ирония, на която съм под-ложен, а за второто, което вече е истински шедьовър, моля да имате малко търпе-ние, щото понеже съм изцяло съкрушен, все още се питам как ще намеря сили да публикувам собствения си, тъй да се рече, духовен некролог. Но понеже съм прав-долюбив човек, разбира се, ще публикувам и второто забележително писмо, след което вече съвсем не зная как ще продължа злочестия си живот; но първото писмо, което ще имате щастието да прочетете ето сега, е само прелюдия съм онази сим-фония от мисли, чувства и страсти, пред която бледнеят дори и изпълненията на титани като професор Вучков или като... като... като кой друг (?!), то нима има някой друг, който може да се сравни с неповторимия титан Вучков (?!), да, има, вече има, това е именно докторантът Николай Узунов: запомнете това име, то има данни да заслепи неръкотворната слава дари на самия титан професор Вучков! И ето най-сетне, четете, убедете се сами; писмото започва направо с цитат от моите тъй не-мощни мисли, който дава повод на новия Вучков да разгърне след това своята уни-щожителна мисловна мощ:

37

"Сравнявайки типа философстване, който, да речем, у нас се свързва вече с философското списание ИДЕИ с телевизионната чалготека "Планета", Вие, предполагам, сам не се усещате какъв гениален и грамаден комплимент ни отправяте, имам предвид на нас, създателите и издателите, а също така и авторите на списание ИДЕИ. Ако тази въпросната телевизионна чалготека е успяла да задоволи масовата потребност на народа ни от някаква, да я наречем "музика", отговаряща на трепетите на неговата душа, то ако списание ИДЕИ в същото време успее да задоволи по същия бляскав и ефективен начин невероят-ните потребности на народа ни от мисъл, съзнание, идеи, ценности и дух, то това за нас ще е тотално изпълнение и на най-смелите ни проекти, надежди и мечти!"

Уважаеми г-н Грънчаров, Цитирах един пасаж от писмото ви. Надявам се в него се съдържа ирония?

Моля ви, кажете ми, че се шегувате??? :-) Щом искате да бъдете философът на масовото поколение, тогава бъдете здрав. Аз ще се опитвам да поддържам онези хора, как го нарекохте, които се мъчат да пишат на академичен език, но пък нямало какво да кажат; ще си остана от онези хора, за които "философ" и "тълпа" са две напълно противоположни неща. Вдъхновявайте тълпата, г-н Грънчаров, не помис-лих, че в България имаме нужда от "философския Сашо Роман" или от "философст-вуващия Азис", т.е. човек, който да докосва нежните струни на душата на свободо-мислещи и уникални същества (в частност на т.нар. Руса Златка или Черна Златка, може би дори на Багата, на Митьо Пищова, на Сашка Васева – те всички до един са толкова уникални човешки същества, които имат право да мислят. Не е редно някой като мен да се яви в ролята на партиен шеф и да ги обяви за по-долна категория хора. Че за къде щяхме да сме без Азис, Златките, Сашка Васева, Евгени Минчев, който дори наскоро изрази мислите си в книга, която предполагам ще ви хареса).

Свържете се с Планета ТВ или с ФЕН Тв, г-н Грънчаров, убеден съм че много млади момичета с плам в очите ще поглъщат словата ви. Ще бъдете един Джон Ленън на пост-поп-фолкаризма в България. Ще си намерите една Йоко Оно и заедно ще разпространявате една нова философия (Ню ейдж, Хипи философско движение).

А пък аз, признал поражението си, че дори Сашка Васева е уникален човек, който е свободомислещ, ще си надена едни галоши, ще остана самозатворен в кристалния си замък, изпълнен с много егоизъм и високо самочувствие и ще гледам как вие, Ангел Грънчаров, ежедневно повеждате маси, тълпи хора след себе си и ги обръщате в правата вяра. И Савел не повярва в Христа, но ето, случи се трагедия, и по пътя към Дамаск той разбра, повярва. И Савел стана Павел!

Пожелавам ви успех с просвещаването на поп-фолк поколението, към кое-то се насочвате. Само внимавайте, защото емоциите на тълпата не са постоянни и ако днес сте цар утре може да станете свинар. Такива са свободомислещите тълпи – уникални, свободни и изпълнени с всякакви ценности (а как не ги е било срам Льо Бон и Хайдегер да се обявяват срещу тях!).

Относно диалектиката ми, г-н Грънчаров, хахахахаха, може би не схванах-те, че цялото ми предходно (а и това) писмо бе изпълнено с ирония. Това би го разбрал дори един докторант, който се чуди как да изпълни тезата си с клиширани изрази и сухи тези, с които да се подмаже на преподавателя си.

С поклон пред вас, еквивалента на Митьо Пайнера: хер Грънчаров! Николай Узунов

38

Кратък коментар, примесен с много сълзи: Дълго време се питах дали има сми-съл изобщо да отговарям на този ураганен погром, на който бях подложен от моя безпощаден критик и опонент. Все още не мога да реша какво да правя. За момента решавам да публикувам и двете писма, с които той ми отговаря, да види светът и двата велики шедьовъра в техния автентичен вид, пък после ще му мисля. Ако изобщо реша да продължа озлочестения си по такъв жесток начин и изведнъж изця-ло обезсмислил се мой живот. Аз съм на прага да взема крайно и фатално решение, тъй като наистина след тази ураганна критика вече не виждам смисъл да живея, камо ли пък да пиша, да работя, да се стремя към нещо. Дойде моментът, в който моята скромна персона е развенчана изцяло, благодарение на което изпъкна моето духовно уродство, моята философска нищета, мизерията на моята сякаш изцяло невежествена и тъй грозна в умствената си оскъдица и недостатъчност личност. Не, наистина повече не може да се живее! Но ще видим. Едва ли ще се съвзема от тази екзистенциална катастрофа, която ми устрои моят безпощаден, но очевидно изцяло справедлив опонент. Сбогом, прощавайте вече! Бъдете здрави! Съмнително е дали някога ще се видим вече.

Ох, как ще се тепърва живее, драги ми мои духовни близнаци, все Митьов-ци – Пайнера или Пищова, значение няма кой по-точно! Ех, Златке, Златке, моя духовна сестро, помогни ми да укрепя разбитата си душа! Драги ми брате Азисе, драги ми интелектуални сроднико Сашо Роман, скъпа сестро Сашке Васева, моля ви се, подайте ми ръка в тоз тъй непоносимо тежък за мен момент! Леле, дори убийст-вено съм наречен "Джон Ленън на пост-поп-фолкаризма в България", къде ли е моята дългомечтана духовна Йоко Оно, та заедно да започнем да разпространяваме една нова чалга-философия, наречена от бляскавия ми опонент "Ню ейдж, Хипи философско движение"?! Боже, какъв срам, но той даже май намеква, че нищо чуд-но да имам съдбата на нещо като "чалга-философски апостол Павел" – и такъв намек съзрях, ааааа, рева вече безутешно, сърцето ми се къса, как ще живея с този срам?!

Не, повече не може да се живей, аз излизам веч от живота! Ще публикувам и второто писмо, което е къде-къде по-съкрушително от това и ще свърша със себе си, ще се самоубия, предполагам, най-вероятно - щото едва ли ще намеря сили да живея повече! Каква трагедия, какъв жалък край ми била приготвила немилостивата съдба! Сбогом! Не плачете изобщо за мен, аз не съм достоен и за една сълза...

39

И гонете момите, докторант Узунов – разбрахме се, нали?! Публикувам и второто писмо (първото писмо вече имахте възможността

да прочетете), което моят опонент и безпощаден критик г-н Николай Узунов, докто-рант по философия в СУ, благоволи да ми напише в отговор на мое писмо до него, за да ме доубие тотално, във всяко едно отношение, за да развенчае окончателно моята личностна индивидуалност, за да изобличи моята духовна мизерия, за да подложи на убийствена ирония моето самочувствие, за да ме натика там, дето свет-лина не идва, за да ме... абе за да постигне всичко онова, за което той копнее мно-гострадалната му душа, имала злочестината цели 6 години вече да търпи излизане-то на редактираното от мен философско списание ИДЕИ, но повече да търпи силите му явно не стигнаха да понася, и ето, избликна този неудържим ураган от чувства и мисли, пред който бледният даже титаничните словесни изригвания на недостижи-мия интелектуален и нравствен титан бай ви Вучков; ето, четете въпросния неоце-ним "философски" шедьовър на младия и тъй учен докторант, оставете се на него-вата бликаща отвсякъде ирония, сравнима с най-висшите образци на ироническото и поетическо изкуство; ще ви оставя да се насладите до насита на тоз шедьовър, а пък дали ще отговарям на моя бляскав опонент още е съвсем под въпрос, защото моя милост наистина в този момент няма сили да стори каквото и да било, толкова съм замаян и упоен от мощната духовност на многоучения ми опонент, таз порази-телна и тъй чиста духовност, що строи от всеки ред на това сякаш неръкотворно писание:

Многоуважаеми г-н Грънчаров, За мен също е своего рода орга-

зъм когато получа отговор от вас. В скуч-ния ми докторантски живот, в който един-ствената ми задача е да се мазня на някой преподавател (според вашите брилянтни определения) сякаш вие сте единственото интересно нещо. Ето, едва вчера ви отговорих, но в главата ми изп-луваха още толкова неща. Вашият образ, вашата личност направо ми се разкриха като своеобразна епифания. Засрамете се, г-н Грънчаров, очаквах да бъдете малко по-сложен характер, а вие?

За да не твърдите, че пренеб-регвам въпросите, които ми задавате, нека бъда малко по-обстоен този път.

Като начало не използвам интернет пространството за да се представям като някой друг. Самият аз не виждам заговор срещу личността ми от другите. Например по-добни мисли: „Хм, някой сега открито се заяжда с мен и се представя за докторант. Но (!) дали всъщност това не е някой академик, който ме мрази, мен и списание ИДЕИ?“ – типично за слабоволевите хора е да си измислят, из-конструират (нека да ползвам малко по-суховато-сложен-език!) врагове и неприятели. Бъдете спокоен, г-н Грънчаров, никой от академичната гилдия не се представя за докторант за да ви отправя открити питания.

40

Започвам от „снизхождането“ на величавата ми личност към себенареклия се като „презрените, простовати и недостойни да се смятат за човеци същества“. Г-н Грънчаров всички обичаме Достоевски. Вие явно влизате в повече от една роля (какво ли би казал Лакан в този случай? – но това е просто един академик францу-зин, който рядко снизхожда до низините на делника!). И аз много харесвам „Записки от подземието“, но не мисля че е адекватно човек с над 30 години практика да се чувства днес като един герой от роман на Достоевски. Простете но те са измъчвани от дилеми, които при вас едва ли биха се породили? Героите на Достоевски не зас-тават пред камерата удома си с новогодишни обръщения, продължаващи 1 час. Нима това не е грандомания? Питам се, ЗАЩО не предложихте записа си за наци-онален ефир? И без това в последните няколко години на Роската Плевела някак не му се получават обръщенията към народа, вие спокойно бихте могли да го замес-тите. По този начин в програмата на БНТ би стояло следното за вечерта на 31.12, например: 22:00 – 23:00 Новогодишен концерт 23:01 – 24:30 Обръщение на Ангел Грънчаров към българския народ под наслов: „Нека бъдем човеци! Нека унищожим академизма! Свобода за селянията и прос-тотията в образованието! Фолкпевиците също имат уникално и свободолюбиво мнение!“

Единственият ви опонент, в случая на час и половина говорене на умнотии, би бил (и тук поставям условно наклонение, тъй като вие сте много по-словоохотлив от него) единствено проф. Юлиян Вучков. Е, наистина при него го няма онзи сплин, който вие се опитвате да вградите в образа си, онази низина, с която се гордеете: „Аз съм от село, аз съм без образование, но ще ви кажа сега какво е моето мнение!“ – нещо такова се случваше по времето, в което вие сте живял и което открито пре-зирате.

Г-н Грънчаров, не мога да разбера какво лошо има в това млад човек да познава миналото на своята майка, на своя баща, на своите баба и дядо? Поколе-нието, за което пишете и което си мислите, че е толкова ценно, всъщност няма никаква идея от това що е „комунизъм“, „ленинизъм“ и „социализъм“ и съществува ли евентуално разлика между понятията. Да, аз не се срамувам, че познавам мина-лото на страната си. Дори съм на мнение, че това минало трябва да се познава (натъртвам на трябва!). По-странното е друго.

1.Вие не сте познат като дисидент? Интересно ми е, по какъв начин откри-то сте заявявали неприязънта си към политическия режим пред 1989 година? За мнозина днес вече е лесно да парадират с изречението: „Аз ненавиждам комунизма и всякакви „изми““. Вариантите са няколко, г-н Грънчаров:

А) не сте имал смелост и доблест открито да заявявате онова, което мис-лите. Бил сте мишка (не Мишкин!) или плъх и спокойно сте живуркал (цитирам ви с тази думичка, моля да ми простите за жаргона) докато т.нар. „изъм“ не е приключил.

Б) друга възможност е да сте влязъл в ролята на доносник. Такива има много. За съжаление, за ваше съжаление, няма как да обвините височайшата ми личност в подобно подозрение, тъй като съм роден две години преди края на толко-ва мразения от вас период. Е, което не пречи на болния ви мозък да ме направи едно бебе, което е шпионирало майка си и баща си и ги е клеветело. Няма да се учудя на вашите спекулации.

41

2.Бил сте дисидент и аз, като неграмотен човек, не знам за това. За което още сега мога да поднеса извиненията си. Тогава тезите ви колко много мразите „изми“-те вече ще бъде логична. Но да бъдете дисидент 20 години след 1989 година ми е някак странно.

Приключвам тази тема с повторението: аз не се срамувам да знам какво се е случило. Нима познаването на фашизма като историческо явление те прави фа-шист? Хахахахаха, тук отново няма да се учудя как бихте могъл да извъртите тезите си. Но и не ме интересува.

Нека преминем към „некласическия“ език на философията. Като начало тезата ви е адекватна, г-н Грънчаров. Няма да се правя на историк на философията за да посочвам пример по какъв начин академизмът и академичният език загубиха своята стойност и ценност; няма да се спирам на „езика“ на Хайдегер и идеите на Витгенщайн от неговия „късен“ период. Вие обаче бъркате онова, което битува като обща интенция с вулгарния и циничен език. Съжалявам, но дори един нормален филолог (който не е е академик, спокойно, не се потете от нерви сега, г-н Грънча-ров!), след като прочете списанието ви или по-точно частта, в която вие пишете, ще бъде изумен от стила ви. Опитайте, само че, моля ви, дайте го на някой човек, който не ви познава.

Г-н Грънчаров, вярвам (или вярвах!?!?) че сте умен човек. Когато ми гово-рите за „галоши“ и стандартни философски езици и кое от какво се влияе, ви питам (на което държа да ми отговорите!): вие чел ли сте Хабермас и Фуко (няма да питам за „Битие и време“ – за сега вие сте само герой от аналитиката на Das Man и зато-ва не бихте ме разбрали) и идеята за дискурс? Знам колко академично ще ви проз-вучи понятието „дискурс“, но ако някога сте отварял друго освен собствените си книги, то ще видите какво се опитват да направят тези хора и за какво говорят. Вяр-вам, че вместо да пишете няколко дни в блога си, бихте си намерили нещо от Ха-бермас и бихте прочел мъничко.

Относно употребата ми на Хегел. Като начало не мисля, дори съм убеден, че вие не познавате като специалист творчеството на Платон. Нека не навлизаме в темата за старогръцкия, защото (о, боже господи каква изненада!) от около поло-вин година надменната ми особа поне се опитва да добие представа от този език. Така, след като вие не сте в ролята си на специалист (че как, иначе ще изпаднете в противоречие със себе си, специалистите са си академици!), недейте да се чувст-вате спокоен в интерпретацията си на Платон. Онова, което исках да ви кажа, г-н Грънчаров, е, че каквито и пост-хегелови диалектики да се опитвате да изведете, то опитите ви ще бъдат напразни. Използвах Хегел (явно пак някой не си е прочел История на философията и онова, което Хегел казва за Платон) за да ви покажа, че след него диалектиката умря! Съжалявам! Моите съболезнования за диалектиката. Ако са ви учили на диалектически материализъм, то проблемът си е ваш. А защо умря диалектиката, това мисля че и вие, познавайки процесите във философията на 20 век, и сам ще си отговорите.

Моля ви, не съдете за нивото на философското образование у нас. Съг-ласен съм, че то не е добро, но ви питам, нима от всяко дърво става кавал? Нима един Хегел или един Хусерл се раждат всеки ден? Хахахахахах, заповядайте в университета да разберете какво е нивото на образование. Мога да ви гарантирам, че студентите са с по-висока философска култура от вашата. Така, споменах Хусерл. Кой ви вкара в главата идеята, че Хусерл е тичал от списание на списание да си предлага статиите? Като начало човекът е имал проблема, че никога не е бил доволен от онова, което е написал. Като второ, за него (поне докъм 1930 година)

42

философията трябва да бъде НАУКА! – с това ви казвам, че ако Хусерл бе прочел псевдонаучния ви изказ, той дори нямаше да ви забележи, нямаше дори да се изсмее. Хахахаха, надявах се че поне историко-философска култура притежавате. Г-н Грънчаров, когато Хусерл получава наброските на онова, което ще бъде „Битие и време“ (не някоя от вашите книжки!) то за него... това не е философия. Да, според Хусерл Хайдегер се е объркал тотално и е писал някакви си неща, които обаче не са философия! Защо? Защото философията се пише на научен език. С неграмотния си коментар само показвате колко малко познавате философията, за която има-те наглостта да пишете. Прочетете, моля, прекрасния превод на Хусерл – „Фило-софията като строга наука“.

Сега да ви обясня с примерчета прости как вие пречите. Като начало хо-рата, които обвинявате в академизъм наистина не всички са цвете за мирисане. Съгласен съм, сред стойностните хора, винаги има и плява. Не мислете, че за мен всички „S“ са „P“ по отношение на академичния живот. Но дори и тези хора се стара-ят да правят нещо много по-стойностно и имат среда, която им помага да израснат. Като второ един човек не пише всеки ден в блога си. Интересно ли ви стана? Да, писането на сериозен текст не е говорилня, в която една сутрин се събуждаш кисел и пишеш еди-как си, втора сутрин се събуждаш щастлив и пишеш за морала и лес-бийските бракове, просто защото си на кеф. Не, тези хора ходят да четат КНИГИ! Книга вие отварял ли сте? – не питам за вашите собствени или за бровете на сп. ИДЕИ? Следователно тези хора не могат (подобно на вас) всеки ден да бълват текстове със случайните си мисли за галоши.

И докато такива хора се опитват да бъдат смислени, да говорят смислено, то отвсякъде тази празнина се запълва от какво? От Вас! Вие сте синдромът на „Златки“-те, с друго не мога да ви сравня. Именно затова вие пречите. Всеки ден бълвате боклук и хората започват да си мислят че това трябва да бъде философ-ското говорене. Простете, но все още мисля (и винаги ще го мисля), че вашият начин на изказ никак не е философски. Той дори има още много, ама много да учи за да стане такъв, колкото и вие да оприличавате философския език на галоши.

И недейте да ми говорите за „богато понятие за процеса на световната фи-лософия“:

1.Защото с недомислените си коментари вие самият показвате, че нямате не понятие, не идея, нямате дори материал, за да си сглобите колибка и да се затворите в нея като човека от подземието.

2.Защото вашата „световна“ философия всъщност е философията на Гър-ция и на Западна Европа. Това се разбира под „философия“. А друг е факта, че ние пренасяме това понятие върху едни т.нар. източни учения. Не мисля, че философи-ята се раждала по уникален начин в Америка, не мисля, че тя се е раждала в Турция или в Африка, затова недейте, и то на стари години, да ми дърдорите за „световна философия“!

Нека да се уточним и за още нещо. Онези т.нар. от вас „плазмодии“, хаха-

хаха, не са някакви марксистко-ленински преподаватели от вашето време, г-н Грън-чаров. Мога да ви спомена, че първият ми научен ръководител бе проф. Валентин Канавров: един човек, на който вие и след милион прераждания, отново не бихте могли да стъпите на малкия пръст. Другият ми научен ръководител е проф. Алек-сандър Кънев: човек, който също многократно е надскочил онова, което се случва като мислене и манталитет в България. Най-малкото, ама съвсем най, най, най, най-

43

нищожното, г-н Грънчаров, тези хора знаят по няколко езика, тези хора освен про-фесори, са и много по-толерантни и приемащи чуждото мнение, за разлика от вас. Открито заявявам, че съм горд, че имам честта да познавам и двамата!!! Тези хора не се заснемат в блога си, за да говорят по един час колко са велики. Ако не ми вярвате, моля, вземете и отворете някоя книга от тях. Или отидете и чуйте една тяхна лекции, стига да бъде на нивото ви. Гарантирам ви, че има на какво да се научите! Не се срамувайте, че не знаете! Освен във философския факултет и в други такива има много стойностни хора. Спрете да оплювате по жалък начин нещо, в което сам не сте успял да се превърнете. „По делата им ще ги познаете“ – така е казано. И някак ми звучи жалко от един нереализирал се човек като вас да нарича научния ми ръководители (без дори да знае името му) с каруцарския термин „плаз-модии“. Най-малкото тези хора биха могли да ви осъдят (въпреки че едва ли някой ще ви обърне внимание!) за глупостите, които говорите за тях! Не ви приляга тази дребна и женска злоба, г-н Грънчаров. Не ви приляга...

Това за какво се напъвам, не берете грижа. Дали имам талант да пиша, също не берете грижа. Жалкото е само, че вие сте човек, който не си е тръгнал сам и доброволно от университетската система (ако някой някога е направил грешката да ви допусне в нея), а е бил отритнат. Знам, че сигурно боли да виждате, че приз-нанието, което жадувате, някак не ви се отдава. Може би няма да ви се отдаде и след смъртта. Жалко е. Вие пикаете срещу вятъра и обиждате с „галоши“ и „плаз-модии“ много по-ценни и стойностни хора.

Чакам да разбера две неща (най-малкото): 1. Агент ли сте бил, г-н Грънчаров? и 2. Кога и как ви изхвърли университетската система? Споделете. Спрете да търсите проблеми в другите, да виждате врагове и неприятели,

болни души и слаби психики – опитайте се да помогнете на самия себе си... С голямо съжаление към една нереализирала се и злобна душа! Николай Узунов, докторант от ФФ на СУ "Св.Климент Охридски"

Кратък отговор: Драги г-н Узунов, убихте ме, направо ме заклахте, аз се задуших направо от овладелите ме силни емоции, аз вече нямам сили да живея – след този тъй жесток, ала въпреки всичко доста весел погром, който ми устроихте! Е, вярно, на моменти щях да се задуша от смях, но това, предполагам, е естествена реакция на приложената от Вас в текста неръкотворна сякаш и съкрушителна ирония; предпо-лагам, въпреки неграмотността си, че е съвсем естествено човек да се смее когато тъй умело се опитват да го иронизират, нали така, ако греша нещо, поправете ме? За момента нямам сили от овладялата ме екзистенциална скръб, примесена с упо-менатото неудържимо веселие, та да отговоря на Вашия непостижим епистоларен шедьовър, с който тъй щедрата съдба ме надари, но все пак Ви благодаря за доб-рината да излеете на хартия всичко, що таи сърцето Ви.

Тъй като между другото гледам, че моята скромна персона явно е станала за Вас нещо като идея-фикс, понеже в тази връзка даже се опитвате да проучите миналото ми и дори ми задавате някакви въпроси, касаещи дискредитиращи ме (евентуално) факти от моята биография, та в тази връзка си позволявам – простете за нескромността! – да Ви препоръчам да се обърнете към моята книга Страстите и бесовете български (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвре-менна България"), издадена преди години от авторитетното издателство ИЗТОК-ЗАПАД; тази моя книга има в някаква степен и автобиографичен характер, там ще

44

откриете отговорите на тъй живо вълнуващите Ви въпроси дали моя милост е била "дисидент" преди 1989 г., как съм бил, по Вашия израз, "изритан" от Университета и прочие. Приятно четене!

Ако, четейки книгата ми, Ви овладеят нови и нови емоции и свързани с тях въпроси, моля, не се притеснявайте, задайте ми ги смело, ще Ви отговоря непре-менно. Бъдете здрав! Не се вълнувайте толкоз, щото сте млад човек, младите хора, както и подобава, се вълнуват на Вашите години от съвършено други емоции, щото младостта е време на любовта, а пък ето Вие, заради тази пуста философия и док-торантура, сте се захванал безпощадно да громите стари безобидни философи като мен! Съзирам нещо крайно неестествено в тия Ваши неудържими страсти и понеже от години се занимавам и с даване на психологически консултации, си позволявам съвсем добронамерено да Ви дам и този малък съвет. Гонете момите, драги докто-рант Узунов, не си проспивайте времето с такива покъртителни глупости! Бъдете философ, дето умее да се радва на живота, майната й на академичната философия – каква полза от нея ако станете пълен нещастник в екзистенциално и личностно отношение?! Хайде чао, не се сърдете за съветите ми, ами вникнете малко в тях, а ако има нещо, питайте! На Вашите услуги съм. Колеги (тъй да се рече и все пак) сме, трябва да си помагаме! Приятно четене на книгата ми, която ще Ви отговори на тъй животрептящо вълнуващите Ви въпроси около моята особа! Хайде чао, че пак се отплеснах, нали знаете, годините никому не прощават. Затуй гонете момите, разб-рахме се, нали?! Ще сте ми благодарен един ден за този съвет...

С поздрав: Ангел Грънчаров, българският философски Азис, философст-

ващият Сашо Роман, събратът на Митю Пайнера и на Митю Пищова, ала на чисто философското поприще, братът на всички български Златки и дори на самата Сашка Васева – моето семейно родословие, види се, е голямо! Ах, какъв щастливец съм аз! Златки мили, Васки, Сашки и Цури драги, елате при мен, пиленцата на братко! (Този невероятен, направо сюреалистично-експресионистичен диалог продължа-ва. Продължението ще бъде отпечатано, живот и здраве да е само, в следващия брой.Между другото казано, докторант Узунов ме заплаши, че щял да ме даде под съд ако публикувам нашия тъй експресивен диалог. Трябвало, ако искам, да публи-кувам само моите писма до него, без неговите. Изглежда г-н докторантът нещо го е срам заради това, което е писал, изглежда изпитва някакво неудобство, изглежда са на път да се появят някакви морални скрупули в душата му, знам ли защо така твърдо ме заплаши със съд? Е, ако се наложи, ще ида и в съда, то на мен явно такава ми е съдбата, подобно на Сократ, да завърша живота си като се връщам от някое съдилище…)

45

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА

Творческият ландшафт: защо оставаме в провинцията?

Мартин Хайдегер

На наклонения склон на широката високопланинска долина на южния Шварцвалд, на височина 1150 метра над нивото на морето стои хижа – неголяма къщичка за скиори. Нейната площ е 6 на 7 квадратни метра. Покривът ниско се спуска над трите помещения – кухня, спалня и килия-кабинет. По тясното дъно на долината и по точно същите наклонени склонове на планината са нахвърляни селс-ки къщи с огромни, ниско надвиснали над тях покриви. Ливади и пасища са разполо-жени нагоре по склона до самата гора с нейните високи, тъмни, стари ели. А над всичкото това стои ясното лятно небе, в сияйните простори на което в широки кръ-гове се реят два ястреба.

Това е моят свят – светът, в който аз се трудя ако гледаме на него със съ-зерцателния взор на гостенина и отпускаря. Аз пък, собствено, никога не разглеж-дам този ландшафт. Аз го постигам в опита на живота: ежечасно, ден и нощ, плава той във великите вълни на годишните времена. Внушителността на планината, крепкостта на нейните първобитни породи, замисления растеж на елите, светлия

46

безизкусен разкош на цъфналите планински ливади, шумът на ручея, бягащ по камъните в безкрайната есенна нощ, суровата простота на обсипаните със сняг равнини – всичко това бива измествано и пришпорвано едно от друго, налага своя отпечатък върху повседневността на съществуването там, горе, в планината.

И всичко това пък отново не е в специално избраните мигове на съзнател-но съсредоточаване, на нарочно вчувстване, а само тогава когато своето собствено съществуване е вътре в своя труд, в него. Само трудът отваря просторите, в които встъпва действителността на тези гори. Редуването на трудовете докрай е потънало в ландшафта, в неговото извършващо се пребиваване.

Когато в мрака на зимната нощ около хижата бушува снежната буря с ней-ните свирепи пориви на вятъра, когато всичко наоколо замрежва снежната пелена, скривайки нещата от очите, ето тогава идва времето да тържествува философията. Ето кога тя е длъжна пита просто и съществено. Всяка мисъл трябва да се прора-ботва сурово и отчетливо. Тогава се отпечатва трудът на мисълта в езика – точно както елите, изправени нагоре, противостоят на бурята.

И тази философска работа протича не като странични занимания на стран-ник, скрил се в своя ъгъл. Точното й място е сред труда на селянина. Младият сто-панин с големи усилия завлича нагоре по склона на планината тежка каруца за това щото, натоварвайки я с букови парчета дърво, да се отправи по опасния път назад към своя двор; пастирът бавно, замислено се носи, гонейки стадото нагоре по скло-на на гората; селянинът, седейки в своята стая, прави в безотчетно количество, по всички правила на изкуството, покривен материал за стрехите на своето стопанство – и моят труд е точно такъв. В това също-ство се корени непосредствената негова принадлежност на селяните. Гражданинът мисли, че отива „сред народа” когато снизхожда до дълъг разговор със селянина. Когато имам прекъсване в работата и аз седя със селяните на скамейката до печката или зад масата в червения ъгъл, то ние обикновено съвсем не разговаряме. Ние пушим лулите си мълчейки. Отвреме-навреме някой, случва се, и ще промълви дума – за това, че тази година сечта на дърветата привършва, че миналата нощ пор се е появил в кокошарника, че стопани-нът на двора на Еми го е хванал паралич, че утре е време да се отели кравата, че работите отиват към промяна на времето. Дълбоката принадлежност на собствения труд към Шварцвалд и към хората на Шварцвалд произтича от вековната алемано-швабска самобитност – и това не може да се замени с нищо.

Гражданинът, постоявайки, както се казва, на село, в най-добрия случай ще се „запали”. Моят пък труд от начало до края го носят и насочват тази гори, тези селяни. Често трудът в планината се налага доста дълго време да го прекъсвам – там, долу, трябва да преподавам, трябва да водя преговори, да пиша отзиви, да пътувам с доклади. Но щом се върна горе, в първите часове целият свят на предиш-ните въпроси от всички страни ме овладява в малкия дом и при това в тези същите словесни отпечатвания, в които аз съм го оставил. Мен просто направо ме пренася в труда с неговия особен ритъм на колебания и всъщност аз съвсем не управлявам неговия съкровен закон. Жителите на града се дивят – как може толкова дълго да оставаш сам сред еднообразието на селския живот. Обаче аз тук не съм в самота, аз съм в уединение. В големите градове е лесно да оставаш сам – по-лесно откол-кото където и да било. А да живееш уединено там е невъзможно. Тъй като първоз-данната сила е присъща на уединението – то не обособява, не разединява, но цяло-то ти съществувание тук пряко се отдава в цялата широта на близостта към същ-ността на всички неща. Там далеч, зад планината, не ще успееш и да се огледаш как ще станеш „знаменитост” – благодарение на вестниците и списанията. Най-надежд-

47

ния път към това твоето най-съкровено желание да бъде предадено на лъжеизтъл-куване, а с това и на скорошна, основателна забрава.

Напротив, селската памет е отбелязана с вярност – проста, надеждна, не-

отслабваща. Неотдавна тук умря старица-селянка. Тя обичаше да поговори с мен и в разговора припомняше стари селски истории. Нейният образен, изразителен език още съхраняваше множество старинни думи, немалко изречения, успели да се заб-равят в живия език и да станат непонятни за селската младеж. Още миналата годи-на, когато аз по цели седмици живеех в къщичката си сам, тази старица на своите 83 години не веднъж се изкачваше при мен в къщичката по наклонения склон. Иска ми се де видя, казваше тя, тук ли съм аз и не ме ли е взел против копнежа ми „оня”. Нощта преди смъртта тя провела, разговаряйки с близките. И също така за час и половина преди края им поръчала да предадат привет на „господин професора”. Такава памет означава несравнимо повече от най-ловкия „репортаж” за така наре-чената моя философия в международен печатан орган.

Светът на гражданите рискува да изпадне в опасна ерес. Често ни се стру-ва, че грижата ни за селяните е станала натрапчива – показно шумна и деловита. Обаче по този път тъкмо се отричат от това, което сега е единствено необходимо – да отстъпят и да се държат на разстояние от селското битие, повече от когато и да било предоставяйки го на неговия собствен закон; по далеч ръцете – за да не вмък-нете това битие в лъжливото многословие на журналистите, пишещи за народа и за неговото самобитно съществуване. На селянина съвсем не му е нужна това кръжене на гражданите около него – той и не го иска. А ето какво му е нужно и какво той иска, внимателен такт по отношение на неговото битие в цялото му своеобразие. Но колко много от гражданите, не на последно място и скиори, на село, в селския двор, се държат така, сякаш се „развличат” при себе си у дома, в града, в своите столични дворци. Подобна суета само за един ден ще оскверни повече, отколкото ще придо-несат за цели десетилетия научно-етнографските наставления относно народността и нейните обичаи.

Да оставим снизходителните вопли и фалшивите игри на народностност – и хайде да се научим с цялата сериозност да се отнасяме към простия и тежък жи-вот там, в планините. И тогава той отново ще проговори за нас.

48

Неотдавна вторично ме поканиха в Берлинския университет. В такива слу-чаи аз отпътувам от града в своята уединена къщичка. И слушам какво ще ми кажат планините, и горите, и селските дворове. И аз ще отида при своя старинен приятел, седемдесет и пет годишен селянин. Той вече е прочел във вестника, че ме призова-ват в Берлин. Какво ще ми каже той? Той не бързайки се обръща към мен и със своите ясни очи втренчено се вглежда в моите очи, неговите устни са плътно стис-нати, той слага на гърба ми своята вярна ръка и… едва забележимо клати глава. И това означава: категорично не!

49

Из: "Афоризми. Естетика" (фрагменти)

Сьорен КИРКЕГОР

Перевод: Петър Каменов

Свободата – това е вълшебна лампа; когато човек я търка с етическа страст, тогава за него възниква Бог.

• Никой не е свободен от отчаянието; няма човек, в когото дълбоко вътре не

е пребивавало безпокойство, тревога, дисхармония, страх пред нещо неизвестно или пред нещо, за което даже не се осмеляваш да узнаеш – страх пред нещо вът-решно или пък страх пред самия себе си.

• Тревогата винаги можем да я разберем в нейната връзка със свободата на човека.

• В какво изобщо е смисълът на живота? Хората, собствено, можем да ги разделим на два класи: едната трябва да работи за да поддържа живота, другата не се нуждае от това. Но не в работата за хората от първата класа е смисълът на жи-вота! Ако допуснем това ще се получи колосално противоречие: постоянното доби-ване на условия ще стане отговор на въпроса за значението на това, което от него се обуславя! Животът на другата класа също няма никакъв друг смисъл освен пот-ребяване на готовите условия. Да кажеш, че смисълът на живота е в смъртта отно-во, струва ми се, е противоречие.

•

Вярата е абсурдна. Нейният обект е съвършено невероятен, ирационален и се намира извън досега от всякакви аргументи… Да предположим, че някой реша-ва че иска да достигне състоянието на вяра. Да разгледаме тази комедия. Той иска да повярва, но в същото време той иска да убеди себе си за това, че прави правил-на стъпка. По такъв начин той предприема обективно изследване на възможността, че е прав. И какво се получава? Сега този човек е готов да повярва и той уверява себе си в това, че неговата вяра е от съвсем друг род от вярата на обущарите и шивачите. Той казва, че правилно е изследвал целия проблем и е разбрал неговата вероятност. Сега той е готов да повярва. Но именно в този момент да повярва за него става невъзможно. Всичко, което е почти вероятно или е много вероятно, е това, което той почти може да знае или може почти да знае – но не може в него да повярва. Затова обект на вярата е абсурдното. То е единственото, в което можем да вярваме.

• Вратите на щастието се отварят, за съжаление, не навътре та да можеш да ги разтвориш с бурен натиск, а отвътре и затова нищо не можеш да направиш!

• Ако човекът беше звяр или ангел, той не би могъл да изпитва тревога. Но явявайки се синтез на едното и на другото, той е способен да усеща тревога – и колкото по-пълна е тревогата му, толкова по-велик е този човек. Това съждение щеше да бъде невярно ако, както е прието да се мисли, тревогата се отнасяше към

50

нещо външно, към нещо, което лежи зад пределите на човека; но в действителност човекът сам създава тревогата.

• Истината съществува само в тази степен, в която индивидът сам я произ-

вежда. •

Всеки следва с най-голямо внимание да встъпва в разговор с другите, а в съществена беседа да встъпва само с Бог, а също и със самия себе си.

• Колко странни са хората! Никога не възползвайки се присвоената им сво-

бода в една област, те на всяка цена я искат в друга: на тях им е дадена свобода на мисълта, но не, предлагай им и свобода на словото!

• Каква безкрайна тъга изпитваш при вида на човек, съвършено сам на све-

та! •

Когато въпросът за правдата се поставя по субективен начин, то отразява-нето субективно се насочва към природата на индивидуалното отношение. Ако само типът на това отношение се намира в правдата, то индивидът също се намира в правдата даже ако заради това той става свързан с това, което не се явява правда.

• Любовта означава открита екзистенция или това, което съставя цялото на живота, самият живот като синтез на безкрайното и крайното… Но какво е екзистен-ция? Това същото дете, плод на безкрайното и крайното, на вечното и временното – и затова постоянно към нещо устремено [...]

• Хората престанаха да вярват в Бога. За това дойде наказанието: те почна-

ха да се боят от себе си, страстно да желаят фантасмагоричното и сега те изтръпват при вида на това създание на тяхното собствено въображение.

• Моят живот е вечна нощ… какво е животът ако не безумие?

• Животът ни е игра, правилата на която са неизвестни.

• Отчаянието е склонно към маймунджулъци, тук може и да се излъжеш при-

емайки за отчаяние – тоест явление духовно – всякакъв род безплодна потиснатост, гадничка тъга, която отминава, не довеждайки до отчаяние. Във всеки случай психо-логът не се задоволява тук с това да изяви формите на такава потиснатост – той добре вижда, че всичко това е вятърничаво, но ето тъкмо самата тази склонност да се правиш на маймуна има отношение към отчаянието; психологът не се подвежда от вида на самата тази безплодна тъга, но разбира, че тъкмо нейната незначител-ност има отношение към отчаянието!

• Да рискуваш означава да се тревожиш, но да не рискуваш означава да за-

губиш себе си. •

Свободата е диалектика на възможното и необходимото. •

51

Страхът е възможност за свобода, само такъв страх абсолютно възпитава силата на вярата доколкото той поглъща всичко крайно и изявява цялата му измам-ност. Нито един Велик инквизитор не е имал под ръка толкова ужасни мъчения как-вито има страхът и нито един шпионин не умее толкова изкусно да напада заподоз-рения тъкмо в този момент когато той е по-слаб от всякога, не умее така прелъсти-телно да поставя капани, в които този трябва да попадне, както това умее страхът; и нито един проницателен съдия не разбира как трябва да разпитваш обвиняемия, да го разпитваш така, както това умее страхът, който никога не напуска обвиняемия – нито в развлеченията, нито в шума на повседневността, нито в труда, нито денем, нито нощем.

• Страхът – това е желание за това, от което се страхуват, това е симпати-ческа антипатия; страхът – това е чужда сила, която завладява индивида и все пак той не може да се освободи от нея, пък и не иска, тъй като човекът се страхува, но се страхува той от това, което желае. Страхът прави индивида безсилен, а първият грях винаги се случва в слабост; затова той по своята видимост се случва сякаш безотчетно, но такова отсъствие на осъзнаване и е истинският капан.

• Страхът – това е симпатическа антипатия и антипатическа симпатия.

• Смисъл в живота разбираш само после, но да живееш се налага отначало.

• Този, който е наблюдавал живота на съвременното поколение едва ли може да отрича, че абсурдността на нашия живот, а също причината за тревогите и безпокойствата на нашето поколение се свеждат до следното: от една страна исти-ната става все по-силна, обхваща все повече предмети, отчасти тя даже расте в своята абстрактна ясност, но, от друга страна, чувството на увереност неотклонно се намалява.

• Тревогата се явява реалност на свободата – като потенциалност, предшес-

тваща материализацията на свободата. •

Философията е права когато учи, че познанието на живота е познание на миналото. Но тя забравя другия принцип: ние живеем с бъдещето. Когато осъзнаем това, ние неизбежно стигаме до заключението, че животът е невъзможно правилно да го познаем, изхождайки от времето, тъй като в нито един от моментите на живота ние не можем да достигнем пълното спокойствие, необходимо ни за да ориентираме своята мисъл по посока на миналото.

• Човекът е дух. На какво е това дух? Това съм Аз. Но тогава – какво е това

Аз? Аз – това е отношението, отнасящо себе си към самото себе си, иначе казано, то се намира в отношение на вътрешна ориентация на такова отношение, тоест Аз – това не е отношение, но връщане на отношението към самия себе си.

• Човекът е синтез на безкрайно и крайно, на временно и вечно, на свобода и необходимост.

• Вътрешният смисъл е тъкмо този извор, от който струи вечният живот, при това изтича от този извор именно сериозността.

52

Да предявяваме изисквания към живота! В наше време много говорят за това, че човекът е създаден по образ и подобие Божие, но ще се намерят ли много хора, които, съзнавайки това, ще прие-мат по отношение на живота тона на повелителя? Не низвеждаме ли ние всяко велико наше изискване до болезненото съзерцание на собственото аз? Вместо да предявяваме изисквания към живота ние ги предявяваме към себе си… за това нас, впрочем, ни готвят и дресират!

„Топличко местенце” Аз погледнах на живота с открити очи, засмях се и от този момент не прес-тавам… Аз разбрах, че значението на живота се свежда към „топлото местенце”; че целта на живота е чинът на държавен или някакъв друг съветник; истинският смисъл и желанието за любов – до женитба за богата жена; блаженството на дружбата – до парична поддръжка; истината – само до това, което се признава от мнозинството, възторжеността – до способността да произведеш ръкопляскания; храбростта – до риска да се подложиш на глоба от една десетачка; сърдечността – до подиробедно-то пожелание „На здраве!”; набожността – до ежегодното говеене… Аз погледнах на живота и се засмях…

„Захвани се за работа” Аз, може би, и ще постигна истината, но до познание на душевното бла-женство още съм далеч. Какво да правя? Ще кажат: „захвани се за работа”. Каква? С какво да се захвана? Нима да оповестявам човечеството за своята тъга, стараейки се де представя нови доказателства за печалното нищожество на човешкия живот? Или да откривам някакви нови, все още неизвестни досега, тъмни страни на живота? С това аз бих могъл, моля, да спечеля рядка награда: да се прославя, наподобие на астроном, открил нови петна на Юпитер. Предпочитам, обаче, да мълча.

„Не тази Мария!” Как човешката натура винаги е вярна на себе си! С каква природна гениал-ност ни дава понякога малкото дете жива картина на сложните житейски отношения. Така забавно беше днес да гледам на малкия Лудвиг. Той седеше на своето високо кресълце и предоволно поглеждаше наоколо. По стаята премина неговата нянка Мария. „Мария!” – извика той. „Какво, Лудвиг?” – ласкаво отговаря тя и се приближа-ва до него, а той, лекичко навел главица встрани и гледайки на нея със своите голе-ми лукави оченца, прехладнокръвно заявява: „Не тази Мария, другата!”… А ние как постъпваме? – извикваме към цялото човечество, а когато хората приветливо ни посрещат, ние възкликваме: „Не тази Мария!”…

Люнебургската свиня

Наистина, аз приличам на Люнебургската свиня. Мисленето е моята страст. Аз отлично умея да търся трюфели за другите, сам не получавайки от това ни най-малко удоволствие. Аз повдигам с носа си въпроси и проблеми, но всичко, което мога да направя с тях е да ги преметна през главата си.

53

Провини се фактически

Аз никога не съм бил весел в душата си, а при това веселието сякаш вина-ги ме съпътства, около мене сякаш винаги пърхат невидимите за другите, леки гении на веселието, любувайки се на които, очите ми сияят от радост. И ето, хората ми завиждат, когато преминавам покрай тях щастлив и весел, като полубог, а пък аз хихикам – аз презирам хората и им отмъщавам. Аз никога не съм се унижавал дотам да пожелая да обидя някого фактически, да нанеса действително оскърбление, но винаги съм умеел да извъртя работата така, че хората, встъпвайки с мен в сноше-ния, са оставали с впечатлението за някаква обида. Чувайки как хвалят другите за честност и за вярност, аз хихикам. Аз никога не съм бил жестокосърдечен, но имен-но в минути на най-силно сърдечно вълнение съм приемал най-хладен и безчувст-вен вид. Чувайки как превъзнасят другите за доброто им сърце, как обичат за нежни-те дълбоки чувства, аз се отдавам на хохот. Виждайки ненавистта и презрението към мен от страна на хората, чувайки техните проклятия спрямо моята хладина и безсърдечие, аз хихикам – защото аз презирам хората и им отмъщавам; аз хихикам – и моята злоба се задоволява. Но ето, ако на тези добри хора им се беше удало да ме доведат дотам да се провиня фактически, да постъпя несправедливо – тогава аз бих бил победен.

Не се помръдвам от мястото!

Виното повече не весели моето сърце: малка доза предизвиква у мен тъж-но настроение, голяма – меланхолия. Моята душа не е мощна и е безсилна; напраз-но аз я дращя с шпорите на страстта, тя е изнемогнала и не ще подскочи в царствен скок. Аз най-после загубих илюзиите си. Напразно се опитвам да се отдам на крила-тата радост: тя няма сили да повдигне моя дух, по-вярно, той сам няма сили да се повдигне; а е било при един повей на нейните крила аз чувствах себе си така леко, свежо и бодро. Случвало се е, вървя яздейки по гората, с тихи крачки, а ми се стру-ва – летя с крилата на вятъра: а сега конят целият е в пяна, готов е да рухне на земята, а на мен ми се струва, че не помръдвам, че стоя на едно място!

Да се суетиш Най-смешно е да се суетиш, т.е. да принадлежиш към числото на тези хора на света, за които се говори: кой бързо яде, бързо работи. Когато виждам, че на такъв делови господин в най-решителната минута кацва на носа му муха или пред носа му ще вдигнат моста, или върху него ще падне от покрива керемида – аз хихи-кам от душа. А и възможно ли е да удържиш да не се смееш? И за какво хората се суетят? Не напомнят ли те на жена, която, суетейки се по време на пожар в дома си, е спасила машата за въглени? Точно те ще спасят най-много от великото пожарище на живота!

Причина и последствия

Питайте ме за каквото искате, само не за причините. Младата мома ще я извинят ако тя не може да покаже причините на това основание, че тя уж живеела с чувството. С мен не е така: при мен обикновено има толкова много една с друга противоречащи си причини, че по тази причина аз не мога да се позова на нито една

54

причина. Що се отнася до отношението между причина и следствие, то и тук, ако не греша, има нещо нередно. Ту грамадна причина има най-нищожни последствия, а често и съвсем никакви – а пък някаква съвсем глупава нищожна причина води към колосални последствия.

Да поостържеш жълтицата

Нека другите да се оплакват, че нашето време е тъпо – аз съм недоволен от него за това, че то е нищожно, съвършено лишено от страст. Мислите на съвре-менния човек са тънки и нездрави, като дантели, а самите хора са жалки като пле-тачки на дантели. Хорските помисли са прекалено нищожни даже за това да ги на-речем греховни. На червея все още, прочее, може да се вменят като грях такива помисли, но на човека, създаден по образ на Бога!… Желанията хорски са мало-душни и вяли, страстите спят – хората само „изпълняват своите задължения” и то като търгаши-евреи, позволяващи си малко да поостържат жълтицата. Те си мислят, че както и Всевиждащото Око не следи за тях, все пак ще им се удаде да откраднат мъничко ползица… Гадно! Ето защо моята душа постоянно се обръща към Ветхия Завет и към Шекспир… Там, най-малкото, се чувства, че говорят хора – там нена-виждат, там обичат, убиват своя враг и проклинат потомството му във всички поко-ления… там – грешат!

Не ще отида оттатък младенчеството Маг Вергилий поръчал да го нарежат на парчета, да го хвърлят в котел и да го варят продължение на осем дни – посредством този процес той трябвало да стане отново млад. За да не може чуждо око да погледне във вълшебния котел до края на срока, той поставил караулен. Той обаче, сам не издържал на изкушението и – Вергилий във вид на младенец с плач изчезнал завинаги! Аз също прекалено рано, струва ми се, погледнах в котела на живота и на историческото развитие и вследст-вие на това, вероятно, не ще отида по-нататък от младенчеството.

Зад кулисите се запали Зад кулисите се запалило. Клоунът изскочил и предупредил публиката. Рушили, че той се шегува и почнали да аплодират. Той повтаря – още по-неистов възторг. Чини ми се, че едва ще мине час и светът ще рухне при общия възторг на умниците, въобразили си, че и това е буфонада.

„Пране на бельо” Философските учения за живота честичко също така мамят както и завес-ките с надпис „Пране на бельо” на базара. Ако някой се хване да се яви там с бельо, той ще бъде силно разочарован – завеската е поставена за продажба.

Поръчвайки бифтек в ресторанта

В дните на младостта, поръчвайки бифтек в ресторанта, аз винаги напом-нях на слугата: „И гледай да е хубаво парче и да не е прекалено мазно”. Но слугата би могъл и да не чуе моите думи, не говорейки пък и за това, че той би могъл просто

55

да не им обърне внимание. Освен това моите думи би трябвало също така да про-никнат до кухнята, да стигнат до ушите на готвача… Да предположим, че всичко това се е получило – та тогава би могло да се окаже, че няма нито едно хубаво парче месо в кухнята! … Сега аз вече нищо не казвам.

Кончината на старите коне Чувствата на хуманност и филантропическите стремежи се разпространя-ват все повече и повече. – В Лайпциг се създало общество, поставило си задача: от състрадание към печалната кончина на старите коне… да ги ядат.

56

ТЪРСЕНИЯТА НА ЕДМУНД ХУСЕРЛ

Husserl zur Einfuhrung

Peter Prechtl

Въведение във феноменологията на Хусерл

П. Прехтл

1. Предисловие 2. Биография 3. Философското самосъзнание 4. Критика на психологизма 5. Интенционалността като основополагающа структура на съзнанието

Анализът на езика като подход към феноменологичната перс-пектива: изразяване и значение

Интенционалното преживяване на съзнанието Интенционалният предмет Ноема Различието между мнението (Meinung) и познанието

6. Очевидност и оригинална даденост 7. Трансценденталната феноменология

Епохе Трансценденталната редукция Ейдетическата редукция

8. Светът като хоризонтна интенциональност 9. Възприятие и кинестетическо съзнание 10. Съзнанието за време 11. Интерсубективността и опитът на другия 12. Конституцията на духовния свят

Персоналната нагласа Мотивацита като основен закон

13. Трансценденталното Ego Аз-полюсът Хабитуалитет

14. Кризата на философията и жизненият свят 15. Между етиката на чувствата и етиката на разума 16. Хусерловият разум като идеалистически рудимент? Приложение. Указател на литературата Хроника на живота на Едмунд Хуссерл Сведения за автора

57

1. Предисловие Намерението да напишеш въведение във феноменологията на Хусерл се натъква на същите трудности както и опита за първо прочитане на Хусерловите съчинения. Комплексът на почти непроницаемите мислителни връзки и отпращания утежнява началото; многочислените задълбочаващи се в детайли анализи спомагат за загубата от читателите на пътеводната нишка; попътните сблъсквания с други философски позиции в своята отчасти високодиференцирана аргументация вече предполагат основна запознатост с позицията на Хусерл, както и с другите гледни точки. Намекът за това, че подобно изобилие на предпоставки е свойствено и за всички други философски трудове и е признак за научния аргументативен стил, ще помогне само на този, който само започва да се интересува от философията на Хусерл, не повече. Съгласно това въведението във феноменологията на Хусерл само в този случай може да бъде успешно ако е способно да обрисува основополагащите черти на собствената позиция. Необходимо е да се прокара просека и с нея да се прокара през Хусерл път, от който да могат (самостоятелно) да излизат многочислени разк-лонения. Разбира се, подобно предприятие трябва постоянно да се бори с опасност-та да придобие простота на разяснението с цената на комплексността на разглеж-даната тема. Многочислените старания да бъде направена теорията на относител-ността на Айнщайн понятна ни позволяват да усвоим това, че и за изискването за понятност има предели, които не бива да бъдат престъпвани, не изпускайки при това обсъжданата проблематика.

Другата трудност в изложението на хусерловата философия произтича от развитието, което е претърпяла неговата феноменология. Чисто външно, промените се забелязват в това, различните феноменологически групи имат основания да се позовават на Хусерл, съответно са се развили от хусерловата феноменология. В различни качества Хусерл е станал инициатор на движението на феноменологична-та мисъл. В зависимост от философския интерес достиженията на Хусерл се прик-репват към различни рубрики: критика на психологизма, трансцедентална феноме-нология, жизненият свят.

Особено намерение би бил опита подробно да се проследи свързващата нишка, която съществува между хусерловските Логически изследвания и Гьотинген-тския, съответно Мюнхенския кръг феноменолози (Пфендер, Дауберт, Хайгер, Кон-рад, Райнах), или да се изясни от какви проблемни области водят пътищата към феноменологиите на Шелер, Хайдегер, Сартр и Мерло-Понти.

Впрочем, на хусерловия мислителен път ще отговарят по най-добър начин ако, първо, се стараят да разберат около какви централни проблеми се върти кръгът на неговото мислене, второ, да потърсят основанията, които в пределите на тези проблемни ситуации са водели към изменения и промени. Третото затруднение, с което се сблъсква и предишният читател, се свежда до терминологията на Хусерл. Такива понятия като преживяване на съзнанието, интенционално преживяване или интенционален акт отново и отново ни навеждат към психологическо разбиране. Даже (и именно) там, където нюансите в различията между феноменологията и психологията са мотивирани не в конкретните проблеми, психологическите асоциа-ции затрудняват разбирането на това, което означава феноменологията. По силата на необходимостта моето въведение ще поеме работа по превода, която е подобна на разходка по острието на бръснача когато падане ни грози от двете страни: или точно привързване към терминологията, или прекалено голяма свобода по отноше-

58

ние на първоначалните понятия. В първия случай всичко би останало без разясне-ния, във втория би изчезнала връзката с разясняваното понятие; в най-лошия слу-чай би произлязло смесване на смисъла по отношение на оригиналния текст. Това въведение се опитва да изнамери средния път, правейки съответните понятия дос-тъпни в тяхната смислова интенция с помощта – доколкото това е възможно – на собствените описания на Хусерл. Едва ли е достижимо напълно това, на което се позовава Макс Шелер в писмо до Хусерл: че все пак той би могъл при второто изда-ние на своите Логически изследвания да обърне внимание на разясняването на такива понятия като „интенционален акт”, които водят до многочислени недоразуме-ния и затрудняват разбирането на феноменологическата мисъл.

Независимо от всички трудности, свързани с четенето на хусерловите текс-тове, работата над тях и тяхното изтълкуване все пак ми се вижда все пак плодот-ворно занимание. Разбира се, не си струва да се очаква окончателен резултат в смисъл на твърда система от идеи, с помощта на която би могло всичко да се обяс-ни. Както науката представлява само по себе си не статично мислително съоръже-ние, а, напротив, мислителен процес, така и феноменологията на Хусерл не бива да се разглежда като завършена система. Самият той е разбирал феноменологията като изследователска претенция, за която той казвал, че нейното въплъщение пре-вишава творческите възможности на отделния изследовател. По най-добър начин даденото саморазбиране се демонстрира в неговите многочислени манускрипти, в които всеки проблем се разработва от него наново и наново.

2. Биография

Едмунд Хусерл се ражда на 8 април 1859 в Проспите (Мерен). В началото на неговото обучение – в 1876 в Лайпциг и от 1878 г. в Берлин – доминира интереса към математиката, физиката и астрономията. Сред неговите университетски настав-ници са били известните математици Леополд Крокнер и Карл Вайерщрас. Неговата математическа дисертация разработвала теорията за вариативното смятане. След присъждането на научна степен той известно време бил частен асистент на Вайер-щрас.

За да имаме възможност за отсъдим доколко силно този последният е оп-ределял мисленето на Хусерл и „етоса на неговите научни стремежи”, как наричал това самият Хусерл, е необходимо да си представим научното самосъзнание на Вайерщрас. Наред с Кантор и Дедекинд той се причислява към представителите на класическата математика, която била загрижена за ясните дефиниции на понятията и логическата строгост на доказателствата. Съгласно разбирането на Вайерщрас строгото изложение на диференциалното и интегралното смятане започва с разяс-няване на понятието число. Тази основополагаща идея намира своя израз в хабили-тационното съчинение на Хусерл За понятието число.

Обаче и философското идейно достояние оставя в тази работа своите следи. В това време (1884 – 1886) във Виена Хусерл слуша философските лекции на Франц Брентано. Неговата Психология от емпирическа гледна точка (1874 – 1911) се явява сама по себе си обосноваване на феноменологията, която Хусерл впоследствие ще развие по свой специфичен начин.

Брентановият труд открива на Хусерл перспективата за описание на съз-нанието като „психически акт” в смисъл на акт на мисленето. Съответно Хусерл смятал по аналогичен начин да обоснове и понятието число в психическите дейнос-ти на мислителните актове.

59

Осъществената от логика Фреге критика изяснила на Хусерл, че апелира-нето към мислителните актове, разбирани в качеството на психически дейности не е способно да достави очакваното обосноваване. Обаче Хусерл остава привърженик на идеята за обосноваване. За него с нея било свързана претенцията на философи-ята да е наука. Хусерл съумява в своите Логически изследвания (1901) да преобра-зува критиката на Фреге в продуктивен смисъл. След няколко години след тяхната публикация Хусерл получава професура в Гьотинген (1915), от 1916 г. чак до своята оставка в 1928 г. той преподава във Фрайбург. Още в гьотингентските години Хусерл публикува своето главно съчинение – Идеи към чистата феноменология и фено-менологическата философия (1913) – което маркира повратния пункт в неговата феноменологическа мисъл.

Във фрайбургските години сътрудник на Хусерл бил Хайдегер. В това вре-ме се пада излизането на бял свят на хайдегеровата книга Битие и време (1927). Хайдегер подготвя също публикацията на лекциите по феноменология на вътреш-ното съзнание за време (1928), които многогодишната сътрудничка на Хусерл Един Щейн съставя в единен текст от лекционните и изследователските манускрипти. След оставката (1928) Хусерл не зарязва своите старания във все нови и нови опити да разясни и да изтълкува своето феноменологическо начинание. За броени месеци той създава Формалната и трансцеденталната логика (1929). Скоро след нейното завършване Хусерл прави доклади в парижката Сорбона. Двата доклада излизат на френски език в 1931 година, на немски едва в 1950 година под названието Картези-ански медитации. Неговият последен труд Кризата на европейските науки и тран-сцеденталната феноменология също става достъпен за немската публика едва в 1954 г. Той се свързва с доклада Философията в кризата на европейското чове-чество, прочетен в 1935 г. пред Виенското културно общество и с доклада от съща-та 1935 г. Кризата на европейските науки и психологията, прочетен в Пражкия университет. Частично трактатът за кризата бил напечатан още в 1936 г. в белградс-кото списание Philosophie. Публикацията зад граница се обяснява с политическата ситуация. След изтичането на календарната 1935 г. на основание на неговия ев-рейски произход Хусерл бил лишен от преподавателски пълномощия. Неговият предишен сътрудник Хайдегер, заел неговото място в катедрата, изиграва в това нещо непристойна роля когато, в качеството си на ректор на Фрайбурския универси-тет, забранява на Хусерл да посещава университета. „Райхминистерството по нау-ката, педагогиката и народното образование” принуждава Хусерл да излезе от осно-ваната от Артур Либерт в Белград философска организация. В 1937 година му било отказано да участва в IX Международен конгрес по философия в Париж.

По такъв начин това са били не само съдържателни трудности на разбира-нето, но и определен от ненавистта към евреите и интелектуалците политически дух на времето, препятстващ рецепцията на Хусерловата феноменология. Хусерл бил подхвърлен на нападки най-вече като прототип на тези интелектуалци, които са прокламирали значимостта на вярното знание за всички хора, а значи и за „нехора-та”, безразлично дали са негри или евреи. Хусерл олицетворявал този „безплоден дух без кръв и раса”, тези „извратени интелектуалци”, чиято духовност е „болезнено пишноцветие”, нямащо никакво отношение към своята „хилава телесност”, пълно с ненавист към „истинската, единена със земята духовност”.

Едмунд Хусерл умира на 27 април 1938 г. Отхвърлеността от публичните дискусии и в следвоенните години оказва своето действие когато господстващо положение заема хайдегеровата феноменология и екзистенциализмът. Аналитична-та философия, развиваща се от мисълта на логическия позитивизъм, съответно от

60

Виенския кръжок на Карнап, Щлик и Нойрат, отчасти разделила с хусерловата фе-номенология една и съща политическа съдба. Нейни представители като, например, Рудолф Карнап, посещавал семинарите на Хусерл още в 1924-25 г., са могли все пак, в по-малка степен, в англосаксонския регион в научния смисъл да се изправят на крака и оттам отново да навлязат в немскоезичното пространство.

За растящия интерес към Хусерловите идеи са помогнали в крайна сметка различни фактори. Наред с интереса към понятието жизнен свят преди всичко след-ва да споменем използването на неговата феноменология в социологическите и психологически начинания. При по-близко разглеждане да се говори за единна ре-цепция на Хусерл не се налага. Поставянето на акценти варира. От гледна точка на аналитичната философия на езика на преден план биха могли да стоят Логически-те изследвания. Идеите и последващите съчинения, в противоположност на това, артикулират трансцедентално-феноменологическата позиция. Нейните интереси са насочени към интенционалността като тази смислопораждаща продуктивност, бла-годарение на която се конституира предметността. Двете перспективи задават рам-ките на последвалите дискусии.

Хусерловото мислене се оказва плодотворно в смисъл на разнообразни въздействия. Допълнителен фактор за възобновяващия се интерес към Хусерл представляват многочислените архивни ръкописи. Благодарение на тях се открива възможност за нов подход към хусерловото философстване, носещ върху себе си дълбокия печат на аналитичността. Многочислените нови проекти и подробни ана-лизи, на които Хусерл не е могъл да придаде вида на систематично цяло, разширя-ват разбирането на неговите размисли. Неговото философско наследство обхваща примерно 40 000 (в по-голямата си част стенографически) ръкописни страници. Тяхното съществуване го дължим на белгийския францискански патер Херман Лео ван Бред: скоро след смъртта на Хусерл, спасявайки ръкописите от унищожение от национал-социалистите и от разрушенията на войната, той тайно ги изнася от стра-ната. С усилията на Ван Бред в университета Льовен (Белгия) бил основан архивът на Хусерл.

3. Философското самосъзнание

Ако си представим напрежението, изисквано за такова изобилие от ръко-писни страници, то тогава можем да предугадаем доколко плътно при Хусерл живот и философия са се преплитали. Той не само въвежда мащаба на философията в строгия смисъл на абсолютното обосноваване, но и неговото изискване към самия себе си е носило отпечатъка на радикалния импулс. Многочислените писма към приятели и неговите лекции свидетелстват за страстната му увлеченост по науката.

Философията за Хусерл съдържа в себе си изискването за абсолютна фи-лософия, за абсолютния радикализъм на мисълта. В известен емфатически смисъл говори той за свързаното с него радикално жизнено решение, в резултат на което „субектът обрича самия себе си […] на най-благото в ценностната скала на знанието и на настойчивото вживяване в идеята на това благо”. Хусерл прокламира напом-няща за античността абсолютна идея за теорията. На философския стремеж към абсолютно оправдаване е корелативен характерът на философията като самооп-равдание на философа. За философа Хусерл това съответствие означава отъждес-твяване на философска и жизнена цел.

Съгласно изискването на Хусерл философията трябва да бъде познание от неговото самоосмисляне и отговорността пред самия себе си. Тя трябва по себе си

61

представлява наука, обосноваваща своите собствени резултати на познанието. Декартовият принцип на достоверността в своята интенция отговаря на представата на Хусерл за универсална наука от абсолютното оправдаване. В своя опит на уни-версалното съмнение Декарт показва, че под въпрос можем да поставим всички предмети на реалността, но не самия себе си като съмняващ се, съответно мислещ. Ако мислещото ego има статус на несъмнено, то може да се разглежда като фунда-мент за всяко предметно знание.

Философията се достига в качеството на строга наука вследствие на това, че само очевидността се явява насочващ принцип. Въпросът за познаването на безусловните необходимости Хусерл поставя иначе в сравнение с теорията на поз-нанието и критиката на разума до него. Още до всяко разделяне на хуманитарно-научно и естественонаучно образуване на понятията той търси път към теорията на опита, която би изхождала от непосредственото преживяване на съзнанието. Него-вата критика на предишните философски позиции е насочена против техните допус-кания. За Хусерл най-висшето правило на научната работа включва в себе си в качеството на първа задача точното описание на положението на работите. Вместо това, такова е неговото мнение, философите са прибягвали до определени метафи-зически допускания и конструкции. Техните понятия, такива като мислене и битие, съзерцание и разбиране, действителност и идея, явление и същност са се употре-бявали без обясняване. Изискването на Хусерл се състои в това отначало да се удостоверят тези понятия в техния смисъл посредством позоваване на тяхната съразмерна на съзнанието даденост. Разбира се, позоваването на начините на съзнаване не трябва да довежда до недоразумението на психологическото обясне-ние. Хусерл, напротив, върви по пътя на поотделното вглеждане в същността: собс-твеното съзнание се тематизира в аспекта на своите условия и съставни части. Схемата част-цяло, съдеща за отделните моменти, доколкото те са конструктивни за цялото, задава при това изследователската стратегия.

Макар самият Хусерл нееднократно да е разяснявал своя феноменологи-чески метод при помощта на размислите на Декарт, това не бива да ни скланя към мнението, че сякаш неговите методически принципи не се отличават от картезианс-ките. Научно задоволителното обосноваване в неговия смисъл не търси последните принципи, от които след това би могло да изведем това, което се явява светът. Характерната за феноменологията на Хусерл радикална насоченост на въпросите поставя под съмнение не съществуването на света, а в най-добрия случай нашите изказвания за света. Как ние обосноваваме такъв род изказвания? В какъв смисъл можем да говорим за обективната значимост на нашите твърдения и мнения?

Радикалността на Хусерл касае смисловото и ценностното съдържание на нашите екзистенциални твърдения, феноменологическият метод служи за проясня-ването на смисловите и битийните постановки. Въпросът за обективността не се свежда от Хусерл към предварително вече – все пак случайно – призната методоло-гическа нагласа, взаимствана от науките за природата. Такъв начин на действие все пак би бил подхвърлен на проверка от приетия модел. Независимо от цялото одоб-рение, което се изказва на научния метод, остава въпросът какво прави тази наука наука, съответно какво представлява по себе си критерият за научност. В този сми-съл Хусерл разбира своите размисли като наукоучение.

По отношение на това изискване за обоснованост в рамките на развитието на мисленето на Хусерл се набелязват поврати, в които, разбира се, разпознава съдържателно-мотивационна страна. Впрочем, въведението в мисленето на Хусерл

62

най-добре ще отговаря на нея, проследявайки всеки път отделните етапи на реали-зацията на неговото изискване за обоснованост.

4. Критиката на психологизма В първата част на своите Логически изследвания Хусерл предприема пър-вия значителен опит за своето критикуващо обосноваване на мисленето. Той поста-вя въпроса от какви основни закони следва да се ръководства мисленето. Норма-тивната логика сама по себе си представлява тази наука, която формулира тия закони и заедно с това назовава условията за всяко истинно изказване и всяко науч-но познание. По-нататъшното размишление, вземащо под внимание значимостта на тези закони, принуждава Хусерл към полемика с господстващите обяснения, изхож-дайки от тезата, че теоретичният фундамент на нормативната логика лежи в психо-логията, съответно в описанието на реалните закони на мисленето. Следствие на подобен възглед се явява твърдението на Джон Стюард Мил, че логиката като наука е част от психологията, че, по такъв начин, същностният фундамент на наукоучение-то следва да се търси в отделната теоретическа наука. Логиката като учение за изкуството на мисленето, съденето, заключението се характеризира като практическо регулиране на психическите способности. Съг-ласно това разбиране правилата, с които в случая на правилното мислене, следва да се съобразяваме, намират своето основание в правилата, определяни посредст-вом емпирическата закономерност на мисленето (разбирано като протичане на мислителния процес). Следователно, те са идентични на емпирическите закони на психологията. Проблематичността на такава позиция е общоизвестна: разглеждането на процесите на мислене в най-добрия случай води до наблюдение на това как мисле-нето при специфичните условия излиза извън своите предели. От друга страна логиката е насочена към нормата на мисленето. Нормативният аспект на логиката имплицира критерия „истинно”-„лъжливо”, който не можем да получим посредством простото наблюдение на мислителните процеси. Психологическата претенция за обосноваване Хусерл я подлага на под-робно изпитание. Въпрос за дискусия: от такъв род ли са логическите закони, че те да могат да се включват в психологията като емпирическа наука, или пък логически-те закони представляват сами по себе си особен тип? Хусерл провежда изпитание, демонстрирайки следствията на психологи-ческото мислене. Първото следствие касае противоречието: точният закон (на логи-ката) е опитно-емпирически закон. Законите на логиката (като законите на математи-ката) претендират за безусловна значимост. Как логическият закон, „законът за противоречието”, означава: от две противоречиви съждения, които се изказват по повод на едно и също положение на работите, само едното може да бъде правилно. Ако в сравнение с това разгледаме изказвания на психологията, ще се изяви друг род закони. Емпирическите закони на психологията се извеждат от индуктивното обобщение на единични факти на опита или представляват обобщения чрез повто-ряемост. Ако логическите закони се обосноваваха от психологическите закони, от това би следвало: 1. В резултат на тяхното емпирическо обосноваване на тях би бил присъщ характера на разводнени правила, които не са в състояние да претендират на бе-зусловна, необходима значимост.

63

2. Като емпирически закони те, по отношение на техните претенции за значимост, биха се потвърждавали само с определена степен на вероятност и биха се обосновавали с необходимо разглеждане (аподиктическа очевидност). В своята основана на опита формулировка „законът на противоречието” би гласил: трябва да предполагаме, че от две противоречиви съждения за едно и също положение на работите само едно може да бъде истинно. Второто следствие, на което сочи Хусерл, касае критерия за правилност на акта на мислене. Да допуснем чисто хипотетически: законите на мисленето са кау-зални закони в строгия смисъл. Как от действието на тези закони може да възникне правилен акт на мислене? В качеството на обяснение се предполага следното: първо, логически коректното мислене е обусловено от каузалността на последова-телността на мисленето. В такъв случай доказателството за каузалния произход би съответствало на доказателството на логически коректното мислене. Второ: логи-чески неверното мислене, което, очевидно, може да бъде доказано емпирически, в такъв случай или не може да се обуславя каузално, или трябва да се подчинява на друга каузална последователност на мисленето. Даже ако нелогичното мислене и е протичало съгласно закони, то това би принуждавало към два типа каузални отно-шения или към някакво допълнително допускане, та „коректната” каузална последо-вателност да може да се нарушава. Разбира се, двете предположения предварител-но допускат критерия за логически правилния за оценката на правилната каузална последователност процес на мислене. Този критерий не може да бъде получен от каузална последователност, тъй като последната само в съответствие с него трябва да бъде оценена. Следователно невъзможно е аргументирано да твърдим това, че логическите закони са само отражения на каузалните, така че ние, за да можем правилно да мислим, трябва да действаме в съответствие с „природата” на нашето мислене. В основанията на обрисувания проблем Хусерл установява бъркотия – погрешно разграничение на психологическите закони: не се прави разлика между съждението като форма на протичане и съдържанието на съждението, следовател-но, идейното съдържание. Хусерл за това използва понятийното разграничение между „реално” и „идеално”. Съждението като реален процес на мислене с последо-вателността на отделните епизоди е принципно различно от съдържанието на съж-дението, което може да бъде обозначено като „идеално”, също както и всяка идея представя от себе си „идеалното”. Хусерл разяснява това на примера на изчислителната машина. Даже ако в епохата на компютрите това да ни се стори странно, примерът е способен да прои-люстрира положението на работите. Изчислителната машина така е устроена в съответствие с природните закони, че нейната дейност по събирането на числата и числовите редове протича по такъв начин, че тя със своята „мислителна работа” съответства на законите на аритметиката. Никой няма да започне да обяснява ме-ханизмът на машината с помощта на аритметическите закони вместо с механичес-ките. Само ако на някой се наложи да покаже, че машината работи изправно, на него ще му се наложи да предостави доказателство за взаимното съответствие на функ-циите на машината и аритметическите закони. По такъв начин е необходимо да се фиксира противоположността между реалното, мисленето като процес, и идеалното, мислимото. На примера на по-далечните следствия на психологическия опит за обяс-нение Хусерл отново демонстрира разликата между логическите и емпирическите закони. Ако логическите закони бяха отразяване на реалното протичане на мислене-

64

то, следователно, разглеждаха се като нормативен оборот на емпирическата зако-номерност, тогава логическите закони трябваше да имат и емпирическо-психологическо съдържание. Логическият закон има значимост независимо от мате-риалните, съответно, психологическите обстоятелства на този, който съди и незави-симо от обсъжданото материално положение на работите и, следователно, е значим както за съжденията на повседневността, така и за научните изказвания на биологи-ята, химията, лингвистиката и т.н. Привеждайки аргументи против психологизма, Хусерл води борба и с пози-циите на скептицизма, съответно, релативизма. Неговите възражения се резюмират от следната теза: чисто логическите принципи не бива да се извеждат от случайни факти (към такива случайности Хусерл причислява и човешката конституция), тъй като това би водело до допускане на предположението, че тези закони биха могли да имат друг вид или да не съществуват изобщо. Позицията, която би допускала значимостта на тези логически закони само относно техните факти, Хусерл счита за неприемлива. Хусерл при това твърди даже че дадените закони притежават значи-мост независимо от това мисли ли ги човекът или не, намира ли ги той разумни или не. Във връзка с това изискване за значимостта Хусерл бива обвиняван в идеалис-тически обективизъм. Обаче стремежът да бъде разбирано изречението на Хусерл „към самите неща” в подобен смисъл на обективизъм или обективна същност би било неразби-ране на хусерловата интенция. Тъй като със своята критика на психологизма Хусерл разкрива проблемния хоризонт на феноменологията: за теорията на познанието, задаваща рамките на неговите феноменологически търсения, е необходимо да проясни връзката между идеалността на законите, съответно идеалността на позна-нието, мисленето, съответно преживяването на съзнанието, и индивидуалните мис-лителни актове. В понятието за познание е заключено: да бъде съждение, претен-диращо за истина, а също удостоверяване на правотата на тази претенция. Към условията на познанието следва да причислим и субекта на съждение-то. Разбира се, своята критика на психологизма Хусерл смята за методологическо предупреждение срещу това субектът на съждението или мисленето, отнасящ се към идеалното битие на законите, да бъде трактуван в емпирически смисъл.

5. Интенционалността като основополагаща структура на съзнанието Крачката от критиката на лъжливата стратегия на обосноваване към собст-вения, феноменологически опит на обосноваване на чистата логика е направена от Хусерл във втория том на неговите Логически изследвания. При това Хусерл изпол-зва идеите на своя философски наставник Франц Брентано. Понятието „интенцио-нално съзнание”, на което в крайна сметка е било съдено да стане признак на фе-номенологическата мисъл, е развивано от Брентано за отграничаване от тази емпи-рическа психология, която описва съзнанието и мисленето в духа на основаните на опита науки. Още брентановите размисли позволявали отчетливо да се осъзнае, че фундамента на логиката следва да се търси не в каузално обясняващата психоло-гия, а в най-добрия случай в „дескриптивната психология” или „описващата феноме-нология”. Това позоваване на дескриптивната психология, с която Хусерл свързва своите феноменологически изследвания, доставя и първите трудности на разбира-нето, на които бил подхвърлен вторият том на неговите Логически изследвания. Носещата печата на психологията терминология клони към погрешното разбиране

65

на феноменологическата специфика, затова още във второто издание Хусерл прави съответната терминологическа корекция. Анализът на езика като подход към феноменологическата перспектива: изказ-

ване и значение Феноменологическата постановка на въпроса е насочена към това щото „идеалното”, репрезентатирано покрай другото и от логическите закони, да бъде поставено в отношение към съзнанието, отговарящо на него. Тя се опитва да потър-си отговор на следния въпрос: по какъв начин идеалността на логическите закони, сиреч това, което се признава за обективен логически закон, може да бъде доказана по отношение на мислещия субект? Подходът към този проблем Хусерл разработва преди всичко чрез размислите, касаещи езика. С анализа на езика следва да се започва предвид осъзнаването на обстоятелството, че всяко съждение, всяко поз-нание се формулира като изказване. С първата си крачка Хусерл предприема дока-зателство на това, че езиковите знаци са свързани с конкретната работа на мисле-нето или, както той това още го нарича, с „психичното преживяване”. С тази цел езиковите знаци се тематизират от Хусерл в качеството им на „изказвания”. Първото важно различаване ние получаваме тогава, когато заедно с Хусерл разглеждаме обикновената реч. Ние можем да констатираме, че с езиково изразяване трябва да се предава определен смисъл. В съответствие с това всяка дума има два компонента: чисто материално тя е звуков комплекс, който „транспор-тира” някакъв смисъл. Смисълът представлява от себе си това, което посредством този знак се има предвид. В хусерловата терминология това означава: говорещият придава смисъл на звуковия комплекс (или на писмените знаци) – той осъществява „акта на смислопридаване” ("sinnverleihenden Akt"). За илюстрация на това, че по-добна диференциация е оправдана, се предлагат думи, звучащи по сходен начин, на имащи различен смисъл: „крем” и „Крим” при сходно звучене разкриват всеки път две различни значения. Сега Хусерл провежда по-нататъшни разграничения, които не могат да се забележат изведнъж. Наред със значението, смисъла на думата е свойствена функ-цията нещо да нарича, а именно „представяния”, (мислимия) предмет. Това разгра-ничение ни е известно от семантиката, където думата в качеството си на „име” назо-вава предмета. В разбирането на реалистичната семантика статус на осмислени имат само тези имена, които отпращат към фактически съществуващ предмет. По-зицията на Хусерл тук е принципно друга: предметната представа не означава за Хусерл представяне на веществен предмет, известен ни от възприятието. Напротив, понятието „предмет” у Хусерл подразбира: на някакъв логически субект се приписва предикат. Следователно ако става дума за предметност, то това още не имплицира това, че последната е явена в качеството на вещен предмет в действителността. Как да направим сега различаването между „значение” и „именуване” несъмнено; как по нагледен начин да поясним твърдението, че думата притежава значение и с помощ-та на значението именува и представя предмета? Защо изобщо ни е необходимо да различаваме тези моменти? Два примера могат да ни окажат съдействие за това да направим необхо-димостта на даденото разграничение очевидна. Единият пример предлага зримо присъстващ предмет, а другият – не вещно-предметна, не вещна представа. Ако аз искам да нарека плодно дърво, аз мога да го нарека, например, плодово дърво или ябълка: в друг случай един и същ предмет мога да го нарека здание или дом. И в

66

двата случая с различни именувания аз се отнасям към един и същ предмет. Въз-можно, това ще стане по-ясно ако една и съща историческа личност ще я назова единия път победителят при Йена, а другият – победеният при Ватерлоо. В някакъв смисъл – без момент на нагледност – с термините „равноъгълен триъгълник” и „рав-ностранен триъгълник” аз се отнасям към един и същ предмет. Това е призвано да проилюстрира, че с различно значение, с различен смисъл можем да се отнасяме към един и същ предмет. Обаче в резултат на това даденият феномен още не полу-чава феноменологично разяснение, а само става понятно в аспекта на своята дифе-ренциация. Толкова е допустим и този случай с едно и също значение да се имену-ват различни предмети. С израза „кон” аз мога един път да се отнеса към „Буцефал”, а друг път – към бегача или понито, или към родовото понятие „кон” ако ми се нало-жи да говоря за родовата принадлежност на зебрата.

Ако дадените различения се признават за основателни, значението и сло-весното звучене трябва да бъдат удостоверени феноменологически. Привежданите различавания се изпълняваха чисто дескриптивно. Изказвания от типа: „Всяко изра-зяване нещо подразбира, и, подразбирайки нещо, то се отнася към „предметното””, се нуждаят от проясняване от феноменологична гледна точка. Това обстоятелство, че посредством значението аз се отнасям към нещо предметно, Хусерл нарича „интенция на значението” (Bedentungsintention). В нея намира своя израз интенцио-налния характер на съзнанието. Брентано характеризирал съзнанието с това, че то винаги е съзнание за нещо, следователно – съзнание за предмета. Във всецяло конкретната интенция на значението аз се отнасям към предметното, аз нещо (като нещо) „подразбирам” (vermeine), така в първо приближение или в предварителен смисъл може да се набележи всеобщата структура на съзнанието, т.е. интенционал-ното съзнание. Предвид актуалния тук анализ на езика следва да се констатира, че харак-терът на интенцията на значението се явява същностен признак на езиковите знаци и изрази. Доколкото изразяването трябва да бъде смислооживяващо изразяване, интенцията на значението му е присъща с необходимост. Вместо интенция на зна-чението Хусерл говори също така за акта за смислопридаване. Разбира се, понятие-то акт е проблематично, тъй като той имплицира редица недоразумения и навежда на асоциации с активността. Възможно, на това понятие в нашия контекст отговарят по най-добър начин когато актът на смислопридаването разбират като работа на мисленето, а не като реална дейност. Хусерл твърди, че изразяването, състоящо от два компонента, а именно от материален знак (звучене на думата или писмения знак) и значение, представляват от себе си „феноменално единство” (phanomenale Einheit). Това води до факта, че при възприятието на звученето на думата ние вина-ги сме вече насочени към изразявания от нея смисъл, на нейното значение. Това феноменално единство – „изразяване” – не би било дадено в този случай ако ние възприемахме знаци, за които ние не знаем нито това какво те се явяват като пис-мени знаци, нито това какво те биха могли да означават. Тогава ние бихме възприе-мали не изразяването, а в най-добър случай знаците в качеството на разположени в ред различни линии. Тази интенция на значението би била не повече от ред отделни фигурки, в най-добрия случай букви. Даденото разбиране изпитва изменение когато ни обясняват значението на тези знаци или когато ред знаци ги обявяват за дума; даденото изменение Хусерл го характеризира в качеството на „феноменална моди-фикация” (phanomenale Modifikation). След подобно обяснение тези знаци биха се разбирали от нас като думи със значение, следователно, като изразявания. В такава

67

феноменална модификация би се променил интенционалния характер на преживя-ването на значението. С този пример на „феноменална модификация” се проясняват два момен-та: първо, открива се, че на думата е присъща интенция на значението, следовател-но, изобщо само смисловото съдържание го прави изразяване. Второ, става явно разбирането на феноменологията като критика на познанието. В терминологията на Хусерл феноменологическото разбиране означава, че всички предмети и предметни връзки съществуват за нас само както посредством различните актове на „подраз-бираните единства” (gemeinte Einheiten), като резултат на „подразбирането” (Verme-inen). Най-просто това се илюстрира на материала на възприятията. Примерът със знаците вече спомогна за различаванията. Някакви съединени една с друга линии могат да се разбират в различни смисли: представляват ли те от себе си знаци или писмена на други, отдавна отишли си култури, или това са геометрични фигури? Един и същ сетивно възприеман признак може да означава за нас нещо съвършено различно. Във всяка от трите проблематични трактовки се изразява определено мнение (Meinung). Да допуснем, едното твърди, че този знак означава геометричес-ка фигура, другото се изказва за литерата, третото – за рисунката. Тази разбирания представляват по себе си три „подразбирания”, три различни акта на подразбиране, в които един и същ материален образ, един и същ сетивен материал ни се предста-вя като „подразбирано единство” в смисъла на рисунка, литера или геометрическа фигура. Станали с този пример нагледни възможностите за диференциране водят Хусерл към основополагащо различаване между актовете на подразбиране и „под-разбираното единство”, следователно, в съвършено конкретния смисъл подразби-раната предметност. В тази формулировка сякаш е заключен проблемът, около който се въртят всички размисли на Хусерл. По хода на нейното разработване от нея възникват многочислени проблемни следствия, с които Хусерл се опитва да се справи в диференцираните анализи, които и придават на неговите търсения впечат-ление на неясност. Преди всичко на преден план на феноменологическите интереси е структурата на „акта на подразбирането”. Едва по-нататък и „подразбираното единство”, корелат на съзнанието, ще стане особено проблемно поле. По изключително дескриптивно-анализиращ начин ние достигнахме до различаването между физически признак на изразяването и значението на изразе-ното. Наред с това Хусерл обръща внимание на следното важно различаване. В интенцията на значението се отразява това, че заедно с изразяването нещо се под-разбира – и в резултат на това се реализира отношението към предмета. Приведе-ните за илюстрация примери вече разкриха различния характер на подразбираните предмети: от една страна дадени нагледно, а от друга – дадени чисто идеално. Независимо от това разположен ли е предметът, за който аз говоря в съвършено конкретен смисъл, непосредствено пред мене или не, ние можем да го обсъждаме. Интенционалното отношение на интенцията на значението не следва да се да се разбира като релация между моето съзнание и обективния външен предмет, нами-ращ се пред мен. Интенционалното отношение се изразява в това, че интенцията на значението е имплицирано отношението към подразбирания предмет, но именно към „мислимия предмет”. Предвид на това Хусерл говори за само сигнитивната, символическа (зрително) празна интенция на значението. Ако аз съм в състояние да открия подразбирания предмет също така и в конкретното възприятие, то можем да кажем за това, че поначало останалата празна интенция на значението съзерцател-но се „изпълва” ("erfullt") и в резултат на това предметното отношение се реализира

68

и в качеството на фактическо отношение. Предметното отношение се актуализира предвид фактически възприемания предмет. По такъв начин следва да фиксираме различието между (отначало) зри-телната празна интенция на значението и изпълнената интенция на значението. Ако става дума за (емпирическо) познание ние, естествено, се оказваме принудени да удостоверяваме нашето интенционално мнение (интенцията на значението) посред-ством изпълващите значението актове – или пък да я потвърждаваме с една или друга степен на съответствие.

Интенционалното преживяване на съзнанието След като „изразяването” заедно с „психическото преживяване” беше ут-върдено в качеството на феноменалното единство, се изправя задачата за първото феноменологическо проясняване на това какво означава понятието интенционален акт, съответно интенционално преживяване на съзнанието. Предмет на нашето разглеждане във (феноменологическата нагласа) се явява актът на съзнанието доколкото той е подчинен на интенцията на значението. Със самото това се темати-зират конституивните съставни части, имащи принципно значение за структурата на мисленето. Феноменологичният въпрос „По какъв начин нашето собствено преживя-ване на съзнанието е достъпно за разглеждане?” се опира на твърдението, че зна-чението не се съобразява с външния предмет, а представлява по себе си резултат на нашето съзнание, на нашето мислене. Още Хусерловите разсъждения за „прида-ващия значение акт” сочат на това. Понятието „акт” е призвано да изрази продуктив-ния характер на съзнанието. В този смисъл следва да се разбира ето тази теза: „актовете” трябва да бъдат преживявания на значението и в съответния единичен акт значещото (das Bedeutungsmassige) трябва да се заключава тъкмо в преживява-нето на акта, а не в предмета. Следва да разясним какво именно прави този акт интенционален, насочен към предмета на преживяването. Осъществяваният върху опита феноменологически анализ на акта на мисленето, артикулиран в охарктеризираната интенция на значе-нието, трябва да проясни в какъв смисъл по отношение на мисленето може да става дума за психично преживяване. Тогава би била придобита яснота и по отношение на това защо Хусерл метода на своето изследване в един и същи смисъл го характери-зира веднъж в качеството на „дескриптивна психология”, а друг път – в качеството на „феноменологическа психология” или „чиста феноменология”. Тази множестве-ност на характеристиките има свой извор в мисленето на Брентано, благодарение на който Хусерл се запознава със същностното определение на психичните фено-мени. Тяхната същност Брентано описва посредством това, че те винаги са отнесе-ни към някакво съдържание, винаги са насочени към обекта. В този смисъл Хусерл говори за интенционалността като същностна черта на психическия живот. Макар в нашия контекст на преден план стоят актовете на мисленето, за Брентано към тях се причисляват също така актове като любов и ненавист, за Хусерл – оценяващите и практическите актове. Съответно във феноменологическите анализи става дума за същностни черти, т.е. за всеобщи структури на тези насочени към предметното актове на мисленето. Първата методологическа крачка на феноменологическия анализ се състои в това да не приемаме под внимание фактическите преживявания и случайностите на емпиричния ход на съзнанието: със втората крачка е необходи-мо да де определи спецификата на мислителния акт, неговата „идеална същност”. За да се постигне интенцията на значението като резултат на акта на мисленето ние

69

насочваме своето внимание към акта на съзнанието, охарактеризиран в качеството на „интенционално преживяване”. Дескриптивният анализ на същността, който трябва да изяви конституивни-те моменти за всяко преживяване на съзнанието най-добре ще се демонстрира на примера на възприятието. Възприятието имплицира това, че съзнанието в настоя-щия момент е насочено към нещо, дадено нагледно. Този отправен пункт на възпри-ятието се намира извън възприемащото съзнание и, следователно, не се преживя-ва. Във феноменологическия смисъл се преживяват съвършено конкретни сетивни впечатления и свързаното с тях „осъзнато съдържание”. За преживяване се говори в този смисъл, че сетивните (sensitiven) впечатления се схващат като нещо в някакъв предметен смисъл. Например, аз имам визуални сетивни впечатления за цвят или определени очертания, които аз постигам като сетивен опит за синя книга. Моменти-те за оцветяването или гещалт-качеството се подхвърлят на „обективиращо схва-щане” (objektivierende Auffassung). При помощта на примера с възприятието може да се фиксират два момента: комплексът на усещанията (Ernpfindungskomplexioii) и обективиращото схващане. Двата момента Хусерл ги причислява към „действител-ните съставни части” (reellen Bestandsstuken), съответно към „действителното съ-държание на съзнанието” (reellen Bewusstseinsinhalten) на акта на възприятието. Обаче наред с акта на възприятието съществуват също така такива актове на съзнанието, които не са насочени на нещо зримо дадено, представи на фантази-ята или понятийното мислене. По тази причина би било целесъобразно да говорим за „репрезентатиращи съдържание”, които в случая на възприятията представляват усещанията, при фантазиите – фантазираното усещане („фантазъм”), при понятий-ното, съответно, символическо мислене – знак. „Репрезентатиращите съдържания” посредством постигания смисъл (Auffassungssinn) се подхвърлят на обективиращо схващане. В Идеите това схващане на репрезентатиращите съдържания Хусерл ги нарича „ноезис”. Тъй като по отношение на усещанията Хусерл употребява също така такива обозначения като хилетическо дадено (hyletisclies Datum) или сетивно дадено (Sinnesdatum) е нетрудно да попаднем под емпирическата представа, че сякаш самите тези сетивни впечатления може още един път да ги възприемем в качеството на хилетически дадени в реалния смисъл. Маниерът на Хусерл да говори за хилетическите дадени – в особеност в Идеите – е крайно рискована доколкото навежда към подобни асоциации. Усещанията нямат статуса на обекти на възприя-тията. Феноменологическият анализ установява актовете на мислене в качеството на единства на съзнанието, което е конституирани от своите действителни (reell) съставни части. По такъв начин ако говорим за преживяванията на съзнанието във феноменологически смисъл, тогава характерът на преживяванията е присъщ на двете действителни съставни части или, както това още Хусерл обозначава,на „действителното феноменологическо съдържание” (den reellen phanomenologischen Inhalt). На примера на акта на възприятието следва да се удостовери още един аспект на интенционалния същностен характер(Wesenscharakters). По хода на тъл-куване на думата в качеството на феноменално единство вече беше казано, че едни и същи материални знаци могат да се постигат по различен начин: като дума, като символ, като неизвестна литера. На сегашния стадий на разсъждението, позовавай-ки се на мислителния акт, това може да се разясни по следния начин: същите тези усещания (обективирайки се) се постигат в различен смисъл. Различните схващания не следва да се свеждат до промяна в усещанията. По-скоро чрез различните схва-щания става очевидна такава същностна черта на съзнанието като единство на

70

мисленето, която Хусерл нарича „характер на постижението” (Auf'assungscharakter) или „аперцепция” (Apperzeption). В сравнение с простите усещания аперцепцията представлява по себе си нещо „по-голямо”. Това, че в този случай става дума за същностен структурен момент на интенционалността на съзнанието, може да стане очевидно благодарение и на други ситуации на възприятието. Достатъчно е само да заемем позиция на наблюдател, пред който на въртяща се платформа се движи кутийка. Наблюдателят възприема въртенето на кутийката и едновременно, в зави-симост от перспективата, преживява различни усещания. Тези комплекси усещания се постигат от него по един и същ обективиращ начин, а именно в качеството на кутийка, макар и в различни странични перспективи. От измененията на комплексите на усещанията идентичността на кутийката, съответно, съзнанието за идентичност на една и съща кутийка, не може да се дедуцира. Двата проилюстрирани аспекта, както различното постигане, така и съзнанието за идентичност, сочат на това, че в качеството на необходими съставни части на съзнанието следва да признаем два компонента: презентиращите усещания и постигания смисъл („аперцепцията”). Терминът „преживяване на съзнанието” има предвид характера на прежи-вяването, който е присъщ на тези два компонента. (Публикацията ще продължи в следващия брой. Публикуваното дотук съставя приблизително малко по-малко от една трета част от целия текст. Сиреч, целият текст ще излезе в пълния си обем в три поредни броя на списанието.)

71

РАЗЛИЧНИТЕ ФИЛОСОФИИ

Аналитична философия

Благовест Германов

Аналитичната философия, наричана понякога и лингвистична философия или философия на езика, е доминантното философско течение в англо-американ-ския свят, противопоставенa на “континенталната философия”, която се смята за характерна за “континентална Европа”.

Трябва веднага да се отбележи, че разделението на “аналитична” и “конти-нентална” философия е условно, освен това е практически невъзможно да се даде точна и задоволителна дефиниция на аналитичната философия. Може би най-характерният отличителен белег на аналитичната философия все пак е, че тя се обляга силно логическия и лингвистичен анализ, откъдето и произхожда нейното име. Същевременно тя е скептично настроена към характерните за континенталната школа спекулативни, отвлечени, “дълбоки”, метафизични разсъждения и големи “системи”, лишени от емпирична база.

Българската философия се развива твърдо в традицията на континентал-ното течение, като след 1989 вече се появяват и отделни представители на анали-тичната школа. Разбира се, между 1944 и 1989 господства догматичен марксизъм, а всички останали философски направления, били те аналитични или континентални, се подвеждат под знаменатела на “буржоазната философия” и се подлагат на остра критика.

Историческо развитие

Както аналитичната, така и континенталната философия признават рацио-налиста Декарт за основоположник на модерната философия, последван от предс-тавителите на британския емпиризъм Лок, Бъркли и Хюм и германския философ Кант, който се опитва да съчетае и помири рационализма и емпиризма. След това обаче аналитичната философия силно се отклонява от континенталната, като Хегел, Маркс и Ницше, както и философските течения на 20-ти век феноменология, екзис-тенциализъм, херменевтика и структурализъм не играят роля за нея.

За ранните аналитични философи най-важният философ след Кант е гер-манският математик, логик и философ Готлоб Фреге (1848-1925), който прави рево-люционни изследвания върху основите на математиката и логиката. Неговите тео-рии са доразвити от англичаните Джордж Мур (1873-1958), Бертран Ръсел (1872-1970) и австриеца Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), смятани за основатели на анали-тичната философия. Централна за този етап е концепцията на „логическия атоми-зъм”, който разглежда света като съставен от „атомарни факти“ и предлага да се създаде логически съвършен език на основата на модела на логическия език.

Техните възгледи са в основата на втората фаза от развитието на анали-тичната философия: логическия позитивизъм (логически емпиризъм, неопозитиви-зъм), който застава на изключително “антиметафизични” позиции и съчетава логи-чески анализ с емпиризъм и “научност”. Според него повечето от традиционните философски проблеми са само привидни и най-често лишени от смисъл, тъй като не могат да бъдат опитно проверени (верифицирани). Неговите най-изявени предста-

72

вители са концентрирани през 1920-те и 1930-те години в т. нар. Виенски кръг (Шлик, Карнап, Вайсман, Файгл, Нойрат и др.)

След Втората световна война влиянието на логическия позитивизъм нама-лява и на преден план излиза третата фаза на аналитичната философия: т.нар. философия на обикновения (нормалния) език, която си поставя за задача да анали-зира обикновения разговорен език, като целта е по този начин ще бъдат решени философските проблеми, смятайки, че те носят чисто езиково естество (Витген-щайн, Остин). Неопозитивисткият проект за конструиране на идеален език е изоста-вен. Това течение също започва да губи влияние през 1960-те години.

Засега последната четвърта фаза на аналитичната философия с предста-вители като Куайн, Гудман, Крипке, Дейвидсон и др. се характеризира с връщане към класическите и дори метафизични философски проблеми, при което обаче за разлика от екзистенциалисткия и феноменологичен подход и тези въпроси се разг-леждат с методите на лингвистичния анализ и математическата логика.

Кратка характеристика

Макар че не е възможно да се даде точно определение на съвременната аналитичната философия, може да се очертаят някои нейни най-общи белези:

1. Аналитичната философия се отличава със своя подход към философс-ките проблеми. Централни за нея са аргументацията и обосноваването, което обяс-нява голямото значение на логиката.

2. Аналитичните философи разглеждат философските проблеми подобно на тези в природните науки, при което се отделя голямо внимание на детайлите.

3. Аналитичната философия цени особено емпиричните науки. 4. Аналитичните философи държат на концептуална яснота, което обясня-

ва значението на езиковия анализ и формалната логика, като, разбира се, има и неаналитични философи, които също държат на яснота и логика.

5. Аналитичната философия държи повече на системни, отколкото на исто-рически аспекти. Историята на философията за нея има второстепенно значение.

Според континенталните философи аналитиците са повърхностни, абст-рактни и сухи и се задълбочават в ненужни детайли. От своя страна континентална-та философия от гледна точка на аналитичната е прекалено амбициозна, измамно дълбока, непрецизна и “замърсява семантично интелектуалната среда” (Щегмюлер).

Различията между двата стила на мислене са най-големи между двете све-товни войни. След 1970-те години има известен растящ интерес на двете течения едно към друго и дори опити за сближаване.

73

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ

Будистката Нирвана

Алисиен Пацев

В много религиозни, философски и етически системи на западната култура, както и в обикновената човешка представа, смъртта не прекъсва окончателно връз-ката на човека със света. Тази връзка остава в неговите деяния, в това което е съз-дал по времето когато е живял, дори в децата му. В този живот човек създава своето своеобразно инобитие в съзнанието на света. За обикновеното западно съзнание, екзистенциалният проблем е дали съществува нещо след прага на смъртта или там ни чака простото небитие.

За индийската, а най-вече за будистката култура, смъртта не е абсолютна. Тя е етап от общата верига на битието, а смисълът на съществуването е Спасение-то. То е цел за всеки човек, за всяко живо същество.

Пътят към спасението за будиста е път към Нирвана. Той е освободен от желанието да запази спомена за себе си тук в този свят. “Тръгналият по пътя” след-ва да осъзнае необходимостта от прекъсването на всички възможни връзки със света и световете изобщо.

За индийското и най-вече за будисткото съзнание, идеята за Нирвана пре-ди всичко подготвя мисленето. То трябва да се лиши от логическите си опори, от помоща на опита, от примерите и от аналогиите. Будистът разбира, че това е истин-ският път, но разбира също, че нищо от това, което има или може да вземе от света, не може да му помогне да върви по него. Той знае, че в Нирвана няма да намери безсмъртие. Нирвана не е безсмъртие. Безсмъртието е по-скоро тук, в този свят, във вечния кръговрат на преражданията. Безсмъртието не е добро, не е блаженство. То е по-скоро вечното зло, от което следва да се намери спасението, а спасението е Нирвана.

Нирвана е санскритски термин. Палийският е Нибана. Буквално това озна-чава отсъствието на връзките, изчезването на “паяжината”, която съединява две отделни съществувания. Изчезването на “пламъка” на битието, неговото угасване. Будистките текстове не дават позитивно определение за Нирвана. Определенията са най-вече негативни като подчертават невъзможността на познанието да проникне в нея.

Будистките учители разглеждат Нирвана като състояние, на най-висшата дхяна (концентрация на съзнанието), подобно на това както световете в будисткия космос, включително и света, в който ние живеем са състояния на съзнанието. По този начин Нирвана не може да се определи нито от позиция на мисленето, нито от позиция на битието, нито от позиция на съществуването, нито от позиция на прост-ранството, или времето. Тя не може да се определи посредствум понятия които имат сетивни основания.

В различните системи и школи на будистката философия доктрината има известни различия.

Доктрината Нирвана в Тхеравада

За абхидхармистката будистка традиция Нирвана е, преди всичко, осво-

бождение от кръга на преражданията, състояние на пълно успокоение на “вълнение-

74

то” на дхармите и невъзможност за създаване на нов поток на съзнанието и ново прераждане. Постигането на Нирвана е висша цел за „тръгналия по Пътя“. Тя е абсолютната свобода от всяка зависимост присъща на феномена на съзнанието, т.е. освобождение от привързаностите, страданията и желанията.

Концепцията на Сарвастивада Погледната най-общо философията на Сарвастивада1 (на основата на фи-

лософията, на която е писана Енциклопедия Абхидхарма) е реализъм, който някои автори, визирайки концепцията им за Нирвана, считат за близка с материализма. Встъпването в Нирвана преминава през пълното изчезване на връзката със света, т.е. потискане и изчезване на възприятията и усещанията и следователно премах-ване на всички опори на съзнанието. Това може да стане само в 9-та степен на медитация, наречена «санджня – ведита – ниродха», или (Ниродха – самапати). Достигайки тази степен на концентрация на съзнанието в общия дхармичен поток се появява елементът «ниродха». «Ниродха» е елемент на «състоянието ниродха». В това състояние се прекратяват възприятията и усещанията, изчезват опорите на съзнанието. Прекратяват се психическите и ментални процеси.

Подобна концепция дава повод да се смята, че Нирвана е вечна смърт, вечно и абсолютно нищо или самото същинско небитие (абхава). Някои автори (David Kalipahana, 1986) считат, че елементът на “вечната смърт”, за който говорят сарвастивадините следва да се мисли като вечно и абсолютно освобождение, а не като небитие.

В пътя към Нирвана следва да изчезнат всички базови представи на съзна-нието и мисленето – и представата за битие, и представата за небитие, и предста-вата за инобитие, и представата за личността (путгала). Възможно е именно абсо-лютното изчезване на представата за битие да се има предвид в «небитието» на сарвастивадините.

При положение, че те разбират реалността и Нирвана като простото изчез-ване, то тогава и идеята за доброто може да изгуби смисъла си. А както знаем именно тази идея е водеща в ранния будизъм и Сарвастивада. Единствено тя може да премине през световете и да се превърне в опора по пътя към Нирвана.

Концепцията на Махаяна за Нирвана

Много от принципите на Тхеравада се отхвърлят в Махаяна. Ф. И. Щербат-

ской пише: “Цялото знание на ранния будизъм е подкопано и съкрушено. Нирвана на хинаистите, техният Буда, тяхната онтология и нравствена философия, тяхната концепция за реалност и причинност са били отхвърлени заедно с идеята за крайна-та реалност на органите на чувствата и чувствените данни (rupa), менталността (citta-caitta) и всички техни материални и ментални елементи и сили.”2

1 Една от двете основни школи (другата е Саутрантика) в направлението Тхерава-да. 2 Ф.И.Щербатской, Избранные труды по буддизму, 1988, с. 246.

75

Ако за Тхеравада цел и смисъл на човешкото същество е достигането до спасението и влизането в Нирвана, за Махаяна това е по-скоро самото Просветле-ние3 (бодхи), което дава възможност да се помогне на всички живи същества.

Ако за Тхеравада стъпилият на пътя и преминалият трите степени, т.е. превърналият се в Архат може да влезе в Нирвана, то Бодхисатвата4 в Махаяна остава на втората степен, степента на сакридагамина за да може да помогне на всички живи същества да получат Просветление и спасение. Възможността за Про-светление е във всяко живо същество. Различието и трудността е в мисловното “акуширане” на тази същност.

Ако за Тхеравада не всяко човешко същество има силите, волята, вътреш-ната убеденост, а това значи мисловната основа да достигне до Просветление и Нирвана, то за Махаяна всяко същество би могло да достигне до Просветление и да направи действителна собствената си Буда природа.5

Бодхисатвите са преодолели дихотомията в мисленето и възприемането на реалността, или по-скоро самото Просветление е това преодоляване. За тях не съществува субект и обект, висш и нисш свят. Истинската реалност е недвойствена (адвая). Оттук и твърдението за тъждеството на Нирвана и Сансара. Светът ни се струва такъв каквато е нашата увереност за него, а тя е такава каквато е «формата» на съзнанието. Формата на възприемането и възприятията може да се промени единствено чрез мисленето и доброто, а това вече е и пътят към Просветлението.

В Махаяна се говори и за степени на Нирвана. Според Б.Н. Дандарон6 тези степени са следните:“Първата, това е светът от позиция на вечността. Втората, това е състоянието на светията, на Бодхисатвата, а третата съответства на неговото пълно изчезване в Нирвана. Само първата степен има крайна реалност. Другите две нямат отделна реалност. Към тези три степени на Нирвана йогачарите са добавили и четвърта, която са нарекли “апратишита Нирвана” или „алтруистична Нирвана”. Тя представлява чистото състояние на вечно Съзнаващия принцип, а този принцип те са наследили от саутрантиките“7.

Освен степените на Нирвана общото условие е, че тя като “абсолютна реалност е независима от основния будистки принцип – причинността. Ако Нирвана е простото прекратяване на земното съществуване, тя би била зависима от причинността”.

3 Просветлние (ботхи) и Нирвана не бива да се отъждествяват, независимо че в някои изследвания се възприемат като синоними. Бодхи е съспояние на съзнанието от позиция на познанието и знанието. Бодхи е всезнание. В това състояние се сне-мат антиномиите. Смята се, че състоянието бодхи дава отговор на основните мета-физически въпроси. Нирвана е състояние, в което изчезва “пламъкът “ на мисленето и съзнанието. Бодхи е състояние, което предшества Нирвана и в което е запазено знанието. 4 Бодхисатва – бодхи (пробуден) и сатва (същество). 5 Изключение прави класическата Йогачаря, следвайки учението в “Трактата за степените на йогийските практики” (Йогачара бхуми шастра). Тя счита, че не всички могат да достигнат до Просветлението. Хората в този трактат се разделят на пет класи или категории като най-нисшата, т.н. класата на ичхантиките изобщо не могат да достигнат до Просветлението. 6 Б.Н.Дандарон (1914-1974) – Руски будолог и бурядски религиозен деец. 7 Втората голяма школа на традицията Тхеравада.

76

Концепцията на Мадхямика8

За Мадхямика постигането на Нирвана не е резултат от дългия процес към Просветлението, а действителното достигане до истинната реалност, до Абсолюта.

Нирвана и Абсолюта са тъждествени. Абсолютът се проявява в битието, в съзнаващите го същества, а самото съществувание, или неговите емпирични осно-вания са негово инобитие. По този начин Сансара е инобитие на Абсолюта. Нирвана е действителният Абсолют, такъв какъвто е. Сансара и Нирвана са тъждествени като същност.

Нирвана е извън причинността, извън условността. В Нирвана няма никакъв остатък от личността или “от чувството за лич-

ност”. Никакъв остатък от феноменалното битие. Нирвана се отъждествява със Шунья, т.е. с абсолютната реалност (дхарма-

дхату), А.Б.Кейт дори смята, че мадхямиките считат реалността за “абсолютно ни-що”.9

Всеобщият процес на битието и съществуването според будистите е насо-чен към всеобщото успокоение в Нирвана. Това е абсолютният закон и на световете, и на битието. Това е абсолютният закон на Вселената. Всички форми на битие, на съществуване са етапи от този процес.

Одушевността, битието, феноменалната реалност е на основата на абсо-лютната реалност на Нирвана. Нирвана е не само абсолютен смисъл, но и абсолю-тен критерий за истинността на реалността.

Мисленето и концепцията Нирвана

Пътят към Нирвана се открива в и от чистото мислене. Чистотата на мис-

ленето изменя и пренарежда вътрешната пространствено-времева метрика на съзнанието. Излизайки от тази метрика съзнанието променя вътрешната си конфи-гурация, като се разкъсват връзките между съзнателните елементи и субектът на осъзнаването. Съзнанието излиза от базовата идея за реалност. Започват да се осъзнават непознати и неизвестни до сега елементи. Изчезват не усещанията и възприятията, а по-скоро познатите ни усещания, възприятия и представи които свързват съзнанието с идеята за реалност. Изчезва границата на абсолютния ми-словен хоризонт.

ЛИТЕРАТУРА

1. Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд.третый: Учение о мире. Перев. с санскр., введ., комент., ист-филос. исслед. Е.П.Островской и В.И.Рудого. СПб.,1994.

2. Торчинов E.A. Введение в буддологию. СПб: Санкт-Петербургское фило-софское общество, 2000 г.

3. Философия буддизма энциклопедия. Российская академия наук Институт философии /Редакционная коллегия: M. Т. Степанянц (ответственный

8 Една от двете големи школи на традицията Махаяна. Другата е Йогачара. 9 А.Б.Кейт, Учебник индийского буддизма, 1923, с. 237.

77

редактор), В.Г.Лысенко (заместитель ответственного редактора), С. М. Аникеева, Л.Б.Карелова, А.И.Кобзев, А.В.Никитин, A.A. Терентьев.

4. Щербатской Ф.И. Избранные труды по буддизму. M., 1988. С. 199— 262; 5. Thomas EJ. Nirvana and Parinirväna. Leiden, 1947; 6. Welbon G.R. The Buddhist Nirvana and Its Western Interpreters. Chic, 1968; 7. Vetter T. The Ideas and Meditative Practices of Early Buddhism. Leiden, 1988; 8. Martin G. W. Ascetic Figures before and in Early Buddhism. The Emergence of

Gautama as the Buddha. Religion and Reason. B.-N.Y., 1990; 9. Griffiths P. On Being the Buddha: The Classical Doctrine of Buddhahood.

Albany, 1994; 10. Smart N. Theraväda and Processes: Nirvana as a Meta-process // Pali

Buddhism / Eds F.J. Hoffman, Deegale Mahinda Richmond, 1996. P. 196-205; 11. Cams P. Nirvana: A Story of Buddhist Psychology. N.D., 1997; Collins S.

Nirvana and Other Buddhist Felicities: Utopias of the Pâli Imaginaire. N.Y.-Camb., 1998.

78

Абхидхармакоша

Раздел 3 Лока – Нирдеша, карика 16 - 24

Васубандху

Превод: Митко Момов

В този откъс е направен критичен коментар върху разбирането за Атман. Вечният кръговрат на битието е представен в зависимост от кармични състояния и причинно-следствени връзки. Проследени са фазите на протичането му, тези за израстване на физиката и психиката на ембриона в зависимост от предшестващи склонности и дейности. Отличени са в тази връзка реактивността му към афекти и дейности от миналото, обвързаността с майчиния организъм на изхода от настоя-щото утробно развитие.

По време на възникване и групиране на дхарми, от значение са мигновено протичащите състояния, осигуряващи една вечна непрекъснатост на процеса. В случай на успешно раждане, от мига на появата си, обгрижен от майчини чувства и ласки, новият живот е подложен на изпитания от физическа болка и страдание. И така до края на жизнения път – един подтик и предтекст за начало на ново раждане.

Митко Момов 16. Роденото (същество) от яйце винаги е с замъглено съзнание. Съществото, което се появява от яйце действа в състояние на замъглено съзнание.

- Как същество, което се появява от яйце, е влязло в майчината утроба? - Същество, на което е отредено да се излюпи, се ражда по начина по който

е предвидено да стане това... В сутрата е казано: „случва се това, което е предзададено от причината“, а в разговорния език казват „вари оризова каша“ или „мели зърно“. Затова, в представеното няма грешка. По-нататък, как същество със замъглено съзнание влиза в майчината ут-

роба, престоява в нея и излиза и как това става при същество в пълно съзнание? При низшето същество, което попада в майчина утроба, се създава измам-

на представа за привързаност. У него възникват различни представи: „Духа вятър, лее се дъжд, студено и тъмно е. Големи групи хора страшно шумят…Тежко ми! Ще се скрия в шубрака или в джунглата. Пълзя към купа трева или листа, в корените на дърво или в покрай стени“. Съществото в утробата си представя: „В джунглата съм“, а напускайки я си мисли: „Излизам от джунглата…“ При висшите същества10 също възникват представи: „Влизам в парк или градина, изкачвам се в двореца, излизам на терасата, или сядам на стол-носилка…Намирам се там, напускам… “. Намиращото се в утробата същество я напуска без да осъзнава. Същество, което се намира в пълно съзнание, владее истинното знание: „Намирам се в майчината утроба, имено в нея се намирам…напускам я“, при него няма нито заблуди, нито привързаност. По-нататък следват обяснения:

10 Сюан – Цзан ги определя като …хора, богати на добродетели…

79

17. Три са типовете влизане в утроба за чакравартина11 и два за съ-ществуващите от само себе си – Пратекабуда12 и истински Просветленият. Повече за градацията им се говори в края на раздела. Тук първи е чакраварти-нът: той влиза в утробата с пълно съзнание, но не го задържа и не остава в съзнание. Пратекабуда влиза и запазва съзнание, а Просветеният влиза, запазва го и остава в пълно съзнание в майчината утроба. Наименованията се отнасят към бъдещите им състояния.

Градацията им е според обхвата на действията им или на знанието им, или

на и двете заедно. Първият има голям размах на действията си и извършва множество добри

дела. Вторият има голям обхват на знанията си, той е ерудиран в разпознаването на дхарми. Третият има всеобхватност на действия и знания. Така се определя градацията им. Това се отнася и за останалите живи същества от четвъртия тип. Последователите на не-будистки13 школи, които приемат учението за Ат-мана твърдят: „Ако живо същество премине в друг свят, това означава съществува-не на Атман“.

Авторът отхвърля това твърдение. 18. Атман не съществува.

Каква е природата на Атман, за който погрешно се допуска, че отхвърля едни и

приема други групи като нова форма на съществуването си?14 Пуруша или субект на дейността не съществува.15

Бхагаван е казал: Съществува действие и съзряване, но никъде няма су-бект на действието, който да отхвърля едни групи (елементи) и да приема дру-ги като нови форми на съществуване, освен условното означение на дхармите.16 Същността на означението е причинно-следствена връзка: при наличие на едно, възниква друго; Възникването е свързано с причина.

- Какво тогава е Атман, съществуването на който не се отхвърля? - Само групи (елементи). Ако думата Атман се използва само в преносен смисъл, като група (еле-

менти) тогава съществуването му не се отхвърля.17

11 Този, който завърта колелото, т.е. установява хармония и ред (бел.прев.). 12 Този, който постига нирвана, без да проповядва дхарма (бел.прев.). 13 Това са представители на школи и направления чужди на учението за Дхарма. Такива според Л. де ла Пусен са Санкхя и Вайшешика. 14 Под нанова установени връзки се подразбира ново съществуване, прераждане. 15 В оригинала на санскрит Пуруша е субект на дейността. В дадения случай Васу-бандху вероятно има предвид разбирането му от Санкхя като абсолютно съзнание, както и това на Вайшешика като атман. 16 Сп. Интерпретацията на Щербатской теория за елементите, а според Яшомитра – причинно-следствена връзка. 17 На брахманистка представа за атман като вечна субстанциална духовна цялост, будизмът противопоставя разбирането за индивида (пудгала), който е променлив във времето – непостоянна съвокупност от психо-физични състояния (дхарми). Индивидът е съвкупност от пет групи, тези на материята, чувствата, група на поня-тията и представите, на формиращите фактори и на съзнанието.

80

- В такъв случай групите преминават в другия свят – така ли трябва да приемаме израза само групи?

- Не, те не преминават. ... образуваните от чувства и действия18, чрез промеждутъчни състоя-ния, влизат в майчина утроба подобно на светлина.

Групите са мигновени, те не могат да се предвижват. Но само групите, усилването на енергията19 от чувствата и предходните действия, попадат в майчи-ната утроба чрез непрекъснатостта на състояния, наричани промеждутъчно съ-ществуване. Например, пламъкът от светилника се образува от мигновени възпла-менявания, той може да премине на друго място благодарение на непрекъснати последователни състояния на горенето. Тук няма грешка.

Така стигаме да следното твърдение: даже при несъществуване на Атман, непрекъснатата последователност на групите, обусловена от чувства и предишни действия, влиза в майчината утроба. После тази:

19.Непрекъсната последователност се разгръща в съответствие с определя-щата я причина и под влияние на чувствата и действията преминава в друг свят. Както действията, които определят продължителността на живота са раз-лични, така и причините, определящи непрекъснатата последователност на гру-пите, не са еднакви. Затова, както се определя продължителността на живота на една или друга група, такова е и последователното и развитие. Каква е тази после-дователност?

Най- напред възниква калала, от калала – арбула, от арбула – пешин, от пешин се ражда гхана, от гхана възниква прашякха, косата на главата и тялото, ноктите и т.н., а също и органите на чувствата и материални субстрати – както е казано в Аря – шалистамбха – сутра20.

Тези пет състояния – калала, арбуда, пешин, гхана, прашякха – са петте ембрионални състояния.

С течение на времето, докато зародишът съзрява, в майчината утроба въз-никват вихри, които са следствие от предишни действия. Преобръщайки плода те го поставят на изхода на майчиното тяло. Зародишът се промъква оттук при силни страдания като при задръстване на потока от нечистотии.

18 Според афористичния стил на Стхирамати: действията и чувствата – ето причините за кръговрата. При това, главните от тях са чувствата. В дадения контекст Васубандху представя кръговрата на битието (сансара) като непрекъсна-то разгръщане на групи, чиято съвкупност във всекидневен смисъл се нарича емпи-рически индивид. 19 В интерпретация на Стхирамати се допускат струпвания на съзнание, подложено на въздействието на съпътстващи съзнанието основни и вторични афекти. Според абхидхармистката традиция на Васубандху само групите са заредени с потенциал от енергия на афектите и действията, т.е. не се споменава специална група на съз-нанието. 20 Традиционната будистка представа за стадии на ембрионалното развитие е пред-ставена от Чандракирти

81

Когато у майката отсъстват храна или жизнени условия, а така също при изтощителна работа или в резултат на неправилни минали действия, зародишът загива. Тогава опитна жена или акушерка с остър нож и преработено или растител-но масло, прахообразен мехлем и други лекарствени медикаменти прониква в тази ужасна рана, която е резултат от предишни грешки. (Раната) е с разкъсана кожа, страшна на вид, хлъзгава и гореща, гнилостна и влажна от семе, кръв, слуз и мръсо-тия, подобна на септична яма, винаги в ужасна смрад, тъмно тресавище с нечисто-тии, къкреща от множество червеи, измъква зародиша, като го разсича на части. И той, в резултат на предходни действия, следствията от които изпитва не в настоя-щото, а в далечни бъдещи раждания, отива към неизвестна форма на съществува-не.

Когато раждането е успешно, тогава майката или прислужницата поемат приличащото на жива рана новородено в ръце. Докосванията им до нежното телце са като нож или киселина за него, и го умиват. Така то расте, храни се с мляко и прясно масло, а след това и с по-груба храна. С растежа се развиват психични спо-собности, появяват се чувства и се натрупват резултати от действия. Благодарение на това (чувствата и действията), след разрушаване на тялото, то отново попада в друг свят, минавайки през промеждутъчно състояние.

Така, кръговратът на битието няма начало. По такъв начин раждането е обусловено от действия и чувства, на свой

ред действията и чувствата са обусловени от раждането. Чувствата и действията са в основата на новото раждане – така трябва да разбираме безначалния кръговрат на битието.

Ако можехме да си представим началото му, то би било без причина, а при отсъствие на причинност, всичко би могло да е възникнало без причина. Но от прос-транствено-времевата закономерност се вижда, че раждането се дължи на потеци-алната способност на семето и пр., пригодността на храната, на качествата на огъня и т.н. Не съществува нищо, което да е възникнало без причина.

Колкото до учението за вечната причина, опроверженията за него бяха ве-че изложени. Следователно, процесът на кръговрата в битието няма начало. Уста-новено е обаче, че има край следствие на изчерпване на причините. Не се ражда нов живот ако, семето загине, защото раждането зависи от причината.

20. Предложеното обяснение за непрекъсната последователност на групите в

трите състояния на съществуване21 е: - причинно-зависимото възникване, което включва дванайсет компонента в

три периода.22 Дванайсетте компонента са: неведение, формиращи фактори, съзнание, име

и форма, шест източника на съзнание, контакт, чувствителност, жажда, привърза-ност, съществуване, раждане, стареене и смърт.

трите периода са: начален, краен и среден, т.е. миналото, бъдещото и насто-ящото състояние на съществуване.

- Как тези дванайсет компонента се разпределят в трите периода? В началния и крайния по два, в средния – осем.

21 Трите времена: минало настояще и бъдеще. 22 Наред с четирите благородни истини, фундаментално за будизма е учението за взаимозависимия произход.

82

Неведението и формиращите фактори са в началния период, раждането, ста-ростта и смърт – в крайния, а останалите осем – в средния.

- Всичките осем компонента присъстват ли в настоящото съществуване на всички

живи същества? Авторът казва – не. Тогава за кого са в наличност? За тези, които реализират напълно всички състояния, Напълно реализиран е този, при когото има пълнота на всички състояния.

Има се предвид индивид преминал през всички състояния на съществуване, а не преждевременно приключил жизнения си път или принадлежащ към сферата на формите или не-формите.

В Маханидапаря-сутра се говори за индивид, който пребивава в чувстве-ния свят, защото се казва: Ако, Ананада, съзнанието не влиза в майчината утро-ба…

Когато се говори за причинно-зависимото възникване от два вида, т.е. на-чално и крайно състояние на съществуване, седем от компонентите, до чувстви-телността включително, се отнасят до началното състояние, а пет – към крайното, доколкото миналото се разглежда във връзка със следствието, а бъдещето – във връзка с причината.

21. Какво е неведението? Неведението представляват чувствата на предишно съществуване.

Това е така, защото неведението е съпроводено от чувства, а проявата на чувства е предизвикана от неведение. По аналогичен начин, ако се каже: „идва царят“, това означава, че идва и неговото обкръжение.

Формиращи фактори са от предходни действия. Има се предвид – предишен живот. Състоянията на добри и други действия

от предишно съществуване тук се нарича формиращи фактори. Те са резултати от предишни действия в настоящото съществуване.

Съзнанието се групира в момента на зачатието. Съзнанието представлява пет групи в момента на проникването им в

майчината утроба23. 22. Име и форма е това, което следва и което е преди шестте източ-

ника на съзнание. Име и форма – това е състоянието на съществуване от съзнанието при за-

чатието до момента, когато възникнат шестте източника на съзнание24. Всъщност трябва да се каже – до появата на четирите последни25, защото тогава към групата се присъединяват първите два26.

До срещата си те са три.

23 Съзнанието в момента на зачатието е първият момент на съществуването. 24 Това са петте сетива и разума. 25 Органите на зрението, слуха, вкуса и обонянието като потенциални психически способности. 26 Според Яшомитра разумът и органът на осезанието възникват в момента на зача-тието.

83

При възникването на шестте източника на съзнание, състоянието се нарича така до срещата на трите – органите на чувства, обекта и съзнанието.

Контактът е до появата на способност за осъзнаване на причината за удоволствие, страдание:

Контактът възниква от съединението на трите фактора. Така се нарича състоянието, преди да възникне способността да се различават причините за трите вида чувствителност.27 При наличие на способност за различаване:

23. Чувствителността като състояние съществува под това название,

докато не възникне половото влечение. Състоянието, в което активно се проявява влечение към чувствен обект и полово общуване е жажда. Това състояние продължава до тогава, докато не започ-не търсене на подходящ обект. Привързаността е присъща на този, който постоянно се стреми да изпита наслада.

Привързаността е състояние, в което индивидът се стреми към облада-ване на обекти за наслада и ги търси навсякъде.

24. Така индивидът извършва действия, плод на които става бъдещото му съществуване

27 Контактът е непрекъснатото причинно-зависимо възникване, маркира в този си вид състояние, когато чувствено-различителният компонент още не е възникнал.

84

Какъв е произходът на последователността и времето?

Мирена Атанасова

Отговорът на Бхартрихари е в нашата предразположеност на ума да ана-лизираме единното, като обособяваме деления в него и ги подреждаме в последо-вателност. Бхартрихари отрича както тъждеството, така и различието на интелекта и последователността, като твърди че всеки опит за дефинирането на отношенията им е несъстоятелен. Какво означава това? Единното неделимо ментално съдържа-ние се реализира в поредица звукове, оформени в отделни единици. Такъв е меха-низмът на въвеждане на последователността в съзнанието.

По отношение на неизменността и единството на речта, тук се повтаря ка-заното в първа глава по отношение на отделната дума, но отнесено към изречение-то и усложнено с концепта за значение н изречението. Основното твърдение на автора е в първичността на изречението спрямо отделната дума. Това твърдение е основната разлика на Бхартрихари от представителите на школата мимамса, според които значението на изречението се строи от отделните думи.

В рамките на съвременната психолингвистична трактовка на перцепцията на реч се разглеждат отделни нива: слухово, фонетично и фонологично. Приема се, че те са последователни: най-напред звукът се идентифицира слухово в термините на универсални характеристики (височина, интензивност, квантитет), след което се идентифицират фони – отделните представители на фонемата по комбинации на акустични ключове, за да се стигне накрая до разпознаването на фонемата – линг-вистичната звукова единица (Carroll 1994: 78).

Идеята за последователност на нивата на възприемане обаче се сблъсква с реалността на речевия поток. Той е фрагментарен, протича в шум, има паузи, които не съвпадат с лингвистично регламентираните. Освен това е подвластен на действието на фонетични промени като редукция, елизия, сандхи. Всичко това прави проблематично изграждането на семантичните единици само на базата на последо-вателно постъпващите сигнали.

Проблемите на сегментацията и инвариантността, формулирани от Либер-ман през 70-те, проявяващи се в коартикулацията, също отправят сериозни въпроси към съвременното технологично проследяване на последователността в перцепция-та и разбирането (по Kellogg 2007: 56). Казусът се решава в термините на категори-алната перцепция. Признава се невъзможността разбирането да се осъществи само на базата на постъпващите данни. При категоризирането става извикване на ма-щабни когнитивни модели – категории от дългосрочната памет, които се съпоставят с постъпващите фрагментарни сигнали. Разпознаването на езиковите единици е категориално направляван процес, наричан отгоре-надолу, т.е. от горните нива на когнитивната йерархия – от цялостните единици към постъпващите данни на отдел-ните признаци. Съвременният модел следа на Макклаланд и Елман от 1986 г. пред-полага интерактивно взаимодействие на отделни нива, като основната му характе-ристика е активация на по-мащабната семантична единица за разпознаване на единиците от по-ниските нива (звуковете).

В светлината на съвременните постановки на когнитивната наука, почива-щи на технологични изследвания, идеята на Бхартрихари от V век за първичността на мащабната семантична единица – изречението – изглежда по-разбираема. Kellogg R. 2007 Fundamentals of cognitive psychology, Sage publication, LA

85

Liberman. A. 1996 Speech: a special code. The MIT Press, Cambridge, Massachusetts: McClelland, J.L., & Elman, J.L. 1986. The TRACE model of speech perception. Cognitive Psychology, 18, 1-86.

За изречението и думата (Вакяпадия)

Втора част (19-31 карика)

(12 част. Продължение от Философско списание Идеи, Брой 1(16), Година VI, 2014, април)

Превод Мирена Атанасова

19.Неразчленимата дума (реч), произнесена в тишината, изглежда, че има (вът-решна) последователност. Разумът ни я възприема като имаща протяжност, въпреки че в действителност няма28. 20. Действието обръщане например също се състои от последователни актове на завъртане. Всеки един от тях поотделно не се осъзнава, но неизменността на понятието обръщане се разкрива при последователното им реализиране29. 21.По подобен начин е възможно спхота (вътрешното звучене) на звукове, думи и изречения да се различават една от друга, а реализиращите ги звукове да са същите. 22.Как може да има първичност или вторичност при неизменните неща? Единно-то има силата да се проявява така и ние го възприемаме по този начин30.

28 Позицията на акханда разглежда изречението, както и думата, като неделими единства в своето вътрешно битие, които се реализират в звукови последовател-ности. Неделимата дума (Реч) има вътрешен и външен аспект. По отношение на вътрешното си съществуване в съзнанието на говорещия тя е неделима и неизмен-на (спхота). Този аспект се изразява в значението.

Разделенията се въвеждат от звуковете при артикулирането. 29 Движението като обръщане например се състои от серия актове. Всеки един от тях се реализира и изчезва, последван от друг. Отделните актове са моментни и не могат да съществуват едновременно… Неизменното значение обръщане се съдър-жа във всеки отделен акт, … но осъзнаването му е неясно до момента, когато се възприеме серията актове. В нея се съдържа насоката на цялостното движение… Този процес е сходен с процеса на възприемане на думата (изречение). 30 Изречението е едно и е неделимо, без последователност, която предполага раз-деление на първи и втори. Но то притежава силата да се реализира като множество,

86

23.Тъй както осъзнаването на “бавно” и ”бързо” изглежда да има темпорално различие, въпреки че всъщност няма, по същия начин дългите и къси гласни само изглежда да имат темпорално отличие31. 24.Времето, което е вечно, не може да бъде разделено на деления, които не са му присъщи (според възгледа, че няма вечна същност, наречена Време). Феномени с преходна природа не могат да съществуват по едно и също време. Тогава как може да има последователност? 32 25.Познанието е единно и неделимо, но чрез собствената си сила, то може да се диференцира и да допуска последователност33.

имащо последователност. Всъщност само звуковете, които го реализират имат последователност, а спхотата на изречението само привидно я носи. 31 Осъзнаването на бърз и бавен, както и познанието, няма темпорално различие, но изглежда, че има, поради разликата в обектите си. По същия начин спхота няма различие като това при бърз и бавен, но изглежда че има поради реализиращите я звукове. 32 Кариката е в отговор на онези, които не вярват в (съществуването на) Времето като отделна същност, независима от отделните феномени. (За тях) Времето не е нищо друго освен самите феномени, подредени в последователност един след друг. (според тях) Можем да говорим за последователност само на базата на отделните феномени, а не въз основа на обособена същност, наречена Време.

Основната идея на пояснението (врити) може да се изрази в следното: ако времето е вечно, единно и неделимо, то не би могло да има разделения на базата на нещо външно по отношение на него, като действието. Второ, времето, чиито измерения се задават от някакво действие, е измерение (само по себе си). Но не може да има нещо друго, което да го дели и измерва. Ако е неизменно, не може да има деления. Ако е моментно, не може да има последователност между два момен-та. Следователно последователността не може да се припише на времето въз осно-ва на последователност на мимолетните събития. Както няма последователност в нещата и Времето, така и не може да се търси темпорално различие между дълго, късо и удължено… 33 Познанието е единно, защото природата му е да осветлява… Като такова то няма последователност, но показва последователността на обектите, които се съдържат в него. Всъщност последователността не се проявява, съзнанието я проявява без да я отграничи от обектите… Според Пуняраджа следващия стих отвръща на други възг-леди. Въпреки че познанието е единно и неделимо, то изглежда да има части и последователност поради отразените в него обекти. Изглежда, че съзнанието носи последователност от обекти. Това се дължи на една вечна и неизменна предразпо-ложеност на ума. Последователността не се отрича. Тя присъства в природата на познанието. Затова в знанието ни за къси, дълги и удължени гласни, както и думи и изречения се проявяват темпорални различия, въпреки че в действителност ги няма, защото Речта е единна.

87

26.Семето, посято в съзнанието от проявлението на последователността, не може да се отъждестви, нито да се отграничи от интелекта34. 27.Неделимото (изречение) се разбира като носещо потенциална последовател-ност (или разделение) при изкуственото деление. Защото значението му, въп-реки че няма вътрешно деление, се възприема като разделено на части35. 28.Ако думите в изречението бяха същите (като тези, които съществуват самостоятелно извън него) и 29.ако речевите звукове в думата бяха същите, (които можем да открием извън думата), тогава би могло да има деление на минимални единици и при звукове-те36.

34 Безсмислено е да се разглежда тъждеството или различието на впечатлението за последователност и съзнанието. Ако впечатлението за последователност е различ-но от него, то не може да му служи. Не може да се направи темпорално разгранича-ване на дълго и късо. Ако пък е идентично, тогава познанието остава едно и неде-лимо и въобще не може да има последователност в него. Безполезно е да се опитва да се обясни последователността в познанието чрез впечатлението за последова-телни обекти, което се проектира в него.

Неделимостта се разглежда по друг начин (в следващия стих). 35 В първата част (на труда на Бхартрихари) Брахмаканда се представя природата на спхота (вътрешното звучене). Спхотата на изречението изразява значение. По време на анализа му значението на изречението се възприема като имащо последо-вателност, каквато всъщност няма. В пояснението се използва аналогия с прост-ранствените посоки, за да обясни как единното се приема за множествено. Прост-ранството е единно, но хората говорят за него като за нещо, което има вътрешно деление, макар и да знаят, че няма. Всички са склонни да го разделят чрез изрази като горе, долу, през и т.н.

По-нататък се критикува израза, че изречението не е нищо повече от сбор думи, а не единство, което е надредно по отношение на тях. По същия начин се критикува и възгледа за думата като сбор звукове. 36 Ако се твърди, че думите в изречението са същите като тези извън него, и ако звуковете, които съществуват отделно са същите като тези в думите, и ако се прие-ме, че няма същина на изречението или думата, независимо от отделните звукове, то тогава би съществувало разделение на минимални единици и в звуковете, и би продължило търсенето на крайната граница на делението.

Деленията биха били последователни и никога не едновременни, което оз-начава, че контактът между тях би бил невъзможен. Така те никога не биха образу-вали това, което наричаме (говорен) звук или дума. Крайните единици на делението, които са неопределими, не биха могли да се използват за дефиниране на каквато и да е била вербална единица. Не може да има употреба на вербални единици, със-тавени от неопределими деления, които не се свързват в нещо, определено от поз-нанието. Идеята, че изречението представлява сбор от думи, а думата е сбор от

88

30.Други обявяват Думата (т.е. Изречението) за вербален принцип, който се състои в единството, което се проявява чрез звуковете.Това е единството, което се проявява в произнесеното изречение37. 31.Според тях вътрешното значение (значението на изречението) се изразява от неговите части. Думата и Значението (т.е. Изречението и значението му) са неразделни единици на Вътрешния принцип38.

звукове, предполага делението да продължи и при звуковете. В крайна сметка няма да има единица, която да се разглежда като изразяващ (съдържателен) елемент.

Затова изречението е единица, която е над думите и звуковете. Тази еди-ница се описва като нещо извън съзнанието. 37 Други подчертават вътрешния аспект на думата… Основната му характеристика е в това, че (думата) е единна и неделима без никаква вътрешна последователност.

Вътрешната и природа се състои от познание или съзнание и включва как-то думата, така и значението. Когато се реализира чрез звукове, мислени погрешно като нейни съставни части, тя се превръща в звучащо външно изречение.

Пояснението подчертава, че това външно изречение е подобно на писме-ните знаци, които погрешно се идентифицират с думата. Външното изречение е само символ на реалното, което е вътрешно и е неделимо единство.

По-нататък се казва, че не само изречението, но и значението му също е неделимо и се реализира чрез значенията на думите. 38 Както изречението е вътрешна единица, такова е и значението му. Те са идентич-ни едно с друго, както и с единния Вътрешен принцип, макар че външно те се възп-риемат като отделни неща. Пуняраджа не добавя нищо повече.

В пояснението стихът се интерпретира по следния начин: известно е, че Принципът на Думата е неделима вътрешна същина, която се постига чрез неопре-делимите и нереални нейни части. По същия начин, и значенията, отразени в разу-ма се възприемат за идентични на външните обекти. Така е според възгледа, че външните обекти са преходни. Според възгледа, че обектите са неизменни, те се проявяват в зависимост от силата на последователността, присъща на интелекта.

Вечният обект не е пригоден за практически цели извън интелекта, с когото погрешно се идентифицира. Само обекти, които са постигнати от разума, могат да бъдат употребявани в света (на хората). Така че и думите, и обектите са в съзнание-то.

От друга страна, според други мнения интелектът, в който се отразяват обектите, се съдържа в Аза, а последният, който е преди всичко съзнание, приема формата на интелекта и интерпретира индивидуалния опит. Когато интелектът при-еме формата на съзнанието, както и отраженията на обектите, тогава става възмож-но субектните и обектни сили, които са много различни, да достигнат състояние на единение.

Силата на опита е неизменна. Тя е нерефлексивна, въпреки че може да изглежда, че е. става дума за имитативна трансформация на интелекта, при която съзнанието отразява това, което се приема за специфично познание. Трансформа-цията на интелекта е имитативна, защото от една страна в него се отразява форма-та на обекта, който се възприема, а от друга, в него се отразява съзнанието.

Има три възгледа по въпроса:

89

ДИСКУСИЯ ЗА НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА

Айнщайн не е атеист, нито материалист, а религиозен и духовен човек

Из: Айнщайн: Интуитивният ум е свещен дар

Айнщайн описва неспособността на човешкия ум да разбере същността на Бога чрез следното сравнение: "Ние хората сме в позицията на едно малко дете, което влиза в огромна библиотека, пълна с книги, написани на множество различни езици. Детето осъзнава, че някой трябва да е написал тези книги. Но то не знае как. То не разбира езиците, на които те са написани. Детето смътно се досеща, че има някакъв тайнствен ред, според който са подредени книгите, но то не знае какъв е

1. Външният свят е преходен и не е реално проявление на вечната неизменна

дума. 2. Всички обекти са вечни и те попадат в сферата на опита при проявлението

си. 3. Когато обектът се отразява от интелекта (Buddhi), той попада в сферата на

опита. Според всички тях вътрешната дума е единна и съдържа цялото многообразие. Значенията, които са също вътрешни и неделими, съдържат цялото многообразие, без да отхвърлят вътрешното му деление.

90

този ред. Според мен точно такова е отношението дори на най-интелигентното чо-вешко същество спрямо Бога. Ние виждаме, че Вселената е чудесно подредена и че се подчинява на някакви закони, но само смътно разбираме тези закони. Нашите ограничени умове не могат да схванат тайнствената Сила, която движи космически-те съзвездия."

- До каква степен сте повлиян от християнството? - Като дете аз изучавах Библията и Талмуда. Аз съм евреин, но съм очаро-

ван от лъчезарната личност на Иисус от Назарет. - Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност? - Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства

реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот. Интуитивният ум е свещен дар, а рационалният – верен слуга. Ние сме създали общество, което почита слугата и е забравило дара.

Ето няколко цитата от Айнщайн, взети от негови интервюта, писма и спо-мени на негови колеги:

"Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли."

"Ако от юдаизма на пророците и от християнството, както то е било пропо-вядвано от Иисус Христос, се премахнат всички по-късни наслоения, светът ще придобие едно учение, което е способно да излекува всички социални злини на човечеството. Всеки човек с добра воля е длъжен постоянно в своя малък свят да се стреми да превърне това чисто хуманно учение в една жива сила дотолкова, докол-кото може."

"И все пак, различията между евреите и християните не бяха ли преувели-

чени от фанатици и от двете страни? Всички ние живеем под благоволението на Бога и притежаваме почти еднакви духовни способности. Евреин или неевреин, роб или свободен – всички ние принадлежим на Бога."

"Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-

голяма става неговата почит към Бога." „Учените и философите често сравняват всичко, сътворено от Бога, с ча-

совник, а самия Бог – с часовникар, който създава и поддържа сложния часовников механизъм. И все пак, човешкото мислене е твърде ограничено, за да може да си представи неограничения Творец на Вселената. В тази връзка Айнщайн казва:

"Разглеждам една картина, но моето въображение не може да пресъздаде

външността на нейния творец. Гледам един часовник, но не мога да си представя как изглежда часовникарят, който го е създал. Човешкият разум не е способен да възприема четири измерения, как тогава е възможно да разберем Бога, за Когото хиляда години и хиляди измерения са като едно?"

"Всеки, който се занимава сериозно с наука, постепенно се убеждава, че

един Дух се проявява в законите на Вселената; Дух, Който е безкрайно по-могъщ от духа на човека и пред лицето на Когото ние, с нашите скромни възможности, трябва

91

да се смирим. По този начин научните изследвания водят към едно специфично религиозно чувство, което е твърде различно от наивната религиозност."

"Сигурно е, че една увереност в разумността и познаваемостта на света,

увереност, която е сродна с религиозното чувство, стои в основата на всяка научна дейност от по-висок ранг.

Тази твърда вяра, която е обвързана с едно дълбоко чувство – вярата в

един Върховен Разум, който разкрива себе си в сетивния свят, всъщност изразява моята представа за Бога."

"Най-прекрасната и най-дълбинната емоция, която можем да преживеем, е

усещането за мистичното. То посява семената на всяка истинска наука. Този, който не познава това усещане, който е загубил способността си да се възхищава и да благоговее, прилича на жив мъртвец. Дълбоката емоционална увереност в същест-вуването на една Върховна Разумна Сила, която разкрива себе си в неразгадаемата Вселена, формира моята представа за Бога."

"Най-висшият идеал за нашите стремежи и възгледи ни е даден в юдео-

християнската религиозна традиция. Това е една изключително висока цел, която ние, с нашата немощ, можем да постигнем само отчасти, но тя дава твърда и сигур-на основа на нашите стремежи и убеждения."

"Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога." "Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрай-

но възвишения Дух, който разкрива себе си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем."

"Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум,

успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съ-ществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи."

"Усърдната интелектуална работа и изследването на сътворената от Бога

природа са двата ангела, които ме водят през всички трудности на този живот и ми дават утеха, сила и безкомпромисна непреклонност."

"Що се отнася до духа, който формира модерните научни изследвания, аз

смятам, че най-проницателните размишления в сферата на науката произлизат от едно дълбоко религиозно чувство и че без това чувство тези размишления биха били безплодни. Аз вярвам също, че тази религиозност, която се изявява днес в научните изследвания, е единствената творческа религиозна активност на нашето време."

92

За един учен самонадеян "кон с капаци"

Попаднах на статия със заг-лавие В началото не бе словото и интригуващо подзаглавие Физикът Лоурънс Краус, който направи фило-софията и религията излишни. Зас-лужава да се прочете от всички: и всеки сам да си прави изводите. Аз сега нямам време и настроение да анализирам фриволните твърдения на този "учен", който така убедително дискредитира даже самата научна нагласа към нещата, но искам да при-веда един-два поразителни момента от текста, показващи що за "мислене" си позволява да демонстрира този човек. Ето най-очебийните примери за най-глуповатите му твърдения:

Да разбираме ли, че смятате

философията за губене на време? Ще ви разкажа една история. Бях поканен на Папската научна академия

във Ватикана и там казах нещо, което прозвуча шеговито, но всъщност бях серио-зен. Бях в компанията на теолози и философи и им казах: "Вижте, вие трябва да изслушате това, което имам да ви кажа, обаче аз не трябва да ви слушам." Не бях надут, въпреки че прозвуча точно така. Учените не е нужно да разбират или да знаят какво философите имат да кажат. Ние не четем философски текстове, не разсъжда-ваме върху философски тези. Обаче един философ, който иска да говори за света, трябва да знае какво има да каже науката.

За съжаление, в далечното минало философията може да е имала много важна роля, но не и днес, не и в бъдещето, когато знанията ни за вселената ще стават все повече. Тя може да разсъждава и да анализира научните знания, но знанието идва от науката, не от философията.

Толкова от този самонадеян и отчайващо немислещ човек на име Лоурънс

Краус, представящ се за "учен". (Сравнен с един Айнщайн този наистина изглежда като образцов "кон с капаци"!) Ученият, който не полага усилия да разбере една друга, по-различна нагласа или позиция спрямо съществуващото – или една съвър-шено друга и различна мисловна култура, каквато е философската! – е умствено и духовно осакатен сектант, а не учен. (За да си учен би следвало да имаш един все пак що-годе по-широк душевен хоризонт!) Е също така фанатик. Когато имам време мога да разкажа по-пълно и по-цялостно за ограничеността на чисто научната наг-ласа спрямо съществуващото, но сега се въздържам (поради липса на време и понеже съм зает с по-важни неща). Пиша това та да се подсетя и да не забравя да напиша нещо по така и така подетата тема. Хубав ден на всички!

93

Като не разбираме, следва да се въздържаме да съдим

Помествам на отделно място мой коментар по повод на два комен-тара, написани под вчерашна публи-кация със заглавие За един учен самонадеян "кон с капаци":

Когато човек не разбира не-що, би следвало да се въздържа от съждения за същото това нещо. Чест-ната позиция е тази: признаваш, че не разбираш, че не ти е по силите да разбереш, което те освобождава от

нуждата да съдиш. Но да се изказваш и то безапелационно за нещата, за които сам признаваш, че не разбираш, е чисто и просто глупаво. Като не разбираш що е фило-софия, имай добрината да не се изказваш за философски въпроси. Особено ако пък имаш претенцията че си учен, че си деец на науката. Науката е друга, различна сфера в сравнение с философията – и това е доказано безброй пъти, що-годе обра-зованият човек тия неща следва да ги знае.

И да смята, че съждения от позицията на науката могат да имат сила за философията е наистина хем самонадеяно, хем глупаво. То е все същото, пример-но, един човек да признава сам, че не разбира нищо от квантова физика, пък съ-щевременно да претендира, че има право да се изказва за нея, и то глобално, при-мерно, да почне да твърди, че човечеството няма нужда от квантова физика и пр. Човек би следвало да не напуска границите на собствената си компетентност. За философията могат да се изказват основателно само философите. Останалата част от човечеството би следвало само да се вслушва в техните твърдения – ако иска нещо да разбере, ако иска да постигне яснота.

Философията е извън сферата на науката, сферата на философията и сферата на науката са отделни сфери. Същото може да се каже и за сферата на религията, а също и за тази на изкуството. От позицията на науката и изкуството, и философията, и религията са все "ненаучни", а в този смисъл и "излишни", "нямащи право на съществуване". Но елементарното приличие изисква да признаеш също така, че и науката, погледната от позицията на изкуството, религията или филосо-фията, не е кой знае какво. И религията, и философията, и науката са духовни фор-ми, са израз на духовност, са израз тъкмо на онова, което го няма в науката, което е нейният недостатък. Но истински великите учени или дейци на науката са се отнася-ли винаги с респект и към философията, и към науката, и към изкуството. Което е именно и достойно. Да оставим това, че много от най-великите дейци на науката са били и философи, или по-скоро по вярно е да се каже, че много философи са били успешни и в сферата на науката. Която, въпреки цялата си претенциозност, особено характерна за нашето недотам дълбоко време, е значително по-ограничена сфера – заради чисто познавателната си ориентация към нещата, към света. Превъзходство-то на философията спрямо науката (а също и на религията и на изкуството) се дъл-жи на това, че духовните форми, именно философията, религията и изкуството съдържат в себе си освен познавателен също и ценностен аспект, а също така и един практически момент. Философията, религията и изкуството умеят, всяка по своя си начин, да свърва в органично цяло и познавателния, и ценностния, и практи-

94

ческия момент, което ги прави значително по-богати на смисъл. Докато науката сама се е отказала от тия два момента, абстрахирала се е от тях, поради което и претен-циите й би следвало да са по-малки. Ако не иска да тръгне срещу самата себе си. Стига да не иска да изневери на своя принцип. А какво представляват тия допълни-телни два момента, ценностния и практическия, на тоталното, на всеобхватното човешко отношение към света, е въпрос, който се нуждае от специално осветяване; сторил съм го на съответното място в моя лекционен курс по философия (той носи заглавието Изворите на живота с подзаглавие "Вечното в класическата и съвре-менната философия"), който иска може да се запознае – с оглед да разбере.

Дали човекът и човечеството имат нужда от философия – това е хубав въпрос. За основателния му отговор трябва да се проумее първо каква човешка потребност задоволява философията. Вкратце мога да кажа само ето това: фило-софията задоволява човешката потребност от цялостност и всеобхватност на отно-шението на човека към света и към самия себе си. Човекът не може да задоволи потребността си от разбиране и постигане на цялостния смисъл на нещата за него самия без философия; също така и религията, и изкуството, всяка по своя си начин, задоволяват една сродна потребност от цялостност. Науката това не го умее и нико-га няма да може да задоволи човешката потребност от цялостност и всеобхватност. В своята дисертация, носеща заглавието Учението за човека и формите на духа, писана преди повече от 25 години, съм описал спецификата на философското, рели-гиозното и художественото отношение на човека към света и към самия себе си, благодарение на този мой труд може да се схване най-главното – от ония, които искат да разберат. За неискащите да разбират, за тия, които "всичко си знаят" и поради това не чувстват потребност от разбиране, това не се отнася, разбира се; нека да си ги оставим на тяхното самонадеяно, но за сметка на това толкова по-кухо "знание".

Що се касае до твърдението, че, видите ли, комунизмът бил "ухажвал" фи-лософията и то "поради причина на мързела на комунистите", съм длъжен да кажа, че такова твърдение може да си позволи само човек, който съвсем не е наясно с предмета, за който е дръзнал да се изкаже. Работите стоят точно обратното на това както се чини на този толкова объркан човек. Комунистите изпитваха една дива ненавист към духа на човека, към духовните неща и по тази причина бяха врагове и на автентичната философия, и на автентичното изкуство, да не говорим за това какви диви и бесни врагове бяха пък на религията. Точно по времето на комунизма биваше натрапвана на хората "единствено правилната" и при това, видите ли, "на-учна философия", именно комунистическата, в която фактически нямаше нито нещо философско, нито нещо научно. Философията е сфера на свободолюбието, почва на философията е свободата, по тази логика излиза, че ония, които в днешно време смятат, че, видите ли, "от философия вече няма нужда", такива хора явно недолюб-ват онова, от което така силно се вдъхновяват философите, именно недолюбват както свободата, така и истината, понеже, знайно е, тъкмо истината е онова, което ни прави свободни. Правете си сметка от гледна точка на казаното какво означава и до какво се свежда прокламирането искане за това, че философията "не била вече нужна", че тя трябвало било да бъде "забранена" и прочие. Такива хора явно искат свободата да бъде забранена, което и показва, че са от същия тип, от какъвто бяха и комунистите, също изпитващи подобна ирационална, наистина дива ненавист спрямо свободата – докато философията е най-голям приятел и на свободата, и на истината. Тъй че сами виждате, че такива претенции за "радикалност" и "революци-онност", а също така и за "новаторство", са израз на един анахроничен и доста вехт

95

призив да се откажем от "толкова вредната свобода", да се откажем от истината, в името на тъй сладката лъжа, в името на тъй сладкото немислене.

На това основание подобни хора, независимо от това, че на думи просла-вят науката и техниката, всъщност са врагове и на автентичната наука; това са обикновено недоучили хора, които и от науката нищо особено не са научили и пос-тигнали – щом са се принизили до един такъв плосък дилентантизъм, щом са дегра-дирали до едно такова самонадеяно сектанство, щом са стигнали до един такъв "научен" фанатизъм, щом са успели да станат такива едни "научни талибани". Именно по тази причина с такива хора няма и смисъл да се разговаря, но ето, поне-же философията също така се основава и на човеколюбието, та на това основание си позволих да им обърна известно внимание, с оглед да им помогна поне с нещич-ко. Но най-добре те самите на себе си могат да си помогнат като започнат сериозно да се занимават не само с наука, но и с философия. Ако искат да се избавят доня-къде със слепотата си, ако искат един ден да прогледнат. Ако не искат това да се случи, нека да си бъдат каквито са – проблемът си е изцяло техен. ЗАБЕЛЕЖКА: Горното написах по повод на ето тия два коментара, написани под публикацията За един учен самонадеян "кон с капаци": Анонимен каза: Краус е един от най-великите астрофизици и най-признатите съв-ременни учени. Това, че се е изказал презрително за вашата професия, Грънчаров, не го прави по-лош учен. Нито е фанатик, нито е кой знае колко неправ за филосо-фията. Фанатикът и магарето с капаци сте ВИЕ. Анонимен каза: Грънчаров, Краус е абсолютно прав. Но за теб ще е трудни да го разбереш, защото ти не си учен, ти си философ. Аз тази професия бих я премахнал като отделен предмет, защото няма как тя да съществува като отделно обособена наука. Философията е разтегливо понятие, и само хора, които нищо друго не умеят се занимават с нея. Ти, понеже си расъл в комунизЪма, а комунизъма "ухажваше" философията поради причина на мързела на комунистите, и доста от тях получава-ха заплата бидейки комунисти философи. Ти също си един от тях. Ако погледнеш на Запад, когато получаваш степен на образованост, имаш бакалавър, след това мас-тер, и накрая Ph, но по науката по която си взел да изучаваш от самото начало. Аз мога да имам Ph. по математика, или по физика и т.н., но да съм Ph. по всичко, това е пълен абсурд. Твоята дисциплина трябва да се премахне от програмите за обуче-ние, защото просто натоварва учениците излишно, вместо те да изучават специални технически предмети, са длъжни да си губят времето с идиотизмите на общата философия.

Така че няма какво да се сърдиш, това е реалността и така ще стане. Твоя-та професия е излишна, тя е като едно време професията "партиен секретар", само излишно натоварване.

Ти примерно можеш да се пренасочиш като психолог, което е нужно, но ве-че зависи от теб самия. Ще ти е трудно, защото си сприхав и лесно нападаш хората с обиди когато не са на твоето мнение.

96

Налице е едно огромно пространство на наистина важните въпроси и това е полето за действие на философията

Тук – виж Като не разбира-ме следва да се въздържаме да съдим – може да се кажат много неща, но ще се огранича до няколко бележки:

Първо, Лоурънс Краус може да се смята за велик учен, но в дейст-вителност това не е така, защото

съвременната физика и космология се развиват в съвсем погрешна посока и осно-вата на това порочно развитие е заложена именно от Айнщайн, който също е една надценена фигура. Това, че една теория е разпространена и общоприета, съвсем не е достойнство и не е никаква гаранция, че е истинна и това се отнася за ТО на Айн-щайн и съвременната космология на „Големия взрив”. Моят съвет към физиците и космолозите е прост: да се върнат към здравия разум, който изключва фантасмаго-рии като ТО и Големи или малки взривове. Съвременната физика и космология са математически игрички без отношение към реалността.

Второ, между наука и философия съществува известна връзка дотолкова, доколкото някога спекулативни философски разсъждения като античния атомизъм например с времето са станали емпирично проверяеми и така са преминали от сферата на философията в сферата на науката (физиката). По принцип много дис-циплини, които някога са се смятали за част от философията, постепенно са се отделили от нея и са станали частни (емпирични) науки. В този смисъл периметърът на философията наистина с времето се стеснява, но да се мисли, че тя ще изчезне или че е излишна, е едно голямо недоразумение. Независимо от напредъка на нау-ката философски въпроси винаги ще има. Нещо повече: истински интересните и важни въпроси са именно философските.

Трето, много от положенията на космологията носят извъннаучен, спекула-тивен характер, понеже не са проверяеми нито чрез експерименти, нито чрез наб-людения, а екстраполацията на ограничените знания, придобити в едно ъгълче на Вселената, каквито са Земята и Слънчевата система, върху цялата вселена по необходимост носи спекулативен и в някаква степен философски характер. Краус явно не е докрай наясно със спекулативния характер на своята дисциплина. Нещо повече: ние въобще не можем да бъдем сигурни в истинността на повечето научни теории и положения. Историята на науката показва, че повечето теории след време са били оборвани и че са много малко „вечните” научни истини, които се повече или по-малко неоспорими.

Четвърто, за повечето учени наистина не е необходимо да имат философ-ски поглед върху своята тясна дисциплина, но това в никакъв случай не е вредно. Специално философията на науката наистина има претенцията да бъде „метанау-ка”, т.е. „наука на науката”, да установи какво правим по принцип, когато се занима-ваме с наука. Това са важни фундаментални въпроси. Вярно е обаче, че един съв-ременен философ, особено от “аналитичното” течение, е добре да е запознат и дори трябва да е запознат с основните теории и изводи на съвременната наука. В рози

97

смисъл противопоставянето на наука и философия е неправилно и контарпродук-тивно.

Пето, науката не може да се смята за всесилна, това наистина е прекалено претенциозно. Напротив. Витгенщайн казва:

„Ние чувстваме, че дори всички възможни научни въпроси да са получили своя отговор, нашите жизнени проблеми още въобще няма да са засегнати.”

Т.е. налице е едно огромно пространство на наистина важните въпроси и това е полето за действие на философията.

Шесто, много от фундаменталните науки нямат непосредствено практичес-ко полза и това се отнася и за космологията. Само че още Аристотел е казал, че най-велики са духовните занимания без непосредствена практическа полза. Това се отнася и за философията. Тя е именно една такава теоретична дисциплина, която обаче въпреки своя абстрактен и спекулативен характер понякога може да има и важни практически последици, например да направи нашия живот по-осъзнат и с това по-добър.

Написа: Благовест Германов

98

ТРЯБВА ЛИ МЛАДИТЕ ДА ИЗУЧАВАТ РЕЛИГИЯ В УЧИЛИЩЕ?

Духовното наставничество и финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност

Отворено писмо до Омбудсмана на Републиката, до Президента, до Синода и до

Премиера във връзка с духовната катастрофа на нацията ни

До Омбудсмана на Република България г-н Константин Пенчев Копие: до Президента на Република България Г.Първанов;

Копие: до Премиер-министъра г-н Бойко Борисов; Копие: до Светия Синод на Българската Православна Църква

За сведение: До Министъра на образованието и науката г-н Сергий Игнатов

Уважаеми г-н Омбудсман,

В последните в публичното пространство имах възможността да срещна твърде много, и то предимно съвсем некомпететни мнения по въпроса трябва ли да се въвежда учебен предмет "религия" (или дори "вероучение") в нашите училища. Твърде интересно и любопитно ми беше да се запозная с толкова наивния начин, по който се обосноваваше самата потребност от един такъв предмет – или пък се опо-нираше на идеята за въвеждането му.

Адептите на незабавното въвеждане на такъв предмет в училищата, пред-полагам, ще се постараят да окажат натиск върху премиера Борисов, което пък, като изхождам от установилия се авторитарен начин на вземане на решения в държавна-та ни власт напоследък, неизбежно ще доведе дотам, че той, воден от популистични мотиви, ще им угоди, което пък грози да бъде направена голяма грешка – заради едно такова непремислено решение. Защото това ще застраши най-значими, базис-ни права на всички нас, гражданите, особено на младите хора, бъдещето на нацията – и ще доведе до окончателен провал българското образование. Ето по тази причи-на ми се налага да реагирам с достъпните ми средства, щото у нас гласът на такива като мен, дето от много години непосредствено се занимаваме с нравственото, личностно и ценностно укрепване на младежта, съвсем не може да се чуе.

Г-н Омбудсман, Пиша Ви това писмо поне да дам известна гласност на очерталия се проб-

лем, който трябва да се види в неговата пълнота и цялост; имам крехката надежда ако не медиите, то поне някакви по-активни части на гражданското общество, прию-тили се в интернет, да стигнат, благодарение на това мое Отворено писмо, до едно по-зряло убеждение за това какво става и какво именно трябва да се прави за изли-зане от тежкото положение в духовната област, в областта на подготовката на мла-дите за живота.

Ще започна с това: и Синодът на БПЦ, и другите (лица и институции, при-мерно Президентът на България), които настояват този въпрос с учебния предмет "религия" да се реши незабавно, ни навират в очите съображението, че това щяло да спомогне за нравственото възпитание на младите, т.е. щяло да бъде някакво ефективно противодействие на ширещия се аморализъм, на нихилизма и на прос-тащината в обществото ни. Позволете ми да не се съглася с един такъв сякаш об-щоразпространен в общественото ни пространство аргумент, който показва основно

99

неразбиране на това как би следвало – в нашата модерна епоха – да се осъществя-ва едно отговарящо на реалните нужди на младите хора образование и възпитание.

Други пък смятат, че просвещението, сиреч, голата информираност на младите и обременяването им с някакви исторически сведения за религията щяло да изиграе ролята на нещо като панацея за спасяването на душите им. Което също показва, че такива хора съвсем не съзнават какво точно казват. Защото формиране-то на ценностните устои на личността съвсем не става по един такъв механичен начин, напротив, то е интимен духовен процес, имащ твърде много фактори – и културни, и обществени, и духовни, и исторически, и индивидуални, и личностни, и народнопсихологически, и какви ли не още. Следователно "бъркането" и намесата в неговата сърцевина с неподходящи ръце и инструменти няма как да не доведе до още по-голямо объркване от това, от което и в момента страда неефективното ни образование – и особено пък възпитанието на младите.

Казаното по-горе показва, че с настояването незабавно да се въведе пред-мет "религия" (или пък "вероучение") адептите на тази стъпка преследват цели, съвсем различни от декларираните. Убеден съм, че толкова изтъкваната и даже на-вирана в очите ни "грижа за нравственото укрепване на душите на младите" е нещо като смокиново листо, скриващо срамотията на пълната незаинтересованост на синодалните старци, пък и на повечето от останалите ратовници в тази шумна кам-пания, от реалните проблеми и от същинските духовни потребности на младите хора. Защото, ако допуснем, че старците от Синода поне малко, и то истински и честно, се бяха заинтересовали, те отдавна щяха да са започнали да правят нещо реално в това отношение. А не, както и стана в тия 20 години, само да си скубят брадите за разпределянето на свещоливници, на църкви, на манастири и на други толкова съблазнителни църковни имоти. Да оставим настрана набиващата се в очите пълна неангажираност на нашите "духовни" водачи с онази велика духовна мисия, която им е завещал Учителят на човечеството Христос. Позволете ми аз лич-но изобщо да не вярвам, че верни служители на Сатана могат да се заинтересоват толкова искрено от духовното укрепване на душите на младите – както се мъчат да се представят и да ни убедят. Нека да не бъдем пълни наивници и да мислим и говорим по-сериозно.

Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална и нейни симптоми са тъкмо неизпълнението от страна най-вече на високопоставените служители на Цър-квата на тяхната иначе толкова възвишена духовна мисия – наред с всичко остана-ло. Обществото ни продължава да деградира в личностно и нравствено отношение, като това разложение съвсем не може да бъде спряно с външни, не докосващи същината на проблемите и напълно демонстративни ченгесарско-популистки "мероприятия", чиято цел е точно обратната на така старателно навираната в очите ни. Никой не пречи на църковните йерарси и на техните подопечни клирици да си вършат работата, да наставляват паството си с нравствени проповеди, да положат известна духовна грижа и за по-младите, за болните, за страдащите, още повече че имат всичките за това условия и прекрасна "материална база", завещана от пред-ците ни. Но сега се оказва, че те не само изцяло са дезертирали от мисията си, ами и, виждаме, показват охота и си мечтаят да я прехвърлят върху една съвсем друга институция – каквато е училището. Която, разбира се, си има други цели и много различно предназначение. Правят го, предполагам, за да могат необезпокоявани от нищо да пътешестват от банкет на банкет, каквито господстващата олигархия устройва в тяхна чест, да си носят спокойно подарените им от разни георгигерговци скъпоценни часовници с цена от по 20 000 евро, колкото, предполагам, струва поло-

100

вин храм. Не зная на какво разчитат такива, и скверните богаташи, и техните "духов-ни наставници", "духовниците с антидуховно поведение": нима си мислят, че могат по този начин да си купят благоразположението на Бога?! С това, разбира се, могат да предизвикат само Неговия гняв. Жалкото е, че точно те не могат да осъзнаят това, което показва дълбината на нравственото им падение.

Духовното и нравствено наставничество в училищата и в другите културни учреждения е твърде тънък, фин, интимен процес. То не може да се осъществява с неподходящи средства – защото иначе всичко ще досъсипем. Искам да предложа ония най-спешни мерки, които не само могат, но и трябва в момента да се приведат в действие – ако искаме да имаме някакъв що-годе позитивен ефект. А не да се занимаваме с едропанелните масови "мероприятия" на материалистичните ни вла-дици, на пустословните нагли пишман-"националисти" от рода на президента Гоце Първанов и неговите другари по службите от ДС като Божо Димитров. Мероприятия, които, разбира се, не само наподобяват едновремешното тотално "комунистическо възпитание на младежта и на цялата нация", ами изглежда са досущ същото – като разликата е че сега кагебистко-путинското "православие" е призвано да заеме мяс-тото на предишната марксистко-комунистическа идеология. Знаем, че такива са способни да си менят фалшивите "богове", от Ленин директно да скачат ако требе чак на Заратустра, на Буда, на Мохамед, на Тангра, пък и на който друг им скимне, готови са, ако трябва, да се покатоличат и помюсюлманчат даже, стига да са до благинките на властта, до нейния толкова ароматно димящ кокал.

Аз написах книга със заглавие Идеи за една нова философия и страте-гия на образованието в българия, в която представих вижданията си по целостта от проблеми, в които се е оплело българското образование. Изпратих ръкописа на институциите, които би трябвало да са заинтересовани от решаването на тия проблеми, ала те продължават да пребивават в бездействие, упоени сякаш от тамяна на собствената си величавост. Примерно министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов продължава да мълчи и да не отговаря на три мои Отворени писма, публикувани и в блога ми. Ето тук моите предложения за поправяне на положението в училище в интересуващото ни отношение, свързано с нравственото, духовно-личностното укрепване на душите на младите.

Духовните ценности на човечеството в сферата на образованието от по-не 2500 години са в прерогативите на философията. Даже в "най-тъмното" Средновековие философията не е била изгонена от университетите, както това беше направено у нас през последните 20 години. Днес философия у нас учат само студентите по специалност философия с някои "присъдружни" специалности, а във всички останали специалности на университетите философията беше прокудена и на места най-грубо изритана. И то с едно най-користно съображение: преподавате-лите по другите предмети да вземат часовете и хляба на философите. В условията на тотален материализъм-нихилизъм в обществения живот да се посегне на философията беше съвсем логично, ала едва ли може да бъде оправдано. Автоно-мията на университетите, сиреч, свободата им, пък беше изтълкувана най-прагма-тично: беше посегнато на хранителката на духовната свобода, именно на филосо-фията – и тя беше изгонена от българските университети. Изцяло в пълномощията на държавата е да промени държавните образователни изисквания за т.н. "висше образование" и стандартът да бъде променен така, че дипломи за бакалавър, магистър и доктор да не може да получи никой, който не е преминал поне един най-основателен курс по философия. Защо е необходимо това ли? Просто е, но ще ви кажа.

101

Ами защото университетът подготвя учителите, бъдещите наставници на младежта. Ето за какво е потребно те да учат философия: за да укрепнат те самите в духовно отношение! Ако бъдещите възпитатели на младежта не са укрепнали нравствено, ценностно, културно, личностно и духовно, то как тогава те ще могат да пренесат духовната светлина в душите на най-младите, на учениците?! Не можеш да дадеш от онова, което сам нямаш. Ако душата на бъдещите наставници на младежта е празна, то няма защо да се чудим, че духовно-личностната празнота е обладала вече толкова много поколения, а пък нихилизмът-материализмът си се шири необезпокояван и триумфира повсеместно. Ето защо спешно трябва да се въведе предмет философия за абсолютно всички специалности на университетите, а най-напред – на специалностите, които подготвят бъдещи учители. Не трябва ко-нят да се поставя зад каруцата: тия, които сега искат въвеждане на предмет "религия" в средните, основни и начални училища обаче правят точно това. Защото откъде ще се вземат тия просветлени наставници на младежта в духовно отноше-ние, след като държавата е прерязала самата възможност да имаме просветители и духовно просветени наставници с нужната подготовка?!

В средното образование пък и сега си имаме предмети от т.н. "философ-ски цикъл", които би следвало да се занимават тъкмо с това: да подпомагат младите в тяхното духовно и личностно узряване и укрепване. Разбира се, тия предмети са с крайно недостатъчни часове, което и обяснява ниската им ефективност. Да не говорим за казионните "стандартни програми" по тия предмети, които лишават учи-теля от така потребната му свобода, първото условие на духовното наставничество и просвещение. Защото в тази духовна област учителят трябва да има пълния набор от условия, за да носи тежката си мисия. Първото условие в тази насока е свобода-та. След като сте вързали днешните преподаватели с тежките вериги на едни обез-духовени (бездуховни) позитивистични програми по философия, етика, психология и пр., в такъв случай нямате правото да ги вините, че ефектът от тяхната дейност бил недостатъчен или нищожен. Ето защо спешно трябва да бъдат счупени веригите, в които са оковани нашите многострадални преподаватели по философия, а те сами-те, убеден съм в това, в условията на жизнено потребната им свобода, ще намерят най-ефективните начини за духовно общуване и просветление на младежта.

Разбира се, философите, работещи в нашите училища и университети, трябва да бъдат подкрепени в усилията си. В момента скандално е, че предметът "философия" е категоризиран от самото Министерство към категорията на "лесните предмети" заедно с... физическото възпитание! Учителите по философия по тази причина имат най-големите годишни нормативи от учебни часове, което също създа-ва непреодолими пречки за ефективността на работата им. Може би вече ще стане век от времето, в което модерната психология обоснова положението, че ефективно общуване, докосващо личностната, душевна и духовна сфера, може да става само в малки групи от по 8-10 или максимум 12 човека, ала у нас никой не зачита тия научно-обосновани правила. Затова у нас класове от по 26-30-32 ученика еднакво – все съвсем неефективно, впрочем! – "учат" и точни науки, и хуманитарни, в това число и философските дисциплини. Което и е предпоставката за нищожния ефект от колосалните, ала предварително обречени усилия на духовните наставници на младежта, каквито трябва да са най-вече преподавателите по хуманитарните дисциплини, в това число и по философия.

Духовното наставничество и толкова финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност съвсем не може да се сравни с преподаването и усвояването на точните естествено-научни, математически и технически знания. А у нас на "часов-

102

никарите на човешки души", каквито са психолозите и философите, държавата е връчила по един... тежък чук (!) за да вършат работата си: е, не става така, искат се най-фини инструменти! Докато не се предоставят на учителите от хуманитарната сфера и на тези по философските предмети така потребните им условия и "инстру-менти" за да си вършат работата, дотогава нямаме право да очакваме никаква промяна към добро в тази, повтарям, толкова фина и деликатна област – "инженерс-твото" на човешките души. (Употребявам тази съвсем неподходяща фраза, та белким ме разберат и ония, които... едва ли някога ще разберат какво изобщо пиша и казвам!).

Тук не си струва да обосновавам колко са негодни учебниците в цялата хуманитарна сфера, по които би трябвало да учат нашите ученици. Разбира се, никой от авторите на учебници не го вълнува от това доколко учебника му е изобщо използваем, щото до този момент Министерството утвърждаваше учебниците по един тертип: всеки нов министър уреждаше да се издадат учебниците на всичките му приятели, на цялата му рода до девето коляно, и, естествено, на партийните му съратници с най-тежки академични титли, ала без никакъв морал. Разбира се, в тази сфера трябва да се промени всичко из основи, като принципът трябва да е: да пишат учебниците тия, които ще преподават след това по тях. Учители трябва да пишат учебниците, по които преподават учители, а не професори, които никога не са заставали пред ученици.

Специално пък в областта на философските предмети, сиреч, на предме-тите от чистата духовна сфера, именно етиката, психологията, философията, трябва да се проведат истински конкурси за издаването на алтернативни учебници, от които да избират не толкова преподавателите, а най-вече самите ученици при посредни-чеството на преподавателя. Моя милост специално е написала и издала на свои средства (!) учебници и учебни помагала по всички предмети от т.н. "философски цикъл", което, както се оказва, означава, че един скромен гражданин и учител като мен е свършил работата на цялата държава! А държавата в това време, заедно с неизброимия си легион от чиновници, най-вероятно е люпила семки и се е чесала по темето – или между краката (простете!).

Това са някои от местата, където трябва да се пипне, та да потръгнат мал-ко от малко работите в духовната и нравствената сфера и личностното израстване на младите. Вижда се, че предмет "религия" в училище е изцяло неуместен за едно модерно образование – и ако се въведе, само ненужно би дублирал това, което вече се прави, пък макар и на неадекватна форма, в цялата хуманитарна сфера на обу-чението. Тия, които настояват да се въведе предмет "религия" или пък "вероучение" в училище, ако искат да бъдат последователни, по същата логика трябва да издигнат искането свещениците от църквите да бъдат заместени от... учителите по философия! Това е ядрото на скандално несмислената логика, която ни се поднася, завита в мазната хартия на някаква лицемерна и фалшива "грижа" за нравственото укрепване на младежта.

Никога религията, даже и в епохата на пълната си доминация, не е заду-шавала така философията, както се предлага сега от нашите религиозни "новатори" от типа на "православния" талибанин Николай "Пловдивдски". Дори и при комуниз-ма, който беше нещо като най-тъпа "религия" от материалистично-нихилистичен тип, философията все пак продължаваше да съществува, пък макар и в несвободна, извратена форма, в университетите и училищата. Т.е. дори и тогава блещукаха някакви искрици духовен живот, които сега искат да ги погасят – като изгонят фило-

103

софията, символ и въплъщение на чистата духовност, окончателно от университета, така и от училището. Разбира се, това не бива да бъде допускано, иначе горко ни!

Ще завърша с нещо лично, колкото и да изглежда неподходящо това. Аз бях жив свидетел какво се случи с философията в първите години на свободата, имам предвид веднага след 1989 г. Оказа се, че у нас самата свобода беше употре-бена така, че да задуши... самата свобода: само ний, българите – е, и руснаците де! – ги умеем тия неща. Ето какво стана в Пловдивския университет, където тогава бях преподавател по философия.

Аз, разбира се, не само бях от ония, които приветстваха промяната и полъ-ха на свобода, а бях и от ония, които са правили нещо да не се задушим съвсем в условията и на комунистическия бездуховен режим. През 1987 г. бях създал Философски дискусионен клуб в ПУ като неформална студентска организация, който беше приет много добре от студентите и дори от някои от тогавашните медии (все пак вече беше почнала "перестройката"!). Клубът беше приветстван от младите толкова възторжено, колкото студено и със злобно, със скърцане на зъби, се видяха принудени да го приемат официалните лица – партийни секретари, декани, ректор. Ний в този клуб две години преди падането на режима показахме на дело как трябва да се реформира онова тогавашно казионно "идеологическо възпитание". Партийните бонзи, макар и злобно, някак ни изтърпяха, и то по една-единствена причина: "партията" им се прествуваше, че уж щяла да се "преустройва".

Както и да е, падна Тодор Живков, и се отпочнаха "промените". Ето какво беше направено в духовната област.

Първо и най-напред така добре "подкованите" марксистко-комунисто-идеологически кадри се захванаха с това най-умело да мимикрират, да се дегизират. Така например доценти по "научен комунизъм", след известно недоумение с какво да се занимават, се преквалифицираха в какви ли не; аз лично знам един такъв доцент от СУ, който най-авангардно се захвана да преподава... "богоучение"! Опита се един "бог" – сифилистикът Ленин – да го замени с друг; този другият пак си беше същият Сатана, на който нашият доцент е служил цял живот, но както и да е.

Прие се Закон за академичната автономия, за който и моя милост ратува-ше; веднага, след като го приеха, академичните и факултетните съвети, сиреч, дру-гарите от "все онази същата партия", почнаха да гонят преподавателите по фило-софия, да променят програмите и то така, че скоро философията беше прогонена от почти всички специалности и факултети. А там, където остана, както и се случи в ПУ, тя почна да се води от доверени лица на предишния бездуховен режим, т.е. беше предадена в ръцете на лица, които да я дискредитират окончателно. Естествено, моя милост беше прогонена от университета най-напред, с един най-великолепен шут, щото другарите много ми бяха натрупали – и имаха за какво да ми отмъщават.

Моя милост заедно с прогонената и поругана философия трябваше да оти-де там, където се приюти и тя, именно, в средните училища, в гимназиите. Един министър на просветата от първото демократично правителство на България, имен-но философът Николай Василев – той, впрочем, беше лектор в нашия Философски дискусионен клуб от преди 1989 г. заедно с баща си, академик Кирил Василев! – въведе основните философски предмети, които съществуват и досега. В тия години непрестанно съм работил за да си изпълнявам достойно духовната мисия на фило-соф, за което, естествено, съм бил гонен от училище в училище; разбира се, никой не ми е бил признателен, а кажи-речи всички ме намразиха.

Както и да е, това показва само – щото историята ми се разви в типични наши български и родни превъзходни условия – че съм бил на прав път; щото ако ме

104

бяха подкрепили с нещо или пък – опази Боже! – ако ме бяха похвалили, явно е щяло да стане защото съм предал ценностите на живота си. Не им предоставих това щастие...

Извинявам се за илюстративното лично отклонение. Аз вече казах какво мисля и какво следва да се направи – ако държавните институции са поне малко заинтересовани от духовно-личностното здраве на нашията, явяващо се главна предпоставка за материалния й просперитет, който никога няма да бъде постигнат само с икономически средства. Ако лично Вие, г-н Омбудсман – пък и другите лица, въплъщаващи основните институции в държавата ни, на които пращам копие от това Отворено писмо – все пак сте водени от известно съзнание за човешки, граждански, държавен и народностен дълг в дейността си, няма да се успокоите докато не направите нужното да се помръднат нещата от мъртвата точка. В което, признавам си, дълбоко се съмнявам. Но което, като гражданин на моята страна, съм длъжен най-настойчиво и без прекъсване да изисквам от всички вас – докато не се размърдате най-сетне!

Приобщаването на младите към ценностите на вярата може да стане

само на основата на философията

Блогърът, адвокатът и вече политикът (член на Националното ръководство на ДСБ – тогава, а сега вече председател на същата тази партия) Радан Кънев е написал кратък текст под заглавие Три лаически аргумента "ЗА" предмет "Рели-гия" в училище. В него излага твърде любопитни аргументи, на които си струва да се отдели внимание; ето ги, ще ги сложа тук с кратък коментар от мен:

1.Просветата и познанието по въпросите на религията не са проповед. Добре, приемам този аргумент, той е, както се казва, близко до ума – и до

разсъдъка. Но веднага възниква следния въпрос: щом като се настоява за "познание на религията", т.е. за елементарно информиране на младите за нея, то защо това познание трябва да се осъществява на религиозна почва и основа? От друга страна всяка духовна форма – а те са три: философия, изкуство и религия – съдържа в себе си три компонента, именно познавателен, ценностен и практически. Който се интересува повече по въпроса може да прочете моето изследване Учението за човека и формите на духа (дисертация), където най-основателно съм се аргументирал и разяснил спецификата на всяка духовна форма. Да се игнорират другите два и да се изведе на преден план само единия, познавателния момент и аспект в религията, ще доведе до непълноценно, едностранчиво представяне на толкова дълбокия смисъл, скрит, в случая, в такава духовна форма, каквато е религията. Вие всъщност искате религията да се представя просветителски и научно, сиреч, разсъдъчно, теоретично и пр., а това означава тя да се преподава като наука, което пък неизбежно ще убие спецификата на религията като форма за изяваване на човешкия дух. Бих ви запитал: а защо, водени от тази логика, не предложите точната наука да се преподава... религиозно, та да отиде всяко нещо на мястото, което произволно му отреждате? Сиреч, всичко да бъде изопачено и не на мястото си! Но да премина към втория аргумент на Р.Кънев, а именно:

2. Концепцията, която ни се предлага, не предвижда конфесионално ве-роучение, допуска алтернативи и залага на светски преподаватели със светско

105

образование. Накратко – Църквата не "влиза в училище" – училището запазва светския си характер, а Църквата – духовния си характер.

Много ми е интересно как хора, занимаващи се с други дейности, несвър-зани с образованието, се изказват така "компетентно" тъкмо за образованието. Но това е характерно за политиците: да се изказват нахакано за проблеми, от които само си мислят, че разбират. А нашите политици отдавна се мъчат да ни убедят, че разбират от всичко.

Добре, като вероучение религията няма да се изучава, т.е. няма да се изу-чава религията в собственото й съдържание и смисъл, а ще бъде изучавана прев-ратно, едностранчиво, изопачено (теоретически, познавателно, исторически, "култу-рологично" и както искате още все в този смисъл). Това означава на учениците да се представя една изопачена представа за религията, която при това много зависи от собствените убеждения на преподавателя. Представяте ли си какво ще се получи от всичкото това?

Ами ще се получи пълен хаос, а също и ще се роди едно непълноценно, грубо, убиващо интимния характер на религията образование. Т.е. на учениците ще се поднася една крайно бедна представа за религията, с която, всъщност, ще се постигне точно бумерангов ефект: да се засили скептицизма на младите спрямо религията, да се даде стимул на ширещото се неверие в Бога, на ширещия се атеизъм, на разлагащия душите нихилизъм и материализъм. Ето защо аз смятам, че ония, които ей-така, изневиделица, изведнъж се сетиха за въвеждането на предмет религия, включително и старците от Синода, преследват с това някакви скрити, под-молни, но затова пък действителни цели: а именно да подпомогнат "възпитанието" на младежта в представите на атеизма, безбожничеството, неверието, нихилизма, материализма. Да не забравяме, че доста от тия владици са "бивши" агенти на кому-нистическата и атеистична ДС – нима може да се допусне, че имат някакви други, а не предимно атеистични и материалистични цели?!

Аз обаче бих поставил въпроса иначе: религията като духовна форма може да се преподава адекватно и подобаващо само на почвата на философията, имен-но, като философия на религията. Защо не се апелира тъкмо за това, което няма да оскверни и изопачи вътрешния значим смисъл на религията, а се иска някакво пози-тивно, скучно, абстрактно "познание" на религията? Ито след като, както казах, тако-ва едно образование и познание неминуемо ще има обратен ефект! Ние и в момен-та имаме философско образование на младите, учещи в горния курс, ако просто се увеличат часовете по философия, етика, психология (а "познанието" на религията има и такива аспекти, именно философски, етически, психологически!), проблемът с по-пълното осмисляне и вникване на младите в религията би се решил, и то на адекватна основа!

При това имаме и подготвени за тази цел преподаватели, преподавателите по философия, които са (или поне трябва да бъдат – а също и могат да бъдат!) най-компетентни по тия въпроси, като към тях могат да бъдат привлечени и богословите. Ето защо според мен ако искаме нашите деца да получат някакво все пак по-духовно, на духовна основа поставено и по-пълноценно отношение и разбиране на религията (а не чисто и просто, пък и само "познание!), то това може да стане ако обучението по религия бъде включено в програмите по философия (етика, психоло-гия, също и по часовете по личностно израстване в 12-ти клас, т.е. т.н. предмет "Свят и личност", който още няма избистрена концепция и замисъл), а пък за целта бъдат увеличени часовете по тия предмети.

106

А що се отнася до религиозното възпитание и образование на по-младите, примерно в началния и основен курс на училищата, то за това е напълно достатъч-но, по моя преценка, по добре подготвена от богослови програма, да се четат, било в часа на класа, било в часовете по литература, текстове от Светото Писание, да се обсъждат, а пък класовете, както сега биват водени на театър, да бъдат също така водени и на църква – поне няколко пъти в годината, и то от учителите си. Иска се по-гъвкаво отношение и разбиране на тия проблеми, тук не бива да се мисли толкова банално и опростено: ще въвеждаме предмет религия, и то, представете си, само на познавателна основа! Което, както се постарах да покажа, е съвсем недостатъчно, щото религиозните представи съдържат и други, твърде значими измерения, имащи ценностен и практически характер. Ако се игнорират тъкмо те, тогава религията ще бъде представяна превратно и изопачено, т.е. ще бъде обиждана, даже освернява-на. Това ли искате?!

А ето и третия момент в тезата на Кънев: 3.На въпроса "Светското образование трябва ли да е ценностно неут-

рално?", моят отговор е "НЕ!" Аз снощи реагирах по тази теза, ето какво написах тогава като коментар в

блога на Радан Кънев: Такова нещо като "ценностно неутрално образование", приложено по-

специално към изучаването на предмети от хуманитарната област (и духовните неща, да речем, философията) е безсмислица, е нещо като... скопено, а значи и неплодоносно образование. То е същото да забраниш на точните науки да съдържат в себе си... знания, понеже тъкмо ценностите са водещото при хуманитарните пред-мети и тези от духовната област. Мисля, че когато политици се занимават с по-специална проблематика трябва да са особено внимателни, за да не се излагат, как-то се получава в случая. Ще напиша още по повода, но ще изчакам да разбера ста-новището на проф. Калин Янакиев, чието мнение в случая трябва да е меродавно за ДСБ, защото той именно е специалистът по тия проблеми...

Сега искам само нещо да допълня. Хубаво е, че Р.Кънев е разбрал, че та-кова чудо като "ценностно неутрално образование" просто не може да има, тъй като даже знанието е ценност. "Ценностно неутрално образовани" са, струва ми се, пъл-ните простаци и идиоти, т.е. съвсем несмислените хора, ако такива изобщо можем да си представим, че съществуват.

Религията пък се опира на една велика за човека ценност, вярата, която по достойнството си не само съперничи на знанието, но така подпомага това последно-то, че без нея изобщо не може да бъде постигната истината, най-висшата за човека ценност (наред със свободата). Вяра и знание се взаимно допълват и само заедно постигат една цялост, хармоничност, многоизмерност на човешкото отношение и разбиране на съществуващото и мястото на човека в него. Ето защо е непростител-но тъкмо вярата и религията да се "преподават" познавателно, както по-горе, кой знае защо, апелира не само Радан Кънев, но и, предполагам, и други политици от ДСБ, които не са така навътре в проблема, както, да речем, е проф. Калин Янакиев. Интересна ми е позицията на Костов, щото той е показал, че е човек, небезразличен към духовното.

Но по тия въпроси трябва да бъдат питани, оказва се, специалистите, хо-рата, които с това се занимават, а именно, с духовното възпитание на младежта – философите. Умният политик се познава по това, че не счита за унизително да пита по по-специалните въпроси експертите; само глупавият и самонадеят политик си мисли, че от всичко разбира и по всички въпроси се изказва "компетентно" и

107

нахакано, с една претенция за безапелационна правота. Ние точно от такива политици много сме си патили.

Нека не допуснем сега подобни да нахлуят в толкова възвишената, дели-катна и интимна сфера на личностно-духовното и да окажат по този начин на обра-зованието и училището една, както се казва, "мечешка услуга", т.е. да развалят всичко. Както са свикнали да правят във всички други области.

108

ПОЕЗИЯ И ФИЛОСОФИЯ

Философско-поетичен коментар на поема от Боеций

Деян Пенчев

Щом истината търсиш със ум задълбочен и щом никога не искаш по грешен път да свърнеш, към себе си светлика на вътрешния поглед насочвай и превий го във кръг да не блуждае, душата да научи, че всичко, към което навън стреми се, в нея самата е укрито.

109

Така, което в мрачна заблуда е обвито, по-ясно от лъчите на слънцето ще блесне. Макар че го притиска телесната забрава, светликът на ума ти не спира да мъждука. Запазено е в него на истината семе, което се възбужда с изследването вярно. Защо, запитан, точно отсъждаш, ако нямаш в сърцето си дълбоко искрица спотаена? Щом музата на Платон правдиво ни говори, това, което учиш, припомняш си го всъщност.

Боеций (480–524) Щом истината търсиш със ум задълбочен. – Истината разкрива своя кра-сив лик на този, който искрено се стреми да достига до по-вътрешното зна-ние, и който търпеливо развива своите способности, уверен, че Гнозисът безкраен го зове. Щом никога не искаш по грешен път да свърнеш. – Устременият към зна-нието не иска да се бави, като поема по погрешни и заобиколни пътища, които само биха го заблудили, отклонили и отдалечели от вярната пътека на истината. Към себе си светлика на вътрешния поглед насочвай. – Защото погледът навътре насочва очите на ума към дълбините на душата. Превий го във кръг да не блуждае. – Умът трябва да стане сферичен, каква-то е душата, по модела на сферичната Вселена. Душата да научи. – Душата, оприличена още от древността на сестра, дъ-щеря и любима на ума, получава от него своето познание и бива закърмена с божествените логоси, от които ще израснат цветята на душевните добро-детели. Всичко, към което навън стреми се, в нея самата е укрито. – Подобното подобното привлича и туй, което душата възжелава, в утробата й свята пре-бивава. Така, което в мрачна заблуда е обвито. – Отклонението от чистата мисъл на ума потъва в сенките на неистината, която разрушава основите на човеш-ката душа. По-ясно от лъчите на слънцето ще блесне. – Както Слънцето заслепява човека и го кара да сведе поглед, така и истината прониква в душата, обг-ръща я в нетленната си светлина и я съединява със себе си.

110

Макар че го притиска телесната забрава. – Тялото е забравило духовната си родина и е заробено в затвора на плътта. То е станало поданик на мате-рията, ослепяло за своята слънчева природа, която му е дала живот. Светликът на ума ти не спира да мъждука. – Светлината е спасителка на душата – от предсветовни времена пребивава тя в нея и се е спотаила сми-рено в най-тихото й кътче, и кротко чака да бъде повикана от чистата, искре-на човешка свобода. Запазено е в него на истината семе, което се възбужда с изследването вярно. – Умът е сътворен съвършен и семето на висшата истина е в негова-та сърцевина. От нея то може да покълне в един стрък на мъдрост. Защо, запитан, точно отсъждаш, ако нямаш в сърцето си дълбоко искри-ца спотаена? – Чрез тази предвечна искрица сърцето всякога може да се насочи към правия път на истината. "От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота" (Притчи 4:23). Щом музата на Платон правдиво ни говори. – Защото божественото вдъх-новение води за ръка отдадените на истината. Това, което учиш, припомняш си го всъщност. – Истината за нещата е скрита вътре в нас, а не в самите неща – те са само обект, а ние сме винаги субект. Щом музата на Платон, Философия, те държи за ръката, тогава всяко знание е припомняне на вечните истини, на отвъдтелесните съзерцания на духовните светове, където блаженството е амброзия за душите. ЛИТЕРАТУРА Боеций. За утешението на философията. В: Боеций. Теологическите трактати. За утешението на философията. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2008, с. 127.

111

Религия и Бог

(Афоризми)

Димитър Пецов

Религията е идея – концепция за поклонение на Бог. ~

Най-съдържателната дефиниция за Бог и религия е мълчание. ~

Най-добрата молитва е без думи. ~

Най-голямото доказателство за съществуването на Бог е собствената ни нужда от него.

~ Истината за това, което се случва в света има религиозно измерение.

Просто трябва да се огледаш и ще я намериш. ~

Ако искаш да научиш нещо за Бог вгледай се в себе си като в огледало. Ще намериш неговото отражение.

~ Нуждата от Бог е вродена, начинът по-който трябва да му се покланяш обаче, се

придобива чрез учене - това е религията. ~

Всяка идея има потенциал да се развие и да стане идеология, всяка идеология може да се развие и да стане религия.

~ Религията не дава отговор на всички въпроси в живота, а само на основните.

~ Религията не е морал.

~ Религията не учи хората на морал, тя ги прави способни да го създават.

~

112

Религията е отношение. ~

Религията е уникално отношение между тебе и Бога. ~

Бог ще е уникален към тебе, ако и ти по същия начин си уникален към него. ~

Не е безразлично на кой Бог се покланяш, така както не е безразлично кого обичаш или с кого избираш да живееш.

~ Няма да си безразличен за Бог, ако ти самият не си безразличен към него.

~ Човек е склонен да обожествява и без да вярва в Бог.

~ Човек е склонен най-вече да обожествява себе си.

~ Има хора, които прославят Бог без да му се покланят. Те са склонни да приемат

славата за себе си. ~

Славата, към която се стреми човек, е поклонение на Бог. ~

Ние обичаме да се покланяме на Бога в себе си, но да отричаме че сме религиозни. ~

Човечността е също като божествеността – изхожда от едно и също отношение – вярата в Бог.

~ Религията е стремеж към съвършенството.

~ Стремежът на човека към съвършенството издава стремежът му към божественото.

~ Религията е целеустременост.

~ Естествен е стремежът на човека да расте нагоре, а не надолу.

~ Религията е растеж — растеж в познаваето на Бог.

~ Няма граници на съвършенството. Няма граници и в познанието за Бога.

~ Съвършенството изисква съвършенство. И Бог изисква съвършенство в поклонение-

то. ~

Истината за съществуването на Бог е абсолютна – или го има или го няма. ~

Това, че не вярваш в съществуването на Бог не означава, че той не съществува. ~

Не вярвай в Бог, защото имаш нужда от него, а защото го има. ~

Човек не избира дали да се покланя на Бог, а на кой Бог да се покланя. ~

Това, че изповядваш вяра в Бог, не е поклонение, а абстрактна философска идея.

113

~ Религията е философия за начина по-който трябва да се покланяш на Бог.

~ Религията е конкретност.

~ Разликата между истинската религия и лъжливата е в конкретността на отношенията

– не е достатъчно просто да обичаш, трябва да обичаш някого конкретно. ~

И животните прославят Бога като творения, но само човекът има разума да му се покланя.

~ Религията е управление. А всяко управление се крепи на власт и подчинение.

~ Човек би предпочел по-скоро да вярва, че няма Бог, отколкото да му се подчини.

~ Да вярваш в Бог е криза на волята. Да вярваш в Бог предполага да подчиниш твоята

воля на неговата. ~

Да вярваш, че „Бог е във всичко и че всичко е Бог”, е хитър начин да избегнеш под-чинението на неговата воля.

~ Свободната воля на човека твори много религии.

~ Подчинената воля на човека вярва само в една истина.

~ Това, че има много религии не означава, че има много Богове. Логически абсурдно е да съществуват много истини и те всички едновременно да са верни. Това се отнася

и за религиите. ~

Религията е вътрешно убеждение – затова не може да се наложи с насилие отвън. ~

Хората трябва да вярват в истината от вътрешно убеждение, а не да бъдат задъл-жени.

~ Задълженията в религията се изпълняват по убеждение, иначе не са истински.

~ В религията убеждението задължава.

~ Това, че вярваш убедено в нещо, не го прави истинско.

~ Истинската вяра е убеждение основано на истината.

~ Религията е сериозно занимание, което не търпи несериозно отношение.

~ Религията е свещено задължение.

~ Религията е задължение към свещеното.

~

114

Религията е вярност – преданост към убеждения, в които истински вярваш. ~

Който обича истински се чувства задължен да бъде предан, който не обича е винаги неверен. Въпрос на време е да го покаже.

~ Истината за отношенията се проявява по време на криза. Същото се случва и в

религията. ~

Истински вярващия в Бог човек се познава по верността си към убежденията, които изповядва.

~ Да изневериш на заблудите си по отношение на Бог в религията е допустимо.

~ Хората, които предпочитат да останат верни на собствените си неправилни убежде-

ния за Бог се наричат фанатици. ~

Фанатизмът в религията не е в крайността на идеята – религията е крайно явление – а в начина на нейното осъществяване.

~ Понякога фанатизмът е полезен. Особено когато защитава истинна идея.

~ Защитаването на истината за Бог до края е вид фанатизъм. Обикновено завършва с

мъченичество. ~

Мъченичеството в религията е свидетелстване за правотата на убежденията, които изповядваш.

~ Да убиваш други хора заради Бог и да вярваш, че това те прави мъченик е свидетел-

ство за извращение на идеята ти за Бог. ~

Често в религията мъченичеството завършва със смъртта на мъченика, но той обик-новено вярва във възкресението, така че това не е проблем.

~ Да вярва във възкресението от смъртта за човека е по-непонятна идея от това да

вярва в Бог. ~

Вярата в Бог предполага и вяра в безсмъртието. ~

Безсмъртието е вечност и вярата в него е изискване на религията. ~

Да вярваш във вечен и безсмъртен Бог означава да вярваш, че можеш да станеш като него – вечен и безсмъртен.

115

ДВЕ ИНТЕРВЮТА С ОБЩА ТЕМА „ФРИДРИХ НИЦШЕ”

От фейсбук-страницата Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога

Здравейте приятели! Поздравявам всички почитатели на тази страница с новата 2012 г. с най-искрени пожелания за здраве, любов и хармония! С оглед ог-ромния интерес към идеите на великия философ, тук ще си позволим да публикува-ме едно интервю с г-н Митко Димитров, създател на страницата "Ницше – Свръхчо-векът". Това е една интересна страница, на която са представени много различни гледни точки от почитатели на творчеството на Ницше и затова поканихме Митко да сподели някои свои виждания за идеите на този гениален философ. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Митко, защо нарекохте страницата точно "Ницше – Свръхчовекът"? Митко Димитров: Привет на всички! Първо искам чистосърдечно да благодаря на създателя на тази чудесна страница, на господин Георги Хаджийски, за любезната покана да проведем този разговор, посветен на теоретичното наследство на един гениален човек и философ! Идеята за страницата „Ницше – Свръхчовекът” ми дойде неслучайно. Търсейки материали за великия Фридрих Вилхелм Ницше, с нескрито задоволство и радост, попаднах на настоящата стена ”Фридрих Ницше – идеологът на модерният път на човека към бога”. От нея, именно, ми дойде и вдъхновението да създам своя стена – която не да бъде в конкуренция, а да бъде нейно допълне-ние – посветена на великата идея на големия немски философ, а това е концепция-та за Свръхчовека. А защо именно „Ницше-Свръхчовекът”!? Вярно е, че има и други автори дефиниращи това понятие „свръхчовек”, но единствен Ницше оставя на човечеството една прекрасна книга, уникална по съдържание и стил, в която негови-ят Свръхчовек се превръща в еталон и път за човешко съвършенство.Това е книгата „Тъй рече Заратустра”. Чрез нея, името Ницше, асоциативно и естествено извиква за живот и думата – Свръхчовек! Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Какво според Вас е Свръхчовекът? Митко Димитров: За мен лично, еталон за него е троянския воин Хектор от епоса „Илиада”. Мъж, съчетаващ в себе си нежност и сила; любов и чест, заради които загива. Но мисля, че имате предвид, г-н Хаджийски, тълкуванието ми за ницшевия Свръхчовек! Въпрос, който и до ден днешен води след себе си различни отговори и спорни коментари. Великият философ дава тълкувание на този въпрос чрез цялата си книга. А аз ще изразя личното си мнение, започвайки с един цитат от нея:

„Никога не е имало Свръхчовек. Нали видях аз двамината, най-великия и най-малкия човек. Твърде много си приличат те още.”

Видно е, че Свъхчовекът не е физическа същина, а по-скоро е идеал, нещо, което добива визия чрез делата, поведението, ценностите си. Свръхчовекът е онзи, които „руши старите скрижали”; свободният човек, който съзидава, който обича, и най-вече онзи, който изразява себе си, служейки „на смисъла на земята”.

116

Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Вие безспорно сте голям познавач и почитател на творчеството на Ницше. Защо според Вас неговите идеи са толкова популярни и във виртуалността? Митко Димитров: О, благодаря Ви! Не се считам за голям познавач, има още доста неща да прочета, да преоткрия в творчеството на великия Фридрих Ницше, но опре-делено съм голям почитател на неговите книги. А те тепърва ще стават все по-популярни и четени. Защото в тях откриваме една нова, или по-скоро забравена, истина за човека и света, за любовта и приятелството, за доброто и злото, и не на последно място едно ново тълкувание на понятието Бог. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: От кога е Ваши-ят интерес върху ницшеанството? Митко Димитров: За пръв път чух за Ницше като студент в далечната 1990 г. Все-известно е, че трудовете му бяха забранени преди 10 ноември 1989 г., а самият той бе обявен за упадъчен буржоазен философ, идеолог на нацизма. През 1990г. бе преиздадена за втори път книгата му „Тъй рече Заратустра”. И аз като всеки, увли-чащ се по забраненото от комунистическия режим, реших да си купя книгите на Зигмунд Фройд и естествено – „Тъй рече Заратустра”. Разгръщайки я за пръв път, останах разочарован, „Заратустра” остави в мен впечатление на неразбираема книга, с някакво странно съдържание , от което не проумявах и едно изречение. Така се „разделих” с нея за дълги 19 години, докато веднъж в интернет не прочетох из-вадка от съдържанието и: „Човек трябва да носи хаос в себе си, за да роди танцу-ваща звезда”. Тогава изрових книгата от забравата, разтворих я, и останах изумен – имах чувството, че е написана специално за мен. И така, непонятните дотогава метафори, алегории, алюзии…, добиваха яснота и смисъл, схващах на всяко изре-чение посланието, мъдростта… С нескрита гордост осъзнах, че авторът умишлено, сякаш е „кодирал” творбата си, за да достигнат до нея само зрящите, призваните, търсещите… Това се случи в, недотам, далечната, 2009 г. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Бихте ли споде-лили нещо интересно от Вашите наблюдения върху публикациите на създадена-та от Вас страница? Митко Димитров: Видно е, че стената няма хилядите почитатели, като примерно стените на някои фолк певици. Не е и необходимо да ги има. Но хората, които са там, в по-голямата си част, бих нарекъл – елит. Хора ерудирани, знаещи, откривате-ли на нови ценности, на ново познание, търсещи Свръхчовека в себе си. Затова се чувствам горд, че съумях да създам едно малко общество от „висши Човеци”, мои съидейници и приятели. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: На какво според Вас се дължи фактът, че идеите на Ницше вече над един век са извор на вдъхно-вение за творци от различни области и принадлежащи към различни култури? Митко Димитров: Преди всичко, защото издигат в култ негово величество Човека и акцентират върху значимостта му за земния свят. Ренесансови по обаяние, ницше-вите идеи дават нов облик на понятията свобода, личност, битие. Затова съм уве-

117

рен, че в лоното на ницшеанството ще преминават все повече хора, търсещи истин-ските ценности на морала, на волята, на непреходното в нас и около нас. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Какво бихте пожелали на почитателите на тази страница? Митко Димитров: Най-вече дързост в сбъдването на мечтите и целите, а на второ място непрестанно дирене на великото в себе си и около себе си! Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Благодаря за споделените идеи. Желая Ви много лични и творчески успехи през Новата 2012 г. Ницше – Свръхчовекът: И аз ви благодаря! За мен бе чест! Желая на Вас и на страницата Ви – успех! Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Здравейте приятели! Поради огромния интерес, предизвикан от интервюто с г-н Митко Димит-ров за идеите на Ницше и тяхното място в съвременното общество, ще продължим започнатата тема...

Силвана Оцетова е учител по философия – млад, интелигентен и жизнен човек, които умее да вдъхновява и мотивира своите ученици. С нейното любезно съгласие публикуваме тук проведения разговор за мястото на Фридрих Ницше в съвременните български учебници по философия. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Силвана, Вие лично харесвате ли произведенията на Ницше? Силвана Оцетова: Да, много харесвам произведенията на Фридрих Ницше – заради блестящия литературен език. На мен много ми допада критиката на културата, за-щото в известен смисъл се превръща в пророк на упадъка на класическите ценнос-ти. Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Как мислите, достатъчни ли са посветените на неговото творчество учебни часове и учебно съдържание в съвременните български учебници по философия? Силвана Оцетова: Часовете посветени на неговото творчество са крайно недоста-тъчни. Не ни стига времето за сериозни философски размишления. Изучаваме само някои елементи от неговата философия Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Бихте ли споде-лили какви са Вашите впечатления от отношението на учениците Ви към Ницше и неговите идеи? Силвана Оцетова: Най-много се впечатляват от неговата биография. За разлика от другите модерни философи Ницше им допада. Впечатлява ги волята за власт, като основен елемент към подтика за оцеляване. Свръхчовека, като създател на нови ценности. И винаги задават въпроса, защо Ницше предпочита Будизма пред христи-янството.

118

Dimitar Karanikolov: А защо го предпочита? Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Силвана, благо-даря за споделените виждания. Желая успех във вашата интересна и благородна професия! Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: Димитър, все пак Ницше се противопоставя тотално на Християнския морал, но пък като смъртен, макар и стремящ се към свръхчовека, подобно на всеки един от нас и той е прекалено слаб, за да живее без опората на Бог. Митко Димитров: "Мога да умра щастлив, аз не задържах нито едно поучение за себе си. Вече съм дал всичко, което може да ви облагодетелства. И сега не вярвай-те на нито една моя дума, само защото Буда ви е казал, но ги проверете добре. Бъдете пътеводна светлина на самите себе си." Буда: "И ето, аз ви заповядвам, загубете ме, а намерете себе си; и само когато всич-ки се отречете от мен, тогава аз ще се възвърна при вас." Из "Тъй рече "Заратустра" "Буда: обичай себе си! Точно обратното на Буда са ви учили всички традиции на света – всички цивилизации, всички култури, всички църкви. Те казват: "Обичай другите, не обичай себе си."

Мисля, че става ясно защо Будизмът е по-силен от Християнството! Човек не може да обича другите, ако първо не се научи да обича себе си. Из: Блогът на tagarski: Фридрих Ницше: гениалният... луд? – 9. tagarski.blog.bg

119

ХЕРМЕТИЧНАТА ТРАДИЦИЯ

Въведение в Корпус Херметикум

Джон Майкъл Гриър

Петнадесетте трактата на Корпус Херметикум, заедно със „Съвършената проповед” или „Асклепий” са текстовите основи на Херметичната традиция. Писан от неизвестни автори в Египет някъде около трети век от н.е., те били част от някога съществена литература приписвана на митичната фигура на Хермес Трисмегист, елинистична смес на гръцкия бог Хермес и египетския бог Тот. Тази литература дошла от същия религиозен и философски кипеж продуцирал Неоплатоничното Християнство и разнообразната колекция от учения, обикновено свързвани с етике-та Гностицизъм – кипеж, имащ своите корени в сблъсъка на Платоничната мисъл с древните традиции на елинизирания изток. Има очевидни връзки и общи теми свър-зващи тези традиции, въпреки че всяка има свой собствен отговор на големите въпроси на времето. Познатите трактати, които сега наричаме „Корпус Херметикум”, са били събрани в една книга във византийски времена и копие от нея оцелява, за да попадне в ръцете на служители на Лоренцо де Медичи в петнадесети век. Мар-силио Фичино, глава на Флорентинската Академия, е отстранен от задачата да пре-веде диалозите на Платон, за да преведе първо „Корпус Херметикум” на латински. Неговият превод е издаден през 1463 г. и е преиздаден най-малко двадесет и два пъти през следващия век и половина.

Съдържание на „Корпус Херметикум”

Трактатите се делят на няколко групи. Първата (книга 1), „Пимандър”, е разказ за откровението дадено на Хермес Трисмегист от съществото Пимандър, образ на универсалния Разум. Следващите осем (книги 2-9), Общите проповеди, са къси диалози или лекции разискващи различни основни аспекти на херметичната философия. Следва „Ключът” (книга 10), кратко обобщение на Общите проповеди, а след това серия от 4 трактата: „Разумът към Хермес”; „За общия разум”, „Тайната проповед на планината” и „Писмо на Хермес до Асклепий” (книги 11-14), докосващи по-мистичните аспекти на Херметизма. Колекцията е завършена от „Определения: Асклепий към цар Амон”.

Важността на Херметичните писания

„Корпус Херметикум” се приземява като добре прицелена бомба сред фи-лософските системи на късното европейско средновековие. Цитати от херметична литература от ранно християнските творци (които никога не са се срамували да предпочитат езически източници, за да докажат гледна точка), приемат традицион-ната хронология, която датира Хермес Трисмегист като историческа фигура от вре-мената на Мойсей. В резултат заемките в Херметичните трактати от еврейски ръко-писи и Платоничната философия се разглеждат по времето на Ренесанса като дока-зателство, че „Сводът на Херметичните науки” изпреварва и влияе и на двете. Хер-метичната философия е разглеждана като първична традиция на мъдростта, иден-тифицирана с „Мъдростта на египтяните”, спомената в книга „Изход” и възхвалявана в Платонически диалози като Тимей. Затова е служила като полезен клуб за инте-

120

лектуалните бунтовници, които се мъчели да разбият ограничаващия Аристотелев схоластизъм в университетите от периода. Херметизмът също така осигурява важни оръжия за друг сериозен бунт от епохата – опитът да се възстанови магията като социално приемлив духовен път в Християнския зазпад. Друго литературно тяло приписвано на Хермес Трисмегист е изградено от астрологически, алхимически и магически текстове. Ако, както учените от Ренесанса вярвали, Хермес бил истори-ческа личност, която написала всичко това и ако Християнските творци цитирали философските му творби с одобрение и ако на същите могло да се погледне като на свещени, съдържайки някои християнски дефиниции, то тогава на цялостната струк-тура на магическия Херметизъм би могло да бъде придадена една легитимност от втора ръка в християнски контекст. Разбира се това не проработило и радикалното редефиниране на Западното Християнство по време на Реформацията и Контраре-формацията затвърдило доктриналните бариери до точка, в която хора били изгаря-ни през 16 в. заради практики, считани за доказателство за отдаденост, както до неотдавна това ставало в 14 в. Опитът обаче направил езикът и концепциите на херметичните трактати централни за след средновековната магия на Запад. Източник: Оnline digest – Hermetism, Volume 89, Number 1, Year 2011

Корпус Херметикум

Пимандър

Реших да сложа, тук, във форума първите две книги (глави) от общо 18 на "Корпус Херметикум". Това стана благодарение на Beeyond, след като на пос-ледната среща в София, тя реши да инициира обсъждане на някои текстове от Розенкройцерските писма.

Моят интерес към Розенкройцерството бе породен най-вече от факта, че в една от книгите на братството "Египетският Прагносис и неговият зов във вечното днес I", намерих публикувани двете първи глави на "Корпус Хермети-кум" на Хермес Трисмегист. Тази книга, освен двата древни текста, съдържа и пространното им розенкройцерско тълкуване.

И текстовете и тълкуването, разбира се, сами по себе си представля-ват интерес, най-вече когато човек, непредубедено, нито се въвлича в изкушени-ето да търси готови формули, нито насочва прочита си единствено, за да наме-ри доказателства за поредната духовна манипулация, а чете, за да засича връзки със собственото си описание на нещата, зрънцата, които по усет припознава като парченца от своя пъзел..., или пък, за да припознае, за пореден път едни и същи следи, оставени от различни хора, в различни времена, изказани по много различен начин, с различни мотиви и все пак носещи едно послание...

А най-малкото, това вече е едно доказателство за факта, че познание-то нито е скрито, нито се учи, а очаква своята изява във всеки, който насочва своето съзнание към вечните въпроси, за това кой е и защо е...

По повод древните текстове – четейки не ме напускаше мисълта за това до колко може да се запази смисъла и посланието, без да се осакати съвсем, през толкова голям отрязък от време и толкова вероятни несъответствия в

121

превода, в превода на превода, прочита на превеждащия и т.н. и т.н. Но дори съзнавайки това, интересът ми изобщо не пострада...

И накрая, мисля, че всеки може да даде свое собствено тълкуване на ня-кои части, моменти или дори само точки от текста. На мен, например веднага ми хрумна един въпрос. Къде в по-долната схема в описанието за Сътворението стои идеята за Лилит ...

Първа книга: Пимандър 1. Веднъж, когато размишлявах върху съществените неща и моята Душа се извиси нагоре, физическите ми сетива напълно заспаха, както при някой, който след обилно угощение или вследствие на голяма фзическа преумора е налегнат от дълбока дрямка. 2. Привидя ми се едно огромно същество с неопределена форма, което ме повика и ми рече: 3. "Какво искаш да чуеш или видиш и какво жадуваш да научиш и познаеш с цялата си душа?" 4. Аз казах: "Кой си ти?" 5. И получих като отговор: "Аз съм Пимандър, Духовната душа, пребъдващото от самосебе си същество. Аз зная какво желаеш силно и навсякъде съм с теб." 6. Аз казах: "Жадувам да бъда поучен върху съществените неща, да разбера тяхна-та природа и да позная Бог. О, колко много копнея да разбера!" 7. Той отговори: "Задръж добре в съзнанието си това, което искаш да узнаеш, и аз ще те науча." 8. При тези думи неговият външен вид се промени и заедно с това в един миг всичко се разкри пред мен. Аз видях едно необикновено видение: всичко се превърна в една ведра и радваща сърцето светлина и аз се наслаждавах безгранично на тази гледка." 9. Малко след това в една част от светлината се появи ужасяващ и непрогледен мрак, който, както ми се стори, се движеше и въртеше като змия надолу във виещи се спирали. После мракът се превърна във влажна и неизразимо хаотична природа, от която се издигаше дим като от огън, докато тя издаваше звук, наподобяващ нео-писуемо стенание. 10. Тогава от влажната природа се издигна нагоре един вик, един безсловесен зов, който аз сравних с гласа на огъня, като в същото време върху нея разстла от свет-лината едно свещено Слово и от влажната природа се разгоря и извиси нагоре един чист огън, светъл, ослепителен и мощен. 11. Въздухът последва в своята ефирна лекота огненото дихание: от земята и от водата той се издигаше към огъня така, сякаш беше закачен към него. 12. Земята и водата останаха там, където си бяха, много силно смесени една с друга, така че земя и вода не можеха да бъдат възприемани поотделно; и те бяха довеждани непрестанно в движение, чрез диханието на Словото, което се носеше над тях. 13. Тогава Пимандър каза: "Разбра ли какво означава това видение?" 14. Аз отвърнах: "Сега ще разбера." 15. Тогава той каза: "Светлината съм аз, Духовната душа, твоят Бог, който беше преди влажната природа да се появи от тъмнината. Сияещото Слово, което произ-лиза от Духовната душа е Божият Син." 16. "Какво означава това?", попитах аз.

122

17. "Разбирай това така: Онова, което в теб вижда и чува, е Словото на Бог, и твоята Духовна душа е Бог, Отец. Те не са разделени един от друг, защото тяхното единст-во е животът." 18. "Благодаря ти." – казах аз. 19. "Сега насочи сърцето си към светлината и я познай!" 20. При тези думи той ме загледа известно време толкова проникновено в лицето, че аз потреперих от неговия поглед. 21. След като той вдигна главата си отново нагоре, аз видях в моята Душа как свет-лината, която се състоеше от неизброими сили, се беше превърнала в един наисти-на безграничен свят, докато огънят беше заключен, укротен и така доведен до рав-новесие от една много могъща сила. 22. Всичко това различих във видението чрез словото на Пимандър. И докато пре-бивавах изцяло извън себе си, той отново ми заговори: 23. "Сега видя в Духовната душа чистия, първоначален човешки образ, архетипа, първият принцип на началото без край." Това ми каза Пимандър. 24. "От къде са дошли елементите на природата?" – попитах аз. 25. Той отговори: "От волята на Бог, който, след като прие Словото в себе си и съзря чистия праобраз на света, създаде природата по подобие на този модел като един подреден свят от елементите на собственото си същество и от родените от самия него души. 26. Бог, Духът, който е мъж и жена в самия себе си и е изворът на живота и на свет-лината, сътвори чрез Словото едно второ духовно същество, Демиургът, който като Бог на огъня и на диханието създаде Седем Ректори (Управители), които обгръщат сетивният свят със своите кръгове и го управляват чрез това, което се нарича Съд-ба. 27. Божието Слово веднага отлетя от елементите, които действаха долу, към чиста-та област на природата, която току що беше създадена, и се съедини с Демиурга, с когото То беше едно по своята същност. 28. Така, намиращите се долу елементи на Природата бяха оставени на самите себе си, лишени от разум, чрез което те не бяха нищо повече от обикновена материя. 29. Демиургът, обединен заедно със Словото, като обхвана кръговете и ги накара да се въртят много бързо, задвижи своите творения в един кръговрат от неопределено начало до безконечен край, защото краят съвпадаше с началото. 30. Това въртене на кръговете породи по волята на Духа лишени от разум животни от потъналите долу елементи, тъй като те не притежаваха вътре в себе си Словото; въздухът породи крилатите, а водата – плуващите животни. 31. Земята и водата бяха разделени по волята на Духа и земята породи от своята утроба животните, които държеше затворени в себе си: четирикраките животни, пълзящите твари, дивите зверове и домашните животни. 32. Духът, Бащата на всички същества, който е живот и светлина, създаде един Човек по свой образ и подобие и пламна в любов към него, към своето собствено дете. Защото Човекът като образ и подобие на своя Баща, беше много красив. Така Бог започна наистина да обича своя собствен образ и го дари с всичките си творчес-ки сили. 33. Но когато Човекът съзря творението, което Демиургът беше създал в огън, той пожела сам да твори нови форми и Отец му го позволи. И когато влезе в творческо-то поле на Демиурга, където щеше да има пълна свобода на действие, той изучава-ше творенията на своя брат, а Ректорите се запалиха от любов към него и всеки

123

един от тях му даде част от своята собствена същност според ранга си в йерархията на сферите. 34. И след като беше изучил тяхната същност и притежаваше част от тяхното естес-тво, Човекът пожела да проникне отвъд границите на кръговете и да познае мощта на онзи, който властваше над огъня. 35. Тогава Човекът, който притежаваше власт над света на смъртните същества и животните без разум, се наведе надолу през обвързващата го сила на сферите, чиято обвивка той беше разкъсал, и се показа на природата долу в красивия образ на Бог. 36. Когато Природата го съзря, него, който притежаваше в себе си неизчерпаемата красота и всички енергии на Седемте Ректори, обединени в образа на Бог, тя се усмихна, изпълнена с любов, защото беше видяла чертите на тази чудно красива форма на Човека да се отразяват във водите й и беше забелязала неговата сянка върху земята. 37. А що се отнасяше до самият него, когато в отражението във водите на природата забеляза тази форма, която толкова много му наподобяваше, той се влюби в нея и пожела да заживее там. Това което пожела, той осъществи на мига и така започна да обитава в лишената от разум форма. И когато Природата прие в себе си своя любим, тя го обгърна напълно и те се сляха в едно, защото пожарът на страстното им желание беше голям. 38. Ето защо от всички създания в природата само човекът е с двойнствена приро-да, а именно: смъртен според тялото и безсмъртен според истинския човек в него. 39. Защото, въпреки че е безсмъртен и има власт над всички неща, той споделя участта на смъртните, понеже е подчинен на съдбата. По този начин, въпреки че родината му е над обвързващата сила на сферите, той се превърна, чрез тази сила в роб, и въпреки че е мъж и жена, защото произлезе от единия Отец, който самият е мъж-жена, и въпреки че е неподвластен на съня, защото произлезе от съществото, което също е неподвластно на съня, човекът бе победен от страстното желание на сетивата и от съня. 40. На това аз отвърнах: О, Духовна душа в мене, аз също обичам Словото." 41. Пимандър каза: "Това което ще ти кажа, е тайната, която е била скрита дълбоко до този ден. След като природата се сля с човека, тя роди едно удивително чудо. Човекът притежаваше в себе си естеството на всичките седем Ректори, които, както ти казах, бяха съставени от огън и дихание, и сега природата роди незабавно седем човека, в съответствие с естеството на седемте Ректори, едновременно мъж и жена, и с изправено тяло." 42. Сега аз извиках: "О, Пимандър, сега в мен се появи едно особено желание и аз изгарям от жажда да зная. Моля те, продължавай!" 43. Пимандър каза: "Успокой се, аз още не съм свършил моя първи разказ!" 44. "Млъквам вече." – отговорих аз. 45. "Добре. И така, създаването на първите седем човека, за който споменах, стана по следния начин: Земята беше матрицата; водата беше пробуждащия елемент; огънят доведе процеса на възникване до узряване; природата пое от етера дихание-то на живота и роди телата според формата на Човека. 46. И Човекът от живот и светлина стана на душа и Духовна душа. Животът стана душа, а светлината – Духовна душа. Всички същества на сетивния свят останаха в това състояние до края на кръговрата и до началото на видовете. 47. А сега обърни внимание на това, което толкова много желаеш да чуеш. Когато този кръговрат напълно завърши, връзката която свързваше всичко беше разкъсана

124

по волята на Бог. Всички животни, които до този момент бяха едновремено мъжки и женски, както и самият човек, бяха разделени на тези два аспекта и така някои жи-вотни станаха мъжки, а други – женски. Тогава Бог изрече свещените слова: "Расте-те и нараствайте на брой, множете се, всички вие, които сте създадени. И оставете онези, които притежават Духовната душа, да се разпознаят като безсмъртни и да узнаят, че причината за смъртта е в любовта към тялото и към всичко земно." 48. Когато Бог изрече това, провидението чрез съдбата и обвързващата сила на сферите даде тласък на съединяването на половете и размножаването започна; и всички същества се размножаваха според своя вид; и който разпозна себе си като безсмъртно същество, беше избран от всички. Който обаче обича тялото, което бе произлязло от заблудата на желанието, трябва да се лута по-нататък в мрака и да изживява в страдание всеки път опитността от смъртта." 49. "Каква ужасна грешка – извиках аз – са извършили онези, които тънат в неведе-ние, че безсмъртието им е отнето!" 50. "Аз смятам, че ти не си размислил върху това, което чу. Не те ли помолих преди всичко да внимаваш?" 51. "Ще размисля – казах аз – сега си спомням и ти благодаря." 52. "Когато размислиш, кажи ми защо онези, които са подвластни на смъртта, заслу-жават да умрат?" 53. "Защото изворът, от който се породи тяхното тяло, е мракът, който пък създаде влажната природа; тя създаде в сетивния свят тялото, в което смъртта утолява своята жажда." 54. "Това си разбрал добре. Но защо онзи, който е познал себе си, отива при Бог, както се казва в Божието Слово?" 55. "Защото – отговорих аз – Бащата на всички неща, от когото е роден човекът, е Светлина и Живот." 56. "Да, Светлината и Животът – това е Бог-Отец, от когото е роден човекът. И така, ако ти знаеш, че си произлязъл от Живота и Светлината и че си съставен от тези елементи, ще се върнеш обратно към живота." 57. "Но кажи ми още, о, моя Духовна душа, как ще вляза в живота? – попитах аз. – Защото Бог е казал: "Оставете човека, който притежава Духовна душа, да опознае себе си." Не притежават ли всички хора Духовна душа?" 58. "Обърни внимание на това което казваш! Защото аз, Пимандър, Духовната душа, идвам при онези, които са свети и добри, чисти и милостиви, при онези, които са богобоязливи; моето присъствие им е подкрепа, така че те веднага добиват позна-ния за всички неща; и чрез любовта си те изпълват своя Отец с наслада и радост и му благодарят с детска привързаност, с хвалебствия и химни, които му дължат. Преди да предадат тялото си на смъртта, на която то принадлежи, те презират сети-вата си, защото много добре познават техните въздействия. 59. Да, аз, Духовната душа, в никакъв случай няма да позволя въздействията, които нападат тялото, да окажат своето влияние върху тях, защото като пазач на вратите ще възпра достъпа на злите и срамни дела и ще предотвратя несвещените въжде-ления и помисли. 60. Но аз стоя на страна от безразсъдните, от злите и порочните, от недоброжела-телните и алчните, от убийците и безбожниците; аз ги предоставям на Демона на отмъщението, който наказва такива хора с бича на огъня, като дава сила на техните сетива и така още повече ги подтиква да вършат безбожни дела, за да може да се изсипе върху тях още по-тежко наказание. Страстите на тези хора непрекъснато търсят все по-голямо задоволяване и ги карат да вилнеят и беснеят в мрака, без да

125

могат да се наситят. В това се състои тяхното мъчение и чрез него пламъкът, който ги изгаря, гори все по-високо." 61. "Ти ми обясни, о, Духовна душа, всички тези неща точно така като желаех. Но разкажи ми сега какво представлява пътят нагоре?" 62. На това Пимандър отговори: "Първо, в процеса на разлагането на материалното тяло, то се подлага на промяна и формата, която имаш става невидима. Ти преда-ваш обикновения си Аз, който от сега нататък е лишен от дейност, на Демона. Те-лесните сетива се връщат обратно към своя първоизточник, от който те отново стават част, и наново се сливат в едно с неговите дейности, докато силите на инс-тинктите, влеченията и страстите се връщат в лишената от разум природа. 63. Така човекът продължава да се издига през обвързващите сили на сферите. На първата сфера той отдава силата на растежа и намаляването; на втората сфера – способността да причинява зло и обезсилената хитрост; на третата – станалата отсега нататък без власт заблуда на влечението и похотта; на четвъртата сфера той отдава суетата на властолюбието, която не може повече да бъде задоволявана; в петата сфера изчезват безбожната надменност и бруталната безразсъдност; в шес-тата остава, станалата чрез смъртта безсмислена, привързаност към богатствата; в седмата сфера остава енергията на постоянно поставящите клопки лъжи. 64. И когато се освободи от всичко, което е произлязло от взаимодействащите сили на сферите, той влиза сега в притежание на своята собствена сила в осмата приро-да и пее заедно с всички, които пребивават там, химни във възхвала на Отец; и всички се радват на неговото присъствие. 65. Когато е станал равен на тях той чува химни, славещи Бог, които се пеят от определени Сили, намиращи се над осмата природа. И тогава те всички се издигат в точно определен ред към Отец, отдават себе си на Силите, и станали самите те сили, пребивават в Бог. Това е добрият край за онези, които притежават Гносиса – единството с Бог. 66. Но... защо се бавиш сега? Няма ли да отидеш сега, след като получи всичко от мене, при онези, които заслужават, за да им служиш като водач, за да може човеш-кият род, благодарение на твоето посредничество, да бъде спасен чрез Бог?" 67. Като каза това, Пимандър се смеси пред очите ми със Силите. И аз, който сега бях облечен в сила и бях поучен относно природата на Вселената и най-възвишеното видение, благодарях и възхвалявах Бащата на всички неща. И започ-нах да възвестявам на хората красотата на насочения към Бог и Гносиса живот: 68. "О, вий народи, вие хора, които сте родени от земята, които сте се отдали на пиянство, сън и невежество по отношение на Бог, изтрезнейте и престанете да се въргаляте в поквара, омагьосани, каквито сте, чрез един животински сън." 69. Като чуха това, те всички до един дойдоха при мен. И аз продължих: "О, вие, родени от земята, защо се предадохте на смъртта, при все че имате власт да бъде-те безсмъртни? Покайте се, вие, които бродите сред заблуди, които сте приели незнанието за ваш водач. Освободете се от тъмната светлина и вземете своя дял от безсмъртието, като се сбогувате завинаги с разложението на смъртта." 70. Някои от тях ми се подиграха и продължиха нататък, защото вървяха по пътя на смъртта. Но други, които се хвърлиха на колене пред мене, ме умоляваха да ги поуча. Изправих ги и станах водач на човешкият род, като ги поучавах по какъв начин биха могли да бъдат спасени. Посях в тях словата на мъдростта и те бяха напоени с водата на безсмъртието.

126

71. Когато настана вечер и светлината на слънцето беше почти изчезнала, ги призо-вах да благодарят на Бог. И след като казаха благодарствените си молитви, всички те се върнаха по родните си огнища. 72. Аз обаче записах благодеянието на Пимандър в сърцето си. И така както бях изпълнен изцяло с него върху мене дойде най-висшата радост. Защото сънят на тялото се превърна в трезва будност на душата, затварянето на очите – в истинско прозрение, мълчанието ми – в бременност с доброто, а износването на Словото – в плодотворните дела на спасението. Всичко това дойде при мене, защото аз приех Словото на началото от Пимандър, от моята Духовна душа, която е пребъдващото от самото себе си същество. Така сега съм изпълнен с божественото дихание на истината. Затова сега посвещавам с цялата си душа и с всички мои сили този хва-лебствен химн на Бог-отец: 73. "Свещен е Бог, Бащата на всички неща. Свещен е Бог, чиято воля се осъществява чрез Неговите собствени сили. Свещен е Бог, който желае да бъде познат и бива познат от онези, които му принад-лежат. Свещен си Ти, който си извикал цялото Битие към живот, чрез Словото. Свещен си Ти, по чийто образ е станала цялата Вселенска природа. Свещен си Ти, Когото природата никога не е създала. Свещен си Ти, Който си по-могъщ от всички власти. Свещен си Ти, Който си по-превъзходен от всичко което е. Свещен си Ти, възвисил се над всяко хвалебствие.

Приеми чистите жертви, които бяха подбудени чрез Словото в моята душа

и в моето сърце, които са отправени към Теб, о, Непроизносими, о, Безименни, чието име е в състояние да промълви единствено тишината.

Чуй ме, аз Те моля за това, никога да не бъда разделен с Гносиса, с истин-ското познание, което е едно с ядрото на моето същество.

Бъди благосклонен към мене и ме изпълни с Твоята сила. С тази милост аз ще донеса светлината на всички онези от моята раса, които живеят в неведение, на моите братя, на Твоите синове. Да, аз вярвам и свидетелствам с моята кръв: Аз се устремявам към Живота и към Светлината.

Бъди благословен, Отче, Твоят Човек желае да свещенодейства заедно с Теб, за което Ти му беше дал цялата власт."

(Продължава в следващия брой)

127

ПРОБЛЕМИ НА АВТЕНТИЧНОТО ОБУЧЕНИЕ ПО ФИЛОСОФИЯ

Живото, свързаното със самия живот образование

Ангел Грънчаров

Сега е ранна неделна утрин, отпочинал съм добре, ще ми се да напиша нещо по важна тема – тъй като в дните от седмицата нямам това време, настроение и спокойствие. Да видим какво ще се получи, но такова ми е намерението и желани-ето.

Ще започна оттук: от известно време забелязвам, че по темите от фило-софските предмети, по които преподавам, на моменти възникват крайно интересни ситуации, в които с учениците успяваме да достигнем до твърде интересни изводи, заслужаващи си да бъдат съхранени. Навремето, преди два години, аз точно по тази причина правех видеозаписи на обсъжданията в часовете по философските предме-ти: неизвестно защо и как, изведнъж се поражда настроение и вдъхновение, и ето, разговорът ни достига до нещо много съществено и интересно, което ако не се фик-сира, ще бъде погубено и забравено. Но като се запази, ще се съхрани и ще има своето значение и за други хора.

Аз и тогава, и сега предлагам на учениците си като забележат нещо изклю-чително важно по тяхна преценка, казано или постигнато в обсъждането, да си го запишат кратичко, със свои думи, в тетрадката, по този начин да привикнат да нат-рупват важни мисли, идеи, да ги съхраняват по този начин по-дълго, тъй като знаем какво нещо е човешката памет: много е възможно една мисъл, която ти се появила в ето този момент, да отхвръкне в небитието и да изчезне завинаги, сиреч, никога повече да не се появи. Никога повече да не те осени. Затуй е хубаво човек да при-викне да фиксира мислите си в слово, да ги запечатва, да ги съхранява завинаги: мислите са най-ценното, което имаме не бива да се отнасяме към собствените си мисли с пренебрежение или безразличие, трябва да се научим да ги ценим и пазим. По този начин, чини ми се, се и осъществява мисловният (духовният) прогрес на индивида, пък и на общностите: с грижовност спрямо собствените мисли. Оня пък, който като се мисли и като се обменят мисли, привикне най-внимателно да се вслушва и да премисля казаното, и на тази основа основателно да разграничава важно от маловажно, съществено от несъществено, такъв човек ще преживее ис-тинския ефект на обучението по задълбочено мислене и разбиране, каквото по естеството си е философията.

Две простички неща се искат за да е наистина ефективно това обучение: внимателно и разбиращо да слушаш как други хора изразяват мислите си, на тази основа да вникваш в техните мисли и да постигаш точния им смисъл, и, на второ място, да привикнеш да изразяваш своите собствени мисли така, че други хора да се вслушват най-внимателно в говоренето ти, щото човек може да говори и безха-берно, небрежно, което да не предразполага другите към слушане. Но тия две неща – смислено слушане и умение за говорене, за изразяване на свои мисли – са двата фокуса, около които всичко се върти. Тия, които не обичат и не умеят да слушат, на тях затова им е и скучно когато се обсъжда даден въпрос, такива хора на тази база не могат съответно и да мислят, а оня, който не умее да мисли, такъв няма как и да умее да говори, няма как да успее да се изразява добре, т.е. всичко отива по дяво-лите. А в часовете по философия, според моето разбиране, учениците трябва да се

128

упражняват в тия две неща: слушане (с осмисляне и стремеж към разбиране) и говорене (изразяване на мисли по свой начин, свободно, непринудено, така, че младият човек да привикне да изразява ония мисли, които се раждат в душата му ето сега, а не повтаря папагалски чужди, чути или прочетени нейде мисли).

Аз самият в тия часове, няма как, съм най-активен, но най-често поставям въпроси, опитвайки се да провокирам учениците да се замислят, мъча се да ги въ-веда в същината на проблемите и на тази основа по-нататък всеки да търси и да предлага свой изход, свой вариант за решение. Когато правя тия въведения и про-вокации, за мен най-важното е – това прекрасно съм го разбрал в своя многогоди-шен опит – по никакъв начин да не си опростявам задачата, щото ако, да речем, един учител се задоволи просто да разкаже това, което знае или което го пише в учебника, той по този начин няма как да пробуди у учениците стремеж към търсене на истината, към изследване на проблема: в учебниците обикновено са фиксирани резултати, а самото търсене – най-вълнуващото! – липсва, затова и са така сухи нашите учебници; но в ученето, в обсъждането, всичко следва да бъде оживено, то следва да оживее в душите на младите хора, а случи ли се това, на тази основа в душите им ще започне онова най-велико, към което се стремим, именно раждането на техни собствени мисли. Та аз през годините си изработих този подход: никога не се задоволявам с това "да си изпея урока", щото най-вредното е това, че по този начин на учениците проблемите се представят като вече решени, което обезсмисля, прави невъзможно търсенето, изследването. А това погубва всеки смисъл, работата съвсем се обезсмисля.

Затова и моите въведения в темите става така, че са съвсем импулсивни, неорганизирани, в момента каквото ми роди душата и съзнанието, според ситуация-та, според настроението, стига се дотам, че във всеки клас аз, процедирайки по този начин, разказвам съвсем различни неща, много пъти сам се удивлявам как става така, че ето, в този момент в съзнанието ми се е появила тази или онази мисъл; разбира се, това е значително по-трудно, а пък неопитният учител тия неща, пред-полагам, съвсем не ги умее. Не го казвам това по глупави причини, примерно "да се хваля" или нещо такова, такава една суетност ми е изцяло чужда, а се опитвам да акцентирам на нещо най-важно, което е същината на живото, на автентичното учене и обучение: учителят трябва да прави нужното да пали пламък или огън в душите на младите, това, по думите на Сократ, е същината на обучението, а не онова, което най-често се случва при неистинското и неживото обучение, именно когато учителят се опитва да налива в главите на учениците си това или онова, което той си знае, което "се знае" по този или онзи въпрос и пр., наливане, сякаш главите на учениците са нещо като съд, който трябва да се пълни и налива; не, така не стават тия работи, глупаво е да се опитваме да правим това. В главите на учениците тряб-ва да се раждат мисли и идеи – техните собствени мисли и идеи, а за това се изиск-ва съответната настройка, това вече е същинското тайнство и дори свещенодейст-вие на обучението, на "преподаването", ако трябва да употребя тази толкова под-веждаща дума.

И ето, в тази жива, свободна и непосредствена спонтанност на общуването ми с учениците – което, прочее, е едно доста рисковано занимание или предприя-тие, щото нашите ученици съвсем не са привикнали към такива интелектуални и творчески излишества: на тях обикновено се мъчат да им пълнят главите с чужди мисли! – учениците в един момент изпадат в ситуация на пълна неопределеност, неизясненост и несигурност, която плаши, с която те не са свикнали; те обикновено изискват определеност, окончателност, сигурност, еднозначност, а ето, тук ти пред-

129

лагат една наистина плашеща несигурност. Нищо тук не е ясно и сигурно, всичко е обвито сякаш с мъгла, човек не знае къде да стъпи, всичко е "хлъзгаво", несигурно, неясно и пр. А нали от нас Системата изисква просто да знаем, спестявайки си без-покойствата на търсенето, на изследването и пр?!

И ето, учениците почват да страдат и да се оплакват: да, ама Вие, господи-не, нищичко не ни давате, говорите така, че ние не можем да разберем кое е пра-вилното, несигурни сме, не знаем вече какво да мислим, чувстваме се объркани, какво да правим? Не можете ли да ни кажете всичко наготово, защо ни тормозите да мислим, защо трябва за си губим времето в търсене, та нали всичко по този въпрос отдавна се знае, защо го криете от нас?! И така нататък, все в този дух. Аз пък пов-тарям, че ето, това е хубаво, че не знаят какво да мислят, че се чувстват объркани, значи остава само да се погрижат и да почнат да поставят всяко нещо на неговото място, сиреч, да почнат да въвеждат ред в мислите и в представите си. Също така по философските теми и проблеми има нещо, което още повече усложнява задача-та: отначало всеки си има някакви най-повърхностни представи, които си го задово-ляват, той не чувства потребност да ги постави тия свои представи пред осмисляне, това, което е чул или "си го знае", му се вижда напълно достатъчно, какво тук повече има да се усложнява и мисли?!

Да, ама ето аз обикновено почвам с това, че нашите предварителни предс-тави по тази или онзи въпрос са обикновено съвсем недостатъчни и незадоволител-ни, че с тях не бива да се задоволяваме, че точно тях трябва да ги поставим под въпрос, та да съзрем недостатъчността им, щото ако продължим безкрайно да се въртим в кръга на тия предварителни повърхностни представи, то никакъв напредък няма да постигнем, никаква промяна в съзнанията ни няма да настъпи. А тия вкоре-нени представи, ако се поставят на внимателно преосмисляне и преценка, ще се открие, че те са съвсем подвеждащи, че те по-скоро скриват, а не разкриват или пък да решават проблема. И сами виждате, че работата неимоверно се обърква и "раз-валя", настъпва въпросната несигурност, в която всичко е възможно, а тя плаши. Учениците пък са привикнали немислещо да разказват какво пише в учебниците, това за тях е по-лесното, нищо че в него няма кой знае какъв смисъл; т.н. "разказва-телни предмети" – много учители без замисляне тъкмо така наричат предмета си, показвайки колко далеч от същината на работата се намират! – са много вредни, щото именно въпросното "разказване" и "преразказване" убива всичко творческо, потиска всеки творчески импулс, води до обезсмислянето на всичко; всяко нещо, което учениците разказват буквално, би следвало да бъде поставено под въпрос, би трябвало да се възприеме като подозрително откъм истинност; да, ама не, това изобщо не се прави, обсъждания обикновено липсват, то самата настройка към обсъждане липсва, щото тук се задоволяват с повтаряне на онова, което "си се знае", какво тук има да се мисли и търси?!

Както и да е, виждате, ситуациите са доста различни. Аз искам тук вече да спра с принципното описание на въпросната познавателна ситуация, с това какви са факторите за пораждането на един жив процес на търсене и на обсъждане, щото това е безкрайна тема, а ми се ще да премина към представяне на конкретни казуси, каквато, прочее, ми беше първоначалната цел. Но да завърша все пак подетото, а именно да кажа поне това: всяка тема по философия, в моето представяне, става "безкрайна", тя вече няма как да бъде "изчерпана", по нея може да се разговаря отново и отново, безброй пъти, и всеки път може да бъде постигнато нещо ново, нещо неочаквано, нещо, което тепърва ще се роди в душите ни, ето това е истински същественото, без него всичко се обезсмисля. Наново и наново можем да се връ-

130

щаме към тия теми, винаги може те да бъдат поставяни по нов начин, по въпросите няма "окончателни решения", няма "еднозначни отговори", задоволяващи всички без изключение, винаги можем да се съмняваме и да преразглеждаме вече постигнато-то, то винаги може да започне да ни изглежда в друга светлина и пр.

И ето, за жалост, оказва се, че в такава една благодатна ситуация ученици-те обикновено се чувстват крайно нещастни: е, какво изобщо научихме по тази тема, господине, май нищичко не научихме, май вече нищо не знаем, май сме изцяло объркани, радвайте се сега, щото ний вече сме съвсем неуверени и съвсем не зна-ем какво да мислим! И ми казват съвсем откровено: ний май нищичко и не научава-ме по вашите предмети, господине, ний сякаш нищичко и не знаем, защо така, защо ни тормозите толкова, искаме да знаем, искаме да сме сигурни каква е истината! И когато на тия прочувствени думи аз отвърна най-нагло ето това: "Ами какво толкова, като искате да узнаете и да знаете, търсете, мислете, опитвайте, работете, всичко можете да постигнете, но то трябва да си е ваше собствено постижение и завоева-ние, защо мен питате какво следва да мислите?!", тогава някои ученици съвсем побесняват и почват да се държат ето как: "Ами видите ли го какво прави пък тоя, на нищо не ни учи, ами се издевателства с нас, господине, не ставате вий за учител, не сте като нашите госпожи, които всичко ни казват и ни помагат, а Вие само се издева-телствате над нас, няма ли най-сетне да спрете, да се откажете от приумиците си?!". Е, някои класове, в които тия настроения станат поголовни, в такива класове възму-тените ученици сядат и почват да пишат прочувствени... жалби до началството, в които се оплакват, че преподавателят по философия бил много лош, и прочие, и так далее, а пък въпросните началства, както си му е редът, почват да се подмазват на страдащия и онеправдан народ, които, видите ли, е въстанал срещу "тиранина" и пр. Но това е отделна тема, за нея нека днес да не пиша.

Аз много мислих преди да почна този текст дали да не разкажа всичко на видео, там ще ми е по-леко, но пък има една опасност: както тук текстът може да стане много дълъг и "нечетивен", там пък видеото може да стане прекалено дълго, а кой ли пък ще ти слуша едно видео, съдържащо, да речем, 60 минутните словесни "излияния" на един комай съвсем побъркан учител по философия? Както и да е, очертава се да не мога да завърша и този свой текст, пък и почна да ми писва писа-нето, ето, ще се опитам да синтезирам нещичко важно, та да не останете хептен без нищо ако изобщо сте почнали да четете тия мои утринни писаници – и сте стигнали дори чак дотук.

Ще дам един пример, за да завърша писанието си. Този пример е от пред-мета "Етика и право", който в моето разбиране се е превърнал в предмет "Въведе-ние във философията на правото, политиката и държавата". Щото думата "право" е много широка и необятна, затуй аз казвам на учениците, че няма как да учим право, а ще се задоволим с търсене най-вече на смисъла на правото, на човешкия смисъл на правото – което съвсем не е малко. Ето обаче каква е ситуацията тука, има много интересни неща, не зная дали ще успея да ви ги съобщя.

Аз имам свое помагало по този предмет, което съм го нарекъл Универсу-мът на свободата, то има подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството", но всъщност е тъкмо въведение във философията на правото, полити-ката и държавата. Този предмет, както увещавам учениците си, може да им помогне да станат по-пълноценни личности, разбиращи своята ситуация, а също така да станат и добри граждани – щото България има нужда от такива, нали така? Няма да учим нещо, което няма отношение към живота, е ще търсим най-вече онова, което има директно отношение към живота, достоен за съвременен човек. Главното е

131

това: как да постигна успех, как да се реализирам като пълноценна личност, как да стана богат – защо не?! Тия неща са вълнуващи, нима не е така? Учениците обикно-вено в началото ме гледат така, както вол гледа, да речем... водопад; чудят ми се на акъла, пак тоя ще усложнява нещата, вместо да ни преподава, явно наистина много го мързи да преподава този човек, няма как да е иначе, нас той не може да ни излъ-же, ний тези неща ги разбираме?! Между другото, имам свои ученици, които са ми казвали следното като са ме срещали доста години след завършването си, ще го споделя, щото това са мои триумфални моменти, свързани с работата, която върша: господин Грънчаров, минаха много години, но аз искам да Ви благодаря, наученото от Вашата книга Универсумът на свободата промени живота ми, тази книга оказа ми огромно въздействие, смятам, че каквото съм постигнал, съм го постигнал и заради идеите, които научих благодарение на нея, благодаря Ви! Както и да е, напи-сах това, първо, щото е истина, второ, защото ми се ще да сръчкам малко и да из-вадя от летаргията завистливците и мърморковците.

Да, ама в днешно време младите съвсем не четат, не само по философия не четат, а и изобщо. Аз съм сложил с оглед на този факт кратък вариант на книгата ми (за ученици, щото по-дългият е за студенти) в интернет, а пък понеже админист-рацията ми забрани да преподавам по нея, ми се наложи да подаря на всеки клас поне по екземпляр от книжното издание, в същото време в библиотеката съм оста-вил още екземпляри, но най-вече всеки може да си чете от интернет, стига да му се дочете. При това аз изобщо не изпитвам да ми разказват какво са прочели и пр., не, просто ги питам има ли нещо важно от темата, което да ги е впечатлило, по което да се помислили повече, могат ли да опитат да го кажат кратичко, както са го разбрали, по свой си начин, и то така, че всички ние да научим нещо интересно и важно. Каз-вам това и почвам да чакам – защото аз при това, за да ги объркам още повече, съм им казал, че не аз решавам кой кога да бъде изпитан, а разчитам на това, че всеки сам ще намери най-подходящия момент да се изяви, сам да каже, че иска да говори, т.е. залагам на принципа на свободния избор и на доброволността. Чакам някой да дръзне да каже каквото е разбрал, но обикновено всички мълчат. По едно време им бях казал, че за мен са достатъчни да има поне 4-5 "доброволци", които желаят да водим обсъждането, а пък останалите спокойно и без страхове, че ще бъдат изпита-ни, само да слушат (е, могат да задават и въпроси, могат и да се изказват, стига нещо главата им да роди, което си заслужава да бъде казано), та бях им казал това, но се оказа, че то не проработи, учениците не можаха да се споразумеят кои да са тия "доброволни жертви за изпитване", накрая всичко се върна на изходното поло-жение: обикновено няма подготвени, аз чакам, пък в един момент ми се налага да питам този или онзи, но тогава обикновено се случва да пиша двойки. Положението е тежко. Аз упорито чакам, докато чакам обаче подпитвам това и онова, задавам поредици от "изнервящи въпроси", казва и туй-онуй, което ми хрумва в момента, с оглед да не ни тормози чак толкова пълното мълчание.

Ето за мен тия моменти са доста благодатни, тогава именно успявам да им кажа най-вече онова, което във въпросната ситуация е родила душата ми, щото, съгласете се, в такава ситуация духът се налага да работи все пак интензивно – и понякога ражда какво ли не. Изобщо не ме вълнува това кой какво щял бил да научи, щото това си е негов проблем. Кой кога ще се изяви и ще си получи оценките, мен лично също не ме вълнува изобщо: всеки добре знае, че в течение на срока поне два пъти (може и повече, но не по-малко), всеки ученик трябва да си получи що-годе достойни оценки, ако нищо не направи в двете половинки на срока, в края на всяка половинка ще получи "служебна двойка", щото безброй пъти е бил приканян да

132

прояви инициатива и активност, но той е предпочел да си замълчи. Който обаче в така и така сложилата се ситуация проявява активност, опитва се да казва как той разбира нещата, който търси, помага за изясняването на въпросите, който е акти-вен, който не е мълчащ дремльо, на такива аз пиша най-великодушно високи оцен-ки. Е, някой като получат оценката, млъкват и дълго мълчат, но забелязвам, че вече има ученици, което всеки час слушат най-внимателно моите "излияния" и на момен-ти се включват с най-уместни изказвания. На мен това ми стига. Повече не може да се желае. Не трябва да сме максималисти.

И ето, оня ден влизам в един клас, с тях имаме 8-ми час късно вечерта, представяте ли се какво е да си имал преди това 7 всякакви часове, а накрая като капак, когато си съвсем изморен, да имаш "за десерт" не друго, а философия! Уче-ниците наистина са изморени. Трябва да сме човеци и да разбираме проблема на другия. Да се издевателстваме над него не е човешко. И ето, понеже в този клас нещата не вървяха (много ученици късно вечерта си измисляха предлози да бъдат пуснати – щото да не изпуснат влака и пр.!), оказа се, че в този момент, когато идва края на първата половина от срока, т.е. когато всеки вече трябва да има поне една оценка (ако няма, ще се наложи да му бъде писана служебна двойка), ето, явиха се няколко ученика, желаещи да се изкажат. Получи се обаче чудесен час. Учениците бяха схванали същината на ситуацията и се бяха подготвили, всеки по някакъв проблем, бяха чели, всеки каза нещо най-важно. Темата беше странна, в моя дух формулирана: "Как пазарът поражда един превъзходен ред?", развил съм тема-та в помагалото в светлината на идеите на Фр. А. фон Хайек. Ето и някои от въпро-сите в тази тема, които също така са доста "глупави": 1.) Защо ролята на пазара е незаменима? 2.) Защо това, което правим, показва колко ние самите струваме? 3.) Как пазарът поставя всеки на мястото му? 4.) Как да стана богат? и пр. Това според мен са чудесни въпроси за обсъждане с оглед да се схване точния смисъл на пазара – щото все пак ние се опитваме да живеем в едно свободно пазарно об-щество, как тогава да допуснем да не разбираме каква е същинската роля на паза-ра? При това понеже съм гаден, формулирам и такъв провокационен въпрос: А вие лично, собствено, привърженици ли сте на пазарния ("капиталистическия") начин на регулация на отношенията на хората в обществото – или сте привърженик на някакви "некапиталистически" начини на по-ефективна регулация?

Питам това и почвам да чакам. След всяко изказване на ученик аз вкратце давам възможност за дискусия; нашите ученици много обичат дискусиите, падат си по тях, но обикновено им е трудно да се изказват; обикновено предимно поддакват, но и това не е малко, щото се стараят да осмислят нещата, да си изработват пози-ция. Та в този клас наистина се получи чудесна дискусия, с мое участие, разбира се, щото ако аз млъкна, дискусиите обикновено се отклоняват в странични, недотам съществени проблеми. Но този път ми достави удоволствие това, че обсъждахме нещата таман по същината на проблемите. Стана истинско чудо, великолепно беше! Аз в такива моменти имам обичай да се вдъхновявам, страшно приятно ми става, а като се вдъхновя, успявам да кажа неща, които иначе никога не биха се появили в съзнанието ми: вдъхновението е онова, което ражда истинските мисли и идеи, ис-тински важните и съществени изводи, положения и пр. Ето че сега страшно съжаля-вам, че няма запис на този разговор, ако го имаше, щеше наистина да бъде шедьо-вър, с огромен познавателен и дори евристичен смисъл. Да носят вината за погуб-ването на този разговор ония ръководни фактори, които имаха добрината да забра-нят видеозаписите на часове! Моята теза обаче е следната: живото, свързаното с проблемите на самия живот образование и обучение на младите никога не бива да

133

бъде жертвано в угода на капризите на разните там "ръководни фактори". Това е аксиома. Който отстъпи от нея вече не е полезен на учениците си, такъв изневерява на мисията си на учител – и сам се превръща в чужд на идеята на образованието администратор, който само вреди, вместо да помага.

Разбира се, най-вълнуващи мисли бяха казани от самите ученици за това как се става богат, та нали това е темата, по която мисли най-интензивно всяко българско сърце (или поне глава)! Аз не мога да възпроизведа тук текстово този чудесен диалог, който се получи там, бих могъл да опитам, но това изисква много време и настроение, щото такива текстове са сложни – ако искаме да постигнем оная живост, която имахме в непосредствения разговор, който, за жалост, беше погубен заради ината на разните му там "ръководни фактори" на образователната институция. Прочее, заради тия видеозаписи моя милост беше дадена на... Комисия за защита на детето, апропо, имам чувството, че заради резултатите от тази провер-ка на въпросната Комисия (които резултати се крият от мен, аз още не знам какво Комисията е констатирала, нищо че си разговарях с тях близо два часа – при тяхно-то "разследване", на което аз бях един вид обявен за нещо като "престъпник"!), та имам чувството, че заради тия тайнствени резултати въпросните "ръководни факто-ри" ми подготвят тия дни поредното... уволнение, което нищо чудно пак да излезе доста злополучно, щото на някои хора явно не им омръзна да се занимават предим-но с... "устройването на кафкиански сценки", да се изразя така, щото иначе, ако кажа директно самата дума, дето ми е на акъла, нищо чудно да ме дадат и на съд!

Ще опитам да допълня този текст с видеопродължение, т.е. под формата на видео да го довърша, като опитам да разкажа какво именно се случи, тъй като вече, признавам си, не ми се пише, писна ми да пиша и тази сутрин. Ще видим какво ще стане, но не пречи да опитаме.

Хайде, чао, хубав неделен ден – и бъдете здрави! Най-много се грижете за здравината на своя дух, защото от това зависи здравето на всичко останало…

При модерния подход в обучението не ни учат, а сами учим, сами – общувайки, взаимодействайки си – постигаме и сътворяваме своите

познания

Из Интерактивно обучение

Обучението не е спортно състезание, в което учениците са зрители. Те не трябва само да стоят в клас, да слушат учителя, да запомнят неговите думи и да отговарят на въпросите му. Те трябва да дискутират за това, което изу-чават; да го свързват със своя личен опит, да го прилагат във всекидневието си. Правейки това, те изучават част от себе си.

Мартин Валке

Интерактивното обучение е диалогово обучение. Практически учебният

процес е организиран така, че се осъществява постоянно активно взаимодействие между всички участници в него. Ученикът и учителят са равнопоставени субекти в

134

този процес. Всички учащи се участват в процеса на познание, като им се дава въз-можност да рефлексират (да анализират своите мисли и преживявания, да се само-наблюдават) по отношение на това, което знаят и мислят. Всеки влага своя личен принос, в хода на дейността се осъществява обмен на знания, идеи, способи на работа. Никой от участниците не доминира и не налага свои идеи. Образователната среда се характеризира с творческа атмосфера, партньорски взаимоотношения, откритост, взаимопомощ, толерантност, натрупване на съвместни познания, въз-можност за взаимна оценка и контрол. Активността на преподавателя намалява в полза на увеличаване на активността на учениците, които се ориентират към самос-тоятелно търсене на учебна информация. Интерактивното обучение провокира смяна на ролите на „обучаващия и обучавания“ и съчетаването на различни форми на контрол (самоконтрол, групов, индиректен и неавторитарен контрол от страна на обучаващия).

Целите на груповата работа са свързани с изграждане и развиване на ко-муникативни умения, пълноценно участие на всички ученици в учебния процес, учене от знанията и опита на другите, преодоляване на задръжки и комплекси, по-вишаване на самочувствието на участниците и на удоволствието от дейността, разнообразяване на учебната работа. При груповата работа класът се разделя на учебни групи, които могат да работят самостоятелно или под ръководството на учителя.

Всички тези понятия и концепции, се осигуряват от съвременните техноло-гии. Например, на концепцията за проблемното обучение съответстват такива тех-нологиии като: проблемно-диалогово обучение; проблемно-задачно, проблемно-алгоритмично, проблемно-контекстно, проблемно-моделно, проблемно-модулно, проблемно-компютър-но обучение и др.

Същността на интерактивното обучение се състои в това, че учебния про-цес е организиран по такъв начин, че на практика всички ученици се оказват въвле-чени в процеса на познанието, т.е. те имат възможност да разберат и обмислят това, което знаят и мислят. Съвместната дейност на учениците в процеса на обуче-

135

нието, при усвояване на учебния материал означава, че всеки внася своя индивиду-ален принос, и на практика има обмен на знания, идеи и т.н. Всичко това се случва в атмосфера на доброжелателност и взаимна подкрепа, което позволява не само да се получава ново знание, но и да се развива познавателната дейност, превеждайки я в по-високи форми на сътрудничество.

Интерактивната дейност по време на уроците предполага организация и развитие на диалогово общуване, което осигурява взаимно разбиране и взаимо-действие, води към съвместно решаване на общи, важни и значими за всеки участ-ник задачи. Интерактивното обучение изключва доминирането както на един изказ-ващ се, така и на едно мнение над друго. В хода на диалоговото обучение учениците се учат критично да мислят, да решават сложни проблеми на основата на анализ на обстоятелствата и съответната информация, да зачитат алтернативните мнения, да приемат обмислени решения, да участват в дискусии, да общуват с други хора. За това по време на уроците се организира индивидуална, по двойки и групова работа, прилагат се изследователски проекти, ролеви игри, работи се с документи и различ-ни източници на информация и др.

Концепцията и технологията на интерактивното обучение са основани на явлението интеракция (от англ. interaction – взаимодействие, въздействие един на друг). В процеса на обучение се осъществява междуличностно познавателно общу-ване и взаимодействие между всички негови субекти. Развитие на индивидуалността на всеки ученик и възпитанието на неговата личност се осъществява в ситуации на общуване и взаимодействие между хората един с друг.

Най-често използван модел в такива ситуации е образователната, учебна-та игра. Игрите предоставят на учителите възможности, свързани с възпроизводст-вото, мултиплицирането на резултатите от обучението (знания, умения и способнос-ти), в прилагането им в практиката и обучението, като се отчитат индивидуалните различия на участващите в играта ученици с различни нива на обученост. Играта носи възможност за значително емоционално и лично въздействие, за формирането на комуникативни умения и навици и др. Следователно, използването на образова-телни игри допринася за развитието на личността и личните качества на ученика.

Под технология на интерактивното обучение се разбира система от начини за организиране на взаимодействия между педагога и учениците под формата на учебни игри, гарантиращи педагогически ефективно познавателно общуване, в ре-зултат на което се създават условия за придобиване на опит от учениците в учебни дейности и ситуации, за обогатяване на техните мотивационни, интелектуални, емоционални и други сфери. Кратък коментар на редактора: Опааа, и какво излиза сега? За това, че съм прила-гал най-модерни и авангардни образователни подходи и технологии аз бях уволнен от работа – понеже една директорка на училище се оказа неспособна (или пък не пожела?!) да вникне в същината на това, което правя?!

Много интересно, наистина много интересно. Сега кой е крив и кой е прав ще се определя от съда. Макар че по принцип тия неща се решават в рамките на самата образователна институция. Но кризата в нея явно е толкова голяма, че тя се оказа неспособна да реши тази задача. Е, тогава идва ред на съда.

136

ФИЛОСОФИЯ И СВОБОДА

Духовният ресурс на украинците е по-мощен от атомните бомби на аг-ресора Путин

На сайта на Евромайдана е публикувано следното интервью с мен: Ду-ховный ресурс украинцев более мощный, чем сила атомной бомбы Путина - Господин Гранчаров, как в Болгарии относятся к оккупации Россией украинского Крыма?

У нас фактически на одной территории сосуществуют две Болгарии: евро-пейская Болгария свободолюбивых людей, которые хотят жить достойно и нормаль-но, по-человечески в семье свободных европейских преуспевающих народов, с одной стороны, и другая Болгария свободоненавистников, чей идеал это тирания, символизируемая русской имперской азиатчиной. Это Болгария поклонников каге-бистского императора Путина.

Эти двое Болгарии находятся в вечном непримиримом конфликте и антаго-низме, их нельзя помирить. Есть у нас, к сожалению, немало коммуноидов (это те же самые, которые Валерия Новодворская называет «совками»), которые из-за комму-нистического идеологического дурмана считают, что «болгарский патриотизм» сво-дится к безраздельной любви к… СССР и путинской тираничной России.

Для таких Болгария не что иное, как «Задунайская губерния» Российской империи, таких мы называем «рублофилами» (есть и такое чисто болгарское слово «рубладжии»), ибо их любовь к имперской России вдохновляется денежными купю-рами, которые так щедро предоставляются им кремлевской агентуры в нашей стра-не.

Для таких выродков и мерзавцев не проблема пригласить танки своего то-варища Путина, чтобы «освободить» Болгарию и несчастный болгарский народ от «ига европейского колониализма», освободить, таким образом, всех болгар от самой свободы и от самой демократии.

Сами видите, что это человеческая патология, для которой характерно то, что все ценности в голове толкуются прямо наоборот, что все понятия полностью искалечены; такие коммуноиды, по-видимому, живут не в XXI-ом веке и не на земле, а давнем прошлом и на совершенно другой планете.

Вся суть болгарской истории в последних 136 лет после возникновение третьего болгарского государства в 1878 г. сводится к тому, как уберечь и сохранить себя и свое государство от имперских посягательств российского и советского, а потом снова российского экспансионизма.

В последние 24 года мы, проевропейски мыслящие и свободолюбивые болгарские граждане, успели одержать победу над злостными силами российской азиатчины и российского империализма. И Болгария всё-таки вошла в Европейский союз и в НАТО.

Но с того момента „пятая колонна” России у нас получила с Москвы приказ: превратить Болгарию в так называемого „российского троянского коня”, ослабить болгарское процветание в рамках Европейского союза, и в конечном счете, сделать так, чтобы нас выгнали и из ЕС, и из НАТО.

137

Сами видите, что все то, что происходит теперь, за последние несколько месяцев в Украине для нас полностью знакомо, мы все это уже пережили, правда, не в такой драматической, а также и не такой трагической форме.

Болгария и Украина, в сущности, ведут одну и ту же благородную борьбу за сохранения своего национального суверенитета, независимости и защищаются от грубых нападок российского империализма.

Поэтому и симпатии свободолюбивых и демократически мыслящих болгар-ских граждан полностью на стороне мужественного украинского народа, который на самом переднем фронте ведет нашу общую борьбу с российским империализмом.

Когда Путин решился на свою авантюру, и делает все, чтобы оторвать сна-чала Крым, а потом и другие живые куски с тела братской Украины, мы, вместе с другими европейцами возмущены такой чудовищной наглостью.

В этот тяжелый час, дорогие украинские братья и сестры, знайте, что вся европейски мыслящая Болгария поддерживает и симпатизирует вам, вдохновляется вашей благородной борьбой за свободу, за человеческое достоинство, за нормаль-ную человеческую жизнь.

Мы также ведем ту же самую борьбу, с тем же самым врагом, так что мы вас полностью понимаем. Осознание того, что ведем одну, ту же самую в сущности борьбу, что мы не сами, что за нами стоит весь свободный мир должно давать нам так нужную силу и твердости: мы должны, мы обречены победить. Мы и победим. История и правда самой жизни так отсудила и решила. - Как мир должен был бы реагировать на агрессию Москвы против Украины?

Путин действительно сошел с ума, раз подумал, что в нынешнее время мог позволить себе то, что он сделал и делает в Украине, в частности в Крыму.

Он, в сущности, на мой взгляд, позволил себе сделать большую глупость, а это непростимо: раз он все-таки это сделал, то означает, что он потерял рассудок. А сами понимаете, что это означает: тому, кому Бог приготовил гибель, он сначала отнимает рассудок. Путину выпала такая именно судьба, он уверенно начал идти к своему концу, к своему полному провалу.

Мне в такой ситуации, с одной стороны, хотелось бы, чтобы Западный мир проявил бы большую твердость к агрессору, но с другой стороны как разумные люди должны относиться к умалишенному человеку?

Конечно, придет то время когда придется Путина изолировать, отнять у не-го власть, потому что власть опасна в руках умалишенного маниакально агрессивно-го человека. Но в этом вопросе все-таки основная ответственность лежит на русском народе – все-таки русский народ главная жертва своего умалишенного диктатора-самодержца.

К сожалению, этого многие русские пока еще не понимают. А почему Путин вдруг потерял свой рассудок? Главная причина – это то, что сделали вы, дорогие свободолюбивые украинские братья: Путин во время романтичной революции на Майдане понял, что его ожидает та же самая судьба, судьба свергнутого тирана, судьба вашего Януковича.

Вот почему он потерял свой рассудок: от страха, от сознания непреврати-мой гибели. Да, он, в сущности, помешался от страха. И все что он теперь делает, приближает его к собственной гибели: так история решила. И никто не может его теперь спасти. Он сам подготавливает свою гибель. Но иногда гибель таких тиранов ведет к трагедии народа, позволившего ему воцарится.

138

Мне, однако, кажется, что история в этом случае повторится, но как фарс: Путина ожидает не судьба Гитлера, а судьба Каддафи. Все-таки наше время другое.

Будем надеяться, что крах Путина не превратится в трагедию. А несомнен-но, что крах Путина приближается. Ничто и никто не сможет его спасти. Он сам себе главный враг. Его неадекватность к духу нашего времени обрекает его на гибель.

Он действительно живет в другое время, он жертва представлений совер-шенно другого времени. Он диктатор, но не страшный как Сталин, а просто смеш-ной. Никто не сможет спасти смешного диктатора, диктатора-автократа, над которым все смеются.

Над Путиным не смеются только те, кто поражены его же болезнью: мани-ей коммунистической вседозволенности. Но и это не может спасти его. Его конец близок. Так что надо ждать осторожно его конец. Путин запутался в своей крымской авантюре так, как петух в пакле. У нас, в нашем языке есть такое выражение, не знаю, как оно звучит на русском. - Не значит ли агрессия Москвы, что концепция гарантий территориальной це-лостности стран, которые не имеют ядерного оружия, должны быть пересмот-рены?

Для Западного мира, для Европы и США Путин и его абсурдная, анахро-ничная имперская политика большая проблема. Он опасный, потому что неадеква-тен, он потерял рассудок – раз живет в своем фантастическом мире, опоздавшем не менее чем на 50 лет. Путин полностью нереалистично представляет себе решение мировых и государственных проблем, такой подход уже давно не работает. Мир уже совершенно другой. Люди тоже другие.

Вот и Янукович думал, что снайперы могут спасти его власть, но этим толь-ко решил свою судьбу. Глупо, слишком глупо думать, так как Путин думает. Прошло это время. Видите, например как рассуждают современные немцы? Они нормальн-ые современные люди, а Путин рассуждает как Гитлер. Это, простите, полная пато-логия. Никакого смысла не имела для Путина оккупация Крыма, это только большая проблема для России.

Это прецедент, который опасный для будущего самой Российской федера-ции как остаточной Российской империи. Советники Путина должны объяснить ему, что 17-тый век, когда возникали и расширялись империй, давно уже прошел. Его неадекватность приведет к ускорению развала Российской империи. Путин уже вредный и опасный для самого российского империализма.

Мне кажется, что русские империалисты, если умные, сами с ним распра-вятся – если хотят все-таки что-то сохранить. Имперская мания Путина добьёт Рос-сийскую империю. Исходя из этого, мне кажется, что и новая украинская власть, и Западный мир в целом, во главе с США и Европейским союзом должны действовать разумно и не позволить того, чтобы неминуемый крах Путина превратился в траге-дии – и для русского, и для украинского народа, и для Европы, и для всего мира. - Если Россия оккупирует территорию Украины, не значит ли это, что следую-щими могут быть страны Балтии, Польша или Болгария?

В принципе все прошло бы так если, Путин жил бы в совершенно другое время, во время, скажем, Сталина или Брежнева. Но теперь не время Сталина, даже и не время Брежнева. Путин потому и такой абсурдный – и умалишенный. Он дейст-

139

вительно ведет себя как инопланетянин. Он, конечно, опасный, но есть что то, что осудило его: это сама историческая необходимость.

Сталин страшный, но маленький Сталин Путин просто смешной. Я уверен, что вы тоже ощущаете это. Потому и ничто не спасет его.

Разумное поведение в такой ситуации, по-моему, следующее: оставить его, чтобы он сам быстрее покончил с собой. Все, что он теперь делает на Украине и то, что сделает в скором времени, ускорит его же конец, конец его власти. Иногда муд-рость требует, чтобы относится к таким, как Путин с терпением – чтобы уменьшить затраты. Терпение часто элемент разумности. А и начать бить силой умалишенного, втягиваясь в его экстравагантные игры, означает самим начать действовать неадек-ватно, а это уже глупо.

В этот тяжелый момент государственные деятели Украины и Запада должны действовать мудро и разумно. И не позволить провокаторам развязать кровавую бойню. Если Путин предпринял свою украинскую и крымскую авантюру и считает, что силой можно в современном мире достичь всего, то он просто слишком запутался. То, что он позволил себе сделать не просто преступление, это гораздо хуже – это ошибка (по словам Наполеона). Гибельная ошибка. И такой «кусок» как Крым Путин не успеет проглотить. Он Крымом и подавится. - Что бы вы хотели сказать украинскому народу в такое сложное для него время? Я очень удивлялся, как герои Майдана своим стоицизмом, своей силой духа смогли удержать победу над силами зла. Миролюбие и свободолюбие идут вместе. Их духовный ресурс огромный. Более мощный, чем у атомной бомбы.

Любовь к истине тоже их подкрепляет. Мораль в нашем мире все-таки дол-жна означать что-то. Моральное превосходство на стороне братского народа Укра-ины. Сила духа гораздо более мощная, чем сила танков. Не надо забывать, что говорил и делал Христос, основатель нашей религии свободы – и каким образом он успел победить силы зла. И восторжествовать несмотря ни на что. Воскресение следует за мнимой гибелью духа; торжество духа не остановить.

Знайте, дорогие украинские братья и сестры, что правда жизни и правда истории на вашей стороне, на стороне борющегося за свое достойное человеческое будущее украинского народа. Любовь сильнее, чем грубая сила и экспансия самона-деянного, экстравагантного зла. Если сохраните свое моральное и духовное досто-инство в тяжелые дни – вы ничего не потеряете. Все ваше останется вашим. Если, же потеряете – тогда потеряете все.

Я уверен, что этого не случится. Если христианская нравственность ведет вас, вы выиграете. На грубую военную силу противопоставьте незыблемую духов-ную силу христианского народа – и не будете сожалеть. Если Бог с вами ничего не страшно… Интервюиращ: Виктор Каспрук Источник: Третя Українська Республіка

140

ПРОБЛЕМИ НА КУЛТУРАТА

Дуендето и кефът

(Ислямската цивилизация на Балканите)

Вера Мутафчиева

Само два ареала от континента, незаконно наричан от жителите му Стар,

са понесли вековно мюсюлманско владичество: Иберия и Балканите. Това е лесно обяснимо – отнася се за полуострови, които затварят от Изток и Запад Средиземно море. Така те стоят в близък досег с Азия и Африка. Органично принадлежащи към Европа, Иберия и Балканите не са смогвали да се изолират от опасности, които прииждали към тях от двата съседни континента.

Всеки народ, по-късно нация, а накрая и националната й историография, съумяват да си изработят приемливи обяснения за своята съдба.

Сумарно изразено: все някой друг, някой отвън носи вина за бедите на тогова – нашия. Моделът няма изключения и не тук е място да прибягваме до при-мери. В такъв смисъл днешните исторически съчинения малко се отличават по дух от фолклорните епически цикли. Нам, да кажем, що се отнася до българското Сред-новековие, по правило е крива Византия, загдето често нападала младата и по-късна наша държава. Ние пък сме опазили византийските владения от множество варварски нашествия, които се движели из дълбока Азия по пътя на народите, пок-рай Дунава.

141

Тази констатация не е невярна, но забравяме, че поне два пъти Византия спасява нас от могъщи мюсюлмански експанзии. За първо – през VII век, когато арабите се впускат в източна посока, за да овладеят Константинопол и да преминат в Европа. Прочее, рождението на българската държава можеше да не се състои, ако Византия не бе отклонила арабите от източна в западна посока, през Северна Аф-рика към Иберия. Още веднъж, вече в течение на ХI – XII векове, Византия спира чрез отчаяни усилия друго мюсюлманско настъпление към Балканите – това на тюрките селджуки. Този път обаче тя само отлага с две столетия своя край, понеже плътното присъствие на тюркски маси в Мала Азия създава почва за предстоящата агресия на османците, осигурявайки им достатъчна жива сила. Ние не сме точни и когато изтъкваме извънредната, едва ли не уникална трайност на мюсюлманското владичество над Балканите – половин хилядолетие наистина е срок, значителен дори за онези бавни векове.

В Иберия обаче арабското господство е траяло повече от седем столетия – от 711 до 1492 година. Там мюсюлманите заварили кралството на вестготите, чиято възраст възлизала на три века. Нека запомним това заради паралела с Бал-каните, където османците имат да воюват с хилядолетната Византия, седемстолет-ната България, както и други, малко по-млади от нея държави. Прочее, арабите завземат почти цяла Иберия; чак при Поатие в Южна Франция ги спира Карл Мартел – спомнете си епоса за Ролан. Не бихме казали, че властта им над най-западната част от Европа била безметежна. Изпъстряли я начесто войни с оцелелите, но не-достатъчно силни владетели на Навара, Каталуния, Арагон и Леон – по-скоро едри феодали. Немалко били обаче и други местни аристократи, които колаборирали със завоевателите, та били толерирани от тях. Целият период от VII до XV век се оказва необичайно пъстър, динамичен дял от испанската история, който не бихме опреде-лили, освен като прогресивен разцвет на икономиката, строителството и особено на културата. Още по-важно: като създаване на испанската нация. Подобно на балканс-ките и тя се е формирала под мюсюлманска власт. Сякаш стремежът на местното население и на част от тамошните аристократи да бъде отхвърлен назад в Африка чуждият нашественик е мобилизирал духа на испанците, довел го е до невиждан взрив. Ето и неповторимото във феномена Испания: Реконкистата там започнала не дори сто години подир арабското нахлуване. Тя траяла седем века, имайки своите приливи, отливи и мъртво вълнение. Въпреки толкова дълголетния конфликт между завоеватели и подвластни, противопоставени религиозно, следователно и културно, той не попречил на двете враждуващи страни да се взаимнопроникнат, образувайки нещо трето: културата на Ал-Андалус.

Всъщност би трябвало да говорим не за култура, а за цивилизация, за едно цялостно битие, в което участвали принципно несъвместими за ония времена ком-поненти – християнство (при туй католицизъм в своята чистота) и ислямът. Без да пропуснем и третия компонент на онзи невероятен синкретизъм – юдейството. Нали преди да бъдат прогонени от Испания в края на XV век евреите сефаради, те изиг-рали голяма роля и в стопанството, и в културата на Иберия.

Пренасяйки андалусийския модел по островите на Карибско море, из Цент-рална и Южна Америка, в него се влели пълнокръвно постиженията на местните народи, нека за по-кратко ги обобщим като индианци. Отпосле, когато конкистадори-те интензивно импортирали робска работна сила от Черна Африка, негрите също участвали с примитивните си традиции в многогласия културен синкретизъм на Латинска Америка. Въпросната неразчленима сплав, разляла се над поне половина-та от Новия свят и структурирала се плътно в течение на половин хилядолетие, със

142

законно основание претендира за понятието цивилизация. Без да идеализираме въпросното многоцветно съжителство, заредено през ранния си период с иманентни религиозни конфликти, никой историк на културата не би оспорил забележителните прояви и върховите за времето си постижения на онзи духовен синтез. Мюсюлманс-ката култова и светска архитектура, доказала се чрез световно прочути образци от Индонезия до Иберия, никъде не се е издигнала до изяществото, характерно за Кордовския халифат. При все че там тя датира от най-рано, IX до XV векове. Худо-жествените занаяти, типични за средновековното творчество, също в Кордова беле-жат съвършенство. Що да кажем за андалуските музика, песен, танц, за нехристиян-ската страст, която ни омайва и плаши? За да ги охарактеризираме, налага се да се позовем на знаменитото есе на Гарсия-Лорка "Дуенде", където андалусийският феномен все пак не е дефиниран, ами само описан; дуенде се оказва неназоваемо състояние. Ако се замислим, наистина уникално е да изобретиш ново човешко със-тояние и да го наложиш като нещо, извън спор съществуващо. Респектира ни с ранната си поява и жанрово многообразие и прозата, родена върху андалуска земя.

Поне част от нея е широко известна – философията. Предренесансовият Ренесанс в Кордовския халифат дава на XII век двама велики мислители: арабинът Ибн Рушд, по европейски Авероес, и помюсюлманченият евреин Маймонид. С фи-лософи от такъв ранг и тогава не разполагат ни християнството, нито ислямът, ни юдейството извън Иберия. Духовните открития на онези двама кордовани са рожба тъкмо на тамошния интелектуален синкретизъм. Вероятно затуй, че е нямало как в атмосферата му мисълта да остане подчинена на единствена концепция за битието, сиреч религия. Да израстеш от историограф до теоретик на историята, когато от хилядолетие и половина дори гениални автори са били не повече от летописци – това е завоеванието на Авероес. Да бъдеш енциклопедист пак тогава и там, когато останала Европа се сдобива със своите чак през XVIII век – това е постижението на свободен ум и изключителни познания, доказани от Маймонид.

Бих искала да поставя въпрос, чийто отговор предстои да намерим след все още неизвършени разностранни изследвания: защо, макар да се изтъкваме като жители на кръстопътя между Азия и Европа, сме съумели да извлечем тъй малко духовна полза от своята обективна ситуация? Защо съприсъствието не на две, а на повече култури на Балканите е дало резултат толкова различен от иберийския? Някои испански историци приемат, че плододайните последици от арабското завое-вание над земята им се дължали на по-висока от местната степен на развитие при арабите. Трудно е да приемем такава теза.

Арабите се появяват в Иберия само 80 години след наченките на своята държавност. Тоест, те не би могло да бъдат по-напреднали от османците, които завладяват Балканите стотина до двеста и повече години подир обявяването си за независими от селджукския султанат, но (твърде важно!) наследявайки от него твърде развита мюсюлманска традиция в областите администрация, законодателст-во, строителство. Великите селджуки на свой ред са ги заимствали от Каирския или Багдадския арабски халифати. Ще рече, тук османските султани са прилагали една добре разработена от предшествениците им държавна система, като нанесли в нея някои изменения, главно под византийско влияние. Това, че на Балканите не се създал синкретизъм, аналогичен на културата на Ал Андалус, може да има и друго обяснение. Из Иберия през VII век християнството било с по-плитък корен, отколкото в балканската почва чак през XIV-XV. Но цялата Реконкиста разкрива кръвната привързаност на испанците към католицизма, докато из Византия, България и оста-налите тукашни държави множество ереси разколебавали ортодокса в християнско-

143

то му самосъзнание. С други думи едва ли дълбочината на вярата препятствала идейното взаимопроникване между православни и мюсюлмани на Балканите. Тогава ни остава да предположим нещо трето, понеже четвърто май че няма: ислямът на тюрките ще да е бил различен от онзи, който разнасяли арабите.

Тюркският изглежда е по-земен, битов, състоящ се по-скоро от ритуали и забрани, отколкото от философска интерпретация. Той не стимулира у самите ос-манци духовно производство. Между другото и затуй, че книжовността им използва-ла съвсем чужди на тюрките два езика – арабския за теологията и персийския за поезията. За османския оставала историографията, пак плътно размесен тюркски със споменатите два езика. Съвсем естествено тя не се ползвала с широка попу-лярност.

Казаното е хипотеза, разбира се, но в историографията е допустимо да съ-дим за някои процеси по резултатите им. Така на балканеца, озовал се в Испания, бие в очи несъмненото сходство в народния живот тук и там. Явно то произтича от смешението на европейска с ислямска традиции – смес, която не срещаме другаде из Европа. Ислямската например е дала отражение върху земеделието, внасяйки от Азия редица растителни култури; обогатила е занаятчийските технологии и модели, изобилни из Средния и Далечен Изток; отразила се е върху кулинарното изкуство; повлияла е гражданската архитектура.

Изброеното също е въпрос на синкретизъм, макар по-скоро из битовите пластове, а не в чистото творчество. Но пък взаимовлияния между християни и мюсюлмани в Иберия и на Балканите откриваме в народните изкуства от фолклора до облеклото и домашния интериор. На иберийското състояние на духа, плод от синкретизма, сиреч дуенде, противопоставяме нашенския подобен плод: кефа.

Кефът обаче се отнася главно към яденето и пиенето към изобилната по-чивка, докато из Испанско той услажда очите и слуха. Не на последно място по значение е, че завоевателите привнасят в двата визирани полуострова традицион-ната източна медицина, положително знание в редица области на анатомията, аст-рономията, математиката.

Прочее немалко явления, които приемаме за самобитно наши, са всъщност внесени, без да бъдат непременно османски или мюсюлмански; чрез араби и тюрки из двата полуострова проникнало мъдрото познание за живота, а и отношението към живота изобщо, присъщо на Изтока. Там те са се трупали и осмисляли далеко по-дълго, отколкото в останала Европа. Балканите и Иберия в този смисъл разкриват очебийни сходства. Не може да говорим обаче и за аналогии в духовния живот на тези две общности. По нас местната традиция сякаш е изчерпила енергиите си не за да поеме и да доразвива привнесеното, а за да се изолира и консервира. За осман-ците това било от полза – те разработвали практиките, в които виждали интереса си: управление, организации и институции, възложено на подвластните им народи ма-териално производство.

Колкото до духовната сфера на балканците, отречена завинаги като гяурс-ка, тя докрай останала извън погледа на завоевателите им. Така по принцип била осуетена възможността за създаване на културен синтез тук. Справедливостта изисква да изтъкнем, че и у балканското население липсвала естествената тяга да вникне в духовния мир на пришълците, които то не приемало като господари над земята му. Така при относителна битова търпимост освен в конфликтни ситуации до днес сме изправени пред също рядък исторически феномен: въпросните два етноса сякаш изобщо не са съжителствали над 600 години.

144

Те взаимно не се познават, понеже предпоставената им и твърдо преслед-вана цел била да останат всеки в себе си, за себе си. В търсенето на паралели между Иберия и Балканите ни се натрапва констатацията, че днес испанците се отнасят по-хладнокръвно към историята си под арабска власт, отколкото балканците към периода им под османска. Дали това означава различие в степените на толе-рантност? Струва ми се, че отговорът на въпроса е лесен: над Андалусия ислямът е загубил господството си преди половин хилядолетие. Отдълго у испанците е затру-пан споменът за кордовските халифи. А по нас сходни спомени живеят чрез препре-даването в множество семейства. Живи са у нас и угризенията заради Голямата екскурзия, протекла преди десетилетие едва. Съвсем аналогични екскурзии са орга-низирали католишките крале на Испания. След като Реконкистата изтласкала при-шълците в Африка, прогонени били от Иберия евреите, сто години по-късно – мо-риските, поне четирийсето поколение араби, родени в Андалусия. Напуснали с тях отечеството си и голям брой испанци, приели някога исляма – тамошните помаци, да ги наречем.

Днес смекченото, направо индиферентно отношение на испанеца към ис-ляма се дължи просто на отдалечаване във времето. Както у нас няма почва за емоции спрямо татарите например, причина за немалко опустошения и кръв из България през XIII век. Още низ паралели биха ни отвели към прилики и отлики между Иберия и Балканите. Съществена, но пренебрегвана от европейската исто-риография тема, за която са нужни конкретни изследвания. А те ще ни отведат към други теми из нашата културна история и етнопсихология. Този тематичен кръг безусловно заслужава внимание.

145

ἐΣΩΤΕΡΙΚΌΣ

ТАЙНСТВАТА

Планета на благодат – ти си сътворителят

Багрина Кларк

(Откъси от една неродена още книга)

Ражда се новият човек, човекът на новата раса – светещата

Той ще разбира езика на Девите; и очите му ще се отварят да види как ан-гел слизат до него и възлизат. Когато минава покрай плодни дървета, клоните ще се навеждат, за да си вземе от плода им, и после пак ще се изправят. Птичките ще кацат доверчиво на раменете му. И животните няма да имат боязън от него. Това ще бъде едно Ново Изявление на Живот, Красота и Радост. Красотата ще се изрази в нови форми. Навсякъде, дето има едно леко докосване на Божествения Дух, Красо-тата ще се явява! Красотата ще твори, за да покаже неизчерпаемите богатства на Духа. Тя ни разкрива тайните на Духа. За онзи, който има прозрение, висшата кра-сота, висшата любов и висшата истина са едно и също нещо. Те са езикът на Божия Дух!

Чрез тях се прославя Бог! Винаги се вслушвай в свещения шепот на Бога!

Здравейте, прекрасни земни хора! Аз съм Мирамар от групата на Сириус, която работи за Доброто на вашата

прекрасна Планета. С нетърпение очаквах този момент, в който да ви поздравя и да се обърна към вас чрез предговора на книгата Планета на Благодат – ти си Сът-ворителят.

Нашата цивилизация продължава да работи за спасението на Земята. Про-дължаваме да изпращаме информация и знания, които да ви помогнат да осъзнаете важността на момента и процесите, през които преминавате. Наложително е да сте ориентирани правилно за това, което се случва в земен и космически план. Тъй като вашият свят се преобразува и търпи генерални промени, изключително важно е вашето позитивно участие в промените.

Но без да знаете какво действително се случва, вие не бихте могли правилно да се ориентирате в събитията. В тази книга ще дадем необходимите обяснения. Не говорим за моментни ситуации, а за процес, който се развива от доста години. Вие сравнително скоро научихте за част от настъпилите енергийни промени, които са основен двигател за промяната в земния живот. Паралелно с идването на Новите високи енергии тече про-мяната в човешкото съзнание – втората основна причина, която води към Новата Благо-датна земна епоха.

Нашата цивилизация отдавна е застанала до земното човечество. С огромна Лю-бов (знаете, че това е съграждащата вселенска енергия) ние ви подкрепяме в този съд-бовен цикъл на промени. Работим с вашето глобално съзнание и с отделни човешки съзнания за включването им към по-висок етап от научните и езотеричните знания. Все

146

още вашата наука ги разделя, макар те да са едно и също знание, но с различна степен на сложност. Вече има земни учени, които стигнаха до убеждението, че всичко е ЕДНО. Квантовото ниво е общо и то определя великата свързаност на всичко в Мирозданието.

Щастливи сме да видим, че все повече земни хора (в това число и учени) разширя-ват своето съзнание и могат да разбират и използват по-дълбоките принципи, чрез които е съграден цялостният живот. Разширеното съзнание ще бъде тласък за един различен живот на Земята – живот, изпълнен с Благодат. И друг път сме ви казвали, че такъв живот на Земята е съществувал. Сега той отново е възможен. Вие сте неговите Сътво-рители!

С безкрайна Любов: Мирамар !

Отворено писмо до земните сътворители

Сириус ви приветства! Ние сме до всеки, който ратува за Доброто на прекрас-

ната ви планета Земя. Познаваме земната история и участвахме в развитието на миналите цивилизации. Особено силно сме ангажирани към вашата цивилизация и към Великия Земен Преход. Вашият свят и Планетата ви са разтърсени от промени. Характеристиката на настоящото време е ПРОМЯНА.

Новите енергии са в тялото на Планетата, те са и във всяка ваша клетка и ра-ботят за Промяната. Приемете с положителен знак всичко, което сега се случва на Земята. Енергията на Уран бурно разрушава, за да отвори път за новия градеж. Нещата се случват по нов начин. Свободен, човешкият Дух шества по Планетата, променяйки цялостно земния живот. На прага сте на Златна епоха. Тя предстои и може да се случи! Глобалното съзнание твори Нов Свят. Вие, Сътворителите, сте отговорни за планетарното съзнание. То трябва да бъде просветлено докрай! Да бъде изпълнено докрай с положителна енергия!

Бъдете всеки миг нащрек, за да задържите и усилите победния ход на Прос-ветленото глобално съзнание. Заливайте със Светлина и Любов Земята. Казвайте ù, че я обичате. Тя също ви отвръща с Любов. Обединени, планетарната и човешката Любов могат да направят чудеса. И те започват да се случват. Духът на Промяната владее вече Планетата ви и процесът е необратим.

Сътворители, вие сте войните на Промяната, вие пресътворявате настоящия свят чрез Любов. Иде оня заветен миг, когато докрай ще бъдат изведени от Земята рептилските същности. Тяхната енергия ще бъде унищожена чрез вашата Любов. Ще бъдете господари на Планетата си след много дълго робство. То приключва. Цялата Светла йерархия е застанала зад вас и подкрепя всички положителни про-цеси.

Към Земята са насочени технологии за пречистване на въздуха, водата и поч-вите. Вече е в ход ползването на чистата свободна енергия, която е безплатна. Тя отдавна е приготвена за земните хора. Окупаторите не позволяваха да ви бъде дадена. Безброй съоръжения за получаване на електрическа енергия много скоро ще станат излишни. Няма да са ви необходими въглища и петрол.

Земният живот се преобразява пред очите ви. Вие ще сте свидетели на про-цъфтяваща Планета. Земята в голямата си част ще бъде населена с хора с по-високи вибрационни честоти. Те отключват интелигентността и възможностите на земния човек. Всеки ден се събуждате в променен свят, макар да не го осъзнавате напълно. Ние виждаме аурите ви. Те все повече светят. Променят цветовете си. Трайни са розовото, жълтото, синьото, светлозеленото и ярко червеното. Изчезват

147

кафявото, сивото и черното. Сърцата и чакрите ви светят. Виждаме все повече хора, които отчетливо имат връзка с Висшия си АЗ и си служат с разширено съзна-ние. Има готови хора, които могат да уловят Божествените идеи, идващи от по-високите измерения, и да ги внедрят в земния живот. Интелигентността завладява Земята. Обединена с Любовта, тя става могъщ двигател на Промяната. Дойде това време, което отсява зърното от плявата.

Сътворители, не задържайте радостта си. Нека тя да изпълва земното прост-ранство. Обединете Любовта и Радостта. Заедно, те ще преобразуват страданията и мъката, които в момента заливат вашия свят. Поради бурните промени, много хора масово напускат Земята.

Важно е личността ви да усеща Единението. Отново казваме, че всичко е Едно. На квантово ниво е така. Сега отделността трябва да отстъпи на чувството и вът-решната необходимост за Единение. Егоизмът е силен в третото измерение, но той вече е отживелица. Ако имате усещане за слятост с човешката общност, това озна-чава, че ускорявате вибрацията си и се освобождавате от старото заробващо ста-тукво на егоистичната енергия. Изключително важно е тази енергия да бъде оконча-телно трансформирана чрез Любов. Живейте с проблемите и радостите на Цялото, за да бъде победена злокобната енергия на егоизма.

Виждаме как Интернет ви обединява. Възникват прекрасни инициативи не само за протести, но и за безплатна взаимопомощ в различни сфери на живота. Макар и трудно, все пак егоизмът започва да отстъпва пред интересите на Цялото. Това е невероятен прогрес на цивилизацията ви. Намаляването на егоизма дава кислород на Планетата ви. Усилват се творческите импулси у много хора. Желанието да се създават красиви преживявания на другите хора чрез творчество, зрее и набира скорост.

Подкрепяйте всяка добра промяна, всяко светло начинание, като им изпра-щате Любов и Светлина. Прекрасни земни Сътворители, отглеждайте грижливо всеки кълн на добрата промяна. Това ВЕЛИКО ВРЕМЕ ви принадлежи. Употребе-те го по най-добрия начин, без съмнения и недоверие. Вярвайте в Промяната! Вярвайте във Великия Земен Преход! Благословени сте, че именно сега сте на Земята! Знаете, това не е случайно. Това е МИСИЯ!

Обичаме ви! изпращаме ви светлината на Сириус! Ние сме Общност за работа със земните хора

Какво е благодат? Ако разделим думата, ще получим две думи – благо и дадено – т.е., присъствие на

блага. В човешката природа е да желае присъствие на блага в живота и да се стреми да ги придобие. Според степента на еволюцията на човека, като блага се определят раз-лични неща. Тук не говорим за естествените необходимости за живота – въздух, вода, храна, дрехи, здраво тяло и подслон. Без тях човекът не би могъл да съществува нор-мално в най-обикновения житейски смисъл.

Благодат е много по-широко и по-пълно като съдържание понятие. Всеки човек би степенувал в различен ред нещата, които се съдържат в понятието благодат. Тези от вас, които на първо място ще поставят свободата, са събудени души с много минал опит в безброй прераждания из разни области на Вселената. Техният опит ги е научил, че свободата на избора е висша благодат за Душата, за да може тя да отключи своя

148

потенциал. Той е заложен в нея от Създателя още преди да напусне Първоизвора и да тръгне на вселенското си пътешествие.

Възможност за свобода на избора, когато вече е във въплъщение, имат изключи-телно напредналите души. Те вече са отключили своя потенциал и се намират на път обратно към Създателя. Преди това, знаете го, пред всяко въплъщение Душите имат програма, с която слизат на Земята. Те са ограничени от избраните обстоятелства, кар-ми, изпитания – план, който трябва да следват, за да отворят определени качества, както и да придобият определени опитности и знания. Тези Души имат само предвари-телната свобода да определят своите житейски ограничения. Човешката личност, с която те са в симбиоза, е техният инструмент в гъстата материя. Заедно, те копнеят за свободата на напредналите Души.

Към благодатта напредналите Души биха прибавили Безусловната Любов. Те зна-ят, че няма по-голяма и истинска благодат от постигнатата Безусловна Любов. Това е блаженство, в което всеки миг е Любов, всеки жест е Любов, всяко общуване е Любов, всяко обстоятелство е Любов, всяка придобивка е Любов, но и всяка загуба е Любов. Всъщност, не съществува друго освен Любов. Всички негативни чувства, всички ниски страсти и желания, обидите, огорченията, съжаленията, упреците към другите, вините на другите НЕ СЪЩЕСТВУВАТ. Това означава, че всеки миг е радост, всеки миг е себераз-даване, всеки миг е разбиране. Това означава да си постоянно над низкия живот. Няма ги страхът, завистта, алчността, лъжата, оклеветяването, отмъщението. Няма го низши-ят етап от живота в ниските измерения. Безусловната Любов е идентична със Свобода-та!

Към категорията благодат принадлежи отворената възможност за творчество. В същността си всеки човек е творец. Преди да го узнае, той живее сив и безличен живот. Отварянето и използването на творческите възможности е съпричастност с Битието на Създателя. Постъпателното отключване на творческите заложби достига до крайния си резултата, когато са отворени всички творчески възможности, когато можеш да твориш във всички изкуства и с всякакви средства. Сътвореното може да се окачестви като творчество, ако съдържа красота и смисъл, ако допринася за свят с по-високо качество.

Към съдържанието на благодатта обезателно трябва да прибавим умението да се живее в красота; да се изпитва постоянна необходимост от красота; да се сътворява красота; да се забелязва всичко красиво и умението грозотата да бъде пресътворявана в красота. Без наличието на красота не могат да се отворят творческите заложби.

Хармонията също е основна компонента от категорията благодат. Да си в хармо-ния, означава да си в резонанс с всичко позитивно, красиво, стойностно и смислено. Важно е първо да си в хармония със себе си и след това с останалия свят. Хармонични-те мисли, чувства и действия създават хармоничен свят. Естествено, не можем да гово-рим за хармония, ако я няма необходимостта от контакт с Природата и грижата за нея. Да си в хармония с Природата, означава да си в хармония със Създателя. Хармоничните звуци, хармоничните цветове, природосъобразният живот са важна част от хармонията.

Постигането на мигновено знание за същността, причините и смисъла на обстоя-телствата, на вселенските принципи и процеси също е благодат. Приключил си с безб-ройните защо?. Не се питаш постоянно кое е истина. Винаги знаеш правилното дейст-вие, точното чувство и не изпускаш позитивната мисъл.

Благодат е да си изпълнен с дълбока вяра, с увереност в Добрия Божи План. Дори нямаш мигове на съмнение, че Доброто е по-силно от злото. Нямаш съмнения, че живо-тът ти има смисъл и те води към отчетлива връзка с Твореца. Благодат е победата над тревогата и страха – това е част от вярата в Божия План.

149

Благодат е, когато те споходи страданието, да останеш спокоен и да знаеш, че то има смисъл и не е дошло случайно в твоя живот, и да разбереш причината; да си изпъл-нен с добронамереност и в постоянно състояние на радост.

Да постигат благодат стъпка по стъпка, от живот в живот е свещеният път на Души-те!

Защо ти си сътворителят?

Защото ТИ си представителят на Твореца в това измерение и в този времеви отря-

зък. В теб е заложена Божествената частица, която те прави част от Създателя. Не можеш да очакваш някой друг да сътворява твоя свят.

Днес е Божественият ден, утре е човешкият ден – тези два дни трябва да се съединят в едно. Бъдещето, бъдещите възможности, са в човешкото, а настоящето е в Божественото.39

В Мирозданието линейното време, което разделяте на минало, настояще и бъдеще, съществува само в сега. Божественото присъства постоянно в сега. Ти си сътворителят в сега, защото съществуваш в Божественото. Ти функционираш като Божи служител в това постоянно настояще. Миналото и бъдещето, тъй както човеците в ниските измере-ния ги разбират, са въображаеми величини, които служат на илюзията в земния живот. Вие съществувате в действителност само и единствено в сега. От вас зависи как изг-лежда светът в сега. Вие го създавате във всеки един миг.

Всичко в Творението е енергия с различна вибрация. Чрез коя вибрация сте в със-тояние да действате в настоящето, зависи от вашата еволюция. Ниската еволюция може да твори чрез ниската забавена честота. Какъв свят може да сътвори тя – свят на груба-та плътна материя. Много пъти сме казвали, че мислите и чувствата ви са творяща енер-гия. Пределно ясно е, че негативните мисли и чувства ще творят свят с противоречия и агресия, свят на разрушението.

Идеята на Създателя, който е ваш работодател, е вие да използвате заложената у вас Божественост за сътворяване на Божествени светове – светове изпълнени с Благо-дат. Неговата Идея е вие да усъвършенствате световете и те все повече да се изпълват с Благодат.

Ниските измерения, в които част от света изпадна, не са били в Идеите на Твореца. Тези светове сега са огромно предизвикателство за Душите, които са избрали въплъще-ние в тях. В тези светове трябва да бъде внесена действителната Божествена Воля. Те трябва да повишат вибрационните си честоти, за да се изпълнят с повече Светлина и Любов и да се внедри в тях част от Божествената Благодат. Вие сте на самия праг на възможността плътните светове да изчезнат посредством вашите мисли, чувства и дейс-твия, ако те са носители на Благодат.

Идеята да бъдете Сътворители е изконна. Тя е заложена във всяка Душа, която из-лиза от Първоизвора. В своя път по измеренията Душите неизменно носят тази идея. Те не я загубват, но могат да я капсулират дълбоко, щом навлязат в ниските измерения. На помощ им идват Духовни същности от високите светове, за да им напомнят за възмож-ността да бъдат Сътворители. Идеята е Душите, които сега са въплътени в третото измерение, да повдигнат вибрациите на Земята и тя да навлезе в четвърто и пето изме-рение. Планетата много дълго е била в ниска вибрация и затова мисията на тези Души е трудна. При навлизането си в плътната материя Душите могат да забравят за известно време мисията си. По-късно, попадайки в изпитанията на земния живот, те осъзнават

39 Дънов Петър – Учителя, Този е живият хляб – НБ 1934/35, Кърджали, 1998

150

защо са дошли в това измерение и постепенно излизат от летаргията си. Техният най-щастлив момент е, когато отново получат яснота за своя произход и за Божествената си мисия.

В настоящите времена милиарди Души са в състояние на просветление. Това са велики времена за Земята – чрез просветлените Души тя получава тласък за промяна на измерението към по-високо. Планетата се освобождава от дългото робство на низши същности, които могат да съществуват само в гъста материя.

Великата Промяна е в действие. В процес на сътворяване е свят, изпълнен с Благодат. Вие, земните хора, които носите просветлените Души, сте Сътворите-лите на този различен свят. Сътворявате го всеки миг чрез вашите мисли, чувства и действия. Сътворявате го, като развивате Добродетелите. Добронамереността, Благодарността, Любовта, Радостта, Мъдростта и Истината са в основата на свят, който може да бъде определен като БЛАГОДАТЕН.

Предстои ви огромна работа. Всеки от вас е ювелир на цялостния си живот. Скъпоценностите са ви връчени. Какво бижу ще сътворите, колко правилно, отго-ворно и вещо ще ги употребите, зависи единствено от вас.

Вие сте СЪТВОРИТЕЛИТЕ! Смисълът е в Добротворството, в цялото негово многообразие; смисълът е в изразяването на Божествеността!

Какво сътворявам в моя свят?

Първо, разбирам ли, че аз всеки миг творя? Ако не съм наясно с това, опасност-

та е голяма. Ако още не съм стигнал до знанието, че мислите ми не са безобидни и без последствия, рискувам да създам мрачен свят. И съм потопен в този свят. В него живеят децата ми, близките ми, приятелите ми; живеят хората от моята страна и от моята Планета.

Ако често съм ядосан, мрачен, зъл, отчаян, потънал в безнадеждност и други подобни лоши неща, аз съм един закоравял убиец на радостта в живота. Без дори да разбера, съм създал жесток свят. И като живея в този жесток свят, започвам да роптая, да недоволствам, да обвинявам другите и да си търся отдушник в алкохола и наркотиците.

Но щом светът се сътворява чрез нашите мисли, чувства и действия, съществу-ва напълно реална възможност той да не бъде горчив свят. Съществува реална възможност прозорците да се измият, да се отворят и в нашия свят да нахлуе яркото слънце. И тогава ще видим цветовете и техните нюанси, прекрасните очи на близки-те си и разцъфтелите дървета.

Един свят си отива и идва друг – какъв свят ще дойде много зависи от теб. Че кой съм аз, та светът да зависи от мен? Това ли си мислиш? Повечето хора са мислят така и смятат, че са невинни за лошотиите в света. Сигурен си, че лошотията винаги я създават другите. Не си даваш сметка, че като си мислиш, че другите са лоши и виновни, усилваш лошотията.

Когато те нападнат болести, те идват от фините ти тела, където са се поселили лошите ти мисли и чувства. Техните трептения накрая слизат във физическото ти тяло. Проблемът в третото измерение е, че реализирането на мислите и чувствата не става мигновено. Трябва време, за да се появи резултатът от човешките мисли и чувства. Дотогава хората са забравили какво са мислили, чувствали и изрекли. Не правят връзка между своите мисли, чувства, думи и действия със събитията, които се случват.

151

Знаете, че Планетата преживява изключителен момент. Тя напуска третото из-мерение и се преобразява. Заедно с нея към четвъртото и петото измерение се придвижват и готовите хора. Те са хората, които разбират, че във всеки момент са творци, че всеки момент те създават новия свят. Те са онези, които не роптаят, а са положили усилия да контролират мисълта си. Баналното „Мисли позитивно!“ е акту-ално през всеки миг от деня, и всеки ден, защото позитивното мислене подобрява света и го движи към по-високите измерения. Колкото повече хора разберат това и положат усилия да контролират мисълта си, толкова по-бързо животът ще се изпъл-ни с Добротворство.

Да си в мир със себе си и със света, което означава да живееш добре, зависи от позитивното мислене. Понеже не виждате какво сътворявате с мислите си във фи-ните светове, не разбирате каква голяма отговорност носите чрез мисленето, гово-ренето и действията. Много от нещастията застигат близките ви заради вашите страхове, че ще им се случи нещо лошо. И то действително им се случва.

Никой човек не може да повиши вибрацията си и да се придвижи към по-високото измерение, преди да е овладял контрола над мислите си. О, човеко, спри да обсъждаш поведението на другите. Обърни поглед към себе си. Бъди честен спрямо себе си и си обещай да бъдеш добър човек. И не само си обещай – тръгни по пътеката на собственото си усъвършенстване. Това е единственият начин светът да стане по-добър. Колкото повече хора намерят тази пътека и тръгнат по нея, тол-кова по-скоро светът ще се подобри. Критикарстване, празни лозунги, лъжи, насилие – забрави за тях. Насилието винаги е раждало насилие.

Пространството на тази тъй прекрасна планета Земя е задръстено от човешки мисловни сажди. Дишате тези сажди вместо кислородна радост. Това донася болес-тите, отчаянието, завистта, алчността, гнева, егоизма и насилието. Да, нищо и ни-каква си мисъл се оказва главният виновник за създаването на болен и отчаян свят. Опитайте да следите мисълта си. Това ви молим във всички книги, канализирани от Багрина. Когато овладеете този процес и започнете да замествате отрицателните си мисли с положителни, много скоро ще установите, че животът ви се подобрява – подобрява се здравето ви, подобряват се събитията в живота ви, подобрява се настроението ви. Защо? Защото сте потопени в една позитивна атмосфера.

Голяма част от хората се опитват да разрешат проблемите си чрез конфронта-ция, но те се задълбочават повече. Озлоблението и гневът са възможни причини за отключването на рака и въобще на болестите.

Темата за великата роля на прошката сме я разглеждали подробно в други кни-ги. Тя е катализатор на доброто в живота ви. Тя ви освобождава от много тежко енергийно бреме, което много хора носят през целия си живот и си отиват с него. Проблемите със сътвореното на Земята не престават след като я напуснете. Раз-деляте се с физическото тяло, но това не е краят на живота – той е вечен. Пробле-мите продължават да съществуват и в другия план. Рано или късно, те трябва да бъдат осмислени и правилно разрешени. Колкото по-рано се случи това, толкова е по-добре.

Категорично, светът е такъв, какъвто го създадете. Не сте съгласни, защото ид-вате на Земята в конкретни условия и това не би могло да зависи от вас ли? Основ-но познание е да разберете, че не сте парашутист, който е отвят от вятъра сред тръни, а не на прекрасна полянка с цветя. Нещата винаги имат причини и съответ-ните следствия. И стига с тази карма! Да, стига, ако я преустановите със съзнателна работа тук, на Земята. Винаги първите въпроси, които е задължително да си зададе-те, е: „Защо ми се случва това? Какво съм сторил?“ Не, какво са сторили другите! И

152

постепенно, ако сте честни със себе си, ще започнете да се убеждавате, че вие сте властелинът, от когото зависят нещата.

Много сме говорили в другите книги за Душата, която е в симбиоза с човешката личност и работи усърдно, за да стъпи на обратния път към Създателя. Много сме говорили за Ангелите пазители, за Духовните водачи и за огромната помощ, която идва от Невидимия свят и Светлите йерархии.

Когато, неслучайно, се приземите в тръните, не забравяйте дори за миг, че не сте сами и без подкрепа. Колкото пусто и неуютно да ви се стори мястото на призе-мяването, това привидно е така. Заблудата идва от неотворените ви сетива. Заоби-колени сте със Светли същества. Помолете ги за помощ правилно да разберете обстоятелствата и какво трябва да направите, за да облагородите собствения си свят. Безсмислено е да молите някой свише да разреши проблемите ви. Той не е създал вашите житейски трудности. Душата ви е поискала определени изпитания, за да отключи конкретни свои възможности. Без вашето осъзнато участие тя не може да го направи. Вашата настояща личност е в дълбока симбиоза с Душата ви.

Променяйки собствената си същност към добро, променяте своя свят и це-лия останал свят. И така – ти си Сътворителят! Как? Като култивираш Любов! (Очаквайте продължение в следващия брой)

153

ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО

Да си върнем респекта пред истината, без който за нищо не ставаме!

Попаднах на статия, написа-ното в която поразително много на-помня моите собствени преживелици в качеството ми на български учител, за тях аз пиша от много време, имам предвид статията със заглавие Учителят: между възмущението и страха, неин автор е г-н Валери Ви-дас, представен като български учи-тел и писател, преподавател в Со-фийската професионална гимназия по електроника “Джон Атанасов” (аз пък съм преподавател в Пловдивската професионална гимназия по електро-ника!). В тази връзка искам да напиша днешния си коментар, но преди това ми се ще да спомена за един показа-телен епизод от дискусията по тази статия, която се проведе във фейсбук-

страницата УЧИТЕЛИ; там именно между другото си обменихме следните реплики, които ми дават повод за днешното си разсъждение: Boris Ivanov каза: Браво на автора! Истина, истина и пак истина! Въпреки че много от коментиращите тук в групата колеги (по различните теми) не искат да я подкре-пят, за тях, "капацитетите образователни", в училищата и учениците, "милите", всич-ко е ОК! Да, ама не, колеги, това е кристалната истина за нашето настоящо учили-ще. Аман от блюдолизци в тая държава, а учителската гилдия бъка от такива! Зато-ва и нищо не е наред в системата! Ако някой каже, че "Царят е гол", повечето мъл-чаливо се съгласяват, а "капацитетите" училищни започват яростни атаки срещу дръзналия да каже ИСТИНАТА! Наистина жалка картинка! Галина Цанева каза: За съжаление е така! Ангел Грънчаров каза: И авторът г-н Видас, и Вие, г-н Boris Ivanov, сте напълно прави – за съжаление; но истината трябва да се знае; затова се радвам, че има такива хора като Вас, които я съобщават смело, без увъртания! Моите поздравле-ния! Мария Тодорова-Сандева: Истината... е някъде по средата... Ангел Грънчаров каза: По средата са половинчатостите, а половината истина, наполовина примесена с лъжа, не е истина, г-жо Сандева. Нужна ни е цялата исти-на. Проблемът ни е че се задоволяваме с половинчатости, а не с цялостно истинни-те, напълно верните неща, мисли, преценки и пр.

154

Мария Тодорова-Сандева каза: Аз не искам да влизам в полемики с Вас, г-н Грън-чаров, но чия е цялата истина, съм убедена, че и Вие не можете да ми кажете. А поетизираната "истина" наричам по-скоро болка... Ангел Грънчаров каза: Питането "Чия е истината?", простете, ми се вижда крайно чудато и неоснователно: ако нещо е истина, то е истина за всички – и в този смисъл е истина НА всички. Няма "моя" и "твоя" истина, на много хора оттук иде затрудне-нието им да схванат що е истина, те я бъркат с мнението, истината е онова, което важи за всички – даже и за тия, които съвсем не я разбират и затова, видите ли, не я били "признавали". Не истината обаче се нуждае от нашето признание, а ние от нейното. А учител на младите да не се интересува от въпроса за истината и да не желае да "влиза в полемики" за нея, простете, е скандално: та нима има нещо по-важно за нас, учителите, от истината, нима има нещо друго така значимо, на което ние би следвало да възпитаваме своите ученици – освен в преклонение и респект пред истината?!

Та виждате от този откъслек от нашата дискусия, който аз тук използвам за своеобразно въведение, че и днес ми се ще да поставя "вечните теми" за човешката глупост, за истината, за тържеството на тъй сладката лъжа, щото, видите ли, исти-ната у Нашенско се възприема като "горчива", неприятна и пр. “Искрените думи не са приятни, приятните думи не са искрени.”, това са думи на Лао Дзъ. Апостол Павел пък говори ето как: "Най-после, братя, всичко, що е истинно, що е честно, що е пра-ведно, що е любезно, що е благодатно – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално – това зачитайте. Това, което сте и научили, и приели, и чули, и видели в мене, него вършете; и Бог на мира ще бъде с вас.". Не зная дали сте забе-лязали, но е пълно с лицемери около нас, даже аз лично забелязвам и такава тен-денция: колкото по-фалшив и лъжлив е даден човек, колкото той повече лицемери, толкова повече сякаш го уважават, а пък правдолюбивите у нас са най-мразени, не зная дали това сте го забелязали, но аз го виждам всеки ден. Не зная защо така силно напоследък ме впечатлява лицемерието, но наистина ми е крайно гнусно от стелещото се наоколо като гъста мъгла лицемерие, от стелещия се наоколо фалш. "Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели", древните римляни пък са забелязали ето това и са го фиксирали в своята знаменита поговорка. Аз лично пък смятам и си позволявам да твърдя, че докато не се разделим и то най-решително със склонността си да се примиряваме с неистината, с лъжата, с лъжците, с лице-мерите, с демагозите, с популистите и пр., сиреч, докато не почнем всекидневно да разобличаваме всеки лъжец, лицемер, демагог и популист, не само че няма да ви-дим добро, но и напредък никакъв няма да видим, а ще продължаваме да се нами-раме все в туй най-жалко и унизително положение, от което сме вече толкова десе-тилетия (аз водя началото на българските беди не от 1989 г. насам, както правят това съвсем немислещите и най-изпечените лъжци, а от доста време преди това, примерно от 1944 година поне, а защо не и от 1878-ма, или дори и от времето преди прословутото "турско робство", т.е. от древни времена, от средните векове поне). Дори и си позволявам в тази връзка да изтъкна една закономерност, която съм за-белязал и ми се ще да формулирам пределно ясно: колкото сред един народ почи-танието към истината или правдолюбието е разпространено, колкото един народ има доблестта да гледа истината право в лицето и очите, толкова повече този народ е напреднал, е по-проспериращ, развит, културен и благоденстващ; а народи като нашия и като руския, които нямат тая смелост на духа и това достойнство, такива

155

народи не само че понасят какви ли не беди и злоупотреби, но и са също така и най-бедни, и най-недостойни, и най-унизени, и най-нещастни. Погледнете, да речем, едни германци какви чудеса постигнаха, същото се отнася и за англичаните, за американците, за японците, за кого ли не другиго: а ние какво постигнахме – и защо, позволете да запитам, постигнахме позора да сме най-бедни?!

А пък народите, сред които лъжата и лъжците са на почит, такива народи наистина са в най-унизително и дори бедствено положение – като нашия, примерно. Паралелно с разпространението на почитта към истината в съзнанията започва да расте и благоденствието на един народ; ето затова у нас, непременно държа да кажа и това, и образованието ни е крайно негодно и калпаво, щото не възпитава младите във всеотдайна преданост към истината, към добродетелно служене само и единствено на истината, напротив, образованието у нас е развращаващо, то на-сажда какви ли не лъжи и митове за нас самите сред младите, то също така и въз-действа на младежта изключително деморализиращо, като ядро на ширещата се у нас деморализация, по моята преценка, е точно тая нашенска поголовна отдаденост на лъжите, на полу-истините, на увъртанията, на ментетата и прочие. У нас истинс-ките неща съвсем не ги ценим, ценим само фалшификатите, далаверите, ментетата, измамите, фалша и прочие; ценим също така най-много, казах вече, но ще повторя, лъжците, измамниците, тарикатите, тия, дето успяват най-добре и най-ефективно да шашнат малоумниците, наивниците, балъците – а с такива у нас е така пълно, че вече се питам – изобщо останаха ли други?! Ако са останали, за жалост са твърде малко, са едно нищожно малцинство, което и определя безнадеждността на течаща-та пред очите ни българска трагедия.

Защо истината има такова велико и мощно, направо магическо въздейст-вие върху душите ли? Ето защо, то Спасителят отдавна го е казал, ама кой да се вслуша в него: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!", да, истина и свобода са неразделни, истина и свобода съвпадат, без почитание на истината няма свободни хора, а има само най-жалки роби. А робът, истинският роб нищо не може да постигне докато не се освободи от предаността си на робията, явяваща се извор на всички негови беди и проблеми. Та така, ний в мнозинството си явно сме все още роби, щом не почитаме истината, щом предпочитаме лъжата, а какво особено може да постигне един народ, съставен предимно от роби? нищо не може да постигне, нищо няма да постигне. нашият главен проблем, тръгващ от пре-даността ни към лъжата, види се, прерасна в един друг: не обичаме свободата, да, робите не могат да обичат свободата, те мразят свободата, те най-малкото са без-различни спрямо нея, а пък безразличието към истината поражда безразличието към свободата. А пък безразличието към свободата вече поражда и безразличието към живота, към автентичният, към истинския живот, щото без свобода и без истина няма и не може да има пълноценен живот, сфащате ли сега за какви небезобидни, а направо съдбовни неща ми се ще да поговорим днес?

Пиша тия работи и ми е дори малко неудобно, щото аз същите тия неща постоянно ги разказвам на учениците си, имам чувството, че съм им съвсем омръз-нал с тях, но ще продължа да ги тормозя с тия неща, ще продължа да бъда като досадна оса или конска муха, или като твърде неприятен комар, който все едно и също прави, а именно: опитва се да помогне на учениците си да развият у себе си едно автентично съзнание за свобода. Е, сами си правете сметка в тази връзка защо съм станал толкова ненавистен, че напоследък спрямо мен "ръководните фактори" вече водят открита война, щото са ме възприели и обявили за най-опасен враг и за крайно вреден човек. И, знайно е, тия ръководни фактори правят нужното да ме

156

отстранят от блатото на благоденствующето болгарское училище, което наистина прилича на най-застояло блато, излъчващо зловонни и отровни изпарения – и всич-ко заразяващо с тях. Такова е според мен съвременното българско училище, а тако-ва не трябва да бъде, престъпление е да се примиряваме с това, че е такова – и да не ни пука особено от това. Както обикновено правят все същите тия ръководни фактори, като се почне от най-ниския, примерно, от един училищен директор, и се стигне до най-висшия, до министъра, до управляващия държавен лидер – да сте чули тъй ученият и хрисим премиер Орешарски да се е трогнал нещо за състоянието на образователната ни система? Не се е трогнал и не се предвижда да се трогне, образованието и училището отколе е деветата дупка на кавала в очите на нашите първенци. Ами Бойко Борисов да се беше трогнал нещо за състоянието на българс-кото училище и образование? не, няма такова нещо, той се беше трогнал предимно за рязането на лентичките при откриването на тъй бурно строящите се по негово време магистрали.

Но да не се отклонявам, щото зачекнатата тема е грандиозна. Ще ми се да успея да кажа нещо по-съществено по нея. Много неща ми се ще да кажа и напиша, ала ще ми се наложи да подбера най-важното – и най-същественото. Щото няма как да говоря или да пиша безкрайно. А трябва много да се говори, да се пише, да се обсъжда, белким почне да се поражда нужното ни съзнание за тази фатално нужна ни промяна. Най-важната промяна обаче, от която започват всички други промени, е промяната в съзнанията, в душите на човеците. Оттук започва всичко. Училището би следвало да работи по тая най-съществена промяна в душите и в господстващия и разпространен печален манталитет. Да, ама то не работи за истински важното, а пропилява времето на младите за дреболии, за глупости. Да, общо взето съвремен-ното българско училище е устроено така, че занимава младите предимно с дребо-лии и с глупости, а за истински важното и същественото съвсем не им говори – с него съвсем не ги занимава. Говоря за определящата всичко останало тенденция. Е, може и с нещо що-годе съществено дадени учители да занимават учениците си, но тогава те са "нарушители" на програмите и "престъпници" – като мен самия. Да, има и такива учители, които са способни да нарушат презрения си комфорт пред ръко-водните фактори и затова си навличат какви ли не беди – понеже единственото, което искат, е да са полезни на учениците си. Истински полезни да са на учениците си, на младежта – такива не ги вълнува това да бъдат гледани с добро око от съот-ветните властващи фактори, които именно и разпределят благинките (заплати, порциите на "допълнителното материално стимулиране" и прочие). Да, има и учите-ли-"таксидиоти" и идеалисти, които работят тъкмо за истински важното, а пък глу-постите и дреболиите на официалните държавни програми са си позволили да ги пренебрегнат.

Пренебрежението към истината и преклонението пред лъжата и лъжците си вървят ръка за ръка с уважението на глупостта, със служенето на глупостта (и простащината), с насърчаването на глупостта и глупостите сред младите хора. Системата явно е настроена така, че глупостта и нейните поклонници и служители да са най-почитани, а пък умните и достойни хора, дето не цепят басма на глупости-те и на глупаците, неминуемо стават най-ненавистни. На учителите, да речем, им е наредено да се занимават най-вече и предимно с глупости в рамките на господст-ващата тоталитарна образователна система на всеобщото монополистично дър-жавно образование. Ще дам примери, за да не се окаже, че съм голословен.

Примерно, учителите са поставени в положение да водят титанична война с т.н. "неизвинени отсъствия". Учениците не щат да търпят скучните уроци и часове,

157

нямат сили да ги издържат и са склонни да бягат от тия мъчения, нали така, нор-мално е, след като те не се търпят. Защо не се търпят, защо нормален човек наис-тина не може да изтърпи някои дидактики, "урочни единици", стилове и методи на преподаване в рамките на авторитарната командна и репресивна образователно-училищна система и пр. е отделна голяма тема, която сега не ща да зачеквам. За да принудят обаче учениците все пак да посещават часовете и да търпят издевателст-вата, учителите са заставени да пишат "неизвинени отсъствия" – следите ли ми мисълта? Учениците пак ще избягат когато съвсем им писне, е, вярно, може класна-та да те хока че си избягал от час, ама се вижда, че и на нея й е писнало да участва в тази крайно глупава игра. Защо е глупава тази игра ли? Нима не съзнавате защо е глупава? Ох, милите, те не съзнават?! Е, ще ви кажа защо е така глупава тази игра.

Първо защото народът го е казал отдавна, ама кой да се вслуша в народ-ната мъдрост: "Насила хубост не става!", нали така го е казал народът? По принуда, по насилствен начин нещо добро не може да се постигне, а и да се постигне, то се обезсмисля изначално тъкмо защото при такива неща няма как да се роди смисъл или ценност – поради липса на условието за тия неща, именно изборът, свободата, доброволността, самостоятелното решение. Ученикът не стои в клас защото сам съзнава, че трябва, че него лично това му е изгодно, е за предпочитане, не защото той го е избрал, е, той стои по принуда, питам се обаче къде е смисълът? Няма смисъл, щото като стои в час, такъв ученик, дето не знае защо е в час (или знае че е в час заради едно-единствено нещо: да няма "неизвинено отсъствие"), та значи такъв ученик какво ли ще прави в час като стои там не защото го е избрал, а защото са му го наложили? Ами ясно какво ще прави в рамките на тази глупава система: по цял час ще се занимава с глупости. И понеже това, с което се опитва да го занимава съответната упорита учителка, в неговите очи е чиста глупост, то си изобретява свои собствени оригинални глупости, с които си се занимава в час, примерно бъбри си с другите такива нещастни като него самия събратя по съдба, или си мисли за нещо съвсем друго, което го вълнува и затова е "съвсем разсеян", или измисля разни други простотии, от скука и от натрупано напрежение, примерно почва да се заяжда с учителката, да я тормози, да я подиграва, да я прави на луда, да й отмъ-щава за нещо, което само той си знае какво е (а често и сам не знае това!), и прочие, учениците в туй отношение са съвсем изобретателни, това поне не може да им се отрече. Следите ли ми мисълта? Почвате ли да схващате очертанията на чудовищ-ния абсурд, в който са принудени да участват всекидневно всички ученици и учители на злощастната ни республика? Ако не схващате, ще ми се наложи да ви кажа, с оглед да схванете.

Значи първо една част от учениците, понеже все пак предпочитат да поста-вят нещата "на чисто", няма да влязат в такива ужасни часове-лудници, в които учителките водят титанична война с умиращите от скука и затова така простеещи агресивни ученици. Такива ученици ще избягат от час и ще си "извинят" часа с фал-шива "извинителна бележка", която, както се твърди, върви евтино, върви 50 стотин-ки на парчето или най-много левче; от друга страна можеш сам да си произвеждаш фалшиви извинителни бележки, "написани от ръката на твоя родител", щото систе-мата разрешава и родителят да извинява отсъствия "по семейни причини"; е, има и дащни родители, които сами пишат и подписват такива бележки за фалшиви семей-ни причини, по които бил отсъствал техния син или дъщеря от час. Учителките прек-расно знаят, че тия всичките бележки са предимно фалшиви, но въпреки това изви-няват отсъствията им, щото иначе, ако не го правят, системата ще рухне. И ето, оказва се в един момент, че всички се занимават предимно с глупости, принудени са

158

да се занимават предимно с глупости. А който се занимава предимно с глупости и не реагира никак на това, в един момент е застрашен да се превърне в... какво мисли-те? Леле, не се сещате ли? Ами в глупак ще се превърне, щом се занимава посто-янно с глупости и в един момент даже е почнал да забравя, че това са само глупос-ти. Играта в абсурдното училище или в училището на абсурдите трябва да се играе уж сериозно, нали така. И какво става в крайна сметка?

Е, има ученици, които, да предположим, искат да учат. Да, ама те няма как да учат заради постоянните разправии между учителите и агресивните, простеещите и хулиганстващи ученици, дето са такова мнозинство, че в един момент се чувстват в правото си да се разпореждат какво ще става в часа. В крайна сметка всичко отива по дяволите, нали така? Часовете са пълни лудници, в които почти няма време и съвсем няма настроение за истински занимания с истински важните и съществените неща: учене, търсене, изследване, упражняване в мислене, в преследване на исти-ната, разпространяването на жизненоважни ценности, идеи, умения и прочие; не, за тия истински важни неща просто няма време, а всички участват в един най-пошъл спектакъл: учителките се мъчат да тикат в главите на учениците "поне най-елементарните знания", учениците пък се дърпат и не щат да предоставят главите си за една такава противоестествена употреба, те, прочее, са си в правото да си пазят своите глави от такава една наистина противоестествена употреба, щото човешката глава има едно друго предназначение: да мисли, да търси истината, да опитва да разбира, ей-такива неща, за които съвсем няма време и настроение в днешните училища на абсурдната и изцяло сгрешена образователна система, която принуждава и учители, и ученици да се занимават предимно с глупости. Да живеят предимно като глупаци, да се държат като глупаци, а в един момент това даже поч-ва, предполагам, да им харесва, да, шоуто си заслужава, нали така? Е, на този фон някои учители, дето се мъчат да правят нещо истинско, изглеждат като бели врани или като черни овци, но това си е в реда на нещата. Такива "странни птици" трябва, разбира се, да бъдат изгонени, за да не смущават с нещо идилията на пълната лудница. И какво излиза в крайна сметка? Надявам се, схванахте. И защо тогава продължавате да си дедите спокойно на мястото?

Не е ли вече дошло времето да грабнем тоягите и да изгоним ония ръко-водни фактори, която не само че търпят такива безобразия, но и не правят друго освен да принуждават учители и ученици да правят и да се занимават предимно глупости, а за истински важното и същественото, онова, за което всъщност същест-вува училището, в него изобщо да няма нито време, нито място, нито настроение, нито нищо?! Да, питам пак: не е ли дошло вече времето ний, възмутените родители и граждани, да грабнем тоягите и да изгоним от топлите им местенца ония ръковод-ни фактори, дето не само че търпят тия безобразия, глупости, лудници и абсурдни училищни чалготеки (то и нашите училища са вече чалга-заведения на пошлостта – ама вие и това ли още не сте разбрали?!), ами и ни заставят всекидневно да участ-ваме в тях, а пък ний търпим ли търпим?!

Исках да пиша за още много неща, много ми е накипяло, но се поизморих да пиша, пък почна и да ми писва да пиша. Затуй, за да не стане прекалено дълъг този текст, ще ми се наложи да спра тук, а пък като си почина, може и да го продъл-жа, така става ли? О`кей, да направим така, живот и здраве да е някога може и да продължа. Пък може е да не продължа. То и да пишеш, и да окаш, и да виеш, каква е ползата, какъв и смисълът?! Нима някой ще те чуе? Нима някой ще се позамисли? Нима някой ще рипне нещо да направи, щото не се търпи вече? Неее, нищо такова няма да се случи, нали така? Ето, аз писах, писах какво ли не, писах жалби, писах

159

открити писма, писах до министри, до омбудсмани, до премиери даже писах, до президенти писах, оплаквах се, жалвах се, протестирах, оках, виках, стенех, какво ли не правих, нищо не постигнах: само дето станах хептен "черна овца", при това под-лежаща на немедлено (руска дума, означаваща: "незабавно", пиша я, щото ръко-водните фактори у нас много обичат руския язык, затуй го правя, малко поне да им се подмажа и да ги омилостивя някак!) заколение. Това стана, това постигнах. Сега тия дни очаквам моята любима ръководна факторка да нанесе своите последни убийствени удари, дето ги е намислила, щото тя е човек, дето няма до се остави да загуби войната, дето води от години срещу мен – и която вече достигна до съвсем гротескни форми. Та аз тия дни съм в очакване. Ще видим какво е изобретила, за да си отмъсти вече окончателно и безвъзвратно. Туй е любопитно да се разбере. Ще чакаме. Ще видим.

Чао! Бъдете здрави! И се опитвайте поне малко от малко да си възвръщате респекта пред истината, без който за нищо не ставаме – ето това ми се ще да ви пожелая. Дано ме разбрахте, отчасти де, щото то "пълна истина", както казват не-мислещите, "не съществувала". Прочее, тия дни с моите ученици от всички 11-ти класове говорихме за истината, много интересни неща постигнахме в тия наши разговори и обсъждания, даже и аз съм удивен, но ако имам време и настроение може и да опиша какво си казахме и какво се случи, ако нямам време и настроение няма да разберете – и тия ценни неща ще бъдат безвъзвратно загубени за история-та и за човечеството. Аз навремето затова правех видеозаписи на моите часове по философия, но властта рипна да ми забранява, щото това било "крайно опасно", "незаконно" и не знам си какво още. Сещате ли се сега защо забраниха и това? Помислете малко. Не е трудно. Ще разберете ако помислете повечко. Късмет!

160

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg