ОМ вестник, брой 2

Страница 1Месечно издание на ОМ – Създаваме и Взаимодействаме Отворено и Положително

Брой 2, Декември 2011

openom.eu ОМ – Създаваме и Взаимодействаме Отворено и Положително

ОМ е отворен, положителен, органичен и жив процес на движение, обединение, самооргани-зация, работа, създаване, взаимодействие. ОМ е пълноценно, всеобхватно, единно, вечно и непре-къснато развитие. Ние всички, в сговор и любов, сме ОМ. И с нашите взаимни действия садим и разпръскваме семенцата на радостта, за да създа-ваме и жънем плодовете на щастието.

Обединени сме от общите си стойности и стре-межи. Изграждаме и се развиваме съзнателно, от-говорно, съзидателно и взаимно. Разпространява-ме най-доброто от всички нас. Уреждаме събития, за да създадем отворено и положително непрекъс-нато развитие не само в отделния човек, но и по-ложителни и отворени взаимодействия между хо-рата и в обществото като цяло. Участвайте и Вие в ОМ давайки и създавайки най-доброто от Вас самите.

ОМ е обединение от хора, които създаваме и взаимодействаме отворено и положително.

В навечерието на Рождество и Нова година ето какви теми подбрахме за Вас, нашите читатели:В „Приказка за вятъра” Иво Иванов разказва за

българския склуптор Георги Георгиев и неговото гениално произведение на име „Варна”.Каква е връзката между Дора Габе и леля Ани,

която пише детски книжки, ще разберете от ста-тията на Милена Пехливанова.Един чудесен пример за силата на човешкия дух и

скромност ни дава Крум Сяров в неговата творба. Рослава Стоянова взема отношение по важен об-

ществен въпрос – за или против добиването на шистов газ в Добруджа. Отново Роси е напра-вила прекрасно интервю с Мария от фондация „Зелено”. Превода от немското списание „Оя – мисли раз-

лично, живей различно”, който Ви предлагаме в този брой, е по темата за образованието на човека в днешно време. Друга интересна преводна твор-ба в тази връзка е текстът за живота и делото на Дейвид Сузуки. Прочетете и статията-репортаж на Рослава за

похвалната акция „Топли дрешки за децата”, провела се на 19.-20.11. в Плевен. А чували ли сте

за изобретението „Въздушна капка”? Ако не, ние ще ви запознаем с него в статията с това име. Последните страници на този втори брой на вест-

ника са посветени на природата – ще научите за действията по опазване на Драгоманското пла-то. И ако искате, може да се включите в нашите две нови действия „Засаждаме дърво” и „Изра-ботваме сами коледните си подаръци”.

Приятно четене! Пожелаваме Ви и прекрасни предпразнични дни!

ОМ Редакторски екип

Здравейте, приятели

Страница 2 openom.eu

Приказка за вятъра

продължава на следващата страница

Статията е писана през 2008-ма година

Искам да ви разкажа една приказка. Толкова невероятна, че не може да бъде измислена. Тол-кова красива, че няма как да бъде хипербола. Това е приказка за пустинята и вятъра. За същ-ността на съвършенството. За най-бързия чо-век на планетата. За един гениален българин, творящ необясними чудеса на малък остров в Тихия океан. За 140-годишно куче със златна козина, добро сърце и човешки очи. За безси-лието на науката пред триумфа на инстинктите. За един нисичък канадец с огромни, мускулес-ти крака. За стария Антонио от Кремона и не-говата 300-годишна, неразгадана тайна. И раз-бира се, за Варна.Но нека започнем с Варна. Тази от детството

ми. С морската градина, сенчестите улици и усмихнатите хора. Прелестна и тайнствена, тя ме омагьоса още при първата ни среща с обе-щания за вечно лято и безгрижни дни. Хвърли рибарска мрежа върху детското ми сърце и ме плени завинаги така, както само тя може.

Как ще я забравя тази сирена с коси от све-жи водорасли и смях от морска пяна? Кой знае – сигурно се е променила през годините, но в спомените ми тя винаги ще бъде същата пре-лъстителна красавица, ухаеща на одеколон от чиста морска сол, разтворен в бриза. Никой не може точно като нея да подслони влюбени-те двойки по алеите си, да разроши косите им с игривия си вятър и да ги накара да забравят всичко останало под серенадата на чайките. Та-кава е Варна в наивните спомени на хлапето. Винаги съм вярвал, че и тя ме обича поне тол-кова, колкото аз нея, защото в сърцето ми тя е единствена по рода си – просто съвършена!Всяка есен Варна се качва на каросерията на

малък пикап и поема дългия си, тежък път към пустинята. Чакат я два ферибота и хиляди ки-лометри по асфалта. Крайната и цел е Бетъл Маунтайн, щата Невада, място наречено от Вашингтон Пост – „мишницата на Америка”. Действително, пейзажът е потискащо моното-нен, а почвата е кафеникава пръст, по-безплод-

на от щампован бетон. Лишени от растител-ност, голите, едноцветни хълмове приличат на деформиран керван от oгрoмни, камилски гър-бици, вцепенени завинаги в неподвижния въз-дух на пустинята. Ако хвърлим и един космо-навт в скафандър да подскача на забавен кадър по камънаците, спокойно можем да помислим, че сме на луната. Но какво прави тук сред тези ограбени пейзажи името на нашата хубава чер-номорска русалка?Бетъл Маунтайн може да няма много, но раз-

полага с най-правия, най-високо разположен и най-безлюден пътен участък в Северна Амери-ка – шосе 305. Надморската височина е 1407 метра. Наклонът на трасето – несъществуващ. Тук всяка есен се провежда легендарно състе-зание наречено WHPSC. Мнозина го наричат просто „Предизвикателството”. Именно то е съревнованието, определящо най-бързият чо-век на планетата, придвижван от собствените си сили. Не, няма да се натъкнете на Юсеин Болт в пустинята на Невада – той не би могъл да се мери с най-бързите мъже на земята, за-щото те въртят педали, развивайки немислими скорости.През 2000 година талантливият канадски ко-

лоездач-национал Сам Уитингъм вмъкна с уси-лие компактното си, 170-сантиметрово тяло във футуристично устройство, приличащо повече на снаряд, отколкото на велосипед. В тясната кабина, единствената подвижна част от тялото му са краката, които започват да въртят като бесни педалите подпомагани от чудовищните бедрени мускули на колоездача.Шумът в кабината е оглушителен, въздухът

недостатъчен, жегата омаломощаваща. Но това са незначителни подробности. Минути по-къс-но Уитингъм се възползва оптимално от опре-делените за засилване 4 мили и набра скорост, въртейки педалите със 120 оборота в минута. Снарядът влетя в 200-метровата официална дистанция с 117 км/ч, смазвайки световния ре-корд. Година по-късно Уитингъм направи нещо още по-невероятно, подобрявайки собствения си безумен рекорд с цели 12 км/ч. През 2002-а за трети пореден път „Предизвикателството” бе спечелено от канадеца с ново върхово постиже-

Авторски творби


ние от 130,36 км/h. Вече 6 години този рекорд е абсолютно недосегаем за останалия свят.Причината за това смазващо надмощие не е

толкова в стоманените крака на Сам Уитингъм, колкото в странното, куршумовидно превозно средство, което той настоява да бъде нарича-но велосипед. Устройството се казва „Варна” – име, което е станало еталон за доминация в тези среди, а негов създател е един от най-изу-мителните хора, с който ме е срещал живота – българският скулптор Георги Георгиев. Тук се носят много неправдоподобни на пръв поглед легенди, свързани с този нестандартен, колори-тен мъж. Интересното е, че повечето от тях са абсолютна истина.Георги живее на малък, изолиран остров в

Британска Колумбия с изглед към големия, безкраен запад на Тихия океан и не разполага с нищо повече от малка работилница в гаража си и двете си златни ръце. Преди да съм ви раз-казал за него, искам да изразя собствено мне-ние: според мен, на базата на стандартните де-финиции и разбирания, които съм формирал в себе си през годините, Георги Георгиев е гений. Това е крайна дума, за която самият той сигур-но ще ми се разсърди, но аз не бих си позволил да я употребя, ако не вярвах с абсолютна кате-горичност в нейната уместност.Георги не е физик, няма математически по-

знания за геометрията на формите, не се инте-ресува от формули и цифри и не е запознат с коефициентите на триене или съпротивление на въздуха.„Просто следвам интуицията си” – каза ми Ге-

орги – „Моите форми не идват от учебниците и компютрите. Нещо невидимо, нещо дълбоко вътрешно ми подсказва какво трябва да напра-вя”. Всяка заварка, всяка сглобка и елемент са направени от Георги в собствения му гараж-работилница. Българинът отказва корпоратив-но спонсорство по философски причини и се самофинансира – при това с огромно усилие. През 2001г. британски екип инвестира над 1 милион долара с единствената цел да победи неговия „Варна” и да се върне от Невада с нов световен рекорд. Подготовката на англичани-те бе невероятна. Въоръжени от корпоративни спонсори те създадоха собствен ултрамодерен вело-снаряд2, наречен Блуйондър. В дизайна

му участваха водещи учени, физици и лабора-тории. Структурната архитектура на съоръже-нието бе изградена с помощта на компютърни процесори с индустриална мощност и сложни програми за графичен и аеродинамичен анализ.За капак, англичаните пристигнаха в пустиня-

та с Олимпийският шампион от Сидни Джей-сън Куейли зад кормилото. „Те бяха огромна машина, подпомагана от купища пари”, ко-ментира Уитингъм – „Ние бяхме просто двама пича с един пикап.“ Резултатът? Британците постигнаха 103 км/ч.Варна Диабло – смазващите 129 км/ч. Устрой-

ството е с предно предаване, което оптимизи-ра пространството вътре в кабината. Уитингъм ляга в долната част на черупката като във вана, която сякаш е направена по контурите на тяло-то му. Георги слага горната черупка или „по-крива” на болида върху Сам и го „запечатва” с хокейна лепенка, за да не позволи на какъвто и да било въздух да проникне в кабината и да наруши нейната аеродинамичност. Кислородът за колоездача прониква през двата тесни про-цепа на огромните, тънки като бръснач колела, но въпреки това след пробег, Уитингъм често излиза от „сoвaлкaтa” на границата на припа-дъка, с дробове, отчаяно търсещи въздух.През 2003 година Сам сякаш бе на косъм от

ужасяваща участ, в опита си да подобри собст-вения си рекорд. „Варна” спука гума и Уитин-гъм загуби контрол, излитайки във въздуха със скорост от 130 км/ч. Окован като в пашкул от прегръдката на „Варна”, Сам бе безпомощен. Тя се стовари под 90 градуса върху асфалта под ужасения поглед на Георги и продължи да се пързаля по шосето в продължение на 300 ме-тра. Животът на колоездача бе спасен от гени-алния дизайн.Уникалното съоръжение е построено от свръх-

леки въглеродни нишки и „Кевлар”, от който се правят бронирани жилетки за военните. Сам се измъкна от кабината без нито една драско-тина. Вече 6 години целият свят се опитва да бие рекорда на Варна. Самият Георги също не успява да го направи, въпреки че няколко пъти бе близо до него. Целта е да премине граница-та от 82 мили (131,97км/h) и да спечели парич-ната награда „Децимах”, която се присъжда на този, който успее да достигне една десета от


скоростта на звука.Проблемът е, че за да могат да бият рекорда

си, двамата „варненци” имат нужда от идеални условия: никакъв вятър, оптимална температу-ра и нов, по-гладък асфалт. Според скептиците, те никога повече няма да могат да го направят. От миналата година срещу тях се подготвят още по-амбициозни и добре финансирани еки-пи. Не е ясно още колко ще продължи надмо-щието на Георги, но постигнатото от него до този момент е изумително и дори необяснимо.Георгиев е роден и израснал във Варна, където

от малък е усетил поглъщащо, нетърпящо въз-ражение влечение към изкуството, скулптурата и манипулацията на формите. „Спомням си как като дете направих серия от аеродинамични модели на свръхзвукови самолети, вдъхновени от ТУ-144”, сподели Георгиев за „Телеграф”, „Клубът по аеронавтика във Варна бе толкова впечатлен, че ги сложи на витрина.Години по-късно забелязах същите форми, ко-

ито аз бях направил инстинктивно, в моделите, разработени от Боинг и НАСА.” Георги е бил изумителен скулптор, но му се е наложило да следва в художествената академия в Белград. „В София не ме приеха”, смее се Георгиев – „Нямаше достатъчно места от деца на комунис-тически деятели.” Възможността за емиграция се отворила през 1971 година – първо в Рим, а след това в Канада.Един ден Георги се сдобил с чистокръвен Гол-

дън Ретрийвър – прелестно куче с бляскава ко-зина и дълбоки, умни очи. „Кръстихме го Варна – на мястото, от където съм дошъл” – спомня си Георги. Кучето пленило всички с изумителния си характер и бързо станало пълноправен член на семейството.Варна живяла невероятните 19 години (140 в

човешки години) – нещо нечувано за тази по-рода. Когато кучето най-после си отишло, поко-сено от удар, сломеният от тъга Георги решил по своеобразен начин да продължи живота му, наричайки компанията си на негово име. Така световноизвестните велоболиди носят името, както на родния му град, така и на най-верния му четирикрак приятел.Подобно на повечето хора, които разполагат

с уникална дарба, Георги сякаш не може да я

оцени: „Какво толкова съм направил? Навре-мето създавах сложни бронзови бюстове в най-малък детайл. В сравнение с това, велосипе-дите ми са нищо”. НИЩО ЛИ?! Георги, какво говориш? От години целия свят е по петите ти. Всички искат короната ти, но нито могъщите компютърни програми, нито милиони долари са в състояние да дешифрират и победят въоб-ражението и интуицията на един скромен бъл-гарин и неговите виртуозни ръце.Спомнете си Микеланджело. Когато го попи-

тали как е успял да извае прелестната фигура на Давид от един груб, мраморен блок, той погледнал с недоумение и казал: „Ами че той си беше вътре в камъка – аз само махнах из-лишния мрамор около него”. Университетът на Бритиш Колумбия реши да анализира Варна Диaбло II в тунел за аеродинамично изследва-не и след 6 месечни тестове учените заявиха, клатейки невярващи глави, че не са виждали по-идеална аеродинамична форма в природата. Моделът бе наречен „най-ефикасното превозно средство, създадено от човечеството”.С други думи Варна е способна да генерира

огромен двигателен момент, използвайки по-малко от една конска сила, като при това успява да се скрие почти магически от самия въздух, чийто вездесъщ коефициент на триене е най-големият враг на търсачите на скорост.Когато питам Георги как създава шедьоврите

си, той вдига рамене: „Нямам представа. Нещо отвъд мен. Някакъв необясним, вътрешен усет дърпа конците. Може да е късмет, а може би просто съм бил предназначен за това. Нека ти кажа нещо: Ако всеки на тази планета реши един ден да върши това, в което най-много го бива, целия свят ще се промени към по-добро. Много е важно човек да не пропилява таланта

Източник: http://usrehoncyclo.wifeo.com



Леля Ани и книжките за деца, които пише

и живота си напразно.”Преди 300 години в градчето Кремона в се-

верна Италия един гениален лютиер на име Антонио Страдивари е създавал шедьовър след шедьовър в малката си, прашна работил-ница. Работил е с примитивни длета, оскъдна светлина и груби инструменти. Днес, три века по-късно, цигулките му продължават да бъдат най-съвършените музикални инструменти в историята на човечеството. Гласът им е непо-дражаем – с вълшебен тон, кристална акустика и перфектен резонанс.И дори днес, в циничния и самонадеян 21 век,

никой не знае точно каква е тяхната тайна. Нито спектрални, нито химически, нито математиче-ски анализи са успели да декодират магията на тези инструменти. Къде точно се крие тайната? Дали в плътността на дървесината, в изящната геометрия на формите, в мистериозния коктейл от минерали на заставката, или евентуално в ре-цептата на лака? А може би истината е, че един шедьовър дължи себе си на цял комплекс от не-изчислими фактори, движени от необяснимата и могъща вътрешна необходимост на един благо-словен с изключителна дарба човек.Искрено вярвам, че варненецът, живеещ и

творящ на малкия остров до Ванкувър е точно

такъв човек. Но време е да свършваме – вся-ка хубава приказка заслужава своя хубав край: Миналата седмица в Бетъл Маунтайн се състоя дългоочакваното „Предизвикателство 2008”. Ге-орги и Сам бяха отново там с пикапа си и новия „Варна Диабло III” в каросерията. Двама пича срещу целия свят.Но защо ли ми се струва, че финалът няма

да ви изненада и едва ли е необходимо да ви казвам това, което вече сигурно усещате: Че в една топла, септемврийска вечер, вятърът внезапно утихна, условията станаха идеални, Сам Уитингъм развъртя яростно педалите и бо-лидът на Георги разряза със свистене въздуха над шосе номер 305. И ето, че в този момент, в горещата пустиня на Невада, Варна полетя, свободна като птица и отново стана такава, ка-квато моето детство я е запазило в сърцето ми – просто перфектна!(От мен, вестник „Телеграф” и цяла България:

Честит нов световен рекорд на Георги Георгиев – един голям българин и пръв носител на на-градата „Децимах” с невероятните 132.5 км/h!)

Написано от Иво Иванов, Канзас

Авторът на тази книжка е възрастна, крехка и тиха жена. Говори благо, мъдро, сякаш озарена от вътрешна светлина. Включи се в групата за се-минара за новите деца, който се проведе през ок-томври в с.Николаевка – родното село на Петър

Дънов. Представи се като „леля Ани от Каварна” и ни разказа как получила силен вътрешен подтик и започнала да пише стихчета за деца, красиви при-казки с поуки, да свири на пиано и да пише нотите на песничките, а накрая и да… рисува. Има изда-дени две тънки книжки, в първата й е помогнало с картинките талантливо дете, но за втората лич-но тя съвсем сама е сътворила цялата книжка – от идеята до изпълнението!Разказа ми, че като млада е искала да става дет-

ска учителка, но всъщност цял живот е работила като… лаборант. Ето, че мисията й да се отдаде на децата я е намерила, без значение от възрастта. А тя казва, че го приема тъкмо като мисия! В на-чалото се притеснявала, поначало била притесни-телен, тих човек. Но вече приела ролята си, била готова да идва сред децата и да представя книж-ката, също и да подпише с истинските си имена следващата си творба, вече готова за издаване…Случи се така, че по обратния път до Варна има-


„РождествоС Витлеемската звездичка, във Витлеемската

пещера – роди се малкият Исус в бедност, но със Светлина…“Леля Ани… Още един човек, за когото съм бла-

годарна, че съм срещнала по пътя си. Щастлива съм, че тепърва ни предстои среща с поредната й светла творба!

хме късмета да пъ-тува в нашата кола. Сподели, че при на-писването на първата книжка изпитала сил-на радост, каквато не била изпитвала досе-га. Сподели също и че като ученичка веднъж видяла Дора Габе на посещение в нейното училище. Това толкова я поразило, почувства-

ла се сякаш е „видяла Богинята-майка“ и въобще оставило спомен за цял живот в душата й. „Може дори и само за това да е трябвало да дойде в моето училище… Ако моите книжки успеят да запалят искрицата на доброто и светлината дори и в едно дете, аз ще съм щастлива и благодарна!”Да, не без моето съдействие, но Леля Ани бе по-

канена да представи книжките си във Варна, в лю-бимата детска книжарница „Жар-птица“. Това бе истински празник! Децата се трупаха около нея, тя четеше с треперещ от вълнение глас, родители-те слушахме прехласнати…

Пубикацията написа Милена (Меми) Пехливанова

Сигурно знаете, че Едмънт Хилари е първият чо-век, заедно със шерпа Тенцинг, изкачил Еверест. Това се случва през 1953 година. Но може би не знаете, че е новозеландец и че в родината му го наричат само Сър Ед. Обръщението на малко име и с уважителното „Сър“ не е случайно. Сър Ед е изключително скромен, земен, добродушен, поло-жителен и отворен човек, който по никакъв начин не се гордее с успехите си. И приема всеки, който пожелае да го види, преди смъртта си през 2008. (Мир на праха му!) По този начин е дал възмож-ност на хиляди хора да се докоснат непосредстве-но до него и да се поучат от великия му пример за това как човек може да преследва и да пости-га мечтите си. Затова сънародниците му много го обичат и го имат за един от най-големите новозе-ландци. Но те далеч не са единствените, които го обичат. Непалците също са му дълбоко благодар-ни за дългогодишната му работа в Непал и много-то построени болници и училища в най-бедните части на страната.Скромността му си личи особено силно от факта,

че на връх Еверест не снима себе си, а шерпа си Тенцинг. Но изкачването на най-високия връх на

Земята далеч не е единствената мечта, която той е осъществил. През 1958г. достига заедно с експе-диция южния полюс по суша. Това е едва третата експедиция след тези на Амундсен през 1911г. и Скот през 1912г., която достига до южния полюс. Да не говорим, че е първият и последен човек, който е изкачил някои от най-високите върхове на Антарктида при изключително тежки условия.Стъпвайки на Еверест Сър Ед казва: „Ние не над-

вихме планината, а себе си“. Това е и най-големи-ят завет, който ни оставя. Постигането на мечтите е възможно единствено и само, когато човек над-вие себе и се пребори с отрицателните си страни и собствения си егоизъм. Целият житейски път на Сър Ед показва точно това. И колкото е важно да надвием себе си, за да осъществим мечтите си, толкова е по-важно да го направим, за да можем да помогнем и на други да го постигнат. Сър Ед значително повече се радва, че е успял да помогне на много бедни в Непал, отколкото на това, че е изкачил най-високия планински връх. Сбъдването на мечтата му му е дало силите да изкачи други, по-високи върхове – тези на човещината.

Сър Ед

Написа Крум Сяров



За чиста ДобруджаРодена съм и съм израснала в Шумен. За мен Доб-

руджа винаги е била една безкрайна равнина, про-меняща се през сезоните, сливаща се с хоризонта. Напролет, докато планинските върхове са още по-крити с искрящ сняг, покълват първите стръкчета жито и полето се ширва пред теб в зелено. През лятото нивите заблестяват в чисто злато с шевици от червени макове, като народна носия. На есен разораните ниви си почиват в очакване на нови се-мена, на които да дадат живот. Имам и един много ярък спомен от малка как тичам по една поляна, докато остана без дъх и никога не съм се чувства-ла по-свободна, сякаш мога да полетя.Макар днес да се връщам рядко в тази златна

Добруджа, ми се иска всеки път, когато се приби-рам у дома, тя да е същата, като от спомените ми. Иска ми се и един ден децата ми да могат да я ви-дят същата и да се докоснат до нея. И вярвам, че това е възможно!

Решение има и то се състои в грижа за земята, а не в пробиване на недрата й със сонди. Защо тър-сим съкровище под земята, което дори и да го има рано или късно ще свърши, а не се огледаме около нас и не използваме съкровищата на земята, вя-търната енергия и слънцето, които са неизчерпа-еми? Освен от работни места, хората се нуждаят и от чиста храна и вода, чист въздух. Това са все неща, които можем да получим от природата, а не от големите международни компании, които често й вредят. Вместо да се интересуваме от бързата и лесна печалба, нека потърсим устойчиви решения, полезни, както за нас, така и за околната среда.Ще завърша с една индианска поговорка: „Ние

не сме наследили земята от нашите предци, а сме я взели назаем от нашите потомци.“Повече можете да научите на интернет страница-

та на Чиста България или Зона.БГ.

Статията написа Рослава Стоянова

http://shalegas-bg.eu/home/ - Чиста Българияhttp://www.zonabg.com/ - Зона.БГ

Солидарно земеделиеСолидарното земеде-

лие (от англ. Community supported agriculture) възниква преди повече от 50 години, свързвайки земеделските произво-дители с хората от гра-довете. Чрез него фер-мери осигуряват чисти и

екологично произведени плодове и зеленчуци за група от домакинства, като в замяна на това полу-чават предварително заплащане и сигурен пазар. От скоро солидарното земеделие навлиза и в Бъл-гария. Повече за това за ОМ ще разкаже Мария от фондация „Заедно”.От къде разбрахте за Солидарното земеделие и как

дойде решението да осъществите тази прекрасна идея в България?Идеята дойде от наши приятели, които живеят във

Франция и вече от 10 години са абонати на местна ферма, която ежеседмично ги зарежда с чиста и разно-образна органично чиста храна.В България явно беше назрял момента, защото през

2010 година синхронно се появиха няколко активни групи от хора, с които заедно започнахме да търсим био-ферми и да се опитваме да се организираме. Фон-дация ЗАЕДНО реализира и един малък проект с под-крепата на Визион Дьо Монд (френска асоциация за

солидарен туризъм). Те ни подкрепиха в първите стъп-ки по намиране на био-фермите, превод и популяриза-ция на идеята, за създаването на сайта на Солидарното земеделие.Защо точно Солидарно земеделие? Какви ползи

носи то на членовете на солидарната група и на производителите?Преди повече от 50 години в Азия, Америка и Западна

Европа е развит моделът за земеделието, подкрепено от общността. На английски го наричат Community Supported Agriculture, а ние го превеждаме на българ-ски като „Солидарно земеделие“, като поставяме ак-цента върху взаимоотношенията на солидарност, дове-рие, взаимна подкрепа и позитивен диалог, върху които единствено може да се изградят трайни партньорски взаимоотношения.Солидарното земеделие възстановява връзката на хо-

рата от големия град с храната и земята, където тя е родена и също така с хората, които по един осъзнат и биологично чист начин обработват земята и отглеждат храната – фермерите. Ние получаваме екологично чис-та храна, а фермерите – сигурен пазар за произведено-то от тях.Разкажете ни за началото – как намерихте съмиш-

леници? Срещнахте ли отзивчивост от страна на земеделските производители?В началото беше много лесно да намерим хора от го-

лемия град, които искаха да се хранят с органично чис-та храна, и също така ни беше много, ама много трудно да намерим био-фермите… или поне хора, които от-глеждат храната по осъзнат и органично чист начин.

•••••••••••••••••••••••••••••••••••••••


Постепенно се намерихме и с едните, и с други.Кои бяха най-големите ви трудности при осъщест-

вяването на идеята за Солидарно земеделие и как се справихте с тях?Био-фермите все още не могат да произведат

достатъчно богат асортимент, за да задоволят сед-мичните нужди на 30-50 домакинства.Разкажете ни как протича целият процес –

как зеленчуците или плодовете, например, сти-гат от био-производителите, с които работите, до членовете на солидарната група?След като вече сме се намерили с фермерите, ние

– потребителите – предварително се абонираме за участие в групата, като заплащаме сезонен аванс или месечна такса и така помагаме да се платят разходите на фермата за отглеждане на реколтата. Био-фермата всяка седмица снабдява членовете на солидарната група с предварително договорена част от сезонната продукция – обикновено това е една кошница от около 10-15 кг., която съдържа равномерно разпределен дял от целия асортимент. Продукцията се доставя на определено място и хората получават информация кога и от къде да си я вземат.Може би един от най-важните моменти при Солидар-

ното земеделие е тази връзка, която се осъществява между членовете на солидарната група и производи-телите и доверието между тях. Затова вие организира-

те и Солидарни акции. Разкажете ни повече за тях? Какви акции сте организирали до мо-мента и какво ви носят те?Организирахме се-

рия от солидарни (доброволчески) акции, по вре-ме на които хем посетихме фермите, хем им по-могнахме с полската работа точно преди зимния сезон. Опознахме се, станахме приятели, така се създаде Солидарната общност на солидарното зе-меделие. Организирали сме най-различни акции, като приготвяне на зимнина, сенокос, мулчиране. Освен работата, която вършим, ние опознаваме растенията и животните, обменяме идеи, рецепти, знания. Така се изгради едно доверие между нас.В тези солидарни акции са добре дошли да

участват и деца. Важен ли е за тях този контакт със земята и природата и как откликват те на инициативите?Изключително важен – вдъхновени от начина, по кой-

то Природата и работата във фермите повлия на деца-та, ние реализирахме следващия проект – този за вкус-ната био-градинка в детската градина.

Смятате ли, че идеята за Солидарно земеделие има бъдеще и е алтернатива на изкуствените пло-дове и зеленчуци, които се продават по магазините?Всичко зависи и от нас, и от фермерите, рано е да се

каже какво бъдеще имаме – все пак е минал само един сезон – има още много неща да се променят и подре-дят… а също и от запазването на екологично чистата ни природа – водата, почвата, въздуха.Колко привърженици участват днес във вашата

група за солидарно земеделие?Ами до този момент в мейлинг листите ни има около

300 човека, обикновено една четвърт от тях идват да помагат на солидарните акции, и също да си взимат храна от био-фермите.Какви съвети бихте дали на хора, които биха иска-

ли да направят Солидарна група в своя град?Най-важното е да се намерят хора, на които може

да се разчита, че ще отглеждат храната по осъзнат и органично чист начин. Другото най-важно е групата да е сплотена, много да си помагат, всеки да участва с нещо, да има равнопоставеност и диалог… да има приятелски дух… останалото се решава лесно… пък и вкусно Повече за солидарното земеделие можете да научите

на Сайт за хората, земята и храната… с любов и до-верие - http://www.solidarno.com/

Интверюто взе Рослава Стоянова

Преводни творби


Образованието служи все повече за целите на икономиката – искаме ли това?Един призив за завладяване на учебни простран-

ства

Автор: Клара Щайнкелнер за “Oya – мисли различно, живей различно”Превод от немски: Александрина Цонева

Опасността от превземането на житейския ни свят от печалбарски интереси е повсеместна. Кой не ги знае онези моменти, в които тихо се про-крадва съмнение: заради икономиката ли сме тук? Не трябва ли да е обратното? Този въпрос е опасен и по отношение на учебните ни заведения. През последните години политиците от най-високите етажи на властта разбраха, че творческият учебен процес прави обществото по-гъвкаво и икономи-чески по-способно, че самоинициативните и са-мостоятелни хора са най-важните сили за развитие на неговото развитие. Стана ясно – образованието не започва с постъпването във висше училище, а от ранна детска възраст. Така се изграждат „клю-чови компетенции”, които държат точно толкова на самоинициатива, способност да се изразяваш чрез изкуство и „да се научиш да учиш”, колкото и на познания по чужди езици и компютър. Дотук добре. Но остава едно чувство на безпокойство, защото това цялото изграждане на личността ня-как си не е точно изграждане на личността, ако е средство на икономически интереси. Образование като средство към целта или „безцелно” образова-ние, което носи своята стойност и цел в себе си, в собственото развитие на способностите?Вилхелм фон Хумболдт, чието име често се спо-

менава във връзка с един всеобхватен образова-телен идеал, казва сам по темата „цел” следното: „Истинската цел на човека – не тази, която му предписва променливата слабост към разни неща, а тази, която му посочва вечно неизменният раз-ум – е най-крайно и най-премерено изграждане на силите му в едно цяло.” И как трябва човек да се образова? Хумболдт твърди: „За това изграждане свободата е първото и задължително условие.” Свобода, а не изпълнение на някаква програма с предопределена цел, е предпоставката за един об-разователен процес. Накъде ще води пътят, трябва самата ситуация да покаже. Предопределените ре-зултати спират изследователския дух и творчест-во. Но всеки човек ли има достатъчно желание

и достатъчно въпроси, за да си прокара път на развитие? Относно това Хумболдт казва:

„Освен свободата, развитието на човешките сили изисква още нещо друго, въпреки че то също е свързано тясно със свободата: разнообразие на ситуации. Дори и най-свободният и независим чо-век, поставен в еднообразни положения, се разви-ва слабо.” Свобода и многообразие на ситуациите, две ключови понятия, които могат да се преот-крият в безброй много примери.Кога аз самата съм научавала нещо ново? Кога

съм имала чувството, че съм направила крачка на-пред? Всъщност винаги, когато интересът ми към нещото е бил по-голям от страха да не го разбера. Винаги, когато общуването с „парчето свят”, за да искам да науча, открия и разбера, е бил изцяло не-посредствен и свободно възможен, без нещо нару-шаващо помежду или осакатяващ натиск отгоре. И винаги опитът на непознати хора и сблъсъкът с нови ситуации са били тези, които са ме карали да поспра и да си поставя нови въпроси: по вре-ме на пътувания или разходки, или при разговори. Много неща не бих преживяла, не бих помислила, не бих разбрала без срещата с природата, с изку-ството, с различни личности. Всеки образовате-лен процес има също едно измерение на собстве-но свързване със света. Чрез разнообразието от ситуации навсякъде около мен, чрез красивото и плашещото, чрез тишина и шум, чрез лято и зима, чрез непосредствени работни процеси и абстракт-ни мисли аз мога да опозная и преодолея собстве-ната си едностранчивост. Често ме обземат нови възприятия, които искат да бъдат изразени чрез понятия. Тогава се запознавам с тези нови поня-тия, към които събирам постепенно все повече собствени възприятия. Ако това е успешно – тук е нужна отново свобода – моят мироглед става с една частица по-широк, а разбирането ми за себе си – с една частица по-богато.В детските градини и училищата се намират

клиентите на утрешния денРазминаването между така развитото понятие за

образование и това, което сме преживели всич-ки в различните образователни институции, не може да бъде пренебрегнато. През 1991г. Йоханес Хаймрат описва в „Петиция за свобода и самооп-ределение в образователната система” двойния морал в училищата ни така: “Противно изисква-нията на хартия се обръща малко внимание на са-моопределеността на децата и свободата на роди-телите, така че разгръщането на основни нужди

Как трябва да се образова човек?


и способности закърнява. Действителността на училището обикновено не е хуманизмът, на който тя все пак иска да е задължена, а практикуването на онези нечовешки качества, които отличават на-шето общество на „борбата с лакти”. Повече не може да търпим образованието на младите хора в отговорни и социално ангажирани граждани да се случва най-вече по един централизиран и прину-дителен начин.”Към монопола и централизацията в изграждане-

то на образователните институции в последните години се прибавя и един допълнителен „елемент на принуда”: икономическата цел. Откакто през 2000г. Европейският съвет зададе целта, Европа да се превърне в най-конкурентно способната и ос-нована на науката икономическа система в света, коварно се промъква един начин на мислене. Той принуждава не само университетите да си правят сметката „разходи-полза”, но кара и ранната дет-ска педагогика да се изгради според критериите за икономическа полза. Студентите се превръщат в „клиенти”, а деца и родители в получатели на „услуги”. Образованието се мери и тегли и с това се превръща в стока.В същото време интересът на големите компании

към образованието се пробужда. Немската теле-визия ARD излъчи наскоро критичен репортаж по темата „Спонсориране на образование”. През зад-ната врата на предоставянето на „педагогочески високо-стойностни” учебни материали в клас дос-тигат и рекламни послания. Големите компании съзнават много добре уникалното социално поло-жение в училища и детски градини – тук са събра-ни потребителите на бъдещето. Как децата могат да бъдат спечелени най-лесно чрез различни кул-турни техники, кои обществени въпроси трябва да се обсъждат с младежите и т.н. – върху това днес мислят в маркетинг-отделите на големите фирми. Например, световно известен производител на детски играчки доставя на детски ясли и градини в Германия не само играчки, но и собствено разра-ботени книжки с картинки за насърчаване на че-тенето като страничките са запълнени със шарени изображения на играчки от последната колекция. Местна банка създава учебни материали по тема-та „пари” и иска при пояснителните въпроси на края да се знае името на детското списание, изда-вано от самата нея. „Това няма нищо общо с об-ществено полезната подкрепа на образованието!”, обобщава ARD. Репортажът на немски език може да видите ето тук.

Как възниква една жива образователна среда?За Иван Илич примерно, цялостно образование

е мислимо само извън държавното задължително училище. Когато през 1971г. излиза превърналата се вече в класика негова книга „Извинение на об-ществото”, тогава още никоя фирма не се е била сетила да залива училищата със съмнителни учеб-ни материали. Въпреки това Илич вижда в пред-писаните уроци с тяхната специфична социална структура възпитание към пасивни потребители. Той смята преподаването на знания, „готово опа-ковани” и извадени от зависимостта, за основ-на опора на лошия ни икономически ред. Затова Илич иска да извади образованието от институ-циите и както той казва, от неговия „таен учебен план”. При това той говори за свободно органи-зирани образователни мрежи, в които определящи не са дипломи, а изпитани в живота способности и за провеждането на срещите между учащите са отговорни самите те. За Илич е важно освобож-даването на индивидуалността, тоест творческо участие в училище и в обществото, вместо проста консумация. Той отрича консервативното образо-вание за определени обществени длъжности. На-чалото на „глобалното гражданско общество”, за което с поглед към многото независими протестни движения днес става дума, е свързано с преодо-ляването именно на тези установени роли. Този, който се присъединява към многобройните граж-дански мрежи, работи в тази или онази професи-онална област, има това или онова гражданство, а заедно с това и определени права и задължения. Но той или тя не се разгръща само чрез тези иден-тичности, а търси един стоящ над тях светоглед, който при това често се възприема като истинско ядро на личността.Образование според принципа на отвореното

пространство (Open Space)Нека се осмелим веднъж да помечтаем, че всич-

ки наши образователни процеси като ранна грижа за децата, училищно образование, образование за възрастни, университетско образование и т.н. са организирани непринудено и „отдолу”, в едно са-моопределено единство! Това е образование спо-ред идеята на отвореното пространство – нищо не се прави, защото е зададено така, а защото е ис-кано и съгласувано. А децата трябва да учат, така е записал още Новалис в своята сбирка от афори-зми, не чрез „директно възпитание”, а чрез „по-степенно оставяне да участват в заниманията на възрастните”. При това има много неизползвани



образователни възможности. Срещи, излети и ста-жове не се поставят веднага от само себе си нарав-но с превръщането на образованието в търговия, а са неизменна част от цялостното формиране на човека. След като аз самата всяка сутрин в про-дължение на три седмици трябваше да ходя в един голям кокошарник (за мое щастие имаше свобо-ден достъп до още по-голяма градина), да вземам по 100 яйца, да ги претеглям, да ги подреждам по големина и да ги опаковам, с друго чувство вземам картонената кутия с яйца от щанда в магазина. От-както чух и видях при какъв оглушителен шум ден и нощ работят плетачните машини в Букурещ и как работничките изпробват здравината на всеки един чорап на пластмасов крак, преди той да бъде опакован, зная на кого трябва да благодаря, когато отварям опаковката на нов чифт чорапи.Тоест педагогиката не може да се оттегли напъл-

но от икономическия живот, тя трябва да влезе във връзка с природата, с изкуството, със социалната среда, а също и с определени икономически про-цеси. Поставим ли педагогиката на основата на гражданското общество, тя може в такава степен, в каквато ние всички сме част от това движение, да си извоюва самостоятелна позиция да прегова-ря да не получава повече заповеди за изпълнение на държавни задания или да не служи като сред-ство за постигане на стопански цели. Тогава може да се родят нови възгледи: вместо да се оставяме да бъдем заляти от рекламни предмети, защо да не пренесем художествените и образователни проце-си в компаниите? Срещането с други и разбира-нето на други се живее и упражнява в социални пространства. Защо фирмите да не отворят врати-те си и за такива процеси, да оставят от време на време своя вътрешен свят да стане „свят на опита” и сами да спечелят от това? И защо предприяти-

ята, които се престрашават да се се противопос-тавят на жестоката пазарна логика, да не намерят своите клиенти? Ковачниците на човешки капитал в Европа губят глобалната солидарност с изграж-дането на хората. Като световна икономическа общност, ние отдавна сме свързани всички заради работата, но все още се мисли в категории на на-ционални местни предимства.Да придобием ли качества, с които да премахнем

националните предимства или да се образоваме като граждани на света, които заедно със съюзни-ци на север и на юг градят социално справедливо и екологично устойчиво световно общество? От-говор на днешните икономически развития може да бъде изграждането на международни мрежи на гражданското общество, които чрез освобождава-не и „деинституционализиране” на образование-то работят непосредствено на място. Работят и за едно демократично законодателство и устойчиви икономически връзки, които правят независимото образование законно и финансово достъпно.Авторката на статията Клара Щайнкелнер е на

26 години и е завършила „Международно разви-тие”, немска филология и румънски език в Берлин и Виена. Съосновател е на Фондацията за свобод-но образование (http://www.freiebildungsstiftung.de/) и в момента е стажант към Европейския форум за свобода в образованието в Брюксел.Свободни мисли за свободно образование:* Вилхелм фон Хумболт: Идеи за опит да се оп-

ределят границите на ефективността на държава-та, издателство Реклам, 2002 г.* Иван Илич: Премахване на училищността на

общество. Памфлет, издателство Ц.Х. Бек, 2003 г.* Мартин Ц. Шрьодер: Детство – едно понятие се

развива, издателство Драхен, 1991 г.

Статия: Дейвид Сузуки (Канада) (http://www.rightlivelihood.org/suzuki.html) на Награда за цялостен житейски принос (http://www.rightlivelihood.org/)Превод от английски език: Рослава Стоянова

„За целия му живот, посветен на защитата на социално-отговорното използване на науката, за огромния му принос за повишаване общест-

вената информираност относно опасностите, предизвикани от климатичните промени и за из-граждане на обществена подкрепа към полити-ките за справяне с тези промени“Дейвид Сузуки е един от най-значимите уче-

ни и общественици, говорещи за наука в наше време. Чрез своите книги и видео-материали, достигнали до милиони хора по света, той ак-центира както върху опасностите, така и върху ползите от научни изследвания и технологично

Дейвид Сузуки за връзката между науката и обществото


развитие. Сузуки неу-морно води кампании за социална отговор-ност в сферата на нау-ката. През последните 20 години той инфор-мира света за огро-мната заплаха, която климатичните про-мени представляват за човечеството и как тази заплаха може да бъде преодоляна.Живот и кариераДейвид Сузуки е ро-

ден в Канада през март 1936г. в семейство на ими-гранти от Япония. След бомбардирането на Пърл Харбър семейството е интернирано и по-късно след края на войната се установява в Онтарио. След като получава докторска степен по зоология от университета в Чикаго, през 1963г. Сузуки про-дължава образованието си в университета в Бри-танска Колумбия и шест години по-късно става професор по зоология, специализирайки в облас-тта на генетиката.В хода на своята научна работа, Сузуки започ-

ва да изпитва все по-големи притеснения относ-но връзката между науката и обществото, както и относно влиянието, което човешките дейности оказват върху природата. „След усилени душев-ни търсения стигнах до извода, че всички научни постижения могат да бъдат използвани както за добро, така и за зло и единственият начин да пре-дотвратим злоупотребата с тях е чрез изграждане на едно информирано общество“, казва Сузуки. Макар да продължава преподавателската си дей-ност до 2001г. той се отказва от лабораторните из-следвания в края на 70-те години, за да стане един от най-значимите обществени дейци в сферата на естествените науки, както и „истински символ в областта на екологията“ според Тони Кларк, но-сител на наградата за цялостен житейски принос през 2005г.От 1979г. до днес Сузуки е водещ на „Природата

на нещата с Дейвид Сузуки“ („The Nature of Things with David Suzuki“) – научно-популярно предава-не в най-гледаното време по канадската телеви-зия, чиито права за разпространение са продадени в над 80 държави. Той е продуцент и на много дру-ги телевизионни предавания, както и автор на 43 книги, 17 от които предназначени за деца.

Фондацията „Дейвид Сузуки“През 1988г. водената от Сузуки пет серийна по-

редица от радио-предавания за кризата в екосисте-мите по света, „Въпрос на оцеляване“, получава 16 000 писма от слушатели, питащи какво може да бъде направено. В отговор на това през 1990г. Сузуки основава заедно със съпругата си Д-р Тара Кулис фондацията „Дейвид Сузуки“ (DSF). Още от основаването си DSF се превръща в национал-но признат и достоверен източник на информация по теми, свързани с околната среда и все по-често получава молби да изрази становище по критични въпроси.През 2008г. DSF анализира постигнатото през из-

миналите две десетилетия от съществуването си и решава да насочи бъдещите си усилия към пет ключови сфери:1. Възстановяване на връзката с околната среда

– да помогне на жителите на Канада да осъзнаят силната взаимозависимост между човек и приро-да.2. Защита на естествените системи – дейност,

насочена към гарантиране на съществуването на системи за защита на разнообразието и устойчи-востта на морските, сладководните, сухоземните и атмосферните еко-системи в Канада.3. Трансформиране на икономиката – окуража-

ване на прехода на икономиката в страната към по-високо благосъстояние, качество на живот и справедливост, съобразявайки се с ограничените природни ресурси.4. Живите квартали – окуражаване на граждани-

те да живеят по-здравословно и по-пълноценно.5. Защита на климата – да следи Канада да изпъл-

нява своя дял от световните мерки за предотвратя-ване на опасните климатични промени.През 2009г. Фондацията „Дейвид Сузуки“ има 58

служители и годишен бюджет от близо 7 млн. ка-надски долара, който се набира благодарение на голям брой фондации и десетки хиляди поддръж-ници.Климатични промениВ продължение на много години Сузуки е един от

водещите участници в обществения дебат за про-мените в климата. Той информира хората за необ-ходимостта от спешни действия, която произтича от огромния брой научни доказателства по тема-та, и призовава канадското правителство да пред-приеме незабавно мерки. По време на реч, изне-сена през 2009г. в университета МакГил (McGill University), той казва „Когато политиците получа-



ват информация от учени, които им казват колко лошо е влиянието на климатичните промени, и от икономисти, които им казват колко вредно е това за икономиката и въпреки това тези политици не предприемат нищо, това е престъпление срещу бъдещите поколения.“ В момента Сузуки работи заедно с група инженери върху проучване, което цели да определи дали Канада би могла да получа-ва цялата си енергия от възобновими източници.Сузуки за биотехнологиитеВ своята основна дисциплина – генетиката – Су-

зуки е изиграл важна роля за информиране и пре-дупреждаване на обществото относно слабата и рискована научна основа на много от днешните приложения на генното инженерство. Заедно с уче-ния Питър Кнутсон, той пише за своите опасения в „Генетика: Етиката в сътворяването на живот“. В статията си „Биотехнологиите: панацея или свръх-очаквания?“ Сузуки казва: „Всеки учен трябва да разбере, че във всяка млада и революционна дисци-плина повечето от идеите са примамливи, но ще се провалят при бъдещи изследвания. С други думи, по-голяма част от настоящите предположения са погрешни. Стремежът към разработване на нови продукти ще се основава на неверни хипотези и съмнителни ползи, а това си е направо опасно. Тази област е твърде млада, за да напусне лабораториите и да намери място на пазара. Проблемът е, че тези, които говорят толкова много за ползите от нея, са същите, които ще спечелят най-много.“Ролята на Сузуки в обществото в КанадаВажна част от работата на Сузуки и DSF е връз-

ката им с канадската организация „First Nations“. Сузуки използва много от предаванията си, за да защити правото на коренното население само да

решава каква ще е съдбата на завещаното от тех-ните предци. Той е формално „осиновен“ от три местни племена и избран за почетен вожд на друго.Сузуки се класира на първо място в проведено-

то през 2009г. от канадския Рийдърс Дайджест проучване на тема „На кого се доверява Канада най-много?“ Той носи титлата „Доктор Хонорис Кауза“ на много университети и е носител на най-високия орден за заслуги в Канада „Companion to the Order of Canada“.Цитат„Конвенционалната икономика е неизбежно раз-

рушителна и неустойчива, защото не взема пред-вид природните ресурси, като външен фактор. Но природата поддържа биосферата като здра-вословна среда за живот за животните, каквито сме и ние. „Растеж“ е само описание на състо-янието на дадена система, а икономистите по-ставят знак на равенство между „растеж“ и „прогрес“, сякаш растежът е единствената цел на икономиката. И така, ние не си задаваме въ-просите „Колко ни е достатъчно?“, „За какво ни служи икономиката?“, „Щастлив ли съм с всич-ки тези вещи, които имам?“ Непрекъснатият растеж завинаги е невъзможен в един ограничен свят, а нашият свят е ограничен от биосферата, от слоя въздух, от водата и земята, където съ-ществува живот. Безкраен растеж в рамките на биосферата много прилича на целта на ракови-те клетки в едно човешко тяло. Необходимо е да оползотворяваме това, което природата ни дава в система на екологична икономика и да работим в посока на постигане на стабилност“

Дейвид Сузуки

Топли дрешки за децатаНа 19.-20.11. в Плевен се проведе благотворител-

на акция по събиране на дрешки за децата от до-мовете в града. Акцията беше организирана като събитие, чрез Фейсбук, показвайки, че при нали-чие на желание социалните медии могат да се из-ползват и за нещо добро.От фирмата, в която работя, също решихме да се

включим в тази акция и да съберем дрешки и сред-ства за децата. Тъй като сме доста хора, събрахме толкова много дрехи, че не успяха да се поберат в един автомобил и се наложи с помощта на услуж-лив колега да ги пренесем на части до Плевен.След като доставихме дрешките за бебета от 0 до

3г. в дом „Майка и дете“ в кв. Дружба, успяхме да

освободим малко място в багажника, за да го на-пълним с памперси и детски пюрета, закупени с


че търсим дрешки за деца от 3 до 7 години и тя доста се чуди как така не знаем на колко години е детето, но после също много ни се зарадва.След като и това дарение беше доставено успеш-

но до дом „Детелина“, имахме възможност да се срещнем за малко с две от децата. Прибрахме се в София късно и малко уморени, но много доволни от свършеното.Колко малко е нужно на човек, за да направи

нещо добро. Представете си примерно във всеки град в България да се проведе подобна инициати-ва. Нужни са само ентусиазирани организатори и малко отзивчивост сред хората.

част от събраните средства. Създадохме доста ра-бота на продавачката да маркира едно по едно над 100 бурканчета, но като разбра за какво са, мно-го ни се зарадва и със сигурност сме направили и нейния ден малко по-усмихнат Дрешките за по-големи деца оставихме на ор-

ганизаторите на инициативата, като те, заедно с всичко събрано през тези два дена, ще бъдат сор-тирани и разпределени между домовете. Много приятно впечатление ми направи, че докато разто-варвахме торбите при организаторите, постоянно идваха хора и носеха по нещо, без значение малко или много.След като се справихме и с тази задача, посетихме

и дом „Детелина“ в кв. Сторгозия, за да ги питаме от какво се нуждаят най-много и после се отпра-вихме да оползотворим и остатъка от събраните парични средства. Тъй като с колегата установи-хме, че нито един от двамата не знае какъв размер чорапки носят децата, се наложи да ползваме по-мощ от приятел, но и с това се справихме. После изненадахме още една продавачка, като й казахме,

Събитието описа Рослава Стоянова

„Въздушна капка“Международната награда за дизайн „James

Dyson“ се връчва всяка година на студенти „раз-работили нещо, което решава проблем“. Преди няколко дни австралиецът Едуард Линекър спе-чели тазгодишната награда за своето изобретение „Airdrop“ (въздушна капка).Климатичните промени довели до продължител-

на, над 10-годишна, суша в Австралия. Реколтата била изключително лоша, а често и напълно уни-щожена, бушували множество пожари, хиляди се-мейства, прехранващи се със земеделие, били раз-орени. Това накарало Едуард да потърси решение

на проблема с продължителната суша. Гениално-то решение, което му хрумнало, било да извлича вода от нещо, за което никой друг не се бил сетил досега, но което се намира в изобилие навсякъде около нас. Въздухът! Вдъхновението дошло от вид бръмбар, живеещ в пустинята Намиб, който използва росата, образувала се по гърба му, като източник на вода в сухия климат.При „Airdrop“ въздухът преминава през система

от тръби, разположени под земята, където се ох-лажда, докато достигне точка на кондензиране. Съ-браната вода се съхранява в подземен контейнер, а след това по тънки тръбички се изпомпва до коре-ните на растенията, което е най-ефективният начин

Събития


за напояване, защото така няма загуби от изпарението й. Дори и в най-сухите райони от един кубически метър въздух се получават 11 мл. вода, а прототипът, инсталиран в двора на родителите на Едуард, събира по един литър на ден. Уредът не се нуждае от захранване, защото работи на слънчеви батерии и според неговият изобретател, земеделците няма да имат никакви трудности при употребата му.Едуард се надява със средствата от наградата да успее да усъвършенства „Airdrop“, да реши проблеми

като замърсяването с въздушни частици и поддържането на батерията и да направи по-добър прототип, които да може да започне да се използва в земеделието.

Опазване на Драгоманското блато

На 12.11 се проведе доброволческа акция по за-лесяване в подножието на Чепън планина край Драгоманското блато, в която имах щастието да участвам.В миналото, поради източване на водите на Дра-

гоманското блато, то е било почти изцяло пресу-шено, което довело до изчезване на множество редки животински и растителни видове. Преди малко повече от десет години тези унищожителни дейности са прекратени и започват инициативи за възстановяване на блатото. Днес Драгоманското блато е част от Натура 2000, както и от Рамсарска-та конвенция за влажните зони от световно значе-ние, за съжаление обаче МОСВ отказва да му даде статут на защитена зона. Възстановена е попула-цията на бели и сиви чапли, които преди години са били изчезнали от региона, а през миналото лято изненадващо на територията на блатото са били забелязани и три пеликана. Освен животинските е възстановен и рядък растителен вид, като в мо-мента тече възстановяването на още един.Влажните зони са важни не само за природата

и биоразнообразието, но и за хората. Те пома-гат за пречистване на водите и за обогатяване на подпочвените води. Освен това предпазват и от наводнения, предизвикани от топящи се ледове,

поройни дъждове и преливания на речни корита, благодарение на способността си да поемат голя-мо количество вода. Блатото в Драгоман, обаче, ни дава и още един пример как това, което е полез-но за природата, може да е полезно и за хората. През зимата горната част от стъблото на папура и тръстиката се чупи и пада във водата, а през по-топлите месеци започва да гние, замърсявайки по този начин блатото. Хората обаче са започнали да събират тези стъбла, след което ги смилат и произ-веждат от така получената биомаса пелети, които после се използват за отопление, както от природ-ния център в града, така и от жителите.Това се прави съвсем отскоро, експериментално,

но лабораторни изследвания са показали, че пеле-тите са с много добри показатели, изгарят напъл-но и оставят много малко количество пепел. Ако тази идея бъде развита, това ще е от полза както за Драгоманското блато, защото ще поддържа водите му чисти, така и за жителите на Драгоман, защото ще им осигури нов начин за препитание и може да помогне за създаване на нови работни места. Възстановяването на блатото също така би могло да привлече повече туристи в района, да се про-веждат организирани наблюдения на редки птици, детски лагери и др. Близостта до София също е изключително благоприятна в това отношение.Нека разкажа малко повече и за самата акция по

залесяване. След като пристигнахме в Драгоман, в природозащитния център ни разказаха повече за


вече сами да си подготвяме почвата за засаждане. Общо този и миналия уикенд бяха засадени около 20кг. жълъди на площ от около 25дка.След като приключихме със засаждането, напра-

вихме кратка разходка сред Драгоманското блато по специални дървени мостчета, изградени също от доброволци по време на двуседмичен лагер ми-налото лято. По околните дървета имаше поставе-ни къщички за прилепи, а на места са изградени издигнати платформи, от които могат да се наблю-дават птиците. Разходката сред тръстиката, изди-гаща се над теб и шумът на вятъра сред стъблата й бяха изключително приятни.

блатото и за проектите за опазването му, а после се отправихме към подножието на Чепън планина. Преди две седмици отново доброволци бяха съ-брали жълъди от района на Белидие хан, където се срещат видове, растящи и в Чепън планина, за да може възстановената гора да е максимално близ-ка до характерните за региона. Миналата седмица други доброволци бяха направили почвоподготов-ка, при която на разстояние около метър една от друга се разчиства почвата, като се отстраняват тревите. Ние се заехме със засаждането на жълъ-дите, като издълбавахме малка дупка и пускахме по 3-4, като внимавахме да са от един и същи вид. Тъй като бяхме 30 доброволци, бързо се справихме с вече подготвения терен и продължихме нататък

Събитието описа Рослава Стоянова

Събитието описа Мартин Христов

Ако искате да прочетете идеи за Действия или искате да се присъедините към екипа на ОМ - моля посетете следната връзка: http://openom.eu/bg/action/

Засаждаме дърво!

От преди 2 седмици с Никола Христов активно разменяхме идеи как, къде и с какво да засадим брезичка във Варна. Идеята за засаждане на дръв-чето възникна на среща с мои приятели от форум за Децата индиго. Някой подхвърли, че ще е хуба-во да реализираме нещо ЗАЕДНО, извършено от тази групичка, която сега се е събрала покрай този форум. Но – тъй като аз членувам и в много други социални групи – разпространих новината и сред тях. Оказа се, че там също намерих желаещи да помогнат, което много ме зарадва… И ето какво се случи След известно време на подготовка, съобразява-

не с метеорологични условия и свободно време на хората – заветния ден за засаждането на наша-та брезичка дойде. Бяхме 7 възрастни и 2 деца в момента, в който извършвахме самото засаждане.

Имаше участници и от ОМ, и от Индиго форума, и от планинарите, като някои от нас бяха от всички видове групи Сутринта с двама от тях отидохме с моята кола

първо до разсадник близо до града, където из-брахме нашата брезичка „Инди”. Натоварихме я в колата, а Никола се прехвърли в резервната кола (благодарим на шофьорката, че предната вечер прие да съдейства за тази подготвителна мисия), която ни ескортираше. Тони грижливо придържа-ше брезичката, докато пристигнем до мястото на официалната среща. На тази среща в 12:30 дойдо-ха още двама и се отправихме към предварително грижливо избрания от нас район на града. Свалих-ме дървото и инструментите, паркирахме колите и бяхме готови.След това трима души обикаляхме 15 мин. по-

Действия


ляната, докато из-берем подходящо място за засажда-нето и докато всич-ки се съгласим с направения избор, където критериите бяха: да е запазено от вятъра, да не се опира в корони на други дървета, да бъде достатъчно огряно от слънце…Почти всеки си

направи снимка как прави първа копка за дълбане на дуп-

ката. Аз бях силно впечатлен от ентусиазма на всеки да се включи в дълбането. Всички бяха мно-го старателни и не знам как ме изтърпяха с метъ-ра, с който през 5 минути мерех колко е дълбоко и широко и казвах „Не, трябва още”, докато другите смятаха, че вече няма нужда Разрязахме с ножовка пластмасовата саксия, в

която бе дървото, без да нараним корените. По-ставихме го в дупката. Закопахме до половината, утъпкахме, поляхме. Пак заровихме, утъпкахме, поляхме. Като същевременно поставихме колче от южната му страна, към което внимателно при-вързахме дървото, за да издържа на вятъра. Хва-нахме се за ръце, завъртяхме се около него и ге-нерирахме енергийна защитна обвивка, която да осигури спокойно развитие за неговото бъдеще на тази полянка, в този град, на тази планета Разноските по закупуването на дръвчето бяха

покрити с лептата на почти всички участници в събитието.След това останахме пет човека, на които ни

беше нужно да се почерпим за добро-то дело, което свър-шихме. Отидохме да хапнем и да поп-риказваме сладко за наши си вълнения и планове за бъдещи инициативи.Бяхме 7 души и за-

садихме едно дърво. Замислих се колко още можеше да за-садим без да се из-морим. Коментирах с някои от нас. Стигнахме до извода, че за едно дърво са нужни 2,5 души, не знам обаче колко пъти по едно може да засади вся-ка групичка от 2,5 души Аз приемам, че не е важно, че цели 7 човека са

засадили едно дърво. Важното е, че всички те са участвали в засаждането му ЗАЕДНО. Защото това ЗАЕДНО е важно и за други бъдещи съв-местни инициативи. Тръгва се от малкото, за да се постигне голямото, когато вече имаме ЕДИН общ обединен Дух!!!Дано активността при следваща подобна акция е

по-голяма!Благодаря на всички участвали – без изключе-

ние!!

Тук към нас се присъединиха Меми с двете й дъщери.

Изработваме си сами коледни подаръци

Нека да пропуснем големите навалици около па-заруването за коледни подаръци като сами измай-сторим това, което искаме да подарим на близките си хора. Във всеки от нас спи един малък майстор и чака да бъде предизвикан. Саморъчно изплетен шал? Красива рисунка или снимка? Ръчно израбо-тена картичка? Изборът е ваш. И да не забравяме, че най-скъпото, което човек може да подари на друг човек, е времето – времето, прекарано с него или времето, прекарано с мисъл за него.

Ако искате да прочетете идеи за Действия или искате да се присъедините към екипа на ОМ - моля посетете следната връзка: http://openom.eu/bg/action/

Действието е създадено от Александрина Цонева

Documents

ОМ вестник, брой 2