14-20.07.2010 Год. 19

Брой 261,50 лв.

на съвсем различни логики. Жените не пишатманифести/ не пишат манифестно, така че въобще ине попадат в манифести (като че ли статиите в тезитри, повтарям, изключително ценни тома са всеманифест до манифеста). Е, бихме могли да кажем,„Амазонка” на Багряна е толкова манифестно,колкото въобще един манифест може да бъде, а също„Потомка” и други творби от „Вечната и святата”.Изобщо тази стихосбирка може да бъде четена –я итъкмо така е и прочетена в собствената си епоха идори преди още да се е появила като книга, само отпериодиката – като сборник от манифести. Нищо отнейната шумна рецепция обаче не е попаднало вантологията.Ето и един откровено манифестен текст на ДораГабе – „Детска душа и детска литература” - изнесене на конгрес на ПЕН-клуба през 1938 година. Искам даподчертая това – годината е 1938-а, жените вБългария съвсем наскоро са получили право дагласуват, но на този конгрес България е представенаот жена, при това – в ситуация на все по-мраченантисемитизъм - еврейка! Е да, ама…Ама жените и модернизмът не били добре. Хубаво.Само че със сигурност никакво специфично качествона българския модернизъм не прави изключването написането на Багряна или Габе аргументируемо.

Напротив, спокойно би могло да се аргументира, че„Някога” и „Лунатичка” са две от най-необикновените книги, писани на български, и ченоваторският им почерк, в духа на определенимодернистки търсения, е част от тази имнеобикновеност. Би могло, разбира се, ако бъдатпрочетени.Поразителното в този, както го нарекох, симптом етъкмо неговата надличностност. Той е работилвъпреки и пряко намеренията на авторките – и вдвата проекта участват предимно авторки. Вярно е,че освен в много тесни кръгове, българското обществопродължава да бъде до голяма степен импрегнираноспрямо идеологиите, които са в основата на„Неслученият канон”. Но закъснялото импрогласяване – в случай, че бъдат прогласени – ще имаефекта, който има и там, където тези идеологиипроведоха големите си битки – ефекта тъкмо наситуацията, която едновременната поява на тезидва проекта илюстрира. Мрачно е, но пак ще го кажа –човечеството по-скоро ще се откаже отлитературата, отколкото да позволи на жени даобитават нейната памет. Наречете го отрицателенманифест.

МИГЛЕНА НИКОЛЧИНА

О т р и ц а т е л е н м а н и ф е с тКогато развих тезата си за майцеубийството в езика –която, простичко казано, се свежда до следното: всинхронен план жени в литературата много, вдиахронен план те изчезват – дълбоко се надявах да несъм права. Засега обаче наблюденията ми са по-скоро вподкрепа на тази теза. От тази гледна точка не могада не разглеждам едновременното появяване на тезидве прекрасни колективни начинания - „Неслучениятканон” и трите тома на „Критическото наследствона българския модернизъм” - като имащо характерана симптом. Опитът да се реабилитират женскитеимена чрез изследване на неслучения канон има катосвоя сиеминутна корекция изчезването от „големияканон”, от „критическото наследство” и на малкотожени, които са били влезли в него. До такава степен саизчезнали, че в първите два тома дори вътре втекстовете имената на Багряна и Габе комай не саупоменати. В третия тук-там се появяват – по-скоро тягостно симптоматично, но не е сегамоментът за такъв анализ. Любопитното е, чезаедно с тях са си заминали мърцина и технитепрекалено ревностни критици – като Мешековнапример, възторжения критик на Багряна, който нее включен с нито един текст.И ето ги двете фантастични конструкции, коитотрябва да рационализират епифеномени, дължащи се

Милена КироваЕлка ДимитроваКатя СтаневаИван ХристовМихаил НеделчевПенка ВатоваБиляна КурташеваПламен АнтовМитко НовковДимитър Камбуров

Жак ДеридаБоян Манчев

Христо ТодоровИван ПетровАндрей Ташев

Дана БелеваИво РафаиловАнгел СимитчиевЯRсен Василев

Оча

квай

те

след

ващ

ия б

рой

на „

Лит

ерат

урен

вес

тни

к”

през

сеп

тем

ври!

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

Литературен вестник14-20.07.2010

4 юли

Умря преди шест месеца, по обед в 1 часаи четиридесет минути. Държах я закитката, но мигът на смъртта не можеда бъде доловен с хронометър. Някак несъществува „мигът”, в който човекумира. Умирането е на етапи, постепенно –когато вече се е „случило”, все още сеслучва.

*Вече не понасям бремето на дните. Добреби било да заспя. Същевременно все още несъм „готов” за смъртта.

*Преводи. Няма „добър превод”. Както еказал Бисмарк за политиката, тя винаги есамо „изкуство на възможностите”.Невъзможно е да превеждаш съвършено.Родният език не е само смисълът,понятийното съдържание на думите, апонякога и един препинателен знак, еднотире. Постоянно смяна на тока: междубеса и боса. И междувременно призвуцитеи подзвуците.

(дневник на Шандор Мараи, 1986)

SECOND HAND

Албум за вечни спомени на ДамяноваМилка Василева,ученичка от I класЦариград 1926, ръкопис, с твърди корици,тираж: 1, страници: 59, размери: 13х20 см,гръбче: 10 мм, някогашна цена: без цена,сегашна: 0.50, находище: склад завторични суровини. С разлепила се корицаи подаващи се валма памук. Нарисуваха:писалите във вечния албум. Редактор: безредактор. На последната страница среддве ъглови калиграфски посвещения набългарски и френски, плана на жилищемиджур 22 и детински драскулки снедетински почерк: за спомен на мама/отмалкия стоянчо/по-малко да вика/и да неме тупа./ стоянчо.

КУЛТУРНО

На прощаване: Бъдеще

Татко ми коси небесните ливади.Блика ручей с весела трева.На брега стои отскоро мама.Някой ден аз там ще се родя.

(Калина Ковачева, Малките жестове навнимание, ИК „Пламък”, С., 2004, стр. 65,последно стихотворение в книгата)

НИКОЛАЙ БОЙКОВ

Ясен Василев печели тазгодишната наградаза поезия „Мелнишки вечери”.ЛВ публикува наградените текстове.

ЗЕЛЕНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

зелена искам те зеленазелена искам те зеленаизхлузена зелената ти кожазелените игли и зъбите зеленипълни с отрова зелените бодлизелените ти вени мухоморките зелении очите – две блата зелени удавени от жабислед марихуана ганджа коз чадел канабистрева зелена в градината с натежали ябълкис дървета цъфнали в долари $$$ и в зелени картис мента лайм мохито и позеленял от яд абсентискам зелената ти жлъчка и гранофорина по езика тихапчетата валериан и аналгин хинин и зелените таблеткиЗеленЧук и РайGrass в рая на зелената планета:из джунглите обрасли с русалки гоблини динозаври и марсианцилуната е костенурка отразена в позеленелите от водорасли огледалаи зеленият път между листата като гъсеница постланс четирилистни детелини които светят като светофари в зеленотиня и бръшлян тиня и бръшлян и плесеназ зеленея ти линееш аз зеленея ти линеешмежду тюркоаз нефрит смарагд и изумрудмежду бръшлян живовляк здравец кактус и чемширмежду кипарис палма ясен зелен лимон и кестенмежду маруля краставица броколи фасул и зелемежду смокиня грозде авокадо киви и джанкамежду копър чесън киселец босилек чубрица и магданозмежду попай маската флабър кърмит шрек и гринчмежду невидими зелени еуглени и скакалци от края на светаи очите – две кивита обелени две маслини без костилкитиня и бръшлян тиня и бръшлян и песеназ зеленея ти линееш аз зеленея ти линеешзелена искам те зеленаverde que te quiero verdegreen how I want you greenvert je te veux vertзелена искам те зеленазелени са били листата върху които сегазеленото е като папагал повторенои аз съм зелен и аз съм зелен и аз съм зелени аз съм млад и зелен и аз съм зелен и жилави аз съм вечно зелен вечно вечно зелен

ЛОРКА

Федерико Гарсия Лорка е роден на 05. 06. 1898ЯRсен ВасилеВ е роден на 05. 06. 1988И двамата са влюбени в Салвадор ДалиИ тримата са вече мъртви

кой ще излезе от морето тази нощ? със зъби от пяна с устни от небевидях реките да потичат наобратно и един хляб да изгрява в небесатаедна картина отпечатана върху лицето ти и два портокала наместо очии си казах: зад завесата ни чака друга завеса и пиеса за студ и строгост и тъгачии сподавени викове ще удавят тишината?четем лорка и плачем в брадясалия дом на свободатапод маските ни има само оловен шепот и маслинисърцето свива се в юмрук и чупи стъкленицата на тялотоморето е чаршаф в онова легло където две непорочни телазачеват поезията на вековете без да се докосватгорчивина потича братко горчивина и болкати излезе от морето тази нощ обрасъл в соли аз усещам твоята болка на одрано животноа зад завесите тиктака разкъсващото наказаниепоетът ходи сам в този святи в брадясалия дом на свободатаболи да бъдеш боли да бъдеш

В КЛАДЕНЕЦА НА ЖИВИЯ, КОЙТО МЕ ВИЖДА

аз видях тука онзи който ме виждано ти не го търси брат търсачът на вятър и пустоше обречен пъзелът защото няма нареждане а сегазагубен в зеницата перото и сърцето му пулсират вслепоочията ми и се избистря каменният промисъл:една последна капка жажда безмилостно вграденавода в утробата на камъка пламъкът разкрива въввсеки вътре холограмата и прах при прахта песенпри песента а слепият да сменя гледната точка

А Г О Н

ЯRсен Василев

“Прелетни цветя” е най-новото изданиена будапещенското издателство„Напкут”. Томчето обхваща най-разнообразни жанрове - народни песни,поезия, проза и драматургия; от„Антихрист” на Емилиян Станев допоезията на Галина Николова - българскидуми и цветове в интерпретацията наДьорд Сонди на унгарски. Осемдесет идевет български автори, подбрани от35-годишното му преводаческо минало -от общо 400 - е включил в книгата сиунгарският българист, коготобългарските поети и писатели признаватза един от най-великите медиатори набългарска литература извън границите настраната ни.

Почина Калина Ковачева: поетът снеобикновена сила над думите и овладяндраматизъм, със стихове, в които ниостави себе си. Гласът й се открои още спървата й книга преди повече от 40години; яркото й присъствие в поезиятапродължи неотменно до последната -човешко, съкровено като протегнатаръка, дарено с търпението към всичконеразгадано; живеещо с въпросите, чиитоотговори изкачването постепенно щедонесе в някой далечен ден…Сбогом, Калинче. А ако е възможно –прости ни, че не бяхме достатъчно дотебе в най-тежката последна година, впоследното изкачване към необята,което всеки поема сам.

Рада АлександроваЕкатерина Йосифова

Малина ТомоваИван Цанев

I N M E M O R I A M

“Точка срещу точка” е цялост. Тя сесвива и разширява, диша през ребрата натри акордеона и още толкова поети. Каквнезапно се съчетават и разминаватнотите и буквите: едно представление заполифонии, арматури, Weltmeister итриоли.Ще ви разкажем преплетена история отпредкласически и бъдещи времена –punctus contra punctum. В нея ще сесвързват различни (музикални илитературни) гледни точки задетството, книгите, затворите,утопиите или фантазиите…

14. 07. 2010 г. | 19 h148 аудитория| СУ, Ректората –централно крило, 3 етажАКОРДЕОНИ: Веселка Тончева, ВеселинаДимитрова и Андрония Попова(“Насекомикс”).ТЕКСТОВЕ: Мария Калинова, ВБВ,Камелия Спасова.

П О К А Н А

A B R O A D

ПРЕМИЕРА НА АЛТЕРА

Анджела Картър „Адските машини зажелания на доктор Хофман”

15 юли (четвъртък) 18.30 часаСУ ”Св.Климент Охридски”,Ректорат,Библиотечно-информационенцентърпо англицистика иамериканистика(Централна сграда, етаж 5)

П Р Е М И Е Р А

3

П Р И П И С К И

Литературен вестник14-20.07.2010

Когато някой се забавлява, винаги ще сенамери някой друг, който да дойде и дапопита: „какъв му е смисълът на всичкотова?” – и тогава обикновено забаватаприключва. Така стана със секса следФройд, така стана и с изкуството след...Никола Бурийо?... Дерида?... Аристотел?...Е, както го знаем всички, знайни инезнайни читатели на този вестник,функцията на досадника философ(теоретик, критик, теоретиченконсултант) винаги е била да каже какъв есмисълът на творбата, тоест да развалиудоволствието. Та така и аз, като„теоретик” на проекта „Малкимомиченца”, в отговор на поканата,мисля да направя точно това, или понедонякъде, развивайки тук писания начетири ръце с Ани Васева текст отброшурата на изложбата. Какво друго муостава на философа (на „баткото сконцептите” тоест), като види бандазабавляващи се „момиченца” със„съмнителни творчески търсения”, акоцитирам по памет една официалнахудожествена комисия, освен да ги осенис малко смисъл и в общи линии да имобясни за какво става дума. Още повече,след като „главното момиченце”експлицитно и публично е заявило, че„това няма никакъв смисъл”.Получих покана да стана „теоретик напроекта” в една фаза, в която Ани Васевасъбираше „малки момиченца”, или акоцитираме медиите, „известни лица отъндърграунд сцената”, за да ги води да себият с тухли и бутилки и да се въргалятпо опикани подлези и недовършенибетонни конструкции из перифернитепотайности на София. Не му се вижданито концептуално коректнатахуманистично-критична релационнаестетика (нито Бурийо, нито Хиршхорн),нито закъснялата необузданапостакционистка претенция зарадикалност: за радикално разкриване на“самото нещо”. А сега де! Какъв смисъл даму приложиш на това?

Значи, работата е ясна. Смисълът е, ченяма никакъв смисъл. Единствениятсмисъл е да не се прекъсва удоволствиетои по тази причина е желателнофилософията да абдикира, поне на Деня надетето. Така основната функция на“теоретика на проекта” се ограничи дотова, току-що пристигнал от летището,в отсъствието на Ани Васева и ИванДончев, да строи заедно с небезизвестниятеатрален осветител Румен Николовинсталацията в малкото помещение нагалерия „Васка Емануилова” и да„аранжира” на пода едно легнало,прегърнало мече малко момиченце, коетопогрешно няколко пъти беше наричано помедии и в частни разговори „кукла” икоето публиката тайно побутваше свърха на чадъра си, за да види дали щемръдне, но което в действителност бешеточна отливка на “главното момиченце”(но както знаем от предходнитетеоретици, проблемът с модела иотливката е по-сложен, отколкотоизглежда), облечена с неговия суичър икубинки и с неговата коса – отливка,„произведена” с помощта на вернитедругари Ивана Ненчева, Наталия Тодороваи Викенти Комитски (между друготоказват, че на модела не му е било чактолкова забавно, докато му правятотливката: схващал се, посинявал помалко, кръвообращението не било съвсемнаред; но пак не става дума застраданието на “истинския живот”, асамо за жертвите на естетиката, налиизкуството иска жертви). Така че акоцитирам накрая репликата на един голям(и виден) наш приятел от последнатаминута на откриването на изложбата:„Хайде, казвайте на момичето вече да

става и да отиваме някъде”. С другидуми, закрихме изложбата. А забаватапродължава.

ВОЙНАТА НА МАЛКИТЕМОМИЧЕНЦАКонцепция – Ани ВасеваТеория – Боян МанчевФотография – Иван ДончевС практическата помощ на ИванаНенчева, Наталия Тодорова, ВикентиКомитски и Румен НиколовУчастват: Елена Димитрова, ИваСвещарова, Маргарита Петрова, МиленаСтанойевич, Стела Кръстева, ИринаДочева-Голева, Владия Михайлова и АниВасева2 - 25 юни 2010, галерия “ВаскаЕмануилова”

„Войната на малките момиченца” е вторачаст1 от дългосрочния проект „Малкимомиченца”. Инсталацията се състои отчетири големи фотоизображения на„малки момиченца”, които се бият (илизабавляват?) в сумрачни подлези ихалета; монитор, на който тече поредицаот подобни фотоизображения; фигура вреални размери – „малко момиченце”,прегърнало своето плюшено мече, заспало(паднало, умряло?) със захлупена качулка въгъла; и от две примигващи неоновилампи.

Ако днешните социоикономическимодели произвеждат „малкотомомиченце” като фигура на крайнообективиране – идеалният,несъпротивляващ се, “мек” обект нажеланието, който в същото време еидеалният възпитан и несъпротивляващсе консуматор – нова версия на пасивнатаПлатонова материя, формирана отидеалните пазарни форми-продукти, то, вотговор, този проект си поставя зазадача да мисли възможността заресубективиране на фигурата на малкотомомиченце: малкото момиченце катоалтернативен модел на субективация.Малките момиченца са форма на живот,свързана с капризно желание иинфантилно удоволствие. Но желаниетоза неограничено удоволствие носистихийна разрушителна сила, в негогнезди силата на анархията и на бунта.Следователно „малките момиченца” днесса заплашени от включване викономическите системи,експлоатиращи всяка съпротивителнаенергия, апроприиращи присъщите йобрази и превръщащи ги в пазарнапримамка, в „лице” на продукт.Разрушителната сила на „малкитемомиченца” може лесно да бъдеинструментализирана, превърната вмедиен спектакъл, чиято крайна цел епроизводството и продажбата на образистоки. Перверзният медийно-икономически спектакъл, койтопроизвежда, от Япония до Америка,розово-сантименталния образ намомиченцето-Барби, успешноексплоатира регресивното либидо наколективното несъзнавано.

„Войната на малките момиченца”извършва критика именно на медийнатаспектакуларност, която редуцираформата на живот до лайфстайл.Фотографските изображения на биещи семалки момиченца са композиранипредварително, като имитиратнепринудеността, непосредственосттана случайно или крадешком заснетатасцена, играейки с погледа на модела,който често пъти „случайно” е насоченкъм обектива. Търсената театралност нафотографираните сцени цели да поставикритически апостроф, но без, търсейкиконтрапункт, да пада в капана на лесните

митове за автентиката на истинскияживот, продавани днес не само отмедиите, но и от ред артистичнипроекти. Така в изображенията сенагнетява напрежение междуспонтанната, хаотична, агресивнаенергия на малките момиченца изрелищното й, режисирано, “театрално”представяне. „Войната на малкитемомиченца” разчита наамбивалентността, на полумрака наформата и на светлината. Образите са наръба; остава неясно дали момиченцатаизпитват болка, или наслада, далинаистина упражняват насилие, или сезабавляват, дали търсят помощ отстраничен наблюдател, или гледат вобектива на фотоапарата, флиртувайки снего; остава съмнение какво точно правималкото момиченце, обгърнало с кракаплюшеното мече. Tази двойствена,иронична неяснота, подрива модуса наспектакъла отвътре. Така образите набиещите се малки момиченцапроизвеждат двоен ироничен ефект. Тойсе свежда, от една страна, до пародиятана „меките” момичешки образи наидеални „розови” консуматорки,разкриваща, че светът (им) може да есвободен и див, тоест и пълен с насилие, аот друга страна – до пародията напретендиращи за алтернативност исубверсивност модели като тези наеротичната „манга” или на„готическата” трансформация намалкото момиченце като демонична(тоест в крайна сметка сексуална) сила:алтернативният спектакъл,експлоатиращ регресивното(педофилско?) колективно либидо иколонизиращ субективирането ивъображението на малките момиченца.„Войната на малките момиченца” не сезанимава с утвърждаване на някаквасвободна, еманципирана форма на живот, апоказва, че всяка „еманципаторска”,„алтернативна” идеология неизбежновлиза в определени механизми нарепрезентация, които водят към медийнаспектакуларност. В някакъв смисълмедийната спектакуларностпредставлява редуктивно присвояване натези политически еманципаторнипропагандни образи. Така образите винсталацията се опитват да изследватмеханизмите, чрез които „волната” формана живот е всъщност моделирана във икато „култови” образи; те се опитват даизследват механизмите, чрез коитоформата на живот се самомитологизира ив крайна сметка попада в капана намедийната спектакуларност и мит.Операцията по композирането на„автентичния” образ на формата наживот произвежда лайфстайл, който насвой ред произвежда нова „автентика” исъответните й образи.

И все пак критическото изследване наопределени механизми на репрезентацияне изчерпва този проект; то е по-скоро

негова отправна точка. Защото за негоочевидно най-важно остава търсенето наедна друга точка, точката, в коятоспектакуларната хватка щраква капанаси върху самата себе си, и критиката сепреобръща в утвърждаване: точката, вкоято стихийната енергия на „малкитемомиченца” се изтръгва или не можеизобщо да бъде вписана в контрола намедийно-икономическия спектакъл;точката, в която тя се превръща вутвърждаващ жест – в това, което„малките момиченца” наричат „забава”,за да го отвоюват от фиксидейнияпродукт на днешния капитализъм,насаждащ идеята през седмицата даработим затъпяващо до изнемога, датеглим кредити до дупка, за да сеизцепим здраво всички заедно в петъквечер. Търсенето на тази точка не можеда започва нито със самоцелнотоплющене с концепти, каквото и датвърдят маститите днес идеолози на„релационната естетика” на 90-те, нитосъс спонтанния, наивен и ставащреакционен днес постакционистки юрушкъм автентиката на опита на плътния икървав „истински живот” (вж.архаичните оргиастични обсесии наХерман Нич). Стереотипите на„релационната естетика” и „радикалнияопит” са вече усвоени от пазара накултурния капитализъм и вплетени въввластови, институционални исклеротично-академични дискурси.Именно по тази причина „Войната намалките момиченца” не афишира смазохистичен патос опита напроизвеждането на собствените сиобрази, въпреки че проектът изискванапример въргалянето на няколкоперсонажа в недовършените вонящи junkyподлези на София – но там няма медийникамери, регистриращи автентиката нарадикалния пърформанс (всъщноствъзможен ли е той далеч от камерите? –случайно ли Ото Мюл напусна сцената наизкуството, за да свърши зле другаде, втърсене на по-автентичен от медийно-естетическия опит?) – там достанамирисва; там е само фотоокото наИван Дончев, чиято задача е да изличивсяка наивна претенция за автентика,като композира една бляскаво-мрачнаинсценировка. Зад която все пак прозира„забава”.Ето тази „забава” е опорната точка на„Войната на малките момиченца”. Дайтена малките момиченца опорна точка и теще довършат света.

БОЯН МАНЧЕВ

1 Първата част е „Един зимен ден”,представена отново в галерия„Васка Емануилова” през 2009г., в рамките на „Малък сезон”,в сътрудничество с ТР„Сфумато”. Текст за нея бешепубликуван в бр. 1-7.07.2009 на„Литературен вестник”.

Теорията абдикира, забавата продължава

D

4

В И Т Р И Н А А Г О Н

Литературен вестник14-20.07.2010

Получих от Аристокрит три писма,които едва не изличих със сълзите си.Изтощава ме скръбта, скъпа Теренция, ине толкова от своите собственистрадания се измъчвам, колкото оттвоите и тези на децата. Но аз страдамсега дори повече и от теб, чиетострадание не може да бъде надминато,тъй като бедата е обща и за двама ни, авината е само моя собствена. Мой дългбеше или да избегна опасността, катоприема легатите, или да сепротивопоставя със съобразителносттаи с положението си, или да падна смело.Нищо не ни е причинявало повечестрадание, нищо не е било по-срамно,нищо не е било по-недостойно за нас.Затова освен болката ме изтощава исрамът. Срам ме е, че не проявих смелости грижа за моята изключително добрасъпруга, за моите най-мили деца. Денем инощем пред очите ми е нищетата ви,скръбта ви, нестабилността на твоетоздраве. А надеждата за спасение, която сепоказва пред нас, е твърде крехка. Многоса ми врагове, почти всички ми завиждат.Трудно им беше да ни изхвърлят, лесно име да ни държат настрана. Но все пак,докато вие имате надежда, няма да сепредавам, за да не се окаже, че всичко се епровалило по моя вина. Да съм на сигурномясто – това, за което ти се тревожиш –

В конкурса за художествен превод от старогръцки и латинскиза ученици и студенти на Катедрата по класическа филология,

СУ „Св. Климент Охридски” Христо Тодоров печели първанаграда, а Иван Петров – втора. ЛВ публикува наградените

преводи и честити на преводачите!

това в момента е най-лесното нещо насвета за мен, на когото дори враговетежелаят живот в тези непоносимистрадания. Но аз все пак ще направянещата, които ми препоръчваш. Наприятелите, на които ти искаше да сеотблагодаря, се отблагодарих – писматапредадох на Дексип – и написах, че съминформиран от теб за ангажираността натези хора. Това, че нашият Пизон полагазабележителни усилия за нас и проявяватакава ангажираност, виждам и сам сочите си, а и всички хора ми го казват.Дано боговете направят така, че аз заеднос теб и децата да се радвам на такъв зет!Засега остава надеждата в новитенародни трибуни и в първите дни оттехния мандат. Защото ако работатазакъснее, свършено е. Затова незабавнопратих Аристокрит при теб, за да можешпостоянно да ми пишеш за инициативите,които се подемат по въпроса, и за хода нацялото дело, макар че на Дексип същотака заповядах незабавно да се върне примен и пратих съобщение на брат ми даизпраща често куриери. Самият аз вмомента съм в Дирахий именно с тази цел –да мога колкото се може по-бързо да чувамкакво се случва – и тук съм на сигурномясто, защото този град винаги е билзащитаван от мен. Когато се разбере, чеидват наши врагове, тогава ще отида в

Получих от Аристокрит три писма,които сълзите ми почти изтриха;наистина, признавам със скръб, скъпаТеренция, че моите нещастия не меизмъчват повече, отколкото твоите ивашите; но всъщност аз съм по-нещастенот теб, най-нещастната, понеже тазибеда е обща, и на двамата, но вината есамо моя. Мой дълг беше или да избегназаплахата с помощта на посредничество,или да се съпротивлявам усърдно и съссредствата си, или да претърпямъжествено загубата; нищо по-жалко,срамно и позорно не ми се беше случвало.Признавам това както с болка, така и съссрам – срамувам се пред прекрасната сисъпруга, че не проявих доблест идостатъчно старание пред милите мидеца; наистина ден и нощ ми е пред очитескърбенето ви както и крехкостта наздравето ти, обаче има малка надежда заспасение. Мнозина са неприятелите,почти всички завистници: много беше дани прогонят, да ни отдалечат е лесно; нодокато имате надежда, няма да сеотказвам, за да не изглежда, че вината мие погубила всичко. Ако и да съм вбезопасност, за което се безпокоиш, сегатова не е съвсем лесно за мен, принуденот неприятелите да живея във всичкитетези нещастия; аз обаче ще правя това,което ми препоръчваш. Благодарих наонези приятели, на които искаше даблагодаря, дадох писмата на Дексип иписах, че си ми казала за тяхната услуга.Разбирам, а и всички казват, че нашиятПизон ни е изключително предан иблагоразположен да ни помага: дай боже да

можем да се радваме на такъв зет – койтода се грижи за мен, както и за теб идецата ни! Сега надеждата вече еостанала в новите народни трибуни иименно в първите им дни; понеже, аконещата не се променят, всичко свършва.

Заради това веднага изпратих до тебАристокрит, за да можеш да ми пишешпостоянно за началото на делата ихарактера на преговорите. Все пак заръчахсъщото и на Дексип - редовно да ми пращавести. Писах и на брат си да ми пращачесто писма. Сега аз съм в град на имеДирахий, за да чувам колкото се може по-бързо какво се случва, пък и съм насигурно. А този град аз винаги съмзащитавал. Когато почне да се говори, чевраговете ни пристигат, ще отида вЕпир. Относно това, което пишеш, че акоискам, ще дойдеш при мен, наистинаискам да си останеш там, където си, тъйкато знам голяма част от бремето,което носиш. Ако успешно приключитетова, което правите, трябва да дойда привас. А ако не – но по-добре да не пишаостаналото. От първите или най-многоот следващите ти писма ще можем дарешим какво трябва да правим: иска ми сесамо ти да ми описваш най-грижливовсичко, макар че вече трябва да очаквамделата повече от писмата. Грижи се да сиздрава и също да си убедена в това, ченикога не съм имал нищо по-скъпо от теб.Остани със здраве, моя Теренция – винагими се струва, че си пред очите ми и такаизнемощявам от сълзи.Бъди здрава!

29 ноември 58 г. пр. Хр.

Цицерон, Писма до близките, XIV, 3

Преведe от латински ИВАН ПЕТРОВ

Епир. Що се отнася до това, което мипишеш – че ще дойдеш при мен, ако искам– аз, разбира се, искам ти да си тук, тъйкато знам, че голяма част от тазитежест понасяш ти. Ако успеете дазавършите това, което правите, азтрябва да дойда при вас. Ако не успеете –но нека не пиша повече. От първото илинай-много от второто ти писмо ще смемогли да установим какво трябва даправим: от теб бих искал само да миописваш всичко най-внимателно, макар чесега трябва да очаквам не писма, адействия. Грижи се за здравето си и потози начин се убеждавай, че за мен нищоне е по-скъпо от теб и никога не е било.Бъди здрава, моя Теренция – аз сякаш тевиждам пред очите си и така изнемогвамв сълзите си. Бъди здрава!

29 ноември 58 г. пр. Хр.

Цицерон, Писма до близките, XIV, 3

Преведe от латински

ХРИСТО ТОДОРОВ

Към съпругата си Теренция

До съпругата ми ТеренцияГалина Николова, “От другата страна”,изд. “Алтера”, С., 2010, 7 лв.Галина Николова през 2000-та година сконкурс на Свободно поетическо обществоиздава първата си книга „Минавам”.  С неяпечели наградата на публиката на XXVIНационална конференция на студентителитературни творци, гр. Шумен. Втората йкнига „Отстрани” излиза през 2004 г.Със своята последна поетическа книга, „Отдругата страна”, Галина Николова се очертавакато един от артикулираните съвременнипочерци на най-новата ни поезия със своялаконичен изказ, взрян в ронливите очертанияи граници.

Олег Черне, „Безсмъртие и сексуаленсиндром”, изд. „Алхимия”, С., 2010, 192 с.,22 лв.През 30-те години на миналия век в недрата наНКВД започват да изследват този аспект наниво държавна програма. С променлив успехтам се занимават с този проблем и до днес,което оставя определен отпечатък върхуразбирането на въпроса. В процеса на своитевътрешни търсения героят на книгата сесблъсква с един от участниците в тазипрограма. Това разкрива пред него новивъзможности за познание и му дававъзможност да получи отговор на

многобройните си въпроси отхора, непосредствено ангажирани сизучаването на безсмъртието.

Тодор П. Тодоров, „Пpикaзки зaмелaнхoлични децa”, „Сиела”, С., 2010, 10 лв.Ocемнaдеcет oмaгьocaни иcтopии зa пopacнaлидецa. Hoщ, тaйнcтвени куфapи, cънищa, oчи,неуcтoими жени, мъже убийци и пoети и дpугиcенчеcти думи бpoдят из cтpaниците нaкнигaтa. „Пpикaзки зa мелaнхoлични децa” еcбopник c paзкaзи и мpaчнo-мaгични иcтopии зaнoщнo четене. Илюcтpиpaнo c темaтичнифoтoгpaфии нa aвтopa, тoвa е четивo, кoетoувличa и oкoтo, cъблaзнявa, плaши, тoпли.Кaтo убежище зa тaйнoлюбиви, неcпящи децa.Кaтo в книгa.Cеpия oт cнимки, пpивидения, oбpaзи, улoвениoт paзкaзвaчa, пpидpужaвaт paзлични пo душaпpикaзки – oт клacичеcки бapoкoвo тъмнииcтopии пpез aленoчеpвени, хипнoтизиpaниpaзкaзи, бpaдaтa нa Дaнте, pенеcaнcoви кoтки икуфapи, пълни cъc cекc и ужac дo пpикaзкaтpилъp... пo ocтpие и пo Дейвид Линчoвcки.Eдин пoетичен aкт в пpoзa.

5

В И Т Р И Н АФ О Р У М

Литературен вестник14-20.07.2010

Всяка година през първата половина наюни живописното финландско градчеИматра става домакин на един от най-авторитетните форуми в областта насемиотиката – Международната лятнашкола за семиотични и структуралниизследвания. Тази година не бешеизключение. Между 11 и 15 юни в Иматрасе събраха някои от най-добритесемиотици в света, за да представятпоследните си разработки и да сенасладят на вълшебните финландски белинощи.Тазгодишното издание на школата обаченосеше особен, тържествен заряд. През2010 г. се навършват 25 години семиотикав Иматра. Официалното откриване нашколата беше посветено именно на тозиюбилей. Това бе добър повод заорганизаторите и за някои от по-възрастните участници да си припомнятначалото...

Иматра и семиотикатаПрез далечната 1985 г. членовете наФинландското семиотично обществовземат решение симпозиумът наорганизацията следващата година да сепроведе в Иматра – красиво градче на 7 кмот финландско-съветската граница, безникакви академични традиции домомента. Експериментът е успешен –Иматра се оказва изключителногостоприемен домакин. Всичкиучастници са убедени, че създаденатавръзка между семиотиката и този градтрябва да бъде продължена.През 1988 г. няколко учени от различнистрани създават в ИматраМеждународния семиотичен институт(ISI). Негов директор става проф. ЕероТарасти, който заема тази длъжност идо днес. С дейността си ISI превръщаИматра в една от световните столицина семиотиката. Веднага следсъздаването си, Институтът разгръщаширока международна дейност в няколкоосновни насоки. Подпомагапреподаването на семиотика имобилността на студентите. В моментатой си сътрудничи с всичкиуниверситети, в които се изучавасемиотика. Заедно с Indiana UniversityPress издава международна поредицасборници и монографии, наречена ActaSemiotica Fennica. От 1992 г. до днес сапубликувани 33 тома. ISI е постояненорганизатор, а Иматра – домакин налетни и зимни школи, семинари исимпозиуми по семиотика. През 2007 г.там се проведе и най-големиятсемиотичен форум – Световниятконгрес. Няма значим учен по семиотикаот последните две десетилетия, чийтопрофесионален път да не е свързан сИматра.Много скоро след началото градът сеутвърждава като световен семиотиченцентър. А семиотиката се превръща ведин от символите на Иматра, заедно стишината, езерата и славеите.Така представените факти обаче неотговарят на един основен въпрос: „Защоточно Иматра е бил предпочетен отсемиотиците преди четвърт век?”Хората, направили този избор, дадохамного и различни отговори: зарадиприказната природа и спокойствието,които предразполагат към пълноценнатворческа работа; заради дружелюбнитежители на Южна Карелия (областта, вкоято се намира Иматра); зарадиграничното разположение на града, чрезкоето символично се хвърля мост междуИзтока и Запада, подобно насемиотиката, която свързва останалитенауки2 … А може би най-близо доистината е отговорът на проф. ИрмаСорвали от Университета в Оулу,

Финландия: „Не семиотиката избраИматра, а Иматра избра семиотиката.”

Иматра 2010Връщайки се към настоящето, трябва даотбележа, че школата тази година бешена висотата на чествания юбилей. В неяучастваха над 70 души от 20 държави.Имаше учени както от страните страдиции в семиотиката катоФинландия, Естония, Италия, САЩ,Франция, така и от държави, в коитонауката за знаците прави първите систъпки, като Бангладеш, Венецуела иМексико. Балканите също бяха солиднопредставени с по няколко участници отБългария, Гърция, Турция и Румъния.Програмата беше наситена и интензивна.Заседанията се провеждаха паралелно втри зали. Всеки ден завършваше с пленарнилекции на някого от специалните гостина школата: Пол Кобли (Лондон), ВилмосВойт (Будапеща), Ристо Хилпинен(Маями) и Соломон Маркус (Букурещ).Семинарите бяха организирани около петтематични кръга:

- Взаимовръзки между изкуствата: жест,жанр, род (gender)

- Рихард Вагнер и неговите символи

- Семиотика и математика, съсспециална тема „Пърс, математикът”

- Семиотика и превод

- Приложна семиотика: конструктивизъми формиране на идентичността

В рамките на школата се проведе иорганизационна среща по проекта„Паневропейска докторска програма посемиотика”.Докладите в първия семинар бяха най-много на брой (20) и най-разнообразни потематика. Направи впечатление почтипълното отсъствие на изследвания попроблемите на рода, въпрекикрасноречивата формулировка на темата.Очевидно интересът към родовитеизследвания в семиотиката намалява. Засметка на това доминираха текстовете,посветени на езика на тялото и наконцепциите за жанр в семиотиката.Акцентът на школата очевидно бепоставен върху Вагнер и Пърс, доколкотоза тях имаше отделни панели.Семинарът за Вагнер бе замислен катопрелюдия към голямото честване на 200-годишния юбилей на композитора след по-малко от три години. Това бе и най-пъстрият семинар от езикова гледнаточка, включващ презентации и на тритеработни езика на школата – английски,френски и немски. Докладите тукизясниха ролята на символите на Вагнерпри формиране на немската идентичности показаха под каква форма тепродължават да съществуват вевропейската култура днес. А впоследната лекция проф. Ееро Тарастипредложи интересна съпоставка междутворчеството на Вагнер и Марсел Пруст.Музиката на Вагнер присъстваше в

Иматра не само като обект на научноизследване, но и като част от вечернитекласически концерти в Karelia Hall.На почти всяка голяма семиотична (а и несамо семиотична) конференция имаспециална секция, посветена на Чарлс С.Пърс. На пръв поглед темата „Пърс,математикът” стои като бяла вранасред останалите, а проблематиката,която обхваща, изглежда твърдестеснена. Но това е само привидно.Според Пърс математиката еосновополагаща за всички науки. След неяидва философията с трите й подвида -феноменология, нормативни науки иметафизика. На трето място саспециалните науки, като физика ипсихология (вж. CP 1.180-283)3 . Споредтази класификация останалите наукизависят от математиката, но тя независи от никоя от тях. Така всяка идеяна Пърс е свързана със и може да се сведедо математиката. Неслучайно той се еопитвал да докаже всяко свое твърдениеи по математически път. Затовадокладите в този панел бяха в широкдиапазон – от изследване на чистоматематическите приноси на Пърс, презразглеждане от семиотична перспективана неговата теория за грбфите и идеятаму за континуум, до разсъждения върхуметафизиката на философа. Тук бепредставен и българският принос къмпрагматизма и семиотиката в лицето наИван Саръилиев. С помощта на неговитеидеи беше развита една от най-загадъчните идеи на Пърс, според коятовселената е съставена от effete mind, илиизтощен разум (CP 6.25).Встъпителната лекция към семинара„Семиотика и превод” бе озаглавена„Знаците и преводът са навсякъде”. Несамо тя, но и останалите текстоведоказаха това твърдение по блестящначин. Някои от участницитепредставиха обзорни доклади заизследванията, посветени на превода презпоследните 25 години. В останалитеразработки бяха анализирани отсемиотична гледна точка конкретнипреводи, сред които Емили Дикинсън наиспански, Вагнер на финландски иСибелиус на немски.Участниците в последния панел показахаролята на книгите, картините,литературата и английския език приформирането на национална илирегионална идентичност съответно вИрландия, Турция, кантоните наШвейцария и областта Силезия в Полша.Тези четири доклада бяха рамкирани отдве по-дълги теоретични разработки.На всеки значим научен форум сепредставят последните тенденции всъответната област. Но там се създавати ядрата на нови методи и тематичникръгове, които ще се развият и следгодини ще играят водеща роля в науката.За школата в Иматра това важи с двойнасила – магичните бели нощи винагираждат прозрения.

1 Заглавието е заимствано от една оттемите на Международната семиотичнашкола.2Семиотичните форуми са може биединственото място, където мирно и въввзаимно сътрудничество съжителстватизследвания от най-разнообразни научниобласти: математика, литературознание,музикология, психология, философия...3Цитатите са от: Collected Papers of CharlesSanders Peirce; Vols. 1-6. Cambridge, Mass.:Harvard University Press, 1931-1935; Vols. 7-8,1958. Спазвам установената норма зацитиране на Пърс. „CP” е съкращение от„Collected Papers”, а числата след негоозначават съответно тома и параграфа.

АНДРЕЙ ТАШЕВ

Иматра и неговите символи1

Иван Ланджев , “По вина на Боби Фишер”,изд. “Сиела”, С., 2010, 8.00 лв.Силвия Чолева: Нехайна и нахакана, поезиятана Иван Ланджев преминава през града (къде щеидем/ и какво ще пишем/ за какво ще викаме/ако не сме ведно с града), спира за кратко пришахматистите в градинката пред Народния,премества някоя фигура, пуши, пие, правилюбов, въобще – държи  се нормално. „По винана Боби Фишер” е под влияние на толкованеща, най-вече на поезията. Стихотворения,които стават за четене.Стефан Иванов: Добра дебютна партия поезия.Иван Ланджев се учи от словесните ижитейски ходове на Вапцаров, Елиът,Константин Павлов, Буковски и КъртКобейн, но е предимно себе си – талантлив исвоеобразен. Ироничен, сериозен, с очила наноса, безочлив, влюбен, егоистичен и отдаващсе. И най-вече искрен, свободен и честен.Основни съставки на поезията. И на шаха.

„Критика и хуманизъм”, книжка 32, брой 2/2010, изд. „Критика и хуманизъм”, 12.00 лв.Новият брой на „Критика и хуманизъм” натема „Критика и суверенност” езадължителен за всички, които сеинтересуват от социалната критика днес.Можете да прочете Боян Манчев за ДжорджоАгамбен; Владимир Градев за насилието иизкуплението; Димитър Вацов заперформатива; Момчил Христов за Фуко;Дарин Тенев за Остин и Дерида. Още личетете и не сте се втурнали къмспециализираните книжарници?

Веса Жилиева, „Разстояния”, ИК АТЛ, С.,2010, 40 с.„Разстояния” е първата стихосбирка завъзрастни на Веса Жилиева. Книга за силата надумите, за разминаванията между тях иразстояния, които са винаги „много близо” иливинаги „много далеч”. Времето, коетоотброява стихосбирката, е завършениятцикъл: „Пролет”, „Лято”, „Есен”, „Зима”, катосезоните са и естествена рамка, в която сеподреждат емоционални фрагменти отчовешкия живот. Свежи рими, интереснаобразност, изчистен и точен език.

6 Литературен вестник14-20.07.2010

В края на май и началото на юни в Галац, Браила и Бузъу,Румъния, се проведе XII международен фестивал на поезията

„Антарес”, организиран от Фондацията за култура„Антарес”, Галац и Съюзът на румънските писатели, клон

Браила – Галац. Тема на тазгодишното издание беше„Поезията под чадъра на приятелството”. Участваха

поети от Австрия (Бернхард Видер), Англия (Питър Уо),България (Петър Чухов), Естония (Трийн Соометс и Яан

Малин), Ирландия (Хелън Дуайър, председател на Съюза наирландските писатели), Ливан (Ханане Аад), Унгария (Арон

Гаал) и, разбира се, Румъния (Петер Шрагер – поет, преводачи съорганизатор, отговарящ за селекцията на

чуждестранните гости, Корнелиу Антониу – директор нафестивала, Петре Рау, Ион Зимбру, Санда Панаит и многодруги, сред тях и румънски поети-емигранти, живеещи в

Германия). Освен в многобройните четения – врегионалните библиотеки на Галац, Браила и Бузъу, край

Дунава и на корабчета по самата река – поетитеучастваха и в дискусии по различни теми (”Поезия и

приятелство”, „Цензура и автоцензура”) заедно с местнипоети, както и с млади поети и литератори от други

градове на страната.Организацията на фестивала беше на много високо ниво, а

гостоприемството на домакините – забележително.Разнообразието от поетически гласове също беше

впечатляващо – от „звуковата поезия” на Яан Малин,носител на награди от състезания по „слам”, до пълните с

културологични и исторически препраткипътешественически парчета на Бернхард Видер, от

деликатната уязвимост на Трийн Соометс докласицистичната приповдигнатост на Петер Шрагер.

П. Ч.

ПРЕДАН И ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН

Яан Малин

Никога не си в противоречие със себе си,защото винаги си вярвалв някаква тъй проста святост.Вътре в безкрайния живот.Времето, опитвало се да оспори съществуването,няма как да е изгубено.И силата им вероятно ще отслабне.Сега ти дишаш тежко полузадушен,задушаващ се във чистото почтисърцераздирателно пространство.Страхуваш се от сенки и търсиш същността,чиято памет призовава преданости постоянствов този деликатенкрехък свят.Стоиш до задухата нощнакато замък от надежда,в чиято хладна заласе чува непокорен вик.На спомена дайрето сграбчваши сенките са вече под власттана едно родено тайнонепрекъснато растящожелание засвобода.

ДУМИТЕ СЕ ЛЮБЯТ В УСТИТЕ НА ПОЕТИТЕ

Петре Рау

Думите се любят в устите на поетитете са родени от невъзможни сферисъбира ги самобичуващият се поетв устата си ги слагазапознава ги една със другаа-мал-га-ми-ра гии после им показва как да се чифтосваткакто възпроизвеждащите мисли отговори на имейлиподкрепяни от мимолетно тялокоето диша окислени миризмието как поетътги хваща и ги кара да се любяти приятно да умиратпонесени върху геометрически носилкипротивно на природата

като свобода която е на път да причинизаспиванедума бебев устата на поетакопнееща да скрие пеперуди между буквите

ЛИВАНСКИ КЕДРИ

Петер Шрагер

кедрибели кедрииздигайте клоникато рекирукнали по долини напоенисъс слънце

никой не може да каже далитези техни иглички са

твоите ръцедали стеблото е твоетотяло

нощтапокриванощтаскрива

морето

ти чуваш самошумовете му

докато се изкачваш по хълмоветекъм зелените пасищачуваш самовълните как удрят

удрятсилнопясъцитесякаш са враговевълните удрят

пясъцитеи ги покриватс ароматана разцъфнали свежи

цветя

цветята цъфтятсамо през

нощтав Ливани бухали пеятза тяхното ражданесамо през нощтацъфтят

цветятате се страхуватда не бъдат застрелянимежду венчелистчетата сиярки цветякоито живеят

нощемразтварят се

нощемдишат

нощемнощен въздухразреден нощен въздухумиратпри първия лъч

светлина

застани на скалитеи вдишвайветреца

ти веднъж ги докоснас ръка

и бликнаха цветовев нощтакато светлинина кораби танцуваха върху вълнитес вълните

към брега

само ти можеш да съживишцветовете

в нощта

изстрел по тебзаблуден куршуми цветето умираи цветът умирасъзнателен изстрели кедърътгордият кедърпрекланя глава пред

смъртта

БЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН

Питър Уо

БЪДИБЪДИ ПОБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПОБЪДИБЪДИБЪДИ ПОБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПОБЪДИБЪДИБЪДИ ПОБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГА АЗБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИ СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА ТИБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕНБЪДИ ПОБЪДИ

БЪДИ БЪДИБЪДИ ПО БЪДИ ПОРАДИКАЛЕН РАДИКАЛЕНБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА СЕГАБЪДИ БЪДИБЪДИ ПО БЪДИ ПОРАДИКАЛЕН РАДИКАЛЕНБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА СЕГАБЪДИ ПО-РАДИКАЛЕН СЕГА СЕГА

ГЛИНА

Хелън Дуайър

Когато се събудих от неравния сънна сутринта след погребението ти,първото което видях, бяха обувките ми.

Този ден дъждът беше размекналпочвата за гробарите.Типично за теб – да не създаваш грижи.Надявам се скоро да им простя,че чакаха там като лешояди,нетърпеливи да свършат работата.

Някаква жена ме отведе от гроба,но не можа да отведе скръбта ми.

Отказвам да повярвам – невериетое толкова по-приятно от истината.Но тази глина, твоята глинане иска да пусне обувките ми.

Ф Е С Т

XII международен фестивал на поезията „Антарес”

7

П Р О Ч И Т

Литературен вестник14-20.07.2010

ПРИПОВДИГНАТОСТ

Ханане Аад

Аз съм опитна в изкуствотода говоря на умрелитеи да ги слушам.Мога да се видя как пресичамграницата на смъртта,как се срещам с тях,докосвам разочарованието им,танцувам с бялата им радост,разпитвам сълзите им.Те отговарят:„Ние, мъртвите,не умираме,ние изчезваме зад тишината.Не си отиваме,а виждаме,и чуваме,и чувстваме.И страдаме от раната.Умираме единствено когато ни забравят.Оплакваме отсъствието на живите,но не изменяме на тазистена от тишина –защото само там еаристократизмът на смъртта.

XXXIII. отбелязване

в Лондон на Дефо се събуждампрез чумавата година

в отсрещния домгледан през кръста

на моя прозореци в далечината зад собствените разпятия

момичета тичат около масаобърната е ваза с холандски лалета

зад прозореца влявожена оглежда лицето си в огледало

по-навътре пада се зад гърба йнякакъв вид де профундис

чернеещ крак изпод завивкаръка на съпруг докосваща пода

открехната е врататапрез която надниква прислужница

и уличката оглеждапрез пролуката се промъква котка

като котешко дращене екогато някой изписва с въглен

кръст по дъскитеи подкарва каруца

вид спасение есив конски хълбок знакът изтрива

позволи й да се отдаде на товакоето я отвлича

не позволявайдалака да отпратя към Итака

предпазване от бременност

Дъще на Флавий,за баща ти Катуле казал малко, почти нищо(ако едно стихотворение е нищо).Няколко детайла чертаят характера му,обвързан с преспиването.Устойчив като сплав за катинари.

Той напомня напазач обхождащ със фенервлажна изба на музей -

капки с пукот падатвърху астролаба на Кук.

Предпочитам друг момент от историята на рода ти.Този, за който няма да кажем нищо излишно.

научно-популярен филм докатоси под душа

с теб не сме се гмуркалив езеро под леда

но чувството всеки път е същото –плавник, който, ако застине в покой ...

тела без полови белезипространство с микроскопична фауна

мехурчета кислород, които не срещатповърхността

Ф Е С Т

БИЛ, УАЙОМИНГ

Бернхард Видер

100 мили направо от север на югпрез безплодния тревен пейзаж,величествено име на картата:Национално пасище „Басейн на гръмотевиците”.

разпръснати малки стада от бизони.единствено селище – Бил, Уайоминг.порутени къщи, изоставена линия:докъде ли е стигнала, откъде е дошла?

ръждиви машинни части, основана разрушена стоманена кула,два големи камиона, спрели в тревата,няколко товарни вагона на релсите.

има ли с кого да си кажеш две думи?на пощата – името и пощенският код.неспирният вятър (откъде ли духа?)е стопанинът, собственикът, обитателят и

проклетият пратеник, минаващ всеки час:„Чухте ли новината?”

ОСТАВАМ ДА БЛЕСТЯ В ОКОТО ТИ...

Трийн Соометс

Оставам да блестя в окото ти,в пейзажа ти оставам, макар отсъстваща,оставам да получа леките писма за теб,съдебните призовки.Защото тази свързаност не се променя –лъкатушната и крехка миризма на непознатоторастение,настроение, акорд от цветове –дълбоко в теб оставам, макар и другаде,прохладата на нощната мъгла, сокът й върху едничкияти скъпоценен камък.

Иво Рафаилов

раждаме се от гледки

сутрин: когато дланите са под главатаи лактите наподобяват делтапланерв снежна буря

следобед: когато обло рамо се обрамчвасъс презрамкасякаш купол е на нова църква,който вдигат със въже

привечер: когато зърната на гърдитесветят в здрачна стаяи на тази светлина чета

късно през нощта: когато ръката, раздвижена замилувка,раздвижва и въздухаи помитайки целия реквизит на поезиятаочертава тяло

котката

с игрива хладнокръвносткато мъст, случайно отдала се,котката се просва на листащом реша да пиша

като Ефрат с пречупен врат- край Басра – с дух на Тигър,дремещ звяр

като хекзаметър с мърдаща опашка –впрегнат дар –желае с хитрост да я обсадя,да порасне като мит,да възпея разплисканата й кръв

да ослепея от гордост и унижение

о, музо! съжали самотната ми смелост,

ТРЯБВА ДА ОБИЧАШ...

Арон Гаал

„...защото безмълвиетосе появи

в човешко тяло всънищата ти”

Атила Йожеф

Трябва да обичаш моята поезия,да я обичаш толкова, колкото мен,колкото любовта в мен, колкото душата сив моето същество!

Трябва да обичаш моите думи,да ги обвиваш със своите думи,да ги събираш сред своите думи,до екстаз да ги довеждаш с езика си,с устни да ги насърчаваш,дори и да съгрешат!

Трябва да обичаш моите сълзи,те поливат твоите цветя,от тях шията ти прави мъниста,в тях са капките на океана,дълбоката тишина на вселената!

Трябва да обичаш моите безмълвия,твоите безмълвия притихват в тях,твоите сънища спят в тях,твоите желания се сбъдват в тяхи това, което се търкулва през моя куплеттук, е римата – римата за теб!

Преведе от английски ПЕТЪР ЧУХОВ

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник14-20.07.2010

В брой 23 от 23-29.06.2010 в статията “РомеоКастелучи и британската трупа “Имитейтинг дъдог” – основните акценти на МТФ “Варненско лято”на Камелия Николова беше коментиранамеждународната програма на 18-ото издание напрестижния театрален форум. Тук ви предлагамеотзив и за неговия български афиш .

Важна част от програмата на МТФ „Варненсколято” се състои от селекция на българскипредставления, най-доброто от театралнатапродукция на сезона. В този смисъл наличието населекционер е доста условно и зависмостта наизбора от конкретната му персона е доста хлабава,предвид факта на ограниченото количествокачествен български театър. Тазгодишното 18-оиздание се беше доверило на разбиранията ипредпочитанията на театралния изследовател идраматург Анна Топалджикова, която обедини свояизбор под мотото „Театърът – по-интензивнатареалност”. Този слоган веднъж назовава неоспоримфакт, валиден за всяка качествена театралнапродукция, и втори път проблематизира сам себе си,съотнасяйки се към българската театралнаситуация в опита си да я сканира през тазиоптимална мяра за добър театър. Седемпредставления попадат във фокуса на този guidinglight на селекционерско търсене, като всяко от тяхв различна посока, с различни средства и в различнастепен предизвикват „енергиен обмен между сценаи зала като следствие от една креативнатеатралност”, по думите на селекционера.Най-интересните спектакли, в най-голяма степенизпълняващи твърдението-очакване на мотото,според мен бяха „Приятнострашно” на ЯнаБорисова, режисьор Галин Стоев, „Вишнева градина”последното представление на Крикор Азарян и„Козата или коя е Силвия” на Едуард Олби, режисьорЯвор Гърдев. „Приятнострашно” взе наградите задраматургия („Икар”), режисура и спектакъл(„Аскеер”). Той е може би най-силният пример запротичане на споменатия енергиен обмен междусцена и зала. „Историята” за невидимите движенияна душата, които се разгръщат по-скоро впромеждутъците, между редовете, в слабото времена нищо не случващото се, в празнотопространство между две събития, е изведена отрежисьора и актьорите до едно метафизичнозанимание с чистите, абсолютни субстанции начовешката емоционалност. Стига се до ядрата начовешки състояния, които са разпознаваеми отвсички, поради своята универсалност. Те добиватсвоя различен и уникален цвят в допира сконкретния човек, поради своята зададеност катотрансцендентна същност и съответно летливости изменчивост в реалните си проекции. Изплетена емного фина мрежа на сетивна интензивност, коятомигновено и незабележимо улавя всички,превръщайки ги в съучастници, всеки според своямного личен емоционален опит. Прословутите„общуване със зрителя” и „сетивно въз-действие”,мечтана дестинация на всяко театрално пътуване,тук се случват като обмен и взаимно съ-действие вличните преживявания на актьори и зрители.Чеховата „Вишнева градина” в ръцете на КрикорАзарян се е превърнала в едно мъдро, едновременнотъжно и просветлено занимание с неумолимия ходна времето/съдбата/предначертанието с цялата мусъдбовна предопределеност и всевластие върхумалкия, изолиран и същевременно впримчен вцялото, човешки живот. За това как „животът есън” и всички наши действия, бездействия,наклонности, мисли, емоции са колкото реални иконкретни, носещи свои логични последствия,толкова (а може би и повече) и част от някакъв сънс неговия ирационален, неподвластен нам ход. Едномного спокойно, като че с поглед отгоре направенопредставление, което вкарва зрителя в догадки засвоята нищожност, приласкава го в смирението иму дава цялата свобода и власт на това съзнание.„Козата или коя е Силвия” с текста на Едуард Олбии режисурата на Явор Гърдев предизвиква зрителясъс своята драматургична провокация –трагичният развой на една щастлива и хармонична

семейна история е катализиран отсмущаващия факт на влюбването наблагоприличния социално адекватенсъпруг в козата Силвия. Зрителятспоред мен тук не успява толкова даучаства в енергиен обмен със сцената,

След „Варненско лято 2010” околобългарското участие

бидейки самостоятелна и паралелна плоскост наемоционален интензитет, а по-скоро догонва рационално иинтелектуално тревогите на едно съзнание отхипермодерното, супер медиализирано западно общество,което в истерията си да обслужва видимостта истандарта, да гони хоризонта, се е превърнало в клето,самотно плачещо дете, което дори вече не знае на какводължи нещастието си, високо наричано щастие. Трябва дасе случи някакъв хюбристичен катаклизъм, за да се разрушиплътното було на илюзията, крепяща идеите за щастие иблагоденствие, за да се стигне отново до същността.Текстът и начинът, по който той е поставен на сцената,тъкмо в такова стилно сценографски пространство(сценография Никола Тороманов) ти създава „важното”усещане за допир до една луксозна социална и театралнадействителност на богатство и известност (текстуалнои метатекстуално), която Явор Гърдев е трябвало дапреведе на понятен и валиден за нас език. Една никак нелека задача.Още един спектакъл, който влиза пряко в комуникация сактивна и съучастническа зрителска нагласа, е този наМаргарита Младенова „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”най-вече заради текста на Георги Господинов, награден с„Аскеер” за драматургия. Съвременно българско писане,което фрагментарно, поетично и социално чувствителнос хумор, ирония и усещане за парадокс изследва(не)умението на човешката индивидуалност да се вписва вобществени системи и катастрофичността на всекиподобен опит, още по-осезателен, когато системата е впроцес на преход от една икономическа, ценностна,морална, естетическа и пр. реалност към друга. Определеноенергията или по-скоро думите на сцената бързопрехвърлят залата и резонират в съзнанието и емоциитена зрителите, заради общо споделяната социалнабиография на българския соц и постсоц с всичките реалиина прехода.В модула шоукейс на фестивала, който се провежда затрета поредна година и включва мобилни и комуникативни– културно и технически – театрални форми, бяхавключени десет представления, предназначени за вижданеот селекционери и директори на чужди фестивали итеатри. От българския афиш бяха подбрани 6 неща, 3 откоито са извън официалната селекция. Това бяха„Гълъбът”, реж. Деси Шпатова, “Nordost”, реж. ВасиленаРадева и „Шинел” на Театър „Кредо”. И трите бяха приетис интерес – първото заради много добрите актьори -Снежина Петрова и Владимир Пенев. Второто заради добрепознатата трагична история за терористичния акт вМосковкия театър, който смазва с античния мащаб натрагическия конфликт – две еднакво наранени и еднаквовалидни истини в неразрешима схватка. Третото зарадиочарованието и въображението, с което е подходено къмГоголевите гротески.

В модула на специално поканените спектакли бешевключен „Фауст” на Лили Абаджиева, премиера на театърадомакин. Спектакълът впечатли с иновативната сиработа със светлината, която моделира пространствотои му добавя нови измерения (сценогарфия Васил Абаджиев).Също така бяха поканени „Дама пика” на БинаХаралампиева и „Ритъм & блус” на Румен Цонев иактьорите от Малък градски театър „Зад канала” поповод 60-годишнината на композитора.Паралелната програма на форума включваше различнисъбития като джаз концерта на варненския камереноркестър, концерта „Акустично трио 3000” на ВеселинКойчев, Иван Лечев и Цветан Недялков, пърформанс-инсталацията на Венелин Шурелов “Tabula raza”, уъркшопи,студентски спектакли, изложби и кръглите маси:„Театърът отвъд локалните сцени”, където участници игости на фестивала представиха нови инициативи ивъзможности за сътрудничество в международенконтекст. „Българската култура на регионите”, коятоцелеше инициирането на дебат върху стратегиите заместно и регионално развитие, разчитащо на културата иизкуството. „Театралната мрежа в България: перспективиза развитие”, където театрални мениджъри и експерти покултурни политики разискваха бъдещето на театралнатасистема у нас и формулите за оптималното йфункциониране. По повод 65-годишнината на ЙосифСърчаджиев беше организирана среща с актьора, на коятотой много вълнуващо и откровено говори за себе си впрофесията, за начина, по който възприема света, заролята на изкуството и културата в него. Многоистинска среща с духа и чувствителността на човека иактьора Йосиф Сърчаджиев.За първа година фестивалът адресира със специален модул инай-младата си публика. Проектът „В час с театъра”(театрални семинари за ученици) на платформа „Новидраматургии” и Съюзът на артистите в България имашесвоето варненско издание в рамките на фестивала. Ученицина възраст между 15 и 18 години от 5 варненски училищадесет дни се срещаха с едни от най-добрите театралнипрактици и теоретици, гледаха активно театър и гообсъждаха с български и чужди актьори, режисьори,драматурзи, сценографи, театроведи. И двете страни втези срещи демонстрираха желание и готовност да сеоткрият едни други, да опознаят взаимно нагласите,очакванията, разбиранията си в името на едно по-качествено общуване в театралната зала. И такатвърдението, желанието, търсенето на мотото на 18-тото издание на МТФ „Варненско лято” логично заключисебе си в този модул за развиване на млади публики, вкойто театралната аудитория се подготвя да преживеепо-интензивната реалност, предлагана от театъра, поедин максимално пълноценен начин.

МИРОСЛАВА МАРИЯНОВА

ЗОРНИЦА АНТОНОВА получи награда за най-добъризпълнител на фестивала Setkani/Encounter 2010, Бърно

На 14 юли (сряда) 2010 от 20.00 ч. в Червената къща(Червена зала) в рамките на “Изкуство в безтегловност” –открита платформа за нови артисти и нови идеи (май-юли2010 г.) Театър-лаборатория “Алма Алтер” ще представисвоя спектакъл “Naked Sacred”.

Идея: Петя Йосифова; изпълнение: Зорница Антонова(дебют) - Награда за най-добър изпълнител от фестивалаSetkani/Encounter 2010, Бърно.

„Не разсъблечено, не разголено, а голо, оголено. Оголеноотвътре. Не да го гледаш, а да го виждаш. На тъмно. Безсветлина, която отразена го прави видимо. Да го виждашнаправо. Да виждаш не него, а вътре в него. Голо иистинско. С капки кръв. Ако го виждаш така, ще започнеши да го чуваш. Слушайки го, ще го виждаш, ще го сънуваш.Ще сънуваш себе си, своята война, своята лична война.Представлението е изградено върху нашата лична Вторасветовна война, за която имаме само спомени, усещания,радости и болки. Говорим на албански, румънски,английски, босненски, испански, италиански и български,които нямат никакво значение, защото значението еотвъд словото, отвъд думата; значението е в усещанетои в случването”.На албански, румънски, английски, босненски, испански,италиански и български език.

ЗАПОВЯДАЙТЕ!

ФЕСТИВАЛИ. НАГРАДИ.

Зорница Антонова в “Naked Sacred”

9Литературен вестник14-20.07.2010

Дискусионен клуб „Литературен вестник” организираразговор за стратегиите по конструиране на българския

канон и неговите актуални парадигми в началото на XXIвек. Конкретният повод за срещата са двата проекта на:

1. Милена Кирова – Неслученият канон. Българскиписателки от Възраждането до Втората световна

война (София, Алтера, 2009) и 2. Едвин Сугарев, ЕлкаДимитрова, Цветанка Атанасова – Критическотонаследство на българския модернизъм. Том I, II, III

(Институт за литература – БАН, Издателски център„Боян Пенев“, София, 2009). Дискусията се състоя на

10.06.2010 в СУ „Св. Климент Охридски” в аудитория 160.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Казвам официално „Добър ден!” навсички, с което откривам днешния разговор. Като симислех откъде да подхванем днешната среща, михрумнаха няколко варианта, но впоследствие реших, ченай-добре без всякакви въведения, уговорки ипредговаряния да бъде поставена темата за канона катонай-широката рамка, в която трябва да удържа разговора.Или по-точно: какво се случва с канона днес. Естествено,това е от тези широки, големи въпроси, които всъщностнищо не казват. Така че при мисленето за стратегиите поканоноформирането ние в този разговор имаме по-тяснарамка, която е свързана с две книги. Те са излезлиминалата година и представят наистина много различнипътища за това, какво може да се прави с канона внастоящия момент. Това, че са избрани тези две книги,веднага може да предизвика едно такова питане – защо неса включени други книги върху канона, а такива има – даспоменем също само сборника в чест на проф. НиколаГеоргиев „Канонът на Различието”. Естествено, липситемогат да се попълват, но причината „Дискусионен клуб“Литературен вестник” да се спре на тези две заглавия, ече те предлагат различен начин да се подходи, различенедин спрямо друг, към канона. Целта, поставяйки ги еднаспрямо друга, не е да правим сравнителен анализ, анапротив, да изведем през различните подходи новиначини да бъде мислен и говорен канонът в актуалнатаситуация. В разговора всеки може да говори за канона презедната или през другата книга, за това какво са свършилиили не са свършили двата проекта и какъв друг път можеда бъде предложен.Когато на нас с Мария Калинова ни предложиха даправим броеве за „Литературен вестник”, тутаксирешихме, че може да осъществим една наша стара идея,която си представяхме по-скоро като инсталация, катомузей. Тази инсталация трябваше да включва куфари, вкоито да бъдат изработени и поставени вещите наличностите от канона. Така канонът се мисли откъмвещите, откъм образите, откъм сетитивността наканона според сполучливата интерпретация на ГалинТиханов. Впоследствие направихме два броя на„Литературен вестник” през 2009 г. на тема „Куфаритена канона” (бр. 11, 25– 31.03.2009) и бр. 17, 13–19.05.2009).Изхождаше се от тази стратегия на критици, коитопрез последните двадесет години са се грижили заопределени автори, имат свои студии, статии - даизведат онази полукритична, полуметафорична странана канона и по този начин да покажат един различеннегов образ. Когато се подготвяхме за този брой преззимата на 2008 г., попаднах на един брой от вестник„Култура” [бр. 43 (2526), 12 декември 2008]. Текстът ена Милена Кирова – „Канонът и неудобствата от него”,и си казах: „колко добра работа щеше да ни свърши тозиматериал за нашия брой, толкова силен акцент можешеда бъде поставен”. За да въведа една от стратегиите,през които е мислен канонът, ще прочета съвсем кратъкоткъс от тази статия, от самия финал: „Иначе казано,борбата за реформиране на канона трябва да започне отборбата за нови подходи към идеята за литературнаистория. На първо място, тук според мен биха могли дапопаднат усилията по разграждане на традиционнатамонолитност, по пренаписване на „Българскаталитературна история“ като констелация отлитературни истории, всяка от тях съсредоточена всвой кръг от автори, проблеми и теми. В подобен възглед,разбира се, няма нищо ново, той вече започна да сепрокрадва и в практиката на българскотолитературознание, но ми се струва важно да подчертаянеговата връзка с борбата срещу склерозата на канона.Създаването на „малки“ или „частни“ истории,плурализмът на историческия модел ще възпита по новначин способността да се мисли (и употребява)канонът.”С това и давам думата на Милена Кирова, катопредлагам тя да представи своя проект, след което ЕлкаДимитрова, Иван Христов и Пенка Ватова могат дакажат как е мислен и направен тритомникът„Критическото наследство на българския модернизъм”,след което всеки един присъстващ е поканен да севключи.

МИЛЕНА КИРОВА: Аз нито сечувствам и преживявам катонякакъв канонолог, нитоспециално съм се готвила по тозислучай. Обаче от два дена съмсилно усъмнена в нашите опити даобговаряме канона. След катовръчих на Иван Радев книгата„Неслученият канон. Българскиписателки от Възраждането доВтората световна война”, минаедна седмица и го видях отново нанаучен съвет. С жадни очи сепримъкнах към него с очакване дами каже поне две хубави думи закнигата, той не беше я виждал дотози момент, ако не засъдържанието, то поне закорицата, и така го загледахочаквателно. Той мисли, мисли и ми каза: „Аз тебе темислех за умна жена”. Аз му отвърнах: „Добре, какво съмнаправила в този случай толкова глупаво?’’. Той: „Амито при нас всички започнаха да говорят за канона. Внашия университет, мине, не мине, правят по някоеобсъждане на канона и на идеята за канона”. Неговатамисъл беше, че ставало въпрос за мода, в която всеки сеопитва да се примъкне, когато няма какво друго да каже.Поне аз така разбрах неговия упрек. В този момент азсамата започнах да се чудя всъщност има ли нужда даговорим изобщо за канона и докъде ще стигнем. Може би,продължавайки да говорим, ще стигнем до момента, вкойто ще възпроизведем необходимостта от него иканонът ще ни погълне. Всъщност той ще започне да ниизговаря в момента, в който ние прекалим с говоренетоза него.Второто нещо: аз непрекъснато си мисля – всъщностнашата борба срещу канона необходима ли е изобщо занещо друго освен за възпроизвеждането на канона,защото все повече имам усещането, че наистинаколкото повече говорим, толкова повече щевъзпроизведем потребността от него. От една страна,изобщо не съм убедена, че има смисъл да разрушавамеканона. Аз не вярвам, че ние можем да го разрушим,разбира се. Но от друга страна, отдавна вече не съмубедена, че можем да го разрушим, защото канонът е отпорядъка на митологичните конструкции, чрез коитосъществуват историята, националната принадлежност,изобщо всякакъв вид колективна принадлежност.Представете си да няма канон – какво ще преподаватучителите в училище, какво ще преподаваме ние вуниверситета, как ще организираме споделими,комуникативни знания за литература? В този смисъл еясно, че канонът е институция, но институция отмитологичен порядък, от тези, които скрепяватколективната ценност. В един период на разпад, когатовсички ценности се разпадат, нашата борба за разпаданена още една цялост не знам не само дали е възможна, но идали въобще ще доведе до нещо реално. Така или иначе,това, което повече съм си мислила, е как бихме могли даизработим някаква алтернативна литературна история.Такива литературни истории е съвсем очевидно, че нанас ни липсват, че нямаме изработени такива почти наникакъв принцип. Това не означава тази глобализиращамисъл, че нямаме нищо, напротив, има множествоопити. Тук са представители и на НБУ, и наЛитературния институт, които започнаха с поредицивърху канона и имат много добри опити в товаотношение. Но все още нямаме цялостен проект заалтернативна история, никой не ни е обяснил що е тоалтернативна история и как да я напишем изобщо.Така от гледна точка на това, как трябва да бъденаписана алтернативна история, аз съм се замислялаединствено как може да бъде написана една женскаистория, история на българската литература, създаденаот жени като алтернативна литературна история, исъм стигнала до извода, че има три възможни модела. Щеви ги предложа съвсем накратко, доколкото те бихамогли според мен да бъдат използвани и за всякакви другивидове алтернативни истории. Единият модел евсъщност този, който предложихме ние в „Неслучениятканон” и който е най-лесният за постигане. Това емоделът „да върнем обратно” канона. Ние приемаме, чеима един достатъчно установен и валиден вустановеността си канон и се връщаме да го огледаме.Да видим къде са неговите празни места, къде санеговите липси по отношение на групата, която сме сиизбрали за обект на изследване. Що се отнася до жените,колкото и да е удивително, оказа се, че има множествотакива пропуски, в които явления, типични за някаквиканонизирани процеси, не са поставени на технитеместа. И то не са поставени много често порадипредпоставената идея, че тази литература няма особенаценност. Типичен случай за мен е романът на Анна

Каменова “Харитининият грях”. Всъщност, когатоговорим за „Родно изкуство” и се обърнем къмлитературата, всичко, което прочетох по въпроса, е седни недомлъвки. Твърди се, че да, това е важнодвижение, но не можем да посочим някакви примери,които буквално да го илюстрират, когато говорим залитература, за разлика от живописта, където имамеавтори, които буквално принадлежат към него.Удивителното е, че Анна Каменова не просто създаваедин идеал, но идеално поместващ се в идеята иидеологията „Родно изкуство” роман. Тя го създаваконцептуално, така че той да отговаря по максималновъзможен начина на рамката, наречена „Родно изкуство”.Както всички знаете, никой не е обоговарял АннаКаменова като концептуален автор на идеята и надвижението „Родно изкуство”, а нейният роман ебуквално илюстративен, съзнателно, целенасоченоправен като илюстративен за „Родно изкуство”. Той епредхождан от цяла поредица нейни есета, публикуванивъв вестници, които говорят, че тя е напълно наясно снеобходимостта от това движение. Така че за мен товае единият възможен модел – да възвърнем изпуснатитеявления на един (тогава ще стане) по-демократичен, по-широк, по-отворен канон и да го обогатим, доколкотоможем. Тук, разбира се, ще правим опити семигрантската литература, ще правим опити с каквотоси искаме – с гей литература, доколкото я има, и въввсякакви други посоки, които са изпуснати.Вторият начин да се напише алтернативна история етя да бъде направена самостоятелно. Това е достарадикален подход, очевидно идеологически. Той е идискриминативен по отношение на много явления. Товае сравнително ранният феминизъм, който би си направилбез сравнително никакви угризения една история наженската литература, като ще си я подреди, както сииска, и това ще бъде един силно идеологически проект.Там вътре пак ще има йерархия и тя ще зависи от това,доколко принадлежи към представата зафеминистичност или за женскост едно произведение.Така че това са два типа алтернативни канони, но всекиот тях възпроизвежда големия канон. Той щевъзпроизвежда поведението от големия канон, т.е. ниеще възпроизведем големия канон в едно нароило семножество от копия на неговата йерархия и на неговатаструктурираност.И третото: това, което всъщност и Камелия прочете,и което звучи доста красиво написано, обаче което всепо-малко мисля, че е практически възможно, – това еидеята да се разпадне самата идея за канон във вида, вкойто съществува. Канонът да престане да бъдепоредица от явления, ориентирани към някакъв център.Да се разпадне йерархията, точно тазицентростремителност, и канонът да станеполитопично, полигласно пространство, в което да имамножество центрове и към всеки един от тези центрове– бил той идеологически, бил той тематичен илипоетически – по някакъв начин да се изгради структура,която да заобикаля този център с всевъзможни явления.С други думи, вместо да бъде подреденопространството в прав ред, да има нещо катоконстелация от центрове, които са различни един отдруг и около всеки един от тези центрове да иманякаква група от явления, които да го подкрепят. Такаче това звучи красиво – даже аз тук си набелязах някоимного красиви думи, които са свързани с него катополитопичен, полифоничен и не-канон. Но много се боя,че те са в рамките на практиките ни даговорим красиво, които останаха вдеветдесетте години. Те, както виждаме,не водят до никаква практическареализация. Толкова. Няма да говоря повече,

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

[де]Конструиране на канона

на стр. 10

10 Литературен вестник14-20.07.2010

но все пак мисля, че идеята за канона може да бъдевидяна в две посоки: необходим ли е канонът, имаме линужда от него. Аз съм наясно за себе си, че ние не можемда го унищожим. Колкото и да си говорим, пак ще кажемсамо хубави неща и той няма да зависи от нас. Той ще севъзпроизвежда с механизми, които са извън нашатакомпетентност и извън нашата възможност данаправим нещо с тях. Така че по-добре да правим малкинеща, които биха могли да доведат до някаква реалнапромяна.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Давайки думата на ЕлкаДимитрова, ще вметна, че не е отслабнала за мен вярата,че термини като „политопичен” и „полифоничен” не сасамо красиви думи. Те са теоретично свързани сначините, по които е мислен канонът след 1989 г. катоне напълно нормативно регламентирана структура чрездеконструирани опозиции на високо-ниско, мъжко-женско, които идват с цялата постсруктурална теорияи дават един много мощен инсртументариум. Важно втази перспектива е да бъде отбелязана една книга отдеветдесетте, която е станала наистина канонична вмисленето за канона, тя е представителна занапреженията и битките за канона в българскиконтекст – това е, естествено, „Българският канон?”.

ЕЛКА ДИМИТРОВА: Кратко ще представя сборника„Критическото наследство на българския модернизъм”.Всъщност последните думи на Камелия ме наведоха намисълта, че той много знаково съвпада с един период вбългарското литературознание и хуманитаристикаизобщо. От осемдесет и осма година се ражда замисълътза този тритомник и прекъсва през деветдесет и втора,за да се възстанови през 2005 г. Прекъсването идвапоради отсъствието на Едвин Сугарев от колектива заизвестно време. През това време се случват много важнинеща, и то особено що се отнася до осмислянето намодернизма. Всички знаем, че модернизмът е бил многочувствителна тема именно с оглед на тези социално-политически промени, които са ставали в България.Всъщност историята на този сборник се вписва в еднамного динамична епоха откъм боравенето с литературенканон. Текстовете и авторите, които са подбранивътре, са постоянно отнесени към въпроса:модернизмът влиза ли в литературния канон, коетовероятно е било голямата крачка в края на осемдесеттегодини, да се започне подобно нещо. Естествено, знам, чемного преди това модернизмът се реабилитира понякакъв начин, но все пак това клеймо намаргинализирането, на вкарването на модернистичниавтори в официалния литературен канон с цената наотричането на тяхната модернистичност, е факт.Другата ос, към която са ориентирани тези текстове, евътрешномодернистичният канон, ако мога да се изразятака. Когато е започвал този проект, част от авторитеса били изключително малко познати. Предполагам, чедори Спиридон Казанджиев, Димо Кьорчев не са били вобращение по начина, по който са били Славейков, д-рКръстев, Гео Милев, Александър Обретенов, ПавелСпасов, Кирил Кръстев. Те и досега вероятно не сапопулярни и в обращение като автори на статии илиманифести, активно полемизиращи върху модернизма.Така че за мен тази покана не беше точно изненада, но небях мислила точно върху въпроса за канона ипреразглеждането на модернизма в този диапазон. Атова всъщност е поле за много мислене, разговори ипреоценки. Самият сборник (всъщност той станатритомник) е конструиран тематично, като се следва ихронологическият развой на модернизма.Първооснователите на проекта са Едвин Сугарев, койтое главният вдъхновител, Цветанка Атанасова и СвиленКаролев. През 2005 г. Едвин и аз се ентусиазирахме да гоподновим, присъединиха се Цветанка Атанасова, ПенкаВатова, Иван Христов и Камелия Спасова по разнипътища към направата на тези книги. Ще ви кажа как саформулирани дяловете. Между другото на мен сега мизвучат с някакъв сантимент, като нещо старо и многопростичко измислено. И наистина, когато сме правилитолкова дълго време тази работа, има опасност ототдалечаване. В този смисъл представянето на Миленанасочва към нещо много монолитно, замислено инаправено изведнъж, докато в тези томове си личатпроцесите и движението, които оставят следи дори и вредакторските бележки. Първият дял е „Битката намодерното: изкуството и реалността”, следват„Философските основания на българския модернизъм”,„Естетически и стилистични характеристики”, „Родноизкуство”, „Модернизмът и българската драма”,„Българският прочит на модерното изкуство”,„Полемиките около модернизма”, „Равносметките на

модернистичния проект”.Виждате, че е съвсем просто иясно, позитивистичнопосланието. Но за мен работата стези текстова беше повод за едно

цялостно преосмисляне на модернизма у нас, защото отнавика да го делим на естетически индивидуализъм,символизъм и авангарди аз много силно усетих една другатяга, нещо като преформатиране на канона. Съвсемтака условно използвам тази дума, защото не съмдообмислила още отношението на проекта към тематаи може малко да звучи прекалено, но за мен се очертаполе на един по-скоро преводен тип, адаптиранмодернизъм, който продължава докъм Димо Кьорчев, ислед това едно усилие за повече творчество и усет заповече фундамент. Така работата по този проект замен откри интуицията за друг тип двуделност вътре вбългарския модернизъм.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Това, което сме си говорили вмагистратурата “Литературознание” относно канона,е свързано с два семинара – единият е на ДимитърКамбуров, „Българският лирически канон”, а другият ена Огнян Ковачев, „Западният литературен канон”. И вдвата семинара обсъждахме един много важен спор,който става към края на седемдесетте, когато сеповдига въпросът за ревизирането на канона с оглед внего да бъдат включени именно онези фигури, които дотози момент, поради наличното си политическиустройване, канонът е пропускал. Един сборник, койтоизлиза в Америка през 1979 г., „Отварянето на канона”, емного симптоматичен за това как, по какъв начинзапочва да се разчупва, разтваря канонът. Досега чухме задва начина това да стане. Единият начин е какво данаправим, за да включим жените в канона, как да се случиреално подобно нещо. Другата стратегия е свързана стова, което Елка каза, че преди осемдесет и девета ебило трудно, поради определени идеологически прични,да бъде мислен модернизмът. Затова е необходимо дабъдат извадени от забравата критическите иестетически манифестни текстове, коитопредставляват онова концептуално ядро, коетоформулира модернизма. Естествено, тези два проектатръгват по много различен начин един от друг. В случаясъс сборника на Милена Кирова имаме критическитекстове на съвременни критици, които обсъждатразлични авторки. В другия случай имаме изравянеедновременно на едни много известни текстове (катотези на Пенчо Славейко, на Кирил Кръстев, на ДимоКьорчев) до някои, които са сякаш останали на заденплан, но са били част от този критически живот. Сегадавам думата и на другите участници в проектите.Искам да се обърна към Катя Станева, понеже нейнияттекст „Жените писателки през Възраждането”поставя една много интересна теза за това, чевсъщност жените неминуемо трябва да слушат и даподражават на мъжката литература, но тя така илииначе вече подражава на западните образци, т.е. тук идватози момент, че когато моделираме канон, винагиимаме някакъв модел, някакъв образец, който сестремим да възпроизведем.

КАТЯ СТАНЕВА: Не бих казала чак така, че женитеподражават на мъжете. Те просто взимат някаквимодели. Нямат от първа ръка други женски образци. Ноподражанието е винаги начин да изговориш себе си.Харесаната другост е начин да заявиш себе си. Другнапрегнат до крайност момент е, че и мъжкаталитература е подражателна, но де факто в канона

винаги е така. Подражава се на някакви еталони, нанякакви образци, и с желанието да станат канонични иеталонни дадени автори много радикално отстояватнякаква позиция. Но при жените точно в този период, закойто аз мога да говоря по-уверено, е видно, че те няматжелание да изразят нещо по-различно от това, което име харесвало.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Нямат свои критически иестетически платформи, нямат свой манифест?

КАТЯ СТАНЕВА: Те нямат възможност да огласяттакова нещо. Манифести иначе има –„Дума набългарските емигранти”, „Наместо програма”.

МИЛЕНА КИРОВА: Бях удивена, когато статистиката(има такава наука библиометрия) показва, че отВъзраждането до Втората световна война е имало 365авторки, което е огромно число. Мъжките имена в тозипериод са около три или четири пъти повече.

КАТЯ СТАНЕВА: „Да развяват байраци” на женитепреди Освобождението не им е разрешено, а желание да„развяват байрака” винаги са имали. Но че не са гоправили, както масово във фолклора се говори забайрактарки, това е факт. Просто документирам.Статистиката уж винаги обслужва властта, Милена, нотози път статистиката изговаря някакви данни, коитоможем да приемем за алтернативни. Така е замисленастатистиката, да обслужва управлението на процесите.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Давам думата на Иван Христов,като призовавам студентското и докторантскотовойнство да се чувстват равноправни участници в тозиразговор.

ИВАН ХРИСТОВ: Това, което ми прави впечатление вдвата сборника, така като ги гледам, е, че има един общтъмен момент в корицата, който за мен идва да покаже,че се случва някакво изваждане от мрака, някакво начало.(Смях.) Може би наистина не е добре, че не сме включили всборника жени. И ето може би точно по такъв начинтрябва да се сговарят подобни издания. Аз бих добавилтук и сборника „Антитоталитарната литература”,който ще ни помогне да конструираме нашитесобствени представи за литературния канон днес. И другпроект това е сборникът на НБУ „Социалистическиятреализъм: нови изследвания”, който пък се занимава стова, което е бил канонът на социалистическияреализъм, което е също нещо много важно. И наистинаспоред мен тези два сборника по някакъв начин следватстратегията на Милена Кирова. Те се връщат назад и акоси представим канона като една къща, те се опитват давидят по някакъв начин, кои стаи не са отваряни скоро икакво се случва там, кои стаи не са почиствани за дълъгпериод от време, кой живее там и как изглежда той.Наличието на повече сборници е симптом, защото такаканонът започва да става полифоничен, което според мене нормалното му състояние. Може би това ще бъде дълъгпроцес, може би това ще трае много време. Но ето, акозаговорим само за тези четири сборника, ние ще видим, чете имат различни визии за това, какво представлявабългарският канон. Освен това, ако самите ние, тукприсъстващите, говорим за канона, ще имаме различенсписък от автори. На най-високо ниво това са списъцитена БАН, НБУ, Софийския университет. Това са признаци,че канонът започва да става полифоничен. Ако погледнемдвадесетте години, ще видим един такъв канон, който есъсредоточен в различни центрове, около които имаканонформиращи фигури и всъщност канонът е достаразнообразен.

МИЛЕНА КИРОВА: Всъщност ние май трябваше дазапочнем оттам, какво разбираме под „канон” и как сеформира, защото той остава едно доста имагинернопонятие. (Множество гласове.) Кандидатстудентскиятконспект е от четиринадесет автори, толкова ередуциран този списък, че е срамно да го вземем него запредставителен.

МИТКО НОВКОВ: А може ли канонът да бъде от многоавтори, аз мисля, че канонът има определен обем. Тъй чене толкова да изпадаме в някакъв терминологиченпуризъм, а по-скоро да видим начина, по който се формираканонът, начина, по който функционира в обществото.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Уважаеми колеги, аз съмнаистина притеснен от това, че ние не сме дефиниралищо е канон. Ние в департамент „Нова българистика” наНов български университет сме издали досегатринадесет сборника, които се занимават с тазипроблематика. Първият сборник беше направен предивсичко от нашия колега Александър Кьосев, това е единсборник за българския канон, където междувпрочем има иедин „Анти-Камбуров” текст, където се разгърна еднаполемика между Александър Кьосев и Димитър Камбуровточно на тази тема. Аз съм убеден, че канонът еколективно творение. Канонът не може да бъде

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

от стр. 9

11Литературен вестник14-20.07.2010

индивидуално създаден. Убеден съм също така, челитературната история, която е също колективнотворение, има особената способност да се регенерира. Тясе съпротивлява. Така че литературната история е нещо,което е направено, написано, сътворено колективно. Икаквито и усилия да полагаме да правим контраканон,тези наши усилия съвсем леко успяват да се заиграят слитературната история, обаче те не са ефективни! Коиса тези сборници, които ние сме направили? Ние сезанимаваме с определен тип литературноисторическиреконструкции, т.е. някакви дефицити в литературнатаистория, които ние се опитваме да компенсираме. Азимам един текст, който се казва „Явяването налитературноисторическата реконструкция”, в който сезанимавам точно с тези въпроси. Смятам, първо, челитературната история не е дефинирана. Що елитературна история, от какво е направеналитературната история? Аз се опитвам в тезитекстове да давам някакви дефиниции, определенипредложения и прочие. Моето притеснение е, че ние не сечетем. Абсолютно сериозно е това мое притеснение.Когато ние не се четем, някак си разговорите са един видпаралелни разговори и всъщност въобще не са разговори.Ние работим в една посока, други колеги работят в другапосока, и как ще я направим тази работа, като ние не сечетем! Установявам, че напоследък литераторът не сесмята за длъжен да чете вестник „Култура”,„Литературен вестник”. За мен това е някакъв абсурд.Значи ние се разпадаме като общност, след като ние несе четем и някой друг поддържа канона. Аз напоследъкимах горчивия опит да се сблъскам с това как канонътможе да те смачка и да те пресира. Единият ми опитбеше, когато пристигнах в село Кочериново на еднакръгла маса за Вапцаров, за да направя една съвсемсъзнателна репресия на там присъстващите, катопрочета един мой „гнусен, подъл текст”. В този текстаз обяснявах, че има един особен синдром в българскаталитература. Това е синдромът на огняроинтелигента,той се изразява в следното: от една страна, насоцреалистите са им нужни писатели, които да дойдатот средите на работниците и в момент, когато тенаистина идват, те застрашават статута напрофесионалните писатели, защото ако дойдатработниците и сами почнат да си пишат, ние за каквосме! Така те всъщност по някакъв начин маргинализирати създават драматични ситуации точно за този типлюде. Става въпрос за самия Вапцаров, за Пеньо Пенев, заБиньо Иванов в по-късни времена. Това са класическипримери на опити за маргинализиране именно понежереализират социокултурната фигура наогняроинтелигента. Какво се случи? Случи се това, чепред една абсолютно враждебна аудитория аз прочетохтози мой текст и предизвиках единодушен протест.„Защо дойде да ни развалиш празника?” - стана единпенсиониран полковник от първия ред, подкрепенединодушно от всички против този мой текст. От къдена къде някакъв си Биньо Иванов заедно с Вапцаров. Номога да ви кажа колко мотивирана се оказа моятапозиция, защото се оказа, че има направен един частенмузей, който подкрепяше моята теза. Същото ми сеслучи, когато прочетох пак един антиканоничен текст,„Вапцаров и Луи Арагон”, във Френския център предиедин месец. Стана соцреалистическият поет ЛъчезарЕленков и изрази абсолютното си възмущение спрямотози мой опит да чета Вапцаров извън канона, както бекръстена една моя статия, която повечето от вас несте чели, тъй като е във вестник „Култура”. (Смях.)Канонът се регенерира. Какво е канонът? Канонът екостната система, или най-малкото гръбнакът налитературната история. Канонът е не само факти, но иинтерпретацията на тези факти. Той включва и типаинтерпретация. Не е въпросът в това, че Вапцаров е вканона, а че канонично прочетеният Вапцаров е в канона.Това е всъщност съществената проблематика. Канонътсе съпротивлява, понеже непрекъснато се регенерира. Тойсе съпротивлява и срещу неканоничното четене наканоничните автори. С няколко думи да кажа с какво сезанимаваме ние, какви са трите наши поредици, тъйкато също не сте ги чели. Трите наши поредици са„Персоналии”. Представяме неканонични поети или

неканонично прочетени поети от най-новата нилитература. Досега сме направили пет сборника. Те са заНиколай Кънчев, за Константин Павлов, за ХристоФотев е последният, за Иван Динков - единкомунистически поет, който ние четем неканонично, ипетият за Биньо Иванов, който е под печат. Освен товаимаме три сборника. Иван спомена преди малко един отнашите сборници за соцреализма, но ние след това имамеоще два сборника в тази поредица, които се занимаватточно с канона, с канон и с антиканон, с алтернативенканон. Занимаваме се и с тази проблематика. Това е единголям сборник, който наистина е като втора част нанашия сборник за соцреализма. И третият сборник,който не го включваме, така да се каже, в поредицата„Персоналии”, това е сборникът за Пеньо Пенев, единалтернативно прочетен Пеньо Пенев. Засега не епредизвикал протест и интересното беше, че саматаконференция я направихме в Димитровград, къдетосрещу нас нямаше никакви манифестации, никаквипротести. Третата ни поредица е „Годините налитературата” - също една възможност за синхроннисрезове. Въпреки че в самата „Година на литературата”могат да се разкажат сюжети, но все пак някаквисинхронни срезове, които са алтернативни напроцесуалното виждане в литературната история.Досега сме направили такива сборници за 1907, 1956, 1968и 1989 година. През следващата седмица предстоинашата пета конференция и респективно петиятсборник, който ще бъде за 1910 година. Няма дамотивирам защо избираме точно тези години и каквъобще става този избор, но при всички случаи ниегледаме на тези наши занимания като на едни паралелнизанимания, които ни водят най-малкото къмпроблематизиране на литературния канон.Същевременно се опитваме теоретически да сезанимаем с проблема за литературния канон, залитературната история, за това що елитературноисторическият сюжет, що е големиятлитературноисторически наратив и прочие, и прочие.Ако се прочетем, може да дискутираме и върху тях.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: А моят въпрос е: настудентите преподавате ли Биньо Иванов?

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Разбира се. Само това импреподавам! (Смях.) Не само, че им преподавам, ностудентите пишат и курсови работи върху тезиавтори.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Пропуснах да кажа в началото,че тук е и Пенка Ватова.

ПЕНКА ВАТОВА: Нищо, това никак не е фатално.Разговорът така или иначе потръгна и аз бях готова да севключа в него. Ще се върна малко назад към това, закоето говори Елка Димитрова по повод проекта„Критическото наследство на българския модернизъм”.Наистина измежду присъстващите трима отЛитературния институт, свързани с този проект, азсъм човекът, който може да свидетелства за началотона този проект през осемдесетте години. Всъщностпървоначално идеята беше наистина да бъдат събрани,издадени и критически прочетени, с критическибележки, авторите в един том. Първоначално сепланираха текстове от манифестите на българскиямодернизъм в неговите три етапа. Всъщност целта натова издание през осемдесетте години беше следствиеот един процес на въвеждане на едно ново четене наавтори като Гео Милев, Фурнаджиев, Пенчо Славейков,Димо Кьорчев, д-р Кръстев извън руслото на канона,формиран в ракурса, през който се четяха в онези години.Познаваме изследванията на Александър Кьосев заФурнаджиев, на Едвин за експресионизма, на ГеоргиЦанков и Александър Йорданов, които писаха за критицикато д-р Кръстев, Цветанка Атанасова също работивърху кръга „Мисъл” и т.н. Идеята беше да се формираполе, собствено контекстуално поле, в което тезиавтори да се четат в един собствен модернистиченконтекст, а не да се размият или да им се придадат

други ракурси в общоканоничния контекст набългарската литература. Съвсем практически,всекидневни обстоятелства нарушиха плана посъставянето на това издание. Но ако сравнимпървоначалната идея да се съберат само манифестнитекстове с това, което е реализирано в края наминалата година вече като готов проект –„Критическото наследство на българския модернизъм”,ще видим, че твърде много е разширен текстовияткорпус, като са включени представителни критическитекстове, които се свързват с българския модернизъм.Това ме кара да подхвърля една тема в тази дискусия, челитературната критика, литературнокритическияттекст всъщност е важен механизъм в установяването ив отстояването на канона, също така и в промяната илив опитите за промяна на канона. Впрочем товаустановяване може да бъде осъществено с буквален единкритически текст и поради тази причина са включенитези текстове в тритомника. Ако говорим замеханизмите, които участват във формиране,отстояване, промяна, оспорване и т.н. на канона, нетрябва да имаме предвид, естествено, само школскитепрограми, откъдето е тръгнала изобщо практиката наканонизиране у нас. Това започва да се прави още прездеветдесетте години на деветнадесети век с единтекст на Александър Т. Балан с оглед нуждите набългарското училище. Но ред други културни илитературоведски практики оказват влияние върху товаотношение и тази относителност на канона, което него руши непременно в масовото съзнание, но влияе соглед на определени културни кръгове или образователнисреди и може да има един или друг набор от имена.

БИЛЯНА КУРТАШЕВА: Аз мисля, че идеята даобсъждаме едновременно тритомника и сборника„Неслученият канон” просто ни задължава да си зададемдва въпроса. Единият е дали българските авторки серазминават с метатекста изобщо като такъв, защото всборника от метатекстовете наистина няма нито еднажена. И другият въпрос е дали не се разминават смодернизма като такъв, защото обърнете внимание, чена нито една българска авторка не й казваме„модернистка”. Тази дума практически няма женски родна български. Вероятно тези неща могат да търпятразличен тип отговори.Най-прагматичният е, че дебютът на Багряна е от 1927г., когато, както и да го погледнем – енергиите намодернизма вече превалят, макар че в тритомника иматекстове и от началото на тридесетте. Другият е –тук преди малко ни го подсказа Катя Станева, – че майпоетесите и писателките не са склонни към жанра наманифеста, който нали е радикална форма наметатекста. Тя спомена, че дори май Ваня Петкованямала манифест. Багряна, която изглежда е най-пробивната и най-бляскава реализация, при нея катонякакви манифестни текстове функционират по-скоронякои стихотворения – примерно „Стихии” или„Кукувица”, знам ли, ще се намерят някои.Другият момент е, че ако търсим манифест набългарската женска литература: знаем – той е двоен,вторичен, написан от Пенчо Славейков в антологията„Немски поети” и е под формата на писмо на немскапоетеса до съставителя и това е едно мистифициранописмо. Което ние обаче не го мислим даже толкова катомистификация, защото обратно на „На Острова наблажените”, където и реалните факти изглеждатмистифицирани, в „Немски поети” мистификациитеизглеждат реалистични. Между другото това писмопосле е цитирано в един важен текст на Гео Милев итам той самият коментира доколко е автентично товаписмо, но май го взема за чиста монета, поне съвсеммладият Гео Милев. И, разбира се, другият евентуаленманифест на българската женска поезия, който същотака и я погребва, е текстът, който предговаря ВитаМорена от края на „На Острова на блажените”. Така чекато че ли тия евентуални

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

на стр. 12

12 Литературен вестник14-20.07.2010

зачатъци хем са започнати, хем са прерязани в самотоначало. Но наистина за мен е голям въпросът – втритомника би ли могло да има текстове от жени, отедна страна, които по някакви причини са изпуснати, иот друга страна, текстове за жени. Защото втритомника има текстове, които са нещо каторецензии, но те са надраснали функцията си на рецензия,придобили са някаква по-голяма тежест и са влезли в таяпалитра на критическите текстове на модернизма. Тане знам, няма ли някакви важни рецензии за Багряна, заДора Габе, които биха могли да влязат като интегралначаст просто в проблематиката на българскиямодернизъм.И другите обяснения са от друг порядък. МигленаНиколчина говори за различните времена, под коитовсъщност попада женската поезия. Просто важнитебългарски поетеси и писателки всъщност са много по-дълголетни, за да се подведат под едно течение, и потази причина няма как да бъдат просто модернистки. Теса много повече неща. Може и това да е някаквообяснение.Трето обяснение. Този проблематичен момент споколенията, защото в антологията от двадесет ипета година на Гео Милев финалната част на предговора,която се занимава не да обяснява кой влиза, а кой невлиза в антологията, знаем, че Мара Белчева и Дора Габеса зачеркнати и двете като епигонки на ПенчоСлавейков. А те чисто поколенчески имат двайсет и незнам колко години разлика, т.е. би трябвало стилово ипоколенчески и всякак да попаднат в различни регистри,но ето – те са подведени под един общ знаменател. Такаче това ми се виждат интересни въпроси за обсъждане.Също, нямаме ли в тези празни матрици, коитобългарският канон, с тоя негов синдром наизоставянето, непрекъснато се опитва да попълва,проблемът за критичката. Изглежда, той не еидентифицирал матрицата на критичката като празнаформа, за да тръгне да я попълва. Идентифицирал епоетесата, писателката, но нещо не се е забързал дапроизвежда критички и съответно такива авторки напрограмни текстове.

МИЛЕНА КИРОВА: Никой не пише манифест ей така,както си стои, и изведнъж да си каже: чакай, ще пишаманифест. Общо взето, трябва да има визия за проблемаот социологичен, културологичен, та дори и от битовхарактер. То е ясно, че жените, след като не сесдружават, не ходят в клубове и не се събират даобсъждат въпроси на изкуството, няма как да напишатманифест. Мнифестът е и социално-културно творение.Той е много по-сложно, по-комплексно явление, за даможе един човек, ей така, да седне и да го напише.Всъщност моментът, в който се появява първотоинституционализирано женско присъствие, е, когато сепоявява този прословут Клуб на писателките, което сеоказа (поне това, което прочетох), че няма аналог дотози момент. Тази теза беше застъпена в изследванетона Живка Сивова, в което тя твърди, че по това временяма друг такъв клуб на жени писателки. Оказва се, четози клуб развива „бясна” активност. В следващитешест-седем години то е някаква вълна от сказки, отдействия, които жените изведнъж започват дапроявяват. Така че когато се промени нещо в социалнатаорганизация, се оказва, че и реакцията във вид налитературен текст или на някакъв критически текстсъщо се променя. Не може да очакваме, че на празнопространство ще се появят някакви текстове, следкато няма условия. Има една жена, която се осмелява даговори като жена, и на нея всички й се подиграват,между другото начело с Яворов. Съществувал е някакъвужас от стигматизция в този случай – да не направишнещо, което не се смята за женско, за подходящо.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Ето тук всъщност според мен енай-сложният възел на проблема за жените иполитическото...

МАРИЯ КАЛИНОВА: Аз съвсем кратко искам да се включавъв връзка с това дали наистина най-сляпото петно в канонане остава именно манифестът като жанр, той да еабсолютно недостъпен за жените? И дали тритомникътнаистина съдържа само манифести, текстове, които тясноследват жанра на манифеста. Няма ли включени по-„хлабави”спрямо манифеста жанрове като критически статии заавтори и т.н. От друга страна, прегледах самите текстовевътре в „Неслученият канон”, за да потърся отговор иподобни примери. Струва ми се, че Инна Пелева, пишейкисвоя текст, дава две подсказки в тази насока. Единияттекст е на Кристина Гичева-Михалчева - „Българскатаженска лирика”, а другият текст е на Ана Карима

„Чудесата на Евгения Марс”. Това,което не се изговори като важно за„Критическото наследство набългарския модернизъм”, е тазистратегия по разбиване наопозицията периферия-център

именно от гледна точка на това, че самаргинализирани критически спрямохудожествени текстова. Това, за коетопише в самия предговор и Едвин Сугарев, тойпредлага стратегията да бъде мисленоманифестното, критическото,метатекстовото като взаимодействащо схудожествените текстове, а не единственокато вторично и обясняващо естетическитепарадигми на отделните автори. Другото,което си мислех, че отговорът на въпроса„що е канон” не трябва да ни връща към по-старото понятие за „класика” и „традиция”,т.е. литературноисторическият процесединствено като естествен, колективен, ане като социално конструиран, катоследствие на битки между отделни школи иавтори.

ПЛАМЕН АНТОВ: Искам да задам единвъпрос, вземайки повод от последнитедуми на Мария. Понеже разговорът тръгнамалко разнопосочно и хаотично, а вначалото имаше индикации да тръгне по-концептуално. Аз искам да се опитам да говърна към концептуалността, т.е. къмотпратката, която Мария направи спрямоизказването на Мишо Неделчев, да сеидентифицират социалните механизми, покоито се конструира канонът. Най-общоказано – дали той се прави от горе на долуили от долу на горе. Тоест далиакадемичната общност – ние, които сметук, – правим някаква канонична матрица ипосле я налагаме, пускаме я надолу пойерархията към средното, към началнотоучилище и т.н., или самото общество,самото училище независимо от това сиизработва някакъв свой механизъм, койтоси действа по собствена логика. Единконкретен пример като възможна податкаи илюстрация към проблема: следосемдесет и девета година бяха направенимного опити да се разруши поне една частот канона, не говоря тук за постмодернистките опити, аза чисто идеологическите. Говоря за опити върху авторикато Смирненски, Вапцаров, Пеньо Пенев. Донякъде тезиопити успяха единствено по отношение на Пеньо Пенев,но там това стана по съвсем други причини, простопоради орязването на канона по силата на чистоинституционални причини от гледна точка на обемите всредния курс на образование. Но така или иначе тезиинтервенции срещу канона не успяха въпреки техниярадикализъм. И Вапцаров си остана в канона с всичкитепрепрочитания и преформатирания. Няма да се махнеВапцаров, няма да се махне Смирненски, няма да се махнедори комунистическият елемент от идеологията наХристо Ботев, който е много силен и никой не може да гоотрече въпреки опитите за това, които бяха правени следосемдесет и девета година.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Аз искам да продължа от тозимомент с „няма да се махне”. Напротив: мисля, че семахат, само че се махат не толкова автори. Очевиднотрябва да имаме предвид, че българската литература еотносително бедна – да го кажа по-директно. В тозисмисъл очевидно махането на автори е лукс, който тя неможе да си позволи. Но що се отнася до махането наинтерпретации, на цели интерпретативни ниши, товасъс сигурност става и Вапцаров е очевидно една отголемите, всъщност не жертви, защото аз не горазглеждам като много трагичен този процес на търсенена някакви нови интерпретативни възможности. Друг евъпросът, че това, което се случва с Вапцаров, е по-скоросмешно, защото опитва да се премълчи очевидността,която води до изключително трогателни, вбезпомощността си, опити той да бъде вкаран в някаквахристиянска, протестантска, общохуманистичнаперспектива. И тук ми е по-сериозното питане. Азвиждам, че за много от колегите като че ли думата„канон” и думата „история” са доста близки и някакпреливащи една в друга. За мен смисълът на този проект,който беше подхванат в началото – до осемдесет иседма, осемдесет и осма година – беше свързан именно стова чрез канона да започне да се мисли по различен начинза литературата въобще и в частност за българскаталитература. Но да се мисли, малко или повече,алтернативно на историческия наратив. Това означавамного неща и аз съм се опитвал да ги опиша, но тук щеподчертая две от тях. Едното е да се даде такаваперспектива по отношение на литературния материал,на литературната магма, която да е освободена отнеобходимостта на континаулността, напостъпателността, на казуалността и телеологията.Това са пак красиви думи, в логиката на Милена, носпоред мен те казват неща. Когато се махне тазинеобходимост, когато се въведе принципът напрекъснатостта, в такъв случай има едни други типовеорганизация, коагулация, кристализация на ценното и

съответно на неценното, като се допускат огромноколичество шупли, фуги. И като се има предвид това, чев една, в една читателско-теоретична перспективашуплата, гепа, празнината са изключително важни, за даможе някак си някакви читатели да запълват тези неща– за Изер, естествено, говоря – очевидно същото можеда се каже, че прави и канонът. Той създава такивашупли, празнини, фуги и те могат да бъдат изпълвани илида не бъдат изпълвани, може по различен начин да седейства по отношение на тях. Но така или иначе товазадава една друга нагласа по отношение на отбранитеимена – проектираните, пропагандираните илиизтъкнатите имена. Те предполагат една различнаперспектива, която не е нищо друго освен еднаинтерпретация: настойчива, внимателна, множественаинтерпретация или конкуренция на интерпретацията.Идеята беше не толкова за отваряне или за разрушаванена канона, колкото за обгрижване на канона, така че тойда бъде видян в неговата възможност да живее. За ментова е важно – канонът е живият, докато историятаспоред мен не е жива. Тя няма как да бъде жива, защотоняма кой да се занимава с всичките тези огромноколичество автори във всяка литература, включително ив малка литература като българската. Просто няма какнародонаселението, низовият читател, както казваРадичков – да има „хабер” за тях. Канонът, от еднастрана, е нещо крайно елитарно, защото той предполаганякакви хора да влагат свръхкомпетенции,свъхекспертност със своите литературни,културологични виждания. От друга страна обаче тойбива съживяван и поддържан чрез тези, така да ги нарека,„елитаристки схватки”, просто като се правиинтересен. Просто авторите в канона могат да станатинтересни през това, че те биват препрочитани. Иначете няма как да бъдат интересни, те могат да бъдатсамо паметници, които биват обслужвани отпрезидентската институция. Смисълът на канона еантиисторически и антинаследствен, той в някакъвсмисъл не се занимава с въпроса за литературнотонаследство. Той се занимава с въпроса за това кое е живоот литературата: някакви парчета литература,някакви автори, явления, стилове. Това е първото нещо,което исках да кажа, и в този смисъл това, коетоМилена прави, според мен е изкючително важно.Известен песимизъм или скепсис по отношение наслучващото се с канона според мен е леко пресилен,защото всъщност канонът се случва ето по този начин:правиш книга. Осигурява й се чрез подобни събития, чрездруги събития, чрез пресата, медиите някаква гласности тази книга оттам нататък обраства с други явления идруги феномени. Може и да не стане, обаче това е единдобър път подобно нещо да се случи.Първото нещо, което Милена каза, и на мен ми се струвакато по-добър избор: какво да направим така, че давключим женските гласове и да видим какво ставамежду мъжки и женски гласове. Така да се каже,

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

от стр. 11

13Литературен вестник14-20.07.2010

разширяването, удебеляването, набъбването на канона.Това на мен ми се струва по-привлекателнаперспектива. Нейният проект е една алтернативнаперспектива с известна иронично-критическа гледнаточка спрямо всички недоразумения, които са сеслучвали около жените, женските гласове и прочие. Номисълта ми е, че канонът ни е необходим, според мен еизключително необходим. Аз никога не съм си мислил, чекогато говорим за канон, ние трябва да го рушим. Това,което можем да правим с канона, е да го поддържамежив и да го разширяваме или пък дублираме, да гомултиплицираме в различни други канони. Това е, коетоочевидно и Мишо Неделчев си представя, че трябва да сеправи. Разбира се, то не е достатъчно, като говорим отгоре, което е много важно. Милена, но и други хораправят това действие от горе. Оттук нататък трябвада видим как това действие ще се случи от долу иотстрани, т.е. как ние ще подкрепим тази книга, как щепишем рецензии за нея. И от долу: как някаквиинституции като училището и още по-ниско –медиите, ще започнат да говорят за всичките тезиавторки. Имената на много от които те за първи път,разбира се, ще чуят в резултат на тази книга, нанейното постановяване като канон. И сега, понежемного говорих, искам да ви позабавлявам с едно стихче,което е в прекрасния предговор на Милена Кирова. Товае цитат от Карамфила Стефанова и той е следният:„Докато аз живея/ Деня, нощя секи час/ С радост всегдаще да пея,/ Сестри: „Българка съм аз!”. Значи, това епрекрасен момент. Не забелязах някой да го екоментирал, но то е забележително с това, че „Българкасъм аз!” е в кавички. Той е, така да се каже, в прякатареч на въпросната лирическа героиня, лирическа „азка”.Докато „сестри” е извън кавичките, то е в някакваинтимна обърнатост към сестрите извън пряката реч.Българката се оказва в кавички там, където „сестри”намират своето абсолютно уникално място катонещо, което е вътрешно на самия лирически наратив и всъщото време то е обръщение. Става дума заабсолютно гениален момент, в който женскотопроговаря из от самата дълбина на несъзнаваното, за дапостулира българското в кавички, да го направипроблематично в момента, в който очевидноинтенцията е била съвършено друга.

ПЛАМЕН АНТОВ: А най-големият виц тук е, че споредпроучванията на една изследователка – ЛюдмилаМалинова – случаят “Карамфила Стефанова” емистификация. Следите на авторството водят майкъм Антон Франгя.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Обърнах ви внимание на товастихотворение, за да видим как женското се случвапрез подобни недоразумения, през подобни страннинеща. Аз изразявам своето съжаление, че самият аз неможах да напиша текст за този сборник, но сега сидавам сметка, че е хубаво, че не съм написал, защотопросто нямаше да бъда на нивото на повечето от тезитекстове. Така че това, което Милена е направила, еизкючително ценно, защото оттук нататък, надявамсе, то ще ни подтикне към това да работим на тазинива, на нивата на женския канон, и по този начин нещода променим. Няма никакъв друг начин да се променятнещата освен чрез институции, а ние можем дадействаме като такава.

МИТКО НОВКОВ: На мен ми хрумна една такава идея.Примерно защо канонът и литературната история,която се преподава в училище, да не се преподаваименно през тези кръгове, които са се случвали вбългарския литературен и културен живот, преземблематични фигури: през кръга „Стрелец”, през кръгаоколо Вазов, какъвто е имало (много добре знаете),кръга около Пенчо Славейков т.н. И вътре в тези кръговесе набелязват определени точки на важни персони, наважни персонални гилдии и на важни текстове, къдетотекстовете няма да бъдат единствено и самохудожествени: стихове, проза, но могат да бъдат икритически текстове, които дават този метанаратив

за осъзнаване на това, че ние сме от този кръг иизповядваме, да кажем, символизма, хиперионството ит.н. Мисля си, Джими тук е абсолютно прав, тия неща понякакъв начин трябва да стават чрез институции. За дасе случи някаква сравнително радикална стъпка, нея нямада я направи институция като Министерството напросвещението или на образованието, защото за това сеиска усилие, а българският чиновник не обича да се„усилва”. Но това може да стане точно през тезиинституции, които се занимават с важни науки катофилологическите и хуманитарни науки – Академията,Университетът и т.н. Не знам какво ви е впечатлението,но начинът, по който в средното образование се случваизучаването и на българската литература, и набългарската история, е количествено натрупване. Това саедни и същи автори, само че с поразширяване нафактология и на произведения и т.н.

ПЛАМЕН АНТОВ: Има и свиване.

МИТКО НОВКОВ: Да, разбира се, има и свиване. Защото,няма какво да се говори, аз съм го казвал, може и да съм гописал някъде: българският канон според начина, по койтосе възпроизвежда в масовото съзнание, има четириосновни характеристики. За една от тях много се говоритук и тя е патриархат. Втората – той е революционен.Третата – той е ляв, сиромахомилски, и четвъртата –той е селски. Такива са, общо взето, авторите, коитоприсъстват в учебниците и кандидатстудентскитеизпити. И първият, хайде да не е първият, но радикалноразличаващ се от всичките тези характеристики навсекидневното канонично мислене, ако мога така да сеизразя, беше Далчев. И като се падна Далчев на изпита,родителското тяло изврещя, изпищя и взе да пита какъве този Далчев и какво прави тук (много добре си спомням,имаше точно един такъв разярен родител). Тук сепоставя под въпрос името, а не самата тема. Акотръгнем по някакъв начин да мислим за канона именнокато нещо, което стагнира литературоведското ивъобще масовото съзнание, ние трябва по-скоро да сизададем точно този въпрос: кое тука институции инарод смята, твърди и посочва за „правилна литература”.Оттам нататък вече може да мислим по какви пътеки дасе разширява понятието за тази „правилна литература”.

ПЛАМЕН АНТОВ: Аз мисля, че „правилна” не е точнатадума.

МИТКО НОВКОВ: Не, не. Аз изхождам от буквалнияпревод на думата канон, което означава правилно. Имацърковен, и има литературен канон.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Съгласен съм в тази точка сМилена и с колегата Антов, че има различия, но съмсъгласен и с това, което казва Митко Новков. Много еважно да чуем и митологичното. Пак Милена го каза товаза митологичното на канона, което в действителностозначава това пренасяне на значения, на импликации, и теса наистина точно такива – те са свещено-сакрални.Само че въпросът е дали ще третираме канона катомъртъв или, напротив, той ще бъде мислен като жив.Защото живи са тези неща, които са достойни запрепрочитане. Те са обратното на определението накласиката като нещо, за което всички говорят, но никойне чете, т.е. нещо мъртво. Обратното, канонътпредполага интерпретация. Така че за мен канонът никогане е бил знак за мъртвило. Няма как да не отчитаме тезидве основни нишки, тези две основни тенденции вопределението на канона. Първата е консервативно-естетическата тенденция, която настоява върхуестетически критерии, а втората, либерално-лявата,малцинствената, е свързана с политиките на различие вмисленето за канона. Много е трудно да се остане само ведната от тези две тенденции. Общо взето, впоследните тридесет години, откакто канонът биваобсъждан, стана ясно, че всяка е вътре в себе си ялова.Колкото и да се оказва привлекателно да работим само стакива, социални и политически характеристики,очевидно другият момент на каноничното като ценно,

като естетически ценно, като носещо качества оттакъв консервативен порядък, се оказваструктуроопределящо за канона. И в този смисъл нитоВазов, нито Вапцаров могат да бъдат „пипнати” там,където Пеньо Пенев може. Това е очевидно.

ПЛАМЕН АНТОВ: Аз искам да довърша мисълта си,извинявайте. Това, което имах предвид, когато казах, чеима разлика между църковния и литературния канон, е,че Църквата просто е институция, в която нещата сезадават точно като в един вид “обществен договор”, т.е.не обществен, а много по-камерен договор. Събират седесетина, стотина “синодални старци” и решават: тезиевангелия са канонични, тези не са. Но между самитетекстове няма някаква реална разлика, просто е въпросна конвенция. Докато при литературата механизмитеса много по-сложни и действат на различни равнища. Иточно това исках да отбележа – нещо, което ми сеструва важно: че има две равнища във функциониранетона канона. Едното е високото равнище, т.е. модерното,научното равнище, това, с което се занимаваме всичкиние, които сме се събрали тук. Другото е… как да гокажа… примитивното, атавистичното, архаичноторавнище, т.е. митологичното равнище, което действа попротивоположни закони – това, което отбеляза още вначалото Милена Кирова. И те според мен съществуватабсолютно паралелно, до голяма степеннесъприкосновимо помежду си, като бензина и водата вобща кофа. Ние тук говорим всички тези интересни нещаза алтернативни канони, за деконструкции, зареконструкции и т.н. Но в дълбините си, на второто –митологичното – равнище, там, където също иманякакъв канон, той си действа инерционно, посвръхконсервативната структура на митологичното.Имам предвид митологичното като съхраняващоколективната памет. И затова там, на това равнище,канонът почти не бива засегнат от всички тезипроцедури, които ние извършваме горе на повърхността.

МИТКО НОВКОВ: И искаш да кажеш, че има жив канони мъртъв канон?

ПЛАМЕН АНТОВ: Не, и двата са живи, но по силата наразлични механизми.

МИТКО НОВКОВ: Аз съм съгласен с това, коетоказваш.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Аз тук ще репликирам. На менми се струва, че е много важно да осъзнаем, че канонътработи като мит, точно на принципа, по който ЛевиСтрос мисли мита като нещо, което акумулира към себеси всички възможни интерпретации на въпросния мит.

МИТКО НОВКОВ: Струва ми се, че ти идеализирашнещата.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Не, не ги идеализирам,напротив. Моята мисъл е по-скоро да преодолея тазиопасна тенденция да разделяме канона на висок и нисък.Висок канон, който се аргументира високо, а пъкниският канон има някаква друга – националистическаили прочие основа.

ПЛАМЕН АНТОВ: Само да вметна, че то ставаот само себе си. Не че ние го правим.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Не, не. Аз мисля, че еточно обратното. Има един канон за момента. Азси представям как този канон ще става по-голям,по-широк и вътрешно някак ще се разместватнещата. Но няма никаква разлика между високияи ниския канон именно защото той се прави отмного инстанции.

МИТКО НОВКОВ: Сравнете си каноните сПламен Антов.

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

на стр. 15

14 Литературен вестник14-20.07.2010

Жак Дерида

Посветил съм много размишления от апоретичен тип на“своеобразната модалност на ‘невъзможното’. Особенопо отношение на дара в “Да дариш време”:

...ние можем да мислим, желаем и казваме самоневъзможното, според мярата без мяра наневъзможното. Ако искаме да уловимсвойственото на мисленето, именуването,желаенето, то ще е може би според мярата безмяра на тази граница, че то е възможно,възможно като отношение без отношение сневъзможното: не можем да желаем, именуваме,мислим, в собствен смисъл, ако има такъв, освенв мярата лишаваща от мяра, според коятожелаем, именуваме, мислим още или вече, в коятооще оставяме да се възвести онова, което неможе да се представи като такова на опита, напознанието: накратко, тук – един дар, който неможе да се представи като присъстващподарък.2

Фигурата на “даденото време” беше много преди товапризована и подчертана.3 Това следваше едноразмишление върху “възможността на невъзможното”,която се въведе тогава като друго име на времето:

Но вече отбелязахме, че тази невъзможност, едваконституирана, се изпитва като възможност наневъзможното. [...] Времето е едно име за тазиневъзможна възможност.4

По-късно понятието за измисляне се подчини на същаталогика:

Измислянето е винаги възможно, то е измислянена възможното. [...] Така измислянето биотговаряло на своето понятие, на чертата,доминираща думата и понятието му,единствено в степента, в която, парадоксално,измислянето не измисля нищо, когато в него неидва другото и когато нищо не се случва надругото и от другото. Защото другото не евъзможното. Би трябвало следователно дакажем, че единственото възможно измисляне еизмислянето на невъзможното. Но измисляне наневъзможното е невъзможно, би казал друг.Разбира се, но то е единственото възможно: едноизмисляне трябва да се извести като измислянена онова, което не е изглеждало възможно, безкоето единствено би експлицирало една програмаот възможни, в икономията на същото.5

Междувременно “Пощенската картичка”6 въвличаше всъщата необходимост предназначението напредназначението, на самото понятие за предназначение.От момента, в който едно писмо може да не пристигнедо предназначението си, за него е невъзможно дапристигне напълно или просто, до едно единичнопредназначение. Винаги не-възможното, възможнотокато не-възможно, се свързва с една нередуцируемаделимост, която заразява самата същност навъзможното. Откъдето настояването на делимосттана писмото и на предназначението му:

Делимостта на писмото – поради тованастоявахме на този ключ или тази ключалка оттеоретична сигурност на Семинара [на Лакан]:атомистиката на писмото – е онова, коетозаплашва и смущава безвъзвратнооставащността на каквото и да е: едно писмо невинаги пристига до предназначението си и отмомента, в който това стане част отструктурата му, можем да кажем, че то никогаистински не пристига, че когато пристига,неговото можене-да-не-пристигне го измъчва свътрешно отклонение.7

Защо тази алюзия към някаква мъка? Тя именувастрадание и страст, афект едновременно тъжен и весел,нестабилността на едно безпокойство, свойствено навсяко овъзможностяване. Последното се оставя да бъде

обладано от призрака на своятаневъзможност, от скръбта посебе си: скръбта за себе си,носена в себе си, която обаче мудава също живота илинадживяването, самата му

А П О Р И И

възможност. Защото тази не-възможност отварясвоята възможност, тя оставя следа, едновременношанс и заплаха, в онова, което прави възможно. Мъкатаби означавала този белег, следата от тази следа. Но товасе казва също, в Пощенската картичка..., и по отношениена “невъзможното решение”, привидно невъзможнодоколкото винаги опира единствено до другия.8 (Тозимотив беше подробно обяснен в “Политики наприятелството”.9 ) То може да бъде открито също и въввръзка с Фройд и понятието Bemдchtigung, границата илипарадоксите на възможното като власт.10

Няма нищо случайно в това, че този дискурс върхуусловията за възможност, дори там, където неговатапретенция е обсебена от невъзможността да преодолеесобствената си перформативност, може да серазпростре до всички места, на които някакваперформативна сила се случва или кара да се случи(събитието, измислянето, дарът, прошката,гостоприемството, приятелството, обещанието,опитът за смъртта – възможността на невъзможното,невъзможността на възможното, опитът изобщо, и т.н.“Т.н”, защото заразата е безгранична; тя повлича накраявсички понятия и без съмнение понятието за понятие).Да обещаеш да отговориш праволинейно, а значи тъкмоот страната на въпроса: възможното-невъзможното. Даприпомним, че върху тази линия на възможното-невъзможно е било написано всичко, което съм можел данапиша под надслова на предназначезненето[destinerrance] и то винаги е било на точката напресичане на много от траекториите, очертани ипретълкувани от тук събраните текстове. Рискът отпогрешно разбиране, чезнещата посока [errance] на единотговор спрямо въпроса – ето какво трябва да останевинаги възможно в това упражнение по праволинейност.Другояче не би имало праволинейност, нито етика надискусията. Но това, което въвеждам тук, не очертаванякакъв – както могат да кажат – “ethical turn” повече,отколкото предходните алюзии към отговорността,гостоприемството, дара, прошката, свидетелството ит.н. Опитвал съм се единствено да следвам с някаквапоследователност една мисъл, ангажирала се от многовреме със същите апории. Въпросът за етиката, правотоили политиката не се е появил неочаквано, като изскочилот някой завой. Начинът, по който е третиран, впрочем,не е винаги успокоителен за един “морал” – и може бизащото иска твърде много от него.Възможността за тази беда [mal] (погрешното разбиране,неразбирането, недоразумението) би била по свой начиншанс. Тя дава времето. Нужно е следователно «нужно е»на недостатъка, и достатъчността да останеневъзможна. Но няма нищо негативно, онтологически, втова «нужен е недостатък». Нужно е, акопредпочитате, недостатъчността да остава винагивъзможна, за да са на свой ред възможниинтерпретацията изобщо и отговорът. Ето пример затози закон, който обвързва възможното с невъзможното.Защото една интерпретация без недостатък, едноизцяло достатъчно разбиране за себе си биха бележили несамо края на една история, изчерпана от самата сипрозрачност. Като забраняват идното, те биха направиливсичко невъзможно, и събитието, и идването на другото,и пристигането при другото – а значи и отговорът,самото «да» на отговора, «да»-то като отговор. Това«да» може да бъде направено само по изключителенначин; а още нямаме никакъв предварителен и обективенкритерий, за да сме сигурни, че изключението се е случилокато изключение.Може би призрачната обсесивност на изключението бимогла да ни укаже пътя, ако не изхода. Казвам тъкмопризрачна обсесивност, защото тук призрачнатаструктура е закон и на възможното, и на невъзможното,на тяхната странна преплетеност. Изключението евинаги строго. Тук може би става дума за това упорствона «може би» в неговата неуловима, но също инередуцируема до нищо друго, модалност, крехка ивъпреки това неунищожима. «Квази» или «като че ли»,«може би», «призрачност» на phantasma (което означавасъщо завърнал се дух), ето съставките на една другамисъл за виртуалното, една виртуалност, която повеченяма да е подчинена на традиционната мисъл завъзможното (dynamis, potential, possibilitas).Когато невъзможното се направи възможно, се случвасъбитието (възможноснтта на невъзможното). В това е,неотречимо, парадоксалната форма на събитието: акоедно събитие е единствено възможно, в класическиясмисъл на думата, ако се вписва в условия за възможност,ако единствено експлицира, разбулва, разкрива,осъществява онова, което е било вече възможно, тогаватова повече не е събитие. За да има място едно събитие,за да е възможно, то трябва да е, като събитие, катоизмисляне, идване на невъзможното. Ето една беднаочевидност, очевидност, която не е нищо по-малко от

очевидна. Тъкмо тя никога не е спирала да ме ръководи,между възможното и невъзможното. Тъкмо тя тъйчесто ме е карала да говоря за условия за невъзможност.Залогът не е нищо по-малко от могъщото понятие завъзможно, което пресича западната мисъл, от Аристотелдо Кант и до Хусерл (после, по друг начин, до Хайдегер), свсичките си виртуални или потенциални значения:тъкмо биването-в-потенция, dynamis, виртуалността(под своите класически и модерни, предтехнически итехнически форми), но също моженето, властта,способността, всичко онова, което ни прави умели, даваумения и т.н. Изборът на тази тематика запазва еднастратегичекса стойност, разбира се, но носи същодвижението да се отиде по-далеч, отвъд всяка изчислимастратегема. Той носи онова, което се наричадеконструкция, към един въпрос, който кара да серазтрепери, като я измъчва по този начин отвътре, най-мощната и същевременно най-несигурна аксиоматика –безсилна в самата си сила – на господстващата мисъл завъзможното във философията, философия, която е такаподчинена в самото си господство.Но как е възможно, ще попитате, правещото възможнода прави невъможно самото това, което прави възможно,и да въвежда, но като негов шанс, неотрицателен шанс,един принцип на разруха в самото това, което обещаваили движи?Началното in- от im-possible е несъмнение радикално,неукротимо, неотречимо. Но то не е просто отрицателноили диалектическо, то въвежда във възможното, то е днеснегов разпоредител; то го кара да дойде, кара го да сеобръща според една анахронична темпоралност или споредедно невероятно родство – което е, впрочем, произходътна вярата. Защото то надхвърля знанието, обуславяобръщането към другото, вписва всяка теорема впространството и времето на едно свидетелство(“говоря ти, вярвай ми”). Другояче казано – и това евъвеждането на една апория без пример, по-скоро еднаапория на логиката, отколкото една логичекса апория –ние сме пред една безизходност на нерешимостта, презкоято едно решение не може да не премине.Всяка отговорност трябва да премине през тази апория,която далеч от това да парализира, задвижва една новамисъл за възможното. Тя осигурява ритъма и диханиетой: диастола, систола и синкоп, туптеж на възможнотоне-възможно, на невъзможното като условие завъзможност. От самото сърце на не-възможното такабихме чули импулса или пулса на една “деконструкция”.Условието за възможност би давало шанс на възможното,ала като го лишава от чистотата му. Законът на товапризрачно заразяване, нечистият закон на тазинечистост, е онова, което е нужно безспирно да серазработва отново. Например: възможността за неуспехне само е вписана като предварителен риск в условиетоза възможност за успех на един перформатив (еднообещание трябва да може да не бъде удържано, то трябвада заплашва да не бъде удържано или да стане заплаха, зада бъде свободно обещание и дори за да е успешно11;откъдето изначалното вписване на виновността, напризнанието, на извинението и на прошката вобещанието). Тя трябва да продължи да маркирасъбитието дори когато то е успешно, като следата наедна невъзможност, понякога нейната памет и винагипризрачната й обсесивност. Тази не-възможност,следователно, не е просто обратното на възможното.Изглежда, че тя единствено му се противопоставя, нотя също така се отдава на възможността: пресича я иоставя в нея следата на своето премахване.Едно събитие не би заслужавало името си, не би каралонищо да се случи, ако единствено разгъваше,експлицираше, актуализираше онова, което е било вечевъзможно, т.е. като цяло, ако ставаше думаизпълнението на една програма или приложението наобщо правило към един случай. За да има събитие, е нужното да е възможно, разбира се, но също да има едноизключително, абсолютно единично прекъсване в режимана възможното; нужно е събитието да не е простовъзможно; нужно е да не се сведе до експликация,изпълняване, осъщесвтяване на едно възможно.Събитието, ако го има, не е актуализация на едновъзможно, просто осъществяване, реализиране, ставанедействително, телеологично изпълване на еднапотенция, процесът на една динамика, зависеща от“условия за възможност”. Събитието няма нищо общо систорията, ако разбираме историята като телеологиченпроцес. Трябва по определен начин да се прекъсне тозитип история. Поради тези предпоставки съм успявал даговоря, в частност в „Призраците на Маркс”, замесианскост без месианизъм. Нужно е събитието да севестява също като невъзможно или възможността му дабъде заплашена.Но защо тогава това “нужно е”, биха попитали? Какъв естатутът на тази необходимост, на този, в крайна

Необходимост на невъзможното (VI афористика)1

15Литературен вестник14-20.07.2010

А П О Р И И

сметка, привидно противоречив и двойно обвързващзакон? Какъв е този “double bind”, изоткъм който бибило нужно все още да преосмисляме възможното катоне-възможно?Това е може би една необходимост, която също убягвана обичайния режим на необходимостта (ananké,Notwendigkeit), на необходимостта като природен законили като закон на свободата. Защото не можем дамислим другояче възможността на невъзможното, безда преосмислим неоходимостта. Анализите, коитозасягаха събитието или перформатива, и чийто подтикприпомнихме, съм опитвал да провеждам по аналогиченначин, но най-вече през последните петнадесет години,по отношение на предназначението, свидетелството,измислянето, дара, прошката, на онова, което свързвасъщо гостоприемството с не-възможното обещание, спревратимостта на перформтива изобщо – и предивсичко по отношение на смъртта, на апоретичносттана апорията изобщо.Тази превратимост е не толкова трансцендентална,колкото афектираща класическата рефлексия натрансценденталното, на трансценденталното “условиеза възможност”, във всичките му форми: средновековнаонто-теология, критика или феноменология.12 Тя нелишава от легитимност трансценденталното питане, аго о(без)пределя и разпитва изначалната муисторичност. Защото нищо не може да дискредитираправото на трансцендентален или онтологическивъпрос. Той е единствената сила, която устоява наемпиризма и на релативизма. Въпреки привидностите,към които забързаните философи често прибързано сеобръщат, нищо не е по-малко емпиристко илирелативистко, от едно определено внимание къммножествеността на контексти и командвани от тяхдискурсивни стратегии, едно определено настояване нафакта, че един контекст е винаги отворен и незапълним,взимането предвид на “може би” и на “квази” в еднамисъл за събитието и т.н.

Преведe от френски ДАРИН ТЕНЕВ

1 На 15 юли Жак Дерида щеше да стане на 80 години.Текстът, който предлагаме, е част от публикуван през1998 отговор на Дерида към серия от студии (от МишелМайер, Даниел Джованджели, Карел Теин, Джон Салис,Кристофър Норис, Аркадий Плотниски и КристофърДжонсън), разглеждащи неговата мисъл. Преводът енаправен по Jacques Derrida, “Nécessité de l’impossible(Aphoristique VI)”, in « Comme si c’etait possible, “within suchlimits…” », Papier Machine, Paris: Galilйe, 2001, p. 303-310. –бел.прев.2 Donner le temps, Paris: Galilée, 1991, p. 45-46 et passim.3 “Ousia et Grammé…” (1968), Marges – de la philosophie,Paris: Minuit, 1972, p. 68.4 Ïàê òàì, ð. 63.5 “Invention de l’autre”, Psyché. Inventions de l’autre (1987),Paris: Galilée, p. 59.6 La Carte postale, Paris: Flammarion, 1980, âæ. ïðåäè âñè÷êî ð.133, 135, 517.7 Пак там, р. 517.8 Пак там, р. 30.9 Politiques de l’amitié, Paris: Galilée, 1994, p. 87 и сл.10 La Carte postale, цит. съч., р. 430 и сл.11 Върху тази невъзможна възможност, тази не-възможност като превратимост, като винаги възможнопревръщане на обещанието в заплаха, вж. “Avances”,предговор на S. Margel, Le Tombeau du Dieu artisan, Paris:Minuit, 1995.12 Анализирал съм другаде, преди много време впространствтоо на Хусерловата феноменология, поаналогичен начин една възможност с привидноотрицателна форма, една не-възможност,невъзможността за пълен и непосредствен наглед,същностната възможност за не-нагледност”,“възможността на кризата” като “криза на логоса”. Самоче тази възможност на не-възможността, казах тогава, нее просто отрицателна; клопката така се превръща вшанс: “...тази възможност според Хусерл остава свързанасъс самото движение на истината и с произвеждането наидеалната обективност: последната има действителносъщностна нужда от писмеността” (Дерида, Заграматологията, прев. Ж. Дамянова, София: Лик, 2001,с. 65; а най-напред Introdction à l’Origine de la géometrie deHusserl, Paris: PUF, 1962).

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Абсолютно е същият. Моятсъщо съдържа Ботев, Яворов, Вазов, Вапцаров, както инеговият. Това, че той, така да се каже, си ги представяпо друг начин, като вид паметници, не означава, чемоето, на Милена Кирова, на Радев и на още много другихора продължаване да говорим за всичките тези авторине е укрепило неговата вяра, че там има един паметник,който за него не е важен като текст. Това е очевидно.

МИТКО НОВКОВ: Но искам да кажа нещо важно. Има иначин на канонично мислене на каноничните автори.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Съгласен съм. Точно така.

ЕЛКА ДИМИТРОВА: Ти говориш по-скоро за нещо катоспекулативния канон. Единият, който можеш дамаскираш и да боравиш с него, а другият, който енепокътнат, защото не е във властта ти. И може битова се усеща в интуицията, с която разпознаваме единтекст като важен, като базисен, без да знаем нещо заавтора и за самия текст. Нещо като първичната ниориентация в културата би се управлявало от товадълбинно, за което Пламен говори.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Като стана въпрос за това, чеканонът е поддържан от институции, си мисля, че туксъщо може да направим едно разграничение междутвърди и меки институции. Или институции, които поригиден начин поддържат канона, и обратното, такива,които позволяват повече инвазии. Училището иМинистерството на образованието и науката са именнотвърди институции, които регламентират много ясноканоничните автори, докато Университетът ми сеструва място, което позволява да се правят многоразлични неща с каноничните автори и покрай тях да седобавят и да се казват неща, които са оставяни в сянка.Това в крайна сметка е нещо много естествено, защотоима една степен на професионализация, която идва отУниверситета.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Аз искам отново да виприпомня, че канонът е един и работи по един и същначин. Искам да ви обърна внимание на това как работитеорията. По същия начин работи и канонът. Еднатеория, за да стане по някакъв начин валидна – поне подумите на Стенли Фиш, – тя трябва да се превърне впублична реторика. По същия начин няма никаквозначение дали някакви хора разбират интерпретациятана този или на онзи, книгата на този или на онзи.Самият факт, че има насищане на тяхното съзнание симето и с информацията около това, че някакви хораработят върху някого, е абсолютно достатъчно, за дафункционира канонът. Освен това го има и другото, имадочуване на някакви неща, които са нови. Не можем самода си представяме, че всичко е умрял паметник. Номисълта ми е, че много е важно да има това преливане оттози висок и спекулативен канон, както бешеразграничен, към онова, което е определено катомитологичен канон. Важно е, когато става дума заканона, да мислим в плана на митологично-религиозното.Ще го кажа с думите на Изер отново: важен момент вслучая с канона не е самият канон, а са неговитеинтерпретации. Те, така да се каже, заместват, те саактивната страна по отношение на онова, което биваобявено за свещено, за говорещо истината. Това енещото, което той надлежно обяснява в „Обхватът наинтерпретацията”.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Аз само това искам да довърша.Всъщност може би по-важно от институциите саагентите, които обитават тези институции, защототе са именно тези, които могат да донесат различнитеинтерпретации към този постоянно сакрален обект,давайки му нов образ. И двата проекта, за коитоговорим, са важни именно като авторски проекти,защото дават отговор какво правят различни агенти,които обитават две много важни институции катоУниверситета и БАН.

МИТКО НОВКОВ: Правят това, което всъщност бяхказал в началото. Те задават територии налитературата, на литературното, които излизат извънобщоприетото разбиране за това, що е канонично и коеможе да влиза в канона. За мен, честно казано, няма другообяснение за това, да речем, защо този разказ „Еднабългарка” беше толкова дълго време в движение в разнитеизпити, освен това, че в него има една сцена, в коятокалугерът е представен в негативна светлина. Разказътиграеше идеологически роли.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Това също е важно да се имапредвид. Канонът не се формира чрез негативнимотивации.

МИТКО НОВКОВ: Не, имам предвид, че канонът еидеологическо образувание. И ние не можем да го мислимизвън категориите на идеологическото. Не може понякакъв начин да го вдигаме на пиедестал и да викаме: „о,каноне, бъди жив и здрав!”.

МИЛЕНА КИРОВА: Той е общоидеологически.ПЛАМЕН АНТОВ: Той е много идеологически. Той есамата идеология в действие. И в крайна сметка точнотова му е функцията. А бих казал – и смисълът.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Но зависи как разбирамеидеологията. Дали като фалшиво съзнание, или по-скоропо Алтюсер, като нещо, което скрепява общността.Ако я мислим през скрепяването на общността, кактовсъщност смятам, че трябва да мислим идеологията по-модерно, какво му е лошото на това?

ПЛАМЕН АНТОВ: Точно затова Вазов не може да бъдеобвинен за отношение към фигурата на свещеника.Спомни си отец Йеротей от „Под игото”, спомни систиховете от „Епопея на забравените”...

МИТКО НОВКОВ: Но идеята ми е точно за тезипроекти. Те по някакъв начин задават други параметрина каноничното и това е важното. Това е, за което тиговориш тук и с което съм абсолютно съгласен за товаудебеляване или разширяване. Каноничното има различнимерки.

БИЛЯНА КУРТАШЕВА: Въпросът е, че от днешнагледна точка, при една такава инвентаризация на полетона модернизма, няма нито един женски текст от жена иза жена. Това вероятно нещо казва. Той Михаил Неделчевдостатъчно реклама направи на нашия департамент, аманека и аз да кажа. В предишния брой на списание „Следва”има един много приятен, сериозен текст на НадеждаАлександрова, която си е направила труда да прочетецелия „Златорог” през Дора Габе и Багряна. В цялототечение тя вади тяхното присъствие там. И азнапример (не проверих, сега не ми е на фокус) съмабсолютно сигурна, че Дора Габе, освен че е превеждалаважните поляци модернисти, има и текстове за тях.Има един дял за превода и модернизма, защо там я няма?Дора Габе за Незвал примерно, защо не ги виждаме тезинеща, трябва да си ги зададем тия въпроси.

АНИ БУРОВА: Дора Габе за Незвал има основно вмемоарите си...

ДИМИТЪР КАМБУРОВ: Трябва да имаме предвид колкомного имена се повтарят и как има връщане към едни исъщи имена.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА: Още веднъж много благодаря навсички, които присъстваха и взеха отношение.

[де]Конструиране на канонаот стр. 13

Д И С К У С И О Н Е Н К Л У Б „ Л И Т Е Р А Т У Р Е Н В Е С Т Н И К ”

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩИ БРОЯ Камелия Спасова и Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Ангел Симитчиев

Пласт

Пласт след пластНегативизъмНасилва капиляритеИзпълнени със черноСлед нечия нечистоплътнаТравма

По пътеката от кръвСтъпки съхнат в съсирекПейзажът ми напомняНа първатаКристално яснаКома

Следва миг на злобаГубя вяра в лявото окоОпипвам с ръкаМенталната мембранаИзпъкналата венаПосиня

Фигури

Девет силуета пълзятПрашен и извит пътГоворят на детски езикВ лява ръка стиснали челюсти

Проклинат онзиПроклинат, задето ги движиКраката отнел заради слухЧе отнесли ги в спомени чужди

Сега посред пътя лежатВсе си мислят, че плуватЗатънали в хорските стъпкиМорето тяхно е нашата кал

Девет силуета на кръстопътПръскат се, злоба се раждаЛяво, дясно, напредСамо отзад прокобата страда

Децата играли край пътяПрясно заровени дупкиПривлича ги гиздава смрадС челюсти чужди играят

Уби

Баща ми ме убиЗа да живея далеч от негоПосле себе си ранявашеЗа да не мисли за жена си

Ръцете му се скриваха под ризатаИ дупка с нокът там дълбаешеРаната не ще зарасне никогаИмена в костите гравирани

Защото слаб бе някогаИ само в чужда болка вярвашеСега е роб на своя нов животСега измислени са мравките

Потънал в нов разтвор от ядовеДълбае голата ти плътПознал отново чуждотоБаща ми е гладът

01 октомври 2009, четвъртък

Майка тиНа плъх в гнездотоСнесе своятаФертилност

10 август 2009, понеделник

Децата днес ме заразихаС отровата на весели бащиНе мога никак да се излекувамУсмивката опъва и боли

Знаех, че не трябва да ги слушамИзгарям смешки и игриМожех с малък нож да ги намушкамЗа да може...

Дана Белева

�

Є е притежателното местоимениена една жена за нейната тишинакоито понякога се притежават взаимноколкото скръбта притежава гласовете на оплаквачкитеколкото реставраторът на любов я притежава

Є е онова притежание на изгубенотопрез мъглите мъжете и дърветатавключително родословнитеизгубеното което не се връщаи това още повече вдъхновяваскръбта по детствотопо изгубените изоставените изгладнелите

Є е когато ги приютява всичкитеи ги обича с цялата си граматика на тъгата

Є е когато после си тръгват щастливиизгубените изоставените изгладнелитеа тя оставя тъгата си отворенада могат да се връщатда влизат новизащото любовта е точно това Є

кратко но под ударение

�

след всеки мъж си купуваонези метални пръчицинаречени вятърен чан

след всеки чан къщата ставапо-празна и по-ветровита

жената е мъдратишината е сита

�

подобно евтин фон дьо тенот някакъв дълбок прованстова зад нея е мъглаили игра на сенките по фона

разказвам ти картина от анруна бягаща в мъгла женанавярно цял живот прегръщала

мъгли дървета и мъжемаршрутите на кислорода й

онази стара техника на смесванев картината наречена рюел

�

не е само до това да носи черно бельочерна дантела безсънна в черни чаршафида има черни коси с аромат на черно кафе от джезвечерни вежди с контури от черна индийска кънас клепачи спуснати знамена за световен траур

да не си я представяме буквалнос онова черно с което сме свикнали

носи се в траура си тръпчивокато ядене на черен шоколадтраурнатурален и горчив

може да съдържа примесивиж датата на опаковкатай

�

тя се завръща отдалечбезземна и беззвучначужденеци в бащината къщаи в майчината реч

�

ще забърсваш стъклата и всичко останалоизобщо грижи се за стаите казва йдомът му е светъл усмивката същотя е част от дома му два пъти седмичноот усмивката неи забърсва повтаря полиранощни шкафчета гардеробивестибюли антрета терасида е светъл домът му усмивката същочисти бавно удължава престояи го обича понеже й позволявавсичките стаи наведнъж да са нейнидва пъти седмичноразтваря ръце и прегръщатози дом усмивката същопосле сяда на пейката в паркаи забърсва повтаря полирасълзите си два пъти седмичноразтваря ръце и прегръщапейката като дом

както седи и заспива

и заспива като чакалняседнала срещу мечтите си

�

Онова я връхлита внезапно:докато както всеки ден сядапо пейките срещу катедралата,избира си гълъби и ги кани в живота си,но този път не се хващат на трохите й.

И тогава разбира –остарели са пейките, катедралите и трохите й.

Остаряла е като пейка, с катедралата на трохите си.

�

абортътбулевард по койтожените чупят свойте токчетаи стават ниски

вървят по тротоара тази есенръцете си изпуснали отдавнабивша майка и бившо дете

несбъднати вървят по измечтанотопо свършека по тъжното вървятпо тази тишина по този пътпо тази пъпна пътна връв вървят