The Empathy Problem Copyright © Gavin Extence 2016 · И те се бяха озо-вали зад ъгъла, точно на неговия праг. Така че в продължение

The Empathy ProblemCopyright © Gavin Extence 2016 Hodder & Stoughton

All rights reserved

c/o Anthea Agency - Sofia, Bulgaria

Проблемът с емпатиятаГавин Екстенс

© Издателство ГНЕЗДОТО, 2017 г.

© Паулина Стойчева Мичева, преводач, 2017 г.© Калина Петрова, редактор© Гнездото, дизайн корица

Всички права /включително за електронно разпространение/ запазени! Не се разрешава копирането или възпроизвеждането на книгата или на части от нея, без писменото разрешение на ГНЕЗДОТО.

ISBN: 978-619-7316-13-1

Книги на издателство ГНЕЗДОТО може да поръчате в електронната ни книжарница www.gnezdoto.bg

Може да ни намерите на тел. 878 634 344;на имейл адрес: [email protected]; [email protected],както и във Фейсбук страницата на Gnezdoto

София • 2017

GnezdotoИздателство

Превод от английскиПаулина Стойчева Мичева

ПРОБЛЕМЪТС

ЕМПАТИЯТА

ГАВИНЕКСТЕНС

На родителите ми, които ме научиха, че:1. Има много неща, които са по-важни от парите.2. Момчетата също могат да плачат.

ПЪРВА ЧАСТ

Туморът

– 9 –

1Злокачествен

Беше с размера на топка за голф и се бе настанил дълбоко в нещо, наречено „преден инсуларен кортекс“. Неговото нещо. И сега всичко би трябвало да си дойде на мястото; такова е клише-то. Малките неудобства, обичайните закъснения, незначител-ните дразнещи проблеми от ежедневието – нищо от това не би трябвало вече да има значение. Задръстванията не би трябвало да му правят впечатление. Но реалността да имаш злокачествен мозъчен тумор, установи Гейбриъл, изобщо не се оказа толкова просветляваща.

Незначителните проблеми бяха по-дразнещи от всякога, а кисненето за по-дълго в задръстванията бе лукс, който не може-ше да си позволи.

При нормални обстоятелства – обстоятелствата преди ту-мора – би уплътнил това време ефективно. Щеше да провери на айпада си новините от изминалата нощ за нещо, което би могло да повлияе на борсата, когато тя отвори след деветдесет минути. В продължение на десет години всеки негов работен ден започваше по този начин. Но сега се улови, че просто седи и изчислява каква част от живота, който му остава, се пропилява в тази редица от неподвижни коли.

Отговорът бе: една седемнайсетохилядна. Според него-

– 10 –

Гавин Екстенс

вия консултант в клиниката на Харли стрийт – Армстронг или Андертън, или както там му бе името – Гейбриъл Вон можеше да има разумни очаквания за още шест месеца живот. И тази сутрин той прекарваше неприемливо голяма част от тях в за-дръстването.

Не възнамеряваше да предприема нещо. Всъщност дори не осъзнаваше, че го прави, докато пръстът му не осъществи кон-такт с лявото рамо на шофьора – и когато това стана, бе труд-но да се каже кой е по-изненадан. През последните три години, откакто Гейбриъл получи личен шофьор, пътуването до работа следваше един неизменен режим и протичаше в пълна тиши-на. Всяка сутрин, точно в шест часа, автомобилът – метално-сив Мерцедес-Бенц S класа – го чакаше пред неговата жилищна сграда. Шофьорът отваряше вратата, измърморваше любезно „Добро утро, сър“ и, ако имаше късмет, Вон му отвръщаше с кратко кимване. Никога не се осъществяваше физически кон-такт. Сега допирът накара и двамата мъже да трепнат като уда-рени от лек токов удар.

Гейбриъл се съвзе пръв. Отпусна се назад и погледна в притеснените, откъснати от тялото очи в огледалото за обратно виждане.

– Пусни ме.– Сър?– Искам да сляза.– Ъъъ... тук? – Шофьорът махна към заобикалящия ги тра-

фик – беше несигурен, колеблив жест на човек, опитващ да се държи на повърхността на водата в средата на обширно езеро. – Няма къде да...

– Няма значение. Просто ме пусни да сляза.Мъжът отпред се поколеба, огледа се припряно, после

стис на по-здраво волана. Намираха се точно пред сградата на Дойче Банк, приклещени от вътрешната страна на двулентовия път между едно такси, две беемвета и едно бентли.

– 11 –

Проблемът с емпатията

– Искате да... ви отворя вратата?Честно казано, на Гейбриъл не му бе хрумнало, че има ал-

тернатива на това действие. Не бе обмислял възможността да съкрати посредника и просто да си отвори вратата сам. Все пак никога преди не го бе правил. И, като се замисли, и сега не бе възнамерявал да се случва. Предвид обстоятелствата обаче не виждаше как може да оттегли искането си, без да изглежда глу-паво. Не желаеше да показва слабост пред шофьора.

– Ще вървя пеша оттук – каза той. – Ще бъде по-бързо.Думите му прозвучаха като укор, а не като обяснение – ся-

каш водачът му бе лично отговорен за състоянието на пътищата тази сутрин.

Имаше само секунда колебание. В следващия момент спи-рачките бяха натиснати и сляпото подчинение взе връх. Сред хор от оглушителни клаксони шофьорът излезе и отвори задна-та пасажерска врата.

– Приятен ден, сър.Гейбриъл не отговори. Дори не кимна. Грабна куфарчето

си от задната седалка и изчезна в появилата се за кратко дупка в трафика.

– 12 –

2Лагерът

Всъщност Гейбриъл не винеше шофьора. Обвиняваше лагера. Защото нямаше друга основателна причина Ситито да бъде толкова оживено в понеделник сутрин. Да, разбира се, фи-нансовият сектор отиваше на работа два-три часа по-рано от всички други, така че се предполагаше да има някакъв трафик. Съществуваше и известна вероятност нещо друго да е причина-та за това ужасно задръстване: голяма катастрофа, запушване в тясна част на пътя или самоубийство по Централната линия на метрото. Но дълбоко в себе си Гейбриъл знаеше, че не е това. Причината бе някакъв целенасочен разрушителен акт – готов бе да заложи живота на шофьора си, че е така.

До „Свети Павел“ имаше само десетина минути пеша, но тези десетина минути бяха повече, отколкото би избрал да изха-би в крачене по тротоара. Не че имаше нещо против упражне-нията; прекарваше поне четиресет минути дневно във фитнеса, в басейна, на тежестите или на гребния тренажор. Гол, пред ог-ледалото, мускулите му съвсем честно можеха да бъдат описа-ни като „изваяни“, въпреки че рядко ги използваше за някакви практически дейности. Те имаха по-скоро козметична функция.

Независимо от това минималното усилие за придвижва-не на тялото му в продължение на километър през центъра на

– 13 –


Лондон не би трябвало да е проблем. Само дето той мразеше да се озовава извън зоната си на комфорт, по-специално – в не-климатизирани пространства. Усещането за потене под ризата и дългото есенно палто му бе крайно неприятно. Когато Гейбриъл Вон се потеше, искаше да бъде сигурен, че ще отмие потта от тялото си в рамките на един час.

Към физическия дискомфорт се добавяше и психическият стрес, че закъснява за работа. Гейбриъл беше мъж, който преус-пяваше в рутината, но не поради някаква вродена психологичес-ка склонност, а по-скоро защото се нуждаеше от много стегнат график, за да уплътни максимално деня си. Затова трябваше да е зад бюрото си преди двайсет минути, не по-късно от шест и двайсет. А преди десет минути трябваше да е влязъл в кабинета на Мейсън за първата среща за деня (срещата преди истинската първа среща). Разбира се, напълно възможно бе Мейсън също да се е забавил, в зависимост от нивото на хаоса, който тези протестиращи бяха успели да създадат. Но не това беше важно. Гейбриъл не получаваше заплата от 3,4 милиона годишно, за да се появява в службата, когато му скимне.

Близо до Чийпсайд вече бе възвърнал голяма част от само-обладанието си. Все още нямаше признак за нещо необичайно, никакви ранносутрешни маршове или манифестации, никакви барикади по улиците. Но това не го разубеди относно причи-ната за днешното задръстване. Същевременно, докато прибли-жаваше западната страна на катедралата, затвърди убеждението си, че повечето протестиращи са прекалено мързеливи, за да се организират и да станат толкова рано. При нормални обстоятел-ства това очевидно противоречие би могло да е проблематично. Но щом ставаше дума за лагера, Гейбриъл бе готов да снижи в значителна степен обичайните си стандарти по отношение на логиката и рационалните решения.

Бяха се появили преди десет дни, в една ясна и на пръв поглед абсолютно незабележителна съботна сутрин, въоръжени

– 14 –


до зъби с плакати, палатки и дъждобрани. За пръв път разбра за тях от есем еса на Мейсън:

Пусни шибаните новини.

Нищо друго. Гейбриъл не бе получавал подобно съобще-ние след краха на „Лемън Брадърс“ през 2008-а.*

Това, което видя този път, бе разбунтувано море на стъпа-лата на „Свети Павел“. Хората имаха бради, татуировки, пиър-синги и мегафони. Носеха плакати с надписи като НИЕ СМЕ 99% и ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХНАТА КРИЗА?. Според Би Би Си бяха няколко хиляди. Възнамерявали да оку-пират площад Патерностер, седалището на Лондонската фон-дова борса, но в последния момент били възпрепятствани от съдебна заповед и полицейска блокада. Заемащ голяма част от централен Лондон, площад Патерностер прилича на обществе-но пространство, но всъщност е частна собственост.

Принадлежи на корпорация „Мицубиши“.Гейбриъл никога не се бе радвал толкова на откритието, че

половин акър от неговата родна земя е придобита от японски конгломерат. Единственият недостатък беше, че всички тези хора трябваше да се настанят някъде другаде. И те се бяха озо-вали зад ъгъла, точно на неговия праг.

Така че в продължение на шест последователни работни дни Гейбриъл трябваше да минава през тях, за да се добере до кабинета си. Нямаше как да го избегне. „Мейсън Уолъс Кепитъл Мениджмънт“ се помещаваше в „Стантън Хаус“, чийто вход гледаше точно към двора на „Свети Павел“. Точно към лагера. И тъй като цялата зона е пешеходна, това бе една от малкото си-туации, в които да имаш личен шофьор не можеше да се нарече предимство. Задръстване или не, последните петдесет метра от своето придвижване Гейбриъл изминаваше сам.

* „Лемън Брадърс Холдингс“ (1850-2008) – бивша инвестиционна банка и финансов конгломерат в Ню Йорк. Фалитът ѝ е най-големият в американската история и се смя-та, че изиграва определяща роля в разгръщането на световната финансова криза през 2008 г. – Б.пр.

– 15 –

3Активи и пасиви

Днес успя да се промъкне по периферията на лагера без зна-чителни инциденти. Жена с лице на жертва на ловен инцидент – с метални, неравномерно стърчащи зъби – му изръмжа нещо, но през изминалата седмица бе свикнал с това. Дори когато не излизаше от лъскавия мерцедес, каран от личния му шофьор, никой не можеше да сметне Гейбриъл Вон за нещо различно от това, което беше. Човек, който за последните шест месеца е направил повече пари, отколкото някой в този лагер би спечелил за целия си живот.

За да влоши допълнително положението, той бе сравнител-но млад – на трийсет и две – и невероятно красив, въпреки че през изминалата седмица бе започнал да осъзнава, че богатство-то, младостта и външният вид може да са не само актив, но и па-сив. Но какво можеше да направи? В гардероба си имаше само скъпи костюми, а и дори да пожелаеше да снижи стандартите си и да си осигуреше подобаващо долнопробно облекло, това не би решило проблема с изключителното му лице. Бе роден красив и освен ако не сложеше маска балаклава* на главата си, от това спасение нямаше. Просто трябваше да приеме недоволството, което визията му понякога предизвикваше.

* Вълнена маска за главата с един или три отвора на лицевата част – Б.ред.

– 16 –


Както обикновено, във фоайето на „Стантън Хаус“ стояха двама охранители и Гейбриъл успя да наподоби ведро махване, когато минаваше покрай тях на път към асансьора. Не му беше лесно, но усилието му се струваше необходимо, предвид ситуа-цията отвън. Обикновено делеше останалата част от човечест-вото на две категории: хора, от които има полза, и хора, които са без значение. Излишно е да се споменава, че втората група бе хилядократно по-голяма от първата и преминаването от едната в другата изглеждаше почти невъзможно. Но през последните десет дни пазачите бяха постигнали точно това. Когато варва-рите блъскат по портите, искаш да си дяволски сигурен, че мъ-жете, които ги охраняват, се чувстват оценени.

– 17 –

4Стомана и стъкло

Отвън „Стантън Хаус“ изглеждаше подобаващо невзрачна. Приличаше на почти всяка друга офис сграда – със заострен връх, но нищо особено зрелищно, не и по лондонските стан-дарти. Отвът ре обаче бе изумителна. В средата имаше атриум, благодарение на който пространството се къпеше в естествена светлина. Кабинетите бяха с ламперия от полирано дърво и на-селени от международен картел от адвокати, счетоводители и финансови мениджъри. Имаше толкова бърз интернет, че човек можеше да си свали един терабайт порно за по-малко от седем-найсет минути. Това беше храм на двайсет и първи век.

Компанията „Мейсън Уолъс Кепитал Мениджмънт“ се раз-полагаше на последния и най-скъп етаж. Преместиха се там от третия, този под тях, след като предишният наемател фалира при кризата от 2008-а. Тогава някои оспориха разумността на преместването на целия офис един етаж по-горе и поставиха въпроса дали високата цена си струва, особено при положение, че се налагаше да се ремонтират напълно „новите помещения“ според нуждите им. Но Мейсън бързо отхвърли възраженията им и ги обвини в липса на визия.

– За бога, хора! – смъмри ги той. Мениджърите му бяха все мъже, но в този случай ретори-

– 18 –


ката бе много по-важна от точността на изказа.– Вон! – Ръката на Мейсън описа широка дъга над заседа-

телната маса като стрелката на компас, която търси север. – По-могни малко. Защо трябва да се преместим? Моля, обясни на Шърман и останалите.

Гейбриъл впи в Шърман пронизващ поглед.– Имидж.– Имидж! Вон, ти току-що добави десет хиляди към бонуса

си – Мейсън се облегна в стола си и театрално изпука кокалче-тата на пръстите си. – Шърман, нека ти го разясня. Представи си, само за секунда, че си клиент, който търси къде да инвестира двайсет и пет милиона. Има два фонда, между които трябва да избереш – и двата с отлична репутация и годишна печалба от петнайсет на сто и нагоре. Но единият е на третия етаж, а дру-гият е в пентхауса. Кой ще избереш?

В залата за съвещания се възцари дълбоко мълчание. Точно в този момент никой не се осмели да изтъкне, че фондът в пент-хау са наскоро бе изгърмял. И именно затова мястото е свободно.

– Имидж, хора! Трябва да повишим активите си минимум с петдесет на сто в следващите три години. И това – посочи той с два пръста към тавана – е само началото.

Думите му бяха пророчески. През следващите три години Мейсън постигна по-голям ръст на фонда, отколкото мнозина смятаха, че е възможно, и днес, активите, които управляваха, бяха малко под четири милиарда паунда – сума, надвишаваща брутния вътрешен продукт на някои от африканските държави. Но дори на Гейбриъл му беше трудно да припише съществената част от този ръст на смяната на офиса. По-голяма заслуга имаше фактът, че бяха заложили на срива на гръцката икономика.

– 19 –

5Мейсън

Днес той стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Както по-вечето кабинети на четвъртия етаж и неговият гледаше към двора на „Свети Павел“. Допреди десет дни това беше нещо хубаво.

– Виж ги! – извика злобно Мейсън. – Виж ги само!Гейбриъл не знаеше дали възклицанието му е реторично,

или не, но нямаше намерение да прекара следващите петнайсет минути, разговаряйки с гърба на шефа си. Затвори вратата зад себе си и отиде при него до прозореца.

– Мислех си... – Мейсън заби пръста си в стъклото с тройно покритие. – Трябва да наемем снайперист. Един руснак с „Ка-лашников“, точно това ни трябва.

Отстъпи назад и присви очи през въображаем мерник, на-подобявайки универсалния жест за стреляне с автомат.

– Какво мислиш? Да направим бързо набиране на средства след сутрешната среща?

Гейбриъл се престори, че обмисля предложението:– Колко ще са ни нужни?Мейсън сви рамене.– Мисля, че тарифата е около четвърт милион за една ми-

шена, но съм сигурен, че ще можем да договорим намаление заради количеството? Колко са там?

– 20 –


– Няколкостотин.– Мамка му. Трябва да поискаме и инвеститорите да се

включат. – Или просто можем да се преместим в Мейфеър.* – Ха! – Това бе обичайният смях на Мейсън, еднократен

експлозивен кикот. – Вон, няма да ходим никъде. Скоро идва зимата. И тогава ще видим колко от тези шибаняци ще издържат в палатките си.

Обърна се, шляпна Гейбриъл по рамото и посочи с другата си ръка към черния кожен диван, разположен перпендикулярно на бюрото му. Това беше мястото, където най-важните клиен-ти – тези с най-висока нетна стойност – сядаха, когато идваха в кабинета. Тук сядаше и Гейбриъл за по петнайсет минути на ден по време на срещата преди първата сутрешна среща с еки-па. Тази сутрин Мейсън изглеждаше прекалено възбуден, за да сяда. Крачи известно време из стаята и после се облегна на ръба на бюрото си. Можеше да го направи, защото на бюрото му ня-маше ненужни дреболии. Единствените неща върху него бяха два монитора, телефон и малка гравирана табелка с надпис:

ДОЛАРЪТ СЕ СПИРА ТУК.**

Мейсън бе откраднал идеята от президента Труман, който държал същата табелка на бюрото си в Овалния кабинет.

– Добре, Вон. Да се захващаме за работа! Какво става тази сутрин? Мамка му, къде са всички?

– Ситито е блокирано. Наложи се да сляза на Дойче Банк и да ходя пеша. Предполагам, че става нещо заради нашите прия-тели долу – посочи той към прозореца, а Мейсън кимна мрачно. – Може би е по-добре да отложим срещата. Килнър и Шипман са се добрали, но всички други, идващи от източната част, са прецакани.* Квартал в централен Лондон, част от окръг Уестминстър. В последните години се превръща в един от най-елитните квартали в Лондон. – Б.пр. ** The buck stops here. Игра на думи с различните значения на buck – долар, а също и отговорност. Като идиом изразът означава: „Поемам цялата отговорност“. – Б.пр.

– 21 –


– Добре. Ще изчакаме до и двайсет. След това повече ни-какви извинения. Нещо по-важно от уикенда?

Мозъчен тумор.– Евросрещата на върха мина според очакванията. Купища

силни изявления, никакви реални действия. Определено не и нещо, което да повдигне пазарите. Испанските и италианските облигации продължават да падат.

– Страхотно. А какво чух за земетресение в Турция? По Си Ен Ен съобщиха за стотина мъртви и броят им растял.

– Източна Турция. Там има само стада с кози. Не ни се от-разява по никакъв начин.

– А Сирия? – Става все по-интересно. Целият район е напът да избух-

не. Оръжията са потенциална златна мина. Както и петролът.Мейсън се ухили, показвайки всичките си зъби.– Нищо ново, а? Рискът обаче е висок.– Просто е въпрос на правилен подбор на времето. Ако из-

берем подходящия момент, ще направим истинско състояние. – Ако уцелим неподходящия, топките ни ще гръмнат.Гейбриъл сви рамене. – Затова ще изберем подходящия. Изключително съм при-

вързан към топките си.– Ха! – Мейсън се плесна по бедрото. – Вон, ти си от моята

кръвна група. Нещо друго, което трябва да знам?Тумор: четвърти стадий. Което означава, че е голям и

много агресивен. И че не подлежи на операция. Конвенционал-ната хирургия най-вероятно ще причини повече вреди, вместо да помогне. И се е загнездил в онази част от мозъка ми, която отговаря за „емоционалния процес“. Явно това е причината напоследък да се държа толкова странно. Но не се тревожи. Няма да допусна да повлияе на работата ми.

– Не. Това е всичко.

– 22 –

6Месец по-рано

Той плачеше в метрото. Това бе моментът, в който балан-сът се наруши, подозренията се потвърдиха. Нещо ужасно се бе объркало.

Отначало се опита да се убеди, че има простичка, несвър-зана с някаква заплаха за живота му причина за тези сълзи. Са-мият факт, че се намира в метрото, можеше да бъде основателно обяснение. Все пак Гейбриъл не бе използвал обществен транс-порт от 2005-а. Това, че сега пътуваше с него, бе резултат от поредица ужасяващи погрешни решения.

Всичко започна предишната вечер, когато позвъни на „Кур-тизанките на Челси“, за да си уреди среща с Мелиса.

През изминалите десет години използваше компаньонки от време на време и през този период преживяването, по принцип, ставаше все по-хубаво. Както толкова много други индуст рии, и проституцията бе процъфтяла с развитието на онлайн търго-вията. В края на първото десетилетие от новия век не се раз-личаваше много от пазаруването в „Амазон“. Човек можеше да прегледа снимките, да провери профилите и дори да проче-те отзиви от клиенти. Но, за съжаление, никой не бе успял да премахне напълно директния човешки контакт. Всички онлайн агенции все още настояваха за някакъв минимален контрол, за

– 23 –


да проверят дали не си психопат, а това означаваше разговор по телефона. Обикновено тези разговори бяха кратки и ясни, но понякога можеше да ти се падне оператор, който усложняваше нещата повече, отколкото трябва.

Точно такъв беше случаят в онази събота.Да, разбира се, обаждаше се с кратко предизвестие, но Гей-

бриъл ясно подчерта, че е готов да плати значително повече от обичайната тарифа.

– Три хиляди лири – каза той на оператора.– Сър, тя наистина не е на разположение. Ако вие...– Пет хиляди.Това бе решението на Гейбриъл, когато се сблъскаше с при-

видно неразрешим проблем. Хвърляше още пари.– Просто си свършете работата и предайте офертата – каза

той.Операторът пренебрегна искането му и се опита да го пре-

насочи към някаква новачка на име Никита. Двайсетгодишна, вероятно слязла от самолета същата сутрин. Но Гейбриъл ня-маше настроение за нещо ново. Нуждаеше се от комфорта на познатото. И колкото и странно да беше, искаше жена, с която да може да проведе разговор, по-дълъг от две минути. А с тези източноевропейки това нямаше как да се случи.

На този етап трябваше да ограничи щетите. Излезе за по ня-колко питиета с Ейнсли и Шипман. Срещнаха се в бар във Фиц-ровия.* Шипман излизаше с някакъв модел и тя бе довела своя приятелка, също модел. Цялата вечер бе ужасно мъчителна. Не че Гейбриъл се чувстваше неловко да е „третото колело“. Проб-лемът беше, че дамата на Ейнсли – другият модел – от самото начало показа съвсем ясно, че се интересува повече от него, от-колкото от кавалера си. Напълно разбираемо, тъй като Гейбриъл наистина беше много по-интересен. Освен това Ейнсли нямаше никаква представа как да говори с тези жени. Беше унизително

* Район в централен Лондон, престижен квартал, с донякъде бохемска репутация. – Б.пр.

– 24 –


да наблюдаваш случващото се. Мъж със седемцифрена заплата, но сложиш ли го близо до красива жена, си глътва езика. Докато Гейбриъл никога не бе изпитвал ни най-малко зат руднение да разговаря с модели. А и защо? В един друг живот самият той би могъл да бъде модел.

– Е, Гейб... Излизаш ли с някого в момента?Налагаше ѝ се да крещи през масата, за да надвика музи-

ката. В последните два часа любезно отбиваше атаките ѝ. Тя току-що се бе върнала от тоалетната, където очевидно си бе пооправила грима, подготвяйки се за този последен, смазващ достойнството ѝ гамбит. За съжаление, Ейнсли също бе острил меча си през половината вечер. Сега се потеше като дебел мъж в сауна, докато си представя, че е Джеймс. Шибаният Дже ймс Бонд.

– Ха! Гейб не си пада много по връзките. Нали, Гейб? Само проститутки.

Гейбриъл се усмихна леко. За момент се замисли дали да не заведе модела вкъщи, само за да даде урок на Ейнсли. Не че това, което той каза, не беше вярно. Гейбриъл не си падаше по връзките – не и след провала с Катрин. И все пак нямаше да търпи да подронват репутацията му по този начин.

Отиде до бара, поръча скоч, който струваше повече от са-молетен билет до Шотландия, после потърси най-непривлека-телната не-проститутка, която успя да намери. Беше актриса, както се оказа, която избухна в истеричен смях, когато разбра, че той не е чувал нито за нея, нито за телевизионния ѝ сериал.

– Занимавам се с финанси – оправда се Гейбриъл.Това също предизвика пристъп на истеричен смях. Всъщ-

ност изглежда всичко, което той казваше, я разсмиваше, а сме-хът ѝ наподобяваше звуците на пингвин, който колят. Но това нямаше абсолютно никакво значение.

– Да не си от онези зли банкери, които получават бонуси от по един милион всяка година? – облиза устни актрисата, заби-

– 25 –


вайки неколкократно показалец в гърдите му. – Приличаш ми на един от тези зли банкери.

– Не, нищо подобно. Мениджър съм на хедж фонд. И бо-нусът ми зависи от това как се справям с работата си. Миналата година беше два милиона и половина.

В този момент тя изплю по-голямата част от питието си върху бара.

– Нека ти взема друго.Три питиета по-късно актрисата го попита дали иска да я

придружи до апартамента ѝ.– Имам играчки – добави тя.

– 26 –

7Играчки

Изобщо не беше толкова забавно, колкото звучеше. В про-дължение на двайсет минути Гейбриъл се опита да свърши ня-каква работа с розовото гумено флуоресциращо устройство, докато мацката се гърчеше и стенеше по не особено похвален за актьорските ѝ умения начин. След това тя му каза, че го иска вътре в себе си. Той се подчини и последваха още гърчене и фалшиви стенания – и от двете страни – преди кулминацията, която можеше да бъде описана като „посредствена“.

Малко по-късно тя изпадна в несвяст – което щеше да е ис-тинска благословия, ако не бе припаднала с глава, отпусната на гърдите му. Когато се опита да я отмести, жената издаде няка-къв скимтящ звук и го стисна още по-здраво с ръка през кръста. Едва към осем сутринта успя безопасно да я избута в другата страна на леглото и започна да събира дрехите си.

Излезе припряно от апартамента ѝ, без да я събуди, и за кратко обмисли дали да не махне на такси, но след това отхвър-ли идеята като абсурдна.

Гейбриъл имаше правило никога да не влиза сам в лондон-ско такси. Проблемът бе, че лондонските таксиджии – всички, които някога бе срещал – искаха да говорят, а той не обичаше да говори с таксиметрови шофьори. Веднъж се опита да плати

– 27 –


на един от тях, за да не разговаря с него – предложи му двайсет паун да, – но шофьорът толкова се вбеси, че спря таксито и поис-ка от Гейбриъл или да се извини, или да се разкара.

Гейбриъл се разкара.Можеше ли да се обади на шофьора си в събота сутринта,

малко след осем? Можеше, но колко щеше да му се наложи да чака пристигането на колата?

Единственият друг вариант бе метрото. Може би най-бър-зият начин и поне щеше да е празно в този час. А и ако етикетът в метрото не се бе променил драстично през последните години, със сигурност нямаше да му се наложи да разговаря с никого. Нито дори да осъществява контакт с очи.

По-малкото зло, реши Гейбриъл.Извади телефона си и използва джипиеса, за да разбере

къде се намира – някъде близо до спирка „Глочестър роуд“, – и после измина няколкостотинте метра до метрото.

Десет минути по-късно сълзите потекоха.

– 28 –

8Плач в метрото

Първите няколко минути си мислеше, че ще повърне. Ня-маше представа какво се случва. Тресеше се. Зарови лице в ръ-цете си. В стомаха му имаше възел, който едновременно се за-плиташе и разплиташе.

Повръщането, както се оказа, щеше да бъде много по-без-обидно.

Гейбриъл Вон не бе плакал от седемгодишен, но сега ся-каш плачът започна от същото място, на което някога бе спрял. Това бяха точно сълзи, с каквито би ревало едно седемгодишно момче – поредица от дрезгави усилващи се хлипания, които ста-ваха все по-силни и все по-остри. Нямаше никакъв шанс да ги овладее.

– Хей, човече, добре ли си?Гейбриъл не знаеше кой го пита, защото лицето му бе все

още заровено в ръцете, но възможностите не бяха кой знае колко. Когато влезе, в купето имаше малко хора: двама-трима младежи с вид на работещи в магазини или в закусвални; една жена с куфар и друга, която четеше вестник; двама млади, тъм-нокожи мъже с бради. Гейбриъл седна възможно най-далече от брадатите. Разбира се, бе запознат със статистиката и знаеше колко идиотска е постъпката му. Имаше по-голяма вероятност

– 29 –


– значително по-голяма – да бъде убит от паднала върху главата тухла, отколкото от ислямски екстремисти. И все пак не успя да се въздържи. Прекарваше прекалено много време в гледане на телевизия.

– Добре ли си, приятел? Опита се да кимне – да, да, добре съм, въпреки че все още

плачеше и прикриваше лицето си, маневра, която доведе единст-вено до това, че се заклати напред и назад на мястото си. Усеща-ше, че поне някои от останалите пътници в купето, почват да се отдръпват встрани. После някой дойде, седна до него и постави ръка на гърба му. Навярно бе една от жените; предположи го заради мириса ѝ – сладникав и леко пикантен аромат. Гейбриъл, от своя страна, миришеше на алкохол и секс. И не можеше да спре да плаче.

Това бяха петте най-кошмарни минути от живота му.Съвсем скоро лекарят му щеше да прегледа резултатите от

ядрено-магнитния резонанс заедно с него и да му обясни всич-ко с тих и сериозен глас. Малко след това биопсията щеше да разкрие още лоши новини. И в двата случая Гейбриъл щеше да се утеши с една-единствена мисъл: поне не съм отново в онова метро.

Времето се проточи като сладникав петмез, а той просто седеше там, поклащаше се и хлипаше. Мъчение – с тази дума описа инцидента на първия лекар, онзи, който го насочи към допълнителните тестове. Звучеше абсурдно, предвид фактите, но това беше единствената дума, която според него достатъчно близко описваше случилото се с него онази сутрин.

И после спря. В един момент не можеше да мисли, завла-дян от чувства, в следващия всичко напълно изчезна.

Осъзнаваше, че чуждата ръка все още е отпусната на гърба му и го потупва леко, утешително. Вцепени се от ужас. Остана със заровено в ръцете си лице, защото не виждаше по-подходящ вариант за действие. Какво казваш на жената, на абсолютно не-

– 30 –


познатата жена, която те е потупвала по гърба цели пет минути, докато си ревал неудържимо?

Изчака вратите да се отворят със съскане на следваща-та спирка и се втурна към изхода. За съжаление, не прецени правилно и се блъсна в друга пътничка, която се опитваше да се качи във влака. Завъртя се странично, за да я избегне и при това движение, без да иска, хвърли поглед към утешителката си. Само дето се оказа, че не е била жена. А един от брадатите терористи.

Гейбриъл не се спря. Почти изпадна от влака, после се за-тича към най-близкия ескалатор.

– 31 –

9Обесете банкерите?

Стоеше в кабинета си – почти същия като този на Мейсън, само че една трета от размера му – и наблюдаваше пейзажа под себе си. Беше 10:30 и лагерът се пробуждаше. Вече не бяха само окупаторите. Телевизионни екипи се бяха настанили на вся-ко свободно местенце. Операторите търсеха подходящи ъгли. Журналистите обикаляха за подходящи субекти за интервюта. Единствената добра новина, поне доколкото Гейбриъл вижда-ше, беше, че броят на хората значително е намалял в сравнение с предишната седмица, когато се разиграваше истински медиен цирк. Лошата новина беше, че медийното отразяване – двайсет и четири часа, седем дни в седмицата – превърна мястото в го-ляма туристическа атракция. В края на изминалата седмица – първата от окупацията – хората бяха започнали да се заседяват на стъпалата на „Свети Павел“ и тенденцията явно продължава-ше. Гейбриъл вече си представяше китайските туристи, редящи се на опашка, за да се снимат на фона на брезентовите палатки или просто за да позяпат тази зрелищна проява на британската „демокрация“ в действие.

Логично, неспиращото вторачване в случващото се не под-тикна протестиращите да се укротят. Напротив, лагерът ставаше все по-зрелищен и по-демонстративен – право пропорционално

– 32 –


на броя на зяпачите. Появиха се мегафони, китари, тарамбуки. За радост на Гейбриъл, от неговата наблюдателница това изглеж-даше просто като жалка пантомима. Все още никой не беше из-мислил тарамбука, чийто звук да проникне през проз орците на „Стантън Хаус“ – троен стъклопакет, уплътнени с ксенон.

Плакатите обаче бяха друга работа. Макар да съществува-ше теоретична възможност човек да не ги гледа, това беше все едно да се опит ваш да отвърнеш поглед от автомобилна катас-трофа, покрай която минаваш. Постоянно се появяваха нови и нови плакати и ставаха все по-оригинални. Днес Гейбриъл ус-танови, че не може да откъсне очи от големия чаршаф, опънат върху едната страна на походната кухня на окупаторите. На него с дебела черна боя бе изписано следното:

Гейбриъл почувства, че атаките стават все по-лични.Беше наясно с корена на проблема, разбира се. Основната

драма се състоеше в това, че той има пари, а те – не. Предпо-лагаше, че повечето от хората долу имат някакво хуманитарно образование. Те бяха направили този избор; никой не бе допрял пистолет до главите им. Замисли се дали да не направи и той плакат и да го провеси от прозореца си. Представи си го в но-вините: ВЪВ ФИНАНСИТЕ ИМА ПАРИ. В СОЦИОЛОГИЯТА – НЕ.

Но според Гейбриъл плакатите бяха изключително детин-ска и незряла проява. И по-важното, не възнамеряваше да влиза в какъвто и да е диалог с тези хора.

– 33 –

10Добрият свещеник, лошият свещеник

В началото на окупацията Мейсън даде прогноза. Той каза – с увереност, граничеща с фанатизъм, – че цялата тази сумато-ха ще приключи за седмица. Контактите му в Корпорацията на Лондонското сити* го бяха информирали, че колелото вече се е завъртяло. Цял легион от полицаи се подготвяли да атакуват всеки момент. Имали пълна екипировка за потушаване на без-редици: щитове, палки и шлемове; при по-добър късмет, щели да получат и няколко тейзъра.** Разгонването на тълпата щеше да бъде чисто и бързо.

И после нещата започнаха да се променят със светкавична скорост. Изявленията пред медиите бяха просто началото.

Два дни след появата на демонстрантите свещеникът на „Свети Павел“ излезе от катедралата и помоли полицията да на-пусне територията на църквата. Каза, че Църквата не възразява срещу мирните протести, особено когато са в името на спра-ведлива кауза. После взе мегафон от един от демонстрантите и започна да цитира Библията. Всъщност цитира самия свети * Лондонското сити (или Сити) е отделна административна единица, историческото сърце на Лондон. Местната власт се нарича Корпорация и е оглавявана от лорд кмет на Ситито, който е различен от кмета на Лондон. – Б.пр. ** Електрошокови пистолети. „Тейзър“ е най-популярната марка и става нарицател-но. – Б.пр.

– 34 –


апостол Павел – от първото послание към Тимотей.– Понеже – крещеше той – нищо не сме донесли на света,

явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел. Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което пре-давайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.*

– Този кучи син! – разфуча се Мейсън на срещата следва-щия ден и метна на бюрото си един брой на „Ивнинг Стандарт“, като за малко не уцели главата на Ейнсли; импровизираната проповед на свещеника беше препечатана и в „Гардиън“, и в „Индипендънт“, и във всеки лявоориентиран парцал в Лондон.

Няколко дни по-късно деканът** на „Свети Павел“ – шефът на свещеника – излезе с изявление, в което казваше, че думите на подчинения му (както и думите на самия свети Павел) не отразяват задължително официалното становище на Църквата относно окупацията. Той помоли протестиращите да си тръг-нат мирно и допълни, че ако не го направят, катедралата трябва да остане затворена – разбира се, единствено заради здравето и сигурността на нейните посетители. Гейбриъл не знаеше точно каква е причината за тази промяна в църковната политика; но знаеше, че огромна част от дохода на Църквата на Англия идва от портфолиото ѝ с инвестиции за пет милиарда лири, част от които бяха менажирани от някои от хедж фондовете в Лондон.

Свещеникът подаде оставка малко по-късно, като се аргу-ментира с непреодолими различия по отношение на начина, по който катедралата подхожда към случая с демонстрантите. Мал-ко по-късно и деканът подаде оставка, защото всички медии об-съждаха неуместния маниер, с който е подходил към ситуацията.

* Послание на св.ап.Павел към Тимотей, 1, 6:10. По изданието на Св.Синод на Бъл-гарската църква, 1992 г. – Б.пр.** Старши свещеник в католическата и англиканската църква. – Б.пр.

– 35 –


Това предизвика истинско пиар бедствие за финансовия сектор и се разгърна в още по-голямо пиар бедствие за Църква-та. И през цялото време лагерът се закотвяше и окопаваше все повече на мястото си – и физически, и в общественото съзнание. В деня след първата реч на свещеника полицейското присъствие започна да намалява. Висш полицейски служител излезе с изяв-ление, че стига протестът да остане мирен и да спазва законите, полицията ще присъства в минимална степен. На мястото щеше да бъде разпределен само малък отряд, за да осигурява безопас-ността на тълпата. Два дни по-късно сложиха няколко химиче-ски тоалетни, от което Мейсън щеше да получи удар.

– Да, не са особено приятна гледка за очите – опита се да го успокои Шърман, – но поне така хората няма да пикаят на улицата...

– Я се разкарай, Шърман! – беснееше Мейсън. – Не става дума за пикаенето, а за това какво символизират тези тоалетни!

Но Гейбриъл можеше да чете между редовете и веднага отгатна мислите на шефа си. Изобщо не ставаше дума нито за пикаенето, нито за символиката. Определено не. Въпросът беше в първоначалната прогноза на Мейсън.

Той не можеше да понася да греши.

– 36 –

11Дзън-дзън

Телефонен звън изтръгна Гейбриъл от унеса му. Беше Ни-кола, неговата лична асистентка. Искаше да прегледат заедно графика му за следобед. Освен да отговаря на обажданията за него и да му носи кафе и закуски от „Старбъкс“, едно от най-важ ните задължения на Никола се състоеше в организирането на графика на Гейбриъл. Работата ѝ беше донякъде унизителна – той си даваше сметка за това, – но беше добре платена (спо-ред стандартните възнаграждения за лични асистенти, но не и според стандарта в хедж фондовете като цяло). „Мейсън Уолъс Кепитъл Мениджмънт“ ѝ плащаше 33 000 паунда годишно. Проучванията бяха показали, че това е минималната заплата, за която една опитна лична асистентка би останала да работи в компанията.

Никола беше изключително опитна, но и сравнително въз-растна, поне за асистентка. Гейбриъл не знаеше точно колко, защото съзнателно избягваше да научава каквато и да е лична информация за нея. Не беше участвал и в избирането ѝ на тази позиция. След провала с Катрин му бе забранено да има нещо общо с подбора на собствения му персонал. Всички в отдел „Чо-вешки ресурси“ бяха на мнение, че така е най-добре.

Гейбриъл изобщо не беше виждал Никола, преди тя да за-

– 37 –


почне работа за него. Резултатът се оказа изключително успе-шен. Тя работеше като негова асистентка от около година. Беше му донесла повече от хиляда чаши кафе от „Старбъкс“, беше отклонила стотици нежелани телефонни обаждания и никога не бяха правили секс, облегнати на шкафовете в кабинета. Гейб-риъл имаше по-голям успех и правеше повече пари от всякога. Или поне до съвсем скоро беше така.

– Никола, не съм в добра форма в момента – каза ѝ той. – Графикът трябва да изчака.

– Но...– Чуй ме, Никола. Наистина нямам време за това. Ще гово-

рим след половин час. Донеси ми кафе. И мъфин. С боровинки.Затвори телефона, преди тя да успее да каже нещо, и отиде

отново до прозореца на кабинета си.

– 38 –

12Цикълът

Беше времето на слоганите. Това продължаваше през пос-ледните три години и беше още едно нещо, за което според Гей-бриъл бяха виновни най-вече медиите.

Започна със спукването на ипотечния балон и последвалата кредитна криза, която после мутира в глобален финансов крах.* Всеки вестник, всеки икономически спец и телевизионен и ра-диоводещ се изказа за нея, а впоследствие всички журналисти напълно изгубиха задръжките си по този повод. През следващи-те месеци и години избухна масово състезание кой ще измисли най-ефектната метафора, за да обясни какво се е случило – и по-важното, за да дамгоса отговорните за това.

Финансово инженерство, хищническо кредитиране, ток-сични авоари, фискална пропаст, финансови оръжия за масо-во унищожение, глобално икономическо топене – списъкът можеше да продължи до безкрай, като термините ставаха все по-предизвикателни и стряскащи. В деня, в който борсите пре-живяха най-големия си срив след 11-и септември, дори се появи заглавието АБОРСАКАЛИПСИС. За щастие, този термин не се наложи.

Сред общността на хората от хедж фондовете се използва-

* Става дума за кризата с високорисковите ипотечни заеми в САЩ през 2007 г., раз-раснала се от 2008 г. до 2011 г. в глобална криза. – Б.пр.

– 39 –


ше по-деликатен и много по-реалистичен език. Никой не гово-реше за криза или провал. Дори фразата „възход и спад“ беше доста осмивана заради леко позьорското внушение. В хедж фон-довете се говореше просто за „цикли“. В крайна сметка нямаше нищо сензационно ново в кризата от 2008-а. Да, определено бе по-голяма и по-драматична от обикновено, но като изключим това, не беше нищо специално. Цикълът си е цикъл, защото по природа трябва да продължи да се повтаря.

Гейбриъл всъщност не се вълнуваше особено от това дали общата световна икономика се разраства или се свива. Той мо-жеше да прави пари във всеки период от цикъла. Такава беше работата му. Това правеше всеки професионален трейдър – или поне се опитваше. И точно това обществото май принципно не схващаше.

Казино банкиране – този слоган се използваше все по-чес-то, за да се опише неговият тип работа. Напоследък Гейб риъл виждаше тези думи на повече от един плакат. Тази фраза го объркваше. От една страна, доста му допадаше представата за блясък и лукс, която предизвикваше. От друга, много добре осъз наваше, че не се употребява като комплимент.

Проблемът бе, че авторите на слогани не разбираха абсо-лютно нищо от света на финансите. Те вярваха в нелепото твър-дение, че всички в този сектор получават купища пари, без да вършат абсолютно никаква работа. И нямаха никаква представа какво правят хедж фондовете.

– 40 –

13Какво всъщност правят

хедж фондовете

Ако някой го накараше да обясни каква е неговата роля в предполагаемото казино на Ситито, Гейбриъл щеше да каже следното: той е човекът, който прекарва дните си на масите за блекджак, броейки картите.

Какво означаваше това ли? Че сдъвкваше информация – планини от информация. Преглеждаше внимателно отчетите на компаниите за тримесечието. Изчиташе хиляди страници доклади за акциите – всъщност доклади за докладите за акци-ите, подготвени за него от екип младши анализатори. Стотици часове анализираше новините от Америка и Европа; от Китай, Африка и Близкия изток. Беше по-наясно какво се случва в Ирак, Русия или Саудитска Арабия, отколкото повечето служи-тели във Форин Офис.* Трябваше да знае тези неща, ако искаше да прави успешни залагания. В повечето случаи това отнемаше месеци. Месеци наред болезнено досадни проучвания и сложно математическо моделиране.

Оставяйки настрани огромното количество пари, които бяха намесени – и колите, дрехите, имотите и жените, които те можеха да купят, – в работата на Гейбриъл нямаше нещо особе-

* Министерство на външните работи във Великобритания – Б.ред.

– 41 –


но бляскаво. Тя не бе свързана толкова с риска, колкото с овла-дяването на риска. Точно по тази причина хората инвестираха парите си. Те знаеха, че при дългосрочно планиране залозите определено са в тяхна полза.

Разбира се, хедж фондовете също се провалят. Много от тях се бяха сринали по време на последната криза – тези, кои-то не бяха предвидили, че бурята наближава. Десет години по-рано, в края на предишния цикъл, имаше някои наистина зрелищни провали. Най-прочутият беше „Лонг Търм Кепитъл Мениджмънт“* – от днешна гледна точка, името му е истинска ирония, – който загуби цяло състояние при срива на пазара на руски облигации. После съдбата му последва „Амарант“, който през 2006-а успя да загуби за няколко седмици шест милиарда долара след поредица от ненавременно направени прогнози за цената на природния газ. Защото никоя стратегия за инвестиции не е напълно безрискова; а и колкото и талантливи, и опитни да са мениджърите във фондовете, те все пак са човешки същества и допускат грешки. На този етап Гейбриъл не мислеше толкова за себе си, колкото за някои от другите мениджъри, които поз-наваше.

Но като цяло в една подобна индустрия провалът на не-колцина не е голяма драма; инвеститорите са достатъчно ин-телигентни, за да разбират и приемат в разумна степен прин-ципния риск. В хедж фондове инвестират големи обществени институции и доста заможни хора, които разполагат с достатъч-но капитал, за да участват активно в играта. От време на вре-ме някой случаен пенсионен фонд също изгърмяваше – когато нещо ужасно се объркаше, – но това не засягаше по никакъв начин „Мейсън Уолъс“. По правило Мейсън не се занимаваше с пенсионни фондове, защото те представляват прекалено ши-рок спектър на интереси и инвеститорите са в по-голяма степен силно заинтересувани как и къде се харчат парите им.

* Дългосрочно управление на капитали – Б.ред.

– 42 –

14Капиталови печалби

На фона на конкуренцията в техния бизнес Мейсън Уолъс се самоопределяше като агресивна глобална макроикономичес-ка „инвестиционна лимузина“, въпреки че предпочиташе израза „гърмящата колесница на боговете“ и го махна от сайта само заради настоятелната молба на маркетинг отдела. Решението за промяна в името на компанията също бе тяхно. Отначало се наричаше просто „Мейсън Кепитъл Мениджмънт“, но после Мейсън бе информиран, че инвеститорите са по-склонни да се доверяват на компании с две имена, отколкото с едно. Едно име предполага авторитарност и ограничени възгледи, а две намек-ват за баланс, стабилност и споделяне на интересите, така му казаха. Колкото и нелепо да звучеше, Мейсън нямаше намере-ние да оспорва доказаната мъдрост на пазарните проучвания и веднага преименува компанията си на „Мейсън Уолъс Кепитъл Мениджмънт“. Уолъс е второто му име.

Много от хедж фендовете имат високо специализирани стратегии – едни търгуват само с метали, други с проблемни ценни книжа, трети с конкретни финансови инструменти. По-литиката на Мейсън Уолъс обаче бе просто да преследва парите. Неговият фонд инвестираше във всякакви акции, облигации, ва-лути, стоки и деривати, като променяше стратегията си спрямо

– 43 –


различните ситуации. Повечето финансови анализатори смятат този подход за прекалено рисков, но Гейбриъл знаеше, че лич-ността има много по-голямо значение от философията. В ръце-те на опитен специалист една сложна или променлива страте-гия е безкрайно по-сигурна от проста стратегия, управлявана от второкласен екип. Освен това на едно по-фундаментално ниво индустрията е структурирана по такъв начин, че да осигурява множество видове допълнителна сигурност на инвеститорите.

Що се отнася до създателите на слоганите и техните притес-нения, изминалите три години бяха доказали, че в сферата на финансите по принцип няма наказание за провала. Ако голяма търговска банка фалира, данъкоплатците ще бъдат принудени да я спасят и банковите мениджъри ще се измъкнат невреди-ми със своите бонуси и непокътнати шестцифрени пенсии. Но при хедж фондовете случаят е съвсем различен. В хедж фонда е заложен частен капитал и ако корабът потъне, екипът потъва за-едно с него. Нещо повече, както при всички старши служители, по-голямата част от възнаграждението на Гейбриъл бе законо-во обвързано с ефективността на фонда. Основната му запла-та, която се получаваше от фиксирания мениджърски хонорар, достигаше само няколкостотин хиляди годишно. Хонорарът, об-вързан с резултатите, плащаше бонуса му, а той можеше да бъде голям само ако фондът е на печалба.

Разбира се, много от не толкова добре осведомените комен-татори твърдяха, че това е поредният стимул за необмислени спекулации, защото всички във фондовете са под постоянния натиск за максимум печалба. Но това означаваше пренебрегва-не на „аварийната спирачка“, която всеки фонд вгражда в систе-мата си. На нивото на Гейбриъл – там, където се вземаха реше-нията – всички служители бяха задължени с договор да вкарват половината от бонуса си във фонда. Като цяло управленският екип залагаше повече от сто милиона паунда на собствената си стратегия, така че безотговорността не бе в ничий интерес.

– 44 –


Доколкото бе известно на Гейбриъл, всички в „Мейсън Уо-лъс“ бяха повече от щастливи от тази договорка. На практика никой не се нуждаеше от допълнително уговаряне, за да държи огромна част от възнаграждението си в сметката на Кайманови-те острови, където беше регистрацията на фонда. Всеки април върху Гейбриъл се стоварваше шестцифрено данъчно задълже-ние, като по-голямата част от тази сума щеше да бъде прахосана от държавата за облаги, бюрократични дейности и обществени услуги, които той не възнамеряваше да ползва. Затова изобщо не се притесняваше, че лъвският пай от неговия доход, техни-чески погледнато, не беше доход и следователно не трябваше да бъде облаган с данъци.

Гейбриъл никога не беше ходил на Кайманите, защото „Мейсън Уолъс“ нямаше офис там – само банкова сметка и по-щенска кутия. Но ако в даден момент се появеше нужда да има човек в чужбина за осъществяване на някои операции, щеше да бъде първият доброволец. Представяше си гледката към океана, палми и полуголи жени. И никакви плакати, табели или под-вижни тоалетни.

– 45 –

15Боровинков мъфин

Когато Никола потропа на вратата, точно трийсет минути след краткия им разговор по телефона, Гейбриъл все още стое-ше до прозореца. Нямаше представа къде е отлетяло това време. Преди да ѝ каже да влезе, седна зад бюрото си, разлисти някак-ви документи и включи компютъра си. Не че Никола можеше да види какво има на екрана от отсрещната страна на бюрото, а и да можеше, това не би имало никакво значение. Гейбриъл не бе длъжен да изглежда зает пред асистентката си, нито пък бе длъжен да ѝ казва, че е прекарал по-голямата част от сутринта, вперил поглед през прозореца, мислено оправдавайки същест-вуването си пред трибунала на движението „Окупирай“.

Никола отвори вратата с известно затруднение заради под-носа с две големи капучина и боровинковия мъфин, но Гейбриъл не стана да ѝ помогне. Погледът му не се откъсваше от послед-ните цифри от „Блумбърг“, сякаш бе ужасно ангажиран и не можеше да си позволи да се надигне и за секунда от бюрото си. В крайна сметка Никола успя да открехне, подпирайки с бедро вратата, и после се плъзна в кабинета, преди тя да се затръшне след нея. В този момент Гейбриъл се престори, че я забелязва за първи път. Кимна ѝ леко, докато тя поставяше кафето и мъфина на бюрото, после ѝ направи жест, че може да седне.

– 46 –


– Никола, нека бъдем възможно най-експедитивни. Какво имаш за мен?

– Две обаждания, на които трябва да отговориш. Едното е от Ю Би Ес*, относно мнението ти за БАЕ Системс.** Другото е от някой си Канок, във връзка със съвети за закупуване на ак-ции. Каза, че ти е писал по имейла миналата седмица. Няколко пъти.

Гейбриъл отпи от капучиното си, после се облегна назад в стола си и преплете пръсти.

– Аз ще се оправя с Ю Би Ес. Канок може да почака. Ако се обади отново, кажи му, че съм в среща. Или съм излязъл. Измисли нещо.

Никола изпуфтя.– Гейбриъл, от колко време върша тази работа? Моля те,

остави оправданията на мен. Имам цял списък.Никола бе от малкото хора в „Мейсън Уолъс“, които се об-

ръщаха към него на малко име. Когато постъпи на работа, бяха пробвали за кратко с „мистър Вон“, но тъй като е поне с десет години по-възрастна от него, им се стори прекалено абсурдно да продължават така – дори по стандартите на Гейбриъл. А и в нейната уста официалното обръщение звучеше някак укори-телно. Почти майчинско. Вероятно това бе една от причините „Човешки ресурси“ да я наемат.

– Добре. Просто го дръж встрани, докато намеря време. Нещо друго? Обяд?

– Не и днес. Но утре имаш ранна уговорка. Потенциален инвеститор. От Германия. По обяд в „Савой“.

– Добре. Напомни ми отново утре сутринта.– Разбира се.– А днес следобед? Какво имам?– В един и петнайсет: среща с Ян и Иън, за да прегледате

* UBS – Обединена банка на Швейцария – голяма финансова институция със седали-ща в Цюрих и Базел, Швейцария. – Б.пр. ** BAE Systems – Британска аерокосмическа корпорация. – Б.пр.

– 47 –


проучването за придобиването на „Енкор Ойл“.– Не. Нужен ми е още половин час за подготовка. Премести

срещата за два часа.– В два и половина се предполага да се срещнеш с Карън.

Тя трябва да ти покаже цифрите с печалбите от последното три-месечие за бюлетина за инвеститорите.

– Премести я за три и половина. Имам ли нещо за тогава?– Не, нищо специално. По някое време днес трябва да го-

вориш с хората от „Нормативно съответствие“. За промените в законите на ЕС. Важно е.

– Мамка му.Този отдел отговаряше за законовата страна на бизнеса. Ра-

ботата им се състоеше в това да осигурят спазването на буквата на закона, а духа на закона – колкото може по-рядко. Общуване-то с тях бе непоносимо досадно и сложно до абсурдна степен.

– Пренасочи срещата.– Вече го направихме веднъж. Трябваше да говориш с тях в

края на предишната седмица, най-късно.– Не съм в добра форма тази сутрин. Няма начин да навак-

сам всичко преди седем. Не, говори с тях за седем и половина.– Седем и половина? Искаш да се обадя на хората от „Нор-

мативно съответствие“ и да ги помоля да отменят всички плано-ве, които може да имат за тази вечер?

– Да, искам да ги помолиш да направят това. И когато се размрънкат, предложи друго време утре. Така те ще пренасочат срещата, не аз.

Никола въздъхна шумно.– По кое време утре? – Около обяд.– Имаш обяд в „Савой“.– Да.– Гейбриъл, може ли да говоря откровено?– Не.

– 48 –


– Има ли някакъв проблем? Да, свикнала съм с известна ла-билност по отношение на графика ти, но това издига нещата на съвсем различно ниво. За някой, който се предполага да е доста зает, изглеждаш определено... разфокусиран.

– Разфокусиран?Гейбриъл повдигна вежди, сякаш обмисляше внимателно

думите ѝ.– Никола, всичко е наред. Добре съм. Кажи на хората от

„Съответствие“, че ще говоря с тях утре сутринта. Десет и по-ловина, нито минута по-късно. Става ли?

– Десет и половина – кимна Никола. – Освен ако, разбира се, не отговорят на блъфа ти и не се съгласят да се видите тази вечер.

– Никола, това не е блъф. Ако се съгласят за седем и поло-вина, ще се видим още тази вечер.

Гейбриъл отхапа голяма хапка от мъфина си, показвайки, че смята въпроса за уреден.

– 49 –

16Два дни по-рано:

резултатите от биопсията

Процедурата бе минимално инвазивна. Отчасти заради по-ложението на тумора, отчасти заради настояването на Гейбриъл да няма видими следи по скалпа му. Дадоха му локален анесте-тик и поставиха главата му в метална рамка. Направиха малък разрез, само няколко милиметра, и пъхнаха тънка игла, която проникна дълбоко в сивото му мозъчно вещество. Иглата се насочваше с помощта на триизмерна компютърно генерирана карта на мозъка на Гейбриъл, въпреки че все пак се налагаше и намесата на човек – Армитадж, неврологът, който оперираше с хирургическите инструменти.

Следващата събота Гейбриъл отново беше в клиниката на Харли стрийт и чакаше резултатите.

– Опасявам се, че новините не са добри – каза Армитадж. – Биопсията показа, че туморът е злокачествен. Нарича се глио-бастом. Мултиформен глиобастом. Той е агресивен и се намира на недостъпно място, което прави резекцията му проблематич-на. Имаме варианти, но са ограничени.

Гейбриъл не каза нищо. Не знаеше какво би могъл да каже. По принцип имаше висока толерантност към професионалния

– 50 –


жаргон, но се почувства бомбардиран от многосричните думи. Не че техническите обяснения бяха важни. Той разбра думите „злокачествен“, „агресивен“ и „недостъпно“ и това беше доста-тъчно. Останалото лекарят използваше като щит, защото в ня-кои ситуации обикновеният английски не помага.

Очевидно Армитадж очакваше реакцията му. Гейбриъл предполагаше, че хората обикновено реагират на този етап. Или пък близките им. Той, разбира се, не беше довел никого със себе си.

Мълчанието ставаше неловко. Армитадж се изкашля.– Знам, че е трудно за възприемане. Разбирам. Искате ли

чаша вода? Гейбриъл кимна.– Да, моля. Газирана.Армитадж вдигна телефона и натисна три цифри.– Франсис, би ли донесла вода за мистър Вон? Газирана.– Можете ли да го махнете? – попита Гейбриъл, след като

Армитадж затвори телефона. – На този етап не бих препоръчал конвенционалната хи-

рургия.Армитадж плъзна по бюрото копие от ядрено-магнитния

скенер на Гейбриъл и посочи с химикалката си мястото, ограде-но с червено.

– Ето това е туморът. Намира се в дясната предна инсула, която е разположена в много дълбока фисура между фронталния и темпоралните лобове. Бихме могли да направим разрез три сантиметра под повърхността на мозъка ви, но областта около него е много сложна и всеки опит за отстраняване на тумора представлява сериозен риск. Да, има хирургическа процедура, но тя обикновено се изпълнява при доброкачествени тумори, при които прогнозата е по-добра.

– Какво имате предвид?– Мистър Вон, трябва да бъда честен с вас.

– 51 –


В този момент Франсис влезе с бутилка газирана вода и ви-сока чаша. Армитадж изчака тя да излезе – мъчителни трийсет секунди, – преди да продължи.

– Прогнозата за този тип тумор не е добра. Дори с опера-ция средното време, което остава на пациента след поставяне на диагнозата, обикновено е около единайсет месеца. А при ва-шия тумор се налага да разрежем здрава тъкан, за да стигнем до мястото. Трябва да преценим риска от такава намеса на фона на ограничените ползи.

– О – Гейбриъл се загледа в пълната бутилка вода. – И как-ви варианти имам?

– 52 –

17Варианти

– Първият ни избор ще бъде радиохирургията. Прилича на традиционната лъчетерапия, но се прилага в много по-голяма доза и с по-голяма прецизност. Целта е да бъде унищожена въз-можно най-голяма част от тумора, а тъканта в околните области да остане невредима.

– Ще загубя ли косата си? – Не, мистър Вон. Радиацията се насочва със субмилимет-

рова точност. Машината, която използваме за процедурата, е истинско произведение на изкуството. Нарича се „кибернож“. Използва триизмерен образ в реално време и роботизирана ръка, за да насочва лъчите единствено към туморните клетки. Процедурата е неинвазивна и напълно безболезнена и може да бъде осъществена тук, в клиниката. Отнема само няколко часа и ще може да се приберете у дома си още същия ден.

– А работата? Ще попречи ли на работата ми?Армитадж сви устни и леко се намръщи.– На теория може да се върнете на работа веднага щом по-

желаете. Ще има някои странични ефекти от радиацията – обик-новено леко гадене и умора, но отминават за едно денонощие.

Потупа с химикалката си няколко пъти по снимките от ске-нера.

– 53 –


– Но освен това бихме искали да се подложите и на химио-терапия, възможно най-скоро. За този вид тумор използваме лекарство, наречено „Темодал“. Ще го вземате всеки ден през следващите шест седмици.

– Вкъщи ли?– Да, може да го вземате вкъщи, въпреки че в началото ще

искаме да ви наблюдаваме. Страничните ефекти от химиотера-пията са по-сериозни и по-продължителни, на практика през цялото време, докато приемате лекарствата. И отново сред оби-чайните ефекти са гаденето и умората, както и безпокойството и безсънието. Има вероятност за загуба на коса и отслабване, макар това да е относително рядък ефект – под десет процента. Що се отнася до по-честите странични ефекти, ако се наложи, те също могат да бъдат лекувани: антиеметици, ако гаденето е прекалено лошо; можем да опитаме и различни медикаменти, които ще ви помогнат за безсънието и безпокойството.

Гейбриъл обмисли думите му за кратко.– Значи, да повторим: няма нищо, което да ми попречи да

работя?Армитадж се намръщи повече. Погледна го право в очите

и остана така безмълвно няколко минути; Гейбриъл издържа на погледа му, без да мигне.

– Мистър Вон. С радиохирургията и химиотерапията иска-ме да намалим масата на тумора с 80-90 процента. Това ще ни помогне да овладеем някои от симптомите ви. И, надяваме се, ще удължи живота ви с няколко месеца. Разумното очакване е около шест-седем месеца. Но това не е лечение. Искам да съм сигурен, че разбирате какво ви казвам.

– Разбирам ви.– Тогава, извинете ме, моля ви... Но съветът ми към вас е да

не се връщате на работа.Гейбриъл си сипа чаша вода; ръката му не трепна. Не мо-

жеше да си представи, че няма да се върне на работа; знаеше го

– 54 –


от самото начало. Но нямаше намерение да обяснява решението си на Армитадж. Не беше сигурен, че ще може.

– За кога ще насрочите процедурата? – попита той. – Искаме да я направим колкото се може по-скоро.– Бих желал да е в събота.Лекарят не възрази.– Ще ви поставим на „Темодал“ още днес. Трябва да го взе-

мате всеки ден на празен стомах, час преди ядене. Трябва да продължите да вземате стероидите на всеки шест часа. Забеляз-вате ли подобрение? По-слабо главоболие?

– Да.– А настроението ви?– Имах още един... епизод преди няколко дни. Но не беше

толкова зле. И се случи вечерта, когато си бях вкъщи.Армитадж кимна.– Стероидите ще продължат да ограничават възпалението

около тумора и това би трябвало да помогне. Но е възможно в някаква степен да остане емоционалната лабилност, дори и след радиохирургията. Това е често явление при тумор, разположен на такова място.

– Да.Емоционална лабилност. Това бе медицинският термин за

новата склонност на Гейбриъл да плаче като малко дете – въпре-ки че той разбираше, че терминът може да се отнася и за вся-ка внезапна и необяснима промяна в настроението. В повечето случаи, при повечето хора, се изразява и в пристъпи на гняв. Когато преди няколко седмици Армитадж използва за първи път тези думи, Гейбриъл не дочу правилно. Помисли си, че терми-нът е „емоционална дебилност“, и все още смяташе, че това е по-подходящ израз.

– Ако епизодите се влошат, свържете се с мен. Ще пробва-ме да ви дадем антиконвулсант. Но засега бих предпочел лекар-ствата да са минимални. Говорихме за шофирането, нали?

– 55 –


– Да.– Така... По-разумно е да не шофирате. Има и вероятност

заради заболяването осигуровката ви повече да не е валидна.Гейбриъл кимна и след малко си тръгна. Колата му беше

паркирана точно зад ъгъла. Ферари 458 Италия, жълто. Можеше да ускори от нула до сто километра за 3,4 секунди и вдигаше максимална скорост от над 320 километра в час. Не че от това имаше голяма полза в центъра на Лондон.

– 56 –

18Как спят?

В понеделник вечерта Гейбриъл напусна „Стантън Хаус“ малко след осем часа. На излизане кимна на двамата нови охра-нители, после се опита да заобиколи лагера възможно най-бър-зо, без да осъществява зрителен контакт с никого. Не се получи. На половината път към мерцедеса мъж с опърпана жилетка се изпречи на пътя му и бутна флаер в ръцете му. Гейбриъл го взе и го пъхна в джоба на сакото си, без да го погледне. Тази вечер нямаше настроение за пререкания. Шофьорът му бе видял, че идва, и вече го чакаше с отворена врата пред колата.

– Добър вечер, сър.Гейбриъл кимна и влезе. Щом колата потегли, извади флае-

ра и го погледна. Най-отгоре имаше въпрос, подчертан в болд: КАК СПЯТ?, а под него – списък със статистика за пенсии:

„СЪР“ ФРЕД ГОДУИН, Ар Би Ес: £342 000 ГОДИШНОЛАРИ ФИШ, Ар Би Ес: £1.4 МИЛИОНА ГОДИШНО

„СЪР“ ДЖЕЙМС КРОСБИ, Ейч Би О Ес: £572 000 ГОДИШНОПИТЪР КЪМИНГС, Ейч Би О Ес: £369 000 ГОДИШНО

АДАМ ЕПЪЛГАРТ, „НОРТЪРН РОК“: £305 000 ГОДИШНО*

* RBS (Royal Bank of Scotland) – Кралска банка на Шотландия; HBOS – голяма британ-ска банкова и застрахователна компания; „Нортърн рок“ – първата голяма британска банка, фалирала и национализирана по време на кризата през 2007 г. – Б.пр.

– 57 –


Гейбриъл стигна до края: „Това са някои от мъжете, при-чинили финансовата криза. Фалиралите им банки са прите-жание на британския данъкоплатец. НИЕ плащаме за тези пенсии с парите, с които може да се осигурят заплатите на 250 нови медицински сестри! Пишете на своя представител в пар-ламента и го попитайте защо.“

Като изключим Лари Фиш, никоя от тези пенсии не го впе-чатли особено. Сгъна флаера и го прибра в джоба си.

Слава богу, пътуването към вкъщи не продължи дълго. Гейб риъл се прибра в апартамента си преди осем и половина. Както винаги, всичко в дома му беше безупречно. Купата от за-куската му беше измита, а плодовите мюсли – прибрани в шка-фа. Леглото беше оправено, мръсното бельо – събрано, банята – почистена и с нови кърпи на закачалката. И без да поглежда в гардероба, знаеше, че дрехите му от предишния петък са из-прани, изгладени и върнати по местата им. Всяка вечер прили-чаше на магия. Никога не бе виждал чистачката. Никога не бе разговарял с нея, защото я нае през агенция. Дори не знаеше със сигурност дали е жена, но това можеше да се предположи.

Апартаментът му се намираше на петия етаж в сграда, гледаща към доковете „Сейнт Катрин“. От балкона си имаше гледка към яхтеното пристанище, а зад него – към Тауър бридж. Жилището му имаше две спални и бе платил малко под два ми-лиона паунда за него. Но това беше преди около няколко години. Сега сигурно струваше много повече.

Отиде до хладилника и си наля чаша вода, после изпи днев-ния си „Темодал“. Вземаше предвидения за деня стероид точно преди лягане, към единайсет, така че следващото хапче да идва наред с позвъняването на алармата му, в 5:30 сутринта. Не че имаше голяма вероятност да заспи тази нощ. Досега умората, за която постоянно го предупреждаваха, не се бе появила. Изпит-ваше само пристъпи на леко гадене и безсъние.

– 58 –


Сети се за флаера в джоба си и за глупавия въпрос Как спят?. Не можеше да коментира със сигурност останалите без работа бивши директори на Кралската шотландска банка и на другите подобни фалирали институции, но знаеше, че по пра-вило всички във финансовия сектор спят изключително добре. Как би могло да е другояче? В един хедж фонд нормалният работен ден е минимум дванайсет часа, а в инвестиционните банки не е необичайно да се работи и по петнайсет часа днев-но. Гейб риъл прекара първите четири години от кариерата си в инвестиционни банки – първо „Баркап“, после „Голдман“ – и можеше да каже, че никога в живота си не бе спал по-добре. Зас-пиваше като пън, всяка божа вечер. Разбира се, имаше значение и фактът, че притежаваше един от най-удобните матраци, които можеха да се купят с пари. Леглото му струваше повече от ко-лата на средностатистическо британско семейство. Беше много трудно да не се спи в легло като това.

Така че допреди месец-два просто щеше да се изсмее на нелепия въпрос. Но сега хуморът в ситуацията някак му се из-плъзваше. За първи път в зрелия си живот не спеше добре и лекарствата само влошаваха положението.

Слезе на приземния етаж на сградата и прекара двайсет ми-нути в сауната, след което направи петдесет дължини в басейна. Предишната вечер бе вдигал тежести, с надеждата, че това ще го изтощи. За съжаление, тренировката имаше точно обратния ефект – след упражненията се почувства напрегнат и възбуден.

Тази вечер имаше известно подобрение. Не се отпусна съв-сем, но усети физическа умора. Върна се в апартамента си и пренебрегвайки съветите на лекаря, си наля голяма чаша „Шато Латур“ от 1982-ра. Беше го купил от „Сотбис“. Не беше вино, което човек със здрав разум би пил сам в понеделник вечерта. След половин час го заляха емоции. Изпита нелепото желание да говори с баща си. Разбира се, вместо това взе телефона си и позвъни на „Компаньонките на Челси“, за да си поръча посеще-

– 59 –


ние на Мелиса за петък вечерта. Съботата му вече бе заета от процедурата с киберножа.

След като допи виното си, отиде в банята, изми си зъбите и ги почисти с конец. Намаза лицето си с нощния си крем против стареене, макар да осъзнаваше абсурдността на това действие. Но идеята да не използва овлажняващия си крем му се струваше прекалено депресираща. Понякога утехата от рутината е доста-тъчна причина, за да направиш нещо.

– 60 –

19Пътуването

Гейбриъл се взираше в тила на шофьора си и се питаше какво ли се случва в главата на този човек. Какво ли си мисли по време на тези кратки и мълчаливи пътувания през централен Лондон? Дали е недоволен от жребия, който му се е паднал в живота – да кара скъпа кола, която не е негова, за мъж, който изкарва стотици пъти повече пари от него? Може би се наслаж-даваше на работата си, макар, честно казано, на Гейбриъл му бе абсолютно невъзможно да повярва в това. Когато се опиташе да си представи професионалния път, който завършва с това да си шофьор, в главата му се появяваха само поредица от грешки и лоши решения – или, по-вероятно, липса на решения. Струваше му се немислимо някой да планира да изкарва прехраната си като професионален шофьор.

Според Гейбриъл именно в това се състоеше основната разлика между тях двамата. Това обясняваше защо той има по-ложение и икономическа власт, а шофьорът му – не. Гейбриъл беше правил положителни избори в живота си. Беше се възполз-вал от възможностите, на които се бе натъквал.

Да, пръв би признал, че се е родил с определени предимства в този живот. За начало, бе роден умен; от съвсем ранна възраст беше наясно, че е по-интелигентен от повечето си връстници.

– 61 –


Но интелигентността не е достатъчна. Има много интелигентни хора и повечето от тях не са милионери, може би дори печелят колкото шофьора му. Смисълът е, че не е достатъчно да имаш само мозък, за да успееш в живота. Нужни са цели и амбиция. Животът не поднася подаяния. Ако искаш нещо, трябва да про-явиш инициатива. Трябва да се протегнеш и да го вземеш.

Естествено, Гейбриъл знаеше, че по света има хора, които просто са родени в богати и влиятелни семейства, и разбира-ше негодуванието, което предизвикваше това. През по-голямата част от своето образование – първо в частния пансион, после като студент по философия, политика и икономика в Оксфорд – бе живял точно сред такива хора. Но винаги ги бе наблюдавал отстрани. Баща му – инспектор геодезист – не беше богат. Той правеше икономии и пестеше всяко пени, за да осигури образо-ванието на сина си, поне докато потенциалът на Гейбриъл не бе забелязан и той не получи стипендия, покриваща училищната му такса. В Оксфорд никога не го поканиха да се присъедини към някой от елитните общества и клубове, в които членуваха мнозина от състудентите му. Всички те знаеха, че няма подходя-щото потекло, или казано по друг начин, че не притежава под-ходящата банкова сметка. Гейбриъл не можеше да си позволи да посещава най-хубавите ресторанти в Оксфорд.

Поради тези причини никога не се бе идентифицирал с хо-рата, получили парите си наготово. Възприемаше се като борец, като един от онези, които бяха постигнали икономическия си успех, проправяйки си път нагоре със зъби и нокти. И, докол-кото можеше да види, огромна част от хората, работещи в Си-тито, отговаряха на този профил. Никой не попада просто така във финансовия свят. Трябва да имаш устрем, истинска работ-на етика. Това би отговорил на всеки, който го попиташе дали заслужава заплатата си, апартамента от два милиона паунда и личния си шофьор. Той не бе роден в свят с привилегии. Сам бе постигнал този живот. Беше се преборил за него.

– 62 –

20Цел

Спряха пред „Савой“ малко преди 11:45. Портиерът дойде с отворен чадър, за да придружи Гейбриъл през десетте метра от колата до лобито. Гейбриъл не му благодари. Не смяташе, че трябва да благодари на някого, задето си върши работата, за която му се плаща. Освен това имаше други неща, за които да се притеснява.

Германецът – Мецгер – все още не беше пристигнал в рес-торанта, което бе разбираемо, предвид часа. Гейбриъл мразеше да чака, а сега му беше особено неприятно. Трябваше да уплът-ни графика си и да поддържа мозъка си ангажиран. За съжале-ние, трябваше да се постарае да направи и добро впечатление. Потенциален инвеститор на петдесет милиона евро не е нещо особено голямо, не и по стандартите на „Мейсън Уолъс“, но не е и някой, за когото да рискуваш да закъснееш. Една от онези срещи, които изискват професионализъм в най-висока степен.

При нормални обстоятелства не би представлявало проб-лем за Гейбриъл. Той знаеше, че е най-големият професиона-лист, когото познава, а способността му да прави нужното впечатление – на хората, които са от значение – приемаше за даденост. Но сега, докато го придружаваха към масата му, изпи-та непознато усещане в стомаха... несигурност, която му се сто-

– 63 –


ри крайно притеснителна. В „Савой“ би трябвало да се чувст ва като у до ма си, но не беше така. Интериорът в стил двайсетте години на ХХ век изглеждаше почти сюрреалистичен. Накъдето и да погледнеше, виждаше лакирано дърво и винтидж огледала; имаше прекалено много ъгли и отражения, с които трябваше да се пребори.

Притеснение. Не беше същото като в метрото, по-скоро като предупредителен сигнал.

Не знаеше дали да си поръча питие. Алкохолът може би беше очевидният избор, който би могъл да успокои нервите му, или поне да притъпи усещанията, но от друга страна, подози-раше, че именно алкохолът е отчасти виновник за този нов не-приятен епизод. След изпитото „Шато Латур“ не се чувстваше съвсем наред и не се съмняваше, че то е причината за поредна-та неспокойна нощ: сънува баща си и се събуди с необяснимо чувст во на вина.

Поръча бутилка вода, после промени решението си и поис-ка скоч с лед, който изпи на секундата, след като сервитьорът му обърна гръб. Остави празната чаша на масата от лявата си стра-на и глътна няколко ментови бонбона. Ако Мецгер пожелае-ше вино, щеше да се присъедини към него, в противен случай щеше да е по-добре да се придържа към водата. Да се придържа към водата и към начертания план.

Заби поглед в платнената салфетка на масата, за да не му се налага да вижда огледалата. Какъв всъщност е планът? Обикно-вено дори не си задаваше този въпрос. Бъди чаровен. Излъчвай увереност. Не бъди като хората, които трябва да се наливат с уиски още преди обед, за да могат да изкарат деня. Представи цифрите, обсъди инвестиционната стратегия на фонда, говори най-вече за приходите, разбий всички съмнения на клиента.

Имал си стотици подобни обеди. Можеш да правиш това и на сън. Ти си изключително впечатляващ мъж.

– Мистър Вон?

– 64 –


Гейбриъл се стресна и почти подскочи – всъщност не бе сигурен дали го е направил и дали другият мъж го е забелязал. Но така или иначе си струваше, защото изпита пристъп на адре-налин.

– Хер Мецгер – надигна се той от стола си и разтърси ръка-та на германеца. – Guten tag.*

Гейбриъл приемаше за даденост, че всяка чуждестранна ду-ма, произнесена от англичанин, трябва да бъде посрещната с по-добаващ израз на възхищение и благодарност, затова леко се раз-очарова, че германецът не изглеждаше особено впечатлен. Може би неловкото ръкостискане съсипа ефекта. Ръцете му се потяха – нещо, което доскоро за него беше само литературен израз.

– Sprechen sie Deutsch?** – попита Мецгер.Гейбриъл изви устни в усмивка. Знаеше какво е Deutsch и

определено беше наясно какво се има предвид под Sprechen.– Немският ми е малко ръждясал, ако мога така да се из-

разя. Мисля, че за момента е по-добре да се придържаме към английския. Ако нямате нищо против.

Мецгер кимна.– Разбира се.Гейбриъл нямаше особен апетит, затова поръча хайвер от

белуга за начало, предполагайки, че порцията ще е малка, и за основно – стек. Винаги е добре да бъдеш възприеман като мъж, който яде стек. Мецгер си поръча супа с омар и пай със свинско и телешко месо и фъстъци. Пиха бордо за 350 паунда бутилка-та, което се оказа достатъчно, за да притъпи безпокойството в стомаха на Гейбриъл, макар все още да усещаше леко притесни-телно жужене. За щастие, голяма част от тази среща премина в обичайната рутина. Въпреки вътрешното неудобство Гейбриъл чувстваше, че поне е наясно със сценария, който се предполага да следва, и съвсем скоро разговорът се установи на твърда и позната почва. Просто един от онези любезни и общи разгово-ри, които изобщо не са толкова общи. От незначителните репли-* Добър ден (нем.) – Б.ред. ** Говорите ли немски (нем.) – Б.ред.

– 65 –


ки Мецгер имаше възможност да научи повече за евентуалния си бъдещ инвеститор и да си създаде впечатление дали може да му се довери; в този тип интервю Гейбриъл винаги блестеше.

– От колко време работите в сферата на финансите? – по-пита германецът.

– През целия си осъзнат живот като възрастен – отвърна Гейбриъл. – Започнах да играя на борсата, когато бях в универ-ситета. През свободното си време състудентите ми предимно се забавляваха; аз се опитвах да науча всичко за търговията с акции. Когато завърших, вече имах няколко хиляди паунда в ценни книжа и предложение за работа в престижна банка. На 24 години отговарях за инвестиционно портфолио на стойност четвърт милион паунда в „Голдман Сакс“.

Мецгер кимна.– Впечатляваща сума. Впечатляващо е и че е била поверена

на толкова млад човек.– Беше просто трамплин към по-високите цели, нищо по-

вече – сви рамене Гейбриъл. Даваше си сметка, че е привлякъл вниманието на мъжа, и се надяваше, че изглежда по-уверен, от-колкото се чувстваше в момента. – Истината е, хер Мецгер, че никога не съм се възприемал като служител. Аз съм предприе-мач, също като вас. Не се нуждая от месечна заплата, за да се чувствам сигурен. Наградата е много по-голяма, ако си готов да заложиш и собствените си пари. Затова напуснах инвестицион-ното банкиране и се присъединих към хедж фонд.

Гейбриъл много добре знаеше колко важно е да нагодиш собствения си образ спрямо изискванията на публиката си. Не че имаше нещо невярно в това, което каза. Просто избираше детайлите, които биха дръпнали най-чувствителните струни. Мецгер притежаваше куриерска империя, която бе изградил от нулата, затова при всички случаи щеше да реагира добре на историята за човека, който сам се е издигнал от дъното. Ако Гейбриъл си имаше работа с човек, стоящ малко по-високо в

– 66 –


социалната стълбица, щеше да говори повече за обучението си в частните училища. Ако общуваше с американец, щеше да спо-мене поне пет-шест пъти, че е бил в Оксфорд, тъй като досега не беше срещал американец, който да не се впечатлява от това. Важното е да се създаде връзка с потенциалния клиент – или поне да се създаде впечатление за такава, което на практика е едно и също. Сега, изглежда, се получаваше. Германецът кимна одобрително, после попита:

– Колко от собствените си пари сте инвестирали във фон-да? Ако не възразявате, че питам.

– Не, няма проблем. Това е първото, което щях да попи-там и аз, ако бях на ваше място – усмихна се Гейбриъл, отпи от виното си, после се облегна назад в стола си. – Сумата, която съм вложил във фонда, е малко над седем милиона. Не е много, знам, но е почти всичко, което съм спечелил в „Мейсън Уолъс“. Всъщност това са всичките ми спестявания.

Направи премерена пауза и възможно най-небрежно сви рамене.

– Така че, ако ме питате доколко вярвам на нашата страте-гия, това е отговорът. Заложил съм на нея всичко, което прите-жавам.

Беше използвал тези думи много пъти преди, така че може-ше да се съсредоточи изцяло върху начина, по който ги поднася.

Явно имаше резултат. След миг лицето на Мецгер, което до този момент изглеждаше неразгадаемо като на опитен играч на покер, го предаде и на устните му заигра почти незабележима, но все пак издайническа усмивка. Той вдигна чашата си с вино.

– Явно ще се пенсионирате като много богат мъж, мистър Вон.

– Да, така е – чукна чашата си в неговата Гейбриъл, след което допи виното си до дъно. – Ще ме извините ли за момент?

В тоалетната му бяха нужни няколко минути, за да спре да трепери. Стоя пред мивката и облива ръцете си със студена

– 67 –


вода, докато епизодът не отмина. Основата беше положена. Оставаше само да затвърди пос-

ланието си: Ние сме еднакви, интересите ни са едни и същи, може да ми доверите парите си.

Гейбриъл остана известно време втренчен в огледалото, опитвайки се да се успокои, че поне изглежда както винаги. Оправи вратовръзката си и се върна в ресторанта.

– 68 –

21Йерархията на пристигането

Изглежда, гигантското задръстване в началото на седмица-та беше изключение. Пътуването във вторник и сряда мина като по швейцарски часовник и в четвъртък сутринта Гейбриъл беше убеден, че всичко се е върнало отново в обичайното си русло. Или поне към това, което се считаше за обичайно напоследък. Лагерът още си беше тук. Както и мозъчният му тумор с размер на топка за голф. Поне така предполагаше. Емоциите му про-дължаваха да бъдат сериозен недостатък.

Накара шофьора си да спре и да му отвори близо до сто-ящите на пост полицаи, тъй като сега това му се струваше най-подходящото място за слизане.

– Приятен ден, сър.Гейбриъл кимна на шофьора, после на полицаите. Те също

му кимнаха в отговор. И двамата изглеждаха много нещастни, което беше напълно разбираемо. Окупацията продължаваше ве-че тринайсети ден и за тях това бе крайно досадно и изтощител-но. Беше студено, 6:14 сутринта – началото на поредната про-дължителна, зле платена дневна смяна. Гейбриъл си представи как полицаите хвърлят жребий, за да определят на кого ще се падне лошият късмет да стърчи осем часа на крак, без да върши всъщност каквато и да е полицейска работа. Протестът упорито

– 69 –


продължаваше да бъде все така дразнещо мирен. За Гейбриъл лагерът си оставаше просто досадно присъст-

вие, но все пак имаше и някакво странно, извратено очарование. Беше като да наблюдаваш кадри от живота на примитивно пле-ме и да се опитваш да разгадаеш смисъла зад странните, тайн-ствени ритуали на диваците. От време на време поглеждаше през прозореца си и виждаше нещо ново, което се случваше там долу: сбирка на стъпалата на „Свети Павел“, речи, проповеди, вдигнати, размахващи се ръце. Сякаш гласуваха в някакъв из-мислен парламент. Нямаше представа какво очакват да постиг-нат тези хора с нелепата си пантомима. Един ден половината от тях се бяха маскирали като зомбита. Друг ден всички носеха онези зловещи бели маски с цепки вместо очи. Гейбриъл повика Никола и я попита дали знае какво символизират. Било препрат-ка към някакъв филм – „В като вендета“, – за който никога не беше чувал. В апартамента си имаше система за домашно кино, истинско чудо на техниката – 64-инчов хайдефинишън смарт екран, 7.1 съраунд звук и посребрени кабели, – но я използваше само за да гледа новините на „Блумбърг“, Би Би Си Нюз, Си Ен Ен, Си Ен Би Си и порнофилми.

Във фоайето на „Стантън Хаус“ кимна на двамата охра-нители, без да забавя ход, после се качи на последния етаж. В „Мейсън Уолъс“ всички лампи светеха – бяха програмирани да се включват в 5 часа сутринта за чистачите, които разполагаха с един час, за да приведат помещенията в безукорен вид, до-като Мейсън пристигне на работното си място в 6 часа. Мей-сън винаги идваше пръв. В компанията му имаше неписана, но въпреки това строго спазвана йерархия на пристигане, която съответстваше на действителната йерархия. Принципът беше ясен: колкото по-висок пост заема човек, толкова по-рано идва на работа. Това е форма на свръхконкуренция, често срещана в света на финансите. В инвестиционните банки е абсурдно да си мислиш, че ще напреднеш в кариерата, ако си на бюрото си

– 70 –


по-късно от 6:30 сутринта или ако си тръгнеш преди 9 вечер-та. Не е задължително непременно да работиш на бюрото си, просто трябва да виждат, че си там. Това е най-сигурният път към повишението. Прилича донякъде на онова състезание, в което хората поставят ръката си върху кола, обявена като награ-да, и стоят така часове, дори дни наред, без да я отлепят. Който остане последен, получава колата. Но във финансовия сектор тази игра се играе всеки работен ден.

В хедж фондовете работното време не е толкова безумно – дванайсетчасов ден в офиса се смята за напълно приемлив, но и тук оставането до по-късно от другите е до голяма степен престижно и често най-лесният начин да се себеизтъкнеш. Пос-тоянното присъствие в офиса излъчва очевидното послание, че си някой, без когото компанията не може да функционира.

Затова Мейсън пристигаше винаги първи, в 6 часа, след-ван от Гейбриъл – не по-късно от 6:20. След това вече идваха и останалите мениджъри – между 6:30 и 6:40. Старшите анализа-тори започваха да идват към 6:55 – точно когато мениджърите отиваха на сутрешните планьорки; след тях пристигаха млад-шите анализатори – от 7:10 нататък, а останалият персонал от „Човешки ресурси“, „Маркетинг“ и „Нормативно съответствие“ – след 7:30. Рецепцията и личните асистентки пристигаха чак към 7:45, когато мениджърите излизаха от първите сутрешни общи срещи.

В действителност Гейбриъл не беше по-висшестоящ от Ейнсли, Шърман, Шипман или който и да е от другите портфо-лио мениджъри. Но всички знаеха, че той е очевидният наслед-ник на Мейсън. Преди три години, едва 29-годишен, Гейбриъл направи своя ход, заявявайки часа 6:20 за свой. Никой след това не оспори правото му върху него.

– 71 –

22143-а евросреща на върха

– Добре, дами. Някой ще ми обясни ли това? Мейсън метна купчината сутрешни вестници на бюрото

си. Във „Файненшъл Таймс“ имаше снимка на Ангела Меркел, разговаряща напрегнато с Никола Саркози, докато Дейвид Ка-мерън се виждаше смътно на заден план като излишния трети. Водещото заглавие в „Телеграф“ съобщаваше: ЛИДЕРИТЕ НА ЕС ОБСЪЖДАТ СПАСИТЕЛЕН ПЛАН, а „Таймс“ беше излязъл със снимка на половин страница на юмручния бой, избухнал в италианския парламент по време на дебата за икономическа-та реформа. На първа страница имаше и втора статия, забеляза Гейбриъл, чието заглавие гласеше: „СВЕТИ ПАВЕЛ“ ЩЕ ОТ-ВОРИ ВРАТИ, ЦЪРКВАТА МОЖЕ БИ ЩЕ СЪДИ ПРОТЕСТИ-РАЩИТЕ. Поне една неоспоримо добра новина. „Експрес“ бе решил да публикува на една трета от първата си страница за-главие, гръмко обявяващо: ГЕРМАНИЯ ПРЕДУПРЕЖДАВА ЗА ВОЙНА В ЕВРОПА.

– Просто чудесно! – продължи Мейсън. – Само че аз на-учих, че през последните три часа положението страшно се е прецакало. „Блумбърг“ твърди, че е направена някаква договор-ка в последната минута. Някой да ме информира какво се случ-ва?

– 72 –


Гейбриъл усети как седем чифта очи се вперват в него. Ня-маше никакво желание да отговоря на този въпрос, но съще-временно не искаше да достави удоволствието на Ейнсли или Шърман да го виждат как се колебае. Отмести поглед от сним-ката, в която се взираше – италианец на средна възраст, стиснал за гушата друг италианец на средна възраст.

– Меркел даде пресконференция в четири часа сутринта. Банките се съгласиха да одобрят петдесет процента опрощаване на гръцкия дълг.

– Казах ви! – припомни тържествуващо Ейнсли. – Тя ще направи всичко, за да предотврати кризата.

Гейбриъл сви рамене и допълни:– В крайна сметка, да. Просто стана малко по-скоро, откол-

кото очаквахме.– По-скоро, отколкото ти очакваше – поправи го Шърман.

– Осъзнаваш ли какво означават прогнозите? Азиатските пазари вече се раздвижиха, а Лондон със сигурност ще ги последва. Вероятно борсата ще отвори с около процент и половина пови-шение на еврото.

– Може би – призна Гейбриъл. – Но всички знаем, че не-щата ще се успокоят до утре, най-късно до понеделник – млък-на и погледна Шърман, после Ейнсли, предизвиквайки ги да го опровергаят. – Истината е, че тази сделка е без покритие. Тя не променя същината и пазарите съвсем скоро ще го осъзнаят. Случващото се сега е просто блъф, който бързо ще се разкрие.

Шърман изсумтя и се огледа за подкрепа.– Да, Вон, блъф е. Но не в това е въпросът. И ти го зна-

еш. Трябваше да сме го предвидили, за да обсъдим варианти-те. Вместо това ние те послушахме и сега ни свариха по долни гащи.

– Шибана работа! Направо сме без гащи – добави Ейнсли. Гейбриъл го стрелна с убийствен поглед.– Благодаря. Мисля, че всички разбрахме метафората. Рад-

– 73 –


вам се, че тази сутрин се чувствате по-словоохотливи. Лесно е да си гений, особено когато всичко е приключило и е ясно за всички.

– О, хайде! Изобщо не става дума за това, а за факта, че не прояви достатъчно внимание и изпусна нещата.

Гейбриъл се огледа за миг около масата, за да улови настрое-нията. Шипман, Килнър, Гоулд, Хадфилд – никой не изглежда-ше готов да се впусне в негова защита. Дори Мейсън май беше доволен и щеше да го остави да се попече малко на бавен огън.

Надушвайки кръвта, Ейнсли продължи да го притиска:– Ако си беше свършил работата вчера, щеше да видиш на-

къде духа вятърът. Меркел вече беше осигурила билион евро подкрепа – доста сериозно начинание, направо невъзможно. Имаше и много доклади, че Саркози ще се договори с китай-ците. Банките винаги са готови да се поддадат на увещанията. Трябваше да заложим на това. Ако бяхме купували евро, щяхме да изкараме значителна печалба.

Около масата се разнесе одобрително шушукане. Мейсън вдигна ръка, за да призове всички да млъкнат.

– Ейнсли, не желая да слушам колко много пари сме може-ли да изкараме. Нека се фокусираме върху това, което ни пред-стои. Какви са щетите и какво можем да направим по въпроса?

– Изглежда ще изгубим няколкостотин хиляди, когато Лон-дон отвори – каза Ейнсли с безизразен тон.

Гейбриъл подозираше, че той вътрешно тържествува. Ейн-сли с готовност би загубил няколкостотин хиляди от личните си пари, за да отбележи точки и да изпревари колегите си. Беше истински задник.

– В краткосрочен план – продължи Ейнсли – трябва да ограничим загубите си на някои позиции. Особено на форекс пазара.* Поне в следващите няколко дни валутата ще бъде не-предсказуема.* Нарича се още „Fx пазар“, „пазар на чужди валути“ и е най-ликвидният пазар в света. Това е мястото, на което банките, бизнесът, правителствата, инвеститорите и трейдърите обменят и спекулират с валути. – Б.ред.

– 74 –


Мейсън кимна и каза:– Съгласен съм. Вон, ти прецака нещата. Сега нека да дръп-

нем чертата и да продължим напред. Какво още излезе от тази среща на върха? Докъде са нещата с таксите за финансовите транзакции?

– Германците все още са решени да ги прокарат – каза Го-улд. – Както и французите. Много се говори за прехвърлянето на парите обратно към реалната икономика.

– Майната ѝ на реалната икономика! – провикна се Шип-ман.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи от всички в заседателната зала. Всички освен Гейбриъл. Погледът му отново се насочи към снимката на биещите се италианци. Опита се да си представи как ръцете му стискат врата на Ейн-сли. Но по някаква причина образът отказваше да се появи в съзнанието му.

– 75 –

23Краткосрочен план

Гейбриъл плака няколко минути в кабинета си. Четири ми-нути и десет секунди според неговия „Ролекс“. След това отно-во можеше да се заеме с работата си.

Беше започнал да отбелязва тези епизоди, защото Арми-тадж щеше да го пита за тях в събота, а и солидните статистики правеха цялото това нещо значително по-малко мъчително за него. Истинското му притеснение, разбира се, беше, че е обре-чен рано или късно да претърпи отново подобен инцидент пред хора – докато говори с Никола или, не дай боже, на сутрешната среща. Краткосрочният му план за такъв сценарий беше да за-реже всичко и да се втурне към най-близката тоалетна, а по-къс-но да се оправдае със загадъчно стомашно неразположение. По тази причина спря да използва асансьора – предпочиташе да се качва пеша до третия етаж, отколкото да рискува да бъде затво-рен в тясно пространство с друго човешко същество. Ако някой го попиташе, щеше да каже, че е част от нов фитнес режим. Но, при добър късмет, щеше да му се наложи да се притеснява за това само още два дни. Армитадж бе казал, че процедурата с киберножа ще облекчи незабавно симптомите му и Гейбриъл разчиташе на тези думи като обещание от евангелие. Не може-ше да понесе дори мисълта, че резултатът ще бъде различен,

– 76 –


както не можеше да мисли и за по-далечното бъдеще. Засега беше по-добре да се фокусира върху работата си,

особено след вчерашния провал. През следващите четиресет минути направи пълна дисек-

ция на анализа за изминалата среща на върха. Еврото продължаваше да се покачва. Китай се подготвяше да изкупи държавния дълг на поло-

вин Европа.Дейвид Камерън беше излязъл с изявление: „Имаме добър

напредък, но се нуждаем от допълнителен напредък.“ Оста-тъкът от речта показваше, че Камерън определено не е Уинстън Чърчил. Гейбриъл можеше да му прости това. Ако се махнеше думата „добър“, знаковата фраза на министър-председателя да-ваше много по-точна представа за това, което се случва в Евро-па, отколкото пазарите. Може и да се дължеше на засегнатото му честолюбие, но Гейбриъл беше убеден, че инвеститорите реагират пресилено. Каквато и сделка да беше сключена, тя не променяше фактите. Гърция все още имаше дълг, който никога нямаше да бъде платен, а Италия, Испания, Португалия и Ир-ландия живееха назаем и просто отлагаха времето за плащане на сметката. Не война щеше да съсипе Европа, както пророку-ваше „Експрес“, а бавният ѝ, но неизбежен упадък до степен на незначителност – постепенно разпадане на съставните ѝ части, вероятно под тежкия ботуш на китайския повелител.

Нещо в тази мисъл сериозно безпокоеше Гейбриъл, но все още не можеше да определи какво е. Не че имаше особени въз-ражения срещу китайците; все пак някой трябва да управлява света и по-добре да са китайците, отколкото арабите. Не изпит-ваше и особено силно патриотично чувство по отношение на родния си континент. Като всеки разумен индивид и той раз-бираше, че Европейският „съюз“ винаги е бил кола, носеща се по пътя към неизбежна катастрофа. Просто имаше прекалено голямо разделение между ефективните северни икономики и

– 77 –


техните лениви южни съседки. Още преди да се стъпи в мин-ното поле на Източна Европа, ситуацията беше същата. Според Гейбриъл случващото се в момента в Средиземноморието беше чист икономически дарвинизъм.

Трябваше обаче да се вземат предвид и много други, до-пълнителни фактори. Не ставаше въпрос само за това, че ня-колкостотин милиона южноевропейци ще бъдат погребани живи под планина от дългове. Според по-мрачната перспектива провалът щеше отново да бъде методичен и да повлече надолу както слабите, така и силните. Или можеше да бъде мрачен в зависимост от различните обстоятелства. Имайки предвид лич-ната си ситуация например, нищо от това не би трябвало да го притеснява. В интерес на истината, Гейбриъл никога не се беше интересувал особено от съдбата на Европа, дори от съдбата на света. Това бе просто фонът, който влияеше на пазарите. Опре-делено изпитваше неприязън към мюсюлманите, но освен това лично отношение нямаше особено мнение за нищо, свързано с политика или религия; имаше само подробно вникване в това, което би могло да се отрази на финансовия свят. Но дори и то започваше да му се изплъзва.

Без да се замисля какво прави, стана от бюрото си и отиде до прозореца. Долу не се случваше нищо ново, разбира се. Пла-катът на походната кухня – СВЕТОВНА ДЕМОКРАЦИЯ СЕГА! – не беше променян през последните четиресет и осем часа. Всичко бе същото, само по-овехтяло и мърляво. Тринайсетте дни курешки на гълъби и бензинови изпарения бяха почнали да си казват думата. Най-ужасното беше, че лагерът заприлич-ваше на неразделна, естествена част от градския пейзаж. След по-малко от две седмици човек вече трудно можеше да си спом-ни как са изглеждали стъпалата на „Свети Павел“ без цялата тази тълпа. В моменти като този Гейбриъл почти изпитваше благодарност за наличието на химическите тоалетни, които се открояваха все така абсурдно в своите крещящи цветове – като

– 78 –


напомняне, че нещо не е както трябва.Оглеждайки пейзажа, спря поглед на полицаите, облечени

в сигналните си жилетки. От разстояние трудно можеше да се каже със сигурност, но му се стори, че са същите двама, които видя по-рано сутринта. Стояха на същото място, със скръстени ръце и строги изражения. Почувства се уморен само като ги гле-даше – въпреки че беше по-склонен да вярва, че е от лекарство-то. След четири дни ефектът от химиотерапията вече започваше да се проявява.

Върна се на бюрото си и позвъни на Никола.– Кафе? – предположи тя, щом влезе.– Еспресо, Никола. Най-добре да е двойно. И кроасан с шо-

колад.– Ясно. Нещо друго?– Всъщност да. Може ли да дойдеш за малко до прозореца?Стори му се, че Никола направи гримаса на досада. Но дой-

де, както я помоли.– Виждаш ли онези двама полицаи долу? На около десети-

на метра от тоалетните.Никола погледна в посоката, която ѝ сочеше, после се обър-

на към него с леко раздразнение.– Да?– Искам да занесеш кафе и на тях.Асистентката му го зяпна.– Две дълги, американо, и няколко пакетчета захар и сухо

мляко.– Гейбриъл, „Старбъкс“ нямат пакетчета сухо мляко. Нико-

га не са имали. Добавят мляко към поръчката, когато си поис-каш.

– О... Ами, предполагам, че трябва да поискаш малка ка-ничка тогава. Или могат да сипят в отделна чаша.

Никола го гледа известно време, все така леко нацупена.– Мога ли да попитам защо? Предполагам, че това не е

– 79 –


просто случаен акт на доброта и съчувствие?– Не! Разбира се, че не. По-скоро... Никола, тези мъже там

долу вършат важна работа. Без тях би настъпила анархия. Ис-кам да бъдат в добра кондиция и напълно бдителни и будни.

– Добре... А трябва ли да занеса и на тях кроасани?Гейбриъл погледна асистентката си.– Не се опитвай да оригиналничиш, Никола. Не ти подхож-

да. Просто им занеси кафето. Кажи, че е от „Мейсън Уолъс“. Само това е нужно да знаят.

Никола измърмори нещо, докато излизаше, но Гейбриъл долови само „капризи“ и „абсурдно“. Което беше повече от дос-татъчно, предвид контекста.

Седна зад бюрото си и затвори очи. Не желаеше да вижда никаква важна информация през следващите десет минути. Не можеше да определи защо, но за първи път след началото на проклятието с плача се чувстваше малко по-добре.

– 80 –

24Седем години мъчителни обеди

Тази нощ отново сънува баща си. Обядваха в ресторант, кой-то беше едновременно претъпкан и някак злокобно тих. Вместо прозорци имаше огромен аквариум с омари, който запълваше цялата стена на помещението и създаваше впечатление, че се хранят на дъното на морето. Баща му мълчеше и излъчваше сту-денина, докато Гейбриъл се опитваше да му каже за тумора. Но всеки път, щом отвореше уста, се случваше нещо и го прекъсва-ше. Сервитьорът се появи няколко пъти, за да им каже какви са специалитетите на деня. После телефонът му почваше да звъни неумолимо – звънът бе пронизителен като сирена. В един мо-мент се появи Катрин и изля питието си в лицето му.

Събуди се час преди алармата, облян в пот и все така изто-щен, но не успя отново да заспи. Стана, наля си чаша вода и си взе стероида.

Не се изненада от този толкова ужасяващо реалистичен сън. Ако трябваше да обобщи отношенията с баща си през из-миналото десетилетие, те принципно се свеждаха до поредица от неловки, мъчителни обеди. И връщайки се назад в минало-то, Гейбриъл изобщо не разбираше защо се получава така. От ранното му детство отношенията им се осъществяваха основно дистанционно, но нямаше спомен отначало да е било толкова

– 81 –


трудно. Тогава двамата често разговаряха по телефона – и като тийнейджър, и после, в университета – и това никога не му се бе струвало особено плашеща задача. Едва след като завърши и получи първата си работа в Ситито, отношенията им навлязоха в по-трудна фаза.

В началото беше по-скоро въпрос на логистика. Гейбриъл излизаше за работа преди шест сутринта и се прибираше вкъ-щи към десет вечерта. През уикендите трябваше да се занимава с всякакви битовизми, които бяха необходими за поддържане-то на живота му: отиване до химическото чистене, пазаруване, подстригване, като същевременно се опитваше да навакса про-пуснатия сън. Така че кога би могъл да намери време за теле-фонни разговори? Проблемът е, че хората, които не работят в Ситито, изобщо не могат да разберат какъв е животът вътре в Ситито. Когато им кажеш, че работиш по осемдесет часа на седмица, просто отказват да ти повярват.

Точно такова отношение усещаше Гейбриъл и от баща си. И с времето това започна да го дразни. Подозираше, че има и елемент на разочарование. Знаеше, че баща му винаги се беше надявал синът му да направи кариера в политиката. Ако Гейб-риъл работеше от сутрин до вечер в Уестминстър, а не в Канари Уорф*, баща му сигурно щеше да бъде по-толерантен към пре-калената му заетост.

Но неговият нов работен график не подлежеше на об-съждане. Като току-що дипломиран инвестиционен банкер, с двугодишен временен договор, не можеше да си позволи да си взема отпуск – не и ако искаше да напредне. Затова единствена-та възможност беше обяд през уикенда, когато случайно му се освободеше малко време. Ако баща му се отбиеше в Лондон по някаква друга работа, все пак имаше някакъв шанс Гейбриъл да успее да отдели два-три часа, за да се види с него. Но когато му

* В лондонския квартал Уестминстър са разположени основните правителствени служби; а квартал Канари Уорф се смята за един от основните финансови британски центрове. – Б.пр.

– 82 –


го предложи по имейла, баща му си помисли, че се шегува. Въпреки всичко най-накрая дойде моментът да се срещнат

за първи път в Лондон и Гейбриъл се надяваше, че обядът ще мине приятно. За него това беше възможност истински да впе-чатли баща си, да му покаже колко сериозно работи и колко го-лям успех е постигнал. Искаше той да го оцени.

Точно затова запази маса в нов шикозен ресторант в Сити-то. Намираше се на трийсет и осмия етаж на една от кулите от стомана и стъкло на Бишопгейт – извисяващо се в небето заве-дение със съответните високи цени. Въпреки огромната сума, която щеше да плати, Гейбриъл бе решил да бъде невъзмутим и да покаже, че просто сега животът му е такъв и това не е нищо особено. Смяташе, че това отношение ще помогне и на баща му да се отпусне – иначе той вероятно щеше да се чувства не в свои води.

Не се получи. По някаква причина и двамата не успяха да се отпуснат и от самото начало разговорът тръгна пресилено и неудовлетворително. Някога може и да бяха имали общо мина-ло, обща среда, от която са тръгнали, но сега очевидно помежду им зееше огромна пропаст, която разделяше техните животи. Ултрамодерният декор на Ситито още повече подсилваше това усещане.

Още преди да поднесат основното ястие, Гейбриъл се уло-ви, че постоянно поглежда часовника си, и баща му изкоменти-ра жеста му:

– Да не би да бързаш за друго място? – Съжалявам. Просто навик. Толкова съм свикнал да живея

под час и минута, че понякога ми е трудно да изключа от него.Това беше самата истина. Но все пак репликата – както и

много други дреболии по време на този обяд – допълнително внесе изкуствена нотка.

Положението се влоши окончателно, когато дойде сметка-та. Естествено, Гейбриъл настояваше той да плати всичко, но

– 83 –


баща му се почувства крайно неудобно от това предложение. Не спираше да повтаря абсурдната идея, че обядът ще е за негова сметка. Гейбриъл се опита да разведри ситуацията със смесица от решителност и деликатен хумор: тръсна кредитната си карта на масата, разсмя се силно и каза:

– Всичко е наред, татко, наистина. Мисля, че напоследък печеля малко повечко от теб.

Това изречение би се възприело добре в борсата, където та-кива майтапчийски подмятания за това кой е „по-по-най“ бяха съвсем обичайни, но Гейбриъл веднага забеляза, че баща му се засегна. Едва по-късно се усети каква е причината. Заплатата му по това време не беше много висока – работеше в „Баркап“ с основно възнаграждение 60 000, с бонус, който не можеше да превишава определена петцифрена сума, независимо от качест-вото на работата му. По стандартите на Ситито печелеше малко, особено като се вземе предвид убийственото работно време. Но въпреки това началната му заплата надхвърляше всичко, кое-то баща му беше постигнал за трийсет години работа. Когато по-късно си направи равносметка, Гейбриъл осъзна, че това опре делено би могло да предизвика притеснение, или дори не-доволство.

За съжаление, разликата между техните заплати никога ня-маше да намалее и този първи обяд до голяма степен предопре-дели темата за всеки следващ през годините. Ресторантите ста-ваха все по-скъпи, както и дрехите, и прическата на Гейбриъл, но атмосферата по време на срещите им си оставаше същата. Гейбриъл се надяваше, че баща му в крайна сметка ще свикне с неговите нови, по-добри житейски обстоятелства, но това така и не стана; и постепенно той започна да изпитва нежелание да споделя каквото и да било във връзка със своя живот. Но няма-ше да се мъчи в някоя бедняшка закусвалня за пица само защото баща му се дразни от звездите „Мишлен“. А и защо да го прави?

Истината беше, че след онзи първи обяд Гейбриъл не мо-

– 84 –


жеше да си спомни подробности от следващите. Те се сливаха в размазан колаж от фалшиви усмивки и сковани разговори за икономиката. Единственият друг обяд, който помнеше в детай-ли, беше последният – някъде през 2007-а или 2008-а. Беше му хрумнало да доведе и тогавашната си „приятелка“ – решение, което преди самата среща му се беше сторило напълно разумно. Жената, с която се виждаше по онова време, работеше като ли-чен треньор и беше ужасна в абсолютно всяко отношение. Гей-бриъл осъзнаваше, че може би не е съвсем нормално да имаш толкова ниско мнение за жената, с която спиш, но нищо не мо-жеше да направи. Освен тялото ѝ – просто фантастично! – в нея нямаше какво друго да хареса човек. Казваше се Зара – дори и името ѝ бе ужасно – и се представяше като „гуру на богатите и известните“. Гейбриъл никога не бе чувал имената на нито един от хората, които твърдеше, че са ѝ клиенти, но тя непрекъснато настояваше да говори за тях. Говореше прекалено много, без да спира. След няколко седмици заедно Гейбриъл буквално ѝ запу-ши устата с кърпа в леглото, като обясни, че това му е отдавна-шен фетиш; и ако имаше начин да продължи с тази практика и извън спалнята, връзката им щеше да се подобри значително.

Въпреки всичко тогава му се струваше логично да я заведе на обяда. Тя щеше да противодейства като щит и да го предпази от изпитанието да прекара още два часа от живота си насаме с баща си. В присъствието на Зара нямаше вероятност на масата да се възцари мълчание. Най-хубавото от всичко бе, че нямаше никакво значение дали тя ще се почувства зле на обяда, както обикновено се чувстваше той. На Гейбриъл изобщо не му пу-каше.

Разбира се, оказа се, че нейната поява добави цяло ново измерение към кошмара на преживяването. Някъде по средата на срещата, докато тя разказваше някакъв анекдот за новия про-теинов шейк, който открила, Гейбриъл реши, че това ще бъде последният обяд с баща му. Никой от тях не получаваше нищо

– 85 –


от този ритуал, това бе болезнено очевидно. По-добре да спрат, отколкото да се измъчват взаимно. Четири години по-късно, в четири сутринта, сред сумрака

на апартамента, който баща му никога не бе виждал, Гейбриъл нямаше никакво намерение да повтаря грешките от миналото. Нямаше да урежда нов обяд за тях двамата и определено не въз-намеряваше да му казва за тумора.

Опитът за подновяване на отношенията беше безсмислен. Нямаше нужда от пророчески сън, който да го убеди в това.

– 86 –

25Левичарско дрънкане

Гейбриъл не беше човек, който би напуснал офиса си прос-то така. Трябваше да има основателна причина да го направи. Напускаше офиса, ако имаше насрочена среща за обяд. Напус-каше офиса, ако беше след 7:30 вечерта или след 6:45 вечерта в петък. Напускаше офиса, ако се включеше противопожарната аларма. Не напускаше офиса, ако просто се нуждаеше от свеж въздух. Или поне не го беше правил до днес. Работеше в „Мей-сън Уолъс“ от седем години, но това беше нещо напълно непоз-нато за него.

Глътна втория си стероид за деня, като го прокара с второто си еспресо. Но след това пак се чувстваше ужасно сънен, напра-во полузаспал. Затова отиде до тоалетната да наплиска лицето си със студена вода. И когато излезе оттам, нещата започнаха... да се объркват.

Трябваше да завие надясно; вместо това пое наляво. Установи, че крачи доста припряно покрай кабинките на

служителите, покрай рецепцията, надолу по стълбите и извед-нъж се озова в двора на „Свети Павел“.

Беше студено, а не носеше нито сакото, нито палтото си. Не беше вземал съзнателно решение да слезе там. Съвсем очевид-но, принципно не би взел подобно решение. Което го наведе на

– 87 –


заключението, че туморът го бе направил.Туморът беше взел лошо решение вместо него и засега

явно нямаше намерение да го пусне да се върне на бюрото си. В този момент на стъпалата на катедралата някой държе-

ше реч. Дългокос мъж с гъста набола брада, приблизително на неговата възраст, крещеше в мегафона. От мястото, където се намираше, Гейбриъл не чуваше нищо, но каквото и да казваше мъжът, то изглежда се харесваше много на тълпата от триста и повече души, събрани пред църквата. Гейбриъл – или по-скоро, туморът – реши да се приближи. Все още бе себе си в достатъч-на степен, така че изпита силно чувство на параноя, докато пре-минаваше през лагера и се насочваше към струпалото се мно-жество. Пределно ясно си даваше сметка колко добре изглежда в сравнение с всички други хора около него.

Панталоните и ризата му бяха по поръчка, ръчно шити от Дезмънд Мериън* и бяха част от костюм, който му струваше трийсет хиляди паунда. Разбира се, нямаше голяма вероятност някой от тези хора да е способен да разпознае костюм за трий-сет хиляди, но все пак... Облеклото му очевидно не бе на сред-ностатистически служител.

Добре че очите на всички бяха вперени в оратора и Гейб-риъл се присъедини към тълпата, в най-задната ѝ част, без да привлича нечие внимание. Щом се озова там, свали вратовръз-ката си и я пъхна в джоба на панталоните си, като същевремен-но се опитваше да чуе какво толкова говори ораторът, че публи-ката е толкова въодушевена.

–... това ни убеждават постоянно през последната година. Всички сме заедно в тази каша. Много съжалявам, мистър Ка-мерън, но ние не виждаме нещата така. Ситуацията изобщо не е такава.

Тълпата избухна в силни ръкопляскания и гръмки одобри-телни възгласи. Говорещият изчака да заглъхнат и продължи:

* Дезмънд Мериън – британски дизайнер, който лично шие всеки един от костюмите, излезли под неговата марка. – Б.пр.

– 88 –


– Цената на финансовата криза се плаща от хора, които не са я причинили. Това не са мои думи. Това са думи на Марвин Кинг, управител на Банк ъф Ингланд, казани пред Специалния комитет на хазната по-рано тази година. И не мисля, че някой може да обвини мистър Кинг, че е прекалено краен. Не е нужно човек да е радикален, за да има такива възгледи; доказателства-та говорят сами за себе си. Хората, които причиниха тази криза, запазиха бонусите си. Запазиха своите шестцифрени пенсии. Междувременно обществените услуги са ощетени, надниците ни са орязани, платените от нас данъци са откраднати!

В този момент избухнаха спонтанни аплодисменти – апло-дисменти, в които Гейбриъл се почувства длъжен да се вклю-чи. Не искаше да се отличава от тълпата. А и, в крайна сметка, той също бе данъкоплатец. В момента не беше толкова важно, че плащаше възможно най-малко данъци с помощта на всички вратички в закона. Погледнато чисто технически, беше готов да се обзаложи, че в абсолютно изражение е допринесъл повече за финансовата подкрепа на страната от всеки друг в тази тълпа.

– Простичкият факт – продължи ораторът – е, че ние не сме заедно в тази каша. Ние плащаме, те – не. И когато се запознаете с реалността на нашата политическа система, няма да е трудно да разберете защо. Нека започнем с Консервативната партия. Над половината от финансирането ѝ идва от финансовия сек-тор – банкери, хедж фондове и частни дружества. Ако торите бяха корпорация, то Ситито би било техният основен акционер. Така че не е нужно да търсим много надалече, за да отгатнем кой всъщност дърпа конците тук. Макар че едва ли им се налага да ги дърпат прекалено силно. С течение на времето все пове-че започва да ни управлява един богат елит, чиито интереси не съвпадат с интересите на останалите 99 процента от хората. Две трети от настоящите ни министри в кабинета са милионери. Те притежават средно по около седем милиона и в много случаи това състояние просто е било наследено, преминало е към тях

– 89 –


от ръцете на още по-заможните им родители. Имаме минис-тър-председател, канцлер и кмет на Лондон, които са членове на клуб „Бълингдън“.* Те живеят в свят, който е напълно различен от нашия, свят, в който съдбата на общественото здравеопаз-ване и държавните училища е напълно безинтересна. Нека ви попитам нещо: Според вас кога за последно Джордж Озбърн** е влизал в обществена библиотека? Колко хора от семейството и приятелите му ще бъдат засегнати от финансовите рестрикции, които въвежда сега? Страната ни се намира в политическо тре-савище. Но истината е, че вината за това не е само в решенията на малцина свръхпривилегировани и самовлюбени министри. Същинските проблеми, с които се сблъскваме, са деца на сис-темата, плод на двупартийното разделение в политическия ни живот. Ако погледнете какво се случва в парламента през пос-ледните петнайсет години, ще откриете, че едрите финансисти и големият бизнес са проникнали в почти всяка област в Уест-минстър. Имаме скандал след скандал: купуване на почести, ку-пуване на информация, купуване на достъп до знакови фигури. Лобистката индустрия – която в повечето случаи на практика е легализиране на подкупите, с които се стига до хората, взема-щи важните решения – се оценява в момента на два милиарда лири годишно. Междувременно отношенията между Ситито и Уайтхол стават все по-интимни и въртящата се врата, през коя-то минават от едната страна на другата, никога не се е въртяла по-бързо. Все повече нараства броят на политиците, включител-но бивши министър-председатели, които излизат от парламен-та и веднага стават консултанти срещу милион лири в същите тези банки, които съсипаха икономиката ни и на които им бе позволено да опразнят хазната. Имаме цяла армия от държавни служители и специални съветници, които работят ту за прави-

* Престижен само мъжки клуб в Оксфорд, основно за синове на богати и влиятелни семейства. – Б.пр. ** Джордж Озбърн (1971–) – британски политик. Бил е министър на финансите в сян-ка, наследник на сър Питър Озбърн, 17-ти баронет. От май 2010 г. е канцлер на хазната (финансов министър). – Б.пр.

– 90 –


телството, ту за индустриите, които се предполага, че трябва да контролират. Имаме частни счетоводители, които са изпращани в държавната „Данъчна и митническа служба“ за консултации по отношение на данъчната политика, а после се връщат при първоначалните си работодатели, за да съветват международ-ните компании как да избягват плащането на пълните данъци!

Той изкрещя последното изречение в мегафона и предизви-ка нова вълна на бурен гняв сред публиката. Гейбриъл се опита да изглежда подобаващо скандализиран.

– И ето кое е най-важното! – извика ораторът. – Не можем и не бива да очакваме от тази морално банкрутирала система да дойде някаква промяна.

Разнесе се общо одобрително ръмжене.– В Ситито и в парламента вече е повдигнат въпросът дали

този лагер, тази окупация, е законна форма на демонстрация. Не е трудно да се досетим какво ще бъде тяхното заключение. Защото в този момент, в днешното време, законът не е създа-ден да ни защитава. Той е създаден, за да защитава богатите и влиятелните. Ако искате да знаете защо цената на тази криза не се плаща от хората, които я предизвикаха, това е простичкият отговор. Законът е на тяхна страна. Той защитава бонусите им, пенсиите им, привилегиите им. И нашите политици нямат ни-какво желание да променят това. Те са заедно в кюпа и това е нещо, което ние трябва да променим.

Гейбриъл не знаеше дали това е краят на речта. Но бе чул достатъчно. Вече бе единственият човек наоколо, който не ръ-копляскаше, и ако останеше тук прекалено дълго, някой щеше да обърне внимание на реакцията му.

Измъкна се от тълпата и се върна обратно в кабинета си.

– 91 –

26Масаж за две хиляди лири

Гейбриъл отдавна подозираше, че сексът в същността си винаги е една финансова транзакция. Той е нещо, което жените продават, а мъжете купуват, независимо в каква форма решиш да го „облечеш“. Ако процесът се сведе до най-простите иконо-мически термини, става пределно ясно защо е така. Въпрос на търсене и предлагане. Търсенето на този вид услуга винаги е по-голямо от предлагането ѝ. Атрактивните жени в плодовита възраст не са неограничен брой, а много, ужасно много, жадни за плът мъже са готови да плащат за тях.

Ако не плащаш директно за секс, си плащаш по други на-чини. Купуваш питиета или вечеря. Жертваш от времето си, за да отидете на кино или, по-лошото, на театър – само и само за да получиш секс. Няма друга причина, поради която хетеросек-суален мъж би се съгласил да отиде на театър.

Заради тези очевидни факти Гейбриъл бе стигнал до изво-да, че използването на проститутки е много по-честен начин да имаш сексуален живот. Всъщност това бе съвършено действаща пазарна икономика. Срещу приемлива и за двете страни сума той получаваше секс – предоставен по начин, отговарящ на най-високите, професионални стандарти, без да има опасност от усложнения или обвързване. А жената от своя страна полу-

– 92 –


чаваше щедро възнаграждение. По дяволите, повечето от тези жени, работещи в най-престижните нива на този пазар, имаха начин на живот, на който би завидяло всяко момиче на двайсет и няколко години. Те печелеха повече пари за час дори от лекари-те и адвокатите. Бяха свикнали с най-хубавите ястия и отбрани вина, с най-качествените дрехи, които животът можеше да им предложи. Често сеансът с дамите от професията започваше в ресторант или бар и казино и в това отношение не се различава-ше особено от обикновените срещи. Единствената по-сериозна разлика беше, че прелюдията не продължаваше по-дълго от не-обходимото – приятен бонус и за двете страни. И всъщност ко-гато се стигнеше до основната част, нямаше съмнение, че тези жени се наслаждаваха и на секса. Или поне беше така, когато ставаше дума за Гейбриъл. Той не се самозаблуждаваше в това отношение. Отнасяше се с дамите си с уважение, като истински кавалер. Беше хубав мъж и повече от опитен любовник. Това бяха голите факти – ясни и неоспорими.

Така че тези момичета сключваха много добра сделка – от всяка гледна точка.

Тази вечер, вечерта преди киберножа, Гейбриъл не заведе Мелиса на ресторант или казино, въпреки че в началото има-ше подобен смътен план. Макар да не искаше да остава сам, мисълта да бъде някъде навън – някъде извън апартамента си – го затормозяваше и смущаваше. Беше резервирал Мелиса за пет часа, от осем до един през нощта, и, за съжаление, нямаше начин да запълни цялото това време с чукане. Дори при най-доб рите обстоятелства – когато беше здрав, много възбуден и на кокаин – не би се справил. Така че ключът към тази вечер, реши той, ще бъде бавното, постепенно запълване на времето – разго-вор, няколко чаши вино, еротичен масаж, последван от половин час луд, заличаващ всички мисли секс.

След това, надяваше се Гейбриъл, щеше да бъде прекалено уморен, за да мисли. Щеше да заспи, с Мелиса до него в легло-

– 93 –


то, после посред нощ тя щеше да си тръгне. Струваше му се, че планът е добър.

Тръгна си рано от офиса – в 6:42 – и в 7:05 си беше у дома. Прекара двайсет минути във фитнеса на сградата, работейки по делтоидните си мускули, колкото да раздвижи кръвта си, и пос-ле се качи отново в апартамента си, за да се изкъпе и преоблече.

Мелиса почука на вратата точно в осем вечерта. Беше без-уп речно облечена в тъмносиня вечерна рокля, с обувки на ви-соки токове. Според инструкциите на Гейбриъл под роклята би трябвало да носи черен прозрачен корсаж.

Мелиса беше на двайсет и четири години – или поне така твърдеше тя. Може би бе по-скоро в края на двайсетте, но Гей-бриъл беше готов да ѝ прости тази малка измама – често среща-но явление при по-възрастните жени от елитната прослойка в този бранш. Беше брюнетка – след катастрофата с Катрин Гей-бриъл се беше заклел да стои на разстояние от блондинките – и имаше сензационно тяло. Е, това се подразбираше от само себе си. Съвършено тяло можеше да се купи за около двеста паунда на час. За останалото – блясък, елегантност, способност да се поддържа интелигентен разговор – се плащаше допълнително. Разбира се, някой циник би казал, че човек хвърля тези допъл-нителни пари, за да нормализира транзакцията, за да я направи да прилича на нещо, което не е. Но Гейбриъл не беше циник. Знаеше, че когато плащаш повече, получаваш повече. В този смисъл, висококачественият секс не се различаваше от всеки друг продукт с високо качество. Беше като да си купиш наисти-на много хубав костюм. Не даваш купища пари за конфекция; плащаш за нещо, направено специално за теб, по твоите мерки.

Мелиса беше образована. Четеше „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“. Разбираше от вино и мода, от пътувания и съвремен-на политика. Имаше мнение – умно мнение – относно ЕС, кор-поративните данъци и правителствените разходи. Можеше да разговаря с лекота по разнообразни теми и през следващия час

– 94 –


и повече двамата само разговаряха. Светлината бе приглушена, шампанското бе от добра реколта и електрическият охладител го поддържаше постоянно на 9°C. Мелиса седеше на черния ко-жен диван, наклонила глава в знак, че го слуша внимателно. От време на време отмяташе косата от очите си или прокарваше бавно пръсти по високото столче на чашата си. Позата ѝ и всяко движение бяха съвсем преднамерени, но Гейбриъл не възразя-ваше. Тези малки кокетни флиртаджийски действия бяха същи-ната на съблазняването – постоянно напомняне за невероятния секс, който скоро щяха да правят.

След втората чаша шампанско, Мелиса му каза, че отива до банята да се освежи. Гейбриъл се съблече и остана по бельо – „Армани“, после легна по корем на леглото, в очакване тя да се присъедини към него.

След няколко минути почувства нежната тежест на дупето ѝ, когато тя яхна бедрата му и започна да масажира добре офор-мените мускули в горната част на гърба и на раменете му. Не бързаше, пръстите ѝ се притискаха бавно и спокойно към кожа-та му, докато се плъзгаха надолу по торса.

Едва когато започна да го целува и хапе по врата, той осъз-на, че нещо не е наред. Нещо изобщо не беше наред. Чувстваше се спокоен и отпуснат, но нищо повече. Мелиса беше започнала да смуче нежно ухото му. Усещаше тъканта на корсажа и жарти-ерите ѝ, които се отъркваха в голата му кожа. А той бе напълно отпуснат. И мек.

Щом си даде сметка за това, Гейбриъл вече не се чувстваше толкова удобно и спокойно. Мелиса все още не се досещаше за проблема. Бе обвила едната си ръка през кръста му; протягаше се към слабините му. После се поколеба. Бе почти недоловимо колебание, съвсем кратко, като мигване, но за Гейбриъл бе дос-татъчно.

В този момент разбра, че ситуацията е непоправима. След минута-две настоятелни и изобретателни манипулации Мелиса

– 95 –


отдръпна ръката си и се отпусна леко до него. Той не искаше да се обърне настрани – зрителният контакт беше последното, от което се нуждаеше сега, но не виждаше друга възможност. Ме-лиса взе ръката му и я постави на съвършените си гърди, чиито нежни кълба прозираха през тъканта на корсажа. Тя все още се усмихваше, разбира се, но това бе усмивка, лутаща се в една непозната територия между съблазняването и окуражаването.

– Ъм... – Гейбриъл не можеше да намери думи, с които да маскира унижението си.

– Искаш ли да погледаме нещо? – предложи Мелиса.В настоящата ситуация това не бе добра идея. Гейбриъл не

желаеше да гледа нищо. Мисълта да наблюдава други хора, кои-то правят секс, изведнъж му се стори крайно отблъскваща.

– Всъщност... не се чувствам особено... добре – отдръпна той ръката си от гърдите ѝ. – Разбираш ли, от известно време съм на лекарства за... мигрената си. Не трябваше да пия.

– Всичко е наред. Наистина, наред е. Случва се. Беше мило от нейна страна да го каже, но Гейбриъл мо-

жеше да се обзаложи за много пари, че това не ѝ се случваше много често. Може би дори ѝ беше за първи път.

– Уморен съм. Напоследък работя наистина много.– Искаш ли да си вървя?Гейбриъл не каза нищо.– Или... мога да остана, ако предпочиташ.– Благодаря ти, Мелиса. Знам, че молбата ми е странна, но

можеш ли да останеш, докато заспя?– Повярвай ми, и по-странни молби съм чувала.– Не мисля, че ще отнеме много време. След това можеш

да си вървиш.Тя се усмихна и някак си сега усмивката ѝ изглеждаше

по-искрена. За един кратък миг, само за миг, Гейбриъл се поко-леба дали да не ѝ каже за тумора. Но моментът, в който това му се струваше приемлива възможност, отмина много бързо. Пъх-

– 96 –


наха се под завивките и Мелиса прилепи тялото си до неговото. Странно, това не му се стори чак толкова необичайно. Гейбриъл заспа, вдишвайки топлия аромат на косата ѝ. Знаеше, че когато се събуди след няколко часа, ще бъде отново сам.

Това беше опознавателен фрагмент.Ако книгата ви е харесала, можете да я

закупите от ТУК

https://www.gnezdoto.bg/problemyt-s-empatiqta-gavin-ekstens

Documents

The Empathy Problem Copyright © Gavin Extence 2016 · И те се бяха озо-вали зад ъгъла, точно на неговия праг. Така че в продължение