Лекция 3 17.10.2006

Правоотношение. Елементи на правоотношението. Субективни права и задължения

1. Понятие и обща характеристика на правоотношението

Правоотношението е връзка между конкретни лица, която възниква при проявата на един юридически факт и която съдържа субективни права и задължения.

Правоотношението ВИНАГИ е връзка между КОНКРЕТНИ лица, то НЕ съществува в общия случай.

Винаги възниква въз основа на правна норма. Съдържа субективни права и задължения. Гарантирано е от принудителната сила на държавата.

2. Структура на Правоотношението

Правоотношението включва три основни елемтна и това са: субекти, обект, съдържание.

Субекти: носителите на права и задължения. Участниците в правоотношението. Правоотношението като връзка може да възникне единствено между лица, които могат да бъдат носители на права и задължения.

Обект: всяко правозначимо благо, по повод на което субектите на правото встъпват (участват) в правоотношение, може да се определи като обект на правото. Това могат да бъдат материални: вещи, пари; могат да бъдат и нематериални (напр. едно произведение на литературата). Основната част от обектите, за които ние участваме в правоотношения са вещите.

Съдържание: Правоотношението е състои от субективни права и задължения. Терминът субективно право се използва, за да се определени конкретната възможност на едно лице участник в правоотношение. Субективното право е признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение и да иска от другия участник в правоотношението да има определено поведение. Тази възможност се признава за задоволяване на правозначими интереси на носителя на правото. Ако субективното право е възможността за определено поведение, което може да има един участник, то правното задължение е поведението, което трябва да има другият участник в правоотношението. НЕ може да има субективно право без правно задължение. Субективното право вклюява на първо място възможността на неговия носител сам да има определено поведение и на второ място да изисква от правозадълженото лице определено поведение.

3. Видове субективни права

Субективните права могат да се разделят на: Имуществени и лични неимуществени права, в зависимост от

интереса, който стои в основата им (напр. правото на собственост е имуществено; правото на име е лично неимуществено право; правото на чест, достойнство също е неимуществено).

1

Лекция 3 Има случаи, в които могат да бъдат сложни (комплексни) субективни

права и прости. Сложните дават повече от една възможност за поведение (напр. правото на собственост включва три основни правомощия; авторското право включва както имуществени така и лични неимуществени права – към имуществените се отнася правото за възпроизводство и разпространение на произведението, а към неимуществените се отнася правото на авторско име).

Субективните права се разделят и на абсолютни и относителни. Абсолютни са тези субективни права, при които кръгът на правозадължените лица е неопределен (напр. правото на собственост: неговият носител може да иска определено поведение от всички лица). Относителните са тези субективни права, при които имаме един или няколко конкретно определени правозадължени лица (напр. облигационните права – тези които произтичат от договори).

Субекти на правото. Видове

Терминът субект на правото се използва като обобщаващо понятие за всеки, който може да бъде носител на субективни права и задължения. Естественият субект на правото е човекът.

Субектите включват на първо място хората и за да се означат хората като носители на права и задължения в правото е въведен терминът физическо лице.

Субекти могат да бъдат индивидуални и колективни. Индивидуалните лица са хората, колективните са организациите и обединенията на хората (напр. юридически лица, държавата).

Правоспособността на физическите лица включва два елемента, а именно: правоспособност и дееспособност.

Правоспособността е признатата и гарантирана от закона възможност на всяко човешко същество да бъде носител на права и задължения. Тази възможност възниква от момента на раждането и се изгубва с настъпването на смъртта на лицето.

Дееспособността е признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице със свои собствени действия да придобива права, да упражнява своите права, да поема задължения и да носи отговорност за тях (деликтоспособност). Пълната дееспособност настъпва с навършването на 18 годишна възраст и за разлика от правоспособността може в последствие да бъде ограничена или напълно отнета. С невършването на 14 годишна възраст на физическите лица се признава възможността да извършват самостоятелно определени правни действия. За тях възниква ограничена дееспособност – непълнолетни. Под 14 години физическите лица са напълно недееспособни – малолетни.

2