1.4.20061.4.2006

BGBG--ScienceScience

Първото Българско Научно ОнлайнСписание

2

От Авторите

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителитеинтересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото семоже повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпенначин да достигне до всички вас.

С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред щепродължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в коятоще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашитеземи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждамедревните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точкана тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на"Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това екратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления наземята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги щеима статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще сеслага по една известна историческа личност.За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашияфорум http://bg-science.info/forum!Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.phpПриятно четене от екипа на BG-Science.

3

СъдържаниеБългарска историяДържавата през първата половина на IX век

Древна историяСпарта през архаичния и класическия период

АстрономияГраница на Рош

ЕволюциятаНеандерталец

ГеографияЛицето на земятаЗеметресенията предизвикват промени

ЗоологияРолята на половия диморфизъм приживотните

БотаникаОтдел покритосеменни, или цветнирастенияКлас двусемеделниСемейство люковитиКукуряк

ЛичностРенеРене ДекартДекарт

4

Българска история

Спасение и възход на България: хан Крум (803-814)Разгромът на Аварския хаганат от франките имал за резултат освобождението на славянските племенаи панонските прабългари, които били под неговата власт. Изразено е предположението, че тевъстанали, присъединили към Българското ханство Трансилвания, а хан Крум поел тяхнотоуправление.Този български владетел, заел престола след смъртта на хан Кардам, според едно свидетелство от XI в. произхождал от прабългарския клон, който след разпадането на „Старата Велика България" сеустановил в Панония и бил под властта на Аварския хаганат. По-късно неговият род се преселил наюг от р. Дунав. Самият хан Крум се смята за родоначалник на нова династия, от която произхождатнай-забележителните владетели, управлявали България до края на X в. Затова и след възкачването сина престола Крум обърнал поглед на северозапад.В български ръце преминали богатите солни и железни рудници, които се намирали в Карпатскатаобласт. Границата на северозапад се разпростряла до р. Тиса. България станала непосредствен съседна Франкската империя на Карл Велики.

ДЪРЖАВА ПРЕЗПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

5

Териториалното разширение и етническото уголемяване на Българското ханство противостояли наинтересите на Византия, която се стремяла с всички сили да възвърне предишната си хегемониякакто на Балканския полуостров, така и на целия континент. Независимо от новата политическаобстановка империята не променила своите намерения спрямо българската държава. ИмператорНикифор I Геник (802-811) си поставил за цел да я ликвидира. През 807 г. той потеглил на поход, който бил осуетен поради избухналия във войската метеж. На следващата година един българскиотряд проникнал в долината на р. Струма, разгромил стануващата там византийска армия и й отнел1100 литри златни монети, предназначени за заплати на войниците от пограничната област. Скорослед това, през 809 г., българите превзели важния стратегически център Сердика (дн. София). Товаим давало възможност да бъдат в непосредствена близост със славянските племена в Македония ида ги приобщят към държавата си.През лятото на 811 г. император Никифор I Геник потеглил срещу България начело на 60-хиляднаармия с твърдото намерение окончателно да я покори. За да спаси страната от разорение, хан Крумдвукратно предложил на византийците мир, който високомерно му бил отказан. Те преминалистаропланинските проходи, разгромили противопоставилите им се два български отряда и сеотправили към столицата Плиска, която превзели, подложили на разграбване и опожаряване. Междувременно хан Крум организирал оцелялата си войска, наел като съюзници аварите и някоиславянски племена и „въоръжил по мъжки жените" (Анонимен ватикански разказ, IX в.). Уплашени, византийците се опитали бързо да се изтеглят от завладяната страна. Те се отправили наюг към прохода Верегава (дн. Върбишки проход), който бил вече заварден от българите. Презнощта на 26 юли 811 г. разположената на стан в прохода византийска армия била нападната ипоголовно унищожена. Самият византийски император бил пленен и обезглавен. Обкованиятотвътре със сребро череп на Никифор служел за чаша, с която по време на пиршествата хан Крумпиел наздравица със своите славянски князе. Според прабългарското поверие по този начин той сиприсвоявал силата (оренда) на своя враг.

6

7

Независимо отудържаната победа ханКрум отново поискал мири подновяване надоговора от 716 г. Заводене на преговори вЦариград бил изпратенславянският князДрагомир. Византийскиятотказ послужил катоповод за възобновяванена военните действия. През есента на 812 г. българската войскапреминала в настъплениена широк фронт вСеверна и ИзточнаТракия. След катоудържали победа вбитката при Версиникия(дн. с. Маламирово, Ямболско) през 813 г., българите в стремителенмарш достигнали доЦариград.

8

Под стените на византийската столица хан Крум в качеството му на върховен жрец извършилезически жертвоприношения. Той отново предложил сключване на мир при известни условия. Повреме на преговорите византийците нападнали из засада българския хан, но той успял да се спаси. Вотговор на това вероломство Крум заповядал да бъдат опустошени околностите на Цариград и цялаИзточна Тракия, а взетото в плен население да бъде отведено в България и поселено в областта насевер от дунавските устия, наричана от византийските автори „Отвъддунавска България". Превзетбил за пръв път и Адрианопол (дн. Одрин).От победата във Върбишкия проход до появата на идеята за превземането на Цариград имало самоедна крачка и тя вече била направена. Оттогава мечтата за превземането на византийската столица иобладаване на трона на василевса станала болезнена амбиция на някои български владетели. Българското господство над Черноморието и Източна Тракия я правело да изглежда реалноосъществима. Започнала трескава подготовка за завладяване на Цариград. Били изработенимногобройни обсадни машини и съоръжения. Обозът на подготвяната българска войска наброявал 5 хил. железни коли с 10 хил. вола. В навечерието на похода към Цариград владетелят починал отсърдечен удар (13 април 814).Удържаните от хан Крум военни победи довели до включването в пределите на българскатадържава на нови области от Средния Дунав и на юг от Балкана, в които живеело многочисленославянско население. Това от една страна укрепило нейния авторитет на Балканите и в Европа катообединител на славянските племена, а от друга — увеличило тежестта и значението на славянитекато най-многобройно население в държавата. Подир поражението при Версиникия, за да сепротивопоставят на българите, византийците потърсили помощта на Карл Велики. Технитепратеници го приветствали като император — с титлата, която преди не му признавали.Българското ханство стъпило на европейската политическа сцена като трета сила редом с Византияи Франкската империя.

9

10

Никифор напада България ипленяванетому от българите – миниатюра

от Манасиевата хроникаХIV в

Пиршеството на хан Крум следпобедата му над император Никифор– миниатюра от Манасиевата хроника

11

Крумовото законодателство — начало на пи-саните закони в България

С много по-трайно значение за бъдещото развитие на българското общество се оказалипреобразованията вътре в страната. С въвеждането на единно писано законодателство, задължително за всички поданици на държавата, хан Крум поставил на равна ногапрабългарския и славянския етнически елемент. Той приобщил славянската аристокрация къмвърховното управление. Дотогава в държавата действало обичайното право на славяните ипрабългарите. Хан Крум издал закони, които за пръв път разкрили значението на върховнатавласт като висш законодател. В тях се предвиждали смъртни и членовредителни наказания(през средновековието те били широко застъпени в цяла Европа) за клеветниците, крадците итехните помагачи. Повелявало се да бъдат изкоренени лозята, за да бъде възпряно ширещото сесред народа пиянство. Предвиждало се оказване на помощ на безимотните и нуждаещите се отстрана на имащите, за да се преодолее обедняването на значителен слой от населението.Крумовите закони били насочени към създаване на строги порядки в обществото, към защитана частната собственост и на разорените и крайно обеднели селяни общинници.Товазаконодателство има социален характер и е показател за разслоението на българскотообщество.

В по-новите изследвания се изказва тезата, че съобщението се отнася за разпоредби навърховната власт във връзка със заздравяване на дисциплината, а не за наличие назаконодателство. За запис на българско обичайно право не става дума и в "Отговорите напапа Николай I".

12

Външнополитическа дейност на хан Омуртаг (814-831)

Опитът на Крумовия наследник хан Омуртаг да продължи подхванатата политика спрямоВизантия претърпял неуспех. През 815 г. бил сключен мирен договор с Византия, по силата накойто били признати известна част от териториалните завоевания на българите. Границата междудвете държави започвала от Дебелт на Черно море, достигала до крепостите Констанция (дн. Симеоновград) и Макри Ливада (дн. с. Узунджово, Хасковско) и от филипопол (дн. Пловдив) тръгвала по билото на Стара планина. По нейното протежение българите направили пограниченокоп и вал, известен сега под името Еркесйя. Другите клаузи на договора уговаряли размяната напленниците и политическите бегълци, както и съдбата на славянското население в Черноморскатаобласт и в Източна Тракия. През 823 г. по молба на византийския император хан Омуртагучаствал с войска при потушаването на въстанието на византийското селячество подпредводителството на Тома Славянина.Българската външна политика постепенно излязла извън сферата на традиционния българо-византийски конфликт. През 818 г. обитаващите северозападните области славянски племенатимочани и абодрити се отцепили от българската държава и подирили защитата на съседнатафранкска империя. Опитът на хан Омуртаг да уреди по мирен начин възникналия конфликт недал резултат. Избухнала продължителна българо-франкска война (824-831). Българската войскапроникнала с лодки по р. Драва в Долна Панония. Местните славянски племена били покорени ина мястото на техните князе били поставени назначени от хана управители, франкскиятимператор Людовик Благочестиви (814-840) изпратил елитна войска начело с един от синоветеси, за да възпре българското настъпление. Северозападните граници на Българското ханство билиразширени. То станало активен фактор в историята на Средна Европа.

13

Междувременно на север от дунавските устия избухнал военен конфликт с могъщия Хазарскихаганат. Хазарските нашественици не само били отблъснати, но пределите на българската държавадостигнали до р. Днепър.По инициатива на хан Омуртаг е започнато и делението на страната на комитати, с което тойпремахва административния дуализъм и лишава от автономни права славянските племена. Макар ирядко, в изворите от периода се споменават и жупани: жупан Охсун, жупан и хранен човек от родаЕрмиар, жупан Димитър (известен от Добруджанския надпис). Управлението на комитатите еповерено на представителите на българската аристокрация. Създадена е и единна армия без огледна етническия й състав. По време на неговото управление около владетеля съществува съвет отподбрани аристократи (т.нар. хранени хора). Проявява изключителна нетърпимост спрямовизантийските военнопленници християни. Лишава канартикина Енравота от правото да наследипрестола, заради симпатиите му към християнството.

Трансформиране на ханството в централизирана монархия.Строителна дейност на хан Омуртаг

По отношение на вътрешното укрепване на държавата, строителството на градове крепости исъздаването авторитет на върховната ханска власт през управлението на хан Омуртаг бил постигнатизключителен напредък. Племенният принцип в структурата на държавата успоредно с нейнототериториално разширение бил изместен от административно-териториалния. Ханството сепревръщало в централизирана монархия. Изграден бил военноадминистративен апарат и създаденадобре организирана войска. Позициите на славянската и прабългарската родово-племеннааристокрация били разклатени. Те вече се определяли от служебното положение в държавнатайерархия. Издигането на авторитета на върховната ханска власт проличава от многобройнитекаменни надписи на гръцки език.

14

Те били съставяни от името на владетеля и увековечавали важни събития, строежи и личности. Тези надписи са уникално културно-историческо явление в Европа и могат с право да бъдатнаречени „каменен летопис" на Българското ханство.Управлението на хан Омуртаг се характеризира и със забележителна по своите мащаби строителнадейност. Тя целяла не само изграждане на крепости и дворци, но довела и до появата на града катоважна микроструктура в българския исторически живот. Най-напред била възстановенаопожарената и почти изцяло разрушена от византийците столица Плиска. Там били построени новкаменен хански дворец с тронна палата и други граждански и култови сгради. Вътрешният градбил ограден с висока каменна стена. От хански стан-аул Плиска се превърнала в белокаменен градс добре оформен план. Град крепост бил изграден на р. Тича (до дн. с. Хан Крум, Шуменско). Издигнатият в него дворец — ханска резиденция, бил украсен с четири колони, върху които билипоставени скулптури на два лъва. Трети хански дворец бил построен на остров на р. Дунав (срещудн. гр. Силистра).

Войни срещу Византия за обединението на славянските племена в Тракия, Родопскатаобласт и Македония

Един от най-съществените процеси в историята на България през първата половина на IX в. успоредно с териториалното уголемяване е решителното числено нарастване на славянскияетнически елемент и на неговата роля в живота на Българското ханство. В крайна сметка товадовело до неговата славянизация.Под влияние на многобройните византийски военнопленници сред населението на българскатадържава започнало да прониква християнството. Към него се приобщил и първородният

15

Омуртагов син Енравота (Боян). Именно поради това той бил лишен от престолонаследието и натрона се възкачил брат му Маламир (831-836). Негов съуправител бил кавхан Исбул, койтопродължил подхванатата строителна дейност и прокарал водопровод в Плиска.През 836 г. византийците нарушили сключения тридесетгодишен мир и нахлули в българскитепредели. Те били отблъснати, след което българската войска предприела контранастъпление вСеверна и Източна Тракия, превзела Филипопол и други градове и освободила от византийска властместните славянски племена.Заета във войни с арабите в Мала Азия и на о. Сицилия, Византийската империя трудно можела да

противостои на българския натиск на Балканския полуостров, който се съчетавал със стремежа наславянските племена да се приобщят към Българското ханство.След смъртта на Маламир управлението поел неговият племенник Пресиян (836-852). През неговотовластване процесът на обединението на югоизточните славяни под скиптъра на българския владетелпротекъл твърде интензивно. Подтиквани от българската държава, през 837 г. срещу византийскатавласт въстанали славянските племена в Родопската област, Беломорска Тракия и Македония. Голямавойска под предводителството на кавхан Исбул се спуснала на юг, оказала помощ на славянскотоплеме смоляни и достигнала до крепостта Филипи (до дн. гр. Кавала, Гърция). Тя успяла даразгроми византийската армия, изпратена от Цариград за потушаване на въстанието на славяните.В чест на удържаната победа кавхан Исбул поставил в базиликата на Филипи надпис: „Пресиян, отбога владетел на многото българи, изпрати кавхан Исбул, като му даде войски (...). И кавханътотиде при смоляните (...). Българите сториха много добрини на християните (византийците), нохристияните го забравиха. Ала бог вижда.“Териториалното разширяване на Българското ханство в различни посоки през първата половина наIX в. го превърнало в основна политическа сила в Европейския югоизток, която успяла да обедини исплоти „варварския свят" срещу Византия и Франкската империя. С включването на славянските

16

С включването на славянските племена от Македония в ханството неговите граници достигнали чакдо Охридското и Преспанското езеро. За да противодейства на българското разширение вМакедония, империята си послужила с политически разпокъсаните сръбски племена. Конфликтът стях се оказал единственият сериозен неуспех в активната и експанзионистична политика на„владетеля на многото българи" хан Пресиян.В развитието на Българското ханство през разглеждания период протичали няколко основнипроцеса. Успоредно с укрепването и териториалното му разширение се осъществявалацентрализацията на държавата чрез ограничаване на племенната самостоятелност и налагане наединна военноадминистративна уредба и законодателство, славянизация — чрез увеличаване брояна славянското население и ролята на славянската аристокрация в управлението, и християнизация— чрез включването в пределите на държавата на християнизирани славяни и разпространение нановата вяра сред прабългарите. Възприемането на някои елементи от инсигниите и титулатурата навизантийския василевс, на ритуали и церемонии на неговия двор водело до византинизация наханския двор. Тези процеси обусловили приобщаването на Българското ханство към цивилизованияевропейски свят с неговия център на изток — Византия.

Златен медалион нахан Омуртаг –IХ в.

Кан Омуртаг се бори срещухристиянските проповедина византийските пленици

17

Други натписи:

Надпис върху колона от сиенит, открит в Шумен. Състои се от 11 реда, в които се съобщава за събития, станали по времето на хан Крум (803-814) и ханОмуртаг (814-831), дава и някои факти, станали повремето на възкачването на престола на самия ханМаламир (831-836). Датиран е около 836. Съхранявасе в Националния археологически музей в София."Кан ювиги Маламир е от Бога владетел. Моят дядоКрум с нас намери тези работи. А баща ми, владетелят Омуртаг, сключи трийсетгодишен мир иживя добре с гърците. Отначало и аз живях добре, но гърците опустошиха земите ни. И владетелятМаламир, като управляваше заедно с кавхан Исбул, тръгна на поход срещу гърците с войска и опустошикрепостта Проват, крепостта Бурдизо и земите нагърците. И извърши всичко славно и дойде доФилипопол, а пък гърците избягаха. И тогава кавханИсбул заедно с преславния владетел води преговори сфилипополци.

Чаталарският надпис

18

1919

ДРЕВНАДРЕВНА ГЪРЦИЯГЪРЦИЯ

Характерни черти на спартанския обществен и държавен строй са несъмнено неговатаархаичност и неговото по-бавно развитие. Сравнен с обществения и държавния строй наповечето полиси по западния бряг на Мала Азия, в централните части на континенталнаГърция и с редица полиси на о. Сицилия и по бреговете на Южна Италия, общественият идържавният строй на Спарта бие на очи като някакво „изключение". Причините за товатрябва да се търсят преди всичко в неразвитата икономика на Спарта. За нейното състояниеса допринесли до известна степен и природните условия. Лакония, областта, в коятовъзникнала сравнително рано спартанската - държава, била в същност отрязана откъм моретои предразполагала населението си, от една страна, към затвореност, а, от друга, къмграбителски спрямо съседите, особено спрямо плодородната западна долина на Месения.Когато наблягаме на изостаналостта на спартанските порядки, ние имаме предвид не самонатурално-аграрния характер на нейната икономика, но и значителните остатъци от родовиястрой и военната демокрация, както и немалкото остатъци от патриархалното робство, отразени бегло, но достатъчно ясно в изворите. При характеристиката на държавния иобществения строй на Спарта не бива да се изпуска основното, а именно, че през време нацялото свое историческо развитие Спарта си е оставала аграрна страна с особен режим на

СПАРТАСПАРТА ПРЕЗПРЕЗ АРХАИЧНИЯАРХАИЧНИЯ ИИ КЛАСИЧЕСКИЯКЛАСИЧЕСКИЯ ПЕРИОДПЕРИОД

владеенето и обработването на земята. Откъсите от произведенията на различни гръцки автори, илюстрират архаичността на спартанския държавен и обществен строй. Те ярко разкриватгосподстващата роля на спартанците в общината на „равните" и нечовешката експлоатация, на която теподлагали в продължение на векове илотите. От не по-малко значение са и моментите на класоватаборба между илотите и спартиатите, като откъсите, където личат тези моменти, са дадени предитекстовете, в които се описват политическите институции в Спарта. Не са пропуснати и най-типичнитеместа у античните автори, които засягат важни моменти от надстроечните явления. Така тук сапоместени доста откъси от войнишките песни на Тиртей.

91. Разкази за предците на митичния спартански законодател Ликург, отразяващи раннитезавоевателни набези на спартанците

Плутарх, Ликург, 2

Най-знаменитият от неговите [на Ликург] предци бил Сой [Соос], през чието царуване спартанцитепревърнали илотите в роби и присъединили към своите владения значителна част от територията нааркадците. Разказва, че веднъж, когато Сой бил обкръжен от жителите на Клитор в една твърде трудна ибезводна местност, той им предложил да се спогодят, като им върне онези техни земи, които билзавоювал, при условие, че те позволят на него и на цялата му войска да се напие от близкия извор. Мирът бил сключен под клетва. Тогава Сой събрал цялата си войска и обещал да даде престола си наоногова, който няма да пие вода. Никой обаче не могъл да се въздържи и всички се напили с вода. Единствен само царят, като слязъл от височината, пред очите на всички и още в присъствие напротивника само се напръскал с вода. Той се оттеглил, но не върнал завладяната от него земя, като сепозовал на това, че „не всички пили вода".

Плутарх, Ликург, 9

За да премахне окончателно всякакво неравенство и несъразмерност, Ликург искал да раздели и движимотоимущество, но тъй като виждал, че гражданите понасят тежко обстоятелството да бъдат лишавани от своетоимущество, той тръгнал по околен път и чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолеекористолюбието всред гражданите. Преди всичко той извадил от обръщение златните и сребърните монети, постановил да се използват само железни монети, но и последните със своето голямо тегло и обемпритежавали съвсем незначителна стойност, тъй като за десет мини от тях било необходимо да се строи вдомовете голямо помещение и те да се превозват с кола.

Плутарх, Ликург, 9,4 сл.

След това той [Ликург] прогонил от Спарта излишните и безполезни занаяти. Впрочем даже и той да непремахнал тези занаяти, те от само себе си щели да замрат, тъй като изделията на тяхното производство присъществуващата монета не щели да намерят пласмент. Защото железните монети не били в обръщение уостаналите гърци, били осмивани и нямали в техните очи никаква стойност, тъй като с тях в чужбина немогло да се купи никаква стока, нито предмети на разкоша. В спартанските пристанища не пристигалиникакви чужди кораби. В Спарта не се явявали нито софисти, нито просяци, които се занимавали уж сгадания, а в същност с подаяния около храмовете, нито съдържатели на домове с леки жени, нито пъкмайстори-занаятчии, които изработвали златни и сребърни украшения, тъй като не били налице исъответните за подобна търговия монети.По този начин луксът, като бил лишен от онова, което го поддържало и хранело, малко по малко замрял иизчезнал от само себе си. Онези хора, които били натрупали голямо имущество, нямали никакви предимствапред бедните, тъй като нямали никаква възможност да извадят своето богатство на показ, а трябвало да годържат сякаш зазидано и скрито в домовете си, без да могат да го употребят. Ето защо и обикновенитесъдове, и всичко необходимо, като кревати, столове, маси, започнало да се изработва в най-добро качество отсамите спартанци, а спартанските кани [котони] според думите на Критий (в. р.) намирали най-доброприложение по време на походите, тъй като понякога от тях се налагало по необходимост да се пие вода, а

тези съдове прикривали мътния и цвят, тъй като извитите им краища задържали калта и от тях могло да сепие сравнително по-чиста вода. Автор на всички тези мероприятия бил законодателят Ликург. Занаятчиите, които дотогава изработвали луксозни предмети, трябвало да прилагат занапред своето майсторство приизработването на предмети от първа необходимост.

Плутарх, Ликург, 13, 5 сл.

Една друга наредба на Ликург била насочена също така против разкоша, а именно покривите на всички къщитрябвало да бъдат изработвани само с брадва, а вратите — само с пила. При това се забранявала употребатана каквито и да било други сечива.

92. Отношенията на крайно недоверие между спартиати и илоти

Либаний, Речи, XXV, 63

Либаний, виден и плодовит оратор. (314—393 г.), роден в Антиохия, бил един от най-даровититепредставители на т. нар. „втора софистика" в гръцката литература през време на преходния период откъсногръцката към византийската литература. След като завършил своето реторическо и философскообразование в Атина, той открил своя собствена школа в Константинопол, в която се оформили и някоивидни представители на раннохристиянската реторика и апологетика.Лакедемонците си позволяваха пълна свобода да убиват илотите и за тях Критий казва, че в Лакедемонсъществува най-пълно робство за едни и най-пълна свобода за други.„Та поради какво друго — казва самият Критий — освен от недоверие към самите тези илоти спартиатътприбира при себе си дръжките на щитовете им? Той не върши това във време на война, когато е необходимода бъде във висша степен съобразителен и чевръст. Той се движи, държейки винаги копие в ръцете си, за дабъде по-силен от илота, та в случай че този последният се разбунтува, да бъде въоръжен само с щит. Спартиатите изнамерили и ключалки за вратите си, като искат чрез тях да възпрат коварните замисли наилотите."

Това би било равносилно на онова чувство, което изпитваш, когато живееш с някого, от когото се страхуваш, и не смееш да си поемеш дъх от опасностите, които очакваш. И как могат онези, които даже и във време назакуска, и на сън, и когато извършват каквато и да било друга работа, са въоръжени поради страх от робите, как подобни хора могат да се наслаждават на истинска свобода? Също както царете на спартанците съвсем небили свободни поради това, че ефорите били властни да вържат и да екзекутират царя, тъй и всичкиспартиати се лишили от своята свобода, понеже живеели при условията на омраза от страна на робите.

93. Конституцията, която Ликург дал на Спарта

Плутарх, Ликург, 5, 10 сл. и 6,1—9

От многобройните преобразования, които Ликург въвел, най-същественото било учредяването на съвета нагеронтите(в.р.). Последният според думите на Платон, бидейки приравнен по значение с властта на царете, която била придобила характер на подчертан произвол, се изравнил по влияние с нея при разрешаването нанай-важните въпроси, съдействал повече от всичко друго за запазването на държавата и внесъл мъдрост вуправлението. И действително държавното управление, което преди това било лишено от стабилност иклоняло ту към страната на царете е тенденция за установяване на тирания, ту към страната на народа завъзтържествуването на демокрацията, след като в средата между тези крайности била поставена опора въвформата на властта на геронтите [старейшините], придобило равновесие и твърде стабилно устройство. Причината за това било обстоятелството, че двадесетте и осем геронти, присъединявайки се към царете, имали възможност да се противопоставят на демокрацията, а от друга страна, те имали възможност даподдържат народа да не допусне установяването на тиранията.

94. Спартанската герузияПлутарх, Ликург, 26

Отначало Ликург назначил геронтите, както казахме по-горе, от средата на онези хора, които вземали участиев неговите планове и мероприятия. Впоследствие обаче той установил такъв ред, че ако някой от тях умре, намястото на умрелия се назначава друг от онези, които били над 60 години и по признанието на всички се

отличавали по своята доблест. И това признание се смятало за най-велико и най-достойно засъревнование благо между хората. Състезанието се водело не за това, дали някой ще бъде обявен отсъдиите за най-бърз от бързите в тичане или най-силен от силните, но за това, дали той ще бъде признатза най-добър и най-благоразумен между добрите, за да може след това да притежава за цял живот, тъй дасе каже, като победна награда целокупната власт в държавата, да има властта да наказва със смърт, слишаване от гражданска чест, с една дума, да решава най-важните въпроси. Самото пък подбиране нанай-добрите ставало по следния начин: когато народът се стичал на събранието, специално избрани мъже, които трябвало да отсъждат в случая, се затваряли в едно помещение наблизо до народното събрание, така че не виждали онова, което ставало в народното събрание, а самите те оставали скрити за другите исамо слушали виковете на събралия се народ. Както и в други случаи, така и в този народът решавализбирането с викове, при което кандидатите, които се състезавали, били въвеждани в събранието неизведнъж, а по жребие един след друг и минавали мълчаливо пред събранието. Онези мъже, които себили затворили, имали дъсчица за писане и отбелязвали за всеки поотделно силата на виковете, без дазнаят за кого се отнася тя, а знаели само, че това е първият, вторият, третият или който и да било отсписъка на онези, които се въвеждат. Оня, при чието появяване имало повече викове и те звучали по-силно, отколкото при другите, него те обявявали за избран.

95. Спартанското възпитание

Плутарх, Ликург, 16 и 17

16. Родителят не бил властен да разполага с възпитанието на своята рожба, а я занасял в т. нар. лесха, място, където се намирали старшите членове на съответната фила, които подлагали на преглед детето. Ако то се окажело добре сложено и здраво, те възлагали на баща му да го отгледа, като при това муотделяли един от деветте хиляди дялове земя. Ако обаче детето било хилаво и уродливо, те го хвърляли в„Апотетите" на планината Тайгет (така се наричала една местност, в която имало много пропасти). Според тях животът на новороденото бил еднакво безполезен както за самото него, така и за държавата, вслучай че то било хилаво и слабо още при самото си раждане. Ето защо жените, за да изпитат здравето на

новороденото, го окъпвали не във вода, а във вино. Казват, че епилептичните и въобще болезнените децасе вкочанясват от силното вино, а здравите стават още по-здрави и силни от него. Кърмачките, които сегрижели за децата, извършвали своята работа с умение. Те не повивали децата в пелени, а давали пълнасвобода на крайниците на тяхното тяло, както и на самото тяло, като ги приучвали да не ядат много, да небъдат капризни в яденето, да не се боят от тъмнина и да не се плашат, когато остават сами, както и да некапризничат и плачат. Ето защо даже и гърците извън Спарта поръчват за своите деца спартански дойки. Разказва се, че дойката на атинянина Алкивиад била спартанката Амикла. По думите на Платонвпоследствие Перикъл назначил за негов възпитател роба Зопир, който по нищо не се отличавал от другитероби, докато Ликург не възлагал възпитанието на спартанските деца нито на купени, нито на наети срещузаплата възпитатели. Също така той не позволявал на бащите да възпитават синовете си така, както тенамирали за необходимо. Спартанците събирали всички деца, навършили седем години, заедно и гиразделяли на агели [стада]. Те живеели и се хранели при еднакви условия и привиквали да прекарватвремето си заедно. За началник на агелата се назначавал онзи, който се отличавал от другите със своятасъобразителност и смелост във военните упражнения. Останалите трябвало да го гледат и да вземат примерот него, да се подчинят на нарежданията му и да понасят с твърдост наказанията, които той им налагал, тъйкато тази школа била школа за безпрекословно послушание. Старците наблюдавали игрите на децата ичесто пъти нарочно ги подбуждали към свади. Скарвали ги и по този начин много добре изпитвалихарактера на всяко дете — дали то е храбро и дали няма да побегне от бойното поле.На четмо и писмо те се учели само с оглед на практическата полза от това, а цялото им останаловъзпитание се свеждало до това да се подчиняват безпрекословно, да бъдат издръжливи на усилия и дапобеждават в боя. Затова и с напредването на възрастта им тяхното обучение ставало по-сурово. Стрижелиим косата до кожа, привиквали ги да ходят боси и да играят заедно, обикновено без дрехи. След катонавършвали дванадесет години, снемали им хитона и им давали по един химатий всяка година. Кожата имбила загоряла и груба. Те не правели топли бани и никога не си мажели тялото и само няколко дни презгодината вземали заедно с другите участие в грижите за тялото си. Те спели заедно по „или" [отделения] ипо агели върху постели от тръстика, която сами те събирали по бреговете на р. Еврота, като я кършели сръце без помощта на ножове. През зимата подлагали под тръстиковата постеля и пласт от вълчи трън. Оттова растение слагали и в самата тръстикова постеля, защото се смятало, че държи топло.

17. На тази възраст най-изтъкнатите и знатни младежи започват да се сдобиват с т. нар. „любимци". Старцитеим оказвали голямо внимание, като ги навестявали твърде често в техните школи за гимнастическиупражнения и наблюдавали как се биели или как се надсмивали един другиму. Понеже всички те се смятализа бащи, учители и наставници на младите хора, вършели това съвсем не между другото. По този начин онзимладеж, който се е провинил в нещо, не могъл да избегне нито мъмренето, нито пък наказанието, защото несъществувало място, където да му се удаде това. Освен това към младежите се числял още един възпитателот средите на най-знатните и най-издигнатите, в нравствено отношение граждани, т. нар. педоном, а самитете избирали по агели най-умните и най-смелите за „ирени". Ирени се наричали онези, които вече вторагодина били излезли от детската възраст, а мелирени се наричали старшите измежду юношите. Такъвдвадесетгодишен ирен командвал своите подчинени във време на бой, а когато се намирали у дома си, гиизползвал като прислужници, когато обядвал. На по-големите той нареждал да му носят дърва, а на по-малките — зеленчуци. Те му донасяли всички тези неща, като крадели; едни от тях шарели из градините, адруги се промъквали в сиситиите на възрастните мъже, като се стараели да действат ловко и предпазливо. Ако обаче някой от тях бъдел заловен в кражба, биели го безпощадно с бич като лош и неловък крадец. Приудобен случай те крадели ястия, като се учели да нападат спящите и немарливи пазачи. Наказанията обаче зазаловения в кражба били бой и принудително гладуване. Храната на спартанците била твърде оскъдна, за дабъдат по този начин принудени да се борят със собствени сили с лишенията и да бъдат смели и ловки.

96. Спартанското общество

Ксенофонт, Лакедемонската държава, V, 2, 8, 9

2. Ликург заварил у спартанците такива порядки, каквито съществували и у останалите гърци, когато всекиобядвал у дома си. Като си дал обаче сметка, че това обстоятелство е причина за лекомисленост иотпуснатост, Лйкург направил техните съвместни обеди публични, като по този начин смятал, че ще направиневъзможно нарушаването на наредбите. На гражданите той разрешил да употребяват в такова количествохрана, че да не се пресищат без мяра, но и да не чувстват недостиг. Впрочем на тези обеди често се даватдобавки във вид на убит дивеч; случва се понякога така, че вместо дивеч богатите поднасят на трапезатачесто пшеничен хляб. По този начин трапезата никога не остава без яденета, докато онези, които се хранят нанея, не се разотидат, а, от друга страна, тя не е свързана с много големи разноски.

8. Освен това Ликург бил забелязал, че храната придава на онези, които работят, хубав цвят, здрави мускулии голяма сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея. Ликург сметнал, че тезинегови наблюдения имат голямо значение, а като размислил и това, че даже и на онзи, който работидоброволно и усърдно, макар и той да е в напреднала възраст, физическите му сили са в добро състояние, тойпредписал всеки от най-старите, който се намирал ежедневно в гимназия, да бди никой да не извършваработа, по-малка от храната, която му се дава.9. Струва ми се, че в това отношение не се е измамил, защото не бихме могли да намерим хора нито по-здрави, нито телесно по-крепки от спартиатите. Последните упражняват еднакво и равномерно нозете си, ръцете си и врата си.

97. Военното дело у спартанците

Ксенофонт, Лакедемонската държава, XI, 1 —10; XII, 1—4

X, 1. Ето кои неща са от полза за всички както във време на мир, тъй и във време на война. Ако обаче някойжелае да узнае какви нововъведения е изнамерил Ликург по отношение на военните походи, той ще научитова в следните редове.2. Преди всичко ефорите разгласяват посредством глашатая кои набори от конницата и пехотата трябва дапотеглят на поход; по същия начин се постъпва и по отношение на занаятчиите, които трябва да тръгнат свойската. Лакедемонците са снабдени също така изобилно и по време на своите походи с всичко онова, коетоостаналите гърци използват в полисите. Освен това се издава заповед да се доставят на войската всичкионези материали, от които тя би могла да се нуждае, като тези материали се товарят отчасти на талиги, отчасти на гърба на товарните животни, така че онова, което би могло да липсва, не би могло да останенезабелязано.3. Облеклото на бойците във време на война е следното. Те трябва да носят червени дрехи и медни щитове, тъй като това облекло най-малко приличало на женското и било особено пригодно за военни цели. Дрехи стакъв цвят са най-лъскави и бавно се замърсяват. Освен това той разрешил на онези, които са достигналимъжка възраст, да си оставят коси, като смятал, че по този начин те ще изглеждат по-едри, а освен това щеимат по-благороден и по-внушителен вид.

4. Така снабдени, бойците били разпределени от Ликург по на шест мори конници и пехотинци. Всякапехотна мора има един полемарх, четири лохаги, осем пентокостери и шестнадесет еномотарси (в.р.). В тезимори еномотиите се строяват по дадена команда било в една, било в три, било в шест редици.5. Повечето хора са склонни да мислят, че тактиката на лакедемонците е нещо твърде сложно. Товасхващане обаче съвсем не отговаря на действителността. В същност всяка отделна редица във войсковитечасти има свой простат [командир] и всяка. редица носи със себе си онова, което и е необходимо.6. Тази тактика на спартанската войска може тъй лесно да се схване, че никой, който е в състояние даразличава отделните бойци, не би се объркал. И тъй едни трябва да вървят начело на редиците, а други — даги следват. Разгъването на редиците се командва във всяка еномотия от еномотарха, който изпълнявафункциите на вестител. По дадена команда редиците се построяват в боен ред със съответно по-голяма илипо-малка дълбочина. Едва ли има обаче нещо по-лесно от това за заучаване.8. Спартанците извършват с голяма леснота всички придвижвания, които се струват толкова трудни научителите по тактика. Когато те са построени в походна колона, разбира се, че еномотиите се движат в тазиколона една подир друга. Ако обаче през време на марша в походната колона се появят неприятелски сили, тогава всеки еномотарх получава заповед да разгъне своите хора по фронта наляво и това става с цялатаколора, докато войската се построи в боен ред с фронт срещу неприятеля. Когато обаче войската е построенапо този начин и неприятелят се яви изотзад, всяка редица извършва контра-марш, тъй че най-добрите бойци, които в случая са останали в задните редове, да могат да се озоват в първите редици срещу неприятеля.9. Не се смята за неудобство, че при тази маневра командирът се оказва отляво на своята част; напротив, товасе смята понякога за преимущество. И наистина, ако някои биха направили опит да го обкръжат, той би сеоказал незащитен не от страната на своята част, но от онази страна, която в същност е защитена от щита. Когато обаче понякога се налага командирът да бъде на дясното крило, в такъв случай еномотията извършваконтрамарш отляво и фалангата се обръща така, щото командирът се оказва на дясното крило, а опашката начастта става ляво крило. 10. В случай, че неприятелят се появява, строен в боен ред, отдясно, когато войската се движи в маршоваколона, тогава не е необходима друга маневра освен всеки лох да се развие като триера, която е насочиланоса си по посока на неприятеля, и по този начин лохът, който се намира на опашката, се оказва надясно. Акопък, от друга страна, неприятелят напада отляво, на това може също да се попречи, като той бъде отблъснат

или пък като всеки лох да бъде насочен срещу противника, така че лохът се намира на опашката, бъде разположен наляво.XII, 1. Аз бих желал да изложа също така и как според Ликургтрябва да се устройват военните лагери. Тъй като ъглите на единчетириъгълник не са особено пригодни да окажат ефикаснасъпротива на противника, Ликург построявал лагера във вид наокръжност в случаите, когато последният не бил разположен наникаква височина, която да му обезпечи сигурност, или пък сеопирал с гръб на някакво укрепление, или пък на бреговете нарека.2. През деня той поставял постовете при оръжието, които данаблюдават вътрешността на лагера, тъй като те не се поставятда наблюдават онези, които са неприятели, а за да бдят завътрешния ред. Наблюдението на неприятелите е работа наконниците. Те се разполагат на такива места, от които дазабележат колкото може от по-далеч всяко настъпление отстрана на противника.3. За през нощта пък Ликург установил обичая по преднитепостове да се поставят на стража скиритите. В наши дни същатароля изпълняват наемниците, ако има във войската такива.4. Що се отнася пък до обичая на спартиатите да не се движатникога без копие в ръка, има се пред вид, че причината за тозиобичай е същата, която се корени и в обичая робите да бъдатдържани далеч от мястото, където се поставя оръжието. Нетрябва да се удивяваме и на това, че даже когато трябва даизвършат физиологическите си нужди, войниците не сеотдалечават от другарите си и от оръжието си освен дотолкова, доколкото се налага да сторят това, за да не си пречат един друг. И всичко това те вършат с оглед на своята сигурност.

Скиритите били периеки, произхождащиот областта Скиритида, която граничеланепосредствено с Аркади. В тази областнямало още селище от грацки тип. Населението на Скиритида било предимнопастирско; то живеело в планински итрудно проходими местности. Затова пъкбило особено пригодено за служба в лековъоръжените части на спартиатите, като изпълнявало трудните и опаснизадачи, които падало върху плещите наотрядите, натоварени да носят преднатаохрана и разузнаването на войската. Въпреки своите нескрити симпатии къмвсичко спартанско, Ксенофонт непремълчава, че спариатите използвалискиритите за трудни задачи, кактоасирийците използвали зависимите от тяххирканци.

98. Бойните песни на поета Тиртей като извор на спартанския бит.Песните на Тиртей, един от малцината представители на спартанската поезия, са твърде важен извор завоенния бит на спартиатите. Тиртей живял и творил през втората половина на VI в. пр. н. е., като съответно наатинския си произход написал своите песни не на дорийски, а на йонийски диалект. Въпреки това неговитепесни, които спадат към гръцките елегии-двустишия, съставени в хекзаметър и пентаметър, били твърдепопулярни всред ръководещата класа в Спарта, защото в тях се възпявали и насърчавали нейните военниуспехи за завладяването на Месения и за смазването на каквато и да било съпротива от страна напотиснатото и експлоатирано население.За тази [плодородна земя] се сражаваха безспирно в продължение на деветнадесет години бащите на нашитебащи, онези храбри бойци с безстрашно сърце, и на дванадесетата година месенците, като изоставихаплодородната си земя, избягаха във високата планина Итома.И месенците подобно на осли, притиснати от тежко бреме, пъшкат под тежкото иго, понасяйки го понеобходимост, а нивите им носят само половината от урожая. . .Сладко е за храбреца да пожертва своя живот в бой за родината си, като загива в първите, редици надоблестните бойци.Да напуснеш родния си град и плодородните ниви и да бъдеш доведен до просяшка тояга — това, напротив, енай-тежка и горчива участ.Страхливецът е осъден да се скита в чужбина с милата си майка, със стария си баща, с младата си жена и сневръстните си деца. Ще живее той омразен за онези, у които е намерил подслон, и ще бъде преследван отнужди и страшна нищета.Такъв човек позори своя род, покрива със срам бляскавия си изглед и бедите и безчестието следват понеговите стъпки.И ако наистина бродещият скитник не може да очаква нито топли грижи, нито почит, нито пък съчувствие всвоята беда, то, нека се сражаваме храбро за родната си земя, нека защитаваме своята челяд и умрем, като нежалим своя живот.И тъй, младежи, бийте се, като останете здраво сплотени един до друг в бойните редици, като не давате надругите пример за срамно бягство или пък за жалка страхливост. Запазвайте в гърдите си своя дух крепък иготов за велики подвизи, когато потеглите на бой с врага. Не изоставяйте по-старите бойци, чиито колене савече отслабнали. Не бягайте назад, като оставите жертва на

неприятеля старците. Страшен позор е за вас, когато в първите редици на бойците загине някой по-стар мъжи лежи пред редиците от млади бойци.Тъй като вие всички сте потомци на непобедимия в битки Херакъл, бъдете смели и бодри, защото Зевс ощене се е отвърнал от вас.Не се страхувайте и не бойте се от вражеските пълчища, а всеки от вас, нека държи щита си право инеотклонно в първите редици, като смята живота за омразен, а мрачните пратеници на смъртта са толковаскъпи, колкото не са скъпи за сърцето му дори слънчевите лъчи.Вие всичките сте запознати с разрушителното дело на бога Арес, който причинява много сълзи, познаватедобре и ужасите на разрушителната война!Младежи, вие всички сте виждали как едни мъже бягат, а други ги преследват; на тези, и на другите зрелищавие сте се нагледали до насита.Истински бойци обаче са онези, които, сгъстявайки плътно своите редове, се решават да влязат в ръкопашенбой в първите редици; те дават по-малко жертви, а спасяват онези, които стоят зад тях; жалките страхливци ибегълци от строя погубват обаче в миг и завинаги цялата си чест.Не може да се намери някой, който да може да разкаже докрай всички мъчения, които се струпват върхустрахливеца, който сам си е причинил този позор. За честния боец е твърде трудно да прониже в гърбаедного, който бяга от полето на убийствената битка.Срамно и позорно зрелище представя мъртвецът, прострян в праха и промушен с копие, което е забучено вгърба му.И тъй всеки да крачи с широка крачка или да впие здраво нозе в земята и да стои на мястото си, прехапал устните си със зъби. Прикривайки бедрата и коленете си долу и гърдите и раменете си с изпъкналщит, кръгъл и от яка мед, нека всеки боец размахва в десницата си своето мощно копие, развявайки при товастрашния перчем над главата си. И нека той да се учи на трудното военно дело всред вихъра на бойнитеподвизи и да не стои с щита си вън от обсега на летящите стрели. Нека той върви в ръкопашния бой и дапоразява врага, като нанася рани с дългото си копие или меча си. Нека всеки, поставил нога до нога, опрялщит до щит и вдъхващ страх перчем до перчем и шлем до шлема на своя другар, и плътно прилепил гърди догърди, се сражава с неприятеля, сграбчил здраво в ръка копието си или дръжката на меча си. А вие, гимнети(в.р.), като прибягвате и се затулвате тук или там под щитовете си, обсипвайте ненадейно неприятеля сградушка от огромни камъни или пък хвърляйте във вражите редове леките си копия под закрилата на онезибойци, които крачат в боя в пълно въоръжение.

3232

АстрономияАстрономия

Граница на Рош е този радиус на кръгова орбита на едно тяло, движещо се около друго тяло, при които приливните сили, предизвикани от централното тяло са равни на гравитационните силина спътника.Ако спътник е на по-ниска орбита от границата на Рош, то централното тяло предизвикваприливи със сила по-голяма от гравитацията на спътника. Тоест, приливните сили ще разкъсатспътника на части. Наблюдаваните пръстени около някои планети се намират по-близо от тазиграница. Между другото в научните разработки около Зона на Рош се открояват двама българи -Светослав Веселинов и Мартин Караниколов. Светослав Веселинов е ст. ас. в "СофийскияУниверситет", катедра "Обща Физика". Той предполага, че след като в Зона на Рош окологолемите планети се образуват пръстени би трябвало това да става и около по малките. Спореднего, големината на парчетата образуващи пръстена са достатъчно дребни и разредени, чеотразената светлина да е съвсем малка.

Граница на Рош

3333

Основанията за това твърдение са попадението 4 американскияспътник в Зона на Рош и пръснали се на парчета точно в момента, в който са пресичали зоната. Друг аргумент в защита натвърдението е това, че няколко космонавти и астронавти саотбелязали в докладите си, че в определени моменти от полета сазабелязали слабо сияние приличащо на пръстен около Земята.

Поведение на „течен“ спътник: на голямо разстояние от централнототяло формата му е почти сферична.

При приближаване към границата на Рош спътникът седеформира от приливнимите сили.

На расстояне, равно на границата на Рош приливнитесили и силата на гравитацията на спътника сеизравняват, и най-малкото сътресение предизвикваразрушаяане на спътника.

3434

Орбиталните скорости зависят от радиуса на орбитата(червените стрелки), затова при разрушаването наспътника парчетата му се разпръскват по дължината наорбита му.

Впоследствие от парчетата се образува пръстен.

35

НеандерталецНеандерталецНеандерталец

В периода между 230 000 г. И 28 000 г. На територията на Европа, ЦентралнаАзия и Близкият Изток живеел неандерталският човек.( харечен е така понежепървият скелет от този прачовек е открит в долината Неандертал в Германия)

Тъй като условията, при които съществувал били изключително сурови(Ледниковата епоха) неандерталецът притежавал физика, отгожаряща напълнона вечната зима, в която живеел.

Изучавайки скелетите на неандерталци, учените стигат до следните изводи:

-Неандерталците са били относително ниски хора, но с много добре развитимускули ( средните съотношения на ръста към теглото са: 166 см;77кг замъжете и 154см;66кг за жените).

-Тези първобитни хора са имали силно развити надочни дъги на черепа имесести, големи носове като защита от студения въздух, който са дишали

В периода между 230 000 г. И 28 000 г. На територията на Европа, ЦентралнаАзия и Близкият Изток живеел неандерталският човек.( харечен е така понежепървият скелет от този прачовек е открит в долината Неандертал в Германия)

Тъй като условията, при които съществувал били изключително сурови(Ледниковата епоха) неандерталецът притежавал физика, отгожаряща напълнона вечната зима, в която живеел.

Изучавайки скелетите на неандерталци, учените стигат до следните изводи:

-Неандерталците са били относително ниски хора, но с много добре развитимускули ( средните съотношения на ръста към теглото са: 166 см;77кг замъжете и 154см;66кг за жените).

-Тези първобитни хора са имали силно развити надочни дъги на черепа имесести, големи носове като защита от студения въздух, който са дишали

-Долната им челюст е по-масивна от нашите ипри нея има много слабо изразена подбрадичнавдлъбнатина, което говори, че неандерталците, може би са използвали (разбира се много слабо) и членоразделната реч.

-Долната им челюст е по-масивна от нашите ипри нея има много слабо изразена подбрадичнавдлъбнатина, което говори, че неандерталците, може би са използвали (разбира се много слабо) и членоразделната реч.

36

Неандерталец-начин на животНеандерталецНеандерталец--начинначин нана животживот

Суровите условия на Ледниковата епоха оформили неандерталците католовци, които живеели в пещери на групи от по 50-100 души и също такагрупово ловували едри стадни животни.

Основната им храна били мамутите, косматите носорози (вижвъзстановката), както и мегалоцероси (елени от Ледниковата епоха), коне идр.

Откритията на археолозите показват че неандерталците са използвали огъня, обличали са се с животински кожи, съшити от тях в примитивни дрехи и саизработвали оръжията си и оръдията на труда от кремък и кости на животни.

Груповият начин на лов, който те са практикували , опитвайки се да убиятот непосредствена близост често пъти разярени животни е криел за тяхогромни рискове.Много от откритите скелети на неандерталци носят белезиот тежки травми като прегазване или пронизване от животински рог.

Изследванията, които учените са направили доказват, че тезипраисторически хора не са преки предци на съвременния човек.Нещоповече: Съвременните хора вече са се появили в Европа (преди 40 000 г.), когато неандерталците започнали да изчезват.Дори се смята, че една отпричините за изчезването им са именно Съвременните хора.

Учените считат, че неандерталците изчезват окончателно преди около 28 000 г.

3737

ГеографияГеографияЛицето на земята

Земетресенията представляват внезапно раздвижване на земната кора, при което за кратко време земнатаповърхност може да претърпи съществени изменения.Твърде далеч са онези години, когато земетресенията са били загадка за хората. Снизхождение будятобясненията, че земетресенията се дължат на движението на великани или китове, върху гърбовете на коитолежала Земята. Наивна изглежда представата за нарушаване на спокойствието на земната повърхност подвлияние на вятъра, който упражнявал силен натиск върху стените на подземни кухини.Днес вече се знае, че причина за земетресенията са вътрешните земни сили. Земетресенията възникват вземните недра при бързото освобождаване на натрупаната там енергия. Мястото, където се освобождаваенергията, става земетръсно огнище. Неговата дълбочина може да достигне до 700 км. От земетръснотоогнище се разпространяват различни по скорост земетръсни вълни, които разтърсват земната повърхност и севъзприемат като трусове. Колкото по-голяма енергия се освобождава, толкова те са по-силни. Обикновеноземетресенията са съпроводени с бучене. Причина за земетресенията са също и вулканските изригвания. Такива земетресения се проявяват само около самите вулкани.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТАЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА ПРЕДИЗВИКВАТПРЕДИЗВИКВАТПРОМЕНИПРОМЕНИ

3838

Всяка година сеизмичните уреди регистрират на Земята няколко милиона земетресения, от които самоняколко хиляди се усещат от хората, а около 20 са силни. Земетресения на нашата планета стават там, къдетоземната кора е най-подвижна. Повече земетресения се отбелязват на сушата. Специалистите са установилидве земетръсни зони : — Средиземноморско-Трансазиатска и Тихоокеанска. По-активна е Тихоокеанскатазона, тъй като в нея се освобождават 80 % от цялата сеизмична енергия на Земята. Нашата страна попада врамките на Средиземноморско-Трансазиатската земетръсна зона.

3939

ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА ДА ОБРАЗУВАТ ПУКНАТИНИ ?

Най-разпространените форми в релефа, които се получават вследствие на земетресенията, са пукнатините. Теса свързани с разместванията и разкъсванията на земната кора. Дължината на пукнатините може да бъдестотици километри, а ширината им достига обикновено 4—5 м, понякога и повече. Често пукнатините иматголяма дълбочина.Много силни земетресения са станали пред погледа на човека. Голям брой са и сведенията за образуванипукнатини.През 1891 г. в Япония при земетресението в местността Мино овари се образувала пукнатина, чиято дължинабила около 100 км. Полученото по нея вертикално разместване на земната кора не е било по-малко от 6 м. Повреме на земетресението в Калифорния — САЩ, през 1906 г. се появили редица пукнатини, но удивлениебуди пукнатината Сан Андреас, която е ненадмината досега. Тя е била проследена на едно внушителноразстояние от 400 км. По нея е станало хоризонтално изместване на земната кора. Реките променили своетотечение, като в източната страна на пукнатината те се придвижили на юг с 6 м спрямо западната страна. През1920 г. от земетресението в провинция Кансу — Китай, върху земната повърхност зейнали големи пукнатинии станали значителни вертикални размествания. Земетресението в Япония през 1923 г. също е причинилообразуването на пукнатини. Тогава районът на полуостров Идзу до Токио се измества на югоизток. Товаизместване се увеличавало от запад на изток, от което полуостров Бозо също се придвижил почти с 6 м. Гоби-Алтайското земетресение в Монголия през 1957 г. предизвикало истинска сензация. Планински масив сдължина около 275 км и ширина около 30 км се издигнал с 10 м, като същевременно се отклонил на изток с 9 м. Ето какво може да допълни за този случай разказът на Харун Тазиев: „...Пукнатина, широка на местадвадесет метра, се отвори по протежение на триста километра…Блоковете на земната кора от еднатаи другата страна на тази пукнатина се отместиха вертикално и хоризонтално един спрямо друг, пренасяйки на много метри урвите, реките и пътеките, които пресичаха пукнатината...“През 1960 г. станало земетресение в южната част на Чили. Появили се големи пукнатини, пропадане ииздигане на някои участъци от сушата. Реките променили течението си, образували се водопади. Големипукнатини били забелязани и по време на Ташкентското земетресение през 1966 г.

4040

съдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовияледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултатна движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубическиметра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че попринцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочинав ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащатасветлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра. Интересни са сведенията за земетресението, станало в София през 1858 г. Известният български просветителСава Филаретов много картинно и точно го описва и същевременно съобщава за образуването на пукнатина вподножието на Витоша.„На 18 септември 1858 г., в четвъртък по пладне, слънцето огряваше с особена светлина Софийското полеи печеше така силно, щото не знаеше човек къде да се дене от необикновена горещина и тягост ватмосферата. В това време, изведнъж, в един миг, се чу един гърмеж, но такъв гърмеж, силен иоглушителен, като да пукнаха изведнъж хиляди-хиляди топове. В същата минута се потърси и серазлюлява земята така силно и страшно, що всякой в отчаяние се найде и помисли, че тука е векескончание мира...... Казват, че планината Витоша, един час на югозапад от София, да се е разпукнала на едно място пополовин аршин нашир и половин час надлъж между селата Бояна и Драгалевци..."През 1909 г. в долината на р. Тунджа станало земетресение, при което се появила пукнатина с дължинаняколко стотици метра. Земетресенията в Горнотракийската низина през 1928 г. предизвикали образуванетона множество пукнатини с различна посока и дължина. Северно от гр. Чирпан една пукнатина е била дългапочти 40 км, а друга пукнатина при леглото на р. Марица имала дължина 60 км. Някои пукнатини ималиширина до 4 м и видима дълбочина до 2,5 м. На места тези пропадания се запълнили от нахлулите води нареката.

4141

ГУБЯТ ЛИ СКАЛИТЕ РАВНОВЕСИЕ?

По време на силни земетресения се нарушава устойчивостта на скалите и те губят равновесие. Тогава те сеоткъсват, придвижват се по склоновете и образуват срутищни и свлачищни форми. Случаи за образуване натакива форми в резултат на земетресения има много на земната суша.През 1870 г. станало земетресение в Южна Гърция, което предизвикало срутвания. Един очевидец разказва: „... Когато се чу грохот и последва подземен удар, откъм запад долетя шум, вероятно от Итея... После заняколко секунди настъпи тишина и отново се появи шум — от върха на планината Кирфис с грохот сетъркаляха скали и по стръмните и дълбоки клисури се сгромолясваха в равнината или в морето. Едва тозишум стихна, раздаде се нов тътнеж от падане на скали, този път от планината Парнас. От запад исеверозапад, от планината Коракс и възвишенията около Анфиса също долетя грохот от падащи камъни..."Земетресението в Каксу през 1920 г. станало причина за големи срутвания и свличания, Харун Тазиев описвасамо една част от тези събития. „... В това, което беше наречено Долината на смъртта, планинскитесклонове бяха изтърбушени от седем огромни срутвания. .. Една къща заедно със стопанина и неговия синбеше отнесена на гърба на движещата се маса и останала по чудо на повърхността на повече от 800 метра надолу, където лавината срещна две други лавини, които идваха косо и изкривиха нейния курс. Тогаватя навлезе в една малка приточна долина и се изкачи по нея на повече от един километър. .."При земетресението в Таджикска през 1949 г. смъкнатите скални материали от склоновете нанесли достаизменения в релефа. Под скални материали с дебелина 30 м останал погребан завинаги град Хаит. По времена земетресението Чили през 1960 г. са били образувани многобройни срутища и свлачища. Харун Тазиевдава конкретш данни за долината на р. Сан Педро „. .. Реката Сан Педро беше заприщена на трипоследователни места в първите пет километра от своето течение. Три заприщвания от скали, откъснати от брега от осемдесет метра височина, бяха преградили реката, въпреки че ширината отединия до другия бряг беше 1000 м. Първите две запришвания бяха относително скромни: шестнадесетмртра височина на едното и деветнадесет на другото, но третото беше затрупало леглото на рекатас покривка от четиридесет до шестдесет метра — два милиона кубически метра скална маса..."Земетресението в София през 1858 г. също предизвикало срутвания. Големи скални блокове, отделени отснагата на Витоша, се намерили в нейното подножие.

4242

ИМА ЛИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ ПОДОКЕАНИТЕ ИМОРЕТАТА ?

Силни земетресения възникват и подокеаните и моретата или в близост дотехните брегове. Тогава във водата сеобразуват вълни, познати с японскотоназвание цунами, което означава „големивълни в заливите". Движението на тезивълни е много бързо и понякога надминава700 км в час. Височината им сприближаване към сушата достига до 20—30 м. Но има и изключения. Запазени сасведения, че през 1737 г. при нос Лопаткана полуостров Камчатка се разбила вълна свисочина около 70 м.

Появяването на цунами е твърде опасно забреговите участъци и крайбрежията. Понякога то предизвиква силни измененияна техния релеф. През 1751 г. в резултат наземетресение огромни вълни се втурналикъм чилийските брегове и образувализаливи. През 1755 г. по време наЛисабонското земетресение цунами свисочина 26 м навлязло навътре в долинатана р. Тахо и отнесло голямо количествоматериали.

4343

През 1952 г. възникнало земетресение край полуостров Камчатка. Вълни с височина 15—18 м станалипричина в речните долини на полуострова да се образуват пясъчни валове. През 1958 г., вследствие наземетресение, цунами с височина 15—20 м откъснало от бреговете на Аляска голямо количество скалнимаси. Интересен е случаят, свързан с Чилийското земетресение през 1960 г. Вълни с височина повече от 10 мпроменили чилийското крайбрежие. Нещо повече. След 12—23 часа вълни с височна 6 м се разбили чак вбреговете на Япония и нанесли чувствителни поражения.

44

ЗоологияЗоология

КАКВАКАКВА ЕЕ РОЛЯТАРОЛЯТА НАНА ПОЛОВИЯПОЛОВИЯ ДИМОРФИЗЪМДИМОРФИЗЪМ ПРИПРИЖИВОТНИТЕЖИВОТНИТЕ??

В превод на българската дума диморфизъм означава двуформие. Всъщност диморфизмът е само частенслучай от полиморфизма, т. е. от многоформието. Тези термини се използват от зоолозите за означаване навсички онези случаи, при които един и същ вид животно се среща в две или няколко различни форми. Приразделнополовите животни диморфизмът най-често е свързан с различия във вторичните полови белези.Не при всички видове животни вторичните полови белези са постоянна характерна черта за полово-зрелитеиндивиди. У видовете, при които се наблюдава периодичност във функционирането на половите жлези, понякога се наблюдава и периодичност в появата на вторичните полови белези. Те се появяват само презтака наречения брачен период — онова време от годината, през което животните се размножават. Следпреминаването на брачния период вторичните полови белези изчезват, за да се появят отново презследващия.Половият диморфизъм се изразява най-често в това, че мъжките и женските животни от един и същ вид саразлични по големина. При бозайниците и птиците мъжките са обикновено по-едри от женските. Така е ипри някои видове влечуги, земноводни, насекоми и ракообразни. Но по-често мъжките са по-дребни отженските, например при повечето насекоми, паяци, риби и влечуги, както и при някои птици и бозайници.

45

Понякога разликата в големината и формата на мъжките и женските е толкова, голяма, че изглежда простоневероятно те да принадлежат към един вид животно. Такъв е случаят с морските червеи от род БонелияДълго време мъжките на тези червеи са били неизвестни. В края на краищата се установило, че те саистински джуджета в сравнение с женските, които са 50—100 пъти по-едри от тях. Размерите на мъжкитедостигат едва 1—2 мм. Те са лишени от храносмилателна система и живеят като паразити в каналите наразмножителните органи на женската.В много случаи половият диморфизъм се изразява в това, че мъжките животни са много по-ярко обагрени отженските. Особено много примери на такъв полов диморфизъм има сред птиците, които обитават тропичнитеи субтропични райони на сушата. При това различия за 20 см дължина.От векове най-красивите пера на мъжките райски птици са служили за украшение на аборигените в НоваГвинея. Но и Европа не е останала незасегната от тази мода. Към края на 19 век в нашия континент са биливнесени над 50 000 кожи от райски птици заради разкошните им пера. Поради това райските птици са билиобект на постоянно преследване. Някои видове вече са станали изключително редки. Да се носят пера от най-редките видове сега е привилегия само на племенните вождове.Дългите пера, които красят опашката на мъжкия паун, също са характерен пример за вторичен полов белег. Когато паунът е спокоен и се занимава с прехраната си, те са събрани и отправени назад, но появи ли сеженската, той с достойнство й ги демонстрира, разпервайки ги като ветрило.Мъжките на много видове риби също добиват ярка окраска по време на брачния период. Любителите нааквариумни рибки познават десетки видове, които биха могли да бъдат дадени за пример. Повечето от тяхимат тропичен произход. Особено характерен пример от нашата природа е рибата бодливка. През брачнияпериод тръбната страна на мъжкия става яркозелена, а коремната — светлочервена. Очите му стават жълти изапочват да блестят с метален блясък. Щом премине брачният период, ярките багри избледняват, а очите мупрестават да блестят.Полов диморфизъм, свързан с различия в общата форма и устройство на тялото, се наблюдава най-вече принасекомите. Кой от нас не е тичал подир светулките, които летят в мрака на топлите летни нощи. Те тусветват, ту изгасват, за да светнат отново след миг. Тъй като не хвърчат бързо, бихме могли да уловим голямброй от тези бръмбарчета и да наблюдаваме как светват и изгасват тяхните „фенерчета", разположени отдолуна коремчетата им. Както всички останали бръмбари, те притежават надкрила (елитри), които в покой

46

покриват задните ципести крила, с помощта на които летят. Светулките, които летят, са само мъжки. Женските светулки са съвършено различни по външен вид от мъжките. Те не летят, тъй като са лишени кактоот летателни крила, така и от елитри. По-едри са от мъжките, приличат на ларви и могат само да пълзят поземята между храстите. Светещите им органи издават постоянна зеленикава светлина за разлика от мигащатажълта светлина, излъчвана от мъжките.Мъжките на много чифтокопитни бозайници са „украсени" с рога, каквито женските не притежават или акоги имат, те са много по-слабо развити. Красивите рога на елена са вторичен полов белег, а не оръжие зазащита от враговете. Нападнат от вълци, еленът се отбранява най-вече с копитата си. Рогата се използват приизпробване на силите между мъжкарите-съперници. Това изпробване на силите става чрез отблъскване сглава. При отблъскването рогата служат за по-доброто сцепване на срещуположно насочените глави насъперниците. Често дори не се стига до физическа битка, а само до демонстриране на рогата пред съперникачрез специални пози. Съдейки по големината им, единият от двамата понякога преценява, че е по-слаб и сеоттегля.За своите рога еленът заплаща висока цена. Неговият организъм изразходва твърде много енергия за тях. Рогата опадват всяка година и се заменят с нови, по-големи. Израстването на новите рога става бързо, само заоколо три и половина месеца, и то през месеците, когато храната е най-оскъдна. При това те достигатпонякога до 10 кг, докато всички останали кости на животното тежат около 20 кг. Нищо чудно при товаположение, че големи и внушителни рога могат да притежават само здравите и жизнеспособни животни.Съществува интересно сходство между рогата на елена и „рогата" на бръмбара-бегач. И при него, както приелена, с „рога" е снабден само мъжкият. Всъщност това не са истински рога, а необикновено силно развитигорни челюсти (мандибули). При женската те са нормално развити и са много по-малки от тези на мъжкия. Той ги използва не само за сплашване на всякакъв вид нападатели, но и за прогонване на съперниците си приовладяване на женската. И тук, както при елените, между мъжкарите понякога се водят битки. Големината нагорните челюсти на мъжкия силно зависи от това, колко дълго се е изхранвала ларвата, от която се е развил.Какво е значението на половия диморфизъм? Та нали в природата всяко явление има своя дълбок смисъл изначение! Отговорът на този въпрос е бил намерен още в края на 19 век от знаменития английскиприродоизпитател Чарлз Дарвин. Той счита, че сред животните в природата се извършва така нареченият от

47

него полов подбор. Женското животно е готово да последва онзи мъжкар, който е по-едър, който има по-силно развити рога или по-ярко оперение. Тези си качества мъжките активно демонстрират пред женскитепосредством различни характерни движения по време на любовната игра. По-силно изразени вторичниполови белези имат най-често мъжките животни, които са по-жизнеспособни, отличават се с по-голямаплодовитост и по-голяма устойчивост спрямо неблагоприятни външни условия. А това е от голямо значениеза продължаването на рода. Женските, разбира се, не съзнават това, нито пък притежават нашата човешкаестетическа преценка за красотата на мъжкото животно. Те просто по-силно се възбуждат от мъжките с по-силно изразени вторични полови белези и в тази си възбуда са готови да ги последват. Мъжките с по-слабоизразени вторични полови белези имат по-малко шансове. В съревнованието за спечелване на женскатапобеждават, така да се каже, „по-добрите". Това явление е, следователно, само един своеобразен механизъм, чрез който самата природа подбира най-добрите измежду многото за продължаване на поколението. Ползатаот това за оцеляването на вида е очевидна. Може би ще запитате защо женските животни не са по-яркооцветени от мъжките и защо те не се съревновават помежду си за спечелване на мъжките?Участието на мъжкия и на женския пол в размножаването е твърде неравностойно. Главното предназначениена мъжкото животно е да оплоди женското. Дори да загине скоро след оплождането, това няма да се отразифатално върху продължаването на рода. За женското животно оплождането е само началото на цял редпроцеси, от успешното приключване, на които зависи дали то ще остави поколение. Снасянето на яйцата итяхното мътене или бременността и откърмянето на малките изискват продължително време, през коетоженската е най-добре да остане скрита от погледа на врага. Ето защо за нея е по-полезно да има окраска, която е не само скромна, но и незабележима.Това, че по време на размножителния период или че изобщо мъжките животни са по-ярко обагрени отженските не е строго правило. При някои видове животни това не се налага. Има птици, при които женскитеса също така ярко оцветени, както и мъжките. Такъв е случаят със земеродното рибарче — една от найкрасивите и ярко обагрени нашенски птици. Земеродното рибарче строи своите гнезда в дупки и пещери. Тамнеговата женска мъти скрита от погледа на враговете.Не във всички случаи обаче различията между мъжките и женските животни от един и същ вид са във връзкас действието на половия подбор. Много често тези различия са подчинени само на нееднаквите функции, които имат да изпълняват женските и мъжките индивиди.

4848

БотаникаБотаникаОТДЕЛ ПОКРИТОСЕМЕННИ, ИЛИ ЦВЕТНИ РАСТЕНИЯ(Magnoliopbyta = Angiospermae)

Покритосеменните растения са най-многобройната група в растителния свят на Земята. Нейните членове саподредени в 390 семейства, 13 000 рода и около 250 000 вида. Те са се заселили по цялото земно кълбо — вокеани и морета, в езера и блата, из пясъчни и каменни пустини, из равнини и плани-ни. И растат при най-различни климатични условия от тропиците до ледените пустини на Антарктида и Арктика. Едни от тях садървета и храсти, други — тревисти растения, трети — лиани, а четвърти са епифити или паразити. Размерите на покритосеменните растения са толкова различни, че сред тях могат да се видят както джуджетаи микроскопични растения, така и гигант-ски по размери дървета. Видовете от рода волфия (Wolfia) например са само 1 — 2 мм, а между австралийските евкалипти има екземпляри, достигащи 100 м височина. Огромно е разнообразието и в устройството на листата и на размножителните им органи.И все пак какво е най-характерното за растенията, включени в този отдел?Най-характерният им белег е затварянето на семепъпката в специални вместилища, наречени плодници, илизавръзи. Образуването им е резултат от сгъването на един или срастването на няколко листоподобниобразувания, известни с името плодолисти. След оплождането семепъпките се превръщат в семена. Теостават затворени в плодниците, които с течение на времето се видоизменят в плодове. Оттук именнопроизлиза едно от имената на тези растения — покритосеменни.

4949

Затварянето на семепъпката е довело до образуването на една специална част върху плодника — близалцето. То служи за „приемане" на мъжките полови органи (поленовите зърна, или цветния прашец), които щом катопопаднат върху него, прорастват, образуват поленова тръбица и така осигуря-ват пътя за движението намъжките полови клетки до семепъпката и нейната яйцеклетка, след което се извършва оплождането. Самотооплождане при покритосеменните протича по своеобразен начин. Тук се извършва така нареченото двойнооплождане. Неговата същност се изразява в това, че обра-зуваните две мъжки оплодителни клетки (наречениспермии) се сливат поотделно — едната с яйцеклетката, а другата с вторичното ядро на зародишнататорбичка, разположена в семепъпката. След това от оплодената яйце-клетка се развива зародишът нарастението, а от оплоденото вторично ядро — хранителната тъкан, нужна за изхранването на зародиша.При покритосеменните се е извършило много силно съкращаване на поло-вото поколение (гаметофита) вжизнения им цикъл. Мъжкият гаметофит при тях е представен само от няколко ядърца в поленовото зърно, известни с името спермални ядра. Женският гаметофит пък е съставен само от няколко клетки, които серазвиват в яйцеклетката. И докато гаметофитът все повече и повече се съкращава, спорофитът (безполовотопоколение) достига при покритосеменните растения много високо развитие — това са фактическирастенията, които най-често са около нас.Покритосеменните растения имат още един основен белег — образуването на цветове. При едни те садвуполови, при други — еднополови, а самите растения могат да са еднодомни или двудомни. Освен товаима цветове, съставени от два кръга околоцветни листчета, които образуват чашката и венчето на цвета, ноима и цветове с еднореден или без какъвто и да било околоцветник. И тъй като вторият важен белег за тезирастения е цветът, често ги наричат цветни растения. А цветовете им са така разнообразно устро-ени, че за дабъдат всички те описани, са нужни стотици страници. Не по-малко разнообразни са и съчетанията, коитоотделните цветове образуват — съцветията. А устройството на семената и плодовете им много честонадми-нава и най-богатото човешко въображение.При развитието на зародиша на покритосеменните се наблюдава също особеност. При една част от тях сеобразуват два семедела, а при друга — само един. Въз основа на тази разлика в целия отдел са обособени двакласа — клас Двусемеделни и клас Едносемеделни. Накрая, нека да отбележим още едно важно „качество" на покритосеменни-те растения — способността им да образуват невероятно много съчетания помежду си. Така те формират десетки хиляди съобщества, които в крайна сметка образуват растителната покривка нанашата планета.

5050

Покритосеменните растения имат огромно значение за човека. Те са расте-нията, които ни хранят и обличат. Те доставят на човека етерични масла, витамини, органични киселини, също и кислорода, без който неможем да живеем. Те са незаменими „доставчици" на лекарствени вещества, без които фармацевтичнатапромишленост би се затруднила да произвежда всички свои препарати по синтетичен път. Не без значение еи тяхната роля като украсни растения, които ни съпътствуват и в дома, и на улицата, и в парка. Те са. . . Не евъзможно само в няколко реда да се разкрие наистина огромно-то им значение за човека. Затова ще спремдотук.В нашата природа покритосеменните растения са представени с около 3500 вида.

КЛАС ДВУСЕМЕДЕЛНИ(Magnoliopsida = Dicotyledonae)

Семейство Лютикови наброява повече от 2000 вида, които са обединени в около 50 рода. Те се срещат поцялото земно кълбо — от екватора до аркти-ческите ледени пустини на север и до Антарктида на юг. Мнозинството и от родовете, и от видовете са разпространени обаче в извънекваториалните области наСеверното полукълбо, главно в Източна Азия, докато в тропичните и субтропичните райони техният брой етвърде малък и там те са предимно планински растения.Сравнително голям брой лютикови растения могат да се видят и у нас. В нашата флора те са представени съсстотина вида от 25 рода (в цяла Европа се срещат 28 рода) и играят съществена роля в растителната покривкана цялата страна, особено по по-влажните и замочурените места.

СЕМЕЙСТВО ЛЮТИКОВИ(Ranunculaceae)

5151

Мнозинството лютикови са многогодишни треви, които презимуват в почвата с подземни стъбла —коренища и грудки. Сред тях има обаче и храсти, и дървесни лиани, като „нашия" повет.Листата на лютиковите са без прилистници, най-често последователни, по-рядко срещуположни. Те иматцели или в различна степен дланевидно до пересто разсечени или разделени петури.Изумително разнообразни са цветовете на лютиковите растения. Сред покритосеменните няма другосемейство с толкова противоречиви белези в това отношение. При едни родове цветовете са съвсемпримитивно устроени и ако околоцветните им листчета не са ярко обагрени, те ще приличат по-скоро нашишарка на някое голосеменно дърво, отколкото на същински цвят на покритосеменно (цветно) растение. Такъв е случаят при витошкия божур (Trollius europaeus). При други родове, както при рода Самакитка(Aconitum), при рода Ралица (Consolida), при рода Кандилка (Aquilegia) и др., цветовете са значително„усъвършенствани" и са отлично приспособени за опрашване от насекомите. Между тези два крайни типасе нареждат всички останали родове. При едни от тях цветовете са с прост венчевиден околоцветник и най-често роля на венче играят чашелистчетата, докато самите венчелистчета са превърнати в различноустроени нектарници. При други лютикови цветовете са с двоен околоцветник, но той е образуван ту отопределен и постоянен, ту от неопределен и непостоянен брой чашелистчета и венчелистчета. Единственият постоянен белег на цветовете на лютиковите растения е силно развитото им цветно легло инеопределеният брой на тичинките и плодниците. Тъкмо по този белег те най-лесно и най-сигурно могат дасе отличават от представителите на всички други семейства. Плодовете на лютиковите растения за разлика от цветовете им са твърде еднообразни. При мнозинствотовидове те са сборни, съставени от многобройни свободни (опадващи поотделно) плодчета — мехунки илиорехчета. Само при отделни родове, от нашите представители на семейството такъв е случаят при родРесник (Actaea), плодовете са от типа ягода — многосеменни, сочни. Всички лютикови растения съдържатотровни, често лютиви на вкус веще-ства и животните ги избягват, не ги пасат. Някои от тях обаче сабогати на лечебни вещества и от незапомнени времена се използуват като билки. А заради красивите, честои много оригинални цветове и хубавата листна маса голям брой лютикови се отглеждат в градините катоукрасни растения.

5252

КУКУРЯК

(Helleborus odorus)Кукурякът се показва над земята твърдерано през пролет-та. В по-ниските и по-топлите места се надига из храсталаци-те иредките гори и по поляните сред тях ощепрез февруари — март, а през меки ибезснежни зими — дори през декем-ври —януари. Колкото по-високо обаче сеизкачва по склоновете на предпланините ипланините (кукурякът стига и до буковияпояс) , толкова по-късно се отварятцветовете му — понякога дори през май.Кукурякът е многогодишно тревисторастение с късо, почти черно коренище. Отнего всяка година израства само по едноизправено жълто-зелено цветоносностъбло, високо до 40 (рядко повече) см. Тое разклонено и е с листа само на върха, а восновата е обвито с няколко продългова-тояйцевидни тъмни люспи.

Цветовете на кукуряка са големи, с диаметър от 4 до 7 см, жълто-зелени, полукълбовидни, ароматни, обикновено по 2 — 4 на всяко стъбло. Те са с правилен околоцветник, който е съставен от 5 свободнивенчевидни чашелистчета. Самите венчелистчета — десетина на брой, са видоизменени в малки фуниевиднинектарници, които са разположени в основата на венчевидните чашелистчета. Тичинките както при всичкилютикови са многобройни, с жълтеникавобели едри прашници. А плодниците са 3 — 8, зелени, само восновата сраснали. От тях след опрашването се развива плодът, съставен от 3 — 8 продълговати плодчета-мехунки, всяко завършващо с дълго носче.

5353

Наскоро след като стъблото израсне от обвивката, в основата му се показва и единственият приосновен листна кукуряка. Той е с дълга дръжка и кожеста петура, почти до основата длановидно разделена на 7 — 10 широко ланцетни и напилени по ръба дяла, дълги до 15 см. Този лист продължава да живее и след катоцветоносното стъбло загине, запазва се зелен през зимата и доживява до израстването на новия лист презследващата пролет.Стъбловите листа са подобни на приосновния лист, но са по-малки и с по-къси дръжки.В по-стари времена кукурякът се славел като билка срещу много болести и по хората, и по домашнитеживотни. За лечение използвали коренищата му (заедно с корени-те), които изваждали рано напролет илипрез късна есен. С тях лекували болести на сърцето, възпаление на гръбнач-ния мозък, менингит, туберкулоза, нервни болести и още какви ли не други болести, а сварени в оцет, ги използвали против пърхоти за укрепване на косъма, за промивка на гнойни рани и т.н. По-късно официалната медицина потвърдиласамо някои от лечебните свойства, които при-писвали на кукуряка народните лечители. Установено било, чев коренищата и в корените му се съдържат веще-ства, които активизират дейността на сърцето, действатпикочогонно, слабително и нервоуспокоително. Тези веще-ства са обаче силно отровни и затова кукурякътможе да се използва като лечебно растение само под лекарски контрол.Кукурякът е медоносно растение. През най-ранна пролет, когато има малко други цъфтящи растения, неговите богати на нектар и на цветен прашец цветове са отлична паша за пчелите. А е и красиво раноцъфтящо растение, което лесно се отглежда. Вие ще можете да се радвате на ранния му цъфтеж и наароматните му цветове още през следващата пролет, ако през есента извадите коренища и веднага гизасадите на избраното място.

54

Личност

"Като видях, че в самото положение: аз мисля, следователно аз съществувам, нямаабсолютно нищо друго, което да ме уверява, че казвам истината, освен съвсем яснотосъзнание, че, за да мисля, аз трябва да съществувам, реших, че мога да приема за общоправило следното: всички неща, които схващаме извънредно ясно и отчетливо, саистинни, но че има само известна трудност да различим добре кои именно от тяхсхващаме отчетливо."Р. Декарт,Разсъждения за метода..., ч. 4Сънят на един философ. Методическото съмнение. Мисля, следователно съм. Дветесубстанции. Смъртта на един философ.

РенеРене ДекартДекарт ((фрфр. Ren. RenééDescartes),Descartes),(1596 (1596 -- 1650)1650)

55

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотскатаобласт Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и, след като баща му се жениповторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратенв йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в Университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, ноза това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц МорисНасауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратъктрактат за музиката, Musicae Compendium.През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа ипрекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията въвФранция, той заминава отново за Нидерландия малко след падането на последнатахугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Нидерландия до 1649, като честосменя местожителството си. През този период той пише основната част от своитепроизведения.През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмонияв началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция вПантеона.С Рене Декарт започва философията на Новото време. Ако вярваме на самия Декарт, всичко се случило на 10 срещу 11 ноември, 1619 година, в града Улм, където бил на бивакслед сраженията от Тридесетгодишната война. Уморен от походи, отпуснат в една топластая, нему се присънили три съня: в първите два се редували кошмари; Декарт сметнал, че

56

това е дело на зъл дух, който искал да го отклони от обещанието, което дал на приятеляси Исак Бекман, математик, медик и физик, с когото се бил запознал точно предигоди-на, пак на 10 ноември в холандския град Бреда. Обещанието било следното: дасложи в ред механиката и геометрията, щом се задържи повече време на едно място; тобило дадено по повод на една решена от Декарт задача, за която Бекман не намиралотговор и след като го получил, заклел Декарт да не изоставя способностите си.В третия сън му се явила маса, на която лежал дебел речник до сборник латинскистихове: един от тях, а именно единственият, запомнен от сънуващия, звучал така "Quodvitae sectabor iter?" или по нашему "Какъв път ще следваш в живота?". Декарт сметнал, че речникът символизирал целостта на знанието, а стихът - настойчиво питане нависшата сила, която искала отговор; и отговорът бил даден в едно тръгнало от тукнататък творчество, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целосттана знанието, а сред всичко това стои класическото cogito, ergo sum, мисля, следователносъм.

Методическото съмнениеМетод идва от гр. metodos, "път, начин на търсене, изследване": изследователския път наДекарт, започнал със съня, но и с отличната му подготовка в корпуса на тогавашнотознание, има една сама по себе си тривиална цел - да постигне очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведатистинни положения за всички неща, влезли в обсега на знанието т.е. да се намери оназиопорна точка, чиято сигурност ще е условие да се "повдигне" масива на знанието донесъмнеността. Разбира се, след делото на Декарт е лесно да кажем, че такова изискванее тривиално; но си струва да си представим тогавашното време, белязано от все ощесилна църква, от постоянни войни, от пръснато в манастирски библиотеки знание, за даоценим Декартовата задача, а и решението й, получено от едно радикално съмнение въввсичко.Последователно Декарт се усъмнява в сетивата; след това във външния свят; по-нататък

57

в придобитото знание; дори в себе си, почти по примера на древния китайски философ, който веднъж сънувал, че е пеперуда, а след това като се събудил, се попитал, даливъпросната пеперуда понякога не сънува, че е човек. Единственото, в което не могъл да сиспомни, оставало самото съмнение: отличителната форма на мисленето, самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. Атова е вече определение за субстанция, за опора на нещата, за несъмненост. "Мисля, следователно съм субстанция мислене" е отговорът на въпроса за най-достовернотоположение, чиято непоколебимост дори и от най-екстравагантните допускания гоутвърждава за първи принцип на знанието. Наличието на такъв несъмнен факт вече ставабезусловно "условие" за достоверно разгръщане на познанието според други, тръгващи оттук пътища, т.е. методи. За Декарт те могат да се опишат като изисквания към всякознание, макар той да твърди, че са си негови, лични, както впрочем е и само неговосъмнението. (Впрочем, буквално възприето и онтологизирано, положението "мисля, следователно съм" може да е извор единствено на солипсистка достоверност, на тази, според която "само аз съм": все пак нещо недопустимо за Декарт и присъстващоединствено в "езиковите възможности", следващи от израза. В по-новите времена това еособено експлоатирана възможност, бъркана с действителност - вж. напр. Витгенщайн, алаприемането й натрапва на Декарт възгледи, които той просто не е могъл да има - ако непоради религиозни, то поне поради чисто научни причини: науката, пък и религията са всеоще "общо дело" на хора пред лицето на една несъмнена обективност.) На пръв погледизискванията са обичайни, но още веднъж следва да се напомни, че е така за нас и тоблагодарение тъкмо на Декарт, който след тях открива пътя на рационализма, наизс-ледването, което приема разумната постижимост на съществуващото по веднъж завинаги установени в мисленето правила; става въпрос за мисловни аксиоми, другото имена прословутите Декартови правила за ръководство на ума. Те имат следния вид:Първо — да не приемам за вярно нищо, което да не ми е известно с очевидност, че то етакова, т.е. да избягвам старателно привързаността и предубедеността и да включвам всъжденията си само това, което би ми се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че

58

да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.Второ — да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото евъзможно и необходимо, за да ги разреша по-добре.Трето — да спазвам винаги реда в мислите си, като за-почвам от най-простите и най-леснитеза познаване предмети, за да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождатедин друг.

И последното, четвърто — да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общипрегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.И тази поредност от правила е такава, защото, пише Декарт, се задоволява от увереността, чес нея разумът се ползва ако не съвършено, то поне по най-добрия начин, като доказателствоза това е и най-непротиворечивата наука - математиката. Нейната пределна рационалност, изчистена от сетивност и материя, е идеал за научност. А след като вече има осъществентакъв познавателен идеал, задачата да се изпробва в метафизиката е напълно смислена, но некато се математизира напр. философията, а като се открие онази област от достоверности, която прави възможно да изпъква непротиворечивото, несъмнено знание. Защото за Декарт, ако математиката е наука, то нейната научност не може да бъде по-голяма от тази на другите, а само е осъществена като такава благодарение на интуитивното използване на универсаленметод в една все пак частна област. Значи задачата е в това: да се обоснове изобщовъзможноста на научното знание чрез самото него и произведените от него понятия, закони, предмети, т.е. да се навлезе в областта на безусловното. На езика на Декарт това значи да сенамери субстанцията на знанието. Разбира се, тя е мислене. Но освен че се отнася към самотосебе си, мисленето има работа и с външен свят, който сякаш го ограничава; мисленето всенякога опира до граници, които следва да прескочи, ала не за да стане друго, и за да познаедругото. Тази драматична дилема има за вре-мето на Декарт и друг израз: как мисловноизчислените траектории на движението на един снаряд преминават през реални крепостнистени и убиват реални хора; за нас това е проблемът на прехода от теория в практика.

59

Двете субстанции: мислене и протяжност

Намерил несъмнената изходна точка, Декарт се отправя към изясняването на поредицавидимости, интуитивно дадени ясни и отчетливи неща, в които по-преди се есъмнявал. Методическото съмнение започва да работи като догматичен конструкт, започва да се изявява некритично. От тук тръгва и една любима за философитеаргументация - приетото за достоверно не може да има случаен произход. Поне приДекарт на това се основава т.нар. онтологическо доказателство за битието на Бога, аименно - представа за висше съвършенство не може да изключи и съществуването му(защото тогава не би било висше); но този тип онтологизация се провежда от Декартне само към Бога. Преди него той се изпробва върху идеите, които имаме в мисленето. Редени по степен на яснота и отчетливост, някои от тях са по-близо до несъмненосттаи са дори самата несъмненост: тях Декарт ги нарича "вродени", но не в смисъл, че гиимаме актуално още с раждането си, а че те присъстват като условие за всяко мисленеи могат да бъдат "събудени" до достоверността си; характерни за всяко мислене, тестават негови факти едва след изказването им или постигането им тъкмо катоинтуитивно ясни, а че това може да стори и друг, не е от значение: те просто"просветват" и оттук нататък действат като "очевидни истини". Такива идеи са тези наматематиката, законите на науката, идеята за Бог. Това, че някой не ги признава заясни и отчетливи, все още не значи, че той не ги разбира, защото самото им отричане евече някаква отчетливост, макар и смътна. Тя се родее със смътността на представатаза външен свят, давана ни от сетивата и ето защо Декарт, когато отвръща на адептитена външността, ги нарича "о, тяло, ти не разбираш и т.н. ...", т.е. неразбиращият е вплен на неяснотата, идваща не само от объркани мисли (това би било фантазма), а отсвободната му воля и обвързаността му се онази друга, ограничаваща мисленетосубстанция.

60

Погледнато критично, ние бихме могли да кажем, че самата представа за двесубстанции е противоречива, доколкото тъкмо в съсъществуването им се съопределят, нарушавайки така дефинитивността, че субстанция е това, което не се нуждае от друго, за да съществува; бихме могли да кажем, че проведен докрай, Декартовият метод биследвало да се спре само на субстанцията мислене и нейните модалности -желание, съмнение, воля, харесване и пр. Но ходът, който той предприема и който би ниизглеждал нелогичен, е напълно оправдан от логиката на рационализма, обвързал се смисловното съвършенство, според което не може да се допусне, че ясни и отчетливипредстави нямат и съществуване, т.е. най-висша степен на битие, която не е човешка. Итъкмо вродената идея за Бог спасява света от пропадането му във фантазията: именнотази идея е гаранция, че висшето същество, дефинирано също и като Творец на видимии невидими неща, не би проявило зла воля да ни лъже и да ни представя някакъвсветовен ред или природен закон само като изглеждащ такъв, за да изпитва вярата ни. Бог, като ортодоксален картезианец (латинското име на Декарт е Картезиус и оттам - -картезианство като синоним на рационализъм), реди света по разбираем начин; че тозиразбираем начин е такъв единствено за него, имайки пред вид вечността му, все още нее основание да се отрече и приблизителното човешко разбиране на външния свят.Последният се представя като протяжност или тела, някои, от които са ни подобни, други - сродни, трети - неодушевени, но всички са разбираеми, поставими на еднопредопределено място, което е мисловно постижимо и словесно изказуемо. Постигнатои изказано, то може да стане факт на всяко съзнание, което актуално никога не би сенасочило към него и не би имало сетивна възможност да възприема "точно тазипротяжност", както и това, че никога не е и "това тяло". Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателнотоприсъствие в пространството; в инстинктивното, автоматично действие по силата наприродни закони, които протичат сляпо за извършителите им. Телесната субстанция елишена от т.нар. "двойна интенционалност" (двойна насоченост) на мисленето:

61

ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността, както говори и името, само се "простира", заема място, но някак без цел; целта се задава от мисленето идоколкото то е символ на присъствието на висшето - в последна сметка от Бог. Следовниците на Декарт, подозирайки възможността за критики, които биха сеотправили, просто признават, че ако има субстанция, т.е. съществуване с най-висшастепен на битие, то това е именно божествената, разкриваща ни се в два атрибута, както смята Спиноза, или гарантираща връзка между мислене и протяжност, кактотвърди Малбранш. А критики Декарт е получавал много - било в писма, било втрактати, било в лекции на ревниви теолози, усещащи неортодоксалните изводи, коитобиха могли да се направят от картезианските съмнително-догматични очевидности. Класикът на рационализма отвръщал на писмата, отговарял на трактатите с подробниобяснения, а от теолозите просто бягал: все пак живеел във време, когато съдът надГалилей бил нещо естествено. За Декарт, обаче, бил неестествен отказът от приетите задостоверни положения и за да избегне съдба-та на Галилей, се заселил в Холандия, воювал - така бил най-добре защитен, заобикалял Париж, чийто философски факултеттогава се славел с мракобесието си, за да се намери най-накрая в Швеция, смятайки, четам, в двора на поканилата го кралица Кристина, ще намери не само спокойствие, но ивисочайша сила, която би въвела за благото на човечеството разумни принципи вуправлението. Намерил, обаче, смъртта си. Тя в някакъв смисъл е символична : още съссмъртта на Декарт, първият философ на Новото време, сякаш се сложил белега, покойто може да се познае както теоретичното себеотрицание, така и случайното мупребиваване в света на практиката. Защото станало така: Н.В. кралица Кристина искала да има в двора си светилата на мисълта; поканила иДекарт. Приела го още първия ден, когато той стъпил на шведска земя. По време нааудиенцията не станало дума за философия, както и за наука. Декарт се надявал, четова ще стане малко по-късно, когато отмине суетата на приемите. И станало, но след

62

четири месеца, през които философът, който смятал, че да се мисли добре е нужно покрайдругото и топла стая, добро вино и лека храна (напр. яребици в масло), изпитвал прелеститена шведската зима; изпитал и прищявката на Н.В. Кристина, която назначила нова среща сфилософа и то в пет сутринта, защото, знае се, техни величества мислят най-добре в такъведин час. Не знаем каква е била дневната температура между 6 и 7 февруари 1650 г. вСтокхолм: знаем само, че по пътя към двореца Декарт простинал и крехките му дробове неиздържали повече от четири дни: на 11.02. той починал. Н.В. Кристина, очевидно обичащанауката, му устроила тържествено погребение.Декарт оставил следните трудове: Правила за ръководство на ума; Светът, или трактат засветлината; Разсъждение за метода; Размишления върху първата философия; Начала нафилософията; Страстите на душата; Компен-диум по музика; Диоптрика, Метеори, Геометрия и мн.др.Роден е на 31.3.1596 в Ла Е, Франция, пров. Турен в аристократично-чиновническосемейство; останал сирак на една година и бил възпитаван от баба си, а след това вйезуитския колеж в Ла Флеш, където, според самия него, най-добре можела да се учифилософията; в колежа се учело и латински, старогръцки, история, поезия, реторика игеометрия. Философията се изучавала постепенно, като най-напред била логиката (поАристотел), след това физика и метафизика (пак по Аристотел, но и по св. Тома Аквински) и накрая - теология.След колежа учил известно време в Поатие, в чийто уни-верситет се наблягало намедицината и правото (това следвал, Декарт) и след завършването се записал доброволец вхоландската армия, за да пътува из света, защото вече смятал, че получените знания вколежа и университета не го били запознали именно със света. При това странстване изсвета Декарт оставил такава следа, без която днес не можем да си го представим най-вечекато единен свят.

63

НякойНякой неговинегови мислимисли: :

· „Повечето книги са така написани, че след прочитането на няколко пасажа иразглеждането на няколко картинки, вече знаеш цялата информация в тях. Всичкоостанало, което се съдържа в тези книги е само за запълване на хартията.“· „Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага дареша други проблеми.“· „Математиката познава много изкусни изобретения, които могат да бъдат полезникакто за задоволяване на желаещите да се учат, така и за развитието на всичкизнания, облекчавайки труда на човека.“· „Мисля, следователно съществувам.“· „Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да годостигнем, или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием…“· „Умът е градина, в която волята е господар.“