1

М и н а р - и- Ч а к а р и

Една нерешена афганистанска архитектурна загадка от дълбоката древност

Текст и снимки от

Крис М. Дорнеих Берлин, януари 1999 г.

Въведение

Разрушаването на Минар-и-Чакари определено е голяма загуба за културното наследство на Афганистан. Гигантската каменна кула, издигаща се гордо върху планински възвишения, беше последният оцелял екземпляр от т.нар. “стамбха” или космическа колона, издигната в чест на духовното просветление на Буда. (Ж.В.: В индийската религиозна традиция, “стамбхи” се издигат на основните богове Вишну, Шива, Лакшми, Гаруда, а впосл. и на Буда. едни от най-големите стамбхи е издигнал цар Ашока, където са поставени под формата на каменни надписи, неговите едикти.)

Този кубически пиедестал в хода на повече от осемнадесет века съществуване, постепенно поради пропадане на земните пластове започва да се накланя на едната си страна. Става известна на западния свят през 1830 г. Укрепване на кулата са правени през 1923 г. и отново през 1974-76 г.

Въпреки това, през 1980 г. по време на междуособиците и войната в Афганистан, колоната е силно повредена от съветски танков обстрел. Въпреки надеждите на културния свят, че паметникът ще бъде въстановен, през март 1998 г. колоната се срутва поради собствената си тежест и увеличилият се наклон.

Лично аз чух за съществуването на тази кула през 1965 г. и с група германски студенти

предприехме пътуване до Афганистан за проучване на обекта. Професор Клаус Фишер на Бонския университет тогава ни посъветва да подготвим и подробен снимков материал.

През август и септември на същата година, аз се изкачих до Минар-и-Чакари за да я изследвам от архитектурно отношение. Тогава бях един от малкото чужденци интересуващ се от кулата, който се устрои на лагер върху голите склонове, за да я фотографирам при изгрева на слънцето.

Тези мои изследвания и фотографии станаха основа на дипломната ми работа, посветена на архитектурата на паметника, която защитих в Щунгардския университет, с която станах

2

“архитект” през 1969 година. От няколко години насам, се опитва да обединя информацията от всички древни западни и източна източници - както и на нарастващите публикации в съвременна литература по темата, за да напиша първата монография за Минар-и-Чакари.

Изказвам благодарността си на Нанси Дюпре която ми предостави първите фотографии на кулата.

Истинско удоволствие е за мен да напиша тази кратка статия за Минар-и-Чакари за “SPACH Newsletter” (Информационен бюлетин на Дружество за опазване на културното наследство на Афганистан) (Исламабад, Пакистан).

***

В една безлунна нощ, в края на март 1998 г., Минар-и-Чакари се срутва. Шумът от падането, според очевидците е проехтял като експлозия и е събудил всички жители в подножието на планината, където се е издигала кулата. Около две седмици по-късно Бриджит Нойбахер, редактор на “SPACH Newsletter” ми изпратени и-мейл: “Имам ужасна новина: Минар-и-Чакари си отиде ... напълно съм съкрушена... Афганистанците смятат че са загубили част от своята история. Аз съжалявам, че никога вече няма да мога да видя нейната красота ...”

След първите снимки на документален филм за кулата, ми би поставен въпроса, дали бих написал монография за Минар-и-Чакари. Започнах работа по монографията която завърших през 1999 г., с голям чест и удоволствие.

Откакто е станала известна на света през 19 век, колоната е наклонен с около 4 градуса на юг – към планинския склон. Причината за това е въздействието на климатичните фактори – поради действието на дъжда, сняга и лед се е стигнало да ерозиране на основата на кулата, което е довело и постепенното пропадане и отклоняване.

През 1980 г. в годините на съветската интервенция в Афганистан, поради необмисленост и невежеството, паметникът разположен на планинското било югоизточно от Кабул се превръща в цел за стрелкова подготовка на съветско танково подразделение.

На цяла страница със снимки Владислав Тамаров в книгата си “Афганистан – съветския Виетнам”, пубикувана в Сан Франциско през 1992 г. от изд. “Mercury House”, показва най-малко две опасно дълбоки пробойни в основата на кулата.

Надеждите на много изкуствоведи, археолози и архитекти по света, че паметника Минар-и-Чакари, един от малкото свидетели на древната предислямска история на Афганистан, ще оцелее и ще бъде въстановен, се излъгаха. Тези надежди бяха разбити, когато колона най-накрая падна, очевидно под собствената си тежест и допълнително увредената основа.

С Минар-и-Чакари, културното наследство на света загуби един от чудесен и неповторим пример на древната архитектура.

Повечето от въпросите свързани с функциите на този паметник, вече никога няма да могат да бъдат изяснени. Общоприето е становището че Минар-и-Чакари е будистки паметник и голям шедьовър на Гандхарската културна школа – обединяваща персийски, гръцки, и индийски културни характеристики, която процъфтява само за няколко века в северозападна част на Индийския субконтинент и съседните региони.

Как тези различни персийски, гръцки, и индийски традиции в изкуството и будистката религия, са били обединени в този велик паметник?

3

І. Исторически контекст Според местното население Минар-и-Чакари е била посторена от Александър

Македонски и затова то я нарича “Стълбът на Александър”. Така кулата се “състарява” по възраст с още четири века. Една от причините за това недоразумение може да се свърже с факта, че похода на Александър в Средна Азия и съотв.в съвр. Афганистан, е събитие осатвило дълбоки следи в историческата памет на населението в региона, докато по-късните времена, когата е изграден паметника, не са оставили следи в народната памет.

Късно през октомври 330 пр.н.е., армията на Александър Велики се появяват в Кабул. Имало е дълбок сняг, защото тук зимата идва рано. Но тогава Кабул не е голям и важен център, а малко селище и Александър се насочва към подножието на Хиндукуш, където основава известния град Александрия Кавказка (Caucasum), преди да потегли на север.

Горното поречие на р.Кабул става част на сатрапията наричана на гръцки Паропамиз (Paropanisadai). Нейният пръв управител е Оксиарт – согдийски аристократ и тъст на Александър. Издигайки местни хора, Александър се е стремял към подобряване на отношенията с местното население.

Но мирния живот на гръко-македонските колониалисти, заселници в Кохистан, продължавата само няколко години. Когато Александър умира съвсем ненадейно, на 13. 06. 323 г. пр.н.е. в далечен Вавилон, веднага избухва война между неговите пълководци, за подялба на обширната империя. Планинсаката сатрапия в отдалечения източен ъгъл на Александровата държава, също е въвлечена в конфликта. Въпреки че Оксиарт се споменава в документите до 316 г. пр.н.е., Селевк Никатор завладява Бактиря и Паропамиз едва в 305 г.пр.н.е.

Селевкт минава прохода Кубер, за да въстанови гръко-македонската власт в Северна Индия, подобно на Александър преди 22 години, тъй като всички гръко-македонски владения в Пенджаб и по поречието на р.Инд са били вече присъединени от Чандрагупта Маура. Но така и не успява и в 303 г.пр.н.е. сключва дотговор с индийския владетел, като му отстъпва Паропамиз срещу правото гръко-македонските заселници там, да имат равни права с останалото население, вкл. и правото им да встъпват в брак, с местното население. Чандрагупта му дава 500 бойни слонове които му помагат да спечели решителна битка срещу своя съперник Антигон в 301 пр.н.е. в западната част на Мала Азия.

През 3 в.пр.н.е., районите на съвр.Кабул, Газни и Кандахар, стават част от индийската Империя на Маурите. Тази промяна е от решаващо значение, за разпространението на будизма и течението му Хинаяна, което в следващите 700 години оказва основното влияние в културното развитие на региона, наследил и гръцките културни традиции. (Ж.В.: Хинаяна е по-старото и консервативно направление в будизма. Наименованието ( “малка колесница“ или “тесен път“, само земният) му е дадено от последователите на Махаяна (голямата колесница), които смятат своите възгледи за превъзхождащи традиционните.)

След управлението на третия по ред и най-известен, владетел от династията на Маурите – цар Ашока, империята започва да се разпада. Тогава гръцкият сатрап на Бактрия, Диодот I, също се отделя и се обявява за независим владетел - цар. Династията е продължена от сина му, Диодот ІІ, който продължава консолидирането на Бактрия. Но правнука на Селевкт Антиох ІІІ, започва война с Бактрия и след двугодишна неуспешна обсада на столицата Бактра (Балх), е принуден да сключи мирен договор и да признае царската титла на третият гръко-бактрийски владетел, Ефтидем І. Тогава Антиох преминава с войските си Хиндукуш и редуцира още повече властта на Маурите в Паропамиз.

4

Гръцките царе на Бактрия бързо осъзнават че сега е дошло тяхното време. Деметрий І, син на Ефтидем, предприема трети гръцки опит да завладее територията на Индия на юг от Хиндукуш – увенчал се с успех. За половин век, Паропамиз, Арахозия (Кандахар), Гандхара и Синдх по поречието на Инд, както и Пенджаб, попадат под властта на Гръко-Бактрия и се управляват от гръцки наместници, чиито имена са известни от монетите които секат.

И все пак, ситуацията вече е коренно различно, отколкото през Александровото време. По-високата индийска култура прониква и пуща трайни корени сред гръко-македонските колонисти. Получава се една симбиоза с елинистичната култура. Монетосеченето което е донесено тук от гърците се разпространява трайно на юг от Хиндукуш, като надписите върху моните са двуезични, на гръцки и на северозападния индийски пракритски език, съотв. с гръцки букви и на писмеността “кхарощи”.

В периода 190-70 г.пр.н.е., индо-гръцките владетели стават независими и управляват самостоятелно Кабулската долина.

Панталеон и по-малкият му брат Агатокъл са първите, а Хермей последният от гръкоезичните владетели, чиято столица е Александрия Кавказка. Но двамата най-известни гръко-индийски владетели са Евкратид и Менандър.

Евкратид I, идва от запад. През 171 г.пр.н.е. се обявява за самостоятелен владетел в Бактрия. Когато закрепва властта си, през 153 г. пр.н.е. той минава Хиндукуш и воюва с местния гръко-индийски господар на Александрия Кавказка - Менандър I. В разразилата се между тах война, победител е Евкратид. Той разширява своите владения, а Менандър запазва властта си само в Източен Пенджаб.

В същото време, когато Евкратид се опитва да обедини гръцките колонии на север и на юг от Хиндукуш под една корона, от север, отвъд р.Окс или Амударя се появяват враждебни номадски племена.

Далеч на изток, по западните и северните покрайнини на Империята Хан (Китай), народите на степта се впускат в унищожителна война помежду си. Загубилите мигрират на запад с почти цялото си неселение. По пътя си те нападат други по-малки номадски народи и така предизвикват верижна реакция от преселения.

Тези нови нарушители на средноазиатското статукво са известни като Юе-Джи ( ) в Китай и Asioi в (малко по-късните) гръцки текстове. (Ж.В.: Авторът греши, гръцкото название на юеджите е “тохари”, а “аси” е названието на усуните!) По пътя си юеджите нападат племената на саките (Sakai), или народа Сек / Сай ( ) в китайските извори.

Аи-Ханум е съвр. име на стар гръко-бактрийски град разположен по горното течение на р.Амударя, който около 145 г.пр.н.е. е завладян и опожарен от юеджите, които се изипват върху Бактрия като потоп.

Евкратид прекъсва своя поход в Индия и тръгва на север, за да срещне новия завоевател, но по пътя става жертва на заговор, убит от собствения си син, а тялото му е захвърлено, без да бъде погребано.

Хелиокъл І, предполагаемият отцеубиц, успява да задържи Западна Бактрия до около 130 г.пр.н.е. когато юеджите превземат столицата му Бактра и самият той загива ва сражението. Когато в 129 пр.н.е. китайският пътешественик Чжан Цзян ( ) пристига в “Страната на юеджите”, всичко е тихо и спокойно – гърците са вече изчезнали от Бактрия.

На юг, Менандър отново възстановява всичките си загубени територии. Той дори разширявя царството си и се обявява за единствен цар на Гръко-Индия, просъществувала в продължение на няколко десетилетия, или половин поколение. Самият Менандър е от полуиндийски поризход, майка му е индийска аристократка. Поради това индийското влияние

5

сред гръцката по произход върхушка е твърде силно. Самият Менандър е добре запознат с будизма и самият той е будист. В индийските извори той е известен с името Милинда, и в трактата “Milindapañha” или “Въпросите на Милинда”, Менандър, подобно на “Диалозите” на Платон, влиза в спор относно изясняването принципите на будистката религия с будисткия монах Нагасена.

Менандър умира съвсем преждевременно във военния си лагера, около130 г.пр.н.е. Единственият му наследник тогава е невръстно дете.

Вероятно е станал жертва на заговор. Тялото му е изгорено съобразно будистката традиция, а прахът му разпилян. Плутарх пише че пепелта на Менанъдр е била разделена мужду различни будистки светилища (ступове), и е била обект на поклонение.

Около 100 г.пр.н.е. номадите окончателно завладяват Бактрия и я разделят помежду си: Юеджите вземат източните и части, а саките – западните. Гърците успяват да се задържат в Хиндукуш, но окончателното им покоряване е само въпрос на време, когато, ожесточените номадски орди решат да се спуснат на юг.

След смъртта на Менандър, в Гръко-Индия избухва междуособица между две враждуващи династии: дома на Ефтидем, към който принадлежи и Менандър и наследниците на Евкратид. Териториялното раздробяване се засилва. В Александрия Кавказка управляват Зоилос І, Лизиас, Антиалкиад, Филоксен, Диомед и Хермей, които са известни като индогръцките владетели на Паропамиз. След смъртта на цар Хермей около 70 г.пр.н.е. юеджите преминават Хиндукуш и слагат край на 120-годишното гръцко управление в Кабулската долина.

Паралелно на юеджийското завладяване, техните съперници – саките, се предвижват в югозападна посока и завладяват Дрангиана и поречието на р.Хелменд, като тази област забпочва да се нарича Сакастан (Страна на саките), днес.пров.Систан в Пакистан.

Установили се в тази територия, саките започват да нападат гръцките владения в долината на р. Инд и покоряват Таксила. Гърците успяват да ги задържат до 55 г.пр.н.е. когато сакския цар Азес завладява по-голямата част от Пенджаб. Само в най-източните ъгъл на тази област, последните остатъци от гръцкото владичество оцеляват до първите деситилетия на Новата ера.

През следващите сто години, военните наместници на юеджите управляват бившата Паропамиз, но столица на тяхната държава става Бактра (Балх) или центъра на Бактрия.

Интересно е да се отбележи, че в китайския източник, “Хан-шу” (Хрониката на Династията Хан) ( ) съставена от Бан Гу ( ), се споменава името на Кабул за пръв път в историята. В списъка на петте нови юеджийски княжества или “сихоу” (ябгу) фигурира и Гао-фу, а седалището на княза (сихоу – кит.транскрипция на кушанското явуга/ябгу) е в едноименния град Гао-фу .*

Всички учени са съгласни, че Гао-фу ( ) е всъщност Кабул. Ние виждаме след това, че бившиата гръко-македонска сатрапия Паропамиз е преименувана на Кабулистан ( ) по време на юеджите вместо Александрия Кавказка, център на областта става Кабул, но не съвр. град а близкото малко гр.Беграм. (Ж.В.: Кабул се споменава в “Риг-Веда” и “Авеста” като Kubhā, по време на Ахеменидска Персия се нарича Kabura, а в еленистеческия период Kophes или Kophenа. Името Кабул произлиза от средноперсийското (пехлеви) Kapul. )

Като цяло, новите господари се отнасят с уважение към културните достижения на завареното население и своите гръцки предшественици, и се стремят да не се месят в начина му на живот.

6

Юеджите бързо усвовяват културата на завареното население. Юеджийските князе започват да секат свои монети, като за образец използват монетите на последните индо-гръцки владетели. бързо усвояват гръцкото и индийското писмо и за кратко време, грубите завоеватели-номади се превръщат в цивилизовани заселници и достойни наследници на гръцката и индийската култура.

Малко исторически факти са известни за това “тъмно” време. Първите юеджийски владетели на Кабул не секат монети, поради което не ни е известно името на нито един от тях. Вместо това, славата на един друг юеджийски “сихоу” (ябгу) внезапно нараства в 1 в. от н.е. Китайските източници споменават неговото феодално владение като Гуйшуан (Gui-Shuang

), а собственото му име като Киодзикю ( ), което било по-близо разроложено до Китай, в сравнение с Гао-фу (Кабул). Китайските предавания на чужди названия и имена са доста деформирани, но днес е установено със сигурност, че зад Киодзикю се крие кушанския владетел Куджала Кадфиз, чието име е известно от монетите които той е сякъл. Всъщност неговото владение се нарича Кушания. Той напада и покорява едно по едно останалите четири юеджийски княжества и създава единна държава, която започва да се нарича Кушанска, по името на “сихоуто” на Куджала Кадфис.

Някои съобщения в по-късната “Хоу Хан-шу” ( ), посочват че тези събития са станали след 25 г. от н.е.

Но нещата не са изобщо толкова прости, както ни ги съобщава с няколко лаконични изречения автора на “Хоу Хан-шу” – Фан Е ( ),

Сурен Гондофар, владетел на Скасатан от партски произход, много скоро се сбълсква с юечжите. Първо завладява горното поречие на р.Кабул, а след това и Пенджаб. Така той си възвръща всичко което по-ранните сакски царе са загубили и в северозападната част на Индия. Но в 46 г., няколко години след смъртта на Гондофар, Куджала Кадфис завладява Таксила и Кабул и окончателно покорява цяла Бактрия, наречена Пуду ( ) в китайските хроники. Циркулацията на партските монети на Гондофар в Кабулската долина се преустановява.

Потомък на старата юеджийска династия, установила се още във 2 в.пр.н.е. Куджала Кадфис се обявява за “велик цар” или “цар на царете” и управлява до преклонна възраст, според китайските хроники, починал на възраст над 80 год.

Фен Е съобщава: “Неговият син Ян Гаочен го наследява като цар. Той победил отново Индия и я покорил. Така Юеджите станаха изключително богата и просперираща държава”. След скорошното откритие на Рабатакския каменен надпис (публикуван 1997 г.), ние знаем, че Янгаочен ( ) не е Вима Кадфис, както се смяташе по-рано, а владетел неизвестен до тогава, носещ името Вима Такто.

Някои учени го наричаха “безименния владетел”, а други са предпочитаха да се игнорират съществуването му като цяло.

Всъщност Вима Такто завладява Северан Индия, тъй като баща му Куджала Кадфис укрепва властта си в Бактрия и е зает с нейното завладяване.

Последният партски цар в Пенджаб е свален и убит, след което всички бивши сакски владения стават кушански.

Но Вима Такто продължава с укрепването на кушанската власт и в Бактиря. Той се стреми към подобряване на отношенията с „Хански” Китай. Около 88 г., десетина годни след встъпването на трона, кушанският владетел изпраща посолство в Китай, за да иска китайска принцеса за негова жена. Но управителят на „Западния край” Бан Чао ( ), брат на историка Бан Гу, високомерно връща посолството. Това предизвиква ответна реакция и в 90 г.

7

голяма кушанска армия навлиза в Таримския басейн. Бан Чао отстъпва като унищожава всички източници на продоволствия от които може да се възползва врага. Така кушанската армия губи много хора, загинали от глад и жажда в пясъците на Такламакан.

Може би малко след този неуспешен поход, Вима Такто умира или е свален от власт. Наследен е от своя син Вима ІІ Кадфис. С неговото управление започва „златния век” на Кушанската държава. Тя се превръща вече в трета сила на Древния свят, разположена между Римската и Китайската империи, на „азиатския кръстопът” през който минава основния трафик световната търговия между Изтока и Запада.

Вима II Кадфис е първият кушански цар, който въвежда златния римски „ауреус” като еталон за собствената си валута. Куджала Кадфис сече медни монети с надпис „dhramathida” което означава „непоколебим във вярата в Буда”.

В монетите на Вима І Такто, владетелят е изобразен с лъчист ореол, а на обратната страна е изобразен бог Митра (Михро). В златните монетите на Вима ІІ Кадфис, вече се появява изображение на индийския Şiva, което показва че вече е започнало навлизането на индийските културни и религиозни традиции.

Апогеят на Кушанската държава настъпва при управлението на четвъртия по ред владетел Канишка І, правнук на Куджала Кадфис. Той се възкачва на трона през през първата половина на 2 в. Той осъществява големи архиетктурни проекти – изграждането на Великия ступ (будистко светилище) близо до Пешавар (Пурошапуро) и храма в Сурх Котал в Хиндукуш.

При Вима ІІ Кадфис, започва да расте ролята на Кабул (Гаo-фу; Kabura), който се превръща във втора, провинциална столица на кушанската д-ва. Градът започва да се разширява, изграждат се будистки светилища, и се изгражда една висока кула „стамхба” – известната ни днес Минар-и-Чакари.

II. Архитектурна концепция Минар-и-Чакари е последният съхранил се до наше време будистки паметник от вида

“стамбха” издигнат близо до Кабул. През 19 в. обаче е имало още една подобна кула. Съвременни проучвания на тези руини започва през 1833 година. През юли 1834 г. във вестника “Принц Джеймс, вестник на Азиатското общество на Бенгалия” (JASB), публикуван в Калкута, се появява следното съобщение: “В една дълбока планинска клисура, се извисява един висок стълб, който вероятно е гръцки по произход (от времето на Ал.Македонски), а местното население го нарича “Сурх Минар” (червеното минаре)… “Друг подобен гръцки паметник или както го наричат местните “Минар” е построен върху гребена на планината и се издига на по-голяма височина ...”. Авторът на съобщението е Дж.Г.Джерард, британски хирург, работещ в службите на Източноиндийското дружеството, току-що се завърнал се от нелегалната мисия в Бухара, на север от на река Амударя, придружавал го е друг англичанин Лойт А.Бърнс. През 19-ти век научните изследвания в Афганистан са резултат на случайни наблюдения, осъществявани покрай различни военни мисии на британските колониални власти в Индия.

В края на 1833 г., в Кабул, Джерард е срещнал други двама европейци: Чарлз Мейсън (известен още и като Джеймс Луис), англичанин дезертирал от британската калониална армия в Индия през 1826 г. и избягал в Кабул, както и д-р Мартин Хонингбергер, съдебен лекар на последния известен индийски махараджа Ранджит Сингх от Лахор, който бидейки австриец, в момента е пътувал към родната си Трансилвания (Siebenbürgen). На Мейсън дължим най-старата оцеляла скица на Минар-и-Чакари.

8

Хонингбергер е притежавал ценни сведения за наличието на будистки ступове в Афганистан. Той ги придобива от френския аристократ (шевалие – рицар) А.Вентура. Той е участник в битката при Ватерло в армията на Наполеон и след поражението на французите емигрира в Индия. Тук постъпва на служба при Ранджит Сингх. През 1830 г., Вентура има щастието да открие и опише първите монументален будистки ступове (т.е. ступ – будистко светилище): Маникъала в Панджаб. За този ступ съобщава и М.Елфинстоун, който по време на политическата си разузнавателна мисия в Пешавар през 1808-09 г., минава покрай него. Заминавайки си от Азия, Хонингбергер запознава Мейсън с цялата документация за тези находки и своите археологически проучвания в Афганистан. Последният се занимава с въпроса до 1838 г., когато е трябвало да напусне Афганистан по политически причини.

Хонингбергер и Мейсън откриват и различни кушански и римски златни монети в някои будистките ступове в близост до Камара, Шеваки и в долината Гулдара. Монетите предоставят полезна информация за датирането на тези будистки паметници, вкл. и двете кули – “Минеретата”.

В същото време основите на Минар-и-Чакари са били обект на постоянни набези от страна на местното население, разни търсачи на златни монети са прокопали много тунели. Но будистките “стамбхи” поради своя религиозен смисъл, обикновено не са обекти където да се оставят като дарения различни дарения и реликви, за разлика от другите будистки ступове.

Повече наблюдавана и посещавана е била по-ниската кула наречена “Сурх Минар” (Червеното минаре, червената кула), наричана понякога от местното население и “Minareh Syah” или “Черната кула”.

Едва след завръщането си в Англия, Мейсън публикува първите достоверни описания на двете кули-минарета в 1841 г.: “Сред възвишенията на Шеваки... се издига колона от зидария наречена Сурх Минар, или “червения стълб” ... ... На гребена на (планина) също по-горе от групата ступове до Шеваки се издига още една колона, наречена Минар Чакри, която е по-висока и по-добре съхранена. Прилагам скица ... В първоначалния си вид Сурх Минар вероятно е била идентичен (с Минар-и-Чакри), но горната му част е паднали под тежестта на времето.”

Двама британски войници са следващите автори, които са наблюдавали кулите. Лейтенант А.Бърнс посещава по-ниската кула през 1838 година. Той споменава и за минарето

9

“Chukreea” (Чакри) в книгата си “Кабул” (1842 г.) и отбелязва че: “Тези сгради очевидно на са минарета, а по-вероятно имат монументален характер.”*

Лейтенант Б.Ейре е един от само 122 оцелели от британската армия, след катастрофалният и разгром в Афганистан през януари 1842 г. Бил е пленник в Афганистан и е минал покрай Минар-и-Чакри на 24 май 1842 год. В дневника си е зарписал: “Взехме преки пътя към Кабул, като кулата на Александър Велики се виждаше почти през целия път ... Спряхме за половин час ... Подновихме пътя си през хълмистата местност, като пътят ни непрекъснато се изкачваше, и след няколко мили стигнахме до стълба на Александър, една от най-древните останки от древността в Изтока ... Като стигнахме до този класически паметник, и бяхме очаровани от неговото великолепие …. изведнъж по пътя надолу видяхме друг гръцки стълб който се издигаше сред хълмовете в ляво.”

Друг оцелял участник от Първата афганистанска война (1839-1842 г.), който, също като пленник е видял Минар-и-Чакри, е капитан У. Андърсън.

Неговият дневник, е открит едва наскоро, и закупен от Индийската Библиотека. Той го описва лаконично с няколко думи и е направил една малка скица на кулата, все още очакващи своето публикуване.

Първата и най-красива литография на Минар-и-Чакри е направена професионално от лейтенант Стурт през 1841 г. Тя е послужила за заглавна страница на книгата на ген.сър Робърт Сал “The Defence of Jellalabad” (Защитата на Джелалабад). Л-т Стурт е бил зет на ген.Сал и е загинал в битката в прохода Курд-Кабул. Така само част от неговите скици са били спасени и върнати на тъста му. По-късно през 1846 г. лейди Сал публикува оцелелите части от дневника му: “Колоната на Александър (на заглавната страница). Имах силно желание да посетя това място ... Често разглеждах тази колона с далекоглед от лагера ни в на Сиях Сунг, в района на Кабул, и ако някога минете оттук господа, посетете го… Тези, които искаха да идат там, трябваше да искат разрешение от вожда на едно от грабителските племена, живеещи в района, и го получаваха само срещу една заклана овца за гощавка…. Когато плениците бяха изпратени от Заудек към Кабул, за нас беше невъзможно да минем през Кабулския проход и затова тръгнахме по много по-стръмния път край кулата. … Стълбът ....е много повреден и разбит в основата си, вероятно от известното земетресение, в резултата на което е загубил своето равновесие и вероятно в рамките на няколко години ще се срути ...”.

Първата известна снимка на обекта е направена от Дж.Бърк, който е бил цивилен служител в британската окупационна армия. Най-вероятно, снимката е направена през септември 1880 г., когато стотици британски войници и местно опълчение, под командването на генералите Стюарт и Робъртс, преминават отткук в разузнавателен поход, в преследване на бунтовници.

В дневника на 67-ми полка, за януари 1881г. е записана следното съобщение: “Редицата на хълмовете Хундао образуват южната граница на Кабулската равнина. Там се издига Чакри-Минар…Това не е най-високият връх на хоризонта и следователно само от определени точки в Кабул, кулата може да се наблюдава при ясно време. Кулата е изградена в началото на прохода Котал, който води към Кабулската равнина и долината Чакри, и оттам в посока към Тизен, се стига по по-пряк път до страната на гилзаите (пущунско племе), различен от този през прохода Курд-Кабул. За многото месеци изкарани тук, нашите алпинисти изгаряха от желание да се изкачат на хълма ... Но се носеха всякакви слухове…

Там стоеше Минар и гледаше надолу сякаш с голямо пренебрежение към нашите дребни човешки работи и суетни около Шерпур… Изглежда мистерията около кулата никога нямаше да бъде изяснена, дори и от най-авантюристично настроените духове… Пътува се поне една миля, докато започне истинското изкачване. А кулата изглежда толкова близко, сякаш че е на

10

десет минути път, но и след половин час път ние сме само в подножието на скалите. ... Последните няколко метра са толкова трудни, че всички с изключение на мулетарите слизаме пеша ... И това е Минар ... Солиден стълб граден от недялан камък, добре споени с хоросан, височината му може би е 110 фута, формата му е кръгла ... наподобява на гигантска изправена свещ… Според учените по начин на строеж това е будистки паметник, което показва че Минар-и-Чакри е поне 2000 или 3000 години ...”.

ІІІ. Ландшафт Минар-и-Чакри се издига върху гребена на хълма Шакх-Баранта, на растояние 16 км (10

мили) на югоизток от Кабул. Географските координати на обекта са: северна ширина 34°25', източна дължина 69°17'30'', и надморска височина 2530 м (8,300 фута). Откъм своята северна страна, паметникът е наклонен към планинските зъбери, достигащи до 600 м (2000 фута) височина.

Широката Кабулска равнина, Кодаман и по-нататък Кохистан, както и снежните върхове на Хиндукуш създават един разкошен и красив фон. На юг от Кулата се простира високопланинска долина, която следва релефа на планината и достига да надморска височина около 3000 м (9,900 фута).

Руините от будистка зидария, открита в околностите на кулата, показват че тя е била част от разрушен будистки манастир, издигал се сред непрестъпните и обвити в облаци планински стръмнини.

Както посочват британските пленници от времената на афганистанските колониални войни, Минар-и-Чакари в продължение на дълги столетия е

отбелязвал входа към прохода, през който е минавал най-краткия път между древния Кабул или съвр. Баграм на Логар, и Курд-Кабул откъдето са преминавали поклониците и керваните към Нагарахара (Джелалабад).

Сегашното название Минар-и-Чакари се превежда като “Кулата на колелото” произлизащо от санскритското cakra – колело, но като религиозен, будистки символ “колелото на живота, на жизнения път – dharma”.

Тази интерпретация е поместена в брой на в-к “Азия” от декември 1925 г. където А.Олсън пише: “Паметникът поради своето местоположение на 8 мили от Кабул, се вижда още от планинскя проход. Минар-и-Чакри, или наричан още “Стълб на колелото” или

11

“Гръцкия стълб” е висок около 100 фута. Името вероятно е свързано с представата на будистите за “колелото на живота” което води будиста от раждането към смъртта и новото прераждане…”

С налагането на исляма в Афганистан, будизмът е унищожен. Старият индийски език, санскрита е бил забравен. Днес всяко тюбе или тепе (ступ) в Афганистан се свързва с някакво родово предание или легенди, отразяващи далечни събития.

У.Бал в “Studia Iranica” бр.13, 1984 г.: пише: Реалното местно название е “minâr-i-chakari” а не “minâr-i-chakhri” като последното е персийска форма”.

Тези две кули, намирали се на югоизток от Кабул са наричани от местното население “Surkh Minár” ( ) и “Minaréh Siáh” ( ), което означава “червената кула” и саотв. “черната кула”. Смятам че Minar-i-Chakari, отразява по-старо название: Minareh Siah Chakari, което ще рече “Черната кула на Чакари”. Последното название е свързано със сухата долина (khwar), намираща се на юг от Кулата и названието на селището разположено в тази част на долината което се произнася като Çakari или Çakaray (Чакари или Чакарай).

ІV. Описание Двете Кабулски “минарета” най-вероятно са били еднакви по външен вид

монументални колони. Те са били съставени от три главни части: правоъгълна основа, цилиндрично издигащо се монолитно тяло и връх който не е бил съхранен когато са правени първите описания на паметниците, така че не знаем как е изглеждал.

“Сурх Минар” е била построена по-близо до планинския склон и е загубила върха си преди столетия, а окончателно се е срутила по време на земетресение през пролетта на 1965 г. През лятото на същата 1965 г., аз посетих Минар-и-Чакари и изчислех че височината и е около 27 м (93,8 фута). По-подробните изчисления и измервания извършени от “British Institute of Afghan Studies” (Британски институт за проучвания на Афганистан) и “Afghan Institute of Archaeology” (Афганистански институт по археология) през 1975/76 г. посочват че височината е 28.6 м (93.8 фута.), като се взема под внимание и наклона на самата кула.

Тъй като основата на кулата е била сериозно разрушена в своята северна част, много е трудно да се въстановят нейните оригинални размери. С приблизителност може да се каже че е паралелепипед с размери на основата 26Х26 м и 8Х8 м. Тъй като от трите страни тази основа е била разрушена почти до диаметъра на издигащата се кула, цялата постройка става много нестабилна и нейното срутване е само въпрос на време.

Първият опит за стабилизиране на кулата е направен през 1923 г. но от местното население, без необходимите знания и квалификация, поради което той няма никакъв резултат. След това ново подобно укрепване без стойност е правени в 1965 г.

През 1974 и 1975/76 г. смесен британски и афганистански екип извършва укрепване с железобетонен конусовиден пръстен, който обаче закрива автентичната вероятно гръцка (строена в еленистичния период) основа на кулата. По-късни опити за укрепване не са правени.

Днес като сравним основата на Минар-и-Чакари с основата на храма в Сурх-Котал, или кушанските строежи в Ай Ханум, ще видим твърде близки черти проследяващи се още от времето на Гръко-Бактрия и откриващи се в древните стротелни традиции на Гандхара, впоследствие залегнали и в т.нар. “будистки строежи”.

“Черната кула” е била в доста по-лошо състояние отколкото “Червената кула”. При последната е имало добре запазена основа, с изпъкнал ръб отграничаващ четириъгълната

12

основа от куловидното тяло. Съществува и мнение че е имало и допълнителен каменен пръстен издигащ се над основата и укрпвал кулата в по-ниските и етажи.

“Черната кула” също е имала такъв укрепващ пръстен, ноговата височина е съответно 12 м и 18,8 м (неравномерността е в резултат на наклона) като неговия диаметър е бил 5,7 м (39,4 фута) в основата като се е стеснявал към върха на пръсетна до 4,5 м (18,9 фута), според измерванията ми в 1965 г.

Кулата на Минар-и-Чакари показва наклон от 4˚ в посока югозапад. Това показва че върхът и се е отклонил от вертикалната ос с 2 м (6,6 фута). Като това отклонание не е право, а в резултата на пропадане и деформиране на самото куловидно тяло, предимвикано от ерозията на почвата в основата на кулата, под въздействие на климатичните условия (температурни разшрения, дъжд, сняг, влага). Самото куловидно тяло не е кухо, а запълнено с камък и хоросан. Тъй като явно при “Черната кула” са използвани по-големи груби недялани камъни, с течение на времето приплъзването между тях е по-голямо, което прави и кулата по-нестабилна, докато “Червената кула” не е притежавала този строителен дефект.

Една от най-интересните части на “минаретата” са техните върхове. Те са в най-горната си част почти равни, а надолу имат куполообразна и камбановидна форма.

Според Р.Браун, автор на книгата “Indian Architecture” (1942) (Индийска архитектура), типичен представител на този вид градежи са монументалните колони на индийския цар Ашока. Подобен тип колони са известни от ахеменидските дворци в Суза и Персопол (Парсагард). Принципно техните върхове представляват две полусфери обърнати една срещу друга и отграничени с диск. Подобна архитектурна традиция почти не се среща в Средиземноморието и на парктика е оригинална, индийска по произход. Добре е представена в архитектурното изкуство на Гандхара.

В будистокото изкуство върху пиедесталите на подобни “стамбхи” са били изобразявани релефи и статуи свързани с Буда, а в сасанидското изкуство с подобни колони са издигани терасите известни като “олтари на огъня”.

Х.Ингхолд в своята книга “Gandharan Art in Pakistan” (1957) (Гандхарското изкуство в Пакистан), прави следното заключение: “Олтарът на огъня” като архитектурно решение, вероятно трябва да обясним със синкретичното влияние на Гандхарското изкуство по това време… Саснидските монети изобразяват “олтара на огъня” като символ на върховния бог на зороастризма Ахура-мазда, култът към който е и култ към личността на владетеля. Представата за Буда в съзнанието на неговите поклонници е като за върховен бог, равен на Ахура-мазда”. Това обяснява защо “стамбхите” са били предмет на религиозна почит от будистите.

Представата ни че завършващата част на кабулските “минарета” е била почти равна площадка, също не е неопровержима, тъй като някои от колоните на Ашока са завършвали със статуи на Буда. Така напр. световноизвестната колона “Simha Stambha” в Сарнатх (Sarnath), мястото на първата проповед на Буда в Индия, е увенчана с четири лъва и “dharma cakra” на върха, или още “слънчевото колело” символ на доброто и справедливостта.

От върха на “Минар-и-Чакари” са били останали само купчина грапави камъни, така че не може да знаем имало ли е някаква статуя. Съществува идея че вероятно и върху “Черната кула” е имало подобно “слънчево колело”. Но изхождайки от това което видях, аз не мога да твърдя че е имали и най-малки следи за подобно нещо.

В 1975/76 г. по време на укрепителните работи когато са издигнати метални скелета около кулата, се отки рядката възможност да се фотографира и види обекта от близко растояние. И резултатът на това трудно за изпълнение изследване е отразен от Г.К.Рао в сп. “Afghanistan Archaeological Review” (Афганистански археологически обзор) бр.1, 1979 г. с

13

едно изречение: “След като беше разчистен върха на колоната се установи че тя прадставлява равна правоъгълна платформа”.

Малко повече информация дава Нанси Дюпре в книгата “Historical Guide to Аfghanistan” (Исторически пътедводител на Афганистан) от 1977 г.: “По време на въстановителните работи извършени през 1975/76 г. от съвместните екипи на Британския институт за изследвания на Афаганистан и Афганистанския археологически институт, се откри възможността да се огледа самият връх на “Минарето”. Тя има чадъровидна форма (chattravali), типична за подобни будистки градежи в други страни”. Така с голяма доза увереност може да се смята че огромната колона е била увенчана с висока чадъроподобна издигната платформа.

Днес четири подобни “стамбхи” с подобни чадъровидни платформи могат да се видят в “Метрополитън музеум” в Ню Йорк.

V. Строителство За разлика от своите индийски прототипи – тънки и високи монолитни колони на царете

от династията на Маурите, „стамбхите” до Кабул са били построени с определен вид зидария. Строителният материал е добиван от околните скали, основно бял кварц и зелени шисти.

Начинът на строителство на колоните съще е проста – нареждане на големи скални късове, разположени вертикално, като надолу се копаят основите до твърда скала. Като свобдно издигаща се колона, „стамбхата” не е предназначена да носи тежест и да издържа на вертикална компресия. Колоната трябва да устои единствено на силите на усукване и люлеене. Поради това тя не така изящна и има внушителни размери. Съотношението на общатата височина и диаметра за Минар-и-Чакари е съотв. 27 м ÷ 4,5 м = 6.

Само при стойности на този коефициент над 10, има реална опасност за коланата. Устойчивостта на вятъра и силите на люлеене, в случая е повишена както от самото местоположение на Минар-и-Чакари сили, така и от кръглата и форма, създваща по-малко съпротивление.

Най-високата и най-уязвима част от кулата е нейният връх, но неговата опростена форма му помага да понася тежките метеорологични условия. Най-ниският структурен елемент, основата или пиедестала, е ерозирал много по-бързо, поради следната причина. Формата му не е цилиндрична а кубична, поради което е бил подложен на по-изразено влияние на дъжд, натрупване на сняг и лед.

Лесно е да се разбере защо с течение на вековете, постепенно пиедесталът е бил ерозиран и бавно разрушаван и измиван от топящите се снегове, като накрая е останала само най-вътрешната му част, защитена от самата колона.

Видът на зидарията на двете Кабулски „минарета” е като но всички ступове в близост до тях. Тя е сложна споителна тхника, приложима най-вече за конкретните строителни материали: - шисти. Обикновено се нарича плочеста зидария, поради „карирания” външен вид на външните повърхности, които представляват своеобразен каменен „вал”, външна обвивка от дялани камъни и плочи, която обгръщата по-грубо строената сърцевине. (вж.прил.снимков материал). Този начин на строеж може да се види и сред всички будистки паметници от Гандхара, Кабула, Сват, долината на р.Инд и северната част на Пакистан.

Външната обвивка, се състои от около 30-50 см (1-1,6 фута) дебели каменни блокчета, които се редуват с по-тънки, от около 3 см (1,2 инча) каменни плочи. Те се нареждат така плътно, едно до друго, че почти няма нужда от използването на хоросан. Ядрото което се състои от груб и недялан, ломен камък, съдържа много повече хоросан.

14

Тези две разнородни части, каменните блокчета и плочите се свързват с трети слой плочи от белезникав кварц, с размери: 20 × 20 cmм (8 × 8 инч), и до 1 м (3,3 фута) дължина. Така се оформя геометрично правилна, шахматна повърхност на посторойката, която създава приятнио възприятие за окото.

Повечето будистки постройки са имали и допълнителна дебела мазилка, върху каменната зидария.

Как е строена Минар-и-Чакари? Твърде интересно щеше да бъде ако можехме да се пренесем по време на строителството.

Днес само може да гадаем, но наличието на малки отвори по тялото на паметника свидетелстват че там са се закрепвали гредите от гигантското дървено скеле, използвано от строителите.

Без съмнение е било необходимо и наличието на голямо количество работна ръка. От по-старите снимки на „червената кула” се вижда че там дупките за закрепване на скелето са били по-добре различими.

VІ. Архитектурно и художествено оформление „Черната кула” е имала сравнително добре запазен цялостен вид, вкл. с най-горните и

части, но от нейната най-външна мазилка не е останала и следа. Това, което бе останало до наши дни е само голите скелети на двете „минарета”. Безмилосното време ги беше „разсъблякло” изцяло. Всички декоративни елемнти и външни замазки са били унищожени от климатичните условия. Ето защо са да добием някаква бегла представа за това, трябва да видим как изглеждат тези декоративни елементи при по-малки но по-добре съхранени подобни „стамбхи”.

Една от тези областите където има подобни обекти е древната Таксила. Друга такава е долината на р.Сват. Близо до Мингора, на южния бряг на на р.Сват, Италианската археологическа експедиция, при изкопни работи открива сравнително добре съхранени будистки стамбхи, с размери ½ и ¼ от размерите на нашите Кабулски „минарета”. Значително по-малки по размер, те излежда са имали повече декоративна роля, за околните големи будистки ступове.

Тези сравнително добре съхранени колони в „гандхарски” стил, съдържат пълен комплект от всички съставни части, като пиедестал, основа, основно колонно тяло и завършваща връхна част. Съхранени са и много подробности за архитектурния декор, който отдавна са били загубени при нашите”минарета”.

Кубическата основа е била украсена с корнизи, а горната част завършва два правилни „торуса” (полусфери) свързани с отграничителен цокъл.

Също така, съдейки по индийско-персеполските примери, вероятно нашите „минарета” са били украсени с гладка външна замазка, с изобразени различни релефни сцени, както са се украсявали подобни колони в гандхарското изкуство. Най-често използваният цвят при нанаяснето на външния грунт е бил белия или златистития.

VІІ. Датиране

Възрастта на двете Кабулски „минарета” е бил горещо дискутиран въпрос, свързан с по-

големия въпрос за кушанската генеалогия и хронология. Колкото до въпроса за времето на навлизана на гандхарското изкуство при кушаните, въпреки продължилите вече 150 год. спорове, така и не е постигнат консенсус.

15

За разлика от колоните на Ашока които съдържат неговите „каменни” едикти, нашите две „минарета” нямат следи от никакви надписи.

Също така, те не показват наличие на някакви ценни будистки реликви. Най-малко за тяхното датиране би трябвало да ни помогнат и намиращите се в съседство будистки ступове. По този въпрос А.Кънигам, в книгата „Археологически изследвания на Индия” - том 5 (1875 г.) пише: „Г-н Фъргюсън също така смята, че стълбовете са връстници с „тюбетата” (ступовете), и с тва становище, аз съм напълно съгласен ...”

Сега, възрастта на тази група светилища може да се установи в много тесни граници. Д-р Хонигбергер ни дава податка, чрез откритите от него златна кушанска монета на Вима Кадфис и част от ваза с надпис на „арийски” букви (според него) или „кхарощи”.

Това съобщава и Мейсън в книгата си „Антична Ариана” (1841 г.): „Човекът занимавал се няколко години с изследвания на древностите в района, д-р М.Хоненбергер, преди да напусне Кабул ми продаде две-три индо-скитски златни монети (т.е. кушански) и една златна монета на Траян, открити в ступовете край Шеваки”.

Фрагментът от вазата с надписа на „кхарощи” се изгубва и никога не е бил разчетен, но монетите очцеляват и попадат в известни колекции в Лондон и Париж.

Но някои учени са скептично настроени по отншение на датировки базиращи се само на открити монети. Напр. Г.Мак Доуъл, по време на симпозиум в Берлин (1986 г.), казва че датирането само по монети не е достатъчно и непременно то трябва да се подкрепи или отхвърли и от други доказателства.

Днес е много актуално, написаното от А.Ф.Хоернле в „Протоколите на Азиатското общество на Бенгалия (1879 г.): „Напълно логично е да се смята че монетите открити в „тюбетата” (т.е. будистките светилища, ступове) трябва да са оствани тук от техни съвременници, независимо дали монетите са местни, или по-редки с чужд произход, чиято поява е резултата на търговията”.

Освен монетите, открити в билзките ступове, друг фактор помагащ ни да определим датировката на „минаретата” е видът на зидарията. Според Дж. Маршал (1951), в Таксила този тип строителство наречено „early fine diaper” (т.е. орнаметно на „квадрати и ромбове”) което се появява в последната четвърт на 1-ви век от н.е. А това датиране колкото и да е било оспорвано, се потвърди напълно с последните разкрития около генеалогията на кушанските царе (Рабатакския надпис) и показва че сър Джон не е бил далеч от истината.

Тук трябва да посочим и още един архитектурен детайл – отлично изрязаните двойни скоби от корнизен тип, които са притежавали Кабулските „минарета”. Този архитектурен детайл се среща и при ступовете от Гулдара, където са открити 7 златни монети от Вима ІІ Кадфис и една от Канишка. Съответно в ступовете в Шеваки, които съдържат същия тип корниз, са открити три златни монети, една на Вима ІІ Кадфис, една на Канишка и една на римския император Трая.

Като цяло имаме оснавоние да поставим изграждане на двете кули до Кабул, най-общо в периода на управление на третия кушански владетел Вима ІІ Кадфис, който е бил в края на 1-ви и началото на 2-ри век от н.е.

VІІІ. Произход, цел и значение Будистките стамбхи, открити от Доменико Фацена и италианската археологическа

експедиция в Пакистан, в обектите Саиду Шариф I и Панр І, близо до Мингора, са старателно възстановени, и могат да бъдат взети като истински копия на нашите „минарета”.

16

И все пак, доста по-малките стамбхи от долината на Сват са с „поколение” по-възрастни. Ние следователно, сме склонни да приемем, че този хибриден тип „колона-стамбха” се разпространява от Сват и Гандхара към Кабул и Кохистан, в резултат на кушанското завладяване.

След смъртта на последния елинистичен владетел Хермей, старата област Паропамиз е завлядяна от юеджите които преместват столицата от Александрия Кавказка в по-малкия град Ортоспана.

Стратегически разположен в близост до известното кръстовище на три важни пътя, те го преименуват на Каубул.

По пътя си към Бактрия, кушаните със сила обединяват останалите четири „сихоу” и едва след това са били в състояние да завладеят горната част на Кабулската долината от индо-партите или Пахлавите.

Заедно с кушанския владетел който започва да се нарича „dhramatidasa” или „твърдо вярващ в будистката вяра” от юг, от Индия започват да проникват и първите групи будистки монаси които полагата основите на първите манастири в близост до столицата на провинцията, избрана от новите им покровители – това е съвр.град Баграм, разположен на р.Логар и намиращ се в близост до съвр.Кабул (да не се бърка с другия по-голям и по-северно разположен гр.Баграм на р.Пандишер).

Техните поселения се разрастват и около две поколения по-късно, в началото на 2-ри век от н.е., се изграждат високите кули „стамбхи” наричани по-късно „минарета”.

След тези бърз преглед на историята, е необходимо вадим какво е било значението на тези кули-близнаци. От няколко археолози посетили „минаретата” в миналото е и А. Тойнби, който отбелязва двоите впечатления за тях в книгата си „Между Окс и Джумна” (1961): „Минар-и-Чакари е огромен и твърде загадъчен паметник. Зидарията е в специфичен „квадратно-ромбовиден” стил което е сигурен белег че и двата паметника са построени през Кушанската епоха. Каквато и да е дататата на построяване на колоната, според нейния вид, може да я приемем „като рожба на брака между гръцките и персийските архитектурни традиции … Кой е изградил този голям стълб в тази стръмна планинска местност? Какво означава неговата висока осанка? При това построен с цената на мъчителен човешки труд. Вероятно е издигнат в чест на някоя важна личност, или отбелязва някое важно събитие, действително историческо или легендарно? Загадката остава нерешена”.

Ако Минар-и-Чакари беше само изолиран паметник, изграждането му наистина би могло да се обясни с прославата на важно историческо събитие. Но руините на будистки манастир в непосредствена близост, както и наличието на много будистки селища до Кабул, все още не достатъчно проучени, с изключчение на ступовете в „Долината на цветята” или Гулдара, ни подсказват друго.

Оттук и става ясно че колоната е издигната във възхваляването на една единствена историческа личност – индийския принц Сидхарта Гаутама, който се превръща в бог Буда, около 500 години преди това.

В началото на будизма, значението на стамбхата е голямо, тя е символ на вярата, символ на „просветления Буда”, останала извън представата за човешка форма.

Това религиозно понятие, и неговата изразяваща архитектурна форма се свързват с ранния Будизъм и неговото учение наречено „Хинаяна” (или „малката колесница на спасението”).

Когато сред многото манастири в района Сват, възниква и новата будистка доктрина известна като „Махаяна” (или „голямятя колесница на спасението”), стамбхата вече губи

17

първоначалния си религиозен смисъл и се превръща само в декор, докато ступът става централлното място за религиозна почит и поклонение.

При тези обстоятелства не остава съмнение че Кабулските колони „минарета” със своя голям мащаб, са строени по времето на господството на ранния будизъм по тези земи – Хинаяна, изразявайки представата за „космическия стълб”.

По този повод Дж.Ъруин е написал следните редове през 1987 г. , в памет на Джузепе Тучи. (Ж.В.: Дж.Тучи (1894-1984 г.) е известен тибетолог, индолог и религиовед, основател на италианското направление в изучаването на историята на Будизма.): „... Да се надяваме, че ние най-накрая сме установили място за „космическия стълб” на будизма като космогонично изображение ... Той също служи като символ на Просветления Буда и митичния му триумф над демона Мара (Māra). ... Много по-задълбочени изследвания трябва да се направят на Минар-и-Чакари ...който е един обект осветляващ ни тези драматични изразни следства оцелели от стария свят”.

Тези изследвания обаче вече могат да бъдта само „послесмъртни”! Поради неумолимото действие на климатичните фактори и бедствията предизвикани от човешката дейност, този грандиозен културен и исторически памектник, не само на Афаганистан но и на цялото човечество беше загубен завинаги, през 1998 г.

И все пак, голямото историческо значение на Кабулските „минарета” се изразява и в тяхната архитектурна стойност. Техният религиозен смисъл е проникнал и в друга световна религия.

Х.Тиерч в своята монография, посветена на кулите „Фарос” (1909 г.) отбелязва че, етимологията на думата „минаре” идва от арабски, където manāra означава „място излъчващо светлина”. Което означава, че всички минарета в Египет би трябвало да водят началото си от древния фар, тази кула излъчваща светлина” в Александирия, това чудо на древността, издигал се на височина от 120 метра (400 фута), построен в 3 в.пр.н.е.

Авторът продължава: „Източните ислямски страни се характеризират с т.нар. „минарета” ... които представляват кръгли кули завършващи с коничен връх. Произходът на този вид кули не е много ясно…”

Нито кулата в Самара, и още по-малко короната в Делхи, могат да се считат за техен източник. Произходът трябва да се търсят в други региони и в по-стари времена ... в тези гранични райони между Индия и Персия, които днес са известни като Афганистан. Тук ще намерите най-старите известни цилиндрични кули ... Това със сигурност не е доказателство, но индикация ... за сходство между кулите на джамиите и кулите които местните мюсюлмани наричат „минар”.

Следователно, всички в колони с форма на минарета известни и на Изток и на Запад се обединяват от представата за просветление. Такава е била и функцията на двете кули край Кабул наричани от местните хора с названието „минарета”.

Берлин, януари 1999 г. Крис М. Дорнейх

превод: Ж.Войников

18

Х.Уилсън. „Антична Ариана” Лондон 1841 г.: ранни скици на „Минар-и-Чакари” от Чарлз

Мейсън.

19

„Симбхата” от Сват, Пакистан. Минар-и-Чакари в 1980 г. със следи от танковия обстрел

20

Минар-и-Чакари, снимка от 1998 г. (Photo: Rensje van Neek, 1998)

Горната част на кулата

21

Будисткия ступ в Гулдара

Скица на ступа, където са открити кушанските и римските монети.

(Антична Ариана – 1841 г.)

22

Общ изглед

23

Еволюция на будисткия тип градежи

24

снимка автора 1965 г.

25

Изкривяването на кулата

26

Основата на кулата

Шахматният „ромбовиден” градеж

27

„Червената кула” Сурх Минар

28

29

30

Останките от Минар-и-Чакари, снимки от април 1998 г.

31

Будистки ступ до Кабул

32

Кула построена от султаните на Гур – 13 в.

33

Видове „капители”

34

Основни пътища в региона

35

Основни пътища в региона

36

Паропамиз в Империята на Ал.Македонски

37

Паропамиз – Александрия Кавказка

Кабул и Джелалабад