1

ВЕНЕТА ЯНКОВА

МИТОЛОГИЯ И ФОЛКЛОР

Шуменски университет „Еп. Константин Преславски”

2014

Анотация

Лекционният модул цели да запознае студентите с общите характеристики на

мита и на фолклора като различни исторически етапи от човешката култура, които

си взаимодействат. Важни моменти в неговото съдържание са: очертаването на

основните особености на митологическото мислене, спецификите на фолклорността,

както и – процесите на техните взаимоотношения във времето.

Темите, включени в модула, се опитват да създадат обобщаваща теоретична

представа за митологията и за фолклора, а едновременно с това – те са ориентирани

към специфичните измерения на тюркската митология, на ислямската митология и

техните проявления на Балканите. Водещ момент в предпочетения подход е

обогатяването на културно-историческата информация с интересни и полезни факти

и конкретни примери-илюстрации (митове, легенди, фотографии на археологически

находки и др.).

Стремежът на лекционния модул е съчетаването на необходимото за

учебната дисциплина теоретично познание с практико-приложната насоченост към

собствения жизнен опит на студентите и към възможностите на теренното

изследване. Също така изложената тук информация може да служи и като

справочник за бъдещата практическа дейност на специалистите в областта на

хуманитарните науки.

2

Съдържание:

I.МИТ, МИТОЛОГИЯ И ФОЛКЛОР

II. ТЮРКСКА МИТОЛОГИЯ

III. MЮСЮЛМАНСКА МИТОЛОГИЯ

Насоки за четене:

Запознаването с лекционния модул „Митология и фолклор” ще Ви даде

възможност да получите обща представа за спецификата на мита, митологията и на

фолклора като важни етапи от културата на човечеството. Тя ще Ви въведе в

особеностите на тюркската митология и на мюсюлманската митология и ще Ви

подготви за изучаването на явленията на фолклорната култура и в частност – на

турския фолклор. Това познание е онази необходима основа, върху която ще се

изгради Вашето адекватно разбиране за множество явления от древността до наши

дни.

Ключови думи:

Мит, митология, митологическо мислене, типология на митовете, фолклор,

тюркска митология, шаманизъм (шаманска митология), мюсюлманска митология.

3

I. МИТ, МИТОЛОГИЯ И ФОЛКЛОР

Мит и митология

През многовековното си съществуване човешките общества формират различни

начини за обяснение на света, които съответстват на различни мисловни представи и на

различни исторически етапи от развитието на човешката словесност, които се намират

в сложни и понякога – противоречиви процеси на приемственост и взаимодействие.

Прието е да се наричат „митологична представа за света”, „фолклорна представа за

света” и литература или накратко: митология, фолклор, литература.

Понятието „мит” има своите популярни и специализирани схващания. Според

една широкоразпространена представа митът е измислица, разминаване с

действителността, нереалност. Както подчертава световноизвестният специалист по

митология, Мирча Елиаде: „На обикновения език на XIX век митът е означавал всичко,

което не отговаря на „действителността”: сътворението на Адам или невидимият човек,

разказваната от зулусите история на света или „Теогония”-та на Хезиод са били

„митове.” [Елиаде Пос. съч.:15].

Интересно и полезно:

Може би вече сте чели книгата на Божидар Димитров „12 мита от българската

история” (2006), в увода на която която той пише:

„В историята на средновековна България и средновековните българи има много

митове — в това е убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но

утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и

нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.

Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за

исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните

българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните

историци (тях ги четат 1000–1500 професионални историци), а от учебниците по

история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в

медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните

медии и, разбира се, киното. Определено смятам, че филмът „Хан Аспарух“, гледан

още при появата му от 16 милиона зрители (т. е. по 2 пъти от всеки българин) и

излъчван и до ден днешен периодично по всички ефирни и кабелни телевизии, създаде

изключително трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равнище и

процеса на създаването на българската държава. ...

Следователно, за митовете в познанията на съвременното общество, свързани с

българската средновековна история, са виновни все пак професионалните историци.

Какви са причините за раждането и устойчивостта на неистината в историята?”

4

Терминът „мит” 1 (на гръцки език mytos – „предание, сказание, легенда”) днес се

употребява в две основни значения:

Словесен повествователен текст

Система от представи за света, често наричана „картина на света”

Понятието „митология” днес също се използва в няколко смисъла:

Съвкупност от митове, които принадлежат на една културно-историческа

традиция

Специфична форма на възприемане на света. Това разбиране

отъждествява „мит” и „митология”

Научна дисциплина, която се занимава с изучаването на митовете и на

митологическите системи

Подобно на понятието „култура”, за „мит” в науката съществуват практически

безкрайно множество определения. Ето някои от тях:

За английския антрополог Едуард Б. Тайлър (1832 - 1917) митът е начин за

обяснение на природата и на нейните закони, който е характерен за най-ранния пред-

научен период от човешкото мислене. В стремежа си да осмисли света около себе си,

древният човек удостоява природни обекти с душа като си ги представя като живи

същества.

Според антрополога Джеймс Фрейзър (1854 – 1941) митът е неправилно

разбиране на магическите ритуали и на природните закони. Според неговата теория

„мит” и „наука” са противопоставени и развитието на човечеството преминава през

етапи, последователно свързвани с магията, религията и с науката.

За руския учен С. А. Токарев: „Митът – това са антични, библейски и други

старинни приказки за сътворяването на света и на човека, а така и – разкази за богове и

герои – поетически и понякога причудливи.”

Неговият сънародник Е. Мелетински счита, че митовете са събития, свързвани с

богове, духове, герои, които са обожествявани или – свързвани с боговете по своя

произход. Така също това са разкази за първите хора, които са родоначалници на

племето или – народа и които пряко или косвено са участвали в създаването на света,

на елементите на природата и културата.

При тълкуванието на мита френският антрополог Клод Леви-Строс (1908 - 2009)

се позовава на методите на науки като лингвистика и семиотика (наука за знаците и

символите). Митът е езикова форма, която може да намери еднакви или подобни

структури в иначе отдалечени едно от друго общества. Митът се интерпретира като

продукт на човешката мисъл, при което важно значение има противопоставянето по

1 Подчертаните понятия ще намерите в краткия речник, поместен в края на този лекционен

модул.

5

двойки („бинарни опозиции”, „антиномни двойки”) като например: свещен – профанен,

добро – зло, горе – долу, мъж – жена и пр.

Историкът на религиите Мирча Елиаде (1907 - 1986) отнася митовете към

архетипи (древни първообрази) и към чувството за сакралност (от латински език

„сакрален” - свещен). Френският културолог и семиотик Ролан Барт (1915 - 1980) се

насочва към съвременните измерения на мита и митотворчеството, като заявява:

„Митът е слово, изказване.”

Какви са най-общите особености на митологическото мислене?

Основните особености в мисленето на древните хора - често несправедливо

наричани „първобитни” и „примитивни”! - се дължи на това, че те все още не се

разграничават ясно от заобикалящия ги природен свят и съвсем естетствено го

„очовечават”, т. е. – придават му човешки качества, облик, чувства; приписват му

съзнателна и целенасочена дейност и даже – социална организация. Тази свързаност на

човека и средата поражда вярвания като:

Фетишизъм - придаване на свръхествествени качества на неодушевени

предмети;

Анимизъм - вярване, според което отсъства разделение между тяло и душа;

одухотворяване на всичко в природата, отразено в митовете в образите на духовете-

стопани.

Тотемизъм (от „тотем”) – култ към същества (животно, митологически

прародител), растения, предмети, явления, за които се вярва, че покровителстват дадена

общност, която понякога свързва с тях своя произход. Отразен в митовете чрез

образите на родоначалниците.

За митологическото схващане за света е характерно слабото развитие и

изразяване на абстрактните понятия, близката връзка с емоционалната сфера и

проявленията в конкретни образно-сетивни и в образно-символични форми.

Митологическото съзнание се осъществява чрез символи. Според него всеки герой,

образ, ситуация би трябвало да се разглеждат като знак за друго явление или понятие.

Митологическото мислене се отличава със специфичен синкретизъм.

Интересно и полезно:

Терминът „синкретизъм” има гръцки произход и означава буквално

„съединение, слятост” . Това е неразчлененост, цялостно свързване, преплитане,

проникване на няколко явления при първоначален стадий на тяхното развитие.

Да определим митологическото познание като „синкретично” ще рече, че това е

цялостно и неразчленено разбиране за света, което съдържа в зародиш едновременно и

6

наука, и религия, и морал, и право, и медицина, и словесност и т. н. С други думи:

митологията е синкретична култура, която включва: познание за човека и за света;

начин на световъзприемане; ритуали; набор от текстове (словесни, ритуални,

пластични). Например: в магическия ритуал съществува органично единство на

елементите (обредните компоненти като слово, вещи, действия), които изграждат

единна система. Всеки един от тях не може да бъде самостоятелен, той функционира

само като част от цялото. Неговото изолиране от цялото (ритуала) и самостоятелното

му разглеждане (само като „слово” или като „действие”) разрушава системното

единство и води до неправилна и даже – деформираща представа. Тази основополагаща

особеност на митологичното мислене, развила се и във фолклорната култура, довежда

до формулирането на т. нар. „контекстуален подход” в науки като: фолклористика,

етнология и културна антропология.

Интересно и полезно:

„Сакрално” и „профанно” - това са понятия, назоваващи събития, ставащи в

ежедневието, делника, в „профанното” (светското) време и пространство, и съответно

– събития, ставащи в свещеното, особеното, ритуалното, т. е. „сакралното” време и

пространство. В последния случай се осъществява човешкото общуване с божествата,

предците, с „отвъдния” свят. Тези понятия придобиват пулярност в науката с книгата

на Мирча Елиаде „Сакрално и профанно” (1998)/ Mircea Eliade „Le sacré et le profane”

(1957 ).

Важно е да се подчертае, че митологическият начин на мислене е характерен не

само за архаичния свят, негови проявления могат да се открият и днес в модерни

общества. Например: „мит за социализма”, „американска мечта” и др.

Рисунка-графит върху тухла от Плиска с антропоморфен образ на слънцето

Функции на мита

Митът възниква от потребността на древните хора да осмислят своята човешка

същност и обкръжаващата ги природна и социална среда. Той обяснява съществуващия

социален, природен и космически ред според разбиранията на дадената култура. Това

7

обяснение е свързано с поддържането на реда, а в случай на нарушаването му, митът

осигурява възстановяването на единството и целостта на света. Можем да мислим за

мита и като своеобразна санкция на съществуващия социален и природен ред. Той е

средство за „снемане” на социокултурните противоречия и за тяхното преодоляване.

Важна функция на мита е хармонизацията на отношенията между човека,

неговата социална група и заобикалящата ги природа. Ето защо е удачно да се обобщи,

че основният смисъл на митологията е хармонизирането на света, т. е. -

превръщането на първоначалния хаос в космос (ред, хармония). С други думи: митът

обяснява човека и заобикалящия го свят като поддържа установения социален и

космически ред. Важно средство за съхраняване на порядъка е периодичното повтаряне

и възпроизвеждане на митовете чрез ритуали. И тъй като митът е сакрално познание за

древните хора, негови пазители са „избранниците” на племето – жреците, шаманите и

вождовете.

Митът създава нова „висша реалност”, която се възприема от поддръжниците на

съответната митологическа традиция като първообраз, първоизточник, идеал, модел за

подражание. Той е абсолютна истина, в която никой не може да се съмнява: щом се

разказва в свещеното предание на предците, значи събитието действително се е

случило. Наред с това митът е важен информационен канал за съхраняване и за

предаване между различните поколения на важен опит, знания, ценности, културни

блага.

Съвременното схващане за мита е резултат от многогодишни изследователски

проучвания и анализи (Дж. Фрейзър, Ем. Дюркем, Л. Леви-Брюл, Бр. Малиновски, М.

Елиаде, Кл. Леви – Строс и др.). От втората половина на XX век се формира разбиране,

което има амбицията максимално да се доближи до смисъла, който му придават

архаичните общества. Ще обобщим това схващане чрез заключенията на Мирча

Елиаде: „митът изразява абсолютната истина, защото разказва свещената история..”;

„митът е истинска история, датираща от началото на Времето и изпълняваща ролята

на модел за човешко поведение.” [Елиаде Пос. съч.:15].

За целите на този учебен курс се приема една обобщаваща и по-опростена

дефиниция: митът е сакрален (свещен) разказ на древните хора; архаична (древна)

форма на словесна култура, представяща вярванията на хората за произхода на света,

боговете и човека.

Други сведения за митологическото мислене можете да получите в рубриката

„За допълнително четене”: „Божествените образци на ритуалите”, „Първопредците–

демиурзи – културните герои”.

8

Предполагаеми шамански изображения

Керемида от Мадара (IX – X в.) Велики Преслав (края на VIII в. )

Митологическо време и митологическо пространство

За архаичното мислене е характерна циклична представа за времето, според

която значимите събития миналото на човечеството и на космоса се повтарят през

определен период, за да се поддържа даден природен ред и социална хармония. Такова

разбиране измерва времето с движението на луната или слънцето и всеки нов

хронологичен цикъл започва всеки път отначало, когато това движение се подновява.

Линейната (историческа) представа за времето възниква по-късно и съответства на

разбирането, че времето има свое начало, но е безкрайно или има край; при това то е

еднопосочно и тече само от миналото към бъдещето.

Представа за пространството. Характерна представа за устройството на света, за

световния ред, за организирането на хаоса в космос е световното дърво (аrbor mundi).

Това е образ на универсалната концепция за света според митологическото мислене.

Като негови варианти изследователите разглеждат още: дървото на живота (дървото на

смъртта - с обратен знак!), световната ос, шаманското дърво, стълбът, стълбата,

кръстът и пр.

Известно е, че от древността са съхранени някои представи за организиране на

световния ред според бинарни (двойни) противопоставяния: живот-смърт, земя-небе,

горе-долу, ляво-дясно, мъж-жена, черно-бяло и др.

9

Типология на митовете

Митовете обхващат цялото познание на древните хора за света. За повечето

митологически системи са познати следните митологически типове:

Митове за произхода на вселената, света (космогонични митове). Те разказват

за произхода и за устройството на космоса от първоначалния хаос, за появата на

боговете, на елементите в природата (вода, морета, планини). Тези митове често освен

идеята за създаването на света, съдържат и идеята за неговото развитие. Такъв е митът

за златния век, възприеман като метафора за обозначване на период на значителен

културен и икономически възход на дадено общество.

Митове за произхода на небесните обекти - слънце, луна, звезди (соларни,

лунарни, астрални митове). Тяхното създаване се приписва на божествата, а в някои

митове – тези светила са хора, които някога живеели на земята.

Митове за произхода на боговете (теогонични). Широко са разпространени

митовете за чудесното раждане, за смъртта и безсмъртието, за задгробния живот

Митове за произхода на човека (антропогонични). В някои митове човекът е

създаден от първоелементите на природата.

Митове за края на света (есхатологически). Такива са митовете за потопа, за

световен пожар, за гибелта на поколения великани. За митовете от този тип е

характерно повествование за сблъсъка между силите на Хаоса и Космоса, за умирането

и възкресяването на природата.

Конкретни примери за всеки един от тези типове от тюркската митология и от

мюсюлманската митология ще бъдат посочени в следващия раздел.

Петроглифи с митологически сюжети от Гобустан (Азербайджан), 5000 г. пр. н. е.

10

Мит и фолклор

Митологичното мислене е основата, върху която се поражда фолклорната

представа за света. За нея по-нататък ще говорим като „фолклор” и още по-точно – като

„фолклорна култура”. Приема се, че митът е първоизточник на фолклора и в частност –

на фолклорните ритуали. Но това е различен начин за опознаване на света, чиито

елементи са организирани по-различно и функционират по-различно. Съвсем други са

и средствата, които изразяват фолклорната картина на света, макар че архаични

митологични елементи се съхраняват във фоклорната култура. Такива особености са:

анимизъм (одухотворяване на природни обекти и стихии – слънце, вода, огън),

тотемизъм и зооморфизъм (представи за почнали родственици/предци, които бдят над

живите в животински облик), антропоморфизъм (пренасяне на човешки качества върху

природни сили и явления, болести, демонични същества: слънцето се жени, чумата,

вампири) и др.

Как по-точно се осъществява сложният процес на формирането на фолклор е

доста трудно да се отговори поради отдалечеността му назад във времето и високата

степен на хипотетичност. В резултат на широка дискусия науката от XX век приема, че

съществено значение при генезиса на фолклорната култура има т. нар. десакрализация

на мита. Това означава, че са протекли процеси, при които вярата в мита като

абсолютна истина и крайна инстанция е сериозно разколебана у носителите на

митологическата традиция и той постепенно се осмисля не като свещено слово, а като

разказ за предците, чиято цел е да предава познание за миналото на хората, да поучава

и да забавлява. И още нещо: ако съхраняването на сакралното познание на мита изисква

специфична специализация на религиозни дейци като шамани, жреци и др., то

процесите на десакрализация го правят достъпно и до обикновените хора (жените и

децата).

В процесите на своето формиране и постепенно утвърждаване фолклорната

култура се намира под естественото влияние на митовете, от които тя заимства образи,

мотиви, сюжети. С налагането си като културна система от нов тип, фолклорът

придобива следните определящи го особености: Класическата (древна, архаична)

митология се фолклоризира и се превръща във фолклорна митология. Изследователите

я разграничават като я наричат „вторична митология” (Б. Богданов). Фолклорната

култура приспособява митовете като съхранява в много отношения „митологическата

гледна точка” към света. Такива „отломки” от митовете се назовават „реликти”,

„преживелици” и пр. Според някои изследователи такива например са остатъците във

фолклорните ритуали от мита за умиращото и възраждащото се божество, близначния

мит, мита за предците и др. При това фолклорната култура разработва собствени

механизми за интерпретация на религията и на религиозното като създава специфични

синтетични форми на ритуали и преживяване на вярата, които условно се наричат

„фолклорно (битово, синкретично) християнство” и „фолклорен (битов, синкретичен)

ислям”. За него ще стане дума по-нататък.

11

Фолклорна култура. Фолклорност

Към фолклора би трябвало да подхождаме като култура - фолклорна култура,

което ще рече, че „фолклорът е подсистема от системата на културата” (Т. Ив. Живков).

Важно е да се подчертае, че фолклорът е социално обусловено явление, което

произтича от дейността и нуждите на определена общност (социум). Явленията на

фолклорната култура функционират циклично, пораждат се в рамките на целогодишния

аграрно-скотовъден стопански кръговрат като отразяват важни моменти от живота на

общността: трудова дейност, ритуали (обреди), празници. Ритуалите от календарния

цикъл са свързани с търсеното преобразуване на отношението между природата и

обществото (например: обреди за дъжд, Коледа, Хъдрелез, Навруз байрамъ и др.), както

и с житейския път на човека, отразен в семейно-родовата обредност от раждането до

смъртта. Процесите на социализация на индивида към дадената общност предполагат

неговото постепенно приобщаване по ритуален път: раждането е преход от природния

към социалния свят, сватбата – преминаване към групата на възрастните мъже и женни,

погребението – към света на прадедите.

По своя характер фолклорната култура е синкретично явление, можем да

говорим за фолклорен синкретизъм. Това е така, защото:

Всеки фолклорен факт представлява специфично взаимоотношение от естетико-

художествено начало и практико-приложно (утилитарно) начало, които се намират в

неделима взаимна връзка. Практико-приложната информация може да се разбира

твърде широко: тя утвърждава нравствените и поведенчески норми на дадена общност,

изразява нейната ценностна система (например разбирането за добро-лошо,

сакрално/свещено-профано/всекидневно, полезно-вредно), познанието за света и за

миналото на рода/народа, наред с това тя съдържа и начини и средства за влияние

върху природата и за нейното преобразуване (магия). Обобщено казано, утилитарното

начало на фолклорната култура е свързано с цялостната представа за света и за мястото

на човека в него, което с термините на съвременната наука (не съвсем точно и

коректно!) може да се нарече: философия, идеология, морал.

Наред с това фолклорният синкретизъм е единство на различните художествени

форми: слово, музика, танц, пластика, чиято истинска същност най-пълноценно се

разкрива в съответния контекст (ритуал, празник, ежедневие), в който битуват

фолклорните явления. Например: сватбената песен е сложно единство на текст,

мелодия и танц, изпълнявани по време на сватбената обредност.

12

Създаването на фолклорната творба има своите специфики, отличаващи го от

съвременния творчески процес. Така например, в класическа (традиционенна)

фолклорна среда създателят на една песен най-вероятно е и неин изпълнител, а

слушателят от своя страна не само я възприема, но може да бъде и неин потенциален

изпълнител и да промени елемент от началния формат (текст, мелодия), т. е. да се

превърне в нещо като съавтор. По този начин възникват различни песенни варианти,

които се отличават в различна степен един от друг и могат да бъдат променени в

зависимост от нуждите и предпочитанията на дадена социална общност или според

идейно-естетическите търсения да времето или на културния контекст.

Важно методологическо значение за изясняване спецификата на фолклорната

култура има тезата на руския учен Юрий Лотман за фолклора като „естетика на

тъждеството”. Според нея фолклорът е народна художествена култура, изградена на

принципа на повторението – от отделния мотив до повторение на цялата художествена

практика в границите на аграрно-скотовъдния стопански цикъл и на социалната съдба на

всеки член на колектива. Ето защо можем да говорим за вариантността, като една от

същностните характеристики на фолклорната култура. По думите на Вл. Проп,

фолклорът ни се представя като верига от множество варианти, създавани и предавани

във времето. По-детайлното вглеждане в тази специфика на фолклорността разграничава

различни видове вариантност:

Според типа културна дейност може да се различат: обредни, пластични,

словесни, музикално-танцови варианти. Например, при изпълнението на песен се

разграничават варианти с наличие или без използването на инструментален съпровод.

Един и същ фолклорен текст (песен, приказка, ритуал), възпроизведен макар и

скоро след неговото първоначално изпълнение, вече представя нов различен

разновременен вариант.

За различни варианти се приемат и фолклорните факти според тяхното

разположение върху пространството. Например, една песен или един танц се

изпълняват по различен начин в различните райони на дадено етническо землище.

Изпълнителски варианти – според индивидуалните предпочитания и (речеви,

танцови и пр.) особености на изпълнителя на фолклор.

Специфично проява е речевата вариативност. Такъв е билингвизмът

(двуезичието), характерен за отделни райони със смесено население, който създава

уникални фолклорни явления като например песни или приказки на два езика.

13

Интересно и полезно:

В началото на XX е записана част от следната двуезична песен (български и

турски):

Аз отидах/ В ваща долна градинка,

Че там има/ Едно дърво високо.

На дървото й/ Дор три цветя цъфнали:

Бири лале,/ Бири зюмбюл,/ Бири гюл,

Лале мусун,/ Зюмбюл мусун,/ Гюл мусун.

Ашлар, ашлар,/ Башна гугу,/ Гел къзъм.

(Върбански, Ат. Песните на бердянските българи. Ногайск. 1910, N435)

При създаване на явленията на фолклорната култура особено важно е

разделението по пол и по възраст. Така например, типично за жените е изготвянето на

обредни хлябове; участието в kına gecesi като момент от сватбения ритуал;

изпълнението на ninni (приспивни песни), ağıtlar (оплаквателни песни), както и

гадателните практики (bakıncı). От своя страна мъжете и ергените са: изпълнители на

епос, инструменталисти, разказвачи на предания и приказки на “моабет”, основни

участници в някои игри с маскирани изпълнители (camalar, sayacılar; saya oyunu, saya

gezme). Ако „сохбет” е характерно „мъжко” пространство, то голяма част от

приказките е резултат от „женското” разказване.

Може да се обобщи, че явленията на фолклорната култура (фолклорността) се

характеризират с:

Традиционност

Неофициалност/ Неформалност

Експресивност

Повторимост

Вариативност

Континуитет / Приемственост

Инструменталност, т. е. прилагане с конкретна цел

Начин за изграждане на идентичност, т. е. на самоопределянето на хората

като принадлежащи към дадена общност или група. [По: Бояджиева

1994].

14

Литература

Бочков 2002: Бочков, Пл. Увод във фолклорната култура. Лекции по фолклор.

София. (с обширна допълнителна библиография)

Барт 1991: Барт, Р. Въображението на знака. Изд. „Народна култура”, София.

Бояджиева 1994: Бояджиева, Ст. Гледища за разказите и разказването. – В:

Български фолклор. 1994. Кн. 5:4-12.

Елиаде, М. Митове, сънища и тайнства. ИК „Прозорец”. София (без пос. година)

Елиаде 1994: Елиаде, М., Митът за вечното завръщане. ИК „Христо Ботев”.

София.

http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Mircha%20Eliade/Mircea_Eliade_-

_Mityt_za_vechnoto_zavryshtane.pdf

Елиаде 1998: Елиаде, М. Сакрално и профанно. София.

http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Mircha%20Eliade/Mircea_Eliade_-

_Sakralnoto_i_profannoto.pdf

Живков 1981: Живков, Т. Ив. Фолклор и съвременност. „Наука и изкуство”.

София.

Иванова 1995: Иванова, Р. Епос, обред, мит. Второ изд. Акад. Изд. „Проф. М.

Дринов”. София.

Леви-Строс 1995: Леви-Строс, Кл. Структурална антропология. ИК „Христо

Ботев”. София.

Мелетински 1995: Мелетински, Ел. Поетика на мита. ИК „Христо Ботев”.

София.

Мифы народов мира. Т. 1 и Т. 2. Москва. 1982.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%

BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F

Въпроси и задачи към темата

1. Разграничете популярните и специализираните (научните) определяния за

понятието „мит”.

2. Съгласни ли сте, че за много от съвременните исторически митове са виновни

професионалните историци? Обосновете становището си.

3. Какво трябва да разбираме под термина „митология”?

4. Сравнете посочените различни определяния за „мит”. Какви са акцентите във

всяко от тях?

15

5. Кои са най-общите особености на митологическото мислене?

6. Какви са функциите на мита – в архаичното минало? А сега?

7. Посочете основните разлики между архаичните и съвремените представи за

времето и за пространството

8. Каква е общата типология на митовете?

9. Какви архаични и митологически елементи се съхраняват във фолклорната

култура?

10. Какво означава „десакрализация на мита” и какво е нейното значение за

възникването на фолклора?

11. Какво означава „фолклорен синкретизъм”? Посочете други примери.

12. Какви са главните характерни особености на фолклорността?

13. Изразете своето мнение по проблемите, поставени в посочения цитат:

„Един ден осмислянето на мита ще се нареди сред най-полезните открития на

20 век. Западният човек не е господар на света: срещу него днес не стоят „просяци’, а

равностойни събеседници. Трябва да се научи да води диалог: тък като вече не

съществува пропаст между „примитивния„ или „изостанал” свят и модерния Запад.

Длъжни сме да осъзнаем кое е митичното в модерното съществувание.” (Мирча

Елиаде).

Сравнете със становището, изразено от Кл. Леви-Строс, което ще откриете в

рубриката „За допълнително четене”.

14. Потърсете аргументи в подкрепа на някое от становищата от въпроса под

фотографията на глобалния символ на България. Помощни сведения можете да

получите в рубриката „За допълнително четене”:

Мадарският конник (VІІІ в.) – изображение на историческа личност,

митологически персонаж или епически герой?

16

II. ТЮРКСКА МИТОЛОГИЯ

Под понятието тюркска митология ще се разбира съвкупността от

митологическите системи на народите, говорещи тюркски езици (турци,

азербайджанци, туркмени, казахи, киргизи, узбеки, ногайци, татари, башкири, чуваши,

гагаузи и др.). Някои изследователи внасят допълнителни разграничения като отчитат

историческата динамика и културните специфики в проявленията на тюркската

митология. Така например, според Каракурт съществуват различни варианти на

тюркската митология: анадолски, сибирски, османски, европейски, будистки/ Anadolu

Türk Mitolojisi, Sibirya Türk Mitolojisi, Osmanlı Türk Mitolojisi, Avrupa Türk Mitolojisi,

Budist Türk Mitolojisi [Каракурт 2012]. Основен източник за нейното формиране са

митологическите представи на древните тюрки.

Според някои изследователи еволюцията на тюркската митология преминава

през следните етапи: а. вяра в природата и тотемизъм; б. общуване с природата и

шаманизъм; в. вяра във вечното противоборство между силите на доброто и злото –

култ към огъня (при някои тюркски народи); г) преминаване към идеята за създаване и

управление на света от единен създател и творец - монотеизъм.

Митологията на древните (орхонски) тюрки е известна най-вече по фрагментите,

съхранени в древнотюркските рунически и паметници от VI - X в. и от китайски,

арабски, ирански и др. източници. Преди повече от сто години фински археолози

откриват известните орхонски (орхоно-енисейски) надписи, някои от тях са издялани

надписи на тюркски език, а други – на китайски. Днес изучени в достатъчна степен, те

са ценни архаични свидетелства за най-старата история на тюрките и за техните

вярвания.

Митове за произхода на вселената и на земята. Kozmogoni (Evren doğum)

[Боратав 2012]. Праисторията на тюрките е отразена в оставените от тях каменни

надписи. В Големия надпис на Кюл-тегин е отбелязано: „Когато било сътворено

(възникнало) отгоре синьото небе и отдолу тъмната земя, между тях били сътворени

(възникнали) синовете човешки (т. е. хората).” [Малов 1951:36]. Според

древнотюркския мит за сътворението на света това се отнася към някакво далечно

17

условно време, когато още не съществувавала земна твърд. Между небето и земята

витаели Улген – всезнаещ демиург (създател) и духовен баща на Вселената и Ерлик/

Ерклиг – субстанция на злото, която при края на света съхранява шепа земя, за да бъде

отново сътворен злият свят. Началният етап от възникването на света тюрките свързват

с космическата Вселена, където се борят доброто и злото. На следващия етап със

зараждането на живота на земята се появават и други природни и космически елементи:

ангели, небе, вода, земя, растения и животни, хора. Възникването на земята тюрките

свързват с патицата, която загребала в клюна си земя от морското дъно. От това

действие се отказала чайката, за което понесла вечно наказание.

Митове за произхода на човека. Сътворението на човека у тюрките е свързано

с представата, че неговото тяло е създадено от глина, а костите – от тръстика.

Създателят вдухва душата на човека през ухото, носа, а понякога – и гърлото.

Генеалогическите/ Етногенетическите митове се отнасят към най-архаичния

тотемистически пласт на древнотюркската митология. Най-древният мит за произхода

на племето тюрк (ашина) е известен в два варианта и е зафиксиран (с думата „тюрк”!) в

китайски записи от средата на VI в. Според основната версия предците на тюрките,

живеещи на брега на огромно блато, били изтребени от воините на съседното племе.

Оживяло единствено осакатено от врага десетгодишно момче, което откърмила

вълчица, която по-късно станала негова съпруга. Момчето било убито от враговете, но

вълчицата избягала в планинините северно от Гаочан. Там, в пещера тя родила десет

синове. Синовете на вълчицата се оженили за девойки от Гаочан и основали свои

родове. Името на един от синовете – Ашина – станало название на неговия род. Броят

на родовете се увеличил и Ашина станал вожд на племето. Неговият потомък – Асян-

шад извел племето от пещерите и се заселил в Алтай, където племето започнало да се

нарича „тюрк”.

Според Бахаедин Йогел: „Гьоктюрк-ите били разклонение на хуните от рода

Ашина. Те се размножили, отделили се и били разгромени от държавата Лин.

Останало десетгодишно момче. Него не го убили, отрязали краката му и го хвърлили в

тревата край блатото. Вълчица го спасила и го отхранила с месо. Когато момчето

пораснало, заживяло с вълчицата. Узнали за това линците и изпратили воини да го

убият. Вълчицата избягала в съседния Турфан (Као-чанг), изкачила се в планината и се

скрила в дълбока пещера...В тази пещера вълчицата родила десет деца, които довели

десет дев-и. От тях започнали десет родове, един от които – Ашина. Всичките десет

семейства излезли от пещерата, заселили се на Алтай под властта на жуан-жуани и

станали ковачи.” [Йогел 1993: 18- 20].

Във вариант на мита, съхранен в китайска легенда, се разказва за други потомци

на вълчицата. Най-възрастният от братята, родени от вълчицата, се оженил за дъщерите

на върховния бог Тангра. Родили се четирима синове. Първият станал щъркел и

отлетял. Вторият станал прародител на киргизите. Третият се установил край реката

Чу-Чин. Четвъртият – Тюрк – станал прародител на тюрките. В развитието на

18

родословното дърво на тюрките се наблюдава показателна последователност: десет

синове, десет жени, десет племена.

Според друга китайска легенда двете дъщери на владетеля на Као-Чи били

толкова красиви, че решили да ги омъжат за бог Тангра. Изкачили се на върха на

планината. След дълго време там започнал да обикаля стар вълк. По-малката сестра

помислила, че това е богът и независимо от увещанията на сестра си, изтичала към него

и му станала съпруга. От тогава се появил народът Као-чи, а планината, както и

пещерата, започнали да почитат като свещени. Иначе казано, планината и пещерата се

свързват с генеалогията на тюрките.

Митът за произхода на племето уйгури сочи като свои родоначалници – вълка и

хунската царица. В друг вариант на мита прародители на тюрките са свещените

дървета. Сред родоначалниците на древнотюркските племена се приемат още бикът и

еленът.

Митове за края на света. Eskatoloji (Öbür Dünya – Ahiret Bilgisi). [Боратав

2012]. В каменните надписи от Орхон се намеква за мит за космическа катастрофа:

небето и земята „се развързват” и се тресат.... В „Книгата на гаданията” (X в.) се

съхранява по-пълен вариант на мита: „отгоре имало мъгла, а отдолу – прах”; зверове,

хора и птици били повалени/отклонени от пътя си; това състояние продължило три

години и било прекратено по „милост от небето”.

Представа за света според древните тюрки. В древнотюркските паметници от

Енисей „синьото небе” е наречено „покрив” над света, там ежедневно се раждат

слънцето и луната. Тюрките особено почитали раждащото се слънце. Вратата на

каганската шатра винаги била насочена на изток, натам, от където се появявало

слънцето. Сред другите почитани небесни обекти китайските източници отбелязват

„седем планети”. В орхонските надписи земната твърд е изобразена като пространство,

ограничено от четири страни, което има четири ъгъла.

В „Книга на гаданията” (X в.) се споменава за „три бития (свята)”, които

съответстват на триделна пространствена представа за космоса. Той е изграден от три

части: горен (свят), среден (свят) и долен/подземен (свят). Земята (средният свят) е

населена с „човешки синове”, които са идентични с тюрките.

Универсалната представа за мирозданието според митологическото мислене се

изразява чрез образа на световното/космическото дърво (arbоr mundi; Yaşam Ağacı;

Uluķayıň). За тюрките това е дърво, което расте на планината, то има девет клона, а

встрани са разположени луната и слънцето. Според южно-сибирските тюрки бор със

седем клони расте на желязна планина. Според татарска легенда борът е украсен със

златни листи, има девет клони и девет корена.

Почитта към свещени дървета у тюрките е отразена във вярванията, свързани с

шаманите. В детството си шаманът трябвало да засади дърво, с което израствал и

умирал. Разказва се, че когато Тангра създал на небето първия шаман, засадил до

19

вратата на неговия дом безсмъртно дърво, а за останалите хора – „смъртно”. Според

легенда на алтайските тюрки заедно с Умай бийче на земята се спуснали два бора – на

живота и на смъртта. Култът към дървото е отразен в тюркската епическа традиция –

„Огуз наме”, „Манас”.

Равнища на тюркската религиозно-митологическа система. Изследванията

върху достигналите до нас тюркски рунически надписи от VI – VIII в. (т. нар. Голям и

Малък надпис в чест на Кюл-тегин, надписа в чест на Тонюкук, епитафии от Енисей и

др.) дават възможност на учените да предложат примерен модел на тюркската

религиозно-митологическа система [Стеблева 1972]. Допуска се, че той е изграден от

няколко равнища:

Към първото се отнася бог Тангра, което тюрките почитат подобно на други

народи (хуни). Върховното божество – Тангра/ Тенгри (небе) – принадлежи към горния

свят. За разлика от небето като част от космоса, той никога не се назовава kök („небе”,

„синьо небе”) и kalık („небесен свод”, „близко небе”). Тангра, понякога заедно с други

божества, се разпорежда с всички в света включително и със съдбата на хората:

разпределя продължителността на живота; дарява на кагана власт и мъдрост; наказва

съгрешилите против кагана, „заповядва” на кагана; разрешава държавни и военни дела.

Тангра е неявно антропоморфен, т. е. наподобява донякъде човек - притежава известни

човешки чувства, словесно изразява своята воля. По-явна персонификация на небето се

открива в митовете на западнотюркските племена на Хазарския каганат. Така

например, арменският автор Моисей Каганкатваци нарича главното божество на

северокавказките хазари „Тенгри-хан”. Той бил „чудовищен, грамаден герой”, „див

исполин”, на него хората посвещавали високи дървета и принасяли в жертва коне.

Главните характеристики и атрибути на бог Тангра могат да се обобщят така:

Това е мъжко божество в човекоподобен (антропоморфен ) облик

Тангра е невидим

Обитава горната част на космическото пространство. Той е бог на небето,

с което се противопоставя на земния и на подземния свят („долу”).

Светлината е атрибут на Тангра като небесно божество. Свидетелство за

това са множеството слънчеви изображения и амулети, свързвани с култа

към Тангра

Конят е предполагаем атрибут на Тангра. В Дунавска България са

открити изображения на конник, който се отнася към Тангра. Според

някои изследватели известният Мадарски конник е изображение на

върховния бог на прабългарите. Орелът също е предполагаем символ на

Тангра [Стойнев 1986:58 - 63].

Основните функции на бог Тангра са:

Военна – той покровителства военните дела на тюркските народи

20

Религиозна, изразявана чрез извършване на определени ритуали (култови

действия). Според надпис около Мадарския конник “Кан сюбиги Омуртаг

от бога владетел....направи жертвоприношение на бог Тангра...”

Юридическа. Той управлява живота на хората, покровителства ги и ги

наказва като им внушава страхопочитание. В Големия надпис на Кюл-

тегин е отбелязано: “Времето (съдбата) разпределя небето (т. е. Бог), (но

така или иначе) синовете човешки всички са родени с това, за да умрат...”

В същия надпис четем: „Тъй като Небето им даде сила, то войската на

моя отец-кагана беше подобна на вълк, а враговете му – подобни на овце

[Малов 1951:43, 37; Стойнев 1986:63 - 69].

На второто равнище е поставена богинята Умай – богиня на плодородието. Тя

олицетворява женското начало, покровителства децата и дома (домашното огнище). В

древноуйгурски текстове от X век тя е наричана „благодетелна Умай-царица”. Заедно с

Тенгри тя покровителства воините (Срв. надпис на Тонюкук). Според вярванията на

тюрките каганът със своя облик е подобен на Тенгри, а неговата съпруга-царица (катун)

- на Умай. Ето защо може да се допусне, че е съществувал мит за божествена

съпружеска двойка – Тангра и Умай, чието земно съответствие е владетелската двойка.

Показателно е изобразителното въплъщение на това схващане в сцена от т. нар.

„Кудъргински валун” (Алтай). На нея са изобразени тюркски воини, които се покланят

на чудовищно грамадно и грозно същество (вероятно Тангра) и на жена с триригово

украшение за глава (шапка) и в богато облекло – вероятно Умай.

Антропоморфни изображения на Тангра и на Умай

Третото равнище се заема от главното божество на средния свят – Йер-су/ Йер-

суб („Свещената земя-вода”). То никога не се упоменава обособено, то заедно с Тангра

и Умай покровителства тюрките и наказва съгрешилите. Византийският историк от VII

в. Теофилакт Симоката пише, че „тюрките пеят химни на земята”; Моисей

Каганкатваци съобщава за хазарски „магьосници”, които извършват

жертвоприношения на земята и водата. В китайски източници се споменава за свещена

планина на тюрките, наричана „бог на земята”. Предполага се, че почитали духовете на

21

земята и на водата, които се локализират в различни природни обекти: планини, скали,

реки, езера. Одухотворяваните природни обекти понякога се осмислят като

покровители на племето или рода, който ги обитава. Ето защо свещената земя-вода

придобива значение и на свое място, своя родина, наследена от предците територия и

сакрално пространство, което трябва да се пази и защитава от врагове.

Според универсалната митологична представа за пространството, изразена чрез

модела на световното дърво, горната (небесната) част на космоса се обитава от Тангра

и Умай, средната (човешкият свят) – от Йер-су, а долната (подземният свят) – от силите

на злото и смъртта. В древнотюркските енисейски текстове и в „Книгата на гаданията”

(X в.) неколкократно се споменат Ерклиг – бог, владетел на подземния свят, разделящ

хората, враждебен на горния свят. В древноуйгурските текстове той е наречен „Таму-

Ерклиг-хан” („адски Ерклих-хан”). В енисейските надписи заедно с него се споменава и

Бюрт – бог на бързата смърт.

Четвъртото равнище от религиозно-митологичната система на тюрките се отнася

до култа към предците, който е широко разпространен сред тюркските народи.

Широко разпространена е и вярата във: вредоносни духове (ел, ек), духoве-

пазители и олицетворение на душата (кут), духове-стопани на определени места (ее)

пазители на дома и др.

Представа за света в двойни противопоставяния (бинарни опозиции). Беше

вече отбелязано, че важен подход към реконструкцията на митологическото мислене в

архаичния свят, е разглеждането на изграждащите го противопоставяния по двойки на

важни образи и представи (двойни антиномии, бинарни опозиции). Ето някои

основополагащи схващания за „картината на света” според древните тюрки:

Посоки на света (изток – запад, свер – юг). Противопоставянето на посоките на

света се отразява често в орхоно-енисейските каменни надписи. Например в Големия

надпис в чест на Кюл-тегин: „Напред (т. е. на исток), чак до Кадърканската тълпа, назад

(т. е. на запад) чак до Темир-капъг (до Железните врата)...” [Малов 1951:34]. Тук

показателно е съотнасянето на „запад – изток” и на „напред – назад”.

Ляво – дясно. За много азиатски народи с положителен смисъл се натоварва

лявата страна, която има и свещено значение. Подобно на други номадски народи,

тюрките делели войската си на „лява” и на „дясна” страна, всяка от тях ръководена от

най-близките помощници на владетеля (хана). Според руския учен Н. Гумильов лявата

страна на военния строй у тюрките винаги е на изток, а дясната – на запад.

Вътрешен – външен, Център – периферия. Тези опозиции се свързват преди

всичко с хоризонталния модел на света във всички древни митологии. Тяхно образно

изражение са кръгът или квадратът, а центърът и вътрешността придобиват най-висок

ценностен – сакрален смисъл. За тюркските народи в характерно разделението на

своята територия на вътрешна и на външна. Вътрешна е територията на управляващото

племе, а външна – това е пространството, заемано от другите племена и родове, които

22

влизат в държавното обединение. Срв. в орхоно-енисейските надписи: „Началникът на

вътрешната войска умря в съзнание...До този слух аз тръгнах/се отправих и в/към самия

център (народ).” [Малов 1951:69]. Опозицията център – периферия е силно застъпена в

тюркските каменни надписи. Срв. „Ханът, седнал на престола, построил нов дворец.

Неговият народ стоял (пред него). От четирите страни (на/около) престола се събрали

богати и властни и всички се радвали и се веселили.” [Малов 1951:87-88]. В случая

центърът на света е отбелязан от последователно свързани образи: хан – трон – дворец.

Около него се изграждат и подреждат и останалите елементи на света (народ,

приближените на владетеля). Ханската власт и ханската резиденция се осмислят като

център и сакрум (свещено постранство) и едновременно с това – противоположност на

останалия свят.

Свещеният смисъл на центъра се открива и в типичното номадско жилище –

юртата, която може да се разглежда като микромодел на света. Не са случайни формата

(кръгла), ориентацията на входа (обикновено насочен на юг) и организацията на

вътрешното пространство (центърът на юртата е огнището). Централното

разположение на огнището се запазва и при по-късните модификации на жилището у

тюрките.

Модел на юрта (Девня) – символ на света и на номадския начин на живот

Небе – земя. Земен свят – подземен свят. Небето (Тангра) е обект на всеобща

почит у тюркските народи. То предизвиква природните явления и стихии (дъжд,

гръмотевица, светлина). В посочения по-напред надпис на Кюл-тегин е отразено

противопоставянето „горе – долу” и „небе – земя”. Срв.: „Когато било сътворено

(възникнало) отгоре синьото небе и отдолу тъмната земя, между тях били сътворени

(възникнали) синовете човешки (т. е. хората)” [Малов 1951:36]. При опозицията „небе –

земя” се активизира и отношението „мъжко – женско”, при което земята се свързва с

женското, пасивното, раждащото начало, а небето – с активната мъжка сила.

Светлина – тъмнина. Бяло – черно. Важна роля в представата за света на

тюрките играят цветовете. Цветът на небето – син, небесен – се свързва с идеята за

божественост, вечност, постоянство, богоизбраничество, високопоставеност

(Göktürkler). Важен основен цвят за тюрките е белият цвят. Бялото символизира

23

слънцето и светлината и се противопоставя на черното и тъмнината. Приближените до

владетеля в Хазарския каганат се наричали „бели”, с което изтъквали своята връзка с

небесното божество, както и статуса си на богоизбрани и на покровителствани от

висшите сили. Пътешественици като Марко Поло и Рашид-ад-дин в пътните си

бележки упоменават за белия цвят на: ханските знамена при победа, ханската юрта и

сватбената юрта. Бял е цветът на свещените животни (бял кон, бял елен). Тяхното месо

не се яде, а рогата и кожата им се дават на шамана, който разполага с тях. Не случайно

тюркските ханове и герои яздят бели коне. Срв. „Кюл-тегин, възседнал бял жребец от

Байърк и се хвърлил в атака...” [Малов 1951]. За извършване на жертвоприношение

тюрките избирали бял овен. Белият цвят, заедно с жълтия и червения оформят

символиката на слънцето и на огъня. С несъмнен митологически произход е

фолклорният образ на белия старец/стареца с бяла брада (aksakal, aksakallı), който се

свързва с посланичество от Тангра (бога).

Бог – човек. Хан – народ. В представите на тюрките човекът заема подчинено

място спрямо бог Тангра. Върховният бог е този, който направлява и съди живота на

хората, от неговото благоволение зависят съдбата както на отделния човек, така и на

целия народ. Ето защо се извършват специфични религиозни действия (ритуали), чиято

основна цел е омилостивяването на висшите сили чрез посредничество между

човешкия и божествения свят. Срв. „Отгоре слушало небето. Отдолу узнал човекът.”

[Малов 1951:91]. Разбирането за сакралността на социалната йерархия и на ханската

власт е типично за множество архаични общества. Ханската власт у тюрките се

придобива по висше благоволение и избраничество. Ханът е обожествяван, т. е. той е

отъждествяван с върховния бог. Той изпълнява и функцията на главен жрец, с което

още повече се изтъква неговата богоизбраност. Показателна връзка между

божествената и земната власт сочи названието на бога на Хазарския каганат – “хан

Тангра/Тенгри”. При това ролята на хана се осмисля като посредничество между бог

Тангра и обикновените хора. Срв. “Така, както отгоре Небето, а отдолу земята бяха

благосклонни към мене, а моят народ...” [Малов 1959:24].

Прадеди – потомци. Според схващанията на тюрките предците на рода,

племето, народа са сакрализирани. Това до голяма степен произхожда от

консервативната същност на митологическото мислене, което се стреми да запази вече

установеното и традицията, както и ценностите, утвърдени от предишни времена.

Обикновено далечното пра-минало на народа се възприема като своеобразен модел и

образец за потомците. Срв. Големия надпис в чест на Кюл-тегин: „Той подредил и

настанил според узаконеното от моите предци..” [Малов 1951:38].

Шаманизъм при тюрките. Шаманска митология. Заедно с анимизма,

тотемизма, фетишизма и магията, шаманизмът се признава за една от ранните степени

на религиозното съзнание. Тюрките наричат шаманите qam, възможно е монголското

название - bö’e (bö) – да произлиза от тюркското bögü (мъдрец, вълшебник). Според А.

Крьобер, който през 20-те години на XX век изследва явлението сред американските

индианци, шаманът е личност без официална власт, но често с огромно влияние. Той

получава своите способности като дар от духовете. Общуването с духовете позволява

24

на шамана да лекува и да причинява болести, да предсказва бъдещето, да променя

времето, да влияе на природата, да предотвратява катастрофи и беди за своя народ.

Половин век по-късно М. Елиаде уточнява, че главна отличителна особеност на

шамана, е в неговата способност да изпада в транс, при което, според митологическите

представи, душата напуска тялото, издига се към небето или се спуска в подземния

свят. С други думи, основната функция на шамана е медиаторска – той служи за

посредник между хората и света на духовете.

Данни за практикуван шаманизъм у древнотюркските племена (у енисейските

киргизи) са известни още от VIII – X в. В Речника на Махмуд Кашгарлъ (2-та половина

на XI в.) са посочени думите qam и kāhin, а къпчашкият речник “Codex Cumanicus”

(нач. XIV в.) отразява показателна информация за жени-шамани (жена-кам, qam qatun).

Интересно и полезно:

Едно от най-ранните описания на шамански транс отразява Шараф аз-Заман

Тахир ал-Марвази (арабски учен и продворен лекар на селджукския султан, XII в.):

„Сред киргизите има човек с незнатен произход, наричан faghīnūn, който те призовават

в определен ден всяка година; за него там събират певци и танцьори и т. н. И те

започват да пият и да се веселят. Когато празненството е в самия си разгар, този човек

губи съзнание и пада, сякаш в припадък; него го питат за всички събития, които ще се

случат през идващата година и той говори ще има ли реколта обилна или оскъдна, ще

има ли време дъждовно или заслушливо и т. н. и те предполагат, че всичко изречено е

истина.”

Плочка с изображение на шаман (X в.), намерена в района на Шуменската крепост

Следи от тюркски митологически представи са съхранени сред

археологическите находки на Балканите от епохата на Средновековието. Характерен

случай са рисунките-графити от Плиска, Мадара и Преслав, обстойно изследвани от

Дим. Овчаров. Те се отнасят към традицията на прабългарите и отразяват някои важни

25

вярвания и схващания: култ към слънцето (соларен), култ към някои животни (елен,

кон, конник). Най-разпространено е изображението на конник, а култът към него се

преплита с почитта към предците. Като конници прабългарите са си представяли

владетелите и шаманите, а според някои изследователи на прабългарите бил известен

епически герой – конник.

Литература

Малов 1951: Малов, С. Памятники древнетюркской письменности. Тексты и

исследования. Москва.

Малов 1959: Памятники древнетюркской письменности Монголии и Киргизии.

Москва-Ленинград.

Мифы народов мира. Т. 2. Москва. 1982.

Овчаров 1982: Овчаров, Д., Български средновековни рисунки-графити. София.

Стеблева 1972: Стеблева, И. К реконструкции древнетюркской религиозно-

мифологической системы. – В: Тюркологический сборник, Москва.

Стойнев 1986: Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. София.

Boratav 2012: Boratav, Pertev N. Türk mitolojisi. Oğuzların – Anadolu, Azerbaycan

ve Türkmenistan türklerinin mitolojisi. Çeviri: Recep Özbay. B i l g е Su. Ankаra.

Duran 2012: Duran, R. (Editör). Mitoloji ve Din. Anadolu Üniversitesi. ESKİŞEHİR,

Mayıs 2012, 104 – 127.

Hoppál 2012: Hoppál, Mihály. Avrasya’da Şamanlar. (Çev. Bülent Bayram-H. Ş.

Çağatay Çapraz). Yapı Kredi Yayınları, İstanbul. On-line:

http://www.turkbilig.com/pdf/201224-189.pdf

Hoppál, Mihály. Sibirya Şamanizminde Doğa Tapınımı. On-line:

http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/26/1013/12315.pdf

Karakurt 2012: Karakurt, Deniz. Türk Mitoloji Ansiklopedisi. Türk söylence sözlüğü.

(Birinci baskı, Ağustos, 2011 (Türkiye). On-line:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/tr/0/00/TurkSoylenceSozlugu.pdf

http://turandursunkutuphanesi.files.wordpress.com/2013/04/turk-mitoloji-

ansiklopedisi-deniz-karakurt.pdf

Ögel 1993: Ögel, B. Türk mitolojisi. Ankara.

http://www.acikders.org.tr/pluginfile.php/2498/mod_resource/content/2/11.%20HAFT

A.pdf

http://www.goodreads.com/series/63096-t-rk-mitolojisi

http://turkoloji.cu.edu.tr/HALKBILIM/salahaddin_bekki_kurban.pdf

26

https://www.google.com/search?q=Овчаров,.+Д.,+Български+средновековни+рису

нки-

графити.+С.,+1982&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=YofGUualMem5yQPN4IH

YCQ&ved=0CGMQsAQ&biw=1280&bih=638

Въпроси и задачи към темата

1. Какъв е обхватът на понятието „тюркска митология”?

2. Кои са главните източници за изучаването и реконструкцията на

митилогическите схващания на тюрките?

3. Какви са основните типове митове в тюркската митология?

4. Какви са представите за света според тюркската митология? Кои образи най-

добре я отразяват?

5. Какви схващания са съхранени в етногенетичните митове?

6. Посочете основните характеристики, атрибути и функции на бог Тангра.

7. Какви представи на древните тюрки отразява следният надпис:

В надписа в чест на Кюл-тегин има ред, който според транскрипцията и превода

на П. М. Мелиорански гласи: “Умај-тäг öгäм катун кутына інім кÿl-тäгiн äр ат болды”,

което означава: “За (т. е. за радост) на нейно Величество, моята майка-катун, подобна

на Умай, моят по-малък брат, Кюл-тегин, започна да се нарича мъж.”

8. Очертайте представите за космоса (света) според шаманската митология.

9. Посочете тюркски следи в археологическото наследство на Първата българска

държава. В кои от тях са отразени представи от тюркската митология?

10. Потърсете допълнителна информация по някои основни моменти от

тюркската митология в: Deniz Karakurt. Türk Mitoloji Ansiklopedisi. Türk söylence

sözlüğü. 2012 (Birinci baskı, Ağustos, 2011 (Türkiye). Тук се запознайте с някои извадки

от книгата:

Kam – Türk, Altay ve Moğol halk kültüründe büyücü din adamı, Şaman. Gam veya

Ham olarak da söylenir. İlkel topluluklarda doğaüstü güçlerle iletişime geçebilen din adamı.

[Karakurt 2012:431.

Karşıtlık – Nitelik ve durumları itibariyle birbirine ve aykırı ve birbirlerinin

karşısında, ters kutuplarında yer alan kavram ve olgular ile bunların durumları. Zıtlık, tezat.

Kâinat ve yaşam döngüsü zıtların birlikteliği üzerine kuruludur. [Karakurt 2012:455].

27

Türk kültüründe en çok bilinen, en sık rastlanan veya en çok kullanılan karşıtlıklar şunlardır:

1. Ak ve Kara (Siyah ve Beyaz)

2. Aydınlık ve Karanlık (Nur ve Zulmet)

3. Yaruk ve Karuk (Nur ve Zulmet)

4. Yaruğ ve Oduğ (Nur ve Nar)

5. Yalabuk ve Karanuk (Nur ve Zulmet)

6. Gündüz (Kün) ve Tündüz (Tün) (Gündüz ve Gece)

7. Erkek ve İşkek (Adam ve Kadın)

8. Gişi/Kişi ve Tişi/Dişi (Adam ve Kadın)

9. Su ve Od (Mai ve Ateş)

10. Yaşam ve Ölüm (Hayat ve Memat)

11. Yer ve Gök (Arz ve Sema)

12. Sağ ve Sol (Eymen ve Eyser)

13. Geçmiş ve Gelecek (Mazi ve Ati)

14. Doğu ve Batı (Şark ve Garb)

15. İyilik ve Kötülük (Hayır ve Şer)

16. Bayığ ve Yazığ (Sevap ve Günah)

17. Onağ ve Yasağ (Helal ve Haram)

18. Teklik ve Çokluk (Yek ve Kesret)

19. Uçmağ ve Tamağ (Cennet ve Cehennem)

20. Bur ve Buk (İyi Ruh ve Kötü Ruh),

21. Aya ve Aza (İyicil Varlık ve Kötücül Varlık)

22. Beyrü ve Bengü (Ezel ve Ebed) [Karakurt 2012:457-458].

Şaman (Şāman) – Ruhlarla insanlar arasında iletişim kuracağına inanılan kişidir. İlkel

toplumlarda büyücü, hekim ve din adamıdır. [Karakurt 2012:683].

Şamanizm/ Kamcılık (şamanlar tarafından "deneyim" olarak ifâde edilir), varlığı tüm

insanların tarihinde erken taş devrine ve daha da geriye kadar kanıtlanabilen, inisiyasyon

içeren bir vecd ve trans tekniği. Günümüzde bazı batılıların ilgi duyup tekrar uygulamaya

başladıkları şekline ise Neo-Şamanizm denir. [Karakurt 2012:685].

Tengri (Teňgri, Teñri) – EskiTürkçede Tanrı, Gökyüzü; Eski Türklerin ve

Moğolların inancı Tengricilik'de Gök Tanrı'sı (Kök Tengri) ya da Gök'ün yüce tinidir

(ruhudur). Aynı zamanda Orhun Yazıtlarında ilk çözümlenen sözcük olup yazılışı şeklindedir.

Tenğri (كرى ن .Eski Türkçe): Gök(-tanrısı). Eski Türkçe kaynaklarda Tanrı demektir ; ( ت

Tenger (Moğolca): Tanrı, Gökyüzü.

Tenger Etseg (Moğolca): Gök Tanrısı'nın Moğollardaki ismi. [Karakurt 2012:729].

28

Umay – Türk mitolojisinde doğum ve bereketin sembolü olan en önemli tanrıçanın

adıdır. Omay, Imay, Ubay, Humay olarak da anılır. [Karakurt 2012:779].

Ulukayın – Türk, Altay, Çuvaş, Yakut, Moğol ve Macar mitolojilerinde, halk

inancında ve şamanizmde Yaşam Ağacı. Uluğkayın, Ulıkadhın, Olokaygın şeklinde de

söylenir. Baykayın, Baykadhın, Paykaygın olarak da bilinir. Eşanlamlı olarak Bayterek

(Beyterek, Begterek) veya Ulubuk (Olobuk, Olıbuk) da denir. Yerle göğü birbirine

bağlayan yaşam ağacıdır. Yakutlarda Luk Mas (Aal Luuk Mas, Ağal Luğuk Mas) denilir.

[Karakurt 2012:775].

Uluķayıň

Yer-Su – Türk ve Altay mitolojisinde bir doğa katmanı. Aynı zamanda eski Türk

İnancı Tengricilik'te bir ruh kategorisidir. Yar-Sub veya Yar-Suv olarak da söylenir. Karşıtı

Gök-Kal'dır. [Karakurt 2012:854].

29

III. MЮСЮЛМАНСКА МИТОЛОГИЯ

Мюсюлманската митология е комплекс от митологически представи,

разпространени сред привържениците на исляма – монотеистична религия,

възникнала през VII век на Арабския полуостров в хода на проповедническата

дейност на Мохамед (ок. 570 – 632). Хронологически мюсюлманската митология е

последната от т. нар. „вторични” митологически системи (будистка, зороастрийска,

юдейска, християнска, манихейска).

Мюсюлманската митология отразява синкретичния характер на исляма и на

мюсюлманската култура като цяло. В процесите на своето оформяне и развитие тя

възприема различни митологически представи: на номадските езически племена от

Арабския полуостров, на разнообразното по своя етнически състав население от

оазисите, на завоюваните от мюсюлманите племена от Близкия изток.

Така например за домюсюлманските древноарабски митологически схващания

(1 хил. пр. н. е – нач. на VII в.) било характерно почитането на луната (най-вече при

номадите!), на Венера, а слънцето било уважавано като жестоко божество.

Съществуват данни и за олицетворяването на природни явления (дъжд, гръм), за

култ към божества на плодородието, на растителността и на скотовъдството.

По-късно, в резултат от сливането на главни местни божества, възниква и култ

към единен върховен бог – Аллах, баща на боговете, демиург (създател). Боговете

обитават свещена територия, на която се намира „домът на бога” (бетел), който

бил разбиран едновременно като обиталище на божеството и като въплъщение на

самото божество. За „жилище на бога” се приемали: скали, дървета, обработени

камъни. Понякога близо до бетел се издигало и здание с кубична форма – кааба (куб –

арабски). Преживелици от тези митологически схващания, но в преосмислен вид, се

съхраняват по-късно и в ислямската митология. Такива са: почитта към свещените

територии на градовете Мека и Медина, към Кааба в Мека и др.

Древният храм Кааба, намиращ се в Мека – най-големият търговски и културен

център на Хиджаз – е наречен така според външния му вид, напомнящ съоръжение с

кубическа форма (от арабски „кааба” – куб). Свещеният черен камък е вграден в

стената на югоизточния ъгъл на храма Кааба, близо до вратата. Легендата разказва, че

архангел Джабраил го дал на Адам, а по-късно Адам го поставил във възстановената

Кааба. Разказва се, че първоначално камъкът бил бял, но почернял от греховете на

хората. Според Корана Исмаил заедно с баща си положил основите на Кааба и

издигнал храм. След тях започнало поклонението на „камъните”, тъй като никой не

напускал Мека без да вземе със себе си камък от светилището. При преселване на ново

място хората поставяли този камък и обикаляли около него, подобно на обиколките

около Кааба. Според изследователите култът към Кааба е отражение на предислямски

вярвания, а някои го свързват с древноарабски мит за раждането на доислямски Бог

(Аллах) от камък.

По своите идеология и съдържание мюсюлманската митология е отрицание на

езическата митология, която през VII век е по-скоро един от различните начини за

30

обяснение на света. Нейна основа, това е митологията на Корана, а чрез

изграждащите я митове се изразява ново осмисляне на света и на човешкото битие.

Според представите на мюсюлманите Коранът2 (Куран, от qara’a – „чета,

рецитирам” - арабски) е внушен на Мохамед от самия Бог, т. е. това е божието слово.

В основния си вид неговият текст се оформя след смъртта на Мохамед. Той е

изграден от 114 сури (глави), които, според мястото и времето на произнасянето им

от Пророка, се делят на 90 „мекански” (от Мека) и 24 „медински” (от Медина).

Значителна част от Корана представлява полемика под формата на диалог между Бог

и противниците на исляма или – колебаещите се в неговата истинност. Това е сложен

синкретичен текст, тъй като освен религиозни и митологически елементи, в него се

съдържат важни юридически и нравствени предписания, както и конкретни правила

за извършване на култовите практики.

Източници за мюсюлманската митология. Важен източник за изучаването на

мюсюлманската митология е сунна – свещеното предание на исляма, което се

основава на хадиси – разкази за живота на Мохамед. Естествено те включват и по-

древни митологически представи. По-късно мюсюлманската митология се допълва и

обогатява с някои елементи от митологическите традиции на народите, които са

приели исляма. В процесите на активно разпространение на новата религия през

втората половина на VII и през VIII век текстът на Корана се насища с общи понятия

от арабски език, който се утвърждава като основен език за изразяване на

мюсюлманския мироглед.

Като най-млада от “вторичните” митологически системи, мюсюлманската

митология естествено се намира под въздействието на други митологии (християнска,

юдейска, доислямска, на редица средиземноморски и азиатски народи).

Изследователите на исляма отбелязват, че Мохамед е познавал по устен път някои

сюжети и образи от християнската и юдейската митология. Наред с това близостта на

много елементи от мюсюлманската митология и други митологически системи -

библейската митология например! - до голяма степен се дължи на общите източници

в културните традиции на араби и на евреи.

Няколко примера: Легендата за Зу-л-Карнайн (“Двурог”, “Владетел на два

рога”- арабски) – герой, притежаващ символите на божественото могъщество,

който достига до края на земята (Коран 18:83). Съвременните изследователи го

идентифицират с историческата личност Александър Македонски (356 – 323 пр. н.

е.), а широко разпространеният в доислямския арабски свят “Роман за

Александър/Искандер” се счита като един от източниците на разказа в Корана.

Според някои специалисти тази легенда се свързва с древногръция мит за цар Мидас.

2 Позоваването на текстове от Корана е по: Превод на Свещения Коран. Преведе от арабския оригинал:

Цветан Теофанов. Второ преработено и допълнено издание. София. 1999.

31

Вариант на преданието за цар Нимруд/ Намруд е доста близък до античния

мит за Едип цар: героят е възпитан далеко от дома си, убива своя истински баща и

без да знае истината, се жени за своята майка.

Името на Лукман е познато на арабите още от доислямските времена.За

неговите качества – талант, мъдрост, дълголетие – са създадени множество

писмени и устни произведения – пословици и басни. Сред народите, живеещи в

Средна Азия и в Средния изток той е известен като Лукман хеким – изкусен лекар и

лечител. В текста на Корана му е посветена самостоятелна сура (31), където е

отбелязано, че Аллах му е “дарил мъдрост”(Коран 31:12).

Мюсюлманската митология се разгръща в следните основни митологически

сказания (типове):

Космогония/Космогенезис и антропогенезис

Свещена история

Есхатология

Космогония/Космогенезис (Митове за възникването на света)

Според мюсюлманската митология Аллах е единствен бог, той е вечен и

всемогъщ. Той е демиург - създател на вселената, която е изградена от два свята:

долен (земен) и горен (небесен) (Коран 31:10). Аллах разделил небето и земята, от

водата сътворил „всяко живо същество” (Коран 21:30), за два дни създал земята и

седем небеса, като най-ниското небе украсил със „светилници и за опазване” (Коран

41:12). Мюсюлманското предание дообогатява това описание с допълнителни

сведения: земята е заобиколена от планината Каф, а между тях има непроходимо

пространство. Според вариант на преданието земята се държи на раменете на ангел,

опрян на скала, която поддържа бик, който стои на плаваща риба. Според друг

вариант земята се държи на рога на бик, бикът стои върху риба, рибата плува във

вода, водата се намира във въздуха, а въздухът – във влажно пространство. А тогава,

когато бикът прехвърля земята от единия на другия рог, тогава се случват

земетресения.

Аллах сътворил „седем небеса на слоеве” (Коран 67:3, Коран 71:15), поставил ги

един над друг „И стори Той там от луната сияние, и стори от слънцето светилник”

(Коран 71:16). Над седмото небе бил разположен престолът на Аллах. В легендата за

цар Нимруд се уточнява, че първото небе било възможно да се премине за 500

години, толкова време било нужно, за да се достигне до следващото небе. На небесата

били разположени рай (джанна) и ад (джаханнам). Според някои предания раят се

намирал на седмото небе, а адът – под първото небе.

32

Интересно и полезно:

Важни сведения за създаването на земята и на човека са съхранени в сватбена

песен, разпространена сред тюркоезични народи:

Отначало този свят не съществувал, сътворил го Бог, яр, яр (другари, приятели)!.

Взел той малко земя, яр, яр!

Слепил човека и го оформил, яр, яр!

Вдъхнал му своя дух и му дал живот, яр, яр!

Угодно било на Бог да даде жена на Адам, яр, яр!

И ето, от Адам тръгва обичаят да се правят сватби, яр, яр!

Небето е населявано от ангели (малаика, фаршита), създадени от светлина и

предаващи на хората вести от Аллах (Коран 15:8). Ангели и „изгарящ пламък”

охраняват достъпа до небето от зли духове (Коран 37:6-10). Сред множеството ангели

най-високопоставени са: Джабраил, който предава на Мохамед текста на Корана;

Микал, Израил и Исрафил. Ангелите Ридван и Малик са поставени за стража на рая.

Мюсюлманската митология съдържа познатия и в други митологически системи

мотив за падналите ангели. Той се свързва с Харут и Марут, които научили хората на

магьосничество и с Иблис (идентичен с Шейтан!), чието грехопадение се свързва със

сътворението на човека.

Интересно и полезно:

Произходът на думата „Иблис” е прието да се обяснява с гръцкото „диаболис”

(дявол), а думата „Шейтан” е сродна на библейското „сатана” (дявол).

Според преданието, преди създаването на човека Иблис бил ангел и се наричал

Азазил (ал-Харит, ал-Хакам). Аллах го изпратил на земята, за да накаже скаралите се

джинове. В Корана е отбелязано, че сам Иблис бил джин (Коран 18:50) и Аллах го

определил за повелител на джиновете на земята. Но Иблис се възгордял и в

продължение на хиляди години причинявал смут сред джиновете. За да го унищожи,

Аллах изпратил пламък, но Иблис успял да се спаси и след това вярно му служил.

Според трети вариант на преданието, Азазил бил роден в ада, негови родители били

джинни (Маридж и Марджа). Азазил упорито се молел на Аллах, който го приел в рая

и го определил за водач на всички ангели. Според кораничната версия, Иблис бил

изгонен от рая заради отказ да се поклони на новосъздадения човек (Коран 18:50).

Според някои изследователи митът за падналия ангел се основава на християнската

33

традиция, но в мюсюлманската митология мотивацията на божественото проклятие

придобива оригинална интерпретация.

Интересно и полезно:

Широко разпространено е сказанието за пророк Ибрахим, който прогонил

дявола в долината Мина близо до Мека. В памет на случилото се и до днес по време

на хадж поклонниците извършват „изгонване на шейтана” чрез хвърляне на камъчета

по скала в долината Мина. Според изследователите този обряд е свързан с

доислямски култове на арабите: ритуалните действия включвали хвърляне на

камъчета с цел от мястото, където се извършвало жертвоприношението, да се изгонят

зли духове, джинове и други „нечисти сили”.

Антропогенезис (Митове за създаването на човека). Според кораничното

учение Аллах изгражда човека от две противоположни същности – телесна и духовна.

Създавайки човека „от глина”, творецът му вдъхва своя дух и му дарява слух, зрение

и сърце (Коран 32:7-9). Аллах създал първите хора – Адам и Хавва – и ги заселил в

рая (Коран 7:59). Но, по внушение на Иблис (Шейтан) те опитали от плодовете на

забраненото дърво и Аллах ги изгонил на земята (Коран 7:19-22). Според

мюсюлманското предание, което допълва и частично променя кораничната история, в

рая Адам и Хавва употребявали не храна, а – миризми, подобно на ангелите. По това

време пшеница с огромни зърна растяла по дърветата и първите хора я опитали, с

което осквернили рая. За изкушаването им спомогнали змията и паунът. Наказани за

нарушаването на божествената забрана, първите хора завинаги остават на земята.

Хавва ежегодно раждала син и дъщеря и родените от нея седемдесет двойки близнаци

положили началото на човешкия род.

Митологизираната свещена история на Корана започва с преданията за

пророците. Тя се основава на основната идея за заветите на Аллах, които с помощта

на избраници (пророци) се предават на различни народи. В Корана са упоменати

някои от тях, но мюсюлманското предание постепенно разширява техния кръг. Може

да се разграничи висша категория божи посланици (расул), които се отправят към

различни народи и обикновени пророци (наби), които появяват сред „хората на

писанието” (ахл ал-китаб). Според преданието съществували 124 хиляди пророка,

сред които 313 посланици. Между расул за най-висши се признават: Адам, Нух,

Ибрахим, Муса, Иса, Шуайб, Худ и Салих.

Интересно и полезно:

„Хора на Писанието” – привърженици на други монотеистични религии,

които притежават свещени книги. В Корана е посочено ясно, че „няма

принуждение в религията” (Коран 2:256) и се повелява на мюсюлманите да

уважават вярата на християни и на юдеи, които се наричат „ахл ал-китаб”,

34

обикновено превеждано като „хора на Писанието”, но според някои специалисти

по-точният превод е „хора на по-ранното Откровение”.

Много от мюсюлманските пророци съответстват на персонажи от Стария и от

Новия завет: Адам, Нух (Ной), Ибрахим (Авраам), Муса (Мойсей), Лут (Лот), Айюб

(Йов), Харун (Арон), Иса (Исус), Яхия (Йоан Кръстител), Марйам/Мейрем (Мария),

Закария (Захарий) и др. Разказите за някои от тях почти изцяло възпроизвеждат

старозаветните предания, а мюсюлманската традиция ги обогатява с детайли, които

им придават оригинален характер (за Юнус, Карун и др.). На съществена промяна се

подлагат сюжетите на Новия завет. Ислямът частично споделя християнската

представа за възнесението на Иса (Исус) на небето, не възприема евангелската версия

за неговото разпъване на кръста и последвалото възкресение. Според Корана

пророчеството на Мохамед било предсказано от Иса.

В значителната си част мюсюлманските представи за пророците са

самостоятелни. В много случаи мюсюлманските митове, чиито герои са библейски

патриарси, нямат свои съответствия в Библията. Мюсюлманската митология в това

отношение, за разлика от християнската, е изцяло различна и независима от

предхождащата ги юдейска традиция. Изследователите на мюсюлманската традиция

се обединяват около заключението, че много от митовете на Корана и на ислямското

свещено предание се коренят в доислямската арабска традиция, която е обща за

мюсюлмани, християни и евреи и има свои варианти сред преданията за основните

герои от Библията.

Такава е историята на Ибрахим. Коранът го представя като праведник, който

разрушава идолите, на които се покланят неговите съплеменници. Заради това той

бил хвърлен в огъня, но останал невредим по волята на Аллах. За разлика от

Библията, мюсюлманската традиция утвърждава, че Ибрахим решил да принесе в

жертва на Бог своя син, Исмаил. В памет на избавлението на Исмаил от смъртта

мюсюлманите отбелязват празника Курбан-байрам.

35

„Ибрахимова жертва”

Преданията за пророк Сюлейман включват представи на много народи и

придават на героя специфични черти, които го различават от библейската традиция.

Някои коранични пророци изобщо не са известни в Библията (Шуайб, Худ, Салих,

Идрис, Зу-л-Кифл, Зу-л Карнайн). Мюсюлмански коментатори частично

отъждествяват Зу-л-Кифл с Исая и с Йезекил, а според разпространена легенда той

бил грешник, но праведна жена го убедила да приеме исляма. Идрис (свързван с

библейския Енох) бил приятел на Израил/Азраил и помолил ангела на смъртта да му

покаже рая. Ангелът го заставил да обещае, че след като посети рая, той ще се върне

обратно. Идрис спазил дадената дума, но после изхитрувал като казал, че забравил в

рая обувката си. Тогава той повторно влязъл в рая и никога повече не излязал оттам.

Мюсюлманското предание въвежда допълнително редица пророци и други лица,

които не са свързани с Библията и не се упоменават в Корана. Такъв например е

Хадър (Hızır/ Hıdır), покровител на пътниците, носещ щастие и богатство. Според

допускането на В. Бартолд в неговия образ се сливат в едно цяло легенди от различни

времена и народи – от вавилонския Гилгамеш до старозаветните Енох и Илия).

Ал-Хъдр/Ал- Хъзр, Зеленият

36

Също така в образа на Джирджис са запазени черти на християнския св. Георги.

Преданията за някои пророци имат локален характер и не са свързани с

общомюсюлманската традиция.

Особено място в мюсюлманската митология заемат преданията за Мохамед

(Мухамад). Той е роден в семейство на търговци в Мека (от рода Хашимити и

племето Курайшити) ок. 570 г. Около 610 год. по време на медитация в пещера край

Мека той получава видения. Според преданието ангел Джабраил му се явява и му

показва книга като му нарежда да чете Божието откровение. Три години по-късно

Мохамед започва публично да проповядва монотеистичното си учение. Умира през

632 година, след като превръща исляма мощна религиозна сила.

Интересно и полезно:

Разпространението на новото монотеистично посляние на исляма е свързано

с много съпротива и изпитания. Обвиняват Мохамед в лъжа и искат от него да

извършва чудеса като доказателства, че е пророк, неговият живот е поставен в

опасност. В тази трудна ситуация той получава подкрепа от населението на Медина,

град, разположен на 400 км северно от Мека. Привържениците на исляма започват да

се настаняват там, а през 622 г. Мохамед и неговият съветник Абу Бакр тайно

заминават за Медина. Това събитие, наречено Хиждра (Емиграция, Преселване),

бележи началото на ерата на исляма. Ето защо, прехвърлянето на години от

християнското летоброене се извършва с прибавяне на числото 622 към годината от

Хиждра, но това не е съвсем точно, тъй като ислямският религиозен календар е лунен

и има 354 дни.

Реалистичната и достоверна основа в биографията на пророка, която историците

съставят, допълнително се обогатява с нови мотиви, образи и сюжети. И макар самият

Мохамед да не си приписва чудотворни способности, по-късната традиция разказва за

различни чудеса, които той бил извършил. В разказите за живота на пророка е познат

мотивът за благовещението: на майка му било съобщена свише ”блага вест”, че тя

носи в себе си „господина на този народ”. Според изследователите епизодът с

разсичането на тялото на Мохамед от Джабраил с цел да бъде очистено то от злото и

подготвено за пророческа дейност, има съответствия в шаманските митове и

практики.

Интересно и полезно:

Според вярвания в Сибир посвещението на шамана е възможно само след като

духовете разсекат на части човешкото тяло и пак ги съединят, т. е. отново сътворят

това тяло, но в нов статус.

Паралели с шамански вярвания се откриват и в преданието за мирадж –

възнасянето на Мохамед на небето върху крилатия кон Бурак. Най-вероятно тези

37

особености се отнасят към езическите традиции на арабите и доислямското предание.

Така образът на Мохамед се свързва с митологическите шамани - посредници между

света на хората и света на духовете.

Интересно и полезно:

Някогашният град Ятриб става известен като Медина („Градът”), тъй като се

превръща в образец на съвършеното мюсюлманско общество. С пристигането си в

Медина Мохамед построява обикновена джамия - месджит („място за поклонение”).

Това била проста по своя градеж, груба сграда; камък бележел посоката за молитви

(кибла), а Пророкът стоял на дънер по време на проповед. Тази сграда по-късно е

превърната в модел за всички ислямски религиозни храмове.

Обширна област от мюсюлманската митология е съставена от разкази за

пророци, свързани с представа за свети хора (евлия), които притежават необикновени,

свръхчовешки способности: да възкресяват мъртви, да се пренасят мигновено на

огромни разстояния и през времето, да лекуват болести, да предпазват от беди и

природни бедствия (градушка), да приемат различен облик и др. Текстът на Корана

осъжда вярата във всякакъв вид посредници или „застъпници” пред Аллах (Коран

10:17-18; 18:102; 39:44-45). Но, почитанието към свети хора израства на основата на

по-стари политеистични вярвания придобива огромно значение за мюсюлманската

митология. Тяхното концептуално оформяне се осъществява с разпространението на

ислямския мистицизъм (суфизъм).

Интересно и полезно:

Суфизмът е мистическо учение, което признава възможността за познание на Бог и

даже – сливане с него! - чрез индивидуално вътрешно озарение (екстаз).

С вярата в свети хора е свързано и почитането на техните гробове и оставените

от тях следи - места, свързани с тяхното пребиваване сред хората, които са

превърнати в нагледни свидетелства за техните необикновени способности. Тези

места се превръщат в обекти на религиозно почитание и на вярвания. Така например,

38

според мюсюлманското предание в Мекка, между Каба и свещенния кладенец Земзем

се намират деветдесет и девет пророчески погребения. С ореол на святост са

обкръжени местата, където се предполагало, че джиновете спуснали на земята трона

на Сюлейман (планината до град Ош в Киргизстан, Сюлеймановите планини в

Афганистан); в Северна Африка поклонническо място е „гробът” на пророка Халид

иби Синан.

Гробът на Мохамед в Медина получава значение на втора (след Кааба) святиня

за исляма. С легенди за Мохамед се свързват много други свети места. Такива

например са следите, оставени от стъпките на Мохамед върху камъни в Египет,

Сирия, Индия. Такъв е и камъкът недалеко от Медина, за който преданието разказва,

че по заповед на Мохамед прокапало маслиново масло. За свети личности

мюсюлманското предание счита и съпругата на Мохамед – Айша и дъщеря му –

Фатима, които според вярвания в Средна Азия и по Поволжието се възприемали като

покровителки на жените и на женските дейности.

Реалните или митическите сподвижници (асхаб) на Мохамед също се приемат

за свети личности, а техните гробници са разпространени на много места из

мюсюлманския свят. В Мала Азия и в Средна Азия са популярни митовете за Увейс

Карани и за Сад Ваккас. Увейс Карани узнал, че Мохамед изгубил в битка зъба си и

избил всичките си зъби, за да няма с какво да превъзхожда поророка. Сад Ваккас

според митовете бил пълководец и щедър мюсюлманин. При изцеление на болен, за

да го изпитат, поискали от него кръвта на неговия син. Сад Ваккас заколил сина си и

я дал на нуждаещия се, но след молитва на Мохамед, неговият син възкръснал.

Специфична категория свети личности са мъчениците (шахид), към които се

причисляват както загиналите „за вярата”, така и тези, които били убити „без вина”.

Значителна част от светците са суфии (шейх, пир, ишан). Представата за

необичайната сила на суфиите-чудотворци е отразена в многобройните

жизнеописания, които са популярни в ислямския свят. Широка е известността на

суфийския мит за скритите/тайните светци (абдал), които невидимо управляват света.

В разказите за тях проникват образи и мотиви, заиствани от други митологически

системи.

Представи за задгробния живот и за рая. Според мюсюлманската митология

представите за смъртта и за задгробния живот се свързват с Азраил (Израил, Азраил

мелеке), който отделя душата от тялото и така причинява неговата смърт. Образът и

името на Азраил нямат коранична основа, макар че в Корана се споменава за

ангел/ангели на смъртта, които отнемат душата от тялото (Коран 32:11). В ислямската

традиция образът на смъртта е многозначен: според някои легенди пред умиращия се

изправят смъртта (самостоятелен митологичен герой) и Азраил, а в други двата

образа се смесват, което води до идентифициране на ангела със смъртта. В ислямския

свят е разпростраена представата, че след смъртта на тялото душата се намира под

властта на Аллах. В Корана се споменава за наказание на мъртвеца в гроба от ангели,

но техните имена (Мункар и Нахир) стават известни от хадисите. Според много

39

варианти наказанието в гроба продължава до деня на възкресението. Най-популярна е

представата, че след беседата с ангелите, човешката душа се отправя към рая или ада.

Вярата във възкресението в телесна форма вероятно оказва влияние върху

сетивния, „материален”, чувствен характер на описанията на ада и на рая в Корана.

Според много ислямски богослови това са по-скоро иносказания. Други допускат

чувствени наслаждения в рая, но едва след възкресението. Характерна особеност за

мюсюлманската митология е мотивът за плътските утехи на праведниците с

прекрасни девици-хурии. Изображението на ада според мюсюлманската митология е

многозначно: в едни случаи той е представян като чудовище, а в други - като седем

реда/равнища, разположени едно над друго.

Есхатология (Митове за края на света). Според мюсюлманските представи

„краят на света” ще настъпи, когато на света се възцари „лъжлив месия”, изкусителят

на хората, чудовищният Даджжал. Той е прикован с вериги към скала на необитаем

остров посред океана, където го охраняват джинове. Появата му ще бъде

предшествана от тежки времена, от разрушаване на храмове и от гонение на вярващи.

Но, Аллах ще изпрати обновителя на вярата Махди, който ще унищожи жестокото

царство на Даджжал. След това ще се възцари Иса (Иса ибн Марйам), който ще

възстанови на земята чистотата и силата на исляма.

Звуците от тръбата на Исрафил ще разбудят лежащите в гробовете. Така, до

Съдния ден пребиваването на душите в рая или в ада се оказва временно. След

претеглянето на деянията на всеки човек, неговата съдба ще бъде окончателно

определена: праведниците ще отидат в рая, а грешниците – в ада (Коран 39:15-20).

Кораничният разказ се допълва с архаични представи за задгробния свят: Според

някои легенди към рая води мост, който е тънък като косъм и остър като меч, а под

моста е разположен адът. Праведниците свободно се придвижват по моста, докато

грешниците падат в пламъците.

Митологията на шиитското направление в исляма, което се противопоставя

на сунитското, се отличава със свои специфики. Тя се основава на идеята за

наследяване на властта по кръвна линия, т. е. признаването на правото за ръководство

на мюсюлманската община единствено на семейството на Мохамед, т. е. - зет му Али

и неговите синове от Фатима (дъщерята на Мохамед). Шиизмът разработва

концепцията за духовна приемственост на божествената „светлина Мохамед” и

„светите имами”, потомци на Али. За шиизма е характерен култът към Али, издигнат

в ранга на личност, стояща близко до Аллах.

Според шиитски мит Мохамед бил на гости при Бог и пред него се появило

блюдо с ориз. Пророкът заявил, че му е неудобно да яде сам. Тогава зад завесата,

разделяща Аллах от Мохамед, към блюдото се протегнала огромна ръка – в нея

пророкът разпознал ръката на Али.

Свещеното предание на шиизма до известна степен се различава от това, на

мюсюлманите-сунити. И макар много от хадисите („ахбар”) да се явяват общи,

40

шиитите не приемат преданията, които се отнасят до противниците на Али и, от друга

страна въвеждат предания за деянията на самия Али и на неговите потомци-имами.

С особено широка известност се ползва Али – „цар на мъжете”, победител на

деви и на дракони. Според легенда от Средна Азия хората, които погребвали Али

видели, как камилата с тялото на Али се превърнала в седем камили и всяка поела в

различна посока към седемте гроба на светия човек. Характер на етиологически мит

имат някои легенди за планини в Северна Африка, които били разсечени от меча на

Али; за верига скали в Афганистан, които се приемали за убити от Али вкаменени

дракони (аждерха). Множество топоними от Средна Азия се свързват с подвизите на

Али.

Литература

Лозанова 2008: Лозанова, Г. Сътворението в устната традиция на българите

мюсюлмани. Акад. Изд. „Проф. М. Дринов”, София.

Мифы народов мира. Т. 1 и Т. 2. Москва. 1982.

Meri 2006: Meri, Josef W. (Editor). Medieval Islamic civilization. An Encyclopedia.

Volume 1. A – K. New York.

http://www.bandung2.co.uk/books/Files/Education/Medieval%20Islamic%20Civilizati

on%20-%20An%20Encyclopedia.pdf

Hughes, Hughes 1995: Hughes, Patrick and Thomas Patrick Hughes. Dictionary of

Ismam.

http://books.google.bg/books?id=O84eYLVHvB0C&pg=PA1&lpg=PA1&dq=a+dicti

onary+of+islam&source=bl&ots=mWDCJVWudB&sig=oBBIW6Nz8IEVSYTm44PhbKJ-

vxY&hl=en&sa=X&ei=Jb3GUtSQKMa9yQOmxoGYDw&redir_esc=y#v=onepage&q=a%2

0dictionary%20of%20islam&f=false

http://turkoloji.cu.edu.tr/HALKBILIM/halkbilim_ana.php

Въпроси и задачи към темата

1. Кои и какви са източниците на мюсюлманската митология?

2. Какво е отношението между мюсюлманската митология и други

митологически системи (християнска, юдейска)?

3. Посочете конкретни доказателства за синкретичния характер на

мюсюлманската митология.

41

4. Коя е причината за близостта на някои образи, мотиви и сюжети от

мюсюлманската митология и други митологически системи (християнска, юдейска)?

5. Кои са основните сказания (типове) от мюсюлманската митология?

6. Посочете примери за образи и мотиви от мюсюлманското предание, които

развиват кораничната традиция.

7. Как мюсюлманската митология представя мотива за падналите ангели?

8. Каква е концепцията за човека според мюсюлманската митология?

9. Запишете легенди за Мохамед, които се разпространяват във Вашия край.

10. Запишете жизнени и днес представи за ангела на смъртта Азраил, които се

знаят във Вашия край.

42

ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНО ЧЕТЕНЕ

За „примитивното мислене” и научната мисъл

„...социолозите, които са си задавали въпроса за отношението между така

нареченото „примитивно мислене” и научната мисъл, са ги разграничавали най-общо,

позовавайки се на различни квалификации за начина, по който човешкото съзнание

работи тук и там. Но те не са поставяли под съмнение, че и в двата случая, съзнанието

се прилага към един и същи обект.

...Логиката на митичната мисъл ни се стори също толкова неумолима, колкото

тази, върху която се гради позитивната мисъл, и всъщност съвсем малко се отличава от

нея. Разликата се дължи по-малко на качеството на интелектуалните операции,

отколкото на естеството на нещата, към които операциите се прилагат. Технолозите

отдавна са забелязали това в тяхната област: желязната брадва е по-съвършена от

каменната, не защото едната е „по-добре направена” от другата. И двете са еднакво

добре направени, но желязото не е същото нещо като камъка.

Може би и ние някога ще открием, че логиката на митичната мисъл е като тази

на научната мисъл и че човекът винаги е разсъждавал еднакво добре. Прогресът –

дотолкова, доколкото терминът може да се използва – не е имал за сцена съзнанието, а

света, в който едно надарено с постоянни способности човечество, в продължение на

дългата си история, последователно се е заемало с нови обекти.”

[Леви-Строс, Кл. Структура на мита, „София – С. А.”, София, 1996, 176 – 177].

Божествените образци на ритуалите

„Всеки ритуал има божествен образец, архетип; този факт е дотолкова известен,

че можем да припомним само няколко примера. „Трябва да направим това, което

боговете са направили в началото.”(Чатапатха Брахмана VII, 2, 1, 4). „Така направиха

боговете, така правят хората.” (Таитириая Брахмана I, 5, 9, 4). Тази индийска пословица

обобщава цялата теория, върху която се основават ритуалите на всички страни. Същата

теория намираме както у “примитивните” народи, така и в развитите култури....

... у “примитивните” народи не само ритуалите имат митичен образец, но всяко

едно човешко действие е ефикасно в степента, в която повтаря точно действието,

извършено в началото на времената от някой бог, герой или предшественик...”

[Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. ИК „Хр. Ботев”, София, 1994, 32 - 33].

43

Първопредците–демиурзи – културните герои

„...в архаичните митологии на акта на първотворението съответстват живеещите

и действащите в митическото време герои, които могат да бъдат наречени първопредци-

демиурзи – културни герои. Представите за тези три категории са преплетени помежду

си, по-точно те са синкретически неразчленени. Базисно начало в този комплекс е

първопредецът – родов, фратриален, плененен. Последният понякога се възприема като

общочовешки, тъй като племенните граници в съзнанието на членовете на

първобитната община съвпадат с общочовешките. Първопредецът-демиург – културен

герой моделира първобитната община като цяло, а тя се отъждествява с „истински

хора”. Сред племената в Централна Австралия и сред палеоафриканските народности

(бушмените), отчасти сред папуасите и някои групи американски индианци,

митическите герои са тотемни предци, т. е. прародители или създатели едновременно

както на определена група животни (рядко растения), така и на човешката родова

група, която разглежда определена порода животни като своя „плът”, свои роднини,

тотем.”

[Мелетински, Е. Поетика на мита. ИК „Хр. Ботев”, София, 1995, 244 - 245].

Културният герой от българския епос и Тангра

“В паметниците на раннобългарското изкуство не се съдържат преки и

безспорни данни за почитането на върховния прабългарски бог. Според В. Бешевлиев

неговият образ не е явно персонифициран, а е изразяван символично. За такъв символ

той смята много разпространеното рунно съчетание, което предавало понятието за

небето, респективно “Тенгри”......

....на прабългарите не е бил чужд образът на епичния герой (културен герой),

широко застъпен в богатия епос на Изтока. Основан на скотовъдния бит на предимно

тюркското населения, той е представян като могъщ и непобедим конник – ловец и

44

воин, родоначалник и покровител на хората. В задълбочено изследване, изградено на

произведения на тюрко-монголския епос, Р. Липец показа, че епичният образ на юнака

(батър) е формиран в социална среда в доста напреднала фаза на развитие, но запазила

следи на номадския бит. Той е представян винаги като смел и самоотвержен конник,

добре въоръжен и снаряжен. Неговите оръжия притежават вълшебни и чудодейни

свойства (“стрела смъртоносна със седем върха”, “змееглав опънат лък”.....). Сам героят

има качества, които го сближават с персонажи, обладаващи свръхестествена сила

(например шаманите). Но не само ездачът е необикновен – необикновен е и неговият

кон, който също е издигнат до нивата на епичен образ и нерядко в епоса се сочи за

родител на самия герой (най-често – негова майка), в което не е трудно да се видят

определени тотемистични наслоения. По такъв начин конят и неговият стопанин са

слети като че ли в едно цяло и това пределно ясно е изразено в алтайския епос, където

юнакът и конят си обещават “неразлъчни другари да бъдат, заедно да живеят, заедно да

умрат”.

Вероятно такъв е образът на културния герой и в понятията на прабългарското

население, запазени в по-късния синкретичен български и южнославянски епос, на

което обърна внимание Ив. Венедиков. Затова напълно правомерно е част от

изображенията на конници в българското средновековно изкуство да са подхранвани от

този култ. Това личи преди всичко от величествения вид и тържествените пози на

ездачите, от действеното им поведение в довните и баталните сцени. Такъв е конникът

от Мадарските скали и неговата удивителна прилика с някои от рисунките върху камък

(например от Плиска) подсказва, че първообразът му трябва да се търси в народното

изкуство.”

[Овчаров, Дим. Прабългарската религия – произход и същност. Второ изд.

София 2000 – 2001, 51 – 53].

45

КРАТЪК РЕЧНИК НА ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

Анимизъм - одухотворяване на всичко в природата

Антропогонични митове (Антропогенезис) - Митове за произхода на човека

Aрхетип – първообраз, праобраз

Бинарни опозиции (антиномни двойки): Начин за реконструиране на

митологическото мислене чрез изследване на основни понятия, представени на

принципа на противопоставянето по двойки, например: свещен – профанен, добро –

зло, горе – долу, мъж – жена и пр.

Вариантност - важна характеристика на фолклорната култура. По думите на

Вл. Проп, фолклорът е верига от множество варианти, създавани и предавани във

времето.

Демиург, демиурзи – първосъздател, праотци

Десакрализация на мита - Процеси, при които вярата в мита като абсолютна

истина е разколебана и той постепенно се осмисля не като свещено слово, а като разказ

за предците, чиято цел е да предава познание за миналото на хората, да поучава и да

забавлява.

Есхатологически митове (Есхатология) - Митове за края на света

Космогонични митове (Космогония, Космогенезис) - Митове за произхода на

вселената. Те разказват за произхода и за устройството на космоса от първоначалния

хаос, за появата на боговете и на елементите в природата.

Mит (на гръцки език „mytos” – „предание, сказание, легенда”):

1. Словесен повествователен текст

2. Система от представи за света; първична форма за неговото познание и

обяснение

Mитология:

1. Съвкупност от митове, които принадлежат на една културно-историческа

традиция

2. Специфична форма на възприемане на света

3. Научна дисциплина, която се занимава с изучаването на митовете и на

митологическите системи.

Монотеизъм - еднобожие; управление на света от единен създател и творец

46

Политеизъм - многобожие

Профанен, Профанно – Отнася се до събития, ставащи в ежедневието, в

„профанното” (светското) време и пространство.

Реликти - елементи от митологическо мислене, запазени в по-късни етапи от

развитието на човешката култура

Сакрален – свещен

Сакрално – Отнася се до събития, ставащи в сакралното (свещеното, особеното,

ритуалното) време и пространство.

Световно дърво (аrbor mundi) - Според митологическото мислене -

универсалната представа за света и пространството.

Синкретизъм (гръцки език „съединение, слятост”) - Неразчлененост, цялостно

свързване, преплитане, проникване на няколко явления при първоначален стадий на

тяхното развитие.

Соларни (лунарни, астрални) митове - Митове за произхода на небесните обекти

(слънце, луна, звезди).

Теогонични митове - Митове за произхода на боговете

Тотемизъм (от „тотем”) – култ към същества (животно, митологически

прародител), растения, предмети, явления, за които се вярва, че покровителстват дадена

общност, която понякога свързва с тях своя произход.

Фетишизъм - придаване на свръхествествени качества на неодушевени

предмети

Фолклорен синкретизъм - Специфично единство между естетико-художествено

начало и практико-приложно (утилитарно) начало, което се съдържа във всеки

фолклорен факт

47

КОНТРОЛЕН ТЕСТ

1. Понятието „МИТ” означава:

А. Разказ за възникването на света

Б. Измислица

В. Първична форма на познание и обяснение на света

2. Тотемизмът е култ към:

А. Митически прародител

Б. Светци

В. Бог Тангра

3. Функциите на мита са:

А. Да предаде спомен за миналото

Б. Да подреди света като превърне хаоса в космос

В. Да разказва измислени истории

4. Кои особености на мита и митологичното мислене НЕ са характерни за

фолклора?

А. Анимизъм

Б. Сакрално слово

В. Тотемизъм

Г. Антропоморфизъм

Д. Фетишизъм

5. Попълнете таблицата като посочите основните различия между мита и

фолклора:

МИТ ФОЛКЛОР

Главна функция

Сфера на съществуване

Основен сюжет

Основни герои

Въпрос за истинността на

разказаното

48

Кой знае и предава?

Друго

6. Тюркската митология е представена чрез следните основни митове:

А........................................

Б........................................

В................................................

7. Основни източници за реконструкцията на тюркската митология са:

А. Турският фолклор

Б. Легендите на азиатските народи

В. Орхоно-енисейските рунически надписи

8. С генеалогичните митове на тюрките се свързват:

А. Еленът

Б. Мечката

В. Вълкът

9. Посочете основните храктеристики на бог Тангра:

А.....................................

Б.......................................

В...............................................

10. Коя от посочените функции НЕ се отнася до Тангра?

А. Бог на плодородието

Б. Покровителство над военните дела

В. Ръководи живота на хората и ги наказва

Г. Религиозна функция

11. Какво е разбирането на тюрките за ханската власт и каква мотивация намира

то в митовете?

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

49

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

12. Какви представи за света отразява шаманската митология?

А. Светът е безкраен

Б. Светът има начало и край

В. Светът е изграден от три части

13. По отношение на други митологически системи (будизъм, зороастризъм,

юдаизъм, християнство, манихейство) мюсюлманската митология

А. Възниква най-рано

Б. Възниква едновременно с тях

В. Оформя се най-късно

14. Посочете някои общи мотиви между мюсюлманската митология и други

познати митологически системи (християнство, юдаизъм):

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

.....................................................................................................................................................

15. Попълнете таблицата, като посочите съответствията на героите между

мюсюлманската митология и юдейската и християнските митологии:

Джабраил

Адам и Хавва

Нух

Яхия

Мейрем

Муса

16. По какво се отличават текста на Корана от мюсюлманското предание?

А. Мюсюлманското предание е в противоречие с текста на Корана

50

Б. Коранът е писан текст, а преданието – устно негово съответствие

В. Мюсюлманското предание развива някои моменти, които само са загатнати или –

липсват в Корана

17. В какво преданията за Мохамед се различават от историческата биография на

пророка?

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

.......................................................................................................................................................

18. Отбележете някои основни различия между митологическите системи на двете

направления в исляма – сунитско и шиитско:

А. В преданията на шиитите е популярен Али, известен като „цар на мъжете”

Б. Преданията на сунити и шиити са напълно противоположни

В. Преданията на сунити и шиити взаимно се допълват

19. В сказанията на пророк Ибрахим са съхранен следният доислямски елемент

А. Жертвоприношение на овен

Б. Хвърляне на камъчета

В. Запалване на жертвен огън

20. Посочете примери за герои от мюсюлманското предание, които не са

споменати в Корана:

А........................................................................

Б.......................................................................