ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 11, ГОД. 5, 2013, 1 ЮНИ, СЪБОТА, Ц.2 ЛВ.

Из Юрген Рот: Новата българска тра-гедия

Случващото се сега е трагедия не само за българите. Това е трагедия за цяла Европа. Новото правителство може да води страната само в една посока – към Кремъл на Путин. Това заявява пред Дойче веле в четвъртък германският разследващ журналист Юрген Рот.

Според германския журналист, на този фон европейската членка Бълга-рия може да върви само в една посока – към Кремъл на Путин. "За което има достатъчно признаци. За съжаление от това най-много ще страда българският народ, нагледал се на корупция и шуро-баджанащини", казва Рот. Той подчерта-ва, че новото правителство с мандата на

социалистите е звездният час на Кремъл: "Сега, когато неговите подставени лица вече имат думата в България, можем да очакваме да бъдат реанимирани проектите "Южен поток" и АЕЦ-Белене – в полза на "Газпром"." (Следва на 2 стр.)

(Грешката в изписването на фамилията на премиера Орешарски е умишлена, неслучайна!)

Блазе ви, българи, намерихте си пак майстора, умници! Продължавайте все така да гласувате тъпоумно – или изобщо да не гласувате...

От медиите: „Няма непредставен олигарх в предложеното правителство, коментираха неофициално социалисти след като номинираният за премиер Пламен Орешарски обяви списъка с минис-трите, договорени между БСП и ДПС.”, се казва в коментар на Полина Паунова в сайта Медиапул, а пък един анонимен коментатор нарече новата тройна коалиция между БСП, ДПС и АТАКА ето как: ТРАЙНАТА КОАЛИЦИЯ.

Дано не е прав, че тръпки ме побиват какво може да стане ако се окаже прав! (Следва на 2 стр.)

2 БЪЛГАРИ, ЧЕСТИТ ДА ВИ Е КАБИНЕТЪТ “ОЛИГАРСКИ”! (От 1-ва стр.)

Твърдят, че първото, което ще нап-рави кабинетът по предложение на новия министър на външните работи щяло да бъде да върнат на служба хората на ДС в дипломатическите представителства. Ако ГЕРБ изобщо махна някой де, което е доста съмнително според мен... НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО В СОФИЯ ЩЕ ВОДИ СТРАНАТА САМО В ЕДНА ПОСОКА – КЪМ КРЕМЪЛ НА ПУТИН (От стр. 1)

Юрген Рот изтъква, че българските социалисти представляват една корумпира-на и мафиотска политическа клика, която не мисли за интересите на българските граж-дани, а само за това как да задоволи своите собствени егоистични властови амбиции.

... България е парализирана от апатия, а онези, които ще прекарат следва-щите няколко години във властта, ще пече-лят от това.

"Случващото се сега не е само на-ционална българска трагедия, това е траге-дия за цяла Европа", заключава Рот пред Дойче веле.

ПОРАЗИТЕЛНА БЛИЗОСТ С ВЪЗПРИЯ-ТИЯТА НА ДРУГАРКАТА ВЕЛИСЛА-ВА ДЪРЕВА!

май 30, 2013

Попадам тая сутрин на някаква статия и без да видя името на автора й я прочетох. Добра статия, верни мисли, добре написана. Поинтересувах се кой ли пък е авторът. Гледам и не вярвам на очите си: Велислава Дърева я е написала!!! Удивен от тази съвместимост на мислите и на оценки-те, която за мен е голяма загадка, бързо написах във фейсбук следните думи, които могат да бъдат унизителни за мен, но пред-почитам честно да си призная за тоя крайно любопитен феномен:

Чудна работа: за първи път от мно-го години съм съгласен изцяло със статия на другарката Велислава Дърева, ето с тая статия: Елегия за бистришкия тигър.

Какво ли е станало? Да не сме се върнали в годините преди 1989-та?! Има нещо, което да обясни тая “перверзна бли-зост” между комунист и антикомунист като мен, какво ли е то? От 1989-та насам не е имало случай с другарката Велислава да мислим по един и същ начин за нещо, а ето, сега се оказа възможно! Не мисля като Сугарев или като Методи Андреев, а мисля като Дърева – как е възможно това, какво се случи, та да произлезе от него тоя невероя-тен за мен самия факт?!

А ето сега един откъс от тази така поразила ме статия, написана наистина от правоверна комунистка, но – внимание! – мислеща; дали това, прочее, не ни сродява с другарката Дърева (?):

„Аз моята история съм я написал, та написал. Не могат да ме уязвят с ни-що. От мен зависи да направя председа-тел на парламента, премиер. Под нулата съм тръгнал. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парла-мента и отчетох, че самичък съм напра-вил толкова много. Самичък. Цяла партия. Апарат огромен…” Тъй промишляваше Той, надвесен от парламентарния балкон, който в оня блажен, исторически момент наподобяваше златна колесница, понесла Него – Триумфаторът. Тази невидима триумфална колесница се носеше над кипналите овации на преторианците, предвождани от магистрати и сенатори, подир тях – каруци, натежали от електо-рални трофеи, най-накрая – три синджира знатни партийни военнопленници, които вече чуваха властния глас „Понеже сте истински престъпници – на колене!”.

Такава божественост струеше откъм парламентарния балкон, стенещ под тежестта на Демиурга, на Създате-ля, на Твореца, който сам-самичък, ей тъй, бръкна в нищото и от всемирния хаос сътвори една желязна, непобедима гвар-дия, която помете всичко по пътя си. А наоколо пърхаха възбудено една орда лас-катели, лакеи и медийни мажоретки, кои-то обожествиха неговия десен глезен, сакрализираха неговия ляв менискус, и в

пристъп на обилно дитирамбене викаха като едни весталки „Грабвай секирата!”. Беше славното лято на 2009-а. Обаче дойде горчивата пролет на 2013-а. „Те (Станишев и Местан) дори не се обадиха да ни поздравят като първа политическа сила. Ако те го бяха направили, аз щях да им гласувам един глас да направят прави-телство, само да не се излагаме пред Европа.

Така почва статията на Дърева. Останалото си прочете сами. Доживях и до тоя срам: да цитирам в блога си статия на комунистка! Какво да се прави: болни вре-мена живеем, всичко се е объркало…

ЕТО ГО НОВИЯТ "НРАВСТВЕН" СИМВОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ МУТРО-ПАРЛАМЕНТ

Из От мутрьошката изскочи неваляшка, Автор ИВО ИНДЖЕВ

... Българските медии имат шанса да изкупят донякъде вината си за това, че с действията и бездействието си допринесоха през годините за това днес да се намираме в срамната ситуация на точно такъв състав на народно представителство. За целта просто трябва по-често да показват Делян Пеевски – особено в акция, когато крещи (каквото и да било). Това е начин да изтрез-неят всички, които си мислят, че са гласува-ли за нормално управление.

(Иво Инджев)

ЗАБЕЛЕЖКА: Заслужава си да се прочете цялата статия. Заглавието обаче на тази публикация изобретих аз, А.Г. Ето и мнени-ето на един коментатор: "Делян Пеевски олицетворява създадените от полити-ческо-олигархичната мафия орки, чрез които задкулисието държи за гърлото българското общество." (SARDANAPAL). Моя милост се въздържа засега от повече коментари, щото казаното е предостатъч-но...

3 ИДИОТСКИ ЧАЛГА ИЗСТЪПЛЕНИЯ У ПАРЛАМЕНТО

ИЗЛЯЗОХА БР. 8 И БР. 9 НА В-К ГРАЖ-ДАНИНЪ, КОИТО ТИЯ ДНИ ЩЕ БЪДАТ ОТПЕЧАТАНИ, ТА ДА БЪДАТ РАЗПРАТЕ-НИ ПО БИБЛИОТЕКИТЕ И СЪЩО ТАКА НА АБОНАТИТЕ СИ

29 май 2013, сряда

Поради заболяване на главния ре-дактор и на издателя си (в оня период, началото и до средата на април) с голямо закъснение излязоха бр. 8 и бр. 9 на в-к ГРАЖДАНИНЪ, които тия дни ще бъдат отпечатани, та да бъдат разпратени по библиотеките и също така на абонатите си...

ДОПИТВАНЕ ДО ПРИЯТЕЛИТЕ НА СПИ-САНИЕ ИДЕИ ОТНОСНО ОФОРМЯНЕТО НА КОРИЦАТА НА НОВИЯ МУ БРОЙ

29 май 2013, сряда

Марк Аврелий, императорът-фило-соф, който разви така бляскаво идеите на стоицизма. Как смятате, дали да не сложим неговото изображение на корицата на новия брой на списание ИДЕИ, който подготвяме в момента?

ДА ПАЗИ ГОСПОД В НАШЕНСКИТЕ УС-ЛОВИЯ ДА СИ ЛИЧНОСТ, ТО СИ Е СЪ-ЩИНСКА ПРОКОБА: ДОКАТО НЕ ТЕ РАЗ-КЪСАТ И ЛИКВИДИРАТ НЕ МИРЯСВАТ!

30 май 2013, четвъртък

Вчера получих писмо от мой бивш

ученик. Отговорих му обаче твърде прово-киращо, интересна ми е реакцията му на моя отговор, искам нещо да науча относно нашия прословут "български характер"; позволих си да си направя един интересен според мен тест. Ето сега началото, "поста-новката" на това изследване, а пък публи-кацията му тук, в блога, е оправдана, както се казва, за науката се искат някои жертви. И не само за науката де, щото този тест касае нещо много по-голямо и значимо: нашите ценности, отношението ни към морала, към свободата, личността, духовно-то и прочие все такива базисни, кардинално важни неща. Ето сега самото писмо, изпра-

тено ми от Лондон, и по-долу е моят отго-вор; от само себе си се разбира, че бях длъжен да запазя анонимността на този човек, тъй като той няма как да знае какво съм замислил – а и защо съм го замислил така; но вярвам, няма да възрази като уз-нае, щото има неща, за които следва да сме способни да направим всичко:

Здравейте, с интерес изгледах ед-но от видеа-та Ви в YouTube и със задовол-ство си спомних, че такъв умен и талантлив човек ми е преподавал по философия в ТЕТ-а в Пловдив. Мисля че беше между 9-ти и 10-ти клас. Аз съм от випуск 2006 – Съобщителна техника!

И след като изгледах няколко от видеата с Вашите размисли, много от тях много ми допаднаха и презрях моментите, в които сме бягали от часовете по Филосо-фия, а сега съжалявам за това – но всеки плаща грешките си на младостта. Сега с удоволствие бих заплатил дори за да при-съствам на някоя от Вашите лекции.

В момента работя като програмист в Лондон и само мога да се гордея, че преди години съм бил обучаван от личност като Вашата! :-) Нямам нищо специфично за казване – просто исках да изкажа уважение-то си към Вас.

Все още ли преподавате в ТЕТ-а? Това е личния ми сайт - ... Отвърнах му ето как: Здравейте, драги г-н К., Не мога да скрия, че Вашето писмо

ме накара да се почувствам изключително приятно; всъщност ние, хората, които сме се отдали на образованието, на личностното изграждане на младите хора, разбираме, че сме полезни и че правим нещо добро едва в минути като току-що преживяната, в която някой човек ето като Вас изказва благодар-ността и признателността си; такива минути показват, че ненапразно работим, че има някакъв ефект от усилията ни, които иначе нашето неблагодарно общество сякаш съвсем не цени. Както и да е, исках просто да кажа, че ми стана много приятно, че сте ми написал това писмо, благодаря Ви за добрите думи и за доставената радост!

Да, аз все още работя в гимназия-та, в която Вие сте учил – да видим докога ще е, защото напоследък хем съм доста често болен, хем, от друга страна, оказа се,

4 новото ръководство на гимназията, кой знае защо, в последните години сякаш видя като своя основна задача по всякакви, дори и най-недостойни начини или да ме уволни, или да ме принуди сам да си взема шапката и да си тръгна. Или пък да ме разболее, да ме доведе до състояние да не съм годен да изпълнявам служебните си задължения. Да, знам, невероятно е, знам, че Ви звучи край-но чудато, но наистина аз в последните две години бях подложен на невиждан тормоз от това ново ръководство; то не можа да оцени нито една от моите иновации, насочени към това щото обучението по философия, което провеждам, да бъде на нивото на най-съвременните и също така световни изиск-вания и постижения. Бях наказван с дисцип-линарни наказания, бях принуден да пиша безброй обяснения, бях подложен на такъв административен тормоз и дори терор, какъвто не съм си представял, че е възмо-жен в наше време; ала ето, уви, това било възможно. В резултат така рязко се влоши моето здраве, че много пъти постъпвах в болница, а пък в последните месеци даже преживях тежка, черепно-мозъчна операция (аз съм писал за това в блога си, а скоро ще излезе като книжка и моят БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който съм събрал записките си в болницата), слава Богу, тъй да се рече, засега "прескочих трапа", но тепърва ще бъда в продължителен отпуск по болест за възстановяване от операцията.

Извинявайте, че Ви занимавам с това, но наистина съм много обиден от едно такова отношение на това ново ръководство (директорка стана една бивша колежка, преподавателка по български език, която няма начин да не познавате, тя е много възможно и да Ви е преподавала навреме-то!), затова и, тъй да се рече, си "изплаках" мъката пред Вас. Разбира се, аз съм борбен човек, целият ми живот мина в борба с такива самозабравили се администратори и смятам, че особено в днешни условия едно такова волунтаристично и антихуманно поведение по никакъв начин не трябва да бъде оставяно без противодействие. Да пази Господ в нашенските условия човек да е личност, това е същинска прокоба: докато не го разкъсат и ликвидират не мирясват! Както и да е, много е жалко, че се получи така, но това са, явно, явления на нашето болно време – и също така са феномени на нашето болно общество, което все още не е овладяно от толкова потребното ни съзна-ние за безбрежните хоризонти на свобода-та, поради което и все още толкова си стра-даме. Чудесно сте направил, че работите и живеете в Англия, желая Ви да постигнете там мечтите си!

Ситуацията в нашето училище и в образованието в страната като цяло е твър-де тежка, но това е отделна голяма тема, по която също много пиша в блога си. Заповя-дайте, идвайте в него, коментирайте, вяр-вам, че ще можем да сме си взаимно полез-

ни! За мен, като жертва на административ-ния произвол, за който Ви писах по-горе, в момента само гласността, пълната публич-ност е единственото оръжие, от което без никакви скрупули се възползвам; понеже, знайно е, само истината ще ни направи свободни – по думите на Спасителя.

Желая Ви много успехи не само в живота като цяло, но и във Вашата профе-сионална и личностна реализация! Бъдете все така дързък в битката за пълноценен живот!

С поздрав: Ангел Грънчаров

НОВИЯТ НИ СПАСИТЕЛ И ОПРАВИТЕЛ: ГОРКО НИ, НЯМА ПРОКОПСИЯ ОТ ТИЯ ЧЕРВЕНИ ДЯВОЛИ!

ВОЖДОВЕТЕ НА УПРАВЛЯВАЩА НИ КРАДЛИВА ТАЙФА: ДУПЕ ДА НИ E ЯКО ТОЯ ПЪТ!

АКО ВИНАГИ ИЗБИРАХМЕ ЛЕСНИЯ ПЪТ КАК БИХМЕ СЕ НАСЛАЖДАВАЛИ НА ПОБЕДИТЕ?

май 28, 2013

Отдавна не бях посещавал сайта на Центъра за развитие на личността, ето днес ми се удаде такъв повод. Открих сред коментарите там два твърде интересни: една госпожа първо под темата 2.Как се става “психолог”? (от онлайн-публика-цията на моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУ-ШАТА: ПСИХОЛОГИЯ) и след това под темата 5.Как се прави психоанализа? е написала своите отговори на формулирани от самата нея въпроси; ето какво се е полу-чило, то, прочее, е добра основа за диску-сия по тия въпроси, в която, ако има жела-ещи, с удоволствие бих участвал:

2.Как се става “психолог”?

1. Дръзките идеи са част от нашето желание да си обясним нещата за себе си. Все още няма ясно и точно обяснение дали мозъка отделя секрет, които да влияе на психиката ни. В живота има много загадки без отговор дали ние сме най-голямата никои не би могъл да каже с точност.

2.За себе си мога да кажа, че чове-ка и неговата психика са една необятна вселена, в която намираш все нови и нови звезди. Това позволява на хора като мен постоянно да търсят и да се развиват, обо-гатявайки себе си и хората, с които работя.

3. Много често слушаме за минали

животи на различни хора. Склона съм да вярвам, че душата наистина не е материал-на. Какво обаче се случва след раздялата и с материалното тяло не бих могла да кажа. Логиката е тя да се прероди под различна форма, но това не е доказано, а е само хипотеза. Една от многото, в които сме склонни да вярваме.

4. Мястото на душата за мен пред-стои да бъде открито. И като имаме пред-вид, че не я свързваме с материалното предполагам, че тя е в цялото тяло. Смя-там, че някои от болестните състояния се дължат именно на това. Дисхармония на вътрешния аз – душата.

5. Разбира се, че психологията трябва да съществува като наука дори и да приемем, че нейния предмет на дейност не е така видим като при останалите науки. Нуждата от нея нараства с всяка една годи-на. Опознаването на вътрешното аз ще спомогне за баланса на личността. Без това повечето неща в живота биха изгубили смисъла си.

6. Не мисля, че трудността е преч-ка. Желанието на човека да се занимава с тази сложна наука обаче е важен фактор и може да е силна мотивация. Ако винаги избирахме лесния път как бихме се наслаж-давали на победите?

7. За мен психологията е нов начин да погледнеш на живота. Отваряш очи и

5 малко по малко започваш да виждаш очер-тания, да допълваш с цветове, да контроли-раш яркостта. Помага ми да опознавам по-добре себе си и да се приема. Показва ми как другите се възприемат и ми помага по лесно да общувам с различни хора, как да мога да помагам и на тях, а не само на себе си.

5.Как се прави психоанализа?

1. Множеството от хората се дви-жат по повърхността защото това им се вижда безопасно. Дали обаче наистина е така – предполагам, че бихме могли да поспорим. По вероятно това да е погрешно създадена илюзия, която ни устройва в определен момент. Само въпрос на време и осъзнаване за отделния индивид е да стиг-не до момент в които това не би ни било достатъчно. И следващата стъпка е да пробваме водата, да се оставим да почуст-ваме у себе си скритото желание, да се гмурнем по надълбоко в езерото на душев-ния си живот на стремежите си и жаждата за знания.

2. Правила съм и продължавам да

правя различни упражнения за опознаване на себе си. Всяко едно от тях ни позволява след като сме го пробвали на самите нас да използваме наученото за да се усъвършен-стваме. Мога да каже, че оценки като “вяр-но” и “невярно” звучат прекалено крайно. Всеки един от нас ще приеме нещата спря-мо субективната си действителност, което от своя страна ще промени възприятията и вероятно ще ги промени според нуждата на индивида.

3. Да бих се подложила на психоа-

нализа и съм го правила. Именно това ме накара да искам да се задълбоча и да се занимавам с психология. Не мисля че нещо е в състояние да ме спре. Опознаването на себе си не винаги можем да направим са-мостоятелно и тогава можем да поискаме помощ. Страховете ни са тези, които ни спират, преодолеем ли ги можем да постиг-нем всичко, което желаем.

4. Чела съм доста неща за Фройд и

неговите теории, смятам че всеки, които иска да се занимава с психология, трябва първо да се запознае с неговите трудове. Това ще ви даде по ясен поглед и ще ви обогати. Психоанализата у нас все още се ползва с една противоречива слава. Нужда-та обаче от нея расте показват статистика-та.

5. Да, интересувам се и от сексу-

алните теории на д-р Фройд. Чела съм само отделни части от тях. Те изискват по-задълбочено проучване, някои биха могли да се определят като доста противоречиви.

ВИНОВНИ ЛИ СА “ОБРАТНИТЕ” ЧЕ НЕ СА С “ПРАВИЛНА” СЕКСУАЛНОСТ?

май 28, 2013

Пак щяло да има гей-парад в Со-фия, и пак загрижените за нашето “правил-но мислене и възпитание” започнаха да ни убеждават и да ни сервират наготово “най-последните научни доказателства за това колко вреден и неправилен” е хомосексуа-лизмът. Аз винаги се включвам в тия диску-сии, щото те са благодатна почва за такива като мен, които много се интересуват от мисленето, особено от нескопосаните опити на някои хора да мислят и да схващат; а да се схване цялостно проблемите около хо-мосексуалните, се иска доста високо ниво на умственото и морално развитие на чове-ка; разбира се, някои тук предпочитат да се държат като… слон в стъкларски магазин, или като говедо в… железница.

Попаднах току-що във Фейсбук на публикация, в която някой е сложил една “отвратително-скандална снимка” на “об-ратни”, а пък по-долу е копирал най-вероятно един текст, в който ни обяснява как е правилно да мислим по тия въпроси; аз подбрах “гвоздеят” на туй изказване и го коментирах, та, дето се казва, да налея масълце в огъня, имам предвид огъня на дискусията; ето фразата, която ме заинтри-гува, а също така и моя кратък коментар по повод на нея:

„Човек в крайна сметка става хо-мосексуалист, като сам избира да бъде или да не бъде такъв и сам въвлича себе си в такъв начин на живот.”

Такава една теза е неоснователна: щом като има много фактори, които влияят върху това дали някой човек е станал или не е станал “хомосексуалист” и при това голямата част от тях съвсем не зависят от нас, сиреч, не са под наш контрол, как тога-ва сами да избираме какви да бъдем в сексуално отношение? Нелепост е да се твърди това, че сексуалната ориентация е плод на “съзнателния избор на индивида”, това са глупости. Както оня, който е станал хетеросексуален, едва ли има особена заслуга за това, по същия начин и хомосек-суалният е станал хомосексуален. Толкова

е близко това до ума, че трябва да си безкрайно нещастен човек та да не го осъз-наеш, схванеш и признаеш. Никой не бива да бъде винен и държан отговорен за това каква е неговата сексуална ориентация. Понеже в крайна сметка сексуалността на човека е сфера на БЕЗСЪЗНАТЕЛНИЯ ЖИВОТ, тя е извън сферата на съзнанието, тя е инстинкт и влечение, намиращо извън съзнанието, ума, разума, сиреч, е сфера на ирационалния живот.

Тъй че адептите на “борбата срещу обратните” нека да имат предвид тия прос-ти, азбучни истини на съвременната психо-логия, понеже иначе се излагат като кифла-джии. А пък, от друга страна погледнато, има едно нещо, наречено ИНДИВИДУАЛНА СВОБОДА, и като се вземе предвид то, тогава нещата стават съвсем ясни: кой с кого ще си ляга в леглото и какво предпочи-та да прави там си е изцяло НЕГОВА РА-БОТА и тия, дето обичат да си врат носа там, в чуждия сексуален живот, нека да имат благоразумието да се погрижат за собствения си сексуален живот, щото явно нещата там не са толкова бляскави – щом като толкова си се загрижил какво другите, именно “обратните” и пр. правят в леглото…

ЩОМ ДАЖЕ "ТИТАНЪТ" СЕ УМОРИ ДА НИ ОПРАВЯ, ЗНАЧИ ХЕПТЕН НЯМА ОПРА-ВИЯ У БУГАРИЯ ВЕКЕ...

Из текущия репертоар на чалга-формацията ГЕРБ тия дни, който се синте-зира в ето в тоз сълзливо-прочувствен вопъл: "Бащице, не ни оставяй! Молим ти се, спаси ни! По-достоен от теб – няма! Ти си!" и прочие пошли мелодраматизми в блудкав чалга-стил...

ОЩЕ ЕДНА ПРОВОКИРАЩА МИСЪЛ ЗА ЖЕНИТЕ И... МЪЖЕТЕ

27 май 2013, понеделник

ЗАБЕЛЕЖКА: Разпространявайте текста, намиращ се в линка по-долу и скандалното видео в него навсякъде, където това е въз-можно! Трябва да го видят и прочетат кол-

6 кото се може повече българи; аз сторих това в блога си, та информацията да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ ето под това заглавие: Настоящото управле-ние има една задача: да подари Бълга-рия на имперска Русия, да я направи нейна колония!

НАСТОЯЩОТО УПРАВЛЕНИЕ ИМА ЕДНА ЗАДАЧА: ДА ПОДАРИ БЪЛГАРИЯ НА ИМПЕРСКА РУСИЯ, ДА Я НАПРАВИ НЕЙ-НА КОЛОНИЯ!

Posted: май 27, 2013

Ето едно скандално видео, а по-долу е коментара на г-н Иво Инджев по този повод и то във връзка с актуалната политическа обстановка в България в мо-мента; моя милост за момента се въздържа от коментар, понеже наистина нямам думи; ето, гледайте и четете:

(С)помен за българския патриотизъм

Не знам колко по-очевидно трябва да стане руското настъпление в (и срещу) България чрез сегашното проруско предста-вителство в 42-то Народно събрание, за да прогледнат за този факт българите. Ние сме със сигурност единствената държава в света, в която има (не)скрита форма на отказ от своето национално АЗ в полза на дружа държава и нация.

Най-потресаващото е, че това се постига от български „националисти” в комбина с български турци и социалисти след управление на популисти, допринесло за нахлуването на тази тенденция до нива, подготвили благодатната почва за разгула на откровеното подчинение на национално-то ни его на чужда държава.

И ви го казвам не аз и не моето его. Съобщава ви го в аванс официално назначеното за целите на проникването на това влияние лице Светлана Шаренкова, която на 10 октомври 2012 г. призовава на русофилския събор край язовир „Копринка” приятелите от ВМРО и „Атака”, начело с БСП, да спечелят изборите през 2013 г. не за друго, а за да спечели… Русия!

Думите на Шаренкова са документирани в новините на БНТ.

НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯТА ПО ЛОГИКО-НРАВСТВЕНИЯ КАЗУС ПО НАПОЛЕОН

27 май 2013, понеделник

Вчера ми хрумна и поставих своя прекалено екстравагантен и крайно прово-киращ казус по Наполеон – виж Нравствен, психологически и логически казус по Наполеон – а днес вече има първите отзи-ви, които са добра основа за една дискусия; ето най-показателното и изразителното от нея: Пламен Балчев: Ако директорът преди години е бил г-н Паунов, не се съмнявам, че се е посмял. Той си беше веселяк! На въп-роса, дали да се използва думата с "к" в училище – в частност за часовете по фило-софия и психология (които аз посещавах при Вас), не мисля, че е лошо. Все пак в ума се въртят достатъчно "мръсотии" и не пре-чи, след като съответният час е насочен към тях да се използва необходимата лексика. Но аз, ако съм поставен пред този избор, не бих я ползвал, не бих поставил и въпроса изобщо. Не за друго, а защото винаги ще има някой неразбрал и "обиден", някой, заради когото може да ми увисне поста. А и хора на и под 18 години надали имат доста-тъчно жизнен опит, за да разберат идеята на тая сентенция (въпреки че пък си има поука, която е ценна). Според мен, по-добре не. Крепко здраве и успехи! Ангел Грънчаров: Благодаря за пожелани-ето и за коментара! Да, с Паунов тогава се посмяхме над човешката глупост, познахте! А иначе тезата Ви ми се вижда спорна, щото училището би следвало, по принцип, да е част от живота, да не е оградено със стени от т.н. "жив живот", следователно в него трябва да има всичко, което съдържа сами-ят живот; нали училището подготвя младите за живота, нали следва да служи на живота, как ще стане това ако го оградим със стени от самия живот? Тъй че някои думички (разбира се, не непременно цинични или вулгарни, съвсем мръсни, а по-поносими!) би следвало да се произнасят в училище, да да придават един по-житейски аромат в него, иначе всички става стерилно, кухо, скучно, отблъскващо. Ето, примерно, същи-ят този Паунов беше именно факторът,

който внасяше в училището ни такъв един жизнено-достоверен и ЧОВЕШКИ (личнос-тен) момент, благодарение на който живо-тът в него беше значително по-непринуден, жизнен, свободен, весел, дори, бих казал, академичен, оксфордски дори. Което сега, след оттеглянето на Паунов, вече го няма, вместо него обаче се настани една най-отвратителна атмосфера на казионност, бюрократичност, педантичност, стерилност и т.н. И на Вас желая всичко добро и успехи в живота! Пламен Балчев: Тезата е спорна, и точно там се корени проблемът. Миналата година имах педагогическа практика в ПГЕЕ. Всич-ки преподаватели, с които говорих ми каза-ха едно: говори с тях като с равни, без гра-ницата учител/ученик (аз разбира се и не съм учител). И точно тази граница е разми-та. Ако за мен и вас "курвата" е интересен модел, стереотип и пр. за обсъждане, то за други акъли тя би преминала отвратителна-та грница, щото училището трябва да про-повядва морал. Идеята в основата си е хубава и полезна, но за които успеят да я разберат. А голяма част определено няма... просто не я виждат. Neli Dimitrova: Аз работя много години в училище и съм убедена, че такива думи битуват в речника на децата от невръстна възраст. Едно обаче е неясно какъв смисъл влагат в нея и други подобни, доколко раз-говарят по това значение и ако не - има ли смисъл да се напъват да творят логически глупотевини? G. G.: Станах неволен читател на дискусия-та ви относно фразата на Наполеон, тъй като наш общ фейсбук-приятел – доц. Лаза-ров, я беше отметнал с "лайк". Тъй като нямам възможност да се включа директно с коментар, Ви пиша на съобщение. Вие сте философ. И като такъв вярвам можете да сменяте опцията и да разгледате с лекота различни гледни точки. Представете си тогава гледната точка на вашите ученички. Как бихте се почувствали ако някой обсъжда свободно фразата "Всички жени са курви." Дали този някой не я приема като даденост, очевидна истина, крилата фраза на извест-на личност. Давате ли си сметка как въз-действат фрази, хвърлени леко за "логичес-ко разсъждение" на неукрепнали умове, които приемат учителите си за авторитети и напълно прави? Дали в умовете на вашите ученици и ученички няма да остане фраза-та, изречена от великия Наполеон: "Всички жени са курви." Обърнахте ли внимание, че разглеждате жените основно като обект. Знам, че ще определите мнението ми като вопъл на истерична феминистка. Но не смятам, че е така. Омръзна ми от този мъж-ки свят, в който мъжката гледна точка е основната, а жените са само безмълвни обекти, които могат да бъдат дефинирани

7 по всякакъв начин и не трябва да се обиж-дат на това. Поздрави, Г. Ангел Грънчаров: Ето какво написах по казуса като отговор на едно съобщение, в което друга дама възразява категорично на идеята ми да обсъждам с ученици мисълта на Наполеон; поствам го тук, предполагам, може да помогне на други хора, които са се забъркали като "петел в кълчища" в различ-ните аспекти – нравствен, психологически, логически – на обсъждания проблем:

Здравейте! По принцип сте напъл-но права. Само има една подробност, която аз наистина пропуснах да отбележа: класо-вете в училището, в което аз преподавам, основно са съставени от момчета, да има по едно, най-много две момичета в клас. Тъй че тази особеност има значение. Но иначе сте права. Освен това афоризмът на Напо-леон го обсъждаме в час само от логическа, не от етическа гледна точка. Щото намеси ли се и тази втората гледна точка, тогава всичко отива по дяволите, стига се до хаос. Не зная представяте ли си какво по-точно означава това, мисълта на Наполеон да се обсъжда от логическа гледна точка, но в такова едно обсъждане моментът на "унизи-телност за жените" на тази мисъл съвсем няма значение, не се обсъжда, той е встра-ни от същината на работата. В този смисъл и мисълта съвсем не е обидна за жените. Но понеже "възмутените родители" не са в състояние да схванат това, се е получила тяхната реакция, което е съвсем естестве-но... А иначе Ви благодаря за становището и за позицията, приемете и моите поздрави! Димитър Вълков: Г- н Грънчаров, това е публично място и за подобно изказване че всички жени са... да не повтарям думата, то някой може да го каже същото и за мъжете – не дай Боже! Но някой тук може да ви осъди! Ако имате проблеми с жените, то те са ваши, но не са за тук мисля! И не са поднесени мислите ви нито са в добър тон, нито са изискани ако това са изобщо мисли! Ангел Грънчаров: :-) На такова нещо като последния коментар се отговаря било така "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!", било пък така: "Где го удряш, где се пука!"! :-) Защо мен да съди, да заповяда да съди импера-тора Наполеон! :-) Не аз, а той е казал това. Все съм смятал, че у нас малоумието не е чак толкова напреднало, но се оказва, уви, че е... :-) Г-н Вълков, Вие обрахте точките! :-) Сфанахте ли изобщо за какво разговаря-ме?! :-)

НРАВСТВЕН, ПСИХОЛОГИЧЕСКИ И ЛО-ГИЧЕСКИ КАЗУС ПО НАПОЛЕОН

Всички жени, с изключение на майка ми, са курви – но да не забравяме, че и майка ми е жена.

(Наполеон Бонапарт)

Преди години, в прилив на вдъхно-вение и на творчески полет, дадох на уче-ниците си, изучаващи логика, тази мисъл на Наполеон – за да й направят логически анализ, да я изтълкуват от гледна точка на логиката, да покажат съдържа ли тя в себе си някакво противоречие, на какво се дължи парадоксалността и остроумието й. Учени-ците ми извънредно се развълнуваха, спо-риха, обсъждаха, часът мина чудесно спо-ред мен, щото нали знаете науката логиката колко е скучна иначе.

Като видях, че тази мисъл на На-полеон е в състояние да събуди и най-заспалите ученици, реших да я пусна за обсъждане във всички паралелки, които учат логика, пък и на тия, които учеха и философия, и етика.

Да, ама седмица след това ме вик-на директорът и ме информира, че имало постъпила жалба в инспектората срещу мен от "възмутени родители": бил съм занима-вал учениците с глупости, "карал съм ги бил да говорят цинични думи, явно, сам съм бил много развратен и опорочен", "получавал съм бил удоволствие да слушам мръсотии", какви ли не простотии имаше написани в тази историческа жалба. Директорът ми тогава беше много свестен човек, посмяхме се с него и с това "инцидентът" приключи.

Сетих се тия дни за тази история, понеже ето вече трети месец не съм на работа, в болнични съм, често се питам какво ли учат учениците ми, кой ли ме за-мества, дали нещичко изобщо ще научат за логиката, пък се и чудя, макар че още не съм добре, дали да не прекратя отпуската си по болест и да се завърна, ето, има още един месец учене, мога да си завърша тия класове, дето съм ги почнал?! Този въпрос решавам сега, виждате колко наистина съм опорочен и професионално деформиран - щом това ме вълнува и щом такива безпо-койства ме терзаят.

Пък се питам и нещо друго: а се върна от началото на юни на училище, няма начин, сега, като се сетих за тази история, положително пак ще дам на учениците си за анализ тая знаменита и толкова мъдра наполеонова мисъл. И ако този път пак се появи жалба на "възмутени родители", дали и този път ще се отърва от гнева на адми-нистрацията толкова леко – както по-преди?

Щото времената се менят, и нра-вите също, особено когато се менят и ди-ректорите, нали така? П.П.Прочее, пропуснах да отбележа: аз въпросната дума, почваща с "к", не я произ-несох, казах само "к...", щото учениците веднага се сетиха за коя дума става въпрос; е, после те с удоволствие произнасяха многократно тази дума, аз няколко пъти, в интерес на истината, им казвах да я избяг-ват, щото това все пак е училище, но те не ме слушаха; а вий как обаче мислите, може ли такава и подобни думи да се говорят в нашите училища, и то в учебен час, а, инте-ресно ми е да разбера какво мислите?

ЕДНА ЖИТЕЙСКА АКСИОМА

И КОГАТО НАРОДЪТ ОСЪЗНАЕ ТАЗИ ПРОСТА МИСЪЛ, ТОГАВА ЩО ЩЕ ПРА-ВИТЕ, А, ДРАГИ МИ ГОСПОДА МУТРИ, ЧЕНГЕТА, КОМУНИСТИ, МЕКЕРЕТА И ПРОЧИЕ НАПАСТ?

Олигархията ни, след като чрез своите доверени лица – Царо, Дмитрич, Гоце, Доган, Боко, Сидерчо, "Янета разни" пет броя и пр. – успя да натика страната в нова криза, сега разиграва следният сцена-рий: "човек на Костов", именно Орешарски, щял да прави "силни реформи" и той, по подобие на Костов, щял да извлече страна-та от тресавището, от кризата. Нека да е Орешарски, ако требе Лещников ще домък-нем, ако требе некой Царевичарски ще намерим, ако требе Бадемов или Фастъков ще изобретим, само и само да не е Костов,

8 за който, прочее, се знае от всички, че един-ствен може да надмогне кризата, тепърва пък Орешарски щял да ни извлича от нея!

И не се сещат, че когато и Оре-шарски се издъни – а че ще се издъни е без съмнение, щото дори и да беше кадърен и свестен, какъвто не е, ръцете му ще бъдат порядъчно вързани от повелителите му! – тогава дори и най-малоумните в тази страна ще си направят следното фатално за оли-гархията ни умозаключение:

"Викайте най-после Костов да ни

извлича и от тая криза, че ни писна вече!"

И тогава що ще правите, когато народът направи този извод, сиреч, когато осъзнае това, а, драги ми господа мутри, ченгета, комунисти, мекерета и прочие напаст?!

СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ДЕГРАДАЦИЯТА НА Т.Н. “СЕРИОЗНА ЖУРНАЛИСТИКА” У НАС: ЧАЛГА-”ЖУРНАЛИСТИКАТА” ОБА-ЧЕ Е ДОСТА НАПРЕДНАЛА

май 26, 2013

Собственикът на Електронен вест-ник Иван Бакалов е написал полемичен матр`ял срещу теза на политолога Огнян Минчев и го е публикувал под заглавие Бива, бива, ама т. нар. политолог Огнян Минчев мина границата. Не му е харесала ето тази теза на Минчев:

“През 2001 г. ключов съюзник на задкулисната олигархия по отстранява-нето на управлението на Костов беше Симеон Сакскобургготски. Тази година нямаше цар под ръка, поради което това отстраняване (на Борисов – б. а.) беше осъществено с неочакван съюзник – ин-тернет класата, интернет интелигенци-ята.”

Да, обаче контратезата и най-вече “аргументацията” на Бакалов не струват, ето те са все от този нискокачествен сорт, сви-детелстващ, че чалга-”журналистиката” у нас е доста напреднала:

Преди изборите пък той дълго обясняваше, че “анонимни милиционерски шайки” работят ГЕРБ да загуби изборите. Минчев мина границата. По същество

това са клевети срещу хората, които не са гласували за ГЕРБ. По логиката на Минчев, ако си против Борисов, значи си от олигархията, ДС, руската мафия и т. н. Това е истинско нахалство!

Това свидетелства за деградация-та на т.н. “сериозна журналистика” у нас, карат се като търговките на пазара, а така не стават тия работи. Няма да се включвам в препирнята, но ще сложа тук своята крат-ка реплика по повод на случката, която написах току-що във Фейсбук:

Тоя Бакалов критикува Минчев, ала сам издиша твърде много в претенции-те си да е “анализатор”; хваща се за нещо и го раздува, а не съзнава, че в казаното от Минчев има истина, но то е само детайл от общата картина, а нещата инак са значи-телно по-сложни… Това, че интернет по-могна много да се свали Боко, е безспорно, но от него съвсем не следва, че интернет е станал “съюзник” на “злите сили”, сиреч, на ченгесаро-кагебистката руско-българска олигархия, нито пък – опази Боже! – че Боко е станал много хубав и добър – щом го били свалили руснаците! Самият Боко си е свид-но отроче на същата тази мафия и нему е отредено да играе ролята на “наш`та дове-рена “десница”", за разлика от “лошата десница” на Костов.

Верно, наложи се да му дръпнат ушенцето на Боко, че се подведе по акъла на Костов и спря АЕЦ-Белене, но той остава резерв на олигархията и ще бъде активиран и повикан да помага в момента, в който това се наложи. Олигархията най-сетне си нап-рави политическо статукво, което й е безк-райно полезно: у който и да мине топката, и у “десните”, и у “левите”, те все са наши, все са си наши довереници, пък и самият Пар-ламент е все наш, нали така, скъпи другарю Путин?

"ЧУВСТВАМ СЕ ПРЕДАДЕНА ОТ ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ГНУСЯХА ОТ ПОЛИТИКАТА, А СЕГА ОХКАТ ЧЕ В ПАРЛАМЕНТА ИМА САМО НЕНОРМАЛНИЦИ!"

Та така – в българския парламент влизат мутри, фашисти и социалисти, които не са се разграничили от комунизма. В тази държава властва кичът, който иска и успя да задуши всеки разум. Тази държава иска да убие, унижи и стъпче елитите си. Да ги псува и като Бойко Борисов от Банкя да им вика, че са педали.

Станах тази сутрин и се разревах. Разревах се, защото мен ме няма в цялата схема, както се пееше в една песен. Няма ме. Аз съм 3.0 %. Аз съм маргинал.

А маргинал в България означава – под 30 години, образован, с добра профе-сия. Маргинал в България означава човек, който иска само едно нещо от държавата си – не да му помага, да не му пречи. Маргинал означава, човек, който не понася кича, мут-

рокултурата, социалистическите многост-радални обещания, а фашизоидните лозун-ги го водят до лудост.

Маргинал означава 3.0 % на избо-

рите. Чувствам се предадена от необразо-вания, некъпан и глуповат народ. И не ис-кам да знам как се чувства той, защото заради него аз не живея добре. Чувствам се предадена от всички, които се гнусяха от политиката, а сега охкат как в Парламента има само ненормалници.

Ненормалниците са там заради вас! И аз нямам нищо общо с това.

Стоянка Йовчева, студентка по

право в Софийския университет, написано в деня след изборите

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА НАГРАЖДАВАНЕ НА ЕЛИТНИТЕ ВЪЗПИТАНИЦИ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ С КНИГИ И СПИСАНИЯ

25 май 2013, събота

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив

Д О К Л А Д

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор, Уважаеми колеги,

9 Във връзка с дипломирането на

випуск 2013 г. предлагам на завършилите средното си образование с оценка над 5.50 или на отличниците от този випуск да пода-ря свои авторски книги и също така книжки от списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор и издател. Тази иници-атива се роди навремето, когато директор на училището беше инж. Венелин Паунов и беше неколкократно реализирана, другояче казано, предлагам традицията да бъде възобновена.

Моля, тъй като съм в болнични, да ми бъде съобщено писмено становището на Педагогическия съвет и на ръководството на училището относно моето предложение. Ако подкрепяте инициативата, моля също да ми съобщите бройката на завършващите отличници, та комплектите от книги и списа-ния да бъдат подготвени. Интересува ме също на коя дата подаръците да бъдат доставени в училището, та да могат да бъдат връчени на наградените елитни въз-питаници на нашето престижно училище.

С уважение: Ангел Грънчаров

25 май 2013 г. Пловдив

ЩО НЕ ТУРЯТ БАЯ ВИ ВУЧКОВА ЗА МИ-НИСТЪР НА КУЛТУРАТА ИЛИ НА ОБРА-ЗОВАНИЕТО, ТА ЛУДНИЦАТА И В ПРА-ВИТЕЛСТВОТО ДА Е НА ВИСОТА?

24 май 2013, петък

За бая ви Вучкова след 1989 г. всичко е пропаднало – виж туй словоизли-яние на тая неспирна мелница, на туй кречетало, на туй неуморно мелещо чене – свободата е вредна, демокрацията – еще хуже чем свободы, всичко е било най-бляскаво при комунизма, а пък без комуни-зъм всичко пропадало, без комунизъм живо-тът человечески ставал същински кошмар – това е в резюме цялата мъдрост на туй смахнато червено плямпало, в думите на което все повече се вслушват най-малоумните слоеве на целокупната българ-ска природопопулация...

Що не турят бай ви Вучков за ми-нистър на културата, примерно, та лудница-та и в Министерския съвет да е на ниво?! :-) Няма само всеотдайното куку Сидерчо да се грижи за душевното настроение на българи-

те, требе да бъде подпомогнат от мощния талант на бая ви Вучкова...

РОДИ СЕ ИДЕЯ МОИТЕ КНИГИ И СБИРКА С ИЗЛЕЗЛИТЕ БРОЕВЕ НА СП. ИДЕИ ДА ОТПЪТУВАТ ЗА АМЕРИКА КАТО ДАРЕ-НИЕ НА БИБЛИОТЕКАТА НА SALT LAKE CITY

24 май 2013, петък

На моята тазсутрешна публикация по случай 24 май – виж Да живей духовна-та България, която изнемогва под олов-ните пластове на триумфиращата бъл-гарска бездуховност, безкултурност и простащина! – първа откликна във Фейсбук една сънародничка от... Америка, от град Солт Лейк Сити. Стана така, че си погово-рихме с нея, възникна идеята да изпратя на градската библиотека в този град свои книги и сбирка от всички досега излезли броеве на философското списание ИДЕИ; ето какво си поговорихме, иска ми се да запазя този разговор между двама българи, живеещи на два континента и в блога си; пък и, защо не, е много възможно благодарение на него и други българи, живеещи по света, да проя-вят интерес към книгите ми и към списание ИДЕИ, готов съм да ги изпратя като дарение и на други места: Linda Nikolova: Много добре написано! Много искам да си купя ваши книги, Ангел, не само по случай празника а и по принцип, но ще стане при следващото ми идване в България. За много 24-ти Май годишнини ще има да компенсирам. Не че не чета и сега, но всичко е онлайн, а друго си е да държиш книгата в ръцете си: усещането е различно! Честит празник на писмеността! Kristina Krysteva: Любомир Левчев имаше едно заглавие "Убий българина"! Така и не схванах лайт-мотива му в тая книга... Linda Nikolova: Като му отнемеш образова-нието и навика да чете, ето българина вече е убит! Питате ли се колко млади хора четат и по колко часа на ден прекарват с книга? Май не са много за съжаление.

Kristina Krysteva: Българите, които се изселиха в "европейските държави", вече не учат децата си на родния език. И при това са "образовани" родители! Linda Nikolova: Права сте! Ние говорим само на български, четем книги на българс-ки и си учим дъщерята на български. Тя може да чете и пише. Но познавам много българи, които нехаят и си оставят децата да си говорят помежду си на английски, а са 100% българчета.

Между другото, в градската библи-отека на Salt Lake City, където живеем, има български книги. Мисля че са донесени от мормоните които са били на мисия в Бълга-рия. Ангел Грънчаров: Аз бих изпратил свои книги и броевете на списание ИДЕИ на библиотеката в Salt Lake City ако ми помог-нете да осъществя връзка с нея... Linda Nikolova: С голямо удоволствие! Имам приятелка-американка, която е с висока позиция в Университетската ни биб-лиотека. Още сега ще и изпратя едно запит-ване за това как може да изпратите книги дотук. Аз имам приятели, които пътуват от София до Salt Lake City през месец Юли и те могат да ги донесат – за да спестим пощенски разходи и на вас и на библиотека-та.

Ангел, изпращам ви линк на биб-лиотеката. Ангел Грънчаров: Да, благодаря, ако мо-жем да уредим да ги изпратим по българи, пътуващи дотам, ще е голямо облекчение. Да поддържаме връзка, да осъществим заедно едно добро дело. Заслужава си! Linda Nikolova: Много сте прав! Заслужава си, защото има много българи в града ни и те посещават библиотеката и наемат книги. От друга страна, има мормони, които са били на мисия в България и са с прекрасни впечатления от страната ни. Възхитени са от хората и тяхното гостоприемство. Надя-вам се че ми казват истината, а не ме заб-луждават с изказванията си от уважение. Тези същи момчета искат да си поддържат българския език и ни търсят за да поддър-жат контакти с нас. От друга страна имаме две жени в самодейната ни група по бъл-гарски танци, които пеят на български и танцуват хора и ръченица и са толкова възхитени от танците ни. Ангел, ще помоля моите приятели, които са в София, те ще ви се обадят и ще вземат книгите и списанията от Вас за да ги донесат. От библиотеката ще се свържа с управлението, което от своя страна ще контактува с Вас по повод полу-чаването на книгите. Ще ви пиша веднага след като получа информация от тях.

10 Ангел Грънчаров: Много се радвам, Линда, за това, че приехте присърце подхвърлена-та идея и така тя става съвсем реализуема! Предварително Ви благодаря за всички усилия, които ще положите в тази посока! Също така ми е много интересно и приятно, че България има толкова приятели в града, в който живеете, ето, оказва се, че българс-ки книги и списания в градската библиотека ще са от полза и за американците, които са идвали и живели в България, и за българи-те, които в момента живеят в града.

Linda Nikolova: Аз също много ще се рад-вам да помогна с каквото мога за да има възможност българите, живеещи в Salt Lake City и американците, интересуващи се от България, да имат възможност да се срещ-нат с Вас и Вашите трудове. А може и един ден да ни посетите и да имате възможност да разговаряте лично с тях. Ще Ви инфор-мирам през следващите 5-6 дни за резулта-та от разговорът ми с тази жена, служител на Университетската библиотека. Моите приятели ще ви пишат на Фейсбук и ще се уговорите как да получат книгите. Ние ще Ви изпратим парично възнаграждение за трудовете Ви. Тази литература за нас ще е от голяма полза, тя е богатство! Сигурна съм, че когато популяризираме за наличие-то на книгите и списанията Ви в градската библиотека, много българи и американци ще се възползват за да ги четат. Имаме страница на българите в Salt Lake City и там поставяме информация за тях, от друга страна това е начина да ги организираме и събираме по различни поводи. Много се радвам, че идеята Ви ще бъде реализирана! Ангел Грънчаров: Не, аз желая книгите ми да бъдат дарение за библиотеката, за мен като автор е важно да стигнат до читателите си, моля, за възнаграждение да не говорим! За мен е важно тия книги да попаднат в ръце на хора, за които България нещо озна-

чава, вярно, моите книги са философски, психологически, философско-исторически, но аз съм ги писал така, че да не са строго научни, а да могат да се четат от всички, които искат да се приобщят към ценностите на философията. Много съм Ви задължен, че се ангажирахте да помогнете книгите ми да стигнат до Америка, всъщност, моите книги съм ги пращал до Канада и също и в Чикаго съм пращал, ето, сега и до Salt Lake City ще стигнат, което за мен е много вълну-ващо! Благодаря Ви! Linda Nikolova: Сърдечно ви благодаря, Ангел! Ще осъществим връзката по прена-сяне на книгите Ви до Salt Lake City. Позна-вам много хора които ще ги прочетат защо-то те се интересуват от тематиката по която сте експерт и пишете. Сега се сещам за майката на моята приятелка, живееща тук, жената се казва Светломира Бинева и е от Пловдив, но живее в София и често пътува до родния си град. Тя е съпруга на покойни-ят поет и драматург Радко Радков. Идеята ми е, да я помоля при следващото си пъту-ване да се свържи с Вас и да пренесе книги-те до София - и ги предаде на моите прия-тели. Тя е изключителен и интелигентен човек, на който ще разчитам да ни помогне. Това е много вълнуващо и за нас. Ние също Ви благодарим! Ангел Грънчаров: Да, и така може, прена-сянето на книгите до София обаче не е голям проблем; но с благодарност ще прие-ма съдействие и в това отношение. Сега се сещам, и искам да Ви помоля за разреше-ние да публикувам този наш разговор в блога си, идеята ми е повече хора да научат за него, пък и, защо не, и други българи в Америка, в други американски градове, да се заинтересуват, ако се свържат с мен, бих изпратил книги и списания и до тях. Грехота е книгите ми да стоят тук, в България, не-пипнати от ръка на читател по складове и книжни борси, а пък ето, в Америка, бълга-рите да изпитват глад за българска книжни-на. Затова правя това. Нали не възразявате с оглед на това да публикувам нашия разго-вор в блога си, като ще превърна Вашите изказвания на кирилица, та всичко да е както си му е редът? Linda Nikolova: Ангел, благодаря Ви че ми отговорихте. Поради 9 часовата разлика с България Ви отговарям със закъснение. И Ви давам моето съгласие да публикувате разговора ни. Нека Вашите произведения достигнат тези далечни краища на планета-та и станат достъпни за четене не само от българите в Salt Lake City, но и от амери-канските читатели. Радваме се да имаме творчеството, което създавате. И смятам, че ще получите висока оценка от тукашните читатели. Ще се свържем допълнително за да се договорим как да стане предаването на книгите и списанията Ви. Още веднъж

сърдечни благодарности! С уважение от всички нас тук! Ангел Грънчаров: Благодаря Ви, Линда, за съгласието да публикувам разговора ни в блога си! За мен е голяма чест книгите ми да се четат и на американския континент; също така ще ми е много приятно да общу-вам с вас, техните читатели от Salt Lake City, тъй като много ме интересува как сте възприели книгите ми, т.е. идеите, които съм се постарал да изложа в тях. За всички подробности и проблеми около изпращане-то на книгите и списанията ще се уговаряме тук, във Фейсбук или на имейла ми, който може да се намери в КОНТАКТИ на блога. С уважение и благодарност: Ангел Грънчаров

ДА ЖИВЕЙ ДУХОВНАТА БЪЛГАРИЯ, КОЯТО ИЗНЕМОГВА ПОД ОЛОВНИТЕ ПЛАСТОВЕ НА ТРИУМФИРАЩАТА БЪЛ-ГАРСКА БЕЗДУХОВНОСТ, БЕЗКУЛТУР-НОСТ И ПРОСТАЩИНА!

24 май 2013, петък

Да кажа и аз, да напиша все пак

няколко думи, зер, 24 май е, грехота е нищо да не бъде казано. Вярно, днес много думи ще се изговорят, ала има риск да са все фалшиви и лицемерни. Затуй нека да се опитам да кажа ония думи, които идат от сърцето – и в които не личи никаква следа от фалш. И тия, и такива думи трябва да бъдат казани, написани в този ден. Ето, ще опитам да кажа нещичко в този смисъл, а именно, кои са най-необходимите думи и мисли, които трябва да бъдат изговорени в този светъл ден:

У нас какво общо взето се получа-ва: 364 дена всеотдайно празнуваме апоте-озите на триумфиращата наоколо и във всичко бездуховност, и само в един ден – 24 май – се сещаме за духовността?! Сещаме

11 се за кратичко и то само колкото за да заб-равим за нея, щото тя, духовността, е нещо твърде досадно за човека, който съществу-ва в заливащото го всеки ден море на без-духовността. Забравяме и си отдъхваме. Още утре ще забравим за духовността, таз сила мощна. То, що да си кривим душата, някои от нас ще забравят за нея още днес. А някои няма и да се сетят за нея, та да има нужда да забравят. Щото щом се сетят, мигом ще изгонят таз досадна мисъл от девственото им, от неоскверненото им откъм духовност съзнание...

Бездуховният човек, човекът, от-даден на бездуховното, като чуе за дух и за духовност, го обхваща тих бяс – такъв човек е способен на всичко, само и само да унижи, да потъпче, да смаже, да ликвидира всеки повей на духовност, на дух, на красота, на истина, на добро, на благородство, на ав-тентична човечност. У нас е пълно с "рица-ри" на бездуховността, с нейни всеотдайни труженици, а рицари на духа изобщо имаме ли?

Имаме, да, как да нямаме, ала се броят на пръсти – и знаем ли ги кои са изобщо? О, разбира се, и тук си имаме куп фалшиви идоли и величия, които гордо, вирнали нос, ходят и подрънкват с ордените си. Те са официално произведени да оли-цетворяват културата ни. Те са нещо като наши културни тотеми. Ала истинските ни рицари и жреци на духа – и на българската култура – си съществуват нейде съвсем тихо, непризнати от никой, щото те и пона-чало съществуват в една съвсем друга вселена, коренно различна от този свят, прояден от всеобщата хегемония на безду-ховното.

Така е било, така и ще бъде. Всич-ко у нас общо взето е все менте, е все ер-зац, е все чалга. Истинското не ценим, или го "ценим" само на думи, ей-така, за да се покажем каквито не сме, но на дело – нико-га! Някой от вас купи ли си книга от българс-ки автор в знак на това, че днес е 24 май? Купил си е, ама дръжки! Няма и да си купи. Да не е луд да подкрепи свой сънародник, при това такъв, който да е отдаден на ав-тентичния дух, на автентичната духовност, да не е превъртял, че да подкрепя не друго, а българската култура и българската духов-ност – която е исконен враг на целия утвър-ден материалистически манталитет на съвременния и целокупен български на-род?!

Това исках да ви кажа като за на-чало в този иначе толкова хубав ден: ден тъкмо на това, което особено, да не кажа изобщо не ценим, а не го ценим защото сме допуснали в сферата на духовността и на културата ни, на образованието, на възпи-танието, на личностното изграждане на младежта всичко да е така объркано, всичко да е поставено на толкова неверни, на толкова погрешни основи, всичко да е тол-кова неистинско, фалшиво, умъртвено,

агонизиращо. И нам съвсем да не ни пука, че е такова. Живеем си със заблудата, че всичко ни е наред, че всичко е както трябва-ло да бъде. Спокойни сме, не знаем що е безпокойство, а без безпокойство, дами и господа, няма нито свобода, нито дух, нито духовност, нито култура, нищо няма...

Нехаем за най-важното, за най-значимото, от което зависи всичко останало. Това е непростимо. Това е престъпление спрямо бъдещето на децата ни, на нацията ни като цяло! Срамота е да търпим, че са така нещата, все наопаки на както трябва да са. Родителите, например, нехаят за качес-твото на образованието на собствените си деца, кажете ми това какво е?! Кажете де? Защо мълчите? Не ви пука, а? Що ще се затрудняваме да мислим какво става с децата ни и как образованието, което се осъществява насилствено над тях, да стане истинско, съвременно, отговарящо на съ-ществените потребности на българската младеж?

Не, майната му, нима нещо у нас е истинско, та ще вземем да се терзаем и грижим за културата, за духовността, за духовното укрепване на младежта, на мла-дите личности?! Та тия неща са си по нача-ло "последната дупка на кавала", "деветата дупка на кавала", те са си изобщо излишни, те са лукс, от който нямаме нужда!

Ний имаме нужда главно от ядене и от пиене, нали така? И от зрелища имаме нужда, е, имаме донасита и зрелища особе-но, пък и хлебец се намира, какво друго да искаме?! Ами не се било живяло с единия хляб – и какво от това? Ама може да се живее, разбира се, ний самите сме потвър-ждение, че може. Е, но то нашето пък живот ли е?

Да де, ама пък защо да се затруд-няваме да мислим и да си разваляме раха-тя?! Най-много мразим да мислим, щото една патка мислила, мислила, пък взела че умрела, нъл тъй? Ха-ха-ха, ще ми се правят те на културни, на духовни ще ми се правят, на префърцунени едни такива ще ми се правят, а пък ний сме били прости?

Прости сме, ама ето, целата власт е у нас, и ножът, и сиренето е у нас, сфа-нахте ли сега как стоят работите? Прости сме, ама сме мнозинство, ний сме силата, що всичко решава – и от която всичко зави-си! Понимаете? Конграчулейшънс!

Да живей културата! Да живей ду-ховността! Да живей България! Уррраааа!

Колко сме горди, че сме така ду-ховни и извисени в безбрежните пространс-тва на духа! Други кат нас няма! Ний, ний, господа, сме... върхът!

Ний, българите, сме наследници на една велика, ала... агонизираща култура. Ний самите сме агонията, която ни терзае. Толкоз.

Да живей 24 май! Ден на българс-ката азбука, просвета, култура и духовност!

Да живей духовната България, така изнемогваща под тежките оловни плас-тове на триумфиращата повсеместно, нав-сякъде и във всичко, българска бездухов-ност, българска безкултурност, българска простащина!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ДУХОВНОСТТА!

24 май 2013, петък

ПОКАНА ЗА РАЗГОВОР В НАВЕЧЕРИЕТО НА 24 МАЙ

Един мой бивш ученик ми изпрати две интересни според него клипчета и ме помоли да ги коментирам, да кажа станови-щето си по идеите, които се съдържат в тях; ето ги самите клипчета, а по-долу скоро ще можете да чуете (или прочетете) и моя коментар, все още не съм решил в текст или слово да го направя; но докато реша това и докато подготвя коментара си, ще ми е интересно да прочета и вашите коментари по тия същите проблеми; все пак утре е 24 май, ден на просветата и културата, добре ще бъде да го отбележим подобаващо. Прочее, аз ако бях министър на образова-нието и младежта, щях с писмена заповед да задължа всички учители и ученици в республиката ни да слушат тия две клипче-та до момента, до който не ги проумеят, разберат и възприемат като свое верую; ето сега и самите клипчета, наистина заслужа-ват да се прослушат най-внимателно: Кен Робинсън: Как да се измъкнем от долината на смъртта в образованието Стийв Кейл: Един манифест на забавле-нието, за България и отвъд КАГЕБИСТКАЯ МАФИЯ И ОЛИГАРХИЯ СУМЕЛА ПОСТИЧЬ ПОЛНЫЙ ТРИУМФ: БОЛГАРИЯ УЖЕ ПОД ЕЕ ПОЛНОМ КОНТ-РОЛЕ!

Один украинский журнал попросил меня написать коментарий от последных событий в Болгарии; вот что я написал как первый варинт ответа на вопрос укроинской медии; прошу педантов не волноватся так много из-за допущеных мною ошибок в этом

12 тексте, который я написал сразу по русски, потому что мне будет очень грустно если кто-то из них переживет инфаркт примерно из-за какого-то никчемного запутанного падежа:

Болгарская политическая жизнь в последных лет и особенно в последных месяцев показывает слишком обеспокои-телных явлений. Я постараюсь представит все как есть, то есть правду о произодшед-шем.

Во первых, демократия стала лишь видимость, лишенная смыслом процедура, она ушла к черту. Управляющая партия ГЕРБ во главе с Б.Борисова (однако она потеряла власть на последных выборов, что состоялись 12 мая настоящего года) произ-ходит из среды так называемой организо-ванной преступности, иначе говоря, из среды мафии, из среды бандитов. Сам Бойко Борисов ведет себя как глава мафии, мафия овладела государство: в других государствах есть мафия, у нас сама мафия имеет себе государство. Они, эти мафиоты (или мафиозо?), иначе говоря, бандиты без капели смущения показывают и демонстри-руют свой антидемократический манталитет во всех, что они делают. Главная их цел, как и положено, грабит государство, обогащат-ся. Говорят, что несколько месяцев назад сам Бойко Борисов отметил в кругу своих ближайших друзей свой первый "честно заработаный" 1 000 000 000 евро.

У нас широко распространено эта "демократическая практика": покупать за деньги голоса малообразованных выбира-телей на выборах, прежде всего среди цыганского населения страны. Б.Борисов однако начал покупать себе директно даже недостающих ему народных представите-лей, именно депутатов в Парламенте, начал также покупать за деньги целые парламент-ские группы! Таким образом он мог управ-лять страну более чем 3 с половину лет, хотя на выборах он не имел парламентское большинство.

Но то, что самое обеспокоитель-ное, ето следующее: власть, управляющие, начали симулировать и дирижировать "про-тесты на улице", чтобы показать "что хочет" народ, а народ, таким образом, "хочет" всегда то, что выгодно именно им. Так нап-ример правительство Бойко Борисова симу-лировало и организовало в более чем 10 крупных болгарских городов, отметьте, одновременно, "демонстрации" с требова-

нием запретить исседования есть ли на болгарской територии так называемый "шистовый газ". Наблюдатели отмечают с основанием, что эти "спонтанные демонст-рации" были организованные не без участия и российской "пятой коллоны" у нас, потому что они слишком удобные для российского интереса, именно держать Болгарии в пол-ной энергийной зависимости, в робстве, что касается энергийных природных ресурсов, которые Россия продает нам на самых высоких, на самых дорогих ценах во всем Европейском союзе. Значит просто покупа-ют среди криминалов, среди фенов фут-больных команд люди, которые потом симу-лируют "народный гнев", кричая громко на улице то, что за что им заплатили. Прави-тельство удобно воспользовалось этих "народных демонстрации" и запретило поиски так называемого шистового газа!

В один момент, снова в связи с ин-тересами России – а цель России сделать так, чтобы Болгария вышла с Европейского союза и НАТО! – начался процесс полной дестабилизации страны, потому что реши-ли, что пришло время изменить ее гео-стратегическую ориентации, вернуть ее в орбиту имперско-путинской России. Чтобы реализовать эту заветную цель несколько раз пробовали провоцировать конфликт между болгарским населением и цыганском меньшиством, т.е. провоцировать слишком опасный етнический, наподобающий югос-ловенских конфликтов в конце, в последном десятилетии ХХ века. А когда сам Бойко Борисов сделал шаг против коренных инте-ресов России, именно запретил строительс-тво ЯЕЦ "Белене" (ядренной централы), тогда пророссийские силы организовали ему "спонтанные народные протесты" и успели свергнуть его самого с власти: на проведенных досрочных выборов пророс-сийские силы воглаве с нереформирован-ной коммунистической партии получили полное большинство и теперь в Болгарии началась великая борьба за сохранения ее прозападной ориентации.

Получилось однако так, что в Пар-ламенте не попали автентичные и традици-онные прозападные и демократические партий, теперь там только пророссийские силы и популист и демагог Бойко Борисов, который, хотя и потерял власть, имеет самую крупную парламентскую группу. Он имеет много депутатов, хотя и не имеет идей, кроме одна, самая сокровенная: обо-гащатся за счет государства, за счет наро-да. Мафиозо остается мафиозо до конца своих дней. Слишком глупо выбирать за управника "бывшего" преступника и банди-та, потому что, оказывается, "бывших" прес-тупников, кажется, нет...

Молодая болгарская демократия прервала свой полет, она теперь пережива-ет страшную агонию. С ней погаврились, ее унизили. Народ ни к чему уже не верит, имею ввиду болшинство народа. Его мани-

пулируют, давая ему только хлеба и зрелищ. Медии, средства массовой инфор-мации полностю под контроле правящей российско-болгарской и кагебисткой мафии и олигархии, которая, всущности, и не теря-ла власть за все годы болгарского перехода от коммунизма к демократии, исключая период, когда на два раза управляли проза-падные правые силы, именно период 1991-1992 г. и 1997-2001 года. Которые именно сделали так, чтобы Болгария вошла в за-падный мир, стала членом Европейского союза и НАТО. Теперь в конечном счете у нас кагебисткая мафия соумела постич невероятный триумф: Болгария под полном ее контроле, в Парламенте на 100% только их верных слуг. Остается осуществить и реализовать самую дорогую, заветную цель: оторвать Болгарию от западного мира сво-боды и демократии и вернуть ее в российс-кой орбите, именно превратить ее в Заду-найскую губернию Российской империи.

Демократические

силы однако, хотя и не имеют подобающего влия-ния среди одурманенного народа, будут боротся со всех сил чтобы этого не случилось. Эта и настоя-

щая трагедия болгарского народа уже вто-рого века: ее полет к свободе и демократии, к европейском ценностном космосе и к просперитету встречает самый сильный и коварный враг в лицо деспотичной России, которая считает, что имеет право распоря-жатся с судьбой болгарского народа. Судь-ба Болгарии родственной, мне кажется, с судьбой многострадального украинского народа.

ОЧАКВА НИ ВЛАСТ НА ПРОРУСКО ЩУР-МОВАШКО НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИСТИЧЕ-СКО ОФ ЗА “НАЦИОНАЛНО СПАСЕНИЕ” ОТ… ДЕМОКРАЦИЯТА!

май 23, 2013

Следващите редове са коментар към мой коментар в блога, публикуван под заглавието България се управлява от Руска Национал-социалистическа коали-ция за… права и свободи, резилът е пълен!:

Вече би трябвало да е ясно на

всички хора в тази държава, но ако все пак не е, ще повторя това, което много хора в малкото свободни медии в страната отбеля-заха: най-вероятно скоро ще бъде съставе-на широка коалиция “в името на народното спасение”, или по-точно казано правителст-во от тип ОФ, като вариантите за нейното име са следните:

13 1.) Българско национал-социали-

стическо движение за права и свободи “Атака”

2.) Движение за национал-социа-листическа атака

3.) Българска национал-социали-стическа атака за права и свободи.

Тази велика сОветскаЯ национал-либерал-социалистическа (ЦОЦОлистичес-ка) (анти)народна русСкаЯ ко(К)алиция (тук си позволих да се заиграя малко с името на Либия при Кадафи) ще се потруди да пре-бъде вечната българо-руска, или по-точно (по думите на автора от негов по-стар пост в блога) ченгесаро-кагебистка дружба.

Всички участващи в коалицията партии идват със специална гаранция за успешно предвождане на държавата по пътя към светлото комунистическо бъдеще (да се чете: задълбочаване докъдето е възможно на сегашното състояние на все-обхватна криза, в която се намира страната: икономическа, политическа, социална, пар-ламентарна и т.н., т.е. повтаряне на сцена-рия от 1995-97 г.), тъй като са произведени във фабриките на ДС по поръчка и със средства на БКП, и са проектирани да вър-шат единствено това.

Иначе като цяло аналогията, пред-ставена в постнатото от г-н Грънчаров изоб-ражение, е много добра, особено сравнени-ето с тримата печално известни в историята психопати и масови убийци.

А сега сериозно: срещу това аб-сурдно и предателско управление, което има най-големи изгледи да бъде съставено като “програмен”, “експертен” и още не знам си какъв си кабинет (още по-безотговорен от колективната безотговорност на тройната коалиция), трябва да се противостои със всички сили и със всички възможни демок-ратични средства: аргументирана критика, протест, бойкот (гражданско неподчинение); с цел да се достигне до една своеобразна

демократична революция, подкрепена от цялото общество, а не само от управлява-щата върхушка.

Да се стигне дотам всъщност е не-избежно, тъй като новото правителство ще е псевдодемократично по характер и няма да има никакъв шанс да се легитимира пред народа (избирателите си).

БИТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ ЗАПОЧНА: ТЕ-ПЪРВА ЩЕ СЕ РЕШАВА ДАЛИ ОТНОВО ЩЕ СТАВАМЕ “ЗАДУНАЙСКАЯ ГУБЕР-НИЯ” НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ – ИЛИ ЩЕ СЪХРАНИМ ВИСОКОТО СИ ЕВРОПЕЙС-КО ДОСТОЛЕПИЕ

май 23, 2013

Иво Инджев е написал коментар под заглавие Симеон “воскресе“ с версия за вересиите си, в който пише: “Всеки ще се досети, че няма как прогоненият наслед-ник на Царство България да е бил в СССР през 1975-та като турист с документи, под-писани с добре известния негов псевдоним „Рилски”, без това да е било договорено с „когото трябва” в Кремъл.” – а аз бих доба-вил и в КГБ. В тази връзка реших да напиша там свой коментар, ето го и тук, с оглед да стигне и до в-к ГРАЖДАНИНЪ:

“Граф Рилски” или Симеон Сакско-

бурготский е на служба в КГБ отдавна, да, директно си е на подчинение на КГБ, той няма да си играе с някакви си там ДС-та – и това изобщо не може да е тайна за оня, който не е хептен тъпоумен или малоумен.

Той беше активиран от господари-те си от КГБ в 2001 г. с една-единствена цел: да предотврати втори мандат на “чудо-вището Иван Костов”; само Симеон можеше в оня момент да предотврати толкова гроз-ната за КГБ и за подчинената му руско-българска ченгесаро-кагебистка мафия евентуалност Иман Костов за втори мандат да управлява България – което би означа-вало окончателното и безвъзвратното й откъсване от “Матушката”… толкова е прос-то да се разбере това, че на човек му е неудобно да го изтъква даже!

Е, Симеон се провали в изпъл-нението на най-важната си задача, именно да осуети приемането на България в ЕС и в НАТО и обръщането й, връщането й отново в обятията на свирепата руска мечка – толкова мощен беше повратът към Запада, който й беше придал “извергът Костов”. Тогава именно КГБ и Русия решиха да игра-ят малко “по-ентелегентно”, както се казва, именно, да превърнат България в руски троянски кон в ЕС и в НАТО. Това Симеончо успя да го постигне, съвместно с усилията на другият голям приятел на Русия и на СССР, именно президента Гоце Пырва-новый.

Тия неща все пак трябва да се знаят от всички, щото ето сега отново сме в съдбовни времена: сега вече Парламентът ни е на 100% проруски и на 100% БКП, да, на същата БКП, която преди няколко десе-тилетия на два пъти се опита да направи България 16-та республика на СССР! Сега именно ще се разиграе окончателния епи-зод от историческата и съдбовна битка за запазването на проевропейската, на евро-американската ориентация на съвременна България.

Всички ние сме призвани да участ-ваме в тази наистина съдбовна битка, кой както може, кой с каквото може. Или ще я има България на картата на Европа като една суверенна, демократична, културна, просперираща и силна държава, населява-на с достоен, неунизен народ, или отново ще станем протекторат на злокобната им-перска и анахронична сила, именно на путинска Русия, ще станем отново Заду-найская губерния на Руската империя, за която руснаците подигравателно казват: “Курица не птица, Болгария не заграница!”…

Това е положението. Мислете, ра-ботите съвсем не са безобидни, съвсем не са за подценяване. Напротив, много сериоз-ни са…

БЪЛГАРИЯ СЕ УПРАВЛЯВА ОТ РУСКА НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИСТИЧЕСКА КОА-ЛИЦИЯ ЗА... ПРАВА И СВОБОДИ, РЕЗИ-ЛЪТ Е ПЪЛЕН!

14 ВЪРХОВЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ КИЧ`2013 ГОДИНА

Пускам телевизора и какво да ви-дя: председателства новоизбраното Народ-но събрание не кой да е, а майор Деянов от филма "На всеки километър", виден офицер от ДС, вярно, понаедрял, побелял, остарял, но е той, същият, да, грешка няма!

Става дума за... европейска Бъл-гария от 2013 година, не за България от 60-те години на ХХ век примерно! Остава Щир-лиц от "18 мига от пролетта" да е президент на България, но то и това може да стане, хич няма да се учудя ако и то стане тепър-ва, както е тръгнало!

Това ако не е кич, сполай му кажи! В кои времена, в кой свят живеят тия кому-нисти бе, те нима наистина не са способни на капчица развитие и промяна?!

Гледам и друго нещо: иска думата представителят на "десницата", вглеждам се, да, грешка няма: това е бившият личен бодигард на комунистическия вожд на Бъл-гария Тодор Живков, да, това е Боко Бори-сов!

Егати кича, аз лично по-голям кич и по-голяма безвкусица не мога да си предс-тавя, вий ако можете, представяйте си!

И тъй нататък, може още много да се пише все в тоя дух. Представителят на "левите" е синчето на Димитър Станишев, да, същият, който седеше от дясната страна на Тодор Живков в Политбюрото на БКП, именно малкият Дмитрич, съветски гражда-нин, пък е представител на "левицата".

Сюрия агенти от ДС пък са предс-тавители на другите партии, ДПС, руската партия АТАКА и пр.

Кич, кич, кич до смърт, спасение няма, отникъде не се види в туй кагебистко-путинистко тресавище, в което попаднахме!

ОБЯСНЕНИЕ НА КАКВО ОТЧАСТИ СЕ ДЪЛЖАТ ТОЛКОВА ЩУРИТЕ СЕИРИЩА, ДЕТО СЕ РАЗИГРАВАТ В ПАРЛАМЕНТА

22 май 2013, сряда

Най-щастлив в новата ситуация в

Парламента е Воленчо, щото сега вече има възможност да бозае от две цицки – и от "дясното", и от "лявото". Който плаща пове-че, това и ще прави Воленчо, ще гласува според това кой как плаща и наддава; дано сега и кьоравите видят за какво най-вече

стои тоя мошеник в Парламента: ами прави парички от лъжите си, осребрява лъжите си, ето затова той стои там!

Да, пълни си банковите сметки, за-това е там, вие за какво си мислехте че е там? Всяко гласуване Воленчо ще го прода-ва според това кой даде повече пари, ето, това ще прави тоя мошеник, а пък за плит-коумните, които са го пратили там, ще ра-зиграва пошли сценки и театрални скечове, ще лъже, ще се прави на "народен трибун", белким малоумните не разберат, че главна-та цел на пребиваването му в Парламента е да направи парички за старините си на Сейшелските или Бахамските острови.

Доган когато беше "балансьор", направи хубави парички от продажби на гласувания, сега Сидерчо повтаря неговите подвизи. Радвайте се, патриоти, ето, наме-ри се един сред вас, който да осребри "пат-риотизма" си! И то тлъсто, с много пачки красиво сдиплени евра и доларчета!

И още нещо да подхвърля, щото сеирищата в Парламента, дето се откриха и тепърва ще ескалират – всичко в тоз Пар-ламент е театро, всичко е с цел баламосва-не на наивния и тъпоглав народец! – заслу-жават да получат своето обяснение; ето един важен щрих в това обяснение, който трябва най-напред да се има в ума:

Видяхте ли сега какво стана като Костов го няма в Парламента? По причина, че го няма Костов там, в Парламента вече няма няма смисъл и разум, да, всичко се изпразни откъм смисъл. И всичко е сеири-ща, всичко е шоу, всичко е чалга, всичко е менте...

Разбрахте ли сега до какво доведе това, че Костов го няма в Парламента вече?

ЗА БЕЗСЪРДЕЧНОТО СЪРЦЕ, ИЛИ ЗА БЕЗЧУВСТВЕНОСТТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ЧОВЕШКАТА ОПОРОЧЕНОСТ

23 май 2013, четвъртък

Г-н Йордан Гайдаров във Фейсбук приведе тази мисъл на Свети Евангелист

Марк(о) – Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блуд-ства, кражби, убийства, прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гор-дост, безумство. Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека... – а аз се заинтересувах, понеже ми се стори твърде странно едно такова твърдение; според моите представи и разбирания да се твърди, че източник на злото и на човешка-та опороченост е тъкмо сърцето, е крайно чудно и непредставимо; затова тогава аз написах следното възражение:

Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест – Божи глас в душата на човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концеп-ция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване...

Да, обаче ето че същият този чо-век, г-н Гайдаров, ми приведе още изказва-ния от Библията, който поддържат тезата, че сърцето е източник на човешката опоро-ченост: “И видя Господ, че се умножава злината на човека по земята, и че всички-те въображения на сърдечните му про-мишления бяха само зло всеки ден.” (Битие 6;5); “… промишлението на човешкото сърце е зло от младостта му.” (Битие 8;21); “Сърцето е измамливо повече от всичко. И твърде растленно: кой може да го познае?” (Йеремия 17;9); “Защото от сърцето излизат помисли лукави, убийст-ва, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжливи свидетелства, хули.” (Матея 15;19).

15 Та в тази връзка ми се ще да по-

разсъждавам малко. Сърцето традиционно се смята за обител на чувствата, там са локализирани нашите чувства; там е помес-тена човешката чувствителност като част на душата, или чувстващата душа. Умът пък, разсъдъкът, "разумът", интелектът, съзна-нието и пр. - тази част на душата има много имена и е доста привилегирована! - го свър-зваме с мозъка, тя е един вид "разположе-на" в главата. Чувствата са един вид ираци-онални, а пък разумната, рационалната част на душата се намира в конфликт с нея, ирационално и рационално са извечни антагонисти. Та моя милост, като мислител, който се е опитвал да противостои на хеге-монията на рационализиращата наука и на позитивната философия (според които умът, рациото, имат изначално предимство над ирационалното, безсъзнателното!), съм свързвал именно с чувствата, с чувствител-ността корените на нашата човечност, в този смисъл съм приемал, че сърцето по принцип не може да ни учи на нещо лошо, а съм свързвал корена на опорочеността ни със сметките на ума, с умствената изврате-ност. Така съм разсъждавал в принципен план, следвайки традицията на т.н. "фило-софия на живота", която реабилитира "ира-ционалното" – и се опитва да детронира разума от този прекомерно висок пиедес-тал, на който той е поставен от цялата рационалистическа традиция. Свързвал съм даже и човешката съвест с тайнството на сърцето, с "дълбините на душата", и съм приемал, че съвестта като "Божи глас в сърцето на човека" никога не може да учи човека на зло; напротив, злото, по тази логика, се дължи на извратеностите на ума, на неговите криворазбрани сметки и пр. Затуй ми се е струвало, че ония, "които нямат сърце", а имат единствено един "по-раздут" ум, т.е. при тях умът е станал тира-нин, са, на първо място, безчувствени, и, на тази основа, също така и опорочени. Без-чувствеността е източник на опорочеността, т.е. когато сърцето "не си е на мястото" се стига до това опорочаване. Ето че сега научавам, благодарение на тези цитати от Светото Писание, че нещата стоят по-сложно, а именно, че и самото сърце може да се обезчувстви, да се опорочи, а на тази база да се опорочи и човекът като цяло. Това за мен е откритие, макар че, както сега го възприемам, е твърдение от рода на ония, които са "съвсем близко до ума", щото т.н. "безчувствено сърце" е именно опоро-ченото сърце, което пък вече няма как да не е извор на всички човешки недъзи, пороци, похоти, злини и т.н.

Аз в много свои други изследвания, по-голямата част ок които са свързани с моите търсения около ситуацията в съвре-менното образование, съм констатирал, че е налице страшна тенденция сред съвре-менните хора, особено и сред по-младите, а именно едно обезчувствяване, сиреч, ста-

нали са безчувствени, което, иначе поглед-нато, означава, че сърцата им "не са си на мястото", или, казано иначе, са най-вероятно твърде опорочени – щом не могат да си вършат работата, именно, да чувст-ват, да постигат тая страна на съществува-щото, която именно ни дава дълбината на смисъла. Защото ония, които пък са запоз-нати с моята теория за чистите и коренни човешки отношения – познавателното, ценностното и практическото – конституи-ращи човешката душа и лягащи по-нататък в основанията на човешкия дух като такъв, добре знаят, че ценностното отношение, което именно ни дава смисъла на нещата, се базира на чувстването, на чувствата. Тъй че оня, който се е, един вид, обезчувствил, той със самото това се е и опорочил, т.е. едно такова опорочено сърце вече е пред-поставката да се правят всякакви злини, извратености, гнусотии от какъвто си искате порядък и т.н. Даже и при опитите ни да разберем такива патологии, примерно, когато баща убива децата си и съпругата си, а после убива и самия себе си (нали се случиха такива едни непонятни истории, за които медиите пошумяха-пошумяха, пък млъкнаха в недоумение?!), то без допуска-нето, че такъв човек се е обезчувствил дотам, че един вид няма сърце, щом може да посегне на живота на децата си, които сам е създал, та подобни прояви едва ли могат да се проумеят, докато вече щом е без сърце постъпката му вече е съвсем понятна и обяснима. А има ли "хора без сърца", това вече е нещо, което явно можем с пълно съзнание да отговорим: да, има такива хора и, за жалост, съвсем не са малко; сами си правете сметката на какво е способен един такъв човек без сърце, т.е. човек с крайно опорочено, безчувствено сърце, със сърце, което не си върши рабо-тата, именно, да чувства, да разграничава човешкото от безчовечното.

Примерно, един Сталин, който подписва, да речем, списък с 3000 имена, и пише, че е съгласен тия хора да бъдат екзекутирани, подписва го без да му трепне окото, нима е възможно това да се случи, ако тоя урод имаше сърце?! А нима не сте забелязали, че е пълно във всекидневието ни с хора, които показват безчувственост, "дебелокожие", както ний, българите, нари-чаме безчувствеността, непроницаемостта за чувствата, а на тази основа такива хора вече са способни на всичко, нямат, дето се казва, "задръжки", отдават се на всякакви пороци и пр. Нима когато едно момче, един младеж, който, сам нямайки никакви чувства към дадено момиче, което е имало неблаго-разумието да се влюби в него, се възползва от момичето сексуално, само за да задово-ли похотта си, и същевременно го лъже, мами и пр., а в един момент безпощадно го захвърля, нимо това не е пример, и то доста разпространен, в тази посока?

На мен пък тия дни ми се случи друг един пример, който искам тук да изтък-ва – заради показателността му. Знаете, една дама, синдикално-образователна шефка, ме съди за "обидни мисли", написа-ни от мен в една моя нова философска книга; е, и ние уж водим тия дни преговори за "извънсъдебно споразумение"; е, и ми поиска другата страна "обезщетение" в пари, еди-колко си стотачки, които аз тряб-вало да й дам, та да възмездя нейните "морално-душевни неимуществени щети". Да, обаче моя милост сега е в болнични, ще бъда в болнични още доста време, и ще се наложи да й плащам, както е според пред-ложеното от противната страна споразуме-ние, доста месеци вноски от по 100 лева, и то тъкмо от болничните, от парите, които държавата, или здравната ми каса, ми дава, за да преживявам някак докато се възстано-вявам от тежка операция! На мен лично ми е много интересно как става така, че някои хора, изглежда, съвсем не чувстват – ако го чувстваха, нима щяха да си го позволят?! – колко е грозно да искаш за себе си точно от такива пари, един вид да се възползваш и да се обогатяваш от парите на един болен човек; не само че е грозно, но е и грехота да искаш за себе си точно от такива пари; то е все едно, примерно, да бръкнеш в паничка-та на просещия на улицата и да му вземеш някоя по-едра пара, оставена му там от състрадателен човек!

На мен така ми изглежда, на вас не знам как ви изглежда. Но ми е интересно да науча. Има неща, като понятие за грях, усет за добро, за позволено, за приемливо и т.н., които директно произлизат от чувствител-ността на сърцето; но ако сърцето, дето се казва, "не си е на мястото", представяте ли си тогава какво се получава при такъв чо-век? Страшна и жалка картинка става той, пленен от някакви болни страсти, такъв човек не чувства, че пристъпва някакви граници, на него всичко му изглежда иначе, такъв човек, примерно, без да му трепне, ще ти заяви: "Е, Грънчаров, убеди ли се най-сетне, че аз, твоето началство, съм, един вид, изцяло безгрешен (безгрешна), че аз никога не греша – докато ти постоянно грешиш?! Слушай ме и няма да съжаля-ваш...", да, и такива думи са ми казвани в моя некратък вече живот, представяте ли си? Нима и вий не знаете тази българска максима "Началството никога не греши!", нима и вий не се водите в своите отношения с началството си? Е, има темерути като мен, които не я спазваме – поради което си и патим, поради което си и плащаме, както виждате...

Та има всякакви човешки и нравст-вени феномени в този наш живот, има какви ли не казуси, но ето, виждаме как мъдростта на Великата Книга, Библията, ни помага да вникнем значително по-дълбоко в тия чо-вешки прояви, и тогава тяхната привидна чудатост, странност и необяснимост в един

16 момент ще изчезне, мъглата ще се вдигне, всичко ще се проясни, обляно от светлината на разбирането.

Та изводът ми в крайна сметка е този: опороченото сърце, като се обедини с един опорочен, страдащ от коварни илюзии ум, са онова, което е най-дълбокият корен на злото по тази наша земя. Затова с осно-вание е казано в една древна източна книга "Пази се най-много от умен, но зъл човек!", сиреч, от човек с опорочено, със зло сърце. От тази гледна точка хората със зли сърца, но с по-посредствен ум, сякаш са по-малко опасни, дали е така? Да не се окаже, че глупавостта в някакъв смисъл е нещо доб-ро, щото може да насърчи незлобливостта на сърцето? Нещата се оплетоха. Умът може да служи както на злото, така и на доброто, глупавостта, предполагам, също. Зависи обаче всичко, в крайна сметка, от чувствителността на сърцето; имаме ли сърце, всичко имаме. От което следва, че трябва най-много от всичко друго да пазим сърцето си: в него са изворите на живота.

С тази мисъл, взета пак от Библия-та – откъде другаде да е взета?! – която е била любима мисъл на Мартин Хайдегер, която той поръчал да издълбаят на една дъска, която сложил на входната врата на дома си, ще завърша това импровизирано есе, което кой знае защо написах тази сут-рин, написах го ей-така, вероятно от нямане какво да правя, щото съм станал един пара-зит, лекувам се, безделнича, чета, пописвам по малко, търкалям се по леглото по цял ден и всеки ден – дотам, че вече сам не мога да се понасям. Но трябва да издържа тия дни, дай Боже по-скоро да се възстано-вя, та да тръгна на работа, нетърпимо е безделничеството за мен, пък ме и сърби езика пак да си философствам пред учени-ците, това е моята професионална дефор-мация, а принудителното ми мълчание тук, у дома, ме изморява много, но както и да е, това са вече подробности... несъществени при това и прекалено лични за да си заслу-жава да пиша за тях, пък макар и в един дневник, какъвто е този блог...

КАКВО НАПРАВИ ЗА БЪЛГАРИЯ ИВАН КОСТОВ

20 май 2013, понеделник

Тия дни Иван Костов сякаш "зави-

наги излезе от политиката" – и в тази връзка по медиите започнаха да се пишат какви ли не анализи за "най-мразения български политик"; за други пък той е най-големият, най-великият български политик. Сбъднаха се мечтите на медийните мерзавци, които от 12 години участваха, срещу заплащане, разбира се, в лютата пропагандна война срещу Иван Костов, която именно имаше за цел да го направи "най-мразения български политик"; даже Кеворкян вчера, в своето

предаване, не покани хора, които да поху-лят Костов, ами беше поканил един, който сякаш го похвали, което е нечувано.

Както и да е, понеже, вярвам, мно-го ще се говори тепърва за Костов, аз реша-вам тази вечер да публикувам откъс от своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка пси-хологическа история на съвременна Бъл-гария"), в който именно разглеждам перио-да на управлението на премиера-реформа-тор; правя го, защото добре зная, че единс-твеното, на което следва да се заложи, е истината; тя винаги, в крайна сметка, тър-жествува, излиза наяве, не може да бъде скрита, въпреки усилията. Ето по-долу в тия редове ще разберете как аз съм видял нещата, като в моите описания единствени-ят импулс, който ме е водил, е именно този - да бъда изцяло верен на истина; писал съм своята книга с една-единствена мисъл: младите, които почти нищичко не знаят за тия събития, да бъдат приобщени към исти-ната, милата; ето сега тия откъси, които въвеждат в темата, а при интерес, ще пуб-ликувам и продължението им: РАЗДЕЛ ПЕТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ 28.Истинският поврат в развитието на България

Няколко най-решаващи месеци на 1997 г., до изборите, управляваше служеб-ното правителство на Софиянски. Това правителство трябваше да стабилизира об-становката и затова предприе някои спешни мерки, в резултат на които курсът на долара беше намален от 3000 на 1000 лева. Тряб-ваше също така да се възстановят доходите на хората, като се индексират заплатите, защото БСП, “социално-загрижената и отго-ворна партия” остави властта когато сред-ната пенсия беше 2-3 долара, а пък учител-ските заплати бяха от… 6 долара! Десница-та обаче направи така, че хората отново да забележат известна възможност да се жи-вее и оцелява в онази разруха, която им завеща толкова некадърната и крадлива левица.

Че СДС (ОДС, защото към СДС в коалиция влязоха БЗНС на Мозер и Демок-ратическата партия, а също и ВМРО) ще вземе властта на предстоящите избори, в

това никой не се съмняваше. Въпросът беше доколко обаче тази власт ще бъде упражнявана достатъчно твърдо и в интерес на обществото и държавата. СДС като гръбнак на коалицията трябваше да се реорганизира и да стане монолитна партия, та да не загуби властта в резултат на коа-лиционни разпри и ежби. Това беше страш-но трудна, но съдбовна задача, която ре-форматорът Костов успя да реши в трудни-те месеци на 1997 година, в месеците до изборите. Защото ако субектът на властта се раздираше от противоречия – а точно това беше коалицията СДС дълги години преди 1997-ма, то тази власт нямаше да бъде упражнявана ефективно, а и за дълго. Понеже – това събитията в периода 1989-1997 го бяха показали достатъчно ясно – СДС щеше както и преди неминуемо да се разцепи и да загуби властта по най-глупав начин. Това вече се беше случвало и Костов направи нужното повече да не се повтори.

Е, то ще се повтори, но едва след като СДС вече не е на власт, през 2001 година, и когато Костов вече няма да е лидер на СДС. Но преди това СДС ще уп-равлява най-действено цял един мандат от 4 години, ще осъществи най-тежките ре-форми в историята на страната, ще постави цялата икономика на здрави пазарни осно-ви, ще стабилизира финансите, ще осъщес-тви историческата по своята значимост задача по гео-стратегическата преориента-ция на страната от руско-азиатската ос към западната цивилизация на свободата. И ще ни привърже към западния жизнен свят – НАТО и Европейския съюз – така твърдо и здраво, че след мандата на СДС никой, дори царят-ченге, дори антинатовецът агент Гоце начело на държавата, нито Сава Дога-нов, нито недоразумението Дмитриевич Станишев, нито дори титанът дон Бойко Борисов няма да може да разклати или промени. Никой повече няма да може да побутне тази съдбовна обвързаност на страната ни към Запада – независимо от това колко му е неприятен този наш гео-стратегически избор, направен от държава-та ни по времето на управлението на пре-миера Иван Костов.

Това са фактите около оня съдбо-вен исторически поврат на страната, който беше осъществен от правителството на СДС начело с Иван Костов, за който кому-нистическата олигархия никога няма да му прости: защото нейна мечта беше обвърз-ването на страната ни навеки с Русия и дори с Китай, но съвсем не с Европа. Ако някой се чуди защо цялата ченгесарска преса, всички партии и лидери, като се почне от руски мекерета като Дмитриевич и Сидеров, та се стигне чак до дон Педро Борисович Мафиотский, така единодушно мразят тъкмо Иван Костов, то нека повече не се чуди: този наш държавник така им разбърка картите и сметките, че те никога няма да му простят. По същият начин както

17 великият Стамболов, който спаси независи-мостта на България от руската мечка, някога е бил най-силно мразен не само приживе, ами и след като руските шпиони са го убили, така и Иван Костов е най-мразен сега, за-щото окончателно съсипа всички планове за превръщането на България в Задунайская губерния, откъсна я от орбитата на Русия и я тласна по пътя на просперитета в преде-лите на западния, на евро-американския жизнен, ценностен и културен космос. И това трябва да бъде признато, понеже едно такова тълкуване се основава на неопро-вержими факти – и по тази причина не зави-си от ничия субективна пристрастност.

Казвам това, защото някои ще подскочат като ужилени когато прочетат тия справедливи мои думи и ще се опитат да обезценят смисъла им, като великодушно обявят моя милост за… “костовист”. А аз съм си чисто и просто само един най-безпристрастен летописец и философ на историята – и нищо повече от това. А пък ако някой по тази причина ме нарича "косто-вист", то с това без да иска признава, че историческата необходимост по най-тайнствен начин съвпада с това, което Костов направи за България. И което тепър-ва ще прави: защото той остана комай единствения загрижен за България и серио-зен политик. Шоумени като бат ви Бойко не ги броя, защото те не стават за нищо – освен за наш и за собствен резил...

И скоро ще разберете – ако упорс-твате в дочитането на тази моя лична, на-родна и психологическа история на съвре-менна България – че през всички години на управлението на Иван Костов аз лично бях нещо като “антикостовист”. И то понеже започнах едни дълги и безнадеждни борби срещу някои тогавашни галеници на Костов в пловдивското СДС, които успяха да диск-редитират неговата кауза и историческа мисия, понеже бяха в политиката не за друго, а, както е обичайно по нашите земи, за да поработят единствено за личното си замогване и устройване. И затова такива безскрупулни кариеристи срещнаха моя личностен и философски протест още в първите дни на Костовото управление. Но за това ще пиша после, да караме поред.

И така, СДС за няколко месеца стана партия. Аз все още си бях член на Демократическата партия (а пък членовете на партиите в СДС автоматично ставаха негови членове) и по тази причина не счетох за нужно да проявя някаква активност по време на трансформацията на СДС от коа-лиция в партия. Когато наближиха изборите аз обаче се поинтересувах къде е клубът на СДС в квартала, разбрах къде е и отидох да се запиша, та да го подпомогна с нещо в предизборната кампания. Отидох там, и заварих една крайно любопитна ситуация, за която, понеже съм правдолюбец, съм длъжен да кажа самата истина. Защото така, предполагам, е било из цялата страна,

да не говорим как пък е било в центъра, в София, където, разбира се, е истинският келепир. (Продължава в блога и в самата книга)

ЧУДЕСИИТЕ НА МИНИСТРОМАНИЯТА ЗАПОЧНАХА!

Айде, почна се пак развихрянето, вакханалиите и апотеозите на нашенските министромании, почна се добре познатият фурор от самопредлагания, платени "жур-налистически" номинации, спекулации, пазарлъци, наддавания, циркове, сеирища, стълпотворения от лакомия, от потайни и явни мераци, от точене на лиги заради сладостни предчувствия за предстоящото, за идещото лапане; почна се натискането с лакти, с колене, рамене и пр. за министерс-ки постове; започна се безумната битка за власт, дръж се, народе!

Яка да ти душицата, слабоумни народе, дето си избра тая напаст за управ-ници и властелини!

ДОСЕГ С ЧАРОДЕЙСТВОТО НА БЪЛГАР-СКОТО СЛОВО

20 май 2013, понеделник

Петър Увалиев: Похвално слово за бъл-гарския език

Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка дър-жавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.

Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българс-кото не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно,

неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамай-ващо, но все пак цирково. Вярно е, че хит-рините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да преко-си самоналожените си граници, за да приз-нае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.

А и това подсъзнание, което пос-тоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде прогово-рен, за да стане достояние на все по-разведряното и затова все по-отзивчиво съзнание.

И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхно-вено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.

Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домаш-но и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през

18 страниците, духовни бранници, които нап-редват във строен строй и провалят проко-бата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на памет-та.

А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е веч-ност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.

Това е така, защото отекне ли гла-сът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и под-режда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодне-вът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзна-нието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назо-вава, па било то и вещественото, той призо-вава същественото, което прави човека човек.

И защо един техен невзрачен по-томък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „от-въд", очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.

Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.

И нека ми простят многоуките фи-лолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.

Меракът по това по знание ме ув-лича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското

неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомъл-ком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на ези-ковия мета-човек, който се замисля, е писа-но да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.

И навярно затова като бедния наи-вен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Фило-софски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят зарове-ни дотогава скъпоценни философски озна-чения и определения – какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драго-волно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори.

Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до проз-рението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е.

Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е заре-къл да слуша езика, той понявга чува чуде-са. Например: безобразният, безизразният звук ,,'ЬТ", орисан да остане навеки глухо-ням в романските езици, изригва със страш-на сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градът. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забра-вили. Езикът го помни.

В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорица-тели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласк-ва изпосталелия потребително-осведомите-лен брътвеж на всекидневието ни: С враг врагувам – мяра според мяра. С благ благувам – вяра според вяра.

Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъб-нали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъ-ществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последо-вателността, предписана от какъвто и да било логичен канон: Леле моя, сабя халосия! Море люта одринска

ракия! Избуял в първичната си подсъзна-

телна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъ-държа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.

С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се пов-тори казаното отколе за Симеон: „Той изва-ди на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги".

А да извадиш наяве, значи да ос-ветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллот-рион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защо-то дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е оно-ва, поради което съществува нещо, а не нищо".

Но къде се таи това нещо, без кое-то всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуж-дици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.

И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково место-рождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря: Къде си ти, родино моя? Във този хълм и онзи дол, които днес един, друг утре ще насели ? Не, ти си в мен, родино моя. И радостта е скръб.

Скръб е, защото ние весден усе-щаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и пове-че Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негоду-вание и нашето порицание: Проклет да е онзи, който полива пустинята. Слово на Петър Увалиев, произнесено на тържество в аулата на Софийския уни-

19 верситет „Свети Климент Охридски" на 24.05.1995 г.

ЗАПОВЯДАЙТЕ, ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ, ОБОГАТЕТЕ ЛИЧНОСТТА СИ!

БЛАГОДАРЯ ЗА ВСИЧКО, БОЖИЯ МАЙ-КО, БЛАГОДАРЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА МИЛОСТ-ТА НА ТВОЯ СИН, КОЙТО МИ ПОДАРИ НАСКОРО ОЩЕ ЖИВОТ!

Пресвета Богородице – Божия Майко, благодаря ти, че бдиш над мен и моето семейство! Благодаря ти, че сме живи и здрави! Благодаря ти, че ме закриляш! Амин!

Петър Увалиев за магическата мощ, за прокобата на словото

19 май 2013, неделя

А ето това трябва непременно да се проче-те: Петър Увалиев: Похвално слово за бъл-гарския език

ДРУГАРЯТ КИМ БО БУДА, НАШИЯТ ВЕ-ЛИК ВОЖД И УЧИТЕЛ

20 май 2013, понеделник

ТОЙ... КАСТРИРА НЕ САМО ИЗБОРИТЕ, НО И ДЕМОКРАЦИЯТА НИ!

НЕТЪРПИМОСТТА КЪМ МОЖЕЩИЯ И КАДЪРНИЯ, ЛИПСАТА НА ТОЛЕРАНТ-НОСТ СА НАЙ- ЛОШИТЕ НИ ЧЕРТИ

19 май 2013, неделя

Една фейсбук-приятелка ми е пи-сала преди време, едва сега го откривам и решавам да го публикувам. Става дума за ситуацията в "Кирковската" гимназия, имен-но в Хуманитарната гимназия в Пловдив, чиито несменяем директор е въпросната г-жа Киркова. Ето как вижда нещата дамата, която ми е написала това писмо; според мен казва принципно-важни неща, които са характерни не само за това училище, а и по начало:

Здравейте, надявам се да сте по-добре. Добре е излязъл разговорът ни на страницата Ви, както и един мой коментар

от друг сайт, който сте копирал с автор "анонимен". Не знам дали сте се сетил, че е от мен, публикувах мнението си на доста места, не помня вече къде другаде, освен към коментарите БТВ и БНТ по случая. Още не знам как да направя достояние на повече хора положението в това училище. Обез-сърчава ме това, че хората не четат, не коментират и най-страшното – не действат.

Междувременно се свързах с мои бивши ученици от 12-ти клас, с някои коле-ги, които понастоящем работят в кирковска-та гимназия и с помощник-директор Желяз-ко Събев. Разговорът с последния във ФБ ще запаметя и изпратя най-долу.

Учениците ми защитават Данев, но при всеки от тях долавям едно малко "но"... Сигурни са, че отношенията учител-ученик трябва да се променят, не одобряват Кирко-ва, харесват Данев като личност, но на конкретния въпрос сигурни ли са, че не е сбъркан, както го квалифицират в много от коментарите след статиите, започват леко да се колебаят. Не им се вярва да е сбър-кан, но са смутени все пак от това, че той инициира танците. Ако забавленията в училище са започнали самите ученици, според тези, с които разговарях, Данев не носи отговорност, защото нямало да го послушат, дори ако е искал да ги вразумява.

Това не ми се връзва на мен, как няма да го послушат, след като им е прия-тел?! Лично аз одобрявам харлем-учителя като знаещ отлично езици и можещ да нау-чи на това учениците си, което за мен е най-важно. Малко учители съумяват да го нап-равят. Прецедентите, за които говорят коле-гите напоследък, именно обиди към дирек-тора, надменно отношение към колегите, не ме притесняват, защото последните сигурно са си ги заслужили, познавам обстановката - там нищо различно и кадърно не може да вирее, никакви промени не искат, вероятно защото на фона на всеобщия мързел, затъ-пяване и ограничен мироглед това ги зле-поставя.

От друга страна Христо е разгле-зен, от заможно семейство, самотен (това обяснява факта, че посвещава цялото си време на учениците), леко инфантилен, думата е силна, просто разсъждава неадек-ватно за възрастта си, малко тарикат и много разсеян. На него не му прави впечат-ление да пусне силно музика от компютъра си в учителската стая, да пие в повече енер-гийни напитки, да се напие и бъзика с уче-ници по време на екскурзия, да носи черве-ни обувки или да не си закопчава старател-но ризата. Намирам го за малко комплекси-ран, сякаш затова търси силна подкрепа от ученици. Но е умен и с широка култура, затова му се удава да бъде и приятел на учениците.

В края ще ви пейстна и мъдрите думи на другарката Соня за приятелството с ученици. Така че според мен за случилото

20 се трябваше просто да му направят забе-лежка.

Колегите ми, кой повече, кой по-малко развълнуван от събитията, твърдят, че за срещата между Министъра и педаго-гическия колектив не били задължени да отидат. Явно ръководството е разчитало на среща само с тези, готови самоотвержено да бранят Киркова. Иначе през целия месец непрекъснато ги е събирала, дори в почивни дни, говорили са си нежно, по роднински, сплотени в страховете си, била е много кротка и изплашена, изгладила си отноше-нията дори с малкото учители, които някога са се репчили по някакъв въпрос. Местното РИО дигнало голям шум и ги плашело с предстоящата проверка и те, както са си послушни и страхливи, решили да помогнат с едно изявление, в което името на Киркова не съществува, уж не се сетили, че неприе-майки Христо й вършат услуга. Така е фор-мулирано, че само да са възмутени от Хрис-то и евентуално да отърват предстоящите проверки.

Не може да се каже, че всички там я обичат, но може да се каже, че им е удоб-на - в това училище се получават повече пари отколкото в другите, лично Милен Велчев, министър от НДСВ, подари 60 ком-пютъра, по един за всеки учител. Министъ-рът на образованието НДСВ също бе дошъл да ни моли да не стачкуваме. Нищо че на всеки патронен празник идваха разни млади социалисти да ни поздравяват и награжда-вахме хора отвън, които не беше ясно с какво са заслужили, нищо, че има злоупот-реби и с пари, нищо, че нито един ученик не е изключен, а ако го изключим случайно, след време пак си го прибираме...

Как във всеобщия хаос на чалга-джийската ни държава, държава на крадци и убийци, искат само Христо да е безгрешен, Христос да е Христо?! В Оксфорд или във Финландия, където друга музика освен класическа не звучи по ефирите, нека увол-няват за Харлем шейк, ще имат пълното право. На нашите абитуриентски балове обаче звучи чалга и се играе кючек със сексуални намеци.

За мен тревожното в случая е не-търпимостта към можещия и кадърния, липсата на толерантност – една от най-лошите ни черти.

ИЗТОЧНИКЪТ НА ПОРОЦИТЕ, НА ПОХО-ТИТЕ, НА ГРЕХОВЕТЕ...

Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест – Божи глас в душата на

човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концеп-ция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване...

НЯКОИ РАЗМИСЛИ И ЕМОЦИИ, КАСАЕЩИ ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ЕДИН "ВЪЗСТА-НОВЯВАЩ" СЕ, НА ЕДИН НАМИРАЩ СЕ НА КРЪСТОПЪТ ЧОВЕК

19 май 2013, неделя

Вчера се навърши един месец от операцията ми, от деня, в който тя беше извършена; и от деня, в който за малко се разминах със смъртта. Лекарят, кардиоло-гът, който лекува сърцето ми от 20 години и добре ме познава, ми каза оня ден, че кон-султирал хирурзите за сърцето ми, за това какви упойки да приложат и пр., с оглед сърцето да издържи; като каза тая дума "издържи" аз го попитах ето това: "Как ли изобщо сърцето ми е издържало?", а той ми отвърна философски: "Е, имало е да из-държа още, отредено му е било да издържи, издържало е, няма какво да се чудиш?!", един вид писано му е било да издържи, но си личеше по думите му, че сам се чуди как това мое сърце издържа операцията. В този един месец след операцията аз се чувствам много странно: сякаш Някой много велико-душен ми е подарил незаслужено нещо най-драгоценно, в случая – самият живот. Чувс-твам дълг във времето, отредено ми да поживея още, да направя нещо много сери-озно и добро, та да се отплатя някак за тая незаслужена милост.

После, няколко дни след операци-ята ми, или седмица по-късно, стана така, че се чу новината за нелепата смърт на Чочо Попйорданов, артиста, Бог да го прос-ти! Аз специално се почувствах като чух как е станало всичко крайно чоглаво: ето, и с мен можеше да се случи същото, аз също

си разбих главата, е, малко по-слабо, но горе-долу по същия нелеп начин, един вид "без причина", но, кой знае защо, на мен смъртта се размина, а на него - не. Някак си ми стана много близък този човек, заради близката ни съдба, що се касае поне до кажи-речи все същия инцидент, който пре-живяхме; той, горкият, не го преживя обаче. Голяма трагедия, тъкмо защото е могла да бъде предотвратена, могла е по една чиста случайност да не се случи, а Чочо сега да можеше да се радва на новороденото си дете (съобщиха тия дни, че му се родило било дете, но него вече го няма).

Като влизам сега в същата баня, в която за малко съвсем да си счупя главата, се чудя как е могло да стане така, че да се подхлъзна така страшно, че да падна само на главата си, да, главата ми се удари най-напред в стената и сякаш пое цялата тежест на тялото! Здравата се шибнах по главата, имах чувството, че още малко остава, за да се пръсне или сцепи. Сега много се пазя в банята, то остана още веднъж да се подх-лъзна и да падна пак, а пък на моменти, като гледам хората, които са си опазили главите здрави, не мога да скрия, че изпит-вам известна завист: ето, и тоя си е опазил главата, най-важното, здрава, аз обаче не можах да опазя главата си; едно нещо – "от най-важните" де, макар че в човешкия орга-низъм всеки орган е важен, и заради всеки може да се мре! – здраво имах, главата, и нея успях да си разбия, а огромната част от хората са успели да си запазят главите здрави, ето, сякаш им завиждам за това. Е, ако всичко мине добре, и моята глава ще заздравее, ще бъде пак здрава, ала сега е рязана, шита, ясно си личи белегът, ще чакаме косата да порасте и да го скрие; вече няма да мога да се подстригвам "нула номер", щото белегът ще личи, както и да е, това са подробности, важното е че тоя път ми се размина.

Да, обаче ще трябва да издържа карантината на възстановителния период, в която ми е препоръчано да се пазя от вся-какво емоционално и физическо напреже-ние, препоръчан ми е илюзорният "пълен релакс", "щадящ режим" и пр. Оня ден дой-де на гости мой роднина, пенсионер, "бивш" лекар (то "бивши лекари" май няма, както няма и "бивши философи"!), та си погово-рихме с него, и той, представете си, когато рекох да подместя един тежичък фотьойл, скочи и ме хвана, крещейки "Недей!"; питам го защо, а той каза: "От усилието ще ти се вдигне напрежението във вените и артерии-те, ще се издуят, и някоя току-виж, може да не издържи, или някой капиляр да не из-държи, и то пак в главата може да стане това, и ето ти нов кръвоизлив; дълго време трябва да се пазиш от такива усилия!". А аз за това нещо изобщо не си давах сметка, иначе по темперамент съм деен човек, и в предишните дни съм носил какво ли не; ето,

21 сега вече имам едно наум какво значи "пъ-лен релакс".

А що се отнася до пълната липса на каквото и да е било емоционално напре-жение, ето, знаете, аз понесох доста тежко тия избори, доста се кахърих заради тях, такъв съм си, емоционален, като видя някой наглец, примерно политик като Боко или Дмитрич, или Сидерович как сладко лъже, ми кипва и не мога да спра, да потисна емоцията. Изводът е да не гледам изобщо телевизия, даже новините. Да не ползвам интернет. Да избягам от всички проблеми на този свят. Да подивея и да затъпея. Това се иска. Дали пък да не избягам изцяло в света на книгите и на философията, дали тази случка, която ми се случи, операцията и връщането ми към живота, да не се е слу-чила само заради това: от всичко да се откажа, и да се съсредоточа на най-главното, на книгите, четене и писане, и на заниманията с чиста философия. Ех, бла-жени времена ще бъдат тогава, стига да мога да го направя и постигна, аз си мечтая сам за идването, за настъпването на такива времена, ала ето, дали при мен те изобщо ще могат да настъпят? Ако е този знакът, даден ми от Провидението, трябва да се подчиня. Трябва да оставя всякаквите ак-тивности, които ме бяха така обладали – блог, политика, граждански активности, битки с образователната бюрокрация, с администраторите-душмани и пр. – да се откъсна от всичко това и да се отдам изцяло на най-любимото ми, именно философията, книгите, духовните неща. Дали ще мога да постигна това, дали ще мога да се освободя от властта на сатанинските неща над душа-та ми – ето това е въпросът, който трябва да реша в най-скоро време.

Приятелите ми, които ме познават отдавна, ме съветват в един глас да напра-вя точно това: остави всичко излишно, което ти тежи и те отклонява от най-важното, и се съсредоточи именно на истински важното и значимото, а остави всичко, що ти тежи по пътя, "без тежките окови по-леко се върви"! Така ми говорят те, приятелите. Които ми казват, че може би ще постигна много във философията ако се съсредоточа само върху нея. В тия месеци или годинка-две, които ми остават, да работя интензивно само в сферата на духовното, на филосо-фията – и тогава може нещо и да постигна, нещо по-значимо, истинско. Щото е факт, че аз най-много да съм се откъсвал от "мирско-то" за месец-два, и да съм се отдавал на работа в сферата на философията, т.е. съм писал, общо взето, книгите все "покрай всичко друго", а не с цялостно отдаване. А дали това цялостно отдаване е една непос-тижима химера, илюзия, блян? Как да избя-гам съвсем от света, след като съм част от него? В манастир ли да се скрия?

И в тия дни, в които лекарите ми предписват пълно спокойствие, аз всекид-невно съм тормозен, и то по най-перфиден

начин, от администраторките, които, за да не ме изпуснат от клещите на властта си дори докато съм в болнични, т.е. за да ме държат пак под контрол и да се гаврят с мен, измислиха това: дадоха ме под съд! И аз вместо да почивам ми се налага да ида по адвокати, да мисля, да пиша, да се боря пак, т.е. възстановяването ми отиде по дяволите, тоя тормоз пак няма начин да не се отрази на здравето ми. Всичките ми опити за помиряване, многократни, най-настойчиви, до този момент нямат никакъв ефект; ехидно се мълчи, и се измислят най-нови и нови опити за гаври, за насилие върху психиката ми, за отмъщение; не мога да разбера какво толкова съм им направил, че да постъпват така жестоко с мен?! И даже не съзнават жестокостта и несправед-ливостта си, ето, това, изглежда, е истинс-ката жестокост и отмъстителност. Е, не им се подмазвам, казвам каквото мисля, позво-лявам си да критикувам, явно това е нетър-пимо за такива. Което и показва, че са на светлинни години далеч от изискванията за един модерен, демократичен, толерантен към различията, диалогичен ръководител. Страшна работа е, не зная дали изобщо си представяте до какво водят тия уж "безо-бидни неща". Защото става дума за адми-нистрацията и господстващите сред нея подходи, и то именно в най-фината духовна сфера, тази на образованието и възпитани-ето на младежта. Положението тук е напра-во трагично. Надежда никаква за момента не се види.

Причината е: сгрешен изцяло ад-министративно-команден и тоталитарен мо-дел на ръководство на тази "система", която стои консервирана и непокътната от тотали-тарно време, а пък подходите са изцяло съхранени. Личността тук е нищо, а всичко е тотализиращият "колектив". Той диктува, сиреч, диктува всичко началството, а пък всички от "колектива", поне мнозинството, му се подмазва. Началството е суверен, диктатор, господар, тиранин, всичко. Тия дни явно, ако нямам никакъв отговор от администрацията на своите призиви за помиряване, ще ми се наложи да пиша ново изложение до бъдещия министър на обра-зованието. Аз така тия неща няма да ги оставя. Ще се боря до последен дъх. Явно такава ми е била прокобата. Неслучайно съм такъв. Примирен не мога да бъда. По-добре да умра, отколкото да живея прими-рен – и несвободен! Ще бъда личност до последно, пък дори да умра много по-скоро, отколкото би могло да се живее ако се при-мириш. За какво ми е обаче такъв живот? Той, прочее, заслужава ли да се нарече живот?

Но все пак ми се ще да опитвам да поведа някакъв диалог с администраторите. Ей-така, заради изясняването на казусите, които съм почнал да прояснявам. С изсле-дователска цел най-вече го правя. Имам надежда, че у тях, у администраторите,

може да проговори човешкото. Искам да разбера: там, където се настани илюзията за всемогъщество на властта, може ли да остане нещо човешко, или човешкото вина-ги отива по дяволите? Дали не съм непоп-равим идеалист щом имам такива надежди?

Ще видим. Трябва да се провери това. Каквото трябва ще го направя, пък да става каквото ще...

ТЕКСТОВИЯТ ЗАПИС НА ЕДИН БЕЗС-ЛЕДНО ОТЗВУЧАЛ АПЕЛ КЪМ ПОМИРЯ-ВАНЕ

18 май 2013, събота

Апел към вразумяване и помиряване (Видео)

Ето текстовия запис на казаното в това клипче:

Добър вечер! Часът сега е 23.45.

Намирам се в болницата, в Хирургиите, Пещерско шосе, Пловдив, 12-ия етаж. Вече съм тук пети ден, в четвъртък ми направиха операция, петък, събота, неделя, понедел-ник, пети ден. Завърши вече петия ден, утре, живот и здраве, шестия ден.

22 Така. Искам да направя нещо като

призив, бих казал призив за вразумяване, тъй като попадането ми в болница тоя път съвпадна със, знаете, с навечерието на един най-трагичен, хем трагичен, хем не, празник на възраждането, възкресението и т.н. Да, възраждането на живота, възкресе-нието и пр. Все още, разбира се, има доста време до светлия, трагичен също така хрис-тиянски празник Възкресение Христово. Та искам в тази връзка да кажа няколко думи.

Стана така че попадането ми в болница също така съвпадна с достигането до мен на известието, значи бях известен, че помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и лидер на синдиката, в който членувам, ме е дала под съд за няколко пасажа, за няколко мои мисли, в които съм изказал някакви критич-ни мнения за нейното поведение, за нейни-те преценки за нещата и т.н.; тя се била почувствала дълбоко обидена, бил съм я обидил. Аз сега няма да търся точните цитати, аз ще ги публикувам в блога, от които най-много са я обидили, днес дадох в блога си линк към есето, което най-много я е възмутило; то е посветено в някакъв сми-съл на нея, по-скоро на държането й на едно синдикално събрание, на което моя милост беше обругана по недопустим начин, а пък събранието беше превърнато в нещо като „трибунал” или „народен съд” над „злостния народен враг Ангел Грънчаров”, да, и такива неща се случват в нашето болно време. Това е есе от една моя нова книга за образованието, която се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, а пък подзаглавието на тази книга е „Есета за освобождаващото образование”. Та аз до скоро не знаех че съм даден под съд, за първи път в живота ми се случва такова нещо, за мисли в моя книга да бъда даден под съд. Разбира се, може човек да се оби-ди, книгата ми не е издадена в някакъв грамаден тираж, и ето сега, след като съм вече даден заради нея под съд, се получава една значително по-голяма гласност, явно обидената или засегнатата персона смята, че това няма да й навреди, напротив, пред-полагам, ще й вдигне по-високо нивото, тя иска чрез съда да си даде един свой реванш на попрището на умствената активност, на умственото превъзходство и т.н. Само наис-тина е малко интересно и странно все пак възпитатели на младежта, каквито сме ние, тя е инженер, преподава специални пред-мети, аз съм философ, значи ние да доказ-ваме един другиму или кой до каква степен е напреднал, казахме, на попрището на интелектуалното развитие.

Между другото, да кажа в скобки, аз в момента изглеждам много странно, тъй като заради операцията, която ми беше направена, сега на петия ден след операци-ята се появиха едни отоци около очите и аз вече в момента, виждате, имам известна китайска специфика на изражението, лицето

ми има изражението на древен китайски философ, на Конфуций, примерно; аз не се срамувам от това; това само в скоби казано.

Операцията ми, аз не съм писал още за нея, по една единствена причина, не че се срамувам нещо, срамно заболяване не знам да има, но сега ще кажа с няколко думи, така или иначе, вече като ме виждате в един такъв вид, ще призная, да, беше ми направена черепно-мозъчна операция. Преди около месец, може би вече станаха пет седмици, доста време мина, една сут-рин, бързайки за работа, се подхлъзнах в банята, паднах и понеже в момента на падането си помислих да не стане така, че да си счупя нещо, крайник, крак и пр., инс-тинктивно някак си, стана така, че целият удар, цялата тежест падна ето тук, отзад, на главата ми, ударих се здравата с главата о стената на банята. Изгубих за известно време съзнание тогава, стоях в неподвиж-ност, не изцяло съзнание да съм изгубил, но най-вероятно е станало сътресение на мозъка. Спомням си, имам едно усещане, че чаках да видя дали ще… то силно ме забо-ля, изкънтя ми главата, изчаквах да видя дали ще се съвзема, в края на краищата се съвзех. Може би пет минути стоях на пода, по едно време се разшавах, станах, облякох се, бях се току-що изкъпал и отидох на работа. Разбира се, чувствах се недобре на работата, имах някакво кънтене в ушите, виках си на акъла, че ще изчакам да мине ден, два, да видим ако нещо се появят някакви опасни там симптоми и проявления, и тогава ще се наложи да отида в болница. Минаха два, три, четири дни, нищо, аз си викам: „Слава Богу, малкият дявол!”, дето се казва, да, обаче се оказа „да, ама не”. Минаха може би две, три седмици, през цялото това време ето така като си разкла-тех главата (както хората по света, с изклю-чение на българите, клатят глава в знак на съгласие) имах чувството, че сякаш мозъкът ми се движи, мърда, някакво много смътно чувство, някак си много крехко беше стана-ло. Вътре в мозъка ми се е бил образувал в това време хематом, аз така си го предста-вям, това е нещо като съсирек от кръвоиз-лива, започнал по време на мозъчното сътресение при падането; сериозна работа, и тоя хематом е нараствал и е притискал жизнено-важни мозъчни центрове. Аз в един момент започнах да чувствам някак си мно-го странно своето тяло, усещах някакви неприятни болки в ставите, ето тук, в седа-лищните части, сякаш седях върху някакви шипове, като иглички ме бодяха, значи силни ставни болки, от които едва ходех на работа и се чувствах ужасно. В един момент тия усещания се засилваха, стоях на рабо-тата и постоянно усещах някакъв диском-форт. В един момент, като наближи вакан-цията, аз вече реших, един вторник беше, отидох при джипито, моят личен лекар и му казах как се чувствам; той ми каза, че няма проблеми, някаква млечна киселина се била

появила в ставите, нещо вирусно било и т.н. Даде ми хапчета, пих ги една седмица, никакъв ефект, никаква промяна към добро; напротив, сякаш се усилиха още повече болките. Отидох в края на тази седмица, обясних му, че няма промяна, биха ми ня-какви инжекции, вероятно витамини или против „вируса”, не знам, никакъв смисъл, никаква полза. В понеделника отидох при джипито, казах му това, той вика ще те пратя на невролог; отидох при невролога, там тя ме прегледа, направи си там своите анализи и ми каза ето, давам ти тези хапче-та, почвай да ги пиеш, болките ще почнат да изчезват.

Знаете ли, оказа се, че не болките ми не само че не изчезнаха, но още повече се усложниха тия усещания, появиха се също страшни болки в главата и аз тогава реших, понеже един, два, три дни минават няма промяна към по-добро, нали човек като пие хапчета се надява нещо да повли-яят, да се почувства по-добре, да усети промяна към положителното; не, няма. Спомням си тази кошмарна седмица, нев-роложката ми каза до петък ще пиеш хапче-тата, ще дойдеш в петък непременно да те видя; да, обаче нещата ставаха сложни, тежки и накъде към сряда вече нетърпими; в един момент аз започнах да соя само на леглото, абсолютно нетрудоспособен, не мога даже да прочета нещо в блога си, и стоях в ужасен дискомфорт. Понеже съм много стриктен, обичам да изпълнявам разпорежданията на лекарите, имам им доверие, изчаках някак петъка, отидох при нея и… представяте ли си какво било ста-нало, а то още повече усложни ситуацията?! Аптекарката наименованието на едно от лекарствата, които ми бяха предписани, го разчела невярно, и ми дала лекарство с близко наименование, което всъщност било изцяло излишно и заради него съм пил същото химическо вещество в друга доза, понеже то повтаряло вече предписано ле-карство! И невроложката изтълкува това нещо като причинител на моето страшно главоболие; нареди ми да спра тези лекарс-тва изцяло два дена, събота и неделя и в понеделник ми каза да дойда пак. Като ги спрях и се надявах – тя ми каза, че ще от-мине това главоболие – ала болките в гла-вата не отминаха, нищо не отмина, и в понеделника вече се чувствах ужасно, аз вече наистина не можех да стана, и знаете ли кое беше най-интересното? И на невро-лога, и на джипито аз казах, че съм имал такъв инцидент, че съм паднал в банята и че съм си ударил силно главата; и двамата ме изслушаха, ала ми казаха: „Не, не се безпокой, тия неща не могат да се причинят от удар в областта на главата, не могат да се причинят от удар в главата такива усе-щания, няма връзка между тези неща!”, и аз като отново повтарях, че все пак може би има някаква връзка, те ме гледаха с извест-на доза съжаление и си казваха, личеше по

23 изражението им, че този човек много се е уплашил, много се е паникьосал, внушил си е, но няма страшно и т.н.

В понеделник или вторник, значи, отидох, обясних, че нямам промяна, че се чувствам ужасно, тогава невроложката ми предписа други хапчета. Почнах да ги пия, надеждата беше да се оправя най-сетне от тях, абсолютно никакво оправяне нямаше, и тогава вече, между другото, в последните два дни преди операцията аз нямам спомен какво точно се е случвало. Синът ми ме водеше при разни специалисти, лекари и т.н., най-накрая ме заведоха на скенер (най-после някой се сети за това!), на скенера установиха, че има такъв хематом в главата ми, и веднага са предложили (аз вече ня-мам спомен, когато са ме питали искаш ли, разрешаваш ли, съгласен ли си да ти нап-равим операция аз вероятно нещо съм отговорил тогава, но нямам никакъв спомен за това). Синът ми също дава съгласието си, и в четвъртък, 18 април, ми направиха операцията, отстранили са го този хематом, предполагам. Интересното беше – благода-ря на Бога, благодаря на Бога, че мина всичко благополучно! – след операцията аз се чувствах като нов човек, разбирате ли, всички оплаквания, болки, бяха изчезнали, Значи това образование, този съсирек, какво е бил, там, до мозъка, аз не знам, не съм справил още справки какво точно ми е станало, явно някакво образование е било отстранено, не от самия мозък, а знам ли какво? Казвайки тия неща мога да се изложа на риска да бъда подиграван, „ето, на него му отрязаха част от мозъка”, да, отваряха ми черепа и са отстранили някакъв хема-том, както и да е!

Съжалявам, че ми се наложи да разкажа всичко това, пак ако мълчи човек, знаете ли защо аз мълчах до този момент? Мълчах най-вече защото не искам моята майка, която е възрастна, да разбере това нещо по някакъв начин; ето, ако сложа сега това клипче в блога, още не съм решил дали да го сложа, ако записът се е получил, може и да го сложа, тя, майка ми, все някога ще разбере, но искам да не й дойде внезап-но, много е неприятно това, да й дойде като „гръм от ясно небе”, затова не съм давал много информация за случилото се. С нея, разбира се, говорих още веднага след опе-рацията, обясних й че съм в болница, но по други причини, аз имам проблеми със сър-цето, така й казах. Един вид, дето учим за истината, учениците ми винаги казваха, като сме обсъждали този въпрос, за истина и лъжата, аз преподавам философски пред-мети, и те са ми казвали „Има благородна лъжа!”, аз винаги съм казвал, че някак си не ми звучи добре, че има „благородна лъжа”. Те обикновено казват, че има, аз казвах, че няма, та да възникне спор, моята работа като преподавател по философия е никога да не се съгласявам с учениците за да ги провокирам да защитят позицията си. Както

и да е, ето, оказа се, че на мен сега ми се наложи да прибягна до т.н. „благородна лъжа”, т.е. по-малко безпокойство на майка ми да причиня, излъгах, да, все още не съм й казал какво точно ми се е случило. Искам да й го кажа когато, дай Боже, тия дни, казаха ми, че още няколко дни ще ме дър-жат, зависи как ще върви възстановителния процес, и ще ме изпишат от болница, тогава ще мога да отида при майка си и да си поговорим с нея; другояче е когато на живо стане това, съвсем иначе е да й го изтърся по телефона, да се ужаси, да си изкара акъла и т.н., нали знаете докъде води наше-то фантазиране.

Аз, всъщност, изобщо не исках да говоря за тия неща, но след като ме видяхте на клипчето така, наложи се да дам едно такова разяснение, относно заболяването и премеждията си. А сега всъщност минавам към това, заради което започнах да правя това клипче. А именно искам да отправя нещо като възвание към моята колежка, преподавателка по компютърни науки Ка-мелия Стоянова, която ме е дала тия дни под съд:

Госпожо Стоянова, наближават светли християнски празници, които не са толкова… те са преизпълнени с огромен смисъл, в това число не само светъл, защо-то ние, хората, човеците, сме разпънали на кръста Христос, Богочовекът, Спасителят. И сега да казваме това е много светъл праз-ник, разбира се, Възкресението, е тържест-во на живота над смъртта, и Богочовекът, който не може всъщност да умре, той е вечно съществуващ в едната си ипостаса, Христос, се е пожертвал за нашите грехове, за човешките грехове. Ние не сме съвърше-ни, г-жо Стоянова, Вие сте християнка, много сме говорили, ние имаме много спо-рове с Вас, имаме разминавания във виж-данията, но аз не съм очаквал, че ще стиг-нем до съда. Между другото аз съм завел дело също така, срещу ръководството на училището, тъй като бях наказан дисципли-нарно със заповед „предупреждение за уволнение”, след това пък ме наказаха с още едно дисциплинарно наказание, което, странно е, то би трябвало да има някаква градация, но мен ме наказаха след това с по-малката степен, именно само с предуп-реждение, или, как се казва, да, със „забе-лежка”, не знам как точно се казва. Та в момента аз имам пълната колекция от нака-зания, явно това ръководство иска нещо да ми покаже, аз имам доста различия с тях, имам спорове, много съм спорил, писал съм доклади и т.н., а всичко започна преди око-ло година и половина когато аз предложих патрон на гимназията, в която работя, да бъде Стив Джобс. До този момент имахме прекрасни отношения с това ръководство, може би защото не бях съгласувал с тях тази инициатива, написах за идеята си в блога си, заинтересуваха се тогава медии-те, почнаха нещата да ескалират, почнаха

да се появяват репортери, изостриха се отношенията ни с директорката (щото тя зае друга позиция, а именно, че нямаме нужда от патрон!), и т.н., глупости, и в крайна смет-ка след това бях наказван по какви ли не параграфи, линии, ученици може би почнаха да получават внушения да пишат жалби срещу мен и т.н., знаете какъв е инструмен-тариума на администраторите и т.н., абе недостойна история. Писал съм за всички тия неща в блога си, аз не се страхувам от гласността, ето, аз не се страхувам толкова и от съдебния процес, но искам сега да направя една стъпка към помирение.

Г-жо Стоянова, г-жо Анастасова (Стоянова е пом.-директорка и синдикална лидерка, а Анастасова е директорката на училището), смятам, че самият Бог ви дава сега шанса, ето в този момент, в навечерие-то на Възкресение Христово, да преосмис-лите позицията си и, ако желаете, бихте могли да дойдете тук в болницата при мен, да поговорим, защото смятам, че зрели, разумни хора, и особено пък възпитатели на младежта, каквито сме ние, е крайно глупа-во (не се страхувам да употребя тази дума!) да се съдят и да чакат районният съд да урежда отношенията ни, да оценява кой е прав и кой е крив в тази ситуация. Ние мо-жем, сядайки за няколко минути, да обсъ-дим всичко и да стигнем до консенсус, до решение, защото съдебен процес в тази наша ситуация съдържа в себе си доста унизителен, комичен, абсурден момент. Значи Бог ви дава шанса да преосмислите позицията си, да си оттеглите иска, за обида и както сте си го формулирали, аз, налага се сега, като стана дума за това, за да има пълна информираност, да публикувам в блога и тази Ваша искова молба. Не си спомням публикувал ли съм моята искова молба, моето дело е заведено значително по-рано, но много пъти ми го връщаха, понеже аз без адвокат действам, ще се защищавам сам, нямам възможност да си поръчвам адвокат, нито пък синдиката, в който членувам, именно „Подкрепа”, ми е осигурил адвокат; никаква подкрепа нямам от синдикат „Подкрепа”; при това, виждате, синдикалната лидерка ме съди, представяте ли си?!

Както и да е, това е положението; длъжен бях да кажа всичко това. Моето предложение е: нека да си подадем ръка, да се възползваме от тази ситуация за добро. Бог ни дава понякога едни чудесни, мъдри знаци; ако ги разчетем, ние можем да стиг-нем до доброто, да тръгнем по един по-добър път, ако не ги разчетем, ще продъл-жаваме да затъваме, да се съдим, да си вредим един-друг и пр. Но аз смятам, че… между другото да сложа в едни скоби, това да се съдят помежду си хора съвсем не е, от друга страна погледнато, толкова лошо; това е съвсем естествена, нормална проце-дура в обществото. Стига се до съд когато двете страни не могат да се споразумеят за

24 нещо, имат някакви различни интереси и т.н. Ние, безспорно – аз преподавам фило-софия на правото – сме различни, по разли-чен начин виждаме нещата, това е съвсем естествено; това, че мислим различно, това че, примерно, ето аз като Ваш „подчинен”, аз съм служител в учреждението, което Вие управлявате, но, от друга страна, аз съм автономно същество, аз съм индивид, лице пред закона и т.н. Затова имам пълното суверенно право да мисля по различен начин, да оспорвам някакви решения, да влизам в диалог, в критика, в опити за сът-рудничество, и по този начин моето критич-но отношение не е нещо като аномалия, не е нещо непременно вредно и деструктивно, напротив, то много пъти помага, защо ако аз, примерно, бъда такъв, че да ръкопляс-кам на всичко казано от ръководството, да казвам „Браво, колко сте прави, колко сте мъдри, точно така е, наистина е така, така трябва да бъде всичко!”, тогава нещата не са хубави, не са зрели, не толкова зрели, но, как да го кажа, не са истински, не са хубави, не са зрели, да, и така може да се каже и т.н.

Ами това е в основни линии. Значи имаме шанс в навечерието на празника да се помирим; вие сами решавайте, аз няма да се меся повече. Ето, аз направих възва-ние към вас, с това възвание, ако искате, съобразете се с него, заповядайте, аз след няколко дни, да се надяваме, ще бъда изпи-сан от болницата, ще се възстановявам, пак ще бъда в болнични, и тогава можем да се срещнем. Както искате, но делото е след два дни, на 25 април, сега днес поръчах на сина ми да занесе в районния съд моя мол-ба, в която обяснявам, че тъй като съм в болница, не мога да присъствам на откри-ването на делото, да организирам защитата си и т.н. и на това основание моля районния съдия да отложи откриването на това дело. Има два дни и от отсрещната страна, ищца-та, може да се яви в районния съд и ако иска, би могла, както иска, да преосмисли позицията си, да оттегли молбата си, аз бих могъл също да я оттегля, ако не пък няма, казах, нищо лошо в това хората да защища-ват разбиранията си и пред съда; съдът да реши спора им. Разбира се, има моменти, понеже ние не сме юристи, можем да стиг-нем дотам да се излагаме пред съда, да губим времето в някакъв смисъл на съда, след като можем сами да решим всички тези въпроси. Та моят апел към помиряване го направих, не мога да правя всичко това в писмен вид, не съм добре, виждате, с очите, ето, изморих се дори и така. Благодаря за вниманието, а пък уважаемата публика в блога, надявам се, като изслуша това клип-че, ако има търпението, може да се инфор-мира за цялостната ситуация.

Между другото, с това и ще завър-ша малко иронично. Знаете, има и друг философи, който е бил съден, съден е обаче от част от учениците си, не от колеги-

те си, не от други философи или пък от началниците си (тогава философите нямали началници, техен началник, знайно е, е била само истината!). Сократ си има учени-ци, той е учител на Платон, който пък от своя страна е учител на Аристотел. Та ето сега аз също ще бъда философ, който бива съден за това, че има „неправилни мисли”. Аз, между другото, съм един, не бих казал, екстравагантен човек, а съм човек, който обича да приема предизвикателствата, виждате дори и в това състояние, дори и, намирайки се в хирургията, в мозъчната неврохирургия, разказвам всичкото това и оправям това свое предизвикателство; правя го защото истината не ми е безраз-лична, готов съм да си защитя позицията, нека никой да не си мисли, че моите пози-ции са голословни, аз много съм мислил, не ме е страх, не се чувствам уплашен, не ми е познато такова нещо като малодушие, даже понякога минавам в другата крайност, изг-лежда външно, че съм много горд, дразня дадени хора, но пък смятам, че да бъдеш човек, човек в истинския смисъл, това озна-чава да имаш и едно такова съзнание, че си способен да съдействаш, да способстваш да бъде постигната истината по всякакви въпроси. И мнението на всеки човек е цен-но, но пътят към постигане на истина е диалогът, консенсусът и т.н. Ние, разбира се няма никога да почнем да мислим еднак-во, но можем много да сближим позицията си и да си сътрудничим в това дело, в това жизнено дело, едно от най-важните, а имен-но, да постигаме истината. За това дело дал живота си Сократ, ето, сега и аз имам шанса да покажа, че истината и за съвременните хора все нещо значи.

Благодаря за вниманието, всичко добро, до нови срещи!

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ МОЯ БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, КОЙТО СКОРО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ КАТО САМОСТОЯТЕЛНА КНИЖ-КА

18 май 2013, събота

Преди около месец, в болнична обстановка, три дни след операцията ми, отправих следния Апел към вразумяване и помиряване към ищцата, която заведе дело за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга, книга за образованието. Сега подготвям сборник от есета, наречен (условно) БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който

подреждам всичко, което написах по време на пребиваването ми в болницата. Решавам да включа към нея и коментари, които са писани под есетата в блога от това време; ето коментарите към публикацията, за която става дума, за която има линк по-горе: Анонимен каза: Хематоми не са образува-ния, а кръвоизливи, които в зависимост от мястото и размера може да са повече или по-малко безопасни и да се разнесат от само себе си, но може да са и много опасни и понякога, какво виждаме, да налагат дори оперативно лечение. Те обаче не са вътре в мозъка, а между мозъка и черепната кутия, затова самия мозък не се подлага на интер-венция.

Хематоми в резултат на удари по главата съвсем не са рядкост, затова много се учудвам, че лекарите отначало не са направили тази връзка. За това даже не е необходимо специално медицинско образо-вание. Не забравяйте обаче, че и при лека-рите, както във всички професии, включи-телно и при философите, има по-способни и по-малко способни.

Сега трябва да се наблюдава още няколко дни състоянието Ви, за да няма рецидив и всичко ще бъде наред, все едно никога нищо не е било. Все пак да благода-рим на съвременната медицина, в минали епохи такива неща можеха да свършат по-зле.

Оздравявайте! Колкото до обърканото лекарство:

лекарите са прочути с нечетливия си по-черк, който често може да бъде разшифро-ван само от фармацевти, но виждаме, че понякога и аптекарите грешат.

Иначе от философска гледна точка сте били в интересна „гранична ситуация”, както би се изразил Карл Ясперс.

Колкото ди болестта и болката, от-къс от интервю с френската пианистка Helene Grimaud (род. 1969):

Гримо беше отказала концертите си и беше изчезнала за половин година от обществеността.

- Г-жа Гримо, каква беше причина-та за Вашето изчезване?

- Беше ми установен коремен ту-мор. Постоянно ми беше лошо, имах непо-носими болки и нищо не можех да направя против тях.

- Заболяването дали ви изхвърли извън релси?

- Намирах се в странен поток, в свят от болки, в който нищо вече нямаше смисъл.

- Любовта не помага ли? - Разбира се, радвах се, че моят

приятел е до мен. Но ако трябва да съм честна, това всъщност не помага, когато вече не си в състояние да допуснеш тази любов, защото се занимаваш само с тялото си. Винаги съм си мислела, че духът ми е

25 по-силен от тялото. Но когато си рухнал физически, това за съжаление не е вярно. Едва в укрепващото тяло и духът може да е отново силен.

- А музиката? - Има моменти в живота, когато не

можеш вече да допуснеш нищо – включи-телно музиката. Не може да я глътнеш като хапче.

- Мислехте ли за смъртта? - Да. Не исках да умра. Това също

беше дълбоко изживяване. Най-голямото ми желание е да умра на пианото, не в болни-цата. В един момент, насред отворена, разгръщата се музикална фраза.

- Грижите ли се специално за ръ-цете си?

- Не, но може би ги използвам по-съзнателно от други. Анонимен каза: За пръв път присъединя-вайки се с удоволствие, с удовлетворение и със задоволство към коментар от т.н. от мен Хлопаща дъска, наистина към медицинско-хуманния му аспект, защото правният в него учудващо и много странно - липсва, бих желал и бих се присъединил и в призива от Ангел Грънчаров към същото упорито не желаещо да излезе на светло с името си тук, а също и затова силно Хлопащо за мен същество -:) и към съотборника му Тотю за диспут на тема: Съществува ли Бог, има ли Той почва у всеки от нас и при какви усло-вия?

Що се отнася по съществото на предложението ти г-н Грънчаров, към г-жа Анастасова и г-жа Стоянова да се вразумят и дойдат вкупом двете при теб на посеще-ние в болницата, да ти пожелаят оздравя-ване – ти луд ли си бе, чоджум, да го очак-ваш сериозно това да се случи? Че пък и да си простите взаимно греховете и прегреше-нията! Личностен и правен абсурд! По който неслучайно дори г-н Цитат не е взел отно-шение -:). Щото е много непредвидим... все пак са женски същества (я да си оставя и аз една вратичка, а, за всеки случай, да не попадна "впросак" -:). Тъй де. Може и да се вразумят. Ако са личности, а не патки и гъски, па макар и с по две висши специали-зации...-:).

Да спра смеешком, че иначе мога и вулканично... Радвам се за теб Лъчо, че си попаднал на хирурзи, че си жив и, че се подобряваш и, че оздравявяваш. Смени си джи-пи-то, човече, а когато ходиш при нев-ролог се увери, от достоверни отзиви за него - бива ли го в професията, или без да му (й, в жалкия случай!) мигне окото ще ти дава хапчета, вместо на мига да те изпрати на скенер. 23.04.2013г. Владимир Петков-Трашов 23.04.13, 17:47 Анонимен каза: Ангеле, пожелавам ти да оздравееш, Господ да ти дава здраве и

живот в истина! Говори директно с жената, която иска да те съди, помоли я от сърце да ти прости написаното и зареже идеята да влачене по съдилища, пък каквото тя реши. Знаеш какво пише в Библията за съдилища-та: че трябва силно да търсиш помирение с тъжителя.

Господ наистина дава знаци, имаш втори шанс днес да започнеш всичко отна-чало: остави типичната си критика към отделни личности и партии и прочие, и насочи философския си ум изцяло към метафизични проблеми и идеи. Започни наново: не мисли за Бойко, Костов, Гоце, този и онзи, а се обърни към себе си и към света на идеите...

Господ ти дава втори шанс, човеко! Виж го! Използвай го докато споменът и чувството са горещи!

Това ти го пиша като лично съоб-щение, тъй като нямам имейла ти. Не искам да публикуваш този пост.

Сърдечен християнски поздрав: Доброжелател

ЗАЩО НЕ УМЕЕМ ДА РАЗГОВАРЯМЕ – И ЗАЩО СЪВСЕМ НЕ СЕ РАЗБИРАМЕ?

18 май 2013, събота

Позволих си да напиша във Фейс-бук следната мисъл, иска ми се да видя какви реакции ще срещна по неин повод; ето я и тук, в блога, та да стигне и до чита-телите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Най-голям наш проблем според мен, проблем на нас, на българите, е този: не се вслушваме в това, което другата стра-на - или другият човек - мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който той иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаря-ме. Поради което и не можем да се сработ-

ваме като общност, заради което пък пропиляваме силите си.

Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне.

А не умеем да разговаряме най-вече затова, защото не умеем да слушаме когато другият ни говори; даже съвсем не чувстваме потребност да слушаме когато другият ни говори и иска нещо да ни каже; особено много пък не го слушаме ако усе-тим, че говори нещо, което се разминава с нашето мнение, тогава съвсем не чувстваме потребност да го слушаме...

Значи всичко ще почне да се опра-вя когато започнем да привикваме да се вслушваме в мислите на другия човек; тук е разковничето на всичко, оттук тръгва пътя към разбирателството...

ЕДИН КОНЦЕРТ НА МОЯ ЛЮБИМЕЦ ОТ МЛАДЕЖКИТЕ МИ ГОДИНИ: ЕДИН КОН-ЦЕРТ НА ВОЛОДЯ ВЫСОЦКИЙ

На моменти като слушам тия пес-ни, признавам си чистосърдечно, очите ми се пълнят със сълзи и си говоря тихичко:

Ех, Володя, приятелю, виждаш ли докъде я докарахме ние, руснаците и бъл-гарите, оказахме се неспособни да живеем в условията на свобода, оказа се, че в мно-зинството си сме едно тъпо мучащо "човеш-ко" стадо, което се поддава на какви ли не лъжи и манипулации, а за достоен човешки живот и за свободата - негов източник - се оказахме недостойни...

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ОБЩЕСТВЕНА ДИСКУСИЯ ПО ВАЖЕН ПРОБЛЕМ, СВЪР-ЗАН С ТОВА ДОКОЛКО СМЕ ЧОВЕЦИ

18 май 2013, събота

Преди два дена написах поместе-

ното по-долу писмо – до ищцата, която ме съди за "неправилни мисли", написани в моя философска книга, а именно книгата

26 НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с под-заглавие "Есета за освобождаващото образование"), а също и до нейния адвокат; тия дни се опитах да преговарям с тях за "извънсъдебно споразумение", но както ще видите, преговорите ни съвсем не вървят. В знак на добра воля не публикувах това писмо тогава, а реших да изчакам два дена, изрично указах, че ако реагират, това озна-чава за мен знак, че желаят да водят прего-ворите за споразумение, ако замълчат, това означава, че не желаят, т.е. искат да ми наложат своята гледна точка без да се съобразят с моята. Минаха два дни, отго-вор, разбира се, нямам, което ми дава пра-вото да публикувам това писмо (заедно с предназначената за блога "прелюдия" към него); държа да дам пълна гласност на този съдебен процес, за първи път в живота съм подсъдим, и то, както вече казах, за "непра-вилни", за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга (публикувана в съ-щия този блог); такъв един съдебен процес е многозначителен знак на времето, в което живеем, което и оправдава това, че му давам такава гласност; та ето какво именно написах преди два дни и надлежно изпратих на уважаемата ищца и на нейния адвокат:

Вчера, след като, крайно разстроен и немигнал цяла нощ ("спах" в ужасна про-съница!) написах и публикувах ето този текст В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга, тръгнах малко преди обед да търся и да се консултирам с адво-кат, когото да наемам за свой защитник; за зла участ в автобуса се ударих в една тръ-ба, от тия, дето са сложени горе за да се държат пътниците, ударих се по главата, таман на мястото, където ми беше правена операцията; аз не знам каква е тази проко-ба, но ето, и това се случи; заболя ме доста, още ме боли, дано е само външно, дано няма сътресение; та в един момент ми се отщя да ида да търся адвокат; ще се защи-щавам сам, лошото е, че не съм здрав, а ето с какви тревоги и безпокойства ми се налага да се занимавам на четвъртата седмица след операцията! Нямам минута спокойствие заради тия дела, даже и когато съм в болнични, терорът върху мен, съси-пал здравето ми, продължава. Какво искат още – да ме убият ли?! Какъв кошмар?! Но няма как, ако не реагирам, ще се пръсна от

напрежение; и ето, тази сутрин решавам да пиша писмо до адвоката и до ищцата; ето го:

Драга г-жо Стоянова, драги г-н

Пантов, Запознах се с текста на предложе-

ното от вас "споразумение". Впечатлението ми е, че изглежда не сте си дали отчет за смисъла на думата "споразумение", защото в предложените от вас клаузи са отразени единствено интересите на едната страна – и по най-груб начин са игнорирани интересите на другата страна, на моята страна. В този смисъл това, което сте ми предложили, прилича на диктат, на шантаж, на хегемония и на насилствено налагане на едната глед-на точка – и тоталното пренебрегване на другата. Държа да ви уведомя, че аз също съм личност със съответните права – и никъде не съм осъден по надлежния ред от управомощен за това съд. Ако едно спора-зумение трябва наистина да е споразуме-ние, в него трябва да има момент на комп-ромис, с оглед да се отчетат интересите и човешкото достойнство и на другата страна, щото, абстрактно погледнато, личностите на този свят би следвало да са равнопоставе-ни. Пак искам да ви изтъкна, че аз не съм осъден, нито пък признат за виновен и пр., та с мен да се процедира по този начин. Призовавам ви най-добронамерено: нека да бъдем по-толерантни един към друг, с тази враждебност доникъде не може да се стиг-не. Ето как аз виждам нещата.

До този момент не съм се изказвал за "обидата", за същината на обвинението спрямо мен, ето, сега искам да кажа нещо в принципен план. Аз не съм тръгнал да "обиждам" г-жа Стоянова ей-така, за нищо, от нямане какво да правя вероятно, аз съм реагирал спрямо нея също така не като към частно емпирическо лице, а в качеството й на обществена фигура – тя е лидер на син-дикална организация, на която моя милост е член. В този общ контекст, който непремен-но трябва да се схване (и от който случило-то се, историята не може в никакъв случай да се откъсне!), трябва да се мисли цялата работа, иначе рискуваме всичко да бъде изкривено, изопачено, рискуваме да погу-бим точния смисъл. Ето, помислете малко, опитайте се да видите нещата в този същ-ностен контекст, пораждащ смисъла.

Г-жа Стоянова като лидер на син-дикална организация (и, неизбежно, също и като помощник-директор на училището, в което работя) организира събрание, което протече едва ли не като "трибунал", като заседание на т.н. "народен съд", или поне като "другарски съд" от времето на кому-низма: поне два часа спрямо мен се четоха какви ли не дискредитиращи и унизяващи ме неща, "жалби" от ученици и родители, "доказваше" се по категоричен безапелаци-онен начин някаква моя хипотетична "вина", в смисъл че не съм си бил гледал работата,

че не съм бил „правилен” или „прием-лив”, че съм си бил заслужил наказанието от директорката, призовавани бяха "свиде-тели", които „потвърдиха” и „илюстрираха” моята "порочност", те дори се опитаха да посочат свидетелства и "факти" за това колко съм лош, некадърен и какъв ли не още; ето в този тон протече това епично заседание, което аз се опитах да увековеча в есето си, а моя милост там, на самото събрание-трибунал, се опита да посочи абсурдността на един такъв "другарско-народен съд", след като все пак синдикатът съществува за да помага и да защищава интересите на членовете си, а не да ги дискредитира, да ги унизява, да ги обижда и пр. Както и да е, станалото – станало. Г-жа Стоянова още тогава знаеше, че аз съм човек с болно сърце, че не бива да бъда подлаган на такъв тормоз, на такива гаври, на подобни издевателства. Крайно възмутен от случващото се, моя милост напусна онова заседание, понеже наистина го възп-риех и схванах като абсурдно и недопусти-мо.

На другия ден, под влияние на преживяната емоция, моя милост се захва-на да пише есе, в което да представи слу-чилото се и неговата недопустимост и аб-сурдност (абсурдност значи "безсмислие", непостижимост от разума). Есето, което написах, и в което г-жа Стоянова е открила въпросните "обидни мисли", изтъквам още веднъж, не е персонално насочено срещу нея, то не разглежда нейната конкретна емпирическа личност, а тълкува нейни прояви като синдикален лидер, сиреч, като обществена фигура, то в някакъв смисъл е незлоблива и шеговита критика на нейното поведение именно като обществена фигура, като синдикалист и едновременно като помощник на работодателя. При това още в самото начало на есето казвам, че това есе ще бъде написано в един сократов маниер, т.е. в него ще заложа на иронията; аз сега няма да се разпростирам каква е същината на сократовата ирония и какъв е нейния дълбок смисъл, защото това би ме отвело далеч. Но искам да посоча, че буквалис-тичното възприемане на някакви откъсна-ти от общия контекст фрази съвсем не може да установи техния автентичен смисъл; за жалост, г-жа Стоянова точно по този начин е възприела тия фрази, което я е подвело, първо ги е отнесла единствено към своята емпирическа персона, на второ място се е почувствала обидена, понеже си е помисли-ла, че аз, един вид, съм бил поставил под съмнение, както се казва, величината на нейния "умствен багаж"; мен, прочее, съв-сем не ме вълнува този проблем и нищичко не съм казал по такъв един въпрос. Всеки има толкова ум, колкото Бог му е отредил – и колкото сам е успял да придобие. Значи същината на проблема е, че г-жа Стоянова не е успяла да се настрои подобаващо, за да изтълкува адекватно смисъла на един

27 такъв, повтарям, специфично и специализи-рано философски текст. А подобаващата нагласа при възприемането на смисъла на философските разговори и текстове е от решаващо значение. Аз добре зная, че тя има известни увлечения по философията, идвала е в мои часове, тъй че ако прояви интерес, съм готов да й помогна за да за-пълни с моя помощ някои празнини в своята философска подготовка. Човек, в крайна сметка, не може да бъде специалист по всичко и от всичко да разбира; тя, доколкото ми е известно, е специалист в областта на компютрите. Спирам дотук по този въпрос, който имаше за цел да ви помогне да се опитате да се доближите до общия контекст на цялата работа. Защото откъсването на даден момент или елемент от контекста неминуемо води до изкривяването на цяла-та картина – и до възникването на една превратна, на една неверна представа. Смея да заявя, че точно това се е получило в случая.

Тия въпроси са гносеологически, аксеологически (оценъчни), чисто философ-ски и пр. и на мен ми се струва, че не съдът е мястото, където трябва да бъдат разиск-вани; затова и предлагам да не занимаваме съда с тях, а при интерес да ги обсъдим с г-жа Стоянова, и то, ако тя желае, в една по-широка аудитория, например, в основания от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в гимназията, или пък в мои часове, където тя винаги може да се чувства поканена, предвид ин-тересите й в тази преподавана от мен фи-лософска област, която наистина е инте-ресна за всеки човек. А изводът, който тук се набива в очи е: получило се е сериозно недоразумение, именно г-жа Стоянова не е успяла да подбуди в съзнанието си подоба-ваща нагласа за възприемането на един толкова специализиран философски текст, написан по сократовия иронически маниер, възприела е някои откъснати от цялото моменти или фрази пределно бук-валистично, което е породило у нея, в душата й, илюзорното усещане, че моя милост я "обижда", на това основание си е направила подвеждащия извод, че моя милост подценява нейния "умствен багаж", изказва съмнения в учеността и в образова-ността й и т.н., за което изобщо не е ставало дума. Това, разбира се, не е така, и се дъл-жи, както вече обосновах, на една неверна изходна методологическа настройка на четящия, на рецепиента, именно на съзна-нието на г-жа Стоянова.

От друга страна, безспорно е, че в този текст г-жа Стоянова наистина е крити-кувана от мен, но не в качеството и на ем-пирическо лице и личност, със съответните душевни особености (този момент съвсем не може да ме вълнува, щото аз като фило-соф прекрасно зная, че във всяко едно отношение ние, индивидите, човешките същества, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем!), а единствено

като обществена фигура, като синдикален лидер и същевременно – като помощник на директора на учреждението, в което и моя милост работи. Този именно е същностни-ят и същественият момент в моята кри-тика, а пък аз при това съм написал есето си не в качеството ми на учител, на служи-тел на учреждението, в което работя, а пак в качеството ми на обществена фигура, на философ и на блогър, на аналитик, на писа-тел и на изследовател на феномените на нашия толкова причудлив и странен на моменти обществен живот. За такова нещо да бъда съден, да ми бъде търсена отго-ворност, да бъда държан под отчет какво съм казал, да ми бъде забранявано да се произнасям на такова едно такова принцип-но и обществено значимо ниво, простете, е нарушение на най-базисни принципи на демокрацията – и аз, разбира се, като убеден демократ, няма да допусна тази моя свобода да ми бъде ограничавана от никой. Тия неща се разбират от само себе си, но, за жалост, ми се налага тук да ги изтъквам, защото очевидно в опита за организиране на един съдебен процес над мен по най-очебиен начин се прави и опит за изопача-ване на смисъла на случилото се – и отпращането му в една крайно неподходя-ща за разбирането посока.

Това от една страна. Като се видят нещата в такава една светлина, вярвам, ще се съгласите, че всичко вече изглежда ина-че; превратността се разсейва, а блясва точният, автентичният смисъл. Вярвам, ако сте честни, ще признаете, че на тази основа да се говори за "лични обиди", за "обиденост" и пр., за някакви "влошени лични отношения" и пр. е съвсем подвеж-дащо и ощетяващо верния смисъл на слу-чилото се. Аз затова, разбира се, не мога да се призная за виновен и съм готов да споря, а пък вината ми, както пролича, трудно може да бъде доказана, тъй като просто не съществува. Ето защо, във връзка с вашия проект за "споразумение", съм длъжен да кажа следното:

Аз вече декларирах, че въпреки то-ку-що казаното, моя милост е готова да се извини на г-жа Стоянова, щом тя субективно се е почувствала обидена. Но в същото време аз бих искал да поставя и респектив-ния въпрос: дали г-жа Стоянова сама няма да счете за нужно, в светлината на казано-то, да се извини на мен – както за преживе-ните в последните две години крайно тежки и изтощителни за мен конфликти, в които бях въвлечен от това ръководство на учи-лището, в което тя най-активно участва, така и за преживените от мен унижения, примерно, на онова епохално синдикално събрание, на което аз бях представен едва ли не за "злодей" и "народен враг", който заслужава едва ли не смърт (апропо, аз бях на косъм от смъртта съвсем наскоро, и благодаря на толкова милостивия и благ Бог, който ме върна в живота; все пак не

ние, а единствено Бог решава кой колко и дали да живее; г-жа Стоянова, като вяр-ващ човек, явно знае това)? Та питам: г-жо Стоянова, аз също съм личност, също имам емоции, също преживявам крайно тежко такива обиди и грубото нарушаване на съкровения и суверенен характер на моята личностна автономия, Вие бихте ли се опи-тала да си дадете сметка как пък аз съм се чувствал в тия две изтощителни за мен години на изпитания, които така тежко се отразиха на здравето ми? И бихте ли счела за нужно, предвид това, че и аз като Вас също съм човешко същество, да ми се извините, и то публично – както искате това от мен?

На второ място, за исканото от Вас сваляне на всички обидни за Вас лично публикации от блога ми. Тук проблемът също е крайно щекотлив, както се казва. Има едно фундаментално човешко право, именно правото на свободно изразяване на мисли, което е и конституционно га-рантирано. Да искате от мен, като пишещ човек, да премахвам от моята медия, имен-но от блога ми, публикации, които Вие лич-но не харесвате по някакви свои лични субективни мотиви, е равностойно на иска-нето за налагане на цензура на моята пер-сонална медия. По тази същата логика в един момент, ако аз се поддам на каприза Ви, ще се наложи при всяка една нова моя публикация аз да трябва да искам Вашето разрешение дали може или не може да я публикувам, дали Вие разрешавате или не разрешавате да пиша или да кажа това или онова. Т.е. да искате да Ви назнача за свой персонален цензор. Съгласете се, че няма как нещо, дори и съдът, съдебната институ-ция на България, да може да ми наложи да Ви приема за мой личен цензор, който да казва какво мога или какво не мога да мис-ля, да пиша или да публикувам. Не стават така тия работи.

А истинското ето какво е: всеки чо-век, особено пък обществена фигура като Вас (синдикалист, синдикален лидер и ад-министратор в едно обществено училище) много трябва да внимава какво казва и какво прави, как се държи, какви неща си позволява, какви подходи на отношение има към хората около себе си, щото са възмож-ни крайно порочни подходи, които заслужа-ват критика и гражданска реакция, щото ние все пак живеем все още в едно демократич-но, а не в едно авторитарно или тоталитар-но общество. Вкратце казано, ако една обществена фигура като Вас не си позволя-ва поведение, което я дискредитира, тя няма какво да се бои от отразяването на такова едно поведение в медиите, напро-тив, достойното поведение ще предизвика, неминуемо, един позитивен медиен резо-нанс. Първичното е това, което правим, за него трябва да внимаваме, а медийното отразяване, да речем, в моя блог, е нещо вторично. Нямаме право да се сърдим за

28 отражението в "огледалото" (медията), а трябва да внимаваме какво лице показваме пред него. Аз като медиатор съм длъжен да пиша самата истина и не мога да крия кога-то около себе си виждам осъдителни по моя преценка неща и факти за поведението на обществени фигури като Вас.

Напротив, смятам че аз като ана-лизатор и коментатор със своите критични отзиви спомагам за отстраняването на недостатъците, за избягването на погреш-ните стъпки на ръководството и пр. За което следва да ми благодарите, щото по този начин допринасям за прогреса на общност-та, а не да се опитвате да ми затворите устата, да ме цензурирате, да ме давате под съд и пр. Така аз виждам нещата. Тъй че не виждам начин, съжалявам, в нашето споразумение да има една такава клауза, за премахването на дадени публикации от блога ми.

Относно исканата от Вас парична компенсация. Не скривам, че много съм смутен и фрапиран от исканата от Вас сума за "възмездяване" на Вашите "неимущест-вени щети" от предполагаемата "обида". Ако вземем предвид, че и моя милост за тия две години терор и всекидневен тормоз над личността ми, и като човек, и като професи-оналист, като преподавател, на които бях подложен от ръководството на училището, към което Вие принадлежите, също се е чувствала и обиждана, и унизявана, и по-тискана, и стресирана, което се отрази на здравето ми (за което свидетелстват мно-гократните ми постъпвания в болница за лечение!), то тогава работата става крайно дебела, както би се изразил народът ни. На мен кой ще ми възмезди тия огромни щети, които аз платих със здравето си, г-жо Стоя-нова? А Вие искате от мен еди-каква си сума за емоцията, която сте изпитала при четенето на откъси от едно мое философс-ко есе?! Аз каква сума би трябвало да поис-кам, след като в резултат на гоненията, на тормоза, на терора, на който бях подложен, здравето ми биде разбито дотам, че в мо-мента съм вече пенсионер по инвалидност, че преживях тежка черепно-мозъчна опера-ция, че бях на косъм от смъртта?

Вие си искате своите пари за въз-мездие, как възприемате това в светлината на току-що казаното и написаното? Аз обаче смятам, че елементарните изисквания на човешкия морал ни налагат, че в тази ситуация е твърде фрапиращо и дори амо-рално, направо срамно да искате пари, да поставяте изобщо тази претенция, морална-та гледна точка изисква, да речем, да поис-кате символичната сума от 1 лев, като раз-ходите за адвокат и за такса за съда (ако има такава), да ги поемете Вие, просто защото завеждайки това дело, така да се рече, сте си доставили удоволствието отно-во да си поиграете със здравето и спокойст-вието на своя колега Ангел Грънчаров.

Г-жо Стоянова, в знак на добра во-ля аз днес и утре няма да публикувам този текст днес в блога си. Пращам Ви го на имейла. В момента, Вие знаете прекрасно това, съм в процес на възстановяване от тежка операция. Всекидневното напрежение около заведеното от Вас дело изсмуква неголемите ми жизнени сили и ме изтощава. Аз предлагам така: ако наистина не желаете да ме доубиете с този тормоз, който про-дължава и в такава една ситуация, даже и след тежката операция, която преживях, то преценете трезво и, надмогвайки неприя-зънта си към мен, по хуманни и хумани-тарни подбуди прекратете това дело – което ще бъде един жест на великодушие, на душевна щедрост, милосърдие, на човещина. Бихте могла да информирате за такова едно свое евентуално желание адво-ката си и той да прекрати делото, да го изтегли. Споразумението, което е взаимно приемливо, може да бъде кратко, да, съв-сем кратичко – от един-два-три реда само.

Понеже наистина не съм добре със здравето си, тия главоболия със заведеното от Вас дело ме изтощават и съсипват, моля да размислите и да преоцените по коренен начин позицията си. Няма нищо лошо хора-та да се променят и да показват способ-ността си за благородство, за духовна извисеност, надмогвайки суетността, кап-ризите си, склонността си към дребнавост. Няма нищо по-ценно на този свят от такива прости неща като здравето, добротата, разбирателството, човещината. Заложете на тях – Вие и г-жа Анастасова, давам ви този безценен съвет! – и ще спечелите много, щото засега като обществени фигу-ри, като ръководители, се движите по опас-на плоскост. Всичко друго е суета – и лишен от смисъл каприз. Така мисля аз. Наскоро видях в лице смъртта и доста помъдрях донякъде навярно. А и трябва да си даваме сметка, че когато даден човек не усеща като грях греха, който си позволява да допуска спрямо ближния си, то това не означава, че Висшият и Най-справедлив Съдия, че Гос-под, няма да му го зачете; да, Той всичко вижда...

Изпращам това писмо до канцела-рията на училището понеже Ви нямам имейла. На г-н адвоката също нямам имей-ла, надявам се, Вие ще му го препратите. Понеже се установи традиция: аз пиша до Вас или до г-жа Анастасова, предлагам това или онова, а вие изобщо не реагирате по никакъв начин, т.е. гордо мълчите, подобно на олимпийски божества, то специално в този случай, по повод на това писмо, си позволявам да ви поставя срок, в който ще очаквам реакцията ви; а срокът, в който до мен трябва да пристигне сигнал, показващ Вашата реакция, г-жо Стоянова, е непълни два дни, до петък вечерта, 18.00 часа. Ако до този час нямам никакъв сигнал от Вас, ще публикувам настоящето си писмо в

блога. Т.е. ще Ви призова към една по-широка обществена дискусия.

Обществените фигури като Вас, ако не искат да рискуват да се покрият с позор, не трябва да мълчат, а трябва сво-бодно и с желание да приемат всяко пре-дизвикателство за дискусия и спорове по актуални и жизнено важни обществени проблеми, по проблеми, имащи обществен характер. Такъв е и обсъжданият от нас проблем. Той може да бъде решен само между нас, но заради Вашето мълчание и неготовност за дискутиране се принудих да Ви призова към разговор на едно по-високо, обществено ниво, чрез блога си. В което няма нищо лошо, напротив, достойно е. Никой не трябва да се срамува от позиция-та, която си е позволил по който и да е въпрос, ако се срамува, нещо нездраво има в позицията му.

Вие пък месеци наред мълчите – и често действате подмолно, задкулисно. Така не стават тия работи в едно съвремен-но и демократично общество. Давам Ви този съвет. Щом сте приела да бъдете общест-вена фигура – синдикален лидер и адми-нистратор в едно обществено учебно заве-дение – Вие с това сте се обрекла да участ-вате непрекъснато в свободни дискусии по всички проблеми, които управляваните от Вас, или общността, поставя. Бягането, криенето от тия проблеми в зоната на мъл-чанието и на интригите е позиция, която не е достойна – и е осъдителна. Тя не решава проблемите, а създава все нови и нови – в един момент се разбира, че излизане от тях няма.

Това исках да ви кажа. Извинете, че ми се наложи да бъда така обстоятелст-вен и многословен, но държа да бъда адек-ватно възприет, според точния смисъл, който искам да ви предам. Най-голям проб-лем според мен на нас, българите, е този: не се вслушваме в това, което другата стра-на мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който тя иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработваме, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне.

Ако един ръководител не умее да се сработва с всички членове на „колекти-ва”, на екипа, с който работи, това е най-категоричното доказателство, че той не става за ръководител, камо ли пък за съв-ременен такъв.

Очаквам с нетърпение отговора на това свое писмо или надлежната реакция. Казахме, ще чакам до 18.00 часа на петък, 17 май т.г.

Всичко добро ви желая! ПОДПИС: (Ангел Грънчаров)

Пловдив, 16 май, 7.58 ч. сутринта

29 С ДЕМОКРАЦИЯТА У НАС БЕШЕ “ПО-КОНЧЕНО” НАЙ-СЕТНЕ, ДРУГОЯЧЕ ИЛИ НА БЪЛГАРСКИ КАЗАНО, ДЕМОКРАЦИЯ-ТА У НАС БЕШЕ ЛИКВИДИРАНА!

май 17, 2013

Съвсем не ми се пише някакъв обобщаващ коментар за резултатите от изборите и за откриващите се “перспективи” пред страната. Ясно защо: защото всичко е ясно. По-ясно от това, което е, не може да бъде. Е, ще кажа нещичко, колкото да не е без нищо…

Попаднахме в дупка, от която из-лизане няма. Демокрацията – младата и крехка българска демокрация, доколко я имахме – блокира и доведе до резултати, които я отричат изцяло, които са подигравка за нея: в Парламента влязоха най-недемократичните, авторитарни, изцяло ченгесарски и милиционерски, проруски, пропутинистки партии. Явно е, че у нас върви целенасочено направляван от Москва процес на дестабилизация на страната с оглед да бъде променена нейната гео-стратегическа ориентация.

Т.е. повратът, зададен от “тоя проклетник” Иван Костов, който ни натика в орбитата на западния свят, на евро-американската цивилизация на свободата и демокрацията, най-после се удава възмож-ност да бъде променен на 180 градуса, т.е. България отново да бъде запратена в ази-атско-сибирската имперска орбита на Русия, на путинска Русия. Сиреч, процесът на путинизация на България, за който моя милост писа още преди толкова години, даде най-накрая своите отровни плодове. С демокрацията у нас биде “покончено” най-сетне, другояче казано, на български каза-но, демокрацията у нас беше ликвидирана. Припомняйте си руския език, скоро ще ни се наложи отново да проговаряме на руски.

Ето затова не ми се пише коментар по актуалната политическа ситуация. Мътна и кървава е ситуацията, която се задава. Като българин на моменти се улавям че си мисля ето как: всяко зло за добро, нека, нека ченгетата, нека комунягите да се зада-

вят от власт, нека, та да си счупят най-накрая сами главата! Нека да управляват, нека да се продължават да крадат, та на този наш народ най-накрая истината да му просветне – и с шутове и ритници да изгони тая комунистическа напаст най-накрая не само от Парламента, но и от страната. Предстои ни период на невероятни сеирища и излагации, ето, Боко вече почна да се развихря пак: хем бил спечелил изборите, и то “съвсем честно”, хем заяви, че иска каси-рането им; хем можел да управлява, бил “най-големио експерт сред премиерите в целокупната история на България”, хем го е страх да управлява и да поема отговорнос-ти, щото сам най-добре съзнава, че не е нищо друго освен въздух под налягане. То и затова се фали така де, свестният, истински кадърният човек няма да вземе да се хвали, щото кадърността му си личи, а само на въздуха под налягане му се налага да се фали. Такива работи. Какво да коментира повече човек? Нима всичко не е ясно?

Има и една друга голяма тема, и тя може да се сведе до въпроса: а сега накъ-де? Какво да се прави, имам предвид какво да правим ние, нормалните хора (след Кунева, която открадна тоя лозунг за “нор-малността” от Филип Димитров – той имен-но искаше да прави България “нормална страна”, тя, тази Кунева, иначе е много крадлива, всичко краде! – човек не да не смее да употреби тая дума), дето виждаме нещата в тази светлина и сме на път да се отчаем? Наистина, какво може да се прави в една такава ситуация? Какво е разумното поведение?

Някои, дето все още имаха някакви надежди и стояха тук, сега вече ще им се наложи да тръгнат в емиграция, ще им се наложи да бягат по света да си търсят къс-мета по места, където няма такъв вилнеещ комунизъм както у нас. А тия, дето сме инатлии, и ще останем тука, ще ни се нало-жи да се размърдаме, да си вдигнем задни-ците от меките кресла, дето седим и така хубаво си “философстваме”, и също ще ни се наложи да излезем на улиците да про-тестираме, да се борим, да покажем, че ни има. Този е пътят – пътят се свежда до една дума: борба! Съпротива. По всякакви начи-ни. Не трябва да се мълчи. Не трябва да допускаме олигархичната пропаганда и проруските сили да присвояват и улицата и да я манипулират, както това стана в нача-лото на тази години – и няколко пъти преди това.

За да дестабилизират страната и за да променят гео-стратегическата й ори-ентация тези сили успяха да овладеят и улицата – единственото място, където на-родът имаше възможността да покаже какво мисли. И улицата “приватизираха” другари-те и я манипулират както си искат. Е, трябва да си върнем първо улицата, а след това, като овладеем това мощно средство, ще почнем да си връщаме една по една загубе-

ните позиции. Лозето не иска молитва, иска мотика. Трябва да се работи. Трябва да се действа. По пътя на борбата истински проевропейските, прозапно-ориентираните, автентичните десни сили неминуемо ще намерят формите на ефективно организа-ционно взаимодействие и няма начин да не се обединят. Излезе ли на сцената една мощна дясна сила и организация, тогава работите ще почнат да се оправят. Ще прогоним “дясното” менте Боко, който няма нищо дясно в мисленето и поведението си, който си е чисто и просто една мутра, един бандит. И лека-полека работите ще почнат да си идват на мястото.

Не трябва да допуснем да се про-вали или да бъде превзета нито една вече завоювана позиция. Ще видите как сега се се опитат за кратко време, ползвайки анти-демократичните настроения, дето се ширят в дезориентирания електорат, да направят промени, които да обозначат един завой, за да ни натикат в старите проруски азиатски коловози. Ще почнат да ни казват: защо на нас ни е НАТО, хайде да си се върнем към “братството” с Русия? Мекерето Сидеров пръв ще го каже, ако не го е казал вече. Също така ще кажат: другари, а за какво ни е тоя Европейски съюз бе, какъв ни е келе-пирецът от него, я да се си прегърнем пак с Матушката, а, и тя ще ни позлати, сакате ли? Ето такива умилителни за всяко бъл-гарско сърце призиви ще почнем да чуваме съвсем скоро. И тогава трябва да излезем на улицата.

Аз, примерно, ще изляза, вие ако искате. Ще си направя един плакат, ще си го туря на тялото и ще си стоя пред Парламен-та, а пък вий си седете на меките кресла и си се занимавайте с дървена “философия”. И в Пловдив ще си стоя с тоя плакат, щот ми е далече София, ама и в София ще ида когато трябва. Няма да се помиря да съси-пят онова, което България постигна. Ето, и Белене сега ще почнат да си строят, ще видите. Първо АЕЦ-ът ще построят, а после и концлагерът ще възобновят. Толкова им е акълът на комунягите, те друго не знаят.

Може лагерниците направо да ги турят да горят в атомния реактор, нищо чудно вече да е изобретена такава нова руска технология, знам ли? Всичко може да се очаква от такива, при тях лабаво нема. Нали така викаше твоя кумир, а, Боко, кажи де, що мълчиш като ощипана мома?

Това исках да ви кажа. Уж нямаше да правя коментар, ала ето, направих го. Не може да се мълчи в тия времена. Казах: трябва все нещо да се прави. Трябва да показваме, че ни има. И извън Парламента ний, хората, дето не сме съгласни мекере-тата да погубят България, можем да се борим и да противодействаме, даже в няка-къв смисъл отвън ще сме по-силни. Демок-рацията е там, където е народът. Измамиха тоя наш лековерен народ, успяха да го преметнат, ето, наместиха се вътре само

30 мекерета, ала допуснаха фатална грешка: сега срещу тях са всички, целият народ, ония, които мълчат и глухо роптаят, ония, които не гласуват, ония, които са от всичко недоволни, всички. Да оставим подлизур-ковците и платените гласове, що ги туриха в парламента, те в сметките не се броят. Народът срещу комунистическата мафия – това е разположението на силите.

Аз съм с народа. А вий продължа-вайте да се гнусите от “тоя народ”, да се правите на “аристократи”, на “учени”, на хитряги, дремете, правете се на “специал-ни”, стойте си величаво на пиедесталчетата, дето сте си съоръжили…

В БЪЛГАРИЯ НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ, У НАС НЕ СЕ Е ОСЪЩЕСТВИЛ ПРЕХОДЪТ ОТ КОМУНИЗЪМ, СТРАНАТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ЖИВЕЕ В ПОСТКОМУНИЗЪМ

май 17, 2013

Из Проф. Пламен Цветков: Три фракции на БКП ще направят правителство, под-чинено на Москва

Тези избори показаха нещо много зловещо: че в България няма демокрация, че у нас не се е осъществил преход от ко-мунизъм към демокрация, а страната про-дължава да се намира в посткомунизъм. Нека погледнем победилите четири полити-чески сили. Те всъщност са части от една структура, останала непокътната в следст-вие на комунистическия режим. БСП е ясна, а тя и не крие, че е наследник на БКП.

ДПС е продукт на Държавна сигур-ност. Главната фигура, която стоеше зад формирането й е Андрей Луканов, главният човек на Москва в България. Ако погледнем и самото ръководство на ДПС, то винаги е било пълно с агенти на службите на кому-низма. Дълги години лидер на партията беше човек контролиран от службите. Сега властта е в ръцете на Лютви Местан, но и той е свързан с ДС. Даже остава усещането, че в тази партия властта се предава по линия на ДС.

За „Атака” се знае, че бяха създа-дени и получиха финансиране от кръгове, близки до съветското КГБ, а също и от сек-ретните служби на режима на Асад в Сирия. За него се знае, че е най-верният режим до Москва.

Накрая стигаме и до ГЕРБ. Ръко-водството на тази партия всъщност е обс-лужващият персонал на комунистическата номенклатура – бодигардът, шофьорите и т.н. Тоест и четирите партии, под една или друга форма са свързани с миналото и с БКП. Трябва да признаем, че в ГЕРБ все пак има някаква част от депутати и привърже-ници, които са антикомунисти, но очевидно тяхното влияние не е кой знае колко силно. Още след като дойде на власт преди 4 години Бойко Борисов беше твърдо зад проекта АЕЦ ”Белене”, който е проект на Путин, но после смени позиции.

Именно ГЕРБ направиха всичко възможно да разбият автентичната десница в България и успяха. И не на последно място реабилитираха Тодор Живков и кому-низма в различни измерения. Тоест, този бъдещ парламент си е една комунистическа структура. Ние се върнахме на изходните позиции от 1989 г. и сега имаме четири фракции на БКП. Общото между тях е, че са единни в смачкването на дребния и средния бизнес. А именно средният и дребният бизнес е единственият, който няма комунис-тическо потекло и е по-свободен от червено присъствие.

ПЪТЯТ НА СПАСЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ Е: ДА НЕ ДОПУСКАМЕ ГЛУПОВАТИТЕ И ПРОСТАЦИТЕ ДА НИ НАЛАГАТ СВОЯ ИЗБОР НА УПРАВНИЦИ!

май 17, 2013

Препубликувам по-долу извадки от коментар, написан от журналиста Иво Беров и публикуван в една авторитетна медия – Дойче Веле – цялата статия може да се прочете ето тук: Да си спомним за Бълга-рия преди Борисов. А за читателите на този блог и на в-к ГРАЖДАНИНЪ предоста-вям възможността да прочетат най-силните, сиреч, най-истинните, съдържащите голяма истина, моменти от нея; ето ги:

Можете ли да си представите, че България би могла да бъде управлявана от възпитан, умен, честен, почтен, добър, образован, изискан и уравновесен политик?

Политик, който е пълна противополож-ност на Бойко Борисов? Политик, с който всяка напреднала страна би могла да се гордее? Най-вероятно – не.

А можете ли да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12 процента увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стач-ки, ако увеличението е не 12 , а само 9 процента?

И още: можете ли да си представи-те България като страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти? Или България с най-висок икономи-чески ръст в цяла Европа? Или с най-голям прираст на раждаемостта?

Най-вероятно не можете да си го представите. С никакъв напън на въображе-нието. Само че това не е въпрос на въобра-жение, а на памет. Защото всичко това вече се е случвало…

… В началото стана дума и за това дали можете да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12% увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стачки, ако това увеличение не е 12, а само 9 процента. И страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти. Отново няма нужда да си представяме, достатъчно е да си спомним. Профсъюзите искаха 12-процентно увеличение на заплатите всяка пролет и всяка есен при управлението на СДС, когато министър-председател на Бъл-гария беше Иван Костов. Е, не получаваха 12 процента, а само 9 – заради проклетията и злобата на лошия Костов, разбира се.

Нека сега всички, които си обясня-ват българското битие, българската съдба и българските превратности с проклетията и злобата на лошия Костов да си спомнят с колко процента увеличаваше той заплатите всяка година. И с колко увеличи пенсиите. За четири години те бяха увеличени чети-рикратно…

… Голяма част от онези, които гла-суваха за ГЕРБ, знаеха, че това е послед-ният им юруш. И затова бяха сплотени и решителни. Затова техните гласове бяха най-много. А и защото останалата България беше като вцепенена. Разколебана, обърка-на, обезверена.

Да си припомним думите на един американски философ, който беше казал, че двадесет процента от което и да било при-родонаселение, племе, народ, общество или държава са глуповати. Разликата между България и развитите страни е, че този процент в ония страни не е на власт. В развитите страни той си знае мястото. Не сочи пътя, не води, не поучава, не казва кое е добро и кое лошо, не създава образци, не се дава за пример, не наглее, не вилнее, не тормози останалите, а си трае и си слуша чалгата. В България е обратното – властва, наглее, смята себе си за пример и образец, сочи пътя. Пътя за никъде, разбира се.

31 Затова в близките години основна-

та задача на обществото ни е да се отърве от властта на тези хора. И от всичко онова, което създава, предопределя, обуславя и поставя на власт хора като Бойко Борисов. Чак тогава ще тръгнем напред. Както напра-вихме през 1997 година.

Автор: И. Беров

БЪДЕТЕ ЗДРАВИ – И СТОЙТЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ГАДОСТИТЕ НА ГАДОВЕТЕ!

16 май 2013, четвъртък

Един човек вчера като се срещ-нахме и се информира за здравето ми реа-гира ето как: каза ми следната мъдра ми-съл, която аз до този момент, кой знае за-що, не бях чувал, ала тя силно ме впечатли; пиша тази мъдра мисъл с големи букви, щото твърдението в нея е крайно важно и изцяло истинно:

Болестите идат от ядове, а ядо-

вете – от гадове! Много е вярна тази мисъл, нали

така? Мъдър е нашият народ, но защо не умеем да си правим подобаващите изводи от такива мъдри мисли на нашите предци?

Изводът е: отбягвайте гадостите на гадовете, не се оставяйте да се въвличате в тях – и ще бъдете здрави!

Което и ви го желая – в това прек-расно, обляно със светлина утро, което блести през прозореца ми! Бъдете здрави – и по-далеч от гадостите на гадовете!

Ех, де да можеше спрямо техните гадости изобщо да сме "непромокаеми", де да можеше да стане това...

КРЕЩЯЩО НАРУШЕНИЕ НА НАРОДНИЯ ВОТ, НА ПРИНЦИПИТЕ НА ПРАВОТО – И НА ЕЛЕМЕНТАРНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ!

май 17, 2013

Вчера във Фейсбук, по своя си обичай, публикувах кратка реплика, колкото

да предизвикам известна дискусия – или да заостря вниманието на приятелите си към даден сериозен по моето възприятие проб-лем. Ето какво написах и ето твърде инте-ресната реакция: оказва се, че нещо твърде важно изобщо не се осъзнава от хората; та значи написах там следното, а пък по-долу можете да прочете безкрайно интересната реакция, по повод на която ми се наложи тази сутрин да дам още едно важно според мен разяснение:

И какво излиза сега? ГЕРБ получи 30,74% от гласовете. Оказва се обаче, че също 30,74% (какво съвпадение?!) пропад-наха – това бяха гласове за малките партии, които не минаха 4% бариера. Тия гласове по закон се преразпределят за влезлите, от тях ГЕРБ ще получи най-много.

И в крайна сметка какво излиза: “победата” на ГЕРБ е мародерска, той ще получи даром (със “законна кражба”) голяма част от депутатските си места!

Нима това не е едно “законно мо-шеничество” – и една “законна измама”? То мутрите нали и само това знаят де, какво друго да очакваме от тях?!

Това написах вчера. Под него пи-ше: Димитър Вълков, Elena Ignatova Kostadinova, Neviana Eugenieva и 12 други харесват това. А ето и коментарите, те са само два, което показва много: Toly Uzunova каза: “Законът” си го написа-ха ГЕРБ за собствена употреба. Yavor Savov каза: Я, това за разпределе-ние на гласовете по закон ми звучи като мит! Ще може ли да се цитира тази част от закона, че да се види как тия, които са гла-сували примерно за ППБ, им преразпреде-лят гласовете, отивайки за парламентарно представените партии? Ангел Грънчаров каза: Така е, не е ника-къв мит, гласовете, подадени за невлизащи-

те в Парламента партии, се преразпре-делят по специална схема за влезлите в Парламента партии. Най-много от тях се дават на партията, която е получила най-много гласове. В случая това е ГЕРБ. Той е получил, грубо пресметнато, гласовете не по-малко на половината от гласувалите за невлезлите в Парламента партии, т.е., пак грубо пресметнато, около една трета от получените от ГЕРБ депутати са му “пода-рък” от гласовете на гласувалите за невлез-лите в Парламента партии!

И при БСП е горе-долу същото. И АТАКА и ДПС са се облажили с некой и друг депутатец по същия начин, като подарък от гласовете на гласувалите за невлезлите в Парламента партии. Ето само този момент в закона би трябвало да предизвика масови протести на всички нас, които гласувахме за съвсем други партии, а с нашите гласове се облажиха влезлите в Парламента – и полу-чиха като “подарък” голям брой депутатски кресла!

Аз се чудя защо не бъде сезиран и Конституционният съд та да отмени избори-те на това основание: крещящо нарушение на народния вот по повод на този пункт с “подаряването” на едро на депутатски крес-ла на влезлите в Парламента партии – заради гласовете на хора като нас, които изобщо не сме гласували за тях! Това тряб-ва да бъде направено, защото този път за “малките”, за невлезлите в Парламента партии бяха дадени значително повече от друг път гласове – повече, отколкото е получила “победилата” партия, именно мутрягите от ГЕРБ!

Сфащате ли сега за какво става дума?! Продължавайте да си мълчите… мълчете си, сякаш сте… говеда, а не хора!

В НАВЕЧЕРИЕТО НА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС ЗА "ОБИДНИ МИСЛИ", СЪДЪРЖАЩИ СЕ В МОЯ ФИЛОСОФСКА КНИГА

17 май 2013, петък

Блогът ми е нещо като медия; да, персонална, лична медия е моят дневник. Чете се в целия свят обаче, чрез него моите мисли и моите преживелици стигат до хиля-ди хора, надявам се, в написаното от мен те да намират известен смисъл, който да им помогне на тях самите. По този именно

32 начин в личностното се съдържа "общочо-вешки значимото", в преживелиците на човека, на отделно взетия човек се съдържа именно човешкото или дори човечеството. Защото всеки от нас е образ на човека, е носител на човешкото, на човещината, на човечеството дори. Погубим ли човешкото у себе си, сме го погубили в някакъв смисъл изобщо...

Индивидът е мястото, фокусът, в който се пречупват прекалено много лъчи, той е средоточие, където можем да открием богатство от смисъл. А чрез вникването в проблемите на другия човек, в съпричаст-ността си към него, ние се идентифицираме, сиреч, разпознаваме по-добре самите себе си. В това аз виждам смисъла на писането в моя блог, писане, което се старая да е на едно по-високо, философско ниво. За мен като философ това писане е израз на все-кидневната ми душевна потребност от за-нимания с философия; да, затова аз пиша всеки ден, не за нещо друго. Моят живот е моята философия, животът ми е филосо-фия, а философията ми е животът. Пишей-ки, аз живея – удостоверявам, че съм жив...

Днес ще пиша по една сага, която обещава да е епична: става дума за насро-чения вече (за 22 май 2013 г.) съдебен процес срещу мен, на който аз съм подсъ-дим – заради "обидни мисли", които една образователна шефка е намерила между редовете на една моя философска книга, посветена на съдбините на българското образование! Читателите на този блог вече знаят за този съдебен процес, за това дело, информирани са, което ме задължава да описвам, да ги информирам по-нататък, щото иначе ще излезе, че не съм честен с тях. За мен като философ това дело е безк-райно интересен експеримент, в който с удоволствие участвам. От него смятам, че ще науча много - и за съвременните нрави, и за актуалната човешка ситуация, в която като народ се намираме. Разбира се, мой дълг като философ е да споделям тези резултати, тези важни изводи с моите чита-тели. Затова и пиша по този казус, не за друго. Не за да се правя на интересен. По-скоро понеже на мен ми е много интересно и любопитно, затова, казах, с удоволствие участвам в тия... практически изследвания, от които се надявам да науча много. Уча се, да, уча се, а наученото споделям с всички. Смятам, че за науката се изискват известни жертви. Истината за мен стои на най-висок пиедестал. Та да кажа най-сетне онова, заради което тази сутрин реших да пиша по този наистина прелюбопитен казус.

Аз предприех стъпки към "досъ-дебно урегулиране на конфликта", напис-вайки преди известно време едно Помири-телно писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга. Все в тази посока се срещнах на живо с ищцата и разговаряхме; тя по време на този разговор изтъкна, че била готова за

преговори, но ме насочи към адвоката си, с който да обсъдим всичко. Аз съм в болнич-ни, възстановявам се от тежка операция, препоръчан ми е от лекарите "пълен ре-лакс" (едно непонятно за мен състояние?!), както и да е, трябва обаче да се щадя, да не натоварвам организма и мозъка си, затова едва вчера реших да направя визита на г-н адвоката, понеже, не крия, много ме инте-ресуваше какви условия той ще постави за евентуално прекратяване на делото чрез досъдебно споразумение между страните. И ето, вчера, отидох бавничко до "квартала на адвокатите" - той, същевременно, както и става обикновено, е и квартал на съдили-щата! - в Пловдив, намерих офиса на въп-росния адвокат и почуках на вратата. Г-н Пантов - той, прочее, е адвокат на другата страна и в двете дела, в които моя милост участва, щото аз пък, от своя страна, съм завел друго дело срещу директорката на ПГЕЕ, заради една заповед за дисципли-нарно наказание "предупреждение за увол-нение", което тя ми наложи - та г-н Пантов ме прие любезно, и веднага ми връчи текста на едно споразумение, написано на цяла страница; аз там при него не четох споразу-мението, даже не си извадих очилата да му хвърля един поглед, щото реших, че този документ заслужава по-внимателно прочи-тане и осмисляне; и за да не губя времето на адвоката, след като си поговорихме няколко минути, си тръгнах. Долу, на улица-та, на една пейка, седнах и се зачетох в текста на предлагането от ищцата "спора-зумение". И щях да... падна на земята, аз такова нещо не съм очаквал! Сюблимно е! Няма как, длъжен съм да ви информирам за съдържанието на това "споразумение".

То, прочее, съдържа само някакви претенции и задължения за мен, нали съм подсъдим; по време на разговора ми с г-н Пантов той каза, че понеже съм бил имал "чисто съдебно минало" (не съм бил досега в живота си съден и осъждан), нямало съм бил да бъда... вкарван в затвора, т.е. при-съдата ми, като първа в живота ми, щяла да бъде "условна", щял съм бил, евентуално, да бъда осъден да платя глоба, та в тази връзка моя милост му каза, че аз по начало не съм престъпник; както и да е, да не за-дълбавам в тази тема, щото, между другото, аз, като капак на всичко, съм човек, който преподава на младежта предмета "Филосо-фия на правото", сиреч ги обучавам да уважават законите, да схващат техния ве-личав смисъл, да се прекланят пред вели-чавостта на правосъдието и пр., т.е. ако се окаже, че съм съм, един вид, "престъпник", тогава, разбира се, няма да имам морално-то право да преподавам такъв един пред-мет. Ето защо за мен това дело е жизнено, дори бих казал съдбовно важно. Та все пак да мина на съдържащото се в този прелю-бопитен, както сами ще се убедите, проект за "споразумение".

На първо място ищцата, която се е възприела като обидена от мои мисли, съдържащи се в моя философска книга, публикувана както в този блог, така и в две книжни (хартиени) издания, вярно, в него-лям, в бутиков тираж, иска моя милост "да изрази съжалението си за случилото се" и в срок до 22 май 2013 г., т.е. до откриването на делото, "да свали от блога си всички публикации, съдържащи обидни квалифика-ции по адрес на тъжителката". Тук възниква въпросът: а кои именно са тия "обидни публикации", щото е възможно, да речем, в някои публикации да няма обидни квалифи-кации; то туй нещо, чувството за обида, е доста тънка работа, и ако се окаже, че тъ-жителката има една твърде възприемчива и чувствителна душа, може да се наложи да махна от блога си кажи-речи всичко. Пък има и един друг момент: а какво ще правим с "обидните текстове", които вече са отпеча-тани в хартиените издания на тази моя книга? Дали няма да се наложи да органи-зираме аутодафе, т.е. публично изгаряне на тия мои книги, та тогава тъжителката да бъде удовлетворена в по-пълна степен и мяра?! Аз само предлагам де, не се заяж-дам, искам, заинтересован съм всичко да бъде поставено на съвсем чиста основа...

На второ място моя милост, "под-съдимият" (както мило ме величаят в текста на тоз проект за "споразумение"), се пред-лага "да се извини в учителската стая пред педагогическия персонал на ПГЕЕ на тъжи-телката К.Стоянова за отправените й пуб-лично обиди". Тук пак възниква този неприя-тен момент, че мислите, които моя милост е развила в книгата си, все още не е доказано никъде, че са "обиди", дадени хора с по-чувствителни души може да ги възприемат като такива, ала те да не са такива, нали знаете, в тази, в емоционалната област, нещата са прекалено субективни и индиви-дуални, а нещо, за да се нарече "обида", трябва някак си да бъде доказано, че наис-тина е обида; то, например, ако е наистина обидно, няма начин да не бъде възприето като такова и от мен самия, и от всеки друг човек, а това е трудна работа, имам пред-вид организирането на мероприятие, на което цялото човечество да съумее да възприеме тия мисли непременно като "обидни". Както и да е де, да не философст-вам много, щото по-надолу в туй "споразу-мение" има къде-къде по-сюблимни и дос-тойни за философско-психологически и дори правни анализи моменти. Да бързам към тях, ето ги.

Третият пункт съм длъжен да го препиша изцяло, за да не се получи недо-осмисляне на величавия смисъл, съдържащ се в него; аз в първия момент, като го про-четох, ми се стори, че сънувам, но след като се ощипах, установих, че съм тук, в този наш прекрасен свят; та ето какво точно пише в този момент:

33 Подсъдимият Ангел Иванов

Грънчаров се задължава да заплати на тъжителката Камелия ... Стоянова (умиш-лено пропускам второто й име, щото, както надлежно бях уведомен, ако публикувам и трите й имена, това било "издаване на лични данни", което било подсъдно, т.е. ако тя заведе второ дело срещу мен за издава-не на лични данни, тогава наистина вече мога да отида и в затвора, стига надлежно да бъда осъден по първото, и тогава вече присъдата ми няма да бъде "условна". Бел. моя, А.Г.) сума в общ размер от 915 лева, включваща 600 лева – обезщетение за претърпяните (запазвам и оригиналния правопис на документа, бел. моя, А.Г.) от нея неимуществени вреди от деянието и 315 лева – разноски по производството. Посочената сума ще бъде изплатена на 8 (осем) равни месечни вноски, от по 100 (сто) лева и една изравнителна от 115 лв., считано от 01.06.2013 г. Плащането ще се извърши по банков път, до 30-то число на текущия месец, по приложената към настоящото споразумение банкова сметка на тъжителката.

Това е този "член" от "споразуме-

нието". Вярно, че в това споразумение се съдържа момент на диктат от страна на тъжителката, т.е. отчита се единствено нейния интерес, моят интерес е отишъл по дяволите, но това е едно на ръка. Излиза един вид също, че моя милост сякаш вече е осъден от... несъстоялото се съдебно дело, сякаш някъде е доказано, че тия претенди-рани обиди наистина са обиди и прочие. Аз след малко ще напиша писмо до адвоката и тъжителката, за да представя и своята гледна точка, щото, чини ми се, едно спора-зумение в истинския смисъл трябва да е нещо като компромис, в който се отчитат и разбиранията на двете страни, а не само на едната; в противен случай това няма да бъде споразумение, а ще бъде диктат, терор над скромната ми особа и прочие, както искате го наречете. Можеше, за по-голяма пикантност, да включат в текста на споразумението и искане моя милост да застане на главния площад на гр. Пловдив, публично да си сдере ризата, да си посипе главата със специално донесена за целта пепел, да си продере кожата с нокти, и да вопие пред народа за милост, за пощада, за снизхождение; е, не мога да имам чак пре-тенцията да бъда разпънат на кръст за страшното си деяние, щото това вече, чини ми се, е прекалено даже и в очите на толко-ва строгата и взискателна тъжителка, която, както казахме, вероятно има една твърде чувствителна душа. Мисля, че не е прека-лено лошо това, че изтъквам чувствител-ността на душата на тъжителката, това е ценно и положително според мен качество, щото, признавам, ме е страх след това мое писание да не се състави ново дело, в което

предмет вече ще бъде обсъждането вече не на ума, а на чувствителността на душата й.

И, накрая, на четвърто място в "споразумението", в замяна на горните претенции към моята скромна милост тъжи-телката се задължава да оттегли тъжбата си и да поиска прекратяване на наказател-ното производство. Аз бих посъветвал тъ-жителката да не бъде чак толкова благо-родна, ами да поиска все пак, в отплата на великодушието й, моя милост да й плаща пожизнен доживотен данък, да речем, в размер на 5% от заплата ми, щото все пак едно такова величаво благородство изисква и някаква материално-финансова компен-сация.

Това е. Ще се въздържа от по-нататъшен коментар, тъй като страшно много се изморих, пишейки всичко това. Аз съм в болнични и ми е забранено от лекари-те да се натоварвам толкова, дори и само емоционално. Няма да скрия, че не можах да мигна от напрежение през тази нощ, разнищен съм от безсънието тази сутрин, като пиша това писмо. Аз апелирах в своето обръщение към тъжителката към християнс-ко великодушие, към милост, към милосър-дие, към пощада, предвид тежкото ми със-тояние, но ето, виждате, тия мои думи не са били възприети, или са били възприети като "лигавене" от строгата и безпощадна тъжи-телка, която, независимо от това, че е с толкова чувствителна и обидчива душа, явно в нея надделява едно крайно позитив-но мислене, за което не съществуват тия човешки, субективни "лигавщини" като спо-собност за състрадание към човека, към ближния, на когото му е тежко, който страда, който се мъчи и пр. Поставям този въпрос неслучайно, той е свързан и с начина, по който се е обидила уважаемата г-жа тъжи-телка, в него има принципни моменти, които аз претендирам да разбирам, тъй като от години се занимавам с философия, с логи-ка, с изкуството на мисълта и пр. И които ще развия непременно в своята реч пред съда, защото, както сами забелязвате, така напи-саното "споразумение", от което тъжителка-та нямало да отстъпи и на "йота", е директ-но препращане на делото към съда, каква-то, допускам, е и целта на толкова строгото и безпощадно "споразумение".

Е, щом трябва да има дело, щом другата страна толкова желае това дело, щом не е склонна към компромис, ще го има това дело, важното е, че аз правя каквото мога все пак да стигнем до приемлив и за двете страни компромис; диктат обаче няма да приема в никой случай; някой се е заблу-дил, че мога да приема такъв диктат. Е, вярно, пак плащам с цената на толкова крехкото си в момента здраве, но ето, изли-за, за някои хора този момент явно няма съвсем никакво значение. Ако имаше, ня-маше да процедират по този начин, нали така?!

В български условия явно важи максимата: "Нека да възтържествува моята суетност и моят интерес, пък ако ще след това да дойде потоп, пък ако ще целият свят да отиде на поразия, пък ако ще други-ят човек да мре - майната му, важният съм само аз!". Имам чувството, че, за жалост, въпреки хиперболата, има нещо вярно в тия думи. Даже, не крия, на моменти се питам дали те изобщо са хипербола...

СЛАБАЦИТЕ И МЕКУШАВИТЕ СЕ ВАЙ-КАТ, МЪРМОРЯТ И РЕВАТ, А ИСТИНСКИ СИЛНИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ БОРБАТА – И ДОСТИГАТ ДО ПОБЕДА!

Успехът не е окончателен, про-валът не е фатален: най-важен е куражът да продължиш.

Уинстън Чърчил

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник;

Издава:

Център за развитие на личността

HUMANUS,

основан през 1994 г.

Главен редактор:

Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!

БРОЙ 10 НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ЗА 2013 Г. ЗАМИНА ЗА ПЕЧАТНИЦАТА С ОГЛЕД УТРЕ, НА 15 МАЙ, ДА БЪДЕ В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИ-ТЕ СИ

35

36