ЧАСТ ПЪРВА: УВОД ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА МОРАЛА

2

Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

Етика на достойнството

ЧАСТ ПЪРВА

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размно-жавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на

автора.

Приложение на списание HUMANUS

ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online)

© Ангел Грънчаров Декември, 2015 г.

3

Всеки човек носи в себе си цял неоткрит континент; нима не трябва да стана Колумб за собствената си земя?

Дж. Стивънсън

Никога не са ми обещавали, че животът ще е лесен, но никой не ме предуп-реди, че може да е невъзможен.

Джейк Уест

Смелите не живеят вечно, но предпазливите не живеят въобще. За здра-вето на смелите!

Т. Люс

Ако не си в състояние да общуваш успешно със самия себе си, как би могъл да правиш това с други особняци?!

Дж. Файвър

4

СЪДЪРЖАНИЕ:

ПРЕДГОВОР………………………………………………………………………………...5 РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ИСТИНИТЕ НА ЖИВОТА НИ 1.Философията на морала……………………………………………………………...7 1.Коя е вечната истина на вечния живот?................................................................7 2.Какво е моралът?....................................................................................................8 3.Какво съм длъжен да правя?.................................................................................9 2.Нравствените принципи……………………………………………………………..11 1.Кои са възможните принципи?.............................................................................11 2.Кои принципи са моите?.......................................................................................15 3.Божият закон……………………………………………………………………….…..18 4.Дълг и съвест………………………………………………………………………..…19 5.Щастие и страдание……………………………………………………………..……21 6.Други теми за размисъл или обсъждане………………………………………..22 Приложение 1: “Афоризми за житейската мъдрост”, А.Шопенхауер……...23 Приложение 2: Сентенции за живота, щастието и свободата……….……….24 Приложение 3: Дискусия на тема “Във… виното е истината”? (По стихове на Омар Хайам)……………………………………………………………………………29 Животът в разбирането на индийците……………………………………….…….31

5

ПРЕДГОВОР

Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не можем да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществу-ването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?

Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната – защото щом е моя, как тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако аз самият не съм верен – и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво следва да съм подхо-дящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана под-ходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? – ето ги въпросите, от които като че ли зависи всичко останало. Това как? – нима съдбовното не е тъкмо то?

Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си истински, пълноценен, автентичен?” често е заб-равян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че всеки следва да се справя сам – както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално значи-мото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от “опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид. Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това?

Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живе-ем “опипвайки” докато налучкаме някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката – и най-вече за това как ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока и го-товност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе – и от който трябва да се отървем навреме, а значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот. Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов абсурд на мястото на предишния?

Изкуството да се живее е изключително претенциозното и задължаващо заг-лавие на книгата, която е в твоите ръце, прозорливи читателю. Сметнах, че спрямо живота не бива да сме скромни, поради което, струва ми се, с основание поставих такова гръмко, даже “високопарно” заглавие: от живота трябва да искаме всичко, към него не можем да имаме мизерни очаквания. (Защото иначе наистина можем да пос-тигнем това: да живеем мизерно!) Моята книга е “алчна” и “грандоманска”, нескромна и люто ненавиждаща мизерията във всичките й разновидности – защото и “предметът” й е безпределно богат: животът.

6

Съществуват “техники” да се живее, които свързват в едно съответните уме-ния. Но тези последните от своя страна не само може, но и задължително трябва да се придобият преди опита, преди да сме се хвърлили в “океана на живота”. (Този океан не може да се нарече “тих”, нали?!) За живота живеещото трябва да има усет, който ни е даден наготово, това е талант, зависещ пряко от степента на нашата жизненост, от откритостта ни спрямо самия живот. Уменията и “техниките” на живеене обаче могат да се “учат” и усвояват, при това и преди да сме започнали да живеем истински. (Нима се хвърляме в другия океан без да сме се научили да плуваме?!) Усвояването чрез все-кидневното прилагане в живия опит им придава оная достоверност, която ни е така необходима.

Свободата открива пред всеки един от нас безброй възможности и много на-соки на живот, а само от нас зависи коя ще изберем. Как обаче да избираме, след като всичките не можем да “пробваме” и “изживеем” – защото все пак животът ни е само един?

Вижда се, че ни се налага да усвоим “изкуството да се живее”, което е неотде-лимо от изкуството на свободата, а двете заедно неизбежно раждат отговорния пред себе си и пред своя живот човек. Само тогава животът ни ще стане “произведение” и творение, докато всичко останало просто не е достойно за човека именно като човек. Затова и истините, които дават живот на това единно и достойно за човека изкуство се обединяват в една “етика” или философия на достойнството, определяща усещането за пълнота от живота ни, без което няма смисъл да се живее. Само в нейната оптика можем да видим и разпознаем своето “Как да живея?”, за което наистина няма пред-варително дадени и готови правила. Никога не е късно да започнем да живеем истинс-ки и пълноценно, защото тогава да не опитаме още сега?

Понякога става така, че нещо привидно незначително и случайно изведнъж придобива огромно значение и започва да играе несравнима с нищо роля в живота на даден човек. Една среща с непознат преди човек, дори една дума, казана от някой, някаква необичайна ситуация, която е способна да проясни погледа ни, също така, например, гледката на “звездното небе над мен” в една омайващо уханна лятна вечер, чиято прелест преди не съм забелязвал и пр. могат да станат знаци на промяната към по-добро, за която копнеят душите ни. Нима е невъзможно такъв изключителен жизнен смисъл да придобие и прочитането на една книга – например книгата, която държиш сега в ръцете си и се чудиш дали да не я захвърлиш обратно при купа лъскави, но непотребни книги?!

Приятно четене, любезни читателю, ти направи верен избор; надявам се, че няма да съжаляваш за него. Нещо повече, сигурен съм в това: аз например съвсем не съжалявам, че я написах…

Една книга си струва труда (при четене или при писане) само когато човек усети в един момент, че не е могъл да не го направи… 6 октомври 2002 г. Авторът

7

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ИСТИНИТЕ НА ЖИВОТА НИ

1. Философията на морала

Размислите за живота и човека неизбежно опират до търсенето на ония исти-ни, от които зависи животът ни. В наше време почти всеки си мисли, че неговият живот е изцяло в неговите собствени ръце – и затова можем да правим каквото си искаме със своя живот. Това чувство за свобода е прекрасно, ние наистина “правим” всеки ден своя живот, но това не значи, че животът ни трябва да зависи от “изобретени” тук и сега от нас самите истини: животът е над всичко, в това число и над нас самите. Мнозина смятат, че всеки, живеейки, си създава своя оригинална истина на живота, и зачитане-то на това право съдържа в себе си нещо достойно за уважение, животът ни наистина трябва да е в наша власт, ала тази власт не е безгранична. Ние все пак не можем да правим каквото си искаме със своя живот, защото не сме си го дали сами: Оня, който ни го е дал, ще ни държи отговорни за това какво сме направили с него. Не може да се смята, че “няма задължителни истини”, че “всичко е относително”, че “нека да живеем както ни се иска, и да не мислим за последствията, защото след живота ни няма нищо” – този нихилизъм до добро не води, защото самият живот си иска своето, а ние сме длъжни да му го дадем. Ето защо неизбежно опираме до въпроса, до вечния въпрос:

1.Коя е вечната истина на вечния живот?

Наистина, ние сме смъртни, но животът като такъв е вечен, той няма да спре след нашата физическа смърт, светът няма да загине заедно с нас. Ние сме временни, но животът е вечен, на нас ни е даден живот с определена цел, а не просто така, изця-ло случайно. Затова трябва да се пазим от абсурдното живеене “ей така, за едното нищо”, както и от подценяването на самия живот, защото разминаването ни с вътреш-ното естество на живота няма да остане безнаказано, ние сме тези, върху които ще се стоварят последиците на собствената ни неразумност. Самият живот носи в себе си някаква истина, без която не може да се живее, ние безсъзнателно й служим, но много по-добре би било да се опитаме да си дадем сметка за нея. Ако животът като такъв е една вечна тайна за човека, а неговата истина е толкова велика, че никой не може да претендира, че я е прозрял напълно, то това само означава, че ние нито миг не трябва да се отказваме от това поне да вървим към тази истина, да се стремим към нея – за да направим живота си пълноценен и истински. Безразличието към живота и неговата истина жестоко се наказва, цената е един неизживян живот! Готов ли е човекът, особе-но пък младият човек, който е в началото на един живот, от който очаква така много, да плати тази цена – и необходимо ли е това, след като животът ни е даден за това да го живеем?!

Търсенето на истината на живота е смисъл на самия живот за човека. С всич-ко, което правим, ние или се отдалечаваме от тази истина, или пък се приближаваме към нея, най-важното е да не живеем в раздор с онова, което животът иска от нас. Животът може да ни даде всичко, но готови ли сме ние самите да му поискаме точно онова, което ни трябва?

8

Мнозина живеят така, че все едно не знаят какво точно искат. Един ден искат едно, на другия ден се отказват и с безумен плам се хвърлят да гонят съвсем друго: така не бива да се живее. Поставяме си цели, които много често ни отнемат радостта от живота, защото тези наши разсъдъчни цели почти винаги изневеряват на онова, което животът иска от нас, но ние не го знаем. С живота си нямаме правото да правим каквото ни скимне, защото ще бъдем наказани, ние самите по този начин наказваме себе си, не някой друг! Свободата не означава, че имаш правото да постъпваш както ти се прииска с този живот, вярно разбраната свобода изхожда от разбирането за един велик дълг пред живота, тежестта на който трябва смело да поемем на плещите си. Животът ни трябва да служи на живота – нима има по-проста, но по-значима истина от тази?! Има ли някой, който да не разбира това?!

Философията се опитва да помага на хората в търсенето на ония прости ис-тини, от които зависи наслаждението ни от един смислен и подреден живот, в който всяко нещо заема своето си място. Как да постигнем това?

2.Какво е моралът?

В зависимост от разбирането си за живота, за вътрешното му естество и за неговата задача пред живите човешки същества всеки индивид е длъжен да хармони-зира съществуването (и всекидневието) си с потребното на самия живот – и едва тога-ва можем да разчитаме на удовлетвореност от живота си. Това съдбовно “Как да жи-вея?” е коренът на ония базисни разбирания, на основата на които всеки индивид прави живота си. Човек може да живее за “всичко” – макар че това няма как да ни се удаде, ние не сме богове, затова сами себе си трябва да ограничаваме ако искаме все пак нещо да постигнем от този живот. Ето защо наред с проблема живот всеки един от нас всекидневно трябва да решава и какво да прави със свободата си – ако все пак я “има”, ако я е постигнал. Тези неотменни човешки задачи – за живота и за свободата – предпоставят потребността от яснота, в търсенето на която ние “изработваме” личния си морал, правилата, които сами сме си създали, опитвайки се да постигнем загадката на живота си. И тъй като ние не сме първите, които изобщо живеят на тази земя, то общо взето много се влияем от т.н. общ морал, ония традиционно сложили се предс-тави за това как трябва да се живее, които човечеството е постигнало в историята си. Всеки би трябвало да е обезпокоен най-вече от това дали живее пълноценно, истински, според истината на живота, дали отговаря на ония изисквания, които самият живот отправя към нас. Възможно е ние самите да направим живота си невъзможен, да го объркаме до невъзможност, възможно е обаче и да се наслаждаваме на един смислен и съдържателен живот – всичко е в нашите ръце. Моралът – личен или общ, човешки – може да ни помогне, защото все пак в него са ония правила, които било индивидът, било общността от индивиди, са постигнали, търсейки пълнотата на съществуването си. Нужни са ни ориентири в пътуването към самите себе си и към истината на своя живот – моралът може да ни ги даде, стига да сме разумни да ги поискаме от него. Може, разбира се, да “експериментираме” с живота си, макар че трябва да съзнаваме, че животът стои на първо място – от което следва, че с него не бива да правим онова, което ни “скимне”, а само това, което трябва, все пак живеем един път, не ни е дадена

9

възможността за “поправка”. Жизненият, жизнеспособният морал не се бори с живота, не ни тласка към отказ от живота, а ни помага да бъдем близо до живота си, учи ни да отговаряме на неговия могъщ порив. Има, разбира се, и “мъртъв морал”, които е израз на неспособността да се живее пълноценно, който е израз също на озлобеност спрямо самия живот – и точно затова ние самите решаваме кое ни е потребно и какво точно искаме от живота си. Има “борци срещу живота”, които правят всичко да пречат и на другите да живеят - и тези също са оставили свой отпечатък върху онова, което нари-чаме “морал”. Ето защо живият човек в крайна сметка пак сам трябва да решава – и то най-отговорно! – за всичко, защото това е неговият живот, а също и защото всеки от нас живее за първи (и последен!) път. Поставени сме в една изключително сложна ситуация, от която трябва да намерим достоен изход – ние самите няма да си простим ако си позволим лукса да се провалим в задачата на живота си! Не е лесно да си човек – а да си достоен за живота човек е най-трудното. Изглежда и затова ни е даден, впро-чем, този живот: да постигнем достойнството си, да живеем достойно, да не се сраму-ваме от живота си, да не допуснем провал, а да преуспеем!

3.Какво съм длъжен да правя?

Това е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който стои в основата на него-вата толкова възвишена практическа философия. Тази морална философия на вели-кия кьонигсберски мислител съдържа най-чистите и неотменни принципи на изкуст-вото да се живее достойно и човешки. За Кант човекът е “цел сама по себе си”, негови са думите:

“Към човека трябва да се отнасяме винаги и единствено като към цел сама по себе си, никога като към средство!”, които именно утвърждават човешкото достойнство: няма нищо по-велико от човека на тази земя! Кантовата философия на морала е фи-лософия на свободата, Кант най-убедително показва как благодарение на човека се създава, а също и защо само върху човека се крепи великото царство на свободата, причастността към което трябва да ни изпълва с гордост. Възниква, сътворен от нас самите, един величествен свят на свободата, който от гледна точка на материалния свят е “аномалия”, пълна противоположност на “природното”, този свят обаче е същ-ност на човешкото, неговата еманация. Тези два свята – на природата и на свободата – стоят “настръхнали” един срещу друг, битието се “разцепва”, и само красотата е тази, която може да ги примири. Защо е така трябва да направим опит да разберем, а пък нима истината на красотата, живота и свободата не е любовта?! В този смисъл дълбоката християнска идея за любовта като душа на този свят намира своето потвър-ждение и във философията: автентичната любов е стихия на достойнството, на красо-тата и на живота, няма пълноценен живот за ония, които не са отговорили и на призива на любовта, вкоренен дълбоко в нашите сърца. Истината на живота е любовта, на свободата – също, нима има нещо по-значимо за човека от тези прости положения, които всеки от нас трябва да проумее: за да не ощети живота си, за да не допусне животът му да стане жалък и беден?! Ето на такива истини ни учи философията на морала, етиката, нейната сила се крие в това, че тя не предписва “рецепти” за това “как трябва да се живее”, а дава шанс на всеки да обогати разбирането за живота, знаем, че

10

философията е свобода, без свобода няма философия, а животът ни без свобода не си заслужава усилието. Безразличието към истината е непознато за ония, които искат да живеят пълноценно и свободно, ето защото философията, даваща им шанса да защитят своята преданост към живота, е най-необходимото за човека, тя може да е лукс, но е лукс, който трябва да си позволим – за да бъдем щастливи, за да не допус-нем животът ни да стане блудкава трагедия.

11

2.Нравствените принципи

Принцип е водеща и регулативна идея, от която зависи насоката на нашите търсения в полето на морала – и на човешкото достойнство. Безпринципно е говорене-то, което не знае какво точно иска и какво точно твърди, такова говорене във филосо-фията е недопустимо: който си мисли, че философията е... “разтягане на локуми” и “общи приказки”, съвсем не разбира какво е това философия. Всяко положение на една разумна и смислена философия трябва да е изведено от строги принципи, то трябва да е част от един жив организъм, в който всичко е одухотворено от страстта към истината. Ето защо първото, с което трябва да се заемем, е търсенето на принципи: нашите принципи ще бъдат онзи “фар”, който ще ни осветява пътя – пътя към истината, свобо-дата, доброто и красотата, пътя към постигането на тайнството на живота.

1.Кои са възможните принципи?

Не е безразлично откъде ще тръгнем, важното е да тръгнем от здрави поло-жения, от твърди принципи, които след това да оправдаят себе си. Търсенето на прин-ципите, на опорните точки, които ще ни дават посоката, е най-важната работа, остана-лото е само провеждане на принципите до най-необходимите следствия. Как да стане това, нима можем да решим успешно тази толкова голяма трудност?

Известни са много принципи, които така или иначе лежат в основата на вече известните философии на живота. От нас се иска да ги премислим отново и да изберем ония, които отговарят най-пълно на нашата потребност да живеем – така, както иска силата на живота в нашите гърди. Човек може да живее всякак, но все пак това няма да му се удаде, ето защото трябва точно да знаем какво искаме от живота си: принципите ще ни насочат към нашите собствени разбирания, ще внесат ред в тях, защото не са рядкост крайно обърканите хора, които не знаят какво точно искат от живота и затова едва ли ще го намерят. Ние не трябва да увеличаваме техния брой, а трябва да заста-нем на страната на ония, които знаят какво искат и при това умеят да го постигат. . .

Ето един “списък” от принципи с кратко обяснение на същината на всеки: из-бери своите! ● индивидуализъм – индивидът, отделното човешко същество, е коренът на всичко в човешкия свят, достойнството на суверенната личност трябва да е водещото; ние жи-веем за себе си, а не за другите, това е саморазбиращо се положение; наред с индиви-да трябва и своята свобода да поставяме на най-високото място – има ли по-проста, но и по-истинна идея от тази?! ● колективизъм – индивидът е слаб, той търси опори в общността, в другите, от които черпи сила; не живеем единствено за себе си, а за другите, без които животът ни е стихиен, непълноценен; индивидът трябва да бъде направляван, защото хората общо взето не знаят какво точно искат, общността ще им даде най-необходимото и ще ги направи щастливи; крайният колективизъм е комунизмът, идеята, че само в “комуната”,

12

в която всички са се отказали от свободата си, човекът може да бъде при себе си, разтапяйки се от общия живот, и отказвайки се от своекористността си. ● егоизъм – моето “Аз” е център и средоточие, всичко тръгва от него, аз живея за себе си, а не за някой друг, особено пък не за безличната общност на “другите”, които правят всичко за да ощетят моя порив към индивидуалност; отделният “Аз” е безкрайна цен-ност, всичко се корени в него; никой няма право да се меси в моя живот. ● алтруизъм – не някакъв си претенциозен “Аз”, а нещо друго е водещото, и това са другите: истински щастлив е онзи, който не за себе си живее, а се самораздава, даря-ва с щастие останалите; ако се изолира или поне откъсне от живата връзка с другите, индивидът неимоверно страда. ● прагматизъм – във всяко жизнено дело трябва да се стремим към успеха и ползата; животът на индивида му е даден за успех, а не за провал; затова трябва да се придър-жаме към търсенето на успех – ако искаме да живеем пълноценно; тази проста истина дава смисъл на живота на ония, които знаят добре за какво живеят. ● идеализъм – индивидът трябва да се стреми да направи живота си възвишен и красив: трябва да живеем с порива към съвършенство, не трябва да бъдем прекалено “земни” и “материални”; у нас живее един безсмъртен дух, на който трябва да служим и само така ще решим според идеала задачата на живота си; трябва да се пазим от пошлото, грозното – за да постигнем възвишеното и красивото; трябва да се живее красиво. ● материализъм – тази т.н “възвишеност”, “идеалите”, “духът” и пр. са празни приказ-ки, единствено, което съществува, е реалното: нещата, светът, “земните благини” и радости, парите, богатството, властта; трябва да живеем според своята природа, тряб-ва да се пазим от “бленуване” по неосъществимото, иначе рискуваме да проиграем всичките си шансове; човек е щастлив, когато е удовлетворил тъкмо материалните си потребности, сред тях сексът е на едно от първите места. ● евдемонизъм – на първо място в живота си трябва да поставяме стремежа към щастие, разбирано според ценностите на индивида; който се чувства щастлив, той е решил успешно задачата на живота си; нещастниците нещо са сбъркали и ако могат, трябва да се поправят; а човек е щастлив когато си доставя най-вече приятни преживя-вания. ● деонтизъм – живеем заради дълга, не за друго, на първо място е дългът пред живо-та и пред самите себе си: длъжен си живееш пълноценно, да бъдеш истински човек е първото, от което зависи всичко останало; няма по-голямо щастие от удовлетвореност-та при добре изпълнения дълг; не можем да правим само онова, което ни се иска (по-неже ни е приятно и затова само него желаем!), а трябва да живеем според ясното си съзнание за дълг – дори и това да ни доставя известни неприятности.

13

● скептицизъм – всичко в този живот е така относително, че всеки изглежда си има своя истина, която съвсем не е задължителна за някой друг; затова съмнението във всичко е оня ориентир, който може да ни предпазва от грешки и така да ни гарантира поне известна удовлетвореност че не сме проиграли шансовете си; човек не бива да си позволи вярата в нещата, в които други вярват, защото всеки от нас е различен, едва през мъката на съмнението във всичко можем да постигнем известна увереност в себе си. ● стоицизъм – в този враждебен на човека свят можем да издържим единствено опи-райки се на извънредна сила на духа, към която най-вече трябва да се стремим; няма щастие, а има само мигове, в които си мислим, че сме щастливи, а едва след това осъзнаваме колко всъщност сме нещастни; свободата е другото условие, благодаре-ние на което човек може да се предпазва от нещастията, които ни дебнат, ала и тази свобода е непостижима, защото сме под властта на неизменни природни закони, на съдбата, от която зависи всичко; трябва смирено да понасяме ударите на съдбата, а това може да стане ако възпитаме в себе си силен дух – и силно тяло. ● нихилизъм – не си струва човек да вярва в нищо, по-скоро вярата в нищото е единствено допустима за ония, които са постигнали мъдростта на живота, свеждаща се до това, че няма общозначими ценности; хората са прекомерно слаби и затова са си изработили някакви ценности, които единствено показват неспособността им да живеят истински и да се наслаждават на живота; малцина са ония, които знаят за какво живеят и затова имат право на живот, това са силните индивиди: свръхчовекът е идеалът за човека, постижим, уви, само от малцина, а останалите са осъдени само да страдат. ● екзистенциализъм – нашето съществуване е онова, от което зависи нашата чо-вешка участ и дори същността ни: според това какво съществуване сме си избрали, това и постигаме, никой друг не е отговорен за това, което ни се случва освен ние са-мите, освен аз самият, отговорно избиращият своето съществуване; според “проекта” за моя живот, който сам си определям, аз или се провалям, или постигам частичен успех в задачата на живота, която общо взето е нерешима, усещането за абсурд неп-рекъснато съпровожда свободния човек, оставен на самия себе си, опитващ се да прави своя живот, ала нямащ никакви сигурни опори. ● аскетизъм – тялото е извор на бедите ни: нашето вечно жадно за удоволствия тяло ни тласка към това да преследваме без отдих наслаждението, а това именно показва, че по този път едва ли ще бъдем щастливи; затова изходът е кардиналният отказ от удоволствията на плътта, които трябва да бъдат заменени от блаженството на духа; който е победил “животинското” у себе си и е постигнал свобода спрямо своите страс-ти, този е истински свободният човек, аскезата ни дава автентичната свобода, пости-жима само в сферата на чистия дух.

14

● хедонизъм – живеем за да се наслаждаваме от живота, животът ни е даден за нас-лаждение от него, и затова най-силните удоволствия - тези на тялото, и най-вече сек-суалните сред тях! – са онова, заради което си заслужава да се живее; тялото е носи-тел на волята за живот, която иска тъкмо наслаждения, и затова, доколкото съзнаваме призива на живота у себе си, трябва да търсим удоволствия, да се наслаждаваме на живота, а не да страдаме; ● либерализъм – първа ценност на живота ни е свободата, не си заслужава да се живее без свобода, а свободата е в състояние да ни даде всичко; истинското щастие е да разполагаш с живота си според повелите на твоята свобода, която пряко е свързана с истината на живота – такъв, какъвто е той за човека; човекът е човек доколкото е свободен; само свободният човек е достоен за живота си: едва в такъв случай ние чувстваме, че разполагаме със своя живот, а по-велико благо от свободата няма; ● волунтаризъм – човек трябва да прави само това, което той иска, нашата воля е единственият закон, на който трябва да се подчиняваме; не е свобода ощетената, непълна свобода, трябва да се стремим към истинската свобода, която не знае никакви ограничения; това, което силно искаме и желаем, то трябва да е наша пътеводна звез-да. ● етатизъм – индивидът трябва да бъде насочван в живота си от силната ръка на държавата, от волята на държавния водач, вожда, който по-добре разбира какво ни е потребно, защото изхожда от интересите на всички; ако предоставим свобода на инди-видите да правят всеки каквото иска, то ще настъпи невъобразим хаос, в който никой няма да е щастлив; разумно е само нова, което е изгодно на всички - и на нито един в частност, защото частта трябва да се подчинява на цялото, на държавния организъм. ● анархизъм – свобода има само тогава, когато няма власт, затова безвластието е гаранция за човешката свобода; най-зъл враг на свободата е държавата, а също и моралът; живее истински оня, който не се подчинява на нищо друго, освен на самия себе си; ● цинизъм – моралът е толкова относителен и лицемерен, че трябва да бъде отхвър-лен, безсрамието е показател за освободеност на духа и тялото, който се съобразява с фалшивите предписания на морала, той е загубил свободата си; от нищо не трябва да срамуваме, защото срамът е патология, доказваща нашата жизнена непълноцен-ност; онова, което ни се иска силно, то трябва да бъде наш закон, нищо не трябва да застава пред желанието ни за напълно свободна изява на нашата същност, на нашето тяло, на нашата чувственост. ● мазохизъм – и болката може да ни носи удоволствие, едва в болката разбираме, че сме родени за най-силното удоволствие, което съвпада и с едва понасяната болка; да намериш удоволствие в страданието е потребност на нашата същност, която малцина

15

разбират, понеже изглежда са извратени дотам, че бягат от страданието, не разбирай-ки, че и то може да е извор на силни наслади; ● садизъм – извратеност, според която да причиняваш болка е начин да си доставяш удоволствие. ● оптимизъм – всичко в този свят върви към по-добро, това касае и нашия живот; не бива да се отчайваме, а трябва да се надяваме, че доброто ще вземе връх. ● песимизъм – трябва да бъдем реалисти и да не живеем с напразни надежди: неща-та не се подобряват, напротив, общо взето се влошават; да си въобразяваме, че живо-тът ни ще става все по-добър е плоско виждане, той може да е “по-добър” за нас, които вече сме се примирили със злото, но в действителност ако можеше нещата да са по-добри, те отдавна щяха да станали такива, но, уви, явно не могат. ● атеизъм – няма Бог, вярата в Бога е израз на човешката слабост, човек трябва да вярва единствено на себе си, себе си трябва да считаме за единствен бог. ● натурализъм – в човека и в неговия живот съществува вечна и неизменна човешка природа, от която зависи всичко; ние всъщност сме си животни, които си въобразяват, че съществува свобода; не трябва да се опитваме да изменяме своята природа, защо-то тогава се откъсваме от същността си и по тази причина страдаме; човек е щастлив единствено когато е верен на своята природа. ● спиритуализъм – този свят и този наш живот се ръководи от един всемогъщ вечен дух, от който зависи всичко; във всяко нещо се крие негов духовен “двойник”, който не е друго, а същността му, от която зависи всичко; материалното всъщност е нищо, което само претендира да е всичко, и то поради причината, че духът е нематериален и не се натрапва грубо. ● антропоцентризъм – човекът е център на съществуващото, всичко съществува заради човека и за него е създадено; човекът е висшето, което изобщо може да същес-твува; винаги трябва да започваме и да свършваме с човека, в него се крие решението на всички загадки.

2.Кои принципи са моите?

Как човек да определи своите принципи? От какво изхождаме когато сами оп-ределяме своята “философия”, в основата на която трябва да поставим свои свободно избрани принципи?

Нека тук да предложим примерна схема, по която може да става това:

16

● първото е: всеки от възможните принципи трябва да бъде премислен нано-во като особено се внимава за последиците от приложението му: най-важното е до какво той води, а не просто “как ни звучи”;

● второто е: изисква се да освободим съзнанието си от илюзии и предразсъ-дъци, от наивните уверености, на които досега сме вярвали без да сме правили опит да схванем тяхната разумност; усещането за свобода е условие за непредубеденост, която, ако не бъде победена, ще доведе само до “преоткриване” на това, в което наив-но сме вярвали без основания;

● третото е: ония принципи, в чиято истинност все повече се убеждаваме, трябва да бъдат съпоставени с цел да се разбере дали могат да се съгласуват един с друг; ако не успеем да ги хармонизираме в нещо цяло и пълноценно, то явно някои от тях са неправилно подбрани, а това е свидетелство, че не сме ги премислили доста-тъчно, не сме схванали истинността им;

● четвъртото е: понеже тук става дума и за вникване в собствените ценности, то е възможно да си облекчим работата като чрез примери се опитваме да открием истинността им, тази демонстрация обаче нищо не доказва, а само илюстрира; проб-лемът е, че тук става дума за начални опорни точки, от които всичко по-нататък зависи, но които зависят само от нашата проницателност;

И така нататък, възможно е и дори е твърде необходимо върху принципите да се води дискусия от привърженици на различните ориентации, които по този начин така или иначе ще покажат своето базисно разбиране на живота, човека и свободата. Общо взето и тук се оформят следните алтернативи:

● на търсещите автентичния живот, от който зависи истината за човека и неговата свобода; тези индивиди силно обичат живота, и никога не биха се отказали от свободата си;

● на неразбиращите живота, които и не си дават труда да разберат него-вата истина, тези хора са се откъснали от живото тайнство на живота и свободата и по тази причина изпитват една озлобеност, която се свежда до желанието им поне да пречат на другите да живеят пълноценно и по този начин да се изравнят в нещастност-та си с тях; изглежда тези хора не служат на живота, а по скоро на смъртта;

● на ония, които се отнасят с безразличие към тайната на живота и по тази причина им е все едно в какво вярват и как следва да мислят; такива хора сами обричат себе си на това, че с всичко, което правят, все повече объркват живота си, защото и те изневеряват поради прекалена разсъдливост на порива към живот, зало-жен в нас самите.

При изработването на своите лични принципи трябва да имаме предвид и то-

ва, че човешките същества общо взето се делят на следните “категории”: ● на “умници” и “разсъдливи”, които не се успокояват докато всичко не си

обяснят с “естествени причини” и “механизми”, т.е. такива хора смятат, че умът всичко трябва да проумее и само по този начин може да приеме или отхвърли нещо; тук се надценява ума като критерий за истинност;

● на интуитивисти, които залагат на способността на душата непосредст-вено да “вижда” истината, която ни се открива и за която не са необходими “обяснения”,

17

а само откритост спрямо тайнството на живота; онова, което разбираме, не ни е нужно да го обясняваме, защото има и необясними неща и феномени; чувството за истина превъзхожда с неизразимата си гъвкавост мъчно смилаемите изобретения на ума; когато интуираме, влагаме целия потенциал на душата си, а не само една нейна част, каквато е нашия прекомерно претенциозен ум;

● на прагматици, които, изглежда, разчитат на практическата проверка за ефективността на едно положение, а не на неговата предварителна осмисленост и не на нашата проницателност непосредствено да разбираме истината;

● на “нерешителни”, които са във вечно безпокойство, тъй като нито обяс-ненията на ума, нито пък непосредственото разбиране ги удовлетворяват изцяло, тези хора общо взето са скептици и не знаят какво определено следва да мислят.

Тук е полезно всеки сам да реши към кой човешки тип спада, и да се опита

сам да надмогне неговата ограниченост: разумността, обединяваща в едно силата както на ума, така и на “сърцето” (интуицията), е онова, към което трябва да се стре-мим, но тя, уви, на малцина се удава. Но и дори да не станем всички “най-разумни”, то преживяването на тези противоречия поне ще ни покаже, че не бива да бъдем прека-лено догматични и да вярваме в истинността на онова, което си мислим, само понеже то било... “наше” (мое)

18

3.Божият закон

Тогава Бог изрече (към Мойсея) всички тия думи, като каза: 1.Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робс-

твото; 2.Да нямаш други богове, освен Мене. 3.Не се прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е

долу на земята, що е във водата под земята; 4.Не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител,

Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, 5.И Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят

Мойте заповеди. 6.Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да оста-

ви ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно. 7.Помни съботния ден, за да го светиш; 8.Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; 9.А седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа

ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълеца ти, който се намира в жилищата ти;

10.Защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

11.Почитай баща си и майка си,(за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на зе-мята, която Господ, Бог твой, ти дава.

12.Не убивай. 13.Не прелюбодействай. 14.Не кради. 15Не лъжествидетелствувай против ближния си. 16.Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито

нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти.

Това са простите истини на вечния Божи морален закон, без които нашето същес-

твуване като човешки същества е немислимо.

19

4.Дълг и съвест

Дълг! Ти възвишено, голямо име, ти, което не обхващаш в себе си нищо при-ятно, което съдържа ласкателство, а по-скоро изискваш подчинение, и все пак не зап-лашваш с нищо, което би възбудило в духа естествено нежелание и страх, за да под-буди волята, а само излагаш един закон, който от само себе си намира достъп в духа и дори против волята печели високо уважение към себе си (макар и невинаги спазване), пред което всички склонности занемяват, въпреки че тайно действат против него: кой е достойният за тебе произход и къде се намира коренът на твоето благородно потекло, което гордо отблъсква всяко родство със склонностите, и от кой корен трябва да произ-лиза необходимото условие на онази стойност, която само хората могат да си дадат сами?

Не може да бъде нищо незначително това, което издига човека над самия не-го (като част от сетивния свят), което го свързва с един ред на нещата, който разсъдъ-кът само може да мисли и който същевременно има под себе си целия сетивен свят и с него емпирично определимото съществуване на човека във времето и съвкупността на всички цели (която единствено съответства на такива практически закони като морал-ния закон). Това не е нищо друго освен личността, т.е. свободата и независимостта от механизма на цялата природа, обаче разгледана същевременно като способност на едно същество, което е подчинено на особени, а именно на дадени от собствената му природа чисто практически закони, значи лицето като принадлежащо към сетивния свят е подчинено на собствената си личност, доколкото същевременно принадлежи на ин-телигибления свят; затова не е за учудване, ако човекът като принадлежащ към двата свята трябва да разглежда собствената си същност – по отношение на своето второ и най-висше назначение, не другояче освен със страхопочитание и законите на това назначение – с най-високо уважение.

Върху този произход се основават някои изрази, които отбелязват стойността на предметите според морални идеи. Моралният закон е свят (ненарушим). Човекът наистина е достатъчно несвят, но в неговото лице човечеството трябва да бъде свято за него. В цялата вселена всичко, което искаме и върху което можем да въздейс-тваме, може да се употреби и само като средство; единствено човекът и с него всяко рационално създание е цел сама по себе си. Той е именно субектът на морал-ния закон, който е свят по силата на автономията на своята свобода...

Тази будеща уважение идея за личността, която ни показва ясно възвише-ността на нашата природа (според призванието й), като ни оставя да забележим съ-щевременно липсата на съответствие на нашето поведение и себе си и с това съкру-шаваща самомнението, е естествена и лесно доловима дори за най-обикновения чо-вешки разум. Не е ли забелязал понякога всеки дори средно честен човек, че се е въз-държал от една иначе безвредна лъжа, с която е могъл или сам да се измъкне от ня-каква неприятна работа, или пък да достави полза на любим и заслужил приятел, само за да не се презира тайно в собствените си очи? Не поддържа ли изправен един честен човек в най-голямото нещастие на живота му, което е могъл да избегне, ако само би могъл да не обърне внимание на дълга, съзнанието, че в свое лице все пак е запазил и отдал чест на човечеството в неговото достойнство, че няма основание да се срамува

20

от самия себе си и да се бои от вътрешния взор на самоизпитанието? Тази утеха не е щастие, дори не е и най-малката част от него. Защото никой не ще си пожелае да има случай за това и може би дори един живот при такива обстоятелства. Но той живее и не може да понася да бъде недостоен за живота в собствените си очи. Това вътрешно успокоение следователно е само негативно по отношение на всичко онова, което може да направи живота приятен: а именно то предпазва човека от опасността да загуби личната си стойност, след като вече съвсем се е отказал от стойността на своето със-тояние. То е действието от едно уважение към нещо съвсем различно от живота, в сравнение и в противовес на което по-скоро животът с всичките си удобства няма ни-каква стойност. Човек живее още само от дълг, а не защото намира и най-малкото удоволствие то живота.

Такава е природата на истинския мотив на чистия практически разум; той не е нищо друго освен самия чист морален закон, доколкото ни позволява да чувстваме възвишеността на собственото си свръхсетивно съществуване и предизвиква субек-тивно в хората, които същевременно съзнават своето сетивно съществуване и свърза-ната с него зависимост от своята природа, доколкото е афицирана твърде патологично, уважение към своето по-висше назначение. Но с този мотив могат много добре да се свържат толкова много прелести и приятности на живота, че дори и вече само заради тях най-благоразумният избор на един разумен и размишляващ върху най-голямото благо на живота епикуреец би се обявил за нравствено доброто поведение; и може да е също и за препоръчване да се свърже този изглед за радостно наслаждение от живо-та с онази върховна и вече сама за себе си достатъчно подбудителна причина, но само за да се уравновесят съблазните, с които порокът не пропуска да заблуждава от про-тивната страна, не за да се постави в това, дори и в най-малка степен, истинската движеща сила, когато става дума за дълг. Защото това би било равносилно да искаме да замърсим моралното чувство в неговия извор. Достойнството на дълга няма нищо общо с наслаждението от живота; дългът има своя особен закон, също и своя особен съд; и дори ако бихме поискали да разбъркаме едното с другото, за да ги поднесем смесени на болната душа, така да се каже, като лекарство, те все пак веднага се отде-лят едно от друго от само себе си; ако не сторят това, първото съвсем не действува и дори ако физическият живот би спечелил при това известна сила, то моралният живот все пак би изчезнал безвъзвратно.

Имануел Кант, Из Критика на практическия разум

21

5.Щастие и страдание

Ние сме родени за да бъдем щастливи – а разбираме ли какво е щастието? “Затова и моралът не е собствено учението как сме длъжни да се напра-

вим щастливи, а как сме длъжни да станем достойни за щастието. Само тогава, когато религията се присъедини, се появява и надеждата някога да се ползваме от щастието в мярката, в която сме се погрижили да не бъдем недостойни за него.” – е написал И.Кант.

Смятай за най-висша неправда да предпочетеш живота пред честта и са-мо заради живота да загубиш това, което единствено прави живота достоен да се живее” – твърдял Фаларид, тиранинът на Сицилия, прочул се с пословичната си жесто-кост.

Да се вгледаме в това как Кант определя щастието: “Всички материални практически принципи като такива са без изключение

от един и същи вид и спадат под общия принцип на себелюбието или собствено-то щастие. Удоволствието значи е само дотолкова практическо, доколкото усещането за приятност, което субектът очаква от действителността на пред-мета, определя способността за желание. Но съзнанието на едно разумно същес-тво за приятността на живота, която придружава непрекъснато цялото му съ-ществуване, е щастието, и принципът да се направи от щастието най-висшето определящо основание на свободния избор е принципът на себелюбието.

22

6.Други теми за размисъл или обсъждане

Опитайте се да разсъждавате или пък да напишете есе по мотив от следните теми:

• Човекът и нравственият космос на човека, основан на свободата

• Идеята за добро

• Живот и свобода

• Човечността, мярката за добродетел

• Разбирания за практическото

• Човешкото предназначение

• Склонности и дълг

• Стремежът към щастие

• Благородство и състрадание

• Чест и честност

• Искреността като същност на влечението към доброто

• Съвестта като Божи глас в сърцето на човека

• Нравственият смисъл на любовта

• Грях и святост

• Безкористният човек

• Справедливостта

23

ПРИЛОЖЕНИЕ 1: “Афоризми за житейската мъдрост”, Артур Шопенхауер

“Всеки може да бъде в пълно съзвучие единствено със себе си” “Най-добре е онзи, който е разчитал само на себе си и сам за себе си е всич-

ко” “Колкото по-ценен е човек сам за себе си, толкова по-маловажни са за него

другите” “На обикновените хора е по-лесно да понасят другите, отколкото себе си: за-

това са тъй общителни и приспособими” “Всяка глупост страда от досада към самата себе си.” “Общителността на всеки човек е обратно пропорционална на интелектуална-

та му стойност; изразът “много е необщителен” означава почти задължително “той е личност с големи способности”.

“Който своевременно се сприятели със самотата и дори я обикне, получава златна мина.”

“Земята гъмжи от хора, които не заслужават да разговаряш с тях.”(Волтер – Шопенхауер)

“Чувството за аристократизъм подхранва склонността към отцепване и усамотяване. Всички лумпени са общителни”

“Тегло е самотата: но пошъл не бъди, че иначе пустиня ще бъдеш вредом ти” (Ангелус Силезиус – Шопенхауер)

“Човекът с качества по-лесно ще живее без хора, отколкото с тях” “Нека се радваме на доброто си положение без да се сравняваме с другите; човек не ще изпита щастие ако се измъчва от това, че други са по-щастливи” (Сенека - Шопен-хауер)

“Всичко, което се случва, става по необходимост, тоест е непредотвратимо” “Ако искаш да подчиниш всичко на себе си, подчини се на разума” (Сенека -

Шопенхауер) “Да се лишаваш и да понасяш. Лишавай се и понасяй!” “Дейността е абсолютно необходима за щастието на човека: неговите сили ис-

кат да бъдат употребявани и той желае по някакъв начин да види резултата от това” “Всеки трябва да върши нещо според способностите си” “Не бива да се отрича категорично никоя индивидуалност: “Живей и остави

другите да живеят”. Никой не може да промени собствената си индивидуалност, оно-ва, което той неизменно е”

“Щом няма да го променя, нека поне да го използвам” Обществото на глупака е несравнимо по-приятно на глупака отколкото общес-

твото на всички велики умове, взети заедно “Всичко духовно е невидимо за бездуховния” “За доброто име Хрисип и Диоген казвали, че ако не носи полза, не бива и

пръста си да помръдваме за него. Изрично съм съгласен и с двамата” “Колкото по-презрян и жалък е човек, толкова повече му мели устата” (Сенека

– Шопенхауер)

24

“Наличието на смазващо превъзходство обикновено събужда потайния бяс на нищожествата”

“Да си достатъчен сам на себе си, да бъдеш за себе си всичко на света и да можеш да кажеш: “Всичко свое нося със себе си”. (Сенека – Цицерон – Шопенхауер)

“Във всяка многолюдна компания властва посредствеността: духовното пре-възходство обижда със самото си съществуване и затова носителите му не са приети там!”

“Другиго ли уважаваш, себе си ти унижаваш” (Гьоте – Шопенхауер) “Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единс-

твено когато е сам”

ПРИЛОЖЕНИЕ 2: Сентенции за живота, щастието и свободата

Най-висшата мъдрост е да бъдеш постоянен в решенията си (Наполеон) Времето и случаят не могат да направят нищо за тези, които нищо не правят

за себе си (Дж. Канинг) Аз губих времето си, а сега то губи мен (Шекспир) Когато всичко е изгубено, остава бъдещето (К.Бови) На човек, който знае къде отива, светът дава път (Джордан) Ние не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем (Сократ) Младостта е така щастлива, защото нищо не знае; старостта е така нещастна,

защото знае всичко (Шатобриан) Победителите не ги съдят (Екатерина Велика) Кое е най-висшето управление? – Онова, което ни учи да се управляваме са-

ми (Гьоте) Двете най-лесни за изговаряне думи “да” и “не” изискват най-много размишле-

ние (Питагор) Бъди приятел на истината до мъченичество, но не бъди нейн защитник до не-

търпимост (Питагор) Красотата на мъжете е техният ум, умът на жените е тяхната красота (Шери-

дан) Красивите жени често приличат на големите градове, които лесно можеш да

превземеш, но трудно да запазиш (Буаст) (Красивата жена се харесва на очите, а добрата - на сърцето; едната е прек-

расна вещ, другата – съкровище (Наполеон) Единствената победа в любовта е бягството (Наполеон) Любовта бяга от онези, които я гонят, а се хвърля на шията на тия, които бягат

далече от нея (Шекспир) Който не уважава себе си е нещастен, но затова пък който е прекалено само-

доволен е глупак (Мопасан) Който знае да ласкае, той знае и да клевети (Наполеон)

25

Всеки вижда какъв изглеждаш, малцина чувстват какъв си всъщност (Макиа-вели)

Прощава се всичко на онзи, който сам не си прощава нищо (Конфуций) От великото до смешното има само една крачка (Наполеон) Нещастен е онзи, който не умее да понася нещастията (Биант) Голямо нещастие е да не си изпитал нещастие (Цицерон) Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да раз-

реши задачите им; светът не може да разреши собствените си задачи. Роден с болки, човек трябва да живее в мъка и да умре в страдания! Така да бъде! (Х.Мелвил)

“Всичко е суета”. Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал нехрис-тиянската Соломонова мъдрост (Х.Мелвил)

Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така няма да стане нравствен, както няма да стане здрав болният, който внимателно изс-лушва лекарите, но в нищо не следва техните предписания (Аристотел)

Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб (Аристотел)

Наистина, егоизмът – по справедливото признание – заслужава порицание. Но егоизмът е не любов към себе си, а само прекалената степен на тази любов (Аристо-тел)

Обичайки другия, ние обичаме собственото благо, защото добрия човек, ста-нал наш приятел, се превръща в благо - доколкото ние го обичаме. По такъв начин всеки в приятелството обича собственото благо (Аристотел)

Всеки човек сам на себе си е повече от всеки друг свой приятел и следва да обича повече от всеки друг самият себе си (Аристотел)

Добрият човек е длъжен да обича самия себе си, и по такъв начин и той ще спечели, осъществявайки прекрасното, и на другите ще принесе полза (Аристотел)

Нравственият човек ще предпочете непродължителното, но силно усещане пред дългия, но празен живот и по-скоро ще пожелае да живее прекрасно една година, отколкото много години безцелно: той ще предпочете една прекрасна постъпка пред много незначителни. Така става с хората, жертващи своя живот. Те избират великото и прекрасното за себе си. (Аристотел)

Да живееш скромно, но така, както това е свойствено на благородно-щедрия човек (Аристотел)

Да търсят навсякъде само едната полза е най-малко прилично за хората с ви-соки душевни качества и за свободнородените (Аристотел)

Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да живееш, а бавно да умираш (Демокрит)

От всичко най-непоносим за човека е покоят, не нарушаван нито от страсти, нито от дела, нито от развлечения, нито от занятия. Тогава той чувства своята нищож-ност, захвърленост, несъвършенство, зависимост, безсилие, пустота (Блез Паскал)

Само по себе си животът нищо не значи - цената му зависи от неговата упот-реба (Ж.-Ж. Русо)

Собствено казано, само съвсем немного хора живеят днешния ден. Мнозинст-вото се готвят да живеят по-късно (Дж.Суифт)

26

Докато ние отлагаме живота, той преминава (Сенека) Съзерцателният живот е много безрадостен. Необходимо е повече да се

действа (Н.Шамфор) Човек с истински характер е този, който, от една страна, си поставя съществе-

но съдържателни цели и, от друга страна, твърдо се придържа към тези цели, тъй като неговата индивидуалност би загубила цялото свое съществуване ако той би бил прину-ден да се откаже от тях (Хегел)

Великите умове поставят пред себе си цели, останалите хора следват своите желания (У.Ирвинг)

Ум, нямащ никаква определена цел, се губи; да бъдеш навсякъде - значи да бъдеш никъде (Монтен)

Никаква цел не е висока дотолкова, че да оправдае недостойни средства за нейното осъществяване (Айнщайн)

Когато човек не знае към кое пристанище държи път, за неговия кораб нито един вятър не ще бъде попътен (Сенека)

Нищо велико в света не се извършва без страст (Хегел) Който иска да постигне много, той трябва да умее да ограничава себе си. Кой-

то пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска и нищо няма да дос-тигне (Хегел)

В мечтата има страна, която е по-висша от действителността. В действител-ността има страна, която е по-висша от мечтата. Пълното щастие би било съединение-то на едното и другото (Лев Толстой)

Истината изобщо не страда от това, че някой си не я признава (Шилер) Към неприятните явления на нашето време се отнася и това, че само ограни-

чените хора се оказват много уверени в правотата на своето дело (Ръсел) Двама човека безплодно са се трудили и без полза са се старали: този, който

е трупал богатство и не се е ползвал от него, и този, който се е учил на науки, но не ги е прилагал (Саади)

Учете се и четете. Четете сериозни книги. Животът ще направи останалото (Достоевски)

Колкото по-високо е човек по умствено и нравствено развитие, толкова по е той свободен, толкова по-голямо удоволствие му доставя живота (Чехов)

Не можем да живеем приятно, не живеейки разумно, нравствено и справедли-во и, обратно, не можем да живеем разумно, нравствено и справедливо, не живеейки приятно (Епикур)

Само сред хората е способен да познае себе си човекът (Гьоте) Живееш, собствено казано, само тогава, когато се ползваш от благоразполо-

жението на другите (Гьоте) Който лесно е склонен да губи уважението си към другите, той преди всичко

не уважава себе си (Достоевски) Човек, на който никой не му харесва, е много по-нещастен от този, който на

никой не се харесва (Ларошфуко) Аз не познавам други признаци на превъзходство освен добротата (Бетховен)

27

Най-изисканото удоволствие се състои в това да доставяш удоволствие на другите (Лабрюйер)

Само с труд и борба се достига самобитност и чувство за собствено достойнс-тво (Достоевски)

Човек трябва да се труди, да работи в пот на лицето, който и да би бил той, и само в това се заключава смисълът и целта на неговия живот, неговото щастие, него-вите възторзи (Чехов)

Да живееш означава да работиш. Трудът е животът на човека (Волтер) Работата ни избавя от трите велики злини: скуката, порока, нуждата (Волтер) Да освободиш себе си от труд е престъпление (Толстой) Назначението на човека е в разумната дейност (Аристотел) Човек е създаден за действия. Да не действаш и да не съществуваш за човека

е едно и също (Волтер) Каквото човек прави, такъв той и е (Хегел) Щастието не е в това да правиш винаги това, което искаш, а в това винаги да

искаш това, което правиш (Лев Толстой) В минута на нерешителност действай бързо и се постарай да направиш пър-

вата крачка, макар и излишна (Лев Толстой) За човека с талант и любов към труда не съществува преграда (Бетховен) Каквото и да се случи, ние с търпение и воля всичко ще превъзмогнем (Верги-

лий) Всичко идва в своето време за тези, които умеят да чакат (Балзак) Работата – ето главното в живота. От всички неприятности, от всички беди

можеш да намериш само едно избавление – в работата (Ъ.Хемингуей) Никога не ми се удава да бъда така щастлив, както в тези часове, когато рабо-

тата не ми оставя нито една минута свободна (Ж.Фабр) Работата – моето първо наслаждение (Моцарт) Едно от най-удивителните заблуждения – заблуждението в това, че щастието

на човека е в това нищо да не прави (Толстой) Нищо така не изтощава и не разрушава човека както продължителното физи-

ческо бездействие (Аристотел) Обичаш ли живота? Тогава не губи време: защото времето е тъканта, от която

се състои животът (Б.Франклин) Средният човек е загрижен за това как да убие времето си, човекът с талант

се стреми да го използва (Шопенхауер) Истински велик е този, който е успял да овладее своето време (Хезиод) Който не умее със смисъл да употреби своето време, този пръв се оплаква от

неговия недостиг: той убива дните си за обличане, ядене, сън, празни разговори, за размишления за това какво да направи и просто на. . . нищонеправене (Лабрюйер)

Аз не мога да си представя положението, че някога не е имало какво да правя (Достоевски)

В старостта няма по-добро утешение от съзнанието, че всички сили на мла-достта са отдадени на дело, което не старее. . . Придобивай в младостта това, което с годините ще върне ущърба, причинен от старостта. И, разбрал, че храна на старостта е

28

мъдростта, действай в младостта си така, че да не остане старостта без храна (Шопен-хауер)

Моята тема е това, което е, а не това, което трябва да бъде (Шопенхауер) Волята за живот е в същото време воля за продължаване на живота; затова

половото влечение е фокуса на волята, а половата любов е главното дело на волята. Ние сме тъждествени не с това, което ние мислим, а с това, което искаме, желаем и към което страстно се стремим. Нашето богатство е там, където е сърцето ни - символ и синоним на волята за живот. (Шопенхауер)

Волята, неусмирима и неуморна, винаги жадна и стремяща се напред, нена-ситна, несъгласна сама със себе си и метежна, представлява същността на света, която се изразява навсякъде в борбата за съществуване и живот, но най-изтънчено и най-ясно от всичко друго в човешкия свят. (Шопенхауер)

Светът, в който царува егоизмът с цялата му свита, съществува не за добри-те, но за злите. Светът е създаден за тираните. (Шопенхауер)

Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога подли, лицемери, много наивници, чудаци и глупаци, тук там се среща човек умен, или разумен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден. (Шопенхауер)

Човекът винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необ-ходимост. А това се обяснява с факта, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо произлиза всичко, което той някога прави. Нашата дей-ност е чиста проява на собствената ни същина. (Шопенхауер)

Ние забелязваме времето при скука, не го забелязваме при забавленията. То-ва показва, че нашето съществуване тогава е най-щастливо, когато ние най-малко го чувстваме; оттук следва, че най-добре би било съвсем да не го чувстваме. (Шопенхау-ер)

Живее, а самият той не съзнава, че живее: ето го идеалът за живот. (Жан-Жак Русо)

Нека да сме лъжливи, зли и несправедливи, ние знаем това, и плачем от това, и сами мъчим себе си за това, и изтезаваме себе си, и се наказваме повече, отколкото даже, може би, този милосърден съдия, който ще ни съди и името на когото ние не знаем. Но ние си имаме наука, и чрез нея ние ще намерим отново истината, но ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои по-високо от чувството, съзнанието за жи-вота - по-високо от живота. Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а знанието на законите на щастието е по-високо от щастието. . . “Съзнанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на щастието е по-високо от щастието” – ето с кое трябва да се борим! – (Ф. Достоевски: “Сънят на смешния човек”)

Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под “предпоставките за съществуване”. Предпоставките за съществуване не могат да бъдат оборени, а човек може само да ги няма. (Фр.Ницше)

Самият човек дава ценност на делото: ала как би могло едно дело да придаде ценност на човека? (Фр. Ницше)

29

Докато над мене тегнеше вашият морал, аз дишах тежко като човек, който се задушава. И тъй удуших тази змия. Аз исках да живея, затова тя трябваше да умре. (Фр. Ницше)

Аристократичното самочувствие забранява само да се наслаждаваме на би-тието си – то се бунтува срещу хедонизма – ние трябва да приемем нещо срещу това! Ала основното убеждение на масата е, че трябва да се живее за нищо – това е нейната низост. (Фр. Ницше)

Равни права за всички: това е най-крещящата неправда, защото онеправдава най-даровитите хора… Става дума не за някакво право на по-силния, а силни и слаби в това отношение с равни права: те простират мощта си, колкото е по силите им. (Фр. Ницше)

Най-силните тялом и духом са и най-добрите – постулат на Заратустра. От тях произлиза по-висшия морал, този на твореца. Да претвори човека по свое подобие: това иска той, това е неговата почтеност. (Фр. Ницше)

ПРИЛОЖЕНИЕ 3: ДИСКУСИЯ НА ТЕМА “ВЪВ… ВИНОТО Е ИСТИНАТА”?

(По стихове на Омар Хайам) Е, стига, не мисли напразно, че нито миг не си щастлив, И нужно ли е все да тичаш сред радостите мълчалив! Налей ми чашата! По-скоро, винопродавецо, не знам ей този въздух, дето вдъхвам, дали ще го издъхна жив. И помисли какво и колко на този свят донесох аз. Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час? О, пий! Смъртта към всички е справедлива – над пияни и трезви – има все еднаква, неотменна, тежка власт.

Кой казва, че бил бог неумолим? Той е добър, а ние май грешим. Ти в кръчмата умри сега от вино – ще те приеме той невъзмутим.

О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст, без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час! Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе, безплоден, замъглен и мрачен, не спуснал капка дъжд над нас.

За това, че не говоря, нямам никаква вина Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена:

30

знам достатъчно и точно на тълпата същността, та пред нея да разкрия цялата си светлина.

Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив. А пиян – светът за мен е като винен свят мъглив. Но там, някъде в средата, имам малък светъл миг, дето просто го обичам, че съм в него още жив

И отляво, и отдясно ми шептят: не пий, Хайам! Сокът лозов е отрова, виното е враг голям Виното е враг… Тогава на лозата пий кръвта, Към врага нали ни учи тъй самият наш ислям!

Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот. На каната и твойта чаша единствено се довери, че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот

Пий! Мъката на твоя ден и вездесъща. Върти се шеметен света по орбита могъща Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли, и някой сиромах от тях ще си направи къща.

Омръзнаха ми хитреците, непосилно ми тежи! О, виночерпецо, наливай! И ако можеш - заложи пред чекмеджето на кръчмаря молитвения ми килим; не само на слова аз мразя дълбоко светите лъжи.

На никой философ не станах с нещо мил обаче види бог дали съм съгрешил. Да, аз съм нищо: и нещо днес не ми е ясно, дори не зная аз защо съм се родил!

С приятели се радвай, докато си млад; изпий, изпий до дъно чашата си, брат! Ако земята е била с вода залята, защо да не потънем в този винен свят?

Уви, не е безкрайно дълго на дните бялото платно, да преживееш без любима и вино - грях е страшен, но защо ли за света да мислим дали е стар, или е млад: щом трябва да умрем – не е ли за всички всичко все едно?!

Да се поддаваш на тъгата си – е грях. Не влизай в тази пустош

31

додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни. Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша: преди мига да хванеш здравата – мисли го вече за изпуснат!

Попитах мойта чаша, във нея впил уста: “Какво ще стане с мене, щом спре при мен смъртта?” И устни в устни впили, така ми отговори: “Пий! Няма да се върнеш отново на света!”

Животът в разбирането на индийците Животът е предизвикателство – посрещни го. Животът е дар – приеми го. Животът е мъка – надмогни я. Животът е дълг – изпълни го. Животът е игра – изиграй я. Животът е тайнство – открий го. Животът е песен – изпей я. Животът е възможност – използвай я. Животът е пътешествие – извърши го. Животът е обещание – спази го. Животът е Любов – открий я. Животът е красота – възхвали я. Животът е Истина – осъзнай я. Животът е битка – приеми я. Животът е загадка – разреши я. Животът е цел – постигни я. (Из “Бхагавадгита”)

32

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на жи-

вот?

Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на

стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg