СТРАЖИ НА ИСТОРИЯТАКНИГА ПЪРВА

Бурята започва

ОТКЪС

Деймиън Дибън

Превод Александър Маринов

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани

под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие: The History Keepers: The Storm BeginsThe History Keepers Trilogy © By Damian Dibben, 2011

Background illustration © Jeff NuntrupPublished by arrangement with Random House Children’s Publishing, one part of the Random House

Group Ltd.

Превод Александър МариновРедактор Виктория Бешлийска

Коректор Тереза Бачева

Издава „Егмонт България“1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание – EPUB, 2013ISBN 978-954-27-0998-5

1. Стълбището на Монумента

Бурята вилнееше с неподозирана мощ в нощта, когато Джейк Жоунснаучи, че родителите му са изчезнали някъде в историята. Лондончани небяха виждали подобно време с неудържим порой и виещ вятър от отдавназабравения ураган през 1703 година.

Едно старо тъмносиньо бентли напредваше бавно през неукротиматастихия по Тауър Бридж. Пътуваше към северния бряг на разбушуванатаТемза. Фаровете му светеха мощно, а чистачките едва смогваха снеспирния поток вода.

На обширната кожена седалка отзад се беше свило притеснено момче.Беше на четиринайсет години, смугло, с къдрава тъмна коса и смели умниочи. Носеше училищна униформа: сако, черен панталон и износеникожени обувки. До себе си държеше стара ученическа чанта, издута отучебници и тетрадки. На опърпан етикет с дебели букви бе изписано име:Джейк Жоунс.

Стъклена преграда разделяше купето на колата на две. Джейк бешевперил големите си кафяви очи в двата силуета на предните седалки.Отляво седеше висок надменен господин, облечен в строг черен костюм,с цилиндър. Шофьорът до него беше в униформа. Двамата шепнеха, макарче Джейк така или иначе не можеше да чуе какво казват през стъклото.

Точно преди трийсет минути двамата непознати го бяха отвлекли.Джейк бързаше към къщи през парка „Гринуич“, когато излязоха от

сенките пред Кралската обсерватория. Обясниха, че се налага да гипридружи във връзка с въпрос, който не търпи отлагане. Джейк приедумите им с разбираемо недоверие, но те го увериха, че на мястото,където отиват, го очаква леля му. Джейк все още се колебаеше, когатозаваля. След няколко капки дъждът прерасна в потоп и мъжетеизоставиха маниерите. Шофьорът доближи носна кърпичка до лицето наДжейк. В ноздрите му нахлу остра лютива миризма и той усети, че пада.Събуди се малко по-късно, заключен на задната седалка на внушителнатакола.

Неочакван трясък на гръмотевица разтърси основите на Тауър Бридж.Джейк почувства пристъп на паника. Огледа вътрешността на колата:някога луксозният интериор от тъмна коприна вече изглеждаше износен;вратите – след като се събуди, опита да ги отвори, но безуспешно – имахаукрасени златни дръжки. Джейк се вгледа отблизо в една от тях. В средатаѝ имаше загадъчна рисунка на пясъчен часовник, около който обикаляха

две планети в орбита.Мъжът с цилиндъра се обърна и го изгледа с неодобрение. Лицето му

остана в сянка. Джейк устоя твърдо на погледа му – не след дълго мъжътвисокомерно обърна глава към пътя.

Старото бентли слезе от моста и се понесе по лабиринта от градскиулици. Изкачи „Фиш Хил“ и спря на малко павирано площадче околовисока каменна колона. Джейк я измери с поглед: на здраватаправоъгълна основа се извисяваше огромен стълб от ослепително бялваровик, който сякаш пронизваше свъсеното небе. На върха, койтоизглеждаше отдалечен на цял километър над земята, грееше златна урна.

Джейк осъзна, че е виждал необичайния мемориал и преди: попаднатук по случайност с родителите си след едно глупаво посещение вЛондонската тъмница (някакъв нескопосан таласъм се бе хлъзнал в локваизкуствена кръв и от охраната бяха светнали лампите). Бащата на Джейкразвълнувано му разказа историята на стълба: наричал се Монументът ибил издигнат от сър Кристофър Рен, за да напомня за Големия пожар вЛондон; спираловидното стълбище вътре стигало чак до искрящия връх.Желанието да се изкачи догоре мигом завладя Джейк и баща муентусиазирано се съгласи. В необясним пристъп на паника обаче майкатаму – по принцип готова за забавления – настоя да поемат към къщи предизадръстванията. Джейк едва откъсна поглед от колоната.

Мъжът с цилиндъра излезе от колата, разпъна чадъра си и го стисназдраво срещу напора на вятъра. После отвори задната врата и погледнаДжейк:

– Последвай ме. И не си и помисляй да бягаш!Джейк огледа своя похитител с недоверие. Беше елегантен – черният

копринен цилиндър се допълваше от бяла риза, черна вратовръзка итъмно сако, което прилягаше идеално на стройното му тяло, тесенпанталон на дискретно райе и безупречно лъснати обувки. Имаше ясноизразени черти на лицето: напет орлов нос, високи скули и черни очи,които светеха с каменна арогантност.

Блесна светкавица и вятърът ги заля с нова вълна дъждовни капки.– Бързо! – излая мъжът. – Не ние сме враговете ти, повярвай.Джейк метна чантата си на рамо и неуверено излезе от колата. Мъжът

го стисна здраво за ръката и почука на прозореца на шофьора.Електрическото стъкло се свали.

– Незабавно тръгвай да вземеш Нейно Величество!– Разбрано.– Не забравяй и госпожица Сен Оноре. Чака те в Британския музей,

вероятно в Египетската зала.– В Египетската зала – кимна червендалестият шофьор.– И още нещо, Норланд… отплаваме след час. Точно след час! Ясно ли

е? Без разходки до букмейкъра или до някоя от любимите ти дупки.Забележката не допадна на шофьора, но той потвърди с изкуствена

усмивка:– Отплаване след час. Разбрано! – и вдигна прозореца.Пулсът на Джейк удвои обичайния си бяг. Внезапно го заля прилив на

адреналин; той дръпна ръката си и се втурна да бяга с всички сили презплощада.

Високият мъж реагира мигновено.– Спрете го! – изрева той на група чиновници, тръгнали към входа на

метрото надолу по улицата.Стреснати от властния му глас, хората решиха, че момчето се е

провинило в нещо, и се скупчиха, за да препречат пътя му. Джейк обачесе завъртя на пети, хукна обратно и се блъсна в похитителя си. Челото муудари челюстта на мъжа със звучен пукот.

Джейк успя да се задържи прав, за разлика от преследвача си: мъжътзалитна назад, загуби равновесие, чадърът му отхвръкна встрани и тойвдигна първо само поглед, а после и крака във въздуха. За миг тялото музастина в нищото, след което се приземи в голяма кална локва.Цилиндърът му се изтъркаля в основата на Монумента. С крайчеца наокото си Джейк забеляза, че чадърът се носи в небето към купола накатедралата „Сейнт Пол“.

Момчето потисна собствения си страх и се втурна към купчината дългикрайници и окаляни одежди. Шофьорът бе изскочил от колата в паника;чиновниците бяха замръзнали по местата си. Джейк изгледанеподвижната фигура пред себе си.

– Добре ли сте? – попита и си представи най-лошото. Гласът му бешедоста плътен и нисък за годините му.

След малко високият мъж размърда глава. Без да обръща внимание налеещия се порой, той се понадигна и вяло отметна коса от челото си стънката си ръка.

– Съжалявам, не разбрах, че сте зад мен – въздъхна Джейк соблекчение. – Нали сте добре? – загрижено попита той отново и протегнаръка, за да помогне на мъжа да се изправи.

Мъжът пренебрегна както жеста, така и въпроса. Вместо това, сеобърна към шофьора:

– Какво чакаш? Повтарям: отплаваме след час! – изсъска му той, след

което насочи злостта си към тълпата зяпнали чиновници. – Не сте ливиждали човек да пада?

Враждебният тон отпрати хората по пътя им. Шофьорът се качиобратно в колата и запали двигателя. Бентлито потегли и се скри задъгъла. Джейк се оказа сам с похитителя си в основата на огромнатаколона. По някаква причина желанието му да бяга се беше стопило. Тойвдигна цилиндъра, изтупа го и го подаде на мъжа с колеблива усмивка.

– Казах, че не ние сме враговете ти – измърмори възрастният през зъби,изправи се на крака и ядно намести цилиндъра на главата си. – Щом невярваш на мен, остави леля ти да ти обясни подробностите, когатопристигне.

– Леля ми…? – Джейк поклати глава. – Какво общо има тя?– Обясненията по-късно. Сега ме последвай!Високият мъж пристъпи в основата на Монумента, извади голям ключ

от джоба на жилетката си и го пъхна в ключалка, скрита в камъка. Докатого следеше с недоумение, Джейк различи едва видимите очертания наврата – тайна врата – в самата основа на огромната колона.

Мъжът превъртя ключа и каменната врата се отвори с глух грохот.Вътре мъждукаше меката светлина на свещи. Удивлението мигом изместипритеснението на Джейк. Той протегна врат и надникна в тяснотопомещение, от което надолу тръгваше старо каменно спираловидностълбище.

– Бързо! Бързо! – изръмжа мъжът. – Всички отговори те очакват вътре.Включително и на въпроса къде са родителите ти.

Лицето на Джейк пребледня.– Ро-родителите ми? – заекна той. – Какво е станало с родителите ми?– Последвай ме и ще разбереш – бе единственият отговор, който

получи.Джейк разтърси глава и упорито остана на място. Пое дълбоко въздух и

заговори с най-плътния си заплашителен глас:– Отвлякохте ме в парка „Гринуич“ и ме заключихте в кола. Ще ви

лепнат поне двайсет обвинения. Затова сега ще ми отговорите на няколковъпроса. Първо: какво знаете за родителите ми?

Мъжът го изгледа с досада.– Ще ти кажа, след като се скриеш от дъжда и ми позволиш да сменя

съсипания си костюм – той посочи голяма цепка по дължината на сакото.– Но кой сте вие? – продължи да упорства Джейк.Мъжът си пое дъх, за да се успокои.– Името ми е Юпитъс Коул. Нямам намерение да те наранявам. Дори

напротив: опитвам се да помогна. Наложи се да те отвлечем, но е в твойинтерес да дойдеш с нас. Е, ще ме последваш ли долу?

Приключенската душа на Джейк безспорно беше заинтригувана: отексцентричния господин, от тайната врата, от подканващото го стълбище.Въпреки това, той остана на място.

– Не разбирам. Какво има долу?– Долу е бюрото. Бюрото! – тросна се Юпитъс. – Ела и ще видиш! –

очите му се впиха в тези на Джейк: – Въпрос на живот и смърт е, неразбираш ли? На живот и смърт!

Сериозният решителен тон най-сетне убеди Джейк. Мъжът отворивратата и погледна момчето.

– Свободен си да си отидеш, когато пожелаеш. Но ти обещавам, че товаще бъде последното, което би ти хрумнало.

Джейк огледа помещението и стълбите. Не можеше да сдържалюбопитството си повече.

– Това е абсолютна лудост – промърмори той и пристъпи вътре.Вратата се затвори зад тях с глух тътен. По спиралата на стълбищетопросвири вятър.

– След мен – рече Юпитъс меко и пое надолу.

2. Бюрото в Лондон

Джейк последва Юпитъс надолу по стълбите и стъпките им екнаха впразното пространство. На равни интервали пътят им беше осветен отмъждукащи газови лампи, които огряваха поредица древни стенописи. Наизбелелите олющени рисунки имаше сцени от всички великицивилизации в историята: от Египет и Асирия до Древна Атина; отПерсия и Рим до Византия; от Древна Индия и Османската империя доСредновековна Европа. Изобразените владетели и герои, епичнитешествия, сражения и пътешествия заплениха Джейк.

– Рисувани са от Рембранд – обясни Юпитъс делово, – припреместването на Лондонското бюро тук през 1667 г. Чувал ли си заРембранд?

– Мисля, че да… – рече Джейк неуверено.Юпитъс го измери пренебрежително с очи.– Искам да кажа, аз обичам картини – неволно се заоправдава Джейк. –

Стари картини, на които се вижда как са живели хората.Учуди се от думите си. Вярно беше – наистина обичаше стари картини,

но обикновено не говореше за увлечението си: приятелите му в училище –а още повече враговете му – не споделяха тази негова страст. Джейк,напротив, често се шмугваше в картинната галерия „Дълуич“ сам,заставаше пред картините с присвити очи и си представяше, че е там, вонази епоха. Пазачите постоянно му напомняха да се отдръпне.Изчакваше ги да се отдалечат и отново потъваше в картината.

Стълбището свърши. Пред тях имаше само една тежка врата смесингова плочка със същия символ като онзи, който Джейк бе забелязалв колата: пясъчен часовник с две планети в орбита. Старинното муизлъчване напомни на Джейк илюстрацията, която бяха разглеждали пофизика: електрони, обикалящи около ядрото на атома.

Юпитъс изгледа Джейк сериозно.– Малцина стигат до тази врата. А животът на онези, които го сторят,

се променя необратимо. Просто предупреждавам.Джейк неволно затаи дъх.Юпитъс отвори вратата и двамата пристъпиха вътре.– След малко се връщам. Ти седни тук и стой мирно – мъжът посочи

един стол до вратата, прекоси помещението и влезе в следващото. –Имаме петдесет минути! – обяви той и хлопна вратата зад гърба си.

Джейк се заоглежда с почуда.По план и изглед помещението напомняше просторна старинна

библиотека. Не обществена като онази в Гринуич; това беше библиотека,в която се попада само със специална покана, за разглеждането на ценнидревни книги. Беше на два етажа и в двата края на помещението имашеспираловидни стълби към балкона, плътно запълнен с полици с древникниги. Огромните капандури високо горе, над полиците, потракваха исвиреха в бурята.

В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, осветена отпримигващи зелени лампи. Беше покрита със стари карти, чертежи,ръкописи и планове. Най-забележителното отгоре ѝ бяха няколко глобуса,разположени тук-там между старинните документи.

В стаята кипеше оживление. Няколко мъже, облечени в подобие наморяшки униформи, редяха всичко в дървени сандъци с бързивнимателни движения.

Джейк забрави за указанията на Юпитъс да стои на място, пристъпипредпазливо към дългата маса с чантата си на рамо и се загледа в един отглобусите. Не беше виждал толкова стара вещ. Имената на държавите бяха

написани на ръка със старовремски почерк. Той се наведе напред и севгледа отблизо. Откри Великобритания, перлата на Северно море. Поднея Испания покриваше огромна площ с размерите на Азия. В центъра наИспания се мъдреше избеляло изображение на властен крал. Америкапредставляваше единствено гори и планини. Джейк се доближи още по-близо. На дъното на Атлантическия океан, сред бледите рисунки нагалеони и делфини едва видимо бе изписана дата: 1493 година.

– Ако обичате, сър… – един от мъжете в униформи бе застанал до негосъс сандък в ръце. Джейк се отдръпна. Мъжът вдигна големия стариненглобус от масата и го положи внимателно в сандъка. След това натъпкаоколо него слама, сложи капака и го закова с пирони.

След това понесе сандъка към широк отворен портал в другия край напомещението и го сложи на количка с още няколко сандъка. Количката беиздърпана през портала към коридора отвъд.

Погледът на Джейк се спря на следващото по пътя си. Едно момчеработеше нещо на бюро в преградено място. Имаше розови бузи, рошавакестенява коса и дебели очила, залепени с тиксо. На възраст беше колкотоДжейк, но кафявият му кариран костюм би прилягал повече на някойексцентричен професор. На рамото му лениво се бе сгушил папагал.Мекото оперение на птицата беше калейдоскоп от цветове – оранжево,червено, тъмнотюркоазено.

Момчето тракаше бързо на уред, подобен на пишеща машина, но с по-малко клавиши, по които вместо букви, бяха изписани странни символи.Отзад на уреда, подобно на антена, се подаваше кристална пръчка, коятожужеше и припукваше от електрическите заряди при всяко натискане наклавишите. На всеки няколко минути писане момчето бързо завърташеръчката отстрани на уреда, след което продължаваше работата си.

– Извинявай, пречиш ми на светлината – рече то на Джейк, без давдига поглед от апарата. – Ако не изпратя съобщението до пет минути, щеси имам неприятности.

Джейк заобиколи бюрото. Момчето вдигна очи и го огледа, след коетобутна очилата на носа си и продължи да пише. В следващия миг протегнаръка, взе едно парче изкусителен на вид пай от чинията до апарата и гопъхна в уста. Стомахът на Джейк изкъркори: не бе хапвал нищо от обяд.Явно подразбрало това, къдравото момче го покани:

– Вземи си едно, щом се налага. С круша и канела е. Тестото еизключително меко.

Джейк го измери с недоумение – гласът му бе равен и старомоден катона човек, който чете новините по някоя сериозна радиостанция. Взе едно

парче пай и отхапа под зоркия поглед на пъстрата птица.– Нали не хапе? – попита Джейк и протегна ръка към папагала.Птицата нададе зловещ крясък, накокошини пера и размаха криле.

Джейк отскочи стреснато.– Мистър Дрейк не обича непознати! – обясни собственикът му. – Това

е спасителен папагал от Мустик. На твое място бих послушал съвета нагосподин Коул и бих седнал на мястото си.

Джейк остави момчето да пише и да мърмори и се върна на стола довратата. Мистър Дрейк, папагалът, го наблюдаваше строго.

Мислите на Джейк полетяха към случилото се през седмицата.Допреди час всичко вървеше нормално…

Джейк Жоунс живееше в малка къща на обикновена улица в

неугледната част на Южен Лондон. Къщата разполагаше с три спални,една баня и недовършена зимна градина. Имаше кабинет, който бащата наДжейк на шега наричаше „комуникационната зала“, бяха го превърнали всклад за стари компютри и купчина оплетени кабели. Родителите наДжейк Алан и Мириам държаха магазин за обзавеждане за баня наглавната улица. В почивните дни Мириам се посвещаваше на чудатиготварски експерименти, а Алан се правеше на майстор. Заниманията ина двамата неизбежно завършваха с провал: недопечено суфле, прегоренисосове, пукнати тръби и недовършени зимни градини.

Училището на Джейк се намираше на петнайсет минути пеша презпарка „Гринуич“. Не беше особено лошо, не беше и особено добро. Имашеняколко интересни учители, както и един-двама строги. Джейкненавиждаше математиката, справяше се с географията и беше неотразимв баскетбола. С ентусиазъм се явяваше на прослушвания за всякоучилищно представление, но рядко получаваше нещо повече от участие вхора. Обичаше историята; могъщите загадъчни хора – владетели иимператори, – каквито бе видял по стенописите преди малко, му бяхаинтересни, но, за съжаление, същото не можеше да се каже за учителя мупо история.

За последно Джейк се видя с родителите си преди четири дни. Бяха муоставили бележка да се отбие в магазина на връщане от училище. Той гипослуша, но не завари там никого. Остана да ги изчака.

Магазинът не беше от преуспяващите. Джейк често се чудеше какизобщо просъществува. Родителите му го бяха отворили точно следраждането му и оттогава оцеляваха по чудо. Както бе посочил единнедоволен клиент: „Просто им липсва усетът за фаянса!“.

Джейк беше склонен да се съгласи. Мириам стопанисваше магазинадоста разхвърляно: непрекъснато губеше документи и касови бележки, апонякога и цели комплекти за баня. Алан работеше предимно по адреси –наглеждаше неизбежния хаос при поставянето на закупеното. Беше едърмъж, добре сложен, висок над метър и осемдесет. Джейк често сиказваше, че баща му не е скроен за работа по тесните бани в предградията.Не само заради ръста, а и заради небрежното отношение към живота.

Джейк остана в магазина, докато дойдоха.– Ето те и теб, миличък! – възкликна Мириам и се опита да приглади

кичурите на разчорлената си черна коса. Беше привлекателна жена, асмуглият ѝ тен – като този на Джейк – излъчваше чувствена топлина.Дълги, извити мигли обрамчваха големите ѝ очи, а над ъгълчето на устатаси имаше медена на цвят бенка. Алан бе с неправилни черти и светлакожа, с гъста руса коса и едва набола брада. Изглеждаше сякаш всекимомент на лицето му ще грейне дяволита усмивка.

– Същински потоп у Долорес Дивайсис. Тръбите не бяха свързаниправилно – въздъхна Мириам и погледна Алан. – Наложи се да ѝ върнапарите.

– И цяла година да им посветя – отвърна Алан, – Долорес никога нямада е доволна!

Както обикновено след подобна реплика, последва пауза, след коетоАлан и Мириам се разкискаха. Имаха заразително чувство за хумор:ставаше им смешно от всичко, особено при вида на определен тип хора:надут банков чиновник или високопарен клиент като Долорес Дивайсис.Предпочитаха да се смеят на живота, вместо да го оставят да ги победи.

– Имаме новини – обърна се Мириам към Джейк и си придаде бодрозвучене: – Налага се да изчезнем за няколко дни.

Джейк изпита разочарование. Мириам продължи с опитите зажизнерадост:

– Вината е моя – объркала съм датите. Имаме търговски ангажимент вБирмингам. Ще бъде адски скучно, но трябва… – как се изразисчетоводителката? – да обогатим списъка със стоки.

– В момента най-популярни са гранитът и пясъчникът – вметна Аланглуповато.

– Тръгваме днес, направо оттук – Мириам посочи пълния червен куфарзад щанда. – Роуз ще се премести вкъщи, докато ни няма. Нали не сесърдиш, миличък? – попита тя нежно.

Джейк опита да кимне утвърдително, но жестът му излезе по-скороравнодушен. Родителите му започнаха да ходят по такива търговски

изложения преди три години – отначало по веднъж годишно, но тазигодина вече бяха изчезвали два пъти, като и в двата случая бяхаоповестили заминаването си в последния момент.

– Връщаме се в петък следобед! – рече Мириам с усмивка и погалигъстите къдрици на сина си. – И ще се посветим изцяло на теб.

– Планирали сме няколко изненади – изчурулика Алан. – Големиизненади!

Мириам дръпна Джейк и го притисна силно в прегръдките си.– Толкова те обичаме!Той я остави да го помачка, след това се дръпна. Тъкмо оправи

ученическото си сако, когато баща му го сграбчи в своите прегръдки.– Да се пазиш, сине – каза той, все едно играеше таткото в някой

холивудски филм.Джейк се изскубна от прегръдката.– Благодаря. Да си изкарате добре – измърмори, без да ги поглежда, и

напусна магазина.Тръгна по ветровитата улица и се цупи по целия път до парка

„Гринуич“, където остана до мръкване на една пейка. Стана мунеприятно, че се раздели с родителите си по този начин, но беше нещокато наказание.

Само след час сърцето му омекна. Прости им всичко и изпита остранужда да ги види, преди да заминат. Втурна се по главната улица сразтуптяно сърце.

Но беше закъснял. Магазинът бе затворен, осветлението – угасено.Червеният куфар липсваше.

Както му бяха обещали, вечерта в дома им пристигна сестрата наАлан – Роуз. Тя бе един от любимите хора на Джейк – ексцентрична,пряма и изключително забавна. Носеше купища подрънкващи гривни отпътуванията си по света. Бе от типа хора, които с охота се заприказваха снепознати, и непрекъснато повтаряше на Джейк: „Животът е кратък,забавлявай се!“.

Двамата си прекарваха добре, но този следобед, след последния час,Джейк се спусна по стълбите в училище с нетърпение. Родителите мубяха казали, че си идват в петък, и той бързаше да се прибере вкъщи.Отново влезе в парка „Гринуич“. Гледката към цял Лондон бе помраченаот задаващите се гъсти черни облаци, които настъпваха на хоризонтаподобно на армия.

Именно в този момент Юпитъс Коул и шофьорът Норланд се появихаот сенките пред Кралската обсерватория.

Разбира се, Джейк щеше да осъзнае значимостта на мястото чак следняколко дни: именно в Кралската обсерватория през 1668 годинагосподин Хук, в компанията на още няколко души от новооснованотоКралско дружество бе започнал работа върху връзката между времето ипространството.

Срещата с Юпитъс и Норланд се бе случила съвсем скоро. ДокатоДжейк размишляваше на стола в необичайното помещение, животът му сеносеше към „необратима“ промяна – както го бе предупредил Юпитъс.

Внезапно вратата на кабинета на Юпитъс се отвори.– Вече може да влезете, господин Жоунс – рече той отсечено.Джейк се изправи, тръгна към вратата, но след крачка застина на

място – осъзна, че всички са приковали очи в него. След миг хората сеопомниха и се върнаха към трескавата си дейност, а Джейк прекрачипрага.

3. Кораби и ромбове

– Затвори вратата! – изръмжа Юпитъс.Джейк затвори внимателно.Мъжът бе седнал зад бюрото си и пишеше трескаво с писалка. Беше се

преоблякъл, но с почти същите дрехи като преди: бяла риза, чернавратовръзка, тъмен фрак и панталон на дискретно райе. Мокрите одеждилежаха на купчина на пода.

Джейк огледа облицования с дърво кабинет. Беше същинскасъкровищница за необичайни вещи. Мраморен бюст на римскиимператор, витрина с мечове и старинни оръжия, тихичко ръмжащ тигър,древни изображения на аристократи и владетели, още карти, глобуси… Вкамината припукваше огън, а до нея се мъдреше препарирана птица сголям извит клюн.

– Това не е ли…?– Додо, да – рече Юпитъс, без да вдига поглед. – Един от последните

екземпляри, крачили по Земята. Разбира се, отдавна вече не крачи.Вероятно се чудиш защо си тук. И кои сме ние.

– Меко казано. Откъде познавате родителите ми? – попита Джейк.– Първо, нека прегледам зрението ти – прекъсна го Юпитъс, сякаш без

да чува въпроса му.

– Зрението…?Юпитъс извади изящен инструмент от тъмно дърво и сребро от едно

чекмедже на бюрото. Беше лупа, от онези, с които бижутерите изследвахаскъпоценни камъни. Мъжът я намести на дясното си око и пристегнаремъка около главата си. След това заобиколи бюрото.

– Седни на този стол! – заповяда той.– Имам отлично зрение.Юпитъс изчака Джейк да се подчини на заповедта му. Момчето седна с

неохота.– Остави чантата си там – посочи ученическата му чанта. Джейк я

свали и я сложи на бюрото.Юпитъс завъртя копчето на уреда, включи лампичката му и вдигна

брадичката на Джейк.– Отвори широко очи, моля – рече, наведе се и се втренчи в дясната

зеница на момчето през лупата.– Какво е това?– Шшшт! – Юпитъс насочи вниманието си към лявата зеница и се

сбърчи съсредоточено. – Сега бързо затвори очи!Джейк се подчини. Юпитъс освети затворените му клепачи един по

един.– Сега кажи какви форми плуват в тъмнината на затворените ти

клепачи.– Форми? Не виждам никакви форми.– Виждаш, разбира се! Има форми. Трябва да са различни по размер, но

едни и същи на вид. Правоъгълни, квадратни, кръгли… Гледайвнимателно. Какви са?

Джейк се съсредоточи и наистина съзря някаквиочертания.

– Мисля, че са… ромбове.– Ромбове? Наистина ли? Не правоъгълници? Или квадрати? – запита

Юпитъс нетърпеливо.– Определено. С формата на ромб са. Вече са навсякъде.Юпитъс изглеждаше ядосан, сякаш го беше обидил с нещо.– Формата симетрична ли е? Ясно очертана или мъглява? – продължи

разпита.– Мисля, че е ясно очертана.Мъжът потръпна и си пое дълбоко въздух.– Късметлия – изрече едва доловимо, свали уреда от главата си и го

хвърли на бюрото. После се върна на мястото си. – Ще мина направо на

въпроса. Заминаваме за Франция тази вечер. Ще пътуваме с кораб. Трябвада дойдеш с нас.

Джейк се изхихика невярващо:– Моля? За Франция? Тази вечер?– Знам, че те известяваме в последния момент. Ще ти осигурим дрехи,

храна, всичко, от което се нуждаеш. Страдаш ли от морска болест?Морето е бурно.

– Не. Извинявайте, но… Кои сте вие?Юпитъс се втренчи в него.– Може би пък предпочиташ да си останеш в Лондон – в онова скучно,

безинтересно училище. Досадни уроци ден след ден. Дати и уравнения –Юпитъс небрежно отвори чантата на Джейк, извади един от учебницитеи го разгърна – За какво? За да издържиш някакъв безсмислен изпит? Зада продължиш с „висше“ образование? За да постигнеш мечтата –уморително, безлично назначение, последвано от мъчителна,безсмислена смърт?

Загубил ума и дума, Джейк успя само да поклати глава.Юпитъс затвори рязко учебника и го пусна обратно в чантата.– Ако искаш да се образоваш, мястото е светът. В него е далеч по-

разнообразно и сложно, отколкото можеш да си представиш.Джейк погледна мъжа пред себе си. Последните му думи докоснаха

някаква струна в сърцето му.– Не е само заради училището… – започна той. – Надали родителите

ми ще се зарадват, ако изчезна с група непознати към Франция. Не сеобиждайте, но всички тук изглеждат напълно луди: дрехите ви,старомодния начин на говорене – Джейк се опита да запази спокойствие,но ръцете му трепереха.

– Родителите ти, казваш? Каня те да дойдеш с нас от тяхно име. Теизчезнаха, не разбираш ли?

– Моля? – сепна се Джейк. – Как така?– Най-вероятно са в безопасност. Двамата знаят как да оцеляват, а и

през годините са се сблъсквали с много опасности. Това обаче непроменя факта, че загубихме връзка с тях. От три дни. Тревожим се.

На Джейк му притъмня.– Извинявайте… Не разбирам. Откъде ги познавате?Юпитъс Коул изгледа момчето хладно, след което отвърна:– Работим за една и съща организация – той махна елегантно към

стаята наоколо и добави. – Тази организация.За момент настъпи тишина, след което Джейк избухна в смях.

– Имате грешка. Родителите ми продават обзавеждане за баня. Мивки,бидета, тоалетни чинии. В момента се прибират от търговско изложениев Бирмингам. Разбира се, бихте знаели къде са, ако ги познавахте…

– Алан и Мириам Жоунс – прекъсна го Юпитъс, – на възраст съответночетирийсет и пет и четирийсет и три години. Ожениха се на островРодос, в портокалова горичка край морето. Бях на сватбата. Незабравимспомен – добави без помен от сантимент. – Името Жоунс, разбира се, естранно без обичайното „Д“ в началото. Имат един син – Юпитъс посочиДжейк равнодушно – Джейк Арчи Жоунс, на четиринайсет години. Нямаданни за положението. Другият им син, Филип Лиандро Жоунс, починана петнайсетгодишна възраст преди три години.

– Престанете! – Джейк скочи на крака от гняв. С влудяваща небрежностЮпитъс бе засегнал свята за Джейк тема – по-големия му брат Филип. –Няма нужда да ме изпращате! Кораби към Франция, прегледи на очите…Що за откачалки! – изгледа гневно Юпитъс, сграбчи чантата си и закрачикъм вратата. По пътя чувствата му надделяха и устната му затрепери, нотой успя да се овладее.

– Ако си тръгнеш сега, може никога повече да не видиш родителитеси! – обяви Юпитъс толкова категорично, че Джейк се закова на място,обзет от ужас. – Както ти казах, леля ти скоро ще бъде тук – продължимъжът по-спокойно. – Ще ни придружи на пътуването. Тя ще ти обяснивсичко. Разбира се, стига да дойде навреме. Точността никога не е била отсилните ѝ страни.

Джейк се обърна. Беше напълно объркан и вече не можеше да проумеекаквото и да било.

– Ако искаш да откриеш родителите си, ако искаш да останеш жив,нямаш друг избор, освен да дойдеш с нас – заключи Юпитъс мрачно.

Джейк проговори като насън:– И къде точно във Франция отивате?За първи път в погледа на Юпитъс блесна бегло уважение:– На място, на което със сигурност не си бил.На вратата се почука отсечено и се чу делови глас:– Капитан Макинтайър.– Влезте! – рече Юпитъс.Вратата се отвори и насреща стоеше здрав мъж с бодро излъчване,

облечен в куртка на морски капитан. Той кимна на Джейк и се обърна къмЮпитъс:

– Господин Коул, имате ли минута? Трябва да изясним координатите –Макинтайър разпъна на бюрото на Юпитъс стара мореплавателска карта

на бреговете на Великобритания, Северно море и Ламанша. – Сър,опасявам се, че ако поемем към обичайната си източна хоризонтнаточка – Макинтайър посочи изображение на звезда в Северно море, –всеки, насочил се в същата посока, може да ни пресрещне. Затовапредлагам друга хоризонтна точка на юг – югоизток.

На отворената врата се почука отново. Един от мъжете в униформи безастанал мирно с празен сандък в ръце.

– Извинете за безпокойството, господин Коул, сър. Какво бихте желалида опаковам от кабинета ви? – попита мъжът учтиво.

Юпитъс застана до стъклена витрина с големи стари книги, отвори я ипосочи няколко определени тома поред: – Галилей, разбира се, Нютон,Шекспир… – млъкна и извади древен ръкопис от полицата. Джейкизпъна врат, за да види какво държеше. На предната корица едва личешенадпис на ръка с избледняло лилаво мастило: Макбет, нова пиеса затеатър „Глобус“. Джейк усети как по гърба му пробягват тръпки, защотоосъзна, че това явно беше почеркът на автора, изписал и собственото сииме: Уилям Шекспир.

Юпитъс връчи книгата на мъжа в униформа.– Вземете всичко. Бог знае кога ще се приберем.Той свали една картина от стената и отключи сейфа зад нея. Извади

отвътре пачка стари банкноти и ги хвърли в един куфар. След товаизпразни в шепата си съдържанието на дебела кожена кесия: бляскавидиаманти, изумруди и турмалини. Върна ги в кесията и я метна в куфара.

Накрая Юпитъс извади още нещо – малка полирана кутийка. С неяборавеше изключително внимателно. В кадифената ѝ вътрешност бяхаположени три предмета: в средата – устройство от лъскаво сребро сразмерите на чашка за яйце, покрито със сложни копчета и циферблати;от двете му страни – по едно миниатюрно стъклено шишенце. Едното бенеугледно и съдържаше сива течност, другото бе изящно гравиранкристален съд, пълен със златиста течност. Юпитъс извади внимателновторото шишенце и го вдигна срещу светлината. Течността заемаше едначетвърт от обема му и грееше слабо с цветовете на дъгата.

Юпитъс си спомни, че Джейк все още е в стаята:– Това е всичко, господин Жоунс.– Аз… къде… как…? – заплете език Джейк.– Изчакай по-нататъшните указания ето там.Джейк усети как кимва послушно. На излизане от стаята чу деловия тон

на Юпитъс:– Така, Макинтайър, докъде бяхме стигнали? Координати юг –

югоизток…