ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

БРОЙ 3 (10БРОЙ 3 (10БРОЙ 3 (10БРОЙ 3 (10)))) ГОДИНА 4ГОДИНА 4ГОДИНА 4ГОДИНА 4

2012012012012222 декемвридекемвридекемвридекември

ФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСААААНИЕНИЕНИЕНИЕ

2

ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

книжка книжка книжка книжка 3333 ( ( ( (10101010), ), ), ), декемвридекемвридекемвридекември, година , година , година , година IVIVIVIV, 201, 201, 201, 2012222

Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:

Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов – „Философия и религия”

Александър ДолевАлександър ДолевАлександър ДолевАлександър Долев – “Философия и история”

ISSNISSNISSNISSN 1313 1313 1313 1313----9703970397039703

© Център за развитие на личността © Център за развитие на личността © Център за развитие на личността © Център за развитие на личността HHHHUUUUMANUSMANUSMANUSMANUS

3

СЪДЪРЖАНИЕ:

IN MEMORIAM.......................................................................................................... 7 Поклон пред паметта на човека и философа Аристотел Гаврилов………..7 За Аристотел Гаврилов – с благоговение…………………………………………8 ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ................................................... 13 Съобщение от Градската библиотека в Самоков………………………………13 С удоволствие чета сп. ИДЕИ – това произведение на философската жажда!.....................................................................................................................14 Някога духът беше бог, сетне стана човек, а ето че става вече сган……..15 То затова и съществува сп. ИДЕИ: да помогне поне малко да се развидели, да се разсее тъмнината, в която пребиваваме…………………16 За лъскавата шарения по вестникарските будки – и за обречеността ни на пошлостта………………………………………………………………………………..19 Открито писмо до народните представители, призоваващо ги към велик нравствен подвиг………………………………………………………………………21 И в наши дни има хора, способни на постъпки, водени от най-чисти идеалистични подбуди………………………………………………………………..25 Вместо да помъдряваме, с годините изглежда оглупяваме – детството ни сякаш е най-мъдро...............................................................................................26 До 50% отстъпка от цената на ония, които искат да помогнат за разпространението на списание ИДЕИ……………………………………………28 Сп. ИДЕИ си намери даровит автор, а пък българската духовност – един от най-добрите ù съвременни дейци……………………………………………...29 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА..................................................................... 33 Точно изложение на православната вяра………………………………………..33 Преподобни Йоан Дамаскин ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ................................................................................. 45 За универсалното като характеристика на звуковия образ на думата – спхота……………………………………………………………………………………..45 Мирена Атанасова, Митко Момов

4

Из „За изреченията и думите“ на Бхартрихари………………………………..47 Превод Мирена Атанасова НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ......................................................................................... 55 Философското мислене………………………………………………………………55 Алесиян Пацев Критика на философските основи на Марксовата социално-икономическа теория (теория за “чистия род”)……………………………………………………62 Йордан Донев ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ................................................................ 70 Абсурдът и бунтът в „Митът за Сизиф” на Албер Камю…………………….70 Йоана Русева Свещеното тайнство на смъртта…………………………………………………..73 Антон Кирилов СЪВРЕМЕННАТА ФИЛОСОФИЯ........................................................................ 79 Що е то феномен?................................................................................................79 Елза Тодорова ФИЛОСОФСКИ АФОРИЗМИ................................................................................ 87 Николо Макиавели……………………………………………………………………….87 ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ ............................................................... 90 Еразъм Ротердамски и "Възхвала на глупостта"……………………………...90 Добрин Добрев Красотата…………………………………………………………………………………92 Янко Иванов МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ .................................................................................... 95 Идеите за добро и зло са вечни и абсолютни…………………………………..95 Йордан Ангелов

5

ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО................................................................ 99 Кой замърси изворите на духовния живот на нацията ни?.........................99 Ангел Грънчаров ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ................................................................................ 104 Как да оживя духа в гърдите си?....................................................................104 (Диалог) ФИЛОСОФИЯТА НА ИЗКУСТВОТО.................................................................. 113 Монолози: За Поезията……………………………………………………………...113 Георги Панайотов ФИЛОСОФИЯ НА СЪВРЕМЕННОСТТА........................................................... 127 Стана така, че завистта и неприязънта се превърнаха в институционализирани ценности…………………………………………………127 Разговор на Леон де Винтер с Виктор Дейвис Хенсън ФИЛОСОФСКОТО КОНСУЛТИРАНЕ................................................................ 131 Как разбирам практическото философско консултиране?........................131 Ангел Грънчаров Битката за самосъхранение и обезличаващата стихия на стадото……...136 ФИЛОСОФСКА ПОЕЗИЯ.................................................................................... 137 Из Рубайят………………………………………………………………………………137 Омар Хайям СЪВРЕМЕННИТЕ НРАВИ .................................................................................. 141 За благия характер……………………………………………………………………141 Иван Владимиров Не съди другия щото сам ще бъдеш съден……………………………………147 Стоян Кирилов ЕДНА СТРАХОТНО ЩУРА ИНИЦИАТИВА....................................................... 153

6

Нещо като "манифест" с апел за учредяване на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА……………………………………………………………………………………...153

IN MEMORIAM

Поклон пред паметта на човека и философа Аристотел Гаврилов

Днес научавам, че е починал преди

една година; тогава не съм разбрал, а иначе много пъти съм питал общи познати как е нашият преподавател по философия в СУ Аристотел Гаврилов, отговаряли са ми, че е жив, че е вече твърде възрастен, но е жиз-нен, и толкова. А сега разбирам, че вече е починал: Бог да го прости! И вечна му па-

мет! Починал е на 90-годишна възраст... Ето, сега случайно попадам на блог в негова чест, създаден от призна-

телните му ученици. А ето и откъс от траурната реч на Иван Колев на погребени-ето:

„Тъжният повод, който ни е събрал днес тук, неминуемо ни насочва към размисли и спомени. Всички те са за един човек, за когото най-честият отклик, който тези дни тъжното събитие предизвиква, бяха думите: „един много почтен човек”.

На 90 годишна възраст ни напусна един от патриарсите на съвременна-та българска философия, един от най-уважаваните български философи...

Почти всички философи, които сме днес тук, сме били студенти на Арис-тотел Гаврилов. И как не, след като цели 40 години – от 1950 до 1990 г. – Аристо-тел Гаврилов преподава философия в специалност Философия на СУ. За това време той има хиляди студенти. Сред тях не са малко тези, които смятат, че са не само негови студенти, но и негови ученици.

Тези дни, когато съобщихме на колеги тъжната новина, една моя състу-дентка, която в момента преподава философия в колеж в САЩ, в Чикаго, написа: „Аристотел Гаврилов е един от учителите ми по философия, които най-много повлияха на начина, по който формирах моето философско мислене и възприя-тие.”

Който желае да се запознае с биографията му, може да я прочете там, в блога в негова чест – и за запазване на спомена за него. Аз тия дни също мога да напиша нещичко, евентуално за да мога да представя Аристотел Гаврилов на младите читатели на списание ИДЕИ. И да се закрепи спомена ми за този човек, щото нали знаете какво става: ако дадени възприятия, наблюдения, мисли, пре-ценки не се закрепят в слово и не се запишат, като си отиде човека, и те отиват в небитието. А ако са разказани на някой, остават.

Ето затова ми се иска да разкажа за Аристотел Гаврилов, така, както аз съм го възприел, както съм общувал с него, как той ми е преподавал и т.н. Когато беше това, аз съм бил само на 21 години. Но има неща, които не може човек да

8

забрави. Примерно, мощното влияние, което този мой пръв учител на попрището на университетската философия ми оказа тогава, когато бях съвсем млад и на-чинаещ още...

Толкова засега. Тия дни ще продължа. Непременно! Длъжен съм да по-чета с нещичко своя преподавател по философия от СУ "Св.Климент Охридски"...

За Аристотел Гаврилов – с благоговение

Обещах да напиша текст, в

който да разкажа свои спомени за Аристотел Гаврилов, мой преподава-тел по философия от СУ "Св. Кл. Охридски", починал преди 1 година. Изпълнявам обещанието си.

През октомври 1979 година започнах да уча философия в Со-фийския университет; бях на 20 го-дини, току-що уволнен от казармата

първокурсник. На следващата година пък бях изпратен да продължа образовани-ето си в Русия, в Санкт Петербург. Прочее, да бъде определен да ида да уча в Русия "виновник" е същият този Аристотел Гаврилов, тогава доцент по филосо-фия, който ни преподаваше през първата година най-важния курс – по система-тична философия. Доц. Гаврилов е бил питан кого предлага да иде да учи в Ру-сия, той дал предложенията си, сред които и моето име. Оказа се, че повечето предложени се отказват; аз си падах малко нещо авантюрист, приех. Не крия, една от причините да приема беше "пълната държавна издръжка" там, обещана ни, с което и именно бях съблазнен. Исках да освободя родителите си от това бреме да ме издържат докато следвам; е, оказа се, че много по-големи разходи от родителите ми имаше около тази "пълна държавна издръжка", но както и да е. Та само една година съм учил в СУ, в която имах твърде силни впечатления и влияние от няколко преподаватели, сред които и доц. Аристотел Гаврилов.

Разбира се, най-напред ни впечатли името му: Аристотел! Не е шега, да ти преподава философия човек, носещ това име, е вълнуващо. Нали знаете как е било едно време: не е имало дипломи, титли и пр., а само са те питали "Ти къде си учил?" или "Кой ти е бил учителят?"; отговаряш "Аристотел", и това вече е достатъчен атестат. Стойността, "тежестта" на образованието ти е зависела от това: кой ти е бил учителят. Днес много-много не се вълнуват от това. Хартийка-та, наречена "диплома", е пределът на бляновете на повечето. Та ето, имал съм шанса да почна да уча философия при... Аристотел, е, вярно, Гаврилов; при кого

9

учиш, кой ти преподава, се питахме един-друг тогава? При... Аристотел... пауза... Гаврилов! Уверявам ви, не е имало и отсянка на подигравка в тия думи. Защото това... старче (признавам, такъв ми е изглеждал в очите тогава, бил съм, повта-рям, на 20 години!) беше една изключително респектираща личност. Имаше някакво силно излъчване, от него, така да се каже, вееше академичен дух, духа на философията, не мога да намеря точните думи за да опиша чувството си, което се таи още в сърцето ми. Този човек беше дребничък, имаше някаква осо-бена походка, носеше на главата си сякаш винаги едно кепе, таке или как там му викат, не знам точно. Погледът му беше твърде особен, с бляскави, криещи ня-каква загадка очи, светещи зад очилата с дебели, с твърде дебели стъкла. Почти не се усмихваше, строг, внушителен, въпреки ръста си – така съм го запомнил.

На лекциите си говореше бавно, сякаш просто диктуваше та да си за-писваме по-лесно, но много изразително, с някакъв биещ на очи перфекционизъм в употребата на понятията, в подбора на думите. Крайно силно впечатление ни направи като личност и преподавател, всички бяхме силно впечатлени, дори, смея да река, омаяни. Изключителен талант в преподаването, аз по-късно ще се опитам да представя как той ни преподаваше. При изговарянето на някои думи имаше някакви странности, кой знае на какво дължащи се; примерно, спомням си, че думата логика, примерно, я изговаряше така: "льогика"; не знам защо така я изговаряше, но така съм го запомнил. Но тия особености на речта му силно впе-чатляваха и му придаваха невероятна оригиналност. Беше скрупульозен (това май е руска дума, означава... а сега де... не иде сякаш от "скрупули", друг е сми-сълът!), един вид много придирчив, внимателен, перфекционист в употребата на понятията и думите. Негов асистент беше Здравко Попов, който ни водеше уп-ражненията или семинарите.

Е, не мога да скрия, че някак си интригуваше това защо Аристотел Гав-рилов е "само доцент", въпреки авторитета и възрастта си; ние, първокурсниците, се впечатлявахме от такива неща и даже, спомням си, сме го обсъждали помежду си. По-късно се разбра, че тъй като Аристотел Гаврилов имал дързостта да си създаде собствена теория, противостояща и не зачитаща "Теорията на отраже-нието" на мастития Тодор Павлов (тогава член на Политбюро на ЦК на БКП и академик, главен идеологически цербер на режима), то по тия причини бил дър-жан "под похлупак", не му било позволявано да се развива, бил, така да се каже, непризнат и нещо като опонент, да не кажа опозиция на "казионната философия".

Е, той също си беше "марксист-ленинец", тогава всички бяха такива, беше забранено да не си такъв, но в рамките на "лениновите възгледи" имаха някакви различия. Излишно е да споменавам, че Аристотел Гаврилов си препо-даваше на нас, студентите, по своята теория, не зачитайки официалните дър-жавни теории по тия въпроси, което също така силно ни впечатляваше: за онова време това беше крайно оригинално и необичайно. След като всички се кълняха в догмите на "единствено правилната научна философия" да имаш дързостта да си имаш някакви си там свои разбирания и теории беше твърде, твърде странно и необичайно. Ето, благодарение на такива странници като Аристотел Гаврилов

10

продължаваше да тлее академичния дух в университета дори и в най-дивите времена на идеологически стерилния режим на комунизма. Някаква минимална свобода си имаше, си беше отвоювало това "старче" Аристотел Гаврилов и неп-реклонно си държеше на нея, не страхувайки се да излезе дори срещу страши-лището Тодор Павлов. Това, така да се рече, силно импонираше. Ето на това основание фактът, че още е доцент се възприемаше за нещо като едва ли не "дисидентство", така поне е било в моите очи; не знам в очите на другите как е изглеждало, но подозирам, че и те са възприемали тия неща горе-долу аналогич-но.

Спомням си също, че Аристотел Гаврилов ни водеше и някакъв спец-курс, в който трябваше да анализираме "най-скрупольозно" съчинението на Ен-гелс "Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия"; това, така да се рече, е и най-класическото изложение на самата марксистка философия; е, изядохме, както се казва, тази книжка с кориците – благодарение на нашия "Ар-чи", както почнахме да наричаме полулюбовно доцент Гаврилов. Изречение по изречение, дума по дума трябваше да тълкуваме и да търсим смисъла на туй съчиненийце на Енгелс. Интересното е, че занимавайки ни така настойчиво с един все пак оригинален философски текст (Енгелс донякъде е философ, пък макар и не съвсем), Аристотел Гаврилов успя да ни създаде така потребните навици за вникване, за работа с философски текстове изобщо. Много държеше на това да успяваме със свои думи да предаваме смисъла, който долавяме в текста. Изискваше безкомпромисна яснота и чистота. Нищо излишно, а директно в смисъла се искаше да привикнем да попадаме. Умееше да ни ангажира всички в търсенето на този смисъл; занятията му бяха живи, интензивни, интересни. Уж дребен човек, а се налагаше със силата на духа и на проницателността си. Да, точната дума за погледа на Аристотел Гаврилов беше проницателност, провид-чество някакво даже – неотнимаемо свойство на философския дух. Философ в истинския смисъл на тази дума беше Аристотел Гаврилов, пък и, как да кажа, имаше нещо антично в неговото излъчване. Строгост, но и живост, внушителна монументалност, пък и скромност, човечност, бащинска топлина, духовен уют, нещо домашно внасяше във философията – ей-такива думички ми хрумват, като се опитвам сега да намекна за същината, за излъчването на този така индивиду-ален човек, на тази личност, носеща името Аристотел Гаврилов.

Спецкурсът на А.Гаврилов върху книжката на Енгелс завършваше с писмено изпитване, с контролна, в която трябваше да напишем своя интерпрета-ция на произведението. Понеже, така да се рече, го бяхме "изяли" туй произведе-нийце даже с кориците, контролната не беше трудна. Аз, по моя си тертип, който имах още оттогава, се опитах да напиша нещо като "авторска интерпретация" на Енгелсовите тези, постарах се да придам някакво по-личностно звучене на текста си, вложих известна оригиналност дори и във формалната страна, в начинът, по който изложих мислите си. Когато ни връщаше работите, А.Гаврилов, спомням си добре това, най-напред говори общо за представянето ни, каза, че в групата общо-взето сме се били справили, е, някои по-добре, други не толкова, бил дово-

11

лен в общи линии; имало няколко работи, които били, така да се рече, откроява-щи се, а сред тях имало една, която лично за него била изключително хубава, дори, така да се рече, едва ли не бляскава.

Би трябвало ако не да знаете, то поне да подозирате какво може да из-питва сърцето на един първокурсник по философия когато преподавателят се произнесе по този начин; ами как може да реагира всеки ако не да си каже: "Си-гурно съм аз този с най-хубавата работа, дано е така!". Курсът ни беше хубав, силен, със сериозни студенти, сега мнозина от състудентите ми са вече профе-сори, та, предполагам, всички са си помислили горе-долу същото, което току-що казах или написах. Но А.Гаврилов ни помъчи още в тази неизвестност: почна да връща работите, една по една, и като останаха няколко, едва тогава рече, че най-добрата работа била на... Ангел Грънчаров. И каза няколко още думи, които тук ми е неудобно да привеждам, за да не излезе, че съм изпаднал в грозно самох-валство.

Но така си беше, така се случи тогава; излишно е да казвам, че похвала-та на преподавателя ми подейства твърде вдъхновяващо, даже, мога да кажа, окрилящо. Повярвах отчасти в себе си, щото аз тогава, няма да скрия, бях твърде плах, неуверен, съмняващ се във всичко, изпитващ безчет безпокойства. Бляска-во си взех и изпита при него, бях научил лекциите му и текста на помагалото му кажи-речи наизуст и нощем да ме побутнеш ще мога да ти изрецитирам която си искаш страница. Бях млад и ентусиазиран тогава, не беше както е сега; е, бях и твърде глупав де, но това си се подразбира: какви да са младите ако не глупави, мъдри ли да са?! Рано, много рано им е да помъдряват, пък дори и да са студен-ти по философия в единствения университет тогава, който обучаваше по тази специалност.

И няколко думи за помагалото на Аристотел Гаврилов, мисля, че се каз-ваше "Природата на съзнанието" или нещо такова, не помня сега точно. Беше отпечатано на циклостил, сякаш антично изглеждаше по външния си вид, подвър-зано в твърди корици при подвързвач. Някак си апокрифно изглеждаше тази книжчица при вида на тлъстите томове на тузари като Тодор Павлов, Богомил Райнов, Николай Ирибаджаков, все вождове на тогавашната официална идеоло-гия. И ето, съдено било тая книжчица да им окаже на мен неимоверно по-голямо влияние отколкото всичко друго. За да почна първоначално да пиша своите пома-гала и книжки, някои от които дори издадох в циклостилен вид, изцяло наподобя-ващ вида на неговата книжка, разбира се, ми е повлиял той, моят учител по фи-лософия Аристотел Гаврилов. По всички въпроси на философията да си имам свои особени, личностно-преживени и дори изстрадани възгледи, пак влияние ми е оказал той. Да бъда преподавател от такава една невидима философска шко-ла, в която се залага най-вече на личността на ученика, на нейната проницател-ност, пак ми е повлиял той, Аристотел Гаврилов. За много неща ми е повлиял. Да, за твърде много неща ми е повлиял, но за всичко не може да се каже и напи-ше – понеже е трудно даже да се осъзнае. Има неща, които, макар и несъзнава-

12

ни, са най-силни – и имат най-дълготраен ефект. За тях мълчим, понеже само сърцето знае и усеща...

Това е в общи линии впечатлението ми от Аристотел Гаврилов. Не мога да скрия, че дълбоко, искрено, най-сърдечно го уважавах, но, за жалост, общува-нето ни се прекрати след заминаването ми за Русия. А като се върнах, аз не съм такъв, че да съм го притеснявал, да съм го търсил и пр. Само отдалеч съм го виждал с трепет и респект, щото той стана един от моите учители във филосо-фията, на които съм много признателен.

И които просто няма как да забравя, щото присъствието им е вдълбано дълбоко в моя дух. Имах приятели, които започнаха да работят в СУ след години, от тях съм получавал разни сведения за нашия общ преподавател А.Гаврилов, за това как той се е държал в ония събития, когато духовете във Философския фа-култет почнаха да врат и кипят по време на "перестройката", но за тия неща сега не ми се пише; пък и е излишно. Аристотел Гаврилов беше доайен на Факултета и университета заедно с неколцина други, все личности от голям мащаб: Исак Паси, Кирил Василев, Николай Генчев. С някои от тях съм общувал по-близо, но това е отделен разговор, а това, което исках да споделя за Аристотел Гаврилов, вече, струва ми се, все пак донякъде го казах и написах.

Вечна му памет! С благодарност се прекланям пред неговия дух! Към учителите си трябва да се отнасяме с благоговение. Защото техният дух се е отпечатал по някакъв тайнствен начин в нашия собствен: за да бъде осигурен и съхранен живота на самия вечен, неумиращ, безсмъртен човешки дух...

13

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Съобщение от Градската библиотека в Самоков

Вчера получих кратичък имейл от

уредничката на Градската библиотека в град Самоков, един град, който ми е твърде бли-зък до сърцето: едно, че Самоков, тъй да се рече, е град от моя роден край, второ, че в този град преди много години, съвсем млад, съм бил две години войник, трето, че преди много години също (в 1991 г., в най-славни-те, в най-паметните времена на младата българска демокрация!), когато бях кмет на

моя роден град Долна баня, градчето ни беше в състава на община Самоков, та комай всекидневно ми се е налагало да ходя по служба там и да воювам за инте-ресите на съгражданите си.

Както и да е, сетих се преди седмица-две, че за мой срам още не съм още подарил книгите си на Самоковската библиотека. Тогава един човек, който държи да остане инкогнито, абонира със свои средства библиотеката в Самоков за списание ИДЕИ за следващата 2013 година – и също така закупи цялата поре-дица от досега излезли 9 книжки за нейните фондове. А аз сколасах все пак пок-рай всичките ми проблеми и главоболия да изпратя един куп мои авторски книги за Самоковската градска библиотека, а ето сега и получих потвърждение по имейла, че книгите вече са получени: Подател: Library Samokov, До: angeligdb@abv.bg, Относно: darenie, Дата: петък, 2012, Ноември 2

Здравейте, господин Грънчаров! Получихме книгите Ви. Благодарим Ви за дарението! Поздрави!

Албена Ихтиманска, завеждащ Градска библиотека "Паисий Хилендарс-

ки" – град Самоков

14

С удоволствие чета сп. ИДЕИ – това произведение на философската жажда!

Получих тия дни следния имейл, на кой-

то ми се струва, че е добре да придам известна публичност, понеже касае отношението на един млад човек към списание ИДЕИ – списанието, което работи предимно за духовното израстване на българската младеж; ето какво ми пише изп-ращачът на това писмо, а по-долу можете да се запознаете и с краткия ни диалог по повдигната-та тема:

Здравейте, господин Грънчаров, казвам се Я.И., почитател съм на списание "ИДЕИ". С удоволствие чета това произведение на фило-софската жажда. Имам молба към Вас. Написах няколко философски реда за красотата, бих искал да ги разгледате и да си дадете мнението

– ако това не представлява проблем за Вас. Благодаря! Отвърнах на г-н Я.И. ето как: Здравейте, г-н И., прочетох с интерес текста, който сте ми пратили и ис-

кам да Ви кажа, че определено ми хареса! Ако желаете, предвид това, че поста-вяте грандиозна тема, да го допълните още малко (ако се налага, с оглед да не е прекалено къс), няма проблем да го отпечатаме в списание ИДЕИ, дори още в следващата му книжка, която подготвям в момента. Но и така може да излезе, няма проблем, в някакъв смисъл краткостта е най-голямата философска добро-детел. Ще се радвам да ни сътрудничите и с други свои текстове. Моля, напише-те ми малко за себе си, евентуално да Ви представим като нов автор в списание-то. Вие, по моя преценка, имате талант за писане, тъй че пишете!

Благодаря Ви много за отделеното време. Казвам се Я. И., живея в град Т. През изминалата 2011 г. се дипломирах в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" – специалност история. В момента продължавам своето образование като следвам философия (задочно) във Великотърновския Универ-ситет. Сега съм безработен, търся си работа, но за съжаление в градове като Т. трудно се намира работа – особено по специалността.

За мен ще бъде удоволствие, ако публикувате мой текст в списание "ИДЕИ". Ще бъда радостен ако мога да помогна с каквото и да е на списанието и на неговия професионален екип!

15

Някога духът беше бог, сетне стана човек, а ето че става вече сган

Попадам на чудесен текст – а чу-

десни или хубави за мен са смислените, богатите, изпълнените с идеи текстове! – какъвто човек рядко може да срещне в ин-тернетната джунгла: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръх-човешкото в човека. Негов автор е Георги Хаджийски, публикуван е този текст в ПСИ-ХОЛОГИЯ ЖУРНАЛ. Прочее, текст от съ-

щия автор излезе и в най-новата книжка на списание ИДЕИ. Решавам да популя-ризирам едно такова четиво, затова давам линк и също така публикувам избран откъс от него: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогна-то.” (из „Тъй рече Заратустра”)

Макар, че въжделенията по метаморфоза в свръхчовека да са вдъхно-вявали немалки маси човешки същества от легендарните времена на Третия райх с доминиралата го идеология за предстоящо световно господство на норди-ческата свръхраса от високи, русокоси, синеоки „арийци”, до днешните любители на фитнеса, които гълтат анаболи за да трупат по-лесно мускулна маса по фит-несцентровете, а и самият Ницше да представя идеята за свръхчовека неедноз-начно в своето творчество, като цяло би могло да бъде изведено заключението, че свръхчовекът не е някаква дори и изключително примамлива даденост, не е и цел, както дори не е и път към целта – ето защо, сама по себе си, идеята за свръхчовека е твърде чужда и на диалектическия обективен идеализъм, търсещ смисъла на битието някъде далеч извън човешките аз, тук и сега, както и на екзистенциалния субективизъм, според който няма нищо извън осъзнатото в аза тук и сега. „За някои неща не се пита – това е първият императив на истината.”

(Из „Залезът на боговете”)

И така, щом като идеята за естеството на свръхчовека е еднакво чужда и на двете основни философски системи, стремящи се да предложат свои карти-ни за търсената от всички мислещи индивиди истина, защо е успявала и успява да вдъхнови, а и навярно ще продължава да вдъхновява представители на чо-вешкия род от всички раси и култури – нима хората вече са толкова неразумни, че да оставят с лекота своите съзнания да бъдат обсебвани от абсурдни измиш-льотини, пресъздадени от един безспорно болен интелект, та бил той и на гени-алния Ницше?

16

Защото – когато някой си позволи да каже пред пъплещите към храма богомолци сквернословното ницшеанско: „Бог е мъртъв”, ще се сблъска и с ана-темата, и с присмеха, а и с причисляването към отхвърлените от обществото луди, но пък – ако подобно на Ницше съумее да аргументира своята теза с дос-тиженията на логиката на кантовия практически разум, а и с осезаемата мъдрост на хегеловата диалектика, и дори с еволюцията на видовете от дарвинизма, то тогава биха се появили и немалки шансове за всеобща възхвала на неговата гениалност...

То затова и съществува сп. ИДЕИ: да помогне поне малко да се развидели, да се разсее тъмнината, в която пребиваваме

Вчера ми съобщиха от офиса на издателство ИЗТОК-ЗАПАД (в чиято

печатница се печата списание ИДЕИ), че новата, 9-та от създаването му през 2009-та година и втора за тази година книжка на списанието е отпечатана, е излязла от печат! Днес мой човек в София ще получи отпечатания тираж и ето, отново ще започне одисеята по разпространението на списанието. Разбира се, даже самото съществуване на списанието продължава да се държи в пълно информационно затъмнение: с нищожни изключения нито една медия не дръзна да направи малък благороден жест към него, сиреч, да му направи "реклама" - като поне съобщи на бъдещите му читатели, че такова списание изобщо същест-вува. Изобщо не им пука, че това списание работи за личностното, духовното, гражданското въздигане и укрепване на българската младеж. Мълчат по тоя пункт като онемели, като бездушни и безжизнени, мълчат като мъртъвци.

Което на мен ми показва, че този най-грозен, тъп и инатлив български рефлекс, за който пише още проф. Иречек, а именно, че сме такива, че с всички сили пречим, вредим на ближния, който се опитва да направи нещо ново, ценно и полезно, правим така да му разваляме работите и в същото време да изживява-ме някакво извратено удоволствие от това, та значи този нашенски рефлекс сякаш вече е станал автоматизиран, несъзнаван, станал е неделима част от манталитета и от същината ни. Както и да е де, и тук историята се повтаря: всич-ки стоят, мълчат, дебнат кога списанието ще загине, та да си отдъхнат блажено: дразнителят веч го няма, летаргията ни пак възтържествува! Е, списание ИДЕИ няма да загине, то продължава се държи, нещо повече, заяква и гордо възправя снага, независимо от "кризата" и от беднотията, независимо от бесовската оргия на простащината и на скудоумието из нашите земи!

Продължавам да търся начин списанието да пробие, да стигне до чита-телите си, независимо от информационната блокада и изолацията, която негови-

17

те "благожелатели" му устроиха. Книжарите, които мислят единствено за печал-бата, продължават да не го щат в книжарниците си, щото било "непечелившо", "непазарно" и щото вече нямало "пространство", тъй като всичко е натъпкано с разните му там чалга-книги и чалга-списания. В интернет списанието обаче се разпространява, има си вече трета година и абонати (кампанията за абониране за следващата година продължава да тече), има си верни фенове, които помагат за разпространението му в няколко български града. Тия дни обмислям обаче една нова идея, която се свежда до това списанието да намери пряк път до тия, за които се прави, именно до младите хора, до българската младеж, именно до учениците от горните класове и до студентите. Ето какво измислих за момента.

Изхождам от това, че даже българските учители (с нищожни изключе-ния), да не говорим за академичните среди, де факто обърнаха гръб на списани-ето. Имаше неколцина многопоказателни примера: някои от тях се заинтересува-ха, обещаха да сътрудничат като автори, да помагат за разпространението му сред своите ученици и студенти и пр. И всичко обаче свърши докато излезе по една или две техни статии: за жалост, такива сме! Все гледаме далаверата. Щом излязоха статиите им, тия хора минаха в нелегалност и забравиха другите си обещания. Е, тия примери не са много, но са достатъчни.

Ето защо за момента и на учителите, на философите, на академичните среди също не може да се разчита, било поради манията за величавост на някои от тях, било поради фактическата бездуховност, която ги тресе, било поради други фактори от предимно психологическо естество, примерно, мързел, бедност, апатия, отдаденост на презряното живуркане и на спокойствието. Стигна се до-там, че даже и някои от най-близките ми сътрудници и помагачи взеха да ме съветват да погреба списанието! Но и сам-самичък да остана, докато шавам, ще работя по него, ще го правя, ще го издавам: най-тържествено им го обещавам! Аз, господа, съм голям инат, аз съм страшен и непоправим инатчия!

По тази причина решавам да заложа на младите: и като автори, и като помощници за разпространението на списанието. В това последното отношение е и моята оферта към ония, които искат хем да помогнат списание ИДЕИ да се запази, хем също така и нещичко да спечелят, щото всяко усилие трябва да бъде възнаградено. Ето за какво става дума.

Всеки, който иска да помага за непосредствено разпространение на спи-сание ИДЕИ сред познатите и сред приятелите си, сред съучениците и състуден-тите си, може да се свърже с мен по имейла и ще получи толкова книжки от всич-ки броеве, колкото прецени, че ще може да продаде (и най-вече от последните 3-4 броя, от които имаме най-много неразпространени, непродадени книжки). Ще получи 50% отстъпка от коричната цена на списанието, т.е. половината от цената от 5 лв. за книжка ще бъде за него. Ще има и известен материален стимул, може да си изкара и някакви пари. Няма никакви проблеми, ако се появят и такива, да разпространява списанието и в средите на т.н. работническа младеж, т.е. рабо-тещата младеж (ако приемем, че ученето не е работа, въпреки че то също е работа). Тази ми е идеята, такава ми е офертата. Интересно ми е дали ще се

18

появи някой да приеме, да се заинтересува, да помогне, да направи нещо добро, бих казал нещо благородно.

Да стане нещо като "нов Паисий": та нали Паисий е обикалял България и е разнасял за преписване своята книжка. Разнасял е светлина, духовност, съзнание в тъмното, бездуховно и безпросветно време, в което е живеел. То сегашното време, времето, в което ние живеем, е не по-малко тъмно, безпрос-ветно и бездуховно от времето на оня, на истинския Паисий; ний, българите, кажи-речи постоянно живеем все в най-безпросветни, бездуховни и тъмни време-на. То всъщност затова и съществува списание ИДЕИ: да помогне поне малко да се развидели, да се разсее тъмнината, в която пребиваваме, в която живеем.

Това искам да предложа. Който иска да помогне, да се включи, да зара-боти за една духовна кауза и мисия, да направи нещо наистина смислено, да заповяда, да се обади, ще бъде приет в нашия екип, който води страшна битка за духовност чрез правенето и опазването на списание ИДЕИ в това наше жалко и пошло време. Аз апелирам и към авторите в списанието: оставете дребните сметчици, покажете малко по-широк хоризонт, но не на думи, а практически. Помогнете собствените ви идеи да стигнат до повече хора, помогнете за разпрос-транението на своето списание, не стойте като примадони или като паметници на суетата със скръстени ръце: няма кой друг да свърши цялата работа, направете нещичко и вие! Списание ИДЕИ все повече става кауза и мисия и както за всяка кауза и мисия се искат борци, искат се и работници, искат се, да не казвам голе-ми думи, но искат се и апостоли.

Аман от презрени дребни сметчици и интереси у Нашенско, няма ли по-не малко хора с що-годе по-широк душевен хоризонт?! Няма ли такива сред бло-гърите, да речем?! А сред медийните лъвове и титани, сред журналистите няма ли?! Ами сред интернетните дремлювци няма ли?! Май няма, изглежда. Май има само самодоволна пасмина от умници и дърдорковци, но на дело да направят нещо - няма и няма такива херои и дейци. Ето, имаше неколцина, които помогна-ха списанието да стигне до библиотеки и до сънародници в Канада, в Берлин, в Париж, в Лондон; помогнаха, а после се покриха, пропаднаха сякаш вдън земя! Явно ние, българите, сме и много мързеливи: направим нещичко и после лягаме да си почиваме. Страшни сме, грешка никаква нямаме! Ето, в блога ми идват всекидневно стотици хора, поне 500 човека средно на ден идват, да приемем. Не сто, ами 10 човека да се намерят, които искат да помогнат поне с нещичко, пак ще има смисъл. Пак ще има полза. Пак ще има помощ и подкрепа. Но няма.

Да, няма, идват, четат, мотаят се и гордо отминават: "Абе не ме занима-вайте мен, моля, с глупости! Аз няма да се принизя да подам ръка! Аз съм велик и дори величав! Аз съм типичен българин! Аз действам по рефлекс ето така: умирам си да допринеса сънародниците ми, що нещо правят, да се провалят! Може и да не го съзнавам това, но така правя, щот така се прави по рефлекс".

Да, уви, такива сме. И всеки ден го показваме! Пазим си, дето се казва, славата! Стараем се славата ни да не увехне. И затова продължаваме да затъ-

19

ваме в нищета от всякакъв вид и род. И не се смущаваме от това. Ний, българи-те, явно сме най-деструктивното антикултурно племе на света...

За лъскавата шарения по вестникарските будки – и за обречеността ни на пошлостта

Аз рядко, общо взето, се спирам пред вестникарски будки, но ето, вчера

се спрях; не само се спрях, но и дори си купих един вестник. Е, щом стана дума, ще кажа и кой вестник си купих. Купих си в-к СВОБОДЕН НАРОД, купувам го тоя вестник, той излиза отскоро, не крия, имах надежди, че ще бъде по-различен, по-солиден, сериозен вестник, но, за жалост, излезе, че и той все повече се чалгизи-ра напоследък; пък и по-голямата част от писанията в него са все по-безидейни, безсъдържателни, кухарски. Но това е друга тема, не за това почнах да пиша тоя свой "репортаж". Думата ми е за нещо друго.

Та спирайки се пред вестникарска будка понякога разглеждам шарения-та, която е наредена там. Та така и вчера. Гледам: купища вестници и списания, от шарено по-шарено, кое от кое по-шарено! От лъскаво по-лъскаво – или бляс-каво. И наши, и чужди вестници и списания, всякакви. Примамливо гледат, а пък за заглавията да не говорим: разнообразие, че главата да ти се замае. Всякакви списания вече си имаме: за каквото и да се сетиш, има списание за него. За лов, за риболов, за плетене, за врачки, за магии, за извънземни, за земни, за небесни явления, за подземното царство, за политика, за икономика, за бизнес, за... хур-ката на баба ти да потърсиш списание, е, и такова списание няма как да не го намериш. Да не говорим пък колко много са списанията за ядене, а също така и... за отслабване, за фитнес, за спортуване, то тия неща си вървят заедно, ръка за ръка. Е, разбира се, има списания и за цици, как да можем да минем без списа-ния за цици?! И за гъзове има списания, не само за цици, как ли пък ще минем без списания за гъзове?!

За всичко има списания, за автомобили, за велосипеди, за каруци, за камиони, за трактори, за комбайни, за косачки, за всичко. И то от шарени по-шарени. Ако обаче си дадеш парите за някое списание или пък само го вземеш от сергията да го разлистиш (за да не прави купувачът това, да разлиства и разг-лежда без да плаща, повечето списания предвидливо са запечатани в найлон, та да можеш да го разглеждаш само след като го купиш!), та значи ако го разлистиш някое списание, ще откриеш, че съвсем напразно си си дал парите. Затова съв-сем правилно опаковат списанията в целофан, щото разгърне ли някой списание-то преди да е платил, после и без пари да му го даваш, едва ли ще го вземе.

20

Та стоя и гледам туй изобилие и пиршество и една мисъл ме владее: горките дървета, горките гори, които нахалост са отсечени, за да се произведат тия боклуци, горката хартия, която е станала зян, е зяносана без особен смисъл! Това си мисля най-вече, какво друго да си мисли човек в такъв случай. И още едно нещо си мисля: това, че нашето списание, именно списание ИДЕИ – казвам "нашето", понеже двама-трима човека го издаваме, та затова – та значи това, че нашето списание го няма по сергиите и будките за вестници и списания, това, че му е отказано само на нашето списание да е на будките и сергиите, съвсем, ама съвсем не е случайно, напротив, съвсем закономерно е. Ето защо.

Ами не му е мястото там. Сложат ли нашето списание там, то веднага ще се открои сред тия шарени боклуци, дето са наредени там. Нашето списание е стойностно, и появи ли се то там, ще се появи мащаб, мярка за сравнение, според която ще блесне цялата нищета и нищожност на шаренията, която ни залива. Имам предвид шаренията на чалга-вестниците и на чалга-списанията, дето са по сергиите. За да нямат възможност читателите да сравняват и по този начин да могат да открият кое колко струва, та затова на нашето списание е отказано и забранено то да бъде разпространявано по сергиите. Само на него е забранено и отказано. На никое друго не е забранено и отказано. Това за какво може да ви говори? Ами че нашето списание е оценено като опасно, затова му е отказано и затова е забранено! Появи ли се то там, край, отива по дяволите ця-лата тая система на чалга-журналистиката, чалга-списанията, чалга-книгите, на цялата боклукчива шарения, що ни залива и дави отвсякъде.

Ето затова е забранено нашето списание. Което, както и да го погледне човек, е твърде висока оценка. Да не си сред тая медийна напаст, да си признат за неин прогонен, нежелан, опасен контрапункт, е голяма чест. По-голяма чест от тази не сме могли и да си пожелаем, ето, осени ни. Тъй че тия, дето забраняват, дето отказват на нашето списание да бъде разпространявано сред цялата онази лъскава, ала пошла гмеж, показаха, че имат ако не акъл, то поне нюх.

Не можем да ги виним, пазят си хляба хората. А представете си, че всички почнат да купуват нашето списание – щото то заслужава това! – и преста-нат да купуват онази блудкава шарения?! Затуй трябва списанието ни да бъде крито, а най-добре от всички и задушено, убито! Тази е целта. Въпросът, оказва се, е на живот и смърт. Е, и ние ще се борим докато ни стигнат силите. Вярно, неравни са ни силите.

Но има нещо друго, което ни прави силни: истината е с нас. И духът ни подкрепя! Същият тоя прогонен, нежелан, презиран от тълпата дух е с нас. Което говори много за ония, които разбират за какво става дума...

21

Открито писмо до народните представители, призоваващо ги към велик нравствен подвиг

След ден-два трябва да изпратя в печатницата подготвената за печат

нова книжка на списание ИДЕИ. Периодичността изисква новият брой на списа-нието да излезе през август, та със започването на активния (неотпускарски) сезон през септември да е вече налично и достъпно. Получи се чудесна книжка с интересни, хубави текстове. Ала има един проблем, който сам съвсем не мога да реша: за финансирането на списанието. Главата ми се цепи като си помисля за това. Списанието излиза вече четвърта година при невероятни трудности, без никаква подкрепа отникъде, благодарение на скромните лични средства на два-ма-трима човека – мои и на неколцина мои приятели.

Събуждам се тази сутрин с тази коварна, направо натрапчива мисъл – какво да направя, че и този път да успея да заплатя за издаването на списание-то?! – и ето, вече с нищо друго не мога да се заема, нито да чета, нито да пиша. Размишлявайки по този най-важен за мен проблем – аз съм и създател, и главен редактор, и един от най-активните автори, и оформител (предпечат), и издател, и дори... разпространител на списанието! – и избирайки между варианта да дам цялата си заплата за издаването му, лишавайки семейството си от средства за съществуване, или да отида в някоя банка да се моля за нов кредит, в отчаяние-то, в безсилието си в главата ми се ражда една съвсем екстравагантна идея; дали пък вече наистина не съм взел още по-сериозно да превъртам, щото и по начало си е чиста лудост да издаваш философско списание в днешно време у нас?! Та ето за какво става дума, ето каква лудешка, съвсем безумна идея се роди в главата ми преди малко.

Преди няколко месеца участвахме в един конкурс на Министерството на образованието за финансиране на учебни издания и книги, подготвихме проект и всички документи, имахме известна надежда, че държавата ще оцени усилията ни и ще ни подкрепи, ала не би: резнаха ни, не благоволиха да ни отпуснат и стотинка! Изглежда, че и в тази сфера у нас биват подкрепяни само вуйчо-шуро-баджанако-братовчедите. Оказва се, че едно списание, работещо за личностното и духовното укрепване на българската младеж, е съвсем безинтересно за бъл-гарското Министерство на образованието и младежта. Което показва, че тия неща – личностното, духовното, ценностното, интелектуалното и пр. развитие на младите – са съвсем нежелани за тази държавна институция: а какво ли в такъв случай е онова, което наистина ги вълнува? Може би желателни за тях са тъкмо противоположните на изброените неща, примерно затъпяване, опростачване, чалгизиране и пр. на съзнанията и душите на младите? За това ли работи бъл-гарското Министерство на образованието и младежта?!

Но за да са такива държавните институции, за да са толкова безотго-ворни по отношение на задачата си, са виновни именно политиците, управлява-щите, нали така? Те носят пълната отговорност държавните институции да де-зертират така позорно от истинската си функция и задача и да я подменят с фал-

22

шификати. И ето, в тази връзка, се роди в съзнанието ми екстравагантна идея: да напиша Открито писмо до всички до една парламентарни групи, и управляващи, и опозиционни, в което да опиша проблема и да им предложа, ако смятат, че спи-сание ИДЕИ трябва да бъде спасено, да го подкрепят със средства от своята държавна субсидия, от субсидията, която партиите получават за да осъществя-ват дейността си. Интересно ми е дали ще се намери една поне парламентарна група, която да отдели троха от големия държавен комат, който лапа, за подкрепа на едно такова идеалистично начинание на български граждани, а именно изда-ването на философско списание за българската младеж. Това ми хрумна. Добре знам, че няма да мигна докато не осъществя замисъла си. Много ми е интересно да разбера дали пък – о, чудо! – някоя от партиите ще откликне. И ето, речено-сторено, сядам да пиша

ОТКРИТО ПИСМО

до всички парламентарни групи в Народното събрание на България във връзка с безотговорното отношение на държавни институции към същинските пот-

ребности на българската младеж

Уважаеми дами и господа народни представители, Позволявам си да ви занимая с един важен по моя преценка проблем.

Признавам си, твърде интересна ми е вашата реакция. Аз съм български гражда-нин-избирател и не ми е безразлично могат ли българските парламентаристи да разграничават истински важното от маловажното, същинското от ефимерното, дълбоко потребното от всичко онова, което е външно, е само камуфлаж и баласт.

С оглед подпомагане на духовното, ценностното, личностното и граж-данското израстване и укрепване на българската младеж неколцина философи и психолози (по-малко на брой сме от пръстите на едната ръка!) започнахме да издаваме философското списание ИДЕИ. Първата му книжка се появи през ноември 2009 година. От тогава досега излязоха общо 8 книжки, в момента под печат е деветата. Издаваме го със свои лични средства, ние сме предимно уни-верситетски и гимназиални преподаватели. Тиражът на списанието е скромен, 500 броя, списанието е в обем 120-130 страници. Годишно излизат 3 книжки. Ако проявите интерес, бих могъл да ви изпратя всички досега излезли негови книжки за да го разгледате по-подробно.

Концепцията на списанието се базира на стремежа да намерим общ език с най-добрите представители на младежта у нас, ученици и студенти, които се намират в толкова трудния и отговорен етап от живота си: да станат пълно-ценни личности и граждани. Нашето списание се стреми да задоволява нуждата на тия младежи от "духовна храна" – като идеята ни е да издаваме едно разбира-емо, популярно, човечно, добре списвано списание, въздействащо, докосващо най-фини струни в душата на младия човек.

23

Нашето списание наистина се пише на разбираем език, то се опитва да влезе в разговор с всеки склонен към мислене млад човек. Искаме да създадем едно популярно в хубавия смисъл на тази дума, т.е. неелитарно – в смисъл не само за философи, не чисто професионализирано – списание, което да задово-лява духовните потребности на най-добрата част от българската младеж, на ония сред младите, които са предопределени да бъдат един ден водачи. Иска ни се да подпомогнем личностното израстване на тия млади хора, да спомогнем също тяхното ценностно и идейно самоосъзнаване – защото без тия два процеса мла-дият човек просто няма как да стане пълноценна личност. Излишно е да казвам, че основна тема на нашето списание е темата за свободата. И тази за истината. Защото, както е казал Спасителят, истината е тази, която ни прави свободни.

Смятаме, че в условията на една деперсонализираща младежта и тол-кова агресивна масова "култура" нашата младеж заслужава да има едно остров-че на личностност, толерантност, на висока идейност, на ценностен оптимизъм, т.е. островче, огряно от духовна светлина и от топлина, сгряваща душите. Наше-то списание не обръща гръб на нито една от най-горещите теми на личностното и духовното раждане и укрепване на младия човек.

Може би вече се питате защо ви занимавам с тия неща, защо ви отне-мам от толкова ценното време? Ето за какво.

Иска ми се да вярвам, че ние, създателите на списанието, и вие, предс-тавителите на народа на България, споделяме все едни и същи универсални, общочовешки и също така европейски ценности като свобода, личностно самооп-ределяне, демокрация, духовност, толерантност; иска ми се да вярвам, че също така имаме и родствени представи за пътищата на достойнството и просперите-та. Ако е така, на тази база защо тогава да не можем да си сътрудничим по един твърде своеобразен начин?

За жалост обаче никой, най-малко пък държавните институции, оторизи-рани от Конституцията да решават същностните проблеми на личностното и идейното формиране на младите – министерствата на образованието и младеж-та и това на културата – не намери за нужно да ни подкрепи в нашите усилия, въпреки нашите призиви, въпреки нашите проекти за финансиране, с които учас-твахме в съответния конкурс. Нима за тия институции работата за една толкова благородна кауза е нежелана – и излишна?

Оказва се, че в съвременните български условия инициатива като наша-та, именно да бъде издавано едно автентично философско списание за младите и за мислещите, търсещите истината хора, сякаш неминуемо е осъдена на неми-нуем провал. В отчаянието си намерих за нужно да се обърна към вас - понеже и вие носите отговорност за това ситуацията в сферата на образованието и духов-ността да е такава, именно, да царува безотговорност към най-насъщните пот-ребности на младите хора. Понеже вие, българските народни представители, не упражнявате длъжния контрол над отговорните държавни институции, позволя-ващи си да проявяват такава крещяща безотговорност към най-насъщните проб-леми на българския живот, ето, налага се сега вие да отговаряте. Предлагам ви

24

да отговорите, да понесете отговорността си по един твърде специфичен и нео-чакван за вас начин: като си... платите! Ето как:

Списание ИДЕИ – едно крехко цвете в толкова буренливата нива на съвременния духовен български живот – е осъдено на гибел. Това обаче не бива да става. Ето, вие имате шанса да го спасите – и по този начин да запишете имената си и в културната история на България. Затова предлагам: да обсъдите проблема (всяка парламентарна група поотделно, вътре в себе си) и ако дадена група счете за нужно да подкрепи финансово списанието, нека да го стори, отде-ляйки трохичка от държавната субсидия за финансиране на вашата партийна дейност. Сп. ИДЕИ годишно излиза в три книжки, всяка (при преференциалните условия, които сме осигурили при един издател) струва 1000 лева. Вие преценете дали ви е по силите да отделите нещичко от субсидията си – или пък от ваши лични средства, защо не?! – и по този начин да подкрепите, под формата на дарение, излизането на някоя от книжките на списанието.

Имам чувството, че мога да си представя как възприемате една такава съвсем екстравагантна идея. У нас е прието за нормално от парите на държавна-та субсидия, примерно, да се финансира закупуването на кебапчета, предназна-чени за гладния електорат – по време на партийни изборни мероприятия. Или да се дават по 20 лева "на капа избирател" – или на главата, стояща под тази капа – та избирателят да подкрепи вашата партия на избори. С тия пари от държавната субсидия, предполагам, се плаща на медии, та да представят любезно и в бляс-кава светлина вашата партия.

Но ето, аз ви предлагам нещо нечувано: да подкрепите с нищожна част от тия пари едно философско, сиреч, съвсем плуралистично списание за мла-дежта. Духовните неща у нас са нещо като "последната дупка на кавала", са нещо като кожусите за населението, облагодетелствано от природата да живее на екватора. Ето, аз ви предлагам да сторите нещо наистина благородно, пък макар и куриозно: подкрепете списание ИДЕИ! Няма как това да не е куриозно щом е благородно. Довели сме нещата дотам, че самият дух у нас е куриоз – и идва ли не "аномалия" и "патология"...

Това трябва да бъде поправено. Ето, давам ви шанс да направите една малка крачка в тази посока. Давам ви също шанс по-ясно да осъзнаете кое е истински важното, съдбовно важното в този наш живот. Духът трябва един ден да надмогне ширещата се наоколо бездуховност. Да се работи, да се полагат усилия в тази посока е въпрос на дълг. Ще се радвам някой депутат да ме разбере какво казвам, да откликне на думите ми и да ги приеме като своя кауза, апелирайки неговата парламентарна група да подкрепи финансово списание ИДЕИ.

Имам плаха надежда че това все пак е възможно. С интерес ще просле-дя дали е така. Защото имам и недобро реалистично предчувствие за изхода от тази моя авантюра...

С уважение: Ангел Грънчаров, главен редактор на списание ИДЕИ

25

И в наши дни има хора, способни на постъпки, водени от най-чисти идеа-листични подбуди

Днес пощальонката ми е донесла препоръчано писмо, изпратено от

млад човек (зрелостник, току-що завършил 12 клас, бъдещ студент), комуто пре-ди около седмица бях изпратил по пощата досега излезлите книжки на списание ИДЕИ. Ето за какво ми пише този млад човек, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до него:

Драги г-н Грънчаров, Изпращам Ви тези пари (50 лева, бел. моя, А.Г.) като едно скромно, но

добронамерено финансиране на проекта Ви списание ИДЕИ, понеже (типично за младите хора) все още вярвам в стойността на доброто, а във Вашия проект виждам една прекрасна инициатива.

Пожелавам Ви единствено повече хора, които да купуват списанието – и най-вече да го четат с разбиране!

С уважение: Г. С. Уважаеми г-н С., С благодарност, пък макар и с голямо неудобство, приемам Вашата

лепта за списание ИДЕИ; с жеста си Вие давате един пример, че и в наши дни е възможно да има хора, способни на идеалистични дела, на постъпки по повелята на най-чисти идеалистични подбуди. Това, че сте млад човек, прави жеста Ви още по-изразителен, понеже надеждата е тъкмо вие, младите хора, да успеете да пресътворите съвременна България така, че духовността (и поражданото от нея личностно отношение) да не е рядък, нежелан гостенин в нея, а постоянен жител и дори стопанин. Именно от тази благородна кауза се вдъхновяваме и ние, съз-дателите на списание ИДЕИ.

Понеже Вие сте съвсем млад човек, който още няма свои доходи, аз бих желал да се реванширам пред Вас, като за тия пари, при Ваше желание, ще Ви изпратя, да речем, 20 книжки от списанието, които Вие да подарите на познати хора и Ваши близки, способни да го оценят, или пък да го дадете на книжари във Вашия град, които да опитат да го продадат на консигнация, и по този начин поне малко да си върнете разхода около това дарение.

Моля да ме разберете, предлагам това, понеже ми е крайно неудобно да приема тези пари от човек без доходи; ако приемете книжките на списанието, които Ви предлагам, това отчасти ще успокои съвестта ми. Бихте могли също така, ако желаете, да подарите от тия книжки на читалища, библиотеки, училища и пр., т.е. да направите с тях каквото желаете, сиреч, да сторите още едно добро дело.

А другият вариант е за тия пари да Ви изпратя свои книги – имам доста издадени книги, вярвам, че лично на Вас ще са Ви от полза. Сам решете кой

26

вариант Ви устройва повече или кой вариант предпочитате. Пишете ми и ще изпълня каквото кажете. Моля, разберете го, правя това за успокоение на собст-вената ми съвест – та Вие сте съвсем млад човек, който още няма доходи, как тогава да приема дарението Ви?!

С уважение: Ангел Грънчаров

Вместо да помъдряваме, с годините изглежда оглупяваме – детството ни сякаш е най-мъдро...

Снощи един мой бивш ученик, сега студент

(по философия) ми се обади по скайпа и ми обяви: "Ако утре сте на работа бих дошъл да даря една малка сума за списание ИДЕИ". Отвърнах му: "Не, моля Ви се, парите са необходими на Вас, Вие не работите, сп. ИДЕИ засега все още и все някак оце-лява!" и добавих: "Някога, когато станете знаменит и богат, тогава, ако желаете, ще може да подкрепите финансово списание ИДЕИ!". Той се усмихна и от-върна: "Разбира се. С най-голямо удоволствие!" В този момент ми хрумна и му разказах следната история, която, кой знае защо, ми се ще да публику-вам и тук; речено-сторено, ето я:

Ще Ви кажа една малка историйка. Вие много ми напомняте един човек, който също като Вас ме потърси, но преди много години, преди повече от 30 години. Аз бях асистент по философия в ПУ тогава. Интересуваше се оня млад човек като Вас от философия. Беше на 17 години. Занимаваше се с изкуство, но за разлика от Вас – с театър и музика. Дойде във Философския клуб, който бях създал тогава в ПУ. Идва в Клуба няколко години и беше много усърден в зани-манията си с философия. Бях уверен, че го чака бляскаво бъдеще на това поп-рище. Имаше талант, интересен човек беше. Бяхме приятели, с него и още 10-тина най-близки сътрудници на Клуба. Преживяхме вълнуващи мигове; времето беше друго, динамично, хората бяха други. И всички бяхме млади, в това число и аз; бил съм 27-28 годишен тогава.

Както и да е. В един момент решихме да създадем философско списа-ние тия 10-тина човека. Събрахме се и дълго мислихме име за него. Разгорещено обсъждахме какво да бъде името на списанието. Аз настоявах да се нарече МИ-СЪЛ. Имаше всякакви, най-чудновати предложения. Примерно някой предложи да се нарече Филосополис, да напомня "Филипополис", именно предложи името

27

"Град на философите" на гръцки. Но заради това "... сополис" не се прие предло-жението му, за сметка на това много се смяхме и забавлявахме около тази чуда-та идея. И така, дори за името не се споразумяхме. И сега се питате защо Ви разказвам тази история. Нали?

Ето защо. Този младеж тогава, който ми напомня за Вас лично, сега в момента е милионер, собственик и управител на голяма фирма. Когато създадох списанието му изпратих по пощата първите няколко книжки. Никакъв отзвук. После съм му пращал всяка поредна книжка. Мълчи. Два пъти се срещнахме случайно, разговаряхме, но ето, той нито веднъж не се сети да каже: "Ето, вземи, искам да помогна за списанието!" Не.

Времето явно променя хората. Парите – също. Благословени са ония хора, които нито времето, нито парите някога ще ги променят. Които си остават все същите. Тази е малката ми история...

Младежът помълча и отвърна: – Мъдър сте. По-добре да замълча. Както е казал Витгенщайн: "За това,

за което не можем да говорим, трябва да мълчим". Вие имахте какво да кажете, а аз нямам думи. Вашата история ще я запомня и няма да я забравя. Така стана, че аз май Ви загубих времето, а Вие пак ми бяхте полезен. Пожелавам ви лека вечер и успехи, а на себе си желая да остана такъв какъвто съм.

Отвърнах му: – Не, никога не смятам едно време, проведено в обсъждане на някаква

тема, за загубено. Независимо каква е темата. Винаги може да има и по-значим смисъл дори и най-незначителната тема. Тъй че не сте ми загубил времето, изобщо! Успехи Ви желая във студенстването, във философията! Непременно останете какъвто сте, не позволявайте някакви фактори на живота да Ви проме-нят коренно, основно! Да Ви направят принципно друг. Колкото сме по-млади и по-малки, толкова сме по-добри и дори по-мъдри, а времето ни опорочава, прави ни все по-лоши! И вместо да помъдряваме, изглежда оглупяваме. Детството ни сякаш е най-мъдро... Пак се разфилософствах, извинете! Станал съм голямо плямпало...

Младежът отвърна с ето тия думи: – Вие сте човек наистина мъдър, долавям мъдрост в думите Ви. Радос-

тно е, че философията е намерила почва у Вас. Не сте празен човек като много други. Затова съм благодарен на съдбата, че Ви познавам. Надявам се следва-щия път когато си пишем или се видим да пофилософстваме по този начин. Лека вечер!

Отвръщам: – Дано сте прав поне малко, дано не съм съвсем оглупял. Щото и това е

възможно. Мъдростта е рядка, а глупостта – вездесъща и много лукава. Лека вечер!

Ето тия думи си казахме. Така минават дните и вечерите на един фило-соф и учител като мен. Разговарям си с разни хора. По всякакви теми. Общо взето в очите на другите минавам за голям досадник. Е, за дадени хора може и

28

да не съм съвсем такъв. Не са много, но има такива. Да се надявам, че все пак може да има и такива...

До 50% отстъпка от цената на ония, които искат да помогнат за разпростра-нението на списание ИДЕИ

На страницата си във Фейсбук получих съобщение от г-жа Ева Кузмано-

ва; отговорих й, понеже, както ще видите и ще се убедите сами, в нейното обръ-щение се съдържа рядко срещана из нашите предели готовност да помогне за разпространението на печатните издания, издавани от моя милост. Ето съобще-нието на г-жа Кузманова, а по-долу можете да прочетете и моето отзив на нейни-те думи:

Поздравления за всичко, което правите! Факт е, че в България няма об-разование, а индокриниране. Мисля, че най-важното е не какво мисли човек, а как мисли и това трябва да бъде в основата на образованието. Как да превърнем океана от информация в знание е ключов момент в процеса на духовното изг-раждане и израстване. Смисълът е във вярата, не в религията. Да правим разли-ка между вяра в християнски доктрини и вяра в Личността на Исус Христос.

С удоволствие ще следя блога. На Ваше разположение съм ако преце-ните, че мога да бъда полезна при разпространяване на печатните издания – или по какъвто и да е друг начин. Нямам възможност да направя дарение. Сдружение "Ракурси", на което съм председател на УС, също има материални проблеми. Успех!

А ето сега моя отговор: Здравейте, благодаря за разбирането, подкрепата и насърчението! Ще

съм Ви много благодарен ако Вие лично или ръководеното от Вас сдружение помогнете някак за разпространението на списание ИДЕИ. Срамота е това, че книжари и разпространители на периодика го оцениха като "непечелившо" и отказаха да го разпространяват; и сега то излиза в 500 екземпляра, от които до читатели стигат 50-тина, останалите си стоят непипнати от ръка в борсите и складовете. Затова апелът ми не е само към Вас, а към всеки, който иска да помогне: готов съм да изпратя на всеки, които желае да помогне, книжки от спи-санието, та да опитаме да го разпространим някак, било по малки книжарнички, било по павилиончета за вестници, но чрез лично убеждаване на продавачите, било като се продава от ръка на оживената улица от самия човек, който иска да помогне, да допринесе за спасяването на списанието.

29

Аз знам, че ако по някакъв начин списанието стигне до очите и ръцете хората, то ще си намери читателите, но ето, че му е отказана тази възможност. А за подкрепа и съдействие от всеки за решаването на този проблем ще бъда безкрайно благодарен; готов съм да дам и до 50% отстъпка от цената на ония, които помагат за разпространението – за да имат и известен материален стимул. Това за ученици и студенти, за безработни, за пенсионери и пр. все пак не е без значение – да си изкарат по някой лев.

Извинявайте, че се разпрострях толкова върху този проблем, но сърцето ме боли като гледам купищата списания, които си стоят и не могат да стигнат до евентуалните си читатели...

Разбира се, на списанието може да се помогне и другояче; примерно хора, които пишат, могат да помогнат като автори, предоставяйки за публикуване в него свои текстове. Искам списанието да се списва предимно от български, от сега живеещи автори, от съвременници, които да поставят най-горещите съвре-менни проблеми...

Сп. ИДЕИ си намери даровит автор, а пък българската духовност – един от най-добрите ù съвременни дейци

На 24 октомври 2012, сряда написах и публи-

кувах текст със заглавие За книгите – и за моята среща с един живеещ в пещерата си нов Свети Иван Рилски, в който разказах за срещата си с един духовен човек в истинския смисъл на думата; той се казва Георги Панайотов и беше пристигнал в Пловдив по работа, но също и за да се срещне с мен и да ми подари великолепната си книга със заглавие Борба за истина и борба за оцеляване (с подзаглавие "Дра-мата на човешката съдба"). Мина време и ето тия дни получих от същия този човек писмо, не имейл, а най-обикновено писмо по пощата, в което пише за това как е възприел книжката на сп. ИДЕИ, която аз пък

тогава му подарих (наред с една друга моя книга, случайно намираща се в чанта-та ми, понеже той в онзи ден ми се обади съвсем внезапно че пристига в Пловдив и че предлага среща).

Минаха няколко дни откакто получих писмото, но все не намирах време да седна, да го препиша на компютър и да го публикувам в блога; а писмото, както ще видите, си заслужава да бъде прочетено от повече, от колкото се може повече хора. Текстът, който пък ми изпрати заедно с писмото си, е едно неверо-

30

ятно богато на идеи и перфектно по езиков стил творение, което ще бъде чест за списание ИДЕИ да го публикува за първи път; става дума за неговото есе "За Хляба"). С други думи казано, впечатлението ми от този човек е, че в негово лице сп. ИДЕИ намери един изключително даровит свой автор, а пък българската духовност – един от най-добрите й съвременни представители. Тъй че очаквайте новия брой на списанието, в който ще бъде публикувано началото на една поре-дица от есета на г-н Панайотов. Та ето сега-засега само писмото на този необи-чаен човек, съдържащо твърде ценни философски разсъждения – аз днес все пак успях най-сетне да свърша тази работа, да го препиша и да го публикувам тук за вас:

Драги приятелю Грънчаров, Изпращам ти тая поредна глава ("За Хляба", бел. моя, А.Г.) от "Моноло-

зите", написването на която съвпадна с датата 1 ноември, "Деня на народните будители". И по тоя повод реших да оформя поредната книжка – пък каквото сабя покаже...

Наистина, предимствата на Интернет и на "Блога" са неоспорими, но как стои въпросът с авторс-ките права и "защитата" на текстовете? Аз досега се въздържам от интернет-услугите главно заради това, макар и по други, чисто екзистенциални съображения – и финансови. Самият този псевдоним Авторъ Ав-торовъ е моят отговор на всички тия предизвикателс-тва на графоманията, "свободата на словото" и не-цензурната свободия, чиито символ е Интернет. Да, това е моята идея за книжовността, епистоларността, "гения на езика" и въобще за онова слово, което тече по-непосредствено и непринудено съвършено) в сравнение със сложната електронна комуникация (под

знача на електричеството). Да го наречем прелюдия към телепатията и ясновидс-твото, за което безспорно допринася и Интернет... Но ето че в Интернет и особе-но в нашумения "Фейсбук" се разхождат и множество неидентифицирани субекти (хакери), които злоупотребяват с достъпа до информация и всячески се стремят да осребрят компютърните си знания и умения чрез "кражба на идеи" и цели текстове – това е неписаното правило на Новата диктатура (интелектуалната).

Дали и сега не важи онази Евангелска максима: "Не хвърляйте бисерите на свинете!"? Подразбрах, впрочем, че и в Интернет имало разни специални средства и програми за "защита", но аз съм напълно "бос" в тая сфера и затова оставам "пас" – с една отворена вратичка...

Прочетох последния брой на списание ИДЕИ от край до край и намирам доста добри и "плодотворни" кълнове, стремящи се да се оформят в Идеи и разраснат в Духовни понятия и категории, от които има такава голяма нужда днес... Въпрос на време наистина, но все пак в мен се поражда онзи вечен въпрос

31

за мярката (формата и стила) и доколко отвлечените и чисто психологически разсъждения могат да бъдат плодотворни? Как би следвало "мисловните конст-рукции" да преминават в поетически образи и обратно, сиреч въпроса за реф-лексията при изковаването на понятия и изживяване на Истината...

Някои от авторите си служат все още с много научни и интелектуалис-тични клишета или пък заиграват с жаргонни и софистически изрази (сентенции, каламбури), гонейки чисто психологическия ефект (или афект). Изобщо филосо-фията в днешно време проявява силна тенденция към софизъм и еклектика (спекулация), която сама по себе си е безплодна и убива живото слово. Затова идва религиозната съблазън за праволинейните, простодушните и "праведните", жадуващи яснота и превъзмогване на езичеството... Срещу нея се бореше най-вече и Ницше, който отдаваше голямо значение на филологията и "гения на езика", определяйки сам себе си и за поет, оповестявайки, че той и Хайне един ден ще бъдат признати като "най-големите артисти на немската реч"...

Впечатли ме доста онова твое хрумване за "ползата от немисленето" и "плаката" на Алеко Константинов, който пък е моят Любимец (13) и "най-голям артист на българската реч". Публикуваният текст от фейлетон обаче е преднаме-рен и не изразява истинското отношение на Щастливеца към българина и наро-допсихологията. В случая става дума за чужда реплика и то като контратеза – както и самият Бай Ганьо е една контратеза на българското и българщината... Доказателство за това са поредицата статии на Алеко по отношение на Стоян Михайловски и задочният спор, който той води с него заради "езика", поетическо-то майсторство и "изневеряването" на народа и народните идеали (том 4, Събра-ни съчинения).

А какво всъщност е "ползата от немисленето" ако не другото име на ре-лигиозния догматизъм най-вече, от който произлиза всеки друг догматизъм, в това число и материалистическия? Бердяев го нарече "прагматизъм на невежес-твото", който се шири в цялото каноническо богословие и авторитарно църковно съзнание, господстващо над масите; и който стои в основата на Болшевизма (виж "Извори и смисъл на руския комунизъм").

Неслучайно нашето време е под знака на Философията преди всичко, която детронира Религията и се зае да търси по-човешки и адекватни пътища до Истината и Личността. Такъв един път е Антропософията на Р.Щайнер, издигнал в култ Духовното познание и Синтеза, макар той да отива в другата крайност на Космическата (виртуалната) спекулация и езическата (окултната) съблазън... Но Синтеза е абсолютно необходим за самото пресяване и "преоценка на ценности-те", защото Духовното познание е динамическо и тотално – за разлика от Мате-риалистическото, което се дистанцира от Религията и оставя настрана "духовни-те феномени", вярвайки, че Науката напредва по пътя на диференциацията и паралелното съжителствуване на отделните клонове и сфери на Познанието...

Изобщо сме във вихъра на Борбата за мярката и баланса, особено в та-кава деликатна сфера като Езика и лексиката – и как водим битката за всяка казана или написана дума ("Казана дума – хвърлен камък!") по български!

32

Това е засега. Нямам възможност да се разпростирам в детайли за не-съмнените достойнства на Списанието, които са очевидни. Желая ти много здра-ве, лично щастие и все така борбен дух и целеустременост! До нови срещи!!! 5 ноември 2012 г. Георги Панайотов Лозята

(А сега към 10 часа времето е чудесно и природното обкръжение въл-шебно – с широка панорама и изглед, с прояснени хоризонти; слънцето грее с мека майска топлота и всичко наоколо е притихнало като в сън – странен покой и тишина, заслушана сякаш в тихите шепоти и откровения на веч-ността. И дори моите котки и моето куче са потънали в някаква особена летаргия и самовглъбение, отдадени на райски съзерцателни копнежи... Ако е вярно, че "Септември ще бъде май", то със сигурност Ноември е новият април със Страстната седмица и разгара на Циганското лято – както Скорпионът става Орел и се превръща отново на Човек.)

33

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА

Точно изложение на православната вяра

Преподобни Йоан Дамаскин

(Продължава от бр. 2, 2012 г.)

Глава 6: За Словото и Сина Божий, доказателство от разума

И така, Този един и единствен Бог не е без Слово. А щом има Слово, То трябва да е ипостасно, без начало и край на съществуването Си. Защото не е имало време, когато Бог да е бил без Слово. Напротив, Бог винаги има Словото Си, Което се ражда от Него и Което не е неипостасно и разливащо се във въздуха като нашето слово, но е ипостасно, живо, съвършено, не е извън Него (Бога), а винаги пребивава в Него. Защото къде може да съществува То извън Бога? Но тъй като природата ни е временна и лесно разрушима, то и словото ни не е ипос-тасно. А Бог, като вечносъществуващ и съвършен, има и съвършено и ипостасно Слово, Което винаги съществува, живее и има всичко, което Родителят има. Нашето слово, произлизайки от ума, не е нито изцяло тъждествено с ума, нито напълно различно; защото, бидейки от ума, то е нещо различно по отношение на него; но тъй като то разкрива ума, значи не е и нещо напълно различно от ума, а бидейки по природа едно с него, се различава от него като отделно съществува-що. Така и Божието Слово, понеже съществува Само по Себе Си, се различава от Този, от Когото има Ипостас; но понеже проявява в Себе Си същото, което е в Бога, то по природа е едно с Него. Защото, както в Отца се вижда съвършенство във всички отношения, така същото се вижда и в роденото от Него Слово1.

Глава 7: За Светия Дух; доказателство от разума

За Словото трябва да има и дихание; защото и нашето слово не е без дихание. Но нашето дишане е нещо различно от съществото ни; то представлява вдишване и издишване на въздух, вдишван и издишван, за да съществува тяло-то. При произнасяне на словото става звук, разкриващ силата на словото. И в Божията проста и несложна природа трябва благочестно да се изповядва битието на Божия Дух, защото Словото Му не е по-недостатъчно от нашето слово; но би било нечестие да се мисли, че в Бога Духът е нещо идващо отвън, както е в нас, сложните същества. Напротив, както, като чуваме за Божието Слово, не Го счи-таме за безипостасно или за такова, което се придобива с учение, произнася се с

1 Св. Григорий Нисийски. Голямо огласително слово, глава 1.

34

глас, разпространява се във въздуха и изчезва, а за такова, което съществува ипостасно, има свободна воля и е дейно и всесилно, така, като узнахме, че Божи-ят Дух съпътства Словото и проявява Неговото действие, не Го считаме за неи-постасно дихание; защото, ако имахме за Духа, Който е в Божественото естество, същото разбиране, каквото имаме за нашия дух, бихме понизили до нищожество величието на Божественото естество; а ние Го считаме за действително същест-вуваща сила, съзерцавана в собствено и самостоятелно лично битие, изхождаща от Отца, почиваща в Словото и проявяваща Го, която поради това не може да се отделя нито от Бога, в Когото е, нито от Словото, Което съпътства, и която се проявява не така, че да изчезне, а подобно на Словото съществува лично, живее, има свободна воля, движи се самостоятелно, дейна е, винаги иска доброто, във всяко начинание съпровожда желанието със сила и няма нито начало, нито край. Защото Отец никога не е съществувал без Словото, нито Словото – без Духа.

По този начин с единството на природата напълно се опровергава мно-гобожието на елините, а с приемането на Словото и Духа се отхвърля учението на иудеите. И от едните, и от другите остава това, което е полезно, тоест от уче-нието на иудеите – единството на природата, а от елинизма – само различието по ипостаси2.

Ако иудеин почне да възразява срещу приемането на Словото и Духа, трябва да го изобличим и да го убедим с Божественото Писание. Защото Божест-веният Давид казва за Словото: Твоето Слово, Господи, е навеки утвърдено на небесата (Пс. 118:89), и на друго място: Прати Своето слово, изцели ги и ги изба-ви от техните гробове (Пс. 106:20); но словото, произнасяно с уста, не бива изп-ращано и не пребъдва во веки.

Същият Давид казва и за Духа: Пратиш Духа Си – създават се (Пс. 103 : 30); и на друго място: Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им войнство (Пс. 32:6); и Иов също казва: Дух Божий ме е създал и диханието Вседържителево ми е дало живот (Иов. 33:4). А Дух, Който бива изпращан, гради, укрепва и поддържа, не е изчезващо дихание, както и Божиите уста не са телесен член; но и едното, и другото трябва да се разбира в съответствие с Божието достойнство3.

Глава 8: За Светата Троица

И така, вярваме в един Бог, едно начало, безначално, несъздадено, не-родено, нетленно, а освен това и безсмъртно, вечно, безкрайно, неописуемо, безпределно, всемогъщо, просто, несложно, безтелесно, непреходно, безстраст-

2 Св. Григорий Богослов. Слова 31, 38, 41 // PG 36, coll. 137, 320, 441. Св. Григо-рий Нисийски. Голямо огласително слово, 2-3. 3 Св. Григорий Нисийски, пак там. Св. Василий Велики. За Светия Дух, до Амфи-лохий.

35

но, неизменяемо и непроменящо се невидимо, извор на добротата и правдата, умствена и непристъпна светлина, с нищо непреодолима и измервана само със собствената Си воля сила – защото може да върши всичко, което поиска; по могъщество – Създател на всички видими и невидими създания, съдържащо и съхраняващо всичко, промислящо за всичко, властващо, началстващо и царува-що над всичко с безкрайно и безсмъртно царство, нямащо никакъв съперник, изпълващо всичко, необхващано от нищо, но всеобхващащо, съдържащо и пре-възхождащо всичко, проникващо, без да се оскверни, във всички същности, съ-ществуващо далеч от всичко и отдалечено от всяко същество като надсъществу-ващо и съществуващо над всичко, пребожествено, преблаго, превъзхождащо пълнотата, избиращо всички началства и чинове, намиращо се над всяко началс-тво и чин, над същността и живота, и словото, и мисълта; в могъщество, което е самата светлина, самата благост, самият живот, самата същност, тъй като то не от някого другиго има своето битие или каквото и да е от онова, което има, а само е източник на битие за онова, което съществува: източник на живот – за всичко живеещо, на разум – за всичко разумно, причина за всички блага за всички съ-щества; с могъщество, знаещо всичко преди раждането му; с една същност, едно Божество, една сила, една воля, едно действие, едно начало, една власт, едно господство, едно царство, в три съвършени Ипостаси и познаваемо, и приветст-вано с един поклон, и представляващо обект както на вяра, така и на поклонение от страна на всяко разумно създание; в Ипостаси, неслитно съединени и нераз-делно различавани, което е и непостижимо – в Отец и Син, и Свети Дух, в името на Който се и кръстихме4, защото Господ заповяда на апостолите да кръщават така: като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Мат. 28:19)5.

Вярваме в един Отец, начало и причина на всичко, нероден от никого другиго, Който единствен няма причина и не е роден, Творец на всичко, но Отец по естество само на Единородния Си Син и наш Господ Бог и Спасител Иисус Христос, и Изводител6 на Всесветия Дух. И в един Единороден Син Божий, нашия Господ Иисус Христос, роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светли-на, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. Като казваме за Него: преди всички векове, показваме,

4 Отците са използвали този аргумент, като най-силен от всички, в борбата про-тив ариани, македониани и савелиани (Св. Атанасий Велики. Първо и второ пос-лание до Евномий; Св. Василий Велики. Против Евномий, и за Светия Дух, гл. 10 и 12, и особено Св. Григорий Богослов, слово 34). 5 Св. Григорий Богослов. Слово 22, 42, 6 31 и 40. 6 Отец е Изводител Προβολεύς на Светия Дух. Ранните отци са избягвали упот-ребата на думата προβολή (преведена от Тертулиан и св. Иларий: prolatio, а от други: emissio), употребявана в случаи, когато става въпрос за божествени из-хождания. Св. Григорий Богослов, разяснявайки изхождането на Светия Дух от Отца, нарича Отца γεννήτωρ καί προβολεύς, а Духа πρόβληµα, което е едно и също с προβολή (виж Слово 13 и 35).

36

че раждането Му е извън времето и е безначално; защото Синът Божий, сиянието на славата и образът на Ипостаста на Отца (срв. Евр. 1:3), живата премъдрост и сила (1 Кор. 1:24), ипостасното Слово, същностният и съвършен, жив образ на невидимия Бог (Кол. 1:15), не е приведен в битие от несъществуващото, а винаги е бил с Отца и в Отца7. От Когото се родил вечно и безначално. Защото Отец никога не е съществувал, без да има и Син, но заедно с Отца е Синът, роден от Него. Защото Отец без Син не би се наричал Отец, ако би съществувал някога без Син, не би бил Отец, и ако по-късно би почнал да има Син, също по-късно би станал Отец, без преди това да е бил Отец, и би се подложил на изменение в това, че, след като не е бил Отец, е станал Такъв, а такава мисъл е по-страшна от всяко богохулство, тъй като не може да се каже за Бога, че Той няма естестве-на сила да ражда, а силата да раждаш се състои в способността да родиш от себе си, тоест от собствената си същност, същество, подобно на теб по природа8. И така, би било нечестиво да се твърди, че раждането на Сина е станало във времето и че битието на Сина е започнало след Отца. Защото ние изповядваме раждане на Сина от Отца, тоест от Неговото естество.

И ако не допуснем, че Синът изначално е съществувал заедно с Отца, от Когото е роден, ще възведем изменение на Ипостаста на Отца в това, че Отец, след като първоначално не е бил Отец, по-късно е станал Отец. Наистина, тво-рението възникнало по-късно, но не от Божието същество; а било приведено от небитие в битие по Божия воля от Божията сила и затова в Божието естество не настъпило никакво изменение.

Защото раждането се състои в това, че от същността на раждащия се появява на бял свят родено, подобно по същност; а сътворяването и създаването се състоят в това, че сътворяваното и създаваното произлизат извън, а не от същността на творящия и създаващия, и е напълно неподобно по естество9.

7 Арианите се съгласявали, че Синът се намира в Отца, само че според тях Той се намира там по същия начин, по който се намират в Бога всички сътворени неща. Аномеите пък твърдели, че Синът Божий по нищо не е подобен άνόµοις на Отца. Свети Иоан Дамаскин, противно на едните и другите учи, че Синът е едно с Отца, винаги е бил с Него и в Него; съединен е вътрешно с Него, вечно и безна-чално се ражда от Него... В изложението, имайки предвид посочените еретици, свети Иоан Дамаскин използва мисли на различни отци, излагайки ги много кратко, но доста изразително. 8 Св. Григорий Богослов. Слово 29, 30. Св. Кирил Александрийски. Съкровище, 4-5). 9 Свети Атанасий Велики (“Против ересите”, сл. 2 и 3), свети Василий Велики (“Против Евномий”, кн. 4), свети Григорий Богослов (Слова 20, 29 и 35), свети Кирил Александрийски (Thes assert. 3) и други, правят следната разлика между раждане и сътворение: раждането се обуславя от самото естество, което, ако нищо не възспира способността му да ражда плодове, произвежда съвечен на себе си плод, както слънцето, щом било сътворено, по силата на законите на

37

Затова в Бога, Който единствен е безстрастен, неизменяем, неизменен и винаги еднакъв, са безстрастни както раждането, така и сътворяването. Защото – бидейки по естество безстрастен и чужд на изтичане, понеже е прост и несложен – Той не може да подлежи нито на страдание, нито на изтичане нито при ражда-нето, нито при сътворяването, и не се нуждае от ничие съдействие. Но раждането (в Него) е безначално и вечно, тъй като е действие на Неговото естество и произ-лиза от Неговото същество, в противен случай Раждащият би претърпял измене-ние и би имало Бог първи и Бог по-късен, и Той би нараствал. А сътворяването в Бога, бидейки дело на волята, не е съвечно на Бога. Защото привежданото от небитие в битие не може да бъде съвечно на Безначалния и винаги Съществу-ващия. Бог и човек не творят по еднакъв начин. Човекът не дава битие на нищо от несъществуващото, а каквото създава, го създава от вече съществуваща материя не само като пожелае, а и след като предварително обмисли и си предс-тави в ума си онова, което иска да направи, после вече действа с ръце, полага усилия, уморява се, а често и не постига целта, когато усърдният труд не се по-лучава така, както му се иска. Бог пък, само щом пожелал, извел всичко от несъ-ществуване в битие.

По същия начин Бог и човек и не раждат по еднакъв начин. Бог, бидейки предвечен, безначален, безстрастен, свободен от изтичане, безтелесен, само един и безкраен, и ражда предвечно, безначално, безстрастно, без изтичане, без съчетаване10 и непостижимото Му раждане няма нито начало, нито край. Той ражда безначално, защото е неизменяем; без изтичане – понеже е безстрастен и безтелесен; без съчетаване – отново понеже е безтелесен и понеже е само един Бог, нямащ нужда от никого другиго; а безкрайно и непрестанно – понеже е и предвечен (извънвременен), и безвременен, и безкраен, и винаги еднакъв. Защо-то безначалното е и безкрайно, а безкрайното по благодат в никакъв случай не е безначално, каквито са например ангелите11.

И така, вечносъществуващият Бог ражда съвършеното Си Слово безна-чално и безкрайно, за да не би Бог, имащ превъзхождащи времето и естество, и

своята природа, изляло от себе си светлина. И ако раждането все пак става с участието на волята, то тази воля в дадения случай е σύνδροµος – съпровожда-ща, а не изпреварваща. Желанието да твориш, обратно, предшества сътворение-то. 10 Отец ражда Сина без изтичане и без съчетаване. Св. Иоан Дамаскин често повтаря това както против гностиците, които казвали, че Словото се появило по подобие на изтичане и че се родило в резултат на съчетаване между мъжки и женски еон, така и против арианите, които изопачавали православната вяра относно раждането на Словото по посока на Валентиновите и гностическите схващания (вж. св. Атанасий, в De synodis; св. Епифаний, haer, 69; св. Иларий, за Светата Троица, кн. III и V; св. Григорий Богослов, Слово 35). 11 Св. Григорий Богослов. Слово 20, 29. Св. Кирил Александрийски. Съкровище, 5, 6, 7, 16, 18.

38

битие, да ражда във времето. Човекът пък очевидно ражда по противоположен начин, защото подлежи и на раждане, и на изгниване, и на изтичане, и на разм-ножаване, и е облечен с тяло, и в човешката природа има мъжки и женски пол, и мъжът се нуждае от помощта на жената. Но да бъде милостив Онзи, Който е над всичко и Който превъзхожда всяка мисъл и разум12.

И така, светата съборна и апостолска Църква учи едновременно и за Отца, и за Единородния му Син, роден от Него предвечно, без изтичане, безст-растно и непостижимо, така, както само Бог на всичко знае. Както огънят и произ-лизащата от него светлина съществуват заедно, а не е така: първо – огънят, и вече след това – светлината, а са заедно, и както светлината, винаги раждаща се от огъня, винаги е в огъня и никога не се отделя от него, така и Синът се ражда от Отца, без ни най-малко да се отделя от Него, а винаги пребивавайки в Него. Но светлината, неотделимо раждаща се от огъня и винаги пребиваваща в него, няма собствена, различна от светлината на огъня, ипостас, понеже е природно свойст-во на огъня. А Единородният Божи Син, роден от Отца неразделно и неразлъчно и винаги пребиваващ в Него, има Своя собствена Ипостас, различна от Ипостас-та на Отца13.

И така, Синът се нарича Слово и сияние, защото е роден от Отца без никакво съчетаване, безстрастно, предвечно, без изтичане и неразлъчно; а се нарича Син и образ на Ипостаста на Отца, понеже е съвършен, ипостасен и е подобен на Отца във всичко, освен в неродеността (αγεννησία); нарича се Еди-нороден, понеже Той единствен е роден от единия Отец по единствен начин, защото никакво друго раждане не е подобно на раждането на Сина Божий, и няма друг Син Божий. И Светият Дух изхожда от Отца, но не по начин на раждане, а по начин на изхождане. Това е друг начин на съществуване, също така непостижим и непонятен, каквото е и раждането на Сина (Божий). Затова всичко, което Отец има, го има и Синът, с изключение на неродеността, която означава не различие в същността или в достойнството, а начин на съществуване – както Адам, който не е роден, понеже е Божие творение, и Син, който е роден, понеже е син на Адам, и Ева, която произлязла от Адамовото ребро, понеже не била родена, се различават помежду си не по природа, понеже са хора, а по начин на съществуване14.

Трябва да се знае, че думата τό άγένητον, която се пише с едно ν, озна-чава нещо несътворено, тоест непроизлязло; а τό αγέννητον, която се пише с две “νν”, означава неродено (µη γεννηθεν)15. И според първото значение същност се

12 Св. Григорий Богослов. Послание до Евагрий. 13 Св. Григорий Нисийски. Против Евномий, кн. 1. Св. Кирил Александрийски. Съкровище, 5. 14 Св. Григорий Богослов. Слово 25, 29, 30, 31, 39. Св. Атанасий Александрийски. Изложение на вярата. PG 25, coll. 200-208. 15 Отец е нероден (αγέννητος). Думата αγέννητον при езическите философи означавало и това, което не е родено, и това, което не е сътворено. Евномианите

39

различава от същност; защото едно е несътворена същност, означавана с едно “ν”, и друго – произведена (γενητή) или сътворена същност. А според второто значение същност не се различава от същност, защото първият представител от всеки животински вид е нероден (αγέννητον), но не е несътворен (αγένητον); защото всички те са сътворени от Създателя и са получили битие от Словото, но не са се родили, тъй като преди това не е съществувало друго еднородно същес-тво, от което те да биха могли да се родят.

И така, що се отнася до първото значение, думата άγένητος, приляга на трите пребожествени ипостаси на Светото Божество, понеже са единосъщни и несъздадени; а второто значение – αγέννητος – по никакъв начин (не приляга и на трите ипостаси). Защото само Отец е нероден, понеже Той има битие не от някоя друга ипостас; и само Синът е роден, понеже се е родил безначално и предвечно от същността на Отца; и само Светият Дух е изхождащ, понеже не се ражда от същността на Отца, а изхожда от нея. Така учи Божественото Писание, макар начинът на раждане и изхождане да е непостижим за нас16.

Трябва да се знае и това, че понятията отечество, синовство и изхожда-не не са пренесени от нас върху блаженото Божество, а обратно, предадени са на нас оттам, както казва божественият Апостол: Затова прекланям коленете си

се възползвали от тази двусмисленост на думата. Твърдейки, че познават до съвършенство Божията същност, те учели, че тя се състои в това, че Бог е неро-ден (αγέννητος) и че (както казва за тях св. Василий Велики в “Против Евномий”, кн. 2) неродеността (αγεννησία) изразява някакво достойнство (αξίωµα) на Отца, което липсва в Сина, Който, понеже е роден – казвали те – не е такъв Бог, Какъв-то е Отец. В раннохристиянския период християните избягвали думата αγέννητος, понеже тя липсва в Свещеното Писание и освен това с нея се изразя-ва отрицателна представа, а не се говори положително за това, какво е Бог. Но трябва да се знае, че отрицателното значение на думата αγέννητον – това, което не е родено (а без отрицание: γεννητόν – това, което е родено) говори не за различни природи и достойнства, а само за свойствата на Лицата, което виждаме и от съчиненията на св. Атанасий Александрийски (“Против арианите”, слово 2), св. Василий Велики (“Против Евномий”, кн. IV; ср. кн. III), св. Григорий Богослов (Слово 35 и 23). А ако под αγεννησία разбираме несътвореност, то по отношение на Бога това ще означава, че Той по Своята природа е άγέννητος (несътворен), което в еднаква степен принадлежи и на трите Лица на Светата Троица (св. Гри-горий Богослов, Слово 23), а άγέννητος в смисъл на нероден се отнася само за Отца, докато γεννητός в смисъл на роден се отнася за Сина (виж втория от Dialog. adv. Arian., приписвани на св. Атанасий). Св. Епифаний (haeres. 64) отбе-лязва, че понятието роден обикновено се изразява – с думата γεννητός (от γεννάω – раждам), а понятието сътворен – с думата γενητός (от γίνοµαι или γίγνοµαι – ставам, произхождам). 16 Св. Григорий Богослов. Слово 25, 29, 30, 31, 39.

40

пред Отца, от Когото е всяко отечество на небето и на земята (Еф. 3:14, 15 – слав.)17.

Когато казваме, че Отец е начало на Сина и е по-голям от Него (вж. Ио-ан. 14:28), с това не показваме, че Той е пръв спрямо Сина по време или по при-рода; защото чрез Него Отец сътвори и вековете (Евр. 1:2). Не е пръв спрямо Него и в никакво друго отношение освен по отношение на причината, тоест, че Синът е роден от Отца, а не Отец от Сина, и че Отец е причина за Сина по при-рода, както не казваме, че огънят произлиза от светлината, а, обратно, казваме, че светлината произлиза от огъня. И така, когато чуем, че Отец е начало на Сина и е по-голям от Него, трябва да разбираме Отца като причина. И както не казва-ме, че огънят има една същност, а светлината – друга, така не бива да казваме, че Отец има една същност, а Синът – друга, но и двамата имат една и съща същност. И както казваме, че огънят свети чрез излизащата от него светлина, и не считаме, че произлизащата от огъня светлина е негов служебен орган, а нап-ротив, считаме, че тя е естествена негова сила, така казваме и за Отца, че всич-ко, което Отец върши, го върши чрез Единородния Си Син не като чрез служебен инструмент, а като чрез естествена и ипостасна Сила; и както казваме, че огънят свети, а казваме също и че светлината на огъня свети, така всичко, което твори Отец, това твори също и Синът (Иоан. 5:19). Но светлината няма отделна ипостас от огъня; а Синът е съвършена Ипостас, неотлъчна от Ипостаста на Отца, както посочихме по-горе. Невъзможно е сред тварите да бъде намерен образ, който във всичко по сходен начин да показва в себе си свойствата на Светата Троица. Защото как би могло сътвореното и сложното, бързопреходното и изменчивото, описуемото и имащо образ и тленното да обясни съвсем точно чуждата на всичко това надсъщностна Божествена същност? А е известно, че всяка твар е подвлас-тна на повечето от тези свойства и по самото си естество подлежи на гибел18.

По подобен начин вярваме и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда и в Сина почива, Комуто се покланяме и Го славим нарав-но с Отца и Сина, и Който е единосъщен и съвечен с Тях; Дух от Бога, Дух прав, властващ, извор на мъдрост, живот и освещение; Бог, съществуващ и спомена-ван заедно с Отца и Сина, несъздаден, Пълнота, Творец, Вседържител, извърш-ващ всичко, всесилен, безкрайно могъщ, владеещ цялото творение и неподчинен на ничия власт; Дух боготворящ и небоготворим; изпълващ, а не изпълван; пре-даващ, но нищо не заимстващ; освещаващ и неосвещаван, Утешител, като прие-мащ моленията на всички; подобен във всичко на Отца и Сина; от Отца изхож-дащ, чрез Сина подаван и възприеман от цялата твар; чрез Самия себе Си вър-шещ и осъществяващ всичко без изключение, освещаващ и съхраняващ; ипоста-сен, съществуващ в собствената Си Ипостас, неотлъчен и неотделим от Отца и Сина; имащ всичко, което Отец и Син имат, с изключение на нероденост и роде-ност; защото Отец е необусловен от външна причина и е нероден, тъй като не от

17 Св. Кирил Александрийски. Съкровище, 1. Св. Григорий Богослов. Слово 29. 18 Св. Григорий Богослов. Слово 22, 37 и 31.

41

някого, а Сам от Себе Си има битие и в това, което има, няма нищо от другиго; напротив, Той Сам е начало за всичко и е причина за начина, по който то същест-вува в природата. Синът е от Отца – по раждане; а Светият Дух също е от Отца, но не по раждане, а по изхождане. Разбрахме, че има разлика между раждане и изхождане; но каква точно е тази разлика, това по никакъв начин не можем да схванем19.

Знаем само, че раждането на Сина и изхождането на Светия Дух се из-вършват едновременно20. И така, всичко, което Синът и Духът имат, дори и само-то битие, го имат от Отца. И ако нещо не е Отец, то не е и Син, не е и Дух; и ако Отец няма нещо, то и Синът, и Духът го нямат. Но чрез Отца, тоест поради това, че съществува Отец, съществуват Синът и Духът; и чрез Отца Синът има, а също и Духът има всичко, което има, поради това, че Отец има всичко това – освен нероденост, роденост и изхождане. Защото трите свети Ипостаси, неразделно различавани не по същност, а по отличително свойство на всяка Ипостас, се различават помежду си само по ипостасните си свойства21.

Казваме, че всяко от тези три Лица има съвършена Ипостас, за да не би да приемем съвършената природа за една, съставена от три несъвършени, а да я приемем за една проста същност в три съвършени Ипостаси, която е над и пред съвършенството. Защото всичко, което е съставено от несъвършени елементи, неминуемо е сложно, но от съвършени Ипостаси е невъзможно да произлезе сложност, поради което не казваме: “от Ипостаси”, а: “в Ипостаси”. Казахме: “от несъвършени елементи”, тоест от неща, които не представляват цялостния вид на предмета, който е съставен от тях. Така например камъкът, дървото и желязо-то сами по себе си са съвършени по природа, но по отношение на построената от тях сграда всяко от тях е несъвършено, защото всяко, взето отделно, не е сгра-да22.

И така, наричаме Ипостасите (на Светата Троица) съвършени, за да не въведем сложност в Божието естество, тъй като сложността е начало на раздора. И казваме, че трите Ипостаси се намират взаимно Една в Друга, за да не въве-дем множество и тълпи богове. Като изповядваме три Ипостаси, признаваме несложност и несливане (в Божеството); а като изповядваме, че тези Ипостаси са

19 Св. Иоан Дамаскин многократно цитира тази теза на светите отци, предизвик-ван от еретиците, някои от които учели, че Синът и Светият Дух са се появили вследствие на изливане или разширяване на божествената същност, а други – че Те са произведени само от волята на Отца, подобно на другите сътворени неща. Аномеите пък се гордеели с това, че уж познават до съвършенство начините на раждане на Словото и на изхождането на Светия Дух (Виж св. Атанасий Алексан-дрийски. “Против арианите”, слово 3; св. Григорий Богослов. Слово 35; бл. Авгус-тин.. “Против Максим”, кн. 3). 20 Св. Григорий Богослов. Слово 31, 20. 21 Св. Григорий Богослов. Слово 25, “Послание до Евагрий”. 22 Св. Григорий Богослов. Слово 23, 20.

42

единосъщни Една на Друга, и като признаваме в тях тъждественост на волята, действието, силата, властта и ако може да се каже, на движението, признаваме Тяхната неразделност и това, че Бог е един; защото Бог, Словото и Неговият Дух наистина е един Бог23.

За разликата между трите Ипостаси, и за действителността, ума и ми-сълта. Трябва да се знае, че едно е да разглеждаш даден предмет в действител-ност, и друго – с ум и с мисъл. Така, в действителност виждаме различието на неделимото във всички твари: в действителност Петър изглежда различен от Павел. Но общността, връзката и единството се съзерцават с ум и мисъл; така с ум разбираме, че Петър и Павел имат една и съща природа, имат едно общо естество. Защото всеки от тях е живо, разумно, смъртно същество; и всеки е плът, одушевена с разумна и надарена с разсъдителност душа. И така, тази обща природа се постига с ума; защото техните ипостаси не съществуват една в друга, а всяка съществува самостоятелно и поотделно, тоест сама по себе си, и всяка има много неща, по които се различава от другите. Защото те се отделят по мяс-то, различават се по време, ум, сила, външен вид, характер, темперамент, дос-тойнство, поведение и други характерни особености; и най-много се различават по това, че съществуват не една в друга, а отделно. Затова и се казва: “двама, трима души и мнозина”. Същото може да се види и в цялото творение. Но в Све-тата и надсъщностна, превъзхождаща всичко и непостижима Троица е друго. Защото тук действително се забелязват общност и единство поради съвечността на Лицата и тъждествеността на тяхната същност, действие и воля, поради съг-ласието на познавателната способност и тъждествеността на властта, силата и благостта (не казах: “подобието”, а: “тъждествеността”), както и на единството на произхода на движението. Защото една е същността, една е благостта, една е силата, едно е желанието, едно е действието, една е властта; едно и също е, а не са три, подобни помежду си, но едно и също е движението на трите Ипостаси; защото всяка от тях е в единство с другата не по-малко, отколкото със Самата Себе Си. Защото Отец, Син и Светият Дух са едно във всичко, освен в нероде-ността, родеността и изхождането, а мисълта ги разграничава, защото знаем един Бог, но с мисълта си забелязваме различие само по отношение на свойст-вата, отчество, синовство и изхождане, както различаваме причина, резултат от причината и съвършенство на ипостаста, или начин на съществуване.

Защото по отношение на неописуемото Божество не можем да говорим нито за разстояние както при нас, защото Ипостасите се намират Една в Друга, без да се сливат, а съединявайки се, по думите на Господ, Който е казал: Аз съм в Отца и Отец е в Мене (Иоан. 14:11), нито за разлика по отношение на желание-то или на мисълта, или на действието, или на силата, или на нещо друго, което предизвиква в нас действително и пълно разделение. Затова за Отца, Сина и Светия Дух говорим не като за три Бога, а като за един Бог, Света Троица, тъй

23 Св. Григорий Богослов. Слово 20, 28, 40.

43

като Синът и Духът се отнасят към една Причина, но не се смесват и не се сли-ват, както ги е сливал Савелий; защото Те се съединяват, както казахме, без да се сливат, а пребивавайки заедно Един с Друг и прониквайки взаимно Един в Друг, без никакво смесване и сливане, и така, че не съществуват Един извън Друг и не се разделят в същността, съгласно Ариевото разделяне. Защото, да кажем накратко, Божеството е неразделно в разделеността, подобно на три плътно прилепнали едно към друго и неразделяни от никакво разстояние слънца, при които има една смесена и слята светлина24.

Затова, когато гледаме Божеството, Първопричината, единовластието, единството и тъждествеността на Божеството и така да се каже движението и желанието, тъждествеността на същността, силата, действието и господството – тогава си представяме едно. А когато гледаме това, в какво е Божеството или, казано по-точно, какво представлява Божеството, и това, което оттам, от Първоп-ричината съществува вечно, равнославно и неразделно, тоест Ипостасите на Сина и Духа – то ще бъдат Три, на Които се покланяме. Един е Отец – Отец и безначален, тоест безпричинен, понеже не е от никого. Един е Синът – Син, но не безначален, тоест не безпричинен, понеже е от Отца; а ако вземем за начало началото на съществуването на времето, то и Той е безначален, тъй като е Тво-рец на времената и не е подчинен на времето. Един е Духът – Светият Дух, про-изхождащ от Отца, но не по синовство, а по изхождане. Така нито Отец е загубил неродеността с това, че е родил, нито Синът – раждането – защото е роден от Неродения – защото как би могло да бъде другояче? – нито Духът се е превърнал в Отец или в Син чрез това, че е произлязъл и поради това, че е Бог. Защото свойството е неизменяемо; в противен случай как би оставало свойство, ако би се изменяло и преобразувало? Ако Отец е Син, то вече не е същински Отец; защото същинският Отец е само един; и ако Синът е Отец, то Той не е същински Син; защото същинският Син е само един; един е и Светият Дух25. Но трябва да се знае, че ние не казваме, че Отец произлиза от някого, а че Сам е Отец на Сина. Не казваме, че Синът е причина, не казваме и това, че Той е Отец, но каз-ваме, че Той и е от Отца, и е Син на Отца. И за Светия Дух казваме, че е от Отца и Го наричаме Дух на Отца, но не казваме, че Духът е и от Сина, а Го наричаме

24 Св. Григорий Богослов казва, че плътното съединяване на двете природи на Господ Иисус е такова, че те взаимно проникват една в друга. Свети Иоан Дамас-кин заема от него думата περιχώρησις (= circumincessio) за обозначаване на “взаимното проникване на божествените Лица”, или другояче казано, на “взаим-ното пребиваване на божествените Ипостаси Една в Друга”. Като пример за по-добно проникване свети Григорий Богослов дава единството на ума, мисълта и душата, които, така да се каже, взаимно проникват един в друг без каквото и да е разделяне. В друг подобен пример той говори за тройно слънце, чиито лъчи (или: лъчите на всяко от трите слънца, 25 Св. Григорий Богослов. Слово 29, 31, 39.

44

Дух на Сина, както казва божественият апостол: Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов (Рим. 8:9), и изповядваме, че Той и ни се откри, и ни бива преподаван чрез Сина; защото е казано: духна и им казва (на учениците Си): приемете Духа Светаго (Иоан. 20:22); както лъчът и сиянието произлизат от слънцето, понеже то е източник и на лъча, и на сиянието; но сиянието ни се дава чрез лъча и то ни осветява и бива прието от нас. А за Сина не казваме нито че е Син на Духа, нито, че е от Духа26. съставящи това слънце) взаимно се съединяват (виж Св. Григорий Богослов. Слово 20, 31, 39 и 40; св. Василий Велики. Писмо 38; св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 2).

26 Св. Григорий Богослов. Слово 31.

45

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ

За универсалното като характеристика на звуковия образ на думата – спхота

Мирена Атанасова, Митко Момов

Природата на универсалното – jaati – няма еднозначно тълкуване в раз-

личните философски и семантични системи. Самият термин буквално означава птица и се използва по отношение на клас и род на предмети и явления, а също означава и човешки общности като племе, клан и други.

В системата няя се твърди, че думата предава значения на три обосо-бени нива:

1.Индивидуално – vyakti 2.Формално – akrati 3.Универсално – jaati (Mathilal 1992 The Word and the World, Oxford) В рамките на школата мимамса не се разглежда разделението на три

нива и вниманието се концентрира върху последното. За представителите на тази школа, към които причисляват и Бхартрихари, значението на думата има отношение изключително към универсалното ниво. За да разберем това, трябва да имаме предвид разбирането на мимамса за природата на думите и въобще единиците на речта като вечни и неизменни. Тук разбира се не се имат предвид моментно прозвучаващите речеви звукове, които репрезентират звуковите еди-ници.

От гледна точка на съвременната езикова наука можем да мислим не-изменните единици като инвариантите – конструкти на човешкото съзнание, благодарение на които е възможно възприятието като конструктивен процес. Съвременната наука търси езикови универсалии на различни нива: фонетично, семантично, синтактично. Специфичното разбиране на универсалното тук е, че то се мисли предимно в хронологически план като неизменност, а не толкова в пространствен, като повсеместност. В такъв смисъл универсалното характери-зира менталното звучене или звуковия образ на думата – спхота.

Понятието спхота е централно в индийската трактовка на менталното битие на езиковите единици. То не е въведено за първи път от Бхартрихари, а от негови предшественици, чиито трактовки той проследява.

Терминът спхота означава буквално разцъфвам, а в семантиката е зву-ковият образ или ментално звучене на езиковите единици. Той се отнася не само към думата като към основна езикова единица, а и към цялостното изказване и речта.

Спхота е собствената форма, която участва в значимото отношение между значение и форма и носи силата и на универсалното и на конкретното (I. 69, VRitti). Това, което предава думата е връзката с универсалната категория. В

46

предложения по-долу пасаж се формулират нейни основни характеристики: спхота е:

• обща, неизменна форма на класа (I. 68-69, vritti)., • единна: не може да бъде разделена на части, природата й е неделима

(I. 70, 73). • няма темпорални характеристики, не е подвластна на измерението вре-

ме. Спхота само изглежда, че има траене, поради природата на реали-зиращите я различни звукове (I. 76), но различието е илюзия (I. 86).

• От един порядък за звуковете, думите и изреченията (I. 72). Затова дума и реч се използват синонимично в текста.

47

Из „За изреченията и думите“ на Бхартрихари

(VI част, продължение от брой 9, година 4, 2012 Август)

Превод Мирена Атанасова

68. Според някои, в сутрата за собствената форма27, конкретното 28 се

мисли като име на общата неизменна форма – на класа (ja�ti). Об-щата форма съществува в конкретното, като се подлага на грама-тически операции.

69. Други смятат, че това, което се има предвид е конкретно проявле-

ние на означаваното, изразяващо общото, и граматическите опера-ции се извършват с него .

Като обясняват сутрата за собствената форма (Панини 1.1.68) някои ко-

ментатори казват, че собствената форма на думата е изразяващото, осветлява-щото, това, което предава думата, а други твърдят, че собствената форма на думата е това, което се изразява, осветлява и предава. Тези два възгледа се разглеждат тук. Сред мислителите битуват два основни възгледа за универсал-ното:

Някои смятат, че индивидуалното им своя собствена форма. Формата на индивидуалните неща не е нещо непознаваемо... Конкретната крава предс-тавлява видът, а не класът на кравите. Конкретното синьо представлява синия цвят, а не универсалното синьо.

Универсалното е причина за единството на познанието. То е еднакво за отделните хора, без да е вродено. Единството на познанието е причина за съ-ществуването на универсалното.

Други обаче смятат, че думите добиват формите си по силата на иден-тичност на универсалното с индивидуалното, което иначе няма как да се изрази. Навсякъде, където в едно нещо има причина, възниква ментално съдържание, съответстващо на тази причина. Причините, които имат свои изразяващи ги думи и тези, които нямат, извикват същото ментално съдържание и се прилагат към същата дума на базата на частично или пълно съответствие. В разглежданата сутра, според някои собствената форма означава класа (ja�ti), а думата се отнася за индивидуалното проявление.

Според други е точно обратното. Нито конкретното назовава универсал-ното, нито универсалното дава име на конкретното. Универсалното, произнесено

27 Собствената форма – svaamrupam – от стих N 67 върху Панини 1.1.68. 28 формата на думата – vyakti

48

в различни контексти предава конкретното, свързано със съответното действие (или граматическа операция). Универсалното никога не се назовава независимо от индивидуалното. Нито пък индивидуалното може да се употреби независимо от универсалното. Интенцията на говорещия се променя съобразно целите му. Едно от двете неща става основно, а другото неизменно го съпътства. Кое ще се избере – дали универсалното, в съответствие с което се извършва действието в Граматиката, или пък индивидуалното, зависи от конкретния случай.

Граматическата традиция варира твърде много по отношение на разби-рането на собствената форма на думата (Панини 1.1.68). Може да се приеме следното: формата, която участва в значимото отношение между значение и форма, носи силата на универсалното и на конкретното и се назовава като конк-ретно име. Името е значима комбинация, включваща формата, характеризираща се с присъщи сили.

Всъщност това, което се нарича дума, представлява комбинация от от-делни части. Хората говорят за цялото и неговите части като че те са различни едно от друго по същия начин, по който се казва “клон от дърво”.

Други твърдят: въпреки че обектът остава същия, значението на думата, която го назовава, варира. Думата избира една от силите, свързани с обекта. Например в израза тази пръчка местоимението представя обекта като нещо съществуващо пред очите на говорещите, а не толкова като универсалната кате-гория пръчка, която се изразява. Местоимението не може да изрази връзката с универсалната категория. Силата на думата да изрази универсалната категория се възпира, макар и да е осезаема, от представянето й като видима в момента. Същото се отнася и за израза собствена форма: думи като огън, въпреки че са носители на универсалната категория, са представени от конкретна форма. Това което се предава от думата е връзката с универсалната категория, а не конкрет-ното й проявление. Всичко това е илюстрация на принципа, че думата, реализи-рана като име в един от аспектите си, може да предава значението на назовано-то. Тук не бяха разгледани всички възгледи за собствената форма на думата, за да не се получи повтаряне на едни неща, които предполагат други.

70. Някои разглеждат думата като единна, независимо от това дали я приемат за преходна или като неизменна, други я разглеждат като множество – всеки път като една от двете. Според тези, които вярват, че думата е едно, не може да има разделе-

ние между универсално и индивидуално, поради това този нов пункт (единство и множественост на думата) се обсъжда след като се разгледа универсалността. Според възгледа, че думата е неизменна, нейното единство е основна теза. Съществува и друг възглед,че думата е следствие и следователно не е вечна, но у нас възниква впечатление за еднаквост, когато се изрече един звук или дума, които вече са били произнасяни, то води до постулата, че Думата е единна. На базата на това допускане във Варттика се казва: приема се, че звукът “а” е

49

един. Има времеви интервал между осъзнаването на звука и другите звукове, но това не означава, че самият звук е различен. Това че човек чува една и съща дума на различни места е като възприемането на съществуващото или на уни-версалиите, като отраженията на луната във вода. Дори в рамките на схващането че думите са различни и те се пораждат, така или иначе трябва да се приеме единството на думата, произнасяна отново и отново. Тези които приемат тезата за множественост, смятат че думата е с много значения, както и езиковите звуко-ве в различни думи не са идентични единици.

71. Дори когато думите се изговарят различно, идентичността на ези-ковите звукове не се повлиява. Подобно на това и думите, които се проявяват в различни изречения, са едни и същи. В различните думи (asva, arka, artha) присъства звукът а. Той се възпри-

ема след времеви интервал или при посредничеството на други звукове или пък не се възприема въобще когато отсъстват причините за пораждането му; той се възприема различно, когато се произнася от различни говорещи, на различни места, т.е. когато манифестиращите агенти са различни, подобно на отражението на нещата в тяхната сянка, в огледало или във вода. Подобно на това, една ду-ма, която се абстрахира от изречението и има различни значения като думата go (крава, земя, дума) или aksi (ям, ял, храна). Като изразител на различни значения, думата може да е съществително или глагол, и все пак на нея се гледа като на една дума.

72. Според някои думите не съществуват като нещо различно от ези-ковите звукове, нито пък изреченията са от друг порядък, различен от този на звуковете фонемите и думите. Звуковете, които се пораждат в последователност, изчезват веднага

след като са произнесени, те не могат да съществуват едновременно, те не могат да породят дума, като нещо различно от тях самите, затова думата не е нищо повече от звука. Тъй като процесът на разделяне може да се продължава като се търси четвъртинката на четвъртинката и се достига до ниво, на което няма прак-тическа полза от анализа. И когато няма звукове и думи, не може да има и изре-чения. Затова е казано: резултат на това е преходността. Други пък казват:

73. Няма отделни звукове в думата, както няма отделни части в звука. Няма абсолютна разлика между дума и изречение. Както усилието за пораждане на едно цяло като набор звукове е различ-

но, както са различни и отделните звукове в състава на думата, получава се съзнание за реални звукове и възприятие на дума на базата на нейните части – звуковете. Но думата реално няма последователност, няма преди и след, тя е

50

една, вечна, неделима, тя се проявява като единица, произведена от по-малки елементи – звуковете. Но по-нататъшното разделение на звуковете като а, може да е само фиктивно, то не касае употребата и не може да се опише. Затова дума-та е ясна и понятна като единица от употребата и от граматиката. Изречението изразява значение, независимо дали се състои от една или от много думи. Съз-дава се впечатление, че възприятието на думите е средство за възприемането на изречението. При изречението възниква впечатление за последователност и за формата на звуковете и думите, но то не е идентично със самото изречение. Затова звуковете и думите нямат отделно съществуване от изречението, което се определя като неделимо.

74. Практиката на граматиците се основава на тези различни възгледи. Това, което за едни е основно, за другите е обратно. Учените от различни традиции имат различен подход към основния

принцип на думата. Според някои ако външната форма е еднаква, думата е съ-щата дори и при вариации на значението, според други пък обратно при различни значения става дума за различни думи, дори и външната форма да е същата. За някои различието е първостепенно, а единството е въпрос на употреба. Казано е: Една и съща дума може да има много значения. Думата село (grama) има много значения. Тя означава гора, граници, пастирска земя.

75. Зуковият образ (менталното звучене) – спхота няма темпорални ха-рактеристики, а следва продължителността на звуковете и на база-та на тях се определят различия в продължителността й. Тъй като принципът на думата-аз е вечен, функцията на измерението,

наречено време не повлиява по никакъв начин траенето на спхота. Продължи-телността на звуковете се възприема като продължителност на спхота само поради това, че формата на звуковия образ е свързана със звуковете. Възприя-тието на звуковия образ има ограничителни фактори като различия във времето, разделение на формите според скоростта – бърза, бавна и средна. Тези фактори се отнасят за звука, но се асоциират със звуковия образ.

В случаите на къси, дълги и удължени гласни, звукът е причина за вре-мевите различия. Дългите и удължени гласни се наричат с еднакви имена. За тях се отнася сутрата: една гласна, след която има друг звук t означава единична продължителност.Същото се отнася и за случаите на различна скорост: ако условната буква t се добави след бърза, тя трябва да се добави и след средна и бавна скорост поради времевото различие. На това се дава следния отговор:

76. В рамките на възгледа, че думата е неизменна, дължината, крат-костта или продължителността, които са различни характеристики на първичния звук, се приписват и на спхота .

51

Има два вида звукове: първичен и вторичен. Първичният е този, с по-

мощта на който се възприема формата на менталното звучене. А чрез вторичния звук формата на звуковия образ се възприема отново и отново без прекъсване. Авторът на Санграха казва: Първичният звук е причина за възприемането на думата – спхота. Вторичният става причина за различията в продължителността на възприемането.

По същия начин от казаното от Гаргя29 и други става ясно защо еднаква-та продължителност се дължи на равен брой части и някои се възприемат след повече повторения, а други след по-малко поради различното си подреждане. Така късата гласна се възприема като звук с по-малка продължителност. Пораж-да се съзнание за формата й. Дългата гласна се реализира от звук с по-голяма продължителност. Продължителността на първичния звук се приписва на звуко-вия образ, при който не се възприемат различия в траенето, и в граматиката се разглежда като продължителност на спхота

77. След реализирането на звуковия образ – спхота, вторичните звуко-ве предизвикват различия в скоростта на изказването, но същина-та на спхота остава непроменена.

Подобно на светлината, която скоро след появата си става причина за

възприемането на конкретните предмети, а също и позволява непрекъснатото им възприятие, по същия начин звукът, който продължава да звучи след пораждане на думата, е причина за продължаването на осъзнаването на думата, като прида-ва сила на реализацията й. Затова, въпреки че е свързана с вторичния звук, чието различие е ясно различимо, никаква идентичност не се налага на спхота, която не е причина за темпорални различия в граматиката. Как звукът става фактор за осъзнаването на думата?

78. Тези, които смятат, че думата е реализация на звукове, твърдят, че тя може да се породи по три начина: като се получи съответствие в слуховото възприятие, като се получи напасване в самата дума или съответствието е резултат на двете.

В този стих се назовава само процеса на пораждане на думата. След-

ващите два стиха дават примери за това. Някои казват, че звукът като се произ-несе предизвиква чуването и слухът става средство за възприемане на думата. Други поддръжници на продуцирането са на мнение, че думата която добива цялостност от контакта си със звука, става обект на слуха. Според други звукът подпомага и думата и слуха. Сетивото и обектът, подпомогнати от спомагащи фактори, са в основата на възприемането на думата. Подобно на ползата от

29 Древноиндийски граматик, предшественик на Панини.

52

светлината на лампата за нещата, които възприемаме зрително, силите на по-раждане не надхвърлят факторите за тях, само защото имат нужда от подкрепящ фактор

79. Чрез концентрация или чрез прилагане на съответно медицинско средство може да се подобри само визуалното възприемане. Въз-приемането на мирис може да се усили като се въздейства върху обекта, излъчващ миризма.

Концентрацията, била тя обикновена или постигната с други средства,

не променя с нищо обекта на възприемане. По същия начин външни средства могат да подобрят визуалното сетиво, но не могат да повлияят на обекта. При това концентрацията може да се подобри само при възприемане на фини, скрити или отдалечени обекти. Ако се въздействаше на самите обекти и други биха ги възприели по същия начин. Въздействието върху обектите, например при напоя-ване на земята, може да има ефект едновременно с осъзнаването на техния мирис, но не при възприемането от обонянието. Ако се подобри обонянието, няма да има разлики по отношение на осъзнаването на мириса, независимо дали се въздейства върху обекта или не.

80. Според възгледа, че зрението ни се насочва към обекта и го дости-га, може да се приеме, че светлината може да подобри и възприя-тието и обекта. Такъв е случая с пораждането на звука.

Човек, които се намира на тъмно, може да възприеме осветен от свет-

лина обект. Тези, които смятат, че зрението не достига до обекта, приемат, че в случая се въздейства върху обекта Ако зрението се простира навън, то зрител-ният лъч се подпомага от светлината, която е от същото естество.

81. Според някои звукът се осъзнава като идентичен с думата спхота, според други звукът не се осъзнава въобще, докато трети пък твърдят, че звукът се възприема отделно.

Тези, които вярват, че думата се проявява, предлагат три различни възгледа

по въпроса: Звукът, който е тясно обвързан с думата, се възприема като едно с него, както цветът на предмета се възприема като едно цяло с него. Според други както сетивата и техните характеристики, които не се възприемат, стават причина за осъзнаването на обекта, по същия начин и звукът, чиято собствена форма остава невъзприета, става причина за осъзнаването на думата. Други пък казват, че думата не се възприема от разстояние, само звукът се чува. Според трети мнения възприемането на звуковете е подобно на това на думата. В пустинята малки неща изглеждат големи. Луната изглежда малка, дърветата се виждат

53

неясно, без подробностите на кората и хралупите в нея, нито пък се различава конкретният им вид.

82. Както един пасаж на Ведите или един стих се запаметява след пов-таряне и не се осъзнава при всяко повторение.

Звуковете, свързани с думите и изреченията, произведени със специ-

фично усилие реализират спхота на звука, думата или изречението и ги налагат на съзнанието. Ако звуковите поредици се възприемат постепенно, то техният сбор и крайното им осъзнаване може да не е свързано с обекта. Този въпрос се е обсъждал в различни коментари на Бхаша30, където се разглежда свързания текст. Дори ако се реализира формата на цялата дума, тя всъщност няма опре-делена черти, и въобще не е по-различна от непроявената дума, но тя не може да се употребява.

83. Формата на думата, изразена с последния звук, се възприема по същия начин, чрез предишно осъзнаване, макар и неназована, но ясно присъстваща в съзнанието.

Причина за осъзнаването на думата са множеството осъзнавания, про-

изведени от звуковете при продуцирането на думата, те са добри проводници за възприемането на формата на думата, която е неизразима Такъв е процесът на ясното възприемане на формата на думата:

84. Едновременно с последния звук, думата се възприема в съзнание-то чрез звуковете, там тя постепенно узрява от първоначалното си зародишно състояние. Звуковете, които реализират думата оставят начални впечатления, кои-

то постепенно се избистрят и благоприятстват ясното възприемане на думата. Съзнанието узрява или се настройва като събужда впечатленията от предишно знание и финалният звук внася в него формата на думата, оцветена от него (зву-ка).

85. Когато несъществуващите елементи в средищното положение се възприемат като съществуващи, това е само поради недостатъч-ния капацитет на възприемащия, те са само средства за осъзнава-не на реалната дума.

30 Махабхаша на Патанджали (II век пр.Хр), която представлява коментар на санскритската граматика на Панини.

54

Когато един неделим, непрекъснат, цялостен звук, дума или изречение се овеществят чрез звук, възниква осъзнаване на звуковете като части на думите, а думите като части на изречението. Поради това слушащият смята несъществу-ващите части за съществуващи реално. (това става) Само поради недостатъчния капацитет на слушащия.

86. Проявяването на различие в познанието и в думата е илюзия. Ду-мата се оцветява от последователността, а познанието – от обекта си. Дори когато знанието е недиференцирано и без определена форма, то

изглежда диференцирано защото то приема формите на познаваните неща, например когато някой каже пет дървета или двадесет крави. Вътрешната дума, в която се съдържат всички зародиши, в момента на при пораждането си изглежда да следва различаването и последователността на пораждащите я звукове. За-това невидимият принцип на думите, наричан дума-съзнание, бива повлиян от видимостта на различието, което всъщност не му е присъщо, и се възприема като нещо, което не е. Казано е: Познание без свой обект е безполезно. И нищо не може да се изрази с дума без последователност.

87. Подобно на това как знанието на предишната цифра е средство за разбирането на следващата, въпреки че те са различни една от друга, по същия начин разбирането на едни вербални елементи е средство за разбиране на изречението. Както когато някой иска да осъзнае числото сто или хиляда, които са

различни сами по себе си, той използува понятията си за единица и т.н., които представляват определени части от стотицата; по същия начин осъзнаването на различни думи като Девадата31 и т.н. са средства за възприемането на формата на изречението. Така че използването им е неизбежно. (СА: Илюстрацията с познанието на числата се базира на концепцията на Вайшешика)

88. Въпреки че звуковете, реализиращи думите и изреченията са на-пълно различни един от друг, техните сили се смесват.

Говорните звукове, думите и изреченията се произвеждат с отделни

усилия на задвижване на въздуха, който се среща с местата на артикулация. Въпреки че произвежданите при това звукове са различни, ние трудно улавяме различието на произвеждащите ги сили. Въпреки че те имат отделни ефекти, те имат и общи черти. По такъв начин ние възприемаме отделни части в цялостните звукове, както и разделения в думите и изреченията.

31 Мъжко име.

55

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Философското мислене

Алесиян Пацев

Особеното в човешкото мислене е възможността то да се разделя в са-

мото себе си, да се “отстранява от себе си” и да “вижда” себе си като не себе си. Разделението на мисленето в себе си има няколко условия. Първо, като

акт на разделянето се създава пространство в самото мислене32 и второ това пространство се изкривява по начин, по който мисленето може да създаде от себе си обект на себе си и една особена “себеинтенция”33 на себе си. Именно този момент се явява новото качество, онова което отличава мисленето от за-маскираната като мисловност условна рефлексия.

Механизмът на себеинтенцията освобождава мисленето от причинно-следствената взаимозависимост, която има условно рефлекторен характер и се проявява като своеобразна “мисловна недостатъчност”. Невъзможността за от-деляне на мисленето от себе си е не само мислене спрямо принудата на услов-ната рефлексия, но и загубата на възможност за себепознание и познавателна критичност към самото себе си.

Процесът на отстраняването на мисленето от себе си има две степени. Първата е първична. Когато мисленето отделя себе си от общата среда и създа-ва идеята “себе си”. Втората е отстраняването на мисленето от самото себе си, или отстраняването “вътре в себе си” и създаването на “себеинтенцията”. Имен-но във възможността за отстраняване от самото себе си е основата на човешкото мислене.

Отстраняването от себе си се превръща в „мисловно самосъзнание“, мисловно себеосъзнаване. Идеята за субекта не е възможна без същото това отстранено от себе си мислене. Появява се “себеинтенционално” мислене. То

32 Създаването на пространството в самото мислене не е простото мисловно или ментално пространство. Това не е пространството на мисловното съдържание, а специфично пространствено изкривяване, най-вероятно следствие от себеосъз-наването, което насочва “мисловното внимание” към идеята за самото себе си. 33 За това, че необходимо условие за съждението се явява интенционалният характер на мисловните отношения говори още К. Марбе (K.Marbe), а също А. Бине (A. Binet), Ж. Пиаже и др. Под „себеинтенция” разбирам насочването на „мисловното внимание” към идеята „себе си”. В акта на това насочване на „мисловното внимание”, „мисловния субект” се себеосъзнава и същевременно се себеотрича защото в същия този акт на самоосъзнаването идеята на субекта се превръща в трансцендентална.

56

може да разцепи целостта на собствения си субект. Защото да мислиш значи да можеш да разцепваш целостта, а най-голямата цялост е субектът, в случая “мис-ловният субект”. Идеята за целостта може, както да бъде разкъсвана така и сгло-бявана на различните нива на познанието.

Известни са много мисловни експерименти за разцепването и сглобява-нето на целостта на най-различни познавателни нива. Един много стар, влязъл отдавна в учебниците по психология експеримент, е този с маймуната Рафаел. Маймуната се намира върху сал, който плува в езеро. На друг сал е стимулът – банан, който може да се вземе, ако Рафаел стигне до там. На сала на Рафаел има елементи, от които може да се направи стълба и да се отиде до сала с бана-на. Сглобките между елементите обаче са доста сложни и за да се сглобят пра-вилно се изисква мислене. Рафаел се справя блестящо със задачата. Експери-ментаторите усложняват опита. Поставят нови прегради. Една от тях е горящ огън, зад който се намира подкреплението и за да се вземе то, огънят трябва да се изгаси. На друг сал се поставя съд с вода, от който трябва да се гребне и да се изгаси огъня. Рафаел трябва първо до отиде до този сал и този път той се справя блестящо. Прави стълба от елементите, взима кофата, отива до сала с водата, гребва от съда, отива до сала с подкреплението, изгасява огъня и взима банана. Но Рафаел никога не може да се сети, че няма смисъл от тези действия, защото водата му е просто на няколко сантиметра. Той се намира на сал в езеро.

Мисленето възприема34 и целостта на процеса и възможността той да бъде разбит на елементи. За да възприеме идеята за целостта то следва да се отдели от общия поток на условната рефлексия. Възприемането на целостта е най-важното условие от първата степен на мисловната себеинтенция, а тя е нова форма в познанието. Чрез нея може да се възприеме невидимото за сетивността, цялостите в мисловната композиция.

Вторият елемент, свойствен за човешкото мислене е, че то като мис-ловно движение и посока върви обратно на общото природно движение и посока-та на времето. Мисленето винаги търси причината, а причинността е връщане обратно, или като мисловно търсене е обратна на природните и времевите зако-ни посока. Ако Вселената се движи към състояние на ентропия, то мисленето следва да излиза от хаоса и да създава негентропията.

Възможността за отстраняване от себе си и възможността за обратното движение дава на мисленето една от най-важните идеи – идеята за посоката на общия поток на движението на света. Тази идея е фокус, който подобно на фоку-са на субекта създава както пространствените отношенията, така и времевите модуси.

Себеинтенцията създава условие за възприемане не само за посоката на движението, но и за “не движението”, “не времето” и “не пространството”.

34 Под “мисловно възприятие” разбирам това, което мисленето съзнава като идеи, конфигурации, композиции и пр. в обектите на познанието.

57

Възприема се и се търси източника, причината. Търси се първопричината, а това значи непроменящото се.

Когато мисленето възприема стрелата на времето и идеята за време какво вижда то и какво във времето е непроменящото се? То “вижда” най-вече процеса, движението, но възприема недвижението, “вижда” непосредствено действителното, но възприема недействителното т.е. както отминалото така и ненастъпилото. Мисленето “вижда” именно недействителните модуси на времето. Възприемайки времето мисленето възприема недействителността, а самото време се явява име на недействителното. Мисленето не възприема и самия процес на вечното изменение като действителен, защото действителността на процеса почива върху една обща недействителност. Процесът непрекъснато преминава в недействителен и именно неговата недействителност се възприема от мисленето35.

Когато мисленето възприема идеята за пространството то възприема отношенията между обектите и отношенията в самите обекти, подредбата и зависимостите между тях, както и схемите на тези отношения. Следователно то вижда схемата на целостта, на онова което създава обектите. Мисленето се явява “сетиво” за “невидимото съществуващо”, за недействителното и за онова, което определя несъществуващото.

Ако мисленето може да възприема недействителното и онова което оп-ределя несъществуващото, то мисленето може да възприема и самото несъщес-твуващо – небитието. Дори може да се яви и “сетиво” за небитие.

Традицията идваща от Парменид не приема, че небитието съществува. Даже напротив, това е „мисъл-капан” за разума. Другият, особено опасен “капан за разума” е, че битието и небитието са тъждествени. За да разбереш битието следва да допуснеш съществуването на другото, на различното, т.е. на небитие-то.

Традицията, която идва от Хераклид, счита че битието и нищото са по-скоро едно и също и всичко е ставането. Битието “е”, но веднага след това то “не е”. Истината по-скоро създава себе си като раздвоява себе си. В това раздвоение на себе си породеното от истината е също истина, но като породено то е различ-ното и другото.

Действителността на всяко съществуване, както и на всяко битие, се явява чрез възприемането, било това възприемане сетивно или мисловно. Сле-дователно то се явява чрез процеса на това възприемане. Съществуването и битието се възприема като процес, а процесът е време. Това значи, че всяко осъзнато битие съществува единствено като недействително защото осъзнава-нето, както и “мисловното възприемане” на даден обект никога не може да го

35 Подобен аргумент формулира А.Н.Чанишев за съществуването на небитието, или както той го нарича “доказателство за съществуването на небитието от вре-мето. “Съществуването на настоящето предполага съществуването на миналото и бъдещето, т.е. това което вече го няма или още го няма”.

58

възприеме във времевия момент “сега”, който е единствено действителен. Обек-тът се мисли, усеща, възприема и осъзнава само като вече “бил”, т.е. не като “сега”, като нещо, което е “било”, а “сега не е” или “вече не е”, като обект на па-метта, а не на действителността.

Мисленето не може да възприеме действителното и непосредственото „сега“, именно поради наличието на собствения си акт на възприемане, който е и особен латентен период, необходим за всяко осъзнаване. Действителното „сега“ е времеви акт поради факта, че всяка част време, нужна за самото “мисловно възприемане” снема действителното „сега“ и снема възможността то да се възп-риеме от мисленето. Мисленето възприема онова във времето, което не е вече действително, т.е. миналия и бъдещия времеви модус. Миналото е винаги акту-ално за мисленето защото то оперира само с обекти, които са “вече” в него, а бъдещето може да се възприеме като логическо условие.

За да съществува логическото условие в тази фаза на мисленето е не-обходима идеята за субект. Той се явява основата на мисловните отношения и най-вече условие за пространствено-времевите отношения. Субектът е точката, спрямо която е възможно всяко пространствено, времево условие, или условие за движението. Но простото възприемане на идеята за субекта е неговото същест-вуване. Това значи едно действително битие като “аз съм”. Действителното “аз съм” е възможно само като непосредственото “сега” , т. е. “аз съм сега”. Действи-телното съществуване на субекта изисква времевия елемент. Следователно той също не може да съществува действително от мисловна позиция.

Това създава от мисленето “форма на познание”, както за единността и непроменящото се, така и за несъществуващото. Всяко битие и съществуващо се явява чрез акта на мисленето, независимо дали идва от сетивността или от пред-ставата.

При положение, че всяко битие е определено и се явява чрез своеоб-разна форма, както гласи едно от основните положения на Парменид, то цялата енергия на мисленето е насочена към преминаването на определеността и идея-та за границата.

Същинското философско мислене Енергията на познанието

Същинското философско мислене притежава много по-голяма енергия

на познанието от обикновеното мислене. Енергията на познанието се появява в акта на снемането на идеята за границата. На първо място тя снема идеите “пре-ди”, “след”, “извън” и пр., т.е. снема се пространственият и времевият аспект в мисленето. Вследствие на това мисленето не възприема външното условие36, не възприема границата, която превръща условието във външно. Изчезва понятие-

36 Външно условие в случая е границата и невъзможността за преминаването й.

59

то. Излиза се от определението, което създава понятието37. Излиза се и от поле-то на понятието.

Освобождаването от пространствено-мисловните и времево-мисловните аспекти е вследствие на стесняването и намаляването на епистемологическото пространство при приближаването му и достигането му до абсолютния мисловен хоризонт. Мисленето е все още запазено, но е придобило ново качество. То е подчинено на енергията на познанието. Самата енергия на познанието не се подчинява нито на мисловното пространство, нито на епистемологическото и е по-скоро един непространствен процес38. “Себеинтенцията” изчезва с изчезване-то на пространството. Ако условието за човешкото мислене е “себеинтенцията”, то условието за философското мислене като акт на преминаването на границата е изчезване на тази “себеинтенция”.

За същинско философско мислене можем да говорим само когато при-съства абсолютният мисловен хоризонт. Мисловни идеи като “извън него”, “след него”, “после”, “преди него” и пр. са възможни като опит на философското мисле-не, в съюз с представата, да изнесе пространството на познанието извън него, извън възможността на мисловната и познавателната перцепция в определение-то39. Но този съюз с представата не дава резултат, защото не могат действително да бъдат снети идеите “извън и “след”. Мисленето си задава въпроса “какво има оттатък”, “извън този хоризонт”, но самият въпрос е вече връщане обратно, потъ-ване отново в царството на понятието. Извън е Абсолютът, Бог, трансцендентно-то. Абсолютът се връща при себе си чрез мисленето, именно като процеса, който е довел мисленето при него. В този акт мисленето запазва себе си.

37 Усещането е битие на границата, или битието на границата е усещане. 38 Имам предвид точно непространствен процес, т.е. такъв процес, който не може да се възприема като същинско мислене. Мисленето винаги има пространствени основния. Айнщайн пише: “ за физическото мислене е характерно, че то се ста-рае да има работа само с “пространствено–подобни” понятия и се стреми да ги изрази с помощта на отношения, имащи формата на закони”, A Einstein, Relativity: The Special and the General Theory, London 1954, p. 141. 39 Съдържанието на пространствения модус на философското мислене като „отвъд”, „после”, „след” и пр., което се дава от представата, пречи на пространст-вения модус на мисленето да стане действителен, т.е. съдържанието на акта на изнасянето извън мисловния хоризонт се превръща в непознаваемо като форма и познаваемо като същност. Съдържанието запазва елемента на реалността, а от там и на битийността, т.е. трансценденталното и дори трансцендентното имат в себе си елемента на битийността като това, че са, било като отвъдни реалности, било като действително съдържание на представата, било като завършек на един логически ред. Това е познаваемостта на същността. Поради това философското мислене, което възприема „външното условие” като „край на логическия ред”, не може да навлезе в него за да не загуби този ред. Продължаването на мисловния акт е връщане обратно в логическия ред.

60

Има няколко “мисловни модела” или “мисловни аспекта”, които се оформят при това връщане обратно на философското мислене:

Първият аспект може да се нарече аспект или модел на трансцен-дентното. Елементи на този модел могат да се видят в почти всички философски системи.

Мисленето достига ноетичния връх40 като запазва пространството на представата за “след него”, за “извън него”, за възможността за познание изобщо.

Епистемологическото пространство изчезва в ноетичния връх по пира-мидалната мисловна схема, като изчезването на възможността за продължаване на познанието.

Представата се запазва замаскирана като мислене в идеята за транс-цендентното.

Идеята за границата не се снема. Мисловното пространство41 не изчезва, независимо че епистемологи-

ческото пространство е изчезнало. Това е основно различие между тях. Вследст-вие на запазването на мисловното пространство се запазват и мисловните обек-ти. Трансцендентното може да се мисли и като запазеното съществуващо и като запазеното битие То може да се мисли и като недействително и като небитие, доколкото последните все още запазват статуса си на мисловни обекти. Транс-цендентното се явява и отношение и като отношение то не е трансцендентно.

Именно в отношението мислене–трансцендентно се запазва пространс-твото на мисленето и представата. Трансцендeнтното се превръща в трансцен-дентално. То се запазва като съществуващо условие за достигане до него. Приз-нава се неговия битиен признак. То просто “е”. Признава се и невъзможността на мисленето да навлезе в него и да се познае съдържанието му.

Вторият аспект ще нарека аспект или модел на Единното. Това е най-честият модел. Вижда ме го в платонизма, неоплатонизма, религиозната философия и пр.

При този модел в идеята за Единното изчезва епистемологическото пространство и следователно изчезва представата за съдържание. Изчезва представата за разчленение и идеята за другото. Изчезването на тази възмож-ност е изчезване и на мисловното пространство. Изчезва идеята за граница.

Представата за битие се създава като обратното връщане на философ-ското мислене в множествеността.

Третият аспект може да се нарече модел на “мисловното огледа-ло”. Това е моделът на Питагор, на питагорейците, елементи от него има при Платон, а също във философията на Бертран Ръсел, съвременната космология и

40 Под ноетичен връх разбирам фокуса, момента на изчезването на границата в мисленето. 41 Под мисловно пространство разбирам пространството като възможност за менталните актове. Епистемологическото пространство е пространството на самото познание.

61

пр. При него мисленето “вижда себе си” извън себе си, в логическите и математи-ческите принципи, в принципите на числата, в законите и отношенията, които изграждат целостта на мисловния обект. Например връзките и отношенията, които създават всяка цялост, имат в себе си мисловното и логическото основа-ние. Именно то се превръща в обект на мисленето. Връзките, законите и отноше-нията като съдържащи в себе си логическото съдържание също са форма на мислене42, така че мисленето вижда себе си, “вън от себе си”43.

При достигането до този модел също изчезва епистемологическото пространство.

Изчезва всяка представа за съдържание, различно от мисловното. За-пазва се единствено представата за битие.

Мисловното пространство придобива своеобразна кълбовидна форма, в която изчезват идеите за външно, вътрешно, идеите за край и начало и идеята за границата на тяхното определение.

Четвъртият аспект ще нарека изчезване на понятието. Този модел е свойствен за някои източни философски системи и най-вече за будистката фило-софска традиция. Най-ясно се вижда в системата на Шунявада44, но също и в онтологията на Сарвастивада, Саутрантика45, Йогачаря46 и пр.

Изчезва логическият аспект на епистемологическото пространство. Изчезва всяко възможно свойство на пространството, но се запазва

идеята му. Запазва се основанието на пространството. Представата изчезва. Мисленето не може да проникне в основанието на

пространството. Изчезнала е именно тази възможност. Принципът е “обърнат” и наподобява обърната пирамида. Мисловното пространство се запазва под фор-мата на обърната пирамида.

Мисленето губи понятието и възможността за “познание чрез понятия”.

42 Логическите връзки и отношения могат да се нарекат мислене, доколкото съ-държат в себе си в снет вид закона на ставането на конфигурациите. 43 Своеобразното “виждане” на себе си, вън от себе си, създава ли мисловно пространство или го снема? От една страна това е създаване именно на мислов-но пространство, защото мисленето се разчленява в себе си, от друга страна това е снемането на мисловното пространство, защото идеята “себе си” е неп-ространствена. 44 Една от школите на традицията Махаяна. 45 Сарвастивада и Саутрантика са школи от традицията Тхеравада. 46 Школа от традицията Махаяна.

62

Критика на философските основи на Марксовата социално-икономическа теория (теория за “чистия род”)

Йордан Донев

“... опасните заблуждения на Маркс се дължат на фундаменталните

дефекти на неговия начин на мислене, който по твърде директен и неконтро-лиран начин обвързва философските (метафизични) въпроси и категории с анализите на емпиричната социална действителност.” (Г. Фотев)47

Без да навлизаме в подробности и да анализираме конкретния пример,

с който Г.Фотев защитава цитираната по-горе теза, ще отбележим, че най-опасните заблуждения на обществените науки от XX век е противопоставянето на философския и позитивния подход на изследване на социалните явления. Ако действително трябва да критикуваме Маркс по отношение на методологическия му подход, то това не е за прекалената употреба на философията в социалните му и икономически изследвания, а по-скоро за това,че е изоставил някои свои ранни философски постановки, а други са просто грешни. Колкото до неговите критици48, предмет на техните атаки са крайните Марксови изводи и разминава-нето им с фактите. Последните обаче могат само да покажат, че дадена теория е грешна, но не и да придвижат научната мисъл напред. Амбицията на този труд е от една страна да реабилитира философския подход при социално-икономическия анализ, а от друга – да помогне за действителното теоретично преодоляване на Марксовата икономико-философска система. Дали този опит е успешен, според нас ще проличи най-вече от възможността предложената от нас теория не само да изтъкне противоречията във фундамента на Марксовия ана-лиз, но и да се съчетае в качеството си на методология с някои от модерните икономически и футурологични концепции49.

Акцентът, който ще поставим на икономическите аспекти на един, по същество социално-философски анализ, произтича от факта, че обществото, в което живеем е все още стоково по своя характер. Вместо обаче да започнем с анализа на стоката, така както Маркс е направил в “Капиталът”, ще се ориенти-раме към процеса на нейното производство, което необходимо ще ни отведе до концепцията за отчуждението, а следователно до по-ранните Марксови анализи в

47 Г.Фотев – “История на социологията” – т.II 48 А.Тофлър – “Прогнози и предпоставки”; К.Попър – “Отвореното общество и неговите врагове” 49 Р.Рийч – “В подготовка на капитализма на XXI век”; А.Тофлър – “Третата въл-на”, “Трусове във властта”; Дж.Гълбрайт – “Анатомия на властта”, “Икономикса и целите на обществото”

63

“Икономическо-философски ръкописи от 1844 година”. Там той прави един съ-ществен принос към Хегеловата концепция, че отчуждението е процес на преход от една форма в друга, т.е. от идеална в материална. В ръкописите процесът е само в рамките на материалното50. Това позволява да се представи процесът на отчуждение като реален икономически факт. Маркс обаче се подвежда да изклю-чи от обсега на своето изследване духовното. По-точно то не се анализира не в своя съдържателен аспект (да не забравяме, че за първо голямо откритие на Маркс се счита извеждането на зависимостта на мисленето от битието), а като форма. Същият пропуск откриваме при разглеждането на второто възлово поня-тие в “Икономическо-философски ръкописи от 1844 година” – родовия индивид. Тук отново се преодолява Хегеловото схващане за човешката родовост като конкретизация на абсолютния дух. Според Маркс човекът като родов индивид е сетивно, действено същество51. Трудовата дейност обаче като родова проява на човека отново е безразлично към духовното. Мускулната и нервна енергия, която произвеждащия индивид отчуждава в продукта на своя труд е израз по-скоро на неговата биологична, а не духовна същност. По-късно в “Капиталът”, когато чо-вешката дейност се противопоставя на трудоподобната дейност на животните, се отбелязва, че освен предмет и средство, човешкият труд включва и цел. Никъде обаче духовното производство не се разглежда като принципно различно от ма-териалното – просто се свежда до особена разновидност на последното. Естест-вено от историческа гледна точка Маркс може да бъде оправдан. Първо интелек-туалният труд е бил действително нищожна част от съвкупната човешка дейност и второ – не малко открития и нововъведения по негово време се правят от ра-ботници поради ниската степен на развитие на машинното производство. Т.е. субектът на материалното и духовното производство е съвпадал.

Други категории, които ще разгледаме от ранните Марксови анализи са: разделението на труда и частната собственост. Според него когато говорим за разделение на труда, ние утвърждаваме същото нещо по отношение на дейност-та, което имаме предвид за продукта на същата, когато говорим за частна собст-

50 “Ние разгледахме акта на отчуждението на практическата човешка дейност, труда, от две страни. Отношението на работника към продукта на труда като към чужд и властващ над него предмет. Това отношение е същевременно отношение-то към сетивния външен свят, към предметите на природата като към чужд, враждебно противостоящ на него свят.” – “Икономическо-философски ръкописи от 1844 година.” – К.Маркс 51 “Затова тъкмо в обработването на предметния свят едва човекът се утвържда-ва действително като родово същество. Това производство е неговият действен родов живот. Чрез това производство природата се оказва негово творение и негова действителност. Ето защо предметът на труда е опредметяване на родо-вия живот на човека, като човекът се удвоява не само в съзнанието интелектуал-но, но и действено, действително и затова съзерцава самия себе си в създаден от него свят.” – “Икономическо-философски ръкописи от 1844 год.” – К.Маркс

64

веност. Негативните социално-икономически последици, които Маркс открива като следствие от разделението на труда (за разлика от позитивното отношение на А.Смит), той се опитва да преодолее по един логически неиздържан начин, предлагайки човек да сменя професията си. Така той утвърждава идеята, че сумата от една поредица различни по форма отчуждения може да даде като резултат обобществяване. Тук философският подход определено му изневерява, след като пропуска факта, че разделението на труда и съпътстващото го отчуж-дение са качествени проявления на социалните отношения, а сумирането може да влияе само на количествените.

Както видяхме, до тук се очертаха редица основни понятия, които се явя-ват основни в Марксовата социално-икономическа система. За да ги анализираме обаче, ще ги подведем под най-фундаменталните, т.е. философски категории. Тогава ще открием, че под понятието родов индивид се проявява диалектическо-то единство на категориите единично и общо. Отчуждението пък, от своя страна, е проява на различие или отрицание, което е характерно за единичното. Снема-нето на отчуждението следователно е проявление на противоположната катего-рия – общо, която се характеризира чрез тъждество. Разделението на труда, частната собственост, образуването на принадената стойност в такъв случай са просто конкретни проявления на доминиране на единичността над родовостта. Тук обаче се сблъскваме с едно противоречие от най-общ философски характер. То произтича от непосредственото диалектическо единство на категориите еди-нично и общо, което предполага, съществуване на общото само чрез единичното и съществуване на единичното само като конкретизация на общото. За да отго-ворим тогава как едното може да доминира над другото, ще трябва да потърсим същностната характеристика на човека точно в качеството му на такова единство на родовост и единичност.

Най-общо наблюдаваме три групи родови индивиди: мъртви, живи и ра-зумни.

За всички неодушевени вещи принадлежността им към някакъв род от как-вото и да било естество или ред е безразлично. А това е така, защото на тях такава принадлежност им е гарантирана от непосредственото диалектическо единство, което бе посочено по-горе. Нещо повече – принадлежността им към възможно най-широка общност (тази на материалния свят) прави тяхната родо-вост задължителна, което пък води до своята противоположност – безразличие към другите представители на рода, с цел съхраняването на родовостта у едни или други неживи родови индивиди. В общ философски план това безразличие рефлектира и върху самите вещи – не само тяхната родовост се явява несъщес-твена, но и тяхната индивидуалност. Отделните единични предмети се явяват само части от органичното единство на неживата природа, затова ние ги схваща-ме като обекти, а не като субекти. Като обобщение можем да кажем,че непосред-ственото единство на единично и общо при неживите родови индивиди се проя-вява в непосредствено отношение не само към общото, но и към общността, доколкото отделният индивид се явява само част от целостта на последната.

65

За живите субекти, обаче, нещата не стоят така. Възпроизводството, бор-бата за жизнени ресурси, особено вътревидовата, са пример на опосредстваното родово отнасяне (т.е. отношение към рода чрез отношение към друг родов инди-вид). Все пак на ниво биология това отнасяне е ограничено, а също така антаго-нистично. То е ограничено, защото възможностите на ограничените във времето и пространството индивиди за физически допир са крайни. Един индивид може да оплоди определен краен брой самки; може да изконсумира условията на живот на определен краен брой представители от своя вид; да унищожи краен брой такива от други видове. Антагонизмът при вътревидовата и междувидовата борба оче-виден. Не е в такава степен при биологичното възпроизводство, когато на пръв поглед има допълване между самеца и самката, между мъжкия и женския генети-чен материал. Но фактът, че по-силният и изобщо предпочетен самец отнема самката на съперника; че плодът отнема жизнени ресурси на майката преди и след раждането си; че изисква в определени случаи саможертва чрез майчиния инстинкт, показва обратното – т.е. антагонизъм. По-важно обаче е обяснението на последния, а то е в доминирането на единичността. Биологичното същество действа като индивид и отношението с друг представител на рода е на индивид към индивид, на единично към единично, т.е. отношение на отрицание. Родът е само средство, предпоставка, а не принцип на това отношение.

Разглеждайки човека като родов индивид ще трябва да анализираме него-вата същност. Последната представлява съвкупността от свойства, определящи най-високото ниво в йерархията на неговите характеристики. Човекът съдържа и трите основни нива – мъртво, живо (биологично), разумно (духовно). За да опре-делим кое е по- и кое е най-висше, ще ги отнесем към две други основни понятия – свобода и несвобода.

Според нас разгърнатата форма на несвободата се изразява в доминира-нето на биологичното над духовното ниво. Това означава, че биологичното съ-ществуване се явява целта, а духовното – средството, което пък положение има своите количествени и качествени прояви. Времето за биологични дейности преобладава спрямо това за духовна изява. Тук трябва да се направи още едно уточнение, защото ако времето за сън, за храна и изобщо за веществено потреб-ление (без което биологичното възпроизводство е невъзможно) безспорно спада към времето за биологична дейност (дори когато биологичното потребление се съпътства с духовни преживявания, те са силно повлияни от първото и изобщо затормозени), то съвсем не е така ясно къде трябва да бъде отнесено времето за материалното производство. От една страна то изисква действие на мускулатура и нерви, а от друга – преследване, съобразяване с определена идеална цел. Но ако мускулатурата, нервите, биологията изобщо действа, то преследваната цел като система от понятия е нещо пасивно, е резултат на предходна или успоред-на духовна дейност, която се включва в материалното производство със своя окончателен резултат. Активността на биологичното и пасивността на духовното обяснява не само защо трябва да отнесем времето за материално производство към времето за биологично съществуване, нещо повече – в това положение се

66

съдържа обяснението на противоречието – духовното да бъде по-висше и в съ-щото време подчинено спрямо биологичното. Във факта на съществуването на духовното като боравене с родови същности (понятието е обобщение, род), се крие причината да бъде по-висше, да е проява на свобода, но същата тази родо-вост, тъждественост предполага и пасивност, покой, а оттам и подчиненост и несвобода. Качествената проява на господството на биологичното над духовното се изразява в това, че съдържанието на последното е определено до голяма степен от първото. Това става по два начина: първо-биологичното насочва ду-ховното към решаването на такива задачи, които са свързани със задоволяване-то на определени биологични потребности; и второ – емпиричния материал, който доставя на духовното като база е ограничен и силно зависим от качествата на сетивата.

Движението, което духовното извършва като разширяване на познанието, като преминаване от една степен на тъждество с битието (т.е. на истинност) към по-висока е разгърнатата форма на свободата. Въпреки че начинът по който схващаме свободата е сходен с този на Хегел, съществува принципна разлика в тълкуването на тази идея. Категорията осъзната необходимост като синоним на свободата при него се извежда от всеобщите категории случайност и необходи-мост, което прави и свободата всеобща,т.е. философска категория. В рамките на Хегеловата система това е логически последователно, защото свободата не е друго, а процесът на ставащия тъждествен със себе си абсолютен дух. При Хегел човек става толкова по-свободен, колкото повече неговото съзнание се изпълва със съдържанието на абсолютната идея. За нас обаче свободата е не само конк-ретна категория, касаеща конкретните хора(а не някакъв всеобщ феномен), но тя е важна със своята формална проява. Както беше посочено по-горе, елементар-ната единица на духовната дейност е понятието. То по своята същност е отноше-ние на човека към природата и към другите хора, и то не какво да е, а отношение на тъждество. Последното произтича от обобщаващия, родов характер на поня-тието. Бихме могли да го означим като “чист род”, понеже бидейки една абстрак-ция, свойството или отношението, което то отразява е отделено от своя конкре-тен носител. Този субективен акт на абстракция или обобщение, има обаче съв-сем обективни проявления. Неговата обективност се проявява двояко. Първо в отношението на човека към обективния свят, и второ – в отношението му към другите хора като към субекти. В първият случай познанието продукт на духовна дейност, се оказва неотчуждаемо. При него размяната в икономическия смисъл на думата е невъзможна, защото не може да се получи загуба на предмета. Във втория случай човек се отнася към другите хора потенциално универсално. Всяка една идея, независимо кога, къде и от кого е била създадена, по принцип може да стане достояние на всички други хора. Чрез духовната си дейност човекът се проявява като универсален родов индивид. Родовостта доминира над единич-ността – явява се принцип на човешките взаимоотношения.

Нека направим сега една съпоставка между стоката и понятието като еле-ментарни единици на материалното, респ. на духовното производство. Още в

67

началото е необходимо едно уточнение, което се налага от факта, че понятията в тяхната организирана форма на идеи (информация изобщо) често се третират като стоки. Оттам възниква въпросът как е възможно това, след като понятията не се отчуждават и какъв смисъл има да ги противопоставяме на стоките-вещи и стоките-дейности (услуги)? На първата част от въпроса според нас трябва да се отговори, че ние все още живеем в стоково общество, а това означава, че стоко-вите закони доминират и пречупват през себе си всички обществени отношения. Точно този факт, че реалната същност на обществено-икономическите отноше-ния е маскирана, обяснява смисъла да се продължи с това изследване.

Потребителната стойност (полезността) на стоките-вещи е в тясна връзка със своя носител (т.е. вещта). Всяка една промяна в някакви негови качества се отразява директно върху естеството на стоката. От друга страна цената (т.е. разменната стойност изразена в пари) е относително постоянна докато може да се използва по предназначение. Точно противоположно е положението при ду-ховния продукт. Той е относително независим от своя носител, който трябва да бъде съществено увреден или напълно унищожен, за да изчезне полезността на една информация. При това без значение е естеството на носителя, от който се черпи информацията. За нас е безразлично, дали ще бъде изсечена на камък, отпечатана на хартиен лист или записана на електронен носител. Нещо повече – поради свойството на информацията да се разпространява, достатъчно е да я имаме на втори носител, независимо от съдбата на първия, нейната полезност ще се съхрани. Докато при стоките-вещи няма връзка между потребителните стойности на различните стоки (напр. един PC – 286 няма да върши по-малко работа от факта,че вече съществува PC-486). От гледна точка на познанието обаче тази зависимост е силно изразена (технологията за производство на PC – 486 променя съществено полезността на технологията за производство на PC-286). За сметка на сравнително устойчивата потребителна стойност, разменната стойност на духовните продукти е много нестабилна. Възможността да се умно-жава и разпространява прави свръхпредлагането на информация много лесно, а оттам – цената и е силно склонна да пада. Нещо повече –понеже може да се придобива, без да е необходимо отчуждаване на носителя и, информацията лесно се краде. При срива на цените и при кражба, единственият ограничител докъде може да падне разменната и стойност е материалният и носител, който се явява стока-вещ. Ако се върнем на примера с компютрите, цената на един оста-рял модел може да падне до 15-20% от първоначалната, защото приблизително толкова са разходите за производството на елементите му и тяхното сглобяване. Разлика има и при образуването на цените на материалните и духовните стоки. Докато производството на едните може да бъде организирано серийно и разхо-дите за една отделна материална стока могат да бъдат приблизително изчисле-ни, то духовното производство се крепи на единични, а понякога и напълно слу-чайни актове, което се явява причина за несигурността при ценообразуването на информацията. Друга съществена разлика е, че докато материалната стока се произвежда, за да бъде потребявана от друг, различен от производителя инди-

68

вид, то при производството на духовни продукти пръв потребител е самият про-изводител (трябва да се прави разлика на непосредственото консумиране на информацията от материалната, веществена облага до която това може да дове-де). Трябва да се държи и сметка за факта, че нормативната уредба, която регу-лира начина на ползване на информацията (ЗАПСП, ЗП) е външно привнесена и не отговаря на нейната същност. Затова дори в развитите индустриални държави интелектуалното пиратство е в размер на 15-20% от общия информационен обмен.

След направените анализи смятаме,че идеите на А.Тофлър за електрон-ната къщичка, за просуматора, за информационното общество изобщо; на Р.Рийч за ролята на “символните аналитици”; на Дж.Гълбрайт за интересите и ролята на мениджърите добиват една принципна обусловеност. Тенденциите, които тези автори посочват и извличат от определени факти могат да бъдат и теоретично подкрепени.

Най-общия извод, който можем да направим е, че стоковото общество, та-кова, каквото го познаваме отмира. Подкопана е неговата основа – стойността на стоките. В обществото циркулират все повече “чисти родове”, т.е. нестокови по характера си продукти.

Така както Маркс критикува физиократите, че се опитват да обяснят при-надената стойност без да са изяснили стойността изобщо, така ние можем да кажем, че той не разбира, че принадената стойност ще изчезне едва тогава, когато изчезне самата стойност изобщо, т.е. материалното производство с учас-тието на човека. Все пак със своя гений Маркс интуитивно е усещал някои от посочените тенденции. Така напр. в “Капиталът” той твърди следното: “Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът, дикту-ван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то лежи отвъд сферата на същинското материално производство.” Друг пример е схемата, която той развива за отношението между произвеждащия човек и оръ-дията на труда. В началото последните се явяват част от физическото тяло на човека, продължение на неговите крайници. При развитото машинно производст-во отношението е обърнато – човекът се явява част от машината. Тенденцията, която посочва самият Маркс е той съвсем да излезе от процеса на материалното производство. Неговото схващане обаче за родовата дейност като материална обмяна между членовете на обществото му пречи да направи правилните изводи от тази схема.

За съжаление историята на икономическата наука след Маркс е белязана със същото неразбиране на протичащите икономически и социални процеси. Движението от чистата трудова теория за стойността към чиста субективна, а в крайна сметка към различни форми на компромисни концепции (като тази на А.Маршал) не е случайно, нито се базира на вътрешни автономни принципи на развитие на икономическата наука. То е отражение на самата икономическа действителност. Най-общо посоката на това движение се определя от взаимоот-ношението и развитието на три елемента: на стоките, парите и хората (в тяхната

69

двояка роля на произвеждащи и потребяващи индивиди). Колкото повече стоко-вата компонента е преобладавала ( не само като стока-вещ, но и като стока-пари и стока-работна сила), толкова по-убедителна е била трудовата теория за стой-ността. От една страна във вещта-стока трудовият процес се представя в един сетивен, фиксиран вид, от друга – стоката-пари се явява като една материална бариера между произвеждащия и потребяващия индивид. И накрая самият той потребява дотолкова, доколкото да се възпроизведе като стоката-работна сила. Едва когато идеалните пари, парите-символи започват да доминират, тази прег-рада изчезва и потребяващият индивид противопоставя своите субективни пре-тенции на труда, изразходван за тяхното задоволяване. Това става във втората половина на миналия век, когато материалните потребности все още са домини-рали над духовните. И ако първите са първични по отношение на производството, то вторите са служили за заблуда относно неограничеността на човешките пот-ребности изобщо. Маркс е схващал по свой начин, също еклектично това поло-жение – той смята, че производството произвежда потреблението двояко; външ-но – като създава обекта за потребяване (което съвпада със задоволяването на материалните потребности) и вътрешно – като необходимост да се потребява дадена стока (което съвпада със задоволяването на духовните потребности).

Едва с тенденцията да доминира духовното производство, човек се изпра-вя сам срещу себе си като определяща величина. Така той потребява непосредс-твено своя продукт, подобно на ситуацията в натуралното стопанство, но на едно ново качествено ниво. В края на XX век ние живеем и в края на стоковото общес-тво и може би ще бъдем неговите последни жертви, в материален и теоретичен аспект.

70

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ

Абсурдът и бунтът в „Митът за Сизиф” на Албер Камю

Йоана Русева

Албер Камю е един от най-ярко изявените екзистенциалисти във Фран-ция, както и в световната литература. „Митът за Сизиф” е едно от първите му сериозни съчинения. Този мит е интерпретиран от повечето философи, свързани с екзистенциализма – откриваме го в творчеството на Ницше и Хайдегер. Единст-вен обаче Камю търси в него смисъла на абсурда.

Камю обръща поглед към „абсурдната чувствителност, която е разпръс-ната в столетието, а не философията на абсурда”. Поставя се един главен въп-рос – струва ли си или не животът да бъде живян?

Човешкият разум се опитва да осмисли ирационалността на света. „Да, животът си струва да бъде живян, именно защото е абсурден, но не и безсмис-лен. Това, което го осмисля е непрестанното съживяване на абсурда и приемане-то на тази съдба.“ Според Сартр екзистенциализмът е хуманизъм, но бихме мог-ли да допълним и оптимизъм. Да разбере света, за човека означава да го беле-жи с човешкото. Животът има две страни. От една страна това е светът. Той е необятен и трудно познаваем и човек се сблъсква с него непрестанно, той съ-ществува в него. От друга страна е човекът, който е воден от стремежът да опоз-нае този свят. Но колкото повече го опознава, толкова повече разбира, че той е сложен. В природата на човека е вечно да търси някаква истина. Усилието да се живее е символ на живота. То показва човешката упоритост и воля. Абсурдът на Камю е абсурд на бунта срещу безсмислието. Бунтът е безнадежден, защото безсмислието не може да се преодолее. Всъщност идеята за бунтът е „желание за една невъзможна смисленост”. Благодарение на бунтът човек не се намира в състояние на отстъпление. Човешката душа е изтъкана от страхове, противоре-чия и негодуване към света. Той не отговаря на нейните очаквания.

Камю сравнява жадуването на слепеца за лъч светлина с бляна на обикновения човек, да се освободи от тежките окови на своя товар. Самата сила на сравнението показва, какво за човека е неговия товар. Тежест, мъка, бреме. Непреодолим и тягостен кръговрат, който прави човекът слаб и единствено сил-ният, този който е в движение, независимо от тежестта на товара си, този, който е решен да се пребори с него, понякога дори наивно, защото все пак той е непрео-долим, единствено този човек ще го "преодолее". Защото има слаби и силни хора. За слабите товарът е символ на нещастие, а както казва Киркегор, "Нещас-тният винаги отсъства от себе си". Далеч от себе си, те се губят в бремето на товара, а понякога дори търсят други изходи, защото самото им съществуване става абсурдно. А абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Аб-сурдът плаши човека, защото той не е разбираем, а слабата душа се отказва,

71

защото тя не може да поеме теглото, тя има нужда от рационалното и сигурното, а всичко останало я дисбалансира.

Абсурдно е, че човек каквото и да прави, накрая умира. Но абсурдът не е в света или в човека, а в светът на човека. Абсурдът посява безпокойство в душата на човека. Привидно лесен изход от абсурдността на съществуването е самоубийството. Но то не преодолява абсурда, а само го убива. Но човекът не е дезертьор – той трябва да живее своя живот. Трябва да живее от живота и за него. Трябва да се опита да види себе си щастлив.

Камю преобразува мисълта на Рене Декарт „Мисля, следователно съ-ществувам” в „Бунтувам се, следователно съществувам.” Бунтът е борба. Борба-та да оцелееш в трудностите, пречките, пропастите, които се изправят пред теб”. Това, което кара човекът да живее смислено своя живот, това е смъртта. Заста-нал на границата между живота и смъртта, внезапно осъзнаваш какво си на път да изгубиш. Сенека пише „Човекът не знае ли кое е неговото пристанище, за него попътен вятър няма”. Човекът трябва да открива своите цели, както и трябва да се бори за тях.

Наказанието на Сизиф – „вечна безполезна и безнадеждна работа” про-изтича от неговите действия. Той е наказан от боговете заради своето лекомис-лие, дързост и непристойно поведение. Наказанието му е „да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си”. За Камю Сизиф е абсурдният герой, идеалът за абсурден човек. Сизиф е достигнал съзнанието на абсурда, той е наясно с безплодието на своята работа – да изкачва постоянно камъка, а той отново да се търкулва в равнината. Въпреки това той повтаря своите действия и не се отказва. Именно към това завръщане Камю обръща своето внимание. Слизането представлява осъзнава-нето на неговата съдба. Тя е трагична, когато е съзната, когато Сизиф знае колко „безмерна е жалката му участ”. Именно в тази трагична съдба, в знанието, че тя е единственият му възможен избор стои и факта, че тя му принадлежи, създадена е от него, негова вещ е и именно това го прави щастлив. Самия Камю казва, че “Никога няма да сте щастливи, ако продължавате да търсите какво е щастие. Никога няма да живеете, ако търсите какво е смисъл на живота”. Абсурдно е, но в това се крие смисъла – в безсмислието. Сизиф е господар на своите идеи.

В Сизиф Камю въплъщава идеята си за бунта. Той води своеобразен бунт срещу несправедливостта на съдбата. Той знае „колко безмерна е жалката му участ”, мисли си го докато слиза, но чрез своята прозорливост той побеждава. Сизиф осъзнава, че се стреми към невъзможното, но продължава като истински „абсурден човек”, без надежда, изпълнен с песимизъм, но все пак непримирим. Приетият жребий е неговият бунт. В това се състои щастието и величието му. Абсурдът не е в човека или действителността, а в тяхното съвместно съществу-ване. Такава е човешката екзистенция – механична и абсурдна. Щастието ни се изплъзва именно защото го гоним, то не иска да бъде хванато, а да бъде осъзна-то – да го открием в самите себе си. Когато осъзнаеш, че си сам и захвърлен в света, тогава разбираш, че си странник, попаднал в безпределна и изпълнена със

72

заплахи действителност. Както казва Ницше, „Онзи, който има защо да живее, може да мине с почти всякакво как”.

Камю прави паралел между работникът, който „има едни и същи задачи” и Сизиф, и така може да се изгради и връзка между съвременния човек и Сизиф. От двадесети век насам, начинът на живот не се е изменил толкова много. Има прогрес в науката, промяна в ценностите, но самото общество е така устроено, този непрестанен кръговрат продължава и днес. Всеки човек представлява един абсурден герой, който в даден момент осъзнава своето абсурдно ежедневие и безсмислената си работа. В тези моменти, като при Сизиф настъпва отчаяние и човек губи надежда. Знанието, осъзнаването на абсурда носи нещастие и болка. Човекът започва да се чувства несигурен, непълноценен, незавършен. Човешкото съществуване е един механизъм. То е като часовникът-всеки ден трябва да го пренавиваш за да работи. От гледна точка на смъртта, всичко е излишно, но изхода не е самоубийството или бягството. Изходът е абсурден – животът ще бъде изживян щастливо ако е абсурден. Трябва да си представяме Сезиф и себе си щастливи. Колкото и да е абсурдно, когато човек осъзнае кръговрата, в който участва, той също се изпълва с щастие, защото знае, че този кръговрат, тази работа, която извършва, принадлежат само и единствено на него. Те са част от неговата собствена съдба, той сам си ги е отредил, избрал. В този смисъл, човек е господар на себе си, на работата си и именно в това, че той сам си ги е отредил се състои неговата духовна сила и това, което го крепи да продължава. Бунтът се състои точно в това непримирие и желанието да продължиш да следваш иначе абсурдния път на живота, това да не се отказваш въпреки трудностите, безсмис-лието и абсурдното, “самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце”.

Символите в „Митът за Сизиф” са много. Един от тях е приложим и днес – безспирният порив на човека към върховете. Всеки се стреми да постигне не-що, нещо, което да го изкачи на по – високо стъпало било в материален или духовен план. В този смисъл всеки се стреми към върховете. Но пътят към това своеобразно усъвършенстване не е изпълнен само с напредване нагоре, а и с множество падения и започвания отначало, за това е и образът на скалата. Камю пише „Няма слънце без сянка, трябва да познаваме нощта”.

73

Свещеното тайнство на смъртта

Антон Кирилов

Днес е рожденият ми ден; роден съм преди цели 53 години! За жалост, не съм добре здравословно, от няколко дни съм в сърдечна криза и в болницата ще очаквам да разбера как ще приключи битката на лекарите за задържането ми (временно) в живота. Сърцето ми явно е твърде преуморено заради препускащия ритъм; лекарят казва, че тепърва ще обсъждат "какви хипотези за лечение са възможни", но аз добре знам какви са хипотезите. Или ще живея още известно време, или ще мра. Прочее, това, че сме живи, е Божия работа; само Бог разпо-лага с живота ни, ние сме в Неговите ръце. Само Той има право да разполага с живота ни, понеже Той именно ни го е дал. Тъй че е излишно по тия именно въп-роси да се грижим ние; те не са, така да се каже, в "наша юрисдикция"; нямаме право и да говорим даже за това...

Като няма какво друго да правя, чета книги. И мисля. Лаптопът пък ме спасява когато трябва да записвам мислите си – или да избягам от тях в джунгла-та, наречена интернет. И каква тема за мислене може да има човек в моето по-ложение освен една: смъртта. Не, не става дума за страх от смъртта и пр., който да ме е подтикнал да мисля за смъртта; за смъртта философът подобава да мисли най-всеотдайно дори и да е в цветущо здраве. Смъртта е вечен проблем за живеещия и за искащия да живее автентично. От проблема смърт спасение няма. Смъртта винаги е тук при нас, живеещите. Не трябва да забравяме за нея, не трябва да се правим на ударени, че смърт няма. Или че нас тя, представете си, не ни била засягала. Не, засяга ни, ох, как много ни засяга – и най-пряко ни засяга при това! Тъй че, както виждате, разнообразявам си скучното битие на болник с размисли за най-вълнуваща и безкрайно важна тема на нас, човеците: смъртта.

Искам да отбележа, че моите записки за смъртта, които сега започвам, съвсем няма да са белязани от трагично чувство. Глупаво е да се страхуваме от смъртта, понеже смъртта за нас е неизвестност; щом не знаем и няма как – преди да сме умрели – да знаем що е смъртта, тогава какъв смисъл има да се страху-ваме от нея? Става дума не за страх, а за трепет пред неизвестното, а това е друго. Изобщо не съм настроен трагично или песимистично, пристъпвайки към записване на вълнуващите ме отколе необходими мисли за смъртта. Аз, тъй да се рече, и тук съм търсач на истината, изследовател; опитвам да разбера какво е смъртта, а това наистина е любопитен проблем, не може да се отрече. Отдавна планирам да напиша "сериозна статия" за смъртта, която да излезе в списание ИДЕИ, ала все отлагах понеже все ми липсваше потребната, належащата наст-ройка; ето, сега имам време необезпокоявано да мисля и да пиша за смъртта, пък и съм настроен на тази вълна. Няма как да е иначе, в болница съм.

Болниците неслучайно са институция, обслужваща, тъй да се рече, смъртта. Е, и живота обслужва, но и за смъртта се грижи тази институция. Ние,

74

повечето хора, особено несклонните към философстване, се замисляме за смъртта само когато сме в болница – или на погребение. В останалото време се стараем да не мислим, да бягаме от проблема смърт. Философите пък, открай време се знае, за смъртта им се налага да мислят, така да се рече, "професио-нално". Неслучайно Сократ не е възприемал философията иначе, освен като "подготовка за смъртта", привикване към умирането. Ние, изглежда, и за това живеем: да се подготвим за смъртта. Или да умрем подобаващо, достойно. А не глупаво. Сократ е умрял така възвишено, че смъртта му е не по-малко величава от живота му, посветен на философията. Живот и смърт, достойни за истински философ, за неуморен търсач на истината. Само може да му се завижда за така-ва спокойна и дори, бих казал, патетична смърт. Блазе му на най-мъдрия от всич-ки гърци за смъртта, с която съдбата го е осенила, която е благоволила да му даде и отпусне!

Достоевски има най-проницателни мисли за смъртта, които е писал до ковчега на починалото си дете. А пък Камю пише знаменит текст за това как си-нът възприема смъртта на своята майка. Не ща да анализирам тия дълбоки мис-ли, защото който иска, може да се вглъби сам в четенето и премислянето им. Смъртта на близки нам хора обаче не е автентичната основа за вникване в проб-лема за смъртта, понеже тогава сме така потресени, че е цинично да почнем да мислим за нея; тогава присъствието на смъртта е така зримо, а потресът е така силен, че душата се оказва безсилна да се откъсне от страданието; а страдание-то намалява способността ни за разумно философско вникване. Тъй че най-адекватната почва за размисли за смъртта е собствената смърт, която, както казах, е постоянно присъстващата възможност за всеки живеещ. През призмата на собствената смърт трябва да се погледне този така коварен проблем, т.е. когато нас лично ни засяга, а не когато смъртта е покосила, както казваме, други, пък макар и близки нам хора. Лично когато доловиш свистенето на "косата на смъртта", ето тогава е моментът да се опиташ да прозреш нейната истина. Стига самата смърт да ти даде този шанс да се приобщиш към мъдростта, скрита в проблема смърт.

Един български философ, именно Сергей Герджиков преди години на-писа своя книга със заглавие "Лицата на смъртта", която изчетох още тогава. Имал е шанса чрез свой, така да се каже, личен и непосредствен опит "да узнае" какво е смъртта и е написал тази книга, за да ни съобщи какво е разбрал. Той, философът, се е занимавал с алпинизъм, става инцидент, а вече в болницата се случва така, че е доближил самата граница, отвъд която е смъртта, усетил е, тъй да се рече, "диханието" й, а пък после е имал шанса да се върне при живота, та да ни разкаже какво истина е успял да откопчи от "съсухрените ръце" на самата смърт. Интересна книга, който иска, нека я потърси. Казвам това не за да рекла-мирам книгата на "колегата", а защото е така, книгата наистина си заслужава да се прочете от интересуващите се. А интересуващи се от смъртта трябва да сме, потретвам, всички ние, дето уж си мислим, че живеем. А дали не умираме, въоб-разявайки си, че живеем? И над това си струва да се замисли човек. Проблемът

75

смърт е неотделим от проблема живот, това поне е сигурното; без живот няма смърт, а без смърт – "без смърт", оттук иде "безсмъртие", какъв велик философс-ки чародеец е езикът! – има само живот, вечен живот. Излиза, че смъртта е тази, която обслужва живота, а не обратното. Но нека да не избързвам с обобщенията.

Знайно е, че Сизиф – оня хитър грък, дето бил осъден от боговете да бута вечно своя камък в Ада, нали се сещате за знаменития "мит за Сизиф"? – се опитал да надхитри самата смърт. И да победи съдбата, собствената си съдба. И, по този начин, да стане наистина свободен, а не само формално. Голямо пре-дизвикателство и пред смъртта, и пред съдбата си позволил тоя наглец – и то все в името на не просто суетната му свобода, а заради голямата истина, че да се живее без свобода едва ли си струва. А ние разполагаме неслучайно с най-голямата свобода, да избираме между живот и смърт. Всеки от нас във всеки момент може сам да се откаже от живота и да предпочете смъртта. Вярно, само-убийството е голям грях, на проблемът за самоубийството е проблем, в който най-ясно изпъква страшната връзка между живот и смърт, взаимната зависимост между двете, преминаването им едно в друго, което по най-тайнствен начин е свързано с човешката свобода.

Неслучайно Албер Камю определя като главен въпрос на философията този въпрос: струва ли си изобщо да живеем, на какво основание все пак предпо-читаме живота пред смъртта, т.е. въпроса за самоубийството. Първо този въпрос всеки от нас, волю или неволю, решава, преди да се захване – ако изобщо се захване – с някой друг. И в своя знаменит трактат Камю се опира на мислите на оня странник, герой на великия Достоевски, именно Кирилов, който е овладян от идеята, че истинска и пълна е само свободата на ония, които са дръзнали да се откажат сами от живота. Да, но тази "теория" се оказва, така да се каже, "непрак-тична", а страхът от смъртта е така субстанциален – екзистенциално субстанциа-лен – че когато нихилистите-комунистите в романа на Достоевски искат да му помогнат да се самоубие, един вид да го "самоубият", той пада с треперещи колене пред иконата, за да се помоли за нещичко на така грозно отречения от него Бог.

Да, теорията му гласи това: оня, който се сам дръзне да се лиши от жи-вот, не просто ще постигне пълната и истинската свобода, той щял да стане и нещо като "бог", щото е изпълнил, така да се каже, Божията функция. Е, ще стане мъничък, дребничък, мизерничък, суетничък "бог", нещо като "богче", пълна кари-катура на Бога; защото да си Бог означава да си вечно пребиваващ в живота, а не да си нещастен глупак, който си е вманиачил, че може да победи смъртта като скочи право в нея. Ето затова най-голям и смъртен грях е да се самоубиеш: па-губната идея за човекобожието е в основата на такова едно крайно падение на недостойните за живота, на дръзналите да разрушат със собствените си ръце свещеното му тайнство. Да, и животът е велико тайнство, но не по-малко велико тайнство е смърта, а пък към тайнствата трябва да пристъпваме с подобаващо чувство. Пред тайнствата се богоговее. Изпитва се най-свещен трепет. Глупаво и

76

грозно е себе си, своята презряна суетност да поставяме над свещените субс-танциални извори на самия живот – и на самото битие.

Вижда се – тази малка "екскурзия" в най-малка част от писаното за смъртта в световната философия показва това – че много се е мислило за смъртта не просто във философията, а и, предполагам, от всеки живеещ. Тъй че нека да не се възприема като странна суетност това, че моя милост днес е реши-ла да даде израз на някакви свои мисли за смъртта. Прочее, длъжен съм тук да споделя и свой личен опит от прикосновението ми съм смъртта, пък как ще про-дължа след това своето есе съвсем не зная.

Понеже страдам от болно и немирно сърце от доста години вече, много пъти съм бил спасяван в болници и спешни отделения с т.н. "кардиоверзио", т.е. с токов удар на гърдите и сърцето; нали сте гледали как се прави това по филмите, когато лекари се мъчат да задържат някой в живота? При мен е било така: излиза сърцето ми от ритъм и почва бясно да препуска. Не успява да влезе в ритъм спонтанно, а пък да препуска с бесен ритъм – достигало ми е сърцето до 260 удара в минута, лекар ми каза веднъж, че сам не може да разбере как още съм жив при това положение, как тогава сърцето не ми се е пръснало и не е спряло! – та значи, да препуска с такъв бесен ритъм едно сърце означава вече, че то треп-ти прекалено, направо безумно силно, а пък сърцето се преуморява така, че в един момент може да спре, а чудатата графика на кардиограмата да се превърне в един момент в права линия. Да, именно тази права линия на кардиограмата е регистрацията на самата смърт. Аз в спешните отделения съм бил привързан към апарат, който постоянно показва графиката на сърдечния ритъм. Та държат ме лекарите ден-два, опитват да върнат сърцето ми в ритъм с волски дози лекар-ства, натискат силно зрителния ми нерв (и така като по чудо понякога сърцето ми е влизало в ритъм!), карали са ме дори да гълтам ледени бучки, та да опари студа сърцето при преминаването му през трахеята, знам ли как, но като нищо не се получи, тогава се пристъпва към кардиоверзиото. Два електрода се допират до гърдите, а тялото подскача от електрическия удар; сърцето или ще потръгне, или ще спре; голям риск е това кардиоверзио, голямо изпитание на сърдечния мускул, но това е последното жизнеспасително средство. Много често след удара сърцето изобщо не тръгва. Правят втори, трети удар, но тогава вече положението става все по-неспасяемо. Или умираш, или някаква сила те връща към живота. Не токът обаче е тази сила, даряваща живот на едно болно сърце. Друга е тази сила. Няма начин да не е съвсем друга тази сила...

И така, много пъти съм бил нещо като смъртник, очакващ съдбата си на леглото в спешното отделение. Идват в един момент лекарите, слагат подвижно-то легло по в средата, та ако се наложи, да могат свободно да оперират около него; човек в този момент почва да гледа с погледа на животно, водено на зако-ление. Добре ми е познато това чувство. Идва анестезиологът за да ти бие ин-жекцията, защото процедурата се прави, когато си в съзнание, с упойка. Вероятно е за това да не усетиш болката от допира на електрическите електроди; после, ако оживееш, ако се събудиш, виждаш парещи кръгове на гърдите си. Упойките

77

са такива, че за един миг усещаш някаква вълна на слабост, почваща от пръстите на краката, която мигновено преминава цялото тяло и съзнанието един вид се "изплъзва", "изтича" в нищото; няма те вече; изчезваш; анихилираш, "стопяваш" се. Ако това нещо е смъртта, тя съвсем не е страшна; прочее, ние изглежда се плашим толкова от смъртта единствено заради болките, с които я свързваме. Ако нямаше болките, смъртта съвсем нямаше да е така ужасна. Е, едва ли има уми-ране без болка, тъй че си заслужава човек все пак да се плаши поне малко от смъртта. Мъничко, но не прекалено. То когато дойде, и да се плашиш, и да не се плашиш, все тая! Е, вярно, в онова състояние минутата пареща болка може да се разтегне и субективно да се преживее като цяла вечност; ето това може би е адът, знае ли се: увеличена до безкрайност, до вечността озъбена агония на умирането...

И тъй, в един момент човек изчезва когато го упоят за кардиоверзиото. Но най-интересно е, така да се каже, събуждането – стига изобщо да се събудиш след токовия удар. Минала е една минута, дори по-малко, откакто си изчезнал, а субективно чувстваш сякаш е минала цяла вечност; това събуждане прилича с нещо на раждането, но е много радостно и сияйно, така да се рече. Човек усеща невероятна лекота, сякаш си новороден! Почваш да различаваш силуетите на суетящите се около леглото медици. Само приветстващи те с пърхането на кри-лата си ангелчета липсват, за да е пълна идилията. Връщането към живота вина-ги е празненство. Невероятна лекота чувства човекът тогава! Най-вероятно това усещане се дължи на вече "правилното" биене на сърцето; да, сърцето тогава вече бие съвсем ритмично, в т.н. "синусов ритъм". Голям спец съм станал, както виждате, по тия кардиологични проблеми. Няма що! Затуй ще споделя и това: истината е в сърцето! "Най-много пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота!" - пише във Великата Книга, в Библията, в Свещеното Писание. Това е самата истина. На сърцето си дължим всичко. То е за нас животът, а пък спира-нето му е смъртта. Спре ли сърцето, спира и животът. Толкова е просто това!

И още нещичко да кажа, поне да спомена. Смъртта е преход. Към какво ли? Не знаем. По този възлов въпрос ще поразсъждавам когато (и ако) имам повече време. Но мога само да спомена, че Епикур съвсем не е прав когато го-лословно твърди ето това: "Смърт няма. Защото когато нас ни има, нея я няма, а когато тя идва, нас ни няма". Де да беше така: да ни няма! Мечтаят си за това нещо материалистите, то им е така угодно. Но е крайно съмнително, щото произ-тича от тяхната в корена си грешна философия. Но за това ще пиша повече друг път. Може би в продължението на това есе. Ако изобщо има такова продълже-ние...

Почти нищичко не успях да кажа по темата си, но ще спра дотук. Измо-рен съм. Трябва да почивам. След малко ще се засуетят лекарите, успях да отк-радна малко време в ранната утрин, та да напиша този текст. Добре че възраст-ният човек, който е на съседното легло, страда като мен от безсъние, та ми раз-реши да пощракам малко с клавишите на клавиатурата. Абе работите се уреждат винаги добре, стига желанието да е налице. Тия дни, живот и здраве да е, ще

78

продължа записките си за смъртта. Ако се размина със самата нея де. Никога човек не може да предполага или да разполага с тия неща. Иска се кротост и смиреност. Хайде, смирявам се! На болните се полага почивка. Да мислят може, но да пишат – не.

Доброутро, сестро, добре дошла! Бихме ли могли да пратим някой за ку-тия бонбони, да почерпя, щото днес имам рожден ден?! О, благодаря, благодаря! Трогнат съм! Много сте любезна! На 53 години ставам вече. Да. Поживях си доста вече. Повече от половин век, истински щастливец съм, така е! А иначе всички сме в Божиите ръце. За всичко друго можем да се грижим, но за това колко ще живе-ем и кога ще умрем не е наша грижа. Добре де, спирам, няма да приказвам за тия неща. Нали знаеш, какво дрънкало съм! Философска му работа!

Чао и на вас! Бъдете здрави! Обичайте живота! Бъдете му верни! Той е най-истинското нещо, което имаме – заедно или наред със свободата...

79

СЪВРЕМЕННАТА ФИЛОСОФИЯ

Що е то феномен?

Елза Тодорова

Лежи известен мъж на смъртното си легло. Около него има четирима души – неговата съпруга, лекуващият му лекар, журналист и художник. Кой как вижда смъртта и би ли я погледнал някой от четиримата като феномен? Неговата съпруга, обвързана емоционално и в ролята на губеща обичен човек, ще тъгува, ще страда и да погледне смъртта като феномен би била последната й мисъл. За професионалното око на лекаря смъртта на мъжа би бил един професионален неуспех. Журналистът би извадил сензацията от тази ситуация – ще пише за последния час на известен човек. Четвъртият, който наблюдава умиращия, това е художникът. Той е и единственият, който би видял феномена смърт. Той не е обвързан емоционално, нито професионално, не търси сензация, той непредубе-дено наблюдава.

Тук Хусерл би обяснил, че намирането на феномените, или нещата, кои-то показват самите себе си (които са самите неща), се постига чрез едно трайно изключване, характеризиращо се с определена постъпателност. Например в смисъла на разказа за умиращия мъж чрез метода на Хусерл би могло да се обясни защо само художникът вижда смъртта като феномен. Ако може да бъде наречена съпругата изследовател, то при нея го няма изключването в изследва-нето на всичко субективно, няма “незаинтерсованост на изследователя за същес-твуването или несъществуването на даден предмет”. За да види докторът фено-мена в смъртта важен отказът от “придобитото според теория, хипотеза, всекид-невна нужда или практически опит с въпросния предмет”. Нужно е и “изключване на всякаква мирогледна (религиозна, идеологическа, етическа, естетическа реги-онално-историческа и пр.) традиция” – това, което липсва в погледа на журналис-та. Само художникът може да види феномена смърт, защото го има насочването единствено към същността на даденото и отказ от всичко, съпровождащо прежи-вяването на предмета. След такова съзнателно прогонване на всичко “ценностно” и “онтологично” се придобива нагласата за феноменологията “тук и сега” (Сиви-лов, Кючуков, Денков. Философия, стр. 304).

За бащата на феноменологията

Едмунд Хусерл е роден на 8 април 1859 година в село Попице, Моравия – област в Чехия по времето на Австро-Унгарската империя. Има еврейски про-изход, но през 1886 година приема лутеранството. Учи математика, астрономия и философия в университета в Лайпциг. След като завършва образованието си във Виена започва работа като асистент по математика в Берлин при прочутия Ва-йерщрас, определян като един от най-големите математици XIX век. По това

80

време чисто математически проблеми за Хусерл започват да придобиват фило-софско логическо значение. На тяхното решение той посвещава изследванията, които започва в началото на века. Те го отвеждат до традиционната философска проблематика, “на чието преосмисляне той посвещава не само жизнения, но и професионалния си път”. Като доцент и професор по философия той работи последователно в Хале (1887-1901), Прага, Гьотинген и Фрайбург (1901-1916). От преподавателската дейност се оттегля през 1928 г. Хусерл събира около себе си онези последователи, които, възпитани във феноменологическата традиция, дават началото на най-влиятелните в наше време философски направления: Ханс-Георг Гадамер, Морис Мерло-Понти, Бекер, Шютц, Хартман, Алексей Лосев и други. Макс Шелер, Мартин Хайдегер и Жан-Пол Сартр са последователи на феноменологичната школа, които широко ползват в писанията си “феноменоло-гическия анализ”.

Жизненият път на Едмунд Хусерл приключва на 28 април 1938 година във Фрайбург, Германия, когато той е на 79-годишна възраст. В цеха на феноме-нологията той подготвя множество лекционни курсове, статии и програми, които съставляват “неоценимо наследство”, съдържащо се в над 45 000 страници ръко-писи, които трябвало да бъдат пренесени през 1939 година в Лувен, Белгия, тъй като еврейското му потекло правело опасно пребиването на ръкописи в Герма-ния. Последните четири големи издадени книги на Хусерл са създадени с наме-рението да бъдат нови “въведения”, начала към феноменологията (McGreal, Great Thinkers of the Western World. стр. 835).

Основните произведения на Хусерл са: “Логически изследвания” (2 то-ма, 1900-1901 г.; 2-ро изд. 1913 г.), “Идеи за феноменологията” (т. 1, 1913), “Фор-мална и трансцедентална логика” (1928), “Картезиански размишления (или меди-тации)” (1931), “Кризата на европейските науки и трансцеденталната феномено-логия” (1936), “Философията като строга наука (1910)”, “Опит и съждение. Изс-ледвания върху генеалогията на логиката” и др. Съчиненията му се издават в многотомното издание (досега над 35 тома) Husserliana.

За Хусерл и феноменологията

Едмунд Хусерл създава феноменологията като течение във философи-ята на XX век и като специфичен философски метод. Той определя феноменоло-гията като основна философска наука. Неин предмет са явленията на съзнанието в тяхното отношение към обектите. Призивът на Хусерл е “Назад към самите неща”. “Философията трябва да напусне отвлечените и безжизнени конструкции, в които са я отвели много от учениците на Кант (“звездното небе над мен и нрав-ственият закон у мен”) и Хегел (разумното е способно да оцелее) в края на XIX и началото на XX век. Темата за началото била основна в мисълта му. Той търсел корените, истинската начална точка.

Когато феноменологът говори за “съзнание”, той има предвид не реал-ното обществено съзнание или реалното съзнание на живия мислещ индивид, а

81

“чистото” трансцедентално съзнание, откъснато от съзнаващия човек, от негова-та психична дейност и още повече от обществената среда. Когато феноменоло-гът говори за “обекти”, той има предвид не реални неща, конкретни предмети и техните отражения в съзнанието, а “идеалните” обекти, които нямат нищо общо с материалния свят и конкретни, сетивни неща. Феноменологията според уверени-ето на нейните привърженици е непредпоставъчна наука, независима от сетив-ния опит и предшестваща логическите понятия; тя е основа на описанието и анализа на “непосредствените данни” на чистото съзнание, на интелектуалната им интуиция, с помощта на която е възможно “прозирането в същността” на иде-алните обекти.

За разлика от науката, която се занимава с предметите, философията трябва да изследва нашето съзнание-за-предметите, където съзнанието се явява като условие, без което човек не може да познава каквото и да било. “Затова философията трябва да стане философия на съзнанието”. (Колев, Гочева, Пани-цидис. “Философия – хронологична антология. От Талес до Дерида”, стр. 304). Под съзнание не се разбира “моето” или “твоето”, а само редът на очевидности в потока на преживяванията, които могат да бъдат както действителни, така и въ-образени. Феноменалното постигане на такава очевидност е акт на изказване и обозначаване (осмисляне), което може да бъде съобщено на всеки, който не е длъжен да има тъкмо тези преживявания и точно този опит, както и да говори на този език. Зад всичко това “говори“ потокът на чистото съзнание, което срежда феномените. Ако не беше така, би било чудно как хората се разбират.

На феноменологията науката дължи метода на критика на познанието. Всяка наука за същността на познанието е подчинена на универсалното учение за същностите, на феноменологията. Понятието “феномен” произхожда от ста-рогръцка дума, означаваща явление. Думата е двусмислена заради същностното съответствие между явяването и явяващото се. Phainomenon (явяващото се) се използва предимно за обозначаване на самото явление, на “субективния фено-мен”. Хусерл въвежда името “феноменология” като учение за феномените, с което се декларира, че това не е наука за невидими същности и отвъдни светове. Това е наука за описване на онова, което се явява на човека. Тя представлява система от научни дисциплини и същевременно е преди всичко метод и начин на мислене: специфично философският начин на мислене, специфично философс-кият метод. Феноменологията изследва нещата съзерцателно и проясняващо, смислоопределящо и смислоразличаващо. Тя сравнява, различава, съединява, поставя в определени отношения, дели на части или обособява моменти, което става в чистото съзерцание. “Тя не теоретизира и не математизира; не произвеж-да обяснения в духа на дедуктивната теория”. (Колев, Гочева, Паницидис. “Фило-софия – хронологична антология. От Талес до Дерида”, стр. 254).

Според учението на Хусерл за феноменологията съзнанието е насочено към предметите, която насоченост той нарича “интенционалност”. Интенционал-ното съзнание има цялости, които той нарича “феномени”. Да се анализира фе-номенът, означава да се анализира насочеността на съзнанието: как се придава

82

смисъл на предмета, каква част от смисъла идва от езика, каква от асоциации, каква от възприятие, дали човекът има съзнание-усещане или съзнание-въображение.

Интенционалният анализ е разкриване на актуалностите и потенциал-ностите, в които предметите се конструират като сетивни единства. Всички се-тивни анализи се осъществяват в прехода от реалните преживявания към набе-лязаните в тях интенционални хоризонти. Това предписва на феноменологичес-кия анализ и описание изцяло нова методика, влизащата в действие, когато предмет и мисъл, въпросите за битието, възможностите, произходът и оправда-ността трябва да бъдат схванати в цялата им сериозност. Всеки интенционален анализ изявява многообразията от нови преживявания, в които става ясно какво е дадено само имплицитно и в този смисъл е вече интенционално. Като че ли зада-ча, която си поставя феноменологическото описание е да се изложат универсал-ните структури на трансцеденталния живот на съзнанието в неговата смислосъ-отнесеност и смислотворение.

Трансцедентална феноменология

В изработването на феноменологичния метод на Хусерл прозира търсе-не на някаква необходима сигурност. Начинът да се постигне такава сигурност се състои като че ли в откъсването от непроверения чрез опита здрав разум (“при-родно отношение”), от традицията и теологичните размишления. Оттук и фено-менологичният лозунг “Назад към самите неща”. “Феноменологията според Ху-серл била разбирана посредством неговото философско пътешествие в една описателна наука с пряк опит” (McGreal, Great Thinkers of the Western World. стр. 835). Той не се интересува от това, което става в действителност, подкрепено с емпирични факти, а с това, което би могло да се случи със съществените струк-тури на опита. За това Хусерл описва феноменологията като наука за същности-те. Той се интересува от начина, по който опитът се закрепва от паметта (транс-цеденталното его). Феноменологията описва начина, по който човекът синтетично възприема сегашното като включващо “току-що минало” (задържане) и очаквано-то близко бъдеще (разтягане). В сърцевината на неговата философия се намира повикът да се движи от неадекватните концепции към тяхната “реализация” в адекватната интуиция. Според Хусерл методологията на историята или психоло-гията предполага и не изяснява това, което феноменологията накрая е разкрита. Същевременно е убеден и че самата философия не е започнала още съществу-ването си.

Един от първите резултати на феноменологията на Хусерл било разби-рането, че съзнателният, активен опит е “преднамерен”. Тази идея става основна за феноменологичното движение. Няколко от централните идеи на Хусерл са изложени в “Идеи за феноменологията”, където той прави разлика между обекта, който е преднамерен, и самото действие на преднамереността. Първото той нарича ноема, а второто ноесис. Ноемата включва повече от това, което се виж-

83

да пряко – това което е съпредполагаемо. Например, гледайки кутия, човек не вижда вътрешните й ъгли, но “съпредполагаемо” е, че ги има. Тези “вътрешни хоризонти” образуват част от конструкцията на смисъла на кутията. “Външните хоризонти” също са съпредполагаеми. Хусерл не желае да доставя допълнително уточнение от това, което дава съдържанието на обекта. Ноесисът е полюс на субекта, отнасящ се до действие, с което се предполага ноема. Човекът може да наблюдава кутия или да си спомня за нея – различни ноесни действия за една и съща ноема. И обратно – може да има вид ноесис, който човек да си представя, и много отделни ноеми. Значителна част от фокуса на феноменолозите е насочена към ноесите, а не към ноемите, макар едните да не могат да бъдат разделени от другите.

Втори основен въпрос в “Идеи за феноменологията” е този за феноме-нологическата редукция, където той говори за per se и епохе. Хусерл не се съм-нява в съществуването на външния свят, каквото твърдение може да се срещне у някои автори, писали за него. Той по-скоро оставя настрана въпроса за факти-ческото съществуване на нещата в съзнанието. Хусерл настоява, че феномено-логията се интересува от природата на възможния опит. Едно от най-спорните убеждения на Хусерл е твърдата му вяра, че човек може да узнае интуитивно същностите.

Картезиански медитации и кризата на европейските науки

В “Картезиански медитации” Хусерл прави трансцедентално изследване на “аза”. Отново говори за наличието на ноема, но подчертава “генетичната” роля на “аза”. Човек може да си представи външния свят като несъществуващ, но не може да се съмнява в съществуването на трансцеденталното аз, което е основа на реалността. Според твърдението на Хусерл всяко “аз” е монада, която предс-тавлява реалност., включително реалността на други “азове”. Но всеки друг “аз” се предполага като “аза”, който на свой ред представлява опит. По-късно той призовава за възвръщане към рационалните основи. Хусерл разработва въпроса за историята, традицията и настоящето в “Кризата на европейските науки”, но книгата остава недовършена. Вижда се осъзнаването на живота, на всекидневие-то, което е основа на всичко, правено от хората. В изследванията си той прозира как обективизирането на науките е проникнало обратно в самия свят на живота. Хусерл говори за нуждата от осъществен исторически анализ. “Феноменологията като наука, като сериозна, точна наука, тоест мечтата приключи” – ключовите елементи, на които набляга Хусерл са основа, сигурност, субективност.

Философията не е натурализъм

Натуралистичното мислене в живота и науката, незагрижено за труднос-тите пред възможността за познание, е противоположно на философското мис-лене, което се характеризира с отношение към проблема за възможността на

84

познанието. Затрудненията, в които се заплита рефлексията, питаща как е въз-можно да има познание, което да съответства на самите неща, са следните: Как може познанието да е сигурно в съгласуваността си със съществуващите сами по себе си неща, как може да им съответства? Какво ги засягат нещата сами по себе си нашите мисловни процеси и управляващите ги логически закони? (“Идеята за феноменологията”. Пет лекции).

Психологист ли е Хусерл?

Дебат, продължаващ във времето, е Психологист ли е Хусерл. Според някои учебници именно търсенето на необходимото, валидното във всички об-ласти на знанието не чрез конвенциите на психологическия опит отвежда Хусерл към света на феномените. В учението му за феноменологията се открива възг-лед, че философията трябва да стане “философия на съзнанието”. Според него съзнанието е транценденция, тъй като е насочено към противоположното на съзнанието – към предмета. Когато феноменологът говори за “съзнание”, той има предвид не реалното обществено съзнание или реалното съзнание на живия мислещ индивид, а “чистото” трансцедентално съзнание, откъснато от съзнава-щия човек, от неговата психична дейност и още повече от обществената среда. Отделно от собствения статус на феноменологията като характерен подход към философията тя повлиява специално на екзистенциализма и вдъхновява движе-ния в както в психологията, така и в социологията, естетиката и религиозната философия.

Фокусът на Хусерл в математиката и логиката проличава в първия му труд по философия на аритметиката, психологична трактовка в традицията на Джон Стюарт Мил. “Този подход цели да постави логическите истини на индук-тивна и психологична база” (McGreal, Great Thinkers of the Western World. стр. 834). След критиката на Готлоб Фреге Хусерл изведнъж се отказва от психоло-гизма и се насочва към, това което по-късно ще нарече феноменология в труда си “Логически изследвания”.

Хусерл се интересува и от начина, по който обектите субективно въз-никват в човешкото съзнание, а не бихевиористката характеризация. Според някои източници в контекста на психологията подчертаването на съзнателния опит е насочило мисълта му срещу предубеждението по отношение на подсъзна-телното. Философията му е основана на интуицията, пряко “виждане” на съдър-жанието на съзнанието. Той се противопоставя на обяснението на опита чрез исторически или психологически причини.

Как феноменологичният метод е популярен днес?

Главната цел на феноменологията е “замъгляването на човешкия разум, откъсването от актуалните жизнени и научни проблеми от здравите плодотворни методи на теоретическото мислене”, се казва в “Кратък философски речник” от

85

1953 г. В този смисъл за феноменологията може да се твърди, че тя се използва днес в области като TV-рекламата и др. За предмета на феноменологията може да се прочете също, че “дава безграничен простор за [...] празна игра на думи”, с което определение спокойно би могла да “влезе” в киното. Но тъй като феноме-нологията е наука за описване на явленията, за нея може да се каже и че учи човека да бъде внимателен към нещата.

В днешните учебници по философия за феноменологията се говори в раздел “Модерни методи”. Интересен е примерът, който е даден за описание на феноменологията като метод в учебник по философия за единадесетокласници – “философско учение, паралелно с импресионализма в изкуството от края на XIX век”. Импресионализмът на Клод Моне е отказ от рисуване на божествени сцени и митологични сюжети. Импресионализмът връща в платната на художника цяло-то богатство на възприятието. Ако класическите художници трябваше да нарису-ват сняг, то те рисуваха само бял, защото “по идея” снегът е бял. Докато импре-сионистът открива в снега десетки нюанси, отражения от цветове на други пред-мети. Така според учебника прави и философът феноменолог. Той не описва нещата такива, каквито са “по идея”, а само такива, каквито му се явяват. Така след запознаването с феноменологията, може да се каже за художника, за който стана дума в началото, че освен единственият, който вижда смъртта като фено-мен, той е и един импресионалист.

За развитието на философията през епохите се казва: “Философията навлиза в съвременността с идеята или самата тя да стане строга наука или да скъса решително връзките си с науката. Геният Ницше и геният Киркегор положи-ли началото на некласическата съвременна философска рационалност. А Хусерл и Ръсел заживели с мечтата за философията като наука...”

Днес категорично е от полза за живеещите в XXI век да виждат нещата, които им се явяват, като импресионалисти, като философи феноменолози.

Идеята на философията е (и) в това да се открие универсалният изход към една винаги жива действителност. В началото на XX век за такова средство усилено се предписва феноменологията. За феноменологията на Хусерл Жан-Пол Сартр пише: “Хусерл отново върна ужаса и очарованието в самите неща. На нас той възвърна света на художниците и пророците тревожен, враждебен, опа-сен, но и с пристани на милосърдие и любов”. Много от философите на XX век в една или друга степен са ученици на Едмунд Хусерл – създателят на феномено-логическия метод, дал началото на цяло феноменологическо движение в съвре-менната философия. С призива на феноменологичния си подход “Назад към природата” Хусерл успява да възвърне във философията цялото богатство на света и да обхване всяко негово явление. Застанал в голямата традиция на опи-тите за опитите за “първа философия” – опитите да се положат основите на всич-ки области на познанието, Хусерл се виждал като човек, който предлага нова и много необходима ориентация за философията, а работата си виждал като нача-ло на една дълга редица търпеливи изследователи, които крачка по крачка ще изградят сградата на научното познание.

86

Литература: 1. Кючуков, Л., Сивилов, Л., Денков, Д. Философия, Изд. “Арена”, София, 1991. 2. Ред. Розентал, П., Юдин, П. Кратък философски речник, Изд. “Българска кому-нистическа партия”, София, 1953. 3. Колев, И., Пожарлиев, Р. Философия. Задължителна подготовка – 11 клас, Изд. “Анубис”, София, 2006. 4. Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология – От Талес до Дерида, Изд. “Анубис”, София, 2001. 5. McGreal, Ian P. Great Thinkers of the Western World, Изд. “Harper Collins Publishers”, New York, 1992. 6. Гордер, Ю. Светът на Софи, Изд. “Дамян Янков”, София, 2005. 7. Гадамер, Х.-Г. Истина и метод, Изд. “Евразия-Абагар”, Плевен, 1997. 8. Хусерл, Е. Идеи за феноменологията, София, 1991. 9. Хусерл, Е. Кризата на европейските науки и трансцеденталната феноменоло-гия, София, 1992.

87

ФИЛОСОФСКИ АФОРИЗМИ

Николо Макиавели

"Целта оправдава средствата." "За да постигнеш целите си, трябва да се прик-риваш." "Мъдрост е да се преструваш понякога на луд." "Жаждата за надмощие е онази, която последна угасва в човешкото сърце." "Съдбата е жена и ако вие искате да господства-те над нея, нужно е да я завладеете със сила." "Обаче в действителността който по-малко раз-

чита на милостта на съдбата, той ще се задържи по-дълго на власт." "Всички въоръжени пророци са били победители, а всички невъоръжени пророци са били унищожени." "Тези, които от прекомерно благоразумие или глупост не се решат да прибягнат до непочтени средства, с всеки изминал ден затъват все по-дълбоко в робство и нищета." "Който остава неутрален бива намразен от онзи, който губи и презиран от онзи, който печели." "Когато всички хора страдат, малцина се стремят към мъст, понеже общата беда се понася по-леко от личното оскърбление." "Който иска да прозре бъдещето, трябва да се допита до миналото." "Народ, привикнал да живее под властта на владетел и благодарение на случая станал свободен, трудно може да съхрани свободата си." "Една промяна неизбежно влече след себе си и друга."

88

"И трябва да се знае, че няма по-трудно и опасно занимание със съмнителен успех от това, да се заменят старите порядки с нови." "Може да възникне спор кое е по-добре: дали владетеля да го обичат или да се боят от него. Казват, че е най-добре да се боят от него и да го обичат едновре-менно; но любовта не съжителства добре със страха, затова, ако се наложи да се избира,по-надеждното е да се избере страха." "Трябва да се знае, че с врага можем да се борим по два начина: първо – чрез закони, второ – чрез сила.Първият начин е присъщ на човека, вторият – на звяра; но понеже първият начин често е недостатъчен, то се налага да се прибягва и към втория." "Делата, които са нежелани от поданиците, владетелите трябва да възлагат други да ги вършат, а тези, които са желани да ги изпълняват сами." "За ума на властимащия първо съдят по това какви хора той е допуснал до себе си; ако тези хора са предани и способни, то може винаги да сме уверени в него-вата мъдрост, защото той е съумял да разпознае техните способности и да за-държи тяхната преданост. Ако те не са такива, то и за владетеля ще се мисли същото, защото първия гаф той вече е извършил, избирайки си лоши помощни-ци." "Владетелят винаги трябва да се съветва с други, но само тогава, когато той желае това, а не когато това желаят другите; и той трябва да спира всеки, който се опита непопитан да му дава съвети." "Хората винаги са лоши докато необходимостта не ги принуди към добро." "Хората не по-малко се привързват към тези, на които самите те са направили добро, отколкото към тези, които са им направили добро." "Хората са такива, че виждайки добро от страна на тези, от които са очаквали зло, особено се привързват към благодетелите си." "С добри дела можеш да навлечеш на себе си същата ненавист, както и с лоши." "Трябва да се предпазваш от злоупотреба с милосърдие." "Човек не може да застави себе си да се отбие от пътя, по който досега неизмен-но е преуспявал."

89

"Искам да попадна в ада, а не в рая. Там ще мога да се наслаждавам на общест-вото на папи, крале и херцози, докато рая е населен само с бедняци, монаси и апостоли." "Не трябва на никой да се дават съвети и да се ползват чужди съвети, освен общия съвет – правило за всеки – следвай повелите на душата си и действай смело."

90

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ

Еразъм Ротердамски и "Възхвала на глупостта"

Добрин Добрев

Човешката глупост прави живота поносим.

Нека да пиша, но за какво? За какво дру-

го освен за глупостта, тази вечна спътница на всички хора. Тяхна предводителка във всяко едно начинание, пътеводителка в живота. Откривайки я у всеки от нас сякаш няма нищо по-познато от нея, често пъти я отричаме, обаче ако сме искрени ще признаем, че нито за миг не се отделяме от нея въпреки, че правим постоянни опити в тази насо-ка. Когато някой каже: "Ти си глупав" или "Виж какъв си простак" приемащия обидата е готов на яростна самозащита и той от своя страна започва да се държи по същият начин. И ето виждаме този който се опитва да се оправдае в крайна сметка сам се осъжда. Не е ли достатъчно убедително

влиянието на глупостта, даже когато се опитваме да я надвием с все сили пак и оставаме подвластни. Но за да не се покажа достатъчно способен да демонстри-рам собствената си глупост, чрез думи и мисли, ще Ви разкажа за един лечител. Лечител на Глупостта.

Това е Еразъм Ротердамски, същият който виждате на картината. Този мислител "несравнимият мъж", "чудото на запада", както някога са го наричали, започва живота си не много сигурно. Роден в Нидерландия през 1466 г. като незаконороден рано остава без родители. Настойниците му бързо го изпращат в близкия манастир. След три години, когато той е шестнадесет годишен, се зав-ръща в Ротердам но не е приет добре от близките си. Заедно със свой съученик той набързо стават част от общността на монасите в тамошен манастир. Но съвсем скоро за него стават ясни тъмните страни на монашеския живот. Навярно това е един от поводите да осмее голяма част от хората дали обет в своето най-значимо произведение. За негово щастие манастирът разполага с богата библио-тека и там той се отдава изцяло на латинската и старогръцката литература. Бър-зо напредвайки прави впечатление на епископа на Кембре, който го желае за секретар имащ отлични познания по латински. Живеейки в общността на епис-копския дворец той продължава да чете усърдно и да води дебати по различни научни теми. В последствие успява да замине да учи богословие в Париж, където

91

започва и своята литературна дейност. След този период Еразъм продължава да пътешества из цяла Европа. В поведението му може да открием духа на цяла епоха, а именно Ранният Ренесанс. Заедно с Еразъм отново се възражда антич-ният космополитизъм придобил нови граници. Той като нов Диоген е способен да възкликне, че е "гражданин на света" и да надкрачи националните ограничености. До края на живота си приема латинският за свой роден език.

През 1500 г. издава сборник с мъдри мисли и сентенции наречен "Ада-гиа". Тази книга проправя път на Еразъм Ротердамски към славата. Сборникът все още се използва и е ценно четиво за лингвистите. Тук трябва да споделя, че Еразъм е от така наречените "двуезичници" тоест владеещ латински и старог-ръцки език. Обръщам внимание на този факт, защото неговите езикови познание надхвърлят епохата му и са от особено значение за изучаващите старогръцки. Така нареченото "Еразмово произношение" в старогръцкият е точното произно-шение на гръцките букви както са звучали в Класиката. Дотогава старогръцкият се е изучавал по "Византийското произношение" което е отлонение от класичес-ката форма на езика. Вместо "Бета" се е четяло "Вита" и т.н.. Ще отбележа един интересен факт въпреки, че е отклонение от темата. Когато четете, че някой български възрожденец е учил старогръцки знайте, че той го е учил с "Византийс-кото произношение" което се е запазило на Балканите.

Разбрахме две неща за които Еразъм Ротердамски е допринесъл: Пър-вото – възвръщането на идеята за космополитизъм и второто – разкриването на точните звукови стойности на буквите в старогръцкият.

Нека сега насочим вниманието си към главното в живота му, а именно неговата философия. Хегел я определя като "популярна" и нямаща особено значение за спекулативните съждения на по-дълбоката философия, но за Еразъм бихме могли да отделим специално внимание върху неговите морални и етически съждения. Неговата философия е социално значима, особено в епохата в която той живее тоест XVІ в. XVI в. В нея се развива основните идеи на хуманизма и има заздравяващо значение за свободният светски дух на човека. Така тя рязко се противопоставя на дотогава господстващата схоластична философия и разви-ва секуларни възгледи. За позициите на Еразъм по различни въпроси може да черпим сведения от неговата кореспонденция с различни аристократи, религиоз-ни водачи, значими личности на епохата. Той е автор на множество произведе-ния, но неговото най-значимо и познато произведение е "Възхвала на глупостта".

Глупостта постоянно е вълнувала съзнанието на човека, но надали има друг като Еразъм който толкова искрено да представя проблема. Обръщайки се към живата действителност е видимо, че явлението глупост остава все тъй зна-чим проблем, както за отделният човек, така и за отделните обществени прос-лойки. Еразъм Ротердамски изказвайки своите мисли, в устата на Глупостта, прилага върховното си умение да използва ирония и сатира.

Почти всеки израз е изпълнен с иронични мисли, а острата сатира на автора точно попада в целта. Еразъм като един нов Сократ смело иронизира невежеството на човешкият род. Негови "жертви" са хора от всякакви прослойки:

92

от най-бедните до най-богатите, от тези които не проявяват претенция за инте-лектуална начетеност, до тези проявяващи склонност да твърдят, че са познали най-големите вселенски тайни. Юристи, философи, кардинали, папи, князе все биват разобличавани като глупави, алчни, арогантни заради собственото си не-вежество. Човешката глупост е неразделима от природата на всички хора, тя носи радост, приятелство, любов. За разлика от нея мъдростта е нещо твърде рядко и "вредно" за личността. Познанието носи мъка, тъга, самота и болка.

Сатирата на Еразъм има конкретни исторически цели – като осмиването на църковните водачи, мислители и политически водачи. Но истинската сила на творбата се усеща когато сам се изправиш пред черните букви и започнеш да четеш дума по дума, ред по ред написаното. Тогава там откриваш глупостта която живее в теб, не като абстракция, а като нещо реално имащо такава сила над твоите постъпки, че всичко останало което притежаваш е нищо пред нея. Чрез привидното утвърждаване на Глупостта от самата нея се стига до нейното отрицание.

Мисля за необходимо съвременният любител на истинската литература и знание да обърне внимание на тази малка книжка изпълнена с дълбоки идеи. И ако читателят чрез нея няма да придобие знание за дълбоки научни, обществени и философски тайни, то поне да разбере границите на собствената си глупост.

Красотата

Янко Иванов

Това което съзираме с очите си и не долавяме с разума си наричаме красота. Красотата е всичко което не противоречи на нашите идеали… А това, което противоречи на човешките идеали наричаме грозно… Самата красота се проявява в най-различни форми. Тя се среща като човешко тяло, животинско тяло, душевна радост, вид емоция, различни предмети, природни дадености, явления и резултати от човешкия труд. Красотата е това, което се отличава от общото. Като явление само по себе си тя се среща рядко. Когато човек се стреми само към красотата това означава, че душата му е като празнотата. Тя е като дар, но не за всеки. Когато срещнем красиво цвете не означава, че трябва да го откъсне. Красотата е като дъгата ние трябва да и се радваме, а не да я притежа-ваме. Който цени красотата уважава хората и природата, а който иска да я при-тежава мисли само за себе си, тоест проявява форми на егоизъм.

Редица са примерите за това, че красотата е предизвикало много нега-тивни явления в обществото. Човек завладял красиво явление е като човек да има лодка без езеро. Когато ние хората виждаме отстрани как определени хора

93

живеят в красива хармония не бихме могли да я отнемем, а да я постигнем сами. Ако ни хареса едно дърво не можем да го преместим, а да си посадим същото. Красотата е матрица на човешките идеали. Тя е като паяжина, ако я повредим не можем да я възстановим. Тя е като дъжд в пустинята. Съвкупността от приятни чувства също е обект на красотата.

Красотата е част от философията този дял се нарича естетика. Послед-ната се занимава с красотата и оценяването и от човека. Тя следи как човека успява да стигне до красота, чрез своя труд, идеи, а и как тази красота бива оце-нена от останалите. Естетиката също се интересува от феноменологичните про-цеси на съвършенството в света. Тя се занимава с всичко което нашето съзнание приема за идеал. Естетиката има четири обекта на изследване: изкуство, красота, щастието и чистото мислене. Науката естетика се занимава с всичко, което се побира в категорията красота.

Красотата в живота е като ъглите на геометричните фигури, ако ъглите не съществуват то тогава фигурите никога не биха изглеждали такива каквито са. Така е и с красотата, ако я няма, няма да го има и реалния живот. Ако приемем, че красотата е миролюбивият начин на живот на определена култура, нация, този същия начин на живот е постигнат благодарение на това, че тези хора са съуме-ли да свържат отделните линии в живота, както се свързват линиите на геомет-ричните фигури. Ъглите, които се получават са следствие от рационални постъп-ки както е и в живота. Ако ние не можем да образуваме ъглите в живота си ще имаме едни отделни моменти, които няма да имат значение в общото цяло. При условие попитаме случаен човек да посочи част важните причини поради които живее те всички ще са от положителен характер, лошото, което се случва в този същия негов живот е само пътя, по който се стига до тези положителни неща.

Красотата не е цел тя е следствие… Ние хората се стремим да подра-жаваме на красотата около нас… въпреки всичко красотата няма субстанциона-лен характер. Самата тя не трябва да се възприема само като хармония. Защото хармонията е част от красотата, а не обратното красотата да е част от хармония-та.

Като цяло красота е обща и частна. Общата е тази, която се признава от всички, а частната тази, която се оценява(цени) от един човек или общност(група от хора). Общата красота най-често включва материални неща, с които сме за обиколени в нашето ежедневие, а частната(личната) красота най-често се изра-зява с нашите емоции и чувства. Характерна черта на частната красота е иден-тичността. Красотата е вид чувство. Най – често това чувство е общо или инди-видуално. Последното се изразява от една личност. Сама по себе си красотата не е вечна. Тя съществува във времето, като то определя нейният цялостен процес. Ако ние не успеем да усетим или да видим красотата, а само сме чували за нея това означава, че на нас ни се поднася божественото измерение, които често пъти е измислено.

94

Красивото не трябва да се сравнява с морала, защото моралните норми са различни навсякъде… Различните норми се определят по различни критерии. „Ние хората сме красиви зверове”.

Красивото е част от непознатото. Изворът на грозното е това, че ние хо-рата имаме право на избор.

Самата красота няма йерархичен характер. Тя е обект, който задоволя-ва човешкото съзнание. Красотата не би могла да се измери. Предметите също биха могли да олицетворяват красотата, защото те са продукт на дадена идея. Не винаги красивото трябва да се възприема като идеал. Защото красивото съ-ществува в себе си.

Удоволствието не трябва да се оприличава, защото човек може да по-лучи удоволствие от много неща, които не влизат в категорията „красиво”.

Изкуството са действия на определени творци, които се различават по особен начин от общото със своите идеи и действия. Изкуството е като карикату-ра на настоящето.

Това, което кара човек да отразява, разпознава и оценява красотата се нарича липса. Или по – точно липса на определен обект в съзнанието на човек. Красотата е обект, който се разпознава само от човек. Самата красота е като призрак без минало.

И все пак красотата не е всичко, тя една малка част от нас и света, в който живеем. Едно е сигурно, че тя е навсякъде и във всеки един от нас…

95

МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ

Идеите за добро и зло са вечни и абсолютни

Йордан Ангелов

Вчера попаднах на едно предаване; няма да казвам какво; е, какво тол-кова, ще кажа: "Часът на Милен Цветков" беше предаването. Интересно ми ста-на. Заслушах се. Особено добра находка беше това, че водещият беше поканил едно циганче, което толкова беше облагородено от мощното въздействие на вярата в Бога, че повече не може да бъде. Възхитих се от думите му! Но тук искам да коментирам нещо друго, пак изречено в това предаване.

Други събеседници бяха поканени да обсъждат "предателството" и свързаните с него морални въпроси. Не бива обаче по такива теми да се канят предимно, да го нарека така, "неподготвени" хора, които имат бедни дилетантски представи; хубаво е чат-пат да се канят и разбиращи хора. Е, за мен лично е интересно да слушам и наивни, да не кажа глупави обяснения и разсъждения, но други хора, които не разбират, могат много да бъдат подведени и заблудени от такива "мислители". Просто някои хора си позволяват да нагазват в територии, където не им е място, там не им е и силата. Човек не може от всичко да разбира, да, ама ето, у нас е пълно с хора, които имат претенцията, че от всички разбират. Поради това такива хора и вечно се излагат. За жалост, няма как да разберат това. Ето, аз искам да им помогна с нещичко.

Един от "опитващите се да философстват", няма да казвам името му (млад, начинаещ политик), изтърси една глупост, която обаче, за моя изненада, беше приета от всички събеседници без никакви възражения. Той, прочее, каза една баналност, която не е направил и най-малък опит да я осмисли, а я каза както папагал, но със съответната доза претенция за компетентност; каза я с безапелационното съзнание за правота. Подобно съзнание за вечна правота е нещото, по което може да се разграничи мислещият от немислещият човек. Мис-лещият никога няма да излезе с такава глупава претенция.

Както и да е. Та ето какво каза тоя мислител-самозванец. Изтърси това (цитирам по памет): "Абсолютно добро и абсолютно зло има само в сферата на религията. Тук, в нашия свят, няма абсолютно добро, нито пък абсолютно зло, тук всичко е относително. Тук, при нас, в този свят, има добро и зло за мен, за теб и пр., но няма общозадължително, абсолютно добро и зло и т.н., и ала-бала". Ин-тересното е, че като изтърси тая абракадабра, водещият сякаш интуитивно усети, че нещата не са точно така, опита се да възрази, но оня пак се обади и водещият сякаш забрави за интуицията си. И понеже много хора повтарят именно като папагали това, че нямало абсолютно добро и абсолютно зло, че имало само "относително" добро и зло, ми се иска вкратце да дам пояснение как именно стоят нещата по този наистина нелек проблем, за решаването на който на много хора просто не им стигат силите.

96

Какво е "абсолютното добро"? Ами това същинското, чистото добро, "доброто само по себе си", това е идеята за добро, прообразът, мащабът, мярата на всяко добро; става дума за доброто като ценност; доброто трябва да има общозадължителен смисъл и в такъв случай то играе ролята на образец. Накрат-ко казано, абсолютното добро е същинското, разумното, "идеалното" добро, доброто като идея на разума. Но това съвсем не означава, че абсолютното добро съществува само в "оня", в "другия" свят, в света на духовните неща, ценности, предмети и реалии, т.е. света на Бога и пр. Доброто именно като добро, в цялата пълнота на своя смисъл и същина, е образец, мярка, еталон, спрямо който може да се "измери" всяко конкретно добро дело, помисъл, деяние. А всяко конкретно действие и помисъл има нравствен смисъл, т.е. може да се измери и оцени като добро или лошо, само доколкото съдържа в себе си "нещичко абсолютно", не-щичко от същината и смисъла на т.н. "абсолютно добро". Доброто като добро е "абсолютното добро", а не нещо друго.

Как стоят обаче нещата с т.н. "относително добро", за което се твърди, че тук, в този свят, всяко добро или зло било "относително". Тия, дето бълват подобни баналности, вероятно изхождат от разпространената, от ходещата пред-става, че, видите ли, "всичко в този свят е относително", това, представяте ли си, било нещо като "извод" от теорията на относителността на Айнщайн; и като каже "Айнщайн", всички опоненти засрамено млъкват. Да, ама самият Айнщайн твър-ди, че има две безкрайни, сиреч, наистина абсолютни неща на този свят: Вселе-ната и глупостта. И добавя: "за първото, именно за Вселената, не съм толкова сигурен, че е безкрайна." Разбира се, спор няма, че глупостта е безгранична. И така, което добро е само "относително".

Да е относително означава, че доброто е отчасти добро, отчасти недоб-ро; представата за относителност изисква и налага да смятаме, че между добро и зло няма ясно обособена и разчертана граница, а че те, представете си, "минават едно в друго"; доброто хем е добро, хем не е, а е и зло, един вид има "зъл мо-мент" в себе си; няма чисто добро, а доброто винаги е примесено със зло. На тия празнословия едно време марксисто-комунистите им викаха "диалектика" и ги бяха измислили само за да залъгват плиткоумните; вижда се обаче, че тая прока-за добре е проникнала в мозъците и скоро няма да излезе оттам. И така, абсо-лютното добро е чисто, но в този наш свят, прогизнал от мръсотия, няма чисто добро, нито пък чисто зло, а те са примесени едно с друго, в резултат на което за всяко нещо може да се каже, че е хем добро, хем и зло в същото време; зависи обаче за кой, за какъв човек е добро и за какъв е зло. И ето, тук се намесва вез-десъщият интерес, който пак е догма на тази толкова банализирана марксо-комунистическа "философия" и "диалектика".

В нашия, в човешкия свят, всичко се определяло от интереси, най-вече материални, щото и по начало светът, който обитаваме, е материален. Щом се намеси интересът, тогава именно и настъпва пълният хаос и произвол: нищо вече не се знае какво е, всичко е "относително", доброто за мен е зло за теб, доброто за оня там е зло за мен, няма "общоприемливо" добро и зло. Разбира се,

97

днешните адепти на тия абракадабри няма да се осмелят да добавят нещо, с което съвсем ще се разобличат; примерно няма да ги чуете да казват, че предс-тавата за добро на "прогресивната класа" и на "най-напредничавата партия" е именно "истинското добро", докато всички други представи са "неистински", "не-верни", дори "ненаучни". Щото, представете си, само марксисто-комунистите, бълващи тия нелепици, били мислили по тия въпроси "научно", а всички останали – ненаучно. И прочие, и тъй нататък, и ала-бала.

Да кажеш "Да, това е добро, но зависи за кой е добро?" означава да ка-жеш една пълна глупост. Същото е да кажеш "Да, това е истина, но зависи за кой е истина?". Тия, дето казват, че добро и зло били относителни, същите тия няма да се посвенят да кажат, че няма истина, че истината е относителна и дори "со-циално-класово и дори партийно обусловена" (това последното ще го премълчат, вероятно за да не се разобличат съвсем). Виждате как комунизмът е проникнал така дълбоко в някои мозъци, че с нищо не може да бъде изчегъртан оттам. За някакви хора това било истина и добро, но за други то съвсем не било такова – как така? Та и децата знаят, че ако нещо е истина и ако нещо е добро, то е истина и добро тъкмо защото е истина и добро за всички, а не само за някои. Истината е истина и за ония, които не я съзнават и признават; друг е въпросът, че дадено съзнание само трябва да прогресира дотам, че да съзре в един блажен момент истината – и да й се поклони. Истината винаги трябва да я приемаме със смире-ние. Не тя зависи от нас, а ние от нея. По абсолютно същия начин стоят работите и с доброто и злото.

Ония, които са се вманиачили дотам, че те самите, представяте ли си, с всичката си ограниченост, непълноценност и глупост са станали нещо като "кри-терий" на истината и на доброто, такива хора страдат от непоправимо увреждане; за глупостта няма лек. От тях именно произлиза огромното стадо от простаци, от немислещи, от наивници, от малоумни и т.н. Идиотизъм е да кажеш "Аз решавам какво е истина и какво е добро!", то е подобно на лудостта. Също не по-малък идиотизъм е да кажеш: "Добро е само онова добро, което е добро за мен!". Отка-чена работа, чувствате ли го вече?

Ще дам пояснения. Примерно, джебчията на улицата, разбира се, е убеден, че е добро за него да ти бръкне в джоба, да ти вземе портмонето и след това да попирува с твоите пари. Е, респективно, жертвата, ограбеният, не е на това мнение; за него да го ограбят е зло. Но това означава ли, че нашите човеш-ки представи за добро и зло са толкова разнообразни и разнолики, сиреч, относи-телни, че всеки може да си смята за добро и зло каквото му скимне? Разбира се, не. Представете си, да продължим своя пример, че оня, който току-що е ограбил даден човек, представете си, че същият този джебчия, сам след малко си наме-ри, както се казва, майстора; представете си, че и него друг, по-изкусен джебчия, го ограби. Какво ще стане с така модернистичното съзнание на ограбения джеб-чия? Добро или зло за него е да се краде? Ако мен ме крадат, е зло, но ако аз крада е добро – така да се мисли не е ли подобно на олигофрения?

98

Вярно, по-ограничените, тъпите хора няма как да схванат, че да вредиш на друг човек е зло и за теб самия, щото ти всъщност, вредейки на него, на себе си повече вредиш; примерно, обричаш на гибел бедната и нещастната си душа. И ето, оказва се, че никаква относителност няма в тази сфера на моралното, нап-ротив, съществуват вечни, неизменни, абсолютни и задължителни за всички разумни същества понятия за добро и зло, без които животът ни става невъзмо-жен, става на кошмар подобен. Разбира се, че тия понятия и идеи не са само за някакъв отвъден, трансцендентен свят, напротив, те са тъкмо за този, тукашния, нашия сват. Ако няма нищо абсолютно в нашите морални понятия, ако всичко в тях е относително, то тогава нищо няма да ни спре да станем пълни злодеи, мръсници, мошеници, разбойници. Ето на това основание "теорията" на относи-телността на доброто и злото на марксизмо-комунизма доведе дотам, че се поя-виха пълни злодеи, за които нищо, даже и човешкият живот, нямаше вече никаква стойност. Всичко се обезцени. Реки и морета от кръв бяха пролети за тая така кръвожадна доктрина. Която, прочее, е и атеистична, и материалистична доктри-на.

Да спра дотук. Страшна ирония обаче се крие в това, че в предаването, с което започнах, "мислите" за относителността на доброто и злото ги развиваше едно момче, което има претенции да е политик, което преди няколко дена избяга от партията на Костов и се втурна да се урежда в партията на Кунева! Да, туй момче се нарича, ако не бъркам, Петър Николов. Ето, такъв не вижда, не усеща, няма как да види, няма как да усети мерзостта на собствената си постъпка, щото, видите ли, за него и за такива като него е в сила марксо-комунистическата теория за относителността на доброто и за злото. Туй момче не се свени да се самооп-ределя като "десен политик". За него няма нищо гнусно в това да избягаш от партия, която държи на идеали, в партия, в която се очертават признаци на наб-лижаващ келепир, на келепира, на лапането, свързано властта. Как да не са относителни доброто и злото за Петър Николов щом като неговата лична мерзост му е лично изгодна? Изгодното за мен е добро, неизгодното – зло. Кунева ще ми осигури разни благинки, Костов – само идеали ми осигурява, а власт не се зада-ва. Разбира се, че ще забия без да ми мигне окото на Костов! С идеали в тоя свят не се живей, нали така, Николов? Даже аз подозирам, че такива като него "при-бежчици" нищо чудно вече да са купени от самия Боко; не на Кунева, а нему да услужат. Но да не се разпростирам повече по политическия аспект.

Видяхте ли обаче докъде води уж безобидната "теория", че злото и доб-рото били относителни? Води до несъмнена личностна и морална деградация. Дотам води. Което и по косвен път доказва, че идеите за добро и зло са вечни и абсолютни, са най-здрав фундамент на човешкия морал, на човешкото достойнс-тво и на човешкото съвършенство. Е, всички няма как да сме само добри, но какво ни пречи поне да не сме пълни мерзавци?!

99

ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Кой замърси изворите на духовния живот на нацията ни?

(Предговорът на нова книга със заглавие Истинският университет)

Ангел Грънчаров

Винаги предговорът на една книга се пише след като тя вече е написа-на; няма как да е иначе, иначе е неестествено. Стига пишещият да не е пророк или поне оракул, но това е екстремен случай, на който няма да обръщаме внима-ние. Не си заслужава. Та в предговора пишещият ще ни каже защо е написал книгата, която вече е написал. Ще ни обясни порива си към идеята, която го е водила и вдъхновявала. Накратко, в предговора бива представяна необходи-мостта на съответната книга. Обяснява се защо книгата не е могла да не бъде написана и пр.

Сякаш на шега започнах да пиша книгата Истинският университет, ко-ято сега лежи пред мен вече "завършена" – стига книги, занимаващи се с подобни проблеми, изобщо някога да могат да бъдат завършени. Едва ли това е възмож-но; подобни въпроси винаги ще си останат открити за нови и нови опити да се търси изход, излаз от хаоса, от противоречията, от объркването, от подмяната. Да изпитваме безметежно задоволство от съществуващото, в случая съществу-ването, наречено университет (в български условия) е проява на примиреност и дори принизеност на светлата идея, на духовната същност, на онова, което прави университета университет. На онова, което дава и поражда смисъла. А всяка идея може да бъде дискредитирана, извращавана, опошлявана, омърсена даже.

Онова, за което единодушно се мълчи, е най-подозрителното. Някой да се е забеспокоил за това какво става в нашите университети? Някой да се е трог-нал? Някой да се е развълнувал? Някой да се е възмутил? Не, няма такова нещо. Всички мълчат. Сякаш е налице някаква омерта, някакъв обет за мълчание. И тук омертата е не само за тия, дето са вътре в съответния мафиотски клан, в случая наречен "университет", а и за тия, дето са отвън. И жертвите мълчат, немеят от безразличие, което е най-трагичното. Жертвите сме ние, гражданите, общността. Нашите деца са жертвите. Пълна примиреност цари. Тя до добро не води.

Е, чат-пат в иглените уши на "свободните медии" протича дискредити-раща информация: еди-кой си нещастен доцент бил корумпиран, а пък друг бил развратник; трети пък бил корумпиран развратник. Четвърти бил мошеник. Учен мошеник. Сиреч, главатар на мошениците. Алексей Петров е доцент. Ицо Мамата – доктор хонорис кауза на Пловдивския университет! Студентите не учели, а предимно преписвали на изпитите. Най-чудати и новаторски системи за препис-ване имало. И тъй нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала. Всяко чудо у нас обаче е само за два-три дни. И всичко скоро се забравя. Защо ни е пък да се

100

трогваме прекалено? Защо да се морим? Голяма работа! На нас какво ни е "у ред", та университетите да са ни "у ред". Всичката Мара втасала та...

Един приятел, дългогодишен университетски преподавател, с когото много сме разговаряли по тия проблеми на университета, като прочете ръкописа на книгата ми рече: напиши основната си мисъл кратичко, синтезирано, в една лесна за четене статия, а не в цяла книга. Тогава могло да има някакъв ефект. Казах му, че ще опитам. Помислих си тогава, че ето, в предговора ще имам сго-ден случай да кажа кратичко най-важното. Да, обаче сега си мисля: ами ако успея да кажа всичко тук, в предговора, и то вкратце, тогава нали ще се окаже, че сама-та книга като такава е съвсем излишна?

Трудна работа обаче е с малко думи да се каже истински важното. Дали да не опитам с някаква метафора? Подобно на Ницше, който за съсловието на учените пише ето така(преразказвам по смисъл, както се е отпечатало в паметта, не цитирам дословно): "Те са подобни на мелници: подхвърляй им зърно, те ще успеят да го направят на прах...". На друго място пък чисто и просто ги определя като "преживящи овце". Той, тоя буреносен немец, както виждате, е безпощаден. Бива си го, нали? Ето как с малко думи може да се каже много. Да, ама где го у мен тоя ницшев талант?

Ако можех да кажа същото съвсем накратко, аз нямаше изобщо да пиша книгата. Нямаше да има нужда да я пиша. Ето, усуквайки, опитвайки се да се измъкна, дойде обаче все пак момента, в който няма измъкване; трябва вкратце да кажа поне това: защо написах книгата си? Това е добър повод поне да намек-на за истински важното, но с малко думи.

Не само университетското образование, но и изобщо образованието у нас е в страшна криза от поне 70 години; но в университетското образование кризата сякаш е особено нетърпима. Тук вече става дума за катастрофа, не прос-то за криза. Духовна катастрофа. Духовна катастрофа не на университета само, а на нацията, на цялата нация. Щото университетът е нещо като Храм на Истината, средище на духовния живот на нацията. Огнище, което пази искрите и огъня на духа и истината. И на самия разум. С истината явно сме я закъсали особено, щом сме допуснали Храмът на Истината да е в такова окаяно, нетърпимо положение. И щом продължаваме да търпим нетърпимото. Някои, изглежда, дори и не усе-щат тая нетърпимост, което, простете, вече е съвсем извратено. Е чиста патоло-гия.

А след това плачем горчиво, че всичко у нас било неразумно устроено, безумно даже, всичко било тъкмо наопаки, крайно объркано и заплетено. Как няма да е такова, щом като сме допуснали духовната институция, в чието веде-ние е самият разум, да е в крайно окаяно състояние? Както сме допуснали да търпим и църквата – светилникът на вярата – да е оглавен от лица, които не са правили и не правят друго освен да гасят, да потушават, да опропастяват огъня на вярата, така сме допуснали и търпим университетът, институцията на безс-мъртния разум, да е лоно на неразумността, на ирационалното, на бесовската стихия на нагона към разврат и власт, т.е. към развращаващата всичко власт на

101

плътта и материалното. Университетът по презумпция е институция на духов-ността, а нея днес я населяват предимно крещящо бездуховни и дори антидухов-ни люде – как е възможно да търпим тъкмо това? Университетът ни е подобен на "манастир", в който "монасите", вместо да се молят пред Божия олтар, са се отдали на неудържими бесовски оргии и на пълен разврат. И който дръзне да не участва в оргията, без жалост бива остракиран. Разбира се, не говоря за оргия в прекия, сексуалния смисъл; говоря за оргия на бездуховността, на аморализма, на безличието. Положението е трагично; съзнавате ли поне малко тая трагичност, за която се опитвам да намекна?

Университетът по идея трябва да е обител на най-чистото, светлото, безкористното, благородното; тук Божество е Истината, апостоли са Доброто и Красотата като такава, Първосвещеник пък е самият Разум, а всички, и студенти, и преподаватели, се упражняват в нейното търсене, гонене и преследване; уни-верситетът е нещо като духовен оазис в потъналия в разврат, в блудкави проза-ичности, в пошлост материален и социален свят. Какво става когато пясъците на пустинята засипят оазиса и неговия извор? Дали изворът ще пробие някога те-жестта на тоновете пясък? А българската бездуховна пустиня се нуждае от изво-ри, от които духът на човека може да утоли жаждата си – по знанието, по истина-та, по доброто, по красотата. Какво ще стане когато морето на пошлостта залее малкото островче на духа, каквото по идея е университетът? И не се ли случи у нас тъкмо това?

Ще каже тук някой: хайде стига с тия наивности, стига с тая тъпа санти-менталност бе?! Казвай направо: може ли нещо да се промени – и най-вече как? Лошо било, не знам какво си било? Ний туй го знаем, но друго е важното. Ако не знаеш как нещата могат да се променят, защо изобщо се обаждаш?

Да, нека да сменя тоналността. След вакханалията на пошлостта, лъж-ливостта, лицемерието, безнравствеността и най-грубия материализъм, каквато по естеството си беше комунизмът, така жестоко поразил всичко духовно, в това число и институцията университет (да не говорим за институцията църква!), какво ли изобщо можеше да се направи, та нещата да се поставят овреме на чиста основа? Възможно ли беше изобщо нещо да бъде направено?

Аморалната партия владееше всичко, в това число и духовните по нача-ло институции. Пълчища лакоми нейни адепти се бяха разположили навсякъде, особено пък на ръководните места. Псевдоучени и антиучени, сиреч, арогантни простаци, задаваха тон в онова, което тогава се наричаше и минаваше за "наука". Изцяло извъннаучни, псевдонаучни и антинаучни бяха критериите и нормите, които властваха в т.н. "научна общност". Имахме си окопал се на най-високите етажи на властта "духовен елит" на комунизма, става дума за неговата научна номенклатура или мафия, в която нямаше, естествено, нищо духовно или идеа-листично. Тия, дето се казва, "колеха и бесеха", те се възпроизвеждаха буйно, подобно на насекоми. Неизтребима напаст!

Както предимно икономическата номенклатура на "Партията" овладя и ограби "общонародната собственост" и се преобрази в "честни капиталисти", така

102

и на "духовния фронт" положението бе досущ същото, дори и още по-зле. Защото някой различен да се провре и утвърди там беше нещо като природна аномалия. Свястното, идеалистично настроеното, честните труженици на науката и истината бяха "свободно витаещи електрони", които биваха търпени само защото все пак трябваше да има и такива, та "научната общност" поне да наподобява с нещо автентичната научна общност. И за да бетонира статуквото, престъпната и корис-тна "Партия" направи онова, което наистина ù осигури вечно господство: беше приет Законът за академичната автономия. Тоя закон осигури вечен рай за тая аморална антинаучна напаст, за която говорим.

Да, университетът по начало трябва да е автономна, независима от държавата и свободна общност на труженици на чистата наука и духовност. За-питайте се обаче как биде изтълкуван един такъв закон след като в славната ера на комунизма всичко чисто, способно на духовна дейност, идеалистично и пр. в университета и в другите научни и културни учреждения беше тъпкано и прес-ледвано най-безжалостно. Аз добре знам каква отвратителна обстановка цареше в тия повече от 20 години "преход", да речем, в т.н. Институт за философски изследвания към БАН. Едва оня ден, миналата година, оттам с огромни усилия биде свален от директорския пост – дръжте се за стола да не паднете! – аонсувс-кият номенклатурен "професор", съветникът на комунистическия властник от тодорживково време Станко Тодоров, агентът на ДС с незнайно какъв чин Васил Проданов, който, предрешен като "философ", колеше и бесеше в тоя институт цели 22 години след "промяната"! За каква "промяна" изобщо говорим в такъв случай? Смешна работа... грозна работа!

Да бъдеше изчистена тая напаст от нашите "академии", уви, се оказа невъзможно. Тя щеше да ореве цялата Вселена ако някой се беше опитал поне малко да накърни властта и привилегиите ù, т.е. да смути безметежното и същес-твуване. Така стана, например, когато беше приет т.н. Закон "Панев", с който се искаше нещо съвсем простичко: тия, които са били комунистически партийни секретари, повече да не могат да бъдат избирани на ръководни академични длъжности, ректори, декани, шефове на катедри и пр. Но не би, то не бяха рев и сополи, докато най-накрая, в решаващия момент законът беше провален в само-то Народно събрание – и не влезе в сила. "Философът" Ахмед Доган и "филосо-фът" Желю Желев изиграха решаващата мръсна роля в тоя процес. И всичко си остана бетонирано до ден днешен. Университетите ни си останаха нещо като люпилня на некадърност и аморалност, като постоянно действащ музей на остан-ките от комунистическата "ентелектуалност" и "духовност". До миналата година си стоеше непокътнат механизмът за "развитие на научните кадри", установен у нас по съветски образец още през 40-те години на ХХ век!

А като се наложи тоя анахронизъм да бъде все пак някак променян, се установи "нов механизъм", по-лош даже от старата съветска административна система! По-лош за науката и нейното бъдеще, но безкрайно по-хубав и приятен за "научната" и "академичната" мафия, за която говорим. Прочее, както борците, първенците и галените деца на социалистическия спорт у нас в началото на 90-те

103

години на миналия век станаха мутри и биячи, по досущ същия начин у нас се роди невиждания никъде по света феномен на "академичната мутра", която е не по-малко нагла и безпардонна от другата, от обикновената мутра. Даже, чини ми се, другата, обикновената мутра е някак си по-малко извратена, сиреч е сякаш по-човечна. Това е положението. За какво да говорим и пишем повече, нима всичко не е ясно?!

Аз лично не вярвам вече нещо да се промени. Надежда всяка тука оста-вете - изглежда точно това ще бъде, за жалост, внушението на книгата, която написах; и чиито предговор вече завършвам. Възникнали са неразбиваеми "об-разци на научност", а също така и "модели на поведение", става дума за стерео-тип и манталитет, в които всичко е тъкмо наопаки на това какво трябва да бъде. В рамките на тази паралелна антидуховна действителност користта даже не може да бъде разпозната, а камо ли пък изобличена. Антинаучното се приема за "науч-но", а научното – за "ненаучно". Лъжата тук минава за "истина", а истината – за "лъжа". Философското в рамките на тая "мисловност-духовност", разбира се, е "нефилософско", а крещящо нефилософското – не просто за философско, ами и за "идеал на философското". Доброто, респективно, в рамките на тоя преобърнат модел, е "зло", а истински злото, разбира се, минава за "добро", за "нравствено". Свинщината в рамките на тая "духовност" бива възприемана едва ли не за нещо като "рицарство", а пък автентичното благородство бива оценявано за лудост, за наивност, за глупост, за безумие и прочие. Да не пропусна: в тази система истин-ски умното няма как да не се възприема и оценява като безумие, като глупаво, а пък самата глупост е поставена на най-висок пиедестал, на нея се кланят, сякаш е нещо като образец за умност. Глупостта е богът на тоя тип "мисловност", а пък негови "свещеници" и "първожреци" са арогантността, наглостта, безпардонност-та, безсрамието, най-пошлата парвенющина и т.н.

Правете си сами сметка какво означава това за духовния живот на на-цията. Там, където би следвало да извират чистите води на духовността, на разума, на абсолютното добро, на святото и прочие, сиреч там, където са самите извори, тъкмо там, уви, са местата, където блика отрова, където текат гнусни нечистотии. Имам предвид университетите – пък и Църквата като институция, защо не, да ме прости Господ за тия думи, но какво да правя, след като знаем кои и какви са ни днес "духовните архипастири". Ако университетът е нещо като сър-цето на духовния живот на нацията, то училищата са неговите кръвоносни съдо-ве. Отровата, бликаща от сърцето, тече из кръвоносните съдове на нацията, трови живота на националния организъм, а агонията е близо. Нима не забелязва-те, нима все още не сте почувствали нейните гърчове?

104

ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Как да оживя духа в гърдите си?

(Диалог)

Дискусия по темата публикация с ето какво заглавие: Неравенството между хората е необходимо, справедливо и вечно: в дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром; прочее, дискусията поставя съвсем други въпроси, но в крайна сметка пак свързани с първоначалния подтик; ето според мен интересния откъс: Infidel: Чисто информативно, „Инфидел“ означава „неверник“, „невярващ“. „Фи-дел“ означава „вярващ“. Така че да ме наричате „Фидел“ е твърде обидно. Не че има някакво значение… Ангел Грънчаров: Знам, знам, но като невярващ ти все пак вярваш, че не вяр-ваш, тъй че първичното все пак е вярването; затуй те нарекох Фидел. Фидел Инфиделов мисля че ще ти пасне, а? За да няма обидени, хора сме все пак… Infidel: Това, че не вярвам, го знам. То е факт. Не го „вярвам“. Нали правиш разлика между „вяра“ и „знание“? Ще рече, не е първичното вярването в случая. Поне по това можем да постигнем съгласие, струва ми се.

Иначе вярвам в много неща – в любовта, в съществуването на добро у хората (в минимална степен), в истината и пр.

Просто не вярвам в нищо свръхестествено. Там съм стопроцентов infidel. Ангел Грънчаров: Именно, именно, има разлика между вяра и знание, по тази причина не може да знаеш за невярването си, а вярваш в него. За неща, касаещи знанията ти, можеш да знаеш или да не знаеш – Сократ дори е казал „Аз знам, че нищо не знам“, но по отношение на вярата, бъди така добър, не намесвай знани-ята. Бъди поне малко последователен. Не може да се знае за невярването, щото това означава, че знаеш има или няма Бог. А ти може би знаеш, че няма Бог? А опитай да ни го докажеш, щом го знаеш, няма начин да не можеш да го дока-жеш… Infidel: На мен ми е известно, че не вярвам. Нещо неясно да има? Няма. Добре.

Моля, направи разлика – не казвам „Знам, че няма бог!“ Казвам следно-то. „Знам, че не вярвам в бог.“ Чудно как не виждате разликата.

Повтарям: Не твърдя, че няма богове. Твърдя, че не вярвам в същест-вуването им. Знам, че не вярвам. Но не знам дали не съществуват.

105

Ангел Грънчаров: Правилно, естествено, че разбирам. Но опитайте се да ос-мислите ето това: там, където свършва знанието, там започва вярата; там, къде-то свършва вярата, там започва знанието; между тях има строга разлика. Има ли разлика между „Знам, че не вярвам“ и „Вярвам, че зная (или не зная)?“ Нещата често не са така прости, както изглеждат… Infidel: Дали има разлика между „Знам, че не вярвам“ и „Вярвам, че зная“? Да. „Знам, че не вярвам“, е едно напълно естествено твърдение. Човек знае дали вярва или не. Надявам се, че поне с това сме съгласни и двамата. Изречението „Вярвам, че зная“, е до голяма степен лишено от смисъл. Сам казахте, че вярата и знанието не виреят заедно.

„Там, където свършва знанието, започва вярата“. Ето с това вече не съм съгласен. При мен например, там, където свършва знанието, не започва вярата. Започва стремежът към увеличаване на знанието. Ако не мога да си увелича знанието в тази област, оставям го така. Никаква вяра като продължение на зна-нието няма у мен.

Конкретен пример: – Знам ли как точно се е зародила вселената (и дали въобще се е заро-

дила)? Отговор – не. – Това ми незнание поражда ли у мен вяра, че вселената се е зародила

по някакъв начин? (примерно, че някакъв бог я е създал)? Отговор – не. Просто не знам. Няма вяра.

Ангел Грънчаров: В основата на всички знания и построения на науката стоят аксиоми и постулати, приети на вяра, т.е. недоказуеми положения. Вземете пред-вид и това. Знанието е островче в океана на вярата. Прочее, да вярваш че не вярваш е значително по-логично изказване от изказването „Зная че не вярвам“.

Областта на вярата, както и тази на знанието, са обособени и автоном-ни, независими. Оня, който отхвърля вярата като душевна сила, с това само подрязва корените и на знанието, в което така силно… вярва. Прочее, давате ли си сметка за основанията на своята безгранична вяра в… науката и знанието?! Знаете ли защо така силно вярвате на науката и на знанието или просто го… вярвате?! Какви са основанията на Вашата безгранична вяра в науката и знание-то?! Infidel: У мен няма „безгранична вяра в науката и знанието“. У мен няма безгра-нична вяра в нищо. Съвсем нищо. Включително науката. Учените правят грешки непрекъснато и си ги поправят, когато ги разберат. (За разлика от религията например, която си повтаря щуротиите за говорещите змии, плоската земя, и живеещия в риба човек вече хиляди години). Няма място, нито нужда от никаква вяра в науката.

Науката вече е доказала, че няма нищо по-ценно за достигане до исти-ната от Научния метод (неслучайно го пиша с голяма буква). Той винаги минава

106

като с нож през глупостите и хорските заблуди. Ако въобще мога да имам някаква вяра в нещо (не безгранична!!!), то е именно научния метод. Макар че занимания-та са в областта на хуманитаристиката, правя големи усилия да го прилагам, доколкото мога, в дисертацията си. Ще видим колко ще се получи.

А по отношение на нещо, за което няма никакви доказателства (като наличието на богове например), нямам никаква вяра. Нула.

Впрочем, радвам се, че вече разговаряме цивилизовано. Ангел Грънчаров: Сигурен ли сте все пак, няма или има у Вас „безгранична вяра в нищо“? „Не вярвам в нищо“ и „Вярвам в нищото“, прочее, са равностойни по смисъл твърдения. Оня, който не вярва в нищо, и оня, който вярва в нищото, и двамата са нихилисти, т.е. за тях тъкмо нищото (nihil на латински) е основна и водеща ценност.

За вярващия в Бога човек Бог е водеща ценност, за нихилиста такава водеща ценност е нищото. Казвам тия неща не за да Ви натрапя едно или друго нещо, не Ви се меся, нито Ви давам съвети, просто Ви предлагам да доосмисли-те нещата, стига да желаете това. Това, че имате такова доверие (или вяра, прочее, думата доверие съдържа за своя корен думата вяра) в научния метод е чудесно, аз също уважавам науката и се прекланям пред нея, но има нещо много важно: научният метод не е панацея, той не може да реши всички, абсолютно всички въпроси, той има приложение и дава чудесни резултати, но в една все пак ограничена сфера.

Но има сфери, в които научният метод не е приложим и не може да даде никакви резултати. Такава сфера е вярата, такава сфера е сферата на духа, на духовните неща, сферата на свободата и прочие. Именно за решаването на въпросите в тия сфери ни е нужна философия, религия, даже изкуството може много да ни даде за разбирането на духовните проблеми на човека. Науката обаче не може да ни каже нищо смислено, повярвайте ми. Много съм търсил и мислил по тия въпроси.

Давам Ви пример с областта на психологията, с областта, свързана с проблемите на човешката душа. Има една насока, по същество позитивистична, която боготвори чисто научния (позитивен) метод. Такава беше, примерно, мате-риалистическата психология, натрапена ни във времето на комунизма. Такъв е бихевиоризмът в САЩ. И двете школи не доведоха до никакви, до абсолютно никакви съществени резултати, прочее, все пак доведоха до един резултат: пока-заха с примера си, че пътя, по който вървяха, води до никъде, не води до никъде.

Това именно показва, че трябва да се въздържаме от догматичното преклонение и абсолютизирането на познавателните възможности на науката, изразяващо се в сляпата вяра, че науката може да реши абсолютно всички въпроси, и то така, че да постигнем някаква пълна илюзорна истина. И още нещо, още великият Кант доказа (по най-убедителен философски начин), че по въпроси от рода на Краен или безкраен е светът?, Има ли свобода или всичко е необходимо?, Смъртна или безсмъртна е човешката душа?, Има ли Бог?,

107

теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безсилен и когато бъде приложен, поражда само антиномии, т.е. затъва в антиномични, неразре-шими противоречие. Защо ли?

Ами защото разумът може, подобно на адвокат, най-убедително да ни докаже, примерно, и тезата, и антитезата, и че душата, примерно, е безсмъртна, или пък че безсмъртие няма и не може да има, но не може да постигне онази единствена пълна категоричност, убедителност и доказуемост на едното от двете положения, което е идеал на науката. Което и показва, че тия въпроси са отвъд възможностите на теоретичния разум да съди за неща, които са отвъд неговата компетентност.

За щастие, има така наречен практически разум, свързан именно с вя-рата на човека, който с лекота решава ония въпроси, в които теоретичният разум се заплита в неразрешими, антиномични противоречия. „Аз вярвам, че има Бог“ или „Аз вярвам, че Бог няма“ са именно положения на практическия разум, които притежават абсолютна и несъмнена истинност, но само за оня, който вярва в едното или в другото. Но няма и не може да има едно-единствено разбиране по този въпрос, което с абсолютна убедителност да важи за всички до един хора или човешки същества. Тъй че въпросът за вярата не може да се реши с научни средства.

Ако някой мисли, че науката може да реши абсолютно всички до един въпроси, т.е. нейната сфера и нейната приложимост е безгранична, то нека такъв познавателен оптимист да се опита да реши с научни средства, да речем, толко-ва важния за всеки един от нас въпрос Кога ще умра? – или някой друг. Не може да го реши, нали? Нека да си изследва функционирането на всички органи и системи на организма, нека да отчете степента им на „издръжливост“ и витал-ност, нека да изчисли всичко до последната променлива, нека да използва, ако трябва, висша математика, пак обаче няма да успее научно да реши въпроса за това кога ще умре той самият.

Щото тъкмо ако го изчисли, защото тъкмо по научен път установи, че му остава да живее, примерно, още 5 години, и, зарадван, си тръгне, нищо не пречи на улицата да го блъсне автомобил, или пък някаква саксия от балкона да падне точна на главата му и да му пробие черепа. Искам да кажа, че в тоя живот има фактори, които не се поддават на изчисление, т.е. на научна трактовка, следова-телно научният подход в някои сфери и неприложим. Примерно проблемът „А какво е животът?“ нима може да се реши научно?

ОК, имаме си наука, наречена биология, която дава свой отговор на проблема за живота. Но нейният отговор нима може да задоволи, и то изчерпа-телно, нашата потребност от търсене и откриване на човешкия смисъл на живо-та? Научната дефиниция за живот, а именно „процес на асимилация и десимила-ция“ Вас лично напълно ли Ви задоволява? Дава ли Ви отговор на всички въпро-си? Не вярвам…

Такива ми ти работи. Нещата наистина са доста сложни и трябва да се осмислят цялостно, да се погледнат от всички страни.

108

Аз също много се радвам, че говорим като разумни и възпитани хора. За мен това е безкрайно ценно постижение в нашите отношения. Показахте за мен че сте един изключително умен и културен човек... Infidel: Както вече ви казах, вярвам в много неща, просто нямам безгранична вяра в нищо. Така че не мога да бъда обвинен в нихилизъм. По-горе изброих в кои неща вярвам и списъкът съвсем не е пълен. Просто не вярвам в нищо свръ-хестествено. Това е.

За голяма жалост, в българския език го няма разграничението между понятията, които на английски са „belief“ и „faith“. У мен има първото, но няма и грам от второто, поне що се отнася до бог.

Така че аз не се числя към нито една от двете групи, описани от вас – вярващи в бог и нихилисти. Нихилизмът за мен е глупост, безотговорност и наив-ност във висша степен и е нещо, което презирам. Има прекалено много хубави неща в живота, за да не му пука човек за тях.

Естествено, че научният метод не е панацея. Той е просто един полезен инструмент. Нямам представа какво имате предвид, когато говорите за „сферата на духа, на духовните неща“, защото не знам какво разбирате под „дух“. Дух съществува, според мен, само в метафоричния смисъл и аз също употребявам тази дума. Но не я приемам като маркер за нещо съществуващо отделно от тялото, или като нещо, което остава след смъртта. В този смисъл за мен дух или „душа“ няма.

Ако говорим вече за сферата на морала, изкуството и емоциите, там на-учният метод наистина няма приложение. То и не му е това целта. Всъщност, за морала това не е съвсем така, но това е друга тема…

Сферата на свободата, както я нарекохте, е една от най-важните сфери, и най-лесно пробиваемите. Там обаче научният метод може да бъде приложен с прекрасни резултати. Често пъти хората губят свободата си поради своята наив-ност и неспособност да мислят трезво, критично и скептично. А научният метод учи хората именно на тези неща. Ако хората бяха закърмяни с този метод от най-ранна ученическа възраст, по света щеше да има много по-малко диктатури. Разбира се, може и да не съм прав...

„Изкуството може много да ни даде за разбирането на духовните проб-леми на човека“. Ето нещо, с което съм напълно съгласен (с уговорката, че „ду-ховните“ се използва в смисъл на „емоционални“, „етични“ и пр.)

В науката винаги има течения и мнения, които не водят до никъде. С те-чение на времето те си отмират по естествен път. Какво означава „науката не може да ни каже нищо смислено“? Това просто не го разбирам. Науката нищо не казва. Тя просто помага на хората да разбират повече за света, в който живеят (откъдето вече следват дивиденти, спасяване на животи и пр.). Нищо повече. Задачата й не е да „отговаря на въпроси“.

„Догматичното преклонение и абсолютизирането“ на каквото и да било е против научния метод, против здравия разум, против скептицизма и против

109

свободата. То няма място нито в науката, нито в живота на разумния човек. Аз съм последният, който ще абсолютизира нещо или някого.

Впрочем, това е една от причините за пълното израждане на науката в СССР – преклонението пред авторитети. Кретенизмите на Лисенко и цялата комунистическа псевдонаучна сган, заедно с всички зверства, извършени от тях, нямаше да могат да съществуват, ако не съществуваше преклонението пред бащицата и неговите мнения.

„Теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безси-лен и когато бъде приложен, поражда само антиномии, т.е. затъва в антиномич-ни, неразрешими противоречие.“ С това въобще не съм съгласен и ако искате да го обсъждаме, ще трябва да защитите това твърдение, с конкретни примери да речем. Иначе всеки може да твърди каквото си иска.

И накрая най-важното. Това, че не ми харесва, че не знам нещо (напри-мер как се е зародила вселената) не ми дава право да слагам в празнината на незнанието си произволен отговор, който ми звучи приятно, например „ами бог я е сътворил“. За мен единственото решение е да се търси повече информация по въпроса. Да не мислите, че не искам да има живот след смъртта? Искам, разбира се! И то много! Но не вярвам, че има, защото вероятността на нещо не се увели-чава пропорционално на неговата желателност. Ангел Грънчаров: В отговора си поставяте много, някои от тях и твърде важни въпроси. Ако трябва да Ви отговоря изчерпателно и основателно, това би ме отвело далеч. Ще се постарая, по тази причина, да вметна нещичко, което поне да загатне за позицията ми.

Проблемът за вярата е нерешен и безкрайно сложен, това, прочее, е въпрос, който съвсем не може да се реши с научни средства. Особено предпаз-ливи в правенето на опити да го решат трябва да са ония хора, чиито ум е изцяло под властта на т.н. "научна парадигма", т.е. не само са подвластни на т.н. научна методология, но и на 100% и се доверяват. Ако бяха поне малко честни, щяха да признаят, че този въпрос е извън тяхната компетентност и щяха да го оставят на други учени, предимно на философите, щото това е въпрос тъкмо от тяхната сфера.

За жалост в наше време и огромната част от философите са се оказали в положението да са жертва на научния модел и стереотип, което пък означава, че като философи са пожертвали най-главното, което имат, за да деградират на нивото на коне с капаци. Кант за такива пише известното си положение за т.н. "циклопско мислене", т.е. мисленето на ония, които сами са извадили (т.е. са се самолишили от) едното си око, окото на философията. Прочее, понеже казахте, че сферата на Вашите интереси е хуманитаристиката, искам да Ви кажа нещо важно: без философска подготовка едва ли ще можете да постигнете нещо съ-ществено в тази сфера. Тъй че: залягайте над философията. За да прогледнете с "другото си око"...

110

Тъй че въпросът за вярата, а наред с него и други такива "хлъзгави" въпроси, изплъзващи се на научното третиране, като този за духа, също оня за свободата, пък дори и въпроса за истината в нейния всеобемен смисъл, си оста-ват нерешени – а те дори може би са и по принцип нерешими. Те изглежда са нещо като вечна загадка или тайнство. Защото представяте ли си какво би стана-ло, ако, примерно, въпросът за Бога бъде решен окончателно и изчерпателно, и то с научни средства, т.е. изцяло бъде елиминирана другата възможност; при-мерно, представяте ли си какво ще стане с нашия живот ако се докаже, сиреч, ако всички вече положително знаят, че Бог няма – или пък също така се докаже, и то неоспоримо, че "Има Бог!"? Помислете над този казус, аз лично смятам, че тогава ще изчезне самият смисъл на живеенето: та нима ние не живеем само заради това да търсим? Ето защо Бог е постъпил много мъдро, като е турил предели, непроходими за нашето познание граници: та да остане загадката, та да има смисъл усилието да търсиш, за да не се обезсмисли живота ни.

Представете си, да речем, че в ето този миг небето се отвори и всички хора, цялото човечество, види с очите си – тия дето вярват толкова на науката, всъщност не вярват ли предимно на очите си?! – не друго, а самия Бог в цялото му великолепие! Да оставим това, че очите на огромната част от хората няма да издържат на блясъка на цялата тази картината на Божието великолепие, т.е. най-вероятно тия хора ще ослепеят (нашето око е устроено така, че може да възпри-ема нещата само от този ето тук свят, не от някой друг).

Но и за останалите унищожаването на великата загадка ще обезсмисли всичко: тогава вече няма да има смисъл да търсиш Бога, и в това търсене да каляваш духа си; тогава ще се обезсмисли и човешката свобода, защото нали тъкмо изборът между двете положения, между "има Бог" и "няма Бог" е възможен само ако ние не знаем за безусловното му съществуване, е то по най-битийно изпълнената му форма и потенция: Бог по идея е абсолютното битие. На вас Ви се иска да знаете отговора на тази загадка, нещо повече, Вие сте си втълпили, че "Бог няма", Вие сте толкова убеден в това, че си мислите, че сякаш знаете отго-вора на загадката, защото ако не знаехте, нали само тогава щеше да Ви се нала-га да вярвате или да не вярвате в това дали Бог съществува или не съществува. Но, повтарям, нещата са устроени много модро по начин, че ние няма как да знаем за всичко това: и това е добро, защото поддържа безпокойствата на духа ни, което пък са предпоставка за неуморното търсене, което и обуславя смисъла на живота ни.

От позицията на току-що казаното сам преценете какво означава Ваше-то твърдение, че научният метод бил могъл да доведе до "прекрасни резултати" не в друга област, ами тъкмо в сферата на свободата. За да Ви помогна малко ще подхвърля само това: научната парадигма се основава на търсенето на при-чини, изразяващи една безусловна и твърдо налагаща се необходимост. Наука има само там, където има причини, има необходимост, има доказуемост, като доказването е всъщност посочване на точната причина на някакво следствие. А какво е свободата ако има строга предопределеност на нашия избор? Защото без

111

такава научният метод наистина е безсилен и неприложим. Оказва се, ако човек осмисли по-пълно и по-задълбочено тази ситуация, няма как да не го признае, значи, оказва се, че там, където има свобода, там науката е неприложима; наука-та бяга от свободата така, както дяволът, твърдят, бягал от тамяна. Или от чесъ-на.

Това особено добре си личи в сферата на душевния живот на личност-та, или в науката, опитваща се да го изучава, именно в сферата на психологията. Всички чисто "научни" психологически школи дават изключително мизерни резул-тати и общо взето повтарят някакви изтъркани научни тавтологии. Докато психо-логическите школи, изхождайки от презумпцията, че душевният живот на човека е спонтанност и свобода, ни дават прекрасни резултати. Прочее, нима не тъкмо изкуството, а не науката, в тази област, както Вие я наричате, на емоциите (ду-шата обаче не са само емоциите), а всъщност областта на целокупния душевен живот, не ни дава най-богатите по смисъл резултати? А пък по въпроса какво е духът, който е нещо много повече от душата, науката немее и не може да ни каже нищичко. Философията обаче може. Религията също. Изкуството, също. Защо така ли? Ами защото те сякаш имат нещо като "рецептори" за тази област, докато науката няма. А пък няма, защото, ако имаше, тя тогава вече нямаше да бъде наука. За жалост, твърде много хора съвсем не разбират що е дух, а мнозина даже и не искат да разберат – в което и се състои тяхната екзистенциална траге-дия...

Прочее, по всичките тия въпроси на млади години, когато бях 25-28 го-дишен, съм писал специално изследване (дисертация), която носи заглавието "Учението за човека и формите на духа". Някъде съм я публикувал в интернет, да се чете от интересуващите се, а тия дни се опитвам да я оформя по-красиво и непременно ще я публикувам наново, тъй че, ако желаете, можете да се зачете-те, вярвам, ще научите много от нея.

"Информация" по въпроса как е възникнала Вселената ние, прочее, имаме предостатъчно. Само дето тази информация не е по силите на науката да бъде обработена така, че да даде на всички хора "най-убедителното" тълкуване, именно научното. Философите обаче са разработили теория за тълкуването, която именно ни дава разбирането, че просто няма как всички да тълкуваме да-дени неща по един и същ начин. И слава Богу че това е така. Ако всичко тълку-вахме само по един и същ начин, и то научен, тогава ние, простете, нямаше да бъдем човешки същества, ние щяхме да бъдем машини или роботи.

Впрочем, т.н. "свръхестествени" неща, в които, както казвате, не вярва-те, са същите като естествените, а това "свръх", което им прибягваме, се дължи на обстоятелството, че са по-съвършени (идеални). Вие и в съвършенството не вярвате, така ли?

Но това, което именно ни прави човеци, то именно е извън сферата на науката и е неподатливо за нейния познавателен устрем. Това са области като тази на живота, духът, свободата, вярата, доброто, красотата, светостта. Науката там немее и мълчи, а когато се осмели да проговори, с говореното си само показ-

112

ва, че нищичко не схваща и не може да обясни. Науката се е отказала от разби-рането заради самонадеяното и често съвсем банално обяснение. Науката и учените (да не говорим за техните поклонници!) са изпаднали в манията, че всич-ко може да бъде обяснено – ако не сега, то поне някога. А има необясними неща, което тя не иска да признае. Има и просто разбираеми неща, за които обяснение не ни е необходимо. Работата е там, че на науката просто не й стигат силите (потенциала, ресурса, с който разполага) да обясни твърде много неща. Особено от т.н. човешка и духовна сфера.

И това е добро. Нали запомнихте. Защото ако науката можеше всичко да обясни, тогава ние вече нямаше да сме човеци. А щяхме да сме роботи, ком-пютри или... богове? Нима го искате всичко това? Нима то Ви се нрави – особено пък последната от изброените алтернативи? :-)

113

ФИЛОСОФИЯТА НА ИЗКУСТВОТО

Монолози: За Поезията

Георги Панайотов

Ако имаш ум и сърце, ти имаш всичко и можеш спокойно да минеш през тоя свят като пътник…

(Авторът)

Защо и как се захваща един човек с писане, т. е. със свещенодействието на Словото? На ползу роду ли го прави той или за благото и прогреса на цялото човечество, или пък за собственото си благополучие и преуспяване преди всич-ко?

Би трябвало и трите тези мотива да го ръководят едновременно – в съзвучие и хармония помежду си – за да бъде писането продуктивно и написаното да се лее като елексир в човешките умове и сърца. Открай време това изкуство носи името Поезия и е свързано с „гения на езика“ и с пророческата дарба, тъй че до-ри най-големите писатели и романисти на последните времена са преди всичко и най-вече поети – имат тази дарба по рождение…

Наистина, Мисълта е всичко и тя движи колелото на историята, и в нея е ду-хът на всяко усъвършенстване, развитие, благополучие, щастие, блаженство и самото лично безсмъртие на човека, което го прави съвършен и го сродява с боговете.

„Мисля, следователно съществувам“ – бе казал онзи Ренесансов философ, който и за съществуването на Бога търсеше доказателствата на Разума, а не на сляпата религиозна догма… Да, защото Мисълта е самият Логос, самият Свети Дух на Божеството, от който е произлязло всичко, и в която първоизворна сила пребивават тварите и съществата, и по чийто орбити и траектории се въртят световете и звучи „хармонията на сферите“ и преливат формите и багрите на цялото Творение.

Велико тайнство е Мисълта, която ражда Красотата от Изворите на вечния живот. И самият човек е един такъв извор, наречен микрокосмос, поради което Човекът е най-голямата тайна на Битието и сам Господ (Исус Христос) стана човек при въплъщението си във Витлеем и вселяването си при реката Йордан… За да изрече крилатата фраза на учениците си:

Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползва; думите, които съм ви

говорил, дух са и живот са.

(Йоан 6, 63)

114

Наистина в човешката реч, в човешкия глас се таи силата на Духа, за която

Христос казва, че може да премества и планини – която заложба е налице и сега, а в бъдеще ще се прояви в пълната си сила, съвършенство и богоподобно могъ-щество. Тя вече се е проявявала в миналото, през епохите на митологичната древност, чийто дивни чудеса и знамения са описани от поетите в преданията и легендите, в народните епоси и свещените книги, в апокрифите и Библията. Че поетите са своего рода ясновидци и свещеници на Духа, свидетелства по най-красноречив начин Откровението на Йоан Богослов – най-възвишената и съ-вършена Поема откак свят светува.

Съвременната окултна и антропософска литература на свой ред описва раз-ни видения, с претенцията за Духовно-научна обективност – продукт на ясновидс-ките изследвания и откровения на Посветените, между които Рудолф Щайнер държи първенство и се счита за меродавен авторитет и едва ли не за рицар на Граал и водач на духовния аристократизъм – едно много престижно и модерно понятие от интелектуална величина… Който извърши синтеза на Познанието, сродявайки древните Мистерии и култове със съвременните философски и естес-твено-научни доктрини. Актуализира всички свещени текстове и предания, и изведе дори степените на Духовното познание – имагинация, инспирация и ин-туиция, сиреч образното възприятие, слуховото и цялостното проникновение в Съществата и явленията… Оповести също действащия принцип на Кармата и Прераждането като универсален Закон на Човешката еволюция и даже на Ми-ровата (Божествено-духовна) еволюция. Така неговото учение придоби фунда-ментален характер – в противовес на религиите и ортодоксиите – и с претенция-та да разкрива последните тайни, разплитайки нишките на Съдбата и утвържда-вайки космическото достойнство на Личността.

Що е човек, та да го помниш и Човешки син, та да го посещаваш?! – възк-ликва още старозаветният пророк Исаия към своя Бог. А езичникът Пилат Пон-тийски изрича пред лицето на Христа: Ето Човекът!

Въпросът за Човека е вечния въпрос на Битието, около който се върти всич-ко и целия проявен Космос (от Четвъртия ДЕН). И той се раздвоява между Бого-човека и Звяра, между Христа и Антихриста, между Небесното човечество и Земното човечество, воюващо непрестанно с легионите на Сатана… Да, Човекът е разпнат от самото начало на неговото създаване и орисан на Борба и страшни стълкновения и ужасни противоречия в омагьосания кръг на Материята, чийто Господ и могъщ властелин и неограничен диктатор е „княза на този свят“.

* * *

Делата от Шестоднева бяха добри и за добро, ала как стана тъй, че заради Дървото на Познанието и неговите плодове всичко отиде по дяволите? Вярно ли е, че Змията излъгала Човека и жената Ева имала вина, задето яла първа от изкусителния плод и ù се „отворили очите“?… Ако Човекът действително е вене-

115

ца на Творението, то не би трябвало да му се вменява някаква вина и още по-малко заради някакво си ядене от едно Дърво с хубави плодове и приятни на вкус, каквито били тъй наречените „забранени ябълки“. И изгонването от неговия роден дом (Едема) противоречи на всяка Божествена и Човешка логика. – За да не посегнел да яде и от Дървото на Живота, та да заживеел вечно като боговете – пише дословно в книгата Битие… Но сам Христос призовава: Бъдете съвър-шени, както е съвършен Отецът ви небесен!… Следователно старозаветният Бог (Йехова) не е истинският Отец и Създател, а по-скоро един от езическите богове, наречен „Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов“… И не би призовавал израилтяните да изтребват поголовно другите народи и племена, населяващи Обетованата земя… Нали Бог е Любов!!!

Религиите значи са възникнали на родово-национална основа и от самото си начало били войнствени и мракобесни, служейки като инструменти на насилието и крепители на робството. Всяка ортодоксия издига меча на Кесаря и иска да завладее целия свят и да господства тотално над всички хора… Не затова ли Йоан Богослов в посланията си към Църквите на два пъти ги разобличава, нари-чайки ги „Сатанинската синагога“ (Откр. 2, 9 и 3, 9).

Как съвременният човек се ориентира в сложната обстановка и намира изход от вековния Лабиринт на Лъжата и поема в правия път на Вярата – онази, която може да мести и планини?! Пак чрез Познанието и неговите плодове, тъй като и Христос казва: Ще познаете Истината, и Истината ще ви направи свободни… А то значи и съвършени и богоравни, защото такова Познание е същевременно обожествяване – Преображение и Новораждане по примера на Христа. ... ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. (Йоан 3, 5-6)

Тук ясно е указан Пътя на обожествяването и Духовното ставане – истински-ят категорически императив.

Само родените в Духа могат да познаят Истината и да бъдат свободни. Сво-бодата е най-висшето благо и достояние на Съществата – върховната ценност на Битието. И в нея е пълнотата на силите и качествата и дарбите, чрез които Чове-кът става творец и господар на съдбата си и сам себе си пресъздава, както наме-ри за добре. И това е истинското щастие, идентично с Блаженствата, изречени от Христос на Елеонската планина (Мат. 5, 3-12) и която философите от последните времена нарекоха екзистенциалност, сиреч самобитие.

Родените по плът са орисани да живеят под Закон и в по-дълбокия смисъл това е Закона на Прераждането (чиято разновидност бил и Мойсеевият Закон). Обречени на животинските превъплъщения и метаморфози, за които загатва и Овидий, а Йоан Богослова пророчества, описвайки хората-клонинги и „Звяра със седемте глави и десетте рога“. (Дарвиновия омагьосан кръг)

Възраждането е вече другото понятие, Духовното, и то в никой случай не може да бъде религиозно и да се отъждествява с ортодоксията и национализма и

116

политическата власт по примера на вечните фарисеи (от Откровението). И Бъл-гарският Великден бе само едно политико-идеологическо клише, обслужващо елитите и върхушките на „Сатанинската синагога“, разбирай геополитиката на ХІХ-я век… Неслучайно бе разобличено от поета Христо Ботев, който е истински-ят герой на Църквите и гений на Възраждането и апостол на Свободата…

Как бива разбирана днес Поезията и кои хора могат да бъдат поети в истин-ския смисъл на думата, заслужвайки това високо прозвище „поет“, сиреч издигнат на крилата на Орела?

Това безспорно е свързано с Гения на Езика и течението на мисълта в писа-ната, книжовната реч. Езикът е истинско „свето тайнство“ и поетът е призван да сътвори от него един нов свят, свой свят, Човешки свят – в Света на идеите… И това е най-трудната борба с Духа на времето (епохата), който носи научния гений и гради материалната култура, наречена цивилизация… Древният Хронос изяжда винаги своите чада… Затова поетът е не само един „Герой на своето време“, усвоил неговата мъдрост, знания и провиденческа мисъл; той води борбата със самото Време по извечните закони на Красотата, хармонията, единството, пре-бъдването и Възраждането на самия човек… И много времена и епохи оживяват и възкръсват под неговото перо.

Борбата на Мисълта е Духовна борба наистина, но тя се ражда в ежедневни-те битки по самото оцеляване, които са битки на човешкото достойнство и нравс-твената сила на душата. Защото поетът е същество от два свята най-общо каза-но и пребивава едновременно в тях и изживява най-остро Разпятието между тялото и душата, тъй че самият му живот да бъде светлина за околните и да яде с достойнство хляба си. Даром сте взели, даром давайте…

Да, поетът носи възможно най-тежкия кръст в този свят и живее като разпнат на Голгота (дори и в ролята на разбойника отдясно) и се увенчава с Трънения венец по примера на Христа. Често той трябва да избира между живота и смърт-та, крачейки по самия ръб на бездната, надвесен над страховити пропасти, пълни с ужасни чудовища… И в името на Свободата и своята душа, в името на честта и достойнството си, решава всеки път сложния ребус на живота и предизвикателс-твата на съдбата. (За поетите-самоубийци тепърва има да се говори, защото те не са обикновени простосмъртни, а любимци на Музите и избраници на богове-те.)

А неговият живот е неговото творчество и неговият хляб е огъня на вдъхно-вението и живата вода на словото. – И той има винаги една идея в повече от всичко познато и сътворено досега – и самото нейно изразяване по законите на лексиката и Езика съставлява цялото му дело и рицарско призвание и героическо поприще. Наречена е още мечта и с право е измислена сентенцията, че Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А има ли по-голям мечтател от поета, понесъл се на крилата на Орела?!

Такъв поет-орел и във висша степен мечтател бе и нашият Андрей Герма-нов, имал тежката орис да живее в епохата на Соцреализма и да пие Горчивата

117

чаша на самотността, разочарованието, отчуждението от тълпите. Да води по ОмарХайямовски битката със света и самия себе си… Ний виждаме готово всичко. А всичко почва от мечтата. Когато още нищо няма – от нищо ражда се мечтата. Тя се разраства, тя обхваща едно сърце или пък много. Така дорде осъществи се. И пак започва – от мечтата.

● Морета трябва да преплува човекът, докато открие една скала да си почине и сноп трева да се завие. Това е нашият живот: препорваме моря от глупост, дорде една скала открием. И мъдрост я зовеме ние.

● Когато някога се блъскаш да вземеш свойта твърдина, когато искаш да докажеш и правота, и правдина, недей да искаш ти съвет или пък помощ от приятел: единствено врагът ни дава най-истинската ни цена.

●

Когато спомня тая мисъл, сърцето ми за миг се свива. Дали съм чел, или съм чувал таз истина немилостива, или пък аз съм я създал като дете жестоко, зло? – Целта е, дето ни поддържа, целта е, дето ни убива.

●

Ти може би да нямаш време, ти може да си просто слаб. Ала не бива да си бреме, недей се блъска като сляп. Ненужните са си ненужни, ненужни си остават те. Не всички стават чисто семе. Стани поне на черен хляб.

(Андрей Германов – из „Четиристишия“)

* * * 52. На знанието храма съвършен градих. И много тайни разгадах аз в своя стих. Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.

118

Животът ме отмина – виж това открих. 53. Разтръсках клона на надеждите за плод. Пребродих лабиринти сам за таен вход. Тъмницата на битието гроб е тесен: За моя дух, копнеещ вечния живот.

54. Във черепа човешки страстите кипят. Ти искаш да узнаеш кой е този свят. Изпий си чашата до дъно и сънувай. В смъртта безпаметно и трезвите ще спят.

(Омар Хайям – из „Рубайят“)

* * * Небе безстрастно, бледолико. Какво мълчание велико, каква смразена самота!

И в утрината ясна, ранна, далечината е тъй странна, примамна с неизвестността.

В тоз шир безбрежен и пустинен смъртта е сякаш сън невинен, прекрасна сякаш е мечта.

* * * Посрещат нощ последна последните цветя, загадъчна и ледна есенна самота.

В сърце ми болка жива и в болката роден, несбъднат си отива за щастието блен.

О, колко скръбна нежност

119

в неказани слова! Сънувам път в безбрежност на звездна синева.

Там ще умре незнайна в прегръдки на нощта последната ми тайна с последните цветя.

(Никола Ракитин – из „Черни мъниста“)

Наистина поетите са ясновидци и своеобразни мистици, подобно на религи-озните пророци, оракули и жреци, ала Поезията не е религия, а висше изкуство на Свободата и Възраждането и Възкресението. Апотеоз на Човешката воля и творчески способности. Въздигане на Човешкия свят в Света на боговете и отво-юване на нови Духовни пространства от Бездната – вечен прилив и прираст на Битието…

Поетът е живо свързан с Гения на езика – с духовните нишки на Словото, чрез които се тъче Битието и създават винаги новите форми на Красотата. Велико тайнство е Поезията, която побеждава Времето и превръща миговете във Веч-ност.

Следователно и истинското Познание не е наука, а Поезия (епос, лирика и драма).

● За сходството и разликата между поета и ясновидеца, респективно между поета и окултиста.

Какви феномени бяха например у нас Петър Дънов и ясновидката Ванга?

Положителни или отрицателни в чисто духовно отношение?… „Пази Боже сляпо да прогледа!“ – викат в един хор поповете и теолозите, а светогорският монах Висарион разобличи издъно в последните си книги тия двама знаменити предс-тавители на окултизма. И защото окултизмът печели все повече привърженици и последователи за сметка на религиите и ортодоксиите, които трайно измества от елитарния Трон, оспорван си открай време между юдеите и езичниците…

Да, борбата между правоверните монотеисти и еретиците-пантеисти се води от памти века – досущ по примера на Мойсей, който се състезавал с маговете и влъхвите на Египетския фараон в двореца, доказвайки превъзходството на бяла-та над черната магия… А в наше време Петър Дънов (Беинса Дуно) се изживя-вал като Аватар, сиреч Миров Учител, който, по неговите думи, единствен имал правото да упражнява и бялата, и черната магия, прилагайки методите и на едни-те, и на другите… Даже се води спор между неговите последователи и тия на Рудолф Щайнер кой от тях двамата е истинският Учител и Посветен и Духовен водач на епохата.

120

Случаят Ванга е още по-фрапантен от съвременно гледище, тъй като тя пък се изживявала и като светица, и се застъпвала за съдбите на простосмъртните едва ли не от името на Богородица. И храмът Света Петка, построен в нейна чест на Рупите, стана трън в очите на казионното Православие – както самата Ванга е неговата Ахилесова пета… Впрочем Дънов казвал за Ванга, че тя е прероденият византийски император Василий ІІ Българоубиец и самото ù ослепяване станало като един вид кармическо възмездие заради ослепяването на Самуиловите вой-ници… А пък в последната книга за Ванга, от Спас Попов, се твърди, че ослепя-ването ù е акт на извънземни, които я взели на своя летателен апарат и там ù заварили очите като с оксижен и вградили в мозъка ù някакъв чип, за което сви-детелствал белега от раната на темето ù. Оспорва се също популярната версия, че ослепяла вследствие на буря или вихрушка, тъй като според свидетелствата на нейни съселяни от онова време, не е имало тогава никаква такава буря или вихрушка.

Сеансите на Ванга били крайно мъчителни и изтощителни за нея самата. Превръщането ù в „професионален гледач“ под контрола и опеката на властите я лишило от ценни качества на ясновидската дарба, присъщи на мистиците и пос-ветените – съзнателното издигане във висшите светове и възприемане на техни-те реалности… Ванга е била по-скоро медиум или проводник на определена категория духовни същества, които се намесват в Човешката еволюция по един твърде безцеремонен, абнормен начин. Бума на екстрасенсите, всевъзможните гадатели и контактьори, както и на посланиците с „извънземни цивилизации“, е изцяло в сферата на влияние на тия Същества.

За същите тези абнормни Духове на Развитието говори и Р. Щайнер в своите антропософски лекции, наречени още от него „богове на препятствията“, макар от чисто Духовно гледище (на книгата Откровение) това да са Сатанинските двой-ници – старите и нови богове на Пандемониума… Щайнер говори също за древ-ното „сумрачно ясновидство“, което са притежавали всички хора по рождение и то представлявало едно съноподобно състояние на съзнанието, чрез което възпри-емали, макар и смътно, образите и формите на свръхсетивните светове, населя-вани от боговете, нимфите и другите духовни същества, стоящи зад природните сили и явления… Оттам идва ясновидската заложба, присъща на всички хора, отзвук на която са сънищата и самото религиозно чувство, и също народните вярвания и предания, митологиите, запазили се под една или друга форма до днес.

В хода на Еволюцията обаче това сумрачно, съноподобно ясновидство за-кърнява и в душите се пробужда ясното предметно съзнание, свързано с разсъ-дъчните способности и развитието на интелекта. Което съвпада исторически с Прехода от Атлантската епоха към Следатлантската (по определението на Щай-нер), а религиозно-теологически съответства на Библейския потоп и изгрева на Небесната дъга… През Новата Християнска ера всичко това се одухотворява по един чисто човешки начин на индивидуалните качества, за да се родят и новите

121

хора-Личности на Свободата, наречени в Евангелието Човешки синове, а Р. Щайнер определи като носителите на Манас (Духът-Себе).

И тъкмо поетическата дарба е това висше пробуждане и Новораждане на човека, достъпно за всички хора, което е вече съзнателното и напълно свободно проникване в отвъдното и потопяване в свръхестествените явления и изживяване на Духовните същества и процеси по един човешки осмислен начин… Нещо, което противоречи на религиите и техните догми за всемогъществото и диктата на Божията воля, а от друга страна се разминава и с окултните доктрини на Пре-допределението, подчиняващи всичко на закона за Кармата и Прераждането.

Наистина, поетите са сега ония нови апостоли и Свръхчовеци, чиито прото-тип бяха Христовите апостоли и ученици, за които е казано, че „каквото вържат на земята, ще бъде развързано и на небесата“… И думите на самия апостол Павел: „силата Ми в немощ се показва съвършена“ (2 Коринт. 12, 9) са в съзвучие и аналогия с максимата на Фр. Ницше: Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен – същинската поетическа максима на оцеляването.

Такъв поет-ясновидец и Свръхчовек в пълния смисъл на думата бе у нас Ни-кола Ракитин, чието творчество разкри новите хоризонти на Поезията и разгърна Гения на езика в съзвучие с най-върховите достижения на поетите и писателите по него време и до ден днешен… Който може да бъде наречен Водач на „Велико-лепната седморка“ на Новата Българска литература – както Свети Седмочисле-ници бяха водачите на Старобългарската литература и книжовност, и сред тях се открояваше особено ярко Климент Охридски, довел делото на Кирил и Методий до пълен завършек…

* * * Душата ми е на дете душа, прозрачна като летни небеса. В копринени я подслонила скути, нощта ù шепне приказки нечути. Развежда я самотната луна на сънищата из златната страна. Като моми, що с дивна хубост греят, звездите химн на щастие ù пеят. Душата ми е на дете душа: тя вярва и в мечти, и в чудеса.

* * *

122

Игра от багри и лъчи, от паяжини дълги люлки и тиха, светла скръб звучи от скрити някакви цигулки. О, тоя за очите пир на златокъдравата есен! Потъвам аз в безбрежен шир, във тишината му унесен. И в себе виждам аз нов свят, поема чувам аз любима: в стих е превърнат всеки цвят, въздишка всяка – в звучна рима.

* * * Вечери безмълвни, вечери спокойни! Чудната преливност на лъчи последни, замечтаност скръбна на тополи стройни, тишина набожна на простори бледни, шествие на сенки странни и големи, писък див в просъница на плахо птиче, на вечерницата поздравите неми, като погледи на влюбено момиче, на леса крайбрежен шепотът потаен, въздишките на долове усойни – колко скрит живот, какъв копнеж безкраен в тия вечери безмълвни и спокойни!

* * * Чудни дни – забравени са те сякаш от отминалото лето! Жадно гълта всеки лъч полето, хоризонтът шири се, расте. Светло и просторно – и стои тишина навред ненарушима. Скръб дълбока, скръб неуловима из прозрачния въздух се струи.

123

И таз скръб на всичките неща дава вид въздушен и небесен – в тия светли дни през късна есен сладко се мечтае за смъртта.

* * * Лесът шуми, лесът говори и огнен бич чертай бразди по потъмнелите простори и разлюлените води. В уплаха сенки стадо лудо наоколо гъмжи, расте. Пред страшно и велико чудо треперя аз като дете. Ще бликнат вредом кръв и пламък, гладът ще развърти коса. Стори ме, Господи, на камък, – сам озверен, да не сгреша, да не отвърна взор от близки, връз чужди да не дигна меч и празника на страсти низки да не възславя с гръмка реч. (Никола Ракитин – из „Капят листата“)

Поетът е истинският рицар на Свободата и Доброто и Любовта. Той долавя социалните бедствия и зловещия исторически ход в самите природни дисхармо-нии и стихии, в цялото уродство на този свят. И неговото чувство е есенно, ми-ньорно, с преобладаване на скръбта и предчувствията за смъртта като единст-вено достоен изход… Той трябва да запази самообладание наистина пред лице-то на Злото и растящия човешки произвол. Да съхрани светлото Божествено на-чало у себе си в дните на оскотяване и всеобщо озверяване – времето на „Вой-ната на всички против всички“, предсказано в Апокалипсиса.

Мотивът за „Мъглата“, „Нощта“ и „Есента“ е чест акорд в лириката на Ник. Ракитин и особено в последния му поетически цикъл «Черни мъниста».

* * *

124

Пътища, загубени в мъгла, лес като мираж със бяла грива и под сняг затрупани села, де неволята не си отива. Съща нощ е ден без светлина. Мукат гладни крави, псета вият, детски плач, ругаеща жена и мъже из кръчми пият, пият. На добро ли е или на зло, нито знам, ни искал бих да съдя. В труд и грижи, в радост и тегло мога само брат добър да бъда. Знам, че яки са за труд ръце, че е будно в ниви всяко зрънце, че копнее горестно сърце и очаква пролетното слънце.

* * * Ще дойде гостенин от юг, аз чакам него нощем тук. Той ще разчисти висините, по-едри ще горят звездите. Ще дойде той и от поля ще смъкне снежни облекла, води ще сключени отпусне и в лесове ще свирне с устни. И ще ме вземе, поведе далеч оттук – не знам къде. И тая нощ ще бъде бяла, нощта на сетната раздяла.

* * * Коварство с подлост ме сразиха, не съм бил за земята тук. ще сглъхне в тая есен тиха на лирата ми сетен звук.

125

В делнични грижи бях безгрижен, от малкото доволен бех, у всекиго аз виждах ближен, врага си даже не проклех. Прости, земя, ти моя родна, прости, есенен шир златист. О, Господи, с душа свободна при тебе ида горд и чист. (Н. Ракитин – из „Черни мъниста“)

Краят на Никола Ракитин е твърде пророчески, знаменателен за големите, истинските поети на нашето време, белязано от знака на Болшевизма. „Самоу-бийствено живеем“ – ще напише и Андрей Германов в разгара на Болшевишкия век… А днес, в епохата на Глобализма и политическата анархия, на културния кич и литературния бум, Поезията има вече своя съвършен двойник в лицето на Медията и поетите са по-скоро журналисти и актьори-импровизатори на сцената на големия Град… Дословно сбъдване на Ботевото пророчество за Пишурката от стихотв. „Защо не съм?“

И въпросът днес е за самата писана, книжовна реч и как тече поетическата мисъл – в словесни образи и логически връзки – за разлика от видеоклипа, който е сега Музата на стихоплетците и пишурките от всякакъв вид.

А Борбата за Езика се води в търсене на все по-пестеливи форми и кратки изразни средства, доближаващи максимално книжовната до разговорната реч, но и запазващи дълбочината на писаното слово. Онова, което изразява преди всич-ко нравствените състояния на душата… Такъв поет между прозаиците и мъдрец между стихотворците беше Алеко Константинов, който в писането намираше не само своето земно щастие, но и единствения изход от социалния Лабиринт и паричната треска. Който във фейлетона „Страст“ разкри духовното превъзходст-во на писателя над всички земни величия и светски елити и върхушки, нямайки дори „45 стотинки“ да си вземе тютюн… За да изрече ориснически и философски своята съкровена максима: Аз и пари – това са две субстанции, осъдени на вечна раздяла…

Да, Щастливецът Алеко е безспорният Кръстник на Новата Българска лите-ратура – както неговият Бай Ганьо Балкански е универсалният Герой на нашето време – прототип дори на Батман…

Но особена негова разновидност и така да се каже пророческо прераждане бе образът на Горан Гордеев от етюда „Иди му се надявай“ – този български гений на самоубийството и двойник на рицаря-аристократ… Изповедта на Горан Гордеев на белия лист е една дълбока поетическа рефлексия пред лицето на смъртта – един спонтанен жест на рицарство и духовен аристократизъм, уви, в

126

твърде отрицателна светлина и черен хумор-самоирония… Този изблик на рицар-ство и последен дуел със смъртта има нещо общо с атентаторите-терористи от най-ново време, които също се изживяват като своего рода поети, макар и в Му-зата на религиозния фанатизъм… Ала Горан Гордеев е истински индивидуалист и бляскав актьор на социалното поприще, той владее по байганьовски изкуството да живурка и взема максимума от благата на този свят. Негова муза е самата Вавилонска Блудница.

Тук е всъщност раздвоението между поета и интелектуалеца, противопоста-вянето на два свята – Светът на парите и Царството на словото… Също както мечтата на един Дон Кихот е на светлинни години от така наречената Американ-ска мечта.

Нещо, което кореспондира във висша степен с Евангелската максима за дарбите и талантите: Който има, ще му се даде, а който няма, ще му се отнеме и това, което има…

127

ФИЛОСОФИЯ НА СЪВРЕМЕННОСТТА

Стана така, че завистта и неприязънта се превърнаха в институционализи-рани ценности

Разговор на Леон де Винтер с Виктор Дейвис Хенсън

Холандският автор на бестселъри

Леон де Винтер разговаря с Виктор Дейвис Хенсън, един от най-стойностните кон-сервативни мислители на Америка, почти непознат в Европа. Виктор Дейвис Хенсън преподава в Калифорнийския държавен университет Фресно и работи като изс-ледовател в консервативни мозъчни тръстове. В разговор с Леон де Винтер

пред вестник „Велт” Виктор Дейвис Хенсън (58) твърди, че САЩ рискуват да загубят своята идентичност. Европейският консерватизъм е различен от американския, казва още Хенсън. Вие нямате явления като Чаеното парти или правото на гражданите да носят оръжие. Въпрос на Леон де Винтер (на снимката): Преди да преминем към подроб-ностите бих искал да Ви задам един въпрос, който ще отправям към събе-седниците си през цялата година: Какво се обърка? Виктор Дейвис Хенсън: Искате да кажете, какво се обърка след 2008 г.? Не само. Какво се обърка в културно отношение на Запад?

Баща ми е имал 45 полета с бомбардировач B-29. А човекът, на когото съм кръстен, е бил убит на остров Окинава. Двамата водеха прост живот във фермата. Ние излязохме от икономическата криза, от Втората световна война, и стигнахме до това гигантско благосъстояние.

Европа беше съкрушена, Япония беше съкрушена, Русия не играеше никаква роля, а Китай при управлението на Мао беше на път да се самоубие. Ние изградихме целия свят. Това благосъстояние беше постигнато много бързо през петдесетте и шейсетте години. Родихме поколение, което сега е в своите „шей-сетте години”. Тези хора се водят от две подбуди. Първо, те не искат да страдат, както са страдали техните родители. И това е постижимо. Второ, те искат да консумират. И при това те имат материален избор, какъвто никой никога в историята не е имал.

128

До шейсетте години църквата все още беше важна. Хората още вярваха в американските ценности, или поне изглеждаше така. През шейсетте години всичко се обърна с главата надолу.

Това, което днес ме притеснява, е, че толкова много хора вече не се чувстват отговорни за общността. И то независимо от расовата си или етническа принадлежност. Хората живеят с очакването държавата да предоставя средства и услуги. В моята собствена среда наблюдавам следното: млади хора отлагат старта в продуктивния живот. Те следват много дълго време, пътуват по света. По-рано хората изпитваха нещо като социален срам, ако не си продуктивен. Това е изчезнало напълно. Днес дори е обратното, както показва движението „Окупи-рай”: институционализирана завист. Завист и неприязън като ценности. Това не е част от истинската Америка. Но сегашният президент проявява интерес към това.

Нека само погледнем традиционните медии, големите вестници. Човек трябва само да погледне холивудските филми. Навсякъде същото послание: че държавата трябва да осигури средства и услуги, и че като гражданин човек има право на това.

Калифорния някога беше водещият щат на САЩ. Пример за целия свят. Написах-те много за залеза на златната Калифор-ния.

Когато ходех на училище, 60 про-цента от съучениците ми бяха от мексиканс-ки произход. Слагаха ни заедно и казваха, че трябва да говорим помежду си на анг-лийски един. Днес това вече не е възможно.

Ако някой изиска това е расист. Същото е и във връзка с проблемите на околната среда, войната и мира. Моралният релативизъм и културният пацифизъм ни поставиха на колене. Но аз се надявам на ренесанс, защото не може да се про-дължава по същия начин. Обама иска ли да въведе модела на европейската държава на благоденст-вието?

В традиционно отношение срамът беше спирачка за използването на обезпечаващата държава. Израснал съм в хомогенно общество - най-малко по отношение на ценностите, тъй като семейството ми е от напълно смесен произ-ход – и тогава не съществуваше думата „обезпечение”. Съществуваше думата „подкрепа” по отношение на социалните услуги. Беше конфузно, освен ако не беше неизбежно, например ако си загубил крака си или при други обстоятелства, и не можеш сам да се грижиш за себе си. Ако не беше продуктивен, човек беше

129

паразит. На никого не се позволяваше да види чека с размера на социалната помощ. Това се промени след големите имигрантски потоци. Тогава се появи идеята за жертвата. Хората искаха държавна подкрепа, защото бяха жертви. По този начин възникна една цяла система, цяла йерархия на жертвите. В Европа понякога се случва имигрантите от Северна Африка да искат всичко възможно от нашата държава на благоденствието. И същевременно се подиграват, че сме толкова глупави да им даваме това, което те искат.

Това поведение на жертва води дотам, нашият президент да се извиня-ва за изгарянето на няколко копия на Корана, които мюсюлмански затворници сами са осквернили, защото са написали нещо в тях. Подстрекателите ни нена-виждат, защото усещат, че ние нямаме доверие в себе си и не защитаваме цен-ностите си.

Нека си представим, че през 1942 г. в Тунис генерал Патън се е натък-нал на някого, който би казал: Ще убием един от твоите войници, тъй като е изго-рил един Коран. Какво мислите, как щеше да реагира Патън на това! Може ли това държане да продължи? Не мисля. Тези неща имат ограничена трайност. Какво точно все пак се обърка? Дали това се дължи на появата на идеоло-гии, които подчиниха идеята за свобода на други концепции, като например на социалната справедливост?

През петдесетте години успех беше нещо, което трябваше постигнем като работим усилено. Погледнете колко тежки бяха заниманията в университе-тите. Женехме се на 21, бързо се раждаха три деца. Работеше се дълго и тряб-ваше да се представиш добре на работното място без да станеш алкохолик. Поколението, което порасна през шейсетте години, се отказа от всичко това, не искаше повече това колело за хамстери.

А и новото благоденствие направи това възможно. Можеше да се полу-чи много, без да се налага да страдаш за него. Просто предявяваш претенция за него. И това, което беше, започна да се критикува структурно. Планетата е пре-населена, колите замърсяват околната среда и така нататък. Стигна се до преус-трояване на интелектуалната архитектура. Крайно лявата идеология се превърна в мейнстрийм. И по този начин схващането, че повечето конфликти в света са обусловени от социално-икономически условия, се превърна в общо достижение.

Хората отиват на война и по други, не само по икономически причини. Например гордост, неприязън, чест. Аржентина не се нуждаеше от Фолкландски-те острови, но те бяха важни за нейната самоличност. Европейците са свободни да мислят, че при конфликти социално-икономическите фактори играят най-

130

важната роля. Но другите не трябва непременно да се присъединяват към това мислене. Военният защитен чадър на американците предпази Европа от конф-ронтацията с другите. Но се страхувам, че конфликтите на 19-ти век ще се върнат отново. Европа не може да се защити сама, а Америка няма повече пари за това. Защо страна като Пакистан има ядрените оръжия, а страни като Германия или Холандия не? Какво се случва, ако американският защитен чадър се затвори? Тоест положителни сами по себе си развития като например богатство, мобилност, образование от шейсетте години насам имаха противоположни последици?

При демонстрациите на движението „Окупирай” видях една жена с та-бела, на която пишеше: „Аз съм възпитаник на университета Браун и нямам нито цент”. С това тя искаше да каже: мога да мисля, мога точно да ти кажа защо не трябваше да хвърляме бомбата над Хирошима, мога да ти кажа точно защо не трябва да изгаряме изкопаеми енергоносители. Аз съм образована, аз съм по-умна от един шофьор на камион, така че на мен ми се полагат пари и почит. Не искам да си цапам ръцете в закусвалня за бърза закуска, аз не съм застрахова-телен агент, не разбираш ли от какво имам нужда? За това ставаше дума при цялото това движение „Окупирай”. Тоест движението беше ужасно нарцистично?

Отнася се за вътрешен конфликт между представители на привилегиро-ваната класа. Едната група казва на другата: Вие от Уол Стрийт си взехте твърде много, но ние ходихме заедно на училище! Духовно сме равностойни, но ние нямаме нищо – а това не е честно. И тук също е в сила въпросът: Докъде ще доведе всичко това? Франция на 18-ти век стигна до Наполеон. Ваймарската република до Хитлер. Такова развитие обикновено влече след себе си винаги ответна реакция. Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Велт”; Снимки: abendblatt.de; airmodal.com; (Препечатано от сайта на Център за анализи и образование: идеи и ценности.)

131

ФИЛОСОФСКОТО КОНСУЛТИРАНЕ

Как разбирам практическото философско консултиране?

Ангел Грънчаров

Тия дни из медиите се обсъжда информация, че твърде много (най-много) от кандидат-студентите в СУ "Св. Климент Охридски" искали да учат пси-хология. Наистина това явление си заслужава да бъде обсъждано. То е преиз-пълнено със смисъл. Явно много млади хора вярно са преценили, че нацията е на път да психяса напълно, което пък рязко повдига потребността ни от квалифи-цирана психологическа и психотерапевтична помощ. До този момент с тази об-ществено важна задача – психическото здраве на изстрадалата ни нация – само-отвержено се грижеха несметни легиони от ясновидки, врачки, гадателки, екстра-сенси, оракули и какви ли не още. Грамадният интерес на младежта към психоло-гията и психотерапията обозначава историческия ни преход към, да се надяваме, едни по-модерни, не толкова диви и варварски времена.

В тази връзка и аз искам да поразсъждавам и да кажа нещичко. Особено поради това, че не от вчера се занимавам с тия неща: моят Център за развитие на личността, носещ името HUMANUS беше една от първите организации у нас, които се захванаха професионално с психологично, с психоаналитично консулти-ране, с психотренинг, с различни курсове за решаване на различни психични проблеми на изтерзаната от толкова комунизъм личност у нас (психодрама, гру-пова динамика и пр.). Вече 20 години скоро ще се навършат откакто ние станахме една от първите, ако не и най-първа птичка, възвестила настъпващата едва сега пролет на масовото психологическо консултиране и на психотерапията у нас. Много сме направили в сферата на модерното обучение по психология в българ-ските училища, писали сме и сме издавали учебници и учебни помагала за уче-ници и студенти и пр. Така че е радващо настъпването, да се надяваме, на един същински ренесанс в интереса на родната ни човешка природопопулация към тия проблеми. Интересът към собствената личност по нашето дълбоко убеждение винаги трябва да е водещ – и случи ли се това в едно общество, осъзнае ли се тази първа потребност на живота ни, това общество вече е започнало да се при-общава към съвременната човешка цивилизация. Т.е. започнало е да се отърсва, да се освобождава от дивашкия стадий на човешкото развитие.

Понеже сме напредничави, движещи се все в авангарда и търсещи но-вото хора, от нашия Център сега решаваме да направим още една крачка нап-ред. У нас тепърва все повече хора ще осъзнават, че решаването на собствените психични проблеми, търсенето на изход от тях, грижата към своята личност тряб-ва да става не с ходене при врачки и гадателки, а с посещения на кабинета на психолога и психотерапевта. Съвременната психология обаче, въпреки несъмне-ния си напредък, не е панацея, тя не може да реши всички човешки, екзистенци-ални и духовни проблеми, тя е едно ниво, но съвсем не единственото, камо ли

132

пък най-високото в грижата ни към собствената личност. Има още едно, значи-телно по-висше и значително по-ефективно ниво – и това е философското кон-султиране. Това, което философското консултиране на личността може да ни даде, не може да ни го даде нито един друг тип консултиране. Има дълбини на смисъла, до които нито една психология не може да се добере, но философското консултиране може. За него нито един смисъл няма как да си остане скрит, не-достъпен.

Моя милост (с написаните от мен учебници, учебни помагала и фило-софски книги) постави основите на такова едно, непознато у нас, а и, кажи-речи по целия свят направление на съвременната психология:, а именно на философ-ската психология. До този момент в психологията от края на 19-ти и през целия 20-ти век във всяко едно направление и школа е имало, така да се каже, направ-ляващи и придаващи духа на съответната психологическа школа "философски зрънца", примерно, в изследванията на Юнг тия "зрънца" придобиха водещо значение, ала същинска философска психология, особено в съвременни българ-ски условия, само ние успяхме да създадем. Нещо повече, аз поставих основите не само на теоретичната философска психология, но и сложих акцента върху практическата философска психология, сиреч, върху философското психологи-ческо консултиране, или, накратко казано, върху философското консултиране на личността. Който се интересува от тия проблеми, моля, нека да се обърне към моите книги: няма нито една моя книга, в която тия аспекти да не са водещи. Понеже мое дълбоко убеждение е, че философията, пък и психологията не са за да служат на "чистата наука" или на "чистата теория", а за да служат на човека и най-вече на живота. От тази своя идея няма да се откажа никога.

Аз и преди години съм предлагал, включително и в този блог, да се по-замислим върху предимствата и ползите на чисто философското консултиране. Да разговаряш не с психолог, а с философ за решаването на собствените ти душевни, личностни и екзистенциални, сиреч житейски проблеми е страхотно предимство, което изобщо и по никакъв начин не може да бъде надценено. Пси-хологът, особено добрият психологически консултант или психотерапевт няма как да не признае, че огромната част от конкретните човешки и психологически проб-леми, които му се налага да решава в сътрудничество с пациента, безспорно имат един по-дълбок и синтетичен човешки, сиреч, философски смисъл, който може да бъде постигнат единствено ако се стъпи на почвата на философията. Същото е и по отношение на другите науки, които имат най-висши философски нива, до които се издигат само най-проницателните учени. Но ако това досега се е правило несъзнавано, дошло е времето вече да се прави осъзнато и целеуст-ремено: неумолимо настъпва ерата на философското консултиране (индивиду-ално и групово). Има някои места по света, което това и сега се прави, примерно в Америка (интересно е, че и в Америка този подход е предложен най-напред от българин!), но ето, добре е да знаем, че най-напред в България сме започнали да работим още по-устремено в тази посока. Нашият Център за развитие на лич-ността HUMANUS отново е водещ в тази посока.

133

Ако някой иска да бъде убеждаван специално в предимствата на фило-софското консултиране, то това е предварително обречена работа: ако и за оче-видни неща се налага да бъдем убеждавани то това, така да се каже, е твърде тъпо. Но ето, някои хора се влияят от доводи от подобен характер; ето например какво е казал един безспорно съвременен, отговарящ на търсещия дух на нашето време човек, именно Стив Джобс; ще приведа две негови мисли:

"Бих изтъргувал всички мои технологии за един следобед, прекаран със Сократ."

"Когато бях на двайсет и три, струвах малко над милион долара, на двайсет и четири – над 10 млн., а на двайсет и пет – над 100 млн. долара, и това не беше важно за мен, защото никога не съм го правил за пари".

А ето и как самият Стив Джобс великолепно философства: „Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на ня-

кой друг. Не попадайте в капана на догмите, които се свеждат до това да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от мнението на другите да заглуши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да след-вате сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второстепенно…”

Който иска, да си прави сам изводите. Няма да привеждам изказвания на други знаменити личности на нашето време, които по подобен начин се отна-сят към философията: прекалено много са. Пък и това не е необходимо. Понеже става дума за очевидни, саморазбиращи се неща.

Аз лично смятам, че абсолютно всеки човек има нужда от философия, а пък няма по-безценно общуване от общуването, от разговора лице в лице с фи-лософ. С философ, заслужаващ това име, разбира се. А такива, за жалост, са твърде малко, това са редки хора и личности с необикновен талант и проница-телност. Броят се на пръсти не само у нас, но и по света. Разговорът с един фи-лософ може да те обогати така, както нищо друго на този свят. Неслучайно още Аристотел е писал, че няма друго удоволствие, което може да се сравни с полу-чаваното при духовните занимания, именно с философия – и това удоволствие той го нарича блаженство на духа. Правете си сами сметката има ли или няма смисъл да търсим възможността да разговаряме и да се консултираме с фило-соф, с истински философ. Щото има и много, прекалено много дървени "филосо-фи", но тия последните, както забелязвате, не са никакви философи – поради което сложих думата в кавички. По-вярно е да се наричат "дървени глави"...

Та значи всеки човек има една най-дълбока духовна и човешка потреб-ност, която може да задоволи единствено в смисленото общуване с философ. От философско консултиране се нуждаят всички. Е, някои никога няма да почувстват осъзнато тази своя потребност. Но особено ония, които силно държат на лич-ността си и се стремят да й придадат една духовна изтънченост, която е пък е предпоставка за всичко останало, непременно трябва да търсят компанията на философ. Става дума за всякакви личности, дори и от т.н. "елит": политически, банков, бизнес, спортен, културен, какъв ли не още. Но и т.н. "редови" или "обик-

134

новен" човек – макар че е глупаво да се изразяваме така, всяка личност е уни-кална и безценна! – би спечелил много ако започне да удовлетворява потреб-ността си от общуване с философията, в частност и от общуване с жив философ.

Защото от векове хората се "консултират философски" просто като раз-творят някоя философска книга и се зачетат в мислите на отдавна умрели велики философи. Разбира се, четенето на философски текстове е страхотна възмож-ност да обогатим и развием личността си. Правете си сами сметка обаче какви са предимствата на живото общуване с философ, т.е. какви са предимствата на реалното философско консултиране. При което можеш да задаваш въпроси на философа, да изслушваш отговорите му, също така и да отговаряш на смислени-те въпроси на самия философ към теб, и при това да знаеш, че ще бъдеш изслу-шан най-внимателно от разбиращ човек, какъвто всъщност е добрият философ.

Невероятен шанс е това! Велико нещо е това! Аз, примерно, дето съм философ, си умирам по разговори с други философи! Страхотно преживяване е това! Човек не може да намери думи за да изрази тоя мощен стимулиращ ефект, който има философското консултиране върху духа и душата на човека. Сравнено с него психологическото консултиране, което не е на съзнателна философска основа, е като детска наивна игра. Излишно е да казвам, че добрите психолози са добри дотолкова, доколкото имат философски дух у себе си, т.е. доколкото са в някакъв смисъл философи. Това е аксиома, останала от древността и потвърде-на от опита на цялата култура. Същото може да се каже и за добрите учени, физици, математици и пр. – всички те са били богати личности, излъчващи субс-танциален човешки, сиреч, философски дух.

И ето, от днес специално решавам да предложа в своя блог и една та-кава "услуга". Това съм го правил и досега, но сега вече ми се ще то да бъде поставено, така да се каже, на "професионална основа". Ще давам философски консултации на всеки, който желае да общува специално и непосредствено с мен. Готов съм да обсъждам какви ли не проблеми и да помагам на най-различни хора за разнищването им, за откриването на автентичния им и толкова потребен ни смисъл. Смисъл, до постигането на който нашият дух няма как да се успокои – и да постигне хармонията си.

Разбира се, може да звучи вулгарно, но няма как да давам тия консул-тации даром, без пари. В такива времена живеем, че всеки труд, особено пък такъв сложен и изтънчен вид духовен (да не го наричаме само интелектуален!) труд струва пари, и то много пари. Колко струва един час философска консулта-ция е предмет на индивидуално договаряне с оня, които иска услугата; много е важен неговия социален и финансов статус. Аз тук мога да посоча само, пример-но, минимума, под който ако се падне, работите съвсем ще се обезсмислят. В съответствие с днешната ситуация и стандарт на живот у нас обаче под 50 лв. на час философско консултиране ако се падне, това ще означава профанизиране на самата услуга, превръщането й в амбулантна търговия. Толкоз по този въпрос, за цената на услугата философско консултиране. Казах предостатъчно.

135

Ще каже някой тук, няма как да не каже тъкмо това: "Какъв безсрамник! Как не го е срам! Да иска пари за това, че участва във философски разговор с тоя или оня! А Сократ някога да не е вземал пари за тази работа бе?! Засрами се поне малко бе?! Да не е вземал пари някой друг философ бе? Каква деграда-ция?! Какво можем да очакваме в тази страна, таваришчи, щом, какво виждате, дори и философите ни са такива! Страшна работа!". Знам добре, че няма начин това да не бъде казано или поне помислено от мнозина. Поемам риска да бъда обруган и така. Винаги е било така с по-новите, наистина авангардните идеи. Даже и ме ласкае, че така ще бъде посрещната идеята ми за практическо фило-софско консултиране. Такова едно посрещане за мен е гаранция, че идеята ми наистина е не само нова и авангардна, но, простете за нескромността, и гениал-на, направо велика.

Специално пиша това, та да ядосам някои хора повече. Или да им дос-тавя перверзна радост. То е все същото. До този момент аз се раздавах съвсем безплатно и безкористно на цялото човечество, от този момент започвам да искам за раздаването си пари. Ще каже някой също: "За какво му са пък на фило-софа пари? Толкова си философ щом те вълнуват толкова парите!!! Явно си менте-философ щом искаш за философските си занимания пари!" На тази забе-лежка ще отвърна ето как:

Да, нужни са ми пари. Всички пари, взети евентуално от моите фило-софски консултации, до стотинка ще ги дам за най-свидното мое предприятие: издаването на философското списание ИДЕИ. Издаването на хубаво философс-ко списание в съвременни условия, особено пък в страна като нашата, иска пари, дори много пари. Колкото повече пари се вложат в едно такова списание, толкова по-голям ефект ще има то. Живеем в един материален свят, който си има своите закони. На тях се подчиняваме всички до един живи човешки същества. В това число и философите.

Няма как да е иначе. Дойде време и философите да станат жители или граждани тъкмо ето на тоя, на човешкия наш свят, а не да хвърчат по някакви други, илюзорни, вятърничави светове. Точно по тази причина аз не се свеня да искам пари за работата си. Правя го, така да се каже, с идеална цел. В името на висши ценности го правя. Пък дори и да спечеля някакви пари свръх потребните за списание ИДЕИ, тях пък ще ги инвестирам в написването на една наистина добра философска книга. Всички свои книги досега съм ги писал покрай другото, покрай грижата за всекидневното оцеляване, покрай всекидневната грижа за хляба, едва ли не "на колене", все нанякъде и за нещо бързайки. Ако спечеля някакви пари, които да ми осигурят спокойствието да напиша една такава книга, каквато отдавна си мечтая да напиша. Ако е грях това, съдете ми. Аз си имам една чудесна мечта, мечтата да напиша един ден книгата на живота си, и ето, за нея съм способен кажи-речи на всичко...

136

Битката за самосъхранение и обезличаващата стихия на стадото

Индивидът винаги е тряб-

вало да се бори за да не бъде претопен от племето. Ако се опита да направи това, често ще е само-тен, понякога дори ще го е страх. Ала няма цена, която да е прека-лено висока за привилегията да бъдеш самия себе си.

Фридрих Ницше

(Преводът е направен от Гаяне Минасян – специално за новата книжка на списание ИДЕИ.)

137

ФИЛОСОФСКА ПОЕЗИЯ

Из Рубайят

Омар Хайям

1 На философите не станах мил, но види бог дали съм съгрешил. Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно, дори не знам защо съм се родил! 2 О, колко мъдреци поглеждаха с печал към тоз и онзи свят; и що? – Без жал отнесе ги смъртта; безсмислени пророци – днес тяхната уста е пълна с кал. 3 Ще дойде краят, но кога – кой знае? Да пием вино – истината май в това е. Не си лоза, глупако: от пръстта – едва ли някой ще те откопае! 4 И все пак истина е, вдъхновено в ума ми всичко беше прояснено, но въпреки това ще ви повторя аз: от виното не срещнах по-блажено. 5 През младостта се спусках неумел към разни философи – и без цел им вяр-вах… Но през същата врата излязох, през която бях дошел. 6 Тревата виж, изгряла в пролетта, над нея полегни с виновността: защото – знаеш ли из чии красиви любими устни расне бавно тя? 7 Не трябва, не мисли за утрешния час: приятелю, живей под слънчевата власт. Когато ний умрем, веднага ще догоним избягалите векове пред нас.

138

8 От мисли, полусънни обкръжен, аз чашата разбих опиянен; а тя прошепна: „Бях аз като тебе и ти ще станеш глина като мен.“ 9 Какво сме ние? На земята през май най-хубавия цвят, връх и долина необятна, на рая – рай, на ада – ад. Чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода, ако светът е пръстен – ний сме над златото му скъп ахат. 10 Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак, ако над моя поглед грее светото слънце като мак, тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слу-гувам на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак. 11 И за какво? Кой тук пристига? Кой там отвъд си заминава? Една загадка при-таена за всички мъдреци остава. В кръга началото къде е? Къде е тънкия му край? Ако отнякъде сме спрели, къде ще отшумим тогава? 12 Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е? И няма път, и няма смях – но за света какво е? Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде. От нас дори не виждам прах – но за света какво е? 13 Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар. В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар, с изкусни пръсти той извайва глиноразцъф-налите чаши от глезена на някой беден, от черепа на някой цар. 14 Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам, и затова сега послу-шай съвета мъдър на Хайям: отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец, а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам. 15 Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив А пиян – светът за мен е като винен свят мъглив. Ала някъде в средата, имам малък светъл миг, дето просто го обичам, че съм в него още жив. 16 Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот. На каната и твойта чаша единствено се довери, че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот. 17 Освен грънчарския чекрък бих разменил изцяло за чаша вино моя плащ, чал-мата си и шала. Как ще живея утре? Всичко на виночерпеца ще дам. Нали това светата майка не ми го е тъкала! 18 Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени. И много вино ще се лее сред вечерните механи. Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо – кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!?

139

19 От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт, поне един дали наме-ри спасение, обратен път? Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопъ-тя, че няма връщане и няма ей-тези радости отвъд. 20 Египет, Рим, Китай далечен – владей с жестока мъст! Бъди ти вечен самодър-жец – света разпни на кръст! Със нищо по-различен няма да бъде твоят край: три лакти бяло покривало и пет аршина пръст. 21 Веднъж пред кръчмата видях един пиян, поспрял за кратко, през рамото с молитвен плащ – той чашата държеше сладко; в миг забелязал моя взор, отвър-на стареца печално: „Смъртта ни чака там, отвъд, и затова – да пием, братко!“ 22 И нека да си изживял без мъка свойте дни – а после? Да се завърже твоя кръг сред песни и жени – а после? Бъди от щастие блажен над сто примамливи години и още толкова по сто под свода премини – а после? 23 Къс минало – небитието – в зародиша си пазя сух. С жаравата на черна мъка е пълен моя мрачен дух. Подобно вятър из пустиня, от бряг до бряг, от свят до свят, се нося: прах бил вчера, Хайям – пък днес, а утре – пух. 24 Не се привързвай! Нека никой да не познае твоя кръг, по-настрана, сега е време да бъдеш хладен като сняг. Открий очите си и взри се в най-близкия за теб човек – и ще се ужасиш, намерил най-непознатия си враг. 25 В света – пристанище случайно, развяло моя флаг сребрист – се вглеждах дълго и те търсех под свода опнат като лист, и що? Лице аз не намерих, по-слънчево от твоя лик, и тяло на жена, по-стройна от твойто тяло-кипарис. 26 Върти ни тоя свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен, до невъзможност пъ-лен с мъки, от светли радости лишен. Блажен е гостът, бил за кратко сред него и поел на път, а недошлият на земята е още много по-блажен. 27 Горчив или пък сладък – кратък за нас остава тоя свят. Умреш ли – няма капка смисъл, че бил си в Балх или в Багдад. Пий вино, че след теб и мен безкрайно сърпа на луната ще мре и пак ще се възражда по своя вечен кръговрат. 28 Е, стига, не мисли напразно, че нито миг не си щастлив. И нужно ли е все да тичаш сред радостите мълчалив! Налей ми чашата! По-скоро, винопродавецо, не знам ей-този въздух, дето вдъхвам, дали ще го издъхна жив.

140

29 Откак Венера мълчаливо в нощта земята озарява, кой знае по-изящен блясък от непостигнатата слава на виното! Сега ви питам: какво винарят ще си купи по-драгоценно от рубина, дето във чашите продава? 30 За виното съм туй, което върбата е за ручей чист – и дълго пие моя корен от скъпия поток златист. Тъй бог е наредил. Навярно той нещо имал е пред вид, и спрял да пия – ще узнае какъв съм глупав атеист. 31 В развалините на двореца, потънал целия сред прах, случайно вчера черен гарван със череп в ноктите видях. Стоеше той необяснимо. И грачеше: „Тръбите где са? Тръбете отсега нататък за славата на моя шах!“ 32 Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен. А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден. Повдигат ни, притискат, блъскат – и паднем ли във някой бой, спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен. 33 Играчът топката търкаля върху зелената трева. По неговата воля само тя се премята презглава. И никой не ни пита: Колко? Защо? Къде? И докога? Едничка истината знае безоблачната синева. 34 С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик! Попиташ ли го, то ще каже: „Кой – аз ли, да, аз съм велик!“ Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши, то за магаретата умни ще бъде явен еретик. 35 И нека сто години да горя сред грях, не ме е страх от ада, мъките презрях; но по ме плаши мене хорът на глупците. От смърт е по-ужасен разговора с тях. 36 Без страх – на времето сред шумния порой, ще засияе някой ден над мъките покой. Мигът, на всички даден, изживей до дъно, за миналото не плачи, от бъде-щето се не бой. 37 Несъвместими и съвместни гърдите ни разкъсват рани: край нас отляво – теменужки, от дясната страна – корани. И ето, тъй живеем ние, разхвърляни върху земята: полубезбожници случайни, случайни полумюсюлмани. 38 Небе, измъчен съм до болка от твоя кръговрат весден, към теб без отзвук се издига скръбта на моя стон смутен. Остава господ милосърден, само към воя на глупците: та вече нито аз съм… мъдър, нито пък в нещо просветен.

141

СЪВРЕМЕННИТЕ НРАВИ

За благия характер

Иван Владимиров

Иска ми се да поразсъждавам

за благостта на характера – и също така да опитам да провокирам разговор по тази тема. Във времена, в които суетните, самонадеяни, арогантни, нахални, злобни, високомерни и какви ли не още, все в този дух хора са в своята стихия и преживяват невиждани апотеози, ми се ще да ви подтикна да се замислим върху това колко важно нещо е да запазиш и съхраниш човеч-

ността си в нейния автентичен блясък, т.е. да си останеш човек в този наш един-ствен земен живот – независимо от всичко, независимо от изкушенията, незави-симо от цялата суета и от всички съблазни.

Не зная дали сте забелязали това, но около нас е пълно с хора, чиято човечност, ако не друго, е поне твърде застрашена, а при някои, и то немалко, е и така ощетена, осквернена, омърсена, опорочена, че на разбиращия човек му става тъжно като ги гледа: не за да бъде карикатура или пародия на човечността е създаден човекът! Да бъдеш достоен човек или човек, който сам себе си не унижава, е всъщност освободеност на човечността в самия себе си от суетната нещастност, с която някои така неразумно, представете си, сякаш дори се хвалят!

Темата, която поставям, е огромна и безкрайна. Наистина, откъде, с какво да започна? Много може и трябва да се каже. Разбира се, всичко съвсем не може да се каже. Ще трябва да подбера най-главното.

Кое е онова, което така разваля човека? Питам това, защото всички ние, когато сме били деца, сме били така невинни, чисти, добри, светли, направо ангелоподобни същества, ала след това сме се опорочили, сме омърсили своята първозданна същност и човечност. Е, сигурно има и деца ако не с лош характер, то поне с лоши наклонности, но общо взето децата са така прекрасни, а пък с годините ние обрастваме именно с тия или ония пороци, изкривяваме душите си, опетняваме първоначалната им чистота и свежест. Характерът се мени, ние не сме обречени вечно да сме лоши и зли, имам винаги шанса да се променяме в каквато си искаме посока, не сме длъжни да си оставаме все същите; онова у нас, което не се променя, са т.н. природни свойства на душата, именно темпера-ментът; него човек съвсем не може да смени, щото да го смени означава да по-лучи съвсем друга или нова душа. Характерът обаче да меним не само можем,

142

ние го меним даже без да съзнаваме това. Защото, убеден съм в това, никой не е искал съзнателно да стане лош или зъл, а неизвестно как го е сполетяло това нещастие, тази ужасна ощетеност и изкривеност на човечността му. Та наистина, кое и как разваля характера ни, осквернява първичната му благост?

Много неща, но най-напред, чини ми се, развалят характера такива не-ща като парите, властта, славата. Парадоксално е, че онова, към което цял живот се стремим, именно успехът, той е предпоставката да опорочим и извратим ду-шата и характера си. Примери, че това е така, можем да намерим безброй, всеки има познати, които, като са постигнали нещо, страшно са се изменили, станали са един вид сякаш съвсем други хора, дотам, че в някои случаи дори не можеш да ги познаеш, стига да ги възприемаш, примерно, със завързани очи (щото външност-та, която също се мени, явно не може да се измени чак толкова кардинално като характера, все нещичко трайно остава, макар и там измененията, с годините, също така, в повечето случаи, са не по-малко пагубни). Но работа не е да търсим примери, щото те са в изобилие, а по друг, по-прецизен начин да търсим основа-нията на едно или друго свое разбиране, на една или друга своя констатация.

Това как парите озлобяват и оскверняват характера на човека всеки сам може да разбере. Огромна е силата на парите в това отношение, именно да влияят пагубно на душата. Те са подобно на нещо като опиум, на наркотик. Съ-щото, разбира се, е при властта и славата: благодарение на тия силни социални наркотици човек се омайва дотам, че в един момент, предполагам (понеже това на мен лично не ми се е случвало!) сякаш започва да забравя кой е, започва да забравя себе си – и да става, с времето, съвсем друг, коренно различен. Дали могат парите, властта и славата да влияят благотворно върху характера, според мен, е твърде съмнително, вероятно се иска огромна сила на духа, непоколебимо твърда, здрава душевност и личност, та да останеш непоколебим като скала под ударите на морските, сиреч, на житейските вълни. Малцина са тия, които са спо-собни на това. Огромната част от хората лесно се поддават и рухват като личнос-ти, а след това, така да се рече, стават жалка картинка на това, което някога са били. Стават пълни нещастници. А именно нещастниците са най-озлобени. Мис-ля, че не може да породи спор едно такова положение: злобен е именно душевно слабият човек, човекът с неголям душевен ресурс, потенциал или сила на душа-та. Някои това го наричат "багаж", примерно "умствен багаж" и пр.

Силните в душевно и личностно отношение са склонни да са душевно щедри и великодушни, а добротата или благостта на душата не е нищо друго освен това - да си душевно щедър и великодушен. Озлобеността винаги е жалък опит за компенсация на душевно слабите, на мизерните в душевно и личностно отношение хора; злобата е нещо като крепост или броня, зад която се крие сла-бата душа. Противно на това, което обикновено се смята, именно че плахите, скромните, непретенциозните хора били хора с неголям душевен потенциал, сиреч, били хора със слаби души, аз тук издигам противоположното положение: тъкмо ония, които се перчат и парадират, че са най-велики, именно самонадеяни-те, суетните, прекалено "гордите" (тая дума в случая не е изобщо подходяща,

143

става дума, така да се каже, за нахаканите), а също така и най-злобните, са най-ощетени в душевно и личностно отношение, поради което, именно като израз на това съдбовно обстоятелство, душевно-личностната им мизерия се е изляла в тази злоба, в тази склонност към злобеенето. Озлобяваме се когато почваме да осъзнаваме, че сме толкова по-мизерни и нещастни в душевно отношение, зло-бата почва да блика неудържимо именно от този момент, в който, предполагам, човек почне да усеща, че съществува едно истинско богатство, именно това на душата и на духа, което съвсем му липсва – и което нищо друго не може да ком-пенсира.

Тъй че може да си богаташ, да си властник или да си "звезда", дете на славата, да си прочут и дори "всеобщо уважаван", но ако не си личност с подоба-ващия душевен потенциал, т.е. със съответната сила на душата, ти неминуемо ще капитулираш на житейското поприще, а в резултат на тази капитулация ще станеш злобен, завистлив, мразещ другите, ония, които, макар и да не са така високопоставени като теб, имат едно огромно жизнено предимство, а именно: щастливи са. Затуй, за да прецениш колко наистина струва един човек, дай на такъв човек власт, пари и слава и той бързо ще блесне в истинската си същина. Обикновено такива изпитания водят, както казах, до пълна житейска капитулация, нищо че човекът от този момент започва шеметно да просперира на социалното поприще. Още тук можем да направим извода, че човешкото, душевното, личнос-тното, индивидуалното, от една страна, и социалното, телесното, обезличносте-ното, дезиндивидуализираното, с една дума казано, социалното, не просто са противоположности, те са и яростни антагонисти, между тях примирение не може да има, те са във вечна битка, конфликт и война. Те са и нещо като скачени съ-дове, като първичното, разбира се, е душевното; колкото почне да прелива в съда на социалното, там, където са тия неща, именно пари, власт, слава, толкова по-малко остава в другия съд. А в някои случаи, изглежда, едното без остатък изсмуква другото, сякаш е нещо като черна дупка. И в резултат се получава нрав-ствен урод, античовек. Това са именно най-злобните, злодеите в душевно и лич-ностно отношение. Такива са страшни хора, такива хора могат да нанесат страш-ни вреди на човечеството. Щото злобният човек няма друга задача и мисия на този свят освен да вреди, да пречи, да разваля, да съсипва живота на околните. На ония, които не се толкова "велики" и "значителни" като него.

Какъв е смисълът да вредиш на другите като злобееш срещу тях? Какво на теб лично ти дава това, че си съсипал живота на друг човек? Нищо. Дава ти измамно задоволство, че щом той, благодарение на твоите злобни усилия, също така страда, то ти, вероятно, си щастлив – но с едно перверзно, жалко щастие обаче! Но на злобаря то обаче му стига. Той с друго не разполага. Затова, подоб-но на вампир, злобният човек изпива жизнената сила на другите, като ги тормози, като се издевателства над тях, като им вреди и като ги мъчи – и по парадоксален, по абсурден начин себе си ощастливява с едно толкова уродливо "щастие", че повече от това по уродливост не може да бъде.

144

Докато човекът с благ характер не прави друго освен да заразява други-те с доброта, той не прави друго освен да ги заразява с щастие, да ги дарява с човечност, с частици от своята душевна сила. Но благостта на душата може да бъде оценена единствено от също толкова благата душа. Душевно щедрият човек, сиреч, човекът с благородна душа и благ характер, притежава такава сила, че е способен, по дълбокото ми убеждение, да порази в корена й злобата на една нещастна, на една озлобена, на една слаба душа. Понеже злобата на душата, от друга страна погледнато, е всъщност зов на една нещастна душа, зов за помощ и за съпричастност; и човек се озлобява толкова повече, колкото повече не е срещнал капчица доброта в пустинята на социалната суетност. Докато ако хора с благ характер, по някакъв каприз на съдбата или случая, започнат да общуват и да влияят на озлобен човек, аз съм убеден, че черупката на злобата му, с която е обвита душата му, няма да издържи и скоро ще се напука и счупи. Тъй че хората с благи души и характери са безкрайно ценни за едно общество, те са нещо като апостоли на доброто и воини на нравственото царство, на великото царство на човечността, свободата, достойнството.

Прави ти някой зло, усещаш, че те мрази, гледа те навъсено, роптае срещу теб, вреди ти, подел е битка, мечтае да те порази и съсипе – какво да правиш в такъв случай, каква стратегия да избереш? Този, според мен, е карди-налният въпрос. На злото да отвърнеш със зло е най-простото, но по този път доникъде не се стига. Ако на злото отвърнеш с добро, ти ще обезоръжиш злоба-ря. Ще го туриш в ситуация, която няма начин злобата му да не капитулира. Този, който злобее срещу теб, всъщност копнее за прояви на доброта към него самия, защото злобата не е нищо друго освен дефицит на добро, копнеж по доброто, приел обаче извратена, противоестествена форма. Той, злобарят, постъпвайки злобно срещу теб, всъщност те предизвиква, дразни те, проверява те, като във всичко това стои неговият несъзнаван, дълбинен копнеж по добротата. Отвърнеш ли му със зло, край, това означава, че си му обърнал гръб, че не си зачел порива му към доброто – и по този начин си придобил един свой вечен враг. На полето на злото и злобарщината добрият човек е съвсем обезоръжен – по същия начин както злият е съвсем обезоръжен на полето на доброто и добротата. Затова неслучайно Великият Учител Христос е съветвал като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата. Свръхчовешка сила на духа се иска да сториш това, да надмогнеш суетността и обидата, но пък, от друга страна погледнато, то е и тол-кова просто – и така човечно.

Тъй че хората с благ, незлоблив характер са сякаш от Бога помилвани – понеже са успели да съхранят, да опазят човечността си в океана на житейските бури и изпитания, в дълбокото и коварно море на социалното, на социалността. Такива хора пазят светилника на доброто в една прокълната и потънала в тъмни-на пустиня, в която царува социалното тщеславие, суетата, капризите, властолю-бието, лакомията за пари, за какви ли не други съблазни, там, където са пороци-те, където е опиянението от разврата, лукса, излишествата от всякакъв род и характер. Човекът с благ характер и благородна душа е Божи пратеник в този

145

тукашен дяволски свят, светът, в който царува Сатана – и злите хора са негови самоотвержени слуги и роби. Не е лесно да си добър човек в един такъв прогиз-нал от зло и злоба суетен свят, то е същото като да си шпионин във вражеска страна. Но без такива хора, хора с благ, добродушен, човечен характер, злото ще залее всичко и работите ще станат хептен безнадеждни. А докато тях ги има, има и надежда. Затуй и, за да се опазим от злото, трябва да пазим добротата в сър-цето си така както пазим зеницата на окото си. Но добротата не е за да си стои само в сърцето, тя трябва да се проявява и навън, в дела, в постъпки, в поведе-нието. Тази е истинската, пълноценната, ефективната, действената доброта, която може да промени света. Не красотата, а добротата ще спаси света; Досто-евски да ме извинява, но ще си позволя да го поправя малко, въпреки че той, мъдрецът, е и, разбира се, прав: красотата така облагородява душите и духовете, че ги преизпълва с доброта, а по-нататък вече добротата си знае своето. Затуй да кажем така: красотата и добротата заедно, ръка за ръка, ще променят - и ще спасят света.

Защо пиша това есе точно в тия дни, как ми хрумна тази идея? Ето как. Животът ми поднесе чудесен казус, точно свързан с тия неща. Аз вече

подхвърлих на едно място. Имам си проблеми с властващи персони, както е обичайно за хора като мен. Животът ме въвлече в една пренеприятна история. И аз съм съблазнен на злото да отвърна със зло – или да го обезоръжа, като проя-вя смирение и доброта. Оказа се, че за себе си разбрах, че душата ми е крайно опорочена, че общо взето благият характер не съвсем ми се удава, особено на моменти. То, злото и доброто, се борят за надмощие във всяка една човешка душа, във всяко едно сърце. Ту едното надделява, ту другото. Ние сме слаби човеци, не ангели, нито пък, още по-малко, богове. Но и сатани не сме длъжни да бъдем. Трябва да правим така щото доброто да доминира: стига да искаме да си останем човеци.

И аз пиша това есе по-скоро за себе си, себе си да предпазя от подх-лъзването по наклонената и мазна плоскост на злото. Иначе съм човек с уж благ характер, но като ме бъзне някой злобар, или ако някой постъпи зло, несправед-ливо с мен, мигом настръхвам и коренно се променям. Казвам или правя нещо злобно, а после дни и нощи наред съжалявам. Кая се, страдам, съвестта прояжда горкото ми болно сърце. Какво не бих дал за да мога да замълча, да не реагирам на злото със зло, да преглътна обидата, да дам израз на мъдростта си, да постъ-пя разумно, щото наистина е крайно неразумно на злото да отвърнеш мигом пак със зло. Но ето, и моята душа явно е озлобена, щом общо взето благият ми ха-рактер бива в някои моменти съсипван от порива да отмъстя, да се защитя. Мно-го в този живот съм бил обиждан, много съм страдал, много са ме унижавали, и това подхлъзване към злото е нещо като защитна, пък макар и много глупава реакция на един такъв обиждан човек, имал злочестината да живее в едно толко-ва нехуманно, озлобено, озъбено като свирепо куче общество, в едно общество, съставено сякаш само от съскащи, хапещи се една друга змии.

146

Оня, който е на власт у нас, така се опива от наркотика на властта и славата, че се чувства длъжен непременно всеки ден да мачка и да се гаври над ония, които са под властта му. Много са усърдни в туй отношение нашите власт-ници, няма що, ненадминати са в туй отношение. На "народните маси" се мазнят и подмазват, постоянно лицемерят, ала към ония, които в някакво отношение (умствено, нравствено, личностно, духовно) ги превъзхождат, са направо безпо-щадни. Всеки у нас се обкръжава със себеподобни. И мрази всеотдайно и само-отвержено ония, които не са като него. А не бива така. Тия, дето не са като нас, те са истински интересни и полезни. Но кой да ти разбере това. И общо взето у нас не мирясват докато съвсем не съсипят и унищожат онова, което е талантли-во, което е надарено с някакви дарби, достойнства, което е с добър, благ харак-тер, което в някакъв смисъл е ценно за общността. Непоносими са такива хора у нас, поради което ние и в тази посока пилеем непрекъснато човешкия потенциал на нацията. Ето, най-доброто, което имахме, го изгонихме по пустата чужбина. А това, дето е останало, с него постъпват безпощадно, жестоко, без капчица жал.

Такива ми ти работи. Но да спра дотук. Казах каквото имах. Тия дни ми предстоят в личен план големи изпитания и голяма проверка на издръжливостта на моя дух. Ще ме наказват, ще ми се подиграват, ще се погаврят с мен, ще ме разпъват, ще ме плюят, а аз трябва да стискам зъби и да мълча. Трябва дори да се усмихвам пред инквизиторите си, но не подигравателно, а кротко. Трябва да запазя на всяка цена общо взето благия си характер. Този е верният път.

Ето, Христос ни е дал пример как трябва да се държим когато ни разпъ-ват. Да направя всичко, че да понеса всички обиди и цялата мъка с достойнство. Не да отмъщавам, а да понасям. Има си начин човек да си възвърне доброто име – независимо от старанията на хулителите. Но да извоюваш морална победа чрез благост и благина на характера е най-драгоценното, то е на подвиг подобно. Другото е просто суета на суетите. Другото е нещо като подухване на вятъра. А това е най-истинското...

147

Не съди другия щото сам ще бъдеш съден…

Стоян Кирилов

Тази сутрин ме "сърбят пръс-тите", така да се каже, да пиша текст по някаква по-сериозна, философска, сиреч, човешка тема. Избирам като повод за едно такова разсъждение проблема или темата за ласкателство-то. Оттук ще тръгна, а докъде ще ме изведе разсъждението засега не мога да кажа. А с ласкателството съм скло-нен да започна вероятно защото напос-ледък, кой знае защо, животът ме сблъсква с твърде много ласкатели. Опази Боже, те не ласкаят мен – аз не съм на власт, нито пък съм велик или богат! – те ласкаят и се подмазват на

разните му там началства, властници, "звезди", какви ли не знаменити парвенюта и пр. Бие някак си на очи, че ласкателството е все по-често срещано в живота ни явление – и затова ми се ще да му обърна известно внимание.

Нямам предвид само това, че медиите, чиновниците, кариеристите и пр. се подмазват така грозно на Бойко Борисов, ласкаят го, тоя човек съвсем се разтопи от ласкатели, от подлизурковци. Такива напоследък срещам на всяка крачка. Аз не знам дали не писах вече, че на едно служебно съвещание, на което присъствах неотдавна, един от ласкателите така прекали, че през цялото време, докато обектът на неговите нескопосани ласки говореше, той го гледаше право в очите и повтаряше сякаш в несвяст: "Точно така! Браво! Напълно съм съгласен! Изцяло подкрепям! Колко вярно говорите! Възхитен съм! Леле, колко сме ощаст-ливени, че си имаме такъв гениален шеф!". Интересното е, че обектът на тия ласки изобщо не усещаше, че те, поднесени в тоя вид, добиват гротесков харак-тер и поради това, че са минали всяка мяра, звучат по-скоро като подигравка. Не, напротив, той се разтапяше от сласт, сякаш мед капеше на сърцето му! Интерес-ното е, че сред публиката сякаш на никой не направи впечатление тази сюблимна сценка; само на моя милост се наложи да се ощипе, та да установи дали не съну-ва. Не, не сънувах, истина си беше...

Излишно е да казвам, че след като у нас ласкателите, така да се рече, са станали сякаш неудържими, намирайки се в някакъв непресекващ абсурдистки фурор и буйствата, стихията, оргията и развратът им не намаляват, то респек-тивно на това ония, които не са дегенерирали дотам, а, напротив, се осмеляват честно да говорят какво мислят и дори си позволяват да критикуват, безусловно, са станали най-омразни и неприятни; у нас се смята за скандално някой човек да

148

е свикнал да не си криви душата, да не лъже, а да казва истината право в очите. Смятаме такъв за грубиян, за скандалджия, за "невъзпитан" и "нетактичен" човек; у нас се смята едва ли не за нормално да се лъже непрестанно, т.е. да се лъже, щото ласкателството в същината си не е друго, а всеотдайна пристрастеност към лъженето и към лъжата. Ласкателите са най-безподобни лъжци, при това у нас се лъже и ласкае безподобно, грубиянски, нагло, изцяло безсрамно, дебелашки, нескопосано. Финото ласкаене, достигнало, тъй да се рече, до върховете на изтънченото изкуство на ласкателството, което е едва ли не одухотворено, у нас е почти непознато; у нас дори безскрупулните поети, които уж са с по-изтънчени души, ласкаят най-дебелашки (Любомир Левчев с неговото знаменито "Другарю Живков, дори и Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!"). Та моето обяс-нение в тази връзка е, че пиететът към лъжата, стоящ в основата на ласкаенето, у нас е дотолкова нерафиниран, естествен, едва ли не природен, импулсивен, подобно на рефлекс, че съвсем нямаме някаква що-годе развита култура на ласкателството и подлизурството, т.е. у нас се лъже и ласкае по един най-първичен, естествен, природен начин. Което, ако се погледне в дълбините му, е страшно: такива хора са сякаш увредени "по природа", тук не става дума за нрав-ствено израждане и дегенерация, а за някаква първозданна лъжлива същност, която стои в корена на душите ни. Щом като лъжливостта, пиететът към лъжата и податливостта на лъжи (неспасяемата наивност) е нещо като субстанциална характеристика на българина, правете си сами сметка колко трудно ще бъде да се постигне някаква промяна в тази област, примерно, да се пробие волската нечувствителност на масовия българин спрямо истината, гибелното му безразли-чие към нея. Щото няма как да си отдаден по един първичен начин на лъжата, да си под безразделната ù власт, и да не си по същия начин абсолютно сляп за истината.

Тъй че феноменът на ласкателството е другата страна на всеобщия пи-етет към лъжата, който е така развит и разпространен из нашите простори. Бъл-гаринът изглежда се радва когато го лъжат, колкото повече го лъжат, толкова повече той се разтапя от нежно умиление към лъжливеца, готов е да разцелува тоя лъжливец, безразделно се влюбва в него, готов е да го носи на ръце и да го обича до гроб. Респективно на това най-ненавистният у нас е оня, който има наглостта да ни казва истината, тая истина, от която всички поголовно смятаме, че боляло; вижте с каква възхитителна непосредственост го е казал народът ни: "От истината боли!", представяте ли си, истината била горчива, не знам си каква още; ясно е, че щом истината ни се вижда такава, то за нас лъжата е най-сладкото нещо на света! Ето на това основание ласкателите из нашите простори са в такава неудържима стихия и даже оргия. Ето и на това основание скоро и изобщо няма да прокопсаме като народ: докато нещо не стане, та да победим тази своя наистина съдбовна и гибелна отдаденост на лъжата.

Ние сме стигнали дотам, че сами себе си лъжем – и дори сами себе си ласкаем! Българинът бил "най-велик" във всяко отношение, ний сме били най-умни, най-интелигентни в света, дори и най-големи мъжкари сме били, т.е. сме

149

били нещо като същински животни в сексуално отношение, били сме непобедими сексуални атлети и какви ли не още подобни дивотии човек може да чуе. Даже напоследък се намери един нашенец, който реши да се яви на конкурс за Гинес за най-голяма пишка на света, ама нещо сякаш след като се изрепчи по медиите, се затаи в един момент; явно всичко е било само за патаклама, а сега тоя толко-ва голем бабаит се спотайва. То тия неща си вървят ръка за ръка с комплексарс-твото, с малодушието, с чувството за малоценност – както се знае от векове. Не само за пишките, а и изобщо. Тия, дето парадират с изключителната си интели-гентност, у Нашенско го правят, за да прикрият изначалната си, простодушната си, непосредствено бликащата из дълбините на душата им простотия и тъпотия; и така нататък, този принцип на тълкуване важи за всяка една друга област. Я погледнете що правят нещастниците из нашите университети, които нямат друга, по-гибелна нужда от тази да се преструват постоянно на "гениални", ала не съв-сем оценени от непризнателното човечество "учени" (у нас тая дума се произнася така: "учЕн"). И така нататък, навсякъде, във всички области на живота може да се забележи действието на тоя принцип. Все сме уж най-велики във всичко, а пък, незнайно защо, сме и най-бедни! На какво ли се дължи разгадаването на българ-ската загадка?! Как тази загадка може да бъде разгадана?

Аз се опитах да кажа какво мисля по темата "Щом като сме толкова умни – защо сме така бедни?!", ала ето, бях обруган; поведе се дълга многословна дискусия, на която сам загубих дирите (тия дни ще я подновя, ще публикувам следващите й части, дето са все още само като коментари, а и аз също ще се изкажа). Та в тази връзка моето тълкуване е: дотам сме привързани към лъжата, и то с някакъв първичен рефлекс и пиетет към нея, че вече сме способни сами себе си да лъжем, и то най-убедително, така, че сами да си вярваме на лъжите! Щото лъжецът, като лъже, няма начин да не съзнава какво прави, именно, че все пак лъже; но има лъжци, за които лъженето е придобило формата на нещо като "инстинкт към искреността"; даже самата "честност" у нас е вече започнала да минава за непосредствен израз на... лъжата, или, по-добре казано: у нас лъжата вече е истина, а пък истината е лъжа! Разменили са си местата. Само при това положение, само при достигането на този апотеоз е възможно лъжливецът да лъже така, че сам да си вярва, сам себе си да лъже и да е абсолютно убеден, че не се лъже, ами да си вярва на лъжите сякаш са абсолютни истини. От това по-голяма деградация ако изобщо има, сполай му кажи!

Аз преди време се опитах да кажа някои истини на едно място, и то в очите на най-отговорни фактори и от този момент, след като проявих такава невиждана наглост, мигновено станах най-ненавистния; започнаха да ме прес-ледват "като империалист", сякаш съм най-голям враг на народното добруване. Интересното е, че щом се случи това, народът около мен се отдръпна с погнуса от мен, сякаш съм прокажен. Аз затова твърдя, че ласкателството и лъжливостта си вървят ръка за ръка с необичайната простотия, с тъпоумието. Щото съвсем близко до ума е, че няма защо да мразиш оня, който ти казва нещо, което всички крият, примерно да мразиш оня, който те критикува; колкото ти е неприятна кри-

150

тиката му, колкото и тя да ти изглежда несправедлива, ако имаше поне малко акълец, ако се не беше оставил на манията, че си най-умен и непогрешим, щеше да имаш поне подозрението, че този човек явно неслучайно си залага главата да ти каже нещо, за което всички други мълчат. Той те критикува, следователно ти прави благодеяние. Дори и да греши, критикът е полезен значително повече от ласкателя. Думите на критика, на опонента, на опозиционера са балзам за ухото на умния, на мъдрия управник. Но де ти такива управници у нас, в страната на лъжата, на лъжльовците, на ласкателите?! У нас начело стоят все някакви деби-ли, които се радват на измамните думи на ласкателите – и грухтят като злобни глигани на думите на критиците. Пълна олигофрения, пълен идиотизъм царува по тия наши земи.

Ето, давам ви още едно свидетелство че е така. Нормалната човешка реакция е да си благодарен на оня, който се е загрижил за теб дотам, че да пое-ме риска да те критикува, т.е. директно в очите да ти каже какво мисли, да ти каже каква е истината според него за твоите действия и поведение. Забележете: не зад гърба ти да говори, а право в очите. Какъв смисъл има на такъв да се ядосваш и да го мразиш? Никакъв. Да, ама ето, такива у нас са най-ненавистни, непоносимо ненавистни. Не може що-годе умен човек да се държи по този начин, абсурдно е едно такова държане. Следователно, ако се държиш така неразумно, това свидетелства за крещящ умствен, душевен и личностен дефицит у теб са-мия. То е все едно да издадеш собственоръчно написана декларация, в която да заявиш: "Аз съм олигофрен, аз съм дебил!". Или направо да си напишеш тия думи на челото с дебел червен фулмастер. Или направо да си ги татуираш там. Това значи. Но кой ли да ти го осъзнае това?! Кой да го признае. Нищо не е чака просто, никой не го съзнава и признава. У Нашенско е така.

Ще завърша с нещо лично, което силно ме терзае от няколко дни. До-там, че не мога да мигна изобщо, ето, и тази нощ постоянно се въртях и сънувах в просъница някакви кошмари, т.е. терзаеха ме кошмарни мисли. Ето какво стана.

Случи се така, че сторих, поради недоглеждане и недоразумение, един голям гаф тия дни. Иначе съм съзнателен човек, който много внимава да не до-пуска такива неща, но ето, това стана; сякаш получих нещо като "помътняване на съзнанието" и сторих крайно неприятно нарушение. Независимо от някои "нама-ляващи вината обстоятелства" признавам, че допуснах ужасна грешка. Може да се каже, че грешката ми е "философска", от разсеяност, от небрежност, от непун-ктуалност. Е, допуснах такава грешка, че не е умрял заради нея човек (да пази Господ!), нищо невъзвратимо не се е случило, да, обаче дадох едно, така да се рече, бляскаво основание да ме накажат. И най-вероятно ще ме накажат. Няма да пропуснат да не ме накажат. Подробности повече за какво нарушение съм допуснал няма да кажа. Засега няма да казвам. Не са и толкова интересни. Нап-ротив, банални са. Случаят не е кой знае колко интересен, това имам предвид.

Размишлявайки за случилото се – щото аз съм човек, който е чувстви-телен, имам, тъй да се рече, съвест, която ме терзае безжалостно дори за най-дребни пропуски в работата и в живота ми – аз в един момент осъзнах: случилото

151

се, което можеше да бъде предотвратено твърде лесно, се е случило съвсем неслучайно, то явно е съдба. Така е трябвало да стане. Неизбежно и необходимо да се случи. И явно затова ми е помътнял разсъдъка: за да допусна тая грешка, която пък е била необходима, та да се случи отсъденото по съдба. А тази съдба дава някакъв шанс и на мен, и на тия, които сега ще решават как и доколко да ме накажат.

Тя, съдбата, винаги ни проверява за нещо свое си, иска да ни помогне да разберем колко сами струваме. Да отрезвеем ни предизвикват т.н. удари на съдбата. Проверява ни, прави ни изпитание, изпитва ни нашата собствена съдба-та, отреденото според нея. Поставя ни в ситуация, в която да се провери нашата човечност. Или някой неин елемент, или пък даже цялостно. Защото трябва да помним: никога и изобщо не трябва да пропускаме човешките моменти в битието си на човеци. А съдбата ни е тази: да бъдем човеци. Да си човек е най-главното - ето това не трябва да забравяме никога. Дори и да си велик администратор, "звезда", супергерой, великан, пич, бабаит и прочие, ти не трябва да забравяш, че на първо място си длъжен да бъдеш човек – и да си останеш такъв. Забравиш ли това – отиваш по дяволите! И то завинаги! Неспасяемо става. Ето, мисля си, в такова изпитание ни постави съдбата – мен, съгрешилия, и гръмовержеца, който сега има прекрасен шанс да ме накаже, щото аз най-сетне, тъй да се рече, "сга-зих в лука". И му поднесох на тепсия сгоден случай да ми отмъсти и за минали прегрешения.

Щото аз съвсем нямам претенцията да твърдя, че съм безгрешен - опа-зи ме, мили Боже, от тази суетност, от една такава безумна суетност! Не, напро-тив, аз съм жив човек, който много греши; казано е: "Човешко е да се греши!". И греша, и рискувам, и на моменти съм дързък, и опитвам какво ли не, дори много грехове, и то всякакви, имам. Ний, човеците, не сме богове, доколкото грешим, дотолкова сме и човеци – не ангели, не и богове.

Да, ама ето, някои от нас се вманиачават и почват да си мислят, че са станали непогрешими, едва ли не безгрешни. Страшно гибелна е тази суетност – щото поставя под въпрос човечността ни. Най-голямата грешка на този свят е това да си втълпиш, че си безгрешен, че за теб грешките са невъзможни, че са изключени. По-голяма грешка от тази едва ли може да има. Този тип грешки Кант ги определя като "тотални", а бих добавил: те са и глобални. Спрямо живота ни са глобални, не спрямо глобуса. Но светът в някакъв смисъл ще отиде по дяво-лите ако някой си внуши, че е станал бог, че е безгрешен, че е непогрешим. Него-вият свят имам предвид, не света изобщо. Прочее, ласкателите, за които започ-нах да пиша това есе, тъкмо това шептят в ушите на жертвата си: "Шефе, колко си велик, мама му стара, шефе, колко си безгрешен, шефе, колко си мъдър, колко си умен, колко си талантлив, колко си проницателен, колко си божествен!!!".

А ако живеем в съзнанието, че постоянно грешим, т.е. ако не сме забра-вили, че сме човеци, ние имаме шанс ако не да се предпазваме от грешките си, то поне да не допускаме все едни и същи грешки, за които сме установили, че имаме склонност. Такъв човек ще се надсмее на думите на ласкателите си, стига

152

такива изобщо да могат да се появят около него. Другояче казано, трябва да бдим да запазим разсъдъка си свеж и здрав. Да не допускаме да помътнее.

Е, аз допуснах, вярно, по съдба, разсъдъкът ми да помътнее за известно време. Явно съм станал доста самонадеян. Нищо чудно да съм си втълпил на моменти, че съм едва ли не непогрешим. Прекалено съм си повярвал. Самонаде-ян съм станал явно. И ето, съдбата ми прати тоя случай, да направя една безк-райно тъпа грешка, та да ми напомни, че и аз съм човек. Тъй че, в някакъв сми-съл, наказанието за мен ще бъде благотворно.

Е, разбира се, и другата страна, наказващата, има шанса да прояви ми-лосърдие и човечност: човешко е освен че грешим и да умеем да прощаваме. Щом няма безгрешни, трябва да сме по-великодушни към грешките на другите. Ако сами допускаме, че и ние можем да грешим, тогава защо да сме така жестоки към грешките на другите? Само тия, дето се мислят за безгрешни, са способни да проявяват жестокост спрямо грешките на другите. Ето затуй вчера написах във Фейсбук това:

Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съ-дени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери...

Това, разбира се, не са мои думи, това са безценни по мъдростта си ду-ми от Библията. Но как оня, който е упоен от наркозата на ласките на безцере-монно нагли ласкатели ще може да прозре и осъзнае тяхната несравнима, свръх-човешка мъдрост?! Как ще получи прояснение на съзнанието и дали ще успее да осъзнае спасителната за душата и за човечността му Божия мъдрост?

Не зная. Чудесен казус и тест се получи. Животът винаги е по-мъдър от нас самите. Той ни учи постоянно. Дава ни безценни уроци. Стига само да имаме очи да ги видим – или уши да ги чуем. Стига да не сме си затворили като безумци очите – или да сме си запушили дори и ушите...

153

ЕДНА СТРАХОТНО ЩУРА ИНИЦИАТИВА

Нещо като "манифест" с апел за учредяване на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА

"Бих изтъргувал всички мои технологии за един следобед, прекаран със Сократ."

(Стив Джобс)

Преди няколко дни подхвърлих на едно място – виж Предлагам начин за обе-динение на двете най-мощни сили в едно общество: силата на парите и силата на духа! – идеята да се създаде Клуб с наимено-вание Аристократи на духа. С оглед на това

идеята да не бъде погребана под безжалостните пясъци на забравата я извеж-дам тук на преден план. Признавам си, интересна ми е също така и "широката обществена реакция", каквато и да е тази реакция, тя все нещо ще покаже. Ще ми се тук вкратце да представя замисъла, същината на моето предложение.

Казано най-простичко: идеята ми се свежда до това да има едно място, където да се срещат влиятелни и духовни хора (без значение възрастта!), аз съм ги нарекъл "богати личности", богати обаче във всеки един смисъл; Клубът да е място, където в най-приятна обстановка да общуват, да си помагат взаимно за разгръщането на своя творчески потенциал и също така – съвместно да работят за развитието на българската култура и духовност. И ми се ще в този Клуб бога-тите с най-истинското богатство – богатството на духа – да бъдат водещи, доми-ниращи, лидерстващи. Да бъдат водачи. Да бъдат почитани и думата им да се чува. А също така ми се ще финансово, материално богатите хора – аз съм убе-ден, че те, щом са постигнали успех, са и личностно богати, а какво е личността ако не е и духовно просветлена?! – чрез този Клуб да могат да попаднат под влиянието на хората на духа, което вещае огромни ползи за общността и за на-цията.

Да, знам, това е една страхотно щура идея – особено в нашенските ус-ловия. Равна е на утопия. На невъзможност. Но ми се ще да опитаме. Може пък времето и нравите да са се променили най-сетне? Може пък и у Нашенско да се е появил известен пиетет към духа в средите на националния икономически елит? Знае ли се? Знам ли, но ми се ще да стават чудеса и в това отношение, защо пък да не стават само тука?

Ще каже някой: е, късно си се сетил, драги, има такива Клубове и дори организации със световна слава. Примерно т.н. Ротари клуб. Ето кратко обяс-нение за същината на ротарианството, което в общи линии съдържа всичко това, което ми се върти в главата за новия клуб с име Аристократи на духа.

154

Тогава какъв смисъл има да се предлага нещо толкова сродно, при положение, че вече има такава организация, и то със световна слава?

На мен ми се струва, че няма лошо да има и един нов Клуб, който да предложи една по-нова концепция. Да оставим настрана това, че Ротари-клубовете се владеят и доминират от хора, които често нямат някакво особено пристрастно отношение към духа, към духовното като такова; докато тук, в Клуб Аристократи на духа точно това ще е водещото. В общи линии Ротари-клубовете са станали клубове предимно на бизнесмени, на успешни мениджъри, предприемачи и пр. При това приемането в такъв един клуб в общи линии, осо-бено в нашенските специфични условия, изключва приема тъкмо на ония, които биха били особено ценни в насоката, която ние предлагаме. Ето едно описание на процедурата, при която се става ротарианец. Вижте и сами ще се убедите в това, за което намеквам. Новият Клуб, Клуб Аристократи на духа, ще има съв-сем други правила.

Главното е, че всеки ще може да дойде да кандидатства и ще бъде при-ет при едно-единствено, ала най-важно условие: да има склонност към духовно-то, изразила се на дело чрез значим принос към културното и духовно развитие на страната. Може да е подпомогнал, да речем, издаването на една книга и да обича книгите – такъв човек заслужава да бъде "аристократ на духа". Може да е написал хубава книга – да заповяда. Може, да речем, като учител, е работил всеотдайно за личностното и духовното израстване на младежта, ето, и тоя човек става да бъде провъзгласен за аристократ на духа. Художници, философи, учени, даже политици и прочие, всякакви хора, стига да имат пиетет към духовното. И, разбира се, успели хора в бизнеса, стига да не са безразлични към духовното, но не показно, а автентично, истински. То това се потвърждава на дело, не на думи, не и чрез тупкане по гърдите. Ако си направил нещо реално и значимо за духа, можеш да бъдеш вече духовен аристократ. Ако си се изявил на попрището на духа, може да заповядаш. Ако си млад човек, имащ безспорен пиетет и влечение към духовното, ела, ще поговориш със специална приемна комисия и ако издър-жиш "изпита" – ставаш член. Особено ценни за едно общество са наред с всички други и младите аристократи на духа. И това ще бъде една особеност на нашия Клуб.

Разбира се, всичко, което сега предлагам, подлежи на най-внимателно обсъждане на поредицата от учредителни сбирки, които съвсем скоро ще пред-ложа. Всичко трябва да бъде най-внимателно обсъдено и претеглено. Всеки ще може да дава своите идеи. Да не пропусна и нещо друго: водеща идея на Клуба ще бъде тази за свободата. То духът и свободата си вървят ръка за ръка, ала аз да го подчертая изрично. Истината също е една такава безценна за духа идея. Аристократите на духа по необходимост са свободни духове, почитащи най-много от всичко друго истината. Наред с други такива неща: красотата, справедливост-та, доброто, светостта и прочие.

Даже самото име на Клуба – АРИСТОКРАТИ НА ДУХА – подлежи на обсъждане. Засега това име ми е хрумнало, но после, разбира се, може още по-

155

хубаво и сполучливо да се изобрети. Няма никакъв проблем да се потърси най-доброто. Ето още малко разяснения относно това до какво се свежда вкратце тази моя идея, ето и нейния смисъл. Вземам последващото от вече написан и публикуван на указаното горе място текст, за да ни е тук пред очи:

Хрумна ми тази идея за Клуб ето така. Нали знаете, че у нас много се зашумя с т.н. ктиторство на църкви, т.е. когато богат човек дава пари за строи-телството на църква, но не му стига това, че като направи добро дело, Бог евен-туално ще се впечатли заради жеста му и ще го възнагради един ден, ами някои се полакомиха заради тия пари, дето дават за църква, да сключат сделка с мест-ния мутрополит: ти даваш паричките, той пък ти дава "рицарско църковно зва-ние", ставаш архонт. И мнозина станаха архонти, е, не са толкова много архонти-те ни де, но има, намират се вече "рицари" и у нас, не е като да няма съвсем. Та в тази връзка на мен пък ми хрумна да предложа създаването на Клуб Аристокра-ти на духа, в който пак да раздаваме "титли", и то на хора, които са направили нещо добро за развитието на българската култура, образование, духовност, фи-лософия, изкуство и прочие. Идеята ми вкратце е тази; да подчертая и разкрия поне най-главното.

У нас благородници, аристократи няма, нали така: и явно затова има та-кава лакомия за подобни благороднически титли. Е, като нямаме истински арис-тократи, като сме си погубили истинската аристокрация на времето, тогава защо да не си произведем нова, но не таман същата, ами друга, сиреч духовна арис-токрация да си произведем, още повече, че в тази област ний, българите, яката сме я загазили: тънем до шия в ужасна бездуховност и, да си го кажем директно - в простотия!!! Много простотия има в тази наша България бе, драги ми дами и господа, прекалено много, задушава ни вече, какво да правим? Нещо трябва да се прави, някак трябва да се реагира, не може да се стои със скръстени ръце. Та значи има нужда от нашия Клуб на духовни хора, настроени войнствено срещу простотията, нали? Е, някогашните рицари се борели с... знаете с какво и с кого, ний пък, духовните аристократи, ще се борим с простотията и глупостта. Тази ми е идеята.

А този крайно дразнещ и спорен момент, именно с даването на "рицарски звания" и на "благороднически титли", разбира се, подлежи на осмисляне и прецизиране. Аз и иронично предложих това, не го ли усетихте? Както и да е. Но ще го обсъдим, има време. Казвам това, за да не се ядосват излишно някои хора, дето са с по-чувствителни души...

От друга страна богатите, успешните хора, аз така си го представям, имат нужда, ласкаят се да общуват с прочути личности в сферата на изкуството, философията, културата, дори журналистиката и прочие. Е, повечето от тях, предполагам, ще се поласкаят да общуват предимно с т.н. чалга-звезди, с разни-

156

те му там Азисовци, Кондювци, Цури, Нонки, Зорки и не знам си какви още, но да допуснем, че някои от тях искат да общуват в най-непринудена и топла, сърдечна обстановка с български "звезди" от областта на духовното, с влиятелни творци от тази сфера. Да се свърже икономическо-финансовия елит на нацията ни с нейния духовен елит – тази ми е идеята около създаването на този Клуб. Ще лансирам идеята. Вярно, отначало всичко ще бъде съвсем скромно. Важното е да мога да привлека няколко по-прочути български писатели, учени, композитори, философи, каквито си искате по-елитни представители на духовността, да учре-дим Клуба, а пък после ще почнем да каним бизнесмените. Като "примамката" за тях ще е тази.

Който от тях направи нещичко добро, т.е. извърши поне едно добро де-ло за подпомагане и спасяване на българската духовност в тия тежки времена, ще бъде приет за член на тази елитна организация, на този клуб с гръмкото име Аристократи на духа. Ще бъде посветен един вид в "рицарство", ще стане ри-цар на духа, ще получи, ако трябва, и друга, каквато си иска титла, примерно, не пречи най-висшето звание в рамките на Клуба да бъде, да речем, "принц на духа" или пък, защо не, "цар на духа"; ний си имаме дори цар Киро, та цар на духа ли да нямаме, откъде-накъде да е така?!

Но най-важното, ако трябва сериозно да говоря, е тази възможност тия богати хора да имат възможността в най-приятелска обстановка да общуват с духовния елит, примерно, на съответния град, пък и на нацията като цяло; такива клубове може да възникнат във всеки един български град; в идеята ми, признай-те, "има хляб". Аз лично познавам такива състоятелни хора, които драпат да се запознаят с по-известни творчески личности, пък и обратното е вярно, защо да си кривим душата, и много "ентелектуалци" драпат да се запознаят с богати хора, ето, те общо биха имали взаимна полза да се сближат – защо чрез тоя Клуб да не им помогнем да сторят това?! И той, Клубът, всъщност ще бъде форма за обединение на двете най-мощни сили в едно общество: силата на парите със силата на духа. А сега нека някой да се осмели да отрече, че идеята ми не е гениална направо?!

Толкоз. Да не стане дълго, спирам дотук. Примерно, като се разчуе за тази идея, може да направим така: на учредителното събрание на Клуб Аристок-рати на духа ще бъдат поканени като почетни членове ония (оня, щото не вяр-вам да се претрепят от желание ония, които биха дръзнали на такъв чутовен подвиг!) български бизнесмени, които, да речем, са подпомогнали издаването, да речем, на някоя от трите мои най-нови книги, именно книгите за българското образование, за българския университет и за българското училище. Моя милост като човек, дал идеята за Клуба, трябва да има доживотно почетно членство в него, дори, чини ми се, и като начало и председателското място ми се полага. Ще видим. Е, нищо чудно "Ванко едно" да ми отнеме в един момент председателско-то място де, той също е местен интелектуалец, от Пловдив е, но както и да е, аз ще се задоволя тогава с обикновено членство.

157

И там, в Клуба – този Клуб, разбира се, трябва да си има и физическо място, ето, ако някой собственик на заведения реши да превърне свое заведение в място на този Клуб, ще сключим сделка, аз му давам безвъзмездно името Аристократи на духа, което да тури над вратата на заведението си, той пък ще дава подслон на самия елитен и елитарен Клуб, ще печели от това! – та значи там, в това уютно заведение-клуб, ще си общуваме ний, богаташите, едните богати с пари, а други като мен, преизобилно богати с дух, ще се срещаме по всяко време, ще обсъждаме на живо най-важните за нацията ни и също така за цялото човечество въпроси; аз ще организирам чудесни дискусии, бива ме за тази работа; какво ще кажете?!

Ето, като ме уволнят от работа тия дни, тогава, надявам се, ще може портиер или поне разсилен на туй заведение, дето ще се събира Клубът, да ме турят, та да преживявам все пак някак, нали така?! Страхотна е обаче идеята ми, какво ще кажете? Струва си да се мисли и работи в тази посока според мен, да се надяваме, че и други са в състояние да мислят по сходен начин. Ще видим. Аз само предлагам. Много ме вълнува какво ще стане от една такава превъзходна идея в нашенските специфични условия. И това само да науча, за мен ще бъде голям плюс.

Хайде да спирам дотук, че текстът стана дългичък. Хубав ден желая на всички!

158

НОВИ КНИГИ:

159

160

БЛАГОДАРНОСТ:

Този брой беше издаден с финансовата подкрепа на г-н Петър Каменов от гр. Монтана (50 лв.), г-жа Гергана Герасимова от Велинград (50 лв.), г-н Томи Томев от Елхово (30 лв.) и един друг господин, държащ да остане инкогнито, но подпомогнал излизането на списанието с 80 лв.

Редакцията най-сърдечно им благодари за приятелския жест!

ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg