HUMANUS

Брой 1

Година I

2014

Септември

Списание за съвременно образование, за

насърчаване на духовното и личностното

израстване и укрепване на младия човек

2

HUMANUS

Списание за съвременно образование,

възпитание, за духовно и личностно

израстване и укрепване на младите

Главен редактор:

АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

ISSN 1313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

Приложение на ИДЕИ, философско списание

2014 г.

3

СЪДЪРЖАНИЕ: Предстои раждането на сп. HUMANUS – списание за съвременно образование и възпитание, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младия човек……………………………………………………………………………….4 Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо най-важно?.......9 За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите………….15 Как да помогнем на младите да станат по-добри?..............................................22 Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество……………………………………………………………………………………28 Да сме човеци е causa sui – от тази отговорност никой не може да избяга: човекът е самоцел и самоценност……………………………………………………32 Един сюблимно интересен документ, участващ в задочна дискусия по нравст-вени теми, която ще се нищи в... Районен съд в Пловдив………………………..43 Трябва да сме човеци, трябва и да си останем човеци – на всяка цена, незави-симо от това какво ще ни се наложи да платим!..................................................48 Зачена се творение, което обещава да стане грандиозен памятник на светов-ната, на общочовешката литература и духовност!..............................................56 Ний, философите, сме нещо като лечители на душите – поради своето изклю-чително човеколюбие…………………………………………………………………...59 Всеки човек е важен, всеки човек е безценен, никой не бива да бъде обиж-дан………………………………………………………………………………………….73 Една идея, една инициатива, едно предложение за чудесен психологически експеримент………………………………………………………………………………86 Темелите, върху които се крепи човеконенавистническата административна система в българското образование…………………………………………………89 Продължавам да тълкувам представите за образование на една директорка с тъй чувствителна и поетична душа………………………………………………….101 Хрумна ми нещо сюблимничко – дали да не пиша за него до госпожа министъ-ра?..........................................................................................................................112 Нова серия от моите херменевтични изследвания върху един грандиозен паметник-шедьовър на административната лирика……………………………..114 Човек трябва бъде верен на съдбата си и да не роптае много-много срещу нея…………………………………………………………………………………………123 "Да живей поезията!" – да възкликнем накрая и ний, дето, напълно изтощени, се довлякохме, съвсем бездиханни, до спасителния бряг!...............................128 Арогантната образователна бюрокрация, подобно на октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, за свобода!.........137

4

Предстои раждането на сп. HUMANUS – списание за

съвременно образование и възпитание, за насърча-

ване на духовното и личностното израстване на

младия човек

Двете съдебни дела, които съм завел срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова – едното е за клевета, щото тя в официален документ дръзна публично да обяви, че, видите ли, съм бил изпадал в "чести нервно-психически разстройства", а второто е за отмяна на нейната митично-поетична заповед за моето уволнение от длъжността преподавател по фило-софия и гражданско образование в същото това училище – та тия дела скоро ще почнат да се гледат, тази есен ще се проведат решителните заседания по тях. Тия неща, разбира се, ме вълнуват, щото от изхода на тия дела зависи, тъй да се рече, моята човешка и професионална чест, от техния изход зависи признанието на моята човешка състоятелност, ако така мога да се изразя:

5

защото въпросната особа не се посвени да обяви, че моя милост, видите ли, била "пълен некадърник", "абсолютно неспособен да бъде учител", представи ме като някакъв тотален злодей и темерут, сиреч, с лека ръка зачерта делото на живота ми, да, защото аз посветих на българското образование целия си досегашен живот, а тия неща съвсем не са безобидни. Да оставим това, че параграфа, по който тя се осмели да ме уволни, фактически ме лишава от упражняването на моите преподавателски права във всички държавни учили-ща на республиката ни, което пък е израз на невероятна, на съвсем недопус-тима дискриминация и на някакъв несрещан (след паметната ера на комуниз-ма) вулгарно-волунтаристичен произвол в отношението към една суверенна личност.

Аз съм поставен в унизителна ситуация да трябва да доказвам своя-та личностна и професионална състоятелност и достойнство чрез съда - не зная дали си давате сметка колко е унизително това. И дали съзнавате колко далеч успя да стигне тази директорстваща особа в своето пълно пренебреже-ние и неуважение спрямо другата личност, спрямо един другояче мислещ човек. Това, естествено, ми дава правото да заведа – след спечелването на тия две дела – на трето дело с граждански иск за обезщетяване на всички ония неимуществени вреди, които тази директорстваща особа успя да ми причини в тия последните славни години, щото в това време тя успя и да съ-сипе здравето ми; да, за учудване на някои трябва да изтъкнем, че другият човек обикновено има и чувствително сърце, което именно и показва, че е непростимо по този начин да се отнасяш към него. Но тия неща се подразби-рат от ония, които се стремят да разбират нещата в тяхната цялост и пълнота. Отделна работа е това какви поражения успя да нанесе тази директорстваща особа на учреждението, на образователната институция, която тя по един каприз на случайността успя да оглави в толкова неподходящо за подобни ексцесии време: виж, да бяха 50-те години на ХХ век разбирам дадени власт-ници да се упражняваха в подобни щуротии, но сега вече тече второто десе-тилетие на XXI-я век!!!

Цялата работа сега за мен се свежда до това да успея някак да убедя първо общественото мнение на Пловдив и (донякъде) на страната (България не е кой знае колко голяма страна, до Русе е един хвърлей разстояние, а пък в ерата на интернет разстоянията изобщо нямат никакво значение!), а след това и съдиите, които ще гледат тези дела (ясно е, че и двете страни ще обжалват до дупка!), та значи да успея да ги убедя в една най-проста истина: така, както тази самовластница дръзна да постъпи с мен, по никой начин не е допустимо да се постъпва спрямо никое човешко същество. Тази е същината, сиреч, човешката (я някои предпочитат да го наричат обществената) значимост на този съдебен процес. Знаете също, че преди почти 2500 години по същия на-чин, в една съвършено друга обстановка е било постъпено спрямо един друг философ, имам предвид Сократ: ако мен ме обявиха за "некадърник" и в този

6

смисъл за "нежелан", за "вреден", досущ по същия начин и Сократ е бил обя-вен за съвсем същото, той също бил нанесъл "вреди" на младите, както и аз, видите ли, съм им бил нанесъл не по-малки "вреди"; вярно, за Сократ открито поискали наказание смърт, за мен тази смърт я искат негласно, сиреч, подлич-ко, пак искат да ме доведат до смъртта, ала чрез бавно съсипване на здравето ми, което е още по-жестоко. Едно все пак е да изпиеш една чаша с отрова, а съвсем друго е години наред да бъдеш тъпкан по най-недопустими и грозни начини - докато сърцето ти най-сетне само спре заради непоносимите гаври! Пак повтарям, тия неща съвсем не са безобидни, ако ви се струват такива, явно нещо не е наред във вашите собствени представи за нещата.

Да, но как да убедя и съдиите, и... човечеството в тия толкова прости истини? Да убедиш някого в най-простото винаги е най-трудното.

Аз наскоро писах един най-подробен ироничен и критичен анализ на заповедта на въпросната директорства особа за моето уволнение по най-смехотворните възможни причини. Ще ми се някак този документ, имам пред-вид моя анализ, все пак да го представя на съдията, вярно, той стана въздъ-лъг, някъде към 80 страници (А5, като за книга), къде ти съдията ще има време да чете такива пространни изложения? Та ми се ще да извадя най-важното от този анализ, но пределно кратко, да извадя в прегледен вид основните си тези, и да го оформя така, че съдията да може да им обърне внимание. Ето това ми се ще да направя тия дни, а също и да пратя този документ на своите адвокати: длъжен съм да се похваля, че можах да си намеря вече адвокат и по другото дело, по това за клевета, там имах известни трудности, но вече имам адвокат и по него. А защо се отказват пловдивските адвокати от това дело е интересна тема, особено като разберат коя е ответница, това е друга, също така интересна тема, ала засега няма да пиша по нея. Та ще опитам да извадя тия съществени и основни моменти от оня голям мой анализ, това е най-трудната и неприятна за мен работа, ала ето, налага се да я извърша, няма кой друг да ме отмени в това. А дали да не оформя като книжка въпросния анализ, и да го издам някак? дали пък това няма да е интересно четиво за по-широката публика, особена като се вземе предвид, че е и занимателен, и забавен на места? Все пак трябва да знаем и това, че правната култура на масовия ни сънародник е доста бедна, ето, с оглед да помогна нещо за запъл-ване на тия празнини, дали не следва да издам такава една книжка за т.н. "широк читател"?

Ето че тук ми дойде сгоден момент да кажа, че напоследък в съзна-нието ми като муха се върти една нова идея, ето, дойде момента да я споделя с вас, моите читатели; почвам отдалеко, ето, сами виждате, че в този мой блог всичко написано може да се раздели или класифицира в няколко големи раз-дела:

– сериозни философски и психологически изследвания по най-важните въпроси, които вълнуват съвременния човек;

7

– нравствено-психологически и политически коментари по най-важните, вълнуващи съвременния българин и гражданин въпроси;

– цялостно изследване – и на идейно, теоретично, и на практическо, приложно ниво – на всички ония съдбовни въпроси, свързани с тежката ситуа-ция, в която е попаднало образованието и възпитанието на младите у нас, пък и по света

Това са трите големи групи матр`ьяли, по които пиша предимно. Е, пиша и за "международното положение", но то спада към втората група, към политическите коментари и анализи. И ето сега идеята ми, която ме гризе подобно на упорит плъх напоследък:

Издавам по първата група въпроси списание ИДЕИ, това вече става шеста година. Доста книги издадох пак по първата група въпроси. По втората група въпроси, политическите и гражданските, издавам в хартиен (и също в онлайн) вариант в-к ГРАЖДАНИНЪ, и той излиза от доста години вече. Трета група въпроси, по които пиша най-активно, именно свързаните с образование-то и възпитанието, с личностното израстване на младите, а също и с отноше-нията с ретроградните административни институции, дето само пречат и вре-дят на новото и съвременното, публикациите по тия въпроси съм ги слагал или във сп. ИДЕИ (най-добрите от тях, естествено), а също така и във в-к ГРАЖ-ДАНИНЪ, който, имам предвид вестникът, заради тях напоследък набъбна и почна да излиза в повече от 60-70 страници (при това във формат А4, това е много нещо, рядкост са такива "тежки" вестници, особено пък в смислово, в съдържателно отношение, у нас!). Та ето, хрумна ми в тази връзка да облекча вестника и да създам специално ново списание, в което да турям всичко напи-сано от мен (пък и от други хора, разбира се, стига да е смислено и стойност-но!) по въпросите, касаещи тъкмо образованието, възпитанието, личностното израстване на младите хора. Даже и специално име измислих на това списа-ние, мисля го това име по време на разходките си, измислих най-накрая ето това: HUMANUS – списание за образование, възпитание и личностно израст-ване на младите, ето това измислих за заглавие и пояснение към него.

Та какво ще кажете, как ви звучи тази идея: да основем едно специ-ално списание по тия въпроси? За името му още може да се мисли, това са бели кахъри какво ще му бъде името, друго е важното. Има ли нужда от едно такова списание? Има, разбира се! Как да няма?! Кой да го създаде? Мълча-ние...

Е, като няма кой, аз ще го създам. Ще ми се да излиза и в хартиен формат, даже съм измислил и корицата, тия дни ще ви я покажа. Ще ми се да е удобно и да може да се чете най-вече от младите хора. Списания за образо-вание и възпитание, които се четат от учители и възпитатели (ако изобщо от някого се четат де) си имаме, но списание по тия въпроси, което да се чете от младите, си нямаме. Е, ще трябва да се създаде. Делян Пеевски няма да ме подкрепи в туй начинание, естествено. Естествено, никой няма да ме подкре-

8

пи. Ето, и г-жа Анастасова, която се преструва, че много милее по тия въпроси (нали и затова ме уволни, именно, че не съм бил милеел така усърдно като нея по тия въпроси!) няма, естествено, да ме подкрепи. Тя, като гледаше аз как създавам книги, вестници, списания, в един момент реши да създаде също един вестник, дори и нещо като списание създадоха. Излезе по един брой и... се спомина. Та сега ако иска, нека да помогне за създаването на това списа-ние. Ето, ще излизат там и нейните, и моите словоизлияния за образованието – защо пък да не помогне? Е, ясно е, че няма да помогне, ще помогне, ама на куково лято; естествено, че никой няма да помогне: кой ли ти помага у нас за създаването на неща, от които няма непосредствен келепир?!

И тъй, ще възникне тия дни и списание HUMANUS, списание за съв-ременно образование и възпитание, за насърчаване на духовното и личност-ното израстване на младия човек. Какво ще кажете за тази идея? Знам какво ви хрумва де, не се притеснявайте да кажете: че тая няма да стане, нали това ви мина през ума? Е, ще стане. Живот и здраве да е само, ще стане. Ще види-те.

Хубав ден! Бъдете здрави! Работете, не стойте така – само тогава има смисъл живота ви. Я гледайте ний, "безработните", как се изтрепваме от работа! За лудо работи, за лудо не стой, нали така е казал мъдрият ни народ? Е, ний сме от лудите, дето работим. Тарикатите се излежават, а ний работим. Ний, баламите, работим, за тоя, дето духа... ама карай!

9

Нравственото възпитание на младите: не забравяме

ли нещо най-важно?

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Една млада учителка в началния курс (преподава в 3-ти клас) дойде в моя кабинет в ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, като пожела консултация по проблем с дисциплината в нейния клас. Обсъдихме пробле-ма, ситуацията наистина е сложна (има и усложняващи фактори, примерно ролята на директора, който, оказва се, се държи съвсем неадекватно не само от педагогична, но и от психологическа гледна точка), но аз за това ще пиша отделно. Като момент от нашия разговор учителката ме помоли да й помогна да развие в писмен вид нещо като "доклад" за пред родителска среща. И заедно с нея написахме ето това изложение, което може, предпо-лагам, да помогне и на други учители:

10

Уважаеми родители! Предлагам днес да обсъдим заедно един много важен въпрос, който

не бива да бъде отлаган, както често изглежда сме склонни да правим. Защото това е наистина въпрос от първостепенна важност, по който трябва всеки път най-настойчиво да се разговаря.

Става дума за възпитанието на младите, на нашите деца, на учени-ците. Училището е преди всичко образователна институция, но от години е станало така, че възпитателния момент, именно засилената грижа за нравст-веното, за личностното израстване на младежта сякаш е оставено на по-заден план. Преди всичко се грижим за това децата ни да получават повече знания и умения, а за това доколко са възпитани, доколко са наставлявани в нормите на морала, доколко са добри, учтиви, доколко уважават по-възрастните, е оставено на по-заден план, а не бива да е така. Защото, както и да го поглед-нем, личността с нейните нравствени качества е най-първото и водещото. Понеже от това зависи всичко останало: какво от това че децата ни са знаещи, ако допуснем да ги направим лоши, зли, опорочени и невъзпитани?!

За решаването на тази най-важна задача родителите и учителите трябва в най-тясно взаимодействие и единодействие да си сътрудничат, и то не епизодично, а всекидневно. Не трябва да се проявява примиреност, вярно е, че тази област е твърде сложна и деликатна, а пък най-лошото е, че поняко-га става така, че взаимно си прехвърляме топката. Родителите явно, след като децата им ходят на училище, разчитат върху тяхното личностно и нравствено формиране да влияят преди всичко учителите. И това води до пренебрегване в много от случаите на техните основни задължения в тази насока. Вярно е, никой не отрича, че родителите си имат твърде много други грижи, но по никой начин не трябва да обръщат гръб на своята незаменима роля и функция по отношение на възпитанието на своите деца.

Учителите пък, които са обременени от провеждането на един тежък познавателен и образователен процес, понякога даже нямат физическата възможност да отделят повече време за борба и противодействие на отрица-телните явления, като недисциплинираност, проявление на неуважително отношение към по-възрастните, към самите учители, към образователната институция изобщо и особено пък във взаимоотношенията помежду им, имам предвид отношенията между самите ученици. А не бива така, т.е. всяка от двете страни – родители и учители – да разчита на другата и да пренебрегва собствените си задължения. Трябва да си подадем ръка и всекидневно да водим тежка битка срещу отрицателните прояви, да работим за нравственото възпитание на младите, на децата ни. Особено пък най-важно е какво става в този ранен етап, в началната училищна възраст, защото пропуснатото сега след време изобщо не може да се коригира или компенсира.

По тази причина предлагам сериозно да се замислим какво правим. Имам предвид и двете страни, и учителите, и родителите. Длъжни сме да

11

разговаряме, да обменим мисли за това какво трябва да променим, какво сме трябва да сторим, та работата ни по възпитанието и нравственото формиране на учениците да стане по-ефективна.

Аз искам да изразя една позиция, която според мен е най-естествена.

Просто трябва да уточним функциите и отговорностите. Не бива да си прех-върляме взаимно задължения и отговорности. Всяка от двете стани си има свои незаменими от никой друг отговорности, които съзнателно и упорито трябва да изпълнява. Работата на родителя е да упражнява всекидневен контрол върху поведението на своето дете в училище, на улицата, пък и в дома. Всяка некоректна проява на невъзпитаност, на лоша дисциплина в кла-са, на неизпълнение на разпорежданията на учителя, на неподобаващо отно-шение към съучениците от страна на вашето дете трябва да предизвика неза-бавна, строга и адекватна реакция от вас, родителите. Трябва да направите така, че вашите мерки да доведат до положителен ефект, а това ще стане ако осъществяваме всекидневна обратна връзка.

В това отношение трябва да почнем от най-простото: да се използва в пълна степен ролята на училищния бележник като посредник между учителя и родителя. В никакъв случай не трябва да се допуска учениците да си губят бележника, да го крият, да драскат по него и пр. Всеки ден родителят трябва да изисква да види бележника на своето дете и да провери какви вписвания по успеха и по дисциплината има в него. И съответно да вземе незабавни строги

12

мерки особено пък във връзка с непристойно или недисциплинирано поведе-ние на ученика.

Аз специално започвам оттук-нататък всеки ден да вписвам в бележ-ника ония прояви, които заслужават и родителска санкция или наказание. Искам да обърна вниманието ви върху това, че без наказание, без детето да разбере, че такива прояви са недопустими и че подлежат на незабавна строга реакция от страна на родителя, възпитателната ни работа неизбежно ще се провали или просто няма да има ефект. Ако се овладеят и използват в пълна степен възможностите на ученическия бележник като посредник между учите-ля и родителя, то ефект непременно ще има, но за това вие, родителите, трябва да положите известни усилия и грижи.

А именно да изисквате всекидневна проверка на бележника, да дър-жите той да бъде в наличност и изправност, да наказвате ученика ако си поз-волява да го крие и пр., да вземате възпитателни мерки ако в бележника има

13

вписване за лоша дисциплина и некоректно поведението на ученика в учили-ще. Разбира се, няма да има всеки ден вписвания от моя страна, но контрол в тази насока от вас трябва да има всеки ден. Защото ако поглеждате бележни-ка само, както се казва, от дъжд на вятър, ефект никакъв няма да има.

Много често отделни ученици идват в училище без тетрадки, учебни-ци, химикали и пр. Това е обяснимо, те са деца, нямат нужните навици, и ето, че липсата на контрол от страна на родителя и в това отношение води до неблагоприятни резултати. Не може учителката да се грижи за тия неща, да носи и да раздава тетрадки и химикали на ония ученици, които са без пособия, да прави ксерокопия на уроците, когато даден ученик се е загубил учебна тетрадка или учебник. Затова апелирам в един период да упражнявате в тази насока всекидневен контрол, да проверявате дали има в чантата си всичко необходимо, та да се формират нужните навици в тази насока от ония учени-ци, които проявяват безхаберие и небрежност.

Учебната и възпитателната работа на учителя е изключително труд-на и деликатна. Той трябва да обръща внимание на много ученици, родителят обаче се грижи само за едно дете, на своето дете. Понякога става така, че проява на един ученик може да развали атмосферата за работа, за учебен процес на целия клас. А пък отделни прояви на недисциплинираност влияят отрицателно на всички останали, било като една част от учениците се повлия-ват отрицателно, било като добрите ученици биват ощетени, страдат и губят заради непристойно поведение на недисциплинираните съученици. Затова апелирам особено към родителите на Христо, Кирил, Ангел С., Ангел А. да обърнат внимание на децата си върху нещо основно, което такива недисцип-линирани ученици постоянно забравят или нарушават. А именно:

А.) На учителя ученикът дължи уважение за полаганите грижи; неу-важителното отношение на ученик спрямо учител трябва да бъде най-строго санкционирано не само от образователната институция, но особено от роди-теля;

Б.) Ученикът е длъжен да изпълнява незабавно и най-старателно всички разпореждания на учителя. Това е изискване на правилника, което обаче понякога не се спазва от недисциплинираните ученици. Наказанията в тази насока трябва да са такива, че ученикът в един, и то колкото се може по-ранен момент да разбере, че неизпълнение на разпореждания на учител води до най-строги санкции. Ролята на родителя тук също е много голяма, да не кажа решаваща. Не бива да се допуска родителите да се надяват само чрез наказания от страна на училището да се реши този проблем. Защото той е проблем на възпитание и дисциплина, а по никой начин родителят не бива да се отказва, да дезертира от своята отговорност в тази насока.

В.) Ако не се реагира единно, твърдо и упорито от страна на родите-ли и учители, ако не се прояви нетърпимост срещу отрицателните явления и

14

пропуските във възпитанието, това ще доведе до засилване на нравствения упадък в страната, което е крайно опасно.

Разбира се, може още много неща да се кажат, аз се постарах да щрихирам главното, най-важното. Много ме интересува вашата реакция. Трябва да се осъзнае, че родителят не може да делегира своята възпитателна роля на училището, да смята, че той е освободен от отговорности в тази насо-ка щом като детето му ходи на училище. С право ние, учителите, очакваме от родителите всекидневни грижи и контрол върху поведението на техните деца в училище, на улицата и в дома. От моя страна правя всичко необходимо за да се решат назрелите въпроси на възпитанието, но в тази насока усилията ми трябва да бъдат подкрепени от вас, родителите.

Ако си взаимодействаме, ако сме единни, само тогава ще постиг-нем успех. А сме длъжни да успеем, понеже залогът е прекалено голям: бъдещето на нашите деца. А и бъдещето на България. Трябва като об-щество да не дезертираме от високата си мисия и от отговорността си за бъдещето на родината. А тъкмо младите са бъдещето на нашата Бъл-гария.

15

За ефективното нравствено въздействие върху ду-

шите на младите

събота, 8 декември 2012 г.

Искам днес да поставя един такъв проблем: за ефективността на т.н. "нравствена проповед" по специално в училище, но и изобщо, сиреч, в цялост-ното нравствено възпитание на младите. Щото освен учители да наставляват нравствено младите, това могат и трябва да го правят – и го правят все пак някак – и техните родители, пък дори и, да речем, приятелите, по-близките хора. Нормално е като видиш, че някой пропада в нравствено отношение, да се опиташ някак да подкрепиш духа му с "нравствена проповед". И ето, тогава възниква въпросът: коя нравствена проповед би имала подобаващия, очаква-ния ефект, каква трябва да бъде проповедта, та все пак с нещичко да повлияе,

16

и то в положителна насока? Какви грешки допускаме в това отношение, та става общо взето така, че нравствените ни проповеди са съвсем неефективни, а често ефектът им е бумерангов, т.е. постигаме точно обратното на очаквано-то. Ето по тия немаловажни, по моето виждане, въпроси, ми се ще да пораз-съждавам в тази съботна утрин, когато сякаш съм малко по-свободен - или поне имам малко повече време.

Ще каже някой: защо употребяваш тоя израз "нравствена проповед"? Няма ли по-подходящ израз или термин? Примерно "наставление". Или нещо друго. Щото проповедите са нещо, което го правят проповедниците, сиреч, духовните лица, пасторите, свещениците. Да, така е, проповеди би следвало да изнасят преди всичко хора, на които това им е работата, именно духовните лица. Всъщност, и философите са в някакъв смисъл духовни лица, щото фи-лософията е не по-малко духовна дейност от религията – и е сравнима и с изкуството по духовност. Затуй употребих термина "проповед", учителите пък, когато се захванат с "четене на морал" на своите възпитаници, пак, така или иначе, изнасят нещо като проповед, ала, за жалост трябва да признаем, в повечето случаи това го правят съвсем аматьорски, допускайки непростими грешки; а се иска едно такова твърде фино по същината си духовно въздейст-вие, за да е що-годе ефективно, да спазва някакви изисквания, които могат да се усвоят, да се научат. Аз дори съм забелязал, че у нас даже тия, на които това нещо, да изнасят нравствени проповеди, им е работата, именно свеще-ниците, особено православните, не умеят в повечето случаи да го правят както трябва, проповедите им са скучни, прекалено дидактични, разсъдъчни, не могат да овладеят душата и сърцето, приказват общи приказки, баналности, изтъркани клишета и прочие, т.е.говорят не като умели, опитни проповедници, а също говорят като аматьори. Явно и в нашите духовни училища, в нашите духовни академии (теологичните факултети), образованието е станало така позитивистично, че тия хора не усвояват и най-елементарни правила и умения за изнасяне на една ефективна, въздействаща, трогваща сърцето духовна проповед или наставление. Рядкост е в наше време човек да срещне умел, добър нравствен проповедник, на мен ми се е случвало да чуя такива пропо-веди в някои от богослуженията на протестантските деноминации у нас, там се срещат по-често добри проповедници, но в православната ни църква положе-нието със смислената и ефективна проповед е направо плачевно; стигнало се е дотам, че в нашата традиционна църква духовните лица се интересуват от всичко друго, но само не от своята специфична духовна дейност, сред която проповедта е нещо най-важно и основно, дори водещо; повечето от тях сякаш са по-скоро добри бизнесмени, мафиоти, печалбари и прочие, но духовници и духовни наставници, за жалост, не са.

Щом като положението е такова даже и в сферата на ония дейци, къ-дето нравствената проповед, така да се каже, им е работата, представете си тогава какво е положението в една такава сфера като образованието, където

17

се смята, според господстващия канон, че там не възпитанието и личностното изграждане трябва да е водещото, а водещото е в се пак "добиването на зна-ния". Нашите учители (с нищожни изключения) са крайно неопитни, неумели нравствени наставници и проповедници, допускат непростими грешки, говорят така, че проповедите им не могат да трогнат сърцата на младите, да докоснат съответните струни в тия сърца, в душите им и прочие. Говори се крайно ди-дактично, грубо наставнически, излагат се някакви банални, сухи, досадни "разсъдъчни аргументи", апелира се най-вече до разсъдъка, но не и до сърце-то, не и до цялата душа. Поради което ефектът често пъти е нулев, да не кажа негативен; при такива проповеди изобщо е по-добре на младите нищо да не им се проповядва, щото като им проповядваме по този начин, първо, се изла-гаме, а, на второ място, губим доверието им, губим възможността за по-нататъшни духовни въздействия върху техните души, съзнания, сърца. Това означава, че един вид подобни проповедници, тъй да се рече, вместо да ста-нат майстори в тоя така фин занаят за ваятелство на човешките души, все едно сами си отрязват ръцете поради неумелото боравене с "техниката", т.е. стават същински инвалиди в това отношение, а какви ли "произведения" по-нататък можем да очакваме от старанията на подобни инвалиди без ръце?

Ситуацията е сложна и изисква внимателно осмисляне; забелязал съм обаче, че точно в тия случаи, в които се налага най-внимателно и стара-телно вникване и осмисляне, точно там ние проявяваме най-голямо, непрос-тимо направо безхаберие; даже някои такива наши "проповедници" си живеят с фалшивото усещане, че са много добри в туй отношение, именно в своите проповеди, продължават да си бълват баналностите, тъпизмите, идиотизмите, станали са за посмешище пред младите, ала не го усещат изобщо, или ако го усещат, винят за това "лошата, пропадналата, не интересуващата се от нищо младеж", а не виждат своята вина, своя дял във отговорността да се стигне до това положение. У нас се шири един ужасен нихилизъм спрямо духовното и нравственото в частност, бездуховността е в своята стихия и апогей, положе-нието е направо трагично, а вижте как говорят даже нашите "най-видни лиде-ри", вижте как те нас, народа, ни "наставляват", вземете едни такива трагико-мични примери като Боко, Гоце и прочие, вижте какво гнусно, отвратително е направо нивото пък на т.н. "политическа проповед", щото когато един партиен агитатор ни говори така мазно-мазно, опитвайки се да ни подкупи, той всъщ-ност пак се мъчи да ни прави някаква проповед, вярно, политическа, но имаща и своите нравствени компоненти. И когато мошеник от класа, какъвто е Боко или Янето, примерно, почне да ни проповядва от "синия екран" предимствата на честността и на добродетелта, то кажете ми тогава, не се ли налага на нормалния човек да вземе да си счупи телевизора като запрати по него някоя чаша?! Само давам пример за това колко е важен проблемът, който се мъча тук да поставя, колко той е всеобхватен, понеже, знайно е, нравствен компо-нент има всяко едно нещо, което касае нашия живот, нашето съществуване и

18

нашите отношения. Той касае нашата човечност, а ние трябва да сме човеци във всичко, което правим. Явно обаче сме се обезчовечили или твърдо сме поели курс към обезчовечаване, щом така правим, щом се държим по този начин, щом пренебрегваме толкова съдбовни за живота ни нища, предвари-телно оценявайки ги за „интелигентско лиготене” на суетни индивиди като тоя досадник Грънчаров, дето и тая сутрин си позволява да ни нарушава летарги-ята, да смущава душевния ни покой.

Е, аз съм философ и това ми е работата: да смущавам, да дразня, да поставям неудобни въпроси. Ето, моята теза е тази: нашите учители в мнозин-ството си са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Също така тезата ми включва и този момент: нашите родители в мнозинството си, имам опасения, също така са крайно лоши, неумели, неопит-ни нравствени проповедници и наставници. Даже имам чувството, че родите-лите са още по-лоши, още по-неумели и още по-неопитни наставници и пропо-ведници от учителите. Даже дръзвам да обобщя: всички ние, абсолютно всич-ки, сме крайно много подценили тоя момент в живота ни, нравствения, психо-логическия, духовния, директно свързан с нашата човечност, който пък, както виждаме, е сърцевина на това, което наричаме „възпитание”, нравствено наставление, назидание или проповед. В резултат всички с удивление конста-тираме, че човешкият „матрьял” в отечеството ни е крайно лош, нали така констатираме всички? Е, аз пък ви казвам една от причините този матрьял да е толкова лош и тя е: че сме много лоши нравствени наставници и проповед-ници, и то не само учителите сме толкова лоши нравствени наставници и проповедници, но и всички ние сме толкова лоши такива, понеже сме занема-рили или подценили тая така фина и по същество духовна дейност, каквото е смислената, въздействащата, ефективната нравствена проповед. Хората се възпитават по един-единствен начин: чрез думи, чрез говорене, говорене и пак говорене. Чрез убеждаване, убеждаване и пак убеждаване. Няма друг начин нещо смислено да се постигне в тази сфера; словото е главното оръжие тука. А ние не владеем това оръжие. Никой не се вслушва в безпокойствата и съве-тите на тия, които владеят това оръжие, именно философите и донейде пое-тите. За различията между философското и поетичното боравене с оръжието на словото си заслужава да се мисли отделно, ето, попадам на този проблем и дано някога намеря време да пиша и за него. У нас обаче най-лошото е това, че всеки си е втълпил, че е много добър в това отношение, именно боравенето със словото, с думите. А то не е така. Това фалшиво самочувствие-самомнение е твърде коварно. И на това основание правим много грешки и си оставаме в плен на илюзиите.

Ето това фалшиво самочувствие-самомнение трябва да се подкопае и разклати. А после да се опитаме да осмислим каква трябва да бъде наисти-на ефективната, смислената, въздействащата, пълноценната нравствена проповед – или морално наставление. Аз тук само поставям проблема. Не

19

смятам, че имам разковничето, въпреки че много мога да спомогна за решава-нето му. Имам още много какво да кажа и да напиша по този проблем. Все пак много години се занимавам точно с това: да упражнявам едно духовно въз-действие върху душите на младите, каквото е философското, което пък има за своя сърцевина тъкмо интересуващото ни нравствено въздействие, наставле-нието и проповедта. Много съм търсил в тази посока, много неща съм правил, какво ли не съм опитвал за да надмогна безсилието си в ония така сложни нравствени ситуации, в които битието ми на български учител-философ ме е поставяло. Благодатна обаче е моята „професия”, щото ако не бях така пряко въвлечен в тия години в шемета на живия живот, какъвто е училищния, ако бях спокойно предъвкващ някакви банални истини от "последна инстанция" акаде-мичен учен, то най-вероятно нищо особено и нямаше да постигна. Но мъдрият Бог си знае работата, прати ме там, където мога най-много да постигна, къде-то е най-тежко, където изпитанието ми ще бъде най-сериозно: в училището. Много съм благодарен, че имах тая съдба, че ми беше спестена другата: да бъда самодоволен, високомерен академичен учен, отдаден на „светлите мис-ли” на "истините от последна инстанция"; животът, в който бях потопен в тия години, ми даде много, прекалено. Е, и много ми отне. Предимно загубих здра-вето си, щото съвсем не е лек тоя живот, на моменти има характера на същин-ски кошмар или ад, но въпреки всичко, като сложа чертата, аз много и придо-бих, за което съм благодарен, освен на Бог, и на младите, с които общувам всекидневно ето, вече цели 30 години. Имам чувството, че не аз тях толкова научих на нещо, въпреки че съм се старал, но по-скоро те мен научиха. За това именно съм им благодарен.

Както и да е. Трябва и в тая област, нравственото наставничество и проповедта да не робуваме на стари догми и стереотипи, както, за жалост, продължаваме да правим. И тук се иска да сме модерни, съвременни, да се опитваме да се настроим според новия, съвременен, модерен дух на младите, с които имаме благодатния шанс да общуваме, да сме в контакт всеки ден. Младите са носители на едно ново, в корена си променено светоусещане или на един нов мироглед, на една нова, различна душевност и дори специфична личностност. Ние, "възпитателите", нямаме правото да си бъдем все същите, длъжни сме да се променяме. Иначе самият живот ще ни изхвърли, ще ни направи непотребни. Трябва да намерим път към душите на младите, трябва да съборим без съжаления стените между нас. Към това аз си позволявам да призова. Тук е разковничето. Трябва да поставим общуването си с тях върху съвършено нови начала. Иначе, по старому, вече съвсем не върви. Излагаме се безкрайно ако продължаваме да си бъдем толкова неадекватни спрямо изменилите се обстоятелства на живота. Примерно, като си позволяваме лукса да проповядваме така, както това се е правило преди 50 или 100 години. А ние, простете, точно това правим. Което е крайно глупаво. Така не се правят нещата. Понеже нищо смислено не може да се постигне.

20

Спирам дотук. Опитах се само да ви въведа в проблема, не и да го реша. Призовавам заедно да осмислим ситуацията, в която се намираме. Носим огромна отговорност. Ние, учителите, възпитавайки така неумело свои-те ученици, всъщност възпитаваме утрешните неумели във възпитанието на своите собствени деца родители – давате ли си сметка какви страшни пора-жения нанасяме ако си позволим да си вършим работата некачествено, де-фектно, сбъркано? Нашите днешни ученици ще бъдат не само утрешните родители на своите деца, те ще бъдат и утрешните ни управници, ще бъдат цялостният човешки "матрьял", който ще движи живота в нашето свидно оте-чество. Ние затова нямаме право на грешки, отговорността ни е огромна, направо съдбовна. Никакво лекомислие нямаме право да проявяваме. Длъжни сме да станем на всяка цена умели, добри, опитни, ефективни нравствени наставници и проповедници на нашите ученици. Длъжни сме да ги подпомог-нем в това най-голямо жизнено дело: да станат пълноценни и достойни лич-ности, справящи се с предизвикателствата на съвременния нелек и толкова динамичен живот. С правенето на ефективни проповеди ние всъщност „бърни-каме” в светая светих на душите им: там, където е съкровищницата на тяхната душа и сърце, там, където е техният дух, където са техните ценности, убежде-ния, вярвания. Там не може да се бърка току-така, там „механизмът” е по-фин от часовниковия даже. С неподходящи сечива и инструменти там не бива да се пипа и бърка - понеже вместо да се поправя, може да се руши, да се обърк-ва, да се разваля. Давате ли сметка сега за какво изобщо става дума? Да се надяваме.

Аз тия дни, живот и здраве да е само, ще се постарая да започна ре-ализацията на една своя отколешна идея: да започна да правя видеозаписи на мои нравствени беседи, в които да се опитам на дело да покажа кои са прин-ципите, които според мен трябва да се спазват, та една проповед да бъде съвсем качествена, добра, ефективна, смислена. Предизвикателството за мен е голямо и точно затова с още по-голямо желание ще се хвърля в него. Само дано някакви житейски проблеми не съсипят доброто ми намерение – и наст-роението, което ми е потребно, за да изпълня замисленото. Защото мен, за жалост, животът съвсем не ме щади. Ето, други хора спокойно си пишат книги-те, това е, да речем, тяхната основна работа или занимание, а аз, първо, за да съществувам някак и за да си изпълня призванието, работя като вол в какви ли не сфери: учителство, писане, издателска дейност, какво ли не още. И ето, здравето ми не издържа вече хептен. Но не се оплаквам, казах това: благода-рен съм на съдбата си. Ще си дърпам оралото докато мога, докато имам сили. Нивата ми обаче е благодатна. Затуй и изобщо не се оплаквам. Старая се да бъда един добър, работлив вол. Независимо от това какво си мислят околните за мен. По-точно казано: изобщо не ми пука какво си мислят околните за мен… изобщо, ама наистина изобщо не ми пука…

21

Хубав и приятен уикенд ви желая! И ако поне малко от свободното си време употребите за размисъл върху „безсмислиците”, с които си позволих да ви занимая тази сутрин, смятам, че ще останете доволни. Темата е благодат-на. Всички ние сме родители най-малкото. Или ще бъдем такива. Някои от нас пък са нравствени наставници – било като учители, било като шефове, като мениджъри, било като какви ли не. Няма жизнена дейност, в която този нравс-твен момент да не присъства. Тъй че, да се надяваме, темата, която поставих, може да ангажира повече хора. И затова очаквам една хубава дискусия.

Аз все пак съм оптимист в това отношение. Нищо че знам, от опит съм го разбрал: колкото по-важна тема поставя, толкова по-малко хора изоб-що се вълнуват от нея. По най-важните теми, които съм поставял, сякаш никой не се е вълнувал – и никой не е коментирал. Това за мен е критерий вече за значима и незначителна тема: колкото темата е по-незначителна, толкова повече хора се вълнуват, обсъждат и спорят. А мълчанието, с което се посре-щат истински значимите теми, за мен е сигурен критерий за тази значимост. Да видим дали ще дочакам деня, в който тази моя горчива констатация все пак ще бъде опровергана…

22

Как да помогнем на младите да станат по-добри?

неделя, 9 декември 2012 г.

Налага се да продължа разсъжденията си по подетата тема, която формулирах така: За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите или, другояче казано, темата за това как би следвало да настав-ляваме младите, да им проповядваме някакви нравствени добродетели, обаче така, че нашите думи да има ефект; а също и проблема за това от какви греш-ки трябва да се предпазваме, грешки, които отрязват пътищата ни за проник-ване в душите и сърцата на младите; необходимо е да изнасяме своите "нрав-ствени проповеди" така, че младите да се трогнат и замислят, да се развълну-ват, да се настроят за подобни разговори, следва да придобием някак умение-то да докосваме някакви най-фини струни в душите и сърцата им, без което нашите проповеди ще си останат все така досадни, неефективни, бих казал даже тъпи.

Аз имам цяла една книга по тия въпроси, която се използва и като помагало в обучението по етика в гимназиите; нейното заглавие е Етика на достойнството, а подзаглавието й е Изкуството да се живее (прочее, кое

23

именно е заглавието и кое – подзаглавието е спорно, щото с пълно право и двете стават за равностойни заглавия). Вече повече от 10 години изминаха от отпечатването на тази книга, а и преди това аз години наред съм работил по нея, нищо че тя е била само в ръкопис, който съм допълвал много време. В тази моя книга съм приложил един подход, който според мен е значително по-ефективен в сравнение с така разпространената и съвсем неефективна стан-дартна, обичайна нравствена проповед, която възпитателите, които не са положили достатъчно усилия да вникнат в същината на проблема, си позволя-ват без замисляне да практикуват. Тук ми се ще да представя чистата форма на този нов и по-различен подход, като с поставянето на самия проблем се надявам да се провокира една дискусия, в която вече да се изявят всички по-значими и при това по-конкретни моменти на проблема.

Има няколко опорни точки на моя подход, които искам да изявя в длъжната последователност и във взаимната им връзка. Ще опитам да го направя аналитично ето в този ред:

1.) Младият човек, когото назидават, или комуто обясняват какво е

лошо и какво е добро, другояче казано, на когото проповядват някакви нравст-вени ценности, в никакъв случай не трябва да бъде превръщан в обект на тия въздействия, напротив, той трябва да бъде признат за активен и дори за равностоен субект.

Това означава, че възпитателят трябва да го възприема като парт-

ньор в търсенето на някакви значими истини, а не да му дава тия истини в готов и неподлежащ на обсъждане вид. Ако младият човек бъде изначално елиминиран от участие в търсенето на истината, това означава, че натрапени-те му отвън истини никога няма да станат негови; толкова е просто това, нима още някой не го съзнава?! Възпитателят, игнориращ участието на възпи-тавания, се опитва да му натрапва някакви свои убеждения, младият човек го слуша с недоволно навъсени вежди и вътрешно се бунтува от унижението, на което го подлагат – така не бива да се проповядва, щото всичко е поставено на изцяло погрешна основа. И ефектът е нулев, нещо повече, негативен. За да проясня какво имам предвид, ще си позволя да дам един пример; вместо на критикувания младеж да кажете строго „Това не е така, ти постъпи лошо и пр.”, би могло всичко да бъде поставено на коренно различна основа ето по този толкова лек начин: „Ти как възприемаш постъпката си? Смяташ ли, че постъпи добре?”. Поставяйки нещата на тази различна основа, отправяйки покана за диалог, работите вече има надежда да потръгнат. Следователно сме длъжни да приемем и това изискване:

2.)Лошата назидателност се избягва, на нея й се подрязват корените

още с изначалната настройка към равнопоставено участие и също така към

24

диалогично отношение, при което в сътрудничество и то най-ефективно може да се търсят ония истини, които вече могат да имат значение за възпи-тавания.

Възпитаваният би следвало да бъде възприеман като личност – с

това е казано всичко. Като суверенна, автономна, заслужаваща уважение личност, сиреч, за свободна личност – тук е алфата и омегата на ефективната нравствена проповед. Свободната личност има правото на грешки, на ориги-налност, на индивидуалност, на раз-личност. Никой няма право да й се меси и вместо нея да решава, камо ли пък да й натрапва това или онова, напротив, всичко трябва да става благодарение на началното уважение и признаване на нейния суверенитет върху собствения живот, върху собствените разбирания и убеждения. Следователно, ако отношенията бъдат поставени на тази основа, тогава именно вече нравствените проповеди няма как да бъдат възприемани като скучни и досадни, щото ако някой дръзне да ги възприеме като такива, това означава, че самия себе си възприема за скучен: нали ти участваш ак-тивно в случващото се, то не ти харесва, не ти е приятно, ами сам направи нещо, та да стане интересно и приятно! Лошата дидактичност и назидател-ност, крайно разсъдъчната и затова толкова досадна обяснителност, която се шири необезпокоявана из нашите класни стаи и училища, има за свой корен деперсонализираността на цялостните отношения в сферата на образование-то, в което сякаш не общуват суверенни човешки същества, а някакви разсъ-дъчни, някакви разсъдливи зомбита. Това означава, че в този род стерилни и абстрактни отношения биват игнорирани всички ония душевни сили, които именно придават човечността в отношенията ни: емоциите, волевите импулси, целостта на личностността, творческия полет на фантазията, суверенността на свободния, всичко избиращ и всичко сам решаващ Аз, кипежът на безсъз-нателното, който при младите е така интензивен, направо неудържим – как при това положение можем да очакваме, че младите ще се държат като благовъз-питани старци?! Глупаво е да очакваме това, нали?

3.)Ако искаме личностното да излезе на преден план, то това означа-

ва, че върху основата на цялостната, ненакърнена душевност на младия човек възпитателят трябва да постави пълната отговорност за поведението и жизнените му прояви; другояче казано, възпитателят в никакъв случай не трябва да допуска да се меси по груб, външен, назидателен начин в „светая светих” на личностното, в неговите свещени духовни опори, в сърдечността (интимността) на убежденията и вярванията му и пр.

По-просто казано, добрият нравствен проповедник никога не си поз-

волява да каже: „Това е така, ти трябва да мислиш ето как, това и това е пра-вилно, а това – не е!”. Така изобщо не се казва. Първо, ако искаш да кажеш

25

нещо подобно, по-добре го кажи ето как: „Аз смятам, че това е така, на мен ми се струва, че ти би следвало сам да преосмислиш еди-какво си, според мен това е така, онова пък не е както следва да бъде, а ти как мислиш, ти как възп-риемаш нещата?”. Тази, чини ми се, е идеалната схема на ефективното нравс-твено общуване и взаимодействие. Общувайки по този начин, добрият възпи-тател поставя върху крехките рамене на възпитавания цялата отговорност за собственото му поведение; оттук всичко следва да тръгне, ако всичко не бъде поставено на тази здрава основа, то си остава нестабилно и във всеки момент ще рухне. Даже когато някой млад човек сериозно се е провинил, вместо упре-ци, вместо да му се „караме”, би следвало да бъдем изключително деликатни, опитвайки се да му отправяме забележки, защото тогава ние всъщност си позволяваме да „ровим” в една душевна рана; принципът е: винаги говори от свое име и то за своите си впечатления и оценки, които не натрапвай на никой друг! В такъв случай добрият възпитател би следвало да каже: „На мен ми е болно, че така ме разочарова, признавам си, не съм очаквал от теб да сториш това нещо!”. Значително по-въздействащо е по този начин да се поставят нещата, отколкото да го кориш, да го мъмриш с вдигнат показалец и с пяна на устата, както обикновено правят усърдните наши възпитатели, държащи да му обяснят колко е „лош”, „неправилно мислещ” и прочие.

4.)У нас, в нашата дидактика и педагогика сякаш съвсем не се обръ-ща длъжното внимание на толкова фините взаимодействия между индивиду-ално-личностното и групово-общностното начало; приема се за безусловно, че личността трябва да бъде подчинена на общността, на групата, жертвайки самата себе си; това е абсолютно погрешно убеждение, наследено от кому-низма: групата, общността е производна на личностите, които я съставят, а не обратното – толкова е близко това до ума!

Нуждаем се от същностно либерализиране и демократизиране, си-реч очовечаване на отношенията в училищния живот, който едва на тази основа ще придобие характера на живот, а не на казармена, на тъпа бигбра-дърска лудница, каквато, за жалост, допуснахме да стане родното ни училище в епохата на комунизма и след това на посткомунизма. Учениците у нас, мла-дите хора са така „лоши”, непокорни, „щури”, „от нищо не интересуващи се”, „вироглави” и прочие – или по-скоро само неизбежно биват възприемани за такива в рамките на установилия се в условията на комунизъм стереотип и манталитет! – просто защото нашата базисната ни настройка, от позицията на която ги възприемаме, е толкова е извратена и неадекватна на реалностите на променилия се живот. Не младите хора трябва да работим да се променят според нашите анахронични представи за „добро” и „зло”, а, напротив, нашите представи и оценки трябва да се синхронизират с реалностите и условията на изменилия се живот, в който сме поставени. Младите хора са каквито са, те

26

други, впрочем, не могат и не бива да бъдат, тях животът ги е създал такива, едно поне обаче е сигурното: младите винаги са съвременни, носят в себе си духа на променения живот, понеже те са този живот. Вярно, те търпят крайно вредни въздействия от страна на „масовата култура”, в която са поставени, те са моделирани от безброй фактори и ефекти, безспорно, много корекции в техните представи и начин на живот трябва да бъдат направени, което озна-чава да се води тежка, жестока битка за автентична личностност у всеки млад човек, но тази битка все пак трябва да я води той самият, подкрепян и насърчаван от своите възпитатели.

Този трябва да е и подходът: младият човек да бъде подтикнат сам да тръгне по пътя на самостоятелното осмисляне и преоценяване на ония масови догми, които е възприел безкритично – или които са му натрапени от страна на пошлата масова култура с нейните предразсъдъци и вярвания. Училището е мястото, където той трябва да бъде подкрепен в тази своя съд-бовна задача и борба за суверенна и свободна личностност. Училището и възпитателите му обаче нямат право да го корят по един външен, дидактичен начин, щото пред себе си имат живо човешко същество, а не „тухла в стена-та”, която трябва да бъде натикана в предварително готовия калъп – а след това поставена от някаква „загрижена ръка” на точното място в стената, къде-то да стои за вечни времена, или поне докато човек е жив. Не, така не стават тия работи, всички в основите, в корена си трябва да бъде преосмислено.

Още много може и трябва да бъде казано, но с оглед текстът ми да не стане прекалено дълъг, ще спра засега дотук. Тия дни, живот и здраве да е, може и да продължа да пиша, понеже наистина имам още много да кажа. Проблемът обаче, надявам се, вече разбрахте това, е твърде важен. Младите у нас са оставени на самите себе си в една изцяло враждебна на тяхната личностна суверенност социокултурна действителност, която се мъчи да ги мачка както си иска, изцяло незачитайки суверенитета, сиреч, свободата и личността им. В една такава ситуация младите, предполагам, се чувстват отхвърлени, незачетени и дори озлобени, поне най-малкото с навъсени вежди наблюдаващи случващото се около тях, особено ексцесиите на неадекватните на мисията си възпитатели, именно горките учители, които пък, от своя страна, се чувстват изцяло безсилни нещо да променят, с нещо да повлияят на все-кидневно влошаващото се положение. Държавата и образователната институ-ция робуват на изцяло неверна и вредна философия, унаследена от комуниз-ма, и не могат да осъзнаят, че стратегията, която ни натрапват, е в корена си сгрешена, безполезна и крайно неефективна.

Аз имам да изнасям един доклад по тия въпроси пред учители в мое-то училище, но както разбрах тия дни, поради заболяването ми, когато бях в болнични наскоро, бил минал срока за изнасянето и обсъждането на този доклад. Сега пък идат предпразнични дни и на никой не се занимава с такива неща, ако изключим такива скучни хора като мен, на които винаги им се зани-

27

мава с подобни важни проблеми. Затова смятам да си изпълня задачата по своеобразен начин: обръщайки се чрез блога си към всички ония, които все пак имат известен интерес към проблема, включително и въпросните колеги, с които съм готов всеки ден и в друга обстановка („на живо”) да обсъждам всич-ки тия съвсем нелеки въпроси. А също така смятам и да направя няколко „нравствени беседи”, записани на видео, в които да демонстрирам как според мен би следвало да се общува по нравствените въпроси, каква на дело трябва да бъде ефективната нравствена проповед. Ще видим какво ще се получи, но съм длъжен да опитам.

На фона на това, което се прави в „големия медиен свят”, имам предвид разните му там простотии като „политически дебати”, в които разни тъпи, скучни, смешни и пр., ала за сметка на това крайно нагли и арогантни Янета, Дмитриевичи и Боковци ни учат какво е добро и какво е зло, където разни нравствени недоразумения като Вучков, Слави, разните му там Дилов-синчовци, Кеворкянчовци-Димитровци, Карбовчовци, Пантевци, Андрей Рай-чевци, Дъревици и прочие се представят едва ли не за нравствени стожери на нацията ни, където се опитват да ни правят хептен на малоумници и на наив-ници, моя милост добива известно усещане, че имам правото да кажа какво мисля и как аз виждам нещата, нищо че не съм „звезда”, нищо че добре знам, че никой няма и да обърне внимание на това, което казвам; но аз го правя не за това някой да ми обърне внимание, а само защото се чувствам длъжен да го сторя.

Намираме се в такава ужасна ситуация, в която всеки, кой с каквото може, е длъжен да работи, да прави нещо, щото възниква и ето този коварен момент: „Кой ще го направи ако не ти?! И кога ще бъде направено – ако не сега?!”…

28

Проблемът на проблемите на българския живот е

нравствен, има морално естество

събота, 1 февруари 2014 г.

Налага се, няма как, да пиша нов документ, адресиран до съответни-те органи и институции, тъй като в училището, в което работя, продължават да се случват невероятно интересни събития; този път отново ще пиша във връз-ка с продължаваща крайно тежка ситуация в един 11-ти клас – където група ученици без капчица неудобство продължават да блокират всеки опит на пре-подавателя да започне нормален учебен процес по философия; това вече продължава трети месец, което е прекалено! Решавам обаче да адресирам доклада си до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ – чрез г-жа Директорката – с надежда на доклада ми все пак да бъде обърнато някакво внимание; разби-ра се, ще го напиша в дължимия общ контекст, с оглед да се схване точния смисъл; налага се също да изпратя копия до висшестоящия орган (РИО) и до синдиката на учителите, към който членувам. Та ето какво считам за нужно да кажа на въпросните институции в тази връзка:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив

29

КОПИЕ: До Председателя на Регионалната организация към синдикат ОБРА-ЗОВАНИЕ в гр. Пловдив

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-

зование

Уважаеми дами и господа,

От известно време се наблюдават все по-ясно признаците и симпто-мите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко е положението с дисциплината; постоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; нео-безпокоявани от нищо хулиганстващи ученици си позволяват да тровят ат-мосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пълноценен и качествен учебен процес; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позво-ляват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елемен-тарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях и т.н. Разбира се, от тази влошена атмосфера страдат тъкмо ония ученици от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо админис-трацията изглежда не е кой знае колко обезпокоена, понеже тя се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проб-леми", а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация най-"вярната" стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мълчи, с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители. (Продължава в блога)

30

Продължението на моето Обръщение към училищ-

ната общност на ПГЕЕ-Пловдив

събота, 1 февруари 2014 г.

Вчера започнах да пиша един текст – виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морал-но естество – на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ. Правя тази промяна съвсем умишлено, с оглед да засиля предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публикуването му успоредно с неговото писане – идеята ми е все същата, а именно: да провокирам внимани-ето не само на училищната общност, не само на родителите на нашите учени-ци, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граждани – активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското обра-зование и училище.

Ще ми се и висшестоящите административни органи на образовател-ната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократи-чен маниер, който всичко изопачава и извращава – щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвре-менна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивле-ние да открият и проумеят, че изказването "Глас народен – глас Божи!", стига

31

да не се разбира популистки – щото не мнозинството от народа, което обичай-но греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват – та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общес-тво, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да вля-зат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не дове-дат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължението, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна пе-тъчна утрин:

... Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл

теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодейства-щи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общ-ност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "аген-тът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръко-водство, което именно е властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна команд-но-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застраша-ваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скан-дали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който един-ствен публикува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включ-вам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент, тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор. (Про-дължава в блога)

32

Да сме човеци е causa sui – от тази отговорност ни-

кой не може да избяга: човекът е самоцел и само-

ценност

неделя, 2 февруари 2014 г.

Работейки върху редакцията и доизкусуряването на документа, с кой-то смятам да се обърна към Педагогическия съвет и училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив (скоро ще публикувам окончателния му вариант) – неговата публикация започна ето тук: Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество – установих, че се налага отново да променя концепцията си: първо го определих като "доклад" за нравственото състояние на училищната общност, след това ми се стори, че ще е по-подходящо да напиша "обръщение" към цялата училищна общност, с което да апелирам към вниманието й, предвид сериозността на проблема, сега обаче установявам, че чак толкова дълго (15-тина страници!) моето обръщение не бива да бъде, сиреч, пак скланям към връщане към първоначалното си разби-ране, именно, да напиша доклад. Докладът може да бъде дълъг колкото тряб-ва, докато обръщението следва да бъде кратичко: ето затова ми се налага днес да вложа есенцията (чистата същина) на доклада си в едно истинско обръщение, което да бъде кратко, синтезирано, въздействащо, експресивно даже. И ето, пак ми се налага да пиша, този път обръщение, няма как, ще

33

трябва да го напиша, с оглед да си свърша работата както подобава. Ето какво излезе от това мое обръщение:

ОБРЪЩЕНИЕ ДО ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

от Ангел Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаеми колеги, ученици, родители, дами и господа, Реших да напиша един доклад, озаглавен "За състоянието на нрави-

те в нашето училище", който да представя на вниманието на Педагогическия съвет; пишейки този свой доклад установих, че се налага да се обърна към цялата училищна общност, най-вече към учениците, но също така и към роди-телите, пък и към обществеността изобщо; тъй като проблемите са сериозни и тяхното разискване изисква участието на цялата общност. Няма как да потече един естествен процес на очистване, на освобождаване от неверните предс-тави и стереотипи, а също така и на оздравяване на съзнанията ако в процеса не бъдат въвлечени всички участващи, независимо от позицията им; усилия трябва да бъдат приложени от всички, няма друг начин. И ето, написах аз своя доклад, той се оказа дълъг, около 15 страници, с оглед обаче на ангажирането на вниманието на всички участници в процеса сега ми се налага вкратце да се обърна към всички вас. Ето, правя го.

Погледнато по повърхността, в училището ни "всичко си е както тряб-ва", всичко "си е нормално", основания за някакви особени безпокойства сякаш няма. Училището ни има славата да е елитно и знаменито, то се ползва с чудесна репутация в града и областта. Работите вървят, учениците в мнозинс-твото си сякаш учат, е, понякога в класовете има и ексцесии, някои ученици си позволяват простотии, държат се неприлично, положението с дисциплината не е цветущо, но ний "работим за поправянето му", нали така се пише по бодря-ческите доклади (в които "черните нюанси" старателно са премахнати)? Но къде ли пък е по-добре, навсякъде, във всички училища положението е все същото, ако не е по-лошо? Ситуацията в цялата ни образователна система е тежка, тя отколе се намира в ужасна криза, но ний, както се казва, търпим - търпим и чакаме властта "отгоре" някога да благоволи да ни "спусне" ония така дългочакани "рецепти за нашето оправяне", които като с магическа пръч-ка всичко ще поставят на точното място; а до този вълшебен момент ще тряб-ва да мълчим, да стискаме зъби, нали така?

Да, обаче зад фасадата нещата съвсем и изобщо не са така бляскави – както са в докладите на администраторите, които най-вече са загрижени нещо да не се чуе извън стените на институцията, да не би, не дай си Боже, за нещо лошо да се разшуми, да стигнат до медиите някакви сигнали за някаква изцепка и пр. Сакън, някой да не разбере каква е истината, щото това ще ни

34

развали имиджа! Трябва да си траем, трябва да стискаме зъби, трябва да се пазим да не стигнем до челюстите на безпощадните медии, които ще ни раз-костят – ако някой "неблагонадежден", ако някой "враг" ги алармира за тежките действителни проблеми. Трябва да признаем, пък макар и с половин уста, че проблеми има – щото съзнанието за някаква фалшива, илюзорна безпроблем-ност е израз на най-страшен проблем: който се заблуждава, че проблемите "ги няма" само защото не ти признаваме, има доста по-опасен проблем.

Вече четвърта година (цял един мандат!) училището има ново ръко-водство. Наблюдателите, пък и участниците, които могат да съпоставят поло-жението преди и след идването на новото ръководство, стига да са безприст-растни, ще установят, че положението през последните години все повече се влошава – нищо че на повърхността, повтарям, сякаш "нищо особено не се случва". Онова, което лично мен най-много ме безпокои, е следното: крайно много се влоши психологическата и нравствената ситуация, "атмосферата" в училището. При предишния директор състоянието на нравите беше толкова стимулиращо, че всички, и учители, и ученици, биваха предразполагани да дадат най-доброто от себе си; аз съм писал, че атмосферата в училището до преди само някакви си там четири години беше направо "оксфордска", т.е. в училището витаеше дух на искрено свободолюбие и на творчески подем. По моето дълбоко убеждение свободата е първото условие за ефективно осъ-ществяване на една такава фина духовна дейност – каквато е образованието, възпитанието, личностното формиране и заякчаването духа на младите. Липс-ва ли това условие всичко отива по дяволите: всичко се изражда, става "кази-онно", формално, принудително, отношенията започват да се обезчовечават, да губят така възвишения си нравствен характер. За жалост, новото ръководс-тво има неблагоразумието да възкреси всички до един дефекти на една кази-онна, антидемократична, несвободолюбива, дори свободоненавистническа атмосфера – то направи нужното да убие оксфордския дух, с който се беше прославило нашето училище – и да върне рецидивите на една отдавна диск-редитирана административно-командна, директивна, авторитарна, човекона-силническа система, изцяло анахронична, несъвременна, абсурдитска даже. Ще се опитам да се поясня – за да бъда напълно разбран.

Първото решение на новата директорка, което има пребогат симво-личен смисъл, подходящ за нашата цел, беше ето това: тя нареди да бъде заключена вратата откъм бул. Пещерско шосе – всички ученици трябвало било да минават през страничния вход, дето е входа за колите; причината: пияни граждани от съседните заведения били идвали да се облекчават по малка нужда в двора на училището! Веднага директорката беше предупреде-на, че такова едно решение е погрешно и дори опасно: тъй като оградата, пък и самата врата е ниска, учениците ще бъдат принудени просто да ги преска-чат, а така някой може и да се пребие. Да, ама не: почти цяла година ученици-те масово прескачаха оградата и вратата – сякаш са кенгура или диви кози!

35

Накрая директорката все пак осъзна, че така не може да продължава до безк-райност – и позволи врата да бъде отключена. Да, ама ето, сега имаме бляс-кав, дори направо метафоричен пример за новия подход на отношение на администрацията към всички нас, членовете на тази наша училищна общност.

Главното в този уж "нов" подход – слагам "нов" в кавички защото той всъщност възпроизвежда отношението към човека, каквото беше характерно у нас в паметната ера на социализмо-комунизма! – е хората да бъдат поставени в унизителни условия с оглед да станат послушни и изпълнителни. Който не възроптае спрямо униженията, който бъде пречупен овреме, в рамките на тази система ще вегетира успешно, ала който има развито съзнание за личност и достойнство и не допуска да бъде унижаван – такъв става "трън в очите", такъв неминуемо се превръща във "враг", подлежащ на незабавно премахва-не, дори на унищожаване. Така беше навремето, в ония славни времена, които сега директорката най-старателно възпроизвежда и насърчава. Мигновено, според горното, училищната общност бива структурирана или диференцирана в две основни групи: "лоши" и "добри", "непослушни" и "послушни", "особняци" и изпълнителни. Който държи на своето личностно достойнство става опасен за статуквото, на такъв животът следва да му бъде направен невъзможен. Послушните пък ще ги награждаваме, те ще се облагодетелстват от близостта си спрямо властта – заради послушността си. Общността се дели на "наши" и "ненаши", "чужди". Примерно, сред учениците има един тънък слой на т.н.

36

"активисти", това са приближените до администрацията ученици, които изпъл-няват разни там задачи и на това основание са хем хвалени, хем награждава-ни (дори само с благоволението да са от "нашите"!). Всички останали са бе-зинтересни, от тях се иска само да мълчат, да изпълняват, да са послушни – и тогава комфортът ще им е гарантиран. Който обаче не понася органически такава една атмосфера, такъв бива обявяван за "деструктивен елемент", подлежащ на отстраняване или премахване. По всякакви начини той следва да бъде премахнат - щото става заплаха за статуквото. Свободата в този ограничен душевен хоризонт се възприема като "ненужна лигавщина"; който държи на свободата и на достойнството си, казахме, е крайно неудобен и ненавистен. Той трябва да бъде елиминиран и пожертван – заради доброто на цялото. В тази мисловна конструкция действат добре известните цинични максими на Йосиф Сталин: "Есть человека, есть проблема!" ("Има ли човек – има и проблем!") и също така една друга: "Лес рубят – щепки летят!" ("Гора секат, трески хвърчат!"), треските са именно ония, неудобните, вредните инди-види.

Съобразно казаното администрацията в лицето на г-жа Анастасова, директорката, възприе един изцяло и в корена си сгрешен стил на ръководство и на отношение към персонала: ония, които са неудобни, които рушат стерил-ната атмосфера на всепослушанието, са лоши, те трябва да бъдат безпощад-но изгонени. Трябва да бъдат пожертвани заради запазването на презряното статукво на обезличаването, деперсонализацията на отношенията и на нрави-те. Аз тук съзирам корена на един по същество деморализиращ ефект върху цялостните отношения в нашата училищна общност. Да се отнесеш обидно, бездушно, нечовешки към един човек, било той преподавател, било той уче-ник, е сърцевината на този игнориращ човещината административен стил и подход, който биде, за жалост, възприет от многоуважаемата госпожа Дирек-торка. Съобразно това по един недопустимо обиден начин бяха уволнени и изгонени патриарсите, доайените на нашето училище, ония, които са го създа-ли, които са завоювали славата му, които години и десетилетия наред са били неговата опора, нещо повече, са били темелите, на които то се е държало: изгонени бяха колоси като г-н Жак Асса, г-жа Вангелина Искрова, г-н Иван Блянтов, дори към самия бивш директор инж. Венелин Паунов, който е посве-тил живота си на това училище, директорката си позволи да се отнесе така, че той днес вече не влиза в училището, ала често може да бъде видян наоколо, защото това училище стои директно в сърцето му. Ще каже някой: но нали тия хора бяха просто пенсионирани, какво толкова се е случило - нали те не може-ха да учителстват вечно? Така е, но тук става дума за нещо съвършено раз-лично: става дума за начина, по който тия хора бяха отстранени: отстранени бяха по един унизителен начин. Ще илюстрирам мисълта си с един пример, с оглед да бъда напълно разбран.

37

Знаменитият г-н Жак Асса, всепризнат доайен на нашето училище и негов символ, негово въплъщение, негова емблема. Знаете ли как биде отст-ранен той? - нищо че той самият е живата история на нашето училище: щото е преподавал в него още от създаването му На други места такива заслужили люде ги изпращат с почести. А тук знаете ли как беше направено това? Ще ви кажа. Ето как.

В началото на септември 2010 година, месец-два след като директор вече е г-жа Анастасова, г-н Асса идва в училището след изтичане срока на отпуската му – за да проведе поправителен изпит. Учениците го чакат, той отива в канцеларията за да вземе протоколите, но там му казват, че го пенси-онират и друг ще провежда изпита. Все едно че са му казали: "Иди си, ти веч тук не си нужен! Чао!". Нещо такова са му казали, не гарантирам за думите, неудобно ми е да го питам – въпреки че този човек ми е приятел. Срам ме е да го питам, неудобно е да бъркам в раната му. Зная обаче, че заради такова едно отношение този заслужил човек е обиден така, че заявява: кракът ми няма да стъпи в това училище докато се управлява по такъв начин! Това спо-ред мен е жестока обида – той не искаше да излиза в пенсия, а беше изгонен! Молил съм го безброй пъти да дойде да изнесе лекция в Дискусионния клуб, който заедно с него създадохме преди много години, но той не пожела.

Тоя пример показва всичко. Щом са си позволили да се отнесат така със знаменития Жак Асса, давате ли се сметка как тогава се отнасят към всеки друг - било учител, било ученик, било служител? Да разказвам ли още исто-рии, които мълвата в изобилие повтаря? Знаете ли как биде уволнен Ангел огнярят? Не, не мога да описвам такива случаи, неудобно ми е, тези хора още са живи, можете да ги попитате сами. А нали знаете как през лятото на изми-налата година беше уволнен инж. Калин Христов, любим учител на толкова много ученици? Ами другите с него, които бяха уволнени набързо, ей-така, като излишни? Да разказвам ли своята лична история – на какви грозни изде-вателства си позволи да ме подложи директорката: с оглед да ме пречупи, да ме унизи, да ме изгони, да ме уволни, да ме принуди да си тръгна сам или пък поне да ме разболее – само и само да ме няма пред очите й? Не няма да разказвам такива истории повече. Те са в изобилие. Законен съд на две инс-танции отмени заповедта на директорката за мое дисциплинарно наказание и осуети намерението й да ме изгони от училището опозорен. Не стават така тия работи. Трябва да оказваме отпор на подобен волунтаристичен администра-тивен терор: все пак живеем в XXI-я век, в свободна и демократична, в Евро-пейска България. Сега, за щастие, не са 50-те години на миналия, на страш-ния, на така безчовечния XX-ти век.

Разбира се както гони и преследва неудобните и "вредните", със съ-щото усърдие г-жа Анастасова облагодетелства приближените си, ония, които са от кръга на "нашите". Има вече почетни пенсионери на "новата власт", които за заслуги са оставени да работят като учители, предполагам, пожизне-

38

но. За едни може, щот са наши. Това са срамни и аморални неща, драга гос-пожо Анастасова! Кога ще се спрете поне малко, а?

В така и така сложилата се ситуация се видях принуден да дам прав-див израз на случилото се в нашето училище в серия публикации в блога си: счетох, че моят дълг на ангажиран гражданин, на страстен любител на свобо-дата, демокрацията и човечността, на философ и психолог, на човек ме за-дължава да не мълча – и да не се примирявам. Да замълча и аз това означа-ваше да настъпи всеобщото мъртвило на пълната примиреност пред безобра-зията, пред произвола на един самовлюбен администратор и неговите усърд-ни ухажори (за чест на нашата училищна общност мога да кажа, че те са само неколцина, броят се на пръстите на едната ми ръка, останалите заеха позици-ята на "крещящото мълчание", мълчат, за да запазят поне някакви останки от достойнство; а мнозина просто ги е страх – и това е съвсем разбираемо, това е съвсем човешко!). Сметнах, че гласността, публичността при отсъствието на какъвто и да е демократичен дебат вътре в училищната общност е единстве-ният, пък макар и отчаян инструмент някак да се повлияе на развитието на нещата, за промяна към добро на толкова тежката ситуация. Е, пиша вече втора година, почти всеки ден.

Благодарение на написания разнообразен материал – доклади, "пис-мени обяснения" по поръчка на директорката, жалби до висшестоящите органи и до институции, защищаващи човешките права и пр. – аз проведох една ма-щабно психологическо, социологическо, философско приложно изследване, което обобщих в няколко книги. Тази моя активна изследователска нагласа ми позволи да очертая по прецизен начин разгръщащата се пред очите ни крайно интересна за подобни изследвания нравствена и човешка ситуация. Подобни човешки ситуации са преизпълнени с огромен човешки смисъл: благодарение на техния анализ можем да открием ония истини – за нас самите и за неуре-диците в нашето съществуване - без които не можем да живеем пълноценно и човешки. За да уредим живота си по подобаващия и достоен начин трябва най-внимателно да търсим истината за случващото се, а това можем да пос-тигнем ако застанем в подходящата изследователска нагласа или позиция. Е, опитах се да направя точно това.

Разбира се, благодарност никаква от ръководството не получих. Нап-ротив, бях санкциониран по най-недопустим начин. Примерно бях даден под съд "за обида" от страна на първата помощник-директорка. (Нещо сюблимно: тя също така е и моя синдикална лидерка, тя оглавява синдиката, който след-ва да ме защищава от административния терор на директорката, а не да учас-тва в него!) С оглед да се откажа от своята свобода на словото беше използ-ван даже българския съд, гарантът на нашите конституционни права, сред които правото на свободно изразяване стои на най-почетно място. Разбира се, всяко нещо в този наш живот си има своя цена - такава цена следва да бъде платена и за свободата ни. Ако искаш да бъдеш свободен човек и да живееш

39

достойно, както подобава за човека – ще ти се налага да плащаш (в нашенски-те унизителни български условия и реалности). Е, аз платих своята цена. Платих я най-вече със здравето си: след две години безогледен тормоз вече съм пенсионер по инвалидност – с право на работа. Пенсиониран бях заради проблеми със сърцето. За да ми отмъсти окончателно директорката се реши на нещо крайно недопустимо, да не говорим пък за колегиално или човечно: в писмена характеристика до ТЕЛК (трудово-експертна лекарска комисия) тя ме обяви за... "луд", даде ми тежка психиатрична "диагноза": "податливост на чести нервно-психични разстройства"!!! При положение че никога не съм имал оплаквания в тази посока. Нещо повече, аз самият от 20 години вече съм консултант по психичното здраве: в рамките на моя Център за развитие на личността. Още Ботев неслучайно е написал: "А пък у нас свестните смятат за луди...", написал го е преди толкова години – нима и на сантим не сме се про-менили?! Добро няма да види оня народ, който прогонва в чужбина, тормози или дори убива ония представители на общността, които не допускат да бъдат разглеждани като бездушни твари.

Както и да е. Ще каже някой: защо пише този човек тия неща, защо ли ни занимава с тях? Явно иска някому за нещо да си отмъсти – нали така се "разсъждава" обикновено у нас? Нима той пък е толкова добър, за какъвто се

40

представя? И той явно е мерзавец, нека да се джафкат – я аз да си се обърна на другата страна и да си продължа съня?!

Пиша тия неща за да апелирам към съвестта на всички: истината трябва да се знае и почита, без нея не можем да бъдем човеци. Лъжата е злотворна и пагубна, на нея не бива да залагаме. Истината обаче заслужава да бъде нашият ориентир. Няма да сгрешим да заложим на нея. Моралът, човешката нравственост също е един такъв твърд и безусловен ориентир. Истина и добро съвпадат, взаимно се допълват. Без благоговеенето пред тях всяка една личност се обезличава. Всичко отива по дяволите на тази основа. Аз ето за това искам да предупредя. Идва хаосът, в който всички погиват. Идват времена, в които наглеците тържествуват, а честните и достойни хора с в немилост. Ние, в нашата голяма българска общност, нима отдавна вече не сме достигнали този плачевен резултат? Достигнали сме го, как да не сме го достигнали още, и ето, сега осъзнаваме, че и в нашата училищна общност нещата не са бляскави – и че нещо трябва да се направи с оглед промяната към по-добро. Аз така мисля. Ако всички се примирим със ставащото, със случващото се – "всички заедно вкупом ще станем непотребни", както пише в Светото Писание. Дотам обаче не бива да се стига.

Какво следва да се направи ли? Не знам, ние всички трябва да обсъ-дим нещата и да подирим разумният изход. Трябва много да се мисли и да се обсъжда; не трябва повече да се мълчи. Трябва да отдадем нужното на онова, благодарение на което нашият живот изобщо има смисъл: традиционните морални ценности на добротата, човечността, приличието, благоразумието, добродетелността. Който прави зло, който си позволява недопустими неща, който си е втълпил, че за него моралът нищо не значи или не е "задължите-лен", на такъв трябва да помогнем да разбере, че така не може. Така не бива да се живее. Човечността изисква да помогнем на ония, които не разбират какво правят, да разберат – и да им дадем шанс да се поправят. Стига да искат де. То си е техен избор. Разбира се, на оня, които е съгрешил, който се е поддал на неразумни страсти, ако се покае, ако осъзнае греховете си, ако поиска прошка, може да му се прости. Ако обаче продължава да се смята за "непогрешим", подобно на римския папа, на такъв аз не зная как може да се помогне. Има едно такова средство обаче и то се нарича простичко: ОСТАВ-КА!

В наше време често може да се чуе по улиците и площадите на Бъл-гария този възглас на обезверени, но търсещи правдата хора. И ние можем да се присъединим към такъв един вопъл, идещ сякаш от дълбините на сърцата ни: не може вече да се търпят безобразията на самонадеяни властници, неза-висимо на какъв пост се намират. Властта е огромна отговорност, която не на всички е по силите. Човек може да преживее достойно живота си е без да е бил властник. Властта не е Causa sui – причина на самата себе си. Тя не е самоцел. Виж, това да сме човеци е наистина Causa sui – и от тази отговор-

41

ност никой не може да избяга. Човекът е самоцел – и самоценност. Да сме човеци е наш пръв дълг - и най-първа отговорност. Всичко следва и произлиза от това. Този е и прочутият категоричен императив на Имануел Кант – ето, нека да научите тази философска идея от мен: за да не излезе, че напразно сте чели този текст.

Това в общи линии исках да ви кажа. Е, още много може и трябва да се каже, но аз спирам дотук. Идеята ми в резюме е следната: деморализация-та в една общност става заплашително-страшна след като общността няма механизми за действено и ефикасно противодействие – след като ония, дето са призвани да противодействат, сами са се оставили да бъдат деморализи-рани. Ето това е най-страшното, срещу което искам да предупредя. Ако някъде ученици си позволяват да се държат невъзпитано, арогантно, грубо, да обиж-дат преподаватели, да ги псуват и пр., как възпитателите при това положение им да им държат ефективно взискание – след като самите те са се примирили с къде-къде по-обезпокоителни симптоми на деморализацията?! Схващате ли ми мисълта? Става все по-тежко в такава една обстановка – щом като самата общност в лицето на самите ръководители и възпитатели е допуснала да направи такива невероятно тежки компромиси с морала.

Стига толкова, казаното е предостатъчно. Ако се вслушате в моя глас, добре, ако ме възприемете като досаден натрапник, дето се мисли за "много важен" – пак изборът си е ваш. И последиците са за вас самите. От нас зависи всичко – аз в това вярвам. В това вярват свободните хора, които искат да живеят достойно. И пълноценно. На това аз уча учениците (и студентите) си вече цели 30 години. Това е моето човешко и философско верую. Учениците, на които съм преподавал философия, вече превъзходно знаят, че тези две неща изцяло съвпадат. Да бъдем човеци – това е най-доброто, което ни е изцяло по силите. Тук е коренът на морала. Тук е неговият непресекващ извор. Тук извира нашата човечност. На която нямаме право да изневеряваме никога. Независимо от обстоятелствата. Да, от нас зависи всичко... от всеки един поотделно.

Ако някой иска да подкрепи моето обръщение и да се присъедини към него – да заповяда. Ако не – ще си остана сам и самотен. Не ми е за пръв път това. Това е обичайната за философите съдба. Някога Диоген киникът или Диоген Синопски, наречен Циникът, роден в град Синоп, в днешна Турция, да, оня същият, дето живеел в... бъчвата; та той, милият, ходел със своя запа-лен посред бял ден фенер и блъскайки се в людското множеството все повта-рял: "Търся човека! Не виждам човека! Къде е човекът?"; всички му се смеели, подигравали го и го наричали "луд"; "побъркал" се бил, горкият човек, а те самите, видите ли, били "нормалните". Та този същият Диоген нищо чудно наистина да е бил не съвсем наред с акъла си: когато великият завоевател и император Александър Велики (Македонски) дошъл в неговия град и решил да види знаменития философ, като го завели, навел се над чудатия човек и фи-

42

лософ и го попитал какво иска; казал му да си поиска каквото пожелае; Диоген му рекъл само това: "Я се подмести малко – че ми засенчваш слънцето!"...

Написа: Ангел Грънчаров 2 февруари 2014 г., 7.20 минути сутринта Пловдив

43

Един сюблимно интересен документ, участващ в за-

дочна дискусия по нравствени теми, която ще се

нищи в... Районен съд в Пловдив

събота, 23 август 2014 г.

През последните няколко години работих най-упорито върху осмис-лянето и предлагането на работещи решения, касаещи най-тежките проблеми на обучението, образованието, възпитанието, нравственото и личностното формиране на младите хора, на учениците. Излязох с ред инициативи в тази посока, като идеята ми беше да спомогна за пораждането на пълноценен дебат по тия всичките проблеми; уви, оказа се, че това нещо не се получи, моите инициативи срещнаха отвсякъде и се сблъскаха в стените на бездушие-то, на безхаберието, на непукизма, не пазенето на удобното идилично статук-во и пр. Ще дам този пък един екстравагантен конкретен пример в тази посока, ще публикувам красноречив документ, илюстриращ как именно бидоха пос-рещнати моите инициативи. Но ето първо поводът за да бъде написан този документ. Работейки върху указаните проблеми, написах следната поредица и я представих на вниманието на педагогическия съвет, на цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих цели 14 години (до 19 май тази година, когато бях уволнен по недопустимо грозен начин от дирек-торката Ст.Анастасова):

Онлайн издание на сборника от есета за ПРЕПОДАВАНЕТО – от по-редицата "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на мла-дите"

Онлайн издание на сборника от есета за ДИСЦИПЛИНАТА – от по-

редицата "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на мла-дите"

В същата по поредица подготвих и текстове, касаещи ВЪЗПИТАНИ-

ЕТО, ето ги и тях: Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо

най-важно? (11 декември 2008 г., обърнете внимание, това е време, в което новата въпросна директорка още не се е възцарила, тя става директор в 2010 г.)

За ефективното нравствено въздействие върху душите на мла-

дите (8 декември 2012 г.)

44

Как да помогнем на младите да станат по-добри? (неделя, 9 де-кември 2012 г.)

Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен,

има морално естество, това е началото, първата част на едно обръщение към цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив; ето и продължението му:

Продължението на моето Обръщение към училищната общност

на ПГЕЕ-Пловдив (1 февруари 2014 г.) Накрая обобщих тия два документа в един общ, носещ вече заглави-

ето "Обръщение", него именно и представих за обсъждане в Педагогическия съвет:

Да сме човеци е causa sui – от тази отговорност никой не може да избяга: човекът е самоцел и самоценност (неделя, 2 февруари 2014 г.)

Смятах и продължавам да смятам, че проблемът на проблемите в

образователната система е нравствен, нейните дефекти имат нравствено естество, нравствен може да бъде само и пътят, по който да се преодоляват тия проблеми. Другояче казано, трябва да се прави нещо за преодоляване на обхваналата я страшна деморализация. А сега интересува ли ви какъв е отго-ворът на тия мои инициативи? Просто е: директорката Анастасова дава моите предложения на една главна учителка "да се произнесе компетентно", тази главна учителка, понеже добре знае отношението на директорката към автора, сиреч, към моя милост, е поставена, дето се казва, в "небрано лозе", как е мислила да излезе от ситуацията аз не знам, но какви мотиви в крайна сметка сметка са надделели си личи по следния куриозен документ, който тя е съчи-нила; аз за този документ не знаех до този момент, директорката го кри от мен, не допусна обсъждане на докладите ми на Педагогически съвет, всички тежки проблеми бидоха "заметени под килима", какъвто е нейният обичаен подход; но ето сега се повъзхищавайте на въпросното творение (отбележете, авторка-та пише документ със заглавие "открито писмо", ала го адресира вернопода-нически до... директорката, която пък го скрива, ето какво означава "откритост" в понятията на администраторите!); да добавя и това, че с този документ имам възможността да се запозная едва сега, той е сложен прилежно в "ей-такавата папка" с "доказателства", която директорката предостави в районния съд по заведеното от мен съдебно дяло за клевета; с тия "доказателства" тя ще се опита да "докаже" тъкмо клеветата си, именно да защити тезата, че моя ми-лост била страдала от... "нервно-психически разстройства"); та ето го този наистина сюблимно интересен документ, представен за участие в една диску-сия по нравствени теми, сама имаща пределно нравствен характер, която тепърва ще бъде нищена пред... Районен съд в Пловдив:

45

46

47

ЗАБЕЛЕЖКА: Очаквайте публикуването на още по-умопотресаващи до-кументи – стига това изобщо да е възможно! – от тази очертаваща се да бъде съвсем сензационна поредица!

48

Трябва да сме човеци, трябва и да си останем чове-

ци – на всяка цена, независимо от това какво ще ни

се наложи да платим!

събота, 5 юли 2014 г.

Подготовката на исковата молба, чрез която ще дам под съд ПГЕЕ-Пловдив, представлявана от директорката Стоянка Анастасова (заради изда-дена от нея на 19 май 2014 г. заповед за моето уволнение като преподавател по философия и гражданско образование), та значи тази подготовка вече стигна до завършващия си етап. По нея работи мой адвокат, комуто доверих това мое съдебно дяло; изразявам се така, щото водя и друго дело, от частен

49

наказателен характер, именно дяло за клевета – тъй като същата администра-тивна особа благоволи в официален документ да ми даде... "диагноза", т.е. да напише, че съм бил, видите ли, "психично болен", тя писа в документ до ТЕЛК, че Ангел Грънчаров "често изпада" в някакви "нервно-психически разстройст-ва"; тази директорска "диагноза" беше отхвърлена, разбира се, от психиатри-те, но за преживените унижения се наложи да отново да съдя така чевръстата директорка. (Преди това пък спечелих и на трите инстанции друго едно дяло, за отхвърляне на нейна заповед за мое дисциплинарно наказание!) Но това е относно другото дяло, което вече е заведено и сега вече очакваме откриване-то му. А по дялото за отхвърляне от съда на заповедта за моето уволнение (като не можа да ме изкара "луд" и на това основание да ме уволни, на дирек-торката й се наложи да ме изкара... "некадърник" – и на това основание пак ме уволни, щото тя ни е като Азис: каквото поиска, то непременно става!), та значи по новото дяло, което тия дни ще заведа, се получи един много точно аргументиран, направо перфектен в правно отношение документ, на когото аз сега, разбира се, не мога да придам публичност или гласност по разбираеми причини.

Подготвяме също така и доказателствата в потвърждение на моята теза, именно, че съм бил уволнен незаконно, несправедливо, в резултат на един грозен акт на административен произвол – като "основанията" за уволне-нието ми са били натаманени след провеждането на една преднамерена, злоумишлена (недобронамерена) кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател с оглед да се "докаже" абсурдната теза на директор-ката, а именно, че съм бил, видите ли, "напълно некадърен", "абсолютно нес-пособен да бъде учител", "изцяло несправящ се със задълженията си" и про-чие, и так далее, и ала-бала.

Тук възниква и сюблимният въпрос: а как моя милост ей-така, извед-нъж, неизвестно защо, един вид внезапно "изгуби" своите качества? И то именно качества, многократно изявени и доказани и то по един обективен, при това категоричен начин, регистрирани в официални документи на оторизирани за това институции и пр., и то не от вчера, а от десетки години наред – при-мерно аз от 20 години имам призната най-висша учителска квалификация, която малцина учители притежават, именно т.н. "Първи клас-квалификация"! Оказва се, че в наши условия, в условията на административната командна система в образованието, в условията на пълно директорско всевластие (кое-то е урегулирано по сега действащия анахроничен закон), е възможно субек-тивната преценка на един директор да елиминира всички ония обективно налични качества, удостоверени при това в съответните документи, което пък означава, че тук е налице един съвсем непозволителен административен волунтаризъм и диктат – диктат, характерен за едни отдавна отминали, ала изглежда още живи в нечии съзнания времена. И най-вече удостоверява жи-востта на някакви рудиментарни, анахронични нрави, отговарящи на ония уж

50

отминали времена. Аз вече писах свое разсъждение по този интересуващ ме въпрос, именно как един доказал се човек се преобразява, видите ли, в "пълен некадърник" – а сега ме интересува доколко противната страна ще успее убе-дително да докаже пред съда, че такова едно "преображение" е възможно.

Навремето Сократ, и то в прекланящата се пред философията и фи-лософите Атина, е бил осъден на смърт от съдебен процес, пред съда се пожалвали част от учениците на Сократ, те го обвинили за някакви "вреди", Сократ, видите ли, бил "развращавал младежта", именно такива екзистенци-ални вреди той им бил нанесъл (а другото обвинение било, че не признавал съществуващите богове и си измислял нови); две хиляди и петстотин години по-късно на същия този наш Балкански полуостров пак философ, вярно, не от ранга на Сократ (А пък знае ли се какъв ми е точно моят ранг, то тия неща се разбират след време?! Тази шега я казвам само за да ядосам някои от моите приятели, дето дремят в блога – и рипват като ужилени като напиша нещо такова, почват истерично да ме плюят, което и една умилително-весела глед-ка, разнообразяваща ежедневието ми на затрупан с работа философ), та значи две хиляди и петстотин години след процеса на Сократ аз, също като него философ, съм изправен пред потребността пред съда да защитя делото на целия си живот, като тук не мои ученици, а една администраторка е запрет-нала ръкави да доказва колко съм, видите ли, "некадърен" и пр., сиреч, пак съм бил, излиза, вреден за учениците си, щото нима може да не е вреден един такъв "непостижимо некадърен" философ като мен - както ме възприема, предполагам, тъй усърдната администраторка, която покрай мен също е заст-рашена да се прослави в историята, щото ако не се беше случило това, което се случи покрай мен, за нея в големия свят едва ли някой изобщо щеше да знае нещо.

Да, но има едно леко неудобство пред тезата на директорката досеж-но моята тъй крещяща "некадърност" – и това са някои факти, че същата тази особа, но преди да стане директорка, съвсем не ме е възприемала по този крайно негативен начин, да, истина е, и има много свидетели за това, че преди аз да й стана тъй ненавистен – а аз й станах ненавистен, първо, защото не пожелах да коленича пред директорския й пиедестал, второ, защото дръзнах да не я хваля, а да я... критикувам, и то публично, открито! – та значи преди да й стана по указаните причини тъй ненавистен, аз в нейните очи бях съвършено друг, сякаш тя ме гледаше с други, не със своите очи. Ето няколко факта в тази посока, които са любопитни и които тъй любезната директорка, вярвам, няма да отрече (пък и да отрече, аз съм се погрижил да си намеря съответни-те свидетели):

– Преди да стане директорка, като колеги, ние с г-жа Стоянка Анаста-сова имахме съвсем близки и дори, смея да кажа, любезни колегиални отно-шения; опиумът на властта още не й беше повлиял и тя ме възприемаше иначе, гледаше на мен с други очи; тя ме ценеше и като колега, и като човек, и

51

не криеше това; сближи ни и това, че тя преподаваше литература на моя син; в един момент даже сякаш имахме едни най-чисти приятелски отношения (по времето на предишния директор Паунов, който се отнасяше към нас съвсем приятелски, и ние, учителите, помежду си се отнасяхме приятелски, ето колко е важна ролята на съответния мениджър!); та смятам, че ако призова самата нея да свидетелства пред съда за това как тя ме е възприемала преди да стане директорка, тя ще потвърди тия мои констатации; аз също я възприемах най-доброжелателно и дори приятелски – и се отнасях по този начин към нея; един вид взаимно се ценяхме – и като човеци, и като колеги, като специалисти в съответната, всеки в своята област; много сме разговаряли и то в задушевна обстановка и настроение за различните творчески иновации, които предприе-махме, аз в оня спокоен и творчески период издавах книга след книга, тогава в блога си дори пишех новите си книги (!), а не пишех разни жалби и доклади, дори почнах да издавам философско списание (в 2009 г.), то излиза още, става дума за списание ИДЕИ, тя ме е насърчавала и пр.; даже си спомням, че по нейна покана аз ходих на една конференция в Дома на техниката, в която участва неин бивш научен ръководител, както тя го представи, професор... еди-кой си, не помня за жалост името му, тя била работила в ръководена от него Лаборатория или нещо подобно; тия неща са факти, които не вярвам и тя да отрече, дори и пред съда;

– Спомням си един друг епизод, малко преди да стане директорка: нейна приятелка, работеща в Търговската гимназия, и се наложило, за да си допълва часовете, да преподава предмета "Свят и личност", който се учи в 12-ти клас; тази дама, мисля по специалност икономистка, се беше доста упла-шила, щото ето й се налага да преподава съвършено нов и то "философски" предмет. Та г-жа Анастасова, приятелката й, ме помоли да се срещнем с тази дама от Търговската гимназия, е, съгласих се, срещата беше в едно кафене наблизо до същата гимназия, там аз й бях представен като "голям спец" по тия предмети, бях помолен да я консултирам как се преподава този предмет, нали така беше, г-жо Анастасова, аз зная добре, че Вие всеки ден четете блога ми, вярвам, няма да отречете, че точно така беше? Аз тогава си спомням, че из-вадих лаптопа си и показах на загрижената колежка разни мои разработки по този предмет, които съм сложил в блога си, мои помагала, програми, списъци с теми, с въпроси и пр., които са предостатъчни да се води един интересен и полезен за учениците курс по този предмет; дълго разговарях с тази дама и, чини ми се, успях да й вдъхна увереност, че ще се справи; г-жа Анастасова тогава по време на разговора ни повтаряше "колко голяма работа сме ний, в нашето училище", "колко много сме напреднали" и т.н., все от този сорт бяха възклицанията й; можем да повикаме, ако г-жа Анастасова иска, тази дама, да ни бъде свидетел пред съда, нали истината все пак е важна, а не нещо друго? факт е обаче, че тази среща се проведе и че тя протече в този дух. Възниква

52

логичният въпрос: а как тогава г-жа Анастасова допусна да бъде консултирана по този важен предмет нейната собствена приятелка от такъв един... "пълен некадърник" като мен?! Или тя тогава не ме е смятала за "пълен некадърник", аз лично бих желал да чуя с огромно любопитство отговора й на такъв един въпрос, зададен обаче пред съда!

– Е, стана най-накрая г-жа Анастасова директорка, седна на дирек-торското кресло. През първата година на директорстването й, когато властта, изглежда, не й се беше толкова много отразила, тя беше изключително лю-безна с мен, приятелските ни отношения продължаваха, аз тогава също бях във великолепни отношения и с нейната най-доверена помощник-директорка и приятелка г-жа Камелия Стоянова, на която аз помогнах да стане... синдикален лидер на секцията на "Подкрепа" в училището, въпреки че не беше редно помощник-директор и пръв приятел на директорката да е синдикалния лидер; е, за този мой грях аз ще си платя съвсем скоро цялата цена, всичко в този живот се плаща. Както и да е, да остави това, но е факт, за който може да свидетелства всеки един учител от училището, че през първата година на директорстването на Анастасова моя милост беше от най-приближените и доверените й хора, аз от нея бях предложен и влязох във всички най-важни комисии, примерно тази за Правилника, другата, още по-важна, за диферен-цираното заплащане (!!!), дори в Етичната комисия мисля влязох, спомням си че като директорката четеше състава на тия комисии, аз изпитах неудобство, че ме е сложила комай във всяка една комисия! Аз съм такъв човек, изпитах неудобство, други може би се пъчат като ги тикат напред, ала аз съм скромен човек, то си ми е от характера. Мисля, че това нещо няма да го отрече уважа-емата г-жа директорка, даже ако стане дума за него пред съда, а се знае, че пред съда всички са длъжни да говорят само истината; но това няма как да го отрече, щото има много свидетели, то стана пред целия учителски съвет, пък и има съответните документи в архива, където лесно може да се провери бил ли съм аз в толкова много комисии или не съм бил. И тук възниква сюблимни-ят въпрос: знаела ли е вече тогава, че аз съм такъв "пълен некадърник", ква-лификацията, която тя дръзна да напише в моята заповед за уволнение две-три паметни годинки по-късно?! Ако е знаела, как така е допуснала да вкара толкова некадърен човек в такива важни комисии? Ако не е знаела, че съм чак такъв голям некадърник, как е станало така, че да се остави да бъде толкова много подведена, и то тъкмо от толкова некадърен човек като мен? Или аз по-късно съм се онекадърностил, тъй да се рече, ако позволите да се изразя малко по-философски? Аз, признавам си, си умирам от желание да чуя отго-ворите на г-жа Анастасова на тия сюблимни въпроси, отправени й пред съда.

– Интересно е, че между предишните възприятия на г-жа Анастасова спрямо моята личност и тези от последно време, които в нейната заповед за

53

уволнение получиха, тъй да се рече, своя апотеоз, е налице същинска про-паст; много е любопитно как се е получил този срив, на какво се той дължи, може ли тя достоверно и убедително да обясни пред съда коя е точната при-чина за тази коренна и дълбинна промяна в собствените си възприятия? Вяр-но, г-жа Анастасова е дама, но ми се чини, че промяната на настроенията, която е така характерна за женската душа, едва ли може да бъде достатъчно убедителна мотивация, която да убеди съда, че тая промяна има съществен, значим, основателен, а не чисто капризен характер. Вярно, странностите на женската душа, които са вечна загадка за мъжа, са фактор, от това не можем да се абстрахираме, аз като психолог съм длъжен да отчитам всеки един фактор, но ето, че за съда нещата би следвало да имат една съвършено друга и то твърда, обективна обосновка, в противен случай всичко пропада. Същото може да се каже и за преценката на моята личност, пък и на мен самия като специалист от страна на инспекторката по философия г-жа А.Кръстанова, която години наред, откакто тя е инспектор (щото аз съм учител по философия доста преди тя да се възцари на това кресло, познавам много други инспекто-ри преди нея), имаше за мен едно възприятие, което я правеше напълно спо-койна, тя в училището, факт е, не се появи да ме проверява за повече от 10 години нито веднъж (!!!), но ето, изведнъж, успоредно с нарастването (кой знае защо?) на недоверието към мен от страна на директорката, и самата инспек-торка почна доста да се безпокои и да изпитва съмнения относно моята рабо-та и квалификация, та се стигна дотам, че изведнъж, по покана на директорка-та, тя започна да ме посещава едва ли не всеки месец, да не кажа ден; в един момент, съвсем неясно защо, проверките й зачестиха така, че сякаш е започ-нал да идва края на света, знам ли как де се изразя? То тия въпроси ми е много интересно какво убедително обяснение за същинската мотивация за коренната промяна на отношението си ще дадат пред съда както директор-ката, така и, особено, инспекторката, която, предвид участието й в моята екзе-куция като преподавател по философия, сама би следвало да прояви желание да дойде в съда и да заяви открито позицията си (стига да не изпитва известни угризения на съвестта, някакви ненадейни морални скрупули, знам ли, човеш-ката душа също е голяма загадка за нас, философите?!). Е, тя може да бъде призована като свидетел и от страната на ответницата Анастасова, но ето виждате, че процесът има всички шансове да стане доста интересен, да полу-чи, респективно, и подобаващото медийно внимание – което да доведе до шумотевица, наближаваща по интензитет онази, на която се дължи славата на съдебното дяло на самия Сократ.

Ще видим де, този процес за мен е важен, защото в оформящия се съдебен процес на карта е поставено делото на целия ми живот, който аз отдадох на философията – и на българското образование. Отдадох всичките си сили, много работих, много постигнах, но ето, изведнъж се намери една администраторка, която по изцяло субективни причини, свързани със собстве-

54

ния й характер (и най-вече свързани с неумението й да работи с хора, с чо-вешки същества) и с оглед да ми отмъсти, да се саморазправи с мен, да се отърве от мен, дръзна да ме обяви за какъв ли не, именно за "народен враг", за "злодей", в един момент даже за "луд", а накрая, в заповедта си за уволне-ние, дори се сети да предложи най-смешната и изцяло неубедителна мотива-ция, именно, обяви ме за... "пълен некадърник", за "вреден за младежта", "за изцяло неспособен да бъде учител" и прочие. Налице е крещящ пример за пълна злоупотреба със служебно положение и с власт в угода на изцяло су-бективни, личностни капризи, а такива неща, знайно е, са съвсем непозволени в една нормална и правова държава, където човешката личност е суверенна и дори свята; не, така не е позволено да се отнасят към човек в наше време дори и у нас: стига да не сме станали вече една изцяло тиранична, дива, вар-варска мутренска държава, в която всеки си прави каквото му скимне – и е способен, ей-така, за разнообразие, да гръмне по какъвто си иска начин и да застреля оня, който му се изпречил пред погледа.

Не, така, както си позволи да постъпи тази особа в тия паметни три години, към мен не са си позволявали да се отнасят дори и във времето на най-първосортния комунизъм, което аз имах злата участ да живея, така обаче да се отнасят с човешко същество пък съвсем не е позволено в страна, която е в Европейския съюз, именно сред най-цивилизованите, най-културни и най-човеколюбиви страни в целия свят. И аз, като човек, имащ европейско съзна-ние, ще направя нужното, за да докажа на въпросните самозабравили се ад-министратори, че така към човешко същество те нямат правото, не могат да се отнасят дори и у нас, в страната с толкова недопустими нрави и табиети.

Ще каже някой: абе, Ангеле, защо си губиш времето да пишеш всички тия неща бе, човече, зарежи, съди я, но не го преживявай толкова надълбоко всичко това?! Има всякакви хора и всякакви мисли минават през главите им. Защо пиша това ли? Защото, първо, случаят е важен и показва нещо много характерно и значимо за съвременните нрави, а аз като изследовател не мога да не се интересувам най-живо от такива човешки, нравствени и психологи-чески, казуси. На второ място защото такова едно безчовечно отношение към мен, не крия, ме обиди най-дълбоко, ето, дръзнаха да ме обявят за "пълен некадърник", аз бидох изритан от образователната сфера по недопустимо грозен начин - нищо че отдадох целия си живот на делото на образованието и възпитанието на младите, на делото на тяхното личностно и духовно израст-ване. Нека всеки да опита да се постави на мое място и да опита да почувства какво ми е. На трето място аз силно съм заинтересован и по философски подбуди да участвам в разнищването на този великолепен казус до установя-ването на истината по него. Пиша си по тия неща, щото за тях, признавам, ще издавам нова книга; философска, психологическа, свързана с образованието ни, историческа даже, за историята на нашите съвременни нрави: това е моя-

55

та "златна мина", а кой няма да копае всеки ден ако е намерил своята "златна мина"?

Кой знае дали съдбата не ми е приготвила това изпитание за да из-пита и провери колко наистина струвам като личност – и ми е дала шанса да докажа най-сетне себе си, щото аз заради своята пословична скромност до този момент никъде не съм се навирал; е, сега самата съдба ме тика в някакъв грандиозно, фрапантно скандален случай, та да ме изтика до заслуженото място; всеки си получава заслуженото в крайна сметка, това, предполагам, важи и за самозабравили се и опиянени от наркозата на властта властници, независимо на какво място в нея се намират. На съдбата ний, смъртните, не можем да се противим, аз затова се старая да спазвам правилото: прави как-вото трябва, пък да става каквото ще. Това и правя, това съм правил през целия си живот, правил съм каквото съм длъжен, е, поех и известни рискове, щото, оказва се, да се живее подобаващо в наши условия често е дразнещо за околните. Раздразних достатъчно хора, е, те се опитаха да ми отмъстят, но прекалиха: поискаха да ме унищожат не само физически (отнеха ми здравето, съсипаха ми здравето!), но и морално, именно, дръзнаха да потъпчат в калта престижа ми. Да убият самочувствието ми. Е, няма да позволя това. Те отдав-на да бяха го разбрали, ама не би.

Тяхна воля. Всеки сам е ковач на съдбата си, както го е казал Клав-дий, аз също приемам тази максима; заради нея се имам за човек, държащ най-много на свободата си, на истината също, а в крайна сметка и на достойн-ството си. Достойнството си няма да позволя да ми го тъпчат безнаказано някакви си там опиянени от власт... самодържци: не са познали, имаха небла-горазумието да ударят на твърд камък. Да, но май пак прекалих с думите, те са моето единствено оръжие, аз пари нямам, нито пък към власт се стремя, имам и разполагам само с думите. Тъй че простете, че не оставям оръжието си, ами го размахвам подобно на оня смахнат симпатяга... Дон Кихот. Е, наме-рих си подходяща компания, няма що...

А сега да ви оставя на размислите ви, нека денят да ви е плодотво-рен! До нови срещи! Не си мислете, че тия, моралните проблеми, на които аз наблягам, са "пълни измишльотини", "фантасмагории", "разтягане на локуми" и пр., както ме наруга наскоро една оправна даскалица във фейсбук; не е така; горко ви ако си мислите, че е така: за нищо не ставаме, не сме човеци, а уроди – ако потъпчем и си позволим да се погаврим с морала, сиреч, с най-святото; това поне признавате ли го?! А най-святото за нас, човеците, е че сме човеци, сиреч, Божии твари, имащи души; нашата духовна същност е най-святото; затова трябва да бъдем и да си останем човеци – на всяка цена! Е, аз в това вярвам, за това работя – и то не от вчера, а откакто се помня; винаги за това съм работил и за това съм се борил. То е моето верую. Затова от него няма да се откажа докато дишам...

56

Зачена се творение, което обещава да стане гран-

диозен памятник на световната, на общочовешката

литература и духовност!

вторник, 8 юли 2014 г.

Стана така, че все не намирам време да подложа на по-внимателен анализ и коментар прословутата вече заповед за моето уволнение, която директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова (литераторка, препо-давателка по литература) има добрината да съчини, а също има и смелостта, бих казал даже дързостта и мъжеството да я превърне в административен, в официален държавен акт, който сега, разбира се, ще бъде оспорван в съда; тия дни завеждам съдебно дяло по този въпрос, исковата молба е вече почти готова; писах вече, тя стана същински шедьовър, адвокатът ми е страхотен, чудесно се сработихме с него; ала засега не мога да я публикувам по разбира-еми причини. Не ми е безразлично, разбира се, как, в каква светлина си е позволила да ме представи въпросната литературна администраторка в свое-то сякаш неръкотворно творение, което, от друга страна, има всички шансове да стане литературно събитие от рода на някои незабравими сцени от романи като Параграф 22 и други такива шедьоври (на Кафка, на Бекет, на Йонеско, на Оруел и пр.); е, налага се с госпожа Анастасова да поработим още, в това число и пред съда – за да успеем да превърнем всичко това в един грандиозен памятник на световната литература и духовност.

Аз работя именно в тази посока, щото, както писах вече, ми хрумна дръзката мисъл да се борим с нея двамата за... Нобелова награда по литера-

57

тура; срамотата е все пак че българската литература няма нобелист, а сърби-те и дори албанците да имат, да не говорим пък за турците. От тази страна погледнато е обяснимо и разбираемо моето рвение в писането около тия направо гениални административни текстове на такава една чудесна майстор-ка на словото като г-жа директорката Анастасова.

Та от тази страна погледнато тази сутрин, като се зачетох във въп-росния документ-шедьовър, ми хрумна мисълта да представя своя коментар, щото наистина това отдавна трябваше да съм го сторил, а все не намирам време. При това ми се налага да подложа този същия документ на две коренно различни тълкувания: едното да бъде по-строго, логически издържано, фило-софско, но и правно издържано, в стилистиката на съдебните дирения на истината, това ще го направя днес-утре; а другото тълкуване ми се ще да бъде по-фриволно и литературно, по-жизнелюбиво, бих казал, което да представя на читателите на своя блог – с оглед да влезе един ден като фрагмент в онази ненаписана още съавторска с г-жа Анастасова книга-шедьовър, с която ний двамата ще се борим за въпросната Нобелова награда. Речено-сторено, ето, почнах да пиша този втория текст, който пък за мен лично ще е прелюдия за написването на другия текст, който ще предоставя само на моя адвокат за да го погледне, а също така и да използва нещичко от него, именно най-силните моменти, като доказателство пред съда.

Този втория документ ще го скрия засега от всеобщото внимание на четящата публика, но като му дойде времето, той непременно ще фигурира в онази книга-ше-дьовър, която ний с г-жа Анастасова просто сме длъжни да напишем. В нея ще влязат, когато тя предостави на съда като свой доказател-ствен матр`ьял всички ония литературни бисери, които тя написа под формата на строги административни документи, именно "констативни протоколи" и пр., да, тя в продължение на поне две години, след като реши да търси, да съчи-нява, да организира и да почне да трупа "копроматчета", много често почна да идва в моите часове, беше ми честа и ненадейна моя гостенка, явно у нея се породи някакъв ненадеен интерес към философията; идваше та, сядаше на най-задния чин и безмълвно, както подобава за гениален писател от нейния ранг, си пишеше своите безценни мисли в една дебела служебна книга; после, след ден-два ми даваше да погледна своите окончателно завършени литера-турни творения-бисери, но никога не ми предостави копие или пък не ме оста-ви спокойно да ги прочета или да им се насладя, а най-често само ми четеше най-силните места.

Организираше ми, тъй да се рече, литературно четене, и то само за мен – в нейния така луксозно обзаведен и тих, също и прохладен лятно време и уютно топъл зимно време директорски кабинет. Когато дръзвах нещичко да си запиша, тя не ми даваше, щото да не съм бил публикувал нещо в блога; тя направо така казваше: о, знам какво ще направиш, веднага ще го изтипосаш в блога ти ако ти дам някакъв документ, но аз затова няма да ти дам нищо, да та

58

умреш от литературна завист; и ний - продължаваше тя - можем да пишем, не си мисли, че само ти можеш да пишеш, я го виж ти, ще си мисли, че само той могъл да пише; ний можем да пишем, ала нямаме толкова време като теб, щото сме заети с тежък, непосилен директорски труд, а ти, понеже не си гле-даш работата в училището, си идваш тук само да си починеш от писането в проклетия ти блог! Такива мили думи си говорехме ний с нея, не предусещайки още, че историята ни е отредила заедно да напишем един литературен ше-дьовър, една книга, която да обезсмърти не само нас, а и българската поезия и литература! Както и да е, ето, сега имаме вече крайния резултат на всички ония безсънни нощи, в които неуморната г-жа Анастасова търсеше как де се разправи с мен, как да ме порази и срази, ето, намери най-накрая начина, и понеже е много силна литераторка, успя това да го направи, както става в тази област, с думи, да, тя ме порази и дори направо уби с... думи! Какъв финес е това убиване на един човек с... думи, а, какво ще кажете? Навремето разст-релваха с куршуми, по-преди бесеха, а сега е модерно, изглежда, да се убива с... думи – абе какво да говорим, цивилизацията напредва с огромни темпове, също така се хуманизира, очовечава се, а техниката също върви напред с огромни, с непредставими по-рано крачки, дори направо вече търчи и лети, а не ходи само.

Както и да е. Понеже ми престои исполински труд, аз тази сутрин ще публикувам само туй въведение, а когато съм готов с въпросния литературно-художествен, философски, психологически, методологически, методически, организационен и пр. анализ на великолепния шедьовър на г-жа Анастасова, ще почна да го публикувам най-вероятно на части, на порции, та да се усвои съдържащата се в него превъзходна духовна храна на части, иначе ме е страх някой да не се задави от такова едно пищно духовно пиршество и прочие, та да се чудим какво да правим след това с него. Разбирате ме, нали? Толкова засега.

Приятен ден на всички! Аз излизам на разходка, я какъв ден се е от-ворил я, писна ми да пиша, излизам да се наслаждавам на деля, на въздуха, на слънцето, на сянката, отивам да търся прохлада в започналия бляскав пловдивски ден, който обещава да бъде изключително горещ и задушен, както и подобава да е през лятото. Хайде чао и до скоро! Радвайте се и вие на лет-ния почивен ден!

59

Ний, философите, сме нещо като лечители на души-

те – поради своето изключително човеколюбие

вторник, 8 юли 2014 г.

Обещах вчера – виж: Зачена се творение, което обещава да стане грандиозен памятник на световната, на общочовешката литература и духовност! – да пиша свой коментар на станалата вече историческа заповед (на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова) за уволнението на "абсолютно неспособния да бъде учител", на "пълния некадърник"... Ангел Грънчаров, една заповед, която съвсем скоро ще бъде най-внимателно тълку-вана, анализирана и коментирана, и то не къде да е, а в съда, в Районния съд в Пловдив: след Атина и на Пловдив, изглежда, е отредено един философ да бъде съден за "вредите", които е нанесъл на... човечеството; прочее, въпрос-ната заповед за уволнение е нещо като "присъда", издадена самоволно от една самозабравила се администраторка, а на съдебното дело просто ще бъде обжалвана тази присъда, щото у нас, да се надяваме, присъди може да издава само съдът, а не този или онзи, на когото това се е приискало! Както и да е, налага се да изпълня обещанието си; та значи ето по-долу моя коментар, за удобство ми се наложи да придам на въпросния любопитен текст една по-аналитична, по-годна да бъде анализирана форма, щото в самата заповед

60

всичко е натрупано както се трупат какви ли не неща на бунището, пък ний, както е известно, сме естети:

– Главно твърдение: А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефектив-

но изпълнение на работата, а именно: – Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А. Г. да изпълнява

възложената му трудова функция (старши учител общообразователен учебен предмет етика и право, философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ:

Какви именно умения ми липсват тъй усърдната директорка е изре-

дила по-долу с трогателна педантичност, но нека сега да се опитаме да пока-жем какво всъщност и наистина е дръзнала да твърди с тази своя наистина така категорична присъда; защото имаме чувството, че въпросната админис-траторка като е писала шедьовъра си явно не е съзнавала какво всъщност се е осмелила да твърди; нали знаете как обикновено става, особено сред предс-тавителките на нежния пол това нещо е толкова разпространено: говорят или дори пишат нещо, водени от някаква овладяла душата им страст, пък се оказ-ва, че в очите на неовладените от тази същата страст хора по очебиен начин си личи, че туй нещо не просто че не е верно, то е и обидно (компрометиращо) за онзи, който се е оставил страстта да ръководи ума или думите му. Та така се е получило и тук; когато се пишат разни текстове, особено от този характер, за които априори се знае, че ще бъдат разглеждани под лупа, включително и от съдии, от адвокати и пр., не е добър атестат да се оставяме да бъдем во-дени от една страст, от една емоция, от едно чувство. Ний, философите, се водим в своите търсения от разума, да, от разума, недейте обаче да го бърка-те с разсъдъка, разум и разсъдък са доста различни неща; умът (разсъдъкът, съзнанието, интелектът) е едно, а разумът е нещо много повече от него, поне-же (за краткост ще кажа само това) разумът е синтетична душевна сила, обе-диняваща в едно мисълта и чувството; аз не отричам, че чувството е нещо безкрайно ценно – та нали чрез него ние постигаме жизнения смисъл на неща-та, тяхната значимост за нас самите? – но все пак ако се оставим да бъдем водени от чувството (страстта) в сфера, за която голото чувство не е подхо-дящо да ни води, ще сътворим доста нелепици, от които после ще ни се нало-жи да се срамуваме. Толкоз по тази теоретична и терминологична страна на въпроса, който се интересува повече, нека да има добрината да се запознае с моята теория по тия въпроси, която съм развил още в младежките си години в текст, предназначен за докторска дисертация по философия, който издадох преди време под заглавието Учението за човека и формите на духа. Та нека сега от гледна точка на казаното да се постараем да изявим оня смисъл, който се крие в така своеволните думи на пишещата по тъй страстни подбуди адми-нистраторка, авторка на въпросния документ.

61

А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на ра-

ботата, това именно е главното, фундаменталното твърдение, "подкрепено" от още една, не по-малка нелепица: Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А.Г. да изпълнява възложената му трудова функция; защо тези две твърдения са нелепици, ще го покажа ето как:

Изразът не притежава КАЧЕСТВА в тази своя обща форма показва, че лицето А.И.Г., т.е. моя милост не притежава никакви качества (за ефек-тивно изпълнение на работата и тра-ля-ля); да допуснем, че аз съм наисти-на един лош, много лош учител, "пълен некадърник", за какъвто иска да ме представи овладяната от някаква неразумна страст администраторка: та нима не е "пълен некадърник" оня който при това, представете си, не иначе, ами и "обективно" е... "неспособен да изпълнява трудовата си функция"; давате ли си сметка какво всъщност и наистина това означава? Нека заедно да помис-лим над този въпрос, щото явно оня, който го твърди, съвсем не е мислил като го е писал, тук, както след малко ще разберете, наистина липсва каквато и да е мисъл, а има едно поразително празнословие (те, апропо, администраторите наистина владеят, някои от тях до съвършенство, един чудесен администра-тивен език, с който е възможно много нещо да изговориш или да изпишеш, а всъщност нищо да не кажеш, сиреч, смисълът да липсва! Това е цяло изкуст-во, от което аз съм се възхищавал даже: много неща са написали, с много думи са блудствали, а смисъл няма, отсъства, празнословието е пълно!). И така, нека да подложим на по-основателно тълкуване горните тъй внушително опаковани празнословни думи или твърдения.

Да допуснем, че лицето А.И.Г. е случайно взето от улицата и нему е възложено, кой знае защо, да изпълнява "функцията учител". Сиреч, никога то не се е подготвяло за тази функция, но ето, по стечение на обстоятелствата, са го взели от улицата и са го турили пред ученици. Дали някак (както и да е, според това доколко може), това лице все пак, с една или друга, по-малка или по-голяма ефективност, ще се справи с възложената му функция?! Вероятно да, нещо повече, бих се осмелил да твърдя дори още по-уверено: разбира се, че ще се справи; разбира се, че ще има някакъв ефект, пък дори и този ефект от ученето (преподаването) на това изцяло неопитно лице да е изцяло лош, негативен, вреден и пр.; та значи излиза, че едно лице, един човек, случайно взет от улицата, все някак, с по-голяма или по-малка степен или доза ефек-тивност, ще се справи с възложената му функция да бъде учител. Защо ли? Ами защото всички ние, бидейки човеци, не просто някога (като сме били ученици), сме упражнявали дейността учене, но и защото, предполага се, това нещо, именно ученето, все някак, в една или друга степен, го практикуваме докато сме живи, цял живот; а щом практикуваме ученето, какво ни пречи да се изявяваме като учители, щото пък учителят, според разпространените

62

представи, е оня, който помага на учещите да учат; като сам учиш, какво ти пречи да помагаш и на други хора да учат?! Значи, да запомним добре: едно случайно взето от улицата човешко същество, което никога не е било, фор-мално погледнато, учител (щото неформално погледнато всички човешки същества са все и ученици, и учители, все и учат, и биват учени, най-малкото поне поучавани от разни мърморковци, които много обичат да ни учат какво било правилно да правим, да мислим, как да живеем и пр.), та значи дори и едно такова случайно взето от улицата човешко същество може да упражня-ва с някаква степен на ефективност функцията учител, нали така?!

Да, ама ето, оказва се, че има едно-единствено човешко същество на тази земя, именно лицето А.И.Г. (на едно място директорката на ПГЕЕ-Пловдив се увлича дотам, че наистина в писмен вид ме определя като "лице", сякаш сме пред съда, сякаш самата тя е нещо като съдийка, а пък аз съм нещо като подсъдим!), та значи има едно-единствено човешко същество на тази земя, което за разлика от целия човешки вид не притежава никакви качества за изпълнение на работата, свързана с ученето, именно сам да учи и да бъде учител, сиреч, да помага на други да учат, този човек изпълнява работата с нулева ефективност, сиреч, той, ерго, е толкова... мистичен, направо безплъ-тен, че дори не е способен дори да навреди на учениците си, ефектът щом е нулев, то до този възтъпичък, в логическия смисъл, резултат по най-необходим начин стигаме – и няма начин да не стигнем! Значи цялото чове-чество, в своята пълна съвъкупност (нарочно пиша така тази дума), е способно да изпълнява някак, в една или друга степен, функцията, свързана с ученето и с учителстването, но има един свръхприроден и свърховешки феномен, наречен от тъй умело мислещата администраторка Анастасова "лицето А.И.Г", който, видите ли, е изцяло лишен от способност и качества да изпълнява тази така разпространена сред човечеството функция. И всичкото това е, видите ли, "обективно" (!!!), а давате ли си сметка това пък какво означава, тази думичка, която, впрочем, е изцяло философска, е любима тъкмо на филосо-фите, думичката "ОБЕКТИВНО", употребена именно в този контекст, поражда такива асоциации и мисли, че аз, като философ, горя от нетърпение да ги споделя с вас! Ох, какво нетърпение ме обзема пък тук, направо не се търпи! Имайте обаче малко търпение да ме изчетете внимателно – та да се наслади-те в пълна мяра на удоволствието, което и вие вече предвкусвате, нали така?!

Представителите на цялото човечество, без никакво изключение (и тук попадат дори и представителите на нашта тъй умна администрация, стига те изобщо да са човеци, което изглежда не е много сигурно!), сме все... субек-ти, сиреч, другояче казано, каквото и да кажем, да направим, да напишем, е все субективно, няма как да е друго, стига самите ние да сме субекти, стига да сме човеци (щото ако сме не човеци, а богове, тогава работите ще се про-менят). Защо само човек ли може да е субект, това ли ви вълнува вече? Да, само човек може да е субект и да се проявява субективно, щото, ако се осмис-

63

ли самият термин, ако се изведе смисъла на самото понятие, то с изненада за по-голямата част от човечеството ще се окаже, че думата "субект" означава "носителят на активността", на активността, която може да е от всякакъв род. Щом даден човек предприеме нещо, някаква дейност, щом почне да изявява активността си, той мигновено се превръща в субект, а пък тази негова дей-ност, понеже е негова изява, няма как да не е... субективна. Разбира се, думи-те "субективно" и "обективно", с напредъка на нашето калпаво образование (което дава тапии на съвсем немислещи, на направо отчайващо немислещи, дори осакатени откъм мисленето индивиди с празно самочувствие!), та значи тия две думички в наше време се употребяват от кого ли не, от Сулю, от Пулю, от баджанака им Гюрко, от зълва им Пена, абе от абсолютно всички, щото както съм я подкарал, да ги изреждам по имена, съвсем няма надежда някога да свърша. Казваш надуто примерно думата "обективно", и то непременно с изражението на многоучен човек, та значи казваш "Абе, обективно казано...", и всички балъци наоколо си казват: "Малее, колко учен пък е тоя бе, леле, какви учени думи използва, требе да е много учен он – щом употребява такива мъч-ни учени думички!?". Та в тази връзка и директорката на училище Анастасова употребява тази дума, ала, за жалост, изглежда съвсем не си дава сметка какво всъщност и изобщо е дръзнала да каже и да твърди. Нека да й помогнем да осъзнае какво всъщност е казала тази иначе доста самонадеяна особа.

В светлината на вече казаното по-горе всички хора говорят и се изя-вяват, принципно казано, все субективно (оти са субекти, сиреч, человеци!), ала ето, имало и хора, дето се изразяват и... "обективно"! Сиреч, пишат и говорят не като человеци, а като... оракули, като богове направо! У нас, знайно е, разните там ясновидки, врачки, гадателки и пр. са доста уважавани и то не е случайно, първо, щот малоумието у нас е доста напреднало, второ, щото от дълбока древност се знае, да, знае се още от времената на древна Елада пък и от още по-рано, че тъкмо оракулите имат тази привилегия да знаят и да говорят "самата истина", сиреч, това, което казват, да е изцяло "обективно"; оракулите имат тази дарба да се свързват някак със самото божество, а то пък има добрината да им нашепва в ушите тъкмо тъй желаната и копняната "пъл-на истина", сиреч, "обективната истина". Виждате, че въпросната админист-раторка твърди, че мнението й за "лицето А.И.Г." е "обективно", сиреч, без изобщо да се замисли, че по този начин се самопроизвежда в нещо като... оракулка, да не кажем директно в богиня, щото никъде в тази грандиозна по "смисъла" си, направо епохална заповед не пише, че директорката Анастасова е питала боговете, които да са й отвърнали, че въпросното лице, "А.И.Г." де, е "обективно напълно некадърно", сиреч, му липсват "всякакви качества", поради което то, за разлика от целия човешки род, изобщо не успява ефектив-но да изпълнява една така проста и при това приятна, впрочем, работа, имен-но да учиш и да помагаш на други хора да учат, сиреч, учителската работа. Та

64

дотук, съобразно всичко казано в прословутата заповед и на нейна основа адекватно изтълкувано от нас, разбираме и доказваме, че:

1.) Ангел Грънчаров, философ по професия и призвание, с 30 годиш-на преподавателска активност и дейност, доста е копал, орал, сял, скубал бурени, поливал и пр. на нивата на българското образование, гимназиално и дори университетско, е... пълен дебил, да, той най-вероятно, щом дейността му няма никакви ефекти върху подрастващото поколение, нито положителни, нито дори отрицателни, като влезе в класна стая явно само мълчи, понеже, предполагаме, най-вероятно, горкият, е съвсем ням, при това е и глух, а най-вероятно е и дори сляп, сиреч, е изцяло безобиден, стои си там безмълвен, поради което именно и "обективно" излиза, че неговата дейност няма "абсо-лютно никакви ефекти" върху учениците, нито положителни, нито отрицателни;

2.) Директорката Анастасова, притежаваща уникалната за човешко

същество свръхспособност да мисли, да говори и да пише "абсолютно обек-тивни" истини, най-вероятно е... оракулка, имаща директни връзки не само в РИО-Пловдив, не само в Министерството на образованието и барабар с това и на нАуката, не само във висшето партийно ръководство на партия ГЕРБ, кое-то, както твърди мълвата, й било уредило длъжността директор на ПГЕЕ-Пловдив, но и най-вероятно има такива директни връзки и с самото всезнае-що... божество, а пък, защо не, нищо чудно самата тя е това божество (ако отхвърлим версията, че е просто оракулка, ясновидка, гадателка или най-малкото една врачка).

65

Тия две безусловно верни неща установихме дотук и то с едно най-леко разсъждение. Две неща установихме, две неща казва с безапелационна и похвална прямота многоуважаемата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, а именно казва: Ангел Грънчаров е пълен дебил и, второ, аз самата, Стоянка Анастасо-ва, с министерската милост директорка на ПГЕЕ-Пловдив, съм... оракул! Фи-лософът Грънчаров е абсолютен дебил, аз съм оракул – как ви звучи туй суб-лимно твърдение-признание? Бива си го, нали? Разните му там... Кафка, Йо-неско, Бекет, Оруел, Платонов, Достоевски и пр. ряпа да ядат, за такива умо-помрачително абсурдни ситуации не са и сънували, нали така? (Ако не знаете кои са всичките тия, погледнете в Гуглето.) Ако не е вярно това, което заклю-чих, прилагайки най-прост и лек логически анализ, то какво ви пречи да откри-ете къде именно греша в заключенията си - и ще го поправим. Аз, макар и философ, съм човек - то да си философ означава да се стараеш да си във висша степен човек, нищо друго не е да си философ! - и по тази причина всич-ките ми мисли и разсъждения са все субективни, аз нямам претенцията да съм оракул или, опази Боже, "бог"; тъй че, както подобава за всички человеци, изказвам все субективни и като такива, оспорваеми мнения, мисли, разсъжде-ния. Виж, директорките на училища, както се убедихме, са извън сферата на нашата человеческа ограниченост и общуват вероятно със самите богове - ако отхвърлим хипотезата, че сами са богове или богини. Всичко, що е казано, написано или направено от човек, е все субективно, вий недейте да се водите от постановките на тоя олигофрен Ленин, който е написал разни тъпотии, които явно още витаят в много нашенски глави. Даже някой да е инспектор по философия, даже да е експерт в самото Министерство, неговото становище пак, няма как, е субективно; казвам това щото неуморната г-жа Анастасова, за да "докаже" своето видение за "пълната олигофреничност" на "лицето А.И.Г." дръзна да се позове на "експертното мнение" на още по-големи от нея самата оракули и богове като инспекторката по философия в РИО-Пловдив и дори успя да домъкне и самия главен експерт по философия на самото Ми-нистерство на образованието и нАуката от София, където, както е известно, работят, по-скоро не работят, а блаженстват и обитават поднебесното прост-ранство на "административната премъдрост" все предимно богове и богини; там явно да си просто оракул е малко, иска се да бъдеш с ранга поне на адми-нистративен бог или богиня! И ето, в резултат ний имаме в крайна сметка това "обективно твърдение-признание", именно, повтарям, за да не се забрави:

Философът Ангел Грънчаров е... пълен дебил и, второ, аз самата,

Стоянка Анастасова, с министерска и партийна милост директорка на ПГЕЕ-Пловдив, съм... оракул, ясновидка, жрица или дори – защо не? – богиня!

Щото изказвам все обективни и неопровержими дори и от съда мне-

ния! Затуй съм аз богиня – или поне ясновидка и врачка! Нема лабаво! Трепе-

66

рете от мен! Ако не вервате на моите писания най-вероятно и вий като фило-софа Грънчаров сте пълни дебили! Даже и съдът, ако не поверва на моите "обективни" преценки, се състои от пълни дебели. Толкоз! Я ги виж ти, ще ми философстват те! Чувате ли бе: аз съм оракулка, аз съм врачка, аз съм ясно-видка, аз съм жрица, аз съм богиня, аз зная самата абсолютна и обективна истина!

Обикновените смъртни хора, сред които сме и ний, философите, ви-наги казваме: аз преценявам, че нещо е така и така, но дали е така, то предс-тои тепърва да бъде обсъдено и осмислено – дав айте да помислим заедно. Е, оказва се, сред нас има една особена категория хора, които са на власт, които са на някакви административни постове, които са се самозабравили дотам, че ето, виждаме, че имат претенцията, че преценките им са "абсолютно обек-тивни". Абсолют според философската терминология е Бог, но не някакви си там самозвани административни "богчета", а Единственият Бог, истинският Бог, нашият Спасител, който при това ни е дал, понеже много ни обича, един непреходен морал – за да си спасим душите от съблазните, които са така пагубни. Истината за някои от нас, примерно за мен като философ, е нещо като божество, нещо повече, аз вярвам в това, което нашият така човеколюбив Бог Исус Христос е казал: Аз съм Истината, и Пътя, и Живота". Истината в по-обикновения смисъл, не онази велика и непреходна Истина, а истината по какъвто и да е въпрос, примерно въпроса "Аджеба, наистина ли е такъв пълен кретен тоя Грънчаров?", който, явно, прекалено много вълнува напоследък някои администратори в образованието, е постижима с много търсене, осмис-ляне, дискутиране, обсъждане и пр., тя никому не се дава наготово. Даже когато самонадеяна административна особа, която се е вманиачила дотам, че си мисли, че може да решава човешки съдби, дръзне да благоволи да ни осе-ни с "напълно обективната истина", тя би следвало да има известно съмнение, че тази нейна "истина" ще бъде подложена на строга проверка – ето затова не трябва да бъде съвсем празнословна, а за нея се изискват неопровержими доказателства, аргументи, силни доводи и пр.

Иначе не стават нещата, ако щеш се тупай колкото си искаш по гър-дите, ако си дръзнал да пишеш пълни глупости, никой няма да те пощади. И не бива да те пощади, щото това означава да те насърчи да продължиш да затъ-ваш в заблудата си. Ний, философите, сме нещо като лечители на душите на такива вманиачили се хора, които си мислят, че техните бедни и направо мизерни представи за нещата от живота са достатъчни - или дори са меродав-ни. Или пък са "неоспорими". Нашата работа е да помагаме на такива хора да се освобождават от своите така гибелни представи. И ний точно това всъщ-ност и правим – с всичките рискове на професията ни. Аз, примерно, това съм правил цял живот. Нищо че някои, за благодарност, дръзнаха да ме квалифи-цират, че съм бил, видите ли, "пълен олигофрен", кретен, дебил или каквото си искате там още. Знаете ли на мен колко ми пука от тия квалификации –

67

щото те са унизителни не за мен, а за тия, които си ги позволяват?! Но понеже съм изключително човеколюбив, ето, старая се да помагам на такива хора. И в резултат някои от тях, вместо да са ми благодарни, почват още повече да се дразнят – и да ме мразят. И да се мъчат да ми отмъщават дори. Пишат какво ли не по мой адрес, бил съм... "луд" (директорката Анастасова и такава лицеп-риятна характеристика благоволи да ми даде, вписа я също така в официален документ, тя доста е загазила, милата, щото и за това я съдя вече!), бил съм, видите ли, не знам си какъв... олигофрен, абсолютно неспособен, некадърен, бил съм злодей, който не може да се разбира с учениците (!), и какво ли не още. Писа каквото и дойде в главицата, но така не стават тия работи. Прочее, това, че тя точно така се отнесе към мен само ми показва, че съм си вършил и че си върша перфектно работата. Това за мен е голяма оценка, аз не ща таки-ва като нея да ме хвалят; за мен всичко е нормално когато ме хулят. Похвалят ли ме някой ден такива, аз тогава вече ще бъда свършен. Но щом ме хулят, всичко е наред, посоката ми значи е вярната.

Видяхте ли докъде ни доведе анализа само на първите две изрече-ния от въпросната заповед за уволнение от тъй оригинално мислещата дирек-торка? А знаете ли колко приятни емоции се крият ако не си спестим анализа и на останалите моменти от нейната така грандиозна заповед-шедьовър? Не можете да си представите какви превъзходни емоции ви очакват като пристъ-пя към анализа на останалите така чудесни и благодатни за анализ моменти (изреченийца) от нейната страхотна направо заповед? Да, ама сега нямам време за това. Пък и взе леко да ми писва. Някога ще продължа, най-вероятно утре. Тази работа взе да ме въодушевява. Утре ще продължа най-вероятно. А сега ви желая хубав, приветлив летен ден! Бъдете усмихнати! ПОСЛЕПИС: Ето ви в ръкопис останалите моменти, които ни предстои заедно да изтълкуваме и анализираме (психоанализираме) тия дни; пускам ви ги тук за да знаете какво тепърва ни предстои:

Ний дотук проанализирахме ето това знаменито твърдение: А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на ра-

ботата, това именно е главното, фундаменталното твърдение, "подкрепено" от още една, не по-малка нелепица: Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А.Г. да изпълнява възложената му трудова функция;

Остава ни неговото продължение, ето какво съдържа то, показвайки по най-красноречив начин колко много моя милост се различава от банална-та, стандартна, типова представа за учител, на която е жертва тъй шеметно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (тук-там в ней-ния блестящ и искрящ от смисъл текст съм сложил някои свои леки записки, за

68

да не си забравя мисълта; не им обръщайте голямо внимание, тепърва обаче иде истинското забавление!):

... старши учител общообразователен учебен предмет етика и право, философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ:

• не съумява да привлече вниманието на учениците; • не съумява да предотврати възникналите конфликтни ситуации

между него и учениците; • генерира напрежение и незаинтересованост от факта на неудовлет-

вореност от преподавания учебен материал, както сред учениците, така и сред техните родители (видно от депозираните жалби);

• има формално отношение към цялостната организация на обучени-ето;

• не преподава учебния материал; • липсва УМЕНИЕ за покриване и спазване на държавните образова-

телни изисквания; • хаотична и непоследователна организация на учебното време в ча-

совете; • липсва съсредоточеност, динамичност, експресивност в работата в

часовете; • не умее да овладее учениците в час и да задържи вниманието им за

провеждане на ефективен учебен процес; • учебният материал се преподава (нали изобщо не преподаваше?!) с

неподходящи методи и похвати; • използва свои разработки, които не следват изискванията и логика-

та на утвърдените от МОН учебници; • като по този начин създава объркване и неяснота у децата; • учениците не възприемат преподавания учебен материал на ниво,

което се констатира в часовете, в които са преподавали други учители-заместници;

• незаинтересованост на същия към проблематиката на учебния про-цес;

• прави впечатление ясната граница в подхода на различните препо-даватели, като този на г-н Грънчаров е неприемлив за децата (Как именно установи това? За някои ученици може да е приемлив, за други – не, но къде и как е констатирана 100% непримливост? Изцяло голословно твърдение!);

• не се постига усвояване на учебния материал и резултати на такова ниво, каквото е в класовете на другите преподаватели (как се установи това? или то е само субективно впечатление? в училището няма друг преподавател-философ, за да може да се направи такова сравнение; другата преподавател-ка е пенсионерка, приближена на директорката, при това е историчка - тя ли

69

има по-високи резултати? кое именно е "по-високо" в резултатите – по-високи оценки ли е писала?);

• "лицето Ангел Грънчаров" (тя ме нарича лице, сякаш съм нещо като подсъдим или като дори осъден; трябваше да ме нарече "гражданинът Грън-чаров") не притежава умения и активност за да може дискусията в неговите часове да придобие философски характер (а какъв характер има дискусията в моите часове? "нефилософски" ли? Как се установи и отчете това? Или и то е израз на субективно пристрастно отношение на особа, която хал хабер си няма от философия?);

• г-н Грънчаров (пак станах и бях произведен, кой знае защо, в звание "господин"!) е безсилен да се справи с прояви на лоша дисциплина и много често (това "много често" е пълна лъжа!) търси по време на час (никога по време на час не е търсено такова! търсил съм го след часа) съдействие от ръководството, от педагогическия съветник и от класните ръководители;

• често (често? я помисли малко повечко? как обаче го разбра?) по-вишава тон на учениците,

• отправя нападки към тях (пълни глупости, изобретени от нечия фан-тазия!),

• не допуска мнение, различно от неговото (!!!), • кара учениците да се чувстват незнаещи, неразбиращи като ги под-

ценява (!!!)

- Липсата на тези УМЕНИЯ са (трябва да е Е) израз на: недостатъчна мотивация за работа в среда, която изисква учителят да проявява респект

70

спрямо своите ученици, да създава атмосфера на диалогичност и конструк-тивно общуване, на толерантност и отзивчивост, на умения де предотвратява конфликти между учениците и самият него.

- НАВИЦИ:

• не притежава навици за прилагане на педагогически похвати за ов-ладяване на дисциплината и създаване на подходяща атмосфера за учебен труд;

• Тези навици са организираност, съсредоточеност и усет към сла-бостите при усвояване на учебния материал,

• индивидуален подход към всеки ученик, който проявява затрудне-ния и объркване в часовете по философия,

• а така също и преподаване на учебния материал с разбираеми за учениците педагогически похвати и методики (похватите и методиките няма как да са сами по себе си "разбираеми", друго е разбираемото, това изречение е несмислено)

- ОПИТ:

• не успява в достатъчна степен да мотивира учениците, да установи и поддържа конструктивен (?!) и положителен (!?) диалог с тях,

• да контролира добро темпо на работа (!), • както и да създаде условия за разгръщане на творческия потенциал

у тях (това за творческия потенциал пък защо го изтърси точно тук?!)

Горните КАЧЕСТВА са необходими за:

Първо: Ефективен учебен процес, който учителят е длъжен в процеса на работа да постига;

Второ: За създаване и поддържане в процеса на работа среда, ат-мосфера и дисциплина, които благоприятстват и стимулират добър психологи-чески климат, коректни взаимоотношения, конструктивно общуване и сътруд-ничество, (излишната запетайка е сложена от директорката-преподавателка по български език и литература) както между учител и ученици, така и между самите ученици.

- Тези РЕЗУЛТАТИ се постигат чрез:

• използване на подходящи образователни стратегии, методи, техни-ки и похвати, които в хода на извършените проверки в часовете по философия

71

в периода от 2012 до 2014 г., (пак излишна запетайка!) г-н Ангел Грънчаров не показва.

• ЛИПСАТА НА КАЧЕСТВА на г-н Грънчаров за ефективно изпълне-

ние на работата/трудовата функция/ старши учител общообразователен уче-бен предмет – етика и право, философия, свят и личност, (те тия предмети би трябвало иначе да се пишат, не по този начин; пак излишна запетайка) са в разрез (?!) с визираните в длъжностната характеристика задължения на учи-теля, относими към образователния процес, с която г-н Грънчаров е запознат (кога обаче бях запознат? Кога ми се предложи да подпиша тази длъжностна характеристика? Кога я подписах? Един ден преди излизането на заповедта за уволнение!).

• В следствие (не се ли пише: "вследствие"?) на това не се постигат оптимални резултати (!!!) в конкретни учебни ситуации (!!!), не се мотивират учениците и не се стимулира личностното им развитие.

ЛИПСАТА НА ИЗБРОЕНИТЕ ПО-ГОРЕ КАЧЕСТВА (?!) на г-н Грънча-ров доведоха до

• системно (!) и трайно (!) неефективно изпълнение на възложената работа

• и множество конфликтни ситуации с учениците, на които преподава • и техните родители, видно от:

(Изброява куп свои собствени съчинения и организирани от самата

нея "активни мероприятия", все документи, намиращи се в папка с наимено-вание "КОМПРОМАТИ СРЕЩУ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ", която е най-дебелата папка, при това стои на най-видното, на най-почетното място на луксоз-ното директорско бюро!) Тия всичките компромати са групирани в три разде-ла:

– Констативни протоколи на ДАЗД и РИО-Пловдив – 8 броя компро-мати

– Констативни протоколи на директора на ПГЕЕ – 19 броя компрома-ти

(Тия съчинения на директорката – тя ми ги и давала да ги поглеж-дам, казвайки "И ний можем да пишем, не само ти си писател!", но не ми е давала възможност да се запозная с тях подробно, понеже я беше страх да не си извадя някои "бисери", които да публикувам в блога – та значи те са обаче същински шедьоври на този литературен жанр, попаднат ли ми, ще ги публикувам и съм убеден, че ще предизвикам с тяхната публикация съ-

72

щински фурор на литературния пазар! Нищо чудно и Нобелова награда да спечелим с тяхното публикуване тогава ний с директорката!)

– Жалби – 9 броя компромати

(Това са най-секретно критите "документи", тях изобщо не съм ги виждал, нито пък знам какво пише в тях; на едно синдикално събрание, во-дено от пом.-директорката-и-синдикална-лидерка-и-първа-приятелка-на-директорката К. Стоянова, тя беше получила копия от тях и чете пред синдикалната група избрани откъси от тях, от които аз установих, че те са писани сякаш под индиго, личи си почерка на все една и съща умела в писането на доноси ръка; толкоз зная за тия въпросните "жалби", неслу-чайно са крити от мен така старателно, а най-отгоре сред тях е жалба на някоя си "Светлана Кузягина", очевидно руска или съветска гражданка, кое-то подтикна някои наблюдатели да допуснат възможността, че в компро-матната война срещу мен, водена от три години от директорката, нищо чудно да е намесена и... "петата колона" на Русия в България (!!!), не знам, тази хипотеза ми се вижда обаче доста интересна, предвид това че съм един от най-активните блогъри и политически анализатори у нас, който, както е известно, е настроен доста срещу имперския експанзионизъм на Русия у нас. Толкоз. Всеки сам както си иска да разбира това.)

И след това пише с големи букви тъй жадуваното: ПРЕКРАТЯВАМ ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ на А.И.Г, на ос-

нование чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ

73

Всеки човек е важен, всеки човек е безценен, никой

не бива да бъде обиждан

вторник, 8 юли 2014 г.

Вчера започнах да пиша – виж: Ний, философите, сме нещо като лечители на душите – поради своето изключително човеколюбие – един весел анализ на едно бляскаво литературно-административно творение, именно заповедта за моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование, издадена от Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив. Идеята ми беше да помогна да бъде изявен точния смисъл на напи-саното от нея, щото литературно-административните шедьоври имат тази особеност, че смисълът им се нуждае от тълкуване – иначе бяга, губи се, често и за самия творец, за самия автор. Тук сме изправени пред един такъв интересен феномен: въпросният текст ще се обсъжда дума по дума на съдеб-ния процес, който ще се проведе по заведено от мен, жертвата, съдебно дяло,

74

там, в съдебното дирене, ще трябва да бъде изявен точния, адекватния сми-съл на написаното, който е твърде различен даже от оня, който си е мислил, че влага в него авторът, именно въпросната дама – овладяна при това от доста силни чувства към мен, обекта на нейната нескривана ненавист. Нейна-та заповед за уволнение е апотеозът на многомесечните й усилия да ми бъде отмъстено, а за какво именно е трябвало да ми бъде отмъщавано, се налага да бъде показано – именно чрез анализа на толкова заинтригувалия ме текст. Разбира се, за мен, като философ, е важно да бъде постигнат точния смисъл на всяко едно нещо; съдът, предполага се, също е настроен на тази вълна. В този смисъл аз в случая целя да подпомогна според силите си реализацията на тази важна задача.

Вчера в оня пространен текст анализирахме ето това базисно твър-дение на толкова усърдната директорка: А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на работата, това именно е главното, фундаментал-ното твърдение, "подкрепено" от още една, не по-малка нелепица: Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А.Г. да изпълнява възложената му трудо-ва функция старши учител общообразователен учебен предмет етика и пра-во, философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ:

И тя започва да изброява с безпощадна... жестокост какви именно умения ми липсват. Разбира се, не обръща внимание на крайно неудобния въпрос: а този именно "А.И.Г.", сиреч, "безкрайно некадърния преподавател", подлежащ на безжалостно посичане, винаги ли си е бил такъв некадърник, или изведнъж, по неизвестни причини, си е загубил всички таланти и се е преобра-зил в "пълен некадърник"; виждате обаче, че тази така емоционална, сиреч, истинска дама (щото какво са дамите без своите изгарящи ги чувства?!), имен-но авторката, е изцяло безпощадна, тя затова и е така крайна, щом се е осме-лила да твърди: този, когото мразя, е "пълен некадърник", ни сантим по-малко! Разбира се, така трогателната й теза следва да бъде доказана, да, има това леко неудобство; тази нейна теза следва да бъде и убедителна, и в логичес-кия, като аргументация, и в психологическия, и в нравствения, и в правния, и във всеки един смисъл. Първото, което хрумва на непредубедения читател на този умопотресаващ с искреността си документ, е безкрайната, направо уди-вителната искреност, с която дамата демонстрира ненавистта си; примерно, на всеки човек ще хрумне примерно това: как е възможно по такъв начин да оценяваш един свой колега най-малкото, щото и директорките, да речем, също са учители?! Не е колегиално, бих си позволил да кажа, безчовечно е по такъв жесток начин да хулиш един човек, една личност, отричайки всякакви, да, абсолютно всякакви ценни качества у него, един вид, овладяна от силна страст, да го правиш, дето се казва, "на пет стотинки", именно, да твърдиш, че тоя специално не струва даже и пет стотинки. Така за един друг човек не се говори, дори и, да допуснем, ти самият си нещо като гений, а пък този друг човек, да допуснем, е скромен, не кой знае колко талантлив човек; вина за

75

това кой колко е талантлив ний не носим по простата причина, че талантът е дар, който се дава по природа от нашия милостив Създател; той всекиму нещичко е дал, едни е надарил обаче твърде щедро, други е ощетил, защо го и направил си е негова работа, но точно на това основание ние никому не можем да приписваме някакви вина за това какви са талантите му, а пък да твърдиш, че някой си е "пълен некадърник", е едно доста странно и рисковано твърдение, което явно все с нещо е мотивирано, явно на нещо се дължи, има си, дето се казва, своята обосновка.

Няма случайни твърдения, всяко твърдение се опира на предпостав-ки, а ако е по-фундаментално, изхожда от някакви базисни постулати, които са нещо като аксиомите в математиката: от нищо не следват, но всичко от тях следва, всичко от тях произлиза. И постулатите, на които всичко останало се дължи, трябва да бъдат интуитивно истинни, те се приемат на вяра тъкмо защото в тях съзираме една очевидна истинност; разбира се, те трябва да са приемливи изначални предпоставки на нашата мисъл, щото ако са неприем-ливи, ще си имаме проблеми с по-нататъшното обосноваване, един вид, в един момент ще се издъним: ще ни доведат до крайно несъстоятелни изводи. Ний, философите, сме хора, които сме твърде придирчиви както към своето собствено мислене, така и към мисленето на всички други, които се опитват да мислят. По тази причина сме и крайно много мразени: щото ни се налага пос-тоянно да изтъкваме недъзите в мисленето на този или онзи. Е, умните хора са ни благодарни, че като им изтъкваме грешките, като им посочваме заблуди-те, по този начин сме им помогнали да се отърват от робуването на неверни представи и пр.; но, за жалост, не всички хора са така добре мислещи, са така добре съзнаващи собствения си интерес. Има хора, които се обиждат, вместо да са ти благодарни, че си му помогнал. Има всякакви хора де, това си е нещо като аксиома, то в това няма нищо лошо де, на това основание животът ни е така вълнуващ, нескучен. Аз имам подозрението, че г-жа Анастасова за нещо твърде много ми се е обидила и истерично търси начин да ми отмъсти – имам предвид с въпросната своя заповед за уволнение. Да, обаче в живота, пък и в правото, не е разрешено да се възползваш от властта си за да навредиш на един друг човек, и при това да си воден от изцяло лични капризи, чувства, обиди и пр. Тия неща не са разрешени, щото ако са разрешени, животът ни ще се превърне мигновено във всеобщ и при това съвсем кошмарен хаос. И който си позволи такива неща, него, така да се каже, "го шибват през пръстите", именно за да му покажат, че така не бива и не може. Да се надяваме, че съдът в нашия случай ще си изпълни задължението и ще парира, ще осуети тази недопустима злоупотреба с власт, която констатираме във връзка и по повод на този иначе доста интересен документ.

Вчера в коментарите някой се погрижи да подпомогне тезата на ди-ректорката и написа ето това трогателно разсъждение; авторът му се е предс-тавил като "Димчо Трифонов"; я да видим какво твърди този мислител, който

76

адвокатства в полза на тезата на ответницата (нека да я наричаме така, щото в заведеното съдебно дяло тя ще бъде именно такава, а пък моя милост ще е ищецът):

Не разбирам как би могла да се обоснове тезата, че индивид, кой-

то извършва професионална дейност продължително време, като стар-тът в тази дейност е бил, да предположим много успешен – отличие при завършване на необходимата степен образование, успешно придобиване на по-висши позиции и квалификации гарантират доживотно (до пенсионно) изпълнение на професионалните задачи на същото високо ниво. Не е слу-чайно, че поради най-различни причини – здравословни и психологически проблеми, семейни, различни зависимости, драматични житейски ситуации и мн. други се отразяват на нивото на изпълнение на професионалните ангажименти и затова при много професии с висока степен на отговор-ност има периодична проверка – реподбор или друго за доказване на необхо-димото ниво, както, разбира се, даване на шанс за преодоляване на появили се дефицити по някаква причина.

Колко мило, нали? И как внушително звучи, нали така? Обосновано,

научно, безпощадно "убедително"! И дори с претенция за съвременност, дума-та "реподбор" в това отношение доста се набива на очи. Нека обаче да осмис-лим по-внимателно двете очертали се вече тези:

1.) С практикуването на дадена дейност човекът развива своя изна-чално даден му талант и придобива едно безценно качество, именно т.н. опит-ност; по тази логика колкото повече се занимава с даден вид дейност, човекът, личността, особено пък надарената с някакви таланти личност става все по-умела, все по-качествено се справя със задълженията и с отговорностите си;

2.) Поради крайно случайни субективни предпоставки (мислителят Димчо ги изрежда ето как: "здравословни и психологически проблеми, семей-ни, различни зависимости, драматични житейски ситуации и мн. други") е въз-можно изведнъж, ненадейно, човек да загуби квалификацията си, "нивото на изпълнение на професионалните му ангажименти" изведнъж рязко да спадне, работата му да се влоши и пр., поради което всеки човек следва да бъде под-лаган на "периодичен реподбор", за да докаже "необходимото ниво", а и също така да му се даде "шанс за преодоляване на появили се дефицити по някаква причина".

Ето ги двете тези в техния гол, така да се каже, вид. Г-н Димчо Три-

фонов твърди, че било възможно вместо, като практикуваш дадена дейност, да ставаш по-опитен и умел, един вид случайно да ти пропадне опитността, да

77

почнеш да ставаш по-неопитен, да почнеш да губиш уменията си; да, може, това е възможно, но то, дето се казва, изобщо не е сигурно! Може да стане, но и може да не стане; обикновено не става. Е, има изключения, потвърждаващи правилото, именно, че човек в практикуването на дадена дейност развива талантите си, напредва в опитността си, това, така да се каже, е аксиома, неподлежаща на оспорване. Същият тъй любезен мислещ господин прави уговорките, че това, което той изтъква, особено много важало за "много про-фесии с висока степен на отговорност", към които, предполага се, се отнася и учителската. О`кей, приемаме, че в случая с "пълната некадърност" на "лицето А.И.Г" (както директорката ме нарича, увличайки се прекалено, на едно място в своята заповед-шедьовър на литературата и на логиката, сиреч, на филосо-фията!), която се е появила така ненадейно поради "някакви особени обстоя-телства на живота", е станало точно така, аз по някакъв чудодеен начин съм загубил квалификацията си и съм се преобразил във въпросния "пълен нека-дърник". Простете, но ми се налага да помогна за разнищването на този въп-рос, щото той, виждате, има фундаментално значение. Успее ли директорката да убеди мислещото човечество, в това число и твърде придирчивата спрямо мисленето особена негова част, каквато са правистите, в това число и съдии-те, че е станало точно така, именно, че аз съм се "онекадърностил" внезапно, то тя ще има пълното право да тържествува, щото истината ще се окаже на нейна страна. Аз пък, като ищец, трябва да докажа противната теза, именно, че и по принцип, но и особено в конкретния случай, има достатъчни основания да се приеме, че не е настъпил такъв необусловен от нищото срив в моите, да предположим, умствени сили и в другите способности, които са така ценни за практикуването на професията на един учител по философия и по гражданско образование.

Да, един учител ще бъде "пълен некадърник", примерно, ако внезап-но си е загубил... ума, обезумял е, също така, да допуснем, си е изгубил също така и... речта, един вид не само е обезумял, но и е онемял; не само се е по-бъркал, но и, ако не е съвсем онемял, е почнал да приказва "несвързани при-казки", поради което вече е станал неполезен, именно вреден за учениците си, за обучението на нашата тъй усърдно учеща и мислеща младеж. Виждате как тезата на тъй последователната г-жа Анастасова пак почва да бие към набеж-даването, че моя милост, видите ли, "нещо не е наред с психиката", подобна диагноза тя ми написа директно в друг един документ, наречен "производстве-на характеристика", отправи го в ТЕЛК, идеята й беше "да докаже", че въпрос-ният силно дразнещ я преподавател по философия е "психически ненорма-лен", с оглед след това, на такова едно основание, да ме уволни; е, това нейно желание не биде задоволено, щото ТЕЛК и психиатрите черно на бяло напи-саха, че съм здрав (да пази Господ, щото тия неща с психиката ни са така фини, че никой не знае кога някой ще го сполети беда в това отношение, при това, да подчертая, тук никой не е застрахован да пострада, даже и такива

78

висши същества като директорите на гимназии и инспекторите могат да бъдат в някой момент застрашени от тежки психични проблеми), та значи психиатри-те тогава приеха, че директорската "психиатрична експертиза" не струва, отх-върлиха я, ето, на неуморната директорка се наложи по друг начин да задово-ли жаждата си за мъст: и нея в един момент я овладя мисълта да ме обяви за "пълен некадърник", на това именно умно "основание" да ме уволни, което тя, въодушевена от така мъдрата си идея, незабавно стори при първа възмож-ност. Да, обаче и тук, както виждаме, възникват някои "леки неудобства", и то предимно от логически, смислов, сиреч, философски, а пък по-нататък, както ще видим, тия затруднения ще придобият още по-категорично изражение, щото ще опрат до начина, по който въпросната директорка разбира образова-нието, ще стигнем до момент, в който ще се сблъскат две философии и стра-тегии на образованието, работите, забелязвате, съвсем не са така безобидни, както тя си ги е, предполагам, представяла – щом е дръзнала да напише своя-та, както се изразяват братята-руснаци, "сногшибательная" заповед за увол-нение, тази дума може да се преведе, условно, разбира се, като "умопомрачи-телна" (за друга дума не се сещам в момента, а нямам време да проверя в тълковния речник).

Моето лице когато те мислят, че мъжката логика е по-силна :-)

79

Така, да се върнем в разсъждението си до момента, до който бяхме стигнали, а именно, че директорката фактически благоволи да ме определи, меко казано, като човек, който в разцвета на силите си е бил овладян от нещо като "прогресиращо малоумие", аз, бидейки учител по философия, в нейната представа съм почнал един вид да "обезумявам", да си губя разсъдъка, което, казах, е пак вид... психиатрична диагноза (и те психиатрите добре знаят, че такава пълна загуба на разсъдъка, която директорката на гимназия с неоспо-римо влечение към психиатрията ми приписва, е характерна тъкмо за най-тежките психични заболявания!). Да, но аз вече имам съвсем официална пси-хиатрична експертиза и там, в изследването на интелекта ми (да, наложи се да бъда подложен на психологическо изследване на всички основни мои ду-шевни сили!) ми беше дадена съвсем успокоителната констатация, че с мис-ленето съм "изцяло наред", сиреч, безпокойствата на тъй загрижената дирек-торка с наклонности към психиатричното поприще, са, дето се казва, "изцяло излишни" и несъстоятелни. С емоциите, с волята и пр. също съм наред, което именно и показва, че имам всички душевни предпоставки качествено да си изпълнявам задълженията като учител по философия. Нещо повече, бих си позволил още нещо важно да добавя, въпреки че може някому да прозвучи нескромно; та ще си позволя да акцентирам и върху ето този съществен мо-мент:

Известно е, че Спасителят е изрекъл ето тия думи: "По делата им ще ги познаете", сиреч, колко наистина струва един човек или една личност си личи по проявите му, по постъпките му, по това, което той прави. Аз, така да се рече, съм доста изявена личност с многостранни, да го наречем така, прояви. Освен че съм учител по философия съм и нещо като писател, философски писател, имам написани и издадени много книги (признавам си, не знам им вече точната бройка, но отделните заглавия може да са вече над 20; изглежда само Вучков ме превъзхожда по брой на написаните и издадени книги, но къде ти аз мога да се меря с Вучкова, простете за нескромността да туря своето име редом до неговото!). Сред написаните от мен книги има и цяла една група, които са тъкмо учебни помагала по всички преподавани в нашите гимназии (пък и във философските факултети на университетите) философски дисцип-лини и предмети; някои от тия мои учебници или помагала са преиздавани дори по 4 (!) пъти, почти всички поне са преиздавани два пъти, някои от тях имат и известна популярност, примерно моето помагало по психология; както и да е, тия неща все нещо говорят. Напоследък пък написах цяла една поре-дица от книги, посветена на ситуацията в българското образование, изследвах всички проблеми в тази фина духовна сфера и предложих на читателите, пък и на "отговорните инстанции" своето разбиране за начина, по който могат да се решат всичките тия проблеми с оглед българското образование да излезе

80

от безпътицата, в която затъна и все още необезпокоявано продължава да затъва. Аз съм един от най-активните дейци на движението за едно ново сво-бодолюбиво образование, много работя в тази област, което си личи и по всекидневно водения мой блог, в него публикациите по тези теми са изключи-телно много. Е изобщо има ли смисъл да споменавам и такава една моя ак-тивност като издаването на философското списание ИДЕИ, на което моя ми-лост е главен редактор и основател? то излиза вече шеста година, три пъти годишно, такава му е периодиката, това също е постижение, с което имам основание да се гордея: списанието работи за духовното укрепване най-вече на младите.

Ако пък погледнем неуморната ми дейност (и аз, като своята бивша директорка, съм неуморен, ний с нея много си приличаме!) на едно по-ниско ниво, именно на ниво училище, аз и в училището много неща съм направил: в своето преподаване се придържам към най-новите, модерни и продуктивни подходи, радетел съм за преодоляване на стереотипите на тъй вредната, според моето разбиране, авторитарна и командна педагогика, много неща съм писал по тези въпроси, а в писанията си съм отразявал ония според мен ценни находки, които съм откривал във всекидневното си общуване с учениците си. Като капак на всичко от години водя един Дискусионен клуб на преподавате-лите и на най-добрите, на най-сериозно мислещите ученици, който е излизал с безброй инициативи, насочени все към подобряване на живота в нашата учи-лищна общност, към усъвършенстване на отношенията, старали сме се да показваме, че има много практични решения, които наистина могат да доведат училището до създаването на една наистина плодотворна и творческа обста-новка и пр. Много пъти съм бил канен и съм участвал какви ли не предавания на централните медии, където са обсъждани проблеми не само на образова-нието, но и на културното състояние на народа и страната ни, щото аз, така да се рече, благодарение на блога си придобих известна популярност и дори влияние над много хора (приятелите, феновете ми във Фейсбук са 5000 чове-ка (това е горният лимит за приятели и поклонници, повече не се разрешава!) и все се глася да пренеса дейността си там във формата за "публично извест-ните личности", щото там почитателите вече могат да бъдат неограничен брой. Излишно е да казвам, че цялата моя така разностранна дейност беше посрещана от въпросната директорка или с убийствено хладно мълчание, или с открита неприязън, толкова, спирам: това все нещо показва. Показва или неразбиране, или пък... коренно разминаване на нашите разбирания по аб-солютно всички въпроси, показва коренна несъвместимост на нашите цен-ности, убеждения, на нашите философии. Това разминаване, разбира се, не е болка за умиране, то е нещо много естествено (всички еднакво не можем, слава Богу, да мислим!), но ето, директорката в тази връзка дръзна да покаже, смея да твърдя, една шеметна поредица от изцяло неадекватни (и несъвре-

81

менни) реакции, увенчани с нейната, да се изразя по-меко, смехотворна запо-вед за уволнение, за изпъждането ми от "нейното училище".

Та във връзка с моите така разностранни изяви, в това число и чисто творчески, аз бих си позволил да задам следния крайно неудобен за някои особено напреднали в мисленето лица въпрос: свидетелстват ли всичките тия мои изяви, че, първо, в дейността ми се забелязва "рязък срив" и нещо като "цялостно пропадане надолу", и, второ, показват ли тия всичките мои изяви, че моите интелектуални сили, кой знае защо, изведнъж са... "изцяло пропаднали", а аз, той да се рече, съм "решително обезумял", един вид, според тъй любез-ната директорска "диагноза", съм си... загубил разсъдъка? (Щото, както вече доказахме, един "изцяло некадърен" учител просто няма как да е "с всичкия си"!) Нека уважаемата ответница да помисли повечко върху тия два въпроса, мога да й пожелая в тази връзка приятно мислене! Разбира се, нейната така разточителна теза за моята "пълна некадърност" й се налага тепърва да я доказва, сиреч, да отговаря на още по-неприятни въпроси от тези, и то да отговаря пред съда; все пак живеем в цивилизована страна и съвсем не е безобидно да дръзнеш да наречеш един човек току-така, за едното нищо, или само защото той не ти харесва, да го наречеш, значи,... "пълен некадърник"!

Да, обаче тя си мисли, че вече е "доказала" сногшибательната си те-за в своята епична заповед за уволнение; да има много здраве от мен, но тази нейна илюзия съвсем скоро ще бъде развенчана, ще бъде разбита на пух и прах, и то в логическия, в смисловия план, щото нали знаете, можем да си плямпаме или да си пишем каквито си искаме думи, но цялата работа е в тях да има поне някакво зрънце смисъл. Ако няма, тогава всичко отива по дяволи-те – ако не, както е в случая, съвсем изначално е отишло по дяволите, щото самата мисъл да изкараш философа Ангел Грънчаров за... "пълен некадър-ник", за "малоумен", за "мързелив" и пр. е по начало крайно подозрителна откъм смисъл – да се изразя ето така, значително по-деликатно, щото мога и иначе, значително по-твърдо, но се възпирам.

Още не съм пристъпил към анализа на конкретните словесни бисери на неуморната г-жа Анастасова, а толкова нещо написах! Дали наистина нещо не съм мръднал, а? Дали човек като мен, който се опитва и старае всяко нещо да осмисли, да намери точния му смисъл, всяко нещо основателно да изведе, дали такъв човек, питам, в нашенските родни условия, дето всички поголовно ги мързи да мърдат мозъците си, дали това, питам, наистина не е свидетелст-во за... "мръдване", дали не е свидетелство и за... "ненормалност"?! Леле, ами ако без да искам докажа тезата на директорката, тогава какво ще правя?! Да, ами наистина, там, където немисленето е норма, там, разбира се, мислещите са ненормални, има ли нещо по-понятно от това?! Явно съм съвсем "ненорма-лен" след като всяко нещо се старая най-прецизно да го осмисля, аргументи-рам, изведа, обоснова, докажа и пр. Вчера една гражданка, по професия учи-телка, ме наруга крайно щедро, бил съм, видите ли, "невъзможен досадник",

82

щото съм бил "ужасяващо многословен", е, аз не знам мисли да могат да се изразяват не с думи, а с... мучене или ръмжене! Казват, нинешната министър-ка на спорта имала била учена дисертация по тия нечленоразделни животинс-ки звуци за изразяване на мисли, но аз не съм така напреднал като нея – и затова знам ето това: многото мисли няма начин да не се изразят и с много думи. Е, разбира се, аз нямам претенцията да съм като колегата... Шекспир, не съм и като другите гениални поети, като Ботева и прочие, те са гении, аз, да допуснем, само имам известен талантец; те затова могат и с малко думи да кажат много, то това е чудесно; аз обаче, доколкото мога, се старая, виждате, да бъда кратък, но то невинаги се получава, а не може човек да се откаже от смисъла. Апропо, абе и самият Шекспир е един словоохотливец и сладкоду-мец, и той доста думи използва, е, да не го наричам плямпало, но и неговите герои страшно много дърдорят, нека да си говорим правичката! Тъй че аз съм извинен; пък и в тази област, писането, имаме свобода, ето, даже и хартия не хабя като пиша на компютър и в интернет, защо тогава да ме ругаят толкова? Е, у нас много ругаят ония, които мислят, наричат ги как ли не, това "ненор-малник" е най-малкото, е най-нежното, а иначе какви ли не обидни думи нами-рат за такива: я един Костов (да дам поне един пример извън моя) как хубаво го обругаха и оплюха я?!

Така. Казах принципно важното по моето разбиране. Още малко ми остава и пристъпям към конкретния литературоведчески и смислововедчески анализ на бисерното творение на въпросната неуморна госпожа-директорка-и-така-очарователна-мислителка. Да, крайно много е очарователна в мисленето въпросната административна особа, аз това нещо съм й го казвал директно в очите, поради което, дето се казва, съм заслужил изцяло нейните неудържими симпатии. По повод на вчерашното ми писание по същата тази начената тога-ва тема един мой близък човек, познат от фейсбука, ето как изрази овладяла-та го емоция:

... Относно това, което прочетох днес, ще ти кажа само едно: чо-

вече, ти си й взел здравето! ... Да няма човек противник като теб! Ами как искаш да те трае? Опитай се да й влезеш в положението.

Да, аз съм вероятно безпощаден в туй отношение. Имам, не крия, го-

леми изисквания към хората, които имат някакви претенции в сферата на мисълта. Няма значение какви са тия хора, дали са мои ученици в класната стая, дали са журналисти, политически величия, дали са славни директорки на училища, инспекторки, шефки на инспекторати, министерства и прочие, аз никому не прощавам! Такъв съм си! Прочее, такава ми е и работата. В една страна, прочута с немисленето си, ако философите нямат безпощадни пре-тенции към обучението на природонаселението в мислене, тогава всичко в тази страна безвъзвратно ще отиде по дяволите. Ето, ний, философите, поне

83

някои от нас, правим нужното да си изпълняваме дълга. И да си носим... хомо-та или ярема. И да си плащаме за този лукс. Да плащаме цялата цена. Да, знам, на много хора съм ненавистен. Мразят ме дотам, че се задавят от злоба. Плюят жаби, гущери и змии само като чуят името ми. Нека да ме мразят – щом така им харесва. Ти им правиш добро, те те мразят – майната им тогава! Аз обаче дълга си няма да потъпча, от него няма да дезертирам. Независимо от нищо. Не ща немислещите да ме аплодират. Предпочитам да ме мразят.

Завършвам със следното. Директорката на ПГЕЕ-Пловдив в моите очи се провали като мениджър от оня момент, в който тя, вместо да се поста-рае да се възползва от услугите на мислещ човек като мен, разпозна в мое лице "народния враг" и дори "злодея", подлежащ на гонения - и на безпощадна война. Добрите мениджъри са добри защото умеят да съхраняват и да увели-чават личностния потенциал на организациите, които ръководят, а не да го пропиляват. Една организация процъфтява под грижите на такива добри ме-ниджъри (ний имахме такъв способен мениджър, имам предвид предишния директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Венелин Паунов), а слабите, неспособните мениджъри се разпознават най-вече по това, че те не правят друго освен да разгонват всичко талантливо, нестандартно, дейно, мислещо, кадърно и пр. от организациите си - и, респективно, да се обграждат с мило усмихнати подли-зурковци; щом се случи такова нещо в една организация, това е предзнамено-вание, че тази организация и тръгнала към неминуемата си гибел. Точно това се случи в организацията, ръководена от въпросната администраторка Анас-тасова; преди три години започна това шеметно движение към провала. Нап-равих всичко, което е по силите ми, да въздействам на въпросната особа, ала, уви, не постигнах нищо: тя все повече и повече се изпълваше с решимостта да се разправи с мен, пък било то и по най-недопустимия, неправомерен и неза-конен начин. Позволи си, за да си постигне целта, неща, които рядко някой администратор ще си позволи. Случиха се ексцесии, които аз надлежно описах в блога си. И то не просто в някакви там есета, а в цяла една епохална поре-дица официални документи (жалби, отворени писма, доклади и пр.) до отго-ворните институции, в които представих моята гледна точка спрямо случващо-то се. Въпреки това директорката не прояви желание за диалог и за помире-ние, а продължи атаките си. Всеки друг на нейно място би се постарал да намери път за спечелването на човек като мен, аз съм изключително добро-намерен и благ човек, всички, които ме познават, прекрасно знаят това. Не, тя ме възприемаше като "зъл враг", подлежащ на смазване! Защо ме е възприе-мала така, на какво се дължи това нейно в корена си неадекватно възприятие на моята личност и особа, ще се наложи да разтълкувам по-нататък в своя очертаващ се да бъде "сногшибателен" философско-психологически и правен опус.

Но нека сега да спра дотук. Изморих се, признавам си, но пък се рад-вам, че успях да кажа някои най-главни, имащи фундаментално, принципно

84

значение неща. Следващия път ще се постарая да обясня ония ценностни (идейни, духовни, личностни и пр.) разминавания, които с необходимост дове-доха до превратното възприятие от страна на директорката на всичко онова, което аз съм направил – и в реалното си поведение като учител, и като общес-твена фигура, като ангажиран гражданин, и като радетел за ново образование и пр. Някои хора се настроени така, че се радват и се възхищават на ония, които нещо правят, които са активни, които много работят. Други хора се из-пълват със злоба и ненавист като възприемат гледката на един инициативен, мислещ, търсещ истината на живота си човек. Хора всякакви. Това е животът. Това, че някой не е като нас и, примерно, ни превъзхожда в някакво отноше-ние, съвсем не е екзистенциална трагедия и основание не просто да го мра-зим, а и да искаме унищожението, смачкването му. Не, този човек е същинско богатство за нас. Ако спечелиш един такъв човек на своя страна, то ти самият неимоверно ще се обогатиш. Ако го пропъдиш, сам себе ще ощетиш. Ти сами-ят ще станеш по-беден. Ние сме богати не само заради това, с което нас са-мите Бог ни е надарил и ни е отредил, а и с това, с което е надарил и е отре-дил на ближните ни. Този ближен, човекът до нас с всичките си богатства, ако го предразположим към себе си, и нас обогатява, и нас надарява с всичките си таланти, дарби, богатства.

Сега разбрахте ли защо някои хора са така ужасяващо бедни – в ду-ховния, в личностния смисъл? Щото не са си направили труда да черпят от ресурса на ближните си хора, да се ползват от техните богатства. Така стават нещата в живота. Всеки човек е безценен. Всеки заслужава да бъде ценен, да бъде оценяван подобаващо. Всеки друг човек, независимо какъв е, е интере-сен и заслужава да бъде спечелен. Ония, които се държат неадекватно към другите, са най-нещастните хора на тази земя. Те са озлобени, завистливи, страдащи, самотни, лицемерни, фалшиви. Ужасна е тази тяхна участ. Не я желая никому. Хубавото е, че всеки може да спаси душата си – докато сме живи имаме тази възможност. И дори като допуснеш съдбовна грешка, винаги, като осъзнаеш грешката си, можеш да я поправиш. Стига да не е непоправима грешката ти. Щото, като си позволим да си играем с други хора, като си позво-лим да се погаврим с тях, може да стане и нещо невъзвратимо. Може, при-мерно, да повредиш фатално здравето на този човек. И така да го убиеш. Но докато не се е стигнало дотам винаги можеш да свърнеш обратно. И да попра-виш отчасти пораженията, причинени заради неразумността ти.

От гледна точка на казаното, драга г-жо Анастасова, какво ще кажете: има още една седмица до изтичането на срока за завеждане на новото ми съдебно дяло, та в тази връзка какво ще кажете, ще стигнем ли дотам – или ще се споразумеем все пак извънсъдебно? Защо пък не? Ето, аз подавам ръка. Даже, ако трябва, на адвоката си ще предложа да дойде при Вас, да ви посети във Вашите феодални владения, да поговори с Вас преди завеждането на дялото, да се опита да Ви предразположи да премислите позицията си, по

85

която сте така неотстъпчива до този момент. Ето, г-н Калин Христов се връща скоро, съдът го връща, аз също ще се върна, ако се наложи, чрез съдебно постановление. Питам се: а Вие лично какво печелите от това? Не е ли разум-но, с оглед на всичко случило се до този момент, да промените, да коригирате жизнената си стратегия? Която очевидно не води до добро. Най-дружелюбно, дори приятелски Ви казвам това.

Хубав ден на всички! Бъдете мъдри и разумни! Що означава това ако някой иска да разбере, да ме попита. Ще му отговоря непременно. Аз съм нещо като обучител по разумност и мъдрост. Бъдете също така и здрави! До нови срещи! ЗАБЕЛЕЖКА: Нека планът на по-нататъшния ми анализ да остане и тук, за да го имам пред очи. Страшно много работа ме чака още, та аз все още съм на първите две изречения в тъй богатата на неизчерпаем смисъл, убедихте се, вярвам, сами в това, заповед на невероятно проницателната директорка на ПГЕЕ-Пловдив; ето: ПОСЛЕПИС: Ето ви в ръкопис останалите моменти, които ни предстои заедно да изтълкуваме и анализираме (психоанализираме) тия дни; пускам ви ги тук за да знаете какво тепърва ни предстои:

Ний дотук проанализирахме ето това: А.И.Г. не притежава КАЧЕС-

ТВА за ефективно изпълнение на работата, това именно е главното, фун-даменталното твърдение, "подкрепено" от още една, не по-малка нелепица: Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А.Г. да изпълнява възложената му трудова функция;

Остава ни неговото продължение, ето какво съдържа то, показвайки по най-красноречив начин колко много моя милост се различава от банална-та, стандартна, типова представа за учител, на която е жертва тъй шеметно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (тук-там в ней-ния блестящ и искрящ от смисъл текст съм сложил някои свои леки записки, за да не си забравя мисълта; не им обръщайте голямо внимание, тепърва обаче иде истинското забавление!):

... старши учител общообразователен учебен предмет етика и право,

философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ: (И т.н., вижте го по-горе, където е публикуван същият документ в негова-та цялост, тук за да пестим място няма да го публикуваме отново.)

86

Една идея, една инициатива, едно предложение за

чудесен психологически експеримент

вторник, 8 юли 2014 г.

Ето едно мое писмо, което написах тази сутрин до адвоката си; пуб-ликувам го тук, интересно ми е как предложеното в него ще се възприеме от евентуалния адресат; а иначе в писмото ми се съдържа една великолепна по моето възприятие идея, ето, убедете се сами:

Здравей, уважаеми г-н ..., Тази сутрин си продължих онзи анализ, не знам как ти изглежда на

теб, има ли някакъв правен смисъл, но ми ще въпреки всичко да го довърша, да видя докъде ще ме изведе. Любопитно ми е. Замисълът ми е да проанали-зирам и да прокоментирам моята гледна точка към ония обвинения-присъди, която онази особа, уволнилата ме администраторка де, е благоволила да ми присъди. Ще коментирам нещата и от гледна точка на логиката (мисленето), и от гледна точка на правото (доколкото ми стигат познанията), но най-вече от гледна точка на философията и психологията. Нали знаеш как е: луд умора не знае! :-) Е, аз съм безработен човек, намирам си занимания. Писането е моето хоби. Мисленето също. Та затова така.

87

Тази сутрин ми хрумна следната идиотска мисъл: остава около сед-мица до крайния срок за завеждане на дялото. Дали пък, за експеримент (в наше село казват: за джумбуш) да не опитаме да предложим... досъдебно споразумение на г-жа Анастасова? Ей-така, един вид като реверанс, като жест на "добра воля", нали така: силните и правите следва да са великодушни към ония, които са в тежко положение, които са сгрешили, които са се поддали на неразумни страсти и поради тази причина са сторили някаква глупост. Аз си мисля, че е човешко да се подаде ръка на човека, който се е оказал в... "неб-рано грозде", който е "нагазил в просото", който се е подхлъзнал и се е пльос-нал на земята, а може дори и да е паднал в дълбока дупка, от която трудно се излиза. Така мисля аз, именно, че следва да проявим един жест на човечност, намирайки се в по-изгодната позиция – противно на това, което си мисли дру-гата страна, смятайки, че е постигнала превелик триумф с изгонването ми. А всъщност истината е, че с моето изгонване е поставила основата на поредно-то си издънване като администратор.

Ето, г-н Калин Христов се връща скоро, съдът го връща на работа; аз също спечелих първото си дяло срещу директорката и то съвсем сам, и то и на трите инстанции! Ами ако се изтърколят още 5-6-тина месеца и съдът ме вър-не на работа и мен, а, що ще прави тагда въпросната администраторка? Не е ли по-добре още сега, предусещайки такава една грозна евентуалност да се предпази от нея? Е, тя сама няма да се сети, но ний, като човеколюбиви хора, що да не й го предложим? Длъжни сме да бъдем и хуманисти, и пацифисти, аз съм на този принцип. Затова Ви предлагам един такъв ход. Ето, ще ти дам телефона й, ако искаш, би могъл да й звъннеш, щото тя може да припадне, милата, ако чуе моя глас. Пък и на мен няма да вдигне телефона, познаваме си се ний с нея. Но на теб ще вдигне. Предложи й обмяна на мисли по такъв един въпрос за досъдебно споразумяване. Да видим как ще реагира. Нашата теза е: да отмени заповедта си за уволнение и да ме върне без да занимаваме с тоя въпрос съда. Това е предпоставка за установяване занапред на едни чудесни бъдещи отношения.

Впрочем, в разговора с г-жа Пакова, шефката на Инспектората, моя милост си направи устата да предложи такова нещо, в смисъл тя да поговори с Анастасова като посредник и да опита да я придума да си отмени заповедта. Пакова направи такава страшна физиономия, че сякаш е схрускала чепка кисело грозде – или пък случайно й се е откъртил зъб. И ми каза: не, ний ня-маме такива пълномощия, само директорката, ако прецени сама, може да си отмени заповедта, никой друг, даже и министърът, не могъл да й отмени запо-ведта. Аз знам това де, такъв е законът, та с оглед на това именно предлагам да опитаме да си направим джумбуша.

Пък и да дадем шанс на горката директорка, която с такива капризни решения рискува хептен да си провали директорската кариера; но ето аз, понеже съм състрадателен човек, предлагам да й помогнем, да й подадем

88

ръка, да я спасим един вид. Понеже тя има и едни ценни качества, но да не се отклонявам сега тук. Това е.

Дано не звучи прекалено лудешко това мое предложения, дано не е крайно щура тази моя инициатива, но ето, знаеш, аз си падам по тия работи - и също така обичам експериментите. Особено психологическите. Ако дирек-торката отмени заповедта си тия дни и ме върне на работа аз даже... ще мога да смогна да ида на семинара в Хърватско и да изнеса своя епохален доклад за пълна промяна на отношенията в училище, та в крайно сметка и учрежде-нието, и науката, и всички, най-вече младото поколение и учителството, да спечелят от завръщането ми.

Казвам всичко това за да създам весели чувства у някои мои почита-телки в блога. Знам, че е фантастика, не съм толкова чак луд че да вярвам, че такова нещо може да се случи. Знам, че Анастасова ще рече: няма да стане, ще се съдим! Тя друго и не може да каже, но защо пък да не я изкуша да по-мисли и върху такава една възможност. Знае ли се, хората имат във всеки момент шанса да почнат да помъдряват. Та затова въпреки всичко едно дя-волче у мен вика: предложи й тако едно нещо.

Та ще те помоля, ако одобряваш идеята ми, да кажеш, и, евентуално, да подемеш инициативата да й звъннеш. Едно звънване по телефона нищо не струва и не ни коства. Това е. Прощавай ако има нещо!

Хубав ден! С поздрав: Ангел Грънчаров

89

Темелите, върху които се крепи човеконенавистни-

ческата административна система в българското

образование

четвъртък, 10 юли 2014 г.

Моя милост вчера, а днес вече нямам.. коса на главата си! Вчера продължих със своя психологическо-логически, философски,

методологически, правен и още какъв ли не анализ на административно-литературния шедьовър, наречен "Заповед за уволнението" на "пълния нека-дърник", на философа Ангел Грънчаров, която неуморната директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова съчини наскоро: виж Всеки човек е ва-жен, всеки човек е безценен, никой не бива да бъде обиждан. Сега ми се налага да продължа по пътя си, с оглед да довърша започнатото. До този момент, в две публикации, успях да поставя някои най-принципни въпроси, които възникват около кардиналната "предпоставка-заключение" на така усър-дно мислещата администраторка, а именно анализирах всички ония въпроси, които произлизат от нейното основополагащо твърдение за въпросната "пълна некадърност" на упоменатия философ, т.е. на моя милост. Сега вече ще прис-тъпя към анализа на всички ония конкретни описания на неговата, сиреч, на

90

моята "пълна неспособност", които, в контекста на вече казаното, ще придоби-ят точния си смисъл. Идеята ми е да помогна някак на тази административна особа да осъзнае какво именно, точно и фактически е дръзнала да каже и напише, пък след това дори и да се подпише (!) под него.

И тъй, стигнахме до заключението, че г-жа Стоянка Анастасова, ди-ректорката на ПГЕЕ-Пловдив, по някакви причини, свързани с нейната личност (с нейното съзнание, разбирания, ценности, морал и пр.) възприема действи-телността в една крайно оригинална, бих казал съвсем самобитна светлина, изцяло превратно; всяко нещо, съобразно казаното, тя го тълкува в някакъв свой специален смисъл, който се напасва с базисните настройки на тази така усърдно опитваща се да мисли дама с административни функции. Психологи-ческото основание на този феномен е, предполага се, че тя, по някакви причи-ни, силно и беззаветно мрази една личност, на което "основание" я вижда в изцяло черни краски, да, наистина тя не успява да види нищо различно, изп-лъзва й се всеки друг цветови нюанс, различен от наситено черното, когато гледа и възприема въпросния обект на нейната нескривана ненавист. Да, обаче, казахме, има едно леко неудобство: не бива като ръководител да прев-ръщаш своята субективна пристрастност в основание за някакви администра-тивни решения, щото този лукс ще ти изиграе лоша шега. Примерно, ще ти се наложи пред съда да се опитваш да аргументираш "обективната основа" на твоите тъй очебийни чувства, а това е крайно неблагодарно и трудно, непо-силно за никой занимание. Щото и съдиите, разбира се, са човешки същества, и също добре усещат нещата; тия неща наистина се усещат, те не могат да бъдат скрити. Нещо повече, те са така хлъзгави, че колкото повече се мъчиш да ги скриеш, толкова по-очебийни стават. Аз винаги съм казвал, че психоло-гическата подготовка на всички наши кадри в образованието, особено пък на ръководния персонал, е крайно недостатъчна, тя се базира върху няколко въз-пошлички догми на... съветската "пролетарска-и-най-напредничава-в-света-психология", което е крайно недостатъчно. В тази връзка бих си позволил да посъветвам г-жа Анастасова през ваканцията да чете не само четива като Наказателния кодекс и Кодекса на труда, но и... моя учебник по психология, имащ четири издания, препоръчвам й първите две, които са по-пълни, щото следващите ги съкратих с оглед по-лесно да се възприемат от студентите и особено от учениците. Както и да е, та тук ни се налага да разнищим основа-телно два въпроса: защо г-жа Анастасова така силно ме ненавижда, че ме вижда в изцяло черен цвят, сиреч, кой е извора на нейната ненавист и, второ, което е още по-значимо, вече не в един чисто психологически, а по-онтологичен смисъл, а именно: коя е субстанциалната, ценностно-духовна обусловеност на нейните тъй искрени чувства към мен. Аз ще наблегна на втория въпрос, ей-сега ще ви кажа защо.

Един човек можеш да го намразиш на безчет основания. Примерно, този човек, видите ли, умее да пише книги, да, той пише книги, а на теб това

91

нещо, въпреки, че много го желаеш, изобщо не ти се удава. Само абстрактно разсъждавам, нямам предвид нещо конкретно. Може, допускам, да мразиш един човек само защото той, да предположим, е... мъж, а ти си жена, и това е възможно, защо не?! (Фройд, мръсникът, допуска, че женския пол изначално мразел мъжкия и му отмъщавал за вечни времена по една най-простичка причина: за това, че мъжете имат... пенис; на това основание жените били зависими от мъжете, което именно и бил извора на тяхната тъй беззаветна омраза спрямо мъжете!) Някои мразят друг човек защото той има известни превъзходства над тях, примерно, е по-умен, е по-талантлив, или,да допуснем, умее да пее или да рисува по-добре от теб и т.н. Казват, в артистичните среди завистта била доста разпространен мотор на отношенията. Защо това нещо да го няма и в средите на нашето тъй скромно учителство?! Както и да е, това са безинтересни подробности, имам предвид обяснението на факта, че моя милост е така мразена от въпросната дама; приемаме, че щом ме мрази, явно има за какво да ме мрази, а каква именно и по-точно е обусловеността на тази нескривана омраза, това е въпрос, нямащ кой знае какво значение. И затова ще го отминем с безразличие.

От всяка дума, от всеки ред на въпросната заповед лъха ненавист, а горкият Ангел Грънчаров е представен като пълен темерут, като злодей, като Сатана, като абсолютен нещастник и некадърник. Тия неща не са случайни. Те се дължат на нещо, те произлизат от нещо. Зад тях стои съответното съзна-ние, обуславяно от някакви ценности, в тази сфера нещата са съвършено точно свързани, обусловени, зависими и пр. Става дума, очевидно, за някакво основно, фундаментално ценностно разминаване, което в наши времена не би трябвало да води до чак такава една ненавист, ала ето, довело е. В наше време това, че ний, хората, мислим различно, не се смята за трагедия, то също така и не е основание на желанието ти да... ликвидираш този човек, щом той, нещастникът, не желае да почне да мисли като теб. В толкова трагичния ХХ век, знаем, милиони човешки същества са били избити ей-така, за едното нищо, тия ексцесии са се дължали главно на ценностни (личностни, екзистен-циални, идейни, морални, политически и пр.) несъответствия и разминавания, но този етап от развитието, да се надяваме, вече сме на път да го преодоле-ем. Грозно е да искаш да смачкаш една личност само защото тя, да допуснем, не вярва като теб в свещения административен принцип, именно в принципа "Началството никога не греши!". Днес се смята за напълно естествено, че всеки има безусловното право да мисли различно, именно като себе си. Никой не може да бъде принуждаван да мисли като теб, всеки сам решава как да мисли. Даже добрите ръководители в днешно време се радват когато "подчи-нените" им не мислят като тях и предлагат нови и свежи идеи. Да, обаче, изг-лежда, онзи манталитет, оня стереотип, според който всички трябва да мис-лим еднакво, сиреч, "правилно" (А най-правилно, разбира се, мисли само... господин (госпожа) шефът!), все още е доста жив, все още, за съжаление, е

92

много разпространен. Да, той е несъвременен, той е овехтял, той е вреден този принцип, това желание всички да направиш единомишленици, мислещи съвсем еднакво, но ето, уви, в наше време такъв един мироглед си има своите последователи. Вкратце ми се налага да изявя опорните точки на този именно мироглед, за който имам съмнението, че е нещо като вътрешно ядро на ду-шевността и светосъзерцанието на въпросната госпожа Анастасова.

Аз много съм писал за тия неща в моите книги за кризата – каква ти криза, та то вече е същинска катастрофа! – в образованието, но тук ще ми се наложи да изтъкна поне най-главното. Днешната господстваща представа за "образование", която лежи в основата на държавно-монополистичната адми-нистративна система съдържа следните опорни точки:

– Началството, в лицето на г-н (г-жа) Министъра и чиновниците около него прекрасно знае всичко, що е нужно и на учениците, и на учителите, и на цялото съвъкупно человечество;

– Не трябва да се напрягаме да мислим, то всичко вече си се знае, началството всичко знае най-добре и е имало добрината да ни го каже в свои-те разпоредби, програми, правилници, наредби, учебници и пр.;

– От нас се иска само да изпълняваме, което е същинска благодат – щото да се мисли е крайно неприятна работа;

– Добри учители са ония, които най-стриктно изпълняват разпоредби-те на висшестоящото ръководство, които не се мислят за "оригинални личнос-ти", които са прости изпълнители, които са нещо като "трансмисия" на държав-ната воля, по която тече непресекващата мъдрост на министерските чиновни-ци;

– Добри ученици са същински... папагалчета, те с упоение повтарят каквото им казват усърдните като пчелички учителки, те зубрят дума по дума написаното в "одобрените от Министерството учебници", в училището е заб-ранено да се мисли, щото... всичко вече се знае, то ни е съобщено от началст-вото, от нас се иска само да го поемем (сякаш сме нещо като гъби) и след това механично да го възпроизвеждаме;

– Добрият учител и добрият ученик не се затрудняват да мислят, да търсят, да разсъждават и пр., щото началството вече отдавна е решило кое е правилно и кое е добро за нас, науката също е от компетенциите на началст-вото, най-големите началници са съответно и велики най-учени; абе, с две думи казано, колкото е по-високо един човек в административната йерархия, толкова той е по-учен, по-мъдър, по-разбиращ и пр., толкова повече неговото мнение тежи; на обикновените хора, слава Богу, не им се налага да мислят;

– Мисленето – да повторим, с оглед за затвърдим туй безценно зна-ние! – е абсолютно забранено щото е ненужно;

– Най-голяма добродетел е послушанието;

93

– Най-послушните, най-изпълнителните ще получат шестици, ще имат най-отлични дипломи, те ще станат един ден началници, ще получават най-големи заплати, а някои от тях може да са дори и бъдещи... министри, защо не;

– Най-лошите учители и ученици са ония, които вечно от нещо са не-доволни, не изпълняват, питат, задават неприятни въпроси, съмняват се, искат всичко да проумеят със собствените си умове, имат някакви си там "свои теории", не щат да рецитират написаното в учебниците, правят някакви опасни предложения, които трябва мигновено да бъдат парирани; всичко трябва да си остане неизменно, щото както е било, така и ще бъде за вечни времена;

– Партията знае всичко; – Понеже управляващата партия се сменя чат-пат, ний трябва да сме

беззаветно верни на всяка една партия, на всеки един министър, на всеки един началник – и само тогава Системата на всеобщото така щастливо не-мислене ще пребъде;

– Свободата е вредна; – Личността е химера, няма такова нещо като "свободна личност",

глупости, личността, както е казал Маркс, е "ансамбъл от всички обществени отношения";

– Най-ценни личности, съобразно казаното, са най-послушните, именно подлизурковците спрямо началството, лицемерите, нагаждачите, ония, които мило гледат началника право в очите и винаги кимат в знак на съгласие, ония, които бурно ръкопляскат след всяка негова дума и пр., вие се сещате какво още правят и как се държат тия "правилни хора" и човеци;

– Моралът е буржоазна отживелица, няма морал, всичко е относи-телно, но да не забравяме, другари, това, че има една опора на нашето щас-тие, а именно нашият свещен девиз: "Началството никога не греши!", ура, другари!

– Който не мисли като нас, или е "заблудило се другарче", на което ний ще помогнем да почне да мисли като нас, или, ако това не се получи, тогава той вече е наш враг, подлежащ на безмилостно унищожение! Никакъв компромис не бива да допускаме спрямо враговете, щото те ще съсипят наша-та идилия, таварищи, те ще унищожат нашия тъй прекрасен комунален рай...

Мога още много да продължавам все в този дух, има още доста опорни точки тази философия, този мироглед, това разбиране, тази идеоло-гия, тази неръкотворна ценностна система и пр. Ще каже някой: абе това вече е отминало, няма такива хора, Грънчаров, пресилваш нещата, хипостазираш, преувеличаваш; така вече никой не мисли; ний вече сме съвременни, ний сме новатори, ний работим за "коренната риформа" на образователната система, ти не ни мисли нас за толкоз прости и изостанали! Нали така ще ми отвърнете всички вий в един глас? Да, така ще ми отвърнете, добре го знам аз това. И въпреки всичко ще продължа да твърдя, че този стереотип на мислене е много

94

разпространен сред дейците на нашето свидно родно българско образование и училище. Връз него се крепи цялата прогнила Система, а пък вечно бодри администратори са нейните най-верни цербери. И моята епична история на отношенията ми, на епохалната ми "разпра" с директорката Анастасова, вляз-ла вече благодарение на мен в аналите на бъдещата история на българското образование и педагогика, по най-убедителен и красноречив начин показва, че точно тези са опорните точки на мисленето на този човешки тип, нещо повече, тези са темелите, на които се крепи въпросната човеконенавистническа адми-нистративна Система в българското образование.

И един уличен музикант на Главната улица в Пловдив.

Тия неща съм ги осмислил, разбрал, проумял не от вчера; описал съм ги в книгите си, нещо повече, с този упадъчен мироглед съм водил непре-секваща битка вече цели десетилетия. Аз съм от тези малцина труженици на българското образование, които, бидейки в Системата, отвътре са се опитвали да я "ерозират", да я променят някак, да й влияят по посока на очовечаването й, били сме, така да се каже, "вражески елементи", "шпиони на врага", а "вра-гът", разбира се, е един-единствен: свободата, суверенната личност на човека, неотменимите му права той сам да прави живота си, да върви по собствен път към бъдещето си. Моята философия на образованието, по-скоро философия-та на човека и човешкото, от която тя произтича, се опира на коренно противо-

95

положни, на диаметрално различни принципи в сравнение с принципите, на които се покои всемогъщата административно-авторитарна система в българ-ското образование. Няма, невъзможно е да се постигне помирение на тия несъвместими принципи. Принципът на свободата няма как да бъде "уравно-весен" с принципа на несвободата, масло и вода не могат да се смесват. Сега схващате ли кои са дълбоките идеологически (и ценностни) основи на онази ненавист, която пронизва отношението на въпросната всемогъща администра-торка към моята скромна персона?

Да, въз основа на казаното вече е съвсем понятно защо аз съм разг-леждан като "враг", "вреден вражески елемент", подлежащ на немедлено отстраняване, с оглед да не вредя на идилията на комуналното щастие, защо също така съм възприеман за "пълен некадърник", за "абсолютно неспособен да бъде учител", за какъв ли не още, какъвто е имала добрината да ме опише тази наша така старателно мислеща администраторка в своята заповед за уволнение. Разбира се, погледнато през оптиката на Системата, аз съм точно такъв: един свободолюбив човек като мен няма начин да не е възприеман и определян за "нещо като урод", щом като в рамките на системата "правилният човек" не само че ненавижда свободата, ами е и нещо като безжалостен войн, непрестанно воюващ с нея. Оня, който в лицето на своите ученици вижда суверенни личности, достойни за доверието да бъдат признати за субекти на своя живот и съдба, няма начин да не бъде възприет за "неумеещ да се отна-ся правилно към учениците си"... дилетант, сиреч, да бъде възприеман за "антисистемен елемент", който със самото си съществуване заплашва така приспивното статукво. И все в този ред на мисли в мое лице, като човек, но-сещ едно ново съзнание, един различен манталитет, бранителите на презря-ното статукво, разбира се, ще виждат само заплаха, ще виждат "врага", под-лежащ на незабавно безжалостно унищожение. Няма нищо чудно в това, че многоуважаемата администраторка ме е възприела точно така; ако ме беше възприела иначе, тя самата щеше да стане нещо като... дисидент - понеже щеше да измени на Системата, което пък неизбежно би й навлякло безброй беди, а най-вече би довело до загуба на тъй мекото й директорско кресло. Тъй че, като ме възприема точно по този начин, нещата са си на точното място, аз не съм очаквал и не мога да очаквам точно такива верни слуги на Системата да ме възприемат някак иначе. От нищо не съм изненадан, всичко е както трябва да бъде. Нима съм могъл в някой момент да обезумея дотам, че да очаквам някой да ми рече "Браво!" или пък да ми изръкопляска?! Не, такава природна аномалия е невъзможно да се случи, аз в чудеса от този род не вярвам.

Това, което дотук успях да кажа (то може още много да се каже, но, признавам си, леко започна да ми омръзва тази тема – безброй пъти съм писал все за същото, но особена чуваемост не съм забелязал, особено пък в тези същите среди), по един безспорно умопомрачителен, потресаващ начин

96

се демонстрира от всичко онова, което въпросната администраторка е имала добрината да впише в така бляскавата заповед за уволнение, която за нея, предполагам, има значението на нещо като съкровена изповед на жизненото й верую. Затова в такава една непоклатима форма едва ли не на литературен шедьовър звучат ето тия тъй страхотно внушителни формулировки, внуши-телни дотам, че сякаш са изсечени в камък:

А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на ра-

ботата; Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А. Г. да изпълнява въз-ложената му трудова функция;

Тези думи всъщност са и своеобразно признание на моята личност,

на моите постижения като преподавател, на моята оригиналност – понеже показват по най-красноречив начин колко много моя милост се различава от баналната, стандартна, типова представа за учител, на която е жертва тъй старателно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. И тъй, тя се захваща да изброи кои именно безценни умения ми били липсвали:

• не съумява да привлече вниманието на учениците;

Тук има ли смисъл нещо да бъде коментирано? Ако искате нещо да кажа, воаля, но ми се струва, че всичко само по себе си е ясно. За да не мога изобщо да привлека вниманието на учениците, предполага се, съм не личност, а съм нещо като... бездушен предмет, нещо като... тухла (примерно, това ми идва на акъла). Прочее, според представата, от която изхожда въпросната администраторка, учителят по начало е нещо като... майстор-производител на тухли, училището е нещо като тухларна фабрика, а пък самите ученици би следвало да са тухличките, градивния матр`рьял, от който изградим тъй бляс-кавата сграда на нашия проспериращ (в мизерията си обаче!) социум. Вижда-те, че заслепението тук е такова, че на мислещите по този начин хора изобщо не им хрумва, че е възможно учителят да привлича вниманието на учениците си по съвсем други, неавторитарни подходи, примерно, като най-спокойно и човешки разговаря с тях; не, това последното е недопустимо, щото... абе ка-зармата трябва да си е казарма, трябва да има ред, учителят трябва да е "пълен авторитет", той няма право да бъде човек, а учениците просто трябва да умеят да маршируват като севернокорейски зомбита, какво повече има да се разсъждава тук?! Да минем към следващото словесно бисерче, което е успяла да сътвори въпросната принципна другарка.

• не съумява да предотврати възникналите конфликтни ситуации между него и учениците;

97

Я, абе нали не можеше изобщо да привлича вниманието на ученици-те, как така тогава са възникнали тия въпросни "конфликтни ситуации"? Впро-чем, там, където има конфликти, там има и живот, там има и развитие; там, където има убийствена скука, там има само смърт, нали така? Но да не задъл-баваме прекалено, че мисленето е вредно, нали така? Една патка мислила, мислила, пък взела накрая че... умряла! Въпреки всичко, аз тук искам да дам едно по-пълно обяснение, щото нещата са наистина прекалено любопитни и интересни – пък и са много показателни, изразителни.

Едно синьо цвете расте в подножието на жилищния блок, цялата ливада е посиняла от него; на какво ли е предзнаменование тази обилна синина?! :-)

Всички знаят, че в рамките на Системата положението с т.н. "дисцип-лина" е отчайващо тежко. Защо е така е отделна работа, аз много съм мислил, имам своя теория по тези въпроси, правил съм безброй предложения, на които директорката не е благоволила да обърне капчица внимание. Тя самата си има, горката, една изцяло опростена представа, която често повтаря с изражението на непризнат Айнщайн:

"Колеги, не мога да разбера как така едни и същи ученици при дадени преподаватели се държат прилично и слушат, а при други преподаватели са "шумни", не слушат, създават проблеми?! Обяснението е просто: ами едни учители явно умеят да поддържат ред, други не умеят. Тия учители, дето

98

умеят да поддържат ред и учениците в техните часове слушат и мълчат, са добри учители, а другите, дето това не го умеят, са лоши учители. Добрият учител изнамира средства и подходи да се справи с всяка една конфликтна ситуация, нещо повече, при него дори не се стига до такава, докато лошите учители не могат да предотвратяват конфликтните ситуации. Който не може да се справи с учениците и да въдворява в часовете си тишина, ред и послуша-ние, требва да си вземе капата или забрадката и да си иде. Само ония, които умеят да мачкат учениците като луда крава мачка теле, само те заслужават титлата "учител". Понятно? Выполнять! Не рассуждать, Грынчаров!"

Така мисли така задълбочено осмислилата този проблем директорка г-жа Анастасова – и безброй пъти е повтаряла тази своя умна теория. Според това, че училищният народ, имам предвид учителската му част, не иска да си има излишни главоболия с директорката, затова всички учители се пазят както дяволът се пази от тамян (казват – и от чесън, и от светена вода!), та значи всички учители се пазят да не дадат и най-малък знак, че имат проблеми с дисциплината; щото а кажеш, че имаш такива проблеми, то тогава мигновено попадаш в графата на "лошите учители", ония, дето требва да си земат капата и да се махат. Затуй, разбира се, всички учители мълчат и се преструват, че "проблеми няма", че всичко в туй отношение си е наред и прочие. Е, всички знаем, че положението е плачевно, но тук действа принципът: "Дялото по спасение на давещите се е дяло на самите давещи се!", сиреч, нека всеки да се оправя както може. Да се мисли за някакво обща стратегия и политика за решаването на този проблем, както иска оня злодей Грънчаров, е излишно, не си струва, ний даже няма да признаем, че имаме някакви проблеми, ний ще мълчим като истински стоици, сакън директорката да не разбере, че работите и при нас не вървят.

Да, обаче злодеят Грънчаров в последните две години се захвана да предлага решения за преодоляването на проблема. С оглед да изучи реакции-те на администрацията и да провери дали тази администрация умее да изпъл-ни адекватно ролята си, той започна да пише и по най-обикновените проблеми съответни доклади, в които да анализира обстойно случая, да показва каква, според него, следва да е ролята на класа, на класния ръководител, на педаго-гическия съветник, накрая, на самата администрация, въплощаваща авторите-та и властта на институцията; с оглед да се отработи механизма на взаимо-действие на всички тия страни, въпросният наглец Грънчаров не само че предлагаше разни иновации по решаването на тия всичките тежки проблеми по отношението учител-ученик, учител-учител, учител-директор, ученик-директор, даже, представете си наглостта, в един момент тоя същия наглец почна да пише доклади и до... Инспектората, с оглед да изучи и реакциите на Началника на Инспектората, да проучи какво следва да е отношението Начал-ник на инспекторат-директор на училище, а в един момент съвсем сгази в лука и почна да пише доклади и до... самия Министър, представяте ли си каква

99

наглост дръзна да прояви този наглец?! Той, респективно, предложи какви ли не щури идеи в тази посока, коя от коя по-екстравагантни, примерно, предложи учениците, на които в час не им се слуша, да могат да си излизат свободно в коридора или където другаде искат, не само го предложи това нещо, ами даже си позволи да го прилага (!!!), нарушавайки всички инструкции на тъй мъдрото училищно ръководство и дори тези на Министерството! И той, лъжецът му с лъжец, почна да усуква и да твърди, че тия неща ги бил правил, видите ли, "само експериментално", за да види как те работят, почна да пише доклади до самия Педагогически съвет, почна да настоява тия проблеми да бъдат реша-вани в най-спешен порядък (е, ний, разбира се, знаем как да постъпваме с подобни провокационни документи: ний ги скрихме в най-отдалеченото бюро на тъй великолепното директорско бюро, какво друга да направим, да не сме луди че да им дадем ход?!), не само това, ами този нахалник почна да пише обръщения до цялата училищна общност, да въвлича и самите ученици в размисъл по тия проблеми, като капак на всичко почна в един момент да пуб-ликува всички тия неща в блога си, ето това вече не можеше да се търпи, щото цяла България разбра какво става в нашето училище, ето, той тогава изложи имиджа на скъпото ни училище, е, заради това вече не можеше да му бъде простено, нали така?! И той си получи в един момент заслуженото, полу-чи си заповедта за уволнение, ний му я връчихме точно в навечерието на 24 май, за да почувства по-пълно унижението: на добрите учители, на послушни-те учители ний дадохме... банкет, а на тоя изедник на народа дадохме... увол-нение! Нека да се знае оттук-нататък, че у нас господства светлия принцип: "Който слушка – папка, който не слушка, нему – ритник!". Я го виж ти, ще ми се мисли той за голем умник, къде дават тия работи?

Така, съвсем щрихирано, стои епопеята около моите борби по този пункт, именно, за установяване на нов тип отношение към учениците (и също отношения по всички останали компоненти, именно учители, администрация и пр.), моята борба за установяване на нов, личностен тип отношение завърши с пълен провал. Знаете ли защо? Ами ясно защо: защото дадени хора, за да направят безценна услуга на не можещата да понася злодея Грънчаров дирек-торка й помогнаха ето как: като предизвикаха... "бунтове на цели класове" срещу "тиранина Грънчаров", е, тези "цели класове" всъщност бяха само един де, само оня същия 11 Д клас, за който Грънчаров много писа в последните месеци в блога си, а пък в останалите 13 класа, в който народният изедник Грънчаров преподаваше, там отношенията му с учениците си бяха чудесни; е, може да е имало известни проблеми, хора всякакви, има и много простотия в наше време, но в общи линии всичко си беше в реда на нещата. И така, тезата на г-жа Анастасова за "пълното неумение" на Грънчаров да "предотвратява конфликти между себе си учениците" май отиде по дяволите, а, какво ще ка-жете и по този пункт?! Е, Грънчаров е нещо като майстор да раздухва конф-ликти, с оглед същината на проблемите да бъде оголена, именно с оглед да се

100

откроят отговорностите и на всички фактори, страни, органи и пр. Примерно, самата всемогъща г-жа Анастасова беше яко притисната в ъгъла от него, защото самата тя, оказа се, притежава едно крещящо неумение да решава конфликтин ситуации, защото се оказа, че ситуации, които други ръководите-ли, примерно, предишният директор Паунов решаваха за пет минути (!), тя не можа да ги реши... пет месеца (!) и дори две години (!), и не само че не можа да ги реши, но и дръзна да си позволи да покаже, че няма и никакво намере-ние да ги решава, щото си въобрази, че тия неща били работели в полза на нейната идея-фикс, именно "злодеят Грънчаров" бъде изритан от училището. Хубавото е, че всички тия случки, поведенчески прояви, модели и пр. тоя съ-щия Грънчаров ги е описал и представил в цяла една поредица от доклади, жалби и сигнали до съответните отговорни институции, всичките тия докумен-ти са надлежно заведени, имат си входящи номерца и само чакат сгодния момент да се окажат на масата на по-любознателните съдии. Толкова. Смя-там, че всичко, което беше потребно да се разбере, вече се разбра.

Но тук идва едно още по-чудно бисерче, което е успяла да съчини нашата неуморна администраторка, то също е шедьовърче, ето го, насладете му се: • генерира напрежение и незаинтересованост от факта на неудовлетворе-ност от преподавания учебен материал, както сред учениците, така и сред техните родители (видно от депозираните жалби);

Позволете ми обаче тук да спра, че ми стана възмножко писането та-зи сутрин. Изморих се. Ще продължа тия дни. Сега си давам заслужена почив-ка. Излизам да се разходя. Я какъв бляскав ден се е отворил я! Хубав ден на всички! Бъдете колкото се може... по-добри, ето това е най-важното! Ако по-мислите повече, ще признаете правотата ми. Не гледайте лошите хора какво правят. Нищо че временно тържествуват. Те в крайна сметка са все губещи. Добрите обаче винаги печелят... ЗАБЕЛЕЖКА: Нека планът на по-нататъшния ми анализ да остане и тук – за да го имам пред очи. Страшно много работа ме чака още, но има време, ний не бързаме толкоз, закъде да бързаме: • има формално отношение към цялостната организация на обучението; • не преподава учебния материал; (И т.н., вижте го по-горе, където е публикуван същият документ в негова-та цялост, тук за да пестим място няма да го публикуваме отново.)

101

Продължавам да тълкувам представите за образо-

вание на една директорка с тъй чувствителна и пое-

тична душа

четвъртък, 10 юли 2014 г.

Вчера продължих своето изследване (тълкуване) – виж Темелите, върху които се крепи човеконенавистническата административна систе-ма в българското образование – чиято цел е да открия и да изявя пределно ясно точния смисъл, скрит зад формулировките в логическо-литературния шедьовър, наречен "Заповед за уволнение" на "пълния некадърник" Ангел Грънчаров от българското образование, заповед, която директорката на ПГЕЕ-Пловдив има добрината наскоро да напише – и не само да я напише, ами също и да я приведе в действие. Днес имам намерението да успея да проана-лизирам цялата останала част от този исторически документ, който съвсем скоро ще бъде предаден на вниманието на българския съд. Да опитам да осъществя замисъла си, пък да видим какво ще стане – и дали ще е възможно да постигна амбициозната си цел. Щото наистина скритият смисъл на този документ е направо колосален, дали да не взема да призова боговете да ми дават сила – та да успея все пак да постигна малка част от истински потребно-то ни? И тъй, вчера стигнах до ето този изключително важен момент:

102

• генерира напрежение и незаинтересованост от факта на неудовлетворе-ност от преподавания учебен материал, както сред учениците, така и сред техните родители (видно от депозираните жалби);

Този, който "генерира" туй напрежение съм аз, ето, оказва се, чу тук съм определен за нещо като "генератор". Това изреченийце заслужава най-старателно тълкуване, то наистина е невероятно бисерче и на логиката, и на литературата. Дали един ден няма да го учат във факултетите подобно на това сега както учат ботевото "Настане вечер, звезди обсипят свода небе-сен..."? Да си плюя на пръстите и да се захващам с осмислянето на този ше-дьовър на човешката мисъл.

Аз уж бях, ако си спомняте, "пълен некадърник", сега се оказва, че имам поне тази способност – да генерирам напрежение; ох, отдъхнах си, че поне това не ми е отречено. За какво, собствено, напрежение става дума тук? Как така се напрягат толкова, и то не само учениците, но и техните родители даже?! При това успява да генерирам хем напрежение, хем незаинтересова-ност, един вид успявам да генерирам някакво чудато "незаинтересовано нап-режение" – или някаква "напрегната незаинтересованост"; какво именно и по-точно генерирам тук остава неизяснено, поетът, в случая административната поетеса ни е оставила да гадаем. Казала ни е поне това: всичко се генерира и причинява "от факта на неудовлетвореност от преподавания учебен матери-ал". Леле-мале! Тук мисълта стана прекалено сложна: имало някакъв тайнст-вен "факт" на дълбока неудовлетвореност от... преподавания учебен матр`ьял! Що за учебен матр`ьял съм преподавал, ето това е интересно да се разбере - именно според преценката на тъй поетичната и чувствителна директорска душа? Какъв е този пусти учебен матр`ьял, който само от своя факт, от факта на своята наличност успява да поражда, да генерира такова едно неудовлет-ворено и незаинтересовано напрежение? Апропо, нима е толкова лошо учени-ците да са напрегнати по време на преподаването и ученето? Къде е доказа-но, че не трябва да се напрягат изобщо? А може би този коварен злодей Грън-чаров ги напряга така жестоко или генерира такова страшно напрежение в ученическите души просто защото ги заставя да... мислят?! Ах, този душева-дец, той тормози, видите ли, учениците да мислят?! Безсрамник неден! Учени-ците са неудовлетворени при това, от какво ли са хем толкова неудовлетворе-ни, хем също така и толкова напрегнати? Ами най-вероятно заради това, че този мъчител (да, не учител, а мъчител вероятно е въпросният злодей!) ги тормози хем да мислят, хем да не знаят "правилната истина", за намирането на която, разбира се, не е нужно чак толкова да тормозим и тероризираме учениците да мислят, при положение, че тя така прекрасно ни е сервирана в премъдрите министерски учебници? Виждате ли сега на какво се дължи таз страшна и непоносима гавра, разбрахте ли сега кой е източника на туй непо-

103

носимо "незаинтересовано напрежение"? Но моля ви се, другари, това вече е нетърпимо: да мъчим учениците да мислят и да страдат поради това, че не им е съобщена или сервирана премъдрата министерска истина?! Тоя Грънчаров за кой се мисли бе, той нима иска да принуди учениците да почнат да си тър-сят някакви свои лични истини, различни от единствено-правилната и общоза-дължителна министерска истина в учебниците?! Виждате ли какъв злодей от класа ни е той, убедихте ли се най-сетне, че на тоя уволнението му е малко - щот заслужава направо екзекуция! Ама моля ви се бе, другари, откъде-накъде така ще се гаври той с учениците и ще генерира напрежение като ги тормози да мислят?! Защо трябва да се напрягаме да мислим, като предварително е ясно, че в единствено-правилната министерска мисъл, налична в учебниците, ни е дадена цялата възможна премъдрост?!

Учениците, вероятно – аз така си го представям – хем са напрегнати, хем са неудовлетворени, щото тоя злодей Грънчаров ги тормози да учат, сиреч, да мислят. Те са свикнали да получават "единствено-правилната ми-нистерска истина" направо в готов, смлян, удобен за поглъщане вид, а ето тук им се налага до попадат в една крайно стресираща ситуация, генерираща туй ужасно напрежение. Не, това повече не може да се търпи, другари, как така тоя ще тормози учениците ни да мислят, да търсят, да изследват и пр., чувст-вайки се при това толкова несигурни, дотам, че в крайна сметка стават и съв-сем незаинтересовани? Щото незаинтересован, няма как, неизбежно става оня ученик, на който е отказано да получи дневната си дажба от "правилни мисли". Ето защо, както сами се убедихте, виновността и вредността на тоя злодей Грънчаров вече е доказана, той просто трябва да бъде... разстрелян, но хайде, щото живеем в хуманни времена, ще го уволним само! Особено щото напре-жението било обхванало даже и родителите на самите ученици, което вече превръща проблема с тази напрегната неудовлетвореност в... социален, об-щодържавен даже. Откъде-накъде и родителите ще почнат да се напрягат заради това, което учениците правят в часовете по философия я? Я колко си е хубаво тяхното пълно безразличие спрямо това, което се случва на децата им в училище, но не, тук се намира един злодей, който така поставя нещата в часовете си, че почва да генерира ужасно напрежение в нашта позаспала социално-комунална действителност? Е, сфанахте ли сега зловредността на тоя Грънчаров: той, видите ли, почва да разпространява вируса на мисленето из цялото ни общество! Това именно е нещо, което вече не може да се търпи! А какво ще правим ако в един съдбовно важен момент всички, цялото общест-во, тотално... почне да мисли? Какъв кошмар само, а, представяте ли си? Пълна трагедия ще настъпи тогава! Ние затуй вземаме мерки: ще изгоним Грънчаров, та да миряса нашта социална реалност, нали така требе да се направи? Народът ненапразно го е казал: "Вържи попа, та да е мирно селото!", тоя Грънчаров да не си въобразява че някой ще допусне да бъде поп на нашто село, тая няма да я бъде. Освен това, другари, да не забравяме, че не попът,

104

а партийният секретар, пардон, кметът, сиреч, директорът на школото де (ох, обърках се хептен!), трябва да дирижира положението в наше село! Къде дават да е иначе? Я го виж ти него! Ще ми генерира той напрежение, генера-торът нееден!

Да спра дотук. Още много може да се каже по повод на гениалната и тъй поетична, преизобилна на смисъл формулировка, която директорката е благоволила да съчини, но нямам това време и място. Нека да оставим въз-можността човечеството само да се задълбочава още повече в нея. Геният е за това: да интригува и бъдните поколения. И затуй аз млъквам. И минавам към анализа и изследването на следващия не по-малко протресающий в неръ-котворната си гениалност момент; видите ли, тоя същия злодей Грънчаров, мръсникът, си позволява да има: • има формално отношение към цялостната организация на обучението;

Ах, тази Сатана, и това даже си е позволила тя, негодницата! Какво означава да имаш не друго, а тъкмо "формално отношение" и то не към друго, а към... "цялостната организация на обучението", аз лично трудно мога да си представя, щото, видите ли, нямам претенцията, че мога да обхвана с един поглед езотеричната мъдрост, съдържаща се в творение на администрацията като това. Формално отнасящият се към нещо, предполагам, е зает все с упот-ребата на най-различни... "форми" на обучението, откъде може да произтече тази несъмнена формалност ако не от това? Значи, предполагам, тук така езотерично мислещата администраторка има предвид, че моя милост често експериментира с какви ли не нови форми било на преподаване, било на про-веждане на часа, било с организация на някой друг компонент, примерно оце-няването, начина на изявяване на учениците и пр. Многото "форми", в което се изразява този тъка изявен "формализъм" на въпросния Грънчаров обаче, мили ми другари, не бива да се схващат за нещо положително, щото от историята на световното изкуство знаем, че когато, да речем, в живописта, "единствено-правилната форма" на рисуване е била пренебрегната и художниците почват да експериментират с формите, сиреч, отдават се на безразделната свобода на творчеството, това довежда в един момент дотам, че... човек вече не може да познае какво именно е нарисувано на картината, дали това, което виждаме там, е крава, или е човек, или е някакъв краво-човек, а това вече, другари, е непоносимо, така не може! Има си една-единствена "правилна и научна" фор-ма на отразяване на действителността, и това е социалистическият реализъм, при него когато художникът нарисува крава, цялото човечество с очите си вижда, убеждава се и разпознава, че това наистина е крава, а не някакво друго животно; когато пък нарисува човек, това също се познава, че е човек, при това е човек, излъчващ "правилни мисли", нали така? Ето, другари, и по отно-шение на такъв вид изкуство, каквото е преподаването на философия, требе

105

да се придължаме към "единствено-пра-вилния" метод, тук никакви форма-лизми не са допустими, тук има една-единствена "най-правилна форма" и в нея трябва да бъде натикано всичко. Никакви експерименти! Никакви дирения не са разрешени в сферата на формата! И на съдържанието, другари, не са разрешени търсенията и изследванията. Всичко требе да е еднакво, неслу-чайно поетът го е казал и написал: "В унификацията е спасението на нация-та!". Ний сме привърженици на тоя принцип. Всичко у нас требе да е правилно. Откъде-накъде някакви там... плужеци като тоя Грънчаров ще си позволяват да имат "формално отношение", сиреч, да наблягат на формата, да експери-ментират в таз сфера и пр. Не, ний сме противници на способната всичко да съсипе свобода! Той изедник Грънчаров даже дръзна да промени и обичайна-та подредба на чиновете в кабинета по философия, какви ли начини на под-редба на чиновете не предложи, в един момент даже почнал да предлага на учениците сами да си подреждат чиновете както искат (!), е, за да прекратим тия своеволия (щото ако ги допуснем току-виж учениците ще почнат да искат и в цялото училище да почнем да променяме не само подредбата на чиновете, ами и всичко друго!), та значи за да прекратим тия своеволия, ний премахнах-ме не само кабинета по философия, който тоя изедник Грънчаров беше уре-дил, ами и всички останали кабинети, въведохме нова организация на процеса на обучението, учителите станаха... номади, тръгнаха да циркулират от каби-нет в кабинет със своите географски и исторически карти, със своите лаптопи, със своите мултимедии, със своите дебели речници по чужди езици и по бъл-гарски език, абе въведохме такава организация, която доведе до рязко покач-ване на здравословния начин на живот на учителството, виждате ли колко умно постъпихме ний, таваришчи?

Айде стига, да спра по тоя пункт дотук, виждате, че още може много да се пише, темата е благодатна. Виждате как геният с един щрих на четката успява да предизвика след това у нас, простите възприематели, такива богати асоциации, че човек може с часове да мисли, да тълкува, да пише и пр. Абе няма какво да се спори по този пункт, текстът, който анализираме, е преизоби-лен на смисъл, аз направо изнемогвам от смисъла, който така бурно се ражда в душата ми. О, как да спра този смислов ураган, дето вилней в душата ми? Не ураган, а направо цунами! Ще ме... убие този пребогат смисъл, аз си знам, че добре няма да свършат тия мои анализи. Що ли ги започнах изобщо? Но нека да минем към следващия момент, а той е (дръжте се да не паднете от стола!): • липсва УМЕНИЕ за покриване и спазване на държавните образователни изисквания;

Как се "покриват" въпросните държавни образователни изисквания

(за краткост нека да ги наричаме ДОИ, но предупреждавам, това не е свързано с... доенето на овце или крави, макар че може и да е свързано, разбира се,

106

знае ли се кое какво е у нас?!), та как именно "се покриват" въпросните ДОИ, е отделна работа, щото нещо да бъде "покрито" е все едно да бъде скрито, примерно, грабваш една кърпа и покриваш нещо за да не се види. Примерно, покриваш... загорялата манджа в тигана, за да не те бие мъжът ти, щото е гладен и щото се е върнал току-що от работа. Нещата "се покриват" като връз тях се тури също така капак, или тук за друго "покриване" става дума? Думата обаче "спазване" пояснява какво има нашата мислителка. Требе да се спазват въпросните ДОИ, те са нещо като "свещена крава", а нали знаете как в Индия се отнасят към кравите? Кравите в Индия, казват, понеже са свещени животни, каквито у нас са въпросните ДОИ, биват оставени да се разхождат свободно където си искат, крава в Индия да не почетеш, да не я почешеш по шията, да не й се поклониш било равностойно на държавно престъпление. У нас като индийските крави почитаме само ДОИ. Не онова, а другото ДОИ. Как нашата поетеса с наклонности към администрирането установи това, че аз не спазвам ДОИ, е тема, която е за друг разговор, който скоро ще проведем. Но нека да бъда тук кратък, щото още много работа ме чака. За улеснение ще дам разби-рането си под формата на нещо като метафора – с оглед да бъда разбран.

Става дума тук, забележете, за ДОИ не по някакъв друг предмет, а по философия, по философските предмети, изучавани в училище. Тия ДОИ, изрично искам да подчертая, са правени от наши български опитни философи, много изтъкнати, някои от тях аз ги познавам лично от много години (примерно Иван Колев, Ал. Андонов и т.н., да не изброявам всичките философи, които Министерството е използвало за тия неща през годините), тоест, тия ДОИ по философия са разработени чудесно, по един бих казал превъзходен начин. Философията по начало е нещо безгранично, огромно, необозримо, тя е тако-ва странно духовно образование, чиито граници и предели трудно могат да се очертаят. По една-единствена тема от философията може да се направи цял курс, примерно темата за човека, за душата, за свободата и пр. Аз самият преди много години най-активно участвах в обсъжданията по тия държавни програми и стандарти по философия, участвах в тях още по-времето, когато се осъзна, че "единствено правилната философия", именно "марксистко-ленинско-комунистичес-ката" просто трябваше да отиде... на боклука, а вместо нейния безразделен монополизъм-хегемония трябваше да се установи един философски плурализъм, тоест пълно многообразие на идеи, гледни точки, философии, теории и прочие; по всеки въпрос във философията има много теории, гледни точки, позиции, концепции и пр., и това нещо трудно може да бъде обхванато от една програма – пък и колкото всеобхватна да е тя. Аз още в далечната 1987 г. написах фундаментална статия по тия въпроси въпроси, тя излезе в тогавашното единствено философско списание, именно списание-то Философска мисъл (тази моя статия може да се открие и в блога ми, сега просто не ми се дири, ако имам време днес ще я намеря да я видите). Както и да е, та в тази връзка държа да подчертая, че по тази тема, именно за ДОИ по

107

философия, моя милост, тъй да се рече, съм нещо като доказан експерт, мно-го съм напреднал в тази област. И точно на мен да ми се отправи такова едно нелепо обвинение, именно, че не умея да "покривам" и да "спазвам" ДОИ по философия, е нещо, което бе следвало да се отнесе към сферата на... фолк-лора, на народното творчество в тази си своя част, която е свързана с майта-пите, с шегите, със смехотворното остроумие и пр. Та ето сега моята обещана метафора, белким тя помогне по-вярно да се разбере сложилата се ситуация.

Представете си една река, и то не каква да е, а много пълноводна – ето това, да допуснем, е философията. Или още по-добре, представете си необятното море – то още по-пълно изобразява същината на философията като едно необозримо духовно богатство. Или най-добре представете си... океана, да, него си представете, това е най-добре – ето какво е философията! Страхотно нещо е философията, думи нямам да ви предам, да обясня нейна-та величавост и грандиозност! Да допуснем обаче, че за жадните за мъдрост, за истина, за знания и пр. млади хора един професор по философия, комуто е възложено от г-н Министъра да прави ДОИ по философия, трябва да подбере нещичко от цялото това богатство, и ето, той гребва от океана една... кофа и казва: ето това ще бъдат наште български ДОИ по философия! Пийте донаси-та от тоя кофа, задоволете си жаждата, мили учители и ученици, ако щете, в тая кофа можете да опитате и да... поплувате, нали така?! Опитайте де! В кофа да се плува не знам как е, не съм опитвал, аз предпочитам да плувам

108

поне в басейн, а най-вече в море. Вий опитвали ли сте да плувате в кофа, многоучена ми госпожо Директор? Ами опитайте ако още не сте опитала. Да не вземете обаче да сънувате таз пуста кофа, щото наистина е трудничко да си представи човек как може да заплува в кофа, а камо ли пък да опита да го направи! Е, за утоляване на жаждата на жадните за философия ученици таз пуста кофа май става, а, какво ще кажете? Изглежда става, ама не съвсем. Щото има едно решаващо неудобство. Ето какво.

Да оставим кофата, а да прибегнем тук до метафората, която съчини моя приятел Явор Ганчев, много я бива неговата метафора, а именно: предс-тавете си една обществена столова, в която трябва всички учители и ученици да ядат. Не ресторант, а столова – настоявам аз. Младите не знаят това какво е, то е изобретение на комунизма – огромната столова, в която предлагат само две-три манджи за всички, две-три супи, два-три десерта; примерно, компот от сливи и компот от ошаф, яли ли сте компот от ошав бе, маладие люди? И добре че не сте яли? Ами грис-халва яли ли сте? Та значи какво ще ядем в тази столова, или разписанието на гозбите, го прави... Министерството. Това именно са въпросните ДОИ. Има хора с всякакви вкусове, примерно има хора, дето не ядат риба, други, като мен, не ядат... овчо месо (Овчо мЕсо, така се произнася, туй е любима дума на нашия народний кумир Боко), трети нещо друго не обичат да ядат. Да, ама не, днес сички ще ядат овчо, точка! Който не обича да яде овчо, да мре, майната му, ще се глезим тук да ядем кой каквото иска, тая нема да стане! И мнозина си остават гладни, щото не обичат подобни буламачи, при това хубаво размляни с миксера на „единствено-правилната дидактика”. Или си остават невежествени и неграмотни по много учебни пред-мети, включително и по точните науки, нали това отчита вече и самото Минис-терство? Затуй по философия, щото ний, философите, сме мъдри хора, ДОИ са разработени така, че са доста широка рамка, която може да задоволи раз-лични вкусове. Е, в тази връзка аз искам да отбележа – и с това ще приключа! – че моя милост изцяло спазва рамката, наречена ДОИ, сиреч, обвинението на поетичната директорка или на директорката с тъй чувствителна и поетична душа, именно, че не съм спазвал тия изисквания, е изцяло неверно, сиреч, е една лъжа. Аз винаги съм преподавал по философия не нещо друго, а фило-софия; ако бях преподавал по философия, да речем... химия, тогава можеше да ми се отправи обвинението, че не покривам и не спазвам ДОИ по филосо-фия, но аз в часовете по философия съм занимавал учениците си само с философия, никога с химия, с физика, с математика и пр. И при това съм спаз-вал ДОИ не като педант, не като буквоед, не като догматик "сталинского тол-ка", а като философ с известни творчески потенции. Което означава, че съм търсил и предлагал на учениците си тъкмо онова от безбрежното богатство на философията (и на ДОИ), което съм преценявал, че за тях е най-доброто, най-важното, най-същественото. Точка. Да минем към следващото обвинение:

109

• хаотична и непоследователна организация на учебното време в часовете;

Тук, съобразно вече казаното, според представите и душевния хори-зонт на поетичната директорка – или на директорката с тъй чувствителна, поетична душа – явно се има предвид, че в моите часове правя така, че уче-ниците ми да се чувстват свободни, спокойни, да им помагам да се породи, доколкото това е възможно, подходяща настройка за занимания с философия, за продуктивно мислене и пр., сиреч, работя за това да има подходяща ду-шевна, задушевна и духовна даже атмосфера, това обаче не става нито с команди, нито със заповеди, защото човешките души не са автомати, ученици-те не са роботчета, иска се време, е, тия всичките неща въпросната админист-раторка ги възприема и оценява като проява на "хаотичност", щото тя, не само предполагам, но и съм убеден, е гореща привърженичка на стахановската представа, според която, щом като училището е тухларна фабрика, а ученици-те са просто тухли, какво тогава пречи фабликата да почне да работи с ше-метни обороти?! Да, "хаотичност", "непоследователност", "лоша организация" и пр., няма как иначе да бъде възприето от гледна точка на стахановците онова отношение към преподаването на философия, което се свежда то ня-колко опорни момента: това е най-деликатна, фина и човечна духовна дей-ност, а не... производство на тухли, на винтове, на бурми, гайки и болтове – или каквото там искате, но все от този порядък. Още навремето комунистите смятали, че чрез "правилна организация" и "строго планиране" щели да успеят да натикат живота в своите разсъдъчни схеми така, че всички до един хора да станат щастливи, при това да бъдат осенени не от някакво индивидуалистич-но, а от "единствено правилното" щастие, а то е такова, щото именно е "най-организираното щастие". Даже и ония, които не искат да бъдат по този органи-зиран начин щастливи – вие представяте ли си какъв кошмар е "организирано-то веселие"?! – и тях насила ще направим щастливи, примерно, като ги нати-каме в... концлагер! Като постоят там ще видите как тогава ще заобичат пар-тийното и комунистическото тотално и правилно организирано щастие и весе-лие! Оказва се, че г-жа Анастасова продължава да е гореща привърженичка на този топ "организация на живота", докато животът, за да е живот, иска едно нещо – иска свобода. Не организация, иска свобода. Иска и човечност. Човеч-ност и свобода са синоними, са думи с еднакъв смисъл. Думата организация е вредна за живота щото означава едно: диктат на самонадеяния разсъдък над живота. Този диктат на разсъдъка над живота, както убедително доказа чо-вешката история в така трагичния ХХ век, води до едно нещо, води до тотален кошмар. И до ужасяваща бедност, в това число и личностна, душевна. По принципни подбуди, г-жо Анастасова, моя милост е върл противник на такова едно отношение към младите хора, такова едно отношение към "нехаотична-та" и "абсолютно последователна" организация на "учебното време"; апропо, като сте с поетична душа, ви съветвам да изхвърлите от употреба тия клишета

110

като "организация на учебното време в часовете", те звучат внушително, но в тях кънти на кухо. Работите стоят иначе. Аз ви казах как. Безброй пъти съм ви казвал тия неща. Не пожелахте да ме разберете. Проблемът си е по-скоро ваш. Щото живеете с представите на едно друго, отдавна отминало време. А навън вече е ХХI век, мила госпожо! Да минем към следното покъртително обвинение-"констатация": • липсва съсредоточеност, динамичност, експресивност в работата в часовете;

Леле-мале! Забележете, липсва не само съсредоточеност, но и ди-намичност, а като капак на всичко и експресивност липсва "в работата в часо-вете", видите ли? Нека да погледнем що е това експресия в тълковния речник, ний си го представяме, ама за всеки случай да проверим:

Експресия, мн. експресии, ж.: 1. Само ед. Изразителност; ярка про-

ява на чувства, преживявания. 2. Кратка литературна или музикална твор-ба, която е плод на моментно силно чувство, настроение, преживяване на автора. Музикална експресия.

Тук предлагам да опровергаем туй твърдение на така усърдно мис-

лещата директорка с поетична душа по следния начин: абе нали твърдяхте, че в моите часове се било "генерирало напрежение", а напрежението какво е? Ами то е тъкмо експресия, проява на чувство, и то на какво само, а! Нервират се, по Вашата логика и терминология, моите ученици по причина на това, че ги тормозя да мислят и по този начин душата ги тресе от бурни чувства; ето, оказва се, моите часове са доста експресивни! Не е вярно, че липсва дина-мичност в часовете ми, може да липсва външна динамика, аз, примерно, не обичам да подскачам като някаква увлякла се от "експресии" шантава даска-лица, аз съм спокоен човек, но безспорно е, по Вашето собствено твърдение, в душите на моите ученици текат в най-динамична форма съответните тъй богати вътрешни експресии. Ето, сърдете се на себе си, сама си се опровер-гахте. Аз затова ще продължа да издигам принципното настояване, че когато човек пише, трябва доста да мисли. Особено пък когато пише текстове, които след това ще бъдат гледани под лупа не къде да е другаде, е пред... съда! Ето следващото положение в тъй бисерната заповед: • не умее да овладее учениците в час и да задържи вниманието им за про-веждане на ефективен учебен процес;

Дрън-дрън-ярина! – така обичаше да казва моя велик дядо Васил – Бог да го прости! – от него съм научил този израз. Как се "овладяват" ученици-

111

те в час бе, мила госпожо? А не допускате ли, че аз мога и да мога да ги "ов-ладявам", а не искам, щото, да допуснем, съм противник на авторитарните подходи? Аз оставям учениците сами да се владеят, аз смятам, че това е истинското, щото с това Ваше външно "овладяване" виждате докъде я дока-рахме, учениците вече нямат дисциплина, вилнеят, буйстват и пр. Авторитар-ните подходи за "овладяване" вече са съвсем неефективни и доказаха прова-ла си, така не стават тия работи, Вие в кой век живеете?! А в моите часове, бъдете поне малко честна и признайте това, има прекрасна обстановка, нали така, и то без никакво "овладяване", без никакво насилие: ние с учениците ми просто се разбираме. И си разговаряме най-спокойно. За никакво "овладяване" от моя страна на учениците не може да става. съветвам Ви, внимавайте с думи от този род, щото те имат и... сексуален подтекст; знаете ли как може да се възприеме умението за "овладяване" на учениците от една оправна и напе-рена авторитарна даскалица? Ами то за туй овладяване си има и друг термин, именно "насилване", "изнасилване" и пр. Е, ний сме противници на насилието, уважаема г-жо! Ний владеем душите с други средства, съвсем подходящи и човечни. Тия неща отдавна се знаят как стават, ама в нашите училища всичко е тъкмо наопаки на както трябва да бъде, та затова толкова се затруднявате да ги разберете. И затова сте се оплела в тия неща като... петел в кълчища.

Ох, писна ми! Пак стана дълго. Пак се изморих. Пак ми се иде да се разхождам. Пак спирам да пиша тук, на това място. Нямам сили вече. Друг път ще продължа. Хубав ден на всички! Владейте сами себе си, не се оставяйте да ви овладяват, нали ме разбрахте! Чао и до скоро! ЗАБЕЛЕЖКА: Нека да оставя това, което ми предстои да анализирам още, леле, колко е много то! Ето го: • учебният материал се преподава (нали изобщо не преподаваше?!) с непод-ходящи методи и похвати; (И т.н., вижте го по-горе, където е публикуван същият документ в негова-та цялост, тук за да пестим място няма да го публикуваме отново.)

112

Хрумна ми нещо сюблимничко – дали да не пиша за

него до госпожа министъра?

четвъртък, 10 юли 2014 г.

Това, дето следва, е откъс от днешното ми писмо до моя адвокат, от-къс, в който ме сполетя едно бляскаво озарение:

Здрасти, г-н ..., ... Що се отнася до подигравчийския ми тон в последните ми писания

– той наистина може да се възприеме като обиден, но за сметка на това пък е съвсем незлоблив. Иначе, ако пиша директно, повече боли. Или така по-боли? Не знам, не съм сигурен. То си зависи от човека. Но понякога трябва да забо-ли, та този човек да се поправи. За негово добро, по моето разбиране, това е позволено. Щом е за добро – всичко може! Разбира се, у нас не всички разби-

113

рат това, за жалост. Ако съм обидил някого толкова жестоко, нека да ме даде под съд – аз така и така остатъка от живота си явно ще го проведа по съдили-ща. Това е достоен край за един философ. Знаем, че така завършил живота си самият Сократ. Пък и други така са завършили живота си. Неудобно ми е да го кажа, щото е прекалено, но така завършва земния си път и Христос. За хрис-тиянин като мен не е грях да последва учителя си даже и в това.

Аз като твърдя, че има въпросната госпожа поетична душа, един вид я лаская, това, понеже е дама, ще я размекне. Тия дни дори ми се ще да на-пиша нещо хептен подлизурско писмо до нея. Като експеримент. И ще й го пратя. Във връзка със заминаването на целия "колектив" на "екскурзия-семинар" в Хърватско (!), където тия, дето слушкат, ги чака неспирен четирид-невен банкет с безплатни, с платени от бюджета на училището хърватски кюфтета. Та ще трябва да измисля нещо подходящо по този повод в блога, няма начин. Купонът трябва да продължава, лято е...

Тук ми хрумва нещо сюблимничко, дали да не пиша за него до Ми-нистъра? Става дума за това (не знам дали разбра), но учителката, която ме замести след уволнението им, е успяла да стори такава мечешка услуга на директорката, че повече от това не може да бъде: писала е... шестици отгоре до долу в някои класове (!!!), а във всички останали е писала предимно петици и шестици (!!!), тук-там е писала четворка, а тройки почти няма (за двойки да не говорим, което означава, че всички ученици са превъзходно подготвени по този предмет! Това означава, че тя собственоръчно удостоверява, че ученици-те, на които е преподавал този "доказано напълно некадърен преподавател" като мен са показали бляскави резултати по философия – и го е удостоверила с подписа си! Тя преподава на тия ученици само месец, това са само 3-4 учеб-ни часа, изключено е тя да е успяла да ги подготви за това така кратко време до такова бляскаво ниво. Аз съм им преподавал повече от 5 месеца, значи заслугата е моя. :-) Но какво стана в такъв случай с директорската теза за моята "пълна некадърност"? Този аргумент (а това са факти, резултати на учениците, установени от независим, пък макар и не дотам остроумен препо-давател!) дали не може да бъде използван в нашето дяло – като аргумент срещу основната теза на тъй страстно мислещата директорка?

Какво ще кажеш? Една справка за годишния успех по философия на учениците, на които съм преподавал, е достатъчна и всичко в построенията на така усърдно мислещата директорка относно моята "крещяща некадърност" отива по дяволите! Аз смятам, че съдът ще се впечатли от това. Ти как мис-лиш? (Ще пусна това писмо в блога да видим дали директорката няма да почне спешна инициатива за намаляване на успеха на учениците барем в дневниците, щото за друго е късно! Ще стане чудесен гаф, превъзходен даже!)

Бъди здрав! Същото желая и на най-близките ти хора! С поздрав: Ангел Грънчаров

114

Нова серия от моите херменевтични изследвания

върху един грандиозен паметник-шедьовър на адми-

нистративната лирика

понеделник, 14 юли 2014 г.

Ох, трябва да продължа анализа, тълкуването си на един литерату-рен шедьовър, именно на станалата вече знаменита заповед за уволнението ми от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, което се случи наскоро; предишната част на този анализ, тази, която написах вчера, е ето тук: Продължавам да тълкувам представите за обра-зование на една директорка с тъй чувствителна и поетична душа, а днес трябва да продължа, за да завърша някой ден започнатото. Прочее, вчера една читателка на тоя очертаващ се сякаш да бъде безкраен херменевтичен опус, една обзпокоена дама и учителка изрази съмнение дали лятната вакан-ция няма да свърши, а пък аз още да не съм успял да стигна до края на изс-ледването си; тя го каза чудесно, ето как:

Опасявам се, че докато завърши анализа, ваканцията ще свърши и

няма да имаме време да четем... Горката душица: плаши се, че ще дойде есента, щъркелите ще отле-

тят на юг, ще тръгнем на училище, а ние все още няма да сме свършили със своя епичен анализ! :-) Е, с оглед да не станем за посмешище, ще се постарая да завърша анализа си съвсем скоро, моля, търпеливи читателю, не се отчай-вай толкова. Ще натаманим нещата така, че скоро да завърша. Вярно, проб-

115

лемите са много, не бива да се претупват, смисълът на въпросния документ е пребогат, аз вече почнах сериозно да се замислям дали за този шедьовър на авторката, именно на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, с оглед да отчетем несъмнените й литературни способности, да я предложим за някаква награда; несправедливо е да не я предложим щом ето, тя успя не кой да е, а мен, фи-лософа, да плени толкова с качествата на шедьовъра си, плени ме така, че ето, всеки ден и чета, и се наслаждавам, и тълкувам, и се вглъбявам в дълби-ните на тъй непостижимия и пребогат смисъл на това велико творение. Но да продължа, да не забравям, че обещах днес-утре за завърша своето изследва-не, ще направя нужното да спазя обещанието си: кураж, многотърпеливи чита-телю, иде веч краят на твоите исполински мъки!

И тъй, след като бях обвинен че не съм бил могъл да "овладявам" вниманието на учениците, а пък аз обясних, че има различни методи или на-чини за такова едно "овладяване", аз просто съм привърженик на един по-различен подход, щото авторитаризма не ми е по вкуса, иде вече решаващият момент; ето го този момент в цялата му непосредствена голота и тъй очарова-телна искреност: • учебният материал се преподава с неподходящи методи и похвати;

Аз тук много мога да кажа, да защитя подхода си – за който авторка-та-мислителка с тъй поетична душа твърди, че не бил "подходящ"; "неподхо-дящ подход", как ви звучи пък това?! – но обещах да бъда лаконичен, ще се огранича със следното.

Живеем в ХХI век вече. Обидно е някому да се налага да обяснявам, че за всяко нещо има много начини за правенето му, много различни вижда-ния, различни технологии, думи като "многообразие", "плурализъм" и пр. вече са извезани дори и на знамето на Европейския съюз, те са неговия свещен девиз. Отдавна се знае, че униформеното еднообразие е хем убийствено скучно, хем е изцяло неефективно, води до противопоказни резултати, то е израз на непозволено тъпчене на личностната уникалност, отдавна е доказано и се знае, че няма един-единствен "правилен подход", а има много и различни, взаимно допълващи се, но имащи правото да съществуват подходи. Е, аз има свой подход, за който много съм мислил, изследвал, писал, имам книги на тази тема, проверил съм подхода си на практика, упражнявал съм го не от вчера, а от десетки години; и хоп, намира се сега една претенциозна дама, която, види-те ли, понеже страстно иска да ми отмъсти за нещо, ме обвинява, че моят подход бил, представете си, "неподходящ"?! При това тя самата ни бъкел не разбира от такива неща като специфика на философското познание, обучение, нагласа и пр., не, тя си твърди, като казармен фелдфебел: "Подходът ти е неподходящ! Не рассуждать!". Глупава работа, нали? Излага се тая наперена иначе дама. Така не бива. Трябва да се самоуважаваме поне малко. А който

116

уважава себе си, такъв няма да си позволи да не уважава околните хора, особено пък колегите си. Е, вярно, мразиш много тоя специално колега за нещо, искаш да му отмъстиш, но поне се контролирай малко де! Както и да е, предполагаме, че дамите с поетични наклонности имат едно по-освободено, по-артистично, по-екстравагантно държане, да го отдадем на това. Какво да правиш, страсти ги владеят тия души?! А какъв е моят подход аз тук няма да обяснявам, щото ще стане дълго, пък и съм го направил вече, тия, които си интересуват, могат да се зачетат в книгите ми на тази тема. Има ги и в хартиен формат, и в електронен, и онлайн, всякак ги има и са предоставени за свобод-но ползване на интересуващото се човечество. да минем нататък: • използва свои разработки, които не следват изискванията и логиката на утвърдените от МОН учебници;

Тия мои "разработки" са учебните помагала, които аз съм написал и издал, те са по всички изучавани в гимназиите философски предмети, някои от тях имат по доста издания. Тук историята на отношението на въпросната администраторка с поетични наклонности е безкрайно интересно да бъде представено, но ми се налага да бъда кратък. Първо, това, че аз имам свои помагала, явно й е било крайно неприятно, аз имам, пък тя няма, нали знаете колко са суетни дамите? В един момент тази дама набра кураж и започна да ми заповядва да не ползвам своите помагала, щот не били "официално одоб-рени" от Министерството (имам и одобрени, но това на нея не й пука, както и да е, тя поетично, сиреч, всецяло, обича и властта – подобно на армейските фелдфебели!). Представяте ли си, на учителя, който е положил труд да под-несе на своите ученици "матр`ьяла" по най-разбираем, човечен и пр. начин, да се опиташ да му забраниш да ползва помагалата или учебниците си! Трябвало било да ползвам "официалните учебници", за които вече и само Министерство призна, че са негодни за употреба, неясни, неразбираеми и пр. Смешна рабо-та! Аз пък съм чешит, в един момент направих следното: давам списък с вся-какви учебници по съответния предмет, има такива бол, и рекох всеки ученик сам да си избере и да реши по кой учебник да учи, да учи по този, който най-много му харесва. Този списък го сложих и в т.н. "разпределение на часовете", документ, която бюрократите изискват, та да могат да контролират какво пра-вят учителите в часовете. Директорката с поетична душа каза, че не могло така учениците сами да избират, вместо тях трябвало да избира учителят. Един учебник за всички, всички от един учебник да четат, в унификацията било спасението на нацията. Аз не приех тази теория. Обясних, че това все пак е философия, има свобода на мисълта, ний, хората, сме различни, имаме раз-лични интереси, потребности и пр. Не та не, един трябвало да бъде учебникът. Месеци наред директорката отказваше да парафира моето разпределение само заради този пункт. Накрая се пречупи и подписа. Там сега пише, че уче-

117

ниците сами могат да избират помагалата, от които учат. Тя го е одобрила. Подписала се е. А пък да докаже, че моите специално помагала, ония, на които аз съм автор, би били следвали "логиката и изискванията" на утвърдени-те от МОН учебници, тук искам да информирам нашата административна поетеса, че по философия тъкмо всеки от утвърдените от МОН учебници си има своя оригинална "логика", тъй че тук няма някакви "единни държавни изисквания"; който си мисли, че има и че може да има, да има много здраве от мен, с това той само показва, че хептен не знае що е това философия. поезия може да знае що е, но философията не нещо по-различно. Да си гледа поези-ята тогава и да има добрината да не се изказва за философията. Администра-торите у нас са си втълпили, че от всичко били разбирали; това е една безпоч-вена претенция. Толкоз. Обещах да съм кратък. Иначе цяло есе мога да на-пиша по тази тема. Аз обаче добре че съм написал книги по тия въпроси, там който иска, да иде да чете повече. Та да разбере нещата съвсем изчерпател-но. Интересни са. Всичко във философията е интересно и спорно. Това за сведение на поетеси с административни наклонности и на администратори с поетични наклонности го казвам. На "аргумента", който тук ще ми кажат, имен-но "И ний някога сме учили философия, и ний от философия разбираме!", ще отвърна: това, което сте учили някога, е било марксизъм-ленинизъм, то е нещо антифилософско, то е анти-философия, то няма нищо общо с философията. То е смъртта на философията. Да оставим мъртъвците да погребват своите мъртви. Да минем на следващия параграф от въпросната заповед за уволне-ние: • като по този начин създава объркване и неяснота у децата;

Значи с ползването на различни помагала и учебници, с възможност-та учениците сами да решават и да избират от кой учебник да учат аз, вижда-те, съм бил създавал "объркване и неяснота" у "децата" (то "децата" в нашето училище са доста отраснали, те са юноши, но карай). Ами че това да има неяснота е прекрасно, госпожо поетесо! Та нали затова учим: неясното да го проясняваме, то нещата ако са си по начало ясни (както пише в единствения официален учебник), то тогава всичко отива по дяволите, тогава всички се обезсмисля; а като се върви от усещането за неяснота и то постепенно се надмогва от учениците, тогава има напредък, то така стават тия неща в чо-вешкото познание, а не както Вие си го представяте. Изначално ясното и неос-поримото е безинтересно, вълнуващо е точно неясното, което трябва тепърва да се проясни и надмогне, и то от самите ученици. Просто ми е неудобно да обяснявам такива елементарни неща на човек, който се смята за педагог. Или е бил учител. Или е учител. Ако учениците никога не са знаели що е неяснота, ако не са я преживели, ако не са се обърквали, ако не са почвали да търсят и да се стремят към яснотата, но постигана от тях самите, то тогава нищо няма

118

смисъл, тогава всичко именно отива по дяволите. И тогава идва добре позна-тата ви убийствена скука, от която изнемогват учениците в нашите училища. Нетърпима скука, щото всичко на учениците им се дава наготово - и съвсем ясно, предъвкано, готово за поглъщане, сякаш "децата" ни са беззъби старци. Ох, защо ли се занимавам да обяснявам това, като всичко би следвало да се знае от всеки! И особено пък от учителите, пък макар и да са с тъй поетични души. • учениците не възприемат преподавания учебен материал на ниво, което се констатира в часовете, в които са преподавали други учители-заместници;

Тук нещата са още по-сюблимни. Когато аз съм отсъствал, директор-ката обикновено нареждаше да ме замести който и да е, да има там някой, да не скучаят "децата". И идваха да ме заместват всякакви учителки, примерно исторички, даже, подочух, веднъж и математичка ме била замествала в час по философия! Е, тия наперени дами могат, разбира се, да преподават всичко, колко му е. Преписват си оттук-оттам една и друга дефиниция, съдържаща "пълната и единствена най-правилна истина" и я продиктуват на учениците. Учениците си я записват, важното е да убием времето, след това требва да я рецитират тая "велика мисъл". Те тия неща са ги отработили, те на това са натренирани, рецитират като папагалчета, и всички са доволни. А най-доволна е директрисата с поетична душа. Влиза после в мой клас, взема тетрадките, вижда "какви превъзходни мисли са научили учениците когато тоя злодей Грънчаров, дето ги тормози да мислят е отсъствал, и прави мъдрото "умозак-лючение", което ви цитирах, което намирам в така прочувствената заповед за моето уволнение, ето това: "учениците не възприемат преподавания учебен материал на ниво, което се констатира в часовете, в които са преподавали други учители-заместници". Виждате колко "неоспоримо" е доказано туй твър-дение, няма що. Аз като разбрах че ме заместват неправоспособни учители от други специалности, и то в часовете по философия, възразих в нарочна жалба до Инспектората, тогава директорката мигновено, като прочете в блога, наме-ри някаква уж правоспособна другарка, която да ме замества. Тази другарка е същата, дето написа отгоре-до долу само шестици, учениците приеха това с овации, предполагам, джаста-праста, карай да върви, в това училище явно може всичко! Фурор! Да живей "правилната философия"! Уррааа! • незаинтересованост на същия към проблематиката на учебния процес;

Това "същия" требе да съм аз. Аз съм бил незаинтересован. От какво ли съм толкова незаинтересован? От контекста се подразбира: от философия-та явно не съм заинтересован. Да приемеш, че човек, който цял живот се е

119

занимавал с нещо, е незаинтересован от това нещо, простете, едно куриозно изказване (да употребя една по-мека дума). То е едно смехотворно изказване. Явно тия силни чувства, дето са владеели поетичното сърце на въпросната администраторка, тук са взели пълно надмощие. Та не се усеща какво пише. Излагация пълна, факт! • прави впечатление ясната граница в подхода на различните преподава-тели, като този на г-н Грънчаров е неприемлив за децата;

Това, че има "ясна граница" в подходите, е чудесно, то само показва, че моя милост не е типов преподавател; то къде, прочее, е написано, че пре-подавателите у нас трябва непременно да се все "типови"? Че има граници между подходите на различните преподаватели е чудесно, значи всичките са все оригинално мислещи хора, какво по-хубаво от това, не разбирам аз. Твър-дението, че моят специално подход бил "неприемлив за децата" (абе тия деца са доста пораснали бе, да не ги обиждаме като ги наричаме деца!) да го отне-сем към категорията на необоснованите и по причина на това - на смехотвор-ните. Да го отнесем към категорията на страстните твърдения на нашата пое-теса-администраторка, да го отнесем към твърденията, дължащи се на нейна-та тъй експресивна душа. Или страстна душа, то експресиите са чувства, но и страсти. Интересно е обаче да запитам само това: а как установи това че моят подход е толкова "неподходящ"? Прочее, няма подход, който да е подходящ за всички, по причина на това, че всички ние, в това число и учениците, сме чо-веци, сме индивиди, сме личности, сме различни. Затова за някои ученици моят подход може да е приемлив, за други - да не е, но къде и как е констати-рана тази евентуална и хипотетична "100%-ва непримливост"? В директорска-та поетична фантазия, как къде? това, разбира се, е едно изцяло голословно и смехотворно твърдение. Да вървим нататък: • не се постига усвояване на учебния материал и резултати на такова ниво, каквото е в класовете на другите преподаватели;

Тук с въпроси мога да отговоря. Как се установи това? Или то е само субективно впечатление? В училището, прочее, няма друг преподавател-философ, за да може да се направи такова сравнение. Другата преподавател-ка (преподава предмета "Свят и личност" е пенсионерка, е приближена на директорката, при това е историчка – тя ли има по-високи резултати от мен? сигурна ли сте? Искате ли да направим с нея едно открито състезание по това кой по-добре може да преподава този предмет? И кое именно е "по-високо" в резултатите – по-високи оценки ли е писала? Е, аз не пиша надути оценки, пиша кой колкото си е изкарал, но ето, сега пък се оказа, след моето уволне-ние, че заместилата ме преподавателка е писала на класовете, които аз съм

120

ги подготвял месеци наред, шестици отгоре до долу! Виждате, че факти опро-вергават тезата на така усърдната директорка че резултатите в моите класове били по-ниски от резултатите в класовете на другите преподаватели. Ако в моите класове учениците се показали резултати, оценени от независим пре-подавател с шестици отгоре до долу, то в драгите класове, предполагам, уче-ниците са показали резултати, оценени с... 7-ци отгоре до долу, това ли твър-ди нашата поетична администраторка? Требе да се мисли когато се твърди нещо, аз за това ще продължавам да настоявам, колкото и да е неприятно за някои. • "лицето Ангел Грънчаров" не притежава умения и активност за да може дискусията в неговите часове да придобие философски характер;

Тук освен да се усмихна какво друго да направя? Смешна работа! Отбележете обаче, поетичната администраторка ме нарича "лице", сякаш съм нещо като подсъдим или като дори осъден; трябваше да ме нарече "гражда-нинът Грънчаров"! Апропо, а какъв характер има дискусията в моите часове като "не придобива философски характер"? "Нефилософски" ли характер има дискусията в моите часове по философия? Как се установи и как се отчете това? Или и то е израз на субективно пристрастно отношение на една особа с поетична душа, която много-много не отбира от това що е философия? Спи-рам дотук, че просто е смешно да се обсъждат толкова смешни твърдения. • г-н Грънчаров е безсилен да се справи с прояви на лоша дисциплина и много често търси по време на час съдействие от ръководството, от педагоги-ческия съветник и от класните ръководители;

Забележете: пак станах и бях произведен, кой знае защо, в звание "господин"! Това за "справането" с прояви на лоша дисциплина го представих вече по-горе, на съответното място. Там изясних, че с оглед да разбера какви са реакциите на различните фактори и да отработим взаимодействието между тях с оглед решаването на тежките проблеми по дисциплината, аз съм писал много доклади, изисквал съм намеса на отговорните фактори, проучвал съм как се държат те, описвал съм изцяло неадекватните им реакции в подобава-щи доклади до още по-отговорните висшестоящи институции, сиреч, съм пра-вил всичко това с оглед да помогна да се реши проблема, а не защото не съм бил можел да се спрява с тия прояви на лоша дисциплина. Разбира се, длъ-жен съм да посоча, че твърденията "много често" и "по време на час" са не-верни или лъжливи твърдения, аз съдействие съм търсил след час, и то обик-новено в писмен вид. Още едно нещо да отбележа: за това, че ситуацията с дисциплината в едно училище се влошава постоянно пълната отговорност

121

носи училищното ръководство, а не... "лицето Грънчаров". Точка. Да минаваме нататък: • често повишава тон на учениците;

Често? Я помисли малко повечко? Как обаче го разбра? Или си го изфантазира? Аз съм много спокоен човек и истината е, че много рядко пови-шавам тон. Повишавам тон в най-редки случаи. Прочее, с какъв тон ще говоря е мой избор. Тъпичко е да се пишат подобни "констатации" кой с какъв тон говори, и то в такива най-официални документи, предназначени при това за българския съд. • отправя нападки към тях;

Пълни глупости. Смехории. Изобретени от нечия по-поетична фанта-зия. Интересно ми е как ще аргументира поетесата-администраторка това свое твърдение пред съда, ето това ми е най-интересно. • не допуска мнение, различно от неговото;

Да се посмеем още. Сега ни е паднало. Нека да си излее експресив-ните чувства нашата поетична директорка. Явно много й е накипяло, човешко е, разбираемо е. Аз толкова доклади и жалби написах, а тя мълчеше, горката! И трупаше сподавени емоции. Сега си ги излива. Дошъл е нейният час най-сетне, нека да имаме добрината да й дадем възможността да излее всецяло душата си. Нека да бъдем човечни. • кара учениците да се чувстват незнаещи, неразбиращи като ги подценя-ва;

Смях в залата. Овации. Не ми се пише повече, щото емоции да се обясняват е от приоритета на поетите. Аз не съм поет. Нека поетите да гово-рят несмущавани! Да живей поезията! Нейната творческа мощ е недостижима! Тя е способна всичко да одухотвори и превъплъти! Апропо, ако въпросната поетеса-администраторка поне малко разбираше от философия, щеше да знае, че това, че учениците в моите часове се били чувствали незнаещи и неразбиращи, е чудесно! Така те имат импулс да почнат да търсят знание и разбиране, отговарящо на техните нужди. Сократ неслучайно е повтарял "Аз знам, че нищо не знам", така и трябва да бъде в сферата на философията. Който си е втълпил, че си знае, той с философия няма как да се занимава. Тъй че ето, нашта поетеса ми признава едно огромно постижение: довел съм уче-ниците си в състоянието на сократовото "учено незнание". Това е по-същест-

122

вената част от философското познание. Другото вече е лесно. Мерси за комп-лимента, драга поетична госпожо директор!

Ох, пак се изморих! Позволявате ли ми малка почивка? Ний минахме голяма част от тази епохално-грандиозна заповед за уволнение. Остават още някои чудесни "обяснения", които нашта героиня дава, но няма сили сега да пиша повече. Тия дни ще продължа. Хубав ден! Забележка: Ето оставащото от анализирания литературен матр`ьял, да стои тук да не изпуснем нещо: - Липсата на тези УМЕНИЯ са (трябва да е Е) израз на: недостатъчна мотива-ция за работа в среда, която изисква учителят да проявява респект спрямо своите ученици, да създава атмосфера на диалогичност и конструктивно об-щуване, на толерантност и отзивчивост, на умения де предотвратява конфлик-ти между учениците и самият него. (И т.н., вижте го по-горе, където е публикуван същият документ в негова-та цялост, тук за да пестим място няма да го публикуваме отново.)

123

Човек трябва бъде верен на съдбата си и да не роп-

тае много-много срещу нея

понеделник, 14 юли 2014 г.

В едно свое писмо от снощи адвокатът ми, с когото много се разби-раме, на шега се е обърнал към мен ето как, писал е: "До Помощник-адвоката Ангел Грънчаров". И пише също, че се шегува, явно го е направил по причина на това, че аз много се изказвам по всяко негово предложение. Ние с него сега доизкусуряваме всичко в исковата молба, с която ще заведа тия дни съдебно-то дяло срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която на 19 май т.г. ме уволни от работа с интересния мотив "не става за нищо", "пълен некадърник", "абсо-лютно неспособен да бъде учител" и пр., и то при положение, че вече съм бил учител цели 31 години! Между другото, сега ми хрумва нещо, няма да го оста-вя без внимание: с тази своя заповед тя явно иска да "докаже", че целият ми живот е нещо като "пълна природна аномалия" или дори нещо като "вселенска трагедия", да, как няма да не е такова нещо след като цял живот, излиза, вече съм се занимавал с нещо, за което, видите ли, съм бил нямал "абсолютно никакви" и качества, и навици, и умения, и всичко! По тази тема си заслужава да се пише още, именно как е възможно човек като мен изобщо още да същес-твува под Слънцето – ако застанем на гледната точка на директорката с тъй ясно изразени... лирични или поетични наклонности.

Между другото, сещам се ето в този момент за още нещо, отклоних се, но да го река и него щото иначе ще го забравя, а е интересно: още Платон

124

навремето, като философ, е имал доста строго отношение към поетите, нари-чал ги е открито... "лъжци", най-прочувствени при това лъжци, опасни хора, дето са способни да вселяват в душите на хората опасни и вредни чувства; даже е предвидил, че на тях трябва да им бъде забранено да живеят в негова-та "идеална държава", в най-разумно устроената и съвършена държава, в която всичко трябва да е според истината, а пък поетите според него, които много фантазират, сиреч, лъжат, оказва се, са крайно вредни за едно общест-во, което иска да бъде устроено разумно и мъдро. Това го казвам между дру-гото, като интересен куриоз от духовната история на човечеството, не ме разбирайте криво; но е факт, че между философи и поети е имало някакъв антагонизъм още от платоновите времена, ако не и от по-рано даже. Филосо-фите се покланят на истината, а поетите – на лъжата (на разните му там хи-мери, илюзии, суетни чувства и пр.), тази е причината за този неизбежен анта-гонизъм. И ето, стана така, че между мен и една администраторка с несъмнени лирично-поетични наклонности (директорката на ПГЕЕ-Пловдив е по образо-вание литераторка, филоложка де, не може да си такъв и да нямаш някакви ясно изразени способности по отношение на поезията, лириката, сантимен-талните романи и пр.) пак, две хиляди и повече години след Платон, възникна такъв ярък антагонизъм, че повече не може да бъде, ето, битката стана без-пощадна, стигнахме до съда, а не се знае един ден дали тази войнствена, но поетична администраторка няма да ми обяви и... смъртоносен дуел! Както и да е, факт е, че между поетите, живеещи в един особен свят, и философите, които настояват, че не бива да се фърчи чак толкова в небесата, а трябва да държим сметка за реалното, има някакво извечно онтологично неразбиране и несъвместимост.

Както и да е, отклоних се здравата, а мисълта ми беше съвършено друга: като ме нарече "свой помощник-адвокат" моят адвокат ми даде повод да му разкажа нещо, за което съм писал, да му разкажа една отдавнашна история от времената, в които аз съм решавал какъв да бъда, какво да работя и пр. Ето, тогава, оказва се, съм решил да стана философ, за което сега ди-ректорката с такива лирично-поетични наклонности обяви съвсем публично, че по нейна преценка "изобщо не ставам", въпреки че, кой знае защо, вече съм бил и, да се надяваме, още съм не друго, а тъкмо... философ (и учител по философия); но, оказва се, аз навремето съм изпитвал големи драматични съмнения какъв да бъда в своето бъдеще, та ето какво написах в тази връзка на адвоката си тази сутрин:

Шегата ти за помощник-адвоката ми хареса. :-) Аз, между другото,

още като размишлявах навремето какво "вишо" да уча, именно когато съм бил на 18 години, веднага след завършването на гимназия, спомням си, че тогава много се колебаех между ето тия две неща: философията и правото. (И исто-рия, но история значително по-малко: историята, подобно на философията,

125

също държи на истината, а не на фантасмагориите като поезията! Това го добавям сега, няма го в писмото до адвоката ми.) Още тогава ми се и искало да се посветя на правото. Писах в желанията си и право и стана така, че като отидох след изпитите на т.н. "Стена на плача" да проверя дали съм се класи-рал някъде, понеже съм песимист, тръгнах да разглеждам таблата от "Стената на плача" отзад-напред.

По едно време стигнах до списъка на приетите в специалността "Пра-во" и си видях името (!), понеже балът ми беше доста висок (заради пълното отличие в дипломата, пък и отлична оценка бях изкарал на основния конкурс-но-приемен изпит по история). Успокоих се, значи поне второто ми желание се беше изпълнило. Продължих да вървя напред (понеже философията тогава беше част от държавната идеология, от маркс-ленинизма, но тя беше най-

126

отпред, на най-предно място във всички списъци!), накрая стигнах до списъка с приетите по философия. Погледнах отзад-напред, гледах, че баловете на приетите по-отдолу са значително по-ниски от моя, накрая се оказа, че моят бал е най-висок и аз съм първи в списъка! Да, аз бях класиран на най-първо място в списъка на приетите студенти, тогава философия се учеше само в СУ, нямаше я в другите университети, а в СУ от т.н. "донаборници" тогава приеха само... 7 човека, сред които аз бях първи по успех! ("Донаборници" значи, да обясня за младите, че те приемат за студент, но отиваш... войник, стоиш две години в служба на партията и родината, а пък едва после ставаш студент, тъй ставаха нещата в ерата на комунизма! Ясно е, че и тази прибавка също я няма в писмото ми до моя адвокат, турих я сега, за по-младите читатели на блога.)

Признавам си, страшно много се зарадвах, философията я бях писал (но с големи душевни терзания) като първо мое желание, но понеже съм си особняк, в следващия момент пък съжалих за... правото! И пак изпаднах в раздвоение и имам спомен че доста се чудих кое да запиша след като бях приет и по философия и по право (и по история даже бях приет, като трето мое желание); колебах се, както обикновено става при мен, до последния момент. И също, както винаги става при мен, избрах... по-лошия вариант: записах философия! Сега не знам де, на моменти не съжалявам, че съм ста-нал философ, в други моменти имам чувството, че там ми е истинското приз-вание, един вид чувствам, че съдбата ми е била да бъда философ; но ето, сега, в светлината на това, което твърди за мен тъй проницателната (може би) директорка-лиричка и поетеса, ме овладяват, признавам си, големи съмнения: а дали нямаше да е по-добре да бях станал правист, сиреч адвокат (или съ-дия, прокурор и пр.)?!

Е, не знам какво е щяло да стане с мен ако бях записал право, може би сега щях да бъда "адвокатска звезда", не по-малка от "звездата Марковски", а пък нищо чудно и вече да бях в гроба де, примерно, мутрите да ме бяха ликвидирали вече; не знам каква съдба щях да имам ако бях станал правист. Но е факт, че съм го искал това още в юношеските ми години. Тия неща около правото, борбата за справедливост и пр. явно не са ми били безразлични още тогава. Тъй че, прощавай, "колега", че на моменти ти се меся, без да има нуж-ната квалификация. Уж да помогна, а може би преча и развалям.

Но то пък ето, на залеза на живота ми стана така, че съдбата явно се е трогнала от моите някогашни големи желания да се занимавам с право и ето, на старини ми уреди нещата така, че да довърша живота си, обикаляйки от съдилище в съдилище. Тъй че човек винаги трябва да е благодарен на съдбата си, тя ще се погрижи в живота му да има от всичко - и за нищо да не съжалява прекалено.

Хубав ден! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

127

Та това написах на адвоката си тази сутрин, донесох го и до ваше

сведение. Хубав ден желая и вам! Не съжалявайте за нищо, което сте нап-равили в живота си, щом сте го поискали истински, сиреч силно, значи е трябвало да стане. Нашите желания са свети. Е, стига да не са капризни де, който има прекалено капризни и суетни желания, съдбата, предполагам, му дава по-поетична душа и той става... поет! Човек трябва бъде верен на съдбата си и да не роптае много-много срещу нея. Както и да е: бъдете здрави! До нови срещи!

128

"Да живей поезията!" – да възкликнем накрая и ний,

дето, напълно изтощени, се довлякохме, съвсем без-

диханни, до спасителния бряг!

понеделник, 14 юли 2014 г.

Майко мила, моите теглила са веч непоносими: ставам тази сутрин и се сещам, че още не съм си завършил феноменологично-херменевтичния анализ на епохално-грандиозната заповед-за-уволнение-и-литературен-шедьовър, написан от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, директорка, имаща несъмнени поетични наклонности, именно г-жа Ст.Анастасова! Да, не съм си завършил този анализ и май няма надежда да го завърша скоро, а ето, че всеки ден пиша по него, вчера също писах: виж Нова серия от моите херме-невтични изследвания върху един грандиозен паметник-шедьовър на административната лирика. Днес дали да не си поотпочина от този сизифов труд, а, какво ще кажете? Хич не ми се пише още, признавам си, не съм няка-къв садисто-мазохист, хем себе си да мъча, хем и вас, моите предани читате-ли. Но се налага да се довърши започнатото, аз съм човек на дълга, ето, май ще попиша и днес, стараейки се обаче да бъда пределно кратък. Ще вметвам само по-две или най-много три изречения коментар към всяка гениална фраза на въпросната административна поетеса, та белким свърша по-скоро (някой ден). Ох, да почвам, няма какво повече да се мотая или да се мая; ето, про-дължавам, и моята хич не е лесна – вместо да си пиша по някакви превъзход-ни философски теми, се занимавам с... пълни глупости; карай, такава явно ми е била съдбата:

129

И така, стигнахме до "обясненията" на г-жа поетесата с администра-тивна съдба, тя, след като описа какъв невъзможен некадърник съм – такъв, че абсолютно нищичко не мога, оказва се, само дето е забравила да пише дали пък дори не умея да си връзвам и връзките на обущата! – в един момент вероятно е почнала да чувства, че се е поувлякла, поради което й се е нало-жило да донесе вода от поне десетина дерета, та белким тръгне да скърца тъй и тъй съоръжената... ветрена мелница; ето първата кофа от тази домъкната от първото дере вода: - Липсата на тези УМЕНИЯ са (трябва да е е, бел моя, А.Г., поетесата се е объркала малко в писането!) израз на: недостатъчна мотивация за работа в среда, която изисква учителят да проявява респект спрямо своите уче-ници, да създава атмосфера на диалогичност и конструктивно общуване, на толерантност и отзивчивост, на умения да предотвратява конфликти между учениците и самият него.

Леле, как ги е накъдрила пък тия приказки, няма що, нищо чудно да ги е преписала от някой важен административен справочник за директори! Значи аз, първо, нямам "мотивация за работа" и то тъкмо в среда, която изисквала "учителят да проявява респект спрямо своите ученици", то изобщо, тук възник-ва логичният въпрос, а има ли изобщо среда, в която се пък изисква учителят да не проявява такъв респект?! На мен ми се чини, че човек във всяка среда би следвало да се отнася с респект не само към учениците, но и към всички човешки същества, с които влиза в общение, пък дори и да е... директор, кой-то, представете си, би следвало да се отнася с известен респект и към... "под-чинените си учители", в това число и към... "оня там Грънчаров". Виждате каква богата на нюанси мисъл има въпросната администраторка, за която отчетох, че има също така и несъмнени лирико-поетични наклонности. По тази логика има среди, в които трябва да се отнасяме един към друг с респект, но има среди, в които не трябва да се отнасяме към околните с респект, да има много здраве от мен, аз пък твърдя, че навсякъде, безотносително към сре-дата, човек трябва винаги да се отнася с респект към всяко човешко същест-во! И щом така смятам, и не само тук го пиша, но и винаги така съм се отнасял към хората (виждате как респектиращо се отнасям и към своята мъчителка и инквизиторка, именно поетичната директорка!), то оттук, логично погледнато, понеже аз не правя разлика в средите, то явно съм се отнасял с респект към своите ученици – именно щото съм дълбоко убеден, че всяко човешко същес-тво заслужава такова отношение. И на това нещо ме е научила тъкмо фило-софията, на която аз винаги съм бил верен. След това поетичната директорка твърди, че "онази същата особена среда" изисквала човек "да създава атмос-фера на диалогичност и конструктивно общуване", аз пък смятам, че винаги човек следва да е диалогичен и конструктивен, без значение каква е средата

130

и, воден от това свое убеждение, съм бил точно такъв, аз съм много диалоги-чен и конструктивен човек, и това ще го потвърдят всички, които ме познават, неслучайно съм станал и философ, то е тъкмо заради тази моята прословута диалогичност и конструктивност, виждате даже и като пиша този документ колко ярка диалогичност и конструктивност проявявам, дума по дума анализи-рам становището и виждането на уважаемата поетична директорка, което не е израз на нещо друго, а именно е израз на въпросната "диалогичност и конст-руктивно общуване".

Аз просто съм си такъв, диалогичен съм, друг въпрос е, че като се срещна някъде с отчайващо недиалогични и неконструктивни индивиди като тай любезната директорка с поетични наклонности, аз тогава, дето се казва, "удрям на камък", ала, както забелязвате, пак не се отчайвам и продължавам да се мъча да очаровам въпросната отчайващо недиалогична... другарка, ето, виждате, как на практика, на дело, в този момент доказах своята диалогичност и конструктивност, а това, че г-жа директорката с поетични наклонности не ме възприема за такъв, то е съвсем естествено: в очите на отчайващо недиало-гични и неконструктивни особи като нея човек с така ясно проявени диалогич-ни и конструктивни качества като моя милост няма начин да бъде възприеман иначе, освен както тя ме е възприела, сфащате ли сега как наистина стоят нещата - и как не могат иначе да стоят. И какво излиза, че тя е описала и представила в този свой документ нещата тъкмо наопаки на истинското, на реалното положение? Явно същото може да се каже и за останалите качества, които тя ми отрича, а именно "толерантност и отзивчивост" и също "умения да предотвратява конфликти между учениците и самият него". Ний, диалогичните и изпитващите респект към другата личност хора сме такива, сме и толерант-ни, тия неща са дълбоко свързани и произтичат едно от друго, а пък що се отнася "уменията за предотвратяване на конфликти", ний изобщо до конфлик-ти и не стигаме никога, стига, разбира се, да не се намери някоя усърдна ди-ректорка с поетични наклонности, която, за да осъществи жаждата си за мъст, да не организира някои друг "спонтанен конфликт", с оглед да си докаже на-пълно несъстоятелната теза, а именно, че ни били, видите ли, "изцяло липс-вали" гореизброените умения. Леле, колко дълго стана и това обяснение?! - е, стана, ама вече като е станало, няма да го променяме, ами ще вървим ната-тък. И нашата поетична писателка, подобна на "баба, която едно си знае, едно си баба и бае", пак, за всеки случай, повтаря, с оглед даскалското правило, че повторението е същинска... "майка на знанието"; та ето какво пак повтаря: • не притежава навици за прилагане на педагогически похвати за овладява-не на дисциплината и създаване на подходяща атмосфера за учебен труд; • тези навици са организираност, съсредоточеност и усет към слабостите при усвояване на учебния материал,

131

• индивидуален подход към всеки ученик, който проявява затруднения и объркване в часовете по философия, • а така също и преподаване на учебния материал с разбираеми за ученици-те педагогически похвати и методики

Апропо, похватите и методиките няма как да са сами по себе си "раз-бираеми", друго е разбираемото, това изречение е съвсем несмислено! Но това е най-малък кусур на горното изречение-съждение. Виждате тук поетич-ната директорка просто повтаря тия неща, което си знае и помни от педвуза, който някога е учила – и които влизат в тъй "съвременния" инструментариум на всяка една средностатистическа и недотам оригинално мислеща народна даскалица. Тия неща да се кажат в смисъл на "липса на навици" и то по отно-шение на човек, който 30 години точно това е правил, е пълен абсурд, ако не можеше този човек тия неща да ги прави след 30 години опит, той изобщо нямаше да има този 30 години опит, а щеше да се е отказал от учителстването още на втората година. Тъй че, виждате, лириката и поезията, които по начало са склонни да възприемат желаното за действително и да им подменят мес-тата, тук не помагат изобщо, тук се иска известна логика, иска се известно умение и усърдие в мисленето. Ако ученик ми направи едно толкова объркано "умозаключение", объркано от всяка една гледна точка, и предпоставките му се неверни, и извода, и всичко, пък и логическите правила ги е объркал, та на такъв ученик ще му се наложи да му пиша с чиста съвест двойка по логика,

132

щото ний, философите, сме толкова долни хора, че ето, и логика преподава-ме, и при това някои от нас са написали и учебно помагало по логика; моето специално се казва Изкуството на мисълта и има вече две издания. Да обяс-ня нещо за по-трудно схватливите: не може учител с 30-годишен опит да няма най-основни, базисни и при това най-елементарни навици, свързани с упраж-няването на професията му. На моите години тия навици вече са ни станали нещо като "втора природа", тия навици са така автоматизирани, че просто не такъв човек по никакъв начин не можеш да му ги отнемеш, щото те съвпадат с него самия. Е, ако си поетичен фантазьор, можеш да опиташ да си помислиш, че такъв човек "няма такива навици" и то дори и развити в най-малка степен, но това нещо принадлежи вече към сферата на чистата поетична фантазия, то е, така да се рече, "лирическо отклонение", което служи само за разтуха на душата. Затова ний тук само ще се усмихнем снизходително и ще продължим нататък:

Да, ама ето, прекалената отдаденост на поезията не прощава явно никому, Платон, както винаги, е прав, като е предлагал поетите да ги изгоним от идеалната държава; вижте сега как лирично настроената администраторка ми отрича и цял един куп "опитности", като по този начин, дето се казва, сама "влиза директно в устата на ламята": • не успява в достатъчна степен да мотивира учениците, да установи и поддържа конструктивен (?!) и положителен (!?) диалог с тях (неслучайно е казано, че "Повторението е майка на знанието!", по тази логика явно изли-за, че... латерните са най-добрите даскалици; бел.моя, А.Г.) • да контролира добро темпо на работа (!), • както и да създаде условия за разгръщане на творческия потенциал у тях (това за творческия потенциал пък защо го изтърси точно тук?!)

Аз тук ще се въздържа от коментар, щото е излишен. Само ще вмет-на, че това нещо за "творческия потенциал" е изцяло и органично чуждо на педагогическата система, в която така свято вярва нашата поетична директор-ка, тъй че тя просто няма морално право да употребява тия думи в дадения контекст, щото са израз на пълно лицемерие, израз са на неприкрит фалш. Също така само ще вметна, че едно нещо са опитностите (уменията) и качест-вата, качествата на нещо психично или личностно, което човек или го има, или го няма, а опитностите и уменията са нещо, което е израсло на почвата на съответните качества. Тия неща не бива да се бъркат по толкова груб начин, това е непростимо за една учителка, която трябва да възпитава учениците в мислене, пък дори и тази учителка вече да е станала, заради несъмнените си поетични заложби, директорка на професионална гимназия. Свидетелство за пълната смислова какофония в анализирания поетичен шедьовър е това, че

133

авторката изведнъж, противно на всякаква логика, пак минава сега към някак-ви... "качества":

Горните КАЧЕСТВА са необходими за: Първо: Ефективен учебен процес, който учителят е длъжен в процеса на работа да постига; Второ: За създаване и поддържане в процеса на работа среда, атмосфера и дисциплина, които благоприятстват и стимулират добър психологически климат, коректни взаимоотношения, конструктивно общуване и сътрудни-чество, (излишната запетайка е сложена от директорката-преподавател-ка по български език и литература) както между учител и ученици, така и между самите ученици.

Пак повторението е майка на знанието, безспорно, пак си повтаря, за по-сигурно, всичко, което като рефрен, звучи от началото на песента; аз зато-ва смятам, че поезията в случая не е много подходящ прийом, след като в случая се иска по-скоро мислене, а не чак такава силна... "експресивност". Но както и да е, всеки прави което може; тук явно е валидно знаменитото прави-ло, което било увесено на стените в кръчмите на т.н. див Запад навремето, а именно правилото: "Моля, не стреляйте по музиканта, той толкова си може!".

134

Та затова аз спирам с всякаква възможна стрелба и минавам нататък, където, за до потвърди впечатлението за пълна смислово-логическа обърканост, из-веднъж г-жа поетичната лиричка и администраторка изтърсва ето какво, сан-ким, изплюва камъчето, което е било в устата й по време на цялата досегашна абракадабра: - Тези РЕЗУЛТАТИ се постигат чрез: • използване на подходящи образователни стратегии, методи, техники и похвати, които в хода на извършените проверки в часовете по философия в периода от 2012 до 2014 г., (пак излишна запетайка!) г-н Ангел Грънчаров не показва. • ЛИПСАТА НА КАЧЕСТВА на г-н Грънчаров за ефективно изпълнение на работата/трудовата функция/ старши учител общообразователен учебен предмет – етика и право, философия, свят и личност, (те тия предмети би трябвало иначе да се пишат, не по този начин; пак излишна запетайка) са в разрез (?!) с визираните в длъжностната характеристика задължения на учителя, относими към образователния процес, с която г-н Грънчаров е запознат (кога обаче бях запознат? Кога ми се предложи да подпиша тази длъжностна характеристика? Кога я подписах? Един ден преди излизането на заповедта за уволнение!). • В следствие (не се ли пише: "вследствие"?) на това не се постигат опти-мални резултати (!!!) в конкретни учебни ситуации (!!!), не се мотивират учениците и не се стимулира личностното им развитие. ЛИПСАТА НА ИЗБРОЕНИТЕ ПО-ГОРЕ КАЧЕСТВА (пак качества, нали гово-рехме за умения?!) на г-н Грънчаров доведоха до • системно (!) и трайно (!) неефективно изпълнение на възложената работа • и множество конфликтни ситуации с учениците, на които преподава • и техните родители, видно от:

Изброява куп свои собствени съчинения и организирани от самата нея "активни мероприятия", все документи, намиращи се в папка с наименова-ние "КОМПРОМАТИ СРЕЩУ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ", която е най-дебелата папка, при това стои на най-видното, на най-почетното място на луксозното директорско бюро! Тия всичките компромати са групирани в нашия лирико-поетичен шедьовър ето в тия три раздела: - Констативни протоколи на ДАЗД и РИО-Пловдив - 8 броя компромати - Констативни протоколи на директора на ПГЕЕ - 19 броя компромати

Тия съчинения на директорката – тя ми ги и давала да ги поглеждам, казвайки "И ний можем да пишем, не само ти си писател!", но не ми е давала възможност да се запозная с тях подробно, понеже я беше страх да не си

135

извадя някои "бисери", които да публикувам в блога – та значи те са обаче същински шедьоври на този литературен жанр, попаднат ли ми, ще ги публи-кувам и съм убеден, че ще предизвикам с тяхната публикация същински фурор на литературния пазар! Нищо чудно и Нобелова награда да спечелим с тяхно-то публикуване тогава ний с директорката! - Жалби - 9 броя компромати

Това са най-секретно критите "документи", тях изобщо не съм ги виж-дал, нито пък знам какво пише в тях; на едно синдикално събрание, водено от пом.-директорката-и-синдикална-лидерка-и-пър-ва-приятелка-на-директорката К. Стоянова, тя беше получила копия от тях и чете пред синдикалната група избрани откъси от тях, от които аз установих, че те са писани сякаш под инди-го, личи си почерка на все една и съща умела в писането на доноси ръка; толкоз зная за тия въпросните "жалби", неслучайно са крити от мен така ста-рателно, а най-отгоре сред тях е жалба на някоя си "Светлана Кузягина", оче-видно руска или съветска гражданка, което подтикна някои наблюдатели да допуснат възможността, че в компроматната война срещу мен, водена от три години от директорката, нищо чудно да е намесена и... "петата колона" на Русия в България (!!!), не знам, тази хипотеза ми се вижда обаче доста инте-ресна, предвид това че съм един от най-активните блогъри и политически анализатори у нас, който, както е известно, е настроен доста срещу имперския експанзионизъм на Русия у нас. Толкоз. Всеки сам както си иска да разбира това.)

И след това пише с големи букви тъй жадуваното: ПРЕКРАТЯВАМ ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ на А.И.Г, на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ

136

Ох, аз пък стигнах до край на исполинския си, направо сизифов труд

– човек не знае как да се изразя вече. Много съм радостен, че стигнах до края, то си ми личи – и понеже съм изморен, ви оставям на мислите ви: бъдете здрави! Никакви коментари от моя страна повече не са нужни, то всичко е видно с просто око: цялата онази поетична парлама по-горе, всичките ония изсмукани от пръстите лирично-експресивни "обвинения", многоучени, но за сметка на това и изцяло сантиментални "заключения", цялата онази несъмне-на субективно-образна и патетична и при това "многослоеста" (в логичния сисъл) експресивност, която на моменти, ако беше звукова или гласова, щеше да премине във фалцет или във фалшиво пеене – слава Богу че нашата тъй поетична душа нямаше музикален талант, иначе щеше да напише, предпола-гам, цяла една опера вместо този все пак така зашеметяващ словесен опус! - та значи всичката тази изтънчена лирика и оперетна драматургия, на която въпреки всичко можахме да се насладим, има несъмнени художествени качес-тва, ала, за жалост, няма особени логически, да не говорим за правен или пък дори за педагогически смисъл; всичко е дето се казва, едно "напълно свобод-но съчинение", което, убеден съм, ще предизвика несъмнения интерес на съдиите тъкмо поради очебийната си липса на логика, сиреч, на смисъл – и на мисъл. Убеден съм, че поне съдиите ще се впечатлят силно от подобен тип почти... еротична поезия, е, вярно, възслаба, но все пак поезия; ще се впечат-лят, щото, по моето възприятие, хора с така поетични души рядко се изправят пред тях, рядко и пишат такива литературни шедьоври. (Истински лиричните хора по начало не стават директори на прогимназии и гимназии, чини ми се!) И тъй, да живей поезията – да възкликнем накрая и ний, дето, напълно изтоще-ни, се довлякохме, съвсем бездиханни, до спасителния бряг! Приятен уикенд ви желая! Прощавайте ако има нещо!

Госпожа поетичната директорка също да прощава, ний, вижда се, по-четохме лириката й, даже й признаваме заслугите, даже се покланяме пред оригиналния й талант! И цвете ще й поднесем ако устрои поетично четене на своя шедьовър някой ден; а ако пък се изнамери композитор, който и музика да съчини към творението й, тогава, убеден съм, несъмнено можем да завою-ваме някоя престижна награда на музикалните класации. Щото лирика и музи-ка са така близки, че са неразграничими на моменти. Но това е отделна тема. Да не се отплесвам сега по нея, че ще стане множко...

Благодарим Ви за наслаждението, славна поетесо! Поклон пред та-ланта Ви! Благодарим още веднъж, ама немаше нужда, дето се казва, да ха-бите таланта си за една такава прозаична тема. Но нищо, човек требва да работи и да се ползва от талантите си! Успехи Ви желаем!

Поклон още веднъж! И до нови срещи в... съда!

137

Арогантната образователна бюрокрация, подобно

на октопод, е задушила всичко, не е оставила ни

най-малко местенце за мърдане, за свобода! Ето какво писмо написах току-що на моя адвокат:

Здравей, г-н И., Днес занесох и заведох исковата молба с документите в съда. В пот-

върждение на това ти пращам копие на първата страница ведно с входящия номер. Докато пътувах към Районния съд в Пловдив през цялото време вале-ше хубав, спокоен дъжд – дано и на нас дялото ни върви по вода, хаирлия да е! Аз съм убеден, че ние двамата заедно и с Божията помощ ще съумеем да защитим истината по това дяло, ще успеем да дадем отпор на ония сили, които си въобразяват, че у нас с човешко същество безнаказано може да се постъпва по толкова грозен начин – както дръзнаха тия именно сили да постъ-пят с мен! Е, те щом искат, щом смятат, че може, нека да постъпват както си искат, ала ние чрез съда ще им докажем, че това няма да е безнаказано.

Благодаря ти много за всичко, което направи за мен, за това, че прие присърце проблема ми и че осъзна, че в това дяло ние заедно ще се борим за една голяма кауза: за нашето човешко право да не сме нито роби, нито слуги на самонадеяната и самозабравила се арогантна бюрокрация, която си е втълпила, че България й и нещо като бащиния, че нашата държава й е нещо като частна собственост. Не е така, ние няма да допуснем да бъде така. Ще докажем, че и в наши условия един човек може да работи свободно, с пълно себеотдаване, без да бъде погасяван творческия му пламък само и само да се угоди на тщеславието на въпросната самозабравила се арогантна сила.

Извинявай че така ти пиша в този момент, но едно че се развълнувах заради паметния момент (два месеца отдадох всичките си сили да подготвя това дяло!), а, на второ място, ми се прищя да споделя емоцията си не само с теб, но и с читателите на блога ми, които знаят всичките ми истории, истории-те на моите борби с същата тази арогантна бюрокрация по специално в сфе-рата на образованието, където тя, подобно на жесток октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, сиреч, за свобода.

Пита ме дали има начин онлайн да се информираме за това как текат работите по едно дяло след като то вече е заведено. Оказа се, че в Пловдивс-кия съд няма такава възможност. Като попитах чиновничките те ме изгледаха злобно, пък после една промърмори: като излезеш извън съда, има едно бю-ро, там се обърни, те ще ти кажат всичко. Излязох и оказа се, че отвън, току-до входа, има един офис, на стъклата на който пише "Подарък от американския народ", да, точно така пише, и вътре има една дама, която дава такава ин-формация! Значи проклетите американци – знаеш какво за американците е правосъдието, то за тях е най-свещена и възвишена институция! – у нас са

138

направили това, което българската държава не е благоволила да направи, именно, да може човек свободно и лесно да разбере как тече хода на съдеб-ното му дело. Изненадах се, впечатлих се силно, та затова ти пиша и това обстоятелство. Тия дни ще ида там да проверя как върви моето дяло за клеве-та срещу същата тази особа, срещу която днес пък заведох дяло за отмяна на крайно дискриминационната, обидна и несправедлива заповед за уволнение.

Това е. Хубав ден ти желая! Всичко добро! С поздрав: Ангел Грънчаров

139

Поръчахте ли си новата книжка на

сп. ИДЕИ?

Купувайки си списанието или абонирайки се за него, ще направите добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистина

благородна кауза или мисия: подпомагане на духовното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж. На теб лично нима ти е безразлично бъдещето на нашата родина България?!

Дарение за списание ИДЕИ: на имейл: angeligdb@abv.bg

140

Център за развитие на личността

HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Цен-търът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана

консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg