ИДЕИ

БРОЙ 3 (7) ГОДИНА 3

2011 НОЕМВРИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

2

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 3 (7), ноември, година III, 2011 Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история” ISSN 1313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

3

In Memoriam....................................................................................................................... 6 ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ................................................................ 6

Списание ИДЕИ – моят верен духовен приятел...................................................... 6 Будители и приспиватели........................................................................................... 7 Как да си набавям списанието? ................................................................................. 9 Писмо до Фондация "Конрад Аденауер"................................................................ 10 Отговор от America for Bulgaria Foundation относно предложение за подкрепа на списание ИДЕИ ...................................................................................................... 13 Как се екзекутира автор, как се убива списание? ................................................. 13

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА ............................................................ 15 Онто-тео-логическият строеж метафизиката ............................................................ 15 Мартин ХАЙДЕГЕР ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ ............................................................................................. 23

Фридрих НИЦШЕ: крилати мисли............................................................................ 23

ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА ........................................................................... 28 Бацилус Булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин”............ 28 Сергей Методиев Против чревоугодничеството ...................................................................................... 32

Петър Каменов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ.......................................................................... 37

Т.н. разум винаги ще се гърчи в злобно безсилие пред величието на непонятното ................................................................................................................ 37

Мая Тонева

Професия „звезда” .................................................................................................... 39 Иван Петров

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ ........................................................................................... 43

За традицията ............................................................................................................. 43

Мирена Атанасова

4

Из "За изреченията и думите" .................................................................................. 43 Бхартрихари

Будистката теория на познанието............................................................................... 48

Алесиян Пацев Абхидхармакоша............................................................................................................ 55

Васубандху ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ ............................................................................................. 58

Естествена нагласа и философска научност: феноменологически прочит .... 58

Петя Пенева ДИСКУСИОНЕН КЛУБ..................................................................................................... 64 Нашата човешка участ на тази земя е да се лутаме, да търсим ............................ 64 МОЯТ ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО..................................................................................... 77 Що е "жизнена стратегия"? .......................................................................................... 77

Ангел Грънчаров ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА.................................................................................................. 82 Без свобода няма истина и всичко се обезсмисля (част V) .................................... 82 ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ ...................................................................................... 84 Защо мразим личностите? ........................................................................................... 84

Йордан Ангелов КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ? ................................................................................... 89 Никой не може да убие идея ........................................................................................ 89

Кирил Петров КУЛТУРА НА СПОРА ...................................................................................................... 91 Най-много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша! ....................................... 91 ИЗКУСТВО И ФИЛОСОФИЯ........................................................................................... 92 Страшните сънища на Кафка ....................................................................................... 92

Густав Яноух

5

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА ............................................................................................ 96 Универсалният афоризъм ........................................................................................... 96

Николай Велчев, ПУ „П.Хилендарски” ДИСКУСИЯ ЗА ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА ....................................................................... 98 Как да спася Божията искра в душата си, как да оживя своя дух? ....................... 98 ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО ............................................................................ 109 Що е "личностно-центрирана методика"? ............................................................... 109 Димитър Желязков Да строшим оковите на българското образование!............................................... 111

Венелин Гоцев Ескалация на провала ................................................................................................. 114

Тодор Николов Лечение на душите чрез философия …………………………………………………….117

6

In Memoriam

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛ-НЕНИЯ

Списание ИДЕИ – моят верен духовен приятел

Получих във Фейсбук съобщение от един млад човек; казва се Борис Ран-гелов и е от Плевен. Ученик в гимнази-алния курс. Необичаен по моето възпри-ятие млад човек, който не само чете списание ИДЕИ, но и помага с каквото може за разпространението му. Струва ми се, че си заслужава да знаем и да съзнаваме: има и младежи като него – и това е най-обнадеждаващото! Направо радващо е, че има такива млади хора като него! Та ето какво ми е написал Бо-рис тази нощ:

Написах нещо. Нямам точна пред-става какво е, но явно е нещо, наподо-бяващо кратък, но и твърде странен рекламен текст за ИДЕИ:

От далечните години хората са

преценили потребностите на човека. Според едни това са духовните ценнос-ти, а други пък поставят материалното на преден план, изтъквайки го с физи-ческата нужда за съществуване. Това

зависи от идеята, която е развита в иде-ология или просто движение.

Ние, в България, обикновено сме хора, които застават на двата полюса – има и такива, и такива. Не бих могъл да кажа, че всички са такива, но мнозинст-вото, чули-недочули, вземат предвид определени факти от – да речем – хедо-нистичната идеология, тази на Сенека или просто елементи от мислите на Хе-родот. Грешното тълкуване води до пог-решни последствия за самото човешко съществуване, по-точно – за неговите качествени измерения.

И така... захващам се за това, че тези аспекти определят и човешката същност, целите и потоците на разви-тие. Всеки преценява за себе си a priori, а когато опитът е недостатъчен – на ба-за на своята интуиция, която почти вина-ги е в разрез с истината.

Можете ли да си представите как-во бихте направили с 3 или 5 лева? Да си вземете нещо за пиене, да си купите фунийка сладолед или просто да си ги съберете. Но... срещу тези 3 или 5 лева можете да си вземете нещо фундамен-тално, сериозно. Представете си всичко това, описано в началото на този кратък текст, да е достъпно за всеки, и то почти безплатно. Ръководство за натрупване на опит – как звучи?

Точно това е списание ИДЕИ, кое-то се издава от редакционен екип, ръко-воден от пловдивския философ Ангел Грънчаров.

Както вече казах интуицията не е всичко, а за да се базирате на опита си при вземането на решения трябва да имате самия опит. Това става за много време, имайки предвид генезиса на ду-мичката "опит".

Така че – получете това ръковод-ство за опит – за да формулирате цели-

7

те, които имате намерение да постигне-те. И не само...

Това пише Борис Рангелов. Като прочетох думите му, не се сдържах да му отвърна и ето какво написах аз пък до него:

Чудесен текст! Въпреки че на мес-

та може малко да се поспори, но иначе по принцип сте напълно прав: има нужда от такова списание. Независимо как това може да изглежда на оня, който още не се е докоснал до него, не го е разлистил и не го е държал в ръката си. И затова ако някой му каже, че има такова списа-ние, ще се прозине най-изразително, ще се почеше по главата и ще рече: "Е, що сега ме занимаваш с глупости?! Моля ти се, нима толкова ме мразиш, та ме мъ-чиш така?!". А може и само да измучи: "А, кво?! Кво искаш бе?! Махай се от главата ми бе!". И толкоз... такива, за жалост, са мнозинството от хората в нашето окаяно чалга-общество. В наше-то свидно, но така унизено чалга-Отечество…

Тъй че нещата, както се казва, са отчайващи. Корабът потъва, а ние сме нещо като оркестъра, свирещ на палу-бата. Изглежда наистина сме крайно абсурдни хора. Но какво да се прави, трябва да има и такива. Защото как ина-че ще потъва без музика корабът?! Нали трагичността на случващото се не може да бъде усетена ако няма един оркес-тър, който свири, ознаменувайки подо-баващо случващото се. Нищо че вълни-те вече се разбиват в краката на музи-кантите – който е решил да свири док-рай, ще го прави. Независимо от неотв-ратимостта на бедствието!

Както и да е, текстът ти го одоб-рявам, и ми се иска да излезе в блога, а и, защо не, в списанието. Това си е на-

шето списание, ще правим в него какво-то си искаме. Но най-вече ще правим това, което трябва, което сме длъжни.

Само се питам: а кога ли повече хора ще разберат и осъзнаят, че има едно списание, което може да бъде тях-но – стига да пожелаят това?! Иска се да протегнат ръка към него. Вярно, че раз-пространителите правят нужното да за-душат списанието, да предотвратят сре-щата на читателите със своето списа-ние. Но списание ИДЕИ иска да бъде и, въпреки всичко, ще бъде техен верен духовен приятел. Има ли нещо по-хуба-во и по-потребно от това?!

Запомнете от мен: най-трудно се намират именно такива, именно духовни приятели. Те са рода на ония истински и най-потребни неща в живота ни, без ко-ето всичко съвсем се обезсмисля.

Но кой да ти иска да разбере то-ва. И то тъкмо навреме, а не когато вече е късно. Затова Ви поздравявам, че сте го разбрали…

Будители и приспиватели...

Искам с няколко реда да благода-ря на всички, които ме поздравиха по случай вчерашния празник, който е празник и на просветните дейци; много съм трогнат, че се намериха хора, които ми казаха по някоя топла дума, сгрява-ща душа в царящия наоколо хлад и студ на враждебното мълчание. Благодаря ви, приятели, за съпричастността!

Най-вълнуващи са думите, които ми изпрати като есемес по телефона един човек, с който се знаем само по имена; той се казва Йоаким Каламарис; грък, женен за българка, работи и живее в Пловдив; университетски преподава-

8

тел, доколкото зная; ето какво ми пише този човек:

Честит празник! Мисията на на-родните будители, след като те са от-кърмили духовността, разпращани са да събират зрънцата на знанието, е да го засяват в народната душа - за да израс-тва то като познание! Да раздират заве-сата на Храма на Истината и знанието! Да се стремят към неуморното бдение и в миналото, и в настоящето, към прос-вета и просветление, към готовност за сътворителство на логиката и знанието! Нима точно това не е казано с други ду-ми от Апостола на свободата Левский? "Времето е в нас и ние сме във време-то". Йоаким Каламарис

Какво сега да отговоря на този човек? Мога ли да намеря думи, с които да му се отблагодаря, като приемам ду-мите му, разбира се, не по мой адрес, а към цялото съсловие на ония, които са посветили живота си на пробуждането на народната свяст? Не умея да пиша вълнуващи послания от този род, затуй ще си позволя да му отговоря тук със следното разсъждение, дано попадне на него.

По начало човекът, посветил се на образование, култура, духовност, има два пътя, по които може да върви: на будителя и на приспивателя. Едните будят, другите приспиват. Едните драз-нят, другите се умилкват. Едните казват истината колкото и да е горчива тя, дру-гите предпочитат да говорят сладки при-казки, и то с едничка цел: да се харесат. Да станат любимци на тълпата. Поглед-нете каква е ситуацията в днешните ни медии; давате ли си сметка колцина са будителите в тая сфера, които си из-пълняват мисията, и каква огромна, по-тискащо грамадна е напастта от подли-зурковци, от платени съвести ("съвести

под наем"), от манипулатори, готови на всякаква мерзост, от такива, които не правят друго, освен да приспиват, сиреч, да объркват, да заблуждават, да откло-няват душите от истински съществените ни проблеми – и като индивиди, и като нация?!

Будителите служат на истината, приспивателите – на лъжата, разбира се. Лъжата приспива, истината буди. Да, само истината буди – и освобождава. Думите са на Спасителя: "Познайте ис-тината, защото истината ще ви направи свободни!". Най-важният Му завет е то-зи. Но колцина ли са тия, които са го разбрали – особено из нашите земи?!

Будителите, както е било и едно време, някога, са гонени, плюти, на тях винаги са им обръщали внимание пре-димно лаещите озъбени кучета, но мно-го рядко някой им е отварял врата, та да ги пусне в топлия си дом. Когато Паисий е обикалял по села и градове със своите дисаги и със своята книжка и е търсил сподвижници за своята велика истина, как смятате, с ръкопляскания ли са го посрещали?! Едва ли, убеден съм оба-че, че много от вратите, на които е пот-ропал, са останали неотворени. Ами Левски? А как сме посрещнали Ботев? Ами другите? Ами Софроний? Сега ги величаем, но постфактум, а тогава? Това, както и да го погледнем, е ужасна, подла, грозна неблагодарност! Израз на компенсация: много нечиста ни е нацио-налната съвест, за това поне давате ли си сметка? Сега будителите ни от мина-лото са ни нещо като икони, но тогава, когато са били живи, сме ги ругали, плю-ли, гонили, преследвали, обиждали, неприемали...

Ами, позволете ми да запитам: а сега как се отнасяме към съвременните си будители?! Приспиватели са отрупа-

9

ни с почести, те мило ни се усмихват от всеки телевизионен екран, от тая напаст нямаме мира; и чешмата човек го е страх да пусне, да не говорим пък за ютията, щото веднага оттам ще чуе маз-ния глас на Андрей Слабаков, примерно. Или на Дим Дуков. Или на останалата арогантна и нахална медийна напаст, вие ги знаете по-добре от мен. Ала, поз-волете ми да ви запитам: а към ония, които будят, които работят всеотдайно на нивата на просветата, на духовността – към тях как се отнасяте, тях цените ли ги?! На приспивателите си сме им бла-годарни, тях ги уважаваме, тям завиж-даме, направо ги боготворим! Как ли не, та те ни приспиват, те не ни дразнят, те са така мило ухилени и мазни? Ами дру-гите, будителите, тях, повтарям, как ги възприемате, цените ли ги поне малко?

Цените, ама дръжки! Хич изобщо не ги цените. Напротив – презирате ги. Те били, представете си, малки, незна-чителни, те били аутсайдери. Нарочно изпускам кавичките. Ония, приспивате-лите, в народното съзнание са велики, будителите ни пак са непризнати, гоне-ни, обиждани, ругани, плюти, на тях се присмиват, подиграват, тях ако могат биха ги убили и удушили, щото, предс-тавете си, какви са пък те, та да ни дразнят, да ни будят; ний пък си искаме да спим, айде де?! Това е положението. На грам и на сантим не се е променило положението – от Паисия насам. Не са-мо че е все същото, но и още по-лошо е станало.

Вие по-добре от мен знаете как е. Та нали всеки от нас, от вас, от всички ни прави всичко, което е по силите му, за да убива всеки кълн на будност, на просвета, на светлина и прочие? Ами към учителите на нашата младеж как се отнасяме, позволете да запитам и това?

Отишъл ли е някой родител да благода-ри на учителите на детето му за това, че се грижат за личностното му развитие и израстване? Не, няма такова нещо?! Как може?! Ходят по училищата само за да излагат какви ли не претенции, да ругаят учителите на децата си, да демонстри-рат презрение и неуважение?! За тях учителите са нещо като презрени слуги, представяте ли си? Будители ще ми претендират да бъдат, откъде накъде?! Я ми дай на мен тук Ивана, Ники Кънче-ва, Ружа, Азиса... остави ги тия аутсай-дери, учителите, даскали презрени!

Това е. Спирам дотука. Това мо-жах да напиша, драги ми г-н Каламарис. Така аз виждам нещата. Не ги идеали-зирам, както виждате, а се мъча да пос-тигна реалното положение. Истината, с друга дума казано. А такива, както е из-вестно, дето си позволяват да казват истината, у нас, в България, са най-ненавистни. Така си е било, така и ще си остане. Лъжците обаче най ги обичаме. Туйто. Българска народна душа...

Как да си набавям списанието?

Получих във Фейсбук запитване (от съвсем млада дама с инициали Р.Н.), засягащо проблем, който е възможно да интересува и други хора; затова го пуб-ликувам и тук заедно с моя отговор:

Здравейте, г-н Грънчаров! Как мо-

га да се абонирам за списание ИДЕИ? Всъщност живея в София и не ми е проблем да си го купя – стига да знам в коя книжарница да го търся. Подскаже-те, моля!

10

Поздрави и много творчески успе-хи! България днес има нужда от инте-лектуалци както никога досега!

Здравейте госпожице Н., благо-

даря Ви за интереса към списанието и за добрите думи, които за мен са много ценна подкрепа и насърчение! Отгова-рям на въпроса Ви:

С разпространението на списани-ето наистина имаме проблем, просто книжарите го преценяват като "непазар-но" и по тази причина не искат да го дос-тавят в книжарниците си. Но някои кни-жари са ни заявили, че при заявен инте-рес от читатели в тяхната книжарница и при направена поръчка, ще могат да им го доставят за ден-два.

Значи оня, които иска да си го ку-пи, отива, примерно, в книжарница ХЕ-ЛИКОН или друга и казва, че иска да си купи еди коя си книжка на ИДЕИ; в такъв случая щели да я доставят, т.е. в случай че е осигурен купувач. Оправдават се, че били нямали излишно място в кни-жарниците.

За абонамент сме уредили неща-та. Първият начин за абониране е чрез фирма "Доби прес", те издават каталог и при тях можете да се абонирате; другата възможност е да се абонирате директно като пишете на имейла на редакцията angeligdb@abv.bg и ще го получавате на домашния си адрес. Цената на 3-те книжки, излизащи годишно, е 3 Х 5 лв. = 15 лева. Щях за забравя: списанието може да се закупи и чрез интернет-книжарницата store.bg, но там има из-вестно оскъпяване за куриер.

А пък щом сте в София ако жела-ете можете да си набавите списанието дори с отстъпка като посетите книжна борса "Болид", адрес: гр. София, жк. Дружба 1, бул. Искърско шосе, 19, офи-

са на изд. ДИЛОК или на изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Там можете да си закупите дори целия комплект от 6-те досега излезли книжки, като до кн. 4-та цената беше 3 лева, тъй че за 22 лева можете да си ги набавите всичките – ако списанието на-истина Ви интересува по-сериозно. Там, прочее, ще Ви дадат и отстъпка от тая цена...

С поздрав от сърце: Ангел Грън-чаров

Писмо до Фондация "К.Аденауер" До г-н Marco Arndt Ръководител на бюрото на Фондация "Конрад Аденауер" в София,

Уважаеми г-н Arndt, От много време хора, запознати с

моите усилия по издаването на списа-ние ИДЕИ ме съветват да се обърна към Фондация "Конрад Аденауер" с писмено предложение да подкрепите нашата инициатива. След като тия дни проучих по-подробно идеите и инициативите на ръководената от Вас фондация, наисти-на се осмелявам да Ви предложа да подкрепите едно полезно начинание, което, убеден съм в това, е изцяло в синхрон с целите на Фондация "Конрад Аденауер". Ето за какво става дума.

С оглед подпомагане на духовно-то, ценностното, личностното и граждан-ското израстване и укрепване на бъл-гарската младеж нашата група филосо-фи, психолози и социолози започна да издава философското списание ИДЕИ. Първата му книжка се появи през ноем-ври 2009 година. От тогава досега изля-зоха общо 5 книжки, в момента под пе-чат е шестата. Издаваме го със свои лични средства, всички ние сме предим-

11

но университетски и гимназиални пре-подаватели. Тиражът на списанието е скромен, 500 броя, списанието е в обем 120-130 страници. Годишно излизат 3 книжки. Ако проявите интерес, бих могъл да Ви изпратя всички досега излезли негови книжки за да го разгледате по-подробно.

Концепцията на списанието се ба-зира на стремежа да намерим общ език с най-добрите представители на мла-дежта у нас, ученици и студенти, които се намират в толкова трудния и отгово-рен етап от живота си: да станат пълно-ценни личности и граждани. Нашето списание се стреми да задоволява нуж-дата на тия младежи от "духовна храна" като идеята ни е да издаваме едно раз-бираемо, популярно, добре списвано списание с въздействащи, докосващи най-фините струни в душата на младия човек текстове.

Нашето списание наистина се списва на разбираем език, то се опитва да влезе в разговор с всеки склонен към мислене млад човек. Искаме да създа-дем едно популярно в хубавия смисъл на тази дума, т.е. неелитарно списание, което да задоволява духовните потреб-ности на най-добрата част от българска-та младеж, на ония сред младите, които са предопределени да бъдат водачи. Иска ни се да подпомогнем личностнос-тното израстване на тия млади хора, да спомогнем също тяхното ценностно и идейно самоосъзнаване – защото без тия два процеса младият човек просто няма как да стане пълноценна личност. Излишно е да казвам, че основна тема на нашето списание е темата за свобо-дата. И тази за истината. Защото, както е казал Спасителят, истината е тази, която ще ни направи свободни.

Смятаме, че в условията на една деперсонализираща младежта и толкова агресивна масова "култура" нашата младеж заслужава да има едно остров-че на личностност, толерантност, на ви-сока идейност, на ценностен оптимизъм, т.е. островче, огряно от духовна светли-на и от топлина, сгряваща душите. На-шето списание не обръща гръб на нито една от най-горещите теми на личност-ното и духовното раждане и укрепване на младия човек.

Уважаеми г-н Arndt, когато проче-тох текста, представящ философията на Фондация "Кондрад Аденауер" в сайта на българското й бюро, не крия, бях изк-лючително удивен – понеже констатирах дълбоко родство между нейните и наши-те цели. Ето този фрагмент особено ме впечатли:

Чрез нашата международна дей-ност ние се застъпваме за свободата и достойнството на хората... Целта ни е да накараме хората сами да изградят бъ-дещето си в този дух... За да се гаранти-рат мира и свободата подкрепяме неп-рекъснатия външнополитически диалог, както и обмена между различните култу-ри и вероизповедания.

В центъра на нашето внимание се намира човекът със своето неотменимо достойнство, права и задължения. За нас той е основата на социалната спра-ведливост, либералната демокрация и стабилната икономика. Като събираме хора, поели своето обществено задъл-жение, създаваме мрежи в областта на политиката, икономиката и обществото. Нашето управленско познание увелича-ва шансовете, с които да изградим гло-бализацията социално справедливо, екологично издържано и икономически ефективно.

12

Такова едно съвпадение, което ме окуражи да Ви напиша настоящото пис-мо, струва ми се, съвсем не е случайно. Понеже и Вие от Фондация "Конрад Аденауер", и ние, сътрудниците на Цен-търа за развитие на личността HUMANUS, издаващ списанието, споде-ляме все едни и същи универсални, об-щочовешки и също така европейски ценности като свобода, личностно само-определяне, демокрация, духовност, толерантност; имаме също така и родст-вени представи за пътищата на дос-тойнството и просперитета. Което е до-бър знак за това, че едно сътрудничест-во между нас е не само възможно, то е и дълбоко потребно.

Воден от съзнанието, че имаме родствени разбирания за нуждите на съвременното общество – без личност-но, нравствено, гражданско и духовно израстване и укрепване на младите бъл-гарското общество е обречено на нище-та във всяко едно измерение! – Ви предлагам да обединим силите си и за-едно да продължим да работим за на-шата толкова благородна кауза.

Та в тази връзка в съзнанието ми се роди следната идея: какво пречи спи-сание ИДЕИ, което се издава засега са-мо от Центъра за развитие на личността HUMANUS, да стане съвместно издание на нашия Център и Фондация "Конрад Аденауер"? Или пък, според своята практика, Фондацията, след като проучи нашата инициатива, да счете за нужно да ни подкрепи? Тъй като наистина в съвременните български условия ини-циатива като нашата, именно да бъде издавано едно автентично философско списание за младите и за мислещите, търсещите истината хора, сякаш неми-нуемо е осъдена, без подкрепа на струк-тура като Вашата, на неминуем провал.

Ще се радвам, уважаеми г-н Arndt, моето предложение за сътрудничество да срещне разбиране и подкрепа от ръ-ководената от Вас фондация. Имам уве-реността, че от едно такова взаимодейс-твие ще се родят добри плодове.

Желая Ви много радост и щастие в личния живот, а също и задоволство от бъдещите постижения на Фондация Конрад Аденауер", които са вдъхновени от нейната толкова благородна цел!

С уважение: Ангел Грънчаров, ръ-ководител на Центъра за развитие на личността HUMANUS и главен редактор на списание ИДЕИ

20 юли 2011 г. П.П. Господин Arndt, тъй като имам мно-го посещаван и всекидневно поддържан блог, който води живи диалози по най-съдбовните български проблеми със своите читатели, та си позволих да пуб-ликувам в блога си своето обръщение към Вас. Направих това тъй като чита-телите на блога винаги добре са инфор-мирани за абсолютно всички проблеми около издаването на списание ИДЕИ. Надявам се, че такава една публичност няма да се приеме от Вас негативно, като средство за някакъв натиск, тъй като такова нещо изобщо не ми е влиза-ло в целите – и не ми е минавало през главата. Сторих го единствено заради уважението си към своите читатели и желанието ми да са добре информира-ни. Моля, простете ми такъв един грях... ЗАБЕЛЕЖКА: Няколко дни след изпра-щането на този имейл г-н Arndt ми отго-вори с имейл, като ми обясни, че фон-дация „Конрад Аденауер” нямала прак-тиката да подпомага печатни издания. В лично качество се заинтересува и помо-

13

ли да му бъде изпратена последната книжка на списанието, което аз веднага сторих – като го помолих да ми разкаже за впечатлението си. До този момент нямам отговор от него.

Отговор от America for Bulgaria Foun-dation относно предложение за подкрепа на списание ИДЕИ Получих ето това писмо от America for Bulgaria Foundation; публикувам го заед-но с моя отговор до тях:

Уважаеми г-н Грънчаров, Преди всичко, приемете моите

извинения за забавения отговор. Това не е практика за фондацията и се надя-вам на Вашето разбиране.

Запознахме се внимателно с це-лите и идеите на философското списа-ние ИДЕИ, както и с конкретното предло-жение за партньорство между нашите две организации. Въпреки че намираме издаването на списанието за важно и нужно на българското общество, този вид дейност не се вписва в приоритет-ната рамка на фондация „Америка за България”, не представлява интерес за нас и няма да бъде подкрепена.

Оценяваме времето и усилията, които сте вложили за разработването на настоящата концепция. Разбираме и ра-зочарованието Ви от нашия отговор, но Ви уверяваме, че идеята беше внима-телно разгледана и обсъдена от екипа и ръководството на фондацията.

Благодарим за хубавите думи, ка-зани за нас и нашите цели. Желаем ус-пех на философско списание ИДЕИ!

С уважение,

Ivanka Tzankova, Director, Pro-grams for Education and Libraries, America for Bulgaria Foundation

Ето и моя отговор: Здравейте! Благодаря Ви много за отговора и

за пожеланията! Всичко добро и на Вас лично – както и нови успехи на Фонда-ция "Америка за България"!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Как се екзекутира автор, как се убива списание?

Тази сутрин не можах да напиша нищичко в блога си, какъвто е обичаят ми от години; за мен най-пълноценно, що се отнася до писането, е времето след ставане, рано сутрин; а ставам всяка сутрин в 5 часа. Да, обаче тази сутрин възстаричкият ми компютър ми скъса, дето се казва, нервите; за около час и половина не можах да публикувам в блога си един текст от Св.Иван Рилски; страницата се отваряше едва-едва, мно-го бавно, а аз това нещо не мога да го търпя. Сега пиша настоящето от слу-жебния си компютър, и понеже имам няколко минутки свободно време, искам да споделя с вас, читателите на този блог – доколкото такива все още оста-нахте – един важен за мен проблем.

Последният път когато компютъ-рът ми беше грохнал, момчето, което ми го прави обикновено, ми каза: "Ангеле, това е за последно, успях да му вдъхна живот, но компютърът ти е развалина, грохне ли още веднъж, край, трябва да ходи на боклука!". Много се уплаших,

14

ето, минаха няколко месеца, и компютъ-рът ми пак грохна. Понеже собственикът на тоя мой древен компютър е ненор-малник, който издава списание и книги кажи-речи почти изцяло на свои средст-ва, той, разбира се, не може да си поз-воли да си купи нов компютър; става дума за моя милост. При това аз живея с една скромна заплата на гимназиален преподавател по философия, от която отделям пари не само за да си плащам заемите, в които съм потънал заради книгите си, но и за да издавам списание-то, става дума за ИДЕИ. Тъй че съм, честно казано, попаднал в безизходица, и то по още една, най-сериозна причина; ето за какво става дума.

Мен специално разпространите-лите на книги и на периодични издания направо ме убиват бавно, направо ме колят бавно, сякаш с нескривано пер-верзно удоволствие; как ли, ще речете; ами много просто, като моите книги и списанието, което правя, просто не щат да ги разпространяват, като просто ги държат арестувани на борсата! Да дър-жиш книгите на един автор някъде в ма-зето на книжната борса и да откажеш на книгата му възможността да стигне до потенциалния си читател, е една твърде жестока екзекуция на този автор; жесто-ка е, защото е бавна, а пък тия, дето са му я устроили, сякаш се радват на мъчи-телната му смърт.

Какво ли не правих да отхвърля тая смъртоносна примка около шията си, нищо не можах да постигна; и молих тия жестоки разпространители и книжари, и носих, и продължавам да нося книгите и списанието директно в книжарници, и писах за проблема до кой ли не, до ме-дийни кумири и прочие, отникъде не срещнах някакво съчувствие и помощ, ако изключим горката Светла Петрова;

която, прочее, месец-два след като ме допусна да кажа пет думи за списанието в предаването си, беше изгонена от те-левизията, в която работеше.

Както и да е, положението ми ста-ва все по-тежко: от последните книжки на списание ИДЕИ са се продали ни-щожно количество екземпляри, което вещае неминуемата му смърт. Книгите ми пък от години стоят непипнати от ръ-ка на читател на книжната борса; книжа-рите пък явно смятат, че от философски и психологически книги, написани от български автор, няма да забогатеят, поради което без да им мигне окото, ето, ми теглиха ножа, заклаха ме. И продъл-жавам да се гърча в предсмъртни кон-вулсии...

Вчера казах на Милен Цветков във Фейсбук: "Г-н Цветков, веднъж гово-рихме за едно списание ИДЕИ, вероятно сте забравил?", а той отвърна "Не съм..." и мигом изчезна. Както и да е. Не упрек-вам никой, аз съм си виновен: вместо да си гледам презрения си животец, съм се напънал да правя нещо. А такива като мен не само че не са нужни, но и, оказва се, са вредни – и трябва да бъдат изт-ребени. Та чалгата и простотията в свидното ни Отечество да възтържест-вуват окончателно и безвъзвратно.

Ще кажете: защо пък пише тия неща тоя нахалник, за какво намеква, да не би да проси пари?! Не, успокойте се, не прося нищо, само си изливам мъката. И също имам крехката надеждица, че някой, от една чиста човечност, може да се трогне, и с нещичко да ми помогне; примерно, ето как:

Ако не ще да се охарчи и да си поръча моя книга, може, примерно, да отиде в някоя книжарница и да попита за заглавието на някоя моя книга. Когато попитат книжар за някое заглавие, той

15

вече има едно наум; ако пък друг чита-тел потърси някоя книга, нищо чудно този книжар да вземе и да достави тая книга в книжарницата си, знам ли? Ето, по този съвсем лесен начин който иска да помогне, ще помогне. Същото се от-нася и за списание ИДЕИ; гледам, че във Фейсбук то има близо 600 приятели, ако половината от тях се сетят да попи-тат в някоя будка за вестници за списа-нието, нищо чудно работите да потръг-нат. Аз не ща да забогатявам, разберете ме добре: всичко, което взема от книгите си, отива за списанието.

Ако пък някой дръзне да си купи това списание, било като си го изпроси в книжарница, било като го поръча лично от мен, също ще даде своята лепта за спасяването му. Има и други начини, примерно, някой може да се сети и да натисне рекламка от блога ми, и ето, няколко стотинки ще отидат за списани-ето. Има начини да се помага и да се прави добро някому, но най-лесно е да оставиш човека до теб да се гърчи и да отминеш, вирнал нос: как ще ме занима-ва с глупости пък тоя, майната му, да мре, като е такъв идиот!

Това исках да напиша; нямам вре-ме даже да прегледам текста; спирам дотук; извинете, ако има нещо. Хубав ден!

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛО-СОФИЯТА

Онто-тео-логическият строеж мета-физиката

Мартин ХАЙДЕГЕР

В този семинар беше направен опит да започнем разговор с Хегел. Раз-говорът с мислителя може да се свежда само до работата на мисленето. „Рабо-тата” съгласно даденото [от нас] опре-деление обозначава спорен случай – това спорно, което единствено за мис-ленето е този случай, при който мисле-нето е работа. Спорът за това спорно, обаче, съвсем не е от самото мислене захванат и развързан. Работата на мис-ленето е нещото, само по себе си спор-но за някой спор. Нашата дума „спор” (древногорнонемското strit) обозначава най-вече не раздорът, а принудата. Ра-ботата на мисленето принуждава мис-ленето така, че то за първи път извежда мисленето до неговата работа, а от ра-ботата – съм самото себе си.

За Хегел работа на мисленето е мисленето като такова. За да не прида-дем на това определение на работата, т.е. на мисленето като такова, лъжливо психологическо или теоретико-познава-телно тълкуване, сме длъжни да доба-вим: мисленето като такова е в развита-та пълнота на помислеността на помис-леното. Какво означава тук помисле-ността на помисленото – това ние мо-жем да разберем само изхождайки от Кант, из същността на трансцедентално-то, което Хегел обаче мисли абсолютно, което за него означава – спекулативно. Това и има предвид Хегел, когато за мисленето на мисленето като такова

16

казва, че то се развива „в чистата стихия на мисленето” (Енциклопедия, Въведе-ние, §14). Ако използваме краткото, с усилие поддаващо се на съобразеното със самата същина на работата промис-ляне на думата, то това ще звучи така: работата на мисленето за Хегел е „ми-сълта”. Тя пък, бидейки разгърната до височайшата свобода на своята същ-ност, е „абсолютната идея”. За нея Хе-гел в края на „Науката логика” (изд. На Ласон, т. 11, 484) казва: „само абсолют-ната идея е битие, непреходен живот, знаеща себе си истина и цялата истина”. И така, самият Хегел недвусмислено дава на делото на своето мислене това име, което е надписано над цялото дело на европейското мислене, името битие.

(В семинара беше разгледано мностранната и все пак единна употреба на думата „битие”. Битието за Хегел тук е видяно в светлината на определящото опосредстване, т.е. на абсолютното по-нятие, и затова е отнесено към това по-следното. „Истината на битието е същ-ност”, т.е. абсолютната рефлексия. Ис-тината на същността е понятие в смисъ-ла на безкрайното знание на себе си. Битието е абсолютното самомислене на мисленето. Само абсолютното мислене е истина на битието, „е” битие. Истината тук винаги означава: достоверната за самата себе си достоверност на позна-ваемото – des Wißbaren – като такова.)

Хегел, обаче, мисли работата (делото) на своето мислене всъщност едновременно в разговора с предишна-та история на мисленето. Хегел е пър-вият, който може и е длъжен да мисли така. Отношението на Хегел към исто-рията на философията е спекулативно и като такова – историческо. Характерът на движението на историята е истори-ческо правене (Geschehen) в смисъл на

диалектически процес. Хегел пише (Ен-цикл., §14): „Същото това развитие на мисленето, което е изобразено в исто-рията на философията, е представено и в самата философия, но като освободе-но от тази историческа външност, в чис-тата стихия на мисленето.”

Ние сме озадачени и смутени. Философията сама по себе си и истори-ята на философията трябва, по думите на самия Хегел, да пребивават в отно-шение на външност. Обаче мислимата от Хегел външност се явява външна съвсем не в грубия смисъл на нещо са-мо съвсем повърхностно и безразлично. Външността означава тук това „на вън”, в което остава всяка история и всеки действителен ход на нещата в отноше-ние към движението на абсолютната идея. Прояснената външност на истори-ята по отношение на идеята се оказва следствие на самоовънкашностяването на идеята. Външността сама е диалек-тическо определение. И затова хората остават далеч зад истинската мисъл на Хегел когато заявяват, че във филосо-фията Хегел свързва и свежда в едно историческото изложение и систематич-ното мислене. Тъй като за Хегел работа-та съвсем не е в историческото описа-ние (Historie) и не за системата като су-ма от научни знания.

Защо са тия забележки за фило-софията и за нейното отношение към историята? Тяхната цел е да наблегнат на това, че работата на мисленето за Хегел сама по себе си е исторична като историческо ставане. Характерът на то-ва последното като процес е определен от диалектиката на битието. Работата на мисленето за Хегел е битието като мис-лещо самото себе си мислене, това мислене само в процеса на своето спе-кулативно развитие достига до самото

17

себе си и затова преминава степента на намиращите се на различни нива на развитието и затова в началото по необ-ходимост неразвити форми.

Само от така разбраната работа на мисленето израства за Хегел една своеобразна максима, задаваща мярата на това как той говори с предишните мислители.

И затова, ако ние се опитваме да завържем мислещ разговор с Хегел, сме длъжни да говорим с него не само за същата тази работа, но и за същата тази работа в същия маниер. Но и самото това е вече нееднакво (das Gleiche). В равенството изчезва различието. В тъж-деството различието явява себе си. То явява себе си толкова по-принудено, колкото по-решително същото това не-що по същия начин засяга мисленето. Хегел мисли битието на същината спе-кулативно-исторически. Но щом мисле-нето на Хегел принадлежи на една от епохите на историята (което съвсем не значи, че принадлежи на миналото), ние ще се опитаме да помислим битието, помислено от Хегел, в същия този мани-ер, т.е. исторически.

При своята работа мисленето може да остава само тогава, когато са-мото мислене, оставайки при нея, става по-работливо, така че същата тази ра-бота става за него все по-спорна. Така работата изисква от мисленето да удър-жа работата в нейната същина, да я удържа пред нея, на нея съответствайки – и със самото това уреждайки самата работа. Оставащото при своята работа мислене, след като тази работа е битие-то, трябва да се опитва да се справи с битието. Затова в разговора и за разго-вора с Хегел ние сме принудени в нача-лото да направим по-ясно тъждеството на същата тази работа. В съответствие с

казаното това означава, че в разговора с историята на философията едновре-менно с различните работи ние трябва да изнесем на светло и различията на историческото. Такова прояснение тук ще бъде по необходимост кратко и обоб-щено.

За да проясним разликата между мисленето на Хегел и мисленето, опити за което предприемаме ние самите, ще направим три забележки:

1.Каква е там и тук работата на мисленето?

2.Каква е там и тук мярата, зада-вана на разговора с историята на мис-ленето?

3.Какъв е там и тук характера на този разговор?

По първия въпрос: За Хегел работата на мисленето е

битието по отношение мислимостта на съществуващото в абсолютното мисле-не и в качеството му на такова. За нас работата на мисленето е тъждественото (das Selbe), с това самото – битието, но битието по отношение на неговото отли-чие от съществуващото. Ще формули-раме това още по-точно: за Хегел рабо-тата на мисленето е мисълта като абсо-лютно понятие. За нас работата на мис-ленето, съгласно предварителното наи-меноване, е различието като различие.

По втория въпрос: За Хегел мярата, задавана на

разговора с историята на философията, е тази: встъпването в силата и в кръга на помисленото от предишните мисли-тели Хегел неслучайно издига своя мак-сима в разговора със Спиноза и до раз-говора с Кант (Науката логика, трета книга, изд. на Ласон, т. 11, стр. 216 сл.). У Спиноза Хегел намира завършената „гледна точка на субстанцията”, която, обаче, не може да бъде най-висша до-

18

колкото битието още не е помислено с тази именно пълнота и радикалност в качеството му на мислещо себе си мис-лене. Битието като субстанция и субс-танциалността още не се е разгърнала до субекта в неговата абсолютна субек-тност. Независимо от това Спиноза от-ново и отново оказва въздействие на цялото мислене на немския идеализъм и в същото време отново и отново го от-вежда в противоречие, доколкото изиск-ва мисленето да започва с абсолютното. Наопаки, пътят на Кант е друг, и за мис-ленето на абсолютния идеализъм, както и за философията изобщо, той се явява по-решаващ, отколкото системата на Спиноза. Хегел вижда в кантовата идея на изначалния синтез на аперцепцията „един от най-дълбоките принципи на спекулативното развитие” (там, стр. 227). Силата на мислителя Хегел вижда в помисленото от него, доколкото по-мисленото може да бъде снето в качест-вото на съответна степен в абсолютното мислене. Това последното е абсолютно само за това, че се движи в своя диа-лектически-спекулативен процес и за това изисква [преминаването] на ред степени.

За нас мярата, задавана на раз-говора с историческото предание е съ-щата, доколкото цел се явява навлизане в силата на предходното мислене. Ние, обаче, търсим тази сила не в това, което вече е помислено, но в това, което по-мислено не е било, в това, от което по-мисленото придобива своя същностен простор. Нещо повече, само вече по-мисленото подготвя още не помислено-то, което отново и отново встъпва в своя излишък. Установяването на мяра на непомисленото не води до включване на помисленото по-рано в някакво по-високо и оставящо помисленото зад се-

бе си развитие и в съответстващата сис-тематика, но изисква освобождаване на предаденото от традицията мислене в неговото още съхранило се било. То изначално създава това предание, вина-ги го пред-битийства, не бидейки, обаче, помислено истински и като даващо на-чало.

Към третия въпрос: За Хегел разговорът с по-предна-

та история на философията има харак-тер на снемане, т.е. на опосредстващо постигане в понятия, разбрано като аб-солютно обосноваване.

За нас характерът на разговора с историята на мисленето – вече не е снемане, а крачка назад.

Снемането отвежда във възвиша-ващо-съхраняващия регион на абсолют-но полаганата истина, разбрана като напълно разгърната достоверност на знаещото себе си знание.

Крачката назад ни насочва в ос-тавена до този момент без внимание област, изхождайки от която за първи път същината на истината става достой-на за мисълта.

След това кратко описание на различията между хегеловото и нашето мислене относно работата, относно мя-рата и характера на разговора с истори-ята на мисленето, ние ще се опитаме малко по-отчетливо да приведем в дви-жение започнатия разговор с Хегел. То-ва означава: ние ще дръзнем да опита-ме да направим крачка назад. Изразът „крачка назад” дава повод за много лъж-ливи тълкувания. „Крачката назад” обоз-начава не някаква единична мислителна крачка, но определен начин на движение на мисълта и неопределено дълъг път. Щом като крачката назад определя ха-рактера на нашия разговор с историята на западното мислене, мисленето в оп-

19

ределен смисъл излиза отвъд предела на помисленото досега във философия-та. Мисленето на крачка отстъпва назад от своята работа, битието, и с това об-ръща помисленото в противостоящия събеседник (Gegenüber), така че в него ние забелязваме цялото на тази исто-рия, и то тъкмо относно това, което със-тавя източника на цялото това мислене, който за първи път му предоставя об-ластта на неговото пребиваване. За разлика от Хегел това не е унаследен, вече поставен проблем, а това, въпро-сът за който изобщо не е бил поставян през цялата история на мисленето.

Ние даваме на това само предва-рително и неизбежно опиращо се на езика на традицията име. Ние говорим за различието и съществуващото. Крач-ката назад – това е крачка от непомис-леното, от различието като такова, в изискващото мисъл. Търсите нейната забравеност от различието. Стоящата тук пред мисълта забравеност е мисли-мата, изхождаща от λήθη (скриване) утаеност на различието, доколкото то й принадлежи. Забравеността съвсем не настига различието със задно число, вследствие на някаква забравчивост на човешкото мислене.

Различието на съществуващото и битието е тази област, в която метафи-зиката, т.е. европейското мислене в це-лостността на своето същество може да бъде това, което то е. Затова крачката назад е крачка от метафизиката в същ-ността на метафизиката. Забележката за хегеловата употреба на многозначна-та дума „битие” позволява да разберем, че казаното за битието и съществуващо-то е съвършено невъзможно да бъде отнесено само към една епоха на исто-рията на проявлението (Lichtungsgeschi-chte) на „битието”. В казаното за „битие-

то” това име съвсем не се разбира и в смисъла на някакъв род, в празната всеобщност на който се включват, като единични случаи, исторически предста-вените учения за съществуващото. „Би-тието” говори за себе си всеки път с ис-торическата съдба (geschicklich) и зато-ва е пронизано от преданието.

Обаче крачката назад от метафи-зиката към нейната същност изисква настойчивост и упорство, мярата на кои-то ни е неизвестна. Ясно е само едно: тази крачка се нуждае от подготовка, да се заемем с която трябва сега и тук, при това пред лицето на съществуващото като такова в цялост, такова, каквото то е сега и каквото то все повече и повече еднозначно започва да се показва. Това, което днес е, е определено от господст-вото на същността на съвременната техника, което господство изявява себе си вече във всички области на живота с такива многолики черти като функцио-нализация, усъвършенстване, автомати-зация, бюрократизация, информация. Подобно на това както представата за живото ние наричаме биология, изобра-зяването и формирането на съществу-ващото, определено от господството на същността на техниката, може да се на-рече технология. Тази дума може да служи за обозначаване на метафизиката от епохата на атома. Крачката назад от метафизиката в същността на метафи-зиката, видяна от съвременността и възприета от прозрението в нея, е крач-ка от технологията и технологическото описание и изтълкуване на епохата в същност на съвременната техника, коя-то тепърва предстои да промислим.

С това указание искаме да отх-върлим и друго лъжливо тълкуване на израза „крачка назад” – мнението, че като че ли крачката назад се заключава

20

в историческото връщане към най-първите мислители на европейската фи-лософия. Та това „къде”, към което ни обръща крачката назад, разкрива и по-казва себе си само в извършването на крачката.

За това за да можем да придоби-ем с помощта на този семинар цялостен възглед върху хегеловата метафизика, ние в качеството на палиатив сме изб-рали разяснението на раздела, с който започва първата книга на „Науката логи-ка” – „Учението за битието”. Още загла-вието на този раздел с всяка своя дума дава на мисълта достатъчно [работа]. Той звучи така: „С какво следва да за-почва науката?”. Отговорът на Хегел на този въпрос се заключава в доказателс-тво на това, че началото има „спекула-тивна природа”. Това означава: начало-то не е нито нещо непосредствено, нито опосредствано. Такава природа на на-чалото ние се опитахме да изкажем в спекулативното изречение: „Началото е резултат”. Вследствие на диалектичес-ката многозначност на думата „е” в нея е скрито множество от смисли.

Първо, такъв: началото (ако resul-tare го разбираме буквално) е възврат (Rückprall) от завършването на диалек-тическото движение на мислещото себе си мислене. Завършването на това дви-жение, абсолютната идея, е завършено разгърнато цяло, пълнота на битието. Връщането от тази пълнота дава в ре-зултат празнотата на битието. С нея следва да започва науката (абсолютно-то, знаещото себе си знание). Като на-чало и край на движението, а преди тях – и самото движение, навсякъде остава битието. То битийства като кръжащо в себе си движение от пълнотата към най-крайното овъншностяване (äußerßte Entäußerung), а от него – към завърш-

ващата себе си пълнота. Следователно, работата на мисленето е мислещото самото себе си мислене като кръжащо в себе си битие. Бидейки подхвърлено на обръщане, не само оправдано, но и не-обходимо, спекулативното изречение за началото звучи така: „Резултатът е на-чало”. И така, именно с резултата, щом резултатът е начало, е необходимо да се започне.

Смисълът на този тезис е същият, както и смисълът на забележката, която Хегел мимоходом прави в края на раз-дела за началото, помествайки го в скобки (Ласон, 1, 63): "(а най-неоспори-мото право на това да започват с него би имал Бог)”. Съгласно заглавният въп-рос на раздела работата опира до „на-чалата на науката”. Ако тя трябва да започва с Бога, то това е наука за Бога – теология. Това име говори тук в своето по-късно значение. В съответствие с него теологията е изказване, представ-ляващо мислене за Бога. Изначално обаче teologos, teologia означава мити-чески-поетическа сказка за боговете без някаква връзка с вероучението и цър-ковната доктрина.

Защо обаче „наука” – а така от времето на Фихте звучи името на мета-физиката – защо пък наука да е теоло-гията? Отговор: защото науката е сис-тематично развитие на това знание, как-вото знае себе си самото битие на съ-ществуващото и каквото то наистина е. Школското, при прехода от Средновеко-вието към Новото време появилото се название на науката за битието, т.е. за съществуващото като такова, общо взе-то, звучи така: онтософия или онтоло-гия. При това европейската метафизика от времето на нейното появяване при гърците и без каквато и да било връзка с тези имена, е онтология и теология. За-

21

това във встъпителната лекция „Какво е това метафизика?” (1929) метафизиката се определя като въпроса за съществу-ващото като такова и като цяло. Целост-ността на това цяло е единство на съ-ществуващото, което едини като произ-веждаща основа. За умеещият да чете това означава: метафизиката е онто-тео-логия. Този, който теологията, както теологията на християнската вяра, така и философската теология, я е узнал от пълния източник, този днес в областта на мисленето за Бога предпочита да мълчи. Тъй като онто-тео-логическият характер на метафизиката е станал за мисленето съмнителен – не по причина на някакъв атеизъм, но в опита на мис-ленето, на което в онто-тео-логията се е разкрило още непомисленото единство на същността на метафизиката. И при това тази същност на метафизиката все още остава за мисленето най-достоен предмет на мисълта, докато то не скъс-ва, произволно и затова несръчно, раз-говора с достигналото до него от исто-рията предание.

В петото издание на текста „Какво е това метафизика?” (1949) добавеното към него Въведение ясно сочи на онто-теологическата същност на метафизика-та (стр. 17 сл.; 7-е изд., стр. 18 сл.). Оба-че би било прибързано да твърдим, че метафизиката е теология, понеже тя е онтология. Засега следва да го кажем така: метафизиката затова е теология, някакъв начин да се говори за Бога, за това, че Бог идва във философията. Та-ка въпросът за онто-тео-логическия ха-рактер на метафизиката се изостря до въпроса: как Бог идва във философията, не само в новоевропейската филосо-фия, но и във философията като така-ва? Този въпрос само в такъв случай ще може да получи отговор, ако в началото

той в достатъчна степен бъде разгърнат като въпрос.

Въпросът „Как Бог идва във фи-лософията?” ние само в тоя случай мо-жем сериозно да промислим, ако при това в достатъчна мяра е прояснено това къде идва Бог – самата филосо-фия. Докато ние подхвърляме история-та на философията само на историческо обследване, Бог ние откриваме нався-къде. Да допуснем, обаче, че филосо-фията като мислене е свободно, от са-мото себе си осъществявано разглежда-не на съществуващото като такова; то-гава Бог може да влезе във философия-та само в тази степен, в каквато тя от самата себе си, по своята същност изис-ква Бог да влезе в нея и определя как той трябва да влезе в нея. Затова въп-росът „Как Бог идва във философията?” води до въпроса: къде взема своето на-чало онто-теологическият същностен строеж на метафизиката? Но да се зах-ванем за така поставения въпрос всъщ-ност и означава да направим крачка на-зад.

Извършвайки сега тази крачка, ние се замисляме за същностния произ-ход на онто-теологическата структура на всяка метафизика. Ние питаме: как Бог, а след него и теологията, а заедно с нея и основната онто-теологическа черта влизат в метафизиката? Ние поставяме този въпрос в разговор с цялата история на философията. Но задавайки този въпрос, ние изхождаме в същото време от нашия особен интерес към Хегел. Това ни подбужда в началото да обмис-лим нещо на пръв поглед странно.

Хегел мисли битието в неговата най-празна празнота, т.е. в крайната всеобщност. В същото време той мисли битието в неговата съвършена пълнота. И при това той нарича спекулативната

22

философия, т.е. истинската философия не онто-теология, а „науката логика”. Давайки това име, Хегел изнася на светло нещо решаващо. Разбира се, именуването на метафизиката „логика” би могло без труд да се обясни, сочейки на това, че нали самата работа на мис-ленето за Хегел е „мисъл”, при това тази дума следва да разбираме като singulare tantum. Мисълта, мисленето с очевид-ност и отдавна се явява тема на логика-та. Несъмнено. Но също толкова несъм-нено е и това, че Хегел, оставайки верен на традицията, открива работата на мисленето в съществуващото като тако-ва и в цялост, в движението на битието от неговата пустота към неговата разви-та пълнота.

Но как „битието” изобщо може да се принизи дотам, че да представя себе си във вид на „мисъл”? Не иначе освен така, че битието е предоформено като основание, мисленето пък, доколкото то съставлява с битието единно цяло, се насочва по посока на битието в модуса на постигането и обосноваването. Бити-ето менифестира себе си като мисъл. С това е казано: битието на съществува-щото разкрива себе си като самото себе си на основата на постигащото и обос-новаващото основание. Основанието, ratio, по своя същностен произход е logos, разбиран в смисъла на събиращо предявление (VorIiegenlassen), т.е. en panta. Та нали и за Хегел „науката”, т.е. метафизиката, в действителност е „ло-гика” не затова, че науката има за своя тема мисленето, но затова, че работа на мисленето остава битието, битието пък от самото начало на своето саморазкри-ване в облика на logos’а, поставящ ос-новата на основанията, изисква за себе си мисленето като обосноваване.

Метафизиката мисли съществу-ващото като такова, т.е. като общо. Ме-тафизиката мисли съществуващото като такова, т.е. като цяло. Метафизиката мисли битието на съществуващото както от постигащото основата единство на най-всеобщото, т.е. навсякъде равно-значимото, така и от обосноваващото единство на всичкостта (Allheit), т.е. най-високото над всичко. Така битието на съществуващото обикновено се мисли в качеството на турящото основата на ос-нованието. Затуй и всяка метафизика в основата си и до самото основание е полагане на основанието, каквото пола-гане държи отговор за основанието, пред основанието и, накрая, самото ос-нование призовава към отговор. (Продължава в кн. 1 от 2012 г.)

23

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ

Фридрих НИЦШЕ: крилати мисли (продължение от миналия брой) Подобно злато сияе в погледа на онзи, който дарява. Златосияние сключва мир между Луната и Слънцето. Необикновена е висшата добродетел и безполезна, сияйна е тя и кротка в бля-съка си: добродетел, която дари, е вис-ша добродетел.

Из "За дарящата добродетел" Ще мъстим и ще хулим всички, които не са подобни на нас – такъв обет си дават сърцата на тарантулите. Настрана от пазарище и слава се из-вършва всичко велико: настрана от па-зарище и слава са живели от памтивека изобретателите на нови ценности.

Из "За мухите на пазарището", "Тъй рече Заратустра"

Ти носиш пепелта си в планината – да не искаш сега да занесеш огъня в низи-ните? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?!? Трябва да пожелаеш сам в своя собст-вен пламък да изгориш: как ще се обно-виш, ако по-напред не си станал пепел!

Из "За пътя на онзи, който твори", "Тъй рече Заратустра"

Трябва да се научим да мислим различ-но – за да можем накрая, а може би и

много по-късно, да постигнем дори и нещо повече: да променим своите чувс-тва.

Из "Утринна зора" И наистина, колкото по-мислещ е човек, толкова по-чувстващ е! Истина, казвам ви: добро и зло, което да бъде непреходно – няма такова! Само себе си трябва то винаги отново да пре-възмогва.

Из "За самопревъзмогването" Най-великите събития – това не са на-шите най-шумни, а нашите най-тихи ча-сове. Не около откривателите на нов шум, а около откривателите на нови ценности се върти света – безшумно се върти той. Най-тихите думи са които докарват буря. Мисли, които идват на гълъбови нозе, управляват света.

Из "Най-тихият час", "Тъй рече Зара-тустра"

Човек трябва да открадне само там, де-то не може да ограби. Наистина, грабител на всяка ценност трябва да стане такава една даряща обич; но здраво и свято наричам аз това себелюбие.

Из "За дарящата добродетел" Не трябва да се разравя блатото! Човек трябва да живее на планини!

24

И ако отсега нататък ти липсват стълби, трябва да се научиш и на своя собстве-на глава да се възземаш: как иначе би желал да се възземаш нагоре?

Из "Странникът", "Тъй рече Заратус-тра"

От молещи ние трябва да се превърнем в благославящи! Добре е да имаш много добродетели, но е и голяма участ.

Из "Тъй рече Заратустра" Аз обичам оногова, който не иска много добродетели. Една добродетел е повече добродетел нежели две, защото тя е повече възел, на който виси съдбата. Из "Предговор на Заратустра" Земята на вашите деца трябва да оби-чате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство – неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея на-сочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят!

Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра"

Земята на вашите деца трябва да оби-чате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство – неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея на-сочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят!

Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра"

Потребна е нова аристокрация, против-ница на всяка тълпа и всеки деспотизъм, която върху нови скрижали отново ще напише думата "благороден".

Из "Тъй рече Заратустра" Голямата болка води до прозрение и освобождаване на духа. Те не ме разбират. Аз не съм уста за тия уши. И ето ги, гледат ме и ми се смеят, и като ми се смеят мразят ме при това. Мраз е в смеха им. Че хората не са еднакви: тъй говори справедливостта. И което аз искам, те не смеят да искат!

Из "Тъй рече Заратустра", глава "За учените"

Убиха Бога, сътвориха свят без Бог, без морал, без устои... Да намерим Бога – някъде там, отвъд фалша и лицемерие-то на прогнилата, дехуманизирана гръц-ко-юдейска цивилизация, там, където лишеният от своята жадувана връзка с Бога и затова слаб, обречен и смъртен човек, би могъл да я възкреси и така да се превърне в Свръхчовек... Аз обичам великите презрители, защото те са велики обожатели и стрели на коп-нежа към другия бряг. Несправедливост и мръсотия хвърлят те към самотния: но, брате мой, ако ти ис-каш да си звезда, не трябва за туй по-малко да им светиш!

Из "За пътя на онзи, който твори", "Тъй рече Заратустра"

25

"Дай ми, жено, своята малка истина! – рекох аз. И тъй рече старата жена: – При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!" Мъжът трябва да бъде отгледан за вой-на, а жената за отдих на воина – всичко друго е безумие. Из "За стари и млади женици", "Тъй ре-

че Заратустра" Отвращават ме дребните души. В тях няма нищо добро и почти нищо зло. Който винаги се е пазил, най-сетне па-зенето му става болест. Благословено да бъде, което калява! Аз не възхваля-вам страната, дето мед и масло тече.

Из "Странникът", "Тъй рече Заратус-тра"

Човекът започва там, където свършва държавата. Колко неща са още възможни! Научете се да се смеете над самите вас! Възви-шете сърцата си, вие, добри танцьори, високо! По-високо! И не забравяйте и добрия смях! Тоя венец на засмения, тоя венец от рози – вам, братя мои, хвърлям тоя венец! Висши човеци, нау-чете се да се смеете!

Из "Тъй рече Заратустра", глава "За висшия човек"

Да се радваш с някого, а не да тъгуваш с него, характеризира приятелят.

Из "Човешко, твърде човешко"

Жените стават от любов изцяло такива, каквито са в представата на обичащите ги мъже.

Из "Човешко, твърде човешко" Ако някой мъж се оплаква, че жена му е лоша, това означава, че той я обича ло-шо. Тъй искам аз мъжът и жената: войнствен той, плодна другата, но и двамата спо-собни за танец с глава и нозе. И загубен да бъде за нас деня, в който ни веднъж не се е танцувало! И лъжовна да бъде за нас всяка истина, в която не е имало смях!

Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра"

Колко неща са още възможни! Научете се да се смеете над самите вас! Възви-шете сърцата си, вие, добри танцьори, високо! По-високо! И не забравяйте и добрия смях! Тоя венец на засмения, тоя венец от рози – вам, братя мои, хвърлям тоя венец! Висши човеци, нау-чете се да се смеете!

Из "Тъй рече Заратустра", глава "За висшия човек"

Любовта на съвършената жена ще те разкъса на парчета. Горчивина има в чашата и на най-добрата любов: тъй възбужда тя копнеж за Свръхчовека, тъй възбужда тя жад в теб, твореца!

Из "За детето и брака", "Тъй рече За-ратустра"

26

Който достигне идеала си, именно така го надраства.

Из "Отвъд доброто и злото" Има две житейски правила: Правило 1: Не се тревожи за дреболии. Правило 2: Всички неща са дреболии. Има трезви и отдадени на занаята си хора, за които религията е като пришита към дрехата им декоративна ивица чо-веколюбие: те предпочитат да бъдат религиозни, защото това ги разхубавява.

Из "Човешко, твърде човешко" Ах! Винаги малцина са те, чието сърце има трайна смелост и дързост; а на та-кива и духът остава търпелив. Остана-лите са малодушни. Останалите: те са винаги мнозинството, всекидневието, излишъкът, много-и-премногото – тия всички са малодушни!

Из "Тъй рече Заратустра" Хората се възхищават на неговата сила, на неговата воля. Но никога не могат да го разберат. Те го наблюдават, тайно си мечтаят да бъдат като него. Но това е нещо, което или си, или не си – няма среден вариант. Свръхчовек е нещо, което се ражда, нещо носещо Господния дух, нещо дошло на земята за да утвър-ждава Божественото – свръх... себе си, "една висша плът, едно първодвижение, едно от само себе си въртящо се колело – един творец. Когато се възвисите над похвала и укор, и вашата воля поиска да заповядва на

всички неща, като воля на любещ – то-гава е началото на вашата добродетел.

Из "Тъй рече Заратустра" Божи ходатай съм аз пред дявола, а той е духът на тежестта. Как мога аз лекос-тъпни, да бъда враг на божествени тан-ци?

Из "Тъй рече Заратустра" Как трябва да побеждаваме? Не трябва да искаме да побеждаваме, когато сме водени само от намерението да изпре-варим с един косъм разстояние своя противник. Добрата победа трябва да настрои радостно победения, тя трябва да притежава нещо божествено, което му спестява унижението.

Из "Човешко, твърде човешко" Да изкупиш миналите и да претвориш всяко "Беше" в "Тъй го исках аз!" – това само бих нарекъл аз изкупление.

Из "Тъй рече Заратустра" Онова, което се прави от любов, става винаги отвъд доброто и злото. Вашият дух и вашата добродетел да служат на смисъла на земята, братя мои, и ценността на всички неща да бъ-де наново положена! Затова трябва вие да бъдете борци! Затова трябва вие да бъдете творци!

Из "Тъй рече Заратустра" Да загине иска вашата същина, поради това сте станали вие презрители на

27

плътта! Че не можете да създавате вече свръх себе си. Нека гинат слабите и уродливите! – това е първата заповед на нашето човеко-любие. Трябва дори да им се помага да гинат. Кое е по-вредно от всеки порок? – Да се съчувства на слабите и сакатите – хрис-тиянството. Християнската религия в нашата епоха недвусмислено представлява античност, врязала се в нея от прадревни времена.

Из "Човешко, твърде човешко" Обичай и загини: това върви тъй от пам-тивека. Воля за обич: то е да бъдеш съ-що готов и за смърт. Тъй ви казвам аз, страхливци!

Из "Тъй рече Заратустра" Ужасно се страхувам един ден да не ме обявят за свят: сигурно се досещате за-що избързвам с тази книга... Не искам да бъда светец, а по-скоро шут... Изводът е: Не мечтай да бъдеш светец, защото ще се превърнеш по-скоро в шут! Човек трябва да носи хаос в себе си, за да може да роди танцуваща звезда. Навред – казва Хайне – дето великият дух се изкачва към величие, има и Гол-гота. Трябва да пожелаеш сам в своя собст-вен пламък да изгориш! Как ще се обно-

виш, ако по-напред не си станал на пе-пел?! Свръх себе си трябва ти да зидаш. Но изпърво трябва сам да си иззидан с прав ъгъл телом и духом.

Из "Тъй рече Заратустра" Човек е въже, вързано между животното и Свръхчовека – въже над бездна. Аз обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнеж към другия бряг. Аз обичам оногова, който обича своята добродетел: че добродетел е воля за гибел и стрела на копнеж. Аз обичам оногова, който оправдава бъдещите и миналите изкупува: че той желае от нас-тоящите да загине.

Из "Тъй рече Заратустра" Но тази поука давам аз на тебе, шуте, на прощаване – там, където не може да обича, човек трябва да отмине! Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте направили вие за да го превъзмогнете?

Из "Тъй рече Заратустра" Онзи, който от душа желае да е спра-ведлив, за него и лъжата е човеколю-бие. За "ближния" – то е добродетел само за дребните хора: те казват "равен и ра-вен", "ръка ръка мие" – те нямат ни пра-во, ни сила за вашето себелюбие. Ваше-то дело, вашата воля е вашият "ближен"

28

– не се оставяйте да ви заблуждават с фалшиви ценности!

Из "Тъй рече Заратустра" (Следва)

ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА

Бацилус Булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин”

(Част II)

Българският преход, или прехода „из ниоткуда в никуда1”

Сергей Методиев Най-често употребяваната през

последните двадесет години дума – „преход”, се използва като обяснение на всичко, което не е трябвало да бъде из-вършено, а е било извършено и като оправдание за всичко, което е трябвало да бъде извършено, а не е било извър-шено. Смисълът и съдържанието на та-зи дума винаги се предпоставят като нещо от само себе си ясно и абсолютно очевидно за всеки. Така ли е обаче това в действителност?

За да разберем какво е „преход” ние трябва ясно да различаваме като минимум две състояния – едното в което още се намираме, но вече напускаме и другото към което вече се движим, но още не сме там. Тази характеристика определя същностния процес на всеки преход, доколкото той по своята същ-ност е нещо прехождащо, а не само да-дена, моментна негова ситуация. Съ-щественият момент тук е динамиката, а не статиката, с една дума – целенасоче-ното движение. Това положение важи не само за механико-физическата форма на движението, но и за химическата, биологическата, социалната... Значи прехода е релационно понятие, съдър-жащото в себе си отношението между 1 Стих от Вл. Висоцки – (От никъде в никъде)

29

различните състояния – началното със-тояние от което изхождаме и крайното състояние, целта към която се стремим и към която се придвижваме. Ето по то-ва думата „преход” се различава от ду-мите „червено”, „синьо”, „френско”, „анг-лийско”, „земно”, „лунно” и прочие. И така: преходът е преход „откъде” в „къ-де”, „от какво” „в/към какво”. Някой няко-га обяснявал ли ни е това? От президен-та, Министър председателя, председа-теля на Народното събрание до чистач-ките в тези ръководещи прехода дър-жавни институции, олигарси, лидери на борещи се една срещу друга партии – БСП, ДСБ, ДПС, СДС, ДС (с всичките й отдели), ВИС, СИК; журналисти от всич-ки вестници, радио, телевизии (частни и държавни), ние самите замисляли ли сме се поне веднъж над това. Максиму-мът достигнат по този въпрос беше, че трябва да станем „нормална държава”. Но що е „нормална държава?” – това някой някога изяснявал ли ни е? Не! „Нормалната държава” също както и „преходът” към нея са били и остават „ясни като слънце” за всички нас опре-деления...

Но все пак преходът течеше. Ни-кой не го беше обяснявал, но кой ли не го беше ръководил. Не трябва ли, обаче, преди да ръководим едно нещо да зна-ем какво ръководим, „от къде” и „накъде” го ръководим? Нещо повече, преходът не може да се състои и да бъде дейст-вително успешен, дори ако ни е извест-на целта, към която се движим, тъй като тя е само едната от двете необходими за прехода точки. Ако ние знаем целта, но не знаем къде се намираме, коя е изходната ни точка в момента, никакъв път, маршрут, а значи преход към нея не е възможен. Във всяка най-обикновена автомобилна навигация, трябва да вло-

жите не само целта, но и последната си позиция, позицията, от която тръгвате. Не го ли направите, не очаквайте да се появи маршрут и да преходите от се-гашното си до желаното от вас положе-ние. Вечно продължаващото лутане, дори то да носи наименованието „пре-ход”, превръща „прехода” в непреход-ност, елиминирайки тъкмо неговата „пре-ход-ност” от точка (състояние) А към точка (състояние) B.

Такъв „преход” е “contradictio in adiecto2”, той е едно „съществуващо” нищо или път из „ниоткуда в никуда”, на който му липсва както отправната точка, така също и крайната цел, а значи и са-мият път, тоест преходът. Значи това в което живеем през последните двадесет години е преход, на който му липсва прехода. Това е „преход-без-(пре-ход)”. Подобно пътешествие, можеше да бъде ръководено само от „конникът без гла-ва”, на когото както накрая стана ясно, му липсва коня, защото на мястото на „ненормалната държава”, от която тръг-нахме дойде липсата на каквато и да е държава.

По такъв начин ние виждаме, че за да има изобщо смисъл движението на българското (както и на всяко друго) об-щество от едно негово състояние, което трябва да бъде превъзмогнато към дру-го негово състояние, което трябва да бъде достигнато, ние трябва по необхо-димост да определим и знаем както крайната цел, така и изходната точка, поне в най-общи линии. Този маршрут разбира се може да бъде съкращаван, удължаван, да преминава по високо скоростни магистрали или по третосте-пенни пътища с много завои, да бъде

2 Противоречие в определението, нап-ример “дървено желязо”

30

заснежен, заледен и какъв ли още не, но той ще има една единствена характе-ристика, която ще го прави незаменим – той ще бъде възможен!

Не на някой друг, а на самия Аристотел, дължим появата в науката на понятията „възможност” и „действител-ност”. Вече двадесет и пет века на фи-лософията й е известно, че онова, което сега е действително по необходимост е било възможно и нищо, което не е въз-можно не може да стане, да пре-ходи в действителност. Това е станало толкова очевидно, та ни изглежда, че не са били необходими колосалните сили на Арис-тотеловото мислене за да стане ясно това, което няма как да бъде по друг начин. Но така ли е всъщност? Не до-казва ли нашият „преход” тъкмо нашето незнание на това положение...!?

Нека сега в най-общи линии се опитаме да установим, кога един преход е в действителност преход. Желаното от нас максимално доближаване до тър-сената несъмнена очевидност, може да ни бъде гарантирана само от поставения по Кантовски въпрос:

„Как е изобщо е възможен един преход?”

Ясно е, че изходният пункт и цел-та, която трябва да бъде достигната са двете необходими условия на всеки преход изобщо. Но той също така е не-мислим и без субекта на движението, без онова „трето”, което прехожда от точка А към точка B. Тук нещата в наши-ят случай изглеждат ясни: този субект е самото общество. Но, ако сега поставим въпроса: „Що е общество?” ситуацията, в която ще изпаднем силно ще наподо-бява онази, която св. Августин отнася към въпроса „Що е време?” – „Когато не ме питат зная, когато ме питат не зная.”

Ние обаче ще оставим по-нататъшното задълбочаване в това по-нятие, тъй като за целта на нашето изс-ледване, това за сега не е нужно. Раз-бира се, по-надолу с необходимост ще последва опит да се разгледа по-отблизо определението на понятието „общество”, тъй като то е субекта на прехода. Ще се окаже обаче, че то не е просто субект на прехода така както един турист прави преход от Черни връх до Златните мостове например, движей-ки се между две точки, които са вън от него, но то – обществото е и началото, и целта на собственият си преход. Това означава на такъв един преход, при кой-то обществото изхождайки от себе си, трябва да стигне до себе си, движейки се през/чрез себе си, без при това да излиза от самото себе си. И ако това звучи твърде по Хегелиански, то не ав-торът на тези редове е причината за това...

Само в такъв случай ще имаме трансформация на обществото, защото в случай, че то „излезе от самото себе си” то няма да се трансформира, а ще деградира до стадо, ято, рояк, пасаж, глутница... С една дума – до джунгла!

Но нека се върнем към нашият въпрос и му дадем за сега най-простият отговор, който както изглежда издържа „изпита по очевидна несъмненост”, тър-сенето на която е неизменната ни зада-ча. И така: „Как изобщо е възможен един преход?” Нека повторим още веднъж.

Той е възможен едва при наличи-ето на три компонента, които съставят неговото потенциално цяло, неговата възможност, но все още не и неговата действителност. Тези компоненти са:

Първо – субект на прехода или това, което се придвижва, прехожда в/чрез самия този преход, накратко –

31

преминаващото през прехода; Второ – началното положение или изходната точка от която се тръгва; Трето – целта или крайната точка, към която се извър-шва движението.

Отнасяйки всичко казано до тук към разглеждания от нас въпрос – бъл-гарският преход, ние необходимо трябва да напуснем сферата на общото и да се върнем в сферата на особеното, избяг-вайки целенасочено навлизането и пре-биването в сферата на единичното. Разбира се, по силата на самата диа-лектическа свързаност и преход на тези категории една в друга, ние не можем напълно да избегнем и индивидуално единичната проблематика, но ще се стремим да не оставаме толкова дълго при нея, че нашето пребиваване там да „пожълтее”. „Жълтата” тематика ние ще оставим на съответните специализирани издания. Така ние отново и отново би-ваме поставени лице в лице с главните въпроси, но вече на една по-конкретна, историческа територия: Първо „Кои сме ние?” (субектите на прехода); Второ „От къде тръгваме?” (нашата изходна точка); Трето „Накъде отиваме?” (нашата цел)

Безспорно тези въпроси са колко-то отделно съществуващи, толкова и свързани помежду си в единно цяло, особено ако се задържи по-дълго пред очи разликата, илюстрирана по-горе със сравнението между прехода на туриста в планината и прехода на обществото вътре в самото себе си. Тук ясно се вижда, макар и само в най-общи линии разликата между механическото движе-ние (преход) и социалната трансформа-ция, която също е преход. Но търсейки отговор на тези преплитащи се и прели-ващи един в друг въпроси, ние все пак трябва да започнем с централния, въп-росът за субекта на прехода, тоест „кои

сме ние?” Така връщайки се назад в ми-налото с цел да се опитаме да осветим, макар само в пределно общи линии, на-шият генезис ние ще получим и друга много важна за нас информация. Защо-то въпросът „кои сме ние?” е свързан не само с въпроса „от къде идваме?”, но ще освети и въпроса „от къде тръгваме?”. Защото, ако е вярно, че „утре започва от днес”, то не по-малко вярно е, че „днес” започва от „вчера”, а следователно „ут-ре” започва в най-дълбоките си основа-ния от „вчера”.

Но нека с помощта на Лайбниц да достигнем липсващата в текста на популярната в близкото минало песен „цялост на времето”: „Настоящето е об-ременено от миналото и бременно с бъ-дещето”. Едва тази цялост може да ни осигури в необходимата степен самои-дентификация с настоящето, защото „истината е цялото” и „резултатът е ис-тина само заедно със своето ставане” (Хегел). Само стъпили здраво в настоя-щето (а не на нашите необосновани представи или фантазми за него) ние можем да разберем мисълта: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме” и стъпили на раменете на Апостола „в бъдещето тъмно” да „гледаме ясно”. Ето защо ние по-скоро ще потърсим пътя към бъде-щето в миналото с помощта на едно Ху-серлово „питане назад”, отколкото в ня-коя партийна програма за бъдещето развитие на България до 2020 година...

32

Против чревоугодничеството

Петър Каменов Тази стара дума почти не се упот-

ребява в днешно време, та младите мо-же и съвсем да не са я чували: както самата дума ни казва, "чрево-угодник" е оня, който угажда на червото си. Тия стари думи са твърде изразителни и с тях е възможно да се постигне голям смисъл. Такива думи не бива обаче да бъдат забравяни от философите, чиято мисия е да са преследвачи на смисъла. Иска ми се да поразсъждавам върху та-зи дума, опитвайки се да осмисля съв-ременната ситуация по повод явление-то, което тя обозначава.

Да, чревоугодникът угажда на червото си, но не излиза ли, че ние, хо-рата, освен всичко друго, сме преди всичко едно черво. Едно черво с два края. От тази гледна точка погледнато е съвсем разбираемо, щом човекът е чер-во, да стане чревоугодник. Да угажда на себе си, сиреч, на червото си. Не помня кой, но някакъв мислител беше се изра-зил в още по-екстремна форма, пишейки ето тая дефиниция: "Човекът не е нищо друго освен една торба с лайна!" (с из-винение за думата!). Е, не само това е и може да бъде човекът, но е, може да бъде и това. Ето защо е съвсем обясни-мо, че чревоугодничеството, според мо-ето възприятие, е твърде разпростране-но явление сред човешката природопо-пулация в днешно време. Ето защо е и съвсем оправдано да се помъчим да осмислим явлението и да му дадем по-добаващата оценка.

Отидете пред някой хипермаркет и се вгледайте какво става. Огромни тълпи чревоугодници, въоръжени с ко-лички, щурмуват във всеки миг хипер-

маркета, а от другата врата излиза унил поток от чревоугодници с пълни, с пре-пълнени колички, страдащи от това, че трябва да изчакат още малко, докато могат да се нахвърлят със зъби и нокти на плячката си. Особено пък когато има "намаление", примерно, хипермаркета им предлага евтинко, да речем, разва-лена кайма, чревоугодниците ще се изт-репят да се награбят, та после да се на-лапат с кюфтета, а пък сред това да се посерат (пардон!) в нужниците от споле-тялото ги стомашно разстройство.

Аз съм ходил в западноевропейс-ки хипермаркети още преди това чудо на търговията да се появи в нашите земи, но такова нашествие на гладници с пре-пълнени със стоки колички там изобщо не съм наблюдавал; хората, както е и нормално, си купуват нещичко, а пък в магазина е съвсем пусто и тихо; а тук, у нас, откакто се появиха пустите му хи-пермаркети, народът сякаш подивя, и се отприщи апетитът му. Като гледа човек се влачат пустите му чревоугодници с тия препълнени колички няма как да не си помисли, че тия хора явно компенси-рат страшния световноисторическия глад, който им се наложи да преживеят по време на комунизма с неговите праз-ни и унило-тъжни магазини, по рафтове-те на които се мъдреха предимно ориз, боб, каменна сол и бутилки оцет.

А днес сякаш е настъпило онова така мечтано тогава "комунистическо изобилие", та народът лапа ли лапа, без да е в състояние някога да се насити или пресити. Навремето залъгваха хо-рата, че като издържим неизбежните лишения на социализма "като първи, незрял стадий на комунизма", ще дойде в един прекрасен ден на светлото бъ-деще така бленуваното нашествие на „нескончаемия поток от блага“ - и тогава

33

ще плюскаме, ще лапаме, ще гълтаме, ще се задавяме в неописуемо щастие! Ето, този поток от блага дойде и наро-дът плюска. Станали сме сякаш нация от чревоугодници, от пуряци! Има една дума "пуряк", която е синоним на чревоу-годник, не знам дали я знаете. Идва тая дума от "пурячене", т.е. от плюскане. Тя също е, както забелязвате, една изрази-телна дума.

И тъй, хората днес масово угаж-дат на червото си. Други пък са се пре-върнали, пак с извинение, в нещо като интензивно работещи "фабрики за лай-на". Налага ми се да употребявам тия думи заради същината на описваното явление. Примерно, лайнарът не е ли най-ясното и изразително наименование на чревоугодника? Темата изисква да употребя някои не съвсем добре изг-леждащи и миришещи думи, та белким всички почувстваме даже и с кожата си същината на описваното отвратително явление. Превърнали сме се в нация от лайнари, сиреч, по-културно казано, превърнали сме се в нация от материа-листи. Материалистът е чревоугодникът, не някой друг. Оня, който няма някакво що-годе по-висше понятие за себе си, няма начин да не дегенерира до нивото на чревоугодник-материалист, т.е. няма начин да не се преобрази един ден в завършен лайнар. При това лайнарство-то в такива страни и народи не трябва да се разбира единствено в прекия, в буквалния му смисъл, а по-широко. Примерно, у нас сме се изхитрили да имаме, примерно, културни лайнари, или лайнари в областта на литературата, изкуството, даже поезията, да не гово-рим за журналистиката и прочие. Поня-кога някой виден лайнар ни става, при-мерно, министър на културата или на просвещението. Няма да споменавам

имена, щото всички знаят за кои става дума и е излишно да споменавам име-ната им.

Прочее, като стана дума, нека накратко да представя т.н. "духовен лай-нар", т.е. лайнаря в сферата на духа, който е нещо като герой на нашето вре-ме в тая сфера. Не зная дали сте забе-лязали, но у нас в тази сфера се подви-зават предимно лайнари, но не в прекия смисъл на думата, т.е. не единствено тлъсти лакомници и чревоугодници, слу-ги на червото си, а в един по-друг сми-съл. Т.н. "духовен" лайнар прави също-то, което прави обикновеният чревоу-годник; а обикновеният чревоугодник какво прави: ами поглъща разни там не-ща за ядене, пълни си червото до спук-ване, а пък след това горкото черво смила всичкото това, та да се получи в крайна сметка добре известният уханен продукт. Прочее, май Волтер беше на-писал тия мъдри думи: "Всекиму най-приятно мирише собственото говно.".

Та значи "духовният" лайнар пог-лъща вече не материални благинки, а духовни продукти, лапа ненаситно, а след това всичко смила и т.н., произ-веждайки в сферата на духа предимно екскременти, фекалии (хайде да пиша вече по-културно, да употребявам по-културни и поносими думи!). Примерно, нетворческите натури, да речем, псев-доучените, които у нас са на такава по-чит, са предимно лайнари; некадърните цапачи с четки, работещи предимно за пари, минаващи у нас за "художници", не може да са нещо друго, освен "духовни" лайнари. За жалост, вижда се, езикът се съпротивлява, и културна дума в тази сфера, примерно "екскрементаджия", съвсем не върви. Ницше се изразява, пишейки за същото, съвсем изискано; той казва за тия (предавам по смисъл):

34

"Тия безплодни учени са нещо като мел-ниците: подхвърляй им жито, те ще ти го направят на прах!", а пък на друго място ги определя като "преживящи овце". Но Ницше е живял преди повече от век, тогава тия явления, предполагам, не са били така масовидни, ето защо аз днес не мога да пиша за "преживящи овце" и "празнословни мелници", а ми се налага да пиша за лайнари. Дано не ми излезе име, че съм извратен, който обича тия думи, който се е пристрастил към тях. Не, аз съм много културен и възпитан човек, който избягва такива думи, но ето сега самото явление необходимо пре-допределя изразните ми средства – и против волята си ми се налага да пиша по пищния начин, по който, както забе-лязахте, пиша тоя път.

Да се оставиш да се превърнеш в черво, което постоянно се тъпче и неу-морно произвежда упоменатите екскре-менти, т.е. да допуснеш да се превър-неш в торба с лайна, е израз на крайно ниско и обидно приложение на понятие-то човек. Лайнарят – а е пълно с лайна-ри и в нравствената сфера на живота! – е жестока деформация, е извратеност на понятието човек; малко е да се каже, че е скот или животно, щото дори и жи-вотните не са станали толкова самоот-вержени и страстни чревоугодници; про-чее, животното чревоугодник не може да бъде, щото си употребява съвсем естес-твени природни продукти за да си задо-воли глада. Но напоследък, изглежда, ний, хората, и предимно животновъдите, както чувам, се грижат и животните, кои-то гледат, да станат чревоугодници, хранейки ги с разните му там хранител-ни смески, т.е. правим нужното и цялата природна популация да бъде развратена в областта на храненето. А го правят, та животните по-скоростно да се угояват,

та да има ний какво да плюскаме. Тако-ва едно плюскане обаче може да ни из-лезе на носа: чревоугодникът, понеже е станал само черво, е мъртвец в област-та на човешкото, на духа, той е умърт-вил и душата си, което е прелюдия към пълната смърт. Чревоугодниците, пред-полагам, умират както заслужават: уми-рат потънали в лайна.

Чревоугодничеството е разврат по отношение на един нагон, който е не по-малко мощен, властен и коварен от сексуалния. Чревоугодникът е презрян развратник, който обаче стои по-долу от отдалия се на сексуален разврат, щото заниманието на сексуалните развратни-ци е сякаш малко по-малко материално; сексуалният развратник е роб на сексу-алното удоволствие, едно удоволствие, което може да бъде по-възвишено, до-като чревоугодникът е просто роб на червото си. И единият, и другият вид развратници обаче наистина са роби на нагона, понеже не са съумели да поста-вят под съзнателен контрол стихията на тия толкова долни страсти. Да се живее разумно означава да се живее умерено, трябва да правим така, че да не губим мярата във всичко, а да я пазим и съб-людаваме. Развратникът на червото, подобно на развратника на сексуалния нагон, сиреч, на половия си орган и на присъдружните му ерогенни зони, няма сили да спазва никаква мярка или уме-реност; той е безсилен спрямо нагона си е се е оставил на неговата изпепелява-ща страст или стихия.

Излиза, че нещо уж съвсем безо-бидно – да прекаляваме с яденето! – изразява една коварна екзистенциална непълнота и непълноценност: не за то-ва, именно, да преяждаме и да се тъп-чем, ни е даден животът! "Човек яде, за да живее, а не живее, за да яде!" – ето с

35

тази максима на Сократ, изписана на стената, беше украсена едно време сто-ловата на общежитието на Философския факултет на Санкт-Петербургския уни-верситет, който завърших преди вече толкова години. Запомнил съм от тази столова още един лозунг: "Мясо вред-но!", т.е., месото е вредно. Ето как дру-гарите, оставили народа на терора на глада – най-страшен, между другото, терор! – подготвиха почвата за днешна-та вакханалия на чревоугодничеството, на разврата на червото. Много страшна и опасна е диктатурата на едно само-забравило се, на едно пощръкляло за плюскане черво; това е една, струва ми се, най-опасна тирания. И това е една гибелна тирания. Някога природата е регулирала човешката популация чрез болестите; днес, при разцвета на меди-цината, нищо чудно чревоугодничество-то, и съпровождащите го по принцип не-лечими болести, да е станало този при-роден регулатор. Чревоугодникът руши най-безпощадно организма си, превръ-щайки червото си в упоменатата фабри-ка за лайна. При това у нас, като капак на всичко, масата от хора прелюбодейс-тва с най-нискокачествени, съвсем вред-ни стоки и храни. Даже месото на живот-ните, които отглеждаме по неприроден начин, вече не е месо, а "културен", си-реч, неестествен продукт. Другояче ка-зано, е отрова. Неприродното е отрова за един природно устроен организъм, какъвто е нашия, човешкия.

Ние сме безжалостни спрямо те-лата си, тероризираме ги, тормозим ги, издевателстваме се над тях – а как ли в такъв случай се отнасяме към душите си? Аз вече писах по-горе за "културни-те" и "духовните" лайнари, тъй че тук не ми се налага да се разпростирам. Но ми се иска да кажа, че неподобаващият на-

чин на отношение към душата е още по-разрушителен от крайно неразумното, лайнарско отношение към тялото. Да се руши природната, естествена хармония на свободната, на непринудено същест-вуващата душа е предпоставка за ис-тинската, за невъзвратимата разруха. Чревоугодничеството на чревоугодника започва или израства на почвата на ед-но неподобаващо отношение към собст-вената душа; ако душата на този или онзи човек водеше един богат и пълно-ценен душевен и духовен живот, тя ни-кога нямаше да допусне тоя човек да дегенерира до така жалкото ниво на чревоугодника. Ето че първопричината за тая природна аномалия, каквото е развратът на червото, е в бедния, непо-добаващ за човека живот на душата му, на която сякаш са пресъхнали живител-ните извори на духа. И ето че такава една душа попада в примката на чревоу-годничеството, на разврата от всякакъв вид и форма, тоест, в крайна сметка, попада в примката на безсмислието.

Иска се страшно много духовна сила за да може един чревоугодник да победи чревоугодничеството си, т.е. лайнарят да се избави от лайнарството си; толкова много духовна сила се иска, че е много съмнителна дали това изоб-що е възможно, щото страстта на черво-то, веднъж отприщила се, едва ли може да бъде спряна и поставена под конт-рол. Всеки съвременен човек има всички необходими условия и фактори да деге-нерира до нивото на завършения лай-нар-чревоугодник. Безсмислието на жи-вота им тласка мнозина към тая най-нисша и презряна форма на съществу-ване – съществуването на издутото от толкова много храна черво. Сред нации като нашата, чиито девиз е добре извес-тното "Ранътъ прави борбътъ!" ("Храна-

36

та прави борбата!"), положението нап-раво е печално: у нас за две-три кебап-чета можеш да купиш съвестта на един "човек", примерно, да го накараш да гла-сува за един-коя си партия. Отчайващо е положението и съвсем небляскаво е бъ-дещето на нации като нашата след като обикновеният отруден масов човечец всъщност не прави друго, освен да ра-боти единствено за средства за жалкото си съществуване, т.е. работи предимно за червото си. Тук у нас нямаме средст-ва за култура, за книги, за духовни дей-ности; нищо на този свят не е безплатно, даже свободата си има цена. А унизени-ят посткомунистически човечец си има една мечта: да напълни шкембето си и да се оригне на евтини кюфтета! Жалка работа! Направо трагедия!

Ний сме станали шопенхауерова цивилизация, т.е. цивилизация, която боготвори тялото и въплътената в него воля за живот. Това съм го писал отдав-на в своите по-ранни книги, но ето, че се налага да го припомня и тук. Човешкото тяло е съвършено Божие творение и ако прославяме тялото си, всъщност прос-лавяме и своя Велик Създател. Е, раз-бира се, не следва да допускаме тялото да придобие абсолютен приоритет, а пък душата ни да бъде потискана, да бъде тормозена от една тирания на тялото и на телесното. Кое тяло обаче боготвори съвременният човек - фактически, реал-но, на дело? Ами погледнете, огледайте се и ще видите какви тела преоблада-ват. Неприятна гледка, нали? Ако духът овладее едно тяло, ако волята тържест-вува в своята първозданна форма, тако-ва тяло ще бъде стегнато и красиво. Но какво е тялото на разплулия се чревоу-годник? Жалко картинка. Грижата за тя-лото е грижа и за душата, но първо за духа си трябва да се погрижим, та и тя-

лото ни да бъде дисциплинирано. Чре-воугодникът има едно недисциплинира-но и тиранично тяло, т.е. такъв човек, както казах, е роб на червото и на сто-маха си. Не за това обаче е роден чове-кът, не за това и следва да живее...

Да спра дотук, а? Казах нещичко, още много може да се пише и обсъжда, но моята цел беше друга: не да опиша изчерпателно този феномен, а да под-будя повече хора да се позамислят и да направят нещичко да победят собстве-ните си наклонности към чревоугодни-чество. Май всички сме чревоугодници, нали така? Чревоугодничество е да предпочетеш една паста пред една ябълка. Чревоугодничество е да лапаш хамбургери, хот-доци или дюнер-кебапи, след като можеш да задоволиш глада си и с една супичка от коприва. Или с един-два печени картофа със сиренце и ма-сълце. Да усетиш първичната прелест и благоуханието на такова свято нещо, каквото е хлябът. Ние, съвременните хора-чревоугодници, пуряци и лайнари сме забравили сладостта, прелестта и очарованието на простата храна, на природно дадената ни храна.

Бог ни е дал всичко, ето, пример-но, пчелите правят мед, ала ний лапаме захар и захарни изделия. Божиите съз-дания или природните "продукти" като ягодите, ябълките, портокалите и какво ли не още са несравними по богатството на вкуса си с човешките "културни" про-изведения като сладоледите, пастите, тортите, сладкишите и пр. Човешките произведения, не знам дали сте го забе-лязали, изначално са белязани с печата на чревоугодничеството. Чревоугодни-кът е загубил възможността да се нас-лади на сладостта и чара на природна-та, на естествената храна. В това е не-говата трагедия: като не може да се за-

37

доволи изискано и естетично, по един природен начин, той е обречен все по-вече и повече да се тъпче и да преяжда. Чревоугодникът е вече отвратен от вся-ко ядене и продължава да се тъпче, не усещайки никаква сладост на храната – защото сладостта на храната може да се усети при "празно черво", именно, след очистителната и оздравителната роля на здравия глад.

Както обездвиженият не може да се радва на радостта от движението, както оня, който не се е изморил, не мо-же да усети сладостта на почивката и на съня, така и развратникът няма да усети сладостта на храната. Сладостта, при-мерно, на хляба. Той затова и преяжда: щото е загубил тия първични и така ес-тествени усещания. Бичът на чревоу-годничеството ще продължава безжа-лостно да плющи по лицата и телата на чревоугодниците. Нито една страст и нито един разврат в този живот не оста-ва ненаказани. И това е справедливо и разумно. Оня, който има в душата си искрици разум, ще се стресне и ще от-резвее. А останалите ще погинат, и то от най-жалката и презряна смърт: смъртта на едно претъпкано с лайна черво, което в един момент се е пукнало и е изпръс-кало всичко наоколо в лайна. Простете за последен път, че ми се наложи да употребя тия толкова противна дума, която обаче беше неизбежна и необхо-дима – защото точно такъв беше пред-метът на разсъждението ми...

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ

Т.н. разум винаги ще се гърчи в злоб-но безсилие пред величието на непо-нятното

Мая Тонева Във фейсбук-страницата Фридрих

Ницше – идеологът на модерния път на Човека към Бога, която често посе-щавам – и която ви съветвам да започ-нете да посещавате и вие, защото там се отбиват на рядкост стойностни хора – тази сутрин откривам интересен комен-тар, заслужаващ да бъде прочетен от повече хора; ето го, а коментиращият е Мая Тонева:

Искам опция dislike. Както е напи-сан този материал, излиза, че е виновен Ницше3, а това е абсолютна манипула-ция. И дори да приемем, че младежът криво е изтълкувал свръхчовека, какво да кажем за милионите религиозни и политико-идеологически жертви – мина-ли, настоящи и бъдещи?

В края на краищата всичко мина-ва през филтъра на съответния човек и ако му е сбъркана генетиката и възпита-нието, той може да избие хиляди дори без да е нужно да чете Ницше или кого-то и да било. Пък и дори да не избие, все ще намери начин да задоволи бол-

3 Става дума за масовия убиец от Нор-вегия Андерш Брайвик, представен така: "Андерш Брайвик е искал да е Свръхчовек. Übermensch. Онзи, описан от Ницше в „Тъй рече Заратустра". Въз-хищавал се е от бели, руси, синеоки християни – какъвто е и самият той; от рицари кръстоносци, от супергерои. Бел моя, А.Г.

38

ното си его и дори да се впише в общес-твото.

Впрочем, както казва Ницше, в обществото и в природата здравото, красивото, интелигентното не са норма, а изключение... обществото е тирания на низшето и глупавото... на болното и ге-нетично увреденото. Мислите ли, че ако беше обратното всеки ден щяхме да сме свидетели на безброй безумия, конф-ликти, лицемерие, стадно чувство, страх, мълчание пред несправедливост-та?! Чудно ли е, че едно такова генетич-но обременено и вероятно лишавано от любов същество е решило да очисти себеподобните си? Няма ли обществото никакво участие в това? Колко хора са на прага да се самоубият или да избият други хора?

Самоубийството е на 10 място ка-то причина за смъртност в света... убийствата – масови или индивидуални – вероятно са много повече. В България броят на самоубийците е по-голям от тия на ПТП. За убийствата нямам ин-формация. Но трябва някой да хване автомата за да се замислим... ако изоб-що се замислим.

И като се замислим и... какво? И най-малоумната група във FB, в която се коментира футбол или циците на някоя манекенка са хиляди пъти по-многоброй-ни отколкото може да събере някоя на-истина стойностна тема. Въпросът е в ценностите. Някой ще се прекръсти, 3 дена ще бъде сензация, после пак ще се ядат кебапчета, ще се коментира фут-бол, чалга, манекенки... животът про-дължава.

Хората са "позитивни" по дяволи-те! Та мисълта ми е, че всички ние сме виновни за изверги като тоя младеж... лошото дърво не може да даде добър плод, нито генетично, нито в някакъв

друг аспект. Другото е просто самозаб-луда...

Наскоро един психолог ми каза да не цитирам "този нихилист – Ницше". Това иде да покаже, че хора, уж призва-ни да лекуват други хора, са толкова невежи и предубедени срещу великия Ницше.

Аз си спомням когато прочетох Ницше за първи път, помня, че беше "За генеалогията на морала"... тогава почти нищо не разбрах от съдържанието, но се влюбих във формата. Никой не може да пише като Ницше.

Другият ми любим философ е Киркегор и изобщо си падам по екзис-тенциалната, а не умозрителната фило-софия. Лошото е, че точно умозрителна-та философия е завладяла стадото, ко-ето дори не подозира за това, но сляпо следва стадните си закони и морал като мачка всичко различно...

Тирания на тълпата... Атеист и вярващ са някакви де-

финиции, които нямат нищо общо с фи-лософската мисъл. Ницше казва, че Христос е всичко онова, което днешното християнство не е. Но последното опре-деление, което можем да дадем на Ницше, е "интересен". Ницше стига до дълбочини, недостъпни за обикновените хора. Шестов го нарича "праотец на ек-зистенциализма". Прозренията на Ниц-ше за човешката душа са достойни за страхопочитание, но понеже някой де-бил открил в "Бог е мъртъв, да живее свръхчовекът!" някакъв атеизъм и хайде – Ницше е атеист. Но ако питате лично мен, не, Ницше не е атеист в смисъла, който обикновено се влага.

"Поразителното е, че Ницше не само усетил у Сократ декадента, тоест падналия човек, но сякаш наистина си е поставил задача с примера на Сократ да

39

илюстрира библейското повествование. Съумял е да разбере, че на падналия човек не му е дадено със собствени си-ли да се спаси от очакващата го гибел. Всичко, казва Ницше, което декадентът прави за своето спасение, само ускоря-ва гибелта му. Колкото и да се бори и превъзмогва себе си – неговите начини на борба, неговите опити да се спаси – ще бъдат само израз на падението му; всичко, което прави, той прави като пад-нал човек, тоест като човек, който е за-губил свободата на избор и предвари-телно е обречен от враждебна власт да вижда спасение в онова, което му носи гибел." (Лев Шестов)

Не знам дали страданието ражда гения или геният открива страданието... може би любовта им е взаимна? Досто-евски щеше ли да бъде това, което е, ако не беше епилептик и не беше загу-бил две деца. Със сигурност нямаше как да опише епилептичните припадъци в "Идиот" с такава убедителност. Гениал-ност... много скъпо струва.

И аз не разбирам от композиране на музика, но когато слушам нещо прек-расно изобщо не ми е нужно да го "раз-бирам", нито се стремя да го "разбирам". То е част от мен. Не мисля, че когато човек целува любим мисли, че целувка-та е физически акт, в който са включени еди колко си мускула и се предават еди колко си вида бактерии...

Слава Богу, че най-важните неща никога няма да се поддават на разбира-не и дисекция и че така нареченият ра-зум винаги ще се гърчи в злобно безси-лие пред величието на непонятното. :)

Това пише г-жа Мая Тонева на

указаното място. Като прочетох с възхи-та написаното от нея не се сдържах да й напиша следното съобщение:

Г-жо Тонева, с удоволствие про-четох коментарите Ви по-горе. Харесаха ми толкова много, че си позволих, с ог-лед думите Ви да стигнат до повече хо-ра, да публикувам текста в своя блог. Вие пишете чудесно и имате какво да кажете, а и добре познавате ницшевата мисъл. В тази връзка искам да Ви пред-ложа да предоставите свои текстове за публикуване във философското списа-ние ИДЕИ, на което имам честта да бъ-да главен редактор. В миналия му брой 6-ти от т.г. публикувахме много афориз-ми на Ницше, ние в редакцията сме це-нители на мисълта на великия немец. Много ще се радвам ако си сътрудничим в бъдеще по списването на списанието. Моля ако желаете да сътрудничите на сп. ИДЕИ да ми съобщите това с лично съобщение.

Предварително Ви благодаря!

Професия „звезда”

Иван Петров

Иска ми се да опитам да опиша явлението „звездомания”, което, по мои наблюдения, се шири, цъфти и триум-фира в нашия публичен живот. За ясно-та ще подразделя проблема на две час-ти: за „звездното” самочувствие на "звез-дите" и за психологията на „звездолю-беца”. Тия две страни са дълбоко свър-зани помежду си: ако нямаше широко разпространена склонност към поклон-ничество пред звездите, тогава нямаше да има почва и за „звездното” самочувс-твие на набедените за звезди.

„Какво работиш?”, питат среднос-татистическата народна звезда по теле-визоро и тя озадачено, но умно гледа

40

питащия: „Как какво, ами сияя?! Светя! Що ми задаваш тъп въпрос?! Какво мо-же да работи една звезда у нас: ами да сияе, естествено!”

Да си „звезда” у нас вече е доход-на професия и бизнес. Ей-така, сияеш си, и ти плащат за това. Или пък се об-лагодетелстваш по всевъзможни начи-ни, стига да си у екрано на Телевизоро. Затуй за да сияеш требе да се навираш у медиите. С цената на всичко. Не се ли показваш по медиите как и къде ще сия-еш, у кварталната кръчма ли?! Затуй „звездите” у нас жертват всичко, и чест, и достойнство, какво ли не, само и само да са по медиите, у телевизоро, по заг-лавията на вестниците; аз имам чувст-вото, че тия т.н. „жълти вестници” у нас си ги създадоха самите „звезди”, за да има къде да сияят. „Звездата”, казахме, не прави нищо друго, освен да сияе от екрано на телевизоро. А пък телевизоро е нещо като модерен храм, пред който се моли съвременният оскотял от прос-тотия сънародник. Иконите у този храм са самите „звезди”. Те са подобни на божества, ама от най-пошъл вид.

Вярвам всеки е забелязал много-людно множество от лакоми за слава – и за пари, естествено! – „звезди”, което гъмжи около и покрай телевизиите и, така да се каже, живее и се храни от своята „звездност”. На това основание смятам, че вече спокойно може да се говори за професия „звезда”, най-желаната професия на този свят, която пък особено у нас е желана повече от всичко друго. У нас и Сульо, и Пульо, и кое ли не, се е вманиачило и се зафана-ло да се напъва да става „звезда”. У нас, процентно спрямо общото количество на природонаселението, нищо чудно по бройка „звезди” да сме на първо място в

целия свят. Днешна България се е пре-върнала в страна на „звездите”.

Да се класифицират наште „звез-ди” е трудна работа, щото, казахме, те са твърде много. Тук трябва да отбеле-жим на първо място, разбира се, наште политически „звезди”, сред които сияе, разбира се, с най-ярката възможна свет-лина, негова светлост дон Бойко Бори-сов. Той първом беше медийно-телеви-зионна-вестникарска „звезда”, ала на тая почва вече, както е известно, засия така силно, че се превърна в първа полити-ческа „звезда”. Нито един друг политик не може да се сравни по „звездност” с дон Бойко, просто е излишно да се на-пъваме в това отношение за да намерим друга „звезда”, сравнима с величината на дон Бойко. Наричам го „дон” по една причина: понеже негова милост произ-хожда от мафиотските среди, а който се възвеличи най-много сред тия среди, получава заслужено титлата „дон”. Няма да се излагаме сега я, и да наричаме дон Бойко „бай”, „бате” и с други обидни прозвища: он си е дон, неслучайно тол-кова много е тренирал пред огледалото да подражава на дон Вито Корлеоне, героят на Марлон Брандо от историчес-кия филм „Кръстникът”. След Боко по звездност справедливо иде Гоце, а там по-нататък си ги наредете според собст-вените си предпочитания.

След политическите ни звезди идват, безспорно, чалга-звездите, които любвеобилното народно сърце обича комай почти толкова, колкото и тях. Чал-га-звезди у нас с лопата да ги ринеш, „звезда” до „звезда”, цели „съзвездия”, като се тръгне от най-банално кръчмар-ско ниво, та се стигне до величината на разните му там Гюрги, Ангелинки, Каме-лии, простете, ама, за мой непростим резил, хич не им знам имената и най-

41

вероятно неправилно ги изреждам по ранг; пардон, тук първи по ранг, изглеж-да, са Милко Калайджиев, Азис и Кондю, разбира се. Чалга-звездите се познават по това, че към тях влюбеният до само-забрава народ се обръща както други народи се обръщат единствено към мо-нарсите си: Чарлз, Луи, Кондю, баси ве-личавостта имат наште родни чалга-звезди! Целият съвъкупен народ богого-вее пред своите чалга-звезди, щото те са нещо като екстракт или еманация на най-възвишените душевни трепети на цялата нация, най-съкровеното на наро-да ни. Предполагам, както е тръгнало, скоро самата чалга у нас ще стане рели-гия, съответно с храмове, икони (иконите веч си ги имаме, само дето требе да се нарисуват, с нимби и със злато!), попо-ве, богослови и прочие. То всичко това вече си го имаме де, само дето требе, както се казва, да се институционалира и, ако се наложи, да влезе в Конституци-ята. Примерно, да си узаконим същест-вуването на звездна аристокрация, с титлите му там, разни барони и маркизи да се изнародят, щото все пак доста просташки звучи да кажеш „Миро” или „Кондю”, но е значително по-изискано да се наречеш „Барон Миро” или „Маркиз Кондю”. Граф вече си имаме…

След тия първи и най-трансцендентни звездни нива, това на чистата чалга и на чалга-политиката, щото и политиците у нас са ни също та-ка чалга – то у нас какво ли не е чалга?! – та значи след тия най-висши, направо метафизически „звездни” нива иде вече цялата онази медийна паплач, от която отърваване няма. На трона на чисто ме-дийни „звезди” се натискат да седнат, безспорно, Слави Трифонов и професор Вучков, тия двамата се бият безпощадно кой да седне на трона, щото са с най-

многолюдни тълпи почитатели. Кой окончателно ще победи засега не се знае, битката обаче е люта.

Прочее, всички до една „звезди”, и чалга, и политико-чалга, изобщо всич-ки, са все медийни звезди по презумп-ция и по дефиниция. Щото всички се врат по медиите, тъй като именно в ме-диите може така ярко да сияе славата, която е най-първи звезден атрибут. Но пък за сметка на това има и звезди, кои-то са непосредствено от самата медий-на област, затуй аз си позволих да спо-мена имената на двата медийни титана, към трона на които алчно пълзи цяла една медийна гмеж, опитваща се да ги детронира и извади от народното сърце. Тук имам предвид разните му там кар-бовчета, тюх, да му се не види, съвсем не помня, за мой срам, имената им, представяте ли си?! И сега не мога да се сетя как се казваха, но вий сами се се-щате, тъй че няма нужда и ний тук из-рично да ги споменаваме.

В четвъртата категория „звезди” трябва да сложим цялата разнолика сбирщина, що циркулира от медия в ме-дия, там са разни набедени „писатели” („Денди”), „топ-журналисти” (тук веч знам имената им, ще спомена Валерия Веле-ва, Патрашкова, и прочие, все от този сорт „журналисти”), музиканти, с извине-ние, примерно „Графа” и прочие все от този сорт, с които се събуждате и си ля-гате вечер, щото тая гмеж е навсякъде из медиите и ви тероризира от сутрин до късна нощ. По-нататък вече останалата сбирщина не се поддава на класифици-ране, щото вече наистина включва „звезди” от всякакъв род и калибър: като се тръгне от „медийния експерт”, звезд-ния гуру Г.Лозанов, та се мине през Ан-дрей Райчев и останалите все от този тип величия и величавости, някои от

42

които и добри пари направиха, черпейки дивидентите от своята звездност, да речем, като правеха, срещу заплащане, разни угодни на тоя или оня коментари и прочие номерца. Да не вземем да заб-равим „звездите” от разните му там „Биг брадъри”, що след излюпването си ста-наха нахални подобно на люспести кро-кодили и веч никой не може да ги изгони от медиите. Всичко у нас напъва да се възвеличи и да засияе като „звезда”; за малко да забравя за спортните ни „звез-ди” от ранга на Стоичков и съвременни-те му там, чиито имена не зная по прос-тата причина, че спортът изобщо не ме вълнува.

Ще каже някой: добре де, но по цял свят го има това нещо, защо си сед-нал сега да пишеш за някаква си там нашенска „звездомания”, като досущ същото го има и у Америка, и къде ли не?! На този резонен въпрос ще отвърна така.

Навсякъде го има, но има и съ-ществена разлика. По света, както и във всяка друга област, нещата се правят другояче, не както у нас. Първо, по све-та, за да станеш звезда, се иска талан-тец и постижения, тук у нас, за да ста-неш „звезда”, първом се иска нахалство. Там за да се поддържа едно „звездно ниво”, се иска къртовска работа, тук у нас се иска да имаш по-яки лакти, за да се навираш все по-напред и по-напред, изблъсквайки останалите. По света просто няма как да станеш „звезда” с връзки, у нас предимно така се става. У нас „звездността” сякаш се предава по наследство, по родствена линия, пре-димно на шуро-баджанашки основания. По света изобщо не е така, там хората не знаят какво е това „връзки”. По цял свят славата и звездността са нещо като функция и последица от нещо друго, а

тук у нас са първооснование и движещ мотив, докато истинското и същинското изобщо не влиза в сметките. Затуй и у нас имаме, примерно, само една истинс-ка звезда, именно Лили Иванова (е, мо-же да има още една-две като нея!), тя наистина заслужава това име щото мно-го е работила, пък и талант има, докато всичко останало е фалшификат: вместо да сияят като същински звезди блещят като тенекии на месечина. Наистина, ка-жете ми някоя нашенска звезда от друга област и да преценим доколко звезд-ността й е същинска и същностна: кое, писателите ни ли не са менте?! Цялата тодорживкова „ентелегенция” се преоб-рази и днес се представят за „звезди” на „капитализъма”, и то по една единствена причина: ами защото яко държат и не изпускат властта в тая област. У нас, за разлика от целия свят, властта е осно-вен движещ фактор, тя е нещо като „ко-тилото”, където се правят бляскави, си-яещи като евтини огледала „звезди”.

За психологията на „звездолюб-ците” сега не ми се пише, нищо че обе-щах. Някой друг път може. Майната им на звездолюбците, дето гледат със зи-нали усти любимците си! Които пък, ня-ма как, са същите нещастници като тях самите, само дето са „известни”. Кажи ми кой ти е кумира, за да ти кажа кой си ти самият. Тук безжалостно действа този принцип. Безусловно и без изключения.

Аз лично, примерно, нямам куми-ри. Аз, вижда се, съм тежък, патологичен случай: и имената на най-популярните български „звезди” не знам, какво искате повече?! За мен единствени „звезди” са непознати на широката публика: Платон, Кант, Достоевски, Хайдегер и прочие.

Което пък така ме дискредитира в очите на человечеството, че млъквам най-унизено и позорно…

43

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ

За традицията

Мирена Атанасова

Преди да пристъпи към изложе-нието на науката за речта и думите, Бхартрихари посвещава десетина стиха на основата на всяко човешко знание – традицията. Тук става дума за ролята на традицията в познанието, защото езикът се възприема преди всичко като когни-тивен инструмент и едва на второ място като средство за комуникация (Капур).

Традицията е средищен феномен в индийската култура. Европейците се удивляват на степента на съхраненост на традиционните ритуали, облекло, норми на поведение в съвременна Ин-дия.

Индийската традиция в областта на знанието е създала и съхранила шест помощни дисциплини за правилното разбиране на свещените текстове – Ве-дите. Общото им название е Веданга. Това са шикша – фонетика, чандас – метрика, вякарана – граматика, нирукта – етимология, джьотиша – астрономия и калпа – учение за ритуалите. Шестте спомагателни дисциплини съответстват на основните сетива – източници на ин-формация и опит. Водеща роля сред тях има граматиката. По думите на В. Л. Ли-сенко (Лысенко 1996) ролята на науката за речта има средищно място в индийс-ката мисъл и оказва влияние както на оформянето на отделните научни дис-циплини, така и на философията.

В областта на познанието и езика индийската традиция по времето на Бхартрихари вече има хилядолетна ис-тория. Поне десет века делят Вакяпадиа на Бхартрихари (V в.) от граматиката на

Панини (V в. пр.Хр.). Известни са и по-стари съчинения, като Нирукта на Яска, както и още редица имена на езиковеди, чиито съчинения не са достигнали до нас.

Според Бхартрихари силата на хилядолетната традиция е несъпоста-вима с индивидуалната мисъл. Индиви-дуалното възприятие, което е основа на познанието, може да бъде повлияно от редица фактори. Разсъжденията на от-делния човек са едностранни. Човешки-ят живот е твърде кратък да натрупа опит, съпоставим с този на поколения мислители. За индивидуалните разсъж-дения са достъпни само отделни аспек-ти от многостранните измерения на не-щата. Освен това само с разсъждение не може да се достигне експертно зна-ние, защото то е плод на действието.

Нашите индивидуални когнитивни инструменти – сетива и разсъждение са уязвими и податливи на заблуди. Тра-дицията е техен коректив. Из „За изреченията и думите” (Вакя-падиа)4 (ІІІ част – продължение от Брой 2 (6), Година 3 2011) Бхартрихари

30.Дхармата5 не може да се оп-редели само чрез разсъждение, без

4 Vākyapadīya of Bhartṛhari with the wṛtti, Chapter 1, English translation by K.A. Sub-ramania Iyer, M.A. London 5 Дхарма е термин, на който трудно се дава еднозначно съответствие. Коренът на думата означава поддържам, подкре-пям. В индуизма това е правилният път, дългът, в будизма – учение, вис-

44

помощта на традицията. Дори знание-то на мъдреците е плод на съблюда-ване на традицията.

Когато мислителите достигнат

предела, те постигат собствената при-рода на нещата. Определянето на собс-твената природа на действията, които имат невидими следствия, може да ста-не само с помощта на традицията. Как може да се доверяваме на човешките разсъждения, след като сходствата и различията за нещата при тях никога не са категорични, и поради това винаги са колебливи. Дори за личности, които са приели определен начин на интелектуа-лен и духовен живот, и за които се приз-нава, че са постигнали качества, които разсъдъкът не може да обясни, и за тях се казва, че душите им са пречистени и в тях се проявява свещено знание имен-но поради верността им към предписа-нията на традицията. 31.Никой не може, само въз основа на разсъждения, да престъпи пътеките на Дхармата. Те се спускат към нас, без да се прекъсват, защото са прие-ти в света.

Въпреки множеството варианти на теорията на културните хора, съществу-ват общоизвестни успешни форми на поведение, които са общи за всички, да се върви срещу тях е неприемливо за хората. Те не могат да се оборят от раз-съжденията. Може някои да го правят на базата на някои пасажи от самите тра-диционни тестове, като се отдават на осъдително поведение, обратно на об-щоприетото в света.

ша истина. Превежда се също като ре-лигия.

32.Извънредно трудно е да се ус-танови природата на нещата само на базата на разсъждения, защото ха-рактеристиките на обектите варират в зависимост от обстоятелствата, мяс-тото и времето.

След като видим връзките и разгле-

даме съпътстващите го или сходни яв-ления, не можем да направим заключе-ние, което да включва и нещата извън нашия поглед, така че не можем да стигнем до цялостно заключение. Вижда се, че природата на нещата дори с из-вестни качества е изменчива при раз-лични обстоятелства, видими или не за обикновените хора. Дори качествата на материалните неща като семената и растенията са различни при определени обстоятелства. По подобен начин харак-теристиките на нещата се изменят при смяна на мястото им. Водите в Химала-ите са много студени при допир. Но съ-щите води в облаците или пък в съдове-те на хората са топли. Хората, заблуде-ни от външната прилика, не виждат раз-личията и могат да ги открият само с помощта на традиционното знание. Ка-чествата на нещата се променят с вре-мето. Температурата на водата в кла-денците и езерата е много различна през лятото и зимата. Културните хора могат да демонстрират тези различия в природата на базата на разсъжденията си, но фините различия в природата на нещата не са достъпни за пряко наблю-дение или заключение и могат да се разберат само чрез традиционното зна-ние. 33.Познатата сила на един обект да произвежда различни ефекти, прес-тава да действа в съприкосновение с определени обекти или фактори.

45

Изпитаната сила на огъня да унищо-жава дървото е безсилна пред други неща като облаците например. По съ-щия начин силата на огъня да запали дори леснозапалим предмет може да се спре от магически формули, специални билки или химически вещества. Вещест-ва, чиято сила е изпитана в едни случаи, се оказват неефективни в други случаи. 34.Изводът, до който стигат след като положат усилия умните хора, може да се обясни по друг начин от други – по-умни.

Субстанцията е различна от качест-вото, защото последното я определя. Въпреки че има разлика между опреде-лящо и определяно, думата цар опреде-ля царството, но не и думата отшелник. Думата сандалов6 може да определи думата мирис, но не и думата цвят. За-това субстанцията е различна от качест-вото. Дори когато отделната идентич-ност на субстанцията е установена, пак е очевидно, че не звукът я определя. Има смисъл да се определи думата ми-рис с думата сандалов, която означава определен обект със свой цвят, форма, и т.н.. Но да се определи с думата цвят би били безсмислено тъй като тя е твърде обща. Когато се зададе въпро-сът: Кой е този човек? – отговорът Ца-рят е. изключва други възможни владе-тели. Никой не би пояснил на кои хора е владетел, защото това е известно. Да вземем друг пример: Думата и стихът принадлежат към един и същ химн, сти-хът определя думата, а не обратно. Дру-ги мислят различно: на базата на иден-тичността, думата сандалов определя думата мирис, а не думата цвят. Тъй

6 От сандалово дърво

като второто определя първото, за да се изпробва различието (между субстанция и качество), може да се опита и обрат-ното. Тук възниква проблем свързан с конкретното значение, което произнася-нето на думата извиква или не в съзна-нието. Да се прави извод за нещо, което е невидимо, от друго, което е видимо е възможно, ако не противоречи на тради-ционното знание. Факт е, че някои малки действия, свързани с други дейности, като готвенето например, могат да се извършват като символ на вторите. 35.Експертното познаване на автен-тичността на скъпоценните камъни и монети, което не може да се предаде на други, е родено в практиката, а не в разсъждението.

Експертни познавачи на монети, златни накити и подобни неща не могат да предадат на ученици аргументите си за определяне на автентичността на предметите, защото не разполагат с не-обходимите думи. 36.Изключителната сила на праотци-те, на демоните и злите духове, които са извън възприятията и разсъжде-нията ни, са резултат на техните пре-дишни деяния.

Приема се, че глухи хора могат да възприемат звуци в сънищата си, както и че някои хора могат да видят неща през стените на къщите, без да минават през тях. Когато се постави въпросът как ста-ва това, човек не може да мисли за ни-що друго освен за неопределимата сила на адрища – резултат от делата в пре-дишните прераждания.

46

37.За проникновените познанието на миналото и бъдещето не се повлиява и изменя по някакъв начин от възп-риятията.

Според възгледа, че ефектът предс-тавлява съвършено нов продукт, той съществува преди сътворяването му, без основа, без форма, без същност, нещо по отношение, на което поражда-щата сила не може да се определи. Как може да се разбере това? Според друг възглед преди сътворението специфич-ната му форма не е проявена, той е не-познат за света и практически не същес-твува за него. Но културните хора, чиито недостатъци са изпепелени чрез аскети-зъм, чиито ум е свободен от всякакви граници, те виждат всичко ярко отразено в съзнанието си. 38.Разсъжденията не могат да заме-нят думите на този, който с пророчес-ко зрение вижда нещата, които са от-въд сетивата и са непознаваеми.

Висшият вътрешен регулатор, чиито елементи са вместилище на първона-чалната причина за сътворението, неп-роявената Дума – Абсолютът, който е субстрат на силите, на боговете, на ос-таналите сили, породени в действията, които водят до определени резултати, свещеното отвъдно тяло и други подоб-ни неща, познати във всички научни кръ-гове, невъзпринимаеми за сетивата като цвета, а отвъд оценяването на вътреш-ния опит като щастието, всички те се възприемат от мъдреците с тяхното пророческо зрение. Думите на мъдреци-те, които се отнасят за неща извън по-редицата заключения на разума ни, не могат да се смесват с разсъждения, кои-то са толкова уязвими от заблуди. Хора-

та, които са родени слепи не познават цветовете, които никога не са виждали, те не могат да бъдат предмет на раз-съждение. 39.Как може (на базата на разсъжде-ния) да се пренебрегне човек, който не се усъмнява в авторитета на така-ва личност (мъдрец) и приема него-вата позиция като директна визия, превъзхождаща собствения опит.

Във всеки дял на Ведите, както и в живота на всички нас, има хора, на които може да се вярва. Техните думи не под-лежат на съмнение и критика, подобно на собственото възприятие. Хората вяр-ват, че те могат например да накарат камъни да плуват над водата, дори да не са ги виждали, само на базата на ав-торитета на заслужаващите вяра хора, които следват. Така е. Действията ни водят до желани и разбираеми плодове след смъртта ни и те се приемат от хо-рата на базата на авторитета на уважа-вани личности, и дори без изучаване на Свещените текстове. 40.Всички хора, включително и тези от най-ниското стъпало на общество-то, използуват твърде малко свеще-ните текстове, за да решат кое е доб-ро и кое е зло.

Директното възприятие и надсетив-ното познание на светците заменя раз-съжденията, когато трябва да се реши противоречие между двете (добро и зло). 41.Човек, който има на разположение Традиция, която свети непрекъснато като самоосъзнаване, не може да бъ-

47

де отклонен от едно просто разсъж-дение.

Спонтанното и вечно съзнание, което е засвидетелствано от сетивата ни като “Аз съм” в ежедневния живот, не се из-мества дори от учението, преподавано от авторитетна личност, че няма нито “Аз” нито “мой” когато става дума за свободните души. Такъв е случаят с Традицията под формата на Свещените текстове, приети от всички културни хо-ра. Последователите на различни докт-рини не престъпват правилата за това какво трябва да се прави, и какво – не, какво да се яде и какво – не, за коя жена може да се ожени един човек и за коя – не. Човек, който следва тази традиция, воден от по-възрастните, не може да се отклони от правия път на базата на раз-съжденията на логиците. Така той оста-ва безупречен за света. 42.Ако човек разчита на разсъждения, е твърде вероятно да се провали по-добно на сляп човек, който върви по труден път като опипва с ръце.

Както човек прави извод за цялото на базата на част от него, както съдим за ориза в казана по малката купичка от него, така и слепият човек, който се из-качва по труден планински път без по-мощта на зрящ, добива представа за пътя като опипва част от него и на база-та на това приема останалата част от пътя за подобна, и може да пострада. По същия начин човек, който се осланя на разсъжденията без помощта на тра-дицията, като добие увереност в някаква област на базата на умозаключенията си, имайки видими и невидими резулта-ти от действията си, неминуемо ще дос-тигне до голям грях.

43.Затова на базата на вечните све-щени текстове и повелителната тра-диция, културните хора са съставили тази наука за обяснение на думите.

Затова учителите са съставили науката за обяснение на думите (Грама-тиката) след като са приели авторитета на традицията, която не е свързана с конкретна личност, нито подлежи на съмнение и предположения. Тя учи хо-рата на това, което е добро за тях. След което се приема практиката на опреде-лена школа по отношение на употребата на правилната дума и след като се при-еме авторитета на мъдреците за това кои възможности се допускат, къде има противоречия на ученията, кои са ос-новните правила и кои изключенията и вариациите за време, начин на предста-вяне и форми на думите.

Превод Мирена Атанасова

48

Будистката теория на познанието

Алесиян Пацев Продължава спорът доколко чувс-

твеното познание е непосредствено или е опосредствано. Той би могъл да се пренесе и върху рационалното позна-ние, доколкото последното е следствие на развитието на дадена мисловна сис-тема и дадено логическо поле. Всяка мисловна система има собствено разви-ващо се логическо поле.

Това, че всяко познание е функ-ция на присъствието и от присъствието на субекта на познанието не подлежи на съмнение, следвайки логическото поле на нашата мисловна система. Ние съ-ществуваме в светове, които са опреде-лени от спецификите на индивидуалните бази на познанието, а от тук на индиви-дуалните ракурси на възприятието, усе-щането и следователно на едно индиви-дуално съзнание. Индивидуалните бази на познанието са главно пространстве-ните и времевите отношения в познава-щата същност, които определят същите тези параметри на усещането, възприя-тието и съзнанието. Индивидуални са и пространствено – времевите параметри на мисленето. Те определят индивиду-алните форми на мисловното простран-ство.

За индивидуалното мисловно пространство и време съдим главно по общите и крайни особености на позна-вателното пространство във философс-ките концепции и учения. При положе-ние, че общото гносеологическо прост-ранство е различно в крайните основния на различните философски системи, то това различие би се отразило и на прос-транството на понятието, на смисъла, а от тук и на пространството на възприя-

тието и усещането, а също и на субекти-те създатели на тези концепции и сис-теми. Колкото по нагоре се отива по стълбицата на познавателните елемен-ти, толкова това различие става по-ясно. Най-ясно е в крайните основания на познанието. В дадени философски сис-теми общото епистемологическо прост-ранство наподобява пирамида, в други кълбо, в трети обърната пирамида, пи-рамида без гравитационен принцип в себе си. Аз мисля, че будистката мис-ловна система има елементите на обър-ната пирамида. Особеното в тази епис-темологическа форма и мисловна сис-тема е, че липсва мисловната гравита-ция към един хипотетичен център, във формата на субект, душа, или Бог, както и мисловната гравитация към самата идея за единност, субстанция, Единния Демиург. Тази епистемологическа фор-ма е по-скоро форма на всеобщо мис-ловно единство. На разпространяващото се не ограничено от някаква форма на мисловна гравитация мислене. На мис-лене, което променя собствените си за-кони.

От къде произтичат тези различия в познавателното пространство на фи-лософското мислене?

Смятам, че различията се крият във формите на мисловните движения. Например в една познавателна форма където епистемологическото пространс-тво наподобява пирамидата, философс-кото мислене винаги достига до идеята за субстанцията, Единния Създател на света, първопричината и пр. Мисловното движение в тази епистемологическа форма наподобява “мисловна пулса-ция”, то достига до субстанцията, т.е. до върха на пирамидата и после се връща обратно, следствие на определянето на

49

една неподвижна и перманентно същес-твуваща субстанция.

При “обърнатата пирамида” така-ва точка липсва. Субстанцията не съ-ществува, мисленето не пулсира. Мис-ловното движение се “разпръсква” без да зависи от гравитацията на субстан-цията и без тази гравитация да опреде-ля реалността.

При положение, че мисленето достигне до идеята за субстанцията, то достига до абсолютния си мисловен хо-ризонт. Субстанцията се превръща в трансцендентална същност, която оста-ва винаги вън от светлината на позна-нието. При положение, че субстанцията липсва, мисленето може да прониква в крайните същности, като по този начин ги снема, променяйки собствените си закони.

Общото познавателно пространс-тво на абсолютните мисловни основания при брахманистките концепции наподо-бява кълбо, благодарение на винаги присъстващата действителност на Ат-ман. Той е ядрото, центърът, смисълът на познанието и смисълът на освобож-дението.

Брахманстката традиция счита, че идеята за обекта, а впоследствие и иде-ята за предмета като специфичното в обекта, присъства по условие в мисле-нето. База на истинността на възприяти-ето е чистотата, или съответно не чис-тотата на съзнанието и мисленето. Кол-кото съзнанието е по-затъмнено, толко-ва възприятието е по-податливо на кон-струкции. Това е и една от основните теми във ведантистката епистемология, възможността за конструкции във възп-риятията и източникът на възприятията, т.н. концепцията прамана.

Трите гуни, съответно сатва, ра-джас и тамас, в случая се разглеждат

като качества на съзнанието, или моду-си на съзнанието. Сатва е неговата чис-тота, раджас е действеният момент в съзнанието, възбуждението, което може да вземе различни форми в един голям диапазон, от простото ментално въз-буждение до творчеството. Тамас е без-действието, или склонността към без-действие, тъпота и всички тъмни качест-ва произтичащи от нея. В зависимост от това кое от трите качества на съзнание-то ще вземе надмощие се определя не само проникновеността на мисленето, но и възприятието и степента на негови-те конструкции. Чистотата на мисленето е неговата насоченост към най-дълбоки-те сфери на познанието. То може да подчини на себе си цялото сетивно по-ле, а не само възприятието. По този на-чин вниманието се насочва към същ-ността и полето на възприятието се променя. По същия начин както отслаб-налото зрение възприема по-лесно вът-решната структура на човешкото лице, когато се освободи от дребните детайли. Семантично пространство на будист-кото понятие

Семантично пространство на по-

нятието е модел на общата епистемоло-гическа форма на философското мисле-не. Следователно особеностите му са особености на епистемологическата форма.

Чисто логически понятието се състои от материя и форма, където формата е общност, която обединява различни единичности. Общото логичес-ко поле на понятието е степента на от-ношението към другите понятия обекти.

“Пирамидалното епистемологи-ческа форма”, в акта на познанието сте-снява епистемологическото пространст-

50

во, а от тук и семантичното до единност, или единен смисъл. Това стеснява както обема така и съдържанието на понятие-то. Гравитацията към смисъла, е грави-тация към единността. Когато достигне до единността като завършек на смисъ-ла, мисленето се връща обратно в съ-държанието на понятието, като това връщане създава особена “мисловна пулсация”.

Разбирането, от своя страна, е свързано със същите тези принципи. За пирамидалното мислене разбирането е свързано с оформянето на единността, а това значи изчезване на епистемологи-ческо пространство в ноетичния връх.

Пространството на будисткото философско мислене е различно като обща конфигурация. При него семантич-ното пространство не се стеснява и не изчезва, а се разширява. Това значи изчезването на единен смисъл. Обемът и съдържанието на понятието се разши-ряват. Мисленето не се връща обратно в съдържанието на понятието и става не-зависимо от смисъла на съдържанието. Единността като смисъл на понятието не привлича мисленето. Следователно из-чезва гравитацията към единност на смисъла. Концепциите праман, пратибха и ага-ма.

Това е общо индийска концепция

за източника на познанието и за средст-вата, с които го получаваме. Основните източници на познание са четири: чувст-вено възприятие (пратякша); логически изводи (анумана); авторитетът на све-щените текстове (шабда); аналогия и сравнение (упамна). Различните систе-ми поставят различни акценти на тези източници.

Будистката теория на възприяти-ето е теория на непосредствения кон-такт на възприемащата същност с пото-ка на дхармите, или контакт между “съз-наващата част от потока” с несъзнава-щата част. В контакта се достига до ис-тинната “външност”, до дхармата. Това е контакт между дхармите. Той не може да бъде неистинен. Той е вън от всяка илю-зия. Илюзиите идват в по-горните етажи на перцептогенезата.

Контактът, съединението между съзнанието и обектът в акта на възприя-тието е непосредствена, т.е. не се на-месват по-висшите звена от перцептоге-незата. Например при Няя и Вайшешика, непосредствеността на възприятието няма най-голямата степен на истинност. Съединението (санкарша) е на всички нива. Атман се съединява с манас, ма-нас от своя страна с дадения сетивен орган, а сетивният орган с обекта. По този начин същинското възприятие е следствие от обратния процес, от об-ратното връщане към манас и Атман. Възприемането на реалността сама по себе си се изгражда в обратния процес, в процеса на връщането. Това значи, че истинното възприятие е възможно на нивото на Атман, а по пътя към него то се изкривява от особеностите на “инст-рументите” на познанието.

При будизма механизмът е почти същия, но степента на истинност е най-голяма при непосредствения контакт с дхармите. Там се възприема реалността такава каквато е. По-късно с намесата на другите психически процеси започва конструирането на реалността. Пред екрана на съзнанието възприятието дос-тига като конструкция, с много по-ниска степен на истинност. Това е и едно от основете положения на будистката

51

епистемология, че ние познавайки конс-труираме света и реалността.

Докосването на възприятието до реалността не се осъзнава като същинс-ко познание. Познанието е процес на връщане обратно към осъзнаващата същност. В този акт истинността се про-меня. Така че и възприятието (прятякша) и логическият извод (анумана) нямат абсолютна достоверност. Това, което може да даде по-голяма истинност е пратибха, или интуицията.

В познанието интуицията се явява под формите на моментно озарение, синтетически инсайд, просветление. Според Бхартихари7, интуицията е свър-зана с принципа на неделимостта, на единността, който в самото слово се явява носител на смисъла. Именно този носител на смисъла е и пратибха. Зна-нието, което дава пратибха не може да бъде сведено нито до разума, нито до чувствата. От къде се появява то? Пра-тибха е единният завършек на много дълъг процес на натрупване и синтези-ране на духовното знание, а духовното знание предполага дълбока и развита мисловност. Този процес на натрупване, на запазване на традицията на натруп-ването и размишлението се нарича ага-ма. Агама може да бъде “близка”, т.е. придобита в този живот и далечна, зна-ние, придобито в другите прераждания. Или ако желаем по-опростената илюст-рация, “генетично знание”. Но смисълът на агама не се изчерпва с това. Придо-бито, или генетично знание имат и жи-вотните. Генетично знание имат и хора-та, за които познанието не е висша пот-ребност. Агама е духовното знание, зна-ние преминало през мисловното напре-

7 Бхартрихари “Вакяпадия”

жение, знанието на великите риши8, ме-тафизическо прозрение. Именно духов-ното знание се явява като единността, осветеността, непосредствеността на смисъла. То може да се съзнае като прозрение, просветление, мистично отк-ровение. Именно то е пратибха.

Концепцията Викалпа Викалпа е особено важно понятие

в будистката теория на познанието. То означава “ментална конструкция”. Има още един термин за ментална конструк-ция – калпана. За много автори викалпа и калпана са синоними.

В различните системи на индийс-ката философия понятието викалпа има различни значения, или по-скоро раз-лични нюанси. За будизма значението “ментална конструкция” е основно. Най-ясно е в късния будизъм на йогачарите.

Дхармакирти смята, че същинска-та реалност е непосредственото проя-вяване на дхармите. Проявяването не може да се схване от съзнанието защото не може да премине в чист вид през акта на перцептогенезата. До съзнанието то идва във вид на психическа и ментална конструкция във формата на обект. По-ради това обектите, които възприемаме за главно ментални конструкции. С други думи ние не ги възприемаме, а ги създа-ваме. Те са реални само като конструк-ции, а не сами по себе си. Според бу-дистката терминология те нямат собст-вена същност, или собствена природа (сваланкшана). Това довежда до споро-ве между будистите. Някои учени смя-тат, че т.н. “груби вещи”, или предмети-те, които възприемаме имат собствена

8 Велики мъдреци и пророци, на които боговете откриват истинните знания.

52

природа. Подобен възглед утвърждават най-вече сарвастивадините, както и ня-кои тибетски учени (Дагцанк 1405-?).

Задълбочаването на концепцията за познанието като ментална конструк-ция стига в някои представи до крайни варианти. Понятието викалпа се при-равнява с простата илюзия, дори с ха-люцинацията. Смята се, че викалпа, то-ва е възприятие без обект. Възприятие, което има живост, яркост, константност, модалност, но няма обект. А това вече е халюцинация. Възприемания от нас свят се превръща в представа.

Механизмът на образуване на ви-калпа е следният. В основата на изкри-вяването на възприятието е желанието. То се формира от глъбината представа за личността (Аза). Желанието да сме непроменлива личност, Аз, е корен на желанието изобщо. То е и корен на не-ведението. Това абстрактно желание се конкретизира в желанието за битие, в желание за безсмъртие, в убеждението, че безсмъртието е вътрешно присъщо на човешкия дух, че безсмъртието на душата е необходимо условие за съ-ществуването на света.

Механизмът на пътя на желание-то наподобява психоаналитичния прин-цип на изтласкването. Абстрактното же-лание трябва да се освободи. Неговият път е през съзнателното и логическото поле. За да премине от там абстрактно-то желание следва да приеме някаква приемлива форма, а това е формата на външен обект на нещо, което идва от вън, т.е. на нещо реално. По този начин желанието е основата на конструкциите. Външният обект е форма на вътрешното желание. Това създава и представата, че външните обекти следва да бъдат адекватни с възприемащата същност

Реалността Психологическите концепции за

реалността са основно културологични. Това, че възприемаме едно и също и по един и същ начин е особена “честота”, особена “настройка на съзнанието”, следствие от всеобщността на култура-та. А това значи специфично “настрой-ване на цялостната перцепция”. Следо-вателно степените на реалността зави-сят от “степените на перцепцията”, от “степените на съзнанието” и чистотата и дълбочината на мисленето.

Идеята за реалността във фило-софията, подобно на идеята за истина-та, се явява фокус на мисловните отно-шения. Тя е и предел на познанието. Ако използваме метода на епистемологичес-ките форми, в идеята за реалност изчез-ва пространството на познанието и са-мата тя се явява като познавателен връх. След този връх не съществува мисловно движение защото няма позна-вателно пространство. Запазва се един-ствено възможността за мисловно връ-щане обратно. Като връщащо се обрат-но, или връщане в пространство, мисле-нето отново попада във възможността за антиномии и следователно в антино-миите на реалността.

Първата страна на антиномията за реалността е, че истински реалното следва да е абсолютно независимо от съзнанието, от измененията и отноше-нията на мисленето и съзнанието, и в мисленето и съзнанието. Истинната ре-алност следва да има собствена приро-да, собствено битие и се явява субстан-ция. Истинната реалност излиза извън определението като съдържание. Тя е безсъдържателна трансцендентност, чието основно определение е абсолют-ната независимост.

53

Втората страна на антиномията е отношението. Реалността не може да бъде без относителна към мисленето защото е негова опора. Тя е жизненост-та на мисловната увереност и на увере-ността в познанието.

Ако реалността запази отношени-ето си с мисленето, тя се превръща в “ставаща реалност”, т.е. познанието й дава битие. Моментът на реалното се явява съответствието с познанието.

Идеята за реалността в мислене-то се явява и своеобразна “мисловна гравитация”. Центърът на гравитацията е, преди всичко, фокусът на неизменно-то. По-късно тази точка се отъждествява с една определяща същност във форма-та на душа, субект, или Аз, чиято неиз-менност е реална.

Степените на мисловното потъ-ване в познанието се превръщат и в степени на идеята за реалност. Първата степен е емпиричната, или сетивната реалност. Тя не е непосредствена “вяра” във възприятията, а по-скоро увереност-та в онова мислене, което има сетив-ността за своя опора. Това мислене произволно може да се нарече сетивно.

Втората степен е философското мислене, а аз считам, че същинското философско мислене се появява на гра-ницата с абсолютния мисловен хори-зонт. В тази степен увереността се из-мества от сетивното мислене и се прев-ръща в увереност на философското мислене. Самото философско мислене оформя мисловната перцепция. Първи-ят етап от това “оформяне на перцепци-ята” е стремеж за освобождаването от илюзиите на сетивното. Това е и будист-ки тезис. “Възприятието е процес, който не дава илюзии, или измами”.

Третата степен, е онова мислене, което “като специфично мисловно жела-

ние” се стреми да премине след абсо-лютния мисловен хоризонт. Ако допус-нем, че напускането на абсолютния мисловен хоризонт е напускането на самото понятие, или на “познанието чрез понятия”, то тази трета степен следва да бъде “мислене без понятие”. “Мисленето без понятие” в случая е мисловният опит за излизане от логическото поле на оп-ределеността и следователно от въз-можността за конфигурации.

Във философията на будизма ка-то цяло идеята за реалност също влиза в антиномиите. За Тхеравада реалност-та е по-скоро независимостта. Битието е реално. Елементите също. Битието е проявено, непроявено, обусловено, нео-бусловено, но всичките му форми са реални. За Махаяна обусловеното не е реално, реалността е преди всичко от-ношение и като такава е относителна. Реалното не може да бъде обусловено от причини. Идеята за реалността изна-ся извън познатите ни форми на сетив-ното и мисловно възприемане. Самото съзнание за нея следва да отключи ня-какъв нов елемент във философското мислене, който би могъл да я възприе-ме.

Реален или нереален е самият Буда, като цел, като смисъл на светов-ния процес. Ф.И.Щербатской пише:” На-гарджуна решително отхвърля реал-ността на последния, независимо от всички чувства на благоговение, които произлизат от тази идея. Буда се разби-ра в хинаяна като крайна цел на светов-ния прогрес, който се осъществява в непрекъснатия поток от съществувания. Той може реално да съществува, докато действително съществува този прогрес,

54

но независимото им съществуване е не-възможно..”9

”Но махаяническото отричане не означава, че всяка надежда за спасение трябва да бъде отхвърлена, защото този Буда, който е над всяко възможно опре-деление, не се отрича”10

“Буда трябва да се разглежда ка-то космически порядък, неговото тяло е самият космос, същността на космоса е непознаваема, тя не може да се разбере умозрително. Реалността на Буда – това е реалността на вселената, а доколкото Буда няма отделна реалност, то и все-лената няма никаква реалност извън Буда.”11

Късният Васубандху определя три степени на реалност. Първата, това е конструираната реалност (парикалпита) или реалността, която се конструира от нашите сетива и мнения, желания и привързаност. Това е въображаема ре-алност. Тя се конструира главно от име-ната на обектите, от привързаността към тях и от привързаността към съдържа-нието им. Втората, емпирична реалност (паратантра), това са непосредствените форми на сетивната и мисловна пер-цепция или светът, представен през “очилата” на нашите сетива и нашето мислене. Третата, това е истинна реал-ност (паранишпана), или реалността на чистото разбиране. Следователно, ос-новната цел и основният смисъл на съ-ществуването и достигането до него.

В “Ланкаватара – сутра”, знамени-то произведение, в което се начертават принципите на Махаяна ,се определят седем равнища на реалност.

9 Ф.И.Щербатской, Концепция буддийс-кой нирване, гл. XV 10 Пак там 11 Пак там

Реалност, достъпна за ума (читта-гочара), или сфера на съзнанието, осво-бодена от емпиричните наслоявания и мнения.

Реалност, достъпна за благород-ното знание (джяна).

Реалност, достъпна за мъдростта. Реалност, достъпна за двойстве-

ните представи (дришти), в които полето на познанието се разделя на субект и обект на познанието.

Реалност, достъпна за не двойст-вените представи, където субектът и обектът се снемат, най-вече в идеите за Абсолюта и единното.

Реалност, достъпна за нивото на синовете на Победителя.

Реалност, достъпна за Татхагата. Нагарджуна изважда реалността

от общия причинно-следствен ред. Той счита, че самото реално, или истинно реалното не би могло да има причина за себе си. Това е просто изваждането на идеята за реалност от логиката на при-чинно – следственото поле на мислене-то като възможност за едно ново мисле-не и ново логическо поле.

55

Абхидхармакоша

Васубандху Превел: Митко Момов

Представеният тук превод е от

третата книга на „Учението за света” („Лока-нирдеша”). Тя е дял от мащабния труд на Васубандху (5 в. от н.е.) „Eнциклопедия Абхидхарма, или Сума на разясненията на будистката доктри-на”. В книгата строежът на света и съд-бите са съотнесени със съзнанието и сферите на съществуване- света на чув-ствата (камалока), света на формите (рупалока) и света на неформите (ару-палока). В класическата будистка тради-ция чувственият свят е представен от осемнадесет класа елементи, светът на формите – от четиринадесет (тук не са включени класовете мирис и вкус и съ-ответстващите им два класа съзнание) и светът на не-формите, само от три класа – на разума, дхармичните елементи и менталното съзнание.

В част IV продължава представя-нето на трите свята съотнесени към съзнанието и даденостите (дхармите).

Що се отнася до тези три изброе-

ни свята, то 4.В тях се различават пет фор-

ми на съществуване, всякоя от които със свои названия- на обитатели на ада и т.н.

Обитателите на адове, животни, гладни духове (прети), богове и хора – това са петте форми на съществува-не, всякое от които има собствено име. В света на чувствата са представени четири от формите на съществуване и част от петата; в света на формите и не-

формите са представени само част от божествената форма на съществуване.

– А има ли светове без форми на съществуване, доколкото тези форми на съществуване се изреждат в отношение на светове?

– Да, срещат се такива светове, които по своята вътрешна природа са добри, омърсени, физически (вмести-лища) и промеждутъчно съществуване. Що се отнася до петте форми на същес-твуване, то

Те са не омърсени – неопределе-ни,

Известни названия на живи съ-щества

И нямат промеждутъчно съ-ществуване.

Формите на съществуване са изк-лючително безпрепятствени – неопре-делени, в противен случай не биха се различавали помежду си.

Те носят имената на живи същес-тва и по природа не са промеждутъчно съществуване. Както е казано в „Прадж-няпти (-шастра)”, петте форми на съ-ществуване обхващат четири типа раждания; докато четирите типа раж-дания не обхващат петте форми на съществувания. – Коя от тях не е обх-ваната? – Тази на промеждутъчното съществуване”.

Същото се казва и в „Дхармас-кандха”: „Какво е зрението като клас психофизически елементи, съставля-ващи „личността”? – То е прозрачна най-тънка материя производна на чети-рите значими елементи”; (тази мате-рия) е окото, зрителен орган, източник на зрително съзнание, класа от зри-телни органи на същества, родените в ада животни, прети, богове, хора, на тези създадени с йогическо съсредо-

56

точаване и на тези намиращи се в промеждутъчно състояние”.

В сутрата промеждутъчното съ-ществуване също се изключва от списъ-ка на форми на съществуване.

– В коя сутра? – (В тази, където е казано): „Има

седем (вида) съществувания: в адове, животинско, съществуване на прети, богове, хора, съществуване в действия и промеждутъчно съществуване”.

Тук са изредени пет от формите на съществуване заедно с причините и пътищата за постигането им. Установено е също, че (тези форми на съществува-не) са безпрепятствени – неопределени, доколкото причината за тях, т.е. присъс-твието на действие, се изключва.

Кашмирците цитират също такава сутра:

„Схавира Шарипутра казва: „ До-като, уважаваният (човек) реализира състояния на афекти, присъщи на адовите (форми на съществуване), то (намиращият се в ада) извършва и натрупва действия, (резултатите от които) ще се усетят в ада. Това са (действия, изпълнявани) от тялото, речта и разума, (действия) изкривени (от злоба), погрешни, омърсени, пре-дизвикват – в качеството си на кар-мично следствие – формата, чувства-та, представите, мотивите и съзна-нието на обитател от ада. Затова, уважаеми, освен тези дхарми няма ни-какво (друго същество, наричано) оби-тател на ада”.

Следователно, формите на съ-ществуване по същество са безпрепятс-твени-неопределени.

– Но в такъв случай, трябва да отхвърлим (твърдението в) „Пракарана (-шастра)”: „Всички афекти в (състоя-ние) на непроявеност стават благоп-

риятна почва за развитие (във всяка от петте) форми на съществуване”.

– Във формите за съществуване има пет вида съзнание за ново раждане; затова (текстът от „Пракрана”), предста-вящ формата за съществуване в процес (на нейното ставане), няма никаква грешка. Това е, както казват, за „селото” да се съди по околностите му.

Според една друга гледна точка, (формите за съществуване биват) също така благи и омърсени. Както беше ка-зано по-горе, „действието се изключва от списъка на формите на съществува-не”, но от това, че нещо е поставено от-делно не следва с необходимост, че то се изключва (изобщо). Така в списъка на петте омърсени отделно са споменати омърсяване, (предизвикано) от възбуда на психиката и омърсяване, (предизви-кано) от погрешни възгледи, но нима (от това следва, че) погрешните възгледи не са възбуди?

Аналогично, действието също може да бъде и форма на съществува-не; ако и да се споменава отделно, то това се прави (само) за това, да се назо-ве причината за дадената форма на съ-ществуване.

– Отнася ли се този ред на мисли и за промеждутъчните форми на същес-твувания?

– Не, там той няма място. Форма на съществуване означава това, към което се върви (в съответствие с кармическите следствия). А до про-междутъчното състояние не може да се отиде, доколкото възниква на място, където настъпва смърт.

– Тогава (сферата на света) на не-формите също няма да бъде форма на съществуване, тъй като те възникват на място, където настъпва смърт.

57

– В този случай, промеждутъчното съществуване именно по силата на сво-ята промеждутъчност не представлява форма на съществуване, доколкото му е присъщо да бъде интервал между фор-мите на съществуване. И ако промежду-тъчното съществуване беше форма на съществуване, то именно по тази причи-на не би било (промеждутъчно същест-вуване).

– Как в такъв случай да разбира-ме думите на Шарипутра: „...Този, в който се реализира това следствие, се нарича обитател на ада...”?

– Това означава: при реализация на кармичното следствие, а не кармич-ното следствие изобщо.

– А как тогава да си (обясним) ду-мите: „Затова, о почитаеми, освен те-зи дхарми няма никакво (друго същест-во, наричано) обитател на ада”?

– (Тук) той отрича субстанциална-та реалност на личността на онзи, който отива към (определена) форма на съ-ществуване, а не това, че обитател на ада се приема за нещо различно от гру-пата (дхарми); той не отрича (кармично-то следствие) извън групата (от дхарми).

– Вайбхашиките отбелязват, че формите на съществуване са преди всичко (неомърсени) неопределени. Ед-ни от тях казват, че формите на същест-вуване по своята природа са породени от съзряване (вследствие), а други – че те са и от натрупване.

Тук в този тройствен психокосмос, в петте форми на съществуване, можем да открием следната последователност (същества, имащи)

5.Различни тела и представи, различни тела и единни предс-

тави и, обратно (сходни тела и раз-

лични представи)

сходни тела и представи, и три (типа същества на света)

на не-формите, 6.(т.е.) седем устойчиви състо-

яния на съзнанието.

Превод: Митко Момов

58

ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ

Естествена нагласа и философска научност: феноменологически прочит

Петя Пенева

В началото на XX век в Европа би-тува един особен дух. Наблюдава се тенденция към засилено „дробене” в науките не само в природонаучната сфера, но и в хуманитарната. В края на XIX началото на XX век стават известни имената на В. Вунд, О. Кюлпе, Е. Мах, Р. Авенариус, Й. Ремке, Д. Михалчев, Фр. Брентано, Е. Хусерл и др. Някои от изб-роените автори нямат базово философ-ско образование, една част от тях са физици, други са математици, които са силно „изкушени” от философията и така или иначе преминават в нейната сфера.

Основният дебат, който се води то-гава във философско-научните среди е свързан главно със статута на фило-софската наука – наука ли е тя изобщо; дали е „основна наука” или е „строга на-ука”; дали е фундамент на научното знание или е само спомагателна дис-циплина към специалните науки? Деба-тът за психологизма, респективно антип-сихологизма; за мястото и ролята на логиката във философията и т.н.

От една страна е еманципацията на науките от основните дялове на знание-то, а от друга страна е тяхното смесва-не, т.е. навлизането от една научна об-ласт в друга с цел по-ясно изразяване на предмета на познанието. Този мани-ер на работа обаче може да се окаже и не дотам плодотворен, поради невъз-можността за прецизиране, като по този начин съществува и опасност от изпада-не в натурализъм (ако се подхожда

твърде уверено към философски въпро-си откъм природознанието например). Всички горепосочени проблеми попадат във фокуса на научния интерес на ос-новния автор, с който ще се занимаем по-долу – Е. Хусерл.

Основната задача, която си поставя немският философ в студията от 1911 година „Философията като строга наука”, е да заяви претенцията си за формира-нето на една нова наука, и да превърне философията във фундамент на цялото хуманитарно знание. Като с тази публи-кация подложи на остра и добре аргу-ментирана критика натурализма, обек-тивизма, историцизма и претендираща-та също за научност светогледна фило-софия.

Тезите, които защитава не са нови; някои от тях се срещат още в „Логически изследвания”. Там Е. Хусерл се обявява срещу психологизма в логиката именно като проява на своеобразен натурали-зъм. В „Логически изследвания” Е. Ху-серл се опитва да защити и логиката като сфера на чистото мислене, което остава чуждо за релативизма и скепти-цизма. Проследяването на идеите в За-падноевропейския рационализъм и ем-пиризъм Е. Хусерл също започва от там, за да го продължи във „Философията като строга наука” и да бъде решително и окончателно завършенo в „Кризата на Европейските науки и трансцедентална-та феноменология”.

Феноменоменологът обръща вни-мание на основната пречка стояща пред Д. Хюм – неговият сенсуализъм, който не му е позволил да забележи интенци-оналната сфера на „съзнанието за…” и така да се превърне в откривател на една „наистина ‘позитивна’ теория на разума” (Хусерл 2004, 37). Английският философ поставя въпроси, които са из-

59

цяло от феноменологическата сфера, но така и не ги развива докрай. Той гносео-логизира изцяло познанието, като по този начин за него остава да съществу-ва само един субективен свят, затворен изцяло в съзнанието.

Натуралистите (това са учени с ба-зово образование различно от филосо-фията, предимно физици, химици, био-лози) от своя страна работят изключи-телно по модела на природознанието, за което и биват критикувани от Е. Хусерл∗. Те „не виждат друго освен природа и преди всичко физическа природа” (Ху-серл 2004, 9). Натурализмът доведен до край стига до абсурд като натурализира съзнанието, а също така и всички него-ви актове.

Така немският философ прокарва своята теза, че чрез феноменологичес-кия метод и феноменологическата фи-лософия могат да бъдат избегнати нату-рализма и обективизма. Философията трябва да бъде наукоучение, тя трябва да стане фундамент на науките. Това е пътя, който ще изведе научната фило-софия извън пределите на психологиз-

∗ Тук е уместно да се обърне внимание и на българския философ Д. Михалчев, който е съпричастен с духа на времето и не остава равнодушен към дискусията относно статута на философията. За него тя е „основната наука, която насоч-ва погледа си към даденото изоб-що…”(вж. Михалчев 1933, 61). Подобно на Е. Хусерл, той също подлага на кри-тика философстващите си съвременни-ци – В. Вунд, О. Кюлпе, А. Майнонг, Е. Мах и др. Относно емпиричната психо-логия той заявява следното: „това не е наука, понеже науката търси яснота и еднозначност: това е по-скоро своеоб-разна митология” (вж. пак там, стр. 110).

ма, натурализма и релативизма. Всички тези направления в началото на XX в. Е. Хусерл счита за незадоволителни, не-точни и непълни. За него „само една действително радикална и систематична феноменология, практикувана не между другото и в изолирани рефлексии, а с изключителна отдаденост на във висша степен многообразните и заплетени проблеми на съзнанието, практикувана с напълно свободен, не заслепен от ни-какви натуралистични предразсъдъци дух може да ни даде разбиране за „пси-хическо”– както в сферата на индивиду-алното, така и в сферата на общностно-то съзнание” (Хусерл 2004, 42-43).

Трансценденталната феноменоло-гия, която Е. Хусерл развива и защитава през целият си творчески път в една от насоките си е отговор на натурализма и обективизма, както вече стана дума по-горе. Най-ясно и последователно това може да се види в „Кризата на европейс-ките науки и трансценденталната фено-менология”. Трансценденталната фило-софия е висша степен на рефлексив-ност, до която натуралистичното съзна-ние не може да достигне. Трансценди-рането е необходимо на научното зна-ние, защото единствено чрез него се стига до дълбините на познавателната сфера.

По-долу ще спрем вниманието си върху разграничението, което Е. Хусерл прави между психология и философия и по-конкретно между модерната (експе-риментална) психология и трансценден-талната феноменология. Но най-напред трябва да се отбележи, че набиращата сили в началото на XX век експеримен-тална психология също не остава в страни от претенцията за научност. Тук е мястото Е. Хусерл да направи един критичен анализ и разбор на ролята и

60

недостатъците на психологическата нау-ка. С подражаването на природонаучни-те, физико-химически методи експери-менталната психология стига до „нату-рализиране” на съзнанието, а също та-ка и на идеите и същностите, което довежда до абсурд основанието на са-мата наука. Е. Хусерл с право отбеляз-ва, че модерната психологията вече не е и не иска да бъде наука за „душата”, но за да се превърне в наука за „психичес-ките феномени” тя се нуждае от адеква-тен понятиен апарат, който не се осно-вава на физикализма и натурализма. В подкрепа на това Е. Хусерл казва, че „психологията като наука за факти не е в състояние да очертае основанията на философските дисциплини, занимаващи се с чисти принципи” (Хусерл 2004, 14). Фактическото битие, битието в света на фактите е положено винаги в системата на пространство-времето; следователно реалните факти се надграждат над пространствено–времевите локални оп-ределения. Тези процеси не биха били възможни без конкретната физическа природа. Фундираното във физическата телесност е предпоставка не само за физическото, но и за всяко извън физи-ческо, и в частност психическо. В своите „Амстердамски доклади” Е. Хусерл каз-ва: „всичко което ни е достъпно е такова, благодарение на рефлексията имаща едно общо, забележително за всички свойство – битие съзнание…” (Гуссерль 1962).

За основна характеристика на пси-хическото може да бъде посочена фе-номеналността. За пояснение, Е. Хусерл посочва, че чистата психология може да бъде означена като феноменология, „при това като a priori феноменология”. Той пояснява, че методическото осъ-ществяване на „чистият” опит може да

бъде отнесено към същността на психи-ческото. „Чистотата”, за която Е. Хусерл говори, е преди всичко чистота именно „от всяко психофизическо”. Целта е да се осъществи толкова чист феноменоло-гически опит, че това което той ни дава разкривайки себе си в себе си да стане разбираемо. С други думи да добием яснота относно интенционалната насо-ченост на съзнанието.

Наивността и повърхността на при-родознанието е съвсем очевидна. За природоизследователя е очевидно, че има предмети (вещи), че те притежават протяжност в пространствено–времево отношение. Ясно е също така, че ние ги „улавяме” по някакъв начин, те са ни дадени, но как точно не е ясно. При пос-тавяне на резонните въпроси за това как ние схващаме нещата, как и къде ги отнасяме, за да можем най-ясно и чисто да ги разберем и рефлектираме, нату-ралистичната психология (а и всеки на-турализъм) се затруднява да даде отго-вор.

За Е. Хусерл отговорът на тези въпроси се крие в изучаване на „цялото съзнание”. Трансценденталната фено-менология е науката за чистото съзна-ние, в противовес на натурализираната експериментална психология и въобще всички природни науки за съзнанието, които имат за предмет емпиричното, всекидневно съзнание, съзнанието в естествена нагласа. Рефлексивността на съзнанието е негова отличителна характеристика, то винаги е „насоченост към…”, винаги е „съзнание за…”, именно поради това е необходима рефлексия на предмета. Необходимо е да се изучи не само предметността на съзнанието, но и неговото значение. Всички изследвания, които са насочени към корелацията

61

„съзнание-предмет” са собствено фено-менологически.

Е. Хусерл подчертава тясната връзка между психологията и феноме-нологията, но пояснява и различието, което много ясно ги разграничава. И двете науки имат за основен предмет съзнанието, но „нагласите” им към не-го, а съответно и начините за достигане са различни. Сферата на психологията е естествената нагласа на съзнанието, нагласата към емпиричния опит, към ежедневното съзнание. Сферата на фе-номенологията е „чистото” съзнание, или по-точно очистеното от естествена-та нагласа съзнание. Ако емпиричната психология работи с факти, то транс-ценденталната феноменология работи с идеи, същности, чисти нагледи. Съз-нанието в трансцендентална нагласа съзерцава същностите, които за него се превръщат само в едни феномени. Трансцендирайки се съзнанието става обект на самото себе си, т.е. става има-нентно на себе си, от което следва, че то става трансцендентно съзнание.

Според Е. Хусерл психологическата теория на познанието подменя смисъла на теоретико-познавателната проблема-тика, като допуска смесването на емпи-ричното с чистото съзнание. Е. Хусерл изрично подчертава, че модерната пси-хология не може да претендира за науч-ност понеже изпада в натурализъм с експерименталния си характер и метод на работа. Традиционната психология, която работи с „анализи” и „дескрипции” може да бъде съпоставена с феномено-логията, която се ползва от същия тео-ретичен инструментариум, но не и с ем-пиричната психология.

Богатството от дефиниции на съз-нанието може да се прояви само в рабо-тата на една чиста феноменология. Ня-

кои учени стигат до там, че приписват схоластични характеристики на „иманен-тния”, „същностния” анализ, което е аб-солютно погрешно, и е сигурен белег за неразбиране, и недооценяване работата на учени от ранга на Фр. Брентано нап-ример. Последният работи за чиста, на-учна, не експериментална психология. В следствие на психофизическите експе-рименти настъпва объркване относно същността на психическото като такова. Психическата сфера се обитава от яв-ления и процеси, коренно различни от физическата и е твърде грубо те да бъ-дат приравнявани или съпоставяни.

Природа в собственият смисъл на думата е природното битие разположено в пространство–времето. Индивидуал-ното, психическо битие е природа от „втори порядък”. От тук следват и неиз-бежните различия между природонауч-ния и психологическия метод. Психичес-кото битие е равно на битието като „фе-номен”, т.е. психическото битие не е конкретно, предметно битие, което може да бъде посочено, та макар и да има конкретен индивидуален носител (а то винаги има такъв). Както Е. Хусерл от-белязва в психическата сфера още не се прави разлика между явление и би-тие. Ако явленията, представящи при-родата са израз на реалното, предметно битие, то явленията на психическото са собствено явления, т. е. феномени. От последното Е. Хусерл заключава, че има една природа, а психичният феномен е собствено и само феномен, той не е природа. В подкрепа на това феномено-логът казва: „един феномен не е „субс-танциално” единство, той няма „реални свойства”, той не познава никакви реал-ни части, никакви реални промени и ни-каква каузалност – ако всички тези думи

62

се разбират в смисъла на природозна-нието” (Хусерл 2004, 31).

За Е. Хусерл е ясно, че с помощта на физическия опит няма как да разбе-рем що е психически опит. Преживява-нето, потапянето в рефлексията е топо-са на психическото, то може да бъде уловено единствено чрез вживяването, като едно настоящо и отминаващо сега, което може да бъде върнато посредст-вом припомнянето.

Тук се появява и един друг разгра-ничителен белег между природното и психическото битие, а именно повторя-емостта в припомнянето. В природната сфера повторение не може да има, кол-кото и да е точен един експеримент, той може да бъде приблизителен, но никога същият. В областта на съзнанието, на психичното е възможно едно чувство, усещане или преживяване да бъде изпи-тано по абсолютно същият начин чрез спомена, една мелодия например е в състояние да асоциира стари преживя-вания, за които дори не подозираме след определен период от време.

В психичното биваме потопени в поток от феномени, като преминаваме от един феномен към друг, като всеки от тях е втъкан в собствен своеобразен поток в нашето съзнание. Феноменът може да бъде разгледан и индивидуално и да бъде схванат самостоятелно в не-говото протичане. В иманентното съзер-цание ние винаги се движим сред фено-мени. Необходим е „синтез на иманент-ното съзерцание и вещен опит, за да се добие реална представа за един конкре-тен предмет.

Психическият опит трябва да бъде изследван, или по-точно – да бъде изс-ледван смисъла на психическия опит, като непременно трябва да бъдат избег-нати всякакви натурализации. С други

думи психическият опит е съставен от феномени, така както те са ни дадени, като осъзнаване, като явяване. Необхо-димо е „чисто иманентно” изследване на психическото, но не къде да е, а в сфе-рата на феноменалното, взето в неговия най-широк смисъл, а самото естество на феномените може да бъде постигнато само в непосредственото същностно съзерцание. За да са адекватни поняти-ята, описващи феномени, те трябва да са „същностни понятия”. Тук сериозна пречка за изследване отново е натура-листическата нагласа, която не позволя-ва същностно и чисто смислово изслед-ване в сферата на феноменалното (пси-хичното).

Психологическата проблематика съпътства Е. Хусерл през целият му жизнен път и това (както стана ясно до тук) съвсем не е случайно. Поради тяс-ната взаимовръзка между трансценден-талната феноменология и феноменоло-гическата психология, Е. Хусерл посве-щава доклад и в Амстердам (април 1928г.) именно на проблемите, естест-вото и задачите на феноменологическа-та психология. Последната е „радикална основна наука”, чиято основна задача е да служи на психологията. Функцията на философската наука за първоначалата се изпълнява от трансценденталната феноменология.

В „Амстердамски доклади” Е. Ху-серл пише: „феноменологическата пси-хология – безусловно е необходим фун-дамент за построяването на строго на-учна психология, която би била адеква-тен и действителен аналог на точното естествознание” (Гуссерль 1962). Осно-вавайки се на своето a priori последното разработва собствени дисциплини под формата на система на мислимата при-рода като такава.

63

Чрез ейдетико-психологическа фе-номенология биват разкрити всички страни и измерения на a priori, а то от своя страна се отнася към ноемата и ноезиса, т. е. към смисъла и смислоза-даващият акт. Ейдетико-феноменологи-ческата феноменология създава основ-ните рационални понятия, намиращи място във всяка мислима психология. Като психология тя се занимава изцяло с психичното, с интенционалността, с Аз-а, със съзнанието и пр.

Системата от интерсубективни ре-зултати дава научно значимата теория. Конституираните и обогатени резултати се дават в субективността на обективния смисъл. Оставяйки науката – в обичай-ният смисъл като теория, за нас тя се проявява като „универсална логика”, т.е. „наука за априорните форми”. Готовите резултати на науката от произвеждаща-та субективност трябва да бъдат изс-ледвани от една всестранна наука. „Накрая – пише Е. Хусерл – това изс-ледване цялостно и пълно би се отнесло към универсалната чиста феноменоло-гия,… обхващайки… теория на познани-ето, теория на науката, теория на разу-ма” (Гуссерль 1962).

Доколкото феноменологията рабо-ти с понятия на научната теория, може да се каже, че този метод е универса-лен. От това, че феноменологическата психология има работа с „a priori”, тя се явява в известна степен философия; занимавайки се с изследване на прост-ранството, тя се превръща в геометрия, понеже има работа с пространствено „a priori”.

Явно е, според Е. Щрьокер, че Ху-серловото мисловно поле от начало до края е насочено в две проблемни линии. Първата е свързана с представянето на предметно-феноменалния свят, а втора-

та е изцяло потопена в „самореферент-ния феноменологически анализ” (Щрьо-кер 1999, 57). Двете линии се „препли-тат” във взаимен анализ, който не може да бъде проведен ако липсва една от тях, затова според Е. Щрьокер, тук могат да бъдат намерени основания за дуали-зъм във философията на Е. Хусерл.

Науката трябва да бъде освен „безпредпоставъчна” и „строга”, но също така и „наука на абсолютното основа-ние”. Феноменологията трябва да бъде „философия на „началата” и същевре-менно „първа философия”. Тези изсле-дователски цели формират едно фило-софско начинание, което трябва да бъде добре защитено и самообосновано, като процедурите, въведени с проясняваща цел често биват интерпретирани раз-лично. Допълнително затруднение в то-ва отношение внася и периодичното до-развиване от самия Е. Хусерл в отдел-ните периоди на неговата работа.

От проведения дотук анализ можем да заключим, че естествената нагласа е ако не напълно игнорирана, то поне е оставена в полето на природните науки. Не така стои въпросът с трансценден-тално-философската нагласа, която според феноменологът трябва да бъде и е фундамент на философската наука. Литература: 1.Михалчев, Д., 1933, Философията като наука. Методологичен увод, Годишник на историко-филологически факултет на Софийския университет, кн. XXIX, 2 (1932-1933), с. 1- 264 2. Хусерл, Е., 2004, Философията като строга наука, София 3. Щрьокер, Е., 1999, Приноси към фи-лософията на Хусерл, София

64

4. Гуссерль, Э., 1962, Амстердамские доклады, Феноменологическая психоло-гия/ history of philosophy.ru /filosof. Histo-ric.ru/ /books

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ

Нашата човешка участ на тази земя е да се лутаме, да търсим

По моя значително по-раншна

публикация със заглавие Как се пише и как се защищава дисертация у нас? съвсем неочаквано се завърза един, по моя преценка, твърде интересен разго-вор по най-важните за нас, човеците, въпроси. Понеже ми се иска и други хо-ра да се включат, евентуално, към този прелюбопитен за мен лично разговор, в който участвам с увлечение, го публику-вам отделно; ето какво до този момент си казахме ние, събеседниците: Infidel: „Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”. Значи, според вас, няма достоен човек защитил досега докторат? Така ли е, или не е та-ка? Ангел Грънчаров: Не знам, Вие знаете, кажете Вие... Пък и зависи какво в на-шенски условия разбираме под „дос-тойнство“. Прочее, казано е „способен“, не „достоен“. Човек може да е способен на много работи, примерно, на… недос-тойнство... Infidel: Без увъртане, моля. Според вас честно и достойно заслужил докторската титла човек досега в България няма ли? Да или не? А.Г.: Да, има – като изключение, потвър-ждаващо правилото. Друг въпрос към мен имате ли?! Infidel: По тази тема не. Просто исках да видя дали ви е съвсем черно-бяла пози-цията.

65

А.Г.: „Черно-бяла“ е неполовинчатата и принципна позиция. Запомнете това от мен. Увъртанията, половинчатостите и лъжите са съвсем цветни и пъстри... Infidel: Без да искам да ви засегна, фи-лософите сте най-големите майстори на увъртането. Запомнете това от мен. А.Г.: Ний, философите, имаме право да правим всичко, понеже сме най-свободни духове. :-) И сме майстори на много неща… Когато философ „увърта“, то такова нещо се нарича „диалектика“; това изкуство е за избрани и затова сми-сълът му е трудно постижим от обикно-вения простосмъртен. :-) Infidel: 1. Не всяко увъртане е диалек-тика. 2. Не всеки, който говори неясно, е мъд-рец. 3. Всеки има право да прави всичко (дис-курсивно). Не само философите. Три факта. А.Г.: 1.Говорехме за „философското увъртане“, не за всяко…

2.Не всичко, което на някои хора им изглежда неясно, е наистина такова, е наистина неясно; възможно е те прос-то да не разбират… или да не са се пот-рудили да разберат…

3.Всеки има право да мисли, но не всички го умеят. Оня, който умее да мисли, е философ…

Три истини. Фактът не е истина. Фактът си е просто факт… Infidel: Всъщност всяко увъртане озна-чава липса на достатъчно съдържание. Нещата трябва да се казват по ясен, конкретен, стегнат начин. Увъртане = ала бала.

С точка 2 съм съгласен напълно. Това, дето който умее да мисли,

бил философ, го казва, да отбележим, философ. Тоест, минутка за саморекла-ма. Не се брои за обективно. Не важи. Аз мога да мисля, но не съм философ. Факт. А.Г.: Философите са общопризнати за майстори в мисленето. Не е саморекла-ма. Не е самореклама ако, да речем, обущарите почнат да твърдят, че са добри в правенето на обуща от нас, дето не владеем този занаят. Ами добри са в тоя занаят, какво има да се спори и от-рича?! Същото е положението при фи-лософите, които просто са специалисти в сферата на мисълта. Този е техният занаят.

А че тоя или оня могъл да мисли, но не бил философ, е напълно вярно, но тук става дума за качество или ниво на мисленето. Не всяко мислене е мислене в същинския смисъл на думата. Истинс-кото и същинското мислене е философ-ското – понеже успява да постигне, да покори автентичния смисъл.

А иначе всички мислят. Повечето мислят как да се наядат. Или напият. Това не е мислене. Има много умствени активности, наподобяващи мисленето, но те не заслужават да се определят като мислене в истинския смисъл.

То е като пеенето и рисуването. И аз мога да пея и да рисувам, но, разбира се, съвсем нямам претенцията да съм певец, музикант или художник. Това, което са музикантът и художникът в сферата на музиката и на рисуването, същото е философът в сферата на ми-сълта. Драскачи като мен в областта на рисуването да претендират, че могат да съперничат на художниците, е тъпа идея…

66

Въобще истински мислещият чо-век е същинска рядкост. Същинско чудо е автентично мислещият човек! Празник е да срещнеш такъв човек. И мислещият човек е огромно богатство за човечест-вото. Трябва да ценим тия хора.

Ако ценим мисълта, ако знаем какво е мисълта, ще ги ценим, иначе няма да ги ценим и ще се перчим всич-ки, че и ний, представете си, сме били умеели да мислим… Infidel: Ами не. Не можете да поставяте такива рамки – „качествено могат да мислят само философите“. А че мисле-щият човек е рядкост, за това сте на-пълно прав. Но то няма връзка с това дали е философ, или не.

И аз не съм имал предвид мисле-нето за това как да се наядеш или напи-еш, затова, моля, не ми приписвайте такива намерения. И двамата говорим за качествено мислене.

Отново въпросче: Според вас има ли хора, които мислят качествено – и не са философи? А.Г.: Пак ме хванахте натясно. Сигурно има. :-) Както има и хора, които могат сами да си зашият скъсаните обуща - без да им се налага да ходят при обу-щар. :-) Качествено да си ги зашият, го-воря.

Може да има и хора, които умеят сносно да рисуват, без да са художници. Има и хубаво („качествено“) пеещи хора, без да са непременно певци.

Но има и нещо друго, за което до този момент специално не стана дума. Както за всяко нещо, така и за мислене-то се иска талант. Налице ли е талант за мислене, такъв човек непременно ще стане философ. Или учен, който умее да гледа и философски на нещата.

Не знам дали Ви е известно, но най-големи учени са били и философски мислещи хора. Има някакви нива на мисленето и прозрението. Най-висшето такова ниво е философското.

Но не ме разбирайте погрешно. Не съм казал, че всеки, който се смята или се величае за философ, умее да мисли философски. Разбира се, без особено значение в това отношение е дипломата за философ.

Същинското мислене в неговия екстремен потенциал и проникваща сила е мисленето на философския гений. Такъв като Кант или Хайдегер примерно. Прочетете нещо от тях – за да видите що е мислене в неговата пълноценна форма и смисъл.

Прочее, от Хайдегер публикувах-ме няколко ценни текста в списание ИДЕИ. Който иска да разбере що е мис-лене, да заповяда да изчете тия тексто-ве… Infidel: Не, г-н Грънчаров. Качественото мислене не е професионална територия на философите. Недейте с тази високо-мерна нагласа. Наивно е.

А вече ако употребявате понятие-то „философ“ в смисъл на „философски мислещи хора“, тогава вече понятието става толкова широко, че изгубва всяка-къв смисъл. Сиреч, става безсмислено. Като твърде много философски писания.

Кант да, но Хайдегер не ми го хвалете, защото току-виж сте казали и добра дума за Дерида и за Ролан Барт, което вече ще е пълна излагация. Че току-виж сте похвалили и Фуко, като сте почнали.

А.Г.: Поставяте твърде интересни проблеми. Ще се опитам накратко да Ви отговоря, и то подобаващо.

67

Не става дума за някакво хипоте-тично философско високомерие, нито пък за също такава философска наив-ност. Да приписваме на нечии субектив-ни особености това общопризнато на философията превъзходство в сферата на чистото – същинското – мислене е недопустимо по елементарността си отклоняване от същността на проблема. Но за хората, които съществуват и мис-лят в рамките на научно-разсъдъчната парадигма, наистина е много трудно да схванат и признаят това действително превъзходство на философското мис-лене пред всяко друго. А да бъде убеден един човек в това, особено пък ако отв-сякъде прозира нежеланието му, е изк-лючително трудно.Но ще поясня поне най-важното.

Истинският, същинският „фило-софски мислещ човек“ е тъкмо филосо-фът; няма кой друг да е. Кой именно е философ и как даден човек бива посве-щаван в тайнствата на философията е друг въпрос; ако се интересувате да разберете, бихте могли да се обърнете към моята книга „Изворите на живота” (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), която излезе от печат преди 3 години.

Много често става така, че понеже за много хора е непосилно това по-високо ниво на мислене и разбиране на смисъла – а философията наистина е най-високото възможно, посилно за чо-века, ниво на осмисляне и разбиране! – такива хора, за да постигнат някакъв мним реванш, са склонни да обявяват философските твърдения за „безсмис-лици“, което, простете, е твърде глупа-во. Онова, което ни изглежда „безсмис-лица“, е твърде възможно да не е тако-ва, а само на нас да ни се струва така; следователно, проблемът е наш.

Не можем, нямаме право нашите собствени кусури и своята непълноцен-ност в сферата на мисълта да я прех-върляме върху философията, която именно е пазителка на посилния за чо-века смисъл. Оня човек, мисленето на когото притежава този недъг – именно, не разбира, не съумява да настрои ду-шата си така, че тя да почне да се овла-дява от така възвишения смисъл на фи-лософските твърдения – би следвало да е много предпазлив да изказва някакво свое висомерно самомнение, защото нищо друго не стои зад така лековатото обявяване на философските твърдения за „безсмислици“.

Много хора, навъртащи се в тази хуманитарна сфера на познанието, имат претенцията, че нещичко поназнайват по философия, но това съвсем не ги прави философски мислещи, камо ли пък философски мислители, каквито са философите. Тъй че да кажете „Хайде-гер не ми го хвалете!“ е проява просто на субективен каприз, който няма никак-во значение, ако се изходи от същината на проблемите.

Всички имена, които са останали или ще останат във философията, имат своята оригинална значимост, а всички-те те придават онова така възвишено битие на философските идеи, до което малцина ще се докоснат, а пък мнозинс-твото, уви, просто няма духовния и лич-ностен потенциал, за да постигне при-частност към тях. Но всеки несамона-деян и кух човек, който пристъпи към философията с благоговение, както се пристъпва в храм, може да се причасти към нейните богатства, да получи нещо безценно от тях.

Останалите, които са неспособни на този подвиг на мисълта и духа на човека, или пък сами са се отказали от

68

него, ще стоят подобно на лисиците под твърде високото за тях грозде и ще пов-тарят в захлас и в самолюбуване: „Ох, моля ви се, та това грозде съвсем не е сладко, напротив, то е кисело, то е от кисело по-кисело!“.

Запомнете от мен – понеже съм забелязал, че душата Ви изпитва неве-роятна жажда и влечение към духовните неща, затова Ви го казвам, иначе просто нямаше да има смисъл – та запомнете от мен поне това: най-сладкото нещо на този свят са именно философските идеи! Просто човек трябва да усети тази сладост – за да я признае.

Е, трябва да се покатери и да си откъсне поне зрънце от тях; усетил не-земната им сладост, подобна на Божес-твената амброзия, напитката на древни-те богове, той ще признае, че няма нищо по-сладко и тук, на земята.

Философията именно е Божест-веното, но такова, каквото е по силите на човека. Но на свободния, а не окова-ния от веригите на научната парадигма човек… Infidel: Недейте говори тъй презрително за „научно-разсъдъчната парадигма“. Благодарение на нея можете да правите всичко, което правите. Всичко. Компют-ри, интернет, книги, печатно слово, те-левизия, облекло, лекарства (за бога!), електричество и пр. и пр. и пр. – всичко това е продукт на „научно-разсъдъчната парадигма“. Жалко е, че не го оценява-те, но всъщност 99% от хората са така.

Разберете, че не всичко, което звучи като безсмислица, е непременно висока философска мисъл! Може да е просто безсмислица (с което нямам предвид вас, нали разбирате?). Отново ще ви припомня древната китайска мъд-рост: „Не всеки, който говори неясно, е

мъдрец“. Типичен пример: Жак Дерида. Прекарал съм много време над тексто-вете му. Човекът просто няма какво да каже, но успява да го каже заплетено.

Човек (в случая аз) и сам може да прецени с кои мислители да е съгласен и с кои – не. Кои философи да уважава и кои – не. Интересува ли ви от кои мис-лители се възхищавам? Ръсел; Спиноза; Фройд; Хюм; Епикур; Волтер; Айнщайн; Ератостен; Денет, Сейгън и пр. и пр. и пр.

Колкото до това как се пристъпя в храм, когато аз – в извънредно редки случаи – влизам в църква, у мен няма никакво благоговение, защото, както ве-че знаете, съм невярващ. Влизам в хра-ма с чисто любопитство и интерес да разгледам стенописите и пр. Уважавам ли правото на другите да благоговеят? Да. Уважавам ли самото благоговение? Не.

Относно жаждата на душата ми за духовни неща, нямам представа какво имате предвид с това. Ако имате пред-вид жажда за знания, за интелектуално развитие, за четене и за интересни раз-мисли, за литература – да. Но ако имате предвид нещо свръхестествено като бог например – не. Аз съм това, което на английски се нарича Secular humanist.

Поздрави! А.Г.: Ще отговоря скоро и непременно, за жалост, в последните дни не намирам време да сторя това… Интересни проб-леми поставяте…

Но да Ви напиша все пак нещичко и сега, въпреки дефицита от време. То пък на това външно основание имам шанс да придобия най-важната за фило-софа добродетел: краткостта!

Не всичко може да ни даде „науч-но-разсъдъчната парадигма“. Примерно,

69

тази парадигма не може да Ви даде, да речем, любов. Секс може, но любов не може. Опитайте да се влюбите по „науч-но-разсъдъчен“ начин. Най-висшето, до което достига оня, който иска да прави любов научно-разсъдъчно, е да прави любов със себе си, именно, да мастур-бира.

Любовта не се прави, тя се ражда. А такива неща, които имат собствен жи-вот и се раждат, са извън сферата на научно-разсъдъчната и техническа па-радигма. Ето точно тия неща – а те, впрочем, са най-важните! – са извън сферата на научно-разсъдъчната пара-дигма. Науката никога няма да постигне тайнството на живота, вярата, духа, свободата, истината, любовта. Това, запомнете от мен, са най-великите тайн-ства. Опитайте да обясните какво е лю-бов „научно-разсъдъчно“, използвайки понятия на научната парадигма. Няма да успеете изобщо. Науката бяга от тия тайнства. Те са неподатливи за нея. То-ва съвсем, съвсем не е случайно.

Тъй че да се самоласкаете и да изпадате в самохвалства, а именно, че, бидейки невярващ, сте постигнали не знам какво си, примерно, сте се извиси-ли дотам, че сте докоснали шлифера на… Бойко Борисов, е компенсация на екзистенциалната и духовната празнота, която зее в душите на безбожника, на скептика, на предоверилия се на наука-та, на оня, който е оковал духа си в дог-мите, в оковите, в прокрустовото ложе на самозабравилия се претенциозен разсъдък.

Умът е нещо безкрайно важно, съвсем не го подценявам, същото може да се каже за науката, тя е нещо велико, но съвсем не е най-великото. Ако пък допуснем науката да ни стане тиранин, т.е. да изпаднем в някакво научно суе-

верие и догматизъм на почвата на нау-ката, това означава, че сме допуснали да ни се случи най-лошото: загубили сме свободата си. Сами сме се лишили от нея. Не зная дали си давате сметка кол-ко лошо и коварно, пък и съдбовно е това. То е същото някоя птица да си от-реже или загуби крилата.

Духът са крилата на човека. Без крила човекът става червей. Нищо че тоя червей си мисли, че е „научен“ или не знам си какъв друг червей…

Прочее, едно важно допълнение: комунизмът, най-голямото и диво, нап-раво патологично варварство в история-та, каквото човечеството изобщо позна-ва, е плод на „научно-разсъдъчната па-радигма“, е плод и изобретение на само-забравилия се ум. Комунизмът изобрети разсъдъчни правила, с които се опита да окове и да умъртви живота и да смаже порива към свобода. Затова именно ко-мунистите избиха толкова милиони чо-вешки същества.

Комунизмът също е един вид на-учна и разсъдъчна „религия“, като „бо-гът“ на тази изумително догматична ре-лигия е именно суетният и не признаващ никакви духовни ограничения позитивен ум. Ако триумфалното шествие на нау-ката и техниката не бъде удържано от някакви нравствени, духовни и при това ирационални норми и ценности, които са извън тяхната сфера, ще настъпи най-мрачната епоха в историята на човечес-твото, вещаеща неговия край.

Това, което ни държи в сферата на човешкото и ни прави човеци, е именно „нещото“, което науката никога няма да проумее и признае; а науката иска да ни вижда роботи и машини, не човеци – като духовни и нравствени, сиреч, свободни същества.

70

Infidel: Здравейте! Оценявам това, че въпреки заетостта си, ми отговаряте.

С повечето от нещата, които пи-шете, съм почти съгласен. Никога не съм твърдял, че „научно-разсъдъчната парадигма“ може да ни даде всичко. Погледнете пак текста ми и ще видите, че не правя такова твърдение. Естест-вено, че имаме нужда и от други неща. (Колкото за любовта, науката не може да я даде, но я обяснява повече от доб-ре – няма да влизам в генетични и био-химични подробности. Само ще кажа, че тя, любовта, е продукт на необходи-мостта от размножаване, колкото и не-поетично да ви звучи. Науката доста добре обяснява живота и вярата. Колко-то до духа, нямам представа какво има-те предвид. Според мен, както няма да се изненадате да чуете, дух има само в метафоричен смисъл).

За едно нещо трябва да протес-тирам остро: никога не съм изпадал в „самохвалството“ да твърдя, че „бидейки невярващ, съм постигнал не знам какво си“. Самото неверие не постига кой знае колко. За постигне нещо човек, трябва да учи, да се развива, да работи, да мисли и пр. и пр. Невярването, за мен, просто е един необходим опорен камък. Така че не ме разбирайте погрешно, мо-ля.

Не знам доколко ще ми повярва-те, но у мен няма „екзистенциална и ду-ховна празнота“, както я наричате, уве-рявам ви. Аз имам достатъчно интелек-туални, естетични и пр. стремления, ко-ито правят живота ми пълен и удовлет-ворителен – въпреки, че описанието ви „безбожник и скептик“ напълно ми при-лягат. Предполагам, в течение на разго-вора ни, вече сте се убедили, че без-божникът не е някакъв звяр, за който само яденето и пиенето имат значение.

Надявам се, че не ви правя впечатление на такъв човек.

И последно, не се опасявайте от научно суеверие и догматизъм. Когато се появят суеверието и догматизмът, науката изчезва. Тя е несъвместима с тях.

Поздрави! А.Г.: Интересни проблеми поставяте отново. Пък и забелязвам някои новос-ти, които съм пропуснал. Аз лично до този момент не знаех за съществуване-то на задоволително научно обяснение на любовта – на нейната същност, идея, истина, смисъл. А уж съм се занимавал твърде много с психология, която като наука е най-близо до тия проблеми. Ни-то една научна теория за любовта оба-че мен лично не може да ме задоволи. Щото ако ме задоволи, то би означавало да ме задоволява ходенето с патерици – вместо с крака.

Вие давате едно потресаващо на-учно предположение за същността на любовта, именно, че била „продукт на необходимостта от размножаване“, от което, предполагам, силно ще се впе-чатлят най-вече многодетните цигани от кв. Столипиново, които, излиза, са най-великите „любовници“! Прочее, загадка-та на любовта е толкова грандиозна, че даже великият Кант пише една нелепи-ца: че тя била продукт на необходимост-та от „взаимно-изгодна употреба на по-ловите органи“. На моменти даже велики мислители като него са се отдавали на научното словоблудство и, респективно, са изричали нелепости като горната.

Какво на Вас лично Ви дава неве-рието аз не мога със сигурност да знам, но мога само да се досещам, да предпо-лагам. Щом неверието Ви задоволява, живейте си с него. Аз лично съм се отка-

71

зал от него, щото то на мен нищо не мо-же да ми даде. Не ми трябва такъв „опо-рен камък“, както наричате невярата в Бога, щото оценявам това неверие като патерица, която пречи на ходенето, сти-га човек да е със здрави крака. Когато човек усети силата на краката си, той прохожда – и не са му нужни нито про-ходилки, нито патерици. Възможно е някои обаче да предпочитат цял живот да се движат с научни патерици, нищо че са със здрави крака – за по-голяма сигурност, види се.

Като стана дума за тия „научни патерици“, се сещам за метафората на Шопенхауер: някой да обезумее дотам, че да си отреже краката – само и само да може да ходи с патерици. За краткост няма да разяснявам тази метафора. Аз пък познавам един учен, който, за да подчертае учеността си, още на млади години започна да носи очила без диоп-тър – щото според него учен и ученост без очила не можело да има. Не измис-лям, това е действителен случай.

А проблемът за това как живее и в какво все пак вярва безбожникът и скеп-тикът е изключително интересен. Аз съвсем не смятам, че всички безбожни-ци са скотове, напротив, огромната част от тях също са хора, вярно, объркани, невникнали докрай в смисъла на живота си, страдащи, търсещи пътя и прочие – каквито сме всички ние, вярващи и не-вярващи. За мен обаче са най-ужасни и клети хората, които заради някаква дог-ма – без значение каква, религиозна или атеистично-научна – вече не познават онова, което именно ни прави човеци, а именно търсенето на смисъла и на пътя, лутането, безпокойствата, съмне-нията, порива към истината и прочие. Научният догматик, който вече „знае всичко“, сиреч, втълпил си е, че нищо

повече не може да узнае, е духовен мъртвец; такъв духовен мъртвец е и догматично вярващия човек, чиято вяра е мъртва или книжна.

А вярата по начало е нещо най-живо – и тя не знае спокойствието, са-модоволството, „пълната убеденост“, безкритичността, отказа от търсене. Та-кива хора, за жалост, няма да преживеят сладката мъка и горчилката на вечното безпокойство, те няма да познаят въз-вишаващия духа унес от неведомостта и непонятността на битието. Тъй че не-догматичният невярващ е човек, нами-ращ се на път – каквито сме и ние, тър-сещите своята съкровена вяра в Бога. Когато обаче всички съмнения угаснат, душата на такъв човек вече е мъртва, е душа на духовен мъртвец. Това е кош-марът, от който трябва най-много да се пазим…

От казаното произлиза, че съвсем не отговарят на истината Вашите думи, че „когато се появят суеверието и догма-тизмът, науката изчезва“. Какво предс-тавляват научно-разсъдъчното суеверие и научно-разсъдъчния догматизъм е проблем, който Вие трябва да решите сам. Ако не съзнавате такъв проблем, нищо чудно да излезе, че Вие самият сте станали неволна жертва на тия по-роци.

За да започне да се пази човек от нещо трябва като начало поне да запо-дозре, че е застрашен от него… Free Infidel: Чудно ми е как ще обясните факта, че аз съм неверник, и същевре-менно с това щастлив и удовлетворен човек. Нито се лутам, нито съм объркан, нито страдам поради неверието си.

Радва ме да прочета, че оставяте всеки да бъде според избора си – вяр-ващ, или невярващ. Но нали няма да

72

кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали? Примерно с вечни мъки или нещо такова? Щото ако го кажете такова нещо и не възроптаете срещу него, казвате сбогом на всичките си морални претенции. А.Г.: Разговорът ни започва да ми става все по-интересен и смислен; по тази причина тази сутрин зарязвам всичко друго и сядам да Ви отговарям. Понеже за миг спря тока и беше погубен голям текст, ще пускам написаното на по-малки порции. Прочее, поставяте много интересни проблеми и имам чувството, че някак напредваме в решаването на въпросите, пък и, изглежда, разговорът ни може да бъде от полза и за двамата – пък и за други хора, които се задълбочат в четене и премисляне на изреченото.

Отговарям на първия Ви въпрос така: това, че сте неверник, но че не чувствате нито обърканост, нито стра-дание, а, напротив, се чувствате щаст-лив човек, в някакъв смисъл е прекрас-но. „Лутането“ обаче, всъщност, е тър-сенето, и все пак нека бъдем честни: да си човек и да не търсиш не е все пак кой знае колко добре. Ала да се чувства чо-век един вид безпроблемно, и то по най-съществените въпроси, сиреч, да си въ-образява, че е дал вечни и окончателни отговори на тия въпроси, съвсем не е толкова добре – колкото изглежда на пръв поглед.

Спокойствието, безпроблемност-та, илюзията за необърканост, едва ли могат да са добродетели на един дух, особено ако човек се намира в по-ранни етапи на живота си, т.е., ако е по-млад. Младостта е време на кипеж на всички жизнени сили, в това число и на духов-ните. Да сложи човек под похлупак този кипеж на своите сили е рискована рабо-

та, понеже по незабележим начин може да се натрупа огромна енергия, която в един момент да застраши самата струк-тура на личността, т.е. да доведе до не-пълноценно изявила се личност.

Продължавам разсъждението си. Та това, което е благотворно, и то не само по времето на младостта, а и на целия живот, е свободата. А свободата предполага търсене, незадоволства, безпокойства, неувереност; не може чо-век да изконсумира свободата си вед-нъж-завинаги и после преспокойно да си пребивава в състояние на пълна безп-роблемност; напротив, ако си свободен, трябва да чувстваш свободата си посто-янно, във всеки момент. Следователно автентично свободният човек няма как да даде окончателни отговори на най-съдбовните въпроси, защото ако ги даде и се примири, то духа на такъв човек е започнал да умира, да се вкоченява. В никакъв случай нямаме право да допус-каме това: да задушим, да потиснем, да погубим духа, който напира в гърдите ни. А духът е вечно безпокойство, вечно търсене, вечна неудовлетвореност.

На мен именно ми си струва, че догматизмът от всякакъв вид и род е решителен отказ от свободата. Не-дейте да свързвате думата „догматизъм“ само със сляпото следване на догмите на вярата; прочее, догматичната вяра, ако заслужава да се нарече вяра, е вече погубена, съсухрена, дори умряла вяра. Но има много други догми, които могат да погубят духа на човека, давайки му някаква мнима и фалшива увереност, някакво кухо самодоволство от себе си.

Оня, който сметне, че е решил „твърдо“ и „несъмнено“ всички въпроси, особено пък най-коварните и съдбовни-те, е просто приспал духа си, хайде, да не казваме, че го е задушил, а само го е

73

приспал. Със спящ дух, с оковано в дог-ми съзнание човек няма право да се смята за свободен; а духът е самата свобода, той е порива към свободата и истината; как да сме свободни, когато тъкмо от търсенето на истината сме се отказали?! А пък добре знаем, че тъкмо истината ще ни направи свободни, по думите на Христос!

Затова, стараейки се да бъде пределно честен към Вас, ще си позволя да Ви посъветвам: не се радвайте, че чувствате някаква безметежност на духа, давана Ви от съзнанието, че неве-рието Ви носи някакво спокойствие, ня-какъв мир и умиротвореност! Има голя-ма опасност да се окаже, че неверието Ви само временно е приспало крещяща-та нужда да търсите истината по тия, повтарям, съдбовни въпроси. Защото, примерно, дали няма в крайна сметка, че сляпото, нерефлексирано неверие, в което духът Ви се е озовал, е просто проява на догматичен сън на душата – и същевременно бягство от най-прокле-тите въпроси?!

Трябва да знаете и това, че наша-та човешка участ на тази земя е вечно да търсим, никога да не се самозалъг-ваме, че всичко е ясно, постоянно да рушим всички догми, които приспиват духа ни – защото тъкмо свободният чо-вешки дух е най-нежелан гостенин на тази земя. И затова по-“земните“ хора не правят нищо друго, освен да пъдят без-покойствата, които свободният дух носи, да приспиват разума и душата си, бел-ким се озоват на някакъв оазис, на няка-къв "остров на блажените", където всич-ки въпроси са решени – и ни остава са-мо да се радваме на живота. За жалост – или за щастие – тази химера е непос-тижима; автентично живеещият човек е вечно търсещият истината човек.

Тоест, човекът с бодър и кипящ от енер-гия, търсещ, изследователски дух. Тряб-ва да знаем и това, че духът на много хора умира много по-рано от „истинска-та“ им смърт, макар че е твърде спорно коя именно смърт е „истински истинска“, и коя е по-малко истинска…

Та имам чувството, че духът Ви е попаднал в капана на догматичното неверие, а също, по парадоксален на-чин, и на сляпата вяра в това, че наука-та, представете си, всичко е обяснила, а пък ще обясни един ден дори и необяс-нимото! Науката, сиреч, разсъдъкът, не суеверието и не сляпата вяра, е изворът на модерната склонност към приспиване на духа и изпадането му в някакво дог-матично самодоволство на почвата на… вярата във всемогъществото на самата наука.

От вярата, от проблема за вярата, от нуждата ни да вярваме, но също и от нейното непреодолимо коварство човек не може да избяга или да се скрие. Чо-векът е същество, прокълнато да вяр-ва. Аз на друго място вече Ви казах, че т.н. неверие също е вяра, но в съвсем други неща; вярвам, че не вярвам; вяр-вам във всемогъществото на науката; вяра в абстрактното добро; вяра в „чо-века като бог“; претенциозната и куха вяра „в самия себе си“, с която мнозина несмислени хора постоянно парадират, без обаче да положат и минимално уси-лие да разберат какво всъщност казват.

Прочее, има уверености от всяка-къв род, които не заслужават името „вя-ра“. „Вярвам, че мога да живея без да вярвам, че вяра не ми е нужна“ е едно прекалено абсурдистко изказване; защо-то пределно мощната в духовно отно-шение вяра е тъкмо вярата в Бога…

Също така има голямо значение в това в какъв именно Бог вярваме – за-

74

щото много недоразумения произлизат от това, че толкова много хора съвсем не са си уяснили какво, прочее, е Бог, и също, не по-малко важно: какъв именно е Бог в християнската представа, т.е. какъв Бог е Христос. Християнството в неговия автентичен дух е религия на модерно мислещия човек, с чиито пред-стави, без да си дават сметка за това, живеят и огромната част от ония, които наричат себе си „атеисти“ или „неверни-ци“ и „безбожници“. Ще се опитам да Ви обясня защо е така. Така ще отговоря на последното Ви питане: „Но нали няма да кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали?“.

Величието на Христовата религия е в това, че Христос ни дава една за-вършена религия на свободата. В представите на тази – аз бих си позво-лил да я нарека дори така – универсал-на човешка религия живеят всички мо-дерни хора, защото духът на човека в историята се е рафинирал дотам, че именно свободата да стане оня стожер, около който всичко се върти. Накратко казано, Христос, бидейки сам и човек, т.е. бидейки богочовек, ни е дал най-човечната и свободолюбива религия, в която самият Бог, бидейки и човек, дър-жи и не изменя на автентично човешка-та позиция.

Християнският Бог разбира и оби-ча човека, той вярва в способността на човека да решава сам, т.е. да бъде сво-боден – и с достойнство да носи тежкия товар, тежкото бреме на свободата. Христос, вярвайки в човека – ние, хора-та, също би следвало да вярваме в Своя Велик Създател, щом като Той, Създа-телят, ни е показал, че така много вярва на/в своето Велико Божествено Създа-ние, наречено човек! – му е дал суве-ренното право да избира сам. Тъй че

християнският Бог, давайки ни свобода, е така великодушен, че ни е дал и начи-на да се самонаказваме, дал ни е нещо-то, благодарение на което нашият собс-твен „самосъд“ тече постоянно в недра-та, в дълбините ни. И това нещо се на-рича съвест.

Няма по-голямо наказание от тер-занията на нашата съвест, от това нака-зание не могат да избягат и най-големите престъпници, убийци и прочие: прочетете романа „Престъпление и на-казание“ на руския сърцевед Достоевски за да разберете за какви терзания става дума. Героят на този велик роман, Раз-колников, също като Вас вярва в абст-рактното добро и в абстрактния човек. И на науката вярва като Вас. Вие много си приличате с него. Разколников е един прекрасен, но заблуден човек, който дръзва да наруши светостта на Божи-ите тайнства, едно от които е запо-ведта: „Не убивай!“. По разсъдъчни съ-ображения той убива. И после, когато се пробужда съвестта му – а нашата съвест е Божият глас в душите ни! – сам наказ-ва и терзае себе си така, че за него ни-какви други наказания не се страшни. Даже и Божиите такива.

А Бог, прочее, е милостив. Божие-то великодушие е извън всякакви чо-вешки представи за великодушие, то е трансцендентно на тях, защото Бог оби-ча своето любимо съзнание. Ние, хора-та, сме най-великото създание на Своя Велик Създател – ние сме също така, бидейки свободни, и достойни за вели-чието на Създателя си.

Тъй че аз нямам правото никой да плаша, че щял да бъде наказан и че щя-ло било да му бъде търсена сметка за това как живял и как бил мислил тоя или оня човек. Щом аз, дребния и овладян от човешки страсти човек съм способен

75

на такова великодушие, представяте ли си с какъв грандиозен потенциал е Бо-жието великодушие!? Нашите души са крехки и слаби, а истински велика е Бо-жията Душа. Затуй ние не заслужаваме думата "великодушие"...

А приказките за „ад“ и „рай“ са чу-десни приказки за децата и за наивници-те, за немислещите: адът и раят са вътре в нас, всеки от нас носи в гър-дите собствения си ад и собствения си рай. А най-“приятни“, предполагам, са собствените пламъци на собствения ни казан…

Тъй че външната принуда или на-тиск за един или друг избор на човека наистина, както сам сте забелязал, са в противоречие със самата идея за свобо-да. Човекът не може да бъде натискан, принуждаван, съблазняван или шанта-жиран да бъде такъв или онакъв; това сам да решава какъв да бъде, как да мисли и как да живее си е негово неот-нимаемо суверенно право.

Това, че Вие, неверникът, пред-полагам, ще се съгласите с тия думи на един философски апологет на християн-ската религия и вяра като мен показва само едно: че и двамата живеем с все едни и същи християнски представи, само дето при Вас тия представи са се откъснали от корена си. И дори са се обърнали срещу него. Но и за това не мога да Ви упреквам: така е станало при Вас, и ако Вие лично усетите нещо не-редно, само Вие можете да го поправи-те. Тук никой не може да Ви се меси; дори и самият Бог, както сам забелязва-те, Ви оставя съвсем свободно да живе-ете, да решавате, да се раздирате от съмнения, да се радвате на живота си, да се чувствате преизпълнен с вярата, властта и пълната отговорност пред жи-вота си.

Прочее, самият факт, че разгова-ряте с мен по тия въпроси показва, че по непонятен за Вас лично начин душата Ви в дълбините си изпитва съмнения и безпокойства, нищо че на съзнателно ниво Вие си мислите, че проблеми с Вашето неверие няма, не може да има и прочие. Да спра дотук, че днес наистина се разпрострях повече; дано имахте търпението да изчетете тия мои "фило-софски нелепици" или "безсмислици". Не ща да Ви поучавам или назидавам, просто написах как аз мисля, как аз виж-дам нещата.

Благодаря за търпението! Ако има нещо друго да питате или кажете, на Ваше разположение съм… Free Infidel: Здравейте! След час зами-навам на палеонтологическа експеди-ция, затова ще ви отговоря накратко, засега.

За кипежа и търсенето съм съгла-сен с вас. Когато казах, че не се лутам, аз нямах предвид, че не искам да се развивам, или че не търся отговори. Напротив. Но за мен развитието и тър-сенето са целенасочени неща и поне аз не ги определям като лутане. Въпрос на терминология. :-)

Не знам доколко напредваме към решаване на въпросите, но разговорът със сигурност може да бъде полезен на четящи хора, съгласен съм.

Едно от нещата, по които си при-личаме с вас, е любовта към свободата. Виж, по това нямаме противоречия. Как-то и по това, че постоянното търсене е неизбежен придружител на човекът със свободен дух. Прав сте – този, който реши, че е постигнал всички необходими отговори, вече не се развива и става интелектуално ленив и скучен човек.

76

Аз например никога няма да съм такъв, защото са ми интересни хиляди и хиляди неща, искам да знам хиляди от-говори, които не мога да знам засега, и се стремя да постигам знанието, което е постижимо при сегашния напредък на човечеството.

По-голямата част от тези позна-ния се дават от науката. Много важно уточнение: в науката „твърдо“ и „несъм-нено“ обяснение на нещата не същест-вува!!! Просто няма. Това не е в естест-вото на науката! Там всичко подлежи на съмнение и промяна. Всичко.

И това е най-ценното качество на науката – желанието да се поправят грешките. Естествено, намират се и уче-ни-догматици, но в момента, в който един учен стане догматик, той предава идеалите на науката и се превръща в отстъпник, макар и неосъзнат. Човешки слабости, какво да се прави…

Моля, забележете, че самият аз не съм учен в смисъл scientist. Тоест, не защитавам нещо свое. Както вече съм ви казвал, занимавам се с хуманитарис-тика. Просто сърцето ми е в науката. Сбъркал съм, така да се каже, призва-нието си...

Неверието не ми носи нищо! Мно-го е важно за мен да разберете това. Нито спокойствие, нито мир, нито нищо! Не знам как да ви го обясня. Неверието не е активна позиция. Не е твърдение на нещо. Например аз не твърдя, че бог не съществува. Нали разбирате? Просто не вярвам. Защо не вярвам? Само по една-единствена причина: нямам основания да вярвам. В момента, в който се появят доказателства, веднага ще повярвам.

С една дума – не вярвам в ника-къв бог, но допускам възможността (ма-кар и минимална) да греша. Ето по тази причина неверието ми не е сляпо. Не е

догматично. Готов съм да го променя – ако има основания за това.

Нека напомним, че става дума за неверие в БОГ. Иначе аз вярвам в много неща – в повечето неща, в които и вие вярвате. Например аз вярвам в доброто, в любовта, в солидарността между хора-та, в морала… мога да продължа да из-броявам.

По последната част от поста ви обаче явно няма да постигнем съгласие – там вижданията ни се различават твърде много. Не виждам как мога да приема, че християнството е религия на свободата, след като основният прин-цип, постулиран от самия бог, е: „Имаш свободен избор: или вярваш в мен, оби-чаш ме и отиваш в рая, или не вярваш в мен, не ме обичаш и отиваш на вечни изтезания!“. Не, господин Грънчаров. Кръвта ми кипва от възмущение само като си помисля за тази наредба. Няма разлика между нея и думите на произ-волно избран мафиот: „Имаш свободен избор – или ми даваш 1000 лева и ще те пазя, или не ми даваш нищо и ще ти на-чупя ръцете и краката!“.

След като ви казах в какво вяр-вам, нека ви кажа и какво мразя: дикта-турата, комунизма, цензурата, насилие-то, ограничаването на свободата, жесто-костта.

И накрая, радвам се, че си прили-чаме по едно: омразата към комунизма и диктатурата. Това поне ни сближава.

Поздрави! ЗАБЕЛЕЖКА: Разговорът, да се надя-ваме, ще продължи – след като достигна до толкова интересни въпроси. Прикан-вам всички интересуващи се да станат събеседници на дискутиращите – и по този начин да се получи още по-интерес-на и плодотворна дискусия.

77

МОЯТ ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО

Що е "жизнена стратегия"?

Ангел Грънчаров

Започвам своите анализи по една такава тема Жизнени стратегии: как да си изработя свой личен проект за бъ-дещето? Отдавна имам намерението да напиша книга с такова заглавие, ето, пристъпвам към писането й. В послед-ните дни разсъждавах върху дилемата: да пиша ли книгата, или да експеримен-тирам и да направя нещо като "видео-книга", т.е. във видео-формат да развия мислите си. Както забелязвате, реших да пиша, но пък не съм се отказал от другия формат, и най-вероятно пара-лелно на писането ще правя и някои клипчета, за да мога да сравня кой от двата начина дава по-добри плодове. И така, да тръгвам напред по своя път. Дано с Божия помощ успея да изразя това, което витае в душата ми, което терзае духа ми!

Човек в съществуването си пос-тоянно решава всякакви, какви ли не въпроси. Някои са по-трудни, други са по-лесни, но има въпроси, които са нап-раво изтощителни, т.е. чиито отговор дълго ни убягва, по отношение на които сме твърде неуверени, т.е. не знаем какво да мислим, какво да решим; пък и понякога дори не ни се удава прилично да формулираме самия въпрос. Разбира се, има и лесни въпроси, които решава-ме сякаш без да мислим, автоматично. Проблемът обаче е да не би да става така, че тяхната "леснина" да е привид-на, т.е. само да ни се струва, че са лес-ни, а да не е така. Също е много лошо ние самите, неизвестно как, сами да ус-ложняваме други въпроси, чиито отговор

иначе да е по-прост, лесно достижим; трябва да се стараем да не усложнява-ме простото – и да не се отдаваме на привидната "леснина" на въпроси, които, погледнати от друг ъгъл, носят в себе си огромен, трудно постижим смисъл.

Ако се постараем да схванем, ще открием, че ние всъщност друго не пра-вим: поставяме си някакви въпроси, и търсим техния отговор. Нашите практи-чески активности се определят от мис-ловните ни такива, т.е. трудно е човек нещо да прави, ако преди това – или успоредно с това – не е мислил или не мисли. Много често се стараем да не проблематизираме "чак толкова" неща-та, т.е. да избягаме от насъщната чо-вешка потребност да си поставяме въп-роси, да търсим и преследваме техните отговори. Но бягството от проблемите не носи спасение, напротив, усложнява ги; те, проблемите, не могат да изчезнат ако ние, подобно на щраусите, си скрием главата в пясъка. Човешката участ на този свят е да търсим работещи реше-ния на всички ония проблеми, с които е изпълнено всекидневието ни.

Първото, с което следва да за-почнем, е да осъзнаем самия проблем именно като проблем, да се овладеем от проблематичността, скрита в него. Щото ако не съзнаваме проблема като проб-лем, това не му придава някаква ефи-мерна "безпроблемност", напротив, той пак си е проблем, но ние просто не зна-ем, не съзнаваме това. Ония хора, които не съзнават проблемите си, и на тази основа смятат, че, представете си, ня-мали проблеми, трябва да се позамис-лят върху това: а дали техният проблем не е този, че си мислят че нямат проб-леми? Т.е. тяхната безпроблемност е съвсем илюзорна. Всъщност в такъв случай е рисковано да кажем, че мислят:

78

щом се замисли, пред умствения взор на човека почват да се открояват всякакви, какви ли не въпроси и проблеми.

Значи главният проблем на много хора може би е този, че не мислят, че ги мързи да мислят, че бягат от задачата на мисленето, която, всъщност, е главна задача на човека в този живот. Да, смея да кажа това: да живеем, и то не как да е, а да изпитваме удоволствие и радост от живеенето, да обичаме, да се стре-мим, да вярваме, да се чувстваме сво-бодни и пр., и пр., всички тия неща, кои-то изпълват живота ни, може би в корена си зависят от това доколко сме наясно с тях, с тяхната същност, т.е. доколко сме ги покорили в мислите си, чрез мислене-то.

Неслучайно определяме човека като "мислещо същество"; доколкото мислиш, дотолкова си човек. Просто няма как да се спасиш от исконната чо-вешка участ: да мислим, да търсим ис-тината, да разбираме. Разбира се, има неща, които чувстваме със сърцето си, които си знаем без да сме мислили, чия-то истина сякаш ни се открива на сърце-то, на цялата душа, т.е. интуитивно. Аз не отричам такива човешки способности като чувството, вярата, интуицията, не-посредственото разбиране. Но те в ни-какъв случай не могат да заместят или да изместят мисленето от неговата роля и задача. Мисленето, съзнанието е това, което ни отличава от животните. Ние, хората, дори чувстваме по човешки на-чин, т.е. чувствата ни биват подкрепяни от мисълта, от съзнанието. И човешката вяра минава през горнилото на мисълта, изпробва се здравината и силата й там, в и през съмненията, които поражда мисленето.

Разбира се, не бива да допускаме мисленето да стане тиранин на остана-

лите душевни сили на човека; разумният "Аз" е този, които зачита интересите на всички до една душевни сили, никоя не пренебрегва и нето една не толерира за сметка на другите, а, напротив, ги хар-монизира така, че силата на душата на-раства неимоверно; нашите душевни сили не трябва да враждуват една с дру-га и да си пречат, напротив, трябва да се подпомагат. Но по тия теми на ду-шевния живот на личността съм писал много по-подробно в своята книга „Жи-вотът на душата: психология” – и който се интересува повече, го отпращам там да задоволи интереса си.

Така, дотук се постарах да опиша отчасти "общия фон", в който би след-вало да се впише проблема, които сме си поставили, а именно: да вникнем в същността на понятие като "жизнена стратегия". И на тази база нека да опи-таме да постигнем максималното в отк-рояването на неговия смисъл, произти-чащ от същината му.

Ние сме живи същества, пък ма-кар и човешки, от тук трябва да се тръг-не. Животът е главният проблем пред живеещия. Човек не просто живее, а иска да живее истински, пълноценно. Не бива да искаме "просто да живеем", как-то да е – и както дойде. Трябва в няка-къв смисъл да управляваме живота си, да му придаваме посока, да правим та-ка, че той да бъде овладян от избран от нас самите смисъл. Аз много съм писал по тия теми, ето примерно три мои кни-ги, които много могат да дадат на оня, които иска успешно да реши задачата на живота си: „Тайнството на живота” (с подзаглавие Въведение в практическа-та философия), „Преследване на вре-мето” (с подзаглавие Изкуството на свободата) и „Изкуството да се живее” (Етика на достойнството). Сега, в та-

79

зи нова моя книга, която пиша пред очи-те ви, или която четете в момента, искам да погледна на нещата под един друг ъгъл: как да "правим" живота си с оглед постигането на свободно избрана и по-висока цел.

Или, другояче казано, как да ста-нем истински "сценаристи", "драматур-зи", "режисьори", "актьори", с една дума творци на собствения си живот. Задача-та на живота за мислещия човек съвсем не е проста и в никакъв случай не бива да бъде подценявана. Длъжни сме да живеем истински, сиреч, пълноценно. А как да постигнем тази пълноценност на собственото съществуване? – ето въп-росът, в решаването на който ще се опитам да бъда полезен за своите чита-тели.

Животът като такъв, или сам по себе си, е чиста спонтанност, е гол им-пулс за съществуване; той е стихия, пълнота, страст, удоволствие, влечение, определяно от една саморазгръщаща се воля за живот. Но той не може да остане само това, защото ако остане, тогава ние, човешките същества, по нищо няма да се отличаваме от животните. Ние трябва да открием и сътворим своята индивидуална и лична, личностно оцве-тена човечност, т.е. да изнамерим оная форма на живота си, в която да вложим всичко, което искаме от живота, бази-райки се на онова, което той ни предла-га. Ние сме временни, т.е. смъртни съ-щества, няма да живеем вечно; ето по тази причина трябва да изживеем общо взето краткия си живот не как да е, а именно пълноценно, истински. И в тази връзка трябва да създадем своя инди-видуална стратегия на живота си – какво ли пък може да е това? И най-важното: как се прави, как можем да го постиг-нем?

Животът ни предоставя безброй шансове и възможности, но на кое да заложим, коя да предпочетем, на какво да се отдадем с предимство си зависи само от нас; ние сме тия, които решава-ме. Не може човек да иска всичко, защо-то това ще доведе до разпиляване на жизнените сили – и до отслабване на личностния ни потенциал, пък и ще на-мали шансовете ни да постигнем нещо определено. "Оня, които иска всичко, всъщност нищо не иска – и такъв нищо няма и да постигне", това пише великият философ Хегел, когото в случая цити-рам по памет. И е прав: трябва да се концентрираме в някаква посока, а не да се разпиляваме.

Оня, който не знае какво иска, нима може да постигне нещо определе-но? Той нищо особено няма и да постиг-не. Ето че задачата да си създадем своя собствена, оригинална, неповторима, специфична само за моята уникална личност стратегия има съдбовен смисъл за всеки един от нас. Който подценява или пък не е изобщо осъзнал съдбов-ността на тази задача сам себе си ли-шава от възможността да постигне нещо не просто определено, но и голямо, зна-чително. "Трябва да знаеш какво искаш и че го искаш, и трябва сам да си извою-ваш правото, иначе то изобщо не ти е нужно" – предупреждава Фридрих Ниц-ше.

Дори има и нещо още по-показа-телно: критерият, въз основа на който предпочитаме или отхвърляме нещо – как ли сме достигнали до него, на какво се базира той? Някои неща ги оценява-ме като много желани, а други като "спомагателни", има и неща, които никой нормален човек няма да си пожелае – от какво зависи всичко това? В живота ни могат да се случат много неща, но ще се

80

случват предимно ония, които ние сме избрали и решили – как ли става този фундаментален избор, според който някои неща спадат към групата на "най-желаните", други към групата на "горещо желаните", трети просто на "желаните", много неща си остават лично за нас ся-каш безразлични, недразнещи ни, а пък има и групи от неща, които категорично не желаем, не искаме, стараем се да отбегнем, да се отървем от тях?

Да погледнеш "стратегически" на живота си означава да решиш на какво искаш да заложиш, на какво да се оп-реш, какво искаш да постигнеш. Впро-чем, едва ли има някой, който да не иска победа, тоест едва ли има такъв човек, който сам си желае провала; така е и във войната, където битката се води, стратегически погледнато, за победа, не за поражение. Във всяка разумна и пре-мислена стратегия, следователно, се включват твърди решения, отнасящи се до:

1.) Ясна, трезва преценка за собс-твения ти потенциал и ресурс; да разбе-реш на какво си способен, какви са ти даденостите, кои са ти силните и кои са ти слабите страни – като личност; това, може би, е най-трудното; то се нарича самопознание, което ляга в основата на всяка разумна жизнена стратегия;

2.) Ясна, трезва, "обективна" пре-ценка за реалностите, т.е за условията, в които си поставен, в които съществу-ваш; светът, в който съществуваме, е второто условие – първото сме самите ние – от което зависи развоя на жизне-ната битка; следователно сме длъжни да стъпим на една твърда основа, която се определя и от това доколко самите ние сме адекватни на съществуващото около нас – как обаче да постигнем тази

адекватност ако ни липсва яснота за самото съществуващо?

3.) На основата на анализа на ос-новополагащите фактори – субективния и обективния, условно казано – човек следва да си направи собствен проект на желаното, включително и да си даде сметка за средствата, на които следва да се опре, или благодарение на които може успешно да върви към собствено-то бъдеще; тук най-важното е изработ-ването на ясна представа за това какво собствено искаме; става дума за избор на посока, на път, който да ни отведе не просто до желаното, ами до истински, до съкровено-желаното;

4.) Има два варианта на живот, които трябва да осъзнаем още сега, по-неже ни се налага да заложим на еди-ния, а пък компромисите сякаш са неже-лани и невъзможни: как искам да живея, честно или безчестно, достойно или не-достойно, според истината или лъжата, залагайки на духовното или пък на ма-териалното? Става дума за фундамен-тален избор на житейска философия и за избор на ценности, който ляга в осно-вата на жизнената стратегия; а алтерна-тивите, както се вижда, са само две, ди-алектика, съчетаването им тук не се до-пуска: тук принципът е или-или, няма трети път. Има невидими, духовни неща, които за някои хора сякаш изобщо не съществуват, те сякаш нямат усет за тях, докато за други хора тъкмо духовно-то е определящото и главното; респек-тивно, "очевидното", материалното, за такива хора е второстепенно; не става дума за отказ от едното за сметка на другото, но за поставяне на акцент, из-бор на водещото за теб самия, у теб са-мия – и за твоя цялостен, включително и външно-практически, живот;

81

5.) Какво, собствено, искам от жи-вота и как да го постигна? – това, изг-лежда, е в крайна сметка фокусът на една ползотворна жизнена стратегия. Стратегията ти дава представа за най-базисното, водещото, фундаменталното, решаващото всичко останало; тук човек сякаш си изнамира свой жизнен принцип и постулира своята жизнена цел, целта на твоя живот. Благодарение на това, което нарекохме "жизнен принцип", чие-то изработване е смисъл на работата по изграждане на своя жизнена стратегия, животът ни няма да се разпилее в раз-лични посоки, а ще се концентрира в по посоката на една фундаментална цел; само така той ще придобие така потреб-ната ни цялостност, пълнота; няма как животът ни да стане пълноценен ако не си изработим своя жизнен принцип и своята стратегия на живот, която се оживотворява именно от избрания прин-цип.

За разлика от други дейности, ко-ито наподобяват живот, примерно, обра-зованието, науката, творчеството, фило-софията, изкуството и пр. тук, в областта на изработването на своя жизнена стра-тегия поправки не се допускат: животът ни е само един, втори няма да имаме за да се поправим или коригираме. Това е причината, която поражда неотврати-мостта и съдбовността; тук всичко става само веднъж и става безвъзвратно. Жи-вотът ни е поредица от такива избори, ала в корена на всичко стои нашата първоначална и базисна нагласа спрямо самия живот, които постигаме в мислите си само когато почнем да разсъждаване и да търсим опорните точки на своята лична жизнена стратегия. Как става всичко това и доколко всеки един от нас може да бъде подпомогнат в това първо и главно дело на живота си стане дума в

книгата, която започнахте вече да чете-те.

Предстои ни да извървим заедно дълъг и нелек път; трябва да имаме търпението заедно, стъпка по стъпка, да следваме движението в избраната вече посока. Всичко не може да се постигне наведнъж, иска се търпение, стъпка по стъпка и крачка по крачка ще вървим към онова, което най-много, страстно, от цялата си душа желаем.

Желаем го, защото без него всич-ко се обезсмисля, всичко пропада в не-битието на неразбирането, на празна суетност, в която толкова много хора всекидневно изнемогват. Ако не желаем да ни постигне тяхната участ нека да имаме добрината да не допускаме тях-ната грешка... (Следва)

82

ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА

Без свобода няма истина и всичко се обезсмисля

(част V)

Всичко, което си написал за исти-ната, го приемам изцяло. Дори няма как-во да добавя: прав си, така е. Много точно си го казал, и аз се радвам, че нашият диспут благодарение на теб да-де такива добри плодове. Не зная обаче как звучат твоите думи в ушите на „съв-ременника“, който едва ли е настроен така, че да приеме по същия начин като мен твоите думи. Приеми Бог в сърцето си, и едва тогава ще имаш истината; за да имаш истината, първо трябва да при-емеш Бог в сърцето си; Бог е истината, и без Бога тя няма как да се постигне – даваш ли си сметка как звучи това на обикновения, но масов… скептик?

Трябва да се намери начин тази истина за истината да влезе в сърцата на повече хора. В сърцата на хора, кои-то не са изживели такъв духовен поврат. Необходим е мост, по който да преминат към истината, а ти, струва ми се, им предлагаш едно салтомортале, чрез ко-ето да се прехвърлят на другия бряг. Колцина са способни на такива подвизи?

Ето философията е този мост. Тя не изисква кой знае какви духовни под-визи от слабия човек. Тя изхожда от обърканата душа на човека, които не е преживял духовно просветление. На човека, който търси, опирайки се на себе си, на собствените сили. И на свободата си, която наистина е Божи дар. На който ако се опрем, можем да постигнем със свои сили именно своята най-изстрада-на истина за Бога, а също и за живота,

не на последно място и за истината на живота ни. А ти им предлагаш едно раз-биране, което е прекалено… „теологич-но“: тази теологична нагласа, този тео-логичен подход е, признай, съвсем чужд на огромната част от човечеството. Тео-логията, подобно и на науката, изисква специална нагласа. Философията обаче изхожда от даденостите, от обичайната човешка нагласа. И проблема за истина-та може да бъде решен най-достоверно за нашите човешки дадености именно когато се тръгне по този път. Иначе се получава пропаст, която трябва да бъде прескачана: мнозинството не е способно на такъв героизъм. За тях даже и усили-ето, което изисква философията, им се вижда прекалено… жестоко, а пък това, което ти изискваш от тях, за тях именно е непосилно. Остава да ти повярват, но какъв е смисъла, щом като сами не са преживели и постигнали този поврат? Онова, което ни се дава, което не е на-ше собствено постижение, което не е даже почувствано и преживяно, то си остава чуждо. Та така е и с въпроса за истината.

Ето защо аз предлагам да се тръгне иначе и да се смени посоката. Да се тръгне от великата даденост на сво-бодата като Божи дар, а едва на тази почва да се пробива път към истината, към великата истина за самата истина като Божи дар. Защото иначе лишаваме човека от участие, всичко става предоп-ределено, изисква се само външно при-емане, което именно няма да докосне сърцето. И тогава всичко увисва във въздуха – и не може да пусне корени. Тук, струва ми се, е коварната грешка на самата теология, която, впрочем, също е такова човешко творение, каквото е и философията. Твоите мисли също са човешко творение, независимо от това,

83

че ти самият имаш усета, че са ти даде-ни „свише“: те са и твоя заслуга. Аз пък лично смятам, че самият Бог много се радва когато вижда как отделният човек прави свои изстрадани стъпки към ония истини, без които животът ни се обезс-мисля изцяло. Ако не беше така, то ни-що не пречеше Бог да беше устроил чо-века така, че един вид да ни беше сло-жил… чип, в който всичко да ни се да-ваше наготово, за да го имаме без ни-какви усилия от наша страна. Но самият дар на свободата показва, че Бог не ис-ка така: Той е поставил човека в една изначална ситуация на избор. Значи Бог не си представя човека и човешкото без свободата! И това не е случайно: така и трябва да бъде. На тази почва човекът е свобода: ако Адам беше просто програ-миран от Бога да бъде праведен, пос-лушен, изпълнителен, то тогава всичко се обезсмисля. Смисълът се поражда едва когато е плод на човешки избор. Така е и с доброто, така е и с истината. Иначе не става: и точно в това се проя-вява далновидността и величието на Божия замисъл, израз на който е самият човек като свободно и търсещо същест-во. Ако от нас се искаше просто да си затворим очите и да чакаме Бог да се погрижи за всеки един от нас, и да ни даде и истината, и свободата, доброто, и всичко останало, то запитай се не е ли жестоко, пък и глупаво човекът да бъде лишен от шанса да има своя заслуга в търсенето и постигането на истините на живота си? Бог не е способен на такава жестокост, а пък и човекът като Божие творение в някакъв смисъл е богоподо-бен: тази наша богоподобност се изра-зява в това, че всеки един от нас е оста-вен сам да търси и намери своя път и към истината, и към Бога, и към свобо-дата си.

Ето че ние пак сме в самото на-чало на нашия диспут. Което казахме дотук е само един вид за „настройка“, не за решение. Проблемът за истината си стои недокоснат. Определиха се пози-циите, имаме много допирни точки, но тълкуванията ни се различават. А в тъл-куванията се съдържат и различните подходи. Цялата работа е в това да се намери „подходящият“ за сегашното ни-во на развитие на съзнанията подход. Ако подходът не изхожда от реалната даденост на човешките съзнания, ако той предпоставя към тях прекомерни и непосилни изисквания, то такъв подход е обречен. Иска се контакт с живите чо-вешки съзнания: трябва да се изходи от тях и тяхната даденост. Тук не помагат никакви шантажи: „Длъжен си, защото така трябва!“. Или „Длъжен си да повяр-ваш, та да имаш истината“. Или пък: „Истината е във вярата“ и пр.

Съгласен съм, но това „длъжен си“ може да си остане само пожелание. И да си остане чуждо на човешките съ-щества, както обикновено и става. Хора-та гледат на нашия диспут – както поне ми се струва – с известни предубежде-ния. И с опасения, защото това си е ин-тервенция в душите. Ти им подхвърляш самата истина за истината, но те не са готови за нея. Аз пък акцентирам на то-ва как да станат готови – та да я прие-мат, но не външно и по задължение, а с цялото си сърце.

В това виждам и неоценимата ро-ля на философията именно като човеш-ко дело и постижение. (Следва)

84

ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ

Защо мразим личностите?

Йордан Ангелов

В предишната част стигнах до следното, от което тепърва ще трябва да се отправя нататък; ето отправната точка:

И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким изле-зем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кар-диналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало.

Аз лично бих предпочел в диску-сия да потърсим решенията, а не аз сам да ги предлагам наготово, щото и аз съм човек и признавам: не знам верните ре-шения. Ако ги знаех, нали тогава няма-ше да има нужда да ги търся? А щом чувствам потребност да ги търся, значи не ги зная.

Да отбележа, че много ми помагат коментарите в блога. Някои коментира-щи развиват особена, своя гледна точка, и аз ще ги публикувам отделно, като приложение към този текст. Тук ще от-деля внимание на онова, което има въз-лово значение. Така например един анонимен анализатор подхвърля това:

Прекалено елементарно е всичко да бъде свеждано до личностите, съз-нанието и манталитета. Тук дейст-ват други, много по-мощни фактори.

Той по-нататък развива гледната си точка за това кои са тези фактори. Процесите, които се развиха у нас, пък и в цяла Източна Европа, са резултантна от действието на много фактори, но главният е противодействието на две

ценностни системи, около които се по-ляризират не само реалните, по-скоро афишираните участници, но и ония, кои-то стоят в сянка и оттам дърпат конците, подобно на това как се движат марио-нетки. Но в политиката и в историята действат личности, тя се прави от лич-ности: как тогава личностният фактор да не е определящият? Това, че в история-та определящ всичко е някакъв безлик, деперсонализиран "обективен фактор", именно "масите" и "социално-икономи-ческият фактор", е теза на марксизма, сиреч, на историческия материалисти-чески детерминизъм. Тоест, това е една отречена от самата реална история те-за. Човешкият, личностният фактор е душа както на големите общностни об-разования и действия, така и на иконо-мическите отношения, да не говорим пък за всички останали междучовешки от-ношения и взаимодействия.

Аз обаче имам друго разбиране. За мен субективният, човешкият фактор има решаващо значение. Личностите правят своя живот и съдба, изхождайки от свободата си. И от своите разбира-ния, убеждения, субективно осъзнати цели. Реално възникващите ситуации на политическия процес имат много детер-минанти, но водещата е нивото на раз-витост и самоосъзнатост на самия чо-вешки, на личностния фактор. Идеите, ценностите, движат света и властват над умовете на хората, а оттам и опре-делят тяхното битие. Съзнанието опре-деля битието, а не обратното. Духовно-то, както и да го погледнем, има реша-ваща роля, докато материалното трябва винаги да е подчинен елемент. Даже самият Маркс е имал един такъв тезис: "Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то значи сами-те обстоятелства трябва да бъдат

85

направени човечни." Но кой произвежда и прави обстоятелствата? Хората, лич-ностите, изхождайки от съзнанието, от идеите и от ценностите си. Не нещо дру-го, както Маркс си мисли.

Но да оставим това пределно обобщено ниво на анализа и да слезем по-надолу. Запитахме се: Какво да се прави? Какво да правя? Какво да пра-вим? Нека да имаме добрината да не заобикаляме темата си, а да опитаме да се движим фронтално към поставената цел.

Първом трябва да осмислим така и така сложилата се ситуация, туряйки акцента върху състоянието на личност-ния, на човешкия, на субективния фак-тор.

Аз много съм чел, мислил и писал по тия въпроси. По тия проблеми хвър-лят обилна светлина книгите на Ангел Грънчаров „Българската душа и съдба” (Идеи за нашата философия на живо-та, историята и съвременността) и „Страстите и бесовете български” (Кра-тка психологическа история на съвре-менна България). Който иска, нека да ги подири и да се зачете.

Проблемите са много, не са един и два. Тъй че с настоящата си статия едва ли ще успея да разнищя всички загадки. Нека обаче да отбележа нещо важно:

Като десни хора трябва да търсим вината в себе си, а не извън нас. Щом дотук сме докарали работите не някой друг, а преди всичко ние самите сме ви-новни и отговорни. Допуснали сме греш-ки, които трябва да осъзнаем като таки-ва. Комунистът, сиреч, нямащият поня-тие за свобода индивид, е склонен да търси вината винаги извън себе си и си изобретява „врагове“, на които я прех-върля. Десният не трябва да прави така.

А на мен ми се струва, че правим досущ същото: комунистите ни били ви-новните, олигархията, Бойко, Доган, „предателите“ и кои ли не още! Ние как-во, трябва да чакаме Доган или Гоце да ни сътрудничат – за да постигнем нещо добро ли? Няма как. Ето защо не те, а ние носим вината за собствените си не-успехи и провали.

Мисля, че оттук трябва да се тръгне за да почнем да се променяме. А някои сред нас, да не кажа повечето, се мислят за непогрешими. Това също е симптом, издаващ липса на съзнание за свобода.

Свободният, поемащият цялата отговорност за себе си, за решенията си, човек много добре знае, че жив човек няма как да е безгрешен, че е човешко да се греши. А някои сред нас така са навирили носове и са толкова високо-мерни, че явно се мислят за непогреши-ми. Мислят се за оракули или за богове. Източник на горделивостта и на високо-мерието е илюзорното съзнание за ня-каква собствена непогрешимост. Истин-ски свободният и човечен човек е скро-мен. И т.н.

Тия, непогрешимите, знаят реше-нията на всеки проблем още преди да са го осъзнали като такъв. Ти само им под-хвърли проблем, те веднага ще ти го решат. Както на воденицата: подхвър-ляй й ако си нямаш работа зърно, тя мигновено ще го превърне на брашнян прах…

И тъй, да обобщя за момента следното, което се набива в очи: даже на свободолюбивите хора у нас, на тия, дето се осъзнават и афишират като сво-бодолюбци, именно десните хора, им липсва развито съзнание за свобода, а какво да говорим за останалите. Много често те са склонни да показват манта-

86

литет, коренно разминаващ се и дори враждебен на поведението на автентич-но десния човек. В същия ред на мисли не мога да не отбележа и това: даже на демократите у нас им липсва демокра-тичност, т.е. развито демократично съз-нание и особено поведение. Щото ав-тентично демократичния десен човек се познава по това какво прави и как се държи.

Не може да си такъв автентично десен и демократичен човек ако се нах-върлиш срещу личността на който и да било и да го обругаеш, да го обявиш за "ненаш", да направиш всичко, за да го дискредитираш, да унизиш достойнство-то и честта му. Или да го изгониш от ня-каква претендираща да е демократична партия, обявявайки го за "враг". Такова едно поведение не е присъщо на хората с десен и демократичен манталитет. То е антидясно и антидемократично пове-дение.

Десният, сиреч, автентично сво-бодният и свободолюбив човек, наопаки, не може да изпитва такива дребни и разрушителни страсти като завист, зло-ба, ненавист; такъв даже не може да мрази: благородството, великодушието е отличителната черта на автентично десния и свободен човек. А дали е така сред нашата демократична и дясна об-щност? Давате ли си сметка как е? Тук става дума за нещо, което обикновено се подценява, а за мен е най-важното: моралното, нравственото състояние на личностите сред т.н. демократична и дясна общност. Смятам, че тук е разков-ничето, т.е. позволявам си да призова за нравствено пречистване на десните хо-ра и за освобождаването им от дребните и низки страсти, които пречат за дейст-вителната им консолидация на една

здрава, именно човешка основа. Нравс-твеното е човешкото, не друго.

Ще дам един пример. Най-пресен пример е как ме обруга наскоро една странна интернетна птица с политически амбиции. Но нека да не бъдем дребна-ви. Нещата са принципни. Ще се опитам да обрисувам онова явление, което спо-ред мен неумолимо доведе до разпада на демократичната общност у нас. При-чината е: нравствен дефицит. Фатално важна причина. Която повсеместно се подценява и дори несъзнава. Ето за как-во става дума.

Личностното начало бива пре-небрегвано и тъпкано даже в средите на една човешка общност, която афишира, че за нея тъкмо то е водещото. Имам предвид дясната демократична общ-ност. Има два взаимно свързани проце-са в това отношение, които ще се опи-там да обрисувам, но съвсем бегло, по-неже не това ми е целта тук.

Преди време имаше един процес в първичното СДС, който биде наречен (дядо Христофор Събев, казват, изобре-тил термина) "люспене". Че беше бъкано с ченгета в онова СДС, беше. Ако "люс-пенето" беше освобождаване от тия чен-гета, изритването им от СДС, чест и хвала на тия, дето така активно "люспе-ха" онази първична и уж демократична общност. В СДС тогава бяха, както се казва, хора всякакви, от кол и въже. Но ето че от СДС най-напред бяха изритани тъкмо ония, които бяха носители на един нов манталитет: свободолюбивите, чес-тни, идеалистично настроени хора, хора, за които "каузата" и "идеята" все нещо значеха. (Мен лично ме изритаха от "де-мократичните сили" още на "кръглата маса" в Пловдив, проведена в началото на 1990 г., а от Клуба за демокрация, гръбнак тогава на СДС, ме изгони два

87

месеца по-късно Огнян Сапарев, сещате ли се кой е той?)

Постепенно в СДС почнаха да за-дават тон тъкмо кариеристите, безскру-пулните, подлизурковците спрямо вис-шестоящите, блюдолизците, арогантни-те, тия, дето без замисляне бяха готови да смажат някоя личност само затова, защото предчувстваха, че тях лично тя ги превъзхожда. Тук искам да запитам: а сега давате ли си сметка как е в сегаш-ните десни и демократични партии? Имам предвид ДСБ и СДС. Не ми се мисли как е, като взема предвид липсата на демократичен и личностно ориенти-ран манталитет.

Значи страх от истински способ-ните и от идеалистично настроените "идиоти", т.е. прогонване тъкмо на ония, които най-много можеха да допринесат. Тази е първопричината. Втората е раз-гула на безсъвестните, на кариеристите-интриганти. Всичко, що е оцеляло в тия уж десни партии, се запитайте на каква цена го е постигнало. И също така се опитайте да си представите ония хора с чиста и безкористна дясна чувствител-ност и мисловност, които имат порива да допринесат с нещо за демократизиране-то на страната ни, как биха се чувствали в едно такова обкръжение. Могат ли да виреят е въпрос, който поставям без отговор. Отговорете си сами. Такива въпроси са риторични.

В десните и демократични партии, които аз наричам "автентични" и партии на "традиционната десница", е налице един крещящ антидемократичен и неде-сен манталитет, по-голям и по-страшен от който не може да бъде. Чувал съм, че даже комунистите у нас, именуващи се "социалисти", повече ценели личностите помежду си, отколкото това се прави сред общността на десните демократи.

Ония имат голяма история и опит, нищо чудно и да е така. Даже те са разбрали, че трябва да се опрат на най-ценното като личностен ресурс, което имат. В десницата обаче друго не се прави ос-вен да гонят надалеч всичко свястно и, опази Боже, честно. Точно такива са най-нежеланите! Правете си изводите какво означава това и докъде то води.

Ами доведе ни дотук, докъде сме. Жалко и страшно положение. Наглеците у нас са навсякъде и навсякъде дирижи-рат положението. По отношение на дяс-ната общност, към коя принадлежа – само в идеен и ценностен план, не ина-че, иначе съм изритан отдавна от нея – пиша всичко това с голяма болка. Защо-то както като нация успяхме да изгоним зад граница всичко най-добро, най-ценно и способно, що имахме, така аб-солютно същото се случи и в средите на партиите на т.н. "традиционна десница". Правете си сметка кои и какви останаха там.

Аз лично не си представям как може да се отстрани този дефект. Но знам едно: че докато не се проведе про-цес на нравствено пречистване в среди-те на десницата, докато не се промени стратегията й спрямо личностния потен-циал на нацията, до добро няма да стиг-нем. Десницата е призвана да бъде во-деща в това отношение, което е отколе-шен дефект и на самата нация. У нас, в България, личностите изобщо не се це-нят. Те са дразнещи и мигновено стават омразни. Затуй мнозинството се успоко-ява едва тогава, когато ги смаже.

У нас, в България, отколе се води безжалостна битка срещу личностното начало на живота, а най-вече в полити-ката. Тази битка не е от вчера. Кой уби Алеко? Кой уби Стамболов? Да изброя-вам ли още? Да сте чули ний, българите,

88

да сме признали някоя личност от голям мащаб приживе? Или да не сме я убили. Левски ли не убихме? Ботева ли не пре-дадохме и не убихме? Яворова ли? Ка-жете кой? Кой де? Има ли поне един? А комунизмът възпита у нацията такава страшна ненавист спрямо личностното начало, че по-голяма от нея не може да има.

Истина, свобода, личност са трите темела, на които се покои дясното светоусещане и мисловност. Няма ли ги тях, всичко рухва. Само едно от тях да няма, пак всичко рухва. Без едното от тях няма как да ги има другите. Онова, което пък ги обединява в цялостност, е духът. Материалистът не може да бъде автентичен дясномислещ човек. Той е негова карикатура. А какво остава пък за безбожникът. Безбожно е да тъпчеш и ругаеш някаква личност, щото тъкмо личността е създадена по образ и подо-бие Божие. Но това безбожникът не мо-же да го схване никога. Който уважава и може да оцени личностното у човека, той по косвен път признава и Бога като негово начало и образец.

Това, от което най-много си стра-даме у нас, в България, е вируса на ма-териализма. Даже руснаците са по-добре от нас в това отношение. Ние до шия сме затънали в материалистичните лайна. Простете за думата, но нека да говорим пределно открито и честно. Стига сме се залъгвали. Аман от лъжи и залъгвания! Докато не почнем да живе-ем според истината, добро няма да ви-дим...

У нас преуспяват тъкмо безлични-те, нахалните, безсрамниците, безскру-пулните играчи, некадърниците. Дайте ми пример за един истински успял даро-вит човек у нас? Успяват, ама навън. А тук тържествуват само наглеците. Какво

щеше да стане с Борис Христов (певеца) ако не беше избягал овреме? Ами Геор-ги Марков – какво щяха да направят с него? Жив щяха да го изгризат. Те и там му светиха маслото, та тук ли щяха да се церемонят? Само да усетят личност у нас и веднага настръхват както глиган настръхва когато срещне опасност. Сти-га толкова. Казах най-важното.

Скоро ще продължа, ако е рекъл Господ, по пътя си, като ще се опитам тогава да хвърля повече светлина върху следния въпрос: как изобщо може да се зачене един процес на нравствено и личностно пречистване не просто в средите на десницата, а и на цялата нация? Щото нещата са свързани. Ала десницата е призвана да бъде водеща сила в това отношение. Нима може да се търпи ужасното положение тъкмо де-мократите у нас да са съвсем недемок-ратични? Или декларираните свободо-любци да правят така, че да газят и да се гаврят с чувствителността, присъща на истински свободния човек. Ако тъкмо десните мислители и дейци не уважават личностното начало, нима в една такава страна някой друг изобщо ще може да го уважава?

А то, именно това личностно на-чало, трябва да се пази като нещо най-възвишено, бих казал даже най-свято. Но къде ти у нас такива излишества?!

(Следва)

89

КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ?

Никой не може да убие идея

Кирил Петров

Публикация в един блог под заг-лавие Проблемът с политическото лидерство в България и по света, коя-то завършва с твърдението

Иначе по целия свят има упадък на политическия елит. Старите по-литици бяха от съвсем друг калибър. Сравнете например Дейвид Камерон с Уинстън Чърчил или Барак Обама с FDR (Рузвелт) или Никола Саркози с Шарл дьо Гол. Да не говорим за клоуни и шутове като Берлускони. Днешните (западни) политици са полуобразовани продукти на обществото на пазарния хедонизъм и масовата комерческа кул-тура и имат много смътна представа за света, в който живеят, както и за целите, намеренията и методите на (пост)комунистите.

е предизвикала следния отклик от някой си Крум Владев:

На първо място с голяма пред-нина слагам ИВАН КОСТОВ – убиец на Синята идея!

Във връзка с тази реплика ми се наложи да реагирам, и то не за да защи-тя Костов или който и да било друг, а по най-принципни, бих казал дори субстан-циални подбуди; затуй написах там следното:

Идеите, другарю, не могат да бъ-дат убити или убивани! Никой не може да убие идея – дори този някой да е злодеят Костов. Всичко друго може да бъде убито, но само идеята – никога.

Идеите не мрат, те са вечни и безсмъртни. Човекът, споделящ някаква идея, можеш да го убиеш, той ще умре,

но идеята му – няма да умре. Тя ще ос-тане и ще живее след него. Хубавото на идеите е, че не подлежат на „убиване“, унищожение, развала и пр. Истински добрите идеи живеят вечно.

Тъй че, драги, доста си се изси-лил с това твое крайно пресилено твър-дение, а именно, че Костов бил убил някаква идея, пък било и тази идея да е синята. Никой, нито Костов, нито който и да е друг, дори самият Боко от Банкя, нашият доморасъл „полу-бог”, не може да убие някаква идея. Запомни го това от мен…

Това написах на този индивидуум, който, поради това, че смята, че идея може да бъде убита, се издава, че съв-сем не разбира що е идея. Но не само той не разбира това; установявам на-последък, че много хора явно съвсем не разбират що е идея. Аз тия дни напос-ледък на две места забелязах, че съв-сем неправилно се разбира думата идея.

Например известният блогър Йов-ко Ламбрев в публикация под заглавие Отражения, пишейки за градския транс-порт, между другото изпуска следната фраза:

В метрото е една идея по-уют-но, а усещането е малко по-малко рет-ро.

Значи в метрото, аз така го раз-бирам, е малко по-уютно. Защо обаче използва чепатия и сякаш твърде моде-рен израз "една идея по-едикакво си"? Какво ли толкова тази словесна екви-либристика му дава?

В едно пък доста тъпо телевизи-онно предаване, в което "звезди" готвят и после посрещат други "звезди", за да ядат и докато ядат да се правят на ин-тересни – у нас, прочее, "звездите" с лопата да ги ринеш, и Сульо, и Пульо от

90

Долно Нанагорнище веке е "звезда"! – някаква такава "звезда" изтърси, за мое потресение, следния израз:

Манджата ми се струва на една идея по-солена!

И тъй като за кратък период срещнах два пъти такава една убийст-вена употреба на думата "идея", от това си правя извода, че в момента е много модерно и нашумяло да се използва тоя израз за щяло и нещяло. Което пък и показва, че у нас масово съвсем не се разбира що е идея.

Аз съм мислил и съм писал дос-татъчно подробно що е идея, ама кой ли ти се интересува от смисъла на тази велика дума и понятие?! За да помогнем поне малко особено на по-младите за-почнахме да издаваме списание ИДЕИ, в което, няма как, също всеки, който ис-ка да разбере що е идея в истинския смисъл на думата, може да го стори; там има много писано по тия важни въпроси.

И сега си давам сметка защо спи-сание ИДЕИ съвсем не се харесва на природопопулацията: ами защото сама-та дума "идеи" им звучи съвсем профан-ски: "На една идея манджата ми е пре-солена!", "Метрото е на една идея по-уютно от трамвая!", "Мъжът ми е на една идея по-тъп отколкото трябва да е!" и прочие. Щом говорят и пишат по този начин как тогава да предположим, че точно такива ще се заинтересуват от истинския смисъл на думата и на поня-тието идея? Разбира се, че на такива самата идея за това що е идея им е из-цяло чужда. Явно на такива и истината, пък и истината за самата истина им е съвсем чужда и не ги вълнува. А истина и идея са едно и също нещо. Без идея няма истина, без истина няма и не може да има идея.

Такива хора не чувстват потреб-ност да търсят истината, сиреч, да мис-лят – понеже са си въобразили, че всич-ко вече си знаят! Знаят дръжки, ама я се опитай да ги убедиш, че не знаят? Ще те оплюят набързо така, както ще те из-мокри проливен дъжд през май.

Та се питам: как ли на такива им звучи списание, носещо името ИДЕИ? Май им звучи много по-несъблазнително от думата „трамвай” или думата „метро”; да не говорим за такава съблазнителна дума като думата „манджа”. Щото ако „идеи” им звучеше като „манджа”, на не говорим пък за думата „кебапче”, така умилителна за всяко българско сърце дума, щяха да се изпотрепят като чуят, че има такова списание. А какво ли ще-ше да се случи ако името ИДЕИ на таки-ва им звучеше като думата... ЦИЦИ?

Леле-мале, не ми се мисли какъв фурор щеше да настъпи тогава!!! Оли-гофрени у нас бол, не е като да няма...

Прочее, от всичко казано не след-ва ли, че българският дух е поразен в основата си – там, където се ражда сми-съла за най-значимото, за истински зна-чимото? И не се ли оказва, че само у нас са се напреднали дотам, че наистина да умеят да убиват идеи?!

91

КУЛТУРА НА СПОРА

Най-много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша!

В моя канал в Youtube получих интересен коментар, показващ едно съвсем нормално и човешко отношение към другата личност, с чиито разбира-ния не си съгласен. И тъй като такива случаи у нас са твърде редки, се виждам принуден да дам гласност на разбиране-то на този човек заедно с моя отговор до него:

Здравейте, Гледах няколко от видеата Ви на

тема „Безпощадни беседи за българска-та национална идентичност”. Харесва ми много как говорите, естествено и непринудено. Получава Ви се много добре.

Мненията ни за народопсихологи-ята на българина обаче са на два раз-лични полюса.

Моето мнение е: народът ни има огромен потенциал. Българинът просто има вродени качества и възможности, които тепърва ще се разгръщат. Епитети като "бездушен", "инертен" и "страхлив" по никакъв начин не му прилягат.

Причината за неблагоденствията ни в последните 20 години e просто теж-ка история. Държавата ни е била на ло-шо място на картата в лош момент. Ни-що повече.

Прав сте, че нещата са навързани и вплетени като в кълбо. Но за мен пър-воизточникът на проблемите е не наро-допсихологията, а тежката ни история. Разбира се, народопсихологията трябва също да еволюира. Да стане още по-добра. Но огромни рани и проблеми в нея, каквито Вие виждате, за мен няма.

На българина му трябва в момен-та вяра! Вяра в себе си! Вяра, че може! А той си го може и още как! :)

Думите ми не са продиктувани от сляп патриотизъм. Искрено вярвам, че това е просто истината.

Надявам се да съм вдъхнал мал-ко позитивизъм в убежденията Ви.

Изпратено до: angigog Здравейте, господине, Благодаря Ви много за Вашия от-

зив, който ми дава основание да мисля, че и сред нас, българите, има хора, кои-то са способни на едно съвременно от-ношение към разбиранията на другия човек, който не мисли като теб. А това за мен е много радващо и е добър симп-том.

Да, наистина, тоя, който не мисли като мен, защо да е "вреден" или "опа-сен" – аз ето това не мога да разбера!!! Та той, като не мисли като мен, ми пома-га да видя нещата иначе, в друга свет-лина, погледнати от друг ъгъл – та аз трябва да съм му благодарен за това! Но у нас едно такова отношение, да признаем, е същинска рядкост. И затова който не мисли като мен, бива обругаван и оплюван. За жалост, това е преобла-даващото отношение към другояче мис-лещите.

А иначе по съществото на пов-дигнатите от Вас въпроси. Ще Ви отго-воря пределно лаконично: много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша! За мен ще е голяма радост да се окаже, че съм се подвел и че съм сгрешил, т.е. че съвсем не съм прав, а пък Вие и мис-лещите като Вас да сте правите! Дай Боже да е точно така! Дай Боже да съм се подвел и да греша, съвсем да не съм

92

прав! По-щастлив от мен човек тогава няма да има на света!

Но, уви, ме страх, че нищо чудно аз да съм правия, а Вие да сте прекален оптимист. Дано не е така, но имам опа-сения, че е точно така. Аз се опитвам да съм реалист, дано Вие да сте реалиста, а аз да излезе, че просто съм някакъв навъсен черногледец. Дано да излезе точно така!

Имам убеждението, в което няма как до момента да се разколебая: към историческите ни недъзи се прибавиха и страшните поражения, които комунизмът нанесе на народната душа, т.е. на пси-хиката на толкова много хора. И този фактор, свързан със злотворното влия-ние на комунизма, не бива да бъде из-пускан из предвид. Страшна работа е вредата, която комунизмът нанесе на душите ни!

Докато поправим тия поражения, ще минат, явно, цели десетилетия. Но ако не се борим всекидневно с разсей-ките на раковия тумор из тялото на на-цията, тази нация не само че няма да се справи с болестта си, ами ще затъва още повече и повече в нея.

Тъй мисля аз, не знам дали съм прав, но какво ми пречи да заявя как мисля?! И ето, щом казвам какво мисля, и щом моите мисли не се харесват на някой, той ме обявява за "враг" :-)

Но Вие не постъпихте по този, по обичайния начин, за което съм Ви приз-нателен. Това за мен е знак, че промяна в разпространения манталитет е въз-можна, което и ме обнадеждава. Благо-даря Ви и за това!

С уважение: Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВО И ФИЛОСОФИЯ

Страшните сънища на Кафка

Густав Яноух Превод: Огнян Стамболиев

Страшни били сънищата на

Франц Кафка (1883 – 1924). Но той е едва ли е сънувал, че някой ден всеки ще може да прочете не само неговите разкази и романи, но и писмата и днев-ниците му. Последното му желание било: “Всичко, без изключение, освен петте, публикувани вече книги, да бъ-дат изгорени след смъртта ми!” Това поискал от своя приятел Макс Брод. Сега е безпредметно да съдим дали Брод е постъпил правилно, като не изпълнил желанието на писателя и издал почти цялото му ръкописно нас-ледство. Работата е отдавна приклю-чена: четвърт век след смъртта на Кафка, всичко, в т.ч. писмата и днев-ниците, вече е отпечатано. В наше време изследователите на писателя ползват книгата на Густав Яноух, му-зикант и литератор от Прага, прия-тел на Кафка, от която сега ви пред-лагам тези откъси.

О. Ст.

* Във вашите стихове (на Г. Яноух) има премного шум. Това е типично за мла-достта, когато човек има излишък от си-ли.Този шум, макар и прекрасен, все пак е далече от истинското изкуство. Защото шумът по принцип намалява изразител-ността. Но аз не се считам за критик. Не

93

мога да се превъплътя в някой друг, а след това отново да се върна към себе си и да определя с точност разстоянието между двамата. Да, аз не съм критик! Аз съм само зрител...

* Светлината разсейва. Тя отвлича от мрака, от вътрешния мир. Добре е, кога-то светлината вземе връх над човека. Ако не съществуваха тези страшни без-сънни нощи, едва ли щях да напиша и ред. Непрестанно мисля и осъзнавам своето мрачно, самотно заточение...

* Всъщност поетът е доста по- малък и слаб от обикновените хора. Може би затова той по-остро и осезаемо от тях усеща тежестта на земното си битие. За артиста творчеството е страдание. Той съвсем не е някакъв исполин, по- скоро е нещо като пъстра птица, затворена в клетката на екзистенцията. А аз съм ед-на съвсем некрасива птица, просто... гарга!

* Сънищата свалят булото от действител-ността, с която не може да се сравни нито едно видение. Мисля, че в това е ужасът на живота, а също и силата и могъществото на Изкуството...

* Повечето от съвременните книги са ед-нодневки. Те са само слабо отражение на живота, на днешния ден. Те твърде бързо изгасват. По-добре е да се четат старите книги – класиците, Гьоте. Старо-

то веднага разкрива своята искрена, съкровена същност – Дълговечността. Новото е преходно. Днес може да ни се стори прекрасно, а утре – да го видим като нещо нелепо,ненужно. Всъщност такъв е пътят на литературата...

* Добрият актьор трябва да бъде подчер-тано театрален. Неговите чувства и тех-ния израз трябва да бъдат непременно силни, доста по-силни от чувствата и от начина, по който би ги изразил зрителят, за да могат да постигнат необходимото въздействие от сцената. И за да може театърът да въздейства върху живота – да бъде по-силен, по-интензивен от обикновения живот. Такъв е законът на привличането. Защото когато стреляш нали се целиш малко по-високо от цел-та?

* Всичко на този свят е борба. Заслужава да живее и да обича само този,който всеки ден отива да се бори за живота и за любовта, казваше великият Гьоте. А Гьоте е казал почти всичко, което се от-нася до нас, хората. Затова нека да го четем и препрочитаме...

* Вие искате да ви дам съвет, но аз мис-ля,че съм по-скоро лош съветник. Да дам съвет, за мен винаги означава да предам. Защото всеки съвет е страхливо отстъпление пред бъдещето, което е пробен камък на нашето настояще. Мисля, че само човек с неособено чиста съвест може да се страхува от тази про-верка – човек, който не изпълнява зада-

94

чите на своето време. Но кой може да знае точно каква е неговата задача? Ни-кой! Ето защо: всеки от нас има нечиста съвест, от която, разбира се, му се иска да избяга, като заспи колкото може по-бързо.

* Индийската религия ме привлича силно, но в същото време ме и отблъсква. В нея има нещо привличащо, подобно на опиума, но е и страшна. Всички тези йо-ги и магьосници са покорявали естест-вения живот, но са правели това не с пламенна любов към свободата, а с ед-на мълчалива, ледена ненавист към жи-вота. Мисля,че изворът на индийските религиозни учения е по-скоро песимис-тичен.

* Шопенхауер е преди всичко майстор на езика. Това определя неговото мислене. Той трябва да бъде четен, но не заради философията му, а единствено заради езика...

* Няма приказки без кръв. Всяка приказка извира от глъбините на човешкия страх, от кръвта. Това сродява всички приказки по света. Само външната обвивка ги различава. В северните приказки фанта-зията не е толкова богата като в приказ-ките на африканските племена, но мис-ля, че зърното, дълбочината на тъгата навсякъде е еднаква.

* Убеден съм, че повечето хора съвсем не са зли. Те постъпват зле и си навли-

чат разни вини, защото говорят и дейст-ват често пъти, без да се замислят за последствията. Тъй наречените лоши хора са по-скоро лунатици, отколкото истински злодеи.

* За здравия човек животът е едно нео-съзнато бягство, което той не иска да признае дори пред себе си. Бягството от мисълта, един ден – рано или късно – той ще умре. Болестта е винаги напом-няне за смъртта и заедно с това – про-верка на силите. Ето защо: болката, бо-лестта, страданието са най- важните извори на религиозността...

* Обикновено пресата не служи на исти-ната. Истината е едно от малкото ценни неща, от истинските неща в човешкия живот, които могат да бъдат купени с пари. Хората я получават като подарък, както се получава красотата или любов-та. А вестниците са стока, с която се търгува...

* Историята се създава от грешките и ге-роизма на всеки от нас, дори и в най-незначителния момент. Ако хвърлим камък в реката, ще се появят кръгове. Но за съжаление, повечето от нас живе-ят без мисълта и съзнанието за свръх-индивидуална отговорност и това е при-чината за всички наши нещастия.

* Поетите само се мъчат с поезията си да подменят очите на хората и да променят

95

по някакъв начин действителността. За всяка държава поетите са враждебни, ненужни елементи и когато може тя ги потиска и унищожава. Те искат промяна, докато държавата и всичките й предани слуги, министри, чиновници,депутати и други подобни в никакъв случай не искат тя да се променя...

* Формата не е израз, а само стръв, вход, врата, път към съдържанието. Ако фор-мата все пак ни въздейства, ще успеем непременно да открием и скрития заден план.

* Колкото по остарява човек, толкова по-вече се открива неговия кръгозор. Но затова пък жизнените му възможности намаляват с всеки изминат ден. Докато накрая от него остане само един поглед, само едно издишване. В този момент, ние оглеждаме целия си живот. За пър-ви и за последен път…

* Не се срамувайте да четете криминални книги. Всъщност и “Престъпление и на-казание” на Достоевски, и “Хамлет” на Шекспир са криминални съчинения. Действието в тях се основава върху тай-на, която постепенно се разкрива. Но има ли на този свят по-голяма тайна от Истината? Изкуството е само път за търсене на Истината. Истината е това, което е нужно на всеки от нас, за да съществува. Тя не може да се получи даром или да се заплати. Все-ки трябва непрекъснато да я ражда сам,

в противен случай – ще загине. Защото живот без истина няма. Може би истина-та е самият живот.

* Лъжата често пъти е израз на страх от това, което може да ни каже Нейно Ве-личество Истината. Това е проекция на нашето собствено нищожество, на на-шия грях, на всичко онова , от което се страхуваме.

* Всеки осъден иска да получи отсрочка за своята присъда.

* Истинската реалност почти винаги е не-реално. Обърнете внимание на прелес-тната яснота, на чистотата и правди-востта на китайската гравюра върху дърво. Ех, ако можеше да се говори така...

* Изкуството е като огледало и понякога избързва като часовник. Вземете напри-мер, Пикасо. Той първи отбеляза уродс-твата, които още не са измислени от нашето съзнание.

* Този, който не е успял да познае цялата пълнота на живота,той не изпитва страх от смъртта. Защото страхът от смъртта е само резултат от несъществуващия живот.

96

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА

Универсалният афоризъм

Николай Велчев, ПУ „П.Хилендарски”

Някои афоризми, макар и с много

малко думи, придобиват представително значение и затова често се употребя-ват в ежедневието на хората в качест-вото им на девизи.

Това са например фрази и мис-ли, подобни на тези, които понякога чо-век намира отпечатани на листчета и сервирани с кафето му в големи кафе-тарии или получава като “късмети” от човката на папагала на някой пътуващ латернаджия. Могат да представляват думи и фрази, употребявани често в текстовете на популярни песни. Друг пример от световната практика: в столи-цата на Китай – Пекин, пред някои къщи и до днес има барелефи, на които ки-тайците имат записани (с иероглифи) фамилни мъдрости от векове.

Подобни афоризми придобиват по-голямо значение от всички други и получават популярността на “крилати фрази” в буквалния смисъл на думата. Тъй като тяхното съдържание е предназ-начено за универсална употреба, те могат да бъдат наречени “универсални афоризми”.

Универсалният афоризъм трябва да се характеризира с особена изрази-телност, краткост и емоционалност. Общият брой на възможните думи за афоризми-девизи е от порядъка на ня-колко десетки, но голяма част от тях са взаимно зависими по смисъл. Тогава мо-же да се постави като цел, намирането на такава комбинация от независими думи (например «ключови»), които да

заместват и изчерпват възможните съчетания от другите – зависими помежду си думи. В този случай избо-рът на най-подходящите ключови думи може да има за резултат Универсален афоризъм, защото неговите идеи и пре-поръки представляват интерес за голе-ми множества от хора. Например, от хилядолетия е известен универсалният за християните девиз (“Аз съм и Пътят, и Истината, и Животът”, а от столе-тия е популярен английският афоризъм “Helthy, Wellthy and Wise” (“Здраве, доб-рота и мъдрост”).

Една литературна справка [1-4] и др., резултатите от които (в случайна последователност) са показани в Табл. 1, представя какви ключови думи изпол-зват авторите за формиране на свои афоризми или девизи с универсално значение. Представените ключови думи са минимум на брой, но имат макси-мално широк периметър от значения.

В Табл. 2 е развита и обоснована лична идея на автора за избор на три специално подбрани ключови думи с универсално значение: здраве-успехи-несамотност, придружени от някои съ-ответствуващи думи за съпоставянето или противопоставянето им по смисъл.

Забележка: Има и девизи, които не са в състояние да станат универсал-ни, защото е недопустимо да получат гласност. Такъв е например отпечата-ният в [4] девиз на ексцентричния художник Салватор Дали: “Дали – това е дрога”.

В заключение универсалните афоризми могат да бъдат повече от един. Например тук са изброени: 2 + 34 + 1 = 37 на брой универсални афоризми.

Да се има предвид обаче, че афо-ризми със скрит, полускрит или явно нежелан ефект за обществото могат

97

също да придобият определено значе-ние за хората.

Първи такъв пример е призивът “Бъдещето е сега“, избран за девиз на една религиозна секта, забранявана няколко пъти в САЩ. Опасното в случая е, че в думата „бъдеще” от този текст (с безобидно на пръв поглед съдържание) означава незабавно прехвърляне на наследствения дял на всеки член на сектата към финансовите приходи (бе-зименни) на сектата.

Втори пример е срамният девиз на Салватор Дали. Друг циничен девиз е на Сандра Йованович, сръбска фенка на клуба на “Партизан”: “Някои са родени да работят, други – да живеят”. Трети пример е един весел призив на някои “учени”, издигащи в култ публику-ването на всякакви резултати с името им и апелирайки откровено: “Нищо непуб-ликувано!“

Следователно групата от афориз-ми с универсално значение могат да се възприемат без предразсъдъци, но все пак избирателно. ТАБЛИЦА 1. АФОРИСТИЧНИ ТЕКСТО-ВЕ И ДЕВИЗИ НА РАЗЛИЧНИ АВТОРИ, КОИТО СА ПОДХОДЯЩИ ЗА УНИВЕР-САЛНИ АФОРИЗМИ: (Обяснение: В скоби зад ключовите ду-ми на съответния афоризъм е добаве-но името на автора или литературния източник) „Парите и успеха” (Бенжамин Франклин) „Любов” (Елиф Шарак) „Да уловиш мига” (Наполеон Бонапарт) „Удоволствие и задължение” (Хенрик Сенкевич) „Плащане и пазарлък” (Никол Партго-рие)

„Щастие и сравнение” (Михаил Туповски) „Умереност и крайности” (Оскар Уайлд) „По-вкусно – по-рядко” (Константин Ме-лихан) „Ред” (Джеф Джордан) „Зли – добри” (Йозеф Булатович) „Потомци – предтци” (Хенрик Ягодзин-ски) „Мисли глобално, действай локално!” (лозунг) „Икономисвайте време с афоризми!” (Юрий Базилев) „Време, пари и късогледство” (Виеслав Будзински) „Есенция, енергия и дух” (даоистка три-ада) „Всичко е любов” (103 годишният дядо Кръстю) „Животът е аспирация, респирация и експирация” (Салватор Дали) „Яж, моли се и обичай” (Джулия Ро-бъртс) „Искам всичко и го искам сега!” (Лейди Гага) „Вяра, надежда и любов” (българска) „Здраве, богатство и щастие” (Призив на Европейската Комисия за здраве ЕСНА) „Парите никога не спят” (Уолстрийт) „Умен, преуспял и мил” (Кандис Бушнел) „Следвай парите” (американска) „Храни се бавно, мисли екологично, гот-ви еротично” (Акцент на Salone Del (Gusto 2010)) „Физическо съвършенство под абсолю-тен контрол” (Янко Терзиев) „Душевен мир и спокойствие” (Мария Божкова) „Днес учим, утре ръководим” (Девиз на „Макдоналдс”) „Опозиция на всяка власт, отпор на вся-ка тъпота” (Девиз на в. „Стършел”) „Не забравям, не прощавам, не отмъща-вам” (Девиз на Лили Иванова)

98

ТАБЛИЦА 2: КЛЮЧОВИ И САТЕЛИТНИ ДУМИ ЗА УНИВЕРСАЛЕН АФОРИЗЪМ Здраве: профилактика, дълголетие, въз-държание, лекарства, диета, болести, предпазване и други Успехи: учение, образование, късмет, собственост, имоти, влияние, пари, бо-гатство, банкиране, наука, изкуство, кул-тура, победа, известност, щастие, не-щастие, покровителство, фатализъм, смърт и други Несамотност: самота, приятели, неп-риятели, изолираност, контакти, съпру-зи, противоречия, страх, омраза, любов, вдовство и други Литература: 1.Бенджамин Франклин, Пътят към па-рите и успеха, Пергамент, С., 2009 2.Наполеон Бонапарт, Как да водим война, Пулсио, С., 2006 3.К.В.Душенко, Афоризми за всеки ден, Превод от руски, Изток - Запад, С., 2007 4.Салватор Дали, Мисли и афоризми, Елементи, С., 2005

ДИСКУСИЯ ЗА ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА

Как да спася Божията искра в душата си, как да оживя своя дух? (Продължава от миналия брой)

Дискусията в блога на Христо Блажев – виж публикацията По-добре е човек нищо да не каже, отколкото да каже... нищо! – избухна с нова сила; ето продължението й: Христо Блажев: Г-н Грънчаров, прена-сянето на спора в областта на моята личност, качества и недостатъци ми се струва излишно разводняване на диало-га. Мисля, че съм изложил достатъчно факти, които подкрепят тезата ми и лич-ните ми убеждения, върху които е безп-редметно да се спирам отново, доста-тъчно зает съм, мисля, че знаете къде се трудя и как се работи там.

Подхвърлянето "мислещ – един ден, пожелавам Ви го! – млад човек" определено е грубичка обида и не смя-там, че гостуването ви в един от малкото литературни блогове ви дава право на подобни лични нападки, доколкото нико-га не бих си позволил такива (да, атеис-тите сме и възпитани, да не повярва човек) обиди нито тук, нито във вашите сайтове.

Тази дискусия е очевидно безп-редметна, защото вие, бидейки фило-соф, се реете сред духовната част на вяра, религия и прочие. А аз в ролята си на човек без нужда от такива неща, с опора само в мен и моя разум, виждам физическото измерение на всички тези неща и то не ми се нрави ни най-малко. Фактът, че милиарди се кланят на книга, писана от десетки хора преди 18-19 ве-ка, редактирана многократно, изкривя-

99

вана до неузнаваемост при множество преводи от преводи, говори сам по себе си. А наличието на институция като цър-квата, тънеща в разкош, (и малко бедни балъци за цвят) не помага много за за-щита на нуждата от религия.

Но спирам дотук, утре ще пусна в другия ми блог Всичколандия мой пре-вод на статия за идиотското положение в САЩ по отношение на атеистите, при-емани като прокажени от "смирените" и "обичащи всички хора като братя" вяр-ващи. Анонимен: Комунизмът бил виновен за милиони жертви и същевременно с лека ръка ползвате именно неговите прийоми за младостта и незнанието. Както каз-ваше един приятел: "Бегай!"

Книгата ми се струва интересна и при първа възможност ще я прочета. Free Infidel: Драги ми другарю Грънча-ров (наричам ви "другарю" отчасти по-ради очевидно огромната ви омраза към свободната мисъл – омраза, типична за комунистите, и отчасти за да изразя не-уважението си към вас).

Високомерието ви е твърде голя-мо и се конкурира по размери само със заблуждението ви. Един човек, който е изразител на средновековни, тоталитар-ни религиозни идеи като вас, не може да бъде истински антикомунист. Както вече многократно е ставало ясно, приликите между религията и тоталитаризма са безброй, и все отвратителни. Неверието в богове – Христоси, Зевсове, Вишну-та и пр. открай време е било присъщо на събудените умове – тези, които не се поддават на масови психози и колектив-но оглупяване.

За мен и комунизмът, и религията са еднакво гнусни и човеконенавистни.

Религията обаче печели като по-стара и като изтрепала повече хора.

Присъединявам се към тези, кои-то казаха, че с всички сили ще се борят срещу вярата в свръхестествени неща и религия.

С неуважение, Free Infidel Free Infidel: И още нещо, Грънчаров. Понеже твърде интелигентно питаш "Ня-къде да сте чели в Библията Христос да призовава да се убива?!", нека те обра-зовам малко. Открехни Библията, па намери Лука 19:27 със следните думи на Исус:

"А ония мои неприятели, които не искаха да царувам над тях, доведете ги тука и посечете ги пред Мене."

Хай със здраве, пък другия път първом попрочети нещичко! Христо Блажев: Хехе, това го проверих, наистина го има. Още едно доказателст-во, че за да си вярващ, не трябва да си чел библията. Или поне да пропускаш местата, които не ти уйдисват. lammoth: Хахах, на мен ми стана ужасно смешно :)) OWNED!!!

Библията е чудесно четиво, стига да си падате по кръвосмешения (нор-мално за семитите, Аврам се жени за леля му Йохаведа и се ражда Мойсей), робство, расизъм, геноцид, войни, мъче-ния и линчове, убийства, мазохизъм, хомофобия, зомбита, отмъщения, гено-цид и разбира се магии. Христо Блажев: Г-н Грънчаров, видях интересното ви взаимочеткане с някакъв младеж, който се самодефинира като много вярващ и прекланящ се пред ва-шия авторитет в търсене на популярност за блога си, избиващ едновременно на

100

национализъм и религиозност – две противоречащи си неща според учения-та на църквата, но нейсе, да не задъл-бавам.

Там пишете: "Аз винаги съм вяр-вал, че спасението на България е в ония, които са се родили в условията на свобода, т.е. в родените след 1989 го-дина. Такъв, примерно, е и моят син. Само ония, които не знаят що е несво-бода или що е комунизъм, и които нико-га не са ги преживели, могат да бъдат истински пълноценни и неувредени, т.е. свободни и достойни личности. Поразе-ните от вируса на несвободата и на ко-мунизма аз ги наричам "комуноиди". И такива могат да се променят толкова, колкото бетонът може да се преобрази в плодородна почва".

ЕГН-то ми ли е причината да се изказвате така негативно за мен и убеж-денията ми? Сериозно, аз не помня ко-мунизма, освен пюрето и че казвахме "другарко" в детската градина. Аз кому-ноид ли съм? Ангел Грънчаров: Няма какво да кажа. "Диалогът" по-горе е направо... чудесен! Мисля, че в случая няма никакъв смисъл да се опитва човек да спори с хора, при които водещо са не убежденията или ценностите, а инатът. И безкултурието...

Просто ползвам се от случая да поканя тия, дето се кичат и гордеят така фрапантно със своето безбожие, на мо-ите лекции по философия на религията (ще има видеозаписи) и на дискусиите върху тях, та белким нещо научат по тия така вълнуващи ги, явно, теми.

Прочее, който иска да разбере нещо поне малко за това що представ-ляват т.н. форми на духа, към които принадлежи и религията (наред с изкус-твото и философията), нека да се опита

да изчете моята дисертация със загла-вие Учението за човека и формите на духа, писана още в периода 1985-1988 година. Приятно четене! И успех!

Щото атеизмът, както и материа-лизмът, на основата на който той израс-тва, са отчайващо бездуховни! По-голяма личностна и културна катастро-фа, особено за млад човек, аз лично не мога да си представя...

Щото човекът, неразбиращ духа, е жалка и трагична в самоунизеността си картинка... Христо Блажев: Г-н Грънчаров, защо смятате, че аз или други млади хора с трезв разум, сме бездуховни? Да не би да ни смятате и за покварени и немо-рални, само защото не спазваме веков-ни закостенели ритуали? Атеизмът е не по-малко духовен от всички религии, по-добре да почетете малко в тази област, казвам го безкрайно сериозно и без иро-ния.

Очевидно е, че говорим за раз-лични неща – философията на религия-та е нещо хубаво, трябва да се изслед-ват такива неща – но аз и всички по-горе роптаем срещу буквалистичното прие-мане на религията и нейните канони. Колцина са вярващите, интересуващи се от философия на религията, моля ви се? Напротив, слушат чинно какво им проповядва някой тлъст поп и четат трескаво библията, но избирателно, да не би да попаднат на някое противоре-чие.

Ок, нека опростим нещата, нали сме си глупавички по собствените ви думи.

Отричате ли следните неща: 1. Библията е еклектичен труд,

основан изцяло на древни езически кул-тове и вярвания.

101

2. Писана е от много хора в про-дължителен период от време, огромната част (ако ли не всички) от които не са очевидци на събитията, които описват вдъхновено.

3. Редактирана е многократно с цел напасване на политическата конюн-ктура, най-малкото по времето на импе-ратор Константин.

4. Преводите от преводи са изк-ривили безкрайно ключови пасажи от нея, което прави абсурдно теоретизира-нето върху тях.

5. В Библията жената е принизена до домашно животно, призивите към насилие са в изобилие, да не говорим за кръвосмешения, изнасилвания и прочие – трябва ли съвременните ни морални ценности да се формират от текст, писан в далеч по-варварски времена?

6. Църквата е паразитна структу-ра, която е изкуствено създадена и жи-вее върху човешката глупост и нежела-ние да се мисли. Духовността няма нуж-да от посредници.

7. Догматичното мислене е в ос-новата на религията и нещото, което вярващите използват най-често е дово-дът, че библията не бива да се тълкува, а да й се вярва. Вие като философ я тълкувате, следователно не сте истинс-ки вярващ.

8. Вие казахте, че Исус не е при-зовавал към насилие, едно момче по-горе ви контрира с цитат от библията – това означава ли, че не сте запознат с нея (това не е лошо, повечето вярващи не са) или си затваряте очите пред по-добни пасажи, защото не отговарят на убежденията ви?

9. Отричате ли милионите жертви, дадени в името на религията по времето на кръстоносните походи, колониалния период и религиозните войни в Европа?

Отричате ли, че религията насърчава расизма, следствие на който и до ден днешен измират милиони? Че политика-та и до наши дни се мотивира от рели-гиозни нелепици, най-малкият пример за което е идиотът Буш, който навираше бога си в лицата на целия свят непрес-танно?

10. Милиардите представители на други вероизповедания (че и атеистите!) по-малко духовни ли са от християните?

Спирам дотук. Изключително ми е интересно дали ще се осмелите да отго-ворите честно на директни въпроси за религията, без да прибягвате до мъгля-ви измъквания, въз основа на които всички вярващи са обосновавали своите заблуди?

Предполагам, че няма да копира-те този коментар в блоговете си, но аз ще го направя във Всичколандия, заед-но с вашия отговор, надявам се. Free Infidel: Грънчаров, ако имаше поне капка интегритет в теб, нямаше така ма-лодушно да избягаш от цитата на Исус, който ти приведох – за посичането на неверниците. Нищо ли няма да кажеш?

Всъщност, не се учудвам... lammoth: Г-н Грънчаров, след разкрити-ята че не сте чел Библията и множест-вото негативни ревюта, които получи тя в „Книголандия” и други сайтове, чух че Бог ще пусне "Библия II – Отмъщението на Мария Магдалена", надявам се поне нея да прочетете. Всъщност следващия път се надявам да коментираме теми по кристалография, механика, технологии, физика, химия или астрономия, но като гледам интелектуалното ви ниво и бо-лезнените напъни да го покажете по ня-какъв начин, разбирам защо сте се на-

102

сочили към ориенталските пустинни фантастики. Ангел Грънчаров: Много се радвам, че най-сетне – въпреки въззлобничките задевки относно моята "начетеност" и интелигентност – уважаемите господа атеисти най-вече сякаш са предразпо-ложени към един по-смислен спор по същество.

Ако сте забелязали, моя милост твърде много обича споровете и диску-сиите с интелигентни и мислещи млади хора; и затова не пропуска сгоден слу-чай да помогне на ония, които искат да разберат по-добре или да вникнат що-годе по-дълбоко в същината на пробле-мите около духовното и религията. За-щото това са твърде сложни проблеми, които не бива да бъдат отхвърляни с лека ръка – сякаш живеем не във второ-то десетилетие на ХХI век, а в 30-те го-дини на ХХ век, сякаш не се намираме в европейска България, а в някоя стали-нистка азиатска държава, и сякаш не сме нормални хора, а сме проповедници на "най-прогресивната, научна и мате-риалистическа философия" и агитпроп-чици на "най-напредналия и безпощадно войнстващ научен атеизъм". (Забележ-ка: думата "агитпропчик" иде от израза "агитация и пропаганда" и такива са би-ли марксистко-комунистическите ванда-ли в СССР, НР България (и пострадали-те от комунизма страни от Източна Ев-ропа), водили безпощадна война с ве-ковните традиции на духа, религията, философията, свободата, човечността.)

Г-н Блажев, похвално е, че изиск-вате конкретен отговор на цялата поре-дица от задени ми от Вас въпроси. Рад-вам се на такава една любознателност. Разбира се, ще Ви отговоря най-основа-телно, като, разбира се, не мога да се

разпростирам, а ще се старая да бъда пределно лаконичен. Да караме поред:

1. Отричате ли, че Библията е еклектичен труд, основан изцяло на древни езически култове и вярвания?

Въпросът не е поставен правил-но. Какво отричам или утвърждавам все пак трябва да решавам само аз, а пък, признайте, въпросът Ви ме поставя в някаква предварително зададена от Вас самия рамка. За такива въпроси се каз-ва, че са "подвеждащи", но моя милост е от "стара коза яре" и ще си позволя да задам правилно, коректно и по-културно (не се обиждайте, употребявам тази ду-ма, щото както сте го формулирали, въпросът Ви ми звучи "агитпропчиковс-ки", ако мога да употребя такава дума, т.е. сякаш е зададен от агитпропчик на т.н. "научен атеизъм") та ще си позволя да задам иначе Вашия въпрос, т.е. ще го (пре)задам така:

1.Какво за Вас е Библията? Мисля, че така въпросът е зада-

ден коректно, нали? Ще Ви отговоря съвсем кратко:

Библията е цял един духовен свят, цяла една духовна Вселена. Тя наистина е духовен конгломерат, който трудно може да се проумее от позицията на едноизмерния и слаб човешки ум, а се иска да бъде включен целия духовен и творчески потенциал на душата на човека (чувства, въображение, вяра, воля, интуиция, усет, дори безсъзнател-ни импулси от различно естество и пр.). Такова богатство от идеи, ценности, вярвания, човешки страсти, от разум-ност, неразумност, култура, философия, митология, приказност, чудесност и пр. не може да се открие в нито един друг писмен паметник на културната история на човечеството. Няма друга книга, коя-то да е оказала такова мощно влияние

103

върху огромни пластове на човешката цивилизация и върху представите на човечеството за съществуващото и не-говия генезис, дълбини, естество, духо-вен смисъл и съдбовност.

За да се възприеме невероятно богатия смисъл, скрит в Библията, се иска подобаваща нагласа на духа на човека; ако тази нагласа липсва, тогава човек просто няма как да постигне кон-такт с упоменатия вътрешен и езотери-чен смисъл на Светото Писание. И тога-ва такъв човек почва да смята, че Биб-лията е просто... "еклектичен труд, осно-ван изцяло на древни езически култове и вярвания", с което де факто само де-монстрира, че просто не му се е удало да схване нищо съществено от онова, повтарям, духовно богатство, което е налице в този Велик текст. Да мина към втория въпрос, понеже обещах да бъда лаконичен:

2. Отричате ли, че Библията е писана от много хора в продължителен период от време, огромната част (ако ли не всички) от които не са очевидци на събитията, които описват вдъхно-вено?

Знаете ли, мен специално изобщо не ме вълнува кой (или кои) и как е пи-сал (или са писали) Библията. Има си хора, сведущи в тази област, които, сти-га да не робуват на някаква научно-пози-тивна преднамереност – а са културни и старателни учени, изследващи внима-телно духовните феномени, вложени в това, което наричаме Библия – биха могли да информират ония, които толко-ва се вълнуват от такъв един въпрос, според мен нямащ отношение към онова най-съществено, което може да се запи-та човекът, искащ да разбере Светото Писание. Също така няма никакво отно-шение към същината на цялата работа

това дали са били "очевидци" на "опис-ваните събития" предполагаемите авто-ри на Библията, понеже не фактическата страна на събитията, а техния духовен и екзистенциален смисъл е същественото, докато всичко останало е съвсем безин-тересно. Безинтересно е за човека, опитващ се да вникне и да се овладее, да се причасти към оня свърхбогат ду-ховен смисъл, на който са носител текс-товете, образуващи Светото Писание.

Има цяло едно изкуство за смис-леното тълкуване на текстове с оглед доближаването на душата, до "улавяне-то" на техния необикновено богат сми-съл, и то се нарича херменевтика; ако искате да се освободите от своята пре-дубеденост към текстовете на Светото Писание, не е зле да попрочетете не-щичко за херменевтиката, за да се убе-дите сам, че задачата за вникването в автентичния смисъл на текстовете на Библията съвсем не е толкова проста, както на Вас сега Ви се струва. Да мина към следващия въпрос:

3. Отричате ли, че Библията е редактирана многократно с цел напас-ване на политическата конюнктура, най-малкото по времето на император Константин?

Казах, че въпросът как е писана Библията съвсем слабо ме интересува, да бъда съвсем честен – изобщо не ме интересува. Друго, казах, е онова, от което би следвало да се вълнува оня, който иска да се овладее от духовното богатство, скрито зад привидно "наивни-те" или не знам какви си текстове, от които е изтъкано Светото Писание. А същественото, повтарям, е: да се нап-рави така, че душата на четящия Библи-ята да бъде настроена по такъв начин, та да й се удаде да долови пределно богатия духовен смисъл – сиреч, мъд-

104

ростта – скрита зад онова, което се на-бива на очи, когато Библията се чете от човек, който няма подобаващата за това нагласа. Да, в Библията има прекалено много свръхбогат смисъл, толкова богат, че с право тя се нарича Боговдъхновена Книга, в която разбиращият открива ня-каква извънземна или дори трансцен-дентна мъдрост.

Да, мъдростта, скрита в тестовете на Светото Писание не е по силите на всяка една душа, особено пък това е непосилно за душите, на които не се удава да се овладеят от оня чист порив към истината на Битието, който единст-вен може да ни причасти към съкрове-ните ценности на духовната история на човечеството. Разбира се, когато е на-лице подходящата нагласа, изобщо не е трудно човек да преизпълни душата си с оня велик смисъл, скрит в текстовете на Библията.

Повтарям, целият проблем на ония, които не успяват да доловят и да се овладеят от този изключителен сми-съл и от мъдростта на Светото Писание, се свежда до това: липсва им подоба-ващата духовна нагласа, или, другояче казано, ако мога да използвам израза на Кант, липсва им "духовното око" на ре-лигията (или на философията), поради която тяхната ученост е "циклопска", т.е. гледат само с едно око, окото на пре-тенциозния разсъдък и на схематизира-щата научна нагласа. Просто, уважаеми г-н Блажев, трябва да освободите съз-нанието си от догмите на едноизмерната научна предубеденост, защото докато тези догми сковават Вашето съзнание и душа, за Вас Библията няма как да е друго, освен, примерно "редактиран многократно текст с цел напасване на политическата конюнктура, най-малкото по времето на император Константин".

Прочее, това последното сте го научили най-вероятно от някакъв доцент-историк и, разбира се, "научен атеист", нямащ ни най-малък усет към духовното съдържа-ние на Библията, т.е. такъв, че за него автентичното разбиране, вникването в истината на това последното е послед-ната му грижа в този живот. Да мина към следващия Ви въпрос:

4.Отричате ли, че преводите от преводи са изкривили безкрайно ключо-ви пасажи от нея, което прави абсурд-но теоретизирането върху тях?

Светото Писание, казахме, е Бо-говдъхновена Книга. Писането и пре-веждането на Библията е едно велико тайнство. Тоест Боговдъхновени са и авторите, и преводачите, и преводачите от преводачите, и дори тълкуващите, разбиращите я, или, по-вярно – опитва-щите се да я разберат. Другояче казано, това, на което акцентирате, няма никак-во отношение към същината на самата работа. А да се теоретизира върху текс-товете от Библията е абсурдна и лише-на от смисъл задача. Запомнете от мен: Библията не трябва да бъде обяснява-на, и то през мензурата на пределно опростяващата и стесняваща всичко научна парадигма, Библията просто трябва да бъде разбирана, включително и със сърцето, с цялата душа, с целия духовен и творчески потенциал на чове-ка.

Този е основният постулат на херменевтиката като изкуство за добли-жаването на душата ни до най-съкрове-ни духовни ценности, които можем да открием и в текстовете на Светото Пи-сание. Текстовете на Библията трябва да се тълкуват, а пък буквалистичното и фактографското "разбиране-обяснение" на тия текстове е все едно да не разбе-реш абсолютно нищо, сиреч, да кръжиш

105

в пределите на нищото – и на празното откъм смисъл. Общо взето това получа-ват за награда атеистите, седнали да четат Библията: не получават нищо, ка-то причина за това са те самите; а имен-но сами са си затворили душата, тя е станала непроницаема за оня духовен смисъл и за ония богатства, които може да открие в Светото Писание човекът, чиято душа престъпила към него с нуж-ната откритост, необремененост и осво-боденост. Да мина на следващия въпрос че май започнах да забравям за обеща-нието си за лаконичност:

5.Отричате ли, че в Библията жената е принизена до домашно жи-вотно, призивите към насилие са в изобилие, да не говорим за кръвосме-шения, изнасилвания и прочие – трябва ли съвременните ни морални ценности да се формират от текст, писан в да-леч по-варварски времена?

Въпросът Ви показва само това, че се плъзгате по външното и се впечат-лявате от несъщественото. Колкото по-незначително е нещо, толкова по-голямо внимание му обръщате. А що се отнася до моралните ценности на съвременния човек, те, разбира се, се основават и покоят тъкмо на ценностите на онази велика духовна традиция на човечест-вото, която откриваме в големите рели-гии. Западната цивилизация на свобода-та се основава, например, на ценности-те на Христовото учение, на Христовата религия. Т.е. съзнанието и морала на съвременния човек са формирани от многовековната традиция на великите религии, и то до такава степен, че дори атеистите, пък било те "научни" или "не-научни", мислят със същите категории и гледат на морала през призмата на ония ценности, които е дала на човечеството

съответната духовно-религиозна тради-ция.

Прочее, нима смятате, че морал-ните устои на съвременния българин са извън онази многовековна християнска традиция, която е формирала нашата културна и верска идентичност?! Нима моралът на съвременния българин е нещо като листо, брулено от безжалост-ния вятър на инстинктите, на капризите на унизената му сексуалност и на "цен-ностите" на просташката компенсацион-на чалга-култура?! Я и помислете малко кой е българският корен, коренът на българския дух и възможно ли е веков-ната ни духовна традиция да бъде заб-равена или изкоренена така лесно? Да-же комунистите не можаха да съсипят традиционния морал в сатанинските си ексцесии над духовното, и то не за дру-го, а защото неговите религиозни корени са впити така дълбоко в сърцата на бъл-гарите, че нищо не може да ги изтръгне оттам!

6. Отричате ли, че Църквата е паразитна структура, която е изкуст-вено създадена и живее върху човеш-ката глупост и нежелание да се мис-ли?

Опитайте се, драги г-н Блажев, да правите разлика между вяра, религия и църква. Църковната институция си има своето призвание, като много често – понеже тя е човешко дело – лицата, въплъщаващи тази институция, съвсем не стоят на висотата на своята духовна мисия. Но нека ние да не се грижим за отношенията на самозабравили се "по-пове" – такива лица не заслужават да бъдат наричани духовници или свеще-ници! – с Бога, на който уж служат, но за който съвсем са забравили, понеже са потънали в материалистично опиянение от властта, парите и горделивостта. Ако

106

има някой, който да е по-безкомпроми-сен към изстъпленията на "православни" талибани като Николай Пловдивски, то-ва сме ние, вярващите хора.

За жалост, Църквата ни беше оск-вернена от десетилетния атеистичен режим на комунизма и беше овладяна от ченгета на ДС с очевиден материалис-тически манталитет, които днес се пред-ставят за владици и мутрополити. Не-дейте обаче да си правите извод, че точно такива трябва да са призваните от духовната си мисия християнски духов-ници и наставници. Такива нямат нищо общо с нея. Църквата ни тепърва трябва да се освободи от тая атеистична, ли-цемерна и безскрупулна напаст и да за-сияе с автентичната си духовна светли-на.

7. Отричате ли, че догматич-ното мислене е в основата на религи-ята и нещото, което вярващите из-ползват най-често е доводът, че Биб-лията не бива да се тълкува, а да й се вярва?

Мисля, че въз основа на вече ка-заното се подразбира отговора ми на този въпрос. Вярата се опира на такива неща като вдъхновение, духовен екстаз, чиста причастност към духовното като такова, които са породени от това, че целият духовен и творчески потенциал на човека е активиран, за да успее да се овладее от духовното богатство и сми-съла на религията като субстанциално единение с Бога. При автентичната вяра за "мислене" и за "догми", да не говорим пък за "теоретизиране", и дума не може да става, те нямат нищо общо с тайнст-вото на автентичната вяра.

Пиша това с ясното съзнание ка-къв коз давам на атеистите. Но го правя умишлено, за да се разбере поне малко същината на проблема. Вярата не се

нуждае от тълкуване с думи, понеже тя се чувства с цялото сърце и душа. Рели-гията и вярата не могат да бъдат обяс-нени на оня, който не ги е преживял, си-реч, който ги няма в сърцето си. Който пък ги има, такъв няма никаква нужда от каквито и да било обяснения и теории. Тоя, който не разбира и няма желание да разбере духовния смисъл на вярата и религията, такъв именно се нуждае от обяснения. Но те съвсем няма да му помогнат. Иска се друго. Казах какво.

Ето затова всичко, което написах дотук, вероятно изглежда на атеиста като пълна "абракадабра" или безсмис-лица, а пък за вярващия е най-естестве-ното нещо на този свят, което изобщо не се нуждае от обяснения и теории. Драги г-н Блажев, затуй си позволявам да Ви посъветвам: ако не направите нещо този смисъл на вярата и на религията да се роди в сърцето Ви, Вие никога няма как да ги проумеете със самонадеяния си и суетен ум. Ще се радвам ако се опитате да разберете какво Ви казвам. Казвам го от добро сърце и с добър помисъл. Съв-сем не ща да Ви обиждам. Какъв е сми-съла да Ви обиждам?

Аз искам само да Ви помогна поне с нещичко. Ний, вярващите хора, не знам дали сте го забелязал, сме хора с благородни души и с чисти помисли. Оня, който Ви е надъхал против вярата и вярващите, просто Ви е подвел и е натикал духа Ви в коварен лабиринт, от който трудно ще излезете. Истински вярващият човек е неспособен да прави някому зло. Но стига толкова, да мина към следващия въпрос:

8. Вие казахте, че Исус не е при-зовавал към насилие, едно момче по-горе ви контрира с цитат от библия-та – това означава ли, че не сте за-познат с нея (това не е лошо, повече-

107

то вярващи не са) или си затваряте очите пред подобни пасажи, защото не отговарят на убежденията ви?

Буквалистичното "тълкуване" на някакви фрагменти, извадени от контек-ста на цялото, не може да доближи ни-кой до автентичния смисъл, който е скрит в един или друг епизод, предста-вен в Светото Писание. Само онзи, кой-то се е доближил до духа на Христовото учение, т.е. до целостта на идеята, която подарява на човечеството Христос, само той ще може да постигне смисъла, скрит в този или онзи конкретен детайл. Ако някой си е втълпил, че Христос пропо-вядва човеконенавистнически идеи, аз по никакъв начин не мога да избия тази глупава "мисъл" от главата му. Нека да си живее с нея, щом така му харесва. Тя обаче само показва колко беден духовен живот води оная душа, която има нужда от такива мисли, за да задоволява пот-ребността си от такова едно суетно и кухо тщеславие.

9. Отричате ли милионите жертви, дадени в името на религията по времето на кръстоносните походи, колониалния период и религиозните войни в Европа? Отричате ли, че рели-гията насърчава расизма, следствие на който и до ден днешен измират ми-лиони? Че политиката и до наши дни се мотивира от религиозни нелепици, най-малкият пример за което е идио-тът Буш, който навираше бога си в лицата на целия свят непрестанно?

Казах, че от агитпроповски глу-пости и наглости не мога да бъда впе-чатлен. Прочее, Вие, драги г-н Блажев, случайно "забравихте" да отговорите на въпроса ми, който Ви зададох на едно място; да Ви го припомня и аз сега на свой ред:

За какво Ви говори безспорния факт, че най-бесни отрицатели на рели-гията са тъкмо т.н. "научни атеисти" на комунизма, и то от ерата на най-дивите му ексцесии, с които подвизите на "мра-кобесното средновековие" изглеждат като невинни детски игрички?

Май нещо Ви е неудобен този въпрос, а, драги г-н Блажев? Защо го "забравихте"? И защо на въпроса ми, както се вижда по-горе, ми "отговаряте" с въпрос, и то зададен изцяло агитпро-повски? Все пак аз съм такъв човек, че даже изстъпленията на бесовския "нау-чен атеизъм" на автентичния комунизъм не можаха да убият пиетета ми към ду-ховното, към Бога, вярата и религията. Тъй че сега тъкмо на мен да се опитвате да пробутвате тия агитпроповски номер-ца просто е съвсем безнадеждна при-щявка.

10. Милиардите представители на други вероизповедания (че и атеис-тите!) по-малко духовни ли са от християните?

Тук, признавам си, ме изловихте :-) Шегувам се. Не ща да Ви подвеждам. Ще Ви кажа само нещичко, щото повди-гате интересна тема, на която съм отго-ворил в своята дисертация още по вре-мето, когато съм бил на 27-28-29 години. Понеже добре знам, че няма да изчетете нейния текст, носещ заглавието Учение-то за човека и формите на духа (ако ис-кате, ако размислите, мога да Ви дам линк?), ще Ви кажа само това:

Специфична духовност същест-вува на почвата на т.н. синтетични ду-ховни форми, именно на почвата на фи-лософията, изкуството и религията. Фи-лософията, изкуството и религията са три специфични езика, на които духът вещае все една и съща истина. На три различни начина изкуството, философи-

108

ята и религията ни казват едно и също нещо. Да, хората, които нямат усет, пие-тет, влечение, настройка към духовното било на почвата на философията, било на почвата на изкуството или на религи-ята, за жалост, не могат да развият ду-шата си до нивото на духовното. Мирог-ледът, изхождащ и опиращ се на едно-измерната научна парадигма, съвсем не може да породи духовност. Той е жесто-ко ощетен откъм духовни стойности. Точно на това основание по-голямата, подавляващата част от великите учени, за да компенсират този недостиг, са имали пиетет било към изкуството, било към философията, било – и тук ще се изненадате, защото този е най-честия случай – към религията.

Толкова. Желая Ви успех в пре-мислянето на това, което се постарах да Ви кажа по-горе. Вече близо 30 години съм се опитвал да помагам на хиляди млади хора да вървят по проправен от тях самите път към оня смисъл, без кой-то човекът е застрашен да се превърне в духовен инвалид. Или импотент.

Било философията, било изкуст-вото, било религията могат да спасят и Вас от такава една опасност. Не се сър-дете, но ще Ви кажа: застрашени сте в прекалено голяма степен от нея. Това е очебийно за хората, които имат отноше-ние към духовното и четат Вашите неп-ремерени изказвания-изхвърляния.

Трябва да направите нещо за да спасите Божията искра в душата си, именно духа, без който сме застрашени да се превърнем в животни или в зверо-ве.

П.П.Казвате, че искате да публи-кувате Вашия и моя текст в блога си. Но какво пречи да го публикуваме съвмест-но? Мисля, че въпреки всичко се получи поучителна дискусия. А че трябва да се

дискутира по тия въпроси е несъмнена необходимост...

(Следва)

109

ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Що е "личностно-центрирана методи-ка"? Димитър Желязков

От доста време мисля и пиша по такава една тема: Личностно-центрира-ната методика. Ако някой друг препода-вател се заинтересува, да заповяда да ме попита, ще му обясня най-подробно – защо не?! На мен лично много ми е ин-тересно как ще се посрещнат идеите, които имам намерение да споделя. Дано нещо от това, което си мисля, да е на някой все пак поне малко полезно.

Искам обаче още тук да кажа не-що, което може да пробуди нечие любо-питство. Защо "личностно-центрирана" да е методиката, за която ще стане ду-ма. Как така "личностно" и също така "центрирана"? Да не би да се има пред-вид, че това е методика, която е центри-рана около личността? Чия личност, на учителя – или на ученика? Или и на лич-ностите и от двете страни трябва да се обръща подобаващо внимание? Тези и още много други любопитни и значими въпроси ще ме занимават в изложение-то ми.

Да кажа още нещичко. В "педаго-гическия процес", първо, трябва да учас-тват две равнопоставени страни – су-бекти – това именно са личността на преподавателя и на "обучавания". Учи-телят да участва именно с цялата си личност, не само, да речем, с ума си - или с интелекта си. Ами досега как е участвал, нима не с цялата си личност? Да, ама тепърва трябва да го прави осъзнато. Цялото богатство на личност-та на учителя трябва да бъде включено и да участва в един пълноценен образо-

вателен и педагогически процес. Също-то се отнася и за личността на ученика. Не основни "пластове" в тяхната лич-ност да бъдат пренебрегвани или потис-кани, напротив, трябва да се даде прос-тор на изява на всичко, което носи в се-бе си личността на учителя и на ученика.

Това, следователно, е една съв-сем човечна педагогика или методика. Не "свърхчовешка" или "получовешка", а именно човешка. И то по един човешки начин. Сиреч – свободно. Понеже сво-бодата трябва да е пространството на изявата на пълноценната личност на учителя и на ученика. Цялостно излъч-ване на душевността, която се таи в лич-ността на ученика и на учителя. Меж-дуличностно взаимодействие – това съ-що е ключов израз, от който трябва да се изхожда, ако искаме да разберем по-пълно за какво всъщност става дума.

И още нещичко да добавя – като изходна предпоставка. Личност иде от раз-личност, а пък двете идат от лице. В личностно центрираната методика се има предвид и се изхожда от това, че ние, като личностни, сме различни – и такива трябва да си останем. Да не се нивелира или елиминира личностното в познавателния или образователен про-цес означава точно това – да се акцен-тира от раз-личността на участващите в него. Ние сме различни, сиреч, не мо-жем да мислим еднакво, да възприема-ме еднакво, да чувстваме еднакво, да оценяваме и прочие, напротив, във всички тия свои същностни и също така коренни прояви сме различни.

Ето защо личността на ученика не бива да бъде моделирана по калъпа на личността на учителя – едно такова на-силие не трябва да бъде допускано. Ученикът в никакъв случай не трябва да бъде принуждаван да мисли като учите-

110

ля си, той трябва да мисли като себе си. За което трябва да има изискващата се за това свобода. Свободата е фокуса, около който всичко в тази "методика" се върти. Без свобода няма личност, няма също така и различност. Основният де-фект на нашето образование е че то е изключително обезличностено. Участ-ващите в него са всичко друго, но не и личности. Те биват принуждавани да се откажат от личността си – и, респектив-но, от свободата си. Комунизмът и ман-талитетът, стереотипът, наследен от него, и впит така упорито в душите и съзнанията, е причина за това обезлич-ностяване. Промяна може да има само ако тъкмо личността стане стожера, око-ло който всичко трябва да се завърти. Ако това не се случи, нищо ново няма да се появи.

Обезличностеното образование е неплодоносно. То не заслужава даже думата образование. Образование иде от образ, сиреч, цялостна структура не на какво друго да е, а на личността, на душевността, на самата цялост на чове-ка. Която трябва да се формира спон-танно, свободно, непринудено. Тук не може да се действа с неподходящи инс-трументи, примерно, с чук. Или със сърп. Тук всичко е така фино, че много по-лесно се руши, отколкото да се създава. Да обобщя: личностно-центрираната методика е ценностно фокусирана. Как-во точно означава това, ще разясня в лекцията си.

Тук ще вметна само, че въздейст-вието върху ценностите на личността е нещото, което нашето недъгаво образо-вание съвсем не прави. Или го прави съвсем неподобаващо. Така го прави, че повече вреди, отколкото да помага. На това основание младите у нас или нямат ценности, или са прекалено много цен-

ностно объркани, или пък са оставени сами да търсят спасителния бряг. Цен-ностният момент у нас, не само в обра-зованието, а и изобщо, в цялостния жи-вот, е пренебрегнат до степен, от която повече не може да бъде. Така повече не може да продължава.

Да спра дотук. Ще се опитам утре да покажа как по-конкретно се изразяват и въплъщават тия принципи в един на-истина пълноценен и човечен процес на образование, който, за жалост, рядко се случва из нашите училища и дори ака-демии. Ако се случва, е като изключе-ние, а не като правило. Онова, което пречи, са разните инструкции, разсъ-дъчни правила, норми, манталитет, един ужасен манталитет, който си стои непо-кътнат и действа подмолно, несъзнава-но. Той трябва да бъде подложен обаче на пълно и безпощадно разрушаване. Ето и за тия неща ще говоря утре.

Прочее, тия дни получих ръкописа на новата, доколкото знам, все още не отпечатана (но подлежаща на печат) книга на дейците на "Новото образова-ние", обединени от г-н П.Лазаров. Бла-годаря на г-н Лазаров, че ми изпрати книгата. Една интересна за мен книга, която чета внимателно и непременно ще реагирам щом я възприема цялостно. Също така се захванах да пиша своя, при това съвсем синтетична концепция за образованието, което да бъде конт-рапункт на оная концепция за "закон на училищното образование", която мъдрят министерските глави. На които, прочее, нямам никакво доверие. Те са показали, че нищо смислено и жизнеспособно не могат да родят – или поне да измислят.

Затуй да чакаме те да ни кажат какво да правим в нелеката ситуация, в която се намира българското училище, е не смърт подобно. Трябва сами да се

111

опитваме да намерим изхода. И трябва да завоюваме това право да го правим. То, всъщност, е наше исконно, но потъп-кано право. Не да чакаме благоволение или разрешения, най-малкото пък инст-рукции. А сами да търсим и да действа-ме. Друг път няма. Другото, казах, е на гибел подобно...

Да строшим оковите на българското образование!

Венелин Гоцев

През последните две седмици в часовете по психология и етика, които водя, прожектирах на учениците два филма на Федерико Фелини: "Амаркорд" (на учещите психология) и "Нощите на Кабирия" (на изучаващите етика). Поне-же филмите са дълги (120 минути), на-ложи се прожекцията да продължи 3 учебни часа от по 40 минути. Поради дефицит на време не можах да доведа замисъла си докрай, а именно в час да се разгори дискусия, учениците да могат да споделят впечатленията си, в замяна на това им предложих всеки да опише преценката си за филма писмено. И ето, тия дни чета купчина писмени работи с разсъждения на ученици за филмите на Фелини. Искам тук накратко да кажа как-во констатирах в крайна сметка.

Безспорно е, че днешните млади хора общо взето съвсем не познават и не са привикнали да възприемат произ-ведения от този род, именно произведе-ния на истинското киноизкуство. Това, което те гледат, към което са привикна-ли, общо взето са произведения на филмовата индустрия, които не заслу-

жават да се нарекат изкуство, а са нещо като филмова конфекция. Страшна е деформацията на съзнанията, по-скоро на душите, която причиняват тия непъл-ноценни филми; констатирах, че по-голямата част от учениците не успяват да се вживеят с цялата си душа във филма, да почувстват онзи смисъл, кой-то струи от екрана – и да се заразят с емоцията, която режисьорът, в случая Фелини, е вложил в творбата си.

За да се възприеме пълноценно филм на Фелини се иска човек да остави душата си освободена от нагласите на всекидневието и отворена за прониква-нето в нея на онази богата амалгама от образи и звуци, каквато по същество е един негов филм. Общо взето по-голямата част от учениците не успяха да постигнат тази незангажираност на съз-нанието, необходима за пълноценното възприемане на вложения във филма смисъл, поради което тия младежи отк-ровено си заявяват, че "почти нищо не са разбрали" от него. Аз един такъв ре-зултат го очаквах, понеже и преди, в други случаи, съм констатирал някаква ужасна безчувственост или емоционал-на притъпеност, която формира в души-те на младите днешното поставено на неверни основи образование.

Същевременно обаче установих, че на моменти магията на истинското изкуство успяваше въпреки всичко да увлече в своя могъщ емоционален по-рой душите на повечето от тия млади хора, а пък една част от учениците явно се развълнуваха дотам, че твърдо зая-виха, че искат да гледат всички филми на Фелини; някои скоро се похвалиха, че вече си били "свалили" филмите на Фе-лини и започнали да ги гледат в домаш-на обстановка, което говори много. Смя-там, че само този резултат да беше пос-

112

тигнат от моята инициатива – все пак учениците в час никога не бяха гледали цял филм! – то смятам, че времето, кое-то отделих за това, съвсем не е отишло напразно. Въпреки че от "педагогична гледна точка", убеден съм, ще бъда подложен на критики – ако образовател-ната институция разбере за моето "ди-дактично" своеволие.

Както и да е, аз лично смятам, че дидактиката и педагогиката с техните предписания съществуват само за това да бъдат игнорирани и нарушавани. По-неже общуването с младите няма как да не е свободно, личностно, творческо и непринудено отношение, което може да бъде убито ако се подчини на изкустве-ните разсъдъчни правила на дидактика-та-педагогиката.

Радващо е, че една малка част от учениците бяха така силно впечатлени от филмите на Фелини, че когато им ка-зах да се опитат да опишат впечатлени-ето си, твърдо ми заявиха, че им тряб-вало много време да опитат да сторят това; явно са имали какво да кажат, по-желаха в къщи на спокойствие да пишат, с което аз веднага се съгласих. И ето, тия дни, четейки писмените им работи, откривам, че някои ученици са написали превъзходни и богати на смисъл анали-зи.

Аз лично смятам, че онова, което се прави в час, трябва да се съобразява с мащаба на най-силните, на най-добрите, на елитните ученици, трябва да отговаря на техните потребности, именно, трябва да се прицелва в една по-значима цел, а не да се мъчи да угажда на посредствените и на слабаци-те, та да служи на тяхната умствена и душевна ленивост. Когато обаче нивото е съобразено с потребностите на най-добрите, на елитните ученици, ще стане

така, че те ще почнат да "дърпат" оста-налите напред, а не, както обикновено става в нашенски условия, ленивото мнозинство да ощетява и да накърнява интереса тъкмо на най-способните. И да е нещо като воденичен камък на врато-вете им.

Изобщо с тази иновация – да про-жектирам цял филм на Фелини в час по етика или по психология – аз обаче се прицелвах в още по-висока и достойна за съвременното образование цел. То-ва, което се прави в нашите училища, в основни линии не е друго, освен упраж-няване в едно досадно "умуване" и тео-ретизиране. Докато младите хора, раз-бира се, нямат и не могат да имат един такъв чист теоретичен интерес, напро-тив, техният интерес би следвало да е по-общ и богат, именно, следва да е по-пълноценен човешки интерес. Какво имам предвид ли? Ще се поясня.

Ще дам фрапантен пример: какво обикновено правят нашите ученици в часовете по литература (или история, да речем)? Ами биват принуждавани не да се наслаждават на самите произведения на изкуството (или на така вълнуващите деяния на историческите личности) и да споделят чувствата си и преценките си по този повод, ами биват насилвани да заучават някакви досадни разсъдъчни коментари и анализи на "литературове-дите" и на лишените от усет за духа на самата история историци. Стига се до абсурда, че учениците по литература изучават не самата литература, ами изучават... учебниците по литература, докато пък по история учениците не изу-чават самата история, ами учат разсъ-дъчните трактовки на историци за исто-рията, които често нямат нищо общо с интимното на самата човешка история!

113

По тази причина на нашите уче-ници се предлага обезчовечено съдър-жание по предмети, които по идея би следвало да са най-човечни, пък после се чудим защо младите хора (пък и хо-рата изобщо у нас!) били безчувствени, способни на ужасни прояви на безчо-вечност, защо били с инертни, невъзп-риемчиви за духовното души. Другояче казано, нашето образование е не просто обездуховено и бездушно, ами дори но-си в себе си и една ясно доловима анти-духовна потенция – като вземем пред-вид това, че тъкмо духовното е квинте-сенция на автентично и на същностно човешкото. А след като ние си позволя-ваме лукса да формираме в училище личностите на младите по един обез-личностен и дехуманизиран (бездухо-вен) начин, нямаме право след това да се чудим защо младите били "такива и онакива", да се възмущаваме лицемер-но от тяхната арогантност, от тяхната отдаденост на простащината, на безце-ремонното деперсонализирано отноше-ние както към собствената, така и към личността на другия, на "ближния".

Само пълноценното общуване с истинското изкуство може да противо-действа ефективно на ширещата се в душите безчувственост, също така на безличността и на антидуховността, коя-то пък е друга дума за обозначаване на безразделното господство у нас на ма-териализма, на нихилизма, на амора-лизма, на простащината. Разсъдъчното, наукообразно и дидактично образование и възпитание е откъснато от нуждите на живота и по тази причина не е в състоя-ние да влияе на онова, което може да направи личностите на младите хора жизнеустойчиви и отдадени на интимния патос на автентичния живот. Такова об-разование по-скоро вреди на младите,

отколкото да ги прави адаптивни спрямо потребностите на самия живот; то носи в себе си толкова вредна антидуховна и безжизнена потенция, че трябва да бъде оценено като абсурдно и отхвърлено незабавно, без снизхождение и без жа-лост.

Това обаче не става и толкова непълноценният образователен модел на несвободата, унаследен от комуниз-ма, продължава да трови душите на младите и да ги прави духовни и емоци-онални инвалиди. Последствията от то-ва безхаберие са страшни, ала, понеже съвсем не се съзнават, не предизвикват в обществото ни някаква особена обез-покоеност, което всъщност е истински страшното. И по тази причина, ето, да речем, нашите ученици сега протести-рат, искайки държавата да им върне зимната ваканция (този протест, впро-чем, е съвсем оправдан), но би трябвало най-вече да протестират срещу неадек-ватното спрямо нуждите на живота и на съвременността образование, игнори-ращо най-ценното, което имат: личност-та, нашето истинско богатство! Сега раз-бирате ли защо сме най-бедни в Евро-па? Защото личностната бедност е ос-новата и предпоставката за всяка друга нищета и мизерия!

А сега да се върна на темата си. Смятам, че в нашето училище само из-куството и философията могат да про-тиводействат на опасните позитивистич-ни тенденции, застрашили най-важното: неговата пригодност за живота. Затова, разбира се, трябва основно да се про-менят учебните програми, ала за целта най-напред трябва да промени самия образователен модел, който трябва да се съобрази с една добре премислена и съвсем съвременна философия и стра-тегия на новото българско образование.

114

Тук искам в тази връзка да вметна след-ното.

Онзи ден по телефона ми се оба-ди секретарката на Омбудсмана на Ре-публика България, която ми съобщи, че моето Писмо до Омбудсмана на Репуб-ликата относно духовната катастрофа на нацията ни било получено, било "за-ведено" с входящ номер, обърнато било също така внимание на Министерството, което, тъй да се рече, било поставено в известност за него, но след като нямало "нарушение" на закон и пр., било изпра-тено в... архив! Толкова! "Няма наруше-ние на конкретен правен казус или за-кон" и "няма искане за възстановяване на справедливостта", това е разбиране-то на Омбудсмана, който, въпреки че е призван да се бори срещу произвола на институциите (на бюрокрацията) спрямо правата на гражданите, изглежда сам вече се е обюрократизирал дотам, че е станал, както виждате, съюзник на сама-та бюрокрация в битката й срещу граж-даните!

Нашенска работа, т.е. жалка ра-бота! Срам! Безочие! Но какво да гово-рим, та нали и тия бюрократи са продукт на същата тази порочна образователна система?! Как тогава да очакваме да осъзнаят и да почнат борба с дефектите й – или поне малко да се разтревожат?!

Ще завърша с това: младите имат огромна потребност от общуване с об-разци на истинското изкуство – и на ав-тентичната (ненаукообразна) филосо-фия. Ако изкуството и философията (пък и религията, защо не!) си обединят си-лите, убеден, съм, могат да спрат ги-белните тенденции в българското обра-зование, а и в българския живот като цяло. Дехуманизацията (обезчовече-ността, безчовечността) на българското образование трябва да бъде спряна не-

забавно. Незабавно също така трябва да започне работа за внедряване на ду-ховните ценности на човечеството в българското училище, защото само ду-хът е този, който може да влезе в битка с простащината, нравствения нихили-зъм, материализма, обезличностеността и бездуховността – и да ги срази, т.е. да спечели битката. А ето как е сега: аз се-га се чувствам "нарушител" само затова, че съм прожектирал в учебно време филм на Фелини – или пък че съм нару-шил официалната програма по филосо-фия, вмествайки в нея онова, за което образователните бюрократи никога няма да се сетят.

Такива като мен ги наказват, че нарушават правилата – как обаче в на-шето училище може да се случи нещо ново, ако изобщо няма такива "наруши-тели", т.е. ако всички сме все изпълни-телни и послушни?! Затова: долу убийс-твените правила! Длъжни сме да започ-нем незабавно бунт, та да строшим око-вите, в които е окован самия дух на бъл-гарското образование. Защото ако не го направим, горко ни! Нищо добро не ни очаква.

Та нали в училището е началото на всички начала: как изобщо можем да спим спокойно, след като всичко там е така объркано?!

Ескалация на провала

Тодор Николов

Пред мен е един документ: ЗА-КОН за развитието на академичния състав в Република България. Законът е кратък и въвежда изцяло нова “техно-

115

логия” за придобиване на “научни степе-ни и звания”. Звучи крайно революцион-но, но дали обаче с него ще се постигне желания поврат? Съмнявам се много, имам убеждението, че ефектът от въ-веждането на регламентите по този за-кон ще доведе до нежелан и неочакван за създателите му ефект. Ето защо мис-ля така.

Понеже нещата не са поставени на чиста основа. А именно: да се вземат механично положения и норми от стра-ни, с друг, коренно различен манталитет и с други традиции, и да се "присаждат" у нас може да доведе до извращаване-то, и то тотално, на духа и характера на самата идея; тоест, можем да очакваме резултати, диаметрално противополож-ни на очакваните. Говоря за предложе-ния нов начин за "придобиване" на науч-ни степени, а също и за заемането на нови академични длъжности. "Побълга-ряването" и на най-напредничавото, пък и на онова, което работи перфектно в други страни, ще влоши крайно небла-гоприятната ситуация. Под "побългаря-ване" разбирам пречупването през призмата на господстващите у нас съз-нание и манталитет на иначе добре ра-ботещи норми и механизми, т.е. изтъл-куването им в смисъл, противоположен на автентичния. Тоест, всичко може да бъде изопачено до неузнаваемост, по-неже у нас липсват необходимите за действието на тия норми условия: съот-ветно ниво на академично съзнание, липсва научна общност в истинския смисъл на тази дума, липсват ценности-те и духа на автентичния академизъм, а всичко е псевдо, всичко е извратено, обезценено, изопачено, побългарено, всичко, още по-точно казано, е комунои-дизирано. От тази гледна точка аз лично не си представям как някога изобщо мо-

же да бъде постигнат някакъв поврат към по-добро. Трябва да се случи нещо екстремно, примерно, да паднат камъни от небето, които да улучат нашите "ака-демии", и то по-скоро не самите акаде-мии, ами ръководните им академични състави, та да се отървем някак от тая напаст – и да започнем на чисто, на празно място. Това обаче е фантастика.

Още нещичко ме мъчи и искам да кажа в тази връзка. Дайте да поразсъж-даваме. Дайте да си представим какво представляват тия малки "научни общ-ности", каквито са нашите днешни уни-верситети. Дайте да се запитаме какво, собствено, е "научното" в тях? Има ли изобщо самоотвержени жреци на наука-та, или имаме някакви партийно назна-чени от "време оно" бюрократи, нямащи никакво отношение към науката, или по-скоро изпълнени с презрение към автен-тичната наука и към автентичните уче-ни? Нима не съзнавате, че ние факти-чески имаме някакви капсулирани, про-винциални по дух структури, лишени от здрави ценности, в които съществуват злотворни отношения на завист, клиен-телизъм и скука, които се самоизяждат в безполезни борби за пари, заплати, власт, постове, за правото на безпроб-лемно вегетиране в сфера, към която те нямат абсолютно никакво отношение, сиреч, заели са неполагащи им се мес-та, които с всички сили бранят, и то тък-мо от ония, които са призвани за наука? У нас по-скоро камила ще мине през иг-лени уши, отколкото самоотвержен и идеалистично настроен труженик на ав-тентичната наука да успее да влезе и да се утвърди в тия т.н. "академични общ-ности". Ако има такива, те са същинско чудо и са незначителни изключения, потвърждаващи правилото. Та такъв са-моотвержен труженик на автентичната

116

наука и на автентичния академизъм ще бъде изяден с парцалите от тая жадна за постове, пари, титли и прочие акаде-мична напаст, на която последна грижа й е науката, академичността, ценностите на знанието и т.н. – ще бъде изяден и с кокалите си само ако припари до тяхна-та общност и със самото това застраши презрения им покой, отвратителното им статукво. Добре де, може ли изобщо в такава ситуация нещо ново и потребно да бъде изменено, и то така, че да про-работи, да доведе до желаните резулта-ти?

Има един пункт, по който едино-душно се мълчи, който е взривоопасен, и който нито една "реформаторска власт" не смее да пипне, щото ако пипне там, ще настъпи вселенски катаклизъм и нищо чудно и галактиките да изчезнат в открилата се черна дупка. Ето го реша-ващия всичко момент, изваждам го както е в самия закон: "Всички права, като заплащане, предимство при участие в конкурси и други, свързани с научните степени и научните звания, придобити при условията и по реда на Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ) се запазват". Всички до сега вихрещи се из нашите академии "научни жреци" от байтодорово време, които са-мо те си знаят как са се докопали, с нок-ти и лакти, до заветните непроветриви местенца из академиите, си остават не-побутнати, нищо че именно те са носи-телите на оня злотворен дух на застой и гниене, без промяната на който абсо-лютно нищо не може да се промени. Тая напаст ще изтълкува всяко нововъведе-ние в своя полза, ще го изопачи така, че даже и създателите му няма да го поз-наят. Докато тая напаст, която при това се и самовъзпроизвежда, не бъде изго-нена позорно от местата в науката и

академиите, които е узурпирала в нару-шение на всички принципи на морала още в комунистическо време, никаква промяна към добро не може да има, напротив, нещата ще се влошават. То-ест, ще си останем с това, което сме, а именно, да нямаме наука, а да имаме пародия на наука, да се преструваме, че и ний уж имаме наука. А ний си имаме не наука, а нáука, най-първокласна то-дорживкова нáука. Между наука и нАука (нáука) няма нищо общо, подобието между тях е подвеждащо.

Разбира се, че тази господстваща самозванска напаст, която не дава в ин-ститутите и академиите на покълнат и най-малки кълнове на пълноценен нау-чен и академичен живот, ще изтълкува новия закон изцяло в своя полза. И ще го изврати така, че тежко и горко на бъл-гарската нáука кажи-речи за столетия напред. Играе си с огъня тоя министър, ще предизвика злите сили, и ще стане пишман в един момент, че е хвърлил камък в толкова застоялото "академич-но" блато. Ще се раздвижат заспалите чудовища и ще стане страшно. Какво ще стане ли? Ще ви кажа.

Първо, всички сега разпореждащи се в катедрите и институтите "вечно уп-равляющи" от байтодорово време та до-сега ментори ще почнат да си произ-веждат доктори така, че майка ще почне да жали, да реве и да вие даже. Разбира се, че най-напред ще произведат в док-тори своите некадърни синове и щерки, а после и цялата си рода. В един мо-мент всеки, които може да плати, ще стане доктор – по която си хареса наука, "предметна област" и в академия по из-бор. Нищо чудно и Азис в тая обстанов-ка да стане доктор и професор по чалго-пеене; изобщо няма да се учудя, помне-те ми думата, че точно това ще стане.

117

Партиите пък, които си имат свои хора из съответните академии, ще си произ-ведат в доктори целия си ръководен ка-дър плюс жените и любовниците на тоя кадър. Разбира се, старата блудница БСП ще бъде начело на тия извраще-ния, както винаги си е било. Досега ця-лата тромава бюрократична система за произвеждане на "кандидати на нáуките" и на доктори, с ВАК и със специализира-ните научни съвети все пак слагаше ня-какви бариери пред апетитите, а сега вече няма да има никакви бариери. Май-ка ни жална какво ще стане, не ми се мисли даже. Горките младежи, горките студенти, горката българска наука, дой-де момента тая напаст да разтерзае всичко по пътя си! А тя е лакома и все-ядна, и няма никакви скрупули, неслу-чайно има такива бляскави учители по наглост и безсрамие: другарите, слезли някога от кошарите из планините, имам предвид "народните партизани", тава-ришчите-комунисти, после най-нагло са се наместили и настанили където са си харесали – в нáука, в академии, в армия, в икономика, навсякъде. Нищо не са ос-тавили ей-така, без да го осквернят, опошлят, изкористят, извратят, изопачат до крайна, невъобразима степен.

Предвижданията ми са лоши, очакванията ми са, че към добро скоро няма да тръгнем, а злотворните тенден-ции, на които бяхме жертва досега, просто ще бъдат отприщени, щото се махат и последните спирачки пред тях. В Германия или в Америка няма нищо лошо, напротив, добро е самият универ-ситет, всяка катедра и пр. да си създава и произвежда своя академичен състав; но там са все хора, призвани за наука, там некадърниците са изключение, а тук са масовия случай. Там има научни об-щности, тук няма и не може да има; у

нас има всичко друго, приятелски, род-нински кръгове, кланове, партийни коте-рии, какво ли не, а само за наука и за академичност няма място из нашите научни учреждения и академии. Затова у нас всичко ще бъде наопаки, безкрайно опошлено и изкористено. Страшно ще стане. Промяната при това положение ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго.

Но кой знае, може би това е пред-поставката за да осъзнаем какво трябва да направим: когато всичко се сгромоля-са, когато даже животът в тая страна стане хептен невъзможен, може би тога-ва ще се наложи да вземем голямата метла и да изметем тия боклуци, да ос-тържем тия налепи, да изчистим цялата тая смрад. Натам отиват работите; ние оказва се, не сме способни да усъвър-шенстваме съществуващото, а можем да се освестим само при пълно сгромо-лясване, при пропадане на всичко, кога-то ножът опре о кокала; а преди това всеки ще продължава да върти дребнич-ките си далаверки, тарикатлъци и мизе-рийки. Лечение на душите чрез философия

Един човек ме запита наскоро: „Драги, защо си губиш времето по фо-румите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живе-еш с илюзията, че можеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него прос-тотията е до шия! Пък и недей да нару-шаваш библейското правило: не хвър-ляй бисери на свинете! Защото… И т.н.“.

118

Ето такива думи ми каза този човек, кое-то ме накара да се замисля по-сериозно.

Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, философски текстове, книги и пр.?

Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагопри-ятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публику-ват.

На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм – и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и тъгува заради непрактичността ми. Но наистина смятам, че това ми е работата; също така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положе-ние), че все някой трябва да каже неща-та, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мъл-чиш! Това е недостойно!”, което частич-но залъгва личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя.

Но има нещо друго и още по-важно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за

това, което става в главите на хората, на моите съвременници.

Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констати-рам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опаш-ките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, кое-то чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчи-телно живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключител-но страдащ човек, на който може и тряб-ва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито медиите, нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог.

Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от ве-

кове. Избуялите в главите на “обикнове-ния човек” горчиви мисли трябва да бъ-дат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, не-вярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребност-та да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, популисти-демагози. Те зато-ва са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоя-дите, че жертвите са много и че са съв-

119

сем лесни. Обезвереният човек е подат-лив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пош-ло се експлоатира най-вече “национал-ната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” леснос-милаеми мисли.

Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконена-вистническите доктрини – тези на кому-низма и национал-социализма. Днес същите доктрини, независимо от исто-рическия си провал, печелят привърже-ници, което е и печално, и много страш-но. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги.

Поставям най-различни теми – философски, психологически, нравстве-ни, политически даже, без никакви огра-ничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразпола-гат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и раз-бираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска ме-дитация. Този тип терапия чрез фило-софия и размисли съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от веко-ве в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на чо-века, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на

едни жизнеспособни идеи и едно наис-тина здраво съзнание, което се бори и преодолява хаоса и така намира удов-летворение, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвремен-ник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е моя за-мисъл. И затова аз всеки ден пиша сво-ите статии.

Някои намират статиите ми за съвсем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя ста-тия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от тре-пета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочита-ме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните търговци на съвест и медиите. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на филосо-фията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толкова силна ръка – и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, гнус – затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално. Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевар-дни моди”.

120

Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пъ-тища на търсенето, изследването, на самостоятелното разбиране, на осмис-лянето, да тръгнат по пътищата на сво-бодната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде крайни и дадени в оголен вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допуска-ме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душе-вен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да за-доволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на улица-та, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се подари някому”, нито пък да бъде прис-воен. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го отк-риеш и да се възползваш от него. Оди-сеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще мо-жеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма…

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg