Шести национален конкурс за учители творци•

НА ГРАНИЦАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

БУЛВЕСТ 2OOO

Шести национален конкурс за учители творциНА ГРАНИЦАТА НА МЪЛЧАНИЕТОСборник стихове, разкази, есета

Съставители© Боян Асенов Биолчев, 2014© Валери Стоилов Стефанов, 2014© Бойко Панов Ламбовски, 2014

Графичен дизайн© Николай Йорданов Пекарев, 2014

Издатели© БУЛВЕСТ 2ООО, 2014© ИК „Анубис“, 2014

ISBN 978-954-18-0925-9ISBN 978-954-426-988-3

Шести национален конкурс за учители творци

Сборник стихове, разкази, есета

БУЛВЕСТ 2ОООИК АНУБИС

София, 2014

На границатана мълчанието

— 4 —

— 5 —

Пролуки в тежестта на света

Диханието на Бог не стига, за да стане човешкото същество наистина човек. Човеците са помощници на Бога в усилието му да направи от всеки индивид жива, пластична душа.

Учителят е такъв помощник.По самата специфика на своето призвание добрият учител е

творец. Учителят има срещу себе си (или по-скоро край себе си) най-фи-

ната и отзивчива материя – децата. От тях той трябва да нап-рави най-важното нещо – социално зрели и емоционално грамотни хора. Не е единствен в това усилие, но е съдбовно необходим. Да създаваш човеци, е огромно предизвикателство и върховна отго-ворност. В днешна България това предизвикателство се осъзнава слабо. Но днешна България е исторически фрагмент, който не е показател за силен колективен ум и социална зрялост. Хубавото е, че не живеем само във видимата днешна България, ние живеем и в други по-добри Българии.

Освен че сътворява човеци, по силата на своето вдъхновение учителят е призван да сътворява и текстове – в различни жанро-ве, с различни речи...

Конкурсът, за които са се събрали толкова много творби, е смислен жест, защото е своеобразна психография на нашето време. Творбите създават представа за света, в който живеем – за проб-лемите, ценностите, конфликтите, радостите, надеждите... Учи-телите живеят в своя свят, очертан от дома, пътя, училището, децата... Една голяма част от стихотворенията, разказите и есе-тата, представени за конкурса, създават емоционално наситен и правдив образ на този свят. От него лъха повече тъга отколкото радост, но това е, което имаме, и с него живеем. Тъгата не е нещо, което трябва да презираме и да прогонваме. Тъгата е друга. Тя ни гледа с различно лице и говори друг език. Тъгата ни учи на пласти-ка, която не можем да придобием чрез веселието и радостта.

Другият важен момент е самият жест на писмовното уси-лие. Писането предполага интимността. То я развива. Писането е странна дейност, в която човек е насаме със себе си и в диалог с целия свят. Пише се в откраднатото време на усамотението, от-въд брътвежите на всекидневието, в миговете на вдъхновението. Някакъв „аз“, който не обича да манифестира из всекидневието,

— 6 —

има възможността да споделя неща, за които обикновено не се го-вори. Да упражнява една съкровена реч, към която рядко се посяга. Писмовните мигове са благословени, защото са места на уникални преживявания.

И най-важното нещо – талантът. Няма по-чиста и благородна радост от това да срещнеш талантлив човек и талантливо напи-сан текст. Подобно словесно творение е пролука през тежестта и повторимостта на угрижения и мърморещ под носа си свят.

За да ги има тези пролуки, за да я има радостта от писмовното общуване, си заслужава да продължим да упорстваме в писането и в четенето.

Да отиваме на срещи по страниците на една или друга книга.

Валери Стефанов

СТИХОТВОРЕНИЯ

На границатана мълчанието

— 8 —

— 9 —

Ани Деянова

***В неделя свършва животътна всяка седмица.Пълни кошници –селски ябълки –червено-петнисти,грозни кокошки – без глави и оскубани,из двора кокетничили с петела...... до скоро,някакво грозде – май последното,слънчево-сладко,с цигански бузи,в мръсни торби.В неделя животът свършва.А в понеделникще погребем кокошката – ще си направим супа.

Ани Деянова е учител по български език и литература в 148 ОУ „Проф. д-р Л. Милетич“, гр. София.

— 10 —

Анка Манова

Въпроси от едната страна на бариерата

Животът отронва последни въздишкипред вечната пустош – стръкче отгледала…Стаена надежда е окото на птицаи стих за звезда, мит сътворила.Изгубваш се истински в истина гола,трапчинка оставяш в лицето на вятъра,хващаш прашинка като спасение –държиш се за нея, за да не паднеш.Пресичаш реки, океан от надежди,пътуваш във пътя и той все пътува.Загубваш пространство – част от Вселената,а тя всяка секунда се разширява.Кои сме? Защо сме посадени тука?Въпроси „пронизват“ желязна завеса – като наказание, като изкупление.Все така малки,все така търсещи,все от тази страна на бариерата…

Анка Манова е начален учител в 7. ОУ „Ильо войвода“, гр. Кюстендил.

— 11 —

Анна Данаилова

Родена във Варна„Всеки има граница, която не пресича“

Като че никога не съм си тръгвала от Варна.Скъпите гробове.Майка ми под здравеца – заръка не изпълних.Сините морета на баща ми – котва спуска паметта – люлее се: писмо в бутилка – няма да отплава никога.Махалото на стария часовник – брани от праха измъчените мебели, старите ненужни дрехи в гардероба.

Кукувицата все шета в стаите – нарежда времето година по година, човек по човек.

Все ме прескача.Амин!

Анна Данаилова е учител по български език и литература в ПГТ „Макгахан“, гр. София.

— 12 —

Атанас Георгиев

Кажи, душа!

Кажи, душа, и двамата сме тръгналипо своя път, тъй както е уречен:нагоре ти, надолу аз, изтръгналивзаимното разбиране за вечност.

Не ти създадох никакви комфорти.Измъчих те в нелепите миражи,че може да сме паднали, но горди...Не може, няма как да се разкаже.

Върви душа, по своя път върви.Пред тебе няма вече бариери.Сред блесналите божии лъчи свободна си от всяка отговорност.

Така и не успях да примирявисокия стремеж на твоя полетс един човек, заробен във дълга,да вади хляба вечно недоволен.

Дано все пак да съм живял добре –да занесеш от мен пред Него нещо.Нормално е човекът да умре.Да си живял напразно, е зловещо.

Атанас Георгиев е учител по български език и литература в ПГ „Цар Иван-Асен II“, гр. Асеновград.

— 13 —

Боряна Станева

ХрамЕлате в храма на поета,в последния човешки храм... Ивайло Балабанов

Поете, нужен ни е твоят храм:от болка – песен и от камък – слово,от дух свещен, по българки голям,вграден на храма в здравата основа.България във него е олтар,единствено пред който коленичишвъв светъл стих – лиричен божи дар – молитвите си – песни да изричаш.И звънва осветена синева,преливаме се с музиката в храма,а всичките ни земни сетиваузряват за поезия голяма.В безпътно прозаичния ни веккънти тревожно твоят стих камбанен:На бран си, българино. Ти човексъс дух и чест си: Отстоявай храма.

Боряна Станева е учител по български език и литература в ОУ „Любен Каравелов“, гр. Свиленград.

— 14 —

Венета Ташева

МогаЖивотът метна тежката си тога на рамото ми и гръбнак превих,но казах си, че трябва и че мога, изправих се и после продължих.

Загърна ме и подлата Тревога, отметнах рязко черния є шал.Повторих си отново: мога, мога, съчувствие не търся, нито жал.

Защо на изобилието рога,над мен посипа своя ценен дар?! Напразно – и без него пак ще мога на себе си да бъда господар!

Вървя без страх, до мене крачи Бога,тъй пътя си ще извървя докрай,защото вярвам в себе си, че мога.Намерила съм, значи, своя рай!

Венета Ташева е музикален ръководител в ЦДГ „Таня Савичева“, гр. Пловдив.

— 15 —

Виктория Михайлова

ВнушениеВъздишката на скитник е начало на молитва за лято през ноември. Сурова черна каша още е земята. Бухват облаци от многоцветен пудинг, набъбнал в синевата след мъглите от ята и дим. Игриви сенки скачат с палави снежинки, в клепачите на Слънцето. Дете рисува утро в запотения прозорец. Денят от векове узрява с болка и тревоги, радост и усмивки. Нощта ще ги събуди и омеси в живи образи. За някои, които още помнят да рисуват сняг и въпреки снега трева и слънце с топли пръсти.

Виктория Михайлова е старши учител по рисуване и моден дизайн в Професионална гимназия по лека промишленост, гр. Монтана.

— 16 —

Виолета Михова

От другата страна на бариерата (хайку)

* * *Продължавашеда търсиш еделвайс –знам за скалата.

* * *Пленени сме отболка помъдряла –шепти тревата.

* * *Редя измамив пръсти детелинови.Надскачам облак.

* * *Стрелките на луненчасовник преобръщам –и какво от това.

— 17 —

* * *Откраднах миглаот илюзиите на безкраяи не ослепях.

* * *Върху устнитена зимата – листенцеот детелина.

* * *Сълза от прилеп,кацна на дланта ми.Летя без памет.

* * *Ти ли извикаизгонени чувства?Нима закъсня?

Виолета Михова е възпитател в СОУ „Свети Климент Охридски“, гр. Кърджали.

— 18 —

Галина Иванова

Монолог на ДоротеяНе знам за бариерите. Нали за птиците бариери всъщност няма. Ръката ми хвани. Навън вали, но топлото във нас не е измама. Преградите... какво са те? Защо човекът е измислил разстояния, щом има само мах с крило и щом напролет е най-ярка същността ни. Подай ръка. Не сме си чужди. Не. Душата ми разчита петолиния и скита нощем с белите коне, макар че аз съм повест с друго име. И съм жена. Дете не съм. Но ти узна го, а пък после се уплаши. И моят лик със тънките черти видя ти се налудничав и страшен. Или превзе те страх от волността. Мехлем ли са високите пространства? Лъжа ли са? Предвестник на смъртта, завихрящ те в рояк протуберанси? Не знам, любими... Нека полетим. А ако не – аз нямам път обратен. Изчезна ли – била съм шепа дим в Кастилска нощ, обгърнала Земята.

Галина Иванова е преподавател по английски език във Варненска морска гимназия „Св. Николай Чудотворец“, гр. Варна.

— 19 —

Диана Павлова

ПрЕз КОЛОНАДИТЕ на Атлантида се промъкваме.Стъпаловидни сцени и на всяка по един спектакъл.Ту ат си с ГЕ-образен ход.Шахматната дъска е пуста,разпрегната, каляската те чака, не се случваш.Ту издигаш крепостни стени,  вълни напират през бойницитеи се срутват неверие, зазиданите чувства.Изиграва свои роли след барабани, стихнали,загърбена и приласкана вечер.

Кубе на църква презапасява вяра.Потънали животи виждаме,  планетарни мъглявини. Разчитаме съзвездието Кит, небесния екватор,  символите на „Арго“ в Корабни платна.Насред бариерен риф се срещат звездните ни хвърчила. 

Не е ли всъщност океанът проекция на Космоса?Апокалипсис на една целувка.

Диана Павлова е учител по български език и литература в СОУ „Св. Климент Охридски“, гр. Пловдив.

— 20 —

Екатерина Авджиева

***Ръждива тишина,а по небето бягащи мълнии –с бели конци зашиват облаците.По-далеч, в окото на бурята,се мятат гарвани.Като от метеоритен дъжднадупчени са чувствата.И чакам – зная ли какво?Може би седемцветното щастие,извисило се където и да е –надежда за някого.

Екатерина Авджиева е директор на ЦДГ „зорница“, гр. Сливен.

— 21 —

Елеонора Княжева

Не е късноНе е късно просто да се влюбиш,без мечти и крехки обещания.Изведнъж щастлив да се събудиш,сляп и глух за болка и терзания.

Не е късно да изпиташ нежност,мисли да улавяш отдалече.Знаци за съдбовна неизбежностда не дириш в случването вече.

И светът голям в прегръдка здравада те сграбчи и да те разтърси.Не е късно, още има праволюбовта ти пристан да потърси.

Елеонора Княжева е учител по английски език в VIII СОУПЧЕ „Ал. С. Пушкин“, гр. Варна.

— 22 —

Емилия Дякова

ПовикВ този луд раздробяващ се свят има място за теб и за мене.С нежен порив, от древност по-млад,искам всичко от тебе да взема.

Виж дъгата – рисува те с пръстии те прави по-слънчев и мил.Приближи се до мен, дори да е късно,моя порив горещ усмирил.

Донеси ми забравено тъжно двустишие,намери ми избягала песен от шеметен миг.Искам гръм – след пълно затишие,искам огън, изтлял в най-лудешкия вик.

Дай ми мойта зора и моето слънце,откъсни от небето най-ярка звезда.Сгрей във шепи премръзнало зрънце,подари ми космични цветя.

Подари от сърцето си най-грубата ласка.В най-лъжливия ден – пред смърттадай ми сили да погледна без маскавъв очите нетленни нощта.

Дай ми пристан – от него да тръгнаи към него цял живот да вървя.Под неземно небе веднъж да осъмна,да разбирам без думи света.

Емилия Дякова е специален педагог в ПУ „Стефан Караджа“, гр. Пловдив.

— 23 —

златина Великова

***Когато си отива любов, умират птици и падат в полето, звезда угасва в небесния свод, вълна се вдига насред морето. Дърво въздъхва, отронва лист и скалите се пукат от жажда. Когато си отива любов, земята стене и бурени ражда.

златина Великова е директор на ОДз „Тракийче“, гр. Нова загора.

— 24 —

златинка Вълева

От върха на Дървото на животаОчите ми рисуват картина,видях я такава върху слънчева рефлуксия,хубава като жена, която пие жадно лимонада!

Море слънчогледи – без приливи,без бягащи слънчеви зайчета и солена подмолност,тежко приседнало, притихнало сякаш под пладнето...

Отгоре – пчели пренасят прашец,въздухът – наелектризиран, високоволтово напрежение.Любовни откоси между тях. Къси съединения.

Над жълтата шир бос притичва вятър.Шегува се. Жълтурковците се смеят.Пчелите полудяват от опиума на настроенията.

По пътя оттатък, изливащ се в ниското,дето реката се нежи, развъжда риби и крие вирове,там изведнъж се появява момиче на велосипед.

Къдрите му бронзират от вятъра, пишатпослания, луничките му се пръскат нагоре,всичко плува в слънчогледовия казан! Градусите кипят!

И Ван Гог не е нарисувал толкова прелести –момиче на колело, забодено в нива,а в нея – стръкове слънце, любовни пити и оранжеви къдри!

Дай, боже, всекиму да се гмурне в такова видение, да ослепее от щастие и да не искада слезе от върха на Дървото на живота до залез слънце!

златинка Вълева е учител по български език и литература в ГПЧЕ „ромен ролан“, гр. Стара загора.

— 25 —

златка Христова

СънувахСънувах непотребните мечти,сънувах остарели спомени,сънувах как детето в мен крещизабравено и гладно, и бездомно.

Сънувах любовта си изоставена,ранена, дрипава, разплакана,край някакви прекършени ели,разперили ръце трагично в мрака.

Сънувах сенките на мъж и на жена,говорещи си нещо тайно, важно,а ги разделя ледена стенаи те не могат всъщност нищо да си кажат.

Сънувах и парцали от луна,жестоко поразена от комета – след удара остана тишинаи светлина завинаги отнета.

Сънувах нещо важно и съдбовно,но аз не знаех никак то какво е,то беше неотложно и тревожно,но го загубих в мрака, на завоя… 2014

златка Христова е учител по български език и литература в СОУ „Христо Ботев“, гр. Сунгурларе.

— 26 —

Иванка Гичева

***Момчетата, на които някогапреподавах литература –днескосят трева.Не пишат есета.В зеленото търсят себе си.Ругаейки – оцеляват.

И помнят само Бай Ганьо.

Иванка Гичева е учител по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил и Мето-дий“, гр. Смядово.

— 27 —

Илиана Стоянова

Още мечтаяДа e цветен денят, да съм луда.Да не чувствам вина и принуда.Да изгрявам все още за някогои да бъда любима понякога.

По душа да съм двайсетгодишна.Да се срещаме все още скришно.Да съм буря, дома ти помела,кичур смях във косите ти вплела.

Да съм зрънце надежда в живота,трънен белег след всяка Голгота,вик на гларус, разстрелял небето,тъжна диря от малка комета.

Но разбрах, крадецът е времето.То залага капани, променя ни.Пише странни, скандални сценарии.В тях сме ние актьори бездарни.

И след многото роли пак същияда остане светът ми – невръстен,е възможно само на двайсет,затова тази нощ помечтах си.

Илиана Стоянова е преподавател по български език и литература в Професионална гимназия по селско стопанство и хранителни технологии, гр. Шумен.

— 28 —

Йорданка Калистрина

про)(бужданесутрин когато огненият диск на слънцето обвива със прозрачен плащ земятамокра от кристални капчици роса(сълзи от вчерашния дъжд) тогава аз намирам смелост да премахна страх и бариерипревърнати в кошмарот детските ми споменипренесени в живота за раздиращи небето гръмотевици зловеща буря развихрила листа и клони и буйни кални водопади удавили младежките възторзив тъмни нощни съновиденияродени в огнената вакханалияднес утрото ме призова:душата бразда разорана без семенада обвия в копринен пашкул изпреден от вятъра с нишки мъглапътищата да преминаочертани от стъпките на динозавриразпилените слънца да събера в еднода протегна ръка към дъга многоцветнаизгърбена високо в небето (ранено от бурята)да прочета писма неполучени да преоткрия в тълпата Човекада го прегърна с прозрениеточе не съм самодостатъчна да отворя тайна врата към светакладенеца с жива вода да намеряи с лице обградено от кръг тъмнинаблестяща прохлада да пияи ето! в светая светих на естествотоизбликват сподирени желаниясъс силата на дива рекапреградите в мен да руша:в миг да разперя крилете над кръстопътното разпятие на живота

— 29 —

с маслинова клонка под облачно наметалода срещна Доброто облечено в бялода боядисам дъгата в оранжево светла арка над храма Земяда изпратя писмо на приятелда погледна слънцето без да притварям очида затворя вратата къммоите неизминати пътищасъс себе си да помиря света спокойно да дочакам залеза

Йорданка Калистрина е преподавател по български език и литература в ПГССТ „Алеко Константинов“, гр. Банско.

— 30 —

Йорданка Гецова

РазличнаЗад високия каменен зид, без посочен адрес,след последната пряка от нощния звън на трамвая тя прибира крилете си пъстри – смущаваща вест за онези, които не виждат, не чувстват... нехаят.

Денем тук – на открито – спасени надежди суши и извира през нея дъгата след дъжд непоискан.Репетира мълчание – както светът е решил: семенца слънчогледови нежно във шепички стиска.

Ако някой усмивка прости сред глобалната скръб, като лъч, отразен от случайно щастлива планета, нощем камък от чуждата завист донася на гръб и го вгражда в стените на нейната сянка отнета.

Заличава зората вменена обида и страх.Тя въздиша едва, на плещите си крехки, когато смъква камък по камък стената и зида от тях върху бездната мост – споделен кратък път към сърцата

на онези, в чиято пътечка не никне любов.Приземена, доколкото всяка сълза я тревожи, без следи да остави по пътя си, с тих благослов дефилира над болката – пряко света невъзможен.

Йорданка Гецова е преподавател по парково и ландшафтно проектиране в Професионална гимназия по архитектура, строителство и геодезия „Арх. Камен Петков“, гр. Пловдив.

— 31 —

Лъчезар Селяшки

Книжни лястовициЕдно момче, съвсем самичко, до бял прозорец, грейнал цял в отблясъци,замерва хората със книжни лястовициот спряла болнична количка.

Те носели са своя кръстдълбоко някъде в душите,дордето се превърнат в пръстведно със мъката си скрита.

Сами под звездния олтар.Ни жито, ни сълза гореща.Напролет само минзухарзапалва за душите свещи.

Лъчезар Селяшки е старши учител по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил и Методий“, с. Сатовча, обл. Благоевградска.

— 32 —

Любка Славова

Полет по човешкиВ очите ми денуват нощни пеперуди,на топка са се свили, безпризорни.А ветровете тъмни вият като луди,дъждът плющи, рисува илюзорно.

С ръце чертая нереална бариерапред тази сива, мокра безнадеждност.Къде да търся – светлината да намеря?Изгубвам се в бездънна черна бездна...

Кошмари нощни изпълзяват от стената,но невъзможната преграда пази.Нетърпеливо трепват в този миг крилата,които нарисувах на перваза.

Със тях политам над сънуваното царство,далече съм от пропастта дълбока.Забравям студ, лъжа, безумие, коварство.И светлина е моята посока.

По ангелски разперила крилата пъстри,назад оставям парещите грешки.В божественото вплитам и очи, и пръсти.Уви, обувките ми са човешки.

Любка Славова е учител по математика и информатика в Професионална гимназия по хранителни технологии и техника, гр. Пловдив.

— 33 —

Мария Николова

***Навлизам в себе си –дошла е есента.

Опърлена на лятото от зноя,докосвам тихо птици и листа,подреждам думи, пърхащи в покоя.

Напрашения шкаф на паметтаразтварям да изхвърля непотребното –нетрайни чувства, ярост, самотаи много дни, продадени на дребно…

Мария Николова е главен учител по български език и литература в ТПГ „Н. Й. Вапца-ров“, гр. радомир.

— 34 —

Мария Мустакерска

На Павел Вежинов – с възхищение пред таланта му

Залез син изпълва тишината,ето – идват белите коне,тъй изящни, тръпнещи и двата,ме понасят с огнени криле.

Преминавам всички бариери,шеметно във времето летя,мои са далечните предели,с огъня на вечността горя.

Като птица във нощта се рея,близки ми са светлите звезди,с огъня на любовта ще сгрея всички тъжни на земята дни.

Красотата ще ми свети в мрака,ще е светло като в летен ден,утрото зората ще дочакаи доброто ще запази в мен.

Мария Мустакерска е учител по български език и литература в СОУ „Димитър Митев“, гр. Ловеч.

— 35 —

Мая Митова

Дамата с кутията за летни писмаСякаш Тя никога не си е тръгвала,и е тук още преди началото. Седи в люлеещ се столи съзерцава любената ръкописно ръж.Отключва тайните кутии на класовете.С обли думи обгражда пазителите є.Разхвърчава размечтаните зърна на буквите –в епистоларно небе.Разпада бариерните стени.Отмъглява забравата и долавя мелодиятана пронизващ я тембър.Беззъбо щастие озарява лицето є,рестартира живот в изсъхналатамежду страниците роза.Повежда в неживян сезон Дървото.Разтуптява подкорието му.Отпраща уморената му сянка –грешник, молещ се на десния бряг на зимата.Връща Дамата при летните ангели на щурците.Тези, коитопредат сладостен звук в надкрилията и с него така целуват цветята,че под шапката є пак цъфти свенливост.

Мая Митова е учител по български език и литература в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“, гр. Кресна.

— 36 —

Надежда Маринова

В предела на лятотоАз съм едно уморено хлапе  на трийсет и чет‘ри.  И сърдито е старото мое небе,  скупчило ветрите  от всичките грешки в моя живот  и тряска, и пали  или крещи да стана отново,  да ръчкам заспалите.  Аз съм едно уморено хлапе  в предела на лятото.  Вярвам в крилете на моите две  хлапета, богати  на пориви, устрем, добро и любов,  богати на даване,  богати на прошка... Дано са готови  да минат през плявата.  Да знаят, че тя не гори и не съхне,  с дълбоки е корени,  не се посича, от нож не издъхва,  избуява при оран.  Да знаят, че трябва сами да открият  с какво е борбата.  Да помнят – всеки ум е стихия,  при това – непозната.  И грешник съм аз, единак по душа,  все още се уча.  Понякога уча, когато греша,  а и както се случи.  И давам, каквото мога от мене,  скупчвайки ветрите. Аз съм едно хлапе уморено  на трийсет и чет’ри.  

Надежда Маринова е начален учител в 70. ОУ „Св. Климент Охридски“, гр. София.

— 37 —

Наталия Цветанова

пред бариератанебето въздух ми застилазавива късата ми сянкада може въздухът на хълмавъздушно да ме приюти…въздушно да ме омагьосапреди да ме зарови близодо изкривената ограда

…боде дъждът преди да паднебодливо пръска своя смисълморето в черното се дръпвагодините се смъкват боси…и тръгвамкосъм… подир косъм…по заскрежената поляна

…така ръждясва мисълта мии чакам да поникне нежности чакам да поникне вяраи нечия ръка отгорезаплита светлината в плиткаи в плитката заплита розис конец от теменужен повейи страх от изгрев премълчаван

луната лющи се на люспинечакана и нежелана

…един поет разравя с думизамръкналата тишина

Наталия Цветанова е директор в ЦДГ № 6 „Слънце“, гр. Монтана.

— 38 —

Нели Хубенова

Геометрични илюзиис теб смепросто две точкивърху две прави

– успоредни –

само толковаще кажешпо темата

а аз

– вятърничавасамовлюбенаи дребнава –

ще тръгнада търсяонази безкрайностна някоя друга– смахната като мен – неевклидовагеометрия

къдетоточкитена успоредните правипонякогасе срещат приятелски

и когатоспирам по пътяда си почина от болката

— 39 —

ще се сгушвам

... в мислите си...

затеб

Нели Хубенова е учител по английски език в ПМГ „Васил Левски“, гр. Смолян.

— 40 —

Нина Чилянска

Поляните на детствотоПоляните на детството са същите.А мен ме няма там, а мен ме няма…С такава нежност мама ме прегръщаше,когато плачех за ожулено коляно... И тичах да настигна пеперудитена детството в безкрайните поляни.Бях слънчев лъч. Недейте да се чудите!Килими от цветя, за мен постлани, целуваха петичките ми боси.И със щурците дръзко се надпявах.Задаваше ми  сто въпроса коса.Не отговарях. Тайно се надявах да мога под дъгата да премина,в момче да се превърна за минута.Как искам  да завържа за коминаедна звезда. Да є се люшкам в скута… А мама пак така да ме прегръща...Да ме теши за всяка дребна рана...Поляните на детството са същите...Защо ме няма там, защо ме няма?

 Нина Чилянска е учител по немски език в СОУ „Стоян заимов“, гр. Плевен.

— 41 —

Петя Йошкова

ЛюбовтаЛюбовта все едно ще е бедна,ще си тръгне без цвете в коситеи назад, все по-тайно напредвайки,ще си крие във шепи усмивките.

Ще е кротка – без луди за връзване,а напротив – със рани превързани,ще лекувам сърцето є – като за последносъс балсам от стари надежди.

Любовта ще е криво написана,невъзможна за препрочитане,само болни по нея ще сричати ще сбъдват незнайно мечтите си.

И на нея подпряна ще търсякъм душата ти – тръни и бързеи,а пътеката, тайно затрупана,под листа и отломки от чувства

ще изправя нозете ми, нежните,дето в битки от нож са калении дори да е приказно снежналюбовта ще пребъде във мене…

Петя Йошкова е детска учителка в ЦДГ № 6 „Слънце“, гр. Монтана.

— 42 —

радина Стоева

Аз съм...1.Той не знае, че дървен сандък съм.

Ако някоя дъска изпадне по пътя ми,ще заприличам на луда...От пазвата ми ще хукнат златни ябълки,а от главата ми ще бликнат фонтани.

2.При лъжелюбов уплахи като депресии ще цъфнат хризантемено есенно.

Постепенно ще се заключа отвътре.Ще се превърна в риба без люспи.

Ще се превърна във вятър.

3.Външният свят ще пристигне с ласка на капки.Дъждовното време няма да предаде сезона.

Есен ще е.

Ще си бая и плюя в черна кърпада не ме стигне болното,да избягам от ризите с паднало рамо....

4. А иначе и по Господ мога да залитна все някога, ако има сините очи Христови.

— 43 —

Спасението ще идва циклично като прекръстване с треперещи пръстии прашинки престорена вяра.

5.Ще затуля прозорците в лодките, ще изям рибата жива,може злато да има на дъното и от амфора дух да отроня...

6.Той не знае, че дървен сандък съм и едната дъска ми хлопа.

Някой моряк е отковал гвоздеяда притегне нещо или овеси шапка.

7.Той не знае, че дървен сандък съм и стомахът ми кътал е злато.

Аз съм част от пиратски кораб,под краката ми – пясък, над главата – Русалки...

радина Стоева e възпитател в ОУ „Васил Петлешков“, гр. Пловдив.

— 44 —

рашел Леви

ПритежаниеНе думите – а само тишината,която ги обгръща, ще запомниш...След Вавилон и думите са кратки по-кратки от изгубена възможност,

единственото сигурно – езикътне слиза от небесната си стълба,докато не погали тих нещата,които утре с обич ще събужда,

и всеки миг е сътворен от песен,от сън и от въздишка е изплетен,но нищо в този свят не притежавашбез щедростта на онзи порив сетен,

изгубван и забравян, и откриванна връщане в небесната градина,където любовта остава зрима –не иска, не осъжда и не взима...

рашел Леви е учител по български език и литература в 18 СОУ „Уилям Гладстон“, гр. София.

— 45 —

роза Станкевич

Из цикъла „ТРИстишия“

* * *В синята дантела нанезабравките – знакът наНадеждата се заплете.

* * *Преди да разтворим Бялата повест на зимата – да помълчим.

* * *Изгубих съня си по стръмния пъткъм Истината.

* * *Умореният кон усеща дъжда и началото... на нещо добро.

* * *Два гълъба целуват слънцето в локвата на въображението.

* * *Животът – вятър, отшумял и белязал безкрая с тъга.Миг – и залезът млъква.

— 46 —

* * *Между двата свята. В безкрая между двата бряга. Между мига и вечността.

* * *Пътуване към „Великото отвън“. Отдаденост на „Великото отвътре“.Връщане към себе си.

роза Станкевич е учител в ПГ „Генерал Владимир заимов“, гр. Сопот.

— 47 —

росица Сертова-Иванова

Стената

Висока е стената, не можеш с поглед да я обхванеш.Не ти стига въздух в кръга порочен.Нощем по тъмно или сутрин раноще имаш ли смелост да я прескочиш?

Този зид е просмукан с отрови и шлакове.Чак ти нагарча, когато говориш.Той не пропуска дори светлината.Ще имаш ли сила да го събориш?

Ако успееш, все пак внимавай –тази пътека е много трънлива.От силно слънце се ослепява.Многото въздух убива.

росица Сертова-Иванова е учител по английски език в „АВО-Бел“ Училище за английски език, гр. София.

— 48 —

Светлана Фидосиева

ЛилитОчите ми прегръщат камъни и клони.

Дъжда отвътре ми се стича.

И ако падне той, и аз ще падна.И ако легне мъж, и аз ще легна.

Онази хубава ще съмвъв ръцете му като открадната икона.

Небето му – очите ми.Протегнати към теб.

Светлана Фидосиева е главен учител в ДГ „Слънце“, гр. Левски.

— 49 —

Светлана Караколева

Вместо молитване бива да се вкореняваш в тази плът

не се живее с нея никак леснощом мерне хоризонт тя хваща своя път

от гривата на страстна нощще ти отреже някаква си там къдрица

и ти ще я оплакваш до въз-бог превръщайки я в мъченица

а тя ще мята поглед жалостив над сбраните в молитва дланище чопли раните им като слънчоглед изплювайки

обелките от любовта им

не искам да загинеш в тази плътживей високо сред звездите

плътта сама ще си отгледа цветето на любовта

а ти пази от тръните мумоля те

душите (ни)

Светлана Караколева е старши учител по задължително пиано НУФИ „Филип Кутев“, гр. Котел.

— 50 —

Станислав Милев

РавновесиеНа опънато въжеживота ми прилича.Като лунатикпо въжето ходя аз,загледан в тебе.Покрай животана другите минавам,без да го докосвам –не излизам от границитена равновесието…Страхувам се самода не се събудя!

Станислав Милев е учител по български език и литература в Професионална гимназия по туризъм „Алеко Константинов“, гр. Банкя.

— 51 —

Станка Димитрова

Лятна проверкаБях сладоледено лепкава,боса и розова,неустоимо далечна, непредпазливо близка,тъмнееща в шепота, светлееща в шепитети: преобразена в светулка нощна птица от сенкитебях.

Ти, който си ми водата и сушата,аз, която съм твоят въздух,ние двамата сме в различни пространстваднесна летищния терминал.

... А Лятото си брои пътницитес есенни билети.

Станка Димитрова е учител по философия и руски език в ПГХ и ХВТ „Д. И. Менделеев“, гр. Варна.

— 52 —

Теменуга Маринова

СлънчогледиИ защото бях млад, и не ми костваше нищо трудада обръщам земята, най-сетне всички такивагорди бурени, троскот и бледи цветяси тръгнаха с мен от добре изораната нива.

Ще растат слънчогледите спокойно сега,за да върнат на почвата предишната сила,а в края на лятото ще сторят поклон на пръсттаи с черни лица при Господ ще идат.

Но още е рано. Те говорят с природата още.И макар че със сигурност това е човешка заблуда,аз отведох със себе си упорития троскот,за да мислят живота поне отначало за чудо.

На свободата поне да узнаят точния смисъл.Тя иска жертви – на полето да бъдеш докрая.Дори да не могат през пътя оттатък да минати мечтите им слънцето една по една да изгаря.

Дори да се молят за капка вода от небето,а то да изпраща сивите птици, коитотъпо ще бият в тях с клюнове здрави, додето изкълват гордостта им до последната светла трошица.

Ще гръмнат тогава хиляди тъмни камбанинад земята, в която вече няма и кой да умира,да повикат лихварите за каквото там е останалоот слънчогледите, дето спасиха моята нива.

Теменуга Маринова е учител по английски език в НУИ „Добри Христов“, гр. Варна.

— 53 —

Тотка Динева

***Седнал на вековен камък,овчарят с бледото лицеговори хрисимо на своите овцеи кротко вдига погледкъм небето...С корав юмрук избърсвастарческите си очи...По-тихи, думите му все ощечува само стадото,а те пророчески се сливат с кучешкия лайи само Господ чува ги...

Баща ми, също като старецът с овцете,обича да говори тихо...Започнах да разбирам думите му,сред стадото е трудно да ги чувам...Повдигам бариерата – забравен слънчев лъч на синора отсреща.

А под вековен камък, там, на къра,блажено спи Надеждата.

Тотка Динева е начален учител в СОУ „Христо Ботев“, гр. Павел баня.

— 54 —

Филип Кабакян

НаводнениеДнес пресъхва реката между минало, днешно и бъдеще.Бяха бури във чаша вода, но потокът повлече безразличните седем небета на кроткото битово щастие.И прокъсан лъщи в новините целофанът на делника.Ще прегазят водата кварталните грешници, и праведни смутено ще повдигат полите.Дали минахме тази вода и ние със сламките, или с греди във очите?Не разбрахме защо този свят уж все се затопля,а измръзваме дълго на живота в заблатената стая.

Днес ще минем през това сухо дере със изтеклите страсти,за да идем на хълма и смирени да видимкак градът ще повдигне хоризонта нагореда измие очите ни, щом прогърми и последната мълния.И, запретнал ръкави, Бог ще е само един доброволец – спасител, там, където душите ни бедстват.

Филип Кабакян е учител по български език и литература в ОУ „Хр. Смирненски“, с. Ново село.

РАЗКАЗИ

На границатана мълчанието

— 56 —

— 57 —

Албена Алексиева

И срещнах него…Бях в тази възраст, когато е неизбежно да срещнеш любовта.

Тя бе Голямата, Единствената. Напрягаха ме такива чувства, че ги изписвах върху вратите на училищните тоалетни. Бях хлътна-ла до уши. Зарязах училището. Напуснах дома си. Безкраен купон! ТОЙ беше по-голям от мен, трийсетгодишен, незавършил училище, не работеше… По цял ден се въргаляхме в квартирата му, ръбахме чипс, наливахме се с бира…

Откъде са парите за дискотека, не питах. Тогава мислех, че дава мило и драго за мен. Така седмица, втора, трета. Една сут-рин вратата на квартирата му отхвръкна заедно с пантите. Явно черната качулка имаше точен и силен ритник. С него влетя-ха още десетина и обърнаха за секунди всичко с краката нагоре. Натикаха ме в полицейски джип, закопчана с белезници, а него – в друга кола.

В полицията разпити, разпити, разпити. Осъзнах едно: знаех само първото му име. Нито кой е, нито откъде е. Продавал твърд наркотик. При това бил от по-големите риби. Печелел добре. Сега ми бил пробният период, а скоро щял да започне да тъпче с дрога и мен. После да ме направи пласьор. Ако не се съглася, така казаха в полицията, майка ми щяла да ме целува студена. Взеха ми и проба за дрога. Казаха още, че просто хващал някоя „кукличка“ за алиби. След това „кукличката“ изчезвала и намирали трупа є. Но без ули-ки срещу извършителя. Досега.

Не изпитах срам, че съм била с него. Доядя ме, че съм се радвала на парцалките, които ми купуваше. Евтина курва? Дожаля ми за самата мен. Имал е дом и вила в скъпарски квартали, а квартира-та му и аз сме били просто прикритие.

Стовариха ме след време пред панелката ни и ме връчиха в ръ-цете на родителското тяло. Сълзи, сополи… Абе, знаете си как е. Повъртях се у дома. В училище нямаше как да се върна, понеже… отсъствия и така нататък.

Оказа се, че много добре се чувствам без „НЕГО“. Шокът явно си беше казал думата. Родителите ми са заможни, направиха и невъзможното името ми да не се появява във вестниците заедно с неговото. Пък и градът е голям – само едно заведение ли има? Така че се видях свободна да правя каквото си искам. Майка ми вече беше съгласна с всичко, само и само да съм на белия свят. Защото в този един месец, в който ме издирвали, ми каза, че ме е погребва-

— 58 —

ла и оплакала мислено хиляди пъти. Знаела дори в кои дрехи ще ме облече преди да ме сложат в ковчега. Та затова сега най-малката є грижа беше, че няма да завърша образование.

Така от кръчма на кръчма си завъдих нови приятели. Компани-ята се заформи и се събирахме всяка вечер. Обещах си вече само чисто „чукане“. Никакво влюбване! На явките ни винаги идваше едно момче, много мълчаливо. И само мен гледа. Ама аз нали съм си обещала… Казваха му Попчето. Викам си, айде поредният мут-ряга ще ми се сваля! Няма да му обръщам внимание. И той не ме заговаря. Мислех, че е от морето, щом с такова рибешко име се подвизава в столицата. А какво излезе? Учел в Семинарията – за свещеник. Много набожен. Всичко, което казваше, беше точно и на място. Много пеперудки от компанията му се слагаха, но явно аз бях късметлийката. Не издържах дълго на обещанието си – имаше страхотни очи. Пронизваха. Когато идваше с нас, никой на нашата маса не се напиваше и не вършеше глупости. Разговорите ставаха сериозни. Той уж на шега пускаше някой цитат от Библията и ни хващаше в капана на разсъжденията. После замълчаваше и така, докато се оплетем в спора. Тогава цитираше някоя нова фраза, с която нещата ни ставаха съвършено ясни. Усещах как хлътвам по него и всичките ми принципи отиват по дяволите.

Започнах съвсем съзнателно да го търся и, както се правех на непристъпна пред него, така ми липсваше. Влизаше и в сънищата ми. Не можах дълго да крия колко ми харесва, а мисля, че той от-давна го беше усетил. И когато една вечер в дискотеката реших да „сваля гарда“, да му разкажа всичко за себе си, той сложи пръст на устните ми и каза:

– Никога не се оправдавай. Това ще е силата ти пред другите. За мен ти си светла душа, не грешница.

После стисна ръката ми, а аз се захлупих на рамото му и пла-ках, докато ми олекна. Така отворих нова страница в живота си и за първи път ме досрамя, че съм живяла с убиец и пласьор на дрога.

С Попчето ходехме все за ръка. Никога не пожела нещо повече. Осъзнах, че онова, първото, не е било никаква любов, а чисто и просто съвкупляване поради непрекъснатото наливане с алкохол и опиянението, че имаш свободата да правиш каквото си искаш. Вършела съм всичко напук на света и на нормите за приличие.

Една вечер в кръчмата пак се бяхме разпалили да спорим за све-та, когато двама на съседната маса се сбиха. Разбира се, всички се отдръпнаха от тях, защото се размахваха и ножове. Стана опасно и няколко мобилни телефона набраха полицията. Доста от клиентите напуснаха заведението. Злобата струеше от неспирни-те псувни и кръвясалите погледи на пияните. Втренчих се в тях и си спомних един минал миг от моя живот. С такива на една маса преди съм сядала и аз. Така, отнесена в мисли, късно забелязах, че Попчето е застанал между тях и се опитва да ги придума да

— 59 —

оставят ножовете. За миг само единият се стрелна към него и го промуши в шията.

– Както се коли прасе, ей! Както се коли прасе… – повтаряше пияният и натискаше ножа.

По-късно в болницата казаха, че е починал веднага и не се е мъ-чил, но аз знам, че не е така, защото умря с отворени очи. И гле-даше към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Тръгнах по гробища и църкви, палех свещи всеки ден, облякох се в черно като вдовица. Защото се чувствах такава. Никой не можеше да ми помогне, а аз и не исках никого да виждам.

Това беше любовта. Мина край мен, задържа се за кратко, кол-кото да я забележа, и отмина. Така било писано.

Идваше в сънищата ми и говореше странни неща – добре бил, да не се тревожа. На сутринта пак черните дрехи, свещите, гроба… – цяла година.

Казват, че всяка болка е до време. Не вярвайте! Единственото, което успях да направя, бе да се спася от света около мен или да спася света от себе си. Веднъж казах на нашите, че отивам на екскурзия в чужбина, събрах багажа си и… манастирските врати хлопнаха завинаги зад мен. Минаха вече двайсет години. Не съм излизала навън. Такова условие поставих, още като ме подстрига-ха за послушница. И издържах. Защото му го дължах. Само там, сред тишината на манастирските стени сме пак двамата и дори понякога ми се струва, че ме води за ръка.

Питате дали това е лудост? Мислите, че отново трябва да пре-кося бариерата и да се върна към истинския живот? А кой е той?…Кажете ми вие.

Сестра ваша во Христе: Ефросина

Албена Алексиева е начален учител в СОУ „Стефан Караджа“, гр. Каварна.

— 60 —

Александър Александров

РазсъмванеСъбуди я телефонът „Що за зор по тъмно“ – привдигна се с не-

охота и посегна към нощното шкафче… Постепенно досадата се оттече от лицето є, а в ъглите на устните се появи едва доло-вима усмивка. В слушалката звучеше любима ария от „Травиата“ – поредния лиричен зов на невролога от Варна, с когото се запозна миналото лято. Деликатно, на прилични интервали от време, є напомняше за себе си, с надеждата за нови срещи. След края на откъса тя поблагодари с дежурни фрази, оцветени с любезност и неуловими обещания. Убедена бе, че в института, приятелката є, вдовица като нея и свидетел на лятното приключение, щеше отно-во да заключи философски: „Защо му вдигаш! Това е застаряващ гла-рус и бохем! Разбери – мъжете до петдесет са във възрастова гру-па „о кей“, до седемдесет в „орта будала“ и последната е „алилуя“. Там го търси. В леглото сигурно ще ти сервира някакъв плейбек!“

И все пак… Може би човекът е искрен! Може би наистина търси взаимност и сродна душа в галопиращото, настръхнало от ан-тени, ежедневие. Напук на телевизията, мобилните телефони и интернет хората стават все по самотни и отчуждени. Раждат се повече технологии, отколкото деца! Панелките са пълни с от-шелници „а ла интернет“, но не постници като св. Иван Рилски, а измекяри на вещоманията…

Тя въздъхна благодарна за чутия откъс. Обожаваше операта. Докато слушаше, цялото є същество планираше сред хоризонти от надежда и тревога. Губеше и намираше пътя към себе си и Бога, възторжена и примирена, окована и свободна. След позитивното начало на деня йогисткият ритуал от азани и медитация се по-лучи на шест. Чакрите є се отвориха за хлуещата от ноосферата яснота.

Направи си кафе и водена от невидимата сила на спомена зас-тана до прозореца с втренчен в улицата поглед. Случилото се там преди месец отново я обсеби. От тогава загуби покой – женското и майчиното начало в нея се бореха, измъчвани от видяното, търсе-щи изход от създалата се ситуация. Упрекваше се и ненавиждаше мига, в който онази сутрин стана, за да види заминаването на снаха си…

Напориста, способен инженер, последната реши, че не иска по-вече да вегетира в този безкраен преход и ще последва германска-та си мечта. Мотивацията беше желязна: „Държавата е чурук.

— 61 —

За всички от премиера до дерниера законът e врата в полето, а политиците до един са „пароморални“. Не желая да бъда Гюро Ми-хайлов.“

С английския бе на ти. Немския накълва в съкратени курсове и замина – не жена, а терминатор. Никой не би могъл да я спре. Тя също не пожела – внучката порасна, а с нея и разходите. Голя-мата мъка бе синът – пенсионер с диагноза мускулна дистрофия, който въпреки недъга си с кураж и настойчивост успя да превърне рисуването от хоби в поминък. Хубавото бе, че студената война между двете свърши, а и снахата точ в точ изпращаше пари и лекарства за мъжа си. Не се мина много, взе и внучката при себе си – настани я в колеж.

– Бабо – обади є се една вечер тя по скайпа – Мама вече е важна фрау – главен мениджър на компанията. Представяш ли си! Тия тук са работари и перфекционисти, но тя се наложи, разби ги.

Детето се гордееше с майка си. Като любяща баба сподели ра-достта на любимката си, макар да є беше известно, че много бизнес дами правят кариера с мантрата „на всяка цена.“ – Вадеше думите от гърлото си трудно, като заседнали кости.

В началото на есента, на връщане от международно изложение, снахата и президентът на германската компания се отбиха за малко, за да се видят.

Ведно с подаръците я лъхна атмосферата на големия бизнес! Хер Франц се оказа любезен, суховат баварец със сериозни очи над акуратната усмивка. На завален, малко смешен руски разхвали деловите качества на снахата, изглежда добре сведущ за преду-бежденията на свекървите по света. Не остана длъжник и на нея, отбелязвайки „дискретната и витална женска аура“. С око на це-нител и познавач дълго разглежда картините на сина є, след което на вечерята в хотела сподели намерението си да ги покаже на из-ложба в Бавария. Синът є посрещна новината сдържано, но тя не можа да се овладее и с благодарствена влага в очите прегърна хер Франц. Сбогуваха се още там, тъй като рано сутринта той щеше да вземе снаха є, за да отпътуват.

Нощта дълго не можа да заспи, търсейки скрития подтекст във всеки детайл от преживяното през деня. Където не помагаше разу-мът, впрягаше сетивата си, за да долови безплътните, ефимерни сигнали на интуицията, дадена от Бог на хората заедно с душата.

Призори, едва задрямала, чу идването на колата, тихото от-варяне на външната врата и стана. Вън тъмнееше. Неочаквано зад ъгъла изскочи автомобил и фаровете осветиха целуващите се до спрялата кола мъж и жена… След минута двигателят зверски изръмжа и машината потегли с мръсна газ.

Стъписана от видяното, рухна върху леглото безсилна, без ми-съл, неспособна да съобрази и предприеме каквото и да било. От този момент започнаха терзанията – за сина є щеше да бъде

— 62 —

убийствено, ако научи! Трябваше за заключи тайната дълбоко в себе си, каквото и да є коства това. Същевременно се питаше: „Нима снаха є не е почти вдовица с болния си мъж?“ Дори не може-ше да си отговори как би постъпила на нейно място. Като жена бе склонна да я оправдае, но като майка – не. Съзнаваше, че обща, удобна за всички, истина се постига, когато индивидите отстъп-ват по малко от своята в името на компромиса.

От детската стая, превърната в ателие, долетя шум. Синът є бе станал и тя побърза със закуската. Завари го седнал пред статива.

– Ела, погледни – покани я той, щом остави подноса. Ласкаеше я фактът, че държи да чуе първо нейното мнение за новите карти-ни. Застана до него и онемя…, върна се назад във времето. Светли-ните на кошмарните фарове я блъснаха в гърдите и прегърналите се сякаш оживяха…

Откритието бе безпощадно – онази сутрин синът є също е гледал навън и е виждал собственото си разпятие, от което са можели да го спасят само прошката и смирението.

– Много, много е истинска – не можа да познае гласа си тя. – Много философия има в полутоновете на утрото, в нюансите, а фигурата на жената с нещо ми напомня Катя!

– Така ти се струва – спокойно отвърна той и след кратка па-уза добави с още по-равен глас. – Голямо бреме са ангажиментите є в Германия и тук – работа, кариера, студентка, ние!

Думите и тонът му подсказваха категоричността на добре обмислена и мотивирана оправдателна присъда. Делото беше при-ключено, преди да се състои.

– Картината ще нарека „Разсъмване“ – добави той.– Днес си почивай, а като се прибера, ще излезем на разходка –

погали го по косата и излезе.„Днешното разсъмване е приказно“ – повтаряше си на път за

института. Синът є се бе преродил, надмогнал болест и ревност, надмогнал себе си, бе превърнал болката и прошката във вдъхно-вение. Неговият пример разсече Гордиевия възел, стягащ сърцето є. Разбра, че до себе си има воля, на която може да се опре в дни на радост и горест.

Осъзнала го, изгаряше от нетърпение да разкаже на приятелка-та си спотаеното досега. Налучкваше и обобщението, което щеше да последва: „Драга моя, цялата звъниш от щастие, бих казала на клетъчно ниво. Това потвърждава великата ми мисъл, че човешкият живот не е нищо друго освен едно кратко емоционално разстояние от първата до последната глътка въздух на този грешен свят.“

Александър Александров е учител по история и български език и литература в ПГСС, с. Ковачица, област Монтана.

— 63 —

Бисерка Алексиева

Пътуване към утротоНякога тате срещнал мама във влака и останали заедно цял

живот. Заради това железницата е на почит у дома, а по семейния ни албум може да се учи историята є. Отваряш го и още на пър-вата страница – парен локомотив, край него – девойче с барета и офицер (Чак не ми се вярва, че това са мама и тате – толкова са млади!). После – снимка на мотриса, а на един от прозорците є – хлапета (аз и брат ми на път за морето). Ето го и цялото до-мочадие, нарамило раници, в очакване на ново пътешествие. Всяка снимка е късче от някакво приключение и това приключение вина-ги започва и завършва с пеещи релси.

С влак е свързан и един от първите ми спомени: купе, дървени пейки, люлка. Край люлката – две жени с прически на кикимори. Тези странни особи изричат още по-странната дума „тарикат“ и гонят с нея мъж, опитващ се да се настани в купето. Питам мама какво означава „тарикат“, а тя отвръща, че тук не е за чичковци, а за деца. Странно, чорлавите бърборани също не са деца! Какво ли означава „тарикат“? Навярно е магия, обратна на „Сезам, отвори се!“. Решавам да изпробвам вълшебството є върху човека, появил се пред вратата на купето. Това е мъж в дреха с лъскави копчета. Веднага изричам магическата дума „тарикат“, а той вместо да изчезне, започва да трака с клещи. Двете кикимори се кикотят, а мама ми се кара. Така споменът за първото пътуване с железница се свързва с първия урок по общуване. Винаги ми е било интересно общуването във влака – там човек може да научи разни истории и да се запаси с всякакви указания (от рецепта за домашно сладко до напътствие за духовно изцеление). А каква наслада за езиковеда е срещата с диалектите! Затова всяко пътуване до Западна Бъл-гария е като завръщане към мелодиката на детството ми. Още от Плевен почвам да се наслаждавам на екавия говор и да очаквам сричкотворното Р, бръмчащо във влака за Видин.

Колегите ми – кореняци варненци – не разбират нито магия-та на западния диалект, нито романтиката на пеещите релси, затова приемат намерението ми да посрещна Коледа във Видин с „Луда ли си?! Какво приключение с влак?“. Никакви предупреждения за опасностите на българската железница и за забравения от бога северозапад не са в състояние да ме откажат от взетото реше-ние. Толкова отдавна не съм ходила във Видин! И предвкусвайки на-сладата от пътешествието, се мятам на нощния влак. Още преди

— 64 —

изгрев съм в Мездра – снежна като коледна картичка. Дали заради студа, или заради ранния час, но видинският влак е празен. И този празен влак пухти през снежната пустиня, сякаш ме носи към призрачна земя. Прелита край ослепели гарички, рухнали построй-ки и къща, от която е останало само стълбище, водещо към небе-то. То – небето – явно се смили над мене и ми прати виделина, за да прогони страха ми. А заедно с развиделяването във влака взеха да се качват пътници. Две баби седнаха на отсрещната седалка и тихо зашепнаха нещо. Едната взе да си трие очите, споменавайки Испания. За да я успокои, другата старица заразказва за патила-та на герой от турска сапунка. Желанието ми да се порадвам на западния говор се стопи. Ще му се радвам друг път, нали имам още един шанс – пътуването обратно.

Наистина, когато си тръгнах за Варна, влакът бе претъпкан с млади хора. Студенти! Е, викам си – най-сетне късметът ми се усмихна. Този път ще има усмивки, гарнирани със северозапад-ни шеги, изречени на най-страхотния диалект. Докато се усетя, влакът потегли. Дали заради сбогуването с близките, или заради умората от празниците, но младите ми спътници мълчаха. Едно от момичетата извади таблет и взе да преговаря нещо – явно учеше за изпит. Момчетата до нея се заиграха със смартфоните си. Млада двойка извади лаптоп. Двамата си поделиха слушалките и се загледаха в екрана. На влака му дотегна мълчанието, затова изпухтя и побягна от тази омагьосана земя. Край него полетяха заскрежени дървета и ниви, потънали в преспи. Прелитаха къщич-ки, от чиито комини не струеше дим. Мъртвило! За да се убедя, че не сънувам кошмар, излязох от купето. А там – в края на коридора – седеше момче и се усмихваше. Рекох му, че при нас има място, а то продължи да се усмихва, но не отвърна. Чак тогава забеля-зах слушалката в ухото му. И изведнъж разбрах, че нямам код за общуване. (Добре, че не ми се налага да уча хлапе как се говори.) Разбрах и че пътуването не може да ми върне нито гласовете от детството, нито усмивките от младостта. Дори при обратния си път влакът ни носи винаги към утрото. И ми стана студено в тази железница, пълна с безмълвни хора. Върнах се в купето, къде-то спътниците ми се взираха в електрониката. Влакът хлътна в тунел. В сумрака моите съседи се усмихваха на десктопа, а там Робин Улямс – в ролята на робот, целуваше друг робот. Ръката на момичето погали тъчпада (Каква дума, господи!). Екранът угасна. Но във вагона стана светло – бяхме излезли от тунела. Слънцето надникна в купето и се засмя – върху бузата на момчето с лапто-па аленееше петънце от червило.

Кой казва, че пътуването с влак не е приключение! Пък и търсе-нето на код е като търсене на вълшебство, нали?

Бисерка Алексиева е учител по български език и литература в ОУ „Петко Р. Славейков“, гр. Варна.

— 65 —

Георги Богданов

Рицарски доспехи и голи охлювиБеше ясна нощ и Филип отново се взираше в звездите. Мислеше

за необятните пространства, за мащаба на творението и за ни-щожността на човека. Подобен род мисли като че ли му помагаха да понесе по-безболезнено собствената си анонимност и житей-ските си неудачи. Филип нямаше много приятели, а с момиче не бе излизал от много отдавна. Човек не се примирява току-така с лошата оценка за себе си и ако не може да промени мнението на другите за себе си, се опитва да промени своето мнение за тях. Така с многото си размишления за вечното и абстрактното Филип като че ли се измъкваше от правилата на околния свят, в който той не беше добре приет, за да си създаде една друга реалност, където той да държи лостовете и където можеше лесно да осмисли с обратен знак онова, което не можеше да притежава – достатъч-но му беше да погледне нагоре и да помисли за необятността на мирозданието, за да прогони внезапно връхлетялото го чувство за безпомощност при вида на някое хубаво момиче на улицата.

Филип неусетно се бе скрил зад високите кули на собствените си съждения, където бе сигурно, безопасно и човек можеше с насмешка да гледа пушилката долу, породена от безброй суетни боричкания на останалите човеци. Само понякога се сепваше от това дали по-зицията му не беше всъщност страхлива? Дали високите крепост-ни кули, които беше построил и от които леко надменно наблю-даваше света около себе си с някакво рицарско надменно чувство, бяха плод на превъзходството му пред останалите, или всъщност бяха затвор, който е убежище за онези, които не са готови за живота извън стените и само разсъждават стерилно иззад непри-стъпните си кули? И дали неговите рицарски доспехи не бяха само кичозен и претенциозен театрален реквизит... и нищо повече.

На вратата се почука и надникна хазяйката му – госпожа Ефре-мова. Беше много възрастна, но добре поддържаща се стара аристо-кратка, със самодоволна физиономия и зле прикрита надменност. На лицето є през деня винаги имаше маска за опъване на кожата, рецептата за която непрекъснато се променяше. Понякога беше твърда като гипс, а понякога капеше и оставяше следи от зелен-чуци и плодове след себе си, следвана от облак мушици-винарки... Госпожа Ефремова би го поправила, че не са винарки, а дрозофили меланогастер. Понякога цялата є глава бе омазана с подобна неяс-на субстанция с цел да не є пада косата. В интерес на истината

— 66 —

Филип смяташе, че госпожа Ефремова имаше най-силната коса на света, след като все още я имаше изобщо при наличието на всичко онова, с което я мажеше.

– Филипе, вечерта ще ходим с госпожа Стоянович на опера. Моля те, разходи Мики и не позволявай на съседското куче Барни да я доближава. Не можем да позволим на нашата Мики да има нещо общо с един помияр, макар и приятно изглеждащ и пухкав.

– Да, госпожо, ще разходя Мики.– И не забравяй да затваряш вратата на къщата, за да не може

Мики да отиде при Барни. Тя милата е още млада и не разбира, че Барни не е достатъчно добър за нея. И аз навремето се влюбих в шофьора на баща ми, заради веселяшкия му дух, но това са увле-ченията на младостта и нищо не може да компенсира хубавото потекло.

– Разбира се, госпожо, никога не бих позволил това да се случи. Мики беше добре гледана кокер шпаньолка – сресана, фризирана,

ухаеща на парфюм и с кокетна пандела на врата. Имаше паспорт и солидно родословно дърво. Тя явно нехаеше за панделката, парфю-ма и потеклото си и при всяка възможност напираше към съседния двор, към своя любим и пухкав, макар и нечистокръвен Барни. Всич-ките наследници на госпожа Ефремова отдавна се бяха отказали да търпят острия нрав на своята сродница, понеже на нея не є пукаше изобщо за наследническите им трепети и опитите им да є се харесат в тази връзка. Госпожа Ефремова живееше всеки ден само за себе си, в компанията на няколко други такива като нея, без да се интересува от останалия свят. На любовта є се радва-ше само и единствено Мики, която би била пратена и на уроци по пиано дори, стига някой да даваше такива за куче.

Филип приемаше със стоическо спокойствие прищевките на ха-зяйката си, тъй като едвам събираше пари за наема и често за-късняваше с по няколко дена. Госпожа Ефремова беше богата и нямаше нужда от допълнителни доходи, но наематели държеше, в и без това огромната си триетажна къща, повече за собствено самочувствие и усещане за лично превъзходство. Филип разчиташе на това и знаеше как покорният му вид е напълно достатъчен, за да спечели няколко дена отсрочка от иначе строгата си хазяйка. Беше приел смирено това, че го нарича не „Филип“, а „Филипе“ с ударение, падащо върху „е“ – госпожа Ефремова го наричаше така, за да подхранва по този начин усещането си за собствената си специалност, която е много над прозаичността на света навън и на българската лексика. Филип се чувстваше зле от ролята, която трябваше да играе, но в такива моменти се замисляше за много от най-известните философи или литературни умове, които макар и да са били заети с идеи, останали паметни и до наше време, често са общували с простолюдието, а понякога са търпели какви ли не унижения, но от това вътрешният им покой не е страдал.

— 67 —

Имаше моменти обаче, в които Филип усещаше силно желание да разкъса въжетата, в които сам се беше стегнал, за да изживее нещо истинско и различно, но никога не можеше да го направи, тъй като усещаше, че давайки воля на спонтанността си, лесно може-ше да загуби усещането си за лично превъзходство и неприкоснове-ност. Не можеше да намери баланса в това да изживее нещо според емоциите си, без преди това да е захвърлил надалеч рицарските си доспехи. Но без тях се чувстваше като гол охлюв. А нито рицарят можеше да е охлюв, нито охлювът можеше да е с метални доспе-хи – резултатът вероятно щеше да е едно недоразумение. Все пак трябваше да опита. Понеже не искаше един ден да осъзнае, че е бил само зрител, а е вече прекалено късно да се качи на сцената.

Филип имаше съсед, който сменяше жените, които водеше в дома си, с честотата, с която госпожа Ефремова променяше маските, с които се цапотеше. От съседната къща често долитаха звуци-те на китара, смях на пийнали и весели млади хора, а понякога и страстни стенания, които дълго отекваха в крепостните стени на Филип и му пречеха да заспи дълго след като бяха затихнали. А дори и след като заспеше, продължаваше да ги чува насън. Съседът му беше приятен и усмихнат млад мъж, около тридесетгодишен, с небрежно веещ се перчем, панталоните му често бяха измачкани и със следи от разлято вино, а по яката на ризата му понякога можеше да се видят следи от червило. Филип често вътре в себе си беше подлагал своя съсед на унищожителна и дори презрителна критика. Но на моменти го застигаше и мисълта, че вероятно вът-ре в себе си му завижда. Подобна мисъл го смразяваше, тя идваше с тихи стъпки и заставаше точно зад него, дишайки злокобно във врата му, застрашавайки да разруши кулите му и той да се стро-поли от огромна височина долу при всички останали. Не, нямаше да умре, но щеше да стане като в анимационните филми – там героите по правило винаги оцеляват, от каквато и височина да паднат, стават, отупват се глупаво от прахта и продължават напред, макар и сплеснати като ваденки и предизвикващи присме-ха на околните.

Нямаше време, трябваше да разбере истината за себе си – кол-кото по-рано, толкова по-добре. Тя все му убягваше, а може би дрънкащите железа по него му пречеха да е достатъчно гъвкав и да я догони.

Купи две бутилки вино и при една по-шумна вечер се престра-ши да отиде при съседа си. Уж, че не може да спи, но че всъщност няма нищо против да сподели тези бутилки вино, които отдавна му седят в килера.

На другата сутрин, в случай че госпожа Ефремова си беше у дома, щеше да види как Филип излиза от стаята си с кокетна млада жена, смееща се силно и предизвикателно, ярко червисана и облечена в къса пола. До нея щастлив и озарен вървеше Филип, коса-

— 68 —

та му бе чорлава, беше с недоспал вид, но лицето му сияеше. Беше я прегърнал през кръста и є шепнеше нещо в ухото. По измачканите си панталони имаше следи от разлято вино, а по яката на ризата – следи от червило.

След като изпрати момичето, Филип тръгна да се качва обрат-но по стълбите, но се спря позамислен, усмихна се и се върна об-ратно. Отвори леко външната врата, след което отиде и бутна вратата на хазяйката си. Кокер шпаньолката Мики само това и чакаше – втурна се през вратата, тичайки към съседския нечис-токръвен, но така желан и пухкав Барни.

Георги Богданов е учител по дисциплини от философския цикъл в 157. ГИЧЕ „Сесар Вайехо“, гр. София.

— 69 —

Даниела Йорданова

Жена за продан– Оная никаквица пак се е довлякла.– Да се не види макар! Само събира зяпачи.– Що не дойдат тия от данъчното да я прогонят? Да є друснат

една глоба, че да ги помни цял живот!– Ама и тя е един чешит! По цял ден кибичи на слънцето. Нема

ли дом тая жена, нема ли семейство?– Какъв дом! Не виждаш ли, че разпродаде цялата къща.Обедното слънце прежуря и сипе немилостивите си лъчи върху

двете жени, които разговарят. Те хвърлят свирепи погледи към жената до тях, която е простряла сергията си направо на тро-тоара. Върху мръсното платно са наредени предмети от порце-лан, стар часовник, огледало и куп дреболии, които имат висока антикварна стойност, но жената ги продава на безценица. Тя не вдига очи към хората, които се спират пред нея, но отговаря на въпросите им. В този час на деня купувачите са малко. Повечето бързат да избягат от жегата и да се скрият в някоя прохладна кръчма.

Двете жени зад сергиите са плувнали в пот. Те бършат мокри-те си чела и тежко въздишат. Горещината ги изнервя и ги прави още по-сприхави. Налага се да разпънат чадър, за да не избелее стоката, която продават. За да убие времето, едната продавач-ка започва да яде семки. Тя плюе люспите към жената до нея. Вехтошарката, както помежду си я наричат, не забелязва това. Тя гледа замислено пред себе си. Лицето є, потъмняло от слънце-то, е изпъстрено с бръчки. Всеки бял косъм по главата на жената крие тайна, която малко по малко е отнемала от красотата є. Тя изглежда по-стара, отколкото е в действителност.

– Какво си се облещила като гущер на слънцето? Що не минеш на сянка, а? – вика по-младата продавачка.

– Остави я, к’во ти пука? – обажда се другата. – Бои се да не изпусне клиентите.

– Добре съм аз тука – отвръща жената. – Тя, стоката, трудно върви. Хората не купуват.

– Ти на това стока ли му викаш? Що продаваш тия неща, не ти ли требват?

– Нищо не ми трябва – тихо отвръща вехтошарката.– Мъж ти знае ли какво правиш?– Нямам мъж. Умря преди три години.

— 70 —

– Деца имаш ли?– Имах син, но и него загубих. Сама съм.Двете жени зад сергиите се споглеждат. Любопитство гризе

душите им и не им дава мира. Каква е тая жена? Откъде идва? Не изглежда бедна, а продава. Лицето є излъчва благост и спокойствие. В очите є лежи тъга, която като чадър се разтваря над нея. Же-ната се скрива под сянката на собствената си тъга – безлична, самотна, ненужна.

– Ти тия пари, дето изкараш, какво ще ги правиш? – злобно пита по-възрастната продавачка. – Нали викаш, че нищо не ти трябва.

– Нищо не ми трябва.– Хайде, хайде! Какво ще ги правиш парите? – не се предава про-

давачката.– Нищо няма да ги правя. Ще ги дам на някого. Ще ги подаря.– Щом ще ги подаряваш, защо тогава висиш на жегата и прода-

ваш тия боклуци? – Искам да се освободя от тях. От вещите искам да се освободя.Жените се споглеждат. В главите им проблясва мисълта, че

вехтошарката не е с всичкия.– Как така искаш да се освободиш от тях? – питат почти ед-

новременно те.– Вещите ме държат за дома. Като ги продам, вече нищо няма

да ме свързва с него. Ще бъда свободна. Така ще мога да се продам. Искам да продам обичта си. Искам да се грижа за някого. Искам да зарадвам някого.

Вехтошарката говори бавно и без вълнение в гласа. Сякаш всич-ко отдавна е премислено, отдавна е решено. Гласът є е твърд, а по лицето є не трепва нито един мускул.

Жените се стряскат. Те недоумяват как така вехтошарката ще се продава. Тая окончателно е мръднала, казват си те и се ус-михват. Явно мозъкът є се е размекнал на слънцето. Или пък се подиграва с тях. Прави се на интересна. Само да има тоя късмет, заканват се те. Номерът є няма да мине. Не и при тях!

– То сега всичко се продава. Защо да не се продадеш и ти? Я как-ва си хубавица!

Двете продавачки се споглеждат лукаво. После избухват в смях. Смехът им плясва с криле като кокошка и изкудкудяква високо. Настроението се покачва. По-възрастната усеща как езикът я засърбява. Тя не може да се сдържи и подхвърля:

– Щом ще се продаваш, цена имаш ли?Вехтошарката гледа пред себе си и не чува шегите.– Защо мълчиш? Кажи за колко се продаваш?– Колкото дадат. Нямам претенции.Продавачките отново прихват. Те дори са благодарни на вехто-

шарката, защото е успяла да прогони скуката и досадата от ли-цата им.

— 71 —

– Виж ти! Не била претенциозна! Ох, ох, ще умра от смях! „Ня-мам претенции“! Майчице, ще се пръсна от смях!

Смехът на жените зад сергиите се търкулва по улицата. Прода-вачите наоколо наострят уши. По-любопитните бързо дотичват и започват да разпитват. Какво става? Какъв е тоя смях? Ще ни обясни ли някой? А, да. Тая, смахнатата, се продава. Майтапите ли се? Че кой е луд да я вземе? Поне да беше млада и хубава. А то – изкуфяла дъртофелница.

Смехът е заразителен. Събира много хора. Струпват се зяпачи. Шеги, коя от коя по-пиперливи, започват да плющят като камши-ци върху вехтошарката.

– Хайде на човешкото! – вика един шегаджия. – Стоката е мал-ко дъртичка, но я даваме евтино. Почти без пари. На далавера.

– Без цена не може! – подхвърля друг. – Етикет, трябва да є сложим етикет!

Хората се суетят. Бързо лист и молив! Бързо, бързо, какво се размотаваш? Пиши: „Жена за продан.“

– Цената? Каква е цената? – викат в хор всички.Започва наддаване. Пет, десет, петдесет, сто лева. Чакай! За

тоя дъртофелник ще искаш сто лева? Да не си се побъркал? Всички крещят едновременно, но гласът на старата продавачка се изви-сява над останалите:

– Пишете: „Цена по споразумение.“След миг върху гърдите на вехтошарката се появява етикет.

Въодушевлението расте. Събират се още хора. – Хапе ли? – пита едър мъж и гледа вехтошарката с острия си

поглед.– Не хапе, няма зъби – отвръща по-възрастната продавачка.– Може ли да работи нещо? – намесва се друг с вид на бизнесмен.Младата продавачка се обръща към вехтошарката и я пита

какво е работила. Става ясно, че е била учителка. Значи може да обучава деца, да ги възпитава, да се грижи за тях.

– Мога и да обичам. Мога да давам обич на хората – изрича вехтошарката, но думите є падат на земята и множеството бързо ги стъпква.

Чудно, откъде се взеха толкова хора?! Към групата се приближава мургав мъж. Той разглежда продъл-

жително старицата, после бързо казва:– Жалко. Ако беше саката, щях да я взема, за да проси с мене.

Здрава за нищо не става. Мъжът си тръгва. След него хората започват да подхвърлят

колко много се изкарвало от просия. – Колко є е пенсията? – викат двама мъже с тъмни очила. Под

тъмните им шапки се крият още по-тъмни мисли: да оберат ба-бичката, да є взимат пенсийката няколко години, пък другото е лесно.

— 72 —

– Малка, малка – казва младата продавачка. – На учителите пенсията е малка.

Виж, ако беше...Жената не довършва. Множеството е разблъскано от едър го-

логлав мъж.– К’во става тука, бе? – изрича високо и самонадеяно той. – Ка-

къв е тоя сеир?Всички изведнъж млъкват. Мъжът внушава мигновен респект.

Зад него стоят две млади момчета с добре оформено телосложение. Мъжът разглежда вехтошарката, цъка с език, върти глава наляво и надясно, после казва:

– Не става. Много си бедна. Не си струва да те пречуквам.Тълпата се раздвижва едва когато гологлавият се отдалечава.

Вехтошарката не смее да помръдне. Тя се чувства в капан, сякаш е бедна църковна мишка. Никой не я иска. Угасва надеждата є, че някой ще я купи. Внезапно я озарява идея – трябва да є уточнят цената, да я напишат, да се знае точно. Хората обичат да знаят цената на всяко нещо. Всяко нещо си има цена. А не това глупаво „по споразумение“. Кой някога и за нещо тук се е споразумял?

Вехтошарката започва да вика:– Искам цена! Искам цена!Хората є казват, че и без пари никой няма да я вземе. Като е

бедна, стара и грозна, не става за нищо. Едно дете пита защо не я дадат в някой цирк. Вярно, би могла да прави номера в цирка. Но и с това няма да се справи, защото никога не е правила номера. Будала, с будала! Да не се научи цял живот поне на един номер!

Тълпата изведнъж загубва интерес към вехтошарката. Един по един хората си тръгват. Двете продавачки се връщат при серги-ите. Те продължават да бършат мокрите си чела. Не забелязват, че до тях се е приближила елегантна дама на средна възраст. До нея върви куче с чадър. Дамата поглежда към вехтошарката, раз-глежда етикета на гърдите є, гали я по главата. Старицата седи на тротоара със затворени очи. Шумът я изтощава и тя забравя за всичко.

– Как се казва? – пита дамата.– Не знаем. Викаме є „вехтошарката“, но не е такава. По-инте-

лигентна изглежда. – Здрава ли е?– Е, госпожо, има ли здрави хора сега? Като я гледаме, трябва

да е здрава.– Защо се продава?– Останала била сама – отвръща младата продавачка.– Или за пари, иска пари – допълва възрастната.Вехтошарката чува разговора и мълчи. Тя разбира, че дамата с

кучето отдавна е без майка, че е имала богатство, но не и любов, и започва да си мисли, че точно това е жената, която ще я купи.

— 73 —

А тя ще я обича, ще се грижи за нея, ще бъде нейна майка. Вехто-шарката пуска юздите на въображението си и вижда една голяма стая. Вижда себе си до камината, а върху скута є е склонила глава млада жена. Вехтошарката пее тихичко приспивна песен, гали же-ната по главата и усеща трепета на дъха є върху лицето си. Гър-дите на старицата се изпълват с обич и нежност. Залива я вълна от горещи чувства, нещо почва да я стяга там, вляво, а вълната не спира да се разлива като бясна, да нажежава дробовете є и въз-духа, който диша. Старата жена иска да извика, но нещо я заду-шава, нещо стиска гърлото є. След това вълна от нежност плъзва надолу по тялото є и вехтошарката започва да става лека, лека като перце. Ето, това бяло перце потреперва във въздуха, завърта се бавно и полита нагоре, нагоре, високо, в синьото на небето.

Привечер двете продавачки започнаха да прибират стоката. Те подвикнаха на вехтошарката, че е време да си тръгва. Никой не им отговори. Старата продавачка отиде и побутна старицата. Студеното є тяло се свлече бавно на земята. Продавачката се вцепени от страх.

Даниела Йорданова е учител по български език и литература в 10. ОУ „Алеко Констан-тинов“, гр. Перник.

— 74 —

Женя Димитрова

В случаен разговор за „дисциплината“Седях и слушах брътвежите на приятелката си, като всъщност

думите преминаваха покрай мен и от време на време нещо заси-чах. Кимах с глава и отпивах от горчивото кафе. А тя, дърпайки с финес от дългата цигара, кръстосала небрежно крак въз крак, про-дължаваше да ги каканиже някакви… А в кухнята нейното „мило“ бъркаше поредната вечеря и понякога нещо смънкваше под носа си, колкото да не е без хич. „Ей това е мъж на място!“ – мислите ми заседнаха някак си ненадейно в главата. „Случи Христинка с него… Работи в някакъв държавен сектор, добре платен, уйдисва є (как-то казват бабите ни) на всяка прищявка – то не бяха екскурзии по чужбина и почивки на екзотични места. И представете си – той готви вкъщи. Хоби му било…“

– Миличка, нещо ми се виждаш умислена… Какво те мъчи? – Христинка изстреля набързо между две дърпания на цигарата въп-роса си и той увисна във въздуха…

– А, нищо… Просто искам да напиша есе за един конкурс, а пък някак си ми убягва темата – „Дисциплината – дълг и свобода“… Искам да е нещо хубаво, да не се излагам… Пък и мира ми не дава това, замислих се над тия неща в последно време и някак си изпад-нах в безтегловност… – мърморя аз под сурдинка, като че ли ще ме разбере жената отсреща и ще ми помогне.

Тя обаче най-невъзмутимо си сръбна от кафето и въздъхна:– Ама и ти не спря да се занимаваш с глупости! Малко ти са

дечурлигата в училище, разните му там допълнителни занимания с тях, твоите вкъщи… Чудя ти се на акъла! Всъщност колко ще спечелиш от това?

– Да спечеля ли? Че нищо… – запънах се аз. – Просто искам да напиша нещо смислено…

– Ти си знаеш. Ами то много едно такова завъртяно е това, дето трябва да го пишеш… Дисциплина… ала-бала... Някак си мно-го архаично звучи. Остаряла работа тя. Кой в днешно време я гле-да? Е, ако изключим факта как съм дисциплинирала моя – намигва ми хитро Христинка, сочейки с поглед мъжа си. – Виж, миличка, то и някои твои колежки се престарават в училище – като седнат да ми дърдорят на родителските срещи как ред трябвало да има в училище, какви били задълженията на децата, че и нашите се мъчат да ми определят… Карат ни да подписваме някакви си там декларации, че ако детето повреди нещо – ще плащам. То не бяха

— 75 —

правилници за вътрешен ред и такива едни простотии… Ама к’во ти ги говоря – ти си знаеш работата…

– Е, чак пък простотии – ядосах се на приятелката си. От детинство се знаем с нея, на един чин сме стояли, знам как без да пита баща си – не смееше да излезе нейде навън. – Не може без дисциплина в живота! Какво ти пречат правилниците? Нали като караш колата, спазваш правилника за движението по пътищата… На работа също спазваш някакви правила… – „запалих аз на чет-върт“. Пък и вече излязох тотално от летаргията – дали от кафе-то, дали от разговора, който поведохме.

– Тъй-тъй! – обади се внезапно и „милото“ от кухнята. – В дисциплината му е „майката“! Какво е туй нещо в днешното по-коление? Никакви правила не спазват, никакъв ред. Нашите даже и леглата си сутрин не оправят. Ама така е то, като няма вече казарма… По наше време там се научавахме най-вече на ред. Ако пък не спазваш нещо както трябва или се издъниш – директно в дисципа.

Брех! Да му се ненавидиш на „милото“! Откъде го изкара този глас…

– А, мило, стига! С тая казарма пак ли почваш? Добре, че я няма! – Христинка не му остава длъжна. – Всъщност като се замисля – май трябва да има малко дисциплина понякога, че те иначе децата ни ще се качат на главите…

Усетили сякаш, че са част от темата за разговор, от детската стая се чуха крясъци. Момчетата се караха нещо за някаква игра и се обиждаха без никакво смущение.

– Важни са тия неща – дисциплина, дълг, свобода. Не можем без тях. И в природата е така. Едни пчелички вземи – свободно си ле-тят от цвят на цвят, но и при тях си има ред и правила… Ето и при играта на децата ти в този момент има някакви правила, някой от тях не ги е спазил и сега се карат, излишни думи си каз-ват… – опитвам се вече да убедя някак си моята събеседничка. Всъщност умна жена е тя. Завърши с пълно отличие гимназия, после успешно университета, реализира се по специалността си, издигна се в службата си… И без да осъзнава, и без да го признава – всичко това постигна… с дисциплина. Даже като ученичка беше ми изработила и на мен дневен режим – казваше, че така ще бъда по-организирана. Усмихнах се при тези спомени, пък и това ми даде повод за малка победа в дискусията ни. Само дето нямаше да є го кажа на глас…

– Някак си не мога да се съглася с тая дисциплина и с този дълг, даже ми е някак си неразбираема тази втората дума, ама виж за свободата – може да се пише. Друго нещо си е свободата, модерно някак си звучи! – продължи темата Христинка.

– Ама и ти с твоите моди – модерно звучало! – избоботи „ми-лото“ и настървено започна да кълца салата. – Изтървана работа

— 76 —

е тя при някои, криво я разбраха тази свобода. Помислиха си, че те са я открили, а тя си съществува откакто свят светува. И да знаете, няма свобода без дисциплина!

– Като си мисля така, свободата и дисциплината са всъщност пътя ни към едно правилно битуване, към себеопознаването… А наш дълг е да тръгнем по този път… Много препятствия и из-кушения ни чакат там обаче. Важното е да ги преодолеем някак си… – въодушевено занизах думите аз.

– О, миличка, много книги четеш, сбъркала си се! – тросна ми се Христинка и видимо изнервена дали от разговора, или от крясъци-те от другата стая, извика силно на децата да спрат.

– Е, аз да ставам, че доста се заседях, а работа ме чака… – из-мъкнах се аз от „полесражението“.

По пътя до вкъщи мислите ми продължаваха да ме притискат от всички страни. Книги съм четяла много… Там май бях прочела, че всъщност „Дисциплината укрепва ума и го прави неподатлив на разяждащото въздействие на страха.“ А аз в момента, да си призная, се страхувах… Защо ли? Не знам… Може страховете ми да са напразни… А може би просто страхът, както и надеждата, са очаквания… Надеждата трябва да пребори страха ми... И това всъщност май е част от моята вътрешна дисциплина… J

Женя Димитрова е главен учител в начален етап в ОУ „Добри Чинтулов“, гр. Варна.

— 77 —

Захаринка Куцева

БабаУмирането на баба ми продължи цели 30 години, че и отгоре.Да, да – същата оная баба, която един руснак през 1944 година

попитал: „Еленка, ти хитра кат лисичка, ти учила 12 класа?!“... На което баба престорено наивно отговорила: „Аха, учила – три годин у първо“.

Същата баба Еленка, която откривала партийните събрания в селското читалище с песните си, ама не я пуснали у София за запи-си у радиото, та си останала само със селската слава и є убягнала световната.

Баба ми беше аристократ по дух, носеше у себе си поне един том от Сборника за народни умотворения, а същевременно беше обременена със скрупули и предразсъдъци. Това я правеше прекрас-на баба и ужасна свекърва. Тровеше живота на майка ми, когато си позволеше да купи нови гащи вместо да закърпи старите: „Не моа да си не е фанала некой любовник, оти па да си купува нови?!“

Имаше железни възпитателни мерки – едва дочакваше родите-лите ни да се приберат и тежко ни, ако не бяхме слушали през деня – започваше да мърмори на баща ми, докато не ни изкара по един бой – и на мен, и на брат ми.

Понякога се заглеждаше продължително в мен и с пресилено дъл-бока въздишка заключаваше: „Е-е, Захарке, мале, ка па не можа да са метнеш на мене – я едно време ква убавица бех...“ Не питайте как се избиват детски комплекси!

Та – накани се баба да умира. Беше останала рано вдовица, през лятото живееше на село, а през зимата я вземахме в градския апартамент. Като стана на 55 години започна да пренася една бохча от къщата в апартамента и обратно. Беше комплектът за умирачка – дрехи, обувки с токчета, пари, снимка за некролога – двадесетгодишна, усмихната, с буйна накъдрена прическа.

По-важната част от подготовката обаче бяха разговорите, во-дени на четири очи с всеки от нас – двамата є внуци: „Ти, мале, че ревеш ли, я като умрем?!“

Брат ми публично заявяваше с трогателно широко разтворени очи, че „че се скине да реве“, а аз нали съм си до глупост откровена от малка, не можех да обещая подобно нещо. И до сега сълзите ми ме изненадват – или се появяват изневиделица в много неподходящ момент, или се затъкват в гърлото ми и не мога със седмици да ги измъкна оттам.

— 78 —

Неговите разговори свършиха рано – тя му повярва. Мене ме под -хващаше поне по два пъти в годината – „Яла съга, Захарке, мале, да ми каеш оти нема да ревеш като умрем. Он, брата ти, вика, че че се скине да реве...“

Оплака се и на съпруга ми, когато отидохме на гости да ги за-позная. Той има неблагоразумието да се разсмее на тая история, та се свлече той в личната є класация на любимците, даже мисля, че зае място някъде след майка ми.

Както и да е – десетина години баба разнасяше бохчата с бой-ната готовност за умиране и като видя, че всичко друго е под неин контрол, но не и божиите планове – остави всичко в гардероба на село.

Минаха още двайсет години. Сега е модерно да четем книги за положителното мислене, а баба беше моят нагледен пример за истинността на християнското: „Искай и ще ти се даде“. През всичките тези години баба водеше едни объркващи пазарлъци с Бог, започващи с: „Яла, Боже, си ма прибери, много съм са измъчила я, а и дедо Заре си ма чека откога...“ и завършващи с вариациите: „Еее, да рече Господ да ма подържи да дочекам да са изжените с брата ти...“, „... па да рече да ма почека да видим и унуци от вазе...“, „... е па яла некои дочекаа и праунуци, ама я надали че моам...“

Баба игра на сватбите ни. Беше свидетел и на първата ми брач-на нощ. Омъжих се в Смолян, сватбата беше в стар конак, пре-върнат в хотел. Със съпруга ми не дочакахме края на сватбената гощавка и се скрихме в нейната стая да опитаме дали има разлика между неофициалната и официалната консумация на брака. Баба обаче след малко занаднича, мърморейки, през малките кокетни перденца. Уж, нещо много є трябвало точно сега, уж не знаела защо пък е заключена стаята... Е, беше по-добър вариант от първата брачна нощ на моите родители, когато затропала по вратата рано сутринта да стават „оти требва да са оди у града за мрежа за онаа ограда откъде баира“!

Баба видя и правнуците си – дъщеричката на брат ми и моя син.

Почина на 83 години. Събрахме се на село за погребението. Пътят до гробищата е

дълъг, хората в полето се страхуват повече от мъртвите или пък просто търсят някое по-неплодородно място. По пътя плака само майка ми.

На гроба на баба брат ми си сложи тъмните очила, но аз деб-нех – исках да видя дали ще си изпълни обещанието. Е, изпълни го. Плака. Дълго, тихо и искрено.

А на мен не ми се плачеше. Пред очите ми се превъртаха споме-ни с баба – кой от кой по-забавен.

— 79 —

И до днес е така. Помня я, сънувам я, разказвам за нея, но ония сълзи, които се мъчеше да изкопчи от мен, си стоят някъде при-таени и неизплакани...

А и кой може да се разплаче за баба, която „е хитра кат ли-сичка“ и знае приказката за оня, дето „са качил у облаците да еде кисело млеко от една паница с дедо Боже и божлетата“...

Захаринка Куцева е учител по български език и литература и философия в ПГ за при-ложни изкуства, гр. Смолян.

— 80 —

Иван Христов

Манол МакрелатаЗапролетяваше. Белият вятър облиза с топлите си езичета сне-

га по Кайнадина и потърси ливадите с жълта иглика. Грохотът на набъбналата и придошла река долиташе все по-ясно и силно до Салихаговия конак.

Салих ага, властник-съдник на Пашмакли, яхнал белия си кон, чиито юлари и гемове отдалече сребрееха на пролетното слънце, влезе през полуотворената порта на конака. Нисък и набит, опа-сан с ножове и пищови на кръста, той седеше като закован на лъ-щящото от сърма и кадифе седло. Салих ага се връщаше от водени-ците край реката, които беше излязъл да наобиколи тази сутрин.

Копитата зачаткаха по сухия калдъръм на двора, където сно-вяха няколко сеймени. Агата скочи пъргаво на земята и пъхна юз-дите в ръцете на билюкбашията Страхин.

– Доведохте ли Макрелата? – сухо попита той.– Хванахме го, Салих ага. Ама калпав гяурин! Едвам вързахме

ръцете му – процеди през зъби Страхин.Салих ага извади кехлибарената си броеница, завъртя я неспо-

койно в ръката си и се запъти към кьошка. Там седнал го чакаше хаджи Иван от Четак. Щом влезе Салих ага, той стана, наведе покорно глава и направи ниско темане. Агата отговори на поздрава и седна на постлания с китено халище миндер до хаджията.

– Какво има? Пак ли бунтулуци? – загрижено попита Салих ага, като пълнеше дългата си лула с тютюн.

Той потърси очите на хаджи Иван, който беше станал и любез-но се усмихваше.

– Не, Салих ага. Тикълци са дигнали глава за един баир – поясни хаджията, – та намини към Четак, викни стари хора от двете страни да разплетеш тая крамола.

– Това ли било, хаджи Иване? Това е бял кахър. Ами другите бели да видя как ще разплитам. Ще хвърчи някой в урвата за леш на орлите! – заканително вдигна ръка и разярен извика – Непокорна стана раята, ала щом зарита овцата, пусни є кръв!...

Хаджи Иван отправи недоумяващ поглед към агата.– Не знаеш ли, хаджи, каква беля е направил Макреловият син

от Чокманово?– Отвлякъл Рада – главеницата на Теньо кехая.

— 81 —

– Рада ли думаш, Салих ага?... То Радиното лице грее като месе-чина, а на русите є плитки да те обесят, ще си благодарен – про-дума с въздишка хаджията.

– И ще го обеся! Не, за назидание ще хвърля Манола в урвата – строго се закани агата.

Властолюбивият Салих ага говореше истината. Той управля-ваше самосъдно каазата и за най-малките провинения хвърляше виновните в урвата, а за по-големи – бесеше на киселицата в двора и разстрелваше.

– Аз да си ходя, да ти не преча, Салих ага – каза хаджи Иван и стана да си върви.

– Бива, хаджи, бива. Пък за тая работа ще намина към Четак да я оправя – рече агата подир излизащия хаджи Иван.

Салих ага остана сам. Той закрачи неспокойно, като пушеше лулата си. Дебелата му устна нервно потрепваше. Агата плесна с ръце. Един от хайтите, едър и брадат турчин, дотича и застана покорно пред него с килнат настрани фес. Салих ага кресна:

– Доведете ми веднага Манол Макрелата!След малко четирима сеймени, водени от билюкбаши Страхин,

доведоха Манол. Дребният Салих ага сякаш се смали още повече при вида на снажния българин. Манол Макрелата пристъпи с вдиг-ната глава и погледна в очите станалия Салих ага.

– Знаеш ли чий син си, Маноле? – запита го агата.– Знам – отговори отсечено Манол.– Баща ти е човек от оджак с ихтибар... Знае ли какво си на-

правил?– Той ще се научи – прекъсна го Манол.Салих ага отметна глава назад и отново се обърна към Макре-

лата.– Защо отвлече Рада?Манол Макрелата пое дъх и каза със спокоен глас:– Аз не съм я отвлякъл, тя сама тръгна с мен.– И лъжеш! – кресна агата. – Мома сама следи ли? Да не мислиш,

че щом баща ти ми е дост, та ще те оставя да ми резилиш вой-водството. За такива калпазанлъци хвърлям в урвата.

Салих ага даде знак с ръка. Сеймените подбраха Манол и се за-пътиха навън.

– Чакайте – викна след тях Салих ага. – Имаш ли да кажеш още нещо? – обърна се той към Манол.

Настъпи мълчание. Манол сякаш премисляше нещо.– Няма да казвам нищо... Само те моля, Салих ага, да ми доне-

сат кавала. Да изляза с него на ливадката... Пък след това и сам ще скоча в урвата.

Агата ценеше храбростта. Той нареди да му донесат кавала, да развържат ръцете му и да го заведат на ливадата пред урвата. Нека попее и посвири. Салих ага може да почака малко. След това

— 82 —

сам ще излезе да види как ще полети Маноловото тяло и ще се разбие в назъбените скали.

Салих ага влезе в конака и закрачи мрачен из стаята. Къде беше се дянала аговицата и хубавата Гюлся? Свъсил вежди, той пушеше непрекъснато и бършеше запотения си врат. Червендалестото му лице беше помрачено и една отвесна бръчка между напрегнатите му вежди издаваше душевното му неспокойствие. Заслуша се. Мак-релата пееше. Песента долиташе ясно до слуха на агата, насите-на с някаква дива и приятна мелодия:

„Момиче, бяло черноочко,син си ми пламен наклалона мойно бяло сърчице,ами кой ще го угаси га си момиче главено...“

Салих ага се показа на прозореца и загледа с наслаждение заста-налия пред страшно зейналата урва Манол. Той отместваше от време на време медения си кавал и пееше. Пролетният вятър рове-ше косите му, люлееше сянката му и разнасяше песента.

Вратата леко се отвори. На прага боязливо застана аговицата, забулена с фереджето си. Салих ага не я забеляза. Тя се приближи до него и го побутна по рамото.

– Салих, чуваш ли, Салих?– Какво има? – попита той, унесен в песента.– Цял живот съм те слушала – продължи аговицата, – послушай

ме веднъж и ти. Обещай, че ще ме послушаш.– Как да ти обещая, като не знам за какво е – отвърна агата.– За хубаво е, Салих, много е за хубаво – тихо го молеше тя,

застанала зад него. – Дай дума!– Давам ти дума. Казвай сега! – нетърпеливо попита той.– Чуваш ли песента – сърце къса...– Тя къса – прекъсна я агата, – че ще го хвърлям в урвата.– Такъв момък убива ли се – замоли отново аговицата. – Грях ще

е. Прости му, Салих. Пусни го да си върви.– Не пускам аз такива – каза по-меко агата.– Но ти ми даде думата си вече – не отстъпваше аговицата.

– Не Рада, ами аз да бях гяурка, та щях да го заследя... Хаир ще сториш, ага!

– Това ли било – усмихнат попита агата. – Дарявам му живота. Песента и свирката му станаха курбан.

– Здрав да си, Салих ага, здрав да си! – зацелува го аговицата по ръцете и зарадвана изскочи навън.

Салих ага повика Страхин и му нареди да пусне Манол Макрела-та да си върви по живо и по здраво. Билюкбашията изпълни заповед -

— 83 —

та на агата и за пръв път, откакто служеше при своя господар, не можа да го разбере. Беше смутен и объркан...

Салих ага дълго гледа след отдалечаващия се Манол, докато го изгуби от погледа си.

Иван Христов е директор в ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, с. Марково, област Пловдив.

— 84 —

Ина Крейн

Билет за влакаНощта скиташе безшумно по смълчаните павета на малкото

градче. Седяхме под смокинята с Галя. Появи се внезапно на тротоара. Вървеше бавно, ризата му се

сливаше с полумрака. – А, бай Иване, – разпозна го моята приятелка и стана да от-

вори.Човекът влезе нерешително.– Седни – покани го Галя.– При вас съм дошъл – мъжът ме погледна. – Нали сте писател-

ка?– Разказвам истории, но не бих се нарекла писателка – признах

си.– Аз... Да ви разкажа една история, че годините вървят, не ис-

кам да я отнеса в гроба.„Бях на двайсет години, тъкмо се върнах от казармата. В Стро-

ителни войски служих и там ме научиха на занаят. Плочки лепях, майстор, с една дума. Бързо се разбра как работя и взеха да ме търсят.

Един ден дойде да ме вика за ремонт Малин, пияницата. Похвали се, че се оженил. Коя ли грозотия се е излъгала, помислих си. Така се запознах с Яна.

Усетих ритник в сърцето, щом я видях. Кой дявол я бе докарал тук? Беше на 32, учителка по биология. Умна, добра. Какво правеше при този пияница? Защо беше дошла чак от Троян?

По-късно разбрах, че има дете в един дом, като студентка ро-дила и го оставила. Малин бил съгласен да го вземат, а тя да му роди друго. Какъв ад я чакаше, ако знаеше, никога не би си взела билет за този влак.

Ремонтът мина. У дома брат ми се ожени, доведе снаха, не ти е работа. Изяде го заради моята стая. Дете чакали, щели да са три-ма, трябвало им още място. Скарахме се, излязох и – в кръчмата. А там – Малин.

– Защо са ти потънали гемиите, майсторе? – подхвана ме от вратата.

Така и така, му разказвам.– Ела у дома, вика – имаме свободна стая, а и пари ни трябват,

нали ще вземем Светлин.

— 85 —

Отидох да живея там и с Яна скочихме в ада. Момченцето є беше добро, ама Малин не можа да преглътне, че гледа чуждо дете. Все думата „копеле“ му беше в устата. Яна мълчеше и плачеше, нали нейните роднини знаеха, че това е дете на мъжа є от първия брак.

Първите месеци беше спокойно, после започнаха скандалите. Ма-лин се връщаше и започваше да крещи – яденето не било топло, по чашата имало прашинка. Пушех на терасата и умирах всеки път, щом загасяха лампата в спалнята. Не знам какво правеше той, но чувах тихото є хлипане и неговите псувни до среднощ.

Питах я, но тя мълчеше, докато един ден се свлече в ръцете ми:– Не мога да забременея.Прегърнах я. Не знаех какво да є кажа. Само я притисках до

себе си.Не усетих как я целунах. После всичко тръгна като лавина. Не

можехме да спрем.– Да заминем – умолявах я аз.– Не съм си купила билет за този влак – отговаряше тъжно тя.

– Ти си на двайсет, аз – на 32. Ами хората? Ами майка ми?– Какво значение имат хората и майка ти?– уговарях я аз. – Ще

заминем, имам златни ръце, ще живеем спокойно.– Не мога – отговаряше тя и започваше да трепери.Постепенно нещата се влошаваха. Малин започна да є посяга,

аз влизах и го измъквах навън. Той започна да заключва вратата.– Не е твоя работа – казваше ми на сутринта и аз стисках

юмруци.Светлин ме гледаше с упрек.Една вечер разбих вратата и влязох. Негодникът я беше вързал

за стол и я удряше. Как не го убих тогава! Като в мъгла чувах гласа є: „Моля те, спри!“

Прибрах ги в моята стая с детето. Наредих є да събере багажа, а аз ще взема билети за Бургас.

– Не съм купувала билет за този влак – прегърна ме тя с под-пухнали устни.

По пътя за гарата мислех да мина през районното да подам жалба, но Яна не искаше да признае връзката ни. Три пъти отивах до вратата на МВР-то и се връщах. Това беше голямата грешка. Забавих се.

Когато се върнах, Светлин плачеше в коридора.– Мама се затвори в банята и не отваря. Преряза ме в сърцето. Разбих вратата и изкрещях:– Бягай у съседите – да викат линейка!Беше си срязала вените. Ако знаех какво я очаква, нямаше да из-

викам никого. „Неуспешен опит за самоубийство поради психическа нестабилност“. Това бяха написали в картона є и я изпратиха в

— 86 —

лудница. Пак пребих мъжа є. И мен трябваше да пребият, че не отидох в районното и не разказах истината.

„Моля те, Ванка, недей!“, ми казваше тя, когато ходех на свиж-дане и я молех да напусне пияницата.

За този влак с лудницата и аз не бях купувал билет, нито за ця-лата гнусна кал, която малкото градче с удоволствие изсипа върху Яна. Все още живеех у тях, гледах Светлин и я чаках да се върне. По цяла нощ мислех какво да є кажа, за да я убедя да се разведе.

На последното свиждане беше по-бледа от всякога.– Мисля, че съм бременна – с отчаяние ми съобщи тя.Прегърнах я, радостен, че сега ще се съгласи да си купи билет

за нашия влак.– Не мога – каза ми с побелели устни тя. – За него никъде не

продават билети.На следващия ден се обадиха. Беше нагълтала хапчета, преди

отново да си пререже вените. Така и не си купи билет за нашия влак. Години наред ме мъчи ви-

ната. Отгледах Светлин. Не питай как взех правата. Колко ремон-ти съм правил на „големи“ партийци, дето не заслужават „здравей“ да им кажеш... А можехме да бъдем щастливи. Скоро Яна щеше да има рожден ден. Не искам с мен да си иде и споменът за нея. За всеки влак има билет, ако имаш достатъчно смелост.

Мълчах.

Ина Крейн е учител по български език и литература в 109. ОУ „Христо Смирненски“, гр. София.

— 87 —

Ирена Георгиева

В мир със себе сиПисателят Ахил Ахилесов, добре познат на ценителите на сло-

вото, получи неочаквано предложение. Изненадата дойде от поли-тическа централа, с която той не искаше да има нищо общо. Не че към останалите хранеше по-различни чувства. Политиката за него бе квинтесенция на злото и подобаващо го отвращаваше. За-гърбил пошлостта, алчността и цинизма на съвремието си, Ахи-лесов бе обърнал поглед към вечните теми и стойностните неща в живота. Следеше, разбира се, случващото се в страната и все повече се убеждаваше колко мъдро е постъпил.

Та, лидерът Златан Златев любезно покани писателя на среща. Ахилесов се опита да отклони това благоволение, като деликатно намекна за претоварен график. Служителката от въпросната цен-трала обаче не приемаше „следващия месец“ за отговор и упорито му предлагаше нови, „удобни“ за него часове. Въпреки цялата є не-лепост, ситуацията провокираше интереса на писателя. От всяка среща можеше да излезе една добра история. Накрая професионал-ното му любопитство надделя и ето го сега – потънал в големич-кото кожено кресло, очи в очички със самия лидер. Неприязънта леко пърхаше в стомаха му, докато изведнъж го стисна за гърлото. Седящият срещу него политик с апломб обяви, че иска Ахилесов да напише биографията му. Можел и сам, поясни той, но нямал време. Сетил се за Хайтов и Радичков, но нещо не му вдигали.

– Може би трябва да сте по-настоятелен – предположи писате-лят, разтягайки устни в гримаса.

– Уважавам хората с чувство за хумор. Мисля, че ще се разбе-рем. Най-добре е да започнете с детството ми. Като малък имах отличен успех, след това в техникума се поразхайтих, комсомола ще го пропуснем, той е ирелевантен, ето – университетска дипло-ма…

– Истинска, предполагам – не се сдържа писателят.– О, да, не ми излезе много скъпо. Шегичка! После – първи стъп-

ки в политиката. Моят девиз е: „Лоялност на всяка цена“. Почти всичко е тук – посочи политикът към папката с листове, лежаща безучастно на масата.

– Страхувам се, че не мога да се наема с тази задача. Не пиша биографии.

Сега беше ред на Златев да покаже изненада:

— 88 —

– Е, нали сте писател. Трябва да можете да пишете всичко. Кол-ко му е, но аз искам да е по-така… поетично, затова се спрях на вас. Честно казано, препоръчаха Ви като, цитирам: „добър психолог и майстор на словото“, но ме предупредиха, че трудно ще Ви убедя. На мен пък никой нищо не ми отказва.

– Не пиша по поръчка, а от вътрешна потребност – поясни писателят.

– Браво, затова Ви се получават нещата. Значи трябва да сти-мулираме тази потребност. И така – стигаме до най-важното. Усилията Ви ще бъдат добре възнаградени. Я кажете колко печели-те от книгите си?

– Това е поверителна информация.– Аз пък знам… всичко за вас – и Златев произнесе няколко циф-

ри, които отговаряха на самата жалка истина. – Е, аз съм готов да направя голям жест – предлагам ви шестцифрен хонорар. Произ-несете го бавно, за да усетите колко точно е това.

Сумата наистина бе огромна и надминаваше и най-смелите представи на Ахил и ако не беше погнусата, която изпитваше от този арогантен човек, би плеснал въодушевено с ръце. Подсъзна-телно мозъкът му вече запълваше дупките в оскъдния му бюджет.

– Мда, внушително наистина, трябва да помисля.– Е, аз не бих се тормозил много. Някои хора ще го свършат и

за доста по-малко.– И как ще реализирате книгата? Издателите се интересуват

от пазара, който и без това е смешно малък.– О, това е моя задача. Имам си канали.Ахил Ахилесов се изправи леко замаян.– Ето, вземете да се запознаете с материалите – набута пап-

ката в ръцете му политикът.Писателят се чувстваше като в капан. Цял следобед сърцето

и разумът му водиха люта битка. Един огромен аргумент срещу всичко, в което вярваше. Везната на съвестта му се накланяше ту в едната, ту в другата посока. Може да го направи само вед-нъж, да, но ще загуби самоуважението си. Да не говорим за незави-симостта си да казва това, което мисли. Вече няма да е А. А. Ще бъде Биографът на Златанов. От друга страна, Шекспир също е писал пиеси по поръчка. Никой не е по-голям от хляба. И тогава му хрумна на пръв поглед блестяща идея – да напише автобиография на политика. Поне формално името му нямаше да се свързва с този човек. Почувства известно облекчение. Но за кратко. На стари го-дини блюдолизец? Е, няма как да стане, душата му не е за продан, ще остане в мир със себе си.

С прояснена глава седна на компютъра да поработи, но преди да отвори файла с последното си произведение, включи фейсбук. Си-нята лента на менюто светеше в червено от множество съобще-ния и известия. Такъв пожар не бе виждал и на рождените си дни.

— 89 —

Отвори лентата със съобщенията. Имената бяха на „приятели“, някои от тях писатели. „Честито ти“, „Всичко тече, всичко се променя“, „Браво, оправи си живота J“ и под всяко синееха линкове с изписани на латиница имена на новинарски онлайн издания. Ахи-лесов кликна върху едно от тях и видя своя снимка. Под нея сто-еше следният текст: Писателят Ахил Ахилесов започва да пише биографията на г-н Златанов. Известният политик е поласкан от вниманието.

Ирена Георгиева е преподавател по английски език в „АВО-Бел“ Училище за английски език, гр. София.

— 90 —

Йордан Лесов

Бяло-чернотоЗимата не е само сезон. Зимата е и състояние. Ако е истинска, я виждаме през стъклата на автомобила чисто-

мръсна, бяло-черна... Чисто е всичко наоколо, само пътят е като мръсна кенарена лента пред нас. Бяло е полето наоколо, с посипани тук-там черни врани и дървета с черни голи клони, клюмнали и дремещи.

Така сме и ние в душите си – чисто-мръсни, бяло-черни – зимни! Пътувайки по зимния път, на някои хора им изглежда, че всич-

ко е мъртво – дървета, храсти, врани, самият път... И им става още по-тъжно и самотно. Те стисват волана, натискат педала и бързат да стигнат там, където има живот – у дома!

Други пък – обратно. Пак на този зимен път те, тези странни хора, виждат и чувстват не мъртвилото, а живота – под кората на уж мъртвите дървета усещат жизнената тръпка на соковете, топлината на корените. А зърнат ли очите по белналите се лива-ди малки сиви купчинки, то непременно човекът си казва: „Кърти-ца ли е, мравуняк ли е...? Нейсе – все е живо – диша, мърда, пълзи...!“ В такива моменти дори малкото черни петна по иначе заснежения път говорят за живот – ето на, стаена в черния асфалт, топли-ната от лятото напира навън – да излезе.

Така сме и ние в душите си – студено-топли, мрачно-усмихнати – зимни.

И човекът зад волана се подсмихва, откопчава горното копче на палтото и хич не се сеща да натисне по-силно педала... Той не бърза толкоз към дома си – и тук има живот, и тук си е у дома.

Важното е да върви по пътя напред, макар и през зимата.Защото зимата не е само сезон – тя е и състояние!

Йордан Лесов е учител по български език и литература в ОУ „Петър Парчевич“, гр. Чип-ровци, обл. Монтана.

— 91 —

Любомир Петров – Пидов

Тайната връзкаГаля влезе в апартамента задъхана колкото от бързането, тол-

кова и от яд към свекърва си, която пак си е намерила повод да из-лезе следобед някъде, а не да седи при внук си. Вече третоклас ник, сам отиващ и връщащ се от училището, но заради някаква страхо-ва невроза или може би странен каприз напоследък малкият Ники и минута не искаше да остане сам вкъщи. Така че винаги около него бе пенсионираната свекърва или Галя. Колкото и да се опитваше снахата да скрие част от свободното от работа време, бабата я надушваше и є сервираше поредния си ангажимент – я при прия-телка на годишнина, я в болница на свиждане – пак на приятелка – или на помен някому и къде ли не още, но ангажиментите є не свършваха. Тогава Галя се принуждаваше да зареже всичко друго: разходки с приятелки, обиколки по магазините на „Витошка“ и ти-чаше при детето си. Отказваше се дори от срещите си с Павел, с когото имаше тайна любовна връзка.

Галя никога не бе предполагала, че при жив и здрав мъж, който работеше по цял ден, често и в събота, и неделя, за да имат всич-ко необходимо, та дори и в повече, тя ще има любовник, с когото се среща вече близо две години в онези редки следобеди, когато бе свободна от работата си, а свекърва є не бе намерила начин да дезертира от задължението на всяка баба да гледа внук си.

Преди две години всичко започна много неочаквано за Галя, слу-чайно дори. А се оказа, че тази тайна връзка единствено отстъпва на грижата є към детето.

Ако днес свекървата не є се бе обадила, че пак ще ходи на няка-къв помен, Галя щеше да отиде при Павел – така се бяха уговорили. Сега можеше само да му се обади по телефона и дълго да разгова-рят. Тези диалози с него є бяха като отмора, имаше чувството, че и за него те са утеха и наслада след несъстоялата се среща. Той не се сърдеше, когато срещите им се проваляха заради нея, впро-чем, само заради нея. Павел живееше сам и разполагаше с времето си, дори и работното – особеност на длъжността му в службата, където Галя също работеше.

След предишната уговорена среща, която бабата пак бе успяла да провали, Павел є каза по телефона, че с всичко се е примирил, защото я обича, и все пак е по-добре, ако живеят заедно. Каза го някак съвсем отчетливо. Галя го разбираше, той искаше нещо

— 92 —

съвсем обикновено – свое семейство, а тя, колкото му бе надежда, толкова му бе и бариера.

– Ако искаш, може да сложим край. Аз не ти преча да смениш обекта – Галя обичаше да го поставя пред избор и се изпълваше с удоволствие, когато чуваше за сетен път, че е незаменима за него, въпреки всичките трудности на конспиративната им връзка. Пос-ле го успокои, че понякога нещата сами се нареждат и може би някой ден ще отиде при него да живеят заедно, вече без криеници.

– Нищо няма да се нареди от само себе си, Галя, нито пък хора-та ще ни помогнат. Ние сами трябва да вземем решение.

– Не се знае, някои колеги май ни подозират – разкрият ли ни, издадат ли ни – чакай ме с куфарите у вас.

– Илюзия! Слушай внимателно моята теория – Галя почувства, че той се разпалва. Точна тази негова емоционалност, достигаща понякога до детско въодушевление, го правеше приятен и интере-сен за нея, различен от повечето съвременни мъже, пресметливи и практични даже в чувствата си.

– Тези колеги, които са наши приятели – никога няма да изда-дат връзката ни. А другите, да го кажа по-меко, които не ни до-любват, те нямат интерес да ни издадат.

– За първите ми е ясно, но за другите – защо да не се направят на загрижени за чуждото семейно щастие и да звъннат на съпруга ми с „доброжелателната“ си информация.

– Ами точно защото не са загрижени за чуждото щастие.– Нещо не разбрах.– Чуй, ако тебе те издадат, че имаш любовник, и с мъжа ти се

разделите – ти ще дойдеш да живееш при мен. Аз ще съм ощастли-вен; ти също, надявам се, ще бъдеш щастлива; съпругът ти ще се отърве от невярната си жена; а Ники ще си има майка, баща и втори баща, да го кажем, хайде, пастрок, и всички ще обгрижват момчето с вниманието си. Никой не губи. Нашите недоброжела-тели са помислили за това. Те най-малко желаят щастието ни и затова ще мълчат до дупка.

– Значи нито на приятелите си, нито на враговете си може да разчитаме.

– За съжаление, така се получава. Нещо като „параграф 22“. Ос-вен аз да изиграя ролята на загрижен за вашето семейство добро-желател и сам себе си да издам.

– Не те виждам като такъв артист.– Вярно е, слаб съм.– Не се сърди – успокои го Галя, – другия вторник ще се видим.

Ще сме цял следобед заедно. Ще ти омръзна дори.– Не говори така. У теб има някакъв комплекс, че омръзваш на

хората. Може би затова нищо не предприемаш, за да живеем заед-но.

– Другия вторник, потрай! – успокои го накрая Галя.

— 93 —

Сега, щом свекървата излезе, Галя пак ще му се обади да му каже отново, че се налага да потърпи до другия вторник, но преди това ще му предложи да прекъснат връзката, което сигурно той няма да приеме.

Галя бе едновременно убедена и неубедена в това. Колкото вяр-ваше, че един ден може да отиде при Павел и да заживеят заедно, толкова и допускаше, че той може да не издържи тази тъй дълга тайна връзка и всичко ще се разпадне – ще охладнее към нея, ще му стане безразлична, така, както вече е безразлична на мъжа си. Единственото, на което тя вярваше безвъзвратно, без нужда от потвърждаване всеки ден, бе детето.

Свекървата излезе от апартамента. Не взе асансьора, а бавно, бавно заслиза по стълбите. Знаеше, че снаха є веднага ще вдигне телефона да се обади на оня. От разпечатките на телефонните разговори знаеше и номера му. Но какво да прави, се питаше не-веднъж старата жена. Отдавна є бе ясно, че снаха є си има обо-жател, говорят по цели часове по телефона, сигурно се и срещат. Мислеше да є каже, че там, закъдето е тръгнала, свекърва є се е върнала отдавна. Но не се издаде, че знае всичко. Не каза и на сина си. И какво като му каже – ще потъмнее, ще мълчи и ще потъне още повече в компютъра си. Добре де, ще се разделят, какво друго може да се направи. А после? За какво му е да работи, да печели, може да се пропие като баща си и да се попилее. Затова старата жена мълчеше. Стискаше зъби или хапеше злобно снаха си понякога, но за главното мълчеше.

Единственото, което можеше да направи, е да слага малки камъ-чета по пътя є, с които да обърне колата на тази нейна „тайна“ връзка. Затова все измисляше някакво неотложно излизане, щом снаха є не е на работа. Скиташе се като гламава из града, но Галя да си е у дома – при детето. Едно нещо не бе ясно на свекървата – дали и внук є усеща за тайната връзка на майка си, та затова се появи изневиделица страховата му невроза от самотата, а и така да помага на баба си. А Галя е от майките, които за детето си и от рая се отказват. Това бе нещото, за което бабата я ува-жаваше, и є бе напълно достатъчно, за да се нагърби доброволно с дългите, безцелни и уморителни разходки из града, който є се струваше страшно еднообразен, защото го познаваше, и отегчите-лен, защото всичко се повтаряше.

Любомир Петров – Пидов e директор в 156. ОУ „В. Левски“, кв. Кремиковци, гр. София.

— 94 —

Любомира Петрова

Ловджийска историяМъжът ми започна да харесва животни. Влюбен е в един тюлен

– истински. И мустаци има – добре отгледани... За тюлена ми каза съседката. Твърде наблюдателен и „услужлив“ съсел. Бих искала да я дам на някой крокодил. Ей, толкова є се радвам за това, че ме открехна по отношение на мъжовите ми предпочитания. Хубаво щях да си живея в неведение, не подозирайки животинските ме-раци на мъж ми. Тюленът работи в голям супермаркет. С много промоции. Не, не е част от тях, нито виси на витрината. Толкова грамаданска витрина, вярвайте, ня-ма. Тюленът има големи очи, обемисто деколте и снага, чието описание изисква твърде много време. Аз за нея няма да се хабя. Мисля си го това, докато се лаш-кам в маршрутката, осъзнавайки, че мъж ми е и мегаломан.

Шофьорът е млад и рошав, но е почитател на старата къдрава чалга. Глиган! „Твоите баджаци, бели козунаци, топли са и меки...“. Тюленът като че ли е част от тази кулинарно-песенна класика. Сега е в праймтайма и на моя благоверен, който, ако знае какво му мисля, ще си купи нещо за самоотбрана. Гледам кръвнишки шофьо-ра, но не му казвам и думичка, щото като нищо ще ме свали от превозното средство. А трябва да се добера до склада. Аз работя в Търговията – до кръговото. Посреща ме колегата – много не-приятно младо шофьорче – мускулесто, дебеловрато, избродирано – татуировка до татуировка.

– О, Лидка, това на фанелката ти какво е? Нещо пише...Блузката ми е нова, модерна, с номер отпред. Адски актуално!

С кеф си я купих. Пише 85 – форевър. – Ще ти кажа, щом в училище не са те научили да четеш... циф-

ри. – Не, бе, мога си аз. Ма мисля, че това няма да ти е годината

на раждане. Килограмите май са.Вие с шофьорче имали ли сте си работа? А с мен? – Жоре, а тия снимки с голите мацки в кабината... На тях пре-

ди операцията ли си? Още ли мислиш, че е сполучлива?Жоре си пали невротизирано цигара и се мятка в камиона. Мно-

го му здраве!Идват първите клиенти. Меганеприятни двама братя. За да е

пълна картинката, им трябва само една ламя в буса. – Лидка, имаш ли прясно месо?

— 95 —

Ега ти въпрос! Не, продавам месо на 40 лазарника. Аман от ду-ховити мъже!

– Казвайте, момчета, ама без смешки, че си имам работа! – Дай тогава 20 килограма кървавица, ловджийска – толкова,

едни гърдички дай – 30 кила. И ни виж сметката. Пък хубава блуз-ка имаш, Лидка! – реди по-големият брат и шава с мустак, голям като къделя. Морж!

Аз на тия бих им видяла с удоволствие гърба – през вратата, но се правя на любезна, защото са клиенти. Калкулирам и ги пращам с много здраве тия водни биволи! Поне съм хубав, ведър човек – все със здраве, все така...

Докато ги обслужвах, едни асоциации се въртят с тези мръвки в главата ми. Представям си тюлена и моя. Какво ли си говорят? За рецепти? Едва ли! Къде ли? На касата не става. Всеки си гледа работата. Тогава кога? Когато сигурно є прави доставките Ангел. Мъж ми. Представям си как є хвърля дребните сладки с кашони и є казва нещо сладко. Даже си представям как разкъсва с къси-те си месести ръце... един кашон с наполеонки и я кара да яде от тлъстия им крем. А онази се киска и тресе и мустаците є лъскат. Сигурно є подарява нещичко за вкъщи – я суха паста, я вафли, я руло. За да є остави траен спомен. Да се задави дано! Кой ли? И двамата, и двамата дано!

Идва Васка. Тя работи в павилиона до мен. Също много непри-ятно същество – дръгливо, с тесни дънки, любимка на Жоре. И на него не че му трябват пелени и памперси, но все при нея виси, като е в почивка.

– О, Лидка, с нова блузка си! Скрива те, скрива те!Ега ти комплимента! Това – дръгливите, са много злобни. – Еми нека и за такива като теб да остане малко внимание –

усмихвам є се мазно.От това изречение тя явно чува само „внимание“ и се ухилва

замечтано. Правя извод, че дръгливите са и прости. – Лидка, момчетата, дето зареждат супера, ми казват, че Ан-

гел все за там си избирал курсове.Тая към информационна агенция ли работи? – Аз така съм му поръчала. По-лек маршрут е, с нормални хора

да общува. – Ама знаеш ли какви женички има там? – хитрува Васка. – Васке – викам є обиграно, – Ангел е опитен... шофьор, моето

момиче. Все ще се оправи. Ти мисли за твойто Кире, дето започнало да ходи на кино без теб. А скоро им смениха касиерките...

Васка не може да ми отговори. Прави се, че е видяла клиенти и се връцва към павилиона. Идва още един неприятник. София – с три магазина в централната част. Поръчва си кебапчета и кюф-тета и ми дудне:

— 96 —

– Лидка, добре си се облякла тоя път. Викам си, що не я забера аз тая жена да се разходим заедно по магазините, да те науча как-во е стил. Някак си нямаш, бе! Като си се заровила в тия мръвки... Аз съм си такава. Обичам да помагам. Тия бабековите кюфтаци не ги ща...

– Како Софке – натъртвам аз на „како“, – стил имам в излишък. Аз обаче не ходя във втората употреба. Едно да е, ама от свестен магазин. Принцип! Ти си обикаляй с щерките по секънд хендс!

Софка се прави, че не чува. Знам аз точно пък от Васка къде тя мишкува.

– Лидка, ама гледам във вашия квартал оня ден една такава много масивна жена, бе, с чанти натоварена – като катър, викам си това ще е само Лидка!

– Како Софке, може и аз да съм била, пари за пазар – бол, ама пък пред кафенето видях твоето Миме. Ми не можа горкото да от-слабне, толкова диети и все гладно и дебело върви. Дано поне успех има в женитбата, ако е рекъл въобще Господ...

Мисля, че София ще я изгубя като клиент, но достойнството ли си да бастиша?

Един час вече и няма навалица. Тая липса на работа обаче ми докарва разни мисли. За тюлена, нали се сещате! Тоя Ангел, муфло-нът му с тапир, рога ще ми слага!.. Нещо трябва да измисля, да ги хвана, да ги развъртя като касапин тия двамата. Мас и мустаци да хвърчат! Ама пък не искам и никой да разбира, не ща да го гоня Ангел, че скъпо ще ми излезе. Ще си купя най-добре нова блузка и ще си закова една прическа – скъпа, може и шилак. Нека ги е яд тия животни!

„А ти си ангел с дяволска душа-а-а-а“... Хлопва се врата на ками-он и музиката заглъхва. Жоре се прибира за зареждане, нещо не ми се занимава с него. Но като го гледам, си мисля, че го бива за ловец тоя чакал. Нямам против да съм му в ловната дружинка. Какво ще се занимавам с глупости! Накрая и аз ще се превърна в един любител на животните. И ще отида на сафари – с камион, от кой-то блъска чалга... Не, няма да съм на фотосафари. Като ловец ще отида! Имам възможности да се справям с бизони, биволи и дори с хипопотами. Така си е. Важното е човек да има висока самооценка, мерак и точен изстрел. На пусия ми е... Жоре!

24.02.2014 г.

Любомира Петрова e учител по български език и литература в ПГСА, гр. Пазарджик.

— 97 —

Магдалена Манчева

Дванайсти класНе на 11 май, не на 24, а някъде по средата, на 15-ти, да речем,

на улицата между гимназията, известна преди като „Димитър Благоев“, а още по-преди като Първа мъжка, а в сегашно време на-ричана „Св. св. Кирил и Методий“, също както е името и на църк-вата отсреща, между тия две сгради, с лице към учителския вход, щеше да има някакво събитие. Да! Гимназията изпраща своите абитуриенти!

Преподавателят по физкултура командва по озвучителната уредба, посочва мястото на всеки клас. Учениците, които от дос-та време чакат на групички пред гимназията, бавно се раздвиж-ват. Последният ритуал ги строява тук в традиционната буква „П“. Майският ден, студен и заканващ се пак да вали, бързо напред-ва, утрото си заминава, цветята увяхват. Нещо се чака. Нещо се до обмисля, а от това навигацията расте. От озвучителната уредба пускат „Пловдив – градът на тепетата“ и Джон Ленън, все пак има някакъв фон, който дава тон на настроенията.

Водещите – момче и момиче – преговарят текста в папките, знаменосците разнасят знамето ту в единия край, ту в другия, в зависимост къде са се спрели приятелите им. Суетенето продъл-жава. Никога ли в такива случаи в училищата нямат точен час? Уж всичко и всички са налице, а протакането е дълго, отегчително и изморява. Абитуриентските рокли студуват, но само водещи-те – момчето и момичето, явно по-освободени се престрашават и започват да танцуват под акомпанимента на Джон Ленън. Това не е номер от програмата. То е просто за сгряване. Другите ги подкрепят с възторжени викове – оууу, като изхвърлят само една-та си ръка високо нагоре – оооууу! Но не смеят да ги последват. Остатък от дисциплината ги задържа по местата, на които ги е подредил учителят по физкултура.

Най-после изваждат училищната икона и знамето тръгва нап-ред. Тази икона бе същата като иконата, която гледаше от фаса-дата на църквата. Но онази си беше ведомствена и не смееше да слезе от там. Двамата свети братя, скулптурно изобразени от камък, стоят на площадчето, сякаш продължават да се занима-ват с азбуката, и дори не забелязват как продуктът на тяхното творчество се придърпва ту към едната черга, ту към другата, ту към училището, ту към църквата. А на младите хора, събрани

— 98 —

тук, тепърва им предстои да се борят за своята интелектуална собственост и независимост.

Водещите – момчето и момичето – взеха микрофоните и тър-жеството започна. После излязоха две други момичета и прочето-ха пред всички извадки от своите дневници. Стана ясно какво са мислили през септември, октомври, ноември. Какво са изживявали през декември, януари и февруари. Как са минавали дните им през март, април, май. Въобще, как са се чувствали в 12-ти клас, а така също и за смисъла на 12-ти клас… Единствената тема, която през цялата година ги е сплотявала или поради която са се разцепвали, е била за абитуриентския бал. Къде да бъде? Нито им се е идвало кой знае колко на училище, даже май малко са си поомръзнали в тези излишни, уж училищни дни. Откровени дневници. За съжа-ление няма представител от МОН, за да се поразсъждава върху смисъла на дванайстия клас. Пък и времето не е за разсъждения – дъждовно, намусено, облачно време.

Последва раздаване на дипломи на любимите преподаватели, класиране по категории – слон, муха, мравка, хрътка, прозвища присъждани на едни заради слонската памет да помнят отсъст-вията, на други – заради мравешкото трудолюбие да изпитват половината клас наведнъж, на трети – заради строгостта и из-искванията… Грамотите се придружаваха с „много обич“ – задъл-жителен словесен израз. Тази инициатива вероятно цели не да се унаследи гимназиална традиция или да се препредаде на по-малки-те класове, че госпожата е хрътка, господинът – слон, а другата госпожа – муха. Това идваше вероятно по своеобразен начин да напомни, че училището е за хора. Но иронията не бе разбрана.

Продължиха да раздават дипломи и грамоти. Учителите се явя-ваха да си ги получат и даже се отблагодаряваха с по едно заучено стихче от любим поет. Само една учителка се осмели да попита: „Аз кое животно бях“. Лебед, припомниха є водещите и тя гротеск-но изтанцува тая лебедова песен до микрофона, с което спечели още симпатии.

– Викайте бе, защо не викате! – покани водещият аудиторията при раздаването на следващите грамоти. Учениците добре владее-ха възторжения възходящ писък – аууууу! Бяха елитна гимназия, добре възпитани, не можеха да си позволят или не бяха научени да освиркват. Всичко се насищаше с радост, възторг и много обич, въпреки студеното време.

Накрая по озвучителната уредба пуснаха „Многая лета“. Гласът на Борис Христов се издигна високо и мощно. „На многая лета“ им пожелаваше гласът от магнетофонната лента. В края на записа звучаха много камбани. Няколко ученически глави се извърнаха към църквата, помислиха, че оттам иде звукът.

Но къде са камбаните на църквата? Двата купола отсреща зе-еха празни и неми.

— 99 —

Удари обаче училищната камбанка. За житейско междучасие. На учениците дадоха „свободно“ и по-малките класове взеха да се разотиват.

Вътре, в двора на църквата, попът, облечен в синя работна дре-ха, прекопаваше цветята – били някакви италиански макове, жъл-ти на цвят. В другата градинка, заобяснява попът, и хризанте-мите били за плевене. Попът се възмущаваше, дето „ония“ правят тържеството си на улицата, имат си двор, каза попът, гърмят с тая уредба, не можем да си гледаме службата, възмущаваше се попът, сигурно затова бе свалил расото и прекопаваше градинката с правия бел.

Магдалена Манчева е преподавател по руски език в ОУ „Хр. Ботев“, с. Рупци, обл. Плевен.

— 100 —

Мариана Дафчева

БариератаКраси се появи точно в мига преди училищният звънец да възвес-

ти началото на поредния учебен ден в стая 29 на първия етаж в „Първа елитна гимназия“, намираща се вляво от първото кръгово, на пешеходка разстояние от навярно първия (или поне за нея: тя други не знаеше) психодиспансер.

– О, Красимира се появи в часа за сериозни занимания!Шумен смях и дюдюкане ескалираха в стил Ролинг Стоунс и

стаята за миг є се стори ужасяващо малка. (Изяж си кексчето, Алиса.)

– Ех, учудвам се, че те виждам в часа си. Все пак „велики“ пое-теси като теб...

– Благодаря Ви, госпожице Точева.– Нищо, пак заповядай. Много съм притеснена за бъдещето ти.

То, поезията, е от ден до пладне. Ами после, какво ще стане с теб?Повдигна очи и се вгледа в лицето отсреща. После раменете є,

до преди малко увиснали под тежестта на лимонено руси плитки, щръкнаха предизвикателно.

– Е, ако за нищо друго не ставам, все една учителка по мате-матика ще стана.

Класът притихна онемял. Тишината тежеше като „производна на нова функция, вероятно положителна (или пък отрицателна) за всяко x в дадения интервал, където разстоянията от т. M до върховете A, B и C на връх Олимп са съответно равни на 1, 2 и 3.“

– Как смееш да ми говориш така?! Имаш ли представа колко е трудна професията ми?! Такива малки пикли като теб, със съм-нителни поетични напъни, ги схрусквам на закуска. Вън! Вън от кабинета ми. Веднага! Прекрачи всички бариери! Ще обясняваш на директора. Тръгвай!

***

Гардеробът е леко отворен. Много мъничко, но напълно доста-тъчно да се провре закачливото ухо на Йори. Естествено, на гърба му са се покатерили Мечо Пух, Тигър, Прасчо, Зайо и Кристофър Робин – римейк на бременски музиканти в действие. На върха, в ролята на петела, бухалът ще възвести края на патологическата безпричинна тревога и страх: „Кралят умря! Да живее кралят!“ Почти срамежливо ще оповестя на верните в математиката по-даници, че след дълго мъдруване по повод „Да бъда или да не бъда“,

— 101 —

отсичам главата на непослушната Пипилота Виктуалия Транспа-ранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче. Хряс! О, пардон, пред дилемата да говорите сега или да замълчите до гроб, избрахте второто.

– Красимира!– Да, татко.– Какво да?! Срамота.Шум от течаща вода. „Мама мие чинии. Не, мама отмива от-

говорността си. И мълчи. Сега мълчи, а преди… Защото... мама отгръща с любопитство ученическите ми тетрадки и страните є грейват.

– Наско – тича при татко. Косата є с цвят на опушен лешник тежко поклаща къдрици надолу по гърба, в опит да стигне възелче-то на престилката „Маги“ (само най-добрите майки ги носят). Защо мама чете пресекливо първото ми стихотворение?! Защо мама се вдъхновява дотолкова, че с риск да я хванат, излиза 15 минути по-рано от работа – пощата затваря в 18 ч., и с пресъхнал от надежда език лепи марки по пликове А 4, в които се мъдрят неско-посаните ми рими. Защото знае – аз съм специална. Скоро ще зазвънят непознати, които ще разпитват за мен, ще ме хвалят, ще ме награждават. Стиховете ще се появяват на страниците на престижни и не толкова престижни вестници и списания. Мама знае. И мама казва: Тя е дарена. Осенена от светлината да вижда в невидимото (цитатът е по памет). Да, мама знае. А сега... отмива отговорността си ведно с остатъците вечеря. И мълчи.“

– Краси, смятаме, че ще е най-добре… искаме да се извиниш…– Да се извиня?! Но татко...– Да, ще се извиниш.– Няма!– Напротив, ще го направиш, утре. Ще помолиш госпожица Точе-

ва да ти прости. Това е. Край. Никакви преговори повече.Тази нощ пустотата в стъклата се блещеше уродливо, напом-

няйки сребриста пътека към вечността.„Когато хората ме разберат, ще кажат, че съм постъпила пра-

вилно. И когато попитат защо го направих, ще кажа: Обичах ги. Обичах ги всичките си стихотворения. До едно.“

***

– Госпожице Краси?! Ококорено детско личице с любопитно подскачащи питанки в

гълъбово-синьо наместо очи изпитателно се взираше в лицето є. Отметна тежки къдрици с цвят на опушен лешник.

– Само, ако може... не казвайте на класната. Тя и без друго вече ми спомена да не си губя времето с такива неща... били несериозни.

— 102 —

– Прекрасно стихотворение, Таничка. Благодаря ти, че го споде-ли с мен. Ти си специална, знаеш ли, ти си осенена от светлината да виждаш в невидимото.

После госпожица Иванова, или както я наричаха учениците є – госпожица Краси, се присегна и придърпа в нежна прегръдка крех-кото детско телце. А по чуканчетата (някога, много отдавна, преди да изгори стиховете си, преди пожара... дори преди Алиса и фалцетните ритми на бременските музиканти, бяха ръце) лекич-ко се разсипа смехът на лимоненожълти плитки. Зад тъмните стъкла, от почти невиждащите зеници неусетно наля и се отрони кротка въздишка. Соленината є остави по неравната от белези скула белезникава пътечка и утихна в онова, което отдавна баща є наричаше „любимата ми трапчинка“.

Мариана Дафчева е старши детски учител в ЦДГ „Никола Вапцаров“, гр. Асеновград.

— 103 —

Мариана Маринова

ЦвететоКараше бързо, дърветата притичваха край колата, притихваха

зад гърба му. Слънцето се скри изведнъж. Така е по тези места. Изведнъж мръква. Пристигна в градчето почти по тъмно. Обади-ха се приятелите от гимназията, трябвало утре непременно да е тук. И – ето го. Спря пред кръчмата. Напоследък идваше рядко. Майка си беше изпратил преди десетина години, баща си не пом-неше. Беше подминал къщицата с прашните дувари и спомени, някога – негов дом.

Не го усетиха в кварталната кръчма, сега – ресторант с нос-талгичното име „При старите липи“. Звучеше му леко смешно – и липите отдавна ги нямаше, и срещите бяха разговори по навик на мъже, дето няма какво да си кажат.

– Тц-тц-тц – тюхкаше се един от приятелите – кой да ти по-мисли, че Цветето...

Стомахът му се сви. Цветето – голямата му любов, Силвия се казваше, но всички я наричаха „Цветето“. Вече не помнеше кой є беше „кръстникът“, обаче новото име много є отиваше – на нежен цвят приличаше. Нещо го преряза. „Глупости!“ – кресна другият в него. – „Я си спомни какви жени си имал!“ Вярно, няколко бяха, но Цветето... Само пепел остана в него, само пепел...

Така и не събра кураж да є каже, че я обича. Късно разбра – све-тът се изгубва от неизречените думи. А как я обичаше! Стигаше му да я зърне в междучасието – с престилката, с бялата якичка. „Тя е от голямото добрутро.“ – казваше майка му. – „Не е за теб, не си за нея!“

Събираха се приятелчетата привечер на по бира, а той все раз-казваше колко мацки свалил... и всичките – от „голямото добрут-ро“. Затова му и викаха Готиния.

Цветето замина почти веднага след бала. Харесал я „един ва-жен“ и образование щял да є даде. В чужбина. Нощем обикаляше Готиния край голямата им къща, понякога – до съмнало. Тръгваше си с боричкането на птичите песни, дето се сплитаха на кълбенце и то се търкаляше ли, търкаляше в него.

Една вечер тя го видя през прозореца. А после в двора го погледна с такива очи... Господи, обич имаше в тях. Очакване и... сълза. Не посмя да вдигне бариерата в себе си, да прекрачи границата.

Оттогава не беше я виждал. В него си беше, носи я през всич-ките кажи-речи двайсет години. Изучи се той, хубава работа си

— 104 —

намери. Далече. Ожени се, разведе се; пак се ожени и... пак е сам. Деца нямаше, жени – намираха се... Разправяше на приятелите си за тях, а те цъкаха и го потупваха: „Ей, Готин си беше, Готин си остана!“

Сега стоеше на прага на кръчмата. Не го забелязаха. – Абе, видях го аз Цветето преди пет-шест години, ама май не

беше нашето, щот това – гледам, то съвсем повехнало. Като ходих при щерката, там...

– А-а, то е било, то, ама кой да ти знае! – Абе, слана сякаш го беше попарила, ви казвам...

Изшъткаха, видели го бяха. Събра цялата си смелост (Откъде я намери?!... ) и още докато сядаше, започна да разказва за мацките, дето... Другите мълчаха.

– А Цветето – продължи нахакано – чух ви, де – Цветето даже не го помня добре. Чакайте сега да ви разправям за една руса...

Един по един си тръгнаха – работа имали, скапани били... Оста-на сам. И се напи.

Тръгна към къщата с прашни дувари, където всяка нощ беше сънувал Цветето. Краката не го слушаха, вървеше към дома на Силвия. Усети се сам Самотно сам. Тогава запя:

Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си...

Гласът му изпълни мрака, натроши го на парчета – от остри, по-остри. Режеха.

В къщата на Цветето светеше, мяркаха се хора.На портата нещо белееше.От снимката го гледаше тя, с престилката, с бялата якичка...Събра парчетата в себе си. И кураж събра.Прекрачи. Отвъд бариерата, на онази граница, по която мина-

ват всички светове. Дълбоко някъде в него един глас бягаше от болката; тя отъняваше – само ъгълчетата прошумоляха отнейде като далечен сън. За тъга...

Лаалееее лии сииии...

Потъна в очите є.

Мариана Маринова е учител по български език и литература в СОУ „Иван Вазов“, гр. Поморие.

— 105 —

Марта Радева

Прозорецът Когато се изправила на прозореца на третия етаж (там беше

общежитието на техникума), Илияна си помислила, че ако не го направи, е страхливка. Откопчила болезнено впитите си в рамка-та пръсти и полетяла. След нея стъклото се разсипало с трясък… Минути по-късно, когато в ужас изскочих от класната стая и се втурнах на двора, лелите вече миеха кръвта є. Като насън видях сред парчета стъкло няколко бели зъбчета, които червените ва-дички притеснено заобикаляха...

Като сън бяха изминали двайсетте години след онзи юнски ден, за който не можехме да не говорим винаги когато – макар и ряд-ко – се срещахме. Тогава аз нямах и трийсет години, тя беше на петнайсет. Сега седяхме в заведението до фонтаните, до нея пет-найсетгодишната є дъщеричка си играеше на телефона и за кой ли път си припомняхме случилото се. Илияна не криеше от Кристина, напротив, подчертаваше, че това е единственият случай в нейния живот, в който някой е признал, че не иска да живее, ако тя умре. А аз си мислех, че думите, които бях изрекла в онзи злополучен ден, все пак си оставаха думи. Виж, ако тогава знаех как да є помогна, за да не направи онзи скок… И дали можех сега да направя „еднич-кото потребно“* – вече за дъщеря є?

Когато се запознах с Кристина, не знаех, че е детето на Илияна. Забелязах я в лавката на основното училище, в което се бях пре-местила преди десетина години, защото не можах да понеса онези плочки в кръв и стъкло… Малкото момиченце се беше свило като котенце под една от масите, плахо отхапваше от закуската си и не искаше да излезе оттам. Разпитах учителката, която водеше нейния клас, и разбрах, че се беше примирила със странностите на това дете: не дружало с никого, отказвало не само да чете и пише, а дори и да говори. Майката – в чужбина. Момиченцето живеело само с баба си.

Следващия път, когато бях дежурна, просто клекнах до масич-ката и се усмихнах на малкото момиче. То изпълзя и ме хвана за ръката. И после, винаги щом ме видеше в коридора, се затичваше,

* Думи на Исус към Марта.

— 106 —

прегръщаше ме и така заедно отивахме до стаята на първи клас. Нещо в очите на Криси ме връщаше години назад и когато се видях с баба є (беше дошла, за да я измести в друго училище), разбрах, че е детето на Илияна.

Сега някогашното момиченце се беше превърнало в изящна кра-савица с матова кожа, тъмнозелени замечтани очи, чуплива кесте-нява коса, която на букли се спускаше по раменете є.

– Красавица! – възкликнах искрено. – „Красавица!“ – повтори с горчива ирония думите ми Илияна. –

Такива проблеми ми създава… Тя знае, че специално заради нея се върнах от Германия… Зарязах си работата… Баба є не може вече да излезе на глава с нея: сутрин тръгва с раницата, а по цели седми-ци я няма в клас и отсъствията се трупат… За изключване е вече!

Бях там, за да помогна. Опитах се да вляза в ролята си: – И къде ходиш през това време, Криси?

Погледът є само за миг се отвори – както някога, когато ръка за ръка влизахме в нейната класна стая. И после отново спусна бариерата, с която се беше научила да държи другите на разстоя-ние. Разбрах, че е безсмислено да задавам въпроси: щеше да мълчи. Като партизанин на разпит… Поредният ми провал…

През нощта се сънувах на морския бряг, опитвах се да събера парченца от счупен прозорец, за да не се порежат децата, които бяха около мене. Когато се събудих, не помнех нито лицата, нито имената им. Знаех само, че са мои ученици. Не за първи път в съ-нищата ме спохождаха училищни сюжети – дори през лятото, но мисълта за Криси и майка є бързо измести опита ми да си спом-ня подробности от съня. Безспорно Илияна беше допуснала много грешки. Аз също… Не успях да я убедя да не пуши, докато беше бременна (тогава все още се срещахме). В последно време е модерно да се говори за пренаталното възпитание, а тя пренатално, преди още да я роди, беше стресирала дъщеря си по всевъзможни начини. И после, едва шестгодишна, я оставила на баба є. Психолозите твърдят, че до четиринадесет години детето не бива да се отделя задълго от майка си. Но изпитанията, които я очаквали в чужби-на, бяха превърнали Илияна в силна и уверена жена, умееща да се бори. Беше хубава, излъчваше хармония, даже се гордеех мъничко с онова, в което се бе превърнало някогашното депресирано мо-миче… И дори зад тревогата є за Кристина личеше радостта от живота, за която искаше да спечели и собствената си дъщеря. Но сега, на свой ред, петнадесетгодишното момиче спускаше бариери-те, които някога държаха възрастните встрани от истинските проблеми на Илияна. Дали се беше сбъднало проклятието, което Илиянината майка бе изрекла в безсилието си – „Да станеш майка

— 107 —

и да разбереш какво ми е!“?… По ирония на съдбата пак същата майка – още по-уморена и безсилна, сега се бореше с депресията на дъщерята на своята дъщеря…

Машинално включих компютъра и забелязах единицата в зелена-та елипса на скайпа. Щом отворих прозореца, видях поканата за приятелство. Беше от Кристина. Дали бариерата се бе вдигнала? Щях ли да успея да събера счупените стъкълца?

Марта Радева е учител по български език и литература в І ОУ „Христо Смирненски“, гр. Провадия.

— 108 —

Мартен Калеев

Торнадо по изгревПътувахме вече часове наред. На запад. Всеки потискаше в себе

си онези скованост и скука, които обикновено обезкуражават по време на дългите пътувания. Пътят със своето бетонно безразли-чие продължаваше да пропада някъде далеч напред, отвъд хоризон-та, а небето, понесло своите облачни гондоли, си оставаше мръсно сиво и намръщено. Денят се изгуби, а вечерта потъмня, преоблече се в нощ.

До мен блажено дремеше Георги Георгиев, наричан от всички Гер-гата, едро и яко момче, на вид ъгловат и сякаш малко отнесен. За него ударните инструменти бяха естественото продължение на мозъка и сетивата му. Така казваше. И ние му вярвахме. Без него това турне на ученическия танцов ансамбъл „Северозападняци“ щеше да е немислимо. Завиждах му.

Автобусът внезапно се люшна и спря, вратата се отвори със съскане. През нея мярнах полицейска шапка. Шофьорът и колежка-та по английски Нина слязоха, взели със себе си наръч бумаги. Тя заобяснява разпалено, а шофьорът размахваше листове и листче-та. Често повтаряха, че бързаме, че сме танцова трупа и духов оркестър, лауреати на международни награди, а утре сме поканени да участваме в европейски спектакъл. Много важен спектакъл! Щяло да има телевизии, имало договори за реклама, ще пристиг-нат посланици от няколко страни. В никакъв случай не трябвало да закъсняваме… Станах, слязох и се включих в препирнята. И след моята намеса полицаите не си дадоха зор, останаха си все така хладно пренебрежителни.

Нина примиренчески поклати глава. Каза, че ни насочват зад ба-риерите, за основен преглед на пътуващите и багажа. И се тръшна на първата седалка. Същото направихме аз и шофьорът, всеки на своето място.

Налагаше се да чакаме. Момичета и момчета от ансамбъла се върнаха към примиреното сънено състояние. Преди това видях разочарованието в очите им. С настървение се вкопчихме в теле-фоните. Навъртяхме доста разговори с раздразнителни чиновници, които обясняваха, че на сутринта ще направят необходимото, сега не ни съветват да предприемаме каквото и да било, освен да чакаме. Какво като сме щели да закъснеем и да пропуснем концер-та си!?! Те да не са богове на бариерите?!? В останалите опити се

— 109 —

натъкнахме на безразличния отговор: „В момента няма връзка с този номер. Моля, опитайте по-късно!“...

Така дочакахме утрото. С отровно разочарование, което се по-люшваше в гневните ни души. Край нас заминаваха кервани от коли, претрупани като сергии с какво ли не, и никой не се и канеше да ги проверява.

Хората с шапките ни наредиха да свалим всичкия багаж. Това означаваше лични вещи, носии, музикални инструменти и много неща, които понякога се питаш и сам защо си ги помъкнал на дъ-лъг път. Поставихме ги на цимента и застанахме до тях с гневни и измъчени лица.

Най-голям се оказа проблемът на Георги, защото неговият тъ-пан нещо се беше заклещил из дебрите на багажното и той тряб-ваше да влезе целият вътре, за да го извади. При излизането си удари главата в капака, изпусна тъпана, който се изтърколи и прогърмя като ламя, преди да се кротне на бетона. Гергата изру-га през зъби. Повдигна го нежно, огледа го за драскотини, надяна колана му на врата си. После припряно намери чантата си и от нея извади кияк и тънка пръчица. Удари няколко пъти по тъпана и звукът отекна като тътен между двете сънни бариери. Всич-ко изглеждаше наред. Отвсякъде към нас се впериха десетки очи. Дори притичващите до фрийшопа се поспряха. Някои автомобили намалиха ход или отбиха встрани. Чудеха се каква е тая дандания. Дали пък не става дума за международна контрабанда. Поглеждаха табелката върху автобуса, на който се мъдреше табелката „BG“ и поклащаха иронично глави.

Чух как Гергата извика:– Абе що да не им покажем на тия кои сме, щом толкова искат

да ни проверяват?!? Всеки да си облече носията! Така ще сме гото-ви да връхлетим направо на сцената! Генерална репетиция един вид…

Аз кимнах, че не възразявам. И се започна. Както когато млади хора са си наумили да направят нещо. Да се озъбят на забрани, разпореждания, табута, пропускателни режими, проверки и прочие формализми. И момичетата, и момчетата се запреобличаха почти пред очите на полицаите, които гледаха втрещени. По-срамежли-вите бяха обграждани от съучениците си с импровизирани парава-ни от каквото им бе попаднало под ръка. Младите красиви тела на момичетата ловко сменяха скромните туристически тоалети с носии. Белите им крака лъсваха на утринното слънце като бедра на амазонки. И всички зареждаха очите си с блясък.

Изгревът слезе на земята, за да види как се раждат усмивки от бели бисери сред карамфилени устни.

Гергата беше сред първите, преоблечен и изпънат като горун. Заудря тъпана. Първо нежно, а после ситно-бързо, по нашенски, да ти отвее душата. Всеки от духовата музика си грабна инстру-

— 110 —

мента, изду бузи и догони ритъма. Мелодията завладя трупата. Танцьорите се заловиха за ръце. Румените им лица грееха, очите им по хайдушки блестяха. Едно хоро, второ хоро. Думтеше музика-та, тъпанът изравняваше стъпките. Виеха се редиците, превръ-щаха се в танцуващи шарени приливи, а после се разпиляваха като пенливи потоци в още незаглъхналото „Ииихааааааа!“. Хората с шапките не помръдваха.

Колите наоколо спряха и окончателно задръстиха движението. Заприижда народ. Обгради ни море от очи и тела, хората се ус-михваха. Някои импровизирано подскачаха в такт с хорото. Заиз-важдаха фотоапарати, смартфони, таблети, за да си гребнат от нашия шокиращ ентусиазъм. От множеството се появи TV камера, после втора, на всяка от тях личаха знаците на световни новинар-ски медии. Лустросани руси хубавици държаха микрофони със съ-щите знаци, говореха оживено и правеха пояснителни жестове, че предават на живо от еди-къде си. Една от репортерките се озова до Нина, заразпитва я в какво е проблемът. Всъщност, май няма-ше проблем, а излишни подозрителност и формализъм. Русокосата каза, че почти всички световни медии са били наблизо, защото не-далеч трябвало да се проведе еди-каква си среща между еди-какви си европейски величия. Били сме извадили късмет… Запристигаха още журналисти с фотоапарати, камери, бележници, диктофони…

Изведнъж заобикалящата ни тълпа се раздели на две. Досетих-ме се, че важните еди-кои си вече са на място. Бодигардовете настойчиво и вежливо избутваха тълпата назад. Но нашите мом-чета и момичета не спираха. Пред дръзката възторжена младост никой не можеше да поставя някакви си граници, бариери, табута.

Присъединих се към Нина, за да дообясним на репортерката, че идем от земята на Орфей и даже го носим в сърцата си. Без България и изпълненията на Караян биха били под въпрос, защото той неслучайно се е дипломирал по произведения на Панчо Владиге-ров. Ами за Райна Кабаиванска, Николай Гяуров, Джон Атанасов не може да не са чули! Можем дълго да им говорим за скромния Дико Илиев, който е подслушвал изповедите на Дунав, за да направи от тях мелодии за богоизбрани. И още сума неща изприказвахме. За нашите ученици, които тръшкат по математически олимпиади световни школи. За Йовчев и Стоичков. За Топалов и Гришата Ди-митров. Дори Спартак споменахме като близък роднина. И Суецки-ят канал може би е щял да се провали, ако не са били българските ямурлуци да им стоплят инженерите в пустинните нощи.

Цъкаха насреща ни. Камерите не спираха да предават на живо. Никой не ни прекъсна, а величията стояха усмихнати и ръкопляс-каха непринудено. Една от редиците на хорото се насочи към окол-ните и ги придърпа към себе си като торнадо. Е, придошлите не бяха съвсем в час с тактове и подскоци, ама ентусиазмът им беше на световно ниво…

— 111 —

Час по-късно вече летяхме по магистралата към нашия кон-церт-спектакъл. Ескортираха ни, а ние се опитвахме да си укро-тим адреналина в телата. И думите, които напираха водопадно в душите ни.

Така де, българинът не трябва да бъде обясняван от някакви си европейски чиновници и хейтъри. Българинът трябва първо да го видиш, след това да го почувстваш, а пък после, ако ти стиска, можеш и да се опиташ да го разбереш…

Иначе те отнася барабар с бариерите. Като торнадо по време на луднал магически изгрев…

Мартен Калеев е директор и преподавател по икономически и технологични дисциплини в ПТГ „Ю. Гагарин“, гр. Монтана.

— 112 —

Надя Белева

Фабрика за бариериСутрешната ни разходка завърши. Прибирам кучето и прев-

ключвам на висока скорост.Бързо под душа! Полата, копринената блуза, гланц на устните,

няколко бързи четки на косата и финален оценъчен поглед в огледа-лото. Не уважавам излишната скромност и затова ще се съглася с мнението на учениците си, че „госпожицата цепи мрака с фенерче без батерии“!

След минути вече съм на път. Обожавам пътуването, заради надбягването с дърветата.

То ми дава усещането за преодоляване на нещо, което загърб-вам, захвърлям зад себе си.

Пътуването не ми тежи и затова се задържах в това училище няколко години. Май не е само за това – привързах се към децата. Невероятно, но факт!

Старият селски път е осеян с кръпки и дупки като палтото на Йовковия Серафим. Само дето дупките му не са еманация на ангелския дух на героя, а на дупките в закона, който позволява съществуването на това безобразие!

От години подновяват трасето, строят и ново кръстовище. Преди месец, в разгара на лятото, няколко телевизии отразиха тържественото откриване на съоръжението. Радост!

Натискам педала припряно и нямам търпение да се възползвам от придобивките.

Часът е седем. Навярно учителската стая е вече пълна. Повече-то колеги са местни, събират се час преди началото на работния ден, пият кафе ритуално, коментират сериозно и най-баналните случки. А днес, в първия следваканционен ден, един през друг задъ-хано ще разказват за летните приключения... на децата си.

На мен не ми спестяват факта, че закъснявам с женитбата. Че докато съм млада и красива, трябва да си намеря някой „финансо-во симпатичен“ господин, който да ме заведе направо в рая!

Нямам обяснение, пък и не е нужно, но и те, и децата ми липс-ват?!

За учениците почва да ми просветва – това е първият ми клас! Някои твърдят, че той е като първата любов – не се забравя! Пък вече имаме и свои преживелици – така наричаме общите си спомени.

— 113 —

Веднъж ни посети експерт от някакъв новосъздаден център за подпомагане на образованието в не знам си какъв аспект, по не знам какъв ти проект. Личеше си обаче, че колегата е добър психо-лог. От вратата започна с фронтални въпроси:

– Деца, вие имате ли мечти? Искате ли да бъдете лидери?Въздухът в класната стая се нажежи от искрите в детските

очи!– Дааа! – отвърна екзалтираният хор. Та те имат толкова мно-

го мечти, те ще бъдат лидери, иновативни и креативни, и прочее...След като „посвири на тънката струна“ в душите им, раздаде

анкетни карти, върху които да отразят споделеното в разговора.Усетих как помръкват погледите им. „Фабриката за мечти“ от-

вори врати, но за кратко.Анкетата сложи кръст на всичко!Любезно изпратихме госта си. Помълчахме, защото осъзнаха, че

за мечтите се говори лесно, но се описват трудно... А дали се осъ-ществяват? Почувствах как първоначалното им очарование преми-на в разочарование и патетично казах, че мечтите имат сила да променят човека, но не трябва да се оставяме в плен на въобража-емото. До сълзи се смяхме от признанието на ученик, че няма та-кава опасност, защото вкъщи пускат в ход по-често „шамарената фабрика“, отколкото „ фабриката за мечти“.

Наближавам новото кръстовище. Започва редуването на преду-предителни и забранителни знаци. Изниква огромна табела „Вни-мание опасно кръстовище!“ Нещо в мен изтрещя! Да построят ново кръстовище и то да е опасно! Как не направихме нещо безопасно?!

Махнете бариерите, преместете знаците на точните места – пред корумпирания чиновник, пред некадърния проектант, пред дерибействащия шеф, пред...! Списъкът е дълъг... Ще са ни нужни доста бариери... Животът ни се превръща във фабрика за бариери...

Влизам в селото. Пътуването свърши... Паркирам на отбивката срещу училището. В двора му тичат деца, чувам смеха им...

Когато прекрачих прага, те се затичаха към мен... Моят клас! Затичах се и аз с разперени ръце да ги прегърна.

Ръкавите на копринената ми блуза се развяват като платна, а слънцето преля от светлина, защото също им се зарадва.

Надя Белева е преподавател по български език и литература в СОУ „Никола Войводов“, гр. Враца.

— 114 —

Надя Иванова

Бай МанчоКогато мъжът ми доведе майстора, който щял да измаже къ-

щата ни отвън и отвътре, го изгледах с най-страшния си поглед... Точно така си помислих – майстор в кавички... Това мъничко човече с избелял каскет я имаше, я нямаше четиридесет кила заедно с рубашката и грубите обущета... За неговите около петдесет и две-три години ми се струваше почти комично да повдигне една пълна кофа с вар, камо ли пък да маже...

Казах мислите си, когато останахме насаме с мъжа ми, и той сконфузено вдигна рамене – били му го препоръчали...

Бай Манчо започна още същия ден, а ние двамата му бяхме шер-пите. Такъв шамар ми зашлеви това малко човече, че и до днес го помня – докато му подам кофата с вар, той викаше:

– Дай вар! – летеше като в някакъв екшън по скелето, варта изчезваше за секунди, а той си свирукаше с такова настроение, ся-каш беше в журито на „Мис България“. Вечерта заспахме като пре-бити, а на другата сутрин тръгнахме като смачкани към обекта – чакаше ни страшен ден. Подсилихме се с подкрепление – едно печено циганче – и работата тръгна като по вода. Бай Манчо хапваше по малко и пиеше по сто грама мастика – язваджия бил, но винаги след като приключеше работата. Понякога псуваше под мустак тоя майстор, дето е зидал така криво, а ние се подхилвах-ме с мъжа ми, знаейки кой е майсторът – моя милост.

Един ден се наложи да вземем бай Манчо от тях – бях поразена от размерите на къщата му – човекът бе построил за тричлен-ното си семейство къща с размерите на средноголямо училище...

Когато приключваше надвечер работа, бързаше към родното си село да нагледа възрастния си баща и да нахрани свинете майки, за да има прасенца за продан. Работеше като луд.

Когато плесна и последната мистрия, разбрахме, че този човек е наистина спец в занаята си – мазилката бе чудесна и парите, които му платихме, си бяха заслужени и дадени от нас с кеф. Срам ме беше за това, което ми текна при първата ни среща, но всеки понякога греши – запазих прекрасен спомен за този човек като отличен професионалист. После го виждах тук-там да виси по ске-лета на разни строежи все така – ухилен, с каскетчето и побе-лялата рубашка, подсвирквайки си нещо с уста..., поздравяваше ме отдалеч, ако ме забележеше.

— 115 —

... Мина доста време, когато започнах да го виждам честичко да минава покрай нас. Чудех се накъде ли отива по глухата съседна уличка, докато един ден не го заговорих – поздравих го и го попи-тах какво го води в нашия квартал... Действително, че бяха ми-нали доста години, но от усмихнатото малко човече бе останала жалка развалина – мътен поглед се взираше в мен, лъхаше на няка-къв долнокачествен алкохол, а от нечленоразделното му пелтечене успях да разбера, че се мъчеше да си спомни коя съм аз. Беше се превърнал в човека дрипа и недоумявах какво му се е случило. Раз-брах, че живее в някакво кирпичено подобие на къщичка под наем съвсем сам. Какво се беше случило с този човек, със семейството му, с огромната къща, с живота му?!

Недоумявах, докато клюкарката на квартала не ми разказа ис-торията му – бай Манчо излязъл в пенсия и понеже щатът му към строителната бил малък и пенсията била малка, започнал вече да не може да работи и изкарва толкова пари на частно. Семейство-то му, навикнало да харчи добрите пари от частпрома му, вече ня-мало приходи, следователно бай Манчо бил в тежест с мизерната си пенсия. Последвали скандали, изолирали го като за начало в една малка приземна стаичка на построеното от него „училище“ . От мъка започнал да посяга към чашката, отивал в другата крайност – често се напивал и се напикавал... Изгонили го и от стаичката и така се озовал квартирант в тази дупка, а алкохолът станал най-добрият му приятел.

... На дървената портичка на кирпичения схлупеняк се мъдреше самотна жалейка – Почина Манол (майстора)...

Прекръстих се като потресена – Бог да не им прости, майсто-ре, на теб всичко ти бе простено още тук...

Намерил го три дни след смъртта му негов другар по чашка...

Надя Иванова е детски учител в ЦДГ №7 „Калинка“, гр. Лом.

— 116 —

Надя Стаменова-Флорова

23 грама животТъмната старица ме очакваше отново сред морето. Странно

проблясваха в нощта нейните многобройни светлинки, сякаш ме приканваха да изтичам при тях. Искаше ми се, но вече нямах сили да го направя. Нямаше как да прелетя разстоянието от светлина-та до нея. Странна, загадъчна и омайваща...

Всъщност сега често обичам да кръжа наоколо. ...Бяхме цяла компания. Потеглихме към морето. Искаше ни се да

попием последните есенни слънчеви лъчи някъде около Созопол. Ле-тяхме по магистралата близо с 200... Не разбрахме как Сашо загуби управлението и се забихме в мантинелата на пътя. Помня неверо-ятната тъмнина, която ни завладя. Усещах студена пот и смътен ужас, който ме обзе, без да зная кога. После светлината и лекия по-лъх на нежен морски бриз, донесъл мириса на сол и миди, огромното облекчение и безумното спокойствие. Космос от усещания, които не можех да забравя. Те ме издигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато гледах безучастно как полицаи и пожарникари разрязваха бронята на колата, в която до скоро пътувах с моите спътници. Телата ни бяха ТАМ... заклещени под купища ламарина и натрошено стъкло.

Изведнъж усетих невероятно облекчение и някаква невидима сила ме изтласка близо до морето. Огледах се, ала не повярвах на онова, което се откри пред очите ми. Сред водната бездна се чернееше една проблясваща на слънцето точка. Не разбрах какво е, но усетих щас-тие – огромно, върховно, неестествено, извънчовешко щастие. Вече не мислех нито за катастрофата, нито за огромната празнота, която първоначално усетих. Сега бях истински щастлива. Спуснах се стремглаво надолу и засломирах между къщите на градеца, чиято черна следа съзрях преди това. Каменни стари къщи с още по-стари плочници, в които сякаш се криеше заровено съкровище. В миг из ду-шата ми изригна огън на възторг и аз се усетих още по-безплътна отпреди. Знаех, че съм в любимия си Созопол. Запътих се към поща-та, после сякаш невидими крила понесоха нозете ми към „Рибарска“ и аз съзрях проблясващите като космически кораби мачти на частни-те яхти. Усетих се неестествено щастлива! Нямаше сила, която да ме откъсне от тази гледка. Не долавях палещите слънчеви лъчи, само по навик замижавах, без да усещам заслепяващата им светлина. Та нали вече бях същество от друг свят?!? Сега можех да остана тук, да разговарям с мидите, да правя гигантски скокове от сгушилия се

— 117 —

край скалите плаж до други криволичещи плажове, пленяващи с незем-ната си прелест. Накрая, без да знам как точно, се озовах на една ви-сочина, загледах с възхита крачещите напред-назад туристи, които цъкаха с език и разглеждаха разкопките. Усетих някаква смразяваща сила, която лъхаше на смърт, някаква вампирска същност, която ме накара да потръпна. Побързах да се отдалеча, но вече знаех, че това място отново ще ме притегли като с магнит.

Спомних си как като дете често идвахме тук, как тичах по брега и се опитвах да уловя водораслите, които разстилаха зелената си пелена край стърчащите като островърхи кули скалисти отломки. Сега също се опитах да се затичам, да усетя онова вълнение и де-тинска наивна радост от усещанията, които ме обземаха на тала-зи. Не знаех какво търся и дали изобщо търсех нещо.

Внезапно чух звука на нежна китара, която възпяваше една лю-бов. Дочух смеха на младите и душата ми зарида. Нямаше вече да усещам това привличане на две сродни души, да споделям радостта от докосването на морската плът до гръдта си, нямаше да прит-варям очи на лунна светлина и да мечтая...

Устремих се към клоните на едно дърво, седнах и заслушах тъж-ния ликуващ звук, който се носеше от реещите се високо във виси-нето гларуси. Сега ми се струваше, че те потвърждават тъгата в душата ми. Онази сладка болка, която всички усещаме, докосвайки се до нещо недостижимо. Тъжна радост! Усещане за живот такъв, какъвто искаме всички ние да имаме. Живот, свързан с безбреж-ността на морската шир.

...Усетих, че нещо ме парна по носа. Отворих очи и замижах. Дока-

то осъзная, че просто съм сънувала, вече долавях силната болка на изгорялата си кожа, изложена кой знае колко време на слънце. Ала бях неизразимо щастлива! Проумях, че съм ЖИВА под туптящия пулс на созополското слънце. Бях ТУК, на моето място, близо до мо-рето, сред вълните на душата си... Всеки има своето място, своята любима отправна точка. Всеки търси този оазис, където да намери себе си. И аз го намерих... Намерих го още когато се появи табелата на градчето, намерих го още когато усетих онзи невероятен сладък аромат на риба и море... Намерих го още когато съзрях оплетените рибарски мрежи, съхнещи пред ниските къщички, намерих го още когато закрачих по калдъръма на познатите улички.

Въздъхнах дълбоко и с облекчение. Сънят ми с катастрофата отдавна бе заличен. В съзнанието ми се запечата само онзи филм, в който главен герой бе Созопол или може би минах отвъд бариерата на живота?!? Засмях се силно, разперих ръце и се затичах по опус-телия плаж в късния следобед, докато в далечината се виждаше процеждащата се зелена светлинка на фара.

Надя Стаменова-Флорова е старши учител в начален етап в 41. ОУ „Св. Патриарх Ев-тимий“, гр. София.

— 118 —

Петя Стефанова

Ако…Днес се събуждам от пускането на телевизора в съседната

стая. Синът ми усилва звука на детския канал. Замислям се за бъдещето… Доста ремонти вкъщи са наложителни… С упорито твърдоглавство ги изброявам, макар отзад да наднича със стаен смях настоящето: „Няма да стане, знаеш, че това са сапунени ме-хури…“. Продължавам да мисля… Наемът на студентката… Кре-дитните карти и останалите банкови задължения… Ако изтегля заем или ако ме наемат по онзи проект… Унасям се, а думите се отдалечават, отдалечават, стихват и ме оставят на мира. Ви-тая в поетичните пространства, оформям от някаква реплика поредното стихотворение и си правя сметка как ще го споделя. Ако се хареса… Отново забивам ли, забивам във вероятното, а ре-алното отбутвам ли, отбутвам…

***

Днес се събуждам със спомена за преживян триумф. Дипломира-на съм. Знаех си – ще успея, макар и на почти преклонна възраст, малко странна за студентство. Ако намеря подходящ начин, ще си регистрирам частна практика. И ако намеря пари за това. Предполагам, че ще работя поне по няколко случая. Мисля, че бих могла да се справя прилично. Ако потръгне, може и да се премес-тим, за да потърся себе си другаде. В малкия град хората робуват на недоказани слухове. „Този не е добър!“ – кимат многозначително със съзаклятническо изражение и разпространяват шепнешком, от ухо на ухо. Ако ги опровергая обаче, може и да се утвърдя. Уна-сям се и главата ми ражда поредното „стихо“, с което да направя впечатление. Ако се окаже достатъчно добро. Все не разбирам кое ще пожъне успех и ще се хареса, и кое – не. Нещата, които смятам за страхотни, обикновено се приемат за посредствени, а тези, които смятам за посредствени, се оказват истински добри… Ако си изградя реалистични критерии… може би… И – отново забивам в благопожелателното, а реалността ми помахва небрежно и си тръгва, за да ме стресне, изскачайки внезапно зад завоя…

— 119 —

***

Днес се събуждам с идея да променя някои порядки и пороч-ни практики на работното си място. Когато работя, все някой ме прекъсва или занимава с незначителни неща. Често се случва да ме ангажират с дейности, които могат да си свършат сами. Приемам това като подценяване на истинските ми възможности. Така и не успявам да покажа какво точно мога. Ако ясно заявя позициите си, може би ще разберат. Същевременно, ако им отка-жа няколко пъти, както и ако отправя някоя и друга язвителна забележка. Ако сторя всичко това, може и да ги респектирам и да внеса ред в служебните се задължения. Тръгвам устремена, пълна с решителност и себеуважителни намерения. Денят ме завърта стандартно и малко по малко изцежда енергията ми. Хората си търсят своето, рутината е непробиваема… Ако сменя работата си, ще реша този проблем… Ами заемът… Няма мърдане… И все пак бих могла да… Ще напиша поне стихотворение – за страха да протегнеш ръка и да вземеш… Ако се хареса…

***

Днес се събуждам бодра и оптимистична, слънцето наднича, пердетата розовеят, а аз за сетен път решавам, че ако сваля… поне четири килограма… ще изглеждам доста по-добре. От години се храня с чувство за вина – сядам на масата с увереността, че ще хапна умерено, но хапвам неумерено, казвам си: „За последно, от понеделник – почвам!“. Това се повтаря от години. Винаги съм била пухкава. Не се приемам и не се харесвам, въпреки уверенията на околните, че „съм си добре“. Ако намаля хляба…(обичам тесте-ните неща, много ги обичам!) и започна отново да тренирам… Хем ще сваля, хем ще се стегна… Пред очите ми се извайва атлетично тяло – е, има си някои дефекти, че кой ги няма, но не се налага да избирам внимателно дрехи всеки път, за да прикривам това – онова… Ако всяка неделя правя по една разходка из околностите, без друго туризмът е част от удоволствията ми, ще придобия оня намекващ за добра спортна форма вид, който е така привлекате-лен… Край, решено – от понеделник… Сега е време да хапна нещо…

***

Днес се събуждам с твърдата увереност, повтарям си го пак и пак, да проведа един категоричен разговор с дъщеря си, студентка-та. Ако все пак реши да си наеме по-скромно жилище или ако запо-чне работа, ще се справяме по-успешно. Всяка последна седмица от месеца изстисква на сто процента моя комбинативен ум – сътво-рявам съответните лупинги, договорки, тегления и прехвърляния,

— 120 —

за да є пратя пари. Не се съобразява с възможностите ни, макар че не прекалява. И все пак… ако свие малко перките и поореже тая великодушна щедрост, която има… Така е, но колко мило беше, че се появи на Коледа с подаръци за всички… Ако разбере, че наистина ни е трудно, може и да потърси друг вариант. Знам, че обещахме да я издържаме, но се оказа непосилно в един момент. Ако нещата не се променят – някак, ще се умира от глад… Да се променят… Колкото Млечният път… Ще взема да попиша, пък може и нещо добро да се пръкне…

***

Събуждам се изпълнена с решителност и добри намерения и хук-вам към кухнята да си направя кафе. Синът ми зомбирано следи телевизионния екран с увиснало чене, не ме чува… Правя му забе-лежка, че още е по пижама и неизмит, а той ревливо отговаря: „Ей сега, деее…“. Чудесно дете, но лесно се разплаква… Ако не го глезя толкова и не му се радвам, сякаш е много малък… Инфантилно… Понякога мисля, че му преча да порасне… Ако му дам възможност по-често да избира и решава сам или да преценява как да постъпи, може би ще престане да реагира така болезнено на критиката ми… Не знам, трябва да се контролирам… Ако не го обичах чак толкова с тая обсебваща нежност и „На мама момчето!!!“. Сестра му често ме отрязва: „Мамо, ще го превърнеш в гей!“, на което аз реагирам, крещейки… Ако можех да я чуя…

***

Пробуждам се с мисълта, че няма минало, настояще и бъдеще… Има само – ако… Неосъществени желания, от които тъка нереал-ния свят на това, което няма да го бъде. Накълбена енергия от заблуди. Решетки от фантазии. Докато лежа, си спомням един мой ученик, който мъдро ми обясни, че мечтите били празна работа, ако нямаш намерение да ги случиш. Добавям от себе си – пясъч-ни замъци, прах на вятъра и какво ли още не, което го има, а в следващия момент изчезва без следа. Само дето те извежда в бла-жените пространства на фантазния ти Аз… епизодично, а после с трясък се стоварваш в ежедневието си… Мисля, че да стигнеш до това само на десет години, си е направо гениално прозрение. В този момент се сещам за твърдението, че се раждаме с изострена интуиция, която се притъпява с годините от структурирания начин, по който живеем, от порядките, от „трябва“ и „не трябва“ и преднамерената процедура за ампутиране на амбиции… След де-сетгодишна възраст вече сме омесени, обезкрилени и преливащи от илюзии… По-късно идва „ако…“. Вероятно тази наглед безобидна

— 121 —

думица се използва и при правенето на черна магия, така елегант-но, но душепогубващо играе ролята си. Макар че… понякога ни дава алтернативна възможност, от която имаме нужда.

Унасям се, представям си, че е време за отпътуване… Закъде ли? Не знам, движение да има… макар и без случване, пък белким неволно открехна някоя врата, зад която намеренията се осъ-ществяват… Ако не закъснея за тръгването…

Петя Стефанова е педагогически съветник в НУ „Хаджи Генчо“, гр. Тетевен.

— 122 —

Росица Иванова

Там, отвъд бариерата (Записки на търсещия)

Дойде време да избягам. Щом искат да прекършат крилете ми – бягам. Небето разтваря вратите си и ме приема. Тръгвам по неви-димите му, но сигурни стъпала. От стъпало на стъпало, от облак на облак – задълбочавам все повече кривата на пространството и преминавам Отвъд. Всъщност от стъпала се нуждаех само в на-чалото, докато свикна. След първите опити постепенно стават възможни всички начини, които ти хрумнат – за преминаване от-татък. Всяка част от небето е прозорец към други светове:

В залеза се съдържаше още един залез, а в него – друг и това безкрайно раздробяване ме водеше към Огромното. Нашето прос-транство не бе затворено, световете се долепяха и граница между тях не съществуваше; те се преливаха, без да се смесват, и това бе като разрез на безкрайността… Облаците тръгнаха един към друг и над слънцето видях оранжева стълба, която извиваше на-дясно и отвеждаше Отвъд. Световете се отдръпнаха, сякаш оск-вернени от наблюдението ми – те изтичаха един подир друг през тази пролука в пространството, която ставаше все по-тясна, за да се затвори съвсем. Наблюдаваното многообразие изчезна. Всичко стана както преди.

Дръпваш пердетата и поглеждаш отвъд. Там е всичко желано – слънцата, хороводът на слънцата, облаците, птиците и небето за летене, бездънното небе. В нашия лошо измислен, дефектно устро-ен свят не се чувстваш добре, не си Себе си, плаче ти се и затова – дръпни докрая завесите и направи крачката! Крачката в Отвъд.

Срещнах хора Там. Те бяха приятели помежду си, цялото тяхно общество. И ме попитаха с усмивка:

– Колко е часът?– 12!– И стрелките на часовника са една върху друга?– Да – им отвърнах.– Тогава бързо да си пожелаем нещо, за да се сбъдне!Пожелах си и на Земята хората да са такива. За разлика от

мен те не мислеха само за себе си, затова поискаха да споделя радостта им. Разбрах това, понеже желанието им се сбъдна! Ти-чахме заедно, всеки се сливаше с красивото у другия, упътвахме заблудени кораби, помогнахме на давеща се риба, усмихвахме се на

— 123 —

всичко и на всички, единението ни правеше добри и всесилни. Успях да забравя себе си, ставайки част от хармонично Цяло. И това бе най-вълнуващото преживяване в живота ми! Но се опомних и се върнах на Земята. Часът бе отново 12.00. Пожелах си красивият им свят да не умира!

Тук сме оковани от собствените си предразсъдъци, недоверие и липса на стремежи. Страхуваме се да не изгубим ограничената си егоистична същност… Но чухте ли песента на веригите? Вериги-те са най-чудесните криле! Той махал с тях и летял, и който не знаел нищо за небесната музика, разбирал, че тя е прекрасна.

Това ми го каза майстор Манол. Питах се: възможно ли е, ле-тейки над нас, да бъде същевременно и на друго място? Отвъд? Падайки, той хвърли последен поглед над реката, но знаех, че вече е видял всичко друго. Защото се нуждаеше от Другото. Веригите, а понякога и смъртта, водят до Там, защото са болка. А болката ражда криле…

Все още съм тук. Прочиствам крилете си, редя ги перо по перо. Има толкова други начини за летене и проникване Там, но от кла-сическия не се отказвам. Какво е летенето? Отделяне от всичко останало и борба да запазиш височина, да се издигнеш още по-ви-соко. След това идва умора или пресищане и се връщаш в обикнове-ното, което изглежда някак по-добре от преди. Но независимо от всичко, винаги те кара да го напускаш пак…

Небето и самї ме кани – когато между облаците се образува едно такова светло петно – пролука, като око на друг свят. Сякаш различният свят наднича иззад нашите облаци и ме примамва. То-гава вземам багажа си и потъвам. Нагазвам в Окото като в неко-сена поляна и се изгубвам. Или то ме всмуква по някакъв начин, не мога точно да обясня. Но изчезвам оттук. Едничкото ми желание е: когато се обърна, да видя, че пътят за назад е затворен. Вместо Земята ни – малка като картонен замък, да видя светлата грани-ца на новия хоризонт. Да се прекъснат всички връзки с тукашно-то, със сегашното и да вляза в Отвъд.

Със себе си, като тръгвам, вземам само музика. И шарена топ-ка за игра – тя може да ми служи и за възглавница, но с нея ще печеля приятели. Досега обаче все се завръщах. Строполясвах се върху тоя картонен замък и всичко започваше отначало. Лакеите ме изтупваха, владетелите ме караха да се въртя около тях, а с подобните на мен търсех изход и мечтаех за открития. Случ-ваше се да умирам понякога – от болка, ярост или обезверяване. Но под ноктите ми дремеше пръстта от Другия свят. И тя ме спасяваше.

Има толкова билки, с които можеш да прекъснеш завинаги жи-вота си, а няма нито една, която да го продължи завинаги! Много нелогична е тази работа и сигурно невярна. Затова се заех да тър-ся искрѓца. Това е билка, разискряща живот. Но защо съм още тук?

— 124 —

Какво чакам? Да намеря искреца ли? Ако го намеря, няма смисъл да изчезвам в другото ми убежище, защото искрецът ще преобрази сегашното.

Небето ще остане маковочервено като магьосническо цвете. Вся-ка вечер или понякога. Завещавам ви го. Дано някой намери искреца. А сега – сбогом. Заминавам. Отвъд.

Росица Иванова е психолог в СОУ „Хр. Проданов“, гр. Карлово.

— 125 —

Севдалина Петкова

Закон за човечност…На най-силната жена и майка…

Всяка сутрин влизаха заедно в училището. Водеше го за ръка, нищо че той се извисяваше една глава над нея. Беше и винаги ще си остане „на мама момчето“. Вече беше мъж на години, но болест-та не му беше позволила да порасне и очите му светеха с погледа на жизнерадостно десетгодишно момче. Учениците го посрещаха с усмивка. Бяха свикнали с него и го приемаха такъв, какъвто е. Той им се усмихваше чисто и искрено и те му се радваха от сърце. Като че ли не виждаха различното в него, или просто не му отда-ваха никакво значение. Деца! Имат си някакъв свой език, на който се разбират и който възрастните трудно проумяват.

Вече година всяка сутрин го събуждаше и вместо в неговото училище, го водеше в нейното. Беше пораснал и в неговото учили-ще вече не можеха да го държат. Затова тръгна в училището на мама, при големите батковци и каки. Пък и баба я боляха краката и не можеше вече да тича след него. Тя си имаше само нея – стара-та си майка, която се стараеше да є помага, но годините все по-вече є натежаваха. Нямаше друг. Таткото се грижеше за тях, но си имаше и други грижи – друго семейство. Когато разбра за него, не се уплаши, не се отказа да поеме отговорност, но не загърби и това, което вече имаше. И така си остана. Всички някак свикнаха с положението и никой нищо не коментираше, дори злобните съседи мълчаха. Това не можеше да бъде тема на техните разговори на пейката пред блока. Някак си всичко си изглеждаше в реда на неща-та и всички го приемаха така, както е, без коментари.

Даже и колегите є сега, вече цяла година, нищо не казаха. При-еха го да рисува в учителската стая, да е по коридорите, да раз-нася пакетче бонбони и да черпи всички, да отваря вратите на класните стаи и весело да поздравява – учениците му махваха с ръка и урокът продължаваше. Всичко си вървеше съвсем нормално.

Нейното голямо момченце. Само радост є носеше. Не є тежеше с нищо. То є беше и другарче, и опора в живота. Още от деня, в който разбра, че е бременна. И двамата разбираха положението, в което се намират – тя свободна, той със семейство. Той нямаше сили да се откаже от нея, тя пък не намери сили да се откаже от детето. Даже и тогава, когато є съобщиха страшната диагноза и възможността да го остави на грижите на държавата. Обясниха є, че ще є е трудно сама да поеме грижите за такова дете, а пък

— 126 —

и с годините ще става все по-трудно и отговорно. Тя обаче не се и замисли. Не действаше импулсивно и инстинктивно осъзнаваше тежестта на кръста, който поемаше, и го пое. А той мълчаливо застана до нея и я хвана за ръка. Така направиха и останалите.

Благодарение на всички тях, тя оцеля и не само. Животът не успя да я пречупи, не успя да є отнеме нито ъгълче от усмивката. Напротив, направи я по-силна, по-ведра, по-оптимистична. Вярва-ше, че това, което я е сполетяло, си е нейната съдба и си я при-емаше такава, каквато е. Не се оплакваше, не избухваше в нервни скандали, не допускаше да влезе в клас или в учителската стая без настроение и без усмивка.

Затова и учениците я обичаха – не че предметът, който им преподаваше, беше от най-интересните. Просто, като че ли те инстинктивно усещаха нейната сила и тя им даваше някакво спо-койствие и увереност. Те виждаха в нея освен учителя и приятеля, и любящата майка. А сина є го приемаха като техен съученик. Викаха го да седне при тях на чина, даваха му да разглежда учебни-ците им. Често му късаха лист от тетрадките си и го караха да прави контролни. После му ги проверяваха и с червен химикал му пишеха едно голямо 6. По свой, извън всякаква методика начин, му бяха обяснили, че в училище се правят контролни и че най-доброто, което можеш да получиш на тях, е шестица. И той беше разбрал това и когато му дадяха листа, залягаше тихо и прилежно над него и цял час рисуваше птици. После с поредната шестица в ръка обикаляше другите стаи и се хвалеше на останалите. Отвсякъде се чуваха ръкопляскания, а в учителската стая усмихнато отбе-лязваха „пак си имаме отличник“…

... И се приготвяха за педагогическия съвет след часовете, на който щяха да обсъждат темата „Интеграция на децата с ув-реждания“ – тема спусната им от Министерството, по която трябваше да изразят становище, тъй като се приготвяше няка-къв закон…

Севдалина Петкова е учител по български език и литература в ПГХТБТ „Мария Кюри“, гр. Разград.

ЕСЕТА

На границатана мълчанието

— 128 —

— 129 —

Валентина Койчева

БариератаТя отдавна вече не е предмет. Нито пък някаква скрита алего-

рия. Вече е живо същество, което диша, мисли, чувства и действа. И си живее в нас съвсем като у дома си. Не, състоянието не е шизофренично, съвсем естествено е. Така свикнахме. Или така ни понесе течението. Може би ни е по-удобно, практично, създава по-малко неудобства, изчиства от искреността...

Не знам. Но усещането е, че се събужда все в мигове, в които уж аз трябва да взема важните решения... Оградили сме се от стени, бетонни не – те могат да бъдат разбити, зад телени огради сме, за да е болезнено напускането им. Едва ли стоенето зад тях е знак за различност, по-скоро е удобно скривалище за маските, които ежедневно слагаме...

Тя е нашата присъда – ние я избрахме, отгледахме, а сега ще берем плодовете є. Нали така е естествено?!? Най-страшно е, ко-гато сами доброволно я спуснем. В себе си – за да не бъдем истин-ски, в отношенията си с другите – за да няма рани, в действията си – за да демонстрираме последователност.

Тя ни спаси от естествения порив да бъдем искрени. Появи се съвсем навреме, за да ни подскаже, че е по-добре да се възползваме от нея, вместо да се възползват от нас... Вслушахме се, нали пос-лушанието ни е национална черта, няма бягство от генетичната обремененост. И омърсихме душите си с чужди действия...

Все пак душевният ни мир търсеше пролука и направи вто-ри опит да се намеси – този път в отношенията ни с другите. На всякакво ниво – с близките, с приятелите, с околния свят. Спряхме да общуваме наживо, интернет бариерата беше нашето извинение и удобство... През мрежата можехме да бъдем, каквито пожелаем – умни, съчувстващи, добронамерени и... в крайна смет-ка фалшиви. В „бариерното“ общуване най-ценна е липсата на очи, онези – живите, които като вход към душата рядко си позволяват да подвеждат. Там сълзите излизат на екрана с емотикони, макар познатият солен вкус в истинските да не е дори загатнат.

Тя успя да спре и поривите на духа към приятелите. Предпаз-ната стена ни направи премерващи, претеглящи, премълчаващи и разруши диалогичните ни връзки, които преди постигахме неусет-но и непреднамерено...

Опитите ни да я прескочим завършваха с малка смърт на от-делни кътчета в душата... И оттогава не опитвахме пак. Прими-

— 130 —

рението отново победи бунта да бъдем себе си. Нашата въобража-ема бариера ни спря убедително.

Докога?!? Нима свободата да я прескочим, да освободим духа и той да полети, не си заслужава усилията? Кога спряхме да мечта-ем? Защо лицемерната маска победи истинските ни лица, чувства, мисли и се превърна в наша втора кожа? Нали сме силни, оцелява-щи, мобилно справящи се с всяка ситуация? Привидно. Полуживо. Бездуховно...

Защото бариерата отдавна си има име – СТРАХ!За себе си... От себе си... От знак за излизане извън границите на

познанието тя се превърна в собственоръчно изградена преграда, страх и фалшивост... И ни победи.

Надявам се, не завинаги...9.07.2014 г.

Валентина Койчева e преподавател по български език и литература в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Казанлък.

— 131 —

Валентина Плачкинова

Пред последната бариераУчителят по български език и литература не само има академич-

на филологическа подготовка, но умее да представи и академията, и фолологоса високи колкото ученически ръст. Като се уголемява той, растат и те. Това изключва демонстрация на знания и заключва ком-плексите в смисъла на простите слова. Онази простота, чиято дарба притежава отговорният към думите.

Учителят по български език познава нормата на езикознанието и представя пред ученика родния език и като вселена, и като част от големия езиков космос. Създава нагласи за критичност към речта – своя и чужда, и за гъвкавост, съответна на променящата се среда, понеже езикът и ситуацията са взаимопораждащи се. Убеждава, че правилата са врата в полето и можеш да я заобиколиш само ако я виждаш.

Учителят по български език и литература цени оригиналната идея и прощава езиковите несполуки, зад които надзърта ранима мисъл. Поощрява индивидуалния път към научното знание и насто-ява, вярвайки на Цицерон, че ако градиш умело съдържанието, то ще е причина за формата, защото я „предхожда пораждащо“. Насърчава съмнението към всякакви авторитети, включително и към него са-мия. За да не се множат хаджисмионовците.

Учителят по български език и литература знае, че работата му е последна преграда пред необратима посока – ниската култура на четенето обраства с плевели чувствителността и житейския избор. Поради това приема себе си за защитник на демокрацията. Намира за истински демократичен оня свят, в който всеки сам носи своя Шенген. В него е допустима само граничността на избора – спокой-ствие или риск. Учителят е преживял това и с всички сили притиска гърлото на бутилката – да останат вътре бариерите, подмолни препъникамъни на свободата. Затова настоява, принуждава дори да бъде прочетен целият пътепис „До Чикаго и назад“. Целият. Докато стане ясно, че независимо дали отсам или оттатък Шенген, другият не ни е враг; че човек е голям, когато може да се отъждестви с граж-данин, общество, човечество. И едва тогава ще търси блаженство за своята душа, смирявайки се пред стихията на Ниагара.

Учителят по литература преподава изкуство. Изисква дисциплина в час, за да подготви ума, сърцето си, но и учениците, понеже не иска да говори само на тела. Прави забележки с поглед, за да се съсредото-чи върху смисъла и чувството. Учениците растат пред очите му и

— 132 —

понякога, когато го заболи от тяхната небрежност, когато са шум-ни и с детското си бърборене го отклоняват, той млъква. Мълчание-то ляга като вина и бариера. Тогава чувства как децата треперят, и го обзема страх. За тях – че крилата им няма никога да пораснат, и за себе си – че не знае кои точно крила са им присъщи. Объркващо, да.

Учителят по литература е съзидател и актьор. Той чете изра-зително, влиза в роли, владее дикцията. Поднася личен прочит на литературните творби и приема всеки ученически прочит, който е убедителен. Не пита „Какво е искал да каже авторът?“ и не създава илюзии, че е посветен в подобни тайни.

Учителят по литература не се отчайва. Дори когато прочете на учениците „Верблюд“ и им постави задача да напишат отзив. Чете си отзивите учителят и все по-пясъчно му става. И най-сетне, ето: „Нищо не разбрах, но много ми хареса“. Тогава, вместо да се хвърли от прозореца, учителят си казва – по дяволите „четенето с разбиране“, да се заемем с въображението. И приема отправената му покана за игра.

Учителят по литература не само чете, но и пише. Насърчава и учениците да пишат – първо, от любов към него, после ще дойде и друга любов; воюва с пустословието и търси българския Нобелов ла-уреат за литература. Понякога си позволява да предложи на учени-ците свой разказ за съпреживяване и разчитане. При тази волност се случва да установи, че те обичат да им разказват истории, и раз-познава загадъчния пламък на „божествената частица“ и раждането на невидимата материя. Но не се поддава на тщеславие и помни, че играе, че словото е първо и то твори порядъка.

Учителят използва компютърните технологии и признава място-то им в модерното образование, но обича мириса на хартия и мас-тило. Израснал е с тази любов и тя го прави щастлив. Ползва чужди езици и владее латиницата, но пише на кирилица, когато общува със своите по род. Отказва да търси пустинята, понеже тя сама нами-ра човека. И горко му тогава, ако не е имал учител да го научи как се вярва и как се остава прав. Адекватни демоверсии за това няма.

Учителят по литература не само пали огньове. Той е нестинар. Цял живот ходи по жарава и по някаква магическа сила разранените му нозе зарастват сами. Сърцето му обаче не обръгва и никакъв огън не може да го кали. Затова ще му се случи да дойде Прошка и да полу-чи анонимно писмо: „Моля да ми простите, че пиша грешно и грозно!“ В този миг учителят усеща как кръгът се затваря, как става и про-хожда новият плод. Въглените под краката му парят и неусетно се явяват думите: „Простено да ти е. Прости, че не видях красивото!“.

И тогава, пред последната бариера, учителят по литература рух-ва. И плаче.

Валентина Плачкинова е учител по български език и литература в ОУ „Петко Р. Сла-вейков“, гр. Варна.

— 133 —

Габриела Велева

Един учител пред една или (в)повече бариери

Вдигаш, сваляш или поставяш бариери…Рационалното приспива възникващите въпроси с мисълта, че

та ка трупаме опит. Разумното ни вменява колебания, а роман-тичното наивно ги оправдава с „многообразието на цветовете от живота“. Съзнанието често смесва розовото и черното, което обърква художника в нас. В зависимост от таланта, чувството ни за бездарие или гениалност рисува картините на нашето ежедне-вие. После ги подарява на спомените, опаковани с патина. Някога тишината ще ги разглежда на спокойствие през дебелите очила на отминалото време.

Но дотогава ние ще сме учители.Ще пришпорваме този си шанс, докато го изморим от емоциите

на забързаните ни делници. Ще колекционираме усмивки, борейки се с конденза на парещи сълзи. Ще дресираме чувства, ще пазим равновесие върху тънкото въже на взаимното доверие. И ще се учим всеки ден да бъдем хора – предизвикващи новото, укротяващи скандалното, сприятеляващи доброто и злото.

И така ще остаряваме.Обаче ще ни личи само външно. Енергията на младостта около

нас ще захранва душата ни – тя до последно ще пее и ще има щури идеи. Заради това или въпреки това, ще се налага да падаме, да ставаме и да удряме глави в бариерите. Душевните ни земетре-сения ще разместват пластове от мисли, докато се роди „нова почва“ – дом на приятелства и място, където ще заселим инте-ресното, превръщайки го в незаменим съсед на всекидневното и увереното Аз.

Казвате, че се е появила страната Утопия.Защо не? Способността ни да мечтаем е горивото на човешкото

движение – към развитие и към бъдещето. Последното има големи надежди за нас. Очаква да сме му дали най-доброто. И нали сме учители, някак си инстинктивно знаем това. Дистанцираме се от лошото си настроение, обръщаме гръб на страха си, правим се, че не познаваме аспирина и никога не страдаме от главоболие. Така си ни представя бъдещето – можещи, смели и силни. А не бива да го разочароваме, защото ни гледа през очите на нашите деца.

— 134 —

С премерена кондиция даваме пример за отработен професиона-лизъм, ценящ думите, разтоварвайки ги от инерцията на излишна-та скука. Умението да скулптурираме знание оставя невежество-то задъхано. И не позволява на позитивното да бъде обикновен декор за успехи или сцена за изяви на нечия амбициозна суета. Все пак кипящата енергия на класната стая може да прелее и удави и най-жилавите ни подходи на съвременно общуване. Да стъписа мислите ни, карайки ги да намират спасение само в уменията на провокираната ни интуиция.

Тогава? Добрите вдъхнoвения „стягат куфари“, търсейки нови адреси и

врати за отключване. В такива моменти разбираме колко полезно е да си отгледал някъде в теб оптимиста – хей така, за всеки случай. Да има кой да те потупа по рамото, да ти подаде ръка, да те изправи. Важното е да не спираш да вървиш. Нагоре – към мечтаното, надолу – срещу провала, настрани – понякога, назад – недопустимо.

Винаги има посока. Предизвикваме своя път – с обещания за километри безоблач-

ност и го постиламе с „добри намерения“. Дори поддържаме равен пулс, докато тичаме. Такава е учителската ни нагласа към пробле-мите. Без тях се чувстваме „не като себе си“. Дори ако ги няма, пак ги търсим. Те ни държат в равновесието, което днешният човек нарича динамика, а психолозите – стрес. Ние дори си обича-ме проблемите. Те идват при нас, облечени като питащ родител, обаждат ни се по телефоните с гласа на информиращи се хора или се крият в училищните дневници, заели формата на преценяващи знания цифри.

Регистрираме се в ежедневието със „за каквото е стигнало вре-мето“ – стандартен костюм, бърза прическа. Но задължително сме усмихнали песимистите, за да спасим деня от евтаназия. На-учили сме се и да лъжем – гладa, с диетичен сандвич… за фигура. Обичаме да потъваме в шума на десетминутните междучасия – изморяваме се от тишината. Стрелките от часовниците ни деб-нат през четиридесет минути – да не закъснеем. Годините пък броим не от януари, а от септември. Получаваме признателност, увита в целофан – дъхът на цветя ни прави щастливи. Само с ми-сълта си можем да преобърнем светове. Можем и да задействаме контрастите на физичните закони, превръщайки отрицателната енергия в положителна.

А бариерите?… Нека са подарък за миналото.

Габриела Велева е учител по история и география в Прогимназия „Цветан Спасов“, гр. Плевен.

— 135 —

Гено Недялков

Отражения Всички знаят за парка. Онзи над града. Знаят и за залата с

кривите огледала, която все още стои там като един от малко-то паметници на миналото. От време на време тук идват групи деца. Разбира се, в рамките на работното време. Не може хората да се смеят, когато им скимне, само от 9.30 до 16.00. И така, ид-ват, копнеещите за малко позволено веселие, и влизат. Гледат се в кривите огледала и си припадат от смях пред вълнообразните, ба-лоновидните, трътлестите или изстисканите образи срещу тях. Вървят от едно огледало към друго, сочат се един друг и се смеят.

Отраженията на децата са си техни. Леко изкривени от криво-то стъкло, но все пак техни.

В началото на есента децата отново ще тръгнат на училище. Ако тръгнем след тях, ще видим някои интересни неща. Като в криво огледало.

Влезте!Това е една обикновена класна стая. Там, в дъното, е Жана.

Леко луда или поне се прави на такава. Около нея четири-пет деца подвикват и я обиждат. Виждали са, че така правят другите с по-слабите от тях. Тя им отвръща, както са я учили – показва им среден пръст. Псува ги и ги нарича с такива думи, каквито те вече са  чували в житейския си път. Жана не знае точно защо е тук и мрази това място. Някой я е изпратил. Тя е дете на държавата. Защото за нея мама и тати са лелките, които са назначени от властите да я гушкат. Не че го правят. Тя мирише.

Когато си тръгне след часовете, тя няма да си отиде вкъщи, няма да седне пред компютъра, няма да разходи кучето си, няма да отиде на кино, както ще направят другите деца. Тя най-ве-роятно ще скита по улиците, по тъмните прашни ъгълчета на всекидневието ни. След време и тя ще бъде там. И ще мирише още повече, като държавата, която я отглежда.

Тези, които са около нея в училището, не са лоши деца. Искат обаче да бъдат „голями“. Да са силни. Някой им е показал, че това значи да бъдат жестоки, безцеремонни и да са лоши. Някой неиз-вестен. Майките им биха казали, че ги учат на други, добри неща. Татковците също. Да не забравяме и учителите. Всички сме анге-ли. На кого тогава приличат децата ни?

Когато влизат в обществото си, в техния случай – училището, те самите се превръщат в криви огледала. Образ и подобие на све-

— 136 —

та около тях. Това включва семейството, Джъстин Бийбър и онези батковци с качулките, които висят край оградата на училището. Не че има нещо лошо в качулките. Там, на оградата, е границата между два свята. Отвътре е училището – неистинско, фалшиво. Сътворено от жалките умотворения на озлобен чиновник. Отвън е „истинският“ живот. Всичко онова, което виждаме у учениците, когато тормозят Жана.

Огледайте се и ще видите. Отражения, създавани от училищно-то криво огледало.

В бутафорията на училището, малки ученици, облечени с омач-кани имитации на гвардейски дрехи, с дървени саби се опитват да маршируват по двора. Те не знаят кой и защо го е измислил това с подреденото ходене и смешните дрехи. Не знаят, че в едни други времена това беше начинът да покажеш на онези отгоре колко си подчинен, как имитираш успешно тяхното мислене, как сам вкар-ваш живота си в техните рамки и решетки. Неясно е каква е цел-та на това занимание днес. Единственото спасение за невинните им умове е да възприемат всичко като игра. Играта на величие е приемлива. Истинското величие – не. Имитацията е норма.

Към двора на училището гледат прозорците на класните стаи. Зад един от тях възрастна учителка провежда „открит“ урок. Урокът е по европейски проект. Темата е свързана с „Европа“, а не с „Европейския съюз“. От урока на тази пенсионирана учителка става ясно, че Европа се състои предимно и най-вече от Русия. Ос-таналите държави са толкова в подножието на руското величие, че изобщо не си струва да се споменават. Историята на Европа? Главна случка в нея е подвигът на Матросов. За тези, които не са наясно, става дума за едно момче, хвърлило се пред картечница на немски войници и така станало жертва не само на войната, но и на другаря Сталин и неговата способност да се храни с човешки животи. Урок – имитация на Европа. Платен от омразните гер-мански данъкоплатци, потомците на онези с картечницата.

Когато приключи, пенсионираната учителка ще отиде в учител-ската стая. В кухнята на образованието. Там се вземат важни решения. От „колектива“. Те вече са взети другаде, но играта на де-мокрация е важна. Училищният „парламент“ отразява истинския.

Огледалната стая е всяка училищна стая. На чиновете стоят един до друг всички представители на обществото. Адвокатът дели маса с готвача, дребен бизнесмен стои до държавна чиновнич-ка. До мутрата се е присламчил слабоват и жесток интригант, а готините момичета са около тях. Бездомникът е на последния чин, обикновено сам или с някой себеподобен. Тук-там можеш да откриеш и някой творец, успешно изпълняващ ролята на тормо-зения аутсайдер. Прослойки, между които тече война за надмощие. Кой ще надделее? Добрите или лошите? Зависи от Нас.

— 137 —

Учителят ли? Той е като Алиса в огледалния свят, но без прик-люченията.

Останали са му само отраженията в огледалото и напразните усилия да ги превърне в нещо истинско...

Гено Недялков е учител по английски език в ОУ „Кирил Христов“, гр. Стара Загора.

— 138 —

Екатерина Бояджиева

Да знаеш (всичко) или да не (го) знаешИмах желание да посветя това есе на злободневните и особено

драматични за нас теми, завладели пространството на емигрант-ските спорове в социалните мрежи. Добри или лоши, силни или слаби, родолюбци или изменници са младежите, които напускат България, за да учат и се реализират навън? А онези, които оста-ват? Имам да кажа толкова много неща и на едните, и на другите. Но макар че съм все край тях, не им заговорвам за възможните пътища. Няма и сега да се справя с това да бъда нечий остър и пламенен апологет. Защото друго едно пътуване е по-важно за всички ни...

Никога очевидното не изпълва съдържанието на онова, което сме се запътили да разберем. За да разбулим чудесата в този свят, не е достатъчно да проникваме в него нито само с откровението на вярата, нито единствено с прецизните инструменти на раз-ума. Изначалното незнание повежда духа на човека към някакъв хоризонт. Питам се обаче от какво зависи широтата на този хоризонт, кой поставя бариерата, разграничаваща света на само-достатъчната начетена образованост от този на пристъпващия граници, наслаждаващ се на въпросите, удивляващ се на нищож-ността и величието си ум? Ум, който също така е намерил хармо-ния със стремленията на душата.

В духовната традиция на Изтока има множество познавателни игри, смисълът на които тутакси ни отказва от придобитата в заучаването самоувереност. За да играеш древната японска игра Го, трябва да вникнеш в нейните петнадесет афоризма. Петнаде-сетият афоризъм за Го обаче е неизказан, невидим е, така както е невидим петнадесетият камък в дзен-градината на Рьоанджи. От какъвто и ъгъл да погледнеш, винаги виждаш само четиринадесет камъка. Сигурно, за да достигнеш и отброиш всеки от петнаде-сетте камъка, трябва да създадеш път, да имаш стратегия, да решиш една нова задача.

Възможността да прогледнем в невидимото, да вникнем в недо-изказаното не е отъпкан път, по който решаваме да минем, за да постигнем нещо значимо друго. Сама по себе си тази възможност е безценна и неповторима. Всеки, доловил нишката на собствени-те си въпросителни, вече е започнал чудно пътешествие, поел е към лабиринта, който единствен ще го отведе към свят, наречен

— 139 —

„свой“. Защото познанието е и съзидание. Пътят към петнадесе-тия камък е единствен за всеки и очаква да бъде потърсен.

Да се образоваш, означава да свършиш някаква работа със самия себе си, заради себе си. Да ни обучават могат другите, както и ние, в позицията на по-знаещи можем да обучаваме тях. Но да об-разова е възможно само всеки сам себе си. Можеш да притежаваш голямо количество знания или пък знанията ти да са много ценни, полезни, експертни. Това още не означава, че умът ти е образован.

„Притежание И битие“, „да имаш И да бъдеш“ – дълбоко врязва-щите се в плътността на Аз-а опозиции на Ерих Фром, необходими-те за екзистенциалния ни растеж бариери. Според проницателния социален мислител, системата на образованието днес е насочена главно към това, да подготви хората да придобиват знания като някакво притежание, съизмеримо със социалния им и материален престиж. Подобно истински заводи, училищата и университети-те „произвеждат пакети с всестранни знания“, а на учащите се предлага „шведска маса“ от идеи, като по този начин успешно се подхранва илюзията, че младите умове са последните завоеватели и съответно притежатели на постиженията на човечеството.

Боя се, че тези критични констатации вече не се отнасят един-ствено за образованието в развития западен свят от края на ХХ век. В стремежа си да добият сигурна и легитимна власт над нещата, амбициозните млади хора днес, навсякъде по света, включително и в България, превърнаха образоваността в инструмент, в средство за постигане на полезното и желано друго. В качеството си на „незаинтересована активност, насочена към истината“*, образо-ванието започва да се отдалечава най-вече от своята идеална цел, а именно – истината.

Когато се прекланяш пред успеха, си длъжен да следваш моде-лите му. Всеки утвърден модел както в миналото, така и днес, е нормополагащ. Приемането му не търпи съмнения и условности, следователно води до посредственост. Съвременният мъдрец Джи-ду Кришнамурти, възпитан и образован както в източната, така и в западната традиция, споделя следната своя тревога: „Навсякъ-де по Земята, в Индия и Америка, в Европа и Австралия, ние произ-веждаме като по калъп един вид човешки същества, чийто главен стремеж е да добият сигурност, да станат известни или да се забавляват, влагайки възможно най-малко разум.“ Какво от това, би казал някой. И би могъл да се окаже прав, ако успее да намери отговор на ето тези въпроси:

Защо сходните в избора си, усвоили модела на успеха, известни или не толкова известни, правещи кариера или просто забавляващи се хора все още враждуват помежду си?

* Жак Маритен

— 140 —

Защо се чувстват непълноценни и ограничени на едно място, а следвайки нечий чужд модел, вярват, че ще са пълноценни и щаст-ливи на друго някакво място?

Защо тези същите, образовани и мобилни хора, не са свободни от страховете и предразсъдъците си?

Защо в тесния хоризонт на световете им идеята за смисъл на живота се изчерпва с представата за собственото им благополу-чие?

Близо ли са те до истината? А близо ли са те до себе си? Моите собствени отговори на тези въпроси се бавят. Може би,

защото все пак допускам, че онзи ключов за вътрешното съзря-ване и духовно разширяване акт на себеоткриване също често се забавя. Нужна е определена екзистенциална граничност, която да доведе консуматорът на знания и умения за всякакъв вид успеш-но справяне до едно отчаяно, но спасително за духа „Аз не знам“. Изходна точка на всяко човешко израстване, условие за вникване в ценността на живота, човека и идеите сами по себе си. Като битие, а не като някакво илюзорно притежание.

Парадоксално е, знам, но искам да доведа моите ученици до ви-сотата на едно такова търсещо, питащо и многообещаващо „не знам“. Далеч от страховете и предразсъдъчните заключения, зара-ди които най-често се враждува, по-близо до живота и способност-та да му се наслаждаваш с ум и сърце. Да проникваш в тайните му с мисли и идеи, които те сродяват с другите човеци, от миналите и бъдещите, от познати и чужди светове. Идеи, които те правят по-отговорен към тях и отварят хоризонта ти дотолкова, че да си способен да побереш в него целия свят, независимо на кое точно място в него се намираш.

От тази висота, бариери за постигане на истината и смисъла – няма!

Екатерина Бояджиева е преподавател по философия в ГПЧЕ „Ромен Ролан“, гр. Стара Загора.

— 141 —

Зорница Климентова

Бариери ли?Има ги! Като започнем от Адам.И Ева.Е защо първо Адам? (Дали пък не беше Адам с ударение на главно

„а“?)Защо не бе първа Ева?Ето ти първата бариера!Следват дълбокомислени ретроспекции относно развитието. Дейс-

твително ли?… на човешкото общество от матриархата до съвремието.Нишесте.Всъщност, не е ли условно понятието съ-времие? С оглед на неп-

рестанно изтичащото време.Мами, дай макото!Дори няма да си направя труда да разсъждавам върху отчаяните

опити на същата тази Ева да еманципира (кого?) самата себе си.Излизам.Къде?На дискотека!С кого?Не е твоя работа!!!Та Ева, чувствайки се пренебрегвана, или направо казано, подгоне-

на от обосновани и не дотам основани комплекси, хуква през глава да доказва.

Какво?Тя самата – всъщност, аз самата, като една типична Евичка –

не бих могла да дам точна и еднозначна формулировка на какво. Но съвременната, при цялата условност на понятието „съвременна“, Ева е една… доказваща се жена.

Точно така! Доказваща се. Тя е навсякъде! И във всичко! Дирижира, при това със завидно

умение, корпоративната стратегия на хипермогъщ холдинг, развява флага на някое ново или поостаряло политическо формирование.

Същински Наполеон в женски образ.

— 142 —

Дали пък въпросният исторически субект нямаше да увенчае с пълен и неоспорим успех глобалното си начинание, ако притежава-ше ловкия интелект и несъкрушимата амбиция на Ева? Та Ева е…

Зад шефското бюро, понякога и на бюрото, ако все пак някой друг е шефът. Но и това няма да трае вечно. Защото тя, Ева, е владетелката на времето. И пространството. Някой ден, не много далече във времето, тя ще завладее и това бюро, и шефския каби-нет, целият холдинг ще бъде неин.

Ева разбива бариерите! А какво да кажем за модния подиум?Не забравяйте, Ева е и жена. Изтънчена, при това. Тя е в те-

атъра, на изложба, на опера. Киното не се брои. То е изкуство за масите.

Не спомена ли модния подиум?Фризьор, козметик, маникюрист, педикюрист, всичко онова, кое-

то завършва на „ист“, е в услуга на Ева.Жената Ева.И не просто жена, а „Ах, каква ЖЕНА!“Нашата Ева, или направо да си кажем, всяка една от нас, съв-

сем целенасочено е избрала да бъде най-верния (за верността ще говорим по-нататък) абонат на всички онези вериги.

Как само звучи! Верига като окова, омотана около врата. Дори когато е само около глезена, тази верига тежи. На Ђдам.Отново стоварваме бариера!За верига магазини говорим. Хипермаркети, супермаркети, бу-

тици, отново козметици, нови, изваяни като на топмодел… ана-томични форми. Нецензурни изрази няма да използваме. Все пак, уважаваме Ева.

Какво пък, мъжете си падат по тях!Както си падат по Ева.Ако трябва да обобщим, всички онова, по което Адам си пада, е

приоритет. За Ева.Завеса. Вместо бариера.Почти театрално. Не може ли щори? По-прагматично.Адам от Ева е обладан. Ева от Адам – обсебена.Не стана ли малко… еротично?Все пак, животът е не само еротика. Битието е донякъде – или

изцяло? – проза. Работата, домът, пазаруването, печката, прахо-смукачката, парцалът.

Не прекалихме ли? С прозата.Всичко за дома.А любовта?Изтрий тази тема!

— 143 —

Романтиката… Все пак…Е никому ненужна.Битието…Битът!Кое всъщност определяше съзнанието?Не беше ли съ-знанието определящо?Да се върнем към дома. Ева е естет по душа.В Средновековието се отрича.Кое?Душата на Ева!И все пак, домът є е… земния парадайс. Естетика. Навсякъде

и във всичко.А децата?Децата. Тук вече е същественото. Ева е всичко за тях. Или поне

майка. Те за нея – смисълът. На битието. Като изключим работа-та, кариерата, мъжа. Онзи мъж. Хотелът, сауната, паркингът…

Непринудено някак стана.Леко еротично?Пак се изплъзваш. Като същинска Ева.Ева е хлъзгава. Лек финт и…Не беше ли флирт? Ева не е за подмятане. Здраво те обвързва.Е, това вече е не бариера, а същинска животозастрашаваща

гилотина.Край на мъжката еманципация!Но животът продължава. А животът – това е Ева. Денят є започва в ранно утро. С чаша кафе и цигара. Следват

хиляди премятания – през улицата, през тротоара, през пешеход-ната пътека, презглава…

Защо през пътеката? Ева е отличен автомобилист!Шофьор, искаш да кажеш.И завършва този изнурителен ден.С чаша уиски?Защо не? По-разтоварващо е.В любовното ложе. Очаквайки Ђдам.Май изчезнаха бариерите.Ева и Ђдам в любовното ложе.Но… какво е това? Нещо остро, ръбесто. Като бръснач. Под

възглавницата?! Цяла балтия?! Ятаган?! Не. Кинжал. По-изтънчено е някак си. И за какво? Недоумява тя. Да разсече.Комплексите на Ђдам?

— 144 —

Или на Ева?Нейните сънища. Щото… как сластно мърка. Докато спи.Бариерите…Има ги.И в сънищата.

(18.8.2014 г. 01:06:14 ч.Заспивай, Ева!)

Зорница Климентова е преподавател по английски език в СОУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин.

— 145 —

Красимира Кацарска

ТичамТичам срещу насрещния вятър. Искам да изпреваря раздялата.

Опитвам се да бъда силна. Но не мога. И само дъждът знае, че сълзите са мои, а не негови.

Тичам срещу грешките и слабостите си. Може би този път ще успея да ги надмогна. Да поправя някои дребни неудобства, причи-нени от нетактичността или прибързаността ми. Да отмина с безразличие подмятания или обиди, ако не са толкова важни. Да се постарая да продължа напред – каквото и да ми коства това.

Сигурно никога няма да догоня мечтите си, които са по-светли от мен. Защото често се връщам към миналото. А всяка поредна равносметка ме прави все по-уязвима. И по-несигурна в успеха.

Тичам срещу законите на времето и пространството. Опитвам се да се впиша в отредените ми години, месеци, седмици, дни… И усещам как се уморявам от самата мисъл, че краят все пак ще се състои. Че ще стигна до него. И от този момент нататък нищо и никой не може да ме извади от мрака.

Тичам боса под луната, която ме гледа през клоните на дър-ветата. И чертае пътя ми – без дори да усетя, че се движа в светлата половина. Чувам воя на вятъра, който ме пронизва през дрехите. И слагам ръце на ушите си, за да се предпазя от студа.

Сигурно всички прави и открити пътища са се свършили в тази поредна непрогледна нощ, щом се опитвам да се измъкна изпод дър-ветата. Чувствам се като загубена сред гората – без подслон, без човешки глас до себе си, без надежда.

Тичам. Само че вече не знам точно коя е моята посока. Бих ис-кала да намеря брод през реката, мост към отсрещния бряг, сухо място край блатото.

Тичам. Мокрите камъни ме спъват. Подхлъзвам се от глинеста-та почва. Газя направо през вадите, образувани от пороя. Обувки-те ми се пълнят с кал.

Сигурно утре денят ще бъде по-светъл. Ще изгрее слънце. Ще имам подслон не само за себе си, но и за мечтите, които сега зъз-нат заедно с мен. И ще ме погали надеждата, родена от вярата, че доброто на този свят не може да се скрие завинаги.

Тичам. Усещам как силите ми отслабват. И все по-често се спи-рам по пътя към онази светлина, която непременно съществува и която също ме търси.

— 146 —

Тичам. Засилвам се да прескоча онази пропаст, която толкова често виждам в кошмарните си сънища. Знам, че ако положа още малко усилия, ще проходя след операцията. Не само ще раздвижа краката си, но и ще успея да ходя като всички останали хора. Само да се събудя.

Но не сънувам. А се пробуждам. И усещам, че болката е нама-ляла.

Ще направя всичко, което искат докторите. Ще бъда стриктна по време на упражненията. Ще работя повече. И тогава наистина ще тичам. За да открия света по-светъл, по-чист, по-истински.

Наистина. Само да преодолея бариерата, издигната от самата мен.

Красимира Кацарска е главен учител по български език и литература в ЕГ „Акад. Люд-мил Стоянов“, гр. Благоевград.

— 147 —

Мариана Пенчева

Последният ми ден като учителВсички прилики с действителни лицаи събития са напълно случайни....

Последният работен ден като учител..., а първия го помня ся-каш беше вчера. Тогава все още обличах мечтите си в розово, шиех им дрехи и често разговарях с тях насън. Така един ден, съвсем случайно, хванах последния влак на собствените си обещания и приех да бъда учител... Тогава образът на всички онези, които ме възпитаваха назад във времето, стоеше до мен и ми напомняше за себе си... и приключението тепърва предстоеше, въпреки че по-следните думи на първата ми директорка бяха: „Съжалявам, че започваш работа точно с тези деца...“

Сега съм почти на същото място, четири години по-късно, все още вярваща в това, което правя, парадоксално, държаща в ръка заповедта си за освобождаване от работа. Защо ли? Заради чужди решения, допуснати грешки и заради последния път, в който чух училищния звънец в едно безвъзвратно затворено училище... Като снимка в съзнанието ми стои картината на опечалените детски лица, все още чувам как падат сълзите им и мокрят лицата им.

Е, какво толкова, ще кажат скептиците, училища много, учите-ли още повече, но няма кой да учи и може би са прави, но... но все си мисля, че не е точно така.

И всичко казано дотук не е обикновената история на една сред-ностатистическа учителка, останала без работа, напротив... това е нещо друго... нещо отвъд статистиката, отвъд идеята колко точно струва един ученик в началото, в средата и в края на учебната година.

Забравяме нещо много по-важно – учител – това не е професия, не е и месечен фиш за заплата, не са 8 пъти по 45 минути и ня-колко междучасия.

Това е нещо друго... коренно различно, което много хора с педаго-гическо образование или не знаят, или са забравили.

Учителят е този, който учи, но не на химия, математика или биология, не да пишеш и четеш. Той дълбае в теб, рисува, той трябва да бъде пътеката, по която да минеш, и да те научи не как се става богат, а как да бъдеш добър и човечен. Но може ли това да се случи, ако учителите са забравили каква е тяхната мисия и защо преподават?

— 148 —

Държавата ли ни направи такива, времето, в което живеем ли, политиката, икономиката, немотията... някой друг ли е виновен? Допускаме ли, че трябва да е чужда вината, а не наша лична? Кога и в кой момент учителят започна да бетонира сам себе си зад високите стени на оправданията? Не всеки, но всеки втори, всеки трети хвърля камъни и е готов да продаде душата си, за да не му е добре на другия. И после – къде са младите? Какво се случи? На какво се дължи отрицателният прираст? Питаме, търсим отгово-рите и никога не сме виновни, ама никога. Все някой друг е сторил това или онова.

Простете за наивността, навярно аз грешно съм разбрала що е туй да си учител. Навярно съм объркала времето, мястото, дър-жавата, живота и живея наопаки. Навярно е грешно да мисля, че при липсата на храмове, училището трябва да ни бъде храм..., а жалкото е, че и учителите станаха като свещениците – не вяр-ват в това, което правят, и първо трябва добре да им платиш, за да заслужиш високомерието и неразбирането им.

И всичко тръгва отдолу нагоре и се връща обратно с пълна сила... отчуждението пълзи по стълбите на образователната сис-тема и отнема всичко онова, за което някога някой даде и силите, и живота си.

Страшно е времето, в което живеем, „горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините...“ Не е редно да вземаш от онзи, който няма и на измършавелия му гръб да строиш палати, в които съвестта ти да остава непоканена, пред вратата. Не е редно да бъдеш не само псевдоучител, а псевдочовек. Не е редно да се криеш в черупката на охлюв и да бъдеш късоглед за добрините, а да гле-даш с лупата грешките на другите. Не е редно да спираш устрема на дете и да му режеш крилата с „Ти не си достатъчно способен“. Не е редно да бъдеш бариера, когато ти е писано да си пътека...

Последният ми ден като учител... четири години... спрях да об-личам мечтите си в розово... И все по-често намятам мълчалива своята утеха... мисля си... „има ме... тук съм... не мога да променя света, но мога да опитам... не съм единствената... има и други като мене – със сърца на учител“ и така продължавам да строя мостове с камъните, хвърлени по мене, защото човек се измерва с делата си, а те тръгват от мислите и за да ги има, някой трябва да ги посее вътре в нас, а кой по-добре би могъл да го направи от един Учител.

Мариана Пенчева е учител по английски език и информационни технологии в ОУ „Васил Априлов“, с. Гостилица, обл. Габрово.

— 149 —

Павлинка Церовска

Да надскочим себе сиМного често се замислям кое е по-ценно – да скочиш или да сто-

иш на едно място? И скачайки, не стоиш ли на едно място? Мислиш си първото, правиш второто. Не защото не искаш, а

защото не смееш. Не смееш да следваш това, което чувстваш. Има нещо, което пречи, което стои вътре в теб и скокът е невъзможен.

Кое е „нормално“ и кое е „ненормално“? И кой го определя?Колкото повече мисля, толкова повече се обърквам. Всичко е въпрос на гледна точка, размисъл, самооценка. Бариери-

те, които си поставяме, са аналог на самоконтрол, на рамкиране, на самоизолация с цел справяне с необяснимото.

Бариерата е символ на забрана, преграда към нещо. Бариерата ограничава, задава рамки, определя правила, които трябва да се спазват. Видимите бариери служат за ориентир на човека, да му показват и напомнят за това кое е правилно и кое – не. Невидими-те бариери са тези, които ние самите си поставяме, тези, които определят нашето поведение, нашите решения, които водят до резултати вследствие на тях.

Невидимите бариери са онзи вътрешен свят на всеки човек, кой-то остава „видим“ само за самия него. Много често хората не допускат никого до най-интимния си свят, защото много често смятат, че няма да бъдат разбрани, приети, а че ще бъдат от-хвърлени.

Ние, съвременниците, хората, които живеем в т.нар. „моде-рен свят“, свят, в който вече почти всичко е позволено, е точно светът, който задава ограничения, налага стандарти, определя правила. Тези привидни свободи, които ни подарява „уж“ т.нар. „модерен свят“, ни поставят в шаблони. Шаблоните ни правят ро-ботизирани същества, живеещи по общоприети правила, зададени в обществото.

Всеки, който излезе извън „рамките“, бива низвергнат, бива „со-чен с пръст“, защото, видите ли, не се вписва в общоприетите рамки. Тази шаблонизация е много ясно видна във всички сфери на обществения живот.

Липсва различност, липсва дух, липсва „нормалност“ и най-вече – морал.

Моралността е тази, която дава свободата на духа, тя пра-ви човека различен, свободен. Духът на човека ръководи неговите

— 150 —

действия. Поведението на личността е отражение на вътрешна-та свобода.

Бариерата е преграда, която не всеки човек може да надскочи. Това е борба най-вече със самия себе си, борба за преодоляване на предразсъдъците, стереотипите, завладели съзнанието на съвре-менния човек.

Свободата да бъдеш себе си, е лукс, който не всеки може да си позволи.

Защо хората се страхуват да бъдат искрени, различни, свобод-ни? Защо различността е отрицателно състояние?

Да бъдеш различен, е равносилно на самота. Живеем в свят, който прокламира идеята за равенство, братство, права, свобода.

Но къде е тази свобода, се питам аз.Хората, които най-много се нуждаят от нея, не я получават – в

буквален смисъл. Хората в неравностойно положение са пример за това.

Ние, „нормалното общество“, се крием зад разни програми, ди-рективи, казвайки на висок глас колко много сме направили за тях.

Да, може и така да е!Но видимо тези хора не присъстват между нас, а би трябвало,

защото те са част от нашето общество. Слагаме маски на съ-причастност, но зад тях се крие истинското ни лицемерно „аз“. Всички, като срещнем хора с недъзи, си казваме „добре, че не съм аз“, извръщаме лице, а други стигат и по-далече в поведението си – малтретирайки ги.

Това ли е свободата, това ли е бариерата, която трябва да прескочим?

Та ние дори не можем да я заобиколим. Тя е вътре в нас.

Павлинка Церовска е учител по дисциплини от философския цикъл в ПГ по МЗС, гр. Сеп-тември.

— 151 —

Райна Георгиева

Триптих Бариерата мяркаИскам да дам. Отговарят ми: „Имам си.“Имам излишък. Отговарят ми: „Достатъчно ми е това, което

имам.“Имам лепта. Отговарят ми: „Може, но с мярка.“Мярката е според сърцето. Ако е тясна, се нарича примка.

Бариерата гърлоПътеката на утринната ми разходка се пресича от поточе.

Неизвестно кой е впримчил потока в тръба. Насипал е пръст, за да е по-лесно на мотопедкаджиите да продължат пътя си, преко-сявайки полето, където няма катаджии. Ако се вгледаш в потока, преди да е влязъл в гърлото на тръбата, няма да усетиш живот. (Пардон, там скачат попови лъжички.) Животът на потока е ви-дим само ако погледнеш след тръбата. Бърза! Когато съм жадна, гърлото ми се стеснява от сухота. Когато пия, глътките пъту-ват чак до кожата. Гъделичкат ме за събуждане. (Само някой да не се доближи, когато порите ми са се напълнили с пот!)

Бариерата ръстКиселецът, като направи семето, издължава стъблото си във

височина до 1 метър. Стърчи в ливадата срамежливо като висока мома сред съученичките си. Докато е подходящ за храна, се шири центробежно по земята. Веднъж опитах осеменените му връх-чета. „Хм, много вкусове накуп – стипчиво, горчиво, кисело, про-летно-цветно, злачно, звучно, събудено, ливадно, изворно, слънчево, дъждовно, ветрено, росно… Живот!“

Райна Георгиева е учител по български език и литература в ПГ по транспорт, гр. Дуп-ница.

— 152 —

Рангел Мрянов

Бариерите пред нас и в насИзписвайки заглавието, ми хрумна да перифразирам думите на

Апостола – Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето“ – Ба-риерите са в нас и ние сме бариерите…

Да, най-напред се сещам за бариерите в нас самите. „То нито е да ги имаш, нито е да ги нямаш…“ – както за много неща казва народът ни. Ако нямаш задръжки – ще те обявят за първичен, за животно… Ще ти липсва възпитание, спазване на етикета… Ако си прекалено точен, педантичен и спазваш правилата, може да те обвинят, че си „сухар“, „бюрократ“, „робот“… Как да угодим на всички и се наместим в „златната среда“, която за всеки е различ-на. Получава се разтегливо, относително понятие. „Човек не може да се хареса на всички“. Понякога с искреността и спонтанността си може да спечелим симпатии или да не бъдем разбрани и отре-чени, като прекалено емоционални и несъобразяващи се с другите. Напоследък в психологията се зачитат все повече спонтанните реакции и емоции, заговори се за „емоционална интелигентност“. В обществото все повече се съобразяват с индивидуалността на хората и по този начин я поощряват. Докато преди, в тоталитар-ното общество, емоциите на индивида трябваше да се потискат. На преден план излизаха идеите и стремежите на обществото, издигнати и формулирани от някого, когото после обявявахме в култ и че се е самозабравил. Бяхме подвластни на някакво чуждо „его“, натрапено ни и поставено като бариера пред нас. В този пе-риод се говореше за „цензура“, за липса на свобода, за тоталитарно общество. Много творци бяха репресирани заради творчеството и идеите си. Но парадоксът се получи след това, когато „паднаха оковите“ и се оказа, че няма толкова „скрити“ произведения, които да „излязат на светло“ от чекмеджетата. Някои автори обясниха ситуацията с „автоцензура“, която те сами си налагали. Логично е, когато знаеш, че нещо „няма да види бял свят“, а по-вероятно е да те „затрие от белия свят“ – защо да го създаваш?! Май бари-ерите, които сами си поставяме, са по-трудни за преминаване?! Но спорно е тук дали ние, или политическата система спуска пре-градите. Аз самият, сякаш подсъзнателно, спрях да пиша поезия. Преди, когато „ми идваше Музата“ и записвах трескаво мислите си, се получаваше произведение. Като се съберяха повече стихове и си ги саморедактирах, редакторът посочваше кои да останат, редактираше ги и ме уверяваше, че си струва да ги споделя със све-

— 153 —

та. Заемах се със събиране на средства за печат. След като сам си я напишеш и финансираш, книжката е готова да зарадва теб и читателите, но трябва да я разпространиш и да се надяваш да си върнеш поне част от вложените средства... Да не ви отегчавам с разказа си как се купуват книги, колко се купуват българските, колко е търсена поезията и то на непознат автор... Та след втора-та стихосбирка ми „увря главата“ и престана да „ражда“ стихове, защото не е изгодно „за джоба“ и за много други неща. Та вероятно това е една бариера, която сам подсъзнателно си спускам и не мога да преодолея. Вероятно така е по-добре.

За пръв път си дадох сметка за невидимите бариери в нас, ко-гато ми предстоеше да вляза в казармата. Тогава случайно попад-нах на разказ за немски писател, който бил голям пацифист и не искал да служи в армията. Въпреки волята му, „тоталитарната машина“ го прибира в казармата, но той отказва да се докосне до оръжие. Комисията уважава неговото решение и го освобождава от служба. Помислих си: – Колко благородно! Колко красиво изглежда… Аз си мислех, че също нямам желание да служа войник, да стрелям и да убивам... Но кой би ме чул?! Не само бих отказал да се докосна до оръжие, но бих изпозастрелял комисията, за да докажа, че на тяхното насилие над личността ми аз отговарям с адекватно насилие…! Но кой би ме разбрал?! При всеки случай решението на комисията и на военния съд щеше да е само едно – да „гния в за-твора“. То казармата не е по-различна – пак си е затвор. Но избрах по-малкото зло. „Разумът проговори“ – „бариерата падна“… Как-то много пъти става в живота. „Няма абсолютна свобода!“. Има много бариери, които се изпречват пред нас и сме безсилни да ги вдигнем или прескочим. Съобразяваме се с тях и колкото повече се съобразяваме, понякога ставаме „по-успешни“. Нали имаме народна мъдрост „Наведена главица – сабя не я сече.“ Въпреки че сочим за пример „безразсъдно смелите“, „разчупили оковите“... Възхищаваме им се... Но по традиция в обществото, в политиката издигаме по-слушните, посредствените, удобните... На техния фон изпъкват лидерите, дори и без много качества. „В царството на слепите – едноокият е цар“.

Като се замисля, имам за какво да се уважавам, че не винаги съм „скланял глава“, за да се промуша под бариерата. Прескачал съм я. Макар и рядко, съм я счупвал...! Изборът на професия си беше смело преминаване на бариера. Мислех, че ставам за тази ра-бота, но как все пак да се реша и да бъда един от малкото мъже детски учители?! Вече имаше една или две „бели лястовици“, но си беше страшничко! Спомних си в детството една анкета, в коя-то класната ръководителка ни питаше какви желаем да станем, като пораснем. Почти всички момичета желаеха да са детски учи-телки. Аз, като че им се присмях и казах: – Как ли пък не, всички ще станете детски учителки. Оказа се, че само едно момиче и аз се

— 154 —

оказахме в професията. Когато се обучавах в института и се ста-раех да покажа, че мога да се справя като колежките, че и по-добре, преподавателите ме поощряваха и се радваха на успехите ми. Но когато след време попаднах в кърджалийския край по разпределение и то точно след началото на „възродителния процес“... Наплашени хора, деца невладеещи езика, един месец на хотел, с вечерен поли-цейски час, режим на водата и какви ли не утежняващи обстоя-телства... Пак си зададох въпроса: – Аз за тази работа ли съм?! Но децата с обичта си, родителите – отначало скептични, но после – ентусиазирани, и колежките с доброто отношение, ми помогнаха да си отговоря. Все още си задавам въпроса в сегашната бездухов-ност и озлобеност, когато пребиват лекари, изпълняващи дълга си, а се случва да посягат и на учители… Възпитанието на възпита-ниците и на самите им родители е под голяма въпросителна… Те са една бариера, която може в даден момент да ме спре!

Спомних си за казармата, когато като граничар отказах да стана водач на служебно куче, защото знаех, че ще обикна това животно и после няма да мога да се разделя с него! Как аз ще се уволня, а то ще остане на границата да служи?! Животът ми го върна по някакъв начин и тази уж хитро прескочена бариера се спусна отново пред мен с по-голяма сила. Сега работя с деца, които обичам като свои и се привързвам към тях, но след четири години ги изпращам на училище и се разделям с тях. После вземам следващите, които трябва да обикна и да се подготвя за раздяла-та след това... Да ги откъсна от сърцето си!

Та искаме или не, животът поставя своите условия, спуска ба-риерите си пред нас и наше е решението дали ще спазваме услови-ята, дали бариерите ще ни спират, или ще ги прескачаме, чупим с глави... По-тежко е, когато сами спускаме табута пред себе си.

Рангел Мрянов е детски учител в ОДЗ „Родина“, с. Устина, обл. Пловдив.

— 155 —

Роза Янкова

Deus ex machina (Или училището като приключение)

При едно преподреждане на книгите попаднах на стара енцикло-педия с пъстри и черно-бели илюстрации, странно запазени. Сетих се, че ми беше подарена (по-точно сама си я подарих за една Коледа, отмъквайки я от етажерката с няколко книги на братовчед ми). Сетих се още как я разглеждах – жадно, жадно и се чудех наивно защо такива интересни неща не се учат в училище. За първи път виждах репродукции на ренесансовите титани, а една чудна „Ме-ланхолия“ на Дюрер ме заплени до такава степен, че не мога да се отърся от въздействието є до днес. В училището имаше картини по стените, но те бяха някак други – исторически събития, герои от националноосвободителната борба и по-късни, с комбайни сред цъфнали жита. Опитвах се да рисувам по малко и предпочитах да правя копия на тези, другите, от старата енциклопедия. Там оба-че влязох в противоречие с учителката по рисуване, иначе симпа-тична млада жена с влечение към модните тенденции в облеклото (първата є специалност беше шивачка). Та тя не искаше да правя репродукции на Леонардо, защото мадоните били с голи гърди – ка-раше да рисувам тънки дантели върху деколтето. Вглеждайки се в клоните на черницата, надвиснали над школските прозорци, опит-вах да проникна в някакви други пространства, с други класни стаи, в които да утолявам вечното си любопитство, с което не се разделям и до днес. Даже си спомням, че исках да „зарибявам“ по-малките от мен за това, че има по-интересни неща от тези в учебника и се правех на Голям Учител с показалка в ръка. Времето ми го върна, доказвайки, че някои неща не са така прости и лесно достижими – натри ми носа.

Клиширана, но вярна истина е, че най-трудно се преподава ста-рогръцка литература. Тези митове – уж интересни, особено кога-то ги гледаш „на кино“, но всъщност трудносмилаеми, когато ги откриваш в пиесите на Есхил, Софокъл, да не говорим за Еврипид… Страховитата съдба в лицето на Мойрите, сянката на вечно деб-нещите богове… О, Богове, къде е човешката воля, човешкият из-бор, сладостта на грешките и опиянението на покаянието… Пъ-тят към познанието е дълъг, а към себепознанието – стръмен и каменист. Това, че познаваш някого, е голяма заблуда, повече от са-монадеяността, че познаваш себе си. Над Аполоновия храм блести

— 156 —

пронизителното: „Познай себе си!“ – Не е случайно, нали? Въпросът ми увисва в пространството на учебния кабинет и за миг смълчава „пчелния кошер“. Иска ми се да вярвам, че поне някои от множе-ството се замислят над нещо, провокирало поколения, поколения преди тях. Сетих се за странен текст, открит в по-ранни години, който ме държа в плен доста време. Ето го:

Ще спрем за няколко минутислед всемирас повредения детски звездолет.Лиричната си изчерпателност ще видим.Изправността на мислите е поразителнапод окуляра, мигащ първобитно.От бледите ни клетки се отделятгвоздеи – импулси.Сиянието е ухаещо на плът,на зоология и още нещо.Това не мога да го назова…

Зачудих се дали това – неназовимото, не го вършим сега, тук, неизменно всеки божи ден, без да съзнаваме стойността му. За-лутани в това да търсим по-голямото, велико, необичайно… не-осъзнаващи, че то е точно в нас, в унеса, с който преодоляваме всекидневното. Случва ми се (напоследък все по-често) да откривам неща, пропуснати или недогледани в потока на споделянето. Гово-ря за онези мигове, в които се докосвам за пореден „пръв път“ до текстовете на отминалото време, на потулената мъдрост. Като че виждам и чувам, вкусвам и помирисвам през времето онова, което е било и което ни кара да знаем, че има неща, неизменими в тази страшна бездна – вечността. Като трепета на тези тънки струни – чувствата, като най-смутното усещане – съвестта, като еретичното съзнание, че сме повече от богове. О, богове, защо клетата Електра е имала нужда от вас, за да є го покажете? Нима и тогава егото е толкова всемогъщо, че не дава път на „неписани-те вечни божи правила“? Нима обидата и подценяването са в със-тояние да заглушат майчините стонове за прошка, а гордостта и честолюбието да позволят страховитата гледка на влачещата се окървавена гръд, кърмила своите деца – убийци? В ужасното, сът-ворено в миг на заслепение посегателство над майката, се крият кълновете на отмъщение, обсебило душата – невъзвратимо…

Машината на бога… Богът с машината… Чакат я (а и да не я чакат) се появява в такива моменти, в които човек не може да се справи със собствените си намерения и необмислени действия. Показват му как изглеждат скритите му чувства, истинската му същност, вътрешното му лице. Диоскурите обясняват на брата и сестрата това, което сами са изпитали след отмъщението – че

— 157 —

са пренебрегнали божественото в дар на човешкото – прошката, взаимното покаяние, надрастването на суетата и гнева. Самите те, бродещи с тайнствената си машина из всемира, помагат на изпаднали в беда и избягват греховните човешки постъпки. И Елек-тра, и Орест са сгрешили, но интересно е това, че самите богове мислят различно. (Диоскурите се разграничават от Аполон.) На човека явно му остава сам да преценява и решава кое е правилно и кое – не.

Древноелинското изобретение е вършело добра работа в теа-търа. Появявайки се внезапно, но логично, то е било носител на истината, търсена, но трудно откривана от слабия човешки ум. Успокоително е можело да продължи пътуването из космически-те дебри – дебрите на душата. Ако вярваме на Шекспировото твърдение за света като сцена и нашето присъствие на нея в разнообразни роли, ще ни трябва подобно съоръжение, с което да изучаваме невидимите пространства в духовния ни свят – там, където пристъпваме със страхопочитание, както в първия учебен ден. Никой не го забравя, колкото и да твърди обратното. Дори и аз в моменти на иронично себевглеждане и връщане назад, виждам в падащия здрач deys ex machina в клоните на черницата, надвисна-ли над прозорците на селското училище.

Роза Янкова е учител в Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, гр. Стара Загора.

— 158 —

Румен Димитров

Квантова теория на щастиетоВ тази налудничава теория се позовавам на някои от старите

ми приятели, които са толкова далеч от мен, че ми причиняват огромно неудобство, когато ги споменавам. Наричам ги приятели поради една-единствена причина, като оправдание. Вече забравих къде точно прочетох, че е възможно, когато затвориш кориците на книга, на мига да изпаднеш в особено състояние на непреодоли-мо желание да вдигнеш телефона и да говориш с автора като със стар приятел. Е, това не е правило, но има такива книги. Следва-щите редове са разговор, който по известни причини никога няма да се състои, но както известих, желанието ми е непреодолимо.

Смята се, определено не от всички хора, че животът е плод на самоорганизиращата се материя и на невероятната комбинация от различни природни взаимодействия – всяко със своя теория в мащаба на ежедневието, – но които трудно и за сега безуспешно – се свързват в обща теория в невидимия квантов свят, който, макар и призрачно нереален, е светът на движението на хората по пътя на техните истории.

Добър начин да си представим квантовото поле на живота като специално място в пространството и времето според мен и няма да сбъркаме, е да застанем пред картина на Ван Гог. Предпочи-там без никакво съмнение неговата Звездна нощ, която мога да съзерцавам с часове. Върху платното Винсент оставя с четката отделни прости следи, но събрани по гениален начин в нещо повече от обикновена картина.

Квантовото житейско поле се проявява чрез свои елементар-ни частици със способност да пренасят взаимодействието между хората – други елементарни частици, които са обекти и субекти на въздействие. Не са ли хората наистина елементарни частици? Тяхното средно време на живот е пренебрежимо малко спрямо въз-растта на Вселената. Всеки от нас излъчва въздействие, което като силова частица се сблъсква с друга материална частица – човек и се поглъща от нея. Излъчването, както и поглъщането на въздействие, променя възможните траектории на нашия живот. Проблемът е, че пълната квантова картина на живота изисква в нея да се включат всички възможни истории.

— 159 —

Получената картина наистина би била прекалено объркана и оплетена. Затова ще поискам помощ от Ричард Файнман*, автор на първата квантова версия на голяма група природни явления, който можем да наричаме просто Дик. Типично за него, той не би обърнал внимание на такава дреболия. Освен това обноските в един стриптийз бар, където е свирил на бонго, не са кой знае колко изискани. Просто би се усмихнал, ако беше жив.

Дик предлага много елегантен графичен метод, чрез който въз-можните човешки истории се представят като диаграми. Суми-рането на всички възможни диаграми ни помагат да видим неви-димото и да определим вероятността нещо да се случи, да речем между двама души – да се обичат или да се наранят. Диаграмите са доста популярни не само поради факта, че са служили за укра-са на прочутия ван, който Дик е карал приживе, а сега е реликва в складовете на Калтек в Калифорния. На диаграмите хората са изобразени с плътни линии, а силите на взаимодействие между тях с вълнобразни, като приливи и отливи, които лично за мен носят повече вълнение.

Все пак, при какви начални условия, по какъв начин и кога е възможно да се случи човешкото щастие? Ако мислите, че знам отговора на този въпрос, веднага ще кажа, че ме натоварвате с прекарено оптимистични очаквания. Аз не знам отговора, но правя опит да разбера чудото човешко щастие.

Известни са рамките, в които съществува или не човешкото щастие. Такава една рамка съдържа задължителни неща като здраве, семейство, дом, добра работа и човека в нея лесно опре-деляме като щастливец. Нека сега погледнем на картината с по-сочената рамка по друг начин. Всеки елемент от нея може да се промени внезапно и радикално, а много често всички елементи за-едно търпят забележителни промени – здравето се влошава, случ-ват се събития като развод или уволнение. Рамката е същата, но картината има друго съдържание. Изводът се налага сам по себе си – щастието е изменчиво, то съществува само като моментно състояние на човека и в ограничени периоди от време.

В другата крайност рамката огражда картина, в която не откриваме почти нищо. Човекът в нея не притежава дом, няма семейство, има разбито здраве и получава несигурни доходи. Вин-сент, за когото вече споменах, е добър и напълно подходящ пример. Нима е възможно такъв човек да изпитва щастие? Да, възможно е, ако се доверим на извода за съществуването на ограничени по брой и във времето щастливи моменти. Обикновено хората в такава рамка са изключително упорити, бих ги нарекъл гении на търпе-нието и упорития труд, чиито плодове оценяваме по достойнство

* Ричард Файнман – американски физик, нобелов лауреат, известен още с умението си да свири на бонго – вид малък барабан.

— 160 —

с прекалено голямо закъснение. Те са щастливи в работата си, но рамката на живота им с нейните правила ги определя като пълни нещастници, като пълен човешки провал.

Между крайностите на посочените рамки се намират хората, които са водени постоянно от измамното желание за успех във всевъзможен вид и от ненаситното желание за пари, вещи и удо-волствия, скрити зад привидното благоприличие наречено щастлив живот. За да постигнат това, те са способни на всичко. При тях доброто и злото са артерии и вени, усукани до неразличимост в кръвоносна система, която работи безотказно и поддържа живота им. Такива хора не говорят за щастие, те са доволни от живота хора.

Оказва се, че зад реалното или въображаемото щастие, между раждането и смъртта, животът ни има неизброимо количество възможни истории, които протичат едновременно, но се случват наистина само най-вероятните.

В единствената история, наречена собствен живот, изпитваме щастието като съпреживяване с хората около нас, когато се но-сим като празни лодки между непрестанните щастливи приливи и нещастните отливи. Щастието в нашия голям свят рано или късно намираме в неговите навити до безкрайност или скрити вътрешни измерения. Там, където законите на големия свят са валидни само в ограничената област на припокриване, на грани-цата с невидимата квантова реалност. Способността ни да над-никнем макар и за миг в нея, ни прави щастливи. Бих казал, това е възможността да видим удивлението в очите на дете, погълнали звездната светлина на тъмното и безкрайно нощно небе.

Румен Димитров е старши учител по физика и астрономия в 96. СОУ с изучаване на чужди езици „Л. Н. Толстой“, гр. София.

— 161 —

Румяна Шишкова

„Огледалце, я кажи бариерка що стъжи?“

Този въпросителен стих ме изпълва с още въпроси. Какво пред-ставлява бариерата в живота на човек? Може ли без нея? Кой я поставя и кога пада сама? Какво е влиянието, което упражнява над нас, и как да го преодолеем?

Тя е тук по закона за необходимостта. Тя е това, което ни ограничава, но и пази. Нейните граници определят различните из-мерения на времепространството. Тя е тази, която дели прага от пътя, тук от там, сега от утре, да от не. Тя се корени в убеж-денията ни, влияе се от нагласите и се променя от реалните ни действия.

Синът ми реве в съседната стая. Гладен е и смело си търси храна. Инстинктите са защитните ни бариери в етапа на „гука-нето“. Отношението на родителите и семейството към детето определят способността му да разпознава естественото и да го търси, изграждайки здрав усет за адаптация в живота или изкри-вявайки до отклонения възприятията и реакциите му към всичко, което се случва в него и извън него. Отговорността да си роди-тел, означава да дадеш адекватен, природен отговор на въпросите, които ти поставя животът, избрал теб да отгледаш това дете. Животът с всяка трудност, пречка, неразбирателство ни дава сигнали, че някъде нещо не се развива по природните закони. На-рушиш ли някой такъв закон, бариерата пада пред теб или в теб, за да те предпази, да те спре, да те накара да се замислиш къде, кога и какво правиш.

Влизайки в различни ролеви игри с детето си, имаме време да разпознаем бариерите у нас, които някой или самите ние сме пос-тавили у себе си или сме предали на детето си. Понякога децата стават учители на родителите си. Вървя по улицата. Пред мен вървят млада жена и дете на три-четири години. И двете разгъ-ват по един бонбон. Детето лапва своя и се чуди какво да прави с опаковката. Поглежда майка си, която невъзмутимо пуска своята на земята. Детето бавно се извива назад и пуска опаковката по примера на майка си. В този момент ме вижда, засрамено навеж-да глава и се обръща напред. Погледът му и досега ме изгаря с чистотата и тъгата си. Може ли едно дете да носи усета си за

— 162 —

ред и красота и той да бъде променен отвън? Категорично да. До момента, в който, ако преодолее зависимостта си от разпознатия или приет недобър пример, потърси своя път да заговори на езика на природата.

Болката от непостигнато, неполучено, непозволено ни напомня, че още търсим най-доброто за нас. Страданията, които ни сре-щат всеки миг, са отново бариери. Те са необходимите ни учители по Търпение, Усърдие и Постоянство. Те са огледалата, което жи-вотът постоянно ни поставя, за да се огледаме в хора, ситуации и да намерим пътя към себе си, а после и към хората.

Бариерите съществуват и за тези, които знаят да „четат“ в Книгата на природата, както и за тези, които „говорят“ нейния език. Те имат търпение и кротък нрав, но силен дух. Страховете им стават сила и разум в действие. Невъзможното за тях е реал-ност. Жива и постижима.

Бариерите падат само пред търсещия Пътя. Той започва винаги от нас самите и е творение от нашите мисли и чувства, реали-зирани в действия. Как да вървим по него спокойно? Очертайте и пазете личното си пространство. Правете същото и с това на другите. Огледайте се наоколо. Изненадата и промяната са най-сигурното нещо. Позволете си непознатото пред Вас да стане близко. Светът е пъстър и всички хора са различни. Приемете не-съвършенствата им, прекрачете границите на своите условности. Разликите са богатството на живота. Ако ги отхвърлим, виждаме само част от него и в нас той губи целостта си, а ние губим връз-ката си с него. Човекът е този, който може да избира с мъдрост-та си. Тя отваря вратите на съдбата и премахва много бариери в общуването ни. Как да достигнем до нея? В началото се научете да разпознавате и говорите истината. Да казвате „не“, когато го чувствате, а не да излъжете в името на доброто възпитание, нрави, мира и спокойствието. Те никога не посещават лъжците. Да излъжеш себе си, е най-тежката и опасна бариера, която се налага да прескачаш или заобикаляш, ако не ти стигат силите да я премахнеш. После идва лъжата пред другите. Ще перифразирам Втория принцип на съответствието на Хермес: „Каквото отвът-ре, такова и отвън“. За да не те лъжат, не лъжи! Следния цитат от Библията изглежда противоречив, но е разбираем: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и кой-то не взема кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.“ (Мат. 10:37–38). Обичта подразбира послушание и грижа, но не и раболепие и сляпа привързаност. Достоянието подразбира да отре-чеш това, което те спъва. Отричането представлява твоя избор да бъдеш верен на това, което ти е дала Природата. Отречи се от заблудите и упреците на родителите, близките, приятелите, от наследството, което ти пречи, но ти като послушен син, дъщеря,

— 163 —

приятел носиш в себе си само защото „така правят и другите“. Да си с различно лице, означава да си опознал себе си, да си намерил Пътя си, да пазиш свободата на другите като своята и да твориш. Да си приел, че не е срамно да си различен, а да си Личност. Пред себе си. Пред Природата. Всеки твори живота си и взема участие в промените на нечий живот с изборите, които прави. Пазете и не нарушавайте чуждите правила на общуване, колкото и странни да изглеждат. Усмихнете се, повярвайте в себе си, отхвърлете съмненията и се насладете на радостта от това да творите красота и любов. Това може всеки, който поиска със сърцето си, почувства с ума си и сътвори с вярата си.

Бариерата е най-добрият ни приятел, който ни спира пред опас-ност, за да ни покаже красивите цветя в собствената ни Душа. Изтрива сълзите ни с ласкава ръка, когато в нетърпението на мига сме забравили ценното. Връща ни назад, за да подредим своя дом и тогава да тръгнем на Път. Без огледало. Без тъга. В мъд-рост и доброта.

Румяна Шишкова е учител по пиано в НУМСИ „Хр. Морфова“, гр. Стара Загора.

— 164 —

Светлана Дъбенска

Дон Кихот в системата на образованието...

24-ти май! Празник! Пък на мен някак си не ми е празнично. То като се замисля – не ми е празнично от години на тази дата, май. Защото да празнувам култура и образование, които все повече гу-бят позиции в стълбицата на човешките ценности, ми се струва неестествено.

Уж не съм така стара, а как само ми се ще да въздъхна: „Ех, какво беше едно време!“. Едно време, когато учителят беше икона! Когато изпитвахме не просто уважение и респект. Когато на учи-теля се гледаше като на изпратен свише. Сега някой сигурно ще се засмее. Ама си е така. И до ден днешен си спомням какво разочаро-вание изпитах, когато видях учителката си по философия да пие кафе. Как е възможно това богоподобно (в моите очи) същество да има физиологични нужди?

Учителите ми в училище не успяха да ме научат на много неща. Не ме научиха да давам определения за научни понятия, не ме нау-чиха да помня математически и химически формули, не ме научиха да цитирам клишета, не ме научиха да чета литературна крити-ка, не ме научиха... Но пък се постараха особено в едно – научиха ме да мисля. Да мисля различно при това.

Научиха ме, че това да мислиш различно, да СИ различен, всъщ-ност никак не е лошо. Напротив! То е благо! Научиха ме да аргумен-тирам позицията си. МОЯТА позиция! Научиха ме да разпознавам добро от зло. Научиха ме на съпричастност, на състрадателност, на любов към истината, на справедливост... спирам, за да не отег-ча някого.

Остава екзистенциалният въпрос: Е, аджеба, защо тогава се е получавало? А сега – не? Дали са учили по друга методика? Дали са били по-образовани? Дали са знаели нещо, което днес не знаем? Дали са били по-добри психолози? Или по-добри педагози? По-добри методици? По-добри хора?

От известно време като червейчета ме ядат тези въпросчета. Щото станах учител с идеята да бъда като тях. Като онези, кои-то бяха пример – с думи, с поведение, със светоусещане, с душа, с мисъл. Ама нещо ми се изплъзва идеалът. И същите онези червейче-та питат: „Защо?“ Че нещо куца – видимо е. Осезаемо е. Очебийно

— 165 —

е. Ама къде куца? Умувам го аз така от доста време. Екзистенци-ално, тъй да се каже.

Куца... куца системата. Не учителите. Системата куца! Те, учителите, са си същите – все така до лудост отдадени на про-фесията. Все така осмислящи ежедневието си чрез вълненията на учениците си. Все така чувствителни, все така истински в отно-шенията си, все така по сизифовски неуморни. Скоро го споделих – има един образ в световната литература, който е събирателен за всичко онова, което е българският учител – Дон Кихот. Защо-то ние, виждате ли, още вярваме в рицарството, още се борим с вятърни мелници (все по-упорито и неуморно при това), още пре-следваме идеали, още вървим храбро срещу всички, които ехидно ни наричат „безумци“ (последните имат своето основание, защото на моменти сигурно си е безумие да вървиш срещу системата, общес-твото в името на така идеалистична кауза, каквато е нашата)...

Та, за системата, ми беше думата... Ах, системата. Сещате ли се за клипа към онази песен на Пинк Флойд – „Стената“? Предста-вете си наредените в редица, монотонно, но в абсолютен синхрон вървящи подобия на човешки същества. Обезличени такива! Падат един по един в месомелачката. Тя ги смила. Получава се една хо-могенна... сещате се. Много удобно! Практично, така да се каже! Няма високи, няма ниски, няма дебели, няма слаби, няма мислещи, няма чувствителни, няма РАЗЛИЧНИ. Нашата образователна сис-тема сякаш това очаква. Работи се „по калъп“! Не може да бягаш от „калъпа“. Има си там нормативни документи, планове и про-чие – всичко си е речено. И ни крачка встрани! Няма мърдане от матрицата. Ни за учители, ни за ученици. Щото противоречиш на системата.

Учител по български език и литература съм, както повечето от вас знаят. Ето парадокс. Важно е да науча учениците си да откриват метафорите, метонимиите, хиперболите и прочие, и прочие в един текст, но е без значение дали ще ги науча да мис-лят РАЗЛИЧНО. Напротив – те вече са схванали, че има „калъп“ дори и за мисленето. Когато провокирам диалог, опитвам се да ги накарам да отстояват себе си, те се опитват от своя страна да предусетят какво мнение ще ми се хареса на мен. Предпочитат да мислят за това какво мисля аз, какво е добре да мислят те, а не какво наистина МИСЛЯТ (много „мислене“ стана). Бързо са разбра-ли, че системата не обича различните. Че или отстояваш себе си и си аутсайдер, или си социално същество, което повече от всичко умее да се адаптира (на каква цена обаче, на каква цена?). Или си черната овца, или следваш правилата на матрицата.

Толкова много факти, които ще са безполезни в живота им, трябва да налея в мъничките им главички – това дати, понятия, правила... Не се сещам за случай в реалността нечий живот да е

— 166 —

зависел от това може ли, или не може той да разпознава синекдо-хата. Или пък знае ли видовете стихосложение. Или пък умее ли да прави морфологичен анализ на думата. Няма ли да е по-добре да има ясна представа за това кое е морално, кое – не, кое е добро, кое – зло, къде свършва свободата, а къде започва своеволието, кое е достойнство, кое – егоизъм? Няма ли да е по-добре да обсъждаме теми като любовта, състраданието, справедливостта, морала? Няма ли да е по-добре да разсъждаваме заедно върху реални житей-ски ситуации? Няма ли да е по-добре да им занеса „Пилешка супа за душата“ и да поплачем заедно? Да се вълнуваме заедно? Да бъдем емоционални? Да бъдем различни? И в различието си – толерантни? И единни... Не е ли литературата преди всичко емоция, съпрежи-вяване, философия, психология, етика? Това са реторични въпроси, разбира се. За себе си знам отговора. И тайничко нося „Пилешка супа“, и книгите на Хорхе Букай (моите ученици харесват притчи-те му, нещо повече – РАЗБИРАТ ГИ), нося поезия, която по принцип не се изучава в часовете по БЕЛ. Виждала съм цял клас ученици да плачат след като чуха „Възпоминания от Батак“ (не влиза в учеб-ното съдържание). Плакахме заедно. На следващата учебна година децата помнеха стихотворението доста добре. Но пък не помнеха нищо от морфологичния анализ. Аз бях доволна... За ужас на сис-темата вероятно, щото слабо съм ги подготвила в областта на морфологията.

Моите ученици не могат да правят морфологичен анализ. По-вечето и синтактичен не могат. Не могат да правят резюме на текст. Не могат да се сетят в коя точно част на „Една българ-ка“ баба Илийца се среща с бунтовника. Но пък всички знаят, че достойните хора постъпват като нея в подобни ситуации. И го правят. В техните дела съм виждала такова човешко състрада-ние, каквото и Вазов би впечатлило. Моите ученици са искрени и истински, неподправени, все още (подчертавам „все още“) несмлени от месомелачката. Различни. Чувствителни. Плачещи. Вълнуващи се. Те не са сиви, монотонни, синхронно вървящи, скучни, отегчени и отегчаващи. Те горят, горят, горят. Само им трябва искрица. Вероятно вече сте се досетили. Да, заради тях все още съм учи-тел. Както и всичките ми колеги. До един – донкихотовци!

Светлана Дъбенска е учител по български език и литература в ОУ „Христо Г. Данов“, с. Розино, обл. Пловдив.

— 167 —

Снежана Белчева

За бариерата или още един поглед към аутизма

… хората ще се отнасят с мен по-добре, тъй като ще разбират много по-добре коя съм аз и защо правя нещата, които правя.

Сюзън Бойл

Мои ученици хванали чайка и я боядисали в червено. Щом я пус-нали на свобода, другите чайки я убили. Животинският свят не търпи различните. Не сме ли и ние – човеците – подобни на на-стървените птици?! Водени от своя егоизъм, търсейки границата между нормалността и лудостта, не унищожаваме ли тези, които са дръзнали да я преминат?

Страхът как ще изглеждаме в очите на обществото, е най-голя-мата ни пречка. Боим се да се доверим на своята интуиция, да го-ворим за сънищата си, мъчим се да обясним научно телепатията и телекинезата и да опровергаем наличието на извънземен разум. Иронизираме психолозите, които твърдят, че човешкото съзнание има неограничени възможности. Отказваме да преодолеем ограни-чеността си, защото това означава да вдигнем бариерата, която сами сме спуснали пред себе си.

Приятел от студентските години ме намери във фейсбук. Бе семеен и започнах да комуникирам със съпругата му – колежка филолог и със сина му – ученик шестокласник. Момчето използваше кирилица и конструираше стилни изречения без правописни грешки, а бащата все повтаряше: „Общувай с него, Снеже, той те харесва!“ Веднъж ми писа: „Моят син е аутист!“ Реагирах първосигнално: „Нали ТЕ не общуват с другите?“. Човекът обясни, че неговият син е от „високофункциониращите“. Цяла година детето рисува-ше влакове, стотици, хиляди, с всички дребни детайли, маршрути и наименованията на всяка гара. Следващата година се зареди-ха картини на кокошки: пият кафе, пушат наргиле, готвят или пазаруват, кокошки на митинг или в Народното събрание... През третата година от нашето познанство чета разкази (подкрепени с илюстрации) за устройството на една държава, в основата на която е семейният мини модел на Добри – моя приятел аутист.

Намерих информация за проблема аутизъм и най-вече за едно от измеренията му – синдрома на Аспергер (синдрома на малкия про-фесор). Когато попитах бащата на Добри с какво да помогна, той

— 168 —

ме увери, че неговият син е едно нормално момче, за което най-доброто място е София. В столицата детето ходи на кръжок по рисуване, спечели фотоапарат и лаптоп като награди от различни конкурси, дори организира самостоятелна изложба на свои произ-ведения. Зададох си въпроса дали ученик със сходен проблем, живе-ещ в дълбоката провинция, щеше да има същите възможности за развитие? Дали нямаше да му поставим доживотно клеймо и да го изолираме поради незнание как да се справим с индивидуализма му?!

„Ако познаваш някого, който страда от синдрома на Аспергер, поеми инициативата да го опознаеш по-добре“ – съветват психо-лозите. В моя случай инициативата пое Добри, детето, което е от другата страна на бариерата. То ме забавлява с чувството си за хумор, пренася ме във въображаеми, но справедливо устроени све-тове. „Когато дойде точката, в която усети, че може да ти вярва, започва общуването“ – обяснява баща за своето дете аутист. Доб-ри ми се довери, а аз трябва да оправдая засвидетелстваната ми чест. Често ми казва: „Това е измислено!“. Дивя се на способността му да разграничава реалното от фантазното, да разделя доброто от злото. Възхищавам се на майка му, която написа в профила си: „… щом погледна моя син…, знам, че… все ще съм млада и щаст-лива. Защото имам моето момче… знам, че щом него го има – ще изгрее и слънцето“.

Добри, вече осмокласник, спомена, че чете „Бариерата“. Вежинов е любимият ми автор! Попитах момчето какво мисли за тази творба, а то отговори: „Бариерата не трябва да се надвишава.“ Анализирайки главната героиня Доротея, проумях, че тя всъщ-ност е… аутистка: не лъже, не се вълнува от материалното, има леко скована походка, запомня без усилие ноти и мелодии и има нужда въображението є да бъде населено с нещо (но не – с химери). „Аз съм луда… Установено е…“ – споделя Доротея. Всъщност е различна, това осъзнава Антоний, който прави горчивата си рав-носметка: „…аз никога нямаше да премина бариерата.“ Хората но-сят аутизма в себе си и само емоционалната им интелигентност им помага да се справят с него. Валентин от „Езерното момче“ и Лора – неговата майка, живееща в абстрактния свят на изкуство-то – също са аутисти. Според Лора „хората са животни“. Учител-ката Цицелкова е като чайките, които убиват различно оцветена-та си посестрима. Неразбран в нашия свят, дръзнал да прекрачи бариерата, Валентин влиза във водите на езерото и отива в друг, по-добър свят... Неси от „Белият гущер“ със своите способности прилича на човек със синдрома на Аспергер. Предсмъртните му думи: „Това, което се случи с мен, може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората“ са предупреждението на Вежи-нов към читателите.

Доскоро считах някои деца за странни, ексцентрични и непокор-ни. Не знаех, че нямат представа как да комуникират. Научила за

— 169 —

синдрома на Аспергер, започнах да обяснявам на своите ученици, че „малките професори“ имат нужда от общуване, но им е трудно да започнат и да поддържат разговор. В интервю за вестник „Ле-чител“ Добри споделя, че е сменил няколко училища и сегашното му харесва, защото: „… е по-творческо и… хората се държат добре с мен“. Момчето учи компютърна графика и мечтата му е да рабо-ти в компютърна фирма.

Гении като Леонардо да Винчи, Бетовен, Моцарт, Ван Гог и Айн-щайн са имали подобни поведенчески проблеми, но са успели да ги преодолеят. Имали са своите семейства, любови, някои са създали и отгледали деца. Преподаването тогава не се е съобразявало с пот ребностите на подобни личности. Сега поне имаме ресурсни учители. Нашето отношение към хората с „аутистични“ мозъци ще определи пътя, по който ще тръгнат децата ни. За да им по-могнем обаче, трябва първо да преодолеем собствените си бариери, да се преборим с предразсъдъците и страховете си. Длъжни сме, ако не искаме да станем участници в апокалиптичната картина от „Белият гущер“.

Снежана Белчева е старши учител по български език и литература в СОУ „Христо Бо-тев“, с. Караманци, обл. Хасково.

— 170 —

Стефка Попова

Оцеляване

И мен не ме отмина кризата на средната възраст. Аз си имам своя теория за името на възрастта. „Средна“ не защото съм „на попрището жизнено в средата“ (както казва Данте, гуруто на всички беднадеждни страдалци), а защото съм в средата на ринга. Около мен, като дементори около Хари Потър, обикалят пробле-мите. Въртя се в кръг и замахвам, за да ги държа на една ръка разстояние. Сменям гарда – ляв, десен, ляв, десен (сякаш карам кола по планински път, и то по надолнище). Понякога успявам да избягна удара, понякога – не. И проблемът ме блъсва в главата. Губя представа за цветовете, звуците и формите наоколо. Лежа на пода и с брадичката си усещам твърдостта му.

Добре ми е така. Кратка почивка с мирис на влажен, леко пра-шен под (така миришеше и дъсченият под на кухнята ни, преди да го сменим с теракот). Светът лека-полека се връща пред очите ми. Между краката на хората около мен виждам лицата на децата си и... И се изправям.

Стефка Попова е учител по английски език в ОУ „Климент Охридски“, с. Драганово, обл. Велико Търново.

— 171 —

Татяна Йотова

Аз, бариерата Свободата е робство, миръте война, невежеството е сила… Джордж Оруел

Стоп! Спрете! Стига сте разговаряли за мен от мое име! Сама мога да обясня себе си. И ще го направя най-добре, защото се познавам.

Аз, Бариерата, живея в теб, човече! Ти си толкова гостоприе-мен, толкова мой! Така съм се вклинила в теб, че не можеш да ме повдигнеш. Приличам на заспала планина и на пръв поглед просто съм незабележима. И аз съм състояние на твоя дух, както свобода-та, както провинциализма, както щастливостта, както болката ти… Но се различавам от тях по това, че се събуждам само тога-ва, когато трябва да те спра или да те отклоня от пътя ти, т.е. да те пресека, щеш или не щеш. За добро или за зло, това само Бог знае. Даже понякога не се налага да се събуждам; ти си знаеш, че съществувам и дори да не искам, съобразяваш се с мен.

Нђй обичам да се храня с твоята нерешителност, колебливост, неопитност, глупост. Любимата рокля, в която обличаш винаги различната ми по форма снага, е надиплената ти дантелена обър-каност и шапката от провинения и укори, когато осъзнаеш със закъснение, че е трябвало да ме послушаш. В обеците ми винаги висят твоите неуспешни опити да ме преодолееш, а колието ми от главоблъсканиците ти между „да“ и „не“ те стяга като обръч за електрошок. Когато се покача на обувките си с токчета от твои-те безпътици, ставам недостижима и ти никога не би могъл – ни с овчарски, ни с виртуален скок – да прелетиш над мен, да се прип-лъзнеш като риба между подводни скали, да ме пребиеш с камъни като средновековна грешница или да си внушиш, че ме побеждаваш в съзнанието си поне.

И имената ми са различни: Наричаш ме Страх, Безверие, Нелюбов, Невежество, Робство, Война, Ограничение, Апатия, Злоба, Завист, Алчност, Отчаяние… И още, и още… Но имам едно име, с което най-много те плаша. Смърт. Мислиш, че тогава аз, Бариерата, съм в своя апогей и слагам край на всички твои мечти. Не съм много съгласна с теб, защото, ако ще трябва да се издигна и да те възпра, за да умрат антиценности, то тази смърт ще бъде благословена.

Аз, Бариерата, съм Ти, човече. И Ти си Аз. Още от древните митове за богове и смъртни, още от библейското време на Адам и Ева, още от перипетиите на старогръцката трагедия, още от

— 172 —

препятствията пред приказните герои, та до оксимороните на Оруел и до все по-мащабните кървави масови убийства на двайсет и първия век, се вижда, че ти сам си си бариера, издигаш ме, само за да обвиниш някого, нещо за всички свои беди и неуспехи. Ти си бариерата, ти си и зеленото, и червеното на светофара. Ти си Спасението и Падението свое. Аз просто съм проекция на твоите страхове, една мислена преграда, един препъникамък артефакт, една невидима следа, за която само ти, човече, си си образувал очи. Защото имаш нужда от спирачка в грохота на набъбналото от динамика време. Бариерата – този миг за размисъл, който уж те плаши и ти дава отпор и те нахъсва да се инатиш, всъщност те заставя да поговориш със самия себе си.

Ще кажеш, че не признаваш бариери (а значи не признаваш себе си), че препускаш в лудия галоп на собственото си всемогъщество, че няма сили, които да те спрат… Осъзнай се?! Колко добрини сто-ри? Или се спъна в бездушието си… Колко пъти се лиши от лукс и удобства, за да дадеш на по-бедните?! Или си измисли причина, за да оправдаеш скъперничеството си… Колко пъти протегна ръка да помилваш, вместо да удариш?! Или се скри зад девет гори в десета, за да не се докоснеш до покаянието и прошката… Уж не призна-ваш бариери, а търсиш извинения, превенция, зђвет, оправдания, сенчица…

Мили човече, Аз, Бариерата, ти се изповядвам: няма нужда от мен, когато си лишен от човечността, която по рождение ти при-надлежи и която си разпродал за куфар с отминали, евтини вещи. Не казвай, че имаш препятствие, ако вместо по хипотенузата ще трябва да минеш по катетите; Не казвай, че теорията за отно-сителността е невъзможна, ако не можеш да дадеш име на енер-гията; Не прекрачвай прага на една хармония, ако в издигнатите си ръце не носиш любов към ближния… Защото светът е единство и „Вселената е с дивна красота / и свързан е животът ни така, че / раниш ли птица, смачкаш ли цветя, / поне една звезда ще се разплаче“.

Понякога, преминеш ли ме, значи си преминал себе си. Полетът на духа ти е бил по-силен от ласкателствата и предупреждения-та на „доброжелатели“ за това, че огънят ще те опари, че водата ще те удави, че крилете ти ще се счупят… Мисли обаче какво ще правиш оттатък, защото отвъд мен нищо не е същото. Може би ще вдигнеш платната и в люлката на вятъра ще дадеш живот на ново начало. Не се безпокой – аз пак ще съм с теб, в теб, но с ново име и с нови любими рокли и шапки. На добър път, мое пристани-ще, мой дом, човече мой – от бариера към бариера, от мен към мен, от себе си към себе си!

Татяна Йотова е учител по български език и литература в СОУ „Христо Ботев“, гр. Айтос.

— 173 —

Тодорка Цонева

Земя на поетиБългария, казват, била „Страна на убитите поети“. Една от най-

продаваните през 2013 година книги е „Защо се самоубиват поетите“. Авторът дава отговор – съмненията, които само истинският творец изпитва, духовната му самота и изолация. Читатели търсят отго-вор по-надълбоко – в отвращението от провинциалното и инфантилно общество и от тоталитарната идеология, цензура и автоцензура. Интересът към книгата може да се дължи повече на отговорите на въпроса „Как се самоубиват поетите?“.

През 30-те години на ХХ век Ангел Каралийчев е изнасял беседата „Как гинат нашите духовни водачи“, в която припомня нерадостна-та съдба на видни български творци: Ботев, Алеко, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Н. Ракитин. За Каралийчев причината е народо-психологическа – изпращаме най-достойните на небето да служат на боговете. Деликатен и мек, без да обвинява, сочи омразата, завистта, безкрайното настървяване. По-късно би могъл да продължи текста си с имената на Смирненски (защото е един от малцината, посетили го в санаториума), Гео Милев, Вапцаров (защото е един от свидетелите на процеса срещу него). Но не го е направил.

Темата го е вълнувала и можем да я открием в разказа „Слепият гъ-дулар“ (сб. „Имане“, 1927). Този разказ, както и останалите единадесет, е митологичен, а е установено, че връщането към мита в българската литература става при дълбоки обществени и духовни кризи, тъй като митът отключва неосъзнати архетипни модели за справяне.

Малък по обем и с несложен сюжет, разказът е пренатоварен с ми-тологеми. В село Орлица, в събота, Задушница, идва Тилилей, слепият гъдулар. Баба Тиша го води по моста към запустяла воденица, където го настанява. Минават четири лета, орличани свикват с него и отна-сят по нивите песента му – благодарност за хляба и меките круши. Понякога пускат „по някоя пара през окото на гъдулката“. Един ле-тен ден буря убива всичко – растения, птици, надежди. После напича слънце и Тилилей засвирва. „Хей, неблагодарнико, не те ли е срам! Я пог-ледни тия убити пилета! Да се махаш, … да вървиш там, откъдето си дошъл!“ Тилилей изсипва на мегдана всичко, „което му бяха дарили орличани през най-радостните си дни“ и тръгва натам, откъдето е дошъл – към тъмнината.

Мотивът за посредничеството между двата свята – земния и от-въдния – е повторен многократно. Тилилей отвежда към гори Тилилей-ски (Отвъдното). Орелът, орехът, мостът, щъркелът са митологеми на идеята за посредничество между световете. Събота и Задушница

— 174 —

– също. Числителните имена са своеобразен код, чрез който се изобра-зява Космосът. Девет (години, села) символизира прехода. Разказът може да бъде прочетен като метафора за Поета, посредник между световете, мъдрец и пророк, който е изгонен от човешкия свят.

Фигурата на твореца е обект на внимание от древността до днес. В българската митопоетична традиция в образа на Орфей са синте-зирани представите за Поета като Учител, Философ, Лечител. Орфей омагьосва с творчеството си, но и плаши с досега си с Отвъдното. „Поетът е загадъчен, непонятен и неподатлив на идентификация… прескача извън общоприетото, обичайното и задължителното“ (1, 93).

Поетът има власт, различна от тая на институциите – властта на словото. Той е пророк и вестител на истината, спокойно вгледан в бъдещето. Друг е въпросът доколко общността се вслушва в думи-те му. Обикновено средата не приема нестандартното му мислене и поведение. Поетът трябва да работи нещо друго за насъщния. Само Вазов се е издържал от писане. Само той е получил приживе признание и уважение. Нещо повече – създаден е мит за безсмъртието на Поета, което се заплаща с цената на непризнаването, отхвърлянето и уни-жението. Този мит оправдава и общността, неспособна да разбира посланията на твореца преди смъртта му.

Творецът според Юнг е орисан да жертва личното си щастие и като носител на колективната душа да се превърне в духовен водач на общността. Рядко се случва да не заплати скъпо за божествената искра на своя талант. Поетът поставя над себе си като ценност общността, където за разлика от колектива не се заличава персонал-ната идентичност на човека и творческото начало, заложено у него, не бива жертвано в името на предразсъдъци и утопични идеи.

Българските поети имат чувство за мисия и носят кръста си. Докато могат.

„Творецът е пазител на паметта и строител на света. Той е тър-сач на истината и говорител на общността. Той е защитник на онеп-равданите и бард на промяната. Той е посредник между земното и небесата на символичното“ (4, 321). Тежка мисия.

Гробницата на Данте е в Равена, а тази във Флоренция е празна. Съгражданите му, изгонили го приживе, го искат след смъртта му. Ще да са верни думите на Левчев: „Сигурен съм, че обществото има нужда от поезия, но от поети – едва ли“. Излиза, че не България е земя на убити поети, а цялата Земя. Земя на поети.

Използвана литература:1. Атанасов, Вл. „Символни полета в българската литература“, С., 19952. Каралийчев, А. „Споделено“, С., 19923. Ковачев, П. „Защо се самоубиват поетите“, С., 20134. Стефанов, В. „Българска литература ХХ век“, С., 2003

Тодорка Цонева е учител по български език и литература в СОУ „Ангел Каралийчев“, гр. Стражица.

— 175 —

СЪДЪРЖАНИЕ

Стихотворения Ани Деянова

В неделя свършва животът . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9

Анка МановаВъпроси от едната страна на бариерата . . . . . . . . . . . . 10

Анна ДанаиловаРодена във Варна . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11

Атанас ГеоргиевКажи, душа! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12

Боряна СтаневаХрам . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13

Венета ТашеваМога . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14

Виктория МихайловаВнушение. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15

Виолета МиховаОт другата страна на бариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16

Галина ИвановаМонолог на Доротея . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18

Диана ПавловаПрез колонадите на Атлантида . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19

Екатерина АвджиеваРъждива тишина . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20

Елеонора КняжеваНе е късно . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21

Емилия ДяковаПовик . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22

Златина ВеликоваКогато си отива любов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23

Златинка ВълеваОт върха на Дървото на живота . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24

Златка ХристоваСънувах . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 25

Иванка ГичеваМомчетата, на които някога . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26

— 176 —

Илиана СтояноваОще мечтая . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27

Йорданка Калистринапро)(буждане . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28

Йорданка ГецоваРазлична . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30

Лъчезар СеляшкиКнижни лястовици . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31

Любка СлавоваПолет по човешки . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32

Мария НиколоваНавлизам в себе си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33

Мария МустакерскаНа Павел Вежинов – с възхищение пред таланта му . . . . . 34

Мая МитоваДамата с кутията за летни писма . . . . . . . . . . . . . . . . . 35

Надежда МариноваВ предела на лятото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36

Наталия Цветановапред бариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37

Нели ХубеноваГеометрични илюзии . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38

Нина ЧилянскаПоляните на детството . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40

Петя ЙошковаЛюбовта . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 41

Радина Стоева Аз съм . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42

Рашел ЛевиПритежание . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44

Роза СтанкевичИз цикъла „ТРИстишия“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45

Росица Сертова-ИвановаСтената . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47

Светлана ФидосиеваЛилит . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48

Светлана КараколеваВместо молитва . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49

— 177 —

Станислав МилевРавновесие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50

Станка ДимитроваЛятна проверка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51

Теменуга МариноваСлънчогледи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52

Тотка ДиневаСеднал на вековен камък . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53

Филип КабакянНаводнение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54

разказиАлбена Алексиева

И срещнах него… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 57

Александър АлександровРазсъмване . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 60

Бисерка АлексиеваПътуване към утрото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 63

Георги БогдановРицарски доспехи и голи охлюви . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 65

Даниела ЙордановаЖена за продан . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 69

Женя ДимитроваВ случаен разговор за „дисциплината“ . . . . . . . . . . . . . . . . 74

Захаринка КуцеваБаба . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 77

Иван ХристовМанол Макрелата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 80

Ина КрейнБилет за влака . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 84

Ирена ГеоргиеваВ мир със себе си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 87

Йордан ЛесовБяло-черното . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 90

Любомир Петров – Пидов Тайната връзка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 91

Любомира ПетроваЛовджийска история . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 94

— 178 —

Магдалена МанчеваДванайсти клас . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 97

Мариана ДафчеваБариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 100

Мариана МариноваЦветето . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 103

Марта Радева Прозорецът . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 105

Мартен КалеевТорнадо по изгрев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 108

Надя БелеваФабрика за бариери . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 112

Надя Иванова Бай Манчо . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 114

Надя Стаменова-Флорова23 грама живот . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 116

Петя СтефановаАко… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 118

Росица ИвановаТам, отвъд бариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 122

Севдалина ПетковаЗакон за човечност… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 125

еСетаВалентина Койчева

Бариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 129

Валентина ПлачкиноваПред последната бариера . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 131

Габриела ВелеваЕдин учител пред една или (в)повече бариери . . . . . . . . . 133

Гено НедялковОтражения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 135

Екатерина БояджиеваДа знаеш (всичко) или да не (го) знаеш . . . . . . . . . . . . . . . 138

Зорница КлиментоваБариери ли? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 141

Красимира КацарскаТичам . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 145

— 179 —

Мариана ПенчеваПоследният ми ден като учител . . . . . . . . . . . . . . . . . . 147

Павлинка ЦеровскаДа надскочим себе си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 149

Райна ГеоргиеваТриптих . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 151

Рангел Мрянов Бариерите пред нас и в нас . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 152

Роза ЯнковаDeus ex machina . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 155

Румен ДимитровКвантова теория на щастието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 158

Румяна Шишкова„Огледалце, я кажи бариерка що стъжи?“ . . . . . . . . . . . . 161

Светлана ДъбенскаДон Кихот в системата на образованието . . . . . . . . . . . 164

Снежана БелчеваЗа бариерата или още един поглед към аутизма . . . . . . . 167

Стефка ПоповаОцеляване . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 170

Татяна ЙотоваАз, бариерата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 171

Тодорка ЦоневаЗемя на поети . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 173

Шести национален конкурс за учители творцина ГраниЦата на МЪЛЧанието

Сборник стихове, разкази, есета

Съставителипроф. Боян Биолчев

проф. Валери СтефановБойко Ламбовски

РедакторОлга Попова

Графичен дизайнНиколай Пекарев

КоректорТони Митрашкова

Българска. Първо изданиеФормат 70х100/16. Печатни коли 11,25

ИздателиБУЛВЕСТ 2OOOИК „Анубис“

Печат„БУЛВЕСТ ПРИНТ“ АД