VІІ СЪСТАВ НА НАРОДНИЯ СЪД

ЕДНО ЗАБРАВЕНО ДОКУМЕНТАЛНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА АНТИСЕМИТИЗМА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941–1944 г.

Върбан Тодоров, Николай Поппетров,

съставителство, предговор и научна редакция

ПРЕДГОВОР

Предлаганото издание представя основните материали от VII състав на

Народния съд (февруари-април 1945 г.), който е образуван специално за „съдене

на подсъдимите, провинили се като антисемити – фашисти” и разглежда

гоненията против българските евреи през периода от края на 1940 до 9.ІХ.1944

г. Включените текстове са свързани с два значими кръга от проблеми – този за

антисемитската политика в България през 1941-1944 г. и този за дейността на

Народния съд от 1944-1945 г.

През първата половина на 40-те години на ХХ в. българското развитие е

белязано от няколко ключови политически събития, които предизвикват силен

вътрешнобългарски и международен отзвук, и които имат изключително място

в развитието на обществото и държавата. Сред тях са преди всичко:

присъединяването на България към силите на Оста (влизането в Тристранния

пакт) през 1941 г.; провежданата в страната антисемитска политика от 1941 до

1944 г., политическата промяна на 9 септември 1944 г.; провеждането на

Народния съд (1944-1945 г.).

Интересът към тези политически събития с основание продължава да

привлича широката българска общественост повече от половин век и до днес.

Множество научни и научно-популярни статии, студии, монографии и

документални сборници са посветени на един или друг аспект от тези проблеми.

В различно време и по различни поводи този интерес ту се активизира, ту

заглъхва, но без да прекъсва, подхранван периодично било с новооткрити

документи или пък с появата и лансирането на нови (или добре забравени стари)

тези и тълкувания на вече известни исторически факти. Още повече, твърде

отрано тази тематика бива включена в идеологическата и пропагандната

машина на управляващите среди, бива подложена на силно политизиране и

манипулиране, изразяващо се в едностранчиво осветляване, противоречиви

интерпретации и крайни и предубедени оценки, и се превръща в едно от

удобните средства за търсене на политически дивиденти както във вътрешен,

така и в международен план.

Значението на материалите от VІІ състав на Народния съд като

исторически извор е пряко свързано както с обществения и научен интерес към

2

посочените по-горе ключови събития от първата половина на 40-те години и по-

специално с тези за преследването/спасяването на българските евреи и за

Народния съд, така и с въпроса за историческата памет и нейното субективно

използване като политически аргумент в публичното пространство. Така и двете

гореспоменати теми – за Народния съд и за преследването/спасяването на

българските евреи – не правят изключение. Тяхното разглеждане в различни

периоди от време след Втората световна война до днес е белязано със силна

доза преднамереност, като често те се инструментализират с оглед на най-

различни политически, идеологически и пропагандни цели

(интернационалистически, националистически, патриотични и пр.), както и

заради личностни съображения.

Непосредствено след войната и до края на 40-те години, след като вече са

проведени както Народният съд в България, така и последвалите го подобни

съдебни процеси в други страни като СССР, Франция, Белгия, Чехия, Полша,

Германия, Югославия, Япония и пр., интересът към т. нар. възмездие над

виновниците за Втората световна война, над фашизма като световно явление и

неговия разгром, започва постепенно да спада. Това е характерно не само за

България, това е повсеместно явление, тенденция при всички страни през този

период. Следвоенното развитие на света, насочено към възстановяване на

държавите от катастрофалните последици на войната измества погледите и

интереса от близкото минало към настоящето и бъдещето. Същевременно то

насочва следвоенния дискурс от интернационалното отново към тясно

националното. В усилията си за нов и мирен живот обществата не желаят

отново да се връща назад в историята и да изживеят трагедията и ужасите на

войната, гледат да забравят страданията, на които доскоро са били подложени.

В стремежа да се преодолее миналото, историята започва съзнателно и

умишлено да бъде игнорирана и преиначавана, постепенно се спира с търсенето

на конкретната вина, с подчертаването на едни или други исторически събития,

които биха могли да бъдат използвани в ущърб на новото развитие на

държавите, докато вниманието се насочва върху други, благоприятстващи

тяхната новата легитимация.

Настъпилата в края на 40-те и началото на 50-те години Студена война

насочва допълнително, но и дефинитивно, развитието на следвоенна Европа и

3

света към нови идеологически и политически разделения и противоборства,

които събират доскорошните военни съперници и изправят един срещу друг

неотдавнашните военни съюзници. В тази нова обстановка популярните след

войната лозунги, постулати и пожелания за интернационализъм, за повсеместен

разгром на фашизма, за световен мир и братско съжителство бързо слизат от

първото място на сцената и биват изместени от новите реалности на

идеологическото, политическото и военното противопоставяне на двете

системи. Национализмът в отделните страни, както отсам, така и оттатък

Желязната завеса, отново бързо си пробива път и заема полагаемото му се

водещо място, въпреки формално изповядваните официални лозунги за

„демократично развитие” и „мирно съвместно съществуване” на света. Понятия

като „фашист”, „антифашист” и др., които отпреди войната и близо десетилетие

след войната са придобили своето еднозначно идеологическо и политическо

значение и гражданственост, надхвърлящи тяснонационалните рамки, излизат

постепенно от мода и отпадат от ежедневния политически речник, изместени от

по-популярните термини като национален възход, национални интереси,

единство на нацията, национални идеали и т. н. Още повече, стига се дори и

дотам, че да си воювал като антифашист по време на войната рамо до рамо с

настоящия идеологически враг се приема за равнозначно на национално

предателство. Затварянето на политическия кръгозор отново в тясно

националните рамки довежда постепенно и до ограничаване на историческите

изследвания и търсене на историческата истина предимно през призмата на

националния интерес.

Наред с казаното дотук, в динамичното развитие на следвоенна Европа и

света се наблюдава и друго всеобщо явление. С началото на периода на

следвоенно разведряване и засилване на процеса на възстановяване

политическите и икономическите отношения между отделните народи и

държави, интересите постепенно налагат и негласното отбягване да бъдат

специално изтъквани негативните исторически моменти от миналото или поне

тяхното туширане – а това са и повечето спомени, свързани с Втората световна

война: окупации, терор, убийства, изселвания, изтребления и пр.

Така, постепенно, не само вътрешнополитическото развитие на

отделните страни, но и международната конюнктура след войната

4

благоприятстват по-бързото забравяне на тъмните страни от миналото и

преодоляването на неговите негативни последици, разбира се, за сметка на

историята и с цената на компромиси при разкриването на историческата истина.

Не е необходимо да се изброяват много примери в полза на това твърдение,

което е характерно за който и да е народ и държава от времето на войната.

Достатъчно е да припомним, че в името на общото си следвоенно развитие и

единство федеративна Югославия изтъква основно борбата и героизма на

Титовите партизани срещу германците и замъглява и прикрива вътрешната

братоубийствена борба между четници и партизани, между усташи и партизани

и четници, чиито жертви може би доближават тези, дадени срещу германците. В

съседна Гърция десетилетия наред е едва ли не табу разкриването на събитията

и истината за периода на Гражданската война. Българския не прави изключение

– в продължение на десетилетия тя възвеличава значимостта на собственото си

партизанско движение, героизма на комунистите във въоръжената борба, гледа

да не изтъква и дори ако може изобщо да не се говори за не комунистическата,

но демократично и антифашистки настроена опозиция, избягва темата за

българската окупация в Македония и Беломорието през войната, скрива ролята

на връзките между югославското и българското съпротивително движение и пр.

От друга страна, развитието на двустранните и международни отношения

след войната също съдействат за постепенното изтикване на заден план и дори

за забрава на нелицеприятното историческо минало както във

вътрешнополитически план на всяка страна, така и в международен – между

съседните или други държави. Така, както България десетилетия наред отбягва

въпроса за действията на българската войска в окупираните съседни земи, като

дори негласно се правят и опити окупацията да бъде представяна като

освобождение, така и Гърция в последните 40-45 години, с подобрените

българо-гръцки отношения, се въздържа да подчертава България и българите

като враг № 1 и като основен окупатор след германците по време на войната, да

изтъква Драмските събития и като цяло да пропагандира срещу България. И

Югославия, въпреки по-сложните отношения с България, избягва през този

период да набляга специално върху ролята на българите като окупатор по

нейните земи.

5

С течение на годините и с постепенната смяна на поколенията тази

изкривената представа за историческото минало започва да се възприема в

масовото обществено съзнание за истина, а добре премълчаното неминуемо се

превръща вече в добре забравено. От това правило не прави изключение и

темата за спасяването на българските евреи.

След приключването на Народния съд през 1945 г. въпросът за съдбата

на българските евреи по време на Втората световна война престава да

предизвика широк обществен интерес и сравнително бързо е оставен на забрава.

Той е изместен от значително по-прагматични въпроси на следвоенното

развитие в световен мащаб, сред които е и създаването на държавата Израел.1

Между 1948 и 1951 г. от България за Израел се изселват мнозинството

български евреи (около 43.000 души), което свежда българската еврейска

общност до едно незначително малцинство от около 6.500 души. С това тя и

практически е лишена от възможността да оказва въздействие за провеждане на

някаква по-специална политика в свой интерес. Очертаните по-горе тенденции

на постепенно умишлено забравяне или изкривяване на историческата

действителност от времето на войната пряко се отразяват и върху въпроса за

съдбата на българските евреи – премълчаването на сведенията за ролята на

българските окупационни части в Беломорието и Македония довежда в

българската история и до забрава за тяхната роля и за тази на България като

цяло по изселването на евреите от същите области в лагерите на смъртта. И

обратно, след един период на затишие по въпроса за съдбата на собствените си

евреи за около две десетилетия, от средата на 60-те години България започва да

включва в пропагандния си външнополитически арсенал темата за тяхното

спасяване през Втората световна война. С много малки нюанси тази тема е

1 Не е излишно тук да се напомни, че VІІ състав на Народния съд е използван като аргумент в полза на България още на преговорите в Париж през 1947 г. В Меморандума на Световния еврейски конгрес до конференцията на външните министри по сключване на мирния договор в Париж от 1947 г. изрично се подчертава, че в България антисемитизмът вече е спрян и антисемитите са наказани със специален състав на Народния съд, поради което не е необходимо в предстоящия мирен договор с България да се предвижда специална клауза за защита на евреите. Вж. сборника Борбата на българския народ за защита на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. София, Изд. на БАН, 1978, стр. 288-291, док. № 181.

6

почти еднакво експлоатирана и използвана за постигането на едни и същи цели

както до, така и след 10 ноември 1989 г.

60-те години бележат възраждане на неонацизма в Европа и света.

Изминали са достатъчно години от Втората световна война, светът се е развил

във възходяща посока, превъзмогнати са в голяма степен материалните и

морални последици от войната, появили са се нови следвоенни поколения,

които не са обременени с миналото в такава степен както предишното

поколение, правят се и първите опити за преосмисляне и преоценка на

историческите факти и действителност от годините на войната. Това неминуемо

довежда и до възобновяването в световен мащаб от еврейските организации на

еврейската тема (за холокоста, лагерите на смъртта, съдбата на евреите, опитите

за тяхното спасяване) като контрапункт на неонацизма. Въпросът за съдбата на

евреите отново придобива актуалност и периодично, особено по повод кръгли

годишнини, все по-настойчиво бива повдиган, засягайки различни аспекти от

спасението или унищожението на евреите в световен план, а така също и за

вината (колективна и/или индивидуална), за антисемитизма и за неговите

проявления през Втората световна война.

В тази връзка може би темата за спасяването на българските евреи

започва да става примамлива и за българската политика, която я включва в своя

пропаганден арсенал. Чрез нея се търси постигането на двояка цел – от една

страна да се издигне и легитимира в международен план образът на България

като единствена спасителка на своите евреи по време на Втората световна

война, и от друга – да се лансира новата теза за БКП като основен спасител на

българските евреи.

Едно от най-ранните използвания на тази тема от българска страна на

официален международен форум е във връзка с арабско-израелския конфликт от

1967 г. За да обясни и смекчи позицията на България по скъсването на

израелско-българските дипломатически отношения през 1967 г., Тодор Живков,

в речта си, произнесена пред Извънредната сесия на Общото събрание на ООН

на 20.VІ.1967 г. по повод Близкоизточната криза, изрично подчертава ролята на

България и на БКП като единствена от европейските страни, където животът на

евреите са напълно запазени през Втората световна война. Оттогава и до днес,

особено след 1989 г. и след възстановяването на българо-израелските

7

дипломатически отношения, няма български политик от по-висок ранг, който да

не се е възползвал от възможността да трупа дивиденти на официални срещи и

международни форуми, използвайки темата за спасяването на българските

евреи.

От втората половина на 60-те и особено през 70-те години в българската

историография започват вече усилено да се утвърждават тези две тези – за

България като единствена в света спасителка на своите евреи и за БКП като

главен фактор за спасяването на българските евреи. По-късно, от края на 70-те и

началото на 80-те години, когато култът към личността на Тодор Живков

достига своя апогей, се намират и такива „изследователи” и тълкуватели на

историческите събития, които идентифицират спасяването на българските евреи

с ролята на една личност – тази на Янко (Т. Живков). Това между другото е

линия, която и сам Т. Живков лансира за себе си. Разбира се, въпросът за

съдбата на беломорските и македонските евреи е удобно отделен от този на

българските евреи, премълчаван или пък омаловажаван – те се приемат като „не

български”, чужди евреи. Постепенно започват да се правят опити и да се

лансира тезата, че не България е тази, която ги е изпратила в лагерите на

смъртта или най-малкото, че тя е била принудена от външни фактори да го

стори.2

Трябва да се подчертае, че опитите от 70-те и 80-те години за изтъкване

първостепенната ролята на БКП и лично на Т. Живков като спасители на

евреите още тогава не са приемани сериозно нито от представителите на самата

комунистическа партия, нито от специалистите-изследователи, нито от

широката българска общественост. А в този период има още и живи свидетели

на събитията, както и участници в Народния съд, които също биха могли да

изкажат своето виждане за разкриване на истината. Факт е, обаче, че никой не

се осмелява открито да се противопостави и не намира сили гласно да

опровергае това фалшифициране на историята. А и дори някой да е имал

намерение да го направи, то едва ли системата би допуснала неговият глас да

2 За първоначалното обособяване на разпространената до 1989 г. теза, вж. Оливер, Хаим. Ние спасените или как евреите в България бяха изтръгнати от лагерите на смъртта. Хроника от близкото минало. София, 1967. Книгата е преведена и на основните чужди езици от тогавашното „Издателство за литература на чужди езици”.

8

намери обществен отзвук. Споменът от принизяването ролята на Трънския

партизански отряд и физическата разправа с неговите ръководители е жив, а и

издигането в култ ролята на партизанския отряд „Чавдар” е в своя апогей по

това време, за да се очаква каквато и да било реакция в тази насока.

Така от началото на 70-те години официалната пропаганда лансира първо

БКП, а сетне и само една личност в нея като основен фактор за спасяването на

българските евреи. Тази линия продължава до 1989 г., когато, след падането на

режима, темата за спасяването на българските евреи получава нов тласък.

Естествено ролята на Т. Живков и на БКП бързо отпадат, изместени от

получилата нова давност стара и позабравена теза за ролята на цар Борис като

спасител на евреите. Наред с нея отново на преден план излиза и най-логичната

от историческа гледна точка аргументация за ролята на демократичната

българска общественост, която се е ангажирала с акция за спасяването на

българските евреи, и която, наред с бързата промяна на Източния фронт, се

оказват сред основните фактори, довели до тяхното избавление от лагерите на

смъртта. Появяват се, същевременно, и нови тези, аргументацията на които е

насочена към отричане наличието на български фашизъм и към акцентиране

ролята на Германия и германския натиск за изселването на евреите от

Беломорието и Македония. Целта е ясна – България и българските правителства

да се оневиняват за провежданата от тях политика до 9.ІХ.1944 г., която е

нямала нищо общо с фашизма; България не е окупирала, а освободила или пък

само администрирала тези области; не са били българските правителства,

администрация и войска тези, които са провеждали антисемитска политика, а те

са били принудени в името на българските национални интереси да се

съобразяват с германските искания и натиск. Друг вариант на тезата за

оневиняването на българските управници и прехвърляне вината върху нацистка

Германия е този за обвързване съдбата на евреите от старите предели на

страната с тази на евреите от новоприсъединените земи. Така, със задна дата

изпращането на по-малкото на брой беломорски и македонски евреи в лагерите

на смъртта се представя като изкупителна жертва пред германците в името на

спасението на по-многочисления брой евреи, живеещи в пределите на същинска

България. В последните години пък стана модно да се говори повече за съдбата

на македонските, беломорските и пиротските евреи и тяхното изселване в

9

лагерите на смъртта като тема, останала досега прикривана и в голяма степен

неизвестна на широката общественост в противовес на силно подчертаваното с

години спасяване на българските евреи. За съжаление и този верен в своята

същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва

да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е

на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно

отражение в развитието на дипломатическите отношения между две съседни

държави.

Не ни се струва излишно тук да приведем един малко по-обемен цитат,

който прекрасно илюстрира развитието на налаганите стереотипи по въпроса за

съдбата на българските евреи както в българските учебници по история, така и в

масовото обществено съзнание от края на Втората световна война до наши дни:

„Учебникът по история от 1946 г. отбелязва, че антисемитският Закон

за защита на нацията е бил промулгиран от Борис III и на тази основа са били

депортирани евреите от Новите земи. Акцията по спасяването не е описана, а

е фиксирана като заслуга на българския народ. Учебникът от 1954 г.

отбелязва само приемането на антисемитския закон, без изобщо да спомене за

спасяването на евреите. Изглежда поразително. Не са изминали и десет

години от края на Втората световна война, а се премълчава едно уникално

събитие. Изглежда още по-озадачаващо, ако се вземе предвид, че

управляващите комунисти са взели участие в акциите за защита на евреите –

чрез листовки, политически декларации и апели, съучастие в манифестации,

предавания на нелегалната радиостанция. Може да се предположи, че

учебникът от 1954 г. е подготвен през 1953-а и отразява антисемитската по

същество кампания, започнала в СССР през 1948-а и кулминирала през 1953 г.

Но непосредствено след смъртта на Сталин (март 1953) кампанията е

спряна. А учебникът продължава да се преиздава и през 60-те години.

Странното премълчаване сякаш противоречи на логиката на Аристотел, но

всъщност се вписва в друга – идеологическа – логика. Основният патос на

учебника е заклеймяването на българския фашизъм. Негативизмът е толкова

силен, че факти, които могат да смекчат черната картина на „фашисткото

робство”, просто се изключват. През 1982 г. поредният учебник вече разказва

за спасяването на евреите и компенсира пропуснатите идеологически бонуси,

10

като акцентира успехите на Червената армия и акцията на

Комунистическата партия.

След 1989 г. историята се пренаписва. Спасяването на евреите от

„старите земи” е подчертано, депортирането им от Тракия и Македония се

смекчава и отбелязва като признак на “крехкия български суверенитет” –

ролята на българските власти просто се премълчава. Изтъква се особено

инициативата на Димитър Пешев и депутати от парламента, както и ролята

на двореца. Участието на Комунистическата партия се омаловажава и

игнорира. Учебникът от 2001 г. дава следната обща оценка: „Това е

постижение на цялата нация, без да се изпуска важната роля на Двореца и дори

съдействието на отговорни представители на властващия режим.” (История и

цивилизация, учебник за 11 клас. София, Анубис 2001, с. 214). Споменават се

само две имена – Александър Цанков (2 пъти) и Димитър Пешев. Либералните

политици (Н. Мушанов, П. Стайнов), които категорично и последователно

отхвърлят антисемитизма, се оказват за втори път пренебрегнати.

Ако пристрастието намира място дори в учебниците, които поне по

дефиниция трябва да се отличават с обективност, то в ангажирания печат

идеологическите схеми са наложени върху историята семпло, неприкрито, с

апломб.

Сравнително проучване на вестниците “Дума” (орган на

екскомунистическата БСП) и “Демокрация” (орган на антикомунистическия

СДС), осъществено от изследователи на Софийския университет, показа

фрапиращи различия и образци на едностранчивост. Вестник “Дума”

подчертава дори не толкова спасяването на евреите, колкото не спасяването

на 11 000 евреи от “новите територии”, като доказателство за фашисткия

характер на режима в България. Акцентира се ролята на Съветската армия.

Според Давид Овадия, поет, участник в съпротивата: „Не царят е спасил

евреите, а победите на Съветската армия са решаващият фактор да не бъде

допуснато депортирането.” Обратно, според “Демокрация”: „Не другарите

спасиха българските евреи, не Тодор Живков, а Борис III. Главно българската

власт и общественост, а не Тодор Живков, както ни се втълпяваше досега.”

11

Спасяването на евреите е екран, върху който се проектират всички

идеологически деформации на българската история.”3

Другата голяма тема – тази за Народния съд – макар и свързана с

предишната и исторически не по-малко значима, бива използвана през годините

в значително по-малък мащаб за пропагандни и конюнктурни цели. Едно от

обясненията затова е, че в продължение на няколко десетилетия за дейността на

Народния съд почти нищо не се говори и пише, като че ли върху него е

поставено табу и тази тема някак си тихомълком е напълно пренебрегната и

оставена на забвение. Дори и периодичните амнистии на осъдените на различни

години затвор от Народния съд по повод чествания на кръгли годишнини от

9.ІХ.1944 г., при които за близо 20 години почти никой не излежава пълната си

присъда и е пуснат предсрочно на свобода, също не са използвани като

пропаганда от страна на комунистическата власт. Още по необяснимо е

обстоятелството, че дори и в пропагандата в световен мащаб, която от

десетилетия наред българската страна прави във връзка със спасяването на

българските евреи, никога не се е изтъквал като аргумент и неоспоримият

исторически факт, че България първа в света е организирала специален съдебен

процес за осъждане на антисемитизма. Споменатите по-горе общи причини,

свързани с относителното успокояване след войната по въпросите на фашизма и

неговото възмездие в световен план, могат само частично да обяснят спуснатото

мълчание по въпроса за Народния съд, което се отразява дори и върху липсата

на изследователски интерес към него през тези десетилетия. Несъстоятелни са и

аргументите, че изследвания няма, защото бил ограничен достъпът до

архивните материали за Народния съд, доколкото от 50-те години те се

съхраняват в архива на МВР.

Основната част от причините би могла да се търси във вътрешното

развитие на БКП и като цяло на политическото развитие на България в първите

няколко години след войната, както и в разправата и чистките с онези партийни

и ОФ дейци, които са имали едно по-различно и критично виждане както за

дейността на БКП до 1944 г. така и за следвоенното развитие на България и

налагането на съветския модел на държавно управление. Част от тези видни 3 Митев, Петър-Емил. „Българи и евреи – съседи и граждани”, сп. Демократически преглед, кн. 49, 2002, стр. 13-14.

12

партийни дейци участват в Народния съд било като съдии или като народни

обвинители от върховните състави и още тогава проявяват своето несъгласие и с

директния партиен натиск и външна намеса върху работата на съда.

Впоследствие повечето от тях биват целенасочено елиминирани от активния

политически и обществен живот в страната, за да не критикуват и пречат на

провеждането на партийната линия на сталинизация.4 Показателен за

нежеланието на управляващите да се чува и говори каквото и да било за

Народния съд е и фактът, че направените още тогава два документални филма с

репортажи от съда не са прожектирани и разпространени в България по

официално необяснени, но очевидно вътрешнопартийни причини.5 Негласно

наложеното мълчание върху дейността на Народния съд е нарушено едва в края

на 60-те години по повод официалното отбелязване на 25-годишния юбилей от

9.ІХ.1944 г. В тази връзка през 1971 г. излиза и книгата на Иван Пауновски

Възмездието, впоследствие претърпяла няколко издания, в която е разкрита

политиката на българските правителства от първата половина на 40-те години

на основата на протоколите от съдебните заседания на Първи състав на

Народния съд.6 Това е май единствената по-голяма публикация за двете и 4 За различията сред партийните кадри по провежданата политика на БКП преди и след 9.ІХ.1944 г. и вътрешнопартийните критики и чистки, вж. Ангелов, Върбан. Неизвестни страници от миналото 1919-1923-1925-1944-1956-1968. София, 1993, стр. 57, 114-122, 123-131, 140-146, 147-163. 5 За различните виждания и сблъсъци в партийните среди по повод и по време на процесите, както и за това, че след своето приключване Народният съд бързо е поставен в пълна забрава, загатва и писаният още на 3 юли 1945 г. „Доклад на Георги Петров, бивш главен народен обвинител, до ЦК но БРП(к), относно работата, трудностите и значението на Народния съд в България”. Оценката на Трайчо Костов за работата на Народния съд, произнесена на заседанието на ЦК на БРП(к) на 23 юли 1945 г. също не е еднозначна и изпълнена с остри критики за “мекушавост” на главните народни обвинители по първите два състава. Дали става въпрос за мекушавост или по-скоро за застъпване и отстояване на различни виждания и становища за характера, целите и функциите на съда, говори и фактът, че въпреки оказания натиск отгоре в полза на „народното възмездие”, в процеса срещу депутатите (ІІ състав на Народния съд) прокурорите, т. е. народните обвинители, пледират за максимум 15-на смъртни присъди, част от които задочни, докато съдиите присъждат 67. 6 Пауновски, Иван. Възмездието. Документално-художествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд. София, 1971 (І-во изд.), 1982 (ІІ-ро изд.), 1988 (ІІІ-то изд.).

13

половина десетилетия от провеждането на Народния съд, в която се споменава

Народния съд и неговата дейност се засяга по-обстойно, като се изключат някои

по-малки научни статии и публикуването на отделни документи и откъслечни

спомени.

На пръстите на едната ръка могат да се преброят и проучванията,

посветени на Народния съд, за периода 1971-1989 г. През 1982 г. е публикувано

едно изследване на Иван Пейков Разгромът на свалената монархо-фашистка

буржоазия в България (9.IX.1944 – 9.IX.1945), в което се разглежда и дейността

на Народния съд, а през 1984 г., във връзка с 40-годишнината от провеждането

на Народния съд, по българската телевизия е излъчен и документален филм за

него. Плод на тази юбилейна годишнина е и идеята да се напишат спомени за

съда от все още живи участници, която е осъществена от Борис Илиев,

председател на XII върховен състав на Народния съд, с книгата му

Революционният Народен съд, излязла едва през 1988 г. В средата на 80-те

години пък в няколко статии Давид Коен обнародва отделни документи от VІІ

състав на Народния съд. През 1989 г. Димитър Токушев публикува

изследването си Народният съд 1944-1945, в което разглежда съдебните

процеси от правно-историческа гледна точка. Естествено, всичките тези

изследвания представят сравнително едностранна картина както за епохата, така

и за дейността на Народния съд.

Логично е със смяната на режима през 1989 г. да се промени и

цялостният поглед по въпроса за Народния съд, като се отиде от едната в

другата крайност. Основната аргументация в повечето писания за Народния съд

оттогава и до днес, които имат предимно вестникарски и широкопопулярен

характер, не се свеждат до нещо повече от декларативни крайно негативни

оценки и идеологеми, които не почиват нито на достоверна фактология, нито на

сериозен анализ. За съжаление, в голямото си мнозинство авторите на тези

писания не само че не са специалисти по въпросите, за които пишат, но дори и

само заради обща култура не са погледнали и прочели нещо от писаното преди

тях, камо ли да се запознаят по-задълбочено с архивни документи и материали.

И в този случай отново не може да бъде приет за меродавен аргументът за

трудния достъп до архивите, въпреки че 20 години след 10 ноември 1989 г.

материалите от Народния съд продължават да се съхраняват в архива на МВР и

14

едва през 2010 година са предадени на държавните архиви. Обратно, в новото

време достъпът до тях бе значително либерализиран и само този, който не е

пожелал, той не е получил материалите от Народния съд.7

Приятно изключение представлява сериозното проучване на Поля

Мешкова и Диню Шарланов за дейността на Народния съд Българската

гилотина: Тайните механизми на Народния съд, София, 1994. В него авторите

не само се опират изцяло на оригинален документален материал, но и проявяват

впечатляващо обективен подход при неговото представяне, независимо че на

места можем да изразим несъгласие с някои техни по-крайни тълкувания и

оценки. Не бива да бъде подмината и книгата на Петър Семерджиев Народният

съд в България 1944-1945 г. Кому и защо е бил необходим, издадена през 1997 г.,

в която също от критична гледна точка се разглежда дейността на всичките

състави на Народния съд.

В наскоро излязлото изследване за държавния антисемитизъм в България

през Втората световна война („Спасение” и падение. Микроикономика на

държавния антисемитизъм в България, 1940-1944 г., София, 2012) Румен

Аврамов очертава, на основата на архивни материали, различни аспекти на

провежданата политика от страна на Комисарството за еврейските въпроси

(КЕВ), свързана с изземване на еврейската собственост, с което фактически

навлиза в проблематиката, обстойно разглеждана от VІІ състав на Народния

съд. Това е и причината, авторът периферно да вземе отношение по дейността

на този състав и на съда като цяло и по постановените от него присъди. За

съжаление и в този случай сме свидетели как, въпреки претенциите си на

сериозен изследовател, Аврамов прокарва определени внушения и прави оценки

и коментари без да е работил с документите на Народния съд – със съдебните

протоколи най-малко, да не говорим за другите следствени и доказателствени 7 Като илюстрация за значителния интерес към темата за Народния съд след 1989 г. и същевременно, за полярните интерпретации, освен качените различни материали по интернет, могат да се посочат например: Найденов, Иван. Противонароден съд. 1. София, 1993; Генов, Иван. Съдбата на жертвите. Народният съд в България. София, 1993; Василев, Васил Т. (съст.) Народният съд 1944-1945. Сборник с документи. София, 1997; Василев, Васил Т. Нищо измислено, нищо случайно. София, 1999; Дунов, Здравко. Философия на властта. Част 2. Кървавото лоно на българския държавен комунизъм. В. Търново, 2005; Станилов, Васил и др. (съст.) Писаха да се знае. Кн. 2. Жертвите на народния съд. София, 2006.

15

материали по делото. Най-интересното, обаче, е, че авторът се опитва да

лансира нова, не аргументирана теза за пряка взаимовръзка между малкото на

брой и твърде меки присъди, дадени от VІІ състав на Народния съд, от една

страна, и, от друга, някакво целенасочено подценяване на антисемитизма от

страна на новата власт след 9.ІХ.1944 г. (с. 13-24, 116-117, 137).

Темата за Народния съд става твърде актуална от началото на 90-те

години с оглед на някои чисто практични проблеми, свързани с предприетата

през този период реституция. На няколко пъти Конституционният съд е сезиран

от най-високи места да се произнесе по законосъобразността на Народния съд и

на неговите решения и да се постанови тяхната отмяна. Материалните цели на

тези искания са повече от прозрачни, въпреки че почти винаги биват

завоалирани зад морални категории като реабилитация на личността,

изчистване на несправедливо опетненото име и т. н. Във всичките си решения

до 1996 г. Конституционният съд отхвърля исканията за отмяна на Народния

съд като цяло с мотива, че по принцип тези искания са нецелесъобразни и не

може да се произнася тях. На 12 април 1996 г. с решение № 243, Върховният съд

на Република България, по предложение на главния прокурор Иван Татарчев за

отмяна по реда на надзора на постановените от Народния съд присъди, приема,

че „по отношение осъдените 124 от общо 126 лица от ІІ състав на Народния

съд е налице явна необоснованост на съдебния акт поради обективна и

субективна несъставомерност на деянията в обвинителния акт, или поради

това, че фактическите положения, приети за установени от съда, очевидно не

се подкрепят от доказателствата по делото. В тази му част проверяваният

съдебен акт следва да бъде отменен поради допуснати особено съществени

нарушения… и подсъдимите трябва да бъда признати за невинни и оправдани

по предявеното им обвинение…”. Сходно е и определението на същия съд в

негово решение № 172 от 26 август 1996 г., с което се „отменят изцяло

присъдите от 1 февруари 1945 г. по наказателно дело № 1 на І

тринадесетчленен състав на Народния съд…”. С това се стига фактически и до

политическата реабилитация на бившите регенти, министри и депутати, осъдени

от І и ІІ състав на Народния съд, реабилитация, която поставя България в крайно

деликатно политическо положение в международен план. За правния и

политически абсурд на тези решения на Върховния съд, при които хем няма

16

оправдаване на подсъдимите и тяхната вина, хем има отмяна на присъдите,

показателни са и обърканите обяснения на Мелкон Мелконян, председател на

съдебния състав по делото за отмяна на присъдите на І състав на Народния съд:

“Върховният съд не е оправдал никого, както се твърди тези дни. Не е в

правомощията му да разглежда политическите грешки на тези политици. Аз

не мога да преценя от днешна гледна точка дали сключването на договора с

Германия или влизането ни в Тристранния пакт е правилно или не. За мен тези

хора са осъдени не като виновни, а просто това е било една политическа

разпра. Съставът на Върховния съд не оправдава никого. По въпроса за вината

не се е произнесъл. Присъдата е само отменена и делото е прекратено, тъй

като няма на кого да се върне за ново разглеждане, понеже самите подсъдими

са вече покойници”. (Цит. по: Семерджиев, Петър. Народният съд в Българя

1944-1945 г. Кому и защо е бил необходим. С., 1998, с. 454-455.)

С тези си определения Върховният съд отваря така желания път за

реституция на имотите на най-видните представители на управляващите среди

от 1941-1944 г., съдени от І и ІІ състави на Народния съд. Последвалите съдебни

и тълкувателни решения на различни съдебни органи по искания за отмяна на

присъди от Народния съд в повечето случаи са свързани с искане за реституция

и друго материално обезщетение на осъдените лица от Народния съд. Близо

година по-късно, през май 1997 г., а и по-сетне, през декември 1998 г.,

сезираният отново за отмяна на присъди по Народния съд Върховен касационен

съд отхвърля искането на главния прокурор за преглед по реда на надзора като

правно недопустим и се произнася, че „Народният съд по Наредбата-закон за

Народния съд…няма качеството на съдебен орган и постановените от него

присъди не са съдебни актове, поради което не подлежат на преглед по реда на

надзора… Последиците от дейността на Народния съд могат да бъдат

предмет на законодателна намеса, както това е сторено със Закона за

разглеждане на останалите висящи дела на народните съдилища, приет от

Великото народно събрание на 28 февруари 1948 г. и Закона за амнистията от

1964 г.”.

По този начин и с други съдебни решения докъм средата на 1997 г.,

реституцията върху имоти, конфискувани по силата на съдебни решения от

Народния съд, се осъществяват с отмяна на индивидуалните присъди

17

първоначално по реда на надзора, а след това, когато тази практика се отменя

като противоконституционна, и чрез възстановяване индивидуално на

собствеността по силата на специални закони (ЗВСОНИ и др.). С това отпада

необходимостта от отмяна на присъдите на Наредбата-закон за Народния съд,

тъй като реституцията и обезщетенията настъпват по право – по силата на

съответния закон. Ето какво постановява по този повод Конституционният съд в

своето решение № 4 / 1998, повтаряйки мотивите си от 1994 г.: „… Поради това

се допуска реституция по силата на закона (ex lege) без проверка на

присъдите.” И до днес се водят множество дела в различни съдилища в

страната за индивидуално разглеждане и различни материални обезщетения на

осъдени от Народния съд, като по-голямата част от тях завършват с отказ да

бъдат възстановени правата на подсъдимите.

Така или иначе, след направения пробив за осъществяването на

реституция, обезщетения и материално задоволяване на наследниците на

осъдените от Народния съд с най-апетитните части от имотите на

управляващите до 1944 г., и след законодателното заобикаляне на въпроса за

юридическата правомерност или не на Народния съд като цяло, интересът към

неговата законосъобразност и отмяна, както и за политическата и морална

реабилитация на осъдените от Народния съд лица като че ли съвсем намалява и

дори на моменти изчезва от публичното пространство. Периодично и най-вече

при настъпването на кръгли дати некомпетентни журналисти и други автори

подхранват с непроверени писания илюзията сред общественото мнение, че

Народният съд като цяло е нелегитимен и като такъв е напълно отменен, а

осъдените лица от всичките му състави – изцяло политически реабилитирани.

Законосъобразно решение в такъв дух обаче няма и не може да има, доколкото

това е и правно невъзможно, а и означава да бъде реабилитирана цялостната

политика на България до 9.ІХ.1944 г. Изключение представляват двете решения

на Върховния съд от 1996 г. за колективно пълно оправдание на осъдените от І и

ІІ състав на Народния съд лица (регенти, министри и депутати), които са взети

под натиска на главния прокурор Иван Татарчев с искане за отмяна по реда на

надзора. За съжаление никой не се е ангажирал да преразгледа и отмени тези

решения като юридически несъстоятелни, въпреки прекратяването тихомълком

на тази съдебна практика в последвалите години.

18

В морален и исторически план някои от присъдите на Народния съд без

съмнение изглеждат прекомерни и несправедливи, но не съществува правен

орган днес, който да има прерогативите да преразгледа индивидуално всичките

присъди и да постанови по-справедливи решения. Ето и какво е

продължаващото в сила и до днес определение на Закона за политическа и

гражданска реабилитация на репресирани лица от 1991 г., изменян многократно,

вкл. и до 2010 г.: „Обявява се политическа и гражданска реабилитация на

лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход,

политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември

1944 г. до 10 ноември 1989 г., и ако са: 1) осъдени от наказателни дела с

изключение на осъдените от народния съд 1944-1945 г., освен ако са

реабилитирани по съдебен ред, деянията им са амнистирани или присъдите им

са отменени по реда на надзора, или са осъдени от ІІІ тринадесетчленен

състав на Народния съд по наказателно дело № 3/ 1945 г.”

Интересно е в тази връзка да се припомни, че когато през 2009 г. избухна

скандал с международен отзвук заради решението за наименуване на софийска

улица на името на Богдан Филов, никоя от двете спорещи страни не се сети или

пък не посмя да изтъкне като аргумент “за” или “против” обстоятелството, че

присъдата на Народния съд над Б. Филов като министър-председател и регент е

отменена от днешния българския съд и той е политически реабилитиран като

невинен. Едва ли е далече от елементарната логика, че щом политикът е

реабилитиран за своите деяния, то и политиката, която той е провеждал чрез

същите тези деяния, автоматично следва да се приеме за реабилитирана. А това

едва ли допринася за утвърждаването на международния образ и престиж на

България като правова, демократична и не реваншистка държава.

Х Х Х

Европейската рамка, в която следва да се положат разглежданите от VІІ

състав на Народния съд събития, е очертана от идването на 30 януари 1933 г. на

власт на ръководената от Адолф Хитлер Националсоциалистическата германска

работническа партия (НСГРП) и съответно от осъществяването на

антисемитската й идеология на практика. Съществени елементи от

19

антисемитската политика на Третия райх с отзвук или пряко влияние върху

българското политическо развитие през 40-те години са приемането на

антиеврейските Нюрнбергски закони след 15 септември 1935 г., т. нар.

“Кристалната нощ” – масов, залял цяла Германия антиеврейски погром от 9

ноември 1938 г. и поетия на “Конференцията Ванзее” на 20 януари 1942 г. курс

към „окончателно решение” на еврейския въпрос, т. е. на депортиране и

унищожаване на еврейското население, намиращо се в сферата на германското

военно и политическо действие. Трябва да се посочи, че в самото навечерие на

Втората световна война ограничителни мерки срещу евреите предприемат

някои други европейски държави – например Италия през 1938 г., а малко по-

късно и редица други страни, сред които Румъния, Унгария, Сърбия, Франция и

пр.

Всеки опит за представяне/анализиране на разглежданата тема допира до

един и повече от основните аспекти, които са свързани с по-голямата тематика –

за наличието и проявите на българския антисемитизъм. Към него могат да се

отнесат редица въпроси като тези – имало ли е в български условия

антисемитизъм, ако да, какъв е бил той по своята същност и мащаби, в какво се

изразява, местно (автохтонно) явление ли е, кои обществени среди се явяват

негови изразители, кой го поддържа и т. н.

Като цяло в българските земи след Освобождението противоеврейските

настроения се проявяват спорадично и, може да се каже, в повечето случаи са

привнесени отвън. След 1879 г. се наблюдават изолирани случаи на моментна

обществена неприязън към евреите и няколко антиеврейски погрома, породени

предимно от слухове за побои от евреи над българи или за еврейски ритуални

убийства. В своята цялост еврейското малцинство успешно започва да се

интегрира в българския стопански, обществен, културен и политически живот

от 90-те години на XIX век насетне, при едно открито толерантно отношение на

властите към него. Българският антисемитизъм обаче има своите, макар и

изолирани и лишени от мащаб, проявления още в края на ХIХ век. Първите

белези на целенасочени и публично споделяни антисемитски настроения могат

да се открият през 80-те и 90-те години. Във връзка със засиленото заселване в

североизточна част на България на доста евреи-бежанци от Русия поради

антиеврейски погроми в Одеса и другаде, както и с идването на арменски

20

бежанци от Османската империя през 90-те години на ХІХ век се надигат

протести на местните жители от Русе, Варна, Добрич и другаде, които с писма и

предложения настояват в българското законодателство да бъдат приети забрани

за заселването на евреи и арменци в България и закупуването от тяхна страна на

земеделски имоти. Така се оформя първата ксенофобска и антисемитска вълна в

български условия. Действително, българското правителство с редица окръжни

нареждания и заповеди е забранило още от 1884 г. насетне влизането и

заселването на евреи от чужбина, дори и те да са снабдени с редовни паспорти

„защото не е полезно да се пущат у нас разни чужденци – евреи, които идват

главно с експлоататорска цел”. Тази мярка е отменена за кратко през 1902 г. по

отношение на руските евреи след настояване на руската дипломация, но през

1903 г., с идването на новия министър на вътрешните работи Димитър Петков,

отново е въведена повсеместно.

Така, въпреки че в основата на противоеврейските нагласи и пропаганда,

а и на посочените по-горе първи прояви на държавен антисемитизъм са

заложени обвинения с икономическа подкладка, то съществуват също и такива,

които уличават евреите в използване на човешка кръв за ритуални цели, т. е. в

едно са преплетени елементи на актуалния тогава европейски антисемитизъм и

на традиционни противоеврейски разбирания. Външното влияние, заемките в

случая са по линията на различни германски, австрийски/унгарски, руски,

полски, румънски, френски и др. антисемитски текстове. Водещ мотив в

издаваните докъм средата на първото десетилетие на ХХ век брошури и

периодика е еврейската опасност, сведена до ритуални убийства, лихварство и

икономическо поробване, придружена с призиви евреите да бъдат изгонени от

България. Основни експоненти на българския антисемитизъм са предприемачът

Николай Митаков, журналистът Стоян С. Шангов, старозагорският митрополит

Методий Кусев и др.

В условията на стопанска, политическа и идейна криза след Първата

световна война възниква втора антисемитска вълна в България. Като цяло след

войната противоеврейските настроения и антисемитска пропаганда се

разгръщат в два тясно преплетени пласта, които отразяват не толкова и не само

тенденции в развитието на българското общество, но и такива в

общоевропейски план. Първият е на борба против международния еврейски

21

капитал, респективно масонството, като еврейско дело, представяно като

основен виновник за положението на България след войната. Вторият е на

отъждествяването на болшевишкия режим в СССР с международното

еврейство. Така страхът от комунизма и стопанската криза, както и

международната изолация на България активизират противоеврейски чувства и

прояви – формира се радикална десница с антикапиталистически и

антикомунистически нагласи, която се противопоставя на интернационализма и

либерализма (в стопанската и в политическата му проява). В българските

условия прочитът на тези тенденции води до убеждение, че съществува заплаха

от международното масонство, че либерализмът и парламентарната демокрация

от западен вид са непригодни към българските народностни специфики и

традиции, че българското съществуване е заплашено от международен заговор

на противниците на националната държава, както и от другата еврейска рожба –

болшевизма.

В края на 20-те години антиеврейските мотиви стават един от основните

елементи на печатната и устната пропаганда на ранния български фашизъм –

организациите Съюз „Българска родна защита”, “Съюз на българите –

фашисти”, “Национална задруга за политическо възраждане”/”Национална

задруга фашисти”. В самото начало на 30-те години те намират място и в Съюза

на българските младежки легиони (по-късно „Съюз на българските национални

легиони”), както и в кръга „Обединение” около ген. Никола Жеков.

Антисемитизмът се превръща в отличителен белег на повечето идейни и

организационни прояви на дяснорадикалния политически спектър, който е

свързан с фашизма и националсоциализма.

След известен период на затишие, съвпадащ с консолидирането на

авторитарните безпартийни правителства, антисемитизмът отново набира

инерция в навечерието на Втората световна война. Съществен фактор за това е

поведението на създадената през 1936 г. организация „Съюз на ратниците за

напредъка на българщината”. През 1938 г. ратниците организират расистки

акции и антиеврейски погроми. По същото време от техните и от легионерските

среди се подема пропаганда, която представя евреите като стопанска и

политическа заплаха за интересите на българската държава и народ; приписва

им се, че те държат в своите ръце значителна част от капиталите, че не работят

22

за българското стопанство, а за чужди интереси, че провеждат идеите на

световното масонство, а някои са свързани с болшевизма.

Третата антисемитска вълна (1941-1944 г.) съвпада с провеждането на

антисемитска политика на държавно ниво през Втората световна война. В

България развитието на „държавния антисемитизъм” през този период

преминава през няколко ясно изразени фази. През късното лято на 1940 г.

българското правителство взема решение да ограничи гражданските права на

евреите. Изработен е комплексен закон – Закон за защита на нацията (ЗЗН), в

който основен акцент е поставен върху мерките срещу евреите. През декември

1940 г. той е приет от ХХV ОНС и на 21 януари 1941 г. с обнародването си в

“Държавен вестник” влиза в сила. ЗЗН лишава лицата от еврейското малцинство

от активно и пасивно избирателно право, забранява им държавна работа,

бракове с българи, възможността да се заселват в столицата и др.8

Въвеждането на този закон е последвано от ред други законови мерки,

които ограничават еврейската собственост и права. На 13 юли 1941 г. е приет

Закон за изплащане на непокритите имоти от лицата от еврейски произход,

предложени на държавния поземлен фонд за изкупуване, с който се уреждат

всички взаимоотношения между държавата и лицата от еврейски произход.

Дава се срок до октомври 1941 г. между тях да се прекратят и всички наемни

отношения. През юли 1941 г. е приет също така и Законът за еднократния данък 8 Основни документи, свързани с антисемитското законодателство, с протестите срещу него и с преследването на българските евреи, са представени в следните сборници: Гринберг, Натан. Документи. София, 1945; Коен, Давид и др. (съст.) Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. София, 1978; Коен, Давид. (съст.) Оцеляването. Сборник от документи 1940-1944. София, 1995; Тошкова, Витка и др. (съст.) Обречени и спасени. България в антисемитската политика на Третия райх. Изследвания и документи. София, 2007. На същата тематика, макар в повечето случаи видяна през призмата на „спасяването”, са посветени и следните публикации: Бояджиев, Христо. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. София, 1991; Барух, Нир. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. София, 1991; Нисим, Габриеле. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. София, 1998; Бар-Зоар, Михаел. Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи. София, 1999; Пауновcки, Владимир & Йосиф Илел. Евреите в България между унищожението и спасението. София, 2000; Дубова, Лариса & Георгий Чернявский. Опыт беды и выживание: Судьба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. София, 2007 и др.

23

върху имуществата на лица от еврейски произход, с който се въвежда от 20 до

25% данъчно облагане върху имотите на евреите под претекст, че представляват

заплаха за националната икономика. Следва обнародваният в Държавен вестник

на 13 февруари 1942 г. Закон против спекулата с недвижими имоти, според

който нито един евреин не може да притежава повече от едно жилище и

помещение за упражняване на професията си, а останалите имоти се отчуждават

срещу заплащане с държавни облигации.

През юли 1942 г. е приет Закон за възлагане на Министерски съвет да

вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него

въпроси, с което Народното събрание фактически абдикира от своите

прерогативи и прехвърля на изпълнителната власт провеждането на

антиеврейските мерки (ДВ, бр. 148, 9 юли 1942 г.). В резултат на това се стига

до издаването на пространна Наредба (Наредба, издадена въз основа Закона за

възлагане на МС да вземе всички мерки за урегулиране на еврейския въпрос и

свързаните с него въпроси – ДВ, бр. 192, 29 август 1942 г.), която налага ред

идентификационни и дискриминационни ограничения и забрани за еврейското

население – обявяване на произхода и забрана да се носят български имена,

носене на жълти значки и поставяне на табели по жилищата и магазините,

въвеждане на специални розови на цвят легитимации, въвеждане на полицейски

час за придвижване на евреите, ограничаване на посещенията в различни

обществени заведения, както и движението извън населено място без специално

разрешение, постановяване за изземване на радиоапаратите им и пр. В чл. 7 от

Наредбата ясно е посочено, че „еврейските общини имат за задача да

подготвят изселването на еврейското население”.

Едновременно с тези мерки е създадено и Комисарството за еврейските

въпроси (КЕВ) – държавен орган, който трябва да осъществи ликвидирането на

еврейските предприятия и имоти, провеждането на всички противоеврейски

мерки и изселването на евреите.

През пролетта на 1943 г. антиеврейските мероприятия достигат своята

кулминация. На база договореност с Германия (споразумението Белев – Данекер

от 22 февруари 1943 г.) в началото на март 1943 г. е осъществена акция по

депортацията на евреите от новите земи (Пиротско, Вардарска Македония и

Беломорска Тракия) в източните територии на Германия (окупирана Полша).

24

Тази акция е последвана от изселването на евреите от София в края на май 1943

г. Веднага трябва да се отбележи, че върху съдбата на българските евреи от

„старите” предели (т. е. от териториите на същинска България) през пролетта на

1943 г. влияние оказват обръщенията до държавните институции на

Централната консистория на евреите в България за съдбата на евреите в

страната и последвалата протестната акция на група депутати, начело с

подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев и на представители на

Светия синод – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски.

Въвеждането на антиеврейското законодателство през 1940 г. се

извършва в ситуация, когато България е в състояние на неутралитет спрямо

воюващите държави и все още не е съюзник на Третия райх – такъв тя става

официално на 1 март 1941 г. с присъединяването към Тристранния пакт. Има

големи основания да се допусне, че изготвянето на ЗЗН е своебразна

презастраховка на българските управници – “по-добре да го въведем ние сами,

вместо да ни го наложат” е обяснението от страна на цар Борис. През есента

на 1940 г. очакванията, че Третият райх ще съдейства за разрешаване на

българските национално-териториални стремежи (така както е съдействал за

връщането на Южна Добруджа), както и силната икономическа зависимост на

страната от Германия диктуват една линия на съобразяване и нагаждане спрямо

Берлин, което в крайна сметка определя и предприемането на противоеврейски

мерки. Страната е лишена от по-значителни възможности за маневриране, а

периметърът на действие на българските управници е стеснен. От друга страна,

не бива да се подценява и наличието на субективни нагласи, които тласкат

управляващите към приемането на антисемитски мерки – от стремежа да се

нагодят към внушенията и приоритетите на Берлин, така и като израз на

определени антисемитски настроения сред тях.

Приемането на ЗЗН открива пътя към постепенно изключване на евреите

от политическия, стопанския и обществения живот на страната. Стъпка по

стъпка те са ограничавани, изтласквани и преследвани. Тяхната стопанска

дейност е подложена на ограничения, предприятията им са иззети; те са лишени

от жилища и от значителна част от личното им имущество. Следващата стъпка е

въдворяване в трудови лагери, изселване от столицата и (неосъщественото)

депортиране от старите предели. Случващото е съизмеримо с

25

противоеврейските мерки в останалите страни с подобно законодателство, но по

отделни параметри и с модела на поведение, зададен от Третия райх.

По отношение политическата ситуация в страната през този период,

трябва да се подчертае, че България не е окупирана страна; в нея е установен

безпартиен режим; фашистките или сходни с фашизма и националсоциализма

организации са открито забранени, макар в някои отношения да са влезли в

симбиоза с управляващия режим; няма прокламирано фашистко управление със

съответния фашистки водач.

Антисемитската политика на българското правителство се провежда в

условията на манипулирано обществено мнение, цензуриран и дирижиран

печат, при съществуване на радикална антисемитска десница в страната, на

националистическа екзалтация (издигаща лозунги за „обединена” и „велика”

България на три морета), при сравнителна силна незаинтересованост за съдбата

на българските евреи от страна на управляващите и на мнозинството от

българското общество, и при съюзничество с Третия райх. Не трябва да се

подценяват и антисемитските настроения в определени среди, както и стремежа

за облагодетелствуване/обогатяване за сметка на изтласканите от стопанския

живот евреи.

Приемането на ЗЗН превръща противоеврейските прояви и

антисемитските нагласи от латентно явление в открито, постоянно действие.

Официалният държавен антисемитизъм намира отзвук сред легионерската и

ратническата организация, както и сред някои среди, които не са проявявали до

този момент враждебност към евреите – например при младите членове на

Българския младежки съюз „Отец Паисий”. По този начин държавната политика

по еврейския въпрос се опира както на административни мерки, така и на

различни съществуващи или налагани отвън битови и идеологически

антиеврейски нагласи. Противоеврейските публикации и пропаганда заимстват

в значителна степен от арсенала на радикалната десница, която пък черпи

своите аргументи от европейския антисемитски арсенал, особено при

идентифициране на еврейството с основните врагове на човечеството

(постановките „жид – масон – болшевик” и за „плутоболшевизма”).

Антисемитизмът се превръща в елемент от идеологията и пропагандата на

26

българската държава, като заляга също и в идеологията на казионната държавна

младежка организация „Бранник”.

Именно този трета антисемитска вълна (1941-1944), която обединява

проявите на държавния антисемитизъм и противоеврейската пропаганда в

България, става предмет на съдебно преследване от страна на VII състав на

Народния съд.

Х Х Х

Вън от всякакво съмнение е, че формирането на Народния съд не

представлява български патент и че е създаден с ясно изразен политически

характер. Дори и пълното заглавие на законодателния акт за образуването му е

достатъчно доказателство за това – „Наредба закон за съдене от Народен съд

виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените

народи и за злодеянията свързани с нея” /ДВ, № 219 от 6.Х.1944 г. и като

брошура/.

Това, което трябва да се изтъкне тук, е, че в правно-процесуално

отношение Народният съд е напълно издържан в юридическия дух на

съществуващото тогава законодателство – спазени са всички правни норми и

изисквания за законосъобразно провеждане на съдебен процес – има писмено

обвинение, писмен отговор на обвинителния акт от страна на всеки обвиняем,

право на свидетели от страна на подсъдимия, право на адвокатска защита, ако

не собствена, то със служебен защитник, право на изказвания, на последна дума

и т. н. Затова и не сме попаднали на нито едно обвинение срещу Народния съд,

че нарушава юридическите и процесуалните норми на съдопроизводството.

Напротив, критиката към Народния съд идва от висшите партийни среди

именно заради това, че той спазвал стриктно всички “буржоазни” правни норми

и затова действал мудно, а не функционирал, както на тях им се иска, като

“революционен” съд.

Съвсем друг въпрос е партийно-политическият натиск, оказан върху

Народния съд, особено върху първите му два състава, за даване на по-строги

присъди, които в редица случаи трудно биха могли да бъдат оправдани с чисто

юридически аргументи. От тази гледна точка, която има повече морално-

27

политически, отколкото правен характер, са напълно основателни критиките за

някои прекомерни и несправедливи присъди, дадени от Народния съд.

Първоначално антисемитската политика и преследването на евреите не

са сред кръга деяния, изрично включени като подлежащи на съдебна

отговорност от страна на специален състав на Народния съд. Деянията против

евреите и антисемитската политика са предмет на разглеждане и от страна на І и

ІІ върховни състави на Народния съд – срещу регенти, царски съветници,

министри и депутати. Те се вписани допълнително, при изменение и

допълнение на Наредбата-закон /Наредба закон за изменение и допълнение…

ДВ, № 261, 24.ХІ.1944 г./, когато, вероятно и по настояване на Централната

консистория на евреите в България, е прибавена и формулировката “както и за

гонения срещу евреите”. Тези деяния стават основен предмет на специално

създадения за това VII състав “Антисемити” на Народния съд, без това да

отменя търсенето на съдебна отговорност по приемането на антиеврейски

закони и действия от подсъдимите по другите състави на Народния съд.

Подготовката по антисемитския съдебен процес на Народния съд започва

още от края на 1944 г. Съдът е конституиран с четирима народни обвинители –

Борис Бъров, Славчо Стоилов, Манчо Рахамимов и Ели Барух, и съдийски екип

от петима членове начело с Петко Петрински. Обвинението е предявено през

февруари 1945 г. Привлечен е голям брой свидетели – над 300 души, сред които

софийският митрополит Стефан, министрите Димо Казасов, Григор

Чешмеджиев, Петко Стайнов и Дамян Велчев, видни общественици,

административни чиновници, потърпевши (представители на българската

еврейска общност) и др.

Обвинени за антисемитски деяния по този процес са 63 души –

ръководството и чиновниците от Комисарството за еврейските въпроси (24

човека), административни лица от еврейските трудови групи, участници в

тръжни комисии и в ликвидиране на еврейските предприятия, пропагандатори

на антисемитизма (7 човека) и др. Основните обвинения в VІІ състав на

Народния съд са по чл. 2, п. 4 и 10 от Наредбата закон за съдене от Народния

съд. Присъдата е произнесена на 2 април 1945 г. Издадени са две смъртни

присъди – на ръководителя на КЕВ Александър Белев и на околийския

управител на Дупница Кирил Далкалъчев – и двете задочни (in absentio).

28

Процесът си поставя за цел да разкрие (и разкрива) обхвата на

антисемитските проявления на цели организации и действията на отделни

чиновници, които се обвиняват в конкретни деяния и вина. Пред съда се

изправени лица, за които се твърди, че са осъществявали антиеврейски

репресии, свързани с изземване на еврейско имущество и незаконно

обогатяване, въдворяване на евреите в лагери, изселване, осъществяване на

депортацията, т. е. срещу цялостната дейност на КЕВ и ръководените от него

акции, както и срещу лица, които са провеждали антиеврейска пропаганда.

От протоколите е видно, че народните обвинители и съдиите са имали

ясното съзнание, че този процес се явява първият по рода си процес срещу

“антисемитизма” в света, който не само трябва да очертае причините,

организирането и провеждането на антиеврейската политика и репресии в

България в годините на Втората световна война и да осъди виновниците за

конкретните престъпления срещу евреите в България, но и да осъди явлението

“антисемитизъм” в световен мащаб.∗ Като такъв, процесът се следи особено

внимателно и от различни представители на световната общественост – от

Съюзната контролна комисия, от Световния еврейски конгрес, от чуждестранни

журналисти и др. Това също не убягва от вниманието на народни обвинители и

на съдиите, които не пропускат случая да подчертаят международната

значимост на съда.

Обвинението изхожда от предварително събраната за процеса

документална база – архивите на КЕВ и други учреждения, следствени дознания

и показания на подсъдимите, свидетелски показания и др. Наред с това като

доказателствен материал е използвана и антисемитска литература, писана от

обвинени по този процес лица като автори и разпространители на антиеврейска

пропаганда. За разкриването на антисемитизма като световно явление, и

обвинението и съдиите използват основни текстове на

националсоциалистически политици, идеолози и експерти като Адолф Хитлер,

∗ Този факт изрично е припомнен и подчертан за пръв път преди месец от американския изследовател Стивън Сейдж в доклада му “Първият световен процес за Холокоста: Софийският народен съд VІІ, март-април 1945 г.”, изнесен на два научни форума в България, посветени на спасяването на българските евреи и проведени на 5 октомври и 2 ноември 2012 г. в София с организатори Българския хелзинкски комитет и СУ „Климент Охридски”.

29

Ото Дитрих, Паул Ритебуш, Райнхард Хьон, Клаус Шикерт (в български

преводи), а така също и на български автори, писали за расизма и

антисемитизма като Гавраил Кацаров, Димитър Михалчев, Любомир Владикин

и др.9

Обвинителните речи на народните обвинители представляват дълги

пледоарии, в които се прави исторически преглед на явлението антисемитизъм в

европейски план, на развитието и обстановката в Германия след Първата

световна война и на противоеврейската политика и мерки на

националсоциалистите. Това въведение е необходимо, за да се премине към

анализ на антиеврейското поведение на българските правителства след края на

1940 г. Конкретните обвинения към подведените под отговорност лица (а

косвено и по отношение на други, вече съдени личности) акцентират както

върху лично поведение/виновност, така и на обстановката, при която се

осъществяват противоеврейските мерки в България. От своя страна пък, в не по-

малко обширните мотиви за присъдите, дадени от VІІ състав на Народния съд,

се прави просторен преглед на антиеврейските гонения и прояви в световен

план от античността до Втората световна война, за да се разкрие континюитета

в издигането на едни и същи антиеврейски аргументи през вековете и да се

наблегне на факта, че българският антисемитизъм не представлява някакво

оригинално и самобитно явление, а е възприел и повтаря готови, въведени в

други европейски държави, образци.

Процесът поставя антиеврейската пропаганда и действия в контекста на

явлението фашизъм, фашистки режим, великобългарски шовинизъм и на

обвързаността на София с Берлин. Като основни мотиви за въвеждане на

противоеврейско законодателство, и, респективно, за провеждане на

9 На български език са публикувани следните текстове, осветляващи политиката и идеологията на националсоциализма и имащи пряка връзка с „еврейския въпрос”: Дитрих, Ото. Философските основи на националсоциализма. Личност и общество. София, 1941; Същият. Революция в мисленето. Духовни основи на нова Европа. София, 1941; Ритербуш, Паул. Демокрация и диктатура. Същината на западноевропейската партийна държава. София, 1941; Хьон, Райнхард. Същината на новото германско право. София, 1941; Същият. Организация на нова Европа. София, 1943; Шикерт, Клаус. Еврейският въпрос. Въведение в проблема и неговото разрешение. София, 1943. Всички те са публикувани като отделни номера на поредицата „Библиотека Нова Европа”, редактирана и издавана от Любомир Владикин.

30

антиеврейски мерки се открояват сервилното отношение на българските

управляващи към управниците на Третия райх, стремежът за

облагодетелствуване (“апетитите” към еврейското имущество) на определени

лица и среди, както и непоклатимата вяра сред някои от тях в предимствата на

расовата теория и за политическата и икономическа опасност за България,

свързани с поведението на българското еврейство.

Отчетливо е формулирана тезата за вината за провеждането на

антисемитизма у нас – на първо място е цар Борис, следван от Богдан Филов,

Петър Габровски и други министри, от депутатите от ХХV ОНС, от

организациите на крайната радикална десница – легионерите и ратниците, от

запасното войнство и т. н., както и от различни писатели и пропагандатори на

антиеврейска литература. Сред лицата с най-голяма отговорност за

антиеврейските мерки и преследването на евреите е изведен юристът

Александър Белев, лицето, което стои начело на Комисарството за еврейските

въпроси (КЕВ) от 4 септември 1942 до 26 октомври 1943 г. Организираното от

КЕВ депортиране на македонските, беломорските и пиротските евреи в лагерите

на смъртта през март 1943 г. е оценено емоционално като “връх на

противоеврейската лудост”, а за провала на неговото продължение в България

са потърсени аргументи и в нагласите на българското общество (“страхът от

недоволството и възмущението…”).

Същевременно, на този процес за пръв път ясно и открито е формулирана

и тезата за спасителя/спасителите на българските евреи. Мнението по този

въпрос както на народните обвинители, така и на съдиите, отразява тогавашното

отношение на правителството на Отечествения фронт (и в частност и на

комунистическата партия) към проблематиката – това е българският народ и

българската демократична общественост, както и бързата промяна на Източния

фронт. Очевидно е, че лансираната по време на процеса теза за спасяването на

българските евреи няма нищо общо с прокарваните по-късно версии за

ръководната роля на БКП или на отделни нейни функционери. В значителна

степен част от основните изводи от процеса остават като съществен елемент в

историографската интерпретация на тази тема както до 1989 г., така и след това.

Към оценката за мотивите, поведението и произнесените присъди от VII

състав на Народния съд (както впрочем и на целия Народен съд, пък и на всички

31

историческите събития и факти въобще) трябва да се подхожда с голяма

прецизност не само с оглед на конкретното историческо време и обстановка, но

и във връзка с конкретната дейност на всяка личност – участник в процеса било

като обвинител или като обвиняем.

Така например, по отношение на твърденията за връзката фашизъм–

антисемитизъм / антисемитски прояви и гонения не може да се пренебрегне

факта, че дейци като Димитър Андреев, Крум Митаков, Иван Батембергски,

Лазар Попов, Дочо Христов, Дени Костов и др. в една или друга степен са тясно

свързани с радикалната десница, симпатизират открито на фашизма и на

националсоциализма, а някои от тях са идеолози, ръководители или най-изявени

активисти на обществени формации с откровено профашистка /

националсоциалистическа ориентация и облик като Съюза “Българска родна

защита”, Съюза на българите фашисти”, “Съюза на ратниците за напредъка на

българщината” и др.

Не може и не бива редом до такива дейци да се поставят на една и съща

плоскост личности като Димитър Пешев, Иван Бешков, Димитър Икономов,

Спас Ганев и др. с универсалното определение “фашисти”, “агенти”,

“предатели” и пр. Но също така не може и не бива всички осъдени от Народния

съд вкупом и в еднаква степен да бъдат оневинявани като “несправедливо

репресирани” и “невинни жертви” на комунистическия режим.

По подобен диференциран начин следва да бъде разглеждана и работата

на Народния съд като цяло и на всеки негов съдебен състав поотделно –

становищата, които изказват отделните прокурори (народни обвинители) за

всеки подсъдим, мотивите и аргументацията за всяка индивидуална присъда,

постановена от съда, обосновката за едно или друго решение на обвинението,

адвокатските пледоарии за всеки обвиняем и т. н.

Само по този начин ще може най-сетне да бъде преодоляна

елементарната логика, която от години е насаждана и за съжаление дълбоко

проникнала като стереотип на мислене – тази за еднопосочното деление и

противопоставяне на “добри” и “лоши”, на “жертви” и “палачи”. Тогава ще

стане ясно, че местата на “жертвата” и на “палача” са твърде условни и лесно

могат да се разменят според гледната точка. А така също, че и сред палачите

може и сигурно има и жертви, както и сред жертвите – палачи.

32

Възможно е от дистанцията на времето и с днешните критерии една или

друга присъда на Народния съд над конкретна личност да изглежда прекомерно

“тежка” или “лека”, съобразно собствените ни разбирания, преценки и позиции.

Но при всички случаи трябва да се вникне във всеки конкретен детайл,

обстоятелство, мотив и фактор, който е оказал въздействие за постановяването

на всяка една от присъдите, за да се изработи по-безпристрастно становище за

нейната целесъобразност. Исторически неоправдано е повече от половин век

след събитията, свързани с Народния съд, в писанията и изследванията за тях да

продължава да преобладава повече емоционалният, отколкото строго научният

подход. Една от причините за това е и информационната мъгла, спусната над

съда още веднага след приключването му, която продължаваща да тегне и до

днес. Не бихме сгрешили в твърдението си, че днес задълбочено запознатите с

всички материали на отделните състави на Народния съд могат да бъдат

преброени на пръстите на едната ръка. Считаме, че първа стъпка за излизане от

това положение е публикуването на материалите на съда (обвинителни актове,

пледоарии на народните обвинители, речи на адвокатите и защитата, показания

на подсъдимите, мотиви на съда за взетите присъди и др.), с което те да станат

достояние на широкия обществен интерес и основа за бъдещи по-обективни

изследвания и оценки.

Това е и мотивът ни да предложим на българския читател настоящия

документален сборник, обхващащ основните материали от VІІ състав на

Народния съд “Антисемити”.

В сборника е представена сърцевината на съдебното дело –

обвинителният акт, обвинителните речи на народните обвинители за

исканите от тях присъди, присъдата на съда и мотивите за нея. Това са

основните четири документа, които в най-завършен вид обхващат сведенията,

характеризиращи антиеврейската политика на държавата, конкретните

противоеврейски мерки, оценка на антисемитизма като политическо и

икономическо явление и, съответно, оценка за действията на всеки един от

подсъдимите. От тези документи само обвинителният акт е бил отпечатан във

вид на брошура още по време на процеса през 1945 г. Останалите и до момента

са останали напълно неизвестни за широката читателска публика, въпреки че

33

самата присъда на съда е позната на специалистите и на тези, които конкретно

са се интересували от съдбата на една или друга личност.

Тези четири документа обхващат обем от около 360 машинописни листа.

Това е сравнително малко на фона на цялостното дело на VІІ състав, което

включва близо 8.000 листа – протоколи от съдебните заседания, пледоарии на

адвокатите, показания на свидетели в съда, както и събраните и депозирани

документи за всеки подсъдим – дознания пред следствието, свидетелски

показания, очни ставки, молби и други документи, справки, други

доказателствени материали, изложения, отговори на обвинителните актове,

последна дума на подсъдимите и т. н. Така или иначе логиката да подберем

точно тези документи от цялостния обем по делото се свежда до това, че чрез

тях най-пълно могат да се очертаят двете крайни фази на процеса – от една

страна, обвинението и мотивите му като първоначална стъпка за делото, и, от

друга, постановените присъди и мотивировката за тях като финален резултат на

проведения процес. По средата между тези фази остава целият горепосочен

доказателствен материал, който във всеки конкретен случай наклонява везните

на всяка конкретна присъда ту в едната, ту в другата посока.

Публикуваните текстове са предадени без никакви съкращения,

редакционни добавки и стилови изменения. Намеса е извършена само по

отношение на привеждане текстовете към съвременния правопис, както и са

направени някои незначителни поправки на очевидни печатни и граматически

грешки (неправилно изписване или съгласуване по род и число). Считаме за

излишно, а и е практически невъзможно да се дават сведения с обяснителни

бележки за многото на брой имена, които се споменават в материалите на

процеса – от библейски персонажи до случайно попаднали свидетели. Само там,

където е крайно необходимо, сме добавили в квадратни скоби пояснителен

текст.

Оригиналните документи се съхраняват във фонд 1449 “Народен съд” на

Централен държавен архив.

Върбан Тодоров

Николай Поппетров

34