19.-25.05.2010 Год. 19

Брой 181,50 лв.

� Уилиам Шекспир

� Маргарет Атууд

� Жозе Сарамагу

� Йън Макюън

� Кадзуо Ишигуро

� Орхан Памук

� Тери Игълтън

� Теодора Димова

� Анита Десаи

Херман ван Ромпуй

Сезони: В близкия канал Две жаби се чифтосват. Приветстват пролетта.

Брюксел:Различни цветове,езици, кули, боговеАз търся своя път.

Момент на размисъл:Хор от птици,една надпява всички.Коя е тя - не знам.

Майка:Завинаги ли глас загуби ти?Нима изчезнаха и плът, и кръв?Аз ще бъда твоят гроб.

Преведе от английскиЕЛЕНА ЩЕРЕВА

Авторът е бивш премиер на Белгия и президент на ЕС

Вече четвърта година около 9 май става неизбежно говоренето забългарското влизане в ЕС. Питанията започват с въпроса „Успяхме ли да севъзползваме от членството”, минават през калкулациите „какво ни донесето”, за да стигнат и до констатациите „какви негативи видяхме”.Отговорите не са кой знае колко обнадеждаващи, защото за 4 години Българияне стана радикално друга, както обещаваха запалените привърженици наприсъединяването. Европейските правила и ред не надделяха над балканскитени нрави. Вътре в ЕС сме, но сме непрекъснато санкционирани и сочени католош модел, като пример за това как не трябва да се допускат повече такивастрани, които не са били готови за присъединяване. Европейските пари попроекти усвояваме слабо, не успяваме с реформите, като страна нямаме визияза важните европейски теми, безмълвни сме в европейските дебати. Така чекалкулацията за ползите можем да попълним главно с възможностите запътуване и учене в чужбина. Последните са съществени, но те са в графаталични ползи и малко допринасят за някаква положителна метаморфоза наживота у нас и на облика на България изобщо. Колкото до негативите,разбрахме какво е това брюкселска администрация, какво е това бюрократиченапарат и каква е силата на чиновниците. И това знание поохлади ентусиазма ина най-големите радетели на ЕС.Но точно около 9 май нека не забравяме, че ЕС и Европа все пак не са едно исъщо. ЕС може да ни разочарова, но идеята за обединена Европа, за Европа надуха и ценностите, на европейската култура, продължава да е притегателна иентусиазираща. Може би и затова най-големите ползи имаме точно от товакултурно присъединяване, което в последните години ни позволи да сепочувстваме част от европейския маршрут. По този маршрут все по-честоминават гастролиращи музиканти, художници, артисти от европейска (а исветовна) величина; по него по-лесно се придвижват и български творци, коитостават част от големите в Европа – Греди Асса, Вихрони Попнеделев, ЯворГърдев, Владислав Тодоров, Георги Господинов, Алек Попов, Николо Коцев,Христо Шопов... Харесвани или не, оспорвани или не, в родната ни литературанавлязоха автори, пишещи и успяващи навън, като Ружа Лазарова, ДимитърДинев, Илия Троянов. И това автоматично разшири пространствата, изострисетивата, активизира дебата за това кои сме ние. Мястото на живеене сеоказа без значение, България стана важна за автори, които й посвещаватталанта си, както прави в „Соло” Рана Дасгупта, разказвайки за съдбата наедин стогодишен българин и за София от последното столетие. Така някакнеусетно стандартите и разбиранията станаха други, критериите за успех –също. И космополитизмът ни се случи.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

Литературен вестник 19.-25.05.2010

Дебели жълти тапети обвиватчетвъртата книга на Виргиния Захариева.Позната повече със своята поезия, следдесет години мълчание, тя издава ,,9зайци”. Красиво оформена, тя разказва заживота на една жена от шестата дочетиридесет и шестата й година в опитза ,,женско писане” (ecriture feminine). Вцялата книга важни са багрите, ролята насетивата, подхранени от различнистранични дразнители, съпътстващисамото изложение: книжка с рецепти,ролята на цветовете, илюстрации ирисунки. Червеният печат в долния десенъгъл на корицата заявява ясно стремежана тази книга да бъде различна, кактоописаните амбици на самата авторка даполучи този печат.Книгата е разделена на две части. Впървата писателката разказва задетството си в първо лице. Подобно надруги автори от последните години,както и на някои съвременни тенденции вбългарското писане (писателитеемигранти), тя предава спомените си отвремето на своето детство. Всичкиабсурди, отживелици и несправедливости,през които преминава, пречупени презболезнения й престой при нейната баба,която често незаслужено и жестоко ябие и хока. Детството и митът за него саразвенчани. То не е весело и безгрижно.Липсват семейната идилия и носталгия.Майка й вечно отсъства, а когато е домалкото момиченце, израстващо катоизолирано зверче, е неспособна да защитисебе си и детето си. Това са годините насоциализма и на немотията. Ценноститеса различни.Сякаш за да се разграничи именно от тях,от предишния си живот, във вторатачаст Захариева прави остър завой. Като сеопитва да направи паралел нанякогашното детство от позицията назавършил психотерапевт, тя навлиза вразказа като объркана жена. Изложениетовече принадлежи на човек, загубил

всякакви мечти и надежди. И тук силносе чувства Азът, който разкрива еднакриза на идентичността. В търсене насебе си авторката описва различнипейзажи като Австралия, Япония, Индия,Франция, Русия. Преследва се засиленасетивност у читателя. Писателкататърси достоверен характер, с който даотдалечи все по-задълбочаващия се хаос(самото заглавие откриваме твърдекъсно, като се обяснява, че е вдъхновеноот доминиканска пословица). Тя не се боида бъде директна, вулгарна, описателна.Често авторката принизява своетоповествование, слизайки на нивото начист битовизъм, физиологични прояви,както и описание на марките на дрехитей, които не водят до допълнителноизясняване на посланието на книгата.Първата част с детството изглежда по-подредена, придържа се в по-голямастепен до формите на класическиянаратив. Втората част, макар и по-близочисто хронологически, изглежда по-далечна и хаотична, подчинена нафилософия, която внася неясноти ипоставя изпитания.Смислово отделени, изградени отразлично по обем съдържание (първата еедва от 77 страници), двете части накнигата носят своите предимства инедостатъци. ,,9 зайци” е изпъстрена сбагрите и краските на живота, без да сеспестяват и тъмните и неприличнинюанси, както и онези, които отиваткъм пошли тонове. Независимо дали в неясе чувстват стари влияния и тенденции,това четиво се стреми към нещооригинално и заявява желание за новпривкус. В нея не липсват и моменти, вкоито писателката ,,пресолява” своятаавтентична рецепта и прави гозбатаразлична, но невинаги в търсената посока.

ТЕОДОРА ИВАНОВА

„9 зайци” е книга, която очаровачитателя със своята искреност,чувственост и свобода на изразяване.Разделена на две части, тя пресъздаваживота на Манда на 6 години, когато е вбабината къща в Несебър (в първата част),и на 46 (във втората), когато е разведенаи живее с мъж, по-млад от нея с 18години.В първата част авторката представядетския си свят, обсипан със забавнимоменти и много хумор. Истории заприключения, бели, наказания,приятелство, детски мечти и тревоги сесмесват с цветове и готварски рецепти.Спомените за детството пренасят ичитателя в неговото собствено. Поезия ипроза се сливат в едно. Детството еразказано като приказка, коятосъщевременно е истинска, почерпана отживота.Втора част е историята на една 46-годишна жена. Тревоги, страхове, пред-менструален синдром, любов, пътуване –физическо и духовно, алкохол, надежди иразочарования – всичко това, пропито смного откровеност. Като тукбиографичният елемент се смесва сготварски рецепти, чувство за естетикаи поезия.Макар че отделните истории сахаотични, разказани без каквато и да ехронологичност или последователност,те увличат в четенето, напомнятмоменти, през които всяка една жена еминала. Роман без история, просто„колекциониране на мигове”, койтоотразява вътрешния свят на една жена,пътя към себепознанието и търсенето насредства за постигане на душевен мир.Той разкрива терзанията,

удоволствието, болката – физическата ипсихическата, провалите, успехите,щастието, тъгата, тревогата, страха,борбата със самотата, всички човешкиемоции, всички женски чувства и мисли.„9 зайци” описва обикновения животтакъв, какъвто е за всеки от нас, а той нее изключителен. И макар навярно да имаизвестна доза фикция, не представяизмислени герои, подвизи и приключения.Именно заради тази своя естественост„9 зайци” грабва читателя. Разкривамисли, безпокойство, самота, депресия исъщевременно най-тривиални и рутиннизанимания като къпането например.Манда е лакома и ненаситна, тя сикупува обувки Прада, робува намагазините и суетата и в същото времетърси дзен спокойствието. Тя епротиворечива, много объркана,неспокойна и на моменти малко луда. Внякои разкази е спокойна и уверена, нотова е за кратко. Тя е на 46, но все още еедно объркано дете. Търси себе си икогато разглежда снимките си, виждароли – на майка, на съпруга, наинтелектуалка.Всяка една жена би могла да намери себеси в лицето на Манада, да видисобственото си отражение, собственитеси мисли, чувства и тревоги. Всичко отмонотонното ежедневие до трагичнотое гарнирано с много хумор и самоирония.Историите на Манда показват, чеживотът е смешен, ако човек умее да сезабавлява.Очарователна книга, напомняща заизповед, изповед, чиито грехове всичкиние носим.

ЕКАТЕРИНА ПЕТРОВА

Íà 11 ìàé â Ãüîòå èíñòèòóò ñåñúñòîÿ ïðåìèåðàòà íà êíèãàòà íàÁèñåðêà Ðà÷åâà „Îòïå÷àòúöè”.Êíèãàòà áåøå ïðåäñòàâåíà îòïðîô. ä-ð Ãåîðãè Êàïðèåâ èäîö. ä-ð Ìàéÿ Ðàçáîéíèêîâà-Ôðàòåâà

Ïàê íà 11 ìàé â Áëàãîåâãðàä ñåñúñòîÿ ñòàíàëàòà âå÷åòðàäèöèîííà ñòóäåíòñêàêîíôåðåíöèÿ, â êîÿòî ó÷àñòèåâçåõà áàêàëàâðè è ìàãèñòðè îòÑîôèéñêèÿ óíèâåðñèòåò, ÍÁÓ èÞÇÓ. Ñðåä íàãðàäåíèòå ñàÖâåòåëèíà Êèðèëîâà, ÒåîäîðàÈâàíîâà è Æåíè Èâàíîâà îòÑîôèéñêèÿ óíèâåðñèòåò, ÅëåíàÁîðèñîâà îò ÍÁÓ, ÀòàíàñêàÌåòîäèåâà è Âèëè Êàñòðåâ îòÞÇÓ.

È ïàê íà 11 ìàé åêèïúò íà“Àëòåðà” îòïðàçíóâà îôèöèàëíîòîîòêðèâàíå íà ñâîÿ êíèæàðíèöà âÄîìà íà êèíîòî (óë. “ÅêçàðõÉîñèô” 37). Òàì ìîãàò äà ñåçàêóïÿò êíèãè è îò äðóãèáúëãàðñêè èçäàòåëñòâà: Ñèåëà,Êîëèáðè, Æàíåò 45, Ôàìà, Ëåòåðà,Ïðîçîðåö, Ñòèãìàòè, Ðèâà, Ïîëèñ,Ìàõàëîòî è äð.

ÕV Ñàëîí íà èçêóñòâàòà 2010 âÍàöèîíàëíèÿ äâîðåö íà êóëòóðàòàáåøå îòêðèò îò Îïåðíî-ôèëõàðìîíè÷íî äðóæåñòâî Âàðíà,ñ âàðíåíñêèÿ ñïåêòàêúë íà“Ñåëñêà ÷åñò” îò Ïèåòðî Ìàñêàíèè “Ïàëÿ÷è” îò ÐóäæåðîËåîíêàâàëî. Òàêà Ñàëîíúò íàèçêóñòâàòà ùå îòáåëåæè 100-ãîäèøíèíàòà îò ïúðâîòî îïåðíîïðåäñòàâëåíèå â Áúëãàðèÿ. Ïðåçìàé 1910 ãîäèíà èìåííîïîñòàíîâêàòà íà „Ïàëÿ÷è”ïðåäèçâèêâà âúçòîðãà íàñòîëè÷íàòà îáùåñòâåíîñò èïîñòàâÿ íà÷àëîòî íà áúëãàðñêîòîîïåðíî èçêóñòâî.

Íà 12 ìàé â “Ñêëàäà” íà óë.„Áåíêîâñêè” áåøå îòêðèòàôîòîãðàôñêàòà èçëîæáà íà ÏîëÿÀëåêñàíäðîâà, ãëàâåí ðåäàêòîð íàñï. „Ãðàöèÿ”, è ßíèñ Ìàíàêîñ.

Íà 18 ìàé Êëóáúò „Ïðèÿòåëè íàÈíäèÿ” ñúâìåñòíî ñ èçäàòåëñòâî„Æàíåò 45” ïðåäñòàâèõà êíèãàòà„Õèìèêàë, øîêîëàä è äâå ðóïè” îòÅëåíà Ùåðåâà è Íèêîëàé ßíêîâ.

6 април

Фаталният ден в живота ни. Деня, вкойто умря Крищофка. Л. днес предигодина падна тук в мрежата, докатооправя леглото. Мислехме, падане, кактомного пъти дотогава, спънала се,причинено от смущения вкръвообращението. Не бе обикновенопадане. Започна скитането по болници,доктори, тукашните дипломираникасапи и монтьори, със счупена ръка, слинейки. Единият ни накара да чакамечетири часа за рентген. Мнозинствотоот тях са магазинери, алчни за пари. Послеставаше рядко от леглото. Започна„home therapy”, сменяха се медицинскисестри; домакинството, грижите заболната, всичко сам. Осем месеца. Послеманифестирането на рака, туморът задухото. Умирането („колко бавноумирам”), смъртта. Последните минутидо леглото на умиращия, санитарката отФилипините мереше кръвното налягане ис мирна усмивка посочи, че няма да имаповече. Веднага я откараха в моргата.Погребението след десет дена, понеженямаше възможност за кремиране предитова. Любезния Харон на малкия кораб.Преди три месеца разпръснаха праха й въвводата на океана.

*

В тези три месеца сякаш в мен се изличипотока на време. Понякога се будя презнощта в три, вечерям в десет сутринта.Ден и нощ живея без разпределение навремето. Спокойно. Не чакам нищо, нитодобро, нито лошо.

*

Обед в близкия китайски ресторант.„Китайското” всъщност не е толковатова, което сервират, а по-скоро онова,което не дават по време на обеда: нямахляб, масло, няма салата, няма нож.Пръчици също няма, ям с малка лъжичканарязаното на дребни парчета, прекаленоподправено пилешко. В десетхиляднатакитайска култура ядат без нож. Но вечеимат атомна бомба.

*

През нощта четива: Сервантес: ДонКихот, може би най-красивият роман всветовната литература. Волтер, по-скоро е скучен. Стихотворенията наИщван Лакатош, сред тях няколковъзхитителни. – Лека разходка,клатушкане, несигурност. Леденраннопролетен вятър. Бронхит. Добре бибило да заспя.

11 април

LXXXVI. – Следобед телефонът звъняпродължително на няколко пъти,обаждаха се от чужбина. Не вдигам. Иманякаква нетактичност, ако някой живееповече, отколкото е прилично. Кактокогато домакините се споглеждат надглавата на госта, кога ще си тръгва вече?

(дневник на Шандор Мараи, 1986)

КУЛТУРНО

Опровержение на твърдението В МОЛАняма книжарници… на Правда Спасова(Култура, „Културата на МОЛА(импровизация a la Бодрияр)”, бр. 18, стр. 8,първа колона, пети абзац, 7. изречениеотдолу нагоре):

След лична проверка в моловете на ул.„Стамболийски”, бул. „Цариградско шосе”и бул. „Ситняково” констатирах, че втях има поне по една книжарница.Заслужаващи доверие източницитвърдяха, че книжарница имало и в молана ул. „Черни връх”, както и впровинциалните такива.

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

П Р И П И С К ИВ И Д Е Н О И Ч У Т О

П О К А Н А

Народна библиотека„Св.св. Кирил и Методий”Издателство “Изток-Запад”

Ви канятна премиерата на книгата

„Дневник. Публицистика. Речи”от акад. Михаил Арнаудов(Съставителство, встъп. студия ибележки Емил Димитров)

Книгата ще бъде представена от:Проф. д.ф.н. Валери СтефановДоц. д-р Пламен Митев

27 май 2010 г., четвъртък, 17, 30 ч.Народна библиотека “Св.св. Кирил иМетодий”, II ет.

Книгата ,,9 зайци” на ВиргинияЗахариева – прясна гозба илиизпитана рецепта

„9 зайци” на Виргиния Захариева

3Литературен вестник 19.-25.05.2010

Преди появата на термина „научнафантастика” (science fiction) в Америкапрез ’30-те години на XX век, в златнатаера на чудовищата с очи на насекоми идевойки с корсажи, истории като „Войнана световете” от Х. Г. Уелс се наричаха„научни романси” (scientific romances). И вдвата термина – научен романс и научнафантастика – научният елемент е вролята на определение.Съществителните имена са „романс” и“fiction”, а втората дума (‘художественалитература’) покрива широк спектързначения.Ако пишете за бъдещето, но не сезанимавате с прогнозна журналистика,вероятно създавате нещо, което ще бъдеопределено като научна фантастика или„книги за бъдещето” (speculative fiction).Държа да правя разлика между двете. Замен „научна фантастика” се отнася докниги, описващи неща, които все още неможем да правим, като например презтунел в пространството да преминем вдруга вселена; а „книга за бъдещето” епроизведение, което използва веченалични средства, като напримеридентификация чрез ДНК и кредитникарти, и чието действие се развива напланетата Земя. Но тези термини няматстрого определени граници. Някоиизползват „книги за бъдещето” катотермин-чадър, покриващ научнатафантастика с всичките й поджанрове,като фентъзи и пр., докато другипредпочитат противоположнатакласификация.Аз съм написала две научно-фантастичникниги или, ако предпочитате, книги забъдещето: The Handmaid’s Tale и Oryx andCrake. Ето някои от нещата, които тозивид наративи може, за разлика отреалистичните романи.� Могат образно да изследватвъздействието на новите итеоретизирани технологии, като гипредставят в пълно действие. Много нибива да пускаме духа от лампата, но несме много добри в затварянето му.Всички такива истории в по-мрачните сиформи са версии на приказката завълшебното гърненце: майката откривакак да накара гърненцето да вари сладкакаша, но не знае как да го спре.� Могат образно да изследватприродата и границите на човешкатасъщност, като разширяватустановените рамки до краен предел.�� Могат да изследват връзката начовека с вселената – изследване, коеточесто ни повежда към религията и можелесно да се слее с митологията;изследване, което в реалистичнотописане може да се осъществи само чрездиалозите и монолозите.�� Могат да изследват предложенипромени в организацията на обществото,като покажат как те биха се отразили нахората, които ще трябва да живеят стях. Така се раждат утопията иантиутопията, които неведнъж сапоказвали, че имаме много по-добрапредстава как да създадем ад на земята,отколкото как да свалим рая. Историятана XX век, в която няколко обществаопитаха да създадат утопия в широкмащаб и получиха ад, го доказва. Само сиспомнете за Камбоджа под управлениетона Пол Пот.�� Могат да изследват дебрите навъображението, като смело ниотвеждат, където никой не е стъпвалпреди. Така се появява космическият

кораб, така се появява и вътрешнотопространство на ужасно смешния филмFantastic Voyage, в който Рейчъл Уайз есмалена и изстреляна в кръвообращениетов подводница. Така се раждатпътуванията в киберпространството наУилям Гибсън; „Матрицата”, част 1 –последното между другото еприключенска любовна история със силниобертонове на християнска алегория иследователно по-близо до „Пътят напилигрима”, отколкото до „Гордост ипредразсъдъци”.Не един критик е казвал, че научнатафантастика е естественотопродължение на теологичния наративслед „Изгубеният рай”, и това несъмненое така. В роман за стокови брокери едвали ще намерите свръхестественисъщества с криле и горящи храсти, коитоговорят, освен ако брокерите не са взелинякои влияещи на психиката вещества, нов “Планета X” биха били на място.Жанрът често се използва за разиграванена последствията от дадена богословскадоктрина. Теологическите отгласи въвфилми като „Междузвездни войни” саочевидни. Извънземните заеха мястотона ангели, демони, феи и светци, въпрекиче трябва да се отбележи, последнатагрупа отново набира популярност.Искаме мъдрост. Искаме надежда.Искаме да бъдем добри. Затова понякогаси разказваме поучителни истории,които разказват за по-тъмните странина някои други наши желания. КактоУилям Блейк отбеляза неотдавна,човешкото въображение движи света.Първоначално е движело само човешкиясвят, който някога е бил много малък всравнение с огромното и всесилноцарство на природата около него. Сегасме по-близо до възможността даконтролираме всичко освенземетресенията и времето.Но и днес човешкото въображение, вцялата си пъстрота, е онова, което ниводи в използването на оръдията на нашеразположение. What we do with our tools.Литературата е изричане, или изваждане,на човешкото въображение. Тя пусканеясните форми на мислите и чувствата– рай, ад, чудовища, ангели и другиподобни – да излязат на светло, къдетоможем да ги огледаме добре и може би даразберем по-добре кои сме, какво искаме икъде са границите на тези искания.Разбирането на въображението вече не езабавление, а необходимост, защото е всепо-вярно, че ако можем да си представимнещо, ще можем и да го направим.

Преведе от английскиЙОАНА СТОЯНОВА

http://www.guardian.co.uk/film/2005/jun/17/sciencefictionfantasyandhorror.margaretatwood

Извънземните заместихаангелитеМаргарет Атууд за необходимостта ни от научна фантастика

Тоби Личтиг

През септември 2008, на осемдесет и петгодини, Жозе Сарамагу се чувстваизпълнен с енергия. „Ето ти занимание”,казала съпругата му. „Направи си блог”. Итака Нобеловият лауреат за 1998 годиназапочва почти ежедневно да записваразмислите си, щастлив, че се е освободилот ограниченията на белетристиката иизпълнен с благоговение пред „безкрайнатастраница” на интернет: „Това е място,където мога най-добре да изразя себе сисъобразно желанията си”. Този блогтолкова му легнал на сърце, че критика занего в португалски вестник, накаралаСарамагу да наруши обета си „койтодосега безпрекословно съм спазвал –никога да не отговарям на или дори дакоментирам критика за моя работа.Критикът е отбелязал, че Сарамагу„прекалява с негодуванието”. Товаобидило блогъра: как може да се говори запрекаляване с негодуванието в страна, вкоято то определено липсва?”Макар и Сарамагу понякога да напомня наКрал Лир, когато се обиди, той започвапроизведението си „Тетрадката” с едно„любовно писмо” до Лисабон:„Моят Лисабон винаги е бил този набедните квартали... Лисабон на хората,които притежават малко, но чувстватмного, все още селяни по своите обичаи иразбирания за света”. Тази романтичнапредстава може би не е изненадваща,като се има предвид отвращението наавтора от капитализма и убеждениетому в „категоричната анкилоза наглобалния икономически ред”. Въпреки чене е споменато, „Тетрадката” излиза вденя, в който “Lehman Brothers”1 подавамолба за защита от фалит и целият блог епропит с чувство на гняв (и негодувание)към спада на борсите, алчността набанкерите и моралната изроденост направителствата. Другите му тревоги сасвързани с литературните агенти;израелските политици; зоологическитеградини; Г-20; Саудитска Арабия, а също иднешната младеж. Сарамагу е член наПортугалската комунистическа партияот 1969 година насам, но таи известназлоба към недостатъците на своитеполитически съюзници: „Лявото няманикаква шибана представа за света, вкойто живее”, пише той преди дазаключи, че „Маркс никога не е билтолкова прав, колкото е днес”. Засъжаление не успява да обясни в каквоточно, макар че прекъсва за малко, за дапомоли „икономистите” и„моралистите” да изчислят колко точноиндивида, „обречени на мизерия, преумораи деморализация”, са необходими за„производството на един богат човек”.Сарамагу не е чужд на добре изготвенияполитически манифест. Два пъти се екандидатирал за Европейския парламентпрез последните няколко години. Тукобаче мнението му доста често серазграничава от реториката набезумните викове. Едно е да напише заНикола Саркози „никога не съм мислилмного за този господин”, съвсем друго еда обвини Джордж Буш, че „е прогонилистината от света”. Сарамагу не можеда повярва, че Силвио Берлускони е родомот същата страна, от която е и Верди.Лесно е да се подиграваме на гнева наСарамагу, но в негова защита трябва даспоменем две неща. Първото е, че има

нещо обнадеждаващо в отказа му даприеме „неравенството в света”. Авторото е, че това е блог, а не манифест,и като такъв е личен, фрагментарен иреакционен. Това обаче поражда един по-обширен въпрос за „книгата – блог” –явление, което крие рискове от налаганена една прекалена свързаност на текста, атой не е предназначен да се възприема потози начин.Далеч по интересни са размишленията мувърху литературата, езика, теологията.„Господ”, пише той, цитирайки себе сиот „Дневниците от Ланзароте” „етишината във вселената, а човекът евикът, който придава смисъл на тазитишина”. Писането в блога определено евъзбудило афористичната страна наСарамагу – особено интересен е, когаторазсъждава върху литературните сигерои. Например върху Фернандо Песоа:„Той никога не успя да разбере съссигурност кой е, но благодарение насъмненията му можем да научим малкоповече за това кои сме ние”. Пише и еднавеликолепна възхвала на Карлос Фуентес,който „успява да сравни най-критичнитеизисквания и най-строгия морал с... една„добре подбрана вратовръзка” и низапознава с гениалността на ХавиерОртис, който сам си пише некролог.Ентусиазмът на Сарамагу е неудържим, апохвалите му са остроумни. Тойприветства Кафка „за това, че показва, чечовекът е буболечка”, Монтен „за това,че не се нуждае от Фройд, за да разберекой е” и Гогол „за това, че разсъждававърху човешката природа и стига доизвода, че тя е много тъмна”. По-личнитеписания в блога на Сарамагу също са многотрогателни като това, че изключителномного слуша жена си или пъкразмишленията му за деня, в който замалко не умира от органнанедостатъчност („По-късно научих, четялото ми е щяло да бъде изложено вбиблиотеката, заобиколено от книги”).„Възстанових се”, пише той, „с помощтана това универсално лекарство, нареченоработа”. Той не показва никакви признацина умора. Завършва блога си, една годинаслед първата му поява, с новината, че езапочнал работа по нов роман. „Сбогом”,пише той на своите читатели. „Доследващия път ли? Искрено се съмнявам”.Един бърз поглед в сайтаcaderno.josesaramago.org ни разкрива ощеедин нарушен обет. След тази „последнапубликация” има най-малко още десет.

Преведе от английскиДИЛЯНА ГЕШЕВА

ТОБИ ЛИЧТИГ е редактор ижурналист на свободна

практика, който живее вЛондон.

1 Американска инвестиционнабанка – бел.пр.

Безкрайният интернетна Жозе Сарамагу От неизчерпаемия блог на Нобеловия лауреат струи ентусиазъм,гняв и енергия

A B R O A D

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19.-25.05.2010

- В романа „Майките” пишете занастоящето. То се оказва доста сиво итъжно: не само децата постояннотрябва да преживяват трудности съссемействата си и да страдат отлипсата на любов, но дориединствената им надежда – тяхнатаучителка – в края бива убита. Бихте лиопределили виждането, коетопредлагате в този роман, катопесимистично? Или простореалистично?- Много деликатен въпрос и многотруден. Децата платиха високата ценана прехода в България. Като че ли бяхазабравени от родителите си. Борбата заоцеляване отнемаше цялото време,децата бяха оставени сами на себе си.Обществото беше болно, всекиболедуваше от смяната накоординатната система, отсгромолясването на ценностите... Бяхамного трудни години, тежки. Така чемисля, че виждането е по-скорореалистично.

- Пишете за правдоподобни случаи.Срещали ли сте се лично с такивасемейни драми като тези, коитоописвате?Нито една от историите не е подействителен случай. Но когато написахкнигата, се оказа, че много хора сапреживели подобни неща. На кастинга заактьори в Театър 199 няколко оттийнейджърите казаха, че историитекато че ли са взети от технитесемейства. Това ме потресе. Несъзнателнобях уловила действителни сюжети.- Представянето на учителката Яворастава по много интересен начин – впървата глава за нея се споменава, че енай-добрата приятелка на Андрея, по-нататък постепенно върху образа й сенаслагват други черти и понятия катобезкрайна любов и доброта. Съвсемнеочаквано краят е трагичен. Реалнотози образ има ли прототип?- За мен това е Иисус в образа на жена.Нищо не се е променило за 2000 години.

Всеки нов роман или пиеса е абсолютен рискРазговор на Алфонсо Лондеро с Теодора Димова

Карлос Сомоса, „Ключът къмбездната”, прев. Катя Диманова, ИК„Колибри”, С., 2010, 440 с., 15 лв.

Романът пренася в бъдещето, но засягаактуалната тема за тероризма и говориза смъртта и убийството в името нарелигиозни убеждения, за изборите, коиточовек може да направи, за мисиите, коитопоема.

Фредерик Бегбеде, „Почивка в кома”,прев. Георги Ангелов, ИК „Колибри”, С.,2010, 152 с., 12 лв.

Както и в другите романи на Бегбеде итук с ирония се описват кръгове въвфренското общество и начин на живот,белязани от пиенето, наркотиците ибезплодните светски разговори. А героят,познат и от други текстове на автора, се

опитва да пребори този животи да постигне нормалност.

Енрико Ремерт, „Балада замошениците”, прев. РумянаСарайдарова, ИК „Колибри”, С., 2010,228 с., 14 лв.

„Балада за мошениците“ е увлекателно,свежо четиво, изпълнено с многохумористични ситуации, което разказваза двама неудачници, които подготвятголемия удар и вярват, че ще съумеят дасе измъкнат от безпътицата, в която сазатънали. Критиката определя романакато въздействаща книга, посветена наднешното „изгубено поколение”.

Канон/антиканон

Той отново няма да бъде разпознат,отново ще бъде убит.Исках да напиша отделна, последна глава,озаглавена ЯВОРА. Но се оказаневъзможно. Литературата е в силата ситогава, когато описва тъмната игреховна страна на човека. За светосттакато че ли не може да се пише.- Читателят остава впечатлен предивсичко от стила, открояващ се сритмично разнообразие. От еднастрана, текстът е изпълнен сизразително дълги изречения, а отдруга, има и много кратки, коитографично имитират поетичния текст.Какво ви води до този избор?- За мен от огромно значение е ритъмътна един текст. Той е своеобразна музика.Когато пиша, винаги усещам някакъвритъм. Опитвам се да му се подчинявам,да го слушам, да го предавам чрез думите.- Някои моменти в текста сеасоциират с театрална пиеса(например уточнения като „Пауза.Мълчание.” и т.н.). Кога всъщност се

В руслото на представителнатапоредица от книги с литературнаистория и критика, с която може да сепохвали българската литературоведскамисъл през последните години, сериозносе вписва сборникът „Представи забългарския литературен канон. Книга I“.Изданието съдържа текстове отпървата национална научна конференция(ноември 2008), посветена напредставите за българския литературенканон Х-ХХ век, организирана отШуменския университет „ЕпископКонстантин Преславски“ и Научнияцентър за православна култура иизкуства „Свети Архангел Михаил“.Научните доклади, включени във вторатанационална научна конференция потемата (ноември 2009), ще влязат въввтората книга на сборника. Отговоренредактор на двете книги е доц. д-р СаваСивриев, в редколегията са още доц. д-рВеселин Панайотов и д-р Ваня Колева.Разсъжденията си за българскиялитературен канон предлагат общо 17автори: освен споменатите, още ДобринДобрев, Мирослава Дойчинова, ГретаСтоянова, Десислава Иванова, МилаКръстева, Петър Трендафилов, ПламенАнтов, Пенка Ватова, Иван Христов,Надежда Цочева, Елка Димитрова,Младен Енчев, Цеца Балевска и ЕвдокияБорисова.В “Представи за българския литературенканон. Книга I” литературната историяи критика отстояват своятапрестижност. Концентрирана и прецизнавъв всяко отношение, книгата

впечатлява най-напред с единствотомежду външното и вътрешното тяло, съсстилното полиграфическо и дизайнерскорешение, които анимират читателя,изкушен от критическото взиране всловото, да разгърне страниците наакадемичното издание. В структурата насборника всеки текст е подкрепен снаучен апарат, със задължителнатабиблиографска справка, подробни бележкипри необходимост и кратка анотация наанглийски език, за да подаде накраядумата на следващия текст. Нерядкомежду отделните текстове, сюжети илитвърдения се оформят интересни илюбопитни препратки, които изграждатвътрешна драматургична връзка междунаративите. Подобна комуникация сеочаква от една научна конференция, ноневинаги се случва живата атмосфера отзалата да се пренесе върху страниците накнигата, при това без модераторскитекст. Това достойнство на сборника,струва ми се, е едно от най-важните.Състояването на отделните текстовекато общност удържа целостта, както бисе изразил Митко Новков.Би могло да се твърди, че всичко, случващосе между първото и последното изречениена „Представи за литературния канон.Книга I”, независимо че в него са включениавтори от различни университети,концептуално се съотнася към т. нар.“шуменска школа” в българскотолитературознание. А тя, по думите наИрен Александрова от СУ „Св. КлиментОхридски”, изречени по друг литературенповод, се отличава както със собственпознавателен и методически периметър,така и със специфичен стил налитературоведско изразяване. Предивсичко сборникът си служи, разбира се, сутвърдени научни похвати катоакуратното натрупване наинтерпретативни пластове ихронологическото проследяване назараждането и развитието на канона –библейския, а след него и литературния.Критическата рецепция за канона каторазказ за съграждането наидентичността, религиозна и/или

национална е изведена повече или по-малко във всички текстове.Сборникът, както се очаква, връща къмизначалието на канона, припознат катоправославен, след това извежда няколкоакцента в хронологичното развитие налитературния канон, сравнявабългарското със самото себе си, севропейското, с другото, било то чуждоили недотам, изследва плюсовете иминусите на тези конотации, за дапостави не академична точка на дебата, апостмодерно многоточие, елегантноподсказано в последния материал наЕвдокия Борисова „Литературен канон ичетене. Кампанията „Голямото четене2009”. Така рамкиран, сборникътпредлага, освен конкретните прочити наразновидностите в литературния канон,и едно метаравнище, на коетопрочитите продължават дакореспондират помежду си.Основополагащия понятиен иинтерпретативен фундамент за канона -от първите български каноничнитекстове през времето до днес, даваВеселин Панайотов в студията„Каноничен и псевдоканоничен текст”.Авторът онагледява в любопитнасъпоставителна таблица съотношениетомежду православния и еретическия канон,като не пропуска да отбележи случаите,в които ереси (богомилството) сеизповядват като официална религия, т.е.придобиват статута на канон. Крайниятизвод за историческата променливост инеединност на канона, различен заетническите и религиозните социуми, вкоито се развива, извежда понятието отчисто религиозния и го транспонира вполето на всеобхватния философскидискурс. Пример за критическо мисленеедновременно в контекст и континуум,„Каноничен и псевдоканоничен текст”центрира усилията и посланията нацелия сборник.Много от текстовете имат приносенхарактер, други задават нови посоки накритическото говорене. В „Историяславянобългарска” на Отец Паисий иканоничната памет на публичния

Г Л А С О В Е

П Р Е М И Е Р А

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19.-25.05.2010

Светла Черпокова, „Тематичнаархеология на немския романтизъм”,изд. „Пигмалион”, Пловдв, 2009, 266 с.,12, 50 лв.Книгата предлага стратегия за проучванена немския романтизъм, назована„тематична археология “. Обект наизследване са автори като Вакенродер,Фридрих и Август Шлегел, Новалис,Лудвиг Тик, Айхендорф, Адалберт фонШамисо, Е. Т. А. Хофман и технитепроизведения. Отделено е внимание и напреводите им на български език истепента на разбираемост отбългарските читатели.

„Идентичности в преход: род, медии ипопулярна култура в България след 1989г.”, съст. Милена Кирова и КорнелияСлавова, изд. „Полис”, С., 2010, 254 с.Сборникът изследва теми катонеравенството на половете в масоватакултура, социалните роли и модели напрехода и присъствието им в медиите,джендър идентичностите в рекламата,модата и моделирането наидентичността, стереотипите вмузиката и киното. Сред авторите саМилена Кирова, Тотка Монова, КорнелияСлавова, Гергана Дачева, ДимитърКамбуров.

Магдалена Костова-Панайотова,“Руският поетически авангард през ХХвек: теория и практика”, Благоевград,2010, 333 с.Книгата проследява историята на рускияавангард, като се спира нафутуристичния взрив, авангарднитегрупи през 20-те, поетическите школислед 50-а година и ставащото в края наХХ век. Важна част от изданието е иглавата „Лица и гласове.Пропуснати”, в която герои саА. Кручоних, Б. Ливщиц, В.Некрасов, Е. Гуро, Д. Бурлюк идр.

патриархат” Мила Кръстева сваля ореолана обективен и съвестен изследовател отканонизирания за първохронист вбългарската литературна историяйеромонах Паисий. Тя разглежда„История славянобългарска” не (или несамо) като непоклатимото класическосъчинение на Възраждането, каквато еобичайната рецепция за книгата, а катовъзжеланата и изобретена история,която манифестира мъжкото,патриархалното, патерналистичното инизвергва женското, робското,деструктивното, премълчавайки редицаисторически факти.Пламен Антов пък подлага на дисекцияхаризмата на Яворов в анализа „Романътна Яворов contra Яворов; тяло и текст вканона”. Той лансира „в един скандалнооголен вид” тезата, че „културно значимасе оказва не толкова поезията на Яворов(...), колкото големият артефакт набиографията му. Поезията се е сдобила систинската си стойност едва чрезбиографията”, така че „парадигмата набългарската литература (...) по-лесно бипонесла отсъствието на „Безсъници“,отколкото отсъствието на „Романът наЯворов“ от Михаил Кремен.Темата за Пенчо Славейков като водещафигура на канонично-критическия сюжетвъобще е застъпена пространно в няколкотекста. Сава Сивриев изследва в „Д-рКръстьо Кръстев за Пенчо Славейков (Изисторията на канонизацията на поета)”пораждането и развитието нарецепцията за българския литературенканон и с охота се вглежда всубективното и вариативно човешковъзприятие, което в конкретиката навремето възправя например Вазоватапатриархална българскост versusмодерната европейскост на ПенчоСлавейков. Това обаче не пречи вбългарския литературен канон, отърсилсе от дребнотемието и пристрастията,двамата да бъдат поставени един до друг.От своя страна, Петър Трендафилов севглежда в мистификационния път напоета, довел до „първата, при товамногостранна и оригинално поднесена,

представа за поетически канон у нас”,както характеризира той антологията„На Острова на Блажените”.Стратегията на Пенчо Славейков, коятоцели преосмисляне на домораслителитературни образци и налагане наинтелектуално мерило за поезия вбългарската литература, сравнимо смодните европейски автори и течения, евидяна и като резултат отстълкновението между високото иниското в литературните боричканиямежду кръговете „Мисъл” и „Българан”, икато пародия на популярното иповърхностното. В този смисълстатията връща към началото наизвестния тезис за случването налитературното българско презсакрализиране на европейското, което -привнасяйки норми отвън, всъщностизпълнява регулативни функции.По-нататък Ваня Колева предлага еднопърво българско изследване върхуепистоларното наследство на Пенчо-Славейковия следовник Петко Тодоров.Текстът „В служение на „Религията накрасотата” (Литературният канонспоред писмата на Петко Тодоров)”констатира, на базата на богатаемпирика, че най-напред в писмата сиПетко Тодоров назовава, канонизирасвоите представи за развитието набългарската литература, които доста по-късно ще станат известни откритическите му статии.Канонът придобива очертания и чрезизкуството, което бива поставено извъннего. В студията си „Извънканоничнаталитература на 20-те години” ИванХристов акцентира върху основнитетраектории, преплитащи се вразбиранията за изкуството на ГеоМолев, Кирил Кръстев и Чавдар Мутафов.Надежда Цочева, чийто предпочитанобект на изследване е българскиятавангард и специално Чавдар Мутафов,също предлага един задълбочен текст заемблематичния в тогавашната представаза другостта интелектуалец.Разколебаният канон срещудисциплиниращия канон би била

логичната посока на разсъждения и тъкмов нея поема Младен Енчев с проучванетоси „Педагогиката на канона”. Той връщачитателя към времето на соца, когатопартийната директива вПостановлението на ЦК на БКП от 1953г. за състоянието и задачите на детскаталитература, изпълнява ролята наидеологемен канон, неглижирайки иизмествайки естетическото илитературното. И т.н., и т.н. - все вритъма канон/антиканон. Задалустройството на нещата, ритъмътвсъщност непрекъснато програмира ипрепрограмира света, движейки го напред.Физиономично за този житейски, оттами литературен, модел разгъваттрактовките си върху българскиялитературен канон и останалите автори,а разговорът продължава в следващата,втора книга на „Представи за българскиялитературен канон“.Предложените дотук критическипрочити експлицират различията, но исходствата в случването на канона,сблъскват каноничното иизвънканоничното, литературното смедийното и тази многостранност надискурса прави канона още по-видим вконтекста на социокултурнатадинамика. Диалогични като подход иизказ, Представите определено смогватда спорят не само със своите читатели,но и вътре в себе си и тази тяхнаувлекателност е безспорна. Силни съссвоите ерудирани, интерпретативноовладени и модерни критически езици, тене само артикулират литературнияканон, но и сами се вписват в новатабългарска критическа каноничност.

ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

„Представи за българския литературенканон. Книга I“, ШУ „ЕпископКонстантин Преславски” и Наученцентър за православна култура иизкуства „Свети Архангел Михаил”,изд. “Фабер”, 2009

роди идеята романът да бъде поставенна сцена?- Почти веднага след като излезе. Срежисьора Стилян Петров работихмезаедно над театралната адптация. Небеше никак лесно. Трябваше да се намерисценичен ключ, взаимодействие междуотделните герои. Заслугата за тозисценичен ключ беше изцяло негова. Аз бяхпо-скоро както помощник.- В какво душевно състояние сенамирате при писане? Имате ли нуждаот уединение?- О! Знаете ли, току-що завърших новия сироман. Преди две седмици го предадох накоректор и художник. Няма по-страшносъстояние от това, когато си свъършилработата над един текст, и още не сизапочнал да пишеш друг. Попадаш въввакуум, не знаеш какво да правиш свремето си, нищо не ти е интересно,защото най-интересното – писането –току-що е приключило.- Докато пишете, имате ли предвиднякакъв илюзорен читател? Ако е така,как си го представяте?- Не, не мисля за читателите, докато

пиша. Всеки нов роман или пиеса еабсолютен риск. Стопроцентов риск.- В романа „Майките” се появяваперсонаж с вашето име (Теодора). Товаслучайно ли е?- Трябваше ми име с буквата “р”. Казах си- ще сложа Теодора, защото за друго не сесетих в момента, а после ще го сменя. Ноне го смених, защото музикално се свързвапревъзходно с другите думи отизречението.- Според вас каква е днешната функцияна литературата и в какво положениесе намира писателят в обществото?Литературата не може да влияе наобществото, но може да влияе върхуотделния човек.Въпреки големия успех на МАЙКИТЕ и натеатралното представление по романа,детската престъпност продължава да сеувеличава, агресията в училищата също.Никакви закони не се смениха, всичко сиостана такова, каквото е.И все пак... може би някои родители да састанали по-внимателни и по-нежни сдецата си. Дори едно-единствено дете дае получило повече обич - ще съм изпълнилазадачата си на писател.

- Някъде прочетох, че ви е отнело самоедин месец, за да напишете романа„Емине”. Какво време посветихте на„Майките”?- Написах го за два месеца. Но вътрeшносъм го писала цял живот.

Благодаря ви за вниманието, коетоотделихте, и за любезността!Благодаря и на теб, Алфонсо, заотношението ти към България ибългарската литература! За мен енаистина голяма чест, че млад,амбициозен и чувствителен човек катотеб се спря на МАЙКИТЕ и отдадетолкова труд и внимание на работата сивърху превода. Пожелавам ти от все сърцеоще много преведени книги!

Алфонсо Лондеро е италианскибългарист, който тази година се

дипломира в Триест с анализ и превод наромана „Майките”. Предстоииздаването на „Майките” на

италиански.

Стопроцентов риск

или за устройството на литературата

Г Л А С О В Е

П Р Е М И Е Р А

6 Литературен вестник 19.-25.05.2010

Италианският романтизъм остава всянката на английския и немския, коитоса двете най-изявени националнипроявления на направлението в рамките назападноевропейската литература. Въпрекитова той излъчва няколко ярки имена,оставили значима следа в историята назападноевропейската култура. Сред тяхтрябва да бъдат изтъкнати ГабриелеРосети (1783-1854), Силвио Пелико (1789-1854), Алесандро Мандзони (1785-1873),Изабела Албрици (1760-1836) и ДжакомоЛеопарди (1798-1837). Теорията наиталианския романтизъм е дело наДжовани Берше, чийто предговор напреводите на баладите на Бюргер„Полусериозно писмо на Хризостома” сепревръща в манифест. Италианскиятромантизъм е свързан с борбата занационална независимост, което даваотражение в литературата, опитвайки седа наложи идеята за достойна и духовнозряла нация. Сред тези опити може да сесчитат и творбите на Изабела Албрици„Портрети” и на Джакомо Леопарди„Мисли”.Жанрът на “Портрети” на ИзабелаАлбрици е неопределен и хибриден, тойсъчетава в себе си картинното описание,психологическия анализ, биографичнитеданни и романтическите идеализации нагероите. В книгата са събрани портретина посетителите във венецианския салонна авторката. Изабела Албрици се ерадвала на значителна популярност катоедна от най-атрактивните и обаятелнисветски дами на епохата. В салона йприсъстват видни личности отсъвременността, които се различават попрофесия, възгледи и нрав. Така книгата йна практика събира една богата галерия отчовешки образи, съчетаващи някои от най-големите достойнства, но и слабости нахората от епохата на романтизма.Авторката работи дълго върху своятакнига, кoято претърпява общо четирииздания. Те са постепенно обогатявани идопълвани, за да получат окончателния сиоблик през 1826 година. Творбата получавазавършения си вид с прибавените към неямедни гравюри, вероятно изработени отсамия Виван Денон. С това образ и слово сасплавени в едно, за да придадат по-голямаплътност и живост на характерите.Началото на книгата на Изабела Албрици епоставено с посвещение къмседемгодишния й тогава син. В негоавторката споделя надеждата сиДжузепино да последва примера надоблестните и да избягва съдбата назлощастните хора, обрисувани в творбатай. С това тя издава целта на своята книга– поуката от доброто у човека ипреодоляването на всички слабости инедостатъци на характера. Портретитеса насочени към поколенията, коитотрябва да бъдат възпитавани инапътствани чрез примера напредходниците. Именно опитът е този,който учи и облагородява характера, авъзпитателното четиво може да дадебезценни съвети и препоръки приоформянето на пълноценна и истинскизначима личност. Подражанието на най-добрите съществували хора води додуховно израстване и бележи усилието засъзнателно усъвършенстване начовешката същност.Първият портрет в книгата е средмалкото останали анонимни, като сепредполага, че той представя образа наМери Грег Магнайър, единствената жена впоредицата. Заглавието „Незаслужено мезакрива воалът” идва от сонет на

Петрарка и изобразявапривлекателен женски образ,който пленява със своятатайнственост иестественост. Воалът тук сепоявява и като метафора,

насочвайки къмамбицията наавторката в книгатаси да разкрие част отистината за своитегерои, но инапомняйки заизначалнатаскритост начовешката същност,до която никоеописание не може дадостигне в цялост.Портретите рисуват едновременно чертиот външния вид и характера наличността, те наслагват остроумни ипроницателни впечатления, разкривайкини силата и убедителността на женскияпоглед. В думите на Албрици се усещастремежът й да достигне дохарактерното у своите герои, да разгадаетехните чисто човешки качества ипредразположения. Особен интерес заавторката представляват образите натворци, които поставят въпроса доколконравственото благородство езадължителна черта за човека наизкуството, отдаден на желанието даслужи на една възвишена и духовна кауза.Романтизмът има недвусмисленопредпочитание към творческата личност,която достига до по-високи сфери начовешкото съществуване и обитавакрасивия и самотен свят на изкуството.Албрици обаче се интересува също отчисто човешкия облик на твореца, отумението му да съществува в света надругите хора и да общува пълноценно стях.Понякога авторката се колебае дали еуспяла да предаде цялата пъстрота имногообразие на героя си, както изповядванапример в случая с Луи дьо ла Мезонфор.Достойнствата на личността засенчватвсякакви възможни думи и правятсловото недостатъчно, за да отразиблестящия образ на изобразявания субект.Тогава авторовото безсилие е показаноили като резултат от беглотопознанство с героя, или от неумелосттана думите: „Зле го обрисувах, и накратко,забелязвам: защото само колкото бегламълния го опознах, а и думите несъответстваха на възвишените ми мисли.Тази няколко щрихи обаче, каквито и да са,са огледало на истината и както ги езапечатало и ревниво съхранило сърцето,така ги доверява на белия лист.” Друг пътнесполучливостта на портрета се дължина изменчивостта на нрава или на самитенесъвършенства на характера. В някоислучаи неточността на описанието седължи на приятелството към героя,което влияе на преценката за него ипроменя действителния му облик. Така сеслучва с портрета на Жан-БатистЧервони, но тук за разлика от реакциятапри „елементарните” приятелстваАлбрици не засилва достойнствата нагероя си. Тя, напротив, преувеличаванедостатъците му и изтъква недостигана добродетелите, тъй като съизмерваприятеля си с образеца на човешкосъвършенство. Оттук и прекалено

високите изисквания на авторката, коятоне се задоволява с посредствеността итърси най-висшите възможни прояви наличността.Понякога в портретите могат да бъдатоткрити известни противоречия, но те сарезултат от вътрешнатапротиворечивост на описваната личност,а не на несъвършенствата на описанието.В повечето случаи обаче Изабела Албрицинабляга на положителните черти насвоите герои, сякаш умее да вижда повечедостойнствата, отколкото

недостатъците. Така дори ислабостите на героите й саразкрити без остро изобличение ивисокомерие, като естественистрани от сложността начовешката природа.Безспорно един от портретите,които предизвикват най-силенинтерес в книгата, е този наДжордж Гордън Байрон. Той явно ебил от особено значение и засамата Албрици, тъй като е най-дългото и плътно описание втворбата. Портретът на Байронзапочва с мото – стихотворениеот Ламартин, последвано отописание на външния вид на поета,

впечатляващ с красотата си. ИзабелаАлбрици не е пропуснала да отбележи инесъвършенствата на този изключителенобраз, а именно специфичното поклащанена походката, причинено от недъга накрака. Обрисуваният след това характерима своите слабости и достойнства, нотова са слабостите и достойнствата наедин велик поет и на една изключителналичност. Мощта и обаянието й личаткакто от поведението, така и от думитей. Портретът на Байрон е добавен следнеговата смърт и в него личи с особенасила идеализацията на загиналия героичнопоет, отдаден на една дълбоко хуманнакауза.Понякога словесните портрети имат зацел компенсаторното набавяне наживописни платна с лика на героите,какъвто е случаят с Естебан де Артега,отказал да бъде нарисуван за поколенията.В своята книга Изабела Албрици запечатвавъншния вид и личността на някои отнай-ценните имена на епохата и с товаобогатява представата ни за нея. Всъщото време творбата е отправена катопредизвикателство към читателя,защото от начина, по който тойвъзприема нарисуваните портрети, можеда се съди за собствения му характер иличност. Всичко това превръща творбатана Изабела Албрици в изящно имногопластово произведение, коетосвидетелства за богатата писателскадарба на своята авторка.От своя страна „Мисли” на Леопарди есвоеобразно продължение наморалистката традиция на класицизма иособено на максимите на Ларошфуко.Произведението се състои отсравнително кратки размишления пофилософски и актуални проблеми, апонякога се откриват и поучителниразкази от живота на определениличности. В този смисъл може да кажем,че целта на книгата е както поуката,така и забавлението.Сред някои от най-интересните мисли наЛеопарди се нареждат разсъжденията муза смъртта и старостта, за тайната,която не може да бъде опазена, заобразованието, политиката, изкуството,науката. Значителна част от мислите сасвързани с редица човешки слабости ипороци, които по някаква причина савпечатлили автора и са насочиливниманието му към себе си. Такива санапример високомерието и гордостта,както и прекомерният стремеж у някоииталианци да четат и декламиратсобствените си съчинения, което издава

тщеславие и склонност към похвали.Разновидност на този порок е говоренетоза себе си, което единствено може даудовлетвори голяма част от хората икоето довежда до смъртно отегчение по-любезните, които се съгласяват даизслушат събеседниците си. В тозисмисъл общуването между хората итехните разговори според автора сасведени до самохвалството на едни идосадата у други.Част от размислите на Леопарди засягатчисто философски теми и звучат катосентенции. Те са кратки и реторическииздържани, за да привлекат вниманието начитателя и да бъдат лесно запомнени.Такава е например следната мисъл: „Нямапо-мъдър знак за това, че не си никакъвфилософ и мъдрец, от това, да искашцелият живот да бъде философски имъдър.”Изкуството и литературата също честозанимават италианския мислител. Спореднего обаче в основата им стои невдъхновението, а самозванството, коетое изобщо градивната единица наобществения живот. Според Леопарди„самата природа самозванства с човека”като позволява на въображението данаправи живота по-привлекателен.Истината е твърде проста и бедна, затоватя не е достатъчна за хората. Те иматнужда от нещо, което да разнообразисвета и да го направи по-очарователен.За разлика от Изабела Албрици Леопардипроявява склонност по-скоро да съзираслабостите и недостатъците на хората,отколкото техните добродетели. Той севглежда в пороците, за да ги порицае и даотрече всички негативни страни вчовешката природа. За хората сахарактерни куп несъвършенства и те немогат да бъдат премълчавани, защото сачаст от същността им. Според авторание много често се заблуждаваме, чегрешките в характера ни остават скритиза другите. Истината е, че никоя слабостне минава незабелязана и именно затовамислите на Леопарди често се насочваткъм тази същностна страна отчовешката природа.Понякога разсъжденията на Леопарди сакратки единични фрагменти, друг път теоформят тематично ядро, посветено наопределен проблем, привлякъл вниманиетона автора. Такъв минидиалог се формирамежду LXVII и LXVIII мисъл, посветени наскуката. Противно на всеобщото мнениеза автора тя представлява „най-възвишеното човешко чувство”. Скукатаотличава хората от животните порадимащабността на човешките копнежи,които нищо на света не може да задоволи.Скуката е присъща на духовно богатитехора, защото само те могат да усетятпразнотата на голяма част отзаниманията в живота. Така парадоксалноскуката се превръща в добродетел ибележи величието на човешкия дух.Като цяло „Портрети” на ИзабелаАлбрици и „Мисли” на Джакомо Леопардиса две от незабравимите лица наиталианския романтизъм и чрезтематиката си се вливат в поредицатапроизведения, посветени на стремежа къмусъвършенстване и духовно обогатяванена човешката личност. С това тепридобиват общочовешко значение и сепревръщат в безценни свидетелства заепохата и за достиженията назападноеропейския романтизъм.

ПЕТЯ АБРАШЕВА

Изабела Албрици, „Портрети”, прев. отиталиански Дария Карапеткова, изд.„Алтера”, С., 2009. Джакомо Леопарди,„Мисли”, прев. от италиански ВладимирГрадев, изд. „Алтера”, С., 2009.

Лицето на италианския романтизъм в „Портрети”на Изабела Албрици и „Мисли” на Джакомо Леопарди

7

П Р О Ч И Т

Литературен вестник 19.-25.05.2010

Ронан Макдоналд

„Всяка страст граничи с лудост, нострастта на колекционера граничи слудостта на спомените.” Думите са наВалтер Бенямин. Според негоколекционирането предпазва уникалнипредмети от претопяването им катоцяло: предметите от една колекция неподлежат на класифициране като тип,като по този начин запазват своятаиндивидуалност, своята уникалност.Както се казва, не можем да разграничимдетайла от цялото, но Кемал Басмак,разказвачът и протагонист в новия романна Орхан Памук подобно на Бенямин сеопасява от обратното: от загубата начувствения и непосредствен обект вабстрактната мисъл или отизкривяванията на отминаващото време.За Кемал поривът към колекциониране еначин за улавяне на изгубеното време, заизбавяне от страданието. „Музей наневинността” разказва една история заеротична обсебеност и изгубена любов,която се развива в Истанбул през 70-те и80-те на XX в. Темата за обреченаталюбов едва ли е много оригинална, ноПамук я извайва във фина творба за вина иневинност, традиция и модерност,жертвоготовност и унижение, заспомени, време и щастие. През 1975 г.Кемал, син на заможен истанбулски род, енаскоро навършил трийсет години и есгоден за Сибел, по всеобщо мнениеидеалният брачен партньор. Един ден,докато търси да купи модерна чанта засвоята годеница, той влиза в луксозенбутик, където среща красивата,осемнайсетгодишна Фюсюн Кескин,далечна негова роднина от по-бедносемейство. Кемал се впуска в тайна аферас Фюсюн, като започва да се среща с неявсеки следобед в един от неизползванитеот семейството му апартаменти. По-късно той си дава сметка, че бурнитестрасти с нея са „най-щастливият миг вживота му”. Веднъж една от обеците наФюсюн пада и се изгубва в чаршафа налеглото. Впоследствие тя се превръща веднa от вещите в неговия „музей наневинността”, колекция от страннипредмети, свързани с неговата любима,която Кемал събира през годините.Двойственият му живот взема връхнаточка по време на тържествата загодежа (илюстровани като брилянтнасатира на турския елит), където средгостите фигурират лица като първататурска носителка на приза „Мис Европа”,бившият министър на външните работи иедин нелицеприятен журналист насветски клюки. Увлечението му етолкова силно, че той изпросва покана заФюсюн и не се откъсва от нея презцялата вечер. Тържеството обаче слагакрай на тяхната връзка и поставяначалото на неговото продължителнострадание. Той си въобразява, че виждаФюсюн, носеща се по улиците, и не спирада се връща в апартамента, обител натехните любовни срещи. В своятаобърканост и горест той признава предгоденицата си за своята афера, а годежътим е на път да се разпадне. Нищо не можеда утеши сърцето на Кемал по загубатана Фюсюн освен моментното облекчение,което намира, докато докосва и държивещите, свързани с нея, докато составения в пепелника фас „нежно игальовно търка бузите си, челото, врата икухините под очите като медицинскасестра, мажеща с мехлем дълбока рана”.Не е необичайно в подобна ситуация човекда бъде привлечен от вещите, пазещиспомена от съвместния живот сизгубената любов. Мнозина от нас могатда си припомнят любовните травми намлaдини и как сме галили с пръсти кичуркоса или сме плакали върху скъпа дреха налюбимия. Но фетишизмът на Кемалприема особено силна форма. При всякопосещение в дома на Фюсюн, където тяживее със своя „фатсо”, съпруг, и сродителите си, той задължителнооткрадва по някоя вещ. През осемтегодини, в които той посещаваКескиновия дом, успява да задигне 4213

фаса, 237 шноли, 419 лотарийни билета,една солница и едно стъргало за дюли.Подобно на онези сладки „мадлени” приПруст тези вещи позволяват на Кемал дасе пренесе отвъд времето, без да изменя иизопачава ретроспекцията. Тукколекционирането не носи елегиченхарактер, а по-скоро крие очакване.„Истинските музеи са места, къдетоВремето е трансформирано вПространство”, отбелязва той, надявайкисе, че посетителите на неговия музей „щеизгубят всякакво усещане за Време”. Товаоткъсване от миналото, което героятполучава чрез вещите, съдържа част отсмисъла на „невинността” в заглавието.Невинността може да бъде спечелена сполучаването на достъп до оназичувствена специфика на отделни вещи имоменти. Тайната на щастието споредКемал е разчленяването на привиднатапоследователност на наративното цяло,представата за времето като континуум,на отделни, самостоятелни моменти:„За мен щастието е във възкресяването наонези незабравими спомени. Ако се научимда не гледаме на живота си като правалиния съгласно Аристотеловитепредстави за Времето и спрем да ценимцелостта му вместо отделнитесъкровени моменти, всеки един поред,тогава чакането в продължение на осемгодини край масата на твоя любимпрестава да изглежда странна и смешнамания, а приема други измерения, като сепревръща (както ще се убедя по-късно) в1593 щастливи вечери край масата наФюсюн. Днес всяка една вечер, в коятогостувах в Чукучума, дори най-тежките,безнадеждни и унизителни срещи виждамв спомените си като щастие.”Въпреки всички моменти на болка истрадание това щастие еположителната нотка, с която романътсвършва. Едно от многото противоречияи парадокси в „Музей на невинността” секрие в налудничавоста на колекцията исъвсем уравновесния и подреден ум наколекционера. Въпреки интезитета наописаните чувства тонът е умерен ипряк, дори теоретичен. Осемдесетте иедна кратки глави заедно с картата вначалото и индексът с имената нагероите в края показват, че независимоколко лична е темата, романът еподробно структуриран и подреден.Кемал обича списъците и числата. Тазилека таксономия контрастира, или можеби компенсира, интензитета иафинитета към емоционалния спектър,като съчетава абсурда с горчивината. Тя екато привлекателен глас и със сигурностблагодарение на превода на МорийнФрийли, в него се улавят и преливат безизлишен акцент онези тънки, нюансиранисоциални моменти и психологическисъстояния.Логичният начин, по който Кемалпредставя своята мания и кроежи как дасе сдобие с вещите на любимата,размиват границите на правдоподобното,като добавят антиреалистична нотка.Тук срещаме доста често ефекта наразмиване на реалното и фиктивното,остатък от по-раното увлечение наПамук по експерименталнатахудожествена литература. В края наромана Орхан Памук, новелистът,разкрива как буквално е“вентрилоквизирал” своя герой Кемал понегова молба. Кемал се нуждаел отразказвач от първо лице, който даразяснява на посетителите предметитев неговия музей и за целта възложилзадачата на Памук. Но размиването не сеограничава със страниците на романа:стана ясно, че Памук е закупил сграда вИстанбул, която ще представлявадействителен „Музей на невинността”,който се очаква да отвори врати в краяна 2010 г.

Въпреки разширението на наративния гласи обществените загатвания задействителен „музей”, читателите бихадопуснали, че темата за еротичнатаобсебеност в „Музей на невинността” епо-слабо исторически и политическизастъпена в сравнение с другите два най-известни романа на Памук: „Името ми еЧервен” (2001) и „Сняг” (2004). Това бибило подвеждащо. Когато Кемал сеопитва да убеди Орхан Памук да разкажеисторията му, той признава, че се езатруднил със „Сняг”, защото не обичаполитиката. И все пак, именно чрезподобни наративи и чрез отказа на героикато Кемал да погледнaт къмисторическата действителност,политическата нотка в романа намиранастойчив израз. Позлатеният живот наевропеизирания елит на Турция с вноснияалкохол, марковите дрехи излорадостните клюки се основава насвоето откъсване от света наобеднялото, бедстващо болшинство.Военните преврати и левите иликрайнонационалистичните активистипочти не засягат Кемал и неговотопривилегировано обкръжение, сякашполитическото положение в странатамалко ги касае. Но невъзмутимият имматериалистичен живот създававпечатлението за разкъсано, покварено изадушаващо класово разслоение. Кемал,разбира се, е погълнат от своятаеротомания до такава степен, че напълногуби интерес към старите си приятели исемейния бизнес, камо ли към по-широката политическа реалност. И всепак политечският смут за онова времепредставлява ударния фон, на който серазвива основното действие на романа.Критичният тон към политиката енамекнат чрез привидно обикновениавторови отклонения. Моралът наромана в почитаната традиция наСуифтовата сатира е прокаранпосредством невъзприемчивостта наразказвача. Изобразяването нанеприятните социални вълнения вИстанбул не се нуждае от авторовкоментар. По-широкият контекст,касаещ обществото, е мястото наТурция в световната сила и престиж инасилствената деислямизация, върхучиито основи Ататюрк гради съвремениялик на Турция. Подобно на „Истанбул -спомени за един град” (2005) романът повъзхитителен начин пресъздаваИстанбул, „моста между Изтока иЗапада”. И все пак читателят, койтоиска да постави Истанбул катопристанищен град на междукултурнияобмен и търговия и следователно катомясто, обещаващо да осъществисближаването на Европа и Азия, ще бъдеразочарован. В романа присъстванемаловажна сцена, в която Кемал иФюсюн отиват да поплуват в Босфора иза миг се озовават еднакво далеч, кактоот Азия, така и от Европа. Това пораждастрах, а не примирение. Тези истанбулскиграждани, люлеещи се между две култури,не се носят по вълните, а направопотъват.Това в голяма степен се дължи нанеравнопоставеността по отношение навлиянието и престижа. За богатитежители на Истанбул Западът се свързва сновото и желаното. Дрехите изабавленията идват от Париж, Лондон,Ню Йорк, Холивуд. В момент от романаедин от персонажите е осмян зарадижеланието му да отиде в „А ла турка” иинтереса му към турската музика ипостите по време на Рамадан. Въпрекипросперитета и престижановобогаташите страдат от силнакултурна нищета и отчужедние. Товаопределено не е здравословно съчетание, aпо-скоро използване на привнесенатакултура като опора на вътрешнитекласови разслоения. Моделът назападната култура, която те поглъщат,изисква отричане от местнитеценности.В речта си от 2006 г. при получаването наНобелова награда Памук сподели зачувствата на културна малоценност и

ограниченост, с които се е сблъсквал,докато е израствал в Истанбул: „Вцентъра на света съществуваше живот,по-богат и вълнуващ от нашия собствен,а аз стоях извън него с все Истанбул и всеТурция.” Неговият нов роман се въртиоколо това чувство за обезнаследяване,като изобразява натиска наобществените нагласи в страна,хипнотизирана от модата и стила наЕвропа, която от своя страна реагира сбезразличие или пренебрежение. Когатонай-добрият приятел на Кемал, Заим,търси начин да представи нещо местно –първата собственотурска безалкохолнанапитка – той е принуден да я промотирав реклами с участието на русокосогерманско момиче. Други турци носятчасовници в стил „изток-запад” сарабските цифри от едната страна иримските от другата. Това говори закултура с деликатно и имитативночувство за модерност, възседнала двенесъвместими ценностни системи. Отжените се очаква да бъдат сексуално„независими” като западните, но също ида пазят девствеността си. Изкушаващое да погледнем на ухажването на Фюсюнот страна на Кемал, въпреки годежа мусъс заможната, френска възпитаничкаСибел, като на алегория за това разбиточувство за принадлежност.Ако увлечението по чуждата мода говориза обезличаването на турскатабуржоазия, точно чрез ходенията си вчужбина Кемал проумява процеса накултурно обедняване у дома. В копнежаси да построи своя мечтан музей тойобикаля 5723 музея по света, много откоито са малки, закътани колекции. Спътуванията си той преоткривамястото на своя дом в картата на света.„Една вечер, докато запивах сам в бара нахотел „Дю Норд” и наблюдавахнепознатите лица наоколо, се улових дазадавам същите въпроси, които си задававсеки турчин, който излиза в чужбина(ако има поне някакво образование ипари): „Какво ли мислят европейците замен? Какво ли мислят за всички нас?” Аконякога Кемал се е чувствал на място сбаналния европоцентризъм сред кръговетев Истанбул, сега той започва да вижданесъответстието от опита заприобщаване към свят, който въобще негледа на теб като на свой. Точно с цел даповдигне самочувствието на незападнитестрани той решава да построи своямузей. „Докато Западът се гордее със себеси, по-голямата част от света живее всрам. Но ако предметите, коитопораждат срама бъдат изложени в музей,те мигновено се превръщат в обекти,будещи чувство на гордост.”Ако музеите дефинират представите низа култура и цивилизация, като излагатна показ тотемизирани предмети, тогавамалкият по размер, почти незаконенмузей, предложен от Кемал, ще отвориврати за съвсем различен тип колективнапамет. Той превръща зърнатия предмет,краткотрайния поглед, пренебрегнатияживот в свещена реликва от нечие личнобитие, като разкрива живот, разделен напоредица от независими моменти.

Преведе от английскиЕЛЕНА ЩЕРЕВА

Манията на Орхан ПамукВ необикновения въображаем музей на турския Нобелов лауреат

РОНАН МАКДОНАЛД е директор намеждународна фондация Бекет истарши лектор в университетаРийдинг. Последната му книга е

„Смъртта на критика”, 2007.

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 19.-25.05.2010

Постановката е „След дъжда”, пиеса накаталунския автор Серджи Белбел, превод НеваМичева, мястото е Военният театър, режисьор еНиколай Ламбрев-Михайловски. Но не за пиесата,нито за режисьора ще говорим тук, макар че и теимат своето значение за конструирането на речта(ми), говоренето ще бъде за актьорите, участващи вспектакъла. А те са: Ангел Генов, Милен Миланов,Анастасия Ингилизова, Гергана Данданова, ЛидияИнджова, Eкатерина Стоянова, Леонид Йовчев,Радосвета Василева. Защото през товапредставление, а и през други актьорски случвания –театрални, телевизионни или филмови, опираме дофеномен, който винаги ме е занимавал и на койтовсе съм се опитвал да открия обяснение –всеотдайността на актьора към всичко, коетоиграе, колкото и то понякога като текст да е най-малкото мъчително, а като режисура – най-малкото разочароващо. Които две „най-малки”обаче, ако за зрителя са видими, за актьора саневидими – той им се вдава с цялото си същество идуша, без да се пита струва ли си вдаването му илисе вдава всуе.„След дъжда” е шантава пиеса. Толкова шантава, чете увлича именно със своята шантавост. Използваза своя завръзка разпрострялата се като епидемиянад целия свят антитютюнопушаческа истерия:който пуши, е негодник. Или, най-малкото,безотговорен нехранимайко. Тази нагласа на все по-отдаденото на „здравословен” и „природосъобразен”начин на живот западно общество Стивън Кингнарича „здравен фашизъм”. Квалификацията е,разбира се, пресилена, преувеличена, възмущавамнозина, но има в нея и частица истина: дали щебъдеш подлаган на ограничения заради това, че течепримерно 25 % еврейска кръв във вените ти, илизащото дядо ти е притежавал малка работилничказа стъкло, или понеже влизаш да се молиш в черква, ане в джамия (обратното пак важи), или защото сисвикнал от време на време да държиш в ръката сималък никотинов цилиндър и да всмукваш от него –причината, а и следствието са все едни и същи –желанието за ограничаване на свободата. Да неспоменавам в тази връзка учудващия факт, че вХоландия леката дрога, размекваща мозъка, еразрешена, докато цигарите (които, наистина, същоимат тежки здравни последици, ала никой не можеда ги обвини, че отслабват мисленето) са поставенипод запрет. Излиза, че ако си здрав полуидиот засъвременния корпоративен капитализъм е напълноприемливо, докато да си кашлящ умник – въобще нее прието. Хич не случайно май загубите оттютюнопушенето се измерват в работничовекочаса – ценен си единствено като работар,като брънка от огромната пазарна машина, всякадруга твоя характеристика е незначителна,ненужна и от лукаваго. Arbeit macht frei...Белбел радикализира точно този свръхпрагматиченпривкус в дискриминацията на пушачите и още вначалото всички преминават през нещо катоинстантиращ фирмен детектор на истината, за даизлъжат – „Не пуша!” След това започват катоплъхове (или като птички Божии, на който кактому харесва) да се измъкват на покрива накорпоративния небостъргач, за да дръпнат по единфас. По време на това дръпване се преплитатистории, разкази, предположения, копнежи, сънища,желания, мераци, амбиции, интриги, разочарования,загуби, печалби... Панаири на суетата, човешкикомедии, американски трагедии. Като актьоритесе втурват със самоотвержена страст впредставлението, правят всичко възможно то да сехареса и да удовлетвори публиката. Любопитното

е, че ако се доверим на прословутатаформула, че имаме комедия там, къдетопиесата завършва със сватба, а трагедия– където завършва със смърт, Белбел по-скоро е искал да напише трагедия, през

която да се види безплодността на всяко усилие иефимерността на всяка стабилност. „След дъжда” евсъщност „Преди дъжда”, героите в своите репликинепрестанно наблягат на факта, че не е валяло от седмици,все го чакат тоя дъжд, а когато идва, оказва се, чечакането им не е за дъжд, а за потоп. И те го знаят, новъпреки това се стараят в дребните си житейски ипрофесионални сметчици, в обречените си любови и още по-обречените си амбиции. Всеки си има своята лудост итази лудост (го) изкарва на/връз покрива. Една пространнаалегория на днешния свят, която го зачерква от сфератана разума, показвайки ни и причините за това –прекомерния му практицизъм, консумативизъм, анти-емоционален логицизъм.В една такава посока на сценично режисьорско развитиеот пиесата би се получил един разтрисащ катарзис,отхвърлящ всички най-аплодирани „ценности” на днешния

свят.РежисьорътНиколай Ламбрев-Михайловскиобаче е предпочелда се впусне вдруга посока – нафарса, пародията,бутафорията,водевила дори. Скоето, за жалост,е лишил текстаот критическияму заряд, извадилму е жилото,обезкостил го е.Предпочел е да гонаправи някак по-приемлив запубликата, да нея разглавичквамного-много, дане й навира в лицето печални и обиждащи я истини. Не явкарва на сцената, оставя я отвън – само зрител, неучастник. Вместо да я взривява, я забавлява. Прочее, малкорежисьори в България си позволяват харесвания от менпровокативен радикализъм спрямо публиката, сещам се заЯвор Гърдев, Теди Москов, Деси Шпатова, понякога СашоМорфов и Лилия Абаджиева. Останалите предпочитат дане я дразнят, а да я гъделичкат. И точно на таковагъделичкане сме свидетели в интерпретацията наЛамбрев-Михайловски – безобидно, беззъбо, добродушнокато печена тиква. И ако не беше играта на актьорите,които съвсем буквално изнасят представлението на гърбаси, щеше да бъде и с нищо незапомнящо се. Те обаче взематнещата в ръцете си и превръщат постановката в типиченактьорски спектакъл, връщайки ни към онези отколешниславни театрални времена, когато именно актьорът, а нережисьорът е бил водещият сценичен деятел. По думитена Павис, настояли са за собствено творчество. За дабъдем справедливи, трябва да кажем, че им помага съссигурност и посоката, предпочетена от режисьора. Заактьора е много по-лесно, струва ми се, да бъде шут,отколкото прорицател. За разлика от пишещия, комутодоста по-трудно се отдава смешното, за актьора то не епроблем, в него той е в стихията си. Това е интереснотворческо разминаване, което, струва ми се, може да сеотдаде на следното: ако първоначалното предназначение

на езика и думите е била комуникацията – независимо далис божествата, или с ближния, то там няма място за смях,шеги и закачки – всичко трябва да е сериозно и истинно, зада приеме богът молитвата ти или да те разбере другият.Чак после, с развитието на езика, а и на цивилизациятасловото е можело да служи и служи за развеселяване.Докато движението – по простата причина, че то е винагиистинно и никога лъжливо (пък дори понякога да гонаричаме финт) е нямало проблем с изразяването насмешното, защото отсрещният винаги ще го разпознае,винаги ще го отдели от другото, сериозното. Никойникога не може да сбърка за някое куче или каквото и да етам животно кога го заплашва и кога се радва. За разликаот думите, които трудно подлежат на разпознаванеотнесени към истината и лъжата, при движението (акта,откъдето и думата актьор) такова объркване е рядко,почти невъзможно. Освен това „смешното” тяло, дори и

когато имитира някого, е винаги твоето собственотяло, тоест уязвява и само себе си, не единственодругия, докато за думите това съвсем не може дасе каже: много често те са отровни само навън,докато теб не те засягат. „Смешното” тяло неможе да лъже и да убива, „смешните” думи могат.Точно в този смисъл и тялото на актьора, което еинструментът на неговото художествено битие,никога не лъже каквито и думи и роли да изпълняватой. И винаги си личи кога е искрен и искрено сезабавлява. Никога например няма да забравядействието, с което Милен Миланов приключи,така да се каже, финалния си поклон след края на„След дъжда” – фръцвайки се, се плясна по задника.Типичен шутовски жест, жест на палячо, наарлекин, карагьоз и аркашка, изявил по този начинудоволствието си да бъде на сцената, кефа си даиграе. Или пък претълкулването на ГерганаДанданова по „покрива”, при което косъмчетата покожата ми настръхнаха – ще падне, ще се пребие!Или зелените обувки на Лидия Инджова... Или

огъващото се сладострастие наЛеонид Йовчев... И може биточно това е тайната наспособността на истинскияактьор, комуто страстта къмиграта кипи в кръвта, да сеотдава без остатък на ролятаси, независимо от качествотона репликите, които авторътвлага в устата му, или отхарактеристиките наизпълнението, кояторежисьорът иска от него:истинският актьор играе стялото си, което никога нелъже. На него свири той икогато свири фалшиво, товавинаги личи. Но понеже ехудожник, артист, творец, тойне може и не иска да си позволифалшиво свирене, дори когатозададените му ноти не са от

най-добро качество. И взема тогава нещата в свои ръце,поема ги с плещите си, изпитва ги на гърба си и ги извличасъс снагата си – тялото му вибрира, крещи, трепти и звучив мелодията на играта с неистовството на желанието исъс страстта да звучи вярно, да звучи истинно, да звучиправдиво. Превръщайки и най-тромавите думи в поезия, инай-несмислената постановка в празник... Поезия и празникна/за тялото-инструмент.Тук е отговорът на въпроса, с който започнах: ако тялотое инструментът на актьора – а то е, това е неоспоримо, –той няма друга опция за този инструмент, освен да гоизкарва на сцената, за да го държи във форма. Без значениекаква е тази сцена – театрална, филмова, телевизионна:инструментът трябва да е там, за да не клеяса,поръждавее и ерозира. Без сцената актьорът не е актьор,защото тя е единствено място, където той може дасвири с единствения си художествен инструмент, койтопритежава – своето тяло. Той е обречен ней, защото еточно актьор – човек, който със своето тяло правиизкуство. Или, ако перифразираме Джон Остин, който стялото си върши неща.Актьорът е обречен да бъде сценострастник, защотосцената е единственото място, където неговиятединствен инструмент единствено звучи...

МИТКО НОВКОВ

Актьорът, този сценострастник

Милен Миланов в сцена от спектакъла

Леонид Йовчев в сцена от спектакъла

9Литературен вестник 19.-25.05.2010

Роден през 1954 в Нагасаки,през 1960 се премества заедносъс семейството си в Англия с

намерение след една година да севърне в Япония, но остава там.

Ишигуро, наричан отприятелите си Иш, учи в

университета в Кент иуниверситета в Ийст Англия.

Изглежда, че Ишигуро епостигнал перфектния баланс

на човек, имигрирал още вдетските си години. Той, разбира се, е японец. Но

речта и маниерите му са напълно английски,акцентът и начинът му на говорене издават

възпитанието и образованието му. Пет от шесттему изкусно написани романа с публикуването си

придобиват международно одобрение и признание, закоито много автори не могат и да мечтаят. Четири

от романите му са номинирани за наградата “Букър”– една от най-престижните награди за англоезичналитература – третият му роман „Остатъкът от

деня” (The Remains of the Day) я печели през 1989, а през1993 по него е създаден филм с участието на Антъни

Хопкинс и Ема Томпсън. Сценарист е на филма„Бялата графиня” (The White Countess, 2005) на

режисьора Джеймс Айвъри. През 1995 Ишигуро еудостоен с титлата офицер на ордена на

Британската империя, а през 1998 във Франция ставакавалер на ордена за изкуства и литература на

френското министерство на културата. Ишигуроживее в Лондон със съпругата си Лорна и

осемгодишната им дъщеря Наоми. На българскиячитател е познат с романите си „Остатъкът от

деня” на издателство „Рива” през 2001 и с последнияму роман „Никога не ме забравяй” (Never Let Me Go) на

издателство „Колибри” през 2008.

Г-н Ишигуро, „Никога не ме оставяй” е шестият вироман за 23 години. Защо пишете толкова бавно?- Не мисля, че има нужда да пиша по-бързо. Броят накнигите не е от толкова голямо значение. Смятам, че епо-важно самите книги да се отличават с нещо отостаналите.

Вече продадохте над един милион копия от книгата сина английски, но тя е преведена и на още 28 езика.- Лично за себе си не правя отчет на такива данни, нопризнавам, че в наши дни има голяма разлика междуписателите, които реализират големи продажби и тези смалки. Често дори писатели с голямо име, че дори иНобелови лауреати, не се продават в големи тиражи.Затова ми се струва, че е много трудно да се разбере какживее един писател. Някои са милионери, а други умиратот глад. Факт е, че през последните 10-15 години ванглоезичния свят някои писатели могат да влияят насветовния пазар.

Младите немски автори твърдят, че за да сиизвоюваш име в Германия, трябва първо да си успешенписател в Америка.- Чудесно е, че германците насочват поглед извънграниците на родината си и обръщат внимание и наамерикански и британски автори. От друга страна, тазитенденция ме тревожи. Всяка страна трябва да секонцентрира върху своята собствена силна литературнатрадиция и след това да се интересува от чуждите.

Какво означава за вас, че сте автор, признат в целия свят?- Означава, че до две години след издаването на всяка моякнига, тя ще бъде рекламирана в целия свят. Означава, чеще бъдат организирани четения на книгите ми, ще мивзимат интервюта и т.н. Друг аспект наинтернационалността е, че ако се налага да обяснявамтук, в Германия, или където и да било другаде защо съмнаписал части от творбите си по един точно определенначин, а не по друг, когато се прибера вкъщи и седна дапиша следващата си книга, трябва в съзнанието си даимам предвид, че творбите ми ще бъдат превеждени.Нещо, което звучи много добре на английски, може да нее звучи добре на другите езици, тъй като става въпрос заигра на думи, имена на известни марки или културниреференции. Аз самият чувствам натиск, че трябва даизчистя тези неща от стила си. А това понякога можеда бъде много опасно.

Но не считате ли, че именно вие сте подходящ заопределението интернационален писател? Роден сте вЯпония, израснали сте в Англия, където сте сепреместили на петгодишна възраст. Чувствате ли севсе още свързан с японската култура?- Разбира се, Англия е моята родина. Но родителите миса все още живи и здрави и когато говоря с тях потелефона, им говоря на лош детски японски. С тяхобщувам единствено на този език. Баща ми работеше за

британското правителство като океанолог. Всемейството ми си мислехме, че ще сме в Англиявременно, но всъщност продължи 45 години. Живеех снагласата, че един ден ще се върна в Япония и ще намерямястото си в японското общество.

Не се ли чувствахте аутсайдер като азиатско момчев малкото провинциално градче в Съри, в което стеотраснали?- Не, напротив. Бях много известен. Бях солист вцърковния хор и познавах всички. Британците могат дабъдат наречени расисти в известен смисъл, но на ниво намеждуличностните отношения са много открити.Израснах в Англия преди тя да се превърне вмултикултурна държава, така че изпитвам силнаносталгия по онази Англия от детството ми, която вечеизчезна. От 60-те години насам много англичани започнахада имат предразсъдаци към хората от индийскиясубконтинент и изобщо от този район, докато когатобях дете, хората нямаха ясна позиция по този въпрос.

В последната ви книга действието отново се развива вАнглия, но атмосферата не е особено английска.- Всъщност никога не съм искал да пиша книги за Англия.Познавам много наистина добри писатели, които сезанимават с актуалните проблеми на британскотообщество, но аз, знаете, наричам мястото „Англия”, новсъщност такова място не съществува, измислил съм сиго. И в „Остатъкът от деня”, който хората считат замного английски роман, Англия е измислено от самиямен място.

Заигравате се с идеите и стереотипите заанглийското, които повечето германци имат.- Да, мисля, че те са едни и същи в целия свят. Така чемястото на действие е познато на хората от цял свят.Дори и англичаните си имат митове за Англия. Но Англияв най-новия ми роман е много по-различна от онази в„Остатъкът от деня”, но е по-скоро стилизиран образ.

Става въпрос за провинциална Англия, областтаНорфолк…- Но не красивата английска провинция, а за мрачната,страховитата и студена английска провинция.

„Никога не ме оставяй” е като цяло достадепресираща книга. Разказва за група млади хора,които са клонирани, за да станат донори на органи вбъдеще, но не протестират срещу ужасната си съдба.Това ли е представата ви за човешката природа?- Трябва да призная, че всичките ми книги са в такаватоналност. Например икономът в „Остатъкът отденя”. Той просто приема положението и се стреми дазапази поне малко гордост и достойнство. В случая с„Не ме оставяй никога” още от самото начало знаех, чене искам да пиша за една поробена и експлоатиранакласа, която по-късно ще се разбунтува. Не триумфът начовешкия дух беше тема на този роман. Много повече сеинтересувах от способността на човек да приемежестоката си съдба.

Може би затова един американски критик бешесравнил романите ви с някои от творбите на Кафка иБекет.- Прав е бил. Моите книги трябва да се възприемат катопо-абстрактни, точно като творбите на Кафка иБекет. Винаги съм искал творбите ми да се четат по-скоро от метафорична гледна точка. Обръщам много по-малко внимание на обстановката, отколкото Сол Белоу,да речем. За мен тя е само техническа част. Работя наднея чак накрая.

Откъде започвате всеки свой проект?- Обикновено започвам с отношенията, въпросите итемите. Обстановката оставям за накрая. Именно тями създава най-много проблеми, когато работя над някойроман. Често ми се случва да измисля целия сюжет и дасе втурна да ровя из историческите книги, търсейкиподходяща обстановка, и да си кажа: „Ако разкажа тазиистория на фона на революцията в Куба, може да сеполучи нещо наистина интересно.” В първия ми роман„Някога в Нагазаки” (A Pale View of Hills (1982) англ.заглавие – б. пр.) действието се развива в Нагазаки в краяна Втората световна война, но когато започнах да гопиша, беше в Корнуел.

Друг писател, на когото напомняте, е Винфрид ГеоргЗебалд заради неговата прецинзност и мистичност, аи неговите разказвачи правят равносметка наживота и личната си житейска история.- Чел съм Зебалд, разбира се. Дори сме се срещали няколкопъти преди смъртта му. Но не мога да кажа, че ми еповлиял. Четох го за пръв път едва преди няколко години.Той преподава в Англия от доста време, но едва наскоро

забелязахме книгите му, когато „Емигрантите” бешепреведена. Тогава всички проявиха интерес. И през 2001той загина в пътна катастрофа. Бил съм в университетав Ийст Англия, където той преподаваше, и тогава никойне го забелязваше. Там полагаха толкова усилия дасъздадат своя собствена университетска култура смного привлекателни писатели, а може би най-добриятавтор, който някога е излязъл от този университет,преподаваше тихо и кротко сравнителна литература.Струва ми се доста смешно.

Тогава под чие литературно влияние сте?- Достоевски, Толстой и Чехов – автори, които съм челкато младеж. А също и някои анлийски автори, но не ияпонски. Но пък за сметка на това съм силно повлиян отяпонски филмови режисьори от 50-те като ЯсуджироОдзу и Акира Куросава. Японските книги ми се струватдоста странни, когато чета преводите им на английски.Разбирам японската проза единствено на ХарукиМураками. Той настина е международен писател.

Мураками съчетава западната, особеноамериканската и британската попкултура, съсспецифични японски елементи.- Да, но това е нещо нормално и характерно за Япония.Преди около 20 години бях на една дискусия с Куросава инякой го попита: „Защо адаптирате Шекспир? Това емного интернациолно за вас”, а той отговори „Не, това есъвсем естествено нещо”. Защото той е израснал сШекспир, френски и руски автори. Мураками е израснал с“Бийтълс”. А и както казва Куросава: „Японците сме ситакива”. Дори и днес когато дойдете в Токио, няма какда не забележите естественото сливане междупопкултурата и традиционната японска култура.

В романите си пишете за отделни личности, коитоправят равносметка на живота си. Не ви ли се е искалонякога да напише нещо по-различно – стихове илипиеси?- Писал съм и сценарии и там начинът на работа е съвсемразличен, тъй като ги пиша с екип от други хора. За ментова е много по-различно от писането на романи и мидейства доста ободряващо. Но винаги ще си останаочарован от спомените. Иска ми се в следващите си книгида разгледам как едно цяло общество или нация помни илизабравя. Кога е полезно да се помни и кога да се забравя.

В Германия тази тема е много актуална още през 60-те години заради наследството от нацисткотоминало.- Да, в Германия критичната конфронтация с миналотосе осъществява на съзнателно ниво. Мисля, чегерманците се справят по-радикално и може би по-успешно от много други страни.

Особено в сравнение с японците.- В сравнение с японците, да. Но дори и Америка не сесправя безпроблемно със спомените от периода наробството. Някои казват: Да затворим тази глава отисторията и да вървим напред. Не е полезно нито забелите, нито за черните да продължаваме да се ровим втези минали неща. А други казват: Ако не се справим стова докрай, отношениято между бели и черни никоганяма да се подобрят. Такива проблеми има и в другистрани, които са били окупирани от нацистка Германия,като Франция или пък скандинавските страни. Трябва лиисторията на колаборацията да бъде разнищена докрай,или да бъде погребана? Всяка нация си задава тези въпроси.Това е истинско предизвикателство, гигантски проект.

Ницше някога е казал: „Забравянето те прависвободен”.- Това е много сериозна тема. От една страна, в книгитеси описвам страни, които изживяват големи социалнипромени, от друга страна, описвам и спомените наотделни личности. Пред мен стоипредизвикателството да свържа тези два елемента.Интервю на Michael Scott Moore и Michael Sontheimer.

Преведе от английски ВЕСЕЛАКУМАНИЧЛИЕВА

Линк: http://www.spiegel.de/international/0,1518,378173,00.html – английскиhttp://www.spiegel.de/kultur/literatur/0,1518,379647,00.html – немски

Спомените ме очароватИнтервю на Шпигел онлайн с английския писателот японски произход Кадзуо Ишигуро

10 Литературен вестник 19.-25.05.2010

Анита Десаи

ПЪРВА ГЛАВА

На верандата с изглед към градината, алеята и портатадвамата седят на скърцащата градинска люлка, окаченана желязна рамка, и полюшват крака, от които сепоклащат полуобутите им чехли. Пред тях стои нискакръгла маса с избеляла покривка с избродирани в средатацветя. Зад тях вентилатор на стойка духа топъл въздухв тила и вратовете им.Тръстиковите рогозки, които висят от сводовете наверандата, за да пазят от слънцето и праха, са навитинагоре. Върху тях са накацали гълъби, беседват тихо,клъвват по някоя сламка и пърхат с криле. Каменнитеплочи под тях са покрити с курешки, а във въздуха вялосе носят пера.Родителите седят и се люлеят ритмично напред-назад.Изглеждат заспали или задрямали – очите им сапритворени – но от време на време се обаждат. – Днес ще има панирани хапки за чая. Товадостатъчно ли е? Или ще искаш и сладки?– Да, да, трябват и сладки, трябва да има и сладки. Кажина готвача. Още сега му кажи.– Ума! Ума!– Ума да каже на готвача...– Ей, Ума!Ума излиза и застава притеснена на вратата.– Защо крещите?– Иди да кажеш на готвача...– Ама нали ми казахте да направя колета, за да е готов,когато синът на съдията Датта дойде да го вземе. Сегаго овързвам.– Да, да, приготви колета – да е готов, трябва да е готов,когато синът на съдията Датта дойде. Какво изпращамена Арун? Какво?– Чай. И шал...– Шал ли? Шал?– Шалът, който Мама купи...– Който мама купи ли? Мама е купила?...Ума размърдва рамене нетърпеливо.– Кафявият шал, който мама купи от кашмирскиятърговски център за Арун.– Кафяв шал от кашмирския търговски център, така ли?– Да. Ако на Арун му стане.– Да, папа, студено е в Америка. Оставете ме сега дадовърша колета, защото иначе няма да е готов навремеза сина на съдията Датта и ще трябва да го пращаме попощата.– По пощата ли? По пощата? Не, не. Много е скъпо,прекалено скъпо. Няма смисъл да се праща, след катосинът на съдията Датта отива в Америка. Приготвиколета да го вземе, като дойде. Приготви го, Ума.– Ума, първо иди да кажеш на готвача, че не може самопанирани хапки. Папа иска и сладки.– И сладки ли?–Да, да има и сладки. После се върни да ти продиктувамписмо за Арун. Синът на съдията Датта може да гозанесе, като тръгва за Америка.– Сега искате и писмо да пиша? След като съм заета сколета за Арун?– О, да, да, колетът за Арун. Да, да, направи колета.Трябва да е готов. Да е готов навреме за сина на съдиятаДатта.Ума се втурва в къщата с изтощената си сива коса, сразгневени късогледи очи, проблясващи зад стъклата,мърморейки под носа си. Родителите, временноразвълнувани върху люлката си от внезапното нахлуванена идеи – сладки, колет, писмо, сладки – отново потъватв бавното си, ритмично люлеене. Взират се втрептящата следобедна жега, сякаш очакват подносътс чай, сладки и панирани хапки да се материализира иизплува от нея, за да ги спаси. Двамата не спират да селюлеят с нарастващо нетърпение.Мамаипапа. Мамапапа. Папамама. Трудно е за вярване, ченякога са съществували поотделно, че са билинезависими един от друг, а не мамапапа в една дума. Ивсе пак мама е родена в семейство на търговец отКанпур и е живяла в лоното на огромното си семействодо шестнадесетгодишна възраст, когато се е омъжила запапа. Междувременно в Патна папа, син на данъченинспектор с една цел в живота – да даде на сина си най-доброто възможно образование – е печелел училищнинагради, играл е тенис в младежките си години, учил еправо и впоследствие е станал преуспяващ адвокат. Тазиинформация децата бяха научили предимно от стари

снимки, сложени в рамки дипломи,потъмнели медали и разговоримежду гостуващи роднини.Самите мамапапа рядко говорятза времето, в които не са билиедно цяло. Малкото случки,

разказани поотделно от двамата, придобиваха огромнозначение заради своята рядкост и необичайност.Мама разказваше:– По мое време на момичетата не даваха сладки, ядкиили други лакомства. Ако нещо хубаво се донесеше отпазара, като сладки или ядки, даваха го на момчетата всемейството. Но нашата къща не беше чак толковаконсервативна и мама и лелите ни успяваха тайно да низаделят по нещичко.Тя се изкикоти при спомена – сладки, тайно.Папа разказваше:– Когато бяхме малки, нямахме електричество у дома.Ако искахме да учим, ни пращаха с учебниците подуличните лампи. На изпитите имаше група студенти,които декламираха уроците си на глас. Не беше лесно дасе съсредоточиш върху правото, докато около тебрецитират теореми, санскритски шлоки или дати отбританската история. Но въпреки това успяхме – взехмеси изпитите.И още:– Най-добрият студент от моя випуск денонощноучеше, непрестанно учеше. Разбрахме как успяваше да гопостигне. През изпитната сесия си режел миглите –така, когато очите му се затваряли, миглите го боцкалии той се събуждал и продължавал да учи.Историите на папа обикновено бяха болезнени.Разказите на мама бяха свързани с храна, най-вече сладки,и със семейството й. Но бяха малко и кратки. Това бимогло и да предизвика любопитство – толкованеизказани неща, оставени на въображението – нодецата не мислеха много-много за миналото, защотомамапапа изглеждаха напълно самодостатъчни. Присливането си в една цялост двамата бяха израсналитолкова много по значимост, положение и авторитет,че в своето единство се издигаха достатъчновнушителни; нямаше нужда от отделно минало исобствени истории, за да ги направят още по-огромни.Понякога човек можеше да зърне какви са били преди дасе съединят в сиамското си съществуване върхуградинската люлката на верандата. Случваше се Ума дасе удиви, дори смути, от такива случаи – напримеркогато мама играеше джин-руми с приятелките си.Правеше го тайно, защото папа беше принципно противхазарта под каквато и да било форма. Когато мамаотиваше у съседите за сутрешната игра, не можеше дасе каже, че чак повдига полите на сарито си до коленетеи прескача живия плет, но някак изглеждаше като да енаправила тъкмо това. Държанието й – заедно снепрестанното бъбрене, което беше част от играта –ставаше закачливо, момичешко. Бузите й се издуваха,пълни с бетеловите ядки и листа, които й предлагаха(още едно удоволствие, което папа не одобряваше),очите й грееха дяволито, когато отхвърляше глава назади се смееше, явно забравила всякакво приличие.Притискаше картите до гърдите си и кокетно пърхашес мигли. Ако Ума се наведеше над рамото й да погледнеили пък Аруна се приближеше да види защо майка й етолкова доволна от картите си, тя отпращашедъщерите си с ръка, сякаш бяха досадни мухи:– Вървете. Вървете да играете с приятелките си.После се връщаше за обяд, като минаваше през единотвор в плета, а дъщерите й се мъкнеха зад нея, идокато стигне верандата, държанието й си възвръщашеобичайната предпазлива сдържаност, неодобрение иуморено благоприличие.Когато папа след работа ги питаше какво са правилицяла сутрин, мама притваряше очи с въздишка изапочваше да си вее с ръка:– Беше то-олкова горещо, какво може да прави човек?Нищо.Колкото до папа, той никога не заприличваше по-малкона себе си, а само повече. След като сутрин извикаше нашофьора да изкара колата, качваше се в нея такаприпряно, сякаш и най-малкото забавяне би довело доексплозия. Понякога се случваше да го вземат отканцеларията му и тогава го намираха да седи задоргомно бюро като деспот на някоя малка провинция,бършейки врата си с голяма носна кърпа, и сърдито дадава заповеди на секретаря, машинописеца и клиентитеси, а всеки жест и изражение подсилваха авторитета му,докато той не го обгърнеше напълно в матовопроблясваща оловна броня.Мама внимателно приготвяше комплекта му за тенис иго изпращаше по прислужника от кантората, койтоидваше с колелото си да го вземе. Прислужникътзащипваше екипа под металната скоба на багажника иподкарваше колелото към кантората. Мама го гледашекак излиза през портата на пътя, потънала в мисли.Ума се чудеше дали не си представя как папа сепреоблича в канцеларията си зад зеления мушаменпараван, който стоеше в единия ъгъл, и закриваше уста спръсти да сподави кикота си.След това мама сядаше сама на градинската люлка наверандата да го чака, като хвърляше по едно око наиграещите в изсъхналата трева момиченцата, които

правеха градина от камъчета, листа, клонки и цветчетаневен. Намесваше се раздразнено, щом започнеха да секарат на висок глас. Следобедът преминаваше в сумрачнавечер и най-сетне се появяваше колата. Папа изскачашеот нея и изкачваше стъпалата на верандата с отскок,замахвайки с ракетата. Носеше белите шорти, изпратениот мама, а широките им крачоли се ветрееха околотънките му бедра. Металните закопчалки бяха оставилиръждиви отпечатъци около кръста. Мама често секараше на перача, че връща изпраните шорти сотпечатъци от ръжда. Караше му се и задето късашеголемите бели копчета, които после тя трябваше дазаменя с нови, с очила на носа и съсредоточено стиснатиустни. Папа носеше и бяла риза със синя или зелена лентаи къси ръкави. Беше лъснал от усилие, задоволство и пот.– Бих Шанкар с шест-пет, шест-два – съобщаваше им напът за стаята си, а чорапите му се свличаха изтощениоколо глезените. Чуваха го как хвърля ракетата си сдоволно пръхтене.На верандата се възцаряваше пълно мълчание. Мамастоеше сякаш зашеметена от успеха и мъжеството му.След това се чуваше дрънчене на кофа, плисък на вода. Ототводнителна тръба отстрани на къщата изтичашеструя сапунена вода и си пробиваше път през сухителиста и прахта до тинестата локва под босилека ижасминовите храсти. Момичетата гледаха зяпнали.Мама се надигаше от мястото си и викваше:– Ума! Ума! Кажи на готвача да донесе лимонадата набаща ти!Ума хукваше.

Разбира се, имаше и светски събития – кариерата на папаго изискваше, и децата присъстваха на някои от тях. Тамтой с удоволствие си позволяваше малко уиски с вода.След това започваше да прави малко страшни според тяхопити да се шегува. Шегите му бяха винаги насочени къмоколните и под прикритието на приятелскатаатмосфера, присъща на вечеря или прием в клуба, бяхадоста парливи. След като с остроумията си бешенакарал младши магистрат да се черви от неудобствоили беше припомнил на старши съдия неловка случка,която е по-добре да не се знае, и беше получил в отговорсамо киселата му физиономия, самият той се превивашеот смях. Колко успешна беше шегата, зависеше от това,колко неудобство е причинила на другия. Това бешеначинът му да печели точки; отмяташе глава и сесмееше победоносно, сякаш се източваше на ръст (койтобеше по-скоро незначителен). Човек би могъл да сезаблуди, че папа е в добро настроение. Но семейството несе заблуждаваше – то знаеше, че в действителност естреснат, разтърсен от онова, което за него бепредизвикателство към положението му. Въздъхваха соблекчение, като се върнеше към обичайното сисъстояние – несговорчивост – с непокътнат авторитет.Човек би заключил, че ролята на папа е да се мръщи, а намама – да мърмори. Тъй като всеки възрастен трябва даима роля и това бяха ролите на родителите им, децатане оспорваха избора им. Или поне не докато бяха малки.

ВТОРА ГЛАВА

Папа е поръчал да докарат колата. Шофьорът се бавималко, докато си сложи униформата, и още малко,докато запали колата и я изкара от гаража (откактопапа се пенсионира, шофьорът и колата също саполупенсионирани и рядко се използват). Папа стои наверандата и гледа как хлътналият й, ръждясващ корпуспълзи към него с мъчително и неохотно стенание.Наблюдава я безстрастно. Ума се обажда:– Един ден този роувър ще спре и повече няма да тръгне–толкова е стар! – Той остава безучастен, сякашпредпочита да не я чува и не я е чул.И така колата, реликва от миналото на папа, спира предколоните на входната веранда. Папа сяда на мястото дошофьора и изчаква мама и Ума да се се настанят назадната седалка. Ще ги изведе на разходка в парка. Цяланеделя обикаля верандата, от време на време мята ръцевъв въздуха, сключва ги или стои на едно място иприсвива колене, сякаш в чест на дните, в които бешеиграл тенис, в които беше млад и жизнен. Обяснил е нажените, че трябва да се пораздвижат, твърде много сезастояват в къщата. Затова ще ги води в парка.Веднага, щом пристигат пред вратите на парка, които са

Пости и пирове

11Литературен вестник 19.-25.05.2010

много високи и широки, изработени от красиво кованожелязо, но вече изкривено, папа изскача от колата и севтурва напред със страхотна бързина. За съжаление впарка в неделната вечер има още много хора, които саседнали на пикник или се разхождат около лехите слилии кана и пресъхналия фонтан. По пътя му иматолкова много препятствия – дете с балон или майка сдете, уловило се за полата й, – че му се налага да наведеглава, да изправи рамене и независимо от всичко дапродължи напред.Мама и Ума се опитват да го следват, но лесно серазсейват. Спират се да погледат храст, подрязан въвформата на паун, цъфнало палисандрово дърво с нежноматовосини цветове върху голите клони, или сеотдръпват от необуздано куче, което се е търкаляло вкалта, където пътеката е наводнена от течащ маркуч, исега невъздържано хвърля кални пръски наоколо; после пъкги спира гледката на сбръчкан старец в муселиненодхоти1 , което е толкова изтъняло, че изглеждапрозирно, зает с йога упражнения, които изпълнява снеумолима концентрация, сякаш е съвсем сам впразничния парк. Мама загръща плътно раменете си съссарито и цъка с език, за да изрази неодобрението си къмтази публична демонстрация.Когато се загледат напред, виждат папа далеч пред тях;крачи, сякаш закъснява за среща. Не се спира да погледненикого и нищо. Мама изсумтява раздразнено и казва наУма, че двете ще продължат разходката сами, без да сеопитват да го следват. Обикалят парка спокойно поедна пътека между парапета и лехите с лилии кана и сепреструват, че не забелязват търговците на фъстъци исладолед, които промушват стоката си през решеткитеи подканят клиентите – Ума усеща как в ъгълчетата наустата й се насъбира слюнка от миризмата наподправения печен нахут, но решава да не се обажда. Отвреме на време зърват папа – яркобелите му шорти имрачната му енергичност го правят да изпъква средбезцелната, безредна тълпа, и мама пропърхва леко смигли в знак, че го е познала. Може би и в знак навъзхищение? Или гордост? Ума не може да реши.Точно когато завършват обиколката си при портата,където ги чакат колата и шофьорът, пристига и папа.Магически синхрон. Той, разбира се, е направил триобиколки за времето, в което те са извървели една, новъпреки това отказва да покаже задоволство.– Качвайте се – подканя ги нетърпеливо, – от колковреме ви чакам. Мудни сте, много сте мудни. Качвайтесе. Качвайте се по-бързо.– Уф, папа, защо бързаме? – пита Ума, която се вмъкваслед мама.Папа дава указания на шофьора през целия път до вкъщи:– Завий тук. Вземи този завой, не онзи. Дай по-бързо –спри! Не виждаш ли автобуса отпред? Добре, давай сегабързо. По-бързо. Уф, толкова бавно, ужасно бавно!– Защо бързаме? – пита Ума настоятелно.Когато се прибират у дома, мама се строполява средбезжизнена купчина памучен плат, и въздъхва с немощенглас:– Каза ли на готвача да приготви лимонада за баща ти?Ума отива да се погрижи за лимонадата, а мамапапа сенастаняват в градинската люлка, изуват обувките си иги оставят да висят на краката им, въздъхват,понаместват се и отново стават две части от едноцяло, един до друг, обърнали познатото, неразгадаемолице към света.

Когато гостите им ги питаха как са, един от тяхотговаряше в първо или понякога в трето лицеединствено число, но отговорът се отнасяше и задвамата. Ако папа изразеше мнението си за местнияпредставител в парламента или относно изгледите зауспех на правителството на следващите избори, мамамълчеше, защото той беше изказал и нейнотостановище. Когато мама говореше за разпродажбите, откоито възнамеряваше да купи хавлии, или за скока вцената на среброто, който я е накарал да се замисли далине е време да продаде подноса, папа сумтеше в съгласие,защото мислеше точно като нея. Мненията им серазличаваха толкова рядко, че ако мама не дадеше наАруна да носи перлена огърлица на дневната прожекция вкино „Регал” или папа откажеше Ума да взима уроци помузика след училище, беше безсмислено момичетата датърсят различно решение от другия родител – такова неможеше да се очаква и не се даваше.Разбира се, между тях имаше и спорове и разисквания. Вдействителност те се случваха всеки ден по едно и същовреме – при съставянето на мнюто за деня. То никога несе осъществяваше без разгорещена дискусия – това бинарушило традицията. Всъщност беше чудесно да севиди нагледно каква благодатна почва за дискусии испорове е масата за хранене. Но също така беше ясно, чекрайното решение съвпада с първоначалнотопредложение – ако в началото мама беше предложиланеподправен ориз и овнешко къри, това щеше да сесготви и нищо друго, без значение какви хрумвания бяхаобмисляни междувременно: пилао2 , кебапи, кюфтета...Това беше просто част от ритуала.Момичетата се бяха научили да не очакват отклонения

и спорове и те се случваха толкова рядко, че можеше иизобщо да не ги забележат, когато възникнат – ако небяха точно настроени да усещат температурата иобстановката у дома, обучени да разпознават и най-слабия намек за несъответствие или дисхармония.А в това семейство веднъж се беше разразила значителнакавга, по мащаби сравнима с физическо бедствие, коятохвърли семейството в шоково състояние, както следпожар или наводнение. Мама, а не папа предизвикасътресението.Ума беше вече жена (поне според някои разбирания),Аруна тепърва откриваше какво е да имаш месеченцикъл, но не друг, а мама се оказа бременна.Отне доста време на момичетата да разберат какво сеслучва, какво предизвиква толкова шептене, потайниразговори, посещения при лекаря и домашни визитации.Викаха се по-възрастни роднини, провеждаха секонсултации. Мама ридаеше, просната на леглото, сподпухнали от плач очи. Папа се мръщеше вбезпокойството и смущението си. Въздухът беше налятс тайни като пришка с кръв. Момичетата усещаха какушите им изтръпват от напрягане да чуят какво сеговори. Беше непонятен, донякъде неприличен, доримръсен, но езикът оставаше неразбираем за тях, въпрекиче схващаха тона и дори значението. Ставаше дума занещо грубо телесно – сексуално. Тази дума пищеше силнов гърлата им и те стискаха устни да не се изплъзне. Вглавата на Ума нахлу образът на обезумялото прасе,което беше видяла на пазара веднъж, гърчещо се в опитида избяга от месаря, и спомена за виенето и лая насувокупляващите се кучета зад помещнията наприслугата; как папа нарежда на мали3 да ги раззгони спръчки. Визуалната представа на Аруна беше по-домашна– вдигнати фусти и поли на сари, крака се блъскат, голикрака, през нощта, под мрежата против комари. Бяхачували звуци – приглушени, неволно избягали иззад завеси.В този дом не се затваряха врати – затворените вратиговореха за тайни, мръсни тайни, недопустимо.Приканват властта да се примъкне и да направи обиск, зада залови мръсотията, нечистото петно. Нечисто,изцапано с човешка кръв, женска кръв. Но ако сеотнасяше до родителите, човек не биваше да поглежда.Трябваше да наведе глава засрамен. Въпреки това те сенапрягаха да чуят. В крайна сметка прислугата издадеистината – ая4 им съобщи това, което би било очевидноза всекиго с очи да види: ставаше дума за закъснялабременност.Мама даваше мило и драго да я прекъсне. Никога не себеше чувствала по-зле и би минала през адски огън,нареждаше през сълзи, само и само да се отърве отгаденето, което я измъчваше. Но папа скръцна със зъби.Вярно, имаха две дъщери, напълно пораснали, както севиждаше, но нямаха син. Кой мъж би се отказал отвъзможността да има син?Нямаше как, бременността трябваше да бъде приета.Мама прекара цялото лято просната възнак на леглото встенания задето е дебела и й се гади. Над нея сравномерно скърцане се въртеше вентилаторът натавана, а по стените с щракащи звуци се гонехагущерчета. В краката й седеше ая, която бе гледалаАруна като бебе и която трябваше да извикат отселото й, където се беше пенсионирала, и ги разтривашес придружаващи утешителни и успокоителни думи. Умаи Аруна, които ту ги стряскаше атмосферата намайчината им стая, ту гъделичкаше любопитствотоим, изобщо не знаеха как мина това трудно лято. Тогава,след като дойде мусонът, а въздухът стана лепкав изноен и загъмжа от комари и гущерчетата сезастрелкаха насам-натам след мухите, мама бешеоткарана до акушеро-гинокологичната болница „КуинМери” и там беше освободена от онова, за което бешеизтърпяла толкова мъки – син.Син.Цялото семейство застина. Около леглото на мама вболницата, взирайки се в чудото. Въпреки възгласа наАруна: „Колко е червен – колко е грозен!”, след който ясмушиха да мълчи, и въпреки че се оказа, че Ума не еспособна да държи нещо толкова крехко и ценно, дветесъвсем ясно разбираха какво чудо е това. Лицето намама, все още напрегната от трудното раждане, започнада се отпуска и на него се разля многострадална гордост.На Ума по-късно й хрумна, че от този час нататък товасе превърна в обичайното изражение на мама. Но вначалото папа беше този, който ангажира вниманиетоим. В болницата той изглежда сдържаше емоциите си,потискаше ги със страховития си самоконтрол. Лицетому беше доста изкривено от усилието и по врата муизби пот и се просмука в ризата му. Позволи си да изразичувства единствено с издаване на остри заповеди къмсестрите, към ая, към момичетата, дори къмпроснатата по гръб мама. После изтика дъщерите синавън, едва ли не преди да е видял сина си като хората.Всъщност папа дори беше извърнал поглед, сякашжалкото физическо присъствие на детето нямашезначение за момента и може дори да донесеразочарование.Но когато се прибра у дома, той изскочи от колата,

втурна се презглава в къщата и изкрещя новината навсеки, който се случеше да е там. Прислужници,възрастни роднини – всички се събраха на вратата,откъдето видяха най-поразителната гледка в животаси: папа, който във въодушевлението си прескача тристола един след друг във всекидневната, като дете,което си играе на прескочи-кобила, с разперени ръце ихвърчаща коса:– Момче! – изкрещя той. – Момче-е! Арун, най-сетнеАрун!Оказа се, че преди раждането на втората дъщеря вече ебило избрано името Арун в очакване на син. Наложило сее да го сменят, с разочарование, на Аруна.Ума и Аруна, на верандата до входа, с погледи навътрекъм къщата, се приближиха една до друга, изпълнени сблагоговение. Ума така и не преодолястрахопочитанието си от този необикновен момент,който всъщност беше много по-паметен от самотораждане. Колкото до Аруна, може да се каже, че за неятова беше началото на доживотно перчене, нарешително себеутвърждаване.Щом мама се върна у дома, слаба, изтощена и избухлива,тя се опита да научи Ума как правилно да сгъва пелени,да приготвя разредено с вода мляко, да приспивакрещящото бебе на ръце, докато кожата му бешераздразнена и зачервена, сякаш имаше изгаряния. Ума зажалост бе непохватна и ненадеждна както винаги –изпускаше и чупеше разни неща и уплашено сеотдръпваше от прекалено малкото си, твърде ценно итвърде крехко братче.– Трябва да си напиша домашното – каза на майка си. –Трябва да си реша задачите и после да напишасъчинението...– Остави всичко това – сряза я мама.Ума и преди беше получавала такива нареждания отмайка си; мама не отдаваше голямо значение научилищните задачи, тъй като самата тя никога не беходила на училище.– Имахме частен учител – отвърна безгрижно, когатомомичетата я попитаха как е възможно да не е ходилана училище. – Идваше у дома да ни учи – по малко пеене,по малко... хм... – продължи неопределено. – Бягахме и секриехме от него – довърши мама с момичешки смях.Затова Ума се опита да й обясни, че ако отиде бездомашно, ще я пратят при Майка Агнес с бележка отучителката.– Но ти вече няма да ходиш при Майка Агнес, нито научилище – отговори мама.Изражението на Ума, когато повдигна очи от купчинатапелени, които се опитваше да сгъне, изглежда подразнимама. Тя размърда пръстите на краката си и се сопна:– Няма да се връщаш на училище, Ума. Ще останеш удома да помагаш за Арун.Ума се обърна към баща си за обяснение и подкрепа. Съссигурност би я подкрепил по въпроса с образованието.Той беше образован; в крайна сметка той я бешеизпратил в католическото училище.

Преведе от английски ЙОАНА СТОЯНОВА

1 Dhoti (хин.) – традиционна мъжка дреха в Индия, коятопредставлява дълго парче плат, увивано по специаленначин около кръста и между бедрата. - Б. пр.2 Pilav (хин.) – азиатско ястие от ориз с месо или зеленчуции подправки. - Б. пр.3 Mâlî (хин.) – градинар. - Б. пр.4 Вyв (хин.) – бавачка. - Б. пр.

12 Литературен вестник 19.-25.05.2010

В новата ви книга The Task of the Critic има доста носталгия по„социалистическата култура” на 70-те.- Какво лошо има в мъничко носталгия? Понякога си мисля, ченосталгията има незаслужено лоша репутация. Едно от необикновенитепостижения на Валтер Бенямин например е да превърне в революционнаценност една определена концепция за гледане назад, носталгията. Катопреподавател в Оксфорд в онова време аз виждах всякакви енергии, коитопросто нямаха отдушник – различни радикални импулси, които бяха по-скоро зачатъчни, но несъмнено ги имаше. Затова смятам, че носталгиятае оправдана в определена степен.

Е, имаше поне един отдушник за тези енергии – семинарът помарксизъм, който водехте в Уодъм Колидж, и който описвате като„хостел за наритани левичари”. Доста наритаха левите идеи през тезитрийсетина години оттогава, нали?- Мисля, че във формулата на Грамши за песимизма на интелекта иоптимизма на волята има известна истина. Но бях поразен, когатонаскоро изнесох лекция в Кингс Колидж в Лондон, от невероятноторазнообразие от военни проекти и кампании, които се провеждат илипланират. Все едно се бях върнал в 70-те или края на 60-те.

Един от ляво настроените студенти от Оксфорд от по-ранния период,които споменавате по име в книгата, е Кристофър Хичънс. Каквомислите за политическата му траектория?- Наскоро отказах предложение за публичен дебат с него в САЩ. Казал съмонова, което искам да кажа, и дебатът нямаше да стигне доникъде – самощеше да се превърне в своеобразен кървав спорт. Но още тогава Кристофърбеше завладян от идеята за Америка. Винаги е искал по-голяма сцена. Това,което го определи политически, беше фатвата, издадена за Салман Рушдипрез 1989 година. Мисля, това бе повратната точка за него. Дълбокият муислямофобски инстинкт произтича оттам. Но той все още еидиосинкратична смесица от различни политически нагласи, коитоневинаги са съчетаеми. И в никакъв случай не бих подценил внушителнотому красноречие и интелектуални ресурси. Смятам, че е великолепенписател. Но според мен у него радикалното винаги се е борило с беднотомомче, което искаше да преуспее.

Преди две години взехте участие в широко огласен спор с близкияприятел на Хичънс Мартин Еймис.- Те двамата имаха доста различни политически възгледи много дълговреме: Хичънс все още беше донякъде социалист, а Еймис изповядвашесилен антикомунизъм по един безинтересен, “студеновоенен” начин. Нооттгава идеите им са се уеднаквили. И сега те са стари дружки, които сеподкрепят взаимно – всеки реагира мигновено на атаки срещу другия.Интересува ме начинът, по който цял пласт от либералните писатели(Рушди, донякъде Йън Макюън, А. К. Грейлинг, разбира се, Еймис и Хичънс)– хората, от които бихме очаквали да са пазители на либералния дух натърпимост и разбиране, – заемат при първата атака такива карикатурнипози, движени от паника. Силно поразен съм, че онези, които надаватгрозни, нелиберални, расистки викове за превъзходството на Запада, сатъкмо тези литературни и либерални фигури, от които човек би очаквалповече въображение, отвореност и чувствителност.

Четете ли ги все още?- Много харесвах ранния Еймис, но преди време спрях да го чета.Възхищавам се на Хичънс в литературно отношение – намирам го за многопроницателен. Чета това-онова от Макюън. Но мисля, че повече меинтересува идеологическият феномен, който те представляват.

От книгата ви „Теория на литературата” (1983) са продадени почтимилион копия. Обичате ли да пишете за непрофесионалната публика?- Обичам популяризацията и мисля, че съм добър в нея. Смятам я същотака за свой дълг. Ужасно глупаво е, от педагогическа гледна точка, дазабравиш колко трудни са били тези идеи и за теб в началото. И намирамза смайващо колко малко пространство има за публичнитеинтелектуалци – особено за тези в левия край на спектъра. Ценяжурналистическите платформи като начин за достигане до хората извънакадемичните среди. Важно е да притежаваме усещане за различнитепублики. Аз съм нещо като неосъществен изпълнител – произлизам отдълъг род провалени актьори!

Разговора води ДЖОНАТАН ДАРБИШЪР

Преведе от английски ЙОАНА СТОЯНОВА

Ценя журналистическитеплатформи като начин задостигане до хората извънакадемичните среди

Чарлз Никол

Това интригуващо изследване разкрива многоповече за онези, които се съмняват вШекспир, отколкото за самия Бард.

Има ли значение кой е Шекспир? Важното е,че пиесите съществуват и че авторът – билтой син на майстор на ръкавици отСтратфорд или пък добре образованпридворен с благородно потекло – неизбежноотсъства от тях. Романистът може дадописва по нещо от себе си в полетата натекста, драматургът обаче не може данадигне глас иззад кулисите и трябва даостави актьорите да намерят в текстазначения, съгласни със собствения им усет.Пиесите имат неустойчива и условнаприрода и откриват въпроси, отговорите накоито са неизбежно относителни. Хамлетне знае защо се колебае, Яго няма представазащо мрази Отело. Шекспир, който и да етой, не би могъл да им посочи отговора.“Другите очакват въпроса ни. Ти сисвободен” – казва Матю Арнолд встихотворението си, посветено на Шекспир– свободен е да бъде Франсис Бейкън илиГрафът на Оксфорд, но също толковасвободен е да бъде и наемният актьор,който се оттегля в Стратфорд, след като еприпечелил достатъчно, и в последнитегодини от живота си търгува с бира.Литературната теория обича “смъртта наавтора” (по определението на Ролан Барт),тъй като унищожаването на авторапозволява на критиците да излязат напред.Авторът Шекспир обаче е мъртвороден –сам си измайсторява идентичност и сам япризнава за неудобна. Както подчертаваДжеймс Шапиро, той има твърде слабинтерес към публикуването на пиесите си ине слага името си върху заглавните страницина най-добре продаваните си произведения.Шапиро не се съмнява, че Шекспир е Шекспир.Въпросът, на който търси отговор в товаостроумно, интригуващо изследване, е как изащо неговото авторство е станалопроблем, и на какви подцели, колкотолитературни, толкова и политически ирелигиозни, служат противоречията.Върховният съд на САЩ предлага решение заправния казус и аматьори като Малкълм Егсприемат, че са упълномощени да привеждатаргументи, подкрепени със слабо обоснованимнения. Шапиро оборва много отсъмненията с едно автобиографичнопризнание, произнесено от духа на Шекспир,явил се по време на сеанс с подставенмедиум.В дебата се завърта плетеница отконспиративни теории и загадъчниприкрития, достойни за роман на Дан Браун.Привържениците на версията за Графа наОксфорд настояват, че той е едновременнои любовник, и син на Елизабет І, инцестнозаченала от доведения си баща на 14-годишнавъзраст. (Това налудничаво родословие сеоказва основание Графът да симпатизира насемейния живот в Елсинор.) Най-абсурднотопредположение на тази непростимокъсогледа общност е, че признаването наавторството на техния човек бипредотвратило избухването награжданската война и на революцията вАнглия, че смъртта на Елизабет І не бидовела до криза в социалната йерархия, астраната би продължила утопичния сиустрем напред, ако тронът е бил даден наГрафа на Саутхемптън – син и брат наОксфордския граф.През ХІХ век предполагаемата непочтеностна Шекспир става причина за другинедоразумения – за неизбежнопреориентиране по време на периода, когатолитературата е възвеличавана до висотатана свето писание, а от писателите се очаквада бъдат мъдреци, посветени, националнигерои. Данте, Гьоте, Толстой са въплъщениена благородно ментално и моралнопревъзходство, докато Шекспир – снеговите сделки и каламбури, с ненавистния

брак и склонността му към разгулни фарсове– не отговаря на идеала. По-лесно е да сеповярва в Бейкън – държавник и философ,макар неговите всеотдайни последователирядко да признават, че и той тръгва по кривпът, след като започва да приема подкупи.Трудността, която възниква отново иотново пред противниците на Шапиро, е“непреодолимият разрив” междуизкуството и живота, между гения насъзиданието и човешкото несъвършенство.Марк Твен стига до заключението, че спорътза Шекспир се оказва “любопитнотеологически”, а най-интелектуалноразтърсващите епизоди в книгата на Шапироса свързани с усилията да бъде осъзнатосмущаващото отсъствие на Бог.Подкрепата по отношение на Бейкън отстрана на Фройд е в съгласие сунищожаването на Мойсей в едно отесетата му, което представя еврейскияпророк като египетски свещенослужител итака лишава споделящите религията му от“най-великия сред синовете им”. В опититеси да убеди англичаните да спрат дабоготворят Шекспир той продължава с другпример – за безразсъдното братоубийство.След като изследва портрета Chandos,Фройд дори заявява, че лицето на Шекспир е“напълно неанглийско” и изказвапредположение, че той всъщност ефранцузин, а името му – вариант на “ЖакПиер”. Идеята би била абсурдна, акотенденциозното подбиране натранслитерирани думи не е толкованаходчиво шекспировско.Причината за фанатичното търсене наистинския автор се корени впредразсъдъците на снобизма. Защитницитена Шекспир трудно биха могли да обясняткак човек с низко потекло, който никога не епътувал и който само бегло познавалатинския, може да пише за съвременнаВенеция и за древен Рим. Марк Твен не вярвав Шекспир, защото смята, че литературататрябва да пресъздава факти, почерпани отличната история. Проследявайки живота наШекспир, Твен заключава, като подчертаваизумлението си с главни букви, че “НА НЕГОНИЩО НЕ МУ СЕ Е СЛУЧИЛО” иследователно не е имал нищо, за което дапише. Все пак Твен знае добре, че актьорите,също както странстващите шарлатани,които представят части от Шекспировитеисторически пиеси в “Хъкълбери Фин”,могат да измислят преживявания и дапризовават алтернативни съществувания.Поради което почитанието на Колридж към“многобройните съзнания” на Шекспир можеда бъде най-истинното изказване, правенонякога за него.В крайна сметка има значение кой е Шекспир,защото аргументът на Шапиро, приведен внегова полза, е двоен аргумент в полза наизкуството. Според него доводът за беднияжитейски опит на Шекспир изключва опита,получен от книгите: всичките му пиеси сапреразказани истории или коментари надокументираната история. Нещо повече –онези, които се съмняват, не признаватфантазията на Шекспир или, както казваТезей в “Сън в лятна нощ”, умението му да“превръща своето въздушно нищо/ във нещо сместожителство и име”1 и да създаваалтернативни светове от думи. “Спорнонаследство” завършва с предизвикателство,отправено както към теоретичнообременените учени, така и къмпристрастените защитници: скептицизмътпо отношение на Шекспир е знак заагностично незачитане на онова, коетоШапиро смело и окуражително нарича“тайната на литературното съзидание”.Някои загадки – като тази по какъв начинедин невзрачен провинциалист става най-великият и най-неразгадаемо полиморфниятсред авторите – е по-добре да останатнеразрешени.

Преведе от английски ЗОРНИЦАСТОЯНОВА-ЛЕЧЕВА

1 Цит. по Шекспир, У. Избрани комедии (пр.В. Петров). София: Народна култура, 1983,с. 279.

„Спорно наследство:Кой е Шекспир?”от Джеймс Шапиро

Интервю на The Books с Тери Игълтън

13Литературен вестник 19.-25.05.2010

Каролин Милър

Едно от най-затрогващите произведения в Changing MyMind – сборник с есета, лекции и журналистическитекстове на Зейди Смит – е забавният и откровентекст за баща й, почитател на „Фолти Тауърс”, койтокато Томи Купър умира, докато разказва анекдот. Смитзаема стара комедийна формула в разказа си за класовотосрастване, което не позволява на баща й да учи впрестижна гимназия, защото („чакайте, сега ставасмешно”) родителите му не могат да си позволятучилищната униформа. Израснала в мултиетническатаобщност на Уилсдън, получила образованието си вКеймбридж и станала малко след това едра риба влитературния свят („локва”, доверява тя в един отмножеството си увлекателни автобиографичнистранични проекти), не е чудно, че собственотоувлечение на Смит по „Ханкок, Фолти, Партридж,Брент... всички здраво стъпили на средните стъпала набританските класови стълбици”, е придружено от острапроницателност относно класовата тревога, коятоуправлява комедийния жанр във Великобритания. Не ечудно и че „гладкост” и „плавност” са най-високоценените литературни качества в сборника, съдържащпроникновени статии за пантеон от културни идоли отКатрин Хепбърн и БаракОбама до Бърнард Шоу,Дейвид Фостър Уолъс,Владимир Набоков,Джордж Елиът и УилямШекспир.

Сборниците смногофункционална, вечепубликувана проза честоса разпокъсани иразочароващи. Затова и еособено подходящо, чебартеанското всеядство(Смит показва еднаквастраст по отношение ина лошите филми, и надобрите автори)отразява доминиращияинтелектуаленинстинкт на книгата: толерантна либералност. ВChanging My Mind многогласният талант, койтокатегорично определя Шоу, Шекспир и другите като тяхкато велики, е и гласът на „средния план”. Както иОбама (за чиято политическа версия на теорията наКийтс за капацитета за приемане на несигурността(negative capability) Смит се изказва ласкаво в Speaking InTongues, лекция, изнесена през 2008 в Общественатабиблиотека в Ню Йорк), тези писатели притежават“особен гений”, който може “да реди цветисти думикато уличен мошеник и да изнася речи като сенатор”.Смит се възхищава на универсалността насъстраданието на Елиът, отправено към хора от всичкислоеве на обществото, във вдъхновената защита напионерската си решимост да отдели толковалитературно време на скучния Фред Винси, колкото и набляскавата Доротея Брук (Middlemarch and Everybody).Тя не приема неудобството, което изпитватрецензентите на Е. М. Форстър по отношение на“очевидния „среден” човек, за когото всички си затваряточите”, и се възхищава на способността му да приласкаемасите към четенето на хубави книги в предаванията сипо радио BBC (E. M. Forster, Middle Manager). И катомного други преди нея Зейди Смит намира най-убедителното отражение на своята идея у Шекспир,който „винаги вижда двете страни на всяко нещо” и е„чернокож и бял, мъж и жена... всеки човек”.Вентрилоквизмът е геният на този „особен глас”, асъстраданието, търпимостта и добрата воля санеговите добродетели.

Ако се съди със собствените й критерии, гласът наСмит е внушително гъвкав. Фен на stand-up комедийнияжанр, който преподава в Нюйоркския университет, тяговори и академичен, и уличен език. “Къртис Джаксън -Фифти сент. Мозъкът ми ти дава една звезда, а сърцетоми – пет”, възкликва тя в едно от няколкото яркифилмови рецензии, писани за Sunday Telegraph. Романът й„За красотата” (2005) е структурален поклон към„Хауърдс Енд” и точно като Форстър го насочва към„средния план”. Средният план на Смит обаче е по-богато нюансиран и комплексен от този на Форстър,навигиращ през расови, а не само академични и класовиполитики. Когато изключително успешният й дебютенроман „Бели зъби” (White Teeth) излиза през 2000 година, еобявен от някои критици за вестител на пострасовотообщество. В лекцията си за способността на Обама даговори на езика на хора от всякакви класи и раси тяпретегля привлекателността и ограниченията на тозиидеал и противоположния му: политиката наавтентичност на „черното” самосъзнание, коятонастоява да „бъдем каквито сме” и е враждебно

настроена към хората като Елайза Дулитъл, коитопроменят речника и произношението си.

Changing My Mind не гради задоволителнен и устойчивдовод, като в манифест („идеологическотонепостоянство за мен принадлежи на вярата”, признававъведението). Но интелектуалната и емоционалнащедрост, родена от непредубедеността й – особенотехнически умелата и съчувствена посмъртна оценка наСмит за Дейвид Фостър Уолъс, Brief Interviews WithHideous Men, – е вдъхновяваща и ободрителна. ChangingMy Mind няма нищо общо с отблъскващата полемика напо-старото поколение есеисти като Мартин Еймис иКристофър Хичънс. Вещите познавачи на литературнатазлоба може дори да останат разочаровани от факта, чеСмит толкова рядко прибягва до ефектната забивка наобидите. Въпреки това тя приема четенето и писанетомного лично и се описва как „вдишва” книгите; запращаобъркващите я към стената; казва за Зора Нийл Хърстън(в края на забавен разказ за догматичното си нежелание втийнейджърските години да признае съществуването насубективно отношение към литературата): “Тя е моясестра и аз я обичам”. Близостта й с книгите и технитеавтори е заразителна. Подходът й към литературата,въпреки тежката артилерия в бележките под линия(цитирани са и Дерида, и Фуко, и Барт) е прям, достъпени в голяма степен прагматичен. Критическите й

текстове са колкототеория, толкова ихудожествено писане.Дружелюбните и неформалниоценки на Смит съживяватмъртвата фигура написателя, пресъздавайки гокато герой в съзнанието начитателя. Инстинктът й нароманист, който долавя – исъздава – характери, правиесетата й върху Кафка,Форстър и „Мери Ан” (Евънс– Джордж Елиът) забавникато парти, на коеточитателят е почетниятгост, а около бюфета семяркат Джордж Клуни иХайдегер.

Тази кроскултурна група от влияния не е скучна въпрекидружелюбната й достъпност. Смит внася драматизъм,като намира вероятни антагонисти във всяка страна натеоретичния дебат и организира боеве между тях: ведно от есетата се забавлява, като изправя най-дръзкиячитател, Барт, срещу най-придирчивия и взискателенписател, Набоков („Смел е критикът, който се осмелявада каже на Владимир Владимирович, че ‘се смалява катостатуетка в дъното на литературната сцена’”).Охарактеризирането има своите граници в анализа.Съживяването на теоретични дебати като „въпрос нахарактер” или предпочитание – както прави Смит,когато говори за Барт, отбелязвайки, че половината отстудентите й проявяват пред-теоретична склонностда нахлуят в каноничните текстове, докатоостаналите искат да влязат на колене – може да бъдепроблематично. Тя дефинира характера като подписа написателя – начинът му да „бъде в света”, различим вестетическите и етически възли в произведенията,които оставят след себе си. Това е възстановителен –макар и неясен – символ на вярата в читателите и настаромодната вяра на читателите в писателите („Вашее решението кого да боготворите” е един от епиграфитена сборника, от Дейвид Фостър Уолъс).

Оценяването и толерантността могат да се окажатнеловки спътници: Смит често изказва възхищение оттекстове, които смята за „правилни” или за които еубедена, че са „красиви” и това е освежаващ антидот насухия академизъм. Но като по-широко кредо тазипозиция няма сериозни основания, освенизключителното й красноречие – и няма принцип, койтода обоснове изключителното красноречие. Ако всеки отнас може сам да избере кого да боготвори, тогава закрасотата и истината няма друг арбитър, освен масовияпазар. Ако искаме мечтите на бащите ни – мечтата наФорстър за „всеобщо свързване” или мечтата на Обама,или на Шекспир – да бъдат реализирани в литературата,то тогава ни е необходим критически поглед, който даобоснове ценността й. Има ли значение, че либералнатазащита на личните предпочитания в Changing My Mind ивдъхновяващото му и информирано утвърждаване начетенето като лично удоволствие са отражение нашироките норми на поп културата, коитомаргинализират „литературния” роман? Със сигурностне отнемат от удоволствието и ерудицията,предложени от сборника. И все пак, в епохата, в коятовсеки сам избира идола си, автобиографиите назнаменитости с фантомно авторство оглавяваткласациите за книги, а почитателите на либералнитеизкуства всячески се мъчат да дефинират „истината” и„красотата”, които тези есета разкриват съсзабележителна проницателност.

Зейди Смит и всичкиНовоизлезлият том с нейни есета разкрива сбор от разнокултурни влияния

Tinkers от Пол Хардинг, издадеа от BellevueLiterary Press, печели наградата от $10 000

�

Дебютен роман, публикуван от малко независимоиздателство с некомерсиална цел спечели наградатаПулицър за художествена литература.

Tinkers от Пол Хардинг, който разказва за умиращ стареци неговата връзка с баща му, е предпочетен пред сборникас разкази In Other Rooms, Other Wonders от ДаниялМуинадин и Love in Infant Monkeys от Лидия Милет заносител на наградата Пулицър за художественалитература на стойност $10 000. Присъжда се на„забалежително художествено произведение отамерикански писател, за предпочитане за американскияначин на живот”, сред чиито носители са ЪрнестХемингуей, Уилям Фокнър, Харпър Ли и Алис Уокър.

В решението на съдиите Tinkers е наречен „завладяващотържество на живота, в което баща и син от НоваАнглия преминават през страдание и радост, за данадмогнат затворническото си съществуване и дапредложат нови начини за възприемане на света исмъртността.”

Романът е издаден от Bellevue Literary Press,издателство с едва 5 годишна история, свързано смедицинския факултет на Нюйоркския университет.Хардинг, който е на 42 и е дебютант в романистиката,споделя пред USA Today, че е „зашеметен” от победатаси. „Това е една малка книга от малко издателство,разпространявана изцяло със собствени усилия,” твърдитой и допълва, че наградата му е дала „усещане засвобода. Мога да си позволя да продължа да се занимавамс това, което обичам най-много.” Почти 30 годиниделят тазгодишния лауреат и последния носител наПулицър, публикуван от малко издателство – LouisianaState University Press, чийто автор Джон Кенеди Тулпечели наградата през 1981 година с A Confederacy ofDunces.

Издаден с помощта на грантове и общественофинансиране, Tinkers проследява последните дни наумиращ от рак и бъбречна недостатъчност мъж.Лежейки в стаята си, той вижда как стените йзапочват да се сриват и в халюциногенно видениеоблаците и небето се стоварват върху него, докато небъде освободен от „ограниченията на времето ипаметта”, за да се събере отново с баща си, беденамбулантен тъговец от горите на Мейн.

http://www.guardian.co.uk/books/2010/apr/13/pulitzer-prize-little-book-little-publisher

guardian.co.uk, 13 април 2010 12.01 BST

Текстовете преведе отанглийски

ЙОАНА СТОЯНОВА

„Малка книгаот малкоиздателство”печели Пулицър

Снимка: Gary Ottley/AP

Алисън Флъд

14 Литературен вестник 19.-25.05.2010

Ема Барнет

В ерата на дигитализацията издателите преосмислятвъзгледите си за книгата. Ема Барнет разглежда начините,

по които технологиите променят издателскатаиндустрия.

Свикването на общи избори от премиера Гордън Браун едълго чакано събитие за много политици, анализатори идори избиратели. Един друг човек обаче също очаква снетърпение този момент – Нийл Бурман, авторът на “Завсичко са виновни те”1 .Бурман (известен с редица книги, сред които и “Клада забрандовете”2 ) възнамерява да се появи в публичнотопространство едновременно с обявяването на изборите ида наблюдава как манифестът му, който има за цел даосвободи парламента от поколението на “бейби-бумърс”3 ,става истински интерактивен – смела стъпка както засамия него, така и за издателите му “Харпър Колинс”.Тогава книгата, която съдържа 10 000 думи, и защитаватезата, че “бейби-бумърс” са съсипали света за децата си,ще се появи отново в пълен и безплатен вариант наопределен за целта сайт – http://itsalltheirfault.com/. Ще имавариант от 1000 думи, който хората ще могат даизтеглят и да споделят с приятели, както и вариант за“печат при поискване” срещу 4.99 паунда, реализиран спосредничеството на разпространители като “Waterstones”или “Аmazon”, а също и издание под формата на електроннакнига на цена от 3.99 паунда.Особено интересен етап от този проект, в рамките на“The Friday Project” (“който подкрепя най-ярките талантиот мрежата и ги развива в големи книги” 4 ), е създаването навтори вариант на книгата по време на изборите, който щебъде съставен от най-добрите читателски коментари отсайта на Бурман.Изданието ще бъде публикувано (по модела на първото) вденя, в който бъде обявен новият министър-председател.Робин Харви, ръководещ издателската политика на “ХарпърКолинс” за “The Friday Project”, вижда в това повишено нивона интерактивност бъдещето на книгоиздаването:“Смятам, че с устройства като току-що появилото сеiPad устройство и с несравнимо разрасналите се днесвъзможности за комуникация дистанцията между автор ичитател, особено при нефикционалните текстове, битрябвало да започне да изчезва. Авторите ще се превърнатпо-скоро в куратори, влияещи се от предложенията начитателите си както в хода на писането, така и следзавършване на произведенията си... Вярваме, че тази книга епървата стъпка в това пътешествие и че книгите ще серазвият от пасивно средство в продукт със собственживот, който може да бъде променян чрез читателскитекоментари.”За Харви такова е бъдещето на всички електронни книги,които съдържат хиперлинкове, видео, аудио материали иигри: “Станат ли хиперлинковете и видеото стандартнихарактеристики, ще настъпи време, когато ще можем да сикупим електронна книга и да добавим свои собственихиперлинкове и видео към оригиналното копие. Нещо катомодерна версия на бележките с молив по страниците налюбимата ви книга, само че много, много по-добра. Но акоправата върху едно издание могат да бъдат промененидотолкова, че да позволят на хората да споделят такиваелектронни книги, то анотирането ще бъде много по-усложнен процес.”Появилите се днес в САЩ iРad устройства вдъхват наиздателския свят надежда, че вероятно най-сетне енамерено устройство, което би изтласкало читателите наелектронни издания в челните позиции.Джереми Етингхаузен, отговарящ за електроннитепубликации на издателство “Penguin”, вярва, че iPadекранът е първият екран, който родителите ще могат даизползват, за да четат на децата си, а защо не и да оставятдецата си да четат сами: “Хората днес искат да бъдат въввзаимодействие с цялото съдържание, като това се отнасяи за книгите. Искат допълнителен материал, искат дамогат да споделят материала, който харесват, с приятели.Като издатели ние имаме задачата да използвамедостъпните технологии, за да направим това колкото евъзможно по-лесно и напредничаво, като създаваме добре

обмислени оценъчни модели. Падани се да бъдем част отстремглавото налагане на iPadустройствата в Обединенотокралство и да работим върху

нетрадиционните им приложения в книгоиздаването,което би разширило разбирането за традиционната книга...Този вид дейност няма да бъде приложим към всички книги,детската литеартура обаче предполага такава посока наразвитие на първо място, тъй като съвременните децаизглежда се научават как да ползват тач-скрийна преди даса се научили да четат.”Джон Мейкинсън, изпълнителен директор на “PenguinBooks”, вижда бъдещето на издателската дейност изцяло вналагането на интерактивния сензорен екран. По време наедин скорошен разговор той демонстрира как използванетона iPad при електронните книги може да предизвикаразлични преживявания при четене. Той представивидеозапис на деца, които четат детска класика на iPad ипоказа как екранът може да бъде използван, за да се оживятгероите и как с инструментите за рисуване те могат дабъдат оцветявани.Етингхаузен подчертава важността на партньорството впроектите – съвместната работа на програмисти,дизайнери и актьори, благодарение на която да бъдатпроизведени високо специализирани електронни книги,предразполагащи към четене. “Четирима от авторите на“Penguin” пишат също така и сценарии за игри – казва той. –Ще има все повече и повече припокриване – ще се появятигри-приложения, които ще могат да бъдат изтегленизаедно с купуването на електронна книга. Като издателиние трябва да предоставим условия да бъде създавано нещоповече от стандартен текст. Някои автори ще се втурнатсмело към възможността да променят продуктите си,други ще побягнат.”Един такъв автор, възползващ се от възможностите надигитализацията, е Маркъс дьо Сотой – известниятматематик, наследил Ричард Доукинс като преподавател вобластта на разбирането на науката в Оксфордскияуниверситет. Той има две публикувани “традиционни”книги, новата му книга – “Тайните на числата”5 , подредакцията на Харви – съдържа пъзели и задачи за решаване.Според Харви: “От печатната книга ще се развие игровоприложение, което ще носи приходи, защото ще бъдесъобразено с хората, които никога не биха си купиливъпросната книга. Но тъй като това ще бъде игра, коятосъдържа нещо, което допълва книгата, читателите й същоще проявяват интерес.”Дьо Сотой е развълнуван от интерактивния потенциал накнигата си: “В електронната книга ще има хипервръзки ивидео. Винаги съм се стремял да заинтригувам хората, атази книга предоставя такава възможност – тя се стремида излезе от ограниченията на традиционния формат.Докато другите ми две книги бяха пригодени по-скоро къмрамките на традиционните публикации. Мисля, чевъзможностите за дигитализиране зависят от саматакнига, което също предполага и съответния кръг отчитатели.”Електронните книги се купуват предимно от мъже и –противно на очакванията на Бурман – от представители напоколението на “бейби-бумърс”. Лойд обаче смята, че“Apple” може да промени този факт: „Надяваме се, ченововъведенията от рода на iBook устройствата щепривлекат нови и по-млади читатели, особено ученици,които, както изглежда, до един боготворят марката“Apple”.Докато авторите и издателите търсят нови начини запопуляризиране и споделяне на въпросните книги,електронните публикации, изглежда, все още не са успели дасе наложат като норма. Харви обаче е на друго мнение: “Немисля, че е далеч моментът, в който ще бъда свидетел какнякой автор приема предложение с чисто дигиталнобъдеще. Засега все още преговарям с авторите поотношение на “дигиталните” идеи, но нагласата сепроменя – и сред тях, и сред агентите, и сред издателите.”

Преведе от английскиЗОРНИЦА СТОЯНОВА-ЛЕЧЕВА

1 “It’s All Their Fault”. – Бел. прев.2 “Bonfire of the Brands”. – Бел. прев.3 “Baby Boomers” – поколението на родените непосредственослед Втората световна война. – Бел. прев.4 Вж. http://www.harpercollins.co.uk/about-harpercollins/Imprints/the-friday-project/Pages/The-Friday-Project.aspx (30. 04. 2010). –Бел. прев.5 “The Number Mysteries”. – Бел. прев.

Ема Барнет – кореспондент за електронните медии

Преводът е направен по „Дейли телеграф”, 3 април 2010 г.

От книгите със свободен достъп къмелектронните книги: как издателите сесправят с дигитализацията

Самира Негруш

Кафе без захарВ памет на Рене Шар

Има страници неизписани които ви прекосяват в края нанощта тези които никой издател не чака и които сапът към въображаема книга тя се отдалечава с времетопредпочитате да мислите че завинаги е останала вмъртвата памет на компютъра.

Обичам да пия кафето с облаче сметана грешка обичамкафето без нищо без захар обичам само облачето назората което изненадвам преди съня то се плъзга и тихоизпълва пространството между хълмовете обичам тазиструйка сметана по която прекосявам гръдта дозърното.

Тя ми сервира съмнителна вода в купа с пръстен цвятказва написах един роман но дискетата се е скапала казвавиж ми маслинената горичка винаги съм искала да имамградина слизам по трите стъпала гледам в далечинатаняколко опожарени от слънцето плевела лимоново дръвчебетонирано като сляп стълб казвам много ти е хубавамаслинената горичка вземи си друга марка дискети.

Една две аз броя капките които падат от небето понахалното парче найлон захвърлено на балкона тричетири всички мисли стават само за отхвърляне когатонищо не те спохожда нито желание нито сън търсяцигара с крайчеца на окото а дори не пуша.

Улица „Дидуш Мурад“ нула часа и трийсет и петминути двамата мъже крачат казват ще повървим докрая докато не се смалим до двайсет и трети век казвампоетите са луди и добре че ги има тези двамата ще идемказват с камили до пустинята но докато чакам трябвада превеждам да давам плът на завои които съм даланазаем.

Котките нямат нужда да им се говори на ухо не сенавъртат край паничките търпеливо после измъченозастават на разхвърляното бюро ловко се увиват околоцентъра си на тежестта на съвършено разстояние отрадиатора още не си вдигнал крак и те знаят далиизлизаш или просто се раздвижваш.

Пак тази ръка която трепери и едва натискаобикновения химикал по кръстословица пианото стоизатворено и прашно поетът е боязлива сянка на изпадналфотьойл пред угасения лампион на задрямала джамия имечтае за деня който ще изгрее без него.

Казвам за да пишеш за най-баналните неща трябва да най-напред да напишеш раждането си майката бащаталюбовта тялото жените мъжете изнасилвача иубийците инцеста и съмнението нощта глада книгитеревността подозрението секса руините моретодърветата археологията гръцките и други богове извездите казвам всичко това е почти банално преди ислед писане.

Трябва да се умножи думата „планина“ с насечено ижадно дишане да се задържа това което може да е катокислородно виене на свят като проверима граница междутраур и възкресение.

Да се плъзгаш между шумата на късна зима и да сетъркаляш с разчленени колена и ръждясали мускули глухиза всяко движение по минералното животно можеш дасе изкачваш и да слизаш презглава с някакво усещане чесъществуваш за да целуваш хоризонта.

Обичам това място в комедията в което актьоритеизобилстват от и към трамвай номер едно сърбам чаша снякаква течност затоплена в ръцете ми и чакам нощтаразигравам своя театър сред свободни уверени силуетиобвинявам културния шок и завиждам за известнабезгрижност.

Понякога си мисля че бързо трябва да развържа въжетатада хвана първия кораб първия самолет първото каквотоми падне само да замина с размахани ръце със самотносърце с чувството че светът е необятен пресичампристанищния булевард чувам как лае параходътизкушава ме разсейва ме едва не прегазвам единпешеходец и си казвам че Алжир е егати курвата.

Искам да вярвам че бъдещето е горчиво откакто санужни милиметрично подходящи снимки на бяло-аленфон за да прекосиш Средиземно море и велосипед за данаправиш по-гъвкава ахилесовата си пета чакайки някоевисокосно завъртане да проветри зелените площи а ужслучайните юлски пожари да превърнат горите вобработваеми земи.

Искам като Превер да срещна нюйоркските потайностипосле парижките а защо не и да се оплача от моитемалки демони и големи капризи.

15Литературен вестник 19.-25.05.2010

Утре е ден за който никой вече не иска да мисли затоваутре прекосява часовете и застава на прозореца но нечака лунния залез.

Художникът ми казва писанията са знаци за мен те сасамо графики на животинките в пространството на мояекран откакто се разведох с арабската калиграфия ме естрах планината от книги да не се превърне във вълна отнеразгадаеми знаци.

Тя дава указание за писане казва разкажи го както се еслучило един ден казва разкажи го в сегашно време и скратки изречения казвам паметта ми прелива ставатмного или недостатъчно неща в един ден как да обелялука на Гюнтер Грас как да натисна алармения бутон даотида в деня който си струва при думите които систруват как да погледна в очите истината за този мигкойто е раждането или помятането на езика и аз искамда науча какво е станало един ден в сегашно време дапреживея отново всичко това но този ден днес съммного уморена.

Ако нещо предразполага за среща това понякога сачетирите вятъра които се сблъскват над орлово гнездо ив мига докато трае една любовна дума неутрализиратсилите на противодействие.

Когато не ви хваща сън се чувствате жертва нанесправедливост или в лапите на лудостта.

Брахим Тазагарт

1 -Нощта се оттеглявлачи крак след кракпотъва в тишината

Полунощ еВ бледото небелиниите се размиват

Нощта се отдалечаваЗората каца на прозорецакато премръзнало коте

Тис отворени очисе взираш в нищотов тишината, която бучив главата тиВ ушите ти упорства гласът ?когато тя ти каза:И аз съм човеки аз обичам животав сърцето ти искам мястоискам любовда чезнада бъда изпълвана...

Искамкогато се прибираш у домада идваш само в моите обятияда ровиш в косите мида се гмуркаш в очите мида пълниш устата ми с твоя мед.

Искамда ме съчиняваш с много думис много цветяс всичко назоваващо красивотоза да потегли моето тялоза да се надявам...

Искамкогато се прибираш у домада намираш усмивкада намираш покойи нежни думис които ще попивам умората тис които ще те повивамкато любимо пеленачекоето ще притискам до гърдите сиза да го топля

Искамслед вечеряслед чашите сокда се излягаме на подаи през отворения прозорецда броим звездитедокато някоя падне в окото мище бъдеш ти

Искамкогато изтощени от гърченеположа на гърдите тиглавата си пълна със сънищакоито съм искала да избуятс тебемили мойсърцето ми желае нежността тидай ми малко любовмалко нежностза да вкуся щастиетоза да ги запазя в спомена

Нощта се оттегля...

2 -Живея в миналите вековеживея в дните на съмнениеживея в звездитев огледалотоживея в името което ми даватеживея в този погледкойто хвърляте по менв тъмното или в светлината

Живея в любовното признаниекоето щом текне от устата тиме покрива със смутзащото не съм свикналда ме обичатжена да ръчка с поглед моите очибез да примигне

Живея в поемитена страстни трубадурите живеят в книгитеи вдъхновяват епопеитев които играя нощемнасаме с лунатав които възпявамкрасотата на тази заради коятосе избиваха царекато Сифакс и Масиниса

Живея в треската на болнитев студа на дрипавитев сърцата на сиамските близнацив мъката на съкрушената вдовицаоставена от любимия съпругзаклана от онези които вярватче Бог не е Любовне е Надежда

Живея в бягащите стъпкив мерзко хапещата нищетаживея в потта на черноработникав потта на боязливитезащото обезоръжените ръцечуват стъпки по покрива

Живея в желаниетоживея в овехтяванетов реките придошлиот топенето на снеговетепритоците преливат

Живея в слегнатите гробовев проядените костиживея в жаждатав живата паметпоболяла свидетелитена деня в който Тя бе омърсенатя блести като сребропред очитена баща си който гледашебезпомощно...

Живея в гневаживея в опустошениетоживея в ходещия кракживея в камъка на покояживея в гръмотевицатаи водите я следватживея във вълнениетона жената даваща животкоято чува под болкатавика на своето дете

Живея в прахтаживея в мълниятаживея в силата на Бог

който отваря очите на човеказа добротатана детето което се опитва да се задържиизправенои да проходи

3 -Дойде денятда свършим

с нашето клатушканес нашето препъванес нашето паданес нашия срам

с наскъм наскоито бягамепри най-малкия намек за светлинакогато едва смеем да погледнемкак слънцетотопи се в небесата

4 -Помниш ли слънцетокогато се търкулна над хълмоветеочите ти го проследихаусмихна секато човек който отново се потапяв спомени от детствотов разказите на баба тикоято обичаше да стои на брега на Канунполагаше главата ти на бедрото сии ровеше в косите тис препенени от дните пръсти

Със слънцето което преваля планинатаси отива част от твоя животси отива част от плътта ?която галеше устните на желаниетои сновеше по плочките на твоето сърце

Оставаш тукседнал на камъказагледан в капещото слънце

Отвъд планинатав нейните браздиздрачът вълнува сърцетопривлича говърху харманите на удоволствиетокоето пали звезди в очите ти

Гледаш към мореточуваш глъчката на животакак вибрира в ушите ти

Зад планините на животапо-далеч от слънчевите дниколко много хора те чакат:Адам, Ева, Сифакс, Масиниса, Тининан,Моисей, Исус, Шашнак, Мохамед,Игмурасен, Мехди, Тахар, Ясин, Ахеддад,Лунес, Фадма, Набила, малкият Омарвсичките ти предцичакат да дойдешза да запалите огънякойто ще изгори връзкатамежду човечествотои рушенето

5 -Понякогаискамда умра в обятията тида заспя на гърдите тикато детекато паланката облегната на склонаи удължаваща сенките сипо реките бучащивъв влюбеното ми сърце

Понякогасънувам с отворени очиче яздим кониздигаме сеза да изживеем нощив недрата на небесния свод...

Понякогаспоменът пъшкапод тежесттана дългите безсънни нощи без контуризабранено им е да се надяватзабравил съм цвета на очите тимиризмата тистъпките на слънцетои твоя призрак...

Преведе от френскиКРАСИМИР КАВАЛДЖИЕВ

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

М. Джон Харисън

Амбициозни, но самовъзпиращи се, отчаяно желаещикомфорт, но твърде нарцистични, за да го приемат, сизострени апетити, частично обуздавани от социалнияи идеологически натиск, повечето мъжки персонажи наЙън Макюън се различават твърде малко от тези наАнтъни Пауъл: в крайна сметка се оказват обсебени отсекса и статуса. Видно е, че не проумяват истината засобственото си лицемерие. Усещаме, че смътната,изопачена представа, която имат за себе си, не използвасамоизвинението като опаковка - самата тя е форма насамоизвинение. В романа си „Слънчева енергия” Макюънсъбира тези слабости и ги натрупва в образа наизкупителна жертва; след това ни дава камък в ръцете ини приканва да участваме в преследване на животното впустинята на иронията. Задавайки темата на книгата,тази пустиня кореспондира с безводните пространствана Ню Мексико, окъпани от слънчева светлина –идеалният пейзаж, сред който могат да се разработватизточници на евтина, чиста, възобновяема енергия.Слънчевата енергия ще спаси човечеството от самотонего, без – това е много важно – да изисква промяна нанавиците му.Физикът Майкъл Биърд, носител на Нобелова награда,познава добре теоретичните постановки в областта наизползването на слънчева енергия. Знае и много добреонова, което не иска да прави – а и той не е способен натова – да промени навиците си. 53-годишен в началотона романа, което ни връща в 2000 година, с „ограниченинтелектуален хоризонт, неспособен да се наслаждавана живота, монотематичен”, той не е постигнал нищослед момента на здрависването си с краля на Швеция.Вместо това разпределя времето си между синекурнидлъжности, сред които е и директорският пост вНационалния център за възобновяема енергия – повечерезултат на политическо недомислие, отколкотонаучен проект. Разположен в предградията на Рийдинг,близо до бирена фабрика – шепа мрачни дървени сгради,изгубени сред див пейзаж, центърът съживява спомена запериода от историята на британските научниизследвания, описан така добре в романите на НайджълБалчин. Интересът на Биърд към възобновяемата енергияи климатичните промени е нулев. Най-амбициознатастъпка на ръководството на центъра до този момент еизграждането на ограда с бодлива тел, която струва 17процента от целия бюджет на проекта.Междувременно Патрис, неговата пета съпруга, коятоприлича на Мерилин Монро, „поне от определен ъгъл и наопределена светлина”, водена от страст за отмъщение,открито демонстрира любовната си афера с мъж, койтое дошъл в къщата, за да смени плочките в банята – човекс впечатляваща сила, който може да се качи в спалнята,държейки под ръка 50-килограмов чувал с цимент. Биърде парализиран от този позор. Иска му се да има другаафера, но самочувствието му е жестоко ранено. Гол,той представлява „неравномерно разпределена,конусовидна розовееща плът”, макар и все още „понеясни причини да е привлекателен за красивите жени”.В този момент на депресия Биърд среща Том Алдъс –млад физик, който е вдъхновен от работата на Биърд,отличена с Нобелова награда, и я използва впроучванията, насочени към намиране на евтина зеленаенергия. Взаимоотношенията им – изпълнени спреклонение от страна на Том и със сдържаност отстрана на Биърд – водят чрез последвали прояви нанелоялност до престъпление, лицемерие, гротескнозадоволяване на всякакви желания и погрешно управлениена рисков капитал. Използвайки идеите на младия учен,Биърд се издига от застаряващ, изчерпан физик доръководител на собствен проект за зелена енергия:десетгодишен добре платен научен ангажимент. Всичкотова се разгръща в рамката на една не по-малко сложнаплетеница от жанрове. Романът за изневяра ни всмуква в

себе си само за да бъде изместен от хичкоковски трилър,в който има убийство, гротесково преплитащи сеподбуди и иронични сюжетни обрати; това, на свой ред,отпраща към комедия на академичното плагиатство встил Малкълм Бредбъри, която вмества разказ -напомнящ за Мартин Еймис и неговия роман „Пари” – заемоционално неинтелигентен амбициозен и енергиченмъж, предаден от собственото си дисфункционално „аз”.Междувременно Макюън крадешком задълбочава свояанализ, разказвайки история за разрастващата сепропаст между две култури в живота на образованитеангличани от поколението на бейби бума презпоследните 50 години.Тези потоци на наратива се срещат, заплитат иукрепват в едно сатирично пространство. Там, къдетосе събират, се формират ясно открояващи се,натоварени със символика горещи точки. На Биърд муприлошава - изял е девет сандвича със сьомга предиречта, която трябва да изнесе пред инвеститорите напроекта; можем да асоциираме последвалото повръщанес напразните изригвания на неговата реторика.Занемареният му апартамент – с „множестводефекти”, с жълто-сива плесен „процъфтяваща полинията между стените и тавана”, пробита водосточнатръба и неработещи добре кранове на мивките –символизират еднообразните, греховни телесни процеси,протичащи в тялото на един шейсет и две годишен мъж;на ентропията на културата; и тъй като това е роман,посветен на науката - на ентропията на ентропията.Това е техника, граничеща със схематично представяне.Читателят скоро започва да жадува някаквасдържаност, физическа терапия, нещо – каквото и да е –което да охлади горещия алегоричен двигател накнигата.Биърд е символична репрезентация на науката,свръхконсумацията, органичната невъзможност начовешките същества да поддържат в редпространството, което обитават. Роден през 1947 г.,когато поствоенните идеали за детска красота вБритания се ограничават до представата за „добраохраненост и двойна брадичка като тази на Чърчил, амечтите са свързани с края на купоните и едно бъдещоблагоденствие”, в края на 2009 г. той се превръща вполитическа карикатура, в рисунка на Ралф Стийдман нанашата планета. Затлъстял, натровен, страдащ отпредизвикан от слънцето меланом, Биърд се е запътилкъм своята финална криза. Не е трудно да се разбере, четой самият е виновен за тази ситуация; все пак имашанс тя да бъде подложена на дисекция или да бъдатизброени направените грешки.Но анализът и признанието за грешки не са промяна - вкрая на книгата долавяме повторяемостта както наавторовото отвращение, така и на отвращението наглавния персонаж от самия себе си. Това е признаниеотклоняване, макар и да не е ясно какво е онова, коетосе отклонява. През целия си живот Биърд очаква„момента, в който съзнанието му ще бъде освободено,когато най-сетне зрялото му съществуване ще започне”.Това никога не се случва, разбира се. „Сега, когатонавлизаше в последната активна фаза от живота си,започваше да разбира, че като изключим случайностите,животът не се променя. Преди е бил заблуден.”Самозаблуден вероятно. За мъже на определена възраст,откритието за собствената им вина бързо се превръща вразтоварване, извършено с чевръста циничност – те яизхвърлят като боклук на непозволено място.Откриваме това поведение и при персонажите наМартин Еймис, Джон Ъпдайк или Уил Селф. Извършенодостатъчно пъргаво, действието прилича на признание,на извинение; но всъщност е едно безкрайно отлагане.Романът предлага завладяващо директна и убедителнапозиция, комичен поглед върху науката и учените.Макюън, който не е способен да отиде толкова далеч,колкото астронома сър Фред Хойл, който през 1957 г.въвежда половин страница математически изчисления втекста на романа си „Черният облак” и очаква от

читателя да ги проследи, все пак внушава авторитет,който издиша само в определени моменти, загатващи заприлежните му предварителни проучвания. Тойдемонстрира също така „научен темперамент”, макар ив стила на хумористичното списание Viz.Биърд пристига в Оксфорд през 1967 г. с автомобил„Морис Майнър”, късо подстригана коса, разделена напът, и химикалка, пъхната в малкото джобче на сакото.Там той започва романс със „скалара на Ричи” и неговотомясто в теорията на всеобщата гравитация.Междувременно планира едно „неумолимо, добреорганизирано” преследване на английска студентка наиме Мейзи, която е почитателка на Милтън. Биърдпрочита „биографията на писателя и четири централниза творчеството му есета”, запомня това-онова от„Ареопагитика” и след седмица тя е негова. Тойизумително добре я използва (Мейзи взима своя реванш,както в крайна сметка правят всички жени в животаму). Трябва да добавим, в това, което прочита, той ненамира „нищо, което дори донякъде да бъде определенокато интелектуално предизвикателство”. „Следедноседмична подготовка няма студент отхуманитарна специалност, смята той, който да не гоотличи сред неговите колеги математици и физици”.Макюън представя арогантността на физиците, но итяхната смиреност пред лицето на вселената.Науката свързва реалността с нашите предположения занея. Тази точка на преход и въздействие е най-вълнуващото място на този свят. Разбира се,политиката, управляваща науката – която е също иикономика на науката – не се намира на същото място.Стартирането на „дебата” за климатичните промени вОбединеното кралство през последните няколко годинине е въпрос, кой знае колко различен от обсъждането набизнес възможности. Идеята, че можем да намерим свойпът и да консумираме определени блага, без да влияем наглобалното затопляне - Макюън е твърдо убеден, - епроява на голяма снизходителност към самите нас. Ниене напредваме по този въпрос, защото сме готови даприемем само моркова, но не и пръчката. Презизминалото десетилетие задоволяването на желаниятакакто на бизнесмени, така и на потребители бешепредставяно като чувствителен политически отклик,като единствен разумен начин да бъде предотвратенасилна опозиционна реакция, да се противостои наотказа от отговорност: все пак в момента смесвидетели на противодействие на тази политика.Последствията от алчността не могат да бъдатизлекувани с апел към алчност; във Великобританиятова беше трик на Блеър – начин да си намеримизвинение, точно както Биърд се извинява пред себе си заследващия сладкиш, за следващата изневяра, занеспособността си да порасне. Събитията се развиватбързо и продължание на „Слънчева енергия” - което давземе предвид ефектите на Клаймътгейт1 – вече енеобходимо. Този роман все пак предлага единдостатъчно проницателен, сатиричен поглед. У някоичитатели той ще възвърне част от доверието в Макюън- той работи толкова усърдно за него, за да го загубислед това с романи като „Събота” и „На плажа Чесил”;други може би ще искат нещо повече от това.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

Times Literary Supplement, 24 март 2010

1 С това име е наречен скандалът, избухнал презноември 2009 г., след като хакери пробиват сървърна Университета на Източна Англия (UEA) вНоруич, Англия, и изтеглят информация за научниизследвания, свързани с климатичните промени. –Б. пр.

Как Йън Макюън използвавъзобновяеми енергийни източнициПотоците на наратива се срещат, заплитат и укрепватв сатиричното пространство на романа на Йън Макюън „Слънчева енергия”