Не се страхувайте" Новела от Александър Катев

не се страхувайте

Александър Катев

“НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ” (новела)

© Александър Катев 2011

Текст: Александър КатевРедакция и коректура: Татяна МариноваОформление и корица: Александър Катев

За връзка с автора, пишете на [email protected], или посетете alexanderkatt.com

съдържание

явление

1

безкраен цикъл

2

избрания

3

времето не изтича

4


5

7

32

56

96

132

9

36

73

110

138

Истинският стремеж за самоусъвършенстване не идва от амбиция да бъдем по-добри, а от осъзнаване на това колко жалки сме всъщност.

- Иска ми се да бях слушал майка ми.

- И какво ти казваше тя?

- Не знам - не я слушах.

Бележка: Посвещавам на всички инженери (те знаят кои са).

6


7

Понякога е малко кофти като видите нещо странно и загадъчно, толкова загадъчно, че не ви дава мира. В днешно време, за щастие, всичко може да бъде обяснено научно - можете за минути да разберете отговора на загадката, и после да продължите да правите това, което правите по принцип, като се чувствате с една идея по-умен и по-уверен в себе си и в света, който ви заобикаля. Но докато задоволявате любопитството си, приемете един съвет от мен - не се задълбочавайте.

Бележка: Спазвай собствените си съвети.

Преди да започнем, нека ви представя кратката ми биография: В училище учителките обичаха да ми казват, че имам по-силно развито логическо мислене, на което аз обичах да им отговарям с реплики от сорта на: „Как бихме могли да измерим степента на мисленето, че и да използваме превъзходна степен без да имаме сравнение, при положение, че са налице толкова различни и противоречащи си парадигми, които правят невъзможно наличието на единен метод за измерване...”.

В последствие, поради кофти стечение на обстоятелствата което ще предпочитам да ви спестя (но не знам дали ще мога) се отказах от дългите изречения и почнах да съм кратък, като учителите по математика: Ако А то B, а в противен случай C. Друго което трябва да знаете за моето време в училище, е че там се запознах с Любопитния и Снежната Топка. Но за тях по-късно.

След училище отидох да уча в Техническия университет. Почти успях да го завърша. Дори покрай това някои приятели започнаха да ми викат Инженера. И прякора ми си седи. Заедно с характерния начин на мислене, който го породи.

6

7

Почнах работа като софтуерен разработчик преди около година. Нямаше повод за оплакване - заплатата ми беше добра, мястото също беше ОК (поне така си мислех тогава), но въпреки това чувствах, че не съм успял да постигна достатъчно в персонално отношение. Дори напротив - чувствах че нивото ми пада.

Понякога ми се струваше, че пропускам нещо много важно от живота. Нещо, което сякаш всички останали знаеха и криеха от мен, за да ми се присмиват зад гърба. В такива случаи обичах да пиша. Правех го още от малък. В едно черно тефтерче отбелязвах мисли и идеи които ми идваха на ум. По едно две изречения написани на крак. Идеята беше да са нещо като съвети към самия мен като този, който виждате по-горе и тези, които ще виждате редовно из целия текст. Бележките ми помагаха да се концентрирам (поне така си мислех тогава), и даваха възможност на странните идеи, които така и така ми идваха постоянно, да влязат в употреба

Накратко това е моята история от раждането, до последните три дни. За тях, мисля да ви разкажа малко по-подробно:



9

явление

1



явление

9

Паркирах на моето си място пред офиса, поздравих портиера и влязох в асансьора. По пътя си взех вестник, но в него нямаше нищо интересно и го хвърлих. Бях закъснял за работа и влязох в кабинета на началника ми, за да му поднеса моите извинения:

- Сори, че закъснях. – Казах му. – Тука с транспорта...

- Няма нищо. Сядай да работиш. – Той дори не ме погледна.

Моментално се обърнах и тръгнах.

„Да така е – в началото на деня си ентусиазиран, но после лека полека се успокояваш”, мислих си, докато хващах дръжката на вратата. Влязох в стаята на нашия отдел, и пред мен се разкри позната картина. Бих я озаглавил нещо като: “Моите колеги, насядали на компютрите”. Тази гледка понякога ме дразнеше ужасно, просто защото я виждах всеки ден.

Направих си едно кафе и седнах пред компютъра. В момента се очакваше да работя по проект за софтуер, който може да мисли самостоятелно. Или нещо такова. Заданието дойде вчера и беше толкова неясно, че дори се отказах да се опитвам да го разбера и прекарах целия ден в четене на разни произволни неща в Интернет.

Бележка: Няма смисъл да се разработва изкуствен интелект – има достатъчно истински, които за нищо не се използват.

В обедната почивка установих, че и моите колеги не бяха много по-ориентирани от мен. Но аз знаех, че това скоро щеше се промени, защото за разлика от мен, те се адаптираха към това, което се искаше от тях. Всеки път, когато подхващахме проект, те започваха да се интересуват от областта, в която ни се налагаше

10


11

да работим, и да си говорят за нея в почивките. А ако работехме достатъчно дълго, те дори се променяха като хора, в зависимост от обстоятелствата. Струва ми се, че колкото по-добре владее човек това умение, толкова по-усърдно и уверено работи, заема по-висока позиция, и въобще, ако Дарвин беше роден в наши дни, сигурно можеше да докаже теорията за естествен отбор като проследи издигането на хората в корпоративната йерархия и стопяването на тяхната индивидуалност, за сметка на способността им да се приспособява към околната среда.

И после да продаде корабните билети за Галапагос на мен. Имам нужда от малко почивка.

Оставаха десет минути до края на работния ден, а скриптът ми беше празен като мозък, опериран от лоботомия. „Не можеш да го commit-неш така.„ – Казах си. – „Това би означавало официално да си признаваш, че не си свършил никаква работа.”

Поех си дълбоко дъх и въведох няколко програмни редове, но те бяха толкова грешни, че дори не можех да си отговоря на въпроса защо не работеха. Опитах пак. „Защо?” наху още на втория символ. И всяка буква, до която си докоснех ръката пораждаше хиляди въпроси, които не можех дори и да осъзная, а камо ли да отговоря.

Станах от компютъра ми, и се прчиготвих да ходя. „Ясно е, че няма да свършиш нищо днес.” Мислех си докато си слагах якето. На излизане се обърнах за последно към монитора и за секунда започнах да се дразня неудържимо, при вида на празния файл.

Хванах клавиатурата и я вдигнах над главата ми, с намерението да я запратя в другия край на стаята, или направо да ударя с нея

10

явление

11

монитора. Но тогава моят гняв, че не съм свършил нищо през целия ден изчезна за сметка желанието да свърша нещо, през следващия. Затова внимателно оставих клавиатурата на мястото й, и се приготвих за тръгване с идеята да си легна рано, за да се събудя рано. Стана ми интересно. А точно преди да изляза от стаята се обърнах, приближих ръката си до клавиатурата и въведох във файла точно един символ:

Символът „?”

Запазих го така, и после изключих компютъра и се отправих към асансьора. С мен се качиха и двама-трима от колегите ми (тези, които не оставаха до по-късно на работа) и заедно пропътувахме разстоянието от последния етаж до партера.

- Не е лоша тая сграда. - Единият от тях каза, докато слизахме

- Ти пък! Не чу ли че ще ни местят офиса.

- Къде? Дано да се стига лесно.

Аз не се включих в разговора.

Вратите се отвориха, ние се озовахме навън и като по команда се отправихме към колите си. И беше тогава, точно докато вдишвах първата си глътка необработен от климатика въздух, когато за първи път видях това, за което, всъщност, искам да разкажа.

Ето какво видях тогава: от един от склоновете на Витоша идваше концентрирана светлина, подобна на лазер. Тя беше насочена право нагоре и беше толкова силна, че преминаваше през облаците, и въобще не можех да видя къде свършва. В първия момент не се запитах за източника. Понеже никой друг не го правеше, аз реших че всички останали хора знаят какво е това и аз пак съм последния балък, който нещо не е доразбрал.

12


13

След малко, обаче разбрах, че не съм единствения – докато се разхождах безцелно из паркинга забелязах как още един колега, гледаше по посока на светлината точно както и аз, докато чакаше да се отвори бариерата на паркинга...

- Ей Сашо. Някакъв прожектор ли са монтирали там? - Той ме попита.

- Със сигурност не е прожектор. – Отговорих. – Или поне не съм чувал за прожектор, чиято светлина да се разпределя така.

- Е може да са направили. – Той каза.

- Е, има само един начин да разберем.

- Няма време... - Моят колега отговори. Бариерата се отвори и той отпраши напред.

Още няколко човека гледаха към светлината, но и те скоро отпътуваха. Аз ги последвах и заедно заформихме едно прилично задръстване, сякаш за да се подготвим за пътя към София.

Докато бях спрял на един светофар, аз погледнах пак към планината, и за няколко секунди съсредоточих погледа си към светлината. После клаксонът на задната кола ме накара да извърна глава напред и да продължа. Това се повтори няколко пъти, докато накрая любопитството ми надделя. Ударих спирачка. Десетки клаксони засвириха зад мен като хор, и с мъка паркирах колата така, че другите да могат да минават. Когато излязох, осъзнах, че бях паркирал пред гараж. Знаех, че трябваше да си потърся друго място, но скандалите свързани със спиране на коли ми бяха толкова досадни, че реших да ги игнорирам, и да я оставя както си беше.

12

явление

13

Бележка: Само 5 мин. Сори, но трябва да знам какво е!

Тази я залепих на прозореца на колата.

Въздухът беше студен и влажен и вятърът свистеше в ушите ми. Пресякох мислeнaта граница на града, (там където свършваше асфалта), и започнах да вървя по поляната до шосето. Когато прецених, че съм стигнал достатъчно близо погледнах нагоре. Светлината беше още там и на момента всичките ми теории, с които си бях обяснявал произхода й се изпариха. Почувствах колко безкрайно голям е светът, и колко малки сме ние, и имам чувството, че дори сведох леко глава, както са се навеждат хората, които се молят на бог. Една част от мен се изпълни с любопитство. Друга - с един неподправен страх, който предполагам е обхващал хората още преди периода хомо сапиенс. Защото светлината не идваше от Витоша и не беше насочена към небето.

Беше точно обратното.

Лъчът беше силен, и в същото време концентриран. Можех да видя ясно края му: голям участък от планината с радиус около сто метра, който беше осветен толкова добре, че имам чувството, че можех да преброя тревичките и камъчетата там. Началото му, обаче, не се виждаше – той преминаше през облаците, и първоизточникът му се губеше там сред звездите, на светлинни години от скромната ни планета.

Учените казват, че вселената е безкрайна, но аз не мисля, че са убедени в това. По-скоро приемат, че е така, защото им е по-лесно да твърдят, че е безкрайна, отколкото да се опитат да си

14


15

представят какво има на края. А и могат лесно да отхвърлят твърдението, че там има НЕЩО, на базата на липса на аргументи, подкрепящи тази теза. Но това не е толкова лесно, когато аргументът стои пред мен.

От дългото взиране главата беше започнала да ме боли. Знаех и, че очите ми могат да се увредят, но не можех да ги отместя от нея, и когато погледът ми привикна тя беше единственото нещо, което виждах. Постепенно започнах да приемам Явлението – не можех да си го обясня, но го приех, както приемах и всичко останало, което не разбирах. После светлината се усили, и освен големия лъч, от небето дойдоха още два по-малки. Единият от тях се насочи някъде далече между блоковете на София.

Другият – върху мен.

В момента, в който светлината ме обля, почувствах много силно главоболие, което явно беше свързано с нея. Болката сигнализира на организма ми да се отмести и направих няколко крачки напред. За мое учудване, лъчът промени местонахождението си в съответствие с моето. Паникьосах се и започнах да бягам, за да се отделя от него, но той ме следваше както прожекторите на надзирателите следват бягащ от затвора престъпник.

След време силите ме напуснаха. Строполих се на поляната и мислено се плъзнах по течението на това което ставаше, каквото и да беше то. Тогава светлината се усили. Трябваха ми няколко секунди, за да привикна към нея, и да осъзная, че тя разширява обсега си, обхващайки първо шосето по което карах, заедно с построените около него къщи, после целият град. След това, тя продължи да се разширява дори още по бързо.

14

явление

15

Но истинската изненада ме споходи когато се огледах: осъзнах, че мога да виждам през стените на постройките, които бяха осветени от лъча. Например, в къщата, пред която бях спрял колата, възрастна двойка мъж и жена, гледаха телевизия и обсъждаха външния вид на водещата на предаването. В къщата зад нея - самотен старец. Следващата къща беше споделена от много момчета и момичета - студенти, които учеха в университета на две преки. А въпросния университет? Виждах и него - той беше празен, с изключение на самотен портиер, който се разхождаше нервно по един от коридорите, уплашен от шумът, който издаваха катарамите на собственото му палто. А после...

Погледнах града от птичи поглед - лъчът вече беше обхванал цялата страна, и продължаваше с бързи темпове да “ми показва” съседните. И освен зрението, той обогатяваше и слухът ми. Речта на милиони хора се сля в едно леко дразнещо жужене. За няколко секунди, аз виждах всеки един от тях, и можех да се промъкна в мозъка му, и да разбера какво го тревожи, и какво иска да постигне.

Хората непрекъснато се обсъждаха един друг - те си прикачваха дефиниции на един друг, като по този начин се стремяха да се обединят в едно, и едновременно с това да се разделят. През цялото време обсъждаха посоката, към която трябва да се отправят. И всеки се опитваше да види повече от другите. Само аз виждах всичко и новите ми способности ме опияняваха и ме караха да се чувствам като някаква висша форма на живот....

Това, както казах, беше само за няколко секунди (най-добрите в живота ми!), защото после светлината се усили още повече, и всичко пак стана бяло. Строполих се на земята от болка. И когато

16


17

отново привикнах към нея, единственото, което виждах бяха тунели.

И ако приемем че до сега не беше, тук вече наистина става трудно за разказване.

Изправих се, и понечих да се изтръскам от прахта, но ръката ми минаваше през тялото ми. Явно се бях пренесал в място, което не беше материално. Къщите и хората около мен бяха изчезнали, и бяха заменени с безкрайни криволичещи пътища, формиращи огромен лабиринт. Поседях малко, за да огледам пейзажа - обстановката наоколо ми се струваше позната. Имах чувството, че и преди съм посещавал това място, при това много пъти, но не можех да се сетя кога, и по какъв повод. Свих рамене и поех по един от тунелите.

Още щом пристъпих през него, в главата ми нахлу първия от серия спомени. Особеното при тези спомени беше, че те не бяха за неща, които са ми се случвали, а по-скоро за неща, за които съм мислил. Този специално беше от детството ми, но не помнех нито времето, нито мястото. За сметка на това можех кристално ясно да възстановя разсъжденията, които имах тогава, направени с елементарна детска логика. Бяха общи разсъждения - нещо от сорта на “какво ли прави мама на работа?” или “Защо не ми дават да идвам с тях?“ но по това време тези неща явно са били важни за мен. Колкото повече напредвах по тунела, толкова по-ясно си спомнях мислите, които бяха минали през главата ми в този даден момент. Напредвах в разсъжденията ми все по-бързо, докато накрая, не можех да продължа, защото моята детска логика стигна до неразрешимо противоречие. В същия момент и тунела свърши. И това не беше съвпадение - противоречието БЕШЕ стената, която слагаше край

16

явление

17

на коридора. А аз бях затворен в собствения ми мозък.

С моето разширено зрение смътно виждах и другите хора, както преди. Всеки от тях си имаше собствен лабиринт. И всеки се блъскаше в стените му сам.

Върнах се обратно и опитах следващия тунел. Този го бях издълбал, като тийнейджър и в него разсъждавах за момичетата и любовта. Но когато бях тийнейджърм, аз не знаех достатъчно по темата, затова и този тунел беше dead end.

Продължих нататък, към по-скорощните ми мисли, но те вече съдържаха само програмистки дилеми, и бяха окупирани със стени на всеки ъгъл. Вече реших, че никога няма да се измъкна от това място. От друга страна, аз и преди не се бях измъквал, а сега поне беше светло.

Леко пристъпих към последния тунел - този който бях издълбал преди няколко часа, докато работех по мислещата програма. Този тунел беше по-особен - в него противоречията бяха повече от колкото при другите, и аз се въртях се в него, като риба в аквариум. И постоянно се появяваха нови противоречия, които стесняваха тунела, и ме караха да се чувствам клаустрофобично. За няколко секунди почувствах, че няма път наникъде. Помня, какво си помислих ”Дееба мама му, защо трябва въобще да разсъждавам логично, след като не можем да стигнем до нищо. Не мога ли просто да съм свободен.”

Изведнъж всичките противоречия започнаха да изчезват, и с тях и всички логически противоположности. Черното стана бяло, минуса - плюс, злото - добро. Невъзможното стана възможно.Стените изчезнаха. Целият ми кръгозор се изпълни с фигури, невъзможни за класифициране чрез геометрията и всичките

18


19

фактори, които държаха мисълта на каишка изведнъж се отдръпнаха. За секунда аз я видях да се рее свободно в целия й блясък. А после...

После светлината се превърна в тъмнина.

Вече не виждах нищо, а единственото, което чувствах беше болката – непрекъсната силна болка, която като че ли идваше директно от мозъка ми. Страхът лека полека премина в паника.

Това положение се запази известно време, чиято продължителност не мога да определя, защото нямам отправна точка по която да го отмервам. Но след това околния свят отново стана достъпен за възприятията ми. Лека полека почнах да възвръщам усещането за тялото ми, и в тъмнината започнаха да се появяват десетки малки светлинки. Мислено се усмихнах. Тези светлинки бяха сигнал, че очите ми бяха наред, а освен това няколко от тях бяха разположени по начин, който ми се стори адски познат отнякъде.

Скоро можех да усетя и силата на гравитацията, в резултат на което заключих, че се намирам в легнало положение. Постепенно започнах да чувствам ръцете и краката ми, болката започна да намалява, и светлинките, които виждах ставаха все по-силни и по-силни.

Изведнъж се сетих къде бях виждал тяхното разположение - това беше съзвездието “Голямата мечка.” Моето малко откритие ми позволи да заключа с почти стопроцентова сигурност, че аз лежа на земната повърхност. И когато започнах да чувствам крайниците ми, се уверих в това със сигурност. Странните фигури и светлината вече бяха само в спомените ми. Почувствах едновременно облекчение и разочарование, че всичко е

18

явление

19

свършило.

Станах от земята и се огледах. Пейзажът наоколо ми се струваше познат и едновременно странен, сякаш влизах в апартамента ми за първи път след двуседмична ваканция. С малко чудене се сетих откъде бях дошъл, и се тръгнах да се връщам. Почти се затичах към първата изпречила пред погледа ми къща, и натиснах продължително звънеца. Отвори ми мъж на около петдесет години. Същият, който бях видял преди малко.

- Светлината! - Аз се разкрещях. - Разбра ли се какво представлява светлината!? Казаха ли нещо за нея по новините?

- Нищо не са казали по новините. – Човекът каза бавно. – А сега ше може ли да си разкарате колата от гаража ми!

Усетих, че разговорът с този човек е изчерпан, отправих се към колата ми и потеглих. Включих радиото, за да хвана новините, но там говореха за нещата, за които говорят по принцип, и не споменаха нищо за Явлението. Обхвана ме желание да се обадя на някой, но бързо избих тази мисъл от главата - моите познати сигурно спяха едва ли бяха склонни да се събудят за да чуят за моето видение. “Може би ще изчакам до утре и тогава на прясна глава ще го обмисля пак.” Помислих си. “Ако въобще има какво да се обмисля. “Спрях пред входа на апартамента ми, както съм правил хиляди пъти, и тогава болката в главата ми тотално изчезна. Имам чувството, че това ме натъжи леко. Странното отстъпи на ежедневното. “Въобще имаше ли нещо там?” Помислих си. “Или това е някакъв психологически механизъм за справяне със скуката?” Но преди сериозно да се раколебая в моята нормалност, съмненията ми бяха разсеяни от кратък

20


21

радиорепортаж, посветен на Явлението:

„Здравейте. - Водещата каза. - Няколко наши зрители ни информираха за странно явление, в покрайнините на Витоша, състоящо се от силна светлина, насочена към небето. Първоначално се смяташе, че то е инициирано като част от рекламната кампания на новата безалкохолна напитка „Нутра Суит”, но тези слухове бяха опровергани от производителите. Е тогава каква е тази светлина, и защо е там? Надяваме се на тези въпроси да ни отговори Доктор Иван Абрашев – завеждащ българската метерологична станция София. Господин Абрашев, чуваме ли се?”

- Да, чувам ви добре, вие чувате ли ме... - Той каза. С оглед на тона му, репликата може да бъде интерпретирана по-скоро като: „Преди малко спях и се надявам скоро да спя пак.”

- Господин Абрашев, как ще коментирате сигналите на нашите зрители за силен лъч светлина, който е огрял от Витоша?

- Кое да коментирам? Ааа, да. Вижте... За съжаление никой не ни е дал информация, че ще организира подобно събитие, така че за момента не мога да кажа нищо.

- А можете ли да ни кажете нещо за технологията, която е нужна да се възпроизведе толкова силна светлина.

- Сигурно е имало някакъв силен прожектор, който е бил захранен с бензинов генератор , или нещо такова. Но аз лично не съм бил свидетел, така че не мога да кажа нищо повече.

- Добреее... - Гласът на водещата увисна за няколко секунди и тя компенсира паузата като произнесе следващата реплика двойно по-бързо от нормалното - А какво е вашето послание към гражданите, които възприемат явлението като някакъв вид

20

явление

21

предупреждение за заплаха?

- Не, глупости... Вижте, гражданите няма нужда да се притесняват. Това са глупости. Ние държим всичко под контрол

- Вашето послание към тях?

Това е моето послание: Не се страхувайте.

- Това вероятно успокоение за някои от зрителите ни...

- Да, ние ще изследваме събитието и ще дадем допълнителна информация, ако такава има.

Той затвори телефона. Водещата започна да заеква, защото не знаеше какво да каже, и накрая изложението й звучеше горе долу така:

Повтарям, че светлината не се използва с военна цел и не представлява опасност. Повече информация по темата… в утрешната емисия на „Експрес”... ако разбира се има такава...

Последната реплика на госта отекна в главата ми секунда, след като изключих радиото: „Не се страхувайте.” Това беше казал. Но какво ли щеше да каже, ако беше на мое място?

Изведнъж отново си припомних това, което ми се беше случило и в мен се върна желанието да го споделя с някой. Не утре, не вдругиден, а сега. Затова реших да не се прибирам, а да се обадя на някой, с който да се видя. Започнах да преглеждам контактите на мобилния ми телефон, но от 200 човека, записани там, имаше само един, който беше буден сега. Само един, който ще е достатъчно свободомислещ, за да чуе историята ми, и да каже своето мнение за нея. Но за нещастие този човек сега най-вероятно беше на най-малко три джойнта, и имаше много други неща, които искаше да слуша.

22


23

Любопитния живееше в една порутена къща в края на града, която беше купил на безценица защото предишният й собственик си беше внушил, че е обладана от призраци. Така и не разбрах как беше успял да я придобие без никаква финансова помощ от техните (майка му работеше на мизерна работа, а баща му беше мъртъв от десетина години) и в един момент се задоволих, с обяснението, че той е от хората, на които такива неща просто им се случват. Стаите от къщата, които не ползваше, Антон даваше под наем и в резултат къщата беше винаги пълна с хора, които бяха толкова много, и се сменяха толкова често, че ги възприемах за част от интериора. Макар че, преди време и аз бях един от тях...

Добре нека структурирам мисълта ми по точки:

В училище не принадлежах към никоя компания, но тъй като трябваше все пак да съм приятел с някой, аз се принудих да се движа с другите деца, които също не принадлежаха към никоя компания. И един от тях беше Антон.

Антон обичаше много да задава тъпи въпроси, и в резултат учителките и съучениците ни му лепнаха прякора Любопитния. И понеже този прякор много му подхожда, аз му викам така и до днес.

След училище Любопитния купи въпросната къща. Тогава той реши, че е направил сделката на живота си и реши да стане рентиер и да прекарва свободното си време (тоест цялото време) в пушене на марихуана и пиене.

По стечение на обстоятелствата, аз на всяка цена трябваше да се преместя да живея отделно от моите родители. И понеже с

22

явление

23

Антон бяхме приятелчета в училище, той ми даде най-добрата стая от къщата срещу плаващ наем (давах му толкова колкото можех да отделя) и моята компания.

След няколко години аз реших да градя кариера във фирмата, в която работя все още. Поради факта, че там работата беше много и офисът беше на другия край на София, аз системно се уморявах от цялата шумотевица в къщата.

След време си намерих нова квартира и лека-полека загубих връзка с Любопитния

Не мога да повярвам колко бързо бяхме престанали да общуваме. Струва ми се, че не го бях виждал от два месеца. Но интересното беше, че въпреки това тръгнах направо към къщата му, без да му се обаждам, за да го предупредя. Реално нямах представа, можеше да си е намерил работа, за която му се налага да става рано, или пък да е заминал нанякъде, но нещо ми подсказваше, че е все още постоянен в своето непостоянство.

Както винаги вратата на къщата беше отворена. Влязох в огромния хол, който заемаше почти целия първи етаж, и поздравих момчетата и момичетата, които седяха там като се стремях да надвикам силната музика, лееща се от пет лъскави тонколони “Infinity” - завещание от предишния собственик.

Пристъпих напред и извиках от уплаха. На пода лежеше човек. Той беше в безсъзнание и в ръката си стискаше брендирано пликче на KFC.

- Ама какво му е на тоя? – Попитах един от хората.

Вместо да ми отговорят, той и няколко негови приятели почнаха да се смеят на въпроса ми, и постепенно към смеха се присъединиха почти всички хора в стаята (дори и тези, които

24


25

нямаха идея за какво става дума). След малко някой от тях захвана да ми обяснява, че в началото на вечерта въпросният човек се е обзаложил с някой друг, че може без проблем да...

Бележка: Не задавай тъпи въпроси, освен ако не ти се слушат тъпи отговори.

Огледах хората още веднъж и след като не намерих никой познат се отправих към дъното на стаята. Любопитния се намираше в ъгъла, седнал на едно огромно кожено кресло, което си скова сам, малко след като се нанесе тук. Беше облечен с фанелка и къси панталони, а главата му беше нахлупена шапка с козирка, която затъмняваше цялото му лице, и скриваше от погледа му всичко друго, освен една дебела книга, положена на коленете му, която той разгръщаше толкова настървено, че страниците й се късаха по ъглите. Застанах до него и му казах „Здравей”, Той се обърна за секунда към мен, колкото да установи самоличността ми и после отново заби нос в томчето, като едновременно с това ми заговори:

- Как си, Инженерче. Какво става?

- Нищо особено.

Бележка: Този въпрос май стана излишен.

- Тия са много зле... – Любопитния каза след малко.

- Кои?

- Тия, които са писали тая книга, де да ги знам кои са!

Наведох се, едновременно, за да го погледна в очите и за да прочета заглавието на книгата, което беше нещо от сорта

24

явление

25

на„Квантова физика за начинаещи”. Като видя, че го гледам, Любопитния направи гримаса и нахлупи козирката още по-надолу.

- Нищо особено. Просто някакви университетски професори, са решили да обяснят откритията си на простолюдието.

- Е опитват се да спечелят аудитория...

- Да им еба майката! Не съм дал 20 лева, за да ми сравняват Големия взрив с рецепта за яйца на очи.

- От друга страна – Той сякаш ме подтикваше да му противореча. - Е хубаво познанието да е по-достъпно.

- Но е невъзможно! – Той затвори учебника и го запрати към кошчето, но вместо това уцели едно момиче, което седеше на другия край на стаята.

Бележка: Споровете с Антон май са безмислени по дефиниция.

- Ау, какво по... Ей Антоне, каква е тая книга? – Момичето попита.

- За създаването на света. – Той отговори. – Подарявам ти я. После грабна една чаша с водка, изля съдържаниетой в гърлото си и захвана да оглежда обстановката, все едно беше тук за пръв път.

- Нещо интересно с теб? – Той попита.

- Да. – Аз казах, след като се опомних.

- Какво?

- Всъщност е едно от най-интересните неща, които някога са ми се случвали.

26


27

- И няма ли да ми кажеш какво?

- Ще ти кажа, брато. Затова дойдох.

С тази реплика, аз успях да ангажира вниманието му. Погледът му спря да шари из стаята и се съсредоточи към мен, докато аз мислено минавах през цялото преживяване, в опит да систематизирам информацията. Докато разказвах той ме слушаше съсредоточено и ме прекъсваше само, за да ме кара да повтарям определени пасажи – нещо, което не съм го виждал да прави никога.

Всъщност той не каза нищо дори и след като привърших историята. Отначало реших, че премисля отговора си (друго нещо, което той не правеше никога) и докато се усетих бяха минали пет минути, в които музиката свиреше, хората около нас се забавляваха, а ние двамата седяхме като две репродукции на статуята на „Мислителя” и си отправяхме многозначителни погледи.

- Е? – Казах накрая.

- Имаш ли идея какво щеше да стане после?

- Моля? - Накарах го да повтори, защото музиката беше силна, а въпросът му - неясен.

- Еми ти прекъсна на най-интересното място. След като противоречията са изчезнали и светлината е станала тъмнина. Какво е щяло да стане? Знаеш ли?

- Нямам абсолютно никаква представа. – Аз казах. – Чувал ли си за нещо такова?

- Чел съм на едно място.

- Къде?

26

явление

27

- Не, няма да го възприемеш сериозно.

- Нямам особен избор. Да не е в някоя от тия книжки за контакт с извънземни?

- По-лошо. – Той каза.

И въпреки това стана от стола си и се отправи към библиотеката. Книгите там не бяха подредени по никакъв признак, но въпреки това той веднага намери тази, която искаше да ми покаже. Донесе я и я трясна на масата. После седна пак на креслото си и се обърна към мен:

- На първо място. – Той каза. – Трябва да си наясно, че най-вероятно това което си видял е плод на твоето въображение.

- Смяташ, че съм си го измислил?

- Чуваш ли се? – Той каза. – Инженер да си измисли свят, в който законите на логиката не важат? Вариантът за контакт с извънземни е по-вероятен.

- Не се шегувай!

Той отпи още една глътка от водката и се приближи до мен:

- Въобще не се шегувам.

После май захвана да обяснява какво има предвид:

- Сега какво виждаш в ръката ми?

- Чаша с водка.

- Как разбра, че е водка?

- Защото това пиеш ти.

- Прав си. - Той каза. Но аз те питах какво виждаш, нали?

- Добре, виждам чаша с прозрачна течност. – Аз казах. – Ако не

28


29

те познавах, щях да си помисля, че е вода. Особено като имам предвид количеството...

- Абсолютно си прав... - Той ме прекъсна. - За да асимилираме това, което виждаме, ние го оприличаваме на това, което ни е най-познато. И това май са двете неща, които ние хората познаваме най-добре - водата и...

- И кое?

- Помисли малко. Ще се сетиш сам...

Тогава някой от масата ни прекъсна с крясък:

- Антоне. Твоя ли е Библията?

Бележка: Никога не смятай, че познаваш някого.

По това време бях отворен да приемам нови неща, но още от малък изпитвах към религията недоверие, граничещо с погнуса, а духовните писания ми изглеждаха съставени от някой, който преди това беше приел големи количества наркотици. Но най-много ме дразнеше факта, че има хора, които смятат всичко това за истина. Хора, които вярват, че някой ги е създал, и някой направлява техния ЖИВОТ. Как Антон можеше да бъде един от тези хора? Май беше най-добре да го питам:

- Библия? - Казах. - Това ли ти е обяснението? Мислех, че ще извадиш някаква научна литература, или поне псевдонаучна. Май всичко е по-добре от това.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо, просто да вярваш....

- Инженерче, слушай. Ти си мои много добър приятел. Затова

28

явление

29

искам да ти призная, че понякога си много тъп.

- Какво?

- Не, грешно се изразих. Не си тъп, но изпускаш неща, които са много важни...

- Например? – Попитах.

Но Любопитния не ми отговори, защото беше твърде зает да се кара със момчето, което го попита за Библията – то беше разляло върху нея бутилка с червено вино:

- Балък, тази книга струва над сто лева. – Антон крещеше. - Да не говорим, че и виното е още двайсет...

- Не знам как се случи...

- Ми то в това състояние, в което си, сигурно може някой да те мине отзад без да разбереш как се е случило!

- Извинявай, Антоне... Не знам какво да кажа...

- Не говори, а отивай до банята, да вземеш парцала...

- Добре. Ама той къде е?

- Значи, има едно шкафче, което ти се пада отдясно, като влезеш. До него...

Спрях да слушам този разговор, опитвайки се да се примиря, че на този ден нещата често прекъсваха точно в момента, който ми беше най-интересен.

- Добре. – Казах на Любопитния, след като кризата с виното беше овладяна. – Значи вярваш в бог, така ли?

Бележка: На атеистите им е позволено да пишат „бог” с малка буква.

30


31

- Може да се каже...

- И отхвърляш теорията на Еволюцията?

- Това са две различни неща, Инженерче.

- Защото?

Любопитния изтреля отговора, сякаш го беше повтарял в хиляди спорове с хиляди хора:

- Защото теорията на еволюцията не дава отговор на въпроса как се е зародил живота. ОК, хората са произлязли от маймуните, маймуните са произлязали от някакви други там животни. Но как е възникнал първия жив организъм?

- Ми...

- Значи има поне един организъм, чието съществуване не е резултат от еволюцията. – Любопитния каза.

- Е и?

- Щом със сигурност има един, толкова ли е невъзможно да са няколко?

- Имам нужда да премисля това.

Взех шишето с водка, отвинтих капачката и отпих една голяма глътка.

- Добре. – Продължих. - Нека приемем ние хората сме създадени от по-висша форма на живот. Но тогава кой е създал тази форма?

- Някоя още по-висша?

- А нея кой я е създал?

- Като се има предвид, че си математик май се чувстваш доста некомфортно с концепцията за безкрайност. - Любопитния

30

явление

31

избухна в смях.

С тази реплика той разчупи леда в нашите отношения, който се беше образувал в последните два месеца и разговорът между нас потръгна. Почнахме да обсъждаме ролята на религията през вековете. Дори се посмяхме малко на това колко неориентирани и малки са хората. Лека полека споменът за Явлението започна да избледнява от главата ми, и дори започна да ми се струва повече приятен, отколкото объркващ.

Осъзнавах, че водя един от тези разговори, които нямат реална практическа полза, и които само ме отвличат далеч от работата ми и другите неща, за които ми се налагаше да мисля през деня, но въпреки това се забавлявах искрено. По средата на някакво изречение, Антон ми сподели, че е започнал да пише поезия. Когато видя изпълнения ми с недоверие поглед, той предложи да ми прочете едно негово стихотворение. Още с първото изречение разбрах, че е имало защо да го гледам с недоверие - той беше хванал една много известна поема, която учихме в училище и много ловко я беше преправил така че да звучи все едно е възхвала на марихуана и мързела.

- Добре, нека с това да завършим днешната ни среща. - Казах докато си бършех сълзите, потекли от смях. - Отивам да открадна няколко часа сън преди работа. - Защото (колкото и да не ми се искаше) това че станах свидетел на едно от най-загадъчните явления в живота ми и съществуването на бог по никакъв начин не променяха факта, че на следващия ден бях на работа.

Докато пътувах с колата изведнъж се сетих какво имаше предвид Антон, като каза, че всичко е плод на моето въображение: ” За

32


33

да асимилираме това, което виждаме, - Той беше казал. - Ние го оприличаваме на това, което ни е най-познато. И това май са двете неща, които ние хората познаваме най-добре. - водата и…”

...и светлината.

Аз не зная защо съм на тоз свят роден.

Не попитах защо ще умра.

Но предполагам, че е за да пуша трева цял ден.

и се надявам да не греша.

Поздравих младостта, капнах капка визин

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота, обвит в облак дим

в колесница от лунни лъчи.

Но ето че отново идва полицията в нас.

Съседи крещят, че не могат да спят,

Чакам дилъра да дойде цял час.

И обхваща ме гняв, злост и яд.

Тези хора ми пречат да бъда щастлив,

и превръщат живота ми в ад.

пред раззинали бездни до черни стени

обществото ме чука отзад.

Аз познах свойте братя във робски керван,

32

явление

33

угнетени от Златний телец;

Те не виждат, че работят и живеят по план

Създаден от някой, на който...

...правенето на планове не му се отдава.



35


2




35

Компанията, в която работех беше създадена и оглавявана от човек на име Тодор Стругацки. Формално имахме и борд на директорите, през който трябваше да мине всяко управленско решение, но както ми подсказваха някои случайно чути по коридорите реплики, те нито имаха мнение за начинът, по който искаха да се развива компанията, нито пък някой ги питаше. Нямаще и защо. Стругацки имаше авторитета и желанието да управлява - все пак го правеше повече вече двайсет години - от момента, в който е бил на 25 и е основал компанията до тогава, когато беше на 45.

Нищо не се знаеше за този човек, но за сметка на това слуховете бяха в изобилие. Говореше се, че не е женен, и че не смята въобще да се жени. Говореше се, че може да напише програма от хиляда реда, без въоще да я тества и тя да тръгне от първия път. Имаше дори слух за него, че е болен от сифилис, и че болестта стимулира програмните му умения, но в същото време го кара да страда почти през цялото време. Аз не мислех, че нещо от това да беше истина - просто информационния ваккум действаше благоприятно на слуховете, които се зараждаха там като бактерии.

По отношение на общуването, Стругацки третираше служителите си по същия начин, по който третираше компютрите - оставяше ги да работят сами, и се сещаше за тях само при появата на проблем. Затова когато го видях, как вика нашия team leader в кабинета си, веднага разбрах, че няма начин поводът да е добър. Тонът на team leader-a потвърди подозренията ми:

- ...но това е логически невъзможно. – Той се стараеше да звучи категорично, но в него се прокрадваха леки нотки на страх. – Не

36


37

може аз напиша софтуер, който е едва ли не по-интелигентен от самия мен.

- Логически невъзможно? – Гласът на Стругацски звучеше като някакъв зле настроен саксофон. - А кой смятате, че е създал алгоритъма, по който работи вашия мозък... чието качество не смятам да коментирам.

- Моля?

Стругацки повиши тон, сякаш беше разбрал, че и аз го слушам:

- Всички тук (имаше предвид програмистите) сме наясно, че хората като вид се усъвършенстват сами. Ние сме произлязли от по-низши животински видове, над които сме се наложили. И за това не ни е помогнал никой. Направили сме го сами. А щом сме могли да изградим себе си, такива каквито сме, значи можем да разработим програма, която да е толкова интелигентна, колкото нас. Така и ще стане.

- А клиента, за когото я разработваме...

- Няма клиент. Трябва ми за мои цели.

- Тогава може би вие знаете най-добре, как да ги постигнете...

- Прав си. – Стругацски каза. След което обяви, че поема проекта лично и, че ще изпрати инструкции за работа персонално на всеки от отдела.

В хода на работа, разбрах, че той беше планирал внимателно проекта, на който държеше толкова. Отделът ни беше разделен на две части - лява и дясна, като всяка тях се зае с разработката на различно полукълбо. Имаше и няколко човека, чиято задача беше да осъществят връзката, между полукълбата. Аз, както винаги, бях на някаква плаваща позиция - нещо като момче

36


37

за всичко, което да обикаля покрай другите, за да помага там където е необходимо и евентуално да посочва някои грешки. След кратко запознаване с материята, Стругацки започна да ни възлага задачите си. Ние ги изпълнявахме нелошо, но никой от нас нямаше достатъчно познания да погледне отвъд фасадата, и да вникне в това, което правим.

От началото на проекта Стругацки се промени. Започна да идва често в стаята ни, говореше за това, което правим със страст, която го караше да се усмихва (рядко явление). В началото, темите му на разговор бяха строго професионални, но след няколко дни започна да се отпуска. А на третия, дори обмени няколко думи с мен.

- Харесва ли ти как става? - Той попита.

- Ами... - Чувствах, че мога да му кажа много неща, но фактът, че един от най-излишните слушители (който получава заплата, която многократно надвишава уменията му) ме спря.

- Ами да - Казах. - Много добре става. Ако ни бяхте оставили сами, нямаше доникъде да стигнем.

- За съжаление не. - Той каза.

Тогава разбрах защо той не беше поел проекта в свои ръце от самото начало - защото имаше нужда от помощ.

Обектът „МА” (основен алгоритъм) се срещаше постоянно в инструкциите. Честото му споменаване създаваше впечатление за нещо познато, и аз често го възприемах като формалност - кратка и спретната процедура, която обработва данните и ги изплюва в малко по-различен формат. Човешкият мозък е

38


39

свикнал да игнорира това, което не разбира и това правеха и колегите ми. Продължаваха напред, като само се подпитваха един друг, за това-онова, като традиционно въпросите надвишаваха отговорите. Това продължи до момента, в който, аз реших да приведа цялата документация на проета в нормален вид и установих, че имаше много препрадки от вида: „процедура Х черпи данни от МА.” но нито една не беше „МА е...”

С напредването на проекта, липсата на каквато и да е информация за MA започва да спъва работата. Очевидно това беше някакъв универсален алгоритъм, през който минаваше всяка процедура на софтуера. Нещо като есенция на цялата програма за мислене. Есенция, която очевидно още не съществуваше.

Опитвахме се да вършим максимално много работа, заобикаляйки МА, но неговата липса беше фрустрираща и демотивираща. Началният ентусиазъм се беше стопил. Започвахме да работим все по-вяло, и все по-често се събирахме около кафемашината, и всеки гледаше другите въпросително, сякаш се надяваше, че някой от тях знае как да продължи. Накрая, като че ли хората се отказаха. Само Стругацки продължаваше да седи на компютъра в кабинета си, и да натиска копчетата на клавиатурата, лумнал в пот.

Бележка: Големите амбиции създават големи проблеми.

Вече беше минал един час от края на работното време когато Стругатски дойде, в стаята ни. Той беше във видимо лошо настроение, и обяви, че оттук нататък работата ни ще се

38


39

състои в създаването на MA. И когато го помолихме да ни даде напътствия, той отговори с реплика, която не го бях чувал да казва никога преди – ”Нямам представа”.

На излизане от офиса видях, че имам пропуснато обаждане от Любопитния (явно беше звънял някъде в началото на деня, когато бях твърде погълнат от работата, за да си чуя телефона). Не бях в настроение да говоря с никой, но въпреки това му звъннах обратно:

- Ало,жтърсил си ме?

- А ти ли си? Ела у нас!

- Но в момента съм малко...

- Ела веднага. – Той ме прекъсна. – Няма да съжаляваш.

- Добре, след половин час съм при теб.

Докато пътувах към къщата му щях да се блъсна няколко пъти, защото не можех да отделя погледа си от мястото, където преди няколко дни бях видял Явлението.

Както обикновено, входната врата беше отключена. Преминах през нея, докато разкопчавах най-горното копче на ризата ми, и извиках някакъв стандартен поздрав:

- Здравейте хора...

Никой не ми отговори. Голямата стая, в която по принцип седяха Любопитния, и неизброимите му наематели беше абсолютно празна.

- Има ли някой? – Гласът ми отекна във високия таван на къщата. - Има ли някой тук?!

40


41

- Тук съм. Стига си крещял.

Това беше Антон. Затичах се към ъгъла на стаята, и го видях. Той лежеше на пода и се въргаляше, в намачкани книги, пликчета с хамбургери от Макдоналдс и празни опаковки от кофеинови таблетки. Косата му беше разрошена. Очите му бяха толкова зачервени, че изглеждаха все едно от тях ще потече кръв. А на устата му, в контраст с жалкия му външен вид се изписваше усмивка.

Бележка: Има неща, с които просто не се свиква...

- Къде са всички? – Аз попитах.

- Кои всички? - Той се премина от легнало, в седнало положение.

- Наемателите ти. Тези, които са тук всяка вечер.

- Ааа, изгоних ги. – Той се усмихна пак. – Сигурно са някъде по горните етажи.

- А защо изглеждаш така?

Той се замисли за секунда.

- Ми май е защото не съм спал от последния път, в който се видяхме.

След около минута, той се опомни:

- Колко е часът? - Попита енергично.

- Осем и десет.

- Сутрин или вечер? - Той попита.

И когато разбра, че е вечер, започна да ми обяснява, че сме закъснявали за нещо и трябва да тръгваме.

40


41

- Ама къде ще ходим? – Попитах аз, на свой ред.

- Ще ти обясня на пътя.

После ме накара да направя някаква вариация на кафе по негова рецепта: „Правиш нормално кафе, после го изливаш обратно в кафеварката (там където е отделението за вода), и го правиш още веднъж.” Последвах инструкциите му. Той изпи една чаша от черната течност и после си облече якето направо върху пижамата.

- Хайде. - Той каза. Това беше единствената му реплика до момента, в който се качихме в колата:

- Успях да проследя лъча. - Той продължи. - Един приятел, който се занимава с астрономия ми разпечата звездна карта на снощното небе и го видях там.

- И откъде идваше?

- Извън обсега на картата. Но има нещо друго - вчера планетите и звездите са били в такова положение, че в нашето местоположение е имало отворен коридор, през който земята е била изложена на цели две галактики, без никаква преграда. Това коридора е бил отворен вчера от шест до осем.

- Няма начин! - Казах.

Антон светна фаровете и завъртя ключа на колата.

- Браво, че се сети веднага. Моят човек трябваше да ми обяснява сто пъти, докато схвана, че на макрониво скоростта на светлината не е чак толкова висока, и че не може да измине разстоянието от една галактика до друга за два часа. На нея ще и трябват години.

- Да де, нали за това се казва “светлинни години”...

42


43

- Но все пак - Антон продължи. - Щом е станало, явно има начин! Коридорът е бил отворен само за два часа и този лъч е преминал през него. Тоест, лъча, очевидно се състои от частици, които човешкото око възприема като светлина, но които могат да стигат от място на място в пъти по-бързо от нея.

Колата набираше скорост и продължавахме напред.

- Добре. - Аз казах. - Ако приемем, че е така, то какво следва?

- Още сме на етап “Събиране на информация“. Все пак, имай предвид, че много от нещата които си видял са били отражение на неща заложени в самия теб. Ако искаме да разберем поне част от случващото се ни е необходимо да знаем как са го видяли други хора... – Тук той направи пауза, сякаш чакаше аплодисменти.

- И?

- Еми ти нали каза, че от големия лъч са се отделили два малки нали? Е аз знам къде е отишъл другия.

В този момент осъзнах, че Антон въобще не беше толкова мързелив, за колкото го мислеха повечето хора. Неговата сила беше като електрическата енергия, заложена в светкавиците, която би могла да реши всички енергийни проблеми в света, но е толкова мощна и неубоздана, че никой не разполага с ресурса да я оползотвори. Когато някоя идея го обсебваше, Антон ставаше като бог Шива, онзи с четирите ръце. Боравеше с чука, и пироните, толкова добре, колкото и с компютъра. Изграждаше цели планини, за секунди, като всеки детайл сякаш беше планиран в главата му, независимо от знанията и

42


43

уменията, които се изискваха за направата му. А когато нямаше тези знания, той прехвърляше страниците на книгите, както машините за броене на пари прехвърлят банкноти, и осмисляше огромни количества информация за секунди.

Митът за мързела му май беше следствие от грешната представа за него , която имаха майка му, близките му и така нататък. Ето как разсъждаваха те: “Човек със способностите на Антон може с минимални усилия да завърши висше образование, да започне сериозна работа, и въобще да направи всички тези неща, които се очакват от него. Но той въпреки това не го прави, следователно трябва да е много мързелив. “ А ето и какво изпускаха: човек с големи способности (и от там с голямо самочувствие) имаше нужда и от големи стимули. И в следствие на това, Антон не можеше да направи нещо само защото то се очаква от него. През някои дни, той нямаше сили дори да стане от леглото, ако не намереше достатъчно добра причина да го направи. А за него, тези причини бяха малко и в повечето случаи мимолетни.

Затова моят приятел водеше този самоунищожителен начин на живот, който описвах до сега. Начин на живот, съответстващ на страната от характера му, която повечето хора познаваха. Отекчената, гневна страна, напиващата се, и стояща будна до късно страна, която изпълваше времето си с безцелно мързелуване. Самият Антон не я харесваше и се опитваше да я пребори, като за целта минаваше през всякакви науки, изкуства, и философии, в търсене на неща, които да ангажират неспокойния му мозък. И по някаква причина такова нещо в случая беше Явлението:

- Прерових половината Интернет, докато търсех свидетелства

44


45

за другия лъч. - Той говореше с отекчен тон, сякаш умишлено искаше да скрие колко е бил развълнуван, по време на събитията, за които разказваше. - Като не намерих нищо хванах да разпитвам всички познати и непознати, из града. Изкарах над осем часа нонстоп комуникация с хора, половината от които решиха, че съм напълно побъркан...Както и да е... Накрая ми писа едно старо гадже. Твърди, че някакъв неин съсед, бил преживял нещо подобно, каквото и ти. Сега ще проверим дали наистина е така.

- Добре, а къде точно живее тя?

Бележка: Обръщай повече внимание на детайлите.

Половин час се лутахме, из този район, в който не бях стъпвал никога преди. После излязохме от колата, и започнахме да обикаляме, квартала, и да играем на “Познай десетте разлики” с абсолютно еднаквите жилищни блокове, които създаваха усещането за липса на движение - на където и да се обърнехме виждахме едно и също, сякаш бяхме мореплаватели, които пътуват из открития океан.

По едно време, Антон спря и прикова погледа си на надпис, който беше надраскан до един от входовете.

- Тук е. - Той каза.

Надписът:

44


45

Като “Т“ беше въпросното момиче, с което трябваше да се срещнем (Тина, или Тони вече не помня), а “А” естествено беше Антон. Засмях се и го сръчках по рамото, но той не беше развеселен. Преди да влезем, ми намекна, че не иска да прекарва много време с това момиче.

- Защо никога не харесваш старите си гаджета? – Попитах.

- Защото не харесвам и себе си. – Той отговори, докато натискаше звънеца.

Бившата приятелката на Антон определено не споделяше неговата антипатия. Тя се нахвърли върху него, и го прегърна, толкова силно, че той не можеше да се отскубне от нея:

- Откога не сме се виждали, миличък!

Тя: тъмна кожа, светла коса и чаровно лице. Фигурата й имаше перфектни пропорции, и единственото, което я отличаваше от манекенките, които се снимаха по списанията беше ръста й - тя беше малко по-едра от нормалното. Облечена с копринена нощница й джапанки. Явно ставаше от леглото, но въпреки това не беше изтрила от очите си дебелата линия черен молив, която (поне така мисля), си беше сложила само защото е знаела, че и предстои да се срещне с Антон.

46


47

АнтТрябваше да го отърва от нея, като вляза в ролята на лошото ченге, която той ми беше отредил.

- Ще се видите след това. - Аз казах. - Тук сме по съвсем друг повод.

- Извинявай. - Момичето каза.

- Кой е човекът?

- Бончев. На горния етаж, през една врата.

Аз я подканих да ни разкаже по-подробно и тя го направи:

- Значи, засякох го вчера, горе долу по това време. Беше адски нервен и с много влошено зрение. Значи, той принципно вижда много добре, нищо че е възрастен, а вчера се наложи да му показвам пътя, за да се ориентира по стълбите. И аз такава, много притеснена: „Какво ти е станало? Ще се оправиш ли?”, и той: „Очите не могат да гледат твърде дълго към светлината.”

От там нататък почна да разказва неква супер странна история, за някаква светлина, която идвала от космоса... Как той бил отишъл, за да я види по-отблизо, тя се била насочила към него. И тогава започнала да осветява вътрешността на всички машини. Той можел да види как тока преминава по тия...

- Интегрални схеми.

- ... и за момент видял целия свят, който също функционирал като машина. Доставянето на суровини, използването им за производство, и бла-бла... Оф... - Тя погледна засрамено. - Той не ми доразказа какво му се е случило. Каза, че има важна работа и трябва бързо да се прибира. А, и още нещо - в ръката си държеше празна пазарска чанта. Не знам къде е бил. А и не разбрах повечето от нещата, които ми каза... Той Любопитния

46


47

знае, че не се славя с особен интелект.

- Един важен въпрос. - Любопитния се обади за първи път. - Какъв е шанса тия неща да си ги е измислил? Да му са се привидяли, ако щеш?

- Моля? - Аз се изненадах.

- Сори Инженерче. Просто искам да съм сигурен...

- Никакъв. – Момичето каза. – той е много праволинеен човек. Има професорска титла, навремето е бил и прецедател на научен съвет. А как помни само... Мозъкът му е като същински компютър... Примерно в супера отсреща...в смисъл, че нали понякога се засичаме там. И той дори да купува примерно двайсет различни неща, и само като ги поглежде знае точно...

Момичето се разговори и Антон ми направи знак да я прекъсна:

- Айде ще ни разкажеш после! – Казах. - Трябва се видим със съседа ти преди да си е легнал.

Тя си взе бързо довиждане с нас, и затвори вратата.

Като се отправихме нагоре започвах да си спомням за онази силна болка в главата ми, от времето на срещата ми с лъча. Бях я изпитвал само веднъж в живота ми, и се надявах, че ще остане така. Само се надявах. Тя се появи пак и се увеличаваше с всяко изкачено стъпало, приближаващо ни към другия свидетел на Явлението.

- Какво ти е, Инженерче?

- На прав път сме. – Казах, докато масажирах слепоочията си.

Беше ми толкова зле, че Любопитния почти ме довлече до

48


49

вратата. Той натисна звънеца. Никой не отвори.

- Може би не си е вкъщи? - Казах.

- Глупости! Къде другаде може да е един възрастен човек в десет вечерта? – Любопитния хвана дръжката на вратата и я разтресе, от което резето на ключалката започна да хлопа. - Никъде!

- Значи не иска да го безпокоим...

- Но и не се е и подсигурил много.

Той се отдалечи на няколко крачи от вратата, после се засили и я блъсна с тялото си. Двайсетгодишната ключалка мигновено се откърти, правейки ни наказуеми по обвинение за влизане с взлом.

- Какво по дяволите отиваш? – Аз викнах на Антон, докато влизаше.

После го последвах.

Бележка: Обмисляй постъпките си преди, а не след като ги извършиш.

Интериорът на мястото даваше задоволителен отговор на въпроса, защо Бончев не беше сложил по-голямо резе – в стаята нямаше нищо ценно. Всъщност почти нищо, като цяло. Подът беше покрит единствено с едно прашно одеало, което заместваха килим. Ролята на мебели, играеха няколко набързо сковани дървени, конструкции, които бяха толкова груби, че беше трудно да разграничиш стола от масата. А повечето вещи се складираха в заковани за стените найлонови пликове. Единственото, което загатваше за това що за човек живееше в апартамента бяха планините от чертежи, които бяха пръснати из

48


49

целия апартамент. Вдигнах един от тях, за да го видя отблизо.

- Ето я и нея! - Антон извика. - Под чертежа седеше пазарската чанта, за която спомена неговата биша приятелка.

- Господин Бончев, искаме само да поговорим с вас. – Той продължаваше да вика (явно не осъзнаваше, че тази реплика в повечето случаи се възприемаше със значение точно обратното на това, което той искаше да изрази).

На мен ми стана интересно и взех пазарската чанта, но тя наистина изглеждаше празна, а преди да имам шанса да се уверя в това чух гласа на Любопитния, който ми крещеше от другата стая:

- Инженерче!

- Намери ли го? - Попитах. Надявах се да свършим по-бързо с това, защото имах засилващо се неприятно усещане.

- Да. Но той...

- Какво му е?

- Няма да отговори на въпросите ни.

- Моля?

- Няма да отговори на ничий въпроси...

Хвърлих торбата и се затичах към банята, откъдето идваше гласът. Там видях Бончев. Той седеше във ваната чисто гол, а водата вече се беше оцветила в червено от кръвта, стичаща се от прерязаните му вени.

- Да викнем линейка? – Казах.

Любопитния запретна ръкави и положи палеца и показалеца на едната си ръка, върху гърлото на човека.

50


51

- По-скоро катафалка. – Той отговори. - Но засега няма да се обаждаш на никой!

- А полицията?

- И какво ще им кажеш?

- Не знам... - Зави ми се свят.

И не само заради гледката - болката в главата се връщаше.

- Ще претърсим мястото обстойно. - Антон каза.

- Не... не сега... - Махнах с ръка. - Сега трябва да се махнем от тук.

Мисля че това беше последната ми реплика, която казах преди да се свлека на пода.

Болката ме накара да си затворя очите и да изкрещя. За момент отново всичко изчезна (от това се почувствах по-спокоен).Следващия ми спомен беше как излизаме от апартамента. Усещах ръката на Любопитния, който ме беше хванал през кръста и ме влачеше надолу по стълбите. Тогава една от вратите на стълбището се отвори - някой ни беше чул:

- Хей, Любопитен! Какво е станало с приятеля ти? – Познах гласа на момичето, с което говорихме преди малко.

- Нищо му няма! Сега си тръгваме!

- Ама къде го водиш? – Тя продължаваше. - Спрете малко! Какво стана горе? Любопитен!

Той спря и се обърна към нея:

- Лили, не помниш ли истинското ми име?

- Ами... - Тя звучеше изключително притеснена. - Ами в момента...

- Супер! - Антон й обърна гръб и продължи надолу.

50


51

У тях той почисти дивана в голямата стая, избутвайки всичко от него на земята, и ме положи върху него. В следващите часове аз изпадах безсъзнание, и се събуждах на равни интервалим като в някой момент явно съм започнал да го моля да извика доктор, при това доста настоятелно.

- И какво мислиш, че ще ти каже тоя доктор? Най-много да ти предпише някои успокоителни, които, същите успокоителни, мога да ти ги дам и аз. Но не ти трябват. Ти ще се оправиш сам.

И по някаква причина той беше сигурен, че ще се оправя сам.

Няколко часа се лутах в безсънен кошмар и по това време разбрах, че болката която изпитвах беше директно свързана със състоянието на мозъка ми. Мислите за Явлението, сякаш караха невроните на мозъка ми да се подуват, и вляеха на рецепторите за болка, така че тя ставаше все по-силна. Следователно ми трябваше нещо, което да ме отвлече от тези мисли. Светнах лампата на стаята. Погледът ми попадна на Библията, която все още стоеше на масата, полята с червено вино. Довлачих се до нея и още докато бях замаян и наполовина заспал отворих първата страница:

И Бог каза: Да бъде светлина.И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро;

След тези няколко реда болката отслабна. Имах сили да се

52


53

изправя, след което сграбчих книгата, както диабетик, който си инжектира инсулин.

и Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.

Болката изчезна напълно. Учуден, аз преминах през този пасаж няколко пъти в търсене на причината, поради която той ми влияеше така.

„Какви са тези глупости!” Помислих си, замаян.

- Като са глупости, защо ги четеш?

- Защото имам нужда от тях? – Аз казах. - Просто имам нужда.

- Еми да беше записал теология бе Инженерче! - Обърнах се и видях зад мен Антон.

- Какво? Дойдох да видя как си... И те намирам да четеш Библията...

- Тя може да спира болката. - Аз казах.

Той се разсмя, сякаш му бях разказал някоя убийствена шега.

- Мисля, че е доста иронично, как сме устроени. - Той каза. - Всяка мистерия ни кара да се чувстваме отвратително. Но когато получим някакво обяснение за нея, независимо колко глупаво е то, ние моментално се успокояваме.”

52


53

Сутринта някак си дойде. Въпреки всичко, което се случи аз реших да отида на работа, защото ако бях останал у нас щях да предизвикам съмнение, което с оглед на преживяванията от миналия ден, не беше оферта. Пък и рутината ме успокояваше. Караше ме да забравя за всичко.... Взех рейса и се закарах до офиса, където над моите колеги все още беше надвиснал недовършения проект за мислещата машина, и Основния Алгоритъм, който те се опитваха да повярват, че са способни да измислят. Бяха ъплоуднали целия довършен код на една машина и бяха започнали да й подават различни версии на файла: „МА_0.1”, „МА_0.2”. Когато влязох бяха стигнали до „МА_0.91”, но машината не даваше признаци на живот. Стругацки седеше на компютъра в кабинета си, но по изражението му можех да позная, че не програмираше, а по-скоро се беше се отказал и се самосъжаляваше.

- Колеги. – Попитах. - Докъде сте стигнали?

- Имаме доста високо ниво на абстракция. - Един колега каза. - Един вид каквото и да напишеш ще го разпознае.

- И ти кви ги говориш... – Друг колега се включи. – Доникъде не сме. Можем да репликираме само най-повърхностните мозъчни процеси. А същината на интелекта е неизвестна...

Mислите ми изведнъж се върнаха към първата ми среща с Явлението. Неизвестна. Ами нали аз бях там... В човешки мозък. Същността му беше пред мен. Ако се опитам да я опиша на програмен език.... Може би щях...

Пръстите ми сами се допряха до клавиатурата. Болката се

54


55

върна, но този път беше толкова лекичка, че я усещах почти като сърбеж, който не ми пречеше, а дори ми помагаше, да се съсредоточа. Не разбирах напълно това, което пишех. Смисълът на отделните редове ми бягаше, а стандартните мозъчни процеси, които традиционно съпътстваха работата бяха останали на заден план. С тях изчезна и страхът от провал, и аз вече бях сигурен, че този следобед ще завърши интересно. Ръцете ми се движеха все по-бързо, така че дори не можех да следя кои клавиши натискам, и все повече се обърквах, в опитите си да следвам своята собствена логика, докато накрая я изгубих напълно. Остана ми само да почакам, докато работата е свършена.

След около час започвах лека полека да си възвръщам контрол. Ставаше все по-труно да насмогвам да преведа мислите си, и започнах да изпускам думи и цели команди, но до времето, в което започнах да мисля съзнателно, и съответно да правя грешки, основната работа беше вече свършена. Оставаше ми само да напиша няколко допълнителни неща, които бяха елементарни в сравнение с това, което бях направил дотогава.

Облегнах се и прегледах работата си от началото до края. Кодът беше написан в мой стил, за това нямаше съмнение, но беше в пъти по-съвършен от боклуците, които по принцип излизаха през ръцете ми. За двайсет минути само браузвах безцелно из него, за да видя къде мога да добавя нещо. Нямаше. Поех си въздух и заредих файла в тестовата машина.

От там нататък стана точно това, което очаквах. Вентилаторите забучаха. Мониторът светна, и колегите започнаха да се събират около него, и да говорят.

54


55

Всичките им разговори бяха вариация на един:

- Кой го подкара?

- Сашо.

- Как?

- Не знам.

След малко и Стругацки дотича, като си закопчаваше копчетата на ризата в движение. Останалите му направиха място и той застана пред монитора. Никой не знаеше какво прави машината, но всички седяха и гледаха облещено, заради простия факт, че тя работеше. Тогава на екранът започнаха да излизат данни. Всички млъкнаха. Те следяха символите и се опитваха да ги интерпретират, или иначе казано, те се питаха какво всъщност виждат. И всички бяха твърде погълнати, за да го чуят вика на един колега от съседния отдел:

- Абе не виждате ли, че сте врътнали БЕЗКРАЙНИЯ ЦИКЪЛ?

Тук е момента за малка скоба. Една от най-често използваните команди в програмирането е “WHILE” (докато). С нея, ние казваме на компютърът да изпълнява определена последователност от команди толкова пъти колкото е необходимо, за да се изпълни зададено от нас условие (ДОКАТО едикаквоси ТИ ПРАВИ едищоси ). Понякога обаче, условието, което сме задали е неизпълнимо. В този случай компютърът е осъден да повтаря тези команди до безкрайност и тази ситуация, е известна като безкраен цикъл (infinite loop). Но в общия случай, ние няма как да знаем дали един цикъл е безкраен, или просто много дълъг.

56


57

Не го знаех и тогава. Сигурното беше, че МА не правеше нищо, освен да заема все повече системни ресурси, и че цялата система беше на път да блокира. Скочих от стола, избутах колегите ми и се затичах към сървъра. На екрана се показваше свободната рам памет, която непрекъснато намаляваха 50%... 45%... 40%... Протегнах ръка към клавиатурата, и почнах да въвеждам командата са изключване

- Остави я! – Чу се гласа на Стругацки.

...35%

- Ще блокира, не виждаш ли? - Командите, се изписваха на екрана твърде бързо, за да ги прочета, но виждах, че следват една и съща последователност.

- Остави я, казвам ти!

...20%

- Ама аз не съм сейфнал МА!

- 15%

Бележка: Внимавай да не получиш професионални изкривявания (ако някога имаш професия).

Цялата система блокира и спря работата на няколкостотинте човека, които работеха при нас. А при следващото й включване, установих, че и харддиска беше повреден, тоест аз бях загубил моя основен алгоритъм.

И така нашата машина за мислене беше отново мъртва (ако някога е била жива). Явно най-чистата и необременена от нищо логика, не може да проумее, че някой условия са неизпълними. Някои задачи – невъзможни за решаване.

56


57

Набързо разказах на Любопитния това, което ми се беше случило и се опитах да му споделя мислите ми, въпреки, че те не бяха ясни, дори на самия мен:

- ...в един момент вече не можех да се контролирам. Сякаш тогава не бях аз, а нещо минаваше през мен, и ме използваше. Или аз използвах него, нямам представа... Най-добрата работа в цялата ми кариера. И не стигна до нищо... И този, Бончев. Имам предвид, че е мъртъв, наистина!

- А може да тръгнем по тази линия.... Явно има връзка между вас двамата... Между теб и Бончев, имам предвид... Това че вие сте го видяли... Можел е да бъде всеки: твоите колеги, някой случаен минувач... Но сте ти и той. Защо?

- Едва ли е случайно. - Покрепих го. - Явно Явлението по някакъв начин го е ПОДТИКНАЛО да направи това, което направи, по същия начин, по който подтикна мен да напиша тази програма.

Антон се намръщи:

- Голям хуй си вкарваш с тия прибързани изводи... Сещаш се, “След това не значи поради това”, и така нататък, в смисъл, дай да видим първо какво имаме...

- Имаме един труп. - Подсказах му, като се опитвах да мисля рационално. - И самоубийство по неизвестна причина.

- Да. - Антон кимна. - Освен него, имаме тази твоя програма, която си написал...

- Програмата ми е загубена. – Прекъснах го.

- Загубена?

58


59

- Да, предизвика безкраен цикъл.

- Безкраен цикъл?

- Виж го в Гугъл! – Казах. По принцип концепцията ми беше интересна и винаги беше приятно да я обяснявам, но тогава просто не ми се занимаваше с нищо.

Антон прие моето предложение. Седна пред компютъра си, натисна няколко клавиша и погледът му започна да шари по екрана. Присви очи и натисна нещо с мишката. И в един момент се изненада неимоверно, явно от нещо, което четеше. Очите му се ококориха, като че ли щяха да изпаднат от очните ябълки, а долната му усна увисна до земята, и се прибра едва когато той заговори отново:

- Имам теория за това защо Бончев се е самоубил.

- Защо?

Той се закри устата си с ръка.

- От страх.

- Добре, представи си следното... - Антон заговори. - Тоя Бончев... Всъщност как му е първото име? Няма значение... Той е учен. Работи цял живот по по там някакви строителни проекти, и натрупва сериозни познания по математика и физика. После го пенсионират. Тъй като няма жена и близки хора, той решава да се посвети на някакви негови си изследвания, които постепенно запълват целия му живот.

- Как разбра, че няма близки?

- Никой не е звъннал да го потърси, през тия два дни, нали?

58


59

Та той се вглъбява ужасно в тези свои изследвания. Може би си въобразява, че е на път да изкара някаква невероятна теория, която обяснява всичко около нас. А може наистина да е бил, де да знам. Изведнъж се сблъсква с Явлението, и чрез него за няколко секунди осъзнава, че цял живот е бил на грешен път. Че тези негови теории, които е поддържал, и които са били за него едва ли не като религия са били просто измислица.

- Едва ли е станало просто така...

- Е, отначало не е повярвал. - Любопитния продължи. - Това се връзва: затичал се е към дома си, за да провери дали не е допуснал грешка. Тогава се е засякал с Тина. Тя му е помогнала да стигне до апартамента. Там той вече е разбрал със сигурност, че това, което е видял на 14-ти Февруари наистина опровергава неговата работа и вярвания. После е влязал във ваната и...

- Но защо го е направил?

- Нали, безкрайния цикъл е нормален за компютърните програми. - Антон каза. - Може би е възможно сходен процес да протича в човешкия мозък. - Особено в мозъка на един инженер.

- Не се шегувай.

- Въобще не се шегувам. Понякога сте такива инати, и коне с капаци, че нищо не може да ви откаже от целта, която сте си поставили. Ето вземи за пример мен. Аз съм упорит. Но ако има нещо, което не мога да го разбера, или да измисля, от два три опита просто го зарязвам. Отказвам се. Става ми скучно.

- Е и?

Еми това е нормалното. Да си кажеш:“Е, да му еба майката, писна ми да се занимавам само с това нещо! Светът е огромен,

60


61

няма да седя и да рина цял живот в едно малко ъгълче, като шибан идиот!” Разбираш ли, това е като защитен механизъм на мозъка срещу блокировка. Като рестарт - зарязваш това, което ти е омръзнало и почваш нещо друго. Но При инженерите този механизъм е преебан. Те са готови на всичко да изпълнят целта си, или “условията” както казвате вие програмистите. Например, целта на Бончев е била да опознае света, който го заобикаля. Но изведнъж условията са се променили и целта е станала неизпълнима. Така стигаме отново до момента, в който той ляга във ваната й, хваща бръснача си и ...

- А какво е това, нещо, което е видял? Светлината ли?

- Едва ли. - Любопитния сви рамене.

- Значи трябва да търсим из апартамента му...

- Майната му! - Антон каза. - Ти ако искаш ходи, но аз лично въобще не искам да го виждам.

Той сякаш искаше да демонстрира нагледно с каква лекота може да се откаже от всичко, което не успява от втория третия опит.

- Отказваш се да разследваме това, така ли?

- Еми, май да. В смисъл, че не искам и мен да ме намерят във ваната, със...

- Но какво ще правим тогава?

- Еми Бончев е единствената ни следа. Така че засега май не правим нищо.

След малко Антон смутолеви, че е гладен, и ме помоли да му помогна с приготвянето на вечерята. Разбрахме се да ядем в

60


61

трапезарията на къщата - красиво аранжирана стая, която не бяхме ползвали никога преди, защото винаги беше твърде разхвърляна. Но вече когато в къщата нямаше толкова хора (съквартирантите все още се появяваха епизодично, но очевидно и те осъзнаваха, че дните на непрестанен купон, бяха свършили) и вече можехме да си позволим лукса да я използваме.

От там изхвърлихме старата мръсна мушама, с която беше покрита масата, и на нейно място сложихме чиста бяла покривка. Любопитния се отдръпна малко, поогледа новата подредба, и доволен от резултата отиде да приготвя храна - той извади от хладилника няколко картофа, наряза ги без да ги бели и ги сложи във фритюрника. Взе и две пилешки пържоли, които преди това плуваха в голяма тенджера с марината.

Двамата се захванахме да подреждаме масата: сложихме покривката и започнахме да нареждаме чинии и чаши. Извадихме и сребърните прибори, които бяха седяли в скрина на въпросната трапезария, още от както се бяхме нанесли тук.

Аз направих един тур до хладилника и се върнах с някакъв полуфабрикатен сладкиш, който сложих в средата на масата. Антон моментално отиде до чекмеджето с прибори и се върна с две малки лъжички за десерти. Този жест го вдъхнови и той се отправи към хола, от където се върна с една недопита бутилка бяло вино (то поне не се разваля). За него измихме и две чаши със столчета, които също бяхме намерили в скрина, и поставихме всяки от тези предмети внимателно, сякаш подготвяме филмов декор. Когато привършихме, пържолите и картофите точно бяха станали, така че аз ги сипах в чиниите и седнах на масата, очаквайки Антон да ме последва. Той обаче се

62


63

беше зазяпал в тавана, и се шляеше безцелно из стаята. Няколко пъти го виках, но той не отговори. Вече усещах, че обмисля нещо. Не исках да му досаждам, затова реших да изчакам още...

- Знаеш ли какво? – Той каза накрая. – Колкото и да е опасно, аз искам да се върна там. Да видя това, което е видял Бончев.

- Не е ли късно?

- Можем да стигнем до там за половин час. Как ти звучи?

- Не знам какво да ти кажа, приятелю...

- Хайде, не се обяснявай. - Той каза. - Ще ядем като се върнем.

За десетина минути, стигнахме отново до квартала в който живееше човекът. Антон слезе от колата още докато тя беше в движение и тръгна с бързи крачки към входа, като измърмори нещо под носа си:

- Какво каза? – Попитах.

- Чудех се в крайна сметка какво тоолкова страшно е имало, да му еба майката?

Лампата на стълбището беше светната. Изчакахме я да загасне, и се отправихме към апартамента като осветявахме пътя с екраните на телефоните ни. Стигнахме до апартамента. Бавно открехнахме вратата, приготвяйки се да избягаме, ако срещнем някой. Но не се наложи. Никой не беше идвал и всичко беше точно така, както го бяхме оставили. И самият собственик беше там, макар и да не беше във форма. Понеже телата се разлагат много бързо във вода, лицето му беше...

Схванахте идеята.

62


63

- Ама виж го на какво е заприличал! – Антон каза.

- Предлагам да претърсим апартамента и да се измитаме, възможно най-бързо. – Отговорих.

Мислехме да започнем като прегледаме работата на Бончев, тоест чертежите, които бяха пръснати из целия му апартамент, но те бяха толкова много, че едва ли можехме да прегледаме всички, и толкова сложни, че нямаше да разберем напълно дори един от тях.

- Само с формули ли са изписани? - Попитах.

- Тука има и малко текст. - Любопитния развя едно малко листче. - Някакви разсъждения за живота.

- Съвпадат ли с твоята теория за това какъв е той?

Вместо да ми отговори, Антон захвана да чете:

А образа на свръхчовека, описан от Ницше, е един от най-големите митове на 20-ти век. Мит са и героите на Айн Ранд, които никога не се съмняват в себе си и в своите цели. Защото фанатиците и кариеристите никога през няма да имат способности, които да могат се сравняват със тяхното самочувствие. Истинския стремеж за самоусъвършенстване не идва от амбиция да бъдем по-добри, а от осъзнаване на това колко сме жалки всъщност. А истинското разбиране не е нищо друго освен преклонение, пред това, което не можем да...

- Добре, стига сега... Това съвпада ли с твоята представа за Бончев.

- Не знам, но звучи доста интересно... - Антон каза с тон, който

64


65

ми подсказа, че той отново се беше отплеснал и беше забравил къде е и защо е там.

- Да, интересно е, но не ни помага! - Аз казах. - Хайде да продължавай да търсиш!

Докато хвърлях поглед на една от стаите видях отново торбата за пазаруване, на която се бях натъкнал при предишното влизане. Тя изглеждаше празна, но реших да се уверя в това със сигурност. Хванах я с две ръце и я разтворих широко.

- Антоне! – Казах. - Ела бързо.

След малко той вече се беше надвесил над мен. Погледът му – насочен към торбата.

- Освети я малко де, нищо не виждам.

- Това е проблема. Не мога да я осветя!

Първо се пробвахме да я приближим до лампата. Завъртяхме я под най-различни ъгли, но резултатът беше един и същ – лъчът светлина просто прекъсваше в нищото. Наистина, торбата съдържаше нещо, и това нещо беше ТЪМНИНА.

- Нали знаеш, че това е невъзможно? – Любопитния каза.

- Аха.

- От научна гледна точка, тъмнината се третира като отсъствие на светлина, тоест един вид не съществува.

- Е явно съществува. - Казах. - Сега, мисля, че е време да си ходим,

Взехме торбата, излязохме от апартамента и отново заворихме вратата, така че да не си личи, че е разбита. Докато слизах по стълбите краката ми трепереха. Отчасти заради нашите

64


65

отпечатъци, които сигурно бяха навсякъде по чертежите, отчасти заради факта, че можеше някой (като бившата приятелка на Любопитния) да ни види, но най-вече заради този предмет, който носех. Досега бях възприемал Явлението за нещо добро. Сега въобще не бях сигурен какво е. И това беше най-страшното.

В къщата на Любопитния разгледахме торбата по-добре: Беше много захабена. Тя беше същински ветеран от войната на платнените торби с найлоновите пликчета. Дръжката едва се държешеше, имаше и няколко малки дупки. Но основното не беше торбата, а това, което беше в нея.

Направихме още няколко тестове, които (поне така си мислехме) биха могли да имат някаква научна тежест: светнахме вътре с лазерно фенерче, само за да видим как лъчът избледнява и се прекъсва на същото място, на което и светлината на лампата. Пробвахме и да опипаме с пръчка вътрешността й. На няколко пъти ми се искаше да бръкна вътре с ръка, но така и не събрах смелост. Антон явно също не беше достатъчно безрасъден, да си пъхне ръката в това нещо...

- А ти като разказваше за Явлението още първия път не спомена ли за нещо такова? - Антон каза. - Че в един момент светлината се превръща в тъмнина.

- Да, но не говорих за превръщане, а светлината просто БЕШЕ тъмнина. Двете някак си бяха идентични. През цялото време. Просто в началото не го осъзнавах. Когато го озъзнах... Сещаш се какво стана.

- Значи в тази торба има същата... хм... енергия, която и ти си видял под формата на лъч. Но по някаква причина мозъците ни я интерпретират по различен начин.

66


67

- Защо ли? - Попитах.

- Това сарказъм ли е?

- Не, наистина нямам представа.

Вече бях толкова гладен, че не ми пукаше дали ще ядем заедно. Седнах на вече оправената маса, нарязах едно парче от пилешкото и го сложих в устата си. То беше студено и жилаво. Опитах и картофите, но и те не бяха точно кулинареш шедьовър. Апетита ми си отиде.

- Знаеш ли, Любопитен. - Казах. - Може би трябва да се откажем от това.

- Защо да се отказваме?

- Еми имам предвид...Заслужава ли си да хвърляме толкова усилия, в това да разберем нещо, което така и така не можем да разберем? Може би говоря глупости. В началото бях позитивно настроен, но в един момент всичко това започна да ми се струва гадно.

- И кога беше този момент?

- Какво значение има?

- Ами сетих се за това. Да не би точно това да е причината светлината на Явлението да се превръща в тъмнина. Тъмнината от векове е символ на злото. Имам предвид. Смяната може би е резултат от нашите възприятия.

Тази хипотеза ми се стори разумна и реших да поразсъждавам над нея:

- Връзва се. – Заключих. - Като се връщах от работа, оня първия

66


67

път ми беше ужасно скучно. Нищо не бях свършил цял ден. А и стресът на рутината, от това да правиш едно и също всеки ден, нали се сещаш...

Бележка: Не се сеща.

Отидох при Явлението, просто защото ми беше интересно. Никой не ме накара. Направих го защото исках. Фактът, че сред всички неща, които се появяваха всеки ден имаше нещо, което не съм виждал никога преди ми ме изпълни с радост. Радост – светлина. После - днес, когато влязохме в апартамента...

- Чакай малко! - Любопитния ме прекъсна. Аз все още се чувствам точно по същия начин, дето го описа преди малко! И в момента, ми е много интересно. И имам огромно желание да разбера повече за това, което става.

- Предполагам. – Казах. – Но аз се страхувам.

- Аха...

- Трябваше да ти го кажа. В смисъл, че ти си много ентусиазиран, и се радвам, че си такъв... Това всичко ти се отразява добре. Но аз не искам...

Можех да завърша това изречение по много начини: “Не искам да имам проблеми със закона”. “Не искам да ме боли вече”. И една част от мен не иска въобще да РАЗБИРА....

- Ама ти сам се съгласи да отидем там! - Антон ме подхвана.

- Аз приемах предложението ти. - Казах. - Но не бях съвсем искрен с теб. Докато ти търсеше премети, които подкрепят съществуването на Явлението, аз търсех такива, които го отхвърлят. И през цялото време се чувствах отвратително.

68


69

- А сега как си, пич? - Любопитния смени темата.

Разтрих отново слепоочията ми и мозъкът ми подреди думите в изречения:

- Малко по-добре. В смисъл, че вече няма да се блъскаме с това сами.

- А с кой? - Любопитния се огледа.

- В смисъл, че вече имаме неуспоримо доказателство, че нещо се случва. – Аз хванах торбата и залюлях пред погледа му, като махало на хипнотизатор. - Вече можем да кажем за него на света.

- Ти си абсолютен балък! – Любопитния отговори.

После скочи от стола си и излезе от стаята.

68


69

Мило дневниче,

Супер безмислено ми се вижда да ти описвам нещата, които са ми се случили. Но обещах да го правя. След като спря да си води бележки в неговото черно тефтерче, Инженера настоя да го отменя, като започна АЗ да си водя дневник. „Защото като имаш нещо черно на бяло е нещо друго.” каза. Има професионални изкривявания, милия. Ама както и да е. Не знам къде ми беше главата, докато се съгласявах. Май си я бях махнал.

И така.

Днес е четиринайсти Февруари, или поне така мисля. Не мога да проверя, защото телефонът ми е на масата, и не го достигам. Добре де, ще се опитам... Само да си протегна ръката малко, и да се облегна малко по-назад... Оф по дяволите... Добре,нека приемем, че е четиринайсти.

Няма както толкова, да се разказва за днес. Прекарах половината от деня, затворен, в една стая, заключена от всички възможни места. Ние бяхме в плен. Всичко това, заради един психопат, който искаше да използва умовете ни, за свои цели. Той каза, че няма да ни пусне, докато не...

Всъщност тази част Инженера я има описана, затова я пропускам.

След като се измъкнахме ние се върнахме у нас и си приготвихме багажа. И двамата бяхме развълнувани, защото чакаме този момент от... Е, от три дена всъщност но по някаква причина ми се струва все едно е много време. По случая Инженера изживяваше сумати драми, както винаги. Непрекъснато постаряше, че не

70


71

може да се справи с това сам, и иска да му помогна. Казах му “Нямаш проблеми пич.“ И той се успокои. След това се напушихме и си пуснахме телевизора, по който даваха „Космическа Одисея 2001” – добро филмче, но края беше твърде предвидим.

Инженера заспива по средата на филма, а аз оставам буден до късно. Понеже нямам какво да правя пиша дневника. Ето това горе-долу се случи днес. А сега мисля да наваксам като напиша какво ще се случи утре:

Утре ще се събудим към десет сутринта. Инженера ще скочи до близката баничарница за закуски. Аз ще пусна National Georgraphic и ще отбелязвам грешките, които са допуснати в предаванията, за да съставя гневно писмо до редакцията. Докато ми писне вече ще е станало време за обяд. Този път ще е мой ред и аз ще трябва да отида до близката пицария за две Куатро Стаджони. Навръщане ще мина през Coffee Shop-a до нас. Инженера ще ми каже, че това е адски безотговорно да купувам трева с оглед на това, което ни предстои (точно така ще се изрази - „с оглед на това, което ни предстои”), но после естествено ще си дръпне веднъж, и ще се напуши повече от мен. По едно време ще ни стане задушно, и ще се преместим на балкона. За съжаление моя балкон е с изглед към един от най-големите булеварди в София. Но поне ще обстановката е друга.

Малко по-късно ще забележим, че светофарът на улицата е развален и свети само червено за пешеходците, без да се сменя. Инженера ще започне да развива теории за това как функционира софтуера на светофарите и какви са възможните причини за този

70


71

проблем, а аз просто ще се забавлявам като гледам как хората не могат за зацепят, и стоят пред улицата сума ти време.

Тази млада жена с пазарските торби, явно не се отказва лесно. Повечето хора ще чакат две три минути, пет макс, и после ще пресичат, а тя ще стои на ъгъла вече петнайсет. И дори няма да вижда, че няма пукната кола, защото ще се взира само в човечето на светофара, и ще чака то да стане от червено зелено. Накрая аз ще реша да я извадя от този транс, в който явно е попаднала:

„Хей, не виждаш ли, че светофара е преебан! Петнайсет минути загуби в чакане да стане зелено! Животът, си минава през теб, без да го усещаш!”

Тя ще ми отговори с въпрос:

„А ти какво правеше в тези петнайсет минути?”

И аз ще осъзная, че жената ще има право. Ще се обърна към Инженера и ще му кажа, че е време да тръгваме.



73

избрания

3



избрания

73

След малко Антон се върна, като държеше в ръката си почти празно шише водка. Той изсипа остатъка в една водна чаша, сложи в нея няколко ледчета, и я изпи до дъно още преди те да започнат да се топят.

- Защо не искаш да търсим помощ? - Попитах го.

Любопитния се засмя, за секунда но после отново се намръщи:

- Никой няма да ти помогне. Само ще те експоатират.

- Защо мислиш така?

- Инженерче, на теб помагал ли ти е някой за нещо?!

- Това е абстрактен въпрос.

- Добре, питам конкретно! Например помниш ли в училище, в деня на матурата. Тогава някой помогна ли ти?

В разговорът, който последва, Любопитния иронизираше една конкретна поредица от събития в моя живот, която за съжаление няма как да не споделя:

От започването на училище до малко преди края на седми клас, бях болнаво дете без никакви социални контакти, с изключение на тези с майка ми и баща ми и техните изказвания формираха цялата ми представа за света. А тя (макар че те никога не биха я изразили с тези думи) звучеше така: “Ако искаш да те обичаме, трябва да ни накараш да се гордеем с теб. А за да се гордеем с теб ти трябва да си най-добрия. Ние минахме през много премеждия, за да те отгледаме. И засега единствения начин за теб да ни се отплатиш е да станеш уважаван член на нашето общество. В момента училището е единствената ти грижа, така че се справи с него добре.

В шести клас точно преди матурата по математика се заразих

74


75

с някаква шарка, заради която се наложи да пропусна доста часове. Опитах да се готвя за изпита сам, но теоремите и формулите, се изливаха от главата ми, като през пробита кофа. През годините бях учил сериозно и без проблем щях да изкарам петица, но тогава за мен това беше равносилно на провал. “Това е.” Мислех си. “Аз съм дотук”.

Щях да съм много по-спокоен, ако знаех, колко по-надолу ми предстоеше да падна.

В денят на матурата все още не се чувствах добре. Баща ми се освободи от работа специално за да ме закара до училище. Той ми ме заведе в класната стая, размени няколко думи с учителката по математика и си тръгна. След което тя (възрастна жена с рошава коса и странен начин на говорене) ме сложи да седна на най-задния чин, и каза на съучениците ми, че не трябва да се доближават до мен, защото съм заразен. После ни раздаде условията на задачите, и написа на дъската часът, в който ще събере листата ни.

Познанията ми се бяха стопили. И до днес не знам как стана, но просто не можех да разбера нищо от това, което беше написано, все едно гледах мистериозен ръкопис, оставен от някоя далечна цивилизация. Започнах да треперя и потърсих с поглед съучениците ми - те ми се сториха на километри разстояние.Може би трябваше само да изчакам и знанията щяха да се върнат? Може би щях да дойда на себе си? Взех химикалката, за да прерисувам чертежа на първата задача, но ръцете ми трепереха и се получи само някаква неразбираема драсканица. Смачках листа и го хвърлих настрани. Треперенето премина в гърчове.

74

избрания

75

Докато си припомнях всичко това, Любопитния допи водката и ме загледа въпросително.

- Кажи сериозно! Кой ти помогна тогава?

- Така е. - Казах. - За това съм ти длължен до гроб.

Повечето от децата вече ме гледаха и в очите им се четеше някаква странно очакване, сякаш се надяваха да припадна и по този повод матурата да се отмени. Учителката не знаеше как да реагира, затова не реагираше никак, а на мен ми ставаше все по-лошо. Затворих очи. Няколко минути беше пълна тишина. После чух гласа й:

- Антон Диков? Седни си на мястото!

- Александър е зле. Ще му помогна. - Любопитния каза, като произнасяше отчетливо всяка дума. Той ме нарече с цялото ми име, тъй като по това време с него не общувахме често.

-Да знаеш, че после няма да те пусна обратно! - Учителката сряза.

- Знам това. - Той отговори.

- Абе остави го бе дете. Ще те зарази!

- Мерси, - Антон смутолеви. - Ще ми дойде добре една седмица без вашите часове...

И той ме довлачи до лекарския кабинет.

Училищния доктор вече беше изчел днешния вестник и се беше заел с кръстословицата. Когато ни видя, той го остави, и ме подкани да легна.

76


77

- Какво му е на момчето? - Въпросът беше адресиран към Антон.

- Почна да се тресе, имам чувството, че се задушаваше...

Докторът ми хвърли един поглед.

- Еми това е от притеснение. - Той каза. - Нямам какво да направя.

- Е нали сте доктор?

- Да но не съм ТАКЪВ доктор. Най-много да му дам някое успокоително. - И човекът порови в чекмеджето, и от там извади едно пакетче със малки сини хапчета. После проговори пак, този път на мен:

- Може малко да ти замайва главата. Взимай по половин таблетка на ден.

Когато излязох от кабинета му взех ТРИ.

- Знаеш ли какво, Инженерче. - Любопитния каза наполовина весел и наполовина нервен. - Ако тоя доктор не бързаше толкова да се върне към кръстословиците си, или към там квото правеше, той МОЖЕШЕ да ти помогне. Можеше да ти каже, че тия матури са една ГЛУПОСТ, която не значи НИЩО. Можеше да се обади на ваште и да им насоли главата. Или де да знам, да свика някоя шибана родителска среща. Не го направи, защото просто не му се занимаваше. Както и всички останали хора след него.

След този инцидент стресът, който училището ми нанасяше беше твърде силен и започнах да бягам от часове. Оценките ми паднаха. А след време родителите ми започнаха да

76

избрания

77

намират успокоителните. В началото ги заблуждавах, че са по предписание, и те самите се самозаблуждаваха, но в един момент и те и аз осъзнахме, че съм на път да се превърна в наркоман.

Клиниката за Възстановяване от Зависимости, където майка ми ме заведе малко по-късно беше построена в една красива местност в Родопите. Малка бяла сграда обградена от живописна ограда, която следваше извивките на планината. Помня, какво си помислих първият път, когато я видях: “Отвън изглежда много добре?“ Малко по-късно разбрах защо беше така: защото докторите успяваха много добре да скрият това, което беше отвътре.

Реалността: за нас нямаше никаква помощ от никъде. Единственото, което получавахме беше дневна доза опияти, По идея, тези дози трябваше да намаляват и накрая дори да изчезнат напълно, но на практика това ставаше толкова бавно, че можеше да си умреш преди да го дочакаш (поне нямаше да е от свръхдоза). А и хората имаха много механизми, да си набавят допълнително. Техните тактики за молба и заблуждаване на докторите окончателно ме убедиха, че когато имаш желание, винаги намираш начин.

Осъзнах и още нещо - аз не бях като тези хора. Дори и да го исках (а в един момент наистина беше така), аз нямах психологическата нагласа да бъда пристрастен. Не беше заради волята ми, или заради чувството за отговорност (е, може би и те изиграха някаква роля), по скоро започнах да опознавам себе си, и да разбирам какъв съм: Ясно беше, че не бях роден да перуспея, но не нямах и предпоставките да бъда зависим.

78


79

Осъзнавайки това не ми беше трудно да откажа лекарствата. Направих го без никаква помощ от страна на докторите, които дори не забелязаха, как крия хапчетата, в джобовете си, вместо да ги гълтам. Изкарах така един месец, след което продадох събраната дрога на моите съпациенти, и с парите заминах към къщи.

Пътуването ми до София траеше една седмица (естествено можех да съм там за ден, но не намирах причина да бързам), която бих определил като един от най-щастливите периоди от живота ми. Странно е, но се чувстваме истински свободни, само когато сме далече от нормалната ни среда. Пътуването е приятно. А най-приятния вид пътуване, е пътуването към дома.

У нас майка ми и баща ми бяха щастливи да ме видят, и реших да не помрачавам радостта им с разкази за това, което съм преживял. Казах им само, че вече съм наред. Те отговориха, че това е хубаво и изразиха съжаление, че не съм се прибрал само три дни по-рано. Защото само с толкова съм изпуснал срока за кандидатстване за последния от университетите, в които си бяха набелязали да ме вкарат. В първия момент дори не разбрах за какво говореха. Те ми дадоха чисти дрехи, аз седнах да гледам телевизия и прехвърлях каналите, докато очите ми започнаха да се затварят. Но нямаше въобще да искам да заспивам, ако знаех как щях да се събудя на следващия ден.

- Защо ми припомняш всичко това, Антоне?

- Просто искам да ти покажа, че...

- Че хората са тъпи и че никой никога няма да ни помогне, и не

78

избрания

79

трябва в никакъв случай да казваме за Явлението...

- Ами всъщност не са виновни хората. Виновно е обществото... системата.

- Е, хората ръководят обществото - Аз казах.

- Не всички. - Любопитния ме контрира. - Само тези, които искат...

- Които искат какво?

- Да се издигнат в него... Такива, като...Примерно, като този доктора, със смешната брадичка, при който ходеше.

- Казах ти да не ми напомняш!

Направих си препечени филийки за закуска, и излязох да се поразходя, както правех често и преди това. Отидох да си купя вестник, изчетох го, и докато се връщах осъзнах, че не знам КАКВО ДА ПРАВЯ след това. И не ставаше дума за този ден и час, нито дори и за тази година, която бях изпуснал в университета - ставаше дума за целия ми живот. През целия ми съзнателен живот, аз нито за секунда не бях допускал, че НЯМА да вляза в университет след училище. Не допусках, че нещата можеха да се развият така, както се развиха.

Събудих се след гаден сън, в още по-гадната реалност. По това време и сънищата се оказаха единстения ми изход - прекарвах в леглото по дванайсет тринайсет часа, а останалото време бях неадекватен и не намирах причина да сваля пижамата ми и да се преоблека. За мой късмет вече не бях депресиран. От друга страна депресията понякога е здравословна, защото те амбицира да излезеш от нея, а аз като че ли вече бях забравил,

80


81

че съществува нещо такова като промяна.

Един ден майка ми дойде в стаята ми и ми заговори за психология: Една приятелка и била казала...

Бележка: Не вярвай на изказвания, които започват така.

...за един психотерапевт, който бил помогнал на нейния син, да преживее тежка депресия. Този терапевт бил завършил в Щатите, при него ходели много известни личности. Освен това бил много мил... А, и кабинетът му бил само на 15 минути от апартамента ни. Аз и отговорих, че не искам да ходя при никакъв психолог, но още тогава знаех, че с моята апатичност едва ли съм способен да отказвам достатъчно настоятелно, за да не се озова най-накрая в кабинета му.

Човекът беше на около четиридесет и пет. Беше облечен безупречно, и говореше с интонация, лишена от всякакви емоции, както си представях, че говорят хората, които възприемат хората като обект на научни изследвания. Той ме измери с поглед, седна до мен и ми каза нещо от сорта на “Сега, майка ти ми разказа някакви неща за някаква матура, комуни и т.н., но за мен е толкова-важно да разбера не какво ти се е случило, а по-скоро как си се ПОЧУВСТВАЛ когато ти се е случило това. Разбираш ли?”

Казах му че разбирам, и че ще му разкажа.

След минаването на първите няколко сеанса, вече знаех какво да очаквам от визитите при него - той искаше от мен да му разказвам различни случки от детството ми, като стигаше до най-малките детайли, задавайки ми въпроси, които никога

80

избрания

81

не ми беше хрумнало да се за питам сам. Всъщност тези въпроси съставляваха по-голямата част от репликите му, а през останалото време той просто изговаряше по някой термин, и ме прекъсваше, за да направи някой очевиден извод. По изчерпателен беше след края на сеанса, когато и майка ми идваше - тогава обикновено говореше колко е добре всичко, с някакъв странно екзалтиран тон, който по принцип не му беше присъщ. Личеше си, че беше във възторг от мен. Той пренесе тези позитивни чувства и на майка ми, а след време самият аз започнах да се чувствам все по-добре, макар че често се питах на какво основание беше това. Защото в крайна сметка единственото, което този поредполагаем доктор правеше беше да ме кара да споделям проблемите си. Споделянето на проблемите, само по себе си, не може да ги реши, нали?

Отчасти за да разбера какво всъщност ставаше с мен, и отчасти за да упътня многото свободно време, което имах, аз започнах да се интересувам от психология. Това, което прочетох ме шокира и обърка - очевидно това беше наука, в която нямаше нищо, което да се знае със сигурност. Нямаше всеобщ консесус за начинът, по който се появяват и изчезват менталните проблеми, а вместо това всеки учен предлагаше свое тълкувание. Заболяванията бяха хиляди и всяка седмица се диагностицираха нови видове. Математически погледнато, (вече инженерът в мен говореше) това означаваше, че след време няма да остане човек, който няма ментални проблеми.

Един ден, докато разглеждах едно специализирано психологическо издание, аз попаднах на статия в която се описваше пациент, който имаше съдба, много сходна с моята. Там се говореше, как въпросното момче се е превърнало

82


83

в психическа развалина, още преди навършването на осемнайстата си година. Менталните му проблеми бяха представени като нерешими със съвременните средства за лечение. Разказваха се конкретни случки от живота му, които, както при мен, включваха големи амбиции (отново насадени от родителите) и пристрасяване към легални наркотици (там се уточняваше, че пациентът е съумявал да ги откаже, но било неминуемо да се върне към тях наново). Изчетох цялата статия с интерес, и после погледнах името на автора.

Беше я написал моят психолог.

И описвания пациент бях аз.

През последните три месеца вече бях почти ОК. От време на време се виждах с приятели, бях започнал да спортувам, стремях се да се грижа за външния си вид, и накратко бях започнал отново да се радвам на обикновените неща от живота, и по този начин и да доставям удоволствие на хората около мен. Но в този момент, изведнъж ми се прииска отново да се върна в моята бяла стая в клиниката, и да прекарам там остатъка от живота ми.

Верни ли бяха нещата за мен в тази статия? Наистина ли нямаше как да се оправя? И ако не, какво по дяволите се очакваше да правя? Моментално набрах телефона на психолога ми. Бях толкова ядосан, че той отначало не ме позна. Първо започна да ме успокоява с рутинен тон. Аз не престанах да му крещя и да го обиждам, докато накрая свалих от него маската на професионалист и той започна, с множество заобиколки, да ми казва ИСТИНАТА.

Звучеше горе долу така: Описваният в статията пациент наистина

82

избрания

83

бях аз, но той (каза ми го с хиляди заобикалки) умишено беше преувеличил сериозността на състоянието ми. За него, аз съм бил изключително интересен случай, и изследванията върху мен, са ключови за му осигурят придобиване на PhD. Ако е трябвало да е напълно откровен (сякаш не трябва) той не знаел какво точно ми има, нито дали ми има нещо въобще. Но ако съм искал, можело ние двамата да се опитаме да открием.

НИЕ?

Аз запратих телефона в стената.

След време майка ми се върна от работа. Аз й разказах какво се беше случило и показах статията (която се оказа само първата част от серия). Тя моментално набра телефона на психолога ми. След като затвори, по погледа й разбрах две неща - че той я беше излъгал отново, и че тя му беше повярвала.

Този факт ме постави в изключително неприятно положение - аз знаех, че този човек не беше нищо повече от софистициран измамник, но нямаше как да го докажа на майка ми и баща ми, които шокирани от описанията в статията настояваха терапията ми да продължи. За късмет вече бях навършил осемнайсет години. Бяха ми и останали малко пари от сделката, която направих в клиниката - достатъчно, за да се изнеса от нас (отново Любопитния ми помогна, като ми осигури подслон). И да започна живота си отново. Поправка: тогава започвах за първи път.

Малко по-късно бях принуден да си намеря работа. И тъй като вече изпитвах огромна неприязън към психологията, и умерена неприязън към всички останали хуманитарни науки, знаех, че трябваше да е нещо техническо. Компютърът ми беше подръка,

84


85

затова започнах лека-полека да разбирам как работи, и след няколко месеца, вече имах достатъчно опит да си намеря поне НЯКАКВА работа.

- Добре... - Казах, и после се опитах да реша на какво точно съм казал “добре”, ако въобще на нещо. Любопитния продължаваше да ме гледа многозначително, сякаш само чакаше да кажа нещо, за да го обори.

- Забрави. - Казах накрая. - Няма да споря с теб. Ти просто явно мразиш хората.

- Глупости! - Той каза почти мигновено. - Тогава защо според теб деля подслон с още поне десет човека?

- Защото ти плащат.

- Не мразя отделните хора. - Той продължи. - Просто в случай като нашия, влиянието на обществото върху тях е вредно.

- Да ама те кефи ли те да имаш електричество, например? Компютър? Течаща вода? Все едни такива вредни влияния на обществото...

- Дължим електричеството на Никола Тесла. Учен, който умира сам и без една стотинка, докато шибания Едисон обира всички лаври за неговите открития? А компютъра? Не ме разсмивай! Чарл Бебидж конструира първия прототип абсолютно сам, без никаква финансова помощ. И го прави на ръка до последния детайл...

- Да виж. Съгласен съм, че повечето хора, които движат прогреса на човечеството са отхвърлени от обществото. Но те са единици,

84

избрания

85

а обществото е това, което използва техните открития.

- И по този начин ги изменя... - Любопитния посочи към стената зад мен, където беше монтиран триизмерен екран, който излъчваше някаква музикална телевизия. - Виждаш ли, домашната триизмерна технология e направена за развитие на пространственото мислене, а не за да могат зрителите да надничат под полите на водещите. По същия начин и Явлението е наравено от този, който го е направил за такива като нас. А не за да бъде експлоатирано от всички.

- Кои сме ние? - Попитах.

- Добре, нека подходим така - Той каза. - Защо му беше на това докторче, дето уж те лекуваше, да защитава PhD?

Свих рамене.

- Предполагам, че е защото беше неграмотен и нямаше да си намери работа без да се кичи с разни титли.

- Значи колкото е по-способен един доктор, толкова по-малко се нуждае от това да е висока научна степен.

- Да.

- И колкото е по способен един човек, толкова по-малко се нуждае от това да е високо в обществената йерархия.

- Донякъде е така, но...

- Значи и обратното е вярно. Колкото е по-некадърен човек, толкова по-вероятно е да го намериш на висок пост някъде.

- И?

- И защо е така? Всичко е заради това желание за контрол над ситуацията, което се показва, при хората с по-малко

86


87

способности. От това се опасявам - ако Явлението стане обществено достояние, тогава те ще те са тези, които ще изберат как да се разпоредят с него, и то в съответствие с тяхното ограничено мислене. Те може никога да не разберат какво държат в ръцете си, но и никога няма да го пуснат.

- Не поставяй всички под общ знаменател.

- Никой никъде не поставям. - Любопитния каза и махна с ръка, сякаш се канеше да изпсува. Който не желае да бъде третиран като част от цялото ще направи така, че да се диференциира от него.

- Добре, значи не искаш да казваме на никой за това, което се случва?

- Не искам да казваме на ВСИЧКИ. Защото не всички са готови за това. Защото ако Явлението стане общо достояние, ще настане масов страх. Хората няма да го видят по същия начин, по който го виждаме ние. И ТО няма да е същото.

- Какво, предлагаш тогава? Да си пазим всичко за себе си? То все пак принадлежи на цялото човечество.

- Ама защо си мислиш, че човечеството въобще ще види нещо Или въобще, че се заинтересува? Не знам – това което се случва е много странно и интересно, но в момента не се сещам как може да се използва за изкарване на пари.

Това, което бихме могли да направим. - Той продължи. - е да намерим ОТДЕЛНИ ХОРА, с които да споделим откритието ни. Такива, които са достатъчно смели да работят извън голямата машина, и които знаят достатъчно, за да ни помогнат...

86

избрания

87

Осъзнах, че полудявам само като гледам Антон, сякаш всяка пора от кожата му се беше превърнала в миниатюрна уста, която постоянно оплюваше всичко и всеки, който някога беше стъпил на тази планета. Той вярваше само в себе си, не търпеше никакво чуждо мнение и най-лошото беше, че това, което казваше наистина звучеше логично. Гадното копеле... Дори и да говореше най-големите и нечувани глупости, по някаква причина доката бях с него те ми звучаха супер логично.

- Добре, виждам, че както винаги знаеш точно какво трябва да направиш. Тогава защо въобще ми казваш всички тези неща?

- Не го приемай лично, но май си нещо като ИЗБРАН.

- ???

- Ти си ЕДИНСТВЕНИЯ, който се е срещал с Явлението.

- Аз не мисля, че го познавам по-добре от теб.

- Нали изяснихме, че то е приело формата от светлина в тъмнина, защото ти си променил възприятията си към него. ТИ, а не аз. А щом то се променя, в съзвучие с теб, значи ти го контролираш.

- Или по скоро то - мен. Но иначе си прав, да - Почувствах как цялата тази отговорност пада на плещите ми и ме размазва като палачинка.

Бележка: Отсега нататък да си ходя направо към нас, без да се зазяпвам много много.

Не бих казал това на глас, но мисля, че станах програмист заради точно това желание, за контрол, за което говореше Антон. Това е работа, която те изолира от всички непредвидими фактори

88


89

и която всичко, което се случва е директен или индиректен резултат от твоите действия – в добрия случай директен, а в лошите – индиректен. Пълен контрол. И от там идва проблемът ми. Да повярвам, че съм някаква форма на месия, би означавало да призная пред себе си, че нямам никаква власт над себе си, и че съдбата ми зависи изцяло от неизследваната сила, чиито цел не ми е известна.

- Малко съм уморен сега. – Казвам му. - Може би ще си ходя.

- Споко де, можеш да спиш в нас.

- Къде.

- Нали помниш оня матрак, който ми го даде да го оставя на боклука.

- Да.

- В хола е.

Бележка: Няма да хвърлям вехториите на боклука. Трябва ми някакъв по-ефикасен начин да се отърва от тях.- Малко е продънено това легло. - Казах. - Предпочитам да се прибера в нас.

- Ако останеш можем утре сутрин да седнем спокойно, ще изпием по една бира, или там, мляко с какао, ако искаш, и ще започнем да търсим помощ на трезва глава.

- Аз съм трезвен и сега. – Казах. – Освен това утре трябва да стана рано за работа.

- По-добре намери начин да се измъкнеш.

88

избрания

89

Още си събирах мислите, когато взех телефона, и набрах номера в офиса ми:

- Ало Юле ти ли си?

- Какво има? - Вдигна ми HR-ката на компанията - момиче на моята възраст, което се обличаше предизвикателно и носеше шини, които и придаваха някакъв странен сексапил.

- Сашо ти ли си? - Тя говореше отекчено както и през повечето време. Сигурно защото цял ден й се налагаше да гледа, как немърливо изглеждащи мъже си говорят неразбираеми за нея неща.

- Може ли утре да не дойда на работа... - Преминах направо на въпроса. - Имам малко лични ангажименти.

- Трябва да питам Велислав. (Това беше първото име на Стругацски.) Всъщност, искаш ли да го питаш сам, той и без това искаше да говори с тебе за нещо...

- Моля? За какво е искал да говорим?

- Оф, нямам представа. Свързвам ви да се разберете...

Тя затвори телефона и за минута през слушалката започна да звучи Hold мелодията, която беше някаква вариация на деветата симфония на Бетовен.

После шефът ми вдигна:

- Ало?

- Ало, здравей. – Казах и направих пауза, очаквайки да ми се развика за гръмналата машина от миналия път (което не стана). - Искам да те помоля за нещо...

- Кажи само какво. – Той каза.

90


91

- Това ирония ли е?

- Не, не... Напълно сериозен съм. Вчера ти направи голям пробив. Въпреки, че не реши проблема, ти доказа, че си много по-близко до решението от всички останали. Включително... – той произнесе следващото изречение с тон сякаш ми съобщаваше, че съм спечелил Нобелова награда. – Включително и от мен.

- И какво следва от това?

- Можем да назначим няколко момчета да ти помагат. Малко по-добър компютър? По висока заплата?

- Не, аз всъщност искам само едноседмична отпуска.

Той направи малка пауза.

- Съжалявам, но това няма как да стане!

Бележка: Да не съм сигурен в нищо.

- Няма да те пусна. - Той продължи. - След като завършиш това, което си започнал, тогава можеш да отидеш в отпуска. Не и преди това.

- Ама аз въобще не знам дали съм способен...

- Способен си.

Аз затворих телефона.

Ето още един човек, според който съм Избран.

Върнах се в стаята и с Антон започнахме да обсъждаме как да процедираме от тук нататък:

90

избрания

91

- Сега... – Аз казах докато се опитвах да събера мислите ми. – Отказаха ми отпуска. Трябва да планираме нещата, така че утре да мога да отида на работа.

- Май нещата пак се объркват, а? – Антон се усмихна, сякаш му доставяше удоволствие да гледа как пред мен излизат нови и нови проблеми.

- Какво толкова весело има в това? – Попитах раздразнено.

- Нищо. – Той каза, но не спря да се усмихва.

- Честно казано, знаеш ли какво. В смисъл.. – Изправих се, за да потърся с поглед якето ми. – Искам да реша това сам.

- Проблем ли има?

- Просто ще изляза да подишам въздух...

- Ама защо? Инженерче... Какъв е проблемът?

- Остани трезвен някой ден и ще разбереш!

Слънцето вече беше свършило своята смяна в нашата част на глобуса и се беше отправило към следващия часови пояс, а пейзажът беше осеян със големи дървета, които ме обграждаха от светлината, като огромен балдахим. Махнах на едно от заблудените таксита, които се мотаеха наоколо и седнах на задната седалка:

- Накъде. – Шофьорът ме попита без да се обръща към мен.

Обясних му как да стигне до мястото, където бях видял Явлението. И през целия път се опитвах да си отговоря на въпроса защо исках да отида там.

92


93

- Изчакай ме тук. - Аз казах, когато стигнахме. - Сега ти плащам.Ако не се вясна до десетина минути, както най-вероятно ще стане, направо си ходи. Става ли?

Той кимна.

- А, и още нещо. - Добавих след като излязох от колата. - Ако може си загаси фаровете за малко.

Ксеноновата светлина изгасна, и нощта обгърна цялото пространство, което си беше по принцип нейно. Залитайки, аз се запътих към планината, като се ориентирах единствено по лунната светлина. Затворих очи и продължах да вървя напред, като се препъвах из камъните. Имах чувството, че усещам Явлението. Стигнах малко по-нагоре, коленичих на калната поляна и вдигнах ръце нагоре.

Не се случи нищо.

След около пет минути се изправих, отчасти отчаян и отчасти, присмиващ се на себе си и започнах да търкам калта от обувките ми, за да не замърся колата.

- Накъде сега? - Таксиджията попита с любопитство.

- Не знам още. – Казах. - Карай някъде към града.

С наближаванията на предградията, природната картина, започва лека-полека да се превръща в градска. По-трева, повече асфалт. По-малко дървета и повече светофари и билбордове, всеки от които сякаш настояваше да му обърнеш внимание, и те хипнотизираше като, в някакъв изратен експеримент. Вафли, Мобилни телефони, коли, безалкохлни напитки, агенции за

92

избрания

93

недвижими имоти...Щях да си ги гледам през цялото пътуване, ако шофьорът на таксито, не ме беше върнал на земята:

- Виж, моля те звънни на пичовете с белия Роувър да побързат малко.

- На кой?

- Еми на тия там. - Той намести огледалото за задно виждане и ми посочи колата.

- Какво за тях?

- Мислех, че са ти приятели...

- Защо?

- Еми, те през целия път карат след нас.

Бележка: Трябва винаги да имам План Б. По възможност ми трябват и планове В, Г, Д, Е, Ж, З, и няколко допълнителни букви към азбуката.

Известно време се оглеждах напред-назад, и накрая реших да споделя опасенията ми с шофьора:

- Тези не ги познавам. – Казах. – И не искам и да се запознавам с тях, ако ме разбираш.

- Моля?

- Дай газ!

Той се разхълца от притеснение, но натисна педала за газта малко по-силно. Роувърът ни догони без проблем и аз осъзнах, че действам първосигнално. Не ставаше така. Трябваше ми план и трябваше да започна веднага с неговото построяване. С един

94


95

поглед на Роувъра се осведомих за модела на колата, и и за външния вид на шофьора. После обърнах внимание на колата, в която се движех.

Бележка: Преди да действаш събери цялата релевантна информация.

- Добре. Нова стратегия. Намали до най-бавната възможна скорост, която да буди подозрения.

- Да намаля?

- Чу ме. Нашата кола няма е седемдесет и пет коня, а тази отзад е поне сто и двайсет.

- Да, и...

- И явно, че няма да успеем да се отскубнем по пътя. По-добре да сме по-бавни, за да имам време да помисля, как да го направя след това.

Облегнах се на седалката с идеята да поразсъждавам по въпроса. Изведнъж усетих отново болката в главата ми (никога преди не се беше появявала в такава ситуация). Тя се усилваше бързо и почти веднага стана нетърпима.

Помня това, което стана после много добре - инстинктивно започнах да си мърдам главата на всякакви посоки. В един, момент погледът ми се спря нагоре към небето. И за момент небето изригна като вулкан. Силна светлина, обхвана целия ми кръгозор. Тя не идваше от слънце или лъч. Идваше отвсякъде. За момент не можех да различа колата, не можех да различа

94

избрания

95

нищо около мен, защото светлината беше толкова силна, че заслепяваше всичко останало. Инстинктивно посегнах да се хвана за дръжката на вратата, но тя беше изчезнала. Всичко беше изчезнало, сякаш плувах в безтегловност. За няколко секунди очите ми привикнаха към светлината и забелязах сенките на двама човека, които седяха на около пет метра от мен. Единият от тях сръчка другия и ме посочи. Аз им помахах в отговор.

Това продължи за част от секундата, след което нещата се върнаха в първоначалната си ситуация - аз отново седях на задната седалка на колата, с рошава прическа и облечен със смачкана бяла риза, и белия Роувър отново ме преследваше. Но вече не се притеснявах за това. Вече не ми пукаше дали ще се измъкна или не. Не ми пукаше кои бяха преследвачите ми и какво искаха от мен. Въпреки, че знаех, че най-вероятно щях да се измъкна, и да науча.

- Хей, какво беше това? – Шофьорът се обади.

- Не знам.

- Както и да е... Накъде да те карам сега?

Огледах се и установих, че бяхме стигнали в града.

- Право направо. – Казах. - Ще ти кажа кога да завиеш.

Той кимна и замълча, но след няколко минути се обади пак:

- Защо те гонят?

- Нямам никаква идея.

- Баламосваш ме, ама айде. - Той махна с ръка.

96


97

- Откъде си толкова сигурен?

Той ме погледна с усмивка, която сякаш беше тренирал пред огледалото още преди да започне да кара такси:

- Ми, ако нямаш идея защо те гонят, тогава защо бягаш?

Казах на таксиджията да кара към центъра - близо до квартала, в който бях отраснал. По пътя Роувърът се мяркаше. Виждах го само от време на време, но достатъчно често за да съм убеден, че наистина някой ме преследва. Но аз вече имах план. Възнамерявах да го накарам да се поизпоти за парите си. В буквалния смисъл.

- Сега, след две преки, ще завиеш в ляво и ще спреш пред място, което се нарича салон за масажи и сауна „Тантра”. Аз ще изляза веднага, но ти ще останеш още петнайсетина минути. И ако някой слезе и ме последва искам от теб да удариш клаксона. Удари го два пъта, ако са двама. После отпрашваш напред. Ще го направиш ли?

- Не.

Той ми отказа под предлог, че е притеснен, и се наложи да му дам почти всичките пари, които имах в себе си (около десет лева), оставих си само колкото за да си платя входа за сауната.

Момичето на касата ме изгледа странно - 99 процента от посетителите бяха редовни клиенти и новите хора се познаваха. Това беше една от причините да избера това място (другите две бяха, че входа му гледаше към оживена улица, и че познавах квартала). Платих й за два часа и си сверих си часовника, за да знам кога ще изтекат, въпреки че планирах да напусна доста по-рано. После се насочих към лявата врата, която водеше към мъжката съблекалня. За щастие беше празна, и не ми са наложи

96

избрания

97

да се събличам пред други хора.

Стаята беше облицована с плочки. Тя съдържаше два душа, петдесетина метални шкафчета за дрехи, а точно до вратата, която водеше към сауната бяха сложени десетина бели хавлиени кърпи. Взех една от тях и разкопчах ризата ми. Клаксонът на таксито, ми напомни, че нямам време да се размотавам – Свалих си обувките, нахлузих джапанки и продължих да свалям останалите ми дрехи.

Кърпите бяха малко къси, но това явно не правеше впечатление на останалите посетители (около десет човека) между които трима четирима професионални спортисти, които бяха дошли да си отдъхнат след тренировката във фитнеса, пет шест спортисти аматьори, които поддържаха телата си в изправност и останалите – по възрастни мъже, за които сауната беше градски еквивалент на рибилов – оправдание да си седят половин час без да правят абсолютно нищо. Между втория и третия тип беше едно момче, с руса коса и сини очи, което изглеждаше горе-долу на моята възраст. След като се приближих малко осъзнах, че той беше точно на моята възраст – с него учехме в едно и също училище до седми клас. Той се казваше Александър, като мен. Но дотук свършваха сходствата. Той беше Сашо капитана на футболния отбор, Сашо, който всички момичета харесват. Той имаше приятен характер. Стори ми се супер, че го срещам - неговото присъствие добре се вписваше в плана ми.

Бележка: Ако някой те гони, бягай към място, където той няма да се чувства добре.

След малко вратата се отвори и от нея излязоха трима мъже,

98


99

двама от които веднага захванаха да поздравяват свои приятелим, а третия (четиридесет години, бръсната коса и криминална физиономия) остана до вратата видимо притеснен. Както и да беше планирал да се скрие, не му се получи. Той ме погледна за секунда и моментално извърна поглед, като ме следеше с периферното си зрение. Реших, да му демонстрирам, че не съм сам и се обърна към моя съученик:

- Как са нещата при теб? – Попитах го.

Той, както никой друг, се зае наистина да ми отговаря:

- Не мога да се оплача. – Каза. - Работата е ОК – туристическа агенция, на две преки от нас, кинтите стават, а също и работата. Завърших туризъм в НБУ, така че ми е по специаността.

- Звучи добре.

- И още нещо. Сещаш ли се за Зори от съседния клас.

- Да?

- Оженихме се преди година...

- Поздравления.

- ...и в момента чакаме първо дете.

- Завиждам ти. – Казах. И наистина му завиждах. Той със сигурност не беше потенциален главен заподозрян в убийство, и не го преследваха гадни типове с бръснати глави.

Ти виждал ли си някой от класа? – Сашо попита.

- Ми не... Освен Антон. С него напоследък движим редовно...

- Виждаш се с Антон Любопитния? - Той не знаеше как да реагира затова се опита да се усмихне. – А той още ли...

- Да. – Припомних си репликата, с която бях излязъл от тях. - При

98

избрания

99

това във все по-големи количества.

- Не знам защо си приятел с него. – Сашо каза. – Той е пълен изрод. Във всеки клас има по двама трима агенти, които въобще не знам какво правят на тая планета.

- Кой още беше такъв, според теб?

- Снежната Топка е такъв и в момента... – Без да иска, Сашо налучка втория човек от класа, който ми се виждаше интересен.

- В момента? Срещал си го наскоро?

- Засичам го в квартала от време на време. Изкарал е вече докторат по висша математика, и още нещо, което не го помня. Пише май, за някакви научни списания, но не знам дали въобще му плащат. Като съдя по дрехите му, май не...

- Не съди по дрехите.

- За всеки случай живее още с майка си. Няма приятели и още ходи с онова смешно жълто яке...Изрод.

Начинът му на разсъждение започна да ми става интересен:

- Значи, Любопитния и Снежната топка са изроди. А има ли още някой? Аз, примерно?

- На теб нищо ти няма. Само не знам защо си усложняваш живота.

- В смисъл?

- Примерно какво ще правиш тази вечер?

- Ами...

- Именно! - Той каза. - Да ти кажа ли какво ще правя аз? – Той каза. - Сега на връщане ще купя няколко охладени пържоли и две кила картофи и право към нас, защото жена ми е поканила

100


101

някакви приятели. Ще се позабавляваме малко. После като си тръгнат с жена ми ще правим секс и ще си легнем.

- И?

- Това е! - Тонът на Сашо издаваше искрено изумление за наличието на хора, които не разбират неговата теория за живота. - В смисъл такъв, че вече е научно доказано, че няма никой над нас, нито под нас. И за мен няма нищо, друго, освен пържолите, жена ми, работата, приятните разговори... Ако с това не си щастлив, по-добре... Не знам и аз кое е по-добре, ама на мене такова ми е мнението.

- Не можеш да твърдиш, че нещо е научно доказано. – Аз казах. Има много теории, които са масово признати, но все пак те си остават само теории, възможни обяснения на дадено явление.

- И какво от това?

- Еми, спокойният ти живот се гради на абстракции. На неща, които ти смяташ за сигурни, но които въобще не са такива.

- Виж, сега ми свърши времето, трябва да си ходя. – Той каза. - Гледай да се погрижиш за своя живот. Другото са детайли. - Наблюдавах го как излиза от помещението, докато си свиркаше с уста.

Да се погрижа за моя живот - точно това смятах да направя.

Станах, отидох в дъното на помещението и влязох в една от стаите за индивидуален масаж, където човекът нямаше как да ме последва. Там ме посрещна момиче със изкуствено придобит тен и черна татуировка на едното рамо:

100

избрания

101

- На цялото тяло ли искаш, сладурче? – Тя ми се усмихна.

- Не.

- Ами?

- Идвам само да се преоблека. – Казах и свалих кърпата, с която се бях препасал.

Бележка: Избери едно от нещата, които противника няма да очаква от теб и когато моментът дойде го използвай.

Преди това, докато бях в съблекалната, аз не си бях свалил панталоните, а само им бях навил крачолите така, че да не личи, че съм още обут. Освен това бях навил блузата ми на кръста. Обувките – завързани с връзките им, от вътрешната страна на хълбоците ми. Всичките ми дрехи бяха закътани под кърпата. В шкафчето в съблекалнята имаше само откъснато листче на тефтера ми гласяща:

Бележка: НИКОГА НЯМА ДА МЕ ХВАНЕТЕ.

- Има ли от тук някакъв изход? – Момичето само посочи едно прозорче, което гледаше към вътрешния двор. Твърде малко. Бях принуден да се върна в сауната.

На преследвача ми му бяха нужни около две секунди, за да се ориентира в новосъздалата се ситуация. Толкова ми трябваха и на мен, за да стигна до изхода. На един дъх минах двайсетина метра спринт. После спрях, и фиксирах погледа ми на изхода.

След няколко секунди моят преследвач отвори вратата с блъскане. Той се отърва от джапанките си и после се заоглежда

102


103

с отсечени движения придържайки кърпата си. Три ученички с плисирани поли седяха на автобусната спирка и при вида му една от тях избухна в смях.

- Какво се смееш пък ти? - Той се обърна към нея от което тя започна да се смее още по гръмогласно. Тогава той видя и мен.

Беше бърз, но това че беше бос ми осигуряваше голямо предимство, и а бяхме по улиците, по които бях играл криеница и гоненица като дете. Без да се обръщам назад, свих в преките и започнах да обикалям квартала ми на зиг-заг. Влязох в един вътрешен двор и се проврях през дупка в стената, която помнех от малък. После откъснах няколко клона, и се опитах да замаскирам дупката. Тичащия човек, препасан с хавлия, беше на над триста метра. Това беше последния път, в който го мернах.

Поправка - предпоследния.

Вече бях загубил преследвача ми и постепенно забавих крачка. Накрая дори не ходех, а направо се тътрех, с онази походка, заради която подметките на обувките ми се изтриваха за отрицателно време. Тогава стигнах до там. До моят дом.

Отдавна не бях ходил, но сякаш времето беше спряло, за да ме изчака да се върна. Отляво беше хлебарницата, от която пазарувахме. Отсреща – онзи магазин, който сменяше предназначението си на всеки два месеца. От дясно – голямата улица, която не ми даваха да пресичам сам до седми клас. А пред мен беше двойната врата с черна мрежа, която водеше към апартамента, в който живееха майка ми и баща ми.

Не знам защо идвах тук. Може би срещата ми със Сашо ми беше повлияла подсъзнателно и исках, да се почувствам сигурен. „Една вечеря при мама и татко и после продължавам.” Това

102

избрания

103

всичко звучеше разумно, но аз никога не съм бил разумен. Винаги съм бил умен, но никога разумен.

Отворих вратата и натиснах на звънеца, на който беше изписана моята фамилия.

Не знам дали бях Избран, но съм сигурен, че бях това, което Сашо преди малко нарече изрод. Не изпитвах чувства на привързаност към нищо, а конвенционалната логика, с която повечето хора отъждествяват интелект, ми беше скучна като седми час математика. От мен нямаше да излезе добър програмист - не притежавах нито едно от качествата, които се изискваха, за да бъда такъв (отдаденост, организационни умения) и най-лошото беше, че не исках да ги придобивам. Не исках се променям.

Отново се замислих за Стругацки, който явно много държеше да получи своето и си мислеше, че аз мога да му го дам. Искаше ми се да мога да му обясня какво се беше случило и защо не е прав да се надява. Искаше ми се да мога да му кажа нещо като: “Виж сега, не си представяй, моята способност (ако въобще може да се нарече така), като твоята. Ти знаеш проблемите, които можеш да срещнеш по пътя. Аз не. Ти си в пълен контрол на ситуацията - аз не мога да контролирам дори себе си. Аз не зная къде отивам, нито дали ще стигна до там или не. Това, че написах сам МА беше порив, който се появява и изчезва, като болката в главата, която го поражда. Порив, който...”

Прекъснах мисления ми диалог, защото точно тогава имах един от тези пориви. Обърнах се, махнах на образа на майка ми който се беше появил на интеркома, и се насочих в противоположна посока.

104


105

Изказването на Антон още ми се въртеше в главата:

“...да намерим ОТДЕЛНИ ХОРА, с които да споделим откритието

ни”

“...които работят извън голямата машина...”

“... Знаят достатъчно, за да ни помогнат.“

Той беше прав.

Сега исках да посетя един стар съученик, който може би беше от тези хора.

Той се казваше Мирослав, но за мен, името му беше Снежната Топка.

104

избрания

105

ДНЕВНИКА НА АНТОН - ЧАСТ 2

Часовникът ще показва около пет - пет и нещо по Гринуич. Ние ще пренесем багажа, в колата ми и ще се отправим към мястото. Аз ще забравя да си светна фаровете и КАТ-аджията, който стои на мойта улица ще ми махне, да ги включа. Няма глоба – с него се познаваме добре. Малко преди да стигнем до мястото Инженерчето отново ще получи от това главоболие. Аз ще го питам дали е добре, а той ще ми каже, че не е толкова силно, колкото обикновено. Когато се приближим до там, главоболието му ще се усили и аз ще му предложа, да ми казва „Топло”-„Студено”, за да мога да спра там където сме най-близо. Той ще каже, че не е смешно и аз ще се съглася с него.

Накрая ще стигнем до поляната, но там няма да има нищо. Небето ще е ясно и ще има много звезди. Всъщност не е правилно да се каже „ще има много звезди”,а по скоро „ще се виждат много звезди”, защото звездите винаги си ги има - просто понякога не ги виждаме. Но въпреки това знаем, че са там. И същото се отнася и за Явлението. Ние няма да го виждаме, но ще знаем, че е там.

Ще паркираме колата на удобно място и ще разпънем палатката на поляната. Ще запалим огън и ще седнем до него, за да се стоплим. Сигурно ще си разказваме някакви глупави истории. Или ще захванем някой спор на научен въпрос. Все едно какъв - важното е само и двамата да не разбираме нищо от него, за да сме равностойни.

След известно време ще забележим, че на около

106


107

километър от нас ще има друг запален огън. Вече ще ние доскучало и естествено ще тръгнем натам за да видим какво става. Първо ще видим няколко изпокъсани палатки, опънати една срещу друга. А после и техните притежатели – под навеса, направен от разноцветни парцали, ще седят четири човека – трима мъже и една жена.

Ние ще отидем до тях и първо Инженера ще се опита да ги заговори и ще ги пита какво търсят тук. Мъжете ще го погледнат все едно им е казал нещо на въпреки, но Жената ще се усмихне и ще каже нещо от сорта на: „Това, което търсят и всички хора.” Така и няма да разбера какво има предвид.

След малко Инженера ще ме дръпне, настрани по супер нетактичен начин и ще ми каже:

„Брато, чу ли първо единия как говореше за войната. А после тоя с ризата поне няколко пъти спомена, че са преминали Желязната завеса, за да дойдат тук?”

Ще му кажа, че нямам представа за какво говори.

„Те са от миналото, брато, не разбираш ли”.

Аз ще кимна. Ще ми стане супер интересно, че мога да срещна хора от миналото и ще се върна към разговора с тях.

По едно време единия мъж ще стане от земята, ще приближи лицето си до нашето и ще каже:

„Какво правите въобще! Не виждате ли, че това е края.”

„Края на какво?”

„На всичко.”

Инженера ще започне да успокоява човека, заедно

106

избрания

107

с неговите приятели, които ще са почти толкова притеснени, колкото него. Ще ги попита защо приемат всичко непознато за лошо, и ще им обясни, че когато нещо ново се появява, е по добре да го посрещнем с интерес, отколкото с уплаха. После Инженера ще започне да им разправя неговите предишни изживявания. Ще говори толкова уверено и премислено, че ще предизвика у тях още по-силна уплаха и гняв.

След като той свърши разказа си, всички ще сведем глава за секунда и тишината ще е нарушена само от пукането на дърветата в огъня. След малко, тоя човек, дето през цялото време лази по нервите ще стане и ще започне да крещи по Инженерчето: ”Кой по дяволите си ти?”, такива неща. Инженера ще го прекъснем, неочаквано, дори грубо и ще го попита дали иска да му демонстрира, това, за което говори. И когато човекът каже „Да” Инженера ще го хване леко за рамото и ще го изведе на няколко крачки настрани. Човекът ще продължи да мели. Но, след няколко секунди, изведнъж ще спре.

Ще замръзне.

Отново ще настане тишина, като тоя път дори пукането на дърветата в огъня няма да се чува. Човекът ще стои там, все едно запечатани от невидим фотоапарат. След малко ще си дам сметка, че и Инженера не е помръднал с нито сантиметър. Ще се опитам да кажа нещо, с което да изразя учудването си и ще осъзная, че и аз не мога да се движа. Целият пейзаж наоколо ще стои статичен, все едно някой е ударил една „Пауза” на всичко.

Ще прекараме няколко минути така. Аз ще поразсъждавам малко за разни неща (в крайна сметка,

108




кактво друго мога да правя). В един момент ще чуя собствения ми глас, да казва реплика, която си бях намислил:

„Ей, това е много яко!”

Жената ще се обърне към мен:

„Кое?”

И после към тях:

„Били! Какво е станало с него.”

Жената ще се изправи и ще се затича към въпросния Били, (навлекът, заради който стана всичко) последвана от останалите хора. Той ще се е свлякал на пода, наполовина в безсъзнание и ще крещи някакви нечленоразделни звуци. Лек случай на безкраен цикъл. Няколко шамарчета ще го оправят.

Хората ще гледат към Били, после към нас. И после пак към него и после... И ние ще преценим, че в случаи като този, добрите маниери изискват да се изнесем тихичко, без да правим впечатление.

След като си отидем аз ще попитам Инженера откога може да прави такива неща. Той ще ми каже, че това е защото е близо до Явлението и усеща присъствието му. И аз ще го попитам защо тогава не го вижда.

„Не знам.” И той ще погледне още веднъж към небето, ще свие рамене, и ще се усмихне, все едно на света

няма нищо по готино, от това да не знаеш.

108




4

110


111

След малко, аз вече вървях по пътя от моя апартамент, до този на Мирко. В период от шест години минавахме от там всеки ден на връщане от училище. Но, както може би сте забелязали, малките деца не усещат как времето минава, и не могат да го следят. В резултат на това (поне при мен) спомените за всичките събития от детството се сливаха в една картина, която тогава ми изглеждаше като кадър от анимационно филмче. Не помнех кога са станали повечето неща от нея. Не помнех дали въобще някога са ставали в този ред, или мозъкът ми ги беше навързал от мнемонични съображения. Но знаех, че ако някой някога ме пита какво съм правил преди да стана голям (и преди онази матура) щях да му отговоря така:

Аз съм с Мирко, а заедно с нас е Лилия и (Любопитния сигурно играе с другите момчета на “Черепи и Кости”, или тича, за да не изпусне поредния епизод на Стар Трек). Тя ни се усмихва и си говори с нас, за най-различни неща. Казва, че повечето хора от нашия клас се държат много незряло, спрямо Мирко.Чуди се защо толкова го обиждат.

Аз и казвам, че едва ли има някаква причина, да го обиждат, а по вероятно го правят просто така (по това време и аз отнасях порядъчно количество подигравки). Тя възразява, като казва, че със сигурност има причина да го правят. Накрая подканва самия Мирко, като най-умен да каже какво е неговото мнение. Той ни казва, че не му пука какво мислят другите, и ни съветва и ние да не ги слушаме, защото ако ги слушаме, няма да стигнем доникъде в живота.

Аз предлагам на Мирко и Лилия да не се прибираме веднага след училище, а вместо това да поседим малко в градинката (тази градинка вече не съществува). Лилия се съгласява веднага, но Снежната Топка казва, че няма време за това, защото трябва

110


111

да учи. Аз се правя на обиден, но тайно се радвам, че няма да е с нас, защото така ще имам шанса да поседя насаме с Лилия. Решавам най-накрая да й призная, че съм влюбен в нея, както се каня отдавна.

Времето е хубаво. Тя ляга на тенис масата и аз лягам до нея, като използваме ученическите си раници за възглавници. После се увличаме в някой интересен разговор за света, в който всеки от нас казва какво е чул, от училище или от вкъщи, и заедно се опитваме да си обясним това, което не ни казват.

След определено време разговорът ни е прекъснат - до нас идва сестрата на Лилия за да я извика на вечеря. Казва й, че майка им й е много ядосана, че пак не се е прибрала по светло. Лилия се изплашва и моментално си тръгва.И когато е разделям с нея, осъзнавам, че съм забравил да й кажа, че я обичам.

“Нищо” казвам си “Следващия път.”

След това завършихме. Лилия и родителите й замина нанякъде и тя изчезва от живота ми, Мирко (Снежната Топка) отиде да учи в някакво училище за надарени деца, а аз се провалих на матурата и... Да, няма нужда да го разказвам два пъти.

Когато бях ОК отново, аз вече чувствах времето по малко по-различен начин и осъзвах, че има неща, които никога няма да са същите отново.

В момента, в който стигнах до блока на края на улицата (където живееше Снежната Топка) , в главата ми се чу гласа на моята учителка по математика от трети клас:

„Александър Катев, пак ли блееш?”

Тя много ми помагаше да се концентрирам като малък, затова и до днес винаги когато мислите ми станат твърде хаотични, аз

112


113

си представям нейния образ, и той ми помага да се върна към целта ми.

„Къде си тръгнал ” – Тя попита.

„Отивам да се срещна със Снежната Топка, за да видя дали той ще може да ми даде някакво обяснение, за това, което се случва с мен.”

„И с какво спомените за Лилия, ще ти помогнат да получиш своето обяснение?”

„Ами...”

„Стига си мислил за нея, тогава.”

„Съжалявам, госпожо. Няма да се повтори.”

„Не ми съжалявай, а вместо това си припомни всичко за Мирко, което ще ти е от полза!”

Мислите ми се върнаха на Мирко. И когато се опитах да видя този човек, през призмата на миналите години, аз разбрах, че нещата с него не стояха точно така, както си ги бях представял тогава.

Първо: той въобще не беше зубър. Вярно, че на пръв поглед лесно можеше да го вземеш за едно от онези жалки деца, които бяха толкова неуверени в личните си качества, че тяхната единствена цел беше да направят добро впечатление на своите учители и родители, но реално той нито имаше ниско самочувствие, нито правеше усилия да се хареса на когото и да било. Напротив – неговото самочувствие беше огромно и нарастваше в съответствие с неговите познания (вероятно продължава да расте и до днес). А що се отнася до стремежа за правене на добро впечатление: ако се поразровя малко

112


113

в спомените ми мога да се сетя за няколко учители, които го мразеха, дори повече от неговите съученици.

А момчетата и момичетата от класа ми наистина не го харесваха въобще. И преди доста често се чудехме защо е така. И сега, когато се замислих за това, успях да съставя теория, която даваше отговор на този въпрос.

Случаят е такъв: За да функционира нормално, един човек трябва да имат високо мнение за себе си, и му действа зле когато друг човек, който е доказано по-добър в нещо (или както в случая - в много неща), смазва самочувствието му. В този случай, всеки човек поотделно, би се опитал да оправдае пред себе си високомерието на този по-съвършен индивид. И всички хора заедно, бяха успяли да направят това, като дружно го намразиха, и прехвърлиха на него отрицателните чувства, които изпитваха към себе си.

Със сигурност тази картинка не е съвсем точна, и е доста опростена, но благодарение на нея донякъде разбирах защо Снежната Топка беше обект на толкова подигравки. Това от което все още нямах представа беше защо не им обръщаше внимание. Подигравките в училище обикновено нанасят много тежки щети върху психиката (нали имах близки срещи със психолози и знаех това) и техните жертви често прекарват целия си живот в опити да са колкото се може по-„нормални” и неотличаващи се с нищо, с надеждата, че ще ги оставят на мира, (което не става никога). Аз си имах работа с човек, който не се беше променил грам през всичките тези години, и на който никога не е започвало да му пука повече за чуждото мнение, а точно обратното.

Натиснах звънеца на Мирко, и зачаках...

Откакто с Мирко престанахме да бъдем съученици, общуването

114


115

с него започна да става все по-трудно - той изпитваше силен страх към определени неща (властите и физическото насилие), неприязън към други (популярната култура и суеверията) и когато си говорех с него, аз трябваше да подбирам темите за разговор с пинсета, което понякога беше трудно. И тъй като Лилия вече я нямаше, за да балансира комуникацията между нас, ние постепенно загубихме връзка.

Вече бях пред вратата. Трябваше да реша каква част от историята, трябва да споделя със Снежната Топка. Светлината. Трупа. Безкрайния цикъл. Торбата. Роувъра. Секундата, в която нощното небе светна като ден. Много събития и много гледни точни от които могат да бъдат разгледани. Накрая реших да говоря с него само относно научната страна на въпроса, без излишни отклонения, заради които може да се забърка в неприятности (или да реши, че съм луд). Вратата на апартамента се отвори и от там се показа майката на Мирко. Бях се виждал с нея много пъти, и тя веднага ме позна. Беше весела и усмихната, по онзи начин, който на тази възраст беше постижим само с помощта на химичното съединение C2H5OH, известно като алкохол.

- Кого виждат очите ми. - Тя каза. - Александър! Не съм те виждала от...

- Десет години? - Подсказах й.

- Ми възможно е. - Тя се изсмя. - Ама не стой така. Влез да пийнеш нещо.

- Не мерси. Не пия. Мирко тук ли е?

114


115

- Не но ще се върне след двайсетина минути. Защо не дойдеш да го изчакаш в стаята му?

- Добре но... В стаята му? С него не сме се чували от много отдавна, сигурна ли си, че няма да възрази?

- Не съм. - Тя каза. - Но съм сигурна, че има нужда да пообщува с някой, който най накрая да го върне към живота. Просто влез. Айде де - какво чакаш?

Тя несъмнено много пъти беше досаждала на Мирко и се беше опитвала да го „върне към живота”. Истината беше, че той живееше доста пълноценно. Просто тя не го разбираше. Аз обаче го разбирах - той беше изрод като мен.

Стаята му не се беше променила от времето, когато той беше още ученик: дебели завеси я предпазваха от слънцето, прозорците бяха винаги затворени, а тишината изнервяше, и те караше да се стресваш от всеки звук, който чуваш. Мисля си, че и на самия него понякога му се гадеше от тази атмосфера (в преносен и буквален смисъл) и не я променяше само защото нямаше достатъчно собственическо чувство към мястото, което обитаваше. Дори сега то беше ничий дом - там имаше само няколко детайла, които неволно, като улики на местопрестъпление, издаваха що за човек живее там.

Бих започнал от лаптопа му – квадратен тежък черен Think Pad, чиито екран беше толкова прашасъл, че иконите на десктопа се различаваха трудно, но чиято клавиатура беше протитрита от натискане. По копчетата имаше следи от кетчуп – явно за Снежната Топка, преносимите компютри са били идеален повод, да се откажат от традиционното хранене на маса, което така и така винаги им се е струвало безсмислено.

116


117

Друг детайл – на стената имаше ксерокопие от научна публикация, от „New Scientist” . “Authour: Miroslav Kolev”.

“Браво, Мирко” помислих си. Съмняваше ме, че някой освен мен е обръщал внимание. И въпреки че Снежната Топка пращаше статии (или опити за такива) до това списание още от шести клас, аз се съмнявах, че някой някога го е поздравявал за успеха. Затова, когато той дойде, използвах това като отправна точка за започване на разговор с него:

- Здравей... Мирко. Браво за статията, между другото.

- Прочете ли я? - Начинът по който ме гледаше не се беше променил през годините.

- Не докрай. - Казах. - За какво става дума?

- Ами накратко, тя е по-различен поглед на теорията на струните...

Отговорът му съдъжаше много думи, които не разбирах и всеки път когато го питах за значението на някоя от тях, той ми го обясняваше, използвайки поне още две думи, които не знам.

Бележка: Ако говориш с терминология, по-често отколкото с нормалния ти език, терминологията става твой нормален език. - Ако те интересува мога да ти дам една книга. - Той каза накрая.

- Каква книга?

- Добра е... Там всичко е обяснено, като за...

- Като за какви?

- А ти с какво се занимаваш напоследък? - Той смени темата.

- Ами, с нищо особено.

116


117

- Чух че си станал програмист.

- Силно казано. Просто си изкарвам парите.

- Ясно. – Той каза. - За какво си дошъл?

- Исках да ми кажеш твоето мнение, относно един феномен, който забелязах.

- Ясно.

- Какво е ясно?

- Имаш нужда от информация. И тъй като си твърде мързелив, за да си я намериш сам, предпочиташ да ти обясня аз.

- Ако можеш.

Репликата ми предизвика желания ефект: Мирко се ядоса от това, че изразих съмнение, за неговите способности и реши да го разсее:

- Кажи какво си видял? – Той каза. – Всичко, което си забелязал.

Описах му първата си среща с Явлението, на която той погледна скептично: „Очевидно тази енергия, която си срещнал е довела до халюцинации. В природата има много вещества с халюциногенно въздействие.” Той извади белешник и започна да си записва нещо в него, но не каза нищо повече, докато не стигнах до момента на светлината, която бях видял в таксито.

- А успя ли благодарение на тази светлина, да видиш обект, който не би видял, ако тя не съществуваше?

- Не. Виждах дори по малко от преди.

Той пак си записа нещо в бележника си , но все още не бях

118


119

сигурен, дали анализираше Явлението, или мен.

- Ако не ми вярваш, мога да спра да те занимавам. - Казах.

- Не, засега само се опитвам да структурирам това, което ми казваш, и да си направя изводи. - Той каза спокойно. - Продължавай.

- Не ми вярваш, но ти е интересно, така ли?

- Виж, не става дума за вяра. - Той отговори. - Просто харесвам да структурирам известно количество факти и да си направя изводи. Приемам го като упражнение. И без това, от практическа гледна точка, почти всички научни изследвания са безсмислени. – Той се си нахлузи очилата и се облегна към монитора, от което гръбначният му стълб образува дъга. - И от една гледна точка, дори съвсем всички…

Тази реплика някак си ме амбицира, и аз му доразказах всичко. Задълбочих се и си припомних подробности, които не съм описал дори и тук. Снежната топка записваше усилено и когато завърших се захвана да преглежда бележките си, потънал в размисъл.

- Замислял ли си се за следното... - Той каза след малко. - Защо този лъч, както ти го описваш, просто е изчезнал след определено време, а тази кондензирана тъмнина - Той драсна нещо в тефтерчето си. - Някак си се е запазила...

- Защо?

- И аз не знам. Но не е в това въпроса.

- Ами?

- Виж, Александър - голяма част от това да си учен се състои в задаване на правилните въпроси. Примерно сега аз нямам

118


119

представа, защо светлината е изчезнала, но съм сигурен, че отговорът на този въпрос, би бил много важен за построяването на теория, която обяснява целия феномен.

- Прав си. - Аз казах. И сигурно беше така. Но аз самият имах достатъчно въпроси. Това, което ми липсваше бяха отговори.

- Да те оставям ли сега? - Попитах Мирко, след като разговорът ни приключи.

- Ако искаш можеш да си поговорим още час. - Той каза разсеяно. - И без това комютъра ми се дефрагментира и няма да мога да работя на него.

Отдавна бях разбрал, че работата движеше света на Мирко. Наистина, докато си говореше с мен, той се отпусна, и започна дори да се усмихва от време на време, но ми беше ясно, че срещата с мен беше за него просто малко развлечение. Начин да дойде на себе си между две тежки работни сесии.

Майка му влезе в стаята, без да чука. Беше ухилена и ентусиазирана:

- Момчета, вижте кой е дошъл да ви види.

- Мамо, знаеш че не си падам по изненадите. – Мирко отговори.

- Колко складко! – Тя каза. Вие сте точно както ви помня, в ученическите години...

- Стига глупости. – Мирко изкрещя на майка си, но тя излезе от стаята без да му отговори.

След малко вратата се отвори отново.

Любопитния.

120


121

- А ти какво правиш в тук? – Мирко попита.

- Дойдох да те питам нещо.

- Подиграваш ли ми се пак?

- Не, виж, важно е. Имам един въпрос... Важно е и само ти можеш да ми помогнеш: Защо огледалото обръща образа по хоризонталата, но не и по вертикалата? Имам предвид... Лявото и дясното се сменят, но горе и долу си остават както са... Каква е логиката...

- Ами, може би... – Снежната Топка започна трескаво да разсъждава. - Може би...

Бележка: Противоречията понякога са толкова явни, че не им обръщаме внимание.

В училище Любопитния ужасно обичаше да тормози Мирко, като измисляше такива logical fallacies - нерешими задачи, които си играеха с разбиранията му за логика, и да го караха да се чувства глупав. И тъй като Любопитния беше единствения достатъчно умен, за да прави това, той възприемаше дразненето на Мирко като един вид интелектуално предизвикателство. Забавляваше се докато го правеше. Още повече се забавляваше, като гледаше как Мирко всеки път се хващаше в капана му, и се докарваше до състояния, в които не можеше да изпадне по никакъв друг начин.

За мен беше странно, че Антон и Мирко не бяха в добри отношения. И двамата бяха доста интелигентни, и двамата ми бяха приятели, и двамата бяха изроди, както отбеляза оня стар съученик. Но същевременно Снежната Топка беше толкова

120


121

логичен и аналитичен, а Любопитния, толкова разхвърлян, че това ги караше да са постоянно в конфликт. Те бяха малко като образите в огледалото, за които говореше Антон: съвсем еднакви, но по някаква странна причина, напълно противоположни.

Двамата вече бяха на път да започнат спор, близък до караница, когато аз ги спрях, и дръпнах Любопитния настрани, за да наваксам с него:

- Как разбра че съм тук? - Попитах го. - Да не си ме следил?

- Да те следя? Откъде ти хрумна? Момент... Някой те е следял, така ли?

Бележка: Той винаги знае всичко.

Разказах му накратко за колата, и за моето успешно бягство. Сега беше мой ред да задавам въпроси:

- Как реши да дойдеш точно тук?

- Ти как мислиш?

- Замислил си кой може да ни помогне? Съставил си си план?

- Тц. Майката на Мирко ми се обади, че си тук, и ме покани да дойда и аз.

- А защо реши, че те искаме тук? - Попитах

- Да, верно. Защо реши, че те искаме тук?

- Стига сте правили фасони. - Любопитния се престори на изнервен. - Държите се сякаш имате други приятели освен мен.

След минута се почувствах се уморен и се отпуснах на дивана до прозореца. Любопитния и Снежната Топка ме последваха, като

122


123

не престава да спорят ожесточено по новата тема, която бяха подхванали. И двамата крещяха и се наричаха с всевъзможни имена, но знам, че вътрешно се чувстваха добре. И като казвам това, аз не си противореча - те наистина не се харесваха, дори се мразеха малко, но и двамата знаеха, че има нещо, което ги свързва, и свързва и двамата с мен. Просто когато се събираха и почваха да говорят, около тях сякаш се създаваше алтернативна реалност. Реалност, в която няма стрес, в която няма значение кой какъв е, и в която конфликтите се появяваха и разрешаваха само на базата на умствени различия, не на емоционални. Докато ги слушах, лека полека и аз се пренесах в тази реалност и така притесненията, които имах вчера изчезнаха. Сякаш ние тримата се върнахме в детството ни – във времето когато нищо не ни изненадваше, но всичко ни изумяваше.

- Никога не трябва да вярваш на нещо, без да си го видял. – Снежната Топка говореше разпалено. – Дори да ти го е казала майка ти или баща ти, никога не трябва да се доверяваш на чужда преценка, защото преценката на всеки индивид е субективна. Единственото обективно нещо е това, което е установено с наблюдение и експеримент, и причините за появяването на което са установени.

- А какво става, когато виждаш нещо, което не можеш да обясниш? – Любопитния каза. - По твоята логика трябва да се правиш, че не съществува. Което на мен не ми се струва много обективно.

- И къде има такова нещо, освен в болния ти мозък?

- В раницата ми.

122


123

- Взел си я? – Подскочих от изненада.

- Какво толкова?

- Наистина ли я е взел? - Очите на Мирко присветнаха. – Искам да я видя!

Той сграбчи чантата на Антон, но му я изтръгнах от ръцете:

- Изчакай една секунда, Мирко. – Аз казах. - Има един фактор, който подценяваш: Това, което ще видиш обезмисля цялата научна дейност в областта на физиката от последните петдесет години... Включително и... – Погледнах с присвити очи, към статията, която беше окачена на стената му. - Включително и твоя принос..

- Не ми пука. Искам да знам истината.

- Добре. Твоето решение за това какво искаш да знаеш и какво не, е определящо. Но аз лично не бих ти показал това. Вярно, че аз дойдох пръв да ти разкажа за Явлението, но... Абе предпочитам да смяташ мен за луд, отколкото да полудееш ти.

- Дай да го видя. – Мирко настоя.

- Покажи му го де. – Любопитния се намеси.

Ръката ми вече опипваше торбата за пазаруване и бях на път да я извадя, когато ми хрумна, че това не би било честно спрямо Мирко. Не би било честно да му я показвам, без да съм му казал всичко.

- Слушай, намерихме това нещо в дома на един човек. На един учен.

- Да?

- Този човек се беше мъртъв. Беше се самоубил.

124


125

За момент никой не каза нищо.

- Нищо не раз... разбирам. – Мирко започна да заеква. – Той защо се е...такова... Защо го е направил?

- Защото не е могъл да понесе, факта, че всичко, което е знаел, и научаването накоето му е коствало целият му живот се е оказало грешно. В информатиката има едно понятие безкраен цикъл. Това е когато...

- Знам какво е!

- Значи вече знаеш всичко, което и ние.

Аз извадих торбата за пазаруване и я оставих на пода, между нас, така че и тримата да я виждаме. Никой не каза нищо. А и нямаше нужда. Когато бяхме в училище не се чувствахме особено близки със Мирко, но в този момент, когат видях как я гледа осъзнах колко много неща сме споделяли. И колко повече споделяме сега.

Той бавно посегна към торбата...

„С него сме толкова сме близки... Няма начин аз да го мога да приема, а той не. Просто няма.”

...отвори ципа...

„Освен това, решението да го види си е негово. Знае всичко, каквото и ние и по никакакъв начин не сме му повлияли.”

...и погледна вътре.

Няколко секунди лицето му остана безизразно, и после се на него се изписа силна емоция. Но тази емоция не беше учудване, нито страх. Беше гняв.

- Какво ми показвате? - Той попита.

124


125

- Пробвай да осветиш вътрешността, и да видиш какво има вътре...

- Осветено е. Просто вътре няма нищо.

- Ама ти се научи да гледаш... – Любопитния скочи и застана зад Мирко. – Я чакай малко! Инженерче, ела! Изчезнало е.

Завъртях се, за да погледна, и наистина можех да видя вътрешността на торбата без проблем.

- Не разбирам. – Аз казах.

Мирко се обади:

- Аз пък разбирам. Това е номер.

- Мислиш, че те мамим? – Казах.

- Стига глупости. – Мирко се обърна към мен. – Още когато започна да ми говориш бях почти сигурен, че се опитваш да ме излъжеш. Повярвах ти единствено защото сметнах, че нямаш достатъчно развинтено въображение, за да измислиш толкова софистицирано fallacy. Но тогава се появи той. - Посочи Любопитния. - И подозрението ми се потвърди.

- Но защо ни е да го правим? - Антон попита.

- А защо ти беше да се държи така с мен, когато бяхме в училище? Десет години минаха, момчета. Мислех, че сте разбрали, че трайното самочувствие се добива, като сами постигате нещо, а не като се подигравате на хора, които са постигнали.

126


127

Тогава рабрах как Мирко успяваше да превъзмогне всички унижения в нашия клас би да избяга от ударите, които всички се опитваха да му нанесат - той просто знаеше, че те го правят от завист. Знаеше, че е по-добър от тях и знаеше, че техните подигравки бяха всъщност отчаяни опити да потушат собствената им несигурност. И познанието му даде възможност да бъде себе си.

Но в случая (сигурно за първи път в живота си) той беше направил грешка.

- Мирко, виж... – Казах. – Не те лъжем. Наистина беше там. Не знам какво беше и защо вече го няма, но беше там. Заеби Любопитния, мислиш ли, че аз бих те излъгал за нещо такова.

- Нямам представа. – Той каза спокойно. – Може би някой е излъгал теб? От къде да знам как функционира психиката ви? И защо да се мъча да разбирам?

- Но, Мирко...

-Я! Компютърът ми вече работи. – Той ни информира. После стана от мястото си и седна пред лаптопа си, с гръб към нас.

- Чакай малко. - Любопитния се обърна към мен. - По дяволите, това не е същата торба! Тази, която намерихме беше адски захабена. Виж тая! Като нова е!

- Колко такива торби имаш у вас? – Аз го срязах.

Той понечи да изкрещи, но се отказа и попита смирено:

- Добре, тогава ти сещаш ли се за някакво обяснение.

- Не. - Аз казах.

126


127

И после добавих:

Освен това на Мирко.

Малко по-късно си тръгвахме.

Нещо беше станало с Антон, след като излязохме. Усмивката му се беше изпарила, и лицето му сега изглеждаше сломено, и нещастно. Бях свикнал на такива промени: той често скачаше от състояния на най-чиста радост, до умопомрачително отчаяние, като промяната беше винаги мигновена и лесно доловима, сякаш някой сменяше настроенията му с дистанционно. И когато излязохме от апартамента, това дистанционно беше включено на канала “ДЕПРЕСИЯ”.

- Какво ти е? - Попитах го.

Мислено минах през последния ни разговор и си отговорих сам за това, което изпитваше Антон. Той наистина харесваше факта, че Явлението съществува. То правеше живота му по-хубав, защото реалността, която беше отвъд пределите на нашите разбирания го караше да забрави за тази другата реалност, с която се сблъскваме всеки ден (същото действие за него имаха и наркотиците). Преди малко Мирко, и до известна степен и аз му бяхме намекнали, че Явлението не съществува. И това явно беше достатъчно, за да разклати неговата собствена вяра.

Той седна на тротоара, и сякаш зачака нещо да се случи. Исках веднага да го попитам как се чувства, но вместо това седнах до него и зачаках той да проговори пръв:

- Изчезна май. - Той каза.

- Може би.

- Инженерче. Ти нали поддържаше тая теория на еволюцията?

128


129

- Намирам я за смислена, да. - Аз казах предпазливо, очаквайки той да избухне. Вместо това се издразни:

- Знам, че я намираш за смислена, ама те питам друго: Смяташ, че тя се отнася за сега. За нас хората. Че света в който населяваме в момента е една голяма машина за прогрес, която се владее от “по-приспособимите”?

- И какво ако е така?

- Еми, нищо, просто се чудех се каква е моята роля в един такъв свят?

-?!

- Еми то е просто. Значи, като обстоятелствата около теб се променят, ти се адаптираш към тях, защото иначе ще умреш. Един вид, причина за промяната е инстинктът ти за самосъхранение, или иначе казано, страхът от смъртта. Защото то това е инстинкта за самосъхранение - страх от смъртта, нали?

- И?

- Еми добре, сега си представи някакъв пич като мен, който не се страхува от смъртта, и живее така както ИСКА, а не както ще е най-добре за него? Човек, който иска просто да живее така, както му харесва. Ако ние сме просто по-бъбрива версия на животните, къде е мястото на ТОЗИ ЧОВЕК в картинката?

Порази ме как Любопитния сякаш криеше себе си под израза “този човек”.

- Ами ти не се ли страхуваш от смъртта?

- Нямам представа. Стига само си задавал въпроси.

- Съжалявам. Това май е единственото нещо, което умея.

128


129

До нас мина момиче, горе-долу на нашата възраст, което караше колело. Аз получих дежа ву. Имах усещането, че с нея сме се виждали някъде, но не помнех точно къде. Тя обаче явно помнеше, защото завъртя кормилото и се насочи към мен.

Бележка: Да запаметявам имената на хората с които общувам (или поне на тия от тях, които помнят моето).

Изправих се и я загледах по обстойно, човъркайки спомените в мозъка ми, в търсене на този, който беше свързан с нея. “Коя е тя? Ами ако ме спре и ме заговори. Какво ще да й кажа?”. Чудех се неща от този род, когато Любопитния ме извади от вцепенението ми, само за да ме развълнува още повече със едно име, което той произнесе едновременно като възклицание и като въпрос:

- ЛИЛИЯЯЯЯ!?

Момичето се приближи към мен, и ме изгледа от глава до пети. Приликата беше поразителна. Не бях виждал моето момиче от години, но някак си със сърцето си знаех, че това е тя.Изчервих се целия. От притеснение не можех да си отворя устата, въпреки, че се исках да й кажа много неща. Или по-точно едно нещо, но много пъти. Малко след като ме задмина, тя спря, обърна се към мен, и ми произнесе две кратки думи:

- И аз.

Докато наблюдавах как силуетът й се скрива в тъмнината, нещо ми влезе в окото.

130


131

Изведнъж отговорите на всичките ми въпроси присветнаха като фойерверки, и аз разбрах всичко което исках да знам. До мен дотича Любопитния, който още не можеше да си поеме въздух от учудване и умора. Като видя спокойното ми изражение и веднага разбра, че има да наваксва с материала, и започна да ме разпитва.

Бях екзалтиран. Говорих без да спирам в продължение на половин час, но не успях да формулирам нито едно изречение, което да има някакъв смисъл, и от време на време само загатвах какво имах предвид:

- Добре, слушай ме Антоне. Основното, което трябва да запомниш, е, че времето не изтича. За Явлението, времето не изтича. Това е основното.

- Какво? - Той се огледа сякаш се надяваше да дойде някой друг човек, и да му обясни по-добре.

- Виж, ти можеш да пътуваш в миналото. Какво ти пречи?

- Как мога да пътувам в миналото?

- Е нали виждаш! - Аз извадих торбата за пазаруване. - Това е от миналото. Ти се чудиш защо изглежда като нова, нали? Еми ето защо? Защото идва от миналото. И защото ние се върнахме там. Но има и друго нещо: знаеш ли какво стана днес в таксито?

- Ново двайсет!

Бележка: Да се науча да обяснявам разни неща. (не всичко го има описано в Интернет).

130


131

- Знаеш ли въобще какво искаш да кажеш? - Любопитния попита.

- Да.

- Тогава имаш точно пет минути, да ми го обясниш пак, иначе ще ме загубиш. Точно пет минути! - Той запретна левия си ръкав и посочи часовника си. - Засичам!

Аз погледнах екрана на изтъркания Casio, който той притежаваше още откакто се познаваме. С помощта на малките числа на дисплея, проследих преминаването на период от пет секунди.

-Добре. Нека първо поговорим за... За часовниците. Нали тия изрази, като “Нямам/имам време “, а също и израза. “Времето изтича” не ги имало преди да има часовници.

- И?

- И всъщност като се замислиш, май часовниците, заедно с календарите са променили и самият начин, по който възприемаме времето. От субективен в обективен, разбираш ли? Например имаш усещане, че е минало супер много време, но часовника ти казва пет минути. Както и дадено събитие може да ти се стори кратко, а то да е продължило цял ден. И най-важното: времето на часовника, върви само напред, а ние хората често имаме усещане, че се връщаме назад.

- Добре, дотук те разбрах. Но какво искаш да кажеш с това?

- Значи, аз разказах всичко, което ми се беше случило на Снежната Топка. И той зададе един доста важен въпрос: Защо лъчът светлина е изчезнал, а това което е в торбата се е запазило. И отговорът е: защото Явлението, и предметите и хората, свързани с него се следват субективното време. От

132


133

вътрешно усещане на хората.

- КОИ хора?

Аз му намигнах и се усмихнах.

- Добре де. От МОЕТО усещане. - Казах.

После приведох доказателствената част на тази импровизирана теза:

Откога не сме идвали тук? Поне година, нали. Може би затова днес, аз не мога да се отърва от чувството, че се връщам назад. И явно... Явно тази торба, по някакъв начин се е върнала с мен. Виж. По нея няма никъде протрито. Няма дупки. И най-важното, няма я тъмнината. Просто защото по това време, в което се върнахме, тогава, тъмнината не съществуваше.

- Има някаква логика.. – Любопитния каза. – Ама все пак не разбирам защо си толкова убеден? Заради торбата? Заради това, което ти е казал Снежната топка...

- ... и защото се убедих от първо лице!

Разказах му за преживяванията ми докато се возех в таксито и за момента, в който видях светлината отново. Отделих на тази една секунда повече от половината разказ.

- Ти беше прав. - Завърших. - Явно по някакъв начин съм свързан с Явлението и имам контрол над това кога се появява.

- Значи можеш да го предизвикаш пак? - Очите му светнаха. - Можеш да го върнеш?

- Технически да го “върнеш” не е правилният термин.

- Майната му. Можеш ли, или не?

132


133

- Мога. Но не знам как.

- Ако това, което казваш е така, то явно е имало нещо специално в ситуацията, в която си изпаднал на петнайсти Февруари. И което го е имало отчасти, и когато си бил в таксито. Сещаш ли се за някаква връзка между двете?

Напрегнах мозъка си.

- Ами не. Първият път, като че ли нямаше нищо особено. Преди да видя светлината имам предвид. Просто бях на работа и... ами опитвах се да работя. А втория... тъкмо бях разбрал, че ме преследват и бях много напрегнат. Но не, ако между двете има връзка, то не знам дали мога да я открия...

В период от около половин час ние спряхме да си говорим, защото и двамата разсъждавахме над това, което бяхме открили. После Антон наруши тишината, продължавайки разговора, сякаш не е имало пауза изобщо:

- Но знаеш ли... - Той каза. - Има и друг начин.

Веднага се впусна да ми разказва идеята си:

- Досега подхождахме към въпроса малко твърде технически. Но има едно нещо, което не взехме предвид - че това, че ние не знаем защо Явлението се показва не му пречи да се показва.

- Моля?

- Еми верно, че като не знаем причината, ние не можем да го предизвикаме изкуствено. Но и без да я знаем можем да се опитаме да създадем максимално добри УСЛОВИЯ за него да се появи. Сиреч да пресъздадем възможно най-точно ситуацията в която се е появило преди. Тоест петнайсти Февруари. Със всичко... Имам предвид, да се събудиш по същия начин, да

134


135

правиш същите неща през деня, и така нататък. Ей, знаеш ли какво си спомних?

- Какво?

- Ти не успя да се освободиш от работа. Утре си в офиса, брато! Точно както на петнайсти.

- И както всички други дни, Антон.

След кратко (може би твърде кратко) обмисляне решихме да опитаме да реализираме идеята му на следващия ден.

Вечерта ни мина спокойно в четене и игри на Плейстейшън. Легнахме си късно. На сутринта той ме откара на работа. По пътя почти не си говорих с него, защото си представях, че съм сам и че съм се върнал отново в момента, когато всичко това започна.

134


135


Докато се връщаме към палатката ни, ще забележим, че поляната е станала по-пренаселена от преди. И това е меко казано: Тя ще е пълна с хора, придошли от всички кътчета на времето и пространството: Отдясно ще има истинско старовремско укрепление, обградено със стена от дънери, и от входа му ще се виждат няколко големи огньове, около които ще са се събрали двайсетина брадати мъже, загърнати с животински кожи. От дясно – няколко военни микробуса със забодени върху тях сателитни чинии, които ще се връткат в търсене на сигнали. Докато търсим палатката ни ще минем и през една ловна дружина, въоръжена с пушки двуцевки. A цялата поляна ще е обградена от жълта найлонова лента с надпис „POLICE LINE, DO NOT CROSS”.

Докато минаваме на зиг-заг, през палатки, каравани и биваци, ще забележим, че различните групички от хора, като че ли не се виждат помежду си. Всяка от тях ще се е окупирала в себе си, без да желае да установи контакт с останалите - само Инженерчето ще напира да говори с всички тях - той ще започне да ме навива да спрем на някоя от палатките и да се запознаем с хората там. Аз ще му кажа, че не намирам смисъл да си търсим белята, а той ще ми каже нещо от сорта на „Но там някъде може да има човек, който е в същото положение като мен.” Аз ще го успокоя като му кажа, че и да претърси целия свят, едва ли ще намери друг такъв като него.

Когато стигнем обратно в нашия лагер аз ще съм се уморил зверски и ще реша да си легна. Но няма да мога да заспя, защото Инженерчето пак ще е получил

136




една от тези знаменити болки в главата. Той ше се върти в чувала, ще сумти насън и ще се буди непрекъснато, за да ме моли разни неща:

“Антон, имаш ли Аналгин?”

„Брато, аз в нас нямам лекаства, пък ти очакваш да съм донесъл тук”.

”Ама много ми трябва”

„Еми да си беше купил! Ще ме събудиш още веднъж и ще те приспя с шутове.”

Той ще се завие през глава с чувала си, и за момент всичко ще е тихо.

За момент:

„Любопитен? Спиш ли? - Той ще попита.

„Да.”

„Моля те, отвори палатката малко, че направо се задушавам.”

Аз ще хвана ципа и ще го дръпна до горе. Студен вятър ще нахлуе в палатката и звездите ще присвяткват през тънката вертикална пролука. Аз ще се почувствам някак си странно, и някак си готино, сякаш целия смисъл на живота е скрит в такъв тип моменти.

Инженера ще се покаже изпод завивките и погледът му ще се насочи право към процепа. Той ще го гледа така няколко минути и после ще си поеме дълбоко дъх и ще каже:

„Намерихме го.”

136




5

138


139

На сутринта на петнайсти Февруари се успах малко. Спрях на моето си място пред офиса, поздравих портиера и влязох в асансьора. Взех си и вестник, но в него нямаше нищо интересно и го хвърлих.

Бях закъснял за работа. Огледах моите колеги със смесени чувства и влязох в офиса на собственика на компанията:

- Извинявай, че закъснях. – Казах му. – Тука с транспорта...

- Няма нищо. Сядай да работиш. – Той дори не ме погледна.

Моментално се обърнах и тръгнах. „Да така е – в началото на деня си ентусиазиран, но после лека полека се успокояваш”, мислих си, докато хващах дръжката на вратата.

Когато я отворих...

Не.

Днес не беше петнайсти. И за съжаление нямаше да има нищо общо с петнайсти.

Пред мен стоеше шофьорът на белия Роувър.

- Какво става тук? - Попитах.

Човекът не мръдна дори и с очи.

- За какво говориш? - Стругацки попита.

- Кой е този?

- Нямам представа... - От гласа му си пролича, че той няма особен опит в общуването с хора, и определено нямаше никакъв опит в тяхното заблуждаване. - Защо не го питаме? - Той се обърна към човека. - Извинете, кой сте вие? И какво правите в кабинета ми.

138


139

- Ами аз...

Тази плачевна картина ме депресираше със своя абсурд.

- Добре, вярвам ви. - Казах. - Връщам се на работа.

- Лъжеш! – Стругатски изостави преструвките. – Знам че ще се опиташ да избягаш. И го знаех още от преди, затова се подсигурих. - После се обърна към шофьора на Роувъра:

- Димо, закарай човека до другия офис.

- До къде?

- Моля те, не помниш ли какво се уговорихме? - Тонът му издаваше колко несвойствено беше за него да общува с такива хора. За негово щастие, и мой ужас, човекът си спомни всичко. Той ме хвана за рамото и ми направи знак да вървя след него.

Докато слизахме по стълбите се опитах да си представя как Стругацки беше станал работодател на този очевидно опитен рецидивист. Как го беше намерил? С обява във вестника? Или се е познавал с него отпреди? Впрочем не вярвах във второто. Можех да кажа, че малко или много познавах шефа ми, и че той беше далеч от всичко, което не беше свързано с информационни технологии. В един идеален свят, той и Димо (както явно се казваше, човека, чиито пръсти сега се бяха впили като клещи във врата ми) не биха имали никакви допирни точки. Поради огромната разлика между техния умствен бягаж, те не биха могли да разговарят помежду си. И това, че успяваха само показваше колко далече от себе си може да стигне човек, за да постигне целите си.

Излязохме от сградата тъкмо навреме, за да ни огреят първите слънчеви лъчи. Спомените, които те предизвикаха ме накараха да се усмихна.

140


141

- Какво толкова смешно има? – Човекът ме попита.

- Не, нищо. Миналия път.... Помниш ли, ти тичаше гол след мен.

- Не те видях да се смееш тогава!

- Не. Тогава се страхувах. Но вече не.

Човекът вече не ми изглеждаше заплашителен, но това не променяше факта, че аз нямах как да му се противопоставя, нито да му избягам. Освен ако не успеех да намеря Антон, с помощта на когото можех да направя резултата два на един.

Тази сутрин Антон ме караше към работа. Спомних си колко уморен и отпаднал изглеждаше той, заради ранното ставане, и защото не беше пил кафе, и се сетих, че той най-вероятно беше наоколо, и търсеше тази така необходима за него субстанция. Отскубнах се от човека и се затичах към кафемашината до входа. Той ме подгони, но преди да ме улови, аз успях да зърна Антон, който се ровеше в задния си джоб за стотинки.

- Любопитен!

Антон се обърна, точно на време, за да види как моя преследвач ме хваща за ръката и я извива зад гърба ми.

- Накъде по дяволите го водиш!? - Антон изкрещя, докато тичаше към нас.

- Ти пък кой си? - Преследвачът попита на свой ред.

- Няма значение кой съм. Закарвам приятеля ми на работа, и пет минути по-късно те виждам да го водиш...

- Разкарай се!

140


141

...някъде против волята му! Какво e това? Скрита клауза от трудовия договор?

- Ако не спреш да крещиш ще ти отперя една, за да млъкнеш!

- Добре. - Любопитния сниши гласа си до шепот. - Хайде сега да се разберем.

- Ходи се шибай. - Човекът ме хвана за врата, и започна вече открито да ме влачи към задната седалка на колата му.

Бележка: Да се запиша на някакво бойно изкуство.Любопитния беше вперил поглед в нас и премисляше как да действа. Познавах го толкова добре, че имам чувството, че можех да чуя мислите му: „Дееба, твърде хилав съм, за да го тръшна тоя. ОК, ще го сритам, той ще загуби равновесие, но пък е гепил Инженерчето твърде здраво. Мога да го ритна в топките – не, това не ми е в стила. Виж, ако го подхвана с юмруци, той ще трябва да пусне Инженерчето, за да отвърне. Но тогава пък ще хване мен. Не, тоя вариант не струва. Трябва ми някакъв друг....”

С една като че ли рутинна за него маневра, човекът ме набута на задната седалка на колата си, седна на шофьорското място и завъртя ключа. Но преди да успее да потегли Любопитния застана отпред, така че човекът не можеше да излезе от паркинга, без да го блъсне.

Човекът отвори прозореца си, и подаде глава от там. Той огледа Антон и като че ли вече започна да разбира с какъв човек си има работа:

- Слушай пич, по-добре се разкарай... - Той каза.

- Няма да стане, пич.

142


143

- Добре, ще ми кажеш ли какъв ти е проблема? - Имам искане към теб.

- Не, няма да го пусна.

- ОК. – Любопитния каза. – Но аз не искам да го пускаш.

- А какво по дяволите искаш?

- Да се кача с вас.

От там тръгна един диалог, който беше толкова абсурден, че направо няма смисъл да го предавам. Любопитния говореше бързо и несвързано. Няколко пъти спомена името на Стругацки, с такъв тон, сякаш те бяха едва ли не първи приятели. После започна да се оплаква колко нечестно било да отвлича мен, при положение, че цялата заслуга, за всичко е била почти само негова. На няколко пъти повиши тон, и изрази, че е изключително изнервен от случилото се. Всичко това беше една перфектно изиграна роля, а Любопитния беше роден измамник с уникален талант да заблуждава хората, като ги кара да разсъждават по неговия начин. Докато го гледах ми идеше да се разплача за това огромно разхищение на талант, което беше живота му до сега. По дяволите! Ако искаше този човек можеш да накара всички хора по света да го следват, ако само знаеше къде да ги заведе.

Димо влезе в положението на Любопитния, но продължаваше да настоява, че трябва да изпълнява дословно това, което Стругацки му е казал. Любопитния му каза, че ако вземе и него, Стругацки ще е дори по-доволен:

“Двама заложника винаги са по-добре от един” – Той каза. Тази мисъл може да звучи глупава сега, но в контекста на разговора изглеждаше логична.

142


143

- Добре. Само без глупости. - Човекът отвори вратата и Антон се настани до мен, с инфантилна усмивка на лицето. Аз се обърнах към не го и му прошепнах:

- Сега разбрах как си спазарил къщата...

След минута бяхме вече в края на града. Беше пусто с изключение на една недостроена бизнес сграда, пътят до която още не беше още асфалтиран. Човекът спря колата възможно най-близо до нея и се обърна към нас:

- Дайте си телефоните. - Той каза.

След като му ги дадохме, той ни претърси допълнително и ни даде знак да вървим. Сградата беше пуста. Докато влизах в нея забелязах, че до вратата й вече бяха напечатани логата на фирмите, които предстоеше да се нанесат там, между които беше и тази, в която аз работех.

Човекът ни качи на асансьора и после ни преведе през масивна желязна врата с електронно заключване, водеща към апартамент, който беше оборудван като офис. В главната стая имаше няколко бюра. До тях – чисто нови компютри с водно охлаждане. Имаше и две по-малки стаи, едната от които беше кухничка с кафемашина, а другата - сървърно помещение оборудвано със стабилна техника. Да, помещението изглеждаше точно като офис с една разлика – по средата на стаята беше проснат голям матрак.

- Ако ви трябва нещо, кажете на шефа ви. - Човекът хлопна вратата и резето се спусна след него като гилотина.

Тогава осъзнах защо беше всичко това – Стругацки искаше

144


145

от мен да напиша Основния Алгоритъм, който да задвижи машината за мислене. И нямаше да ме пусне да изляза, докато не видеше, че работи.

С разглеждане на помещението установих, че човекът не ни беше оставил никаква възможност за измъкване. Прозорците бяха затъмнени и не се отваряха. Около нас нямаше никой и нищо, а вече можех да се досетя, че компютрите бяха свързани само към вътрешна мрежа с другия офис. По точно към един компютър от другия офис – този на Стругацки. Мисълта ми се потвърди, когато той започна да ми пише:

„Файловете ти са тук” – Това беше първото съобщение, което ми изпрати. И наистина, всичката информация от служебния ми компютър беше качена на този.

- За какви файлове говори тоя? - Това беше Любопитния.

- Помниш ли проекта, за който ти разказвах?

- Да и?

- Ми явно той много иска да го завърша.

„Накарах твоите колеги да изтестват целия код на програмата - Стругацки продължаваше. - И да го качат на някоя читава машина – виж в сървърното.”

Затворих прозореца и отворих пак файловете ми. Всичко беше точно както го бях оставил последния път. Сякаш беше минала цяла вечност от тогава - усещах как пръстите ми се бяха схванали, защото не бяха натискали клавиатурата от много време.

144


145

Какво ще правим? - Антон попита.

- Какво ще правиш ТИ е въпроса. Ще трябва да си намериш някакво занимание, докато аз работя по MA.

- Кога почваш?

- Вече почнах. - Казах.

След няма и пет минути откакто ни заключиха, аз вече бях потънал в работа. Половин час след това, на Любопитния му доскуча и започна да наднича през рамото ми и да задава въпроси:

- Какво правиш?

- Пиша МА.

- Ама знаеш ли как да го направиш?

- Нямам представа...

Той ме остави да работя още няколко минути, ме прекъсна пак:

- Ама щом не знаеш как да го направиш, не искаш ли да спреш и да го помислим.

- Не.

- Защо не?

- Мислех за това през цялото време.

Изплюх отговора на момента, почти без да си давам сметка за значението му. После се задълбочих, над моята собствена реплика. Какво се случваше с мен? Човек би си помислил, че в такива обстоятелства вече съм забравил с какво се морих преди няколко дни от девет до пет. Но не бях. Зад цялата уплаха, зад всичките неочаквани събития от оследните дни, мозъкът ми разсъждаваше над тази задача. Машина, която мисли като

146


147

човек... Дори не се бях замислял за какво може да се използва тя. Не бях убеден, че нейната разработка е възможна. Не мислех за моралната страна на въпроса - дали . Но откакто задачата стоеше пред мен, на някакво дълбоко ниво на съзнанието ми, аз не бях мислил за нищо друго освен за нея. Усещах, че проблемът беше там и само ме чакаше да се гмурна в него и да забравя всичко останало.

Отначало разработката не потръгна въобще и това ме принуди да спра и да се замисля за начинът на мислене на компютрите и хората. Софтуерът изпълнява определени функции, а нашият мозък? Какви функции изпълнява той? Какво правим ние с хилядите терабайти информация, която идва от всичките ни сетива? Какво запаметяваме, какво изтриваме и как се формират мислите ни? Сигурен съм, че тези въпроси ви объркват допълнително, но повярвайте ми, аз се чувствах не по-малко объркан от вас, затворен в тази огромна стая, препълнена с техника, и в същото време разсъждаващ на въпроси, които обикновено се задават по време на лекции по философия, или в най-добрия случай, в кръчми, през нощта. А на заден план , Любопитния се ровеше в библиотеката с техническа литература (кой знае защо беше решил, че може да ми помогне с работата ми) и пускаше реплики от сорта на „Дееба тия как са го обяснили” или „Нещо по-тъпо не можаха ли да измислят”.

Реших, че тези мисли не водят наникъде и се върнах на въпроса за функцията на мислещият софтуер. Той можеше да има много приложения. Но Стругацки никога не беше споменавал за какво му трябва на него. Беше изтърсил само тази фраза „За мои

146


147

цели” И преди се бях чудил какво има предвид, но вече не се страхувах да го попитам. И връзката между нас ми даваше тази възможност:

„За да работя, трябва да знам... защо ти е цялото това нещо?” – Въпросът ми беше лаконичен, но не колкото неговия отговор:

„Не мога да ти кажа. Лично е.”

Напуши ме смях.

Той дори не подозираше, че ми даде най-точния възможен отговор.

- Какво, наистина ли? Ама тоя е много зле! - Любопитния каза, когато му дадох да прочете лога на краткия ни разговор.

- Да. Айде аз сега да свършваме с това. Ще го подкарам все някак. А след това, Любопитен, да знаеш, че не искам да виждам компютър докато съм жив.

- Най-много два дни. – Любопитния каза.

- За да го завърша?

- Не бе. Най-много два дни ще издържиш без компютър.

Изтрих всичко, което бях написал преди и започнах от първия ред. Този път реших да пробвам друг aproach: Почти веднага вкарах огромно количество променливи. Сумати процеси, които не вървяха на никъде, точно както и повечето неща, които се случваха в мозъка ми. Работата ме завладя дотолкова, че изгубих представа за времето и периодично се изненадвах като гледах как часовникът, на монитора ми се върти като пумпал. А след няколко минути по вътрешния ми часовник, които се равняваха

148


149

на няколко часа външно време, очите ми започнаха да се затварят.

Знаех, че трябва да преборя с умората. Ако заспях и се събудех пак, аз нямаше да си спомням нищо от работата ми до този момент. По принцип никога не използвам стимуланти, но когато програмните редове започнаха да ми се струват вълнообразни и не можех да фокусирам клавиатурата се обърнах към Любопитния, който беше седнал на съседния компютър със неприсъща за мен молба:

- Аре направи ми от това твоето специално кафе. Нали се сещаш?

- Добре.

- Ти какво правиш, между другото?

- Програмирам.

- Добре, занимавай се щом те кефи. Ама кафето...

- Добре де, отивам веднага. – Той стана от стола си, като ръцете му бяха все още натискаха клавиатурата. Седя така около половин минута. После се запъти към кухнята.

Но когато се е върнал с кафето, е било твърде късно – вече съм бил заспал на стола.

Сънувах, че продължавам да работя по основния алгоритъм. Програмирам шест дена подред без да ям и да спя, но накрая проклетото нещо проработва, и прекарвам седмия ден в двайсет и четири часов сън. Стругацки е много доволен от работата ми, и ни освобождава веднага. Дори ми поднася извинение, че ме е държал така с мен, което приемам.

Той започва да имплементира МА във всички програми, които се правят от компанията ни. Скоро алгоритъмът се налага на

148


149

пазара като панацея за всички проблеми на човечеството. Хората, които се боят да не вземат грешното решение, започват да го ползват, за да ги освободи от отговорност. Алгоритъмът става незаменим и във всички системи за ръководене на бизнес, тъй като той гарантира максимална печалба в компаниите с минимални вложени средства. Налага се дотолкова, че истинските мозъци стават безполезни – какъвто и проблем да имат хората, те не се напрягат да го решат, а вместо това въвеждат данните в програмата и тя им казва какво би било най-логично действие с оглед на условията в определената ситуация.

Няколко учени започват да работят върху това да имплементират софтуера в главите си, и той да замести истинските им мозъци. Научната общност твърди единодушно, че това е следващата стъпка в развитието на човека, която ще елиминира bias-ите като пречка за правенето на изследвания и ще допринесе за издигането на науката (и на хората като цяло) на едно по-високо ниво.

Следващ сън: Аз съм в къщата на Любопитния, с него и още хора, и заедно гледаме репортаж за някакъв професор, който е успял да докаже математически, че животът няма смисъл. Доказателството му е неоспоримо. Дотолкова, че най-големите умове на нашето време го почитат като бог. Теорията му се афишира навсякъде. Започва да се учи още в четвърти клас, в началното училище, и фразата “Животът няма смисъл”, от реплика, която се асоциира с депресия, и безсилие се превръща във неоспорим факт, който променя начина, по който хората живеят.

Този факт съкрушава Антон. Той казва, че вече няма защо да живее. Аз го успокоявам, доколкото мога, и го уверявам, че

150


151

животът му все пак е ценен.Тогава по телевизията отново се Стругацки. Той приканва всички, които се чувстват депресирани от репортажа излъчен преди малко да отидат в най-близката болница където вече могат да им инсталират бета версията на софтуера за симулация на мозъчна дейност. Софтуерът поемал всички функции, които изпълнява и нормалния мозък, но бил по-добър.

Тогава казвам на Любопитния: „Хайде и ние да отидем.” А той се усмихва горчиво и поклаща глава по онзи начин, който те кара да се чувстваш като пълен глупак. После ми посочва календара. И казва ”Ти си забравил май?” И календара сочи петнайсти Февруари. И тогава разбирам, че Явлението ще дойде пак. И че когато това стане, мозъците на всички хора ще навлязат в Безкраен цикъл и няма да има никакъв начин, по който да им се помогне.

Моментално се затичвам към болницата. Там са се събрали огромни опашки. Аз се опитвам да убедя хората да не се подлагат на тази операция, но никой не ме слуша, и аз осъзнавам, че няма как да предодвратя бедствието, за което съм отговорен. Така свършва съня.

Събудих се на пода. Антон се беше надвесил над мен.

- Какво стана? - Попитах го.

- Трябва да тръгваме бързо! - Той отговори.

- Ама как ще излезем?

- Мислещия софтуер работи.

- Шегуваш ли се?

- Що за шега би било това? – Той каза, обиден че съм подценил чувството му за хумор. - Айде пий кафето и да се махаме от тук.

150


151

Бележка: Ако се съмняваш в нещо, унищожи го на момента.Течността, която Любопитния наричаше кафе беше толкова силна и горчива, че след като отпих една глъдка и не се сдържах и я изплюх на пода. Той започна да се кикоти неудържимо. След това ми се скара с престорена сериозност:

- Оф, кой ше го чисти това. – Той каза. - Добре, че си тръгваме.

- Тръгваме си?

- Нали ти казах, че софтуера работи. Стругацки ни пусна да си ходим. Хайде да се махаме!

И наистина вратата на изхода от офиса беше широко отворена.

Изправих се бавно, все още наполовина в реалния свят, и наполовина в съня ми. Погледът ми попадна на компютърът, който непрекъснато бълваше нови и нови редове. Бавно фокусирах погледа си към монитора, и започнах да различавам отделните букви.

- Ела да видиш какви глупости пише! - Антон ме подкани.

Приближих се към монитора и започнах да чета. Записите на софтуера отначало бяха напълно бязмислени, но постепенно започнаха да се оформят като човешки реплики:Старт алгоритъм....Защо това?...Проба. Неуспешна....

152


153

Къде грешка?...Защо съм тук?

Бележка: Ако се страхуваш от нещо, унищожи го на момента.Докато все още бях сънен, аз хванах клавиатурата за единия край и ударих с всичка сила по монитора, така че няколко реда от него из изгаснаха. Продължих да удрям, докато целия екран не потъна в тъмнина.

- Какво правиш? - Антон ме попита. Изведнъж стана нервен, което определено не отговаряше на досегашната ми представа за него.

- Как го направи? - Попитах. - Как задейства програмата.

- Инженерче, стига. - Той започва да се притеснява. - Това не е важно за момента. Трябва да тръгваме, мисля, че знам как да стигнем до Явлението.

Бележка: Не вярвай на никого.- Какво? Да не сме го предизвикали? Със твоя супергениален план за пресъздаването на ситуацията, може би...

- Моля? - Антон се засмя учудено и понечи да ме потупа по рамото, в отговор на което аз насочих парче от счупената клавиатура към него.

- Имам чувството, че не си толкова глупав, че да не загряваш какво имам предвид.... - Казах. - Ти ме примами да отида в офиса ми. Там човекът ме чакаше! И после той сякаш много охотно те

152


153

покани да се качиш с мен... И сега по някакъв начин се случва така, че ти или Стругацки сте разработили машината за мислене, докато спя, а през това време аз сънувам доста lucid сън свързан с точно тази машина. Какво ще кажеш за това? Сега би било доста неразумно от твоя страна, да отречеш, че моите съмнения не са, поне отчасти, оправдани.

- Виж, майната им на твоите съмнения, трябва се изметем от тук бързо. Стругацки е побъркан и...

- Стругацки ли?

- Да, той...

- Преди малко посочи Явлението като причина за нашето тръгване.

- Престани с това. Просто трябва да дойдеш с мен...

Бележка: Нападай преди да те нападнат.- НЕ!

Изкрещявайки това, аз събвах цялата сила, която ми беше останала и блъснах Антон назад, така че той залитна. Инстинктивно дръпна ръцете си назад. Веднага скочих към него и му нанесох най-силният удар, на който бях способен. Той посрещна юмрукът ми с буза и енергията от цялото ми тяло го хвърли назад в неконтролируем плонж, който завърши с падане по гръб на няколко метра от мен.

Няколко секунди той беше в безсъзнане, след което отвори очи, и тръгна да се изправя. Затичах се към него с намерението да му нанеса втори удар. Насочих юмрука ми към бузата му, ной успя да се предпази, като улови ръката ми. И преди да успея да реагирам, той се изправи и я изви зад гърба ми почти до счупване, поставяйки ме на колене.

154


155

- Пусни ме. - Аз казах.

Той отпусна хватката си, така че болката отслабна, но продължи да ме държи.

- Значи си мислиш, че аз съм в съюз със Стругацки, и ние двамата източваме информация от мозъка ти, докато спиш? И това ти се струва логично?

- Пусни ме.

- Не няма да те пусна! Как можеш да подозираш МЕН? Познаваме се от малки. Някога лъгал ли съм те за нещо? Някога да съм се опитвал да те използвам?

- Пусни ме! Ще ме пуснеш ли?

- Много ясно, че ще те пусна! - Той освободи ръката ми, и в следващия момент се обърна с гръб към мен, леко приведен.

- Добре, ще ти повярвам! - Изкрещях. - Само че искам логично обяснение: Как е проработил софтуера? Защо се е появило Явлението сега? И защо трябва да бягаме Стругацки? Нали желанието му е изпълнено?

- Не мога да ти кажа тези неща. - Антон каза.

- Не ги знаеш?

- Знам ги! - Антон се обърна към мен и от бузата му течеше кръв, която той събираше в шепите и изтръскваше на пода. - Но ти в момента, не си способен да ги разбереш.

- Защо? - Извиках от учудване, наполовина заради това, което Антон казваше и наполовина заради раната му - никога преди това не бях удрял човек и не съм мислил, че мога да нанеса такъв damage.

- Как очакваш да разбереш каквото и да е? Виж се! Чувстваш

154


155

се заплашен... Подозираш един от най-добрите ти приятели... Поддаваш се на първични емоции... С други думи, държиш се като обикновен човек. - Той бръкна в устата си, за да провери дали един от зъбите му още си беше на мястото, и после продължи да говори, без да издава, че изпитва болка:

- Не знам как успя точно за две минути да паднеш на дъното на пирамидата на потребностите. Нали помниш какво ми каза, че ти е казал Мирко? - Той продължи. - “Голяма част от това да си учен се състои в задаването на правилните въпроси. “ Ти в момента не си способен да зададеш правилните въпроси. Или по скоро по правилния начин: Не можеш да питаш от чист интерес, и без да се притесняваш от това, че отговорът може да те обърка.

- Как искаш да те питам?

- Очаквам в скоро време да дойдеш на себе си и да се сетиш. А дотогава, колкото и да е старомодно, ще трябва просто да ми ПОВЯРВАШ, че трябва да се разкараме от тук възможно най-бързо!

Беше се стъмнило. Излязохме от блока, и след половин часово ходене пеша забелязахме една автобусна спирка, която беше на около километър от края на града. Когато най-накрая стигнахме до там, аз се строполих на пейката. Любопитния, въпреки, че беше по-уморен от мен, се захвана да гледа разписанието.

- Кой автобус ще хванем? - Попитах.

- Ето този. Първо трябва да минем през нас, за да вземем някои неща, а после направо натам.

- На къде?

- Не се ли разбрахме вече?

По време на пътуването не се случи нищо особено. След час

156


157

двамата стигнахме до къщата на Любопитния и той домъкна отнякъде един кожен сак. После си сви един джойнт, изпуши го и се запъти към кухнята, където още стояха неизмитите съдове от предишното ни ядене. Той извади всички продукти, които имаше в хладилника и захвана да прави сандвичи. Личеше, си че планираше да прекараме навън дълго време. Но моите планове бяха различни:

- Няма нужда да приготвяш храна за мен. - Аз казах. - Няма да идвам.

- Защо? Да не би да ти щукна някоя друга конспиративна теория?

- Не, виж... - Отново погледът ми се спря на раната му. - Извинявай за това. Не те подозирам в нищо... Но това не променя факта, че от няколко дни ти се водя по акъла, и досега не ми се е случило нищо добро. Казваш, че съм Избран за нещо... А не трябва ли в този случай аз да мога да реша какво да правя?

- Явно не. - Той каза. - Защото си пълно дърво, и имаш нужда от някой като мен, да ти казва какво да правиш!

Бележка: Нямам никаква нужда от него.

- Хей, какво си записваш там? - Той протегна глава, за да надзърне в тефтерчето ми.

- Какво ти пука? - Притворих го, за да не го вижда. - Знаеш, че понякога си записвам тук по някоя друга мисъл.

- Понякога?

Осъзнах, че в последния един час съм запълнил две страници с бележки.

- Просто си пиша някакви... - Продължих да се оправдавам. -

156


157

Някакви МОИ си неща.

- Аха. – Той си придаде незаинтересован вид, но после бързо се протегна към тефтерчето и с оттренирано движение го сграбчи от ръцете ми.

- Дай ми го веднага! - Чух собствения ми глас.

- „Спазвай собствените си съвети” - Антон четеше. - Това пък какво значи? „Не задавай тъпи въпроси, освен ако не ти се слушат тъпи отговори.” Споровете с Любопитния са безмислени по дефиниция, а? ”Като ми се спи да заспивам?!” „Обръщай повече внимание на детайлите.” Какви са тези глупости?

- Да, пълни глупости са. Сега ще ми го върнеш ли?

- И ти си мислиш, че могат да ти помогнат с нещо... – Той продължи да чете със преправен глас: - „Да не съм сигурен в нищо... Да имам план Б...” Да нe чукам майка ми...

- Дай ми го веднага!

“Да сложа край на всичко това.“

- Казах да ми го дадеш!

- Чакай де, става все по-интересно. - След малко той попадна на последната бележка, която бях записал, и я прочете с въпросителна интонация:

- “Нямам никаква нужда от него”? - За първи път видях по лицето му да се прокрадват следи от гняв.

- Не, Антоне. Слушай. Това не е вярно!

- Тогава защо си го написал?! - Той попита.

- Защото...

И изведнъж разбрах отговора. Просто в последно време

158


159

неусетно бях започнал да използвам тефтерчето като катализатор на моята несигурност. Сякаш бях развил някаква шизофрения... Сякаш тия бележки не ги бях писал аз, а по скоро бяха плод на някаква отчаяна личност, която се гърчи в предсмъртни стонове и живее единствено от енергията, получаваща се когато химикалката се допираше до белия лист.

- Разбирам защо го правиш. - Любопитния ми говореше. - Been there, така да се каже... Знаеш, че забравяш разни неща, и това те ужасява. Затова решаваш да СЪХРАНЯВАШ цялата информация, до която се докопваш. Записваш си всичко, което ти хрумне.

- Ами може да ми потрябват... - Казах.

- Да, ти направо се ужасяваш, че някоя мисъл може да остане само в теб, без да я използваш. Но чуй това. Понякога...

“Трябва дойда на себе си”

- ...фектът е обратен... В смисъл, че лека полека започва да ти става фикс идея че ще пропуснеш нещо важно. Започваш да пишеш неща, които нямат никакво значение. После ги преглеждаш и търсиш отговора из тях. Но той е бил в теб. През цялото време. Толкова очевиден, че ти се е сторил тривиален.

Бележка: Нищо не разбирам.- Престани да си записваш, за секунда и ме слушай! - Антон каза.

- Но за какъв отговор говориш? - Попитах го. - Добре. Остави ме да помисля малко: Всичко това е става защото... – Аз спрях по средата на изречението, и си поех глъдка въздух. – Не, всъщност нямам идея защо става...

- Защото ти го започна. - Явно бях попитал по правилния начин, защото Антон се усмихна.

158


159

- Когато видях Явлението ли започнах всичко?

- Не, преди това. Още в първия момент, когато си се замислил за Основния Алгоритъм...

- Момент, може би първо трябва да ми обясниш как подкара основния алгоритъм?

- Аз? - Любопитния не успя да довърши изречението си, защото се задави от смях. - Откъде ти хрумна?

- А кой тогава?

- Ще ти подскажа: най-простият отговор е правилния. Пак не се сещаш? Толкова ли е трудно да се сетиш, че ТИ ГО НАПРАВИ. Аз само заредих файла ти.

- Аз не успях да довърша файла. - Възпротивих се.

- Не този файл. Говоря за файла, с който си започнал всичко. Файлът който си написал още преди да видиш Явлението. На шибания петнайсти Февруари!

- Този файл? - Моментално се върнах на първата страница. Лицето ми – изпълнено с още по-голямо учудване. – Ама той беше празен. - Казах. - Там имаше само един символ. Една въпросителна...

Той се усмихна.

- Това малко ли е?

Той повдигна вежда и разтвори ръце, за да подсили ефекта на репликата си, но поради липсата на такъв остана в това положение за няколко секунди, след което му омръзна да седи прави, и се позиционира на канапето.

- Какво, искаш да кажеш? - Въпросите вече изпълваха устата ми, както, както слюнката изпълва устата при глад. - Че на мястото

160


161

на МА, е файл, съдържащ един въпросителен знак? Но това не е възможно... Или е заради високото ниво на абстракция? Но момент. Как е реагирал на това Стругацки?

- Сигурно е бил твърде екзалтиран, за да провери веднага...

- Да, мога да си представя как се е почувствал... Аз казах. - Като се има предвид как се чувсвам аз...

- Защо бе Инженерче? В смисъл...толкова ли е трудно, да го възприемеш?

- Да възприема кое?

Добре, вие сте написали една компютърна програма, която има за цел да наподобява мозъкът ни. Така че въпросът в случя е: Какво е общото между двете?

- Да, това се питах и аз.

- И какво е? И мозъкът и софтуера имат функции, които са заложени в тях.

- Заложени?

- Еми да. Например в нашият мозък е заложена функцията да ни опази живи, тоест инстинкта за самосъхранение. Нали така? Заложена е и репродуктивната функция - за опазване на рода. А и всяка програма има функции, за това няма какво да ти чета лекции.

После: и двете имат нужда от информация, за да изпълнят своите функции, нали така? И в резултат и двете, така да се каже, задават въпроси. Да. Но нашият мозък, за разлика от софтуера, задава и въпроси, които не са свързани с изпълняваните от него функции. Сещаш ли се? За това ние не можем да структурираме нашите познания. Можем да се опитваме, но няма никога да

160


161

успеем. Защото ние питаме просто така... Просто защото искаме да знаем. Това е нашата природа.

И по тази причина ти казвах, че това нещо... - Той, посочи тефтерчето. - ...понякога може сериозно да ти прецака мозъка.

- Да. - Кимнах.- Сега го разбирам.

- Разбирал си го преди. - Той каза.

- Имаш предвид когато се е появил лъчът?

- Имам предвид, че той не се е появил, по дяволите! В смисъл, него винаги го е имало. Просто се е появил, човек, който е искал да знае откъде идва.

- Да. - Поех си дъх. А сигурен ли си, че винаги го е имало?

Той се усмихна.

- Обзалагам се, че е там и сега.

Антон ме разтърси, за да ме извади от вцепенението ми:

- Стига си се скатавал. - Каза. - Помогни ми с багажа.

- Спокойно де, няма да закъснем,

Той не схвана иронията в бележката ми. Вместо това захвана да ми дава наставления минимален брой думи ”Махни батериите от дистанционното и ги сложи във фенерчето.” „Палатката от най-горния шкаф.” „Няколко ножове от кухнята – ще ги използваме вместо колчета.”

Докато си приготвях багажа наблюдавах как Любопитния приготвя своя. Първо приготви няколко фанелки, и панталони, и ги набута в сака си, без да ги сгъва. Малко храна от хладилника, разни други животоспасяващи провизии като лаптоп, MP3

162


163

плейър и фенерче.

Тогава осъзнах, че сходствата между него и Снежната Топка ставаха все по-очевидни. Как не ги бях видял до сега? И Антон, както и Мирко се опитваше се да е по-добър от останалите. И Антон имаше нещо в живота си, което седи над всичко друго. И още, той планираше действията си със същото внимание и целеустременост... Разликата беше само в това, че Снежната Топка вървеше към конкретна цел, която виждаше кристално ясно, а Антон и аз, също толкова уверено, вървяхме към НЕИЗВЕСТНОТО.

Бележка:

Тефтерчето беше в десния ми джоб. Там, където беше седяло през целия ми съзнателен живот готово да запише всичко което научавах през годините. Извадих го, и с точна парабола успях от първия път да го вкарам в кошчето за боклук.

След няколко дни го изрових от там, за да съставя на негова база този текст.

162


163


Аз ще се прозям, ще отворя ципа на спалния ми чувал, и ще погледна към мястото, към което и Инженерчето гледа, през процепа на палатката. Там няма да видя нищо. Но явно ставането няма да ми се размине. Инженера ще сложи батериите във фенерчето и ще започне да се облича.

„Айде, приготвяй се, няма да те чакам.”

“Спокойно де.“ Аз ще се изправя, ще си надена първите панталони и блуза, които ми попаднат и ще се затичам, за да го настигна.

„И какво видя всъщност?” Аз ще попитам, още задъхан от спринта.

„Нека първо се махнем от тук.”

„Ще ми разкажеш, като се махнем от тук?”

„Да” Той ще каже. „Спокойно, имаме доста път. Мислиш ли, че трябва да се обадим на Снежната Топка?”

„Ама кажи ми какво си намерил, и тогава ме питай на кой да се обадим.”

„На не на кой, а на кого... Не знам дали има смисъл. След последния път... Той едва ли ще ни повярва.”

„Ми опиши му какво се случва.”

„Хм...”

Ще се наложи да спрем и да изчакаме. Покрай нас ще мине група от деца - около двайсет хлапета на възраст между осем и десет. Те ще са хванати за ръце по двойки и ще вървят строени в редица, все едно са брънки, от някаква огромна гъсеница. А на мястото на главата на гъсеницата - възрастна жена (явно

164


165

учителка) ще се опитва да съблюдава реда в цялата тази лудница, прилагайки старите изпипани похвати:

„Всеки да гледа за другарчето си! Не се губете! Ивчо, кво си се зазяпал!”

“Брато, виждаш ли я?“ - Инженерчето ще каже. Това е Баева. Нашата учителка по български.”

“Тая пък коя беше?“

“Не се ли сещаш? Тая дето постоянно разправяше, че имам проблем с концентрацията.

“Не я помня.“

“А тези две момчета там? Да не сме ние двамата?“

Жената ще крещи достатъчно силно, за да я чуят и най-далечните двойки деца. Ние също ще чуваме какво говори:

„Това, деца са типични американски битници от шейсетте години.” Тя ще посочи на децата хипи лагера, който намерихме в началото на нашето пътуване. “Те живеят на комуни, отделно от цивилизацията, и пътуват непрекъснато в търсене на смисъла на живота.”

Децата ще гледат опулено, облечените в шарени дрехи хора.

„А, това са нашите прадеди” Жената ще сочи към укреплението, през което и ние бяхме минали. “Те са обожествявали бог Тангра. Тангра на нашия език означава Слънце. Те са вярвали, че той е изворът на силата им.”

Аз най-накрая ще си спомня за тази учителка.

„А това” Тя ще посочи ловците. “Група мъже, които са излязли за да убиват животни. Убийството, разбира

164


165

се, е много грешно нещо, но тях хобито им ги кара да чувстват, че имат власт над природата, и им помага да са силни през останалата част от времето.”

Децата ще започнат да си шепнат едно на друго. После учителката ще посочи човек, на око 30 години, който ще седи на тревата със забити в ушите слушалки, и ще гледа някакъв филм на преносимия си дивайс.

„А вижте този човек. Филмите и Интернет му помагат да се справи със стреса. Там той вижда нещо познато, но измислено. Но не трябва да забравяме, че филмите не са по-важни от истинския живот.”

По пътя учителката ще продължи да обяснява накратко, за всеки от обитателите на тази поляна. Малко преди да излезе, тя ще нарави своето заключение:

„И помнете деца. Всеки от тези хора си има свой начин да живее. И като порастнете и вие можете да си изберете който и да е от тези начини. Стига да оцелявате, никой няма да ви държи сметка, че разчитата самао на вашите развлечения - Жената ще посочи семейството. - или на вашата вяра. - Тя ще посочи бивака с огньовете. Или на каквото друго поискате.

Само помнете едно: Никога не бъдете като е, оня батко там.”

И тя ще посочи мен.

“Тази се изказа.” - Инженерчето ще се огледа, все едно някой го е потупал по рамото, и после е избягал.

166


167

„Спокойно. Както виждаш, явно не съм я послушал. Хайде сега. Води ме към това, към което сме се запътили, каквото и да е то.”

След като излезем от очертанията на поляната, Инженерчето ще застане начело ще започне несръчно да се катери склоновете на Витоша.

“Следвай ме”

„Няма нужда, като те гледам как се катериш, май след малко ще си отново най-долу.”

И наистина той ще изпопада първите няколко пъти, но после бързо ще се научи да пази равновесие и ще започне да напредва.

„И в крайна сметка какво видя?” - Аз ще питам.

Той ще се усмихне.

„Опитай се да се сетиш.”

“Само това правя в последните дни!”

„Добре де, слушай сега.”

Инженерчето ще започне да ми разказва, но както винаги започне от частта, която ме интересува най-малко. Ще захване да ми разправя колко прав е бил Снежната Топка в изводите си, и ще прави от тези огроми отклонения, които направо ме вбесяват...

„Добре, но в крайна сметка какво имаше там, когато отворих входа на палатката?”

„Нищо особено... Просто...Навън е ясна нощ, нали? Виждат се сумати звезди.”

„Да.”

„И като отвори входа на палатката, аз реших да вдигна глава за секунда, и да погледам звездите. Не

166


167

знам защо, но реших, че искам един вид да се уверя, че са там. Но те не бяха.”

„Е тук са, ето, виж небето.”

„Да, те са тук. Ама тогава ти беше отворил ципа лекичко, и аз виждах само една тънка вертикална ивица от небето. И точно в тази ивица не се виждаше нито една звезда. Ето, погледни.”

Аз ще се обърна нагоре и ще видя, че наистина има един участък, който започва нагоре от космоса и свършва някъде на земята, в който не се вижда нищо. Той ще е като огромен черен плащ, опънат от небето до земята.

„Ама това даже,не е права ивица, а се разширява надолу.”

„Да. Това е защото се приближаваме към него”.

Ще си припомня събитията от последните дни и изведнъж ще осъзная какво всъщност става. Ще се изплаша толкова, че ще си отклоня вниманието от камъка, върху който ще съм стъпил. Той ще се отчупи. Аз ще се подхлъзна и ще остана да вися на една ръка, над пропастта. Инженерчето ще се придвижи над мен и ще ме хване здраво.

„Ама това е тъмнината.” – Аз ще кажа, и той ще ми отговори веднага.

„Знам. Но тя сама по себе си не е опасна.”

След малко вече ще сме стигнали до върха на склона. Явлението ще започне да се разширява, и в един момент ще стигнем до мястото в което фенера ще спре да свети. Инженерчето ще протегне ръка напред и китката му също ще потъне в тъмнината. После ще я извади и ще се усмихне едва доловимо, по същия

168


169

начин, по който се усмихва винаги.

„Ама тъмнината” Аз ще започна да заеквам ”Аз си мислех, че тя олицетворяваше опасност.”

„Да. Но опасностите вече не ме плашат.”

„А аз да идвам ли?” Аз ще попитам, и въпроса ми ще прозвучи тъпо, все едно ме е поканил на шибано чаено парти, което не съм сигурен дали ще е забавно.”

„Ще идваш ли?” - Той ще ми върне въпроса.

“Еми де да знам. Не искам да съм като ония смотани поддържащи герои, които съпровождат главните през всичките перипети, и накрая не получават нищо. Нали, те не са готини?”

„Така си е.”

И Инженерчето ще тръгне към границата. Ще изглежда все едно не ходи, а лети леко над земята. После няма да изглежда никак. Демек, че ще изчезне.

„Как е там?” Аз ще попитам, но никой няма да отговори. Затова ще ми се наложи да проверя. Ще свия рамене и ще се отправя към ТЪМНИНАТА...

168


169

КРАЙ

170


ОТ АВТОРАХаресвате ли научна фантастика?

А защо?

Аз имам теория по въпроса.

Както беше казал Азимов, “мечтанията са съкровени пожелания” - с изключение на тези, които са киберпънк и дистопия, всички научнофантастични произведения се развиват в свят в който развитието на човечеството е довело до подобрение на нашия живот: там ние сме станали по-умни, научили сме се да оползотворяваме технологията, и благодарение на нея да живеем по-добре. И ние обичаме да си фантазираме така. За бъдещето. Но май не осъзнаваме, че бъдещето на нашите бащи и дядовци е сега.

А издигането на разума на едно по-високо ниво? Възможно ли е за нас хората да загърбим вродените ни животински инстинкти, в полза на мислене, което наричаме “човешко”? Нямам идея. Но е редно за нас да се замислим над тези въпроси, защото хм...

Всъщност какво друго ни остава?

Сега прочитам отново първата бележка, намираща се във въведението на книгата.

Documents

Не се страхувайте" Новела от Александър Катев