ЧАСТ III

Пловдив 2016 г.

2

Ангел Грънчаров

ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ и

ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ

(Учебно помагало)

ЧАСТ III

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин

без изричното съгласие на автора.

Приложение на списание HUMANUS

ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online)

© Ангел Грънчаров Януари, 2016 г.

3

Богатството на една страна не е задължи-телно да е изградено на база собствени природ-ни ресурси – то е постижимо дори и при пълното им отсъствие. Най-важният ресурс е човекът. Държавата просто трябва да създава условия за развитие на таланта на хората.

Маргарет Тачър

4

СЪДЪРЖАНИЕ: Кампания за граждански натиск по нравствени и ценностни подбуди……5 “Другата България” срещу “нашата България”…………………………...………………..….7 Политически лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на про-дажни популистки спекуланти………………………………………………….………………………….11 Инициатива за учредяване на Дискусионен клуб за подкрепа на демок-рацията и на европейската ориентация на България…………......................……...14 Оптимистични размисли на един избирател с десни убеждения…...………17 Импресия по Бокачо, или единственото средство български министър да си подаде оставката………………………………………………………………………………………….21 Нужна е повече човечност, за да се избавим от многоликото зло…………29 Блогърът – най-свободният политически коментатор………………………...…...…35 Религията в училище – не трябва да им позволим да се погаврят и с най-святото………………………………………………………………….……………………………………...……..40 Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето…....45 Свобода за българските кибици в Мизия!............................................................................48 Обръщам се към най-висшестоящата образователна инстанция, а именно към своите ученици, към техните родители, към гражданите-данъкоплатци…………………………………………………………………....50 Чудесен образователен казус – исторически, нравствен, психологичес-ки, политически, религиозен и какъв ли не още – по... Бокова!..............54 Въпрос за дебатиране: "Мъже ли са днешните европейци – щом не могат да си защитят жените и дъщерите?"…………………………….…..62

5

Кампания за граждански натиск по нравствени и ценностни подбуди

Инициатива във връзка с Пражката декларация "Европейската съвест и

комунизмът"

България е пълноправен член на Европейския съюз: това, всъщност, е най-голямото постижение на младата българска демокрация, което сме на път да пропилеем по най-глупав начин. Причините за тази толкова реална, пък макар и за мнозина незабележима евентуалност, са много.

Първата е, че у нас, подобно на Русия, комунистическата номенкла-тура и нейните питомци успяха да се трансформират в господстващ олигархи-чен слой, който сега държи всички основни властови позиции. Комунистичес-ката ДС направи нужното за такъв един злополучен развой на събитията, в резултат на който сега цялата нация се чувства излъгана. Агенти и сътрудници на ДС са не само най-крупни капиталисти-олигарси, но са и на възлови места във властта и в медиите: агент Гоце Първанов примерно е Президент на ре-публиката!

У нас в последните години най-манипулативно се създава и натрапва на младите хора един героично-романтичен образ на българския комунизъм, който няма нищо общо с реалната му същност, със същността на този най-злодейски и кървав режим в човешката история. В обществото се ширят вся-

6

какви носталгични и идеализирани представи за "непресекващото щастие" на комунизма, допринесъл за някогашния "просперитет" на българите, който обаче бил пресечен ненадейно от зловещата демокрация, носеща ни само мизерия. България сега е на път да достигне тоталната ценностна обърканост и подмяна в съзнанията на най-широки слоеве, която е характерна за путино-вия режим в Русия. Явяващ се, впрочем, най-съкровена мечта и идеал на българската олигархия, за реализацията на който тя се готви чрез разиграва-нето на картата, наречена "бат Бойко". Ценностната деградация на българско-то общество, избиваща често в горчив и безнадежден нихилизъм, се насърча-ва най-усърдно от продажните медии. За целта е мобилизиран мощният меди-ен потенциал на страната, който е в ръцете на толкова арогантната комуноид-ната олигархия.

И след като се стигна дотам президентът на България да е най-примерен изпълнител на волята на тайните служби и на комуноидно-мафиот-ската олигархия, то гражданското общество – доколкото такова все още съ-ществува у нас – трябва да реагира по някакъв начин за да се изчисти образа на България, явяваща се все пак страна от Европейския съюз. Публикуваната Пражка антикомунистическа декларация е прекрасна възможност да се прове-ри доколко българските институции и властнически лица са с европейско мис-лене и манталитет. И доколко стоманените червени петолъчки в главите им са се амортизирали поне.

По тази причина призовавам с всички възможни средства да се уп-ражни граждански натиск, в резултат на който лицата, олицетворяващи за момента основните институции на страната – Президент, Председател на Народното събрание, Министър-председател, Главен Прокурор, Кмет на сто-лицата – бъдат принудени да се подпишат под Пражката декларация за евро-пейската съвест и комунизма. По този начин те имат шанса да се разделят с комунистическия си генезис и манталитет и да направят първа стъпка към нравственото си освестяване и пречистване. В резултат на това образът на България като модерна европейска страна ще бъде изчистен от съвсем осно-вателните подозрения, че тя не е нищо друго освен жалка олигархична псев-додемокрация, нищо друго освен руски "троянски кон" в Европейския съюз.

Та в тази връзка призоваваме с подписа си и други хора да подкрепят кампанията за граждански натиск, който да принуди главните властващи лица в страната да проявят този морален жест и да се подпишат под указания до-кумент. Текстът на настоящата инициатива ще бъде изпратен на всички медии у нас.

7

“Другата България” срещу “нашата България”

Всеки българин, пък и български гражданин изобщо, предполагам, смята България за своя (своя родина, своя страна, свое отечество и пр.). Това е разбираемо и естествено, то е израз на един светъл идеализъм, но не за него ще стане дума в това есе. А за нещо съвсем друго и съвсем не така въз-вишено.

“Нашите” и “другите” са две извечни ипостаси на българския дух. Ще се поясня какво имам предвид. Едно време диктаторът Тодор Живков се хва-леше, че комунистите били постоили “две Българии”. Де да беше истина, но вождът на комунистите рядко изобщо разбираше какво казва. Общо взето често той или нищо не казваше, или просто казваше някаква глупост. България е една, но комунистите си я смятаха за своя, за нещо като “бащиния”. Те вина-ги са възприемали властта като огромна софра, на която яко се плюска. Тези именно герои след 1989 година успяха да “приватизират” България, да я заг-рабят, да я направят своя частна собственост. Защото какво е една страна ако не нейното богатство.

Днес комунистите у нас са капиталисти – впрочем, и в Русия е така. Стана така, че те заграбиха всичко и сега като говорят “България е наша”, това трябва да се разбира съвсем буквално. Да, “нашите” и “другите” са две извеч-ни ипостаси на българския дух – и това много ни е коствало.

Комунистите особено успяха да доведат до крайност и абсурд тази комуноидна по същество психология. “Той е наше момче, той е от нашите, дай да направим нещо за него и пр.” – така говореха другарите, и се уреждаха навсякъде. Така именно те успяха да заграбят всичко, цялото национално богатство. “Нашите” успяха да отмъкнат под носа ни нашата, общата Бълга-рия, и да си я направят своя. И сега си чувстват България съвсем своя. И като кучета си я бранят и не я дават никому. Приватизираха я, санким, България стана тяхна частна собственост. Днес България е тяхна, на “нашите”, и те нагло заявяват: “Нашата България”, и то тъкмо по начина, по който правят това руските олигарси, наричащи Русия “нашата Русия”. Руската и българската господстващи олигархии и генетично, и психосоматично, и идейно, и всякак имат един и същи корен. Всичко е еднакво у тях, спорно е само коя от тях е по-нагла. В това отношение конкуренцията между тях е огромна.

И ето че сега вече де факто наистина си имаме “две Българии” – “нашата” и “другата”. “Нашите” от другарското котило наричат България “наша-та България” и, както казах, разбират това съвсем буквално. Те затова си правят с нея каквото си искат. Тя си била тяхна, нима трябва да дават някому отчет какво правят с нея?! Ако поискат, могат да я харижат, примерно, на Русия, да я завещаят на руската олигархия. По-скоро не ако те искат, а ако руснаците я поискат, “нашите” като едното нищо ще им я дадат или завещаят даже. Те в това отношение имат исторически опит. За пет десетилетия бяха направили България московски вилает. По едно време даже почнаха да молят

8

московския си господар да ликвидира българската държава, а България да стане 16-та република на СССР. Тя, България, щом си е тяхна, те могат да си правят каквото си искат с нея. Нещо повече, те не само всичко българско и национално си смятат за свое, ами и европейските фондове си смятат за свои, за своя бащиния!

Ето сега фирмите не само на комуниста-ченге Доган, но и на цялата ни комунистическа олигархия ще се изпоядат кой повечко да лапне от фондо-вете. Като хиени се джафкат, ала все пак делят плячката: дори и Симеоновите хора нещичко поналапаха. Този казус със Симеон е българска екстравагант-ност: царят и царските хора имат голяма заслуга, за да стане така България да е тяхна, на олигархията. И някои сини, седесари де, се присъединиха към лапащите.

Тия, дето бяха подминати сякаш от голямото лапане, именно аутсай-дерите сред мутрите, сред милиционерите, сред ченгетата, сега, ето в тия последни две години, обединени около своя титан и народен любимец бат Бойко, също заявяват претенции да се наместят на софрата. Не че сега са били лишени от лапане, те също са били около трапезата, ала са им падали май само оглозганите кокали и трохите. Ето затова те сега справедливо се възмущават и искат да грабнат ножа, и хляба, и печеното, и вилицата. Като едното нищо ще го постигнат, защото успяха да заблудят доста хора, че уж се били възмущавали от голямото лапане. Бат Бойко уж бил борец срещу... оли-гархията: тука кораб през окото ми минава ли?! Тези неговите херои обаче също като другите, няма как, разглеждат България като своя. Те също гръмко крещят и се тупкат по космясалите гърди: “България е наша, нашата Бълга-рия!”. И те го разбират това съвсем буквално, да не си помислят някои, че го разбират идеалистически, не, няма такова нещо нема да се излагаме сега я! Коя обаче е “другата България”? Това сме ние, прецаканите, извозените, тия, дето позволихме на “нашите” да турят ръка на България и да си я почувстват като своя в един съвсем пазарен смисъл. Ние, хората от “другата България”, сме всякакви: сред нас има и мечтатели-нехранимайковци, и наивни лапниша-рани, и идиоти (като моя милост примерно!), които обичат силно свободата и демокрацията, но съвсем идеалистично, по най-възвишени ценностни подбу-ди, и много, много други. Ние, хората от “другата България” сме на път да станем една съвсем неорганизирана, отчаяна паплач, която изобщо не знае какво иска и която олигархията ни, “нашите” де, могат да си манипулират както си искат.

Олигархията ни има тотален медиен диктат и работи всекидневно по всеобщото опростачване на нацията ни, симптоми на което са следните фе-номени: Слави Трифонов е обявен за “морален стожер на нацията”; всеизвес-тният ви бат Бойко, знайно е, е обявен за “титан на мисълта” и “баща на бъл-гарската демокрация” (Чувам, че някои хора смятали бат си Бойка за "интеле-гентен"?! Майчице?!); вървим нататък, в този ред на мисли Тошо Тошев, агент Бор, пък е обявен за стожер на свободното слово и мисъл (Майчице!?); на бая

9

ви Вучкова пък е отредена ролята да бъде “народен трибун”, “вожд на онеп-равданите”, на “страдащата бедност”, нему отреждат мисията да бъде нещо като “съвременний български Цицерон или поне Демостен”, докато той, естес-твено, си е просто едно куку, едно плямпало, едно чене-мелница, което не може да спре; Сидеров пък обявен великодушно за “първи патриот на нация-та”, е, той играе ролята на непослушен, ама то е за балъците, а иначе си е в най-буквалния смисъл вдъхновен тъкмо от руско-нашенски комунистически пари; да продължавам ли по-нататък?! Нали загряхте, мои мили бавнозагря-ващи български реотанчета от “другата България” за какво всъщност става дума?!

Жестоко е положението на “другата България”, докато “нашата Бъл-гария” цъфти и процъфтява в най-пищни цветове. Нали сте гледали филма “Маргарит и Маргарита”, спомняте ли си Нерезанов от този вече стар, но много правдив български филм, който навремето другарите забраниха?! Ето, той именно символизира най-пълно образа-символ на “нашите”, дето цъфтяха и процъфтяваха и тогава, цъфтят и процъфтяват и сега. Е, във филма се наме-ри едно момче, което счупи главата на Нерезанов в радиатора на парното, но сега де ти вече такива герои?! Не, няма вече, пък и да има, то това много не помага: нерезановците сега у нас са страшно много! Тази напаст не може да бъде победена по този начин, с удряне на глави у радиатори. Трябва, ама не може. Или може, знам ли? Не знам какво е предвидила историята по този случай: как да си върнем Българията от тия, дето ни я заграбиха така грозно?

Знам едно: ще стане само това, което ние решим и пожелаем. Ние, хората от “другата България”, дето не сме крали, дето не сме лъгали, дето не сме мошеничили, а, напротив, дето сме от окрадените, от лъганите, от преца-каните, сме се обезверили дотам, че вече даже не ходим да гласуваме. Не вярваме хептен вече на демокрацията и на свободата дори. Казваме: "Да си чупи главата Българията, тя вече не е моята страна!", а не бива така да се говори. 70% от българите са от тази, от “другата България”, и те не идат да гласуват напоследък. Не гласуват, защото вече не чувстват България като своя, а това е страшно. Такива хора не чувстват България като свой дом, понеже наглеците от “нашата България” са се настанили сякаш даже и в дома им (чрез медиите!) и ги унижават всеки Божи ден.

Нетърпимо е станало вече – но само за ония, които имат все още ня-какво здраво чувство, в това число и морално. Най-лошото е, че поради “про-миването на мозъци”, и то не от вчера, а от десетилетия, огромната част от нацията вече е хептен извратена даже в чувствата си, загубила си е даже усета! Днес в истината у нас почти никой не вярва. Сега лъжата у нас всекид-невно триумфира. Казах, не е случайно това, че на такива даже бат им Бойко им бил изглеждал “интелегентен”. То на такива и Слави Учиндолски им изг-леждал честен, ама нима е така?! На такива и бая им Вучкова изглеждал нор-мален, ама така ли е и това?!

10

Аз, признавам се, на моменти също се отчайвам. Не зная какво да мисля. От една страна вярвам, че България върви по верния път – европейски ценности, права на човека, пазарен строй. Надявам се, че пазарните сили ще дръпнат нещата напред и дотам, че олигархията ни да не може повече да ни прави на просяци като е сега. Надявам се да заживеем един ден нормално – е, не аз да го доживея този ден де, а поне детето ми или неговото дете.

Но от друга страна като гледам “демокрацията” ни колко е демокра-ция, “пазарът” ни колко е пазар, “акълът” ни колко ни е акъл, като гледам как си играят с нас и как се издевателстват с нас всеки ден, признавам си, на момен-ти силно се отчайвам. Как да не се отчаеш когато примерно държавен глава ни е един доказан лъжец: агент Гоце. Или че премиер ни е съветският гражданин Серьожка Дмитриевич – кажете, как да не се отчаеш като ги гледаш тия какво правят с нашата, да, с нашата България!!! Не с другата, ами с нашата: как допуснахме нашата България да стане тяхна, а пък ние да се свием подло и страхливо в ъгъла, в ъгъла на “другата България”?!

Приятели от “другата България”, дайте да се освестяваме вече, вре-ме е, а? Кажете нещо де?! Дайте нещо да направим, стига сме мърморили, как мислите, възможно ли е това?! Да мърморим и да се оплакваме го можем, дайте да проверим дали можем да направим нещо реално, а, какво ще каже-те? Да се опитаме да променим злия развой на нещата, да почнем да се чис-тим от тази напаст, от тази наглост, от тази руско-комунистическа сволоч, която ни дави все едно не сме хора, ами сме да не казвам какво. Как мислите, можем ли изобщо да направим нещо, или всичко е безнадеждно?!

Надежда винаги има, но се иска ние да повярваме в себе си, сиреч ние да станем поне малко от малко по-надеждни. Надеждата всъщност е в сърцата ни: затова нека да погледнем какво имаме в сърцата си, мои приятели от тази наша онеправдана, потисната, изнасилена и насилвана всеки ден България. Нашата, другата България де, щото България като такава, оказа се, вече май съвсем не е наша. Но от нас зависи да си я върнем – ако го поискаме силно, нищо не може да ни спре. Тогава наглеците ще се разбягат и скрият по дупките като най-жалки плъхове. Но да не направим така разбягването им да дойде едва тогава, когато корабът, наречен България, почне да потъва. Не трябва да допускаме поне това. Или то вече е започнало?! Нима дотам стиг-нахме вече?!

11

Политически лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на продажни популистки спекуланти

Добре известно е, че у нас голяма част от природонаселението е по-

датлива на всякакви лъжи и илюзии, от което именно се възползват упомена-тите леви шмекери и толкова гнусните популисти. По тази причина в послед-ните години България стана средище на неудържимо-буен цъфтеж както на лявото политическо лъготене, така и на най-наглия популизъм, на най-безочливата демагогия. В резултат българската популация е крайно отвратена кажи-речи от всичко, от политиката, от политиците, от партиите, дори и от самата демокрация, накрая и от свободата по принцип и изобщо. Тия настрое-ния обаче са манна небесна за лъжльовците и популистите, които сега изжи-вяват нов подем. От което излиза, че справянето с тази напаст из българските предели е все по-проблематично.

В тази връзка тази сутрин ми хрумна идеята да опитам да изработя един популярен политически лексикон за разпознаване на левите политически шмекери и на най-безскрупулните популисти, който може да е особено поле-зен в очакващите ни дни и месеци на най-гнусно ляво-популистично полити-ческо лъготене. Просто ми се иска да направя списък на ония коварни думич-ки, които са особено приятни на левите и популистки лъжльовци, и с които те успяват да прелъстят средностатистическия нашенски наивник. Който много по-късно успява да се освести и да осъзнае, че отново са го преметнали, ала след време забравя всичко и отново и отново е все по-податлив за възприе-мането дори на най-изтърканите лъжи и красиви популистки обещания. Аз отдавна се каня да започна една серия от статии, свързани с политическия избор и политическата култура на природонаселението ни, в които да изтълку-вам и разнищя най-основателно същината на най-важните явления и законо-мерности както на политическото говорене, така и на политическото действие. Ето сега с работата по този лексикон начевам изпълнението на тази своя назряла задача

Най-лесният начин за откриване на ключовите думички, явяващи се каркас на лявото политическо лъготене, е да се вземе някоя по-фундаментал-на реч на някой по-видающийся негов представител, примерно на президента Гоце Първанов, който се е усъвършенствал дотам в безскрупулното лъготене, че заслужава титлата на най-изтънчен ляв словесен еквилибрист. Проблемът обаче е, че Гоце Първанов в последните години сякаш изпадна в ужасна криза в туй отношение, понеже изглежда стигна до най-тъпия възможен край, който можеше да го сполети: той вече даже и сам не си вярва на това, което говори, а какво ли пък остава някой друг да му повярва?! В резултат нашият уважаван държавен глава бълва вече само съвсем несвързан поток от най-безсмислени лъжи, т.е. той, горкият, достигна до най-висшето ниво на лъженето заради самото лъжене, това, впрочем, вече е връх на изкуството на лъженето, поради което е съвсем неподходящ пример за моя лексикон, който все пак трябва да

12

съдържа ония думички, които, подобно на въдица, трябва да служат за захап-ване от най-баналните, малоумни, наивни и съвсем заспали български шара-ни.

Доста перспективен в отношението, което мен ме интересува, е лъж-ливият и склонен към всякакво хулиганство съветски малчик Дмитрич, който се подвизава в последните години като премиер на многострадалная Республика Болгария. Тоя специално може да говори с часове, без нищичко да каже, но го казва така, че особено крайно склерозиралите червени бабички постоянно по време на говоренето му си бършат сълзите и сополите, бликнали съвсем спонтанно и в израз на умиление пред красноречието му; напоследък в туй отношение имахме даже трагичен инцидент, когато 83-годишен фен на слово-охотливия ни премиер, само като зърнал красивите му и нежни велеречиви устенца, до такава степен се развълнувал, че сърцето му не издържало, и човечецът починал, Бог да го прости - нали четохте във вестниците тази тро-гателна и милозлива информация?! Същият този Дмитрич успя да сащиса в последно време не кой да е, ами дори самия Брюксел, като се изяви до такава степен с нахалството си, че брюкселските чиновници вече ги втриса, като си представят, че отново може да им се наложи да изслушат някоя дълга и пре-дълга реч на болгарский премиер; горкият Барозу най-много пострада в туй отношение. Та давам тия примери, за да покажа с колко трудна задача съм се заел, дръзвайки да почна тази сутрин писането на един по-опростен полити-чески лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на най-гнусни популисти и демагози също.

Но ще се опитам, какво да правя. Ще разделя задачата си на два ас-пекта: да посоча първо най-употребяваните правила на нищонеказващото ляво-популистко лъготене, и, на второ място, да изброя някои ключови думич-ки, които, като се повтарят порядъчно смесени и омесени, да ни подсещат, че пред себе си имаме изпечен ляв лъжец-популист-демагог.

Правилата и термините на лявото и популистко лъготене са: ● Натрапчивата, устойчива употреба на местоимението в множест-

вено число "НИЕ" (в смисъл "ние ще направим...", "ние ще създадем...", "ние ще работим..." и пр.) е точен белег, че пред себе си имаме един ляв полити-чески лъжльо или безскрупулно-нагъл популист; за сравнение ще кажа, че десните политици се познават по това, че казват "аз", примерно "аз ще напра-вя..." и пр.;

● Когато някой политик постоянно говори за "хората", за някаква си там маса от безлично-тъпи и презрени "хора", на които той фалшиво се умилк-ва, това означава, че пред себе си имаме изпечен ляв лъжльо или гнусен популистки спекулант;

● Предпочитането на формата на бъдещото време пред сегашното, именно употребата на магическата частица "ЩЕ", когато се употребява най-настойчиво, също е показател, че пред себе си имаме ляв или популистки шарлатанин, който нещо се опитва да ни баламосва и будалка;

13

● Когато някой политик злоупотребява с т.н. "позитивни думички", именно говори все за "градене", "строене", "постижения", "успехи", "красноре-чиви резултати", "величави подвизи", "народните копнежи" и пр., и т.н., и ала-бала, това означава, че отново става дума за безпардонен ляв лъжльо и попу-листки подмазвач, който, разбира се, все гледа да ни изработи така, че белким му поверваме;

● Ония политици, които постоянно сторват мили очи на народа, които се умилкват на "народното цяло", които реват с цяло гърло, че непрестанно работят за "народното добруване" или за "общественото благо", такива поли-тици няма как да не са леви шмекери и лъжльовци - или пък няма как да не са най-гнусни демагози, стараещи се да приспят чувството за истина у гърдите на наивния гласоподавател;

● Ония политици, които постоянно изпадат в крайно отвратително самохвалство – "Ний сме истинските българи!", "Ний сме най-социално загри-жените!", "Ний ще ви оправим, мамицата ви, само да ни паднете!", "Ний посто-янно страдаме с вашите страдания!", "Ний сме като вас, ний сме най-обикнове-ни хора от народа като вас!" и пр. – такива политици няма как да не са най-гнусни леви лъжльовци и популисти;

● Политиците, които се натискат все да помагат на тоя или оня, но не, разбира се и опазил Бог, на конкретен жив човек, който си има име, а на цели слоеве, примерно на "социално слабите", на "бедните", на "унизените и оскърбените", на "живеещите в мизерия", на "народните низини" и пр., като тяхната "помощ", разбира се, е все виртуална, сиреч е в бъдеще време, такива политици, знайно е, са си най-банални леви и популистки лъжльовци;

● Политиците, които крещят, че като вземат властта, всекиму нещич-ко ще дадат, т.е. ония, които залагат на даването, значи спекулират най-нагло с желанието на хорицата-шарани да получават наготово от държавата на разни и всякакви благинки (по-висока пенсийка, по-високи заплати и пр.), раз-бира се, са си най-обикновени леви лъжльовци и най-безсрамни популисти;

● Когато един политик набляга на социалното в противоположност на индивидуално-човешкото, т.е. когато той борави с тоталности от типа на "на-родът", "масите", "хората", "ний", другояче казано, оня политик, който злоупот-ребява с думички като "общество", "социум", "социално", "обществено" и пр., такъв политик си е най-безцеремонен ляв лъжльо и гнусен популист.

И така нататък, този списък няма как да е завършен, аз към него ще прибавям нови дефиниции, стига да ми се открият по-ясно в съзнанието. Предлагам и вие да предлагате ония черти на лъжльовското ляво говорене, които са ви направили впечатление – ще ги прибавим към списъка, та да сът-ворим заедно един пълен комплект от термини и принципи, които в съвкуп-ността си ще обособят неизбродимата вселена от леви лъжи, шмекерства, спекулации, увъртания, извратености и пр.

14

Инициатива за учредяване на Дискусионен клуб за подкрепа на демокрацията и на европейската ориентация на България

Нещо наистина трябва да се прави в това мъртвило. Престъпление е да се стои със скръстени ръце и да се чака – сякаш нещо може да ни падне от небето и вкупом да ни спаси!

В тази крайно тежка и злокобна ситуация, в която беше докарана българската демокрация, трябва да се съпротивляваме, трябва много да ра-ботим за спасяването й: как изобщо можем да чакаме, защо стоим, какво тряб-ва да се случи, та да се размърдаме масово?! Не само можем, но и сме длъж-ни много неща да направим за да докажем и пред себе си, че не сме се при-мирили и че нямаме намерение да се примирим.

Затова предлагаме да се учреди граждански клуб за подкрепа на де-мокрацията и на европейската ориентация на България.

Смисълът на тази инициатива е лесно постижим от хората, които са съпричастни на случващото се у нас, които са ангажирани, които не са склонни да стоят със скръстени ръце и спокойно да наблюдават издевателствата, на които всекидневно сме подложени от управляващата олигархична върхушка и от слугуващите й медии. Длъжни сме в тази ситуация да се съпротивляваме, да се борим, поне да "мърдаме". За да не излезе, че самите ние сме подобни на мъртвешки трупове, че сме изтощени, че сме се примирили. Да докажем на наглеците, че не сме склонни да ги търпим безкрайно.

15

Предлагаме да учредим свободен дискусионен клуб на граждани, на студенти, на ученици, на интелектуалци с европейско мислене и манталитет, който да помогне за радикализация на настроенията, та да подкрепим и да вдъхнем сили на издъхващата, на омаломощената, пък макар и така млада, ала толкова несретна българска демокрация.

Смятаме, че е наш дълг да направим нещо и да покажем, че нямаме намерение да се примирим, т.е. че сме твърдо решени да защитим демокра-цията си.

Идеята е да се съберем на 14 февруари 2009 година, в Пловдив, в старата сграда на ПУ, от 11 (?) часа и да открием първия Граждански дискуси-онен клуб за подкрепа на демокрацията и на европейската ориентация на България. На учредителната сбирка каним всички милеещи за съдбата на европейска България и на българската демокрация граждани. В свободна академична и толерантна обстановка ще обсъдим ситуацията и ще предложим ония инициативи, които като граждани и като общество сме длъжни да предп-риемем, за да противодействаме на крайно неблагоприятните тенденции в съвременната българска действителност. Надяваме се, че ще дадем пример и че такива клубове ще бъдат учредени във всеки български град, университет, населено място.

Приканваме също и най-ангажираните блогъри и участници по фору-мите в интернет в Пловдив и страната, които са склонни да подкрепят учредя-ването на такъв клуб, не просто да подпомогнат популяризирането на идеята, но и лично да участват в учредяването на клуба. Лични покани към никой няма да отправяме, всеки, които сам пожелае да се включи, който разбира смисъла на тази инициатива, който се чувства съпричастен, нека да заповяда на учре-дяването.

Защото в ситуацията, в която се намираме, е престъпление да не се прави нищо. Ние като български граждани сме длъжни да реагираме, защото от днешното управление са застрашени наши най-коренни интереси. Неиз-бежно трябва най-напред да си отговорим на следните въпроси:

● Застрашена ли е българската демокрация? ● Застрашени ли са наши коренни граждански и човешки свободи? ● Застрашена ли е европейската ориентация на България? ● Защо допуснахме господстващата у нас олигархия да наложи на

нацията своя пълен медиен монопол? ● Как стигнахме дотам гражданското общество у нас да е съвсем

омаломощено, отчаяно, апатично, приспано, дезангажирано спрямо бъдещето на собствената си държава?

● Това, че сме най-бедната и най-корумпирана страна в Европейския съюз, смущава ли ни поне малко – или смятаме, че е "в реда на нещата", че е "непоправимо"?

● Можем ли да търсим изход от създалото се крайно тежко положе-ние?

16

● Можем ли да съдействаме за така необходимата промяна? И много други въпроси от този род могат да бъдат поставени – и мнозина всеки ден най-тревожно и настойчиво ги поставят – най-вече в блоговете си и по форумите (почти няма къде другаде: медиите са под похлупака на прави-телството!).

Отговорът на всички тези въпроси не може да е друг освен този: Да, можем и трябва да реагираме! Да, можем и трябва да търсим изход от тежката ситуация! Да, като граждани на Европейския съюз се чувстваме унизени, защо-

то са застрашени наши най-фундаментални граждански, човешки и политичес-ки свободи!

Да, застрашена и омаломощена е българската демокрация! Да, трябва да направим нещо, за да я спасим, за да я поставим на

крака, за да си я отвоюваме обратно! Да, при толкова много безобразия на арогантната власт е престъпле-

ние да се стои безучастно, малодушно, с отпуснати или скръстени ръце, да не се противодейства, да не се съпротивляваме - сякаш сме безмълвни жертви!

Да, трябва да извоюваме достойнството си като човешки същества, като граждани на европейска България, а това може да стане само като защи-тим правата си, първото сред които е правото на достоен и човешки живот!

Плурализмът и толерантността изискват различните инициативи за противодействие на пагубната ситуация да се подкрепят и насърчават. Всички сили в общността, които искат промяна, трябва да се обединят, за да стане промяната факт. Иска се единодействие на демократична опозиция в Парла-мента с различните демократично и проевропейски настроени сектори на гражданското общество: разцепленията, личните лидерски амбиции, раздори-те и пр. в тази ситуация са пряка подкрепа на статуквото; те и затова са така приятни на арогантната власт.

Дискусионният клуб ще кани за лекции, беседи и за участие в диспути най-изтъкнати експерти в различните проблемни области на обществения живот, политолози, социолози, философи, психолози, активни и водещи поли-тици, журналисти и пр. Клубът ще стане място за търсене на оптимални и реалистични решения на нелеките проблеми, които са назрели и чакат нашата адекватна реакция.

17

Оптимистични размисли на един избирател с десни убеждения

У нас напоследък сякаш се счита за проява на "най-висш вкус" и съ-що на извънредна модерност това да се хвалиш, че нямаш никакви убежде-ния; било демодирано да имаш ценности и убеждения и открито и смело да ги заявяваш. Съобразно това незабавно почваш да се издигаш в очите на окол-ните ако се захванеш да тръбиш подобно на бая си Вучкова, че "всички са маскари", че "нема лево и десно", че не трябва да се гласува, щото, предста-вете си, "нема смисъл". Аз пък в това отношение съм крайно архаичен и смея не само да заявя, че имам свои убеждения и ценности, но и дори че ясно съз-навам кои са те. Ще се опитам да изразя своето разбиране, та белким и други хора изобщо зацепят за какво става дума.

Нещата са крайно прости и е непростимо на живееш в 21 век и да не си даваш сметка за тях. Защото всеки от нас е човек и гражданин, живее заед-но с много други хора в една голяма общност, в която нещата трябва да бъдат поставени така, че всеки от нас да има условия и шансове за успех, за устрой-ване в живота, за замогване. Онова, което е важно за нас като човешки съ-щества, и което аз особено високо ценя, е моята свобода, правото ми във всеки миг да избирам, сам да определям бъдещето си. Ако някой друг се опит-ва да ме съблазни да му подаря свободата си, обещавайки ми, че ако го сторя, той самият или пък "държавата" щели се погрижат за мен, аз тогава откривам, че това е чисто и просто една широко разпространена лява лъжа, на която никога няма да се поддам: свободата аз самия да определям живота си е мое най-драгоценно завоевание, от което няма да се откажа никога.

Ето че аз разбирам, че съм привърженик на една модерна дясна по-литическа философия и стратегия на живота. Не искам никой да ме носи на ръце, да се грижи за мен, да ме "оправя" и пр.; аз просто не искам държавата,

18

нейните чиновници, пък и други, уж загрижени за мен хора, да ми се месят в живота и да ми пречат – тупкайки се по гърдите, че това било по "най-благородни подбуди". Моят принцип е: "Човешкото – човеку, кесаревото – кесарю, Божието – Богу", което значи, грубо казано, че всеки трябва да си гледа работата, а не да се меси в чуждите дела. "Всекиму – своето, всекиму – неговото" е принцип, от който не трябва да се отказваме, напротив. Искам държавата ми да е добре устроена, да има справедливи закони и действащо правосъдие, всеки, който вреди и накърнява чуждата свобода, да си получава заслуженото.

Чиновниците, пък дори и министрите ("министър" на латински значи "чиновник"!) да си вършат работата, за която аз, техен работодател, им пла-щам (от събраните от нас, гражданите, данъци иде тяхната заплата). Държа-вата не ми е господар, нито пък чиновникът, нито пък министърът, напротив, те са слуги на гражданите и народа; не аз завися от тях, а те от мене. Затова ако някой чиновник почне да ме изнудва да му дам рушвет, ще има да взема: живота му ще почерня, но пари от мен той няма да види. Корупцията, която разяжда държавата ни – живеем в най-корумпираната страна не само в Евро-пейския съюз! – ще се намали само когато ние, гражданите, се разбунтуваме и почнем да не даваме рушвети.

Това са моите базисни ценности и не се срамувам че заради тях съм бил "немодерен". Аз вярвам в универсални човешки традиции и норми на живот, като на първо място сред тях поставям моралът, нравствеността, която ни прави човеци. Смятам, че да си човек означава тъкмо това: да не обръщаш гръб на духовното, да не се превръщаш в презрян материалист, напротив, да се водиш в делата си най-вече от по-висши нравствени подбуди. Да не вредиш на другия човек, да цениш свободата, достойнството, суверенността му – и тогава и той ще ти се отплаща със същото. Иска се толкова малко: просто да се уважаваме и да не си пречим. И да не си завиждаме, напротив, да се рад-ваме на успеха на другия. И да работиш здраво, разчитайки само на себе си, на своите таланти и сили; да не чакаш подаяния, милостиня и трохи от никой, особено пък от държавата. Ако почнем да спазваме тия най-прости норми на цивилизован живот, едва тогава страната ни ще се устреми към просперитета, едва тогава ще почнем да се разделяме с бедността и недостойнството.

Та аз като човек с десни ценности и убеждения съм противник на ля-вата лъжа във всичките й измерения, метаморфози и ипостаси. Лявата лъжа е многолика и най-коварна. Когато някой кандидат за власт почне да крещи на площада "Повервайте ми, дайте ми властта и аз ще нахраня гладните, ще помагам на бедните, ще се погрижа за слабите, държавата ни трябва да е "социална", ("Аз съм социален президент!" и пр.), никой няма да бъде изоста-вен на произвола, жертвайте свободата си, подарете я на мен, пък аз ще ви оправя и пр.", то тогава аз мигом разпознавам лявата лъжа и не се подавам на такива коварни съблазнители. Защото те имат обичая благодарение на власт-та само себе си да устройват – на цената на всевъзможни измами, кражби,

19

злоупотреби; а пък гласувалите за тях наивници винаги им се налага да пият само по една чаша студена вода и да дебнат следващия си "спасител" и "чу-товен херой"!

Тази е моята политическа философия. Това са моите ценности, които аз определям като десни. Това искам да чувам от десните политици, от поли-тиците, които се зоват "десни" и имат претенцията да представят "десницата". И какво искам сега аз от тях, какво ние, десните избиратели, очакваме от тях в този момент?

В последните 8 години у нас младата ни демокрация беше превърна-та в шоу на лъжливи кресльовци и в шумна, най-пошла и безнравствена чал-готека. Ужасни злоупотреби извършиха управниците от две правителства, все излизащи с претенцията, че ще ни "оправят" ако им "поверваме". Някои им поверваха и пиха по една чаша студена вода. Вместо да бъдат използвани предимствата на европейското членство, управляваната от ченгета и леви шмекери България пропусна златни шансове: бедността винаги е следствие на левите лъжи, недостойнството също. Властта се подиграва с гражданите, а те даже не усещат това; ако пък го усещат, роптаят глухо, мърморят, ала не намират сили да излязат масово на улицата и да накажат арогантните и само-забравили се управници. Шири се ужасен политически нихилизъм в масовото съзнание, медиите са под олигархично-правителствен контрол, страната ни стана руски "троянски кон" в ЕС, демокрацията ни е трафаретна, целта на кукловодите явно е да бъде дискредитирана самата демокрация, самата сво-бода и принадлежността ни към европейския жизнен свят, определян от най-хуманни и свободолюбиви принципи.

Десните сили у нас са разединени, но ще бъде грях да не признаем, че вината за това състояние е и на нас, избирателите. Въпреки всичко в тия години ние в Парламента имахме една принципна и непреклонна опозиция, представлявана от традиционните десни партии ДСБ и СДС. Опозицията вътре и отвън Парламента в създалата се крайно тежка ситуация е длъжна да надмогне всички различия, да се обедини по всевъзможни начини, за да ка-турне от властта БСП и ДПС. Които във всичките тия 20 години на прехода бяха най-деструктивна и вредна за просперитета на нацията и за европейската ни ориентация сила, а пък през последните години го доказаха така явно, че трябва да си кръгъл идиот ако не си го разбрал още.

Ако около традиционните десни партии възникне една мощна пре-дизборна коалиция, основана на принципи, програми и ценности, т.е. създаде-на върху идейна и ценностна близост (за мен това е най-сигурния критерий!), то това ще изиграе решаваща роля за промяна на окаяното статукво в страна-та. На ГЕРБ, имащ претенцията да е млада дясна, проевропейска и реформа-торска сила, трябва да му се даде шанс да покаже какво наистина е. По тази причина в бъдещия Парламент на всяка цена трябва да се състави едно дяс-но-центристко парламентарно мнозинство, което да избере правителство на основата на проевропейска и действена програма за преодоляване на послед-

20

ствията от кризата, за ускорен растеж, основан на ефективно усвояване на евросубсидиите и целия ресурс на страната.

Аз съм уверен, че само едно такова дясно правителство има шанса да направи от днешна България една просперираща европейска страна, с доволни от живота си граждани, с постоянно растящ жизнен стандарт, с дейст-ващо правосъдие; точно такова правителство може да пречупи гръбнака на организираната престъпност. Разбира се, за тази цел трябва предсрочно да си иде проруският ни президент Първанов, който в тия години има важна роля за провалянето на европейското ни членство, за ужасните злоупотреби на власт-та, за невижданата корупция, в която той лично участваше, за олигархичния триумф, превърнал страната ни в подобие на така любимия му Узбекистан – и на "Матушката" му Русия, естествено.

Така виждам нещата аз, един обикновен избирател. Мисля, че е реа-листично да се сбъдне това, което, предполагам, не само аз желая. То се желае от всички разумно мислещи българи в този момент, то е повеля на историческия момент, в който страната ни се намира. Но ще стане това, което направим ние, българите с европейски ценности и манталитет. Как ще стане ли? Ами лесно: ако всеки от нас най-настойчиво разговаря с поне 3-4-5 "разо-чаровани от демокрацията" свои близки, познати, приятели и ги убеди че е важно да идат да гласуват за десните сили. Само тогава наистина ще се сбъд-не това, което сме длъжни да направим за нашата България.

Промяната на ужасното статукво трябва да е наше, на гражданите, дело. Политиците, пък макар и десни, без нашата подкрепа не могат да напра-вят нищо. Един съюз на гражданите с проевропейски мислещите десни поли-тици ще се превърне в силата, която отново ще извади страната от кризата и ще преобрази нашата така поругана от досегашните си управници България. Зная, че това е възможно, защото вече сме го правили: защото "където е текла вода, пак ще тече"! Амин!

21

Импресия по Бокачо или единственото средство български министър да си подаде оставката

Тази сутрин попаднах в архивите на компютъра си на една моя книж-ка, наречена Алманах по личностно развитие и гражданско образование, която си стои неиздадена по финансови причини; разлистих я, зачетох се тук-там, оказа се, че някои неща, въпреки че книгата и писана отдавна, преди повече от 7-8 години, звучат страшно актуално. Примерно се зачетох в един мой файлетон, писан отдавна и то за един литературен конкурс, в който обяс-нявам по най-убедителен начин какво е единственото ефикасно средство министър Румен Петков – вервам, го помните! – да си даде оставката, която в един момент му я искаха всички, ала той не я даваше и не я даваше, та се наложи Европа да се намеси да си я даде – но и тогава немаше да си я даде ако не се бяха случили описваните от мен във фейлетона фантастични съби-тия. Понеже този въпрос, за оставките на министрите, у нас е вечно актуален, у нас наистина който е станал веднъж министър след това вече няма душевни сили да си подаде оставката, съвсем нищожни са изключенията от това пра-вило (примерно Хр. Иванов наскоро си даде оставката сам, но какво да кажем за другите ни прогресивни министри, които са готови най-свидното си дадат, но не и оставчицата!), та думата ми е, че понеже този вълнуващ въпрос за министерските оставки, потретвам, е вечно актуален, решавам ето сега да препубликувам файлетона си, за да убедя скептичната публика, че и у нас такова чудо, именно влюбен в поста си министър все някак да си даде остав-ката; ето как понякога става това, четете, дивете се:

22

От великото до смешното има само една крачка. Това са думи на са-мия Наполеон. Ще илюстрирам със своя разказ колко прав е бил великият мъж. И то с една случка от нашето така скучно ежедневие.

У нас всички все по-често се питат: аджеба, какво ли ще трябва да се случи в държавата, че един министър да вземе, та да си подаде оставката? Това е въпрос, който напоследък взе кажи-речи непрестанно да мъчи многост-радалното и многотърпеливо българско сърце.

Наистина, има доста храна за размисъл в тази насока. Ето, да речем министърката на бедствията. Станаха не едно и две наводнения, избухнаха пожарища, снегове и лавини ни затрупваха, случи се дори по време на най-екстрена за държавата ситуация дамата да си отмаря на плажа в странство, и нищо. Доказа се, че парите за възстановяването след една серия от наводне-ния са изчезнали по бездънните каси на партията на самата г-жа министърка, и пак нищо. Министерства си наперената дама и не й пука за нищо. Накрая всички се примириха и за да се поуспокоят поне малко почнаха на говорят, че Емел Етем не просто е министър на бедствията, ами самата тя е най-голямо бедствие. Пък после забравиха за нея, понеже станаха още по-скандални случаи: всяко чудо у нас, знайно е, е само за два-три дни…

То кой ли да хванеш министър все тая: сякаш се надпреварват кой повече гафове да направи и напук на всички пак да си остане на поста. Ето примерно образователният министър оцеля след историческа по мащабите си стачка на учителите, и дълго време беше водач сред министрите по арогант-ност и нахалство. Самият премиер пък лъга и усуква всекидневно и най-откро-вено през стачката, че не трябвало да се пипа от “излишъка” в бюджета, щото ако се пипне и стотинка щяла да настъпи икономическа катастрофа в държа-вата. А месец по-късно забрави тия неща, и направи така щото близо 2 мили-арда лева да бъдат пръснати за каквото сварят министрите: такова яко и спешно харчене – ами не е шега, на ден по 100 милиона трябваше да бъдат пръснати! – държавата ни не помни в цялата си история. Ала ето че премие-рът не само че оцеля, ами и продължава да си ни дарява с милата си като на прогимназиальная девочка усмивчица всяка вечер по телевизията.

Не знам още на кой министър да се спра, толкова са много сгафили-те, че изборът е пребогат. Ето нещо съвсем прясно, именно случаят с изгоре-лите като факла наши сънародници, имам предвид случая във влака София-Кардам. Министърът каза, че няма да си подаде оставката, и удържа на дума-та си: и тоя е голям кандидат за титлата пръв гьонсурат на республиката ни! Самият президент пък по време на траура за изгорелите беше засечен да се развлича с отстрел на вълци из гората, ама и нему се размина: за него поне сме претръпнали, щото сме му свикнали да ни лъже както му скимне. Минис-търката на социалните грижи Масларова се оказа, че облагодетелствала с поръчки фирмата на свои най-близки роднини, ама нищо; тя е същата, дето изкрещя на пенсионерите: еее, ама и вие пък не се наядохте най-после! Или нещо от този род беше казала, знам ли, помня ли вече?! Ама нищо, пак си

23

министерства сякаш е вечна. Спряха ни финансирането по куп програми от Европейския съюз, злоупотребите с власт и пари са повсеместни, ония от Брюксел се видяха пишман че са ни приели, но нищо, никой не си подава оставката…

Ала ето че има един министър, който напоследък разби всички гьон-

сурати от министерския съвет, и това е ненадминатият Румен Петков, шефа на МВР-то. За него си знаехме, че е замесен в разни далавери, че е следствен и подсъдим, ама никой не възропта когато го туриха за министър: явно се е сметнало, че оня, дето сам е намесен в престъпления, изглежда най-добре ще гони престъпниците! Щото тук си е Ориент, не е шега тая работа! И после се почна една серия от гафове, която не е за разправяне. Какво ли нямаше през годините на славното му министерстване: и екскурзии по яхти, платени от не знам си кой бос на мафията, и пребиване до смърт на гражданин при арест, и полицаи застрелваха хора при упражнения по волна стрелба в близката гора, и пребиване на фоторепортери, и куп неразкрити убийства, и всякакви други нарушения на закона от напетия министър, който по едно време по своя си инициатива почна да вади досиета и компромати срещу който му скимне. Накрая дойде и сагата Куйович-Муйович-Уйович, която дори и самият Шекспир не би могъл да съчини: оказа се накрая, че не само двама главни секретари на МВР, назначени от Р.Петков, са уличени във връзки с мафията, ами че дори и той самият се бил срещал с “оперативно интересни лица”, сиреч с бандити, с мафиоти!!! Ала министърът продължава да ни се хили от екраните всяка ве-чер, и не ще ли да си подава оставката, та не ще. Но ето че най-после се обя-ви конкурс за да се изобрети какво трябва да е онова невероятно струпване на

24

обстоятелства, при които, да речем, ето този примерно министър-първенец да си подаде оставката. И занемя цялата интелектуална мощ на нацията в раз-мисъл по този казус, и почнаха да се пишат какви ли не прочувствени и умни разкази, с които куп кандидати се бореха да спечелят конкурса. Ето че и аз, скромен писач, искам да участвам в конкурса, и не само искам да участвам, ами и ще се боря да го спечеля. А моето решение на заплетения казус е абсо-лютно просто. Та значи ето краткия мой сюжет, ненадминат обаче по досто-верност и правдоподобност.

Министърът Петков тази вечер яката се беше насмукал в едно най-луксозно столично заведение, където ходеха само хора от висшия елит. Той, министърът, знайно е, обичаше да си посръбва и то без мярка: всички помнят оня случай в Плевен когато тогавашният кмет Румен Петков е бил засечен, здравата натаралянкан, да се облекчава в градския фонтан! Абе пикаел си човекът във фонтана, човещинка е това, какво чудно има?! Та и тази вечер същият беше толкова пиян, че едва се качи в служебната кола, която го подка-ра към софийското му жилище.

А в това време един нашенец, живеещ в стара къща наоколо, излезе на лунна светлина да подиша въздух и да се порадва на градинката си, пълна с цъфнали пролетни цветя. Тоя нашенец беше романтик и най-голям почита-тел на цветята. И затова навсякъде в градинката си беше насадил всякакви цветя. Най-голямата му гордост беше дъхавият здравец, насаден току-до оградата, състояща се само от железни пръти. Стигна обаче тази вечер до оградата си нашият романтичен любител на цветята, ала дочу нещо и му се наложи да приклекне в тъмното.

Защото в това време на министъра, естествено, зверски му се допика и той заповяда на шофьора бързо да спре. Шофьорът спря, а министърът чевръсто изприпка до близката оградка, където блажено започна да се облек-чава. Ала за зла министерска участ нашият герой почна да пикае направо връз тъй милия на сърцето здравец на другия наш герой, който клечеше наблизо в тъмнината! Знайно е какво последва, нали? За тия, дето нямат достатъчно въображение и затова не се сещат сами за сюблимното продължение на тази сърцераздирателна нощна история ще ми се наложи да я щрихирам с неуме-лите си умения за писане на разкази.

Вбесеният наш сънародник със здравеца като видя какво прави няка-къв си там пияница скокна и хвана г-н министъра право за топките! Той, разби-ра се, не знаеше, че това е самият всемогъщ министър на вътрешните работи, който си имаше склонност да се облекчава гдето попадне. Защото ако знаеше едва ли би се решил на такава героична постъпка; ако знаеше щеше, разбира се, да прежали здравеца и да си закюти. Но понеже беше тъмно, той нямаше възможността да се отклонява с такива мисли и затова сграбчи, както казах, г-н министъра право за увисналите му топки!

Министърът се изпъна мирно пред оградата сякаш е забелязал, че от другата страна е минал самият върховен главнокомандващ: тъй здраво го

25

стискаше за топките оня наш готов на всичко за здравеца си героичен съна-родник! И в този момент започна преинтересен диалог между заклещеният министър и притежателя на тия безжалостни клещи, които стискаха министер-ските топки:

– Какъв си ти бе, я ме пусни бързо! – едва простена г-н министърът. – Какъв съм ли, ще ти кажа аз какъв съм, мръсник такъв! Ще ми пикае

той в здравеца, ще ти дам сега да разбереш кой и какъв съм! – отвърна геро-ичният наш сънародник.

– Ей, човече, моля те, не стискай така, причиняваш ми адска болка! – изстена министърът.

– Да не стискам ли, та аз затова стискам, за да боли?! – отвърна лю-бителят на цветя, който се оказа, че има яки мускули тъкмо заради системното използване на копачи и мотики в цветовъдството. И за да покаже силата на мускулите си стисна два пъти по-силно сплесканите вече министерски топки.

Министърът изстена яко и тихичко почна да вие, понеже го беше срам да не го чуе някой от охраната, вече блажено похъркваща си в министер-ската кола.

– Ей, идиот, пусни ми топките бе, аз не съм кой да е, моля ти се, ти човек ли си! – изви жаловито министърът на вътрешните работи на България.

– Нема значение кой си, който пикае в здравеца ми ще му размажа топките ако ще да е самият Румен Петков! – отвърна нашенецът, който току-що беше гледал късните новини по телевизията и беше все още под прясното впечатление на съобщенията за безобразията на същия този министър.

– Стой, не стискай повече, ще ти кажа кой съм, отлаби само малко менгемето – изскимтя нашият многострадален министър, на който в последни-те дни му се бяха случили толкова много коварни изпитания, че само това му липсваше: разярен любител на някакъв си там здравец да се впусне нощем да му стиска топките само защото си е позволил да си облекчи мехура в шибания му здравец! – Не ми пука кой си, майната ти, да знаеш повече да не пикаеш нико-га в здравец или в цветя изобщо. Виж във фонтани може, но в живи цветя не бива да се пикае – изкрещя съвсем развеселен нашенецът, в чието съзнание, при споменаването на името на министъра веднага проблесна, естествено, натрапчивата асоциация за знаменитите плевенски фонтани.

– Хей, пич, отпусни ми топките бе, моля те бе, ще ти дам каквото ис-каш! – почна да реве министърът, сещайки се, че ако в този момент каже кой е като едното нищо можеше и да му ги откъснат. При адската болка министърът излезе набързо от алкохолния делириум, а съзнанието му вече работеше ясно и кристално чисто като ума на чекист, намиращ се в тила на врага. За малко сам да се възхити на самия себе си, ала болката, за зла участ, не намалява-ше: оня изрод стискаше без капчица съчувствие!

– Добре де, може и да намаля стискането, ама ми кажи кой си, става ли? – запита нашенецът, в чието съзнание пък мина опасна мисъл: ами ако

26

този наистина беше някой големец, който после ще му запали чергата като го пусне?!

– Ще ти кажа, ама първом ми пусни топките! – отвърна министърът, чието съзнание, казахме, вече работеше прецизно като швейцарски механи-чен часовник.

– Ей, ти да не си самият Уйович та толкова се криеш, мама му стара, кажи кой си де, че ще стисна още по-яко! – рече цветарят и за да придаде тежест на думите си, наистина стисна още по-силно.

– Стойййй, Румен Петков съм, пусни ме бре, говедо! – изцвили с пос-ледни сили многострадалният господин министър.

– Така ли бе, майтапчия, ще ми се подиграваш, а?! Чакай аз да стис-на още! – отвърна цветарят, който вече беше забравил за здравеца и стиска-ше министерските топки вече само от любов към спорта.

Министърът така облещи очи, че светлината, идеща от ярката луна, се отрази като в рефлектор в очите му, после в собствените очи на цветаря, а най-накрая се върна и освети министерското лице: удивеният, но и неимовер-но зарадван цветар съзря, че това наистина е самият Румен Петков! Естестве-но той след това откритие стисна още по-здраво самите топки, не само стисна, ами и дръпна, а пък министърът се изпъна като пружина и промълви само това:

– Кажи каквото искаш ще ти дам, само ме пусни, моля ти се!!! – Тъй ли? Абе щом си министърът я вземи бръкни в джоба на шли-

фера си и извади тефтера та да си напишеш оставката още тука пред мен! – отвърна цветарят, който явно заради системното гледане на новини беше станал вече човек с най-будно гражданско съзнание. А и понеже си беше умен, набързо съзря в инцидента една мечтана, толкова щастлива и така ненадейно удала му се възможност да спаси нацията и държавата от тази напаст. А пък

27

понеже министърът при борбата се беше разгърдил от джоба на шлифера издайнически блещеше един големичък тефтер, в който той имаше обичай да си записва “некои мисли”.

– Как така бе, каква оставка бе, нема такова нещо бе, я ми пусни топ-ките бе, идиот! – съвзе се министърът, готов заради властчицата и топките си да пожертва.

– Тъй ли – озвери се цветарят с будно гражданско съзнание – сега ще видим дали няма да изпълниш заповедта ми! – и при тия думи той така жестоко го стисна за топките, че Румен Петков моментално грабна тефтеря със свободните си ръце. А пък цветарят, който не вярваше, че му се е удал тъй щастливия шанс със собствените си ръце да промени историята на свид-ното ни отечество, лекичко отпусна менгемето отдолу – та господин министъ-рът по-удобно да пише.

– Нали знаеш как се пише оставка? – запита цветарят, който беше уверен, че този литературен жанр не се ползва с авторитет сред министерско-то съсловие.

– Знам, не се бой, ще я напиша перфектно, само олаби стискането – отвърна стенещ министърът. За щастие зарадваната Луна така увеличи све-теното си, че министърът си пишеше спокойно, сякаш на рамото му блещеше фенер.

Картинката, погледната отстрани, беше много приятна за гледане: хванат за топките български министър пише оставката си! И понеже издайни-ческата Луна светеше ярко, то на цветаря му светна в акъла, че се налага да

28

нареди на министъра да повика по джиесема си и репортерите, та да заснемат историческия момент.

– Щом завършиш с писането ми кажи, а след това вземи та звънни на репортерите да дойдат да заснемат събитието. Можеш и премиера Станишев да поканиш! Ако искаш и президента покани, нема проблеми. Покани който искаш, оставката ще я връчиш лично още сега!

Румен Петков изстена като че го колят, ала нищо не можа да каже – защото оня злодей отново го стисна за топките така, че му изхвръкнаха най-едри жални сълзи от очите.

И министърът, просълзен и скимтящ, дописа оставката си, а после изпълнително позвъни на репортерите и на г-н Премиера. Оня още го държе-ше здраво за топките. Мърдане нямаше, след малко оставката щеше да бъде връчена. Кварталът след десет минути се озари от фаровете на репортерски-те коли. Фотографите с наслада щракаха и увековечаваха историческия мо-мент. След малко дойде и самият премиер, който бързо получи оставката и даже под натиска на граждански активния цветар най-тържествено заяви пред всички медии, че Р.Петков вече не е министър.

От този момент историята на България тръгна в друга и съвсем пози-тивна насока. Всички вече знаеха, че има само едно-единствено средство български министър да подаде оставка. Веднага най-престижна професия стана професията “чистач на тоалетни”. Защото, знайно е, че всички, дори и министрите, пикаят. И имат топки, разбира се. Тайната на нашата демокрация беше разбулена и България уверено тръгна напред. Дори и министрите, да не говорим пък за депутатите, започнаха да работят най-съзнателно когато си представеха какво ги чака ако не си вършат свястно работата.

А пък г-н Президентът си сложи в кабинета картината “Министър пи-кае в здравец”, която академик Светлин Русев веднага нарисува – та да увеко-вечи случая, променил завинаги съдбата на Родината ни. Сегашна добавка или постскриптум: Тогава, преди толкова години, аз с този свой файлетон, разбира се, не спечелих конкурса, съвсем несправедливо дадоха премията на друг автор. Но ето, сега, с времето, се разбира, че съм написал истински шедьовър. А книжката, в която се намира тоз шедьовър, ще направя нужното да я издам съвсем скоро и в хартия, щото е срамота такива шедьоври да стоят неиздадени в чекмеджетата на авторите, нали така, драги ми и благодарни читателю? Посмя ли се от душа на страданията на министъ-ра, обезсмъртил се с името "Уйович", както и особено с пикаенето в Плевенс-ките фонтани? Той сега още е политик и нищо чудно пак да стане министър, а, какво ще кажете, има ли шансове да стане той министър след като целият народ вече му се е посмял на мъките в онази памятна нощ, когато току-що се беше изпикал на здравеца на нашия патриот?!

29

Нужна е повече човечност за да се избавим от многоликото зло

Един проблем отдавна занимава мисълта ми, но все отлагам да из-ложа по-пълно своето разбиране. Изглежда защото този проблем е личностен, което пък означава, че е твърде “хлъзгав”. Интересуват ме чисто личностните и психологически особености на “дясноориентирания” човек.

Понеже напоследък стана крайно модерно да си “десен”: ето, и бат ви Бойко излезе с тази душераздирателна претенция. Току-виж, и Азис скоро ще смени ориентацията си и като едното нищо ще почне да се представя за “де-сен”. Някои твърди леви глави пък обвиняват дори и Дмитриевич, че бил ста-нал “десен”! И Гоце чат-пат го определят като “изменник на левите ценности”, ето че и той се оказва “десен”. Царо пък, разбира се, по дефиниция си е “де-сен”, нищо че рипа на хорото вече толкова години, прегърнат все с леви ченге-та. Божо Димитров и Волен са “патриоти-националисти”, което значи, че авто-матично били не просто “десни”, ами и “крайно десни”. При това трябва да се отбележи, че самият Божо е толкова широко скроен, че той комай единствен у нас е “ляво-десен” – и такова чудо доживяхме да видим. И така нататък, има модна тенденция за “подесняването” на нашия елит: оказа се, че само бай ви Вучков си остана ляв. Нацията ни, ако съдим по изборите и по копнежите й, в мнозинството си е лява, а пък лидерите й все “десни” – как става тази работа?!

Тия пък, които по начало са си десни – понеже не само имат претен-цията да са такива, а са доказали с дела, че отстояват десните ценности – биват обвинявани, че по най-коварен начин били замаскирани или дегизирани леви, които само се били представяли за десни, а в същност си били хептен леви. Ето за такива като Костов – то комай друг и не остана! – се приказват такива приказки, и то най-вече от загрижените за “чистотата” на дясното ме-дии, които обаче не се смущават да сеят всекидневно в съзнанията не някакви

30

други, а все леви илюзии. Сиреч, оказва се, левите станаха “десни”, а пък десните си били “леви”: да му се не начуди човек как стават тия работи?! И като апотеоз на всичката тази нашенска далавера се извисява титаничният пророчески глас на народния трибун бай ви Вучкова, който всяка неделя кре-щи патетично, че у нас няма леви, няма десни, щото всички си били все... десни! Няма да се учудя, ако станем първата в света поголовно дясна нация, която обаче в мнозинството си е напълно податлива и подвластна тъкмо на левите лъжи. И която точно по тази причина се управлява все от крадливи леви шмекери – най-светъл пример: марксисткият философ Ахмед-Сава Дога-нов! Шмекери, които обаче за да не опетнят с нещо чистотата и белотата на лявото, не се гнусят да се представят все за “десни”, та този народ во веки веков да си остане пленник все на тия същите крадливи леви шмекери! Нап-равили напоследък така, че целият Европейски съюз пропищя от кражбите им – и спря всички субсидии за България!

Ето в тази ситуация ми се иска да хвърля повечко светлина върху психично-личностните особености и закономерности на привържениците на това побългарено, чисто нашенско “дясно”. Оставям настрана, доколкото това е възможно, ценностните характеристики на автентичния десен, за които мно-го съм писал, за да съсредоточа вниманието си тъкмо върху чисто субективни-те, психологически и личностни характеристики на типичния, на масовия, на нашенския “десен”. И на тази основа, доколкото е възможно, ще се опитам да формулирам поне няколко основни психологически типа “десничари”, та когато на наивния човечец-избирател му се налага да си избира водачи из тази наха-кана и толкова нахална гмеж от все “десни” кандидати на славата, да може по-добре да си направи сметката кой какъв всъщност е. И после да не съжалява че за пореден път се е подвел или че е бил най-грубо излъган.

Ето обаче че ми се налага с няколко щриха да опиша идейно-душевния и ценностен комплекс, който има свойството да прави “автентично десен” всеки един претендиращ да е десен индивид. Това е нелека задача, но пък няма как да бъде заобиколена, понеже ми е нужен ясен и точен критерий, мерило, чрез което по-нататък да мога положително и със сигурност да разг-раничавам “автентично десния” от фалшиво десния индивид, деец или граж-данин.

Да си десен в едно същностно, а не само външно и чисто субективно-претенциозно отношение, означава:

● да си индивидуалист, сиреч за теб индивидът, личността, отделно-то човешко същество с неговата свобода да е водещото; общността (масата, тълпата, “народът”, “класите” и пр.) за десния човек са само производни, вто-рични образования, докато крайъгълен камък на човешкото е самостойният, автономен, свободен индивид;

● да не чакаш държавата или правителството да те оправят, да раз-читаш единствено на собствените сили; ако пък ти самият искаш да се опра-

31

вяш за сметка на държавата (общността), сиреч ти се иска да паразитираш за тяхна сметка, то това означава, че не си и не можеш да бъдеш никакъв десен;

● да държиш на някакви правила, регулиращи човешките отношения, в това число не само законови и юридически, но и морални, и до такава степен да си проникнат от съзнанието, че тези правила са жизнено необходими, че ти самият никога в поведението си да не ги нарушаваш; ако приемем, че десетте Божи заповеди са квинтесенцията на един общочовешки морал, то следова-телно онзи, който нарушава някое от тях, сиреч показва незачитане и неува-жение на друго човешко същество, не може да е десен (лъжльовците и крад-льовците, примерно, не могат да са десни);

● автентичният десен възприема частната собственост като свеще-на, за него тя е вечна опора на икономическия просперитет и на човешката свобода; следователно той не краде и дори не мечтае да има сгоден случай да се накраде здравата; ако гражданите са ощетявани от някой управник, примерно с разпределението по фирми на “наши хора” на близо 2 милиарда бюджетен излишък, то такъв управник не може да е “десен” (Дмитриевич, Доган и Сакс-Кобургът, направили това, очевидно не са никакви десни!);

● автентично десният човек вярва в Бога, или поне най-искрено ува-жава тия, които са религиозни; който няма страх от Бога и спекулира с една фалшива, показна “вяра”, сиреч като атеистът Гоце Първанов започне да държи свещи и да се кръсти пред телевизионните камери, такъв лицемер не може да е десен;

● ако някой автентично десен пожелае да работи за една успешна политическа кариера, сиреч иска да стане кандидат за власт, то такъв човек го прави най-вече по морални, безкористни подбуди; за такъв не славата, не парите, не пъченето на парадите са привлекателното, а той е движен от едно висше съзнание за дълг пред нацията, движен е от едни по-възвишени дър-жавнически подбуди за мисия; властта е тежко бреме, което може да се поне-се само от силни личности със здрави ценности; слабаци като личности и безнравствени същества с кариеристични подбуди не могат да бъдат десни политици, ерго Дмитриевич и Гоце са съвсем леви, горките;

● автентично десният управник се огражда от автентични и способни личности, той не се страхува от личности с някакво умствено или духовно превъзходство, за него водещото са единствено качествата на личността; когато някой управник, претендиращ да е десен, се обкръжи от нищожества, подбрани по случаен или субективен принцип – “оти са наши ора, от нашта партия, оти са наша рода!” – такъв управник не може да е десен; ерго, Волен, турил цялата си рода на депутатски места, и други такива шмекери, са си типично леви; който разглежда властта като начин да се пооблажи, такъв не може да е десен;

Мога още дълго да продължавам в този маниер, но стига толкова. Смятам, че основното се разбра – поне от ония, които искат да разберат. Сега обаче идвам до най-трудната задача в това есе: да опиша как тези водещи

32

моменти се преформират на една чисто психологическа и личностна основа, как те се “побългаряват”, как придобиват една чисто нашенска окраска. Това наистина е колосално трудна задача, понеже нашенският роден гений е твър-де многолик и могъщ в изявите си. Тук ще ми се наложи да опиша отчасти, доколкото е възможно, психологията на дясното менте, другояче казано, на чалга-“дясното” - или пък както искате го наречете.

Първата типично нашенска черта, която описва поведението, пък и чувствителността на “дясното” менте, е абсолютното пренебрежение и незачи-тане на личностните характеристики на хората. Такива излъчват нескривано пренебрежение към другите, досущ като това, което не пропуска да покаже, примерно, софийският генерал-кмет: “Асфалтирах ви еди колко си улици!”, “Запълних ви дупките!”, “Изчистих ви боклуко, какво още искате?!”, “Аз ще ви оправя, само да ми паднете!”, “Ох, да ми паднете, ще видите вие дебелио край на тоягата!”. Но понеже само ако ти самият си личност ще можеш да оцениш по достойнство една друга личност, то изводът е, че "дясното" менте е носител на една крещяща безличност. И понеже безличните в нашата така изстрадала от десетилетен комунизъм общност са подавляющо мнозинство, то оттук следва, че ония политици, които са най-рейтингови, които са любимци на социологическите агенции за сондажи, който са най-популярни, които са, сле-дователно, най-изявени популисти, точно те не могат по никакъв начин да бъдат десни политици. В среда като нашата автентично десните политици са най-мразените от отдадената на безличността общност. От което следва, че бат ви Бойко Борисов, любимецът на медиите, на “народо”, на олигархията, на милицията, на ченгетата от ДС, на абсолютно всички, който е и най-удобната опозиция на нашата арогантна левица, не може да е десен, той затова е най-очебиен пример на “дясно” менте. По тази логика пък най-мразеният от общ-ността, медиите и ченгетата политик, именно Иван Костов, се оказва, че е комай единственият десен политик на България.

Изводът е, че личностно непълноценни индивиди не могат да бъдат десни граждани, камо ли пък десни политици. Което обяснява защо у нас сега автентичното дясно е в криза, а пък арогантното “дясно” политическо менте е във възход. Ако един политик претендира, че е десен, то вие можете да раз-берете, че той не ви лъже единствено ако усетите, че ви уважава, че не ви се подмазва, че ви казва истината, колкото и да е горчива тя, че не лицемери, че не ви прави мили очи, че не се тупка по космясалите гърди, че не простее, че не е, следователно, простак, че е мислещ човек, че е искрен, че излъчва в ефира около себе си доброта, личностност, благородство, благост. Автентично десният не може да допусне да заразява феновете и избирателите си със злобни чувства, със завист, с корист, като примерно почне да тръби: “Като взема властта, аз за всички ке се погрижа, ке земем богатството на богатите, и ке го дадем на вас, на народо, на беднотията!”. Е, разбира се, само Волен, апелиращ за национализация, пък и бай ви Вучкова, са искрени в тия си попу-

33

листични копнежи, докато другите, по-сериозните лъжльовци, няма да се из-дадат така наивно, те обаче доста по-префинено ви баламосват.

Автентично десният кандидат за властта не спекулира с религията, той не е като Гоце или като Румен Петков, който в последно време прави за щяло и не щяло все водосвети, било за новите полицейски коли, било пък за първата копка на някакъв полицейски участък, и кани за тази цел явно все духовници с пагони. Оня политик, който повтаря в несвят, че е кристално чес-тен и че е невинен като чиста вода ненапита, е лъжльо или поне е най-отвратителен лицемер; това не е дясно поведение, защото нормалното е за твоята честност другите да съдят, и то по постъпките ти, а не защото си се тупкал по гърдите. Съветниците по пиар на бат ви Бойко Борисов са изглежда пълни кретени щом не му дадат поне един смислен съвет – и щом го карат да прави точно обратното на онова, което трябва. Нахалост си харчи парите той за тия некадърници…

Но най-важното е кой с какви се обкръжава: ако някой е солидна, т.е. дясна личност, той търси и се обкръжава по възможност само с достойни, смели, кадърни, умни и мислещи хора; по екипа на този или онзи кандидат за властта можеш да установиш с положителност колко струва той самият. Безс-порната личност-водач се обкръжава все с ценни личности, а пък безличният, ментето, се обкръжава все с безлични и с ментета, сиреч със себеподобни. И още едно нещо, което е фатално важно: десният лидер прави всичко възмож-но, което е по силите му, вътре в неговата партия да има автентична демокра-ция, да има атмосфера, която да осигурява растеж на истински способните, на личностите, които не са склонни да жертват личността и достойнството си само и само да се докопат да някой пост. Ако това го няма в някоя партия, то тази партия не може да е дясна, а пък водачът й, разбира се, не е никакъв десен лидер, той е просто едно претенциозно и надуто “дясно” менте.

Ето в тази връзка искам с горест да спомена, че у нас, уви, няма нито една партия, вътре в която да има вътрешна демократична атмосфера, спо-собстваща за изява и растеж на младите, на кадърните, на инициативните и на смелите. Категорично твърдя това, и то важи за всички партии, за левите да не говорим (те не са нищо друго освен чисто и просто най-типични мафии и конгломерати от икономически групировки за далавери и за скубане на държа-вата и на обществото!), но и за всички ония, които претендират да са десни. Това важи и за партията, на която симпатизирам, а именно за партия Демокра-ти за силна България. Ето че аз, “костовистът”, тук искам да изтъкна най-големия недостатък на нейния, а преди това и лидер на СДС Иван Костов, който или не можа, или не пожела да установи същинска демократична ат-мосфера в партии, които по дефиниция се определят като демократични и десни. По тази причина и в СДС по времето на Костов, и сега в ДСБ проспери-рат не най-достойни, дейни, безкористни, талантливи и десни личности, а “пара-десни” и направо безчет “десни” ментета, които са образцови носители на един неизкоренен ляв стереотип и манталитет. Тук е и най-големият проб-

34

лем на един все пак най-изтъкнат български държавник като Иван Костов. На неговото неумение да открива и насърчава най-достойните личности се дължи и неговата трагедия: той беше предаден и злепоставен все от ония, с които в тия години се обкръжаваше. А Костов се обкръжаваше най-вече все с арогант-ни некадърници, с безскрупулни кариеристи, с лицемери и лъжльовци, които бяха способни да предадат не само него, ами и собствената си майка. Но аз за тия неща съм писал на много места, и особено пък в последните две свои книги: Българската душа и съдба и последната, която сега подготвям за печат – Страстите и бесовете български.

И така, у нас успоредно с растежа на дясната личностна идентичност ще расте количествено и онази общност, съставена все от свободни и само-дейни хора и граждани, които са носители на един автентичен десен морал и на едно автентично дясно съзнание и поведение дори. Самият живот ще нап-рави така, че все повече хора да се убеждават всекидневно, че като нация сме за наникъде ако залагаме на дребничките далавери, на прецакването си един друг, ако залагаме на лъжата, на измамата, на долнопробното мошеничество. Постепенно мнозинството от хората ще почне да се впечатлява не от арогант-но-простеещи “политически пичове” като бат ви Бойко примерно, а от по-стой-ностни и автентични личности, което пък е предпоставка малко по малко да почнем да се освобождаваме от натиска на тази безскрупулна напаст на без-личността и на простащината, заливаща ни сега всекидневно. Едва в такава атмосфера ще се появят и автентични десни политици, от които България има съдбовна нужда.

Дай Боже този ден да дойде по-скоро: но той ще дойде тогава, когато ние, българите, се отвратим до дъно от парвенющината, от лъжливостта и от простотията на чалга и менте политиците. Сиреч когато и ние, избирателите, станем поне малко по-добри. И почнем да се възхищаваме от доброто, а не от лъжата и от злото. И започнем съвсем искрено да ненавиждаме мошениците, които сега всекидневно тровят живота ни, а пък ние не само им прощаваме, ами дори им се възхищаваме! Денят на “правдата голяма” в България ще дойде едва когато мнозинството от нас преживее фатално нужния ни като нация поврат към свободата, към морала и към човечността. Нужна ни е пове-че човечност – защо само така ще се избавим от вездесъщото и от така мно-голикото зло.

35

Блогърът – най-свободният политически коментатор

Да приемем, че политически маркетинг е сферата на “продаването” на политически внушения. Главният проблем тук е: как да се направи така, че дадени индивиди и дори слоеве в общността да бъдат заразени с някакви ценности или поне внушения, зад които стои определено съзнание за коренни човешки интереси. Другояче казано, трябва да се подирят най-ефективните средства за овладяването на душите на гласоподавателите, за приобщаване-то им към определена кауза, за разпространението на съответните политичес-ки философии, за избистрянето на съзнанието, свързано със сферата на по-литическото.

Тези проблеми са особено важни в общества като нашето, в които липсва демократична гражданска култура и традиции, в които самата демок-рация е застрашена от попълзновенията на един най-пошъл и авторитарен в същината си популизъм. И понеже олигархията у нас използва всички средст-ва за решително и цялостно узурпиране в свой интерес на нашата млада демокрация, то от нас, гражданите, се изисква да си я отвоюваме и върнем обратно. Ще се опитам да покажа как може да стане това, като акцентирам само върху един от начините.

Днес мнозинството от хората у нас са безкрайно разочаровани, обър-кани, настроени нихилистично, което вещае опасност за отказ на това мнозин-ство от демокрацията и дори от самата свобода. Тази атмосфера е безкрайно благодатна за политическите шарлатани, които сеят най-коварни илюзии, а пък кандидатите за власт, сиреч да ни “оправят”, никнат като гъби след проле-тен дъжд. Медиите – официалните, казионните, конвенционалните, именно вестници, телевизии и радиа – са станали оръдия за най-груба и безпардонна политическа експанзия на олигархията в нейната битка за обезсърчаване на гражданското общество, стремящо се да запази своя приоритет, своите права, своята автономия. И в тези условия, оказва се, интернет и в частност полити-

36

ческите блогове остават единствената територия, отчасти свободна от поли-тическата експанзия на олигархията, т.е. са последното място, където гражда-ните могат свободно да обменят убеждения, ценности, чувства, мисли и съз-нание.

Ето защо нека да подберем от многото аспекти на проблема следни-ят, който, струва ми се, е най-важен в тази връзка: даваме ли си сметка за огромната сила, изразяваща се в пораждането и препредаването на внуше-ния, с която разполагат политическите блогове? И, на второ място: как се ползваме от тази сила? Политическите блогове имат най-голям ресурс за въздействие върху съзнанията на хората, и това се дължи на особената наг-ласа, която има спрямо политическото свободният и непрофесионален поли-тически анализатор, какъвто по същество е блогърът, интересуващ се от по-литика и пишещ за политика. Нека да сравним тази нагласа с всички други възможни нагласи, и да откроим предимствата на изцяло свободния блогърски политически анализ.

Всъщност, нека да започна с това, че блогърът всъщност е свободен от всякакви условности, негови граници, т.е. граници на свободата му са само онези, които сам той си налага, сиреч неговата субективност и личностност е единствен предел на свободата му. Тази изключителна свобода е извор на сила, но тя е и твърде опасна. От нея блогърите трябва да се ползват като насърчават включително и у самите себе си едно по-високо гражданско съзна-ние, чувствително най-вече към реалните проблеми на общността – и не скри-ващо истински важното, болезненото, значимото, решаващото, определящото.

На второ място блогърът спрямо политическото е в същата позиция, в която е поставен и всеки друг гражданин: има някакви политици, които ние сме ги избрали, тези политици нещо са обещавали, ала, примерно, след като са се докопали до властта, са забравили за обещанията си, а пък на тази основа ние, гражданите, се чувстваме излъгани, поради което се възмущава-ме, бунтуваме, мърморим, оплакваме се, даже се вайкаме до небесата, не виждайки никаква основателна надежда. Да изрази своето гражданско съзна-ние има потребност всеки човек, и всеки го прави както и където може: някои го правят само в политическите препирни в дома, в кръчмата, в кафенето, други се мъчат да направят така, че гласът им да се чуе от повече хора (пишат писма до вестниците, обаждат се в политическите предавания на радиата или на телевизиите и пр.), а пък трети, представете си, си правят блог, където описват своето настроение, своите реакции, своите емоции спрямо онова, което се случва около нас, в реалния политически живот. Оказва се, че това родство в нагласите на политическите блогъри и на обикновените възмутени или развълнувани граждани е от решаващо значение за пораждането на пъл-на съпричастност и доверие между създателите (блогърите) и потребителите (читателите) на политически симпатии и антипатии. И само на тази основа, струва ми се, може да се схване огромната сила, мощното влияние върху

37

съзнанията, което като ресурс е скрито в една привидно толкова безобидна проява като прословутото “политическо бложене”.

Политическият блогър си пише нещо там, което го е развълнувало – изразява своята съвсем интимна и лична емоция. Мъчи го този човек някакво чувство и той го излива като пише свой анализ, бележка, коментар. В тези уж откъслечни писания обаче е скрита сила, която е по-мощна даже и от динами-та: тя може да взриви съзнанията, да ги овладее, да насърчи много хора да потърсят истината, да се отърват от илюзиите си, да се пробудят у тях граж-дански чувства и съзнание за граждански дълг и свобода. Всичко тук е безк-райно интимно, деликатно и също така пределно динамично: никой не може да даде някаква гаранция за ефекта, който може да се очаква от това, че някой си блогър нещичко там е написал. Тук е възможно най-мощно влияние да има не най-осмислената и ясно изразена позиция, ами съвсем случайно подхвърле-ната фраза. Защото никой не знае какви емоции тази случайна фраза може да отпуши или да задвижи в душите на читателите на този или онзи блог. А пък и самите блогъри, пишещи за политика, предполага се, четат други политически блогове – ето защото възможно е нещо подхвърлено тук или там за кратко време да зарази или да овладее хиляди съзнания. В един момент такъв един прилив, възникнал по политическите блогове, ще премине през форумите, чатовете, ще ирадиира, ще се изхлузи по най-различни канали извън интернет и ще стане реален фактор за промяна на съзнанията в обществото изобщо. Опитвам се да опиша отчасти механизма, на който се дължи наистина огром-ната сила, потенциално скрита в политическото блогърстване.

Това, което могат да го правят най-вече политическите блогъри – по-неже, както казах, тяхната нагласа спрямо политическото е дълбоко родствена на нагласата, която имат в това отношение и останалите граждани, т.е. тук има пълно покритие и адекватност между двете нагласи – се мъчат да го правят и другите дейности, свързани някак си по-професионално с политиката, а имен-но дейността на самите политици, на журналистите, на професионалните политолози. Нека съвсем накратко да представя ресурса за влияние върху съзнанията на гражданите, които тези дейности имат и носят в себе си.

Професионалният политик – всъщност, нему това му е работата – апелира непрекъснато към съзнанията и се опитва да ги предразположи да му повярват, да спечели доверието на избирателите, да ги приобщи към дадена идея или кауза. Политикът е обаче кандидат за властта, а пък гражданинът е носителят на тази власт. В опитите за чисто политическо приобщаване този момент, оказва се, е решаващият: политикът прави всичко, за да “подкупи” гражданина, та този последният да се размекне и да му подари доверието си и гласа си. В това отношение политик-гражданин е налице един неизбежен търговски момент: единият иска да купи, а другият се налага да продаде гласа си (у нас напоследък някои политици схванаха това съвсем буквално и почна-ха да купуват гласове за по... 5-10 лева!). Пазарлъкът обаче често може да е неуспешен, особено като знаеш и усещаш, че политикът ти прави “мили очи”

38

не защото много те обича – а иначе политиците, не знам дали сте го забеля-зали, се разтапят от нежни чувства към избирателите си, особено това е ха-рактерно за предизборните периоди! – а просто защото трябва да ти отмъкне гласа. Това, че у нас вече около 70% от гражданите не се поддават на внуше-нията на политиците, не вярват на политиците, и не ходят да гласуват изобщо, показва, че политическият маркетинг, осъществяван от самите политици, у нас е в дълбока криза. Това е криза всъщност на доверието, крайно опасна за бъдещето на демокрацията ни.

Ала това, което не могат да го направят самите политици, са готови да го направят – разбира се, срещу заплащане – журналистите, политолозите, поръчковите социологически агенции. Ето този е ключовият момент – става дума за произвеждането срещу заплащане на някакъв продукт, който да успее да внуши повече или по-малко ефективно някакви изгодни за тази или онази политическа сила настроения, симпатии-антипатии, чувства, убеждения и пр. Гражданите така или иначе – освен пълните наивници, разбира се, които у нас, за съжаление, съвсем не са малко – вярват на такъв тип убеждаване, но вина-ги като си имат едно наум. Начинът гражданите да повярват на политолозите, на журналистите и на поръчковите практически социолози, е като им се зададе базисното убеждение, че това са “обективни” и “експертни” мнения, които уж имали по-голяма стойност и тежест. Но това са “експертни мнения”, произвеж-дани и правени с цел да се спечелят пари. Такива “експертни мнения” така или иначе са стока на пазара, а това би следвало да насочи мислещия избирател в посока на осъзнаването, че някой се опитва да го будалка и баламосва, и то печелейки за това немалки пари. Оказва се, в крайна сметка, че и журналисти-те, и политолозите-експерти, и поръчковите практически социолози служат най-усърдно на едно политическо статукво, което ги изхранва, на което дължат благоденствието си. Което означава, че те нямат интерес да работят за раз-рушаването му, значи те няма да насърчават настроения, които не са изгодни именно на статуквото. Разбира се, за такива служители на статуквото послед-на грижа е истината или пък интересите на гражданите, още по-малко пък ценностите на самата демокрация. За дълбоката криза на гражданското съз-нание, на която сме свидетели в последните години, огромна отговорност носят именно платените журналисти без съвест, политолозите и социолозите от същия безнравствен търговски тип, които години наред упорито работиха да се стигне в крайна сметка до тази ужасна морална криза, в която сега се намира младата ни демокрация.

И така, оказа се, че свободният политически анализатор, какъвто по самото си естество е блогърът, е единственият некомпрометиран в тази сис-тема за “ръсене” на внушения, илюзии, страсти, чувства, идеи, съзнание и пр., каквато по начало е политическият пазар. Блогърът е неуморният дон Кихот на този пазар. Него все още никой не иска да го купи, поради което блогърът за момента се ползва с блестяща неопетнена репутация. Някои блогъри ще предпочетат в близко бъдеще да се продадат и да почнат да обслужват срещу

39

пари определени политически сили – това е сигурно. Но други и, да се надя-ваме, повечето блогъри ще осъзнаят, че нравственият авторитет е безкрайно по-ценен от всякакви пари. Защото той е огромна сила, която ако се насочва от по-благородни ценностни подбуди и императиви, може да доведе до прос-перитет цялата общност. От една такава жизнена стратегия на свободата и на автентичната демокрация в крайна сметка ще се облагодетелства не този или онзи, а всички, цялата общност, нацията. Ония, които са склонни да следват само своя личен прагматичен интерес и се продават за мизерни пари, в крайна сметка сами се прецакват. Ще дойде и у нас момент, в който все по-голямо значение ще имат такива “вятърничави неща” като безупречната репутация, авторитетът, нравствената чистота, които всъщност единствени са основата на автентичното доверие. На лъжци и на продажници никой не вярва. Който сред блогърите бърза някому да се продаде, ще загуби, ще се мине, сам ще се прецака. Който обаче докрай остане верен на мисията на напълно свободния политически анализ, такива хора ще съдействат за поврата на цялата общност към благоденствие, от което наистина ще се облагодетелстват всички. Ще дойде момент мнението на един наш редови блогър с по-голяма аудитория, която обаче му вярва тъкмо заради безупречната му нравствена репутация, да струва много повече от мнението дори на най-скъпоплатената журналистка у нас сега: Валерия Велева например. То и сега е така, но това още не се съз-нава, защото на такива като Валерия Велева едва ли някой изобщо вярва. Ще се появят и медии (списания, вестници, телевизии), които ще търсят и ценят високо не изявите на поръчкови проституиращи с таланта си журналисти, а на истински свободните духове сред блогърите – и, да се надяваме, сред журна-листите. Защото нашата демокрация съдбовно се нуждае и от свободна и автентична журналистика.

Едва тогава ще настъпи и така желаният нравствен поврат в живота на нацията ни. Едва тогава и политическото ще загуби тази отвратителна нимба на безнравственост, от която то сега е окръжено – и която предизвиква такава погнуса у гражданите. За това блогърите, за които свободата е най-висшето, и които имат известен нравствен усет, могат да допринесат изключи-телно много, прекалено много даже. И в това се крие невероятната сила на автентичната свобода, която засега у нас се е приютила и свила само в интер-нет. Но тя няма как да бъде удържана дълго само там, тя ще избликне и на-вън, в реалния живот. И едва тогава ще дойде сетният час на така арогантната и самозабравила се господстваща българска олигархия.

40

Религията в училище – не трябва да им позволим да се погаврят и с най-святото

Ето че от известно време пак се зашумя за това трябва ли да се учи

религия в нашите училища. В битката се включиха не само политици и богос-лови, ами и синодалните старци – същите ония, които и пръста не си мръдна-ха толкова години да реформират и по този начин да вдъхнат поне малко живот в българската църква. Разбира се, и представителите на другите веро-изповедания също изказват своята гледна точка – това е нормално. И ето че редовият гражданин, както обикновено става, вече не знае какво да мисли, поради което, общо взето, все повече и не му пука за това какво става и те-първа ще става в родните ни училища. В тия разгорещени дебати обаче често се спори по подробностите, докато всъщност не е изяснен все още принципът. Затова много често спорещите не правят друго освен да изявяват своята огра-ниченост, своето неразбиране на спецификата на религията, явяваща се фор-ма на духовен живот. Това води до доста конфузии, които обаче и спорещите, и наблюдателите, разбира се, не могат да осъзнаят като такива – защото за това се иска яснота относно най-главното, фундаменталното. Ще се постарая да изложа своето разбиране тъкмо за онова, от което зависи всичко останало: идеята, същност, истината на големия проблем за ефективността на духовни-те въздействия върху личността.

41

Аз съм преподавател по философия, а философията, наред с рели-гията и изкуството, също е форма на изявяване на духа. Моята дисертация – незащитена, впрочем – е точно върху това, за спецификата на отделните духовни форми, нейна тема е Философско учение за човека и формите на духа. От години в своята преподавателска практика аз, в нарушение на дейст-ващите правилници, и по своя идея, съм преподавал онова духовно съдържа-ние, което е свързано с вярата в Бога – именно в моето преподаване на фило-софията, пък и на психологията. Ето защо, смея да твърдя, съм вътре в глав-ния проблем – вярата в Бога е най-интимно и деликатно човешко отношение! – което ми дава право да говоря по същество и по-дълбоко. А точно това не може да направи мнозинството от разгорещено дебатиращите за религията в училище, понеже те общо взето говорят общи приказки, нямащи отношение към същината на проблемите.Аз самият, по своя инициатива, в преподаването си по философия от доста години, както казах, разглеждам теми, свързани с Бога и вярата. Почти всички най-фундаментални философски проблеми могат да бъдат осмисляни и на почвата, а също и на езика, на който религията гово-ри с човека, разкривайки му истината за Духа и за Бога. Например проблемът за човека във философията не може да бъде решаван ако не се осмисли и изтълкува библейското учение за първия човек. Проблемът за свободата във философията също е тясно свързан с избора, който прави Адам, нарушавайки Божията забрана; да не говорим за това, че учението на Христос не е нищо друго освен едно най-дълбоко разбиране за човешката свобода и за човешка-та участ на този свят. Ето защо не може да се преподава философия ако не се дава възможност в нея да заговори на своя език и самата религия, която пък дава, макар и на особена почва, свои най-дълбоки отговори на извечните чо-вешки и философски проблеми. Защото истинската философия по начало е диалогична и полифонична.

Казах, че съм правил тези аналогии между философия и религия по свой почин, често нарушавайки, макар и формално, действащото законода-телство. И по тази причина не мога сега да мълча, когато се обсъжда как да се преподава религията, но вече на законна основа. Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията преподаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни управници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани рели-гията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувството, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколе-ние завинаги и със сигурност да бъде отпратено в коварните обятия на атеиз-ма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж тол-кова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в нашите училища.

42

Моята теза е: да се преподава религия в училище от неподготвени за духовна мисия хора, сиреч по съвсем неподходящ начин, е по-скоро кощунст-во спрямо религиозните чувства – и това не бива в никакъв случай да бъде допускано. Защото ефектът от една такава инициатива може да се сравни с ония добре известни дарове на данайците: атеизмът сега, опитвайки се да опошли по този грозен начин религията, иска да нанесе окончателно и пълно поражение на своя вековен и най-силен враг: Божията правда за човека и за човешката свобода. Защото атеизмът, трябва да признаем, успя по най-подъл начин да превземе отвътре и самата религиозна институция: оказва се, за жалост, духовните йерарси от най-високо ниво у нас са били агенти на Дър-жавна сигурност, те и сега демонстрират без капка смущение един антидухо-вен материалистически манталитет. Да изброявам ли кои са тези владици при положение, че вече всички го знаят? Нашата православна църква агонизира в страшни мъки, понеже е станала нещо като търговско дружество за управле-ние на колосалните богатства на епархиите и на манастирите. Знаем как в зародиш беше спрян всеки опит за църковно реформиране: накрая даже ду-ховниците от алтернативния синод бяха извадени сила от храмовете, което и турците не са го правили някога! Срам и грях, който ще лежи на съвестта на лицемера Симеон, който разпореди този грозен произвол. Сега остава атеиз-мът да нанесе и последния си удар: като опошли религиозното чувство и в сърцата на хората, и особено на младежта. Та да преживее най-голямото си тържество. Това обаче не трябва да бъде допускано на никаква цена и по никой начин.

Ето защо аз съм твърдо против въвеждането на предмет религия в нашите училища, да не говорим пък за предмет “вероучение”. Виждам в една такава прибързаност пъклен план за предизвикване на пълно тържество на атеизма – по същия начин както имаме в момента пълно тържество на олигар-хията, поразила в корена й нашата млада демокрация. Сега олигархията иска да се докопа и до сърцата на младите – тя не може да съществува ако не оскверни и опошли всичко, до което се докопа. Впрочем, в тия си инициативи нашата господстваща олигархия стъпка по стъпка следва всичко онова, което в Русия вече направи нейният вдъхновител Путин – превърнал кагебисткото "православие" в нещо като духовна опора на диктатурата си.

Но има и нещо друго, което може би е още по-важно. Историческите и богословски сведения за религията, които евентуално ще включва един учебен предмет "религия", с нищо не могат да трогнат сърцата на нашите ученици, и без това претоварени със смилането на един ужасен псевдонаучен и теоретичен баласт, който неизвестно защо още съществува в нашите обра-зователни програми. Реформа в образованието у нас, но на принципна, чиста основа не беше направена – и никой и няма и намерение да я прави. Справка – случаят с учителската стачка. Ето защо в тази кризисна ситуация да се въ-вежда по един външен, лицемерен и показен начин предмет, който просто не може да вирее в задушаващата атмосфера на нашите училища, е най-малкото

43

доста странно и подозрително. Ако адептите на въвеждането на този предмет – религия или вероучение – си мислят, че с това и по този начин вярата в сърцата на младите може да бъде да бъде насърчена, горчиво се лъжат, напротив, ефектът ще е точно бумерангов. Аз вече казах, че всъщност може би точно това се и цели. Нито вярата, нито неотделимият от нея морал могат да бъдат насърчени в сърцата на младите ако всичко това се прави на една неадекватна, абсурдна основа, с неясни и подозрителни цели, без идея и концепция, просто ей-така, вероятно за да покажем, че и ний уж нещо правим. И то в една ужасна, подчертавам, ситуация, в която в нашите училища комай всичко е вече станало наопаки, не както трябва да бъде. Ето защо напъните на тия “ентусиасти”, които сега натискат да прокарат инициативата на прави-телството и на един изцяло дискредитиран министър, трябва да бъдат спрени с дружния отпор на всички, на които им е мило както нравственото възпитание на младежта, така и високата мисия на училището, а също и възвишеността на религията като истински духовен стожер на нацията.

Ето защо разумната позиция може да е само тази: първо цялостна и същностна идея и концепция за реформа на образованието, а едва като орга-нична част от една такава реформа може да се мисли за въвеждането на духовен компонент на образоваността, който да има по-дълбоко отношение към самата религия. Нищо не пречи този компонент – религиозният – да бъде интегриран в съществуващото и досега обучение по психология, етика и фи-лософия. Аз лично смятам, че на почвата на философията религиозните представи и идеи на човечеството могат да бъдат най-ефективно осветявани и усвоявани. И то на една същностна, адекватна, интелигентна, чисто духовна основа. Разбира се, сегашните преподаватели по философия са негодни да понесат една такава отговорна духовна мисия, но пък къде ги онези адекватни преподаватели на религията, след като самите ни духовници са потънали в аморализъм, в най-очевиден материализъм, в безбожничество, в най-пошъл прагматизъм?! Те, духовниците ни в огромното си мнозинство, за жалост, са по-скоро предани работници не на религията, а на доскорошния атеистичен режим на комунизма. Огромната част от духовниците у нас по тази причина не могат да бъдат някакъв позитивен нравствен пример – те, както казах, са при-мер по-скоро на обратното, те са красноречив пример за изцяло безбожен аморализъм, нихилизъм и атеизъм! И ако е така, кой друг тогава може да преподава по подобаващ начин един такъв изтънчено и възвишено духовен предмет като религията?!

Религията и вярата в Бога по принцип не може да се преподава, тя трябва да се усети интуитивно, чрез цялата душа и сърце, не само с ума. Преподаването в училище докосва само ума, а умът именно е област на неве-рието, на съмненията, на отрицанието на Божията истина. Вярата в Бога е фин резултат на възпитанието в семейството, на докосването до религиозните тайнства в храмовете, на приобщаването на съзнанията до една духовна религиозна традиция на народа, която беше прекършена от атеистичния кому-

44

нистически режим. И която тепърва трябва да бъде възраждана, и то на чиста основа. Ето защо пък на църковните старци, който сега натискат другарите си по партия и по секретни служби да въведат докато са на власт такъв предмет, искам да кажа следното: първо реформа на църквата, и то същностна, първо следва да се покаете за безобразията, които извършихте, ама искрено, после да се оттеглите в манастири, където да се молите Бог да ви прости. А пък едва после, когато на ваше място дойдат нови и чисти, духовно издигнати хора, едва когато пламъка на религиозния живот заблещука из нашите храмове, едва на тази основа може да се мисли за духовно-религиозно възпитание на младежта. А сега вашето е запрягане на каруцата пред коня, както, впрочем, винаги сте правили. Имам предвид тази комунистическа напаст, която ни уп-равлява цели 50 години и която сега постигна невероятен реванш пак да осъ-ществява абсурдната си власт, пак да краде, да лъже, а пък на всичко отгоре сега да иска да разпростре мръсните си ръце и до религията, та да опошли безкрайно и най-святото, и най-висшето.

Тази е моята позиция: първо същностни реформи и поврат в образо-ванието и в църковния живот, а едва на тази основа могат да се търсят ефек-тивни начини за по-пълноценно приобщаване на младите към тайнствата на религията, на морала, на вярата в Бога. Друг начин според мен няма. Всичко друго преследва нечисти цели. Аз лично не вярвам, че комсомолци-другари като Гоце Първанов и Дмитриевич искрено са се загрижили за духовно-рели-гиозното възпитание на младежта. Защото едно е да палиш свещи и да се кръстиш, внимателно гледайки камерите да уловят твоята кой знае как нена-дейно пръкнала се “религиозност”, съвсем друго е истински да вярваш. Ако поне малко вярваха, ако не лъжеха постоянно, отдавна да се бяха поне покая-ли. Аз на такива не вярвам, понеже са прекалено нагли. Ако допуснем точно такива да уреждат така потребния на нацията ни духовно-религиозен рене-санс, майка ни жална тогава.

Духовната криза у нас е страшна. Но тя ще стане още по-страшна ако в нашите родни училища всекидневно учениците бъдат отвращавани от рели-гията. А това неминуемо ще стане ако по класните стаи несведущи хора поч-нат да им говорят за Бога по един крайно неподходящ, отблъскващ начин. Какво искаме най-после: и Бога ли да разгневим, а?! Или на тях, на управници-те ни, изобщо не им пука за Него: те в “бабини деветини”, разбира се, не вяр-ват. Те страх от Бога нямат – това го доказаха прекрасно. Те лицемерят най-нагло, кръстейки се пред камерите и палейки свещи, мислейки си, че глупави-ят народ им се възхищава. Сега пък се били загрижили за вярата в Бога на младите: вяра може да даде само оня, който сам я има в сърцето си. Ето защо тия, които са доказали, че служат всеотдайно не на Бога, а на Сатана, нямат правото да посягат особено пък върху сърцата на хората. Те ще се опитат, но ние не трябва да им позволим. Защото залогът този път е прекалено голям: няма да им позволим да се погаврят тъкмо с най-святото.

45

Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето

На посещение в Пловдив тия дни около панаира и учителската стачка е немският авангарден изобретател, специалист и преподавател по "соларни технологии" г-н Вили Кирхенцайнер от Мюнхен, Германия. Той е поканен от пловдивски бизнесмени, проявяващи интерес към тези екологично чисти ново-въведения в енергетиката. Вчера г-н Кирхенцайнер изнесе лекция в елитната пловдивска Професионална гимназия по електротехника и електроника, на която присъствах и аз – и от която съм невероятно силно впечатлен.

Искам тук да разкажа какво чух като прибавя и някои мои разсъжде-ния – няма как, наистина чутото необичайно ме развълнува и ме накара да се замисля. Да добавя, че за силното въздействие на думите на лектора имаше голям принос чудесният превод на г-жа Кох.

Темата не лекцията беше обявена като "Възобновяеми източници на енергия". Г-н Кирхенцайнер е преподавател в сродно професионално училище в Мюнхен и същевременно е водещ експерт в областта на тези технологии. Той започна лекцията си с изтъкването на най-съвременните подходи в обуче-нието на младите хора в Германия. Това, че неговата лекция се проведе по време на 10-я ден на учителската стачка – в която учителите от ПГЕЕ-Пловдив участват на 100%! – има дълбок символичен смисъл: българските учители, независимо от незавидното положение, в което са поставени, в лицето на учителите от ПГЕЕ-Пловдив показват, че имат готовността да бъдат равнос-тойни партньори на европейските си колеги. И не само са готови, ами и от години го правят. Аз и друг път съм писал за тази наистина авангардна и на европейско ниво пловдивска гимназия, примерно в статията за нейния дирек-тор: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. На лекцията присъстваха всички стачкуващи учители от гимназията и много ученици, които специално бяха дошли да чуят превъзход-ната лекция на г-н Кирхенцайнер.

Та немският експерт-преподавател започна с тезата, че в днешна Германия в обучението на младите се поставя акцент върху моженето, а не само върху знаенето, върху знанието. Учениците трябва да имат възможност-та "да пипнат с ръка" всичко онова, за което учат – и по тази причина непос-редствено до ученическите банки в кабинетите се намират местата за практи-ческо усвояване на уменията. И то именно чрез правене на това, което преди това си видял като схема в компютъра или като макет – и за което преподава-телят току-що ти е обяснил. Немците все повече залягат на ученето чрез пра-вене, а не чрез четене, тази така ефективна и проста формула на обучението, от която обаче нашите чиновници и управниците ни от МОН са на светлинни години разстояние и едва ли скоро ще могат да я асимилират даже. Германци-те следват по този път американците, които отдавна прилагат тия толкова ефективни прагматични принципи в обучението. А те са ефективни именно

46

защото са толкова прости: всяко гениално нещо е така просто, подчертаваше много пъти в лекцията си г-н Кирхенцайнер.

Освен това той обърна вниманието на стаилата дъх аудитория и върху това, че особено важно е в процеса на обучението младите хора да получават удоволствие, да им е приятно, да има една съвсем творческа ат-мосфера на търсене, изследване, правене и пр. И то често дори под формата на игра, на най-непринудени, спонтанни и свободни младежки инициативи. Ето когато учат примерно за това що е енергия, им се дава възможността всеки ученик даже да почувства с какво е това енергия. Защото немските педагози добре знаят принципа, че едва на основата на лично преживяното ученикът ще разбере даденото знание завинаги. Как става това ли? Ами примерно на учениците им се предлага чрез специален уред – велогенератор – даже с краката си да усетят какво е това един киловат, а именно като сами произве-дат енергия, която да причини ефекти, равни на един киловат. Същото е и в компютърните технологии: ако не го пипнеш, ако не го направиш сам, никога няма да усвоиш нещо. И това е навсякъде – било в програмирането, било във всички останали сфери. (И във философията дори вече е така, и аз точно това правя в моите уроци и лекции, това препоръчвам да се прави и в написаните от мен учебни помогала.) Също така на младите хора им се дава възможност сами да си правят дискотеката – като пак с велогенератор сами произвеждат нужната им енергия за тонколоните, китарите, микрофоните.

Пропуснах да отбележа, че цялата лекция на немският колега беше илюстрирана с чудесна компютърна презентация с фотоси, схеми, видео и пр. А пък той показваше върху екрана с някаква показалка със светлинен лъч, която аз лично виждах за първи път, но която обаче също е толкова просто нещо, за което обаче не бях се сетил. Той даде също и други примери, да речем за фонтан с моторче, задвижвано с енергия, добивана чрез слънчеви (соларни) модули и съответната установка. При което интересното е, че уче-ниците наблюдават с очите си как когато слънцето се крие зад облак, водата във фонтана лети по-ниско, а когато напече, тя хвърчи все по-високо. И други такива примери даде превъзходният лектор...

Общо взето в Германия отдавна са разбрали, че най-важното е у младите да се насърчават креативните (творческите) способности и умения, като това може да стане чрез подбор на преподаватели, които сами са по-креативни. Също така там добре се знае, че с възрастта креативността наис-тина намалява, като обаче са засилват други ценни качества на личността, които пък липсват на по-младите преподаватели. На мен като философ и психолог особено силно впечатление ми направи това, че съвременната немс-ка философия на обучението се основа тъкмо на едно най-дълбоко познаване на човешката психика. Или на разбирането, че ценна личност се ражда едва тогава, когато тя от най-ранна възраст е поставена в условия, провокиращи нейната най-свободна и творческа изява. Нещо, за което, впрочем, аз от годи-ни пиша в книгите си, ала за което никой не ми е обърнал някакво внимание

47

тук, в България. Да не говорим пък за официалните образователни институ-ции, които даже се опитаха да забранят да се преподава по моите помагала и методи. Но това, че аз виждам родство и потвърждение на моите разбирания в думите на специалисти от европейска величина като г-н Кирхенцайнер само ми показва онова, в което винаги съм бил убеден, а именно, че съм се движил за тия години по правия път...

Прощавайте за отклонението, но бях длъжен да го кажа в контекста на течащата още учителска стачка. Ето, вижте нагледно как ние, българските учители, независимо от това, че сме поставени в толкова унизителни и мизер-ни условия, въпреки всичко имаме право да се съизмерваме и дори сравнява-ме със своите европейски колеги. Защото тук, у нас в България тия препода-ватели, които сме се развивали и сме имали своите постижения, сме го прави-ли винаги напук на системата, в жестока битка с нея, бидейки принудени да се изявяваме като бунтари и като "донкихотовци", а не защото тя ни е насърчава-ла нещо да постигнем. Напротив, постоянно ни е пречила и ни продължава да ни пречи. Нека тия, които сега по време на стачката роптаят спрямо нашите учители, да се позамислят и върху тази страна на тежката ситуация, в която се намираме. Защото често са склонни да обвиняват за това или онова тъкмо учителите, докато трябва да се знае и признае, че те всъщност са най-големи жертви на тази анахронична и абсурдна образователна система, която още си продължава да агонизира пред очите ни. А пък правителството и дори мнозин-ството в обществото ни все още проявяват престъпно безразличие – като си затварят очите пред най-назрелите потребности на образованието на нашата младеж.

Г-н Кирхенцайнер завърши увода на лекцията си, или уводната си презентация с констатацията, че казаното дотук е относно онова, което може да се нарече "детска градина на бизнеса" що се касае до соларните техноло-гии по-специално. Защото отначало на обучаваните им се дава възможността все едно да си поиграят със слънчевата светлина и топлина. Та да усетят по-плътно колосалния ресурс, който се крие в енергията на Великото Светило, ако мога да използвам известните начални думи на великия немски философ Фр.Ницше в неговата книга "Тъй рече Заратустра".

Но, добави г-н Кирхенцайнер, не е достатъчно просто да си играем със Слънцето, а трябва да се научим да го използваме колкото се може по-пълноценно. Затова той и каза африканската поговорка, която аз си позволих да сложа в заглавието на тази статия. И то това да се прави според принципа на така мъдрия немски манталитет: нищо да не се хаби и прахосва. Което, впрочем, е доста различно с разпространения нашенски манталитет – ние всичко похабяваме и прахосваме. И дори и не съзнаваме, че това е съвсем непростимо безразсъдство...

48

Свобода за българските кибици в Мизия!

Други материали от автора в http://angeligdb.wordpress.com/

Осиротяхме направо: имахме си кауза, вече си нямаме нищо! Тъжно е, чак ми се плаче даже! Медиците си дойдоха и като че ли нещо се счупи в народната душа: имаше смисъл да живеем до вчера, а ето сега вече май няма и за какво да живеем. Страшно е безсмислието, липсата на кауза, която ни даваше оня прекрасен лозунг. Новините явно ще станат скучни, то и новини ще има ли изобщо вече?

И птичи грип не се задава та да има с какво да ни баламосват. Добре поне че пожари има, има, но и те ще изгаснат – ами тогава?! Ех, братя, скучно се живее без вдъхновяващи лозунги, и ето само по тази причина предлагам нов лозунг, който да върне ентусиазма в нашата така изтерзана народна душа. Този лозунг е:

СВОБОДА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КИБИЦИ В МИЗИЯ!

Не съм го измислил аз този лозунг, нямам вече такова силно въобра-жение. Измисли го един приятел, който явно ще стане заради тази своя духо-витост голям писател един ден, което му го и желая! Както и да е, усещате ли тръпката в този нов лозунг, който ще мобилизира и зареди с нова страшна сила народния ентусиазъм?

Щото нашите кибици в Мизия са в тежко положение. Нема работа, нема… безплатни мацета, нема кебапчета, нема и… бира без пари. Същински кошмар е в тия жеги без бира. Токът щял да скочи, а пък за парното даже не ни се мисли на нас, кибиците, в тия жеги: то си е същинска подигравка да ни занимават с Вальо Топлото в тоз пек! Ама за какво да говорят новинарите, и тяхната не е лесна. Трябва да баламосват народеца, затуй изцедиха до пос-ледна капка темата за… кибиците, пардон, за медиците в Либия. Сега медици-те ще стават… кибици, чухте ли, дали им доживотна пенсия? Ех, живот, уре-диха се някои! Обаче не е справедливо това, да бъдем честни! Що и на всеки кибик от Мизия не дадат доживотна пенсийка, та да има и за бира, и за кебап-чета, а?! И по 10 000 лв. им дали, а на нас?! Ето защо, понеже няма свобода и живот без бира и кебапчета, искаме да издигнем нашият глас: искаме и ний народни правдини! Ние, кибиците, искаме като медиците: искаме държавата да ни даде пари за да живеем и ний баш като достойни кибици! Аман от уни-жения: на кибик да му се налага да работи! Ето че сега видяхме де е истината, и затова издигаме великия лозунг:

ИСКАМЕ СВОБОДА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КИБИЦИ В МИЗИЯ!

49

Първом в Мизия, а след това и в цялата страна. То не може извед-нъж на всички да дадат пенсии и апартаменти. Затуй по право първом кибици-те в Мизия ще устроим, а после иде ред на тия от Тракия. И един ден всички български кибици ще се уредят, нема страшно! Естествено за тази цел изди-гаме още един жизненоважен и душеспасителен лозунг:

КИБИЦИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ НА БЪЛГАРИЯ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Напред към народни правдини! Долу социалната справедливост: не щем държавата да е към едни майка, а към други – мащеха! Да се обединим, та да процъфтим всички до един! Уррррррррррра! Да си кибик значи че разби-раш живота! Кибиците са по-важни от медиците!

На кибици се крепи тая държава я! Аман от тия медици бе, с какво са те повече от нас?! Защо забравихте нас, кибиците! Искаме си правата – и туйто! На живот и смърт, драги кибици, ще се борим за правата си на достоен за кибици живот!!! Усетихте ли сега, че вече има смисъл да се живее, скъпи народни и онеправдани кибици?! Ето затуй да изревем едно дружно: Атакааа-аааааааа!

Скъпи ни и многоумни народе, а ти си знаеш работата, нали? Ето ти и твоя лозунг, който ще ни вдъхнови и импулсира невероятно:

КИБИЦИ, НЕ СТЕ САМИ!

Ти си знаеш работата де, верваме ти. Както и ти ни верваш – щото умееш да верваш на какво ли не.

С нашите вери планини от глупост вдигаме и носим. Да бе, носим на глупост, нема майтап. Да живей Яне Янев!!!

50

Обръщам се към най-висшестоящата образователна инстанция, а именно към своите ученици, към техните родители, към

гражданите-данъкоплатци

В днешните нашенски училища най-важното (по пагубното традици-онно гледище на официозната или казионна образователна система и най-вече на нейните цербери, именно тъй величавите и пълновластни чиновници от образователното ведомство), неоспоримата съкровена догма, тъй да се рече, е планируемостта, отчетността и контрола на... хартия, именно алфа-та и омегата, средоточието, около което всичко се върти, е вездесъщата документация. Ако са ти наред документите, ако е всичко о`кей на хартия, според толкова педантичните изисквания на въпросните цербери, то тогава ти си образцов типово-стандартен учител и заслужаваш за награда доживотно да вегетираш в системата, дори може и орден да ти дадат; но ако, не дай Боже, нещо в документацията не ти е наред или пък (да плюем в пазвите си да ни подмине такова зло!) си проявил оригиналност, творчество, авторство и про-чие в изработката на тия документи, то тогава заслужаваш много да патиш, да, ти си изневерил на светая светих на системата и в такъв смисъл си дръзнал да й отправиш жестоко предизвикателство, за което заслужаваш да ти бъде отмъстено безпощадно. И ще си получиш заслуженото де, отмъщението няма да ти се размине.

Затуй масовия български учител, проявяващ тъй похвалното здраво-мислие, за да си няма излишни главоболия, от година на година копира и дава за височайше одобрение на началствата най-банални типови и стандартни планове, документи, изработени според канона и догмата на централно-

51

планираната ни социалистическа държавна и командно-инструктивна образо-вателна система – това е станало начин на оцеляване, за вегетиране в рамки-те на иначе тъй умилителната идилична система, в която често на някои не издържат нервите и, току-виж, стане скандал, примерно ученици набили учи-телка, родители пребили учител, учител, да речем, превъртял и ударил шамар на хулиганстващ ученик, абе стават какви ли не ексцесии, вие това го знаете, но ето, министърът на образованието хем е загрижен, хем е толкова човечен, той за всичко мисли, ето, предприема мерки за да реши и тия неща, вече предлага законови промени та да се криминализират физическите и психичес-ки посегателства срещу личността на горките учители.

Но мисълта ми беше, че всичко ли е наред по документи, то тогава всички са щастливи, а най-вече началствата, и тогава идилията е на висота, естествено е, че в рамките на тази парадигма на никой не му пука дали учени-ците са научили нещо, дали личността им е придобила ценни качества, според потребностите на епохата, в която живеем, дали има някакъв по-съществен смисъл ходенето им на училище от този да се видят с приятели, да си напра-вят шоуто в час, бъзикайки учителките и да изядат по някой и друг тъй упои-телно миришещ дюнер – ех, има смисъл да се живее в този наш така възхити-телен свят! – в близката дюнерджийница или кебапче или пица в близката кебапчийница-пицарийница. Както и да е, тия неща си се знаят, няма смисъл да се говорят. Защо ги казвам ли? Защо се сетих за тях ли? Ето защо.

Моя милост също е учител, ама аз съм се прославил вече като... не-нормален учител, нещо повече, имам официално заверен атестат от най-високо място, че съм "абсолютно негоден за системата", без каквито и да е качества да бъда учител съм, нещо повече, дори една попрестарала се адми-нистраторка благоволи да ме провъзгласи и то на най-официално място, че, тъй да се рече, съм бил "най-лошият учител по философия в Пловдивска област"! Е, както и да е, въпреки тия толкова ласкави оценки за моята иначе непретенциозна, ала, сами виждате, нестандартна в някакъв смисъл личност аз пак... учителствам напоследък, а отскоро съм и отново на мястото, от което преди близо 20 месеца бях уволнен с гръм и трясък, по силата на съдебно решение отново съм учител по философия. Разбира се, не ми е безразлично дали съм официално провъзгласен за "пълен некадърник", и то в очите на ръководни фактори, по тази причина се мъча да докажа, че имам известно морално право да обучавам в тънкостите на мисленето и на философията моите ученици; да, ама ето, тия дни се потя да правя официалните документи, с които да имам правото да преподавам. Изправен бях пред жестоката за мен морална дилема, да, представете си, за мен моралът има известно значение, колкото и да ви се вижда странно това, моралът стои за мен над собственото ми добруване-живуркане, ето, аз следваше да реша: дали за да ми е мирна главата да копирам типово-стандартните документи (разпределения на "учеб-ното съдържание", планове, и то според инструкциите на висшестоящите властни началства и пр.) или да не си позволя този скъпоплатен лукс и да

52

проява известно творчество, т.е. да дам моите същински, автентични планове, документи и пр.?

Умни хора в тази ситуация ми даваха съвет за да ми е мирна глави-цата да престана да се правя на "интересен" и да копирам официалните типо-ви "разпределения"; мислих, мислих, в един момент даже, признавам си, бях склонен да преглътна унижението и да направя "както се прави" – за да ми и мирна именно главицата; но в един момент съзнанието ми за дълг пред учениците надделя, поривът ми към истината взе надмощие, обади ми се и съвестта, знайно е, ний, ненормалниците, имаме и съвест; и ето, аз направих това, което съм правил и преди, направих съвсем истински и авторски, тъй да се рече, и дори осъвременени планове-документи. Ще направя нужното и да получа официална санкция за тях от съответните властващи началства на различните нива, зер, веке имаме нов, "либерален", "изцяло съвременен", "авангарден" дори в некакъв смисъл закон за образованието, който ни зове, представяте ли си, да почнем да мислим по новому, да бъдем творци, свобо-домислещи и так далее, и прочие, и т.н., и ала-бала.

С нижеследующия документ (проект) се обръщам и към висшестоя-щата за мен инстанция, а именно към родителите на моите ученици, към гражданите-данъкоплатци и към учениците, към младите хора също така и дори към колегите-философия, към учителската колегия като цяло, призова-вайки ги да кажат своята решаваща според мен дума; публикувам тук своето предложение за едно нетипово разпределение по предмета "Свят и личност" за 12-ти клас; ето какви теми и въпроси предлагам на учениците си (и на гор-дите образователни началства за известно снизходително одобрение на тъй наглата ми дързост да се представям, видите ли, за "различен" и "нетипов"!): КОНСПЕКТ ПО СВЯТ И ЛИЧНОСТ ЗА 12-ТИ КЛАС За поправителни, за приравнителни изпити и за самостоятелна форма на обучение УЧЕБНА 2015 – 2016 г. 1.Идеята и смисъла на предмета “Свят и личност” 2.Светът за човека и светът на човека 3.Пътят към свободата и достойнството 4.Моята готовност за свободен и самостоятелен живот 5.Как да направим живота в България по-добър? 6.Възможно ли е човек да успее в България? 7.Какво е да си съвременен човек? 8.Жизнени стратегии: коя е моята лична жизнена стратегия? 9.Българската душа и съдба: съществува ли българска мечта? 10.Българска национална идентичност: какво е да си българин? 11.Глобалното “световно село”: как възприемам света, в който живея? 12.Европейската идентичност: какво е да си европеец?

53

13.Какво е да си космополит, как се отнасям към страстите на „истинските патриоти-националисти”? 14.Традиции, новаторство и модерност: как се отнасям към консерватизма и радикализма? 15.Ценностна идентичност на личността, кои са моите ценности? 16.Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда? 17.Възможна ли е екологична катастрофа, какво е моето отношение към при-родата? 18.Кой е начинът престъпността, корупцията, беззаконието у нас да бъдат сведени до поносими размери? 19.Какви шансове ми дава членството на България в Европейския съюз, съз-нанието, че съм и гражданин на Европа, какви чувства поражда у мен? 20.Какво става с личността в информационната епоха? 21.Глобализация и антиглобализъм: как се отнасям към антиамериканизма и русофилството? 22.Принципи на международните отношения в съвременния свят 23.Защо съществува тероризмът, може ли човечеството да се пребори с него? 24.Какви международни организации познавате? 25.Какво за мен е Европейският съюз? 26.Ролята на медиите в съвременните общества 27.Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на света 28.Как да победя безразличието, как да постигна качеството инициативност? 29.Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерантността 30.Личностно израстване: как да стана силна, пълноценно живееща, успешна личност? КРИТЕРИИ ЗА ОЦЕНЯВАНЕ: - Самостоятелност - Аргументираност - Убедителност - Информираност ИЗГОТВИЛ: (подпис) Ангел Грънчаров Това е засега. Хубав ден ви желая! До нови срещи!

54

Чудесен образователен казус – исторически, нравствен, психоло-гически, политически, религиозен и какъв ли не още – по... Бокова!

От седмица отново работя като учител в едно елитно пловдивско училище, възстановен бях в него със съдебно решение. Освен етика и право и философия ще преподавам и гражданско образование, т.н. "Свят и личност" в два 12-ти класа. Интересно е да подчертая това, че учениците изключително много обичат да участват в т.н. "по-раздвижени" или модерни, съвременни "образователно-технологични форми", да ги наречем така; аз също много ги обичам; по тази причина в първата седмица във всичките класове, в които влизам, дадох възможност на учениците да участват в такива едни обсъжда-ния, игри, състезания, решаване на казуси и пр.; интересно е, че те споделиха, че това било новост за тях (не бях им преподавал досега, с изключение на два класа, именно тези дето са в 12-ти клас). Е, понеже на учениците много им хареса да участват в такива обсъждания, ще правим нови и нови такива, всяка една тема може да бъде обсъждана по такъв нов, съвременен, авангарден начин (как точно се правят тия неща аз вече съм писал и обяснявал в своите книги за образованието, сега за това няма да пиша). По тази причина на мен съзнанието ми е заето с това да измислям нови и нови интересни казуси, които да предлагам за обсъждане на учениците си (въпреки че имам толкова много стари казуси, че даже и малка част от тях не мога да приложа, но новото винаги е за предпочитане).

Ето тази сутрин как самият живот ми подари такъв един превъзходен и то съвсем съвременен казус, който е чудесна възможност учениците от 12-ти клас най-вече да се упражняват в осмисляне, тълкуване, да опитат да постиг-

55

нат всички важни моменти (исторически, психологически, нравствени, полити-чески, чисто духовни, чисто човешки, религиозни и какви ли не още!). Вижте как човек може да стигне до един невероятно хубав казус, ще обясня това, защото туй нещо, предполагам и дори съм дълбоко убеден, е изключително трудно особено за по-млади преподаватели, които имат възможността да преподават такива нелеки предмети като философските (примерно, на моето досегашно работно място в гимназията на гр. Раковски най-вероятно ще ме наследи съвсем млада девойка, бакалавър по философия (сега учи магистра-тура), която никога не е преподавала този предмет, това ще й е за първи път). Та затова ще обясня вкратце как става цялата работа.

Попадам тази сутрин на публикация в блога на Иво Инджев (аз него редовно го чета), която ме препрати в един политически и анализаторски сайт; ето в резултат на това и моят блог откликна на оформилия се "горещ проб-лем": Другарката Бокова е била агент на КГБ – и като такава служи не на България, а на Русия!. Аджеба, трябва ли да смятаме, че е чест за България Бокова да стане шеф на ООН? Без да се замисли човек, особено като не знае коя е Бокова, какво му пречи да каже: амче тя и българка, това е голема чест за нас, българите, "наш човек", "нашенка" един вид да стане шеф на Светов-ната организация, нали така? Знаете, на това основание се води и пропаган-дата в полза на Бокова, тя залага на тия все пак крайно елементарни и под-веждащи "патриотични подбуди". Моята работа обаче като сериозен препода-вател по гражданско образование е да помагам на младите да си изработят солидна, основателна преценка и да вземат вярното, доброто, разумното решение, така се оформя един наистина превъзходен казус, в който наистина има много важни моменти, всеки от които има своето значение за постигане на крайното решение; именно така и могат младите да бъдат обучавани в тълку-ването на подобни сложни житейски казуси, колизии и пр. И ето сега аз как смятам да поставя казуса, непременно ще го проведа през тази седмица и в двата 12-ти класа (на които преподавам) и при това ще си позволя да го пред-ложа и на преподавателя, който води този важен предмет в останалите пет класа, с него съм в чудесни отношения, той е напредничав човек и вярвам, ще приеме предложението ми.

Поставяне на казуса (ще опитам да го поставя с точните думи, с ог-лед да помогна на други преподаватели по този предмет, те да могат да го използват това поставяне в своята непосредствена работа):

Ученици, искам да ви предложа да участвате в едно обсъждане (дис-кусия под формата на състезание между два отбора, нещо като игра и пр.), да се надяваме, че ще ви е интересно, пък и ще имате полза от него. При това всеки ще може съвсем свободно да се изкаже, неговото мнение ще има голя-мо значение. Казусът е някаква мъчнотия, която се нуждае от прецизно изс-ледване и осмисляне, за което, дето се казва, "повечето глави" са крайно необходими; е, ще има и спорове, без тях не може. Ще заложим на тях. Ето, аз ще ви предложа за разнищване след малко следния случай, който тъкмо сега

56

е много актуален, знаете (или не знаете), но от известно време се води кампа-ния за налагането на българката Ирина Бокова за кандидат за генерален секретар на ООН. Голяма чест е това, нали така: българка да стане шеф на най-голямата световна организация! Вие какво знаете за г-жа Бокова? (Ще изслушаме какво знаят, нека да споделят тия това, което знаят.) Аз в това време ще записвам на дъската факти за кандидатката. В един момент и аз ще им разкажа някои факти. Предполагам, ще се оформи следното любопитно списъче:

– И.Бокова е бивш партиен функционер на БКП и БСП; – Тя е дъщеря на виден комунистически деец от диктаторския режим

у нас преди 1989 г. (и след 1944 г.), баща й е бил в най-тесния приближен кръг до диктатора, във висшето партийно ръководство; той също така е бил и голя-мо началство в идеологическата опора на диктатурата, примерно бил е главен редактор на партийния вестник, наричан "РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО" (народът в онова време тайно го наричаше обаче ето как: "РАЗБОЙНИЧЕСКО ДЕЛО", аз примерно съм чул тази дума най-напред от своя дядо);

– Има факти и сведения, че бащата на Бокова, именно Георги Боков, веднага след преврата на 9 септември 1944 година е участвал непосредствено в кървавите репресии особено над интелектуалци, собственоръчно е участвал в убиването на видния писател Райко Алексиев, ето свидетелството на Радой Ралин, на 8 март 1993 г. в Народния театър по повод тържественото честване на 100-годишнината на Райко Алексиев Радой Ралин казва дословно, думите му са документирани:

„Върху битата снага на непрестанния смехотворец въодушевени революционери всеки ден играеха юдинско хоро и го превърнаха в едва ди-шащ труп. Един по-сетнешен гаулайтер на печата – Георги Боков – се хвалеше че му ударил 400 шамара.“

– Синът на убития писател Р. Алексиев, Алекс Алексиев (живеещ в Америка и имащ кариера като известен политически анализатор в САЩ) по този повод казва следното:

"Аз съм много против това да се търси наследствена вина, което е една от най-лошите черти на комунизма. Но минималното, което би трябвало да се очаква от децата на злодей е някакво разграничаване, ня-какво макар и малко покаяние. При Бокова не само че това напълно липсва, а напротив - цялата й кариера се дължи на комунистическото й потекло и грижите към нея на "любимата" на всички ни до ден днешен Столетница."

– Освен Ирина Бокова голяма кариера в БКП-БСП направи и нейният брат Филип Боков, който се обезсмърти с една известна фраза, казана в пър-вите години на прехода към демокрация; когато демократите настояваха БКП да поеме своята вина за ужасните и кървави репресии срещу народа, прове-дени от комунистическия режим, Филип Боков се провикна в Парламента, предизвиквайки радостни овации от лявата страна на залата:

„Ние от БСП вината поемаме само с мезета!”

57

– Заради тази историческа и толкова духовита фраза Ф.Боков получи вечната признателност на БСП, заради което беше назначаван на най-приятни държавни постове, примерно посланик, съветник на президента Първанов, високоплатен консултант в разни фирми на приближени до БСП фирми и пр.

– За жалост в неговото семейство обаче се случват ужасни трагедии: Дъщеря му адвокат Биляна Бокова се самоубива на 29-годишна

възраст през 2003 г. Синът му Георги Боков е криминално проявен и има няколко присъди за кражба на автомобили. През 2001 г. катастрофира тежко с краден автомобил „Ауди“ край Мездра. Уличен е в побой над собст-вената си майка и в опит за подкупване на органи на реда, но обвинения не са повдигнати. Загива на 39-годишна възраст при автомобилна катастро-фа, заедно със съпругата си Мария, на 16 август 2011 г.

– Дали пък "висшите сили" по този начин не са отмъстили заради кър-вавите злодеяния най-вече на дядото, именно на комунистическия сатрап Георги Боков?

– Да се върнем на Ирина Бокова. Алекс Алексиев в едно свое интер-вю казва следното:

Да, ще ви дам пример. Преди малко повече от година, през април 2014 без предупреждение, без никаква мотивация правителството на Оре-шарски уволнява Стефка Славова, представител на България в Европейс-ката банка за възстановяване и развитие. Защо? За да назначат на нейно-то място дългогодишното ченге на Първо главно и много по-важно - съпруг на Ирина Бокова, Калин Митрев. Партията наистина се грижи за децата си! Има и много други признаци за това, че тази дама не е читав човек и не си служи с почтени средства. В официалната й биография в страницата на ЮНЕСКО пише, че тя е била външен министър на България и освен това държавен секретар за европейска интеграция (Secretary of State for European Intеgration). Първо, тя никога не е била външен министър на България и това е лесно проверимо, и второ – подобна позиция като главен секретар не съществува във Външното ни министерство. Тоест, натъкваме се на една гигантска манипулация и то в международен план.

– Дали българската кандидатка за поста генерален секретар на ООН не си позволява да лъже за своето минало?

– И двамата съпрузи на Бокова са били агенти на ДС, а тя няма кар-тон за принадлежност към службите; анализаторът А.Алексиев смята, че Бо-кова най-вероятно е била агент не на ДС, а направо на КГБ като особено перс-пективна. Тя е завършила МГИМО в СССР, университет, който е известен като ковачница на кадри за КГБ, а руснаците са имали приоритет при вербуването й, те са можели да вербуват българи без дори да казват на ДС.

Това, което е напълно изключено е, че българин може да бъде изпра-тен като дипломат в мисията на ООН по комунистическо време без да е агент на службите. Тук вече се поставя въпросът: на кого ще служи Бокова ако

58

стане шеф на ООН? Много вероятно е да служи на товарищ Путин, а не Бъл-гария.

– В момента И.Бокова е втори мандат на поста ръководител на

ЮНЕСКО, международната организация за култура и образование на ООН, на този пост беше избрана след пропагандна (водена с държавни средства, със средства на данъкоплатците!) кампания на Г.Първанов, бивш президент на България и бивш лидер на БСП, доверен човек на руснаците у нас, доказано предан на руските интереси; тя беше избрана на поста си в ЮНЕСКО и със застъпничеството на Русия.

– В медиите излезе информация, че напоследък семейството на И.Бокова е придобило два апартамента в Манхатън за 2,4 милиона долара кеш. Нейният син от първия брак е успял да изплати само за 4 години ипотека от 870 000 долара. Оказва се, че законните доходи на нейното семейство за години наред не могат да покрият тия скъпи покупки – дори и само да са спес-тявали всичките си приходи!

И така нататък, фактите, които изброихме, са предостатъчни. Нека сега да формулираме ето този основен въпрос на зададения казус:

Правилно ли е Ирина Бокова да стане генерален секретар на ООН, вие лично смятате ли, че тя е достойна кандидатура за този висок пост?

Които смятат, че въпреки всичко нищо не пречи "нашата видна съна-родничка" Бокова да бъде кандидат за поста и че ще е голяма чест за Бълга-рия тя да стане шеф на ООН (така мислят, да речем, бившият цар Симеон

59

Втори, за който също има основания да се мисли, че е под контрола на русна-ците, и най-вече сегашният премиер Б.Борисов), нека да седнат от едната страна на залата, а които мислят, че Бокова не трябва да бъде кандидат, камо ли пък шеф на ООН, нека да седнат от другата страна; така се оформят два отбора, между които ще проведем дискусия под формата на състезание, и то при строги правила: първо единият отбор пита, другият само отговаря, първи-ят отбор търси труден въпрос за съперника си и като го зададе, всички ще слушаме отговорите; ако отговорят убедително, получават точка, ролите след това се сменят, които са питали, те ще отговарят, а пък другите ще питат; ако обаче не са отговорили убедително, ще получи точка отборът, който е задал затруднилия ги въпрос. Тази е "матрицата" на състезанието-дискусия; печели отборът, който е събрал повече точки. Ако не се изслушват, ако двама говорят едновременно, отборът на провинилите се получават "отрицателна точка" или "наказателна точка", която "изяжда" положителна, постигната в даден тур; целта е да се научим да разговаряме и да обсъждаме като се изслушваме внимателно, за да не стане дискусията ни говорилня или лудница. Това е. Приятно обсъждане! Можете да си изберете арбитър на дискусията, който да я ръководи и да присъжда точките, той пък трябва да е пределно обективен и да съблюдава спазването на правилата.

Ето такова обсъждане ще направим през идващата седмица с тези два 12-ти класа, на които преподавам гражданско образование. Ще ви инфор-мирам какво се е получило. Виждате, казусът е чудесен, много богат, многоиз-мерен, в него има всичко, и политика, и морал, и психология, и религия, и история, и какво ли не още. Самият живот, дето се казва, ми го сервира този казус и ще е престъпление да не се възползвам от шанса. А подобни казуси у нас, дето се казва, с "лопата да ги ринеш", у нас животът ни поднася какви ли

60

не казуси? Или в дискусионния клуб да проведем това обсъждане, а не в ре-довен учебен час? Дали пък с него няма да наруша някакви принципи на "дър-жавния стандарт за образование", които ни пречат да говорим с учениците за злодеянията на комунистите? Как мислите вие пък по този казус? Дали няма да направя нарушение, а, заради което властта мен пък да ме накаже? Знам, че блога ми се чете от отговорните фактори в РИО-Пловдив и даже в МОН, ало, факторите, кажете какво мислите по тази казус, който го задавам сега пък на вас? Аз, виждате, съм пълен с казуси, само казуси от мен да искате, що мълчите като...?!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Радвайте се на живота и мисле-те, щото без мислене човек нищо не може да постигне. Хем се иска мислене, хем се иска нещо още по-важно дори от мисленето, иска се разбиране. И то не какво да е разбиране, а вярно разбиране, такова разбиране, което е съоб-разено със самата истина, с правдата на живота и на историята. Да, велика-та правда на живота е истински важното за нас, човеците, ето, каквото мога правя за да помагам на младите да я търсят и постигат; ако греша в тези си свои инициативи, нека да ме наказват. На мен обаче съвестта ми е чиста. Ако, примерно, от страх или от нещо друго се бях въздържал да си правя онова, което смятам за нужно в часовете, аз щях да се презра, щото за мен малоду-шието, мекушавостта, страхливостта е най-страшен недъг. Който е особено недопустим за учители, за възпитатели на младежта. Малодушният препода-вател заразява и младите с малодушие, а малодушието е вредно за нашата свидна и многострадална родина. Аз до такова падение не ща да стигна.

Пита ме един мой верен приятел тия дни: Ангеле, защо пак искаш да си учител бе, за теб това е "много ниска летва", захвани се с нещо друго, не чувстваш ли, че се унижаваш сам, като си стоиш учител и то в гимназия?! Било, видите ли, унизително да си "прост учител", и този израз употреби моят приятел, с когото често спорим по всякакви въпроси. (Между другото, той самият е професор по философия, пак един вид учител, ама от "големото доброутро"!) Аз му казах, че не смятам, че за мен е унижение да съм учител в "просто училище", напротив, смятам, че да си учител на ученици е по-важна работа отколкото да си професор, който преподава на студенти. Защото сту-дентите вече са формирани като личности и там корекциите, промяната е трудно постижима, докато при учениците не е така, по тази причина един учи-тел може да има невероятно силно въздействие върху учениците си. И то за тяхното добро. Оня мой приятел ми каза, че съм бил "голям чешит" щом мисля така, но карай, ние с него си имаме вечни спорове. А вие как мислите, да си учител на ученици наистина ли е чак толкова непрестижно и дори "унизително" занимание – както обикновено се мисли? Спирам. Това беше, отклоних се, но както и да е. В блога си имам пълна свобода и аз лично от нея няма да се откажа никога. Никога! За нищо на света! Разбирате ли ме поне за това?!

61

Въпрос за дебатиране: "Мъже ли са днешните европейци – щом не могат да си защитят жените и дъщерите?"

"Кьолнският" грях, или как либералите предадоха жените, Автор: Мира Баджева, Снимка ЕПА/БГНЕС

Либералният дискурс се проваля пред очите ни с гръм и трясък – за-

ради погрешни стратегии, калкулации и решения, заради двойни стан-дарти и нечестност

Доскоро, ако трябваше да се опиша с три думи, те щяха да са: жена,

либерал и журналист. "Трите кита" съжителстваха в хармония, а съществото ми беше цялостно. Днес вече не е. Защото усещам, че едната ми идентичност предава другата. А третата се гърчи в агония как да осмисли събитията, без да робува на присъщото за медиите угодническо задължение “хем вълкът да е сит, хем агнето цяло”.

Масовите мигрантски изстъпления срещу жени по площадите на Кьолн и други западноевропейски градове навръх Нова година ме взривиха отвътре по няколко причини. Първо, размерите на бедствието се оказаха не-мислимо големи. 379 са вече само в Кьолн официалните жалби за престъпни посегателства в нощта срещу 1 януари, но се разбра, че мигрантски банди са вилнели в още поне 10 града: Хамбург, Щутгарт, Берлин, Дюселдорф, Биле-фелд, Залцбург, Цюрих, Хелзинки, Калмар. Цели 5 държави – Германия, Авст-рия, Швейцария, Финландия и Швеция – са засегнати от явлението. Регистри-

62

раните изнасилвания на местни момичета от мигранти за новогодишната нощ вече са четири. А случаите на сексуални посегателства със сигурност са били в пъти повече, защото от практиката се знае, че жените масово мълчат при насилие срещу тях и единици се осмеляват да привлекат публичното внима-ние върху себе си.

Изживяното унижение и душевна болка

срамът, нуждата да избягаш, да се скриеш и да забравиш обикновено надделяват над желанието за реванш. Подобни ексцесии са особено подли, защото трудно се доказват – от опипването между краката или под блузата най-много да остане някоя синина, но болезненото жигосване и психичните травми често са за дълго.

Мащабът е поразителен, но още по-поразителна е убедеността на извършителите в безнаказаността им. "Аз съм сириец и нищо не можете да ми направите, защото съм поканен тук от фрау Меркел”, репчи се мигрант пред кьолнските полицаи - според собствения им таен доклад, изтекъл в “Билд” (жълтите вестници обикновено имат най-добрите източници в полицията). Други мигранти късат нагло пред очите на силите на реда разрешителните си за пребиваване в Германия, “защото утре ще си извадят друго”.

Тия млади мюсюлмани „с пишки” (по Тома Томов) очевидно са били сигурни, че имат насреща си кастрати, хипертолерантни плужеци, които нищо не могат да им направят. Те вече са установили, че – щом са в тълпа – всичко им е позволено: да преминават незаконно и безпрепятствено десетки държав-ни граници, да чупят хотели, да палят мебели, да изхвърлят презрително подарените им храна и вода, да ограбват.

За тях престъпната акция е била вид хепънинг

– демонстрация на потентността над „импотентността” на белите мъ-же да защитят жените и дъщерите си. И това им убеждение досега не е опро-вергано.

По всичко личи, че кьолнските полицаи по-скоро са бездействали и са наблюдавали равнодушно хаоса, отколкото да са били недостатъчно като численост. За това свидетелстваха най-напред момичета, които са били на площада, но вече се признава с половин уста от властите – чак на 9-ия ден след събитието. Затова и шефът на полицията в Кьолн беше пенсиониран преждевременно. Общо 210 полицаи са охранявали на Нова година централ-ната гара и площада пред Кьолнската катедрала, според официалните данни. Е, толкова ли не могат 210 въоръжени полицаи да озаптят 31 хулигани (колко-то са идентифицираните извършители до момента) или просто им е било наредено да не правят „панаири”?! Очевидно е, че бандитите не са били само 31, а поне 1000, както твърдят от самото начало жертвите и свидетелите, но

63

кога ще бъде установено за останалите кои са и какви са? Защо полицаите са пускали почти веднага и малкото задържани през нощта? Защо на 9-тия ден след събитията продължава да няма нито един арестуван? И дали изобщо ще има някой обвинен, осъден или депортиран? (Ако няма да има, не разбирам защо трябва да ни вменяват, че германската правораздавателна система е по-различна от българската. Това за мен е тест и очаквам доказателства за об-ратното – защото съм жена, журналист и европейски избирател. И вече

не вярвам на евфемистични “либер-али-бали”

и на посланици с размахан нравоучително пръст.) Много въпроси се натрупаха, а ето и някои отговори. „Дойче веле” ци-

тира полицаи, които твърдят, че мнозинството от стотината, проверени от тях на площада, са били „наскоро влезли в страната бежанци, кандидати за убе-жище”. Те опровергават и твърденията, че сексуалните посегателства са били с цел отвличане на вниманието и кражби. „Всъщност беше тъкмо обратното – за престъпниците, основно араби, много по-важни бяха сексуалните забавле-ния”, твърдят полицаите. А според „Кьолнер Щатанцайгер“ полицията умиш-лено е премълчала произхода на извършителите, понеже „отговорни лица” са преценили, че въпросът е „политически много деликатен“. Това обяснява и защо в официалните полицейски сводки през първите дни на януари няма и дума за безпрецедентната серия сексуални престъпления, а атмосферата пред нощта е описана като „спокойна”.

За това има само една дума – лъжа

А когато полицията в една развита демокрация лъже за нещо толкова важно, една оставка на полицейски шеф е дребно изкупление. Вече няма съмнения, че е имало указания цялата вакханалия да бъде потулена и омало-важена – въпреки мащаба й и въпреки кошмарните преживявания на стотици момичета и жени. От кого са указанията? Ами то е ясно – няма нужда да съм в Кьолн, за да се сетя, ако не кой ги е давал, то поне кой носи отговорност за тях. Наред с полицейските шефове – градските власти, лично кметицата Рекер (на която първата работа, след като се разбра за скандала, беше да даде на пресконференция указания как да се държат вече германките при публични прояви), цялото правителство на Северен Рейн-Вестфалия барабар с ресор-ните министри и премиера Ханелоре Крафт (която до момента не е обелила и дума). И, разбира се, фрау Меркел.

А защо, защо да се прикрива ужасната случка с безобразна лъжа? Тоя отговор е най-прост: защото нападателите са мигранти.

Така стигаме до втората причина за личната ми фрустрация. Поли-цаите са бездействали, политиците са се бояли да не налеят вода в мелница-та на десните, радикалите, популистите и нацистите, медиите са си налягали

64

парцалите в името на политическа коректност,а либералните гурута са си стиснали устите – уви, едва ли е от срам. И жените са били оставени сами на себе си в оная злополучна нощ. Но и сега.

Либералният дискурс се проваля пред очите ни с гръм и трясък – за-ради погрешни стратегии, калкулации и решения, заради двойни стандарти и нечестност, заради целенасоченото насаждане на вина у ония, които се опит-ват да говорят за проблемите открито и да назовават нещата с истинските им имена. А първите, които ще платят цената за политическото бездарие на днешните европейските лидери, очевидно са европейските жени. Все едно не са плащали достатъчно в продължение на хилядолетия... Ами не съм съгласна да е за наша сметка – заради всяка една жена поотделно, преживяла гаврата навръх Нова година, и заради всички, които ще се страхуват от малтретиране и ще бъдат поучавани да се движат на групи, спазвайки „една ръка разстоя-ние”. Това е предателство.

И далеч не е първият грях на либералните елити, управляващи в мо-мента Запада. Защото

преди да предадат „своите” жени, те предадоха „чуждите”

– милионите в Саудитска Арабия, Катар, Судан, Йемен и т.н., които бяха обезправени и третирани като добитък, но как да бъде друго, като с тех-ните „господари” – несметно богати шейхове и мургави принцове с дипломи от Харвард и Кеймбридж – чудесно се правеше бизнес.

След 200 години „женско движение” едва през последните 40 г. за-падните жени постигнаха мечтаната свобода да разполагат автономно с живо-та си и се радват в момента на някакъв относителен паритет с мъжете. Защи-тата на женските права и либералните идеи изглеждаха неотделими - като двете страни на една и съща монета. А сега се оказва, че има опасност права-та на женитес лека ръка да бъдат неглижирани и жертвани. Кое е по-важно за полицията, политиците, медиите и либералните гурута – един разпасал се и дълбоко презиращ западните ценности и норми мигрант или една насилена жена? Нека си кажат. Защото от поведението им в оная нощ и в дните след това не си личи насилената жена да е с предимство.

ТЪЛПИТЕ КАТО ТЕЗИ В КЬОЛН ЗА НАС СА ЕЖЕДНЕВИЕ ДОКОГА ЕВРОПА ЩЕ ТЪРПИ БЪЛГАРИТЕ

Знам, че звуча остро и генерализиращо, нарочно го правя – защото е

добре навреме да се разделим с евфемизмите и с илюзиите си. Що се отнася до българските либерални гурута и прогресистки гово-

рители, ослушах се тия дни, огледах се и с изненада установих – подла тиши-на. Дали е случайно, питам се.