40 години

ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ "Проф. д-р АСЕН

ЗЛАТАРОВ"

„ , Човек е роден за да служи на , "живота в името на Човека

Асен Златаров

2

Всяка година 16 февруари, рожденият ден на проф. д-р Асен Златаров, патрон на Езикова гимназия, става повод за поредно вглеждане в делата и заветите на големия хуманист, демократ и учен.

40 години родолюбивите послания на Асен Златаров сродяват поколенията — възпитаници на Езикова гимназия.

„Като младежи да отгледат три добродетели: любов към труда, любов към истината, любов към народа".

„Да обичат България, да я обичат предано и никога от тая си обич да не правят кариера — едно естествено благородно чувство, което всеки честен човек трябва да притежава."

„Идеалът всякога побеждава — стига да е смислен, висок и човечен".

„Никой няма такава голяма отговорност пред Родина и човечество, както учителят".

Всеки досег със сложния духовен мир на Асен Златаров става лично прозрение към знанието и мъдростта.

И отново връщане към началото.През 1958 година във Велико Търново е открита Трета смесена

гимназия, която постепенно прераства в Езикова с преподаване на руски език. От учебната 1975/76 г. започва разширено изучаване на английски, немски и френски езици. Десет години по-късно се откриват паралелки по западни езици с подготвителен клас по програмата на специализираните училища, като за лектори се привличат чужденци и преподаватели от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий".

И така се зареждат делници на благородно съзидание и творческо вдъхновение.

От 1991 год. се осъществява обучение по мениджмънт.Асоциирането на училището към ЮНЕСКО е една заслужена

признателност и нов стимул за образование в дух на международно разбирателство, сътрудничество и мир.

Утвърждават се много добри връзки с английски, френски и немски културни центрове — посолства.

Неизбежната потребност от контакти поражда повече от всякога необходимост от език в буквалния смисъл на думата.

Езикът като предизвикателство и любов става най-сигурната виза към света. Само най-доброто му познаване дава възможност

33

Първата копка на сегашната сграда на

гимназията

Среща със Светлозар Златаров- син на Асен

Златаров

Екип от първите учителски колективи

за цялостно обхващане на дадена човешка дейност, преодолява илюзии и дава чувство за реалност. Отваря не само национални граници, но и разширява вътрешните граници на личността, без синдрома на „криворазбраната цивилизация" — просто изгражда индивидуалност, съизмерила себе си чрез другия от Европа и света.

Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров" дава възможност за пълноценно усвояване на езика, затова наши възпитаници отварят вратите на престижни университети в България, Европа и САЩ.

Над двадесет възпитаници на училището чрез конкурси, организирани от фондациите „Св. св. Кирил и Методий", „Отворено общество", чрез провежданите национални олимпиади от посолството на Германия, Гьоте-институт, Френското посолство добиват правото на стипендианти в срок от шест месеца до една година в САЩ, Франция, Германия и Австрия.

3

Между тях са Мартин Велев (САЩ), Адриана Косева (Великобритания), Беньо Бенков (САЩ), Силвия Суванджиева (САЩ), Вяра Недкова (САЩ), Милена Петкова (САЩ), Пламена Великова (САЩ), Петър Благинов и Лучия Хинковска (Германия), Десислава Стефчева (Австрия) и др.

В момента на едногодишно обучение в САЩ е Божидар Божанков и Антония Пейнова, а Павел Недков е в Англия.

Не си малко щастливците, които продължават образованието си в Европа и САЩ:

Светлозар Казанджиев — студент-стипендиант в Stanford University — Калифорния, специалност „Международна икономика" и политология; Галя Калчева и Галя Русева — банково дело (САЩ); Вяра Недева — САЩ — University of the South; Георги Ст. Георгиев— международни политически отношения University of South — щата Тенеси; Милена Спиридонова — „Хантър Колидж" — Ню Йорк; Анелия Георгиева— лингвистика в гр. Амиен, Франция; Мария Методиева — журналистика в Марсилия, Франция; Милена Панова — икономика в Безансон. Франция; Елина Абаджиева — право в гр. Амиен, Франция; Николай

Серафимов — немска филология и икономика Бон, Германия; Наталия Амуджева — право Бон, Германия; Катя Стойчева — Мюнхен, Германия; Петър Благинов — гр. Хам, Германия; Мариета Сидерова — Германия; Айлин Чаушева — международни отношения (Турция); Грета Баевска — междунар. икономически отношения гр. Хавър, Франция; Венцислава Косева — международно право Перпинян, Франция; Станислава Петрова — Франция и др.

3

Културното аташе на Куба в училище

Празник на гимназията — на сцената са най-

малките

8

Други възпитаници на Езикова гимназия, завършили филология в България, специализират в чужбина. Сред тях са Величка Пешева — политология (Франция) — в момента работи в Гренобъл, Женя Кянкова и Силвия Цонева — специализирали в Сорбоната, Париж, Силвия Русева (Великобритания), Деян Спиридонов — право в САЩ, в момента работи там!

Традиция в Езикова гимназия е да се организира ежегодно езикова практика в Хердер — гимназия, гр. Хале — Германия и Каркасон Франция, както и екскурзии в чужбина.

Всяка година над 90% от зрелостниците са студенти в наши висши учебни заведения по специалностите българска филология, западни филологии, философия, право, икономика, лингвистика, педагогика, археология и др.

Гордост на гимназията са и отличните изяви на учениците в олимпиади, конкурси, състезания — плод на задълбочената учебно-възпитателна работа на преподавателите.

Инициативата и любознателността на младия човек, съчетани с професионализма и амбицията на учителския колектив, утвърждават Езикова гимназия като учебно заведение, способно да отговори на най-високите изисквания на нашето съвремие.

Неспокойствието и възрожденското родолюбие на патрона стават упование в трудностите, вдъхновение в делата на преподаватели и ученици на Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златров".

„Човек е роден, за да служи на живота в името на Човека" — звучи в нас и след нас вечният завет на Асен Златаров.

И ние го следваме!

40 години! И много, и малко са те! Това е зрялата възраст за един човешки живот. Времето, когато ясно и точно можеш да направиш равносметка на извървения път. Ако това са годините на една личност, бихме казали, че тя е тръгнала по равния друм на живота. А едно училище едва сега набира своите сили. До този момент то е изпратило 39 випуска и в него са се дипломирали 5273 ученици. През учебната 1998/1999 година усилено работят учениците на 40-тия му випуск, които през юни ще получат диплом за зрелост.

И всичките четиридесет випуска политат с порива на младостта, за да търсят своето място в живота. Каква гордост изпитват учителите, когато чуят имената на своите ученици, достигнали върхове в своя професионален път, имената на тези, които с много любов се изявяват в най-различни области на живота, честно и скромно. Това е достатъчно за учителите, за да живеят и работят с чувството за изпълнен професионален и човешки дълг.

Трудностите, които среща по своя път в изграждането и утвърждаването си едно училище, са много. Но ние забравяме бързо всичко, сърцето ни се стопля от думи, които чуваме всяка година многократно: „Аз съм учил тук, тук искам да учат и моите деца!". А още повече свети радостта в нашите очи, когато бившите ни ученици се връщат в училището като преподаватели. Госпожа Здравка Тодорова завършва гимназията през учебната 1959/1960 година. След обучението си в химическия факултет на СУ „Климент Охридски" тя се връща в училището като преподавател по химия. През 1997 година завършва учителската си кариера в ЕГ „Проф. д-р Асен Златаров". Цял един живот, свързан с името на нашата гимназия. Има още десетина имена на колеги, които са посветили своя живот на това училище: Донка Аламурова, Антоанета Харалампиева, Оля Йорданова, Здравка Николова, Саша Белелиева, Стелка Костова... Продължават да се връщат и младите — Соня Минева, Анелия Димитрова, Ана Петрова, Даниела Колева..., завършили английска филология.

Ето как се утвърждава авторитетът на Езикова гимназия, която има своите 33 години от историята на училището.

Успехите не са само на тези, които са напуснали отдавна училищната скамейка. Най-често се връщат за срещи със своите учители тези, които само преди година-две-три завършиха. И те ни радват с успехите от следването си. 97% от завършилите миналата година сега са студенти. Шест ученика от този випуск в момента се обучават в чужбина със спечелени стипендии в САЩ, Франция, Австрия, Турция. Наши ученици от предходни випуски са в Германия, Швеция, ЮАР. Имената им? Да, всички ги знаем: Петър, Светлозар, Вяра, Георги, Милена...

Достойни са и настоящите ни ученици. Едни от тях току-що се захващат за азбуката на езиковото обучение, другите вече чувстват тръпката на конкурсните изпити.

Ето, това е едно училище на 40 години. Живо, тръпнещо от радост и мъка, от гордост и стремеж да се утвърждава в тези трудни времена.Чудесно е, когато се срещат поколенията, преминали през това училище. Сила и увереност носят в себе си простите думи „Ние сме „Златаровци". Нещо необяснимо мило, топло и сърдечно преминава пред душата ни. Това е нашата младост, това са нашите мечти, това е силното рамо на приятеля, това са строгите, но казани с много любов думи на учителя.

. Е Буюклиева

Директор на Езикова „ . - гимназия Проф д р Асен

"Златаров

РАЗХВЪРЛЯНИ МИСЛИ

Първите 11 г. в учителската ми професия бяха сред ученици и студенти, избрали пътя на началния учител. Със своето трудолюбие, скромност и голяма обич към децата, те обогатяваха и нас преподавателите. Тяхната любима песен бе „Моята учителка".

След откриването на Университета и закриването на Учителския институт, аз станах директор на Трета гимназия, в която бяха последните два випуска и първите два на Езикова гимназия с преподаване на руски език.

Началото на септември 1964 г. беше за мен и за Ружка Стойчева първа среща с нов учителски колектив. Увлече ни мечтата за собствена училищна сграда. Изработен бе идеен проект, направена бе първата копка. Заедно със сградата растяхме и ние — ръководители, учители, ученици. Растяха и проблемите — много по-сложни и много, много трудни и отговорни.

Възпитаниците на Гимназията с преподаване на руски език идваха от няколко окръга (Габровски, Търговищки, Шуменски, Търновски). Това бяха ученици с много добър и отличен успех, с разностранни интереси, с голям емоционален заряд, амбициозни, инициативни. Те правеха живота в училище много интересен и привлекателен. Обогатяваха се духовно чрез усвояването на езика (български, руски, френски, английски и немски) и литературата, на знанията по всички останали предмети. Те обичаха поезията и музиката,литературата и изкуството, всеотдайни бяха в младежките прояви.

С тях работеха добре подготвени и амбициозни учители. И ръководството, и възпитаниците на гимназията са признателни и благодарни на Диана Султова, Диана Дамянова, Милка Плетньова, Росица Лазарова, Диана Давидова, Иванка Живкова, Пенка Пенчева, Здравка Тодорова, Лидия Дойчева, Росица Петрова, Донка Аламурова, Цветомила Савова, Параскева Стойкова и всички останали, които се трудиха всеотдайно.

10

Така и самата аз, като директор, и Ружка Стойчева, и Мария Ковачева като зам-директори се обогатявахме като личности. Незабравими ще останат за мен:• Първата копка на сградата и откриването й от Министър Ненчо Станев;• Срещите на дружбата с Валентина Комарова, Марина Чечнева, Едита Пиеха, Георги Береговой, Георги Гречко, Георги Иванов;

• Екскурзиите в Русия, Куба, бригадите в ГДР;• Фестивалите на езиците;

• Дружбата с екипажа на моторен кораб „Велико Търново" с капитан Абаджиев;

• Концертите на училищния ансамбъл, училищния хор с ръководители Иван Начев и Божанка Маркова;

• Постановките на театралното студио с ръководител Сава Димитров;

• Прегледите на строевата подготовка и маршовата песен, в които гимназията често заемаше I-во място;

• Училищният музей.И така, година след година, изнизаха се 17 години в гимназията.

Най-вълнуващо за мен беше, когато просветният министър ми връчи ордена „Червено знаме на труда". Присъстващите на тържеството бурно ме аплодираха.

На колегите в гимназията бих отправила следните пожелания:Да носят с гордост професията си на преподаватели в Езикова

гимназия. Зная, че и сега има много трудни моменти, важното е да не изстива сърцето, да не загасва вътрешния огън. Да се уважават и работят още по-всеотдайно за издигането на ученическата личност като личност със строго индивидуални качества.

На учениците пожелавам от сърце винаги и навсякъде да се чувстват Златаровци.

Това е напълно в духа на демокрацията в наши дни.

Лиляна Петкова Директор на ЕГ 1964 1982 .от до г

13

Бившата Трета, а по-късно Езикова гимназия изигра важна роля в моя професионален път. За първи път застанах начело на едно многобройно и току-що сформирано училище.

Говореше се, че една голяма част от учениците са от околните села и от изключените от I-ва и II-ра гимназия. Това ме накара да проверя чрез анкета, проведена от класните ръководители, с какви намерения учениците са дошли в Трета гимназия.

Анкетата показа, че те са дошли да учат, да усвояват знания и да се реализират в живота, а така също посочваха редица слабости и даваха предложения. Проявяваха интерес към културния живот, желаеха да се организират посещения на театър, забави, екскурзии, спортни състезания.

Всичко това аз, като директор, обещах на учениците и го изпълних. Техният отговор беше ред и дисциплина в училище, трайно овладяване на знанията и висока успеваемост.

Така че през учебната 1962/63 г. гимназията по успех се нареди на 1-во място във Велико Търново. За това, разбира се, голям дял имаше и ентусиазираният учителски колектив, който с голямо желание работеше за утвърждаване авторитета на училището.

Най-яркият ми спомен в гимназията е още от първите месеци. През 1960 г. училището провеждаше занятията си като трета смяна и учебните часове завършваха в 22 часа. По-малките ученици в последните часове заспиваха на чиновете.

В разговор с работниците, които завършваха новата сграда до стадиона, сега ПМГ „В. Друмев", се договорихме да се настаним в едното крило, а те да работят в другото.

И така, в един неделен ден, не си спомням дата, но беше в началото на м. ноември, всички ученици помогнаха да пренесем цялата материална база — чинове, столове, маси, уреди и материали от кабинетите по физика, химия и биология.

Гордост на гимназията са много възпитаници, но тези, които си спомням в момента, са:

Стефан Ненов — директор на Радиозавода; Иван Любенов — математик в Министерството на вътрешните работи;

14

Мария Тинтерова — математик в Министерството на отбраната; Георги Георгиев — бивш министър на околната среда; Христо Туджаров — преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"; Камен Колев — директор на Застрахователна компания „Орел"; Станислав Рашков — директор на завод „Ивайло"; Величко Цончев — международен съдия по футбол и много други инженери, лекари и общественици.

В навечерието на 40 годишнината ме вълнува какво ще е бъдещето на училището. Вярвам, че Езикова гимназия ще остане едно от най-желаните училища.

Моите пожелания към настоящите ученици на гимназията са:Вярвайте в своя народ, учете се и работете за своето бъдеще и

бъдещето на България.На учителите: вдъхновявайте се от възрожденците, не унивайте, а се борете за вашето и на младото поколение бъдеще.

Любен Кунев

Основател на Езикова гимназия

15

В живота на учителя има много дни, години, които никога не се забравят. Помнят се първото училище, първите ученици, първият учителски учебен ден... Към старите спомени се натрупват нови, но яркостта на всичките остава непокътната.

Такъв непокътнат спомен за почти 10-годищен период от моя житейски и професионален път е Езикова гимназия. И сега прекрачвам прага й като на храм с вълнение. Иска ми се да преклоня глава пред святата й мисия, да помълча в смълчания й свят, да се върна към онези години, всяка от които бе белязана от някаква промяна, към дните на упорит труд и съзидание...

И сега ми се иска да прикова вниманието на мои ученици със стих на Пушкин или Лермонтов, с „мои екскурзоводи" да попътувам по учебни маршрути из страната или отново, заедно с тях, да усетя лъчите на парещото кубинско слънце.

Но в нашето забързано време няма място за носталгия. Взорът на нашите следовници е отправен напред. Щафетата е вече в техни ръце. Те ще знаят повече от нас, ще умеят повече от нас и, надявам се, ще направят повече от нас.

На всички тях, настоящите и бъдещи Златаровци, пожелавам да търсят истината и да се борят за нея, да воюват с посредствеността и скуката, непрекъснато да се утвърждават като личности, да множат успехите на Езикова гимназия!

Мария Ковачева — Специалист отдел

„ " —Образование Общински съвет . В Търново

16

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

18

19

КОНСТАНТИН КОСЕВвипуск 1978/79 г., художник

СТАНИМИРТРИФОНОВДиректор на филмова студия „Време" — София

Завършва ВИТИЗ — кино и телевизионна режисура. Режисьор и сценарист на около 30 документални филма и на театрални постановки. Автор е на първия български клип. Филмът за Елиас Канети е награден със „Сребърен ритон", а „Образ невъзможен" за Г. С. Раковски печели „Златната роза" от Националния фирмов фестивал във Варна.

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Много трудно се пише мемоар. Знам си. Не поради напреднала възраст или липса на дистанция във времето, а

20

просто защото трябва да си или откровен, или да не пишещ...

Избирам първия вариант. Обаче пък веднага възниква проблемът с баналността. Никому не е нужно сантиментално умиление пред младостта, поривите, неостроумните юношески шеги и т. н. и т. н.

Постъпих в Търновската езикова гимназия през есента на 1972 г. Тъкмо ме изписаха от поредния санаториум и трябваше да тръгвам на училище. За жалост бях със счупен крак и единственото нещо, с което впечатлих бъдещите си съученици при влизането в класната стая беше умопомрачителната конструкция на патерицата ми. Тогава имаше и такъв дефицит, та се наложи един от работниците в санаториума да отсече младо дръвче и да ми направи нужното пособие за придвижване във времето и пространството.

По-страшното дойде после: униформа, куртка, вензели, емблеми, фуражка... Днес тогавашната казарменост на живот звучи смешно, но по онова време си беше задължителна и всички ние, учители и ученици, трябваше да й се подчиняваме безпрекословно.

Иначе животът си течеше тихо. Беше въпрос на престиж да си в това училище. И имаше защо, убеден съм.

Момчетата бяхме абсолютно малцинство. От моя випуск (1976) останахме само седмина. Това ни най-малко не се отразяваше зле на самочувствието ни. Дори ни разглези...

Първите три години от ученето ми минаха в сградата на тогавашната Втора гимназия „Васил Друмев". Пак си учехме на смени, но дворът беше хубав, със зеленина. И в него беше пансионът на момичетата, разбира се. Вечер спирахме мотопедите си пред него, свиркахме, закачахме се. После първите докосвания и... т. н.

С новата сграда край „магистралата" така и не свикнах за последните девет месеца. Най-смешното беше, че самите ученици я чистехме и обзавеждахме в кошмарната тогава форма на „бригадирски труд". Накрая дойде един министър на просветата, строиха ни, отговорихме с „Ура" и той в „прочувствената" си реч каза: „Откривам тази сграда, която е

21

кацнала като бял лебед на нивата на българското просвещение". Изпопадахме от смях.

Но и днес, когато забързано профучавам по магистралата София-Варна, сградата вляво от пътя е емблема на моята гимназиалност в паметта ми.

Не искам да изброявам имена на учители, защото мога да изпусна някое, а на почти всички тях съм им благодарен от цяла душа. И имената на момичетата ще пропусна, защото...

Но все пак ще помня и ще чакам все така да се връща в сънищата ми „моето училище"... Което все така бленувам.

Много трудно се пише мемоар.Знаех си.

22

. . . . к ф н доц МАРГАРИТА КАНАЗИРСКА

първи випуск на гимназията

Родното училище! Едно неповторимо вълнение те пронизва от това светло докосване. Вглеждащ се в годините назад и виждащ — нишката на онова, което си сега като личност и духовност, мисъл и стремление води и натам: към твоето училище. Вглеждаш се в далечината на годините и усещаш благороден трепет, чиято емоционална основа е и споменът за младост, и признателност към неколцина вдъхновени творци — твоите учители. Те ти дадоха импулса към знанието и мъдростта, красивите мечти и устрема към висините!

. Доц ГЕНОГЕНОВ

преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"

Периодът на „годините на учение" в личния ми духовен избор съвпада с „етапа на тихо зреещите амбиции" на Трета търновска гимназия „Асен Златаров" да заеме достойно място сред училищата в града ни, където Първа и Втора гимназия си бяха вече изградили известен авторитет (като всички „първи" и „втори"). И една трогателна усърдна кохорта от учители — Генчева (литература), Гушев (математика), Стоянов (физика), Тодоров (география), Дамянова (руски език), Величкова (химия), Дончев (трудово обучение)...

Тези фигури, според мен, съставляваха многоколоритната интелигентска мозайка, която днес с носталгия определям като „духът на Трета". Благодаря им от сърце, тъй като те вградиха в мен фундаменталните благороднически съставки на себеуважаващия се хуманитарист.

23

ДИАНАДОНЧЕВА –

журналист — „Отзвук" — БНТ Дарик радио — София

випуск 1983/84 г.

В Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров" аз открих същността на моето бъдеще — журналистиката. На моите учители благодаря, че ми дадоха увереност в моя талант. На сегашните ученици пожелавам да вървят в мечтите си и да останат в България, ако могат.

ВЛАДИМИР ДОНЕВ випуск

1988/89 г.

Връщам се десетина години назад, когато през 1989 г. завърших Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров". Спомням си с много добро чувство за професионализма на преподавателите, за ползотворните часове по всички предмети, които са развили общата ми култура и информираност.

Днес професионалният ми път е свързан с лите-ратурата. Завърших специалността Българска филология, а сега съм учител в ПМГ „Васил Друмев". Вече аз и моите ученици навлизаме в големия свят на литературата...

24

КРЕМЕНА СЕРГЕВА випуск 1992/93 г.

Кабелна телевизия „Видеосат"

репортер кореспондент на БНТ В. Търново

„,Животът не е нито удоволствие, нито мъка, а една трудна задача, с която сме на-товарени и която сме длъжни да завършим с чест за себе си."

О. Балзак

Истинското осмисляне на това твърдение идва, едва когато напуснем училищната скамейка. Тогава започваме да се замисляме сериозно върху собствените си качества и възможности за реализация. Защото вече сме сами пред себе си и околните. Идва и самочувствието ни на по-големи, по-умни, по-способни, по-зрели, може би.

В момент, като този, осъзнаваме, че основните цели в живота ни оттук нататък трябва да се основават на действието.

Време за губене няма.Тези, които повярват в себе си и приемат от околния

свят всичко полезно и истинско, неминуемо разбират, че животът учи само тези, които го изучават.

Благодаря на моите учители, които ме накараха да повярвам в себе си!

25

СВЕТЛОЗАР КАЗАНДЖИЕВ Stanford

University California

В Езикова гимназия придобихме широка обша култура и зрялост. А това е начинът да постигнем прословутата „гъвкавост", която според съвременния гуру, като Робърт Дайк, е ключ към успеха в професиите на бъдещето.

Аз, на свой ред, се чувствам компетентен да кажа, че за талантлив и амбициозен млад човек нашето училище може да бъде трамплин към великите световни университети, а от там вече само небето е таван.

ГАЛЯКАЛЧЕВАвипуск 1994/95 г. South

Carolina University of South Carolina

Aiken

Гимназията e често в мислите ми и в сърцето ми. Обич и тъга ме връщат към родното училище — извор на гордост, увереност и дръзновение! Образованието, което получих, навиците, които придобих, ми помагат ежедневно тук, в Южна Каролина.

Благодаря на всички учители, които ми повлияха да стана по-добър човек.

Честита годишнина, мили учители и ученици на Езикова гимназия!

С обичГаля

26

ИВАНИЧКАПАНЕВА

Випуск 1963/64 г. Завършила ВТУ „ . . Св св Кирил и Методий" — 1968 г., специалност „ ". Живопис Има самостоятелни изложби у нас и чужбина. Член на Съюза на българските художници.

Човекът съхранява себе си във времето чрез спо-мена и изкуството. При мен първите творчески успехи са свързани с ученическите години в Езикова гимназия. Първите пориви, мечти, надежди и опити за творчеството започват оттук и ако творецът в своето развитие се стреми към съвършенство и красота, той никога не забравя началото. Затова колкото повече времето ме отдалечава от ученическата скамейка, толкова споменът ме връща с благодарност към учи-лището, с което се свързани първите стъпки на твор-ческия ми път.

27

ВАНЯ ПАНАЙОТОВА -БОСИЛКОВАвипуск 1983/84 г., художник.

КИПЕЖИ НА ДУХА

ЕЛЕОНОРА ИВАНОВА випуск 1985/86 г.

КРЪГОВРАТ

Стъпка по стъпка ни стъпква Животът, превръща ни в локви, а после така лека-полека, фино и лекоизсмуква водата, пресушава калта. На двора децата се гонят и шумносе целят със буци пресъхнала кал, незнаейки всъщност, че в своята лудост ни мачкат със пръсти и тичат по нас...

МИРИША ЦЯЛАТА НА САМОДИВА

Във черупката на орехсъм се скрила, счупи го с пръстии с уста ще ме откриеш. Мириша цялата на самодива, която при изгрев слънце от хорото се е отделила.Безръка и безнога,бездиханна,обрулена от много ветрове, във черупката на орех съм се скрила.

И се моля тайно

черупката на орех да те убоде!Трима сме.И винаги били сме трима.Аз, ти и тя.Аз — лудо влюбена,тръпнеща, чакаща...Ти — на сантиметри от мене,странен, многообещаващ...И тя —на съдбата фино изваяна тънкопръста, жестока ръка...

НЕЛИ ПЕТРОВА випуск 1980/81 г.

ИНТИМНО

Несъвършени стихове покриват редовете,несъвършена съм и аз със тях...Угасва бавно пламъка в сърцетои само времето не спира своя бяг.Не се опитвам вече да го върна/защо ми е, без него пак боли/Поезията в мене се изстрадва,а времето не спира, все лети.Боли, когато в себе си се криеш,несподелени стихове горят,но пак боли, когато ги разкриеши малко хора ще те разберат.И чувстваш, че животът ти край тебеще мине просто някак на шега...От мен животът нека всичко вземе,но спомените мои ще спася!

СТЕЛИЯНАМАРТИНОВАвипуск 1985/86

„ . . Завършва ВТУ Св св Кирил и ' „Методий специалност Предучилищна

".педагогика

ИЗ СТИХОСБИРКАТА „МОКРИ МИСЛИ"

* * *

Като узряло манго натежало увиснало е слънцето на запади сякаш се е кротко замечтало да легне във затоплената папрат.

Балканът като биволица мокра обтегнал е разголен гръб на припек и тук-таме разсипаната охра лениво от дърветата се сипе.

Поемат към кошарите стадата, зад тях подсвирват мургави овчари, повява хлад. Над планината се спуска вечер с дъх на минзухари.

ЗАВРЪЩАНЕ

Тук всичко ми е толкова познато — Реката под върбите се е сгушилачардаците, обвити със асми! като притихнало изплашено врабчеНамята ме с жилетката си лятото, и изрусила е в градината ми сушатаизплетена от сладки миризми. на треволяка избуялия перчем.

33

Отпивам сок от тази утрин дюлена, от свежия планински аромат. И колко хубаво е, че съм влюбена, и как приветлив и добър е този свят!

28

ЗДРАВКАВЛАДОВА випуск 1985/86

КЪМ КОРЕНА

В кръвта ми препускат луди жребции летописната прах ме покрива,очите гадаят — черни жрецина съдба — сурова и дива.Там, от годините ювиги ханкъм мене протяга длан мъртваи пулсът ми кипва! Не искам да знам,че го откривам — поредната първа!Внезапна и силна, тя лумва във мен,пралюбов — безконечно сурова.Слива първия с днешния ден.Тя е всичко! Храна и отрова.Аз протягам на своята бягаща дланмисълта си от думи кована.Пралюбов! Мойта същност е там!Виж кръвта по ръката на хана!

ДИАНАМИЦКАНОВА

випуск 1985/86

НЕОРОМАНТИЧНО

Забравихмепоследните цветя на есента — последни искрици на тиха красота. Забравихмелуната — тежка от сребро, и от безсънни мисли.Забравихме и вятъра,вплел ръце в косите на дърветата —разкъсван от омраза и от болкапо тези монахини есенни...Забравихме дори несподелено да обичаме...

ГАЛИНАКАЗАКОВА випуск 1984/85

ПТИЧА СМЪРТ

Ти виждал ли си как угасват птиците? Как смърт простора им краде? Викът, изтръгнат от зениците,как жегва прозаичното небе? Ти мислил ли си с него как разделят се? Безмълвно, но и с толкова тъга... Като човек, прегазил изневерите на чувствата, на мисълта. Това е сигурно играта на природата, която движи своя вечен кръговрат, във който птиците, тъй както хората изгряват и угасват в тоя свят. А аз не искам той да ме премаже

35

едва в зората на щастливия ми път... Но ако времето реши да ме накаже,то нека бъде с птича смърт.

ВЕСЕЛАГАНЕВА - XIв клас випуск 1983/84 г.

„ . . Завършва ВТУ Св св Кирил и " — Методий специалност Българска

. филология В настоящия момент е преподавател по литература в Благоев-

.град и кореспондент на местното радио

*

От мъдрост ни боли.От глупост плачеми от проглеждане сме слепи.

Човече!Когато се

събудиш сам — извикай!

Силно! Не бой се от шума! Когато се намериш във

калта — гази!Без спираме! Не бой се, че ще

затънеш! Когато крилете ти отрязват — лети!

На облак превърни се! Не се страхувай, че ще превалиш!

* * *

Омръзнало ми е от раздели,от бягане към голямата любов.Омръзнало ми е да пъдякраткия, хубав миг,да се пилея като прашинкав страшното пространство.Сама.Омръзнало ми

е да пазя сълзите си за утре, да пълня шепите си с неприятности, да крия устните си от дълга целувка. А после да се чувствам като уморена снежинка, стопена в калта.

ПЪЛНОЛЕТИЕ

Неусетно,изведнъж

ме връхлитамоето

37

пълнолетие.Усетих гос устни.Усетих гос дъх.Усетих гов своите стъпкизабързани.Моето пълнолетие.Делнично.

Съвсем не безгрижно връхлита с нови жизнени концепции, с нови любови,с нови надежди. И боли ме за детството синьо. Сега крачас моето пълнолетие сиво.О, как да погледнас очите си синив сивия прах?Ще ме научиш ли,пълнолетие?

* * *

Когато превали, ще се завърнеш. Ти няма да познаваш този дъжд. За тебе ще е непонятно мокра улицата ми добра.Ще влезеш,ще посегнеш да погалишкосите ми, от слънце пепеляви.Ръката си внезапно ще отдръпнешкосите ми са мокри от дъжда,и никак не лъщят.А твоите са сухи.Ти не познаваш този дъжд.

ВАСИЛ ПЕТРОВ випуск 196/87 г.

Завършва Софийски университет „Св.Климент Охридски" Българска филология.

ПРЕДСЪНИЕ

Луната — ранена птица,пълзи по мокрия прозорец.И ледените капки плачат със светлината й.По улицата шляпа кротък старец.На върха на чадъра му играедъждовната топка на нощта.Проблясването на късен автомобилме стресна до бога!И радиото ме погледна с усмивка строга.А калното тичане на капките по паважа, доведе скърцането на тежка вратавъв етажа.Рухна мечтата митъмна от страстната нощ, изфуча, проблясна и гръмна... Лека нощ!

16 1987март

* * *

Ще ми махате ли, клони?

За сбогом.Макар и пеперуди да рисуват кръгове в душата ви —ще ми махате, нали?

17 1987 .юли г

39

КОСМИЧНИ МЕТАМОРФОЗИ

1. Земята е ябълка —олющена

грознаразядена.

Земятаразрязана

се върти.

2. Космосът,събран

във чаша,плува тъмно. И след миг

ще го изпия.

3. Луната — тебеширно

петно

на синята нощнадъска.

Дежурният денс изтривалката-слънце ще изтрие...

4. Всемирае суха погача. Корава

с дъх наотминала свежест.

Човекът кърти кората.

9 1987 .ноември г

ЧАСТИЦИ ВЯТЪР

IВятърът капе. Чезне в прозрачниямрак.Жаден съм.

IIВиелица.Сънувам пълнолуние. Тракат прозорци.

IIIТърпението се превръща

41

в вятър. Черните звезди

злорадстват. Нощта свети...

IVДебелото тяло

на вятъра смаза антените.

VОтлита. Син.Ненужен.Вятър.

25.XI. 1987 .г

АНА НЕМ

ЦЕРОВА випуск 1989/90 г.

Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий" — специалност „Българска филология". Журналист.

СЕЗОН

Дъждът попива топлите стъкла, измива запотените им длани, тополите целува нежно есента и ниже кехлибарени гердани.

На слънцето разголената шия

43

забулва облачен навъсен шал. Листата — жълти птици от хартия безшумно гаснат в стъпките от кал.

НОВОГОДИШНА ВЕЧЕР

Над херувима — свещ трепти светулка. Угасва вечерният зимен здрач. Танцува по прозорците цигулка. Над къщите пробягва детски плач.В кованата шевица на фенера заплита паяжина леден скреж. По запотеното стъкло трепери на стар самотник глухият вървеж. И сред искрящия конфетен блясък, сред серпентинения звън изтичат часовете — дребен пясък, а в миг животът се превръща в сън.

1989 г.

КАТЕРИНА СЛАВКОВА випуск

1993/94 г.

Студентка в Софийски университет „Св. Климент Охридски" — Право.

* * *Оранжево утро в прозорец.Керемида на покрива на съняпадна в мустаците на мрака.Боботенето на облаказазвънтя в ключалката.От обърнатото гнездо на небетосе излюпи слънцето и падна в комина.Оранжево утро в прозорец.На масата седна Докосването,прозорецът изчисти Пробуждането,Росата изплаши Котката.Котката счупи прозореца.Утрото се огледа в рекатаи видя оранжев прозорец.

УТРО

Небето се плъзна по хълбоците на вятъраи облаците разцъфнаха в бялои светът е обгърнат от млечният мирисна жажда и плод.И земята от стъпки се ражда,цветовете потичат по клоните сънении сърцето на слънцето — пухкава диняе пробудено.И копитата на минутите,и надеждата във подковитестъпват по локвите и оградите.И в събудената икона на утрото

45

нечий сън като златна монетасе търкулва и счупва баирите.Няма сенки, а просто преливанена среднощните с дневните мигове.

ДИПТИХ НА СЪЩЕСТВОТО

I

Когато вкопчиш сев последната си хапка всички

всички звуци застиват между ушните ти миди и заетия ти мозък. Миризмите уталожват се в огромната безпаметност

на онзи миг, когато между дупките на хлябасъзираш ти вселенското

изцеление, но ми преседна тази

глътка хляб.

IIКогато се събудих в пряспа мрак,хиляда нощни образа и шумасъс топчето на моя сън в съзнанието

се търкулиха. То може би на ябълка прилича, затворила познанието в безпаметна

корица. В жилките и съдържателни и сочни кръстопътищасъм сигурен, че червей хрупа — със всяка хапка в подсъзнанието

инстинктите заравя. И сигурен съм, че в прекрасен ден,когато се събудя ще открия, че ябълката на съзнанието ми във друго време се е скрила,че аз съм този, който нея

най-трудно ще опита.

1991 .април г

МИЛЕНАИВАНОВА випуск 1995/96 г.

* * *

Понякога се взирам жадно в мрака

и в мен ликува някакво дете,

забравило игри, звездите чака

към тях ръцете да простре.Понякога докосвам сребърния плам,събирам в длани топлинатаи сякаш търся себе си да дамвъв плен завинаги на светлината.

Понякога илюзия ограбва този свят, миражът — моите мечти, но някъде във мене, като че искри небе, осеяно с звезди!

* * *Отново нощ и сенки по стенитерисуват призрачен пейзаж,сред здрача сещат пак очитевечерния препускащ екипаж.

В диханието на умиращи лъчи щурците шепота подемат, нощта разпуска своите коси последна сянка да отнемат.

И само пулсът на звезди едваизпълва с трепетна заблуда,сред порива, подирил светлина,копнежът среща своята прокуда.

Простор с отколешно сказание, че всяка падаща звезда, превръща в своето мълчание сеутност във съдба!

47

* * *

Навън нощта ситни стаенаи тръпне в вечерния хлад;една звезда от мрака изморенапритиска се о глъхнещия град.

Една усмивка и протегнати ръце, копнеж по времето науморимо; дете, обърнало натам лице към тъй далечното-неуловимо...

„ ”Из Сребърни сълзи

48

СНЕЖАНА СЛАВЧЕВА випуск

1995/96 г.

Завършила е Езикова гимназия във Велико Търново. Студентка е в СУ „Св. Климент Охридски" — Българска филология. Публикувала е стихове в сп. „Родна реч", сп. „Пламък", сп. „Леториси", в. „Български писател".

РАЗБИТАТА КАМБАНА Шарл Бодлер

И горчиво, и сладко е нощем през зимата ти,

седнал близо до огъня, който дими и се мята,

да дочуващ как бавно долитат далечни мечти

със звъна на камбаните, лудо запели в мъглата.

О, за мен е честита камбаната с мощния глас —тя, при все, че е стара, е все така здрава и жива и викът и все тъй се понася набежно, в захлас. Като стария воин на поста си тя не заспива.

Моят дух е разбита камбана. В часа на скръбтатой със песни копней да насели студа на нощта,ала често гласът му е толкова слаб и сподавен, че прилича на стон на ранения воин, забравенпосред локви от кръв и с грамада от мъртви зарит,

който мре в страшни мъки и пак не потрепва дори.

превод: Снежана Славчева

41

ПОЛ ВЕРЛЕН

Есенна песен Цигулкова песенна плачеща есен звъни,с безкрайна несрета сърцето ми

клеторани.И моят дъх секва, когато отеквачасът,и спомня ми дните

предишни, сълзите текат.

Продавам се тихо на злобния вихър,

а тойподхвърля и духамен, мъртвото сухо листо.

: превод Снежана Славчева

50

„ Из стихосбирката ГОЛОКАТО "ЦВЕТЕ

КАК СЕ РОДИХ

Когато се роди светът, аз бях И втурна се към мене светлина,изваяна от Бога бяла глина. лицето ми прегази със копитаТой дъхна в мен и трепнах, оживях, и там остави две следи — дъна, и сетих, че нататък Той отмина. и рукнаха изтръгнати сълзите.

Оставена без зрение и слух. Очи новородени имах аз.аз все очаквах Той да се завърне. Поела първи дъх, душата викна.Вселената прослушах и я чух. Тя радостно откри, че има глас,и всичко в мен поиска да я зърне, с очи и слух, и глас света обикна.

А после Бог ми даде тъмнина,която ме докосна по очите. Затуй са пълни с тъмна светлина и имат мигли черни и извити.

ЧУВСТВА

В мен люшкаше вашият радостен смях звънчета на нещо прекрасно. Аз, гъбката, дълго и нежно мечтах под дъжд и любов да порасна.

Но малка в огромния свят — самота, заплаках от страх и от мъка. Обиди се впиха докрай в паметта — следи от кръв в

чистата тъкан.

През мене се смееше глупав и лек светът, за когото аз плачех. Той нищо не значеше. Станах човек и може би нищо не значех.

Не искам да бъда старица, самасред тиха зелена алеяи кротко да зъзна сред студ и тъма,и слънцето кротко да грее!...

ВОДАТА

Потекла от горския ручей, ти беше бездомна, задиша до мойто ухо като буйна трева.Аз дойдох при тебе със топлата пръстена стомна и с устни изпих отразената в теб синева,

52

безшумните стъпки на гъстите сенки зелении птичите песни, в които се стича смола. И слънцето в теб се разплиска на глътки студени, и горският дух сладко пушеше свойта лула.

Така ми се искаше всички да пият от тебе!Напълних си стомната с твоите диви мечти.А после, когато напуснах леса ти вълшебен,аз пих и заплаках, че просто вода беше ти.

СЕТИВА

Ако си глух, за тебе този свят е ням.Ако си ням, за тебе този свят е глух. Ако си сляп, за тебе този свят го няма. Ако светът е сляп, за него теб те няма.Само глухият чува немия.Само слепият вижда, скрит в тъмния ъгълна своя живот.

СУША

Със спомени-съчки подклаждаме огъня-шепот, протягаме пръсти към пламъка, греем ги с трепети те неусетно преплитат се — струни желани, и въглен се сгушва в гнездото на нашите длани.

И никой не може сега помежду ни да мине!Но ето, минават посоки, минават години.Аз впивам изгризани нокти във твоята шия,сълзите си в твоите отвени коси да изтрия.

Огрява ме слънце и себе си виждам в почуда, и ужас посява навред моят поглед на луда. От своята суха душа вдън безкрая се крияи камъка стискам — да пусне вода, та да пия.

55

ДАРИЯМАНЕВА випуск 1995/96 г.

НАДОЛУ

Сълзата пари пръстите ти в мрака, А залезът стопява се в нощта. Момиче друго някъде те чака —Отдавна гледа входната врата. Тревога го обзема, че те няма,А ти в ръцете стискаш моите длани. Единствената дума е „измама" — Мечтанието се превръща в рани. Огледахме се с тебе в огледалото Ядосани, че сме си още същите. Тактично го претопляме изтлялото, Аскетното докосване на пръстите. Осъмнах аз със изгрев върху устните. Ранени от целувките на мрака.Измивам си ръцете от милувките.Сама изпращам залеза — той чака.

12.05.1996

* * *

А колко странно днес ме гледа огледалото —

дали защото се усмихвам изпод вежди,

или защото остарявам и то цялото

напука се с несбъднати надежди.

ПРИЗНАНИЕ

И толкова съм бяла — като грешницапод майчиния син покров на Богородица, и как тревогите ми жалко смешни са на фона на смъртта. И колко жива кръв тече в гърдите ми,и колко много бунт аз нося в нея. Докрай ще я раздам във дните си. Омразата във нея ще изтлее.

И колко ще съм тиха, непристорена,но колко мъка ще стая в зениците —аз ще удавя живите във споменапреди на мъртвите да вляза във редиците.

15.1.1996 .г

57

ВЕЛИЧКА ПЕЕВАIII курс специалност Право — ВТУ „Св. св .

Кирил и Методий", сътрудник па в-к „Арт форум " .

ПРИЗНАНИЕ

Привикнах да преглъщам болката парлива,И дори сама да си я причинявам се научих!Строго сключените вежди ми отиват.Не се надявайте усмивката ми да получите!За чужди грешки често си прощавам,А после късам си косите и проклинам.Първо си отстъпвам с лекота любимия,После си измислям оправдание за самотата.С любовта на криеница си играя.Не я оставям никога да ме достигне.А когато другия за нея не узнае,В огледалото от скука си намигам!Ролята да бъда чуждо минало сама избирамИ прекрасно се преструвам,Че я обожавам.

Чужди реплики със патос декламирам.

И ми е забавно да ме унижават.

30 1998 .декември г

СТЕФКА ДОДУРОВА

Xв клас, 1997/98 г.

* * *

Ще обичаме своето утре,

когато то крачи напред,

ще го мразим, когато е днес.

Ще ловим тихи спомени нощем.

Но защо ли сме будни все още?

* * *

...И някой пак почука,

май търсеше една луна

пред пътен знак крещящ: към вечността!

А тя препускаше в нощта

и бягаше от свойта самота...

* * *

...След празен поглед, слаб парфюм…

„Какво видя" шушукат си листата

„Една луна с човешка самота!"

59

УМОРА

И плочата едва, едва изтананика фалшиво и твърде тънко това, което повтаряше от часове. А звуците висяха като паяжини по стените, най-ниските нотки се криеха в ръкавите на старото палто, потънало в забрава, прегърнало съня, криейки в джобовете си всички спомени от времето, прекарано на тази прашна закачалка. Плочата отегчаваше дори стария грамофон, дори избелелите завеси, които изцеждаха блясъка на слънчевите лъчи и събираха утайката от нежни прашинки, за да построят дворец от всички тях някъде накрая на света и увенчаят прозрачната красота със солените капки съвършенство, застинали от вятъра. Останалите нотки се давеха в собствената си повърхностна изкуственост и изписваха по прашните бели стени „Умора". А плочата...тя продължаваше да се върти около слънцето и да разтяга умората в изкривена отблъскваща усмивка, залепена за гърба на лицемерната слънчева сянка. Нотките пълнеха очите на безвкусна, посивяла тайнственост, а тя подправяше гримасите си и гонеше малките, почти незабележими отблясъци на живота.

ДИМИТЪРСТОЯНОВНОВ випуск 1983/84 г.

60

Завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов" (в класа на покойния проф. Люцканов). Работил е в ДМТ „К. Кисимов" — Велико Търново, в Пазарджишкия театър „К. Величков". От няколко години е театрален режисьор в София. През 1992 г. издава сборника с разкази „Как да приготвим нещо набързо" (Изд. „Елпис" — Велико Търново). Публикува проза в централния печат.

ПИСМО

Тук, откъдето ти пиша, е хубаво. Спокоен съм и мога да разсъждавам за различни неща. Мога да си спомням, без да се притеснявам за бъдещето. Тихо е и светло. Чувствам се безтегловен и ми е леко като човек, на който му се вие свят или се носи по водата. Не изпитвам нужда от движение — по тялото ми се стича лениво блаженство.

Не зная къде съм.Пиша ти, за да се извиня, че не те посрещнах онази нощ на

гарата. Като си слязла от влака, ти сигурно си се оглеждала в тъмното — нали бях обещал да те чакам. Извини ме, скъпа! В нощта, когато ти пристигна, се случи нещо странно. Опитвам се да го обясня и се надявам, че като го разбереш, няма да ме съдиш.

През целия онзи ден, докато те чаках, изпитвах към теб същите чувства, които усещах навремето към едно луково листо. То стърчеше в градината тънко като копие и на върха си имаше бяло кълбо, като бялото сияние, което плува край запалените свещи. Бях висок почти колкото него. Малко по-висок. Затова се чувствах задължен да го закрилям и да се грижа за него. Мислех, че то е нещо друго. Разбираш ли, нещо което е превърнато в луково листо. Струваше ми се самотно и често отивах при него в градината да му говоря. Добре се разбирахме, въпреки че аз не знаех какво е то. Усещах го с нещо вътре в себе си и го обичах. Вярвах, че някой ден магията над него ще се разтури и тогава ще се прегърнем. Но това никога не се случи. Сега знаем, че луковото листо е едно от нещата, които са се грижили за мен и са ме закриляли. Та тогава, докато те качах, аз все мислех за него и това беше първото странно нещо в този ден.

Не правех нищо друго освен да те чакам. Зает с очакването си, не можех да правя нищо друго. Ти щеше да пристигнеш чак през нощта и аз трябваше да се въоръжа с търпение. Когато денят преполови, реших да се разходя, за да мине по-бързо времето. Изглежда съм вървял дълго, защото без да усетя, се намерих извън града. Огледах се и забелязах над главата си двайсетина парашутисти. Парашутите на всички бяха бели и те леко се спускаха в прозрачния въздух. Помислих, че сигурно се чувстват добре — но не можех да бъда уверен, тъй като никога не съм скачал с парашут,

61

нито пък съм познавал някой парашутист, за да го попитам как се е чувствал горе. Във въздуха не се виждаше самолет или нещо друго, от което биха могли да са скочили. Затова като се поклащаха в небето, подобно на огромни бели птици, те изглеждаха прекрасни. Все пак останах с впечатлението, че е твърде обезсърчаващо да бъдеш птица, чиито кратък полет е все надолу. Гледах ги, докато изчезнаха от погледа ми. После бавно се прибрах вкъщи. Имаше още много време до твоето пристигане и реших да поспя, за да съм бодър вечерта, когато те посрещам, а и за да залича времето.

Разказвам толкова подробно, защото съм убеден, че и луковото листо и парашутистите имат нещо общо с онова, което се случи накрая.

И така аз си легнах. Никога не си лягам толкова рано, затова сега съня ми беше неспокоен. Освен това аз спях, но продължавах да те чакам. Сънувах широк тъмен булевард, по който вървяха хиляди еднакви мъже. Всички бяха облечени в асфалтово черни мушами, с бомбета и огромни черни чадъри, разперени над главите им като костеливи криле. От небето се изсипваше пороен черен дъжд, а те вървяха бавно в редици и сякаш внимаваха да не се докоснат един друг с чадърите. Стреснах се и погледнах часовника — имаше още доста време до пристигането ти. Отново заспах. Сега сънувах, че вървим заедно по широко поле и се провираме в гора от суха свирчовина. Стеблата й пращяха под краката ни. Пукотът постоянно се засилваше и като се огледах, видях че вървим между стадо едри пуйки. Всички те бяха черни с мазни, лъскави криле и отиваха натам, където отивахме и ние. Накрая стигнахме до една могила, върху която стоеше мъж с микрофон в ръката. С този микрофон сред полето той изглеждаше странен, заобиколен от многобройното пуйче стадо. Внезапно мъжът доближи микрофона до устните си и гръмотевично поздрави: „Здравейте, пуяци!". Неспирен птичи грак, апокалиптично раз-цепи небето над главите ни и от безкрайното му ехо настръх-нах.

Събудих се.Беше вече време да тръгвам към гарата, където щеше да

пристигнеш ти. Знам колко те е заболяло, когато си видяла, че не те чакам. Отначало не си повярвала, помислила си, че е станало недоразумение, грешка. Нали така често си пишехме и аз винаги пламенно те уверявах, че те очаквам, че чакам да дойдеш и да промениш всичко край мен. Истина е.

Онази нощ аз излязох в тъмния град съвсем навреме и тръгнах да те посрещна. Провирах се в познатия ми лабиринт между жилищните блокове и контейнерите за смет, в които

62

фучаха и злобно се боричкаха котки. Куцо квартално куче за-подскача след мен и дълго души следите ми с провесен език. Ниско над земята хвърчаха мазни вестници и найлонови кесии. Съседите ми спяха потния си сън. подредени в панелните рафтове за хора, а по покривите над главите им безшумно бяха накацали кукумявки. Аз подминах всичко това и се спуснах в оня квартал на града, където къщите не са нито стари, нито нови. Те са тежки, сиви, скучни, посредствени и квадратни като мислите на хората, които живеят в тях, като обезкрилените им илюзии. Сянката ми подскачаше по паважа. На ъгъла, където се срещаха ветровете клатеха тенекиения глобус на една улична лампа и тя самотно и безпомощно проскърцваше.

Вървях бързо, изпълнен с нетърпение да те посрещна и понякога дори се затичвах. Представях си очите ти, косите ти, ръцете ти, нозете ти — всичко, което не бях виждал толкова отдавна. Ти трябваше да дойдеш и да направиш най-сетне нещо с живота ми в този град. Но знаеш ли, че колкото повече времето напредваше и аз приближавах гарата, това ми се струваше невъзможно, нереално, сантиментално и смешно. Мисля, че дори се разсмях на глас, сам залутан в пустите улици. Не знам защо, но като че ли точно така направих. Може би просто от удоволствие, че ще те видя. А може би — не заради това.

Минах по моста над реката — нищо по-тъмно, когато по небето няма звезди. Стори ми се, че виждам телата на няколко от стотиците удавници, потърсили смъртта си в нея. Нешо ме изпълни със страхопочитание към скочилите от моста в тъмното смелчаци или луди. Знам, че още на другия ден след като се хвърлят оттук ги изваждат и ги погребват, но въпреки това ми се стори, че виждам опулените им очи, издутите бузи и косите им, люлеещи се като водорасли по течението на водите. Хрумва ми, че това е още един от градските квартали — кварталът на удавените смелчаци или луди. Ти не можеш да знаеш всичко това, когато пътуваше към мен.

Влакът ти имаше закъснение и се наложи да вляза в малката жълта гара. Каква гара е това, всъщност — една жълта къща. Там бяха пътниците, с които ти се размина после, без да ги забележиш, докато се оглеждаше за мене в тъмното. Те бяха: един небръснат старец, който хъркаше свит на кълбо направо върху мръсния балатум на пода, баща и син — бащата с кецове и сив костюм нервно кръстосваше чакалнята — пред огледалото синът му плюнчеше перчема си. В ъгъла четирима железничари с измачкани униформи играеха карти и радостно псуваха. В съзнанието ми попиваха само мръсотията, тъпите лозунги от стените, счупените

63

прозорци, вонята, от която въздуха тежеше и пълното безразличие на всички. Те

64

бяха пътници и по никой начин не можеха да минат за хора, които очакват някого или нещо.

Препрочетох написаното дотук. Надявам се ти да разбереш.Зеленото око на семафора се оцъкли в тъмното и твоя влак

пристигна. Дочаках те. Тогава ме понесе това странно блаженство, това тихо пиянство и кротка лудост. Последният вагон на влака ти беше спрял пред мене и аз се качих в него. Качих се бавно, без да бързам. Спомням си, че се усмихвах. Виждах те. Ти слезе на гарата и отначало с нетърпение, а после все по объркано се заоглежда в тъмното. Нищо нямаше да се промени. Луковото листо на моето детство никога няма да се превърне в нещо друго. То ще си остане моя емблема, мой герб, който единствен ме закриля и пази. Можех да ти извикам, поне за да ти кажа „Сбогом", или да изкрещя за сбо-гом на всичко, което оставях след себе си. Но аз не направих нито едното, нито другото и влакът потегли.

Извини ме!Тук е прекрасно. Не знам къде е то, но е прекрасно. И аз добре

разбирам, че така е трябвало да се случи.

65

ЕЛЕНА ГЕОРГИЕВА

9в клас, уч. 1998/99 г.

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

В един малък град, в един малък парк, на една малка пей-ка седеше един малък човек. Той бе на средна възраст, облечен в стар оръфан шлифер, с небрежно наклонен каскет и избелял пуловер.

Човекът унесено гледаше гълъбите, заслушан в жалния им шепот. Есента сякаш стъпваше в изгорялата трева с нежните си нозе.

Едно листо падна в скута на мъжа. Той го взе, замижа и леко го докосна с устни. Усети аромата на отминалото. Отвори очи и го завъртя между пръстите си. Нежните цветове се преляха — златисто, кафяво, лек полъх на зелено и охра.

Изведнъж вятърът грабна листото и го понесе в своя ви-хър. Ситни сълзици закапаха по асфалта. Оголелите дървета злорадстваха, виждайки как и последните остатъци от коро-ните на кестените окапваха. Слънцето се скри зад един облак.

Мъжът стана от пейката и тръгна по близката алея, без да забележи усилващия се вятър, свирещ през него на своята ледена флейта. Краката му риеха мокрите омърлушени листа. Един случаен лъч освети дрипавия силует на малкия човек. След миг и човекът, и лъчът изчезнаха. Остана само студът.

ДЕЯНСПИРИДОНОВвипуск 1985/86 г.

Доктор по право па- .Уолтстрийт Ню Йорк

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЛЮБОВТА У

Й. ЙОВКОВ

(Откъс от литературно научно съчинение)

Силата, която повече от всичко в Йовковия свят предизвиква духовните полети, е любовта — ту реална и осезаема, ту забулена в розовия плащ на илюзията, но винаги възвишена и поетична. Тя е двигателят в стремленията на героите и чрез нея авторът изповядва своето творческо верую.

Едно и също е чувството, което преражда сърцата и дава криле за полет, но колко различни и дори противоположни са неговите измерения. Чрез образа на Божура откриваме жизнерадостната езическа любов, без да се принизяват чисто човешките й стойности. „Ще се върне, как щяло да не се върне"— твърди героинята за своята изгора. Вярност и вяра — морал, който психологически довежда Божура до „светлите глъбини" на Куков вир. И само с метафората „светлите глъбини"— класикът от Жеравна ще изведе идеята до поанта: смъртта на героинята не е самоубийство, а пътуване към красотата на любовта. При Дойна това чувство се интерпретира като смелост, при Тиха — като ценност, извисена над страха и лъжата, а Женда изгаря в краткия и изпепеляващ миг на влюбването. Скрита мъдрост съдържа и образът на мечтателя Боянов, възприел доброволно любовта като илюзия. Както съществуват Ак Яхя и Кара Яхя, така и животът ражда и разбива илюзии, защото полетите наяве имат винаги жестоката власт да рушат съновиденията. Може би, за да летим отново в своя сън.

57

Но границите на любовта в Йовковия свят не свършват само със спомена и илюзията. При Палазов тя е благоговейно съзерцание, при Косан — още неосъзнат порив към свобода, а при Шибил и Рада израства като символ и върховна еманация на прекрасната любов.

Благодарение на дълбокия си художествен усет Йордан Йовков открива и пресъздава красотата на любовта не само в нейната статичност, но и в нейното движение, за да сътвори една прекрасна психологическа амплитуда на художественото пространство, чрез

67

която проникваме в глъбините на прекрасното. Тя се ражда като силна експресия, която впечатлява и събужда размисли.

И ако за някой това е само романтичният Йовков, то за истински влюбения в неговия свят това е преди всичко логиката на сърцето на интимната човешка същност, защото все пак не само за хляба сме родени, а ни трябва едно червено цвете, с което да се отскубнем от гравитацията на катадневното и да умираме „страшни и хубави", пък дори и само когато сънуваме.

АЛЕГОРИЯ

С. Т. Колеридж

По билото на планина прекраснав една незнайна, приказна странадве деца се гонеха в игра безкрайна — вълшебни птици със разперени крила. Сестра и брат!Момичето, във полет устремено,за миг се спря, обърна се назад, ослуша се, погледна към небето и с очи потърси своя малък брат.Но той, уви, е сляп!Залита, пада, става, ръцете му облени в кръв.Но все пак бяга, макар и да не знае, последен ли ще бъде или пръв.

Превод: Деян Спиридонов Получил Национална награда за превод на поезия

РАЗБИТАТА ДУМА

Сюзан Фрайд

Малка дума се откъсна от сърцето. Премина в гърлото.Погледна към небето.Застана на езика, удари се във зъбите и сякаш без да искампромълвих: Обичам! Но думата като сълза,детински искрена и нежнаотрони се и падна на земята.Разбита в пясъка надежда. Искрящи, стъклени парчета — от щастиетона душата.А от небето се посипаслънчев прах и с нежността на песен самото слънце заживя чрез тях.

Превод: Деян Спиридонов

69

ДЕЯНА МАРЧЕВА випуск

1995/96 г.

Спечелила извънредната награда за най-надежден млад литератор на ученическа научна конференция под надслов „Духът е нравственият живот на един народ", 02.05.1996 г.

ИЗ „СЪЗНАНИЕ И САМОСЪЗНАНИЕ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ"

...Съзнанието и самосъзнанието на лирическия герой в Ботевата поезия е загадка с много неизвестни, породена от трудностите в разчитането на вътрешния свят на Гения. Пред нас изниква въпроса какво точно да търсим и анализираме. Със сигурност знаем, че двата проблема не могат да се разглеждат отделно един от друг. Неслучайно психолозите определят самосъзнанието като „съзнание за съзнанието". Освен това човек непрекъснато съотнася собствените си преживявания и мисли (т. нар. „съдържание" на съзнанието) към средата и нейните ценности. В съзнанието на Ботевия лирически герой кипят съдбовни въпроси за човека и неговия живот. Душата му изгаря от противоположни чувства и мисли, които се самостимулират, самозапалват и самовзривяват. Познанието на собственото Аз той търси във връзката с Другия — майка, брат, либе; с Другите — народ и общество; с Битието и Времето. Психологическите дисонанси и противоречивият диалог с обществените ценности разкриват един вътрешен свят, който не може да намери равновесна точка. Осъзнал болезнено своето различие и невъзможност да се побере в „тоя" свят, лирическият герой се хвърля на борба с всичко съществуващо. Ботевото бунтуващо се съзнание е всъщност израз на един Дух, търсещ своето осъществяване, своята цялост и своето време.

70

ИВА БОТЕВА випуск

1995/96 г.

ИЗ „ПЪТЯТ КЪМ ИДЕАЛА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ"

Проблемът за идеала като самодостатъчен, вечен, само-осмислящ живота на твореца, е разгърнат и в трите анализирани творби — „Сърце на сърцата", „Cis moll", „Микеланджело". По различен начин е видян идеалът в образите на тримата герои, което показва идейно-философските внушения на Пенчо Славейков за особеното място и личния принос на всеки творец в изграждането на непреходната нравствено-ценностна система. Различни са и пътищата за постигане на съвършенство, разкрити в трите поеми — за Шели пътят към духовното извисяване е абстрактната любов-идеал, за Бетховен това е превъзмогнатото страдание, за Микеланджело — себепостигането. В поемите „Ралица" и „Фрина" обаче на идеала са придадени видими и конкретно-материални форми. В тези творби е основна идеята за силата на красотата, която е издигната до равнището на философски и естетически идеал. „Фрина" продължава разгръщането на мотива за „избраника" — водач към безсмъртието.

71

РЕНЕТАКОЛЕВА ДЕНЕВА випуск 1996/97

Отличена с Грамота за успешно представяне в ученическа лите-ратурна конференция.

ИЗ „ЕЗИЧЕСКИТЕ МОТИВИ И ДИАЛЕКТИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ НА ФУРНАДЖИЕВ В СТИХОСБИРКАТА „ПРОЛЕТЕН

ВЯТЪР"

...Повод за написването на стихосбирката „Пролетен вятър" е Септемврийското въстание, но Фурнаджиев излиза извън рамките на историческото време. Той не ситуира лирическия герой в конкретен момент. Стихотворенията не се вместват в никакви пространствени граници. Използването на образи — митологеми от езически произход отвежда към миналото, при което писателят прозира диалектичните принципи за съществуването на света и цикличността на явленията.

...За разлика от самовглъбеността на символистите, Фурнаджиев е отворен за външния свят. Той не изпълнява утвърдената от символизма функция на страничен наблюдател, а става част от действителността, съпреживява всяка една реалия. На фона на статичните психологични картини на символистите стихотворенията му се отличават с раздвиженост и действеност, генерирани от непосредствеността на изживяното. Преходът между две полярни състояния, употребата на образи-опозиции и контрастът акумулират вътрешната енергия на стиха, създават нужната за пулсацията на творбата художествена синусоида. Слънчевият лъч се проектира в мрака, полъхът на пролетния вятър добива мощ и заплющява, „мъртвите води" протичат „мътни и страшни, и алени". Фурнаджиев има таланта ефектно да предава промените и да ги подчинява на художествения си модел. По този начин той внушава физическа осезаемост и чувството за емблематичната същност на изобразеното.

72

ХРИСТОТОДОРОВ випуск 1996/97 г II курс кинознание, в

НАТФИЗ „Кр. Сарафов"

ТАРКОВСКИ С УПОВАНИЕ В БОГА

За себе си наричам Тарковски „единствения изцяло руски режисьор в съвременното кино". От големите кинематографисти в бившия СССР той единствен не само не допусна във филмите му да проникне комунистическата идеология, но и остана верен на руската културна традиция, на дълбоката руска религиозност, потискана десетилетия наред. Тарковски не отстоява само себе си като творец, той отстоява истинската култура на Русия, принудена да спазва догмите, наречени „социалистически реализъм". За мен Андрей Арсениевич е продължител на творчеството на дълбоко религиозните писатели Фьодор Михайлович Достоевски и Николай Бердяев. Всъщност точно тези три личности ме накараха коренно да променя отношението си към християнството. Големият руски режисьор сам е отбелязал влиянието, оказано му от автора на „Престъпление и наказание". „Достоевски обединява всичко, което бих искал да реализирам като филм." Други „външни" белези, подсказващи приемствеността между двамата творци, са например споменаването името на Достоевски в „Огледало" или писмото, изпратено до главния герой на „Жертвоприношение", където той е наречен „княз Мишкин", а подписът накрая е „ричардовци и идиотовци". Да си припомним още, че Тарковски е искал да екранизира „Идиот" и смятания за „идеологически неиздържан" роман „Бесове". Съществуват три постоянно повтарящи се линии във филмите на Тарковски, които неизменно се преплитат, оставяйки в тясна връзка една с друга: идеите на източното православие, будизмът и западният екзистенциализъм. Въпреки че на пръв поглед тези три „учения" изглеждат коренно различни, Тарковски успява да ги обедини, намирайки между тях множество допирни точки..."

73

ВЕСЕЛА ГРОЗЕВА

X а клас, уч. 1998/99 г.

ОФЕЛИЯ

Офелия при Шекспир и Офелия при Рембо е огледало, обърнато към две реалности — живота и смъртта, но мистерията, приела образ на съдба в битието и неизвестност в небитието, присъства и в двете. Но в живота човекът не е самотник с разум, а търкулнато кълбо, завлякло страстите, страховете, копнежите си. Пътят му е улей с наклони и завои, които залъгват суетата му, че е архитект и строител на въздушните кули от неговото настояще и бъдеше. Блажено заслепение е за човека да вярва в себе си, без да съзнава колко дълбока е бездната в него, която не познава. И защо тогава вярва ли? Ами, просто защото е жив и самият живот дава някакъв смисъл: да вървиш напред или да бъдеш газен, да следваш своите желания или тези на другите...А може би това не е толкова важно? И без друго времето за избор е болезнено кратко — не повече от един човешки живот.

А изборът на Офелия? Дали и грешките, които е направила, са само пожизнени? Като всеки човек Офелия също е кълбо, търкулнато из Елсинор, но далеч по-чисто и крехко като скъп кристал. Шекспир е начертал пътя му, водещ към реката, и я е отвел към неизвестността, за да я превърне Рембо в „лилия огромна". В този нов свят няма суета, нито желания, нито избор. Движението е леко и неусетно, няма крайна цел, няма нищо последно. Лудостта на живота е дълбоко удавена, за да изплува онази другата, тихата лудост. Тя е инертна като течението и отнесена от живота и смъртта, от смъртта към безкрайността... Но някак неусетно статичността на образите се изгубва. Усеща се повей на вятър, разклатил върби и тръстики и направил от тях стражи над тялото на Офелия. Сякаш

74

онзи „ловен рог" е бил някакъв скрит призив към природата да защити красотата, толкова рано намерила смъртта си. Само че там, където потокът е „черен" и „студен", а призракът „бял", не може да бъде наложена хармония дори сред природата, контрастът е твърде силен. Потокът на живота, изгонил духа на Офелия от нейното тяло, не се е избистрил и катранените му води потичат към света на сенките; за да донесат със себе си жестокостта на живота, за да напомнят за собствената ни несправедливост към него.

Промъкнал се е страх, тягостен и необясним. Събудената гора бяга, подгонена от нещо тайнствено и интуитивно усетено. Подгонена е от истината, закодирана в тихата лудост на един млад дух, късно потърсил свободата, своята свобода и осъден никога да не я намери или поне докато потокът е все тъй „черен и студен" като вината, скрита в него.

О ти, Офелия — по-нежна, по-чиста и от сняг дори. Безсилен вопъл и отчаяно искрен. Пропукала се е защитната броня — вярата и в смъртния й сън отеква само стенание и въздишка. Осъдени са всички копнежи и изкушения — те са измама. Слухът на Офелия познава мелодията им, завладяваща като напев на морски сирени, но водеща към гибел. И никой не носи вина за невинната наивност, приютена в душата на Офелия. Няма виновни за крехката природа на красотата, когато истинската слабост на човешкия дух е около нея.

75

ВАСИЛЕНА КОМИТОВА випуск

1994/95 г.

АЗ И НОВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ

Сутрин, забърквайки леката доза на наркотичната тишина от тютюн, липсата на любов, дейността, злобата, безкрайното суетене около храната, телевизията, отчаянието, човек мисли, че всичко е наред, че притежавайки всичко това има сигурен знак на успеха. Само трябва да изтича по чехли да си купи вестник, докато стане кафето. След това пиейки конска доза, да дърпа флегматично от цигарата, разигравайки етюда „приятно" и да се вживява в световно-градските случки, които касаят суетното чувство за пълноценност. Ще спрат тока, ще вдигат цигарите, ще стачкуват вестниците, сега остава да ми се скъсат пантофите...?

Следват дълги мисли за икономиката и така светът, лишен от поезия, се протяга до обяд, където влиза в общия ритъм на хамбургери, екшъни и юнашки псувни.

Аз съм на двадесет и една, нито разбирам себе си, нито новите неща, а понятието Хилядолетие ми е толкова далечно, че се опитвам да си го представя в километри.

Преди години търсих пътя и другар, чийто образ беше голоохлювоподобно отражение и обичайки Бога, мама и татко, се завъртях в кръга на съвършеното огледало. Обичайки истината, не защото е истинска, а защото е моя. След това дълго плаках, реших, че съм луда.

Тялото ми се обезводни, а душата прогизна.Настинах. Аз — ужасно болна.Живеейки тъпо, пушех бавно, пиех глупаво и се любех трудно.

Изгарях в амбиции, а суетата ми ме предаде в ръцете на сивото.Лудост ме разяждаше, самонаранявах се с поглед на бясна.Скубех косите си и грезех устни до кръв. Писък от сърцето.

Тялото се разтяга от болка.Какво бъдеще щом няма лечение?Дори не ми останаха сили да се самосъжалявам. Лъжи и

лудост. Уморена от нищото, отдадена на сивото, предизвиквам суетното, което руши личността.

Изоставена от собствената си воля, просто чакам да ми мине времето.

Чакането ме изнервя. Смъртта е далече, но само тя ми остана за съжаление. Чакам.

Лудостта ме преследва.Нов пристъп. Пълно объркване.Сега трябва да се научиш да живеещ.Сега трябва да се научиш да прощаваш.Поне се научи да обичаш.Нуждата да обичаш не е суета. Усмихваш се и плачеш от

невъзможност.Суетата пречи да обичаш искрено.

76

Всичко е толкова силно тъжно и толкова постоянно в тъга, че за да не ти стане досадно изграждаш поезия.

Изграждам нищо в дълбочината на празното.Ще дойде Велик ден.Моята музика! Моето небе!Изведнъж възвишено чувство. Аз пея!Без Вяра е много пусто в този мърдащ свят, наричащ се

Изкуство и наука.Ти погледни!Огледа се.Видя ли че си гола?А пожела — капризи — твойто време, да бе любовник тъй да

го приемеш.Време чувствително и екзотично.Усещане за сила. Първична и пластична младост. Вдишвам

щастие.Аз — в пълната си

форма. До скоро плаках?! Доброто е магия.Животът си върви и всичко си отива, а още не съм разбрала как

може да си отидат толкова много неща, които дори не са пристигали.

77

ВИОЛИНААТАНАСОВАДЕРМЕНДЖИЕВА

Ученичка в IXб клас па Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров", спечелва националния конкурс с есе на тема „Ако бях президент...". Това й дава възможност да участва във Форума на Комитета на министрите към Съвета на Европа в Страсбург, който се състоя на 26.10.1998 г. Там тя е единствен представител на Източна Европа и съпредседател на „Фокус група", занимавайки се с изработване па европейски стандарти за детска политика. До края на 2000-та година Парламентарната асамблея на Съвета на Европа ще гласува изработените документи, е което те стават задължителни за всички страни членки, включително и за България.

АКО БЯХ ПРЕЗИДЕНТ...

Когато мислено заставам зад бюрото на нашия президент, в съзнанието ми изплува образът на Исус и в ушите ми зазвучават неговите слова: „Не прави на другите това, което не искаш да сторят на теб!"

И се питам: Ако всеки човек започваше деня си с тази мисъл и го изпълваше с нейното съдържание, дали царството небесно ня-маше да е на Земята? Дали някъде там — било то в Сомалия или Бангладеш — хора щяха да умират от глад, а в Холивуд, „Медисън скуйер гардън" или пък из полираните паркетни салони на Лондон и Париж други щяха да разхождат самодоволно кичозните си дрехи, демонстрирайки охолство и парвенюшко благополучие.

Къде е разковничето на човешкото щастие? Кой държи ключа на еволюцията на човешкия род? Нима неравновесието и злостната конкуренция са еманация на човешкия успех?

И по силите ли е на един човек, пък бил той и президент, да отговори еднозначно на поне един от тези въпроси?

На нашата планета всички сме смъртни. Затова и властта е преходна. И ако искаме поне мъничко да се доближим до божес-твеното начало, до което самият Исус ни издигна, ние трябва да следваме примера му — да бъдем човеколюбиви до свършека на света. Не случайно един от най-големите авторитети за личността на Исус, професор Дейвид Флусер го нарича „водач на революцията на любовта".

Уви! Истината е тъжна. На нашата грешна планета, забързана в своето саморазрушение, емисиите на многобройните сателитни канали час след час, минута след минута, излъчват репортажи: било то от Белия дом, където в едър план попадат ту влажните, уж искрени очи на американския президент, ту свитите му в закана юмруци, ту надписът „импийчмънт" на фона на фалшиво самодоволната физиономия на някоя си Люински; било то от по-лупразната зала на онази сграда в центъра на една балканска сто-лица, на фасадата на която под формата на надпис стоят думи, като че ли изречени от самия Исус:

„Съединението прави силата!"Каква гротеска!

78

А коя програма и коя телевизия ще ни разкрие енергийния апокалипсис в Африка, човешката касапница на Балканите, де-мографското стълпотворение в Азия, пустия заводски пейзаж на Източна Европа...

Затова, ако бях президент на страната си, щях да си пожелая само едно — да върна на българина пословичния му дух, с който той е извоювал не една и две победи. Поне малко да го върна в епохата на Българското възраждане, в епохата на онези светли личности, които бяха разбрали, че когато нацията неотклонно след-ва своите интереси, тя неминуемо постига успех, защото нацио-нализмът е основен принцип на всички нормални общества в света. Той е преди всичко състояние на духа.

За разлика от други аз разбирам моя президент. За мен „Той е!" дори и само заради онази прословута реплика за романтичната част от българската история, която, по думите на баща ми, разбуни балканския етнически кошер. Но не разбирам тези българи, за които Македония е само исторически факт, изчистен от вътрешна пристрастност до равнището на политически нихилизъм.

Как да залича спомена за сподавената въздишка на прадядо по гъстите харамийски гори на Шар планина, в които сигурно още броди духа на Гоце, на Даме, на Тодор...

В ушите ми още звучат напевните трели на прабабиния глас, който в редките мигове на днешна радост се опитва да повтори баба.

И си представям мътните води на Вардаро, пенливите пръски на Църни Дрин при Струга, ваклите стада и тучните ливади на Бабун планина и Галичица.

Питам се: Всъщност какво ни остава — безнадеждно печал-ният стон като ек от исторически сън, като гънка от най-роман-тичния къс на родова сага или бързо потапяне в нихилистичното днешно море.

Българинът физически ще оцелее. Заводите ще заработят. Икономиката ще „дръпне" напред. От първите страници на вест-ниците ще изчезнат апокалиптичните икономически прогнози. Толкова грозните от фонетична гледна точка думи като привати-зация, реституция и пр. ще се изпълнят с реално съдържание.

И може би ще дойде денят, в който ще се сбъднат думите на поета:

Животът ще бъде по-хубав от песен,по-хубав от пролетен ден...Може би той не е чак толкова далечен. И ще го дочакат и

моята по-малка сестра, която все ме пита що е това национален дух, ...и още по-малкото ми братче.

Може би ще настъпи в мига, в който аз ще съм президент на своята страна. И ще съм успяла да възвърна исконния националистичен дух на моя народ. И да моделирам в човешкия характер американска предприемчивост, японска упоритост, френска изтънченост, английски консерватизъм, немска

79

педантичност, швейцарски стандарт и българска жажда за наука и просперитет.

Но все ми се иска това да стори Той. И то по-скоро, по въз-можност сега.

С удоволствие бих му отстъпила авторството.

1998 .г

80

НАЙДЕН ЙОРДАНОВ НАЙДЕНОВ фотограф-художник,

випуск 1967/68 г.

Фоторепортер БТА и в-к „Янтра Днес" изложби в Бъргария, Латвия и Франция.

Има 12 самостоятелни

81

Редакционната колегия благодари на всички, които ни съдействаха за

съставянето на настоящия сборник.

40 години Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров"българска, първо издание

Гл. редактор Маргарита Панайотова Редактори Валентина Христова Петранка Христова

Технически редактор Евелина Георгиева Проект корица Стоян Минев Коректор Маргарита

Панайотова

Формат 70/90/16 Печатни коли 5

Издателство «ПИК» Велико Търново Печатница «Абагар» Велико Търнова

82