1

ИНТЕРПРЕТАЦИИ ВЪРХУ ИСТОРИЯ И ТЕОРИЯ

НА ИКОНОМИКАТА

Цончо Цончeв

Добрич, 2005

Tsoncho Tsonchev © Copyright

The Montreal Review, 2015 www.themontrealreview.com

2

Глава 1. Една “кентаврична” система.

1.1.Класическата политическа икономия не дава цялата истина за

меркантилизма.

1.2.Относителността на всяка теза, “бинарното” мислене и общите

модели.

1.3.Меркантилната система - отражение на един феодален свят в

трансформация. “Меркантилистите” - делови мъже, разсъждаващи върху

реални проблеми.

1.4.Меркантилизмът като резултат от зараждащия се капитализъм.

1.5.Тезата на Робърт Хайлбронър за разделянето на политическата

и икономическата власт като начало на капитализма. Сътрудничество

между традиционните елити и новите търговски и финансови елити в

рамките на националната държава или меркантилизмът като проява на

взаимния интерес.

1.6. Обобщение: меркантилизмът - “първата стъпка на зародилата

се светска държава по пътя към пълното господство на

либерализма.”(Харолд Ласки)

***

1.1. Не е трудно да бъдат забелязани общите характеристики на

европейските държави през ХV – ХVІІ век. Всички държави от този период

страдат от подобни по своята същност “болести” - това е време на

продължителни и разстилащи се по целия континент войни, време на постоянна

заплаха от чуждо нашествие, на ожесточени религиозни сблъсъци, на бедност,

на всеобща икономическа, политическа и финансова нестабилност и на остра

международна конкуренция в един свят, който току що е показал необятните си

ресурси. Със сигурност непрекъснатата военна заплаха, страхът и недоверието

към чужденеца, както и стремежа да се постигне надмощие, не само военно, но

и в богатството, ускоряват оформянето на специфичната национална политика и

национално самосъзнание, които от своя страна стават основна характеристика

на европейската политика през следващите векове. Ако използваме за метафора

3

една от идеите за раждането на света, този период, макар и без ярки събития

като Френската революция или индустриалния бум в Англия, е важен, защото е

периодът на “първичния хаос”, от чиито кипеж се ражда бъдещата европейска

политическа и икономическа система.

През ХVІ – ХVІІ век войната и силовата политика играят първостепенна

роля в политиката на западните европейски държави.1 Модерна Европа не е

познавала трайния мир и специфичния тип протекционизъм, каквато е била

тогавашната стопанска политика, наречена “меркантилна”, е бил естествено

продължение на силовата политика. Най-общо казано меркантилната политика е

политика на националната сигурност и националното богатство, при която

златото и среброто са цел, а положителният търговски баланс - мерило. Има

нещо вярно в думите на Джон Мак Кюскър,2 когато казва, че при

меркантилизма правителството организира икономиката според интересите на

нацията, при капитализма според интересите на бизнеса, а при социализма – на

работника. Тази максимално проста формулировка е близка до истината, ако не

в същността си, то поне по отношение на целите, които идеологиите на тези

системи си поставят или които им биват приписвани, но зад нея се крият много

повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед и нашата задача ще бъде да

разкрием какво стои зад така наречената “меркантилна система” – системата, с

която обикновено се характеризира стопанската политика на държавите в

Западна Европа в периода на ранната Модерност.

Едва ли ще разберем добре икономическата политика на европейските

държави от ХVІ-ХVІІ в., ако в следващите страници започнем да я разглеждаме

само или преди всичко през обектива на класическата политическа икономия.3

Либерализмът, каквато е идеологията, изповядвана от повечето класически

икономисти от края на ХVІІІ и ХІХ век, разглежда “търговската система”

прекалено строго и едностранчиво. С публикуването на “Богатството на

народите” в известна степен се поставя началото на една силна “анти-

меркантилистка” традиция, която, макар в определени периоди атакувана от

средите на реалистите и от авторите от така наречената “историческа

1 Кулминацията на политическите конфликти в Европа е в средата на ХVІІ век (вж. Wayne te

Brake; Shaping History; гл. 4. “The Political Crisis of the Seventeenth Century”; University of

California Press) и този период е известен сред някои историци като “Кризата на ХVІІ век”. (вж.

работите на R. B. Merriman, Eric Hobsbawm, H. R. Trevor-Roper, T. K. Rabb ) Едва през втората

половина на това столетие се постигат политически и религиозни споразумения с дълготраен

ефект.

2 вж. John J. McCusker; Mercantilism and the Economic History of the Early Modern Atlantic World;

New York; Cambridge University Press. 2001 3 Тази традиция в икономическият анализ е особено силна в периода на Индустриалната

революция (от края на ХVІІІ в. до средата на ХІХ в.). За неин първи представител се приема

Адам Смит, въпреки че преди него могат да бъдат посочени Дейвид Хюм и Ричард Кантилън

(Ришар Кантийон). Най-известните представители на класическата политическа икономия са

Малтус, Рикардо, Синиър, Джеймс Мил, Джон Стюард Мил и Жан Батиста Сей. Някои автори

причисляват към класиците и Карл Маркс. Публикуваната през 1776 година книга на А.Смит

“Богатството на народите” носи в себе си идеята за освобождаване на търговията, която не е

нова, тъй като е започнала да печели легитимност половин век преди това чрез работите на

Хюм, Артур Йънг, Джосая Тъкър, чрез клубовете по политическа икономия в Шотландия и

Англия, чрез физиократите във Франция и “анти-камералистите” (от Kammer или Кралската

съкровищница; камералисти- немските експерти-администратори) в Германия. Всички те

съставляват основните части на това, което може да бъде наречено “най-могъщото послание на

индустриалната ера”. (вж. Daniel J. Whiteneck; The Industrial Revolution and Birth of the Anti-

Mercantilist Idea: Epistemic Communities and Global Leadership; Journal of World-Systems

Research; Volume 2, Number 1, 1996)

4

икономическа школа”, никога не загубва стабилните си позиции. Либерализмът

е идеология на свободата, но това не го прави изразител на цялата истина, нито

го предпазва от грешки. Една от грешките, които либералните теоретици-

икономисти от класическия период допускат при разглеждането на

меркантилната система, е схващането, че тази система е преди всичко плод на

неморалните и (поради това) ирационални съвети и действия на хората,

занимаващи се с търговия или свързани по някакъв начин с търговията и

индустриите, към хората управляващи вътрешните и външните работи на

държавата. Острата критика на класиците е разбираема, тъй като с нея те

убедително налагат своята икономическа философия, която е по-модерна и

която се стреми да преформулира целта на самото икономическо действие.

Въпреки че класиците, особено по-ранните автори, говорят за “неморални”

индивиди и користни стремежи, всъщност централната критика винаги е била

насочена към специфичната държавна политика за натрупване на богатство и

към начините на неговото използване и разпределение. Според класическата

теория, богатството на една страна не може да бъде акумулирано с характерните

за меркантилизма инструменти на държавния контрол и протекционизма.

Напротив, страната става богата, ако индивидите имат възможност за свободна

инициатива, а във вътрешната и външната търговия действат невидимите

механизми на свободния пазар и конкуренцията. Това е истина, но не цялата.4

Затова ще потърсим по-внимателно причините, които правят от меркантилизма

“лоша” система и без съмнение, когато ги открием, нашата оценка към него ще

бъде по- безпристрастна и поради това, надявам се, по-близка до истината. Ако

предварително заемем една ортодоксална либерална позиция, едва ли ще

разберем ясно защо търговците, манифактуристите и управляващите елити на

ХVІ-ХVІІ век правят всичко възможно да “попречат на общото и бързо

развитие на своето общество”; няма да разберем защо ранната модерна държава

се намесва в естествените механизми на външната и вътрешната търговия,

създавайки всевъзможни ограничения, защо се създават и насърчават монополи

и защо целенасочено се спъва търговията с другите страни, след като нейното

освобождаване, според очевидната логика, би могло да носи и на обществото, и

на държавата, по-големи печалби.

***

1.2. Преди да започна размишленията си по темата обаче, трябва да

отбележа, че обяснението на тези въпроси може да стане само чрез сравнително

опростени схеми и хипотези. Да се обхванат всички факти и да се посочат

всички причини довели западно-европейските общества до “търговската

система” е невъзможно. Нито едно мое твърдение няма да бъде напълно

задоволително, нито едно разкрито следствие няма да бъде по-значимо от

многото други, които съм изпуснал. Затова трябва да уточня, че предложените

по-нататък интерпретации са в известен смисъл “произволни”. Те са такива

дотолкова, доколкото моята личност и възможности позволяват да отдавам

4 Споровете много често възникват в резултат на взаимно неразбиране. Неразбирането на

противоположната теза обикновено се дължи на приоритетите и целите на участниците в спора,

самите приоритети и цели се определят както от средата, в която живеят техните носители, така

и от времето и историческия им опит (и безброй още други конкретни фактори.) И при спора на

класиците с авторите от меркантилната традиция и въобще с политиката на ранните национални

правителства важи в пълна степен израза:“Ако разбереш всичко, ще простиш всичко.”

5

значение на едни факти, пред други; те са такива, защото не е възможно в едно

единствено изследване да бъдат обхванати и представени всички аспекти на

разглеждания проблем. В това признание за половинчатост, аз не виждам нищо

странно или лошо. Качеството на обществената наука, както не само знаем, но и

би трябвало да вярваме, зависи от наличието на различни, поради една или

друга причина несъвършени гледни точки. При науките за обществото истината

обикновено се намира между две или повече противоположни доктрини, всяка

от които разкрива по-малка или по-голяма част от нея.5 Решенията в този

трактат не правят изключение от правилото.

Трябва да добавя, че тъй като смятам, че всички изказани тези съдържат

в себе си “относителност” (едно изключително популярно напоследък

разбиране), моят стремеж същевременно ще бъде да избягвам, поне доколкото е

възможно, и от простото “бинарно” мислене, което смело борави и извлича

своите аргументи от привидно ярките и безспорни контрасти между две

противоположни тълкувания, между две различни епохи, две социални явления

или две общества. Бинарното мислене не е наследство от социологията на XІХ

век, както съм чувал да се твърди, то е по-скоро човешка склонност, която

винаги помага да решаваме по-бързо и лесно, както житейските си проблеми,

така и чисто изследователските. То е безценен помощник, когато имаме нужда

от обобщение на проблема или от създаване на проста хипотеза, с която да

започнем своето изследване; то също така ни позволява да сравняваме и

класифицираме проблемите и явленията. “Бинарното мислене” се доближава

много до това, което Макс Вебер наричаше “идеални типове”6 или онези

“утопични” модели, към които можем да съотнесем всяко социално явление и

по този начин да го разберем по-лесно и обясним по-добре.

Кога ни напускат и кога трябва да ни напуснат моделите на бинарното

мислене? Когато, както се казва, навлезем в по-дълбоки води. След като се

занимаваме дълго и внимателно, с който и да е социален проблем, контрастите,

неговите отличителни характеристики, вместо да се избистрят, обикновено

загубват своята първоначална яркост и значение. И тук важи поговорката, че за

неопитния морето е до колене. В процеса на работа често пъти ние откриваме,

че две общества или две “социално-икономически системи” са по-близки една

до друга (или обратното), отколкото обикновено се приема; че имат много

повече общи черти, отколкото ни се е струвало или сме приемали в началото.

Работейки, често пъти можем да стигнем до привидно абсурдни констатации,

като например, че социалната и философската мисъл на Шотландското

просвещение, всъщност не може да бъде наричана “модерна”, тъй като извлича

5 Това е широко разпространено мнение, особено сред либералните автори (вж. напр. работите

на Джон Ролс, който предлага теория за плурализма и конкуренцията между поредица

несъвместими, но същевременно рационални доктрини). Подобен възглед можем да открием и

при Джон Ст. Мил и по-точно в известния му трактат “On Liberty”. Критичността и

противоположността на позициите са единствената защита обществените науки да останат в

положителното знание и да не се приплъзнат към митологията. Френският социолог Реймон

Арон отбелязва точно: “другият ми показва интерпретираната част, съдържаща се в голите

факти, които вярвам, че установявам, или неприятните последици от институциите, на които

съм бил склонен да забелязвам само заслугите. Именно в и чрез целостта на общността

обществените науки съумяват да не пропуснат нито един факт, да не спестят критиката на никоя

ценност, да натрупат едновременно знания и съмнения, неумолимо уточнявайки външните

условия и предварителните хипотези, на които виси истината на общите положения”. (Реймон

Арон; Въведение към двете лекции на М. Вебер в “Ученият и политикът”; София 2000; стр.19) 6 Виж статията на Макс Вебер “Обективността на социалнонаучното и на

социалнополитическото познание” в сборника “Смисъл и ценност” (София, стр.23)

6

своите главни интелектуални сокове от традиционната гръцка или римска мисъл

(аз не твърдя това, но използвам за пример позицията на Хегел, който в своята

История на философията казва, че мнозинството от авторите и текстовете от

Шотландското просвещение черпят или ако не, то поне се връщат, в своето

съдържание и форма, към работите на Цицерон; според Хегел те почти не се

различават от “популярната” и чисто “практична” философия на Рим).

Подобни уточнения или “оригинални” констатации, нарушаващи спокойствието

по повърхността на теоретичния “mainstream”, често пъти са както полезни7,

така и вредни, особено когато са част от някаква софистична игра, където

единствената цел на аргумента, е да се срази противника, вместо да се разкрие

истината. Но така или иначе, искам да обърна внимание на факта, че след всяко

дълбоко вникване, когато характеристиките на проблема или явлението стават

действително сложни и комплексни, желанието ни да се върнем към по-

простите деления, към бинарното мислене, много често се оказва непреодолимо.

Затова смятам, че за нас, като автори и като читатели, е важно никога да не

изпускаме от ума си тази безкрайност и “относителност” на нашите

възможности за разбиране и обяснение на социалния свят; да не изпадаме в

заблудата, че можем в действителност да го разкрием в неговата пълнота и

разнообразие. Това “безсилие”, според мен, може да бъде преодоляно по един

начин – от една страна, да не се плашим от постоянния си стремеж към

опростяване, а от друга, да не му се предоверяваме. Следователно, по

отношение на нашата тема, важно е например да не забравяме, че понятия от

рода на “капитализъм” и “феодализъм” са формални понятия, чиято главна цел

е да бъде улеснено общото ни разбиране; че “меркантилизмът” е корпус от

наблюдения, теории и практики, в които обаче се съдържат и елементи, често

пъти определяни като крайно противоположни на него; че

“индивидуалистичните” общества и “колективистките” или “холистките” (по

израза на Луи Дюмон8 и на редица други автори, определяни като “либерални”)

са въображаеми, общи форми на обяснение, които могат да бъдат лесно и

адекватно атакувани от най-различни позиции; че значението на думата

“свобода”, подобно на думите “справедливост”, “равенство” и т.н., винаги би

могло да се изплъзне, защото свободата би могла да изразява както състоянието

на всеки отделен човек9 (доколко върху неговата личност се оказва насилие),

така и качествата на огромен брой социални явления и идеи.

И преди да премина към разглеждането на меркантилизма ще кажа едно

последно нещо. Не са много онези, които имат силите и вярата и са способни да

изоставят своите първоначални “предразсъдъци”. Още по-малко са онези, които

тръгват към познанието, за да унищожават, вместо да подкрепят настоящите си

7 Когато говори за техническото и практическото знание, за извора на “pационализма”, в

своята популярна статия “Рационализмът в политиката” Майкъл Оукшот казва нещо подобно:

“…правилата остават само компоненти на неговото знание [на учения] (в нашия случай

“правилата” са приетите модели); но напредъкът в научното откритие никога не се постига само

чрез следване на правилата.” Виж Oakeshott, Michael. Rationalism in politics. Cambridge Journal,

Volume I, 1947. 8 виж. Dumont,L. 1977. From Mandeville to Marx: the Genesis and Triumph of Economic Ideology.

Chicago: Univ. of Chicago Press. (Published in the same year in France with the title Homo aequalis,

but with the same sub-title as the English edition.) 9 Вж. “Two Concepts of Liberty” на Исая Бърлин, където той твърди, че концепцията за

негативната свобода (отсъствието на насилие от един човек върху друг) трябва да бъде

предпочетена пред всички останали концепции за свободата. (Berlin, I. Four Essays on Liberty.

Oxford: Oxford University Press.1968.)

7

убеждения. А най-малко, струва ми се, са хората, които са готови да чуят и

видят аргументи и факти, опровергаващи техните “предразсъдъци”, придобити

след дългогодишен труд и усилия; т.е. придобити от един изстрадан опит.

Голяма рядкост е “улегнал” социален учен да промени своите позиции, заради

няколко, макар и очевидни факта, които могат да сринат цялата му теория. Той

би предпочел да ги “извърти” или удави в море от обяснения, подкрепящи

старата му теза, но не и да изгради изцяло нова теоретична конструкция. Аз не

смятам, че всички можем и трябва да проявяваме героизъм и сам не се поставям

сред избраните, но вярвам, че тази характерна човешка слабост, не пречи на

науката като цяло. Потискащите проблеми, свързани със собствените ни

предразсъдъци и истината, с предразсъдъците на времето дори, винаги са били

решавани чрез критиката.10

Баналност е, но е и истина, че само критиката или

общите ни усилия, постижения и грешки, могат да ни придвижат напред в

разбирането на света. А що се отнася до “бинарното мислене”, то е безценен

помощник, но само ако не се превръща в абсолют.

***

1.3. Меркантилната система е отражение на един болезнено

трансформиращ се свят, който не е свободен от феодалните структури и

нагласи, но е започнал да ерозира под въздействието на новите социални,

политически и икономически феномени. Това е свят, където държавата

продължава, макар и в по-малка степен, да има “родителски” функции, където

тя е все още религиозно-военната институция, поставила индивидите под свое

подчинение и е поела грижата за тяхната защита и живот; това е епоха, в която

по-дълбокото разбиране на особеностите и разликите между обществения и

личния интерес и тяхното помирение в една оптимистична теория за света все

още не е приело някакви ясни експлицитни форми.11

Не случайно едно от най-

популярните днес произведения от този период е утопията на сър Томас Мор,

която описва идеалната общност, а не идеалния индивид; не е случайност, че

един от неговите най-големи приятели Desiderius Erasmus (Еразъм

Ротердамски), макар хуманист и голям критик на своето време, остава в крайна

сметка на едни конформистки позиции спрямо Римокатолическата църква12

; не

10

И аз бих искал тази критика да бъде изразявана чрез един доброжелателен дебат. “Хората не

ще получат истината от враговете си…” (Alexis de Tocqueville; “Democracy in America”,

Wordsworth Editions Ltd., 1988. p. 176) Колкото и да е привлекателна, идеята на Ницше, че “най-

силните и най-зли умове са спомогнали до днес най-много за развитието на човечеството” и че

“същата злост е свойствена на всеки учител и проповедник на новото и тя създава лошата слава

на завоевателя”, аз не мога да се съглася с него, макар да виждам и истина в тези думи. (Ницше,

Фридрих. Веселата наука “La gaya scienza”; София, 1994, стр. 44) Мога да кажа, че хората не

получават истината от враговете си, а по-скоро от последиците, които са им причинили техните

действия или идеи. 11

Arnold Toynbee;“Lectures on the Industrial Revolution in England”; VII. The Mercantile System

and Adam Smith; 1884 12

В което няма нищо лошо. Еразъм вярва, че обикновените хора са способни да разбират

християнството не по-зле от свещениците. Той е католик, но е убеден, че Светото писание

трябва да бъде преведено от латински на обикновен език, за да бъде разбрано от хората. Една от

основните критики на Еразъм е срещу култа към рицарството и войната. (за Еразъм вж. Tracy,

James D. Erasmus of the Low Countries. Berkeley : University of California Press, 1996.) Що се

отнася до Мор, той казва, че държавата е конспирация на богатите, които правят заговори за

своя собствена полза: gunedam conspiratio divitum, de suds commodis reipublicae nomine tituloque

tractantium (Utopia, L. II ). Негова е популярната фраза “Sheep eats men”. В своята “Utopia” Мор

8

случайно Макиавели написва “Принцът”, а Хобс говори за “bellum omnium

contra omnes” и “homo homini lupus”.13

Тези и редица други факти - войните, политическата и религиозната

криза, оформянето на европейските национални държави, бързото развитие на

търговския капитализъм и т.н.- разкриват новата динамика, в която навлиза

европейския свят и ни подсказват, че много от “препоръките” на

“меркантилистите”, в противоположност на оценката, дадена от класическата

политикономия, са били адекватни на времето, основани на практически верни

наблюдения и съвпадащи с политическата ситуация и ценностните схеми от

този период, но погледнати от дистанция - неверни като теория, губещи като

алтернатива за бъдещо развитие и наистина неприемливи от морална гледна

точка. Въпреки последния извод обаче, в следващите страници ние не трябва да

забравяме, че авторите и поддръжниците на “меркантилния ред”, с които ще се

занимаваме обстойно, едва ли са имали за цел създаването на универсална

икономическа теория или пък са били способни да гледат кой знае колко напред

в бъдещето в условията на тогавашната динамична и кризисна среда, където

компромисите и сътрудничеството, особено във външната политика, са били

просто поредната комбинация на набиращата сили политика на “raison d’etat”.

За отбелязване е също, че повечето от меркантилистите (говорим за тези, които

са писали памфлети и трактати върху икономически теми и са търсили

експлицитно обяснение на социалния свят) са били хора на действието,

занимаващи се с търговия и производство или преки участници в държавното

управление. Те са били практици, делови мъже, разсъждаващи върху реални

проблеми14

, които са изисквали бързи решения, поради което моралът и

чувството за справедливост в техните представи и препоръки често са оставали

на втора позиция.15

е на абсолютно противоположните на меркантилизма позиции, отхвърляйки фетишизирането на

златото и среброто и въвеждайки думата олигопол. 13

Твърденията на Томас Хобс (1588-1679) в подкрепа на абсолютната държава, разбирането му,

че в естественото си състояние човек желае да запази свободата си и да постигне власт над

другите, което поражда войната на всеки срещу всекиго (bellum omnium contra omnes) или че

човек за човека е вълк (homo homini lupus), изглеждат съвсем подходящи обобщения на духа на

времето. 14

Най-известните имена, на които се приписва традицията на меркантилизма са Томас Мън,

Антонио Сера, Едуард Миселден, Джосая Чайлд, Уилам Пети и Малине. Първият, сър Томас

Мън (както и Чайлд), е бил известен бизнесмен, член на Комитета на Източноиндийската

компания. На него ще се спрем в следващите страници, сега само ще отбележим, че той написва

книгата “Богатството на Англия от външна търговия” (публикувана посмъртно от неговия

син през 1664), която се смята за класически труд на английския меркантилизъм и представя

доктрината му в най-чист вид: “Обичайните средства за увеличаване на нашето богатство и

съкровище са във външната търговия, в която трябва винаги да съблюдаваме следното правило:

ежегодно да продаваме на чужденците повече, отколкото ние консумираме от техните стоки,

изразено в стойност.” Изброените имена са върха на айсберга, освен тях съществува маса от

автори – така наречените “експерти администратори” и “памфлетисти”, като последните

“избуяват”, заедно с разцвета на печатното дело. Счита се, че след публикуването на A Discourse

of the Commonweal of This Realm of England през 1581 година, чиито автор, както се предполага е

сър Томас Смит, положителният търговски баланс поне за век напред се смята за главния път

за постигането на национално богатство. 15

Меркантилната политика без съмнение е била подходящата или поне единствено възможната

за интересите на тогавашната държава форма на стопанско управление. В голямата част от

своята критика класиците са прави, но амбицията им да дадат алтернатива на меркантилния ред,

става причина някои от фактите и тяхното тълкуване да бъдат изкривени. Класиците грешат в

някои свои оценки, защото за да бъде осъществена желаната от тях либерална политика, е

трябвало първо да има достатъчно солидна база от други условия. Вътрешно и

9

***

1.4. Като казваме, че меркантилизмът съществува в свят на остра и

всеобхватна трансформация, това, разбира се, означава, че той е резултат и от

зараждащия се капитализъм. Обикновено търговията се развива там, където има

свободи. До ХV-ХVІ век Европа е населявана от суеверни и войнствени

общества, които хранят силни предразсъдъци и недоверие към труда, лихвата

(лихварството) и търговската дейност.16

Ако разглеждаме социалния и

външнополитическите реалности на ХV-ХVІІ в., както и ниското ниво на стопанско развитие на

европейските държави доказват, че тази база не е била изградена по времето, когато

меркантилизмът е господстваща система. За да оцелее в милитаристичния, агресивен

европейски свят, държавата не е могла да си позволи друга политика освен агресията и

ефективната защита. Например, много историци считат, че Португалия е загубила своето

влияние на Стария континент, в Азия и отвъд Атлантика, поради две основни причини –

недостига на ресурси, необходими за поддържането и запазването на имперската политика от

набезите на холандци, испанци, англичани и французи (Португалия е малка държава със силен

флот, но със слаба и неразвита местна индустрия); и втората, която вероятно е по-маловажна, но

пък по-интересна, е сключеният съюз с Англия, който португалците правят, за да се

противопоставят на испанците и на враждебните холандци и да оцелеят като независима

европейска страна. Този съюз позволява на английските търговци и индустрия да нахлуят в

португалския имперски и вътрешен пазар и да се възползват от неговите възможности и по този

начин да потиснат развитието на местната индустрия (между впрочем холандците се опитват да

направят същото с португалските колонии в Южна Америка). Разбира се, можем да споменем

възмущението на Хюм и Смит, според които търговския съюз с Португалия носи на Англия

преди всичко негативи (или станалата вече “христоматиен пример” история за ограничаването

на търговията с Франция и “алкохолните” лобита в Португалия и Англия). Или пък да кажем, че

проблемът на португалците е бил не в английските търговци, а в неспособността им да изградят

“конкурентна” икономика. Но каквато и да е причината, този конкретен пример показва колко

трудно и в определено отношение вредно, е било да се води отворена стопанска политика. От

една страна Португалия е била зависима от имперските си амбиции, които в онзи исторически

период са били несъвместими със свободната търговия, от друга, е била заобиколена от

враговете и мнимите приятели, от трета е страдала от характерното за повечето държави ниско

ниво на стопанско развитие. 16

Това е вярно, но ние трябва да помним, че относително свободните търговски отношения

никога не са били прекъсвани в човешката история. Така, можем да кажем, че по-ранните

общества като цяло хранят неприязън към търговците и тяхната дейност (достатъчно е да

видим отношението на Платон, Аристотел и дори Макиавели, който на едно място казва, че

търговията и наплива на чужденци в един процъфтяващ град го развращава и води към упадък),

но не можем да твърдим със сигурност, че тези общества не са познавали свободните пазарни

отношения. Препоръчвам на читателя да обърне внимание на дискусионния доклад A Market

Economy in the Early Roman Empire на Peter Temin (University of Oxford Discussion Papers in

Economic and Social History Number 39, March 2001). В доклада си Питър Темлин твърди и дава

доказателства, “че икономиката на ранната Римска империя е пазарна икономика. Пазарната

размяна не е повсеместна […] Ранната Римска империя […] е имала тип пазарна икономика,

която може да бъде видяна и в други напреднали аграрни икономики. Там е нямало един широк

имперски пазар за всички стоки, но местните (локалните) пазари по Средиземноморието са били

свързани. Транспортът и комуникациите са отнемали време, редът в пазара се е губел, но е

имало много икономически връзки дори между най-далечните части на империята. Финли

грешеше; древният Рим е имал икономически система, която е била един невероятен

конгломерат от независими пазари.” (pp.37-38) Освен това, можем да напомним и твърдението

на Дъглас Норт, което е косвено свързано с идеята за ранното съществуване на свободен пазар,

че “продължителният икономически растеж не е изключение преди Индустриалната революция

[…] В действителност, икономическият растеж беше широко разпространен в модерната ера

след Втората световна война. И само в модерната ера, модерните свободи бяха широко

разпространени.” (North, Douglass, "The Paradox of the West" в The Origins of Modern Freedom in

the West, R. Davis ed., Stanford University Press, 1995; курсивът в цитата е мой)

10

икономически живот на континента преди края на ХV в., за нас би било

достатъчно да видим територии, където търговията е получила дори скромна

възможност за развитие, за да кажем, че тези места (най-честият пример за

такива “анклави” са италианските градове-държави, градовете от Ханзата и

големите търговски центрове като Антверпен и Лондон) могат да бъдат

наричани “оазиси на свободата”.

Свободата обаче не е “статично” понятие. Като цели, съдържание и

действителност, тя се променя заедно с времето и условията. През ХVІ-ХVІІ век

европейският свят неусетно достига до онази точка на развитие и

освобождаване, при която въпросът за полезността на търговската дейност и

всички свързани с нея нагласи и практики, не съществува като проблем в

общественото съзнание или поне в съзнанието на “активните” класи и елити. 17

Това е така, защото през тези два века западно-европейските страни, в една

остро конкурентна международна среда, неусетно навлизат в състояние на

трансформация от феодализъм (някои автори предпочитат термина “пред-

капиталистически ред”) към търговски капитализъм, като един от множеството

резултати на тази драматична промяна е появата на меркантилизма.18

***

ІІ.1.5. Една от фундаменталните тези на популярния, но струва ми се не

дотам влиятелен в средите на икономическите теоретици американски

икономист и интелектуалец Робърт Хайлбронър, която може да бъде тясно

свързана с идеята за “преходния” характер на меркантилната система и която не

се различава съществено от широко-разпространеното, високо-абстрактно и

поради това прекалено опростено разбиране за появата на капитализма, е, че

капиталистическият ред се дължи на появата на “капиталисти”, които се

превръщат в независима от контрола на държавата социална сила.19

При

17

Ето какво пише Пол Кенеди: “[…] в Европа (от ХV век) не съществува единна власт, способна

да възпре едно или друго търговско начинание. Няма централно правителство, което […] да

предизвика развитие или упадък на определена индустрия, няма систематично и повсеместно

ограбване на търговците и предприемачите чрез данъчни закони, които така забавят

икономическото развитие на Индия при Монголите. […] В действителност в Европа винаги се

намира княз или местен владетел, готов да прояви толерантност към търговците […] Рейнски

барон, налагащ непосилни такси на търговските пътници, открива, че маршрутът им се е

преместил другаде, а с него и съответните приходи. Монарх, който не плаща дълговете си,

установява, че когато се изправи пред заплахата на нова война и се нуждае спешно от пари, за

да въоръжи армиите и флотовете си, няма откъде да получи заем. Банкери, търговци на оръжие

и занаятчии не са периферни, а значими обществени фигури. Постепенно и неравномерно

повечето политически режими в Европа заживяват в симбиоза с пазарната икономика.” (Кенеди,

Пол. “Възход и падение на великите сили – Икономически промени и военни конфликти ХV-ХХ

век”; София 1997. стр. 47) 18

Steele, G.R.; The money economy: mercantilism, classical economics and Keynes' general theory;

American Journal of Economics and Sociology (Special Invited Issue: Money, Trust, Speculation and

Social Justice) (Part 2: Trust and Money); Issue: Oct, 1998 19

Вж. Heilbroner, Robert; The Nature and Logic of Capitalism (1985); неговите тези произтичат от

марксисткото разбиране на капитализма (виж също Great Transformation на К. Полани).

Марксовата теория казва, че структурата на капиталистическото общество е съставена от две

основни класи – буржоазна, която притежава материалните средства за производство и

пролетарска, която е лишена от контрола върху тях. От сблъсъка на техните противоположни

интереси по-късно се поражда така наречената “класова борба” или “война” (Klassenkampf).

Конструкцията на Хайлбронър е подобна на Марксовата, с тази разлика, че той разделя класите

на политическа и икономическа. По-нататък разбирането на Хайлбронър, се различава от това

11

феодализма и по-ранните общества, казва Хайлбронър, държавата (или

суверена) има изключителен монопол върху политическата и икономическата

власт, но с укрепването и развитието на търговската (а най-вече в Англия и на

земеделската) “капиталистическа класа”, ставащо през разглеждания от нас

исторически период, бавно се налага неотменимото право на собственост20

,

което от своя страна довежда и до поредното в историята на западно-

европейските държави “раздвоение” във “властта”. Така, започналото с

Реформацията прогресивно разпадане на “универсалната” църковна власт -

разделянето на светската и духовната власт -, също раздробяването и

засилващото се обособяване на отделните национални държави, в известен

смисъл се допълва и с паралелно протичащото раздвоение (bifurcation) на

контрола върху “средствата” за подчинение и върху “средствата” за

производство. Контролът, който краля, благородниците и Църквата открай

време са имали върху средствата21

за принуда и средствата за създаване на

материални блага, сега се измества главно върху “средствата за подчинение”. В

резултат на това светската власт се превръща преди всичко политическа и

военна, а властта на Църквата, доскоро претендент за господар на небето и

земята, е принудена да се ограничава все повече до грижите за душата и реда

в паството. Контролът върху средствата за производство или контрола върху

средствата за мирно създаване на богатство и влияние, постепенно се прехвърля

чрез правото на собственост и натрупването на капитали22

в ръцете на една

новоизграждаща се социална група, каквато е, най-общо казано, търговската

буржоазия.

на Маркс, по твърдението, че притежателите на икономическата власт така и не успяват да

овладеят политическата. Както е известно, Маркс вярва, че буржоазията е способна да

контролира и в действителност контролира държавния апарат чрез икономическата си сила, т.е.

разделението на властта между капиталисти и какъвто и да било друг не-икономически

управляващ елит, според него, е условно. 20

Показателно е, че един от най-видните представители на така наречения “юридически

абсолютизъм” Карден льо Бре (1558-1655), който е бил юридически съветник и говорител на

кардинал Ришельо, пише в своята книга “За кралския суверенитет”, че единственото

ограничение в кралското управление трябва да бъде гарантирането на неприкосновеността на

частната собственост на гражданите. (Владимир Чуков; История на политическите учения;

София 1995 г.; стр. 108) По-нататък в тази работа, ние ще видим и други факти, които ще ни

дадат по-дълбоко разбиране за характера на собствеността през Средновековието и ще ни

покажат, че идеята за “estate” всъщност е била типична и за феодализма и че дори е една от

неговите главни характеристики, благодарение на която се дава тласък на самия капитализъм. С

този проблем се занимава Хенри Мейн. (вж. Sir Henry Maine, Lectures on the Early History of

Institutions. 1875) 21

Езиковата конструкция “средства за производство и подчинение” е така да се каже

“безкръвна”, крайно абстрактна. Зад тази претенциозна “научна терминология” се крият

действителни неща като “труд”, капитали, технически средства, фабрики, оръжия и прочие.

Макар да не ми допада този начин на изразяване и обяснение (и без съмнение аз ще го изоставя

изцяло в следващите страници), сега го използвам, за да поставя в една най-обща рамка

социалните и икономическите процеси, които по-късно ще разглеждаме. 22

Вж. популярната книга на Вернер Зомбарт “Модерният капитализъм”. В нея той проследява

генезиса на капиталистическия предприемач (капиталиста) с появата и развитието на два

фактора “натрупването на инвестиционни капитали” в ръцете на търговците и дребното

дворянство (landed gentry), което притежава собственост в градовете (Книга втора, част ІІ) и

възхода на “предприемаческия бизнес дух” (Книга втора, част ІІІ). Оригинално издание

Sombart, Werner. Der moderne Kapitalismus. Erster Band: Die Genesis des Kapitalismus. Leipzig:

Duncker & Humblot. (1902). Впрочем тази книга спечелва както популярност, така и множество

критики – Торстейн Веблен казва, че в нея липсва обяснение на значението на институциите,

главно английските; Шумпетер смята, че в й липсва научен анализ; Лудвиг фон Мизес нарича

книгата “чудовище на историзма” и т.н.

12

От тук нататък, ние виждаме как тези два центъра на власт (властта на

краля и традиционните нобили и властта на новоизграждащата се буржоазна

класа) влизат в конфликти23

, как взаимодействат и си сътрудничат24

, как в

определени исторически периоди монархът се опитва и дори успява отново да

присвои икономическата власт, да подчини и овладее ресурсите и ползите от

дейността на буржоазните или “активните” класи. Но като изключим някои

спорни моменти от периода на най-агресивния френски абсолютизъм, след ХVІ

век западно-европейското общество и държава никога не се връщат в онова

пред-капиталистическо състояние, където средствата за принуда и средствата за

производство е възможно да бъдат концентрирани изключително под властта на

един център; и където една обществена група/класа, един монарх или един

човек имат правото или претендират за правото на абсолютна политическа и

икономическа власт над останалите хора. Както правилно забелязва Харолд

Ласки, в периода на Реформацията, в зората на “либерализма”, Западна Европа

открива “това, което може да бъде наречено договорна държава. За да бъде

държавата такава, политическата интервенция (т.е. намесата на върховната

власт) е трябвало да бъде ограничена до най-тесните области, отговарящи за

поддържането на публичния ред”.25

В следващите страници ние ще имаме възможност да разгледаме

подробно последиците от това разделение в контрола върху ресурсите за

подчинение и производство и ще видим как то е свързано с развитието на

23

Например революцията в Англия отчасти бе в резултат на реакцията на джентълмените (или

на “капиталистическите” ланд-лордове) срещу тенденцията към установяване на монархически

абсолютизъм. “Буржоазната революция” в Англия в голяма степен бе революция на

спечелилите право на собственост “аграрни капиталисти” срещу централизираната

монархическа власт, тя бе израз на тяхното желание да запазят и защитят своите нови

придобивки. 24

Освен върховната кралска институция, част от държавната власт в късната феодална държава,

представлява и поземлената аристокрация (също и висшето духовенство), и нейната власт е

толкова силна и реална, колкото е силна зависимостта на краля от благородниците. Когато

говорим за взаимодействие между двата центъра на контрол - единият върху средствата за

подчинение, а другият върху средствата за производство - трябва да кажем, че с течение на

времето синовете на земевладелците (дребни и едри) все по-често стават търговци или се женят

за дъщерите на търговци. Това може да бъде разглеждано като показателен факт, че въпреки

посоченото от нас “раздвоение”, успелите предприемачи, земевладелците и краля, остават

много близки и по принцип не са склонни да влизат в конфликт, макар това често да се случва.

Отношенията между тях много често са основани на принципа quid pro quo (нещо в замяна).

Арнолд Тойнби посочва в своите “Lectures on The Industrial Revolution in England”, че

благородниците дават своята подкрепа на търговските компании и по този начин съдействат за

печалбите им, не защото не разбират механизмите на външната търговия, но преди всичко

защото са загрижени за своите печалби. Например, ако ги виждаме съгласни със забраната на

експорта на вълна, ние трябва да бъдем сигурни, че преди това, те са убедили търговците да им

дадат в замяна на ограничението определен процент от експорта на зърно. В Англия процеса на

взаимодействие между двата “центъра на контрол” е особено видим. За разлика от Франция, на

Острова една значителна част от аристокрацията, известните “джентълмени”, се заема с

предприемаческа дейност, а забогателите благодарение на своята икономическа активност

селяни, формиращи така нареченото средно съсловие “йомени”, се издигат по правен статут и

богатство до положението на дребни аристократи. Милдред Кембъл нарича тази нова селска

“страта” “група амбициозни и агресивни малки капиталисти”. (Mildred Campbell, The English

Yeoman Under Elizabeth and the Early Stuarts; New Haven: Yale University Press, 1942, 104.) И тук

можем да вметнем тезата на Шумпетер, че първоначално капитализма се изгражда от

представители на всички класи, а не изключително от търговската буржоазия, както обичайно е

прието да се казва. 25

Виж Harold J. Laski, The Rise of Liberalism: The Philosophy of a Business Civilization (New York:

Harper & Brothers, 1936, Chapter 1, "The Background," pp. 1-90

13

капитализма и на политическите, религиозните и икономическите свободи в

Модерна Европа. Сега само ще повторим, че в периода между ХVІ-ХVІІ век

вече се забелязват два ясно очертани властови центъра– традиционният, този на

висшето духовенство и аристокрацията (барони, клир и монарси) и новият -

търговската буржоазия (едри търговци, банкери, манифактуристи, земевладелци

с “предприемачески дух”). Едната група, грубо казано, е носител на старите

феодални порядки и привилегии, другата - на новите капиталистически

практики и възможности. Но и двете групи имат еднакви по своята същност

цели - да защитят и повишат печалбите си, да запазят и повишат социалния и

властовия си статус, да се предпазват от агресията и силата на чужденците.

Начините, по които преследват целите си, са различни, но често пъти приемат

формата и на това, което икономистите наричат меркантилизъм.

С това последно твърдение може да бъде обяснена и по-късната двойна

атака на класическата политикономия – първо срещу егоистичните и неморални

стремежи на търговците, и второ, срещу управляващите елити в ранната

национална държава – и като обединяващо звено в тази критика – резултатът от

техните действия, изразен в липсата на свободно и естествено развитие на

търговията и всички произтичащи от това негативи – от пречките пред

постигането на общо и бързо нарастващо благоденствие до постоянното

състояние на война.

За неподготвения читател може да прозвучи странно, че класическата

политическа икономия критикува основния двигател на капитализма, какъвто са

търговците и манифактуристите,26

но той трябва да знае и вярвам ще се убеди в

следващите страници, че “целта” на ранните либерални мислители, не е била да

подкопават развитието на “активните” класи, а да ги измъкнат чрез аргументите

на разума, опита и морала от феодалните ограничения и представи, на които по

силата на традицията и инерцията, още робуват; освен това, класиците

критикуват намесата на държавата в механизмите на пазара, но никога не стигат

до по-модерната идея за цялостното й премахване27

от управлението на

икономиката и обществото. Тяхното желание е било властта на държавата да

бъде ограничена до онези моменти, когато защитата на общественото благо и

справедливостта го налага. Този факт разграничава голямата част от

класическата политикономия от чистия laissez-faire.

***

1.6. Нека завършим главата с обобщение: европейската държава от ХVІ-

ХVІІ в. все по-явно се превръща в социално-политическа структура, изграждана

върху основите на кралската институция, националното обединение,

националното “осъзнаване” и не на последно място – на особеното право на

собственост. В тази структура властта на монарха (или суверена) остава преди

всичко политическа и военна. Обстоятелството, че нито кралят, нито

традиционната местна аристокрация, могат да овладеят напълно ползите от 26

Мнението, че с “Богатството на народите” Адам Смит “оправдава действията на

ембрионалния индустриалист” продължава да бъде широко разпространено. То не е съвсем

погрешно, но и не е съвсем точно. (виж Hiroshi Mizuta, "Moral Philosophy and Civil Society," in

Essays on Adam Smith, ed. Andrew Skinner and Thomas Wilson; Oxford: Oxford University Press,

1975, 115. и Eric Roll, A History of Economic Thought, 4th ed.; London: Faber and Faber, 1973.) В

следващите глави този въпрос ще бъде подробно изясняван и затова сега няма да се спираме на

него. 27

Виж например Nozik, Robert. Anarhy, State and Utopia. Basic Books 1974.

14

икономическата активност на новите търговски “класи”, да получат ползите и

контрола върху “средствата за производство”, ги прави във все по-голяма

степен зависими от банкерите (златарите; “the goldsmiths”), предприемачите (без

значение дали са търговци, земевладелци или и двете заедно - “земевладелци-

предприемачи”, както ги нарича Кене28

) и като цяло от зараждащата се

буржоазия. Но това все пак не ги лишава от възможността да придобиват част

от плодовете на нейната активност. В самата държава тази несигурност в

контрола, това принудително съобразяване на старите елити с новите активни

класи, не ражда само кризи, но и стремежи към взаимни действия (на базата на

quid pro quo). В интерес на всички е било да се търсят и намират такива форми

на съжителство, които биха поддържали една относителна сигурност (не

случайно по същото време се появяват блестящи книги като тези на Боден и

Гроций, чиято ключова идея е търсенето на начини за осигуряването на мир и

сигурност срещу опасностите на анархията). Сигурност, която би позволила

нормално функциониране на държавата и би засилила отбранителните й

способности.

В своята книга The Sources of Social Power: A History of Power from the

Beginning to A.D. 1760 Майкъл Ман забелязва, че докато е имало феодални

общества без процъфтяващ капитализъм, то елитите в Западна Европа, в

разглеждания от нас период, успяват под влиянието на християнството да се

интегрират “идеологически и организационно” и да създадат едно

“нормативно умиротворяване”, което не само укрепва растежа на националната

държава, но и подпомага развитието на пазарните сили и земеделието.29

Шумпетер от своя страна вижда в тази политическа ситуация, в това странно

ново съжителство между крал, феодална аристокрация, банкери и търговска

буржоазия, “кентаврично образувание” - феодализъм, развиващ се на

капиталистическа основа; аристократично и военно общество, паразитиращо

върху капитализма; политическа структура, която “подхранва, но и експлоатира

буржоазния интерес, без да бъде по дух и природа буржоазна”30

. Трябва да се

помни, че в една такава ситуация традиционната власт, властта на “воините”,

все още не може да бъде принудена да отстъпи от старите си позиции, камо ли

да капитулира под натиска на новите “играчи”, тъкмо обратното – тя

продължава да “експлоатира” за своите собствени цели и интереси

възможностите и постиженията на “новите класи”. Затова, когато в следващите

страници говорим за меркантилна система, ние все пак трябва да си

представяме милитаристична национална организация и политика –

едновременно отбранителна и агресивна, в която не преобладават

икономическите цели, характерни за по-модерните общества, а по-скоро

политическите, отбранителните и военните, типични за обществата от по-

28

Вж. например статията му “Grains”, публикувана през 1757 година в Encyclopedic, забранена

по-късно от правителството. Ние ще разгледаме подробно неговата теза за “земевладелеца-

предприемач” в следващите глави и по-точно в частта, посветена на физиократите. 29

Mann, Michael. The Sources of Social Power: A History of Power from the Beginning to A.D. 1760.

(Cambridge: Cambridge University Press. 1986.) 30

Шумпетер, Йозеф А.; “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 265.

Оценката на Фернан Бродел е противоположна, но само на пръв поглед. Той твърди, че

буржоазията в течение на векове е “паразитирала” на гърба на привилегированата класа на

бароните, “обръщала е в своя полза нейните грешки, нейния разкош и празнота, докато в края на

краищата присвоила богатството й, проникнала в редиците й и се сляла с нея.” (вж. Fernand

Braudel; Civilization and Capitalism 15th-18th Century; The Wheels of Commerce; London,

HarperCollins 1985)

15

ранните епохи. Или ние трябва да си представяме точно обратното на това,

което Лудвиг фон Мизес беше казал по повод управлението в една модерна

капиталистическа държава: активността на “правителството, обществения

апарат за насилие и принуда”, при една чисто пазарна, капиталистическа

икономика, трябва да бъде насочена към “запазването на действието на

пазарната система”; държавният апарат, трябва да се “въздържа от поставянето

на препятствия пред неговото функциониране”.31

При меркантилизма ние

виждаме държава и държавна власт със съвсем противоположна цел и

поведение, но самият меркантилизъм, по един на prima facie парадоксален

начин, се оказва една от първите стъпки на “зародилата се светска държава по

пътя към пълното господство на либерализма.”32

Или казано с други думи: по

пътя към пълното господство на модерния капитализъм.

***

Глава 2. Колониалната политика на европейските

държави

(ХV-ХVІІ в.)

2.1. Меркантилизмът - съставна част от колониалната политика на

ранната национална държава.

2.2. Две класически теории обясняващи империалистичната (или

колониалната) експанзия на европейските държави.

2.3. Негативи и ползи от колониалната политика. Хегелианският

подход при разбирането на историята.

2.4. Паралелите на А. Смит между Западния колониализъм и

гръцките и римските заселвания.

2.5. Подценяваният “емоционален” мотив при разглеждането на

колониалната експанзия.

2.6.“Иберийският монопол” – експанзията на Португалия и

Испания.

2.7. Значението, което времето и вътрешните политически и

социални характеристики на страната имат за прогреса и успеха на

колониалното начинание. Факторът “свобода”.

2.8. Холандският пример за превъзходството на разума над

силата. Политическият, социалният и географския шанс на Ниските земи

за успешното развитие на търговски капитализъм и благоденствие.

2.9. Холандският колониализъм – монополна търговия вместо

колониализъм.

31

Mises, Ludvig von Mises; Human Action: A Treatise on Economics. (Yale University Press, 1949),

p. 239 32

Harold J. Laski, The Rise of Liberalism: The Philosophy of a Business Civilization (New York:

Harper & Brothers, 1936, Chapter 1, "The Background," pp. 1-90

16

2.10. Френският колониализъм - експанзия под пълния контрол на

правителството.

2.11. Англия се учи на управление и политика от Холандия.

2.12. Двата етапа на английската колониална експанзия –

спонтанен и обмислен.

2.13. За положителните страни на капиталистическата еволюция –

свобода и рационализъм.

2.14. Как свободата и рационализма се вплитат в корпоративния

колониализъм на Англия. Някои от причините за успеха на

американските колонии на Англия.

***

2.1. Разбирането на меркантилизма като характерна система на стопанско

управление (и господстваща идеология) на западно-европейските държави от

периода между ХVІ-ХVІІ век няма да е достатъчно пълно, ако преди това не

опишем някои основни черти на колониалната политика на европейските сили.

Но първо трябва да кажем с какво най-общо меркантилизмът е свързан с

колониализма. На първо място, меркантилизмът или казано по-точно

различните мерки на търговски и валутен контрол, които европейските

монархии възприемат и прилагат, са съществена част от “инструментите”, чрез

които ранната национална държава се стреми да подчини и извлече ползи от

външния свят, като под “външен свят” ние разбираме както другите държави,

така и подчинените далечни територии (колонии или заселвания).

Меркантилизмът следователно може да бъде разглеждан и като съставна част

от колониалната политика на ранната националната държава. Съставна част,

която от една страна осигурява на държавата-завоевател реални или

въображаеми възможности за дългосрочно придобиване на богатства и ползи от

подчинените територии (в случая териториите извън европейския континент), а

от друга - подпомага, с “мирните” средства на търговския контрол и

митническите ограничения, войната с конкурентните нации.

***

2.2. Според някои историци европейският империализъм (или

колониализъм) преминава през четири етапа33

, като първият (и най-дълъг) от

тях е “ерата на меркантилизма”, която започва около 1492 година с началото на

португалската експанзия в Азия и испанската в Америка и завършва през 1846

година с отмяната на Зърнените закони в Британия и освобождаването на

търговията. Връзките между имперската политика и меркантилизма са

очевидни, а интерпретациите върху тях и върху същността на самия

империализъм - различни. Нека посочим чистите варианти на двете основни

33

Ако приемем това деление, поддържано от Патрик О’Браян, професор по икономическа

история в Лондонското училище по икономика, първата фаза в империалистичната експанзия е

наречена “ера на меркантилизма”. Тя продължава от 1492 до 1846 година. Втората фаза е

периодът на свободната търговия, приключващ някъде около Първата световна война, а третата

са годините между двете световни войни и се определя като нео-меркантилистка епоха.

Финалната, четвърта фаза е деколонизацията, започнала след 1945 година. (Patrick O'Brien; Did

Europe's mercantilist empires pay? (effect of mercantilism on the economic growth of Western

Europe); History Today; March, 1996)

17

теории за империализма. Те са построени върху два от най-забележимите

феномени в колониалната политика – “икономическият” (търсенето на ресурси

и пазари) и “политическият” (нарастващата сила и развитие на колониалните

държави и изостаналостта на завоюваните или зависими от тях презокеански

територии). От тези две най-видими характеристики на европейския

империализъм произтичат и двата основни подхода на тълкуване –

марксисткият, който предпочита икономическото обяснение на колониалната

политика и по този начин я свързва тясно с развитието на капитализма и по-

точно с търсенето на нови възможности за “излишния капитал”; и “по-малко”

марксисткият, който приема една историческа хипотеза за напредналия

технически и организационно “център” и изостаналата “периферия” или

двусмисленото обяснение, за нуждата на неспособната на самоуправление

“периферия” от ръководство и “цивилизоване”.34

В действителност двете

интерпретации се допълват взаимно и в двете има много проблематични места,

които обаче няма да обсъждаме тук. По важно за нас е да кажем, че

благодарение на постигнатия технически, търговски и организационен

напредък, както и на нестабилната политическа среда в Европа и свързаното с

нея усещане за недостиг на ресурси и свободна земя, надпреварата между

европейските държави получава мотиви и технически възможности да се

прехвърли отвъд границите на континента.

***

2.3. Негативите от това териториално разширяване на и в резултат на

конкурентната борба между европейските нации за земя и ресурси (в които

централно място заемат скъпоценните метали) могат лесно да бъдат посочени.

Най-повърхностната критика се спира на негативите, които се понасят от

34

Казвам “по-малко марксистката”, защото теоретичните проблеми, свързани с “империализма”

се разработват предимно от марксистки автори. Най-известните от тях са Отто Бауер, Ленин,

Рудолф Хилфердинг и Бухарин. Техните хипотези са “критични”, но има и оптимистични

теории. Една от тях е на спечелилият популярност теоретик на теорията на развитието

У.У.Ростоу (W.W. Rostow; “The Stages of Economic Growth”; Cambrige 1960 ), който пише след

Втората световна война. Ростоу предлага оптимистична теория за развитието, която включва в

себе си благотворното влияние на страните-майки върху колонизираните земи. Той казва, че

колонизаторите остават след себе си инфраструктура и организация и смята, че колониите ще

тръгнат по пътя на развитието подобно на напредналите капиталистически държави. Някои

автори (виж например The Expansion Of Europe на Ramsay Muir) обясняват колониалната

надпревара с преследването на национално величие. Те твърдят, че не е случайно съвпадение, че

големите колониални сили са били едновременно с това и силни национални държави. Те дават

за пример Холандия, Испания, Португалия, Русия, Франция и Англия, дават за пример

Германия и Италия, които след своето национално обединение също започват да се стремят към

господство извън рамките на континента и накрая поставят Австрия като пример за не-

колониална сила, защото никога не е била национална държава (за мен причината е по-скоро

липсата на излаз на море). “Националисткото” обяснение, според мен, не е достатъчно

обосновано и аз не съм склонен да приемам “национализма” или стремежа към национално

величие като главна причина за експанзията. За читателя, който се интересува от съвременните

изследвания, свързани с проблемите на глобалното надмощие и теорията на световните системи,

препоръчвам Journal of World-Systems Research, чиито редактори и сътрудници са Christopher

Chase-Dunn, Walter L. Goldfrank, Immanuel Wallerstein и др. Препоръчвам също така и

изследванията на Institute for Research on World-Systems към Калифорнийския университет. Към

това мога да добавя и изследванията предлагани от “структуралисткия подход” на т.нар. школа

“Аналист”, чиито най-влиятелен представител е Фернан Бродел. Наскоро излезе и една нова

книга - Two Hegemonies: Britain 1846-1914 and the United States 1941-2001. Patrick Karl O'Brien &

Armand Clesse. Aldershot, U.K.: Asghate, 2002, която също може да бъде полезна за читателя.

18

зависимите територии. Например в своите анализи и оценки редица “леви”

автори с охота наблягат на “хищничеството”, на безогледната експлоатация и

робството на европейския колониализъм, често пъти забравяйки изцяло

положителните страни от този “революционен” процес на географско,

икономическо и политическо разширяване (не случайно някои историци

наричат колониализма и откриването на нови търговски пътища “търговска

революция”). Разбира се, акцентът на отрицание към колониалната история

винаги е бил подходящ за “анти-глобалистката” и “анти-капиталистическата”

аргументация, но този акцент често пъти е бил прекалено натоварен с идеология

и политика, за да бъде приеман сериозно. Ние не можем да останем безразлични

пред историческите факти за жестокостите и несправедливостите, извършвани

от европейците спрямо дружелюбните и отстъпчиви “диваци” в Африка, Азия и

Америка35

, също така не бива да забравяме, че започналия още през ХVІ век

процес на “глобализация”, който с течение на времето става все по-обвързан и

зависим от развитието на капитализма (както по един впечатляващ начин ни

разкриват Маркс и Енгелс в своя “Комунистически манифест”), винаги е бил

съпровождан от типичното “империалистическо” влияние и натиск на единия

или няколкото “високо-развити” центъра (или полюса) към по-слабите

“периферии” на света. Наистина, фактът на глобализиращия се свят под знака

на хегемонията е достатъчен да ни държи подозрителни към действията,

идеологиите и мотивите на силните европейски държави, но същевременно не

бива и да забравяме, въпреки моралната си позиция, че когато разглеждаме

социални и политически явления, заедно с негативите винаги трябва да

посочваме или ако не можем, то поне да търсим и другите страни на

разглежданите от нас събития.

Това е нормалният научен, “хегелиански” подход, който със своята

претенция към безстрастие, в много случаи може да бъде подходящ за ролята на

водещ принцип в историческото изследване.36

Макар да е невъзможно да бъдат

35

Според някои исторически данни за 50 години от слизането на Писаро на западния бряг на

Южна Америка, в района на днешни Перу, Чили и Боливия, испанците избиват 5 млн. от 7

милионното население в империята на инките. Ако е истина, чудовищността на този факт се

подсилва от наличието и на друг факт - че населението в Андите, преди да дойдат испанците, е

живяло в мир цели 800 години, нещо което трудно се разбира от европееца. Тук можем да

кажем и няколко думи за търговията с роби. Тя не е нищо ново за Европа и въобще за

човечеството. Например във Венеция през ХV век е имало около 3 000 роба, португалците

заробват африканци и преди своята широка експанзия. Испанците заробват местното население

в Америка за евтина работна ръка на плантациите. Унищожаването на индианците в

английските колонии, принуждава англичаните да вземат за роби африканци. Бащата на

английската търговия с “негри” е капитан Хоукинс. Интересни са обаче наблюденията на

Токвил за премахването (и оставането) на робството в източните щати на Америка, които на

определени места звучат доста съвременно (вж. гл. 16, том І от Демокрацията в Америка – The

Present and Probable Future Condition of the Tree Races that Inhabit the Territory of the United

States) . 36

“По-лесно е да се види недостатъкът в индивидите, в държавите, в ръководството на света,

отколкото тяхното истинско съдържание. Защото при отрицателното упрекване ние заставаме

надуто и високомерно над предмета, без да сме проникнали в него, т.е. без да сме го схванали.

[…] Това да се намира навсякъде лошото, да не се вижда нищо от утвърдителното, истинското,

което се съдържа там е признак на най-голяма повърхностност.” (Г.В.Хегел; “Разумът в

историята”; София 1996; стр. 89) Тази постановка на Хегел има връзка с идеята му, че всичко,

което е “рационално, е действително и това, което е действително, е рационално” (“Философия

на правото”; Предговор; стр. 10). Последният принцип обаче много напомня на философията

на учителя на Волтеровия Кандид, злощастният д-р Панглос, който едва не бе обесен заради

“погрешните” си убеждения; той бе уверен, че “нещата [в света] не могат да бъдат друго яче и

19

измерени действителните или точните плюсове и минуси за света и Европа от

“империалистичната” политика на Западните нации, можем спокойно да кажем,

че благодарение на колониалната експанзия, Старият континент в крайна сметка

печели голяма част от ресурсите, чрез които се осъществява на революционната

промяна в икономическия му живот.37

Експанзията на европейските кралства

придвижва напред развитието на човешката цивилизация като цяло.38

Европа

печели ресурсите, нужни за допълнителния, решаващ тласък за развитието на

модерния капитализъм. Ресурсите от новия свят дават възможност за

израстването на новата класа от банкери, търговци и манифактуристи, на

буржоазната класа, която ще оспори авторитета на старите елити и ще бъде

главният носител на капиталистическите практики. Тази политика, разбира се,

носи на европейските държави едно дългосрочно военно, икономическо и

политическо господство, докато за племената и народите в Азия, Африка и

Америка тя е означавала преди всичко подчинение и често пъти гибел. Това че

колонизаторите в продължение на векове са използвали изостаналостта,

слабостта или пасивността на народите от така наречената “периферия”39

или

пък че са се възползвали по-добре от новата, вече световна търговия, в

сравнение с другите дори по-развити тогава технически цивилизации като

Китай например, е въпрос, който би ни върнал към специфичната култура на

християнския свят, към оформянето на европейската национална държава, към

развитието на капитализма и международната обстановка в Европа от ранната

модерност. Ние няма да се спираме сега на него, защото ще бъде изясняван

понеже всичко е създадено с някаква цел, всичко по необходимост е създадено с най-добрата

цел” (вж. Волтер; Философски новели, София, 1972)

За негативното в колониализма можем да цитираме Кант. Според него, действията на

колонизаторите нарушават “третия дефинитивен член към вечния мир” (който гласи: “Правото

на гражданите на света трябва да бъде ограничено до условията за всеобщото

гостоприемство”): “…търговските държави на континента, несправедливостта, която те

проявяват при посещаването на чужди страни и народи (нещо, което за тях е равностойно с

тяхното завоюване), е ужасяващо голяма. Америка, земите на негрите, островите на

подправките, нос Добра надежда и т.н. при откриването бяха за тях страни, които не

принадлежаха на никого; защото те смятаха жителите им за нищо. В Индустан под предлог, че

само възнамеряват да основат търговски селища, те доведоха чужди войски, но заедно с тях и

потисничество […], подстрекателство […], войни, глад, метеж, коварство…” (И.Кант; “Към

вечния мир” ; София 1993; стр. 41) 37

Търговската експанзия дава силни импулси на развитието на земеделието и индустриите.

Появяват се и съвсем нови манифактури, извън старата гилдийна система – памучните и

копринените манифактури. В Англия търговците забогатяват и си позволяват да правят бизнес

само с една стока например като производството на дрехи. Агентите на притежателите на

капитал закупуват вълната, дават я на предачите и тъкачите, след изтъкаването им плащат и

продават готовият продукт. Този широк и затворен цикъл на производство, контролиран от един

човек е всъщност една ранна форма на наемния, капиталистически труд, защото суровият

материал и крайният продукт не са притежание на тези които го добиват и изработват, а на

“капиталиста” или богатият търговец. 38

Това разбиране идва от теориите на Адам Смит и К. Маркс, които отделят значително

внимание на колониализма като една от основните причини за развитието и забогатяването на

западните нации. 39

Задължително трябва да бъде отбелязано, че в началото на своята световна експанзия Европа

всъщност е “периферия” на глобалната икономика (доколкото съществува), чиито център е

Азия. Или с думите на Ариджи – Хуи – Хунг: “В зората на своята голяма експанзия прeз

Атлантика в края на ХV век, европейската система от държави беше периферен и хаотичен

компонент на глобалната икономика, която отдълго време бе центрирана в Азия”. (Giovanni

Arrighi, Po-Keung Hui, Ho-Fung Hung. Historical Capitalism, East and West. Revised version of a

paper presented at the Conference on “The Rise of East Asia: 500, 150, 50 Year Perspectives.”

Institute for Global Studies, The Johns Hopkins University, 1999. p.2)

20

постоянно в хода на нашето изложение. Тук е нужно само да повторим, че от

момента, в който западно-европейските държави получават мотивация и

технически възможности за световна експанзия (чрез големите подобрения в

корабоплаването и навигацията), те я осъществяват. Резултатът от експанзията е

дългосрочното и в много отношения грубо превъзходство на западно-

европейците над останалия свят, но и създаването на една съвършено нова в

икономическо и социално отношение Европа, на една модерна, богата и

просперираща Северна Америка, както и оформянето на един по-отворен към

развитие, по-широк и динамичен свят.

***

2.4. Ако говорим за негативите и характера на колониализма, за целите

на нашата тема ще бъде подходящо първо да се спрем на едно старо и често

пъти забравяно разбиране към колониалната политика - разбирането на Адам

Смит. По един оригинален начин той сравнява западния колониализъм с

експанзията на древногръцките градове и римските завоевания. Смит прави

този паралел, както може да се предположи, за да подсили идеите си, свързани

със свободата и да даде своето разбиране за ползите и загубите от

колониализма и свързаната с него държавна политика. Когато казва в

“Богатството на народите”, че заселванията на гърците са създавали

свободни градове, независими от града-майка, а римските завоевания -

гарнизони, и посочва разликите между значението на думата “colonia”, която е

имала значение на “насаждане” и съответната гръцка дума “αποιχια”, която

означавала “напускане на дома”, той всъщност ни подготвя за централната си

теза относно това, което би трябвало да правят съвременните колониални

държави, за да получат реална (или максимална) полза от експанзията си. Тази

теза е, че колкото по-силен е контролът на метрополията върху зависимите

територии, толкова по-малко печелят двете страни в своите отношения; колкото

повече власт има монополната компания, обслужваща търговията между двете

страни, толкова по-слабо би било общото им социално и икономическо

развитие. Което означава, че за да бъде наистина ползотворен, характерът на

заселването (колонизацията), според Смит, е трябвало да бъде подобен на

заселванията на гърците. Защото древногръцките селища, изникнали в Мала

Азия, Африка, Италия, Иберия и по нашето Черноморие, са давали на

градовете-майки дължимото уважение и подкрепа, без да са били обвързвани

пряко; и по-важното - благодарение на тази свобода новите селища са

пренасяли гръцката култура в нецивилизованите земи и същевременно, чрез

контакта си с местното население и неговите съседи, се самообогатявали,

развивайки своя собствена идентичност и подходящо за интересите си

държавно устройство.40

Ако поставим тези негови твърдения в историческото

40

Разбирането на Смит не е ново и за времето си. Например в своята “Шест книги за

републиката” (публикувана през 1576 година), говорейки за ползите и доходите от

завоеванието на чужда страна, Жан Боден казва нещо подобно по смисъл: “…Римляните бяха

по-цивилизовани и предпазливи [в сравнение с Уилям Завоевателя], защото не покоряваха

цялата земя, а изпращаха колониалисти, които използваха само част от чуждата земя за себе си.

Така, те от една страна се справяха с бедността, безредието и незаетите елементи в собствената

си страна и в същото време насаждаха селища сред покорените народи. След това, смесването

на римляните с местното население чрез бракове изграждаше взаимно доверие и така

покореният народ доброволно се подчиняваше на Рим. Така, светът беше покорен от римляните

и уважаваше тяхната репутация на справедливост, мъдрост и сила. Днес повечето победоносни

21

представяне на колониализма, ние ще забележим, че в тях се съдържа

значителна истина, като едно от най-големите доказателства за валидността им

може да ни послужи сравнението на историята и развитието на испанските и

португалските колонии спрямо историята и развитието на Северна Америка или

на бившите английски колонии.

***

2.5. Налага се да припомним и още едно старо тълкуване, което ми се

струва важно за по-нататъшното ни разбиране. Преди така наречените

“икономически” и “политически” фактори да заемат своето място в обяснението

на колониалната политика, сред нещата дали значителен тласък на

колониализма има и нещо друго, което изглежда много по-просто и много по-

малко абстрактно от предлаганите по-късно теории. Това е често

подценяваният, най-вече от съвременния позитивизъм, “психологически” или

“емоционален” мотив, заложен във всяко социално действие или историческо

събитие. Днес със сигурност е по-лесно да изведем абстрактните или

глобалните причини за започването на колониалната експанзия, отколкото биха

направили това по-ранните автори. Така, ако днес ние имаме предимството да

видим крайните резултати от тази политика, да сме по-безпристрастни в

оценяването и да сме способни да създадем една по-широка картина на

колониализма, то по-ранните автори са имали предимството да бъдат по-близо

до разглежданите събития и вероятно поради това да усещат по-непосредствено

причините за тяхното създаване. Обикновено, колкото по-близо до едно

историческо събитие е наблюдаващият, толкова по-разположен е да набляга на

естествените човешки склонности при неговото обяснение (сравнете например

животописите на Плутарх, където историята върви заедно с личностите, които я

“правят”).

Ако ние например кажем, че Англия е спечелила най-много от

колониалната политика, защото, освен всичко друго, не е могла да има

реалистични завоевателни амбиции на европейския континент, а Испания е

загубила преднината си в колониалната надпревара, защото вниманието й е

било прекалено ангажирано с европейските работи, то според по-ранния автор,

трудно може да се говори, особено в първите етапи на колонизацията, за

някакъв национален или дори индивидуален икономически и политически

рационализъм и пресмятане или за някаква дългосрочна национална

меркантилна (колониална) стратегия.41

Това се доказва още по-силно от факта,

принцове изграждат гарнизони от наемни войници, които само мислят как да грабят и по този

начин тласкат подчиненото население към бунтове. Ако Франция бе последвала примера на

Рим, завладявайки Неапол и Милано, тези градове още щяха да бъдат подчинени на нашите

крале…”(Bodin, Jean. Six Books of the Commonwealth. Book VI; Chapter II The Revenues. Abridged

and translated by M.J. Tooley, Basil Blackwell Oxford, Printed in Great Britain in the city of Oxford at

the Alden Press bound by the Kemp Hall bindery, Oxford). Освен това по отношение на

историческите факти, Адам Смит не е съвсем точен: заселването на Кирена (Северна Африка)

например е било именно “напускане на дома”, но спартанската колония Тарент (Италия) е била

типично “завоевание”. Но в случая не са важни толкова историческите факти, колкото

принципа, който Смит е искал да изведе. (за гръцката колонизация виж Франсоа Шаму

“Гръцката цивилизация”, София, 1979. стр. 59-87) 41

На много места в своите произведения Фридрих Хайек твърди, че по принцип рационалното

поведение не може да бъде разглеждано от икономическата (и политическата) теория като

реална предпоставка за много от действията на индивидите (и групите). (Това всъщност е

основна част в неолибералната “идеология”) Той посочва, че обикновено в пазарния процес, а в

22

нашия случай в общия процес на развитие, има няколко индивида или общества, които по една

или друга причина все пак действат по-рационално от останалите и успяват да вземат

предимство, като след това неизбежно се изправят пред трудната задача да се примирят или да

попречат на успеха на всички онези, които са решили да им подражават и от които в крайна

сметка ще излязат новите, малко на брой победители. Така, тези водещи общества, народи или

индивиди, благодарение на конкурентната среда, в която съществуват, сякаш изпълняват

мисия, показвайки на останалите пътя към стопанския, социалния и политическия напредък.

Тези общества, казано кратко, създават успешни модели. По този начин те в известен смисъл

спестяват усилията и времето на другите да преоткриват изпитани вече истини и методи и

същевременно дават възможност (със или без да искат) на “най-подготвените” да продължат

напред, докато сами се превърнат в примери за подражание и принесат своя дял в общото

развитие. Това тълкуване на Хайек се доближава - макар той упорито да отхвърля голямото

значение на религията в процеса на развитие - до онази традиция във философията на

историята, която в известен смисъл тръгва от Кант (или ако трябва да сме точни от юдаизма и

християнството) и преминава през Хегел. Според нея всеки индивид (държава) си мисли, че

върви след своите собствени амбиции, но всъщност изпълнява волята на Провидението, като

принася своя дял в осъществяването на неговия голям замисъл. (вж. Kant, Idee zu einer

allgemeinen Geschichte in weltburgerlicher Absicht, Werke (Inselausgabe, Leipzig, 1921), 1, 221-40.;

Фразата: “Хитростта на разума” (List der Vernunft) Hegel, Vorlesungen uber die Philosophie der

Weltgeschichte, 1, 83.p. 165) В резултат на тази “приемственост”, както казахме, се създават

моделите или традициите и в същото време в основата на този “еволюционен” процес, макар

винаги да е съпровождан от жертви и победители, има една постоянна отвореност, която

позволява съществуването на относително свободна надпревара между индивиди (и общества)

с относителни възможности за успех – условие, което изключва наличието или възможността

за придобиване на абсолютна сила и власт, способна да задържи дълго носителят й на върха и

да лиши останалите претенденти от каквито и да било възможности за успех или печалба;

условие, при което победата на някои никога не е окончателна и рядко е равно-пропорционална

на загубата на други. Казаното може да бъде прието като една от възможните рамки за

разглеждане на процесите на изменение в историята, която в известен смисъл съвпада с начина

ни на тълкуване на събитията в Европа от ХV – ХVІІ в. и с нашето разбиране на

капиталистическото развитие. На внимателния читател сигурно му прави впечатление, че тази

телеологична рамка съдържа в себе си не само неолиберални идеи, но и моменти от често

оспорваната (и то предимно от средите на неолиберализма) историческа философия на Хегел,

която предполага съществуването на един Абсолютен дух, стоящ над единичното и особеното,

който се “подмладява” и развива непрекъснато чрез своята промяна и вътрешна динамика.

Нужно е да отбележим още, връщайки се към началото на тази бележка, че не става

въпрос за абсолютна липса на рационалност в действията. По-скоро ние твърдим, че човешките

действия са обусловени от сложна комбинация от полу-рационални решения, мотиви, желания и

предположения в една неустойчива външна среда, сложността на която в повечето случаи не

позволява да преценяваме реално обстановката и да вземаме чистото “рационално” решение

или пък да запазваме такова самообладание, че да потискаме чувствата си, за сметка на разума.

Резултатите в социалния свят, никога не могат да бъдат предвидени с точността, с която биха

могли да се прогнозират някои от резултатите във физическия. Следователно, рационалността

на решенията в политиката и икономиката винаги е нещо относително. Обстоятелствата,

нещата извън нас, в повечето случаи са причина за действията ни, те ни превъзхождат, защото

поставят задачите и дават възможните решения, за нас е оставен само избора (рационален или

нерационален). (Поради което е невъзможно целенасоченото или осъзнато постигане на идеална

обществена система; вж. Issiah Berlin. Four Essays on Liberty. Oxford: Oxford University

Press.1968.) Това е един възглед тръгнал от Просвещението, който не е бил приеман от

мнозинството гръцки мислители, например, нито от мнозинството до-просвещенски историци,

които винаги са отдавали по-голямо значение на действията и волята на отделната личност,

отколкото на заобикалящия я свят. Тук не мога да не припомня популярните думи на Маркс в

“Осемнадесети брюмер…”: “хората правят своята собствена история, но не я правят, както им

харесва; те не я правят при обстоятелства, които сами избират, а при обстоятелства, пред които

се изправят неочаквано”. (Karl Marx, “The Eighteenth Brumaire of Louis Bonaparte,” in David

McLellan, ed., Karl Marx: Selected Writings (Oxford: Clarendon Press, 1977), p. 300.) И ние трябва

да добавим, че това не е задължително нещо лошо, както биха заключили някои марксисти,

защото не може нещо да е лошо, ако отговаря на истината (както от своя страна би казал един

хегелианец). И в промяната на действителността, която си мислим че правим, делът на разума,

23

че голямата част от европейската експанзия се извършва не по поръчката и

плановете на правителствата, а от спонтанната енергия на авантюристите.42

Причините за активността на испанци, португалци, холандци, англичани и

французи в първите етапи на колонизацията, би казал по-ранният автор, са били

свързани по-скоро с авантюризма, разпалван от романтичните мечти за богати

и чудни земи и по-малко с разума; повече с обикновената алчност, завистта43

и хазарта и по-малко с разумната политика и мисионерството; повече с

ирационалното чувство за национално величие, отколкото с действителната

нужда и полза от едно световно господство. “Емоционалният” мотив е в

центъра на повечето социални и политически теории от ХV до края на ХVІІІ (та

дори и ХІХ век) и лесно може да бъде открит в творбите на мнозина историци и

социални мислители. 44

Като популярен пример за особената сила и значение на ирационалните

и користни подбуди при започването и осъществяването на колонизацията

може да послужи дори историята на Колумб. Превръщането му в герой, в

безстрашен, благороден мореплавател, вече не е така лесно след публикуването

на няколко сериозни биографии, където е представен като жесток и алчен

губернатор, който след три години лошо управление на Ла Изабела, така

настройва своите хора и местните тайнонци, че избухва кърваво въстание, в

което падат хиляди жертви. Що се отнася до самата експедиция, Колумб е

принуден цели осем години да моли двора и да защитава проекта си по

откриването на западен път към Азия пред различните кралски комисии. Едва

през 1492 година, след изгонването на маврите от Испания, Фердинанд и

Изабела, вероятно подтикнати от кралския финансов съветник, му дават

възможност да действа. При своите експедиции, винаги когато е можел, Колумб

е пленявал местни жители и ги е изпращал като роби в Европа. С това той е

ставал участник във възраждането на една стара практика, забравена от времето

на Рим. В “Капиталът” Маркс цитира едно негово писмо, изпратено през 1503

особено на индивидуалния разум, колкото и да не ни се иска, е по-малък, отколкото делът на

самата действителност и затова е толкова трудно да я предвидим и управляваме (по този

въпрос виж работите на Ф.А. Хайек, Норман Бари, Върнан Смит и Ludvig Lachmann -The Legacy

of Max Weber. Berkeley: Glendessary; 1971). И ще завърша тази голяма бележка с едно

платонстко заключение, изказано от Бенджамин Джоует, в предговора му към “Държавата” на

Платон: “Истината е по-голяма от опита”. 42

Например специалните експедиции, организирани през ХVІ век от френския крал Франсоа І

за проучване на атлантическите брегове на Северна Америка, не носят нищо, както и

експедициите, организирани от Хенри VІІ. За сметка на това, опитите да бъдат избегнати

испанските армади, чрез откриване на североизточен път към Азия, например, съвсем

неочаквано водят до откриването на Архангелск, т.е. на нов вход за търговия с Русия. 43

“Изненадващо е колко рядко идеята за завистта е използвана в социологическата литература”,

казва Даниъл Бел по повод значението на това чувство в борбата за по-висок статус (Бел,

Даниъл. Културните противоречия на капитализма, София, 1994 стр.66). Тази забележка важи

в пълна степен и в случая. За Ларошфуко има три принципа, които обясняват човешкото

поведение - самолюбието, суетата и завистта, а най-съкровената същност на човека е интереса.

Пуританският проповедник Семюъл Уилард обръща особено голямо внимание на завистта като

източник на злото и прави един от най-дългите коментари върху тази порочна страст в своята A

Compleat Body of Divinity (вж. Willard, Samuel. A Compleat Body of Divinity. New York: Johnson

Reprints, [1726] 1969). Изследването на професор Хелмут Шьок Завистта: Теория на

общественото поведение е един от най-популярните съвременни трудове върху тази тема. (вж.

Schoeck, Helmut. Envy: A Theory of Social Behavior. New York: Harcourt, Brace, [1966] 1970). 44

Например в работите на Дейвид Хюм, можем да открием “летящи фрази” от типа на:

“Сребролюбието – шпорите на индустрията”. Една метафора, върху която Маркс успява да

изгради цяла теория.

24

година от Ямайка: “Златото е чудесно нещо! Който го притежава, той е

господар на всичко, каквото пожелае. Чрез златото човек може дори да настани

души в рая.”45

Историята на Колумб може да служи едновременно като ярко

доказателство, че европейците, в своите първи опити да преминат познатия свят,

не са знаели какво точно откриват зад океана и следователно за един дълъг

период от време не са могли да имат каквато и да било обмислена политическа

или завоевателна стратегия (или ако използваме любимият на военните

историци термин, липсвала им е каквато и да било “grand strategy”46

) и че

мотивите, които са ги движили, не са били просто обикновен егоизъм, а силна

страст към забогатяване.47

***

2.6. Едно от често срещаните обяснения на причината дала начало на

португалската експанзия в Азия е завистта; завистта на португалците към

венецианските търговци. Това порочно чувство ги накарало да потърсят морски

пътища към страните на слоновата кост и златния пясък. Така, през втората

половина на петнадесети век, те слезли на западния бряг на Африка и започнали

да внасят от там злато, подправки, слонова кост и роби; после стигнали до

Мадейра, Канарските и Азорските острови, и до нос Добра надежда. През 1498

година Васко да Гама достига до Индия. За да направи експанзията успешна,

португалската корона започва да инвестира в кораби, военноморска охрана и

крепости в Червено море, малабарския бряг и други портове на Индийския

океан. Скоро след това португалският крал изявява претенции за права над

събирането на данъци върху цялата морска търговия в Азия и Близкия изток и

върху всички подправки, текстилни изделия, порцелан и други

висококачествени стоки, носени в европейските пристанища.48

За да търгуват

мирно в португалски води мюсюлманските, индийските и европейските

навигации, се виждат принудени да плащат данък на Короната, като в противен

случай били изложени на опасността да бъдат атакувани от нейните силно

въоръжени и технически по-напреднали кораби. Империалистичната

“стратегия” на португалците преминава през две фази - първо се фокусират

върху Азия (център на връзката им с Далечния Изток е Калкута, откъдето 45

Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975, стр. 142. Основната цел на пътуването на

Колумб e придобиването на злато, “металът, който той споменава най-малко 65 пъти в своя

дневник по време на прекосаването на океана от 3 август до 12 октомври 1492”, както ни

припомня Ч. Кайндлебергер в своята “Икономическа история – изкуство или наука?”

(Kindleberger, Charles P. Historical Economics: Art or Science?. Berkeley: University of California

Press, p. 40) 46

За “grand strategy” вж. Kennedy, Paul. “Grand Strategies in War and Peace”. New Haven, Conn.,

1991. 47

Разбира се, не трябва да се пропуска и друго “ирационално” чувство – мисионерството. Наред

с търговците и авантюристите има и една голяма група мисионери. Има също така и голям брой

обикновени бежанци. От една страна са били испанските и френските мисионери,

разпространяващи в Новия свят римо-католизицма, а по-късно, протестантските, които не са

толкова представители на официалната църква, а бежанци. 48

Особено печеливша е била търговията с подправки. Португалските търговци са правили

състояние от пипера и джиндифила на Малабар, от ароматичните подправки, растящи във

влажните райони на Теличери, от канелата и бисерите на Цейлон. Освен това отвъд Бенгалския

залив са се намирали и опиумните полета (както е известно опиумът тогава е бил най-

ефективното средство за облекчаване на болките), ливана и индигото. Португалците са носили

от двата малки острова Тернейт и Тидор най-скъпото по онова време растение – карамфилът.

Всички тези стоки освен че са се продавали скъпо в Антверпен и Лондон се превозвали и лесно.

25

стоките тръгват към Константинопол, Александрия и Джеда), а след като

начинанията им там пропадат49

, се насочват към Бразилия, където за първи път

успяват да създадат колония като част от португалската нация. В Азия главната

им цел е била да изместят венецианците от търговията и да монополизират

напълно презокеанската търговия с Европа (особено тази с пипера и другите

подправки, също и да вземат в свои ръце вноса на порцелан, индийски и

китайски текстил), а в Бразилия да се сдобият с повече злато и сребро. Въпреки

първоначалния успех обаче империалистичната политика не им носи

дългосрочни ползи. Португалците не успяват да приспособят земеделието си

към новите култури (само засаждането на царевица не решава проблемите,

свързани с изхранването на населението); страната не се индустриализира,

предприемаческият талант на португалското население се насочва главно в

търговия и рентиерство на бразилските мини и плантации, и по-малко в

изграждането на индустрии; не се получава и важната, относително взаимно-

изгодна връзка между метрополия и колония, която по-късно виждаме при

Англия; и най-накрая Португалия никога не осигурява подходяща защита на

местната си индустрия срещу вноса – първо на стоките идващи от Франция, а

после от Англия.50

През 1580 година португалците падат под властта на

испанците и от тук нататък тяхната “сфера на влияние” постепенно се

“изпарява” до две-три пристанища в Индия, Азорските острови и Макао.

Другата сила, която в първите години на колониализма застава със

своята военноморска мощ до Португалия е Испания. Когато става въпрос за

колониална политика двете страни често пъти се поставят в една група.

Причината за това в повечето случаи се състои във факта, че те са първите

европейски сили, които започват да упражняват власт в океана и над територии

извън Европа. Това кара някои историци да нарекат първият период на

европейския империализъм “Иберийски монопол”.51

С изключение на северния

Атлантик до около 1588 година няма други навигации в океаните освен

армадите на португалците и испанците. Но освен в първенството, Португалия и

Испания са близки в много други неща – и двете осъществяват недостатъчно

гъвкаво, милитаристично и слабо ефективно управление на зависимите

територии (създават “гарнизони”, а не “автономии”); и двете се опитват да

извлекат печалба от колониите чрез данъци, с която да подкрепят европейската

си политика (нещо не-характерно за политиката на Англия и Франция); в

49

На Изток влиянието на португалците остава преди всичко търговско, отколкото колониално.

Всъщност те никога не са имали стремеж да завладяват земите, които откриват в Азия и

Африка. На Изток португалците не извършват големи заселвания, нито пък се смесват с месното

население. Освен това тяхното отношение към не-християнските народи е отношението на

“кръстоносци” към неверници. Когато Васко да Гама вижда фигурите в един хиндуистки храм,

той ги свързва със светии от католическия календар и докладва, че народите в Индия изповядват

християнството. Тази илюзия обаче бързо се разсейва. Те безжалостно унищожават арабските

търговци (и маврите, които заедно с венецианците са главните им търговски конкуренти) в

Индийския океан, като с това преграждат пътя на търговията между тях и италианците. Тази

агресия и стремеж към пълен монопол до известна степен помага на по-късните европейски

нации да заемат мястото им в този регион. Без съмнение принцовете и главатарите в Индия и

Островите на подправките с готовност са посрещали новите нашественици от Европа само

защото това ги е освобождавало от агресията на португалците. 50

Patrick O'Brien; Did Europe's mercantilist empires pay? (effect of mercantilism on the economic

growth of Western Europe) ; History Today; March, 1996 51

вж. Muir, Ramsay. “The Expansion of Europe”. През 1493 година папа Александър ІІ издава

була, според която нецивилизованите части на света се разделят на две сфери на влияние –

испанска и португалска.

26

колониите и на двете страни е наложено потискащо църковно управление, което

позволява на духовенството да изкупува голямата част от земите; десятъкът,

който се събира от местното население, се спазва строго и допълнително убива

или изсмуква ресурсите, нужни за едно успешно развитие на местни индустрии

и икономика; вниманието и на двете страни е концентрирано повече върху

лесните и бързи печалби от добива на благородни метали и по-малко върху

развитието на индустриите. Накрая Португалия и Испания си приличат по

провала, който впоследствие претърпяват в презокеанската надпревара с

англичани, холандци и французи. Провал с различни измерения, от които най-

важното за нас е икономическото. Докато Португалия губи битката, защото е

малка страна и няма вътрешните ресурси да поддържа дълго и извлича ползи от

една голяма презокеанска империя и търговия, то Испания няма подобно

оправдание. Въпреки мощта си, или ако погледнем от друг ъгъл фактите - точно

поради силата и влиянието си в Европа, т.е. поради континенталните си

ангажименти, испанците проиграват даденият им от историята шанс на първи

колонизатори. Разбира се, има и друга причина за неуспеха на иберийците.

Именно като пионери в имперското развитие, те са и най-уязвими към

възможността за допускане на грешки. И те ги допуснат.

Това, което сега ще кажем за Испания има връзка с твърденията ни,

изказани малко по-нагоре в текста. Този европейски “колос”, в първите етапи на

колонизацията, прави най-голямото количество инвестиции в Америките в

сравнение с всички останали европейски страни, за да получи накрая нищожна

възвръщаемост. Когато около 1545 година с откриването на голямата мина в

Потоси, Южна Боливия,52

“мечтите” на испанците за съкровища се сбъдват и

усилията им изглеждат възнаградени, скъпоценните метали не им носят

толкова, колкото изглежда в очите на тогавашните съвременници. Една от

причините е, че златото и среброто в крайна сметка не се превръщат в “суровия

материал” или “инструментите”, с които испанските занаятчии и

манифактуристи могат да развият индустрията на страната.53

Парите отиват в

кралските и военните бюджети, в голямата си част остават в ръцете на

благородниците и духовенството, влизат в Испания и след това, въпреки

“меркантилните” усилия на властите, изтичат по различни канали към

центровете на световната търговия в Холандия, Англия, Италия и Франция. 52

През 1545 година испанските конквистадори основават в района на Южна Боливия града

Потоси. Около него са открити залежи от сребро, от които през ХVІІ – ХVІІІ век се извлича

половината от световния добив на този метал. Откритите находища в Южна Америка и

търговията с местни суровини като захарта, кожите и другите стоки, според И. Валерщайн,

довежда до “светкавичен растеж на търговския обмен през Атлантика, който бил увеличен осем

пъти от 1510 до 1550 година и три пъти за периода 1550-1610.” (Wallerstein, Imannuel. The

Modern World System. т. І, New York/London 1974; p.170) 53

През ХVІ век, докато са в ръцете на евреите и мароканците, търговията и манифактурите в

Испания се разрастват значително. Във вълнените манифактури, казва Карлтън Хейс, е заета

почти една трета от населението, манифактурите за коприна също стават важен отрасъл,

солниците в района на Санта Мария често пъти изпращат по петдесет малки кораба на веднъж.

Този растеж обаче постепенно замира и се превръща в упадък. Главна причина за промяната са

голямото увеличение на данъците. През ХVІ век данък-собственост се увеличава 30%, което

разорява фермерите. “Алкабала” или данъка върху покупките и продажбите се увеличава до

такава степен, че повечето търговци излизат от бизнеса или прекратяват начинанията си. Тази

болна вече индустрия е доубита с изгонването на евреите (1492) и на маврите (1609), които

съответно са банкерите и манифактуристите на Испания. Испанското злато отива в английските

и холандските контрабандисти, които снабдяват полуострова с манифактурни стоки и в

германските банкери, които стават финансисти на кралството. (Hayes, Carlton J. H. A Political

and Social History of Modern Europe. Macmillan Company. New York 1936)

27

Така, въпреки че голямата част от американското злато попада в ръцете на

иберийците, ползите от него всъщност са за европейците. С потока от

скъпоценни метали испанските крале финансират многобройните си войни и

получават заеми от европейските банкери и търговци.54

Комбинацията между

влезлите в обръщение нови количества американско злато и сребро,

нарастващата търговия и непрекъснатите войни става основата, върху която се

развива бъдещата “финансова революция” в Европа. Американското злато може

да не решава империалистичните проблеми на Хабсбургите или на

португалците, но през тези два века то покрива хроничния недостиг на пари на

Стария континент и в определена степен успява да задоволи нарастващите

финансови нужди на европейските правителства, търговци и манифактуристи.

Американското злато улеснява превръщането на националните икономики в

капиталистически.

***

2.7. Фактите показват, че стопанската и колониалната политика на

Испания не е била толкова различна от политиката на останалите западно-

европейски страни от разглеждания период55

, но с течение на времето,

разликите между нея и политиките на Англия, Холандия и Франция, стават все

по-очевидни. Преходът към модерно общество във всяка страна се осъществява

в различна степен и темпо и има различни характеристики, които в крайна

сметка оказват решаващо влияние не само върху бъдещите й позиции в групата 54

Ето мнението на Адам Смит по повод държавните дългове: “[тази практика] е отслабила

постепенно всяка държава, която я е възприела. Първи към нея са прибягнали, изглежда,

италианските републики. Генуа и Венеция, единствените две републики, които са запазили

известна самостоятелност, са отслабени от нея. Испания изглежда е заимствала тази практика от

италианските републики и (тъй като нейните данъци са вероятно по-малко разумни от техните)

пропорционално на естествената си сила е била отслабена още повече. Дълговете на Испания

датират много отдавна. Тя била затънала в дългове още преди края на ХVІ век, т.е. около 100

години преди Англия да е дължала 1 шилинг. Франция, въпреки всичките си природни

богатства, изнемогва под подобно бреме. Холандия е отслабена от своите дългове не по-малко

от Генуа и Венеция. Възможно ли е една практика, която е донесла на всички други страни

слабост и разорение, да се е оказала съвсем безвредна само за Великобритания? […] Натрупат

ли се веднъж държавни дългове до известна степен, няма според мен един единствен случай да

са били платени честно и напълно.” (Адам Смит; Богатството на народите, София 1983; стр.

908-909) В Англия една първоначална практика на политиката “държавни заеми” се вижда при

Кромуел, когато лондонските златари започват да го снабдяват със средства. При реставрацията

на Чарлс ІІ тази практика продължава, но през 1672 година короната отказва да върне заетите

пари, с което предизвиква финансова катастрофа в кралството. “Съвременната” система на

финансови дългове в Англия, подсигурени от риск с бъдещите постъпления от данъците, е

изградена при Уилям ІІІ Орански (крал на Англия между 1688-1702). Bank of England е

създадена през 1694 година именно с цел правителството да получава заеми. 55

Испанците инвестират много в създаването на презокеанска империя и подпомогнати от

короната изключват чрез такси и лицензи чужденците, които желаят да правят бизнес със и във

техните владения. Същевременно държавата на Хабсбургите концентрира голямата част от

своите вземания от Америките в европейската си династична силова политика. Испания обаче

никога не успява да възпре широката конспирация на холандските и английските врагове да

контрабандират стоки от и във Южна Америка. Протестантските `free riders' непрекъснато

оголват възвращаемостта от испанските презокеански инвестиции. Когато през 15 век Испания

става империя, нейната индустрия и земеделие не е сред най-напредналите в Европа. Подобно

на Португалия, тя не успява да натрупа капиталът, човешката сила с необходимите умения и

другите ресурси, необходими за защитата на търговията си и да се превърне в “многостранна” (а

не просто военна) сила. (Patrick O'Brien; Did Europe's mercantilist empires pay? (effect of

mercantilism on the economic growth of Western Europe) ; History Today; March, 1996)

28

на европейските сили, но и върху непрекъснатия й избор на цели и методи за

усвояване и управление на вътрешните и външните (колониални) ресурси. Така,

ако Англия през ХVІІ в. е феодална страна в “преход”, където силите на

буржоазията и “търговската аристокрация” (земеделците-предприемачи) все по-

убедително преодоляват силата на краля и подкрепящата го аристокрация, то

Хабсбургска Испания остава страна в преход, в която кралският или имперският

институт не само че няма опоненти след отслабването на кортесите (местните

парламенти, в които търговците имат голямо влияние), но и “тантуловски” се

стреми да обедини и задържи своята обширна и нестабилна група от зависими

княжества и провинции; и още, ако Англия е предимно протестантска, то

Испания е католическа, което в политическо, икономическо и социално

отношение я прави силно консервативна, безкомпромисна и неспособна на така

необходимия външно-политически прагматизъм; ако колониите на първата са

“автономии”, благодарение на гъвкавата и рационална политика, водена от

правителството, то заселванията на втората са по-скоро гарнизони; ако с

политиката си Англия успява да насърчи предприемаческия талант на своето

население, да усвои търговските практики на холандците и да се превърне не

просто в “търговско общество”, а в индустриално, то другата продължава да

бъде държава, управлявана от воини и духовенство, заети повече с военните

стратегии и укрепването на континенталната империя и католицизма, отколкото

с нуждите на народа. Така, ако Англия става първата европейска страна в

“преход”, способна да осъществи индустриализацията и да се превърне в

световна империя, то преходът в Испания не завършва и това, не след дълго, я

оставя от челното място в последните редици на европейските сили.56

И тук трябва задължително да отбележим, че именно “успешният

случай” на Англия, способността й да се отклони от “традиционната” дотогава

политика, ни убеждава във факта, че не можем да разглеждаме колониализма и

свързания се него меркантилизъм като ясно обособена, поддаваща се на лесно

описание система. Когато говорим за меркантилизъм и колониална политика,

ние винаги трябва да имаме предвид, че различните видове икономическа и

политическа среда, в които се намират европейските държави, пораждат и

различни видове “меркантилизъм” и колониализъм. Ето защо колониалната и

меркантилната политика на Испания, макар основана на същите принципи, на

които се основава политиката на Англия и Холандия, води страната към упадък

и не и носи очакваните стратегически ползи. Същото, например, можем да

кажем и за разликите, които наблюдаваме във вътрешното социално-

икономическо и политическо развитие на Англия и Франция през ХVІІ век.

Администраторите, реформаторите, политиците и социалните мислители в тези

две държави, най-общо казано, тръгват от едно място, за да създадат по-късно

две съвсем различни традиции - и в социалната мисъл и в действителния свят.

56

Ето заключението на Дъглас Норт по отношение на Испания и различните пътища на

развитие: “Икономическите монополи и централизирания политически контрол вървят ръка за

ръка. Пътят, който Испания извървя, доведе до три века икономическа стагнация и политическа

нестабилност, която завърши с падането на режима на Франко в средата на двадесети век. Освен

това, испанското наследство пренесе в новия свят на Латинска Америка институции и

организации, които нито произвеждат устойчив икономически растеж, нито устойчиви

политически и граждански свободи. Различната еволюция на Нидерландия и Англия, от една

страна, и на Испания и Франция от друга, може да бъде непосредствено приписана на

различната сила и възможности за споразумяване (bargaining) между поданиците и владетелите

и трите базови източника на тази сила на споразумяване…” (North, Douglass, "The Paradox of the

West" в The Origins of Modern Freedom in the West, R. Davis ed., Stanford University Press, 1995.)

29

Всъщност времето, по което започва експанзията на всяка една от

колониалните сили, както и вътрешното политическо, социално и икономическо

състояние на всяка от разглежданите държави, са от изключителна важност.

Прогресът и успеха в начинанията им са тясно свързани с тези два фактора –

времето и вътрешните политически и социални характеристики на страната.

Португалия е първата европейска страна, започнала експанзионистична

политика отвъд океаните. Тя се насочва преди всичко към търговска експанзия

и “примитивен” колониализъм, чиято крайна цел е златото и среброто.

Затворена от Испания по суша, изостанала в стопанско отношение, с малка

територия и сух климат, разчитаща преди всичко на военноморската си сила, тя

не успява да се задържи дълго на върха, не спечелва дълготрайни ползи от

експанзията си и не развива индустриите си. Втората сила е Испания. Нейният

опит е по-успешен. Освен търговските си интереси, тя прави стъпка напред с

опита си да инвестира и развие отвъд морските си територии като част от

европейската си империя. Но с феодално стопанство, централизирана монархия,

бюрокрация и военни амбиции, голямата част от инвестициите й се пропилява.

Следващата колониална сила е Холандия. Когато излиза в океана, тя все още е

под испанско влияние, после е федерация и република, без ярко обособен

управляващ политически център, подобен на монархията в Испания или по-

късно във Франция. Вътрешните й характеристики, славата й, е слава на

търговска страна, която няма военни амбиции. Съвсем естествено усилията й са

били насочени към търговска експанзия и придобиване на богатство, а не към

притежание на отвъд морски територии като част от републиката. Нейната

политика е първата, в която реалните печалби надхвърлят реалните

инвестиции. Така, влиянието й в света, макар и не политическо, се запазва до

ХІХ век. Следващите конкуренти в тази надпревара са Англия и Франция. Пред

себе си те имат опита на първите три сили и макар в голяма степен

несъзнателно, успяват да изберат най-подходящия път за развитие на

колониалната си политика. Влиянието на Англия на Стария континент в

сравнение с Франция е много по-малко, но пък морската й сила бързо нараства.

Монархията й е слаба, но пък икономиката й се “модернизира”. Изучавайки

успеха на холандците, англичаните усвояват част от техните практики. Така,

тяхната експанзия, както ще се убедим в следващите страници, комбинира

търговската мъдрост с полу-автономните заселвания, или при нейния

колониализъм се случва споменатото по-горе деление между политическа власт

и икономическа автономия, дало според Р. Хайлбронър значителния тласък в

развитието на ранния капитализъм. (1.5.) Франция до определен момент води

подобна политика – търговска експанзия и насърчаване на индустриите, заедно

с отвъд морски заселвания. Вътрешно-политическият и икономическия характер

на страната обаче не позволяват на постигнатия колониален успех да достигне

своя връх. Причината за това се корени в степента на свобода. За кратко време

целенасочената колониална политика на Колбер (3.8.; 2.10.) е могла да изгради

устойчив и бърз напредък, но само за кратко. Френските заселници не

получават специфичните автономни права на английските и това се оказва

голямата пречка пред естественото и дълготрайно развитие на техните колонии.

Напредъкът от започнатата от Колбер меркантилна, експанзионистична

стратегия, бързо е пропилян и френският случай за пореден път ни показва как

една централизирана държава или агресивна правителствена политика може да

постигне впечатляващи успехи и до определен момент да изглежда непоклатима

в своя възход, в сравнение с неспокойното и противоречиво развитие на по-

30

свободните общества, но как една злощастна и неизбежна промяна в “центъра”,

от който зависи буквално всичко, може да разруши по същия бърз и ефектен

начин постигнатото.

Така, можем да заключим, че колониалната експанзия на всяка отделна

европейска сила e била крайно зависима от времето, по което е започната, от

икономическото развитие, в което се намира страната, докато я извършва, от

нейните континентални, външно-политически възможности и амбиции, и

накрая от нейното политическо (институционално) устройство, социални и

икономически практики и традиции.

***

2.8. Истински победители в колониалната надпревара са Англия и

Холандия. Последната, освен всичко друго, изпълнява своята мисия, давайки на

Англия (а и на света57

) нови модели и идеи за търговско и политическо

развитие. След упадъка на “Иберийския монопол”, настъпва нов етап в

европейския империализъм. Този път съперници и претенденти за “господари

на света” са холандците, англичаните и французите. По-късно, някъде в

началото на ХVІІІ век, Холандия отпада от надпреварата и така на световната

сцена остават Франция и Англия, като последната, в крайна сметка, печели

битката.58

Холандия достига своя връх на развитие благодарение на едно привидно

противоречие – тя укрепва, докато е в рамките на Хабсбургската империя,

когато има възможността да се ползва от “привилегиите” да не поддържа военен

флот, да търгува изгодно в имперските територии, да обслужва презокеанската

търговия на иберийците и да се радва на широки политически и религиозни

свободи59

; но освен това, тя се превръща в успешно изключение и заради факта,

57

Както казва Джон Невил Фигис: “Нидерландите стават университета на Европа. Ако ние

махнем от първата половина на ХVІІ век холандските философи, публицисти, теолози, хора на

науката, художници и градинари и не разгледаме влиянието, което оказват на другите народи,

летописът ни ще остане безплоден, вместо плодотворен, като се изключи голямото име на

Бейкън…” (Figgis, John Neville; Political Thought from Gerson to Grotius: 1414–1625: Seven

Studies; Batoche Books Kitchener, 1999, р. 128) 58

Това е една от основните тези в системата на Имануел Валерщайн. Според него след като в

средата на ХVІІ век холандската хегемония в капиталистическата световна икономика тръгва

към упадък, Англия и Франция са двете държави, които започват борба за световно надмощие.

Валерщайн смята, че могат да бъдат видени две принципни арени на съревнование между тях:

способността им да въздействат на пазарите в световната икономика и тяхната военно-

политическа мощ в международната система. В тази дълга надпревара, казва той, 1763 година

бележи началото на “последния акт.” Парижкият мир е окончателната победа на Британия над

Франция в моретата, в Америка и Индия. (вж. Wallerstein, Immanuel, The Modern World-System,

III: The Second Era of Great Expansion of the Capitalist World-Economy, 1730-1840s. San Diego:

Academic Press, 1989) Фернан Бродел от своя страна твърди, че “световната икономика” не може

да съществува без “център на тежест”. Така през ХІV век център на Европа е Венеция, около

1500 година “тежестта” се прехвърля в Антверпен, после (1550-1560) отново се връща към

Средиземноморието – в Генуа, през 1590-1610 полюсът отива в Амстердам и остава там близо

два века, през 1780-1815 мястото се заема от Лондон, а през 1929 година идва реда на Ню Йорк

(вж. Braudel, Fernand; Civilization and Capitalism 15th-18th Century; Vol. 3, London, HarperCollins

1985) 59

В началото, испанското военно и политическо присъствие улеснява търговията и

просперитета на Нидерландия и един фактите, които показват голямото значение и изгода от

тази типична хегемонистична “защита”, е, че към 1509 година Обединените провинции

очевидно нямат нужда и не притежават нито един военен кораб, а същевременно държат

второто в света място по тонаж на плавателни съдове. Техният принос в подкрепа на водените

31

че започва съпротива60

срещу испанските си господари, която комбинира в себе

си национални, религиозни и популярни аргументи, носещи прогресивните

принципи на свободата, възприети по-късно от англичаните, французите и

всички останали народи, тръгнали по пътя на политическото и икономическо

“освобождаване”.

Холандия става пример за превъзходството на разума над силата. Това,

разбира се, не означава, че нейните благородници, буржоазия и селяни са били

надарени с повече ум от тези на другите нации. Техният рационализъм, освен че

се дължи в голяма степен на неосъзнатото и мощно влияние на протестантската

етика, се поражда и от подходящата комбинация на политически, икономически

и социални условия, в които живее холандския народ. Холандците стават

пионери на свободата и федерализма, защото, по стечение на обстоятелствата,

се оказват единствения “оазис в пустинята на абсолютизма”61

; независимостта,

защитата на религията и местните им права стават техни висши цели. Всичко

това е наречено от някои историци “холандска революция”, но ако разбираме

под революция бърза и радикална промяна, то в действителност такава в

Нидерландия няма. Холандският народ се подготвя за своя просперитет бавно и

постепенно и подобно на английския парламент Генералните щати отхвърлят

от Испания войни е преди всичко финансов и по-малко в осигуряване на хора за попълване на

войските. Първоначално, търговското съсловие няма причини да бъде недоволно от испанското

присъствие. Благодарение на удобното си географско положение и на потока от стоки, идващи

от испанските и португалските колонии, както и от северните и северозападните части на

Европа, Нидерландия се превръща в естествен разпределителен център на световната търговия.

През 1519 година градовете от този район имат вторите по големина приходи от външна

търговия след тези в Италия. Приходите им от търговията с отвъдморския свят в средата на ХVІ

век се изчисляват на седем гулдена на глава от населението, докато за Англия и Франция за

същия период те са едва 1 гулден и половина. Нидерландските търговци, заемодатели и

предприемачи имат улеснен достъп до пазарите на короната като плащат за вноса на стоки

много по-ниски мита, в сравнение с тези, които биха плащали, ако не бяха включени в рамките

на империята. До възкачването на Филип ІІ буржоазията, която в провинциите вече е започнала

да изтласква аристокрацията от административното управление, е доволна от испанското

господство и от местните си владетели. Нидерландската буржоазия е доволна и от

обстоятелството, че до 1532 година, въпреки нарастващите данъци и такси, по-голямата част от

издръжката на държавния апарат, полиция, войска и поща са поети от централната испанска

власт. 60

Войните между Мадрид и провинциите в Нидерландия (по-късно Обединените провинции),

поне в началото, са подбудени от практически интереси и от религиозни противоречия, но не и

от някакви национални чувства. От едната страна е било желанието на Филип ІІ да усили

влиянието на Испания и на Католическата църква и да повиши идващите от там приходи, а от

другата, общото нежелание на протестантската аристокрация, третото съсловие и бедните

градски слоеве да се съобразяват с нарастващите изисквания на испанците и с тяхната все по-

неблагоприятна за благоденствието на района политика. Първите бунтове срещу властта

вдигани от работници и протестанти от нисшите обществени класи нямат подкрепата на

нидерландските търговци и аристокрация, но общата съпротива се превръща във факт след като

войните на Испания, Португалия, Франция и Балтийските държави започват да нанасят

сериозни щети на холандската икономика. Войните ограничават и за определени периоди дори

спират търговията и производството в някои от провинциите, което причинява чувствително

намаление на доходите на населението. Заради войните, през 1558 година, Филип ІІ иска от

Генералните щати деветгодишна субсидия, която да бъде използвана за модернизация на

испанската армия. Искането му не само, че е отхвърлено, но и нидерландския парламент си

позволява да настоява за връщане на паричните средства взети от местните бюджети за

водените от Испания войни с Франция. Това всъщност е и една от искрите, от които пламва

бъдещия “осемдесетгодишен” испано-холандски конфликт. 61

Figgis, John Neville; Political Thought from Gerson to Grotius: 1414–1625: Seven Studies; Batoche

Books Kitchener, 1999, р. 127

32

зависимостта към испанския монарх въпреки желанието си. В своята съпротива

те уравновесяват бунта и лоялността си, твърдейки, че въстанието им се

оправдава от фундаменталните права на всеки народ и казват (както сочат

писмените свидетелства от този период), че ако кралят им върне старите

свободи и махне чуждите войници, биха показали повече вярност към него,

отколкото испанските му поданици. И ако в искането им за независимост

реалната свобода е могла да не бъде задължително условие, защото чуждият

абсолютизъм е можело да бъде заменен от национален, то другите им две

желания – свободното изповядване на религията и защитата на местните им

права, подготвят почвата за едно наистина модерно развитие, основано на една

непреходна идея като свободата на съвестта и на един и до днес желан и дори

идеализиран държавен ред като федерализма.62

Освен особеностите в политическото развитие Холандия или по-точно

Нидерландските провинции притежават и редица други чисто географски и

природни качества. Ниските земи не стоят просто на “търговския кръстопът”

между Новия и Стария свят, за такъв кръстопът можеше да служи и

крайбрежието на Франция например. С реки, плодородна почва и обширни

морски брегове, природата е особено щедра към провинциите.63

Благодарение

на комбинацията от природни дадености, на градове и гъсто населени райони,

провинции като Фландрия и Брабант в продължение на няколко века развиват

успешно земеделие и манифактурно производство, а Холандия се радва на

възможността за развитие на морската търговия и хранителната промишленост.

Естественият възход на външната търговия, разбирането на смисъла и ползата

от “свободната търговия”64

, земеделието, растежа на градовете, просперитета на

“средното съсловие” карат тамошната аристокрация отрано да признае

обществената сигурност, добрите пътища, манифактурите и процъфтяващите

градове като цел, която си струва да бъде преследвана и като ценност, която си

струва да бъде защитавана. Така, Фландрия се превръща в страната с най-много 62

Дъглас Норт отбелязва: “Накрая седемте северни провинции успяха да постигнат

независимост и последицата от икономическата и политическата структура на Амстердам и

Нидерландия не беше изразена само в ефективна икономическа организация, но в множество

основни признаци на политическите и граждански свободи. Силите на новоизградената държава

– Обединени провинции – съжителстваха една с друга и единното управление предполагаше, че

Генералните щати трябва да получават единодушни гласове от представителите от всяка

провинция […]. Това бе обременяващ процес, но тази политическа структура оцеля. Това

държавно устройство не само разви елементите на политическото представителство и

демократичното управление, но и наравно с това подкрепи религиозната свобода (един важен

източник на търкания с испанската Корона). De facto държавното устройство на Обединените

провинции бе единственото, толериращо религиозните свободи; то окуражаваше имиграцията

на дисидентите (сектантите) от различните части на Европа, много от които спомагаха за

растежа на холандската икономика.”(виж. North, Douglass, "The Paradox of the West" в The

Origins of Modern Freedom in the West, R. Davis ed., Stanford University Press, 1995.) 63

Превениер и Блокманс казват: “Тази изключително благоприятна географска позиция прави

от Ниските земи в периода на късното Средновековие най-гъсто населения район на света,

заедно със Северна Италия.” (Walter Prevenier and Wim Blockmans, The Burgundian Netherlands.

Cambridge, 1986, p.16) 64

Ето какво пише Ф. Лист: “…При подобни обстоятелства манифактурната индустрия

процъфтява най-добре при свободна търговия и хората от Фландрия разбират добре това без да

са чели Адам Смит. Съвсем в духа на днешната популярна теория, когато кралят на Англия иска

от граф Робърт ІІІ да изключи шотландците от фламандския пазар, той получава следния

отговор: “Фламандците винаги са считали, че свободният пазар е за всички нации и не смятат,

че е в техен интерес да отстъпват от този принцип.” (List, Friedrich. The National System of

Political Economy. First Book: The History; Chapter ІІІ: The Netherlanders; translated by Sampson S.

Lloyd, 1885)

33

манифактури, Брюж в един от главните пазари65

на Северна Европа,

манифактурното производство се пренася и в Брабант, Антверпен става

седалище на търговците от цяла Европа66

, а Холандия, със своя главен град

Амстердам, постепенно отнема търговията от ръцете на ханзейските градове и

търговци, за да се превърне за период от около два века в най-богатата страна на

континента.

***

2.9. Когато разглеждаме холандската колониална политика, първото

нещо, което рязко я отличава от политиката на испанците и португалците е

нейната търговска насоченост. Докато Испания и Португалия господстват “с

меч” в океаните и се опитват да “прикрепят” новите земи към европейските си

владения, а англичаните и французите хвърлят усилията си в атаки и грабежи на

иберийски кораби, Холандия следва политика, която е далеч по-разумна и

доходоносна от тази на нейните конкуренти. Тя създава две големи компании –

Източноиндийската (1602) и Западноиндийската (1621), които започват да

обслужват търговията й с Америка и Изтока. Въпреки че двете компании се

управляват от търговците в Амстердам, това всъщност са национални

организации с акционери от всички провинции на страната, с различен статус и

професия.

Източноиндийската компания е по-богатата и по-силната от двете

компании и чрез нея холандците (след като с помощта на англичаните изместват

португалците) стават и до ХІХ век остават абсолютен господар в търговията с

Далечния Изток.67

Те изграждат монопол над Островите на подправките и

Малайския архипелаг и въпреки че Източноиндийската компания е типичен

65

Хейс казва, че през 1566 Брюж е бил способен да купи вълна на 2 милиона долара, за да

поддържа тъкачните си станове. (Hayes, Carlton J. H. A Political and Social History of Modern

Europe. Macmillan Company. New York 1936.) 66

През 1566 Антверпен е търговският и финансовият център на Фландрия. На ден градът е

посрещал по 300 кораба. “Антверпен беше сърцето, чрез което парите на Европа са движиха”-

казва Карлтън Хейс. (Hayes, Carlton J. H. A Political and Social History of Modern Europe.

Macmillan Company. New York 1936.) 67

След кланетата в Амбойна през 1623 холандците успяват да прогонят и англичаните и да

станат основната европейска сила в района на Далечния Изток. Ето какво пише А.Т. Махан:

“Търговският флот на Холандия наброявал 10 000 кораба, 168 000 моряка и изхранвал 260 000

души от нейното население. Холандия е държала […] голямата част от европейската

транспортна търговия […] Общата стойност на товарите, превозвани ежегодно на холандски

кораби по всички морета се е изчислявала на стотици милиони франка. Холандците, казано

образно, направиха себе си “превозвачи” на целия свят. […] Тя е имала монопол над всички

продукти от Изтока. Стоките идващи от Азия в Европа чрез нейния флот ежегодно възлизали на

сумата 16 милиона франка. Могъщата Ост-индийска компания, създадена през 1602 година,

изгражда от владенията, отнети от Португалия, цяла империя в Азия…” (вж. Mahan A.T. “The

Influence of Sea Power upon History 1660-1783. Chapter II. London.1965.”) От 1595 година нататък

холандците започват систематично да търгуват с Островите на подправките. През 1602 година в

Индия има 65 холандски кораба. Между 1602-1615 година те пленяват 454 португалски и

испански кораба, превземат пристанищата по бреговете на Африка и Индия и изграждат на

Островите на подправките свои портове. Бразилия е под холандски контрол от 1624 до 1654,

едва през 1662 година холандците признават Бразилия за португалска с договор. Холандия

наследява колониалната империя на Португалия и нейната увеличена сила й позволява да

заграби също и балтийската търговия на ханзейските търговци. Карлтън Хейс посочва, че през

ХVІІ век холандците са почти пълни монополисти над търговията с Азия и на тази между

югозападна Европа и Балтика. (Hayes, Carlton J. H. A Political and Social History of Modern

Europe. Macmillan Company. New York 1936.)

34

пример за монополна организация, от търговска гледна точка тя се ръководи с

голяма мъдрост. Във вътрешността на Индия холандците не успяват да пробият

по същия успешен начин, най-вече поради нежеланието на народите в този

регион да търгуват с тях, но в Цейлон добиват абсолютно надмощие. В своята

колониална политика холандците не създават нито гарнизони, нито автономии,

интересите им се ограничават до създаването на портове и селища на ключови

места по пътя на търговията с Изтока – например на о. Мавриций и нос Добра

Надежда – чиято цел е била единствено да обслужват нуждите на компанията.

Заселванията остават под пълния й контрол и ако някъде се забелязват

зародиши на самоуправление, то това става без желанието и усилията на

страната-майка, нито на самата компания. Така, въпреки че холандските

мореплаватели стигат до Нова Зеландия и Австралия, чисто търговските им

интереси, които виждат полза само в непосредствените търговски печалби,

оставят тези земи ненаселени.

На Запад усилията им са в същата насока. Вместо да нападат корабите на

иберийците, те започват контрабандна търговия с испанските заселници,

създават захарна колония в Гвиана, а през 1624 година проникват в северните

части на Бразилия, прогонвайки от там португалците. Единствената им колония

в Северна Америка е Нова Холандия, със столица Ню Амстердам (днешен Ню

Йорк)68

. Това заселване отново няма за цел изграждането на колония като част

от страната-майка. Целта отново е обслужването на Западноиндийската

компания.69

Мястото е било удобно за търговията и холандците го превръщат в

експортен център, от където изкупуват кожи, тютюневи листа и други местни

продукти.

***

2.10. Французите управляват своята експанзия преди всичко под пълния

контрол на правителството. Активността на французи, извън държавния

контрол, е активността на техните пирати. Така наречените “бакониери”

(“boucanier”), се настаняват в районите на Тортуга и Куба, откъдето нападат и

плячкосват испанските кораби, пътуващи от Мексико към Европа.

Първоначално в Карибския басейн има пирати от различни нации, но по-късно

районът попада изцяло под френско влияние. Французите вземат част от Сан

Доминго и Антилите където, подобно на англичаните, създават захарни

колонии. В началото на ХVІІ век търговията на Изток и колонизацията на Запад

се осъществява с подкрепата на Анри ІV, а после на Ришельо. Въпреки усилията

на правителството (които между впрочем не са особено систематични) и в

голяма степен поради вътрешните проблеми на страната, експанзията няма

големи успехи. През този период Франция създава две колонии в Северна

Америка – Акадия (Нова Скотия) през 1605 година и Канада през 1608 година (с

център Квебек). През следващите петдесет години, заселванията в тези два

района остават ограничени. Устройството на колониите е почти феодално,

земите се притежават от сеньори, подчинени на Короната. Може да се твърди,

че характера на заселванията е бил типичен “гарнизон”, който по своето

вътрешно устройство е копирал основните черти на традиционната йерархична

обществено-политическа система на Франция.

68

Холандците купуват остров Манхатън от индианците за 60 гулдена (около 24 долара) 69

При създаването си Зпадноиндийската компания получава правото да изгражда пристанища,

да ръководи войници, да прави война по суша и море. Правителството й дава 1 милион флорина,

16 кораба, четири яхти.

35

Френският колониализъм се възражда и печели своите най-големи

победи по времето на Луи ХІV. Благодарение на политиката на Колбер (между

впрочем самият Луи ХІV никога не е смятал за важно изграждането на флот в

противовес на холандския и английския, неговата визия е била ограничена до

“Рейн и Пиринеите”) френската Източноиндийска компания за първи път става

истински конкурент в търговията с Изтока. (за Колбер и френската отвъдморска

експанзия виж. ІІ.3.8.) Трябва да се отбележи, че това възраждане, тази успешна

експанзия, се осъществява изцяло под умелото ръководство на централното

правителство или по скоро под ръководството на финансовия министър. Така

французите правят целенасочен опит да завладеят Мадагаскар, за да го

използват като база за източните си инициативи, насърчават и развиват

захарните индустрии в Америка, успяват да намерят своето място в търговията с

роби и стоки в Западна Африка, започват да изпращат в Северна Америка

внимателно подбрани групи емигранти, които навлизат все по-дълбоко в

северните, централните и южните части на континента, преграждайки достъпа

на англичаните на запад. През 1717 година те се разполагат по делтата на

Мисисипи, създават Нови Орлеан и организират колонията Луизиана. След

смъртта на Колбер, през 1683 година, всички тези успехи продължават да дават

плодове, но първоначалният устрем бързо отслабва. При експанзията, както и

при много други действия, централизираното управление, както казахме вече,

дава своите бързи резултати, но не помага на дълготрайното, стабилно и

естествено развитие.

***

2.11. Англия се учи на управление и политика от Холандия. През 1668

година едрият английски бизнесмен, председател и за известно време

неоспорим лидер на Източноиндийската компания сър Джосая Чайлд,

определян и пренебрегван по-късно като меркантилист и защитник на

монополите, пише с неприкрита завист и възхищение70

в своя трактат Brief

Observations Concerning Trade and Interest of Money, за “удивителния растеж на

външната търговия, богатството и морския флот на холандците”71

. Търсейки

тайната, довела този народ до успеха, Чайлд открива четиринадесет основни

причини и ги дава за пример, който трябва да бъде следван от англичаните.

Наблюденията му описват конкретни черти от духа на холандската

“революция” и затова ще посочим някои от тях. Чайлд казва, че холандците

имат за държавни съветници търговци, пръснати из целия свят, “без теоретични

познания”, но с “практически опит в търговията” като холандските закони,

произтичат от техните съвети; в Холандия законът за наследството позволява

на всички деца да получават след смъртта на бащата равен дял от имуществото;

70

Възхищението на Чайлд и на англичаните към тази “велика нация” е примесено и с известна

доза горчивина. Ето какво пише Томас Мън близо три десетилетия по-рано: “Ако някой ви

припомни холандската поговорка “Живей и остави другите да живеят”, аз ще ви отговоря, че

холандците все пак не следват своята собствена поговорка не само като се намесват в нашия

живот, но също и в нашата търговия по света (там където имат влияние и сила), те пречат и

разрушават естественото развитие на нашия живот, като по този начин отнемат хляба от устата

ни…” (Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade; Chapter III, 10. 1664; reprint, Oxford:

Basil Blackwell, 1928;) 71

Josiah Child; Brief Observations Concerning Trade and Interest of Money; London, Printed for

Elizabeth Calvert at the Black-spread Eagle in Barbican, and Henry Mortlock at the Sign of the White-

Heart in Westminster Hall. 1668; p.1

36

холандските стоки са направени качествено и се опаковат добре, което им дава

добра репутация зад граница; холандците окуражават и защитават създателите

на нови манифактури и откривателите на нови търговски стоки, като

последните получават добра награда за изобретателността си; холандците са

много по-пестеливи от останалите народи; образоват добре децата си и отрано

ги учат на аритметика и търговия; митата им са ниски, тежестта на

изпълнението им не е голяма, а техните данъци вероятно са най-

безпристрастните в света; холандците полагат грижи да намерят работа на

бедните; използват ефективно банките; толерантни са към различните мнения

в религията и това привлича много “трудолюбиви” чужденци и техните

семейства в страната; търговският им закон решава споровете между

търговците в изключително кратък период – от три до четири дни; имат добър

закон за разплащане на задълженията и публичен регистър за имотите.

Всички тези факти впечатляват и дразнят английския ум и благодарение

на географските условия72

– отделеността на Англия от континента и

произтичащата от това липса на сериозни външни заплахи, благодарение на

отслабването на монархическия институт и увеличаването на ролята на

Парламента в управлението на страната, на естествената предразположеност на

англичаните към житейските практики на холандците (и двете са протестантски

общества), Британия в крайна сметка успява да усвои и разработи опита на

Холандия.

Можем да кажем със сигурност, че две протестантски общества

получават “прекомерния” дял от търговските печалби. В средата на ХVІІ век

повечето от печалбите, извлечени от междуконтиненталната търговия, вече се

натрупват в англо-холандските търговци, корабопритежатели, банкери,

посредници и застрахователи. Голяма част от океанската търговия във и извън

империите на Холандия и Британия се финансира, превозва, застрахова и

разпределя през Амстердам и Лондон. Товарът от манифактурни и хранителни

стоки се изнася към другите континенти през Холандия и все повече през

Англия, а вносът от Азия и Америка на тропически стоки (захар, чай, какао,

кафе, подправки, пипер) и на промишлен суров материал (дървесина,

ботанически лекарства, памук, сурова коприна, кожа, масло и восък) улеснява

въвеждането на индустрии във и около холандските, английските и

шотландските пристанища.

***

2.12. Най-общо казано в своето начало английската експанзия преминава

през два етапа. От решаващо значение за бъдещото развитие на колониите се

оказва слабостта на монархията и вътрешната политическа (включително

нейните политически традиции) и икономическа среда в страната. Англия

излиза сравнително късно на “световната сцена”. Когато в края на ХVІ -

началото на ХVІІ век прави първите стъпки в колониалната си експанзия,

нейната икономика е все още слаба, търговията й зависи силно от чуждите

капитали и търговци (по думите на Ф. Лист почти три века, до управлението на

Едуард VІ (1547-1553), нейният пазар и търговия са под изключителното

72

За влиянието на географията върху възхода и развитието на Англия, читателят може да

обърне внимание на класическия труд на Алфред Тейлър Махан “Влиянието на морските сили

върху историята – 1660-1783”. Mahan A.T. The Influence of Sea Power upon History 1660-1783.

London.1965. Original edition published 1890.

37

влияние на търговците от Ханзата73

), а голямата част от нейното общество

продължава да бъде в плен, както на старите средновековни порядки, така и на

старите “феодални” предразсъдъци. И все пак, тази слабост носи на англичаните

и особено на онези, които свързват живота си с колониите, склонност към

политика, която е способна да осигури придобивки, каквито нито една от

останалите европейски сили, включително нито една тяхна колония, не успяват

да спечелят.

Казахме, че Чайлд се възхищава на холандското управление и търговски

практики. Той обаче е представител на второто поколение английски политици

и администратори, което започва първите целенасочени опити за изграждането

на “имперска” политика.74

Преди това, развитието на английския колониализъм

преминава през един много важен първоначален етап, в който експанзията се

осъществява без систематична държавна стратегия и добре обмислена цел.

Поради слабостта и не особено големите възможности на монархията,

авантюристите, тръгнали да пресичат океана, получават малка подкрепа от

правителството и много свобода. На Изток, в началото на ХVІІ век, английските

търговци се оплакват от липсата на подкрепа от страна на Короната. Там те

нямат почти никакви успехи, като изключим създаването на няколко търговски

представителства в портове по бреговете на Индия. Но през този период

интересната история е в събитията, които се случват на запад, по крайбрежието

на Северна Америка. Там, благодарение на много по-слабата конкуренция, в

продължение на един век, англичаните успяват да създадат серия от колонии,

различаващи се по характер и устройство от заселванията на всички останали

нации.

***

2.13. Капиталистическото развитие има две характерни особености – от

една страна то е естествен социално-икономически процес, а от друга, това е

еволюция на обществото, основана и ръководена от силите на рационализма.

Доколкото капиталистическото развитие е естествено, то е невъзнамерявано; то

не се ръководи нито от волята и целите на правителствата, нито от някаква

друга, съзнателно възприета обща цел или проява на обществената или

индивидуалната воля. Следователно ние можем да кажем, че капитализмът се

развива спонтанно или свободно. Капитализмът е феномен на естествените,

дори бих казал, природни закони, които често пъти се изплъзват от всяко

тълкуване, което може да им даде човешкия разум, които също така са различни

73

вж. List, Friedrich. The National System of Political Economy. First Book: The History; Chapter 2.

The Hansards; translated by Sampson S. Lloyd, 1885 74

През втората половина на ХVІІ век англичаните започват по-систематична колониална

политика. Холандците превозват стоките на англичаните (например в Барбадос на всеки 10

холандски търговски кораба се пада по един английски) и това предизвиква решението да бъдат

приети Навигационните актове, според които търговията на Англия и колониите трябва да се

осъществява само с английски кораби и екипажи. Кромуел първи започва да следва

“империалистична” политика (приемането на Навигационните актове, опита за превземане на

остров Хиспаньола, стреми се да обвърже по-тясно колониите със страната-майка), при Чарлс ІІ,

с помощта на принц Рупърт, Кларендън и Шафтсбъри, тази политика става още по-силна: през

1667 година войните на краля носят на Англия Ню Холънд, с което се запълва празнината

между северните и южните колонии в Америка, създават се колониите Каролина, Ню Йорк, Ню

Джързи, Делауеър и Пенсилвания. Започва систематична подкрепа на Източно-индийската

компания и Англия се сдобива с първото си териториално владение в Индия – Бомбай

(преотстъпено от португалците).

38

и от опитите на човека да ги копира или прилага съзнателно. Някой би казал: не

е ли тогава това развитие ирационално, т.е. извън обсега на човешкия разум и

воля, което ни поставя в противоречие с тезата, че капитализмът е основан също

и на рационализма. Моята хипотеза е, че капитализмът не е ирационален

феномен, но не е и рационален в смисъл, че може, бил е и се създава от

съзнателно възприет план и вдъхваща му енергия целенасочена воля. Трябва да

се подчертае, че ако капиталистическото развитие е плод на просветения

човешки разум, че е било и може да бъде възнамерявано или осъществявано с

целенасочена политическа воля,75

то в такъв случай, неговата главна, най-

съществена и дълбока особеност – свободата, ще бъде изгубена, което

означава, че капитализъм, лишен от свобода, макар и “рационален”, вече не

може да бъде наричан капитализъм. Рационализмът на капитализма не се състои

в големия план на правителството и волята за неговото осъществяване, а във

възможността за и проявите на едно разпръснато рационално и напълно

естествено преследване на осъзнати цели и ползи (често пъти нямащи нищо

общо с преследването на чисто икономическата изгода) от най-различни

индивиди, общности и общества; рационализъм и воля, които черпят своята

енергия от далеч по-безкрайни и неуловими за изследователския ум източници.

Рационализмът на капитализма следователно идва от възможността за

рационално и мирно преследване и задоволяване на непосредствени, видими,

осъзнати, разбираеми и различни за всяка отделна общност или индивид цели и

нужди. Следователно дали ще имаме прояви на капиталистически

рационализъм, зависи от това дали има подходяща среда за развитието на

подобен рационализъм. Всеки човек, всяка човешка общност, по силата на

факта, че всички сме различни, има свои собствени стремежи и нужди, които

биват постигани с различна, повече или по-малко рационална стратегия и

действия и единственият начин тези нужди да бъдат задоволени в най-широка

степен, е да се даде реален шанс те да бъдат преследвани и следователно

достижими. Този шанс се състои в свободата. Или свободата е идеалната

среда за развитието на капиталистически рационализъм. Но ние нямаме предвид

свободата, която наричаме анархия, а свободата, която е ред, в който всеки би

получил и би имал относителна надежда и възможности за преследване и

постигане на своите лични цели и нужди, без неговите действия да осуетяват

напълно възможностите и шансовете на другите хора.

Между анархията и тиранията няма голяма разлика. Първата, макар и

свързвана със свободата, бързо води до робство. И в двете преследването, дали

на лични, дали на уж обществени цели, се осъществява с древния метод на

грубата сила и подчинението. В анархията властва грубата сила, която не е

задължително да бъде физическа, а в тиранията - грубата сила и подчинението.

В модерният капиталистически ред, господства “капиталистическия

рационализъм”, който “невидимо” успява да свърже и примири, поне в

определена степен, личните цели с общите. През ХVІІ век, когато англичаните

“насаждат” първите свои колонии по бреговете на Америка, ние не можем да

кажем, че вътрешното устройство на Англия е носило белезите на анархията

75

Макар на пръв поглед да изглежда, че това се случва днес в бившите комунистически страни

в Източна Европа, ние можем да кажем, че тези страни не толкова създават капитализъм,

колкото се опитват да се върнат към едни започнати вече в миналото процеси, прекъснати за

период от около половин век. Освен това политическите и стопанските мерки на правителствата

могат да бъдат насочени към създаването на пазарна икономика, но сама по себе си, пазарната

икономика не е капитализъм.

39

или на тиранията, нито пък на “демократичния капитализъм”, за да си помогнем

в обяснението на въпроса защо няколко века по-късно американските колонии

се превръщат в “образеца на модерното капиталистическо общество”. По-скоро

бихме казали, че в онзи период, анархията и тиранията със сигурност

съществуват по бойните полета на света, във външната политика и действията

на европейските държави. Но брега на Северна Америка, по едно щастливо

обстоятелство за търсещите свобода, спокойствие и възможности английски

бежанци и авантюристи, остава девствен (virgin), за да бъде по-късно възможно

на тази земя да се изгради свободен и демократичен ред76

, различен от

анархията, тиранията и познатите до тогава политически и стопански режими в

Европа. И все пак, интересен за нашата тема е въпроса: защо в първите

английски колонии се съдържа зародиша на модерното капиталистическо

развитие; или защо и как колониалната политика на една все още феодална

държава, може да бъде свързана с двете положителни страни на бъдещата

капиталистическа еволюция – свободата и рационализма?

***

2.14. В предходната глава ние споменахме фундаменталната теза на

Робърт Хайлбронър (1.4.), според която появата на ранния капитализъм се

свързва с разделението на властта на политическа и икономическа, чрез

преминаването на контрола върху средствата за принуда и средствата за

производство в различни ръце. После споменахме идеята на Адам Смит за

разликите между “автономията” и “гарнизоните” (2.4.) и накрая посочихме

каква голямата роля играят “невъзнамеряваните” резултати от една политика и

действия, в случая - колониалната експанзия (2.5. и голямата бележка към

същия параграф). Ранният английски колониализъм може да бъде разглеждан от

една страна като исторически факт, доказващ истинността на тези три основни

хипотези, а от друга, като проява на един зараждащ се нов ред, на една нова

насока в политическата и социално-икономическата еволюция, която

обикновено наричаме “капитализъм”.

Корпорацията е едно “вторично”, типично както за феодалния, така и за

капиталистическия ред, социално образувание. Както се изразява Джон Дейвис,

тя е “субординантна група”77

в рамките на държавата. В своята същност

търговската компания или корпорацията е доброволно сдружение на “активна”

група хора, което е “автономно, самоподдържащо и самоподновяващо се” и има

за цел да улесни постигането на определени индивидуални и групови нужди и

стремежи. Външната търговия на всяка страна с останалите нации или

общества, а в случая на метрополията Англия с нейните отвъд морски владения,

би могла да се осъществява директно чрез действията и активността на

националното правителство или индиректно - чрез посредничеството на

търговските корпорации. В началото на ХVІІ век, правителството на Англия,

няма нито волята, нито ресурсите, да насажда и ръководи директно английски

колонии в свободните земи на Новия свят и за тази цел то използва

корпоративната система. И така, създаването на английска колония отвъд

океана, се оказва една обществена цел, цел в полза на нацията и монарха, която

76

Виж класическият труд на Алексис дьо Токвил “Демокрацията в Америка”. Alexis de

Tocqueville; “Democracy in America”, Wordsworth Editions Ltd., 1988. 77

Davis, John P. “Corporations. A Study of the Origin and Development of Great Business

Combinations and of their Relation to the Authority of the State” ; Batoche Books, Kitchener, 2001

40

трябва да бъде постигната чрез предоставянето на политически и търговски

привилегии на членовете на корпорациите; или казано кратко: обществена цел,

която трябва да бъде постигната чрез стимулиране на частния интерес.

По хартата на Джеймс І през 1606 година територията на колонията

“Вирджиния” (основана през 1579 година) на западния бряг на Северна

Америка се разделя, забележете, за целите на “търговията” и

“колонизацията”78

между две компании: Лондонската и Плимутската. Ние ще

се спрем преди всичко на развитието на Лондонската компания, наречена още

“Първа колония”, в която се включват около седемстотин души от почти всички

лондонски корпорации.79

Развитието на тази първа английска колония е

показателен пример за валидността на посочените по-горе три хипотези, които

се отнасят от една страна до капиталистическото развитие и от друга до

колониалното. Според указа и уставите на тези две компании, в техния състав

трябва да влизат “рицари, благородници, джентълмени, търговци и други

авантюристи”. Според същия указ компанията трябва да се управлява от местен

съвет, съставен от тринайсет члена, “който трябва да съобразява своите решения

със законите на Короната”. В допълнение, управлението се ръководи и от още

един съвет (“Съвет на Вирджиния”), който заседава в Англия и се състои от

трийсет члена, назначени от краля “за върховно управление и ръководство”.

Характера на колонията и правата на авантюристите, още в самото начало на

създаването й, са достатъчно широки, за да можем да кажем, че бъдещото

развитие на тази колония, ще бъде развитие на една “автономна” област. Ще

споменем само няколко точки, включени в устава: компанията може да

разраства своето заселване по преценка на местния съвет; колониалистите и

техните деца имат същите права и задължения като на останалите английски

граждани; заселниците имат право да защитават и отблъскват всички, които

се опитват да проникнат незаконно в колониалните територии и да арестуват

онези, които се опитват да търгуват без да са платили данък за “трафик, покупка 78

Ако търговията е тясно свързана с частните интереси, то по-големия процес на колонизацията

е в интерес суверена и държавата. Джон Дейвис вижда шест основни причини Короната да даде

права на корпорациите и колониите: колонизация на нови земи; изграждане и увеличаване на

търговията; разширяване на владенията на английската корона; разпространяване на

християнството; подпомагане на бедните класи в страната; избягване от политическия и

религиозен гнет на Англия. Първите пет цели се споделят и от компанията, и от

колониалистите, а последната, както може да се предположи, няма никаква връзка с интересите

на метрополията, но винаги съществува скрито в мотивите на голяма част от заселниците. (Вж.

Davis, John P. “Corporations. A Study of the Origin and Development of Great Business Combinations

and of their Relation to the Authority of the State” ; Batoche Books, Kitchener, 2001) 79

Тук няма да се спираме на създадената няколко години по-късно (1629) колония на

Massachusetts Bay Company. Разбира се, тя е пример за заселване, независимо от намесите на

метрополията и именно защото е изключение от тогавашната практика, неговото описание ми се

струва неподходящо за сегашната тема. Както казва лорд Актън: “Вирджиния беше рицарско

заселване, рожба на епохата на великите открития и златото; Нова Англия беше плебейско и

сектантско начинание, заселване на хора, избягали от насилието.” (Acton, John. Lectures on

Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company, London. p.153). До

Реставрацията тази протестантска колония се развива почти без намесата на Англия.

Акционерите променят търговската цел на компанията с религиозна и районът се превръща в

място, където могат да се установят бежанци, преследвани от Англиканската църква. Общата

рамка на корпорацията (хартата) става политическа конституция на колонията. През 1634

година Короната все пак прави опит да “възстанови хармонията” между колонистите и

правителството, защото смята, че в Масачузетс е изградена отделна църква и независима

държава, като изпраща комисия, която обаче няма особен успех. Същият неуспех има и опита от

1664 година, когато четирима комисионери са изпратени да “върнат верността на заселниците

към Короната”.

41

и продажба”, който за англичаните е бил в размер на един и половина или два

процента от стойността на товара или сделката, а за чужденците пет процента;

същевременно компанията и нейните служители не трябва да нападат или

“ограбват” гражданите на чуждите нации; колониалистите имат разрешението

да търсят и притежават злато, сребро и мед, като са длъжни да оставят една пета

от златото и среброто за краля и една петнадесета от медта; за да бъде улеснена

търговската им дейност, те могат да вкарват скъпоценните метали в обръщение,

под формата на монети, чиято стойност се определя от местните съвети.80

В

изброените условия от устава, ние можем лесно да забележим няколко важни

особености: първо, колонията се създава преди всичко от търговци, което от

една страна означава, че дейностите, които ще бъдат извършвани в нея ще имат

главно стопанска цел, а от друга страна, че постигането на тази цел, ще бъде

тясно свързано с преследването на лични интереси. Заселниците нямат право да

нападат поданици на чужди нации, но могат да ги глобяват или наказват, ако

чужденците не изпълняват условията за воденето на търговия в територията на

колонията. Следователно целите и действията на колонизаторите не са свързани

по никакъв начин с военни или завоевателни амбиции, те могат да разширяват

своето заселване, ако преценят и то само в земи, които не са притежание на

друга нация. Второ, политическата власт или управлението остават, поне в

началото, в ръцете на Короната или на администрацията в метрополията (или

още една проява на раздвоение в икономическата и политическата власт).

Естествено, поради географската си отдалеченост, колонията, получила

достатъчно права за да има собствено, ако не политическо, то поне стопанско

развитие, ще се стреми и в действителност започва да се стреми към

“автономен” живот (или тук съществува условието на Адам Смит за успешното

развитие на новите територии). Трето, Лондонската компания не е типична

монополна компания, каквато бе например Източно-индийската компания на

холандците. Тя е нещо повече от търговски монопол, обслужващ интересите на

търговците в метрополията. Тя е колония. Лондонската компания не просто

търгува с колониалистите, които са част от нея, а е организация, в която всички

участници споделят ползите, извлечени от инвестициите и разработването на

новата територия. При нея, както казва Джон Дейвис, съществува “идентичност

на интересите на инвеститора и производителя”81

, която не е характерна за една

чисто търговска монополна компания. И четвърто, жителите на колонията имат

правото да секат и вкарват в обръщение монети, чиято стойност се определя от

местния съвет - едно допълнително условие за независимо икономическо

развитие; условие, което по-късно се превръща в проблем, както за Британия,

която отменя това право, така и за американските колонии и което е сред

причините, довели до желанието за отхвърляне на зависимостта към

метрополията.

Няколко години след нейното създаване, колониалистите от Лондонската

компания успяват да спечелят и още едно право. През 1617 година,

ръководството на компанията в Лондон изпраща за гуверньор на колонията

Самуел Аргал, който започва да управлява тиранично. Това настройва

колониалистите против него и той е отзован обратно в Англия. Неговият

последовател Джордж Иърдли идва през 1619 година със “заповед и инструкции

80

Вж. Poore, Federal arid State Constitutions, vol. II, pp. 1888 – 1893. 81

Вж. Davis, John P. “Corporations. A Study of the Origin and Development of Great Business

Combinations and of their Relation to the Authority of the State”; Batoche Books, Kitchener, 2001.

Виж цялата дванадесета глава от книгата: “Colonial Companies” стр. 322-359.

42

от компанията за по-добро изграждане на общността”. И това не е просто

пожелание, а една нова клауза в правилника, която позволява на колонията да

провежда годишни събрания, в които трябва да участват гуверньора, неговият

съвет и двама граждани от всяка плантация, избрани от нейните жители.

Първото събрание се провежда през 1619 година в църквата в Джеймстаун, в

него участват губернатора, съветът му и двадесет и двама гражданина,

представители на единадесет района. Това събрание е първото представително

тяло, извън рамките на Европа. На годишните събрания избраните граждани,

губернаторът и съвета, решават всички повдигнати проблеми чрез гласуване,

като гуверньорът има само негативно право на глас.82

По- късно, при

управлението на Кромуел, правото на избиране на гуверньор и съвет се

прехвърля изцяло на колониалистите.

Същевременно опитът на Плимутската компания да създаде жива и

развиваща се колония през 1607-1608 година завършва с неуспех и тук отново

могат да бъдат открити същите особености, които посочихме като основна

причина за неуспеха или нетрайността на много от заселванията на останалите

нации. Въпреки че в хартите и на двете компании има много общи неща, в

организацията и развитието на Лондонската и Плимутската компания могат да

бъдат открити съществени разлики. Както казахме, първата е съставена от

търговци и авантюристи от източна Англия и има за цел създаването на колония

и изграждането на търговия със и чрез нея, а втората е съставена преди всичко

от барони и джентълмени от западна Англия, със слаб търговски дух, както и от

политици, духовници и учени, които, като цяло, разглеждат колонизацията така

както един земевладелец би я видял – земеделски начинания, управление на

поземлена собственост, наематели, от които идват основните източници на

доходи за упълномощения от краля собственик, който следователно е освободен

от грижата и необходимостта да влага собствени ресурси за развитието на

територията или казано с други думи – да стане модерен, капиталистически

предприемач. Докато едните са либерали и “активни граждани”, мнозина от тях

несъгласни с тираничния стил на управление на Стюартите, другите са ланд-

лордове с по-консервативни възгледи. Членовете на Плимутската компания

всъщност избират традиционния феодален тип управление. Не са те хората,

които трябва да се грижат за развитието на колонията, а наемателите, които са

получили от тях “разрешение” за обработване, култивиране и използване на

земята. Т.е. двете заселвания имат съвсем различен характер – едното разчита

на активността на практически всички колонизатори, а другото на активността

само на една част от заселниците, която обаче не притежава нито право на

собственост, нито политическо право на управление. Единственото, което

притежават заселниците във втория случай е свободата да излязат от рамките

на установената колониална собственост, ако не са доволни от условията и реда

в нея и да се настанят в околните, некултивирани, но свободни земи. Както

може да се предположи, в голямата си част, те избират свободата.

Ако трябва да погледнем развитието на американските колонии от друга

позиция и с това да завършим главата, можем да се върнем отново на Адам

Смит. “По-изобилието на добри земи европейските колонии в Америка и

Западна Индия приличат на колониите на древна Гърция и дори ги надминават

– казва той – По своята зависимост от държавата-майка те приличат на

колониите на древния Рим; но отдалечеността им от Европа е отслабила повече

82

Вж. Cooke’s History of Virginia (p.119)

43

или по-малко действието на тази зависимост. Положението им ги е поставило

по-малко под надзора и под властта на страната-майка.”83

В това вече се

убедихме. Както казахме, Смит търси причината за просперитета на една

колониална територия в степента й на зависимост към метрополията. Така, той

казва, че въпреки усилията, които испанците влагат в колонизацията на

Америките, богатството и развитието на новите земи остава незначително, в

сравнение с богатството, което постигат английските колонии. Успехът и

просперитета на английските заселвания, според него, се дължи на четири

основни причини, които не бяха споменавани до сега84

: първо, макар

съсредоточаването на обработваема земя в едни ръце да не е било ограничено,

заселниците все пак са били длъжни да разработват и култивират територията,

върху която се настаняват, в противен случай законът е постановявал земята да

бъде предоставяна на друг собственик; второто условие, което по своята цел е

свързано с първото – земята да бъде употребена по най-добрия начин – е бил

законът за наследството. В Пенсилвания законът за първородството не се е

прилагал, а в Нова Англия е бил следван Мойсеевият закон, който давал на

първородния син двоен дял от бащиното имущество, но не и цялото

наследство.85

Така земята отново не се е съсредоточавала в ръцете на един 83

Адам Смит; Богатството на народите, София 1983; (стр.553) 84

Към следващите четири причини, аз ще поставя и още една- пета, а именно етиката и

добрите работни навици на новите заселници, както и тяхното искрено желание да изградят по-

скоро справедлив, отколкото свободен ред; желание, което разбира се не винаги е достатъчно за

създаването на подобен ред (например нетърпимостта на пуританите към всички, които не се

съобразяват с общоприетите норми на поведение), но като цяло е мощен източник на добри

професионални, политически и социални практики. Освен това, както Токвил неведнъж

подчертава, успехът на колониите в Америка се дължи и на политическите традиции, които

английските заселници носят в Новия свят със себе си. Тази последна забележка има

изключително значение и върху нея може наново да бъде построена настоящата глава, ние

обаче няма да се спираме на тази особеност сега, ще я споменем по-нататък, когато разглеждаме

политическото устройство на Англия в следващите страници. (вж. Alexis de Tocqueville;

“Democracy in America”, Wordsworth Editions Ltd., 1988.) Теориите за причините на

американския успех могат да бъдат групирани в няколко основни течения: аграрианизмът на

Андрю Джаскън и Джон Тейлър (демокрация и дребни земеделци); теорията за американската

демокрация на Токвил (свобода и егалитаризъм); теорията за границата (The Frontier Theory)

на Фредерик Джаксън Търнър (пионерското общество или характерът, който се придобива от

наличието на пространствени и институционални възможности за движение отвъд границите на

“цивилизацията”); теорията за изобилието на Дейвид Потър (изобилието и свободата да се

възползваш от него); прагматизмът на Уйлям Джеймз и Джон Дюи (сместа от пуритански

морал и светоглед, индивидуализъм и либерализъм); теорията за “леярската пота или котел”

(Melting-Pot’s Theory) тръгнала от пиесата на Зангуил (емигрантското общество); теорията за

нестабилният плурализъм на Майкъл Камен (противоречията и културното разнообразие на

Америка, събрани в динамично неравновесие); социалният дарвинизъм на Спенсър

(конкуренция, експанзия, еволюционизъм). 85

Всеки знае колко важни за благоденствието на едно семейство или държава са наследствените

закони и практики, както и предвидливото управление на собствеността и човешките ресурси.

Изкушавам се да дам само един пример от теорията на Ф. Лист, който е достатъчно показателен:

“Позволете да дам пример - казва той - с две семейства, с двама бащи на семейства. И двамата

са собственици на земи, и двамата спестяват годишно по 1000 талера и имат 5 синове. Единият

слага своите пари в банка за лихва и държи синовете му да работят здраво в стопанството му,

докато другият изразходва спестяванията си по образованието на двама от своите синове като

опитни и умели земевладелци и помага на останалите трима да научат някоя търговия, според

техните интереси и склонности. Първият действа според теорията на стойността, вторият според

теорията на продуктивната сила. Първият умира много по-богат от втория в чиста обменна

стойност, но това съвсем не е така по отношение на продуктивната сила. Собствеността на

втория е разделена след смъртта му на две части и всяка от тях ще бъде подпомогната от

образованието по мениджмънт, което ще даде много повече доход от всякога преди това, докато

44

собственик, което я е правило евтина и е позволявало всяка нейна част да бъде

добре използвана. Трето, английските колонисти не са плащали данъци за

издръжката на страната-майка86

. Тъкмо обратното, метрополията е изпращала

средства за защита на външните си територии. За разлика от португалските и

испанските колонии, в колониите на Франция и Англия разходите за гражданска

администрация никога не са били прекомерни. И четвърто, търговията между

Англия и колонията, макар също подчинена на принципите на меркантилизма,

все пак е била по-свободна и гъвкава, в сравнение с тази, практикувана от

всички останали нации. Световната практика е била или една монополна

компания да обслужва цялата търговия между двете територии, или търговията

между тях да преминава през едно пристанище. В първият случай, компанията е

поставяла търговските условия, които са били изцяло в полза на търговците от

метрополията:87

европейските стоки се продавали на възможно най-висока цена,

а американските се купували на възможно най-ниска. Във вторият,

правителството е определяло пристанище, от което търговците е трябвало да

внасят или изнасят стоките, като заедно с това са били принуждавани да плащат

високи такси и мита.88

Като цяло тази практика, според А. Смит, е спомагала за

обогатяването на търговците от центъра и е спъвала, както растежа и

останалите синове ще се обогатяват сами, следвайки талантите си. Поземлената собственост на

първия ще бъде разделена на 5 части и всяка от тях ще бъде управлявана по същия начин, както

винаги се е управлявала, без помощта на специално образование. Второто семейство, развило

различни умствени сили и таланти, се пробужда и култивира и това ще бъде в полза на

следващата негова генерация […] В първото семейство същевременно ще нараства глупостта и

бедността, заедно с намаляването на земята между наследниците…”(List, Friedrich. The National

System of Political Economy. Chap. ХІІ; translated by Sampson S. Lloyd, 1885) 86

От момента, когато Англия започва да настоява за плащане на данъци към метрополията,

започват и раздорите между двете територии и в крайна сметка това отваря пътя към

обявяването на независимост на американските колонии. 87

И още по-лошо, дори на отделни търговци. Френският търговец и финансист Антоан Крозат

(Antoine Crozat), постигнал огромно влияние през 1710-1715, става принципал на поредица

търговски компании Guinée, Asiento, Saint-Dominique, Mers du sud, Indes orientales и Compagnie

de Louisiane, което го прави господар на почти целия морски търговски трафик на Франция.

Монополът на Крозат в търговията с Луизиана, например, му носи между 100-300 процента

печалба от всичко, което се изнася към колонията и между 100-200 процента от всичко, което се

внася от там във Франция. Това не само че пречи на дългосрочния растеж на колонията, но и не

позволява да продължат процесите на заселване. Цените наложени от Compagnie de Louisiane

през 1712 година задушават развитието на колонията. 88

Например до 1720 година цялата колониална търговия на Испания преминава през едно

единствено пристанище – Севиля, а по-късно през Кадиз. Едва след 1765 търговският режим е

охлабен и се разрешава използването на други пристанища. Този ред е продължение на така

наречената “система на търговските центрове”. Тя се създава, когато в периода на същинското

Средновековие корпоративно организираните търговци получават или се възползват от

възможността да превърнат определени градове в складове или центрове на своята търговия. От

своя страна градовете, които са виждали, че имат възможност да станат търговски центрове са

се опитвали да привлекат търговците, да ги накарат да преминават през тях или да продават в

тях и същевременно да ги подчиняват на своите закони, чиято цел естествено е била

осигуряването на по-голямо благосъстояние на града. Много често това подчинение на

градските законите е правило от чуждестранните търговци по-скоро жертви на системата,

отколкото нейни господари. Системата на търговските градове се разпространява първо в

Италия (особено през ХІІІ в.), като най-могъщите средища от този тип са били Генуа и Венеция,

а след това и в цяла Европа, включително и в Русия. Веднъж създадена, тя дава възможности на

градската администрация, а по-късно и на националните парламенти и правителства, да се

намесват в търговската дейност като я насочват изкуствено в определени канали, които са били

считани за полезни за града или държавата. Системата на търговските центрове и нейните

практики са предшественик на меркантилизма и протекционизма.

45

благоденствието на колониите и метрополията, така и общото развитие и

просперитет на Америка и Европа. Тази практика е улеснявала натрупването на

“прекомерни” печалби в едни ръце, и понасянето на прекомерни загуби от

други. Тя не позволявала съществуването на конкуренция и на поне

относителна “справедливост” във възнаграждението на усилията на всички

участници в стопанския процес, каквато видяхме заложена в организацията и

работата на Лондонската компания.

Колониализмът на Англия става “успешен случай”, именно защото

успява да се отклони от общата практика и да започне нова политика - в

началото не дотам обмислена, а по-късно добре обмислена: приемането на

Навигационните актове89

, които дават равни шансове на всички английски

корабопритежатели и търговци и не позволяват на отделна група да

монополизира определен клон от морската търговия; стремежът към

превръщане на Англия в склад и разпределителен център на световната

търговия; отмяната на монопола на единствената компания; възможността

английските търговци да отпътуват към Америка от което и да било

пристанище, без да бъдат обременявани от тежки данъци и административни

формалности; възможността заселниците да продават своя излишен продукт на

относително добра цена и да предлагат на другите нации редица свои стоки,

определени от правителството като “не-стратегически”; създаването на

Търговски съвет (Board of Trade), благодарение на който по-малките търговски

групи получават възможности за достъп до предоставяните от правителството

концесии в Америка.90

Така, макар и ограничена, съществуващата свобода и

рационални подходи в търговията и търговската политика са предоставяли не

само повече възможности за английските предприемачи (авантюристи) да

получават по-големи ползи от своя труд и активност, но същевременно са

улеснявали и общия растеж и богатство на колонията и метрополията до такава

степен, че Англия от края на ХVІІІ и ХІХ век се превръща от второстепенна

европейска сила в “светлината на хълма”.91

***

89

Тук задължително трябва да отбележа, че англичаните копират този закон от морските закони

на германската Ханза, прилагани още през ХІІІ век. Ханзейците пък от своя страна заемат този

модел на управление и изграждане на силен търговски флот от Венеция. Освен това в самата

Англия предложения за подобни промени в морското законодателство са правени от парламента

още през 1461 година, но са отхвърлени от Хенри VІ. По-късно Джеймс І също предлага такива

мерки, но този път парламента ги отхвърля. (вж. List, Friedrich. The National System of Political

Economy. First Book: The History; translated by Sampson S. Lloyd, 1885; Anderson, Origins of

Commerce, pt. I, p. 46; Hume, History of England, Part IV, ch. xxi.) 90

Създаденият през 1696 година Търговски съвет е натоварен със задачата да пише

колониалните закони, да подготвя инструкции за колониалните губернатори, помага за

заселването на емигрантските групи, издига хора за членове на колониалните съвети. Съветът

няма голямо влияние във вътрешната политика на Англия, но дава възможност на по-малките

търговски групи да се включат в колонизацията. Така, влияние имат не само големите и добре

организирани групи като националната банка, Кралската застрахователна компания или

Източноиндийската компания, но и по-малките икономически и политически играчи. 91

Това е така любимия израз на американците (и на президента Роналд Рейгън). Един от най-

популярните губернатори на Нова Англия (Масачузетс Бей) Джон Уинтроп го използва в една

своя реч, за да опише желанието на пуританите да станат “града на хълма”, излъчващото

светлина общество от евангелието на Матея (5:14): “Вие сте виделината на света. Град поставен

на хълм не може да се укрие.”

46

Глава 3. Меркантилизмът. Английският и френския меркантилизъм.

3.1. Ядрото на меркантилната система – търговски баланс и

натрупване на съкровище. За първите меркантилни идеи в Англия.

Логиката на политиката на “търговската система”. Фатална

самонадеяност. Аналогии между меркантилизма, социализма и “сука”.

3.2. Основната разлика между френския и английския

меркантилизъм.

3.3. “Републиканизмът” на първите английски “меркантилисти”.

3.4. Класическият английски меркантилизъм – Малине и Мън.

3.5. Главните акценти на френския меркантилизъм. Някои общи

различия между политическите реалности на Англия и Франция.

3.6. Френският меркантилизъм. Идеята на Монкретиен за

“автаркията”.

3.7. Кардинал Ришельо. Полагането на основите на френския

абсолютизъм. Политическата централизация.

3.8. Политиката на Колбер.

3.9. Френските критици на меркантилната политика –

физиократите.

***

3.1. Връщаме се отново към меркантилизма. Две неща съставят ядрото на

меркантилната система. Едното е идеята за търговския баланс, а другото –

стремежа на ранната национална държава към натрупването и съхранението на

големи количества злато и сребро. Тези две идеи са взаимно свързани.

През 1581 година е публикуван трактата A Discourse of the Commonweal

of This Realm of England. Смята се, че е написан от сър Томас Смит през 1549.92

Преди да стане главен секретар на младия Едуард VІ и на Елизабета, а после

депутат и посланик във Франция, Смит, който е доктор по гражданско право, е

заместник-ректор на Кеймбриджкия университет. В трактата си той обръща

голямо внимание на въпросите свързани с валутата, работните заплати и

инфлацията. Свидетел на бунтовете и растящата мизерия по времето на Хенри

VІІІ Смит “заклеймява” ограждането на земите и превръщането им в пасища,

критикува възникващите бизнес-корпорации и монополи и същевременно

развива две идеи, които с времето се превръщат в централна тема на английския

меркантилизъм – че богатството на британската нация ще тръгне към упадък,

ако в търговията с останалите страни не се обръща внимание на баланса между

вноса и износа и че правителството трябва да се погрижи за натрупването на

паричен фонд за извънредни обстоятелства. Освен това Смит препоръчва и още

една типична “меркантилна” мярка: чуждестранните стоки, според него, трябва

да бъдат облагани с мита, така че местните производители да са в състояние да

ги конкурират. В Discourse се казва недвусмислено: “Ако винаги внимаваме да

купуваме по-малко от чужденците, отколкото да им продаваме, няма да ги

облагодетелстваме и да ощетим себе си.”93

Тези наблюдения на Смит обаче,

92

Шумпетер, следвайки Елизабет Лемън, смята че автор на този трактат е Джон Хейлс, но че

все още точното име, както и датата на издаването на работата, са предмет на дискусия.

(Шумпетер, Йозеф.“История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 344) 93

Smith, Thomas; A Discourse of the Commonweal of This Realm of England, ed. Mary Dewar

(Charlottesville: University Press of Virginia, 1969), 79, 101-2.

47

както може да се предположи, не са някакво откритие. Подобни мерки за

справяне с външната конкуренция макар и рядко формулирани експлицитно се

прилагат от незапомнени времена, както ще се убедим по-нататък, когато

разглеждаме меркантилизма през по-общата призма на “еволюционната теория”

на Шмолер. Освен това по същото време в Англия са публикувани най-малко

още два трактата, съдържащи подобни твърдения – анонимния "Policies to

Reduce this Realme of England Unto a Prosperous Wealthe and Estate" и “A Treatise

Concerninge the Staple and the Commodities of this Realme” на Клемент

Армстронг или Арместон, написан между 1519-1535 година. В трактата на

Армстронг може да се открие друг нюанс от логиката на “политиката на

търговски баланс”. Той пише, че ако правителството насърчава манифактурите,

това не би подкопало, а напротив, би обогатило земеделието и държавата.

Логиката на политиката на “търговската система” е проста и може да

бъде разбрана лесно, ако прелистим който и да е икономически речник или

справочник. Политиката на “благоприятен търговски баланс” се изразява в

насърчаване на износа и ограничаване на вноса, като целта е страната да

постигне излишък от злато и сребро, чрез положителното търговско салдо. В

идеята за положителния търговски баланс се съдържа и разбирането, че

държавата трябва да насърчава вноса на сурови материали, който да бъде

използван за производството на манифактурни стоки и същевременно да

ограничава износа на местни суровини. Смисълът, който съдържат тези

операции, е изключително прост и произтича от здравия разум и грубите

наблюдения върху ползите и загубите от притежанието и търговията със сурови

материали и манифактурни стоки. Суровините не само че били евтини, но и

трудно се транспортирали, а манифактурните стоки, не само че били скъпи, но и

лесно се превозвали. Следователно, навсякъде правителствата смятали, че

продажбата на сурови материали е слабо печеливша или направо неизгодна

(освен това, чрез нея чуждите манифактури получавали нужните им суровини),

докато продажбата на “луксозни стоки”, изглеждала не само лесна и бърза, но и

по-доходоносна.

На пръв поглед тази логика изглежда разумна. И в много отношения тя

наистина е такава. И днес държавите следват икономическите си интереси, и

днес проблемите свързани с глобалния пазар се заключават в това доколко

разумна е политиката на отвореност на една малка национална икономика и

какви мерки да предприемат страните, за да получат максимална полза от

икономическите си отношения с другите страни. Проблемът е там, че стремежа

към богатство на западно-европейските държави от ХVІ-ХVІІ в. е бил основан и

се е ръководил, особено в началото на тъй наречената “меркантилна ера”,

изключително от Хобсовия принцип “bellum omnium contra omnes” или от

старата и не особено мъдра максима “щом аз имам печалба, значи някой друг е

загубил”.94

Французинът Антоан Монкретиен например (между впрочем счита

94

В своята популярна книга Теория на капитализма и социализма Ханс Херман Хопе поставя

принципа “щом аз имам печалба, значи някой друг е загубил” в основата на термина “агресия”.

Агресията, според теорията на Хопе, е действие, при което някой увеличава задоволяването на

своите нужди, за сметка на нуждите на друг, като същевременно нарушава принципа на

свободното договаряне (contractual exchange). Според социално-икономическата теория на

Хопе, агресията, договорът, капитализмът и социализма могат да бъдат дефинирани чрез

собствеността: агресията е агресия срещу собствеността, договорът е неагресивно отношение

между притежателите на собственост, социализмът е институционализирана политика на

агресия срещу собствеността, а капитализмът е институционализирана политика на признаване

на собствеността и договарянето. (вж. Hoppe, Hans-Hermann. “A Theory of Socialism and

48

се, че той е първият, който използва термина “политическа икономия”) издига

тази максима до аксиома95

, а през 1580 година един друг негов именит

сънародник, Мишел дьо Монтен, забелязва: “ползата на един човек е вреда за

друг… няма полза, която да не е за сметка на нечия загуба.” И макар в

текстовете на авторите от меркантилната традиция да не откриваме прекалено

често подобни откровения, в практиката и действителната политика, малцина са

били онези, които искрено са вярвали, че търговията между народите –

“положителна” или “отрицателна” – е можела да даде нужното и на двете

страни, без едната да не е останала измамена. Съвсем в духа на времето,

търговията е била част от войната96

и всеки, който е имал възможност, е

работил в посока на максимално увеличаване на ползите си, изпитвайки

вероятно искрено доволство и гордост от унищожаването на конкурента

(противника).

Най-ярката фигура на вкарания в действие френски меркантилизъм, Жан-

Батист Колбер, казва ясно: “Търговията е безкрайна и мирна война на ума и

енергията на всички нации”.97

(ІІ. 3.8) Търговията, най-общо казано, е била

продължение или по-скоро допълнение на тогавашната политическа игра98

,

където “разумният” е правил сметки, докато “наивникът” сътрудничел; където

измамата на търговския “партньор” или пълното поражение на чужденеца и

конкурента, се е смятало за най-голямото доказателство за личния или

националния успех, доказателство за по-големите умения и сила, които “ние”

притежаваме, в сравнение с “другите”.

Интересното е, както ще видим по-нататък, че тогавашните правителства

или местните градски (или общински) съвети и власти, въпреки своето

примитивно ниво на развитие и възможности (или точно поради него), са имали

вярата, че са способни да контролират и използват обмислено или целенасочено

ресурсите на огромния и в действителност съвсем непознат и не така невинен и

лесен за покоряване външен свят. Тази наивна, бих казал провинциална и

едновременно с това агресивна нагласа ясно проличава в разбиранията на

Колбер, ако отново го използваме за пример. Той гледа на богатствата в света

като на постоянна величина и оттук вижда като единствена цел на отделната

Capitalism: economics, politics, and ethics”; Kluwer Academic Publishers. Boston/Dordrecht/London.

Second Printing 1990.) 95

Antoyne de Montchrétien. Traicté de l'oéconomie politique dédié en 1615 au roy et la reyne mère du

roy 96

Лудвиг фон Мизес нарича меркантилизма “философия на войната”. Ето какво казва в The

Clash of Group Interests and Other Essays (New York. Center for Libertarian Studies. 1978, pp.3-4),

“Нашата епоха е пълна със сериозни конфликти на икономическите интереси. Но тези интереси

не са присъщи на действията на свободната капиталистическа икономика. Те са неизбежния

резултат от правителствената политика на намеса в действията на пазара… Те са последица от

факта, че човечеството се връща към груповите привилегии и следователно към нова кастова

система.” Смисълът и истината в тези думи на Мизес се доказва на много места в настоящата

работа. Виж. например голямата бележка в ІІ.3.8. 97

Charles Woolsey Cole, Colbert and a Century of French Mercantilism (1939; reprint, Hamden,

Conn.: Archon Books, 1964), 1: 343. Виж също William F. Church, ed. and trans., "Lettres,

instructions, et mémoires de Colbert," in The Impact of Absolutism in France (New York: John Wiley

and Sons, 1969). 98

Както казва Ели Хекшер, по времето на меркантилизма, икономиката е частен раздел на

политиката. Днес ние гледаме на икономиката и политиката като на две отделни сфери, но

меркантилистите съвсем естествено разглеждат икономическите явления от гледна точка на

политиката.

49

държава извличането на колкото се може повече ресурси и ползи от това

постоянно, неизчерпаемо богатство.99

Опитите на тогавашните правителства и власти да концентрират и

насочат изцяло в своя полза идващите от външния свят “жизнени сокове” чрез

различните хитрости и ограничения, каквито са монополите, търговските

центрове и множеството регулации и намеси в естествената стокова обмяна и

търговски отношения100

, напомнят за това, което Фридрих Хайек, няколко века

по-късно, нарече “фатална самонадеяност”.101

Но както е известно

самонадеяното държание и прекалената вяра в собствените възможности, е

характерна за младите, неопитните и глупавите или в нашия случай за

обществата, живеещи в “капитализъм” в неговата “детска възраст” (по израза на

Маркс).

Ще добавя няколко кратки аналогии, на които ми се струва подходящо да

обърнем внимание в този момент. Идеята в тях ще бъде развивана по един или

друг начин и по-нататък в текста. Става въпрос за видимите сходства между

ранния меркантилизъм, социализмът на бившите тоталитарни държави и

ориенталската икономика. Приликите между трите “системи” на икономическа

организация не са случайни и сравненията вероятно са много по-богати от това,

което ще разкрием тук.

Първо, ранният меркантилизъм на ХVІ и ХVІІ в. и “социализмът”

(тоталитаризмът) на ХХ в. изглеждат близки по доверието, което и двете

“системи” имат (или имаха) в способността на правителството (или на едно

централно ръководство) да осъществява разнопосочен и ефективен контрол и

управление. Типични примери за такъв контрол виждаме в стопанската политика

на Испания през ХV-ХVІ век, която отчасти разгледахме в предната глава, в

меркантилизма на френския абсолютизъм от ХVІІ-ХVІІІ век, на който ще се

спрем по-нататък и в управлението на “комунистическите” държави от ХХ век,

опитващи се да се индустриализират и да развият ефективна икономика,

следвайки политиката на централното планиране и държавния контрол. При

икономиката на ориенталския пазар, обратно, не виждаме нито централно

управление, нито “държава”. Основната критика на либералите към

меркантилизма и социализма, беше срещу заблудата, предизвикана от

“фаталната самонадеяност”, от вярата, че е възможно да се постигне 99

Heckscher, Е. F. Mercantilism; 1955, II, р. 24. Когато описва качествата на парите и стремежите

към натрупването им, Маркс схваща настроението, което откриваме при Колбер: “Стремежът

към натрупване на съкровища е по самата си природа безграничен. Качествено или по своята

форма парите са неограничени […] защото могат непосредствено да бъдат превърнати в стока.

Но същевременно всяка реална сума е количествено ограничена […] Това противоречие между

количествената граница и качествената неограниченост на парите тласка събирача на

съкровища все повече и повече към сизифовски труд. С него става същото, както със

завоевателя на света, който с всяка нова страна завладява само една нова граница.” (Маркс,

Карл. “Капиталът” т. І. София 1975, стр. 144.) 100 В състоянието на “вечна война” краля и управляващата аристокрация са били принудени не

само да влагат ресурси във войски и далечни експедиции, но и да предприемат за тяхното

осигуряване различни мерки на контрол върху търговската и промишлена дейност. Феодалната

власт е била способна и, поне в началото, достатъчно силна да намира и налага нужния контрол

върху икономическото действие, като за едни от най-подходящите способи за източване на

средства се смятала системата на търговски центрове и монополите. Подходящи, защото чрез

създаването на търговски центрове и монополи икономическата деятелност се е концентрирала

на едно място и по този начин по-лесно е можело да бъде контролирана и второ: тези две форми

на организация са обединявали интересите и на “капиталистическите” предприемачи, и на

политическата власт, с бързите и лесни печалби, които са носили и за двете страни. 101

Хайек, Фридрих. “Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма.” София, 1997 г.

50

целенасочен и устойчив контрол над света. Либерализмът се различава от тези

две системи отхвърляйки точно тази заблуда. Но либералите изглежда също

допускат грешка със своето доверие в способностите и качествата на отделните

индивиди и държави, вярвайки че отношенията между тях могат да се развиват

хармонично, ако бъдат оставени в една напълно или преобладаващо свободна

среда. В действителност една такава свобода е не по-малко рискована и

вероятно би довела, още в своето начало, до бързо самоунищожение или най-

малкото до лесно и “не-либерално” господство на най-развитата и “талантлива”

нация (човек, град, регион и т.н.) над по-изостаналите и слаби народи.102

Позициите на всички - на социалистите, на меркантилистите и на защитниците

на свободния пазар и демократичния политически ред на определени места в

своята теория и през определени исторически периоди въобще не издържат на

критика и това съвсем естествено ни кара да се обърнем към проблема за

“социалната еволюция”.

Именно социалната (и по-конкретно стопанската) еволюция поражда

втората аналогия - между ранния европейски меркантилизъм и традиционната

ориенталска икономика. За да направя тази аналогия, аз ще използвам

наблюденията на Дъглас Норт, представени в изследването му Институции,

институционална промяна и икономически резултати, в което са разкрити,

макар по друг повод и с различна цел, приликите между меркантилизма на

държавите от ранна модерна Европа и чертите на съвременната ориенталска

икономика (или сука); прилики, които са пряко свързани с идеята за стопанската

и институционалната еволюция. Докато говори за характера на сука, Норт сякаш

описва основните черти на ранно-европейския меркантилизъм. Например той

казва, че основна характеристика на съвременната ориенталска икономика е

следването на принципа: “всеки човек [на пазара] търси получаването на

печалба, за сметка на разходите на другите. Т.е. играта се състои в това да

увеличаваш транзакционните разходи за другата страна по размяната. Всеки

прави пари, като има по-точна информация, отколкото има противникът му.” 103

Или казано по друг начин на “ориенталския” пазар, подобно на международния

пазар при разглежданата от нас меркантилна система, всеки се стреми да

постигне максимална печалба за сметка на другия, а това от една страна

означава измама, а от друга, опит за отнемане на чуждите и вероятно

“справедливи” ползи. Т.е. при сука (както и при меркантилизма на ранните

национални държави) ние въобще не виждаме ключовото за полезната размяна

съзнание за взаимна изгода, въпреки че в стремежа си да спечелят, при

пазарлъка продавача и купувача вероятно биха повдигнали и този въпрос. Защо

след като двете “системи” на икономически отношения – меркантилизмът и сука

- са толкова близки чрез липсата на този “ключов” принцип, едната остава

непроменена хилядолетия, а другата еволюира в модерен капитализъм?

Отговорът на Норт е ясен: “При сука липсват основите на законните институции

и юридическото налагане на изпълнение на договорите, които биха направили

102

Ще се спрем на това в следващата глава, където ще отбележим теорията на Александър

Гершенкорн, според която в по-изостаналите икономики е нужно да има по-голяма намеса от

страна на държавата, т.е. да има регулация (или контрол), но с положителен ефект. Вж.

Alexander Gerschenkron, Economic Backwardness in Historical Perspective: A Book of Essays.

Cambridge, MA: Belknap Press of Harvard University Press, 1962. Неговата теза е само един от

аспектите, които говорят за опасностите и неефективността на един “прибързан” либерализъм в

икономиката и политиката. 103

Норт, Дъглас. Институции, институционална промяна и икономически резултати,

издателство “Лик”, София 2000. стр. 172

51

възможно и изгодно съществуването на такива доброволни организации (които

позволяват сключването на договор и оттук повишават сигурността, намаляват

рисковете и асиметриите и като цяло увеличават благоденствието и растежа на

всички страни в обмена; бел. в скобите е моя). При тяхното отсъствие липсват

стимули за промяна на системата. […] Племенната организация, сукът и

керванната търговия са характерни като стабилни модели на много ограничено

сътрудничество, които са били устойчиви във времето. […] За разлика от тези

случаи, историята на търговията на дълги разстояния в ранна модерна Европа е

разказ за една последващо по-сложна организация, която в края на краищата

води до възхода на западния свят”.104

Или превръщането на меркантилизма в

модерен капитализъм в голяма степен е причинено от глобализиращия се първо

със средиземноморската и европейската търговия международен пазар, а после с

колониалната експанзия; трансформацията става възможна благодарение на

опита и възприемането на търговските практики на италианските градове-

държави; чрез необходимостта от сигурност на търговските сделки и очакваната

печалба и оттук чрез необходимостта от създаването на организации и

институции, ръководени от формалното право и разбира се от подходящите

неформални вярвания и норми.

Ще завърша параграфа с едно допълнение към изводите, които

направихме в първата глава, където нарекохме меркантилизма “кентаврична

система”. “Идеологията” на меркантилизма е идеология на по-ранните,

“ограничени” в пространството и размерите си общества, това е идеология на

така нареченото “ограничено сътрудничество”. От друга страна, като “търговска

система” и като система на икономически отношения тясно свързана с

глобализацията на пазарите и търговията меркантилизмът носи в себе си

жилото, способно да унищожи традиционните практики и нагласи.

Меркантилната глобализация, въпреки своите пороци, е дълбоко свързана с

идеите за свободата, с икономическото, политическото и пространственото

освобождаване и оттук с капиталистическото развитие. Историята ни показва

как традиционната меркантилна идеология постепенно губи своята сила, как

либералните теории, заредени с идеализъм, преобръщат в предразсъдък

“реалистичните” меркантилни възгледи, как в целия този процес на

либерализация и капиталистическо развитие идеите за свободата от подчинение,

за правото на собственост и на автономно разпореждане с тази собственост и

желанието за свобода от контрола на правителството, подготвят почвата за

създаването на нови институции, подходящи за укрепването и развитието на

модерните капиталистически отношения. И обратното: как изградените вече

институции като националните парламенти, международните споразумения и

търговските договори, установените естествено практики на освобождаващи се

търговски отношения пораждат от своя страна още по-радикални идеи за

свобода и още по-сложен социално-икономически и политически свят.

***

І.3.2. Казаното до тук по отношение на вярата в способностите на едно

правителство или управление да влияе и оформя социалните, икономическите и

политическите процеси в едно общество, както и да управлява връзките на

104

Норт, Дъглас. Институции, институционална промяна и икономически резултати,

издателство “Лик”, София 2000. стр. 172-173

52

собствената общност с останалия свят изключително в своя полза и в полза на

своето общество или група, е вярно, но в най-общ смисъл. Вярно е също, че

ранната “национална” политика е крайно агресивна и че външната търговия във

всички случаи е била част от военните действия и стратегии и се е ръководила

от конкуренция в стила “на живот и смърт”. Всички тези верни неща обаче ни

дават най-повърхностно, най-общо описание на епохата. При по-внимателно

вглеждане в тази обобщена картина, ние ще видим, че в своите детайли, тя

съдържа почти всички бъдещи “подобрения” в социалните, политическите и

икономическите отношения и практики, ако, разбира се, сме приели, че светът,

след този период, е тръгнал в по-добра посока.105

Преди да опишем “детайлите”,

трябва да подчертаем, че в периода на ранната европейска модерност Англия

(заедно с Холандия) е страната, в която зародишите на бъдещия либерален

капиталистически ред и идеология, са най-силно разпръснати в институциите,

практиките и политико-икономическите теории. Франция, през същия период, е

съвсем различен случай и тя много повече се слива с общия фон на описаната

по-горе картина. Ние споменахме в предходната глава, че всяка западно-

европейска държава следва собствен път на развитие. Макар всички да следват

“меркантилна” политика, посочването на нюансите в тази политика може да ги

раздалечи до безкрайност. За нас е достатъчно да опишем отделни страни от

развитието и характеристиките на меркантилизма, политиката и ранния

капитализъм в Англия и историческите процеси, случващи се във Франция, за

да се убедим в това.

Първото нещо, което може да ни направи впечатление, е, че основната

разлика между френския и английския меркантилизъм произтича от факта, че

английските мислители от тази традиция, както и самото практикуване на

стопанската политика в Англия, се оказват много по-близо до бъдещите

либерални идеи и практики, в сравнение с френския меркантилизъм и политика,

които не съдържат почти нищо “прогресивно”, според критерия “свобода”.

Теорията и практиката на англичаните като цяло е смесица от рационални

наблюдения и действия, в които “свободата”, в нейните най-различни форми,

има не малък дял и често пъти “не противоречи на националните интереси”.

Така, може да се каже, че английският меркантилизъм, е именно

меркантилизмът, за който казват, че съдържа зародишите на бъдещия laissez-

faire (известните максими “laissez-faire, laissez-passer” са френски, физиократът

Дюпон дьо Немур ги приписва на Гурне; Тюрго смята, че са на Ле Джендре -

търговец, протестиращ през 1680-та срещу държавната регулация на

индустрията, изпълнявана под ръководството на Колбер; вж. ІІ.3.9.). В своето

начало и разцвет, английският меркантилизъм не среща кой знае каква вътрешна

опозиция, може би защото не стига до крайности, до каквито стигат французите.

За неговото развитие или еволюция като че ли важи латинската максима Nemo

105

Тук задължително трябва да препоръчам на читателя статията на Ханс-Херман Хопе The

Political Economy of Monarchy and Democracy and the Idea of a Natural Order, публикувана в

Journal of Libertarian Studies. С икономически статистики и исторически данни Хопе защитава

една интересна теза, според която, от либертарианска позиция, светът не върви към по-добро:

“Теорията на вигите за историята, съгласно която човечеството върви непрекъснато напред и

напред към по-високи нива на прогрес, не е вярна. От гледната точка на онези, които

предпочитат по-малко експлоатация пред повече и които ценят предвидливостта и

индивидуалната отговорност над късогледството и безотговорността, историческият преход от

монархия към демокрация не представлява прогрес, а цивилизационен упадък…” (виж. Hans-

Hermann Hoppe, The Political Economy of Monarchy and Democracy and the Idea of a Natural

Order. Journal of Libertarian Studies 11:2. Summer.1995: 94-121. Center for Libertarian Studies )

53

contra deum nisi deus ipse или Никой против бога освен самия бог. С политиката

и идеологията на Ришельо, Колбер и Луи ХІV французите в случая са “лошия

пример”.106

Франция се превръща в абсолютистка монархия и няма нищо чудно,

че при нея “свободата”, в нейните най-различни форми, в повечето случаи

“противоречи на националните интереси” (които всъщност се ограничават до

интересите на монарха и неговите агенти). Във френският меркантилизъм не се

забелязват почти никакви зародиши на либерализъм. Той е, така да се каже,

“класически меркантилизъм”.107

Именно поради тази му особеност либералните

идеи във Франция се раждат като негова опозиция, а не като разклонение или

нюанс в основното течение, което по-късно ще се превърне в самостоятелна

традиция и практика, както се случва в Англия.108

И което е по-лошо, идеите на

тази либерална опозиция, чиито най-изявени представители са авторите от

групата на физиократите (3.9), прекалено дълго не могат да влязат в практиката,

което както всички знаем, е една от причините за “избухването” на Френската

революция. Една от основните тези на Хилтън Рут109

, на която ще се спрем в

следващата глава, бе именно, че в абсолютистка Франция липсва “форум” или

политическа институция, чрез която да се извършват икономическите и

политическите “пазарлъци” между заинтересованите групи; институция, каквато

за Англия бе националния Парламент. Или ако обобщим – и в двете държави

започва да се говори за свобода, за икономическа свобода и рационалност в

държавната политика, която комбинира или балансира между контрола и

свободата, но в Англия, този пробив се постига, както от самите

“меркантилисти” (в идеите им), така и в реалната политика и стопанския живот,

докато във Франция, първо, пробивът идва като реакция на действителната

меркантилна (“национална”) политика, и второ, той остава преди всичко в света

на идеите, поради абсолютната му несъвместимост с тогавашните политически

реалности в страната. Това деление между впрочем съвпада напълно със старите

и отдавна познати разлики в характера на тези две велики европейски нации –

едната винаги е била пример за умереност и постепенно (но не и бавно)

развитие (британският идеал за “стабилност и гъвкавост”), за общество, в

което властва традицията, обичая и здравия разум, а другата винаги е

впечатлявала със своя радикализъм, със своята вяра в рационализма, с

106

Във Франция модата по либерализма и свободната търговия постепенно нараства и както

казва професор Джон Най в една своя статия (John V.C. Nye. “The Myth of Free-Trade Britain”

вж. и S. Dakhlia, J.V.C. Nye. "The Myth of Free Trade Britain and Fortress France" Journal of

Economic History. 1991) през деветнадесети век възгледа, че “докато Британия проповядва

евангелието на свободния пазар, Франция играе ролята на грешника” вече има малко общо с

истината. 107

Ще видим по-нататък, че френската политическа и стопанска система дори не може да бъде

наречена меркантилна, а по-скоро “абсолютистка”. Тук се получава същото, каквото имахме

при комунистическите режими. Ние сме свикнали да ги наричаме “комунистически”, но

безспорно по-точното определение е “тоталитарни”. Междувпрочем това е една теза,

защитавана от проф. Георги Фотев. 108

Пример за това преливане от меркантилизъм към по- либерални възгледи може да бъде както

Томас Мън, който е убеден, че стоките и парите трябва да напускат държавата за целите на

търговията, така и Уилям Пети, който подкрепя както “меркантилистки” идеи като ползата от

митата върху вноса, нарастването на населението и робството, така и типично либерални

(класически) възгледи като движението на парите и разделението на труда. 109

Виж. Root, Hilton L. The Fountain of Privilege: Political Foundations of Markets in Old Regime

France and England. Berkeley : University of California Press, 1994. Тази теза е ключова и за

Дъглас Норт. Вж. напр. Норт, Дъглас. Институции, институционална промяна и икономически

резултати, издателство “Лик”, София 2000.

54

“чувствеността” си и резките исторически завои, с готовността си да търси

винаги нови авторитети и идеи.110

***

3.3. Двайсетте години на ХVІІ век обикновено се разглеждат като вододел

между ранния английски меркантилизъм и по-късния “класически”

меркантилизъм. До тогава идеите и следваната политика не се отдалечават кой

знае колко от споменатите по-горе идеи на сър Томас Смит и Армстронг. Това,

което си струва да отбележим и което има връзка, както със “свободата”, така и с

характерното политическо развитие на Англия до началото на ХVІІ век, е

появата на една особена група социални реформатори - така наречената

“Сommonwealth” партия.

Тази група в голяма степен е “продукт” на икономическите и социалните

кризи, започнали в средата на ХVІ век при управлението на втория тюдорски

монарх и продължили при неговия син Едуард VІ; кризи, както някои автори

посочват, причинени от развитието на “аграрния капитализъм” и

“експроприацията” на селяните. Както е известно за около десет години Хенри

VІІІ (наричан от някои историци “Принцът на Макиавели в действие”) отнема и

разпродава голяма част от манастирските имоти в Кралството. Автори като

Биндхоф посочват, че в Англия подобно “гигантско прехвърляне на земи”, е

безпрецедентен случай “поне от норманското нашествие”.111

Това ново

преразпределяне на земята от една страна увеличава силата и властта на краля и

старите феодални барони, от друга създава една нова страта от по-малки и по-

големи “джентри”, а от трета - прогонва част от по-бедните селяни от земите,

откъсва големи маси хора от техния традиционен начин на живот и ги превръща

в наемни работници.

Разбира се, всяка бърза и дълбока промяна в установените структури на

властта, собствеността и религиозния ред, неизменно носи след себе си вълна

от нестабилност и кризи. В случая Англия, която по времето на “благоразумния”

Хенри VІІ постига известна стопанска и финансова стабилност, както и

“положителен търговски баланс” в своята външна търговия, сега е сполетяна от

висока инфлация и финансова криза. Главно заради отнемането на общинските

имоти и превръщането на селскостопанските земи в пасища бедността сред по-

ниските обществени слоеве се задълбочава, а безработицата (един непознат за

ранното и същинското Средновековие проблем) и скитничеството нарастват.112

110

Ето как определя Франция на ХVІ-ХVІІІ в. професор Исак Паси в предисловието към своите

есетата “Френски моралисти”: “образцовата страна на социалните противоречия”,

“класическата страна на религиозните стълкновения” и същевременно страната на Декартовия

“рационализъм”. (Паси, И. “Есета”, Френски моралисти, 1993 г. стр. 181-300) 111

S. T. Bindhoff, Tudor England (Harmondsworth: Penguin, 1950), 114. 112

Законите против скитничеството в Англия са били изключително жестоки. Според закона на

Хенри VІІІ, ако някой два пъти бъде заловен в скитничество се наказва с бой с камшик и му се

отрязва половината ухо, при трето залавяне нещастникът се наказва със смърт, за това че е

престъпник и враг на обществото. При Елизабета “скитниците са били избивани на цели редици;

при това не минавала година без да бъдат обесени в едно или друго селище 300 или 400 от тях”

(Strype, “Annals of Reformation and Establishment of Religion…” second ed. 1725, vol.II; по

“Капиталът” на К. Маркс) При царуването на Хенри VІІІ са били екзекутирани 72 хиляди

“големи и малки крадци”. (Holinshed, Description of England, vol.I, p.186). Между впрочем през

1535, по времето на същия крал, е екзекутиран и сър Томас Мор, защото отказва да подкрепи

развода на Хенри (станал причина за заграбването на манастирските земи и провъзгласяването

на краля за глава на Църквата в Англия; както знаем Папата отказва да даде развод на Хенри с

55

Затова и целият период на отнемане и разпределяне на манастирските земи се

придружава от големи селски бунтове, чиято кулминация е през 1549 година с

бунта в Корнуел и Норфолк, воден от Робърт Кет. В такава обстановка се

появява партията “Сommonwealth” или “класическия републиканизъм”, чиито

най-изявени представители са споменатите вече Томас Смит, Джон Хейлс113

,

който през 1548 година ръководи Комисията по огражденията и Клемент

Армстронг.

Ние няма да се спираме подробно на техните икономически възгледи, но

трябва да подчертаем, че тези имена стоят в групата на авторите от “ранния

английски меркантилизъм”. В своите трактати те се фокусират главно върху

проблемите, предизвикани от загражденията, данъците, инфлацията,

безработицата и защитата на гражданските права и разбира се върху

споменатите по-горе въпроси, свързани с увеличаването на богатството на

нацията и развитието на нейното земеделие. В политическо отношение те са

против абсолютизма, а в икономическо поставят силно ударение върху

развитието на селското стопанство. Докато търговията и индустрията, според

тях, трябва да бъдат окуражавани, то крайната цел на стопанската политика е

стимулирането на земеделието, което единствено може да реши проблемите на

бедността, прехраната и безработицата. Тези техни идеи не съдържат нищо ново

или по-различно от преобладаващите възгледи в останалите части на Европа. И

във Франция, и в Англия, и в много от останалите страни на континента,

прехраната и насърчаването на земеделието отдавна са предмет на дискусии.114

Това, което обаче отличава представителите на ранния английски

меркантилизъм не са толкова икономическите им възгледи, колкото

политическите. И тази разлика е от изключително значение, както ще се убедим

по-нататък. Commonwealthmen поставят ударение върху необходимостта да бъде

запазена смесената конституция (или общия дух и политика, тръгнали от

Магна Харта)115

, където елементите на монархията, аристокрацията и

Катерина Арагонска, за да се ожени за Ана Болийн (също екзекутирана от краля) – майката на

Елизабет І), както и заради своята лоялност към Римокатолическата църква. По обичая, след

екзекуцията главата на Т. Мор била изложена на Лондон Бридж. 113

Една от най-интересните идеи на Джон Хейлс е, че връзката между народа и “Републиката” е

икономическа, а не етическа или политическа. 114

“Ранните” английски “меркантилисти”, ако можем така да ги наречем, не изразяват нещо по-

различно от преобладаващите все още “средновековни” настроения и разбирания. Мизерията и

бунтовете, особено селските бунтове, са типични за периода. Именно поради селската бедност и

вълненията в продължение на няколко века “политическата икономия” отделя голямо внимание

на земеделието и търговията със зърно. Както във Франция, така и в Англия, мнението на

масите е, че финансистите, богатите търговци и въобще търговския елит са главните виновници

за бедността и социалните бедствия. “Морализмът” следователно има особено силни позиции,

ако не в реалната политика, то поне в публичните дебати, в текстовете на политическа и

икономическа тема. Commonwealthmen образно казано се опитват да създадат програма за

морални и политически реформи, съсредоточени върху образоването на краля и благородниците

в принципите на добрия и цивилизован живот. Като философи те се опитват да убедят двора да

направи една морална реформа в управлението и политическият живот. (виж. Quentin Skinner,

The Foundations of Modern Political Thought. Cambridge: Cambridge University Press, 1978; vol. 1

The Renaissance, chap. 8.) Може да се каже, че тяхната позиция е както анти-абсолютистка, така

и анти-индивидуалистка. 115

Една от големите идеи на Magna Carta libertatum (1215; Великата харта на свободите) е

“искането на бароните, всеки човек да бъде съден от равните нему; те настояваха, че кралските

съдии не са им равни, а са само служители на Короната” (A. F. Pollard. The History of England. A

Study in Political Evolution) Макар и не скоро, принципите на Магна Харта, които се отнасят

най-вече до феодалните права (ограничаване на кралската власт, свобода на търговията и

канонически избори), се вплитат в принципите на правата на гражданите въобще и дори в

56

демокрацията стоят в балансирано равновесие. Или казано кратко, ранните

английски “меркантилисти” се отличават със своите “анти-абсолютистки”

позиции. Както ще видим, френските физиократи, например, които както

казахме, са едни от първите и най-големи критици на меркантилната политика,

въпреки своите либерални възгледи в икономиката и въпреки подобното си

желание за просвещаване на краля и народа, не отхвърлят категорично

абсолютизма. Да не говорим за отношението към абсолютната монархия на

онези френски автори, търговци и политици, които обикновено са поставяни в

групата на меркантилистите.116

Тюрго, един от най-изявените представители на

френската физиокрация и финансов министър при Луи ХVІ, разбира

последиците от абсолютисткия ред, както става ясно от неговите спомени “Sur

les administrations provinciales” (публикувани през 1787 година) – “Причината за

злото произтича от факта, че нашата нация няма конституция. Това е общество

съставено от различни, несъвместими правила, общество на хора със слаби

социални връзки. Последицата от това е, че всеки индивид следва своя собствен,

краен интерес […] Резултатът е една безкрайна война на претенции и контра-

претенции, в която разумът и взаимното разбиране никога не се постигат и Ваше

Величество е задължен да решава всички спорове лично или чрез своите

агенти”. Но това прозрение не ни кара да заключим, че преобладаващата

политическа и икономическа мисъл във Франция, въпреки своите блестящи

постижения, успява, поне в периода на L'Ancien Régime, да се откъсне от

системата (разбира се, има и изключения, например, Монтескьо и отделни други

автори от края на ХVІІ и средата на ХVІІІ в.), в която е родена, а още по-малко

да я промени.

***

3.4. Появата на класическия английски меркантилизъм се свързва с

началото на двайсетте години на ХVІІ век, когато английската икономика

преживява поредната си депресия. Текстилната индустрия тогава е в криза,

безработицата отново нараства, износът спада рязко, а изтичането на

популярната идея на Т. Пейн или на американските заселници, че “няма данъци, без

представителство”. Класическите републиканисти са повлияни дълбоко от работите на

Аристотел, Макиавели, Полибий и Цицерон (вж. например “De Republica Anglorum, The maner

of governement or policie of the Realme of Englande” на Томас Смит, публикувана в Лондон през

1583 година от Henry Midleton) и по тази причина те поставят особено ударение върху

достойнствата на “смесената конституция”, в която елементите на монархията, аристокрацията

и демокрацията стоят в равновесие. Според тях чистата монархия естествено дегенерира в

тирания, аристокрацията в олигархия, демокрацията в анархия, затова задачата на философа и

законодателя е да намерят такъв баланс между трите политически форми, който да не позволява

извращаване на режима. Членовете на Commonwelth вярват, че една просветена и качествена

аристокрация може да бъде единствената пречка пред концентрацията на прекомерна сила в

ръцете на монарха или народа. 116

Англия е различен случай. Там има една група “умерени” меркантилисти, между които са

Джосая Чайлд и Чарлс Давнан, които въпреки че са определяни като меркантилисти и

поддръжници на монархията, подкрепят либерализирането на търговията с Франция. Т.е.

подкрепят свободната търговия. Те не споделят страховете, че влиянието на французите ще

застраши свободите в Англия и нейния протестантизъм. Същевременно най-активните

противници на търговията с Франция и най-шумните пропагандатори на преследването на

“благоприятния търговски баланс” се намират между вигите. Това ни подсказва, че либералната

стопанска политика може и често пъти е подкрепяна от най-различни групи с различни

политически интереси и предпочитания, разбира се, в различните страни. (виж. Ashley, William

J. The Tory Origin of Free Trade Policy; Quarterly Journal of Economics, July 1897.)

57

скъпоценни метали от страната създава постоянен недостиг на пари. Тези

проблеми принуждават Джеймс І да назначи през пролетта на 1622 година

комисия, която да проучи и докладва на какво се дължат монетарните неудачи на

Англия. В групата е включен Жерар дьо Малине ( ? - 1641) - роден в Белгия, но с

английски родители - бивш търговец, който по времето на Елизабет е участвал и

в друга подобна комисия. Малине е един от най-известните английски

“меркантилисти” и неговите разбирания не излизат извън рамките на

“типичния” меркантилизъм, макар далеч да надхвърлят, по мнението на

Шумпетер, средното ниво на тогавашния “икономически анализ”.117

Препоръката в изготвения доклад, както може да се предположи, е

правителството да наложи форми на контрол във валутния обмен и износа на

златни кюлчета; контрол, който би трябвало да повиши стойността на

английските пари. И наистина Джеймс І издава указ, с който се ограничава

износа на злато и сребро от страната. Разбира се, подобна забрана в

действителност не може да бъде спазвана и ние няма да се спираме конкретно

на безсмислието от подобни мерки, но ще спрем за кратко върху позициите на

Малине, които до известна степен разкриват в концентриран вид моменти от

оформящата се класическа английска “меркантилна” идеология, след което ще

се прехвърлим и на най-известния британски меркантилист - Томас Мън, чиито

идеи могат да бъдат разглеждани отново като израз на класическата английска

“меркантилна” идеология, но в нейните “най-рационални” (може да се каже с

една стъпка по-близки до “капиталистическия дух”) форми.

Според Малине изтичането на английското злато се дължи, както на

търговците, които преследват собствената си търговска полза (“Privatum

Commodum”) и няма как да са загрижени и да знаят колко злато е останало в

кралството,118

така и на заговора на чуждите финансисти. Това последно негово

разбиране не се отличава по нищо от преобладаващото тогава не само в Англия

мнение, че спекулантите са главните виновници за нестабилността на цените и

валутата. Изтичането на скъпоценни метали от Англия към други държави,

според него, намалява стойността на английските пари119

под стойността на

метала, от който са изсечени, т.е. под “действителната” им стойност, повишава

цените на вносните стоки и понижава експортните цени, което, естествено, се

отразява негативно на националната икономика. Малине смята, че външното

търсене на английските стоки е “нееластично”, че то е постоянна величина,

която не се влияе от ниските цени и затова тяхното ненужно поевтиняване води

до неблагоприятен баланс в търговията с останалите страни и до изтичане на

скъпоценни метали. Решението, което той дава на проблемите с търговския

баланс и износа на скъпоценности, е да бъдат подобрени условията за търговия.

Малине е убеден, че условията за търговия в Англия могат да бъдат подобрени

главно чрез мерките на валутния контрол. Препоръката на Малине и на

117

Шумпетер, Йозеф А.; “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 555.

Лорд Кейнс също дава висока оценка на Малине, главно за това, че осъзнава “заблудата на

ниските цени” и опасността от “прекомерната конкуренция”, както и че свързва нарастването на

продажбите не с ниските цени, а тъкмо обратното - с покачването им. (вж. General Theory of

Employment, Interest and Money) 118

Gerard de Malynes. The Maintenance of Free Trade; London, Printed by I.L. for William Shefford,

and are to be sold at his shop, at the entring in of Popes head Allie out of Lumbard Street, 1622. 119

Защото повишава натрупването на скъпоценности в другите кралства, което пък от своя

страна води до излишък или изобилие на монети в техните територии и следователно до общо

понижаване на стойността им. В друго едно свое произведение “The Ancient Law-Merchant”

Малине казва: “Изобилието на пари прави стоките скъпи, недостига на пари ги прави евтини”.

58

комисията от 1622 година, следователно, е да бъдат повишени митата, да бъде

забранен износа на кюлчета, да се подкрепи системата на търговските центрове

и да бъде възстановена Кралската борса, която трябва да фиксира валутния курс.

Идеите на Малине и препоръките на тази комисия могат да ни служат като

пример за всичко най-характерно в идеологията на така наречения “класически

меркантилизъм” – тук присъстват трите основни елемента – стремеж към

положителен търговски баланс; високо оценяване на златото и среброто, на

тяхното натрупване и важност по отношение благоденствието на страната; и

накрая опита за съзнателен контрол на търговската и финансовата дейност. При

Томас Мън обаче се забелязват кълновете на едно по-изтънчено разбиране,

различно от посочените току що препоръки за контрол и ограничаване на

движението на парите.

Мън (1571-1641) е бил известен и богат бизнесмен, член на Комитета на

Източноиндийската компания (по негово време силно критикувана за износа на

злато от страната120

), човек с огромен авторитет не само сред деловите среди. За

разлика от Малине, той не разглежда икономическите феномени като директен

резултат от съзнателни решения и следователно не смята, че те могат да бъдат

изцяло управлявани от правителствената политика.121

Мън вярва, че

международната търговия е подчинена на естествени механизми, които много

често не зависят от съзнателните решения на икономическите агенти. Докато

Малине се придържа към статичната и нееластична концепция за

международната търговия, където ниските експортни цени само влошават

монетарната криза, Мън е на мнение, че конкурентният пазар изисква ниски

цени на продукцията за експорт, което прави експортните стоки

конкурентноспособни или казано с други думи – по-лесно продаваеми. Въпреки

че си навлича критиката на А. Смит Мън в действителност отива по-надалеч и

от смятаната за типично меркантилна идея, че богатството е пари. Според него

реалното богатство не са парите, а стоките (основна теза и на Адам Смит).

Следователно нито стоките, нито средствата, чрез които се разменят (и които

също са стока), т.е. парите, трябва да бъдат ограничавани при експорта.122

Да се

държат парите в кралството, според него, означава да се повишават местните

цени и да се спъва износа.123

А да се спъва износа, означава да се пречи на

външната търговия, която според Мън, е най-добрия инструмент за обогатяване

на страната. “Следователно обичайното средство за увеличаване на нашето

богатство и съкровище е външната търговия - казва той и посочва какво е нужно

да се прави - Да продаваме годишно на чужденците повече, отколкото

120

С тази полемика е свързан един от трактатите на Мън - “Discourse of Trade from England unto

East Indies” (1621) 121

Например: “Живял съм дълго в Италия, където търгуват най-големите банки и банкери в

християнския свят, въпреки това аз нито веднъж не видях, нито пък чух, че са управлявали или

че са имали възможност да управляват валутния си курс, но се виждаше, че недостигът или

изобилието на пари в търговския обмен управляваше тях.” (Thomas Mun, England's Treasure by

Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil Blackwell, 1928) 122

“Би било много изгодно да изнасяш пари, така както изнасяш стоки, но само в полза на

търговията, едно подобно действие би увеличило нашето съкровище” (Thomas Mun. England's

Treasure, Oxford: Basil Blackwell, 1928. Chapter III, 9); “[…] Ние нямаме друг способ да

натрупаме съкровище, освен чрез външната търговия […] първо трябва да увеличим нашата

търговия, което ще ни даде възможност да придобием повече чужди стоки, които после отново

ще изнесем навън, за да увеличим съкровището си […] Все пак (за да бъде възможен този начин

на натрупване) консумацията на чуждите стоки не трябва да се увеличава (Chapter IV). 123

Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil Blackwell,

1928), 16-17.

59

консумираме от тях, изразено в стойност.”124

И тук между Малине и Мън няма

спор – и двамата са съгласни, че положителният търговски баланс е от

изключително значение за националния просперитет. Въобще “положителният

търговски баланс” може да се разглежда като есенцията на меркантилната идея

и ако има различия по отношение на контрола и значението на парите, то по

отношение на търговския баланс цари единодушие. Както казва последователят

на Мън, Миселден, друг популярен английски “меркантилист”, “балансът на

търговията е центъра на търговския цикъл: Всички реки на търговията извират

от този източник и се вливат отново в този океан.”

Мнозина считат книгата на Мън England's Treasure by Forraign Trade за

класически израз на прагматичния английски меркантилизъм. За разлика от

Малине и от “общото мнение”, Мън (вече казахме) не се притеснява от износа

на пари: “износът на пари за целите на търговията е средство за увеличаване на

нашето съкровище”125

, но само, когато тези пари се връщат с още пари в

кралството. Но когато разглежда вътрешните проблеми на страната, той не се

отдалечава от типичните за времето схващания. Например, когато говори за

безработицата, той не смята, че обичаната от меркантилната политика текстилна

индустрия и манифактурно производство могат да решат проблемите с нея, по-

скоро това ще стане, ако се окуражава земеделието и риболова126

и допълва, че

вливането на скъпоценности в кралството, благодарение на положителния

търговски баланс би повишило търсенето на земеделски стоки, а също и цените

на земеделските продукти и оттук доходите от рентите. По този начин Мън

изглежда се опитва да примири интересите на търговците с тези на ланд-

лордовете. Като търговец, той защитава своите “колеги” и твърди в първата

глава на England's Treasure (чието заглавие е “Качествата, които са нужни, за

да бъде съвършен търговецът във външната търговия”), че личните интереси

на търговците обслужват публичното благо и затова те трябва да бъдат

наричани "The Stewards of the Kingdoms Stock”: “работата на търговеца, трябва

да бъде не само уважавана, но и приемана с доверие, трябва да бъде

изпълнявана с голямо умение и съвест, така че личната полза винаги да бъде

съпровождана от общественото благо.”127

И последното, което ще добавим, е, че

неговата защита на износа и свободното движение на златото и среброто е

толкова силна и логична, че с времето се превръща в максима: износът на пари с

търговска цел е като хвърлянето на “семе” от земеделеца – трябва обилно да

посееш, преди обилно да пожънеш: “Ако разглеждаме действията на земеделеца

– казва Мън – само по време на сеитбата, когато той хвърля в земята много

добро зърно, ще го сметнем по-скоро за луд, отколкото за земеделец. Но ако

124

Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil Blackwell,

1928), Chapter II. 125

Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil Blackwell,

1928), Chapter IV. 126

Вж. например Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil

Blackwell, 1928), Chapter III. The particular ways and means to encrease the exportation of our

commodities, and to decrease our Consumption of forraign wares. (6) 127

Thomas Mun, England's Treasure by Forraign Trade (1664; reprint, Oxford: Basil Blackwell,

1928), Chapter I. The Qualities which are required in a perfect Merchant of Forraign Trade. Между

впрочем в това изречение се съдържа квинтесенцията на класическата либерална теория, чиято

първа и най-висша задача е да примири обществения и частния интерес.

60

гледаме на работата му при жътвата, която е краят на неговите усилия, ще

открием стойността и богатият резултат от неговите действия.”128

Така, в периода между (грубо казано) 1549 година и 1622 се оформят

основните елементи на английския меркантилизъм, за да добият през ХVІІ век

своя класически израз в работите на Мън, Миселден, Чайлд (1630-1699), Пети

(1623-1687), Давнан (1656-1714) и другите автори, поставяни в тази група.

Английските меркантилисти предлагат първите концепции за циркулиращите

потоци, чрез които се разбира взаимозависимостта между различните

икономически феномени, отнасящи се до стойността, количеството и

обръщението на парите; приемат погрешното мнение, че вътрешната търговия е

“неутрална” по отношение на благоденствието на държавата и че ползите за

страната идват главно от успешната търговия с другите нации; възприемат

напълно идеята, че богатството на нацията зависи силно от положителния

търговски баланс. Ние няма да се спираме на дефектите в тези възгледи, но

трябва да кажем, че класическият английски меркантилизъм и управление все

пак успяват да се задържат на едно прагматично и рационално ниво, което както

виждаме включва освен всичко друго и анти-абсолютистки настроения.

Английският “меркантилизъм” разбира също така, че успешната търговия се

нуждае и от определени свободи и не на последно място, английската политика

и система, следвайки една стара традиция, позволява съществуването на

относително свободна конкуренция между различните елити и по този начин

дава възможност, както за примиряване на различните интереси, така и за

развитие на страната. Тази последна характеристика е много важна, както ще се

убедим по-надолу, особено когато бъде сравнена с характера на френската

политическа и социална система.

***

3.5. Главните акценти на френският меркантилизъм са от съвсем

различно естество – първо, като идеология той не се подкрепя толкова от

търговците и “памфлетистите” (напротив, сред тях намира най-големите си

критици), колкото от управляващите, администраторите и всички

облагодетелствани от тогавашната политическа система; второ, опитите за

контрол и управление на стопанската политика са много по-силни и обхватни от

тези, които се случват в Англия; и трето, стремежите за примиряване и

съвместяване на интересите на отделните елити (и социални прослойки) в

самата държава, макар да са издигнати във висша цел (чрез идеята за

обществена хармония и raison d’etat) на практика са незначителни и което е по-

лошо – неосъществими при наличието на такъв политически

128

Цитатът е взет от Богатството на народите на Смит, страница 414. Тази метафора може да

бъде разглеждана като един от водещите принципи в икономическата теория на Фридрих Лист и

тя може да бъде открита на различни места, например в глава ХІІ от The National System of

Political Economy, където се разглежда теорията на производителните сили и теорията на

стойността (споменахме я в бележка към ІІ.2.14.). Що отнася до Смит, той нарича твърденията

на Мън “отчасти убедителни, отчасти софистични”. Те според него са убедителни, защото в тях

се твърди, че износът на пари може да бъде изгоден за страната и че никаква забрана не може да

ги задържи в страната, ако хората имат полза да ги изнасят, но те са софистични с твърдението,

че запазването и увеличаването на тези метали трябва да се разглежда с по-голямо внимание от

правителството, отколкото се отделя на другите стоки. Накратко Смит не се съгласява с

крайната позиция на Мън. А крайната позиция на Мън изглежда все пак е натрупването на

съкровище. (Адам Смит; “Богатството на народите”; София, 1983. стр.415)

61

(институционален) и социален ред. Тези опити целят не толкова съвместяване

на отделните интереси, колкото потискане и обезсилване на отделни елити като

например местната аристокрация, която се разглежда като пречка пред

обединяването на държавата под суверенната власт на монарха. Без съмнение

френският меркантилизъм се пресича на много места с английския, но

близостта между тях като че ли се ограничава до една крайна цел - натрупването

на “национална” мощ и богатство. Политическите реалности в двете страни не

позволяват тази висша цел да бъде преследвана по еднакъв начин. Главната

разлика е, че докато Англия върви към републиканизъм (или по-скоро към

парламентаризъм) и към един особен вид саморегулация в управлението,

Франция се движи към абсолютизъм и контрол. Ако в Англия силите на

републиканците и протестантите все по-успешно отслабват кралския институт и

придвижват страната към аристократично управление и децентрализация, то във

Франция силите на краля все по-успешно отслабват традиционните феодални

елити и ограничават властта и управлението до единия център. От едната страна

на Ла Манша се говори, че силата на краля застрашава здравето и стабилността

на страната, от другата се налага идеята, че феодалната разпокъсаност и

автономия пречат на националната мощ и просперитет; от едната страна се

смята, че “не може да има управление, без представителство”, от другата цари

убеждението, че само кралската власт може да изрази общата воля; първите

английски меркантилисти, както видяхме, извличат своите идеи от класическия

републиканизъм и “Венецианските практики”, френските политици-реалисти

черпят своята меркантилна визия от абсолютистките политически теории и зле

разбрания Макиавели; в Англия пуританската революция възприема анти-

авторитарната философия на Бейкън, където индивидът трябва да разчита на

личния си опит, във Франция теоретиците на абсолютизма се обръщат към

атомизма на Картезий: не моралът и опита на индивидите създават държавата, а

държавата налага морала, за да влязат индивидите в общество; от едната страна

виждаме стремежи за примиряване на индивидуалните интереси с

обществените, на сделки и възможности за взаимно признаване, от другата

чуваме да се говори за разнопосочни интереси, за идеала на единната държава и

за обществена хармония под умелото монархическо управление. Можем да

изброяваме още дълго, но нека сега се съсредоточим върху най-значимите

фигури и идеи във френския меркантилизъм. Следващите страници няма да

бъдат разказ за свободата и капитализма, а по-скоро една кратка история за

подчинението и образуването на ранната френска абсолютистка национална

държава.

***

3.6. Един от първите и най-популярни френски меркантилисти е

споменатия вече Антоан Монкретиен (1575-1621), владетел на Ватвий. Смята се,

че той е автора използвал за първи път израза “политическа икономия”, като

този израз е поставен още в заглавието на най-известната му книга Traicté de

l'oéconomie politique (публикувана през 1615 година). По мнението на Шумпетер

това произведение е “посредствено” и “напълно лишено от оригиналност”,

въпреки “здравия разум” в съдържащите се в него препоръки.129

Но оценката на

Шумпетер към трактата на Монкретиен не се споделя от всички икономисти

129

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 292.

62

(Функ-Бретано и П. Лавеле са на точно противоположното мнение), а някои

автори като Чарлс У. Коул предполагат, че ако Ришельо не е чел тази книга, то

със сигурност тясно се е придържал към принципите в нея.130

Дори и да е слаб в

аналитично отношение, трактата на Монкретиен е важен за нас като един от

най-ярките примери за “теоретичния” френски меркантилизъм. За по-

любопитните може би е интересно да се отбележи, че Монкретиен е не само

икономист, но и драматург, в чиито произведения могат да бъдат открити

прекрасни лирически пасажи. Изглежда животът му е бил пълен с романтика.

При един от множеството дуели, в които участва като млад, Монкретиен има

нещастието да убие съперника си, поради което е принуден да напусне Франция.

Установява се в Англия и написва една трагедия, която посвещава на Джеймс І.

По-късно, когато се завръща във Франция, той създава стоманолеярна, но я

изоставя през 1621 година, за да се включи в гражданската война на страната на

хугенотите. Пада мъртъв във военна схватка близо до Турел.

Монкретиен и френския меркантилизъм като цяло виждат в икономиката

на едно кралство част от домакинството на монарха. Трактатът на Монкретиен

поставя началото на една традиция във френския икономически дебат, в която на

държавните финанси е отделено централно място. Икономическите въпроси се

разглеждат от позицията на фискалните проблеми на кралското семейство.

Монархът, за разлика от Англия, е смятан за доброжелателен господар, който

направлява и регулира икономическата дейност в рамките на кралството,

защитавайки общите интереси на политическото семейство. Това разбиране

получава класически израз в трактата на Монкретиен. В тази книга той

настоява, подобно на ранните меркантилисти отвъд Ла Манша, за морално и

политическо възраждане на страната, което обаче може да бъде постигнато

единствено с икономически реформи, защото, както казва: “изкуството на

политиката, в основата си, е зависимо от икономиката”. Принципите на тези

икономически реформи се състоят в простото прилагане на правилата, които

ръководят домакинството на едно семейство ("le bon gouvernement domestic")

към по-високото ниво на публичната или политическата икономия. Подобно на

Уилям Пети, на когото за съжаление поради липса на място, не обърнахме

заслужено внимание, Монкретиен смята, че богатството на нацията не зависи от

големината на нейната територия или от количеството хора, а от управлението

на мъдрата администрация;131

също като Пети, Монкретиен е убеден, че за да

бъде наречена мъдра, администрацията така трябва да организира икономиката,

че да не остане необработено нито едно парче земя, а всички хора да намерят

място в производството, следвайки своите интереси и възможности. Монкретиен

все пак не говори за типичен монархически абсолютизъм, защото 130

Cole, Charles Woolsey, Colbert and a Century of French Mercantilism (1939; reprint, Hamden,

Conn.: Archon Books, 1964. 1: 146) 131

Препоръчвам на читателя да прочете “Политическа аритметика” на У. Пети. Това е едно от

най-интересните произведения, писани от представител на “меркантилната традиция.” Тезата за

земята и уменията на хората се намира още в първата глава на трактата: “That a small Country,

and few People, may by their Situation, Trade, and Policy, be equivalent in Wealth and Strength, to

afar greater People, and Territory. And particularly, How conveniences for Shipping, and Water

Carriage, do most Eminently, and Fundamentally, conduce thereunto.” Мнозина автори гледат на

Пети като “основоположника на класическата политическа икономия” (той е особено ценен от

К.Маркс), други пък го причисляват към “късните меркантилисти”. Заради влиянието му над

Кантийон (Кантилън) някои виждат в него източника на по-късната школа на физиократите. Но

споровете в коя група да бъде поставян един автор и на какво да бъде родоначалник по

същество са безплодни. Достатъчно е да се опитаме уловим “лъчите” на неговото влияние, а в

случая влиянието на Пети очевидно е достатъчно широко.

63

“администрацията”, която той вижда, трябва да се ръководи по-скоро от

“естествените” принципи, отколкото от “произвола” или тиранията. Хората,

според него, трябва да бъдат насърчавани да преследват своя личен интерес, но

в общия контекст на икономическото управление, което ще помогне за

благоденствието на цялата държава или общество.

Основната идея в трактата на Монкретиен е изграждането на

икономическа независимост (по примера на древногръцкия идеал за

самозадоволяване на града, автаркия), при която населението на Франция

трябва да получи възможността да задоволява само своите нужди: “Позволете

ни да се радваме на плодовете на нашия собствен труд, което означава:

позволете ни да разчитаме на себе си” – е призива на Монкретиен към краля.

Според него търговията с другите страни е главният източник на нещастия;

заради нея населението на Франция губи своята работа, а доходите му спадат.

От друга страна, ако външната търговия бъде ограничена до износа на

националните стоки, тя от нещастие се превръща в главния, ако не единствен

източник за национална печалба. Както виждаме, нищо ново под слънцето!132

Как може търговията с другите страни да бъде само експортна? Как може само

да продаваш, без да купуваш? На този въпрос Монкретиен предлага

класическото за онова време решение: силата на държавата или което за него е

същото – силата на краля, трябва да бъде използвана за забрана на онези сделки

между търговците, които краля и неговата администрация считат за

неблагоприятни, а цените да бъдат контролирани и държани в техните

“справедливи” граници. И ако в Англия прилагането на подобни мерки се оказва

невъзможно, то във Франция не е така и Токвил, два века по-късно, описва ето

тези черти от света и характера на Стария режим: “Нямате нито Парламент,

нито имения, нито управители; нищо освен трийсет служители по тъжбите (т.е.

главите на административното управление в Париж), от които изцяло зависи

благоденствието, мизерията, изобилието или нуждата… При управлението на

стария режим, както и днес, нито големия град, нито малкия, нито селото, нито

селцето, дори най-малкото, нито болницата, нито църквата, нито манастира,

нито колежа могат да упражняват в своите частни работи свободната си воля

или да управляват своята собственост, така както смятат за най-добре. Тогава,

както и сега, администрацията беше настойник на цялата френска нация…”133

***

132

Идеята на Монкретиен за “самозадоволяващото се” стопанство е една по своята същност

типично “феодална” идея. При феодализма самоподдържащото се стопанство или автаркията

е типична стопанска организация: имаме един барон или лорд, който притежава земята, на тази

земя живеят крепостни селяни, които са задължени да работят и да правят услуги на господаря и

се обръщат за справедливост към неговото съдилище. Феодалните имения като цяло са

затворени стопанства, движението на хората в тях е ограничено, от което страдат и

икономическите им взаимоотношения - първо с останалия свят, а после и между самите жители.

Така, заложеният във френската икономическа идеология автаркизъм, в дългосрочен план води

съвсем естествено до стагнация или най-малкото до един много по-бавен и мъчителен

икономически растеж. 133

вж. Alexis de Tocqueville. The Ancien Régime and the French Revolution, tr. M. W. Patterson

(Oxford, 1947)

64

3.7.134

Описаният от Токвил ред, макар и в определена степен

преувеличен, започва да се изгражда още с първите опити за национално

обединение на Франция, добива някакви очертания при Анри ІV, укрепва с

управлението на кардинал Ришельо (или Арман Жан дьо Плеси, пръв министър

при Луи ХІІІ от 1624 до 1642 г.) и се развива в своята пълнота по времето на Луи

(Людовик) ХІV и неговия финансов министър Колбер. Освен че двете личности

- Колбер и Ришельо - са едни от най-популярните и колоритни фигури във

френската политическа история, те са и голямото олицетворение на френския

меркантилизъм и затова някои автори, когато говорят за търговската система,

предпочитат да използват думата “колберизъм”, пред по-разпространения

термин “меркантилизъм”.

“Няма човек по-богат на проницателни максими и опит, но той бе лишен

от принципи – аз имам предвид политически принципи, които са водач в

публичния живот, така както моралните принципи са водач в личния живот –

казва лорд Джон Актън, описвайки Ришельо в своите Лекции по Модерна

История – Следвайки предначертаните си цели, той не се страхуваше от

произвола или насилието и без угризения осъждаше на смърт невинни хора, ако

подозираше, че са опасни. В подобни случаи той казваше, че е по-добре да

направиш повече, отколкото по-малко.”135

Какви бяха “предначертаните цели”

на кардинала? “Аз обещах на Ваше Величество да използвам цялото си

прилежание и целия си авторитет, който Вие бяхте така добър да ми осигурите,

за да унищожа партията на хугенотите, да унижа гордостта на благородниците,

да върна всичките Ви подчинени към техните задължения и да възстановя

Вашата репутация сред чуждите народи до нивото, което й се полага.”136

Този

цитат е част от Политическото завещание на кардинала.

Ришельо умира като един от най-богатите хора в Европа, като политикът,

запазил Франция от ужасите на гражданската война и разширил границите й

далеч отвъд рамките, в които я е заварил при назначението си за министър. Той

оставя на своя заместник, сицилианският авантюрист кардинал Джулио

Мазарини и на младия тогава Луи ХІV, политическо наследство, което

прекършва силата на Испания и осигурява на Франция “блестящо” бъдеще на

европейска сила. Ришельо оставя след себе си системата или модела за

понататъшния градеж на абсолютната монархия и като човек на своето време,

както отбелязва Джон Актън, не успява да предвиди далечните последици от

този политически ред или казано по-точно, не успява да постигне най-важното:

искрената лоялност на народа към неговия монарх.

Преди да кажем как Решельо е свързан с меркантилизма, ще отделим

място за водената от него вътрешна политика, което струва ми се ще ни помогне

да разберем по-ясно френската политическа система при монархическия

абсолютизъм и оттук нейния икономически характер. За да осъществя това

кратко описание, аз ще си помагам отчасти с портрета, направен от лорд Актън.

Трябва да отбележа, още в самото начало, че икономическите цели и

постижения на кардинала са далеч по-скромни от успеха на политическите и 134

В този и следващия параграф ние ще се спрем по-подробно на историческите факти, защото

така ще се запознаем с институционалните рамки, в които се развива стопанската история на

Франция и оттук нейното движение към капитализъм. 135

Acton, John. Lectures on Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company,

London. p. 136 136

Henry Bertram Hill, ed. and trans., The Political Testament of Cardinal Richelieu (Madison:

University of Wisconsin Press, 1961), 11. Виж. също Readings in European History 2 vols. (Boston:

Ginn, 1906), 2: 270. J.H. Robinson, ed.

65

дипломатическите му планове. Със сигурност французите са живели по-добре

под управлението на Анри ІV (“Добрият”) и неговия финансов министър

Максимилиан дьо Бретон (1560-1641), херцога на Сюли, за когото Шумпетер

казва, че е “много по-величава и силна личност от най-известния сред неговите

последователи – Колбер.”137

Затъналата в дългове, разкъсвана от граждански

войни и бедност Франция поема “глътка въздух”, когато контрола на

икономиката и държавните финанси минават в ръцете на Сюли.138

Той не

въвежда нови данъци, освен така наречения “полет” (продажбата на

наследствени държавни служби), но за това пък премахва част от привилегиите

на мнозина неправомерно освободени от налози феодали, възстановява домена и

доходите на короната и намалява значително размера на лихвите върху

националния дълг. Само за няколко години Сюли възстановява равновесието в

държавния бюджет и - трябва да бъде отбелязано - преди именития си

предшественик Колбер, хвърля сериозни усилия за подпомагане на

националната индустрия и земеделие, използвайки различни методи като

намаляването на данъка талия (прекия данък), изграждането на мостове,

пътища и канали; прави също така опити да поощри производството на тъкани

във Франция, създава кралски фабрики за направа на луксозни предмети, които

е трябвало да заменят вноса на чуждите.139

Париж, Лион и Марсилия стават

важни индустриални центрове от времето на Сюли.

Относителната икономическа и финансова стабилност, постигната при

Анри ІV, напълно е пропиляна от Ришельо. През 1635 година данъците в

кралството отново започват да растат, продажбата на държавни служби също

нараства, а данъка талия се увеличава толкова, че през 1642 година (годината,

през която Ришельо умира и бива заместен от Мазарини) приходите от него са

вече двойно повече. “Той пропиля богатствата в хазната за амбициозни

начинания и жертва щастието на народа за величието на краля”140

– казва Джон

Актън. Но кардиналът в действителност не може да бъде съден (нямам предвид,

че Актън го съди), защото не може и да се каже как би се развила Франция, ако

бе лишена от политическия му гении, каква щеше да бъде съдбата й, ако бе

останала в състоянието, в което остават за още два века нейните северни съседи

- германските феодални държавици. Както казахме, ако Ришельо има заслуги, то

137

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 295. 138

Когато говори за меркантилизма в своята Политическа икономия Сисмонди поставя Сюли до

Колбер. Междувпрочем Сюли много повече се харесва на икономистите и историците,

отколкото Колбер. Ето думите на Сисмонди: “[…] изучаването на политическата икономия

започва с министрите, когато веднъж се случило кралете да сложат за ръководители на своите

финанси хора, събрали у себе си талантите на справедливостта и любовта към общественото

богатство. Двамата велики френски министри, Сюли при Анри ІV и Колбер при Луи ХІV, бяха

първите, които хвърлиха някаква светлина върху един предмет, считан за тайна на държавата.

[…] Двамата […] не само, че намалиха безобразните грабежи на събирачите на данъци, но и в

определена степен защитиха сигурността на личното богатство. Сюли защити главно

земеделието. Той казваше, че пасищата и селското стопанство са двете вимета на държавата.”

(Simonde de Sismondi, J.C.L.; Political Economy. 1815; Chapter 1. Objects and Origins of the

Science.) 139

Кенеди, Пол. “Възход и падение на великите сили – Икономически промени и военни

конфликти ХV-ХХ век”; София 1997. стр. 87. Разумната политика на Сюли спечелва по-късно

одобрението на физиократите, особено на Кене. Сюли е министърът, който действително води

политика съвпадаща с идеологията на физиократите. Той насърчава земеделието, подготвя се за

реформа за премахване на вътрешните митници и за освобождаване на търговията със зърно в

рамките на страната. 140

Acton, John. Lectures on Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company,

London. p.136

66

те са политически, свързани със сцеплението и укрепването на нацията. Но от

друга страна, точно тази нова за времето си и “печеливша” национална политика

дава системата, средата, в която ще се оформя бъдещото икономическо

развитие на Франция и като цяло ще определя нейната историческа съдба. Не

можем да хвърляме отговорността за историческия път на една държава върху

плещите на една или две личности, нито пък да настояваме, че Франция би

могла да следва по-демократичния пример на Холандската република или

Англия, защото тя се отличава от тях, както по своите географски

характеристики, така и по социалните и политическите си особености, дори

само по историческото си наследство.

Бащата на Луи ХІІІ, Анри ІV, описан по един много приятен начин от

Хайнрих Ман в романите Ранната и Зрялата възраст на крал Анри ІV, води

изключително предпазлива и разумна политика. Намалявайки влиянието на

State-Generale и местните парламенти, подкрепяйки протестантите (хугенотите)

и същевременно запазвайки добрите си отношения с католиците и Рим, той

успява да предотврати хаоса от разнопосочните интереси, които от дълго време

разкъсват Франция. Но след убийството му през 1610 година, институциите и

реда, които е изграждал, бързо започват да се разпадат. Съпругата му, Мери

Медичи, не е способна да продължи трудната политика на независимо действие

и компромиси и попада под силното влияние на католическите духовници -

нещо, което сериозно притеснява принцовете, бароните и протестантите. По

нейно време националният парламент или State-Generale се събира за последен

път преди свикването му при Луи ХVІ, в навечерието на Революцията. Работата

на Анри ІV по обединяването на Франция и закрепването на монархията остава

недовършена и при неговия син Луи ХІІІ. Когато Ришельо е назначен за пръв

министър, през 1624 година,141

Короната продължава да бъде една от многото

конкуриращи се за власт сили. Ришельо разбира, че нейната слабост е против

интересите на родината му, а нуждата от обединена и силна Франция е още “по-

спешна” предвид дестабилизиращото влияние, амбиции и сила на обгърналата я

от всички страни империя на Хабсбургите. Ришельо вярва, че за да оцелее,

разпокъсаното кралство трябва да стане държава и тази държава трябва да бъде

суверенна. За да бъде такава, всички хора и общности в нея трябва да й се

подчинят, да й станат поданици, докато правителството управлява, следвайки

интереса на суверена, а не на отделните индивиди или групи. Ришельо

преследва осъществяването на тези свои възгледи с “перфектна точност и

твърдост”, а когато най-големите нобили на Франция въстават срещу новата и

незаконна, според тях, потисническа власт, той не се притеснява да “отреже

главата” на всеки бунтовник. “Мекотата е проклятието на Франция” – е един от

неговите афоризми.

Една от главните опасности пред обединението на страната под

монархическата власт са хугенотите. Протестантските благородници, сигурни,

но не и доволни при управлението на Анри, усещат, че животът им е в опасност

и се опитват да превърнат предоставеното им от договора в Нант142

самоуправление в отбранително сдружение, насочено против суверена.

141

Ришельо е забелязан от Мери Медичи в Estates-General. Тя го поканва в двора, давайки му

длъжност на кралски съветник. Той остава на тази позиция до номинацията му за кардинал. 142

Декрет, издаден през 1598 година, от Анри ІV, с който са се гарантирали религиозните

свободи и равноправието на протестантите във Франция. Нантският едикт осигурява

вътрешният ред и мира в страната. През 1685 година Луи ХІV го отменя, с което предизвиква в

северозападните части на Франция вълна от бежанци.

67

“Призракът на федерализма – казва лорд Актън – застрашава трудно

постигнатото обединение на Франция и предизвиква същността в политиката

на Ришельо.”143

Решаващата битка се провежда в крайбрежната крепост Ла

Рошел. Кардиналът сам ръководи обсадата, а с нейния успешен край се поставя

и края на “политическия протестантизъм” във Франция. Но ако ги лишава от

политически амбиции, Ришельо оставя на протестантите религиозните свободи

и до неговата смърт те действително се съблюдават. Трябва да бъде отбелязано,

че колкото е твърд в политиката, преследваща националното обединение, той е

толкова и толерантен по отношение на религиозното “дисидентство”. “Това, на

което се съпротивляваше непреклонно – забелязва Актън – бе дезинтеграцията,

а не калвинизма.”144

Под негово управление и под управлението на Мазарини,

религията, която по същото време е сред главните причини Европа да бъде

разтърсена от Тридесетгодишната война, се развива относително спокойно и на

висшите постове във Франция стоят хугеноти. По отношението си към

религията, Ришельо се отличава силно от големите богослови на предишните

генерации и от своите съвременни испански и римски “колеги”. Кардиналът не е

верен на нито една система или партия, освен на суверена, и се противопоставя

както на янсенистите и галиканите, така и на крайните йезуити. Във външната

политика, той не се притеснява да има за съюзници холандците и да отблъсне

католическа Испания. Следвайки тази крайно реалистична и “модерна”

политика, Ришельо не е далеч от истината, когато казва: “Аз ще докажа на света,

че годините на Испания минават, за да дойдат годините на Франция.” “Това бе

нова доктрина – пише Актън – Интересът на държавата бе поставен над

интереса на Църквата, интересът на цялото бе над интереса на съставящите го

части… Огромното увеличаване на държавната мощ под формата на монархия,

бе значимо събитие за Европа. Възходът на модерното кралско управление във

Франция бе част от подобните събития в Англия. Бурбоните и Стюартите се

подчиняваха на един закон, макар и да постигнаха различни резултати…”145

За разлика от Стюартите, Бурбоните наистина успяват да осъществят

властовите си амбиции. В историята на техния успех, развитието на

капитализма има по-скоро периферна функция, въпреки твърденията на някои

автори, че икономическата политика на Колбер полага основите на модерния

капитализъм във Франция. По-скоро той поставя основите на един вид

“държавен капитализъм”, който много напомня на “тоталитаризма” от ХХ век,

но който в никакъв случай не стига така далеч в контрола, постигнат от

модерната тоталитарна държава. Без съмнение, дали става въпрос за политика

или стопанско управление, истинското постижение на Бурбоните може да бъде

описано с една единствена дума: централизация.

Какво е означавала централизацията в абсолютистка Франция?146

На

първо място, това е било обезсилването или отстраняването на всички групи и

143

Acton, John. Lectures on Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company,

London. виж цялата глава IX. Henry the Fourth and Richelieu. pp. 130-139 144

Acton, John. Lectures on Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company,

London. виж цялата глава IX. Henry the Fourth and Richelieu. pp. 130-139 145

Acton, John. Lectures on Modern History. Originally published 1906 by MacMillan and Company,

London. виж цялата глава IX. Henry the Fourth and Richelieu. pp. 130-139 146

Иполит Тен (подобно на Токвил) дава много от отговорите на този въпрос в класическия си

труд “Старият Режим. Произходът на съвременна Франция”. Например: “Администрациите

на Ришельо и Луи ХІV дълго време се занимаваха с неусетното разрушаване на стремежите към

естествено сдружаване [...] С изключение на Vеnde, аз не откривам място или класа, където

група от хора, имащи доверие на няколко човека, са способни в часове на опасност да се съберат

68

личности, заплашващи авторитета и суверенитета на краля. По времето на

Ришельо, Мазарини и Колбер, третото съсловие или буржоазията не са сред

силите, представляващи най-голяма заплаха за монарха и следователно трудно

можем да кажем, че с тяхната политика (политиката на първите министри и

техните агенти) във Франция се извършва трансформацията от феодален към

капиталистически ред. По-близко до истината е разбирането, че политиката на

абсолютния монархизъм води и самата тя е трансформация от феодалния към

модерния, монархически и национален ред като икономическите промени са

само една от съставните части в този процес. Трябва да бъде отбелязано и

нещо друго. Силата, която застрашава суверена, са нобилите или

провинциалните благородници. Ландлордовете в Англия и най-вече

джентълмените са “класа”, която в действителност носи “капиталистически

дух”(ІІ.1.6.). Английските крале, за разлика от френските, не успяват да ги

отстранят от намеси в управлението, нито да потиснат икономическата им

активност и независимост, за което ще говорим по-нататък. Интересното тук е,

че ако изключим войните и грубото насилие, френският монарх в не малка

степен осигурява своя суверенитет със силата на хитростта и икономико-

институционалните (“фискално-бюрократичните”) инструменти, т.е. френската

монархия осъществява своите политически цели с едно по-скоро ново,

отколкото традиционно средство. Това са платените държавни служби,

стопанския и финансовия контрол, Съветите и системата на интендантството.147

Или ние можем да кажем, че голямата политическа трансформация, която се

извършва във Франция, трансформацията от феодален политически ред към по-

модерен монархизъм, се осъществява както с традиционните средства на

войната и директното насилие, така и с “нетрадиционните” инструменти,

въплътени в изграждането на контролни стопански, политически и съдебни

институции, характерни по-скоро за една ранна капиталистическа държава,

отколкото за феодално кралство.

Макар във Франция да се прилагат по-модерните инструменти на

бюрократичния апарат, истинският капитализъм става факт първо в Англия.

Франция наистина се сдобива с нови инструменти (или по-точно институции) за

около тях и да оформят единно тяло. Не съществува вече и провинциалния и муниципалния

патриотизъм. Дребното духовенство е враждебно към прелатите, провинциалните джентри към

благородниците в двора, васалът към сеньора, селянинът към гражданина, градското население

към общинската олигархия, корпорацията към корпорацията, енорията към енорията, съседа

към съседа. Всички са разделени от своите привилегии и ревности, от наложеното им съзнание,

че всеки възпрепятства другия за своя полза…” (Taine, Hippolyte A. The Ancient Regime. The

Origins of Contemporary France, Volume 1. II. BOOK FIFTH. The People. Chapter IV. The Armed

Forces. ІІ. The social organization is dissolved. No central rallying point.; Translated by John Durand,

New York 1880) 147

Трите централни критерия за абсолютния монархизъм, според марксисткия теоретик Пери

Андерсън, са голямата бюрократична машина, тежкото данъчно бреме и постоянната армия.

Ние виждаме, че по тези три критерия Франция се различава силно от Англия, която пак по

думите на Андерсън, “има малка бюрокрация, ограничена фискална политика и няма постоянна

армия […] Насилието и бюрократичната машина на монархията остават много слаби.”

(Anderson, Perry. Lineages of the Absolutist State. 1974. pp.113 -129) И няколко думи за

интендантството, като специфичен за френската монархия апарат за контрол и управление. Това

е държавна служба, наложена за първи път от Ришельо, чиято цел е била централизацията на

френската администрация. Короната избирала интендантите от интелигентната, средна класа. Те

получавали определен район, където наблюдавали събирането на кралските данъци, също така

ръководили организацията на местната милиция и съблюдавали за прилагането на закона. С

своята данъчна, полицейска и съдебна власт, те по-късно са наречени “Трийсетте тирана”.

Системата на интендантството унищожава старата система на местните губернатори.

69

управление и контрол, които унищожават стария феодален ред, но проблемът й с

липсата на прогрес е, че въвежда и използва тези нови институции за стари

цели. Новите инструменти на модерната “абсолютна” монархия позволяват на

краля да извлече и концентрира в ръцете си огромни ресурси и власт - нещо

немислимо при кралство, управлявано в традициите на феодалното общество.

Монархът в действителност се оказва най-големия “капиталист” в държавата –

богатството е негово и той решава къде и как да бъде инвестирано. За съжаление

обаче монархът не е обикновен “капиталист” и не може да бъде. Той е монарх и

по тази причина не изразходва капиталите или по-точно богатствата, които

притежава, така както би ги изразходвал един обикновен капиталистически

предприемач. Монархът харчи своите ресурси в една главна насока, с една ясна

цел – укрепването на своята власт - и в редица други, свързани с тази цел под-

насоки – външни войни, разкош (чиято цел не е просто удоволствието, а

обожествяването на кралската власт и оттук нейното висше “легитимиране”) и

накрая различни, най-общо казано, стопански проекти, които краткосрочно

вероятно изглеждат ефективни и обществено полезни, но в действителност не

са, тъй като, първо, тези проекти се плануват, ръководят и подчиняват на (и от)

един управляващ център и второ, този властови център, в крайна сметка няма за

цел създаването на богатство за населението, а както вече казахме, преследва

обогатяването и укрепването на монархическата власт.

Луи ХІV е “слънцето”, което вместо да “облива със светлина и топлина”

земята и да й дава живот, едновременно изпепелява върховете на старото

френско благородничество и унищожава низините на народа. Токвил пише:

“Винаги, когато една нация унищожи своята аристокрация, това почти

автоматически води към централизация на властта… Големите аристократи

стават притурка към кралското чиновничество.”148

Видяхме, че целта на

Ришельо бе да укрепи и издигне кралския институт и държавата Франция за

сметка на аристокрацията и провинциите. Нека повторим, той постига тази своя

цел по два начина – чрез директно насилие и чрез създаването на различни

административни структури (като например системата на интендантите, която

от своя страна има две основни функции – да засили кралското право над

местното и да подобри събирането на данъците). Прилагани в съчетание, тези

два типа мерки – директно насилие и контролни и управленски структури - от

една страна намаляват правата, силата и политическата власт на местната

аристокрация, а от друга увеличават приходите и влиянието на монарха.

Ако му е липсвала ясна и проста визия и е страдал от предразсъдъци или

- като духовник - от типичния за времето религиозен фанатизъм, Ришельо едва

ли щеше да стане една от най-популярните и значими политически фигури във

френската история. Ако се замисляше повече над основанията и правотата на

своето дело, ако не следваше собствената си максима: “По-добре е да направиш

повече, отколкото по-малко”, едва ли днес бихме го наричали “голям

политик”.149

Неговите цели бяха съвършено прости: укрепване на монархията и

148

Alexis de Tocqueville, The Old Régime and the French Revolution (Garden City, N.J.: Doubleday,

1955), p. 60. 149

Обикновено големите политици, без значение как историята ги оценява - като положителни

или отрицателни фигури-, се отличават с една характерна дарба - дарбата да си поставяш ясни и

прости цели и да ги постигаш по най- краткия възможен път. Големият политик е и голям

практик и неговата визия често може да бъде събрана в няколко изречения. Тази яснота,

простота, а в някои случаи дори липса на задълбоченост, като че ли му дават възможност да

действа по-директно и енергично в сравнение с всички негови противници или опоненти и също

така му помагат, ако е циничен прагматик, да преодолява, следвайки предначертаната политика,

70

следователно укрепване на Франция, което означаваше политически курс към

всеобхватна централизация. Логиката му също беше проста: за да стане

неговият “господар” силен, е имало нужда от силна Франция, за да бъде

Франция силна, е трябвало да бъде обединена, за да бъде обединена, е трябвало

веднъж за винаги да се пречупи властта и влиянието на аристокрацията и

общинската олигархия. За него силата на една държава е означавала преди

всичко военна сила. Военната сила на кралството, по същата проста логика, би

могла да бъде спечелена чрез придобиването на финансова сила. И тук се

проявява “меркантилизма” на Ришельо. За да бъде постигната финансова и

икономическа мощ, която да подпомага военната мощ на страната и

следователно на монарха, индустрията на Франция е трябвало да бъде

насърчена. И това, според неговата очевидно не толкова оригинална за времето

си визия, би могло да стане чрез предоставянето на привилегии и търговски

протекции150

; чрез насаждането на отвъдморски колонии; чрез създаването на

законодателство и осъществяването на директен контрол върху вноса и

консумацията на чужди луксозни стоки; чрез осигуряването на работа в

манифактурите на физически здравите бедняци; чрез назначаването на

интенданти, 151

които изпращани от Париж, да следят за нередности във

финансовите дела на местните служби. Но трябва да се помни, че Ришельо, с

основание поставян сред групата на политиците - “меркантилисти”, все пак

остава и е по-последователен във вътрешната политика и дипломацията,

отколкото в икономическата и финансовата политика. Истинската фигура,

олицетворяваща френския меркантилизъм, е Колбер. Ришельо, образно казано,

поставя основите, Мазарини ги укрепва, а Колбер изгражда сградата на

френската държавна мощ и монархическа власт.

***

3.8. Когато стане дума за Жан-Батист Колбер (1619-1683) обикновено

чуваме, че той е “най-великия администратор” на Франция, “бащата на

меркантилизма” или “педантичния и жесток финансов министър”, направил

Франция на Луи ХІV сила със световно значение. По първото твърдение можем

по-сложните въпроси, свързани с морала или да надмогва неувереността, ако е човек, ръководен

от демократични принципи и идеали. Когато говорим за “велики” политици и личности, ние

обикновено изтъкваме техните изключителни качества, но почти винаги забравяме да споменем

една от най-характерните им черти - способността им да виждат в “черно и бяло”, а именно: да

бъдат “постоянни” и твърди в своите убеждения и оттук винаги готови да използват всеки

предоставен им от историята шанс. Нашата съвременност има много примери за такива

политици – като се започне от Хитлер, Сталин и Чърчил и се стигне до Рейгън, който бе смятан

от мнозина за “недоразумение” в Белия дом, но въпреки това се оказа един от най-успешните

американски президенти. Аз не твърдя, че качеството да гледаш на света с по-прости, а оттук и

по-ясни критерии, е добро или лошо. Ако то се носи от зъл политически гений с нечиста и

разрушителна кауза, то е лошо и би донесло на света само злини, ако е проява на добър дух, то

естествено, би било добро. 150

Цитирахме вече в една от по-горните бележки И. Тен. Сега можем още да допълним:

привилегии и протекции, които от една страна са давали възможност на краля да обвърже в

своята система “активните” групи, без значение дали са част от аристокрацията или от

търговската буржоазия, а от друга да ги “разврати” или казано с други думи да им отнеме

възможността да преследват “справедливи каузи”, единствени способни да събудят съзнанието

за общ интерес и волята за продължителна борба. 151

Интенданти, които по времето на Колбер, както ще се убедим след малко, от временни

инспектори на няколко провинции се превръщат в постоянни администратори на всички

области.

71

да кажем, че Колбер е по-скоро най-известния френски администратор. С

второто въобще не можем да се съгласим. А третото трябва да приемаме с

известни резерви. Действително, документите сочат, че най-изпълненият със

законодателни и административни реформи исторически период на Франция не

е по времето на Френската революция, а през годините между 1661-1683, когато

Колбер е Controller General и когато са приети редица закони – Гражданският

кодекс (1667), Съдебният кодекс (1670), Морският кодекс, Черният кодекс (1685)

и т.н. Наред със законодателната активност, първият финансист на Луи ХІV

работи упорито и по укрепването на Франция като икономическа сила като за

тази цел променя и най-вече доразвива не само създадените от

предшествениците му финансови и данъчни структури, но и въвежда още по-

нашироко мерките на държавния протекционизъм и търговските привилегии.

През втората половина на ХVІІ век, в голяма степен благодарение на неговите

усилия, Франция неусетно застава до Британия и Холандия в борбата за

световно господство. Някои историци и икономисти казват, че Франция би

спечелила тази битка, ако Колбер и Луи ХІV са гледали в една посока. Казано

най-просто, методичният ум и изключителната воля на финансовия министър

биха донесли много повече ползи за монархията, ако неговият патрон не бе така

увлечен по суетната си страст към величие и по скъпия си строеж на

континентална империя. Колбер умира през 1683 година мразен от народа и от

аристокрацията. Говори се, че малко преди смъртта си, получава писмо от краля,

но отказва да го прочете, с думите: “Не искам да слушам за краля; сега просто

желая да бъда оставен на спокойствие”. Новината за неговата смърт предизвиква

всенародни тържества по парижките улици, а около гробът му е поставена

военна охрана, за да не бъде унищожен.

Жан Батист Колбер е роден през 1619 година в Реймс. Баща му е пето

поколение търговец. По времето на неговата младост, семейният бизнес

(продажбата на платове и дрехи) очевидно не е носил кой знае какви печалби и

перспективи. Вероятно затова родителите му предпочитат да скъсат с

традицията и да го изпратят в йезуитски колеж в Париж, чието завършване би

му дало възможности за една по-сигурна кариера в държавното чиновничество.

Говори се, че след напускането на колежа, Колбер вече храни презрително

отношение към търговските съсловия, вероятно придобито от влиянието на

съучениците си, повечето от тях синове на богати придворни. Чарлс Коул

отбелязва в своята Colbert and a Century of French Mercantilism, че той в

действителност не може да бъде разглеждан като представител на буржоазията,

а по-скоро като човек от “старите класи, от класите на придворните; но един

модерен техен представител, някой, който отговаря на новите икономически,

военни и политически проблеми на държавното строителство.”152

По-късно

самият Колбер, вече като финансов министър, макар да води политика на

насърчаване на търговията и манифактурното производство, обвинява

търговците за това, че се “съобразяват само със своите лични интереси, без да се

замислят какво би било добро за публичното благо и въобще за предимствата на

търговията като цяло.”153

152

Cole, Charles Woolsey, Colbert and a Century of French Mercantilism (1939; reprint, Hamden,

Conn.: Archon Books, 1964. 153

Виж William F. Church, ed. and trans., "Lettres, instructions, et mémoires de Colbert," in The

Impact of Absolutism in France (New York: John Wiley and Sons, 1969).

72

Завършвайки колежа, поради липса на пари, той не успява да си купи154

съдийска или чиновническа длъжност, заради което е принуден да постъпи на

служба в армията. Там е назначен за военен комисар – една не особено висока

длъжност. Професионалните му задължения се ограничавали до надзор на

смяната на караулите и до дейности свързани със снабдяването на войската с

хранителни продукти и оръжие.

Споменавам моменти от живота на бъдещия първи финансист, за да

помогна на читателя да усети социалната и политическата обстановка във

Франция от онова време. Както ще видим в следващите страници, държавните

служби, корупцията и привилегиите са една от най-характерните черти на

Стария режим и без съмнение българският читател едва ли би срещнал

трудности при разбирането на тази политическа и социално-икономическа

система като се има предвид колко близка до неговия собствен опит е тя.

Например, мнозина наши съвременници днес, не биха изпитали никакво

колебание, ако бъдат изправени, също като родителите на Колбер, пред въпроса

дали да предпочетат кариера в държавната администрация пред кариера в

търговията или частния бизнес. Без колебание те биха предпочели първата

възможност и ние не трябва да ги съдим за това (както често се случва), да ги

наричаме безотговорни или “неинициативни”, а да помислим дали

политическата, социалната и икономическата среда в България не ги кара да

правят точно този избор. Една обществено-икономическа система, в която

определени части са оставени да се развиват и действат свободно (каквато е

политическата и социално-икономическата система на България днес и каквато

е била системата на Франция при Стария режим), а други са подложени на силен

натиск или регулация от някаква мощна политическа, държавна или друга власт,

винаги дава непредсказуеми отклонения.155

От една страна много важно за едно

154

Както споменахме вече и както ще обясним по-нашироко в следващия дял, във Франция

чиновническите служби като откупвачите на данъци, например, са можели да бъдат купувани от

частни лица.

155 Mises, Ludwig von. Human Action, A Treatise on Economics, Irvington: Foundation for Economic

Education, 1996, fourth edition copyright 1996 by Bettina B. Greaves. Аз мога да свържа това мое

заключение с наблюденията на Мизес. Ето какво казва той в седемнадесета глава, параграф

трети, озаглавен: “Търсене на пари и предлагане на пари”, когато говори за намесите на

правителството в паричния обмен на страната: “Нека допуснем, че правителството пуска в

обръщение допълнително количество хартиени пари. Правителството планира или да купи

стоки и услуги, или да изплати дългове, или да плати лихви по тях. […] Цените на някои стоки –

например на стоките, които правителството купува – се покачват незабавно, докато цените на

другите стоки остават непроменени за момента. Но процесът продължава. Тези, които продават

стоки, търсени от правителството, сега са в позиция да купуват повече стоки, отколкото преди.

Цените на нещата, които тези хора купуват в по-големи количества следователно също

нарастват. Така бумът на цените се разпространява от една група стоки и услуги към друга

докато всички цени и заплати нараснат. Скокът на цените следователно не е едновременен за

различните стоки и услуги. […] това нарастване не засяга различните стоки и услуги в еднаква

степен. Това е така, защото процесът е засегнал материалното състояние на различните

индивиди в различна степен. Докато процесът се развива някои хора се радват на ползите от по-

високите цени за стоките и услугите, които продават, докато цените на нещата, които купуват

все още не са нараснали или не са нараснали в същата степен. От друга страна, има хора, които

са в злополучната ситуация да продават стоки и услуги, чиито цени все още не са нараснали или

не в същата степен като цените на стоките, които те трябва да купуват за ежедневното си

потребление. За първите постепенното нарастване на цените е благодат, за вторите е бедствие.

Освен това длъжниците са облагодетелствани за сметка на кредиторите. Когато процесът

веднъж приключи, богатството на различните индивиди е засегнато по различни начини и в

различна степен. Някои са забогатели, а други обеднели. Условията вече не са такива каквито

са били преди това. Новият ред на нещата води до промени в интензивността на търсенето на

73

правителство е да знае къде да се намеси, а от друга, много трудно е това

правителство да разбере докъде да спре с намесите си, ако действително иска да

насърчи благоденствието и устойчивото развитие на нацията. Напълно

свободния икономически и политически ред е също толкова утопичен, колкото и

вярата в тоталната регулация и планиране. Реалният проблем в държавното

управление винаги се е ограничавал до въпроса: къде и колко трябва да бъде

намесата на властта. Във Франция при Стария режим, подобно на днешна

България, ние имаме една “средна” социално-икономическа система, при която

правителството или централната власт има стремеж за управление и намеси в

стопанския, обществения и политическия ред, но няма ресурси и възможности

да ги осъществи в степента или насоката, в която желае.156

Без да поставям на

едно ниво Стария режим и пост-комунистическа България, защото това би било

абсурдно, аз искам да насоча вниманието към един по-висок и по-общ принцип,

който свързва тези две общества, а именно неподходящата и оттук неадекватна

намеса на централната власт в икономическия и социалния живот на страната.

Без значение какво двете власти (правителства) преследват (или най-малко

заявяват, че преследват) – изграждането на абсолютна монархия или създаването

различните стоки. Взаимното отношение на паричните цени на продаваемите стоки и услуги

вече не е същото като преди. Ценовата структура се е променила като допълнение към факта, че

всички цени в пари са нараснали...” (курсивите са мои) Изводът от всичко това, казано най-

кратко, е, че всяка намеса на правителството в естествения пазарен ред води до определени

трудно прогнозируеми и често пъти неблагоприятни бъдещи конкретни резултати. При

правителствените намеси огромната система на пазарни отношения (която освен всичко друго е

крайно зависима от доброволните, свободни и “разпръснати” взаимодействия и нужди) се

пренарежда подобно на падащо домино, като никакви изчисления не са способни да обхванат

огромната част от бъдещите конкретни резултати на преразпределянето (като изключим някои

общи ефекти като инфлацията, например). Затова е най-добре в действието на пазара да няма

намеси, но тъй като това е утопично пожелание, то тези намеси (които могат да бъдат

извършвани не само от правителството, но и от силни монополни организации, едри спекуланти

и т.н.) трябва да бъдат ограничавани или извършвани най-малко с пълното съзнание, че всяка от

тях е свързана с непредсказуеми рискове. Съзнанието за опасностите би направило

правителството много по-внимателно при взимането на решения за действия от този тип (когато

решат да въздействат на пазара спекулантите и големите частни монополи, разбира се, не се

интересуват от пораженията, които техните действия могат да нанесат на обществото, а от

печалбата си, така че “съзнанието за опасностите върху обществото”, не ги засяга пряко, но със

сигурност ги засяга косвено към момента на намесата, и директно в по-близко или в по-далечно

бъдеще). Очевидно е, че най-жестоки икономически кризи и стопански трудности изпитват два

типа икономики: тези, които са на прага пред рухване под тежестта на един дълъг период на

централно планиране и регулиране (като икономиките на бившите комунистически страни); и

другите, които можем да наречем “полу-свободни” (полу-пазарни), най-вече от типа на южно-

американските и тази на България, особено преди 1997 година. Честотата на хаотичните

правителствени намеси и влияния в полу-свободните пазарни икономики (намеси, зад които има

както искрен стремеж от страна на правителството към подходящо управление и структуриране

на икономиката, така и активно лобиране и влияние на заинтересовани неморални и

свръхегоистични групи и личности) води до чести изкривявания и неблагополучия в развитието

на националното стопанство. Тези изкривявания поставят по-голямата част от населението в

положението на губещи, за сметка на една малка група случайно и не-случайно

облагодетелствани. 156

Причините за невъзможността на правителството да извърши реформите и да постигне

поставените цели могат да бъдат най-различни. Аз ще дам за пример само една, която обаче не

избирам случайно. Правителството не успява, защото намесите и законодателството, което

налага, не са в съгласие със социалните ценности на обществото и поради това, новите закони

просто не действат, те не се изпълняват и това разстройва функционирането на цялата

обществена система. Идеята за несъответствието между държавни институции и ценностни

нагласи днес се разработва главно от една “нова” полит-икономическа школа: "New Institutional

Economics”.

74

на пазарна икономика, резултатите от техните намеси в социално-

икономическите системи водят до изкривявания, които като цяло не носят

ползи за обществото и оттук не водят до действително ефективно развитие на

икономиката. Причината за това може да бъде грешка в целите, ако говорим за

стремежи от типа на изграждането на абсолютна монархия или грешка в

съзнанието за готовност за реформи, и оттук грешки в насоките и реда на

намесите (на оттеглянето на държавата, което също е намеса, макар и с обратен

знак), ако говорим за опитите за създаване на пазарна икономика. Така, най-

естественото нещо при една подобна “неестествена” и много по-трудно

предсказуема (и оттук по-кризисна) среда е желанието на хората да търсят

сигурност и да я намират там, където я виждат непосредствено, а именно – в

чиновничеството и държавните служби. Именно политическите кризи,

амбицията и опитите на кралската власт във Франция да постигне пълно

надмощие, съответното противопоставяне на местните власти и елити,

нестабилната външно-политическа обстановка, порочната система на

икономически и финансови привилегии и още редица други фактори, карат

френското общество, французите от ХVІІ век, да се стремят към държавните

служби и правят от техните политици, висши и не толкова висши

администратори, жестоки политически интриганти, обществено безотговорни и

корумпирани “слуги” на Короната.

Година след постъпването на Колбер в армията, негов далечен роднина,

Мишел Легле, става държавен секретар по военните дела. Легле започва да

назначава на различни държавни постове свои роднини и Колбер е един от тях.

Новата му длъжност е същата като тази в армията - отговаря за договорите и

доставките на стоки за войската – но, разбира се, вече на едно много по-високо

ниво. Колбер се превръща в довереник на Легле, тъй като често от сделките,

които прави, остава процент за личните спестявания на секретаря.

Същевременно, първият министър, кардинал Мазарини, научава, че интендантът

е изключително способен и ловък, особено в отклоняването на средства.

Мазарини принуждава Легле да му го “отстъпи”. Колбер започва работа при

кардинала и след известно време му изпраща служебна дописка (годината е

1659), в която за първи път излага своите възгледи за социално-икономическата

политика, която ще направи Франция и нейния крал богати и силни. Някои от

препоръките са провеждане на държавна политика за поощряване на “полезните

(или реалните) професии” (в които влизали тези на занаятчиите, земеделците,

манифактуристите и другите участници в производството); подходящо

използване на “вредните професии” като тази на финансистите, които в мирно

време, по негово мнение, не произвеждат нищо, но са особено нужни по време

на война като източник на средства за армията; осигуряване на капитали за

създаване на големи търговски компании като тези в Холандия и Англия;

увеличаване на кредитите за правителството и снижаване на лихвите по тях.

Дописката не получава полагащото й се внимание, но не след дълго

Колбер е препоръчан от Мазарини на Луи ХІV за държавен интендант по

финансите. Мотивът на кардинала изглежда не е бил свързан толкова с

уважението и признанието на професионалните качества на интенданта, колкото

с личната му вражда с кралския съветник, сюринтенданта (лицето, отговарящо

за разходите на държавната хазна) Никола Фуке, срещу когото качествата и

характера на Колбер биха били и в действителност се оказват особено

ефективни.

75

Фуке е само един от редицата привилегировани и корумпирани висши

служители на Короната, но разкриването на неговите злоупотреби с държавни

средства (с парите на краля) се превръща в цел за Колбер. Неговите агенти

започват разследване и в продължение на година той докладва на Луи ХІV за

действията на сюринтенданта, което в крайна сметка довежда до арестуването

на Фуке и осъждането му на доживотен затвор. Разкритията и съдебния процес

отварят пътя на Колбер към властта и едновременно с това създават прецедент

във френската съдебна практика, при който за първи път финансисти застават

пред съд, за да отговарят за злоупотреби с държавни средства. Специално за

процеса срещу Фуке е създадена съдебна палата (закрита през 1669), в която са

включени избрани от краля членове от останалите съдебни палати и от

провинциалните парламенти. Процесът се превръща в неколкогодишна

кампания (от 1662 до 1669 г.) срещу финансистите и събирачите на данъци,

използвали неправомерно държавни средства по време на Тридесетгодишната

война. Около нея се изгражда система от местни осведомители – субделегати,

които е трябвало да спомагат за разкриването на нарушителите. В резултат на

кампанията много интенданти, финансисти и събирачи на данъци влизат в

затвора, а един от тях дори е обесен пред Бастилията за назидание на

останалите. Конфискациите и съдебните процеси носят на държавната хазна над

100 милиона ливри – сума, която е била равна на националния доход на Франция

за половин година. Същевременно част от кредиторите на краля или не

получават дължимите им суми, или от страх разпродават държавните си

“заемни” книжа, поради което цената им спада рязко и това се отразява

благоприятно на държавния дълг.

Съдебният процес развързва ръцете на Колбер. По негов съвет, след

осъждането на Фуке, Луи ХІV премахва длъжността сюринтендант и

предоставя управлението на хазната на своя нов най-верен служител. Колбер

вече може да осъществи визията си по изграждането на богата и силна Франция.

Реформата, тръгнала от съдебния процес, се прехвърля и към останалите

обществени, политически и икономически структури на държавата. Първо, той

насочва вниманието си към аристокрацията, защото, според него, прекалено

много хора, представящи се за благородници, тежат на държавния бюджет,

неплащайки прекия данък – талия. Много от дворяните са се възползвали от

Тридесетгодишната война, за да получат данъчни облекчения. Действително,

системата по получаване на звания и привилегии, впрочем като всяка подобна

система, е била крайно порочна. Наред със старата аристокрация в продължение

на години до облекчения и привилегии се добират както забогатели от военни

доставки търговци, които са си купили аристократическа титла или звание, така

и обикновени мошеници с фалшиви дворянски грамоти. Предварително

определил количеството аристократи – 40% от цялото съсловие – Колбер иска и

получава разрешение от краля да атестира отново благородническата класа.

Следва анулиране на всички аристократически грамоти, издадени след 1634

година, но и конфискация на собствеността и бракуване на документите на част

от най-старата, но обедняла аристокрация.

Намаляването на класата на благородниците е в сърцевината на

финансовата политика на Колбер, но ако трябва да обобщим тази политика, тя се

ръководи от една проста философия – оптимизиране на събирането на данъците

чрез повишаване и увеличаване на броя на косвените налози (мита, акцизи и

други подобни; междувпрочем през 1664 той успява да премахне вътрешните

митнически ограничения между северна и южна Франция) и същевременно

76

запазване на нивата на прекия данък, но с тази разлика, че след новата атестация

на благородничеството под неговото действие попадат вече далеч по-широки

групи от населението. Режимът на привилегии все пак не е премахнат.

Напротив. Привилегиите остават и под формата на “насърчения” на смятаните

за важни за просперитета на Франция сектори, а именно специалната подкрепа

на “реалната икономика” или на търговските организации и манифактурите,

определяни от правителството като най-доходоносни. Трябва да бъде отбелязано,

че финансовите реформи на Колбер не се дължат единствено на плановете му за

икономическо укрепване на кралството, но са били наложителни, за да бъдат

покривани огромните разходи по войните на Луи ХІV.157

Така, в резултат на

непрекъснатите войни, въпреки реформите и грандиозните стопански и

управленски усилия, държавният дълг на Франция в началото на кариерата на

Колбер и в нейния край, остава непроменен. По времето на неговата смърт

дефицитът в бюджета е повече от 6 милиона ливри, а стойността на ливрата е

паднала от 8.33 гр чисто сребро на 5.33 гр.

Няма нужда да се спираме на конкретните мерки от икономическата и

административната политика на Колбер,158

тъй като това е тема за цяла отделна

книга, но можем да представим неговия меркантилизъм и “постижения” в един

обобщен вид като разгледаме разгръщането му в неговите три главни

направления: националната промишленост, административният ред и

управление и външната военна, търговска и колониална политика.

Политиката на Колбер за насърчаване и развитие на националната

промишленост и икономика е типичната меркантилна политика за увеличаване

на износа/намаляване на вноса и организирането на промишлеността в големи

корпорации, подчинени на строг регламент и контрол от страна на централната

власт. През 1664 година във Франция е издадена нова митническа тарифа, която

до такава степен ограничава вносителите, че практически ги изхвърля от

френския пазар. Същевременно французите се борят и срещу ответните мерки

на другите страни, като за тази цел използват дори насилие. Например през 1670

година, със силата на оръжието, Папата е бил принуден да вдигне въведените по

примера на Франция охранителни мита. Следването на другия принцип на

меркантилизма – ограничаването на износа на сурови продукти от страната –

силно спъва (наред с данъчните тежести) развитието на френското земеделие,

обрича населението на глад и подбужда раждането на една “плодоносна”

интелектуална опозиция, за чиито връх можем да считаме школата на

физиократите. Докато земеделието се занемарява, индустриите се насърчават.

157

Разходи и не само по войни. Между 1661 г. и 1710 г. Кралят Слънце похарчва за

строителство на дворци около 140 млн. ливри. Само за кралската конюшня годишно са били

харчени по 3 млн. ливри, кралският обслужващ персонал надхвърлял 500 души. 158

Мисля, че тук е подходящо да вмъкнем оценката, която Адам Смит дава на Колбер:

“Господин Колбер, прочутият министър на Луи ХІV, бе честен, много деен и ерудиран човек с

голям опит, проницателност във финансовите сметки и големи способности […] За нещастие

този министър бе възприел всички предразсъдъци на търговската система – една система, която

по своята същност се състои само от ограничения и предписания и не можеше да не увлече един

тъй деен […] човек, който бе свикнал да установява ред в различните ведомства на държавното

управление и да въвежда необходимия надзор и контрол […] Той се опитваше да регулира

промишлеността и търговията на една голяма страна по същия начин, както и различните

ведомства на държавното управление, и вместо да остави на всекиго да преследва интересите си

по свой начин по принципите на равенството, свободата и справедливостта, даваше на едни

отрасли на промишлеността (напр. манифактурното производство) извънредни привилегии,

докато на други налагаше извънредни ограничения (напр. земеделието)…” (Смит, Адам.

“Богатството на народите”; София, 1983. стр. 647-648)

77

Правителствената политика се стреми да подпомага със заеми, концесии и други

облекчения манифактурите, което в крайна сметка превръща Франция в най-

големия производител на луксозни стоки. Изграждат се фабрики за

производство на сукно, на копринени чорапи, гоблени и кувьори, на дантели,

очила, художествено стъкло и т.н., като се правят целенасочени опити

“кралските манифактури” да станат наследник на цеховите традиции на

професионално обучение и майсторство. Наред с поощренията на

манифактурното производство, правителството отделя големи суми за строеж на

пътища и водни канали, ежегодно от кралската хазна се отпускат около 650

хиляди ливри за изграждането на транспортна мрежа. При Колбер е започнат

строежа на големия Лангедонски канал (1664; завършен през 1681 г.), който

съединява средиземноморското крайбрежие на Франция с атлантическото.

Всичко това не би могло бъде извършено без наличието на подходящи

административни структури. Като казвам “подходящи” това означава структури,

които могат да обхванат и действително да осъществяват и управляват

плановете на централната власт. Като временна мярка, докато Франция укрепне,

Колбер предава главната административна, изпълнителна власт на

интендантите, които фактически се превръщат в губернатори на областите.

Както често се случва, временното концентриране на властта се превръща в

постоянно. В началото на режима на Луи ХІV във Франция има 23-ма избрани

интенданта, отговарящи за полицията, правосъдието и финансите.

Интендантите, които имат военни функции, подпомагат създаването на редовна

кралска армия.159

Колкото по-силни стават те, толкова повече отслабват

правомощията на традиционните губернатори на провинциите (или

представителите на старата аристокрация). По примера на Колбер, или на

институцията Controller General, интендантите създават свой апарат на

управление и провеждат такава данъчна и икономическа политика, която да е в

интерес на държавата. Правомощията на местните парламенти постоянно се

“орязват” докато накрая, през 1673 година, кралят издава указ, според който

парламентите загубват правото да променят или да ограничават

разпорежданията му. Така законодателството и данъчното облагане се прехвърля

изцяло в ръцете на Короната. Съставени са седем кралски съвета, които

управляват политическия живот на страната. Централна роля играе Държавния

съвет, членовете на който, заедно с краля, обсъждат всички важни въпроси на

вътрешната и външната политика. Останалите са: Съвет по депешите

(свързващото звено между интендантите и провинциите); Съвет на

финансистите (занимаващ се главно с данъчната система); Съвет по частните

въпроси (разглежда дела, които после се внасят в Кралския съд); Съвет по

духовенството (занимава се с назначаването на висшите духовници); Съвет по

“религията, която нарича себе си “реформирана” (решаващ проблемите на

хугенотите до отмяната на Нантския едикт през 1685); Съвет по търговията

(разглеждащ жалбите, писмата и докладните записки на търговците).

159

Интересно е да се отбележи, че редовната армия на Франция при Стария режим се набира

безразборно и грубо, без да се спазва някаква точно определена военна повинност. Освен това,

всяка област е била задължена да изпраща своята квота от хора за попълване на милицията и

тази служба е била толкова неприятна, че хората, които са откривали своите имена в списъците,

често пъти бягали в горите и планинските райони. Бягството на млади хора от селата, заради

службата millitia, е една от причините за обезлюдяването на селските райони, смятат по-късно

физиократите.

78

Цялата тази организация на управлението по същество е насочена срещу

индивидуалните стремежи и интереси на голямата част от френското население

и срещу всички форми на локализъм, древни права или феодални привилегии.

Този факт означава много неща и едно от тях е, че системата на управление,

наложена на Франция през разглеждания от нас период, очевидно не е нито

типично феодална, нито типично буржоазна или капиталистическа. Тази

система има едно точно име и това е монархически абсолютизъм.

Третата важна насока в политиката на Колбер е външната търговия и

колониалната политика (2.10.). Някои историци наричат създадените външно-

търговски монополни компании “любимите му деца”. Както посочихме в

началото на главата, ако експанзионистичните визии на Колбер и Луи ХІV бяха

съгласувани, Франция можеше да стане далеч по-могъща. Уви, докато главният

контрольор се грижи едновременно за вътрешната сила и отвъдморската

експанзия, неговият патрон ограничава амбициите си до покоряването на

континента. Едва ли е нужно да напомняме, какво значение отдава Колбер на

външната търговия и колониализма. Той е висшият администратор, който смята,

че богатствата на света са неизчерпаеми и затова главната цел на националната

държава трябва да бъде постоянната борба за тяхното придобиване (3.1.).

През втората половина на ХVІІ век, по времето, когато Колбер е

министър на финансите, холандското надмощие в океаните и търговията все

още е на своя връх. Но както сполучливо отбелязва Алфред Т. Махан,

политическата нестабилност в републиката, предизвиквана от противоборствата

между партията на търговците и партията на Оранжите, прави така, че

Обединените провинции да приличат по-скоро на “човек, изкуствено поддържан

от възбуждащи средства.”160

През този период във външната политика

Републиканската партия се стреми към съюз с Франция и към поддържане на

силен флот, докато партията на Оранските принцове гледа към Англия и

предпочита изграждането на силна армия. По това време съперник на Холандия

в моретата и търговията е Англия и отношенията между двете страни, въпреки

моментите на близост и взаимно влияние, са заредени със завист и вражда.

Франция за определен период остава “незабелязана” от двете сили, но

агресивната политика на Луи ХІV бързо привлича вниманието им. Французите

нанасят сериозен удар както на Амстердам, така и на Лондон, когато отнемат от

Испания южните нидерландски провинции (днешна Белгия) и отварят

пристанището на Антверпен, затворено по-рано от испанците под натиска на

Холандия. Холандци и англичани скоро разбират, че на сцената се е появил нов

играч, не по-малко силен от стария им враг Испания. При Краля Слънце

Франция изплува като новия претендент за световно господство.

Обаче в края на краищата външната политика на Луи ХІV не успява да

постигне амбициозните си цели.161

Махан казва: “Желанието [на Луи ХІV] да

постави на трона на Испания френски принц – себе си, съединявайки двете

корони или някой друг от династията [на Бурбоните] […] води до окончателното

160

Mahan A.T. “The Influence of Sea Power upon History 1660-1783. Chapter II. London.1965.” 161

Най-общо континенталната политика на Франция при Луи ХІV е следната: главната му цел е

поставянето на Испания под френската корона. На север, той подкрепя германските феодални

кралства, противопоставяйки се на Австрия, а на изток търси приятелството на Турската

империя. От една страна, добрите отношения с турците били заплаха за австрийците, а от друга,

давали на Франция достъп до търговията с Ливан, Гърция и Египет. Французите подкрепят и

независимостта на Полша и през по-голямата част от управлението на Луи ХІV са съюзници на

Швеция, която е в постоянна вражда с Дания, заради борбата за контрол над Балтийско море.

79

унищожаване на морската сила на Франция и до разоряването на народа.”162

Опитите на Луи ХІV да постави Испания под управлението на Бурбоните, не

само че не носят нищо добро на французите, но и подтикват португалците и

англичаните да влязат в съюз, 163

което дава възможност на последните да заемат

позиции в Средиземноморието и да ползват земята на португалците като

континентален “гарнизон” чак до времето на Наполеон.

В такава най-общо външно-политическа обстановка сe осъществяват

плановете на Колбер. Вътрешните реформи позволяват реформирането на

търговския и военния флот на Франция. За развитието на последния Колбер

издава образцова за времето си инструкция за управление, въвежда морската

повинност и увеличава броя на военните кораби до 300. За да подпомогне

търговията, правителството започва да изгражда и подобрява пристанищата по

френското крайбрежие.164

Строят се нови търговски кораби, което извежда

френския търговски флот на трето място по големина в света. Създадени са и

четирите големи монополни компании – Западно-индийската, която осъществява

колонизацията и търговията с Америка; Източно-индийската (която получава от

правителството безпрецедентен кредит в размер на 3 милиона ливри и редица

други привилегии (1664), в нея почти насилствено са включени членове на

съдебните палати и градски магистрати); Северната и Левантийската. Една от

главните цели на френската колонизация, както споменахме по-горе (2.10.), е

завземането на Мадагаскар, но и проникването в Северна Америка. В края на

кариерата на Клобер, Франция притежава, ако не най-цветущата, то поне най-

обширната част от европейските колонии. Френски са Канада, Луйзиана или

почти целия басейн на Мисисипи, част от западно-индийските острови: Свети

Кръст, Свети Вартоломей, Гваделупа, Сан Доминго и др., остров Тобаго и част

от Хаити, в Южна Америка французите притежават Гвияна, техен е и част от

брега на северозападна Африка, на Изток техни са Кандишар и Чандернагор.

В заключение ще кажем, че всички тези външно-политически амбиции,

“успехи” и грандиозни вътрешни реформи загубват своето значение, когато се

обърнем към реалния живот на френския народ, когато видим цената, която

обикновените хора – селяни, фермери, търговци, манифактуристи - са платили

за амбицията, алчността и глупостта на своите “водачи”. Резултатът от

“националната” агресия, в името на “националното” богатство и мощ, често

пъти е отчайващо вреден за “нацията” или за народа. В случая с Франция, ние

разбираме, че не сме говорили толкова за национална, дори за меркантилна

политика, а за политика на абсолютния монарх и неговата машина за насилие и

подчинение.165

162

Mahan A.T. “The Influence of Sea Power upon History 1660-1783. Chapter II. London.1965.” 163

При този съюз (осъществен през 1662 чрез брака на Чарлз ІІ с Катерина) Португалия

отстъпва на англичаните Танжер на Гибралтар, а в Индия - Бомбай. 164

По негово време са построени големите корабостроителници в Рошфорт, Кале, Брест и

Хавър. 165

Ако меркантилизмът означава освен всичко друго, но и насърчаване на манифактурното

производство и външната търговия, то в “емблематичния” френски меркантилизъм, тези две

основни негови характеристики често пъти се засенчват от другата основна черта на системата –

контролът на централната власт. В The Passage of Liberty, френският класически либерал Шарл

Комт описва системата на френския мерканитлизъм от ХVІІІ век така: “Държавата упражнява

над манифактурната индустрия неограничена и произволна власт… Легиони от инспектори,

комисари, контрольори, журита, попечители бяха натоварени с нейното осъществяване… През

1700 година се издава декрет, който ограничава до 18 града местата за производство на чорапи.

През 1723 година на манифактуристите от Руан е заповядано да прекратят работата си от 1 юли

до 15 септември, за да подпомогнат на жътвата.”

80

По времето на Ancient Regime епископът на Клермонт-Феранд описва

народа на Франция така: без легла или мебели, недохранени, с единственото

ястие ечемичен хляб или овесен кейк, народ безкрайно по-нещастен от робите-

негри в колониите, които най-малкото имат храна и дрехи. На въпрос на краля

как е паството в Шартър, неговият епископ отговаря: “ядат трева като овце и

гладуват като птици.” Оказва се, че кралят на Франция не става най-могъщия

монарх в Европа, а по-скоро славният господар на дрипльовците. 166

Това е най-

важния резултат от описваната до тук система на френската абсолютна

монархия, това са плодовете от действащия френски меркантилизъм, от

противоборствата, войните, религиозните конфликти и омразата, от

политическата централизация и опитите за налагане на пълен стопански

контрол.

Нека сега се спрем на едни от най-популярните опоненти, ако не на

монархията, то поне на икономическия ред на Франция от ХVІІ-ХVІІІ век, с

което ще завършим тази глава от нашето изследване и ще пристъпим към

неговата по-теоретична част.

***

3.9. В тази последна част от главата, посветена на “меркантилната

система”, ние ще разгледаме идеите, носени от една изключително популярна

група мислители, може би първата икономическа школа. Това са френските

физиократи. Препоръките и принципите на тези мислители не са загубили

своето значение и до днес, макар да не липсват периоди в историята, когато

тяхното влияние, качества и интелектуални (теоретични) аргументи са напълно

забравяни, а в отделни случаи презрително отхвърляни като проява на

“мистични нелепости”. Всъщност, за да бъда точен, трябва да кажа, че много от

проблемите, имащи нещо общо с либерализацията на пазара и намаляването на

данъците, са естествено близки до идеите на физиократите и ако дискусиите

върху тези въпроси загубят някога своята актуалност, което ми се струва малко

вероятно, то тогава можем да твърдим, че и споменът за френските

économistes,167

също ще бъде ненужен.

166

Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First

Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.10. Подобно

нещо твърди и Сен Симон: “[…] хората в Нормадия (през 1725, вече по времето на Луи ХV)

живеят на тревата по полетата. Първият крал на Европа нямаше да бъде велик крал, ако не

държеше просяците и не пълнеше приютите с умиращи дори и в мирно време.” (Floquet,

"Histoire du Parlement de Normandie" VII. 402. вж. Taine, Hippolyte A. The Ancient Regime. The

Origins of Contemporary France, Volume 1. II. BOOK FIFTH. The People.) Голямата криза в

управлението на правителството на Колбер започва през френско-холандската война (1672-

1679). Финансовите нужди за воденето на тази война подкопават плановете му за икономически

реформи. Налагат се все по-повече и повече данъци, което ускорява започналата криза в

земеделието. В края на 70-те години на ХVІІ век Франция е в икономически водовъртеж, при

който селската бедност е постоянно състояние, както е и постоянно увеличаването на данъчните

тежести. Тази криза продължава и през следващия век. Иполит Тен казва, че е изчислил, че

между 1690 - 1715 година (годината, в която Луи ХІV умира) “повече от една трета от

населението, шест милиона, загиват от глад и нищета.” Кървавите войни и прогонването на

протестантите, казва от своя страна Лаверне, намаляват населението на Франция по време на

режима на Луи ХІV с 4 милиона или 20 процента (“Les economistes francais du XVIII-e siecle”,

Paris, 1870, p.65; цитирано по “Физиократите” на Хенри Хигс) 167

Както са наричани от своите съвременници и по-ранните автори.

81

Физиократите са група мислители, която стои извън рамките на времето,

което сме си поставили за цел да изследваме. Те са икономическа школа (често

пъти наричана секта168

) от средата на ХVІІІ век. Решението ми да ги включа в

изложението е продиктувано от факта, че това е първата обединена и

сравнително силна169

интелектуална реакция към меркантилната теоретична

традиция и система на управление. Следващите страници обаче няма да бъдат

ода на възхвала към тях, въпреки че са защитници на свободата и че имат не

малък дял в популяризирането и дори бих казал раждането на по-късните

класически либерални идеи.170

Те има за какво да бъдат хвалени, но и има защо

да бъдат критикувани. Две мнения, според мен, са особено валидни за тях.

Едното е на Адам Смит, който казва в Богатството на народите, че “въпреки

цялото им несъвършенство, те вероятно са най-близкото приближаване до

истината, която някога (до времето на Смит) е писана върху предмета на

политическата икономия”171

, а другото на Галиани, който казва, че тяхната

“свободна търговия”, техният космополитизъм, земеделска и данъчна система,

просто са невъзможни под деспотично управление, следователно невъзможни

във Франция и в по-голямата част от света през онова време (а и по-късно).172

168

Вж. например Reponse aux Docteurs modernes, ou apologie pour I’Auteur de la Thiorie des Loix,

et des Lettres sur cette Théorie. Avec la réfutation du systême des Philosophes economistes на Simon-

Nicolas-Henri Linguet. Самият Тюрго казва, че физиократите имат “сектантски дух”. Изказвайки

възхищението си към тях Адам Смит също ги нарича “секта”. Грим нарича тяхната Philosophie

rurale “Петокнижието на сектата”. Шумпетер казва: “Това е школа, чиито членове по силата на

доктринални и лични връзки винаги действат като група, възхвалявайки се взаимно,

подпомагайки се взаимно в борбата срещу опонентите, като всеки поема своя дял за

пропагандиране на общите идеи. Физиократите […] бяха нещо повече от научна школа: те

представляват група обединена от обща вяра и по тази причина по-късно често биват наричани

секта.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр.

374) 169

Казвам “сравнително силна”, защото те бързо губят влиянието си и лесно запазват името си

може би благодарение на Адам Смит. Освен това, трябва да бъде обърнато внимание и на факта,

че те не са първите либерални мислители, а първата група автори с либерални възгледи,

съзнателно обединена от своите идеи и интелектуалния си лидер (Франсоа Кене). 170

Трябва да отбележим например, че Декларацията за правата, която предхожда френската

Конституция от 1791 година, заема от тях важни параграфи – че свободата, собствеността и

сигурността са неотменими човешки права. Те оказват голямо влияние на Адам Смит и на

Томас Пейн, в чиито трактат Agrarian Justice използването на рентата от земята се разглежда

като публичен доход. Друг автор, силно повлиян от тях, е американецът Хенри Джордж. 171

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр. 663. (Цитатът не съвпада

напълно с превода на българското издание, защото преводът е мой по оригинала.) 172

Тук, както виждаме, Смит и Шевалиер Ганоби (Галиани) са на една позиция и тя е много

важна. И двамата смятат философията на физиократите за неприложима или поне за частично

неприложима, а в определени отношения откровено погрешна. Ето какво казва Смит в

Богатството на народите: “Ако пръчката е прекалено огъната в една страна, гласи една

пословица, за да се изправи, тя трябва да бъде огъната също толкова в другата страна.

Френските философи, които предложиха системата, представяща земеделието за единствения

източник на дохода и богатството на всяка страна, са последвали изглежда мъдростта на тази

пословица и както в плана на Колбер производителният труд в градовете бе несъмнено

надценен в сравнение с производителния труд на селото, така в тяхната система той, изглежда,

също тъй несъмнено подценен. (Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.

648.) Както ще видим в следващите страници именно надценяването на земеделието и липсата

им на чувство и разбиране за подходящата политическа система на благоденстващото общество

са техните основни слаби места. Недостатъците им обаче се компенсират от идеите им за

свободната търговия и ниските данъци, както и от чисто теоретичните им икономически идеи за

“репродуктивността”, “циркулиращите потоци” и тяхната Икономическа таблица.

82

Впрочем техният “утопизъм” и несъвършенство се забелязва не само от

враговете и опонентите им, но и от по-късните им симпатизанти. Заради това, че

се опитват да комбинират в своята икономическа и социално-политическа

теория един очевиден антагонизъм - “просветния деспотизъм” със “свободната

търговия”, те, може би парадоксално, се спасяват от за някои най-лошото, а за

други най-доброто бъдеще, което може да има една социална теория –

превръщането й в могъща интелектуална система, в един от абсолютите, в един

от изразителите на крайната истина; спасява ги от съдбата на малката и

дисциплинирана секта, превърнала се в широко “религиозно” течение. Големият

недостатък в тяхната социална и икономическа теория е наличието на очевидни

противоречия, дори абсурди. Но тези несъвършенства имат и своето

преимущество. Физиократите не печелят слепи поддръжници, не се превръщат в

нищо повече от временна мода, но наред с това раждат идеи и принципи, които

им осигуряват достойно място в интелектуалната история на човечеството. Днес

мнозина икономисти с право ги наричат “създателите” на френската

политическа икономия.

Както казахме, състоянието на Франция, на френския народ, половин век

след управлението на Колбер и Луи ХІV, е повече от лошо. Читателят може да

получи ясна представа за тези тежки времена, ако прочете The Ancient Regime.

The Origins of Contemporary France (L’Ancien Régime) на Иполит Тен и по-точно

книга пета, озаглавена “Народът”, която цитирахме вече в някои от бележките

под линия. Причините за мизерията и изоставането на Франция в сравнение с

развитието на Англия, разбира се, са комплексни. Не могат да бъдат изброени и

анализирани всички, но можем да обобщим изводите, до които вече стигнахме.

Богатата на плодородни земи и въобще на природни дадености – реки, морета,

равнини, пасища, обширни територии и пр. - богатата на индустрии, градове и

хора Франция, стига до жалкото състояние на страна с бедстващо и потиснато

население главно заради няколко описани дотук фактора: политическите и

религиозните борби между краля и феодалните елити, надмощието на краля и

концентрацията на власт в неговите ръце, използването на тази власт за

преследване на неразумни външно-политически цели и за подчиняване и

обвързване на цялото общество в системата на кралската институция,

произтичащата от насилието и централизацията морална и политическа

деградация, изкривяването на естественото развитие на френската

икономика, заради грубите и погрешни намеси на централната административна

власт.

В The National System of Political Economy Фридрих Лист пише:

“Големите начинания на Колбер биха успели, ако не беше отмяната на Нантския

едикт, любовта към разкоша и погрешните амбиции на Луи ХІV, покварата и

екстравагантността на неговите наследници, захапали напъпилите семена, които

Колбер пося. Ако следователно във Франция бяха израснали богатите

манифактури и търговските интереси, ако богатството на огромната собственост

на френското духовенство бе дадено на обществото, ако тези събития имаха за

резултат формирането на силна долна камара на Парламента под чието влияние

феодалната аристокрация би се реформирала, то системата на физиократите

едва ли би видяла бял свят. Тази система бе предизвикана от съществуващите

обстоятелства във Франция.”173

Или, според Лист, умът, волята и авторитета на

Колбер биха донесли богатства и слава на френския народ, а физиократите 173

List, Friedrich. The National System of Political Economy. Third Book: The Systems. Chapter 30.

The Physiocratic or Agricultural System; translated by Sampson S. Lloyd, 1885.

83

въобще не биха се появили, ако френската социална и политическа система не

бе толкова неефективна и порочна. 174

Да, но ако политическата система във

Франция бе по-демократична, вероятно не само физиократите нямаше да се

появят, но и геният на самия Колбер би останал скрит за света.

Както казахме в параграф І.3.2. във френският меркантилизъм не се

забелязват почти никакви зародиши на либерализъм и поради тази му особеност

либералните идеи във Франция се раждат като негова опозиция, а не като

разклонение или нюанс в основното течение, който по-късно ще се превърне в

самостоятелна традиция и практика, както се случва в Англия. Физиократите се

появяват като реакция на “меркантилната” система на френския абсолютизъм. И

понеже самите те са част от тази среда или система - мнозина от тях са

дворцови фаворити, лидерът им Кене е близък приятел, лекар и довереник на

влиятелната мадам Помпадур, а другите поддържат приятелски отношения с

аристокрацията и двора или самите те са благородници и висши духовници –

тази реакция или опозиция се оказва прекалено неуверена, поставяйки наред с

идеала на свободната търговия и разумното управление идеала за едрия

земевладелец и просветения монарх. Нека разгледаме тяхната “система”175

и да

видим с какво тя противостои на меркантилните идеи и практики, къде са

174

Авторитетът е много важно нещо, но авторитетът в политиката няма това вътрешно качество

да бъде пазен дълго, както се случва в други области (например в науката), защото същност на

политиката e промяната или непрекъснатото търсене на решения на непрекъснато

възникващите нови практически проблеми – задача, която очевидно не е по силите на един

човек, партия или класа, колкото и “авторитетни” или надарени да са те. Следователно, когато

“авторитетът” на политическия водач, на ръководителя, се задържи прекалено дълго, това

неминуемо трябва да ни подсети, че той вече не се дължи на естественото отношение на

управляваните и тяхната готовност за подчинение, а на насилие и принуда от един или друг вид

(разбира се, има и изключения). Едно от най-големите качества на демократичните режими е

възможността за постоянна и безболезнена смяна на управляващите партии и лидери, един от

най-големите пороци на недемократичните обществено-политически системи е невъзможността

за смяна (поне безкръвна) на водачите и затова при тези системи ние вече не говорим за

“авторитети”, а за “авторитаризъм”. Независимо дали е спечелил власт и уважение със своите

качества, авторитетният водач, от мига, в който е станал или е възприел себе си като висша и

несменяема ръководна фигура, се превръща в диктатор. В политиката не можем да разчитаме на

управлението на един човек, на една група (дори от мъдреци, доктринери, експерти и пр.), на

една партия, на една класа, независимо от качествата, които те притежават. Следователно не

можем да разчитаме на управление, ръководено от един, при това несменяем център, дори този

център да е доказал, че е подготвен за добро управление и мисли за доброто на нацията. В

управляващия център, както в демократично конституирания и демократично действащ, така и в

недемократичния, промяната все пак е нещо неизбежно. Най-естествената промяна настъпва

след смъртта на управляващия и възкачването на неговия наследник или на нов лидер

(авторитет). Исторически погледнато отделните авторитарни лидери си отиват относително

бързо, но централизираната система, която са заварили или която са изградили, остава,

разпадайки се значително по-бавно. Така, след “обичания” и може би най-уважаван френски

крал Анри ІV, умиротворил Франция и положил основите на една бъдеща силна монархия, идва

“безличния” Луи ХІІІ, след него почти век (седемдесет и две години) управлява “бляскавия” и

авторитарен Луи ХІV, следва “слабохарактерния” и “развратен” Луи ХV, наследен от “благия” и

склонен към компромиси Луи ХVІ, който плаща с главата си пълния разпад на системата на

френския абсолютен монархизъм. Този монарх, подобно на други монарси или лидери от

историята, става изкупителната жертва на системата, която не е създал, но е наследил, става

жертва на реда и греховете, извършени от неговите предшественици. (Вж. Еклисиаст 3:1-8) 175

В Богатството на народите Адам Смит разглежда системата на физиократите като

противоположност на търговската система. Виж Книга ІV гл. ІХ “За земеделските системи или

за онези системи на политическата икономия, които представят продукта на земята за

единствения или главния източник на дохода и богатството на всяка страна.” (стр.647-673)

84

пропуските й и как тази система се свързва с идеите за свободата и развитието

на капитализма.

Физиократите са неделима част от френското Просвещение на ХVІІІ век

и като част от това интелектуално пробуждане, дължат своята поява на две

главни причини – едната, както казахме, е кризата на абсолютната монархия и

свързаните с нея бедствия, а другата, напредъкът и растящото благоденствие на

съседна Англия и примера на нейното политическо устройство, социална

философия и стопански практики. В средата на осемнадесети век, можем да

кажем благодарение на тези две основни причини, Монтескьо написва “За духа

на законите” (1748), започва издаването на Encyclopedie на Дидро и

Даламбер176

(1751-1765), появяват се творбите на Волтер и Русо, през 1751

година за интендант по търговията е назначен Гурне (поддръжник на

свободната търговия и ниските данъци), който превежда текстовете на

английските икономисти Чайлд, Кълпепър и др. и оказва силно влияние върху

физиократите, особено върху Тюрго, появяват се есетата на Хюм на френски,

четат се книгите на Лок и т.н. Но и преди тази ярка интелектуална реакция от

средата на века, съществува и по-ранна опозиция, която носи у себе си общите

идеи на Просвещението, както и тези, с които физиократите по-късно ще станат

известни. Например за техен предшественик може да бъде разглеждана по-

старата интелектуална традиция на конституционализма и християнския

хуманизъм (един от неговите най-известни носители е споменатият вече херцог

Сюли177

), както и една поредица от личности, живели във Франция през втората

половина на ХVІІ век и началото на ХVІІІ век: Ла Бриер, архиепископ

Фенелон,178

Боагилбер, маршал Вобан,179

абат Alary и членовете на неговия Club

de l’Entresol на площад Вендом,180

Сен Пиер и т.н. Поради липса на място ние

176

Както казва Дж. Б. Бъри Енциклопедията е “централната работа на рационалистичното

движение, което направи Франция от 1789 толкова различна от Франция на 1715” (J. B. Bury;

The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920) 177

В своята книга “Économes Royales” Сюли говори за Европа, разделена на 15 равни по сила

държави, така балансирани, че нито една от тях да не може да застрашава свободата на другите.

Това “християнско обединение”, трябва да бъде управлявано от арбитраж, чиято цел е да

предпазва от война участниците в съюза. В рамките на тази християнска общност от европейски

държави трябва да има всеобща свобода на търговията и религиозна толерантност.

Англиканският историк Джон Невил Фигис обяснява съществуването на тази “нетрадиционна”

за епохата идея с това, че в нея се съдържат двете всъщност характерни особености на времето -

от една страна тя отразява средновековния универсализъм и произтичащата от него идея за

международно, наднационално право, а от друга - актуалната и широко прилагана политика на

баланс на силите.(Figgis, John Neville. Political Thought from Gerson to Grotius: 1414–1625: Seven

Studies; Batoche Books Kitchener, 1999, р. 87) 178

Фенелон е “центъра” на група аристократи от Кралския двор, която през седемдесетте години

на ХVІІ век, отговаря на политиката на Колбер с идеи, определяни като “християнски

аграризъм”. Те са против увеличаването на данъците и усилването на държавния контрол. Към

края на 90-те години на века Фенелон изпада в немилост. 179

Себастиен ле Престър, владетел на Вобан (1633-1707). Той е военен инженер, маршал и

близък приятел на Луи ХІV до написването на “Projet d’une dixme royale” (първо публикувана

през 1698 за вътрешно ползване в двора и издадена свободно през 1707), в която препоръчва

отмяна на съществуващата несистематична данъчна политика и предлага въвеждането на общ

данък върху дохода, който трябва да се прилага към всички видове доходи, при различни ставки

като най-високата да е 10 % (dixme). Вобан вижда като причина за кризата на Франция основно

високите данъци. Идеите му са много близки до тези на Боагилбер. 180

През 1724 година абат Алари посреща гости в своя салон на улица Вандом в Париж. На тези

сбирки се обсъждат различни политически въпроси, между които и политическа икономия.

Един от членовете на клуба е Хенри Болинбруг (1678-1751), държавният секретар на кралица

85

няма да се спираме върху всяко едно от тези имена, но трябва специално да

отбележим името на Боагилбер181

, когото физиократите открито наричат свой

“предшественик”. В неговите идеи се съдържат почти всички главни елементи

на тяхната система – земеделието като първоизточник на богатството,

“естественият кръговрат” на стоките и доходите, свободата на търговията със

зърно, убеждението, че високите данъци унищожават земеделското

производство и нарушават функционирането на цялата икономика и т.н.

Преди школата да “възникне” има един автор, който не е “физиократ”, но

почти винаги е поставян от историците и икономистите в компанията на

физиократите. Това е Ричард Кантилън (или Ришар Кантийон). Кантилън (1680

- 1734) е ирландец по произход, част от живота си прекарва в Париж, където

първоначално търгува с вино, коприна и мед (металът), а по-късно, между 1716-

1720, се насочва към банковото дело. Предполага се, че неговото Essay on the

Nature of Trade in General,182

което по думите на Хенри Хигс “съдържа цялата

теория на Икономическите таблици”183

, е написано по време на честите му

пътувания от Лондон до Париж в периода между 1729-1733 година. Идеите на

Ана, водил преговорите за Утрехтския мирен договор между Франция и Англия. Клубът е

затворен през 1731 година. 181

Пиер льо Пьозан, сеньор дьо Боагилбер (1646-1714) е автор на Le Détail de la France и на

редица други произведения. Той е наполовина аристократ, прекарва по-голямата част от живота

си в Нормандия. Боагилбер критикува директно преобладаващите меркантилни идеи. Шумпетер

казва, че неговата “икономическа социология разглежда в почти марксистки дух две социални

класи – на богатите и бедните.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том

І, ИК “Прозорец”; стр. 366) Със сила и престъпления по-здравите индивиди заграбват

средствата за производство и престават да работят, започват да трупат пари и по този начин

обезценяват реалното богатство и объркват движението на икономическия живот. Така,

Боагилбер се противопоставя на меркантилната идея за богатството. Според него упадъкът на

френската икономика започва от управлението на Колбер, защото неговата политика

приравнява богатството с парите. “Направихме парите идоли” (Pierre de Boisguilbert,

"Dissertation de la nature des richesses, de l'argent et des tributs..." in Pierre de Boisguilbert ou la

naissance de l'économie politique (Paris: Institut National d'Etudes Démographiques, 1966), 2: 974; по

McNally, David. Political Economy and the Rise of Capitalism: A Reinterpretation. Berkeley :

University of California Press, 1994.), казва той, а парите имат стойност само като средство за

осигуряване и подпомагане размяната на стоките за потребление. Основа на френското

богатство, казва в своя Traité de la nature, culture, commerce, et intérêt des grains (1704), е

земеделието, “първоизточникът на цялото богатство на Франция е обработката на земята”. Всички класи и професии зависят от земеделието и всички извличат своето препитание от

“естественото обръщение”, чието начало е земеделската продукция. Лошата данъчна политика

разстройва това естествено обръщение (кръговрат). Тя влияе негативно както на земеделието и

търговията, така и на манифактурното производство. Боагилбер приема конкуренцията като

начин за положително влияние в икономически кръговрат, но не приема изцяло свободната

търговия. Той настоява за свободен пазар и износ на зърно, които, според него, ще доведат до

по-висока и балансирана цена на зърното, която ще носи на производителя излишък, който ще

му гарантира рентите, данъците и инвестициите в земеделското производство. Боагилбер

препоръчва отмяна на тарифите, митата и данъците върху продажбите и замяна на всички

съществуващи данъци с един данък върху всички доходи (идея изглежда възприета по-късно от

Вобан). Ще завършим бележката думите му: “На всеки десет души един е просяк, петима са

толкова бедни, че не са способни да му дадат милостиня, трима са болни и затруднени от заеми

и скъпи съдебни дела… Малцина са заможните и сред тях са богатите търговци, държавните

служители и любимците на краля.” 182

Вж. Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in General(Essai sur la Nature du Commerce

in Gйnйral ); 1959 (Reissued for the Royal Economic Society. First published by Macmillan &Co.,

Ltd., 1931. London. Edited with an English Translation and other material by Henry Higgs, C.B ) 183

Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First

Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.23.

86

самия Кантилън, съдържащи се в това важно за физиократите произведение184

,

лесно могат да ни доведат до Уилям Пети. По този повод Шумпетер ни съветва

да “разберем и удържим в съзнанието си редицата: Пети- Кантилън – Кене.”185

Каква е най-общо връзката между Кантилън и физиократите? Тя е

очевидна. И Кантилън, и физиократите, гледат 1) на земята като на “суровият

материал”, от който идва богатството и 2) на земевладелецът като на най-

важния член на обществото, тъй като всички останали жители зависят от него.

Както виждаме, тези две идеи са съвсем противоположни на описваната до тук

меркантилна “идеология”. Авторите от така наречената меркантилна традиция

смятаха, че продажбата на манифактурни или луксозни стоки ще донесе

богатство на нацията, а самото богатство, най-общо или в края на краищата бе

разбирано от тях като пари или скъпоценни метали. Кантилън отговоря на това

разбиране с тезата, че човешкият труд и то в земеделието, носи богатство и че

богатството не е пари, а препитание или всичко онова, което дава храна на

човека, което създава удобства и житейски комфорт.186

Политика на търговската

система бе насърчаването на манифактурите, политиката в “системата” на

Кантилън е обърната към земевладелците и земеделието. Според него земята

неизбежно принадлежи на малък брой хора.187

Това са земевладелците. От това

как те изразходват продукта на земята, получен от работата на фермерите и

работниците, как използват излишъците от производството или чистата печалба,

зависи и богатството на цялото население. За да съществуват, манифактурите са

изцяло зависими от продукта, извлечен от земята на земевладелеца.

Следователно, ако земеделието не се развива добре, то и другите индустрии ще

бъдат засегнати. Кантилън описва тази зависимост с проста схема:

земевладелецът предоставя своята земя на фермера, който заплаща на

собственика на земята (т.е. на земевладелеца) 1/3 от произведения продукт,

друга 1/3 изразходва за заплати на работниците и обработка на земята и

останалата 1/3 оставя като печалба за себе си. След това част от чистите печалби

на земевладелците, фермерите и работниците се изразходват за произведенията

на манифактуристите, занаятчиите и другите членове на обществото, които не

са директно ангажирани със земеделието, но ползват за своята дейност

продуктите земята.188

Така започва циркулацията на “годишния продукт на

земята”.

Описаната схема, “фундаменталните истини” в нея, са извлечени и

доразвити от Кене и неговите ученици.189

Ще се спрем на идеите на Франсоа

184

Но и не само за тях. Кантилън е добре познат и на Адам Смит 185

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 367 186

С това всъщност започва Essai. (Part I, Chapter I. Of Wealth I.I.1 ) Идеята, че трудът е ключ

към разбирането на проблемите на собствеността и богатството не е нова. Тя идва от дълбока

древност, преминава през средновековната икономическа и политическа мисъл на схоластиците

и се “разпръсква” на различни места и под различни форми в кипежа на европейската мисъл от

периода на Ранната Модерност. Тук мога да припомня две големи имена, които стоят зад идеята

за труда като “ключ” към основните въпроси на богатството, собствеността и (ще добавя)

справедливостта. Това са имената на Джон Лок и Карл Маркс. 187

Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter I. Of Human Societies.

I.II.1. 188

Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter XII. All Classes and

Individuals in a State subsist or are enriched at the Expense of the Proprietors of Land. 189

Мирабо-баща, който е другата ключова фигура от групата на физиократите, казва че е “чел

огромен брой книги посветени на индустрията и търговията, но на всички им липсвала

прецизност. Най-накрая в ръцете му попаднал рядък ръкопис, единствената останка от

огромната работа на един от най-способните мъже на Европа.” Този мъж бил Ричард Кантилън,

87

Кене (1711-1774) като лидер на групата и най-вече като на “физиократът”, чието

име на икономист и теоретик оцелява най-дълго във времето (другият лидер

Мирабо-баща въпреки голямата си популярност приживе, загубва влиянието си

и неговото богато творчество вече почти не се споменава от икономистите).190

Адам Смит прави една уместна забележка към светогледа на Кене, който

по професия е хирург, доктор по медицина и личен лекар на мадам Помпадур191

:

“Някои склонни към теоретизиране лекари, казва Смит, изглежда са си

въобразявали, че здравето на човешкото тяло може да се опазва само при строг

режим на диета и упражнения, най-малкото нарушение на който по

необходимост води до известна степен на заболяване или разстройство,

отговаряща на степента на нарушението […] Кене, който сам беше лекар и то

склонен към теоретизиране, се е придържал, изглежда, към същия възглед и

относно държавния организъм и си е въобразявал, че той може да заяква и

процъфтява само при точно определен режим – строгият режим на съвършена

свобода и съвършено правосъдие…”192

или казано с терминологията на самите

физиократи – строгият режим на съобразяване с естествения ред на нещата

(ordre naturel).

а книгата – неговото Essai (Higgs, Henry "Life and Work of Richard Cantillon" from Cantillon,

Richard. Essay on the Nature of Trade in General ed., 1959, pp. 363-392. ) Сред “учениците” на

Кене са Кондорсе, Мирабо, Мерсие де ла Ривие, абат Баудю, Дюпон де Немур, Гурне и Тюрго. 190

Виктор Рикети, маркиз дьо Мирабо (1715-1789) написва коментари върху идеите на

Кантийон, които първоначално излизат анонимно през 1755 година със заглавие L’Ami des

Hommes и стават изключително популярни със своята теория за населението. Неговото най-

известно произведение, написано с помощта на Кене, е Philosophie rurale (1763), което може да

бъде разглеждано като обобщение на възгледите и философията на физиократите. Друго негово

произведение е Mémoire concernant l’utilité des états provinciau, където пледира за

децентрализация и освобождаване на местните власти от контрола на интендантите. Кене е

впечатлен от работите на Мирабо и пожелава да се срещне с него. Приема се, че от тази среща,

която е била през 1757 година, датира школата на физиократите. Под влиянието на Кене и

Кантийон, през 1760 година, Мирабо написва една от най-известните си книги Theorie de

l’Impôt. В нея той се обръща към краля: “Където моите хора загубват своите права, там е и

границата на моята империя.” В книгата има и една изключителна идея: данъците по своята

същност и естество са доброволна жертва (дарение), а не принудителен дял; суверенът няма

право да облага своите поданици без тяхното участие и съгласие. За тези си позиции, той е

хвърлен в затвора, но благодарение на приятелите си и застъпничеството на мадам Помпадур, е

освободен. Една от най-известните фрази на Мирабо е, че “държавата е дърво, а земеделието

неговият корен”. Любопитен факт е, че Мирабо има проблеми в семейния си живот, които

допълнително го тласкат към усилени занимания с политическа икономия и писане. Неговият

авторитет в известна степен е помрачен от коментарите на неговия син в Lettres de Vincennes :

“…един човек, който нарича себе си деликатен, състрадателен, законодател на крале, благодетел

на хуманността, е насилник спрямо своята жена и деца… Фактите не могат да бъдат изопачени.

Например можем да кажем, че той разруши себе си, докато създаваше политическата икономия;

че изложи на риск два милиона богатство на своята жена и деца, докато протестираше срещу

лукса и данъците…” 191

Франсоа Кене е син на търговец, като младеж учи за гравьор, после влиза в колеж и получава

образование за хирург. През 1723 година става кралски хирург, 1744 получава званието доктор

по медицина; той е член на Кралското общество и на Академията на науките. Както отбелязахме

в предната бележка през 1757-58 година около него и Мирабо се събира кръг от хора, които

стават известни като “икономистите”. През 1758 година е публикувано най-известното му

произведение Икономическите таблици (Tableau Oeconomique), Кене пише под псевдоним

редица статии, които излизат във вестника на физиократите Gazette of the Trade, през 1767

година под редакцията на Дюпон дьо Немур, е публикуван двутомника Physiocratie, който

съдържа избрани негови статии. 192

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.664

88

Физиократите доказват съществуването и показват изискванията на

естествения ред най-ярко чрез публикуваните с шум и церемонии през 1758

година “Икономически таблици” на Кене, в които намираме схема на едно

земеделско общество, което функционира като организъм, в който потоците на

производство и разпределение на печалбите са затворена система. Всичко в тази

система е наред, когато земеделците са добре, всичко се разпада, когато бъдат

поставени пречки пред тяхната дейност. Философията на Икономическите

таблици би спечелила много повече поклонници, ако в схемата не бяха

пренебрегнати не по-малко важните, а за меркантилната идеология най-

важните, части от обществения организъм – класите на търговците, занаятчиите

и манифактуристите. За Кене и неговите последователи, подобно на Кантийон,

има една важна класа – земевладелците и друга – земеделците. Класите на

земевладелците, фермерите и земеделските работници са единствените

производителни класи, защото от техният труд се създава основния или суровия

продукт за производството на всички останали стоки, техният труд храни

населението и накрая той е създателят на чистия продукт (produit net) или

чистата печалба. Трудът на всички останали класи, според Кене и

последователите му, е “стерилен”, той не създава, а преобразува вече

създаденото.193

Адам Смит ясно вижда пропуска в тази теория: “Както един

брак, който създава три деца, е несъмнено по-производителен от брак, който

създава само две, така трудът на арендаторите и селскостопанските работници е

несъмнено по-производителен от труда на търговците, занаятчиите и

манифактуристите. Но по-големият продукт на едната класа не прави другата

класа безплодна и непроизводителна…”194

Тук няма да се спираме и да

разкриваме грешките на физиократите към въпроса коя класа е производителна,

труда на коя носи стойност и коя разпределя тази стойност, достатъчно е да

отбележим тази особеност в теорията им и да запомним, че те в крайна сметка

подценяват значението на класите на търговците и на производителите на

промишлени стоки, когато става въпрос за производство или за създаване на

така наречения “нетен продукт”.

Как по-точно работи обществения организъм, погледнат от

перспективата на Кене? Отговорът може да бъде открит още в първите му

статии “Farmiers” (1756) и “Grains” (1757), написани за Encyclopedic. В

първата статия Кене казва, че земеделието е фундаменталната индустрия на

страна като Франция, а свободата и сигурността са главните нужди за

развитието на тази индустрия. Той смята, че ако търговията със зърно се

освободи, ако бъде разрешен и дори насърчен неговия износ, то тогава

флуктуациите или колебанията в годишните цени ще бъдат значително

снижени. Позволете ни да възприемем свободната търговия, казва той, и ние ще

станем толкова богати, колкото и англичаните. Като естествен за природата и

стопанските традиции на Франция продукт, т.е. като конкурентно способен на

международните пазари продукт, продажбата и износа на зърно ще съдейства за

просперитета на фермерството в страната, а оттук ще бъде увеличено не само

индивидуалното богатство и решен проблемът с глада и бедността в селските

райони, но и ще се увеличи богатството на страната и държавното съкровище

193

Това тяхно мнение като че ли е най-атакувано, може би поради факта, че то очевидно е

трудно защитимо. Например Франсоа Верон дьо Форбоне (1722-1800), който е един от

основните опоненти на физиократите, задава логичния въпрос: не е ли земята сама по себе си

обречена на абсолютна или относителна стерилност без човешкото посредничество? 194

Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.665

89

като цяло. Тук е нужно да отбележим и отношението на Кене към фермера. В

него вече прозира някакво смътно усещане за започналото и бъдещо развитие,

не толкова на Франция, колкото на по-широките тенденции към

капиталистически ред. Кене вижда във фермера интелигентен предприемач,

който не владее земята, която обработва, но е свободен да я наема и по силата

на договора да прави с нея каквото пожелае без намесата на земевладелеца.

Това наистина е едно по-модерно схващане, което обаче не може да се откъсне

от по-дълбоките си корени. Шумпетер забелязва, че за да успее фермерът-

предприемач, съвременник на Кене, е трябвало да се съобрази най-малко с три

условия: 1) да бъде двойно по-енергичен от “нормалното”, ако приемем за

“нормална” енергичността на неговия колега в едно модерно капиталистическо

общество, където договорните отношения, капиталите, кредитите, пазарите,

институциите и т.н. улесняват дейността му; 2) начинанията му да не бъдат

подкопани от вноса на външни стоки, т.е. от желаната от Кене свободна

търговия; 3) да има на разположение евтин и достъпен капитал. За първите две

условия, казва Шумпетер, Кене не си дава сметка. Към третото обаче е

внимателен. Усилията му да установи размера на нужния за предприемача-

фермер капитал го довеждат до създаването на теория за капитала, която според

Шумпетер е най-значимият му творчески принос, но която нямаме възможност

да разгледаме тук.195

“Фермерът-предприемач” в тогавашна Франция е идея.

Кене очевидно има ясното съзнание за това тъй като в “Farmiers” той описва

трите причини, които в действителност правят жестока бедността в

земеделските райони на страната – първата е обезлюдяването на селата и

бягството към градовете, заради данъка tallie и останалите налози; втората е

произволното данъчно облагане, което лишава земеделските инвеститори от

сигурност за тяхната собственост (междувпрочем макар да осмива теориите на

физиократите, по този въпрос Волтер пише една прекрасна философска новела

“Човекът с четиридесетте екю”196

) и третата – ограниченията, които спъват

търговията със зърно. Не немотията е шпора на селската индустрия, е

заключението на Кене, надеждата е по-добър стимул от отчаянието, а

активността върви заедно с успеха.

Във втората статия “Grains” изложените дотук принципи са още по-

добре развити. В тази статия Кене обръща с главата надолу господстващите

вече два века меркантилни доктрини. Дълго време политиката на

правителството е била стимулирането на манифактурното производство,

особено на луксозни стоки, казва той. Стимулиране, но във вреда на

земеделието. На хората им е било забранявано (!) да садят лозя (друг отрасъл,

към който Франция има естествено предразположение), докато са окуражавани

да садят черници, заради отглеждането на буби и производството на коприна.

Напротив, казва Кене, страната трябва да се обърне към насърчаване и развитие

на своето естествено богатство като производството на пшеница например.

Земеделието и търговията са двата източника на богатство за Франция, но

тяхното деление е абстрактно, защото търговията и индустриите всъщност са

клонове на земеделието – първичният и безспорен източник на всички други

стопански отрасли.

Преди да престъпи към написването на Икономическите таблици, Кене

вече е предложил своите съвети към правителството, те най-общо са свобода на

195

Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; вж. стр.386-

395 196

вж. Волтер; Философски новели, София, 1972, стр. 274-334

90

производството и обмяната на стоки, премахване на транспортните такси,

премахване на местните или личните привилегии, подобряване на

транспортната система, реформа в данъчното облагане. Пряко насочени срещу

меркантилните визии са неговите максими: “Нация с обширна територия, която

подценява своите сурови продукти за сметка на благоразположението си към

манифактурните стоки, разрушава себе си във всички насоки”. “Предимствата

на външната търговия не се ограничават до увеличаването на парите”.

“Балансът на търговията не показва предимствата на търговията или

богатството на нацията, защото то трябва да бъде преценявано и по двете –

вътрешната и външната търговия, особено по първата”. “Нация, която извлича

най-добрите по възможност резултати от своята земя, хора и корабоплаване, не

се ядосва на търговията на своите съседи.” “Във взаимната търговия нациите,

които продават най-полезните или необходими стоки трябва да имат

предимство пред тези, които продават луксозни стоки.”197

В Икономическите

таблици Кене показва фундаменталните причини, които пречат на

превръщането на страната в богата земеделска нация: лоши форми на данъчно

облагане, непозволяващи натрупването на капитал за култивиране на земята

(тук няма да отделим внимание на данъчните реформи, които предлагат

физиократите, макар това да е един от “крайъгълните камъни” в тяхната

теория); прекомерна цена на събираните данъци; прекален разкош; прекалено

скъпи съдебни спорове; липсата на експортна търговия със сурови материали;

липса на свобода във вътрешната търговия и във възможностите за обработване

на земята; тормоз върху селячеството; липсата на възвращаемост на годишния

чист продукт към категорията за инвестиции.

Мисля, че казаното дотук бе достатъчно, за да разберем, че

икономическата философия на Кене и на неговите съмишленици и

последователи е една нова, либерална философия, която, като всяко ново нещо,

е заредена с идеализъм,198

погрешни преценки и неясни, но все пак усещания за

бъдещото развитие. В някои отношения физиократите са пионери на

класическия икономически либерализъм, в други те много напомнят, особено

със своите принципи за труда и стойността, на бъдещите марксистки теории.199

197

Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First

Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.21 198

Когато говорим обаче за философите-енциклопедисти, както казва Дж. Б. Бъри,

физиократите сравнение с тях не са идеалисти; “те не посяват семената на революцията. Тяхната

начална точка беше това, което е, а не това, което трябва да бъде […] те се отличават от

философите по два много важни пункта. Те не вярват, че обществото е човешка институция и

следователно, те не вярват, че може да има някаква дедуктивна наука за обществото, основана

просто върху човешката природа. Преди всичко те поддържат, че неравенството е една от

неговите неизбежни характеристики, неизбежни защото е последица от неравенството във

физическите сили. Но те вярват в бъдещия прогрес на обществото към състояние на щастие,

чрез увеличаване на богатството, което само по себе си зависи от растежа на справедливостта и

“свободата”; те наблягат върху важността на увеличаването и разпространяването на знанието.”

(J. B. Bury; The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920) 199

В “Капиталът” Маркс казва, че физиократите стигат до някаква адекватна теория за

стойността, но не могат да проникнат до идеята за “принадената стойност”. Той подчертава

тяхната идея за манифактуриста, който не прибавя стойност към продукта от труда на

работниците, а “събира” (“а събирането, не е умножение”, както казва Ривие) различните

стойности, получени от труда на земеделците или казано по друг начин, той само събира

суровите материали в едно. И тогава може да бъде зададен следния въпрос: ако труда на

манифактурния работник не създава стойност, както твърдят физиократите, то тогава откъде

печели манифактуриста? Отговорът на Маркс е близък по принцип до този на физиократите: “от

принадената” стойност или от незаплатения труд на работника. Той казва, че ако за

91

Очевидно е обаче, че тяхната система е крайно противоположна на

господстващата вече няколко века меркантилна идеология. Следователно

тяхната система наистина е нещо ново. Въпреки това, както казахме в началото

на параграфа, те не са способни да се откъснат от миналото и това вече бе

показано с идеята им за “земевладелеца”. Да, един лишен от феодални права и

крепостни селяни земевладелец, но все пак господар, на който по силата на

“ordre naturel”, му се полага 1/3 от чистия продукт от труда на фермерите и

земеделските работници. Това естествено ни кара да се запитаме каква е

политическата система в тяхната “благоденстваща” земеделска държава. За тази

цел най-добре е да се спрем на Мерсие дьо Ла Ривие (1720–1794) и неговата

L’Ordre naturel et essentiel des sociétés politiques (“Естественият и съществен

ред на политическите общества”, издадена през 1767).

Адам Смит казва за книгата на Ривие, че е “най-ясното и свързано

изложение” на учението на физиократите, Дидро я приветства, Волтер я атакува

в спомената вече новела. Благодарение на това произведение руската

императрица Катерина поканва Ривие да й помогне (естествено без успех) в

създаването на нов кодекс от закони; в по-ново време Шумпетер нарича автора

й “импулсивен” и с “лоши маниери”, които го правят “далеч по-забележим,

отколкото всъщност заслужава”, с което ясно показва отношението си и към

произведението. В действителност центърът и целта на L’Ordre е разкриването

на естествения ред на “легалния деспотизъм”, оттук разбирането и оценката на

всеки неин читател във времето може да бъде най-разнообразна.

В тази книга Ривие най-общо се опитва да създаде философия на

държавата, която извира от едно привлекателно и популярно в епохата на

Просвещението предположение: щом Нютон и другите физици откриват

великите закони на хармоничния ред на физическия свят, защо да не бъдат

открити и великите закони управляващи моралния ред на социалния свят?

Задачата изглежда проста. Тя вече като че ли е решена и доказана по

“геометричен” начин от Спиноза.200

Човек само трябва да научи условията,

които управляват доброто и да ги следва. Всички болести на човечеството

произтичат от невежата опозиция201

към тези закони, изучаването на които ще

докаже, че благоденствието на всеки член на обществото е неразделимо

свързано с благоденствието на останалите – прозрение, не толкова ново за

времето си, колкото велико и безсмъртно, в пряка връзка с идеята за човека като

“социално животно”.

Този морален принцип на Ривие не може да срещне сериозна опозиция.

Дори и по-нататък, неговата теория в принципно отношение пак би могла

издържи на атаките, ако, както ще видим, съвременната държава бъде поставена

на мястото на неговия просветен монарх, подчинен на естествените закони на

разума и морала. Организацията на човешкото общество, пише той в L’Ordre,

доказва, че човекът е социално животно, определено от природата да живее в

общество. Животът в общество не може да съществува без неговите членове да

физиократите принадената стойност е само рентата, то за капиталиста това е труда. “Капиталът

не само командва труда […], но по същество командва над неизплатения труд” (стр.545; вж.

Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975.) 200

вж. Спиноза, Бенедикт де. Етика. София, 1981 г. 201

Това отношение на Ривие от друга страна е тясно свързано с просвещенската идея, според

която проблемите на човечеството не се дължат на несъвършенството на човека или на

природата на нещата, а на невежеството и предразсъдъците. В De l'esprit (1758) Хелвеций

например, няколко години по-рано вече е казал, че интелектуалното и моралното неравенство

между хората се дължи изцяло на разликите в образованието и социалната среда.

92

са обвързани с права и задължения. Правото на самозащита предполага и

правото на собственост, “собствеността е мярка на свободата и свободата е

мярка на собствеността.” Но способностите на хората са по природа

неравностойни (или различни), поради което възниква и естественото

неравенство. Някои имат повече сили да извлекат продукт от земята и

следователно да придобият повече собственост, повече земя. Но правото на

собственост върху земята и нейните продукти не е нищо, ако една част от

обществото е лишена от свободата да използва тази земя и да се радва на

резултатите на твоя труд.202

За да се постигне общо щастие е нужно управление

на собствеността, съобразено с естествените й функции. Фаталната грешка в

човешката история е неразбирането на този прост факт; човешките нещастия,

пише Ривие, са предизвикани от агресията, завоеванието и насилието над

правото на собственост, което е основа на човешкото щастие. Естественият ред

на човешкото общество е недеспотичен, това един прост ред, в който принцът и

народа имат общи интереси. За да функционира този ред, казва Ривие, са

необходими две основни социални институции: 1) магистрати, отделени от

законодателството и 2) “покровителствена” власт, която да пази публичната

власт и да изпълнява законите в съгласие с правото и справедливостта. Най-

добрата “покровителствена власт” е тази на единия суверен, който не печели

нищо, ако управлява лошо и който осъзнава, че доброто управление е най-

изгодното за него. Ако монархът или владетелят е деспот, той нарушава

естествените закони. Деспотът, казва Ривие, не управлява, а командва извън

закона, следвайки своите капризи. При неговото властване няма нито права,

нито закони, нито нация, защото “нацията е политическо тяло, чиито членове са

обединени от веригите на реципрочните права и задължения, неразделно

свързващи управляван и управляващ чрез общия им интерес.” В естествения ред

суверенът е съсобственик на земята заедно със земевладелците. Между

земевладелци и монарх има партньорство, включващо у себе си взаимни права,

задължения и интереси. Суверенът има дял в нетния продукт, получен от

202

Дотук теорията на Ривие парадоксално се приближава до теорията на Маркс като изключим

приемането на “естественото неравенство”. Ето какво пише Маркс: “Ако работникът има нужда

от всичкото си време, за да произведе средствата за живот, необходими за издръжката на него

самия и на неговото семейство – не му остава никакво време да работи безплатно за трети лица.

Без известна степен на производителност на труда работникът не разполага с такова време, без

такова добавъчно време няма принаден труд, а значи няма капиталисти, но няма и

робопритежатели, няма феодални барони, с една дума – няма класа на едри собственици […] не

съществува природна пречка, която да възпира човека да свали от себе си и да стовари върху

другиго труда, необходим, за да поддържа своето собствено съществуване […] След като хората

със своя труд са се измъкнали от своето първоначално животинско състояние […] настъпват

отношения, при които принаденият труд на едни става условие за съществуването на други. В

началните стъпала на културата производителните сили на труда са незначителни, но такива са

и потребностите, които се развиват заедно със средствата за тяхното задоволяване и в

непосредствена зависимост от тези последните. Освен това в онези времена относителната

величина на ония части на обществото, които живеят от чужд труд, е още извънредно малка в

сравнение с масата от непосредствени производители…” (Маркс, Карл. “Капиталът” т. І.

София 1975. стр.523) Или приближаването на Маркс до Ривие става чрез идеята, че в миналото

по-силните са подчинили по-слабите, като първият твърди, че това подчинение е резултат от

историята, а вторият поставя ударение върху “природата”. Но и Маркс, и Ривие, не оправдават

порочното състояние на нещата. Ривие обаче приема, че тъй като това състояние е реалност, то

“господарите” трябва да бъдат убедени да се подчинят на естествените закони, основани на

споменатия вече безспорен принцип: “благоденствието на всеки член на обществото е

неразделимо свързано с благоденствието на останалите”; докато Маркс, както знаем, говори за

революция “отдолу” .

93

обработването на земята. Ако монархът взима повече от полагащия му се дял,

той не само наранява своите партньори, но ощетява и самия себе си.

Управлението съществува, за да опазва правата на собствеността, но всеки

произволен, деспотичен елемент на данъчно облагане, не само е глупав и

самоубийствен, но и несправедлив към правата, за чието опазване

правителството трябва да се грижи. Подходящата форма на данъчно облагане

трябва да бъде съобразена с пропорционалния дял на чистата печалба от земята.

При естествения ред, от всяка реколта трябва да бъде оставяна настрана цялата

сума, изразходвана за производството, което позволява започването на ново

производство, а за краля и земевладелците трябва да остават само излишъците.

Както виждаме, Ривие следва тясно философията на физиократите. Той

поддържа идеята, че свобода трябва да има както във външната търговия, така и

във вътрешната и отделните нации трябва да търгуват така сякаш са една нация.

Тази негова идея от една страна противоречи напълно на меркантилната

идеология, а от друга събира в едно на пръв поглед противоположните теории

на Смит и Шмолер, на които ще се спрем в една следваща глава от тази работа.

Ривие смята, че международната свобода на търговията ще даде възможност на

всяка нация да преследва и да печели от своите естествени предимства. Това

негово твърдение е още един типичен за класическият либерализъм пример.

Като рационален принцип то трудно може да бъде опровергано, но подобно на

класическите либерални теории, като възможност за прилагане и следователно

като възможност за доказване на неговата истинност, твърдението за всеобща

свобода на международната търговия остава все пак само едно предположение.

За да завърша с “Естественият и съществен ред на политическите

общества”, ще обобщя, че тази книга събира в себе си основните идеи на

физиократите. В първата част от книгата, която е посветена на политическите

въпроси, ние виждаме една “консервативна” или умерена позиция спрямо

монархията и съществуващия политически ред, а във втората, където Ривие

разглежда проблемите на икономиката, се защитават типичните за школата

“радикални” доктрини за свободна търговия, единен данък (impôt unique),

непродуктивност на манифактурния труд, насърчаване на земеделието и т.н.

За да кажем как идеите на физиократите се свързват с развитието на

капитализма, трябва първо да изясним въпроса къде най-общо са техните

грешки. Икономическата, политическата и социалната им визия е характерна с

това, че докато настояват за различни свободи и прецизно разглеждат нужните

стъпки към икономическа либерализация, те едновременно с това отделят малко

внимание на възможните политически реформи. Това, както казахме, е

консервативно отношение. Също така, като едни ранни представители на

икономическия либерализъм, дори наричани от някои автори “родоначалници

на икономическия индивидуализъм”, те, типично за голямата част от

либералните икономически теоретици, забравят или по-скоро подценяват

ролята на реалните политически институции и този пропуск подкопава

приемането на цялата им теория. Социалната философия на Кене, например,

може да бъде ограничена до следното: всеки човек има право да упражнява

своите умения, без да вреди на останалите; това е защита на правото на

собственост и задължение на държавата е да съблюдава и опазва собствеността

на поданиците (гражданите). Или единствената функция на държавата, според

него, е осигуряването на сигурност. Дотук добре. Но той не одобрява

конституционализма и баланса на силите, които виждаме в Англия. Според

него, деспотизмът на държавата може да бъде ограничаван от просветеното

94

публично мнение, което ще се противопоставя на всяко нарушение на

“естествения ред” – една крайно наивна и същевременно опасна представа,

особено в режим като абсолютната монархия. Когато е запитан какво би

правил, ако е монарх, Кене отвръща “Нищо”, “Тогава кой ще управлява?”,

краткият му отговор е “Законът”. Още по-интересен е следния случай. След

като един придворен казва, че алебардите управляват кралството, Кене

възкликва: “Моля ви сър, а кой управлява алебардите?!” И като не получава

отговор, казва: “Мнението. Следователно трябва да съсредоточим вниманието

си върху мнението.”203

Тези кратки диалози показват съвсем ясно, че в

политическо отношение физиократите са консерватори, тяхната програма е да

променят институциите чрез промяна на общественото мнение и промяна на

мисленето на монарха. Но ако нямаме наченки на действителни политически

институции, позволяващи дори минимално участие на народа в управлението,

тази умерена, “пацифистка” идея за просвещение и промяна на мнението

изглежда чиста утопия. И по онова време този утопизъм, за ирония, е атакуван

със съвършено логични аргументи от един комунист – абат Мабли.204

“Утопистът” Мабли е един от най-сериозните критици на Ривие. В своята

Doutes sur la théorie de l’impôt (1761) той пита: след като короната е

наследствена, кой ще ви гарантира, че следващия монарх ще е също толкова

просветен? Казвате, че магистратите ще съблюдават за нередности, но какво ви

гарантира, че самите те са безгрешни? Казвате, че в края на краищата народът е

съдията, но народът е организиран около деспота. Мабли е съгласен с

икономическите идеи на физиократите, но отива по-надалеч с прозорливата си

критика към убеждението на Ривие, че има нужда само от разделяне на

законодателната и изпълнителната власт. Мабли настоява, посочвайки примера

на Англия, че има нужда от едно демократично, дори аристократично

законодателно събрание.

Друг известен и много интелигентен критик на доктрините на

физиократите е Галиани205

(Шевалиер Ганоби,1728-1787). В Dialogues sur le

commerce des blês (1770) той ги критикува с аргументи, звучащи изключително

съвременно, особено ако бъдат използвани срещу по-късната универсална

логика на ортодоксалните либерални теоретици. Абстрактните принципи,

казва той, не са водач на търговската политика. На едно място зърнените закони

могат да бъдат добри, на друго не. Земята не може да бъде единственият

източник на богатство и пример за това са богатите, но не на земя, свободни

градове като Женева и Франкфурт. Най-добрата система, казва Ганоби, е

липсата на система. Манифактурата е вид производство, тя, както и търговията,

203

Междувпрочем тук Кене се оказва пророк, защото влиянието на рационалистичното

движение във Франция от ХVІІІ век бе една от големите причини за избухването на

Революцията от 1789. 204

Габриел Боно дьо Мабли (1709-1785). Като комунист, макар да приема икономическите

реформи, които физиократите желаят, той смята частната собственост за голямото зло,

възникнало при грехопадението на човека. 205

Фердинандо Галиани (1728-1787) е неаполитанец, уважаван от Тюрго и Волтер, най-

известната му книга е Della Moneta (1751). За него Шумпетер казва: “единственият икономист

от ХVІІІ век, който винаги е подчертавал променливостта на човешката природа и

относителността (във времето и пространството) на всяка политика; единственият напълно

свободен от парализиращата вяра, обхванала интелектуалният живот на Европа през този

период, в практически принципи, претендиращи за универсална валидност […] който

основателно ненавижда всякакъв вид политическо доктринерство, в това число и

доктринерството на физиократите.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ”

том І, ИК “Прозорец”; вж. стр. 476-477)

95

допълват стойността на суровия продукт. За опита на Англия, Галиани казва, че

Франция не може да го използва. Според него, Англия е най-сложната и

изкуствено нагласена политическа машина, която светът някога е виждал. Тя е

едновременно земеделска, манифактурна, търговска и цялата е едно

пристанище. В Англия всичко е различно – характера, маниерите, почвата,

продуктите и т.н. Когато един маркиз казва на Галиани, че е “единственият

умен човек, който е против износа на зърно”, той му отговаря: “Аз не съм

против нищо, с изключение на износа на разум.” Ако трябва да обобщим,

главният му аргумент срещу доктрините на школата е, че свободната търговия е

невъзможна под управлението на деспот, следователно невъзможна за Франция

през меркантилната епоха на монархическия абсолютизъм.

Дотук разбрахме с какво физиократите най-общо се противопоставят на

господстващите все още меркантилни визии, каква е тяхната икономическа и

политическа философия, отбелязахме местата в тяхната доктрина, където

свободата присъства като идея и като предложение за конкретни мерки. Остава

ни да видим по какъв начин тази школа е свързана със започналото в Европа

капиталистическо развитие.

Общата икономическа и политическа теория на физиократите се

характеризира по забележителен начин със своята двойственост. Както не

веднъж посочихме, в своя теоретичен модел те създават една неповторима

комбинация между идеите за едно ранно либерално-капиталистическо

производство и отношения и политическата доктрина на “легалния

деспотизъм”. Поради тази своя двойственост физиократите като че ли остават

някъде между традиционния феодален ред и ранния капитализъм. Оттук

започват и различните опити да бъдат поставени в една от двете системи. От

една страна, Берт Хоселиц твърди, че те “полагат фундамента на

индивидуалистичния капитализъм” и че тяхната идеология е “практически

еднаква със светогледа на популяризаторите на утилитарния радикализъм и

Манчестърския либерализъм в Британия два века по-късно.”206

Исак Рубин го

допълва, че те са анти-феодално настроени “защитници на селската буржоазия”,

защото желаят премахване старите феодални права и привилегии.207

От друга

страна, “левите” автори следват разбирането на Маркс, според когото идеите на

физиократите са “буржоазно възпроизвеждане на феодалната система”, плод на

“противоречивото развитие на историческия процес”. 208

Например Елизабет

Фокс-Женовез казва, че физиократите са “преход от органичния средновековен

възглед към модерния икономически възглед; преход, който се опитва

интегрира тези два възгледа.”209

Макс Беер твърди, че са проповедници на

“рационализираното средновековно общество”.210

За Норман Уеър те “израстват

от специалните нужди на новата земевладелска класа под банкрутиралата

монархия и фискалната система, наследена от миналото.”211

206

Hoselitz. Bert F. "Agrarian Capitalism, the Natural Order of Things: François Quesnay" Kyklos 21

(1968) 207

Rubin, Isaac Ilyich A History of Economic Thought, trans. Donald Filtzer London: Ink Links, 1979 208

Marx, Karl. Theories of Surplus Value, trans. Emile Burns, ed. S. W. Ryazanskaya. Moscow:

Progress Publishers, 1963. 209

Fox-Genovese, Elizabeth. The Origins of Physiocracy: Economic Revolution and Social Order in

Eighteenth-Century France Ithaca: Cornell University Press, 1976. 210

Beer, Max. An Inquiry into Physiocracy (1939; reprint, New York: Russell and Russell, 1966) 211

Ware. Norman J. ''The Physiocrats: A Study in Economic Rationalization"; American Economic

Review 21 (1931)

96

Без съмнение всички тези автори казват част от истината, но нека

завършим с една систематизация, която би ни разкрила по-ясно мястото на

физиократите. Влиянието на стария феодален ред в техните идеи се забелязва

главно в следните неща: запазване на традиционния политически ред; приемане

на идеята за естественото (божествено) неравенство, на старата феодална

социална пирамида – народ, барони (земевладелци), монарх; надценяване на

земеделското производство и подценяване на търговията и индустриалното

производство. Техните модерни/либерални идеи обаче са далеч повече:

запазване на политическия ред, но и неговото реформиране – отпадане на

феодалните практики на управление и господство чрез намаляване на данъците,

освобождаване на търговията и насърчаване и освобождаване на класата на

фермерите; създаване на социално-икономически ред и отношения основани на

правата и задълженията на всички хора в държавата, признаване на правото на

частна собственост; изграждането на икономическа система, която позволява

натрупването на капитал, насърчава земеделските начинания и техническите

иновации; търсене на пътища за максимализиране на производството и

ограничаване на разходите и т.н. Действително, ние можем да кажем много

повече за техните модерни либерални възгледи, отколкото за техния

политически и социален консерватизъм.

***

Дотук ние разглеждахме развитието в политическите и икономическите

идеологии на две държави, тръгнали в края на ХV и началото на ХVІ век по

пътя на модернизацията от едно място и с една цел – постигането на

национално богатство и величие -, за да ги видим в края на ХVІІІ век в две

съвсем различни позиции: Англия, застанала на прага на своята индустриална

революция, се е превърнала в център на богата световна империя; а Франция,

също световна сила, но с бедстващо население и разклатена монархия, на прага

на не по-малко впечатляваща политическа и социална революция. В началото на

ХІХ двете държави, макар с различна съдба и различен исторически опит,

отново споделят една идеология – така наречената либерално-буржоазна или

капиталистическа идеология и отново имат една цел – постигането на

национално богатство и величие. Защо става така? Вече дадохме част от

отговорите на този въпрос – разкрихме “кентавричната същност” на

меркантилната идеология и система, показахме част от причините за успехите и

неуспехите на колониалната експанзия, видяхме ролята на свободата като идея

и проява, проследихме “прогреса” в мисленето на английските и френските

администратори, памфлетисти, социални мислители и управляващи и т.н.

Казаното дотук, разбира се, не е достатъчно и в следващата глава аз ще се

опитам да прибавя още детайли към картината на развитието на западно-

европейските държави в посоката на политическия либерализъм и

капиталистическия начин на производство и отношения.

***

Глава 4. Свобода и ограничения в политическите институции на

Англия и Франция в епохата на меркантилизма

97

4.1. “Търсенето на доходи”, “липсата или наличието на форум”,

“начините на преразпределяне на богатството” – трите центъра в

институционалната теория на Хилтън Рут.

4.2. Сложност и простота в английската и френската политическа

и социална система. Крайности или баланс – по какво се отличават

Англия и Япония от останалите аграрни общества преди индустриалната

революция (Алън Макфарлън).

4.3. Практиките на разпределяне на богатството в Англия и

Франция, според теорията на Хилтън Рут.

4.4. Причини за различното развитие на различните европейски

държави от епохата на ранната модерност.

4.5. Институционалната теория на Дъглас Норт. За промяната.

В тази глава ще разгледаме определени моменти от институционалното

развитие и политическите практики в Англия и Франция през ХVІІ век, а след

това ще се опитаме да разберем как институциите в една държава влияят на

икономическият й растеж и богатство. Първият въпрос ще бъде обхванат чрез

изследването на Хилтън Рут “Извор на привилегии. Политически основи на

пазарите във Франция от периода на Стария режим и на Англия”, а за втория,

ще използвам “институционалната теория” на нобеловия лауреат Дъглас

Норт.212

Първият параграф ще бъде продължение на досегашното ни описание

212

Дъглас Норт завършва гимназията Choate School в Уолинфорд, Кънетикът. Приет е в

Харвард, но семейството му се премества в Сан Франциско и затова избира да следва в

Калифорнийския университет в Бъркли. По собствените му думи, там става убеден марксист и

участва в редица студентски либерални дейности. Успехът му в Калифорнийския университет е

“меко казано посредствен”, въпреки че е имал добри оценки по политически науки, философия

и икономика. През Втората световна война служи в търговския флот и същевременно използва

трите години от службата си в усилено четене, което го убеждава, че иска да бъде икономист.

След войната той все пак се двоуми дали да стане професионален фотограф (фотографията е

другата негова страст) или учен. Избира втората възможност. “Върнах се отново като студент в

университета, казва Норт, с ясното намерение, че това, което искам да правя от своя живот е да

помагам обществото да стане по-добро. Начинът, по-който смятах да направя това, бе да намеря

отговор на въпроса каква е причината икономиката да работи или да не работи.” Въпреки че в

Калифорния е имал добри преподаватели, той признава, че не е научил кой знае колко от

икономическата наука. Казва, че е започнал да разбира теорията истински по време на първата

си работа в University of Washington в Сиатъл. Там се запознава с Дон Гордън, един “брилянтен

млад теоретик”, който го научил на икономическа теория, докато играели шах през обедната

почивка. “Биех Дон на шах, но той ме учеше на икономика” – казва Норт. По-късно посещава

семинари в Колумбийския университет и Харвард при Артър Коул. “Резултатът от това, казва

Норт, бе попадането ми под силното влияние на Йозеф Шумпетер.” Първата му книга е The

Economic Growth of the United States from 1790 to 1860. В нея Дъглас Норт прави ясен анализ на

пазарите, работещи в контекста на растеж при модела на експортна икономика. Следващите му

книги са Institutional Change and American Economic Growth, в съавторство с Ланс Дейвис и The

Rise of Western World: A New Economic History, също в съавторство, но този път с Робърт Томас.

Двете книги са ранен опит да се развият някои от инструментите на институционалния анализ и

да бъдат приложени към икономическата история. В Structure and Change in Economic History

(1981) Норт отхвърля идеята, че институциите са ефективни и се опитва да обясни, защо

съществуват “неефективни” правила и управление и защо се запазват, след като не дават

резултати. През 1983 година той се мести в Washington University в Сент Луйс, където заедно с

група млади учени, се опитва да разработи нови модели на политическа икономия. Там той

създава Център по политическа икономия. С книгата си Institutions, Institutional Change and

Economic Performance (1990, българското й издание вече бе споменато в някои от бележките под

линия) Норт се опитва да развие политико-икономическа рамка, която да изследва

98

на развитието на Франция и Англия и ще ни даде допълнителни отговори на

въпроса защо тези две държави постигат различен икономически растеж и

богатство, но вече от една предимно политическа перспектива. Вторият

параграф може да служи едновременно за обобщение на всичко казано до сега и

да ни даде някои чисто теоретични отговори на въпросите, свързани с

икономическото развитие не само в ранна модерна Европа, но във всяка епоха и

географско място по света. Тези отговори могат да ни служат за подготовка към

следващата, последна глава, в която ще видим няколко оптимистични

предположения за характера и вътрешната логика на международните

икономически и политически отношения, почерпени от класическите теории на

Адам Смит и Густав Шмолер.

***

4.1. Теорията на Хилтън Рут в неговия, както го нарича Доналд

МакКлоски, “шедьовър на социалната наука” The Fountain of Privilege: Political

Foundations of Markets in Old Regime France and England, може да допълни по

подходящ начин нашия разказ за развитието на капитализма и

разпространяването или потискането на свободите в Западна Европа и по-

специално в Англия и Франция през епохата на меркантилизма.

Първо, трябва да отбележа, че в тази книга Хилтън Рут не се стреми да

даде цялостен отговор на въпроса защо тези две общества вървят по различни

пътища при своята трансформация от феодализъм към капитализъм, защо

тяхното икономическо развитие е така различно. Неговото обяснение, както

забелязва професорът от Принстънския университет Франк Добин213

, се

ограничава до позитивната институционална теория и до историческия

институционализъм. Главният аргумент на Рут, казва Добин в своята критика на

книгата, сигурно би звучал като “музика” в ушите на тези две школи: “Книгата

е много близка до Алексис дьо Токвил и до Теда Скоцпул. Подобно на Токвил,

Рут изследва относителната разпокъсаност на предреволюционния френски

елит, чрез разглеждане на административните и политическите структури на

абсолютистката държава. И напомня на Скоцпул, обяснявайки революцията

повече с подкопаването на елитите и държавния интегритет, отколкото със

средата, предизвикала народния бунт.” В определен смисъл, забележката на

Добин е правилна. Рут се интересува предимно от начините на взаимодействие

и отношения между елитите и обяснението му не надхвърля рамките на

институционалните теории, но той очевидно не се и стреми към по-широко

обяснение. Търсейки причините за различното развитие на Англия и Франция,

Рут се концентрира върху няколко ключови въпроса: търсенето на доходи или

ползи (rent seeking) от елитите (докато селското население се стреми към

сигурност); наличието или липсата на политически пазар и оттук наличието или

липсата на форум за мирно и ненасилствено уреждане на конфликтните

интереси; начините за преразпределяне на богатството и преобладаването на

една от двете форми за печелене на доходи и привилегии – хронизмът или

приятелските отношения (cronysm; от гръцки “khronios”) и корупцията.

институционалната промяна за дълги периоди от време. През 1993 година получава нобелова

награда за икономика, заедно с Робърт Фогел. 213

В един коментар на книгата, прочетен на конференция на Американската социологическа

асоциация през март 1996 година.

99

Търсенето на доходи, наличието или липсата на политически форум и

начините за преразпределяне на националното богатство са трите основни

фактора, според теорията на Рут, определящи темпа на модернизация и

забогатяване на двете страни. Това наистина е ограничен поглед върху

развитието на капитализма и модернизацията на западно-европейските

общества. Франк Добин действително е прав, казвайки че в тази книга Рут

просто повтаря “изтъркания” рефрен, че капитализмът зависи от

демократичността на политическите институции. Неговата теория изпуска

важни обяснения като развитието и влиянието на международните пазари, като

финансовата революция, влиянието на религията и трудовата етика, като

заложеното в същността на западния феодализъм право на собственост

(наречено от някои теоретици “дух на капитализма”), като “освобождаването”

на крепостните селяни и промяната на “производствените отношения” и

техники и т.н. и т.н. От друга страна, всички тези теории за капитализма,

свободата и модернизацията, които Рут почти не споменава в книгата си, в

много случаи също пропускат да отбележат значението на демократичните

политически институции и въобще значението на институциите в един по-

широк мащаб. Но както популярният икономически историк Чарлс

Кайндлебергер често напомняше, цитирайки своя приятел от MIT, физикът

Робли Евънс, “всичко е по-сложно, отколкото хората си мислят”, така не трябва

да забравяме, че не можем да обхванем всичко с една единствена теория, нито

да видим отговорите само в една теория. Преди да разгледаме политическите

институции на Франция и Англия от перспективата на Хилтън Рут, ние трябва

да сме наясно, че това е само една част от обяснението на капиталистическото

развитие и модернизацията; една част, която макар и “банална”, звучи много

логично, разбираемо и интересно.

***

4.2. Когато говорихме за физиократите, споменахме мнението на

Шевалиер Ганоби, който бе казал, че Англия е “най-сложната и изкуствено

нагласена политическа машина, която светът някога е виждал”, че тя също така

е едновременно земеделска, манифактурна, търговска и цялата е едно

пристанище. Ганоби смяташе, че Франция не може да копира опита на Англия.

Една от причините за това бе абсолютизма или далеч по-простата политическа

система на французите при Стария режим. Интересното тук е, че ако

разглеждаме двете страни от различни позиции, ще ги видим и с различни

характеристики. Това би било объркващо, ако забравяме да кажем от каква

позиция, с каква цел и в кое историческо време наблюдаваме двете държави.

Например, ако говорим за политическата система на Англия, ние можем да я

намерим далеч по-централизирана и еднородна от френската. Това твърдение на

пръв поглед влиза в противоречие с всичко казано дотук. След норманското

нашествие, Англия има силен крал, преминава през феодална анархия, а после

започва да се оформя и национален парламент (XІІІ в.). При Хенри VІІ (1485-

1509) монархията в Англия укрепва, главно заради отслабеното от войните на

розите благородничество; така, при Тюдорите, т.е. през целия ХVІ век, страната

върви към абсолютизъм до народната революция през ХVІІ. Във Франция,

същевременно, дълго преобладава провинциалната разпокъсаност и

провинциалните парламенти. След цели пет века опити, в началото на ХVІ век

френската монархия при Луи ХІ най-после успява да консолидира политически

100

и териториално страната, кралят за първи път е признат от почти всички

провинции за източник на право, справедливост и ред, но автономията им

остава. 214

През 1302 година френските общини приемат Estates –General –

събрание, което много прилича на английския парламент, например с

компромисните представителства на духовенството, нобилите и общините, но

никога не получава правото да има последната дума за събирането на данъците,

или за изразходването на средствата на кралството, т.е. решенията или

законодателството продължава да бъде приоритет на отделните провинциални

парламенти.215

До ХVІІ век кралят в Англия в повечето случаи е по-силен от

феодалните ланд-лордове, въпреки че през 1215 година те извоюват или по-

скоро връщат “древните си права” с Великата харта на свободите. Кралската

власт във Франция запазва относителната си слабост си чак до ХVІ век. През

1314-1315 година френските феодали също получават подобни на английските

права и харти, с тази разлика, че бароните във Франция нямат обща харта, а

различни за всяка отделна провинция: такава получава Фландрия, такава се дава

на народа на Лангедок, на бретонците, на бургундците, шампанците и т.н. В

Англия обичайното право е разпространено в почти цялата страна, докато

френската правна система остава смесица от различни, често пъти

противоречиви местни “обичаи” и правила. Марк Блох казва, че Англия се

отличава с една особена централизирана и еднообразна политическа и социална

система.216

С царуването на Анри ІV и умелото управление на Ришельо, както

имахме възможност да отбележим, политическата, икономическата и

социалната среда във Франция започва да се променя. Френският крал

постепенно и реално засилва своите позиции, в сравнение с английския;

френската държава се централизира все по-силно, докато Англия остава все така

политически и социално “еднородна”, но и “децентрализирана”, благодарение

на укрепването на парламента; през ХVІІ век френските провинции, техните

управляващи местни елити, започват да губят автономията си, френският крал

постепенно създава строга национална административна машина217

, което му

214

Френският монарх разширява своите домени постепенно. От малкото владение на Hugh Capet

през 987 година в района около Париж, кралят в продължение на векове разпространява властта

си над цялата страна до 1488 година, когато пада и последното княжество - Бретан. След

падането на Бретан, може да бъде казано, че Шарл VІІІ (синът на Луи ХІ) е първият,

действителен крал на цяла Франция. 215

Когато Мария Медичи затваря Estates-General, в страната не се променя нищо. “Ако Estates-

General беше наистина ефективно тяло през 1614, то можеше да вземе позиции подобни на тези

на парламента в Англия от седемнадесети век и да изгради конституционно правителство във

Франция, но неговата организация и членове се борят против това героично действие. Трите

съсловия – духовенство, барони и общинари (буржоа) – стоят отделени в камарите;

духовенството и благородниците нито си налагат данъци, нито се кооперират с гражданите;

гражданите, много от които хугеноти, бяха мразени от двора, презирани от първото и второто

съсловие и най-малкото нехаресвани от селяните – масата от населението на Франция. Не е

изненадващо, че последното събрание през 1614 година завършва след три седмици като фарс;

кралицата-регент заключва вратите и изпраща представителите по домовете им, казвайки им, че

има нужда от зала за танцуване. Това продължава до важната 1789. След 175 години прекъсване,

Estates-General отново се събира.” (Hayes, Carlton J. H. A Political and Social History of Modern

Europe. Macmillan Company. New York 1936) 216

Bloch, Marc. Feudal Society (2nd edn., 1965), trans. L.A.Manyon 217

Както имахме възможност да посочим след Анри ІV продажбата на служби е един от

основните инструменти за контрол над по-заможните класи. Но продажбата на служби не

започва при неговото управление, а при Франсис І (1515-1547) и Анри ІІ (1547-1559), като

първоначалната цел на тази практика не е била обвързване и контролиране на по-високите и

средните класи, както става при Луи ХІV, а набирането на средства за разходите на короната.

101

позволява да придобива все по-голяма власт над местното управление, но

въпреки това разнообразието и несъответствието в правилата и законите на

отделните провинции се запазва. Структурата на абсолютисткото управление на

Франция при Луи ХІV е много сложна, ако се разглежда като система от

механизми, създадени за обвързване и контрол на целия социален живот, но и

много проста със своята добре изразена йерархичност. Характерът на

английското управление също е сложен, когато се гледа от страна на

процедурите по вземането на решения в парламента, но и още по-сложен,

когато говорим за възможностите, които дава за постигането на баланс на

силите между конкуриращите се елити.

Можем да кажем, че опитите и политиката на френския крал да подчини

под своята власт цялото общество наистина представляват една сложна и

гъвкава система от механизми, но ако се отдръпнем назад и погледнем от

дистанция ние виждаме поредното просто осъществяване на старата

“феодална” цел: стремеж за тотално подчинение и за придобиване на тотална

власт над всичко. При феодализма, както казва Мейтланд, няма “публично” или

“частно” право, няма “публична собственост”, всичко принадлежи на господаря

– правосъдието е негова собственост, администрацията е негова собственост,

царуването, само по себе си, е собственост. Феодализмът, казва той, е

“състояние на обществото, чиято главна връзка са отношенията между

господаря и обикновените хора”; отношения, които се заключават до

задължението на лорда да защитава, а на човека да служи; отношения, които се

развиват в собственически отношения, когато става въпрос за владеенето на

земята. Земята се владее както от лорда, така и от обикновените хора, но лордът

има права над тях, защото е неин собственик, както е собственик и на

съдилищата. Системата от тези отношения, казва Мейтланд, дава формата на

феодалната национална организация. Във Франция от средата на ХVІ - ХVІІ в.

кралят има амбицията да бъде глава на лордовете, под него да стоят всички

васали, под васалите да са арендаторите на земя, под тях да са работниците и

така до най-низшия член на обществото.218

Осъществяването на подобни

амбиции, макар по съвсем различен начин, виждаме няколко века по-рано в

Англия при Уилям Завоевателя: той “контролира своите барони, неговите

барони контролират своите васали”, а методите им могат да бъдат обобщени в

израза “феодална” система, който, както някои историци предполагат, е изкован

от самия Уилям.219

Или както споменахме в предходните страници, френската

218

Maitland, F.W. The Constitutional History of England (Cambridge, 1919) С тази разлика Луи ХІV

се опитва да промени структурата на този феодален ред, да не бъде само “глава” на лордовете,

но нещо повече – суверен, абсолютен господар. 219

Pollard, A. F. The History of England. A Study in Political Evolution. Chap. II. The Submergence of

England 1066-1272. Полард описва някои от формите на феодализма: “Политическата и

социалната подредба обобщена от фразата [“феодализъм”] е свързана главно със земята и

състоянията на нейното ползване. Търговията и манифактурите, организацията на градовете,

която израства от тях, винаги са били изключения от феодалната система… Най-общо теорията

казва, че цялата земя е била държана директно или индиректно от краля, който е единственият й

собственик, че няма земя без земевладелец и че ползването на всеки акър земя води или до

лорда или до краля. Най-важната служба на хората, ползващи земята, е била военната служба;

главният наемател на земята, които можел да бъде или мирянин или духовник, е дължал тази

служба на краля, докато неговите подчинени наематели, дължали същата служба на своя пряк

господар. Когато наемателят умирал, неговата земя се връщала на лорда, който след като му

бивала заплатена годишната рента единствен е можел да я предостави на наследника на

наемателя, със същото задължение за военна служба. Ако наследникът е бил малолетен и

102

монархия от ХVІІ век въвежда сложна и модерна администрация, но преследва

стари цели (вж. 3.7.). С всички свои съвети и системи от агенти като механизъм

на управление тя може да изглежда сложна, но като начин за взимане на

решения е съвсем проста, в което ще се уверим по-нататък, ползвайки

наблюденията на Хилтън Рут. Казано с думите на Карлтън Хейс, във Франция

“централизацията на политическите институции е пускала бавен, но здрав

корен”220

, докато същият процес в Англия е бил доста по-неравномерен и от тук

по-сложен и непредвидим, което от една страна я правило еднородна в

политическо и институционално отношение, но също така и демократична и

модерна. Хейс казва, че за разлика от Англия, Франция не постига жива

традиция в участието на народа в управлението и не създава писмени гаранции

за личните свободи, т.е. в политическо отношение, въпреки “новият” си

монархизъм и “национализъм”, тя все пак не бива напусната от “духа на

феодализма” до Революцията през 1789.

В едно свое кратко есе221

, прочетено пред Past and Present Society в

Worcester College, Оксфорд, Алан Макфарлън припомня думите на Адам Смит,

който през 1755 година казва, че “малко е нужно, за да доведеш една държава от

най-ниското ниво на варварство до най-високото ниво на богатство: мир, леки

данъци и администрация, следваща справедливостта и всичко останало ще си

дойде на мястото по най-естествен начин.”222

Според Макфарлън Англия и

Япония са пример за две страни постигнали, разбира се до определена степен,

формулата на Смит. Той казва, че преди да осъществят своята индустриална

революция двете страни си приличат по това, че и двете се различават от

останалите аграрни общества със своя “централизиран феодализъм”.

“Централизираният феодализъм”, който не задушава обществото, развивайки се

в “абсолютизъм”. Става въпрос за политическият баланс, който елитите в двете

държави постигат, за невъзможността властта в страната да се концентрира в

едни ръце. Есенцията на този политически баланс, казва Макфарлън, е очертана

от Токвил в неговите Reflections on English History, където той пише: “В

организацията на една страна има две големи пречки за преодоляване. Или

цялата сила на социалната организация е концентрирана на едно място или е

разпръсната из цялата страна. Всяка от двете алтернативи има своите

предимства и своите отрицателни страни. Ако всичко е свързано в един възел и

ако този възел се разплете, всичко се разпада и от нацията не остава нищо. А

където властта е разпръсната, действията очевидно са по-трудни, но силата е

навсякъде”. Токвил, казва Макфарлън, намира само една страна с подобен

баланс на “разпръснатата сила” – Англия. Този баланс, продължава той, описан

с противоречащите си една на друга думи “централизиран феодализъм”, е това,

което се случва и в Япония, чрез нейната особена система на разделение между

церемониален владетел (Император) и военен управител (Шогун), чрез нейните,

почти идентични на английските, форми на феодални владения, поддържащи

политическия ред благодарение на строгата централизация и силната местна

следователно неспособен за носенето на военна служба, земята била задържана от лорда, докато

порасне…” 220

Hayes, Carlton J. H. A Political and Social History of Modern Europe V.1. PART I Foundations of

Modern Europe CHAPTER I. The Countries of Europe at XVI Century. 221 Macfarlane, Alan. Some Reflections on the Origins of Industrial Capitalism in a Comparative

Perspective. Talk given to Past and Present Society, Worcester College, Oxford, on 1994 & Queen's

College, Cambridge. 222

По Дъгълд Стюард: Stewart, Dugald. Collected Works, vol. 10

103

власт, но без нуждата от абсолютизъм. За разлика от останалите аграрни

общества, елитите в Англия и Япония успяват да постигнат политически баланс.

Липсата на крайности в тези две общества и балансът в тях, който не е пасивен,

но активен резултат от “диалектическите противоположности – синтез на

конкуриращите се желания за власт, спасение, любов и богатство”, казва

Макфарлън, ги правят изключения. Балансът в обществата никога не е

симетричен, те залитат ту в едната посока, ставайки по-демократични и

справедливи, ту в другата, попадайки в клопката на политическия деспотизъм,

религиозните преследвания и клановата доминация. В състояние на мир, леки

данъци и справедливо управление, казва Макфарлън, се намираха някои от

италианските държави през ХІV век и Холандия в първата половина на ХVІІ

век, но по-интересното е, че Англия и Япония останаха в такъв баланс не само

за век, а за много по-дълъг период, което отчасти им позволи да построят първи

модерния капитализъм.

***

4.3. Обърнахме внимание на всички тези исторически факти и паралели,

за да се подготвим за обяснението на Хилтън Рут. Още в началото на книгата

си, той казва, че “търсенето на доходи е моторът на институционалната

иновация в двете нации [Франция и Англия], но съревнованието за ренти сред

организираните групи е по-отворено в Англия, отколкото във Франция.”

Описваната до тук монархическа (а не феодална) централизация на последната,

е причина в страната да се създаде монополистичен модел на рентиерство и

разпределение на ползите и благата, основан на личните връзки с режима. Дали

един благородник или търговец ще получи ренти, концесии или служби, дали

ще се издигне до най-висшите кръгове на обществото, зависело от това, колко

близо до властта е той, колко лоялен е към краля, колко близък е до финансовия

министър и до останалите ключови фигури от управлението. Близостта на

отделни хора от елита до висшите кръгове на управлението и възможността

чрез тази близост да се получават ползи и привилегии е наречена от Хилтън Рут

– хронизъм. В Англия възможностите за подобни отношения се срещат по-рядко

главно заради наличието на парламент, който от една страна ограничавал

властта на правителството и краля, а от друга служел за форум, в който

конкуриращите се за привилегии и доходи групи имали възможност да изкажат

своите искания и да се съгласят на компромиси. Със спирането на събранията

на Estates –General, с намаляването и по-късно с пълното прекратяване на

законодателните права на местните парламенти, т.е. с концентрацията на

политическа власт в ръцете на краля, във Франция започва и огромната

концентрация на богатство и влияние в малък брой хора. Следователно, докато

Англия тръгвала по пътя на търговския капитализъм, естествената

модернизация на Франция е била ограничавана от абсолютизма, който се е

характеризирал със споменатата от Хайлбронър особеност на пред-модерните

общества – концентрацията на политическата и икономическата власт (контрол)

в един управляващ център.

Тази концентрация, казва Х. Рут, освен че спъва развитието на Франция,

но и разделя френското общество на три групи, според размера на богатството и

привилегиите, които получават в резултат на отношенията си с държавата. Най-

общо това са групите на селяните, на градските съсловия и на финансистите.

(Забележете, тук не се говори за класическия класов модел на обществата от

104

късното средновековие: клир, аристокрация и трето съсловие; клирът и

аристокрацията при френския абсолютизъм са претопени от машината на

монарха, те стават агенти или врагове на краля; те или са част от апарата на

монарха или са обречени на унищожение и маргинализация.) Селското

население е най-малко привилегировано, то носи главния товар на системата.

Селяните понасят основната тежест от порочния политически и стопански ред в

страната. В сравнение с тях градските жители, работниците и търговците в

привилегированите индустрии имат определени предимства. Най-големи

“редистрибутивни” ползи получават хората, включени в системата на

държавните финанси.

Но нека започнем подред като не забравяме споменатите три “центъра” в

теорията на Рут: “търсенето на доходи”, “начините на преразпределяне на

богатството” и “липсата или наличието на форум” (или политически пазар).

Търсенето на доходи, както казахме, стои в основата на

институционалната промяна в двете страни. Затова е толкова важно. То може да

бъде разглеждано от различни позиции – по отношение на географията и

териториалните особености на страната, по отношение на действията и

възможностите на монарха, на аристокрацията, на градските съсловия и

селяните и т.н. В териториално отношение Англия е по-еднородна от Франция.

Последната, вече споменахме, е разделена на отделни провинции, които макар

да загубват автономията си под властта на краля, остават различни една от

друга, както по правата и исканията си, така и по своите традиции, правно

наследство и дори език. Франция е мозайка от конфликтни и препокриващи се

юрисдикции, казва Рут, допълнително усложнени от вековете история на

завладявания, войни, бракове и наследства. Казано кратко, при абсолютизма

френските провинции остават автономни една спрямо друга, но еднакво

подчинени на краля. Една от причините за тази особеност е постепенното

привличане на тези територии в рамките на държавата. Вместо да се интегрират,

влизайки в националната държава, както оптимистично предполага Шмолер

(когото ще разгледаме в следващата глава), те остават със своите различни и

несъвместими интереси. (Няколко века по-късно под умелото ръководство и

изключителната твърдост на Бисмарк Германия успява да избегне тази

опасност.) Липсата на представително консултативно събрание и наличието на

силен монарх, създава политическа система, в която преразпределителната

власт е съсредоточена в ръцете на короната, която също принудена да лавира, за

да запази надмощието си, договаря с всяка отделна територия различни данъчни

задължения и привилегии. Например в търговските райони, кралят налага

данъци върху продажбата, а населението от областите, разположени в близост

до военни зони, плаща данъци специално предназначени за отбрана. Всички

тези области са се стремили да защитават и задоволяват своите интереси, без да

влизат в контакт една с друга, освен чрез посредничеството на кралската

институция. Трябва да обърнем внимание на факта, че решението и изхода от

борбата между конкуриращите се териториални интереси при Стария режим е

зависело в голяма степен от волята и интересите на краля. Ако Франция

имаше национален парламент (политически форум), казва Рут, подобни

различия в политиката на облагане едва ли биха се приели. Отношенията на

британската империя, казва той, към нейните колониални територии, много

наподобяват на отношенията на френската корона с отделните региони в

страната. Последиците от това неравно разпределение в дългосрочен период се

оказват пагубни за държавата. Лабиринтът от тарифи и данъци спъвал и

105

вътрешната, и външната търговия на страната; преобладаването на

регионалните данъчни привилегии спъвало развитието на националната

данъчна политика. Разликите между административните традиции на Англия и

Франция продължават през целия период на ранната модерност. Във Франция,

както споменахме, за да управлява и ръководи сътрудничеството си с елитите,

кралят е бил принуден да отпуска услуги от различен вид като пенсии,

специални правни отношения, патронажи, търговски привилегии и т.н. Въпреки

че това му позволявало да придобива национална власт, дългосрочните

последици от създаването на привилегии са в негов ущърб до режима на Луи

ХІV.

През ХVІІ век, за да осъществява ефективно своето управление, Луи ХІV

доразвива простата пирамидална властова структура, оставена от неговите

предшественици, чиито връх или централен орган бил самият той и неговия

Държавен съвет или Кралски съвет. Под него се намирала изпълнителната власт

- Финансовият съвет (Conseil royale des finances), който се ръководел от главния

контрольор (controller general) – най-динамичният и мощен орган на

централното правителство – и неговите пряко подчинени агенти – интендантите

и управителите на 34-те административни района (generalities). В предната

глава ние споменахме общата рамка на административната структура на

Франция при Колбер и Луи ХІV и затова няма да се спираме на нея сега, но ще

обърнем внимание на други неща, които не бяха казани до този момент. От

седемте споменати вече кралски съвета, Финансовият съвет е най-влиятелният.

Неговата власт в икономическия живот на страната се увеличава значително

още през 1607 година когато Анри ІV създава Големият търговски съвет, който

е трябвало да се занимава с океанската търговия. Вместо да назначи в него хора

от бизнеса Анри поставя там преди всичко членове на парламента, а също така

и членове на фискалните съдилища, които трябвало да докладват на министъра

на финансите. Така министерство на финансите започва да играе доминираща

роля в регулирането на икономическата активност, докато търговските

интенданти, пряко подчинени на генералния контрольор, регулирали

индустрията и търговията. Финансовият съвет при Луи ХІV и при неговите

наследници започва да определя нивата на директните данъци и на останалите

налози, да се грижи за монетарната политика, за създаването или закриването на

служби, за изплащането на ренти и т.н. В допълнение на всичко това този съвет

осъществявал надзор над всички проекти, засягащи разпределението на

фондовете и потвърждавал сметките в съкровищницата. Той също така е бил

упълномощен да лицензира индустриалната и търговската дейност в

кралството. Този съвет, ще повторим, започва да играе централна роля в

индустриалната и като цяло в стопанската организация на кралството. След като

постига влияние върху националната търговия и “поглъща” Търговският съвет,

ръководителят на Финансовия съвет, генералния контрольор, се опитва да

постигне влияние и върху търговията на местно ниво. Как е станало това? Един

от методите бил този: във всеки един от главните търговски градове са били

създадени търговски камари, действащи в подчинение на централната власт.

Членовете на тези съвети били ограничавани до една елитна група от едри

местни бизнесмени, които обикновено имали значително влияние върху

местните градски съвети и правителства. Тези търговски камари се грижели за

изпращането на кореспонденцията от градските търговци към краля. Но тази

кореспонденция е била ограничавана, тъй като членовете на камарата имали

възможност да преценяват сами кое мнение заслужава да бъде изпратено на

106

краля или на главния контрольор и кое не. Голяма част от кралското

законодателство, посветено на индустрията, било основано на консултациите с

тези порочни в същността си търговски камари. Короната окуражавала

камарите да позволяват на определени групи от търговци да лобират за

регулации, субсидии и интервенции в полза на техните региони или на самите

тях. Тази структура обаче не позволявала на търговците от различните камари

да се споразумяват между себе си. Вместо да окуражава развитието на широка

предприемаческа класа, френската политика била проектирана да координира

нуждите на бизнес-елита с фискалните нужди на правителството. Подкрепата

на шепата големи капиталисти е била далеч по-евтина от събирането на

данъците, заключава Рут, но и далеч по-малко ефективна в насърчаването на

общото икономическо развитие.

Първостепенна роля във взимането на решения в кралството е имал

главният контрольор. През ХVІІІ век действителната власт във Финансовия

съвет принадлежала на финансовия министър, като членовете на съвета често

пъти просто приемали вече взетите от него решения. Административната

автономия на различните кралски министри била дело на Луи ХІV. Той редовно

посещавал събранията на съветите, но тази практика е изоставена от неговите

наследници, което е позволило финансовият министър да действа в почти пълна

независимост. Накратко, във Франция ние виждаме концентрация на властта –

един крал и едно министерство, а в самото министерство ние виждаме

концентрация на власт и контрол в ръцете на един човек – финансовият

министър. Това означава лесно, бързо и рисковано взимане на решения.

В Англия процесът за взимане на решения бил много по-сложен. Там

политическата система е принуждавала различните лобиращи групи да се

опитват да влияят едновременно на кралските министри и на парламента.

Министрите в Англия не са били толкова силни, колкото във Франция. Но не

защото кралят или правомощията на главният контрольор ги ограничавали, а

защото техните отчети били обект на парламентарно разглеждане и оттук

изложени на опасността от отхвърляне. Министрите в Англия, които често са

били и членове на парламента, са имали нужда от подкрепата представителите,

за да осъществяват по-важното законодателство.

Преразпределителният характер на големите френски търговски

компании показва връзките между държавните финанси и търговията, казва

Хилтън Рут. Всички големи френски компании са били доминирани от

финансисти и почти всички са били създадени чрез преки правителствени

действия и поддържани като монополи. Традицията да се поставят финансисти

начело на търговските компании започва от Колбер, но продължава и след

неговата смърт до края на Стария режим. Колбер предпочита финансистите като

ръководители пред търговците, защото техните семейни контакти и приятелски

връзки им позволявали да се сдобиват по-лесно с капитали. Другата причина е,

че той е смятал търговците за далеч по-независими от кралската власт,

отколкото финансистите, които все пак били “банкери” по негово благоволение.

Освен това доходите на финансистите, за разлика от доходите на търговците и

“реалните” банкери, не се влияели от пазара, те оставали относително сигурни и

непроменени. Така финансистите са се превръщали в нещо подобно на

предприемачи, събирайки в свои ръце големи количества богатство. Друга

причина за усилването на влиянието на финансистите, според Рут, е била

липсата на Централна банка. Капиталът на френските търговци зависел крайно

от собствените или семейните им ресурси. В резултат на това водещите

107

търговски дейности на кралството са оставали в ръцете на една малка елитна

група от семейства на финансисти. Създадените едри монополисти можели по-

лесно и по-бързо да осигуряват средства на короната, отколкото която и да

било комбинация от конкурентни търговци. От фискална гледна точка

кралската меркантилна политика е работила относително добре като източник

за извличане на средства по време на режима на Луи ХІV, но същевременно е

възпрепятствала развитието на публичните институции, подкрепящи търговията

на по-широка основа. Главните търговски сделки били ограничавани до малка

група семейства в няколкото големи града.

Централизацията във Франция подхранва системата на привилегии.

Освен богатите търговци, финансистите и собствениците на специално

защитени и подпомагани от правителството манифактури, достъп до доходите и

ползите искали да имат и благородниците. Те често напускали родните си

места, за да отидат в Париж, където можели по-лесно да получат кралско

покровителство. Те очаквали да получат от краля чиновнически служби,

постове в Църквата, достъп до търговските или индустриалните патенти или дял

в събирането на данъците. Една от скритите цени на меркантилната икономика

е разточителния живот на кралския двор в Париж, който по времето на Луи ХVІ

потребява почти 6 процента от държавните доходи. Така, за малко повече от

век, системата на силната монархия лишава благородничеството от амбиции и

желание за автономност, унищожава способността му за противодействие и

баланс на властта, откъсва го от народа и го покварява. Франция прави безлична

бюрокрация, Англия създава ярка аристокрация.

Докато монархическата практика на раздаване и лишаване от привилегии

процъфтява във Франция, същите действия срещат силно противопоставяне в

Англия и създават големи политически проблеми на монархията. Стюартите се

опитват да изградят система на монополи и дворцови длъжности, която да

подкрепя техните фаворити, но не успяват. Именно тези опити са част от

причината за избухването на Гражданската война в Англия, казва Рут. След

Реставрацията парламентът се опитва да ограничи възможностите на короната

да награждава кралските приближени. Укрепването на парламента в Англия

прави по-трудно за короната да покровителства отделни търговци или барони и

създава онзи стопански ред на “класически английски меркантилизъм”, за който

говорихме в предните глави и за който казахме, че съдържа в себе си “семената”

на бъдещия либерализъм. Важно е да се отбележи, че политиката на

английският парламент е привилегировала земевладелското дребно дворянство

като класа, но не е подпомагала отделни джентълмени, за сметка на останалите

благородници или отделни правителствени фамилии, за сметка на останалата

аристокрация, докато във Франция подкрепяните от Колбер семейства и

приятелски кръгове организирали това, което Даниел Десерт нарича: “най-добре

организираното лоби в историята на френската монархия”.223

За разлика от французите, британските лобисти трябвало да действат на

две нива и да се сблъскват със значителни пречки. Първо, те е трябвало да

развиват лични отношения с подходящите държавни чиновници, но дори и да са

получавали поддръжката на министрите, заинтересованите групи е трябвало да

влизат в отворен дебат и в парламента. Процедурата да се прокара нов закон

била дълга и заобиколна. Лобирането в парламента отнемало време, било скъпо

и е имало нужда от значителна организация, за да успее. Във Франция от друга 223

Dessert, Daniel Argent, pouvoir et société au grand siècle . Paris: Fayard, 1984. Цитиран от

Хилтън Рут.

108

страна законодателството, извършвано от Кралския съвет, ставало без усилия и

ограничения. Годишно кралските декрети при Луи ХІV и Луи ХV достигали до

4 хиляди. Много от тях наподобявали на това, което англичаните наричали

“private bills”: законодателство в отговор на молба от член или членове на

обществото, което позволявало построяването на мост или път, или е давало

разрешение за заграждения. В Англия и най-влиятелните търговци и

манифактуристи се нуждаели от одобрението на парламента за да прокарат нови

търговски регулации или да създадат нова компания, докато във Франция е бил

достатъчен само кралския декрет. Казано кратко, в Англия е било трудно да се

постигнат ползи чрез манипулация на правителството, докато във Франция

решенията се взимали бързо и лесно, само с подкрепата на министъра, най-вече

с тази на финансовия министър. В действителност, задълженията на

министрите в Англия били ограничени до дипломацията и патронажа. В Англия

се случва това, за което говори Хайлбронър – контролът и властта на краля са

били ограничени главно в управлението на държавната администрация,

външната политика и ръководството на армията и флота. Английската

администрация не е имала възможност да регулира икономиката и да

разпределя търговското и индустриалното богатство на нацията, както се случва

във Франция. Короната в Англия е била ограничена от силата на парламента и

така е нямала възможност да предоставя привилегии на своите фаворити.

Главните финансови и търговски въпроси се разглеждали от парламента.

Увеличаването на държавния дълг, промяната на данъчните тежести,

субсидиите и протекционистичните търговски мита, тежестта на данъка върху

земята, са били решавани преди всичко от парламента.

Ако кралят или министрите са искали да прекарат законодателство през

парламента, те буквално е трябвало да купуват гласовете на членовете му, казва

Рут. Голям брой от местата в английския парламент са били получавани с пари.

Това е било чиста форма на корупция. Но има голяма разлика между корупцията

и “хронизма”. Според Хилтън Рут корупцията в Англия е била неформално,

незаконно средство за преразпределяне, докато хронизма във Франция е бил

формално, законно, институционализирано и социално признато средство. Той

повтаря известната теза на Самуел Хънтингтън224

, че корупцията по същество е

224

Вж. Huntington, Samuel P. Political Order in Changing Societies. Yale University Press 1968. В

тази книга Хънтингтън твърди, че историята е учила американците как да ограничават

правителството, а не как да го изграждат. Точно както сигурността на Америка бе подарена, бе

продукт най-вече на географията, така и нейните институции и практики на управление са

наготово наследени от Англия на ХІХ век, пише в книгата той. Конституцията на Америка е за

ограничаване на властите; навсякъде из Азия, Африка и бившия комунистически свят

трудностите произтичаха от изграждането на власти, казва той. "Проблемът - пише Хънтингтън

- не е да се държат избори, а да се изградят устойчиви институции." Книгата на Хънтингтън

показва, че голямата модернизация, която глобалните елити подкрепят, причинява на първо

място корупция. През ХVІІІ век в Англия се забелязва безпрецедентно ниво на корупция,

вследствие на започналата индустриална революция, а същото може да бъде казано и за

Америка от ХІХ век. Но корупцията на тази сцена на развитие, вероятно е била и полезна, пише

Хънтингтън. Корупцията, според него, помага да бъдат асимилирани новите групи в системата;

продаването на парламентарни места, например, е типично за една изграждаща се демокрация и

е за предпочитане пред въоръжените атаки срещу парламента. Корупцията, изтъква

Хънтингтън, е по-малко екстремна форма от насилието. "Този, който корумпира служителите в

системата е по-подходящ и близък на тази система, отколкото този, който щурмува устоите й."

В края на ХІХ век американските законодателни власти и градски съвети са корумпирани от

различните компании - транспортни и други нови индустриални корпорации - същите сили,

които осъществяват икономическия растеж и правят от Америка световна сила. В Индия днес,

както и вчера, много от икономическите действия биха изпаднали в парализа, ако бъде забранен

109

отворена към пазарните сили и индиректно позволява разместване на ресурсите

по ефективни критерии, докато при хронизма това липсва. Хронизмът

преразпределя правата на собственост без да следва каквито и да било пазарни

критерии, той се ръководи почти изцяло от приятелските връзки и

покровителството. Корупцията в Британия е еквивалент, макар и дефектен, на

действието на пазара за получаване на доходи и политически привилегии,

защото участниците в нея се борят със своите пари, връзки и средства за

постигане на целите си и подобно на една пазарна система тези, които имат

повече капитал и умения, успяват по-лесно. Рут казва, че в Британия се създава

пазар за привилегии. Във Франция няма подобно нещо. Хронизмът не

позволява никакви пазарни правила, а тайната е от крайна важност за успеха и

развитието му. Монополизирайки източниците на информация, свързани с

политическите регулации и техните ефекти, казва Рут, френската корона прави

от себе си закон.

Когато короната е толкова силна, ние не можем да станем свидетели на

един дълготраен пазар на частни привилегии и независими споразумения. (Това

ще бъде уточнено в следващия параграф, когато ще се спрем на теориите на

Норт) Във Франция правата на собственост престават да бъдат приложими от

мига, когато “собствениците” попаднат в кръга на приятелите на краля, защото

оттук нататък получават своите привилегии даром, по неговата воля. Както

видяхме, описвайки в предната глава професионалния възход на Колбер,

министрите във Франция използват положението си, за да преследват своите

често пъти фамилни интереси. Тази практика е наречена от Карл Витфогел

“бюрократичен капитализъм”225

Витфогел използва този термин, за да дефинира

системата, която се характеризира с 1) събирачи на данъци, действащи като

фискални агенти на управляващата бюрокрация; 2) чиновници или други

членове на същата бюрокрация, които по силата на своята политическа позиция,

се занимават с предприемачество като даването на кредити и събирането на

данъци 3) частни бизнесмени действащи като търговски агенти или доставчици,

които правят бизнеса на държавата 4) бюрократи, които използват своето място

в правителството, за да подпомагат своите бизнес-интереси или интересите на

техните политически групи. Рут казва, че управлението на държавния бизнес от

министрите на Луи ХІІІ и ХІV отговарят на всички критерии на дадената от

Витфогел дефиниция. Министрите и техните фамилии реинвестират средствата,

събрани от данъчните чиновници в кралските индустрии и търговските

монополи. Държавното предприемачество почти винаги се осъществява от

членове на бюрократичното семейство или клан. Дезърт (Десерт) казва, че “тези

министри живеят не само за държавата, но благодарение на нея.” Финансовото

министерство във Франция олицетворява хронизма и е относително незасегнато

от корупция, това е високо йерархизирана машина на управление, която не

позволява съществуването на корупция. Корупцията е болест на

демократичните общества, не на тоталитарните.

Въпреки че привилегиите са дълбоко вкоренени в английската

политическа практика и въпреки че е обичайна практика членовете на

бакшишът. Корупцията в умерени дози може да превъзмогне студената и тромава бюрокрация и

да бъде един от инструментите за прогрес. Същевременно врявата, която винаги съпътства

модернизацията и корупцията, предизвиква пуритански реакции. Грозната страна на размяната,

нужна за растежа и стабилността, се порицава фанатично и делегитимира политическия процес. 225

Wittfogel, Karl August. Oriental Despotism: A Comparative Study of Total Power . New Haven:

Yale University Press, 1957. Цитирано от Хилтън Рут.

110

парламента през ХVІІ и ХVІІІ в. да взимат подкупи, все пак парламентарната

система е по-устойчива на натиска от частните групи, търсещи монополни

права и привилегии. В сравнение с френското правителство обаче английският

парламент много по-трудно успява да контролира играта, ако някой все пак

успее да вземе по-голям дял или повече привилегии. Английската система на

преразпределяне, казва Рут, се определя от пазара, от съревнованието –

политическо и икономическо и това повишава нейната ефективност. Един

много важен резултат от английската политическа система, е че създава условия

за хората и групите, които участват в управлението, да извършват непрекъснато

някакви споразумения и оттук да разберат по-лесно, да бъдат възпитани, че

техните лични интереси са свързани по един реален начин с националните и

обществените цели. Казано с думите на Токвил – английската политическа

система “цивилизова” участниците в нея.226

В резултат на това, на този

политически опит, Англия развива една по-националистична и еднородна

политическа култура, по-слабо предразположена към опасността от революция

и по-способна на сътрудничество в мигове на криза. Абсолютизмът във

Франция, концентрацията на власт в ръцете на краля, която му позволява да

извлича богатство на ниска цена водят до ефекти, обратни на английския опит.

Според Хилтън Рут най-засегнати от абсолютистката политика на Стария

режим са селяните. По един или друг начин земеделските класи – от най-

високите до най-ниските - понасят вредите от правителствената политика.

Главното е, че достъпът на обикновените селяни до местните пазари бил

затрудняван от феодалите, а достъпа на самите феодали до по-големите

вътрешни и международни пазари бил ограничаван от меркантилната политика

на правителството и от териториалната разпокъсаност, породена от правните

несъответствия и различните привилегии. Богатите селяни, казва Рут, искали да

се освободят от рестриктивните комунални земеделски практики, а бедните

желаели разделяне на общинските земи и освобождаване от феодалните налози.

Именно политиката на тежки феодални и кралски данъци, също и системата на

привилегии и абсолютистки политически ред, пораждат опозицията на

физиократите, която разгледахме в предната глава. Джеймс Скот твърди, че

непрекъсната несигурност на селяните, постоянната борба за оцеляване, им дава

съзнание, което предпочита на първо място сигурността.227

Подобно съзнание

не е способно да изгражда институциите на модерния капиталистически ред и

това е една от главните причини класическата социална теория да разглежда

селяните обикновено като защитници на стария, феодален ред. Техният труден

живот, бремето, с което винаги са били товарени, не позволява развитието на

съзнание, което търси новото, в което има инициатива и напредък. Класата на

селяните и на затворените от външния свят феодални лордове не може да бъде

носител на капиталистическите практики и средата, която им предлага Старият

режим, не ги насърчава към развитие. Когато едно население е принудено от

лошата власт и институции да мисли преди всичко за своето оцеляване, ние не

можем да очакваме от това население да изгради положителен и стабилен

икономически растеж, нито пък желание и способности за модернизация и

прогрес. Не случайно това е забелязано от Монтескьо, който е съвременник на

226

Alexis de Tocqueville; “Democracy in America”, Wordsworth Editions Ltd., 1988. 227

Scott, James, Jr. The Moral Economy of the Peasant: Peasant Rebellion and Subsistence in

Southeast Asia . New Haven: Yale University Press, 1974. Цитиран от Хилтън Рут.

111

Стария режим.228

Не можем да очакваме от потиснатото и несигурно за

съществуването си население да прояви воля за “творческа” промяна и да

вярваме, че то има силите на осъществи тази промяна, докато бъде държано в

робство. От друга страна дългото робство рано или късно води до социална

революция или до онова, от което потисническата власт най-много се страхува.

Проблемът е там, че социалните революции обикновено не са плод на

позитивната енергия, не са съзидателни, а по-скоро разрушителни, въпреки че

техните далечни последици често пъти имат положителен ефект за човешкото

развитие.

Институционалната система на Стария режим не позволява на

земеделците да използват ефективно резултата от своя труд. Селяните не са

могли да избират мястото, където да продават продукцията си, за това се е

грижила кралската администрация. Ограничаването на свободната търговия

създавало изкуствен недостиг в определени райони и излишък от земеделска

продукция в други. Освен това контролът на пазара насърчавал страховете и

подозренията на селското население към търговците и държавните служители,

които често пъти били смятани за главни виновници за глада в провинцията. По

време на недостиг, за да се регулират големите движения на стоки като зърното,

казва Рут, провинциалните интенданти имали изключителните пълномощия да

дават търговски разрешения на шепа търговци. Тяхното управление, както може

да се предположи, в повечето случаи е било неефективно, спекулативно и

погрешно. Неспособни да им повлияят, селяните често пъти оставали с

непродадена стока и натрупвали заеми, дори в години с най-добра реколта.

Стигало се до такива аномалии, че в резултат на регулациите и ограниченията

две съседни общини можело да изпитват недостиг и изобилие. Цената на

зърното във Франция от този период се колебаела силно. Запазването на

феодалните задължения е бил друг възпиращ фактор пред участието в пазара.

Висшият политически елит, като групата на физиократите (3.9.), говори за

реформи, но дискусията върху пречките, които се налагат от феодалните

задължения е табу, забелязва Рут. Накратко, единственото лечение за постигане

на сигурност сред селското население е било освобождаването на пазарите от

контрола на кралската и общинската администрация, което от една страна би

довело до намаляване на колебанията в недостига, би предотвратило

предизвиканите от намесите фалити, би намалило влиянието на феодалните

кралски фаворити и от друга страна би направило от лордовете капиталисти,

както става в Англия. Освобождаването на пазарите би променило съзнанието

на селското население и би насърчило икономическия растеж в страната.

Развитието на пазарите, казва Рут, е начинът, по който би могло да стане

възможно освобождаването на селяните от системата на колективните права и

практики. Желанието на селяните да участват в една нова, капиталистическа и

пазарна система е зависило не толкова от “културните им склонности”, колкото

от характера на поощренията, които институционалната система им предлагала.

Ако неравноправният достъп до пазара, казва Рут, а не неговата липса,

съществува, то нежеланието на земеделските класи да възприемат

капиталистически практики, техният консерватизъм, може да бъде възприет

като техният отговор на монополистичния контрол на елитите.

228

“Съществува общо правило: ако един народ е поробен, хората работят повече, за да съхранят,

отколкото за да спечелят; ако един народ е свободен, хората работят повече за да спечелят,

отколкото за да съхранят.” (Монтескьо, Шарл. За духа на законите, София, 1984 г, стр. 426)

112

Нека обобщим. Способността на една икономика да окуражава

инвестициите, нужни за устойчивия дългосрочен растеж и модернизация,

според теорията на Хилтън Рут, зависи крайно от устойчивостта на

политическите договори, а устойчивостта на политическите договори зависи от

формата и характера на споразуменията. Ако споразуменията се извършват в

една относително свободна среда между конкуриращи се групи и хора с

относително равни възможности, политическите договори ще се осъществяват

бавно и трудно, но ще бъдат здрави, рационални и ефективни. Ако

споразуменията се извършват в една изкуствено ограничена среда от

неравностойни групи и хора под контрола и управлението на една суверенна,

стояща над всичко монархическа власт, тези споразумения обикновено ще

бъдат неадекватни, несигурни и нетрайни. Единственото положително нещо в

тази практика на споразумяване е, че споразуменията, политическите договори

и решения, ще бъдат осъществявани бързо и лесно. Но тази леснота ще създава

трайност на споразуменията, колкото е трайна неограничената и произволна

воля и власт на суверена. Ако носителят на произволната власт е безотговорен,

егоистичен и посредствен, характерно качество на неограничената власт, то не

можем да кажем, че договорите ще бъдат трайни. Ако с всеки нов крал или

министър, като върховни арбитри, се сменят договорите на техните

предшественици, както се случва в абсолютистка Франция, обществото ще

постига само краткотрайни инвестиции, а икономическият растеж ще бъде

задушаван.

Във Франция и Англия от епохата на ранната модерност и

меркантилизма частните групи се облагодетелстват от използването на

политическите средства за преразпределяне на националните доходи. Във

Франция един главните преразпределителни механизми е събирането на

данъците, даването на индустриални и търговски монополи на предпочитания

бизнес и раздаването на длъжности, военни чинове и придобиване на договори с

предпочитаните страни. Преразпределянето на богатството на Франция се

извършва под управлението на Кралския и финансовия съвет, а в Англия под

управлението и контрола на парламента. Парламентарното преразпределяне на

богатството в Англия позволява облагодетелстването на по-широки обществени

групи, докато във Франция ползите от разпределянето на националния доход се

съсредоточават главно в ръцете на краля, на малките кланове около министрите

и висшата администрация. В Англия процъфтява корупцията, във Франция

хронизма. Корупцията е конкурентна форма на търсене на ползи, докато

хронизмът монополистична. Хронизмът е възможен във Франция, защото

кралят или финансовият министър имат неограничената власт да дават

привилегии на отделни свои поддръжници, докато историята на Англия

показва, че за развитието на обществото не винаги е задължително

съществуването на рационално, честно правителство. Във Франция

управлението е концентрирано в няколко правителствени служби, с точно

определени функции, а в Англия в парламента, където решенията се вземат по-

трудно и чрез преодоляване на различни нива. Въпреки че елитите в Англия са

били разделени на различни заинтересовани групи, те са били способни да си

сътрудничат при постигането на парламентарен консенсус по главните

политически въпроси. Парламентът е институционалният форум, където

заинтересованите групи постигат съгласие. В Англия не се продават служби, а

във Франция всеки е можел да си купи чиновническа длъжност, но държавната

служба не му е давала политическа сила. Въпреки че на теория и на практика

113

главният контрольор на Франция е имал почти неограничена власт, то той все

пак е бил зависим от личните си контакти с финансистите и търговците,

осигуряващи му средства.

Системата на награждаване и покровителство във Франция създава

жестоки вражди сред елита и допълнително разделя отделните заинтересовани

групи на печелещи и губещи. Въпреки че централизацията при френския Стар

режим намалява цената на споразумения с краля, тя повишава цената на

споразумяване между частните групи или казано с други думи централизацията

разделя допълнително обществото, макар привидно да го държи цяло. В Англия

взаимното доверие и социалното сътрудничество, добре развитият усет за

граждански задължения, стават характерни черти на английската управляваща

класа. Парламентът става центърът, където гражданското общество е способно

да постигне сътрудничество и да се обедини пред външните заплахи.

Конкурентното търсене на ползи е отворено за всички членове на елита и се

превръща в запазена марка на британската гражданска традиция.

Главното постижение на френският абсолютизъм е издигането на краля

до положението на висш арбитър между отделните групи и региони. Това обаче

пречи на групите и регионите да постигат споразумения директно и по

естествен път. Вместо регионална интеграция абсолютизмът във Франция

създава регионални привилегии. Щом има привилегировани, значи има

мнозинство от губещи, неравенство, монополи, несправедливост,

неефективност и изостаналост.

Всички изброени дотук факти ни дават части от отговора защо във

Франция има “типичен” порочен меркантилизъм, а в Англия национална

меркантилна политика; защо меркантилизмът на едната води до стагнация и

разруха в икономиката, а стопанската политика на другата до развитие и

модерен капитализъм. Разликите между двете се определят от размерите на

свободата, която отделните хора и групи имат възможност да ползват,

преследвайки своите индивидуални и/или групови интереси. От наличието и

разпределението на свободата зависи дали едно общество ще се модернизира,

дали неговото население ще забогатява, дали силите в него ще бъдат

балансирани, дали ще има насилие и порок или ще се радва на мир и

относителна справедливост.

***

4.4. Видяхме, че през така наречената “меркантилна” епоха оформящите

се модерни западно-европейски национални държави и техните монарси следват

колкото еднакви, толкова и различни пътища за постигане на богатство и сила.

Този исторически период се характеризира, както не веднъж посочихме, с

разпадането на пред-капиталистическия ред и появата на нови социални,

политически и икономически отношения. Докато тази промяна в повечето

европейски страни протича по еднакъв начин – монархът и елитите водят нова

политика, но със старо мислене, то от ХVІІ век нататък на европейската сцена

се появяват две държави, следващи далеч по-ефективни модели в сравнение с

моделите на всички останали по отношение на постигането на реално богатство

и просперитет. Това са Холандия и Англия. Бяха казани достатъчно неща по

въпроса как и защо тези две общества успяват да излязат начело и защо тяхната

колониална експанзия бе най-успешна и ефективна. Нека сега си зададем друг

въпрос: Европа имаше техният пример, защо тогава европейските монарси не

114

последваха тяхната политика, за да постигнат същия икономически растеж и

влияние?

Първо, Англия и Холандия се оказват изключение, не заради

предвидливост, а заради обстоятелства. Тези обстоятелства (предпоставки) са

различни и техният брой може да се разширява до безкрайност:

конфедеративната политическа организация и липсата на монарх в Обединените

провинции, географското положение на Англия и отслабването на монархията

при Стюартите, достъпа до моретата и оттук улесненото развитие на морската

търговия, републиканизмът като факт в Холандия и републиканизмът като

традиция в мисленето на англичаните, различните исторически обстоятелства,

политическите институции, правото, религията и т.н и т.н. Благоприятната

комбинация от всички тези външни, нерационално, несъзнателно създадени

предпоставки, даде на тези две страни възможност да тръгнат по пътя на

модернизацията и да развият първи елементите на ранния капитализъм. Тази

комбинация от предпоставки е благоприятна, защото в нея преобладаваха

факторите, съдържащи в себе си характеристиката – свобода. Например,

англичаните бяха относително свободни от външни заплахи, в сравнение със

своите континентални съседи. Холандците бяха относително свободни, имайки

право да търгуват, без да плащат данъци в рамките на Хабсбургската империя.

Англичаните бяха свободни от властта и често пъти деструктивното влияние на

Римо-католическата църква, а холандското население се радваше на широки

религиозни свободи. През ХVІІ век английските елити се бориха за баланс в

разпределението на властта и спечелиха големи политически свободи, в

сравнение със своите континентални съседи, а холандците така и не усетиха

бремето на силната монархия. През ХVІІ век в тези две държави нямаше

“монарси Адамови, по силата Божия”, както ги наричаше сър Робърт Филмър.

Тяхната власт, техният суверенитет бе оспорен.

За разлика от тях, в модерна Европа, силният монарх остава център на

държавната организация и отново – не защото континенталните монарси бяха

по-талантливи в печеленето на власт от кралете и принцовете на Англия и

Холандия, а защото мнозинството от европейските държави се подчиняваше на

старите, неблагоприятни за икономическия, социалния и политическия прогрес

комбинации от предпоставки. Следователно дори и да виждаха успехите и

силата на холандците и англичаните, дори и да правиха опити да копират

техните практики, европейските монарси, по силата на историческите

обстоятелства, на наследството си, не можеха да прибавят нищо освен

рационалните, но крайно изкривени и непълни форми на британския и

холандския модел за успех. И ако португалците и испанците прилагаха (до

известна степен несъзнателно) старите, уж успешни модели за забогатяване

(търговските модели на италианските олигархични градове-държави), то

французите се опитаха по един напълно обмислен и рационален начин да

създадат успешна икономика, като преследваха най-видимите ефекти на

търговския обмен – благоприятния търговски баланс, производството на

луксозни стоки и богатата на злато и сребро хазна. Тези три източника и

критерия за богатство на нацията можеха да бъдат постигнати, според френския

монарх и неговите висши администратори, с точно противоположния на нужния

за реалния успех на нацията инструмент – контрола. Днес ние сме свикнали да

мислим, че свободата е ключ към освобождаването на икономическия растеж и

богатство, в миналото (между впрочем до близкото минало) управляващите са

били на съвсем друго мнение – не свободата и естественото развитие, а

115

контрола и регулацията са средствата, носещи успеха. Силната европейска

монархия не можеше да разбере, нямаше реалния опит, за да разбере, че

интересът на монарха, преминава през интереса на народа. Силната европейска

монархия имаше и без съмнение познаваше социално-политическите теории за

недеспотичното, справедливото и балансирано управление, но й липсваше

опита, действителното познание за това управление. Английската монархия бе

единствената, която принудена от обстоятелствата, преживя и осъзна

значението на балансирания и справедлив държавен ред. Истината е, че силната

европейска монархия виждаше успеха на Холандия и Англия, но бе сляпа за

начините, по които този успех можеше да се постигне. Силните континентални

монарси се опитваха да постигнат богатство и национална мощ само с онези

средства, които не ограничаваха тяхната собствена сила или те бяха готови да

заемат само половината от опита на проспериращите тогава държави. Техните

действия отговаряха на поговорката “и вълкът да е сит и агнето цяло”. Така,

абсолютният монарх във Франция не познаваше собствения си, дългосрочен

интерес и това съсипа неговата страна и я доведе до революция.

Но дори и да знаят собствения си интерес, управляващите, независимо

дали говорим за монарси, партии на власт или политически лидери, често пъти

са ограничавани от редица други обстоятелства, които не могат да бъдат

съзнателно или волево контролирани. В случая с монарсите от ранната

европейска модерност можем да отбележим няколко важни неща.

Ключът към растежа и напредъка на една нация, казва Дъглас Норт, е в

нейната институционално/организационна структура и нейното влияние върху

поощренията, които спомагат за по-ефективната организация на

производствения процес, които намаляват несигурността на сделките между

хората и разходите за осъществяването на тези сделки, които увеличават

човешкото взаимодействие и отношения на сътрудничество, които създават

ефективна правна система, доверие и сигурност на собствеността.

Институционалната структура на една държава представлява така наречените

правила на играта или измислените от човека ограничения, които определят

(структурират) човешкото взаимодействие. Институциите229

са изградени от 1)

формални правила (постановления, обичайно право, регулации) 2) неформални

ограничения (обичаи, норми на поведение и самоналожени правила на

поведение) и характера на тяхното прилагане. В ранна модерна Европа

преобладават държавите със силни монархически институции. Монархът е

признатият глава на нацията и в голяма степен от него зависи какви формални

правила ще бъдат наложени. Ако желае да стане богат и още по-силен, той би

трябвало да окуражава икономическия растеж или благоденствието на своето

общество. Той трябва да създаде такава институционална структура, която да

поощрява активността на поданиците, която да позволява нарастването на

капиталите в страната и тяхното натрупване, както и равномерното им

разпределение сред все по-широки слоеве от населението. Това означава

монархът да се лиши от прекомерните данъци, да се въздържа от войни, да

229

Роджърс Холингсуорд казва, че няма съгласие по въпроса какво означават институциите или

институционалния анализ. Той твърди, че съществува объркване при използването на

концепцията “институция” от Дъглас Норт, който дефинира институциите като “правила на

играта”. Холингсуорд дава за пример Андрю Шотър, който твърди, че институциите са

поведение, което произтича от правилата, т.е. той се обръща към въпроса какво актьорите

правят с правилата, а не какво са правилата. (Hollingsworth, J. Rogers. Advancing the socio-

economic paradigm with institutional analysis)

116

улеснява и да подкрепя строителството на пътища и съоръжения, да намали

намесите си в националния и местните парламенти (ако има такива) или казано

кратко - сам да ограничи властта си спрямо останалите елити, организации и

съсловия в държавата. Но да накараш един монарх да направи подобни стъпки в

периода на ранната европейска модерност, би означавало да го накараш да се

самоунищожи. Както видяхме “новите” монарси са готови да стигнат до

меркантилната политика, т.е. до една политика разрешаваща активността на

определени елити, но тези елити по възможност трябваше да бъдат ограничени

и контролирани от краля. Както казахме в първата глава меркантилната

политика бе политика на едно особено съгласие и сътрудничество между

силните. Това бе особено забележимо в Англия и в крайна степен очевидно във

Франция, където монархът успя не само да постигне съгласие с елитите, но и

тяхното подчинение, поглъщайки ги в собствения си апарат, чрез привилегиите,

които им осигуряваше. Класическата меркантилна политика на силната

монархия бе е далеч от примера за доброволно “разхлабване на системата”.

Същото се отнася и до “рационалната” меркантилна политика на английската

монархия – монархът бе ограничен, но не доброволно.

Ако все пак знаещият интереса си монарх се реши доброволно да изгради

тази или друга поощряваща развитието структура (а където има такива случаи,

те обикновено са завършвали трагично за кралете), то той се е излагал на

опасността да бъде унищожен или от конкурентна на него династия или от

олигархичните върхушки. За промяната на институциите, за създаването на

поощряващи развитието правила на играта е нужна не само добрата воля на

монарха и неговата законодателна власт, но и значителна промяна в най-бавно

изменящия се и важен елемент на институционалната система – неформалните

правила като вярвания, религия, традиции и обичаи, на които се подчинява

мнозинството от народа. Или промяната е ефективна и устойчива, когато

законодателната власт и действията на изпълнителната власт са в съгласие с

преобладаващите сред населението вярвания. Можем да илюстрираме това

твърдение с опита на Джеймс ІІ да направи Англия след Реставрацията

католическа и да намали властта на парламента (междувпрочем поредният опит

в историята на тази страна). Ако успява в последното (намаляване броя на

събранията на парламента), то в първото се проваля като не среща подкрепа

дори от своите привърженици. Резултатът от опита му да промени

институционалната система среща съпротивата на дълбоко вкоренените

вярвания на англичаните, на техния вече традиционен анти-католицизъм и този

опит не само, че не успява, но и води до Славната революция и до една

безвъзвратна и благоприятна за растежа промяна в институционалната система.

Джеймс ІІ се опитва не да “разхлаби” политическата и социалната система на

Англия, а да я “затегне” – т.е. ние виждаме, че не само добрите реформи в

институционалната среда са невъзможни за осъществяване, ако им липсва

подкрепа в масовите неформални правила и вярвания. И обратно - за развитието

на един успешен социален, икономически и политически модел не е нужен само

просветен и подготвен елит, но благоприятни за този модел обществени

вярвания, които да възприемат и подкрепят реформите (усилията) му. В ранна

модерна Европа, владяна все още от феодалния дух на пред-модерните

общества, бързата и устойчива промяна към “разхлабване” на

институционалната система не е възможна.

И все пак тази промяна се случва. За един кратък период тя е факт в

италианските градове-държави, за един по-дълъг - в Холандия и за един

117

наистина продължителен - в Англия. Тя е резултат не от добрата и рационална

воля на монарсите или на елитите, нито от волята на народа, а от живата

действително жестока борба, конкуренция и сътрудничество между различните

хора и групи (организации) в тези държави, тя е резултат от географските им и

административните им характеристики, от техните съседи, от тяхната уязвимост

към външна заплаха или възможност за благоприятни съюзи, от тяхната

религия, трудова етика и обичаи, от тяхното цялостно историческо наследство.

Споменахме в предните параграфи колко просто е да постигнеш цивилизовано и

богато общество. Според формулата на Адам Смит, нужни са само: “мир, леки

данъци и администрация, следваща справедливостта”. Но в действителност има

прекалено много пречки пред възможността едно изостанало общество да се

модернизира. Норт казва, че ефективните икономически институции са

изключение в човешката история. Понякога институциите улесняват размяната,

подпомагат технологичната промяна, предизвикват натрупването на човешки

капитал като впоследствие намаляват преговорните цени, т.е. те подпомагат

развитието на модерното демократично капиталистическо общество. Друг път, в

други времена и на други места институциите са създадени да подкрепят

монополизма, политически и икономически, да пречат на технологичната

промяна и на развитието на човешкия капитал и най-общо да повишават цената

на преговорните процеси и да забавят прехода към по-ефективен икономически

и политически ред. В действителност, казва Норт, вторият, неблагоприятен тип

институционален ред е по-разпространен в историческа перспектива.

Едно от важните формални условия промяната да бъде осъществена,

началото й да бъде продължено и насърчено в един качествен, дългосрочен

период е наличието на парламент, на политически форум, където конфликтите

между различните групи в обществото се решават по мирен начин и чрез който

елитите на нацията се учат на сътрудничество. Ние казахме достатъчно по този

въпрос сравнявайки в предния параграф институционалния ред на Англия и

Франция. Ще кажем още нещо. Традициите, историческото наследство на

англичаните им даде възможността да достигнат рано до този специфичен

национален форум. Той не бе въведен изкуствено. Той бе създаден през ХІІІ век,

заради “традициите” и заради слабостта на тогавашния монарх, а започна да

работи действително (и устойчиво) едва в края на ХVІІ в. и то след години на

политически кризи, вътрешни войни и революции. В същото време Франция бе

лишена от тази възможност. Нейната култура обаче бе близка до английската,

както и нейната история. Близостта между културите и историите на двата

народа, между тяхното общо християнско и европейско наследство, обяснява

защо Франция също печели парламент, макар по-късно и след една далеч по-

зрелищна революция. Двете страни бяха близки в своята култура и в целите,

които преследваха техните общества, но, съвсем естествено, вървяха по

различни пътища. Когато английският крал губеше влиянието си, френският го

печелеше. Когато английският крал имаше влияние, френският нямаше. Светът

през ХV век беше един, през ХVІ друг, а през ХVІІ съвсем различен,

резултатите от политическите събития в тези две държави през тези три века

обикновено бяха противоположни, макар проблемите, които решаваха да бяха

еднакви по своя характер. Разликата беше там, че еднакви по характера си

социални и политически процеси се случваха в двете страни по различно време,

в различна международна и вътрешна среда, в различна технологична дори

среда; техните проблеми бяха еднакви, но бяха решавани в контекста на

различни географски и териториални условия – Англия беше малка островна

118

страна, с концентрирано в Лондон управление, Франция бе голяма

континентална държава, с управление дълго време разпръснато между

различните провинции. Тези два европейски народа имаха близка и често пъти

обща история, история на взаимно влияние или на войни, но те се развиваха и

правиха своя избор по различно време, в различна международна, географска и

историческа среда. Историята им се определяше от влиянието на безброй общи

по характера си обстоятелства, но винаги подредени в различна конфигурация.

Това обяснява разликите и приликите в тяхното развитие. В епохата на

меркантилизма западните европейски държави имаха един общ проблем за

решаване – как националните елити в лицето на монарха, бароните и на

укрепващата търговска (по-късно буржоазна) класа да постигнат съгласие в

един изплуващ от недрата на феодализма нов свят. Кой от тези три центъра на

власт и контрол ще вземе надмощие. Във Франция спечели монархът и за да се

запази, изгради политически абсолютизъм и “класически” меркантилизъм,

подобно на монарсите на Португалия, Испания и Швеция, в Холандия властта

остана в търговците, в местните олигарси и аристокрацията и резултатът беше

републиканизъм и “търговски капитализъм”, Германия остана разпокъсана,

властта най-общо казано, бе в ръцете на феодалните князе и това я държеше в

периферията на Европа (особено след като Ханзата загуби влиянието си на

международните пазари и след Тридесетгодишната война), Англия се крепеше

на несигурния и баланс между силна монархия, силно благородничество и

търговска класа; този баланс се запази, разви се в парламентарна система и

“рационален” меркантилизъм, с което бе подхранена бъдещата й индустриална

революция - първа в историята на света.

***

4.5. В тази последна част от главата ще се спрем на отделни места от

институционалната теория на Дъглас Норт230

, което като заключение ще ни даде

някои от важните отговори на въпросите защо, къде, кога и как се случва

модернизацията на едно общество. Какво стои в основата на положителната

институционална промяна и кое може да бъде определящо една нация да тръгне

по пътя на икономическия растеж и благоденствието.

Норт смята, че неокласическата икономическа теория не може да даде

пълния отговор на различните икономически проблеми, защото се фокусира

“безкомпромисно” върху недостига и конкуренцията. Тази теория, според Норт,

забравя ролята на рационалното възприятие и времето. Схемата на

рационалния избор твърди, че хората знаят какъв е собственият им интерес и

затова действат съгласувано. Този извод обаче би могъл да важи в една по-

голяма степен за хората, правещи своя избор в средата на високо-развитите

пазари на модерните икономики, отколкото за онези, живеещи в състояние на

несигурност –състоянието, в което човечеството е било в голямата част от

230

Вж. North, Douglass, "Five Propositions about Institutional Change" in Explaining Social

Institutions, Knight and Sened, eds., Ann Arbor: University of Michigan Press, 1995;North, Douglass.

Structure and Change in Economic History, New York, W.W.Norton, 1981; North, Douglass.

"Institutions", Journal of Economic Perspectives, Vol. 5,1. 1991, pp. 97-112; North, Douglass.

Institutions, Institutional Change, and Economic Performance, Cambridge, The University Press,

1990. (бълг. изд. Норт, Дъглас. Институции, институционална промяна и икономически

резултати, издателство “Лик”, София 2000.) North, Douglass, "The Paradox of the West" в The

Origins of Modern Freedom in the West, R. Davis ed., Stanford University Press, 1995

119

своята история и в което в своето мнозинство продължава да бъде; състоянието

също, в което обикновено се взимат икономическите и политическите решения,

определящи насоките на икономическата промяна.

Решението или изборът на един човек или на едно общество, зависи от

неговото възприятие на заобикалящия го свят. Дали то ще бъде в негов интерес

или не, зависи от неговия “светоглед”. Какво определя възприятията на хората,

пита Норт и дава своя отговор: Ключът към техните различни разбирания

(схващания), казва той, се намира в типът знание, което индивидите, събрани в

общество, възприемат или усвояват през времето. Тук не става въпрос само за

знанието и опита на отделните индивиди, получени по време на техния живот,

но за кумулативният опит на отминалите генерации, който е въплътен в

културата. Колективното знание съдържа тези “типове знание”, които

преминават през бавния изпит на времето и впоследствие се съдържат в нашия

настоящ език, институции, технологии и подходи.231

Всичко това, както казва Т.

С. Елиът, може да бъде наречено култура.232

В нея са ключовете обясняващи

пътя на зависимост на решенията, чрез нея се вижда силното влияние на

миналото над настоящето и бъдещето. Процесът на знание, казва Норт,

изглежда е функция на начина, по който дадена структура от вярвания

филтрира информацията, извлечена от разнообразния опит, с който са се

сблъсквали различните хора и общества в различните времена.

Измененията в “рационалното допускане” (или възприятие) се

осъществяват чрез идеите, догмите, предразсъдъците и идеологиите. Хората и

обществата (Норт използва думата “актьорите”) вземат решения, първо под

влиянието на тези вярвания и второ под влиянието на несигурността. Именно

заради това, често пъти намеренията се оказват крайно противоположни на

резултатите. Един от големите примери за разминаването между “целите” и

очакванията на културата и действителните резултати, бе показан от Макс

Вебер, който разкри как чистата протестантска етика даде формата на една

нова икономическа организация.233

231

“Колективно знание”, “културна еволюция”, “разпръснато знание”, “разширяващ се ред” са

все термини, популяризирани или “изковани” от Фридрих Хайек. Вж. трите тома на “Право,

законодателство, свобода” (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”. 1996, 1998

г.), също и Фаталната самонадеяност (Хайек, Ф., Изд. Отворено общество, 1997.) 232

вж. Eliot, T.S. Notes Towards the Definition of Culture. London: Faber, 1948.; E.Б. Тейлър

дефинира културата като “целият комплекс, в който са включени знанието, вярата, изкуството,

моралът, законът, обичаите и много други способности и навици, придобити от… [членовете] на

едно общество.” Робърт Мърфи в Culture and Social Anthropology: An Overture обяснява

културата като “тоталното тяло на традицията, родена в едно общество и предавана от

генерация към генерация… културата е поредица от механизми за оцеляване, но тя ни снабдява

също и с дефиниции за реалността…”( Murphy, Robert. Culture and Social Anthropology: An

Overture. 2nd ed. Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall, 1986: 14). 233

“Една от главните устройствени съставки както на модерния капиталистически дух, така и на

модерната култура, а именно основаното върху идеята за “професията” рационално жизнено

поведение, е […] рожба на духа на християнския аскетизъм. […] Пуританите са искали да бъдат

професионалисти, а ние сме длъжни да бъдем такива. Защото след като аскетизмът бил

пренесен от монашеските килии в професионалния живот и започнал да господства над

светската нравственост, той спомогнал за изграждане на онзи могъщ космос на модерния

стопански ред, свързан неразривно с техническите и икономическите предпоставки на

механично-машинната продукция. […] От това, че аскетизмът предприе световно

преустройство и започна да въздейства навсякъде, материалните блага увеличиха своята власт

над човечеството и я направиха толкова неизбежна, колкото никога в дотогавашната история.”

(Вебер, Макс. Протестантската етика и духът на капитализма. София 1993. стр.192-193)

120

Следователно, когато разглеждаме проблеми свързани със социалната

промяна, ние трябва да влючим в нашият анализ системите от вярвания, които

определят изборите и решенията на “актьорите”. Това, казва Норт, ще ни доведе

до времето и човешкото познание. Времето в този контекст се състои от

отпита, въплътен в колективното знание, в настоящото знание и опита на

отделния индивид. Познанието за него е “кумулативен процес на културните

условия, в които опита на всяка генерация се просмуква чрез съществуващата

система на вярвания и се проявява във вътрешно ментална форма.”

В периода на ранната европейска модерност, т.е. в разглеждания от нас

период, се случва “втората икономическа революция”234

, която съчетава науката

и технологията – основните фактори на модерното производство и на

динамичната икономическа промяна. Това съчетание, това събитие, казва Норт,

беше революция, защото представляваше фундаментална промяна в запасите и

потока на знание. Развитието на точните науки и приложението им към

основните икономически проблеми, свързани с недостига, не само отслаби

малтусианският възглед за намаляващите ползи, но разкри една нова визия за

един потенциално богат свят, свят на изобилие. Проблемът беше там, че

обществата не бяха подготвени постигнат този потенциал. Техните

икономически, социални и политически институции и организации, трябваше да

бъдат преструктурирани. Марксистите твърдяха, казва Норт, че проблемите са

следствие на капитализма и че вътрешните противоречия между новите

технологии и последващата организация на капитализма, ще доведат до неговия

упадък. Те грешаха. Проблемите не бяха последица от капитализма, а по-скоро

от опита на всяко едно общество да възприеме и използва технологията на

втората икономическа революция. Но марксистите бяха прави, че има

напрежение, че новите технологии и неподходящата институционална

организация са фундаменталната дилема на новия свят. (Същото важи и за

развитието на комуникациите и интернет днес. Съвременното развитие на

комуникациите и технологиите с главоломна бързина прави стари

институционалните и организационните системи не само на отделните страни,

но системите в глобален мащаб. Само за последните няколко години ние сме

свидетели как международните съюзи се променят, каква промяна настъпва във

военните стратегии, как един пред-модерен свят е способен да разруши

модерния свят, използвайки неговите собствени технологии, но не и неговото

мислене, как модерният свят няма имунитет и не може да постигне съгласие по

въпросите как да преодолее своето собствено минало и мислене, отпечатано

сега в обществата на арабския свят. Днешните кризи освен всичко друго ни

дават шанс да разберем себе си.) Това напрежение, казва Норт, бе решено само

отчасти от пазарните икономики на западния свят.

234

Подобно на марксистката теория, на теориите на германската историческа школа и на редица

други популярни в миналото идеи за прогреса и развитието, новата институционална икономика

разделя стопанското, социалното и политическото развитие на човека на етапи. Първият етап е

състоянието на номадски живот (лов и събиране) и отделянето на човека от приматите, вторият

етап е така наречената първа икономическа революция, която, както се предполага, се случва

преди около 10 хиляди години. Това е революция, защото хората преминават от номадски към

уседнал начин на живот и това променя драстично човешката организация и насоките на

развитие. Уседналият начин на живот предполага развитието на земеделие и създаването на

“изключителни имуществени права” върху земята. Това освен всичко друго означава и

изключване на определени хора от възможността да използват естествените ресурси на

природата.

121

Така, оказва се, че за да бъде постигнат този потенциално изобилен свят

и за да избегнем заплахите от развитието на технологиите, от тяхното

неадекватно използване, трябва да бъде направено нещо изключително трудно и

болезнено – да се променят институциите. Новата институционална

икономика има точно определено разбиране за смисъла на термина институция.

Както казахме, институциите са правила на играта, изградени от формални и

неформални правила и ограничения. Институциите се различават от

организациите. Организациите са източника на институционална промяна.

Преди да кажем как те извършват тази промяна нека уточним, какво имаме

предвид под термина “организации” – това са действащите групи, те

определят ограниченията, които структурират човешкото взаимодействие; те са

изградени от индивиди, свързани с преследването на обща цел, стояща над

индивидуалните им цели (виж за пример колониалните компании на Англия,

изградени на принципа на joint–stock (като акционерни дружества), 2.14.).

Организации са политическите тела (политически партии, сенатите, градския

съвет, регулаторните агенции), икономическите тела (фирми, търговски съюзи,

кооперативи, фамилни ферми), социалните тела (църкви, клубове, атлетически

асоциации) и образователните тела (училища, колежи, университети,

професионално-квалификационни центрове).

Как се случва институционалната промяна? Ето хипотезата на Норт: 1)

ключ към институционалната промяна е продължителното взаимодействие

между институциите и организациите в икономическата среда на недостиг и

оттук на конкуренция. 2) конкуренцията принуждава организациите

непрекъснато да инвестират в умения и знания, за да оцелеят. Типовете умения

и знания, които индивидите и техните организации усвояват, ще оформят

създаването на разбирания за възможностите и от тук на набора от избори,

които ще определят и увеличават институционалната промяна. 3) от друга

страна, създадената вече институционалната рамка също определя или по-скоро

влияе на типовете умения и знания, които носят максимум награда в нейните

условия (например, както видяхме в 4.3. демократичността на Англия насърчава

корупцията, а деспотизма на Франция търсенето на покровителство,

монополизма и тайните приятелски кръгове; любимият пример на Норт е, че ако

институциите на една страна насърчават пиратството, нещо което се е случвало

при Елизабета І, то тази страна ще има най-добрите пирати в света). 4)

възприятията на околния свят се извличат от психичните схеми на играчите

(актьорите). 5) обхвата, добавъчните фактори и мрежата от второстепенни

фактори на институционалната матрица правят институционалната промяна

непреодолимо нарастваща и зависима от поетия курс (поетият курс е едно

изключително важно условие, обясняващо защо едни общества по-лесно

успяват да възприемат и приложат улесняващи растежа правила, защо преходът

в една бивша комунистическа държава се различава по успех от прехода на

друга подобна държава, въпреки използването на привидно едни и същи

“лекове”, защо арабският свят днес е по-изостанал технологично от Западния

или от държавите в Далечния изток).

Икономическата промяна, институционалната промяна е един

повсеместен, самонарастващ процес, казва Норт, който е последица от

непрекъснатия избор и решения на индивидите и предприемачите в

организациите. Голямата маса от тези решения са рутинни, но някои включват и

промяна в съществуващия ред, промяна в съществуващите “договори” между

индивидите и организациите. Понякога, казва Норт, това предоговаряне може

122

да бъде извършено в утвърдената структура на собственически права и

политически правила (в ранна модерна Англия във времената на относителен

мир, чрез парламента или безкръвната замяна на Джеймс ІІ с Оранския принц),

но понякога новите договорни форми се нуждаят от промяна на правилата

(режима на Кромуел или Революцията във Франция). Модификациите стават,

защото една по-голяма или по-малка част от индивидите разбират, че ще е по-

добре за тях, за техните цели, да променят политическата или икономическата

среда. Източниците на промяна на възприятията (на разбирането), могат да

бъдат външни - примерът на друга държава (политическите и икономическите

модели на Англия влияят на възприятията на французите – физиократите,

Волтер, Монтескьо – всички бяха повлияни от нея; английските крале се

влияеха от примера на абсолютния монарх във Франция) и вътрешни –

действителният опит и познания на променящите се общества. Конкуренцията

от друга страна влияе силно върху желанието за познание, а самата

конкуренция произтича недостига. Или недостига, ражда конкуренция,

конкуренцията ражда стремеж към знание, знанието ражда (или определя)

действията (промяната). Ако не съществува конкуренция, ако има ограничения

или монопол, промяната ще бъде забавяна, но не и спряна.

Революциите се случват когато се появят организации с

противоположни цели и интереси, когато влязат в конфликт, който не може да

бъде решен с правилата на съществуващата институционална рамка. Тогава

напрежението и желанието за промяна в отделните организационни

съвкупности пречупва институционалната рамка и я променя. Ако на

институционалната рамка й липсва гъвкавост, тоест ако се доминира от

монополна сила, вероятността за революция е неизбежна. Не случайно казахме

по-горе, че революциите не са нещо добро като събитие, те са лошият отговор

на една лоша система. Сто години след безкръвната Славна революция на

Англия и окончателното укрепване на нейния парламент, се случи кървавата

революция във Франция, която демократизира страната, но на една висока цена,

плащана години след това. Революцията на Франция нямаше да се случи или

поне нямаше бъде белязана от терор и болезнено усещаща се промяна, ако

институционалната среда в тази страна не бе по-гъвкава, по-свободна, по-

улесняваща мирното и лесно договаряне.

Ще завърша главата едно важно нещо. Всяка държава, всяко общество,

всеки човек е зависим от курса, който е наследил и поел. Това означава нещо

съвсем банално, нещо в известна степен потискащо, но все пак действително:

изборът и решенията, които взимаме днес и ще вземем утре, решенията, от

които зависи промяната в нашия живот, нейното качество и посока, се

определят от еволюцията на нашите минали вярвания в нашите настоящи

вярвания и от институциите, които сме наследили, в които живеем и които ще

променяме.

***

123

ІV. Критика на Адам Смит към търговската система. Либерализмът

на Смит, консерватизмът на Шмолер. Пътищата към глобалната

интеграция – оптимистичен поглед.

5.1. За Богатството на народите и за образа и влиянието на

Адам Смит

5.2. Близостта между Дейвид Хюм и Адам Смит

5.3 За социалната хармония и индивидуалния интерес.

Либералното и консервативното мислене.

5.4. Критика на Адам Смит към предразсъдъка, че богатството е

пари.

5.5. Близост и различия в теориите на Адам Смит и Густав

Шмолер. Политическа и икономическа еволюция към разширяваща се

интеграция, разширяване и затваряне. Едно оптимистично заключение за

бъдещето на света.

5.1. Тъй като една от целите на тази дисертация е да търси идеите за

“свободата” и да показва проявите на самата свобода, необходимо е да се

обърнем и към Адам Смит и да изложим накратко определени моменти от

неговата критика към търговската система.

Някои автори смятат, че тази критика го компрометира и създава

предпоставки по-късно да бъде нападан от опоненти, несподелящи “прекалено”

голямата му вяра в скритата мъдрост на “невидимата ръка”, в свободната

конкуренция и нейната ефективност при осъществяването на националните

интереси235

. Тук обаче нашата цел няма да бъде нито да защитаваме, нито да 235

Едно от най-силните оръжия на опонентите на вярата в свободния пазар е твърдението, че

националната държава се нуждае от протекционистка политика поне докато укрепне и развие

силна икономика и че англо-американската система на свободна търговия се предшества от

умело държавно планиране, което по-нататък дава на англичаните и американците възможности

за забогатяване и успешна експанзия. Това твърдение е насочено срещу теорията за

“естественото” или “свободното” развитие, основано на взаимно-изгодната размяна и мирна

конкуренция. Вж. работите на Friedrich List The Natural System of Political Economy и The

National System of Political Economy; също и един по-лек текст - James Fallows; How The World

Works; The Atlantic Monthly; December 1993; Volume 272, No. 6; pages 61-87; Дебатите около

глобализацията и “съвременния меркантилизъм” днес, подобно на миналото, са изключително

актуални, те могат да бъдат проследени лесно чрез статиите в икономическите издания, в

124

отхвърляме анализа на Смит. Нека приемем, че Адам Смит е преди всичко

професорът-моралист и да забравим недостатъците или грешките в неговия

икономически анализ. Нека го разглеждаме чрез ценностите и принципите, в

които е вярвал и които е проповядвал.236

Нека също така забравим и теориите на

част от позитивистите237

на ХХ век, които разбират икономическата му теория

като “свободна от ценности наука”, занимаваща се с егоистичните действия на

отделните индивиди. Очевидно те не биха се съгласили с твърдението, че

тайната в привлекателността на Адам Смит като автор се съдържа в

изключителната му способност да комбинира една морална философия с една

практическа мъдрост, каквато е икономиката.238

Тук ще се спрем на книга ІV от “Богатството на народите”, която е

озаглавена “За системите на политическата икономия”. Тази книга е

съставена от девет глави, които ще разгледаме отчасти, защото много от

нейното съдържание вече бе използвано по един или друг повод в предходните

страници. Трябва да отбележа, че това е една от книгите, които са привличали

най-голямо внимание, тъй като в нея А. Смит разглежда икономиката като

“набор от рецепти за държавника”239

.

Докато е писана “Богатството на народите” и по времето, когато е

издадена (1776), идеята за свободната търговия, както имахме възможност да се

убедим, вече си е пробила път. Идеята за свободната търговска дейност

присъстваше, наред със свободата на индивида, в мисленето на философите на

естественото право, свободната търговия беше една от основите на идеологията

на френските физиократи, тя имаше своето място в трактатите на мнозина

световните медии и преса, както и чрез големия брой книги по темата. Работите на Friedrich List

са класически и стоят в немската камералистка традиция, пречупена в неговия случай през

призмата на американския опит. 236

Ценностите са съществена част от всяка икономическа теория; както казва Чарлс Уилбър

“всеки икономически анализ израства върху поредица от ценностни отсъждания”(Charles K.

Wilber; “Can a Christian be an Economist?”). Това мнение обаче не се споделя от

преобладаващата икономическа теория на ХХ век (вж. статиите и книгите на James E. Alvey,

свързани с икономиката като “морална наука”). Моралната философия на Смит не е нещо ново

за времето си. След като от ХІV век памфлетистите за първи път скъсват с “моралния подход”

към икономиката, Смит остава от страната на теоретиците – главно хора, работещи в

университетите, които продължават, но и обновяват традицията на социалната (икономическа)

мисъл – тръгнала от Никомаховата Етика на Аристотел, преминала през средновековната

схоластична мисъл и теоретиците на Естественото право. 237

Виж например Lux, K. Adam Smith’s Mistake, Shambhala, Boston, 1990; Rima, I.H. Development

of Economic Analysis, Richard D. Irwin, Homewood,1972; Stigler, G., The Economist as Preacher,

Basil Blackwell, Oxford; 1982. 238

Ето интелектуалната рамка на “Богатството на народите”, според Атол Фицгибънс -

справедливостта се намира в книгите І и ІV, реализирана чрез идеята за свободната търговия;

благоразумието е в книга ІІ и ІІІ и се проявява чрез натрупването на капитал;

доброжелателството или симпатията (най-голямата добродетел, според Смит) откриваме в

книга V и се проявява в липсата на отчуждение. (Fitzgibbons A., “The Moral Foundations of The

Wealth of Nations,” International Journal of Social Economics 24, 1/2/3 (1997): 91–104; p.98) 239 Йозеф А. Шумпетер; “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 313.;

на същото мнение е и Арнолд Тойнби, който казва, че с “Богатството на народите” А. Смит

пише “ръководство за политици”. Вж. Arnold Toynbee;“Lectures on The Industrial Revolution in

England”; VII. The Mercantile System and Adam Smith; 1884. Самият Смит посочва, че

“политическата икономия”, с която се занимава книга ІV от Богатството на народите е “клон

на знанието на един държавник или законодател”, който има за цел “осигуряването на обилен

доход и средства за съществуване на народа” и “доставянето доход на държавата или на

общността за обществените нужди. Тя си поставя за цел обогатяването както на народа, така

и на суверена.” (Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.411; София, 1983)

125

испански и италиански мислители, в дебатите и памфлетите на шотландци,

англичани, холандци и немци. Преди появата на Богатството на народите,

свободната търговия беше част и от действителната политика, например, когато

торите през 1713 година, макар и безуспешно, се опитаха да либерализират

търговията с Франция. Тенденциите към освобождаване на търговската дейност

отдавна бяха реалност в Холандия, а през ХVІІІ век силно протекционистките

системи на германските и италианските държави бяха в процес на

усъвършенстване, което, макар и да не ги правеше по-малко “меркантилистки”,

то поне ги рационализираше. И накрая свободната търговия беше съставна част

от класическата “меркантилна” литература на Англия.

Благодарение на Богатството на народите Адам Смит обикновено бива

представян като първия истински пророк на свободния пазар. Струва ми се, че

този етикет не би му допаднал. Освен това той не се приема и от редица

икономисти и историци на идеите. И все пак, днес (както и в миналото) Адам

Смит остава “сакрален образ” в широките представи на хората от Западния свят,

в средите на не-специалистите (най-вече журналистите) и разбира се сред най-

големите му почитатели. Причината да изглежда и да бъде наричан “пророк”

или “баща” на идеята за свободния пазар не се състои в това, че пръв открива

значението и полезността на свободните икономически отношения, а във факта,

че успява да обобщи и поднесе в цялата им сила всички онези представи за

един нов, “свободен” ред, които дълго преди него съществуват разпръснати в

теориите на различните европейски мислители.240

Лесната популярност на Смит кара Шумпетер да заключи, че всеки

средно образован читател на “Богатството на народите” би казал: “Ами, да,

това и аз можех да си го помисля!”241

и оттук да стигне до погрешния извод, че

безпрепятственото възприемане на книгата от широката публика не се дължи на

високото й интелектуално ниво, а по-скоро на не особено дълбоките аналитични

способности на автора. Наистина, книгата, въпреки обема си, има очарование и

убеждава лесно, но не заради лекия си и “повърхностен стил”, както твърди

Шумпетер, а най-вече заради близостта на авторовите идеи и внушения до

желанията и разбиранията на повечето негови читатели. Разбира се, лесно

спечелената симпатия (да не забравяме, че Смит беше специалист по

“симпатията”) и популярност винаги е била подозрителна, но има нещо по-

важно в тази взаимност между автор и читател, нещо, което е характерно за

всички големи произведения. Фактът, че много хора (негови и наши

съвременници) са припознали в логиката му своята собствена логика, е

доказателство, от една страна, че те очевидно са споделяли обща позиция по

разглежданите в книгата въпроси, а от друга, че голямото съгласие сред тях най-

240

Както посочва Дъгалд Стюарт, Адам Смит е познавал изключително добре европейската

литература, не само философските и икономическите трактати, но и литературната теория.

Дъгалд Стюард твърди, че Смит е имал изключителна памет, четял е много и в своята младост е

правил преводи на чужди произведения, за да усъвършенства стила си. (Stewart, Dugald. Account

of the Life and Writings of Adam Smith, Collected Works of Dugald Stewart, vol. 10, pp. 1-98.) 241

Йозеф А. Шумпетер; “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 312.

Ето какво пише Шумпетер: “Собствените му ограничения [на Адам Смит] спомагат за неговия

успех. Ако той беше бляскав мислител, той не би бил приеман толкова на сериозно. Ако се беше

задълбочил, ако беше разровил повече скрити истини или използвал сложни и новаторски

методи, щеше да остане неразбран. Амбициите му обаче не са такива: всъщност той мрази

всичко, което надхвърля обичайния здрав разум. Той никога не се извисява над умовете дори на

най-посредствените си читатели, а успява неусетно да ги увлече, подхвърляйки баналности и

плоски забележки, предразполагайки ги да се чувстват уютно през цялото време…”

126

вероятно е произтичало не просто от очевидността на приведените примери и

ясната логика, колкото от вече възприетия морал и вярвания, на които Смит се

превръща в забележим и умел изразител. Накратко, той изказва с думи, това

което е било вече мълчаливо прието или пък казано, но в един не толкова

подходящ момент или по един не толкова добър начин.

Освен на Шумпетер, можем да посочим коментара и на друг,

съвременен, либерален критик на Адам Смит - Мъри Ротбард. В нашумяла си

книга “Австрийска перспектива върху историята на икономическата

мисъл”242

Ротбард се опитва да обезличи образа му на “пророк”, изкарвайки

“наяве” “забравените” предшественици на “либералната мисъл”. Ротбард най-

общо казано твърди, че Адам Смит не може да бъде смятан за основоположник

на модерния икономикс, тъй като преди него има мнозина други не по-малко

добри аналитици и че не е първият “пророк” на свободния пазар, при което дава

редица примери – единият са политическите идеи на таоистите в Китай,

разпространени още през 500 г. пр. Христа.243

Ротбард прави интересни и по

същество верни уточнения, но в действителност никой, поне досега, не е успял

да отрече достатъчно аргументирано мощното влияние на Смит върху по-

късната икономическа мисъл. Влияние, което със сигурност надхвърля

традицията на класическия икономически либерализъм.

242

Murray N. Rothbard; An Austrian Perspective on the History of Economic Thought. Edward Elgar,

1995. 243

Тук ще отворим една по-обширна бележка, защото си струва читателят да бъде запознат

поне отчасти с “оригиналните”, провокативни и често пъти противоречиви тези на Ротбард.

Като един от най-ярките представители на едно крайно течение, какъвто е модерният

либертаризъм, позицията на Ротбард срещу А. Смит се дължи освен на всичко друго и на

дълбокото му несъгласие с умереността, която прозира в книгите на шотландеца. Може да се

каже, че А. Смит е донякъде консервативен мислител, какъвто е и Дейвид Хюм, както и по-

голямата част от представителите на Шотландското просвещение. Радикализмът не е тяхна

характерна черта, напротив, не рядко техният призив е към умереност и внимание, особено

когато се осъществяват политически и социални промени (в политическите есета на Хюм

например се открояват две неща: първо, опазването на мира като най-важна цел и второ,

политическата умереност като най-добра противоотрова срещу потенциално гибелните

партийни конфликти). Мъри Ротбард стои от страната на “десните” критици на класическия

либерализъм. Той е ученик на Лудвиг фон Мизес, но и наследник на американския анархизъм на

Лисандър Спунър и Бенджамин Тъкър. Най-популярните му книги са Ethics of Liberty, Power

and Market и An Austrian Perspective on the History of Economic Thought. В последната книга той

търси корените на идеята за свободния пазар и ограничаването на правителствените намеси в

човешките дела навсякъде другаде, не и в класическата икономическа традиция, дошла от

протестантска Англия и Шотландия. Родбард смята, че първите либертарианци са таоистите в

Китай и посочва за пример Лао Тцу, който 500 години пр. Христа казва че всяка интервенция на

правителството е против продуктивността, че правителството води до “закони и регулации по-

многобройни от космите на вол” и “по-страшни от страшните тигри”. Друг таоист – Чанг Дзу

пише, че “малкият крадец е вкарван в затвора, а големият разбойник става ръководител на

държава.” След това Ротбард се прехвърля в шестнадесети век, където според него централната

фигура, защитаваща свободата е Луй Молина, а стабилната основа за развитието на либералната

мисъл се намира в Католическата църква и схоластиката и по-точно в идеята за естественото

право. След като навлиза във водите на религията Ротбард напада протестантската Реформация,

която според него отваря пътя на светския Левиатан. Той вижда в Лутер, Калвин и Мюнцер

деспоти, а във французите Исак Лопин, Томас ле Джендре и Кондорсе реалните защитници на

свободата. Ротбард не спира до тук. Предшественик на марксизма е не само протестантската

общност, но и утилитарната философия на Бентам, Дж.Ст.Мил и Рикардо. Утилитаризмът, със

своята идея за пресмятане на ползите, е просто началото на по-късните утопии, свързани с

вярата в “социална държава”. Това са само част от твърденията на Ротбард и те не трябва да се

подценяват, още повече ако сме свикнали критиката към класическия либерализъм да идва най-

вече отляво.

127

5.2 Ако наистина си зададем въпроса кой може да бъде най-яркия

защитник на икономическата свобода преди появата на Смит, вероятно няма да

се върнем прекалено назад във времето, защото ще се спрем (разбира се това е

въпрос на вкус и предпочитания) на неговия по-възрастен приятел и ментор

Дейвид Хюм.244

Съществува голяма близост между него и Смит. Простотата и яснотата в

творбите на Хюм, особено онази, с която са написани неговите есета, е не по-

малко приятна от тази на Смит.245

Вероятно Дейвид Хюм би получил не по-

малко признание и би оказал не по-малко влияние върху развитието на

икономическата мисъл от своя приятел, ако бе отделил по-сериозно внимание

на въпросите свързани с икономиката. Повече от двайсет години преди

написването на Богатството на народите, в есето си “Върху търговския

баланс”246

(1752), в известна степен под влиянието на френските физиократи,

Дейвид Хюм критикува търговската система с наблюдения твърде близки до

онези, които откриваме и в книга ІV. Например, че държавите “са силно

ревниви към баланса на търговията и се страхуват, че всичкото им злато и

сребро ще бъде изнесено”, което според него е “неоснователен страх, защото

все едно да сметнем, че всичките извори ще пресъхнат и всички реки ще изтекат

- нещо така невъзможно, както е невъзможно парите да напуснат кралство,

244

Към неговите влиятелни учители може да бъде включен и Франсис Хъчисън, преподавал му

морална философия в Университета на Глазгоу. Хъчисън е по-малка фигура от Хюм, въпреки че

е един от най-изтъкнатите представители на либералната “Commonwealth” традиция в

британската политическа мисъл на ХVІІІ в. В неговите лекции A Short Introduction to Moral

Philosophy има две направления: едното е “добродетелта”, а другото “естественото право”, като

в последното са включени личните права, икономиката и политиката. Що се отнася до Хюм,

Адам Смит изпитва голямо уважение към него. На места в Богатството на народите той го

нарича “най-прочутият философ и историк на нашия век”. (Вж. статията За разходите за

образователни заведения за хората от всички възрасти; Адам Смит; “Богатството на

народите”; стр. 765; София, 1983). За читателят, който има желание да придобие един по-общ

поглед върху живота, творбите и идеите на Смит, книгите на Рафаел и Фарър изглеждат

подходящи: Raphael, D.D. Adam Smith, Oxford: Oxford University Press, 1985; и Farrer, James

Anson. Adam Smith, 1881. – подходяща за изграждането на един общ поглед върху моралната

философия на Смит. Също и “класическата” биография на Дъгълд Стюард (Stewart, Dugald.

Account of the Life and Writings of Adam Smith). 245

След като не успява да привлече вниманието нито на широката публика, нито на критиците,

към своя първи, приеман по-късно и за най-важен философски труд A Treatise on Human Nature,

Хюм се насочва към по-лекия и популярен стил на есетата. В едно от последните си писма до А.

Смит, коментирайки Богатството на народите, Хюм казва нещо, от което се усеща, какво

голямо значение отдава на стила: “…[Богатството на народите] има дълбочина, солидност и

проницателност и е така добре илюстрирано с любопитни факти, че най-малкото би трябвало

да привлече общественото внимание” (цитатът е взет от Farrer, James Anson. Adam Smith, 1881) 246

Hume, David; Essay V, Of The Balance of Trade; (Essays, Moral, Political, and Literary; Part II,

Liberty Fund, Inc.; edited by: Eugene F. Miller; 1987). Основната част от икономическите есета на

Хюм е критика на съществуващите “меркантилни” представи. Есетата, които са насочени пряко

срещу господстващите икономически предразсъдъци са: Of Commerce – благоденствието и

военната мощ, според Хюм, зависят от силната индустрия; Of Money – богатството на една

страна се състои от качеството на нейния труд и стоки, а не в количествата пари, съхранявани в

трезорите й; Of Interest – противно на меркантилисткия възглед нивата на лихвите не зависят

пряко от повишеното количество пари в страната; Of the Balance of Trade – за това есе виж

следващата бележка; Of the Jealousy of Trade – Хюм твърди, че меркантилисткият страх, според

който националното богатство ще бъде намалено, ако съседните държави просперират, е

неоснователен, вярно е тъкмо обратното.

128

където има хора и индустрия…”.247

Хюм, подобно на Смит, също поставя в

центъра на злото порочните страсти, от които произтичат множеството

бариери и прегради пред свободната търговия; в същото есе, той дава примери с

търговията между Франция и Англия и казва нещо, което срещаме в по-

разширен вариант и в книга ІV от Богатството на народите: “[Поради нашата

завист и омраза към французите, поради страстите ни, които поставят безброй

бариери и пречки пред търговията] ние загубваме френския пазар за нашите

вълнени манифактури и преместваме търговията с вино към Испания и

Португалия, за да купим лош ликьор на висока цена.”248

Дейвид Хюм е бил убеден в безопасността и ползата от свободната

търговия. Той развива идеите на Мън, с разбирането си, че нивото на

количеството пари в една държава е постоянно, така “както е постоянно нивото

на морското равнище” и че всички усилия то да бъде повишено изкуствено чрез

ограничения на търговската дейност и други правителствени намеси или ще

останат напразни или ще имат лош ефект, какъвто бил примерът с френското

вино. Не количеството пари в държавната съкровищница е важно, подчертава на

едно място той, а размерът на търговията, индустрията и хората в държавата:

“Но няма ли чести примери, ще кажете вие, на държави и кралства, които са

били богати и цветущи, а сега са бедни и окаяни? Не са ли ги напуснали парите?

Аз ще ви отговоря, че ако са загубили своята търговия, индустрия и хора, те не

могат да очакват да задържат и своето злато и сребро… Където остават тези

неща, пресъхването не продължава, парите винаги намират път да се върнат

пак, по хиляди канали, за които ние нито имаме идея, нито представа.”249

По същият начин Адам Смит акцентира върху безспорно по-високата

стойност и значение на производството и стоките пред тази на златото и

среброто. Неговата критика към “търговската система” всъщност започва от

тук. Така, както Хюм е считал за глупав националния стремеж към самоцелно

трупане на парични богатства, така също и Смит набляга на факта, още в

първите страници на книга ІV, че меркантилната логика на управляващи и

търговци, според която грижата на държавата пада върху осигуряването на

благоприятен търговски баланс и пълна хазна, е в основата си погрешна.

Погрешна, защото надценява значението на златото, хвърля прекалени и

ненужни грижи върху военната игра на търговски баланс и така не само

занемарява грижите си към вътрешното производство и търговия, но и пречи на

развитието му и оттук на общото благоденствие.

247

Hume, David; Essay V, Of The Balance of Trade; II.V.4 (Essays, Moral, Political, and Literary; Part

II, Liberty Fund, Inc.; edited by: Eugene F. Miller; 1987). Този цитат е част от популярната “Hume's

gold-flow theory”, която по-късно е използвана и от Джевънс. Колкото злато и сребро да

наливаме в една страна, то няма да надхвърли своето естествено ниво, зависещо от размера на

търговията и производството в тази страна. (Обобщението на Джевънс, е твърде близко до това

на Хюм: “Нужно е парите да намерят своето ниво като водата, те трябва да навлизат в страната

или да изтичат от нея навън, следвайки флуктуациите на търговията, което не може да бъде

предвидено, нито спряно от което и да е правителство”. Цитатът е взет от “Свободните пари.

Въпроси на икономическата теория” на Николай Неновски, София 2001, стр.53) Да вземем

примера от предходните глави – Хабсбургска Испания. Въпреки потоците американско злато,

които се вливат в Иберия, испанските провинции остават бедни и стопански много по-слабо

развити в сравнение с холандските и италианските провинции; натрупаните съкровища, въпреки

меркантилните мерки на правителството изтичат чрез търговията към цяла Европа. 248

Hume, David; Essay V, Of The Balance of Trade; ІІ.V.16 (Essays, Moral, Political, and Literary;

Part II, Liberty Fund, Inc.; edited by: Eugene F. Miller; 1987) 249

Hume, David; Essay V, Of The Balance of Trade; II.V.38 (Essays, Moral, Political, and Literary;

Part II, Liberty Fund, Inc.; edited by: Eugene F. Miller; 1987)

129

5.3. Често могат да се чуят твърдения, главно от средите на

неолибералната мисъл, че Адам Смит прави откритие в социалните науки,

равностойно на откритието на закона за гравитацията на Нютон.250

Някои

автори смятат, че с Богатството на народите той създава една голяма

социална вселена, която подобно на гравитацията в Слънчевата система, е

подчинена и скрепена върху един основен закон – закона на свободата,

справедливостта и рационалния човешки егоизъм.251

Ако няма намеса от страна

на държавата или на която и да било друга власт в труда и рационалния,

егоистичен стремеж към щастие на отделния индивид, казват някои от

последователите на Смит, светът ще заработи с хармонията, с която небесните

тела се движат около слънцето. Смит твърди, че “естествената свобода”, която

се изразява в премахването на всички ограничения към човешката деятелност, с

изключение на наложените от “справедливостта”, ще позволи на хората да

влязат в свободно взаимодействие, което не води до хаос, а до подредена

структура: “На голямата шахматна дъска на човешкото общество, казва той,

всяка отделна фигура си има свое собствено правило за движение, различно от

това, което законодателството може да се опита да й наложи. Ако тези две

групи правила съвпадат и действат в една посока, то играта в човешкото

общество протича гладко и хармонично и има шансове да бъде приятна и

успешна. Ако са противоположни или просто в различни посоки, тогава играта

ще върви трудно и обществото винаги ще е в най-висока степен на безредие”252

250

Тук не говорим обаче за незавършения от Смит труд “Принципите, които ръководят и

насочват философските изследвания". В икономическата теория често се правят най-различни

аналогии и връзки между Адам Смит и Нютон. Един от авторите, които свързват Смит и Нютон

е Athol Fitzgibbons, който в своята “Adam Smith’s System of Liberty, Wealth and Virtue” (Oxford,

England: Clarendon Press, 1995) твърди, че Адам Смит, подобно на Дейвид Хюм, се стреми да

замени стария аристотелиански светоглед с принципите на науката на сър Исак Нютон.

Нютоновата физика, замества аристотеловата и Адам Смит принадлежи на новата група

мислители от ХVІ-ХVІІ век. “Но докато Хюм иска да замести добродетелта и практическия

разум с ползата, казва Фицгибънс, Адам Смит настоява за една морална версия на либералната

държава. В края на краищата той вярва, че е възможно да направи висшите и низшите мотиви

съвместими в полза на обществото, откривайки естествените закони на природата” (p.16)

Фицгибънс, също като Ротбарт, разсъждава върху този, според мен, безсмислен въпрос - кой

държи първенството в неокласическата либерална традиция. Според него не Адам Смит е

бащата на класическата и неокласическата икономическа школа на ХХ век (представена най-

добре, според него, от сър Джон Хикс и Пол Самуелсън), а Дейвид Хюм. 251

Тук и по-нататък не споменавам, каква огромна роля в света на Смит, играе идеята за

симпатията. Няма да наблегна на тази част от философията на Адам Смит, не защото е

маловажна, а защото едно подобно отклонение ще разшири значително и даже ще обърне

посоката на изложение, която ни придържа към книга ІV от Богатството на народите. Само

ще отбележа, че в Теория на моралните чувства Смит поставя въпроса за икономическата

активност заедно с въпроса на извън икономическата нужда на всеки нормален човек да печели

симпатия и одобрение. В така наречения закон на “взаимните отношения”, централно място

заемат не само свободата, справедливостта и егоизма, но и нуждата от одобрение. “Всички

борби и стремежи на този свят… крайната цел на алчността и амбицията, на ламтежа за

богатство” (Adam Smith; Theory of Moral Sentiments, Indianapolis: Liberty Classics, 1982, p.50),

казва Смит, свършват пред нуждата от одобрение. Както отбелязва Адам Фъргюсън, ако се

лишим от суетата “инструментите на техника […] студиите на учения; всички направления на

обществената дейност ще се окажат ненужни, парламентите ще бъдат закрити и дворците ще

опустеят” (Adam Ferguson; An Essay on History of Civil Society, London, p. 57) 252

Adam Smith, The Theory of Moral Sentiments, London, 1759, Part 6, ch. 2

130

Адам Смит не е първият мислител, който поставя личния интерес в

положителните човешки закони253

, но е първият, който успява да построи върху

него, след двадесет и пет годишен труд, цяла една социална вселена. Въпреки

своята привлекателност и здрав разум, въпреки своята рационалност обаче,

действителното прилагане на неговата теория, действителното намиране този

баланс между “законодателството и интереса на отделната личност”, който ще

направи играта “приятна и успешна” остава утопия. Практическата

неприложимост или по-точно частичната приложимост на Смитовата система, а

и на която и да било друга социално-теоретична система, произтича от факта, че

светът – и физическият, и социалният, е подчинен, грубо казано, на

отношенията и взаимодействието между по-големите и по-малките сили и че

ако отново вземем примера за небесната хармония, то ще видим, че тази

“материална” хармония е построена, според същите закони на Нютон, не върху

свободата на физическите тела, а върху тяхната субординация или строга

йерархична зависимост. Това означава, че в социалния свят хармонията, която

виждаме във физическия, не е възможна.254

Колкото и да е парадоксално,

липсата на това, което прави възможна хармонията във физическия свят, т.е

липсата на строг йерархичен ред, на зависимост, е най-ценното във всяка

създадена от човешкия разум (и действия) социална теория (или

институционална и организационна система). Липсата на строга йерархична

зависимост в организацията на човешките отношения, подобна на тази, която

виждаме в небесните тела и неодушевеният свят и неизбежното съществуване

на някаква нестабилна, вечно променяща се йерархия и съотношение на силите, 253

Дори в Етиката на Спиноза, писана век по-рано, можем да открием, че разумното търсене

на личната полза, не само, че не е осъдително, но и полезно: “Когато човек търси най-много

своята собствена полза, тогава людете са най-много полезни един на друг. Защото колкото

повече всеки търси своята полза и се стреми да се запази, толкова повече е надарен с

добродетели, или което е същото- с толкова повече мощ е надарен да действа според законите

на своята природа, т.е. да живее според указанията на разума. А людете толкова тогава най-

много се схождат по природа, когато живеят по указанията на разума. Следователно тогава

людете ще бъдат най-много полезни един на друг, когато всеки от тях търси най-много

своята собствена полза…”(Бенедикт де Спиноза, Етика; София 1981; стр. 257-258) Дълго

преди Смит да каже, че “преследвайки собствените си интереси, той [човек] развива и тези на

обществото по-ефективно, отколкото когато той наистина иска да ги развива” (A. Smith, Wealth

of Nations, ed. Cannan, London, 1910 vol.1, p.421) Томас Гордън пише: “Честното трудолюбие на

всеки и неговите полезни таланти, когато са използвани за обществото, ще се използват и за

самия него; и когато той служи на себе си, ще служи и на обществото” (Thomas Gordon, “Cato’s

Letter”; The English Libertarian Heritage, Indianapolis, 1965, pp. 138-9), Монтескьо: “Всеки

индивид увеличава общественото благо, докато мисли за осъществяването на собствения си

интерес” (C.de S.de Montesquieu, The Spirit of the Laws, Book 3, sect.7, New York, 1949, p.35 )

Джосая Тъкър: “[хората са] водени от невидима ръка…без да го искат, без да го знаят, развиват

интереса на обществото” (Josiah Tucker, Elements of Commerce, London, 1756) и накрая Едмънд

Бърк: “Благородният и мъдър разпределител на всички блага, който кара хората, независимо от

волята им, преследвайки собствените си себични интереси, да свързват общото благо със

собствения си индивидуален успех.” (Edmund Burke, Thoughts end Details of Scarcity, 1795) 254

Исая (Айзая) Бърлин - един либерален философ, казва: “Идеята, че трябва да съществуват

крайни обективни отговори на нормативните въпроси, истина, която може да бъде

демонстрирана или непосредствено схваната; че по принцип е възможно да се открие

хармоничен образец, съвместяващ всички ценности, и че тъкмо това е уникалната цел, към

която трябва да се стремим; че можем да изнамерим някакъв основен принцип, формиращ тази

представа, принцип, който веднъж намерен, ще ръководи нашия живот – това древно и почти

универсално убеждение, върху което почиват толкова много традиционни системи на мислене и

действие, ми се струва невалидно, а понякога и водещо до абсурди в теорията и до варварски

последици в практиката.” (вж. Isaiah Berlin, Four Essays on Liberty; London, Oxford University

Press, 1969 )

131

създава чувството за свобода и живот, дава усещането за социален прогрес или

регрес, чувството на надежда или песимизъм. Нестабилността и

несигурността оформят нашия свят, те са другото име на реалността.

Несигурността е един от основните закони на живота.

Движението, прогреса, несигурността, вечната промяна в отношенията

между различните социални сили, неравенството между хората, на едно

определено ниво се изразява в политическите отношения, които съдържат не

само различните интереси, но и отделните идейни течения, с техните нюанси на

оптимизъм или песимизъм, на реализъм или идеализъм в подхода и решаването

на социалните проблеми. Ако групираме политическите интереси и

политическите идеи в две големи противоположни групи, то това ще бъдат

групите на консерваторите и либералите. Отношението на един умерен

консерватор към социалния прогрес е реалистично и песимистично, защото се

стреми да запази (или консервира) това, което той счита за постижение в

изградената вече йерархия (или равновесие) и да остави отворени за промяна

онези места от политическата и икономическата структура, които са доказали

своето несъвършенство. Отношението на един умерен либерал е идеалистично

и оптимистично, поради вярата му, че системата на социални, политически и

икономически отношения трябва да бъде по-широко отворена към промени; че

установената йерархия или социално равновесие не трябва да бъдат пазени на

всяка цена, дори някои от техните вътрешни части да изглеждат полезни или

най-малкото безобидни; либералът смята, че те не бива да бъдат

“консервирани”, защото за него промяната и отвореността са единствения

възможен начин да се върви по пътя на прогреса.255

Ако се запитаме какъв е теоретичният светоглед на Адам Смит, то

вероятно ще открием, че в някои отношения е консервативен, а в други

либерален. Все пак теорията му е по-скоро либерална в своята цел, амбиции и

предписания, защото критикува установената и за времето си все още не чак

дотам регресивна меркантилна система. Той е консервативен мислител,

дотолкова, доколкото постоянно се опира на здравия разум, зад който винаги

прозира умереност.

Търсенето на различни модели, които да заместят съществуващата

йерархично подредена институционална структура на обществата в ранна

модерна Европа не е ново занимание за европейските мислители. Трябва да

кажем, че либералната теория на Адам Смит е върхът в по-широката традиция

на естествено-правната школа, която отдавна разработва създаването на една

по-обхватна теория за баланса и отношенията между силите (властите)256

. В

255

Ето думите на стария виг Джон Лок: “Нещата на този свят се намират в такова непрекъснато

движение, че нищо не остава за дълго в едно и също състояние… Но нещата не винаги се

изменят по еднакъв начин и частният интерес често съхранява обичаите и привилегиите, когато

техните основания са изчезнали. (Джон Лок; Два трактата за управлението; гл. “За

субординацията на властите”, София 1996 г.; стр.305; параграф 157) За запознаване с

“консервативния поглед” препоръчвам на читателя класическото есе на Майкъл Оукшот

“Рационализмът в политиката”. (Michael Oakeshott. Rationalism in politics. Cambridge Journal,

Volume I, 1947.) 256

Нека оставим настрана известните Лок или Гроций. “Балансът на силите е тайната в

политиката”, казва в своите есета Хюм. Неговите разсъждения са интересни. Казваме, че всяка

система – физическа или социална, е организирана върху силата; че силата е това, което може да

направи системата възможна. Но Хюм се сеща, както би се досетил всеки цивилизован и

разумен човек, че организацията е по-добре да се основава не на подчинение, в смисъла на

зависимост; че дори и да има подчинение, то не винаги трябва да е израз на чувството за

притежание; Хюм разбира подчинението като начин да се ограничат амбициите и желанията на

132

голяма степен под влиянието на мислителите от Острова и наблюдавайки

реалните политически практики в Англия, Монтескьо например изчиства този

опит до блестящата теория за разделението на властите.257

Докато теорията на

Монтескьо е преди всичко политическа, защото се отнася до държавата, до

законите и до произтичащия от тях ред258

, то при Смит, по един особено силен

начин, става въпрос за примиряване на икономически отношения.

Опити за балансиране и промяна (либерализиране) на съществуващата

икономическа система също има (ние разгледахме част от тях в предните глави).

Например французинът Тюрго259

, един от най-популярните мислители,

поставяни в групата на физиократите, няколко години преди публикуването на

“Богатството на народите” разкрива в своите “Размисли върху създаването

онези хора, които са готови да нарушат правата на другите за своята лична полза; властта,

според Хюм, колкото и да е рестриктивна, винаги е ограничена от неизменното съществуване на

някаква свобода: “Човекът, след като е създал семейство, е ангажиран после да изгради

политическо общество (тоест политическа система; б.а.), за да прилага справедливост, без

която не може да има мир сред хората, нито сигурност, нито взаимни отношения… Ние

следователно разглеждаме големия апарат на правителството (властта; б.а.) като нещо, което в

основата си няма друг обект или цел освен разпределението на справедливостта… Всички хора

са чувствителни към нуждата справедливостта да управлява мира и реда; и всички хора са

чувствителни към това мира и реда да управляват обществото… ПОДЧИНЕНИЕТО е едно ново

задължение, което трябва да бъде създадено в подкрепа на СПРАВЕДЛИВОСТТА… Във всички

правителства съществува постоянна вътрешна борба, тайна или явна, между ВЛАСТИТЕ и

СВОБОДАТА. Но нито свободата, нито властта, могат някога да постигнат пълно

надмощие…(невъзможността да се построи застинала йерархична социална система; б.а.)

дори властта, която ограничава свободата, не може никога и вероятно никога не би могла, в

каквато и да било конституция, да остане непокътната и неконтролирана...” (Hume, David; Part I,

Essay V, Of The Origin Of Government; Essays, Moral, Political, and Literary; Liberty Fund, Inc.;

edited by: Eugene F. Miller; 1987) 257

По отношение на неговата теория може също да се открие скептицизъм. Един от критиците

на теорията на Монтескьо например е Харолд Ласки. Той не вярва, че разделението на властите

в действителност е възможно. Всъщност, идеята на Монтескьо е много успешна като теория и се

възприема “безпрепятствено” от американците и французите, които я правят основа на своите

конституции, но това е “една “книжна” основа”. В действителност, казва Ласки, реалното

разделение на властите е “неприложимо” и това се забелязва лесно при едно внимателно

вглеждане в установените, действащи политически практики. (Authority in the Modern State;

Harold J. Laski; The Division of Power, Batoche Books, Kitchener, 2000, стр.29) 258

Тук сме длъжни да направим едно пояснение. В своята най-популярна книга Монтескьо

обръща внимание също и на икономическите отношения. Както е известно той е участвал с

акции в Compagnie du Senegal и Compagnie des Indes. Една част от “За духа на законите” е

посветена на търговията. В случая е добре да предложим два цитата, които сами говорят за

отношението на Монтескьо към проблемите, свързани с характера и последиците от

икономическата активност: “Естественото действие на търговията е да води към мир. Два

народа, които търгуват сякаш установяват помежду си взаимна зависимост: ако единият има

интерес да купува, другият има интерес да продава; всички техни връзки се основават на

взаимните им нужди”(стр.423); “Рядко се случва една държава да няма излишъци; но търговията

по своята същност прави излишъците полезни, а полезните излишъци – необходими” (Шарл

Монтескьо; За духа на законите, София, 1984 г, стр. 440) 259

Anne Robert Jacques Turgot; Reflections on the Formation and Distribution of Wealth; Printed by

E. Spragg, For J. Good, Bookseller, No. 159, New Bond Street; John Anderson, No. 62, Holborn Hill;

and W. Richardson, Royal Exchange. 1793. Кондорсе казва за тази книга, че е “зародишът от който

се ражда Богатството на народите на известния Смит”. Смята се, че като теоретик, а също и

като политик, Тюрго (който е министър на финансите при Луи ХVІ от 1774 до 1776) стои най-

близо до френските физиократи. Трактатът, за който говорим, е написан в края на живота му и

се приема по-скоро за схема на бъдещо изследване, отколкото за завършен труд. Въпреки това,

тази книга поставя Тюрго наравно до Смит и Бекария. Това, което ще добавим още за Тюрго е и

факта, че той и Дейвид Хюм са били приятели, като в края на 60-те години на ХVІІІ в. са водили

активна кореспонденция, в която често са разисквали икономически теми.

133

и разпределението на богатството” (1766/1774) по един аналитичен и стегнат

начин същите механизми на икономическата дейност и отношения, които

откриваме при Смит. Дали заради характера си, дали заради това, че е бил

делови човек, а не учен или защото книгата му е само схема на едно бъдещо по-

голямо, но неосъществено изследване, той остава на техническото ниво,

характерно за повечето трактати и памфлети върху икономически теми по онова

време. Икономическият анализ на Тюрго, неговите внушения са подобни на

внушенията на Смит, с тази разлика, че последният е “облагородил” логиката си

с една силна морална философия. Всъщност, за да приключим този въпрос ще

повторим, че Адам Смит е върхът на едно отдавна започнало, либерално

движение, той е “връх” защото прибавя към практическата мъдрост на

икономиката своята морална философия, защото излага своята защита на

свободата, без да се отклони и на крачка, в цели 900 страници (бълг. издание),

събирайки и тълкувайки огромен фактологически материал. Той е способен да

направи това, защо има късмета да живее в една страна, която се намира в

интелектуален и икономически разцвет и защото вярванията, разпространени

сред хората не само в Шотландия, но и в Европа, съвпадат с неговите тези и са

се разраснали до такава степен, че са готови да дадат реален тласък на

промяната в институционалната и организационната система на техния свят.

5.4. Меркантилната система не може да бъде слагана наравно до

системата на феодализма. Това бе изяснено още в първата глава. Адам Смит не

критикува проявите на феодалния ред, в книга ІV той анализира проявите на

един вече “модерен” ред, развиващ се обаче под неизбежната инерция на

старата система и носените от нея “остатъчни нагласи”260

. В тази книга той се

опитва да разкрие един от най-големите предразсъдъци на времето –

погрешното разбиране на богатството.

Заради новия, по-модерен характер на “търговската система” автори като

Джон Келс Инграм261

я поставят в така наречената “втора фаза” от началото на

модерните времена, започнала някъде в края на ХV - началото на ХVІ век.

Първата фаза е първоначалното “спонтанно” разпадане на средновековната

система, изразено в религиозните вълнения, в бързото развитие и нарастващото

влияние на гилдиите и третото съсловие, в постепенното откриване на новите

търговски маршрути, в укрепването на светската власт. Втората фаза започва с

изчерпването на “спонтанното” рушене и началото на една по-осмислена,

систематична подкрепа от страна на европейските правителства към процесите

на “модернизация”; подкрепа, изразяваща се най-вече чрез стремежа към

натрупване на “национално” богатство и сила. Тук обаче се намира и един от

главните дефекти на това развитие. Меркантилната система е много различна от

съществуващата по-рано в Европа средновековна феодална система, тя не носи

главните характеристики на феодализма - крепостничеството, властта на

бароните (феодалната анархия) и стоящата над всяка власт Римокатолическа

църква. Тя обаче не съдържа и основните за капитализма елементи – свободен

наемен труд и професионална/социална мобилност (гилдийната система,

ограничава силно движението на труда и предприемачеството), липсва й

260

Едно от сполучливите сравнения на Шумпетер е, че това е времето на “феодалната

цивилизация, която нито може да оживее, нито може да умре.” (вж. Joseph Schumpeter,

“Capitalism, Socialism, and Democracy” New York; Harper & Row) 261

Вж. Джон Келс Инграм (John Kells Ingram) “History of Political Economy”- chapter 4 –

“Modern Times – First and Second Phases”

134

широкото, масово натрупване на капитали, което виждаме при капитализма,

липсва й огромната класа на наемни работници и наличието на индустриално

производство. И накрая, в мисленето на тази система не присъства ключовото за

капитализма разбиране на парите като средство за увеличаване на

производството, липсва разбирането, крайно важното разбиране, за това какво е

богатство и капитал. Така, най-характерната, най-споменаваната особеност на

меркантилната система е търсенето и натрупването на скъпоценни метали, за

не-търговски и не-производствени цели. Именно около този въпрос се върти

критиката на Смит в книга ІV от Богатството на народите. Книгата започва с

критика към предразсъдъка, че парите и скъпоценностите са еднозначни на

представата за “богатство”. Адам Смит споменава Джон Лок, според когото

“златото и среброто са най-солидната и съществена част от движимото

богатство на един народ и по тази причина умножаването на тези метали трябва

да бъде, както той смята, главна задача на нейната политическа икономия”262

.

Още повече това твърдение важи и се приема безкритично, допълва Смит,

когато държавите подържат отношения с други народи и са принудени да водят

външни войни, да издържат флоти и армии: “Затова, според същата тази

представа, всеки народ трябва да се стреми да трупа злато и сребро в мирно

време, за да може, когато се наложи, да има средства да води външни войни.”263

В хода на тези общоразпространени представи, казва Смит, всички народи са

обмисляли, макар и без особен успех, всички възможни начини за трупане на

злато и сребро в своите страни. 264

Меркантилната доктрина в нейните най-типични форми не прави

разлика между “богатство” и “пари” и не допуска, че “богатството” или

“парите” могат да имат друго, по-висше значение, от това да се използват като

“оръжия” за защита и агресия във вечната война. Тези представи са оправдани

от политическата и общата международна ситуация, в която се намират

европейските държави. Отношението към скъпоценните метали отговаря в 262

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.413; София, 1983. Но ето какво казва Лок във

връзка с парите: “…златото и среброто са от по-малка полза за живота на човека в сравнение с

храната, облеклото и транспортните средства, те [скъпоценните метали] получават своята

стойност единствено чрез съгласието на хората, за които трудът все пак си остава основна

мярка; ясно е тогава, че хората са се съгласили на непропорционално и неравно владение върху

земята, откривайки чрез мълчаливо и доброволно съгласие начин, чрез който човек може честно

да притежава земя в по-голямо количество от онова, чиито продукти би могъл сам да използва:

като разменя излишъка срещу злато и сребро – метали, които могат да се съхраняват без да

ощетяват никого и без да се развалят и унищожават в ръцете на притежателя.”(Джон Лок, Два

трактата за управлението; София 1996 г.; гл. “За собствеността” стр.213-229; курсивите са

на автора) 263

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр. 413; София, 1983; курсивите тук и навсякъде

в цитатите са мои, освен местата, където съм отбелязал, че са на автора. 264

Ето този пасаж: “Сметнах за необходимо, макар и с риска да бъда скучен, да разгледам най-

подробно разпространената представа, че богатството се състои в пари или в злато и сребро.

Както отбелязах вече, на обикновен език парите често означават богатство и тази двусмисленост

на израза е направила тази разпространена представа толкова привична за нас, че дори онези,

които са убедени в нейната абсурдност, са твърде склонни да забравят своите принципи и в хода

на своите разсъждения да я приемат като несъмнена и неопровержима истина. Някои от най-

добрите английски автори по въпроса за търговията започват с бележката, че богатството на

една страна не се състои само в нейното злато и сребро, но и в нейните земи, къщи и

потребителни стоки от всякакъв вид. Но в хода на техните разсъждения земите, къщите и

потребителните стоки сякаш изчезват от паметта им и аргументацията им често изхожда от

предпоставката, че цялото богатство се състои в злато и сребро и че голямата цел на

националната промишленост и търговия е да умножават тези метали” (Адам Смит;

“Богатството на народите”; стр.432; София, 1983)

135

пълна степен на нивото на тогавашното развитие на европейския свят и

приложението им като друго средство в силовата политика, на фона на

цялостната историческа обстановка, изглежда все пак рационално. Под

постоянната заплаха на външните врагове и напрежението от вътрешните

междуособици, при непрекъсната нужда от ресурси за водене на война,

управляващите не могат да видят в парите друга по-голяма и истинска цел от

тази на доброто и удобно средство, осигуряващо сила и сигурност. В епохата на

меркантилизма, с изключение на търговците и банкерите, малцина са онези,

които са били способни да оценят по-дълбокото значение на парите.

Изводите, които Смит извежда от погрешното разбиране на парите като

богатство и като цел на държавната политика, са следните: “когато внесеното в

една страна количество злато и сребро надвиши действителното търсене,

никаква бдителност на правителството не може да предотврати техния износ…

ако количеството им падне под действителното търсене, правителството не би

било принудено да полага усилия за техния внос”265

; “при всяко положение

вниманието на правителството никога не е било така излишно ангажирано,

както когато е било насочено към това, да бди за запазването или увеличаването

на количеството на парите в страната”266

; “парите винаги образуват част от

националния капитал…но те образуват само малка и винаги най-

нерентабилната част от него”267

; “макар че стоките не винаги набавят пари

толкова лесно, колкото парите-стоки, все пак с течение на времето стоките

набавят пари по-сигурно, отколкото парите- стоки”268

; “страна, чиято

промишленост произвежда голям годишен излишък от манифактурни изделия,

които се изнасят обикновено в чужбина, може години наред да води много

скъпа външна война, без да изнася що годе значително количество злато и

сребро или дори без да притежава такова количество за износ”269

и накрая:

“вносът на злато и сребро не е главната и още по-малко единствената изгода,

която една нация получава от външната си търговия…има две особени изгоди

от нея [от външната търговия]. Тя изнася онази част от продукта на тяхната земя

и труд [на страните], която не се търси у тях, и срещу нея докарва обратно нещо

друго, което се търси. Тя придава стойност на техния излишък, като го разменя

срещу нещо друго, което може да задоволи една част от потребностите им и да

увеличи удоволствията им… Вносът на необходимото злато и сребро в страни,

които нямат мини, е несъмнено задача на външната търговия, но във всеки

случай най-незначителната”.270

5.5. Човешкият разум е така устроен, че когато наблюдава социалния

свят, изглежда винаги обречен да се сблъсква с парадокси. Нашата логика

винаги търси ред в “хаоса”, а усилията ни винаги са насочени към създаването

на ред, според нашата логика. Човешкият, социалният прогрес наподобява на

една вечна формула. Същността на този прогрес няма “материален” характер,

въпреки че се осъществява от непрекъснати, временни решения на зададени

действителни (материални) условия. Парадоксът или двойствеността на всяко

социално явление, ако последваме Спиноза, не идва от дефектите на битието, а

265

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.418; София, 1983 266

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.419; София, 1983 267

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.420; София, 1983 268

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.421; София, 1983 269

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.427; София, 1983 270

Адам Смит; “Богатството на народите”; стр.429; София, 1983

136

от нашия подход, от нашата ограничена човешка логика, нашето субективно

разбиране.

Капитализмът е най-динамичната и следователно вътрешно най-

освободената социално-икономическа система, в която човечеството е успяло да

се организира. Капитализмът е системата, за която обикновено твърдим, че

израства и се развива на основата на своите вътрешни конфликти и динамика.

Един от парадоксите е, че развитието на тази система, за която казваме, че не

може да съществува без наличието на важни “базови свободи”, съвпада с

епохата, когато започва образуването на националната държава. Образуването

на националните държави трудно може да бъде свързано със свободата, още по-

малко с икономическата свобода. За да се справим с този парадокс ние можем

да разгледаме социално-икономическата теория на Густав Шмолер, която се

опира на историческата интерпретация на стопанското развитие. В нея ще

видим факти и аргументи показващи, че стопанският напредък в Европа през

ХV-ХVІІ в. се дължи освен на наличието на нужните за развитието на

капитализма “свободи”, нагласи и “спонтанно” установени практики, така и на

целенасочените регулативни мерки и контрол, предприемани от националните

правителства.

Историкът Джон Невил Фигис, прави една любопитна асоциация, която

откриваме широко развита в работата на Шмолер. В своята Political Thought

from Gerson to Grotius: 1414–1625 Фигис казва, че политиката на европейските

държави през ХV - ХVІІ век много напомня на тази на италианските търговски

градове през ХІІІ – ХІV век. В тази асоциация има истина и тя е разкрита в

голяма степен в творчеството на Шмолер.271

На тази “истина” се дължи

неприязънта на либералните и неолибералните мислители към неговите идеи.

Шмолер е един от големите критици на (нео) класическия либерализъм и теория

(метод)272

, и това допълнително прави либералните оценки към неговото

271

“Големите държави в ранните времена нямат политика в стила на меркантилната система, не

защото Утопията на чисто индивидуалистичния икономически живот е била реалност повече в

миналото, отколкото по-късно, но защото тези държави не са били обединени в икономическо

тяло… защото, силата и значението [на големите национални общества] почиват на тяхното

психологическо и социално съгласие, защото те започват да имитират не това, което Карл V

прави в Испания, но това, което са правили всички градове и територии в по-ранните времена –

от Тир и Сидон до Атина и Картаген; те пренасят това, което правят Пиза и Геноа, Флоренция,

Венеция и градовете от германската Ханза върху по-широката основа на държавата и нацията”

(Gustav Schmoller, The Mercantile System and its Historical Significance; English edition 1897; A

chapter from Studien uber die wirthschaftliche Politik Friedrichs des Grossen, published in German,

1884.) 272

Густав Шмолер (1838-1917) учи “Staatswissenschaften” (комбинация от икономика, история и

административни науки) в Тюбинген. Работи за кратко във финансовия отдел на общинските

служби във Вюртенберг, след което напуска тази работа, заради “прусашките” си възгледи и

става професор - първоначално в Хале, после в Страсбург и накрая в Берлин. Шмолер е един от

водещите икономисти на Имперска Германия. Като лидер на “младата” историческа школа той

застава открито срещу абстрактния подход на класиците и нео-класиците. Спорът, който

започва с Менгер по отношение на индуктивния и дедуктивния подход в икономическата теория

прераства в голяма битка за две поколения икономически теоретици; битка, която дава плодове

най-вече в съседните на икономиката области и по-специално в социологията. Въпреки, че

Шмолер набляга на индуктивния метод, той не изключва дедукцията при икономическото

разбиране. По негово мнение използването на дедуктивните методи, трябва да бъде приложено

най-вече към икономическата теория като цяло, но тя все пак трябва да се гради на основата на

знанието на историческите факти и обработката на историческия материал. Шмолер е защитник

на интердисциплинарния подход, в който се включват психологическите, социологическите и

философските аспекти на проблемите. Чрез детайлното историческо проучване, той се опитва

да освободи политическата икономия от “погрешните абстракции” и да я постави върху

137

творчество негативни. Ортодоксалната икономическа теория почти е изличила

постиженията му и може би заради това, рядко се забелязва, че теориите на

Густав Шмолер и на класикът на либерализма Адам Смит са вътрешно

“примирени”.273

В следващите страници ние ще се опитаме да покажем по какъв

начин тези два анализа се допълват и така ще преодолеем един от “парадоксите”

в развитието на капитализма – а именно защо тази система оцелява и се развива

в своите ранни етапи в една вътрешна и международна среда на контрол,

агресия и централизация.

Основната разлика в теориите на Смит и Шмолер е вечната разлика

между консервативното и либералното мислене. Теоретичните позиции на

Шмолер са вид класически реализъм, в сравнение с тези на Адам Смит.

Казахме, че теоретичната система на Смит е преди всичко либерална и

отбелязахме, че либерализмът, дълбоко в своята същност, е свързан с

оптимизма. 274

Смит вярва, че международните икономически отношения могат

да функционират най-добре и ще бъдат най-полезни, когато паднат

ограниченията на националните вражди. В подхода си към политическата

икономия и международните отношения той използва същия морален,

оптимистичен, “квакерски” рационализъм, с който обяснява какъв трябва да

бъде реда в отношенията между държавата и индивида, между индивида и

индивида. От друга страна, за Шмолер е характерен типичния консервативен

реализъм/песимизъм. Доктрината за естествената хармония между

икономическите интереси на всички нации, той нарича “грешка”, макар и да не

приема “хобсидианското” мнение, че ползата на една държава е винаги право

солидна емпирична основа. Най известните му исторически изследвания са върху гилдиите през

17-18 век, върху историята на пруската финансова политика и на германските градове, в

частност на Страстбург. Мисля, че за читателя тази информация е достатъчна, да си изгради

обща представа за работата и идеите на Шмолер. В следващите страници ние ще говорим за

неговата теория, така че тази представа ще се изяснява и по- нататък в текста. Тази бележка е

подготвена по The New Palgrave. A Dictionary of Economics, (hrsg. von John Eatwell, Murray

Milgate, Peter Newman, London/Basingstoke, 4 Bde., 1987) 273

В действителност класическият и нео-класическият либерализъм методологически изглежда

вече примирен с “младата германска историческа школа”. Днес той е примирен чрез така

наречения институционализъм (икономически конституционализъм), който тръгва от

традицията след Шмолер и става все по-популярен в нашето съвремие. Ще спомена няколко от

най-известните имена, които често са поставяни сред институционалистите. Имена, над които

обикновено стоят различни етикети, а събрани заедно говорят сами за “синтеза”, който е

постигнат между либерализма и “консервативната” историческа школа: Валтер Ойкиен, Джим

Бюханън, Фридрих Хайек, Манкур Олсън, Торстен Веблен, Дъглас Норт, Джефри Хъдсън, Ди

Маджо и дори Йозеф Стиглиц. Ако погледнем “примиряването” и от друг ъгъл, от позицията, че

и Смит, и Шмолер, използват историческия подход широко в своите теории, ние можем да

цитираме уместната забележка на д-р Иван Върбанов, който казва, че “[Смит] разглежда своя

проект като икономически и политически, но не и като аналитичен. И наистина, ако може да се

говори за законни наследници на Адам Смит, това не са Рикардо или Джеймс Мил, а по-скоро

Сисмонди, Шмолер и Макс Вебер. Би било по-правилно да разглеждаме творчеството на

Рикардо, а не на Смит, като трамплин за съвременната икономическа наука.”(Виж Философски

проблеми на социалните науки: ХVІІ- началото на ХХ век, стр. 51) 274

Макфий нарича теорията на Смит “оптимистичен теизъм” (виж Macfie, A.L. The Individual in

Society: Papers on Adam Smith; London: George Alan and Unwin, Ltd. 1967) Идеята за

“симпатията” никога не напуска Адам Смит. Дълбокият корен на идеята за симпатията може да

бъде открит в християнството. Исус беше казал в какво се ограничава закона, какво се иска от

човек: да обича Бог и да помага на ближния си (да го обича). Адам Смит не става теолог, но

обучението му за духовник през младежките му години без съмнение оказва силно влияние

върху мисленето му в зряла възраст. Всъщност идеята за симпатията е християнската идея за

взаимната помощ.

138

пропорционална на загубата на друга. Като реалист и “емпирик”, Шмолер се

ограничава до реалните факти и като че ли не е способен да отиде по-надалеч.

На атаката на Адам Смит към политиката на търговски баланс и на

алтернативата, която неговата теория предлага – замяната на “баланса” с

отношения, основани на свободната конкуренция, Шмолер просто отговаря:

“Търговската конкуренция, дори във времена на привиден мир, дегенерира в

състояние на необявена вражда: тя потапя нациите от една война в друга и

всички войни преобръщат посоките на търговията, индустрията и колониалната

печалба…”275

Привлекателните надежди на Смит за справедлив, свободен и

хармоничен ред се сблъскват с не по-малко адекватния реализъм и песимизъм

на Шмолер.

Но това е на пръв поглед. Национализмът и националната вражда е

реалност през ХV-ХVІІ век, тази реалност наистина способства за създаването

на модерния капиталистически ред най-вече чрез мотора на конкуренцията, на

надпреварата и стремежа към надмощие, но оттогава до днес реалната

политика поставя все по-настойчиво въпроса за нуждата от справедливост и

свобода в международните отношения и така, по един “парадоксален” начин,

дава тласък на либералните теории и демократичния ред. Оказва се, че

реализмът на Шмолер и рационалният оптимизъм на Смит не си противоречат

взаимно. Просто единият набляга на фактите, а другият на решенията и

правилната идеология. Всъщност системите на Шмолер и Смит могат да бъдат

примирени в действителния свят и исторически постепенно се примиряват чрез

изграждането на все по-широки междудържавни съюзи/обединения, чрез

международното право и чрез неизбежните ефекти на глобализацията, която

прави въпроса за обвързаността, мира и свободните взаимоотношения критично

важен.

За да разберем Шмолер, първо трябва да обърнем внимание на това,

върху какво лежи неговото разбиране за политическата и икономическата

промяна. Той е еволюционист, а неговият анализ на развитието има една главна

опорна точка: политическото тяло и зависещата от него икономическа

организация. Акцентът, който той поставя, е върху тясната връзка между

икономическия живот и “контролиращите органи” на социалния и

политическия живот – зависимостта на главните икономически институции от

характера на политическото тяло във всеки отделен исторически период276

.

275

Gustav Schmoller, The Mercantile System and its Historical Significance; English edition 1897; A

chapter from Studien uber die wirthschaftliche Politik Friedrichs des Grossen, published in German,

1884 276

“Политическите организми и икономическите са без съмнение много близки и най-големите

постижения в историята – политически и икономически, са били постигани, когато

икономическата организация се е крепяла на такива фундаменти като политическата власт и

ред… Идеята, че икономическият живот е процес, зависещ главно от индивидуалните действия

– идея, основана на представата, че всичко се движи според индивидуалните нужди – е била

погрешна във всички етапи на човешката цивилизация.” (Gustav Schmoller, The Mercantile

System and its Historical Significance; English edition 1897; A chapter from Studien uber die

wirthschaftliche Politik Friedrichs des Grossen, published in German, 1884) С тази позиция теорията

на Шмолер може да бъде поставена в групата на “държавните” модернизационни теории.

Според Майкъл Търмън има три основни типа модернизационни теории. Първият тип е

теорията за “държавата” или “state-building theory”. Според този вариант модернизацията и

образуването на националната държава в Западна Европа се осъществяват благодарение на

войната. Аргументът на тази теория се гради на предположението, че държавата и властта са

укрепнали чрез постепенното изграждане на бюрокрация, нужна за набирането на средства за

139

Според неговата еволюционна теория, светът или по-точно човечеството

се е придвижвало от организация в най-ограничени социални групи като

семейството и рода към организация в по-широки общества - племената, селата,

градовете, областите/княжествата, държавите и федерациите. Съставните части

(индивидите, родовете, градовете или областите) на всички тези общности

винаги са били организирани и поддържани в едно цяло благодарение на

“гравитацията” им около някакъв регулиращ или управляващ отношенията

вътре в тях център, който освен задължението да опазва и поддържа здрава

вътрешната организация и сцепление, е бил натоварен и с грижата да регулира и

направлява отношенията на общността с външния свят. Оттук, според неговата

теория, социалната еволюция е протичала на две основни нива – еволюция в

самите групи, т.е. промяната на политиката и социалните практики вътре в тях;

и второто – промяна в отношенията между отделните общества и групировки;

промяна, чиято посока във времето неизменно е била към обединяване и

хармонизиране на интересите (интегриране). Идеята за стремежа към

обединяване и разширяване на общностите може да бъде разглеждана като

есенцията в Шмолеровата теория; есенция, в която, освен всичко друго, се

намира и пресечната точка между него и Смит. Близостта им се състои главно в

идеята за обединяването, взаимодействието и доброволното интегриране на

отделните части. Разликата е там, че Шмолер смята, че интеграцията

задължително трябва да бъде подчинена на един силен, регулиращ център,

предразположение, по скоро подбудено от духа на времето и на мястото в което

живее, колкото от вътрешната логика на самата негова теория, която отхвърля

водене на война. Тази теория твърди също, че за да се натрупат средства, държавата е била

принудена да насърчава икономическия растеж. Най-общо казано, теориите свързващи

образуването на държавата с Модерността обясняват развитието на Европа като поставят силен

акцент върху държавния организъм и политическите институции. Това в известна степен е и

централен аргумент в теорията на Шмолер. Вторият тип обяснение е “икономическият” вариант.

Той предполага, че човешкият стремеж към лична полза и все по-увеличаващо се богатство

повишават рационализирането на социалната администрация, която приема формата на

автономна, централизирана държава. “Социалните актьори” се договарят да изградят

определени бюрократични механизми, нужни за осигуряването на колективни блага, което

тласка икономиката към капитализъм. Следователно модерната държава е логичен, дори

неизбежен резултат от човешкото предразположение и нужда, да се осигуряват допълнителни

ползи. Този втори вариант съдържа две течения – либералното и марксисткото. Като пропуснем

всички нюанси в идеите на двете течения, можем да обобщим, че либералите виждат в появата

на държавата необходимо зло; нейното съществуване се свързва с възможността й да управлява

и да защитава личните свободи. Марксистите, от друга страна, виждат ранната модерна държава

като резултат от споразумение между елитите, за тях държавата е “институционализиран”

инструмент за експлоатация чрез капиталистическа икономика. Третият, последен тип теории,

са концентрирани около идеята за нацията. Те са доста по-комплицирани и включват в себе си

различните фактори, които създават националното самосъзнание. Идеята при тях е, че не

политиката, нито икономиката, са причина за изграждането на модерната национална държава, а

националното съзнание, което всъщност създава националната политика и капиталистическия

икономически ред. Някои от съвременните представители на “държавния” подход са C. Tilly,

(The Formation of National States in Western Europe; Princeton, 1975), John Hall и G.J. Ikenberry,

(The State; Minneapolis, MN: University of Minnesota Press, 1989), M.Mann (“The Emergence of

Modern European Nationalism” in Transition to Modernity; Cambridge University Press,

1992);“икономическият” подход се поддържа от W.W. Rostow (Stages of Economic Grouth: a Non-

Communist Manifesto; Cambridge, MA: Cambridge University Press, 1960); I. Wallerstein (The

Modern World System; New York, 1974), J. Stalin (Marxism and the National and Colonial Question,

orig. 1912; Middelessex, UK: Penguin Classic. 1975); и третият “идентификационен” или

“национален” подход има за представител L. Greenfeld (Nationalism: Five Roads to Modernity;

Cambridge, MA: Harvard University Press, 1992)

140

деспотичната власт с ключовата идея за “свобода, вътре в цялото”. Защото

устойчивата, разширяваща се интеграция в теорията на Шмолер не се основава

на насилие, както след малко ще видим, а на нужда, на съгласие и на взаимно

признаване.

Икономическият прогрес, казва Шмолер, от векове е свързван с растежа

на градовете и формирането на граждански институции. Всеки град или по-

точно всеки по-голям град се е стремял да се затвори в едно икономическо цяло

и същевременно, в своите отношения с външния свят, е търсил начини да

разшири сферата си на влияние – политическа и икономическа - толкова,

колкото е било по силите му. Така, от най-ранни времена растящите градски

общества са имали привилегията да притежават не само свое правораздаване, но

и да държат “монопола” над създаването на пазарните правила; имали са

възможността да събират собствени средства и да секат пари. Тази

изключителна позиция на града се е подсилвала, както от отхвърлянето на

плащанията и услугите към други суверени като бароните, така и от свободите и

законовите предимства, на които се радвали гражданите. Водещата и

привилегирована позиция на града е била усилена и затвърдена от спечелването

на правото на самоуправление, осигурявано чрез законодателството на градския

съвет. За да запази тази независимост и за да си осигурява приходи, градът, в

своята местна политика, често е използвал регулиращите пазара закони като

оръжие срещу външните конкуренти. В “душата” на тази политика било

ограничаването на чужденците и защитата на интересите на гражданите.277

Цялата сложна система на регулации на пазара в града, казва Шмолер, не била

нищо друго освен умел механизъм, с който се е управлявало търсенето и

предлагането, така че при сделката гражданинът винаги да остане в по-изгодна

позиция от чужденеца. Забраната или ограничаването на определени стоки на

местния пазар и регулирането на цените били част от оръжията срещу идващите

отвън продавачи на зърно, дърва, дивеч и зеленчуци. В градовете от ХІІІ век 277

Тази политика е несъмнено “средновековна”. Тя не остава незабелязана от Адам Смит.

Ограниченията и пречките, които тази политика е създавала пред прогреса и естествената

свобода, никак не са били малко и в самите градове. Нека споменем корпоративната система.

Занаятчийските корпорации (или както са били наричани тогава: “университетите”) са пречели,

както на свободната търговия с външния свят, така и на естественото й развитие в рамките на

самия град. Седем годишното чиракуване, не само, че било излишно и умишлено наложено

правило за ограничаване на вътрешната конкуренция и за поддържане на високи цени на

продуктите, но е и пречило, както на движението на хора, труд и капитали, така и на

производителността, мотивацията и трудоспособността на чираците. Корпоративните правила

са покривали широк кръг въпроси - от регулацията на броя на заетите в корпорациите

работници до начините за изсмукване на капитали и стоки от селата и чужденците. “Всеки град,

казва Адам Смит, получавал всичките си средства за съществуване и всички суровини за свята

промишленост от селото”, като пращал една част от преработените суровини обратно към

селото, а другата в чужди страни или в по отдалечените части на собствената страна. Тези

разпоредби, заключва Смит, давали възможност на града да “купува с по-малко количество от

своя труд продукта на по-големи количества селски труд. Те поставяли търговците и

занаятчиите от града в по-благоприятно положение от земевладелците, фермерите и

селскостопанските работници и нарушавали онова естествено равновесие, което би

съществувало иначе в търговията между тях[…] Високите мита върху чуждите манифактурни

изделия и върху всички стоки, внасяни от чуждестранни търговци, преследвали същата цел.

Корпоративните закони давали възможност на жителите на градовете да повишават техните

цени, без да се опасяват, че те ще бъдат подбити от свободната конкуренция[…] Повишението

на цените[…] в края на краищата се плащало навсякъде от земевладелците, арендаторите и

селските работници, които рядко се противопоставяли на такива монополи.” (Адам Смит;

“Богатството на народите”; “Неравенства, предизвикани от европейската политика” стр. 121-

145; София, 1983)

141

ограничаването на износа на пари и ценни метали е често срещана практика. В

“междуградската” търговия, казва Шмолер, се забелязват първите зародиши

на политиката на търговски баланс. Цялото всеобхватно право, насочено към

непознатите или “чужденците”, било инструмент за разрушаване или поне

средство за отслабване на силата на външните конкуренти. С изключение на

панаирите, чужденецът бил изключван от дребната търговия, водена в рамките

на града, позволявало му се да остане на неговата територия само за определен

период278

, забранявало му се да дава на гражданите пари назаем (по подобие на

един от най-популярните еврейски закони “…и ти ще заемаш на много народи,

а няма да вземаш назаем”279

) или да влиза в партньорски отношения с

бюргерите.

С течение на времето всички тези мерки на “градската политика” водят

до формирането на една завършена система от валути, кредити, търговия,

налози и финанси; система, която намира своя център на гравитация

изключително върху местните интереси. Еволюцията, която тръгва от по-

малките социални и териториални цялости не спира и постепенно отделните

градове започват сами да търсят и да намират начини, чрез които да обединят

интересите си. В Германия, казва Шмолер, се забелязват два процеса – от една

страна обединяване на градовете, а от друга, сливането на големите селски

региони. Така, продължава той, постепенно териториалните или областните

институции започват да придобиват същото значение, каквото са имали преди

тях местните или общинските. Подобно на общините, областите се затварят

спрямо външния свят, намират своя център, около който да гравитират, да

хармонизират и консолидират силата си. При този следващ етап на

“разширяване” се създава един нов, по-широк, затворен за външния свят район

на производство и консумация, на областно разпределение на труда, на

областна система от теглилки, мерки и валута.

От тази следваща стъпка към разширяване на политическите обединения

започва и все по-активната намеса на князете. Преобладаващите до ХV век в

Европа стари форми на политическа и икономическа организация като

градските лиги и съюзи, градската данъчна система, градската валута, както и

враждата между града и селото, всички стари средновековни корпорации, се

превръщат във все по-голяма пречка пред търговията и икономическия прогрес.

Хората поискали да бъдат освободени и от тях и започнали да търсят пътища за

създаването на още по-големи обединения, областни съюзи, на по-стабилни

коалиции от интереси. Така центърът се премества от местните към

териториалните обединения, към кралския двор.

Този прогрес към обединяване се осъществява не толкова чрез

завоевания и насилие, нито пък чрез някакви съзнателни дългосрочни

стратегии, колкото от техническото развитие и нарастващите търговски

връзки, от естественото езиково, културно и религиозно сближаване на

278

Това е още една “порочна” практика, която има за свой модерен вариант съвременните

“емиграционни” правила и ограничения пред движението на хора от една държава в друга. Смит

говори за тези практики главно във връзка с придобиването на жителство и ограничените

възможности на по-бедните хора да избират енорията, в която да живеят. Ще цитирам само

този пасаж: “Изселването на човек, който не е извършил простъпка, от енорията, в която е

избрал да живее, представлява очевидно нарушение на естествената свобода и справедливост

[…] Макар мислещите хора често да се оплакват от закона за жителството като обществена

неправда, той никога не е бил обект на всеобщ народен протест…” (Адам Смит; “Богатството

на народите”; “Неравенства, предизвикани от европейската политика” стр.143; София, 1983) 279

Второзаконие 28:12 (също и Втр. 15:6).

142

отделните региони. Можем да заключим, че усещането за близост, все по-

активното взаимодействие между отделните общности, независимо дали са в

конфликт или съюзи, постепенно оформя съзнанието за някакъв общ интерес, за

споделена история, което от своя страна става скрита предпоставка за

изплуването на тенденции към доброволно и “осмислено” ограничаване на

“суверенитета” на отделните общности и региони.280

Казано кратко, логиката на

този процес може да бъде описана като етапи на постепенно и неравномерно

“разширяване” и “затваряне”.

Благодарение реализма си Шмолер разкрива един от интересните

мотиви за разширяващата се интеграция: въпросът, казва той, не е бил дали

всеки отделен град е можел да запази равни права с останалите при един съюз

под ръководството на монарха, а дали кралското управление е било способно да

съхрани една умерена сила, която да се противопоставя и да ограничава

амбициите на всеки отделен град. Това например лежеше в основата на

регионалната интеграция на Франция, силата на краля обаче не бе умерена и

това бе причина за нейната особена вътрешна дезинтеграция, както разяснихме

в предната глава. Обяснението на Шмолер отразява крайния реалистки подход

към международната политика, който изключва значението на културната,

религиозната или институционалната близост, за да постави на първо място

сигурността и баланса на силите като мотив за изграждането на каквито и да

било съюзи, алианси, обединения и федерации. То в един по-философски

смисъл може да бъде свързано и с една поддържана от Лок идея, а именно, че

обществото се създава благодарение на естествената човешка нужда да се

избягва състоянието на непрекъсната враждебност и несигурност, на нуждата от

авторитет, който да решава споровете, без спорещите страни да влизат в

състояние на война.281

280

Пример за комбинацията между “спонтанност” и “договаряне”, може да бъде открит в една

кратка статия на Норман Бари (Barry, Norman. Capitalism Against Business Ethics, Ama-gi;

Volume V, Issue 5) Когато говори за създаването и оформянето на корпорациите, Бари поддържа

тезата, че това са по своята същност спонтанно възникнали сдружения по волята на група

акционери-собственици, които рационално, т.е. “не спонтанно”, се договарят и създават общи

правила за действие, имащи за крайна цел осигуряването на печалби за всеки отделен акционер.

Бари цитира Робърт Хесен, който казва, че “на всеки етап от своето развитие и растеж

корпорацията е доброволно сдружение, основано изцяло на договор.” (Robert Hessen, A Defense f

the Corporation, Stanford, Hoover, 1979, p. 43) При всеки етап от своето развитие и растеж

държавата, в известна степен, е наподобявала доброволно сдружение, основано на договор.

Държавата е един вид сдружение, възникнало повече по стечение на обстоятелствата, отколкото

чрез нечии дългосрочен план. Ако тя не е доброволно сдружение, не би оцеляла дълго, в

нейните рамки биха се водили ожесточени борби, чиито завършек би довел или до отделяне

(или унищожаване) на несъгласното с правото и реда население (или групи), заедно с неговите

главни територии (ако има такива), или до насилственото му потискане и асимилация - нещо,

което рядко води до значим и устойчив успех или до постигането на приемлив за всички страни

рационален консенсус. Модерната държава в повечето случаи възниква след един дълъг и често

пъти болезнен период, но това възникване става спонтанно или по-точно “невъзнамерявано”.

Веднъж оформена, нейното по-нататъшно развитие вече се осъществява чрез безброй

консенсусни и обмислени компромиси и договори, често пъти предизвиквани от случая, а не от

плана; “споразумения”, зад които е стоял както рационалният, така и инстинктивният стремеж

към сигурност и печалба. 281

“Избягване на състоянието на война (при което няма към кого да се обърнем освен към

небето и където изчезват всички различия и няма авторитет, който да вземе решение относно

спорещите) – това е главната причина, за да образуват хората общество и да се откажат от

естественото състояние. Защото когато на земята има власт и авторитет, от които може да

получим помощ, ако се обърнем към тях, то тогава е изключено да продължава състоянието на

143

Хоризонтът на “безкрайните възможности”, който се открива пред

световната търговия с включването на Индия и Америка; създаването на

колониите обещава безгранично богатство и напредък, но само на онези

европейски територии, общности и страни, които най-добре разбират как да

спечелят от новите възможности. Това богатство, е било достижимо само чрез

умелата меркантилна, национално ориентирана икономическа политика, чрез

притежаването на силен флот, на големи търговски компании, на жизнена

местна икономика, както се изразява Шмолер на “наподобяващи на търговски

компании държавни организации”. Наред с глобалната промяна, която настъпва

след откриването на Новия свят, под натиска на втората стопанска революция в

европейските държави протича един не по-малко дълбок процес към

обединяване и консолидация на отделните територии, който се ускорява по

хиляди пътища. Новите пощенски служби, например, създават нова, по-бърза и

ефективна система на комуникации. От развитието и възхода на пресата се

ражда нов тип публично мнение, а купищата вестници, които се кооперират с

пощенските служби, оформят и хармонизират нагласите, сближават

разбиранията и културата на все по-широки части от населението (създават

споменатото по-горе усещане за близост), разположени на все по-широки

територии. Полиците и големите валутни операции, заедно с националните

банки, се обединяват и се оформят като огромна машина за кредитиране. Заедно

с това не спират и процесите към все по-обособено географско разделение на

труда; различните страни и региони се насочват към отделни индустрии, което

намалява предишното значение на старата, отделена от целия свят градска

индустрия – вълнената манифактура, например, се групира в райони, около

определени градове, където има и ленена манифактура; там където има

търговия с бои, нараства и търговията с технически средства и инструменти.

Старото занаятчийство се превръща в местна индустрия, пътуващите търговци

стават агенти, търговци на комисионни и спекуланти. Навсякъде в Западна

Европа, казва Шмолер, освен в Германия, икономическите тела се разширяват и

стават политически; навсякъде израстват нови държавни системи на икономика

и финанси, способни да посрещнат нуждите на времето. Това, което е давало

богатство и превъзходство на Милано, Венеция, Флоренция и Генуа, било

същото, което по-късно дава богатство и сила на Испания и Португалия, след

това на Холандия, Франция и Англия и в известен смисъл на Дания и Швеция.

Това, заключва той, бе държавната политика в икономиката, политиката на

голямата територия над общинската. Държавите израстват, формирайки

обединени и силни икономически тела. Държавата изгражда национална

икономика, национална политика и публични финанси, които укрепват съюза

между икономическия и политическия живот. Не било само въпрос на редовна

армия, флот и граждански служби, казва Шмолер, а по-скоро въпрос на

обединени системи на финанси и икономика, които трябвало да обхванат

силите на милиони и да дадат единство на техния социален живот. С растящото

обединение на езика, изкуството и литературата, с все по-увеличаващите се

възможности за комуникация и търговия, с паричните и кредитните сделки,

които се универсализират, старите средновековни форми на свободно общуване

стават недостатъчни, а всички вкостенени местни, корпоративни, класови и

областни организации, характерни за по-ранните времена, се оказват все по-

несъвместими с нуждите на новия икономически прогрес. “Определени страни -

война и противоречието се разрешава от тази власт.” (Джон Лок; Два трактата за

управлението; София 1996 г.; гл. “За състоянието на война” стр.209)

144

Холандия, френските провинции, италианските градове-държави, всички бяха

аналогичен феномен. Това бе исторически процес, в който местните традиции и

чувства се усилваха, социалните и икономическите сили на цялата територия се

консолидираха, създаваха се общи законодателни и икономически институции;

процес, чрез който обединените сили и институции влязоха в конкурентна

война с другите територии, изразена в променящи се мита, конфискации на

стоки и кораби, ембарго, търговски войни, забрани на вноса и износа; процес,

който смекчи и обрече на изчезване старите антагонизми в самите нови,

“затворени” територии и който доведе до по-голяма свобода в техните

рамки.”

За заключение нека си припомним каква бе формулата на Адам Смит за

успешното развитие – мир, ниски данъци и справедливо управление. В

днешният свят няма мир, няма справедливо управление, но има ниски данъци.

Въпреки това, въпреки поредната война, съвременният свят е много по-мирен от

света от преди десет години. В днешният свят има много повече демокрации,

което означава, че формите на управление сега са много по-справедливи в

сравнение с тези в миналото. Днешният свят е много по-добър от света вчера и

много по-крехък. Светът продължава да пулсира в разширяване и затваряне,

продължава да се движи към неравномерна и несигурна интеграция и паралелна

конфронтация, това движение обаче ще има своя край. Това движение се

ускорява с невиждана скорост чрез техническата революция и глобализацията.

Дали светът ще има време да се организира, дали интеграцията ще победи

конфронтацията, дали разширяването ще се превърне в преливане и разтваряне,

ще покаже бъдещето. Но човечеството няма друг избор, то трябва да намери

начините за мирно взаимодействие и основана на справедливи правила

конкуренция.

Теорията на Шмолер говори за едновременната вътрешна и външна

еволюция. Тази теория също така говори за значението на центъра, на онази

управляваща институция, около която гравитират организираните групи и която

определя правилата на играта. Това че светът днес има повече демократични

режими, отколкото когато и да било, ни дава повод за надежда, че центърът на

глобалният свят ще бъде също демократичен. Но това че в света има сили, които

не са подготвени за решения и правилно действие в една среда на огромна

техническа мощ, не може да ни остави спокойни.

Шмолеровата историко-икономическа теория е далечен предшественик

на днешната нова инситутционална икономика, която действително събира в

себе си консервативното и либералното мислене, мисленето на реализма и

мисленето на идеализма. С примера на историята тя ни показва, че обществата

винаги са намирали начин да преодолеят взаимното недоверие, своите страхове

и собствената си сила и да заживеят заедно в един относително справедлив ред.

През ХХ век човечеството се сблъска с най-голямото изпитание в своята

история – то имаше ресурса и възможностите да унищожи себе си и своя свят.

Не го направи, но продължава да има тази възможност и заплахата остава. Това,

което може да ни успокоява и да ни държи реалисти е знанието, че един от най-

важните закони на живота е несигурността, един от най-големите парадокси е,

че докато има несигурност, значи има и живот. Спокойствието, хармонията,

тишината, стабилността трябва да ни плашат. Спокойствие и стабилен свят

имахме в началото на ХІХ век, само няколко години след това начало избухна

145

световна война, която не завърши до падането на комунистическите режими в

края на века.

И накрая трябва да кажа, че капитализмът и свободата са феномените,

които по никакъв начин не са свързани със спокойствие и сигурност, а

меркантилизмът на ранните западно-европейски държави, от друга страна,

представляваше една динамична епоха, епоха, която отбеляза излизането от

застоя и вцепенението на средновековието.