След минута съм у дома.Спирам колата и тръгвам към гаража. В тази част Кня-

жево е тих квартал, опазил следите на стара София. Макарче и тук упорито се стараят да ги изтрият. Уличното освет-ление едва стига да разреди мрака по уличката, дворовете сапотънали в тъмнина. Преди време на уличката играехамного деца, сега под лампите няма никой. Децата изчезват исе появяват с някаква циклична последователност, но нико-га не успях да разбера нейната логика. Съседското куче сеобажда от двора, ей така – да покаже, че е наясно с моетоприсъствие и с отсъствието на децата.

„Здравей, Рики!“. И Рики ме поздравява. Любезно куче.Вратата на гаража е отворена, вече влизам в колата,

когато два фара изпълзяват зад завоя и застават на няколкометра зад мен. Нищо не виждам назад, от блесналите фаро-ве. За миг се ядосвам, не обичам да ме заслепяват така агре-сивно. Пълно е с нахалници в този град! Запалвам мотора,фаровете зад мен угасват. Вече мога да различа тъмниясилует на колата. Светлината на уличната лампа с последниусилия стига дотам.

Не знам какво ме накара да изчакам за миг. Светлините на друга кола се появиха внезапно от завоя и

в тях автомобилът на нахалника изплува за миг от полумра-ка. Видях го добре в огледалото. Черно ауди, мъжки силует,който седи неподвижно на волана и очевидно гледа към мен.Непознатата кола отмина към другия край на улицата. Чер-вените стоп светлини потънаха в завоя, а аз се вцепених –„Господи!“. Познавам тази кола, само преди двадесетинаминути смятах, че се е отделила от мен. Че се е разтопилабезследно в хилядите посоки и улици на града.

Сега се убеждавам, че не е така. И мъжът, и автомо-билът са ме следвали дотук. Дебнешком? Акулите преслед-ват жертвите си по миризмата и ги намират в най-голямататъмнина, независимо от укритието им. Гладна акула ли седе-ше в колата зад мен? Или просто аз се бях разсейвала, анякой е решил, че не е добре чак толкова да се разсейвачовек. Особено, ако разсейването е дело на жена.

18Някой гост – и никой друг!

Къде са хората от днешната суматоха – да видят с когосъм се събрала сега, във вечерната самота!

„Имало едно време едно малко сладко момиченце.Всеки, който го видел, го обиквал. Но най-много го обичалвълкът и все гледал да го зарадва с нещо.“

Ето я радостта. Дойде и при мене!Опитвам се да натисна някакво копче в себе си, обратно

на паник-бутона. Не намирам такова. Мъча се да свържафизиономията, мярната в колата, с някакъв познат. Можеби забравен пациент? Враг, за когото не съм подозирала?Опитът е неуспешен. Няма такива физиономии в каталогана паметта ми, макар че доста набързо го прерових. А изащо щяха да ме преследват по този безумен начин! Каквоса пропуснали да ми кажат навреме?

Търся решение, затисната между „никой“ и „някой“.„Никой“ не може да ми помогне. „Някой“ има намерения,които засега не разгадавам. Но усещам с всяка клетка натялото си, че последиците от намеренията едва ли ще мезарадват.

Агнето разпознава вълка и без да е чело приказки занего. А Грета толкова приказки е прочела.

Беше нелепо да седя така – „парализирана“. Помислихси за мобилния телефон – да набера номера и да извикамполиция. Какво да им кажа? Че ме преследват. Ако човекътзад мен си тръгне, щяха да ме назидават, че такива като меннепрекъснато ги „разкарват“. Полиция ли е днешната поли-ция! И след колко време ще пристигнат – само защотонякаква кола е спряла зад моята! Да викам за помощ къмулицата и къщите на съседите? Мразя умолителните инто-нации. Крясъците понякога са спасителни, но винаги сакошмарно унизителни. Да се „обадя на приятел“, като вония игри? И това не искам.

Антропологът в мен явно е разбрал в какво съм сезабъркала. Без да сподели мотивите си, предвидливо се еоттеглил. Такива са днешните антрополози, страхливци!

В колата зад мен човекът търпеливо изчаква решениетоми. Знае за колебанията ми. Със сигурност е наясно и със

19

страховете ми. Дали изпитва наслада да ме плаши? И далиразбира, че освен страх имам и проблем? Когато са прави-ли гаража, не са оставили вътрешна врата към двора. Зато-ва, след като вкарам колата, трябва да изляза отново на ули-цата и оттам да вляза в двора. Строителите обичат да пра-вят капани, тайници, тайни знаци и всякакви лабиринти. Вслучая са се старали заради мен.

„Отворете ми, искам да си вървя!“Кракът ми натисна леко газта, воланът се завъртя наля-

во. Бях отработила влизането блестящо. Къде е някогаш-ният ми инструктор – да ме види и да се гордее с мен! Мигпреди да вляза, забелязах, че фаровете зад мен присветнаха.Послание ли ми изпращат? Не вярвам нощните преследвачида пращат любовни писма с морзовата азбука на светлини-те – „Липсваш ми!“.

По-скоро ми казват друго – „Сега ще те настигна! И катоте хвана...!“.

Паниката усърдно пълзи навсякъде из мен, а сърцето мисе мъчи да излезе и да последва антрополога. Не иска дастои с мен сърцето. Тук, в нелепата ситуация на животин-ското дебнене.

И тогава нещо, което по-късно щях да нарека „глас“, сеобади отнякъде – „Грета!“. Не ме призова към спокойствие.Не ми обеща, че няма нищо страшно. Страшното клечешекато куче в мрака отвън и ме гледаше злобно. Просто про-изнесе името ми. Дори не го изрече в ушите ми, по-скоро гоизля в сърцето ми. Името се разля в сърцето ми и го напра-ви спокойно, различно. Кръвта спря да се изкачва задъханокъм главата, пулсът смени ритъма, космите се върнаха поместата си.

Агнето престана да блее уплашено в разградената коша-ра. И повтори с надежда името ми – „Грета“.

Сега е времето на снизходителните усмивки. Когатомистичното иска да ни гостува, когато потрябва нещоистински приповдигнато, тогава се явява Гласът. Той мъдрони наставлява и ето – вече сме други.

Всички сме се възвисявали в тази възвишеност.

20

Но нито до приповдигнатост ми беше в момента, нитомистичното чаках за гост тази вечер. Наясно съм с механиз-мите на стреса, със сенките и виденията, които се раждатвъв водопада на ужаса. Сега сенките се стреснаха от иметоми и отстъпиха пред онова проясняване. Сърцето ми сеогледа изненадано и вече не настояваше да иде при антропо-лога. Беглецът внезапно научи, че господ ни е дал сърце засмелост, а не сърце за страх.

Спрях колата, угасих мотора. Предвидливо съм запали-ла лампата, макар че светлината в едни ситуации е предим-ство, а в други си е беда и опасност.

Един железен лост, с който се сменят гумите. Стои като старомоден ерген в ъгъла и всеки път ме

спъва. Закачка е спъването, отмряла форма на флирт.Отдавна се каня да го изхвърля – кога съм сменяла гуми слост – и все не смогвам. Като го видях да ме чака предано въгъла, започнах да благославям старомодните ергени. Дахваля тяхната скромност и вечна преданост.

Спасяването на преследваните е дело на старомоднитеергени. Особено в старите къщи на отдалечените градскиквартали!

Изтръпналата хлад на сърцето ми помогна да вземалоста, да угася лампата и да тръгна към изхода. В къщатасъм си, в края на краищата! Хора живеят наоколо! ЗащоРики не се чува, по дяволите! Може до полуда да лае подирподскачащите нощни жаби, а за жабока от аудито направое онемял.

Светлината на уличната лампа дрезгаво прониква въввратата на гаража. Достатъчна е, за да виждам, когато тряб-ва да се справям със заключването. Но до излизането изаключването тази вечер е още далеч. Много далеч.

На крачка от вратата забелязах сянката. Беше сянка наглава и за миг щях да я пропусна. Но очите ми гледаха сдруги очи тази вечер и слава богу не я пропуснаха. Сянка-та-глава е неподвижна. Раменете, който са я донесли до тук,са се прикрили зад близкия храст. Но нея по невнимание сая забравили. И сега забравената глава виси – издайнически

21

залепена на стената. Пак ти благодаря, боже, че главите стърчат от раменете

на хората. И хората, за разлика от мъдрите костенурки, заб-равят да ги прибират.

Спрях последната крачка във въздуха, стиснах лоста сдвете ръце. Отместих се леко към стената, опрях гръб в нея.Завих се с тъмнината.

Главата-сянка бди на около два метра от мен. Нито стъп-ки по улицата, нито дишане откъм сянката. Замрели сметака. Ако сега мине кола по улицата щеше да освети дебне-щия. А мен може би ще спаси. Но никаква кола не минава,колкото и да я викам в ума си.

Някои се крият, за да бъдат щастливо намерени. Аз същосе крия, но съм нещастно намерена. Колко щях да издържатака, не зная, но съм сигурна в едно – не бива да мърдам.Имам едно минимално предимство – аз се свивам в тъмно-то, врагът будува зад храста, в дрезгавината на лампата.Дебнещото тяло не винаги успява напълно със скриването.

„Хей козлета, отворете, тук е майка ви!“. Седем козлета трябваше отзивчиво да се обадят на при-

зива. Но козлетата бяха поумнели след онази грозна история с

лъжливия вълк и не се обади нито едно. Майка ми не евкъщи и нямам намерение да отварям на никого. Нито дапристъпвам и крачка напред. Майка ми отдавна е отишла ведна по-голяма тишина и тъмнина. И още не се е върнала.Но измамникът с черните лапи отвън явно не е наясно с ней-ния график. Семейни истории, домашни работи – откъдепришълците да знаят за тях. Нима са длъжни!

В напрегнати ситуации мозъкът работи светкавично.Моят не направи изключение. Осъзнавам, че в тази нелеподебнеща ситуация разполагам с още едно предимство. Нямаза къде да бързам. Гостът очевидно има. Не само зарадивъзможните минувачи. Тези хора са самонадеяни и напълнобезпардонни – тъкмо това със сигурност ще го вдигне отуюта на засадата.

„Ей, сега ще те извадя от дупката! Като лисица мишка-

22

та! Като вълк козлетата! Колкото козлета се намерят, тол-кова ще се изядат!“

Мишката и козлетата стоят притихнали до стената. Неискат нито да ги вадят от дупката, нито да ги ядат.

Ръцете ми продължават да стискат лоста. Не чух стъпки. Само видях как ловецът на мишки и

любителят на козлета изникна в рамката на отворенатаврата. Входът на гаража е паст, направена от тъмнина.„Ало!“ – гласът е приглушен, но строг и се надява да помог-не на очите, спрели на прага на тъмното. Дали очаква дакажа с подобаващо нетърпение: „Здравей, скъпи! Толковасе тревожех за теб! Така чаках да се обадиш!“.

Не споделям радостта от обаждането на любимия човек. Сърцето на Грета вече е толкова охладняло! Направих

малка крачка напред и стоварих старомодния ерген отлявона главата му. По тъпия звук разбрах, че съм улучила. Посе-тителят също разбра, защото със странно хрипливо стена-ние се свлече пред краката ми.

„Този грак е твойто сбогом!“Гарванът на безнадеждното разтвори криле, а тялото

рухна и се разпиля в тъмнината на пода. Ударих още веднъжразпиляното, без да гледам.

Когато има кой да води делата ни, делата не оставатнедовършени. Все пак навреме спрях ентусиазма на старо-модния ерген. Гневът и ревността правят старомоднитеергени безразсъдни. Неоправдано жестоки.

В дивите лесове и в тъмните гаражи е страшно. Всякак-ви хищни зверове, нечисти сили и мрачни създания се нади-гат от тъмното и дебнат замръкналия. В добрите християн-ски времена на помощ на изпадналите в беда пътници сепритичвали всички светци. Или поне онези, които били сво-бодни в момента.

Нямаше светци да помагат тази вечер в гаража. Самостаромодният ерген стърчи още в ръката ми. Каквотоможеше да направи, го беше свършил. Не чакаше благодар-ност.

Реалност ли е това наоколо? Или е филм, който вече съм

23

гледала? Озъртам се в тъмния салон и не зная нито на койред седя, нито кое място имам. Разпоредители не се виждат,зрители също. За мен и само за мен е цялата наслада отфилма. Ползата и поуката от изкуството.

Да не ни убеждават повече, че изкуството е самоцелно.Че бяга от практиката и пренебрегва реалността. Че непресмята никакви ползи, а се е вторачило в чистото естети-ческо въздействие.

Толкова прочетени книги и гледани филми ми давахаумни и най-полезни съвети в тъмното на гаража. Стояхакрай мен и ми подсказваха с нетърпение – като незаменимипомощници от типа „Домашен майстор“ или „Какво дасготвя, когато мама я няма“.

Да го скрия по-бързо! Да го заколя! Да го полея с бен-зин..., не – с киселина! Да го заровя в градината! Да го сгот-вя! Да го изям...

Повечето от подсказвачите са направо освирепели. Нопоследните съветници, очевидно от прекалена възбуда, саотворили на неподходяща страница. И са сбъркали напълнозадачата.

– Спокойно! – укротявам ентусиазма на подсказвачите –Знам какво да правя, когато мама я няма.

Знам още, че всеки е начинаещ в занаята на другия. Ноникога не е късно да се изучи.

Затворих вратата, запалих лампата. Огледах тялото напода, придърпах го навътре и го подпрях до стената. Акопушех, щях да запаля и цигара. Но не пуша и този детайлотпадна от сцената.

Наистина е спътникът ми от магистралата. Сега мога даго разгледам отблизо. Млад мъж, около 25–30-годишен.Изгубен и ранен някъде в джунглата. Главата му кърви, чер-ната фланелка бавно се напоява. Гърдите се повдигат, коетоми дава знак, че посетителят е жив, макар да не изглеждаособено здрав.

Всеки иска да е жив и здрав. И аз искам. Отворих вратата на колата, приседнах на седалката. Вне-

запна работа ми се беше отворила, трябва най-сетне да си

24

почина. Докато тялото с мъка се отпуска, мозъкът продъл-жава да работи на максимални обороти. Видях в ума си къдеса тънкото капроново въже, предвидливо запазено отнякакви стари опаковки, още едно въже, ножиците.

Подредената къща е благодат за стопаните.Да се надяваме, че гостът ще оцени благодатта и няма да

стане да си върви, преди да се върна. Но няма основания заподобни тревоги, спокоен и възпитан човек се оказа гостът.Завързах добре ръцете му, направих примка около врата му.Като се върже както и където трябва въжето, клупът самсе стяга при резки движения. Вързаният научава за болкатаи внимава с движенията. Един познат моряк, при коготочесто отсядам, ме е научил да правя възли. Не съм забрави-ла урока, всякакви неща умея да заплитам и връзвам.

Вързаният човек може да живее и в гараж, но истин-ският му дом е мазето. Слава богу имам какво да предложа.

Къщата е с дълбоки и широки мазета. Когато са я строи-ли през тридесетте години на миналия век, очевидно саценели мазетата. Или дядо ми е бил по-различен човек, та енастоял за мазетата. Познавал е ползата им. Каквото и да е,гостът има къде да се приюти. В едно от помещенията съмнаправила малка фитнес зала. Харесва ми в нея. В съсед-ство има почти обзаведена стая. Тук смятам да настанягоста и се надявам, че няма да ми придиря много за старитемебели.

Гьоте бил убеден, че на човека е оставено нещо трудноза носене. Мъдър човек е Гьоте и за мойта трудност е знаел!От цялата тежест върху плещите на хората на мен се паднада влача точно това тяло.

Влача човешката тежест през двора. После я влача постълбите и ругая късмета си! Навик ли ти стават ругатни-те, Грета?

Дано лоши погледи не са ме видели, докато с усилие пре-сичах градината. „Грета влачи мъже из къщата си! Нощем!Какво ли ги прави!“

„Изяжда ги!“ – отговарям им наум. Извиних се на тяло-то за грубостта при пренасянето и с въздишка го проснах

25

върху наръч от старите черги на баба ми. Удобствата после!Покривът над главата е важен.

Най-сетне мога да се погрижа за себе си. Да осмислянелепостта на преследването и ситуацията – ако нелепици-те могат да се осмислят.

Какво прибиране само – барбекюто си остана самотно исърдито под навеса, а димът се извива някъде другаде. ОмарХаям ли казваше, че ако някъде гори огън, димът му се виедругаде? Умни хора са били някогашните араби. Знаели сатолкова неща за огъня и дима.

Докато хвалех арабите и жалех за барбекюто, внезапноми просветна – „Колата!“. Бях забравила за нея, а какво екола без грижовен стопанин! Не можех обаче да я прибера вмазето, както приютих нейния уморен собственик. И той неми трябва, но засега друга идея за неговото настояще нямам.За бъдещето му също нямам идея.

Кратката почивка е най-подходяща за воина. Не му дававъзможност да се отпусне и да забрави дълга си. Слязох вмазето, потърсих в джобовете, но ключове не открих. Про-верих колата отвън, заключена беше. Грижовен стопанин!

Намерих ключовете на пода на гаража, вероятно ги едържал в ръцете си, когато ме позова с копнеж и тревога –„Ало!“ Да идем някъде да се разходим с колата? Катосемейство, което в меката есенна вечер е тръгнало да бягаот скуката. Или да се мушнем с любов в кревата? Толковаотдавна не сме били заедно!

Всяко живо същество оставя следи. Човекът не правиизключение със следите. Дори и когато е мъртво същество,пак може да ги оставя. Затова внимавам специално за сле-дите. Защото хрътките утре ще тичат по тях. И ще лаятрадостно – ако успеят да стигнат до плячката.

Без да паля светлините, излязох бавно в края на уличка-та и поех към центъра. Не предполагах, че само след час щесъм на обратния път, но тази е изтощителната истина. Ауди-то ухае хубаво, многобройните светлини по таблото меуспокояват. Ръкавиците ми галят волана, а очите търсятмясто, където да изоставя моята прекрасна спътница.

26

При „Пирогов“ свих наляво, прекосих старата железо-пътна линия и само след две минути паркирах колата малкопреди „Стамболийски“. Игла в купа сено – това искам дапостигна сред разлюлялото се море от коли наоколо. Всенякога ще се разбере доколко съм успяла.

Таксита по „Стамболийски“ вървят непрекъснато, няма-ше на кого да направя впечатление на връщане.

Спрях таксито цели две пресечки преди нас. Конспира-торът в мен работи и става все по-предпазлив. Не искам даоставям никакви следи и мишката в компютъра на главатами непрекъснато натиска бутона „Delete“. Каква страстсамо е триенето!

Колата е успешно изтрита от уличката пред къщата, ночовекът в мазето не е. Следователно имам сериозен про-блем. Хората винаги са проблем, особено когато не са си намястото. Бях замръкнала с човек в мазето. С ранен от менсамата вълк. С пленник, пленен в битка. Със заложник,когото не зная срещу какво да разменям.

Книги и филми отново се подредиха в главата ми.Съпричастни са към вълненията и тревогите ми. Нетърпе-ливо се избутваха едни други. Сигурно заради дълбокатаемоционална връзка между агнетата и вълците, първо сеяви „Мълчанието на агнетата“. Блееха в мазето агнетата, ачудовището се правеше, че не ги чува. После над главата мимрачно се надвеси „Колекционерът“ на Джон Фаулз.Изтръпвам от тази книга, всеки път. И сега не ме отминаваттръпките, винаги аз играя пеперудата от колекцията.

Накрая през уморения ум на клетата Грета задружноминаха Хензел и Гретел. Бяха ги изгонили от дома, те седържаха уплашено за ръце и бързаха към къщичката настарата вещица. Бързам да ги предупредя да не отиватнатам, но гласовете на хлябовете и козунаците ме изпрева-риха. Кой пристигащ от полетата на глада ще подмине таки-ва хубави козунаци? Каква вещица и какви заплахи, това сабабините козунаци! Гостоприемни домакини ни чакат с раз-творени обятия в къщата с козунаците!

Няма по-голям плагиат от живота.

27

Животът подражава на изкуството и най-нахално надни-ча да види какво става в приказките. Тази вечер се разпола-гам в поредното потвърждение. Доказателството лежи долув мазето и отговорно е поело сантименталната роля нажертвата. Човекът от мазето едва ли е допускал, че тазинедостойна и унизително второстепенна роля е писана занего. Точно за него ли? Страшилището на градската джун-гла! Нинджата с черната фланелка! Преследвачът на всякаплячка, осмелила се да надзърне от дупката си в нощта!

И кой да е неговият победител? Една нелепа мишка. Еднонищо и никакво козле! Жена някаква, нагло посегнала да себие с Господаря на силата!

Накъде отива това изкуство? Така ли смята да продължа-ва животът? С приказки за хитроумни козлета ли ще сезабавляваме? Или суровият реализъм, дълбоката правда наживота ще пълнят и радват сърцата ни!

Върху всички тези въпроси Господарят на силата щеможе да мисли утре. Сега никак не му е до естетически раз-мишления и до нравствени съждения. Старомодният ергенсвърши с подобаваща отговорност своята работа. Измихстарателно кръвта. Не е ерген за изхвърляне, работа винагиможе да се отвори. Почистих и гаража заради следите отсуматоха и кръв.

Следите ни правят уязвими, а тръпките от конспирация-та – красиви. Фатално красиви. Знаех го от малка. Направосе задъхвах от тревога и възбуда при игрите на криеница.

И сега съм красива. Усещам го. Фатално красива!Скрий ме в тъмното – защото утре ще се скрия другаде! Накрая, като истинска милосърдна сестра, слязох в мазе-

то и се погрижих за раните на брата си. Не помръдва никакбратското тяло, макар че раните – за радост на всички ни! –не се оказаха фатално опасни. А дали душата на врага мър-даше някъде? Това не ми е дадено да узная в припадналатанад града нощ.

За душите е обяснено, че са невидими и непредвидими. Проверих отново възлите. Скандинавският вълк Фенрир

е връзван от боговете няколко пъти. И няколко пъти се е

28

развързвал. За да се надсмива над боговете. Докато накраяуслужливи джуджета изплели въжета от несъществуващинеща – шум от котешки стъпки, бради от жени, корени напланини...

Да бях скандинавски бог и аз щях да имам такива джу-джета. И такива здрави въжета. Но не съм скандинавскибог. Дори балканска богиня не съм. Затова е по-добре утреда потърся белезници. И пленниците имат права. И те оце-няват по-високата „технологична култура“. Знам къде данамеря необходимото.

Какво още да свърша? Е, стига за тая вечер с домакинските работи! Лягам, че

утре ме чака друго. Лека нощ, Грета!

29