Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Исторически факултет

Катедра „Археология”

Курсова работа

на тема:

Развитие на провинциалните граници на Долна Мизия

Научен ръководител: Изготвил:

доц. Диляна Ботева Петя Василева,

фак. N 506

София

2013

1

Съдържание

Основаване на провинция Мизия....................................................................3

Историография..................................................................................................4

Границите на провинция Долна Мизия през II в.............................................4

Развитие на южата граница на провинция Долна Мизия....................4

Промени на границата при император Хадриан от 136 г..........4

Промени от времето на император Антонин Пий......................8

Промяна на границата от 193 г....................................................9

Развитие на източната граница на провинция Долна Мизия.............10

Развитие на северната граница на провинция Долна Мизия.............11

Границите на провинция Долна Мизия през III в...........................................11

Литература.........................................................................................................12

Изображения......................................................................................................13

Основаване на провинция Мизия. Относно годината на образуване на римската провинция Мизия са изказани различни мнения: 27 г. пр. н. е. – Е.

2

Ритерлинг и Б. Томасон, 15 г. пр. н. е. – Г. Ципел и К. Пач, 13-11 г. пр. н. е. – Т. Момзен и Х. Десау, 1 г. пр. н. е. – 6 г. от н. е. – А. Премерщайн и М. Флуз, 9-12 г. от н. е. – Б. Филов и Р. Рау, около 15 г. от н. е. – Б. Геров, В. Велков и др. (Иванов 1999: 23). Дълго време, както в световната, така и в българската историография, се приема последната дата (15 г. от н. е.). Като основание се дава сведението на Дион Касий (58. 25. 4). Проф. М. Тачева обаче обръща вниманието ни към две сведения на Тацит в „Анали”. Първото (1. 80. 1) обвързва Сабин с вече същесвуващата нрез 15 г. провинция Мизия, а във второто (6. 39. 3) се посочва, че до около 35 г. той основал за 24 години Мизия, Ахая и Македония. „Следователно – казва М. Тачева – Мизия е съществувала най-късно от 12 г., когато според надпис от Тесалия Сабин бил legatus exercitus в Мизия” (Тачева 2004: 53).

За името на провинция Мизия съществуват няколко хипотези. Няма да се спирам подробно върху тях, защото това не е тема на настоящата работа. Ще спомена само тази, която според мен е най-логична. Тя принадлежи на проф. М. Тачева. Според нея Мизия е името, което римляните дават на областта много преди превръщането й в провинция. Известно е и от речта на Октавиан от 27 г. пр. н. е. пред Сената. В нея той обявява като свои и на баща си – Цезар – завоеванията на Египет, Галия, Панония и Мизия. Това се случва шест месеца по-рано от триумфа на Крас „над Тракия и гетите”, записано в Триумфалните фасции. Според М. Тачева под епонима „гети” трябва да разбираме триумфа на Крас над земите между Дунав и Балкана, т.е. над бъдещата Мизия. Понятието Мизия официално и окончателно се налага със създаването на картата на Агрипа (Иванов 1999: 24; Тачева 1997: 152).

При основаването й провинция Мизия обхваща сравнително тясна ивица земя на юг от р. Дунав. На запад достига до р. Дрин при Сирмиум, а на изток – до р. Утус при Никопол. Със своя гарнизон тя изпълнява ролята на римски лимес, т.е на укрепена гранична зона, служеща за буфер срещу отвъддунавските племена. След анексията на Тракийското царство на Реметалк III към провинция Мизия са присъединени част от неговите територии – на изток от р. Утос до Евксинския понт – в началото до р. Иатрус, включваща и Димум, а Добруджа била усвоявана чак до Флавиите. На юг Мизия достига до пределите на Хемус. От днешна Източна Стара планина границата се отправя в южна посока, включвайки в пределите на провинцията и Месамбрия. От там започва източната й граница по море и достига понтийския бряг на север до устието на р. Днестър. Към отбранителната система на Мизия принадлежат и крепостите по левия бряг на р. Дунав, основани по времето на Август (Тачева 2004: 54). Така към кр. на I в. провинцията заема голяма територия по десния бряг на р. Дунав, като обхваща приблизително части от териториите на днешните Сърбия, Северна България и Добруджа. Затова поради военни и икономически съображения през 86 г. тя е разделена на Горна и Долна Мизия (Moesia Superior и Moesia Inferior) (Иванов 1999: 26). По данните у Птолемей (3. 9. 1; 3.

3

10. 1) границата започва източно от Алмус, като го оставя в Горна Мизия и по р. Циабрус достига тракийската граница при Стара планина (Тачева 2004: 56).

Историография. За целите на този труд ще се занимавам предимно с провинция Долна Мизия и по-точно с развитието на нейните граници във времето. Ще се обърне внимание на историческите събития и причини довели до промяна в територията на провинцията.

В нашата и чужда литература най-често се разглежда проблема за промяната на границата между провинциите Долна Мизия и Тракия. Това ще рече, че най-дискутирана е южната граница на провинция Долна Мизия. Но границата винаги е дефинирана откъм провинция Тракия и само Д. Ботева я дефинира от провинция Долна Мизия в своята статия „За промяната на провинциалната граница между Долна Мизия и Тракия в края на II век”. Други автори занимаващи се с тази тема са Б. Геров, В. Велков, М. Тачева, Т. Иванов, Р. Иванов, L. Ruscu. Особено внимание се обръща на проблема за територията на Никополис ад Иструм. В някои по-обобщаващи трудове, които включват тази провинция, се засяга и съдбата на останалите граници.

Границите на провинция Долна Мизия през II в.

Развитие на южата граница на провинция Долна Мизия.

Границата между провинциите Долна Мизия и Тракия до края на Принципата често се променя и в някои отсечки трудно може да се проследи.

Промени на границата при император Хадриан от 136 г:

След Дакийските войни император Траян започва своето съзидателно дело за новите тракийски провинции, което бива продължено от император Хадриан. Проведената от тях провинциална политика на администриране и урбанизация са свързани и с промени на провинциалните и териториални граници (Тачева 2004: 61). Според Б. Геров основния ни извор за това време, който предлага географски сведения за долнодунавските провинции и Тракия, е Клавдий Птолемей. От него научаваме, че най-западната точка на северната тракийска граница (респективно южната – на провинция Долна Мизия) включва околностите на Михайловград (Montana), откъдето освен значителния брой латински надписи, имаме и сигурни данни , че най-късно от времето на император Хадриан, градът принадлежи на Долна Мизия. Възможно е, дотогава околностите на града да принадлежат към провинция Тракия. Стратегическото положение на селището като възел на пътищата, които водят през Светиниколския и Петроханския проход към Дунав и вътрешността на Мизия, го

4

прави вследствие седалище на долномизийски войскови части и става причина да бъде включено то в Долна Мизия. Можем да допуснем, че през първите десетилети на II в. става изместване на западната част на северната тракийска граница на юг, като бива включена в територията на провинция Долна Мизия може би и околнстта на Берковица. С това се цели да бъде поставен под контрола на долномизийския императорски наместник и важния в стратегическо отношение Петрохански проход.

По-наизток Бяла Слтина е най-южната точка в Долнодунавската равнина, откъдето е известен надпис с долномизийски императорски наместници през II в. Границата в басейна на р. Скът тогава е значително по-наюг от Бяла Слатина, някъде към изворите на реката, като към Роман достига до р. Искър, както показва най-западният от петте намерени знаци на граничната маркировка през 136 г. Враца със своята близка околност както и околността на Мездра остават в провинция Тракия. В епиграфско отношение средното течение на р. Искър представлява преходна област. Гръцките оброчни и надгробни надписи достигат на север до Белослатинските села Габаре и Чумаковци, а латинските слизат на юг до Кунино и Роман. Преходната област, обаче, лежи на север от граничния знак от 136 г. и може да се смята, че от тогава принадлежи на Долна Мизия. И така, започвайки източно от Враца границата между двете провинции се движи вероятно по Веслец, някъде към Роман пресича Искър и по десния му бряг до Карлуково, откъдето право на изток достига р. Панега над Луковит.

В 198 г. северната тракийска граница в централната й част по важния стратегически път, който свързва Ескус и Нове през Мелта с Филипопол е изместена доста на юг, може би на самия Троянски проход (Геров 1950: 13-17). Надпис в чест на Септимий Север, посветен от долномизийския провинциален управител Овиний Тервул и издигнат от Тит Елий Аквила – трибун на cohors II Mattiacorum, е намерен при античния кастел Состра (дн. с. Ломец, Ловешко). Той се локализира от северната страна на Троянския проход. В литературата се приема, че този надпис е свидетелство за промяната в провинциалната принадлежност на старопланинският проход. Той първоначално е влизал в границите на провинция Тракия, а през първите години от управлението на Септимий Север вече е в Долна Мизия (Геров 1950: 18; Ботева 1997: 166). Д. Ботева добавя: „Според една наскоро предложена теза стратегическото положение на Троянския проход, като обслужващ най-краткия път от Дунав до земите южно от Хемус, е причината той да бъде под контрола на долномизийския управител поне от 136 г. сл. Хр., когато е била урегулирана границата между Долна Мизия и Тракия” (Ботева 1997: 166).

Причината да бъде изместена южната долномизийска граница толкова на юг, несъмнено се дължи на важния сттратегически път, свързващ р. Дунав с Тракийската низина. Стоящата на гарнизон в Ломец войскова част трябва да

5

пази Троянския проход от нападенията на траките и да го държи винаги открит. Стратегически съображения налат защитата на целия път да е съсредоточена в едни ръце.

Най-сложен, най-много разглеждан досега и все още не достатъчно задоволително разрешен е въпросът за северната граница на Тракия в областта на Nicopolis ad Istrum. Никопис ад Иструм е един от градовете, основани от Траян по време на реорганизацията на цялата област на Долния Дунав след победата му над Децебал. Освещаването и присъединяването му към провинция Тракия може да се отнесе към 136 г., ако се съди по надпис за император Хадриан от града, както и по хоротезиите на Антистий Руфин през същата година. Поставените от него терминални надписи, разграничават земите не на Никополис и Долна Мизия, а на Тракия със същата провинция (Тачева 2000: 63). Открити са не по-малко от седем гранични камъни маркиращи провинциалната границата между Долна Мизия и Тракия – от Роман, Бутово, Масларево, Полски Сеновец и Хотница; още два са намерени в Свищов и Нове (фиг 1).

Само три от тях са известни на v. Premerstein, тези от Бутово, Хотница и Свищов – съответно той дава провинциалната граница с курс от юг към север. Така Тракия достига река Дунав чрез територията на Никополис ад Иструм и Марцианопол. Този курс на провинциалната граница е потвърден и от Laet.

Откриването на камъка в Роман променя ориентацията на провинциалната граница от север- юг на запад-изток . Работейки по пет от камъните, както и с широка гама от епиграфски и топографски доказателства, внимателно разгледани и взети заедно, Б. Геров предлага курс на границата, който е до голяма степен приет и следван и до днес от повечето учени, занимаващи се с този въпрос. Той предлага границата да минава от Роман в посока югоизток към Стара планина, след това да направи остър завой на север, като включва цялото течение на река Росица и емпорион Пиретензиум близо до Бутово на територията на Никополис; след Бутово се оказва леко север-изток, за да се включи Масларево. По-наизток, няма никакви доказателства за граница. Геров приема да продължи приблизително в източна посока, оставяйки Абритус в Долна Мизия, докато не се срещат на територията на гръцките градове по брега на Черно море, Дионисополис и Одесос, от там завива на юг (фиг. 2). Курсът на границата в сектора, съответстваща на територията на Никополис ад Иструм съвпада приблизително с езиковата граница между гръцките и латинските надписи в Балкана. Има два камъка, които не се вписват в този модел. Геров предполага,че камъка в Хотница не е напускал никога мястото си и никога не е достигнала своята дестинация. Той също така отхвърля камъка от Свищов, който предполага, че е пренесен там от началната си точка – на юг от Свищов.

6

Според описанието на границите на Никополис от Геров, се предполага, че градът е много малък.

След теорията на Геров, откриването на двата нови гранични камъка (тези в Полски Сеновец и Нове), вдъхновява нови теории за курса на границата на север от Никополис ад Иструм. Една от тях взема предвид камъка в Полски Сеновец, а може би дори и в Хотница и отхвърля двата камъка в Нове и Свищов. Границата следва курса на Геров до Масларево, след това завива на юг-изток, за да се включи Полски Сеновец, след което рязко на юг, следвайки Иатрус до сливането й с Росица, където се обръща на изток по протежение на Иатрус (Ruscu 2007: 216-219).

В своите изследвания В. Велков доразвива една стара хипотеза, че територията на Никополис ад Иструм, когато все още принадлежи към провинция Тракия, достига до р. Дунав и неестествено разделя Долна Мизия на две части. Според него между 136-187/197 г. излазът на града на Дунав е в района около Нове в Долна Мизия и реките Янтра и Русенски Лом (Велков 1986: 25). Р. Иванов не е съгласен с тезата, предложена от В.Велков. Според него е трудно за вярване такъв важен участък, какъвто е този между Нове и Сексагинта Приста, да бъде под контрола на Тракия с нейния малоброен контингент. Военният потенциал в този ареал е част от долномизийската войска под командването на провинциалния управител (Иванов 1999: 27).

В подкрепа на тезата на В. Велков, Ruscu предлага на първо място името на града. Той се нарича Никополис ад Иструм, т.е. „градът на победата на река Дунав”. Никополис не се намира на река Дунав, а на около 30 км на юг от нея. Очевидно е, че името е избрано, за да се различава от другия "град на победата", създаден от Траян на юг – Никополис ад Нестум. Въпреки това, това не е достатъчна причина, за да се кръсти града на река, с която той няма нищо общо. За да се даде на град името на река не е необходимо самия той да се намира на брега на реката или в непосредствена близост до нея, но поне територията му, най-малкото, да се докосва до реката. От всичко това следва, че територията на Никополис ад Иструм трябва да се удължи до река Дунав, поне по времето на нейното основаване.

Но граничните камъни от 136 г. показват, че това става още по времето на Хадриан. От общо шест, отнасящи се до границите на територията на Никополис, поне два са открити в Нове на река Дунав. Налице е също така имперска статуя, поставена в Сексагинта Приста на река Дунав от булето и народът на Никополис, която разбира се е издигната на територията на този град.

В момента на създаване на града, територията на Никополис, се простира до река Дунав, граничеща не на тясна ивица с Долна Мизия по поречието на реката, а с провинция разширяваща се много по-далеч на север: След

7

Дакийските войни, Траян прибавя голяма част от територията на север от реката, включително цялата Влашка равнина, южната част на Молдова, източната част на Олтения, и югоизточната част на Трансилвания към Долна Мизия, факт който може лесно да се пренебрегне с оглед на кратката продължителност на римското владичество в по-голямата част от тези области. Така до края на царуването на Траян, въпросът за разделянето на Долна Мизия и от двете страни на територията на Никополис не е повдиган, тъй като равнината на север от Дунав, също принадлежи към Мизия (Ruscu 2007: 220-221).

След всичко казано до тук, граничната линия на Никополис ад Иструм трябва да включва всички точки, където са открити гранични камъни, с изключение единствено на Хотница. Следователно, граничните постъпленията от юг на север до Бутово, се отправят на север-изток, за да се достигне Масларево и след това леко на югоизток, за да се включи Полски Сеновец. Оттам поема на север, успоредно на Иатрус като останалата част на тази река е включена в територията на града, докато тя достигне до р. Дунав при Свищов. На изток територията на града достига Сексагинта Приста и евентуално по-далеч, но при липсата на доказателства не могат да бъдат направени по-нататъшни предположения (фиг. 3) (Ruscu 2007: 229).

Новото трасе по тракийско-долномизийската граница, установено през 136 г. от император Хадриан е последица от Траяновата урбанизация и атрибуирането на общински земи от стратегиите към градските територии. Тези промени довеждат до размирици в Тракия още в началото на Хадриановото управление и до предприетата от него промяна в трасето на северната тракийска граница (Тачева 2000: 66).

Промени от времето на император Антонин Пий:

Ако се съди по липсата на Марцианопол в Птолемеевата информация, за негов основател може да се предполага император Хадриан. По време на посещението си в провинция Тракия (124-126 г. ?) той поставя основите на нов град, като го нарича на името на Траяновата сестра – Марция. По този начин дава израз на почитта си към делото на своя приемен баща. Градския си облик с прилежащите му територии Марцианопол изгражда при император Антонин Пий. Маркирането й с гранични надписи става малко преди 157 г., когато към нея са присъединени и укрепени със строителството на долномизийския императорски легат Турбон останките от селетикийските земи.

В отсечката между Никополис ад Иструм и Одесос северната граница по времето на император Антонин Пий има източен ъгъл при с. Новаково, където според терминалните надписи поема посока към Николаевка, околностите на

8

Девня и до Невша. Оттам поема в южна посока, оставяйки в Долна Мизия важния път от Абритус към Плиска през Стара планина (Ришки и Върбишки проход?) към Хадрианополис. Трудно е да се предположи къде тази граница пресича Стара планина, за да остави Хаинбоазкия (и Твърдишкия?) проход в границите на Тракия, поради липсата на данни от това време и до новата реорганизация прдолна и император Септимий Север (Тачева 2000: 73-75).

Границата между Долна Мизия и Тракия през II в. от Хадриан до Комод е в общи линии следната: южно от Монтана, северно от Мездра и южно от с. Кунино, покрай с. Български извор и южно от Состра, оттам на североизток към селата Бутово и Масларево, Великотърновско, след това южно от Абритус, с. Николаевка, с. Новаково, Томи, Калатис, Дионисополис и Одесос, принадлежат на Долна Мизия (Иванов 1999: 27).

Промяна на границицата от 193 г.:

Извършена е изключително важна административна промяна – провинциалната граница между Долна Мизия и Тракия е изместена на юг. Следователно под управлението на Долномизийския императорски легат преминават градовете Никополис ад Иструм и Марцианопол (Ботева 1997: 27; Ботева 2001: 213).

Най-ранните свидетелства, свързани с този нов статус са свързани с автономните монети, които сече Никополис ад Иструм от времето на Септимий Север. Монетите се характеризират с груб стил на изработка и с реверс, на който е отбелязан единствено етникон без името на императорския легат. В контекста на монетосеченето на Никополис в периода на управлението на Септимий Север, единствената възможност за датирането на тези монети ги отнася към средата и втората половина на 193 г. Наблюдението е важно, тъй като свидетелства, че около средата на 193 г. градът вече се е намирал в границите на Долна Мизия. Следователно, когато Септимий север поема управлението на Империята, провинциалната граница между Долна Мизия и Тракия вече е била отместена на юг (Ботева 1997: 87; Ботева 2001: 213).

В такъв случай промяната би могла да бъде дело само на Пертинакс в периода януари-март 193 г. Нейното реализиране е резултат от опита, натрупан през 176-177 г. от бъдещият император. В тези години той е провинциален управител на Долна Мизия. Неговите успешни военни действия спасяват римската отбранителна систева в района на Долнодунавския лимес, която е пред пълен колапс под ударите на отвъддунавските племена. Възможно е да се допусне, че с тази промяна Пертинакс цели разширяване на Долна Мизия и превръщането й в една по-жизнена в икономическо и териториално отношение административна единица, способна да противодейства ефективно на външната военна заплаха. Ето защо той предлага на нейно подчинение два нови града – Никополис ад Иструм и Марцианопол. Така укрепва

9

икономическия потенциал и териториалната структура на провинцията в системата на Долнодунавския лимес (Ботева 1997: 27-28; Ботева 2001: 213).

Но и след тази поправка границата в областта на Никополис ад Иструм не е установена по Хемус. Надписите от тържището при Гостилица на Янтра, на 32 км югозападно от Никополис показват, че тържището продължава да бъде в територията на Августа Траяна, т.е. в провинция Тракия. Дори след преминаването на Никополис ад Иструм към Долна Мизия, лежащата на север от Хемус част от територията на Августа Траяна, включваща и самото тържище при Гостилица, продължава да бъде част от провинция Тракия поне още половин век.

Като компенсация за отнетите от Тракия споменати по-горе два града, към нея е присъединена Месамбия. До преди това тя е част от Долна Мизия. С тези промени е изправена северната тракийска/ южна долномизийска граница в източния й край, като е отместена между Янтра и морето на юг към Балкана (Геров 1950: 23-28).

Развитие на източната граница на провинция Долна Мизия.

Тази граница на провинцията е вървяла по Черноморското крайбрежие. Западнопонтийските апойкии, от Аполония на север, имат променлива съдба. Голяма промяна в статуса на тези градове настъпва при император Хадриан (117-138 г.), когато най-рано от надписите е известен един техен съюз, наречен „Западнопонтийски койнон”. С него са свързани епиграфски текстове от петте града Хистрия, Томи, Калатис, Дионисополис и Одесос (от 130-138 г. до ср. на III в.). До реформата на южната долномизийска граница от 193 г. съюзът се отбелязва и като Хексаполис, защото дотогава към Долна Мизия принадлежи и Месамбрия, като негов шести член. След присъединяването й към Тракия тя отпада, а съюзът вече се нарича Пентаполис (Тачева 2004: 54-55).

Одесос, принадлежи на провинция Мизия още от нейното създаване през 15 г., а след 86 г. на Долна Мизия. Одесоската територия, определена на запад от терминалите (при Новаково и Марцианопол) е очевидно голяма. Според М. Тачева разширението й може да се свърже най-рано с мащабната дейност на долномизийските провинциални управители на император Антонин Пий (138-161 г.) в източните райони на провинцията. Евентуалното датиране на тези надписи през 136 г., когато Антистий Руфин поставя границите на Никополис ад Иструм, изглежда малко вероятно, защото редакцията им е различна и не съдържа името му както би трябвало да се очаква.

За датирането могат да се окажат по-полезни известните досега посвещения от Одесос и Дионисополис за императора и легата му в Долна Мизия Витразий

10

Полион от 157 г. Към тях трябва да се добави и четвъртият терминален надпис от същото време, определящ границата между Одесос и Дионисополис. Прави силно впечатление, че император Антонин Пий и Полион са почетени със серия посветителни надписи от Хистрия и Калатис (Тачева 2000: 72-73).

Развитие на северната граница на провинция Долна Мизия.

Както бе споменто в текста по-горе след Дакийските войни, Траян дава голяма част от територията на север от реката, включително цялата Влашка равнина, южната част на Молдова, източната част на Олтения, и югоизточната част на Трансилвания на Долна Мизия. Този факт може лесно да се пренебрегне с оглед на кратката продължителност на римското владичество в по-голямата част от тези области.

В резултат на сарматските атаки от 117/118 г., през 118 г. е създадена провинция Долна Дакия от Хадриан. Към нея са включени територии, които първоначално принадлежат на Долна Мизия – източната част на Олтения / Малко Влашко – между реките Жиу и Олт, както и югоизточната част на Трансилвания, източно от р. Олт. В същото време Хадриан се отказва от Влашката равнина и южната част на Молдова, които също принадлежат на Долна Мизия след Дакийските войни (Ruscu 2007: 221-222).

Границите на провинция Долна Мизия през III в.

С военно-административните реформи на Диоклециан (284-305 г.) и Константин Велики (306-337 г.) настъпили промени, продиктувани от новата териториална структура – префектури, диоцези и провинции. Западната част на Балканския полуостров спада към префектура Илирик, по-късно Източен Илирик. Тези земи са включени в два диоцеза – Македония и Дакия, всяка с по пет провинции. В диоцеза Дакия влиза провинция Крайбрежна Дакия, която е образувана от източните части на бившата провинция Горна Мизия и западните – на бившата Долна Мизия. В източните балкански части започва друга префектура – Източна префектура (Per Orient). Към нея спада дизоцезът Тракия, образуван от териториите на предишните римски провинции Долна Мизия (без западните покрайнини) и Тракия. Диоцезът Тракия е съставен от провинциите - Втора Мизия, Скития, Тракия, Хемимонт и провинция Европа.

Много антични автори отъждествяват Долна Мизия с Втора Мизия. Според Р. Иванов това е неточно, понеже Moesia Secunda обхваща по-малко от половината територия на бившата Moesia Inferior от епохата на Принципата (Иванов 1999: 27-28).

Литература

11

Ботева 1997: Д. Ботева. Долна Мизия и Тракия в римската имперска система (193 – 217/218 г.). София, 1997.

Ботева 2001: Д. Ботева. За промяната на провинциалната граница между Долна Мизия и Тракия в края на II в. – Seminarum Tracicum 5 (= Втори академични четения в памет на академик Гаврил Кацаров), София, 2001, 211-216.

Велков 1986: В. Велков. Нови данни за територията на Никополис ад Иструм и северната граница на провинция Тракия. – Археология, 1986, 2, 24-28.

Геров 1950: Б. Геров. Северната граница на провинция Тракия. – ИБАИ, XVII, 1950, 11-33.

Иванов 1999: Р. Иванов. Долнодунавската отбранителна система между Дортикум и Дуросторум от Август до Маврикий. София, 1999.

Тачева 1997: М. Тачева. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. София 1997.

Тачева 2000: М. Тачева. Власт и социум в Римска Тракия и Мизия. София, 2000.

Тачева 2004: М. Тачева. За римските провинции Долна Мизия и Тракия (I-III в.). – Археология на българските земи, 2004, 49-71.

Ruscu 2007: L. Ruscu. On Nicopolis AD Istrum and Her Territory. – Historia: Zeitschrift für Alte Geschichte, Bd. 56, H. 2 (2007), pp 214-229.

Изображения

12

Фиг.1 Местата на откриване на седемте гранични камъка, очертаващи границата между провинциите Мизия и Тракия (по Ruscu)

13

Фиг. 2 Границата на провинция Тракия (по Gerov 1979)

14

Фиг. 3 Северната и източната граница на територията на Никополис ад Иструм (по Ruscu)

15