Въпрос 1 България и Великобритания в годините на Втората световна война

След загубата през Първата световна война българската външна политика се

характеризира със стремеж към мирна ревизия на Ньойския договор, задал бъдещите проблеми

пред България, свързани с военни клаузи (разпускане на редовната армия и забрана на

въоръженията), непосилни репарации и териториални промени, но не по-маловажен е

проблемът с международната изолация. Създаването на Балканския пакт през 1934 г. само

задълбочава изолацията на страната.

Интересите на Великобритания към България се обособяват в три етапа:

I Етап пролетта на 1939 до лятото на 1941

Великобритания се опитва да ограничи германското влияние, като създаде

антигермански или поне неутрален блок на Балканите. За целта инициира преговори между

Балканския пакт и България за отмяната на военните клаузи на Ньойския договор, които

завършват с подписването на Солунските споразумения от 31 юли 1938 г. Те са сериозен успех

на българската политика на мирна ревизия, защото дават право на страната да се въоръжава

легално, да поддържа редовна наборна армия и да строи укрепления по южната си граница.

Лятото на 1940 г. е тежък период за Великобритания. В действие влиза операция

„Морски лъв” за нападение над острова. Чърчил създава план за организиране на съпротива в

тила на Германия, вкл. на Балканите, с цел да се облекчи положението на страната. В България

вниманието пада върху Г.М. Димитров – убеден антифашист, лидер на БЗНС Пладне.

Предлагат му да дойде на власт чрез преврат. Заговорът е предвиден за април 1941, но още през

февруари полицията арестува заговорниците. Самият Димитров бяга в английската легация, а

оттам е прехвърлен в Истанбул. Повечето са съдени за преврат с участието на друга държава и

са осъдени на смърт.

Последният опит за възпиране влизането на България в Тристранния пакт е реч на

Чърчил, която се оказва неефективна, и на 1 март 1941 България се присъединява към пакта.

Още на 5 март Великобритания скъсва дипломатически отношения с България. Сред мотивите

са мобилизацията на България и пропускането на германски войски през нейна територия.

II Етап - лятото на 1941 – есента на 1943

Създава се Антихитлеристката коалиция между СССР, САЩ и Великобритания, което

ограничава британските действия в рамките на коалицията. Чърчил разсъждава като политик, а

не като военен. Той мисли за интересите на Великобритания след войната, за които се опитва

да добие гаранции още преди края й. България е част от общите й планове за влияние на

Балканите.

Първият елемент от британската политика на Балканите – организирането на

съпротивителни движения, има две цели. В краткосрочен план целта е да се облекчи

положението на Великобритания, като се отнемат сили от Германия чрез действия в нейния

тил. В дългосрочен план, Лондон предвижда, че тези, които са водили борба срещу нацистите,

след това ще имат моралното право да управляват. Следователно те трябва да се финансират и

подкрепят дипломатически от английската страна, за да прокарат после нейното влияние.

За да организира движенията, Англия ще разчита на масови политически формации.

Най-масови на Балканите са земеделските партии. В България тя възлага надежди на Г.М.

Димитров, който е прехвърлен в Югославия, откъдето призовава за сваляне на правителството.

В Кайро пък е натоварен със задача да създаде две радиостанции – „Васил Левски” и

„Свободна и независима България”. Тяхната цел е да призовават към борба и да прокарат идеи

за Балканска федерация. Това, което обрича мисията на Димитров, е придружаващият призив за

изтегляне от Беломорието.

С влзиането на САЩ във войната, германският натиск се засилва и България обявява

война на САЩ и Великобритания. Великобритания отговаря със същото на 25 декември 1941 г.

Няколко събития от лятото и есента на 1942 г. активизират усилията на Форин офис по

отношение на България. Англо-американските победи в Северна Африка карат Чърчил да

обмисли възможността настъплението да продължи по посока Италия и Балканите. Това налага

по-енергични действия по отношение на местните съпротивителни движения. Междувременно

в Лондон разбират, че в България комунистите организират общонационална съпротива на база

програмата на Отечествения фронт. Задачата на Г.М. Димитров е да използва ОФ да свали

прогерманското правителство и след това да бъдат изтласкани комунистите от Москва.

Периодът септ.-дек. 1942 г. е връх в действията на Великобритания за организиране на

съвместна българо-югославска съпротива. Но тези опити са неуспешни и са изоставени. До

есента на 1943г. Лондон не успява да осъществи основната си цел на Балканите – да създаде

силно съпротивително движение под свое ръководство. Пропагандата не дава резултат, тъй

като правителството на Филов има здрави позиции: икономиката на страната не е силно

засегната, осъществен е националният идеал без участие във военни действия, територията й е

запазена извън театъра на войната и най-важното – Германия все още изглежда сигурен

съюзник.

III. Етап – лятото на 1943- лятото на 1944

В края на лятото на 1943 г. британската позиция към България се втвърдява

заради плановете за намеса на полуострова. В документ на Форин офис се

подлага на съмнение съществуването на България като независима държава.

Битката при Сталинград разклаща идеята за непобедима Германия.

Капитулацията на Италия засилва желанието на Чърчил за военни действия на

Балканите. Той обмисля три възможности – десант на Балканите, бомбардировки

над сателитите, докато скъсат с Германия, или продължаване стимулирането на

съпротивителните движения. За първия вариант обаче Чърчил се нуждае от

САЩ. След като съюзническите войски се установяват в Италия, вече могат да

бомбардират Балканите и Чърчил предлага това на московската среща на

външните министри.

Плановете на Чърчил за бъдещо федериране на Балканите претърпяват

неуспех. На Московската конференция СССР категорично отхвърля

английското предложение, понеже вижда в Балканската федерация част от нов

санитарен кордон. На България Лондон вече гледа само като на германски

сателит, окупирал територии на съюзнически държави, който трябва да

капитулира. Тази линия окончателно се оформя, след като в Техеран се про-

валя и идеята за втори фронт на Балканите. Още по време на

Московската конференция Идън получава съгласието на Сталин за

бомбардировки над България. Първите бомби са хвърлени през октомври над

Скопие, Велес и Ниш, а от средата на ноември започват удари върху София и

други градове.

Без американска военна подкрепа за намеренията си Чърчил трябва да

формулира наново британските цели на Балканите и начините за

постигането им. От британската стратегия през този период е останал само

един осъществим елемент – подпомагане на съпротивителното движение на

Балканите. Тази част от английската политика получава и съветско и

американско одобрение. Тя е допълнена с единствено възможния в

конкретните условия военен натиск – бомбардировките.

Като нов елемент през 1944г. се очертават преговорите със СССР за

двустранни договорености за Балканите. В променената британска

стратегия България не заема ключова роля. Ограничените възможности на

Великобритания налагат ограничаване и на амбициите й - стремежът вече е

да се утвърди нейното влияние не на полуострова като цяло, а на всяка цена

в Гърция и евентуално – в Югославия и Албания. В останалите страни

отстъпките пред Москва са неизбежни, особено в контекста на съветското

настъпление на Запад.

В края на 1943 г. Лондон се опитва да установи пряк контакт с

българските партизани, без големи резултати. В британската политика към

балканските съпротиви след Техеран има промяна. С изключение на

Гърция, където подкрепата продължава да е за промонархическото крило,

британският интерес се преориентира към разрастващото се партизанско

движение в Югославия, Албания и България, ръководено от местните

комунистически партии. Лондон се надява, ако не да го овладее, то поне да

установи по-сигурни връзки с него, като разчита, че тази съпротива

обхваща широки слоеве от населението и в създадените народни фронтове

влизат и други партии, на които могат да се възложат надежди.

Първата британска военна мисия за връзка с българските партизани е

изпратена в края на 1943 г. Под командването на майор Дейвис, тя трябва

да информира за положението в страната и да ръководи съвместни

саботажни действия с партизаните. В края на януари 1944 г. британският

замисъл включва и съвместни действия на югославските и българските

партизани в Западна България и Южна Сърбия, които сериозно да засегнат

германските комуникации в региона. През март обаче София провежда

акции срещу партизаните.

Тактиката на бомбардировките също не постига своите цели. След най-

тежкия удар върху София (10 януари 1944 г.) България предприема сондажи

за преговори, които обаче до лятото на 1944 г. са насочени само към САЩ.

Засилената американска активност към България предизвиква недоволството

на британската дипломация. Тя се опасява, че САЩ, които не са обвързани с

емигрантските правителства на Гърция и Югославия, могат да смекчат

условията за излизане на България от войната и дори да запазят някои от

териториалните й придобивки. София се обръща към САЩ с предложение за

преговори и по време на тях да спрат бомбардировките.

Според британското правителство България не трябва да се отблъсква

само защото не е готова веднага и безусловно да капитулира. От Лондон

предлагат българска мисия да се срещне с представители на АХК.

Бомбардировките не трябва да спират, докато не стане ясно дали българското

правителство просто не се стреми към затишие. Рузвелт обаче е склонен да

възприеме българските доводи, че бомбардировките по-скоро засилват

настроенията срещу Запада и насочват българите към СССР. В края на

май 1944 г. падат и последните бомби. България не е капитулирала и

свързаната с това британска окупация остава нереализирана.

Като се имат предвид перспективите в развитието на военните действия,

появата на британски войски на Балканите не изглежда вероятна, докато

съветската вече не предизвиква съмнение. На България вече се гледа като

част от съветската сфера на интереси.

Надежди за британските планове е смяната на кабинета на 1 юни 1944,

когато управлението е поверено на Иван Багрянов. Желанието на България е

така да лавира между воюващите страни, че да не се стигне до скъсване с

Германия, което би довело до германска окупация, и да не дава повод на

СССР да прекъсне дипломатическите отношения с България, което на свой

ред би позволило на войските му да влязат в страната.

След заплахи от Лондон България изказва желанието си да излезе от

войната, но и невъзможността това да стане бързо. Това има характер само на

сондаж, за който Лондон информира съветската страна. Според Форин офис

Москва може да участва като наблюдател в преговорите за примирие, но не и

да го подпише, тъй като не е във война с България.

На 23 август 1944 Румъния капитулира. Съветските войски излизат на

северната българска граница. СССР вече не е заинтересован от сключване на

примирие между България и западните съюзници. С цел да запазят целостта

на АХК САЩ и Великобритания забавят подписването на примирието с

българската делегация. За да избегне военно влизане на СССР в Гърция,

Великобритания е принудена да остави България трайно под съветско влияние.

Въпрос 2 България и САЩ в годините на Втората световна война

Началната позиция на САЩ между двете войни е стабилен изолационизъм. Заради

благосклонното отношение на САЩ на Парижката конференция България възлага твърде

много надежди, че американците ще се борят за интересите на България. На 5 септември 1939 САЩ обявяват неутралитет, дори се опитват да ограничат

разрастването на конфликта чрез организиране на блок от неутрални държави през фев.1940,

като така ограничава въоръжаването и осигурява взаимно подпомагане в икономическата

сфера. Към този момент подобна инициатива е неосъществима. И към България е отправено

питане, но цар Борис отговаря, че България има интереси, които смята да защитава с мирни

цели. През март 1940 Джордж Ърл е изпратен в България, за да пледира за продължаване на

сърдечните отношения със САЩ. Лятото на 40та година се повдига и въпроса за Южна

Добруджа, но САЩ няма как да са благосклонни, тъй като това противоречи на основен

принцип във външната им политика за запазване на границите, за да не се задълбочи войната. Международната обстановка бързо се променя след като Италия напада Гърция. Дори

след неколкократно подтикване на Чърчил към САЩ да се намесят, те обявяват, че ще дадат

единствено моралната си подкрепа за гърците. Уилиям Донован обикаля Балканските държави

включително България като официален представител на Рузвелт. В България е приет през

февруари 1941 от Филов и от царя. Същия месец на 20 число е взето решението за влизане в

тристранния пакт. На следващия ден Донован се среща с външния и военния ни министър.

След като на 1 март се присъединяваме официално към тристранния пакт и след влизането на

българските войски в Беломорието на 20/21 април, оценката на САЩ за България отива в по

негативна посока. 1941 САЩ е формулирала два принципа във външната си политика 1) Да не се договаря със СССР, защото САЩ смятат, че те ще бъдат по-силни след края

на войната и не желаят да ограничават свободата на действията си. 2) Да проявяват активен интерес към страдащите народи в Европа, включително към

Германските сателити, които искат да скъсат с Германия. Тези принципи имат за цел да гарантират на САЩ водеща роля след войната в

международните отношения. Промяната в политиката на САЩ настъпва с нападението над СССР, а изолационизмът

окончателно се изпарява след нападението над Пърл Харбър на от 7 декември 1941. По същото

време България е със скъсани отношения с Великобритания. В България се обсъжда и

обявяване на война на САЩ, на 13 декември след решение на МС, 25 ОНС решава да обявим

война на САЩ. В отговор Рузвелт не обявява война, убеден, че България предприема стъпката

под силния натиск на Германия. Решението на Рузвелт е взето въпреки силното лоби на Гърция

и Югославия, което настоява за по-агресивни действия. Политическата и военна

целесъобразност не налагат подобен акт и САЩ твърдо се въздържа от действия. Когато обаче

натискът идва от съюзника СССР за обявяване на война на сателитите на Германия, които

воюват със съветските войски, тогава заедно на Румъния, Унгария и България през пролетта на

1942 САЩ обявяват война. Другият важен елемент в американската политика е свързан с промяната във военните

действия (битката при Курската дъга, капитулацията на Италия). Американците се замислят за

по-сериозни позиции в Европа. 1943 с обрата във войната и по-конкретно битката при

Сталинград от февруари, изникват съмнения в Българските кръгове за изхода от войната.

Българската страна започва да извършва сондажи, част от които са осуетени от германците. Със

СССР не сме във война, докато мотивите да не преговаряме с Англия са ясни –

антибългарският дух на английската външна политика. Остава САЩ. Георги Киселов повече от

година преговаря с американците. Филов му е възложил дa обясни политиката на България. От

България се иска късане с Германия, но не по-маловажно е посредничеството, което ще се

използва за сключване на примирието. Държавата, с чието посредничество е сключено, ще

определи и клаузите на примирието и ще бъде гарант за спазването му. В този момент от Управлението на стратегическите служби излиза план специално за

България. Планът обхваща скъсване с Германия, преминаване на страната на

антихитлеристката коалиция и реално участие на българската армия във войната, за да даде

своя принос. Дългосрочните цели на плана са свързани с бъдещи позиции на САЩ в България.

Заради самия факт, че България не е водила война с СССР, тя става привлекателна за

политиката на САЩ, тъй като според вече установеното правило СССР няма да сключи

примирие с нея, освен това пътят на руските войски изобщо не е необходимо да минава на юг

от Дунава, т.е и във военно стратегическо отношение, според САЩ България не е важна за

СССР. Тук личи съобразяването със Сталин като бъдещ партньор след края на войната. Не е

изненадващо, че от СССР няма противодействие за плана, несъгласието идва от Англия.

Проблемът за Лондон идва от начина на реализиране на плана. Идеята е да се окаже натиск

върху България , за предпочитане дипломатически, все пак на 28 август царят е починал и е

настъпило известно разместване на политическите пластове. Втората част на плана е в случай,

че първата не даде резултат, и обхваща подкрепа за опозицията и съпротивата. Тази тактика

дава частичен успех. На 1 януари 1942 г. във Вашингтон 26 държави подписват

предложената от президента Рузвелт Декларация на Обединените нации за

обща борба срещу Тристранния пакт, с която се задължават да употребят

всички свои икономически и военни ресурси срещу страните от Оста, да

сътрудничат помежду си и да не сключват сепаративно примирие или мир с

враговете. Да не употребяват военни сили на териториите на други държави,

освен след съвместно обсъждане, тоест да не се сменя строя на държавите.

Това е причината съветските войски да стоят на границата на Дунава и да

изчакат преврата на ОФ да се извърши самостоятелно, за да не бъдат

обвинени в налагане на чужд строй.

Политиката на САЩ към България се разтваря в общото отношение

към германските съюзници. Спрямо България тази политика се прилага в две

измерения. Първото е силово - чрез бомбардировки върху стратегически

пунктове да се създаде психологическа нагласа в населението и

управляващите за скъсване с Оста, а и да се демонстрира американската мощ.

Второто измерение разчита на убеждението.

През 1943 г. степента на ангажираност на САЩ постепенно нараства:

времето на относителното бездействие и пасивното регистриране на

събитията и настроенията в България изтича. Най-важният подтик за промяна

е даден от хода на военните действия - дебаркирането на съюзниците в

Северна Африка (8 ноември 1942 г.), обсадата и разгрома на германската

армия при Сталинград (ноември 1942 - февруари 1943 г)' голямата победа на

съветските войски при Курската дъга и от англо-американския десант в

Сицилия през лятото на 1943 г., довел до излизането на Италия от войната.

Успехите карат дипломатите и военните във Вашингтон постепенно да

отделят повече внимание на Югоизточна Европа и конкретно на България.

През май 1943 г. сближаването на американските и българските

позиции се проявява по-ясно. През втората половина на месеца в Истанбул се

провеждат две срещи на известния индустриалец Георги Киселов с Флойд

Блек. Киселов оставя впечатлението, че българските управляващи са готови

да преговарят именно със САЩ, тъй като Англия е неприятелски настроена.

Ходът на военните действия на западните съюзници и появилите се

възможности за разширяване на периметъра им към Балканите са факторите,

които привличат по-силно вниманието на американските политици към този

регион и в частност - към България. През май 1943 г. във връзка с

предстоящото съюзническо дебаркиране в Сицилия президентът Рузвелт

нарежда на военните да проучат варианта за настъпление към Германия през

Турция, България и Румъния. Към края на лятото Рузвелт изглежда убеден, че

с оглед на по-бързия германски разгром ще е от полза, ако в този регион

съюзниците се намесят по-активно. Тъй като американското военно

командване и самият Рузвелт не биха допуснали това да стане в ущърб на

подготовката за десант през Ламанша, намесата по необходимост трябва да се

опре на местните съпротивителни движения.

В този пункт американската и британската позиция съвпадат, но посте-

пенно засилващият се американски интерес към България започва да

противопоставя някои действия на Вашингтон на предприеманите от Лондон.

В началото на август ген. Донован и ръководеното от него УСС вече имат

готов план за откъсване на България от Оста. Той се основава на

предполагаемите стъпки, които Германия ще предприеме след излизането на

Италия от войната и които могат да оставят България извън линията на

германската отбрана. Целта е „в съгласие с Великобритания и СССР" да се

окаже инспириран от американците натиск „отвътре" върху сателитите и

особено върху България за излизане от войната.

Поставянето на България в центъра на плана е обусловено не от военни,

а от чисто политически съображения. Географски Румъния и Унгария са така

разположени, че в случай на скъсване с Оста са много по-заплашени от

германска окупация и тази вероятност значително препятства американските

усилия за преориентация. Много по-голяма тежест има обаче преценката на

Вашингтон, че двете страни воюват със СССР и стоят на пътя на Съветската

армия към Германия.

Всичко това може да обясни защо от есента на 1943 г. Вашингтон

отделя голямо внимание на България. Той не смята, че СССР би могъл да

възрази, ако САЩ поемат водеща роля спрямо нея, а Москва е своевременно

информирана за предприеманите стъпки. Конференцията на министрите на

външните работи на СССР, САЩ и Великобритания в Москва (19-30

октомври 1943 г.) предоставя удобен случай за заявяване на американските

намерения. По предложение на САЩ трите страни и Китай подписват

„Декларация по въпроса за общата сигурност", включваща важни принципи

на американската политика. Четирите държави се споразумяват съвместните

им действия да продължат и след края на войната „за организиране и

поддържане на мира и сигурността", като приемат след приключването на

военните действия да не използват въоръжените си сили на територията на

други държави, „освен след съвместна консултация и за целите, предвидени в

тази декларация".

На срещата в Техеран (28 ноември-1 декември 1943 г.) Сталин, Чърчил

н Рузвелт обсъждат преди всичко въпроса за откриването на втория фронт. В

края на Техеранската среща Рузвелт вече е категорично на страната на

Сталин срещу варианта на Чърчил за балкански фронт, но споделя необ-

ходимостта да се подпомагат партизаните в Югославия с оръжие и да се

организират „рейдове на комбинирани отряди", които да задържат там повече

германски дивизии. Президентът потвърждава по-раншното си съгласие да

бъдат бомбардирани сателитите на Германия, за да се постигне по-бързата им

преориентация, като приема предложението на Чърчил за въздушни

нападения срещу България.

Вашингтон не смята да обсъжда териториални въпроси с България.

Значение има и сложността на въпроса за Македония: предприетите в края

на 1943 г. опити на Държавния департамент да намери такова решение, което

да отчита „интересите на всички засегнати", завършват без удовлетворителен

резултат. На 1 декември 1943 в Истанбул е изпратен Анжело Куюмджийски, натоварен с мисия да

убеди българските управляващи да скъсат с Германия и да следват указанията на САЩ. Той

успява да се срещне с Никола Балабанов и с епископ Андрей. САЩ решават да заложат на

стратегията за въздействие отгоре – спрямо регентите, заради убедеността им, че легалната

опозиция не е в състояние да въздейства с такава сила, докато партизанското съпротивително

движение е ръководено от Комунистическата партия. За действията на Куюмджийски

англичаните не са уведомени. Натискът, който Куюмджийски трябва да окаже съвпада по

време с бомбардировките на съюзническата авиация над страната. Плановете на САЩ започват

да се изпълняват, когато Н.Балабанов съобщава, че българската страна осъзнава

необходимостта да се смени политиката. На 9 февруари Чърчил е уведомен за готовността на

България за преговори. Първата част от плана, България да се съгласи на преговори е успешен,

предстои да се изпрати българска делегация и да се уговорят условията на примирието. На 11

март е съобщено за готовността на съюзниците да приемат българска делегация в Кайро. На 4

март вече са изпратени документите в ЕКК, които ще станат основа на формулирането на

условията на капитулацията. Преговорите започват едва след 4 месечно забавяне. Междувременно през май

Департаментът оправя предупреждение, че протакането на късането с Германия, може да е

фатално за България. България изразява съгласие, но и опасения от окупация. В края на май

Божилов подава оставка. Нито българската страна, нито западните съюзници са много активни

във желанието си за започване на преговори. На 12 май съюзниците излизат с обща декларация,

приканваща сателитите да скъсат с Германия. Едва през юли в ЕКК са внесени британския и американския проект, които не са с

непримирими различия. На следващия месец, американското желание за преговори получава

нов тласък, свързан с убеждението, че откъсването от Германия е належащо, което е в

противоречие с мнението на Молотов за това, че все още не е ясно дали е необходимо да се

водят преговори с България. След 26 август 1944 в американската позиция за преговорите настъпва очевидна

промяна. Ограничената документална база не позволява да се установят с точност мотивите.

Стремежът към бързи преговори е изместен от апатия. След излизането на руските войски на р.

Дунав от Москва идват недвусмислени признаци за неодобрение на продължаване на

преговорите с България. САЩ отстъпват място на СССР в България, заменяйки го за

спокойствието и единодействието на антихитлеристката коалиция в името на уреждането на

следвоенния световен ред. След като на 5 септември СССР обявява война на България, от

Държавния департамент се получава доклад за по-твърда политика спрямо нарастващите

амбиции на СССР. Следващата година и половина ще предостави възможност този съвет да

бъде реализиран и в България.

Въпрос 3

България и СССР в годините на Втората световна война

Съветският интерес към България през Втората световна война е про-

диктуван от неизменния стремеж на тази държава да гарантира сигурността

на черноморските си граници и да си осигури достъп до Средиземноморския

басейн. Москва преценява като пряка заплаха възможността някоя от вели-

ките сили да доминира на Балканите и е особено чувствителна към евенту-

алната външнополитическа обвързаност на черноморските страни Румъния,

България и Турция.

България установява дипломатически отношения със СССР едва през

юли 1934, заради страх от болшевизация. Между 1934 и 1939 не само

България, но и СССР няма особено желание за интензивно взаимодействие.

Още от началото на войната Съветският съюз (за разлика от Англия и

особено от САЩ) отделя на България важно място в своята политика.

Намеренията му са да се опре на сключения на 23 август 1939 г. Германско-

съветски пакт за ненападение и да разреши проблемите на своята сигурност.

За целта съветската граница трябва да бъде преместена колкото е възможно

по на запад, а съседните страни да образуват „защитен вал", като се осигури

пълно съветско влияние там чрез тясното им политическо, военно и иконо-

мическо обвързване със СССР. Особено важно е да се промени режимът на

преминаване на плавателни средства през Проливите, като под някаква форма

Съветският съюз си осигури участие в контрола им, за да може да

предотвратява навлизането на неприятелски кораби в Черно море.

Преместването на границата на запад започва да се осъществява, кога-

то на 17 септември 1939 г. СССР, в съответствие с приложения към пакта

Рибентроп-Молотов таен протокол за подялбата на Полша, присъединява

Западна Украйна и Западна Белорусия. В края на ноември същата година след

неуспешни преговори с Финландия Съветският съюз започва война срещу

нея, завършила на 12 март 1940 г. с преместване на съветската граница на 150

км северно от Ленинград. През лятото на 1940 г. СССР налага на Литва,

Латвия и Естония гаранционни пактове, след което вкарва свои войски в тези

държави и ги присъединява. По същото време Москва обръща поглед и към

Балканите, като принуждава Румъния да й отстъпи Бесарабия и Северна

Буковина. Така за по-малко от година Съветският съюз успява да извлече

конкретна полза от съюза си с Германия, при това -без особени трудности,

ако изключим войната с Финландия, заради която по настояване на Англия и

Франция е изключен от Обществото на народите.

За разлика от присъединяването на територии, стремежът на съветска-

та дипломация да привлече стратегически важните балкански страни и да

осигури в тях влиянието на Москва среща повече препятствия, тъй като

засяга пряко интересите на Великите сили. Вниманието на СССР е обърнато

най-вече към черноморските България и Турция, но когато условията поз-

воляват, то се насочва и към Югославия. Гърция, тясно обвързана с Англия,

не попада в непосредствените съветски планове. Френските цели от средата

па септември 1939 г са свързани с откриването на балкански фронт срещу

Германия. В Лондон имат свои планове за предотвратяване на германското и

съветското влияние на Балканите чрез създаване на неутрален блок под

британска егида първоначално от Балканския пакт и България, а след

неуспеха на тази идея - чрез съюзяване на Югославия, България и Турция. За

балкански неутрален блок, но под италиански контрол, ратува и Румъния с

надеждата, че в този му вид Германия няма да се противопостави, а

съветските амбиции към румънските територии ще бъдат възпрени.

През есента на 1939 и'началото на 1940 г. СССР се стреми да проти-

водейства на опитите на Франция и Англия да затвърдят позициите си на

Балканите, Той активизира политиката си към Турция и България, като им

предлага договори за взаимопомощ. Преговорите с Москва пропадат и на 19

октомври 1939 г. в Анкара Турция подписва пакт за взаимопомощ с Англия и

Франция. След неуспеха с Турция съветската дипломация засилва

вниманието си към България, където шансовете й изглеждат доста по-големи.

Тя разчита на русофилските чувства на част от българското общество. На по-

прагматична основа почиват прогнозите, че за българите СССР ще е по-

приемлив партньор за преговори в сравнение с Англия и Франция, заради

ревизионистичните си желания.

Нелегалната Комунистическа партия е за по-тясно обвързване с

първата социалистическа държава. Другите политически среди, вкп. царят и

правителството, също не са чужди на мисълта за контактни със Съветския

съюз, улеснени от партньорството му с Германия. Управляващите гледат с

подозрение дипломатическите ходове на двете държави - победителки от

предишната световна война, наясно са с желанието им да запазят крайно

неизгодното За България статукво и се страхуват, че действията им за

създаване на балкански фронт или за някакъв вариант на неутрален блок ще я

въвлекат във военен конфликт с Германия. В тази ситуация цар Борис и

правителството на Г. Кьосеиванов с основание вярват, че българските

интереси диктуват запазване на неутралитета на страната и лавиране между

великите сили. Съобразявайки се с позициите на СССР в първата военна

година и с обществените нагласи в България, управляващите фактори

решават да активизират контактите с Москва, за да ги използват за целите на

своята външна политика.

Цар Борис и кабинетът на Кьосеиванов пречупват съветското

предложение за пакт за взаимопомощ през своите разбирания.. Затова

съветското предложение не е отхвърлено, а е видоизменено. Българския

вариант - предложение за сключване на въздухоплавателна конвенция и

молба за подпомагане на България с оръжие. Българският отговор

предизвиква в Москва „разочарование и раздразнение" и отказ да се

преговаря по българските предложения за военни доставки. България става

още по-важна за плановете на Москва през втората половина на

октомври 1939 г. след неуспеха на преговорите с Турция. Българските

управляващи също съжаляват за пропуснатите възможности.

В началото на ноември от разговорите между Лаврентиев и министър-

председателя Г. Кьо-сеиванов става ясно, че двете страни не са променили

основните си позиции. Съветският дипломат отново поставя въпроса за

сключване на пакт за взаимопомощ, който българският премиер отклонява

поради опасността в такъв случай България да бъде нападната от Англия и

Турция, но в замяна предлага да се подпишат културна и търговска конвенция

и спогодби за морски и въздушни съобщения, без напълно да отхвърли и

възможността да се постигне и политическо сътрудничество.

В края на 1939 и началото на 1940 г. желанието на Москва да затвърди

влиянието си в България нараства пропорционално на британската политика

за изграждане на балкански неутрален блок. На 11 декември 1939 г. между

СССР и България е подписана въздухоплавателна конвенция, а на 5

януари 1940 г. -договор за търговия и корабоплаване. Във Варна започва да

функционира съветско консулство. Май 1940 г., когато Румъния и Турция

съсредоточават войски по границите си с България, СССР заявява, че няма да

позволи страната да бъде нападната от съседите й, а турското правителство е

предупредено, че военните му приготовления срещу България ще имат

неблагоприятни последствия за отношенията на Турция със Съветския съюз.

Опитите на Москва с различни средства да привлече България в реали-

зирането на своите планове не успяват да преодолеят дистанцираността на

българските управляващи среди, които се опитват да ги ограничат в сферата

на търговските, транспортните и културните контакти. В годините на войната

тези страхове остават неизменни, независимо дали СССР е на страната на

Германия или на Антихитлеристката коалиция и карат българските политици

винаги да търсят начини и съюзници, за да се противопоставят на опасността

от комунизма.

Засиленото внимание на Съветския съюз към България действително

води до активизиране на българските комунисти. Убедени, че всяка стъпка,

предприета от Москва, е правилна, те, макар и след известно объркване,

одобряват пакта Рибентроп-Молотов, обявяват Англия и Франция за „агре-

сори" и стават горещи защитници на съветската политика, която според тях е

насочена единствено към запазване на мира в Европа. В тяхно лице намира

сериозна опора вътре в страната, на каквато не могат да разчитат другите

държави. Но този голям плюс за съветската политика на практика се

превръща и в най-важната пречка за осъществяване на плановете й - поне

докато страната се управлява от цар Борис и кабинетите, назначавани от него,

а след смъртта му - от регентите Богдан Филов, Кирил и ген. Никола Михов.

Летните месеци на 1940 г. предоставят на съветската страна нови

възможности за действие. В Москва и в София съветски дипломати и висши

военни изразяват готовността на съветското правителство да помогне на

България да си върне Южна Добруджа и дори да постави въпроса за Северна

Добруджа.

Ако от началото на войната проблеми на Москва създават опитите на

Англия и Франция да обединят Балканите под своята егида, то през юли-

август 1940 г. в хода на военните действия те са изместени от Германия.

Постъпват английски предложения за сближаване със СССР. Сталин е много

предпазлив. Той ги разглежда в контекста на поведението на Англия до

момента, стремящо се да предизвика конфликт между СССР и Германия.

През втората половина на юли Германия засилва усилията си за уреждане на

териториалните спорове на България и Унгария с Румъния. В отговор Москва

също изразява одобрение за връщането на Южна Добруджа.

България си връща тази област на 7 септември 1940. По различен и

твърде неблагоприятен за Москва начин обаче се развиват събитията в

Румъния. В началото на юли 1940 г. крал Карол II открито оповестява

желанието на страната за тясно сътрудничество с Германия.

При новото съотношение на силите на полуострова съветската полити-

ка започва още по-категорично да залага на другата черноморска страна -

България. Съветската дипломация се опитва да се възползва от факта, че

Германия е действала по същия начин спрямо Румъния, макар и да не

пропуска да повтори, че германските гаранции са насочени против СССР и да

поиска те да бъдат оттеглени. Вероятно програмата максимум на Москва

предвижда съветско военно присъствие в България, но в позицията, отсто-

явана от Молотов, има сериозна слабост - за разлика от Румъния България не

е молила никого за гаранции и не е канила чужди войски. Съветското

правителство, което добре осъзнава икономическа обвързаност на страната с

Германия, изразява готовност да предостави „всякаква материална помощ на

България - храни, стоки, петрол, всякаква валута, заем, въобще всичко

необходимо за нормалното развитие на България". Москва е наясно, че най-

голямото препятствие за нейните планове е страхът на българските

управляващи среди от „болшевизация", затова Молотов не пропуска да увери

Стаменов, че „СССР поддържа българския режим и не иска да го засяга".

Така формулирани, съветските предложения в общи линии като че ли

съвпадат с българските национални интереси. Но не е ясно и доколко реална

би могла да бъде съветската подкрепа за българските териториални

претенции, след като в тях се преплитат интересите и на други велики сили. В

София съветското предложение е обсъдено и отхвърлено. Решението веднага

да съобщят на Берлин, че са готови да се присъединят към Тристранния пакт,

като само се отложи моментът на подписването му, показва, че е надделял

страхът от Съветския съюз и предложението на Москва по-скоро е изиграло

ролята на катализатор.

След като напразно очаква отговор на предложението си от 19

ноември за гаранции, Москва решава да промени тактиката си. Залага на

прекия контакт чрез Аркадий Соболев. На 25 ноември 1940 г.

високопоставеният съветски дипломат се среща в София с цар Борис, Б.

Филов и И. Попов и вместо гаранции предлага, както през септември 1939 г.,

пакт за взаимопомощ. Соболев формулира в 12 точки основата, върху която

той може да бъде сключен. Отново на преден план е изведена подкрепата,

която Съветският съюз ще окаже на България, „за да осъществи своите

национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия". От

съветските обещания обаче отпада Югославия, за чието спечелване Москва

продължава да полага усилия. Соболев убеждава, Турция ще се

противопостави с въоръжена сила и ще възпрепятства с всички средства

осъществяването на плановете на Българи. В такъв случай СССР ще подкрепи

българската страна.

От своя страна, България трябва да подпомага СССР, ако възникне

„реална заплаха за интересите на Съветския съюз в Черно море или в

Проливите. Последното уточнение е важно, тъй като не задължава България

да оказва подкрепа, ако заплахата за съветските интереси възникне в други,

несвързани с българската сигурност региони, напр. в Централна и Северна

Европа или в Азия. В предложението на Соболев отново присъства

обещанието, че пактът няма да засегне „вътрешния режим, суверенитета и

независимостта на България”. Наред с това е направено и ново важно

уточнение, че след подписването му Москва няма да възразява България да се

присъедини и към Тристранния пакт.

Съветското предложение среща пълното одобрение на българските

комунисти. Тя активизира дейността си и организира в цялата страна

движение в подкрепа на сключването на пакта - т. нар. Соболева акция.

Москва не се отказва от борбата за влияние на Балканите и в България и на 17

януари 1941 г. в специална нота до германското правителство категорично

заявява, че „счита територията на България и Протоците за своя зона за

сигурност и не може да се отнася с безразличие към действия, насочени

против интересите на СССР" " През февруари всички възможности на

Съветския съюз за противодействие са вече изчерпани и българо-германското

политическо обвързване е само въпрос на дни. Като разбира истинската

стойност на подписаната на 17 февруари 1941 г. българо-турска декларация за

ненападение, премахнала последните пречки пред присъединяването на

България към Тристранния пакт, СССР официално се дистанцира от нея,

защото е сключена без неговото знание и одобрение. Така той за пореден път

показва, че е против германските действия на Балканите, но това вече не

може да повлияе на българските управляващи среди. На 1 март 1941 г. Б.

Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт и още

същия ден германските войски навлизат в страната.

Ситуацията не се променя съществено и през пролетта на 1941 г.,

когато СССР опитва да се сближи с другите две балкански страни - Турция,

на която в случай на нападение Москва обещава „пълно разбиране и

неутралитет", и Югославия, с която на 5 срещу 6 април, само часове преди

германските войски да навлязат в страната, подписва договор за дружба и

ненападение. След успешното приключване на операция „Марита" за овладя-

ване на Балканския полуостров, на 22 юни 1941 г. германските войски

нападат Съветския съюз. На пръв поглед новата ситуация като че ли не

предизвиква рязък обрат в отношенията между България и СССР. След

ангажирането с Тристранния пакт правителството на Б. Филов уверява

Москва, че „ще поддържа и разширява традиционните си приятелски

отношения с Русия", но на практика антисъветската пропаганда не отслабва.

Възможностите на СССР да й противодейства и да оказва влияние върху

общественото мнение значително намаляват при присъствието в страната на

германски войски и след провъзгласеното „обединение" с присъединяването

на части от Македония и Беломорието. Германските планове отреждат на

българската армия единствено охранителни функции на Балканите при

евентуална турска намеса във войната и в случай на британски десант. На

незасегнатото от войната българско стопанство Германия разчита и за

снабдяване с храни и суровини.

След началото на германско-съветската война Кремъл променя

своята линия на поведение към България. Тя загубва самостоятелното си

място в съветската политика и отношението към нея става част от

общите планове На Москва. Те са ориентирани към създаване на

съпротивителни движения както в окупираните, така и в сателитните

държави, които да действат в тила на германската армия, да отнемат част от

нейната настъпателна сила и така да облекчат отбранителните действия на

съветските войски. Москва възнамерява не само да организира, но и да

ръководи съпротивителните движения. За тази цел тя разполага с едно голямо

предимство - апарата на Коминтерна и комунистическите партии по места.

По отношение на България Съветският съюз разполага с едно важно

предимство. От февруари 1934 г в Москва- се намира Георги Димитров,

който от 1935 г. е избран за генерален секретар на Коминтерна и поддържа

връзка с българските комунисти. По нареждане на Москва още на 24 юни

1941 БРП решава да започне подготовка за въоръжена борба. За

активизирането й Москва разчита и на политическите емигранти, намиращи

се в СССР. Москва не подценява и ролята на пропагандата за организирането

на въоръжената съпротива. Още на 23 юли 1941 г. започват предаванията на

радиостанция „Христо Ботев", която представя съветската гледна точка за

хода на войната. До края на 1941 и през 1942 г. в Съветския съюз се създават

национални редакции за всички окупирани и сателитни страни под общото

ръководство на Секретариата на Коминтерна. Въпреки усилията на СССР и

на БРП, до края на 1941 и през 1942 г. въоръжената съпротива в страната не

придобива мащабите на борбата в окупираните югославски и гръцки

територии. България не само не е пряко пострадала от германците, но и до

момента съюзът с тях й носи определена изгода. Крайни действия обаче не

влизат в съветските планове, тъй като реално нямат шансове за успех и по-

скоро биха компрометирали Съветския съюз. БРП се отказва от незабавно

въстание, но започва да организира бойни групи и да извършва саботажи.

Намеренията на Г. М. Димитров са партизанското движение да бъде

подпомагано и ръководено от Англия чрез създадения от него комитет

„Свободна и независима България". Така опитите на Съветския съюз да

предизвика силно съпротивително движение в България, въпреки усърдието

на БРП, не довеждат до желаните резултати. Положението започва да се

променя едва след очерталия се през 1943 г. обрат в хода на войната.

Проблемите, с които БРП се сблъсква карат ръководителите й да

наредят от януари до април 1942 г. да се спрат саботажите в страната.

Съветският съюз не е в състояние да окаже съществена подкрепа, а лятото и

есента на 1942 г. са доста трудни и за Коминтерна.

В резултат на анализи и на обявената още в средата на 30-те години

идея за т. нар. народни фронтове се оформя и новият момент в съветската

тактика. Той изисква обединяване на представители на разнородни

обществени и политически среди в името на борбата против фашизма и

свързаните с Германия правителства. Тези „народни" или „отечествени

фронтове", а не само комунистическите партии, трябва да организират

съпротивителните движения в отделните страни и така да ги изведат от

теснопартийните рамки. За България промяната в съветската линия е

оповестена юли 1942 г., когато по радиостанция „Христо Ботев" е прочетена

програма, според която върховният дълг на българския народ да се сплоти в

могъщ Отечествен фронт. През следващите дванадесет месеца обаче идеята

на практика остава неосъществена. БРП дисциплинирано се заема с

пропагандата й и с привличане към нея на видни политически Фигури от

опозицията. Но те виждат в предлаганата инициатива стремеж на Москва да

доминират в бъдещата формация. Подкрепата на мигриралия земеделски

лидер, който е тясно свързан с Англия е продиктувана от съвпадението между

целите на ОФ за активизиране на съпротивата в България и британските

планове, предвиждащи създаването на съпротивителни движения на

Балканите, които да подготвят почвата за британски десант. Що се отнася до

характера на ОФ, Г. М. Димитров се надява, че след като селяните ще са

неговата опора, то и БЗНС естествено ще го оглави и така ще балансира

ролята на комунистите.

Ситуацията в България не е благоприятна за съветските указания, насочени

както към окупираните, така и към сателитните държави. Страната няма

самостоятелно място в плановете на Съветския съюз и съветската тактика

спрямо нея се оказва в тясна зависимост от промените в общия ход на

военните действия в Европа.

От есента на 1941 се очертава и друга линия на съветската политика, насочена

към управляващите среди, като в началото целта на Москва е да упражнява

натиск върху тях. На 10 септември 1941 г. В. Молотов връчва на

пълномощния министър Стаменов нота, с която се изразява протест.

През 1942 г. протестите на Москва зачестяват в резултат на засилената

антисъветска тенденция в българските действия. Германското искане да се

прекъснат отношенията със СССР и да се изпрати доброволчески полк на

Източния фронт е отклонено от цар Борис и правителството но като ком-

пенсация е закрито съветското консулство във Варна. Тонът на протестите

през цялата 1942 г. е умерен, в тях не се съдържат конкретни искания и

липсват заплахи и упреци - фактът, че на Източния фронт няма български

войски, удовлетворяват Москва.

През 1943 г. събитията по фронтовете очертават обрата в хода на войната. С

победите при Сталинград и Курск започва настъплението на съветските

войски, което издига престижа на СССР, но и засилва опасенията от

комунизма. По отношение на България съветската политика от пролетта

на 1943 г. (след Сталинград) до средата на 1944 г. се развива в няколко

посоки. Първата е продължение на линията от предходните години за

разгръщане на антифашистката съпротива. Съветските военни успехи

създават благоприятна атмосфера за нейното активизиране, но Сталин

предприема нова стъпка, за да й даде допълнителен тласък и да улесни

създаването на национални антифашистки фронтове. На 15 май 1943 г.

Комунистическият интернационал е разпуснат, а комунистическата партия

във всяка страна се изисква да се превърне в ..истинска народна партия”. В

краткосрочен план германски военни сили са отклонявани от Източния фронт

за борба със съпротивителните движения. В дългосрочен план Москва може

да разчита че в отделните страни ще се създадат достатъчно силни

комунистически партии с голям авторитет, завоюван в борбата срещу фа-

шизма, и със съюзници сред останалите политически формации. Съветската

тактика започва да дава желаните резултати още през 1943 г.

В България през пролетта на 1943 г. партизанското движение се

разраства и обединява в Народноосвободителна въстаническа армия начело

Главен щаб, страната е разделена на военнооперативни зони, а през август се

създава Национален комитет на ОФ. Макар и доминиран от комунистите, в

него участват и представители на други леви опозиционни политически сили.

При това в края на 1943 и началото на 1944 г. Англия предприема

опити да установи връзка с него и да го постави под свое ръководство,

отчитайки приноса му в общата балканска съпротива. В началото на 1944 г.

американските разузнавателни служби отделят особено внимание в своите

информации на БРП, преценена като „най-многобройната" и „най-активната

нелегална група". Според американските оценки от февруари 1944 г.

съпротивителното движение в България обхваща около 20 хил. души и сред

тях се открояват „най-пламенните" комунист.

През лятото и есента на 1943 г. Кремъл е изправен пред нова ситуация

- Италия през лятото на 1944 капитулира и пред Антихитлеристката

коалиция се повдига въпроса как да третират отпадащите от Тристранния

пакт държави. САЩ и Великобритания възприемат такъв модел на поведение

в Италия който отговаря на техните следвоенни намерения. Стремежът им е

да имат решаващата дума при определяне на условията на италианската

капитулация, както и в контрола над италианското правителство до

подписването на мирния договор, без обаче напълно да елиминират

Съветския съюз. Съветската страна показва намерението си да има роля в

следвоенното устройство и затова септември 1943 г. към Народния

комисариат по външните работи са създадени специални комисии - по въпро-

сите на мирните договори и следвоенното устройство с председател М.

Литвинов и по въпросите на примирията начело с К. Ворошилов.

В засилената съветска политическа активност през есента и зимата

на 1943 г. България отново не заема самостоятелно място, а Балканите

като цяло стоят на втори план. Вниманието и усилията на съветската

дипломация са насочени към ускоряване края на войната чрез откриване на

втори фронт в Западна Европа. Ситуацията в България след смъртта на цар

Борис (28 август 1943 г.) също не предполага промени в отношението на

Москва, която преценява, че новото правителство на Д. Божилов продължава

да държи на съюза с Германия, а парламентарната опозиция. Все пак по време

на конференциите на министрите на външните работи на СССР, САЩ и

Великобритания в Москва (19-30 октомври 1943 г.) и на Ръководителите на

трите държави в Техеран (28 ноември-1 декември 1943 г.) съветската страна

изказва становища по проблеми, свързани с Балканите и отнасящи се в по-

голяма или в по-малка степен до България. На Московската среща съветската

делегация категорично се обявява против британските опити за създаване

след войната на Балканска или Дунавска федерация. По време на

Техеранската конференция съветската страна се противопоставя и на

Чърчиловия план за Балкански фронт и така си осигурява реални

възможности за бъдещи действия на полуострова.

Поведението на Сталин и Молотов на конференциите в Москва и

Техеран по балканските проблеми и българския въпрос на пръв поглед

изглежда инертно. На Московската среща съветската страна енергично

настоява Турция да бъде принудена да влезе незабавно във войната тъй като

неутралитетът й прикрива фланга на Хитлер на Балканите и е от полза за

Германия. Конференцията решава СССР, САЩ и Великобритания заедно да

отправят предложение в този дух до турското правителство. На 21

октомври 1943 г., в рамките на Московската среща, Сталин засяга и въпроса

за бъдещето на България, потвърждавайки възможността за скъсване на

отношенията с България. В Техеран на 1 декември 1943 г. Германия може да

окупира България, а България да се обърне към съветското правителство с

молба за помощ. СССР на практика се отказва да прилага принципа за

безусловната капитулация първо по отношение на Финландия, а след това и

на Румъния, за да облекчи излизането им от войната.

Погледнато от този ъгъл, в Техеран започва активизирането на

съветската дипломация по отношение на Балканите. САЩ и Великобритания

също са убедени, че Съветският съюз не може да е безучастен към бъдещето

на Балканите, без обаче Департамента да спомене на тристранните

конференции за започналите български сондажи. По английско настояване в

Техеран Сталин се съгласява, ако Турция се окаже във воина с Германия, а

България обяви война или нападне южната си съседка, „СССР веднага да

мине в състояние на война с България”. В края на 1943 г. Москва изглежда

готова да съгласува със западните съюзници своята политика към България и

да участва в съвместни действия с тях. Така Съветският съюз не възразява

против британското предложение за бомбардировки и американското

желание за засилен натиск върху българското правителство. През

декември 1943 г., по време на двуседмичното посещение на ръководителя на

американското Управление на стратегическите служби (УСС) ген. У. Донован

в Москва, съветската страна дава съгласието си за планираните от УСС

саботажи и диверсионни тактики. Дори когато през февруари България иска

примирие от САЩ, Сталин одобрява преговорите, но настоява да се водят не

в Кипъп а в Кайро, където има съветски представител. В средата на март

Молотов възразява на американската страна, че не е актуално да се обсъждат

условията на българската капитулация в ЕКК. По същото време (април-

май 1944 г.) Москва се присъединява и към американското предложение

СССР, САЩ и Великобритания да се обърнат с обща декларация към

правителствата на германските сателити, за да ги накарат да скъсат съюза си с

Райха.

Според някои изследователи действията, които съветската

дипломация предприема самостоятелно спрямо България от началото до лятото на 1944 г., би трябвало да се впишат отново в линията на съвместните

акции на съюзниците, но има и по-различна преценка. А именно, че от края

на 1943 г. Москва започва да се ориентира към самостоятелна линия спрямо

България, като част от започналия през есента на същата година процес на

цялостно активизиране на съветската дипломация за осигуряване на изгодни

политически позиции в различни региони. Военните успехи могат да

гарантират засилено и дори преобладаващо съветско влияние след края на

войната.

Съветският съюз ще цели да подскаже на останалите сателити, че, ако се

обърнат към него за излизане от войната, могат да разчитат на по-

благоприятно третиране. През април 1944 г., когато съветските войски

приближават Румъния, съветското правителство й предлага такива условия за

скъсване с Германия и участие във войната на страната на Антихитлеристката

коалиция които трябва да покажат и на останалите сателити съветското

отношение към тях. Изрично се подчертава, че СССР не възнамерява да

променя съществуващия строй в страната и че румънският народ ще има

правото сам да решава своите вътрешнополитически въпроси.

Засилената съветска дипломатическа активност включва и България.

Комунистите и съмишлениците им са подтикнати да засилят За въздействие

върху по-широки слоеве, несвързани с Комунистическата партия, но с

традиционно русофилски настроения, на 23 януари 1944 г. във в. „Правда" е

публикувано обръщение към българския народ от името на Общославянския

комитет в Москва, подписано от руски, украински, белоруски, полски, чешки

и югославски културни и обществени дейци. В него също се настоява за

скъсване с Германия, като се набляга върху това, че територията на една

славянска страна се използва за нападение срещу Съветския съюз. Освен към

комунистите и русофилски настроените среди Москва насочва своите

усилия и към българското правителство. В началото на януари 1944 г.

пълномощният министър Алексей Лавришчев протестира пред Ми-

нистерството на външните работи по повод строителството на военноморски

съдове във Варна, които Германия използва срещу СССР въпреки че

България не е във война с него. На 22 януари и 1 март 1944 протестът е

изразен и в официални ноти на съветското правителство в които се настоява

за „бързи мерки" за прекратяване строежа на тези бойни съдове. По същото

време опитите на регентите да си осигурят съветска подкрепа и ходатайство

пред западните съюзници, за да се спрат бомбардировките, среща

категоричен отказ. Съветската страна може да получи оправдание за

радикална намеса, за каквато при съществуващите дипломатически

отношения с България й е нужно сериозно основание. В този смисъл

въпросът за използването на българските пристанища от германците е

сполучливо избран. Той не е нов - през есента на 1941 г. Москва също

протестира по този повод, но в началото на 1944 г. това става особено важно

във връзка с планирането и осъществяването на съветската офанзива и

превземането на Одеса.

Съветската дипломатическа активност през март-април 1944 г. бележи

своеобразен връх, във връзка с плановете да накара Румъния да излезе от

войната по предложените й условия. Логично е Москва да планира и

следващата си стъпка на Балканите и този момент съвпада с отзоваването от

София на пълномощния министър А. Лавришчев и с връчването на нова,

много по-остра нота на 17 април. В нея обвиненията са разширени. За първи

път в нотата се съдържа и пряката заплаха, че създаденото положение е

несъвместимо с нормалните отношения между двете страни и не може повече

да се търпи. Необмисленият български отговор, че обвиненията не отговарят

на истината и че СССР трябва да даде доказателства, само улеснява и

ускорява следващата съветска стъпка. Още на 26 април 1944 г. Москва връчва

поредната нота, в която има ново конкретно искане - да се възстанови

съветското консулство във Варна (закрито под германски натиск през есента

на 1942 г.) и да се създадат такива в Бургас и в Русе за проверка на

изнесените данни. Две седмици по-късно с нова нота от 9 май съветското

правителство настоява поставеното искане да се изпълни.

По същото време служителите в съветската легация в София пращат

семействата си в СССР - стъпка, подсказваща предстоящо скъсване на

отношенията. Виждайки безпомощността на българските управляващи да

адекватно на 1 8 май с нова нота СССР директно заявява, че иска незабавно

откриване на трите консулства в противен случай ще скъса дипломатически

отношения с нея. Тази открита заплаха решава съдбата на правителството на

Д. Божилов, което подава оставка.

Съветската политическа линия спрямо България през първата полови-

на на 1944 г действително би могла да се оцени като отговаряща на общите

договорености между СССР, САЩ и Великобритания да се оказва натиск

върху германските сателити. Съветският съюз има интерес да запази един-

ството на Антихитлеристката коалиция, тъй като откриването на втория

фронт тепърва предстои. Затова Москва, информирана за намеренията на

американците да играят активна роля при изваждането на България от

войната и за започналите контакти, предпочита да демонстрира

дистанцираност като невоюваща с България страна. СССР отказва да вземе

отношение по спирането на бомбардировките. През втората половина на май,

когато правителството на Д. Божилов вече е подало оставка, Москва си

позволява по-открито да посочи желания от нея път, който България трябва

да поеме. СССР уверява българите, че с нотите си всъщност се стреми да

помогне на България да избегне катастрофата и че може да разчита на

Съветския съюз. Активизирането на съветската политика на Балканите и към

България през май 1944 г. е свързано и с поведението на най- вече на

Великобритания. През пролетта на 1944 г. в съпротивителното движение в

Гърция комунистите вземат връх над поддържаното от Лондон

промонархическо крило и поставят под въпрос британските позиции там след

края на войната. Чърчил се опитва да предотврати подобно развитие на

събитията. Целта му е да осигури приоритет на Англия на първо място в

Гърция и по възможност в Югославия, като „откупи" съветската ненамеса там

със съгласие за предоставяне на пълна свобода на действие в Румъния, която

стои на пътя на Червената армия към Берлин и воюва срещу СССР. В

началото на май 1944 г. британското и американското правителство се

договарят след края на войната Гърция и Югославия да възстановят

довоенните си граници и това общо решение да бъде съобщено на СССР. При

положение че тази информация е предадена в Москва, то съветската страна е

известена, че ако реши да отстоява българския излаз на Егейско море, тя ще

влезе в пряк конфликт със западните съюзници. По-нататъшният ход на

събитията показва, че Москва се възползва от предложения й приоритет в

Румъния и се съобразява с британския в Гърция. В края на септември 1944 г.

тя направо информира англичаните, че не възразява там. да бъдат изпратени

британски войски и че съветското правителство няма намерение да изпраща

свои въоръжени сили. Към България обаче съветската дипломация

продължава самостоятелната си линия.

Новият български кабинет, назначен на 1 юни 1944 г., се опитва да

спечели благоразположението на Съветския съюз и да отклони заплахата от

скъсване на отношенията, без обаче да се стига до разрив с Германия.

Усилията на премиера Иван Багрянов и на външния министър Първан Дра-

ганов с поредица от декларации и с някои практически стъпки (изтегляне на

германските нападателни морски съдове от Варненското пристанище в на-

чалото на юли и съгласие от края на същия месец да се открие съветско

консулство там) да демонстрират положителна промяна в българската поли-

тика и желание за приятелски отношения със СССР правят впечатление.

Първите два месеца от управлението на Багрянов Москва не отправя нови. До

края на юли правителството на Багрянов не предприема стъпките, които

Москва очаква. В началото на август съветските войски започват офанзива

на румънска територия, завършила с капитулацията на страната на 23 август,

а българските управляващи решават да предотвратят влизането на Червена-

та армия, като ускорят преговорите със западните съюзници.

В променената ситуация Москва предприема действия в две

посоки. От една страна, тя показва нарастваща резервираност към

подписването на примирие с България, при положение че водеща роля в него

ще имат САЩ и Англия. Тази стъпка става още по-нежелана, когато в края на

август съветските войски достигат Дунав. На 28 август съветският

представител в ЕКК в Лондон, където се съгласуват условията на българското

примирие, съобщава, че прекратява своята дейност в комисията, тъй като

СССР не е във война с България. Два дни по-късно. когато българската

делегация пристига в Кайро за подписване на примирието, съветският

посланик там Н. Новиков демонстративно заминава за Москва. Надеждата на

Багрянов да го предотврати като на 26 август обявява, че България ще спазва

„пълен неутралитет"' остава напразна. Москва съобщава чрез ТАСС, че

неутралитет е недостатъчен. Формираният на 2 септември 1944 г. кабинет на

Константин Муравиев заявява, че е твърдо решен да прилага политиката на

неутралитет, но според съветската страна неутралитетът е изгоден само за

Германия, а от България се иска пълен разрив с нея.

Същевременно Москва активизира усилията си за подпомагане на съпро-

тивителното движение в България. В края на юни 1944 г. на югославска

територия е пратена група български емигранти. Към началото на септември

те вече са във връзка с партизаните в Трънския край. В този момент

Съветският съюз прилага комбинирано въздействие върху политическата

ситуация в България. Освен че към правителството на Муравиев се

демонстрира неодобрение, България е включена в прекия обсег на

настъплението на Съветската армия. На 5 септември 1944 г. въпросителните

около поведението на СССР отпадат, когато в 19 часа на българския

пълномощен министър в Москва е връчена нота със заявление на съветското

правителство, че то скъсва отношенията с България и се намира в състояние

на война с нея. Веднага след това българското правителство решава да

прекъсне отношенията с Германия и да поиска примирие от СССР; в ранните

часове на 6 септември е решено и да се обяви война на Райха, но това

решение да влезе в сила от 8 септември. Москва не реагира на предложението

за примирие и така ясно демонстрира отношението си към правителството на

Муравиев.

По същото време, Москва е уведомена за готвеното завземане на

властта от ръководения от Комунистическата партия Отечествен фронт.

Въпреки че на 5 септември планът за навлизането на съветските войск

на българска територия е готов, то започва едва в 11 часа на 8 септември 1944

г Забавянето вероятно е свързано с необходимостта да се изчака

Отечественият фронт със свои сили да вземе властта в София, за да не се

предизвика недоволството на съюзниците. Самият план предвижда да се

овладее най-вече Черноморското крайбрежие и да се достигне линията

Попово - Котел - Карнобат, но без София да фигурира в него. Съветските

военни части излизат на линията Русе - Търговище - Карнобат - Бургас,

където са спрени, очевидно изчаквайки правителствената промяна. Тя е

извършена с преврат на 8 срещу 9 септември 1944 г. и новото правителство на

ОФ веднага изпраща тричленна делегация в щаба на Трети украински фронт

да поиска примирие от СССР. Военното настъпление е преустановено, а

Москва има основание да поиска преразглеждане текста на примирието и

участие в неговото подпсване. Така чрез дипломацията и силата на оръжието

Съветският съюз си извоюва в България много силни позиции, гарантирани

от продължилото три години военно присъствие и от кабинета на ОФ, дошъл

на власт със съветска (макар и непряка) подкрепа. Москва е много близо до

реализирането на онази цел, която не успява да отстои през 1939-1940 г. -

постигане на своята стратегическа сигурност в региона.

Въпрос 4 Външнополитически проблеми на българското участие във войната срещу Германия

1944-1945 г

Правителството на отечествения фронт, което застава начело след

преврата от 9 септември 1944г. е изправено пред сериозни

външнополитически проблеми. България, която в навечерието на Втората

световна поддържа дипломатически отношения с 33 държави, се оказва във

война с 12; с 8 отношенията са скъсани, с три – преустановени, а от

останалите 10, само Румъния, Турция, Унгария, Швейцария и Швеция имат

дипломатически представители в София. Тази ситуация предопределя

основните задачи пред българската външна политика: преодоляване на

международната изолация чрез сключване на примирие с Антихитлеристката

коалиция и участие във войната с цел по-благоприятно третиране на България

при подписване на мирния договор с победителите.

1. Разногласия между страните как и кога да воюва България Една от най-важните цели на българските управляващи след септември

1939 - да се запази страната извън огъня на военните действия, през есента на

1944, е заменена от разбирането, че България ще може да разчита на по-

благоприятно третиране, ако даде свой принос при разгрома на Третия райх и

така да се нареди сред бъдещите победители. Кабинетът на Константин

Муравиев прави първата стъпка – на 6 септември 1944, взема решение да

обяви война на Германия, което влиза в сила 2 дни по-късно. В ранните

часове на 9 септември, новото правителство на ОФ, обявява, че ще приобщи

всички сили и средства към усилията на СССР и неговите съюзници за

изгонване на германците от Балканите.

През сеп. 1944 на гръцка територия се намират около 400 000

германски войници, които трябва да се изтеглят през Югославия за отбрана

на Дунава. Въпреки, че на 29 август се нареждане на войските ни от Сърбия и

Халкидики, български войски остават във Вардарска Македония и

Беломорието. В тези райони след 8 септември, започват сражения между

български и германски войски, като на моменти българите действат

съвместно с партизаните на Тито. Така на практика България воюва срещу довчерашния съюзник, преди

да е получила съгласието на държавите от Антихитлеристката коалиция. Те

не са единодушни за участието й. СССР настоява за бърза мобилизация и

широко участие на българската армия в операциите на югославска

територия. Това е в пряка зависимост от настъплението на съветската армия в

България, започнало на 8 септември 1944г, което е извършено без

артилерийски и авиационна подготовка и с нареждане за избягване на жертви.

Липсата на германски войски на българска територия и на съпротива от

българска страна, както и желанието на Москва да покаже пред своите

съюзници дистанцираност спрямо преврата, с който ОФ идва на власт,

карат съветското командване да спре по-нататъшното настъпление във вът-

решността на страната. След като правителството на ОФ се обръща към

Москва с молба за примирие, на 9 септември 1944 г. в 22 ч. българско време

СССР прекратява военните действия срещу България. На 10 септември обаче

българска правителствена делегация отправя молба към щаба на 111

Украински фронт за военна подкрепа, тъй като „немците концентрират свои

войски северозападно от София" и се готвят да настъпят към столицата, а на 12

септември германски части завземат (за един ден) град Кула. На следващия

ден е издадена заповед няколко съветски съединения да настъпят към София и

първите от тях влизат в града в 19 ч. на 15 септември. През следващите две

седмици съветските войски се придвижват ускорено към западната българска

граница, а на юг достигат линията Казанлък - Нова Загора - Ямбол - Сливен.

На практика България започва да подпомага СССР във войната срещу

Германия.

Още на 10 септември 1944 г. правителството на ОФ уверява, че ще окаже

пълно съдействие за прехвърляне на съветските войски от района на Шумен

към Лом и Видин, като предостави всички железопътни и морски транспортни

средства. На 15 септември във Варна е подписан българо-съветски протокол, с

който българското правителство предоставя на съветските военни власти в

България 1 500 000 лв. за тяхната издръжка на българска територия, като се

задължава да осигури и допълнителни суми. Сътрудничеството е официално

оформено.

Съветски планове

Съветските планове предвиждат българските войски, подкрепяни от съветска

авиация, да започнат настъпление на 25 септември 1944 г. в посока Пирот -

Ниш, Кюстендил - Скопие и Горна Джумая (дн. Благоевград) - Велес -

Скопие; да завземат Ниш и Скопие и долината на р. Морава и така да

предотвратят възможността оттеглящите се от Гърция германски сили да се

обединят с онези, воюващи срещу съветската армия на Дунавското

направление. Москва се възползва от ситуацията в България, където на

практика съветските войски не срещат съпротива; оръжието на българските

войски е върнато или въобще не е иззето, а от Москва многократно идват

призиви да не се допускат безредици и да се защитят българските офицери от

посегателствата на революционно настроените войници. СССР има нужда от

дисциплинирана и боеспособна българска армия, която да защити левия фланг

на 111 Украински фронт и да улесни настъплението му на запад.

Позиция на САЩ за участие на България във войната.

Съветските намерения съвпадат с вижданията на САЩ за ролята на

българската армия. Още в края на 1943 г. американското разузнаване

разработва план за откъсване на България от Оста, който предвижда и участие

на нейни въоръжени сили срещу Германия, както и готовност американската

страна да осигури тяхното снабдяване. Тази позиция е следствие от основния

приоритет във външната политика на Вашингтон - разгрома на Третия райх. За

по-бързото му постигане трябва да се използват всички военни сили,

включително и тези на бившите сателити. Така военната целесъобразност е

изведена на преден план, а евентуалните облекчения, които България би по-

лучила, не вълнуват особено САЩ, макар че биха ощетили Гърция и

Югославия - американската обвързаност с тях е далеч по-малка от

ангажираността на Великобритания.

Позиция на Великобритания

В Лондон гледат крайно отрицателно на възможността България да се нареди

сред държавите, допринесли за разгрома на Германия. В основата на това

отношение е стремежът да се защитят интересите на Гърция и Югославия, за да

се затвърдят британските позиции на Балканите. Същевременно британската

страна си дава сметка, че „от чисто военна точка ще бъде трудно да се спори, че

активната помощ на българите няма да бъде от полза" и на 21 септември 1944

г. Чърчил споделя с министъра на външните работи Антьни Идън: „Аз мисля,

че Вие не бихте се противопоставили на желанието на руснаците да оставят

българските дивизии да се бият срещу германците…”

Така се оформя британската позиция да се подкрепи съветското желание за

българско участие във войната, но не и на гръцка територия, тъй като там „от

военна гледна точка не съществува необходимост от операции на руски и/или

български сили". По този начин ще се гарантира запазване на

гръцката териториална цялост и стабилно британско влияние в Гърция. За реа-

лизиране на тази цел постъпва искане към съюзниците: да се позволи на

българските войски да водят военни действия на чужда територия само с

разрешението на съответните държави.

Съветският съюз добре разбира британските аспирации към Гърция и не

желае да им противодейства, за да запази единството на Антихитлеристката

коалиция, като с основание са надява на благосклонно отношение на Англия

към собствените му претенции в други региони, включително България. При

това за съветските военни операции от по-голямо значение са действията на

българските войски на югославска територия. По британско настояване

участието на България във войната срещу Германия е поставено в пряка зави-

симост от постигането на съгласие с ръководството на югославската партизанска

армия.

Правителството на ОФ прави първите стъпки в тази посока още преди

Англия да изрази своето становище: 9 -12 септември 1944 г. са предприети

четири опита за установяване на връзка с Тито. Тито и ръководството на

Народноосвободителната войска на Македония обаче се придържат към друга

тактика. В средата на септември те продължават да са убедени, че

„сътрудничеството на бившата окупаторска войска с нашата войска би ни

донесло повече вреда, отколкото полза" и настояват българските части да се

изтеглят зад границите от януари 1941 г., а когато се постигне споразумение

за сътрудничество, да минат под командването на Тито. Стремежът

на югославската страна е да използва затрудненото положение на България и

желанието й да даде своя принос във войната, за да я принуди да направи

сериозни отстъпки по македонския въпрос, включително и за

присъединяването на Пиринския край към Народна република Македония. От

значение са и опасенията, че присъствието на български войски ще поддържа

и засилва пробългарските настроения във Вардарска Македония. Това

поведение е пречка не само за българските намерения, но и за съветските

военни планове. То, заедно с британското настояване за предварителното

съгласие, води до пряка съветска намеса за разрешаване на проблема, но и до

забавяне на военните операции.

България сама търси посредничеството на СССР за уреждане

на сътрудничеството с югославското ръководство. На 21 септември 1944

г. главнокомандващият българската армия ген. Иван Маринов в писмо до

началник-щаба на 111 Украински фронт ген. Сергей Бирюзов съобщава за

създаваните от югославска страна трудности пред българските части и

призовава съветското командване да се намеси „час по-скоро", защото е

„крайно необходимо, по понятни причини, да се заставят войските на маршал

Тито и македонската партизанска войска да съдействат на българската

войска. На следващия ден Г. Димитров в Москва отправя писмо до Сталин и

В. Молотов, в което напомня, че българските части вече водят боеве с

германците и правителството на ОФ им е наредило да действат заедно с

югославските партизани, но представители на войската на Тито настояват те

да се изтеглят на българска територия. Г. Димитров моли Сталин да се намеси

за уреждане на въпроса за съвместните действия, тъй като „извеждането на

българските части би било изгодно само за немците".

Усложнената ситуация кара Сталин да вземе нужните мерки. На 23

септември той нарежда настъплението на българските войски на територията

на Югославия, планирано за 25 септември, да се отложи до получаване на

допълнителни указания. Същевременно той използва посещението на Тито в

Москва, за да го принуди да преразгледа своята тактика. Залогът е твърде

голям - югославският лидер е в съветската столица, за да уговори влизането

на Червената армия в Източна Сърбия и най-вече освобождаването на

Белград, което не е по силите на партизанската войска. Сталин дава

съгласието си, но в замяна на участието на българската армия във войната -

като „въоръжена държавна сила". Сталин съветва Тито на връщане от Москва

да се срещне с българска делегация и да постигне нужното споразумение. Г.

Димитров Тито уговарят бъдещото единодействие. Така под натиска

на Сталин е постигнато политическо уреждане на въпроса за участието на

българската армия, наред със съветската и югославската, в т. нар. „Белградска

операция".

Българското правителство получава формалното съгласие за воюването на югославска територия на 5 октомври 1944 г., при срещата между Тито и

правителствена делегация начело с министър Добри Терпешев (БРП (к)) в

щаба на 111 Украински фронт в Крайова. Те подписват подготвения от

съветското командване договор. На срещата е уговорено българските войски

да настъпят от района на Пирот със задача „да освободят Лесковац, Прищина

и целия район Косово - Митровица, Печ Призрен, Урошевац, Медведя,

Подуево с цел недопускане оттеглянето на немците от юг", както и да

настъпят към Ниш, но с уговорката, че самият град ще бъде завзет от

югославската армия. Постигнатото споразумение е първият външ-

нополитически акт на правителството на ОФ. То е важна стъпка

към преодоляване на международната изолация на страната; дава й въз-

можност да допринесе за разгрома на Германия и така да извоюва по-

благоприятни позиции при бъдещите дискусии за мирния договор.

2. Истинската война -настъплението на българската армия

Първи период от участието на България във войната срещу Германия

(септември-ноември 1944 г.)

Уредила дипломатическите проблеми около участието си във войната,

българската страна организира настъпление на запад, като изпраща на фронта

Първа, Втора и Четвърта армия, командвани съответно от генералите

Владимир Стойчев, Кирил Станчев и Боян Урумов, с обща численост 271

977 души. Във вътрешността на страната остава Трета армия (182 676 души) за

охрана на южната граница. В сътрудничество със съветските войски и

Югославската народоосвободителна войска (ЮНОВ) българските съединения

трябва да разгромят германските части във Вардарска Македония, Южна Сърбия и Косово и да пресекат пътя за оттегляне на германците на север и

северозапад по долините на реките Морава и Вардар. На 15 октомври 1944 г.

Четвърта армия започва Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция и

за един месец освобождава Пехчево, Царево село, Кочани, Струмица, Велес,

Щип и др. На 13 ноември нейни части първи влизат в Скопие. Първа армия

настъпва от Кюстендил и осъществява Страцинско-Кумановскта операция, в

хода на която превзема градовете Качаник, Урошевац и участва в

освобождаването на Скопие. Търсеното единодействие с ЮНОВ обаче не е

осъществено въпреки нееднократно проявявалата от българска страна добра

воля да бъдат преодолени негативните моменти от предходния период.

Югославската страна отрича българския военен принос, провокира чести

инциденти, а на 11 ноември 1944 г. ултимативно иска от ген. Сираков

извеждане на българските войски от Вардарска Македония.

Втора армия започва настъпление към Ниш и на 14 октомври 1944 г.

освобождава града, като взима много трофеи. След това тя осъществява

Косовската настъпателна операция, достига района на Нови Пазар - Рашка и в

края на ноември й е разрешено да се завърне в България. Така през първия

период от участието на България във войната срещу Германия нейните армии

изпълняват успешно поставените им задачи и допринасят за освобождаването

на Южна Сърбия, Косово и Вардарска Македония. По бойните полета

завинаги остават 3422 български воини, ранените са 10 893, а изчезналите -

2136, или всичко 16 451 души.

Високата цена на българското участие във войната и липсата на

достатъчно танкове, авиация и артилерия карат главнокомандващия ген. Ив.

Маринов да се противопостави на по-нататъшното воюване. Тази позиция има

своите обективни основания, но не е съобразена с положението на победена

България. Въпросът, дали да продължи участието във войната, не зависи от

нейната готовност, а произтича от клаузите на примирието, което тя сключва

на 28 октомври 1944 г. със СССР, САЩ и Великобритания. Една от тези

клаузи задължава българското правителство „да издържа и да предоставя

такива сухопътни, морски и въздушни сили, които могат да бъдат определени

за служба под общото ръководство на Съюзното (Съветското) главно

командване". През втората половина на ноември 1944 г. съветската страна,

чиито главни военни сили са насочени към Централна Европа, има нужда от

българската армия, доказала своите високи качества в предходните месеци.

Съветското командване преценява, че 111 Украински фронт, който осигурява

южния фланг на целия Източен фронт, е изправен пред сложната задача да

действа в прекалено широк периметър, тъй като югославската партизанска

войска след освобождаването на Белград съсредоточава усилията си

предимно към своето реорганизиране в редовна армия, което продължава чак

до началото на април 1945 г.

Втори период на участие на българската армия.

При това положение българското участие във войната придобива още

по-голяма стойност за СССР и на 17 ноември 1944 г. то е уговорено

между маршал Толбухин и ген. Ив. Маринов. Четири дни по-късно

българското командване заповядва да се изгради ново обединение Първа

българска армия начело с ген. Вл. Стойчев. За разлика от първия период на

войната, когато ръководството на българската армия се осъществява от

нейното Главно командване, съгласувано с общите цели на южния фланг на

Червената армия, през втория период Първа българска армия, която воюва

далеч от родината, вече получава задачите си пряко от командването на 111

Украински фронт, като на българското Главно командване се дава само

информация за нейните действия.

Българското правителство преценява, че по-нататъшното воюване е „от

съдбоносно значение", въпреки че изисква нови големи усилия. То прави опит

да осигури недостигащата бойна техника, части и боеприпаси, като се обръща

за помощ към маршал Толбухин, но той отклонява молбата и настоява

българската армия да започне да воюва независимо от лишенията. При това

положение на 28 ноември 1944 г. кабинетът е принуден да постанови, че „раз-

ходите по издържането на тази армия се понасят от българската държава". В

същото време българските войници вече се отправят към областта Срем

(западно от Белград), за да вземат участие в действията на южния фланг на

Червената армия за разгромяване на хитлеристките войски по Дунавското

стратегическо направление.

Настъплението на българските части започва на 22 декември 1944

г., но в продължение на седмица е неуспешно поради превъзхождащите

германски сили. Дадени са много жертви близо 1/3 от двете участвали в

боевете дивизии, но благодарение на тях са задържани значителни германски

сили в момент, когато войските на 111 Украински фронт настъпват към

Будапеща. В първите дни на януари 1945 г. българската армия получава

нареждане да настъпи в Южна Унгария и да заеме северния бряг на р. Драва,

като по този начин позволи на намиращите се там съветски и югославски

войски да се включат в боевете за Будапеща. Българските войници изминават

над 300 км, като на два пъти преминават Дунав, и изпълняват поставената им

задача.

През следващите два месеца обстановката на южния фланг на съветско-

германския фронт се усложнява. Германското командване съсредоточава

около 430 000 войници, 900 танка и 850 самолета и планира широко

контранастъпление на унгарска територия срещу войските на 11 и 111

Украински фронт и частите на югославската и българската армия. То започва

на 6 март 1945 г. Българските войници се отбраняват с истинско

себеотрицание и героизъм и след кръвопролитни боеве на 10 март

германското настъпление е спряно, а в следващите дни до 19 март

хитлеристите са отблъснати от заетите от тях райони северно от

Драва. Дравската отбранителна операция -първа по рода си за

българската армия, завършва с успех: проваленае мащабно замислена

операция на германското командване в решителен за настъплението на

съюзническите войски момент.

В края на март 1945 г. съветските войски започват настъпление към Виена,

където германското командване възнамерява да изгради плътна отбрана. В

съответствие със съветските планове Първа армия провежда Мурската

настъпателна операция. От 29 март до 14 април 1945 г. тя води тежки боеве по

завладяване на укрепената линия „Маргит", форсира р. Мур и отхвърля

германските войски на запад, освобождавайки редица населени места. През

втората половина на април българските войски организират отбраната на

фронт с дължина 220 км. Част от тях освобождават голяма територия в

Словения. Въпреки че на 9 май 1945 г. Германия капитулира, отделни

германски части продължават да водят боеве и Първа армия настъпва срещу

тях, като на 11 май българските войници се срещат с частите на 11 английска

армия.

Успешното участие на българските войски във втория етап на войната

срещу Германия завършва, но то отново е помрачено от ултимативно искане

лично на Й. Тито за незабавното им изтегляне от югославска територия, за да

не бъде поделяна заслугата за извоюваната победа. Тъй като за СССР военните

съображения вече са отпаднали, а политическите изискват тясно сътрудничество

и подкрепа за Тито, на 11 май маршал Толбухин нарежда българските части

да се изтеглят от югославска територия. През юни 1945 г. българските бойци

са посрещнати тържествено на родна земя, след като дават достоен принос в

освобождаването на Северна Югославия, Южна Унгария и Източна Австрия.

3. Реалната цена и политическата оценка на българския военен принос Участието във войната срещу Германия има своята човешка цена - всичко

15 459 души, или общо за двата периода на войната загубите достигат 31 910

души. Това предизвиква и огромно напрежение за българското сто-

панство. През първата фаза държавата изразходва пряко за воденето на

войната над 50 млрд. лв., а през втората - близо 45 млрд. лв. Мобилизирането

на работна ръка и реквизирането на транспортни средства водят до

допълнителни 27 млрд. лв. загуби за народното стопанство. Така общата сума

на разходите, направени от България във връзка с участието й в разгрома на

Германия, надхвърля 133 млрд. лв., което е близо 2/3 от националния доход на

страната през 1945 г. За успешното изпълнение на бойните задачи, както и за

облекчаване на финансовото бреме вследствие на войната върху българската

икономика особено важни са въоръжението и боеприпасите, а от

февруари 1945 г. - и продоволствието и фуражът, които съветското

командване осигурява за Първа армия.

Българското правителство оценява, че „с дадените жертви, военното и

стопанското напрежение и реалните военни резултати България заслужи да

бъде в редовете на обединените демократически държави. Същевременно то

неколкократно се опитва да извлече политически дивиденти от

воюването. Първата стъпка е предприета на 27-28 октомври 1944 г., когато в

Москва българската делегация разисква със съветски, британски и

американски представители условията на примирието. Тя ги информира за

сраженията и успехите, постигнати от българските войски, а при самото

подписване на примирието външният министър Петко Стайнов („Звено")

емоционално напомня, че правителството на ОФ не е чакало съюзниците да му

наложат да скъса с Германия. В Москва обаче победителите не проявяват

желание да обсъждат подобна тема.

След като трите български армии доказват своя висок боен дух в първата

фаза на войната срещу Германия, на 21 ноември 1944 г. правителството

официално се обръща към СССР, САЩ и Великобритания с искане да

признаят българската войска за „съвоюваща". Управляващите се стремят,

едновременно с уточняването на задачите пред Първа българска армия, да

извоюват това сериозно признание за офицерите и войниците, които „се жертват

наравно с другите съюзни войници" и не трябва да бъдат третирани като

„бедни роднини". Подчертава се, че подобен акт не е породен от желание за

извличане на някаква материална изгода, а от съзнанието, че ще даде „нов

престиж" на войската и ще повдигне бойния й дух. Българското правителство

си дава сметка, че подобна оценка ще улесни и признаването на страната за

„съвоюваща", и открито намеква, че тя очаква да го завоюва чрез бъдещите си

победи „в похода срещу Берлин'.

Отговор обаче не идва и на 13 декември 1944 г. II. Стайнов връчва на

съветското ръководство на Съюзната контролна комисия (СКК) в София нова

нота. В нея той напомня, че българските войски вече се бият на унгарска

територия срещу общия враг и „тяхното положение не бива да остане

неопределено". Министърът е категоричен, че правителството има „всичките

основания" да иска България да бъде призната за съвоюваща, но не поставя

този въпросщ. Затова пък признаването на Първа армия за „съвоюваща

войска" според българското правителство може да се реши непосредствено от

командването на 111 Украински фронт и искането е насочено именно към

получаването на това „грамадно удовлетворение" за сражаващите се далеч от

родината български воини.

В Москва обаче не са склонни да изпълнят молбата. С изявления, че „със

самия факт, че се биете успоредно с нас против общия враг, вие сте вече

съвоюващи", съветските дипломати прикриват нежеланието си да се

конфронтират с Англия и САЩ. Мълчанието не обезкуражава министъра на

външните работи П. Стайнов и на 1 март 1945 г. той настоява пред СКК да

поиска от трите правителства, които представлява, вече не армията, а

България да бъде призната за съвоюваша, защото „тази несправедливост в

третирането" се отразява неблагоприятно както на бойците на фронта, така и на

населението от вътрешността на страната. П. Стайнов за пореден път напомня,

че България по собствен почин воюва с Германия, изпълнява лоялно

примирието и има неоспорим принос за общата победа.

Мнението на съветската страна обаче остава непроменено, докато във

Вашингтон изглеждат някак безразлични към българското искане.

Значително по-категорично и ясно е изразено отрицателното отношение на

Англия към възможността България да бъде призната за „съвоюваща” тъй

като британските стратегически интереси изискват приятелски отношения с

гърците. Официалната позиция на Лондон остава непроменена до самия край

на войната срещу Германия. В крайна сметка България не получава статут на

„съвоюваща", но нейните жертви и усилия във войната срещу Германия не остават неоценени и напразни. Българският принос в разгрома на хитлеризма

става важен аргумент в дипломатическите ходове на Москва, която

се стреми да издейства изгодни политически и икономически условия за своя

бъдещ сателит. Успешното участие на българските войски във войната е сред

основанията, които Сталин привежда в края на май 1945 г., когато предлага

на президента Х. Труман и на британския премиер У. Чърчил трите страни да

възстановят незабавно дипломатическите отношения с България и Румъния.

По време на Потсдамската конференция на тримата „големи", съветската

делегация включва това сред аргументите, с които отхвърля американското

искане за реорганизация на правителството и за външен контрол върху

предстоящите парламентарни избори в България. Българският принос във

войната е сред първите основания, изтъкнати от съветското правителство, за

възстановяване на дипломатическите отношения на СССР с

България. Меморандумът на българското правителство от април 1946 г. до

Парижката сесия на Съвета на министрите на външните работи (СМВнР)

започва с подробно представяне.

В документите, представящи българската позиция по основните проблеми на

мирния договор на мирната конференция в Париж през лятото на 1946 г.,

отново се напомня за българския военен принос в разгрома на Германия.

СССР също се опитва да отстоява признаването на България за

„съвоюваща". Усилията му в тази насока по време на Парижката сесия на

СМВнР през лятото на 1946 г. се сблъскват с категоричния отказ на

британската и американската страна, които дори се противопоставят в

преамбюлите на мирните договори с България и Румъния да се отбележи

приносът им в разгрома на Германия. В крайна сметка съветската делегация

на сесията прави компромис: приема да не се дава статут на „съвоюващи" на

двете държави, но в преамбюлите да се включи текст, че са взели „активно

участие във войната срещу Германия".

В навечерието на Нюйоркската сесия на СМВнР (4 ноември-

12 декември 1946 г.), която трябва да изработи окончателните текстове на

мирните договори, българското правителство с нов меморандум настоява

България да бъде призната в договора за съвоюваща. Споразуменията и

компромисите между държавите-победителки ощетяват несправедливо

страната, но все пак в раздела за репарациите и реституциите се

постановява обезщетението на посочените загуби да бъде извършено от

България не напълно, а само частично.

В крайна сметка осеммесечните военни усилия на България на страната на

Антихитлеристката коалиция се оказват недостатъчни, за да заличат

последиците от близо четиригодишния съюз с Германия. Същевременно

българските управляващи трезво оценяват положението на страната и взимат

единствено правилното държавническо решение - да започнат военни дейст-

вия срещу Германия още преди те да бъдат наложени от победителите.

Техният изход е повлиян от редица независещи от българските усилия факто-

ри, но въпреки различните политически оценки, които биха могли да се дадат

на участието на България във войната, победите на българското оръжие и

пролятата кръв на българските офицери и войници правят приноса на

страната в разгрома на хитлеризма реален и безспорен.

Въпрос 5

България в политиката на СССР, САЩ и Великобритания -

септември 1944 - лятото на 1945 г

Статутът на България в този период се определя от примирието,

продиктувано от СССР, със съгласието на САЩ и Великобритания, и в

присъствието на съветски окупационни войски и на СКК, доминирана от

съветските представители. Неуреденото международно положение и все още

запазеният стремеж за запазване на Антихитлеристката коалиция забавят

темпа на преобразуванията в България.

Превратът на ОФ През август-септември 1944 г. събитията по фронтовете се развиват с

голяма динамика. Още през юни 1944 г. в Северна Франция е открит

Западния фронт. След успешно проведената Яш-Кишиневска операция в края

на август Съветската армия достига р. Дунав, принуждавайки Румъния да

капитулира. На 26 август БРП (к) издава окръжно №4, съдържащо план за

пряко вземане на властта. В тази тежка ситуация регентите поверяват

правителството на легалната опозиция.

На 2 септември 1944 г. министър-председател става Константин

Муравиев от БЗНС “Врабча 1”. Членове на кабинета са дейци от БЗНС

“Врабча 1”, ДП и Народната партия. Константин Муравиев предлага

министерски постове на ОФ, но БРП (к) и нейните съюзници отказват, поради

планирания преврат. В седемте дни от управлението си новото правителство

провежда много активна политика. То обявява възстановяването на

гражданските права и свободи. Фашистките организации са разтурени,

отменено е антиеврейското законодателство, направени са постъпки за

разформироване на жандармерията, дава се политическа амнистия.

Оповестено е прекратяването на войната с Англия и САЩ, а на 5

септември 1944 г. са прекратени дипломатическите отношения с Германия.

Още същия ден обаче СССР обявява война на България. Това е формален

повод за влизането на съветските войски в България. Предложението на

българската страна за примирие не е прието. На 8 септември Червената армия

започва да навлиза в Северна България като по нареждане на военния

министър Маринов българската армия не й оказва никаква съпротива.

Същевременно правителството обявява война на Германия, считано от 8

септември 1944 г.

В създадената драматична ситуация ОФ се насочва към насилствено

завземане на властта. През нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г.

партизанските отряди и бойни групи се съсредоточават в столицата и

големите градове. Голяма помощ за осъществяването на преврата се оказват

офицерите близки до ПК “Звено” и Военният съюз. Властта не оказва

сериозна съпротива, тъй като ген. Маринов се разпорежда войската да се

подчини на новото правителство. На 9 септември 1944 г. новият министър-

председател Кимон Георгиев прочита по радиото декларация, с която

известява българския народ, че на власт е правителството на ОФ. Въз основа

на чл. 47 на Конституцията е направена смяна на Регентството – то вече

включва проф. Венелин Ганев, Тодор Павлов, Цветан Бобошевски. Новото

правителство възстановява политическите партии, но управлява с наредби-

закони, съчетавайки съдебната и законодателната власт в страната.

Политическият преврат на 9 септември 1944 г. става възможен най-вече

поради съветското военно присъствие и настъпилата поради това пълна

парализа на управленските механизми. Новото правителство се обявява за

тясно сътрудничество със СССР и западните му съюзници. В неговия състав

влизат по четирима представители на БРП (к), БЗНС “Пладне”, ПК “Звено” и

по два социалдемократа и независими. Определяща роля в него имат

комунистите. БРП (к) поема последователен курс за установяване на пълен

контрол над България, като съгласува основните си политически действия с

Москва. По този начин позицията на СССР става определяща за вътрешната и

външната политика на България.

Така практически се реализират договореностите между основните сили от

антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ и Англия) на конференцията в

Ялта (февруари 1945 г.) за разпределението на света на сфери на влияние.

Според нея България попада в съветската орбита на контрол. След 9

септември 1944 г., под натиска на съюзниците, всички български части

започват изтегляне от Гърция и Югославия.

Същевременно правителството на ОФ продължава вече обявената война

срещу Германия.

Участие на България във войната Правителството на отечествения фронт, което застава начело след

преврата от 9 септември 1944г. е изправено пред сериозни

външнополитически проблеми. Основните задачи пред българската външна

политика са преодоляване на международната изолация чрез сключване на

примирие с Антихитлеристката коалиция и участие във войната с цел по-

благоприятно третиране на България при подписване на мирния договор с

победителите.

Съветските планове предвиждат българските войски, подкрепяни от съветска

авиация, да започнат настъпление на 25 септември 1944 г. в посока Пирот -

Ниш, Кюстендил - Скопие и Горна Джумая (дн. Благоевград) - Велес -

Скопие; да завземат Ниш и Скопие и долината на р. Морава и така да

предотвратят възможността оттеглящите се от Гърция германски сили да се

обединят с онези, воюващи срещу съветската армия на Дунавското

направление

Съветските намерения съвпадат с вижданията на САЩ за ролята на

българската армия. Още в края на 1943 г. американското разузнаване

разработва план за откъсване на България от Оста, който предвижда и участие

на нейни въоръжени сили срещу Германия, както и готовност американската

страна да осигури тяхното снабдяване.

В Лондон гледат крайно отрицателно на възможността България да се нареди сред държавите, допринесли за разгрома на Германия. В основата на

това отношение е стремежът да се защитят интересите на Гърция и Югославия.

Същевременно британската страна си дава сметка, че „от чисто военна точка ще

бъде трудно да се спори, че активната помощ на българите няма да бъде от

полза" и на 21 септември 1944 г. Чърчил споделя с министъра на външните

работи Антьни Идън: „Аз мисля, че Вие не бихте се противопоставили на

желанието на руснаците да оставят българските дивизии да се бият срещу

германците…”. Така се оформя британската позиция да се подкрепи

съветското желание за българско участие във войната, но не и на гръцка

територия.

На 17 септември 1944 г. българската войска е включена в състава на

съветския Трети украински фронт. За кратко време се комплектова 450 000

армия, оперативно разделена на 5 армии под командването на ген. Маринов.

Военното участие на България на страната на антихитлеристките сили може

да бъде разделено на два периода: първи (септември-ноември 1944 г.) и втори

(декември 1944 г. – май 1945 г.). През първия период българските войски

провеждат четири операции в Югославия срещу немските части: Нишка,

Страцин-Кумановска, Брегалнишко-Струмишка и Косовска. Всички те са

подчинени на голямата Белградска операция на Трети украински фронт. През

декември 1944 г. една 100 000 българска армия започва участие в боевете в

западната част на Югославия, Унгария и Австрия. С настъплението в

междуречието на р. Дунав и р. Сава, с Дравската отбранителна операция и с

Мурската настъпателна акция, тя дава своя принос за крайния разгром на

фашистките войски.

Общо през войната България дава около 32 000 убити и десетки хиляди

ранени. Стопанските загуби на страната възлизат на около 2/3 от националния

доход на България през 1945 г. Правителството на ОФ очаква, че участието

във войната на страната на антихитлеристката коалиция ще доведе до

излизане от международната изолация на България и до подобряване на

външнополитическото й положение.

Сключване на примирие с Антихитлеристката коалиция Освен участието във войната срещу Германия, правителството на ОФ

трябва да разреши още една важна външнополитическа задача - да сключи

примирие с победителите Великобритания, САЩ и СССР. По отношение на

първите две страни въпросът става актуален, след като съюзническите

бомбардировки принуждават правителството на Добри Божилов през

февруари 1944 г. да предложи на Вашингтон и Лондон преговори за излизане

от войната и за сключване на примирие. Изработени са английско-

американски и съветски проект за примирие. Развръзката по спорните

въпроси около примирието с България идва при посещението на Уинстьн

Чърчил в Москва от 9 до 17 октомври 1944 г., когато той предлага на

Сталин „процентно" разделяне на Балканите предвиждащо България за 75%

съветско влияние срещу 25% западно. Постигнати са компромисите и на 28

октомври 1944 г. България сключва примирие с антихитлеристката коалиция.

Примирието задължава България да проведе антифашистки мероприятия и да

гарантира интересите на съюзниците. В страната се установява Съюзна

контролна комисия под съветски контрол, която придобива решаваща роля в

българския политически живот. Мирния договор е подписан чак на 10

февруари 1947 г. в Париж. България не получава статут на съвоюваща страна,

но поради подкрепата на СССР наложените й задължения не са особено

тежки. България запазва границите си от 1 януари 1941г., т.е. Южна

Добруджа остава българска.

Отношение на СССР, Великобритания и САЩ към

вътрешнополитическия живот

Изработването на мирния договор с България е част от общия процес на

мирно урегулиране на Европа, в който водещи са интересите на победителите

и стремежът им да укрепят позициите си в стратегически важните за тях

региони. В България хода на събитията през първата половина на 1945

г претърпява развитие. Докато във вътрешнополитически план предходният

период (от 9 септември до декември 1944 г.) може с известни уговорки да се

определи като време на единодействие и сътрудничество между партиите в

ОФ, повлияно от сплотеността и показното разбирателство в

Антихитлеристката коалиция, от началото на 1945 г. ситуацията се променя.

Борбата за ръководни позиции в управлението на страната и за налагане на

собствените им партийни възгледи за политическо развитие водят до сериозни

сътресения в ОФ.

Така конфликтът в коалицията е плод на вътрешни процеси, но в тях все

по-активно започва да се намесва и външният фактор в лицето на съветските

ръководители на СКК, а след тях и на западните представители, макар

Лондон и Вашингтон да не дават указания за такава намеса. През януари 1945

г. БРП (к), подкрепена от С. Бирюзов, нанася първите сериозни удари на

преките си конкуренти за властта, но ентусиазмът й бързо е вкаран в рамките

на официалната съветска политика. Сталин не одобрява стремежа на

българските комунисти да играят ръководна роля в страната, тъй като

подобно поведение може да провокира конфликти със съюзниците в

Антихитлеристката коалиция преди решаващия удар срещу Германия.

Призивите на Сталин към умереност са свързани и с предстоящата

втора среща на „тримата големи" в Ялта (4-11 февруари 1945 г.). Месец по-

рано Държавният департамент стига до извода, че ако САЩ подпомогнат

икономически усилията на балканските страни за възстановяване, ще спечелят

симпатиите на техните народи. В Ялта Рузвелт предлага на Чърчил и Сталин да

приемат Декларация за освободена Европа, която президентът възнамерява

да използва като инструмент за налагане на западния модел в източноев-

ропейските държави. В нея се предвижда правителствата на СССР, САЩ и

Великобритания да съгласуват политиката си по отношение на помощта,

която ще оказват на народите. Трите държави ще подпомагат създаването

на временни правителства с представяне на всички демократични елементи,

които да проведат свободни демократични избори и да установят

правителства, отговарящи на волята на народа. В Декларацията се предвижда,

че трите големи държави ще помагат там, където е необходимо, за

провеждането на такива избори.

Сталин е наясно с действителните цели на Декларацията и не може да не

забележи, че предлаганата в нея равнопоставеност на трите държави

противоречи на съглашенията за примирие с Румъния, България и Унгария,

които признават приоритета на СССР. Въпреки това Сталин подписва

Декларацията, тъй като в нея не се предвижда конкретен орган за прилагането

й, а и на всяка от трите страни е предоставено правото на „вето”. Приемането

й обаче позволява на САЩ и Великобритания да я използват за натиск срещу

бившите сателити от съветската сфера.

Първият опит е направен броени дни след приключване на Ялтенската

конференция. Москва действа безцеремонно в Румъния, където е уговорено 90%

съветско влияние, и налага смяна на правителството. Този акт дава повод за

изпробване на ефикасността на Декларацията. Западните съюзници настояват да

се създаде тристранна комисия. От СССР отговарят, че това е излишно, тъй

като в Румъния има „ред и спокойствие", което е много важно поради

минаващите оттам комуникации на съветските войски. Съветското вето е

посрещнато с пълно разбиране от Чърчил и Рузвелт.

В началото на април 1945 г. Държавният департамент прави пореден опит

за прилагане на Ялтенската декларация - този път в България, където са

договорени 25% западно влияние. Поводът са предстоящите парламентарни

избори, които според САЩ не могат да се проведат без външна помощ. За

целта Държавният департамент настоява да се създаде тристранен комитет, като

при отказ ще се постави под съмнение представителността на бъдещото

българско правителство. Англия подкрепя американците, но СССР се възползва

от правото си на вето. В същото време, за да не се конфронтира със съюзниците

си, Москва внушава на българските управляващи да отложат предвидените за

края на април избори.

От този момент за известно време Англия и САЩ имат различно поведение

към България. Докато САЩ продължават да се придържат към тактиката на

използване на Ялтенската декларация за натиск върху страните от съветската

сфера, Форийн офис анализира последиците от следваната линия и стига до

заключението, че нейната неефикасност засилва съмненията на Москва, че

Англия не се придържа към договореностите и може да предприеме ответни

действия спрямо Гърция, където положението без друго е твърде сложно.

Затова през май 1945 г. Форийн офис обмисля вариант да се ускори

сключването на мирни договори със сателитите. Това ще създаде по-

благоприятни условия за преки контакти със самостоятелни държави, в които

няма да има съветски гарнизони и които ще могат да изпълняват ролята на

преграда срещу комунистическото влияние. За да се осъществи по-бързо този

план, Лондон е готов да сключи мирните договори с действащите в Румъния,

България и Унгария правителства, т.е. отказва се от американското настояване

за реорганизация.

Тази тактика съвпада със съветските намерения да се оказва подкрепа на

същите, толерирани от Москва, правителства. На 27 май 1945 г. Сталин

предлага на Чърчил и на новия американски президент Хари Труман (Рузвелт умира през април с.г.) трите държави да възстановят

дипломатическите си отношения с България, Румъния, Финландия и

Унгария. Чърчил все пак решава да не действа самостоятелно и да изчака

американската реакция. Труман отговаря, че е съгласен с предложението за

Финландия, но настоява Ялтенската декларация да бъде приложена към

другите три страни. Държавният департамент активизира и действията за ре-

организация на СКК. Москва не желае усложнения със САЩ и прави поредния

компромис - през юли се съгласява на известно разширяване на участието на

западните представители в СКК. При това положение Англия се отказва от

идеята за бързо подписване на мирните договори и присъединява усилията си

към дипломатическите инициативи на САЩ.

През лятото на 1945 г. победителите трябва да намерят отговор на редица

въпроси, свързани със ситуацията в Европа след капитулацията на Германия.

Преговорите се водят в Потсдам. В конференцията (17 юли-2 август 1945

г.) участват Сталин, Труман и Чърчил (заменен на 26 юли от новоизбрания

премиер Клемент Атли). В навечерието й българският външен министър П.

Стайнов се обръща към тримата с нота, предназначена да подкрепи съветските

усилия за възстановяване на дипломатическите отношения с бившите

сателити. Сталин отхвърля предложението на американската делегация за

„незабавна реорганизация" на правителствата в България и Румъния. В него се

предупреждава, че без такава стъпка те няма да бъдат признати и с тях няма

да се сключи мирен договор. Същевременно САЩ предлагат Италия, с която

вече са възстановени дипломатическите отношения, отново да бъде поставена

в привилегировано положение, първо да се изготви мирният договор с нея и да

бъде подкрепено приемането й в ООН.

Отговорът на съветската делегация е против „намесата във вътрешните

работи" на България и Румъния, защото те добросъвестно изпълняват клаузите

на примирията. За първи път съветската страна официално свързва въпроса за

положението в България и Румъния с това в Гърция и в противовес на

американските искания предлага да се вземат неотложни мерки, тъй като там

„все още не е налице необходимият ред. Съветският меморандум завършва

с призив да се възстановят дипломатическите отношения с Румъния, България,

Унгария и Финландия.

В крайна сметка заключителният протокол на Потсдамската конференция е

плод на компромиси. Конференцията приема предложението на Х. Труман

мирните договори да се изработят от Съвет на министрите на външните работи

(СМВнР) на СССР, Великобритания, САЩ, Франция и Китай, като мирният

договор със съответната победена държава ще се изработва само от онези,

които са подписали примирието с нея, т.е. с България, Румъния и Унгария

договорът ще бъде изработен от СССР, САЩ и Великобритания. Сталин се

съгласява подготовката на договора с Италия и подкрепата за влизането й в

ООН да се поставят като неотложна задача, а сключването на мира с бившите

сателити да стане само с признати демократични правителства в тях. След про-

дължителни разисквания американската и британската страна приемат

съветското предложение СССР, САЩ и Великобритания сами и поотделно да

преценят дали и кога да установят дипломатически отношения със сателитите

още преди сключването на мирните договори. Решенията на конференцията

запазват приоритета на СССР в трите комисии с незначителни промени в

полза на западните представители.

След Потсдам в съветската външна политика продължава стремежът за

разбирателство със САЩ и Великобритания и свързаната с него готовност за

компромиси, които обаче да не засягат основните съветски интереси.

Британските възгледи по отношение на България също не се променят.

Вашингтон обаче не се отказва да търси по-солидни позиции в България и

Румъния, макар в Потсдам да не успява да наложи искането си за незабавно

реорганизиране на българското и румънското правителство. Към засилена

активност го подтикват насрочените за 26 август 1945 г. парламентарни избори

в България.

Въпрос 6 Външнополитически измерения на въпроса за парламентарните избори в България - юли

1945 - март 1946 г. Външният фактор в българския политически живот и мирният договор

Изработването на мирния договор с България е част от общия процес на

мирно урегулиране на Европа, в който водещи са интересите на победителите

и стремежът им да укрепят позициите си в стратегически важните за тях

региони. В този процес победените държави са по-често обект, отколкото

субект в международните отношения. За България тази констатация се

потвърждава от хода на събитията през първата половина на 1945 г. Докато

във вътрешнополитически план предходният период (от 9 септември до

декември 1944 г.) може с известни уговорки да се определи като време на

единодействие и сътрудничество между партиите в ОФ, повлияно от

сплотеността и показното разбирателство в Антихитлеристката коалиция, от

началото на 1945 г. ситуацията се променя. Борбата за ръководни позиции в

управлението на страната и за налагане на собствените им партийни възгледи

за политическо развитие водят до сериозни сътресения в ОФ.

Така конфликтът в коалицията е плод на вътрешни процеси, но в тях все

по-активно започва да се намесва и външният фактор в лицето на съветските

ръководители на СКК, а след тях и на западните представители, макар

Лондон и Вашингтон да не дават указания за такава намеса. През януари 1945

г. БРП (к), подкрепена от С. Бирюзов, нанася първите сериозни удари на

преките си конкуренти за властта, но ентусиазмът й бързо е вкаран в рамките

на официалната съветска политика. Сталин не одобрява стремежа на

българските комунисти да играят ръководна роля в страната, тъй като

подобно поведение може да провокира конфликти със съюзниците в

Антихитлеристката коалиция преди решаващия удар срещу Германия. Той ин-

структира ръководителите на БРП (к) да запазят съюза с „демократическата

фракция на капиталистите".

Призивите на Сталин към умереност са свързани и с предстоящата

втора среща на „тримата големи" в Ялта (4-11 февруари 1945 г.). Месец по-

рано Държавният департамент стига до извода, че ако САЩ подпомогнат

икономически усилията на балканските страни за възстановяване, ще спечелят

симпатиите на техните нарои. В Ялта Рузвелт предлага на Чърчил и Сталин да

приемат Декларация за освободена Европа, която президентът възнамерява

да използва като инструмент за налагане на западния модел в източноев-

ропейските държави. В нея се предвижда правителствата на СССР, САЩ и

Великобритания да съгласуват политиката си по отношение на помощта,

която ще оказват на народите. Трите държави ще подпомагат създаването

на временни правителства с представяне на всички демократични елементи,

които да проведат свободни демократични избори и да установят

правителства, отговарящи на волята на народа. В Декларацията се предвижда,

че трите големи държави ще помагат там, където е необходимо, за

провеждането на такива избори.

Сталин е наясно с действителните цели на Декларацията и не може да не

забележи, че предлаганата в нея равнопоставеност на трите държави

противоречи на съглашенията за примирие с Румъния, България и Унгария,

които признават приоритета на СССР. Въпреки това Сталин подписва

Декларацията, тъй като в нея не се предвижда конкретен орган за прилагането

й, а и на всяка от трите страни е предоставено правото на „вето", което

предварително я обрича на неуспех. Приемането й обаче позволява на САЩ и

Великобритания да я използват за натиск срещу бившите сателити от

съветската сфера.

Първият опит е направен броени дни след приключване на Ялтенската

конференция. Москва действа безцеремонно в Румъния, където е уговорено 90%

съветско влияние, и налага смяна на правителството. Този акт дава повод за

изпробване на ефикасността на Декларацията. Западните съюзници настояват да

се създаде тристранна комисия. От отговарят, че това е излишно, тъй като в

Румъния има „ред и спокойствие", което е много важно поради минаващите

оттам комуникации на съветските войски. Съветското вето е посрещнато с

пълно разбиране от Чърчил и Рузвелт.

В началото на април 1945 г. Държавният департамент прави пореден опит

за прилагане на Ялтенската декларация - този път в България, където са

договорени 25% западно влияние. Поводът са предстоящите парламентарни

избори, които според САЩ не могат да се проведат без външна помощ. За

целта Държавният департамент настоява да се създаде тристранен комитет, като

при отказ ще се постави под съмнение представителността на бъдещото

българско правителство. Англия подкрепя американците, но СССР се възползва

от правото си на вето. В същото време, за да не се конфронтира със съюзниците

си, Москва внушава на българските управляващи да отложат предвидените за

края на април избори

От този момент за известно време Англия и САЩ имат различно поведение

към България. Докато САЩ продължават да се придържат към тактиката на

използване на Ялтенската декларация за натиск върху страните от съветската

сфера, Форийн офис анализира последиците от следваната линия и стига до

заключението, че нейната неефикасност засилва съмненията на Москва, че

Англия не се придържа към договореностите и може да предприеме ответни

действия спрямо Гърция, където положението без друго е твърде сложно.

Затова през май 1945 г. Форийн офис обмисля вариант да се ускори

сключването на мирни договори със сателитите. Това ще създаде по-

благоприятни условия за преки контакти със самостоятелни държави, в които

няма да има съветски гарнизони и които ще могат да изпълняват ролята на

преграда срещу комунистическото влияние. За да се осъществи по-бързо този

план, Лондон е готов да сключи мирните договори с действащите в Румъния,

България и Унгария правителства, т.е. отказва се от американското настояване

за реорганизация.

Тази тактика съвпада със съветските намерения да се оказва подкрепа на

същите, толерирани от Москва, правителства. На 27 май 1945 г. Сталин

предлага на Чърчил и на новия американски президент Хари

Труман (Рузвелт умира през април с.г.) трите държави да възстановят

дипломатическите си отношения с България, Румъния, Финландия и

Унгария. Чърчил все пак решава да не действа самостоятелно и да изчака

американската реакция. Труман отговаря, че е съгласен с предложението за

Финландия, но настоява Ялтенската декларация да бъде приложена към

другите три страни. Държавният департамент активизира и действията за ре-

организация на СКК. Москва не желае усложнения със САЩ и прави поредния

компромис - през юли се съгласява на известно разширяване на участието на

западните представители в СКК. При това положение Англия се отказва от

идеята за бързо подписване на мирните договори и присъединява усилията си

към дипломатическите инициативи на САЩ.

През лятото на 1945 г. победителите трябва да намерят отговор на редица

въпроси, свързани със ситуацията в Европа след капитулацията на Германия.

Преговорите се водят в Потсдам. В конференцията (17 юли-2 август 1945

г.) участват Сталин, Труман и Чърчил (заменен на 26 юли от новоизбрания

премиер Клемент Атли). В навечерието й българският външен министър П.

Стайнов се обръща към тримата с нота, предназначена да подкрепи съветските

усилия за възстановяване на дипломатическите отношения с бившите

сателити. Сталин отхвърля предложението на американската делегация за

„незабавна реорганизация" на правителствата в България и Румъния. В него се

предупреждава, че без такава стъпка те няма да бъдат признати и с тях няма

да се сключи мирен договор. Същевременно САЩ предлагат Италия, с която

вече са възстановени дипломатическите отношения, отново да бъде поставена

в привилегировано положение, първо да се изготви мирният договор с нея и да

бъде подкрепено приемането й в ООН.

Отговорът на съветската делегация е против „намесата във вътрешните работи"

на България и Румъния, защото те добросъвестно изпълняват клаузите на

примирията. За първи път съветската страна официално свързва въпроса за

положението в България и Румъния с това в Гърция и в противовес на

американските искания предлага да се вземат неотложни мерки, тъй като там

„все още не е налице необходимият ред. Съветският меморандум завършва

с призив да се възстановят дипломатическите отношения с Румъния, България,

Унгария и Финландия.

Сталин настоява и да не се отделя въпросът за мирния договор с Италия от

този за четирите бивши сателити. Целта на Сталин е да аргументира

необходимостта съюзниците да възстановят дипломатическите отношения с

четирите държави. Затова той е готов Италия да е с предимство за

изработване на мирния договор и за приемане в ООН, по в замяна „в най-

скоро време всяко от трите правителства да разгледа въпроса за

възстановяване на дипломатическите отношения с тези страни.

В крайна сметка заключителният протокол на Потсдамската конференция е

плод на компромиси. Конференцията приема предложението на Х. Труман

мирните договори да се изработят от Съвет на министрите на външните работи

(СМВнР) на СССР, Великобритания, САЩ, Франция и Китай, като мирният

договор със съответната победена държава ще се изработва само от онези,

които са подписали примирието с нея, т.е. с България, Румъния и Унгария

договорът ще бъде изработен от СССР, САЩ и Великобритания. Сталин се

съгласява подготовката на договора с Италия и подкрепата за влизането й в

ООН да се поставят като неотложна задача, а сключването на мира с бившите

сателити да стане само с признати демократични правителства в тях. След про-

дължителни разисквания американската и британската страна приемат

съветското предложение СССР, САЩ и Великобритания сами и поотделно да

преценят дали и кога да установят дипломатически отношения със сателитите

още преди сключването на мирните договори. Решенията на конференцията

запазват приоритета на СССР в трите комисии с незначителни промени в

полза на западните представители.

След Потсдам в съветската външна политика продължава стремежът за

разбирателство със САЩ и Великобритания и свързаната с него готовност за

компромиси, които обаче да не засягат основните съветски интереси.

Британските възгледи по отношение на България също не се променят.

Вашингтон обаче не се отказва да търси по-солидни позиции в България и

Румъния, макар в Потсдам да не успява да наложи искането си за незабавно

реорганизиране на българското и румънското правителство. Към засилена

активност го подтикват насрочените за 26 август 1945 г. парламентарни избори

в България и призивите на М. Барнс от София, че САЩ трябва да окажат

подкрепа на силите около Н. Петков, които се противопоставят на БРП (к).

Американският представител вдъхва надежди на земеделския лидер, че

правителството на САЩ ще застане на негова страна.

Тези внушения, както и настойчиво заявяваното от САЩ искане да се

приложи Ялтенската декларация в България, подтикват групата около Н.

Петков на 26 юли 1945 г. да се обърне към министър-председателя К. Георгиев

и към СКК с предложение изборите да се отложат и да се извършат „под

международен контрол", тъй като в страната няма достатъчно гаранции за

демократичното им провеждане. Целта на Н. Петков е да окаже натиск върху

Англия и САЩ, като им даде аргумент за пряка намеса в духа на официалните

им заявления, че искат да се приложи Ялтенската декларация. Така условията в

страната, съчетани с действията на западните представители, водят до открито

оформяне на опозиционни политически групи.

Във Вашингтон обаче призивите на М. Барнс са посрещнати резервирано.

САЩ още не са си осигурили съгласието на Москва по особено важните

въпроси за бъдещия контрол в Далечния изток. Стремежите на Държавния

департамент и на Барнс съвпадат, що се отнася до реорганизирането на

българското правителство, но докато М. Барнс смята, че Вашингтон открито и

сериозно трябва да се ангажира с налагането му, официалната американска

позиция е, че до него трябва да се стигне най-вече в резултат на действията на

вътрешните опозиционни сили. Те трябва да предизвикат криза, която да

направи неизбежна правителствената промяна и ще получат американска

подкрепа. Смисълът, който Вашингтон влага в нея, е непризнаване на

нереорганизирания кабинет и несключване на мирен договор с него, за да не

излиза извън рамките на решенията от Потсдам.

Резултат от това разбиране са двете американски ноти от 1„3 и

20 август 1945 г., последвани на 21 август и от британска нота. В тях

се констатира липсата на условия за демократични избори, но не се иска

отлагането им, за да не се нарушават поетите ангажименти. След първата нота

Москва дава косвена подкрепа на българското правителство за провеждане на

изборите и възстановява дипломатическите отношения с България.. Търсеният

ефект обаче не е постигнат; следват новите. Ако СССР открито застане зад про-

веждането на изборите, има сериозен риск от конфликт със съюзниците, което

противоречи на съветската тактика. От 21 август вече има промяна в съветското

поведение. За да не изглежда като поредният компромис, ходът с отлагането

на изборите трябва да бъде изигран така, че „вината” да падне върху

българската страна.

Като повод е използвано изявлението на външния министър П. Стайнов,

направено на пресконференция на 22 август, в което той напомня, че нотите на

САЩ и Англия от юридическа гледна точка нямат значение за правителството,

тъй като според примирието само СКК има право да отправя искания към

него и ако до полунощ на 25 август няма нейно нареждане за отлагане,

изборите ще бъдат проведени на следващия ден. Така отговорността за

решението е прехвърлена върху СССР, като българската страна разчита, че

западните представители в СКК няма да посмеят да се противопоставят на

руснаците.

Тази неочаквана развръзка (лисват данни за съгласуваност на действията на

П. Стайнов със западните представители) и предпазливостта, с която СССР

подкрепя българското правителство, дават възможност на У. Хаустън-Бозуол и

М. Барнс да обърнат ситуацията в своя полза. Веднага след изявлението на П.

Стайнов генералите Крейн и Оксли поставят в СКК въпроса за ситуацията

около изборите. Следват няколко безрезултатни заседания на Комисията. М.

Барнс признава, че той и британските му колеги са имали „усещането, че са

загубили играта" и че руснаците печелят време за безпрепятствено

провеждане на изборите. Официален Лондон и Вашингтон просто изчакват

реакцията на СССР.

На 24 август въпросът е обсъден в Москва на най-високо равни-

ще. Плюсовете на отлагането са очевидни: СССР ще покаже готовност за

демократизиране на една победена страна, ще отнеме аргументите против

признаването на българското правителство и ще улесни сключването на мира

с него. Отлагането няма да отслаби ръководната роля на БРП (к), нито ще

застраши съветските позиции в България. Неудобството е, че то може да бъде

изтълкувано като огьване на СССР пред САЩ и Великобритания. Затова

инициативата трябва да бъде българска.

Главна роля в този сценарий е отредена на външния министър П. Стайнов.

На 24 август (след вероятно внушение от съветска страна) той връчва нота на

С. Бирюзов, в която се изразява готовността на българското правителство да

отложи изборите, ако СКК поиска това. Макар и неочаквано, отлагането на

изборите е посрещнато с голямо задоволство от Вашингтон и Лондон.

По внушение на Г. Димитров „вината" за отлагането е стоварена изцяло и

единствено върху П. Стайнов. Българските управляващи се объркани и

смутени. По внушение на Москва през септември ОФ обявява партийната

система за отворена: легализирана е опозицията, либерализира се стопанската

политика. Целта е да се предотвратят нови обвинения, че в страната няма

условия за демократични избори.

С отлагането на изборите Съветският съюз за пореден път показва готовност

за отстъпки. В Потсдам съветската дипломация анонсира цената на отстъпките:

признаване на българското и на румънското правителство. Броени дни след

отлагането - на започващата в Лондон първа сесия на СМВнР (11 септември-2

октомври 1945 г.), Москва очаква да получи дивидентите от съобразяването с

партньорите. САЩ обаче демонстрират твърдост и неотстъпчивост - резултат

от самочувствието им на единствен притежател на атомното оръжие. В 33-те

заседания на Съвета изпъкват два основни проблема - за процедурата по

изготвянето на мирните договори и за признаването на правителствата на

Румъния и България. Още на първото заседание Дж. Бърнс предлага да се

ревизират Потсдамските решения, СССР първоначално не възразява, но

поставя в зависимост от хода на сесията както този въпрос, така

и американското предложение мирните договори да се изготвят не от СМВнР,

а от мирна конференция с участието на над 20 държави.

На сесията СССР търси разбиране на интересите си на Балканите и още на

12 септември внася проект, според който в основата на мирните договори със

сателитите да залегнат съглашенията за примирие, СССР предвижда в

мирните договори България и Румъния да се признаят за „съвоюващи",

сателитите да плащат частични репарации и да предадат на СССР намиращите

се в тяхно разпореждане германски активи. Британският и американският

проект отхвърлят статута на „съвоюващи", предлагат след влизането в сила на

мирните договори на мястото на СКК да се създадат „съюзнически военни

инспекторати" за контрол на въоръжените сили; четирите страни безусловно

да приемат исканията на съюзните държави за потвърждаване или

преустановяване на договори с трети страни, да „спазват правата на човека и

да не преследват лица на основата на техните симпатии към Обединените

нации и да върнат цялата собственост на Обединените нации, или да изплатят

компенсации.

Дж. Бърнс още в началото заявява, че американската страна няма да

преговаря по българския и румънския мирен договор, докато в двете страни

не се създадат демократични правителства. Напрежението в СМВнР се

сгъстява. Молотов обвързва съветското съгласие за предложената от САЩ за

мирна конференция с признаването на румънското и българското

правителство. Спорът по процедурния въпрос изглежда неразрешим и става

формален повод за прекратяване на сесията на СМВнР на 2 октомври 1945 г.,

без да бъде определена дата за следващата сесия. Сред малкото

съгласувани положения най-важно е съветското - за основа на мирните

договори със сателитите да се вземат съглашенията за примирие, които отразя-

ват интересите на СССР.

След провала на Лондонската конференция тонът и на Изток, и на Запад е

много рязък; сипят се взаимни обвинения за нарушаване на договореностите,

за умишлено конфронтиране и използване на силови методи. Тази атмосфера

влияе и върху поведението на българската опозиция, която се ориентира към бойкот на пренасроченте за 18 ноември 1945 г. избори, с надеждата за

промяна в съотношението на силите в международен мащаб в полза на

Съединени щати. Но през втората половина на октомври 1945 г. Вашингтон

все по-ясно дава признаци за смекчаване на тона поради необходимостта да се

получи съветско съгласие за контрола на САЩ в Япония. Президентът Труман

се обръща към Сталин с лично писмо, за да изрази готовността на САЩ да

съгласуват политиката си към България и Румъния. Сталин също

проявява склонност към компромис и се съгласява с провеждането на

мирна конференция, но настоява в нея да участват ограничен кръг държави и

решенията й да имат само препоръчителен характер, а мирните договори да се

изработят от СМВнР.

Проведените на 18 ноември 1945 г. парламентарни избори в България се

превръщат в сериозна проверка за искреността на американското желание за

постигане на компромис. Опитите на българската опозиция да предизвика

отново намеса на Запада и отлагане на изборите се провалят. За САЩ и

Великобритания е по-важно да спечелят благосклонността на СССР за

Контролната комисия в Япония. Натискът им за демократични промени в

България, демонстриран в Потсдам и при отлагането на изборите през

август 1945 г., е премерен така, че да не предизвика подобни съветски

действия в Италия и Гърция. Той залага на публични декларации, които трябва

да привлекат общественото внимание и да засилят съпротивата на българската

опозиция. Но подкрепата за нея е в определени граници.

В изборите за първия български следвоенен Парламент за ОФ гласуват

88,14%. Създаването на парламентарно правителство обаче се отлага с няколко

месеца поради външния фактор. По предложение на държавния секретар Дж.

Бърнс от 16 до 26 декември 1945 г. в Москва се провежда среща на външните

министри на СССР, САЩ и Великобритания. За разлика от Лондонската

сесия на СМВнР тонът е сговорчив. Трябва да се решат въпросите за мирните

договори с Румъния и България. САЩ се отказват от прилагането на

Ялтенската декларация и за да прикрие неуспеха се съгласяват двете балкански

държави да бъдат „посъветвани" да включат в състава си представители на

„лоялната опозиция". И докато реализирането на този „съвет" в

Румъния се възлага на комисия от представители на трите държави-

победителки, то в България, където изборите вече са проведени, инициативата

е предадена изцяло в ръцете на съветското правителство.

. Привидното съобразяване със западните претенции обаче не може да скрие

същността на решението. То отразява съветската гледна точка за развитието на

България. Включването на двама опозиционни представители в кабинета

няма да промени съотношението на силите и да измени одобрената от Москва

линия.. САЩ се отказват от по-нататъшно поставяне на въпроса за

реорганизацията на недемократичното правителство като условие за мирния

договор с него, което до момента е най-силната карта на Вашингтон срещу

Москва по отношение на България.

Прилагането на Московското решение в началото на 1946 г. обаче среща

трудности, свързани с първите признаци на Студената война. Труман фор-

мулира новите принципи на американската външна политика. Те са основани

върху икономическата и военната мощ на страната и свързаната с нея идея за

„историческата отговорност" и „призванието" на САЩ да ръководят световните

дела. Затова президентът е недоволен от компромисите На 5 януари 1946 г. той

прочита меморандум до Дж. Бърнс, с който на практика обезсмисля

Московското решение за Румъния и България. Труман е категоричен, че

независимо дали двете страни ще изпълнят това решение, САЩ няма да ги

признаят. Поведението на СССР се тълкува като „намерение да нахлуе в Тур-

ция и да анексира района на Дарданелите чак до Средиземноморие-то" и пред

тази опасност САЩ трябва да изоставят „дипломатическите тънкости" и да

използват „железен юмрук".

На България отново е отредено да се превърне в сцена за един от първите

сблъсъци между „големите". Лидерите на българската опозиция Н. Петков и

К. Лулчев, окуражени от М. Барнс, възприемат твърда позиция, отказват да

посочат двама дейци и поставят условия, което Московското решение не пред-

вижда. Исканията са преднамерено максималистични; те не целят да се създаде

база за преговори, а да се провокира интересът на САЩ и Англия и

правителството да не може да изпълни „съвета" на Москва. Стремежът е да се

предотврати признаването на кабинета от Вашингтон и Лондон, за да могат

западните страни да запазят най-силния си инструмент за натиск.

Опозицията е улеснена от съветската дипломация, която в желанието си да

демонстрира зачитане на българското правителство и признаване на изборите,

предоставя на българската страна да приложи решението. Съветският съюз е

изправен пред опасността да не успее да събере плодовете от

дипломатическата си победа за България. Затова Сталин предприема

действия: извиква на инструктаж в Москва К. Георгиев, П. Стайнов и А.

Югов, а в България изпраща А. Вишински, който на 8 и 9 януари 1946 г

се опитва да окаже натиск върху Н. Петков и К. Лулчев, но без резултат. На 7

януари в Москва Сталин и Молотов обсъждат с българската делегация

ситуацията. Според Сталин, ако тя не изпълни решението, „толкова по-зле за

опозицията. Тя ще загине. Ще минем и без нея. Петков да не си мисли, че

СССР и Америка ще воюват заради него."

В края на януари 1946 г. неуспешният опит българската опозиция да бъде

принудена да изпълни Московското решение подсказва на Вашингтон пътя,

по който, в унисон с новата американска политика, може да противодейства на

Съветския съюз.

САЩ дават публичност на новата си инициатива на 5 март 1946 г., когато

Чърчил, в присъствието на президента Труман, произнася в Уестминстър

Колидж в гр. Фултън (щата Мисури) своята прословута реч, възприемана като

начало на Студената война. Тя е посрещната в Съветския съюз като призив за

настъпление срещу неговата сфера на влияние. В тази атмосфера Москва е все

по-малко склонна да толерира протакането на въпроса с българското

правителство. Следват взаимни официални обвинения в неизпълнение на

Московското решение и спорът придобива все по-мащабни очертания.

Неотстъпчивостта на Н. Петков и К. Лулчев, внушавана от М. Барнс, се

вписва в американската линия. Но при засилващия се съветски контрол върху

България това поведение предопределя съдбата на българската опозиция. Окон-

чателната „присъда" е следствие от неуспеха да се приложи Московското

решение. На 28 март 1946 г. лично Сталин нарежда на Г. Димитров да се

прекратят преговорите с лидерите на опозицията и тя да бъде „задушена", а

след три дни е съставено второ правителство на ОФ. Премиер отново е Кимон

Георгиев („Звено"), но опозицията не е представена в него.

Въпрос 7

Подготовка и сключване на мирния договор с България 1946-1947

1. Компромиси в името на примирието

Освен участието във войната срещу Германия, правителството на ОФ

трябва да разреши още една важна външнополитическа задача - да сключи

примирие с победителите Великобритания, САЩ и СССР. По отношение на

първите две страни въпросът става актуален, след като съюзническите

бомбардировки принуждават правителството на Добри Божилов през

февруари 1944 г. да предложи на Вашингтон и Лондон преговори за излизане

от войната и за сключване на примирие. През март 1944 г. Европейската

консултативна комисия (ЕКК) в Лондон започва да разработва неговите

клаузи. Съвместният британско-американски проект е съгласуван едва

на 25 август 1944 г. и се състои от 13 точки, включващи клаузи за

разоръжаване, изтегляне от окупираните зони, предвидена е дори възможност

за окупация, да предостави транспорт и услуги за ползване на

съюзниците. Също се изисква да освободи всички политически затворници, да

сътрудничи за съденето на лица, обвинени във военни престъпления.

Предвидени са и икономически санкции. Включени са два твърде общи

текста - чл. 11 - България трябва да извърши „такъв принос за обща помощ и

възстановяване, какъвто може да бъде изискан от нея" и чл. 13 тя „да изпълни

всякакви по-нататъшни съюзнически инструкции за прилагане на примирието"

и „да посрещне съюзническите изисквания за възстановяване на мира и

сигурността".

Съветският представител в СКК е запознат с американско-британския

проект, но в момента, в който го представя на своето правителство, съветските

войски завладяват Румъния и излизат на северната българска граница.

СССР сега не е заинтересован от сключване на примирие между България и

западните съюзници, затова на 29 август 1944 г. Москва оповестява, че няма да

участва в обсъждането на „условията за капитулация на България”. Заради

стремежът да се запази Антихитлеристката коалиция САЩ и

Великобритания забавят и осуетяват подписването на примирието с

пристигналата на 30 август 1944 г. в Кайро българска делегация.

След като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, статутът

му но отношение на нея се изравнява с американския и британския.

Правителството на К. Муравиев веднага се обръща към Съветския съюз с

молба за примирие, но Москва не реагира, с което показва отношението си

към кабинета. Във Форийн офис са наясно със съветските намерения, но

въпреки това настояват българската делегация да остане в Кайро, за да я

използват като аргумент в бъдещите нелеки преговори със съветската страна.

На 9 септември съветската страна заявява, че могат да започнат

преговори за примирие.

От 12 септември 1944 г. в ЕКК започва обсъждането на съветския проект за

примирие.. Предвижда се участие на българската армия във войната срещу

Германия и свободно придвижване и оказване на помощ на съветските и съюз-

ническите сили на територията на страната. Ново е предложението да се

създаде Съюзна контролна комисия (СКК) под ръководството на съветското

върховно командване, която да следи за спазване на примирието. Отпаднали

са и неблагоприятните чл. 11 и 13. Някои от съветските предложения обаче

пораждат спорове между съюзниците, част от които искат да наложат

примирието да се подпише в Кайро, или в Анкара. Второ, освен съветския

представител, да се подпише и представител на западните съюзници. Спорове

предизвиква и участието на България във войната, но най-вече въпросът за

ръководството на СКК. В съветския проект обаче няма клауза, за изтегляне на

българските войски и това силно безпокои Форийн офис. В средата на

септември 1944 г. Изтеглянето е поставено като предварително искане, за да се

подпише примирието.

Москва и не се противопоставя на мерките, които правителството на ОФ

предприема, за да оправдае оставането на българските части в Беломорие-

то. Задачата-максимум е да се запази Западна Тракия, а ако се наложи

изтегляне на войските, задачата-минимум, която БРП (к) си поставя, е да се

подкрепи борбата на гръцките партизани и Националноосвободителният фронт

(ЕАМ), доминиран от комунистите, срещу т. нар. „националисти", на които се

опира Англия. Българските надежди за запазване на Беломорието се оказват илю-

зорни. Затова БРП (к) бърза да реализира поне програмата-минимум.

Развръзката по спорните въпроси около примирието с България идва

при посещението на Уинстьн Чърчил в Москва от 9 до 17 октомври 1944

г., когато той предлага на Сталин „процентно" разделяне на Балканите - 90%

съветско влияние в Румъния и 90% британско в Гърция, България 75% съвет-

ско влияние срещу 25% западно, а за Югославия и Унгария по

50%. Чърчил подчертава, че процентите не могат да служат като основа за

официален документ. За Сталин също е важно да получи гаранции за

периметрите на действие и затова в следващите близо 12 месеца двамата

лоялно се придържат към постигнатото споразумение. Възприетият от Сталин

и Чърчил „ориентир" дава тласък и на решаването на спорните въпроси около

примирието с България. Постигнати са компромисите - подписването да стане

в Москва, но се настоява за равнопоставеност в СКК. Молотов също прави

компромис и се съгласява примирието да бъде подписано и от командващия

съюзническите войски в Средиземноморието - ген. Хенри Уилсън. Двустранен

компромис е и решението за изтегляне на българските войски. На 11

октомври 1944 г. от името на трите държави-победителки българското прави-

телство е информирано, че изтеглянето трябва да започне незабавно и да

завърши за 15 дни.

Българското правителство е подготвено и съобщава на победителите, че

още на 10 октомври 1944 г. е започнало оттегляне на войските от гръцка

територия, а евакуирането на гражданската администрация е започнало по-

рано и вече е почти приключило. В замяна Англия отхвърля включването в

примирието на гръцките претенции за териториално разширяване на

север. Пътят към подписването на примирието вече е открит. Текстът на

примирието е готов на 23 октомври 1944 г., а вечерта на 26 октомври е връчен

на българската делегация, водена от министъра на външните работи проф.

Петко Стайнов („Звено"); в нея са още Добри Терпешев и Никола Петков,

Петко Стоянов, ген. Георги Попов и пълномощният министър Димитър

Михалчев.

След връчването на проекта за Съглашението българската делегация има едно

денонощие да се запознае с него. По някои клаузи българската делегация

иска повече яснота.. България настоява да не връща собственост, унищожена

или отвлечена от германските завоеватели от териториите на Обединените

нации, Гърция и Югославия, както и че България и настоява да плати

репарации само за загубите и щетите, „причинени от органите на Българската

държава”. Реакцията на Молотов и западните делегати обаче е единодушен

отказ.

Окончателното приемане на Съглашението за примирие става на 28

октомври 1944 г., под него се подписват Ф. Толбухин, ген. Дж. Гамел и

българските делегати П. Стайнов, Д. Териешев, Н. Петков и П. Стоянов.

Съглашението урежда въпросите за съдействието, което България трябва да

оказва на Антихитлеристката коалиция;, анулиране на „всички законодателни

и административни положения, които се отнасят до анексирането или

включването в България на гръцка и югославска територия"; освобождаване

на военнопленниците и арестуваните за дейност в полза на Обединените

народи; отмяна на дискриминационното законодателство; сътрудничество

при задържането и съденето на лица, обвинени във военни

престъпления; разтуряне на фашистките организации. Предвижда се България

да върне цялата им собственост и всички ценности и материали, изнесени от

териториите им, както и да предаде като трофей намиращото се в страната

военно имущество на Германия и сателитите й. Обемът на репарациите за

загубите и вредите е оставен за определяне в бъдеще, но чл. 15 изисква

българското правителство да изплаща редовно, още от влизането на

Съглашението в сила, парични суми в българска валута и да предоставя стоки,

средства и услуги, „които могат да потрябват на Съюзното (Съветското)

главно командване за изпълнението на неговите функции". Спазването се

следи от Съюзна контролна комисия (СКК) начело със съветски председател и

„с участие" на британски и американски представители. Към Съглашението

има и протокол - пред българското правителство се поставя изискването да

предостави хранителни продукти на Гърция и Югославия.

С подписването на примирието се създават по-благоприятни условия за

преодоляване на международната изолация на България.

През ноември 1944 г. в София пристигат като политически представители,

натоварени с поддържане на дипломатическите отношения до пълното им

нормализиране, Александър Лавришчев и Мейнард Барнс. У. Бозуол заедно с

цялата британска част от СКК пристига още в началото на октомври 1944 г.

Пак през октомври де факто са уредени отношенията и с Франция; през

януари 1945 г. са възобновени отношенията с Италия, а в София е изпратен и

политически представител на Югославия. България изпраща със същия ранг в

СССР, Югославия и Франция съответно Димитър Михалчев, Петър Тодоров и

Евгени Силянов.

През следващите три години действията на България във всички сфери,

включително и във външната политика, са под наблюдението на СКК. Неин

председател е маршал Ф. Толбухин, но на практика тя се ръководи от ген.

Сергей Бирюзов. Използвайки прецедента с италианската СКК, съветските

представители запазват за себе си правото за пряк контакт с българските

власти, опитват се да определят числеността на другите две мисии и

техните разходи, ограничават движението на американските и британските си

колеги само в района на София.

Лондон и Вашингтон обаче до пролетта на 1945 г. не нарушават постигнатите

споразумения с Москва, разчитайки на нейната добронамереност в други, по-

важни за тях райони. През януари 1945 г. САЩ напомнят, че държат на

предложението си за втория период на примирието, когато няма да приемат

„статут, който би позволил на нашите представители да действат в качеството

си само на наблюдатели", а СКК би трябвало да работи „съгласно ин-

струкциите" на трите правителства. И САЩ, и Великобритания обаче не са

особено настоятелни и не минават определените от предварителните

договорености граници. За тях, както и за Съветския съюз, единството на

Антихитлеристката коалиция е особено важно преди завършващия етап на

войната.

Въпросът за мирния договор

Изработването на мирния договор с България е част от общия процес на

мирно урегулиране на Европа, в който водещи са интересите на победителите

и стремежът им да укрепят позициите си в стратегически важните за тях

региони. В този процес победените държави са по-често обект, отколкото

субект в международните отношения. За България тази констатация се

потвърждава от хода на събитията през първата половина на 1945 г. Докато

във вътрешнополитически план предходният период (от 9 септември до

декември 1944 г.) може с известни уговорки да се определи като време на

единодействие и сътрудничество между партиите в ОФ, повлияно от

сплотеността и показното разбирателство в Антихитлеристката коалиция, от

началото на 1945 г. ситуацията се променя към сътресения.

На 5 март 1946 г., Чърчил, в присъствието на президента Труман,

произнася в щата Мисури своята реч, възприемана като начало на Студената

война. Тя е посрещната в Съветския съюз като призив за настъпление срещу

неговата сфера на влияние. В тази атмосфера Москва е все по-малко склонна

да толерира протакането на въпроса с българското правителство. И за САЩ,

и за СССР времето на отстъпките е отминало и те използват България, за да

демонстрират променените си външнополитически концепции. Окончателната

„присъда" за българската опозиция идва а 28 март 1946 г., когато лично

Сталин нарежда на Г. Димитров да се прекратят преговорите с лидерите на

опозицията и тя да бъде „задушена", а след три дни е съставено второ

правителство на ОФ. Премиер отново е Кимон Георгиев („Звено"), но

опозицията не е представена в него.

През пролетта на 1946 г. на преден план излизат проблемите

за непосредствената подготовка на мирните договори. Българската страна

съсредоточава вниманието си върху двата най-съществени въпроса - за

границите и за репарациите. През 1945 и 1946 г. Гърция проявява

изключителна активност в пропагандирането на своите претенции за

„стратегическа" граница с България, която да я предпазва от „четвърто

нападение" на българите, както и за пълно компенсиране на причинените й

щети, изчислявани от нея на над 700 млн. долара. До пролетта на 1946 г.

българската външна политика се опитва да постигне признаване за България

на статут на „съвоюваща", което би се отразило на бъдещите репарации, но не

поставя въпроси, засягащи граничната линия. Причините за това мълчание са

свързани с трудното международно положение на България и с нежеланието

на Съветския съюз да се създава допълнително напрежение между съюзниците,

още повече, че договореностите между Чърчил и Сталин в основни линии вече

са предрешили нещата. Това проличава в нареждането да се изтеглят

българските войски от Беломорието и в Съглашението за примирие; в него

липсват териториални клаузи, което означава, че границите остават такива,

каквито са към момента на подписването му - т.е. включват Южна Добруджа,

но не и Западна Тракия и Западните покрайнини.

През април 1946 г. обаче мълчанието е нарушено - в печата и в официални

заявления българската страна поставя въпроса за гръцките териториални

претенции и за българските права над Западна Тракия. Поводът е

наближаващата нова сесия на СМВнР в Париж (25 април-16 май и 15 юни-

12 юли 1946 г.) и мирната конференция, която трябва да я последва. В края на

април в Копенхаген Васил Коларов за първи път излага пред международен

форум факти, които целят да покажат България като демократизираща

се. Преценено е, че личните контакти по време на сесията на СМВнР в Париж и

по-целенасочената пропаганда ще противодействат на ескалиращите гръцки

претенции.

Първата половина на май 1946 г. бележи своеобразна кулминация в

българската дипломатическа активност. На 7 май 1946 г. в Секретариата на

СМВнР е връчен меморандум на българското правителство, придружен от 5

допълнителни изложения по най-важните въпроси от подготовката на мирния

договор. В него се подчертават: плюсовете, произтичащи от българското участие

във войната срещу Германия; „мерките за ликвидиране със старите порядки" във

вътрешнополитическия живот (включително провеждането на т.нар. „Народен

съд" и на парламентарните избори); спасяването на българските

евреи; „широкото и неудържимо" антифашистко съпротивително

движение, уникално за страните-сателити и привлякло „сериозното

внимание на външния свят". Изводът е, че „заради престъпленията на

фашистките управници не би било справедливо да бъде наказван народът,

който се бори против тях и даде толкова много скъпи кървави жертви".

Във втората част на меморандума е изразена официалната българска

позиция но въпроса за гръцките претенции за репарациите и за

териториалните промени. Настоява се точно да се установи кои

от разрушенията са нанесени от български органи и поданици, както и каква

част от стоките и материалите, изнесени от гръцка територия, са взети от тях;

да се приспаднат българските инвестиции, вложени в инфраструктурата на

Беломорието и за държавните храни и тютюни, оставени на гръцкото

население при изтеглянето на българската администрация и войски, както и да

се има предвид тежкото финансово положение на България, ограбена от

клиринговата търговия с Германия. В документа убедително се отхвърлят

гръцките военни и етнически аргументи за „поправка" на границата в полза на

Гърция. Българската страна (със съветско позволение) дори заявява, че от

е „логично и справедливо" България да получи „действителен излаз на Егейско

море.

По време на първия етап на сесията на СМВнР в Париж пристига делегация,

съставена от представители на всички ОФ партии и водена от В. Коларов.

Председателят на Народното събрание има важни срещи с В. Молотов, с френ-

ския външен министър Ж. Бидо, с първия секретар на Форийн офис Дж. М.

Бенкс и др. В края на юни той е приет вече от ръководителите на

трите делегации - държавния секретар Дж. Бърнс, британския

външен министър Ъ. Бевин и В. Молотов. В момент, когато добре

организираната гръцка пропаганда настоява за 700 млн. долара репарации и 10

000 кв. км българска земя с 400 000 души население, и Бърнс, и Бевин

насочват разговорите към политическите условия в България и

недемократичността на правителството и така едва ли оставят илюзии у

българския представител относно позициите, които ще заемат по време на

обсъждането на мирния договор. Малко вероятно е върху тях да окаже влияние

и допълнителният меморандум, който българското правителство изпраща до

СМВнР при започването на втория етап на Парижката сесия. Съветът приема

по въпроса за репарациите съветската постановка за частично обезщетение на

Гърция от страна на България с допълнението на Дж. Бърнс - да не се определя

точната сума, преди да се проучат претенциите на Югославия и Гърция и

платежните възможности на България. В спора между Бевин и Молотов дали в

мирния договор границите да бъдат точно определени, се приема

компромисното предложение на Бърнс граничната линия да е тази от 1

януари 1941 г., поне докато България и Гърция изложат своите становища.

Съветската страна се съгласява да се ограничат българските въоръжени сили,

но се противопоставя на предложенията България да заплаща и косвени

репарации.

На 29 юли в Люксембургския дворец в Париж се открива мирната конференция, продължила до 15 октомври 1946 г. Според взетите

през декември 1945 г. в Москва решения в нея участват 21 държави,

които трябва да изработят препоръки до СМВнР за клаузите на

мирните договори с победените страни. Конференцията дава възможност

на бившите германски сателити да направят своите становища достояние на

по-голям кръг политици и да се опитат да създадат по-благоприятно

впечатление сред широката общественост. Българската страна се възползва от

статута на Конференцията. Пристигналата по този повод в Париж

правителствена делегация включва премиера К. Георгиев, председателя на

Народното събрание В. Коларов, министъра на външните работи Г. Кулишев,

на министъра на финансите Ив. Стефанов и др. На 21 август 1946 г. тя внася

официално писмени предложения за промени в проекта за мирния договор, а

членовете й участват и в разискванията в отделните комисии. На пленарното

заседание от 14 август 1946 г. Г. Кулишев представя изложение с българските

съображения за признаване на България за „съвоюваща", за връщане на

Западна Тракия и против голямото съкращаване на армията. Той подчертава,

че България (за разлика от Италия и Германия) не е воювала пряко

срещу Гърция и следователно носи отговорност само за част от щетите, като

при това е вложила инвестиции за възстановяване и развитие на териториите,

заети от българската администрация. По този въпрос в Икономическата

комисия на Конференцията е внесен и специален меморандум, но той не

привлича ничие внимание.

Приета е английската формулировка за репарации на стойност 125 млн.

долара за Гърция и Югославия, която очевидно не взима под внимание нито

гръцкото настояване за пълна компенсация, нито българските аргументи за

намаляване на репарациите.

Конференцията потвърждава предложението на СМВнР Румъния,

България и Унгария да се откажат от всякакви претенции към Германия,

както и английското искане в мирните договори с трите страни да се включи

клауза да не допускат „дискриминация на своите граждани във връзка с тяхната

раса, пол, език, вероизповедание". Отхвърлени са обаче предложенията на

украинските и белоруските делегати на Румъния и България да се признае

статут на „съвоюващи" и това да се отбележи в преамбюлите на договорите с

тях.

Тогава гръцката страна пряко поставя въпроса за промяна на северната

си граница. Съветските и американските делегати изразяват несъгласие, докато

британският е повече от благосклонен.

На 2 септември 1946 г. на В. Коларов е дадена възможност да пледира в

Комисията по политическите и териториалните въпроси против

неоснователните гръцки претенции. Българските претенции получават

сериозна защита от страна на съветския делегат Н. Новиков. Ограниченията в

регламента на комисията правят невъзможно изслушването на специално

пристигналата в Париж четиричленна делегация на Тракийската организация в

България. Тя обаче отправя до СМВнР свой меморандум по въпроса за

връщането на Западна Тракия и връчва на комисията специално изложение.

Членовете на делегацията се опитват да защитят българската кауза и във

френската преса, както и при лични срещи с политици и общественици. В

Комисията по политическите и териториалните въпроси българското искане не е

подложено на гласуване; гръцкото е отхвърлено, а комисията препоръчва

Конференцията да възприеме становището на СМВнР границите на България

да се запазят такива, каквито са били на 1 януари 1941 г., т.е. не са

удовлетворени нито гръцките, нито българските претенции. На пленарното

заседание обаче повечето делегации по британско внушение гласуват

„въздържали се" и текстът не е утвърден. Така Конференцията не приема

препоръки по въпроса за границите и оставя СМВнР да го реши.

По време на Конференцията в териториалния спор между Гърция и

България интерес предизвикват някои моменти в позициите на САЩ,

Великобритания и Югославия. Прави впечатление поредното несъответствие

между твърде острия тон на американската дипломация по отношение на

демократичността на българското правителство и пряката защита на

българската териториална цялост, срещу която дори не се иска конкретна

политическа цена. Вероятно САЩ се надяват в отговор на съветската

благосклонност по други, по-важни за тях въпроси, а и едно преобладаващо

английско влияние в Гърция едва ли е в интерес на по-далечните им планове.

Точно към такова влияние е насочена активната подкрепа на Великобритания за

гръцките претенции по време на Конференцията. Тя обаче контрастира с

умерения и реалистичен подход на Форийн офис, прилаган многократно преди

и след самата Конференция. Британската дипломация е наясно, че гръцките

искания са трудно защитими и упоритостта при отстояването им може да

доведе до конфликт със СССР, който в противовес ще подкрепи българските

претенции, а основанията за тях са далеч по-убедителни. Англия обаче не

желае да огорчава средиземноморския си партньор и Парижката конференция

е удобен случай да се демонстрира приятелско отношение към него и да се

укрепи британският авторитет на защитник на гръцките интереси. От

това, поради статута на Конференцията, не следват никакви реални анга-

жименти.

Българските интереси като правило са отстоявани от Съветския съюз,

който не би искал включената в неговата зона за сигурност страна да бъде

териториално, военно и икономически отслабена. Усилията му са подпомогнати

от делегациите на Украинската и Белоруската ССР и народнодемократичните

държави от редиците на победителите. Но докато полската и чехословашката

подкрепа се основава преди всичко на поетите към СССР ангажименти и на

славянската солидарност, то в югославската могат да се открият и по-различни

подбуди, свързани, на първо място, с плановете на Югославия за Триест (в

борбата за присъединяването му се разчита на съвместните усилия на СССР и

народнодемократичните държави) и за обединението на Македония в рамките

на Югославия, За югославската дипломация е изгодно българското внимание

да е изцяло ангажирано със Западна Тракия и тя разчита, че удовлетворяването

на българските претенции в този регион ще направи по-безболезнено бъдещото

присъединяване на Пиринска Македония към проектираната единна

Македония в рамките на Югославия. Ако обаче гръцките искания се

реализират, образуването на последната би станало крайно проблематично.

В крайна сметка Парижката конференция преминава в дух на значителни

противоречия между Великите сили, за което немалко допринася нейният открит

за обществеността характер. Макар и част от спорните въпроси да не намират

решение, на Конференцията е направена съществена крачка към мирното

урегулиране на следвоенна Европа. Проблемите пред българската външна

политика обаче остават. Показателни в това отношение са както дискусиите на

заседанията на Конференцията, така и американското отношение към мирния

договор с България. В разговор с премиера К. Георгиев,*проведен на 27

август 1946 г. в Париж, държавният секретар Дж. Бърнс предупреждава, че по-

важно е не „какво ще съдържа или няма да съдържа" договорът, а дали САЩ

ще го ратифицират при положение, че в България продължават да липсват

признаци на демократизиране. Тези тревожни сигнали карат Г. Димитров

няколко дни по-късно да посети Москва и да проучи съветската позиция за

мирния договор, включително за сепаративното му подписване от СССР в случай

на отказ от страна на западните държави. Сталин и Молотов обаче не изглеждат

особено обезпокоени и предвиждат, че „едва ли работата ще стигне до

това. Всъщност и Изтокът, и Западът в еднаква степен имат интерес

от окончателно уреждане на въпросите с мирните договори на Италия,

Румъния, България, Унгария и Финландия. Москва разчита, че подписването

им ще укрепи правителствата в държавите от нейната сфера на влияние и ще

позволи тяхното ускорено обвързване със СССР, като същевременно ще лиши

западните страни от механизми за намеса във вътрешните им работи. САЩ и

Великобритания се надяват, че мирните договори, изискващи изтегляне на

съветските войски и на съюзните контролни комисии от сателитите, ще

създадат в тях подобри условия за проникване на западните демократични

ценности, какго и на западните капитали. Загова сесията на СМВнР в Ню

Йорк от 4 ноември до 12 декември 1946 г. е белязана от стремежа за изглаждане

на противоречията и окончателно съгласуване на мирните договори с бившите

сателити на Германия.

В навечерието на сесията българското правителство отправя

нов меморандум до СМВнР, в който изтъква, че до момента някои важни за

България въпроси не са били достатъчно проучени, или по тях са направени

„неуместни или несправедливи препоръки" по време на мирната конференция.

Отново се изказва желание в преамбюла да се добави текст, признаващ

страната за „съвоюваща", както и да се уточни, че военните действия на

българските войски срещу Германия започват още на 10 септември 1944 г., а

не след налагането им но силата на примирието. Отново се поставя и въпросът

за излаз на Егейско море и за Западна Тракия, макар в текста да личи вече

липсата на илюзии. Като „прекомерна и несправедлива" е определена сумата

от 125 млн. долара репарации и се предлага те да не надхвърлят 20 млн. долара,

но се изказва и съмнение, че българската икономика ще е в състояние да

осигури реалното им изплащане. Правителството преценява като „незаслужена

обида" британското допълнение към чл. 2 за гарантиране правата на евреите и

иска отхвърляне на гръцкото предложение за демилитаризиране на южната

граница от българска страна, като се разрушат всички укрепления на 20

км навътре, твърдейки, че „цяла България е практически демилитаризирана".

Постигнатите в Ню Йорк решения са плод на взаимни компромиси между

победителите. Българските съображения не са взети предвид. България не е

призната за „съвоюваща" страна и в преамбюла на договора се твърди, че едва

след 28 октомври 1944 г. е взела „активно участие във войната срещу

Германия". По въпроса за промяна на границата в полза на Гърция СССР,

САЩ и Франция са категорично против, а и опитите на Ъ. Бевин в защита на

гръцките претенции са вече доста вяли. Но и вниманието към българското

искане за Западна Тракия е почти равно на нула. Съветската делегация

си спомня за него, само за да го използва като контрааргумент в споровете с

англичаните. В крайна сметка е прието френското предложение в договора да

влезе препоръката на Парижката сесия на СМВнР българските граници да

останат такива, каквито са били на 1 януари 1941 г., но да се въведе член за

демилитаризиране на българската гранична зона с Гърция. Така опитът за

национално обединение завършва неуспешно, но България излиза от войната

без загубени територии, като единствена от сателитите има дори

териториални придобивки - Южна Добруджа.

Към политическите клаузи, част от които разширяват и уточняват

съответните постановления от Съглашението за примирие, е прибавено

изискването на чл. 2 - България да вземе всички мерки за осигуряване на

своите поданици „без разлика на раса, пол, език или вероизповедание,

ползването от правата на човека и основните свободи". Отпада обаче опитът

на Англия да включи в българския договор отделен член за защита правата на

евреите (в договорите с Румъния и Унгария гой присъства). Въоръжените

сили на България са силно намалени (65 500 души от всички родове войски),

но не са разпуснати и могат да изпълняват „задачи от вътрешен характер" и

„местна отбрана на границите". Редица ограничения са наложени върху

видовете оръжия, които може да притежава българската армия.

Споровете от Париж за размера на репарациите се пренасят и в Ню Йорк и

са в пряка връзка с определянето на италианските репарации за Гърция и

Югославия. При уточняване на сумите САЩ предлагат България да плати на

Югославия 16 млн. долара и още 62,5 млн. на Гърция. В. Молотов обаче

настоява общата сума на българските репарации да е 30 млн. долара, а

Англия иска определените в Париж 125 млн. да се поделят между двете

страни. Последвалото отстъпление на всяка от победителките от посочените

първоначално суми е свързано с желанието им да постигнат единодушие по

важния въпрос за Триест и по други финансови проблеми. В крайна сметка е

постигнато съгласие България да плати на Гърция 45 млн. долара, а на

Югославия - 25 млн., като изрично е записано, че причинените им щети от

.страна на България ще бъдат изплатени „не напълно, а само частично",

защото българската армия „на дело води война против Германия".

Репарациите трябва да се изплатят за 8 години от влизането на договора в

сила в стоки на българската добивна и преработваща индустрия и на селското

стопанство. Количеството и видът на тези стоки трябва да се определи чрез

споразумения на правителствата на Гърция и Югославия с българското

правителство.

В договора страните победителки отделят немалко място, за да осигурят и

собствените си интереси по отношение на България, която трябва да върне

техните имущества, а българската собственост на територията на

„Обединените народи" подлежи на „вземане, задържане, ликвидиране или

друго действие" от тяхна страна. За Съветския съюз е запазено правото върху

всички германски активи в Германия. Българската собственост в

Германия подлежи на връщане на България, но последната трябва да се

откаже от всички свои претенции спрямо Германия за нанесени загуби и щети,

останали неуредени на 8 май 1945 г., с изключение на претенциите но договори

и задължения, сключени преди 1 септември 1939 г. Пак в интерес на

победителките е клаузата, изискваща от България да плаща задълженията си по

заеми, сключени преди войната, както и чл. 29, гарантиращ на всеки от

„Обединените народи" статут на най-облагодетелствена нация по отношение

на България в продължение на 18 месеца от влизането на договора в сила.

В заключителните разпоредби чл. 35 натоварва ръководителите на

дипломатическите мисии на СССР, САЩ и Великобритания в София да дават

разяснения по изпълнението и тълкуването на договора. След приключването

на Нюйоркската сесия процедурата изисква договорите да бъдат подписани в

Москва, Лондон и Вашингтон от министрите на външните работи на трите

страни, след което на 10 февруари 1947 г. в Париж, в Министерството на

външните работи на Ке д'Орсе, те се подписват от френския външен министър

Жорж Бидо, от посланиците на СССР, САЩ и Великобритания и от останалите

участнички в мирната конференция.

Така под 38-те клаузи и 6-те приложения на мирния договор с България

слагат подписите си представители на 12 държави. От българска страна

договорът е подписан от подпредседателите на Министерския съвет Кимон

Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. През следващите месеци

документът е ратифициран от всички подписали го страни (с изключение на

Гърция, която в знак на протест прави това по-късно) и след предаването на

ратификационните документи за съхранение в Москва влиза в сила на 15

септември 1947 г. От този момент се прекратява дейността на СКК в България,

а съгласно чл. 20 на договора съветските войски трябва да напуснат страната в

90-дневен срок.

Позициите на СССР в България обаче съвсем не са накърнени -те са

гарантирани от управляващата (макар и все още в рамките на коалицията ОФ)

БРП (к), която след подписването на договора засилва настъплението срещу

опозиционните партии. Подготовката за решителния удар върху тях започва на

5 юни (веднага след като САЩ ратифицират мирния договор), когато в

Народното събрание е арестуван лидерът на най-влиятелната опозиционна

сила - земеделецът Н. Петков. Срещу него започва скалъпен съдебен процес с

обвинения за подготвяне на въоръжен преврат. Произнесената смъртна присъда

на Н. Петков е изпълнена с одобрението на съветското ръководство в първите

минути на 23 септември 1947 г. - седмица след влизането в сила на мирния

договор и седмица преди Вашингтон официално да признае българското

правителство и да установи дипломатически отношения с него. Партията на П.

Петков - БЗНС, е забранена и разтурена със закон, а ликвидирането на

останалите политически противници на БРП (к) е само въпрос на време.

Мирният договор слага край на състоянието на война на България с

победителките от Антихитлеристката коалиция и урежда международноправния

статут на страната като суверенна държава. Въпреки че в него е отразен

ултимативният тон към победения противник, подписването на договора е

важна крачка към преодоляване на изолацията на България (Великобритания

възстановява дипломатическите си отношения с нея още на 11 февруари 1947

г., а САЩ - на 2 октомври с.г.) и за запазване на нейната териториална цялост.

Създадена е основа за пряко урегулиране на двустранните отношения с редица

държави и поне формално България получава правото на свободен избор във

външнополитическите си инициативи. На практика обаче в условията на

Студената война пътят на българската дипломация винаги минава през

Москва. Външнополитическата зависимост е оформена по настояване на

Сталин с междуправителствен протокол, подписан в Москва на 11

февруари 1948 г. от Г. Димитров и В. Молотов. В лицето на Съветския съюз

управляваната от Комунистическата партия България вижда гарант на своята

сигурност, независимост и суверенитет. Категоричността, с която светът е

разделен на две, не оставя много място за избор. Както в навечерието на Втората

световна война, така и след нея въздействието на външния фактор се оказва

решаващо за ориентацията на страната.

8. България и Източна Европа – септември 1944г-септември 1947г.

След края на Втората световна война България трябва да формира

външната си политика под знака на поредното поражение. В международен

план се наблюдава съвсем ново разположение на силите, чиято структура е

много по-сложна от тази на традиционното деление на победителки и

победени. Започва Студената война между капитализма, разбиран като

Западен свят, воден от САЩ, и социализма, разбиран като Източен блок,

създаден и ръководен от Съветския съюз. Това противопоставяне поставя

малките източноевропейски държави в нова ситуация – те трябва да

преориентират външната си политика в приятелска към СССР с помощта на

дълбоки вътрешнополитически и икономически преобразувания. Целта на

унифицирането на обществата от Източна Европа в рамките на съветския

модел е създаването на нов единен външнополитически субект – Източен

блок, в чийто южен фланг България ще заема важно място. За постигане на

тази цел започва тенденция за предодоляване на конфликтите между почти

всички съседни държави в Източна Европа с активната намеса на СССР.

Преди приключване на войната с излизането й от Тристранния пакт и

включването й на страната на Антантата, България минава на един фронт с

повечето източноевропейски държави – Чехословакия, Полша, Югославия,

както и с бившата съюзничка на Третия райх – Румъния. По този начин

България е принудена да прекъсне връзки с дотогавашните си съюзници, сред

които е Унгария, с която е поддържала традиционно приятелски отношения.

На 23 септември 1944г. е изпратено съобщение до българската легация в

Будапеща, че предстои скъсване на дипломатическите отношения между

двете страни, но унгарските интереси в България ще бъдат запазени в духа на

досегашното приятелство. На 15 декември 1944г. България обявява война на

Унгария, но разривът не продължава дълго. Още през декември 1944г. в

Дебрецен е съставено ново временно унгарско правителство против

пронацистката политика и на 20 януари 1945г. застава на страната на

Съветския съюз във войната срещу Тристранния пакт.

Географското положение на Румъния, която се намира по-близо до границите

на Съветския съюз, я принуждава по-рано от България да напусне

Тристранния пакт и да влезе във войната на страната на Антантата (още в

края на август 1944г.). Така Румъния успява да допринесе в заключителните

военни действия на Втората световна война и да придобие по-благоприятни

възможности за защита на националните си интереси след края на войната.

Единственият териториален спор между Румъния и България е свързан с

решението от 7 септември 1940г. в Крайова за връщането на Южна Добруджа

към България. Тази загуба обаче е далеч по-незьначителна за Румъния в

сравнение с отстъпването на Трансливания на Унгария и Бесарабия на

Съветския съюз.Първата стъпка за новите българо-румънски отношения е

търговска спогодба от 10 януари 1945г.

По време на големите битки Сталин поставя нов апел в посланията си като за

пръв път се позовава на православието и славянството като важна

разграничителна характеристика на водената война. По този начин т.нар.

„Отечествена война” придобива и „свещен характер”. Този идеологически

завой позволява на България да излезе с най-малки поражения от състоянието

на победена държава, тъй като тя е единствената държава от Тристранния

пакт, която е православна и славянска. Започва движение за възраждане на

славянскоро движение, в което България се включва дейно. На 26 ноември

1944г. в София е учреден Славянски комитет, а в началото на 1945г. в

българската столица е свикан международен Славянски събор. Това е

огромен международен успех за България, на което отрицателно реагира

Югославия, чиито представители демонстрират на събора своите водещи

позиции сред славянските държави от Източна Европа и не скриват обидата

си от това, че честта не е предоставена на Белград.

За България най-важни са взаимоотношенията й с основната външна сила за

Източна Европа , Съветския съюз. От голямо значение за тези връзки е

присъствието на комунистическия лидер Георги Димитров в Москва до 4

ноември 1945г. Той често контактува със Сталин, има заслуга за защитата на

българските външни интереси пред Съветския съюз, с него се срещат и

контактуват всички български делегации и нови политици. В началото на

1945г. със сключена търговска спогодба България получава стопанска помощ

от Съветския съюз. След края на войната през май 1945г. на преден план

излиза икономическото възстановяване на държавите от Европа, сред които и

източноевропейските страни. Търговски спогодби сключват България с

Румъния (10 януари 1945г.), с Чехословакия (20 октомври 1945г.), със СССР

(27 април 1946г.), с Полша (29 април 1946г.), с Югославия (30 март 1947г.), с

Унгария (26 юни 1947г.), споразумение между България и Чехословакия от 14

септември 1946г. за набиране на българска работна ръка, която да бъде

използвана в чехословашкото селско стопанство. В началния следвоенен

период БЪлгария възстановява търговските си връзки и с държави, които не

са от Източна Европа – с Швейцария през декември 1946г., а през 1947г. с

Великобритания, Белгия , Австрия, Холандия, Дания, Франция, Финландия,

Швеция.

Малко по-късно започват да се възстановяват и традиционните културни

връзки в Източна Европа. Първата нова културна спогодба на България е с

Югославия от 9 май 1947г. Следват спогодби с Румъния, Чехословакия,

Полша и Унгария от 1947г. Забелязва се, че външнополитическата активност

на България нараства едва през 1947г., което се дължи на това, че до 10

февруари 1947г., когато подписва мирния договор, е с неуредено

международно положение.

В източноевропейските страни от съветската „сфера на влияние” за пръв път

в политическите борби участват като основни играчи комунистическитв

партии. Така през 1947г. в цяла ИЗточна Европа безспорно полотическо

надмощие имат комунистите, освен в Чехословакия, където това става през

февруари 1948г. Постигнатата вътрешнополитическа еднородност, за която

основна роля има външният фактор в лицето на Съветския съюз, на

източноевропейските държави е предпоставка за външнополитическото им

сближаване. С помощта на СКК(Съюзна контролна комисия) в окупираните

от съветски войски страни, чрез съветски посланици в освободените от

германска окупация територии, се осъществява съветският стремеж в Източна

Европа да се утвърдят „приятелски режими”, политически верни на

Съветския съюз. През първите следвоенни години се осъществява промяна

или по-скоро подмяна на кадрите въвъ външнополитическите ведомства - в

началото навсякъде ръководството на външните министерства е поверено на

некомунисти - в България външни министри са политиците от Звено Петко

Стайнов, Георги Кулишев и Кимон Георгиев.Но постепенно комунистите

получават и това министерство – от края на 1947г. български външен

министър става Васил Коларов. За разлика от Западния свят, където

дипломатическият персонал запазва своя предвоенен характер, в страните от

съветската „сфера на влияние” службите се формират наново, за български

пълномощни министри и съветници се подбират политически лица, предимно

свързани с БРП(к), които изпращат в страната сило политизирана

информация за събитията със съпричастност към комунистическата партия и

остра критичност към опозицията.

Основните задачи на българските дипломатически представители в Източна

Европа си остават защитата на националната кауза, осигуряването на

сътрудничество и сближаването между близкитеетнически и географски

народи. С усилията на първите следвоенни български дипломати България

успява да привлече като доброжелателни участници в мирната конференция

трите славянски страни от Източна Европа – Югославия, Чехослаовакия и

Полша, които заедно със СССР стават противовес на гръцките претенции към

България. Отново с цел разясняване и пропагандиране на българската кауза се

създават или възобновяват смесени дружества за приятелство във всички

източноевропейски страни( те се формират като подразделения на

влиятелните по онова време славянски комитети, а в неславянските страни

като самостоятелни организации). Полско-българско дружество е

възобновено в Полша в началото на май 1946г., а в Унгария такова дружество

е създадено в началото на март 1947г. Възстановяват се честванията на Деня

на славянските първоучители св.св. Кирил и Методий. Съветският посланик в

Полша Лебедев оценява българската славянска активност като говори за

„силното славянско чувство на българите, което не може да бъде сравнено с

чувствата на никой друг славянски народ”.

1947г. се очертава като повратна година за отношенията между победителите

от Втората световна война. Налице е политическото противопоставяне – от

правителствата в суветската сфера на влияние са изтласкани политическите

сили, които симпатизират на западните съюзници( в Чехословакия това става

малко по-късно – след февруари 1948г.). От италианското и френското

правителство пък са изтласкани комунистите през май 1947г. В

икономическата сфера противопоставянето се изразява в нежеланието на

САЩ да върнат активите на емигрантските правителства от Източна Европа

или да отпуснат обещаните им кредити и от друга страна засилените

икономически връзки на СССР с тези страни. В тази обстановка се разработва

идеята за американска икономическа помощ за Европа, за която се предлага

по идея на държавния секретар Джордж Маршал, да обхване на само Западна,

но и Източна Европа. Обсъждането на т.нар. „план Маршал” между външните

министри на Франция, Великобритания и Съветския съюз – Бевин, Бидо,

Молотов започва на 27 юни 1947г. в Париж. СССР първоначално приемат

плана, тъй като самите те се нуждаят от външни кредити. Но на преговорите

постепенно си проличават различията между западните политици и Молотов

– той отрича възможността за съгласувана икономическа политика и правото

на САЩ да получават сведения за икономическите ресурси на страните,

които ще получат помощ. Освен това руското разузнаване разкрива

намеренията за отделяне на източноевропейските страни от съветската сфера

на влияние чрез плана Маршал. След категоричния отказ на Молотов на 2

юли 1947г. за участие в плана Маршал правителствата на Албания, България (

на 8 юли 1947г.), Полша, Румъния, Унгария, Финландия, Югославия и малко

по-късно Чехословакия са принудени да откажат поканата за участие в

конференцията за плана „Маршал”.

Още от 1945г. Комунистически лидери изразяват желанието си за

възстановяване на някаква форма на многопартийно сътрудничество след

като Коминтерна е разпуснат през май 1943г. Поета е инициатива от полския

комунист Владислав Гомулка за свикване на съвещание на 9 комунистически

партии в Полша между 22 и 28 септември 1947г. Съвещанието в Шкларска

Поремба, Полша цели да се размени информация за осъществените през

последните 2-3 години политически и соц.-икономически преобразувания,

както и да се помисли за издаването на общо списание, което се превръща в

учредително за първата и последна следвоенна международна

комунистическа организация – Коминформбюро. Характера на срещата както

и на новата международна организация имат по-скоро междудържавен, а не

партиен, поради управленческия статут на участниците и обсъжданите

въпроси, които са свързани предимно с външната и вътрешна политика, а не с

идеологически и политически въпроси. На срещата се установява и

йерархизация на комунистическите партии според техния напредък и

постижения както следва: ВКП(традиционно водеща КП), ЮКП, БРП(к), ПРП

и ЧКП, РКП и УКП. При тази йерархия Белград се избира за седалище на

Коминформбюро и там да се редактира печатния му орган – „За траен мир, за

народна демокрация!”.

Още в годините на Втората световна война Сталин започва формализиране на

отношенията между Съветския съюз и новите му съюзници от Източна

Европа чрез подписване на международни договори. Първият дълготраен

Договор за дружба, взаимопомощ и следвоенно сътрудничество е между

Съветския съюз и Чехословакия от 12 декември 1943г. и е с 20-годишен срок

на действие. Този договор става модел и основа за създаването на

следвоенната система от двустранни договори в Източна Европа. „Договори

за дружбда, взаимопомощ и следвоенно сътрудничество са сключени и между

Съветския съюз и Югославия на 11 април 1945г. и СС и Полша на 21 април

1945г. Договорите целят както съюзници в заключителния ход на войната,

така и засилване позициите на комунисточеските партии в тези държави.

След тези първи договори, сключени от Съветския съюз, той съсредоточава

вниманието си върху уреждането на мирните отношения в Европа и едва след

подписване на мирните договори със сателитите на Германия се подновяват

усилията на СССР да разшири кръга от двустранни договори с „народните

демокрации” от Източна Европа, което става в началото на 1948г. По

примера на СССР Титова Югославия поема инициативата да оформи

съюзните си отношения с останалите страни с „народна демокрация”.През

март 1946г. Югославия сключва Договори за приятелство сътруничество и

взаимопомщ с Полша и Чехословакия, през ноември 1947г с Румъния и

България, а през декември с.г. с Унгария. След избирането на Белград за

център на Коминформбюро Югославия започва да се превръща във формален

водач на новия блок от държави от „съветската сфера на влияние”. Това се

отразява и в опитите й да стане център на нова голяма балканска държава,

обединяваща всички балкански „народни демокрации”. Тази нова роля на

Югославия и високият авторитет на Йосиф Броз-Тито като народен водач

обясняват донякъде конфликта, възникнал между двете водещи партии от

Коминформбюро - ВКП и ЮКП, избухнал през пролетта на 1948г.

В годините на Втората световна война Източна Европа е един от най-

опустошените региони в света. Затова една от най-важните задачи на

страните от този регион е икономическотот възстановяване. Следвоенният

свят обаче се оказва твърде политизиран и икономиката не успява да остана

незасегната от политикото противопоставяне на бившите съюзнички от

Антихитлеристката коалиция. Стимулирани от СССР, държавите от Източна

Европа започват да възстановяват икономическите връзки помежду си.

Подписват се първите едногодишни търговски и икономически спогодби.

През 1945-1947г. навсякъде е извършена национализация, след което се

появява проблемът за обезщетяване на бившите собственици. Няколко

десетки хиляди българи, т.нар. българи-градинари, които пътуват през

пролетта до страни като Унгария, Австрия, Чехословакия и се завръщат в

България през есента трябват да скъсат с този начин на живот, тъй като след

войната вместо пътуванията да се либерализират, идва Студената война и

границите между държавите стават по-голямо препятствие. Търговската

структура се запазва като страните с преобладаваща аграрна структура, сред

които и България, предлагат селскостопанската си продукция и суровини в

замяна на машини и промишлени стоки, внасяни от Чехословакия, Унгария,

Полша, източните окупационни зони на Германия.

9. Проблеми в българо-югославските отношения – 1944г-1947г.

В първите години след 9 септември 1944г. един от важните въпроси пред

България е да уреди отношенията си с Югославия. Проблемите между двете

страни за породени още в миналото във връзка със сложния национален

въпрос, а през войната се усложняват поради присъствието на български

войски в Македония ,Сърбия и Беломорието. В края на Втората световна

война Югославия и Тито се радват на висок международен престиж, както и

на самочувствие на победителки. Това помага за налагането на тезата, че

населението в Македония представлява самостоятелна отделна нация, която

трябва да се обедини в държавно формирование в рамките на Югославия.

Така на 2 август 1944г. е създадена Народна република Македония (НРМ)

като член на Югославската федерация. През септември-октомври 1944г. с

подкрепата на СССР и предимството й на страна, воюваща срещу Хитлер,

Югославия и Македония се възползват от трудностите на България и

присъединяват Пиринска Македония към НРМ. Българските комунисти,

респектирани от личността на Тито и стъписани от сложното международно

положение на България лесно се поддават на югославската идея, че

населението от Пиринска Македония има право на самоопределение,

отцепване или присъединяване към други народи. Допуснати са македонски

представители, осъществяващи пропаганда в Горноджумайска област (дн.

Благоевградска област) за издигане на „македонското национално съзнание”.

Изразено е съгласие дори за създаване на македонски военни единици и

народоосвободителни комитети в този край. Месец по-късно Македония

изразява явно намерението си за присъединяване на Пиринския край. През

октомври 1944г. БРП(к) отчита, че македонската пропаганда води до

създаването на държава в държавата и решава присъединяването на

територията към НРМ да се обвърже с бъдещия българо-югославски съюз.

Югославският замисъл пропада след като Сталин принуждава Тито България

да воюва на югославска територия, а Г. Димитров категорично се обявява

против откъсването на Пиринския край.

След този неуспех за Югославия, от ноември 1944г. тя извежда на преден

план идеята за създаване на южнославянска федерация. България е убедена,

че тясното обвързване с победителката от войната Югославия ще спомогне за

излизането на страната от изолация и ще послужи като защита при

преговорите за бъдещия мирен договор. За Сталин създаването на голяма

славянска държава също е от полза, тъй като ще послужи за предмостие на

СССР в Южна Европа и ще противодейства на доминираната от Англия

Гърция. До началото на 1945г. София и Белград разменят няколко проекта за

федерация, в които проличават различни виждания на двете страни за

бъдещото обединение. Югославия предлага принципът на федериране да е

6:1, т.е. България да се включи в Югославската федерация със статут на една

от югославските републики, което би означавало поглъщане на страната.

България настоява за принципа 1:1, т.е. обединение между Югославия като

цяло и България на паритетна основа. Югославия настоява за незабавно

създаване на федерацията и присъединяване на Пиринския край към НРМ. Но

България, съзирайки опасност за националната си независимост отстоява

възгледа за поетапно изграждане на федерацията – тя да се предхожда от

тесен съюз между двете държави във всички области и за неопределен срок.

България е категорична, че присъединяването на Пиринския край към НРМ

трябва да стане след изграждането на федерацията, при това едновременно с

връщането на Западните покрайнини на България. За разрешаването на

спорните въпроси двете страни се допитват до Сталин, който подкрепя идеята

за ускорено създаване на федерацията. Първоначално той подкрепя

българската идея за принципа 1:1, но постепенно под югославско внушение

променя становището си. По това време Англия открива за преговорите за

предстоящо обединение и протестира официално пред СССР, че България

още не е подписала мирния си договор и не може да води самостоятелна

външна политика. Лондон се бои от създаването на голяма славянска

федерация, защото вижда в нея опасност от довеждане на съветско влияние в

Гърция. Протестите на Англия, подкрпени от САЩ, водят до отказа на

Сталин от незабавно федерериране в края на януари 1945г. На 12 април 1945г.

Г. Димитров и Тито получават нови инсрукции от Сталин – за триетапно

развитие на отношенията: възстановяване на дипломатическите отношения в

най-близко време, което става на 5 май 1945г.; сключване на договор след

известно време за сътрудничество и взаимопомощ; създаване на федерация.

Този модел всъщност представя българския вариант за поетапно изграждане

на обединението.

През юни 1946г. Стaлин дава нови инструкции: подписването на съюзния

договор да се отложи за след мирните договори, в Пиринския край да се даде

“културна автономия”, за да може там да се развие „македонското съзнание”

на „македонската нация” като първа крачка към присъединяването на региона

по-късно към НРМ. На десетия пленум на ЦК на БРП(к) от 9-10 август 1946г.

са приети и изпълнени съветите . Признато е правото на „македонския народ”

на обединение в НРМ в рамките на Югославската федерация, до момента на

обединението БРП(к) се задължва да работи за „културното сближаване на

македонското население „ с НРМ, за популяризиране на „македонския език и

литература и историята на НРМ”, да способства за осъществяването на

„мероприятия по линия на културната автономия, които да способстват за

развитие на националното самосъзнание и да облекчат обединението с НРМ”.

Изграждането на македоснко национално съзнание у българите в Пиринския

край се осъществява въз основа на принудата. Кулминацията на този процес е

демографското преброяване на населението от декември 1946г., когато хората

са принуждавани да се записват като македонци, за да може така официално

да се докаже „македонският характер” на региона.

След сключването на мирния договор между България и победителките от

войната започва нов етап в преговорите за федерацията. България и

Югославия съгласуват текста на договора за дружба и взаимопомощ в Блед

през 30 юли-1 август 1947г., а договорът е подписан в Евксиноград на 27

ноември 1947г. Двете страни се договарят присъединяването на Пиринския

край към НРМ да стане „въз основа на бъдещия съюзен договор” между

България и Югославия и „едновременно с възвръщането на Западните

български покрайнини към България”. Българският министър-председател Г.

Димитров се задължава да работи за „културното сближение на македонското

население в България и НРМ” чрез организиране на редица кулурни

мероприятия – македонски театър, македонска книжарница, в българските

училища в Македонския край се въвежда изучаването на македонския език и

историята на македонския народ.

Тито и Димитров демонстрират стремеж към федерация, но не уговарят това

със Сталин. Съветският лидер се дразни от това и се засилва неприязънта му

към Тито като към конкурент за ръководното мястов комунистическия лагер.

Конфликтът между двамата лидери набира сила през март 1948г., което води

до изключването на Титова Югославия от съветския лагер , а оттам и слага

край за неопределено време на преговорите за голяма славянска федерация.

10. Българо-гръцки отношения - 1944 - 1949 г.

В края на 1940 г. и началото на 1941 г. Мусолини и Хитлер отправят две

последователни предложения до Борис III българската държава да окупира

Беломорието. Първоначално те са отхвърлени, но на 1.март 1943 г. Б.Филов

подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. На 10.април

Гърция капитулира (без военното участие на България), а десет дена по-късно

българската армия влиза в Беломорието, като областта, дадена за управление

на България, включва териториите от р.Струма до линията Свиленград –

Дедегач. Навлизането на българските войски на гръцка територия създава

негативни настроения сред местното население, а гръцкото емигрантско

правителство в Лондон обявява скъсване на отношенията с България.

Като цяло отношенията на България с Гърция се формират под въздействието

на договореностите между Сталин и Чърчил, бързо променящите се събития в

Гърция и гръцките териториални и финансови претенции към България. През

май 1944 г. е постигната съветско-британска договореност за свобода на

британските действия в Гърция, подтвърдена на срещата Сталин – Чърчил

през октомври с.г. в Москва. Тя е особено важна за Лондон, тъй като

събитията в Гърция не се развиват в желаната посока. Надмощие в

съпротивителното движение там имат левите антимонархически сили, докато

Чърчил се надява да върне в Атина гръцкото емигрантско правителство и

монарха. (През есента на 1944 г. ЕЛАС – въоръжената сила на лявата

коалиция ЕАМ – контролира над 2/3 от територията на страната). Дясното

крило на гръцката съпротива е подкрепено от британските части, които през

октомври 1944 г. извършват десант в Пелопонес и в началото на декември

предприемат опити за разоръжаване на партизанските формирования. На 4.

Декември 1944 г. в Атина започва въоръжено въстание. За Англия залогът е

толкова голям, че още на следващия ден Чърчил нарежда на британските

части в Гърция да действат така, като че „в завладян град, в разгара си е

местен бунт”. В сложната ситуация гръцките комунисти използват София

(като посредник), за да разберат дали Москва ще ги подкрепи. Сталин

стриктно се придържа към уговорените 90% западно влияние в Гърция и

отговорът му, предаден чрез София, е отрицателен. В духа на Сталиновите

инструкции и съобразявайки се с неуреденото положение на България, Г.

Димитров настоява БРП (к) да не се ангажира с подкрепа за гръцките

комунисти. Така , оставени без външна подкрепа, в началото на януари 1945

г. те прекратяват въоръжените действия в Атина, а след месец сключват

споразумение с правителството и англичаните за разоръжаване и разпускане

на партизанската армия ЕЛАС, но преследванията срещу тях не спират.

Независимо, че България не оказва помощ на гръцката съпротива, в края на

1944 г. отношенията ѝ с управляващите в Атина се обтягат поради

прекомерните гръцки териториални и финансови претенции, подкрепяни от

Лондон. Гръцката страна пропагандира необходимостта от „стратегическа”

граница с България, която да я предпази от „четвърто нападение” от север. Тя

настоява и за пълно компенсиране на причинените ѝ между 1941 и 1944 г.

щети от България, изчислени в размер на 700 млн. долара.

Съобразявайки се с неуреденото положение на страната и с нежеланието на

Москва да създава напрежение в отношенията си със САЩ и Англия,

българските управляващи не повдигат въпроса за границата с Гърция до

пролетта на 1946 г. През април с.г. обаче подготовката на мирните договори

навлиза в решителна фаза и българската страна поставя в официални

изявления и в печата въпроса за гръцките териториални претенции, а като

противовес – българските права върху Западна Тракия. Кулминацията на

дипломатическата активност е преди и по време на Парижката мирна

конференция. С подкрепата на СССР, Югославия и другите социалистически

страни е решено границите да останат такива, каквито са били на 1.януари

1941 г. Не се приемат и гръцките претенции за 150 млн. долара репарации,

които българската страна оспорва с данни за вложени инвестиции в

Беломорието.

Отношенията с Гърция се влошават още повече, когато през март 1946 г. там

започва гражданска война. Началото ѝ е ускорено от преследването на

комунистите, които създават свои групи за самоотбрана, и от насрочените за

пролетта на 1946 г. парламентарни избори. Гръцката комунистическа партия

(ГКП) търси съвета на Москва дали да бойкотира изборите и да започне

въоръжено въстание, за което обаче е нужна „съществена подкрепа отвън”,

или да участва в тях, разгръщайки масова легална борба. Съветският отговор

е продължение на следваната в предходните години линия на съобразяване с

договореностите с Англия и категорично препоръчва втория вариант, но след

стълкновенията на 31.март 1946 г. между групи за самоотбрана и полицията,

гражданската война става неизбежна. В края на годината партизаните вече

имат армия от 2500 души, командвана от ген. Маркос Ватиадис, срещу 168-

хилядната правителствена армия.

Събитията в Гърция са силно повлияни от променящия се климат в

международните отношения и същевременно стават елемент от започващата

Студена война. През есента на 1946 г. САЩ изоставят своята резервираност

към гръцкия проблем и преценяват, че е нужна незабавна подкрепа за

правителството в Атина, за да бъде спряна идващата от север „червена

вълна”. Съветският съюз също променя отношението си и насърчава

България, заедно с Югославия и Албания, да оказват исканата от гръцките

комунисти материална и продоволствена помощ. В началото на декември

1946 г. Гърция се обръща към ООН с обвинение, че отговорността за войната

е на трите съседни народнодемократични държави и иска международна

Анкетна комисия за инспекция на южната граница. Комисията работи до

април 1947 г. и констатира, че Югославия и в по-малка степен България и

Албания подпомагат партизанската война. Гърция постига целта си –

България е дискредитирана и гледана с недоверие при окончателното

изработване на мирния договор. Подписването му на 10.февруари 1947 г.

урежда спорните въпроси за българо-гръцката граница и за репарациите,

които България дължи на Гърция. Напрежението между двете страни обаче

нараства през цялата 1947 г.

Това е свързано с все по-пълното ангажиране на САЩ със защитата на

правителството в Атина и с обвързването на България с останалите страни от

съветската сфера. През февруари 1947 г. Великобритания, изтощена от

войната и отслабнала икономически, официално се отказва от ролята си на

покровител на Гърция. Тя изтегля своите войски и изразява съгласие САЩ да

започнат да подкрепят Гърция и Турция срещу „комунистическата заплаха”.

На 12.март 1947 г. президентът Труман оповестява решението на

американското правителство да окаже незабавна финансова и военна помощ

на двете страни, за да станат те надеждна преграда пред съветското влияние

на полуострова. През септември в Гърция пристига американска военна

мисия, а в началото на 1948 г. към гръцките брегове се приближават и части

от VI американски флот. Към военните мерки се прибавят и дипломатически.

Силните позиции на САЩ в ООН им позволяват да използват тази

организация за своите инициативи в защита на гръцкото правителство и за

натиск върху съседните държави, подпомагащи партизаните.

За разлика от САЩ, които действат открито и директно, СССР избира друга

тактика. Москва подтиква трите страни да подкрепят гръцките комунисти, с

надеждата, че така ще се дестабилизира „отвътре” предният пост на Запада на

Балканите. Фактът, че Гърция е в западната сфера на влияние и че САЩ до

есента на 1949 г. все още притежават монопол върху ядреното оръжие, кара

Съветския съюз да бъде предпазлив към гръцките партизани. Москва остава

зад кулисите и помага на гръцките комунисти чрез трите съседни

народнодемократични държави. България предоставя на гръцките партизани

материална помощ, продоволствие и убежище за техните семейства.

В края на 1947 г. в контролираните от партизаните територии (около ¼ от

страната) е създадено временно правителство, начело с ген. Маркос. За да

осуетят евентуалното му признаване, САЩ и Великобритания предлагат чрез

ООН подкрепяното от тях атинско правителство и България да възстановят

своите дипломатически отношения. Опитите в тази насока в условията на

гражданска война завършват без резултат. Окуражена от американската

подкрепа, Атина води антибългарска капмания, проявява неотстъпчивост по

въпросите за изплащането на репарациите и настоява да бъде прекратена

помощта за партизаните. На свой ред България поставя като условие за

преговорите тази кампания, както и въоръжените погранични инциденти от

гръцка страна да се преустановят, но позицията ѝ се определя предимно от

тактиката на Москва на полуострова.

От 1948 г. Москва започва да проявява по-голяма въздържаност към

гражданската война в Гърция. Задълбочаването на сблъсъка между

Демократичната армия на ген. Маркос и гръцките правителствени войски,

получаващи растяща американска подкрепа, засилват риска от конфронтация

със САЩ, и то в момент на сериозно сътресение в съветския лагер поради

конфликта Тито – Сталин. Москва става по-резервирана към молбите на

гръцките партизани за материална и морална подкрепа и внушава на

България да преговаря с атинското правителство за възстановяване на

дипломатическите отношения. България обаче не бърза със сключването на

споразумение с Гърция, продължава да настоява първо да се прекратят

граничните инциденти и Атина да се откаже от териториалните си претенции.

Всъщност БКП вярва, че комунистите в Гърция имат големи шансове и

трябва да се изчака развитието на войната, след която, при успех на левицата,

би могла да се създаде дори Балканска федерация от народнодемократичните

държави. През юни 1948 г. Г. Димитров уверява лидерите на ГКП, че все още

има условия за продължаване на борбата и е необходима по-нататъшна

помощ от българска страна. Събитията обаче се развиват все по-

неблагоприятно за гръцките комунисти, а и Югославия спира помощта за тях.

През октомври 1949 г. те прекратяват съпротивата.

С края на гражданската война отпада един от неблагоприятните фактори за

нормализиране на отношенията между България и Гърция. Сериозна пречка

обаче продължават да бъдат споровете по наследените от войната финансови

проблеми, протичащи в поляризирана международна обстановка.

Отношенията между двете държави продължават да бъдат обтегнати, а

първите стъпки в положителна посока са направени чак между 1953 и 1955 г.,

когато обстановката в световен мащаб се променя.

11. Българо-турски отношения след Втората световна война до края на

50-те години През Втората световна война Турция остава неутрална чак до 2. август 1944

г., когато скъсва дипломатическите си отношения с Германия, но влиза във

война с нея едва на 21. Февруари 1945 г. Поради това българо–турските

отношения не са обременени с военновременни проблеми и до 1946 г. двете

страни се стремят да ги запазят на добро равнище, тъй като нямат

териториални претенции една към друга и се нуждаят от сигурен тил при

решаването на приоритетните за всяка от тях външнополитически задачи. Не

липсват обаче и поводи за взаимни подозрения. Турция се чувства застрашена

от съветските войски на българска територия и от претенциите на София към

Западна Тракия. България отминава нападките в турската преса и се стреми

да постави ударението върху търговията и транспортните връзки, но се

опасява за сигурността на границите заради турското влияние върху

българските граждани от турски произход.

Проблемите в българо – турските отношения датират от предишните

десетилетия. Българските управляващи поощряват изселническата вълна

между 1935 и 1939 г. (изселват се над 95 000 души), стриктно поддържат

частния статут на малцинствените училища, чиито финансови възможности

са изключително ограничени, а образованието в тях е на ниско равнище, и се

стремят да не позволят на турското малцинство на българска територия да

стъпи здраво на краката си в материално-икономическо отношение. След 9.

септември 1944 г. новите управляващи се стремят да приобщят

мюсюлманското население към политиката на ОФ. Властта проявява особено

внимание към него, разграничавайки се от линията на предишните кабинети.

През 1945 г. се възобновява издаването на вестници на турски език;

държавата поема издръжката на турските училища и увеличава броя им; през

1948 г. 80% от турчетата ходят редовно на училище. Проявяваната

толерантност е и заради необходимостта България да се представи добре в

навечерието на изготвянето на мирния договор. Действително, в него няма

отделна клауза за малцинствата. Висшето мюсюлманско духовенство и по-

видните турски представители официално застават зад политиката на ОФ,

която осигурява нови социални придобивки за турското малцинство. Турци са

включени в комитетите на ОФ и в администрацията.

Същевременно БРП (к) отчита и опасността от турската националистическа

пропаганда. В началото на 1945 г. Г. Димитров съветва партийното

ръководство да осигури пълни права на националните малсцинства, но с

турците да се действа внимателно – „...не трябва да преставляват никакво

особено турско национално движение, защото иначе ще се създадат условия

за турска агентура в страната. А ние искаме да изтласкаме Турция от Европа,

да си отиде в Азия. Турските националисти ние не признаваме...”

Тези страхове нарастват с постепенното влошаване от края на 1946 г. на

отношенията между двете страни в резултат от Студената война – България

се интегрира в съветския блок, а през март 1947 г. с доктрината „Труман”

САЩ започват да подпомагат Гърция и Турция, за да ги обвържат в общ блок

срещу комунизма. На 12. Юли 1947 г. е подписан и американско-турски

договор за икономическа и военна помощ. Негативно влияние върху

политиката на Анкара към България оказва и изострянето на съветско-

турските отношения във връзка с проблема за режима на Проливите, както и

противоположните позиции, които двете съседни страни заемат към

гражданската война в Гърция – България подпомага Демократичната армия

на ген. Маркос, докато Турция подкрепя правителството в Атина. От края на

1947 г. зачестяват граничните инциденти и острият тон в печата.

По същото време централен в българо-турските отношения става

изселническият въпрос. Той за дълго е доминиращ негативен фактор в

двустранните отношения. В следващите години той ту затихва, ту се разгаря

според обратите в тези отношения и непоследователната и колеблива

политика по националния въпрос от българска страна. Изострянето на

проблема в края на 40-те години е резултат от дълбоките промени в живота на

българските турци: наред с подобреното им положение в обществото и с

позитивните промени в бита им, те се чувстват смутени и несигурни.

Дълбоките социално-икономически промени плашат консервативно

настроената маса, която посреща с недоверие и неприязън пропагандата за

кооперирането на земята, за равенството на мъжа и жената, за атеизма и

ликвидирането на „религиозния фанатизъм”, като се забранява четенето на

Корана. Опасенията на българските турци са умело използвани от Анкара,

която активизира дейността си сред тях. Тя протестира срещу нарушеното им

право на свободно изселване, а през май 1947 г. обявява, че е готова да

приема в дългосрочен план турци от останалите балкански страни на

основата на предишните споразумения, които тя е сключила.

До началото на 1948 г. изселванията стават с разрешение на Съюзната

контролна комисия и броят на изселилите се от 1946 до 1948 г. е едва 887

души, но зачестяват опитите за нелегално минаване на границата.

Българските ръководители отчитат тези настроения, като техните позиции са

повлияни от и от влошаването на международните отношения. На 4. януари

1948 г. на пленум на ЦК на БРП (к) Г. Димитров дава красноречив израз на

начините, които партията смята да приложи за решаването на проблема.

Според неговите думи на южната ни граница има едно „небългарско

население, което представлява постоянна язва за нашата страна” и което

трябва да се махне оттам и да се засели на друго място, а на негово място - да

се засели българско население. Но препоръката на Г. Димитров въпросът да

се реши още през 1948 г. не се осъществява поради променените приоритети

в резултат на конфликта Тито – Сталин.

През 1948-1949 г. изселническите настроения обхващат все по-широки

слоеве, но българското ръководство не изглежда готово да позволи масово

изселване и на 12. Юли 1949 г. решава да се вземат мерки то да бъде

предотвратено, а подбудителите му – наказани. Промяна настъпва след

посещението на Г. Дамянов, А. Югов и В. Червенков на 29. юли 1949 г. при

Сталин, който е категоричен, че България трябва да се „освободи” от турците,

защото те са един „неблагонадежден” елемент. Още в началото на август

Политбюро на ЦК на БКП заема категорична позиция: да не се пречи на

желаещите да се изселят български турци, но докато са на българска

територия, да спазват българските закони; ако Турция откаже да ги приеме до

края на годината, те да бъдат заселени в северните райони на страната, а на

тяхно място да се настани българско население, на което ще може да се

разчита да прибере тютюна и да брани границата. В края на декември 1949 г.

на Министерсвото на външните работи е възложено да направи официални

постъпки пред Турция за приемане на български турци от южните райони,

желаещи да се изселят. Според българските изчисления изселването трябва да

обхване около 250 000 души и да завърши във възможно най-кратък срок (3

месеца).

Сред българските турци настъпва изселническа еуфория, поощрявана от

властите, но ограничавана от турската страна, която в противоречие с

официалната си пропаганда в защита на правото на българските турци да се

приберат „час по-скоро в майката-отечество”, бави издаването на визи за

изселниците. На 3. август 1950 г. Политбюро на ЦК на БКП дава указание „да

се поощрява с всички средства изселването” и най вече от Родопите, а

оставащите български турци да бъдат преселени в Северна България до 1.

април следващата година. Седмица по-късно българското правителство

официално протестира пред Турция, че 250 000 български турци са подали

молби за изселване и 54 000 от тях вече имат български изселнически визи, а

само 15 000 са получили турски входни визи. Турските власти са призовани в

тримесечен срок да издадат документи на всички желаещи.

Анкара няма възможност да приеме такива изселнически маси, а и се

страхува от проникване на „комунистически агенти”. Тя протестира срещу

срока и характера на кампанията, изисква декларации за политическите

убеждения на изселващите се и гаранции, че имат роднини в Турция, които

ще ги издържат в продължение на година. В духа на разгарящата се Студена

война Анкара използва изселването, за да обвинява Бълария и дори да

постави въпроса в ООН. В началото на октомври 1950 г. Турция затваря

границата, предявявайки претенции към българската страна да приеме

обратно миналите границата без редовни документи. България отстъпва и

след два месеца изселването се подновява. За 1950 г. броят на изселилите се

български турци достига 55 764 души.

През 1951 г. Турция се стреми да забави темповете на изселване, спазвайки

принципа си да не допуска броят на изселилите се да надхвърли естествения

прираст на турското население в България. Използвайки като претекст

минаването на цигански семейства, нямащи право на изселване, на нейна

територия, на 7. ноември 1951 г. Анкара за втори път затваря границата. В

отговор на 30. ноември 1951 г. България обявява, че прекратява изселването,

за да не бъде използвано то за антибългарски цели, и дълго след това

българската страна е непреклонна, че няма да позволи такова масово

изселване. След 1951 г. България преустановява издаването на визи за

изселване и границата остава затворена до 20. февруари 1953 г., когато двете

страни се споразумяват България да приеме обратно изселилите се

неправомерно цигански семейства.

Прекратяването на изселването, което не решава проблемите на турското

население в страната, принуждава българските управляващи да преразгледат

своята линия на поведение към него. Още докато изселническата акция е в

разгара си, през април 1951 г. е сложено началото на политика, повлияна от

съветския опит в изграждането на „многонационалната” държава. Същността

ѝ е в толериране и подчертаване на националните особености и стимулиране

на духовното и стопанското развитие на турското население с цел

постепенното му откъсване от исляма и приобщаването му към

социалистическото строителство в страната. В резултат само за няколко

години това население чувствително подобрява бита си, но и задълбочава

своята обособеност и започва да се чувства като нещо отделно от останалите

българи. В междудържавните отношения продължава духът на Студената

война, засилен от влизането на Турция в НАТО (февруари 1952 г.) и от

създаването година по-късно на Балканския пакт. След 1953 г. България

няколко пъти предлага на Турция да се извърши демаркация на границата, за

да се предотвратят многобройните инциденти. Положителният отговор на

Анкара идва едва през есента на 1955 г. и през март 1956 г. е постигнато

съгласие по този въпрос, което донякъде намалява напрежението.

В средата на 50-те години обаче започва ново надигане на изселническата

вълна в България, обусловено от непреставащата турска пропаганда и от

натиска върху българските турци за коопериране на земята. Турция настоява

да се възстанови свободата на изселване и през юли 1956 г. българските

управляващи изразяват готовност да разрешат на близките на вече изселилите

се турци да напуснат страната, но обвързват това с искане да се сключат

споразумения по финансови, транспортни и други въпроси от взаимен

интерес. Така те се надяват, че изселническият въпрос няма да бъде поставян

като предварително условие за нормализиране на отношенията, а ще бъде

решен впоследствие, когато атмосферата в отношенията между двете страни

стане по-благоприятна. В закъснелия с половин година турски отговор обаче

се настоява да се даде свобода за изселване на всички български турци, а през

1957 г. Турция предлага незабавни преговори по този въпрос. Българските

управляващи си дават сметка, че при настроенията сред българските турци

подобно решение ще доведе до масово изселване, което не само ще създаде

стопански затруднения, но и ще бъде лоша „реклама” за социалистическия

строй в страната. Така Българаия дава съгласие да се изселят само 2500 души,

поименно посочени в списъци, за да се съберат разделени семейства, а

едновременно с това от 1956 г. започва преразглеждане на политиката спрямо

турското население. Отчита се, че толерирането и подчертаването на

културно-религиозните му особености е довело до неговото затваряне,

обособяване и отчуждаване, което е опасно за единството на нацията и

страната. Постепенно започва да се налага нова линия към българските турци,

която акцентира върху факта, че тяхната родина е България и те са „неделима

съставна част от българския народ”. Взети са мерки за по-бързото им

интегриране по пътя на засиленото изучаване на български език, подобряване

на социално-икономическите условия на живот и постепенно ограничаване на

религиозната пропаганда. Следващите опити за подобряване на отношенията

с Турция са направени чак през август 1960 г.

Отношенията на България със СССР - 60те-80те год.

В средата на 50-те г., в условията на първото значително смекчаване на

започналото след края на ВСВ противопоставяне Изток-Запад,

международната позиция на Б-я укрепва. На 14 дек.1955г. за члнове на ООН

са приети 16 нови държави, сред които и Б-я. Като член на ООН тя се

присъединява към много междуправителствени и неправителствени

организации, участва в различни програми и междунар.срещи и конференции,

развива активни дипломатически отношения. Приоритетите във външната

политика се определят от мястото на Б-я в следвоенния свят, което е редом

със СССР и останалите изтояноевроп.държави от Организацията на

Варшавския договор.

Бълг. външна политика е силно ограничена от строгите рамки, наложени й

вътре в „соц.лагер”. За разлика от останалите държави от лагера,

бълг.политици притежават значително за времето пол.предимство – могат да

се опрат на масово разпространентие сред българите русофили настороения.

Това дава възможност на Т.Живков да се открои в очите на съвет.лидер като

съюзник, на когото винаги може да се разчитат.

Унгарските събития през 1956г. предизвикват 1вата сериозна криза в

групирания около СССР Източен блок. Бълг.управляващи подкрепят

военната акция.

Независимо от смените в партията и държавата, бълг.управляващи неизменно

поддържат позицията на най-близък съюзник на СССР. В нейно лице Москва

намира защитник при всички спорове в международното комунистическо

движение, включително и в започналия след 1957г. китайско-съветски спор.

През 1961г. бълг.страна става инициатор за изключването на Албания от

Варшавския д-р, заради непримиримата прокирайска позиция на страната. Б-я

демонстрира своята лоялност и в продължилото 14 год. изграждане на

военните и пол. структури на Организ.на Варш.д-р. Срещу това тя получава

съвет.помощ за модернизирането на армията и сигурна защита от външен

въоражен конфликт. Просъветската позиция на Б-я е достатъчна гаранция за

стабилността й като съюзник на СССР, затова на бълг.терит.не са разполагани

съвет.войски, каквато е практиката в др.страни от Изт.блок.

Без съмнение, Т.Живков разчита на икон. дивиденти от своето послушание и

изтъква нуждата от засилване на икон.сътрудничество. С икон. мотиви може

да се обясни и една от крайностите в просъветската пол.на Б-я – решението на

пленума на ЦК на БКП от дек.1963г. за обединяване на НРБ със СССР. Срещу

обещанията за сливане Ж. иска от Хрушчов конкретна икон.помощ. Въпреки

това държ.органи не предприемат никакви действия в тази насока.

За пореден път бълг.ръков. застава изцяло зад СССР в кризисната за Изт.

Европа 1968г. В нач. на год.в Чехословакия управляващатаЧКП започва икон.

и пол. преобразования. Соц.съседки наблюдават с тревога ставащото и искат

да се свика междунар.форум, който да обсъди промените, наречени по името

на популярния муз.конкурс – „Пражка пролет”. На 1вата среща в Дрезден

Живков не присъства, но след това изразява пред Брежнев тревогата си от

процесите в Чехосл. В последвалите срещи на 5 държави от Варш.д-р –

СССР,ГДР,Полша,Унгария и Б-я все по-остро се обсъжда либерализацията и

демократизацията в Чехосл. Ж. е сред най-твърдите привърженици на „соц.с

човешко лице” и когато на 21авг.1968г.войските на Варш.д-р навлизат в

Чехосл.в редиците им участват и над 2000българи.

За трайността на просъветските позиции на Б-я говори и характерът на

документите, приети на пленума на ЦК на БКП от 17-19юли 1973г. Той е

посветен на интеграцонните въпроси и мястото на Б-я в тях. За обсъждането

на подобна тема има сериозни причини- страните от СИВ до нач.на 70те год.

ясно усещат предимствата, които Зап.Европа е получила от интегрирането си

в Общ пазар, както и ограниченията, наложени им от новите митнически

бариери по границите на Европ.икон.общност. Очертава се необходимостта

отдавна заявената нужда от икон.ипол.интеграция на Изт.блок да се

реализира и практически. Обсъждането от 1973г. показва колко далеч от

икон.реалности са изт.идеи за интеграция, които остават теория. Живков

отново подема познатия рефрен за сближаване със СССР срещу икон.ползи.

Разликата е, че декларациите в този дух са поставени в контекста на общите

за СИВ интеграционни процеси и че цената е формулирана от Ж. съвсем

конкретно. При срещата на 2мата лидери Ж.иска от Брежнев да увеличи

доставките на електроенергия,нефт и изкупните цени на

бълг.селскостоп.стоки, както и съветска подкрепа за бълг.позиция по

макед.въпрос. Идеята за бъдещо сливане не се харесва на Брежнев и той

обещава,че ще намерят варианти за удовлетворяване на искането. Тактиката

на Ж.успява за 2ри път.

Плътното обвързване на Б-я със СССР в двуполюсния модел на света носи на

страната сигурност и икон.изогда, но й спечелва съмнителната слава на най-

верен съветски сателит, което се отразява в/у отношенията със западните

държави.

Тенденции в развитието на българо – югославските отношения от 1949 до 80-

те години

След ВСВ балк.проблеми заемат важно място във външнополитическата

дейност на Б-я. До подписването на мирния д-р (1947г.) за Б-я са приоритетни

контактите с Югосл. във връзка със създаването на Южнославянска

федерация и съдбата на Пиринска Македония.

Идеалогизирането на отношенията с Югосл. най-ярко проличава през периода

1947-1953г., когато през Балканите минава линията на блоковото

противопоставяне. Полит.сплотяване между соц.държави от Изт.блок под

крилото на Москва се извършва чрез система от двустранни договори. Още

по-бързо протичат интеграционните процеси, довели до оформянето на

Западния блок, в който са включени също Гърция и Турция. Поредната

стъпка в тази насока е сключеният през фев.1953г. Балкански пакт между

Гърция, Турция и Югославия. Бълг.външна политика се осъществява в

рамките на Студената война и балк.дилеми, свързани с разрива с Югосл. в

резултат на конфликта Тито-Сталин и проблемите в Гърция и Турция.

След смъртта на Сталин през 1953г. промените в съветската политика

рефлектират в/у бълг.управляващи. За пореден път интересите на Моксва са

наложени на източноевроп.страни и те са принудени да подобрят отнош.си с

Югосл., но за Б-я това означава бавно и мъчително изясняване на собствената

позиция по макед.въпрос.

В кр. на войната Югосл.има висок междунар.престиж, което им помага да

наложат тезата, че населението от 3те части на Макед.(Пиринска, Вардарска и

Егейска) е отделна макед.нация, която има право да се обедини и държавно

формирование в рамките на Югосл. На 2авг.1944г. е създадена Народна

република Македония като член на Югосл.федерация. Белград предприема

следващата стъпка-пряко присъединяване на Пир.Макед.към НРМ. Югосл. се

възползва от межд.изолация на Б-я и оказва натиск за откъсване на Пир.край.

В крайна сметка замисълът на Югосл.е осуетен.

След този неуспех югосл.страна извежда идеята за създаване на

Южнославянска федерация. В Б-я са убедени, че това ще помогне за излизане

от изолацията, Сталин също одобрява започналите българо-югосл.преговори.

За разрешаване на спорните въпроси е потърсен арбитражът на Сталин. През

следващите год. Б-я и Ююгосл.имат различни приоритети, но перспективата

за федерацията се запазва.

През юни 1946г. Сталин казва тежката си дума-подписването на съюзния д-р

да се отложи след мирните договори,а дотогава на Пир.край да се даде

„култ.автономия”. Впоследсвтие Тито и Димитров демонстрират стремеж към

федерация без да я уговарят със Сталин, което дразни съветския лидер и

засилва неговата неприязън към Тито като към конкурент за ръководното

място в комунистическия лагер.В кр.на март 1948г. конфликтът се

задълбочава и Тито официално демонстрира отказ за изграждане на

федерация, в която Б-я ще бъде проводник на съвет.влияние.

През 1949 г. Сталин засилва натиска в/у Югославия, принуждавайки

източноевроп. страни да денонсират договорите си с нея. Конфликтът

ескалира и надеждите на бълг. ръководители, че няма да засегне

междудържавните отношения, остават напразни. На 1 окт.1949г. Б-я е

принудена да последва съветския пример и да денонсира д-ра за приятелство,

сътрудничество и взаимна помощ от 27 ноем.1947г. Отнош. се изострят още

повече, взаимните нападки са ежедневие. Соц. страни водят широка кампания

с/у Югосл. , чиято кулминация е резолюцията на 3тото съвещание на

Коминформбюро в Унгария (ноем.1949 г.). Прекратени са търговските и култ.

контакти, провокират се гранични инциденти, започват съдебни процеси с

обвинения в шпионаж и вредителство. През 1949г. се засилват

преследванията на българите в НРМ, като част от тях са пратени в

концентрационни лагери. Нарушенията на границата стават все по-чести, а

към нея и от 2те страни се придвижват военни части. В търсене на „врага с

партиен билет” в БКП започва чистка. Изключени са комунисти, обявени за

„титовисти” и югославски „шпиони”. На 5 дек. 1948г. Сталин обвинява Тр.

Костов в национализъм и титовизъм, а през март 1949г. Политбюро и ЦК на

БКП го заклеймяват в същия дух. През юни 1949г.е арестуван, вкл.за

сътрудничество с Тито и продаване интересите на Б-я при преговорите за

федерацията, както и за това, че с югосл. военна помощ възнамерявал да

свали властта и че е създал югосл. шпионска мрежа.

Макед.въпрос продължава да засилва напрежението м/у Югосл. и Б-я. През

ноем. 1950г. Б-я за 3ти път безуспешно настоява Коминформбюро да

изработи обща позиция по него. В бълг. печат неспирно се изнасят факти за

кървави насилия над населението в НРМ, за натрапването на изкуствения

литературен „македонски език” и неговото посърбяване. От своя страна, в кр.

на 1951г. Югосл. внася в ООН меморандум, в който обявява населението в

Пиринския край за „малцинство”, преследвано и тероризирано от

бълг.власти.

Тезата за „макед.нация” води до по-активно използване на „македонците” от

бълг.ръководство в „борбата с/у титовата клика”. Идеяата за Южнославянска

федерация е изоставена и е възприет лозунгът за създаването на единна

народнодемократична Македония, при което на Пир. край е отредена ролята

на обединителен център. Концепцията за обединена Македония е

кулминацията на опитите на Коминформбюро да дестабилизира Югосл.

Отнош. с нея започват да се нормализират отново по нареждане от Москва

след смъртта на Сталин през 1953г.

Бълг. външна пол. спрямо Балканския регион започва да се активизира от

1953г. . като получава тласък от промените в съветската външнополит.

концепция след смъртта на Сталин. Гърция и Турция, които предходната

год.влизат в НАТО, създават заедно с Югосл. Балкански пакт и така засилват

западните позиции на полуострова. Същевременно се подготвя усилено и

приемането на ФРГ в европ.и атлантическите структури. Тези

неблагоприятни за Москва тенденции карат новите съвет.ръководители да

преосмислят отнош.с Югосл. В нач.на юли 1953г. В.Червенков е извикан в

Москва,за да получи инструкции, формулирани от съвет.ръководство след

пленума, „разобличил” Л.Берия. Във външнопол.план от Б-я се изисква по-

голяма настъпателност в Балк.регион и най-вече – да се нормализират отнош.

с Югосл.

Бълг.страна веднага започва да изпълнява тези указания. Политбюро решава

да се подобрят отнош. с Югосл.като се заобикаля най-тежкият въпрос –

македонският. На 20 авг.1953г. на югосл.страна официално е предложено да

се нормализират дипл.отнош.и в следващите месеци са разменени

посланици,активизират се търг. и култ.връзки.

В сред. на 1955г. Хрушчов посещава Тито в Белград и така офиц.демонстрира

новата съвет.линия към Югосл. На връщане от Белград Хрушчов прави

неофициално посещение в София, за да инструктира бълг.партийно ръков., че

интересите на междунар. комунист. движение и на соц.страни налагат

незабавно пълно нормализиране и подобряване на отнош.с Югосл.по

държ.линия,а по партийна- постепенно и по-бавно сближаване. За да изпълни

съвет.искания, бълг.страна трябва да прояви търпение по макед.въпрос. Това

дава възможност за бързо възстановяване на конктаките с Югосл.и още до кр.

на 1955г. са подписани редица спогодби. В средите на бълг.общественост

обаче все по-често се настоява за ясно определяне на позицията на страната

по болезнения макед.въпрос. Това става още по-наложително след

проведеното през дек.1956г. преброяване на населението в Б-я, при което в

Пир.край едва 33% се определят като българи, а останалите отново се

записват „македонци”. През 1957-58г. опитите на ръковоството на БКП да

реши макед.въпрос са половинчати и силно повлияни от старите партийни

схващания.

Повратът в официалното бълг.становище по макед.въпрос е извършен от

Т.Живков на пленум на ЦК на БКП през март 1963г. Той заявява, че през

средните векове и Възраждането макед.нация не е съществувала, но след ВСВ

в рамките на Макед.републиак протича процес на формиране на

макед.национ.съзнание и в определен момент, при постигнати двустранни

договорености, Б-я трябва да признае този факт. Живков подчертава, че е

надопустимо това съзнание да се гради на антибългарска основа. Той

критикува погрешните позиции на БКП от предходния период към

населението от Пир.край като подчертава, че в/у него партията е извършила

насилие. Ж. Категорично заявява, че то е „част от бълг.нация” и няма да се

присъедини към макед.нация във Вардарска Макед. До кр.на 1966г. и Б-я и

Югосл. не поставят акцента в/у спорния макед.въпрос,на срещите на

външ.мин и на Ж. И Тито се набляга в/у икон.отнош.

До кр на 1966г. обаче Югосл. променя своята тактика и започва неотклонно

да поставя въпроса за съществуване на „макед.малцинство” в Б-я. Промяната

е породена от вътр.полит.и иконом.проблеми на Югосл., които тревожат и

съвет. ръководство начело с Брежнев. През септ. 1966г. на път за Белград той

разговаря с Живков за положението в средите на югосл.ръковоство.През

пролетта на 1967г. Политбюро решава в условията на засилена

антибълг.кампания в Югосл. да продължи линията на отстояване на

бълг.позиция, изработена през 1963г.

През 70-те г. Б-я напразно се опитва да убеди Белград да подпишат общ

документ, че 2те страни нямат териториални претенции 1 към друга.

Бълг.страна не среща подкрепа нито от СССР,нито от останалите

соц.държави. Те оценяват бълг.позиция по макед.въпрос като проява на

национализъм и несъобразяване със съвет.линия. За това допринася

югосл.дипломация и пропаганда.

Живков постига известна промяна в отнош. на Моксва едва през септ.1973г.,

когато в разговорите си с Брежнев успява да спечели одобрението му за

линията, към която Б-я се придържа от 10години. Ж. използва страха на

Москва от отслабване на позициите й в региона. Той набляга на опитите на

Югосл. след ВСВ да „погълне” Б-я, „да обвържат с двустранни и многостр.

Връзки балк.страни с третия свят” и да ги присъедният към необвързаните

държави с/у 2те свет.свръхсили, „а всъщност с/у СССР”.Ж е категоричен, че

Б-я е главна пречка и Югосл. се опитва да я изолира, обвинявайки я в

национализъм, тъй като не признава „макед.малцинство”. Според Ж. Югосл.

манипулира Москва да промени тази линия в бълг.политика. Ж.

същевременно подчератва, че ако Б-я не следва тази политика,

югосл.влияение ще я откъсне от съвет.блок. Ж. е категоричен,че няма да

промени становището за бълг.принадлежност на насел.в Пир.край.

Тезата на Ж. постига очкавания резултат, Брежнев подчерава, че е съгласен с

нея и ще поддържа бълг.позиция,за да не се допусне създаването на блок на

Балканите с/у соц.страни.Все пак Брежнев напомня, че общата линия тр да

бъде „Югосл. да не отиде в другия лагер”.

Активността на бълг. политика по макед.въпрос секва през 80те год., когато

СССР започва интервенцията в Афганистан.Ж. преценява, че

настъпателността може да предизвика югосл. оплаквания, че Б-я и

Варш.договор застрашават сигурността на Югосл. и това да влоши и без

друго затрудненото положените на СССР. Същността на бълг. позиция обаче

не се променя и когато ген.секретар на ЦК на КПСС М.Горбачов посещава

София през окт.1985г. Живков категорично заявява, че населението във Вард.

И Егейска Мак. е българско и дори и да не претендираме за тези земи, няма

да дадем Пир.край.

16. Българо-гръцките отношения -50-те-80-те години

Първоначално отношенията на България с Гърция се формират под

въздействието на договореностите между Сталин и Чърчил, бързо

променящите се събития в Гърция и гръцките териториални и финансови

претенции към България. От началото на 50-те до 80-те години българо-

гръцките отношения претърпяват сложна еволюция , пряко повлияна както от

блоковото противопоставяне ,така и от вътрешните промени в двете

държави. С края на гражданската война в

Гърция(октомври 1949) отпада един от неблагоприятните фактори за

нормализиране на отношенията между България и Гърция. Сериозна пречка

обаче продължават да бъдат споровете по наследените от войната финансови

проблеми, продължаващи в поляризирана международна обстановка. Атина

настоява България да уреди своите репарационни задължения независимо от

наличието или липсата на дипломатически отношения и от ноември 1948 до

юни 1950 г. четири пъти поставя този въпрос пред българското правителство.

Първоначално то го отминава с мълчание, но през лятото на 1950 г. сменя

тактиката, като поставя контрарепарации за изоставеното през есента на 1944

г. в Беломорието българско държавно и частно имущество и за задълженията

на Гърция по спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927 г. и като разкрива

извършената от българските власти дейност по връщането на изнесеното от

Гърция имушество и по рекламациите за повредена гръцка собственост по

Черноморието. Така страната се застрахова срещу обвинения в неизпълнение

на мирния договор, но напредък не е постигнат и въпросът за репарациите е

изоставен чак до 1953 г. Негативно отражение върху двустранните отношения

има и проблема с гръцките политически емигранти в България и останалите в

страната деца на гръцки партизани, които Гърция многократно настоява да

бъдат репатрирани. Първите стъпки в положителна

насока са направени между 1953 и 1955 г. , в условията на променящата се

международна обстановка. От началото на 1953г. Москва се опитва да

подобри своите отношения с Гърция, за даотслаби влиянието на НАТО в

региона. Такива инструкции получава и В. Червенков при посещението си в

съветската столица през юли с.г. България има интерес да нормализира

отношенията си с Гърция, още повече, че през 1951/52г. ситуацията с

изселването на българските турци води до серизен конфликт с Турция. През

юни 1953 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да установят контакти с

Гърция, включително и чрез ООН, и да започне диалог по въпросите за

възобновяване на дипломатическите отношения, прекъснати през 1941г., и за

уреждане на търговския обмен. Добра основа дава напредъкът в решаването

на пограничните и търговските проблеми. От август 1953г. по гръцко

предложение смесена двустранна комисия започва работа по демаркация на

границата, която завършва в края на декември с подписване на протокол в

Солун; в следващите две години граничните знаци са възстановени , а през

1955 и 1957г. са сключени две спогдби - за предотвратяване на инциденти по

общата граница и за контрол, поддържане и възстановяване на граничната

линия. Напредък е постигнат и в проведените в края на 1953г. търговски

преговори. Подписана е търговска спогодба, която, макар и с ограничен

обхват, възобновява стокообмена.

През септември 1953г., с одобрението на Москва и чрез генералния

секретар на ООН Даг Хамършелд, българската страна предлага на Гърция

преговори за възстановяването на дипломатическите отношения. По взаимно

съгласие те започват ноември 1953г. и се водят в Париж, но двете страни имат

различен подход към проблема. Гърция настоява възстановяването на

отношенията да стане след писмено заявление на България, че ще изпълни

задълженията си по мирния договор и след като се подготви споразумение по

изплащане на репарациите, докато българската делегация отстоява

необходимостта първо да се възстановят отношенията и след това да се

решават спорните въпроси. Все пак компромис е постигант: предвидено е в

официалната декларация за възстановяване на отношенията да се включи

текст, че в едномесечен срок след подписването и ще се свика комисия по ре

парационния проблем. Гръцката страна обаче поставя ново изискване: в

декларацията да се запише, че България ще върне Гръцките политемигранти,

наречени “заложници”- опрделение, което българската страна отказва да

приеме като неотговарящо на тяхното положение Решението е намерено едва

през април 1954г., като в документа е записано “гръцки

поданици”. Така

след трудни и продължителни преговори на 22 май 1954г. в париж е пописана

българо-гръцката декларация за възстановяване на дипломатическите

отношения. След месец предвидената в нея двустранна експертна комиси за

уточняване на репарационните плащания започва своята дейност в Париж.

Българската страна се опитва да договори приспадане на българските

вземания от стойността на репарациите , но след категоричния гръцки отказ

парви ново предложение-да плати начална вноска, а остатъкът от дълга да се

обвърже с погасяването на гръцките задължения към България. Компромис не

епостигнат и след няколкомесечно прекъсване на преговорите продължават в

Атина. Гърция настоява да получи като първа вноска не по-малко от 1/8 от

репарациите(т.е. 5-6 млн. долара) и гаранции за пълно изплащане на остатъка,

без оглед на нейните задължения към България. Българската страна настоява

вноската да е “една договорена част” от крайната сума, която се получава

след приспадането от репарациите на “остатъка от взаимните финансови

претенции”. Съгласие обаче не се постига и през следващите близо 10 години

поради нерешените финансови проблеми отношенията са в застой, а

легациите от двете страни се оглавяват предимно от временно

управляващи.

Зад неотстъпчивостта на България и Гърция по тези въпроси стои

политиката на блоково противопоставяне. Гръцките управляващи споделят

оценката на САЩ, че Москва “ухажва” Гърция, за да отслаби западния блок и

същевременно се опитва да оказва натиск и върху нея, като използва своя

верен съюзник България. Тази ситуация прави Атина подозрителна към

българските инициативи, които почти до средата на 60-те гогини не излизат

извън зададените от СССР параметри, независимо че интересите на България

изискват нормализиране на отношенията с южната и съседка. През юни

1960г., след провалянето на Парижкото съвещание на ръководителите на

СССР, САЩ, Великобритания и Франция, Политбюро на ЦК на БКП

възприема оценката на Т.Живков ,че “досега, общо взето, партньорите на

САЩ и особено страните, в които САЩ са разположили свои военни бази

около Съветския съюз и социалистическите страни, все още разчитаха , че

САЩ са в състояние да им окажат необходимата подкрепа в една война със

социалистическия лагер. Сега обаче тая увереност е сериозно подбита. Те все

по-добре разбират, че Съветския съюз разполага с най-съвършена и мощна

военна техника, че САЩ не са в състояние нито тях, нито себе си дори да

предпазят от унищожителните удари на съветското оръжие.” Според

Т.Живков гръцкото правителство също е повлияно от новите реалности и “не

е в състояние да провежда всички американски заповеди”, още повече, че в

страната има силна комунистическа партия и “широка демократическа

опозиция” със силно влияние. Политбюро решава, че обстановката е

благоприятна , за да се активизират усилията за разширяване на “стопанските,

културните и други връзки “ с Гърция и още същия месец българската страна

предлага споразумение за сътрудничество при използването на водите на

реките Струма, Арда, Места и Марица. Гръцкото правителство обаче отново

настоява първо да се обсъдят задълженията на България по мирния договор

от 1947г. В края на 1960 г. и началото на 1961 г. в Атина се водят преговори

по спорните въпроси , но без резултат, поради Гръцкото предварително

условие България да плати като начало вноска от 6 милиона долара, към

която прибавя и претенции отпреди Първата световна война. Българската

позиция е, че без да се поставят предварителни условия трябва да се решат

по-лесните въпроси от взаимен интерес и така да се създаде по-благоприятна

атмосфера за дискутиране на по-трудните.

През 1962 г. гръцката страна по вътрешнополитически причини изразява

готовност да поднови преговорите, но те започват чак в края на 1963 г. и

съвпадат с изострянето на гръцко-турските отношения във връзка с

положението в Кипър, както и с идването на власт на правителството на

Г.Папандреу. Гърция има нужда от сигурен тил в спора с Турция и смекчава

своите претенции към България. Българското правителство , което от края на

1962 г. се оглавява от Т.Живков и в което министър на външните работи е

енергичният и интелигентен Иван Башев , също проявява повече гъвкавост и

прагматизъм в сравнение с предшествениците си. Макар да няма изричното

съгласиена Хрусчов, Т.Живков се възползва от общата насока в съветската

външна политика за подкрепа на Гърция по въпроса за Кипър, за да намери

решение на спорните въпроси, които цяло десетилетие тормозят отношенията

между двете страни. Българската страна също изчислява , че икономическата

изгода от подобряването на отношенията с Гърция ще възлезе на около 24

млн. лв. за период от 10г. и проявява готовност да се съобрази с гръцкото

желание за плащане на българския дълг. Взема се решение да се водят

преговори в София. Те продължават от април до юни 1964 г. и завършват с

подписване на 12 спогодби, които уреждат финансови , транспортни,

търговски и други въпроси между двете страни. Това е един безспорен успех

за българската външна политика, която открива пътя за бързо развитие на

икономическите транспортните и културните връзки с Гърция.

През април 1967 г. в Гърция е извършен военен преврат,

а военната хунта управлява до 1974 г. Българската оценка е , че превратът е

“фашистки” и е станал с активното участие на ЦРУ и Пентагона с цел “да се

заздрави югоизточното крило на НАТО”, но България не трябва да допусне да

се изострят или върнат назад взаимоотношенията между двете държави.

Българските държави поемат риска да установят контакт с “червените

полковници” и през май-юни 1973 г. новият български министър на външните

работи П.Младенов (Иван Башев умира през 1971г. при трагични

обстоятелства) прави офицално посещение в Гърция , при което е подписана

Декларацията за принципите на добросъседство , разбирателство и

сътръдничество между двете страни, културна спогодба и консулска

конвенция. Истинското “размразяване” в

българо-гръцките отношения настъпва след турската окупация на Кипър през

юли 1974 г. и последвалото сваляне на режима на полковниците и

възстановяването на парламентарния режим в Гърция. За Атина “опасността

от изток” , т.е. от агресивностт на Турция, излиза на преден план и изисква

подобряване на отношенията със останалите и съседи . Повратния момент

идва през 1975г. , когато през юли в България пристига Констнтин

Караманлис- първо официално посещение на гръцкия министър председател.

При следващите контакти на високо равнище както при управлението на

Караманлис (1974-1980г.), така и при Андреас Папандреу (1981-1989г.), са

съгласувани дългосрочни инициативи в модерната област на промишленото

коопериране, транспорта, енергетиката и други , а на 11 септември 1986г.

двете страни приемат Декларацията за приятелство,добросъседство и

сътрудничество , която дава основание да се говори за “ос Атина-София”.

17. Пробелми в българо-турските отношения-60-те-80-те години

В предходния период в отношенията на България с Турция доминиращ е

изселническият проблем. Новото десетилетие поставя нови изпитания, но

дава и нови шансове на българо-турските отношения. Промените в

международния климат, очертали контурите на “мирно съвместно

съществуване“, усложнената ситуация на Балканите във връзка с кипърския

проблем и стремежът на българските и турските политици към повече

реализъм и прагматизъм проправят пътя към разбирателството.

След военния преврат от 27

май 1960 г. в Турция настъпва период на вътрешна неустойчивост и чести

правителствени смени. Седмица след преврата ръководството на БКП

преценява, че новите управляващи в Турция едва ли ще променят своя

външнополитически курс, но въпреки това България трябва да активизира

политиката си към южната си съседка. През август 1960 г. са утвърдени

мерки за подобряване на отношенията с Турция, които включват

предложения за консулска и митническа конвенция, спогодби за правна

помощ,въздушни съобщения и др. Обмисля се подготовка на дългосрочен

търговски договр и засилване на контактите в туризма, културата, науката,

спорта. Анкара обаче продължава да настоява първо да се уреди въпросът за

свободното изселване на българските турци и да се признае статутът има на

национално малцинство и едва след това да се обсъждат българските

предложения. Тази позиция е официално заявена в края на септември 1961г.

В София я намират за неприемлива и не отговарят на турското искане. В

средата на 1962 г. Анкара обявява , че преустановява културните и спортните

връзки с България. През следващите две години сред

българските турци се надига нова изселническа вълна- подадени са над 383

хиляди молби за изселване. От края на 1963г. се изострят и отношенията

межу Турция и Гурция във връзка с кипърския проблем. През есента на 1964г.

Анкара се ориентира към сближаване със СССР, за да получи подкрепата му

в Кипърската криза. Постигнатото през лятото на същата година уреждане на

спорните проблеми между България и Гърция поражда допълнително

безпокойство сред турските политици и ги прави по-отстъпчиви. През

октомври 1964 г. министърът на външните работи Ив. Башев, окъражен от

положителните тенденции в съветско-турските отношения, информира

Политбюро на ЦК на БКП, че “в последно време има признаци, че в Турция

все повече нараствт силите на ония групи течения, които искат по-независима

външна политика” и предлага в настъпилата по-благоприятна обстановка да

се пристъпи към уреждане на спорните въпроси в българо-турските

отношения.

За пръв път след 1951г. Башев предлага промяна на тази позиция за

изселването: да се разреши на всички, които желаят, да се изселят, но в

непродължителен срок- от 6 месеца до една година, по определени квоти.

Външния министър определя евентуалния резултат: ”Като изселим една по-

значителна част от турското население, което е засега най-изостаналия и

назадничев слой от нашия народ, ние ще намалим базата на турското

правителство за провеждане на враждебна дейност срещу нашата страна и

социалистическите преубразования у нас. Аргументът на турската страна, че

не искаме да разрешаваме изселването , също ще отпадне”. Башев също

откроява, че след изселването ще остане значителен брой турци,

“политическото и културното възпитание на които и занапред ще бъде

сериозен проблем”. На 29 октомври 1964г. направеното предложение се

обсъжда от специална комисия, най-вече с оглед на евентуалните стопански

трудности. Изселването се свързва с Кипърската криза; изтъкват се опасения

от възможни искания за автономия, но най-вече се набляга върху начина на

изселването- да не се форсира, да не се превръща в “кампания”, но и да не се

протака с години. В началото на ноември 1964г. българската страна

официално предлага преговори за цялостно уреждане на отношенията между

двете страни.Това е посрещнато положително от правителството на Исмет

Иньоню, но през февруари следващата година то е принудено да подаде

оставка и решението е отложено поради вътрешнополитическите промени в

Турция.

Втората половина на 60-те години е

време на бързо положително развитие в българо-турските отношения. За него

допринася правителствената смяна в Турция- от ноември 1965г. до 1971г.

министър-председател е Сюлейман Демирел, който засилва относителната

независимост и прагматизма на турската външна политика и активизира

контактите на най-високо равнище със СССР. Турция постепенно

преустановява агитацията за изселване и акцентира върху оставането на

турския елемент в държавите, където се намира, и на борбата му за

колективни права. България ,стресната от Кипърската криза ,е готова да

разреши изселването за предварително договорен период, но е категорично

против определянето на българските турци като национално малцинство и

против опитите на турската страна да поеме ролята на техен защитник. През

1966г. и 1967г. София се опитва в преки преговори да постигне договореност

за доброволно изселване на всички желаещи , но Турция настоява само за

ограничено изселване на роднините на предишни

изселници. След двугодишни преговори, през

1968г., при посещението на Т.Живков в Турция, е подписана нова

изселническа спогодба, която заменя действащата до момента Анкарска

спогодба от 1925 г. Възпприето е турското искане тя да обхваща само онези

български турци , чиито близки роднини са се изселили до 1952г. По силата

на новия документ от 1969г. до 1978г. в Турция се установяват около 130 хил.

души. Наред с уреждането на изселническия въпрос е постигнато възходящо

развитие в двустранните отношения- за пет години са подписани 10

спогодби.

През 70-те години негативното въздействие върху българо-турските

отношения оказват военни преврат в Турция през 1971г. и изострянето на

Кипърската криза през 1974г., довело до разделяне на острова. В София се

засилват опасенията от “кипърски вариант”. Партийното ръководство

преценява, че ако преди няколко десетилетия турската политика е била

насочена към събиране на всички турци от бившите турски владения в

майката-отечество и оттам да бранят целостта на турската държава, то в

дадения момент полтиката на турската държава е друга- турците в чужбина

да останат, където живеят, да запазят своята народност, език, религия и бит,

като в подходящ момент се използват от Турция за нейните цели. По такъв

начин може да се създаде нов Кипър и на

Балканите. Българските опасения се

засилват от процеса на турчеене, протичащ в средите на българите-

мюсюмани, циганите, гагаузите, както и от бързо нарастващия брой на

турското население в страната- през 70-те години се преустановява

обнародването на сведения за него, но се предполага, че тогава то надхвърля

800 хил. души. При посещението си в България през 1978г. турският премиер

Бюлент Еджевит възкресва претенциите да се грижи за положението на

турското национално малциство, а след военния преврат в Турция през

1980г., при срещите между държавния глава Кенан Еврен и Т.Живков

(февруари 1982г. в София и юни 1983г. в Анкара) отново се обсъжда

изселническичт проблем, макар действието на изселническата спогодба да е

изтекло през 1978г. Турската страна обявява, че не желае повече да приема

български турци , поради сериозните си стопански проблеми, но не се

съгласява с българското искане това нежелание да бъде официално

декларирано, за да не се подклаждат изселнически настроения. Поеличт

премиерския пост през 1983г. Тургут Йозал превръща пантюркизма във

водеща политическа линия в отношенията с балканските

страни. Българските управляващи се опитват

да противодействат на очертаващите се неблагоприятни тенденции. В

началото на 70-те години с административен натиск са преименувани

българите-мюсюлмани с цел да се спре турчеенето им; засилва се

атеистичната пропаганда и идейно-политичското и патриотично възпитание

сред тях и циганското население. Висшето партийно ръководство възприем

идеята за създаване на единна соиалистическа нация, но през следващите

години проблемите продължават да се натрупват. Задълбочават се

неблагоприятните демогравски тенденции-раждаемостта пти българите

бележи засилен спад, докато турското население нараств с по 15 хил. души

годишно; българските села опустяват и в тях, особено в Югоизточна

България, се заселват компактни маси български турци. Активизираната

турска пропаганда и работата на турските разузнавателни служби поддържат

изселническите настроения. През август 1984 г. са извършени терористични

действия на аерогара Варна и в чакалнята на гара Пловдив. Силно

въздействие оказва създаването през ноември 1983г. на Севернокипърска

турска република и вълненията на мюсюлманите в Косово, както и цялото

влошаване на отношенията Изток-Запад. В тези условия Т. Живков и

приближените му се ориентират към крайни действия за решаване на

“турския въпрос” в България. През декември 1984-януари 1985г. е извършена

масова насилствена смяна на турско-арабските имена на българските турци с

български. Първоначално реакцията на турсйото правителство е резервирана

и дори премиерът Т.Йозал предупреждава да не се предприемат необмислени

действиа, но в турската преса се надига вълна от антибългарска пропаганда.

Анкара не може да остане безучастна и от 1985 до 1987 г. поставя въпроса за

положението на турското малцинство в България пред повече от 30

международни форуми и организации. От своя страна, Живков търси

подкрепа от новия съветски лидер М. Горбачов. Същевременно се засилва

“възродителния процес” сред българските турци , които са принуждавани да

се откажат от традиционното си облекло , да не говорят на турски на

публични места и сред тях се води “разяснителна” дейност за българските им

корени и за “избистряне” на българското им съзнание. Напрежението расте , а

взетите мерки не дават желания резултат и през март 1988 г. Политбюро

обсъжда за пореден път “Тезиси по възродителния процес”.Т.Живков

призовава да се отиде”към нови смели решения,които да ни позволят да

доведем това дело до край…Това,че сме сменили имената,нищо не значи.Те

се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т.н. При новите

условия национализмът започва да се възражда”(нямаше как да не цитирам

другаря Живков :D)

На следващата

година, в условията на т.нар. преустройство и в навечерието на

Конференцията по човешките измерения в Париж, дисидентски организации

и структури сред българските турци,подгатвят демонстрции за

възстановяване на имената им и за зачитане на техния език и обичаи. Към

средата на май започва да се надига изселническа вълна, а от 19 до 27 май

1989г. в Северозточна България се организират масови митинги и

демонстрации, напрежението нараства . В сблъсаците с милицията има

загинали и от двете страни, а изселническата психоза става масова. На 29 май

Т.Живков прави изявление по радиото и телевизията, че България е приела

закони , които позволяват на всеки български гражданин да пътува където

пожелае. Той не пропуска да напомни , че част от антибългарската

пропаганда е подетия въпрос за изселването и разгласването за готовността

на Турция да приеме всички български мюсюмани които искат да се

изселят.Той също отправя апел към турското правителство да отвори

границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция

временно или да останат да живет там .

От края на май до 20 август , когато

Турция едностранно отваря границата, 360 хиляди души тръгват на на юг(от

тях 110 хил. се връщат обратно). Тази т.н. “голяма екскурзия” се възприема

по света като етническо прочистване и поставя България в изключително

тежка вътрешна и външнополитическа ситуация. Тази криза слага началото

на краха на целия режим. По инициатива на шейха на Кувейт на 30 октомври

1989 г. в Кувейт се провежда среща на турския външен министър Месут

Йълмаз със заместник-председателя на Министерския съвет Г. Йорданов,

която поставя основата на уреждането на отношенията с Турция. Българскта

страна твърдо се противопоставя на опитите на Йълмаз да превърне въпроса

за турското национално малцинство в предварително условие за разговорите

и предлага проекти на три документа: за развитие на двустранните контакти ,

за облекчиние на процедурите по събиране на разделените семейства и за

регулиране на пътуванията на гражданите на двете страни. Петчасовите

разговори завършват в примирителен тон и съгласие,че диалогът заслужава

половителна оценка и че на следващата среща в Кувейт ще се обсъдят широг

кръг въпроси от взаимен интерес. Промените в България обаче дават друг ход

на българо-турските отношения.

18. САЩ и Великобритания в българската външна политика (50-те – 80-

те години)

Обвързването на България в Източния блок прекъсва почти изцяло

връзките на страната със Запада. За това допринася и кампанията срещу

България като част от общата антисъветска борба. Изолацията и влошените

отношения от края на 40-те до на средата на 50-те години се резултат не

толкова от спорни въпроси и двустранни конфликти със западните държави,

колкото на общия дух на Студената война. Това особено проличава в

отношенията със САЩ.

През 1947г. Вашингтон формулира политиката на „сдържане” на

комунизма и доктрината „Труман” за отпускане на финансова помощ за

Гърция и Турция, определени за преден пост на борбата срещу съветското

влияние. През февруари с.г. е сключен и съветският договор с България, след

като през 1945-46г. САЩ ефикасно използват подписването му за натиск

върху Москва ( за постигане на техните глобални цели) и върху българските

управляващи (за налагане на западните стандарти за демокрация). След 10

февруари 1947г. Вашингтон е лишен от този аргумент, но още разполага с

дипломатически и най-вече икономически средства за въздействие върху

България. Сред първите е въпросът за ратификация на мирните договори.

През април 1947г. в Комисията за външна политика към Американския сенат

се чуват все повече гласове срещу договора с Италия. Новият държавен

секретар Джордж Маршал обаче предотвратява подобни варианти на

поведение, убеден, че ако договорите бъдат отхвърлени, едва ли ще е

възможно да се осигурят по-добри договори на базата на общото съгласие.

Той посочва, че средства за натиск в договорите с България, Румъния и

Унгария, които САЩ могат да използват срещу прекалената концентрация на

съветски войски там, не биха могли отново да се уговорят, а и сблъсъкът със

СССР трябва да се отложи, докато се уреди въпросът за мирния договор с

Германия.

Съображенията на Джордж Маршал надделяват и през първата

половина на юни 1947г. Американският сенат препоръчва, а президентът

Труман потвърждава ратификацията на мирните договори. След като на 15

септември 1947г. ратификационните актове на СССР и САЩ са връчени

според изискванията за мирния договор с България за съхранение в Москва,

той влиза в сила и дейността на СКК е прекратена, но остава въпросът за

признаването на българското правителство от САЩ. Той е усложнен от

настъплението на БРП срещу легалната опозиция и най-вече от арестуването

на 5 юни 1947г. на нейния лидер Н. Петков и скалъпения съдебен процес

срещу него, завършил със смъртна присъда. САЩ избират една вече позната

от предходните години тактика. Те разгръщат протестна акция с писма и ноти

до българските власти, до СКК и до съветското Министерство на външните

работи, без обаче да стигат до крайности, и дори едновременно с протестите и

независимо от резултата им подготвят възстановяване на дипломатическите

отношения с България.

Същността на тази политическа линия е откровено изразена от

високопоставени служители в Държавния департамент, според които

публичните протести поради ефекта, който могат да имат върху лидери в

други държави в подобно положение, а не толкова с надеждата да бъде

поправено сегашното положение. Тя е формулирана броени дни след ареста

на Н. Петков, а на М. Бранс е отказано да се завърне в България и а се опита

да защити опозиционния лидер. Неговата настъпателност и граничеща със

своеволие ангажираност с българската опозиция не са в унисон с вижданията

на Държавния департамент за мястото на България в американската политика

след сключването на мирния договор. То е преценено през призмата на

възможността в страната да се разгърнат процеси на демократизиране и

откъсване, или поне отдалечаване от съветския контрол, които да дадат шанс

на по-активната американска намеса. И тъй като ситуацията не подсказва

подобно развитие, Вашингтон възприема друга тактика: решава да възобнови

дипломатическите отношения с България и да използва възможностите на

бъдещата американска легация в страната за събиране на информация в

стратегически важен регион на границата между Изтока и Запада.

Американската страна не разполага с много време за действие по

първата част на своята програма, защото произнесената смъртна присъда на

Н. Петков трябва да се изпълни на 23 септември 1947г. Неудобството да се

възобновят дипломатическите отношения с правителството, привело в сила

присъдата, срещу която САЩ два месеца открито протестират, води до

ускоряване на процедурата и до 19 септември политическият представител

Джон Хорнър връчва в Министерството на външните работи в София нота с

изразена готовност на САЩ да установят дипломатически отношения с

България и да разменят с нея пълномощни министри. Неудобството, че този

акт е само 4 дни преди екзекуцията на Н. Петков, е прикрито със заявлението

на Хорнър, че това действие не означава, че правителството на САЩ

оправдава различни постъпки на българското правителство, отказващо на

българския народ известни основни свободи, или подпомагащо на своя

територия партизанска дейност, насочена срещу една съседна държава

(Гърция). На 1 октомври 1947г. САЩ официално обявяват, че признават

българското правителство и възобновяват дипломатическите си отношения с

България. До края на годината пълномощните министри Доналд Рийд Хийд и

д-р Нисим Меворах заемат постовете си в София и Вашингтон.

Много по-големи са възможностите на САЩ за икономическо

въздействие. На 5 юни 1947г. държавният секретар Дж. Маршал огласява

официално намеренията на Вашингтон да окаже помощ за възстановяването

на Европа, но чрез предоставяне на обикновени кредити, а посредством обща

дългосрочна програма. Според Маршал инициативата трябва да е на Европа,

а САЩ само ще подкрепят приетата от европейските държави програма.

Макар държавният секретар да твърди, че американската политика не е

насочена против никоя държава, а срещу глада, отчаянието и хаоса, в неговия

план се поставят и условия – всяко правителство, което маневрира, за да

затрудни възстановяването на други страни и търси начин да остане

постоянно на власт насила, не може да очаква да получи помощ от САЩ и ще

срещне американско противопоставяне.

Политическите условия и общоевропейският характер на

възстановителната програма са заложени в плана „Маршал” с оглед на

американските икономически и стратегически интереси в Европа и с разчет

СССР да ги оцени като неприемливи. Целта е да се засили влиянието на САЩ

на Стария континент и да се изолират източноевропейските страни от СССР.

След претърпялата неуспех за съветската страна среща на външните

министри, предложена от Англия и Франция (1947г.) СССР официално

заявява, че въпросът за американската подкрепа позволява на британското и

френското правителство да създадат нова организация, която да е над

европейските страни и която ще се меси във вътрешните им работи. СССР

прекратява участието си в организацията по получаване на американската

помощ и принуждава и останалите социалистически страни да я откажат.

Така на проведената от 12 до 16 юли 1947г. в Париж конференция от

поканените 22 страни участват 16. Те създават комитет за европейско

икономическо сътрудничество, който приема доклад за икономическото

състояние на Европа и програма за нейното възстановяване. На 3 април 1948г.

Х. Труман подписва Закон за предоставяне на помощи по плана „Маршал”,

който поставя началото на стопанската интеграция на Западна Европа, като

същевременно гарантира икономическите интереси на САЩ.

В отговор през януари 1949г. Съветският съюз обединява

източноевропейските страни в Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ).

Неговата задача е да противодейства на американските намерения. Така

възможности за развитие на търговските връзки между България и САЩ на

практика не съществуват, а българското стопанство трайно се обвързва със

своите социалистически партньори.

Отражението на разгръщащата се Студена война върху българо-

американските отношения става ясно доловимо през 1949г. с първите открити

прояви на „шпиономанията”, обхванала двата противостоящи блока.

Българските управляващи поддържат съветската теза, че САЩ и Англия

подготвят нова война и грубо се месят във вътрешните работи на страната,

нарушават нейната независимост и готвят заговори срещу властта. Затова на

органите на Държавна сигурност е поставена задачата да разкриват англо-

американските „агенти” , включително в западните дипломатически

представителства, които са разглеждани като щабове за организиране на

шпионаж, саботаж и противонародни заговори. Първите публични обвинения

са свързани с изфабрикувания съдебен процес срещу 15 евангелистки пастори

( 25 февруари-8 март 1949г.). Те са изправени пред съда за субсидирано от

американската и британската мисия събиране на разузнавателни сведения.

Процесът е използван за широка антибългарска кампания в САЩ с

обвинения, че страната не спазва чл. 2 от мирния договор за гражданските

права и свободи. В началото на април 1949г. Вашингтон и Лондон изпращат

ноти в този дух на България, Унгария и Румъния, а САЩ занимават с

проблема ООН в течение на 1949 и 1950г. , като успяват да дискредитират

правителствата на трите комунистически страни. Противопоставянето са

задълбочава и през октомври 1949г. американската легация настоява пред

Държавния департамент да се наложи съвместно с останалите западни

държави ембаргото върху търговията с България, но то остава нереализирано.

Сред плюсовете на подобна постъпка легацията нарежда както възможността

да се предизвика напрежение в българската икономика и неизпълнение на

първия петгодишен план, така и да се проучи съветската реакция към

икономически най-уязвимата от сателитните държави. През ноември 1949г.

настойчивите искания на Вашингтон персоналът на американската легация в

София да бъде увеличен от 20 на 30 са отклонени от българските власти,

които са убедени, че така ще се увеличи броят на американските шпиони в

България, вмъкнати под прикритието на дипломати.

Напрежението между двете страни нараства, след като в публикувания

на 30 ноември 1949г. обвинителен акт за предателската дейност на Трайчо

Костов – един от най-изтъкнатите ръководители на БКП и държавата, се

говори за „признанията” му за връзки с американския пълномощен министър

Доналд Хийд. Замесването на толкова високопоставен дипломат става по

указание на съветските „съветници” в МВР. През следващите два месеца

обвиненията срещу Д. Хийд са в центъра на българо-американските

отношения. На 1 декември Държавният департамент ги отхвърля като

изфабрикувани, а легацията в София настоява пред МВнР да се публикува

опровержението на Хийд. Макар и със закъснение, то се появява, но

българското правителство не снема обвиненията от него и дори прави

следващата стъпка, съгласувана със съветските „другари” – с нота от 19

януари 1950г. той е обвинен за персона нон грата и е поискано отзоваването

му. На следващия ден американската страна поставя ултиматум – или

България ще оттегли нотата си, или САЩ ще сметнат, че българското

правителство не иска да поддържа нормални отношения, и ще отзоват

мисията си.

Държавният департамент обмисля подобен вариант още на 12 декември

1949г. При анализа на последствията от евентуално прекъсване на

отношенията с България се посочва, че така ще бъде защитен американският

престиж; ще се постигне добро третиране на американските мисии в другите

социалистически страни, а чрез реакцията на Москва ще се разкрият

съветските планове за източноевропейските страни. Като аргумент в полза на

скъсването се използва и оценката за американската легация в България – тя

не е особено полезна за набавяне на разузнавателна информация. Минусите

на подобен акт очевидно са по-малко и са свързани с опасението за

евентуално солидаризиране на останалите социалистически страна с

България, което ще доведе до преустановяване на отношенията им със САЩ

и до още по-плътното им обвързване със СССР.

В началото на януари 1950г. американската страна изглежда все по-

склонна да предприеме крайни действия спрямо България. Те според

легацията в София ще позволят на САЩ да възприемат твърд курс към

българското правителство и дори да се опитат да предизвикат смяната му

чрез пълно търговско ембарго, подпомагане на българските политически

емигранти и на опозиционните сили в страната. Същевременно самият

потърпевш Д. Хийд, настоява пред Държавния департамент да бъде оставен в

София, за да докаже невинността си и да действа за промяна в хода на

събитията. Във Вашингтон обаче натежава мнението за скъсване на

отношенията.

Към американските нагласи се прибавят и действията, или по-скоро

бездействията, на българската страна. Заела категорична позиция, че Д. Хийд

трябва да бъде отзован, тя няма възможност да лавира, ако не иска да покаже

отстъпчивост пред американския натиск. Затова цял месец след

американската нота от 20 януари 1950г. правителството на В. Червенков не

дава отговор, а министърът на външните работи Вл. Поптомов не приема

Хийд. При това положение на 20 февруари 1950г. САЩ отзовават своята

дипломатическа мисия, а на 21 февруари Държавният департамент излиза с

декларация за скъсване на дипломатическите отношения с България.

Персоналът на американската легация напуска София, а българската легация

– Вашингтон. Така за пръв път след войната САЩ късат дипломатическите си

отношения с една страна, при това по повод, който едва ли щеше да бъде

толкова значим, ако не беше пречупен през призмата на блоковото

противопоставяне. Неотстъпчивостта на двете страни по конкретния проблем

в голяма степен е опит на двата лагера да премерят силите си и да

демонстрират още по-голяма твърдост в пропагандната война и търговските

отношения.

Скъсването на отношенията подхранва негативните тенденции в

поведението на България и САЩ. През ноември 1950г. по американско

настояване ООН приема резолюция, с която България, Унгария и Румъния са

обвинени в нарушаване на Хартата на ООН и на клаузите в договорите за мир

относно човешките права и свободи. С тези действия САЩ, подкрепени от

Великобритания, осуетяват опитите на трите страни да бъдат приети в

световната организация. През есента на 1951г. САЩ едностранно денонсират

търговската спогодба с България; предприемат опити за ново дискредитиране

на България, Румъния и Унгария – този път с обвинения за неспазване на

военните клаузи на мирните договори; отпускат огромни средства за

финансиране на разузнавателна и пропагандна дейност в Източна Европа, а

на 1 май 1952г. Държавният департамент забранява на американските

поданици да пътуват до комунистическите страни без специално разрешение.

От друга страна, т.е. в България, антиамериканската пропаганда е в апогея си.

През септември 1953г., повлияна от промените в СССР, българската

страна предприема стъпки за възстановяване на отношенията със САЩ. Тя се

надява, че това ще улесни приемането й в ООН, на което Вашингтон

нееднократно се противопоставя, а и ще подпомогне опитите за уреждане на

спорните въпроси с балканските страни-членки на НАТО. Според държавния

секретар Джон Фостър Дълес в края на 1953г. в Държавния департамент има

положителна нагласа за уреждането на проблема, но то е отложено поради

силно отрицателното отношение на много конгресмени и сенатори.

Анализите на ЦРУ от 1953 и 1954г. показват, че САЩ не очакват промени в

Източна Европа и дори констатират тенденция на вътрешно консолидиране

там. Политическите промени в България са оценени като „имитация на

съветския модел” и се констатира, че в страната на практика няма открита

съпротива срещу режима.

В началото на 1956г. в условията на известно затопляне на

отношенията между Великите сили след Женевската среща (1955г.), България

отново поема инициативата за възстановяване на дипломатическите

отношения със САЩ. Американската страна обаче отлага решението си. През

септември 1957г. е направена поредната българска стъпка – в интервю на Т.

Живков за в. Ню Йорк Таймс първият секретар на ЦК на БКП заявява, че

България неведнъж е изразила желание за възстановяване на

дипломатическите отношение със САЩ и няма смисъл да продължава

сегашното състояние. До започването на преговорите обаче минава още

година и половина. Те се провеждат през март 1959г. в Ню Йорк между

постоянните представители на САЩ и България в ООН и завършват с

публикуване на 24 март в София и Вашингтон на официално съобщение за

възобновяване на дипломатическите отношения.

В началото на 60-те години отношенията между САЩ и България не

претърпяват особено развитие, въпреки че от българска страна е налице

желание за това. През първата половина на 1960г. българската легация във

Вашингтон проучва възможностите и стига до извода, че въпреки всички

трудност, между двете страни биха могли да се установят и развият търговски

връзки. На 25 август 1960г. Политбюро на ЦК на БКП приема конкретни

мерки за разширяване на отношенията със САЩ : от издигане на легациите в

ранг на посолства до сключване на консулска конвенция, уреждане на

финансовите въпроси, посещение на търговски делегации и културен и

научно-технически обмен. През ноември 1966г. дипломатическите мисии са

издигнати в ранг на посолства, а Политбюро приема мерки за активизиране

на отношенията със САЩ. Военната интервенция на Варшавския договор в

Чехословакия през август 1968г. връща резервираността и хладнината в

отношенията между двете страни.

Едва към средата на 70-те години духът на Хелзинки позволява

постепенно да се раздвижат и нормализират българо-американските

отношения. Между 1975 и 1980г. САЩ и България подписват консулска

конвенция, спогодби за обмен в областта на културата и образованието, за

научно-техническо сътрудничество, за сътрудничество в селското стопанство.

През есента на 1974г. за няколко години е прекратено заглушаването на

радиостанция „Гласът на Америка”.

Атентатът през май 1981г. срещу папа Йоан Павел II и провъзгласената

от американска страна „българска следа” в него води до нова остра криза в

българо-американските отношения. Към България се отправят обвинения в

държавен тероризъм, наркотрафик и търговия с оръжие. Вашингтон

преустановява търговките контакти и дори обсъжда възможността за

прекратяване на дипломатическите отношения с България. Влошаването е

част от новото засилване на напрежението между Изтока и Запада след

съветската интервенция в Афганистан. Допълнителни промени създава и

смяната на имената на българските турци и т. нар. възродителен процес от

средата на 80те години нататък. Показателна за отношението на САЩ към

България е речта на вицепрезидента Дж. Буш във Виена през септември

1983г. , на която той заявява, че няма да облагодетелства затворени общества

и агресивна външна политика на страни като България и Чехословакия, които

нагло продължават да нарушават основните човешки права. Това отношение

не се променя до края на 80-те години.

Фактът, че България никога не е била в центъра на балканската

политика на Великобритания слага траен отпечатък върху следвоенните

отношения между двете държави. Към него трябва да се прибави и като цяло

негативното британско отношение към България, натрупано в годините на

войната. След подписването на мирния договор с България (1947 г.) Лондон в

още по-голяма степен се дистанцира от нея. За това допринася и духът на

Студената война. През лятото на 1948 г. България се опитва да преговаря с

Англия за сключване на търговска спогодба, но британската страна настоява

първо да се уредят българските задължения, произтичащи от довоенните

заеми и от национализирането на английската собственост в България.

Споразумение за начина на изплащане на национализираните имоти е

постигнато едва през септември 1955г., а уреждането на българските

задължения по външните заеми става чак в началото на 60-те години. Първата

следвоенна търговска спогодба между двете страни е сключена през

септември 1955 г. , но развитието на търговията остава слабо.

През 50-те години Англия вижда в България най-вече верния съветски

сателит. Като изхождат от липсата на особени традиции в търговския обмен и

културното общуване, британските дипломати в София не са далеч да

предложат дори закриване на британската легация или поне понижаването й в

консулство. За това допринася и фактът, че между 1950 и 1959 г.

дипломатическите отношения между България и САЩ са преустановени.

През 60-те години британската позиция е донякъде смекчена. Англия

възприема новата концепция на САЩ за „прехвърляне на мостове” към

Изтока в областта на търговията и културния обмен, която заменя доктрината

за „сдържането” на комунизма. Британските дипломати в София продължават

да констатират, че България е ниско в списъка на приоритетите им и че е най-

маловажната и най-раболепната сред съветските сателити, но едновременно с

това съветват Лондон да се търсят начини за активизиране на търговските и

културните връзки, които да „изцедят силите” на режима. Във Форийн офис

са съгласни, че търговията е единствената сфера, в която има надежда

политиката на отваряне към Източна Европа да повлияе на българското

ръководство, но не са склонни да толерират България чрез кредити и

привилегировано третиране.

От средата на 60-те години новото българското правителство начело с

Т. Живков започва да търси пътища за активизиране на икономическите

контакти с развитите западни страни. Стокообменът с Англия бързо тръгва по

възходяща линия – от 1961 до 1966 г. вносът и износът нарастват близо три и

половина пъти. Особено резултатна в българо-британските отношения е 1965

г. Промяната започва да се усеща от предходната година, когато

дипломатическите легации са издигнати в ранг посолства, българското

правителство спира заглушаванията на Би Би Си и за първи път след войната

британски министър – на търговията, посещава България, а У. Харпъм

отбелязва, че англо-българските отношения започват да се отпускат по-

малко. През февруари 1965 г. българската правителствена делегация

посещава Лондон. Задачата й е да осигури нарастване на икономическото

сътрудничество. Заместник-министър-председателят Ст. Тодоров убеждава

британските политици, че България се нуждае от британските комплектни

доставки и съоръжения, за да осъществи своята индустриализация и предлага

сключване на дългосрочна търговска спогодба (подписана на 30 март 1965 г. )

и премахване на квотите за български стоки. През май 1965г. е подписана

двустранна програма за културен обмен, а през октомври и ноември същата

година България е посетена от британския заместник-външен министър

Джордж Томсън и заместник-министъра на Министерството на технологиите,

известния писател Ч. П. Сноу.

През следващите две десетилетия търговията между двете страни

остава стабилна; през 70-те години българската страна полага усилия да й

даде тласък, като организира посещение на британски външен министър в

София, но поради промените в британските управляващи екипи то се

осъществява едва през 1985 г., когато Джефри Хау става първият британски

външен министър, посетил България. Все пак, развитието на контактите с

Великобритания остава под равнището на тези с основния западноевропейски

партньор на България – ФРГ.

19. Българската външна политика, германският въпрос и отношенията с

Федерална република Германия – края на 40-те – 80-те години

Отношението на България към Германия, а след 1949 г. – към

Федерална република Германия(ФГР), трябва да се преценява в две

измерения. Доколкото германският въпрос ( т.е. въпросът за бъдещето на

Германия в следвоенна Европа и за обединението на двете германски

държави) е важна част от политиката на световните сили САЩ и СССР,

българската дипломация не би могла да провежда самостоятелна линия извън

задаваните от Москва рамки. От друга страна, българската икономика е силно

заинтересована от съживяване и активизиране на търговските връзки и това

кара управляващите да проявяват прагматизъм и въпреки идеологическите

постулати да се стремят към икономическо сътрудничество с ФРГ независимо

от превратностите на политическата ситуация.

През Втората световна война Германия е основен икономически

партньор на България, а от 1941 г. двете държави са и съюзници в

Тристранния пакт. От 8 септември 1944 г. българската страна е във война с

Райха и дава своя принос за победата на Антихитлеристката коалиция, но

поради нежеланието на западните съюзници България не е призната за

съвоюваща. Това се отразява негативно върху решаването на проблемите,

произтичащи от състоянието на война с Германия: съдбата на германското

имущество в България, на българското в Германия и на германските

задължения, натрупани от неравностойния търговски обмен след войната (

българският износ за Германия силно превишава стойността на внесените

германски стоки). Разгромът на нацистка Германия изправя българската

страна и пред сериозни проблем за преориентиране на външната търговия.

При решаването на тези проблеми държавите-победителки изхождат от

своите интереси и от оценката, че ако две страни са били съюзници и са си

помагали, те трябва да носят взаимна отговорност. Те се споразумяват

германските имущества и бившите сателити на Германия да минат в

собственост на Съветския съюз. България трябва да прехвърли намиращото

се на нейна територия германско движимо и недвижимо имущество, дялове в

близо 100 предприятия, банки и застрахователни дружества, влогове, ценни

книжа и др. в собственост на СССР.

Страната е ощетена и от мирния договор с победителите от 10

февруари 1947 г. Той предвижда,че България може да претендира за връщане

на нейната собственост, намираща се в Германия, но само за онази част, която

е изнесена насила или по принуда от германците след примирието на 28

октомври 1944г. Това условия обезсмисля решението, защото германските

войски се изтеглят от страната още в началото на септември. Договорът

позволява на България да претендира за дължимите й от Германия суми, но

само за онези, произлизащи от договори преди 1 септември 1939г. , а

големите германски задължения са натрупани в годините на войната.

Въпреки тези ограничения българските власти още от края на 40-те години

полагат усилия да установят точния размер на претенциите. Към обективните

трудности, с които се сблъскват тези опити, се прибавя и разделянето на

Германия през 1949г на две държави. Така поставянето на въпроса за

германския дълг към България се отлага за дълго и остава без ясна

формулировка и решение.

Освен проблемите предизвикани от войната, България трябва да

решава и тези, свързани с отношението й към събитията в Германия и ролята

на държавите-победителки в следвоенната й съдба. През лятото на 1945 г. в

Потсдам СССР, САЩ и Великобритания се споразумяват да третират

Германия като единно икономическо цяло. Управлението на страната обаче

поражда непреодолими противоречия, свързани с отстояване на политически

и икономически интереси. Бързите и радикални промени, извършвани от

СССР в неговата окупационна зона, основателно се оценяват на Запад като

стремеж за трайното му настаняване в Германия. Разногласията между

Съветския съюз и западните държави обаче през 1947г. все още не изглеждат

непреодолими и всички декларират желание да спазват решенията от

Потсдам за единна Германия. От това положение се ръководи и България, но

е принудена да се съобразява и с ограничителните клаузи на мирния договор.

Тя е длъжна да съдейства заедно с другите държави за недопускане на ново

въоръжаване на Германия; няма право да придобива или произвежда военни

материали от германски произход, както и да наема на работа и да обучава

технически специалисти, които са или са били германски поданици. България

трябва да се откаже от всички претенции спрямо Германия, останали

неуредени на 8 май 1945г. , с изключение на тези, произтичащи от договори и

задължения, сключени преди 1 септември 1939г. и правата, придобити преди

тази дата. България не може да предявява претенции по спогодби, сключени

по време на войната, както и за обезщетение за загуби и щети, възникнали

през войната. Така страната е наказа за участието й в Тристранния пакт, но

тези клаузи имат за цел да гарантират и икономическите интереси на

победителите, както и да предотвратят евентуално възраждане на германската

военна мощ.

Българската дипломация прави опит да смекчи неблагоприятните

икономически последици , като изтъква пред победителките активното

участие на България в разгрома на Райха и настоява да й се признае правото

на репарации от Германия. Дипломатическите усилия обаче не дават резултат

и българското правителство , водено от необходимостта да победи и

активизира търговските връзки с традиционен партньор като Германия , от 4

октомври 1947 г. подписва спогодба за плащания и меморандум , уреждащ

стокообмена с американската и английската окупационна зона.

През 1948 г. САЩ , Великобритания и Франция обединяват своите

окупационни зони в т. нар. „Тризония“ и се договарят тя да бъде включена в

прилагане на плана „Маршал“ , за да противодействат на опитите на СССР за

трайно установяване на съветското влияние в центъра на континента .

Българската оценка за тези действия съвпада със съветската: западните

държави окончателно са изоставили пътя на решаване на германския въпрос в

единодействие със СССР; те вървят към дележ на Германия и на света на два

лагера и така отново се създава една милитаристична Германия с всички

данни да се фашизира в най-скоро време. Москва се опитва да предотврати

осъществяването на западните планове , като мобилизира осемте

източноевропейски страни за колективен отпор. На 23-24 юни 1948 г. във

Варшава техните външни министри правят първата съвместна

външнополитическа стъпка на Източния блок : примат декларация , с която

осъждат разделянето на Германия и предлагат бързо сключване на мирен

договор с нея , една година след който окупационните войски да се изтеглят .

Това според съветските схващания ще намали влиянието на западните страни

в Германия и ще увеличи шансовете на вътрешните здрави сили , следващи

съветите на Москва.

През юни 1948г. трите западни държави провеждат парична реформа в

своите зони и в западните сектори на Берлин, като въвеждат в обръщение

нова германска марка. Това е силен удар върху икономическите и

политическите интереси на СССР, чийто отговор е блокада на Западен

Берлин, т.е. открита конфронтация с бившите съюзници в името на

възстановяването на четиристранния контрол върху цяла Германия.

Българската страна одобрява съветските действия, без да се задълбочава

особено в осмислянето на конфликта. За нея той е елемент от голямата

политика, в която българската дипломация едва ли може да се намеси. Тя

обаче трябва да се съобразява с нуждите на българската икономика,

изискваща продължаване на търговските отношения със Западна Германия.

За целта на 31 август 1948г. е подписан съответен протокол.

Блокадата е вдигната през май 1949г., без да постигне желаната от

СССР цел – да се осуети консолидацията на Западна Германия и да се

спечели Берлин. За да не изглежда вдигането на блокадата като поражение,

Съветският съюз успява да наложи провеждане на сесия на СМВнР в Париж

(23 май-20юни 1949), където той настоява отново за единна Германия и бързо

сключване на мирен договор, за да се изтеглят окупационните войски. Трите

западни страни обаче са в много по-изгодна позиция, за да позволят

осъществяване на съветските планове. Тяхната крайна цел вече е съвсем

близо: през май 1949г. вече е приета Конституцията на новата федерална

държава, през август се провеждат парламентарни избори, а след един месец

страната има своя първи президент – Теодор Хойс, и своя първи канцлер –

Конрад Аденауер. На 20 септември 1949г. новият кабинет поема функциите

си и Федерална република Германия е вече факт. През октомври същата

година, след необходимите трансформации, от съветската окупационна зона

възниква Германската демократична република, чрез която СССР гарантира

своите интереси в центъра на Европа за следващите четири десетилетия, а

България още на 17 октомври 1949г. установява дипломатически отношения с

ГДР. В новата обстановка, усложнена и от разрива междъ СССР и

Югославия, ФРГ остава извън външнополитическите планове и действия на

България, освен в случаите, когато трябва да подкрепи някоя съветска

инициатива. Започналите търговски контакти обаче не са прекъснати и на 28

август 1950г. е подписан нов двустранен протокол.

В края на 1950г. изгледите за промяна в обстановката около двете

Германии значително намаляват. Обединението на Германия е отложено за

неопределено време, през което България трябва да се съобразява както с

политическите, така и с икономическите реалности. Общественото мнение, а

и ръководните партийни кадри все още не определят отношението си към

двете Германии според каноните на класовия подход. Съмненията са дали

германският народ ще върви с лагера на мира или душата му е напълно

отровена от фашизма ( доклад на министъра на външните работи Минчо

Нейчев).

По-сложно за определяне е отношението към Западна Германия. Към

нея не се отправят преки обвинения от СССР, а следователно и от България.

Москва още се надява, че положението може да се промени отвътре.

Съветската дипломация акцентира върху общонационалните проблеми и

настойчиво заявява стремежите си за обединение на германския народ, за

зачитане на правото му на избор. Убедени в притегателната силна на

марксизма-ленинизма, съветските ръководители се надяват, че изграждането

на социализма в Източна Германия ще стане за западната част пример за

поведение и ще я приближи към ГДР. Българската страна възприема този

начин на мислене и според М. Нейчев чрез създаването на

Източногерманската република, чрез бързото стопанско разцъфтяване, в

голяма степен може да се помогне и на Западна Германия да се освободи от

игото на империалистите.

Липсата на дипломатически отношения между България и ФРГ

затруднява, но не прекъсва контактите в икономическата област. Това се

дължи на традициите и на обективната необходимост от тях за двете държави.

Западногерманската икономика е силно засегната от санкциите и репарациите

след войната, от разделянето на страната, от нарушените стопански връзки с

традиционните пазари, сред които е и българският. Правителството на К.

Аденауер се стреми да използва всички възможности за възвръщане на

германските икономически позиции в Източна и Югоизточна Европа, водено

от разбирането, че това е от значение както за западноевропейското

възстановяване, така и за политическото укрепване на ФРГ и че в този процес

Германия по исторически и географски причини трябва да играе водеща роля.

България също е наясно за стойността на икономическите контакти въпреки

ограниченията на СИВ. Представители на Министерството на външната

търговия и на други държавни органи посещават неофициално ФРГ, като

осъществяват там търговски сделки, но при липсата на консулство срещат

значителни трудности.

През следващите години връзките между България и Западна Германия

се ограничават още повече. Ускоряването на западната интеграция поставя на

дневен ред включването на ФРГ в системата на обединените въоръжени сили.

Това кара СССР между 1951 и 1953 г. да се откаже от колективните действия

на източноевропейските страни по германския въпрос, за да не бъдат

използвани като оправдание за укоряването на западноевропейската

интеграция. Москва започва самостоятелен дипломатически натиск върху

САЩ, Великобритания и Франция за сключване на мирен договор с Германия

и за превръщането й в единна и неутрална държава. Съветската цел е да

осуети включването на ФРГ в НАТО, дипломатическата офанзива завършва

неуспешно. Съветската тактика на самостоятелни действия не изисква от

България конкретни действия и й позволява да развива търговски връзки с

ФРГ. До 1952г. ФРГ е на трето, а през 1953г. излиза на второ място в

българския стокообмен със западните държави. От ФРГ се внасят стоки,

които са важни за индустриализацията в България: метали, суровини,

химикали, резервни части, машини, докато българският износ е от

традиционните селскостопански продукти. През 1952г. Бон дава съгласие за

откриване на българско търговско представителство, при условие, че и ФРГ

ще открие свое в София. Така на следващата години е открито българското

търговско представителство във Франкфурт на Майн.

През 1954г. възможностите за развитие на търговията между Източна и

Западна Европа се разширяват. Конфликтите със западноевропейските страни

и най-вече с ФРГ принуждават САЩ да либерализират износните листи , а и

СИВ препоръчва на своите членове да активизират икономическите си

контакти със Западна Европа. Още през 1954г. ФРГ излиза на първо място в

стокообмена на България със Запада. През 1955г. износът на България за ФРГ

нараства 5 пъти в сравнение с 1949г., вносът -18 пъти, а участието на ФРГ в

общия стокообмен на България е 2,62%.

Решаващи за интегрирането на ФРГ в западните политически и военни

структури са Парижките споразумения от есента на 1954г. за включването й в

НАТО. Според СССР те са пряка заплаха за неговата сигурност и той отново

сменя тактиката на противодействие, като прибягва пак до демонстрация на

сплотеност на Източния блок: от 29 ноември до 2 декември 1954г. на

съвещание в Москва осемте социалистически страни приемат декларация

против ратифицирането на Парижките споразумения и заявяват, че в

противен случай срещу Запада ще се изправи обединената мощ на

миролюбивите държави – намек за подготвяното обединение на въоръжените

им сили. Българското правителство препоръчва в печата и на публични

събрания да се изтъква заплахата, която ратификацията представлява за

българския народ, и да се посочва необходимостта да се засилват

бдителността и икономическата и отбранителната мощ на България като неин

принос против въоръжаването на Германия.

В началото на 1955г. Москва прави последни опити да предотврати

нежеланото от нея развитие на германския въпрос и отново предлага

общогермански избори като път към обединението на страната. СССР е готов

и да нормализира отношенията си с ФРГ и на 25 януари обявява за

прекратено състоянието на война между него и Германия. Останалите

социалистически страни са инструктирани от Москва да последват някои от

инициативите й. На 1ви март 1955г. с указ на Президиума на Народното

събрание България преустановява формално продължилото 10 години

състояние на война с Германия; между тях се установяват мирни отношения,

като се запазват правата и задълженията им, произтичащи от международните

споразумения за ликвидиране последиците от войната.

Предприетите от социалистическите страни стъпки на дават желания

резултат. На 5 май 1955г. Парижките споразумения са ратифицирани, създава

се Западноевропейският съюз с участието на ФРГ, която на 11 май влиза и в

НАТО. Четири дни по-късно във Варшава източноевропейските страни и

СССР създават Организацията на Варшавския договор. Така България и ФРГ

остават в двата противостоящи блока и политическите им отношения следват

кривата на напрежението в международната обстановка. Те са силно

затруднени от провъзгласената в края на годината доктрина „Халщайн”,

според която ФРГ отказва да установи дипломатически отношения със

страни, признали ГДР. Западногерманските управляващи претендират, че

единствено ФРГ има право да представлява целия германски народ и отказват

да признаят установените след войната граници в Европа. От своя страна

комунистическите партии използват доктрината, за да аргументират

обвиненията си към Бон в агресивност и реваншизъм; БКП не прави

изключения в използването на тези оценки. Така в средата на 50-те години в

Европа завършва оформянето на двата противостоящи военнополитически

блока и България и ФРГ, включени в техните структури, едва ли имат

възможности за алтернативно поведение.

В края на 60-те години във ФРГ на власт идват социалдемократите.

Канцлерът Вили Бранд слага началото на нова източна политика, която е по-

прагматична, признава ГДР и се стреми към подобряване на отношенията с

Източния блок. „Разведряването” на международните отношения в началото

на 70-те допринася за успеха на тази линия. През 1971г. СССР, САЩ,

Великобритания и Франция постигат споразумение за Западен Берлин, а през

1972г. – договор, уреждащ отношенията между двете германски държави.

Правителството на В. Бранд сключва договори с повечето социалистически

страни, а на 21 декември 1973г. установява дипломатически отношения и с

България. През следващите десет години контактите между двете страни се

активизират и стават много плодотворни. През март 1974г. при посещението

на министъра на външните работи на ФРГ Валтер Шел в България е

постигнато съгласие за сключването на спогодби за развитие на

икономическото, научно-техническото и културното сътрудничество. На 14

май 1975г. е подписана спогодба за икономическо, промишлено и техническо

сътрудничество, която трябва да улесни модерната форма на промишлено

коопериране на предприятия от две страни ( през 70-те има над 30

споразумения от такъв характер). През ноември с.г. е сключена и културна

спогодба. Управляващите в България и ФРГ, улеснени от липсата на открити

спорни въпроси между двете страни, слагат в основата на двустранните

контакти прагматизма и взаимната изгода. Тласък за развитието им дават

разменените визити на Т. Живков през 1975г. и на канцлера Хелмут Шмит

през 1979г. Не без значение и фактът, че германските лидери харесват

поведението на Живков, допада им неговата непосредственост и личните

симпатии допълнително подхранват добрите междудържавни отношения.

Създадена е солидна договорна основа за търговски и културен обмен.

За интензивността на контактите говори фактът, че между 1975 и 1989г.

Живков два пъти посещава ФРГ, а българският външен министър Петър

Младенов – шест пъти. В България гостуват германският президент Рихард

фон Вайцзекер, канцлерът Хелмут Шмид и 9 пъти – вицеканцлерът и

министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер. Двустранните

отношения се развиват най-бързо през 70-те и 80-те години, за което спомага

и липсата на значими спорни въпроси между България и ФРГ. През 1982г. на

власт във ФРГ отново идва коалицията ХДС/ХСС и в отношенията на ФРГ с

източноевропейските страни настъпва известно охлаждане, което съвпада с

новото изостряне на отношенията Изток-Запад. Това обаче на оказва

задържащо влияние върху сътрудничеството на България с ФРГ. Най-важен е

фактът, че от края на 50те години ФРГ е основният западен търговски

партньор на България. През първата половина на 70-те са подписани над 30

споразумения , а до 1989г. те са вече над 90. През периода 1976-1980

стокообменът между двете страни нараства средногодишно с 8,5%, през 1981-

1988 с 12,6%. В българския износ значително се увеличава делът на

химическата и машиностроителната промишленост, но въпреки това се

запазва характерната за целия период тенденция вносът от ФРГ силно да

превишава българския износ.

През втората половина на 80-те години т. нар. възродителен процес и

преустройство в България не предизвикват особени сътресения в

отношенията с ФРГ. Постигнати са нови важни споразумения: за насърчаване

и защита на инвестициите, за избягване на двойното данъчно облагане, за

научно-техническо, културно и научно сътрудничество. ФРГ продължава да

отпуска заеми на България, а при посещението на външния министър П.

Младенов в Бон през юни 1989г. германската страна отбелязва, че България

ще бъде занапред надежден партньор във външноикономическата сфера и

правителството на ФРГ ще застъпва тази те за пред деловите и финансовите

кръгове.

19. Българската външна политика, германският въпрос и отношенията с

Федерална република Германия – края на 40-те – 80-те години

Отношението на България към Германия, а след 1949 г. – към

Федерална република Германия(ФГР), трябва да се преценява в две

измерения. Доколкото германският въпрос ( т.е. въпросът за бъдещето на

Германия в следвоенна Европа и за обединението на двете германски

държави) е важна част от политиката на световните сили САЩ и СССР,

българската дипломация не би могла да провежда самостоятелна линия извън

задаваните от Москва рамки. От друга страна, българската икономика е силно

заинтересована от съживяване и активизиране на търговските връзки и това

кара управляващите да проявяват прагматизъм и въпреки идеологическите

постулати да се стремят към икономическо сътрудничество с ФРГ независимо

от превратностите на политическата ситуация.

През Втората световна война Германия е основен икономически

партньор на България, а от 1941 г. двете държави са и съюзници в

Тристранния пакт. От 8 септември 1944 г. българската страна е във война с

Райха и дава своя принос за победата на Антихитлеристката коалиция, но

поради нежеланието на западните съюзници България не е призната за

съвоюваща. Това се отразява негативно върху решаването на проблемите,

произтичащи от състоянието на война с Германия: съдбата на германското

имущество в България, на българското в Германия и на германските

задължения, натрупани от неравностойния търговски обмен след войната (

българският износ за Германия силно превишава стойността на внесените

германски стоки). Разгромът на нацистка Германия изправя българската

страна и пред сериозни проблем за преориентиране на външната търговия.

При решаването на тези проблеми държавите-победителки изхождат от

своите интереси и от оценката, че ако две страни са били съюзници и са си

помагали, те трябва да носят взаимна отговорност. Те се споразумяват

германските имущества и бившите сателити на Германия да минат в

собственост на Съветския съюз. България трябва да прехвърли намиращото

се на нейна територия германско движимо и недвижимо имущество, дялове в

близо 100 предприятия, банки и застрахователни дружества, влогове, ценни

книжа и др. в собственост на СССР.

Страната е ощетена и от мирния договор с победителите от 10

февруари 1947 г. Той предвижда,че България може да претендира за връщане

на нейната собственост, намираща се в Германия, но само за онази част, която

е изнесена насила или по принуда от германците след примирието на 28

октомври 1944г. Това условия обезсмисля решението, защото германските

войски се изтеглят от страната още в началото на септември. Договорът

позволява на България да претендира за дължимите й от Германия суми, но

само за онези, произлизащи от договори преди 1 септември 1939г. , а

големите германски задължения са натрупани в годините на войната.

Въпреки тези ограничения българските власти още от края на 40-те години

полагат усилия да установят точния размер на претенциите. Към обективните

трудности, с които се сблъскват тези опити, се прибавя и разделянето на

Германия през 1949г на две държави. Така поставянето на въпроса за

германския дълг към България се отлага за дълго и остава без ясна

формулировка и решение.

Освен проблемите предизвикани от войната, България трябва да

решава и тези, свързани с отношението й към събитията в Германия и ролята

на държавите-победителки в следвоенната й съдба. През лятото на 1945 г. в

Потсдам СССР, САЩ и Великобритания се споразумяват да третират

Германия като единно икономическо цяло. Управлението на страната обаче

поражда непреодолими противоречия, свързани с отстояване на политически

и икономически интереси. Бързите и радикални промени, извършвани от

СССР в неговата окупационна зона, основателно се оценяват на Запад като

стремеж за трайното му настаняване в Германия. Разногласията между

Съветския съюз и западните държави обаче през 1947г. все още не изглеждат

непреодолими и всички декларират желание да спазват решенията от

Потсдам за единна Германия. От това положение се ръководи и България, но

е принудена да се съобразява и с ограничителните клаузи на мирния договор.

Тя е длъжна да съдейства заедно с другите държави за недопускане на ново

въоръжаване на Германия; няма право да придобива или произвежда военни

материали от германски произход, както и да наема на работа и да обучава

технически специалисти, които са или са били германски поданици. България

трябва да се откаже от всички претенции спрямо Германия, останали

неуредени на 8 май 1945г. , с изключение на тези, произтичащи от договори и

задължения, сключени преди 1 септември 1939г. и правата, придобити преди

тази дата. България не може да предявява претенции по спогодби, сключени

по време на войната, както и за обезщетение за загуби и щети, възникнали

през войната. Така страната е наказа за участието й в Тристранния пакт, но

тези клаузи имат за цел да гарантират и икономическите интереси на

победителите, както и да предотвратят евентуално възраждане на германската

военна мощ.

Българската дипломация прави опит да смекчи неблагоприятните

икономически последици , като изтъква пред победителките активното

участие на България в разгрома на Райха и настоява да й се признае правото

на репарации от Германия. Дипломатическите усилия обаче не дават резултат

и българското правителство , водено от необходимостта да победи и

активизира търговските връзки с традиционен партньор като Германия , от 4

октомври 1947 г. подписва спогодба за плащания и меморандум , уреждащ

стокообмена с американската и английската окупационна зона.

През 1948 г. САЩ , Великобритания и Франция обединяват своите

окупационни зони в т. нар. „Тризония“ и се договарят тя да бъде включена в

прилагане на плана „Маршал“ , за да противодействат на опитите на СССР за

трайно установяване на съветското влияние в центъра на континента .

Българската оценка за тези действия съвпада със съветската: западните

държави окончателно са изоставили пътя на решаване на германския въпрос в

единодействие със СССР; те вървят към дележ на Германия и на света на два

лагера и така отново се създава една милитаристична Германия с всички

данни да се фашизира в най-скоро време. Москва се опитва да предотврати

осъществяването на западните планове , като мобилизира осемте

източноевропейски страни за колективен отпор. На 23-24 юни 1948 г. във

Варшава техните външни министри правят първата съвместна

външнополитическа стъпка на Източния блок : примат декларация , с която

осъждат разделянето на Германия и предлагат бързо сключване на мирен

договор с нея , една година след който окупационните войски да се изтеглят .

Това според съветските схващания ще намали влиянието на западните страни

в Германия и ще увеличи шансовете на вътрешните здрави сили , следващи

съветите на Москва.

През юни 1948г. трите западни държави провеждат парична реформа в

своите зони и в западните сектори на Берлин, като въвеждат в обръщение

нова германска марка. Това е силен удар върху икономическите и

политическите интереси на СССР, чийто отговор е блокада на Западен

Берлин, т.е. открита конфронтация с бившите съюзници в името на

възстановяването на четиристранния контрол върху цяла Германия.

Българската страна одобрява съветските действия, без да се задълбочава

особено в осмислянето на конфликта. За нея той е елемент от голямата

политика, в която българската дипломация едва ли може да се намеси. Тя

обаче трябва да се съобразява с нуждите на българската икономика,

изискваща продължаване на търговските отношения със Западна Германия.

За целта на 31 август 1948г. е подписан съответен протокол.

Блокадата е вдигната през май 1949г., без да постигне желаната от

СССР цел – да се осуети консолидацията на Западна Германия и да се

спечели Берлин. За да не изглежда вдигането на блокадата като поражение,

Съветският съюз успява да наложи провеждане на сесия на СМВнР в Париж

(23 май-20юни 1949), където той настоява отново за единна Германия и бързо

сключване на мирен договор, за да се изтеглят окупационните войски. Трите

западни страни обаче са в много по-изгодна позиция, за да позволят

осъществяване на съветските планове. Тяхната крайна цел вече е съвсем

близо: през май 1949г. вече е приета Конституцията на новата федерална

държава, през август се провеждат парламентарни избори, а след един месец

страната има своя първи президент – Теодор Хойс, и своя първи канцлер –

Конрад Аденауер. На 20 септември 1949г. новият кабинет поема функциите

си и Федерална република Германия е вече факт. През октомври същата

година, след необходимите трансформации, от съветската окупационна зона

възниква Германската демократична република, чрез която СССР гарантира

своите интереси в центъра на Европа за следващите четири десетилетия, а

България още на 17 октомври 1949г. установява дипломатически отношения с

ГДР. В новата обстановка, усложнена и от разрива междъ СССР и

Югославия, ФРГ остава извън външнополитическите планове и действия на

България, освен в случаите, когато трябва да подкрепи някоя съветска

инициатива. Започналите търговски контакти обаче не са прекъснати и на 28

август 1950г. е подписан нов двустранен протокол.

В края на 1950г. изгледите за промяна в обстановката около двете

Германии значително намаляват. Обединението на Германия е отложено за

неопределено време, през което България трябва да се съобразява както с

политическите, така и с икономическите реалности. Общественото мнение, а

и ръководните партийни кадри все още не определят отношението си към

двете Германии според каноните на класовия подход. Съмненията са дали

германският народ ще върви с лагера на мира или душата му е напълно

отровена от фашизма ( доклад на министъра на външните работи Минчо

Нейчев).

По-сложно за определяне е отношението към Западна Германия. Към

нея не се отправят преки обвинения от СССР, а следователно и от България.

Москва още се надява, че положението може да се промени отвътре.

Съветската дипломация акцентира върху общонационалните проблеми и

настойчиво заявява стремежите си за обединение на германския народ, за

зачитане на правото му на избор. Убедени в притегателната силна на

марксизма-ленинизма, съветските ръководители се надяват, че изграждането

на социализма в Източна Германия ще стане за западната част пример за

поведение и ще я приближи към ГДР. Българската страна възприема този

начин на мислене и според М. Нейчев чрез създаването на

Източногерманската република, чрез бързото стопанско разцъфтяване, в

голяма степен може да се помогне и на Западна Германия да се освободи от

игото на империалистите.

Липсата на дипломатически отношения между България и ФРГ

затруднява, но не прекъсва контактите в икономическата област. Това се

дължи на традициите и на обективната необходимост от тях за двете държави.

Западногерманската икономика е силно засегната от санкциите и репарациите

след войната, от разделянето на страната, от нарушените стопански връзки с

традиционните пазари, сред които е и българският. Правителството на К.

Аденауер се стреми да използва всички възможности за възвръщане на

германските икономически позиции в Източна и Югоизточна Европа, водено

от разбирането, че това е от значение както за западноевропейското

възстановяване, така и за политическото укрепване на ФРГ и че в този процес

Германия по исторически и географски причини трябва да играе водеща роля.

България също е наясно за стойността на икономическите контакти въпреки

ограниченията на СИВ. Представители на Министерството на външната

търговия и на други държавни органи посещават неофициално ФРГ, като

осъществяват там търговски сделки, но при липсата на консулство срещат

значителни трудности.

През следващите години връзките между България и Западна Германия

се ограничават още повече. Ускоряването на западната интеграция поставя на

дневен ред включването на ФРГ в системата на обединените въоръжени сили.

Това кара СССР между 1951 и 1953 г. да се откаже от колективните действия

на източноевропейските страни по германския въпрос, за да не бъдат

използвани като оправдание за укоряването на западноевропейската

интеграция. Москва започва самостоятелен дипломатически натиск върху

САЩ, Великобритания и Франция за сключване на мирен договор с Германия

и за превръщането й в единна и неутрална държава. Съветската цел е да

осуети включването на ФРГ в НАТО, дипломатическата офанзива завършва

неуспешно. Съветската тактика на самостоятелни действия не изисква от

България конкретни действия и й позволява да развива търговски връзки с

ФРГ. До 1952г. ФРГ е на трето, а през 1953г. излиза на второ място в

българския стокообмен със западните държави. От ФРГ се внасят стоки,

които са важни за индустриализацията в България: метали, суровини,

химикали, резервни части, машини, докато българският износ е от

традиционните селскостопански продукти. През 1952г. Бон дава съгласие за

откриване на българско търговско представителство, при условие, че и ФРГ

ще открие свое в София. Така на следващата години е открито българското

търговско представителство във Франкфурт на Майн.

През 1954г. възможностите за развитие на търговията между Източна и

Западна Европа се разширяват. Конфликтите със западноевропейските страни

и най-вече с ФРГ принуждават САЩ да либерализират износните листи , а и

СИВ препоръчва на своите членове да активизират икономическите си

контакти със Западна Европа. Още през 1954г. ФРГ излиза на първо място в

стокообмена на България със Запада. През 1955г. износът на България за ФРГ

нараства 5 пъти в сравнение с 1949г., вносът -18 пъти, а участието на ФРГ в

общия стокообмен на България е 2,62%.

Решаващи за интегрирането на ФРГ в западните политически и военни

структури са Парижките споразумения от есента на 1954г. за включването й в

НАТО. Според СССР те са пряка заплаха за неговата сигурност и той отново

сменя тактиката на противодействие, като прибягва пак до демонстрация на

сплотеност на Източния блок: от 29 ноември до 2 декември 1954г. на

съвещание в Москва осемте социалистически страни приемат декларация

против ратифицирането на Парижките споразумения и заявяват, че в

противен случай срещу Запада ще се изправи обединената мощ на

миролюбивите държави – намек за подготвяното обединение на въоръжените

им сили. Българското правителство препоръчва в печата и на публични

събрания да се изтъква заплахата, която ратификацията представлява за

българския народ, и да се посочва необходимостта да се засилват

бдителността и икономическата и отбранителната мощ на България като неин

принос против въоръжаването на Германия.

В началото на 1955г. Москва прави последни опити да предотврати

нежеланото от нея развитие на германския въпрос и отново предлага

общогермански избори като път към обединението на страната. СССР е готов

и да нормализира отношенията си с ФРГ и на 25 януари обявява за

прекратено състоянието на война между него и Германия. Останалите

социалистически страни са инструктирани от Москва да последват някои от

инициативите й. На 1ви март 1955г. с указ на Президиума на Народното

събрание България преустановява формално продължилото 10 години

състояние на война с Германия; между тях се установяват мирни отношения,

като се запазват правата и задълженията им, произтичащи от международните

споразумения за ликвидиране последиците от войната.

Предприетите от социалистическите страни стъпки на дават желания

резултат. На 5 май 1955г. Парижките споразумения са ратифицирани, създава

се Западноевропейският съюз с участието на ФРГ, която на 11 май влиза и в

НАТО. Четири дни по-късно във Варшава източноевропейските страни и

СССР създават Организацията на Варшавския договор. Така България и ФРГ

остават в двата противостоящи блока и политическите им отношения следват

кривата на напрежението в международната обстановка. Те са силно

затруднени от провъзгласената в края на годината доктрина „Халщайн”,

според която ФРГ отказва да установи дипломатически отношения със

страни, признали ГДР. Западногерманските управляващи претендират, че

единствено ФРГ има право да представлява целия германски народ и отказват

да признаят установените след войната граници в Европа. От своя страна

комунистическите партии използват доктрината, за да аргументират

обвиненията си към Бон в агресивност и реваншизъм; БКП не прави

изключения в използването на тези оценки. Така в средата на 50-те години в

Европа завършва оформянето на двата противостоящи военнополитически

блока и България и ФРГ, включени в техните структури, едва ли имат

възможности за алтернативно поведение.

В края на 60-те години във ФРГ на власт идват социалдемократите.

Канцлерът Вили Бранд слага началото на нова източна политика, която е по-

прагматична, признава ГДР и се стреми към подобряване на отношенията с

Източния блок. „Разведряването” на международните отношения в началото

на 70-те допринася за успеха на тази линия. През 1971г. СССР, САЩ,

Великобритания и Франция постигат споразумение за Западен Берлин, а през

1972г. – договор, уреждащ отношенията между двете германски държави.

Правителството на В. Бранд сключва договори с повечето социалистически

страни, а на 21 декември 1973г. установява дипломатически отношения и с

България. През следващите десет години контактите между двете страни се

активизират и стават много плодотворни. През март 1974г. при посещението

на министъра на външните работи на ФРГ Валтер Шел в България е

постигнато съгласие за сключването на спогодби за развитие на

икономическото, научно-техническото и културното сътрудничество. На 14

май 1975г. е подписана спогодба за икономическо, промишлено и техническо

сътрудничество, която трябва да улесни модерната форма на промишлено

коопериране на предприятия от две страни ( през 70-те има над 30

споразумения от такъв характер). През ноември с.г. е сключена и културна

спогодба. Управляващите в България и ФРГ, улеснени от липсата на открити

спорни въпроси между двете страни, слагат в основата на двустранните

контакти прагматизма и взаимната изгода. Тласък за развитието им дават

разменените визити на Т. Живков през 1975г. и на канцлера Хелмут Шмит

през 1979г. Не без значение и фактът, че германските лидери харесват

поведението на Живков, допада им неговата непосредственост и личните

симпатии допълнително подхранват добрите междудържавни отношения.

Създадена е солидна договорна основа за търговски и културен обмен.

За интензивността на контактите говори фактът, че между 1975 и 1989г.

Живков два пъти посещава ФРГ, а българският външен министър Петър

Младенов – шест пъти. В България гостуват германският президент Рихард

фон Вайцзекер, канцлерът Хелмут Шмид и 9 пъти – вицеканцлерът и

министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер. Двустранните

отношения се развиват най-бързо през 70-те и 80-те години, за което спомага

и липсата на значими спорни въпроси между България и ФРГ. През 1982г. на

власт във ФРГ отново идва коалицията ХДС/ХСС и в отношенията на ФРГ с

източноевропейските страни настъпва известно охлаждане, което съвпада с

новото изостряне на отношенията Изток-Запад. Това обаче на оказва

задържащо влияние върху сътрудничеството на България с ФРГ. Най-важен е

фактът, че от края на 50те години ФРГ е основният западен търговски

партньор на България. През първата половина на 70-те са подписани над 30

споразумения , а до 1989г. те са вече над 90. През периода 1976-1980

стокообменът между двете страни нараства средногодишно с 8,5%, през 1981-

1988 с 12,6%. В българския износ значително се увеличава делът на

химическата и машиностроителната промишленост, но въпреки това се

запазва характерната за целия период тенденция вносът от ФРГ силно да

превишава българския износ.

През втората половина на 80-те години т. нар. възродителен процес и

преустройство в България не предизвикват особени сътресения в

отношенията с ФРГ. Постигнати са нови важни споразумения: за насърчаване

и защита на инвестициите, за избягване на двойното данъчно облагане, за

научно-техническо, културно и научно сътрудничество. ФРГ продължава да

отпуска заеми на България, а при посещението на външния министър П.

Младенов в Бон през юни 1989г. германската страна отбелязва, че България

ще бъде занапред надежден партньор във външноикономическата сфера и

правителството на ФРГ ще застъпва тази те за пред деловите и финансовите

кръгове.

21.Франция в българската външна политика след Втората световна

война През Втората световна война дипломатическите отношения между

Франция и България не а прекъсвани. През октомври 1944 г те като цяло са

уредени, а в края на ноември с.г. Франция предлага на България да изпрати

пълномощния си министър в Париж, нодипломатическите постове реално са

заети в края на 1945 и началото на 1946 г. Добронамереността заподобряване

на отношенията проличава и при въздтановяването на търговските връзки. До

войната Франция е най-големият кредитор на България, а след войната е

единствената, която постига частично погасяване от българска страна на

предоставените заеми.

Активизират се и културните контакти, които имат много силни традиции.

Българо-френското дружество, създава свои клонове и в други градове,

организира изучаването на френски език и установява контакти с

възстановения Френски институт в България.

Между 1948 и 1953 г изострянетона Студената война пряко рефлектира

върху българо-френските отношения. В политическата област до средата на

50-те години няма никакви посещения. Българската дипломация стриктно

следва съветската линия в международните отношения и контактите й с

Франция се изразяват най-вече в изпращане на ноти и декларации с протести

във връзка с френските позиции по отделни проблеми. В началото на 1948 г

българските управляващи обмислят закриването на част от съществуващите

чужди консулства.

Върху развитието на икономическите връзки след 1947 г особено

отрицателно въздействие оказват довоенните задължения на страната към

Франция, някои от клаузите в мирния договор и най-вече законите за

национализация на индустриалните предприятия и за държавен монопол на

банковото дело от 1947 г ,както и за отчуждаване на едрата градска покрита

недвижива собственост. На 10 май 1940 г българската страна замразява

плащанията по всички стари държавни заеми. По настояване на редица

западноевропейски държави на 7 декември 1948г българското правителство е

принудено да подпише специална спогодба за възобновяване на плащанията

по стария държавен дълг, според коята още от 1949 г трябва да започне

плащанията, като средствата ще бъдат предвидени в държавния бюджет. Тази

спогодба не се изпълнява от България, която няма валута и подписани

търговски спогодби. По изключение през 1950 г се извършват плащания и то

само на Франция.

Национализацията засяга 62 френски или с френско участие промишлени

предприятия, рудници, банки и застрахователни дружества. Същевременно

българската страна е повлияна от Студената война, а и не иска да създава

прецеденти в отношенията с останалите държави , които съще претендират за

обезщетение на национализираната си собственост. В следващите години

стоковите листи с Франция са продължавани по мълчаливо съгласие, но

стокообменът, макар и постепенно да се увеличава, остава прекалено малък

като обем.

Духът на Студената война има негативно отражение и върху културните

връзки с Франция. През 1948 г изострянето на българо-френските отношения

предизвиква решението на българското правителтство за закриване на

чуждите училища в България. Франция остава силно засегната. Закрити са и

културните представителства на западните държави, а Българо-френското

дружество е преобразувано в Комитет към ОФ, наблюдаван под зоркото око

на ДС.

След години на най-остро противоречие между Изтока и Запада, българо-

френските контакти се съживяват първоначално в областта на търговията.

След смъртта на Сталин Москва дава указания на социалистическите страни

да започнат контакти със Запада във връзка с обявения нов „продоволствен

курс”. България проявява повече прагматизъм, а и френската страна смекчава

позицията си при определяне на дължимите от България

обезщетения.Франция е първата западна държава, с която през 1954 България

започва официални преговори по финансовите си задължения. Първоначално

френските претенции са за 21 млрд. Фр.. В хода на преговорите се очертават

различни трудности, но в крайна сметка френската страна проявява готовност

да се съобрази с възможностите на България, като намалява сумата на

исканията си.

Подписаните на 23 юли 1955 г спогодби за стокообмен и за плащания и

уреждания на френските вземания от България , са благоприятни за нашата

страна. Постигнатите резултати водят до активизиране на стокообмена между

България и Франция.

След 1953 г постепенно настъпва оживление в културното общуване.

Започва размяна на дейци на културата, науката и изкуството , участие в

двустранни и международни симпозиуми и конгреси. Така в средата на 50- те

години изглежда, че спорните въпроси в българо-френските отношения вече

са решени и те имат сериозен потенциал за бързо развитие.

През 60-те години българо-френските отношения отбелязват своеобразен

връх. До него се достига благодарение на редица благоприятни

обстоятелства. През 1963 г България и Франция издигат легациите си в ранг

посолства, а две години по-късно българската правителствена делегация

начело със заместник мин.-председателя Станко Тодоров посещава Франция

и констатира, че френската страна желае разширяване на икономическите

връзки с България и е готова да и предостави кредити. През окт 1966 г мин.-

председателят Тодор Живков е във Франция и това е първото му посещение в

западна държава. Тогава са подписани дългосрочни спогодби за

икономическо,научно-техническо и културно сътрудничество.

През следващите две десетилетия обаче особен прогрес не е постигнат. И

двете страни променят приоритетите си : след слизането на дьо Гол от

политическата сцена, френските управляващи постепенно преодоляват

неговия антиамериканизъм, а България, която през 1973г установява

дипломатически отношения с ФРГ, се ориентира към западна Германия като

основен икономически партньор на запад. Френският министър- председател

Пиер Месмер връща визитата на Живков през юли 1973 г. Акцентът отново е

поставен върху икономическото сътрудничество. Отчетено е, че през периода

1965-1971 стокообменът се е удвоил, но има значителен спад за последните

две години, тъй като България съзнателно ограничава вноса си от Франция

заради големия си дефицит. Големи надежди се възлагат на промишленото

копериране. Българската страна предлага и проект за дългосрочен договор за

икономическо,промишлено и научно-техническо сътрудничество, който в

бъдеще да послужи като прецедент и в икономическите отношения с другите

западни държави. Договорът е подписан през ноември 1974 г, а през януари

1989 г в София гостува за пръв път френски президент- Франсоа Митеран .

Българо- френските отношения обаче имат реални успехи най-вече в областта

на културата. Като цяло, френските управляващите среди показват по-скоро

липса на особен интерес към двустранните контакти.