7.-13.05. 2008 Год. 18

Брой 161 лв.

Департамент „Нова българистика”на Нов български университет

Ви кани на

Националната научна конференция

1968

16 май 2008 г. (петък)Начало: 10.00 часа

Библиотека на Нов български университетЗаседателна зала

С доклади и експозета участват:Михаил Неделчев, Клео Протохристова, Иван Радев,

Антоний Тодоров, Виолета Дечева, Вихрен Чернокожев,Лъчезар Стоянов, Наталия Христова, Пламен Дойнов,

Йордан Ефтимов, Морис Фадел, Дмитрий Варзоновцев,Антоанета Алипиева, Светлана Стойчева, Иван Станков,Гергина Кръстева, Петър Кърджилов, Пламен Антов и др.

Амбицията на конференцията е да подложи на близкочетене и аналитични операции мита за 1968 година –

като време, в което се срещат текстове налитературата и политиката, нови културни и

граждански проекти, когато се усещат напрежениятамежду кризите на статуквото и изобилието от идеи за

промени на обществото – и на Запад, и на Изток.

След конференциите „1956” и „1907”, това е третиятфорум от проекта на Департамент „Нова българистика”

на НБУ „Годините на литературата”.

Пред участниците в конференцията на 16 май ще бъдепредставен вторият сборник от едноименната

издателска поредица – „1907”, събиращ текстовете,представени миналата година.

Михаил НеделчевФигурата на писателя

Юлиан ЖилиевКартичка, послание,интертекст

Пламен Дойнов2006/2007: две литературнигодини в една

Иван РадевЗа „Случая Гранитски” -последно!

In memoriam:Димитър Аврамов

ПоезияЙордан АтанасовСнежана Иванова

От 1 януари сме встъпили в 40-годишнината на 1968-а.Но не ни личи особено. Правим се, че не е чак толковаважен този юбилей. Че какво юбилейно има в една 40-годишнина? Напротив, нещо поличбено има в нея. Не еслучайно, че мъжете хич и не си я празнуват. Самонеприятни помисли води със себе си - смътни траурниасоциации, лек полъх на старост, необяснима гузност отнякакви лошо свършени работи… Мъчна тяга.Ако преди две години някак срамежливо и набързочествахме 50-годишнината на 56-а, а точно преди една -с будна носталгия и ретроутопични копнежи срещнахме100-годишнината на 1907-а, сега май повече ни се иска 68-а да си стане набързо на 41 години и да не я мислим. Заследващия юбилей - през 2018 г. ще сме готови. Но сега -по-кротко.Защо е това потиснато желание? Какво е това нежеланожелание?Най-лесно е да си го обясним през мита за неслучилата сев България 68-а. У нас 68-а си няма поколение, което даси я чества. Липсата на български колективен субект,който да изпълва сцената на толкова бурнатаевропейска и американска година прави 68-а тук твърдесиротна, чуплива, импортна, виновна…Без пражка пролет от януари, без полски март, безфренски май, дори без московски август - какъв юбилей?

Само че юбилеите на важните години не са това, коетобяха. Те трябва да се отбелязват не за да се радваме итъгуваме, не за да се гордеем и умиляваме, а за да гипрочетем отново - този път по-внимателно, извънхипнотичните митове. Тогава може би ще забележимвнушителните присъствия и ярките следи отсъществуването на десетки, стотици конкретни хора.И ще осъзнаем, че дори без поколение, българската 68-а сиима личности. Нека видим дори само писателите й -Николай Кънчев, Георги Марков, Васил Попов, Иван Цанев,Биньо Иванов, Радой Ралин… Годината си има илитературни текстове - „Колкото синапеното зърно”,„Жените на Варшава”, „Времето на героя”, „Седмица”,„Пражки бензин, 1969”, „Люти чушки”… Ясно е, че товаизброяване е съвсем непълно. През 68-а у нас няма уличнибунтове, но има достойни жестове, които изпълватвсекидневието и полускритата публичност. Все по-отворените архиви и все още живата памет пазят тези -направени или изречени - жестове.Ние, родените в 68-а и около 68-а, й дължим това - неманиерно да се срамуваме от нея, не снизходително да яфетишизираме с късна дата, не компенсаторно да ясъчиняваме, а истински да прочетем нейните написанипреди 40 години съчинения.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

По повод юбилейната 68-а

Литературен преглед 2006/2007

2

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА П О К А Н А

Литературен вестник 7-13.05.2008

И от мен да научиш нещо

Седяхме на една маса на терасата наБалкантурист с Ванина, Вальо главнияосветител, две нови непознати момичетаи Джоко Росич.- Познавате ли се? – попита Ванина.- Това е Ники, преводача от унгарски.- Akkor magyarul beszйlhetnйnk1.- Igen – казах – и Янош каза, че такаказвате базмег, както никой друг.- Какво е базмег? – попита едно отмомичетата.- Ебаси.- И как всяка ваша втора дума била базмег.- Снимах един филм – и тук не чух иметому. – Спяхме в Dйlibab2, в Хайдусобосло.- До Дебрецен – се обадих.- Да, до Дебрецен. Сутрин се срещаме срежисьора и той: Джоко, baszmeg, fбj,baszmeg?, а аз: Fбj, baszmeg. Той: ебаси,боли ли те, ебаси? Аз: Боли ме, ебаси.Унгарския го учих от каскадьорите.Имаше един Oroszlбn3. Така обясняваше!Питам го: sehol4? Той: sem itt, sem ott5,ясно. Разказват ни виц и не знам думатаutбlom6. И той – разказваше на унгарски –ми казва: аз пия водка с тоник, ти водка скола, tej?, ezt utбlom7. Или пък apбca8.Papmuf.Блещя се: – Muf?- Pina7.- И като ти се приебе: mufol.- Не съм го и чувал.- Ето и от мен да научиш нещо.Каскадьорски жаргон. Most tintбzunk,rцhцgьnk, s nincs muf, megyьnk hъnyni.Сега пием, ядем и ако няма нищо зашибане, отиваме да спим.- Май ти е студено – каза Ванина.- Да, ще взема да си ходя.От другата маса се провикна Недко,фартмайстора: – Йhes disznу, makkalбlmodik.8 – сочейки Краси, асистент-режисьора.- Щото няма нищо за шибане? – каза едноот момичетата.- Да.- Ми да знаеш колко си прав – каза Вальо.- Аз още се надявам – каза Джоко Росич.Момичетата се засмяха.

13.09, 22.10 – 22.41

1. Тогава бихме могли да говорим на унгарски.2. Мираж3. Лъв4. никъде5. нито тук, нито там.6. мразя, ненавиждам7. мляко8. монахиня9. путка10. Гладна кокошка просо сънува. [Гладно прасежълъди сънува.]

НИКОЛАЙ БОЙКОВ

Културно общество „Поп Кръстю”Фондация „Граждани срещу насилието”Организират юбилейна национална научнаконференцияпосветена на 170-годишнината отрождениетона свещеноиконом Кръстю ТотевНикифоров (1838–1881),чиято светла памет бе помрачавана 120години.

ОБРАЗЪТ НА ПОП КРЪСТЮВ КОНТЕКСТА НА БЪЛГАРСКАТАКУЛТУРА И ПОЛИТИКА ПРЕЗ ХIХ И ХХВЕК

Конференцията ще се проведе презвтората половина на месец ноември 2008г. в София. Изказванията наконференцията ще бъдат под формата надоклади, научни съобщения и свободнадискусия.Заявки и теми за участие се приемат до15 октомври 2008 г.Изказванията трябва да бъдатпредставени в рамките на 15 минути и дабъдат предадени на организаторите запечат в размер до 20 страници наелектронен носител и разпечатка до 30ноември 2008 г.Транспортните и дневни разходи са засметка на участниците.

За повече информация и заявки за участие:e-mail: f.grajdani@abv.bgтел.: (02) 9520573; 0888556766

В конкурса могат да участват самостуденти от български висши училища.Допуска се участие в повече от един жанр.

Поезия: до 5 стихотворения (до 5 стр.).Белетристика: до 3 разказа (с общ обемдо 15 стр.)Критика: текстове с общ обем до 15 стр.Конкурс за книга от автор студент:издадена през 2007 или 2008 г.

Конкурсът е явен. Могат да се изпращати публикувани в периодиката материали.Авторите трябва да посочат висшетоучилище, в което учат, факултетния синомер и ЕГН, както и заявка за нощувкана 30 срещу 31 май в Шумен.Конкурсните произведения трябва да се

предоставят лично или да се изпратятдо 29 май 2008 г. (включително) наследните адреси:Шумен 9700, Шуменски университет„Еп. Константин Преславски”,Студентски съвет (за литературнияконкурс) илиел. поща: konkurs_shumen2008@abv.bg

Особено важно!Личното присъствие на участниците вконкурса на 30 и 31 май в Шумен еизключително наложително, заради новияфестивален характер на конкурса, койтотази година ще включва представяне наживо на конкурсните произведения (въввсички жанрове) на специална вечер,организирана в различни модули на 30 майв Шуменския университет.

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я

К Р И Т И Ч Е С К И М Е М О А Р

Въпреки че не срещнах в нито еднакласация или изказване романа на БогданРусев „Ела при мен” като едно отсъбитията на 2007 година, азпродължавам да твърдя, че той е сред най-силните и зашеметяващи белетристичниуспехи, с които българската литературанапоследък ни атакува постоянно.Признавам си, че прочетох книгата му сизвестно колебание, тъй като знаех заусилията му да пише модерна българскапроза още когато беше редактор в„Егоист”.Честно казано, разказите му, които тойсъбра след това в сборника„Електрочакра”, не можаха напълно да меприобщят със своя хладен и жестоктехносвят. Но още тогава разбрах, че теса дело на писател, пишещ амбициозно,упорито и с открито демонстриранакултура, която го отличаваше от достапосредствени и нахални графомани,изявяващи се заедно с него.Богдан Русев следях най-вече защотопишеше киноревюта в „Егоист” и държахпо него да си сверявам часовника не самоза новостите в целулоидния свят, но и затова как е модерно да се пише рецензия,на какъв стил държи тийнейджърскатааудитория.По-сетне следях развитието му и всписание „Капитал лайт”, а и с изненадаоткрих името му като преводач на БретИстън Елис – кой не помни „Американскипсихар”? – и като познавач на света наТолкин, тъй като той се оказа авторътна субтитрите за „Властелинът напръстените”. Разбрах, че желае да сеналожи и в романа, затова чакахизлизането на новата му книга.„Ела при мен” ме спечели безапелационно.Написана ерудитски, с интелигентенхумор, нагарчаща самоирония и диваносталгия по отминалото десетилетие,„Ела при мен” се оказа и романравносметка за едно поколение, замястото му в България, за амбициите имечтите му, които то преследва съссамосъзнанието, че трябва да си получисвоето не само защото не е емигрирало, аи тъй като мръзна по барикадите преззимата на 1997-а...Богдан Русев бяга от линейнотоповествование. Той предпочитакалейдоскопично-новелистичния подход,„накълцания” сюжет, темпоралните

екскурзии, така както ги лансирамитичният Тарантино, обилно гарниранис болезнени откровения и самопризнания,които рязко го отличават от достапрехвалени имена в днешната българскабелетристика.Русев на моменти е толкова личен иавтобиографичен, че чак се чудянеобходимо ли е подобно саморазголванеи допускане до автономния му вътрешенсвят, изпълнен с много четене наактуални англоезични автори, спронизваща техномузика, безкрайникупони и партита, с дрога, мацки иалкохол и търсене на житейскиориентир, който отвежда главния геройна повествованието в Германия, за даразбере веднага, че мястото му не е там,за да проумее, че ако и да има интимнавръзка с перфектната красавица Божана,жената на живота му се казва Дена... Иликакто чистосърдечно си признава предсвоя приятел Чарли: „Обичам Дена.Винаги ще обичам Дена. Искам да си явърна. Нищо друго не искам. Разбираш ли?Нищо друго няма значение.”И това наистина е яко, както би сеизцепил всеки неизкушен хлапак, дочелпоследната страница на Богдан-Русевияроман. Който всъщност започва с походкъм морето, към Бургас и неговитетрудови хора и приключва с цитиранотопрозрение – основният герой обичаединствено и само Дена.Романът „Ела при мен” е ценен за мен несамо със сполучливо възстановенатанезабравима атмосфера на 90-те години.Страшно харесвам втората новела откнигата „Ода за моето семейство” – притова не само заради безхитростното иболезнено честно пресъздаване народовата хроника на самия Русев имитарствата му между Сливен, ВеликоТърново и София.Именно „търновските” му страници мехванаха за гърлото, с веселите игри набаща му и чичо му, със студентскитегодини на тате Борислав,запознанството му с неговата съпруга,описана като светица и угаснала катоистинска страдалка, покосена в неравнаборба с рака, с достолепната осанка нажурналиста дядо Александър Русев.Има три покъртителни сцени в тазиновела, които трудно се забравят.Смъртта на майката, на приятеляСтефан и срещата с пияния баща въввестникарската будка.Написани искерно и непосредствено, в

ракурса на високата драма, те издаваткласата на талантливия прозаик,способен да предизвика нужната емоциякакто с атмосферата, така и с образнатаси специфика. Особено се натрапвасрещата с некролога на Стефан, когатоБогдан едновременно помъдрява ипреждевременно пораства, разбирайки, ченикога повече няма да се върне в Търново...

P. S.Длъжен съм да отбележа още нещо, за дасъм откровен и коректен пред автора наромана. В недалечното минало – от краяна 80-те до средата на 90-те години -лично се познавах с баща му. И докатобеше управител на единствениявидеоклуб във Велико Търново, и когатопо-късно разпространявахме първитеброеве на вестник „Век 21”.Двамата се събрахме заедно въввъзстановената в началото на 1990 г.Радикал-демократическа партия и следспечелените кметски избори на 20октомври 1991 г. трябваше и съвместнода започнем работа в община ВеликоТърново. Уви, на Борислав не се усмихнакъсметът. Той беше пренебрегнат впоследния момент. А несправедливосттакъм себе си я понесе много тежко. Скъсас политиката, започна да пие, усамотисе.Последния път се видяхме през лятотона 1996 година, когато правихмепредварителните кандидатпрезидентскиизбори. Сякаш отново беше в кондиция,забравил болката от близкото минало.Косата и брадата му бяха посребрели,тъй като се беше разделил със съпругатаси, но все още имаше дух, пишешеимпресии в местния вестник „Борба”,вярваше в демокрацията и в таланта насина си Богдан...А синът Богдан Русев продължи: утвърдисе в лайфстайл иконата „Егоист”,започна да превежда, да пише оригиналнапроза. Създаде не само разкази, но иуспешен роман. Той е само на 32 години.Дали това не се дължи и на условията,които го формираха като писател –неповторимите, уникалните, дивите ибезвъзвратно отлитналите дни на 90-тегодини?

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Богдан Русев, „Ела при мен”, роман, изд.”Обсидиан”, С., 2007

Институт за изследване на близкото минало,Институт „Отворено общество”, Издателство „Сиела”

имат удоволствието да ви поканят на премиерата на книгата напроф. Ивайло Знеполски

БЪЛГАРСКИЯТ КОМУНИЗЪМСоциокултурни черти и властова траектория

Книгата ще бъде представена от Михаил Неделчеви Михаил Груев

13 май 2008 г. (вторник) 18.00 ч., Червената къща, Червената залаСофия, ул. „Любен Каравелов” № 15.

Заключителната вечер от цикъла„Ноти и метафори”, посветена напоезията на Божана Апостолова

(включително и премиера на новата йстихосбирка „...едва я задържам”) и

музиката на Теодосий Спасов сепизодичното участие на актрисата

Илка Зафирова, ще се състои на11 май (неделя) т. г. от 19 часа в зала

„България”.

„Ела при мен”

К О Н К У Р С

П О К А Н А

XXXIII-ТО ИЗДАНИЕ НА НАЦИОНАЛНИЯ СТУДЕНТСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС«ШУМЕН 2008»

3на стр. 4

К У Л Т У Р Н А Д И С К У С И Я

Иван Радев

ПРЕДВАРИТЕЛНО УТОЧНЕНИЕ

Едва на 29 март научих, че в. „Дума” от 15 март (рубр.„Полемика”) публикува три текста, посветени на мояконфликт с Гранитски. Без да съм уведомен (нитопредварително, нито по-късно), аз се оказвам страна внего, и то прилично очернен и оклеветен. Липсва самоочакваното „Страницата подготви Иван Гранитски”. Зажумоленето на другия, който слугува на Юрталана за„парче хляб без сирене”, няма да говоря.В-к „Словото днес” (бр. 12 от 3 април) включва подформата на интервю материала „Врява и суета” (ИванГранитски и Милен Куманов пред в. „Словото днес”), безда е указан интервюиращият. Можело е да се използвапопулярният от преди години псевдоним „БойкоПетров”. В текста двете лица са повторили вечепознатото от „Дума”, та и тук може да се каже:„интервюто с Иван Гранитски взе... Ив. Гранитски”.Ако не за друго – това ме улеснява в писането наотговора, но и задължава двата вестника да му отредятмясто. Иначе рискуват да се окажат в ситуация отсредата на 80-те години, когато същият Гранитскипубликуваше книгите си „Марксовата полемика” (1984),„Младите Маркс и Енгелс” (1987) и властваше като зам.-гл. редактор на „Литфронт” (1985-1991). А на мен тогавадори не ми беше дадена възможност да се защитя отунищожителната статия на проф. Пенчо Данчев в сп.„Ново време” (1985, кн. 11) – орган на ЦК на БКП,посветена на книгата ми „Столица на оцелелите”, вчийто център бе апологията на Стефан Стамболов.Напразно пращах статията отговор и в списанието наакад. Н. Ирибаджаков, и във в. „Антени”, и в „Литфронт”.

1. ЗА „СЛУЧАЙ” ЛИ СТАВА ДУМА, ИЛИ ЗА„ЯВЛЕНИЕ”?

Когато реших да дам публичност – и съдебно-правна, ивестникарска – на явлението Гранитски, знаех какво меочаква. Не съм и помислял, че той – един от политическисилните на деня, е лесен „противник”. Пък и всичко,което става в държавата ни – от обикновени чиновницидо властващи министри – е на негова страна. В един отвестниците писаха: „Акад. Иван Радев е вече герой влитературната общност... Вездесъщият любимец накметове от различен цвят Иван Гранитски най-после синамери майстора”. Това просто не е така. Знаех, че щезагубя в конфликта – не толкова съдебното дело, акаузата, зад която заставам.В центъра на страницата в „Дума” е текстът наГранитски „Господин Алчност”. Заглавието изразявакъде се насочва основният удар. Авторът, споредсобствените му думи, е въплъщение на „наивност ипростодушие”!? А този, който е решил да заговори за„авторски права, закриляни от закона”, излъчва „злоба иомраза”, той е „един от недотам интелигентнитесинове на лейтенант Шмид” и пр.В антрефилето си Гранитски уж уважава закона, но не сепозовава на законови положения, не коментира посоченитеот мен издания с наследството и на други автори,подложени на същия манипулативен подход. Изобщо неотваря дума за съмнителния и незаконен начин (без търг,без конкурс), по който си е осигурил щедрата материалнаподкрепа на МОН за всеки том от безкрайната поредица„Българска класика”. Пази в дълбока тайна механизма, възоснова на който всяка от книгите включвареспектиращото „Одобрено от МОН”, а би трябвало заднего да стои екип от експерти, да са налице рецензии ипрепоръки от специалисти. Тези и други документи той гизапази в тайна и от „уважавания” от него съд, макар да мубяха официално изисквани по съдебен път.Налага се да напомня поговорките „Крадецът вика –дръжте крадеца” и „Гузен – негонен бяга”. Възможно енякой, който познава Гранитски единствено пособствените му твърдения и хвалби заблаготворителност и безкористност в служене налитературата, да се хване „на въдицата”. Но не и тези,които са наясно с „явлението”. Той, който още презгодините на шетането си в „Пулс” и слугуването си в„Литфронт” се изпедепца в практиката да обслужва, дапроси и получава, който до съвършенство усвои правилатана конюнктурата след политическите промени и е единот истинските „синове на лейтенант Шмид”, наглоотправя обвиненията си към другите. Аз си стоя във В.Търново, а той предвидливо и точно според „Златнияттелец” е разпределил България на „тридесет и четириексплоатационни участъка” – малко повече от окръзите,но има и „околийски градчета”, които заслужаватвниманието му! – и неуморно ги обикаля с просия за „пари,пари... и пак пари”. Аз не се броя за меценат, но мога дапредоставя документи, че за книгите „История наВелико Търново. 18-19 век” (2000, 830 стр.), „Българскотовъстание от 1835 г. Велчова завера” (2001, 280 стр.),„Погребаните книги на Възражането” (1993), „Васил Попов– от разказа към романа” (2001), „Случаят” ОтоКронщайнер” (2002), „История на храма св. Николай във В.

За „Случая Гранитски” - последно!Търново” (2003) и др. не съм взел никакъв хонорар. Същотосе отнася и за съставителства (не само според„издателското каре”), които съм осъществил на редицаавторски издания и сборници.Не е ли Гранитски истинското „отроче на лейтенантШмид”, след като декларира, че томовете „Българскакласика” излизат със спонсорството на МОН и НДК (съссуми срещу 1000 бр. от всяко издание) и в същото времеобикаля „районите”, т.е. кметовете – било „червени”,било „сини”, в името на така разбираната днестолерантност и на вчерашната мъдрост, че „паритенямат мирис и цвят” – за да събере още и още от тях?Той се бие в гърдите, че печата събрани съчинения наизвестен писател, но обходи „есплоатационнитеучастъци” като „сурвакар” и „осурвака” кметове иинституции от Смолян до Варна, от В. Търново доСливен, Несебър, Пазарджик и Ямбол с „подадената ръка”за „дара божий” – по няколко хилядарки за всеки том.Нали този добре отработен от „отрочето на лейтенантШмид” ритуал предизвика малък скандал във В. Търновопо повод на щедро предоставените му от Общинскиясъвет 12 хиляди… И идва редът на венцехваленията, чевеликият благодетел и меценат на литературата дарявас книги за сто или двеста лева ту училището вРакитово, ту читалището в Средни колиби...И точно това лице, „отрочето Гранитски на лейтенантШмид”, има наглостта да твърди за мен, или за който и дае: „Вълнуват го парите, звонкът на монетите. Дори и най-малката възможност да си изстуди ръчицата с някоя идруга туралия, както би казал самият ЗахарийСтоянов…” Той, който по същество рекетира редица„кметове с различен цвят”, не се свени да ми предпишечерти от собственото си поведение: „Радев си позволи дарекетира издателството чрез двамина уж адвокати...”От Гранитски аз не искам да печеля. И това той битрябвало да го знае, защото съм го заявил официално ипублично. В писмената защита пред Първи състав наСофийския апелативен съд през декември 2007 г. изрично епосочено: „Защото държи на моралното възмездие ищецътбеше готов на споразумение с ответниците, при положениече те признаят нарушението и изплатят определена сума наспециализиран дом за деца без родителска грижа, вместо даплащат обезщетение на автора – както се вижда отсъдебния протокол от 4.11.2006 г. предложението засключване на спогодба бе направено в първото по делотозаседание в първоинстанционния съд, но ответниците гоотхвърлиха” (с. 6).В интервю за в. „Борба” (бр. 38 от 25 февр. 2008 г.)отново подчертавам: „Аз от тази работа не искам дапечеля. Решил съм да даря част от парите на детски домили социално заведение. А с останалите да издамдневника на един свещеник от Вишовград. Тази книгавече три години отлежава набрана и не успявам данамеря средства за нея, а човекът е водил дневник всекибожий ден от 1942 до 1965 година”.В телевизионно предаване по „Видеосат” на 29 февр.2008 г. отново съм го декларирал. Ако във в. „Дневентруд” по същото време беше пуснат материалът натърновската му кореспондентка (за разговор бяхнастоятел – но потърсен от нея), щеше да се види, че и внего изразих това свое твърдо решение. Тук ли да задамвъпроса си – защо бе, г-н Тошев, защо, след катовестникът не е орган на изд. „З. Стоянов”, неотпечатахте дописката от В. Търново? Сигурно е ималомясто, тъй като в този брой на „Труд”, в който меуведомиха, че трябва да я очаквам, читателят срещатекстове като „Синът на Георги Василев пред развод”,„Бик за разплод уби стопанина си”, „Помощници наПилето не знаят камионите му” и др. подобни.Ще се възползвам от финала на антрефилето наГранитски, без заклинателния и заплашителния мупатос: „Бях длъжен да се обърна към читателите, за дапредупредя колегите писатели, литературни критици ииздатели... Колеги, бъдете спокойни, господин великиятблагодетел и ненадминат меценат на литературата щеизлезе цял и невредим от този конфликт – аз, неговият„противник”, му предричам пребъдване и вечност!Амин!”. А как иначе – след като така добре познава иоще по-добре се възползва от поуките на „Златнияттелец” от Илф и Петров!

2. ЗА ЗАКОННОСТТА В „СЛУЧАЯ ГРАНИТСКИ”

В излезлите текстове се поставя въпросът и зазаконовите ми основания като съставител на книгата„Запомни ме, живот!” (1993). Изричат се съмнения вмоите права и същевременно се декларира – „уважавамсъдебната система и действащите закони” (Гранитски).Но забележете – в защита на своята правота той никъдене се позовава на официално действащия „Закон зазащита на авторското право”. Заради читателите щенапомня какво казва законът:* Член 3, ал. 2, т. 3 от „Закон за авторското право исродните му права” гласи: „Обект на авторското правоса също периодични издания, енциклопедии, СБОРНИЦИ,АНТОЛОГИИ, библиографии, бази данни и други подобни,които включват две или повече произведения илиматериали”.* Член 11 от „Закон за авторското право…” гласи:

„Авторскотоправо върхусборници,антологии,библиографии,бази данни и другиподобниПРИНАДЛЕЖИНА ЛИЦЕТО,КОЕТО Е ИЗВЪРШИЛО ПОДБОРА ИЛИ ПОДРЕЖДАНЕТОНА ВКЛЮЧЕНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ и/или материали,освен ако в договора е предвидено друго”.Ще напомня на читателите и в какъв смисъл се епроизнесла уж уважаваната от Гранитски съдебнасистема. В решението на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕНСЪД изрично се казва, че изобщо няма място за спор повъпроса кой е истинският съставител на сборника,привлича се заключението в същия дух на вещото лице –специалист от Софийския университет и т.н. Цитирамкоректно фрагменти от РЕШЕНИЕ НА СОФИЙСКИАПЕЛАТИВЕН СЪД, ГК, 1 състав в публично заседание на29.11. 2007 г.:„При преценката на тези фактически обстоятелства,съставът на Софийския апелативен съд приема отправна страна следното: Антологията на проф. Радев„Стефан Стамболов. Запомни ме, живот!” издание 93 г.,Е ЗАКРИЛЯН ОБЕКТ НА АВТОРСКОТО ПРАВО – чл. 3,ал. 2, т.3 ЗАПСП във вр. с пар. 6 ПЗР на ЗАПСП иавторското право принадлежи на ищеца – чл. 11 ЗАПСП.С издаването на книгата „Стефан Стамболов. „Свободаили смърт” (2003 г.) ответниците са използвалипроизведението на ищеца по смисъла на чл. 18, ал. 2, т. 1 и2 във вр. с т. 8, ЗАПСП като по този начин са нарушилиимуществените и неимуществените права на автора почл. 1, т. 2, 4 и 5 от закона….… РЕШИ: ОТМЕНЯ решението от 18.01.2007 г. по т.д.№ 979/2006 на СГС, VI отд., 9 състав… И ВМЕСТО НЕГОПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ИЗДАТЕЛСТВО ЗАХАРИЙСТОЯНОВ” ЕООД, гр. София,ул. „Н. Ракитин” № 2 иМИЛЕН КОСТАДИНОВ КУМАНОВ от София, ул.„Шипченски проход” № 52, бл. 17, да заплатят солидарнона ИВАН НИКОЛАЕВ РАДЕВ, ЕГН 4302261444, съд.адрес бул. „П. Евтимий” № 36, вх. Б, ет. IV , ап. 13 наоснование чл. 94, ал. 2 във вр. с ал. 3 и 4 ЗАПСП сумата5000 лв. (пет хиляди лева) по предявения като частичениск – обезщетение за претърпени вреди от нарушеноавторско право в размер на приходите, получени принеправомерно използване на произведението на ИванРадев „Стефан Стамболов. Запомни ме, живот!”(издание 1993 г.) при издаването на книгата „СтефанСтамболов. Свобода или смърт”, издание 2003 г., наиздателство „Захарий Стоянов”, както и да заплатятсумата 2000 лв. (две хиляди лева) по предявения каточастичен иск обезщетение за неимуществени вреди отнарушено авторско право върху произведението „СтефанСтамблов. Запомни ме, живот!”, издание 93 г., чрезиздаване и разпространение на книгата „СтефанСтамболов. Свобода или смърт”, издание 2003 г. наиздателство „Захарий Стоянов” ведно със законнаталихва върху двете суми, считано от 06.06.2006 г.ОСЪЖДА „ИЗДАТЕЛСТВО ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ” ЕООД,гр. София, ул. „Н. Ракитин”, № 2 и МИЛЕНКОСТАДИНОВ КУМАНОВ от София, ул. „Шипченскипроход”, № 52, бл. 17 на основание чл. 95, ал. 1, т. 5ЗАПСП да предадат на ИВАН НИКОЛАЕВ РАДЕВнамиращите се у тях екземпляри от сборника „СтефанСтамболов. Свобода или смърт”, издание 2003 г. наиздателство „Захарий Стоянов”.ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта наотхвърлянето на иска за сумата 5000 лева –обезщетение за имуществени вреди от пропуснатиползи от повторното издаване на произведението„Стефан Стамболов. Запомни ме, живот!” от автораИван Николаев Радев.ОСЪЖДА „Издателство Захарий Стоянов” ЕООД,София и Милен Костадинов Куманов да заплатят наИван Николаев Радев сумата 869 лв. разноски по делотоза двете инстанции. Настоящото решение подлежи накасационно обжалване в 30 дневен срок”.

3. С ЕЗИКА НА ФАКТИТЕ

В бележките си срещам отбелязано, че от април 1988 г.съм се заел с идеята за съставяне на книга с наследствотона Стамболов, че на 8 юли 1989 г. в изд. на ОФ съмдепозирал анотация за сборника със заглавието. „Запомниме, живот!”, а на 28 септември 1989 г. съм предалръкописа. След рецензиите съм го преработвал и съм годепозирал отново на 26 април 1990 г. През ноември 1991 г.,поради вътрешни проблеми в издателството на ОФ,ръкописът ми е върнат.* На 5 януари 1993 г. съм представил ръкописав изд. „Абагар” – В. Търново и книгата„ЗАПОМНИ МЕ, ЖИВОТ!” излиза от печатна 30 април 1993 г. Рецензия за нея писа проф.Андрей Пантев в сп. ”Български журналист”(1993, кн. 8).

Литературен вестник 7-13.05.2008

4

В И Т Р И Н А

Усилията и грижите ми за сб. „Запомниме, живот!” с поезията ипублицистиката на Ст. Стамболов (безтова да е било единственото мизанимание) са продължили 4-5 години. Атова значи ровене в архивите ипериодическия печат, справки,съпоставки, допълнителни издирвания икорекции. Защото поезията му не бешеиздавана от сто години (от 1897 г.), апублицистиката му изобщо не бе събиранаи излизала в книга.* През 2003 г. изд. „Зах. Стоянов” наГранитски отпечатва книгата „Свободаили смърт. Поезия и публицистика” наСтамболов. В нея е изцяло зает първиятдял/”Поезия”/ на книгата ми в обем до 106стр. на тяхното издание. А товавсъщност представлява цялотопоетическо наследство на Стамболов.* От втория дял на книгата ми, от общо35 статии, издирвани с не малко труд ипреписвани от вестниците, в изданиетона Гранитски са включени 26публицистични текста.* От моето издание е зает изцялоразделът „Непознати думи” и пренесен всб. „Свобода или смърт”от 2003 г., без дае добавена или изпусната една дума.* От същинската част/без предговора ибележките/ на моето издание ”Запомниме, живот!”, която е в обем от около205 стр., в издадения от Гранитски томсе оказват включени около 180-183 стр.,т.е. неизползвани са само около 20 стр. Въз основа на частични справки встатията си, излязла в „Литературенвестник”/22.11.2007/, отправих няколковъпроса и обвинения към Гранитски. Тойвече за трети или четвърти път мипредписва какво ли не във вестниците, ноза тях – нито дума. Ще ги припомня:* Според кой закон и морал книгата створчеството на Д. Чинтулов „Стани,стани, юнак балкански” (1986),

продължително време подготвяна исъставена от Никола Табаков, през 2002 г.излиза с изрично указаното „РЕДАКТОР,СЪСТАВИТЕЛСТВО И СТУДИЯ ИВАНГРАНИТСКИ”. А в действителност – отзаглавието, през подредбата настиховете, речите и писмата, до есетона К. Константинов, завършващо цикъла„Спомени” – всичко (разбира се, без т.н.студия), е подготвено и принадлежи наТабаков, но неговото име изобщо липсва виздателското каре.* Ще нареди ли Гранитски сред „синоветена лейтенант Шмид” и ПОЕТАКОНСТАНТИН ПАВЛОВ, който също езавел съдебен процес срещу него занеправомерно използване на поезията му.Румен Леонидов твърди, че „защитата наКонстантин Павлов е поел безплатноедин от най-известните юристи –адвокатът Хари Хараламбиев, нашумялпокрай делото на нашите сестри вЛибия”.* Защо Гранитски не коментираупоменатите от мен ситуации, довели годо публично на разразил се конфликт съссъставителите на Ботевототворчество, с Михаил Неделчев инаправеното от него за Яворов, с доц.Николай Димков по повод на поемата наНикола Козлев…* Поради какви съображения Гранитскипредлага на читателя в тозискандальозно-непрофесионален видкнигата „Хайдут Сидер и Черен арап”(2003), от корицата на която разбираме,че нейни автори са Н. Козлев, Гр. Пърличеви Р. Жинзифов (почти като любимите муИлф и Петров). Уж „класика”, т.е.сакрализирани текстове, а под Козлевотозаглавие (самото то сгрешено) саподведени още двама поети, коитонямат нищо общо с Козлев и неговатапоема. Да очакваме ли книга със заглавие„Тютюн”, а вътре да четем и„Преспанските камбани”…* В поредицата „Българска класика”

Гранитски щедро обещава да издаде 120книги. Сигурен е, че няма да му се наложида уведомява МОН и българскатаобщественост за критериите, споредкоито в ранг на „класици” са издигнатиДобри Немиров, Георги Кирков, ДимитърБлагоев, Димитър Подвързачов, МихаилБерберов, Дамян Дамянов, Дончо Цончев,Любен Дилов и др. Вярва, че със същатадосегашна охота Министерството иНДК ще му превеждат парите за 1000тираж на всеки от тях – достатъчно есамо да декларира, че книгите сапредназначени главно „за ученици истуденти”. „Смях в залата” от страна наиздателствата, на учителите иучениците…* Не е ли крайно време да се хвърлисветлина върху тази „топла връзка”между МОН и Гранитски, заложена ощеот времето на Вл. Атанасов? Аз държах, аи в съдебната зала бе предявено искане всъда да се представят документите,които стоят зад обявеното в тома наСт. Стамболов от 2003 г. твърдение –„ИЗДАНИЕТО Е ОДОБРЕНО ИПРЕПОРЪЧАНО ОТ МОН”, заспомоществователството на МОН иНДК, за съдбата на прословутите 1000екземпляра. Но – последва категориченотказ. А това са пари от нас,данъкоплатците. И аз, катоданъкоплатец, но и като специалист побългарска литература, питам – защо затакъв мащабен проект средиздателствата не е обявен и разгласенпублично конкурс, не е проведен търг? Икое компетентно лице е решило, че тойтрябва да включва 120 тома, че трябва даса точно тези автори, че всички тетрябва да са „съставителство и редакцияИван Гранитски”? Ако това е частнаиздателска инициатива – да! В случаяобаче излиза, че тя тръгва и приключва в„частното”, но солидната паричнаподкрепа е от „държавното”.

Момчил Методиев, „Машина залегитимност. Ролята на Държавнасигурност в комунистическата държава”,Институт за изследване на близкотоминало, изд. „Сиела”, С., 2008, 304 с., 14 лв.Изследване, което макар и в ограниченияпериметър на (не)достъпните архивиизработва систематично знание закомунистическата Държавна сигурност.Класифицираща, подреждаща, проясняващакнига. Структурата, функциите имеханизмите на (въз)действие на ДС саизведени в цялата им логическа свързаност свисоките етажи на партийно-държавнияапарат. Блясъкът и студенината на чистатаистория.

КНИГАТА „ПЪЗЕЛЪТ ФОЛКЛОР –НАСАМ&НАТАМ”, струва ми се, не бимогла да бъде написана нито в друго време,нито от друг автор. Единствено и само отГеорг Краев. Въпреки че е мислена катоучебно помагало за студентите в няколкоот програмите на Нов българскиуниверситет и това предназначение самопо себе си да предполага някакваунифицираност, тя представя един яркоиндивидуален текст, едно научно и заедно стова оригинално и забавно четене нафолклора като игра, „като пъзел”. Катоедно добро „учебно помагало” книгатаедновременно поставя въпроси и предлагаотговори, създава един полемиченконтекст, целенасочено опростяващсложните и усложняващ простите,видимите образи и форми на явлениетофолклор. С лекота и убеденост на„владетел на материята” авторътотхвърля твърдения, претендиращи занаучност и историзъм, предлагайки знания,извлечени от природата на самото явление,от неговия синкретизъм, заложен вдиалектическото единство на социалнотои „естетическото”, в диалектическотоединство между човек и дейност”.Текстът й сякаш възпроизвежда устнотослово на своя автор. В книгата е вграденонеговото ярко „устно” слово. Четенетому е едновременно и слушане на автора,който пише забавно, така, както говори.Научно по особен начин. Научност,основана на дълбинно познаване наизворовия материал и подходите към негона редица науки – от фолклористикатапрез етнографията, музикологията,изкуствознието, филологията, доантропологията (в големия обем напонятието).Георг Краев често употребява израза „откамбанарията на моята наука”. Замислямсе как този израз звучи в контекста нанеговото слово, което в никакъв случайне е научнопретенциозно, но е с точнипретенции за научност.Георг Краев споделя мисленето зафолклора като паралелна култура, коятоподобно на книжовната не е застинала в

някакво свое класическо минало, а живее ипродължава да се създава по свой начин въввсяко време. Подобно на книжовната ифолклорната култура съществува чрезсвоите стари класически образци, чиетосъживяване и представяне днес вече не ефолклор, а нещо твърде различно, другоявление, което също очаква да бъденаблюдавано, осмисляно и научноформулирано.Метафората „пъзел”, освен авторство иоригиналност, представлява еднанеобикновена в своята множественостгледна точка към фолклора като „знаниена етноса (народа) за самия себе си”; зафолклора като „устна култура”, а в по-късни времена, с възникването накнижовността (у нас през Възраждането),вече и самоосъзнал се като такава.Авторът проследява процеса на това„самоосъзнаване”, разчленявайки „пъзела”на съставните му елементи, катоедновременно с това, подреждайки ги, илипо-точно преподреждайки ги,непрекъснато се докосва до генезиса им ираздипля устойчивата илипреобразуваната им същност.Движението „насам-натам” сякаш е кодкъм загадъчното преобразуване нафолклора, към исконната потребност наносителите на себепознанието на етносада го препредадат на всяка цена напотомството, независимо от неговото(на потомството) поведение иотношение към фолклорното катонаследство и съвременност. Къде и защоизчезва класическият фолклор, как даразпознаваме неговите нови форми ипревъплъщения? Какви сахарактеристиките на фолклорнотомислене и поведение и каква е причинатаза тяхната устойчивост въпрекипромените на пораждащата ги среда иатмосфера. Много подобни въпросипоставя текстът на Георг Краев. И търси

верни отговори в самата природа нафолклорното, в натрупаното знание занего на цяла редица науки, без да гиразделя или противопоставя. Прилага ги ванализите си интердисциплинарно, т.е.синхронно, и с присъщата артистичналекота на научния си дискурс.Без да изненадва особено твърдението, че„генералният код на класическияфолклор” е „родовата принадлежност,чието „ядро” е в „дихотомията мъж-жена” и свързаните с това отношение„обредни действия”, заразява неговиятпатос, който обхваща и обединява цялата„фолклорна култура”. Според автора„синкретизмът на класическатафолклорност не се изразява само всинкретизма на видовете творческадейност – музическа, кинетична,словесна, а произтича и е заложен вдиалектическото единство насоциалното и „естетическото”, вдиалектическата връзка и зависимостмежду човека и неговата дейност. Той еоснова за „социализацията на индивида” внай-важните му функции, свързани спродължението на живота и запазванетона рода.Разчленените в първата част на книгатаслово, лицедейство, прозопон (маска,маскиране) са представени по-нататък внеразчленимата им и обратимасвързаност.Особен акцент авторът поставя върхутемата за маската и маскирането, тема,която му позволява да анализираявлението от позициите на няколконауки – от етнология и семиотика дотеатрознание, музикология, етнография,психология. Маскирането като игра, като„разиграване на „другостта” във всичкитей възможни значения, е поставено въвфокуса на изложението в първата част накнигата и е разгледано теоретичномногостранно като социокултурен

Литературен вестник 7-13.05.2008

За „Случая Гранитски” - последно!

П Р И П И С К И

Да наддумаш фолклора

Франсишку Жузе Магаляйнш, „Диалозиотвъд брега на Тежу”, прев. ЗлаткаТименова-Вълчева, изд. „Кралица Маб”, С.,2008, 176 с., 7 лв.Късен дебют на класен португалски професор,спец по проблемите на превода. Чрез четиридиалога той разказва дълбоки истории – залюбов и преди всичко за любов и за още любов,с една тъга, която като че ли познаваме самоот нашите смътни представи за Португалия.Стилът е ту лек и увличащ, с колебаеща секапризна скорост, повтаряща ритъма наследобедно пиано, ту изведнъж ставаразточителен, натежал от гроздовеметафори, към които вкусът не знае дапосегне ли или да ги остави да се люлеятопиянени от красотата си. Ето, чуйте товаслучайно избрано кратко изречение: „Едналятна гръмотевица падна и повлече света.”

Иван Дойнов, „Съдба на птица”, изд.Разградско дружество при Сдружение набългарски писатели, Дружество на дейцитена културата – Разград, 2008, 252 с.Една юбилейна книга, която отиграва познатжест – повтаря заглавието на дебютнатакнига на своя автор от 1983 г. Двадесет и петгодини по-късно тази „Съдба на птица” обаче,освен побираща повече стихотворения,изглежда все по-отдадена на идеята запостигане на завършен изказ в кристалнапоетическа фраза. Изненадата са двата раздела

– „Преводи” и „Лиричниминиатюри/Весели случки” – тене само оцелостяватлитературната личност на свояавтор, но и сочат диалогичнитенапрежения между неговотослово и думите/живота надругите.

К У Л Т У Р Н А Д И С К У С И Я

от стр. 3

5

В И Т Р И Н А

„1907”. Поредица „Годините налитературата”. Книга втора, изд. Новбългарски университет, изд. „Сиела”, С.,2008, 280 с., 8 лв.След първата „1956”, това е втората книга отнаучната и издателска поредица „Годините налитературата” на департамент „Новабългаристика” на НБУ. Уникалното забългарските академични проекти начинаниетози път е отишло далече оттатък„уводните” параметри на първия сборник.Шестнадесет текста от петнадесетизследователи съграждат плътнотоисторическо тяло на митичната забългарските интелектуалци 1907-а.Приложенията представят годината всъбития и дати, както и книгите на 1907-а.Богат на сюжети, идеи и интерпретации,сборникът наистина представлява (не самолитературна) история на една година.Перфектен пример за това как могат да бъдатукротени в аналитично и дискусионно(не)съгласие диахронни и синхронни увлечения.Ето така се състоява рационалното сбъдванена една ретроутопия.

Оказа се, че благодарение на Емил Басат,който бил направил „таен запис” на

цялата премиера на романа „Светътоколо мен” от Марияна Фъркова (4

декември 2007 г.), са се запазили и моитепредставящи думи. При последвалата ги

обработка отстраних обичайните затакива комуникативни ситуации

повторения и паразитни фрази, но решихда запазя две реплики, които прекъснаха

словото ми и внесоха по време на вечертаочарованието на спонтанния отклик, нанеразбирането и сепването, на шегата –безценните следи от живото случване на

литературата.

Уважаеми дами и господа!Първият роман на Марияна Фъркова„Светът около мен” се появява следняколко други нейни книги. Искам дапоставя този роман в техния контекст,защото той ще бъде разбран още по-добре,ако бъде припомнена първата йстихосбирка „Бесилки в моя дом” от 1995г. – в средата на онова десетилетие,което всъщност емблематизираразказването в нейния роман.Атмосферата от стихосбирката„Бесилки в моя дом” в определени пасажина романа осезателно се усеща. Аз висъветвам да се върнете към тазистихосбирка, да прочетете отновопоезията й заедно с този роман. Другоключово заглавие за прочита на „Светътоколо мен” е книгата „Моите петъци сАлександър Геров”, книга за един отголемите поети на България. Не еслучайно, че Геров се появява и в романа,чиито редове биха могли да бъдатподложени и на друго, успоредно четене –през екзистенциалната лирика на Геров.Защото ние имаме среща с единекзистенциален роман. За да няманедоразумения, искам да подчертаядумата екзистенциален (неекзистенциалистки), т.е. това е роман,който държи да снове заедно съссъществуването, той се храни отсъществуването. Той непрекъснатозалага на своя автобиографизъм и, отдруга страна, се дистанцира от него чрезпохватите на иронията. Именносъществуването, онова бавно, вътрешно,не винаги ярко и като че ли на пръв погледскучно съществуване от 90-те години наХХ век, чрез романа се превръща в особенвид интелектуално приключение. Оказвасе, че в скуката на съществуванетоможем да намираме интелектуалниприключения и биографичната илиавтобиографичната героиня на МариянаФъркова много умело прави това. Вкрайна сметка, след „екзистенциалнакнига”, това е и моето второ определение– това е една интелектуална книга,представляваща класическаинтелектуална проза. С други думи –имаме среща с европейска интелектуалнапроза, написана на български език. Тук

сюжетът, разбира се, не е най-важнотонещо, както пише и в учебниците, къдетосе споменава за интелектуална проза, носъщевременно в на пръв поглед нищо-неставането в книгата всъщност сеслучват множество значещи неща.Защото случванията не са просто вреалността, те са някъде в онованевидимо пространство междучовешкото тяло и въздуха, междучовешкото сърце и вените, т.е. върхуособена сцена, на която можем дапреживеем и нещо възвишено – да севъздигнем леко от земята и да сипомислим, че сме някъде другаде, въпрекиче се намираме сред угнетяващия бит насъвременна България.Какво всъщност прави тази книгатолкова четивна въпреки привидната йнепоследователна фабула, която изплитафрагментарна структура. Един мойприятел и колега би казал, че това ефасетъчна книга. Във всеки случай това екнига, която се съгражда от парчетапрозаическа мозайка, свързващи сепомежду си така, че на пръв погледнямащите нищо общо една с друга частисе вграждат в контекст, който започвада вълнува. Това могат да го правят самонай-добрите разказвачи. Защото в единмомент ти преставаш да мислиш, чесюжетът е най-важното нещо, въобщепреставаш да си мислиш каква е точнофабулата, накъде върви животът наглавната героиня. Защото в един моментразбираш, че тази героиня през цялотовреме върви към себе си. Това обачеразказът постига чрез представянето наняколко успоредни съществувания. И азсмятам, че едно от достойнствата наромана е, че за първи път в съвременнатабългарска проза се постига умеренобалансиране между тукашното,българското битие и битието наотсъствието, случващо се отвъд веченесъществуващата Берлинска стена.За онези от вас, които вече са челикнигата, не е тайна, че другата главнагероиня, живеещата в Испания – Светлавсъщност е онзи компенсаторен герой,който трябва да наваксва липсващотоистинско живеене в България. В крайнасметка обаче от разказването на МариянаФъркова човек изпада в колебание – даливсе пак героинята, която остава вБългария, не живее по-същностно от онази,която е успяла в един момент на Запад? Идали успехът не се съпътства почтивинаги от краха, от смъртта?Наистина много смърти се случват вромана – като че ли някак леко,изненадващо, неподготвени от разказа.Отива си Глория, отиват си много мъже,отива си и Светла накрая...Реплика от публиката: Така не се прави.Водещият Александър Донев: Сега оставада кажете и кой е убиецът... (смях).Пламен Дойнов: ...Тук може би трябва даобявим минута мълчание... (пауза)

И това е всъщност може би третотоопределение за книгата – книга заизчезванията. Много хора и неща изчезватв разказването на историите. И едно отуменията на героинята в книгата е това– непрекъснато да се прощава с хора, спредмети, с обстоятелства, с шансове.Изчезва и едно от основните места надействието – кино „Глобус”.Изобщо романът е свързан с двецентрални идеи – идеята за изчерпанотопространство и идеята за невъзможнотобягство от това изчерпанопространство. Ще цитирам поета АниИлков, който сам се пита в едно своемрачно стихотворение: „Защо съм тук?Защо съм толкоз тука?” Този стих каточе ли присъства в преработен вид в някоиизречения на романа. Ще ви прочета частот тях: „Най-лошото е, че на меннавсякъде ми е зле. Ако отида да живеядругаде, вероятно пак ще ми е зле, но подруги причини. Някой беше написал, чечовек се развива най-пълноценно намястото, където е роден. Сигурна съм, четова не е написано от българин и че нестава въпрос за нашето място.”С изчезването на мястото изчезва и(не)възможността да избягаш. Много честогероинята подчертава своето нежелание даизбяга, безсмислието на това усилие, но тяосъзнава много добре, че не може да семахне, защото всъщност не може да избягаот себе си. Тя носи себе си със себе си. Итова е едно необходимо проклятие.Споменах вече за фрагментарнатаструктура на романа. За мен обачеосновното достойнство на стила наМарияна Фъркова е, че тя успява да спазвамярата между повествование и есеизъм. Намного места се долавя склонността къмнепрекъсната рефлексия, т.е. къмпостоянно осмисляне, вглеждане,анализиране на ситуацията, свързана съссебе си, с обществото. Именно тазисклонност към рефлексия обаче не е миналапрага на есеизма. Липсва морализаторскиятпатос, който пронизва голяма част отсъвременната българска проза. И това едоказателство, че имаме среща с еднавнимателно промислена интелектуалнаевропейска проза. И като казвамевропейска, това понятие не го използвам вценностен смисъл, въпреки че мнозина отвас вероятно подозират това. Европейско вслучая не значи просто хубаво, европейскоозначава писане с памет, с интелектуалнапамет, а тази интелектуална памет приМарияна Фъркова е в изобилие и аз йпожелавам в тази памет да се огледатчитателите на книгата.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Слово, произнесено на премиерата наромана на Марияна Фъркова „Светътоколо мен” (изд. „Колибри”) на 4декември 2007 г. в Червената къща,София. Литературен вестник 7-13.05.2008

феномен, като„едно отчудесата нафолклорнототехне, еманацияна фолклорнотолицедействие”.ТукпреподавателятКраев епрецизирал някоитеоретични

понятия, отличаващи фолклорното отнефолклорното, разграничавайкиформулировките си от тези на другиавтори. Става дума за понятия катотеатър и драма (той категорично сепротивопоставя на извеждането наразлични жанрове в изкуството отфолклора, в това число и на театъра отобредните действия), наив, травестизъм;въвежда и свои такива като: фолклоренчовек-камбана, фолклорен кеф, фолклорнокафене; и във връзка с последните – празно(празнично) време и свободно време. Чрезразгърнатото им анализиране тойосъществява една своеобразна, различнасъотносимост в живеенето на

съвременния и фолклорния българин.Днес понятието фолклор, или „устнонародно творчество”, е част откнижовността, която го е преобразила ипродължава да го преобразява. СпоредГеорг Краев процесите напреобразуването на фолклора не саподчинени на други закони освен назаконите на самото живеене.Изчезването на т.нар. „класическифолклор”, започнало у нас презВъзраждането с навлизането на градскатакултура и европейските моди и модели вбита на българското общество, е колкотобърз, толкова и продължителен процес. Нопреобразуването, като перманентнозаложено в системата на самия фолклор,според автора е „нещо, което упоритоноси самото себе си чрез другостта”.Колкото и парадоксално да звучи това.Появата на книжовността самопреобразява фолклора в посоката нанеговото „самосъзнаване”, но кактотвърди авторът, тя не му отнема„устността”. Фолклорното слово еонова слово, което има самосъзнание зафолклорност” , което е по средата междуустността и книжовността. То е „вид

разказване, умение на фолклорниябългарин”, „техне”, и като такова „имахоризонт да се превърне в изкуство”,което превръщане обаче не езадължително, за да може и да имапотребност фолклорното да съществува.Реализацията му в масоватасамодейност по времето на социализмапросто снижава този хоризонт, като готеатрализира, имитира и превърна в ерзац.Така нареченият „автентичен фолклор”,представен на сцена, възпроизведен,копиран, реставриран, е само „игровимодел” или „парафолклор”, т.е. нещосъвсем различно „от самото себе си”,както твърди авторът. Затова ипредставянето на фолклора днес няманищо общо с „лицедействието”, „съссинкретизма на фолклорната култура”.В тази посока са и предизвикателстватав книгата на Георг Краев – да мислим зафолклора различно и многопосочно; даоткриваме неговите модификации ипроявления и в днешното ни мислене иповедение. Защото фолклорът (и фолкът)са навсякъде край нас и в нас.

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА

Едно слово с две реплики

Петър Кърджилов, „1897. Пристигането накиното”, изд. „Аргус”, С., 2008, 80 с., 5 лв.Интригуващо разказана история за идванетона киното в България някъде към края на ХIХвек или по-точно – през 1897 година. Книга,демонстрираща болезнена почтеност къмфактите, строгост, но и артистизъм към(авто)биографичните версии, движена отсилен издирвачески хъс из архиви и старивестници. Обширните цитати направозавръщат отминалото време, коетосладкодумно ни се представя от всякастраница.

„Страница”, кн. 1/2008, съст. МладенВлашки, изд. Сдружение „Литературнакъща” – Пловдив, 208 с., 11 лв.Ако не звучеше все пак снизходително,можехме да кажем, че „Страница” е най-доброто литературно списание, излизащоизвън София. Но тези думи не стигат, за даотбележим универсалисткия размах, с който енаправена първата му книжка за 2008 г. Софияда ходи на кино и да се учи на мащабнилитературни проекции: нов дизайн и формат,нова цялостна визия, укрепени от авторскитеприсъствия на Алек Попов, Деян Енев, ЕленаАлексиева, Людмил Станев, Палми Ранчев,Недялко Славов, КлеоПротохристова, ГеоргиЛозанов... А тематичната частДосие „Дада” ще снабди с реалнознание за дадаизма достабългари, които иначе се правят,че всеки ден виждат ТристанЦара по Царя.

П Р И П И С К ИК У Л Т У Р Н А Д И С К У С И Я

ПРЕМИЕРА

6

ст ли

ца

Редактори на страницатаКАМЕЛИЯ СПАСОВАМАРИЯ КАЛИНОВА

Рубриката сеиздава

с финансоватаподкрепа

на СОС

ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ

Литературен вестник 7-13.05.2008

Сред уюта на великденски, първомайски и другипразници, сред миризмата на агнешко, картофки, зеленисалати и прочие, концертът на италианскатасуперзвезда Дзукеро в София се оказа истинскаексплозия от звуци и настроение, оживилипритихналата неделна вечер на 4 май. С оглед намножеството почивни дни изненада бе многохиляднатапублика, изпълнила до краен предел зала 1 на НДК. Едва линякой обаче е останал разочарован и излъган вочакванията си за незабравимо музикално изживяване.Дзукеро, заедно със своята петчленна група, изнесезапомнящ се спектакъл сред феерия от звуци,приглушена пурпурна светлина и димна завеса с алюзия захански пури.Перфектно подреден репертоар, безупречни хармонии,споени от многобройните сценични изяви намузикантите, силни китарни и барабанни сола. Всичкотова, представено с много чувство, плътен звук ипрофесионализъм от световна класа. Хитове имеломански парчета, микс от ритъм енд блус, канцоне,рок и фънк! Трудно е да се повярва наистина, чеиталианският Джо Кокър, както често наричатДзукеро, е излязъл от традиционната, но отдавназагубила блясъка си естрада на Апенините –меланхоличното блусарско звучене съставя гръбнака намузиката на този изпълнител. Кой казва, че саундът отделтата на Мисисипи не звучи добре на италиански? Замомент дори оставаш с усещането, че блусът е„проговорил” именно на този език! В интервю заMySound в отговор на въпроса „Магия ли е блусът и вкакво е магията на блуса?” Дзукеро заявява: „Доколкотостава дума за мен, блусът е магически, защото мевпечатли, когато бях на 10 години, благодарение на единмой приятел, който ми пускаше плочи с блус. Оттогаваняма друга музика, която ме кара да вибрирам така и дачувствам по начина, по който блусът ми дава усещане занещата дори и сега. Наистина е магия”. Под звуците нанеизменната си акустична китара Дзукеро изпълниповечето от най-големите си хитове, включително„Bacco perbacco”, „Cuba Libre” и „Occhi” от суперуспешния му албум „Fly” от 2006 г. Ритъм енд блус, роки мелодични балади звучаха от сцената, а дрезгавият имощен глас на певеца на няколко пъти предизвиквашевъзторжените аплодисменти на публиката.

Италианският изпълнител, който вече две десетилетиябезупречно подържа имидж на умерен бунтар икомерсиална рок звезда едновременно, успешно съчетаваакордите и тактовете на предишните поколения смодерния саунд. Дори когато прави кавъри, когато черпиот музикалната съкровищница на миналото, Дзукеросъздава авангардни, понякога трудно разпознаваемикомпозиции. Такива бяха „You Are So Beautiful”, написанаот Били Престън и превърната в безспорен хит от ДжоКокър, и „Salty Dog” на Прокъл Харъм, изпълнена ситалиански текст и преименована на „Nel Cosi Blue”,чиито мотиви бяха уловени като че ли само отмеломаните от по-старо поколение.Своеобразен връх по време на концерта бешеизпълнението на хита Baila (Sexy Thing), на койтомногохилядната публика стана на крака, за да се потопив ритъма на танца. Пиковият емоционален моментдойде всъщност в края на концерта по време на дватабиса, през които Дзукеро изпя общо четири песни. Припървия бис музикантът, аплодиран преди това близо 10минути, изпълни песента „Miserere”, която в близкотоминало той пееше заедно с покойния италиански тенорЛучано Павароти. „Тази песен е за вас и за Лучано” обърнасе към публиката Дзукеро в началото на песента,последва запис от изпълнението на Павароти, а докатотраеше песента, публиката, станала на крака сякашотдаваше своята почит към именития тенор. Вториятбис не мина без изпълнението на песента, превърнала севъв визитна картичка на Дзукеро – Senza Una Donna(Without A Woman).

Настоящият концерт на италианеца бе част отактуалното му световно турне „All The Best World Tour08”, което е в подкрепа на новата компилация отхитове, озаглавена „All The Best”. Дискът успя дадостигне диамантен статус, благодарение на големитепродажби, на които се радва не само в Италия. АделмоФорничиари, каквото е истинското име на Дзукеро, ероден в Ронкочези, Италия на 25 септември 1955 г. Той еедин от малкото музиканти със световна слава, чийтороден език не е английски, нещо повече, по време наконцертите си, както се убедихме, той държи не самода пее, но и да говори на италиански. Успехът му седължи както на собствените му албуми, така и насъвместната му работата с много световни музикалниикони. Дзукеро е изнасял няколко концерта с ЕрикКлептън в Роял Алберт Хол, открил е и е стимулирализявите на Андреа Бочели, а последният му албум езаписан в студиото на Боно в Дъблин, по покана наирландския музикант. През 1992 г. Дзукеро получавапокана от Брайън Мей да участва в концерта в памет наФреди Меркюри и там изпълнява песента „Las Parablas deAmor”. Работил е още с музиканти като Майлс Дейвис,Джо Кокър, Рей Чарлс, Стинг, Боно. По време на един оттрадиционните в миналото благотворителни концертипод наслов „Павароти и приятели” Дзукеро записвапесента „Miserere” в дует с големия тенор, която влизав класациите на почти всички европейски страни.Концертът му в България беше организиран от ЖокерМедиа.

ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Дзукеро в София или магията наблуса по италиански

На софиянци им омръзна да ги ограбват посред бял ден, акрадец да е собствената им община. Конкретно, тозипът става въпрос за „обществените” паркове, градинки,детски площадки, които масово в столицата, а и несамо там, се превръщат в „частни” многоетажниблокове от бетон и стъкло. При наличието на закон,който забранява строежите върху зелени площи, в Софияпочти не останаха такива. Това ясно пролича презпразниците, когато софиянци решили да останат вродния си град, се оказа, че могат да се разходят едва вдва парка, които единствено са безопасни и са в приличенвид. Това са Борисовата градина и каквото е останалоот Южния парк. Разбира се, те са малки, за да поематогромните тълпи от хора, а за пейки и катерушки задецата не може и дума да става.Въпреки тази очевидна липса на градинки и паркове,междублоковите пространства масово се застрояват.Зелени квартали като „Борово” и „Белите брези” са сепревърнали в бетонни гори, с почти никаквопространство помежду им - ако има такова, се използваза паркинг. По тротоарите, в който и да е квартал, немогат да вървят пешеходци, камо ли майки с деца илихора в инвалидни колички. И за това по принцип имазакон, но….Трагичен е и случаят с квартал „Възраждане”, който напрактика дели с кв.”Банишора” една малка градинка, на

която майките чакат на опашка, за да ползват пейка, акатерушки - няма. Единствената надежда за парк там естарият градоустройствен план, според койтопредстои осъществяването на парк „Възраждане”1 . Свсеки изминал ден обаче надеждата се изпарява, защотоГлавният архитект на София Петър Диков2 предложилна тази обществена площ да се построи частен спацентър, защото там имало минерални води!? И това аконе е обир! – вместо гражданите да си разхождат децатаи да ползват минералните води, там ще се построипоредния спа център.В абсолютния център на София –„жълтите павета”,положението е същото. Пак Петър Диков внесълпредложение3 градинката зад Руската църква да се дадена община Москва да си построи Мол…Това беше капката, която преля чашата на търпениетона столичани, и от тогава насам сме свидетели наняколко протеста. Най-сериозният от тях е в защитана градинката зад Руската църква. Протестът сепроведе на 23.04.08 от 17 ч. На митинга в парка задРуската църква под наслов „МОСКВА НЕ ВЯРВА НАСЪЛЗИ”, въпреки лошото време, присъстваха хилядиграждани, които скандираха против застрояването наградинката и обезобразяването на историческия центърна София. Протестите имаха успех и Петър Диковвърнал предложението си, но само за доразглеждане... Ивсе пак този малък успех вдъхна надежда на софиянци, чегласът им може да бъде чут и протестите продължиха.На 25.04.08 пред община „Възраждане” протестирахаграждани, недоволни от прекаленото застрояване вквартала, а на 05.05.08 протестираха живущите натериторията на Младост 2, против унищожаването наградинките и междублоковите пространства. Случаяттам е идентичен както изброените вече – на мястотона обществените места за отдих на столичани се

строят –частни офис сгради. И това предложение зазастрояване на обществени площи е внесенотихомълком в разрез на вече взети решения.Предложението за построяване на административнисгради върху градинката на Младост 2 е обнародвано на04.04.08 в Държавен вестник, като по този начин ескъсен едномесечния срок за подаване на възражения,защото от 26 април започнаха празниците. Живущите вМладост 2 обаче са твърдо решени да не допускаткварталът им да се превърне в бетонна гора.Понеже общината не спазва собствените си наредби, всеповече столичани са готови също да ги нарушат, за да сезащитят. По форумите вече се дават насоки как най-лесно да се издерат колите на неправилно паркиралите(т.е. 90% ) или как багерите, дошли да копаят в паркаоснови за Мол, да се посрещнат с коктейли Молотов…Това ли е единственото решение?Доскоро чужденците, които посещаваха София, споделяха,че може улиците да са ни в дупки, но София е прекрасна,защото е зелена. Много западноевропейски столицистрадат от това, че са се лишили от зелените си площи имакар в момента да бележат възход - липсата на зеленина еболезнена. Нека се поучим от техните грешки и непозволяваме градът ни да се превърне в парче бетон и стъкло!

БОРЯНА АНГЕЛОВА

1 http://www.zagrada.bg/show.php?storyid=481197&p=0#addcomment2 Доклад с вх.№ 6602-3065/01.04.2008 г. от арх. Диков,Главен архитект на СО за ИПРЗ на Парк „Възраждане”,м.”ГГЦ Зона Б 5-4”, кв.1, 1а, 1б и 1в с цел отреждане натерен за нуждите на съдебната система3 Доклад № 9300-3061/18.04.08 г. на Главния архитект наСофия г-н Петър Диков по точка 27 от дневния ред назаседание № 11 на СОС, насрочено за 24.04.2008 г.

Пладнешки обир

СУБЕКТИВ

7Литературен вестник 7-13.05.2008

През последните месеци една от общественитедискусии бе свързана с бъдещото изграждане на новасграда на НХА на нейния най-стар „класически” адрес –на ул. „Шипка” № 1. В самия център на София, междуПарламента и Народната библиотека се предвижда,наред със старата „червена” сграда, да израсне модерноархитектурно съоръжение, чиято цел е да обедини дватафакултета („изящен” и „приложен”) на това най-старо унас (от 1896 година) висше училище за обучение нахудожници.Основанията за подобни желания и действия, изглежда,притежават своя логика, тъй като са базирани на редисторически предпоставки. Още първият проект на арх.Смирнов е предвиждал П-образното затваряне навъпросния парцел. По различни (но най-вече финансови)причини той остава недовършен и от него днес имамевече споменатата „червена” сграда, в която и сега саразположени ректоратът, ателиетата на няколкоспециалности и основните офиси.Така в продължение на различните десетилетия на вечеотминалия ХХ век академичното ръководство е правилонепрекъснати опити за застрояване на този терен с целда се увеличи пространството за работа на обучаващитесе бъдещи художници. Построени са още една сграда иедна пристройка (които по новия архитектурен план сепредвижда да бъдат съборени), а голямата и модерна завремето си художествена галерия, разположена откъм„Св. Александър Невски”, е разрушена по време набомбардировките през 1944 година.Очевидно е желанието на днешната преподавателскаобщност на академията да довърши някогазапочнатото. Всичко започва с конкурс, който с решениена авторитетно жури от архитекти и художници еспечелен от арх. Стефан Добрев. Но този проект бешегръмко оспорен в медийното пространство. Смисълътна опониращите проекта „Добрев” публикации в пресатае синтезиран в едно неотдавнашно писмо, разпратено довсички висши държавни институции и творчески съюзи.То е наречено „Становище на инициативен комитет отчленове на съюза на българските художници” и неговотоосновно заключение е:„Този проект (проектът „Добрев”, б. а.) би направилневъзможно включването на сградата в стила нацялостния архитектурен ансамбъл на историческия идуховен център на столицата, в който сега естественодоминира храм-паметникът „Св. Александър Невски” –символ на нашата източноправославна принадлежност.Засегнат е и символът на държавноста – Народнотосъбрание”.А ето и неговата настойчива препоръка:„Настояваме незабавно да се прекратят всякяквидейтвия, свързани с проектирането на сграда сразширени обществени функции, наречена Художественаакадемия. Предлагаме държавата да обяви нов конкурс,който да отговаря на идеята за запазване и развитие накултурно-историческото и архитектурно наследство всърцето на столицата.”Твърди се, че подписката срещу строежа на нова сградана НХА, осъществена по време на редовното Общосъбрание на СБХ на 2, 3 и 4 април, е подкрепена с 99подписа на български художници. Обвиненията са тежки,а те все пак се отнасят до съдбата на архитектурата висторическия център на София. По тази причинапотърсихме мнението на Ректора на НХА доц.Светослав Кокалов.

Доц. Кокалов, какви са очакванията ви (и тези навашите колеги) от реализацията на тазиреспектираща нова сграда в историческия център нанашата столица?През последните две-три десетилетия Академиятаживее в условия на задълбочаващи се трудности,свързани с разположението й на четири адреса.Разпокъсаността, остарелите ателиета, ограниченитевъзможности за модернизация на оборудването са пречказа адекватен на времето образователен процес.Обновяването на сградния фонд и създаването наобразователен и културен комплекс в центъра настолицата създава условия за по-добра реализация назавършващите и ще е придобивка за гражданите игостите на София.

Разкажете за конкурса - кога беше обявен, от когобеше спечелен и кога е планирано започванетореспективно завършването на проекта.Реализацията на един такъв проект е доста сложен идълъг процес, в случая той тече от началото на 2004 г.През 2004-2005 г. бяха изготвени задание и конкурснапрограма, съгласувани със Столичната община, Съюза на

архитектите, Камарата на архитектите и Националнияинститут за паметниците на културата. Успоредно стова се проведоха обсъждания вътре в Академията,както и в ред професионални и обществени среди. Презфевруари 2005 г. бе обявен Национален архитектуренконкурс. Документи закупиха 56 автори и колективи.През май-юни 2005 г. конкурсът беше проведен.Професионалното жури, съставено от архитекти,представители на горните институции, наПрезидентството, МОН, на ИКОМОС, НХА и СБХ,единодушно присъди Първа награда на арх. СтефанДобрев, със задължение от страна на инвеститора дасключи договор за проектиране. Бе направена изложба отпроектите на участниците с широко публичнообсъждане на резултатите, на което обсъжданенаграденият проект получи обществено признание.През цялата 2006 г. се работеше с държавните иобщински институции в търсене на източници зафинансиране. Проектът бе оценен високо от държаватаи по време на честванията на 110-годишнината на НХАпрез ноември 2006 г. бе обявено, че бюджетът отпускасредства за проектиране. През януари 2007 г. бе сключендоговор за проектиране с арх. Добрев. Бяха направенипредпроектни проучвания и беше издадена виза запроектиране.

Тогава откъде идва проблемът с новата сграда? Защосе бавят строителните дейности?През декември 2007 г. проверка на Държавна финансоваинспекция установи, че избраната, в съответствие сдългогодишната практика на художествените иархитектурни конкурси (не само у нас, но и в редицаевропейски страни), процедура за сключване на прякдоговор със спечелилия първа награда проектант неотговаря на изискванията на ЗОП. Едно противоречие,на което нашето законодателство е в дълг. Но добър илилош, законът трябва да се спазва и още на първото сизаседание, проведено на 11 декември 2007 г., новиятАкадемичен съвет взе решение да приведе процедуритепо договарянето с проектанта Добрев в съответствиесъс закона. И това се прави в момента.

Бихме искали да изясните конфликтните точкимежду ръководството на Академията и някои нейнислужители, които са против изграждането напроекта. Съществуват противоречиви мнения затова дали да се събаря северната сграда, както ипристройката с галерията на Академията, на чиетомясто трябва да стъпи новият проект.Всеки който е виждал северната сграда, намираща сеоткъм ул. „Оборище” знае, че за разлика от южнатачервена сграда тя няма абсолютно никакваархитектурна стойност. Подчертавам – тя не епаметник на културата. Освен това е експертнодоказано, че е опасна за обитаване и при евентуален трусможе да падне. Невъзможно е да се укрепи, санира имодернизира.Учебният процес и безопасността на студентите ипреподавателите налагат нейното разрушаване и новоизграждане на ателиетата, при запазване на тяхноторазпределение, архитектурни пропорции и естественоосветление. От друга страна, оценявайкиисторическата стойност на тези ателиета, проектътна Добрев предвижда запазване на отделни архитектурниелементи, интериорни фрагменти и детайли, катовитата стълба, някои дървени части, подови настилки иситуирането им в бъдещите пространства по начини,познати в европейската практика.Там, където се намира пристройката, за коятоговорите, е било първото помещение на Академията, ато е разрушавано и реконструирано основно два пъти.Първия път през 1945 г., след бомбардировките, и завтори път, след като се самосрути през 2001 г. Сега там

е галерия „Академия”, а в подпокривните пространства ефондохранилището на музейната сбирка на НХА. Но тамняма добри условия за съхранение на експонатите. Недостига площ и не можем да направим и постояннаекспозиция. А реализацията на проекта би създалаусловия за професионално опазване и излагане на нашитемузейни колекции. Проектът предвижда и едно далеч по-голямо галерийно пространство, което би позволило дапредставяме много повече студентски изложби, даприемаме повече експозиции от чужди академии, дададем възможност за представяне на съвременноизкуство, българско и световно.Не е тайна, че този проект е атакуван от едининициативен комитет. Чрез редица неверни твърдения,несъстоятелни позиции и кичозни естетически идеи, задкоито прозират личните интереси на активистите оттози комитет (предимно от неуспешно участвалите вконкурса), се прави опит да се внуши на обществото, четринадесетчленното професионално жури екорумпирано и е дало ход на строителство, коетозаплашва паметници на културата. Че е плод напрестъпна схема, заговор на управляващите и прочееглупости. Обвиненията са от всякакъв характер,повечето взаимно изключващи се. Но при нас в НХАсъществува консенсус по въпроса за строителството.Само един-единствен преподавател е против проекта. Вакадемичните среди той е добре известен. Именнопоради това неговите призиви дават нулев резултатсред нас. Категоричното неприемане на идеите на тозипреподавател, както и тонът на поднасянето им,очернящи лицето на Академията, са декларираниединодушно чрез редица решения на демократичноизбраните органи на НХА: катедрени, факултетни иакадемичен съвет, на две общи събрания... Зад вероятнодостойното за внимание умение на господина, койтовпрочем се казва Пламен Вълчев, да жонглира с лозунги за„съхраняване на духовността” се крие арогантнонепризнаване на чуждото мнение, неизвестно откъдеизплували догматични естетически представи и защитана личните интереси на провалилите се вгореспоменатия конкурс архитекти Владислав Николови Андрей Михайлов. Вълчев твърди, че проектът на арх.Добрев „погазва духовността на нашия град, на нашатакултура” и продължава с многократно повтарянатафалшификация, че проектът на арх. Добрев унищожава„онази най-стара част, проектирана от Смирнов”.Повикът „бутат академията” се повтаря в продължениена една година и тъй като бе многократно опроверган(защото е факт, че червената сграда се запазва), за дазамаже положението, Вълчев си присвоява правото дадава статут на паметник на културата и на севернатасграда, намираща се на ул. „Оборище”, нещо, коетопоколения специалисти, откакто съществувапонятието „паметник на културата”, не са намерили занеобходимо да направят.

Как виждате бъдещето на проекта?Надявам се поддалите се на агитацията за спиране напроекта да разберат, че това не е архитектурнадискусия, а целенасочена тотална кампания срещубъдещето на града ни и на младите в него. Интереситена обществото ни налагат да се съобразим с резултатаот конкурса, мнението на професионалното жури испециализираните гилдии, демократичнитеинституции, изискванията на времето, мисията наархитектурата да е за живите, постиженията насъвременните технологии, както и правотона всяко време да остави своя следа в градскияпейзаж.

Материала подготви РАЛИЦА КРУМОВА

А К А Д Е М И Ч Н И Д И С К У С И И

Новият проект за Национална художествена академияРекторът доц. Светослав Кокалов за проекта за нова сграда на Националната художествена академия

Сградата, която ще бъде разрушена Проект за нова сграда

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

На 21 април 2008 г. Георги Калоянчевотпразнува сред много колеги, приятели ипочитатели 50 години на сцената наСатиричния театър с тържественбенефис. Режисьор на спектакъла бешеБина Харалампиева, а сценарист – ЕлинРахнев.Известният и обичан от многопоколения актьор получи поздравленияот трупите на всички столични театри.Специален гост на Калоянчев бешеЙорданка Христова, а за цялостнотомузикалното оформление натържественото представление сегрижеше камерна формация от Българсконационално радио.Георги Калоянчев е един от основателитена Сатиричния театър. Роден е на13.01.1925 г. в гр. Бургас.Завършва ВИТИЗ „Кръстю Сарафов” през1952 г. в класа на проф. СтефанСърчаджиев. От 1951 до 1957 г. играе вНароден театър „Иван Вазов”, а от 1957 -в Държавен сатиричен театър „АлекоКонстантинов”.Носител е на множество награди иотличия, сред които орден „Кирил иМетоди” – I, II и III степен и „1 300години България”, награди от Националнипрегледи на българската драма и театър,Наградата на София, Наградата на Съюзана артистите за цялостно творчество идр.Неизброими са и ролите на ГеоргиКалоянчев в Сатиричния театър:

Другарят Велосипедкин„Баня” от Владимир Маяковски.Постановка Стефан Сърчаджиев.1957 г.Марио„Кралят отива на война” от БорисАприлов и Венцеслав Георгиев.Постановка Стефан Сърчаджиев и РангелВълчанов.1957 г.Делчо Малчев„Тайни” от Боян Дановски и ПетърСлавински.Постановка Боян Дановски.1958 г.Остап Бендер„Дванайсетте стола” по романа на ИляИлф и Евгений Петров.Постановка Гриша Островски.1959 г.„Криво седи – право съди!” от НейчоПопов и Енчо Багаров.Постановка Гриша Островски.1959 г.Присипкин„Дървеница” от Владимир Маяковски.Постановка Боян Дановски.1959 г.Ламбурт„Главата на другите” от Марсел Еме.Постановка Гриша Островски.1960 г.Иванчо Йотата

„Чичовци” от Иван Вазов.Драматизация и постановкаМетоди Андонов.1960 г.Полицай„Балът на манекените” отБруно Ясенски.

Постановка Гриша Островски.1961 г.Цабр„Свинските опашчици” от Ярослав Дитл.Постановка Методи Андонов1962 г.Бояджията„Третото желание” от ВратиславБлажек.Постановка Методи Андонов.1963 г.Калю Янчев„Мачово бърдо” от Мирон Иванов.Постановка Методи Андонов.1964 г.Сила Силич Копилов„Смъртта на Тарелкин” от А. В. Сухово-Кобилин.Постановка Методи Андонов.1965 г.Бидерман„Бидерман и подпалвачите” от МаксФриш.Постановка Гриша Островски.1965 г.Иван Александрович Хлестаков„Ревизор” от Гогол.Постановка Методи Андонов.1966 г.Големанов„Големанов” от Ст. Л. Костов.Постановка Нейчо Попов.1966 г.

Телериг„Старчето и стрелата” от Никола Русев.Постановка Методи Андонов.1969 г.Кочкарьов„Женитба” от Н. В. Гогол.Постановка Нейчо Попов.1971 г.Марин Дулев„Хипотезите около подпалването наЛовчанския мост на 3 август 1925 г.” отГеорги Мишев.Постановка Гриша Островски.1972 г.Швейк„Швейк през Втората световна война” отБертолт Брехт.Постановка Лучиян Джуркеску.1973 г.Новоселцев„Служебен роман” от Рязанов иБрагински.Постановка Йосиф Венков.1974 г.Чиновникът„Сако от велур” от Станислав Стратиев.Постановка Младен Киселов1976 г.Филка„Интервенция” от Лев Славин.Постановка Валентин Плучек. РежисьорЮлиан Козловски1977 г.Живота Цвийович„Д-р” от Бранислав Нушич.Постановка Анастас Михайлов.1978 г.Разумен„Рейс” от Станислав Стратиев.Постановка Младен Киселов.1980 г.Поп Стайко„От много ум… Вражалец” от Ст. Л.Костов.Постановка Асен Шопов.

1980 г.Г-н Люлин„Госпожице, да му отпуснем края (Кабаре„Парнас”)” от Любомир Пеевски.Постановка Маргарита Младенова иМладен Киселов.1981 г.Професорът„Биволът” от Иван Радоев.Постановка Младен Киселов.1982 г.Йоната„Кошници” от Йордан Радичков.Постановка Младен Киселов.1982 г.Алцест„Мизантроп” от Молиер.Постановка Бранко Плеша1983 г.Ганьо Балкански„Господин Балкански” от ГеоргиДанаилов.Постановка Иван Добчев.1985 г.Максим Кузмич Варавин„Дело” от А. В. Сухово-Кобилин.Постановка Крикор Азарян.1986 г.Бай Ноно„Одисей пътува за Итака” отКонстантин Илиев.Постановка Иван Добчев1986 г.Сватанак„Балкански синдром” от СтаниславСтратиев.Постановка Иван Добчев1987 г.Ноздрьов„Мъртви души” от Михаил Булгаков.Постановка Здравко Митков.1989 г.Илия Чворович„Балкански шпионин” от ДушанКовачевич.Постановка Николай Поляков1990 г.Сава коминочистачът„Клаустрофобична комедия” от ДушанКовачевич.Постановка Борислав Чакринов1991 гГолеманов„Големанов” от Ст. Л. Костов.Постановка Борислав Чакринов.1992 г.Водещ и Кантонерът„Пет бременни пиеси” от Дарио Фо иФранка Раме.Постановка Пламен Марков.1993 г.Четвърти старец„От другата страна” от СтаниславСтратиев.

Георги Калоянчевотпразнува 50 години на сцената

Специална награда на името на СтефанЧирпанлиев, осигурена от Дружествотона писателите - Ямбол

Жури, утвърдено от Организационниякомитет, определя наградените пиеси. Една от наградените пиеси ще получипърва реализация на сцената на Куклентеаатър „Георги Митев”- Ямбол

Пиесите се изпращат в 4 екземпляра наадрес:Ямбол 8600, ул.”Жорж Папазов” 1Държавен куклен театърза конкурса „Михаил Лъкатник”

Срок за предаване на пиесите: 1 декември 2008 г.Обявяване на резултатите: м. март 2009 г.Връчване на наградите:м. април 2009 г. по време на Националниякуклено-театрален фестивал „МихаилЛъкатник”

Литературен вестник 7-13.05.2008

КОНКУРС

Калоянчев в „Ревизор”

КОНКУРС ЗА КУКЛЕНА ПИЕСА –ПРИКАЗКА

Министерство на културата, ОбщинаЯмбол, Община Тунджа, Съюз наартистите в България, Държавен куклентеатър „Георги Митев”– Ямбол,Дружество на писателите – Ямбол

ОБЯВЯВАТНАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗАНАПИСВАНЕ НА ПИЕСА ПРИКАЗКА ЗАКУКЛЕН ТЕАТЪРЛитературният конкурс е в три раздела:1. Оригинален авторски текст2. Драматизация по класическа приказка3. Текст за образователен спектакълКонкурсните пиеси трябва да бъдат нови– непубликувани и непоставяни на сценадо края на 2008 г.

Обявяват се следните награди:За оригинален текстНаграда - 1000 леваЗа драматизацияНаграда - 500 леваТекст за образователен спектакъл -500 лева

Постановка Пламен Марков1993 г.Амеде Букчиниони„Амеде” от Йожен Йонеско.Постановка Елена Цикова1995 г.Лило„Зимните навици на зайците” отСтанислав Стратиев.Постановка Пламен Марков1996 г.Ромул Август„Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат.Постановка Здравко Митков1996 г.Фесте„Дванайста нощ” от Шекспир.Постановка Мариус Куркински1997 г.Пенсионираният дух„Преди последния спектакъл” отЛюбомир Пеевски.Постановка Илия Добрев1998 г.Анто„Вчерашни целувки” от Юрий Дачев.Постановка Бина Харалампиева.2000 г.Реджиналд Паджет„Квартет” от Роналд Харвуд.Постановка Десислава Боева2006 г.

Освен в театъра Георги Калоянчев има имножество роли в киното, най-популярните от които са: - ЦиганчетоСали в „Утро над родината (1951),Риксата в „Привързаният балон” (1969),Джордано Бруно в италианскатапродукция Галилео Галилей” (1969), Езоп в„Езоп” (1971), както и в „Нощните бденияна поп Вечерко” (1981), „Бон шанс,инспекторе!” (1984), „За къде пътувате?”(1990), „Бай Ганьо заминава за Европа”(1990) и мн. др.Автор е и на автобиографичната книга„Жив съм, ваш съм!” (2003).

Кал

оянч

ев в

„Бан

я”

9

На 18 април 2008 г. в Столичната библиотека Сдружението на български писателии Департамент „Нова българистика” на НБУ организираха традиционниялитературен преглед на 2006/2007 г. под наслов „Последните две години на

българската литература и първите седем години на ХХI век”.В прегледа бяха представени шест доклада:

Пламен Дойнов – „Българската литература и началото на ХХI век”Михаил Неделчев – „Фигурата на писателя”

Юлиан Жилиев – „Картичка, послание, интертекст. За няколко поетически книгиот последните две години”

Митко Новков – „Българската литература извън себе си”Елка Константинова – „Пет романа: 2006/2007 г.”

Дьорд Сонди – „Българската литература в Унгария през 2006 и 2007 г.”Последният заявен в програмата текст на Пламен Дойнов – „2006/2007: две

литературни години в една” не беше представен на форума поради напредване въввремето. Тук го публикуваме заедно с докладите на Михаил Неделчев и Юлиан

Жилиев. Част от останалите текстове ще представим в следващи броеве на ЛВ.

äà ñå ïðåãëåäàìå äà ñå ïðåãëåäàìå äà ñå ïðåãëåäàìå äà ñå ïðåãëåäàìå

Последните две години на българската литература и

първите седем години на ХХI век

Литературен вестник 7-13.05.2008

Михаил Неделчев

Ще се опитам да представя един съществен проблем,който литературната общност подценява. Подценяваго особено общността около Сдружение на българскиписатели. Това се дължи на няколко причини. Първата е,че ние – част от българските писатели – се отказахмеот тоталността на самопредставянето си. Не еслучайно, че организацията ни се нарича Сдружение набългарски (а не „българските”!) писатели. Вторатапричина е, че в края на ХХ и началото на ХХI, споредпостмодерните представи, сякаш е неудобно да бъдеизтъквана фигурата на писателя. Едно неудобство,което обаче не се споделя от цялата общност отписатели и пишещи.Но нека си зададем въпроса: Какви сме ние от Сдружениена български писатели? Ние сме действащи, активниписатели. Голямата част от членовете на Съюза набългарските писатели по-скоро само маркират участие влитературата. В същото време точно те живеят съссъзнанието, че представляват почти цялаталитература, което просто не е вярно. Дори акоприложим чисто формални критерии – да видимнаградените писатели през последните години, дапроверим най-превежданите писатели, да откроим най-обсъжданите писатели, най-често влючваните вантологии и т.н. – ще установим, че това са предимноавтори от Сдружение на български писатели.Този факт обаче остава неоткроен. Защото в моментасъществуват най-малко две отделни литератури, коитоне се пресичат. Макар че пишем на един и същ език, товакато че ли са две литератури на две различни националниобщности. Тези литератури дори не полемизиратпомежду си, като че ли не искат и да знаят една за друга.В литературата, концентрирана около Съюза написателите съществува една устойчива представа записателя „жив класик”. Тя се олицетворява от АнтонДончев, Любомир Левчев, Дончо Цончев и пр. Чрез една посъщество идеологическа операция се изграждатфигурите на тези „живи класици”. Те се обявяват за„истинските таланти” и дори „гении” на България, катонезависимо от пораженията на всякакви идеологии,техните мощни творчески осъществявания са сеоказали незасегнати. Внушава се, че това са писатели,издържали изпитанията на предишни и сегашни системии идеологии, затова стабилно са се утвърдили вднешната ни литература. Няма да изразявам несъгласие стази теза, защото лъжата при нейното лансиране еочевидна.Какви писателски фигури произвежда другаталитература – около Сдружението на писателите?Почти никакви фигури не произвежда. Ако „оттатък” се

Пламен Дойнов

Нека си припомним, че през 2007 година не се проведелитературен преглед на 2006-а. Но макар и пропуснатпокрай инерцията на случващите се литературнискандали и недоосъществени за пореден път дебати,прегледът на 2006 година едва ли представлява фаталналипса. Не защото през 2006-а не се появиха впечатляващикниги, а защото от дистанцията на още една година севижда, че между 2006-а и 2007-а няма особенилитературни разлики. И ако между двете политическигодини стои непреодолимата граница 1 януари 2007-а –когато България стана член на Европейския съюз – каточе ли липсват граници между двете години налитературата.За кой ли път се убеждаваме, че различните временатекат независимо едно от друго и рядко се пресичат –всяко от времената на политиката, на икономиката, наспорта, на литературата и т.н. се движат в своите сипосоки, а като започнат да се пресичат с неизброимителични времена на всеки от нас, възникват милиониситуации и пространства, които често дори неподозират едно за друго.Нека пробваме да съположим различните времена наполитическото и литературното само през една отдвете години – последната, 2007-а:През февруари в телевизионна игра бяха избрани„Великите българи”. В обявената стотица намерихамясто десетина писатели. На пето място се наредиХристо Ботев, на девето – Иван Вазов. Пенчо Славейковсе озова някъде между 91-то и 100-то място, като занего вероятно са броени и гласовете за баща му ПеткоСлавейков, който изобщо не фигурира в стотицата. През2007-а литературният канон се отрази в медийнияканон като в огледалото на пенсионирана учителканавръх 10 ноември 1989 г. Клише до клише, цар до царя,гордост до гордост българска! Аналитичният семинар надепартамент „Нова българистика” на НБУ на тема„Писателите сред Великите българи”, проведен в края наянуари, не лансира популярни възмущения от челнитеместа в класацията на шоумени и политици, азадълбочени тези за причините, по които гранитогресана масовото съзнание за литература не е разбит толковагодини след 1989-а.През юли пет български медицински сестри и единпалестински лекар се завърнаха в София с френскиправителствен самолет след осем години, прекарани влибийски затвори по обвинение, че са заразили с вируса наСПИН над триста деца в Бенгази. Придружаваше гитогавашната първа дама на Франция Сесилия Саркози.Около месец-два преди това на българския книжен пазарсе появи вторият роман на Людмила Филипова „Червенозлато”, който паразитира върху случая с медиците. Ноняма време. До август – който продал бройки, продал,

после – суша. Докато сестрите летяха във френскиясамолет, в Париж – без никаква пряка връзка с онова,което се случваше във въздуха – спорадично припламвашенепланираният скандал с фалшификацията на „Поема заНовгород” на Сандрар, в който главната роля се падна набългарския поет Кирил Кадийски – „откривател” и пръв„преводач” на поемата. Първоначалната медийнаактивност на Кадийски да обяснява, че едва ли не смесвидетели на заговор не само срещу него, но и срещубългарската държава, бързо отслабна до гузно мълчание.Тук, в България, още очакваме неговото разумнообяснение по конфузния случай с фалшификата.През август шест души от град Цар Калоян (бивше селоХлебарово, намиращо по пътя между Разград и Русе) сеудавиха в голямата вода на поредното наводнение. Пакпрез август световният шампион на танцови двойкиМаксим Стависки в отсъствието на Албена Денковапричини с джипа си смъртта на един младеж и изпрати вкома 18-годишно момиче. Литературата – доримасовата – замълча за тези трагедии. Кога някой щенапише психологически роман за историята на МаксимСтависки? Но пък после ще трябва да чакаме ифилмирането му.Започналата през септември учителска стачка продължи40 дни. Амин! След нея в „Литературен вестник” (бр. 38)излезе симпатичният разказ „Петнайсети септември”от Весела Ляхова – пълна с тъга и автоирония историяза „учителската орисия”. Но кой да го прочете.Между септември и октомври се проведоха местниизбори, докато инфлацията удвояваше процентите си.Литературата, дори масовата, мълчеше. Мълчи и сега.Но имаме всички основания да очакваме с трепетбъдещото литературно преработване на сюжети откриминалната хроника: убийството на Доктора презфевруари 2006-а, разстрелът на Бобъра през октомврисъщата година, прострелването на бизнесмена МанолВелев през юли 2007-а, екзотичната екзекуция с арбалетна иракчанина Али Мохамед Техер в софийски магазинпрез септември…Иначе литературната публичност си жужеше. Раздавахасе награди, оспорваха се. Румен Леонидов оплю, а МиткоНовков по-сдържано отрече избора на журито занаградата „Вик”, присъдена през 2007-а на „Партиен дом”от Георги Тенев. И двамата като цяло бяха прави, нопропуснаха да задълбочат позициите си с критическиаргументи. Такива аргументи не прозвучаха и отопонентите им – част от журито (в лицето на АнгелИгов) се задоволи да подчертае, че „Партиен дом” е най-добрият роман сред всички досегашнипризьори на „Вик”. Този плахкомпаративистичен подход останаамбициозно извисен без нито еднодоказателство.

Фигуратана писателя

на стр. 11

2006/2007: Две литературнигодини в една

на стр. 10

10 Литературен вестник 7-13.05.2008

Впрочем това правеше най-четената, най-обсъжданатапрез 2006/2007 г. критика – пишеше за скандали околонагради, за състави на журита и за съмнителни преводина български автори в чужбина. Хич не се мореше да правинякакви аналитични наблюдения върху литературнитекстове. И изобщо не се интересуваше, че по тозиначин прилича все по-малко на критика.Иначе излизаха ритмично нови и нови заглавия, правеха сепремиери, купуваха се книги, които понякога се четяха.Но вече всякак започна да се вижда, че масоваталитература все по-отблизо следва актуалните събития,съюзила се съвсем предметно с жълтата и хибриднатапреса: вестник с книга или книга, чиито сюжети първо сеизпробват във вестника – това са задължителни гледки.Като прибавим шумните ПР-кампании по електроннитемедии на отделни масови (светски или лайфстайл)писатели, картината се откроява все по-релефно.Масовата литература трайно се е отляла в политико-салонно-медийно-пазарното време и по този начинпросто остава вън от самото литературно време.Нейните книги се отнасят към всичко друго, но не и къмлитературата.Това впрочем е голямото разцепване през 2006/2007 г.между политическото/пазарното и литературнотовреме – текат все по-раздалечени едно от друго.Високата литература удържа с усилия автономията сичрез мобилизация на оскъдните сили в критиката, чрезепизодични пробиви в наградите, чрез активността наакадемични общности, чрез недоозвучени публичнифоруми, чрез лансирането й от страна на някои по-мощни издателски къщи. Но пък не малко от авторите,познати като писатели на високата литература, саизкушени от изненадващи, но и разбираеми безпринципниколаборации с политиката и пазара. Изкушенията сеподсилват от усещането, че единствено чрез шуменскандал или старателно подготвен и агресивно налаганмедиен разказ за себе си, някой „елитарен” автор можеда се превърне в достатъчно популярен, за да седомогват понякога книгите му до проблематичнатамарка „интелектуален бестселър”. Затова честоотделни „елитаристи” се преобразяват в масовоидниавтори – или чрез жълтеещи текстове, или чрезсуетливи ПР-акции.Но тук ще оставим неогласени сложните колебаниямежду престижа на елитарното и ползите на масовото,в които пребивават част от „сериозните” българскиписатели и литератори. Защото все по-видимоторазграничение между масова и висока литература през2006/2007 г. беше преподчертано от две трагичнисъбития.

Две смърти, две идеи за литература

Две смърти през двете години очертаха все по-категоричното обособяване на масовата спрямовисоката литература, и обратно. Две смърти, които согромна символическа мощ оголиха невъзможността зафункциониране в началото на българския ХХI век напознатото постмодернистко клише за заличаване наразликите между елитарна и масова култура.През март 2006 г. почина Христо Калчев –изобретателят на т.нар. вулгарен роман през 90-те.Певецът на мутрите. Първият масов автор след 1989 г.Близо десет години в (квази)литературната публичностчрез неговото име се скрепяваха високата и масоваталитература. От една страна, се раздипляха романите му,създавани в стилистичната матрица на жълто-кафяватапреса. От друга страна – от многобройните интервютана Калчев до щедрите приятелско-критически оценки занего като „голям български писател” – се забулвахаочевидните диспропорции между масово писане иелитаристки публичен образ. Това забулване бешеподхранвано и от предишния образ на Калчев – вещразказвач и стилист от 80-те и началото на 90-тегодини. Но със смъртта на Калчев масовата литератураизгуби своето алиби, че все пак се създава от „големиписатели”.Само след месеци започна битката за наследството наКалчев – в многоизмерния смисъл на тази дума: както заправото кой да използва името му за да дописва илинаправо да написва „замислените” приживе от автора имромани, така и за правото чии имена ще заематовакантеното място на писател на мутрите, което вбългарския случай е равно на мястото на най-успешенмасов автор. За кратко време през есента на 2006-а

Владо Даверов се изживя като„наследник” и „редактира” ужоставения в ръкопис недовършенроман на Калчев „Вълчи капан”.При това Даверов имаше всички

шансове да повтори успеха на Калчев, заради предишнияси „висок” писателски статус от края на 80-те иначалото на 90-те. Но само година по-късно публичноторазкритие, че не Калчев е авторът на „Вълчи капан”, анякакъв неясен колективен субект (съчленен отиздателя му Младенов и кой ли още), така сринаавторитета на Даверов, че той трудно би имал успехдори като „обикновен” масов автор.През това време жълтата преса наложи името на ГеоргиСтоев като истинският наследник на Христо Калчев. НоСтоев не дойде от писателството, а възникна отсамите герои на Калчев. Бивша мутра – нов писател.Убийството му обаче през април 2008-а показа, че назаписаните му думи никой не е гледал като налитература, а като на пряка намеса в реалността.Затова с два изстрела в главата на Стоев реалносттабезмилостно отвърна на думите.Въпреки трагичните случаи, нишата на „мафиотската”масова литература няма как да остане празна. Акосъдим по информациите за десетки хиляди продаденикопия, като типични масови автори в тази ниша през2007-а вече доминират Димитър Златков и донякъде –Надя Чолакова. След март 2006-а обаче липсватперсоналистичните митове, които да свързватмасовата с високата литература. Масовата литературапроизвежда свои нови автори.Друга смърт освети новия статус на високаталитература. Смъртта на Николай Кънчев през октомври2007 г. и особено посмъртната му книга „Вятърътпрелиства календар без дати” очертаха съвършено другатеритория – възвишените бездни на новия поетическиезик. Откроиха пространството на абсолютната,автономната, осъзнатата като ненакърнима от нищо иот нищото поезия.Тази смърт обърна перспективата. Мнозина повтаряха,че откъм края на 90-те масовата книжнина окончателное сразила идеята за висока литература. Измерено встойностите на пазара, на медийната популярност и начитателския интерес, това няма как да не е вярно.Естествено, че в полето на масовото – тиражите имедиите – битката печели масовата литература. Това епредизвестено откритие. Но примерът с езиковотоповедение на Николай Кънчев, проектирано върхувнезапната му кончина, стъписа с простото прозрение,че високата литература е възможна именно в своятабезкомпромисност спрямо изкушенията на пазара иполитиката. Безкомпромисност и в почерка, и впубличните жестове.От посмъртната книга на Николай Кънчев „Вятърътпрелиства календар без дати” (2007) мнозина усетихапознатата от другите му книги мощ на езика, ноедновременно с нея – вече някакво подземно течение,което увлича лирическия герой към гласовете нанеизразимото, а читателите – към удвоено тълкуванена последните знаци, оставени от поета. Все по-навътрев бездните от значения. Едно неочаквано, едно потреснозавещание!Колективно споделеното осъзнаване сред писателскатаи академичната общност на смъртта на Николай Кънчевускори важна тенденция: открояване и последователноаналитично внимание към творчеството на знаковитеза българската литература личности след средата на ХХвек. Личности, които очертават границите както наалтернативния (спрямо соцреализма до 1990 г.), така ина новия (от края на ХХ и началото на ХХI в.)литературен канон.Едва ли е нужно да подчертавам, че тук не става дума дасравняваме стойността на двете смърти – на Калчев ина Кънчев, а да преценим техните значения залитературното поле и техните теоретически илитературноисторически ефекти. В случая те доведохадо ясна публична кристализация на процеси, които презпоследните четири-пет години преструктуриратполето.Все по-спокойно може да се приеме фактът, че масоваталитература си има мярката на пазара, на продаденитеекземпляри. Високата литература трябва да бъдепосочена предимно от критиката. Затова по-нататъкще се вгледам само в книгите на т.нар. висока българскалитература, попаднали в кръга на моето четене през2006/2007 г.

Поезията: обикновен нов автентизъм

Последните две години все повече утвърждаваттенденцията на новия автентизъм като водеща вписането на поезия. Самата тенденция се разклонява вняколко модела, които черпят основания от различниизточници – от наследството на медиалнияпостмодерн, от изповедната автобиографична лирика на70-те и 80-те години, от традициите на едноквазифактографско писане и т.н. Тези източници, разбира

се, често се използват комбинаторно и понякогапочерците указват свои фалшиви произходи.Високият пример на новия автентизъм през 2006/2007 г.отново се нарича Екатерина Йосифова. Ако след„Малко стихотворения” (1998) и „Нагоре – надолу”(2004) някой се е съмнявал, че Екатерина Йосифова еавтор, който скъсва с предишни представи за поезиятапо най-изискания начин и дава начала, които отновоследват младите поети и особено поетеси, след „Ръце”(2006) вече ще трябва да приеме очевидното. Йосифовачрез конкретното си писане доказва, че именно „тихаталирика” е генеалогическото гнездо, в което пропяватпиленцата на новия автентизъм и на лекото писане открая на ХХ и началото на ХХI век. Стихотворения,които не се притесняват от „обикновения” финал.Почерк, който съвършено си признава своетонесъвършенство (вж. „Творческо писане”). И още нещонезаобиколимо: чрез днешното си творчество Йосифовапродължава да променя литературноисторическатаперспектива, през която гледаме на поезията от 70-те и80-те. Актуална литература, която уточнявалитературната история.С „Тъмнозеленият цвят на нощта” (2007) ГеоргиМаринов показа, че пише все по-внимателно вслушващасе и вглеждаща се поезия. Поезия, която търсипосвещенията (на приятели, на поети, на любими сенки),т.е. посвещаваща се поезия. Отдаваща се на другите, наспомени, на митове и цитати. Затова нека кажем:позоваваща се поезия (на чужди стихове и на дочутичужди реплики и истории), която разгъва бавния сиритъм, докато се обърне във внезапна елипса, в рязкохрумване, омекотено от деликатна ирония. Това е единот големите ни поети, който, казват, живеел в Перниктака, сякаш обитавал планина. Затова още й се чуваехото на тази книга, а била издадена през април 2007-а. „Картички” и „Писма” на Силвия Чолева сдвоиха в общпроект поезия и епистолария, за да изострятвниманието ни върху необходимостта от все по-конкретен адресат на лирическото – удостоверяващопредметен, екзистенциално видим.Палми Ранчев в „Такова синьо: видимо и скрито” (2007)помести лирически портрети познатото отпредишните му книги трето лице (единствено илимножествено число) и за пореден път доказа, ченеговият лирическия говорител има набито око.Георги Господинов събра в „Балади и разпади” (2007)цялото си досегашно поетическо творчество – тритеси стихотворни книги и един цикъл от бъдеща. Кой когаще прочете изтънко неговата първа лична антология?С „Родина” (2006) и „Събирачи на хартия” (2007)Едвин Сугарев като че ли осъществи две големиприключвания – с първата синтезира целия постмодеренопит върху осмисляне на българското и родното от 90-те насетне, а с втората – в почитта и диалога споезията на Биньо Иванов – посочи корените наезиковия взрив от края на ХХ век.Новото книжно тяло на Пламен Антов „Лисабон илиКраят на поезията” (2007) е част от предишната мукнига „Америките ни” (2002) или поне нейно своеобразнопродължение, но да не бързаме с това подадено от самияавтор самоописание. Защото ще видим, че сега Антовхлътва в друга тематично-стилова ниша и там дълбае:така открива освен археологията на географията,недоизпозваните залежи на антическо-медитеранскотописмо в българската поезия. Интертекстуалните мрежитук са толкова тънки, почти невидими, даже липсват.Ами така е – там където свършваинтертекстуализмът, приключва и поезията. Към краяна книгата текстовете изтъняват, отдръпвата се, за даоставят място само на фотографските изображения.Лисабон – краят на континента – се случва у нас катокрай на поезията. Освен ако не е нейно обърнато начало.„Пролетно чистене” (2006) се появи като най-зрялатакнига на Тони Теллалов, един от силните нови поети отначалото на ХХI век. Съдържа стари стихове от другитему три книги и нови текстове, подвластни на особенаритмика, издаваща самоубийствена българска страст иусвоена във всички тънкости меланхолия нанещастливото съществуване. Магнетично звучат онезистихове, които уж минават за „патриотични”, но все впоследния момент се отместват встрани от патоса ихлътват в екзистенциалната самота. Смътно вдалечината им се чуват интонации от късната поезияна Иван Динков. Опус за антигероичния, но автентичен всвоята национална недостатъчност българин.Сатиричните текстове на Йордан Русков в„Демокрация по шорти” (2006) окръглиха картината:авторът е същият Русков, който е лежал в затвора,заради написването и разпространението на нелегалналистовка през ноември 1956 г. в подкрепа на унгарскотовъстание. По повод своята 80-годишнина той представи

от стр. 9

2006/2007: Две литературни години в една

на стр. 12

11Литературен вестник 7-13.05.2008

работи върху фалшивия образ на „живия класик”, то ниесъздаваме „жива литература”, но малко правим запредставянето на новата фигура на писателя. Всичкиние сме твърде деликатни при произнасянето на титула„писател”, особено спрямо себе си. Може би едва вдните, когато се прощавахме с Николай Кънчев, прозвучаза пръв път признанието „големият поет”. Но топриживе на Николай Кънчев не се чуваше. Идеалът на„нашата” литература е добрият текст, добрата творба,добрата литература, а не толкова добрият автор,големият писател. Ние сякаш не опубличностявамеписателски биографии, не разгръщаме пред публикатаписателски персони. (Почти изключение са напримертрайно утвърдените биографии на сравнително новитеписатели като Георги Господинов и Теодора Димова,като Алек Попов и Емилия Дворянова.)Двете последни книги на Йордан Попов и особено„Персефона, усмихни се” поставят на фокус фигурата написателя сатирик – една от алтернативните фигури влитературата от епохата на социализма. Тези книги сажест към позабравените писатели сатирици, коиторазгръщаха по същество една алтернативна публичнапозиция през последните четири десетилетия. Подобнопредставяне на писателя сатирик се случва и впубликувана едва сега книга на Румяна Узунова„Убийство в стил рококо”.Успешен жест спрямо утвърждаването на собственияси писателски облик направи и Георги Мишев с книгатаси „Патриархат”. Това е книга-реплика и къмтворчеството на самия автор.Но това са отделни и все пак непоследователнижестове.Ние, като писателска общност, оставихме свободентерена, върху който нахлуха други персони, коитозапочнаха да произвеждат фигури на писатели. Това, чение не лансирахме писателски фигури, а само създавахмепроизведения и дискутирахме за литература, т.е.занимавахме с истински литературни въпроси, доведе доотваряне на широко пространство, където днес сеизвършват редица подмени. Публичното пространствобеше оставено свободно откъм критерии от рода на „щое това писател”, „кой може да бъде наречен писател”,„кой кога може да се самоназове писател”.Ще ви представя една новопоявила се фигура –Писателят плюс. Това е фигура, която става писател,благодарение на това, че е нещо друго. Писателят плюс еназован писател, защото пише, но е популярен, порадидруги свои дейности. Това е публична спекулация,разгръщане на най-разнообразни публични стратегии.Първата подфигура на Писателя плюс е Писателят напевчевската изява. Например – Ваня Щерева. В редицасайтове тя е обявена (или самообявена) за „най-успешния български писател”. Ето какво се казва поповод романа й „Образцов дом”: „В първата седмица следпоявата му на книжния пазар става единствениятбългарски автор, който попада в Топ 10 на класацията занай-продавани авторски книги, наред с автори като ДанБраун, Паулу Коелю, Виктор Ерофеев и престоява тамдва месеца.” Ето още за „Обарзоцв дом”: „Това не е книга,а тоалет на момичешката душа. Кой не би поискал дапозяпа едно преобличане? Единственото, което липсва в„Образцов дом” е телефонен указател на героите. Щевидите, че има няколко, на които наистина ще ви поискада се обадите.” Това е написано от Любен Дилов – син,който е своеобразен „главен продуцент” на този типавтори. В текстовете, които съпровождат ПР-акциятана Ваня Щерева многократно се употребява понятието„писател”. Същевременно всичко е оцветено с обилнадоза инфантилизъм. Потопени сме в един инфантиленсвят.Втората подфигура е Писателят на благотворителнитеакции. Най-ярко днес той е въплътен в ЛюдмилаФилипова, внучка на Гриша Филипов, обявена също за„един от най-успешните писатели”. Автор вече на триромана. Нейните ПР-акции включват елементи наблаготворителност. Например обявява се, че приходитеот романите й ще бъдат дарени за някаква кауза.Изгражда се особен писателски свят: нейният съпруг есобственик на „Технополис”, но тя е преживяламоменти на бедност, когато се наложило наследствотона Гриша Филипов (бижута, картини) да го разпродаватпри „Кристал”, стигнала била до дъното, обаче станаланачалник на кабинета на Васил Божков, сега е успяла ипрочее умиляващи истории. Показва ни се невероятенписателски свят, подкрепен от смайващата тематикана романите. Четем информации, че „нашият елит сезапозна с третата книга на най-успешната българскаписателка”. И още : „Цветя от Лили Иванова, личнипоздрави от Юлияна Дончева, Кристина Димитрова,много журналисти, учени и вип-особи посрещнаха новия

роман на ЛюдмилаФилипова „Стъкленисъдби” нанестандартното шоув гранд-хотел„София”.”Третата подфигура еПисателят намафията. Тя се появичрез няколкотрансформации. Отсредата на 90-тегодини се разгърнамного сложен сюжет.Първо се появи автор,който хем е „намафията”, хем си еписател – ХристоКалчев. След смърттаму се появиха други,които от негово имезапочнаха задовършват, дадописват ужостаналите муръкописи – те бяханеколцина. Сред тяхбеше и Владо Даверов,който уж си еписател, но пожела дабъде и „на мафията”.Появи се Георги Стоев, който преди това е билинформатор на Христо Калчев. Той написа няколкокниги. На другия ден след убийството му в. „24 часа”излезе на първа страница със заглавие „Убиха писателя намафията”. Като коментатор се появи и ПетърХристозов, който заяви: „Аз пишех книгете на Стоев.”Но вече Стоев не може нищо да отговори. Ето заглавияна публикации – „Ефектът писател” (от Виктор Пасковв „Труд”), „Книжната мафия”, „Писатели за употреба”…Думата „писател” е централна във всички тези сюжети.Четвъртата подфигура е Бързият писател. Тя сеосновава на един мит в съвременната литературнакултура – да се пише бързо. В редактиран вариант сеприлага формулата „Пиши както говориш”. Това елитературата от Радослав Парушев до Богдан Русев(който е талантлив автор, но също потопен винфантилното).Петата подфигура е Писателят на интеренет-утопията. Идеолог на този тип поведение е РайнаМаркова. В нейната рубрика в „Култура” новатаинтернет-култура ни се представя катодевалидизираща всичко до сега. Само светът, видян презкомпютъра, е валиден, значим, интересен.Шестата подгрупа е Българският писател от чужбина.Тя се дели съответно на два типа. Първият тип ечуждоезичен писател от български произход сотносително изразено българско самосъзнание –например Димитър Динев и Илия Троянов, които иначеса принципно различни, и съвсем опосредстванопринадлежащата към българската среда „снаха” –Елизабет Костова. Не говоря за качествата на тезиписатели. Те очевидно ги притежават. Имам предвиднагласите на средния български читател, който сеинтересува повече от тях, само защото идват отчужбина. Вторият тип е писател от чужбина, койтопише на български. Прекомерното внимание къмроманите на Владислав Тодоров („Дзифт”) и ЮлиянПопов („Островът на мъглите”) се дължи тъкмо натяхното трайно отсъствие от българското, а нетолкова на факта, че са написани наистина добри книги.Тук причислявам и най-безобразният случай –ексцесното писане Милена Фучеджиева, което честопреминава не просто всяка естетическа, но и всякаетическа норма. Всъщност е продукт не на провокация, ана лош литературен вкус.Извън обобщената фигура на Писателя плюс оставатняколко фигури. Например писателят представен вчужбина. Той става важен и обсъждан в България, защотое представен зад граница и това представяне езабелязано.Друга фигура е увенчаният писател, т.е. писателят,който е получил награда. Тук забелязвам много страннааномалия, която говори за дълбоката деформация набългарското общество. Обикновено не се оспорват„нашите” награди, българските награди. Почти не сеодумват спечелилите наградата „Христо Г. Данов”,която е много ценна и престижна. Не се коментиратнагради като „Иван Николов” или „Златен пегас” в

Бургас, или „Яворов”. Те се смятат за прекалено„тукашни” награди. Важните награди, които сеоспорват и предизвикват скандали и дебати, са„чуждите” (учредени с пари от чужбина като „Вик”) и„корпоративните” (давани от частни корпорации като„Развитие” и „Хеликон”).Последната фигура е журналистът като писател. ПетърВолгин, Светлана Дичева и прочее журналистивъзникнаха и като писатели. И отново се коментира,обсъжда не дали те са написали добри и колко добрикниги, а просто, че журналистът е и писател;тематизира се чрез творбата тази двойствена същност.Така се подменя самата идея за фигурата на писателя. Впубличното пространство непрекъснато се лансиратобрази, които се изграждат като „писателски” чрезпоредици от ПР-акции. Тази подмяна скрива реалнияписател и реалната литература. Те са удавени в цялаташумотевица около писателите плюс.Нека да обобщя. В основата на ценностната система наСъюза на писателите е „старият писател” или „живияткласик”. Около него има други, които се стремят да годостигнат, но никога няма да станат „живи класици”.Върху тази представа се гради цялата пирамидалнаценностна система на Съюза на писателите.Идеологията на Сдружението на писателите е друга – внейния център е „добрата литература”. Не писателят, алитературата!Обаче начинът, по който е построена цялата българскакултура и публичност облагодетелства идеологията, вчийто център стои фигурата на писателя. Трябва първофигурата да е известна и опубличностена и едва следтова тя ще фокусира вниманието върху книгата.Книгата може да е гениална, но ако няма писателскафигура зад себе си, ще остане незабелязана. И това не гоказвам в оценъчен смисъл – не е нито добро, нито лошо.Това просто е така. Така е построена културата. Тозимодел трудно може да бъде разбит.Понеже днес сме оставили огромно пространство,ненаситено от писателски фигури, появява се цял ройПР-стратегии, чрез които се подменя самата идея записателска фигура и се произвеждат фалшивиписателски биографии. Същевременно част от Съюза написателите продължава да реконструира различнифигури от социалистическата епоха, като ги представяс нови биографии в ново време. Така пространството сезапушва от „живи класици” и „писатели плюс”.А ние?Ние не произвеждаме биографии. Ние сме наситилиполето с литература, но не и с писателски фигури. Моляказаното да бъде възприето като хипотеза и обобщенасхема. Цялостната картина е нарочно шаржирана, нострува ми се верна като обща композиция. Освен товатази картина се очерта именно през последните двегодини.

от стр. 9

Фигурата на писателя

12 Литературен вестник 7-13.05.2008

подборка от нови и стари сатирични стихотворения,демонстриращи пряк политически ангажимент. Особеновпечатляват басните на Русков от 50-те, между коитои инкриминираните по делото му от 1959 г. –„Баснописец и муха”, „Професията на кълвача”,„Магарето и доброжелателя”, „Вълк и стадо”,„Изкуството на гарваните”. Част от алтернативнатапоезия от епохата на НРБ. Висока класа.Към края на 2007-а Николай Атанасов потресе мнозинанаблюдатели с „Органични форми” (2007) – втората мустихосбирка, която е първата в българската поезия столкова ясно заявена хомосексуалност на лирическияговорител. Смелост на публичния жест, коятозаслужава адмирации. Но е въпрос на все още несъстоялсе дебат да се види доколко тематично-стилистичната„откровеност” действително изработва специфичнаезикова идентичност. Генеалогическите пътеки, идещиоткъм Вутимски и Георги Мицков тепърва трябва дабъдат обходени.Една друга втора книга. След дебюта си „39 спирки попътя” (2003) Мая Кисьова в „Три луни” (2007) задълбочитърсенията в изповедността, но в страничната посокана играта. Любовта в поезията като ролева игра – етоновото във втората книга на Кисьова. Четенето улавясценичното лице на тези стихове и те зазвучават,произнесени като че ли в театрално обкръжение,обърнати към някого (обикновено към мъж), често сритъм и интонация, познати от трагедиите наШекспир. Едновременно сериозен и игрив ритуал.Две книги, дошли от Стара Загора по различно време,потвърдиха литературата като особен вид уединенозанимание на пребиваващи изцяло в нея личности.Със стиховете от новата си книга „Завръщането надумите” (2007) Иван Груев показа силата си – вкус къмградската балада в духа на поетите от 40-те, понякога сиронични реплики към трагическите ситуации, тук-тамс поразяващо чувство за важността на уж случайнатадума и значимостта на уж случайния детайл. Поет,овладял пластиката на тъгата. Под пръстите мудумите говорят винаги нещо повече.„Избелена прашинка” (2006) на Стана Димитрова сеоткрои като неравна, но понякога много силна страгическите си интонации, книга. Там, къдетостиховете отекват непосилно лично, възниква поезия,която се опитва да бъде нещо повече от поезия, дазашемети с излишък на смърт и екзистенциалнапустота. Не е за вярване обилието, но Стара Загора имаоще един силен поет.Поетическите дебюти през 2006/2007 г. си имат своитефаворити, независимо от позакърнелите конкурси запърви книги.Дебютната стихосбирка „Кристина”/”Kristina” (2006)на Георги Савчев се посвещава на големите и на малкитеафтобиографични утопии. Такава утопия е и тоталнатаза книгата Кристина, и 69/10 (шейсет и деветиоктомври), и новата поезия, толкова обсъждана…Георги Савчев обича да тематизира писането (не само напоезия), да обговаря фигурите на пишещия човек и налитературата, да им търси алегорически парашути, скоито да ги спуска от небесата на случайността. Имаедин особен опит на негативното, на не-случването ине-състояването, за който литературата обича даотглежда думи. Това е важният фокус в книгата.Кристина е точно тази точка на негативността и накопнежа едновременно, разсеяна и изгубена в езика. Език,който освен български, е и английски (изданието ебилингва). Оформлението – малък черно-бял квадрат,като неореалистичен телевизор с червена точка долу(забранено до 20 години).Веселина Сариева събра доста одобрения за „Ощ” (2006),което иде да покаже специалното значение, специалнитезнаци, които бяха разчетени чрез нея в новата младапоезия. Ясно, че книгата си е много арт, но смултимедийния диск улучва между очите цялататрадиция на възприемане на литературното. Да четеш ида гледаш е едно и също, казва авторката, както и даслушаш. Поезия, която разчита на недоразуменията –недовижданията, недовършванията, недоразбирането.Трябва да събираш уменията на всички сетива, за да ядостигнеш.Дебютът на победителката в миналогодишниястудентски конкурс в Шумен Виктория Лекова –„Вариации на нулата” (2007) се позабави някъде поколедните и новогодишните празници, за да ни срещне всамия епицентър на февруарските студове през 2008-а.И се оказа, че е един от най-забележителните дебюти от

последните години. Притежава всепо-рядкото качество – даизненадва. Изненадва с новатаирония и новата тъга, които седържат гуша за гуша. Изненадва с

някакъв небългарски визионерски размах на почерка,който прекосява и събира пространства, включително ибългарски. Изненадва и с първоличния говор на лирическиягерой, който понякога със своя „мъжки род” ни обърква –толкова ли автентична може да изглежда една езиковапоза! Това ли е новата поезия, която открива драмата вдедраматизираното представяне на неуловимото? Новапоезия, която има нужда от нови критически думи.Още три дебюта от 2007-а поразиха с овладените сиезикови направи – Камелия Спасова с „Парцел № 17”(2007), Марица Колчева със „Стратегии за дълбокодишане” (2007) и Сибила Алексова със „Заземяване намълниите” (2006). Първата – с остро вокативнопроникване между материите на реалността, тялото илитература. Втората – в хладно отместване на лекотописане в посоката на сложния пардокс. Третата – слирическо възкресяване на бита и персонажите отизповедната поезия, тематизираща миграцията и„селските корени” от 70-те и 80-те.Встрани остава един позакъснял дебют – „По следитена Мадлен” (2007) на Мария Липискова. Рефлексивнареплика към практиките и приятелствата в българскияпостмодернизъм от 90-те.В цялата поезия от 2006/2007 г. личи особениятстремеж за директно вписване в новия автентизъм илиза съпротива срещу него чрез иронично му имитиране.

Фикционалната проза: диктатурата на романа

Пазарните и ПР стратегии, жанровият престиж иутвърдилите се литературни награди след 2002 г.наложиха истинска романова диктатура. Не че липсватпробиви на сборници с разкази като „Читателска група31” (2005) на Елена Алексиева, на която дори присъдиханаградата „Хеликон”, но пазарно-медийният интерескъм романа поглъща времето и пространството завсички останали жанрове.Награда „Вик” посочи чрез номинациите си „Дзифт” наВладислав Тодоров, „Лошо момче” на Галин Никифоров,„Партиен дом” на Георги Тенев, „Земните градини наБогородица” Емилия Дворянова, „Трикракото куче” наМария Станкова, „Анонимни снайперисти” на ПалмиРанчев. Но нито един от тях не беше прочетенаналитично от критиката.Без контекста на наградите се откроиха „Твоето име ежена” на Стефан Кисьов и „Писма до Петър” от НиколайБойков. Романът на Марияна Фъркова „Светът околомен” се вписа в българските практики наинтелектуалната европейска проза. След все пакинтригуващия роман „Стъклената река” Емил Андреевсъвсем изгуби усета си за висока литература с„Проклятието на жабата”. Въпреки че отнесе наградата„Хеликон” за 2007-а.Избирам четири романа за по-близък поглед.Дебютният роман на Кристин Димитрова „Сабазий”(2007) тръгна с конкурс. Спечели правото да представябългарската „гледна точка” в световната поредица„Митовете”. Ходът на романа е изобретателен:проектирането на митологичните сюжети с частичен„тракийски произход” върху съвременната българскаситуация от 90-те насетне. Така едновременно секомпенсира липсата на ясен „български принос” вевропейската митология и се постигат хумористично-сатирични ефекти от смесването на древни и днешнипластове. Оттук нататък обаче – пак отизобретателния ход – започват колебанията: далиизпипаният стил на Кристин Димитрова е достатъченда удържи мярата в радикалното засрещане на древности съвременност? Въпрос на особена чувствителност навкуса е дали постоянното откриване на следи отмитовете в днешния свят не произвежда фейлетоненефект, докосващ границата на пошлото. И дали винагииронията може стилистически да се справи със сблъсъкамежду митологични имена и актуални събития във всякаточка на текста?Стоил Рошкев се появи в белетристиката с „Жени покитайската стена” (2007). Още в поетическия дебютна Рошкев „Ток” (1997) се долавяше, че стихът е тесен занеговата душа. Много истории, които плачат запродължение, имаше там. Затова сега „казармениятроман” на Рошкев изобщо не е литературна партенка, афина материя. Отдавна не сме се изправяли пред такъвдебют в прозата – стил, който знае (писмено иговоримо) няколко български езика; сюжет, който тисъбира очите, докато не ги накара да изчетат цялатакнига; тема, която черпи и от ресурсите на социализма(НРБ), и от историите на Втората република; почерк,който избира да ходи ту към високата, ту към масоватакултура и така им улучва мярата, че се чудиш как можеда е толкова четивен този модернизъм без да епостмодернизъм, а нещо седмо. Нещо като седмотонебе на новата българска проза.21-годишният Петър Денчев преподаде истински урокпо стил на много белетристи над 30 години с „Тъй,

както мъж целува жена, която обича” (2007). Когатотолкова млад автор спечели конкурс за роман(конкурсът „Развитие”), професионалният читателзастава нащрек: Не е ли прибързало журито с оценката?В случая, въпреки всички основателни жанрови съмнениядали текстът на Денчев е роман или просто новела,имаме среща със силно и стилно разказване, освободено втематичния си избор и щедро откъм неочакванисюжетни хрумвания. Не съвсем улучена фабула, новиждаме дебют, в който има колкото обещания,толкова и постижения.„Убийство в стил рококо” на Румяна Узунова сестовари като истински „роман от чекмедже” (през 70-те) или „роман от куфар” (през 80-те). При това отавтор – една от емблемите на антикомунистическатани емиграция. Оказва се, че има странна връзка междугласа на Румяна Узунова от „Свободна Европа” и гласа наРумяна Узунова от пространствата на литературниябит в НРБ. Само свидетелите могат да кажат какустните шеги и неподражаемият сарказъм на Узуноваот кафенето на „Ангел Кънчев” № 5 например сегапроличават и в нейния таен роман. Този „сатириченроман” всъщност надхвърля жанра на пародията изадачите на разобличителната сатира именно сизумителния си стил – присмехулно-язвителен,изтънчено-издевателстващ, усъмняващ се във всичко ивсички, подлагащ всяко действие на ироническо оголване,напомнящ в престореното си вдъхновение разказите наПлатонов, достигащ до дъното на менталната пустотаи на социалистическия, и на западния човек. Ето такаархеологията на българската литература от епохата наНРБ, макар някак непоследователно и инцидентно,продължава да открива бисери.Една екзотична проза. Йордан Калайков издаде„Завръщане (в) Кръгът”, трудна за описване книга.Тираж от 60 бройки. Аз (П. Д.) притежавам библиофилскиекземпляр № 7. „Две книги в една” – както гласирекламният надпис. Между пожълтелите страници накнигата „Кръгът” от 1994 г. просветват подлепенитенови бели офсетни листове на „завръщането” от 2007 г.Така е възникнала „Завръщане (в) Кръгът” (2007).Получила се е нова книга, раздвоена между паметта засебе си отпреди 13 години и необходимостта да се(авто)коментира с днешна дата, да прибави следващиследи към собственото си книжно тяло. Жанрът – същораздвоен между стиховете и късите лирически прози –допълнително изкушава текстовете къмсамонаблюдение. Затова и почти всеки текст от 1994-ае с „второ издание” от 2007-а. Не само обемът накнигата е нарастнал – смисълът се е удвоил.Пропуснатите романи и сборници с разкази се надявам дадобавя към четенето си през 2008-а.

Нефикционалната проза: на пазара и отвъд него

Нефикционалната или документалната проза се отличиочаквано като най-продаван дял от книжнатапродукция. Особено в лицето на новите масови автори –Димитър Златков със „Смъртта на босовете” и„Войната ВИС – СИК”, на Надя Чолакова с „Живейбързо” – документалистиката директно се изля отмедиите към книгата и обратно. Към тях трябва дадобавим пазарния успех на поредицата „Българскихроники” на Стефан Цанев, която обаче разчита на другтип масов интерес – към „тайната логика” и към„скритите истини” на историята.Но немасовата нефикционална проза има други имена.Ще посоча „Моите полудневници. 1970 – 1995” (2006)от Иван Радев. Начетохме се напоследък на дневници имемоари на „отмъстители”. Ето едни скромно назовани„полудневници”, които в дистанцията на времето сатрансформирали всекидневната незлобивост на автораси в литературноисторическо благородство. Четиво,обилно откъм наблюдения, примери и детайли залитературата, за литературния и академичния бит вепохата на НРБ и в първите години на Вторатарепублика. Книга за кръстопищата, по които се срещатличността и историята. Занимателни и полезни разрезина социализма.Борислав Геронтиев издаде „Видовден. Приписки изаписки” (2007). За познавачите няма да е изненада, че иновите му прози се втурват към корените (на човека, наепохите, на общността), за да постигнем повече вразбирането и саморазбирането. Сега при това втурванедоминира личното мемоарно писане – тук-там сесрещат златни парчета от спомени, на места очевидноличат следите от дневникови записки, а мемоаристът ипоетът Геронтиев вървят един с друг. Част отстраниците за литературния живот отпреди 1989 г.имат дори научна стойност, а текстът „Между ГеоргиДжагаров и Иван Динков” си е истинска мемоарнастудия. Всекидневието на дълбоката литература.Сравнително кратката „Неделна книга” (2006) на Нина

на стр. 10

на стр. 14

2006/2007: Две литературни години в една

13

Юлиан Жилиев

Идеята за тези редове взимам от книгите на СилвияЧолева „Картички” и „Писма”; заглавията им,означавайки (както всички заглавия) повече отозначеното, едновременно предлагат интерпретативниямодел, през който биха могли да се разгледат няколкостихосбирки, излезли напоследък. В словото си припредставянето на книгата на Константин Павлов„Писмо до Светлин” Людмил Стайков (се) запита: такой пише днес писма; пращат се имейли, есемеси..., нописма? Ето, Силвия Чолева пише, и Г. Господинов доГаустин, и Н. Бойков до Петър (без да става дума за„неизпратените”, „изгубените” и „намерените” или засъщо появилите се в книга „недоизпратени есемеси”), пъки кой ли автор не е писал и не пише подобни писма доизвестен или неизвестен адресат, преди да бъдат приетикато произведения на словесното изкуство икритически оценявани като творби; тоест всеки поет ев някакъв смисъл писмописец и без непременно да следваепистоларното обръщение на Хораций към Пизоните,наречено „Поетическо изкуство”. В краен случайдостатъчно е да се види „Писмо до Америка” (ако чактолкова няма време за книги), за да се доловизавръщането на интимното и частното, индивидуално-съкровеното, неприкосновено-личното вхудожествените практики и рецепцията им, катокомуникация сред медиен шум, тиражирано послание-обръщение към едного или като споделен с читателяотглас на естетическо преживяване извънинституционално и българославно натрапванитеродства. През тези модуси на поетическото в предишниотзиви, към които тук няма да се връщам, четохвдъхновената лирико-драматичната поема на ЦветаДелчева „Краят на лятото, вечността”, елегичниядиалог на Пламен Пенев с модерната поетическатрадиция в „Преносима памет” или парадоксалната(наративна и фотописна) немногословност в „Обратноброене” на Рада Панчовска.Книгите на Силвия Чолева със самите си заглавия улавятсъщината на лирическото и същевременно очертаватграниците на концептуалното поле, в което се състояили се отлагаше, или – най-вероятно – още продължавадебатът за постмодернизма. Деконструираните фигурина Автора и на Читателя се уталожиха до неутралнитеПодател и Получател, несъмнено, лишени от предишнияси престиж, но самото послание, дори и до поискване,като че ли само сменя кода и носителя си, често подразлични жанрови наименования, без по същество да сепревръща в друго, различно; то си остава лирическо посилата на отношението Аз – Ти, между коитоместоименни форми се простира топографията налирическото писмо, с паратекстовите си посвещения иуказания за времето и мястото на написването, сиграта и маските на присъствие и отсъствие, с реалнитеи въображаеми Тук и Там, с „невидимите” (по Калвино)или видимо съчинените (по памет) градове, спериодичността на размените и с ритъма напрекъсванията, с очакването – това неизменносвръхпоетично състояние. С. Чолева сякаш предлага еднобуквално и не по-малко ценно разбиране замеждутекстовост, което в случая не бих нарекълпросто „кореспонденция”, тъй като и в „Картички”-те,и в „Писма”-та си тя (освен че продължава да четелюбимите си поети) откликва на получените послания споезия и любов. И в двата случая, ако заобиколим Дерида,не сълзите, а мястото на написването е онова, което неби могло да бъде „изпратено”; затова и името му,особено в „Картички”, се превръща в ритуалнопоетическо обозначение: „Тук съм!”, сякашзадължителната за писмеността нетукашност наподателя периодично възвестява присъствието му, нонякъде другаде и именно това неизменно „другаде” елайтмотивът на самото писане и за кореспондентитена С. Чолева, и за самата нея, отвръщаща им отмястото на лириката, което – както го показваавторката – никога не е едно и също. Защо все паккартички?През първите две десетилетия на ХХ век пощенскитекартички, знае се, са твърде разпространена медия вЕвропа, която бързо отстъпва пред телефона, що сеотнася до скоростта, с която се предава известие,поздрав, честитка. Могат да съчетават информативни иестетически функции, да са красиви сами по себе си, но

се превръщат в произведение на изкуството едва когато– заради качествата си – биват колекционирани, а неизпращани с поздравителен или уведомителен текст.(Едно стихотворение на Рада Панчовска почти се учудвана пожеланото с картичка отпреди век „много здраве”.)Не по-малко вероятно е самата колекция от получени изапазени картички да придаде на всяка от тяхдопълнителна естетическа ценност. Нодействителното им издигане до ранга на авторскоизкуство се случва през 1937 г., когато по идея на М.Ернст издателят Ж. Юне отпечатва 21 патентованисюрреалистични пощенски картички - първа иединствена серия, колажиращи иконични образи и думи;в серията са: М. Дюшан – ампула с 50 куб. сантиметрапарижки въздух; А. Брьотон – стихотворение - предмет;М. Ернст – триумфът на любовта; П. Елюар – убиват стакава лекота, както дишат; Х. Миро – разписание; С.Дали – сенилната меланхолия на кучета като главоломноспускане със ски; М. Рей – това, което ни липсва навсички; Ив Танги – продавач на пясък; Р. Магрит –ключът към загадката; Р. Пенроуз – бутилирана земя; М.Жан – Париж от птичи поглед; В. Паален - стълбата(скалата) на желанието; 21. П. Пикасо – първоаприлскашега; и още от Д. Маар, Х. Белмер, О. Домингес, Ж. Арп,М. Опенхайм, Ж. Брьотон, Н. Елюар и от издателя Ж.Юне. Както наименованията, така и изображенията недават никакъв „ключ към загадката”, казано с думите наМагрит, която е чисто и просто от естетическипорядък.Изпратените до С. Чолева картички, повечето поне,показват известни живописни (немалко от тяхсюрреалистични) платна, така че на подателя рядко мусе налага да обяснява изображението; в избора му седолавя по-скоро обвързаността на картината (образа илиизгледа) с мястото на изпращане и представлява лекпреход към собствения му текст. Очевидно е, че присложното наслагване на изображение, чужд текст,заглавие, паратекст и стихове страницата при С. Чолевавъзобновява същата естетическа загадка назамлъкналото, превърнато в жест послание, т.е. веднъжвъвлечени във визуално-словесни ансамбли, картичкитеизгубват самостойността си и се превръщат в емблемана лирическия фрагмент. Помни се не толковазаглавието на стихотворението, а откъде е картичкатаи на какви асоциации и размисли дава простор. Оттук иотбелязаните вече в рецензията1 на К. Спасова и М.Калинова координати на подобна география (всъщностпоетика) и връзките й с „Неделите на света” на Г.Господинов, „Раз-познавания” на Цвета Софрониева,

Картичка, послание, интертекст

Литературен вестник 7-13.05.2008

„Моите Европи” на Амелия Личева, „Лисабон, или Краятна поезията” на Пламен Антов (все пак с немаловажнисвоеобразия и удържани различия при всеки автор), къмкоито бих добавил цикъла „Пощенски картички”,посветен на С. Чолева, от стихосбирката на РадаПанчовска „Обратно броене” или предишната книга наЦвета Делчева „За градовете и нещата”, както икнигата „География на душата” от Лидия Гълъбова(която пише: „Местата, които иска да види, няматпочти нищо общо с обикновената география. Реката наВиржиния Улф или имението на Емили Дикинсън, Бежецкс църквите, възпети от Анна Ахматова...”), немалкостихотворения от „Такова синьо: видимо и скрито” наПалми Ранчев (който заедно с Ив. Теофилов, Р. Панчовска,С. Чолева и др. поети вписват в лириката „своя”медитативно извайван средиземноморски пейзаж),новата книга на Цвета Софрониева „Завръщането набелия бик” и др. Все пак, за разлика от „Писма”, мисля, че„Картички” е доста по-трудно четима катохудожествена книга-предмет, и сравнително леснооблепима, което е и част от езиковата наслада.От своя страна комбинацията от визуален и словесенобраз продължава играта между фикционално идокументално от „Истински истории” на Пл. Дойнов ипроекти като „писане от натура”, но с много различни и„зареяни” в отделни случаи отгласи.В същия модел на лирическо отношение Аз – Ти серазполагат (в жанра на молитвата и религиозноторазмишление) книгата на Калин Михайлов „Пролята затеб”, както и евокативното обръщане на Едвин Сугаревкъм творчеството и личността на Биньо Иванов впосветената му книга „Събирачи на хартия”.Без да гравитират към подобна персонална двоичност идиалогичност, но не и извън чисто филологическиямагнетизъм на стиховите биографизми и игрови маски,първите книги на Камелия Спасова – „Парцел № 17”, и наМарица Колчева – „Стратегии за дълбоко дишане” посходен начин възвръщат ценността на лирико-субективните интуиции, а чрез тях и дискретния чар нафонемите, знака, следата.

1 „Близнаците: двойното тялона поезията от Силвия Чолева”,ЛВ, бр. 32, 10-16.10. 2007, с. 4-5.

14 Литературен вестник 7-13.05.2008

Андонова и Благовеста Касабова е родена отнеделните раздумки (обеди, одумваници, мемоарниклюки и пр.) на двете критички. Без да крият любови иомрази – в прав текст. Може би такъв е жанрът натрапезната литературна критика. Пристрастията ибезапелационните оценки трябва да личат отвсякъде.Вярно е, че много други литератори си говорят така намаса, но не пускат изговореното в книга. Коетопонякога е жалко, защото от такива книги може да сенаучи повече за социалното битие на соцлитературата,за нейния бит и за противоречивите писателски нрави.В „Как пробивам в живота. България и светът околонея” (2006) Атанас Сейков представя ето едноистински фрагментарно животоописание, коетонеусетно постига прояснената си цялост. От над 67истории Сейков изгражда иронично-монументалнатамозайка на своята автобиография. Епизоди, в коитодесетките пътешествия на автора нашироко по света инадълбоко в живота го срещат с хора, чрез които тойизучава най-тънкото изкуството – изкуството наразбирането.Книгата „Последната страница” (2007) на АлександърСпиридонов е повече от интересна и поучителна завсеки, който любопитства за литературния бит илитературните личности от 70-те и 80-те години.Александър Спиридонов, известен на днешната публиканай-вече като критическото „откритие” на Джагаровот 1970 г., сега ни поднася тежък том с честнамемоаристика – честна и в признанията на част отсобствените грешки, и в нееднозначните оценки заприятели и писатели, и дори в избликналата тук-тамспонтанна злоба и глупост. Стилистичните пропаданияпри Спиридонов се получават най-често, когато правииначе плитки сравнения с реалности и личности отпредии след 1989 г., а от слепотата му относно епохата на90-те навяват досада и лоша публицистичност. Еднокритическо четене обаче спокойно ще се справи с тезинеприятни пасажи, за да види безспорната ценност натази книга.Постмодернистките – колкото игрови, толкова иерудитско непроследими – плетеници на ЗлатомирЗлатанов ги има и в книгата му „Отвъд травма иреволюция” (2007). Но този опус с философскаесеистика изглежда вече по-достъпен и спокойно можеда бъде разбран в поне 2/3 от общия си обем и от хора,които знаят само руски и един западен език. Особенотам, където се докосва до „актуални проблеми”,книгата зазвучава мощно с аналитична прозорливост иетическа колебливост. След Фройд, след Маркс, следтехните анализатори дори, Златанов прави съссигурност едно – открива бездни от значения, в коитодремят други бездни. Фина археология на празнотата.Има поне два типа поведение спрямо т.нар. живикласици. Някакви пъргави журнални чакали ги обикалят,за да отмъкнат като плячка я непубликуван текст, янечувано признание, я жълта новинка. Но има и други –като Георги Гроздев в сборника „Откриването наБалканите” (2006) – които общуват с респект, водятвнимателни, вслушващи се разговори с тях, събиратпроникновени наблюдения, за да ги споделят спубликата, но някак уединено. Спомени и размисли,есета и интервюта с Генчо Стоев, Исмаил Кадаре,Йордан Радичков, Ана Бландиана, Вера Мутафчиева,Драгослав Михайлович, Ивайло Петров, БесникМустафай, Иван Иванович изграждат ново, интимнооткриване на Балканите чрез едни от най-големите имимена.

Критиката: няколко открития

Да започнем инвентаризацията на критиката от 2006/2007 г. с Бойко Пенчев и „Септември ’23: идеология напаметта” (2006). Виртуозна литературна археология.Къкренето на идеологиите в шареното гърне на фолклораи в препродаденото котле на литературата звучи непросто приятно, а подканващо към нови изпробвания натози подход – безмилостното засрещане на разнороднитекстове и контексти, за да се проясни случването налитературната история.С „Дневниците на българските писатели от вторатаполовина на ХХ век” (2007) Антоанета Алипиеваизвърши първото цялостно историзиране итеоретизиране на жанра на дневника влитературознанието ни. При това, разгърнато във всеоще трудно обозримото поле на Народната република имъгливия пейзаж на 90-те. Алипиева разглежда дневника

като паратекст, метатекст и(авто)биография, впуска се въвфини анализи, които очертаватграниците на цяло новотематично поле –драматичните срещи между

публичен и частен език в писателските практики отепохата на НРБ. Не знаехме, че дневниците написателите от втората половина на ХХ век са толковамного!Литературноисторическата сензация на 2007-а сътвориСветлана Лилова с „Тяхната Ахматова”. Една българкаБългарката е свършила работата на цяла кохорта рускилитератори. Разчела е тайнописа в творчеството наАхматова, дешифрирала е кодираните лирическипослания между нея и Инокентий Аненски, Гумильов,Манделщам, Пастернак… Разполагаме с грандиознареконструкция на мрежата от знаци, която показвачаст от успоредното битие на Ахматова и другитеруски поети, един живот-в-текста, за койтонепосветените са слепи. Ахматова и нейнителитературни приятели са заложили какви ли не мини изстихотворенията си, без да подозират, че след годинище се появи един български сапьор в пола, койтовиртуозно ще ги обезвреди. За радост на всичкилюбители на мира и яснотата в литературнатаистория.Николай Димитров във „Вазов: между всекидневното итрансцендентното. Студии и етюди” показа Вазов несамо като „идеолог на нацията”, но и в ролите му нахроникьор на народния карнавал, на „метафизик” и„индивидуалист”. Николай Димитров осветявасенчестите страни на Вазовото творчество с оназифилологическа почтеност, която обновява всеки ужпознат и изследван литературен текст и изявяванеговите недоразбудени досега значения.Чрез „Български идентичности и европейскихоризонти. 1870 – 1912” Татяна Стойчева представиизследване, в което българската идентичностпроницателно е умножена в идентичности. Стойчевасблъсква стари текстове и документи с нова теория и вхоризонта на интерпретациите постига двойният образна една археологизирана българска култура от края наХIХ и началото на ХХ век и на една актуална, динамичнаи непрекъснато дописваща се европейска култура,свързваща края на ХIХ с началото на ХХI век. Разбираме,че българските несигурности около нормата „Европа” саси все така убегливи между официалното говорене истереотипите на масовото съзнание.Антония Велкова – Гайдаржиева през 2006/2007 г.излезе в академичната и критическата публичност с двекниги. Първата – „Васил Пундев и българскаталитература. История, критика, класика” (2006) серазгръща като изследване, посветено на еднанедоосветена през последните години фигура отминалото. Изследване, в което се подхождапоследователно и издълбоко. Солидна монография,въвличаща името на Васил Пундев в кръговете както наисторията от ХХ век, така и в теорията от началотона ХХI. Работата със стара и трудно обгледимапериодика и с архивни фондове е само необходимоусловие да се получи този реален в пълнотата ипрозорливостта си труд. Особено впечатлява главата„Периодика и национален литературен канон”. Вторатакнига – „Критика и апологии” (2007) се причислява къмоперативно-критическите сборници. Това е еднапреобладаващо метакритическа книга, която представякритици и изследователи, бележещи алтернативите вбългарското литературознание през ХХ век. АнтонияВелкова пише портрети и рецензии за книги на НиколаГеоргиев, Михаил Неделчев, Светлозар Игов, Иван Радев,Димитър Ефендулов, Валери Стефанов, въвеждащицялостно или частично алтернативни подходи спрямосоцреалистическото литературознание от 60-те до 80-те години на ХХ век. В другите си текстове книгатаочертава наличието днес на търновска критическаобщност, чиито инициативи променят фокуса, презкойто се мисли цялото съвременно българсколитературознание.В същата област, свързвана традиционно с т.нар.оперативна критика, две книги от 2006-а станаха важниориентири за новите подредби на личности влитературата от последните две десетилетия.Книгата на Никола Иванов „Подреждане на балнатазала” е изградена от литературни портрети на НиколаФурнаджиев и на поети, които са действителни иливъзможни носители на наградата на негово име –Димитър Методиев, Първан Стефанов, Иван Динков,Иван Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев, БорисХристов, Георги Спасов. Демонстрация на литературнакритика, която все по-често липсва в публичността –директна, оценъчно ясна, безкомпромисна. Може да ни сестори на места схематично, но писането на НиколаИванов държи да назовава „честта” и „позора”, споява„биография” и „творчество” и публицистично оголваоснованията на всяко литературно поведение.В „Стилуети” Кирил Попов (2006) изведе на преден планедин находчив неологизъм, създаден от „смесването” на

стил и силуети и така създаде един безпрецедентен„учебник по стилистика”, съставен върху материал отбългарската литература от последните дведесетилетия на ХХ век. Наред с Никола Иванов, КирилПопов е сред малцината критици днес, които развиватжанра на литературно-критическия портрет,обогатявайки го с внимателни стилови анализи.Литературната личност е откроена чрез нейния почерк.Без биографични заблуди.Няколко околокритически приноса.Невероятна справочна книга представи Спас Антонов –„Картотека на съвременната българска поезия”(2006) – дело на един живот, белязан с крайностите набиблиографската страст. Енциклопедичен и малкоеклектичен каталог (с посочени рождени дати и книги)на почти всички (над 3200!) поети от втората половинана ХХ век. Очевидната гордост на тома е разделът сфаксимилета на само малка част от получените отавтора автографи върху книги на български поети.Четеш и се чудиш!Респектиращият труд „Стефан Гечев (1911 - 2000).Био-библиография” (2006) запълни съвсем прагматическалипса. Рядко извън София се правят толкова изпипани икато професионална мяра, и като полиграфиялитературно-справочни издания. Ето че днешният градРусе (от началото на ХХI в.) прави за паметта народения в предишния град Русе (от началото на ХХ в.)Стефан Гечев не просто жест, а истинскипредставителен том, без който не могат да минат несамо изследователите на големия поет и преводач, но ионези, които се интересуват от историята на цялатабългарска литература в един доста обширен период.Прави впечатление, че библиографията на Стефан Гечев епочти толкова колкото и литературата за него.Отлична работа на съставителките Пенка Димитрова иРенета Константинова.На фона на празното говорене за досиетата презпоследните десетина години ярко блести книгата наЕмил Димитров „Досието на Михаил Арнаудов” (2007).Докато мнозина се профилираха в тавтологични речисрещу „ченгетата”, Емил Димитров просто седна ипрочете едно досие – но не на кого да е, а на МихаилАрнаудов. Досието е и от Третото царство, и отНародната република, затова то е едновременно сдвоенои раздвоено, колебаещо се между епохите, защото нямакак да понесе изцяло и наведнъж мащабната личност наАрнаудов. Емил Димитров разбира реалността надосието, умее да работи с неговата материалност, да гочете конкретно, но и да изтегля писането си въввнезапни обобщения. Волята и майсторството не самода четеш документи, но и да ги сплиташ въввъздействащи истории, украсени с аналитичнитескокове на мисълта.Накрая на този дял вмъквам както критическата, такаи белетристичната книга на Сава Василев от 2007-а:„Разсъбличането на метафорите. Личности, творби исюжети в българската литература на ХХ век” и „Налов без кучета/Летище за пеликани”. Юбилейниизделия. Да срещнеш 50-годишнината си с тези две книгие повече от една обикновена литературна приятност.Фигурата на писателя и литературоведа Сава Василев еедновременно раздвоена в двете книжни тела и сдвоена вшанса тези книги да бъдат прочетени заедно. Тогаваможе би ще разберем защо класицистичните подходи приизследванията на литературната история непрекъснатосе проблематизират от аналитично-игрови стратегии изащо от белетристичните текстове надничалитературно-теоретическата ерудиция. Сава Василев –сложна и важна литературна личност.

Епилог: (не)възможната картина на цялаталитература предстои

Цялата книжно-литературна картина на 2006/2007 г.,разбира се, изглежда далеч по-богата от този текст.Едва ли някой се съмнява, че десетки и стотици книги сапропуснати тук. Но това е усилието само на едночетене – моето. Свързването на всички частни усилия наотделните (професионални, а защо не инепрофесионални) читатели може да доведе доневъзможното – открояването на цялата картина.Проблемът обаче е в нуждата от своевременни усилия.Необходимо е критическо писане без отлагане. Защотодори и сега – при писането за две календарни годининаведнъж – личи отвсякъде, че множество от книгитена 2006-а са пренебрегнати за сметка на заглавия от2007-а. Проявил се е ефектът на по-близкото време и по-свежата памет за него. В терена на двойната 2006/2007-а литературна година обаче тепърва ще се извършвазадълбочена археологическа работа. Тук беше показансамо част от най-горния пласт.

2006/2007: Две литературни години в еднана стр. 12

15

Йордан Атанасов

Балканската линияПътувай и радвай Балканската линия.Тя иска да бъде ухажвана. Тя еСтолетница - даже стоте е надминала.И с духа си Времето вечно е смаяла…

…

Втурва се бързия влак и аха да повярваш,Че бърз е, но още към Змейово - Змей ли го дърпаЗа опашката или е много товара му,Та прохърква от време на време на първа.

Май нещо наистина дърпа. История,Позната отколе – да бавим нещата…Нека да тръгнем отново от Стара ЗагораНа север - да влезем в Балкана, в недрата му.

Може случайно вчера да се е бавил:Някаква нашенска стара инерция,Машинисти, разменящи лафчетаЛипса на мощ, всякакви версии…

Днес презбалканския с два електровоза е –Застраховка, че се движи по график.Но ето: пак се бави и пак се изложи.Навярно има други причини и гафове.

Колективни, както и преди се казваха.Я траверс е пропаднал, я болт се развил,Или планината от своята пазваЕ тръснала камък, той пък – пътя е наранил.

Транспортен гръбнак все пак ни е влака,От южната точка Подкова той тръгваДо моста на Дунав с копитата чатка.Железен гръбнак, но и той се огъва?

Много буквички Р-та откъРтва Балкана:Радунци, КРъстец, Райковци, Трявна…Много на контРа сме, уж тъРсим пРомяна,А още от туРско я каРаме агаля и плавно.

Бавен е влака, но туй ми предлага възможностДа видя по-ясно природата-майка:Как изглежда нейната кожа:Треви, папрати, дъбове, борове, габъри…

След Дъбово октомври нашарил еГорите. Уви, туй е белег от летни пожари.Изгорен е отляво планинския склон иСи представям как е пържил огънят клоните.

Как са страдали и дали са избягалиКалинки, щурчета, лисици и вълци,Душите им как ли са плакали, хълцали…И кога ще се върне живота тук някога!

Изплува Радунци, където ще слезеНощната смяна и докторите за санаториума.Пустош нагоре, без хора, хайдушките песниЗабравя Балкана.Единствен певец е може би горския.

Стръмните склонове, острите кривиПоклащат вагоните, скърцат им осите.Самотни в купетата стоим мълчаливи.Нощ е. И бухали бухат в усоите.

Хвърлят искри нажежени във мракаКалотките – челюсти стягащи с яд колелата.Въртят се кълбета огньове под влака,Чугунът стоманата трие в несвяст.

Елхи, осветени и тихи, са спирки и гари.Само спирачките стряскат планинския скат.Като юфки са олющени сградите стариИ напъдени нейде встрани край нови крещят:

Без глас със разбити уста и пробити очи.Те молят пощада от целия свят…Такъв ми е погледът, повторния прочитна моите преходи зимни и лятни.

Но ти не тъгувай, поете-всезнайко,Мисли си – влакът файтон е, а ти си избраника.Отпусни се. Дори да ругаеш безкрайно,На властта не й пука - тя все е нахранена.

това не бе мъжътпознахприех гоневинните постели на детинствотопрошумоляха женственои окъсяхаи остаряваха

от нощ на нощ

това не бе мъжътпочти разбирахсъвсем усещах бавното му тръгванекъм мен без мен във себе сиоттатъктова небе

мъжът когото търсехсъбира ангелите край сияйната трапезаликува и ридаеизпраща ангелите си безкрилиридае и полита

вдън синкопитена безответния ми плач

ГОСТИТЕ

не заради покривкатакоято разстилаш усърднос четири пръстапреди да дойдат гоститемъртвата кост не слугинстваи не тържествува

не заради звънецаи лунната му сонатакогато пристигат гостите

извили чалга по дрезгавинатана гласовете симъртвата кост не разпознаване се здрависва

не заради разбитите корабина салфеткитекогато вечерят гоститеще ги събереш ще ги изхвърлишв студеното море на покривкатамъртвата кост не умираповече от един път

не заради солтане заради сълзите на олиотоне е страшно казваш сине е страшноще остържа с мъртвата костпо-остра от графиката на ножа

ще остържа

насмешките захапките недомлъвкитетютюневата душаастматичния въздух

ще остържа мъртвата плът

на всички нахалстващи костина всички нахалстващи зъбина всички нахалстващи скалпелина които съм гостенка

в едно извънкалендарно време

Снежана Иванова

ЙОСИФ

(Бет-Лахана, 7 в.пр.Хр.)

когато се изхлузи болкатаи преболях като заоблен камък

демонът ме връхлетяотгоре ми небето пламна

когато улиците ме проклехав безсънното очакване да се завърна

този град свали доспехите сии ме линчува пръв

когато цялата земя се сви от страхче оголя нищичко не я закрива

когато и последната звезда умряи тялото й бавно се понесе над копривата

замръкнала не знаех че е гробстрахът надвил страстта и горестта ми

низвергнатото ми ребролюлее ангел.

МЪЖЪТ

това не бе мъжът когото търсех

когато той пристигназахапана из въздуха се мятахМъжът бе друг отдавна ме намерисега си спомнямотпреди живота мипреди да се научада ословесявам болкатапреди да овладея сричките на тялотопреди да прекося дактилитена всяка скръб

…

Пътувай и радвай Балканската линия,Тя иска да бъде ухажвана. Тя еСтолетница - даже стоте е надминала.И с духа си Времето вечно е смаяла…

Започват тунелите къси и дългиИ гледаме пак за светлина във тунела.Много години живяхме със навици вълчи.Все тъмнина в тъмнината. И скърцащи челюсти.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Литературен вестник 7-13.05.2008

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Божидар Кунчев

Сигурно е вярно, че нашата участ е съвкупност отпоражения, към която един ден, ще се прибави и най-голямото – смъртта. Но животът, стига да поиска, бимогъл да отхвърли страшната безусловност и на подобнаистина. Че е така, доказва го човешката и творческатаучаст на Димитър Аврамов. Той започна пътя си устременкъм красотата и правдата на изкуството и към онезидуховни ценности, без които животът е абсурден, безникакви компромиси и поражения. И го завърши, въпрекитежката болест, приковала го за дълго на леглото, без даизпита поражението. Малцина са онези като него,преминали така живота си – с мъжество и креативностна духа, с възвишеност на съзнанието, което не се огънапред изкушенията и предизвикателствата надействителността. Затова и ще повторя, че Аврамов непозна поражението, не му се поддаде докато беше жив, ащо се отнася до смъртта му, която го споходи в раннотоутро на 1 май, тя порази само болното му тяло, за да сеокаже безпомощна пред душата и духа му.Няма да се питам защо този човек остана до самия сикрай така чужд на тривиалностите, на бездуховното, напошлостта и привидностите в живота. Отговора гознам отпреди повече от тридесет години, когато сезапознах с него. И отговора го получавах всеки път, щомразтварях книгите му, или пък когато разговаряхме унас, у тях, в някоя градина или в дома на нашия приятелРадой Ралин, който му бе предоставил една от стаитеси като работно място. Този отговор е в дълбокиясмисъл на думата „благодат”. Атанас Далчев, с коготоАврамов дружеше и за когото написа няколко статии,казваше, че е много тежко, ако човек е лишен от нея.Димитър Аврамов беше един от благословените да яимат. Той доказа с целия си живот, че не беше я еполучил напразно. Той съумя да я превъплъти в израз начовешката си и артистична съдба, в редките по своетокачество книги, обемни студии и статии върхупроблемите на изкуството и литературата, върхунеповторимото своеобразие на толкова наши и чуждихудожници и майстори на словото, както сам тойможеше да го тълкува. Голяма част от тях се появиха,когато почти никой не се осмеляваше да мисли и дапише като него. Нека само да припомня за неговата„Естетика на модерното изкуство”, написана още през60-те години. По всеобщо признание тя си остава и сегаедна ненадмината визия за изкуството, за неговатасъщност и развитие през епохата на модернизма. А защода не припомня и за проучванията му върху Бодлер, затова, че той написа такава книга за него, която неотстъпва по нищо на сериозните изследвания въвФранция. И затова, че състави два тома с критиката наБодлер и с негови творби и писма, които преди непознавахме. Тук няма да говоря за книгата му, посветенана Майстора, за монографиите му за най-значимите нихудожници, за блестящите му предговори към преведенииздания, представящи изкуството на някои европейскихудожници или мисълта на крупни теоретици наизкуството. Няма да говоря и за онова единствено и доднес проучване върху по-новото ни изкуство, наречено„Летопис на едно драматично десетилетие”, което нипоказа как истината и талантът се бореха съсскудоумието на отминалия режим. Всичко това го има вбиблиотеките, но то трябва непременно да се преиздаде,защото е съдбовно необходимо за всички, омерзени отдеканданса на сегашното ни време.Неотдавна група приятели издадохме юбилеен сборник внегова чест и го нарекохме „Разум и възвишеност”. Щеми се да цитирам фрагмент от краткия предговор, за даоткроя още по-релефно какво беше и какъв ще си останеза нас, а и за нашата култура професор ДимитърАврамов. Като се казваше, че в делото му има толковаразум и възвишеност, предговорът продължаваше смисълта: „И тук става дума за един разум с европейскимащаби, култивиран от напрегнатия и траен контакт сплодовете на европейската и световната култура. Заразум, усвоил мъчните уроци на критическия хуманизъми традицията, на съзидателността и новаторството,които са в основата на свободата и духа. С този разумАврамов ще отстоява през целия си животестетическите ценности и нравствените добродетели,които са винаги в разрез с „царството нанеобходимостта”. А с възвишеността на неспокойнияси дух, създавайки своите студии и книги, Димитър

Аврамов потвърди на свой ред думите на Йосиф Бродски,според които „Ако изкуството учи хората на нещо, то еда станат като изкуството – не като другите хора”. Всамия край на предговора се говореше и за това, че„незавидният ни във всяко отношение български животизпитва огромната нужда от далеч повече личностикато тази на нашия приятел и учител. Но какво да сеправи. Нали още Спиноза е казал, че „всичко възвишено етъй трудно, както и рядко”.Цитираният сборник бе знак на огромната ниблагодарност, но и културата ни трябва да му благодари.Тя има какво да му дължи. Защото, както споменах,книгите му трябва да бъдат преиздадени. Трябва да сеиздаде и онова, което междувременно остананепубликувано, а то не е никак малко и не отстъпва нанай-доброто, което е сътворил. Колко ми е мъчно, чеедна бездарна операция го осакати и той, вместо дадовърши започнатите си книги, трябваше да лежи годининаред мъчително обездвижен. Но и в тези годиниАврамов не допусна поражението. Той му остана чужд,за да се крепи с надеждата, че може и да се поправиздравето му. Крепеше го и неговата Благодат, зарадикоято продължаваше да вярва в духа и истините наизкуството. Вярваше и в това, че все някога ще станемистински свободен и духовен народ. Случваше се, поразенза кой ли път от ужасите на нашата съвременност, даму говоря за отчаянието си, а той, не по-малкоотвратен от ставащото, все намираше начин да мивъзрази. Защото, едновременно стоик и прегърналвярата, която му даваше християнството, той знаеше,че „царството на Кесаря” не може да се окаже по-силноот царството на духа.За мен, пък сигурно и за много други той ще си останенай-значимият български изкуствовед, най-талантливиятхудожествен критик, най-добрият ни познавач набългарската и световната живопис. Написаното от негоразкрива една изумителна култура, ерудиция, какватомалцина са притежавали. Той беше посетил много отсветовните музеи и галерии, можеше да говори с часове заедна или друга картина, независимо дали е от Ренесансаили от столетията след него. Спомняше си дори къдеточно е поставена в съответната галерия, американскаили европейска, творбата на някой известен или не чактолкова познат художник. Знаеше безброй подробностиза различните стилове, за техния генезис и по-нататъшноразвитие, за боите от палитрата на художниците, заживота им, за гробищата, където са погребани. В личнатаму библиотека имаше стотици албуми с репродукции,които беше закупувал у нас и в чужбина. Самият тойрисуваше добре. Преди години беше направил удивителносполучливи шаржове на някои известни люде в културатани. И литературата можеше да чете с очите нахудожествения критик, на човека, който и вхудожествената словесност виждаше формата и баграта.Аврамов се възхищаваше на пейзажа в поезията на КирилХристов. За стиховете му, посветени на Прага, тойнаписа незабравими страници, излезли изпод перотоедновременно на художествения и литературния критик.Ако беше осъществил докрай замисъла си, щеше да напишенавярно най-оригиналната и най-добрата книга за КирилХристов. Но все нещо се случваше и той не можа дапревърне в отделни книги и написаното за Далчев, и заТрифон Кунев. Ако искате да почувствате отново силатаму на литератор, прочетете пак и книгата му „Диалогмежду две изкуства”. Върнете се и към написаното отнего за експресионизма и за Чавдар Мутафов. А всичкотова ангажираше усилията му по време, когато Мутафовбеше забравен. Аврамов бе обикнал поезията на ПенчоСлавейков още през ученическите си години. Знаешеповечето от творбите му наизуст. Рецитираше ми някойпът и Кирил Христов, и Яворов, когото също обичашемного. Далчев му беше споделял какви ли не подробности,свързани с написването на собствените систихотворения. Сега те ще останат завинаги в едначудесна памет, която повече няма да ни проговори.Жалко е, че времето все не му стигаше, а после, следоперацията, му го отнеха и разбойнически. Казвам го,защото при наличието на още време той можеше данапише доста за някои от големите ни поети. И тъйкато споменах за някои от съкровените му отношения,ще отбележа името и на големия му приятел поетътБорис Христов. Изрично ще изтъкна и онази трайна иблагородна, приятелска и взаимно вдъхновяваща връзкамежду Аврамов и Радой Ралин. Колко странно и чудеснодвамата се допълваха като личности и творци, какживееха с чистия си порив към мъдростта и красотата наизкуството. Радой, затворил се в стаята си с прочутиядървен налъм, с допотопната си пишеща машина и сграфиката, представяща лика на Далчев. А като се минешепрез хола на апартамента, бе стаята на починалата вечемайка на Радой. Дълго време Аврамов прекара там, над

голямата маса,отрупана с книги,репродукции иръкописи. Там написатолкова хубави неща.А пък щом сеумореше, тойтръгваше към стаятана Радой, коятоизведнъж сепревръщаше в едноозарено отсветлинатапространстро, вкоето отеквахасмехове, чуваха семъдростите на Радой,както и богатото на толкова отсенъци слово наДимитър Аврамов. Това бе пространство на еднипоследни мохикани, безсребърници, чисти души,бунтуващи се духове, които отричаха света, за да госътворяват отново и отново в проекциите напрекрасното и нравственото. А не бива да пропусна ифакта, че Аврамов бе не само голям учен, но ипреподавател, който още с появата си на катедратазавладяваше аудиторията. Слушал съм негови лекции инегови беседи, като залата всеки път беше препълнена.Притежавайки удивителна памет, той рядко или въобщене поглеждаше към текста си на катедрата. Говореше наясен език, изреченията му бяха пронизани от ведрината идълбочината на многостранно развития му ум, един умколкото на професора и ерудита, толкова и на артиста,влюбен завинаги в призванието си и в изкуството. И католектор, и в приятелските си разговори Аврамов бешенеобикновено диалогичен. Той обичаше да разговаря, дапредаде на другия, колкото се може повече от своятакултура, от разбиранията си за проблемите, които гопривличаха. След разговор с него човек се чувстваше богати възвишен, нещо повече – истински щастлив, тъй каточувстваше чрез словото му още по-силно обаянието навъплътените в един творчески дух истина и красота.В текста си за творчеството на Далчев и по-точно занеговите мирогледно-естетически аспекти на едномясто Димитър Аврамов казваше, че поетът „съобразяваи подчинява решенията си на една надсубективнасистема от етични принципи”, че „за своите постъпкиотговаря не просто пред себе си като някакваабсолютно автономна нравствена воля, а пред човешкияи Божия закон. П р е д а н т и н о м и я т а: с в о б о д а ид ъ л г, Д а л ч е в б е ш е н а с т р а н а т а н а д ъ л г а”.Пак там Аврамов казваше и това: „Сред непрестаннопроменливото, релативно и тревожно битие насъвременния свят този морал е единственият залог начовешкото спасение”. Убеден съм, че споделеното заДалчев се отнася с пълна сила и за Димитър Аврамов. Тойбеше на страната на дълга с книгите си, с любовта сикъм България и културата, с омразата си към насилиетои издевателствата на тоталитарния режим. Вдуховното пространство на висшите и непреходниценности, с вдъхновен поглед към настоящето иминалото на изкуството, той не загърби нито веднъж итревогите на своето време. Помня го и от времето,когато изнервен от заглушаванията, търсеше да намеринякоя от забранените станции, за да чуе последнитеновини. Знам за достойнството му на свободен инеподкупен човек, проявено и когато го бяха извикали наразпит в края на 80-те години. Знам, че още като младежв родния му град Бургас е бил на страната наопозицията, четейки всеки ден нейната преса. И многопо-късно, вече в първите години след промяната през1989 той пак бе на страната на демократичните сили, зада напише още един от чудесните си текстове, с койтопиташе коя точно култура трябва да защитим –истински демократичната или ретроградната. ТакаДимитър Аврамов бе винаги на страната на дълга, носъщевременно той беше и единство от свобода и дълг .Защото имаше неворятната сила на своя разум, защотоцелият беше една възвишеност. Но тази възвишеност,този дълг, доброта и любов, с които пулсираше сърцетому, черпеха енергията си и от любовта на онези, коитомного го обичаха. И между тях съм просто задължен даспомена за жена му Мария, с която двамата преминахапрез радостите и изпитанията на общия си живот, заМария, която му отдаде без остатък душата си, за онзиангел, който през многото години на физическите мустрадания бдеше всеотдайно до последния му час.Споменът за Димитър Аврамов ще ни дава много президващото време и дано съдбата ни, без да може да бъдетака целеустремена и героична, каквато бе неговата,поне да напомня с нещо за неговата съпротива срещупораженията.

2 май 2008

In memoriam Разум и възвишеност