ZAPISKI NA PEDAGOGAprobujdane.com/edu/Zapiski_pedagoga_Shchetinin.doc · Web viewНо можем ли да говорим за възпитание на ученика труженик,

ДА ОБХВАНЕШ НЕОБЯТНОТО.ЗАПИСКИ НА ПЕДАГОГА

Михаил Шчетинин

Коментарите в полетата са на преводача – (най-вероятно)

Йосиф Иоргов - www.yosif.net

Редакцията на 14 глава и оформлението на това издание са на П.Лазаров - www.probujdane.com

Българско издание18 ноември 2007 г.

2

Да обхванеш необятното. Записки на педагога – М. Шчетинин

съдържание

1. Мелодията на детството.....................................112. Сурков...................................................................243. Хипотеза...............................................................304. Да не измениш на мечтата..................................475. По пътя на пробите и грешките..........................536. Уроците на "Смели"..............................................727. Степени на израстване........................................968. Обща грижа........................................................1109. Експериментът продължава.............................11510. Колективно търсене..........................................12711. Кой сте вие, четвърти "б"?................................13612. Очите на моята съвест.......................................14713. Единодушие........................................................15214. От къде започва учителят.................................16315. Изпитание...........................................................17416. Образът на бъдещето........................................19317. В общуване без да бързаш................................19718. Уроците на общуването без да бързаш............21019. Две полярности..................................................22220. Завръщане към хипотезата...............................22821. Мартенско извисяване.......................................249

Интернет Ресурси...............................................269

3

Михаил Петрович Шчетинин

4


Представяне от Йосиф Йоргов - www.yosif.net

Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти, за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат. От усвояването написаното в тази книга зависи бъдещето на човечеството. Ще се опитам да обясня защо.

Две са фундаменталните причини, които правят тази книга изключително важна. Първата се обуславя от еволюционния етап, на който се намира човечеството - много важен кръстопът. По различни причини през хилядолетията е загубено едно много важно знание - безсмъртието на човека. Тази загуба е променила изключително много мирогледа и манталитета на всеки един човек и на човечеството като цяло. Затова всички сме затънали в блатото, наречено илюзии. Педагогиката, конкретно, е поставена на илюзорна основа - че детето се ражда като бял лист, който тепърва трябва да се изпише. Но ако искаме да имаме реалистична престава за действителността, не трябва ли да престанем да унищожаваме богатството, което носи всяко едно дете със себе си и да го караме да събира фалшивите истини, които сме си въобразили, че са верни?

Едно малко дете носи една голяма душа - бедно ни е въображението да си представим колко много знания има тя. Това, което трябва да научи детето е да управлява много добре материалното си тяло. Освен прецизното контролиране на мускулите трябва да усвои един или няколко езика, тъй като хората са забравили универсалния телепатичен език и внушават на всички деца, че това е нормално. За всичко това са подходящи различните видове изкуства, спорт, занаяти и всичко което изисква сръчност, като се набляга на свободната

5

интерпретация и се избягва подражанието. Всички останали науки трябва да са свободно избираеми в зависимост от интересите на индивида.

Втората много важна причина, заради която трябва да се промени образователната система, е загубената способност на човека да мисли. Всички си въобразяваме, че можем да мислим, но едва когато започнем да осъзнаваме този проблем, започваме да разбираме колко сериозен е той. Образователната система е построена на основата на внушението, че има по-умни хора, които знаят по-добре от всеки един от нас какво е добро и истина. И ние само трябва да ги слушаме и да изпълняваме. Така образователната система ни превръща в автомати, които се програмират (чрез зубрене) според системата и започват да живеят според вложената програма (ценностна система). Това не са пресилени думи - наблюдавайте поведението си. До седмата си година детето все още слабо е поразено от програмите на обществото, но започвайки училище, този процес се ускорява многократно. През пубертета вече са останали много малко протести срещу програмирането. А със завършването на висшето образование, програмирането е завършено почти напълно. Но докато младият човек все още се опитва да избира между няколко възможни програми, то с напредване на възрастта възможната програма остава само една. Когато програмираният човек не може да намери подходяща програма за съответния случай, той блокира, изпада в криза и не смее да вземе самостоятелно решение, защото му е втълпено от образователната система и обществото, че не е пълноценен за това. Ако все пак намирате решения на проблемите си, не се самозалъгвайте, че мислите - не може ли мотива за това решение да е, че така правят другите хора. А за да се научите или по-точно да съхраните способността си да мислите трябва да цените собствената си оригиналност и уникалност, като същевременно приемете много трудната задача да давате на другите хора правото

6


да бъдат оригинални и уникални, а не да се стремите да ги преправяте според собствените си разбирания. Едва когато се научите да давате на другите хора да мислят, ще започнете да мислите самостоятелно и вие.

Този въпрос не е разгледан в тази книга, но животът на автора е прекрасна илюстрация на това, което трябва да е мислещия човек. Следователно, да се поучим от него, че в живота няма дребни и маловажни неща.

Два много важни фундаментални проблема на образователната система могат да започнат да се решават с прилагането на написаното по-долу, но не буквално. Търсенето на своето виждане е най-добрия личен пример. Но се пазете да не го правите на всяка цена. Наблюдавайте внимателно резултатите от усилията си и винаги бъдете готови да напаснете и промените това, което не дава или пречи на положителните резултати. Успех

Йосиф Йорговwww.yosif.net

7

Въведение от Павел Лазаров – www.probujdane.com

Шчетинин е педагог-новатор създал училище от нов тип, в което отношението към децата е като отношение към възрастен. В което децата сами проектират, изграждат и ремонтират сградата на училището си; в което уроците се "учат" в малки групи, съставени от различни по възраст ученици; в което трудните материи се редуват по специфичен начин с игри, разходки, танци, труд или пеене. Училище, в което децата от 1-ви до 12-ти клас до едно ходят с удоволствие. Училище, чиито възпитаници са едновременно най-добрите по математика и по баскетбол, по литературно съчинение и пеене. Училище, каквото повечето любящи родители търсят за своите деца. Училище, което избирам аз за моите собствени. (Но понеже в България такова още няма, ще трябва да го градя аз!)

Достигам до този автор чрез Владимир Мегре и неговите книги за Анастасия. Откривам у него един гениален и любящ педагог, изричащ много истини, подкрепящи всички мои надежди и усещания относно нуждата да спасим децата, които после да спасят нас и света. Намирам в "Да обхванеш необятното" надежда, упование и указания за действие отсега нататък. Намирам с възторг посоката, която винаги съм се надявал да открия!!! Дано да успееш да изпиташ и ти онова нещо, което изпитвам аз в момента, приятелю! То е невероятно, неописуемо!

Една препоръка преди да си преминал към четенето ако ми позволиш. В текста ще срещнеш възхвали, цитати от комунистически лидери и мили думи свързани с комунизма. Имай предвид, че книгата излиза от печат през 1986 г., значи е писана около 84-5-та. Тогава още е имало ... "определени стандарти", без задоволяването на които не е могла

8


да се публикува дори прогнозата за времето, тъй че ... Освен това комунистическият идеал, лишен от "величието" на "диктатурата на пролетариата" и от колективизирането на частната собственост, има известен чар. Авторът говори именно за тези очарователни елементи, когато говори за "комунистическия морал и нравственост". Повече обяснения не са ти нужни. В хода на четенето ще разбереш сам, със сърцето си, доколко авторът е марксист-ленинист и доколко гениален, любящ педагог.

Днес Шчетинин ръководи създаденото от него училище в Текос, Краснодарск. (Виж в интернет страниците, изредени на последна страница тук. Всичките са на руски.)

Последно уточнение ... и покана: В текста ще откриеш повече от една досадни правописни или стилистични грешки. Аз те моля, вместо да се гневиш, да поправяш това, което можеш, и да ми изпратиш коригирания текст. Така следващите, които четат тази изключителна книга, ще разполагат с подобреното издание.

С благодарности …

Павелwww.probujdane.com

9

10


1. МЕЛОДИЯТА НА ДЕТСТВОТО

Децата... Нашата болка, нашата радост, нашата надежда... Повикайте своя син, своята дъщеря, погледнете в очите им. На вас гледат столетията... Внимателно са се предавали тези очи от поколение в поколение. Аз пиша и те изплуват пред мен... Доверчиви и внимателни, лукави и тъжни, изплашени и дръзки. Ето, отново гледат: "Ще ми помогнеш ли?" - "Да, да, разбира се." Единствено с мисълта да помогна и пиша. А за да помогнеш, трябва да знаеш. Сам човек не може да постигне безкрайността на своето "аз". Надявам се, че нашия скромен опит ще се слее с опита на другите. С какво започна всичко? Бягам в пощата. На бланка "телеграма" с забързана ръка пиша като песен: "Аз съм студент втори курс". Кой може да допусне, че съм в Саратовското музикално училище, при това направо във втори курс. Аз повярвах, че мога. Усвоил още в музикалната школа от моя мъдър учител Георги Георгиевич Чандаев истината: в изкуството не бива да бъдеш последен иначе защо въобще ще бъдеш, аз "преследвах" гамите, свирех етюди, разучавах пиеси. "Работа, работа, и пак работа." си повтарях сутрин, ставайки понякога в 3 - 4 часа за да не ми пречи никой и бяхме само трима: аз - баяна (вид акордеон) - музиката. Кой като млад не е мечтаел да "остави следа след себе си", да усъвършенства несъвършеното, да открие неоткритото. Мисля, че всички. Аз работех по 8 - 10, а понякога и по 12 часа в денонощието само върху

11

И не само предаденото от поколение на поколение, а и собствения опит натрупан през

инструмента. Юношеското честолюбие умножено от труда и музикалните заложби, станаха основа за бъдещи успехи. Главното е - аз вярвах. Но в класа по солфеж млада учителка произнесе присъда: "Вие имате много слаб слух (не рядко пишех музикалните диктовки за двойки), трудно ще ви бъде". Слабак? А как да го направим силен? Работа? Това го мога. И отново безкрайни занимания с рояла, само че сега през нощта за да чувам по-добре. Към края на втори курс откриват в мен... абсолютен слух. Не може да бъде, в мен - абсолютен?! Не, всичко е правилно, аз започнах да различавам без настройване точната височина на произволен звук. В дневника срещу моето име има постоянна оценка "отличен". А в сърцето радост: аз мога! Работа, работа, работа... Учителя по специалността е доволен: самостоятелно мислене, но трябва да работя повече над техниката. Още повече? И

отново - гами, етюди... Февруари 1964 година, аз съм в четвърти курс, скоро е държавния изпит. Но какво е това? Ръката... Боли ме дясната ръка. "Ще мине." - мисля

аз. Не, болката не мина. Сега вече боли и лявата. "Сменете професията, казва спокойно лекаря, - това е професионално..." Това е всичко. "Таланта - това е любов. Таланта - това е труд, безкрайна работа над себе си." - така ни учеха наставниците. Но нали аз обичах музиката и се трудех, както никой друг! Значи трябва да се обича и да се трудиш по друг начин. Но какво означава "по друг начин"? "Човек може всичко!" Аз не успях. Значи, не е дадено. Не е дадено? От кого "не е дадено"? Всеки нерв, всяка клетка от моя организъм яростно протестираше.

12

Типичен пример за това, че във всичко трябва да има мярка.


Не успявайки да осъществя детската си мечта, аз се обзаведох със сто мъчителни "защо?": какво може човек? Къде са границите на човешкото "мога"? Не може ли да ги разширим? Ако може, то как?... Всичко, каквото и да правех, каквото и да четях, го разглеждах през призмата на възникналите въпроси. Предполагайки, че причината за моя неуспех е неправилната организация на труда, аз прехвърлях методиките по обучение на музикални инструменти. По-късно, в Кизлярското музикално училище, аз се убедих, че нито една методика не може да те предпази от неуспехи. Kакто и по-рано, в едни ученици се получаваше, а в други - не. В едни укрепваше майсторството и вярата в себе си, растеше любовта към музикалното изкуство. В други - постепенно растеше осъзнаването на своето безсилие и неприязън към мен, преподавателя, и към музиката. В края на учебната година в класа има пресяване. Загубили вяра в себе си, в учителя, учениците си заминават. Заминават... "Заминават защото не можеш да помогнеш", - мислех аз. Къде е златното зърно на истината? Каква трябва да бъде методиката на преподаване, за да може всеки ученик да разкрие своите природни възможности?... Аз виждам твоите очи, аз не ги забравих, помня, като че ли беше вчера. Ти дойде, защото ми вярваше, ти се стараеше да правиш всичко така, както ти казвах, ловеше всяка моя дума. Ние като че ли се справяхме с програмата, но гаснеха очите ти, от което ставаше неспокойно на душата ми. Няма да скрия, минаваше ми спасителната за честолюбието ми мисъл: "Аз правя всичко, отдавам му времето си, силите си, здравето си, а при него не се получава, значи е неспособен. Нали в другите всичко е успешно..."

13

Учителю, колко често произнасяме тази формула в моментите на слабост, на педагогическа несъстоятелност. Колко леко е да се прехвърли вината на природата, особено когато никой няма да се заеме да провери, наистина ли е виновна толкова тя. А и как да провериш това, за което почти нямаш представа? Природата на човека... Какво е това? Три думи без ясен смисъл, обозначаващи непознаваема за сетивата, предполагаема реалност? Тогава отстъпих, уморих се... Не, не се уморих (защо да търся оправдания?), аз просто се предадох. Не ми достигна вярата в теб, не ми стигна силата на духа да те разбера. Ти замина... Но безпокойството, тревогата останаха. При мен дойде друг ученик, други очи ме гледаха с надежда. И аз почувствах, че отново лъжа и него, и себе си. Ние се учим "на ура", ориентирайки се по това, как го е правил този, у когото се е получило. Но нали този, у когото се е получило е друг. Аз разбрах, че моя метод, метода на пробите и грешките, е от незнанието на главното - твоите възможности. Оттогава прочетох много книги, написани за човека и неговата природа. Но информацията често беше противоречива. С педагозите от Кизлярското музикално училище решихме да изясним (доколкото това беше възможно в нашите условия), в какво се състои разликата между тези, у които "се получава" и тези, у които "не се получава". Търсехме причината за успехите и неудачите именно в тази разлика. Какви са интересите на нашите ученици? С какво обичат да се занимават и с какво биха искали да се занимават в свободното си време? Какъв е дневния им режим? Какво успяват да направят за седмица? За да изясним това, ние съставихме различни анкети.

14


Данните от изследването отначало ни разочароваха Учениците от "силните" групи, като че ли нямаха никаква ярка разлика от "средните" и "слабите". Ние вече започнахме да мислим, че нашата идея няма да ни доведе до нищо. Но прехвърляйки още един път анкетите, ние изведнъж открихме, че разлика все пак има. Тя се състоеше в широтата, количеството и дълбочината на "страничните" интереси. А ако успехите в музиката зависят в голяма степен от нивото на общото развитие на човека, а не от определени музикални заложби? Може би и не съществуват способности в едно без многопосочни способности? Ние намерихме още едно потвърждение на това предположение, когато съпоставихме резултатите от обучението на едни и същи ученици в музикалната школа и успехите им в общообразователното училище. Оказа се, че 100 % от нашите много добри и отлични ученици са много добри и отлични по общообразователните предмети. Младежта често покорява върхове само защото не е успяла да разбере, че тези върхове „са непристъпни”. Ние бяхме млади. Ние тогава не казвахме: "А може би...". Ние повярвахме: способност към един вид дейност е съставена от много други способности. Таланта - това е синтез от много таланти. Значи, задачата за развитието на една способност, трябва да бъде едновременно и задача за развитието на "страничните" способности. За да бъде възпитан специалист, следователно, освен за развитието на специализацията, трябва да се развива "човека въобще", човека като цяло... Необходим бе експеримент. Ние решихме да вземем групата на така наречените малко надарени, т.е. в обичайния смисъл безперспективните ученици, и влияейки на

15

формирането на "страничните" интереси, да проследим, ще окаже ли това влияние на музикалното изпълнение. На първо време ние почти се отказахме от обичайната форма на уроците по специалността. Четяхме стихове, пишехме разкази, рисувахме, играехме на спортни игри, ходехме в туристически походи на Терек, в гората, слушахме покрай нощния огън тайнствени истории. Музикалните занимания не бяха основната част от нашата работа. На уроците често свирех аз, а децата слушаха. В този, в когото "не се получава", е много трудно, почти невъзможно да се запази желанието за учене. Затова пазех като най-скъпоценно в тях, чувството на любов към музиката. Главното - живота, разказите за него, за своите впечатления със средствата на музиката. Имаше уроци без дори един музикален звук, само горещи, възбудени спорове за нещо, този път по-важно, отколкото свиренето на инструменти. Така премина първата година. Във втори клас преминаха всички. На изпитите ние не изглеждахме по-зле от другите. А резултатите от втората година на обучението надминаха дори нашите очаквания. Вече и на зимния и на пролетния академичен концерт децата бяха в числото на най-добрите. А предстоеше трета пролет - конкурс за най-добри изпълнители на музикални произведения. Решихме да се готвят всички. На конкурса се отчиташе културата, емоционалността и разбира се, техниката на изпълнение и сложността на произведението. Ние тръгнахме на риск - избрахме пиеси с много голяма сложност. Към това време в учениците укрепна интереса към музиката, появи се вяра в своите сили. Ние свирехме много: музикалния материал се сменяше за всеки! урок. Имахме твърдото мнение: едно и също не трябва да се дава два урока подред, трябва да се съхрани чувството, свежестта на

16


възприятието, вниманието. Да свириш бързо, да движиш бързо пръстите си - означава да мислиш бързо. А за какво мислене може да става въпрос при мудно-еднообразните безкрайни упражнения?! Походи с нощуване в гората или при легендарния Терек, разкази за прочетеното, спорове, стихове край огъня, игри, както и по-рано заемаха голямо място в нашия живот. Всеки израстваше като личност. Това беше най-главното. И ето, най-накрая, конкурса "Бялата акация". С какви думи да предам това, което изпитахме, когато журито единодушно решило да даде всички призови места на представители на нашия клас. Всички призови места са наши! Победа! Като сега виждам, идва към мен завеждащия отделението за народни инструменти и казва: "Това не може да бъде... тук нещо не е както трябва..." Той очаквателно ме гледа в очите, търсейки отговора, надявайки се да открие някаква тайна. "Как работите над пиесите?" - "Ние работим над човека". Аз ще си спомня това "не може да бъде" след десет години, когато група работници от народното образование на Кабардино-Балкарска АССР, посетила средното училище-комплекс в Ясное Зори - прякото продължение на Кизлярското музикално, да оставят следното в книгата за впечатления: "Това, което видяхме в Яснозоренското училище, не може да бъде..." А учител от Северодонецк, прочитайки за нас, ще напише гневни редове: "Вие вкарвате в заблуда хората, твърдейки, че човек може всичко! Колко трагедии,

17

Много хора така откриват взаимосвързаността и взаимозависимостта на всичко съществуващо, но много рядко успяват да си направят съответните изводи.

Какво точно прозрение, само че е валидно за всички хора, не само за

неудовлетвореност, разбити надежди ще остави след себе си този красив, но напълно фалшив лозунг: "Човек може всичко!" Вие постъпвате жестоко и безчовечно. Вие на него "Ти можеш", а живота своето "Не" Животът ги е делил и ще ги дели на силни и слаби. Вие му казвате: "Ти си силен!" А изведнъж той се оказал, фактически (!), не на думи, слаб, дори нищожен. Какво ще кажете да прави такъв човек? Какъв съвет ще му дадете? Науката генетика е доказала правилността на моите думи. Така че дайте да гледаме не на небето, мечтаейки за "по-добра съдба", а да погледнем по-внимателно на действителното положение на нещата... Талантът е аномалия, скъпи колега!" Тогава в Саратов, след присъдата на лекаря, аз мислех точно по същия начин. Обаче, благодарение на моите родители, на моите учители, на всички хора, които ме обкръжаваха, които от първите ми несигурни крачки в живота, ми внушаваха: "Ти можеш!" Не, "скъпи колега", днес съм готов да споря, готов съм спокойно и уверено, с пълна отговорност да повтарям: "Човек може всичко!" И това не е сляпа вяра. Дайте възможност на човека да може! А ако понякога ни се струва, че не можем, то това не е от "действителното положение на нещата", а от това, че сме сгрешили пред собствената си природа, пред най-сложната система-човек. В оптимистическото "Човек може всичко!" главното е - самия човек. Именно, чрез осмислянето на този девиз мина формирането на идеята за многоцелевото училище, училища-комплекси. Ние често казваме: "развитието на детето е развитие на човека". Но какво означава "да развиваш човека"!? Това означава да развиваш всичко, което включва понятието "човек".

18


Човек! Колко великолепно се разкрива същността му в тази дума. Този, който първи е нарекъл така нашия прародител, е направил изключително педагогическо откритие, съзнателно или безсъзнателно обобщавайки многомилионния път на развитието му. Човек (человек) - чело, век, т.е. ум, лицето на столетието, умът формиращ века, умът като резултат на милиарди години еволюционно развитие на природата. Ние не започваме от нулата, ние поемаме щафетата от многовековната история на живота. Хиляди пъти е прав Г.С.Скоровода твърдейки: "Учителят... е само служител на природата". За да отговаряш на високото и отговорно звание "учител", ние сме длъжни, казвайки в класа: "Здравейте, деца!", да имаме в предвид дълбоко осмисленото "Здравейте, векове!" И ако това "здравейте" го каже с този смисъл цялото училище, създавайки условия за развитие на природата на човека, то всеки гражданин на страната на децата и ние заедно с тях обосновано ще заявим: "Човекът може всичко!" Но да се върнем в шестдесетте, началото на седемдесетте години край Каспийско море, в Кизляр... Стремежа към разностранно развитие на децата намираше все по-голяма подкрепа сред педагозите. И все пак, трудно се обръща учителя към човека от бъдещето, пианиста, цигуларя... Помня, какво недоумение предизвика появата в музикалното училище на хореографи. Колко упорство беше нужно, характер, талант на балетмайстора Валентина Ивановна Старчак, за да може класа за народни танци да се закрепи в музикалното... "Скоро и боксьор ще ни пратят", се подсмиваха привържениците на "чистата" музика. Раздвижването на клубната дейност, поставяне на музикални постановки, изложби на рисунки, ръчно изработени предмети от различни природни материали,

19

предизвикваха сред "класиците" недоверие, не рядко прерастващо в жалби до инстанциите: "Ние се отдалечаваме от професионализма, превръщаме училището в самодейност... Безсмислено убиваме времето на учениците, скоро те ще се отучат да свирят..." Тези педагози си имаха свои отработени методи, благодарение на които техните випускници получаваха не лоша подготовка, продължаваха по-нататък образованието си в музикални училища и вузове. В основата на техния метод на възпитание лежеше принципа на отсяването: 1) аз давам - ученика приема - ученикът се учи; 2) аз давам - ученика не приема - ученика не се учи. Такъв подход към "образованието" е удобен за преподавателя тясно ориентиран на конкретен предмет - предмета който трябва да се "даде". Цялото внимание се съсредоточава на заучаването на материала, а не на ученика изучаващ този материал. По друг начин подхожда към професията си учителя психолог. Той се стреми към опознаването на учениците си, на основата на това познание и организира преподаването на предмета. Той живее живота на тези, които обучава. Ако учителя съсредоточен само върху материала каже за даден ученик: "При него не се получава", то учителя-психолог ще подчертае: "При нас не се получава", не

дистанцирайки себе си от ученика. Независимо, че учителите съсредоточени на отделен предмет, хвърлят всички сили на

професионалната подготовка и се стремят да изолират учениците от всичко "разсейващо", "странично", те търпят поражение именно по специалността. При учителя-психолог бързо растат успехите на учениците, в неговия клас пресяването става изключително,

20

Не напират ли и във вас такива "разумни" мисли?


извънредно произшествие. В качеството на пример може да бъде посочен класа на преподавателя по фортепиано Тамара Михайловна Яценко. Именно в нейния клас учениците получават преди всичко общо развитие, именно от нейния клас най-голям процент ученици постъпваха в музикалните училища и имаше почти нулев процент отпаднали. Нейните ученици се отличаваха с висока култура не само на сцената, зад рояла, не само при трактовката и изпълнението на музикалните произведения, но и в ежедневието, в общуването с връстниците си и възрастните… Аз винаги си спомням с благодарност кизлярските дни на моята младост, дни на колективно творчество на педагозите от музикалното училище Т.М.Яценко, Р.Ф.Терентиева, Г.И.Мовчан, А.Г.Афанасиева, Г.В.Яценко, В.Г.Солдатова, Т.П.Кардашевска, В.И.Старчак и др. Точно те, парче по парче "оформиха" идеята за комплексните училища, училищата за цялостно и многостранно развитие на учащите се. Аз се учех от тях и растях заедно с тях. Обаче, колкото повече укрепваше в педагогическия колектив увереността, че е необходимо разностранно развитие на бъдещите музиканти, толкова повече проблеми възникваха. "Колко може да се работи на един ентусиазъм? Защо ние самите трябва да се занимаваме с учениците, например с живопис, със скулптора? Защо да не поканим специалисти-художници?" - все по-често се чуваше в кабинета на директора. А времето? Нашите ученици се занимаваха едновременно в две училища, всяко от което смяташе себе си за главно. На нас явно не ни достигаха силите, необходими бяха допълнителни щатове, необходимо беше единство на действията в общообразователните училища. Така

21

започна да се оформят щрихите на училищата-комплекси, които според първоначалната идея се разглеждаха като съюз на училища: общообразователно, музикално, художествено и хореографическо. След това, като първа стъпка, беше решено да се организира школа по изкуствата, а едва по-късно да се обедини с общообразователното. Разсъждаваше се така: учащите се от града, постъпвайки при нас, едновременно се прехвърлят и в асоциираното с нас общообразователно училище. Планът за работа и разписанието на занятията се утвърждават на обединен педагогически съвет, и нито едно от училищата не може да промени нещо от плана, нито от разписанието. Ежедневната работа между педагогическите колективи ще се ръководи от административен съвет, в който влизат директорите и завеждащите учебната част от двете училища. Председателя се избира от съвета у се утвърждава от ГК на КПСС. Но за да бъде възможно такова обединение, нужно бе първо да се получи съгласието на министерствата на културата и образованието на републиката. Затова и аз заминах в Махачкала, в Министерството на културата на Дегестанската АССР. Прие ме заместник министъра. Вежливо ме изслуша, разпита ме за подробностите на нашата работа, а след това каза: "Вие за сега ме убедихте само в това, че така нареченото многостранно развитие, води до претоварване на децата. Що се касае до вашия опит, то той все още не може да служи за достатъчно основание за разглеждане на вашето предложение на нивото на двете министерства… Нужни са по-сериозни научно-практически обосновки, а след това обмислен експеримент под ръководството на учени. Вашето

22


училище се е задължило да стане образцово. Това е много трудна задача, но тя е постижима. За това аз съм готов да ви помогна, да ви подкрепя… А това, което предлагате прилича на мечта, и не се обиждайте, на нереалистична мечта". От Махачкала се завръщах в "газката" на районния комитет. Пътят, плосък и сив, бавно се промъкваше под колата. Отляво и отдясно с унило еднообразие се разстилаше предпланинската равнина. Спускаше се вечер, който гасеше ярките цветове на деня и ги заменяше на един - сиво-черен… Всичко това съответстваше на настроението ми. Мислите ми бяха мрачни. Изплува в паметта ми конкурса "Бялата акация", радостно усмихващите се лауреати…"А какво ще стане утре? Какво да кажа на колектива? Закриваме всички наши експерименти… ще ставаме образцови? А по-нататък?" Представих си реакцията на верния ми помощник, завеждащата учебната част Тамара Михайловна Яценко. Спомних си победите й, нейното израстване като учител. Спомних си изискващите, остри и честни очи на завеждащата теоретическото отделение Раиса Фьодоровна Терентиева: "Какво, уплаши ли се?.." "А какво да правим по-нататък?" - започнах аз въображаемия диалог. - "Да се борим." - "Лесно е да се каже - да се борим… Да отида в Москва? С какво? Какво можем да кажем още? Какви са ни доводите? Не, заместник министъра е прав, нужен е сериозен експеримент". Стъмни се, сега пътя не изглеждаше като безкрайна лента, тя беше като че ли нарязана на парчета, които едно подир друго измъкваха от нощта фаровете на колата. "Ето така и ние, - потънах в своите мисли, - измъкваме от природата само това, което виждаме под краката си? А какво има там, зад

23

хоризонта? Какво се крие отляво и отдясно в тъмнината на нашето незнание, в космоса на човешкия "аз"?

Прехвърляйки в паметта си всяка дума на заместник министъра, аз все повече се убеждавах, че той е прав… А какво ще се получи, ако започнем експеримента на село? Колхозите строят съвременни Дворци на културата, музикални, художествени и общообразователни училища. Защо

да не се обедини всичко в едно здание? Да построи единен комплекс е по-изгодно за колхоза, дори заплатите на някои от специалистите може да поеме на себе си. Съветът на директорите ще координира усилията на учебно-възпитателните учреждения. Тогава работата ще тръгне в единен режим, по единно разписание, без дублиране. Пристигнах си в къщи радостен. "Разрешиха ли?" - запита баща ми още от външната портичка. - "Не." - отговорих аз и се разсмях, разбирайки колко нелепо изглеждам. И когато цялото ни семейство се събра на масата, аз подробно разказах за разговора в министерството и за това какъв изход ни е подсказал заместник министъра… Написах "цялото ни семейство" и си помислих, че трябва обезателно да запозная читателите с тях: баща ми Петър Михалович, майка ми Парасковя Геогиевна, жена ми Надежда Андреевна и дъщеря ми Галя. Те вземаха най-непосредствено участие във всичко, което е свързано с думата "училище", и когато се задаваха тъмни облаци, и когато беше ясно и празнично… Идеята за организиране на комплексно училище на село беше одобрена от съвета на Шчетинини.

24

По-правилно е да се напише ПРОГРАМИ, но това само за педагозите ли се отнася? А дали това касае само професията ни, а отношенията ни с хората на какво са


2. СУРКОВ

И с това паметно пътуване до Махачкала започна търсенето на адреса на бъдещето училище. За да се осъществи замисленото, ми се струваше, че трябва да се намери такъв председател на колхоз, който без да жали средства за училището, да я смята за своя най-важен производствен участък. Помощ ни оказа вестник "Селски живот". Цялото ни семейство внимателно следеше за публикуваните в нея изказвания на ръководителите на стопанствата, съобщенията за социално-културното строителство по селата. След това аз се отправях на среща с героите на разказите, очерците, с авторите на статиите, с една дума, с тези, с които съдейки по изказванията в печата, придаваха огромно значение на въпросите за възпитанието на новото поколение… В тези години аз за първи път почувствах, колко е трудно да бъдеш правилно разбран. Аз гледах на замисленото, както дете гледа на света: всичко ми се виждаше в цветовете на дъгата. Но с всяка нова среща, с всяка нова дискусия се убеждавах, колко е голямо разстоянието от желаното до възможното. Помня, как гаснеха очите на председателите, когато стигах в изложението си до своята "теория", до… кората на големите полушария на мозъка. От тази минута между нас израстваше непреодолимата стена на неразбирането. Разговорите обикновено завършваха с ръкостискане или топло председателско "довиждане" с въздишка на облекчение.

25

Производствениците, привикнали да виждат самата същност, самият корен на проблема, ми помогнаха много да си изясня. Те често ме вкарваха в задънена улица със своите въпроси и контра доводи, заставяйки ме отново и отново да проверявам всеки детайл. Понякога излизах от кабинета на ръководителя, като ученик изгонен от класа за да доведе родителите си. Случваше се, минавайки хиляда и повече километри, пътувайки на автостоп, обмисляйки по много пъти възможните варианти на беседата, отработвах своето "изказване" не по-малко прецизно, отколкото актьор на репетиция, аз изкачах от кабинета, получил кратко и злобно: "Не ни е до това сега" (това с думи, а с очи: "Въртят се тук всякакви…"). Колко сме лесни на прибързани мнения един за друг, колко често без да се замисляме, без да вникнем, режем до кокала, без да се интересуваме, колко го боли потърпевшия… Обаче няма лошо без добро. В това "лошо" на безплодните

пътувания имаше и велико добро, защото неудачите ме заведоха при човека, чието име, каквото и да се случи, където и да ме захвърли животът, ще бъде за мен символ на красотата в човека. За Николай Алексеевич Сурков, тогавашния председател на белгородския колхоз "Знамe", аз

26

Тук трябва да направя няколко пояснения за възмутените от идеологическата насоченост на тази книга. Това съвсем не я прави по-малко ценна, нито се опитвам да пропагандирам комунистически идеи. След като съм твърдо убеден, че всяко нещо има и положителни и отрицателни страни, следователно, и комунизма има своите положителни качества. Положителните му страни са, че тази идеология отразява носената в душата на всеки един човек истина за всеобщото единство и взаимопомощ между хората. Но това подсъзнателно желание изцяло се неутрализира от ползвания на този етап от човечеството метод за реализиране на цели и желания - насилието. Насилието никога не може да създаде нещо трайно, защото принудения човек се противопоставя и не подкрепя наложената идея, поради което тя не може да се самоусъвършенства и развива.


прочетох случайно в малката книжка "Зимния Микола". Прочетох и реших да видя със своите очи главния герой. Помогнаха да организираме срещата хора от Белгородското управление на културата. Отправяйки се към околностите на Белгород през 1971 година, аз не мислех, че отивам на среща със съдбата си. Пътувах без особен ентусиазъм, без надеждата най-после да видя председател, готов сериозно да се заеме с работата с децата. …Млад, удивително енергичен и обаятелен, Николай Алексеевич покоряваше с непосредственост, естественост в общуването и някаква мъдра човечност. Но особено поразяваше в него способността му да схваща основния смисъл, мълниеносно да я развива в перспектива, и не просто да слуша събеседника, а активно да мисли заедно с него, а след това, както по-късно не един път се убеждавах, неистово се биеше за реализиране на идеята, в която е повярвал. След срещата със Сурков стана ясен и адреса на новото училище: село Ясни Зори, Белгородска област… Когато ние с Николай Алексеевич обсъждахме принципите на работа на училището, спорейки по всеки детайл, не бяха изкопани дори изкопите за основите. Но не възникваше дори мисъл, че училището може да не го бъде. Аз знаех, че училището ще го бъде, защото го имаше Сурков. Аз му вярвах по детски, без да се замислям, както му вярвам и сега. Сегашната ми вяра е изпитана в съвместна напрегната работа. Сурков не принадлежи към числото на тези стопански ръководители, които не искаха да се ангажират със същността на проблема, казвайки: "Аз ти давам парите, а ти постъпи както знаеш…" Той беше активен творец на училището, вникваше във всяка подробност, обсъждаше всеки детайл. Беседите с

27

Николай Алексеевич помагаха да се определи обезателно необходимите подразделения на комплекса учебно-производствен комбинат. През 1971 година не можахме да пристъпим към осъществяването на нашия, както казваше Николай Алексеевич, замисъл. Работата беше в това, че скоро преместиха Сурков в Губкинския район на Белгородска област като началник на управлението по селско стопанство. Наложи се да отложим началото на експеримента. …През 1973 година, в една декемврийска вечер, преглеждах пощата, изведнъж зазвъня телефона: "Кизляр, отговорете - междуградски". - Михаил Петрович, ти ли си? - Аз… - Сурков. - Николай Алексеевич? Откъде се обаждаш? - Аз съм в Есентук, реших малко да се полекувам… Как са при теб работите? Да не си забравил за нашето училище? - Не, разбирасе, не! - Тогава пристигай, да започваме… През февруари, в просторния кабинет на секретаря на Белгородския районен комитет на партията Н.А.Сурков заедно с архитекта Талала прекроявахме проекта на строящото се Безсоновско средно училище. Защо в Безсоновското? По това време строителството в село Ясни Зори беше завършено, оставаха само довършителните работи. Да се промени каквото и да е вече беше много трудно. А в типовия проект трябва да се промени много, за да го пригодиш за нуждите не само на общообразователното, но и на художественото,

28


спортното, музикалното училища и учебно-производствен комбинат. В наполовина недостроеното училище на Безсоновка, да се направи това все още не беше късно. Безсоновка беше избрана и по други съображения. Колхоза "М.В.Фрунзе", на чиято територия се намираше, беше един от най-големите и богати в областта. А без здрава материална база на стопанството, да се говори за създаването на комплексно училище беше много трудно, тъй като много разходи, включително и заплатите на някои специалисти, колхоза трябваше да поеме на себе си. А в Безсоновка, управлението на колхоза, начело с председателя, героя на социалистическия труд Василий Яковлевич Горин извършваше огромна работа по подобряването на културно-битовите условия на селските труженици. Това в значителна степен облекчаваше възможностите за битовото устройване на преподавателите на бъдещото училище. В.Я.Горин горещо подкрепи идеята за създаване на комплексни училища и обеща подкрепа и при практическото й осъществяване. …След четири месеца аз отново пристигнах в Белгородска област, както ми се струваше тогава, завинаги. В Кизляр ние се убедихме, че общото развитие на учениците се явява основа, фундамент за възпитаването на музикалните способности, т.е. всяка "частна" дарба израства на почвата на комплексното образование. Но на нас както и преди не ни беше ясно какво е значението на различните видове дейности за всестранното развитие на човека. Какъв трябваше да бъде "набора" от различни видове дейности за да се развие човек изцяло, съобразявайки се с природата му? Ние ще дадем на нашите деца, през втората половина на

29

деня, възможността да се занимават с всяка дейност. Но достатъчно ли е това? А може би не си струва да се създава комплекс, ако общообразователното училище ще се справи със задачата за всестранното, комплексно развитие на детето? Изпитва ли общообразователното училище необходимост да се обединява с други учебно-възпитателни учреждения. Отговори на тези въпроси ние търсихме в трудовете на К. Маркс, Ф. Енгелс, В. И. Ленин, в педагогическите възгледи на Л. Н. Толстой, К. Д. Ушинский, С. Т. Шацкой, А. С. Макаренко, П. П. Блонской, Н. К. Крупская, Я. Корчак, А. В. Луначарски, В. А. Сухомлинский. Намерихме потвърждение на правилно избрания път в трудовете на изключителния физиолог И.П.Павлов, изследванията на съвременните психолози, медици: Л. В. Занков, П. Я. Галперин, Л. С. Виготской, А. Н. Леонтиев, В. В. Давидов, Дж. Брунер, А. Р. Лурия и др..

3. ХИПОТЕЗА

"Ура! Мамо, получих шестица! Днес Клавдия Александровна знаеш ли какво ни разказваше…" - радостно и задъхано съобщава първокласникът на майка си за своите първи достижения в училището. Кой от нас, родителите, не е изпитвал това вълнуващо чувство на удовлетворение: "Сина започна добре, по вода, значи…може би…". Мечтите ти, надеждите ти, родителю, са така разбираеми! "Ние не можем да гледаме на малките създания без да изпитваме радост, дори възхищение - обикновено те обещават повече, отколкото могат да после да осъществят" е написал великия Гьоте. "А може би моят

30


и после ще може да осъществи това, което обещават днешните, изглеждащи неизтощими сили", - тайно ни се иска да вярваме в звездата на своето дете… Но минават години и все по-рядко чуваме радостното: "Ура! Мамо, днес получих шестица!". "Саша е на седем години, - ми написа лекар от Барнаул за своя син. - Той е много подвижен, искрен и добро момче… Добре пее, много рисува, създава скулптори, обича да конструира, да строи. През тази година му престои да започне първи клас. Аз се страхувам за него… А ако в училище повече загуби, отколкото получи?" Цитираното писмо, за съжаление, не е единственото. При мен, на масата, има много писма от родители, от педагози, хора от различни градове, села и области. Авторите с тревога пишат за това, че "след учебния ден детето се прибира вяло, измъчено", че "учителя работи до изнемога, борейки се с претоварванията", че "учителите отдавна са се примирили с това положение, когато вместо с "жива" успеваемост им се налага да "гонят" проценти успеваемост" и т.н. За понижаването на успеваемостта от клас в клас като типично явление пише и учителя от Киевска област Ю.Костик "типичната картина изглежда по следващия начин: в I - III класове повечето от децата се учат за "5" и "6", от четвърти клас успеха започва да пада, а при випускниците единици са тези, които нямат тройки". Такъв "резултат" от нашата работа ни заставя да си признаем, че училището недостатъчно развива главното - способността за познавателна дейност, за учене". За това с болка е писал В.А.Сухомлинский: "Много тревожен е факта, че умствените способности на детето,

31

Ето страхове напълно обективни и основателни при съвременната образователна система.

като че ли постепенно угасват, притъпяват се през годините на пубертета". Защо се случва това в учрежденията, целта на които е "да се разпали пламъка на мисълта", да се приобщи човека към постоянно

духовно самоусъвършенстване?! Психологът В. Пин, директор на естонско специално училище-интернат, пише: "Източникът тук е един: непреодолими препятствия… невъзможността да бъде изпълнено това, което трябва обезателно да бъде изпълнено: детето е възмутено и

подвижно… То е в опасно напрежение". Ако състоянието на "напрегнатост" или "тревожност" настъпва от "непреодолими препятствия", от "невъзможността да бъде изпълнено", то е очевидно, че съществуващата система на обучение в училищата се нуждае от усъвършенстване. По какви принципи трябва да се строи новото училище? Какво трябва да бъде то, какво е нужно за щастието, за разцвета на ума и физическите сили на нашите деца? По наше мнение, учебно-възпитателния процес в Училището трябва да бъде построен при отчитане на възрастовите психофизиологически особености на децата. Детето в ранна възраст разполага с някаква способност, с някакво отличително качество, определящо неговите високи познавателни възможности. Но какво отличава детето от възрастния? Н.К.Крупская казва, че тази разлика се състои в "изключителната емоционалност, а поради това е и интензивното възприемане". Тази особеност посочва и Я.Кордак: "Децата са князе на чувствата…"

32

Защо ли...? Колко хора имащи отношение към нашата образователна система си задават този въпрос? А защо не си го


Да се опитаме да разберем, в какво се състои връзката между емоционалността на детето, активността на чувствените форми на възприятие и неговите мисловни способности, от гледна точка на учението за висшата нервна дейност. Ето какво е писал по този повод И.П.Павлов: "В развиващия се животински свят, във фазата на човека, е станала добавка към механизма на нервната дейност… появили са се, развили са се и извънредно са се усъвършенствали втората сигнална система, сигналите от първата сигнална система във вид на думи произнасяни и видими". Обаче, според И.П.Павлов, грешка е да смятаме, че способността да говорим е дошла внезапно, като "подарък от всевишния". "Допълнението" е могло да се появи единствено на "човешката фаза", който трябва да се отдели от животинския свят със степента на развитие на мозъка, т.е. с развитието на първата сигнална система с една степен по-високо, с богатството на сензорното възприемане. За високо развитото образно мислене, необичайно развитите познавателни способности на човека, говори и факта за овладяване речта от детето. Едва ли през целия му живот се среща по-трудна задача, отколкото да се научи да говори, да произнася думите, да ги свързва в напълнени със смисъл изречения. Безпомощният дребосък се учи да говори самостоятелно, изработвайки си сам методика на обучението. Никой не го напътства: "Отвори уста, поеми въздух, напъни гласовите струни, подпирайки ги с въздух, и рязко разтвори - това е "а". Детето просто слуша, съпоставя, сравнява, анализира, прави изводи, открива закономерности, постепенно придвижвайки се към целта. Какво трябва да бъде нивото на образно мислене, че намирайки се само в речева атмосфера,

33

самостоятелно да вникне в значението на всяка дума и разбирайки значението да се научи да управлява сложния говорен апарат, да се научи, без да знае правила, грамотно да изразява своята мисъл! Но ето, оформено е речевото мислене. Какво става с неговия родител - образното мислене? Отмира ли то, изпълнило

задачата си? Разбира се не! Думата, като "сигнал на първичния сигнал", като обозначение на образа, не може да бъде откъсната от своята същност, от своето действително съдържание, в противен случай тя ще стане "сигнал на нищото", празен звук. Двата взаимосвързани пласта на мисленето - образното и речевото - съставят нашия мисловен апарат. Нарушената им взаимовръзка води до намалена, понякога и до загуба на способността за мислене в човека. Затова И.П.Павлов, предупреждавайки за опасността от разрив между двете сигнални системи, е писал: "Трябва да се помни, че втората сигнална система намира смисъл чрез първата сигнална система и е във връзка с последната и ако тя се откъсне от първата сигнална

система, то вие се оказвате празнодумец, дърдорко и няма да си намерите мястото в живота… нормалният човек, макар и да ползва вторите сигнали, които са му дали възможността да изобрети науката, да се усъвършенства и т.н., ще използва втората сигнална система до тогава, докато тя постоянно и правилно влиза в отношение с първата сигнална система, т.е. с най-близкия ни водач в действителността".

34

Защо децата са престанали да бъдат "князе на чувствата", не е ли заради постоянното повтаряне от всички страни: "не прави това", "не прави онова", "престани да лудуваш", "това е правилно", "онова не е правилно" - всичко това осакатява или спомага за развитието на детето? Не прехвърляме ли по този начин върху децата недостатъците на цивилизацията ни, като им забраняваме


И.П.Павлов убедително е показал, че словесно-знаковото изисква "постоянна подкрепа" от страна на образното, а образното, от своя страна, изисква "подкрепа"-захранване, от активната дейност на сетивните органи чрез техния непосредствен контакт с окръжаващата действителност. И тази "подкрепа", според И.П.Павлов, "е необходимо и дори определящо" условие за нормалното функциониране на думата. От това произлиза, че здравото, активното мислене (словесно-знаково и образно), в крайна сметка са обусловени от здравето и активността на сензорното, т.е. на чувствения апарат. Да се развиват и усъвършенстват мисловните способности - означава преди всичко да се развиват и усъвършенстват техните корени - чувствените форми на възприятие. Най-после означава, включване на всички форми на чувствено възприемане, и преди всичко зрително, двигателно и слухово, в активната дейност, а в условията на училището - в учебно-тренировъчната среда. В противен случай способностите да отразяват външните въздействия ще угаснат, сетивните органи ще изпаднат във вяло, пасивно състояние. И ще се понижи активността на мисленето. Ние преминаваме към стратегията и тактиката на развитието. Ако мозъкът на човека, по образното сравнение на И.Ефремов, е "колосална надстройка, потопена в природата на милиардите пипалца, отразяваща цялата най-сложна необходимост на природата и поради това притежаваща многостранността на космоса", то влиянието върху развитието на мозъка трябва да минава през влиянието на развитието на цялата природа на човека, на целия му организъм, с който е свързан мозъка. Активността на интелектуалните сили, свойствена на ранната възраст,

35

Трябва да поясня веднага, че първата сигнална система е телепатията.

произлиза от активността на двете взаимосвързани форми на мислене: словесната и образната, които на свой ред, се основават на високата активност на чувствените форми на възприемане. Преди училището тези три вида активност могат да бъдат стихийно в относително равновесие. Но от първия звънец, в час, равновесието се нарушава. Втората сигнална система усилено започва да се натоварва, а първата практически е лишена от натоварване, изпълнява основно спомагателни функции. Училището си е поставило пред себе си задачата за всестранно развитие. Но постига ли я? Във всяко училище 40 човека се занимават с музика, други 100 със спорт, трети с техника, четвърти… А поне един жив ученик получава ли всестранно развитие? Да вземем училищното разписание. Дори в подбора на видовете дейност, чрез които "се развиват" нашите деца, се вижда пагубната едностранчивост за детския ум. Когато видиш с какво е натоварен учебния ден на нашите ученици, изплуват думите на Мишел Монтен: "При тези, които си поставят като неизменна цел да достигнат голяма ученост, които се хващат да пишат учебни трудове и за други дела, изискващи постоянно общуване с книги, в тях се открива толкова надменност и умствено безсилие, както в никоя друга порода хора". Известния френски философ е бил далеко от мисълта, че общуването с книгите е причина за умственото безсилие. Причината е в друго - в едностранчивия подход към развитието "в постигането на ученост" в ущърб на общото развитие. Да се постигне ученост само чрез "ученост" е невъзможно, затова усилията на домогващите се са безплодни. За да може детето да овладее създадената от човечеството знакова система на общуване, устната и

36


писмена (в широкият смисъл) реч, училището се стреми колкото се може по-бързо да развие в ученика неговото специфическо човешко мислене. Велик и прекрасен е устремът, израсъл от формулата: "Могъщ е този, който може, а може този, който знае…" Обаче предметите, които служат за развитието на жизнената дейност на организма, или както казва И.П.Павлов, неговото "уравновесяване с обкръжаващата среда", усъвършенстване на водещите чувствени способности да вижда, чува и да се движи (изобразително изкуство, музика, физкултура и труд), фактически се смятат предмети второ качество, спомагателни. Те стоят на последно място в редицата предмети подредени по степен на значимост. Това нагледно се проявява в учебния план: адресираните непосредствено към втората сигнална система математика, четене и писане, дори и в първите класове, без да се отчитат допълнителните и домашните задачи, заемат 3/4 от цялото задължително учебно време, развитието на формите на възприемане, от които зависят мисловните и познавателните възможности на учащите се, в частност за образното им мислене се отделя едва 1/24 (музика, изобразително изкуство) или по 1/12 (физкултура, труд) части от общото задължително седмично учебно време. В учебните програми на старшите класове се отделя още по-малко внимание на живото чувство, на организма на ученика. Водещите човешки форми на възприемане (слухови, зрителни и двигателни) се усъвършенстват недостатъчно. Огромни "пластове" на главния мозък, на които може да се опира втората сигнална система, не получават стимулираща учебна тренировка и остават извън пределите на вниманието на училището. Така се разкъсва свързаното от природата.

37

Класиците на отечествената педагогика са указвали на необходимостта (за активизиране на мисловната дейност) от развиване на чувствените форми на възприятие, включително и двигателните, иначе не биха били написани следните редове: "…колкото са по-висши емоциите, толкова по-голяма роля играят мислите, толкова по-лесно та възбуждат мисли…", "мисленето е тясно свързано с мускулно-двигателните комплекси…" (П.П.Болонский). "Училището е длъжно да укрепва и развива от най-ранно детство външните чувства: зрение, слух, усещане и др., тъй като от тяхната острота, от съвършенството на развитието зависи силата и разнообразието на възприятията, затова на децата е необходимо да се дава възможност постоянно да упражняват своите външни чувства" (Н.К.Крупская). Основателите на съветското училище, изхождайки от марксистко-ленинското учение, са посочвали необходимостта от цялостен психофизиологичен подход за изучаване развитието на човека. "Човекът е организъм, - е писал А.В.Луначарский. - Ние в това отношение сме най-последователни материалисти, и ние първи сме казали в пълен глас: педагогиката трябва да се базира на … физиологическо-медицинското изучаване на детето, на неговото развитие… Ние знаем, че развитието на детското тяло, включително и развитието на нервно-мозъчната система, е нашия основен обект на работа. Означава ли това, че ние пренебрегваме духа му? Разбира се не! Работата е в това, че организма представлява за нас материалистите-диалектици, абсолютно единство, не само нервно-мозъчната система…, но и абсолютно цялото тяло, и психическо и духовно…" Бедната, гладна република, водейки ожесточени

38


боеве с вътрешната и външна контрареволюция, в нечовешко трудните условия на разрухата, мислеше за училището, за децата. В първите години на Съветската власт, партията приела дългосрочна програма за развитието на народното образование, изложена в ленинските принципи за единно трудово-политехническо училище. На тясната, едностранчива програма на старото училище се противопоставя цялостно, всестранно развитие на човека. Обаче в тези години, ние можехме да пристъпим към минимума от това, което се предлагаше: за по-широко образование просто не стигаха средства. "Когато в Наркома по просветата за първи път се разработваха принципите на съветското училище, ние придавахме огромно значение на художественото възпитание. След това, поради отсъствието на средства, от художественото възпитание не остана нищо, освен няколко урока по пеене… малко театрализации и мъничко рисуване", е писал А.В.Луначарский. "В педагогическите кръгове съществува мнение, че обучението обезателно води до съществено придвижване в развитието на учащите се. Това не е вярно. Може по пътя на многократното повторение и тренировки да се постигнат не лоши резултати в усвояването на знания и навици, а в същото време да се даде много малко за развитието на учениците. За това да се постигне бързо и интензивно развитие, е необходимо да се създаде такава система на обучение, която да има специално в предвид тази задача", - е предлагал професор Л.В.Занков. Затова нашата цел е - да се направи така, че самия учебен процес да се явява гаранция за хармонично развитие на всеки учащ се. От гледна точка на въздействието на целия

39

ученически организъм, на неговата психофизиологическа система, учебния ден в училището е фактически един изморително дълъг, накъсан урок, слепен от различни парчета сложна, в основата си абстрактна, информация. От наша гледна точка е нужна друга структура на учебния ден. Хармоничното развитие изисква и хармонично съотношение на предметите, адресирани и до двете сигнални системи. Затова на развитието на първата сигнална система, също и както на втората е нужно систематическа и постоянна специална учебно-тренировъчна дейност, разчетена за развитието и усъвършенстването на трите водещи анализатора - зрителния, слуховия и двигателния! Чувствения свят на човека изисква специално организирана учебно-тренировъчна среда, където не просто да го използват, а обмислено, целенасочено и всестранно да го развиват. Уроците, от които зависи качеството на мисловната дейност изобщо, трябва да присъстват в училищната програма, всеки ден. В настоящото време ние разполагаме с педагогическа практика, потвърждаваща верността на този извод. За това свидетелства, например, опита на академик Р.В.Силла в редица общообразователни училища на Естонската ССР. Ежедневните уроци по физкултура в значителна степен способстват за подобряване успеваемостта по естествено-математическите предмети. За ползата от ежедневните уроци по физкултура, разтоварващи от умствената преумора и явяващи се физиологическа предпоставка за нормалното развитие на мозъка, говорят изследванията на А.Аршавской, Ю.М.Протусенеча, Т.В.Волкова, достоверни научни данни свидетелстват за положителното влияние на мускулната дейност на всички физиологически системи

40


и функции на детския организъм. Те се съгласуват с изследванията на нашите и чужди физиолози и хигиенисти за пагубното влияние на хиподинамията на функционалното състояние на човека. Така се потвърждава верността на изводите на И.П.Павлов за взаимообусловеността на двете сигнални системи, за необходимостта от паралелното им развитие. Ако активизацията на дори една или две форми на възприемане, дава забележим прогрес в подобряването на мисловната дейност на учащите се, то усъвършенстването на всички форми трябва да доведе до пълен разцвет на духовните сили на човека. Систематическото, достатъчно дълбоко развитие и усъвършенстване на първата сигнална система, не словесните форми на мислене, ще върне в училището, по образното определение на Я.Корчак, бродещата "по светлината прашинка - чувство". Какъв трябва да бъде урока? Колкото по-ярко си представях предметната структура на учения процес с пълноправни уроци по физкултура, труд, музика, изобразително изкуство, толкова по остър ставаше проблема с времето, проблема с учебната натовареност на учениците. Очертаха се два основни пътя за решаване: 1) съкращаване на времето за изучаване на програмата за сметка на координирането на учебния материал по всички предмети чрез обединяване усилията на всички учители, установяване на между предметни връзки; 2) освобождаване на втората половина от деня за занимания по интереси в резултат на рационалното използване на времето за всеки урок, значително намаляване на обема на домашните работи. Учителите се съгласяваха с това, че "отдавна е време да започне борба с претоварването на учениците", че "е станало невъзможно да се работи". Но самостоятелност

41

в търсенето на пътища за освобождаване на учебно време не проявяваха. Те разсъждаваха така: "Децата са претоварени? Принудени са да работят два пъти повече, отколкото възрастните? Това се отразява пагубно на тяхното здраве, на умствените им способности? Да, но… аз нямам вина за това, аз правя всичко както трябва. Началството по-добре знае…" Учителя в общообразователното училище е ограничен във възможността си да твори. Основната част от своята работа той върши не както му подсказва опитът, конкретната обстановка, възможностите на учениците, неговата съвест в края на краищата, а както е "предсказано" от горе. Учебния материал е сортиран, количеството часове са строго разпределени по теми, твърдо е регламентиран всеки урок. За да се промени, трябва да се докаже, за да се докаже е нужен експеримент, за да се проведе експеримент, трябва да се промени… образува се затворен кръг. Важно беше да се докаже необходимостта и възможността от съкращаване на учебното време, цитирайки опитът на другите, на педагогическата наука, на вече проведените изследвания и експериментите в различните области на науката и практиката. По това време четях всичко поред, често напосоки, подбирайки по интересното заглавие книги в библиотеката, стига само да са за здравето, за психиката на човека, за неговите творчески способности и разбира се, за възпитанието и образованието. Тласък към стесняване на търсенето послужи изказването на К.Д.Ушинский: "Дайте на детето да се подвижи малко и то ще ви дари отново с десет минути внимание, а десет минути живо внимание, ако вие успеете да се възползвате от него, ще ви дадат повече резултат отколкото цяла седмица полусънни занимания". В

42


Н.К.Крупская намирам твърдението, че децата се отличават с интензивно възприятие и поради това бързо се изморяват. "Интензивността, - пише Надежда Константиновна, - е залог за правилното развитие". Налагаше се извода: да не се допуска умствена дрямка, да се учи само в периода на съсредоточено внимание, на интензивно възприемане. Не напразно К.Д.Ушинский смята едно от най-важните условия за доброто преподаване "колкото се може по-малък ежедневен урок". Дойде ми идеята да изпитам на себе си, какво им е на учащите се в съвременното училище. Аз реших да ходя в часовете, да правя всичко, което правят учениците цяла седмица. Първите два часа в IX клас бях старателен и достатъчно внимателен ученик, макар, признавам си, към края на първия час ми се прииска промяна. В третия час влязох без ентусиазъм, но реших да не се предавам, с усилие на волята се заставих да бъда деятелен и активен. Издържах и четвъртия час, но през петия почувствах първите признаци на главоболието… Последния час изкарах единствено защото се бях зарекъл да издържа всичко, с тежко главоболие рисувах къщички, кръгчета, дяволчета и др. подобни. Втората половина от този ден прекарах в дома, опитвайки се да се избавя от главоболието чрез сън. На следващия ден през последните часове отново се борех с дрямката. Третия ден донесе неочаквана изненада: Аз изведнъж почувствах, че в мен расте желанието да погодя нещо направо в часа. Едва се удържах да не прасна по тила седящата пред мен ученичка. На четвъртия ден аз, като ученик, избягах от втория час, зарадван на попадналия ми "неотложен" директорски ангажимент! В същия ден към мен приближиха две деца и казаха: "Михаил Петрович, не

43

идвайте повече при нас в часовете, извинявайте, но… ние вече не можем, вие започнахте да ни нервирате…" - Защо? - удивих се аз. - При вас е така интересно… - Да, разбирате ли, като че ли не сме на себе си…да седиш като мумия, да се разсееш дори не може… Говорейки за хигиенната целесъобразност от по-краткия час, искам да напомня думите на Л.Н.Толстой: "За това, душевните сили на ученика да бъдат в най-изгодни условия, нужно… да не се уморява ума, по-добре да се сгреши и да се освободи ученика, когато все още не е уморен, отколкото да се сбърка в обратен смисъл - да се задържи ученика когато вече е уморен…" Иначе, както твърди Н.К.Крупская, "ако затрупаме децата с непосилен труд, то ние ще възпитаваме безделници, които ще се отнасят несериозно към труда". Но какво означава "колкото се може по-малък… час"? Каква е продължителността на съсредоточеното внимание на учащия се? Какво казва за това науката?! Изследвания върху умствената умора на учениците са били правени още през миналия век от учени в различни страни по света (А. Байем, Х. Инавс, Н.И.Банст, М. Флери, О.Дорпблит, Д. Бекл, П.Ф.Лесгафт, А.П.Доброславин, Ф.Ф.Ерисман и др.). Те са показали пагубното влияние на учебното претоварване върху здравето на децата и са установили, че умората се появява след 30 - 40 минути умствена работа. За хигиенната нецелесъобразност на 45-минутните часове за учащите се от началните и средни класове, свидетелстват наблюденията на съветските учени А.П.Краковский, Н.П.Родина, В.Н.Самъйшкин, В.М.Зубкова и др. Н.В.Черепинский пише за това, че за началните ученици е извънредно трудно да запазят висока работоспособност през целия 45-минутен час.. А

44


седемгодишните първокласници, по твърденията на В.М.Зубкова, просто не издържат толкова продължително натоварване: "След 30-та минута на часа, те стават невнимателни, започват да шумят, да се занимават със странични неща, не слушат и не възприемат обясненията на учителя…" Ученият-хигиенист Р.Г.Сапожникова, обобщавайки многогодишните изследвания на колегите си, подчертава: "…последните 10 - 15 минути от часа са най-уморителни и, следователно, най-малко ефективни в педагогическо отношение", а физиолога А.Н.Кубанов добавя: "намаляването продължителността на часа създава най-добри условия за упражняване на клетките на мозъчната кора, за повишаването на способността им за усвояване с по-висок ритъм…" Последните 10 - 15 минути от часа са неефективни в педагогическо отношение, тяхното натоварване с учене, води до това, че петия и шестия час следва напълно да се смятат малко ефективни за учебни занятия, т.е. фактически неизползвано учебно време във веригата от шест 45-минутни часове е 130 - 150 минути; (45х2+10х4 или 45х2+15х4) на ден. Продължителността на полезното, т.е. учебно, време е 120 (30х4) или 140 (35х4) минути. Във веригата от шест 30 - 35-минутни часове, учебното време е равно на 180 - 210 минути (30х6; 35х6). Следователно, съкратените уроци няма да намалят фактическото учебно време, а дори ще го увеличат с 60 - 70 минути. Но ако се вземе в предвид, че 30 - 35 минутния час, както се каза по-горе, "създава най-добри условия за упражняване на клетките на мозъчната кора, за повишаването на способността им за усвояване с по-висок ритъм", полезният "полезен товар" в кратките уроци, ще стане още по-значителен. Това ще позволи неизползваното учебно време (130 - 150

45

минути всеки ден) да се запълни с уроци от "образния" цикъл. И по-нататък. Ако тези часове не просто се прибавят, а се поставят между часовете от "речевия" цикъл, то ефективността на обучението на учениците ще се повиши още повече. Към такова заключение водят данните на учените-педагози, медици, физиолози, психолози. "Образните" часове или "емоционалния" цикъл, поставени вътре в учебния процес, служат за своеобразен стимулатор, допълнително зареждане на мисловната дейност в часовете на "речевия" цикъл. Използвайки умело времето от първата до последната минута, учителя и учащите се ще постигнат много повече непосредствено в часовете, което ще се отрази на обема от домашни, а следователно, ще доведе до намаляването на учебното натоварване на децата. Такъв режим ще позволи, по нашите представи, да се обезпечи висока работоспособност на учащите се на протежение на целия учебен процес, и накрая, ще създаде условия гарантиращи съхранението и дори укрепване на здравето на децата. Рационалната организация на часовете е длъжна да подобри постановката за трудовото възпитание на децата. В последно време ние отделяме много внимание на този най-важен социален въпрос. Обаче, често всички наши усилия се концентрират изключително на трудовото обучение или на трудовото възпитание в процеса на часовете по трудово, в процеса на стаж в производствени комбинати, производствени бригади и др. Но можем ли да говорим за възпитание на ученика труженик, ако не го научим да се учи систематически, ако той се отнася безотговорно към главния свой труд в училището - учението. Ако ние твърдим, че учението е главния труд на ученика, то следва да се погрижим за това, че "нито една минута да не пропада напразно, че

46


всички деца поголовно да са въвлечени в работата" (Н.К.Крупская). Кратките, запълнени с дейност часове от "речевия" и "образен" цикли, подредени в програмата по принципа на редуване на видовете дейност, са длъжни да създадат обективните условия за формиране на навици в учениците да се трудят напрегнато и пълно отдаване. Програмата поставя нови въпроси. Ние разбирахме сложността в преустройването на учебния процес при всички класове едновременно. Такава "решителност" би могла да породи огромно количество грешки, дори да дискредитира напълно идеята. Затова отначало съсредоточихме вниманието си на построяването на предметната структура на учебния процес в I - IV класове. Предполагаше се, експеримента да започне в първи клас. От няколкото варианта на програма, като начало избрахме два. И двата бяха съставени на принципа на редуване на видовете дейност, т.е. всеки нов урок се явяваше като стимулатор на следващия. Беше спазен и принципа за ежедневни упражнения за развиване на чувствената сфера на детето. Обаче, тези варианти увеличаваха общото време в клас с 30 минути при 30-минутните часове и с 65 минути при 35-минутните. Като резултат, ако при четири 45-минутни часове от задължителните занимания, завършваха в 12.10, то при седем 30-минутни часове тези занятия завършват с час, а при 35-минутните на час и половина по-късно. И двата варианта можеха да не задоволят децата, си мислехме ние, необходимо е по-дълго обезателно пребиваване в училището. Резерв от време видяхме… в добавянето към учебната програма на още един предмет - хореография. Това позволяваше да се "съкрати" времето на чистата музика и чистата физкултура. Предмета ръчен труд ще изпълнява ролята

47

на синтетическо развитие на зрителното възприятие и моторика. Известният английски психолог Дж. Брунер, подчертава съществуването на най-тясна връзка между интелекта и подчиняващата му се ръка, пише, че овладяването на възможностите на ръката при оформяне на навика и по това как тя достига до пълните си възможности, могат да кажат много за мисленето на човека. Трудовото обучение в началното училище трябва да станат преди всичко уроци по развитието на "мислеща ръка" За тази цел е най-подходящ художествения ръчен труд (ваене, изрязване, бродиране, обработката на различни материали), в процеса на който, послушна на волята, изпълнявайки най-тънките операции, се развива хармонично ръката. С въвеждането в програмата на хореографията и художественото творчество, ние получихме възможност да съкратим, в сравнение с предишните варианти, общата продължителност на учебния ден с 40 - 45 минути. Така постепенно се оформи структурата на учебната седмица в I - IV-те класове. Благодарение на хигиенно мотивираното съкращаване на часовете, а така също своевременната смяна на видовете дейност, програмата стана по-компактна, от преди, съхранявайки многообразието от развиващите занимания и ангажиране на вниманието от първия до последния час.Структура на учебната седмица в класовете от I – IV. (виж риложението в края на книгата, бел. П.Лазаров)

4. ДА НЕ ИЗМЕНИШ НА МЕЧТАТА

В колхоза "М.В.Фрунзе" пристигнах в края на май 1974 година. Още през февруари се договорихме с ръководството на района и колхоза, че от 1 юни аз ще участвам в строителството на Безсоновското училище.

48


В моите функции влизаше надзора на строителните работи в съответствие с уточнения за училището-комплекс проект, а също контрол от името на инвеститора (колхоза) за качеството на строителството като цяло и довършителните работи. Работата на строежа ми помогна впоследствие по-вярно да преценя случилото се в Безсоновка… Аз често разказвах на работниците за това, как си представях училището, което строим. Ние говорихме за децата, спорихме за възможностите на човека. И някак незабележимо бъдещето училище стана наша обща мечта. Особено се стараеха бригадите от бояджии на Ана Виконова и Валентина Коротких. Колко пъти оставаха момичетата за час-два след работно време, съветваха се как извършат работата по-добре, преправяха готовото за да се получи както са го замислили. Имаше и при нас незачислената по щат "желязна дивизия", която хвърляхме на най-трудните участъци. Тя бе в състав: Зина Воронцова, Лена Фаюсова, Леша Возняк, Генадий Гавердовский, Владимир Фьодорович Цехов, Надежда Андреевна Шчетинина. Първите трима, бивши ученици на Кизлярското музикално училище, трябваше да станат ученици в горните класове на Безсоновското. Те от дълго време искаха да работят в това училище. В.Ф.Цехов, беше наш випускник от Кизляр, току що завършил Белгородското музикално училище, в Безсоновка трябваше да оглави една от шестте школи на комплекса - музикалната. Н.А. Шчетинина се готвеше да преподава биология. Г.А.Гавердовский - бъдещия директор на спортната школа. "Желязната дивизия", както нарекохме на шега тази бригада, пристигаше надвечер и докато беше още светло, подготвяше фронта за работа на строителите за

49

утрешния ден. В този малък колектив всички живееха по законите на съвестта. Нито един път, каквото и да им се налагаше да правят, аз не чух от тях оплаквания, не виждах дори сянка, дори намек на обида. Никой от тях, през цялото време не каза "Това не е моя работа". Напротив, всеки от тях се стараеше да се захване с по-трудното, с по-неприятното. Тогава, за свой срам, аз приемах това като нещо в реда на нещата: нали имахме една мечта. Едва по-късно аз успях да разбера, с кого ми се е паднала честта да бъда редом в това трудно лято на 1974. Докато вървеше строежа, аз едновременно се занимавах и с комплектоването на специалните школи. Тук изскочи непредвидена трудност: нежеланието на специалистите да живеят и работят на село. "Ако такова училище направят в града, аз бих дошъл." - не рядко казваха "спецовете". Колхозът даваше квартира с всички удобства, ние гарантирахме добра заплата, обещахме всяка седмица да ги караме на театър, но желаещи не се намираха. Много от тях ги смущаваше и неизвестността, неувереността в самата работа: "Ако експериментът се провали, отново да се отчаяш? Вие започнете, ако всичко тръгне добре, тогава и …" За щастие, навреме беше намерена причината за неудачите в подбора на педагогическия състав: търсенето на авторитети. Аз започнах да търся млади специалисти, готови да експериментират, да изпитат себе си. Професионализмът е въпрос на натрупване, главното е вярата в общото дело, в своите сили, в способностите на децата. Към началото на учебната година щатът от специалисти, в основни линии, беше окомплектован. Новото училище представляваше междупланетен кораб, готов за дълъг полет. И ми се струваше, че нищо не можеше да го спре: екипажът е готов, в наличност е

50


най-мощното гориво - мечтата. Корабът чакаше само командата: удари звънеца. Но най-напред - запознаване на екипажа с предстоящия маршрут на полета… Излезе, че през лятото, хвърлил се във въртопа на строителството, занимавайки се с подбора на педагозите за специалните школи, аз не успях да се запозная с хората, които вече са работили в общообразователното училище на село Безсоновка. Предварително ги вписах като заинтересован актив, бях убеден, че те ще станат най-горещи привърженици и съавтори на училището-комплекс. И ето първата среща с педагозите на общообразователното. Веднага почувствах напрежението, учителите не бяха настроени за разговор за утрешния ден на училището. Аз все пак им разказах за предстоящата работа, разкрих същността на експеримента. Слушаха без особен интерес, някои гледаха към мен с нескривана враждебност. След няколко формални въпроса "беседата" се изчерпи. Учителите се държаха, като че ли ставаше въпрос за някакво поредно незасягащо ги мероприятие… Неочаквано се стовари беда, бедата на неразбирането, недоверието на тези, с които предстоеше да се въплъти мечтата в реалност. Педагозите от специалните школи с въодушевление започнаха часовете, обаче единен оркестър с учителите от общообразователното не се получаваше. А аз, за съжаление, не можех да предприема почти нищо за да променя ситуацията. Работата бе в това, че за обединяването на усилията на всички възпитателни учреждения на територията на колхоза, беше въведена (по решение на общото събрание) длъжността заместник-председател на колхоза по работата с младежта, културата и естетиката. И на тази длъжност назначиха мен. Получавайки "широки пълномощия", аз на практика почти нямах

51

възможност да ръководя: експерименталната работа в училището, да осъществявам непосредствен контакт с педагозите и учениците. Запознавах се с производствените участъци на колхоза, с хората, опитвах се да разбера нуждите и грижите на младите, пътувах по различните села на стопанството, изучавах работата на детските градини, училищата, клубовете. Като член на управлението на колхоза, смятах за своя работа да вникна и в производствените въпроси. Затова започнах усилено да разширявам своите знания по селско стопанство, прехвърлях специалната литература. А училището? Вместо това да видя назряващата нездрави отношения в колективите, да захвърля всичко и да се занимавам само с това, аз…участвах в тях. На мен ми се струваше, че не трябва да се пришпорват събитията, необходимо е време да намерим общия език. Но отчуждението растеше и аз реших да тръгна на прям, открит разговор.

В това ясно октомврийско утро, аз бях както никога бодър, пълен с оптимизъм. При входа на училището, на неголеми групи стояха, нещо обсъждаха, педагози, ученици. Всичко е обичайно, както всяко нормално училищно утро, когато започнах да приближавам, усетих на себе си особено вторачени погледи на учителите и откровено любопитните на децата. И изведнъж, сякаш ме

удариха… пред централния вход на училището, с огромни бели, с размера на човешки ръст, букви, някоя ръка старателно е изписала на асфалта: "Шчетинин е лайно!" Ето, и поговорихме… изяснихме… вникнахме…

52

Всеки един авторитет е консервативен поради постигнатите резултати - много рядко са действително способните хора, които никога не се задоволяват с постигнатото и са в


Видимо, у всеки човек се случват в живота минути на отчаяние, когато започва да мисли, че всичко и всички са против него, когато му се струва, че се разрушава вярата му в собствената му мечта, в човека… Виждах само един изход - да замина. За това, как търсих място, където би могло да започна отначало, не си струва да разказвам. И тук аз отново съм длъжен да изкажа благодарност на забележителния човек, истинския комунист Н.А.Сурков за разбирането, за подкрепата и доверието. Той ме извика в районния комитет на партията. След откровен и нелесен разговор ние целия ден обикаляхме по колхозите и совхозите на района. Николай Алексеевич уверено разказваше за перспективите за развитие на района, показва ми блоковете, новите строежи, мощните животновъдни комплекси, говори за трудностите и неудачите. И ето Сурков спря колата. - Ние днес разполагаме, както никога, с мощна техника, огромни материални средства, - започна Николай Алексеевич, - но селското стопанство въобще не е решен проблем. Ето погледни този блок, - Сурков посочи мощния тъмно-зелен килим от есенници отляво на нас, - а сега редом, през пътя, разлика от четири метра… Виждаш ли, каква разлика?! И действително, блоковете значително се различаваха. - Сорта на зърното е един и същ, техниката е същата, природните условия са еднакви… И в какво е причината? Какво е различното при тях? Разликата е в хората! Централния въпрос за нас е човекът! И да го възпита е длъжно училището. На обществото са нужни гаранции, че от всяко здраво бебе ще израсне човек-борец, убеден строител на комунизма.

53

- Николай Алексеевич! - казах аз възползвайки се от паузата. - Нима не сме говорили с вас за това десетки пъти? - Говорихме… А кой ще го направи?! - без да погледне към мен, Сурков с решителна крачка се отправи към колата. - Та аз какво, да не би да бягам от работата? Е, сгрешихме в Безсоновка… Но какво си мислите, че си скатавам оръжието?! - Качвай се, ораторе, все едно от твоите речи няма да се увеличи добива, - примирително каза Николай Алексеевич. "Волгата" ни понесе по междуселския път между два блока с есенна пшеница на колхоза "Знаме" - там, където някога е работил като председател Сурков, където някога заедно мечтахме за създаването на училища-комплекси. Излязохме на бетонно шосе и след няколко минути се оказахме пред управлението на колхоза, в селището с поетичното име "Ясни Зори"… Излизайки от колата, видяхме идващ насреща, слаб, леко прегърбен мъж. "Ето, запознайте се", - като че ли продължи разговора Николай Алексеевич. "Басов", - подавайки ми силната си ръка, каза мъжът и ме погледна в лицето с тъмно-кафяви умни очи. Така стана моето запознаване с председателя на колхоза "Знаме" Николай Егорович Басов. Беше 4 ноември 1974 година. На 5 ноември станах директор на Яснозоренското средно училище.

5. ПО ПЪТЯ НА ПРОБИТЕ И ГРЕШКИТЕ

Началото. Добре помня сцената на моето представяне

54


на педагогическия колектив на Яснозоренското училище. Сякаш беше вчера, виждам очите на учителите, в който се четеше разбираемия за мен въпрос: "Кой си ти?" "А в действителност, кой съм? - мислено започвайки разговор с тях, разсъждавах аз. - Какво ще ви донеса? Аз не искам да управлявам, а да мисля заедно с вас, заедно да се борим за училището на децата." И ето аз съм в кабинета на директора… в своя кабинет. Всички си заминаха в къщи. Утре е моят първи ден, втората половина на първия срок на 74/75 учебна година, с какво да започна? Във въображението ми препускаха спомени от живота в Безсоновка, строителството на училището. "Помниш ли, истинско взаимно разбиране намери едва тогава, когато взе мистерията и застана редом с работещите, когато те повярваха, че не си дошъл да командваш, а заедно с тях да вършите работата. Ти обърна ли внимание на това, колко различно се отнесоха към идеята за училищата комплекси, работниците и учителите? За първите тя стана като собствена, а за вторите се оказа чужда, спусната "отгоре". Новото трябва обезателно да узрее, да се роди в колектива. Недопустимо е да се налага опита с директивна кампания. Натрапената новост превръща хората от творци в слепи изпълнители. И така с какво да започна?..." Внезапно чух нечии развълнувани викове. Какво става? Станах бързо и отворих прозореца. В кабинета се втурна студения есенен вятър и заедно с него ожесточени и груби ругатни, от които ми стана горещо: крещеше детски глас. Видях отвратителна сцена: двама

55

Много е важно! - Колкото повече нареждания, толкова по-малко лична инициатива, а следователно, все по-малко творчество и самостоятелно мислене.

едри пубертета биеха в канавката момче на около 11 години. Не помня как пробягах стълбата от втория етаж до долу. След няколко мига, хващайки хулиганите за яките, ги тресях с такава сила, като че ли исках завинаги да изтръскам зверската жестокост към хората: "Какво правите!" Изведнъж един от тях захленчи: "Прощавайте…повече няма да правим така… простете ни… чичко…" Мълчаливо ги пуснах, пуберите стояха, навели глави. "Що за надзирател се пръкна?" - се разнесе неприятен, стържещ глас. Обърнах се и видях трима дългокоси младежи на около 18 - 20 години. Те седяха на неголямо възвишение, на около двадесет метра от мен, смучеха цигари и звучно плюеха на земята. И тримата, злобно присвили очи, гледаха нагло към мен. Аз разбрах, че те са насъскали момчетата и ако сега отстъпя и не им дам решителен отпор, то никога и никаква заповед няма да ме утвърди като директор. "И какво, да се бия ли? А ако това са ученици-акселерати? А ти си директор, учител…" - ми говореше един вътрешен глас, но друг твърдо и настойчиво повтаряше: не отстъпвай…" "Е, е, и да се пошегуваме ли не може", - вече не така уверено и нагло каза един от младежите. И тримата, като че ли без желание, се надигнаха и без да бързат се оттеглиха. Аз поех след тях: "Чакайте! Къде тръгнахте?" Един от тях се обърна и изведнъж хукна към растящия по склона бодлив храсталак. Останалите го последваха. Спрях се. Ама че дебют… Но в душата ми олекна: добър урок за тези, които останаха и, разбира се, всички очи внимателно ме следиха. Приближих момчетата. - Вие човека, разбирате ли, човек биете. Запомнете за

56


цял живот: няма на земята по-гадно от страхливостта и жестокостта, - казах силно за да чуват и тези в храстите. - В кои класове учите? - попитах вече с друг тон. Но момчетата упорито мълчаха. - А това вече не е по мъжки… Нима се боите?... - А от какво да се страхувам? Аз съм в шести, казвам се Вовка. - А ние сме в седми… Той също е Вовка, а аз съм Коля - Аз съм вашия директор, Михаил Петрович… На следващото утро се отправих в училището. Зданието беше пусто, не уютно. Настроението ми съвсем падна, когато видях на няколко места на стените, все още миришещи на боя, пошли надписи. Отдолу се разнесоха силни гласове на деца и шумно топуркане. Погледнах си часовника: наближаваше осем. Сърцето ми развълнувано заби - започваше училищния ден. Покрай мен по стълбите стремително профучаха, без да спират, прескачайки по няколко стъпала, двама задъхани младежа, примерно от седми или осми класове. "А-а-а-а!" - се разнесе отгоре режещ ушите вик… "Това е жертвата… - ми се мярна в главата. Трябва да я спасявам". Изкачих се бързо, видях, как по-големия с лека усмивка на кръглото и скулесто лице налагаше енергично лежащия на пода и затиснат между коленете му хлапак, който не толкова от болка, колкото се правеше и крещеше своето пронизително "а-а-а". - Станете! - властно и твърдо казах аз. - А какво толкова сме направили? - мърмореше младежът, надигайки се от пода и пускайки своята

57

"жертва". Ние си играем… Нали виждате, той не плаче. - В какво е смисълът на играта? Да се налагате един други по ред и да крещите с всичка сила?! - Директора… - каза някой шепнешком отзад. Аз се обърнах… На две крачки от нас стоеше група деца, около десетина, с пионерски връзки… "Кой ли ме познава? - се запитах аз… А-а-а, стари познати. Това са същите от вчера… Вовка и Коля… някак не много добре започва моята работа: едни забележки… Не е добре…" - Добро утро, - вече на глас, казах аз. - Добро утро! Здравейте! - нестройно отговориха момчетата. Вовка и Коля се усмихваха, като че ли казваха: "Нищо, нищо, не се отчайвай, ще помогнем". Останалите бяха със сериозни лица, от очите им буквално строеше любопитство и недоверие: "Кой си ти?" Директно в ежедневието. Условията на работа във всяко училище са много повече специфични, отколкото типични: своя неповторима среда, свои, само на нея присъщи особености. Всяко училище, неговия живот, са уникални, както е уникално всяко дете учещо се в него. Като потвърждение служат многочислени примери, когато един учител работещ успешно в едно училище, едва се справя в друго. Предишния опит едва ли може да спаси някого. На мен преди Ясни Зори не ми се бе случвало да работя в общообразователно училище, което за разлика от специалното, не трябва да учи подбраните след конкурс, а всички ученици. Затова за мен първата година в Ясни Зори беше адаптационна. Прекалено много беше новото, необичайното, често и неразбираемото. Прочетеното в книгите по педагогика

58


служеше само като основа за сравнение, но рядко бе ръководство за действие. Най-често се налагаше да се надявам на жизнения си опит, на интуицията, на своята представа, как трябва да се постъпва във всеки конкретен случай… Първите дни в Яснозоренското училище ме порази нервозността, напрежението в отношенията между учениците. Крясъци, вопли, блъсканица, безкрайна борба на шега и на сериозно на мръсния, на стъпунки под, не редки взривове на ожесточени схватки - всичко това се наричаше "промяна". Всичко това се случваше защото Яснозоренското училище беше буквално слепено от различни, неотдавна закрити малки училища. В училището не съществуваше колектив в буквалния смисъл на думата. То представляваше противопоставящи се една на друга групи от учащи се от десет села. Учениците от едно село се стремяха да запазят обичаите на своето бивше училище и се държаха по отношение на другите подчертано враждебно. За себе си децата не казваха, например, "това са петокласниците" или "това са десетокласниците", а обезателно подчертаваха: "това са ровенци" (с. Ровенек) или "това са яснозоренци" (с. Ясни Зори). Така се и делеше училището на "ровенци", "яснозоренци", "черемошани" (с. Черемошное), "солтиковчани" (с. Солтиково), "устянковци" (с. Устянка), "лозовчани" (с. Лозовое), "бочковчани" (с. Бочковка), "солневчани" (с. Солнцевка), "начаевци" (с. Начаевка), "вергилевци" (с. Вергилевка). Веднъж в кабинета ми дотича развълнуван дежурния. - Михаил Петрович! Там става нещо?.. Там се бият… Не можем да направим нищо… Елате по-бързо на третия… На третия етаж, където се качих бързо с дежурния, се

59

беше разразил истински юмручен бой, в него участваха общо около 10 - 15 човека, яростно налагащи се един друг. Но някой ме видя: "Директора, момчета, директора!" - като ток премина през тълпата. - Деца! - едва скривайки вълнението си, започнах аз, - убеден съм, че имате моралното право да защитавате своето човешко достойнство. Но боят - това е най-крайното, чувате ли, най-крайното средство за защита на доброто, на красивото в човека. Всеки такъв бой заради Красотата на Земята, укрепва мъжеството, издръжливостта, смелостта в човека. Ние казваме за такъв с гордост: истински мъж! Но ако младежът без да мисли и сляпо размахва своите юмруци заради собствено удоволствие, бие за да унижи, за да причини болка, каквато и да е мощта на неговите кости и мускули, той не е мъж, той е всичко на всичко особа от мъжки пол. С всеки такъв като този позорен "бой", който повече прилича на петльово перене, младежът губи в себе си мъжа… Когато говорех това, виждах, как стават сериозни очите на младежите, много от тях, както ми се струваше, приемаше всяка казана дума. Но още на другия ден отново стана бой. Моите думи за мъжкото достойнство, дори и да имаха въздействие, явно не бе за дълго и аз реших, че е нужно "да ударя" по побойниците по-мощно. Но как? "Трябва да проведем общоучилищно събрание, - ми подсказаха опитните, "изяли" на педагогическата работа вече не един пуд сол, педагози. - Да се изкарат на показ най-агресивните и да ги "насолим" така, че и на другите да държи влага. Едновременно и двойкаджиите ще изкараме на показ. А също и родителите трябва да извикаме, за да повлияят и те от своя страна…" "А какво? - помислих аз. - Това са верни предложения."

60


Спомних си събранията на А.С.Макаренко, когато изкарваха провинилия се в кръга и го "насоляваха" порядъчно. …Дълго ще помня това общо събрание - първото и последно общо събрание в моя живот, което проведох с цел "да подгрея порядъчно". Написах "ще помня", но това не значи, че го виждам във всички детайли, по-скоро въобще не го виждам. Но помня чувството на срам и вина пред тези, които "изкарах на показ"… Помня много ярко очите на Василий Смагин (той, както разбрах по-късно, след поредното сражение, събрал момчетата на неголямо "съвещание", където те заедно решили да прекратят с "джунглите"), удивлението, и в тях въпрос към мен: "Защо така?" Пред притихналото множество, навели глави, излизаха младежите. Аз се опитвах да разбера, какво изпитват те в тази минута. И изведнъж си спомних себе си, когато също така ме изведоха пред строя, когато почти нищо не чувах от речите на обвинителите, само своя вътрешен глас: "Защо ви е нужно всичко това? Да унизите, да причините болка?! Почакайте малко…" И отмъщавах дълго, колкото можех, нелепо, по детски… Започнаха да четат списъка на двойкаджиите. От общия строй излизат почервенели от срам девойки от десети. Ето Вера Семернина. Та нали тя има сестра в трети клас, на която замени починалата майка и която сега е пред всички очи… - Стига! Достатъчно… Всички сте свободни… - проговорих с внезапно паднал глас. Общото събрание неочаквано за всички свърши. Покрай мен минаваха учениците. Но преминаваха не така, както винаги. Нямаше ги обичайните шум и блъсканица. В училището работех вече няколко месеца, но именно в този ден почувствах за първи път, каква

61

отговорност е да бъдеш директор. Може би в този ден започна да се проявява това необяснимо с думи чувство на родство с децата, което по-късно ще ми помогне да забелязвам и най-малките изменения в настроенията им, ще ме въоръжи със способността да гледам на всичко с техните очи… - Люда? - спрях сестрата на Вера Семернина. - Ти, Люда, не мисли лошо за Вера. Сега стана грешка. Тя е голяма работа… Към нас приближиха съучениците на Люда. И аз казах по-силно, за да чуят и те: - Ние се гордеем с твоята сестра. Тя е истински човек. А сега стана грешка… След общото събрание се състоя откровен, труден и много важен разговор с учителите за човека, неговото достойнство, отговорността на учителя, взаимното разбирателство между педагозите и възпитаниците, така необходим за създаването на колектив. Да виждаш в ученика личност и да му помогнеш да се осъзнае като личност - този принцип стана един от основните в нашата работа. Може да се стори парадоксално, но провалът на общото събрание забележимо укрепи моя авторитет сред учениците. Децата не бяха вече така затворени и предпазливи, както в първите дни. Все по-често започнах да улавям насочени към мен погледи, в които имаше доброжелателен интерес. Окончателно повярвах, че е настъпила промяна, когато скоро след общото събрание при мен дойде група десетокласници, за да се… посъветват. Те така и казаха: "Ние дойдохме да се посъветваме с вас" От тогава, когато вляза в клас, казвам: "Деца, много ми е нужен вашия съвет", - вече не срещах недоумение в погледите, в които е недоверчивото: "Играете си с нас". Ние започнахме да мислим, да решаваме, да работим

62


заедно. Ние се учихме да бъдем колектив. Мъжки разговор. Това беше в края на януари 1975 година… Стана ми известно, че някои от големите ученици носят алкохол в училище и го пият в междучасията. Отначало не повярвах. "Не може да пият, при това в училище… - мислех аз. Не може да бъде". Но веднъж нашата "техничка" Нина Петровна Тимохина ми донесе в кабинета веществено доказателство - две бутилки с етикет "Ябълково вино": "Ето, полюбувайте се, намерих го в мъжката тоалетна" - каза тя. Какво да предприема? Как да постъпя, за да спра това самоубийство? А може би пият единици, някакви един-два човека? Но какво като са двама? Това са два живота, две съдби, два, възможно, вече необратимо осакатени мозъци. Но кои са те? Как да ги намеря? Реших да поговоря с децата от горните класове. След часовете всички младежи от тези класове се събраха в актовата зала на училището. - Деца, вдигнете ръка, който поне веднъж е пил вино или водка. - започнах аз разговора направо. В залата увисна тишина. Само в ъгъла се чуваше шепот. Ето вдигна се една ръка… две… три… шест… десет… петнадесет… Стоях като парализиран. Ръце вдигнаха почти всички. - Това истина ли е? - почти прошепнах аз… - И колко често пиете? - Та ние не често… така по празниците, когато има рожден ден някой… - отговори вместо всички Толя Лунев (ученик от осми клас). - Но ти по-често се добираш, - извика някой отзад и викът му потъна в дружен взрив от смях. В мен отвътре истина. Внезапно се почувствах

63

безпомощен, слаб, наивен и смешен. Гледаха ме не очи на провинили се, извършили ужасна грешка хора. Очите на децата бяха простодушно весели, като че ли ставаше разговор за нещо невинно, без значение… "Ето какво значи да излезеш без подготовка. Ти пак избърза. Какво да се прави, какво да се прави?" Чувствайки, че не мога да кажа ни една дума, мълчах, разбирайки, че е глупаво да седя така пред събралите се и да мълча… Но за какво да говоря? За това, че да се пие е вредно? Вие го знаете. С какви думи да разтърся съзнанието за случилата се беда, разбирането за неописуемата вреда, убийственото въздействие на алкохола на вашия мозък, ум, бъдеще? Как да обясня, че употребата на спиртни напитки е изобщо уродливо, пагубно явление и за възрастните, а стотици пъти е по-пагубно за подрастващия организъм? Как да изразя препълващото ме чувство на тревога, на протест? С такова отношение към пиенето превръщате в безсмислица учението в училище, в глупост своето детство, себе си в инвалиди… И изведнъж разбрах, че в залата е настъпила тишина и внимателно ме наблюдават десетки двойки очи. Но вече това не бяха тези весели, безгрижни очи. Това бяха очи готови да слушат, готови да разберат, разбиращи очи… - Когато вие се биехте в междучасията един с друг - започнах твърдо и бавно, - осъждах ви и ще ви осъждам със силата на цялата си душа. Борих се и ще се боря против това… Защото е недопустимо насилието на човек над човека… Когато без да си научите урока отивате в училище, отивате, приготвяйки си за всеки случай оправдание, лъжа, за да не получите двойка, аз ви осъждах и ще ви осъждам за това, защото лъжата винаги е била дъщеря на страхливостта, защото няма нищо по-отвратително от страхливостта и лъжата. Но аз

64


в безкрайно по-голяма степен осъждам тези от вас, които вече са се пристрастили към виното или водката, които смята, че изпитите една две чашки за невинно забавление или поради дивата глупост като способ за възмъжаване… Не, аз не ви осъждам, аз ви презирам за спокойствието, когато виждате връстник да пие алкохол и не го спирате… Вие го предавате, вие убивате живота в него, защото с всяка капка алкохол той отравя мозъка си, разума си. Вие, които показно се гордеете с изпитата чашка сте убийци на своето бъдеще. И на мен ми е жал за вас, аз ненавиждам във вас тази показна гордост, защото вие се лишавате от бъдеще, защото се лишавате от мъжка сила, от човешка сила, защото вие бягате, позорно бягате от борбата. Защото какъв борец може да бъде един слабак?! - Замълчах… още един път обходих залата с поглед. Никой не наведе очи. Както преди тревожни, сурови и разбиращи очи, момчетата ме гледаха без да мигат. - Помислете, - заговорих отново аз. - И заемете, всеки според съвестта си, своя позиция… От залата младежите излизаха мълчаливо, като че ли не искаха. Лицата им били замислени… - За какво говорихте с тях? - ме питаха съученичките им в коридора. - Вървят едни такива… Мрачни, сърдити, не разговарят…? - Имахме мъжки разговор, - отговорих аз и изведнъж се замислих, че разговор всъщност нямаше. "Но защо имам впечатление, че ние разговаряхме! - мислех аз вече седейки в кабинета си. - Имаше ли двустранна връзка?" В кабинета ми влезе учителката по математика Зоя Гавраиловна Грайворонская: "Моите да не са ги забъркали някакви?" - виждайки моето недоумение,

65

поясни: "Дойдоха в клас (договаряха се да се занимават след часовете) мрачни, седнаха, извадиха тетрадките си и мълчат. Виждам: нещо е станало… Питам: "Да не сте направили нещо?" Мълчат… "Ще се занимаваме ли днес?" Мълчат. След това става Лунев и казва: "Дайте да оставим като допълнителни за утре, днес не ни е до това… Имахме сериозен разговор…" "При директора ли бяхте?" "Не, събираха ни всички… Просто… беше мъжки разговор…" - Така ли каза? - Да-а… А какво ви зарадва толкова много? - Разговор, разбирате ли, имало е все пак разговор?! - А вас там нямаше ли ви? - с недоумение запита Зоя Гавраиловна. - Бях… Но не бях сигурен, състоя ли се разговор… Оставайки сам аз отново започнах да си припомням всичко случило се в залата. Припомних си, как зададох въпроса, как от душа се смееха младежите след нечията реплика по адрес на Лунев. Кога настъпи прелома? Прелома стана още преди моите реплики. Да-да, нищо не бях казал още, а очите на децата бяха вече съсредоточени, сериозни. Спомних си напрегнатото внимание изпълнило лицата им, когато, усещайки изведнъж настъпилата тишина, погледнах към залата… Значи, разговора между нас започна още тогава, когато не беше казана нито една дума. Децата почувстваха моето отношение към ставащото, почувстваха моите мисли, а едва след това чуха. Моите думи бяха само допълнение към вече състоялия се разговор… Объркан съм. Няма да скрия: дълго мислех да пиша

66


или да не пиша за този случай. И все пак реших: трябва да пиша. Трябва, за това, утрешния ден да бъде по-добър от вчерашния… - Какво става с теб? Кой те обиди? - питам тресящата се с цялото си тяло в гръмки ридания десетокласница Татяна Василиева. Но Таня, закривайки с една ръка мокрото си от сълзи лице, а с другата скъсаната на рамото й блузка, отрицателно клати глава… Ти трябваше да си сега в час? Какво се случи там? Девойката продължавайки да не казва нито дума, наведе още по-ниско глава. В нейните потръпващи слабички рамене, в цялата прегърбена, като притисната от огромен невидим товар фигура, като че ли крещеше от отчаяние, обида и безизходност… - Били ли са те?! Таня за миг откри лице, опитвайки се да каже нещо, но не успя и отново се задави в ридания. - Това току що ли стана? Девойката кимна с глава… Значи в час… Губейки се в догадки, не вярвайки до край, че в нашето училище, и при това в час, някой може да удари девойка, надявайки се, че все пак нещо не съм разбрал както трябва, преувеличавайки, отворих вратата на класа, където учеше Василиева… - Извинявайте, че прекъсвам часа ви, - казах на станалите випускници, които явно се стараеха да не ме гледат в очите, - но… И в този миг видях на последния чин да седи полуизлегнат, изпружил крака далеко напред между редиците, Олег Сенечкин. На почервенялото лице се беше разляла презрителна усмивка. В присвитите очи - предизвикателство.

67

- Сеничкин. Ти какво, уморил ли си се? - Плюя аз… на вашите речи… - разтягайки думите, предизвикателно нагло произнесе той… Поглеждайки на неговите здрави, покрити с татуировки ръце, неизвестно защо се сетих за първия си ден в училището, тези дългокосите… - И все пак какво е станало тук? - обръщайки се към класа мрачно казах аз. - Има тук една х-храбра… - разпуснато силно, победно оглеждайки класа, процеди през зъби Сеничкин. - Беше, но си изпроси… за прекалената обществена активност. - А-а-а това… ти-и-и! - отказвайки се да разбирам и да повярвам в цинизма на десетокласника, проточих аз. Вътре в мен като че ли кипна вихър. Бързо приближих до Сеничкин, стиснах силно обърналото се срещу мен рамо и рязко се обърнах към класа… - И вие позволихте… - Трудно подбирах думите от задавящия ме гняв… - И вие позволихте, пред вашите очи грамадно момчище бие девойка?! Как да го разбирам това?! Момчета! Пред вашите очи бият човек, девойка, а вие сте спокойни… и вие не сте изхвърлили този тук… вън от класа, не пресякохте, не прекратихте това безчестие, този позор?! Сеничкин изскочи из зад чина. Очите му се наляха с кръв, в тях имаше нещо чуждо, зло, жестоко. "Къс - из отдолу", - ми се мярна като мълния. Всичко останало беше направено автоматически… Когато приближих към седящия на пода до учителската маса Сеничкин, той не силно, но отчетливо произнесе: "Ето сега разбрах, тате…" Гледаха ме изведнъж оказали се светло-сини очи. На мен дори ми се прииска да се огледам, може би това не е Сеничкин?...

68


- В кабинета ми, - кратко подхвърлих аз - там е… Таня. Това е много важно за теб, за нея, за всички… - Разбирам… Не са нужни думи. Аз разбирам всичко, благодаря… тате, - наблягайки думата "тате", каза Олег и излезе от класа… Почувствах внезапно настъпила умора, седнах на свободното място на първия чин. Беше тежко на душата ми. - След няколко месеца ще получите документ за средно образование, не напразно го наричат "зрелостно свидетелство" - като че ли размишлявайки на слух, започнах аз. - В него са отразени вашите успехи при изучаването на науките… За нещастие, в редиците дисциплини няма най-главната - как се става човек. Изглежда това е защото по този предмет ние не преставаме нито една минута през целия си живот да явяваме на изпити. През целия си живот… Всичко, което стана във вашия клас, не трябва да се повтаря. Моля ви, направете най-внимателен анализ на случилото се. Потърсете отговорност от всяко действащо лице. - Наблегнах на думата "всяко". - Решението моля да ми бъде съобщено… Отваряйки вратата на кабинета, видях Олег и Таня. - Е, как е? Разговаряте ли? - попитах разсеяно. - Михаил Петрович! Вече казах на Таня. Какво могат тук думите… Това сега е за цял живот… Таня? Михаил Петрович! Срам ме е от себе си… Аз… ако знаехте… - в очите на Олег блеснах сълзи… - Не е нужно, Олег… - Таня го докосна до ръката. - Аз вече ти простих… - Вървете, чакат ви в класа… - прекъснах Таня. - Олег, ще дойдеш при мен… вдругиден, след часовете.

69

Излязоха. Колко интересно е устроен човек, все пак. Тя му каза: "Простила…" Това е от добрина, от неизтребимото човешко желание за добро към другия. Тя му каза: "Прощавам", но случилото се задълго ще влезе в живота й и всеки път ще отеква болка, когато в паметта й изплува преживяното… А нима в Олег няма да остане незарастваща рана в сърцето от постъпката му?.. С какво да бъде изкупена сега? С какво да заличи болката причинена на другия? Ако можеше човек, както в киното, да преснима неудачния кадър от своя живот, като несполучлива проба. Човекът твори живота си един път. Нищо в нея не може да се повтори, измени, изправи, както не можеш да измениш, не можеш да поправиш, да върнеш своята постъпка, учителю… Вие навярно вече сте ми приготвили обвинението? Не е нужно… Колкото и време да мине, винаги ще се обвинявам за тази непростима грешка. Аз се обвинявах и тогава, когато десетокласниците, знаейки как оценявам своите действия, дойдоха в кабинета си да ми кажат: "Вие постъпихте правилно", обвинявах се и тогава, когато след две години четях писмото на старшина Сеничкин: "…Най-добре помня този късия, но за цял живот паметен урок… тогава разбрах, че ако вие сте приели риска от уволнение, то е за да не отстъпите, да не се примирите, да не тръгнете на никакви съглашения с моята позиция, това означава, че вашата позиция е по-силна от тогавашната моя. Аз тогава бях готов да се проваля вдън земя от срам, когато се видях от вашата гледна точка…" Колкото и да работя в училище, ще се виня за това, че не успях да предизвикам чувството на срам в Сеничкин с друг способ, че не можах да изразя по-друг начин своето отношение към неговата постъпка. И не дай боже, ако някой ме разбере превратно и използва

70


описания изключително извънреден случай като пример за оправдание на собствената си жестокост… Но за тези нестандартни и нетипични случаи пиша затова, за да помогнат вярно да се види отправната точка на силата на педагогическо въздействие, а това има голямо значение при избора на най-ефективните пътища на възпитанието. Размишлявайки много над всеки от описаните случаи, стигнах до извода, че неочаквания положителен ефект от моите педагогически провали се дължи на убедеността и искреността на реакцията към това, което смятам за отвратително в хората и техните постъпки. Ако ти не чувстваш гняв, а го изиграеш, то гняв няма. Ако сам не вярваш на своите думи, как ще им повярва ученика? На ученика може да се предаде само това, с което сам си изпълнен. Педагогиката не съществува извън личността на учителя. Пътищата за усъвършенстване на личността на учащите се минават през усъвършенстването на самият учител. Твърдение: кажи ми кой е твоя учител и ще ти кажа кой си ти - справедливо и правилно, както е справедливо и правилно твърдението: кажи ми кой си ти и аз ще ти кажа кой е твой учител. И още разсъждавах върху това, че нашето възпитание стана основно словесно. Не произлизат ли от тук много от нашите беди? На нас днес крайно не ни достига възпитаваща дейност. Както е известно, за да възпиташ отговорност има само едно средство - да я възложиш на човека. Единния образ на утрешния ден. На мен ми се иска, мечтата за бъдещото училище да бъде обща, за да израсте от ежедневието, да стане основа на целия ни живот. Бъдещето се ражда днес. То израства във всяка добра постъпка, в борбата за по-доброто, по-хуманните, по-красиви отношения. Трудно е да се каже, кога стигнахме до единното

71

виждане на образа на бъдещото училище. А и едва ли е възможно да се фиксира точен ден и час. И все пак особена роля при оформянето на мечтата изигра спорът на деветокласниците по време на поредното генерално почистване на училището през ранната пролет на 1975 година. Борбата за чистота стана крачка по пътя към новото училище. Това беше първото, общо за целия колектив дело, в което като равни, рамо до рамо, участваха учители и ученици, в което започна да се оформя чувство за отговорност не само за себе си, но и за всички. Ожесточено търкайки пода, ние отново започнахме разговор за това, защо въпреки, че ни се струваше, че са взети всички мерки в училището, както преди се налагаше често да се правят генерални почиствания. - Трябва да се направи училището такова, че в него да не смеят да стъпват с мръсни крака, - прозвъня гласът на Зоя Флорова над потните глави на съсредоточено търкащите избелелия от често миене под деветокласници… - А нима с нашите може да се направи нещо… - скептически въздъхнал Сергей Прокофиев, леко разтягайки думите. - Може, ако се заемем! - Ето, нали казах, - избоботи Прокофиев. - Само приказваме. Още нищо не сме направили, а вече и разногласия… - Защо? - не издържах аз. - Според мен всички говорят за едно и също: необходимо е ново училище. Такова, в което имаме желание да ходим, да го обичаме. Искате ли да ви разкажа, как виждам утрешния ден на нашето училище? - Искаме! Разказвайте! - задружно, почти хорово

72


отговориха децата. - Тогава давайте темпо, за да си "изкараме" време за разговор. Но и вие за тези минути помислете за това, какво искате да видите училището, за да е приятно на всеки в него, и да не му се иска да си тръгва от него… Насядахме в класа. - Може ли въпрос? - вдигна ръка Алимов. - Казвай, Толик… - Този разговор сериозен ли е или просто така, пътешествие в страната на фантазиите. Защото нямаме време, в къщи ни чака стопанството. - Разговора е сериозен. Затова давайте своите предложения. Отначало плахо, а след това все по-смело и по-смело започнаха изказванията на деветокласниците: така да се организира учебния процес, че всичко да се прави в часовете, да няма домашни задачи, ученика и учителя да се отнасят с уважение един към друг, да има повече и най-разнообразни кръжоци, за да намери всеки любимо занимание; да се създаде помощно стопанство, работилници, за да се придобие специалност още преди завършване на училището; да се купят автобуси, катери и всяко лято да се пътешества заедно по страната; да се организира свой лагер някъде в гората или на брега на морето, за да почиват в него и чавдарчета, и пионери, и комсомолци… - Деца! Време е да теглим чертата. Аз се радвам, на мен ми провървя, че съм ваш директор. Днес вие ми дадохте много ценни съвети. И ако училището, за което говорихме го има във вашите сърца, то обезателно ще го има. Но искам да ви попитам: готови ли сте да се борите за това училище, няма ли да отстъпите пред изпитанията?

73

- Няма да отстъпим! - дружно изстреля девети клас.

6. УРОЦИТЕ НА "СМЕЛИ"

След този разговор се състоя събрание на учениците от VII - IX класове. Събранието прие решение: да се създаде производствена бригада за участие през лятото на 1975 година в реконструкцията на училищното здание, за да се вмести в него не само общообразователното училище, но и спортно, хореографическо, художествено, музикално, клубове на младите техници и натуралисти. И ето аз съм у председателя на колхоза Н.Е.Басов. Той се зае да обезпечи строежа с материали, да отдели специалисти-строители за извършители на сложната работа. През май докараха всичко необходимо, купихме палатки, за да живеем на лагер. Но не бяхме му избрали още място. Искаше ни се лагера да е в гората, на брега на езеро. И ето в един слънчев майски ден излязохме на разузнаване. Разгледахме всички предложени от децата ъгълчета и до края на деня единодушно решихме: да разпънем лагера в местността Попово на брега на езерото до село Начаевка. На общо събрание на производствената бригада, още един път обсъдихме до най-малките потребности, как да бъде организиран нашия живот в лагера. Днес е трудно да си представите как изглеждаше нашия лагер през лятото на 1975. Там, където стояха редовете големи, избелели от слънцето десетместни палатки, сега има три "улици" от петместни бунгала с разноцветни покриви, по форма приличащи на палатки. Вместо временна кухня с дълга дървена маса под открито небе - голяма и хубава закрита столова, окръжена от три страни с разклонени

74


ябълки. Няма я и танцовата поляна, където целия лагер, застанал в кръг, разучаваше заедно с балетмайстора Олга Фьодоровна Коновалова нови танци. На това място - просторна асфалтирана площадка за спортни игри и танци. Няма ги и бодливите, от червени тухли и оранжев пясък, вити алеи, които контрастирайки с ярката зеленина, така украсяваше лагера. Останали са само езерото и огромните вековни дъбове… През юни 1975 г. лагерът се казваше "Орле". В неговите палатки живееха около сто деца. Всяко утро, разплисквайки весели песни по цялата област, возеше бригадите от лагера до училището нашето "товаротакси", управлявано от водача М.В.Курица. Работата не беше лека. С часове стържехме с малки лопатки старата шпакловка от тавана и панелите и избивахме разкъртилите се циментови кръпки между тях. Тази работа ние на шега нарекохме "прашна, но не мръсна" А "мръсна, но не прашна" се смяташе работата измиването от стените на класните стаите и коридорите на винервайса и постната боя, зидането с тухли на преградни стени в бъдещото музикално училище. И едното и другото изискваше воля и характер на войн. Не всеки може, например, намирайки се високо под тавана, навел се назад, по няколко часа на ден да стърже с шпакла сантиметър по сантиметър шпакловката, която се сипе в пазвата му и смесвайки се с потта потича на кални потоци по цялото разгорещено тяло. И така ден след ден в продължение на цял месец. Гледах младежите и девойките, които в облак прах неистово стържеха тавана и се чудех от къде вземат сили. И още се шегуваха и се поднасяха един друг. Но какво удоволствие изпитвахме, когато след пристигане в лагера, се гмурвахме в чистите и прохладни води на езерото. Не рядко си мислех, че сутринта нищо няма да

75

може да ни застави да застанем под боцкащия пясък и прах. Но идваше утрото и с песни и весели шеги препускахме на своята чудо-машина за среща със своите мъки, като на празник. През калта и праха, през пелената от лютива пот, ние виждахме нашата мечта, драпахме към нея. Не минаваше ден, да не говорим за бъдещото училище… Юни свършваше. Отдавна мина деня, когато трябваше да ни дойдат на помощ бригадите от строителни бояджии. "Вие не се притеснявайте, - ни успокояваше началника на СМУ, - да довършим обекта и ще хвърлим всички сили при вас…Ще успеем!" Но времето минаваше, а помощ не идваше. Когато гледах мръсно-сивите стени и тавани на училището, пресмятайки колко работа има още, сърцето ми се свиваше от тъжната мисъл: "Няма да успеем…" - От 4 юли две бояджийски бригади ще работят на вашето училище… - ми каза инженер от СМУ. Приготвили ли сте напълно всички материали? - попита той, когато вече се канех да си тръгвам. - Напълно. И подготвителните работи са извършени. - Тогава до края на юли ще боядисаме цялото училище… Но на 4 юли не дойде никой от строителите. На 5, сутринта, бях в кабинета на главния инженер. Той беше мрачен, като облак, и без всякакви предисловия ми прочете заповедта на висшестоящата организация за прехвърлянето на строителите на друг обект. Текста на разпореждането възприех като смъртна присъда. Обясняваха ми нещо, изказваха ми съчувствие, а аз виждах уморените лица на децата и празното, жалко, излъгано училище… "Ето ти изненада! Ето ти подарък за края на

76


трудовата ваканция, - иронизираше ме вътрешния ми глас. - Ето ти и море…" Да, след няколко дни "Орле" трябваше да пътува до морето на екскурзия. Бяхме се договорили да работим месец. Месецът свърши… Не успях да затворя вратата на колата, когато ме наобиколиха весели, оживени децата. - Моля, съберете всички на вечерна проверка, - казах на военния ръководител. - Деца! Пътувайки от Белгород, подбирах необходимите фрази. А когато видях вашите радостни лица, всичко подбрано се разпиля. А и какво мога да кажа! Благодаря ви! Вие направихте всичко, което може да бъде направено. Но нашето училище за 1 септември… няма да бъде готово, ако отидем на море… - На правих пауза и огледах децата. На лицата им - обърканост, неразбиране, тревога. На някои - едва забележима тъжна усмивка: "Ето ти и обещаното море…" - Да запомним този ден - 5 юли 1975 година, - продължих аз, - Днес решаваме съдбата на нашата мечта. Ако се разотидем по домовете, вместо ново и красиво училище, на 1 септември малките ще видят сиво здание с олющени стени и тавани. Тези, които останат, ще им се наложи да работят на две, а може би на три смени… Но друг изход няма. Училището трябва да е готово на 1 септември. Трябва… Моля всеки да претегли своите възможности. Тези, които по някаква причина не могат да работят, които не са сигурни, че ще издържат, ги чака колата. Няма да ги съдим, няма да мислим за тях лошо - те направиха всичко, което можаха. Давам две минути за размишление. Съветвайте се само със себе си, с всичките дни на своя живот, преживяни до днешния ден, затова в строя пълно мълчание.

77

Няма да забравя тези дълги сто и двадесет секунди. "А ако остана сам? Ако на това място където сега е строя, видя само следите по пясъка?" Стрелката отброи последните пет секунди. - Това е, деца, времето изтече. Строя трепна и отново замря. Но от левия му край излязоха двама, след това още… още… още… Заминаваха мълчаливо, не можех да гледам, как буквално се топяха редиците. Чуваше се шумоленето на пясъка под краката на заминаващите. Тишина. Вдигнах очи. Там са… там са моите момичета и момчета. Строя е рядък, големи празнини, между тях следите на заминалите. - Сгъстете редиците. По ред на номерата преброй се! Първи! Втори! Трети!.. Четиридесети! Преброяването завършено. Четиридесет от сто и двадесет, значи всеки трябва да работи за трима. Искаше ми се да крещя напиращото от сърцето ми: "Вие сте удивителни! Вие сте най-красивите, най-близките, най-истинските хора!" Но вместо това произнесох непростимо делнично: "Свободни сте! Всички след пет минути във втора палатка." Не помня сега всички подробности на нашия разговор. Помня само, че разсъждавахме за трудното човешко щастие - човек да е отговорен за всичко ставащо наоколо, говорихме за това, че живота е борба за красота, и че в тази борба е нужно единство, здрава дружба, твърда дисциплина… Когато излязохме от палатката вече беше нощ, високо над нас светеха звездите. Гъстата тъмнина ни разтвори в огромния свят, но нямаше чувството на безпомощност, напротив, на душата беше удивително

78


спокойно. В този вечер ние станахме трудовия отряд "Смели". Именно от този отряд започна станалото по-късно лауреат на премията на Ленинския комсомол Яснозоринското училище-комплекс. Пожелавайки един на друг лека нощ, децата се разотидоха по палатките. Спуснах се надолу, към езерото. Обкръжено от три страни с тъмна гора, правеше странно впечатление със своята ярка и гъста чернота, изглеждаше, че под брега няма вода, а бездна. В езерото се отразяваха звездите… В живота на всеки човек има минути, когато той разкъсвайки пътя на малките мисли прицелени в часа, в деня, изведнъж започва да вижда безкрайността на бъдещето и безкрайността на миналото. В такива минути живота не се заключава в едного, човек се чувства частица от човечеството. Днес децата изпитаха тези минути на прозрение, почувстваха в себе си горещия пламък на вечния огън на красотата. Колко е важно, че не му дадоха да угасне, за да стане днешния ден за всеки начало на големия, без остатък отдаден на хората и поради това щастлив живот… А какво ако напиша песен? Да разкрия красотата на тяхната постъпка и да им я подаря за спомен от днешната вечер? На следващия ден смелчаците, приседнали на високия бряг на езерото, разучаваха песента за себе си:

Тътена на войната не сме слушали с теб, Слушали сме само тътена на лятна буря. Вражески танкове в боя не взривявахме… Четиридесет от "Смели" казаха дружно: "Трябва ли? - Тръгваме!" Лагерът "Смели" в къдравата дъбрава

79

Над стръмното се извисил като кон в скок. Тук всеки отдава без да мисли за слава, Заради миг борба покоя си за век... Герой няма да станеш за миг, отведнъж. Бъди вечно в движение, вечно в бой. Самоотвержен и смел става всеки, Който не е побягнал, когато е трудно и страшно… Трябва ли? - Оставаш със строя…

Децата тихо пееха. Техните тихи гласове звучаха над езерното огледало, вдигаха се нагоре към зеленикаво-синьото вечерно небе, сливайки се със света, със земята на Родината в едно единно цяло. Сериозните, замислени лица, напрегнатата суровост на очите говореха, че песента е разбрана и приета. …Главното съдържание на нашия живот стана напрегнатата работа, но песните, шегите, безгрижния смях съпровождаха децата навсякъде, където и да бяха. Всеки се стремеше да направи повече, да вземе на себе си най-неприятното. И никакво самохвалство и позьорство. "С какво ги примамвате? - се шегуваха родителите - Не можеш ги задържа в къщи… Ще си дойдат в събота от лагера, само разговори за "Смели". А в неделя, още от ранно утро, приготовления за лагера и отново разкази, но за това, което ще бъде…" Нас, педагозите, също неудържимо ни теглеше в отряда. Искаше ни се просто да бъдем с децата, да виждаме техните очи, лица. Нямахме някакви особени педагогически методи, от рано намислени стратегии и тактики. Но пред нашите очи ставаха изменения, а понякога истинско прераждане на децата в най-добра посока. И когато настъпи деня на завършване на

80


работата, ние почувствахме колко велика е привързаността ни един към друг. На 21 август ние за последен път миехме четките и валяците в бензин. - Няма ли да бъдем вече заедно? - ме попита Лена Фаюстова с накъсан от вълнение глас. - Защо? Нали ще се срещаме в училището. - Да се срещаме, само? - това е вече Надя Неронова. - Ние трябва да бъдем заедно, разбирате ли, не редом - заедно. - Какво предлагаш? Надя ме погледна удивено и решително отговори: - Да бъдем заедно. Да не се разформирова отряда! "А защо в действителност да не запазим отряда? Нали е трудов! - през целия ден мислех върху разговора с Лена и Надя. - Нима не ни чакат трудови дела през цялата година? Нали има целогодишни производствени бригади. Защо "Смели" да не се заеме, например, с организацията на производствената практика, на трудовите операции в училището?" И ето прощалния огън. Песни, частушки на тема живота в "Смели", шеговити и лирични разкази, стихове. В душата е удивително - и леко и тъжно. Леко е защото много трудна работа е завършена: красивото училище чака първия звънец, чака своите ученици. Тъжно е, защото си отива още едно лято на детството. За повечето смелчаци 1 септември е началото на последната им учебна година в училище. Колко открития, находки, зрели мисли ще си заминат заедно с тези момичета и момчета. А безценния нравствен опит на децата? Не-не - отрядът трябва да живее. - За какво се замислихте, Михаил Петрович? - неочаквано силно попита Толик Алимов.

81

- За какво? Мисля за това как да живеем по-нататък. - Аз не разбирам ние защо мълчим? - се надигна Надя Неронова. - Всички искат да бъдем заедно, искат да живее нашия отряд. Нима работата е свършила? Нима само през лятото има работа? Най-общо е така: ние решихме всички заедно, значи, нашия отряд ще решава да бъде или да не бъде. Аз предлагам да не разформироваме нашия отряд. - Какво ме гледате? - казах аз. - Гласувайте. - Кой е за това, отряда да се запази, "Смели" да действа постоянно, моля… да вдигне… ръка, - каза Надя с някакъв стоманен, видимо от вълнението, глас. И виждайки сред всичките вдигнати ръце и моята, неочаквано силно закрещя: - Единогласно! Ура-а-а!.. По-късно многократно се връщахме към опита на работа в "Смели", отново и отново опитвайки се да осмислим източниците, първоосновите, притегателната сила на трудовия отряд. Детството - времето за стремеж на човека към всичко прекрасно. Никога не жадува за красота, като в това време. И колко важно е да се помогне на младата душа да види наистина великото в живота и в човека. В "Смели" ние се стремяхме да създадем такива условия, такива отношения, за да може децата възможно най-пълно да удовлетворят жаждата си по идеалното. Ние учехме и се учехме сами на образците от прекрасното, което ни даваше историята нашата страна. Хората със съдба на герои живеят, действат, ставайки наши мисли, мечти, дела. От поколение в поколение ги носи благодарната памет на народа и в настоящето и в бъдещето. Свята памет. Човек е силен с паметта си и вярата! Величието на човека е във величието на народа

82


му. Героите, паметта за тях е тази светиня, това безценно достояние, което подхранва нашия живот. Ето защо ние предаваме огромно значение на разказите за героите, на песните за тях и на обстановката, на емоционалния фон, раждащ внимание и доверие. Огън, нощ, тишина. Всяко слово прониква в сърцето, въображението те отнася в това време, в тази среда, към тези събития, за които се говори в разказа или се пее в песента… "Няма край в революцията!" Поканихме на гости ветерани на труда и от Великата отечествена война. Те разказаха на децата за трудните години на борба социализъм, за дните на своята младост, за приятелите недоживели до Победата. Децата слушаха с голямо внимание. И още как. Пред тях бяха живите герои на историята, на времето, за които са заснети толкова филми, написани са книги, песни… В разговора, без съмнение полезен и нужен, звучеше един заостряш вниманието мотив: "Да, имаше хора в нашето време, не като днешното племе… Богатири, не като вас…" а един от гостите, видимо искрено желаещ да премахне сянката от паметта за миналото, каза: Хубав е животът ви сега, деца. Всичко е за вас. Живей и се радвай. Ако поживеехте в нашите дни, тогава щяхте да почувствате, какво е това трудност, какво е това борба за живота… Когато гостите си заминаха, помолих смелчаците да не се разотиват. - Е, как беше срещата, хареса ли ви? - Да, много! - дружно отговориха децата. - А вие съгласни ли сте с това, че всички трудности са в миналото и на нас ни остава само да се радваме и да се наслаждаваме? -казах, опитвайки да предизвикам

83

преднамерено спор. - Ами, не съвсем, може би, е така, - бавно започна Миша Кузмин. - Някакви трудности, разбира се, има. Но тези битки ги няма. Както се казва: "Отгърмяха всички битки…"

- Всички ли мислят така? Въпросът е много важен, иска ми се всеки да изкаже своето мнение. Ще продължим разговора утре, край следващия огън… Децата се разотидоха мълчаливо. А аз изведнъж помислих, че точно така мълчаливо и нерешително те вървят срещу изпитанията в живота. Те не се виждат в утрешния ден, не си представят трудностите, които ги чакат зад стените на училището. "Гответе се за борба, за щастието на своя народ, за комунизъм", - им казвахме ние. Но разбират ли цялата дълбочина на тези думи

нашите възпитаници? Да се бориш? С какво? С кого? Как? Изказвайки тревогата си за това, че нашето възпитание е станало основно словесно, аз имам предвид формалните, щатните думи, не намиращи отклик у децата. Противоположно на тях, огромно въздействие имат думите, сгрети от чувство, осветено от мисълта, раждащи ответни чувства, ответни мисли. Ето такива, като че ли обърнати към всеки един лично, станаха думите на забележителния човек и учител Б.А.Сухомлинский. С неговите афоризми започнахме беседата край огъня.

84

Въпросът действително е много важен! Как да се преодолее натрупаното през хилядолетията пренебрежително отношение към децата и младите хора от страна на по-големите и по-възраст-ните. Това високомерно отношение, (което в огромната част от случаите няма никакво основание) и "по-опит-ните" само си въобразяват, че са такива. Но тук не става въпрос за тях, а за това, че такова отношение буквално подрязва


1. Защо човек е д л ъ ж е н? Целия смисъл на нашия живот се заключава в това, че ние сме длъжни. Може ли да бъде по друг начин? 2. Какво би се случило, ако човек прави само това, което му се иска? Може ли да бъде човек щастлив? Би ли съществувало въобще човешкото общество? 3. Огромното зло - "да живееш за собствения си стомах" (Ф.М.Достоевский), да бъдеш егоист, да не виждаш нищо по-далеч от носа си, да не се интересуваш от болките на обществото. 4. Страхувай се от стремежа да притежаваш вещи! Истинското богатство на човека не е във вещите, а в разума, в духовните ценности. 5. "Патриотизма е най-съкровеното чувство" (Л.Н.Толстой). Пазете светите думи и ги ценете. Не крещете за любовта си към Родината, а се трудете за нейно благо, щастие и могъщество. 6. Да се крещи за недостатъците, не трябва много ум. Презирай демагозите и празнословците. Мисли и прави всичко, за да тържествуват доброто и справедливостта. 7. Ти ще станеш истински човек едва тогава, когато разбереш какво е трудност. Ако в детството ти, в пубертета, в ранната младост, няма трудности, можеш да станеш безволев парцал. 8. Не размисляйте как да постъпите, когато видите зло, - да се борите ли с него или да затворите очи и да подминете. 9. Ако други заставят човека да се труди, да се учи, да бъде добър син на своите родители и добър баща на своите деца - такъв човек е опасен за обществото.

85

10. Човек оставя себе си в хората. В това е човешкото безсмъртие. Колко е важно да се насочи мисълта на децата, да се създаде настроение за доверие, искреност, уважение и чувствително внимание към раждането на мисли от другарчето му. Само при тези условия се получава не просто разговор, а духовно общуване, така необходимо на човека въобще, а особено на младия. Минутите за самоизразяване, когато пред учителя се откриват мислите и чувствата на учениците, - това е щастие. И най-главното тук е да не ги изплашиш с менторски поучения, невнимателна насмешка, може би неумело, накъсано изказаната още незряла мисъл, да се подкрепи първия опит за самопознание. Ние говорихме за това, че за всеки човек идва време, когато

трябва да определи жизнения си път, да си се представи в бъдещето. А за това е нужно взискателно и строго да се вгледа в себе си: кой съм аз? С какво съм интересен на хората? Какво най-много ценя и ненавиждам? Какво ми пречи да стана истински човек? Какво е това достоен за човека живот? Предния край на борбата за комунизъм преминава днес през сърцето на човека? Какъв трябва да е истинския човек, комунист? Ти и обществото? Степента на отговорност на всеки за всичко хубаво и лошо наоколо? Какво е това съвест?

86

Още нещо изключително важно, ако искаме да променим нашето общество към по-добро - да престанем да умножаваме постоянно злото, като непрекъснато го повтаряме. На злото трябва да се обръща колкото се може по-малко внимание. Трябва да се съсредоточим върху доброто - само така то ще възтържествува и злото ще стане изключение от правилото.

Пред обществото винаги е стоял въпроса за същността на учителя. Днес, в света на материалните илюзии няма ясни критерии за за нуждата от духовното извисяване на учителите


Необходими ли са на съвременния човек съчувствието и състраданието? Може ли човек да бъде истински комунист, истински патриот, ако не се научи да бъде добър, отзивчив към бедата на близкия човек? Революционер, гражданин се става не с повтарянето на известни лозунги, а с грижата към всичко обкръжаващо, с чувството на възмущение към всяка несправедливост, с безразличие към нуждите и нещастията на близките, с вътрешно осъзнатата потребност да се прави добро, да живее по законите на съвестта, с непримиримост към неправдата. За това и за много друго говорихме в тази удивителна вечер на познание един за друг. Не ни се искаше да си тръгваме. Колко интересно се разкриха сами пред себе си и пред другите децата! Този разговор ни помогна да видим нестандартната личност на всеки. И мисля, че за мнозина тя стана начало на духовно пробуждане. А накрая имаше нова, написана специално за този случай, песен:

Не вярвайте, деца, че бурите са отминали, Че живота ни станал е лек - На разни ширини на планетата Земя За нас дела са останали не малко.

Сътворява ли конструктор нова машина Или летец покорява висини, - Борбата за красота продължава, Борбата за красота продължава, За най-високия връх!

87

На житните простори, на строежите на страната Продължава всеки ден боя за щастие. Ние сме деца на герои от Великата война, Които света ни спасиха от мрака.

Сътворява ли конструктор нова машина Или летец покорява висини, - Борбата за красота продължава, Борбата за красота продължава, За най-високия връх!

Няма край за революцията… Борбата за най-високия връх на красотата на човешкия дух, продължава. Тази идея стана водеща в нашата възпитателна работа с децата. И ние се убедихме колко е нужно както на децата, така и на учителите, минутите на искрено общуване. Всеки растеше от това хубавото, ценното, което беше в него, а също и на хубавото, което откриваше в другите. Страната Трябва. "Откъде събрахте такива здрави деца?" - ме попита завеждащия първо отделение на совхоза "Витязево", Анапски район, Краснодарсия край. При нас стана традиция, поработим ли месец - месец и половина на своите поля, да отиваме на почивка на море. И не рядко спасявахме стопанството в трудното време по прибиране на реколтата, когато особено много трябваха работни ръце. - А ние сме от сраната Трябва, - отговори вместо мен Лена Ковальова, ученичка от седми клас. - Каква е тази страна? - За тази страна не можеш да кажеш с една дума, - гордо, с достойнство отговори Лена, - с една дума не

88


може да кажеш… В този ден, уморени след двусменна работа, се връщахме в "Смели". Както винаги весели, бодри песни заглушаваха шума на двигателя. Всички имахме добро настроение. От това, че работата започна да спори и от това, че всеки издържа още една проверка на издръжливост (денят беше труден), и от това, че бяхме мръсни и ни чакаше къпане в прохладните води на езерото, а малко по-късно, интересен филм в съседното село, където се канехме да отидем всички, освен, разбира се, караула… Изведнъж колата рязко намали и спря. На края на пътя, плътно до канавката, стоеше забележителния син мотоциклет на агронома Владимир Александрович Лозебний. - Бях тръгнал към вас… - започна той без предисловие. - Много ни е нужна вашата помощ! О, вие вече яко сте работили. Извинявайте, аз мислех, че работите до обяд… - А какво е станало? - попитах аз. - Времето е отлично. Зърното е в голямо количество. Сега всяка минута е скъпа! Комбайните работят и през нощта. А на зърноплощадката през тая нощ няма кой да приема зърното. Не мога да намеря хора. Затова помислих… за "Смели". А сега виждам, че трябва вас да спасяваме… Аз разбирах, че трябва да се помогне. Но как? Ние вече колко дни работим на две смени. А помощ е нужна не за два часа. Трябва да се работи до сутринта. - Владимир Александрович, - опитвах се да подбирам думите, - уморени са децата… Не, не можем! - казах вече твърдо. - Защо да не можем, Михаил Петрович? - попита

89

някой отзад. Обърнах се - Надя Неронова. - Не всички сме уморени! - каза Надя. - нека на зърноплощадката да отидат доброволци. Трябва да се помогне. Надя наблегна на думата "трябва" и многозначително ме погледна. - Доброволци? - въздъхнах аз - е, какво пък… - Владимир Александрович! Почакайте! - викнаха децата на възседналия вече мотора агроном. - Има ли доброволци? - попитах децата. - Тъй вярно! - дружно, по военно отговориха смелчаците. - Който иска да работи на зърноплощадката през нощта, да вдигне ръка, - казах аз, предполагайки как ще свърши това. Така и стана: ръце вдигнаха всички. И странна работа, решението да се отиде на зърноплощадката прибави сили, измете от лицата умората. - Благодаря, деца! - Лозебний хукна със своя мотоциклет натам, откъдето се носеше глухото бръмчене на комбайните. През нощта на края на село Черемошино, където е разположена зърноплощадката, звъняха песните на смелчаците. И пееха, и работеха така, като че ли не са прекарали целия ден в напрегнат труд. Зърното пристигаше кола след кола. Кола след кола приемах децата хляба, отгледан от бащите им. Приемаха щафетата на трудовата доблест. Лятото на 1975 година (из дневника на Галя Зинченко). "Скоро е края на нашата работа. Завършихме белосването на таваните, наближава края и на боядисването на стените. Забавят се подовете. На много места боята се отлепи от пода. Образуваха се

90


хиляди големи и малки петна. Ако оставим пода в този вид и го боядисаме с нова боя, той все едно ще бъде неравен и безобразен. Петната ще останат, само ще бъдат замазани… Беше решено да се смъкне цялата боя, нацяло да се оголи пода, за да бъде изцяло равен. Опитахме да правим това със шпакли. Но работата не спореше. Смъкнахме само тези слоеве боя, които са се надигнали. А какво да правим с останалата площ на пода? Някой предложи да използваме разтвор на сода каустик. Опитахме - получи се. Боята се измиваше леко. Възрастните отначало не ни даваха да работим със содата - опасно е, но ние направихме протест: в "Смели" всички сме равни. Състоя се съвет на "Смели", на който решихме: със содата да работим всички подред… Содата много бързо разяжда не само боята, но и обувките. Наложи се да обуваме стари, ненужни ботуши, ботинки. Днес Галя Сировотченко си нарани краката със сода. Попаднали и обувки с тънка подметка. Разтворът бързо достигнал до кожата на краката. Галя трябвало бързо да напусне работа и да отиде да се преобуе. Но разтвора вече беше излят и трябва бързо да се размаже по цялата площ на пода, иначе той ще се просмуче до тавана на долния етаж. Таваните вече бяха белосани. И ако на тях избиеха петна от сода, то цялата работа ще трябва да се започва отначало. Галя не тръгнала докато не свършила всичко необходимо. Когато Михаил Петрович попита Галя: "Защо не отиде да се преобуеш?" - тя отговорила: "Та нали трябваше да довърша работата…" Да, тогава тя го каза много просто, даже с удивление, като разбиращо се от само себе си. "Така трябва…"

91

Трябва… Колко пъти е звучала тази кратка дума, когато трябваше да се прекрачи през "не мога", "не искам", когато трябваше да се помогне на хората. В много песни на смелчаците може да се срещне тази дума… Трябва! - кратка, но съдържателна заповед сам на себе си, когато ти се струва, че не са останали сили, когато така ти се иска да починеш, да полегнеш, да се отпуснеш. Трябва! - призив към волята за решителни действия. Трябва! - означава, искам да помогна на хората, желая на човека щастие. О това "трябва" израсна една от водещите линии на нашата възпитателна работа в училището, нашата работа по самоусъвършенстването. "Трябва през зимата да се посадят елхи. Ямките, приготвени през есента, се оказаха много малки. Беше минус двадесет, земята като желязо. Льоша Болотов, Гена Босов, Валера Сенчишин, Гена Богатирьов, Юра Борцов, Льоша Макаев издълбаха ямките…" "Трябва да се помогне на бабичката, в дома, на която отряда нощува. Мъжът й, на седемдесет години и парализиран. Децата решават: да се отделят от заработените 200 рубли…" Тези редове от дневника на "Смели" могат да бъдат

продължени. "Трябва" е равно на "искам да живея за хората, искам да оставя на земята следата на Доброто". "Смели" беше своеобразна ковачница на нашия опит във възпитателната работа, ефективна школа за повишаване на нашето педагогическо майсторство.

92

С риск да стана досаден ще повторя - всеки един колектив трябва да се стреми да се състои от равностойни членове. В колективния живот няма място за високомерие и чувство за малоценност - тези чувства създават дисхармония и


Пионерския и комсомолски актив на Яснозоринското училище-комплекс - са деца преминали школата на трудовия отряд "Смели", деца от страната Трябва. Придавайки особено значение на единния критерий за оценка, ние се стремяхме максимално да сближим нашите гледни точки, да ги слеем в колективно мнение. На тази задача най-добре служеха съвместните анализи на извършеното за деня. На тези колективни обсъждания на изминалия ден давахме възможност да се изкаже всеки. Говорихме за недостатъците, за това какво е помогнало да преживеем интересен ден, с полза. Главното в тези анализи бе човека, конкретните хора, стоящи зад "извършеното" и "неизвършеното". Ние се стремяхме към това, всеки да бъде видна фигура, във всеки да има увереността: мен ме забелязват, интересуват се от мен, притесняват се за мен, желаят ми най-доброто. В "Смели" се роди и укрепна убеждението: не може да съществува пълноценен колектив, ако всеки негов член не се вижда в едър план. Колектива е винаги съзвездие, съцветие, хармония, единство от индивидуалности. Радостта от съпреживяването. Още дълго преди началото на бояджийските работи, направих по препоръка на архитектите, художниците и хигиенистите, а така също отчитайки опита от работата на Безсоновското училище, съставих своеобразна карта на цветовото оформление на класните стаи и стаите за почивка. Запознах се с литература, посветен на този проблем, пътувах до Москва, Харков, Белгород, където проведох срещи с художници-дизайнери… Накратко казано, картата ми струва не малко усилия. С гордост я показах на децата. Бях уверен в пълната поддръжка и все пак не жалех думите, защитавайки своя проект. Но аплодисменти нямаше. Лицата им станаха някак

93

мрачни… - Вие какво? - не разбирайки тази реакция, попитах аз. Не ви ли харесва картата? Смелчаците пазеха мълчание… Накрая заговори Таня Григорова: - Михаил Петрович, ние се договорихме да решаваме заедно. Защо тази работа извършихте без нас? Таня явно се вълнуваше, виждаше се, че не й беше лесно изказването, в гласа й се чувстваше обида, упрек… - Вие мислите, че на нас не ни е интересно сами да си изберем цветовете? Ние мечтахме, какъв ще бъде нашия клас… На мен ми се искаше отново да започна с "научната обосновка" на предложената от мен цветова карта, но почувствах такава стена от отчуждение, такъв мълчалив протест, че забравих всички доводи. Няма да скрия, в тези минути се обади обидата: нали вложих толкова труд! Но заглушавайки я с усилие на волята, промълвих: - Добре. Виноват… не се посъветвах с вас. Давайте да направим тази работа заедно. Запазвайки, доколкото можех, спокойствие, отидох в своята палатка. Чуваше се как децата спореха за нещо с приглушени гласове. След няколко минути при мен в палатката дойде делегация. Напред излезе Таня Бородаенко: - Михаил Петрович, вие ни разбрахте неправилно. Ние не сме съгласни само с това, че вие се съветвахте с някого, пътувахте някъде, а с нас не поговорихте нито един път, не попитахте за нашето мнение. И на нас ни се стори, че що се касае съвместните решения…

94


Накратко, ние помислихме, че равенството между всички членове на отряда… това са думи, игра… - Как така игра? - Не-не, ние вече поговорихме за това. Сега вече не мислим така. Защото ако ни нямахте доверие, то щяхте да държите на своето. Ние разбираме, колко боя ще отиде на вятъра, ако нещо не е както трябва. И още, ние решихме, когато ще избираме цветовете, да се съветваме… с вас… Децата излязоха, но след няколко мигновения в палатката отново надникна Бородаенко: - Михаил Петрович, вие само не се обиждайте… - Таня ме погледна право в очите и замълча, като че ли питаше за разрешение да продължи ли разговора. - Казвай, казвай, какво ме разглеждаш… - Не трябва да излизате от събранието. Това е невежливо… не се получава някак много добре… - в очите на Таня беше такова желание за добро, че аз неволно й се усмихнах. - Добре, Таня. Няма да правя така… Ти си права. Благодаря ти… Когато боядисвахме училището, разбрах, че наистина децата са прави. Във всеки изведнъж се пробуди художник. Търсенето на необходимия цвят, а след това и боядисването на стените, на пода, на прозорците се преживяваше като празник. - Ох, какъв цвят се получи при нас. Елате да видите! - се чуваше ту тук ту там. И колко възторг имаше в това "ох", колко радост, че неволно ми се искаше да бягам там, където се е родило още едно чудо. И чудото го имаше. Училището с всеки изминал ден се преобразяваше, разцъфтяваше с нови и нови цветове.

95

Не съществуваше в него дори ъгълче, класна стая, които да не се отличаваха с нещо особено, неповторимо. А ако бях настоявал на своето? Щях да лиша децата от радостта за съвместно сътворяване на красотата, от радостта на самоизразяването, от радостта на съпреживяване. "Училището - наш роден дом" - правото да казват така е заработено през тези дни на колективно творчество. Не е ли в тази общо преживяна радост да мислиш и да решаваш заедно, една от причините за сплотеността на "Смели", силата на привличането му?.. С настъпването на нощта, след сигнала с тръбата "Отбой", започва службата на караула. На караула отдавахме голямо значение, първо, защото това го изискваше обстановката на живот в гората, второ, защото нощните караули бяха добра школа за възпитание на отговорност. Не е така лесно да се носи нощната охрана на лагера. Непрогледна тъмнина на нощната гора. Затаил дихание, часовият се вслушва в нощта. И изведнъж, нечии предпазливи, едва чуващи се стъпки. Все по-близо, и по-близо… Какво е това? Човек? Звяр? Трябва да се предупреди началника на караула. И бърза изпратеният с тревожната вест: "На пост номер три, подозрително движение". Началникът на караула с резервната група прочесва подозрителния участък. Тревогата е фалшива, това е… таралеж. Ритуалът за носене на караулна служба беше много внимателно разработен. Ние поставихме постовете-засади така, че нито от една страна в лагера да не може да пронкне страничен човек. Инструктирайки караула, дежурният по лагер всеки път казваше: - Помнете, от вашата бдителност зависи спокойствието на другарите ви... Игра ли е това? Не само. Децата действително охраняваха лагера. Тяхното

96


сериозно отношение към караулната служба ни помогна да преживеем в гората без извънредни произшествия. Веднъж се разболя шофьорът на нашия автобус. Още дълго преди лягане го откарах в къщи. Обратно в лагера се върнах около 12 през ноща. Не успях да изключа двигателя, когато ме освети яркия лъч на фенерче. От тъмнината се разнесе тихия глас на Галя Богатирьова: "Парола?" А паролата не я знаех... - Ти какво, не ме ли позна? Това съм аз, Михаил Петрович, - опитах да се измъкна с шега. - Паролата - тихо и все така твърдо повтори невидимата Богатирьова. - Стига с шегите, Галя, - вече сърдито казах аз. Но Галиния глас спокойно и разбираемо каза: "Не мърдайте от мястото си до пристигането на началника на караула. Иначе... ще бъде вдигнат по тревога целия лагер". Разбрах, че това не е шега. Богатирьова изпълнява заповедта на началника на караула: "Без парола никой да не се пуска в лагера!" Така стояхме мълчаливо на няколко метра един до друг, докато не дойде началникът на караула М.Г.Иванов. След няколко дена отново се прибрах след сигнала за почивка. Този път преминах спокойно, без задържане от първи пост. Спря ме втори пост и извика началника на караула, беше Н.М.Кобяков. Разказах му какво се случи. Ние се върнахме на участъка на първи пост. Тишина. "Дали пък нещо не се е случило с децата?" - ми се мярна тревожната мисъл. Но се оказа, че часовоите спокойно спяха. Само това липсваше! Часовите спят на пост! Наложи се срочно да бъдат отстранени от

97

Хубаво би било, всеки да си даде сметка как би реагирал в тази ситуация, за да насочи своите усилия в озaптяването на собственото си самолюбие.

караулна служба. Когато започнахме да изясняваме причините, че позивната на началника на караула е "тех-тех", а на часовите е "ку-ку". Всичко стана ясно. Самата парола настройваше на безотговорност. И за децата за първи път поемащи караула, охранителната служба с "ку-ку" им се сторила невинна забава. Началника на караула определя паролата. Следователно, зад лекомислената парола е лекомисленото отношение на началника на караула към охраната на лагера. Това се прояви и в това, че първи пост бе съставен само от новаци. Наложи се да взема на извънредни мерки: да отстраня от носенето на караулна служба началника на караула и незабавно да се смени паролата. Всеки ден живота в лагера ни помагаше на нас, учителите, да постигнем, колко важна е педагогическата истина: каквото и да правиш с децата, прави го истински, на сериозно.

7. СТЕПЕНИ НА ИЗРАСТВАНЕ

Единна позиция. На първи септември 1975 година, красивото, като че ли построено отново и станало по-просторно, училището посрещаше децата. Особено поразяваше тези, които не са го виждали цяло лято. "Уха! Как са го преправили!" - удивляваха се мнозина, доставяйки с това неописуемо удоволствие на смелчаците. "Изглежда, все пак не сме се старали напразно, - ми каза Толик Алимов и кимна към младежите не смеещи да стъпят на блестящия син под. - Сега навярно и генерално лъскане ще правим по-рядко... Нима някой ще посмее отново да мъкне кал... Гледайте, гледайте, как се оглеждат на всички страни".

98


Жълти, розови, сини, светло-зелени, оранжеви подове, светлите, матови тонове на стените създаваха радостно, празнично настроение. Необичайни бяха и обявленията за набиране на ученици в музикалната, хореографската, спортната школи, в клубовете на младите техници и натуралисти. Ще мине време и ние всички ще свикнем с това съцветие от школи, кръжоци, винаги готови да отворят врати пред желаещите, но през тази година ние не един път ще се удивляваме на сонатите на Бетховен или, например, на концерта на Кабалевски, звучащи до кабинета по физика. Самият аз губех понякога усещането си за реалност, когато влизах в огледалната хореографска зала и виждах как нашите селски момичета и момчета, в истинско балетно трико, до истински балетен парапет, учат истинска хореография при истински балетмайстор. Помня, колко радостно биеше сърцето ми, когато наблюдавах първите тренировки на борците или разглеждах първите модели на самолети създадени от ръцете на децата. След това при нас ще се появят и отлични дърводелски, шлосерски работилници, цех по художествена керамика и кабинет по меки играчки, в които ще се разиграват многосерийни самодейни спектакли с току що сътворените "герои". Ще имаме истинска зала за борба и отлично оборудвана зала за общофизическа подготовка. Ще имаме и шампиони и лауреати. Ние всички ще станем лауреати на премията на Ленинския комсомол. Но 1975/76 учебна година ще остане в паметта на тези ученици и педагози, които със своя ум, сърце, ръце създаваше Яснозоренското училище-комплекс, като най-значителната и най-ярката. През нея всичко беше за първи път. Тя стана началото на безкрайно педагогическо търсене, началото на

99

обръщането към детството. Днес за педагозите от Яснозоренското училище може да се говори като за колектив от единомишленици. Но взаиморазбирането, общите позиции и възгледи за възпитанието и обучението, се раждаха постепенно, със спорове, преодоляване и отказване от това, което дълго време се е смятало за общоприето. Това беше сложен, понякога мъчителен процес. Казват, в спора се ражда истината. Но за да може тя да се роди, спорещите са длъжни открито, честно да изкажат своето мнение. А това е възможно само при уважението и доверието един към друг. Доверието, взаиморазбирането, естествено, са едно от най-важните постижения на педагогическия колектив на днешното Яснозоренско училище. И още, правото на всеки на творчество, на собствено мнение. Като директор започнах да се съветвам с всички учители по всички важни въпроси от училищния живот. Предпочитах да се подчиня на волята на болшинството дори в тези случаи, когато бях убеден, че приетото решение няма да даде очаквания резултат, отколкото да настоявам да се приеме друго, по мое мнение по-правилно. Приетото по този начин "неефективно" решение е ефективно вече затова, защото изразява волята на колектива, който утре ще види своята грешка и непременно ще я поправи. Мисля, че има само един път за възпитаване на творчески колектив - предоставянето на възможността всеки да изказва и отстоява своите мисли, и ученика и учителя. И ние се стремяхме към това, действително решенията да са колективни - приети в резултат на обсъждането на всички гледни точки, на всички "за" и "против".

100

А това е възможно само в този колектив, в който няма борба за лидерство нито безразличието на чувството за малоценност.


Ние се стремяхме да строим взаимоотношенията си на основата на уважението, на внимателното отношение един към друг, борехме се с грубостта, с невъздържаността. Най-трудното беше да се установят единни педагогически изисквания. Не изведнъж можеше да се създаде възгледа да се гледа на учителя като на по-възрастен другар на ученика, призван да му помогне в учението и при формирането му като личност. Постепенно животът заставяше привържениците на дисциплината основана на страха и безпрекословното подчинение да отстъпват своите позиции. За да стане това помогна и школата на "Смели", съвместния, рамо до рамо, труд, разкрил в нова светлина и възпитателите и възпитаваните. Именно там бе изработен единния педагогически стил, в основата на който е уважението към човека, учителя и ученика, да се признае ценността и неповторимостта на неговата личност. През септември 1975 година нашият комплекс започна работа в следния състав: общообразователно, спортно, хореографско, музикално училища; клубове на младите техници и натуралисти. Наистина, различните учебно-възпитателни учреждения ги "свързваше" засега единствено общия покрив. Макар техните ръководители да работеха в тесен контакт един с друг, но постоянни и здрави делови отношения между тях нямаше. Написах "нашия комплекс", но тогава не употребявахме този термин. Казвахме, че сега при общообразователното има различни специални школи и клубове, че нашите деца, както и при градските, има възможности през свободните часове, в зависимост от желанието, да се занимават в извън училищни учреждения. В специалните школи и клубове в първите дни нахлу поток от желаещи, но колкото по-активно работеха тези

101

учреждения, толкова повече се засилваше хаоса: не пасване на разписанието, сблъскване на мероприятията, конфликтни ситуации. От това страдаха всички училища, но най-много общообразователното, привикнало монополно да се разпорежда с втората половина от деня. Сред неговите педагози възникна опозиция. При мен идваха безкрайно възмутени учители и искаха "да възстановя порядъка": "Те трябва да знаят своето място. Нека да се съобразяват с нас! Главното е общообразователното училище". Имайки опита в Безсоновка, аз очаквах подобни изявления. Но сега не "идея отгоре" беше причина за конфликта. Бях, както всички, в положението на "потърпевш". Затова като отговор на възмущението на педагозите от общообразователното казвах: "Всяко училище има суверенни права… Те не ми се подчиняват. Те имат свое ръководство. За нас главното е общообразователното, а за тях, това, с което те се занимават. Порядък ние можем да създадем само при нас, да се месим в тяхната работа, да им даваме указания, нямаме право". - Но трябва някак си да намираме общ език! - ми възразяваха. - С това съм напълно съгласен… - Тогава защо бездействаме? - А какво предлагате? Дайте си предложенията и ще решаваме… Защо заех пасивна позиция, знаейки още от самото начало, че трябва да бъде комплекс, единен съюз от училища, а не просто сбор? Необходимо бе, нуждата от училище-комплекс да се осъзнае от всички педагози. Когато това стана очевидно за всички, ние събрахме нашия пръв общ педагогически съвет. Той прие

102


решение за обединяването на всички училища и клубове в единен съюз, (нарекохме го с оглед на бъдещето училище-комплекс), за създаването на съвет на директорите, за обединението на всички обществени организации, за единно планиране на учебно-възпитателната работа на колектива. Председател на съвета на директорите на училището-комплекс назначиха мен. Постепенно бе изработен годишния план на съвместната ни работа, отрегулирано бе разписанието на заниманията в школите, клубовете, кръжоците, отделихме специални дни и часове за общи събрания на педагозите и учащите се. Съвета на директорите наскоро след влизането в него на секретаря на партийната организация, председателя на местния комитет, секретаря на учителския и ученическия комитет на комсомола, старшия ръководител, председателя на съвета на дружините, председателя на съвета на командирите бе преобразуван в съвет на училището-комплекс. Той се занимаваше с въпросите на планирането, осъществяваше ръководството на текущата работа, регулярно изслушваше отчетите на ръководителите на всички учебно-възпитателни подразделения, кръжоци и секции. Един път седмично, в петък, в седем часа сутринта в кабинета на председателя на съвета, т.е. директора на училището-комплекс, се събираше съвета да обсъди плана за работа за следващата седмица. Тези заседания ни помагаха оперативно да решаваме текущите проблеми, да внасяме корекции в по-рано набелязаните планове. В центъра на вниманието на съвета, винаги бе главното, възлово събитие за изминалата седмица, в което вземаше участие всички учебно-възпитателни подразделения на комплекса. Съвета заседаваше един

103

час. Това време напълно стигаше за анализа на дейността на всяко едно звено и като цяло на училището-комплекс, и за това, да обсъди и приеме плана за предстоящата седмица. За да могат заседанията да преминават стегнато и с най-голяма полза, ние разработихме план-съдържание на отчета: 1. Какво свърши ръководения от вас колектив за изминалата седмица? 2. Какво не е свършено и защо? 3. Трудности, проблеми, с които се сблъскахте в работата; пътища за тяхното преодоляване. 4. Вашите предложения, забележки, молби, пожелания към целия съвет или към отделни негови членове. 5. Разкажете за вашите планове за предстоящата седмица. 6. Какво можете да кажете за цялостната работа на комплекса? (за изминалата седмица, за следващата седмица)? За всички изказвания, включително и спорните въпроси, се даваше не повече от 3 минути. За обсъждането на плана на предстоящата работа, включително и обсъждането на "главното събитие на седмицата", се даваше 20 минути. Такова събитие можеше да бъде трудово мероприятие, вечер на отдиха, дискусия, спортен празник, поход, събрание, сбор, открит урок, концерт, олимпиада и т.н. Неговия организатор с групата отговорни деца или педагози предварително подготвяха сценарий. Особено внимание на планирането се отделяше на това, в което участва голяма част от колектива на училището. Ежеседмичния анализ на дейността на всяко звено на училището-комплекс ни помагаше да държим в полезрението си

104


цялата система на учебно-възпитателната работа, по дълбоко да вникваме в проблемите, оперативно и ефективно да ги решаваме. Съвета на училището стана пълномощен орган за колективно ръководство, на комплекса, помагаше по-разумно и ефективно да използваме възможностите на нашия съюз. Така вече от втората половина на първия срок на 1975/76 учебна година, по решение на съвета, бе въведен между вторите и трети часове за учащите се четвърти - шести клас и между третия и четвъртия за седми - девети клас, така наречения свободен час за занимания по интереси. "Свободния час", независимо от всички трудности по неговата организация, имаше положително значение за развитието и установяването на нашия комплекс. В "свободния час" всеки ученик бе длъжен обезателно, в зависимост от неговите наклонности и желания, да се занимава в специална школа, секция или кръжок. Този, който не се е самоопределил, ние търпеливо му помагахме да намери "своето призвание". Но понякога децата го подсказваха сами, предлагайки да се създаде нов кръжок или нов клас в тази или онази школа. Така в клуба на младите техници се създаде кръжок на картингистите, в музикалната школа - клас по китара и кръжок естраден ансамбъл, в хореографическата - клас по съвременни бални танци, в спортната - секции по баскетбол, волейбол и лека атлетика. Чрез съвета на училището успяхме по-рационално да разпределим задълженията на директорите, да избягваме дублирането на ръководството в комплекса. Специалистите, влизащи в състава на съвета, отговаряха за работата не само на своето училище, но и за другите. Така директорът на спортното училище отговаряше за спортно-масовата работа, за качеството на преподаване на уроците по физическо, за цялата

105

постановка на физическото възпитание в комплекса. Директорът на музикалното училище ръководеше цялата система на музикалното възпитание и в музикалното, и в общообразователното, и в хореографското, включително и за музикалното оформление на междучасията, утринната гимнастика, сборовете, вечеринките, спортните състезания, концертите. Директорът на клуба на младите техници носеше отговорност за изправното състояние на техническите средства в кабинетите, отговаряше за работата на радиовъзела, техническото обезпечаване на всички мероприятия. Коловоз. Трудно привикваха учителите към новите условия на работа. Своето влияние оказваше навика за обособеност. Не беше леко на учителите от общообразователното училище да отвикват от монополното владеене на времето на своите ученици. Новите условия изискваха по-голяма гъвкавост, мобилност и синхронизация. Училището-комплекс учеше на сериозно, с мисъл планиране, не прощаваше неорганизираността нито на директора, нито на учителя, нито на ученика. Не по-малко затруднения изпитваха и педагозите от специалните школи. Преди ориентирани за работа със специално надарени, избрани след конкурс, сега бяха принудени да работят с всички желаещи. Методиката разработена за "готовия материал", се нуждаеше от решително преработване. "Материала" трябваше търпеливо и грамотно да се отгледа. Трябва да бъдеш не просто преподавател: можеш ли - учи се; не можеш ли - довиждане, а учител в истинския смисъл на думата. А това изискваше голямо майсторство, задълбочени познания по педагогика, психология, физиология. Един специалист-балетмайстор, опитен специалист,

106


лауреат на републикански конкурс, привикнал да работи с подбрани, с такива, в които има естествена грация, вродено чувство за ритъм, изразителност и гъвкавост на движенията, още от самото начало категорично заяви: - Аз ще работя само с танцов състав, в който, може би, ще успеем да наберем дванадесет човека от всички училища. А ако не успеем да наберем, ще се наложи да се търси по района, а може би и по областта… - А останалите? Какво ще правим с тези, които също искат да бъдат красиви, стройни?.. Балетмайсторът сви рамене и пренебрежително подхвърли: "Кои? Децата на доячките и трактористите, които по земята не могат да ходят?! Хореографията е предмет особен. Това не ви е математика, на която може да се учат всички. Хореографията - е изкуство за избрани, за тези, които имат талант, разбирате ли, талант за танц…" Моите доводи за това, че таланта се развива, ако обучението се строи, основавайки го на обективните закони на психофизиологическото развитие, не подействаха. Балетмайстора се съгласи отначало да поработи с нашите деца, но точно след година си замина. На прощаване, горещо доказваше: "Вашият комплекс - това е ваше лично заблуждение, с което сте заразили некомпетентните. Вас ви чака провал в бъдеще, катастрофа! Сълзите на разочарование за тези, които сте обнадеждили, на когото сте внушили предателската мисъл за всесилието на неговата природа". Нашия спор по-късно ще разреши крехка девойка, не притежаваща специално хореографско образование - Олга Фьодоровна Коновалова. Под нейното

107

ръководство разцъфна народната хореография в Ясни Зори. А танцовия ансамбъл от "обикновени" девойки и младежи, дъщери и синове на "обикновени" доячки и трактористи, ще стане един от водещите колективи в Белгородска област, завоювайки не един път на областни и районни прегледи и конкурси висшето звание лауреат. По късно ще възникнат нови ансамбли - "Сударушка", "Капчици", а след тях още и още. В какво е секрета? В таланта на Коновалова? Безспорно. В огромния талант на тази млада учителка, която не се умори да вярва в силите на своите ученици, в нейната способност да забележи и най-малкия успех, всяко движение към съвършенството, в нейното вдъхновение, в доброто й сърце. А преди всичко в това, че тя е истински учител. Стереотипната представа за това, как трябва да се "отглеждат специалисти", се оказа най-коварния враг. Трудно бе да се излезе от отъпкания коловоз дори на начинаещите в педагогическата работа. Помня нашите дълги спорове с младите педагози - акордеонисти и пианисти, които завършили току що музикалното училище, дойдоха при нас на работа. Причина за спора бе подбора на учениците в музикалното училище. В какво беше проблема? Та нали те с такъв възторг "са се записали в музикалното". Съдейки по своя опит от работата ми в Кизляр, аз предполагах каква е причината, но за пълната ми увереност помолих намислилите да учат музика деца, да ми донесат своите тетрадки. И ето какво видях: "17.09. Полка - да се разучи за две ръце, да се чете на глас. Да се свири с правилните пръсти. Да се научи етюда.

108

Наличието на високомерие в един човек показва, че той абсолютно не е подходящ за учител.


18.09. Полка - двата реда да се изпълнят заедно, да се свири с две ръце, останалото отделно за всяка ръка. Етюда - два реда наизуст. 21.09. Полка - половината наизуст. Четири такта с две ръце едновременно, останалото отделно за всяка ръка. Етюда - да се учи внимателно. 25.09. Полка…Етюд… 2.10. Полка…Етюд… 9.10. Етюд… Полка… Сонатината - да се научи с правилните пръсти. 12.10. Полка - да се работи над трудните места. Етюда - за изпитване. Сонатината - 8 такта с две ръце, останалото отделно за всяка ръка". И така до 23 октомври. Откъде ще има успехи ученика, ако дълбае едно и също от ден в ден до затъпяване? Другари родители! Ако вашето дете учи "музика" по подобен начин, и ако вие не преследвате целта да възпитате в него безкрайно отвращение към това най-велико изкуство, незабавно го преместете при друг педагог. А ако и той го учи по същия начин, зарежете идеята си, докато не е късно. По-добре да слуша славеите в гората и щуреца на ливадата… Музикалността се развива преди всичко от богатството и разнообразието на впечатленията, и да се работи над пиесата може дотогава, докато тя предизвиква удоволствие. Много е важно именно при първото запознаване с произведението, в периода на най-яркото възприемане, а значи и при най-ефективното запомняне, трябва да се свири веднага вярно, за да не се превръща обучението по музика във вечно преповтаряне, в мъчителна работа над грешките. Но най-важното е - да не вървите по отъпканите коловози, трябва смело да се

109

търсят активни форми на работа, действаща методика. Да се мисли и да се търси, да се търси и да се мисли, как да се повиши ефективността на педагогическите усилия - такава постепенно ставаше позицията на учителя, независимо от неговата специалност. Единното ръководство на комплекса, единният педагогически съвет, партийната, профсъюзна и комсомолска организации, единното планиране и режим на работа ни помогнаха да се справим с хаоса, неразбирателството, объркването в дейността ни. Образуването на съюз от училища, отвори възможността за създаването на единно училище за всестранно развитие на всеки ученик. И първия й кълн стана експерименталния първи клас на Клавдия Петровна Никиташева. Никиташева. Клавдия Петровна Никиташева бе първата учителка на нашия първи експериментален клас. Клавдия Петровна не изкара своя клас до четвърти… Разболя се… - Аз не искам да подвеждам училището. Трябва да се лекувам… да си почина, - казваше тази мъдра, с огромен житейски и педагогически опит, безспорно талантлива, а и затова безкрайно скромна учителка по време на нашата последна среща. К.П.Никиташева живее сега в своето разхвърляно по хълмовете старинно руско село Черемошное, възпитава внуци, справя се според силите си със стопанството си. Минават, завъртайки се все по-дълбоко в старостта годините, постепенно отслабва паметта… Не, не е истина! Помни Никиташева училището. А вие, Клавдия Петровна, помните ли този ден? - Ох, Михаил Петрович, страх ме е нещо… няма да се справя… Може би някой по-млад… - несигурно възрази

110


Клавдия Петровна когато й предложиха да се заеме с експерименталния клас. - Нужни са ни вашите опит, вашите знания. Кой, освен вас, може да започне. При вас, именно при вас ще се получи! - убеждавах я аз. И се получи. Тя, обмисляйки всяка своя стъпка, внимателно се предвижваше напред, държейки с неотслабващо внимание нивото на усвоения материал. Тогава все още нямахме официално утвърдена методика за провеждането на кратки уроци нито по един от предметите. Методиката се създаваше от тези, които работеха в експерименталния клас заедно с Никиташева: Олга Фьодоровна Коновалова, Владимир Василевич Милешин, Татяна Георгиевна Щангереева, Мария Алексеевна Алпазиева, Александра Тихонова Алипова, т.е. всички педагози от другите школи на комплекса, водещи уроци по своята специалност с децата. Предложението да се съкрати продължителността на часовете в първи клас, да се даде на учениците по-голяма възможност да бъдат деца, да им се дадат повече часове физкултура и музика, да се въведат часове по хореография не предизвикваше от страна на преобладаващото мнозинство от педагогическия колектив противодействие. Но от Никиташева зависеше, ще го бъде ли предложението за начало на цялостен подход по възпитанието и развитието на човека. Тя трябваше всеки път, сблъсквайки се с хиляди "не се получава", да преодолява себе си, обичайното мислене. За тази работа бе необходим човек с творческо мислене, силна воля, страстно желаещ да помогне на децата. И такъв човек беше Никиташева. Падна й се не лек клас, много от децата бяха без предварителна подготовка. Отначало контролните

111

замервания на нивото им на знания предизвикваше сериозни безпокойства за съдбата на експеримента. Около 10% от учениците в края на октомври не се справиха с предложените задачи, едва около една трета се справиха на "5" и "6". Разтроената учителка виждаше главната причина в себе си. Тя така и каза: "Това е моя вина, никак не мога да се науча да използвам рационално всяка минута… Пропилявам времето…" А нали можеше да каже и така: "Ето виждате ли, не трябва да се работи по новите…" През февруари с контролните задачи по трите предмета: математика, четене и писане - нейния клас се справи. Половината от децата получиха "5" и "6", а останалите "4" и "3". Този резултат не може да бъде наречен триумф. Но за нас означаваше едно - може. Могат да бъдат избавени малките от дългите и уморителни уроци, да се създаде по-естествени за детския организъм условия на развитие. Това беше достатъчно, за да започнат работа по новия учебен режим от септември 1976 година Валентина Григориевна Ринзина, след това Клавдия Александровна Литвякова, Евгения Михайловна Наумова, Зоя Филиповна Юракова, Нина Тихоновна Картампльова. "Е, а как ще работим във втори клас?" - попитах в края на май Клавдия Петровна. Тя се усмихна и отговори: "Сама мисля за това през цялото време. Давайте да продължаваме… Обидно е да се спираме на средата на пътя".

8. ОБЩА ГРИЖА

- Ти какво, не вярваш ли, че Ясни Зори са на верен път? - ме попита Н.А.Сурков, когато се опитвах да му

112


докажа преждевременното обсъждане на нашето начинание на районна научно-практическа конференция през 1976 година. - В това, че Ясни Зори са на правилен път, вярва голяма част от колектива, но е рано: ние все още нямаме училище-комплекс. При нас все още е съюз на училища, а не единно училище за всестранно развитие на всеки учащ се. - А нима училището-комплекс като съюз от различни учебно-възпитателни учреждения, насочени към взаимодействието по въпросите на възпитанието, не заслужава да се говори за него още сега? А за пътищата на взаимодействие между училището и колхоза за възпитаването на новата смяна, благодарение на което е възможно училището-комплекс на село, нямат ли нужда от обсъждане? Училището-комплекс, дори и в този вид, какъвто вече го има, може да изиграе решаваща роля за повишаване на културата на селото. А повишаването на културата води до повишаване на добивите от зърно, повече мляко в недалечното бъдеще… Между другото, в Безсоновка продължава да съществува училището-комплекс, независимо от всичко. Значи, идеята е жизнеспособна… През февруари 1976 година се състоя районната научно-практическа конференция. В нейната работа взеха участие директорите на училища, ръководителите на колхози и совхози от района. Конференцията водеше Н.А.Сурков. Тя стана нашият пръв сериозен изпит. Участниците в конференцията се запознаха с опита от съвместната работа на нашето и Безсоновското училище, на колхозите "Знаме" и "М.В.Фрунзе" по създаването на условия за всестранно развитие на учащите се. По-голямата част от директорите на училищата, ръководителите на стопанствата, се

113

изказаха в подкрепа на начинанието. Много от тях говориха за училището-комплекс като първообраза на училището на бъдещето, а също за горещото желание да организират такива училища в своите селища. Скоро се състоя съвещание на бюрото на РК на КПСС, където е било прието решение да се одобри опита за съвместна работа на Безсоновското и Яснозоринското училища и колхозите "Знаме" и "М.В.Фрунзе" по създаването на условия за всестранно развитие и хармонично възпитание на учащите се. Събитие от огромна важност, оказало решаващо влияние на целия ход на по-нататъшното развитие на училищата-комплекси, стана за нас 25 конгрес на КПСС. Там бе издигната и обоснована идеята за комплексния подход към възпитанието. Решенията на конгреса ни помогнаха по-дълбоко да осъзнаем същността на решавания от нас проблем. Училищата-комплекси станаха една от реалните, практически стъпки по пътя на реализацията решенията на партията. Ние вървяхме в крак с времето. В края на учебната година, на основата на нашето и Безсоновското училище се проведе областна научно-практическа конференция. Темата на дискусията бе същата като на районната, но сега нашата дейност се разглеждаше в светлината на решенията на 25 конгрес на КПСС. Участници в тази конференция бяха районни секретари на партията, завеждащи районните отдели на народното образование на Белгородска област, ръководителите на водещите училища и стопанства на областта. Изказващите се наблегнаха на необходимостта от целенасочена съвместна работа на всички, които са свързани с проблемите на възпитанието. Болшинството обосноваваха този извод с това, че нивото на развитие на съвременното общество

114


изисква по-високи критерии към цялата система на възпитателна работа, и че практическото осъществяване на задачата за всестранното развитие и хармоничното възпитание на подрастващото поколение, не е по силите само на общообразователното училище. В частност Героя на Социалистическия Труд, председателя на колхоза "М.В.Фрунзе" каза: "В съвременната епоха бурното развитие на едрото селскостопанско производство, когато практиката нагледно ни убеждава в пряката зависимост на нивото на развитие на производството от нивото на развитие и възпитание на работещите в него хора, вече не може да се гледа на училището като на обособено учреждение Колхозът, неговото бъдеще, неговите добиви, разцвета на селищата започват в училището. Ето защо трудещите се в нашето стопанство виждат в училището своя главен производствен участък…" Слушайки изказванията, аз неволно си спомних един августовски ден на 1975 година, когато ние с Н.Е.Басов обикаляхме готовото за учебната година училище. Николай Егорович, като добър стопанин надничаше по всички ъгълчета, пляскаше по свежо боядисаните стени, недоверчиво се усмихваше, гледаше на светло-розовите и сини подове. А след това, въздъхна за нещо и каза: - Значи, хореография на гърба на колхоза? Е, какво пък, ще поговорим с управлението. Ела вдругиден, към шест часа вечерта в кантората. Събирам цялото ръководство на стопанството. - Да! - като че ли си спомни Н.Е.Басов, вече отваряйки вратата на своята "газка". - А випускниците на това училище, за което говорихме, след хореографията ще отидат ли да орат нашата земя? На мен ми се иска такива, като твоите смелчаци… - Николай Егорович се усмихваше, но очите му бяха

115

сериозни. Виждаше се, че председателя засегна отдавна мъчещ го въпрос. - А това ще зависи от нас с тебе, Николай Егорович, от всички нас… Стремежа към качество, към съвършенство, към работата по съвест ние сме длъжни да възпитаваме във всеки наш ученик от първия до последния ден от ученето в училище. И ето заседанието на управлението… - Вървях към вас на тази среща и много се вълнувах, - започнах аз, - ще се разберем ли един друг. А сега, след като изслушах вашите изказвания, че причината за всички неуредици, проблеми и сривове е една - човека, разбрах, че ще се разберем. Вие сте съгласни, че кадрите трябва да се готвят още от детството. Та в какво е проблема? Давайте да не минаваме покрай детството, давайте заедно - и педагозите, и производствениците - да отгледаме зърнопроизводители, доячки, агрономи и инженери, за да не работим и вие и ние до изнемога, да не се занимаваме нито вие нито ние с безсмислена работа на пожар. Ако обединим своите усилия, то в селото обезателно ще остават най-добрите момичета и момчета. Разбира се, резултатът няма да се види веднага. Ще минат години. Но той обезателно ще го има. А ако хвърлим училището на произвола на съдбата, то вечно ще ги има на вашите оперативки и на нашите педагогически съвети въпросите за дисциплината, за некачествената работа, за неорганизираността и безпорядъка. Това е от мен. След известна пауза Николай Егорович каза:

116

За съжаление много трудно ще се промени всеобщото убеждение, че всяко едно нещо съществува отделно от всичко останало, а не че всичко е взаимозависимо и взаимосвързано. Но какво да се прави, не можем да прескочим тази трудност, можем само постепенно да я преодолеем като се променим. Но за това е необходимо колкото се може повече хора да


- Е, какво, другари членове на управата? Ще подкрепим ли предложението на нашия директор за това, заедно да възпитаваме нашите деца? Наблюдавах, как работят смелчаците: дисциплинирано, синхронно. Но преди всичко поразява тяхната отговорност, заинтересованото отношение към всяка работа, с която се занимават. Ето такива работници да имахме в колхоза! Днес без далечна перспектива не може да се живее. Ето защо ви призовавам да подкрепим предложението на директора… - Другари! - обърнах се към всички членове на управата. - Училището иска да подобри своята работа, за да се развиват способностите на всеки един ученик все по-дълбоко, по-пълно. Но без вас няма да можем да се справим с тази задача. А вие без нас няма да се справите с работата на пожар и безпорядъка. Възпитанието на човека става в семейството, в детската градина, в училището, в дома на културата и в производството. Но ние действаме несъгласувано, трябва да обединим усилията си. Аз предлагам да създадем съвет по комунистическо възпитание. Мисля, че в неговия състав трябва да влязат ръководителите на производствените участъци, председателя на колхоза, председателя на селсъвета, директорите на училищата, завеждащите детските градини и клубове, ръководителите на обществените организации, участъковия милиционер, ударниците в производството. - Няма ли да се събере много народ? - попита някой от присъстващите… - Не, не са много! - отговори вместо мен Н.Е.Босов. - Ако искаме да водим възпитателна работа по целия фронт, ние трябва да имаме такъв координационен център, с чието мнение ще се съобразява народа.

117

За организирането на съвета по комунистическо възпитание на младежта в колхоза "Знаме" гласуваха единодушно. Председател на съвета стана Н.Е.Босов. Съвета оказа голяма помощ при създаването на учебно-производствения комбинат, при негово съдействие колхоза пое финансирането на хореографското училище, строителството и оборудването на лагера за труд и отдих. Основна грижа на съвета стана работата с родителите, особено с тия, които се опитваха да се отстранят от възпитанието на децата. Ние се стараехме да убедим родителите, че възпитанието на децата не е само лична работа, а държавно задължение, а ръководителите на производството в това, че те отговарят пред народа не само за производствените показатели, но и за това, как колектива им участва във възпитанието на подрастващото поколение.

9. ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

През май 1976 година, обсъждайки резултатите от работата на К.П.Никиташева, ние стигнахме до извода за целесъобразността от продължаване експерименталната работа във втори клас. Освен това, беше решено да се провери новата структура на учебния ден в още един първи клас. От септември 1976 година се очакваше започването на два първи класа. По такъв начин се появи възможност да се сравнят резултатите от експерименталното обучение с обичайното. Експерименталния първи клас взема Валентина Григориевна Ринзина, а "обичайния" - Евгения Михайловна Наумова. И двете учителки имаха повече от 20 години педагогически стаж. Класовете се комплектоваха като се отчиташе местожителството на

118


учениците и учителя, за да се облекчи контакта както с учениците така и с родителите. В експерименталния клас постъпиха деца основно от Черемошино и Ясни Зори, тъй като повечето систематично посещаваха детската градина, а новата структура на учебния процес и по видове развивана дейност и по време на всяко занятие, беше като продължение на работата, започната в детската градина. Анализирайки опита на К.П.Никиташева, която за година "опипа" разни варианти за структура на учебния ден, ние избрахме следния режим. Вместо шест 35-минутни часове (по сравнение с изходния вариант) - пет 30-минутни и един 35-минутен. Не достигаше един допълнителен урок по трудово обучение и два по изобразително изкуство. Последното "съкращение" беше принудително. Работата бе в това, че за нас се оказа сериозен проблем, през тези години, да намерим педагози, които да могат от рисунка през художествен труд, художествено конструиране и моделиране, да се доведе ученика до техническо творчество. Едва през 1978 година ни се удаде да срещнем тези, които търсихме толкова дълго време, това бяха випускниците на Харковския художествено-промишления институт Александър Золотарьов и Валентина Оксьон. Младите специалисти се увличаха от проблема за развитието на творческата активност на човека и затова с голям ентусиазъм се съгласиха да участват в нашите търсения.

119

Часове Предмет Редува се в други дни с предмета

8.30 – 9.00 Математика Руски език, четене

9.10 – 9.40 Музика Изобразително изкуство и труд

9.50 – 10.20 Математика Четене, руски език

10.20 – 10.40 Четене Математика, руски език

10.40 – 11.25

Голямо междучасие Лека закуска

11.25 – 11.55 Спортни игри Хореография

12.05 – 12.35 Руски език Четене, математика

12.35 – 12.55 Обяд Обяд

13.00 – 14.00 Разходка Разходка

От 14.00 Свободно време Занимания по интереси

Не е трудно да се забележи още едно изменение в структурата на учебния ден в сравнение с изходната: добавен е час от "интелектуалния цикъл", като резервен. Това бе направено по молба на учителите, ако "случайно не се поберем в тридесетминутката". Този час се използваше и за математика, и за писане, и за четене, в зависимост от това как децата усвояваха учебния материал. Структурата на учебния ден с резервен час се проверява в продължение на две години.

120


В началото резервния действително бе своеобразен авариен запас, защото не беше лесно в действителност на учителя, привикнал в продължение на много години да работи на 45-минутен режим, да се преустрои на краткия час. Но времето минаваше, тридесетминутката стана навик, постепенно се връщаха в учителя увереността, вярата в своите сили, резервния час започна все повече да изпълнява функциите за повтаряне и затвърждаване на преминатия материал. Обобщавайки в 1978 година, опита от нашите три години експериментална работа, В.Г.Ринзина в своето изказване пред Областния институт за усъвършенстване на учители подчертава: "Ние се стараем така да организираме часа, че всеки ученик, всяка минута, да се занимава с някаква работа… Такава стройна организация при 45-минутния режим е възможна в първия, най-много и във втория час, защото зради силната напрегнатост на работата в един час, се налага после да се заплаща с намаляване на вниманието, и като следствие, намалена продуктивност на учебния труд през следващите часове. Тридесетминутните часове, а така също и цялата структура на учебния ден, построена на принципа на редуване на видовете дейност, дават възможност да се запази високото ниво на организираност на учащите се, висока продуктивност на учебния труд през всички часове…" Съкратения урок обуславя повишени изисквания към неговата организация. Един от пътищата за повишаване ефективността на урока ние виждахме в доброто техническо обзавеждане на кабинета, с обезпечаването на учителя с необходимите нагледни и учебни пособия, с дидактически материали. През лятото на 1976 година В.Г.Ринзина реконструира своя клас-кабинет. Подвижни черни

121

дъски по цялата ширина на класната стая, подвижни вертикални касети за съхраняване на нагледните пособия, сандъче за букви и цифри, демонстрационен шкаф, магнетофон, грамофон, телевизор, киноапарат с екран ЛЕТИ - всичко това акуратно вградено по неин проект в бяла пластмасова секция от ръцете на съпруга й. Учителите бяха постоянно настроени на търсенето на нови средства, позволяващи да се икономиса време, активизиращи мисленето на децата, да направят уроците по-разнообразни и интересни минутите на общуване. Педагогическото взаимодействие, взаиморазбирането станаха отличителна черта на нашия колектив. "Как ще обясните тази тема? Елате при мен в час, може би ще подскажете… Ида при вас за съвет… Как бихте постъпили в такава ситуация? Знаете ли, какво съм намислила…" - все по често звучеше в

учителската стая. Ето, например, записа на един от уроците по математика на В.Г.Ринзина в трети клас. Бързия темп, точност и обмисленост на всеки детайл, непринуден, игрови похват, висока активност на всички деца, разнообразни методически прийоми - това са характерните черти на педагогическия почерк на тази учителка. В началото на урока В.Г. Ринзина прочете задачата: "Възрастна жена купила 4 метра плат, платила за тях 24 рубли. Останали й 35 рубли, тя решила да купи още 7 метра от същия плат. Но бабата не могла да пресметне, ще й стигнат ли парите или ще се наложи да

122

Днес трудно можем да си представим какво означава да се научим да работим в синхрон. Най-малкото положително следствие е в пъти повишаване творческите способности. Но нали намаляването на дисхармонията между хората ще намали дори и престъпността. Но днес се е установило трайното убеждение, че е невъзможно без


добави. Тя помолила своя внук Коля да пресметне. Коля помислил малко и казал: "Ще стигнат! Дори ще остане и за сладолед…" Ами ако Коля е сгрешил? Дайте да проверим устно сметките му. Учителката записва условието на задачата на дъската: 4 м = 24 руб. 7 м = ? След кратка пауза всички вдигат ръка. - Олег! Какво е твоето мнение? - Коля е сгрешил! За да купи 7 метра плат, на бабата са нужни 42 рубли. - А вие деца, как мислите - обърна се към класа учителката. Всички деца като по команда, вдигнаха картончета с правоъгълна форма, обръщайки към учителката зелената им страна. - А ето у Вася жълт сигнал, обясни, моля ти се. - Ние не решихме до край задачата! Трябва да кажем на бабата, че не й достигат още 7 рубли. - Правилно, Вася! Ние с вас, деца, забравихме за това, че тя има 35 рубли. Но как вие пресметнахте, че 7 метра струват 42 рубли? Кой иска да докаже верността на своето решение? Ала Мягких, заповядай… - За 4 метра плат бабата платила 24 рубли. Значи, метъра струва 6 рубли. 24 делим на 4 и получаваме 6. Бабата иска да купи 7 метра, следователно са й необходими не 35, а 42 рубли: 7 умножаваме с 6 и получаваме 42. Затова тя трябва да потърси още 7 рубли, 42-35=7. - Съгласни ли сте деца с този резултат? - попита класа Валентина Григориевна. - Ала, всички ти дават зелена светлина! Много добре! Браво, деца! А сега да проверим верността на вашето решение по друг способ. Чрез съставяне на уравнение. Отговорете ми на следния

123

въпрос: значението на кои величини влизат в тази задача? Вова! - Две значения за количество - 4 метра и 7 метра и едно значение за цена - 24 рубли. - Вашето мнение? - обърна се учителката към класа. - Володя получи зелена светлина. А какво ни е неизвестно? Лариса! - Неизвестна величина е стойността на 7 метра. И отново децата потвърждават със зеления цвят правилността на отговора. Учителката отваря една от дъските на стената-шкаф. На обратната й страна има таблица:

Цена Количество Единична цена24 рубли 4 метра Х

- Съставете в своите работни тетрадки уравнение. А Сашо ще направи това на дъската. Сашо бързо излиза на дъската и пише на скритата от класа страна своето решение. - Готов ли си, Сашо? Покажи на децата своя труд! - усмихвайки се, казва учителката. На дъската е написано: 24:4 (руб.) - цена на плата х 7 (руб) - ( ) х 7 = 24:4 х 7 = 6, х = 6 х 7, х = 42 Отговор: 42 (руб.) Децата вдигат зелените правоъгълници. - Браво, Сашо. И вие деца се справяте много добре! А

124


сега, за да не изпада никой от вас в положението на Коля, ще решим още задачи подобни на тази. Но решаваме направо чрез съставяне на уравнение. Задачи с номера 359, 360, 361. Първата решаваме устно. Ина, прочети на глас условието на задачата. Ина прочита задачата, децата четат заедно с нея по учебника за себе си. Четенето е завършено. Ина уверено обяснява на децата етапите и решението на новата задача. Получава зелена светлина, радостно се усмихва и си сяда. - 360-та, кой иска да я реши на дъската? - пита Валентина Григориевна. Гора от ръце. Посочените от учителката деца записват решението на скрити от останалите страни от дъската. Останалите решават в работните си тетрадки. От време на време някой вдига синьо картонче. Валентина Григориевна отива при него и му дава допълнителна задача. Завършат с решаването учениците на дъската. Мълчаливо отварят към останалите своите решения и също се отправят за своите картончета. - Деца! Да видим дъската! След няколко мига светва зеленото. Задачата е решена вярно Класът решава още една задача, примери. Децата работят съсредоточено, весело. - А сега минутата на шегата: седем братя имат по една сестрица. Колко са всичките деца в семейството? Вова Румянцев… - Четиринадесет! - Вова, погледни назад, всички деца са ти дали червено. Андрей, какво е твоето мнение?

125

- Осем, - отговори Андрей и започна делово да обяснява: - В задачата е казано, че седем братя имат по една сестра. С други думи, една сестра на всички… - Наистина, една е сестрата. За всички братя - една сестра. - зарадвано и звънко завика Володя. Децата се разсмяха. - А сега, смятане на ум, пригответе "светофара", - Валентина Григориевна отвори крайната дъска, на която в четири колони с цветен тебешир бе написано: 15+28= 46-27= 15х3= 64:4= 35+29= 52-26= 7х2= 51:17= Учителката показва с показалката на един или друг пример, децата отговарят. Всеки път след отговор те включват в своя "светофар" една или друга светлина. Най-често зелената. Но ето, учителката прибра показалката и отвори една вратичка от секцията. Децата, без да чакат команда, отвориха работните тетрадки. Щракване, и в класа се разнесе записания на магнитофон глас на учителката: "Внимание! Математическа диктовка. Пет да се повтори пет пъти. Девет да се увеличи четири пъти. Делимо - тридесет и две, делител - четири. Да се намери частното на числата 42 и 7. Да се намери произведението на числата 9 и 9. Шестдесет и три да се намали седем пъти. Слушайте внимателно: сумата от числата 27 и 3 да се увеличи тринадесет пъти". Докато децата пишеха, Валентина Григориевна вече чертаеше нещо на дъската. В ръката й бе учебника по руски език, - готвеше се за следващия час. От магнитофона се чу: "Край, деца. Диктовката свърши. Вярвам, че всички сте се справили с нея. Предайте тетрадката си на дежурния по клас и отивайте да почивате. Пожелавам ви успех през следващия час." След това се разнесе мелодията на

126


песента на А. Пахмутова. "Орлетата се учат да летят!" В класа остана само дежурния за изпълнение на задълженията си, задължителни за всяко междучасие: проветряване на помещението и забърсване на праха. Докато децата се занимават с хореография, изобразително изкуство, спорт, труд, музика, педагозите от експерименталните класове успяват да проверят работните тетрадки на всеки ученик по всеки предмет. Бележките си децата ще разберат след часовете, по време на ежедневния анализ на резултатите от деня. Такъв анализ дисциплинира учениците, всеки от тях чувства на себе си постоянно внимание, може да сравни своите успехи с постиженията на другарите си. Ето още един урок - урок по хореография във втори експериментален клас на Клавдия Петровна Никиташева. Този необичаен урок е наречен "Кокиче". Преди да ви поканя в голямата танцова зала на хореографското училище, няколко думи за тази обстановка в която се раждаше "Кокиче". Кокичето е вписано в червената книга. "Пионерска правда" обявила за провеждането на всесъюзна операция "Кокиче". Общото събрание на педагозите и учащите се от нашето училище реши активно да се включи в нея. Съвета на училището прие постановление "За мерките по защитата от унищожаване на кокичетата в горите на колхоза "Знаме". Бяха създадени допълнителни отряди на зеления патрул. Децата направиха карта на местата с кокичета и поеха усилената им охрана. Вестника на младите натуралисти "Рябинушка", посвети един от своите броеве изцяло на кокичетата. Комсомолците и по-големите пионери проведоха в всички класове беседа на тема "Пазете цветята", където подчертаха не само възпитателното значение на цветята като извор за човешката душа, но и

127

тяхното огромно значение за живота на Земята въобще. Педагозите в часовете по биология и природознание обясняваха важните процеси за жизнеността на луковичните растения, към които принадлежи и кокичето, протичащи в зеленото им стъбло. И като резултат от цялата тази работа се роди урока "Кокиче". Главни негови творци станаха балетмайстора О.Ф.Коновалова, концертмайстора, преподавателката в музикалната школа И.В.Корпенко и учителя по литература С.Борищук. Звучи музиката на П.И.Чайковски от цикъла "Сезоните на годината" - "Кокиче". Света Никиташева с синя лента в светлите бухнали коси, сама приличаща на кокиче, чете:

Отначало полека Зелено краче показа, След това се протегна С всички свои сили малки И тихо попита: "Виждам време топло и ясно. Кажете, истина ли е, че пролет е вече?"

- Вие, навярно, се досещате, че това са стихове за първото цвете на пролетта, за малкото бяло кокиче. Ето, той поглежда из под белите островчета сняг, клати главица от лекия пролетен ветрец, радва се на първите слънчеви лъчи. Вие сте дошли в гората и поглеждайки кокичето сте застинали в изумление… Децата, слушайки думите на учителката, заразявайки се от настроението на музиката, със свободна импровизация на движенията на ръцете, на цялото тяло,

128


изобразяват кокиче, протягащо се към ласкавите лъчи на слънцето. Олга Фьодоровна внимателно следи за изражението на лицата, за всяко движение на децата. Тя се опитва да разбере, какво чувстват, какво преживяват артистите. - Сашо! Освободи корпуса. Нали сега си кокиче, лек и изящен. Ти израстваш, протягаш се към слънцето. Весел гъвкав ветрец огъва твоето стъбло… Олга Фьодоровна ходи между "кокичетата", стараейки се да им помага в импровизацията. - Много добре, Ира! Само ръцете си - твоите листенца - не ги сгъвай, не ги крий. Те също са пълни с живот, с жаждата да живеят. - Кокичета! А какъв въздух! Колко светлина има в него и горска свежест! Колко е хубав живота! Всяка ваша клетка, - продължава балетмайстора, - всяко клонче на дърветата, птиците, малката току що пробудила се мравка, самата земя - пеят великата песен на живота! Мелодията замлъква. - Вие бяхте великолепни кокиченца! - казва Олга Фьодоровна. - А сега си представете: вие сте в гората. И отново музика на П.И.Чайковски изпълва залата. Правете всичко което искате! Вие сте в гората. Вие сте частица от тази гора, малка част от природата. Над вас са същото небе и слънце. Около вас са кокичетата. Много кокичета! Ето едно във вашите крака, мъничко, и ви гледа с удивление. А листенцата му се протягат и протягат към вас. Какво красиво цветче! Гледайте, как трептят листенцата му, как блестят от слънцето капките роса по тях и разпръскват слънчеви искри! Вие сте очаровани. Ръката се протяга към тънкото стъбло… Изведнъж лекия полет на музиката се прекъсва от

129

твърд акорд. Погледнах концертмайстора И.В.Корпенко. Тя не съпровожда урок по музика, тя го сътворява заедно с всички. - Спрете! - тревожно казва О.Ф.Коновалова. - Помислете, нима природата е подарила само на вас радостта от срещата с кокичетата? Ще откъснете цветето, то ще загине и неговия удивителен живот няма да се повтори никога. Съхранете го, - продължава учителката, - защитете го от зли ръце! Нека да живее винаги и да възхищава земята и всички нас с неповторимата си красота… Ще минат години, живота ще отнесе в невъзвратимото минало училищните дни на нашите ученици. Но всеки път, когато отидат в гората, те ще чуват музиката на Чайковски и ще си спомнят своята импровизация. И никога вече няма да вдигнат ръка, тези, които са били на този урок, да откъснат кокиче, да отчупят клонче, да разрушат мравуняк. Вярвам, че ще бъде така...

10. КОЛЕКТИВНО ТЪРСЕНЕ

Завърши година от нашата експериментална работа. Започна втора. Резултатите от многократните проверки, наблюденията на уроците, ни убеждаваха в това, че учениците получават надеждни знания, усвояването на учебния материал върви успешно на всички уроци. Но напред бе трета година на обучение. Все по-сложна ставаше от клас в клас програмата, все по-обширен учебния материал. Ето защо помолихме учените от Института за хигиена на учениците и подрастващите на Министерството на здравеопазването на СССР, прецизно да провери нашия режим, макар и когато го

130


разработвахме, да се съобразявахме с препоръките на хигиенистите и лекарите. Ние с вълнение чакахме, какво ще кажат учените, независимо от това, че със собствените си очи виждахме високата работоспособност на децата, тяхната, без преувеличение, 100% активност през целия учебен ден. В края на септември 1976 година учените пристигнаха. Проверката за целесъобразност на режима премина ежедневно в течение на седмица в два експериментални класа след първия, третия и последния шести час. Изследването се извършваше по метода на коректурните проби. След първия, третия и шестия часове, на децата раздаваха листи, запълнени с плътни редове хаотично разположени букви. Всеки, който получеше такъв лист, по указание на експериментаторите, една от буквите да се зачеркне, а друга да се подчертае. Отчиташе се времето - 2 минути. Количеството забелязани букви и допуснати грешки, беше показател за съсредоточеност на децата, а следователно, за нивото им на работоспособност през тези часове, когато се провеждаше изследването. Събраните данни учените откараха в Москва за обработка. Оставиха ни камарка коректурни таблици, за да можем сами да правим наблюдения през годината. След месец получихме писмено заключение на учените за резултатите от проверката на нашия режим: "Нивото на работоспособност на учащите се в експерименталните класове, след последния, шести час, е два пъти по-висока по сравнение с нивото на работоспособност на децата от същата възраст след последния четвърти 45-минутен час." Невъзможно е да се предаде чувството на радост, което изпитахме, четейки това неголямо, поместено на

131

една фирмена бланка заключение, подписано от зам. директора на института С.М.Громбах. То изигра огромна роля в укрепването на нашата вяра в победата. През тази учебна година, ние по съвета на учените, проведохме още две изследвания на нивото на работоспособност на нашите деца за през целия учебен ден и цялата учебна седмица. Едното изследване бе направено през ноември 1976 година, другото през февруари 1977 година. Резултатите показаха, че най-високо ниво на работоспособност учащите достигат, през всички дни на седмицата, преди четвъртия час, след шестия час нивото се понижава, но остава по-високо от изходното, наблюдавано след първия час. Интересно е да се отбележи, че през ноември и през февруари, учащите показваха по-висока работоспособност в събота, отколкото в понеделник. Най-високото ниво през седмицата, бе различно в различните класове, но се забелязваше тенденция за повишаване до средата на седмицата (сряда, четвъртък) и към края (петък). По този начин се натрапваше извода: а) учебната структура, построена на принципа за смяна на видовете дейност, състояща се от 30 - 35-минутни часове, не само предотвратява понижаването на нивото на работоспособност на учащите се в течение на целия учебен ден, но дори способства за повишаването й от първия час към последния; б) ако при 45-минутните часове се наблюдава рязко намаляване нивото на работоспособност вече при четвъртия час, то при новия режим четвърти-шести часове се оказват по-ефективни, отколкото първи-трети. Обаче, ние обърнахме внимание и на това, че нивото на работоспособност през различните дни, не е еднакъв. Какво е това? Седмични биоритми? Но кривата скачеше ту нагоре, ту надолу, съвършено произволно. Можеше,

132


например, в един клас от понеделник до сряда, да върви нагоре, а в друг, обратно, да върви надолу. Кривата можеше да си "позволи", в един клас, да бъде значително по-високо в събота, отколкото във вторник, а в други да бъде по-високо във вторник, отколкото в събота. Още преди да направим коректурните изследвания, учителите обърнали внимание на това, че учащите се могат да бъдат на най-високо ниво на активност и съсредоточеност след един час, а след друг, напротив, показват забележимо понижаване в продуктивността на учебния труд. При това, това можеше да се случи след всеки час. Предположения, догадки ние, разбира се, имахме, но всичките те искаха експериментална проверка. Така, преподавателката по музика Татяна Георгиевна Шенгереева, отдавна забелязала, че втори експериментален клас, най-често е по-малко активен в петък. Но другите педагози работещи с тези деца, напротив, отчитаха в петък, в своите часове, висока работоспособност. Да е виновна методиката на преподаване? Но във всички други дни при Татяна Георгиевна било, както тя казва, "всичко нормално". Тогава ние решихме да търсим причината не в самия час, а в предшестващия. А предшествали са го в петък междучасие и час по четене… И тук възниква мисълта: не е ли причината в това, че на уроците по четене се напряга много повече слуха, отколкото на уроците по писане, математика? Ако е така, то музиката не може да бъде контрастен вид дейност за четенето. Припомних си опита от работата в Кизлярското музикално училище. Тогава ние използвахме, като един от методите за развитие ма музикалния слух, изразителното четене на стихотворения, откъси от произведения на художествената литература, стараехме се по-дълбоко да

133

разкрием интонационното богатство на текста. Нормално възприемаме, например, такива думи: "Заслушайте се, как звучат стиховете:

Бурята небето с мъгла покрива. Въртейки снежни вихри. Ту като звяр завие, Ту като дете заплаче…"

Но какво да гадаем? Помолих К.П.Никиташева, учителката на втори клас, вместо четене преди музиката да постави в програмата за петък математика или писане. На Татяна Георгиевна не казахме нищо. - Е, как мина днес часа? - я попитах в петък след урока по музика във втори клас. - Днес като че ли всичко беше в ред, - отговори тя. До следващия петък беше далеко, а до следващия час по музика, имаше два дни. И ние с Клавдия Петровна решихме още един път да проверим нашата догадка. Само че сега вместо математика, която обикновено стоеше преди музиката в понеделник, ние поставихме в програмата четене. При това помолих учителката да почете с децата повече стихове. - Как са работите днес при вас? - попитах Татяна Георгиевна след часа по музика във втори клас в понеделник. - Знаете ли, днес са някак разсеяни. Вероятно понеделника е причината. В сряда ние с Клавдия Петровна направихме същата размяна, както в понеделник, но решихме и да усложним експеримента - поставихме часове по четене

134


не само преди музиката, но и след нея. В сряда Татяна Георгиевна отново беше недоволна от часа: "Нещо са се разстроили моите деца", - отговори тя на моето: "Е, как е?" Със същия урок се канех да отида и при Клавдия Петровна, но тя сама дойде при мен в кабинета ми. - Знаете ли, това е невъзможно! Не съм ги виждала никога такива. Въртят се, разсейват се. Все едно, че са други деца. Не изкарах часа до края, пуснах ги да се разходят. Така ние се убедихме, че не трябва да усъвършенстваме учебния процес единствено по хоризонтала, т.е. да се занимаваме единствено с повишаване ефективността на самия урок. Трябва да се усъвършенства учебния процес и по вертикала, т.е. да се търси най-изгодното за познавателната дейност на децата съседство на предметите. Педагозите все повече се учеха да разглеждат своя урок като звено от взаимосвързана и непрекъсваема верига. Ще приведа запис на разговора между учителите на едно от съвещанията, посветено на експерименталната работа. - Михаил Петрович! Дайте да сложим физкултурата последен час в програмата. Понякога съм принудена да се занимавам с нещо, от което вече отвикнах: дисциплината, - развълнувано каза В.Г.Ринзина. - Не бива да се поставя физкултурата като последен час, Валентина Григориева, - опитвах се да я убедя аз. - Обратно, трябва да слагаме този предмет в началото или в средата, не в края. Иначе ще е вредно за физическото и умственото здраве. - Но разберете, на мен ми е трудно да работя след час по физкултура, - не отстъпваше учителката.

135

- Това е друга работа. Трябва да разберем какви са причините за това "трудно". Как при вас, Клавдия Петровна, вървят заниманията след час по физкултура? - попитах Никиташева. - При мен е обратно, много добре вървят заниманията след час по физкултура. Дори ми е странно да чуя, че физкултурата пречи. - Досещам се в какво е причината, - неочаквано стана А.Т.Алипова, която водеше часовете по физкултура в класа на В.Г.Ринзина. - Това е моя грешка. Знаете, все пак 30 минути са непривични. За физкултура това време е малко. Налага се да се прекъсва урока близко до неговата кулминация. Затова децата отиват в следващия час възбудени. - Може ли да кажа две думи? - попита директора на спортната школа М.Г.Иванов. - Да-да, разбира се, кажете, Михаил Григориевич. Вашето мнение, не само като директор на спортната школа, но и като преподавател по физкултура в класа на Клавдия Петровна, е много важно за нас. - Александра Тихоновна е права, - започна Михаил Григориевич. Ние не се побираме в тридесетминутките, ако водим урока, както правехме това по-рано, при 45-минутния режим. Аз също, когато започнах да работя с експерименталния клас на Клавдия Петровна, мислех, че за физкултура 30 минути са недостатъчно. Но реших да пренебрегна своето мнение до тогава, докато не се уверя в това окончателно. И все повече се убеждавах в слабостта на моята позиция. Ако 45 минути са уморителни за умствена дейност в часовете по математика, то защо това време да не е уморително за умствена дейност в часовете по физкултура? Нима мускулно-двигателната активност не е работа на

136


мозъка? Това означава, че и за физкултурата продължителността на урока не трябва да е по-голяма от 30 минути. Помня как се чувствах, когато се връщах от тренировки. Прибирах се в къщи и лягах да спя. След тренировки въобще не ми беше до занимания с книги. Мозъкът ми се намираше във вяло, полусънно състояние. Изобщо, стана така, че не започнах да мисля над това, как да докажа, че е невъзможно да се проведе добър час по физкултура за 30 минути, а над това как да се проведе добър час за 30 минути. При мен и сега не се получава всичко, както ми се иска, но все пак се побирам в краткия час. Вчера бях в часа на Валентина Григориевна. Видях оборудването на кабинета, видях, как това оборудване и позволява да не губи нито минута напразно. При нея всички работят през целия час. А какво се получава в часа по физическо? Реших да проверя, колко се занимава един ученик с "чисто" движение. Бях в часовете не само в нашето училище. Зная, че много време при нас се изразходва нерационално, но да се получи такъв резултат, какъвто аз получих! На всеки ученик от горните класове излезе средно едва по 12 - 18 минути. И това е от 45! Останалото време минава в чакане на своя ред при този или онзи уред. Представяте ли си, какъв обем от време не се използва? Физкултурата е час на движението. А ние го превърнахме в час по гледане: два три ученика изпълняват, а останалите седят или стоят и гледат. Запалянковци отглеждаме! Затова трябва така да оборудваме своите зали, че през целия час всеки ученик да се движи, а не да "преживява" на пейката. И с това ще се заемем през лятото. Накратко, 30 минути стигат, ако ги използваме рационално, ако преустроим по нов начин цялата организация на часа и методиката му на провеждане.

137

Михаил Георгиевич каза повече от "две думи", но никой не го прекъсна, защото каза важни за всички неща, за това колко още възможности за усъвършенстване имаме. Ние започнахме да разбираме, че първите години на експеримента - не е това училище, за което мечтаем, това е само предварителна репетиция. Скоро М.Г.Иванов започна активно да пропагандира използването на музика в часовете по физкултура, като едно от отличните средства за "настройка" на организма на мускулно-двигателна активност и не по-малко ефективно средство за "изваждане" на учениците от емоционално възбуждане. Музиката - това е треньор, който още в съблекалнята започва да работи с децата, подготвяйки ги за първите минути на часа. Движението - това е живот, това е радост! Това "казва" и музиката. Часа децата започват с "включена" в двигателната активност нервна система. След часа те продължават още известно време да са в състояние на нервна възбуда. И отново музиката е незаменима - спокойна и тиха. Така непрекъснато вървеше колективното търсене на пътища за усъвършенстване на учителския труд, а значи и на труда на учениците. Много отдавна известни истини, като че ли за първи път се откриваха и ставаха лични убеждения. Нима не знаехме, например, че ефективността на умствения труд зависи от бодрото и оптимистическо настроение? Знаехме. Но това известното истински открихме едва тогава, когато се убедихме, как нервозността, хъса на учителя в своя час, пречеше на работата на другите учители. Взаимоотношенията между учител и учител, между учител и ученик, ученик и ученик станаха за нас предмет на особено внимание. Директорът на спортната школа говори за това, че часа по физкултура започва

138


преди часа. Това е вярно не само за физкултурата. По пътя към училището приятелки се скарали, някой казал обидна дума, всичко на всичко една дума, а в часа неточност в отговора, липса на внимание, грешки. В междучасието блъсканица, суматоха, вопли - в часа приказливост, "празни" очи, неразбираеми обяснения, а значи утре е възможна беда от незнание… Усъвършенстването на учебния процес в експерименталните класове не само по хоризонталите, но и по вертикалите ни даваше възможност с ум и сърце да разберем: в изключително сложния организъм на училището няма дребни неща, хармоничната работа на колектива зависи от всеки от нас.

139

11. КОЙ СТЕ ВИЕ, ЧЕТВЪРТИ "Б"?

Стоя в просторната спортна зала. Вълнувам се. Болезнено бие сърцето ми: ще загубят, ще загубят. Дублиране с топката, неспокоен тропот на бързи крака, забързано дишане, кратки пронизителни свирвания на съдията: играе се мач по баскетбол. Играят момичетата от четвърти "Б" от нашето училище. Съперникът е сериозен: връстничките им от областната ДЮСШ на олимпийския резерв. Първото полувреме наближава към края. Четвърти "Б" губят с 8:0. Отбора на съперниците - високи, специално подбрани за баскетбол момичета от всички училища на Белгород. А при нас, дори не е сборен от училището, а само желаещите от четвърти "Б". - Не се вълнувайте! Ние дойдохме тук да се поучим, и не е беда, ако загубим. Да се загуби от такъв съперник е почетно, - нарочно бодро казва нашият треньор Михаил Григориевич Иванов, неизвестно кого успокоява повече: дали командата или себе си. Да, поне да си тръгнем с по-почетен резултат, а не с разгром. Но какво е това? Нашите момичета явно увеличиха скоростта. Техните стремителни промъквания между високите съперници, неочакваните, изглеждащи нелогични подавания на топката, обезкуражиха стопанките на залата. Все по-често хвърляния по коша на белгородченките. И, най-накрая, топка в коша на противника! - Ура-а! - не осъзнавайки себе си от радост, крещя заедно със всички запалянковци от Ясни Зори. Резултата става 8:2. Разликата, разбира се, е голяма. Разбира се нашите вече не могат да догонят съперниците. Но това сега не е най-главното. Важното

140


е, че вече не сме на нула! Нашите също могат да вкарват кошове! Топката почти през цялото време е в ръцете на яснозоренския отбор. Белгородчанките сега само се защитават, стараейки се на всяка цена да не допускат нашите до своя кош. Но това не помага. Резултата става 8:4, след това 8:6… 8:8. Мачът завърши. С резултат 10:12 победи четвърти "Б". А след две седмици - нова среща със същия отбор (сериозно подготвил се, с обновен състав: обидно е да загубиш от някакво селско училище). И отново - победа. 12:9 в наша полза! Каква радост беше! Какви щастливи лица имаха победителите! Приближава треньора на отбора от областното спортно училище, поздравява ни с победата. Виждам очите му и ми се струват много познати. Къде съм ги виждал? Спомних си! Тези очи не са ми познати - познато ми е недоумението: "Не може да бъде…" Същото "не може да бъде", като у завеждащия отдел на Кизлярското музикално училище, с което посрещна победата на "бездарните" на конкурса "Бяла акация". - Така се получи, - разпери ръце нашия треньор, като че ли се оправдаваше за победата в този мач. И изведнъж се хванах, че моето състояние е точно такова, като на Иванов: радост и… недоумение. Да-да, ние също бяхме в недоумение. И в нашите очи навярно се е притаило някъде на дъното: "Не може да бъде…" И двата мача гледах на момичетата от четвърти "Б" с повече недоумение, отколкото с възторг. "Откъде е това във вас?" - мислех аз. …Преди четири години тръгнахте в първи клас. За първи път прекрачи в новото училище и вашата Клавдия Петровна. За вас не биеше звънец, защото вашите часове не съвпадаха по време с часовете на

141

другите класове. Шест тридесет-тридесетипетминутки: математика, четене, спортни игри, писане, трудово - или математика, хореография, четене, изобразително изкуство, писане, трудово. Всеки час - почивка от предишния и "зареждане" за следващия, всяка минута, на всеки час, активна работа. Всеки ден на среща с хармонията на духа и тялото, на чувствата и мислите. Всеки ден на среща с природата, на среща със себе си, на среща с детството… Кои сте вие четвърти "Б"? Не-не, не се каня да правя изводи за вас. Аз само размишлявам… Та и какви изводи може да се направят за тези, които всичко е все още напред? В трети клас, в последния ден на учебната година, преди лятото, аз ви попитах: "Кога искате да започне новата учебна година: скоро или по-късно?" Вие в хор, като че ли сте се наговаряли, без всякакво замисляне извикахте силно "Скоро!", а някой веднага доуточни: "Утре!" В това нямаше нищо неочаквано, защото рядко имаше неделя да не ви видя в училището. Вие идвахте "просто така". - Може ли да поиграем малко? - питахте, знаейки, че ще е "може". На вас ви беше хубаво в училището. В него всичко е ваше: и големите бели маргаритки на светло-зеления под и оранжевата калина на синия, старателно изрисувани от вашите по-големи другари, от вас, и цеха за меки играчки, художествената керамика, медните релефи, дърворезбата, и клуба на младите натуралисти и техници, и спортната, хореографска и музикални школи… А уроците? Колко пъти съм ви питал: "Кой беше днес

142


най-интересния час?" Вие отговаряхте: "Математика… физическо, а също литература… а също хореографията…" Обикновено изброявахте почти всички предмети… А знанията? Този въпрос ни вълнуваше на протежение всички години от вашето учене. От това зависеше вашата съдба и нашата съдба. Защо казах "и" - просто нашата съдба. Може ли да се разкъса неразривното?.. А знанията ви са добри. За това говорят вашите учители, за това говорят многочислените наши "местни" контролни, за това говорят контролните на областния инспекторат, контролните на педагогическия институт и на института за усъвършенстване на учителите. Особено забележими бяха вашите успехи по математика. Така проведените през февруари 1978 година контролни проверки от учените на Белгородския педагогически институт, 95% от вас изпълниха на "5" и "6"… Кои сте вие четвърти "Б"? - това е клас от математици, - казваше вашата учителка по математика В.Г.Казанкова. "По скорост на изчислителните операции и качеството на изпълнение, експерименталната група от учащи се на Яснозоринското училище, значително превъзхожда учащите се от същия клас на други две контролни училища…" - до такова заключение достигнаха учените от катедрата по педагогика и психология на Белгородския педагогически институт, наблюдавали ви в продължение на година и половина. Значи, вие сте математици? - Това е най-спортния клас. Децата от четвърти "Б" по-бързо от другите усвояват движенията, имат много бързо игрово мислене, - твърди треньорът и директор на

143

спортната школа М.Г.Иванов. "Анализът на антропологическите показатели убедително показва превъзходството на яснозоринските учащи се, както при момчетата, така и при момичетата, почти по всички показатели на физическото развитие", - потвърждават учените от Белгородския педагогически институт, но сега от катедрата по физическо възпитание. Вие сте спортисти? - Четвърти "Б" - е музикален клас. Не еднократния лауреат на районни прегледи на художествената самодейност, хор "Капчици" е съставен в по-голямата си част от деца на четвърти "Б" - доказва директора на музикалната школа В.В.Милешин. - Почти всички от четвърти "Б" - са артисти на танцовия ансамбъл. Това са деца с добри хореографски данни, - казва балетмайстора Г.В.Зинченко - Трудолюбиви, старателни. Повечето имат добри, сръчни ръце, - това вече е преподавателя по ръчен труд А.С.Болотов. И който от учителите да попитам за вас, всички подчертаваха вашите успехи именно по своя предмет. И вашият класен ръководител, преподавателката по литература В.И.Твернтинова не направи изключение. Подчертавайки вашата "явна склонност към литературата", тя донесе и веществени доказателства - съчинения. "В тихия неделен ден валеше изящен прозрачен дъждец. Свирех на пианото. Музиката беше весела, ярка… На улицата се появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на

144


слънцето…" "…При мен дотича кучето Палма, ние го взехме неугледно още, като топка, мъничко, а сега е голямо, пухесто. На двора валеше дребен дъждец, падаше като парашутисти от самолет. На клонките на ябълката разговаряха врабците, като че ли биеше барабан, добре се получаваше. Поседях на пейката и тръгнах да се прибирам, но изведнъж изскочи Палма, разпръсквайки всички кокошки. Като снаряди летяха кокошките на всички страни!" "…Отидох да погледам дъжда. Малките капчици танцуваха на дланта ми. Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб. Така отчетливо чукаха с човчици по хранилките, че дори ритъм се получаваше. Скоро започна да притъмнява. Започнах да чета книгата "Тримата шишковци" на Юрий Олеша. Тя ме пренесе в приказен свят. Как красиво беше там! Неизвестно защо нямаше тъмни цветове. Но изведнъж при мен дойде малката ми сестра Наташа и попита: - Какво правиш? - Бях в приказния свят! - отговорих аз. Тя не разбра нищо и излезе". Авторите на съчиненията Галя, Ира, Ала, - същите момичета, които така бляскаво победиха отбора на спортното училище. Едва три съчинения от камарата с тетрадки на четвърти "Б". Прелиствам страниците и виждам, чувам, как в обикновения разказ на децата за неделния ден вплитат уроците по музика, живопис, хореография, раждайки неочаквани, но такива съдържателни и точни асоциации и образи. Танц на дребните капки на дланта… Отчетлив барабанен дроб на човките врабчетата по хранилката (и мимоходом - похвала, като в час: "Дори ритъм се

145

получаваше при тях"). Музиката е весела, ярка. И палавата, гъвкаво-динамична фраза: "Като снаряди се разлетяха кокошките на всички страни." Три разказа - удивление от живота на три философа, три поета. Във всеки съсредоточено внимание към света, стремеж да вникнат в неговите явления, да ги преценят. Съчиненията дишат с радостно светоусещане: "… тревицата се протегна и много се зарадва на слънцето…", "Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб". Четейки тези малки и кратки щрихи, чувстваш, колко е тясно на авторите в думите, колко са им недостатъчни само едни думи, за да изразят многомерността и многоплановостта на светоусещането, за да се реализира способността да се обхване тази многомерност изведнъж и изцяло. Нима не е от това забързаността на разказа-щрих, като че ли разказвача не успява да следва своето неудържимо въображение: "… валеше изящен прозрачен дъждец… появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на слънцето…" Същата динамика, същия задъхан разказ се усеща и в другите съчинения. Не е ли в това да схващат изведнъж, изцяло десетки действия, бързината на математическото мислене на четвърти "Б"? Не е ли в тази многоплановост, многомерност да се вижда света секрета въобще на всички успехи на децата? Няма да бързаме с изводите. Напред е продължаването на търсенето. Кои сте вие четвърти "Б"?

146


На този въпрос още предстои да се отговори. Сега, моля, може да се каже само това, че вие, четвърти "Б", сте просто по-обикновени деца, отколкото много от вашите връстници. В това е вашата сила. Ако ме бяха попитали: "Има ли основната тухличка, причината на причините, енергоизточника на развитието на личността?", аз бих отговорил: "Има! Това е чувството за собствено достойнство, за своята значимост сред хората. То не позволява на човека да мисли: "Аз съм слаб", а го заставя да търси себе си, тези отличителни качества в себе си, реализирането на които ще му даде правото да каже: "Аз съм силен!". Това търсене става или източника за разцвет на личността или причината за неговата деградация. От първия ден на появяването му в света човек иска да го разбират, ценят, да се радват на успехите му и да се огорчават от неуспехите му. Той се стреми към самоутвърждаване. Това е негово естествено свойство. Чувството за собствено достойнство е енергоизточника на развитие на личността, а двигателя на развитието може да се нарече успеха в тази или онази дейност. Човека го оценяват по делата. Успеха, дори и най-малкия, в конкретното дело е стъпката за самоутвърждаване. Ако успеха е дошъл в работа, необходима на хората, в извършването на добро за тях, началото на утвърждаването на "аза" е начало на разцвета на личността! Но ако по някакви причини човек не е постигнал успехи в социално полезно дело, той, протестирайки вътрешно против своята слабост, а заедно и против тези, които се явяват свидетели на неговите неуспехи, не рядко търси способ да се утвърди в антисоциални постъпки. С други думи, характера, волята, таланта - всички физически и духовни сили на

147

човека се пораждат, укрепват и растат в процес на дейността. Определящо значение при това има любимото занимание, в което е "вложена душата", в което "аза" се разкрива и утвърждава най-успешно. Затова първостепенна задача на училището наред с обучението в основните науки - да предостави на всеки един ученик възможност да има любимо занимание. От нейното решаване зависи способността на училището да възпитава. Именно за това става въпрос в документите за реформата в училището. Следователно, усъвършенстването на училището е пътя за значително разширение на условията за самоутвърждаване на всеки учащ се, за реализацията на неговите възможности. Ние започнахме своята работа в не леки условия. През първата година ми се наложи да си купя обемиста черна тетрадка с мрачно, като нейния цвят, заглавие: "Нашите проблемни…" В нея вписвах фамилиите на тези, които са успели да се "отличат" с кражба, с хулиганство, със склонност за употреба на спиртни напитки. Осемнадесет от "най-изявените" се водеха на отчет в детската педагогическа стая на милицията… Това беше през 1975 година. А през 1977 необходимостта от черната тетрадка отпадна, пооредя а скоро съвсем изчезна като излишен и списъка в педагогическата стая на милицията. Преминаха в миналото и "петльовите" битки, игрите на "джунгли". Забележимо се затоплиха отношенията в училището. Не случайно възникна предложение, одобрено от всички, - вместо обичайното "здравейте" да се казва "Добро утро! Добър ден! Добър вечер!" - Кажеш един път при среща "здравейте" и край, - обясни Света Григорова, ученичка от десети клас, - а след това минаваш покрай човека мълчейки. Някак неловко се получава. А така може и по три пъти на ден

148


да му пожелаваш добро. Доброжелателството все повече се утвърждаваше като стил в отношенията в колектива. Училището-комплекс откри за децата множество пътища за самоутвърждаване в добри дела, насочвайки енергията им за търсене в себе си на руслото на истинско разцъфтяване на личността. Дори там, където идеята е намерила само своята частична реализация и думата "комплекс" засега означава само съюз на общообразователното училище с други учебно-възпитателни заведения, се забелязва повишаване на ефективността на възпитателния процес като цяло. Така директорката на Безсоновското училище е написала: "Училището-комплекс се явява школа, способна да формира по-развит човек… човек, живеещ богат, съдържателен духовен живот…!" Питат ме понякога: "Няма ли да доведе стремежа на училището да създаде условия за укрепване на "аза" във всеки учащ се, в отглеждане на индивидуалисти и себелюбци? А как стои въпроса за възпитаването на колективизъм?" Такава опасност по-скоро е възможна там, където е стеснено полето за разцвет на талантите и способностите. Това води до това, че някой е насочил усилията си в тясното поле на успеха, а други не е. Нечий "аз", следователно, укрепва, а нечий, напротив, отслабва, увяхва… При някого сумата от достижения в училището се получава от събираемите: неуспех + неуспех + неуспех… А при други: успех + успех + успех… Какъв контраст! Ще бъдете ли учудени, ако при първия се отпуснат ръцете, напусне го вярата "аз мога", възникне отчуждение? Не е трудно да си представим неговото отношение към света и хората.

149

А втория? Ще бъдете ли учудени, ако от постоянни успехи, още повече на фона на нещастието на другите, няма ли да се оформи чувството за негова изключителност? Между другото, себелюбието и индивидуализма може да израсте и на тази и на другата почва. При първия като инстинкт за самосъхранение, като самозащита от постоянното разобличаване на слабостта му. При втория като усещане за елитарност: "Аз съм уникален! Аз съм центъра! Всичко е за мен!" Не води ли това до разстройване на колектива, до нагнетяване на противоречия в него? Истинския колектив дава възможност на детето да се случи, да се почувства силно, неуязвимо, не принизено. Ако ученика не е постигнал успех в математиката, той ще го постигне на заниманията за техническо творчество или в часа по хореография, или в цеха за меки играчки, или на тепиха на борците, или в клуба на младите натуралисти и т.н. Някъде задължително ще го срещне победата и ще си каже: "Аз мога. Аз не съм по-лош. Аз не съм длъжен и няма да бъда изоставащ". Успеха в едно дава сили за победа във всяко дело. Ученикът включен в разностранната дейност, преминава през верига поражения и постижения, а не само през победи или поражения. Неговия живот в училището е сума от победи и поражения. Той възпитава в детето характер на боец, воля, оптимизъм, стремеж за преодоляване на трудностите. Познавайки успехите и пораженията, той става чувствителен към неуспехите и успехите на другарите си. В него укрепва основата на доброто, най-ценно качество на колективиста - съпреживяването, способността да се притече на помощ. Училищната възраст е решаващия период за

150


изграждане на личността, самоосъзнаването. Винаги ли училището може да помогне на своя ученик да намери себе си, да отговори на мъчещия го въпрос: "Кой съм аз, какво съм аз?". Не рядко "възпитавайки" ученика десет години, то има за него оскъдна, повърхностна представа. Оттук са и печално известните шаблонни училищни характеристики. В тях се отбелязва нивото на успеха, дисциплината в часовете и междучасията, участието в обществения живот… А в какво са силните и слабите страни в характера на випускника, какви са неговите интереси, отношението му към хората, нравственото му кредо - всичко това, което влиза в понятието "човек" се изпуска. В многостранното училище неизразимо по-пълно ще се разкрие "аза" на всеки ученик, с цялата сума от специфични, присъщи само за него, особености. Нашият опит показа, че дори първите крачки към такова училище, разширяват и задълбочават педагогическото виждане. Имаме много повече възможности да опознаем децата и, следователно, да влияем на тяхното възпитание и развитие. Учението не трябва да бъде насилие над природата, не трябва да бъде горчив корена на учението. Учението - това е развитие, разкриване, усъвършенстване на природата. - Искаш ли да бъдеш силен? - Да… - Искаш ли да си красив? - Да. Искам да бъда човек… - Имаш ли всички възможности да се реализираш? Ти и аз - ние сме съавтори в работата над теб и над мен, над нашето усъвършенстване. Такъв ми се иска да бъде диалога между училището и неговия ученик…

151

12. ОЧИТЕ НА МОЯТА СЪВЕСТ

Колата, изпищявайки със спирачки, се спря пред прелеза. Бариера прегради пътя ни . След няколко минути, тъпо отбивайки "та-та-та", се проточи влака. Мяркаха се лицата на пасажерите, прозорците на вагоните, размазани от движението на носещата ги сила. Усмихнах се. - Ти какво се сети? - попита баща ми, седящ зад кормилото, който явно ме е наблюдавал в огледалото. - За влака. - Какво за влака? Не разбрах. - Мислех за пътниците. На крайната спирка ще кажат: "Пристигнахме". Макар по-точно е да кажат: "Докараха ни". Във влака, в релсите има някаква авторитарност. А в пасажерите… - Ти по-добре мисли за книгата, - въздъхна баща ми. В неговия възглед са непостижимо сложни: от мъката - надежда, от тревогата - нежност. Неволно помислих, че той и мама са главните съавтори на тази книга. Зад всяка моя мисъл - са техните мисли, тяхната вяра, техните посивели коси и хилядите безсънни нощи. Не винаги съгласни с мен, по своему разбирайки "какво е истина", те имаха мъжеството да отстъпят… Бариерата се вдигна. Колата, леко набирайки скорост, ни понесе по-нататък. Зад стъклата, стремително обгръщащи от двете страни асфалтовата лента, се надвесваха редиците на дърветата. Някъде из върховете им и из гъсталака на клоните, се мяркаха оранжевите

152


отблясъци на есента, като че ли слънчевия бог с небрежна ръка е напръскал с любимия си цвят сочната зеленина на лятото. Скоро ще избухне с разноцветието си прощалния огън на есента. И не един път, поразено от щедростта на красотата, сърцето ще се свие от мъка за отминаващия живот. И наново ще осмислиш завета на древните: живота е река, в нея не можеш да влезеш два пъти. Ще се гмурнеш в една част от нейното течение, ще излезеш в друга. Удивително красива по своя лаконизъм и дълбочина мисъл. С особена сила я осъзнаваш в училището… Днес отпътувам за Москва. За първи път напускам училището за дълго. Напускам го заради работата над книгата. Дойде време да остана насаме с листа хартия, да му доверя съмненията си, преодолени и непреодолени, за да не повтаряме същите грешки и ние самите и тези, които идат след нас… Вчера и онзи ден проведох последните срещи, беседи, давах необходимите, по мое мнение, съвети, изслушвах напътствия. Чувствайки моята тревога, и учителите, и децата ме гледаха ободряващо в очите и казваха: "Не се безпокойте. Да не сме в пелени. Ще се справим!" А аз подтисках в себе си тъгата от осъзнаването на това, че отпътувайки от едно училище, ще пристигна в друго. Не, не по-лошо от това, но друго. Потока от събития на училищния живот ще мине покрай мен. Няма да го почувствам и ще изостана. Човека, както и всичко живо е неуморно в промяната. Ще кажеш "довиждане" на един, а "здравейте" - вече на друг. Нищо не стои на едно място. А срещата ще стане след година! Какво ще се измени за това време в училището? Какви ще станат учителите, а главното - децата? Ще се разберем ли един друг?

153

Утрото беше тържествено и чисто, като че ли някой голям и акуратен старателно е умил небето и земята преди началото на деня. Тревата на стадиона, където ние правехме физзарядка, беше гъсто напръскана с прозрачни капки роса, стрелящи по нас с тънки лъчи от светлина. Прохладата обгаряше босите крака. Тялото се радваше на тези ободряващи опарвания, на движението, жадно попиваше лъчистата заря. Преди всички бягаха най-големите: Федя Карабльов, Саша Беляев, Олег Сапелняк, Вася Дубенко, Ира и Наташа Гончарови, Таня Семернина, Света Шептун, Оксана Матченко, Олег Малов, Света Никиташева, Валя Кучеренко, Галя Шчетинина - нашата педагогическа смяна. След нас, в една верига, която се подчиняваше на волята на сменящия се през цялото време водещ, правеше загадъчни зигзаги, бягаха учителите. Когато се обърнахме срещу зората и стройните тела на бягащите отпред се потопиха в кълбящото се злато на изгрева, аз помислих: "Ето така да бъдем заедно винаги, ние и учениците, учениците и ние, да срещаме зората. Ето това е за завършек на книгата!" И веднага друга мисъл: "Това не е края, а началото. Края трябва да е фраза прекъсната на половината на думата. Многозначителни точки, самоуверена възклицателна. След това винаги има продължение…" Сутринта, докато баща ми подготвяше колата, за да ме откара на гарата, аз отидох в училището. Стараех се да запомня и най-малките подробности, жадно вглеждайки се в лицата, вслушвайки се в интонацията, в думите. Душата ми крещи: "Не заминавай!" А аз я убеждавам: "Трябва. Заради това, в веселия и щастлив калейдоскоп от усмивки, в доброто, в светлината на очите да диша училищното детство. Трябва заради това,

154


за да живее дълго нашето Зибковско училище…" Ето минава високия, леко прегърбен десетокласник Олег Акулов. Вчера с него имахме труден ден. Объркал се младежът, здраво се объркал. Какво ще чуя в неговото кратко "здравейте"- началото на възход, преодоляване или…? - Здравейте! - В хриптящия глас има доброжелателност, като че ли е начало. Гледа открито. "Да, искам да започна. Но на кого е нужно това?" - спомних си изпуснатата от него горчива фраза… - Здравей! - и мислено му отговарям: "Много сте ни нужен Олег!" И веднага получавам острото: "Възпитавате ли?" - Не, навярно. А защо точно така? - Не се обиждайте. Нали разбирате, трудно е изведнъж. - Разбирам… Тези мигове на общуване са нужни не по-малко на него, колкото и на мен. Тона прави музиката, първата среща - деня. А ето още едно "Здравейте…" това е шестокласничката Валя Бойко. В нейната интонация ясно звучи: "Радвам се да ви видя, готова съм за събитията от новия ден, няма да ви подведа, не се вълнувайте". В отговора "Здравейте" влагам същото чувство на доверие и оптимизъм: "Всичко ще бъде добре. Успех и на вас, Валя!" Отиват на училище децата, а аз се

155

Тук в тази глава се споменава за една чувствителност, която се появява като следствие на любовта. Същата чувствителност, която има майката за своите деца. Тази чувствителност е типична за всички видове дейности, които се правят с удоволствие, с любов, всеотдайно. Благодарение на тази чувствителност съществуват изкуствата. Когато любовта е насочена към хората, събужда нещо заспало в нас -

вглеждам в очите им, очите на нашата съвест. Ето отново мой ученик ме гледа изискващо и строго… "Ти ме питаш, какво съм разбрал за теб? Малко повече, отколкото знаех по-рано. Прости ми, че така бавно и трудно те познавам. Прости. Когато казвам: "Ти си Вселена", това не е игра на думи и не е залитане към оригинални сравнения. Разбирането на вселената е и разбирането ти. Изречението на древните: "Познай себе си и ще познаеш всичко" е истина, както е истина и обратното: "Познай всичко и ще познаеш себе си". Да те опозная, значи да обгърна необятното. Ние с теб сме част от природата, и в нас като в капката - морето, се отразява цялата й сложност. В космическата ера ние не можем да строим педагогиката само на изучаването отношенията: човек - човек. В средата на съществуване решително е влязла Вселената. Педагогиката стои в началото на грандиозни изменения и осмислянето на същността й, нейната роля при предвижването на човечеството по пътя на Великия прогрес, в осигуряването на възможността да бъдем… Още несигурни са нашите стъпки към теб, но не ни гледай с укор, гледай ни с надежда. Ти си Човек и звученето ти във Вселената ще бъде все по-мощно, по-тържествено и по-радостно. Ти си Човек…"

13. ЕДИНОДУШИЕ

Минаха пет години… Пет години не писах… Не съм писал нито статии, ни очерци, а мислите за книгата отложих настрана, както ми се струваше задълго. Отчети в академията, сухи справки, доклади на колегията в министерството, кратки бележки-наблюдения - това е кръга на моите

156


писмени грижи през тези години. Книга не написах, защото ми се струваше, че още е рано. По същата причина отложих дисертацията "за после". Сутрин бързах за училище. Пришпорвах към мислене и себе си, и всички, които учеха и се учеха. Ние търсехме и пробвахме. А проблемите растяха и растяха. Върна се мисълта и за книгата. За книга, в която ще разкажа за нашето участие в общонародното търсене на оптимална система на възпитание и обучение на човека-труженик, човека талант, красив духовно и физически, верен на своя дълг пред родината. Всичко, което е написано, скъпите преживявания, а и всеки ред е като малко парченце от сърцето… Мисля, че за читателя ще бъде интересно да проследи процеса на развитие на идеите, да премине с автора трудния път на реализиране на мечтата за училище, където леко и свободно да разцъфтява Великото Детство, където ученикът и учителят са другари, единомишленици и във всяко дете, от клас в клас, да расте здрава, ярка, самобитна и непременно талантлива личност… - Вие ли сте Шчетинин? - Да… - Михаил Петрович? - Да. - Моята фамилия е Лебедин, казвам се Николай Петрович. Аз съм от Кировоград. Имам с вас много важна работа… Кога сте свободни? - с този телефонен разговор, делови и малко загадъчен, влезе в моя живот Кировоградска област. Пристигнах там през май 1980 година. Първия район, с който ме запознаха хазяите, се оказа Онуфриевски, където дълги години в село Павлиш работил Василий Александрович Сухомлинский. Районът е малък,

157

селски, едва ли е знаел за него някой, ако не беше световната слава на Павлиш. За да почувстваш незабележимата красота на тукашните места, трябва да се махнеш от шумните ленти на асфалта. И тогава ще се открият един след други бисерите на този край: ту ливада с прелестно разсипани цветя, ту тайнствено горско езеро, където така ти се иска да чуеш тайнствена история, ту изведнъж простряла се до синевата, пъчейки се със златото си пшеница. Тази земя е обилно полята с човешка кръв. Могили, обелиски, монументи… Селото, в което отидохме за пореден път, бе Зибково. Училището бе обкръжено от стройни зелени тополи, двуетажен оранжев правоъгълник, отпечатан в права като линия улица с нейното име, отпред, на която като своеобразен залив излизаше малък площад. Влязохме в преддверието. Повя ни прохладата на току що измит под. Тишина. Но ето, звънкият пунктир на токчета я начупи на парчета. Срещу нас идваше невисока на ръст, чернокоса жена. - Тюрина Надежда Суреновна, директор на училището, - представи се тя. - Чакаме ви. Можете да побеседвате с учителите. - А децата в училището ли са? - попитах аз. - Да, - отговори директорката и добави: - Осмокласниците… - Не можете ли да ги съберете? - А колко време ще продължи беседата? - Мисля, четиридесет минути… - Значи, четиридесет минути - час, - повтори тя, като че ли се колебаеше, - е какво пък, добре. Ще почакате ли в кабинета, докато събера децата?

158


- Не-не, не се безпокойте, ще огледаме училището. - Михаил Петрович! Децата чакат, - скоро ни повика Надежда Суреновна. - Вие знаете ли за какво ще говоря? - попитах я аз. - Да. Четохме вашите статии "Камбани на детството" в "Комсомолска правда"… "Училището на бъдещето се ражда днес" в "Нов свят". Дори ги обсъждахме на педагогически съвет. Но това което пишете не е за масовото училище. В живота е по-сложно. С деца, при които в семейството е нормално, при които има определени дадености, защо да не се експериментира… - А ако проведем експеримент тук?.. - При нас?! Тук?! Това е невъзможно! - изпусна Тюрина. - И затова вие сте пас… - Аз?! - Надежда Суреновна повдигна своите тежки черни вежди. - Рискувате вие. Аз имам приятелка която работи в експериментално училище. Тя разказваше какви учители подбирали. Тук не е град, не можеш да преместиш учител в съседното училище. - А с всички, които са тук? - За да дискредитирате идеята си? - Имате ли такова желание? - Но защо така, - въздъхна Надежда Суреновна: Силичка си нямаме. А и контингента от деца… Не, не, децата са си деца, дори са по-послушни отколкото в града. Но общото развитие е значително по-слабо. Ето поговорете с тях и ще се убедите. Предупредих ви. Да вляза ли с вас или вие сам? - Сам, - и аз отворих вратата с надпис "8-ми клас". Ето го, тревожното мигновение, предшестващо първите думи. Мълчалива престрелка с въпроси-мисли,

159

продължаваща част от секундата. "Кой сте вие? За какво дойдохте? Какво има там в душата ви?" "А вие за какво мислехте току що? Как да говоря с вас? Ще се разберем ли един с друг?" Накрая казвам: - Здравейте! Моля, всички да седнат. Простете ми, че ще отнема от времето ви. Можем ли да побеседваме четиридесет минути? Настъпи неловко мълчание. Някъде изскърца стол и отново тишина. Всички гледат чиновете. От време на време ще ме стрелне нечий поглед и отново ще се скрие под ресниците. А на мен така ми е нужен откровен разговор. Настроен съм за работа, вярвам в успеха. Но какво е моята вяра?! Аз не мога нищо да направя, ако не станем единомишленици. Просто да предложа своя вариант за бъдещо училище, колкото и да е добър, е безполезно. В този случай, ще ви се падне ролята на статисти. Но тя няма да предизвика в никого ентусиазъм. А без ентусиазъм няма инициатива. Трябва да се направи така, че заедно да станем борци за ново училище, да си представите какво може да бъде, и да повярвате, че е възможно осъществяването на мечтата. Тогава… О, какво ще стане тогава, аз много добре знаех от Ясни Зори. И същите Ясни Зори ми подсказваха, че отначало трябва да отида при децата. Трескаво търсех изход. "Мисли де, мисли! - подклаждах се аз. - Ти си непознат за тях човек. Непознат. Опита с общуването с връстниците им, на които бях учител, не влизаше в сметката. Там влизаше в клас не за начало, а за продължение на разговора, отдавна преминал брега на урока, във всяка твоя дума бяха светове от заедно преживяното, разбираемо за тях.

160


А тук на скалата на отношенията нула. Единственото спасение, да се подчертае, че те са стопаните, а ти си гост. Те трябва да решат, да ме приемат или не. Може би, ще се наложи да се извиня и да си изляза". - А вие говорете! Ние слушаме! - дойде ми на помощ седящата на първата маса до прозореца светлокоса девойка. - Просто ние… се стесняваме, - усмихна се тя. Погледнах с благодарност към нея и попитах: - Как се казвате? - Лена… Лена Брежатова. - А вас? - Ех, деца, извинявайте! Аз дори не се представих. Михаил Петрович Шчетинин, старши научен сътрудник на НИИ по общи проблеми на образованието към Академията на педагогическите науки на СССР, - казах излишно дълго и някак прекалено официално. - От Москва ли сте? - попита слаб младеж и не дочаквайки отговора се представи: - Аз съм Корабльов… Васка, - добави той, след това бързо стана и някак по птиче се поклони. Класа дружно се засмя. - Да, Вася, от Москва, - радвайки се от затоплянето на обстановката, отговорих аз и вече за целия клас казах: - Сега много учени разработват модел на бъдещето училище. Какво трябва да бъде то? Иска ми се да узная вашето мнение. Много е важно, деца, да се посъветвам с вас. - Направо с нас?! - възкликна някой недоверчиво. - А с кого другиго? - Ние ще ви насъветваме… ще се уморите да си записвате, - проточи с рязък бас късо подстригано момче от последния чин.

161

- Знаете ли, деца, имам предложение! - като че ли без да съм чул тази реплика, продължих аз. - Дайте да си се представим в две роли. Нека всеки оставайки ученик, да си се представи в ролята на вълшебник. Какъв живот в училището би си направил за себе си - ученика? - По-добре вие ни разкажете, а ние ще послушаме, - каза съседката на Брежатова, чернокоса, черновежда, с големи тъмнокафяви очи миловидна девойка. - Как се казвате? - А трябва ли да ви затрудняваме? Все едно утре ще ни забравите, надявам се, не сме ние единствените с които се съветвате. - Галка! Какво се правиш на княгиня Мери? - викна Корабльов. - Не Галка, а Галя… - засегна се момичето. И виждайки, че искам да й кажа нещо, добави: Странно е някак. Да пропътуваш хиляди километри за да се посъветваш с нас. - И надигайки се малко, меко произнесе: - Галя Ратушная. - А кво! Квото ми скимне, това и да предложа? - отново избоботи късо стригания. - Разбира се, каквото искате. - Тогава да се закрие училището съвсем, - категорично махна с ръка той. - А как се казвате? - Аз ли? Ами Сашко… - Сашо, вие сами разбирате, че вашето предложение е неприемливо за настоящето, а още повече за бъдещето. Вижда се, не вие много сладко в училището? - А какво хубаво има в него?! - убедено произнесе младежът. - Може би, най-добре е да махнем от него това, което

162


ви причинява болка? - Мен не ме боли… От какво да ме боли? - вече почти със злоба, като че ли не желае да говори повече с мен, се обърна настрана. - Добре, няма да нарушаваме нашите условия. И така, отчитайки предложението на Сашо, закриваме училището. Но като вълшебници ще построим на мястото на старото ново, от нулата. - Защо от нулата? Не всичко в него е лошо. И изобщо,. - решително стана Брежатова, - питат ни като хората, искат ни мнението, а ние… - И обръщайки се към мен, с вълнение започна: - Вие знаете, трудно е така, без подготовка, да кажеш нещо смислено. Но най-главното, което ни измъчва, това са крясъците. Учителите не трябва да виждат в нас мумии. Трябва да имаме желание да идваме тук. Лена говореше, спираше от време на време, често се обръщаше ту към един, ту към друг: "А помниш ли?.." Нейното изказване стана това камъче, което предизвиква лавината: децата се разговориха. Обърканата, неспокойно смутената мисъл постепенно укрепна, набираше сила. Колко пъти съм се удивлявал на нестандартността й, на смелите й завои, питайки се отново и отново: "Откъде е това?" Като че ли току що, за първи път в живота ми се яви това чудо: мисълта на детето. И тя винаги се ражда, ако сърцето на нейния творец е отворено за среща с теб. Жалко, че такива минути са рядкост! Да разкрепостиш ученика, да му дадеш свобода за самоизразяване, да премахнеш преградите на страха, страха да не бъдеш осмят, - значи, да пробудиш гения в него. В стаята с табелка на вратата "8-ми клас"

163

тържествуваше мисълта. Ние се прекъсвахме един друг, крещяхме, спорехме… Директорката на два пъти надникваше и разбиращо затваряше вратата. Но накрая не издържа и влезе. - Михаил Петрович! Педагогическия съвет завърши, чакаме ви. - Да-да, сега… - търкам се по челото, като че ли се опитвам да си спомня нещо много важно, и спомняйки си това важното, казвам: - Надежда Суреновна! Още малко… - Още малко! Надежда Суреновна! Поне пет минути! - подкрепейки ме дружно, моли осми клас. - А вие знаете ли, - не се предава директорката, - колко време седите тук? Два часа! Учителите ви чакат, Михаил Петрович. Колко време ви е нужно още? - Поне още… осем минути. - Добре, още петнадесет минути, - усмихна се директорката, - а ние ще обявим почивка. Тя излезе. Обърнах се към класа и потреперих. Класа е притихнал. Но очите! Какви очи ме гледаха. Не, не на мен, а направо в душата. Господи! Колко обичам тази смела откровеност и доверчивостта на детските очи!

Очи… Очи… Съмнение - въпрос. Пред вашата вечна повест. Искам да отговоря със съвест.

Ще излязат от душата и ще легнат на хартия думите на песен, а аз ще виждам очите на Света Шептун и Федя Корабльов, Оксана Матченко и Вася Дубенко, Лена Брежатова и Вася Корабльов… - учениците от

164


Зибково през 1980 година. И заедно с тях в моята памет ще останат очите на децата от Ясни Зори. Ще минат години и когато ме попитат защо избрах именно Зибково, аз ще изброя причини, логически ще ги обвържа една с друга, но главната няма да мога да обясня с думи… В класа цареше тишина, само че не такава, като в началото. Това беше тишината на взаиморазбирането. Аз вече ги знаех всички по имена. Ето този редом до Корабльов е Сергей, динамичен, взривен, сега гледа някак настръхнало. Малко по-напред: две приятелки Люда и Таня - меки и спокойни… - Михаил Петрович, всичко това, което си пофантазирахме тук, наистина ли ще се сбъдне? Какво е необходимо за да започне експеримента? - На първо място желанието на учители и учащи се. - А учащите какво общо имат? Какво зависи от нас? - Какво зависи от вас? Почти всичко! Може би 90% от успеха. Вие, като най-заинтересовани от подобно училище хора, трябва да станете борци за него. И на учителите ще е нужна вашата помощ, разбиране. Училището на бъдещето е училище на взаимното доверие, на взаимното уважение един към друг и на учителите и на учениците. Не подбирах думите с оглед възрастта на събеседниците ми. Говорих им от името на моето детство. И не се знае, кой беше в мен в тази минута повече: Михаил Петрович или Мишка, луничавия хлапак, току що надигнал се от задния чин. Ние някак се сраснахме един с други. Задълго ли, това зависи от много случайности, закономерности, от нашата способност да си повярваме един на друг. Аз вече разбирах, че с тези деца ще работим заедно.

165

- Кажете, моля ви, - стана Лена Брежатова, - дълго ли ще продължи този експеримент? - Дълго… Да-Да, безкрайно дълго, той няма и не може да има край. Не го започваме ние, и не ние ще го завършим. Търсенето на съвършенството е вечно. Това, което докаже своята жизненост, ще стане достояние на всички. Кога? Когато докаже… - Нещо не ви разбирам. Ето това, което ние предложихме, кога ще започне да живее? - попита Галя Ратушная. - Да, кога? Не като експеримент, а във всяко училище, кога? - я подкрепиха всички. - Кога? Може би, много скоро. А може би след 15 - 20 години… - А невъзможно ли е някак по-бързо? "Жалко е само да се живее в това време прекрасно…" - извиси глас Глинкин. - Трудни въпроси задавате, деца. Желанието само не е достатъчно, трябва да се намери пътя. Понякога между този, който е започнал да търси и този, който извикал: "Намерих!", лежат столетия. - Михаил Петрович! А невъзможно ли е в нашето училище, което тук нарисувахме, да поучим поне година? Или да отидем поне с едно оченце да погледнем, как е това в живота? Разбирате ли, - гласа на Лена Брежатова трепереше от вълнение, - вие само не ми се смейте, аз сънувах такова училище. Когато говорех тук, когато предлагах… това всичко е от този сън. Това училище бе в цветя, стените му прозрачни, а зад него рекичка, гора, брезички. Ливадите с цветя започват направо от класа и стигат до езеро… Аз вече не помня, кой какво говори, помня само, как всички се струпаха на масата. В класа се вдигна

166


познатата на учителя врява, когато на всеки е нужно непременно да каже нещо, да попита, просто да ахка и охка, да сподели радостта си, да излее енергията на мислите и чувствата си. Разумът подсказваше, че нашето единство не един път ще рухне и ще се роди отново, а пред нас не са само едни победи. Но не ми се искаше тогава да мисля за това. Искаше ми се да задържа този миг на щастие, когато ние сами разтворихме вратите в бъдещето, в прекрасния свят роден от сънищата и приказките.

167

14. ОТ КЪДЕ ЗАПОЧВА УЧИТЕЛЯТ

Учителската задачаНеведнъж съм се питал каква е причината грамотни,

добре познаващи предметите си учители, да не могат да работят добре с децата. Такива колеги влизат в час, поправят грешки и пропуски, помагат на децата в работата им, но на другия ден се сблъскват отново със същите проблеми. Започват да нервничат, изпускат се, крещят; помагат и съветват отново, но тази картина се повтаря ли повтаря. Такива педагози са истинско мъчение за тях самите и за всички останали в училището.

Ето какво беше написал на страниците на в. "Комсомолская правда" един млад учител, относно правото си да бъде естествен в час: "Възможно е. Понякога преминавам границата и в моя речник се промъкват и не съвсем учителски думички, но в детската аудитория понякога наистина се налага да бъдеш клоун … В час, както и в живота, трябва да бъдеш искрен и жив…". Така е! Но преди всичко трябва да се погрижиш да има какво да изразиш искрено, естествено и живо. Ако моя колега имаше по-чувствителна душа, той по-рядко щеше да "преминава отвъд границата" и нямаше да допуска така лесно "неучителските" думички в речника си.

Киното през последните десетилетия, очевидно поради необходимостта от сближаване между учители и ученици, критикува с право прекалените учителски амбиции. То се опитва да лансира "другата" педагогика - основана на сътрудничеството между възрастни и млади - на мястото на онази „на маските и клишетата”. Това направление безспорно е хубаво, но за съжаление

168


на екрана често виждаме "демократична" мижитурка, която, в своята „невинна естественост”, губи позициите си на педагог. В стремежа си да създадат такъв герой, авторите често разкриват един сложен и противоречив свят, където "доброто” е в изобилие, но не липсват и псувни. „Но не това е главното - твърдят те, - главното е любовта към децата.” Не-не! Хиляди пъти, не! Учителят не започва с любовта към децата, а с любовта към родината! Учителят е политическият ръководител на своя народ. Той е отговорен пред бъдещето му и трябва да е верен и безкомпромисен защитник на комунистическите идеали. Когато любовта към децата расте на основата на гражданската отговорност; когато същността на любовта към детето е същевременно грижа за духовното му извисяване и грижа за бъдещето на родината; само тогава можем да кажем, че пред нас е истински Педагог. Това не са просто поредните красиви думи. В тях се крие ключът към успеха на нашето дело, към несекващия извор на учителски талант.

Казваме, че животът е борба и че педагогът е този, който въвежда детето в живота, следователно педагогът въвежда детето в борбата. Основният въпрос тук е "В борба с какво и срещу кого?". Ако педагогът няма ясна представа за това, няма да го спасят нито активността му, нито неподправеността му. Макаренко не се е уморявал да повтаря, че учител извън политиката няма. Днес повече от всякога е важно да разберем, че главната задача на учителя е да се учи и да учи на комунизъм (повече в смисъл на равноправие и взаимно уважение, отколкото в смисъл на "диктатура на пролетариата", бел ред.). Ако си учител, разполагащ с подходящи инструменти, да направиш урока си интересен е задължително. Отличното познаване на материята е също задължително, но не и достатъчно.

169

Ще рече че да познаваш чудесно материята си и да правиш уроците си интересни, не стига, за да бъдеш добър педагог. Без знания и майсторство не бива дори да пристъпваш училищния праг! (Неграмотните учители - за съжаление има и такива - изобщо не ги разглеждаме!) Дори и да водиш добре часовете си, ако страниш от живота, ако борбата за преустройството на живота и света ти е чужда, това означава, че изпълняваш лошо учителския си дълг да извайваш личността на ученика.

Смисълът на живота„Ти си мой ученик, аз съм твой учител. Хайде да

помислим заедно защо сме се родили ние с теб, защо живеем на тази земя, защо сме се срещнали, аз и ти.” Много е важно, преди да започнем да разясняваме ярко и аргументирано на децата, да намерим отговорите на тези въпроси за самите себе си. За проясняването на картината на живота и за намирането на нашата роля в нея са необходими не общи приказки, ами изстрадани, идващи от сърцето думи. Ние все още сме в търсене на тези думи и на тези отговори. Осмисляме всичко наоколо, напъваме паметта си, вглеждаме се в съдбите на онези, които не са сред нас. Търсим ги в дърветата и цветята, в морето, в звездите и в птиците. В поезията. Да, в поезията на живота! С достигането до нейните дълбини и до нейната истина, започваме да разбираме себе си и другите. Започваме също да разбираме какво се крие зад думите че "нищо на земята не преминава безследно". И идва изгарящото чувство за неразривната ти свързаност с всичко съществуващо на земята: ако настъпиш цвете или счупиш клонче, ще усетиш как губиш нещо вътре в душата си; причинената другиму болка, приемаш като удар към самия себе си. В живота е свързано ВСИЧКО! Докосването ти до едно нещо се

170


отразява мигновено на друго. Учителю, нека отношението ни към природата и към другите да бъде както като към частици от цялото, като към равностойни части на вечността! Помни, учителю, напътствието на Гьоте: "При изучаването на природата вие сте длъжни, да възприемате винаги единичното като всеобщо! Няма нищо вътре, няма нищо вън, защото това, което е вътре, това е и вън. Така че схващайте незабавно откритата ви Света тайна.”

Как да съчетаем обаче своето аз с онова на другите и с общото за цялата природа? Как да направим това аз боеспособно, жизнено и органично? Къде е той, най-правилният път към хармонията? На това търсене, на откриването и утвърждаването на истината е била посветена цялата предшестваща човешка история. Колко живота са били прекъснати по този път! Колко сълзи и кръв са били пролети докато главните думи на земята не са станали: свобода, равенство, труд, братство, комунизъм. И през колко още неизброими изпитания ще премине човечеството в борбата си за тяхното възтържествуване?! Имаме ли право ние, учители или ученици, да останем спокойни встрани от този път? Имаме ли право днес да стоим в канавката на живота?

Когато намерим отговора на основния въпрос "Защо съществувам? Защо именно аз?", тогава ще си отговорим и на хилядите други въпроси. Ще разберем, че човекът е звено от веригата на поколенията, съединяваща минало, настояще и бъдеще. С осъзнаването на смисъла на живота започва възпитанието на личността. Оттук започва и развиването на чувството за съпричастност с делата и мечтите на нацията, на убеждението че мое и наше са неразривни. Достигането до същността на битието, рано

171

или късно, води до размисъл за същността на човека. Откритието на Маркс че "... същността на човека е в съвкупността на всички обществени взаимоотношения", може да бъде ориентир на педагогиката в работата по цялостното оформяне на личността. През младостта доминира стремежът към самоутвърждаване, но само осъзнаването на истинската човешка същност открива пътя към пълната реализация на личното аз. Марксисткият мироглед трябва да стане основа на духовното извисяване на човека. Всяко дете трябва да може да вникне в реалността така че да почувства с цялото си същество, дълбоко в сърцето и в ума си, доколко неговото израстване, признание, разцвет на силите, на ума, на таланта, е свързано с мащаба на неговия труд в името на общата кауза и на преобразуването на обществения живот. Да бъдеш човек означава не да употребяваш, а да твориш живота, ДА ГРАДИШ ЗА ДРУГИТЕ! Марксистката формула за човешката същност не може да бъде разкрита просто с една беседа или лекция. Двайсетгодишният ми педагогически опит ме убеждава категорично, че за нейното разкриване допринася целият училищен живот: учението и труда, които са основани на принципа на комунистическата нравственост, на колективизма, на справедливостта и на общите духовни интереси на учители и на ученици.

Който се замисля над смисъла на живота, който не се уморява да си задава въпросите "какво съм аз?", "каква е мисията ми тук?", той рано или късно започва да разбира, че егоистът, който живее единствено за себе си, убива своето аз. Психиката на един егоист е безвъзвратно поразена от страхове и озлобление, които разрушават необратимо физическото, умственото и духовно здраве. Само този, който живее за хората,

172


който им отдава най-доброто от себе си, който се стреми да утвърждава доброто и красотата в живота, познава истинското човешко щастие. В това е мъдрата диалектика на отношенията между наше и мое.

173

Стабилните специалистиСлучи ми се да участвам в дискусия по темата

"Какъв трябва да бъде учителят днес". Развълнува ме позицията на един известен критик, който разгорещен от полемиката, страстно доказваше, че в училището трябвало да има определен процент педагози-новатори и определен процент просто "стабилни специалисти" – такива, които били способни да дадат "необходимия минимум знания". "Слезте на земята - призоваваше той. – Ако назначите три милиона гениални новатори в училищата, те така ще ги преобърнат, че няма да можете да им съберете краищата … Най-добре е отначало да помислете, на какъв процент от учениците, според природата им, е нужен учител-новатор, и на какъв просто здрав специалист …" Тази дискусия беше изнесена на страниците на пресата и стана достояние на широк кръг читатели. Особено остро отреагираха на нея педагозите и, което беше най-удивителното, много от тях бяха искрено убедени, че в училището са напълно достатъчни здравите специалисти (онези „обезпечаващи минимума от знания”) и че талантливия учител в повечето случаи работи напразно и заради това, естествено, му е нужен "подходящо подбран контингент". Една учителка с 40-годишен стаж от едно московско училище, където бях поканен, каза: "Ако ние изискваме талант от учителя, училището ще остане без кадри, а педагогическите ВУЗ-ве ще останат без студенти. Би било реално да поставим въпроса така: за всяко училище само добри учители!". Полемиката стана толкова остра и позициите толкова непримирими, че на мен ми се прииска да се върна отново на тази тема.

Мнозина споделят общото мнение, че в училището

174


трябва да работи просто един добър учител. „Добър учител”? Но какво разбираме под това понятие? По всичко личи, че такъв учител трябва да изпълнява професионално своите задължения. Обаче основен показател за качеството на педагогическия труд трябва да бъде нивото на оформеност, развитие и възпитание на личността на ученика, достигнато в резултат на педагогическото въздействие. Ориентир се явява постигането на главната задача на училището - възпитаването на идейно-убедена, всестранно развита личност, готова на самоотвержен труд в името на процъфтяването на родината; личност утвърждаваща в ежедневието нормите на комунистическия морал и нравственост. Времето каза "не" на тесния, пък бил той и "стабилен", специалист. Нашият идеал е многостранно развитата личност! Випускникът не може и няма право да мънка "не мога". Това е причината да сме в правото си да предявяваме най-високи претенции към нивото на възпитание. Поради същата причина днес се борим за поставянето на пределно висока цел и за създаването на всички условия за нейното постигане. За да може човек да се проявява не само в определен момент - в своя "звезден час",- ами за да може да се самоусъвършенства и самообновява постоянно, за да превърне "звездния си час" в един "звезден век".

Ето го непрекъснатият диалог между човека и обществото:

- Кой си ти?- Аз съм човек!- Докажи го. Потвърди го с дела, достойни за теб

и за времето.- Потвърдих го.

175

- Потвърди го отново и достигни до нови граници, още по-трудни, още по-високи…Да се работи и живее на високи обороти, не е чуждо

на многостранната човека човешка природа. Вместо от думите "не мога" той трябва да се ръководи от други, напълно противоположни думи: "Аз мога, защото съм човек! Нямам право да живея по друг начин, защото аз съм част от своя народ и тази част трябва да бъде здрава и надеждна." Това е оптимистичната формула за човешкия живот. Може ли, при такива изисквания към училището, да бъде добър педагог онзи, който "не сваля звезди от небето" и прави само "от - до"? Не може. Не може, защото не е в състояние да поведе след себе си тъпчещия на едно място и невиждащия пътя. В самия тезис на позицията "за такъв педагог-новатор, такъв процент ученици" се крие признанието, че талантливия педагог е необходим само на избрани надарени деца. Но всички здрави деца са поначало талантливи, следователно мислещият, творческият учител е необходим на всеки. И няма какво толкова да се спори, но ние спорим. Значи причината за спора не е в опасението, че талантите ще развалят училището, а в отношението към природата на детето. Но ако изходим от вярата в неговите потенциални сили, ще се наложи, вместо да хабим времето си в дискусии, да търсим нова система за възпитание, съобразена с неговите възможности. Това очевидно не се харесва на всички.

Отдавна съм забелязал, че обичат да делят децата на "силни" и "слаби" онези хора, които по правило са "случайни" в училището. Техният идеал е училището без деца с тяхната живост, неуморимост, неповторимост. Веднъж слушах, как една учителка, след нападки по адрес на нямащите слух, хвалеше един ученик: „Той е добро момче, много рядко ще се

176


възпротиви. Седи си мирно в час и си мълчи…”. Тази учителка е един „стабилен специалист”, познаващ своя предмет. В нейните часове е тишина … Гробна. Повечето деца знаят учебника "от - до". Обича, както сама си признава, да "вселява страх". Тя има отработен с годините арсенал за психологически натиск, или по-скоро репресия. Тя слуша единствено себе си и се наслаждава на властта си. Не понася възражения и не ще се потруди никога да се настрои на някаква друга вълна. "Най-важното е да ме разбират. Това е главното." Инспекторите я сочат за пример: "Работяга… Звезди от небето не сваля, но от работата си разбира, затова и децата й са с добър успех". А предметът й се удаваше трудно на учениците, защото не обичаха тази, която го преподаваше. Чувството на антипатия към наставника неминуемо се отразява на отношението към неговия предмет. А ако този предмет го изучават не един ден, ами с години? А ако симпатия не предизвиква нито един учител? Не е трудно да си представим последствията от такова обучение. Познанието - това е преди всичко общуване на учителя и ученика и на учениците помежду им. Стремежа за общуване заема значително, понякога водещо, място сред мотивите за съвместна практическа дейност. Удовлетворяването на тази потребност е свързано с чувството на радост.

Живителният извор на мъдросттаЗа какво продуктивно общуване може да става

въпрос, ако за учителя добър ученик е този, който „не гъква”? Насилствено натиканите знания са един мъртъв товар. Те никога няма да станат живителния извор на мъдростта. "За външния порядък, за външно добрите маниери, за показната дресировка е необходима единствено твърда ръка и многочислени забрани - пише Януш Корчак. - Колкото по-оскъдно е духовното ниво

177

на „педагога”, колкото по-безцветен е нравствения му облик, толкова по-голяма е грижата за собствените му покой и удобства, толкова повече са забраните и заповедите, продиктувани от подправената грижа за детето". Едва ли ще поискаме да натрапим такъв "специалист" на нашите деца. А той все още не е рядкост в училище. Не е рядкост, защото неговата дейност се оценява само по нивото на знания на учениците. На мнение съм, че има случаи, в които самата същност на учението е разбрана грешно в учителските среди. Признавайки, че главния труд на ученика е ученето, ние не го учим на този труд, ами се грижим само за това да му дадем определено количество знания по основните науки. Придобиването на знания обаче не е самоцел, а средство. Или с други думи, то е едно от важните средства в образованието и развитието на личността наред с трудовото, физическото и естетическото възпитание. Партията ни учи на комплексен подход към решаването на педагогическите задачи, призовавайки ни да не изпускаме от вниманието си водещата цел на училището: възпитаването на всестранно и хармонично развита личност, активен строител на комунистическото общество. В "Основни направления на реформата на общообразователните и професионални училища" като червена нишка преминава завета на Ленин: "Трябва работата по възпитанието, образованието и учението на съвременната младеж да бъде възпитаване в нея на комунистически морал". Този партиен документ определя смисъла на дейността на училището: в часовете, в производителния или общественополезния труд, в залите за физкултура, хореография и рисуване, да подготвяме (изразявайки се с езика на Маркс) "най-

178


добрите граждани". Най-добрите! Специалистът ориентиран към един единствен предмет, онзи, който не може или не желае да бъде организатор на активността на ученика, който не му помага да гради своя живот на основата на ученическото самоуправление, е негоден за съвременния етап на развитие на народното образование. Учителят, каквото и да преподава, е длъжен да преподава по главния предмет "постигането на смисъла на живота и истинското човешко щастие". Педагогиката не може да бъде назубрена, нито може да бъде сътворена един път завинаги. Същността на дейността на педагога е творчеството, изследването. Успешната работа днес не дава гаранции за утре, защото утре е едно ново изпитание.

Какви качества тогава трябва да притежава учителят? Ето го едно от основните - честността. "Да живееш честно - казва Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и отново да започваш, и отново да зарежеш, и вечно да се бориш и да се луташ." Това е! Вечно да се бориш и да се луташ е нашата учителска съдба. Противопоказни са всякаква мекушавост или самодоволство. Ако ние вложим грижата за детето, грижата за развитието на неговите духовни и физически дадености, в основата на всичките си педагогически постройки. Ако ние вярваме на ученика при всякакви, дори в безнадеждни, обстоятелства, ще успеем да го водим по пътя към успеха. Ако бъдем честни пред своя народ. Ако всяка стъпка, дума, действие, възглед, усмивка съобразяваме с целта на възпитанието. Ако се ръководим от нея в нашата съвместна (заедно с ученика) дейност, нашият педагогически талант не ще пресъхне, а напротив - ще укрепва и ще се усъвършенства постоянно. И изведнъж ще ни осени онази удивително проста, но изключително

179

важна истина, че за да си умел водач, трябва първо да си повел себе си неуморно по своя път към собствените си "върхове".

Децата са главните ни съратници в работата над всяко човешко аз, включително над онова на самия педагог. Те не са възпитаници, те са сподвижници. Аз съм за диалог с децата като с равни, за авторитета на доброто и честта, независимо от длъжността и формалното образование. Целият мой педагогически живот ме е убеждавал много пъти, че само при демократичен стил на отношения е възможен бърз и стремителен растеж на колектива. А трудностите, при наличието на съвместно търсене на пътищата за тяхното преодоляване, са благотворен стимулатор на растежа. Колективът започва с мечтата, със значимата за всекиго цел, в която всеки разпознава своя личен интерес или нужда. Най-краткият път до моето, до личното преминава задължително през осъзнаването на нашето, през искреното уважението към другите.

Зибковските учители, както ми се струваше, приеха моята гледна точка, и ние пристъпихме към създаването на ядро на бъдещия колектив, отряда от доброволци-ученици, готови със своите ръце да преобразуват училището. Пътя го подсказваше яснозоринския опит: трябва да се създаде разновъзрастов трудов отряд. Обаче, да се приеме идеята, означава целеустремено и последователно да се бориш за нейното претворяване в живота, променяйки и самия себе си. А това не на всеки е по силите.

15. ИЗПИТАНИЕ

Нощ е. Мрак се разлива по земята, нахлуващата

180


тежка чернилка поглъща всяка подробност на цветовете, на линиите, на формите. По време на светлината криеща се по дупки, прилепчивата сянка към всичко, което е стояло или се е движело по слънцето, сега властно подтискаше малко и голямо… О, колко ненавижда мрака светлината! Колко го дразни прямотата на лъчите! С какво наслаждение би покривал с чернилка през цялото денонощие всичко, което поне мъничко е способно да свети! - Михаил Петрович! Най-после! А аз половината гора обходих! И защо сте се заврели тук? - неочаквано прекъсна моите мисли Вася Корабльов. - Ние вече вечеряхме. Скоро ще палим огъня, а вас все ви няма и няма. - В неговия глас, накъсван от задъханото от бързото вървене дишане, се чувстваха нотки на укор и радост. - Иска ви се да останете сам? - Да. Тук може добре да помислиш. А вие седнете, - усещам се аз, - сега тръгваме. Вася слага на рамото ми грапава от сухите мазоли длан, привикнала от най-ранно детство към работа и ободряващо повтаря, като заучен урок: - А аз ви търся, половината гора обходих… Включихме фенерчето, сноп светлина рязна черното пространство, полюшна се наляво, на дясно, решително изравяйки плътното обкръжение на дърветата, наобиколили ни наоколо. - А тук е уютно. - Вася въздъхна, легна по гръб редом, и отново плисна свежестта на лятната трева. Ние лежахме, сложили глави върху горещите длани и гледахме на разсипаните ярки звезди в безкрайността на космоса. Очите на Вселената, като че ли също ни разглеждаха. Струваше ни се, че питаха за нещо голямо и важно. Когато се освободиш от суетата на

181

ежедневието и гледаш на звездите, смутената душа се успокоява, напълва се с вяра в доброто, чистото и без да бърза расте жаждата за действия. - Е, какво пък, Вася, да вървим? - Аз съм готов, - по войнишки стремително скочи Василий. Тясната пътечка безтегловно и леко ляга между дърветата, а след това като бърз ручей бяга под краката ни надолу, вливайки се в тъмен и гъст храсталак. Включихме фенерчето. Тъкмо навреме. Да се провираш през бодливите трънаци съвсем не е безопасно. Храсталака свърши. През тъмните силуети на дърветата се промъкваше срещу нас неспокойна светлина. Минавайки строгите пирамидите на палатките осветени от отблясъците на огъня, излязохме на малко площадче. На самия му край, на това място където с едната си страна пропадаше в езерото, гореше огън. Около него седяха нашите другари. - Михаил Петрович, елате тук! Тук е по-удобно. Вася, ела при нас! Седнах на най-близкото място. Всички отново замълчаха, като че ли само огъня ангажираше вниманието им. Но това бе само на пръв поглед. Предстоеше много сериозен разговор. И този разговор можеше да стане за нашия малък колектив последен… "Последен? Не! В никакъв случай последен, - отчаяно се втурна в главата ми мисълта. - Но какво да се прави?.. Какво да се прави?" Въпроса, мъчил ме в Москва, от където се върнах току що, тук в лагера, където узнах, че… от 47 човека са останали…15, звучеше като вик на давещ се. Кой сега ще подготви училището? Съдбата, без да се затруднява с изобретателност, почти копирайки предишните прийоми, отново

182


изпитваше за надеждност. Може би повтарям предишните си грешки? Паметта ми представяше пред мен един след друг драматичните епизоди на изминалите деветнадесет дни, сравнявайки ги с по-далечното минало. Преди седмица в училището беше спряна работата на нашия доброволен строителен отряд, състоящ се предимно от ученици от горните класове. За причина послужи визитата на представител на Областния изпълнителен комитет, както изглежда, по нечий сигнал за ставащото в Зибково "безобразие". - Вие какво, за своя сметка ли смятате да възстановявате всичко това? - показваше той на махнатите тухлени преградни стени, на измитите от постната боя стени. - да се прекрати незабавно! - представителя буквално дупчеше с остър поглед. - Но, "драги другарю", ако не започнем сега, няма да започнем никога… Уча децата да свързват думите с делата… - Казвам се, между другото, Владимир Антонович. - А аз съм Михаил Петрович. - Вие, Михаил Петрович, разберете, - Владимир Антонович заговори по-спокойно, - през тази година, докато вървят преговорите "по върховете", докато се приготвя документацията, вие няма да започнете своя експеримент. Повярвайте, разбирам това-онова. А нима работата е само в зданието? А хората? Къде са те при вас - готовите за работа, при новите условия, хора? Решение на колегията на министерството за експеримента още няма. "Логиката му е безупречна, - мислех тъжно аз. - Той ме кастри, като майка глупаво дете". А Владимир Антонович "извади" скрития за финала най-тежък аргумент и го заби като гвоздей:

183

- Дайте да помислим без емоции. Кой сте вие тук? Технически ръководител на несъществуващ строеж? Директор? На какво основание ние ще ви даваме народните рубли? - Да, вие сте прав, - опитвах се аз да се съпротивлявам, - съществува само устна уговорка. Но тя съществува! А ако книжата пристигнат на 31 август? Какво ще правим цяла година? А на децата? Какво ще им кажем? Нека да чакат? Да, юридически основания да се подготвя сега училището за реконструкция няма. Но имайки твърда договореност с ръководството на областта за провеждане на експеримента, ние не можем да седим със скръстени ръце. Всички горят от желание да действат незабавно, сега. Погледнете как работят децата. Каква сила се е пробудила в тях! Те вече виждат своето обновено училище. И вие искате да ги спрете?! Долових съмнение в очите на представителя на Областния изпълнителен комитет, вътрешно той беше на моя страна. Появи се надежда. Но Владимир Антонович твърдо каза:. - Ние не можем да постъпим иначе: трябва да се прекрати работата. Необходимо е официално разрешение. Заминете в Москва, при своите началници. - Владимир Антонович почти със съжаление погледна на моите покрити с боя дрехи, от които капеше вода, на моите съвсем не интелигенски ръце и някак виновно добави: - Не може без документи. Ето, вие сте съборили четири стени, изстъргали сте четвърт училище, а къде е проекта? Каква е стойността на тези работи? Вие сте педагог… Нима това е ваша работа? И вече с добро ме хвана под ръка: - Не се огорчавайте. Разберете, ще го има или няма да го има експерименталното училище, това обикновено училище от първи септември трябва да работи

184


непременно. Съчувствено ми се усмихна и се запъти към чакащата го "Волга"…

- Защо мълчите, Михаил Петрович? - чувам нечий шепот. - Сега, сега… - кимам с глава. Огъня както преди вдъхновено се пънеше нагоре, с бучене излитаха езиците на пламъците в тъмното пространство. - Седим като на погребение. Дайте да изпеем нещо такова, наше… - предложи комисаря на отряда Лена Брежатова.

Ние много не знаем за земния прах, И много бели петна има за нас… Стотици загадки в дъжда летен И хиляди в ябълките зрели В борбата познахме, в "Смели"-я роден Великата сила на отряда. От хиляди думи свети със щастие една: Самоотвержената дума - "Трябва!"

"Смели"… Сърцето ми се сви от болка… Мили мои хора, другари мои, къде сте сега? Погледнах натам, където, притиснали се един към друг, като птици, почиващи след поредния труден прелет, седяха Лена Ковальова, Вера и Лена Гончарови, Люда Байдикова… - девойките от Яснозоринското училище. След няколко седмици ще тръгнат в десети клас. В кое училище ще отидат те от първи септември? Какво ще им кажа?.. Изплува друго, пълно с драматизъм, лятото на 1975

185

година. Събранието в "Смели". Спомням си, сякаш беше вчера. Смелчаци! Аз нищо не съм забравил. Вашето мъжество, вашата вяра никога няма да ми позволят да се предам, да изменя на нашата обща мечта… Аз срочно отпътувах за Москва, при тогавашния президент на АПН на СССР, Всеволод Николаевич Столетов. Столетов… С този удивителен човек ме срещна съдбата в един от най-трудните периоди на моя живот… Не ми е лесно да си спомням за прекрасните и трудни дни в Ясни Зори. Не е лесно да прехвърляш в паметта си това време… За красивото училище, за селските деца възторжено писаха много вестници. Но след статиите в Ясни Зори се появиха много проверяващи комисии, уви, не винаги обективни. И след една от тях ме поставиха пред избор: или оставам директор, но се връщам към общоприетото учебно разписание, или ще бъдат принудени да ме отстранят от работа. И аз се махнах. Не принадлежа към числото на лишените от късмет, и когато чуя съчувственото, колко тежко е бремето на този, който се опитва да прокара нова мисъл, в мен отнякъде отвътре се надига вълна на протест. Съгласен съм: трудно е. Нетърпимо трудно. Но, моля ви, няма по-голямо щастие, да изпреварваш времето, приближавайки училището на бъдещето. Да, има не рядко спорове, в които не се ражда истината. За съжаление, някои повече са загрижени не за делото, а за това формално да спазват инструкциите, усъвършенствайки се в съставянето на отчети и справки. Когато се опитвах да говоря с един от тези чиновници за нашия дълг пред детството. Той гледаше към мен с недоумение и каза: "Това е лирика…

186


Премини към същността". Заради такива в нашите среди се е родила горчивата шега: "Ако не можеш да бъдеш учител - не се огорчавай: ще отидеш да учиш учители, ако и това не умееш - радвай се, ще отидеш да се учиш, как се учат учители…" Хладен е ума на тези сметкаджии в педагогиката, пресметлив, на тях им е известно, кога и на кого да звъннат, за какво да премълчат, към какво да се присъединят… В това е тяхната сила. Но неизтощимо е човешкия устрем към истината. При днешното всенародно внимание към училището ще им бъде все по-трудно. Ако стъпващия на трудната педагогическа пътека ме попита за съвет, аз бих отговорил така: "Не се ласкайте от успехите! Не се надявайте много на тези, които ви подкрепят. Изработете своя педагогическа позиция и създавайки колектив от единомишленици се борете за нейното осъществяване. Слушайте опонентите си, без озлобление анализирайте техните възражения. Опонента заточва вашата мисъл. Вие сте нужни един на друг, ако и двамата сте искрени и честни. По често анализирайте своето поведение. Доброжелателни ли сте в спора? Много добре! Вие сте подразнени? Това е лошо, във вас се е събудил себелюбеца. За такъв главното е не идеите, а той самия. Умейте да се предавате пред истината. Да те победят в спора, не е страшно, страшно е да измениш на себе си". Така мисля сега, защото, както казва великият Пушкин, опита е син на трудните грешки. А тогава… С всеки изминал ден гаснеше вярата в себе си, в справедливостта. На моите противници по поведение не можеш да им пишеш "отличен". Но и аз рядко бях по-добър, изтървах се, държах се дръзко, усложнявайки и без това тежкото положение. Колко бързах тогава за децата! Да успея още съвсем малко.

187

И ето, на 23 март 1979 година дойдох в училището за последен път. Още никой не знаеше, че това е моето последно утро в Яснозоринското училище. В този ден в слепоочията ми чукаше едно: никога… Ето минава, усмихвайки се меко и светло Надя Неронова, комисаря на "Смели"… А там по стъпалата се качва деветокласника Саша Милетин, опари ме с поглед, каза вежливо-сухото "Здравейте". "Не успях да поговоря с него… - мярна се тревожната мисъл. - Кога ще мога? Така и ще остане неяснота. Нашата неяснота…" Децата влизат в училището, весело смъркайки с носове, почервенели от свежия мартенски вятър, усмихват се… Усмихвам се и аз. Вглеждам се по навик в лицата: "С какво дойдохте?" В едни очи - слънчево, в други - лунно, в трети - облачета. Облачета… В главата ми върви обичайния анализ: "Какво става с него? Скарал се е с … Като че ли не прилича… Може би, в къщи?" Ето просветва ми догадката: "А, разбрах!" И веднага мисълта: "Днес всичко това ще свърши…" Вглеждайки се в лицата, се опасявам, че времето ще изтрие нещо важно. С ужас разбирам, че лъжа тези, на които се усмихвам, на които стискам ръка. В моето въображение, от събитията през дните, от минутите на общуване е изваян бъдещия образ на всеки един. След няколко минути ще предам печата, книгата със заповеди, а ето… това, което е у мен… вътре, това най-най, как и на кого… ще предам?! Ще го отнеса със себе си. Ще го отнеса завинаги. А този, който ще дойде на моето място, ще трябва да започва всичко отначало?... Влязох в кабинета. Комуникаторат мига. Включвам, говоря, а гласа ми като че ли не е мой. - Михаил Петрович, вие ли сте? - чувам тънкия глас на второкласника Славик Саблин. - Да, Слава, аз съм… Ти какво?

188


- А, нищо… Аз просто… - Славик подсмърча в комуникатора известно време, след това сякаш си е спомнил най-важното, зарадвано пита: - Ще дойдете ли в нашата стая довечера? Славик обича приказките. Само че, трябва да легне в постелята, да се завие до гърлото с одеалото и да слуша, прекъсвайки ме на особено страшните места със своето неизменно: "Уха-а!" Какво да му кажа?.. Славик чака обичайното: "Ще дойда". Какво да му отговоря?.. - Славик… - казвам началото на фраза, на която не зная края, - Славик… ти… бъди умен. - Славка, - изпъшках аз и изключих връзката. - Сбогом, Славик, - шепна в изключения комуникатор. В очите ми се разлива нещо горещо, гърлото ми се стяга. Бавно излизам от кабинета. След миг този кабинет ще стане чужд. Колко е нелепо и просто: затваряш вратата и вече си… чужд. И там зад стената, която все още пази следите и топлината на твоите ръце, вече принадлежи на друг. А ти от този миг си вече "бившия". Училището, твоето училище, родните, верни лица, ръце, очи ще заминат завинаги в миналото… Към всеки жест, поглед, звук ще застане безпощадната и неименно-твърдата дума "беше". Беше… Излизам навън. Блъсва ме в гърдите мартенския вятър. Снега се топи. Стремително и тревожно се носят по небето оловно-сиви, накъсани на парчета облаци. И устните, като от само себе си, хвърлят в тази разпокъсаност клетвата: "Слава, аз не съм те изоставил. Аз си тръгнах, за да не те изоставя, Славик". - Какво ви е, Михаил Петрович? - докосва ме за ръката нашата техничка Марина Григориевна. - Лицето ви е такова… Да не сте болен?

189

Добрите старчески очи ме гледат с тревога. И като че ли са прочели болката ми, ласкаво, по майчински добави: "Върви, синко, върви. Всичко ще е наред…" Минаха години, но периодично сънувам мигащото око на комуникатора. Включвам го, и чувам гласа на Славик, само не мога да разбера какво ме пита той. Чуват се смущения, пращене. Искам да се надигна, искам да ида при него, но краката ми са срасли с пода и не мърдат… Откъсвайки се от спомените, обхождам с очи зибковските деца. "Как ще се развие нашата съдба? Нима и тук…" - ме бодна мисъл. А може би да се откажа от всички експерименти, да работя в установените рамки. Детство и рамки? Не! Детството е необходимо за щастието от мащаба на задачата, за вдъхновяващата висота на целта. Вкарвайки децата в рамките на привичното, "даденото завинаги", предпазвайки ги от борбата, ние ги лишаваме от тяхното усещане за значимост в света. Ръката ми трепна. Не искам ли да измоля прошка от Славик? Колко е трудно с теб, съвест! Мъдри сме всички, когато гледаме назад или от страни. Ох, тази мъдрост след боя! Всичко й е ясно, всичко може да обясни. Не! Не можех тогава, поставен пред необходимостта на избора: или идеята, или децата; или експеримента или възможността да бъда директор, - не мога да избирам това или онова. За мен всичко е едно цяло, както небето и земята, като хляба и водата. Не можех, защото бях принуден да си отида от училището. На децата съм им нужен заедно с мечтата, няма личност без нея, само присъствие… - Гледайте да не се провалите! Помнете за децата.

190


Раните в детската душа не заздравяват, - по бащински ме предупреждаваше, изпращайки ме в Зибково за подготовка на експеримента В.Н.Столетов. - Помнете, на какъв риск подлагате носената под сърцето идея, и не само под вашето сърце… Сурово лице, резки, като изсечени с длето, бръчки на бузите и челото, под сивите вежди - доброта и ум. - Ще работите при нас. Това беше на 3 април 1979 година. Виделият много в своето време, суровият посивял човек ме спаси, протегна ми ръка, застави ме отново да си повярвам. И там, където виждах непрогледна нощ, започна да просветва зазоряване… Още една среща, през майски ден на 1980 година. Столетов с характерната за него придирчивост, прочете програмата за предстоящия експеримент, която написах по негов съвет "направо от мечтата", погледна ме някак си много внимателно. - Е, какво пък, поработили сте сериозно. За предприетия опит да съберете на едно място знанията от много дисциплини за човека за това, да се реформира учебно-възпитателния процес в училището, да се създаде в него условия за хармонично развитие и да осъществим идеята на В.И.Ленин "за подготовката на всестранно развити и всестранно подготвени хора, които могат да правят всичко", - благодаря. Програмата е интересна, - бавно, като че ли изрязваше всяка дума, замислено продължи той. - Но в нея има толкова много компоненти, които е трудно да свържеш, много трудно. Всеволод Александрович въздъхна, погледна ме в очите, и като че ли спорейки с някого, завърши: - Но това, - той още един път посочи програмата, - е далечен прицел. Вашата работа, може би няма да е

191

необходима на масовото училище скоро. Но тя непременно ще потрябва. "А сега, момче, сега трябва да се държиш, - казах сам на себе си. - Сега само напред". След многолетни митарства, недоверие, след обвинения в лъженоваторство и насмешки, думите на президента: "Аз вярвам…" бяха за мен като светлина за спелеолога, отчаял се да излезе от дълбоките лабиринти на пещерата… И ето отново съм в Москва. Отново вървя по Погодинка. Високото здание номер осем. До стъкления вход блестят големите букви "Президиум на Академията на педагогическите науки на СССР". - Всеволод Николаевич замина в Берлин на симпозиум, - приветливо ми каза секретарката Лидия Ивановна. И съчувствено добави: "Защо не позвънихте? Нещо случило ли се е? Нещо срочно?" - с тревога се вгледа в очите ми. - Срочно е, срочно, Лидия Ивановна, - отговарям с въздишка аз и излизам от приемната… В сърцето ми обида и злоба. На кого? На себе си, на обстоятелствата, на моето началство, на нашата "любов" към хартийките? Най-вероятно това бе обида и злоба без определен адрес. "Какво да правя? При кого да отида?" Тези въпроси усилваха и без това тревожното чувство. "При кого да отида? Какво има тук за гадаене? - ще кажете вие. - Иди при този, който изпълнява съответните задължения… Работата е държавна. Трябва в министерството? - Иди. В Госплан? - Иди…" Неприятно ми е да си призная, но, вижда се, трябва: страх ме беше да отида и да прося. Панически се страхувах от отказ. Нали се е случвало и това. Колко пъти сме слагали мечтата на везните на сметките на

192


председатели на колхози, директори на совхози и всевъзможни "зав" и "зам", когато пътувах да търся съмишленици, когато зад гърба ми не беше държавна програма, нямаше академия, не стояха известни учени, когато трябваше да се агитира, да се намира "общ" език и т.н. и т.н. Да, страх ме беше. Искаше ми се да забравят за мен, но само да ми дадат възможност да работя… Съвсем не беше елементарен отговора на въпроса: "Къде да отида?" Където и да е не може да отидеш, както и майката няма да отиде с детето си, което е износила под сърцето си, кърмила с мляко, научила го да говори първата дума, при кой да е лекар. Реших, да направя експеримента свършен факт. И се върнах Зибково… Нощ. Езеро. Огън. И песен - нашата песен:

…И пшенично поле - златен отблясък, В синевата на небето разцъфнало слънце-маргаритка, И песен за любовта пее човек, Станала песен-Родина.

Гледам на децата с надежда. На лицата им - отблясъци на огъня. Отблясъци?.. А може би, това е техния собствен огън, огъня на сърцата им? - Другари! - започвам, с неочаквано дори за мен, глух глас. - Не зная, не мога да съобразя, какво да правим в тази ситуация. Сами виждате, колко сме останали. С работата няма да можем да се справим, физически няма да успеем. Трудно ми е да си призная, но нищо обнадеждаващо не можах да донеса от Москва… "Не това трябва да кажа, не това… Но какво мога да кажа още?"

193

- Защо да не се справим? - чух гласа на Лена Брежатова. - Защо да не се справим? Вие… не сте прав… - гласа на момичето потрепери. Паметта за кратък миг отново изкара на повърхността на съзнанието последния, кратък разговор с Славик Саблин. Неволно видях очите на момичетата от Ясни Зори и се натъкнах на очите на Лена Ковальова, на нейното недоумение: "Какво става с вас?" Устоявайки на погледа ми, тя тихо, но уверено: - Напразно така мислите, Михаил Петрович. Ние, разбира се, сме малко. Но това въобще не означава, че няма да можем да се справим. Трябва от сутринта рано да започнем работа. Не разбрах, защо я спряхме. Според мен, беше много по-лошо. И сега ще издържим. Някой хвърли в огъня сухи клонки, той избухна с ярка бяло-синя светлина. И надвесената тъмнина трепна, заклати се, удари се в храсталака, и падна зад стръмния рид. - А вие не се съмнявайте в нас, Михаил Петрович! Ние, разбира се, сме малко… - Корабльов направи пауза. На скулите на ярко осветеното му лице отчетливо се открояваха изпъкналостта на мускулите, между веждите му се бе очертала упорита гънка. - Но затова пък тук, - Вася сложи ръка на гърдите, - във всички има много. - Момчетата, ние ще ги съберем, - подкрепи го Сергей Люлин. - Не само на едни деветокласници се крепи света, ето Вовка Стрелцов, е в седми, с какво е по-лош, а Беляев е в пети, и не по-лошо от другите се справя. - И не само ученици, може и учители, и родители да повикаме…

194


- Какво все повтаряте: ще съберем, ще съберем. А ако не съберем? Колко престои имаше, спомнете си. - това вече е седмокласника Стрелцов. - Ако пресметнем всичко - ще се справим! "Поразително, - мислех аз, - кога успяхте да станете такива? Или аз не съм ви забелязал? Вие сте били, а аз не съм видял? А може би новата ситуация ви е преустроила, групирала ви е в един възел от ценности, които сте трупали с годините? И когато е настъпил часа - те са заявили за себе си с пълен глас? Как, аз, опитен човек, не за първи път сблъскващ се с трудности, припасувах, а вие…" - В "Смели", - продължи Стрелцов, - нима по-леко е било? Когато разказвахте, аз си помислих: "И за нас да имаше такова изпитание!" Може би не е хубаво така, но ми се искаше да се случи при нас нещо такова… - И се случи… - неочаквано светло се усмихна по-малкия брат на Стрелцов, палавия Вовка. - Вие мислите, че сме по-слаби? - попита той. - На дело ще видим… - ме изпревари Корабльов. Отново замълчахме. Всеки мислеше за това, ще му стигне ли характера, волята да устои. - Казахте, че сме малко, - почти пеейки, с леко "акане", заговори Ира Милетина. А знаете ли, какво беше тук, когато заминахте? Някой пусна слуха, че никакво училище няма да имаме. Пари нямало или нещо друго. Като че ли някакво началство е против… А вие… изобщо, сте заминали завинаги… Отначало ние не повярвахме, естествено. Но след това минава ден, втори, трети, четвърти… а вас ви няма. Стана някак си несигурно. Все пак ние не ви познаваме все още. Ами ако е истина? Съжалили сте децата, не сте могъл да им кажете направо в очите. Селото се задъхва от клюки…

195

В управлението видели, как някакъв лис чичко с "Волга" пристигнал и заявил авторитетно, че за училището никой още не е решавал и да решава не се кани. Родителите започнаха да пристигат тук, кого с добро, кого със сила, откараха в къщи. - Ира се усмихна тъжно и продължи: - Моите родители, например, също идваха… "Седите тук като диваци в гората, храните комарите, смеят се над вас и над нас". Аз, както и другите, които останаха, успях да убедя своите, че всичко това са слухове, че вие ще дойдете и ще има училище за нас - експериментално. А много повярваха на слуховете… Тук последните две нощи беше студено. И тръгнаха. Започнаха да напускат лагера. Отначало по един, след това цели палатки избягаха. - Ира внезапно изхлипа. Ирина, винаги открита, радостна, сега изтриваше със здравата си длан, неочакваните и за самата нея сълзи. Тя се опитваше да се усмихва, но вместо усмивка на лицето й се появи жалка гримаса. Някой от момичетата също подозрително подсмъркна с нос. Кръгът като че ли настръхна. Изглежда децата си представиха преживяните неотдавна дни, когато си заминаваха тези, с които заедно мечтали и работили. Загубите на младото сърце - това не са драми и дори не са трагедии - това са крушения, катастрофи. Припомних си чувството на безизходност, с което аз самия си отивах от входа на училището през този последен март в Ясни Зори. И отново се сви сърцето ми от тъгата по завинаги загубеното. Изглежда, ще ходя с нея цял живот, и докато дишам ще чувам гласа на Славик: "Ще дойдете ли днес?" - Представяте ли си, заминават, заминават… - въздъхна Саша Беляев, плътно скроен момчурляк, един от най-младите ни другари. Той заедно със своите

196


приятели Вася Дубенко и Олег Сапелняк премина в пети клас. - Да бяха тръгнали наведнъж, а то се влачат един по един. Заминава един и чакаш, кой ще бъде следващия. А аз стоя и мисля: "А ако всички си заминат!" Гледам Васко. А той е мрачен. Виждам: "Не, Вася няма да замине, значи, поне двама ще има". - Да, разбира се! Ти и Корабльов - двама герои от целия лагер! - през сълзи се засмя Малетина. - А Кондратенко ни агитираше и ние да заминем: "Да вървим момчета, докато не са ни изяли комарите. Нека тук ентусиастите да се оправят". - Ех, как ми се искаше да му фрасна един! - стисна юмруци Люлин. - Но Ратушная ми попречи. - Само боеве ни липсваха! - го упрекнала чернооката Галя Ратушная. - Ще има храна за нови клюки. - А след това се събрахме всички вечерта. Седим край огъня, на душата ти тежко, и така ти се иска да поплачеш, - замислено ровейки в пепелта с пръчка, за първи път се обади Люда Байдикова. - А вчера, когато всички влязоха в нашата палатка, - почти с шепот проговори Галя Шчетинина, - аз преброих всички. Наброих петнадесет. И ми стана страшно. - Да, да чакаш не беше много… Поне работа да имаше. - А аз колко пъти ви виках: "Давайте да работим!" - неочаквано почти закрещя Стрелцов. Всички, като че ли зарадвани на разтоварването, се разсмяха. В огъня подхвърлиха клони. Пламъка избухна с нова сила. - Михаил Петрович! А ако не бяхте намерили пари, щяхте ли да си отидете от нас?

197

На мен ми се стори, че огъня прекрати своето пърпорене: такава тишина настъпи. Децата с напрегнато очакване се вглеждаха в мен. - А аз и без пари дойдох! Колко странно преобръща понякога живота нашите чувства. Неприятната новост като че ли махна бентове в душата. Стана леко да се диша, да се гледа, да се слуша. И когато на въпроса на не за пример на всички нас съхранилия благоразумие Корабльов: "Какво ще правим?" - аз отговорих: "Ще работим!", ние с цялата мощ на белите си дробове закрещяхме: "Ура-а-а!" Това беше отчаяно лекомислие, детинство. Но в тия минути не се съмнявахме: всичко ще има сега, и пари, и материали, и официално разрешение. Ние вярвахме в справедливостта. И затова се чувствахме леко и радостно. Ние знаехме, че не само зданието ще бъде подготвено за първи септември, но и нашият живот ще тръгне по други начин. Радвахме се, че не си заминахме, че не се предадохме, че останахме верни един на друг и на мечтата. Радвахме се на откритието в себе си на доброто, на истинското. Радвахме се на огъня и звездите, на гората и езерото. Радвахме се, както се радва човек открил пред себе си безкрайността на живота, непобедимостта на стремежа за красота. И се радвахме не напразно. Когато решението за експеримента беше прието, ние спечелихме не просто време, а първата битка за колектив, залагайки в неговия фундамент безценно качество: вярата във възможностите на човека, в красотата на неговия дух. На 4 юли 1980 година е рождения ден на лагера за труд и отдих "Ясни Зори". Името му дадоха в чест на Яснозоринското училище, в чест на всички, който правеха първите крачки към зората на нашата мечта. На 1 септември 1980 година обновеното училищно

198


здание приемаше зибковските деца. През това лято аз още един път се убедих: най-доброто в нас се изгражда с труда на сърцето, ума, ръцете, ражда се в борбата за човешкото в себе си и в другите. Личността се формира в мъчителното преодоляване на себе си, в преживяване на мъка, отчаяние, радост, подарена на другите, в съпричастност към общото, голямо, истинско дело. Потвърди се истината, открита в Ясни Зори, - ограждането на децата от трудностите обеднява живота им, изкуствено спира развитието им. Детето се стреми към сериозен диалог с живота, имайки на това право и възможности. И колко е важно да му предоставим поле за дейност, където ще може да расте като човек и гражданин.

16. ОБРАЗЪТ НА БЪДЕЩЕТО

Ние често казваме: образа на неговия живот, образа на неговото поведение. Казвайки това, разбираме, че всеки живее по образ, система от представи за себе си, на своето поведение в средата на другите. А кой е изградил този образ? Самия му носител и обкръжаващите. По-точно, не просто обкръжаващите, а тези, на които е повярвал. Да, ние виждаме себе си с очите на тези, които вярваме, така или иначе синтезираме тяхното мнение в себе си. Ние попиваме в себе си това, което ни се струва необходимо, сравнявайки себе си с другите, поправяме, потягаме, почистваме. Настройваме се основно по изискванията на този, когото смятаме за авторитет. Изработваме с времето определено мнение за своето "аз", за това, как трябва да се действа в този или в онзи случай, ние забравяме, кога и при какви обстоятелства сме творили

199

своя образ, създавали сме вътрешното си усещане, което е определило съдбата. В най-добрия случай помним само преломните моменти, рязко променили нашето самосъзнание. А "мъничкия плюс" и "мъничкия минус" забравяме. Но ако помнехме този процес на "лепене" на своя образ, щяхме да осъзнаем, как удар след удар, парче след парче, великият скулптор - живота, ни сътворява. Възможно е, ние бихме изменили съществено нещо в себе си. Нашия живот е съавторство, взаимодействие на нашия "аз" с другите, със средата, която ни обкръжава. Нашето "аз" не е нищо друго, освен синтез на приети в себе си критически или некритически определени качества на другите. Много нещастия, точно така както и успехите, достиженията, израстват от този образ. През ученическите години водещ архитект или скулптор е призван да бъде учителят. А главните му съавтори са децата, целия училищен колектив плюс цялата обкръжаваща училището човешка и природна среда. Както и на всеки творец, на учителя му е необходимо да си представи творението си. Колкото то се вижда по-ясно в главното и в детайлите, толкова по-целенасочено върви творчеството. С времето картината се уточнява, внасят се корекции, тя трябва постоянно да присъства във въображението на автора. Добрия учител вижда своя ученик в нещо като три проекции: минало, сегашно и бъдеще. Бъдещето - съвършения образ, където набелязаните от учителя заложби, тези или други психологически свойства на личността са доведени до най-високо ниво на развитие. Сегашното - това, което имаме сега реално. Миналото - това, което е било да сегашното. Вглеждайки се заедно с ученика в неговото настояще, педагогът помага на детето да види измененията,

200


тенденцията на растеж, да ги съпостави с това, какво е било и какво ще бъде, планира по-нататъшните действия. Да се предвиди бъдещето, да се мечтае за него, да се действа съобразно с мечтата - това е незаменимото гориво и възпитание, и самовъзпитание. Педагогът може да постигне най-висш възпитателен ефект, когато заедно с ученика мечтае и се приближава към мечтата. По-точно, насочва процеса на растеж на ученика, пробужда към действено, активно самостроителство, самоусъвършенстване, в съответствие с неговата представа за идеалната човешка личност. Мечтата отваря перспективата, нейната висота мобилизира силите, закалява волята, характера. Но става дума не за празна, безпочвена мечта за построяването на въображаемия "аз" от наличните дадености, от своеобразността на личността. Учителя забелязва и най-дребните първи израстъци, първите микроелементи на бъдещия, на прекрасния човек. Трябва да го гради от доброкачествена "суровина", да премахва всичко негодно, слабо, пречещо на здравия растеж. Без съзнателна активност на самия човек в изграждането на собствената си личност не може да има възпитателен процес. И не трябва да се маркират нашите намерения. Педагогът е дошъл в училището, за да помогне на ученика да стане човек. Но в това не може да се постигне нищо с принуда, а само с пример на съвместна борба за по-доброто във всеки. Ето каква, според моето мнение, трябва да бъде нашата педагогическа позиция: "Ние заедно ще се борим, заедно ще живеем, заедно ще работим над себе си, ще се борим сега и ще се готвим за утрешната, още по-напрегната борба за най-святата мечта на

201

човечеството: комунизма. И заради щастливото бъдеще на нашия народ, на народите по земята, ние ще започнем да работим над усъвършенстването и укрепването на своите сили". Акцентът трябва да бъде много точен: не "усъвършенствай се, израствай, а аз ще погледам, как ще го направиш и ще те подкрепя", а "ние ще бъдем заедно, задължени сме да растем заедно, защото сме отговорни за своята земя". Такава позиция премахва отчуждението и прави ученика борец още на старта на живота. Той не се готви за борба, а се бори още сега. Не вярвам в педагогическите проповеди. Аз вярвам в педагогиката на борбата, в борбата не редом с ученика, а заедно с него, рамо до рамо. Великият и вечен въпрос "защо?" ни поставя пред нас цел. За да не се объркаме в сложните, драматически проблеми на живота, учителят и ученикът трябва да се вглеждат в бъдещето, всеки път уточнявайки, усъвършенствайки неговия образ. Това е голяма, напрегната, изискваща систематически и целенасочени усилия работа. Опора на мечтата е марксистко-ленинското световъзприемане. Мечтата трябва да бъде радостна и светла. Помните ли: Чернишевски: "Бъдещето е светло и прекрасно". Мечтата е незаменим стимулатор на търсещата активност на човека, ако тя не е схематична скица, не е само контур, а ярка физически усещаща се картина, с която човека се е сраснал, като с реалност отложена във времето.

При вас не се получи? Мечтали сте слабо или по един. "Душата моя, помня, от детските години прекрасното търси…"

202


"Аз знаех само на една дума властта, Една, но пламенна страст…"

Страстно търсила душата и се родил гений. Всеки намира в живота това, което иска да намери. Ако нашите деца търсят светлината, то те ще я намерят непременно. Важното в това търсене да има верен компас - мечтата. Учи другите и се учи сам да мечтаеш, да пренасяш себе си във въображаемото бъдеще, да виждаш своето бъдеще и на своя народ - това е един от най-надеждните и действени педагогически похвати. "Нашите наблюдения, беседите с децата и техните родители потвърждават, че тези, които се учат добре в училище, активни са в обществения живот, се отличават с по-развита способност да се видят в бъдещето. Аз имах много пъти възможността да се убедя в това, колко живителна е за младия ум мечтата, как се пробуждат способности в "неспособните", ако с тях се води систематическа работа по развитието на въображението и по създаването на оптимистичен образ на бъдещето." Търсете двигателя на развитието във вътрешната представа на човека за себе си и своето място сред хората, в програмата за живота му. Искате ли деца ви да живеят щастливо и интересно? Тогава мечтайте с тях. Искате ли да отгледате безстрашни борци за светлото, високото и доброто? Учете ги да мечтаят за светлото, високото и доброто. Искате ли да убиете личността? Убийте мечтата й. На мен ми импонира мисълта на Рьорих: "В вашия живот оставайте верни на Прекрасното, пазете ентусиазма си. Отглеждайте в себе си творчески мисли, не забравяйки, че по мощност нищо не може да се сравни със силата на мисълта. Действието е само израз на мисълта и затова сме отговорни не само за своите действия, а още повече

203

за своите мисли. Давам ви жизнено важен съвет: имайте мисли чисти, изпълвайте живота си с несломим ентусиазъм и с това я превръщайте в постоянен празник. С усмивката на истинското познание внушавайте на децата вашето непобедимо желание да градите. Това е безкрайната верига на труда, усъвършенствания и благо ще ви доведе при Прекрасното."

17. В ОБЩУВАНЕ БЕЗ ДА БЪРЗАШ

- А вие преувеличавате всичко! - раздразнено казваше Людмила Григориевна Уривкина, опитна, със солиден стаж в работата учителка. - Училищната проза упражнява натиск върху училищната поезия. Леко е да се пише за възгледите и въздишките. А в живота училището се крепи на режима, на строгостта. Трябва да се държат учениците изкъсо, както са ни държали и нас! Какво разбират те, за да им надничаме в очите? Нека те надничат в моите. Аз съм една, а те са десетки, стотици. С нас не се церемоняха и затова станахме хора. Та ние се страхувахме да се срещнем с учителя на улицата! И ако учителят е казал: трябва да се прави така, и мисъл не минаваше да не се изпълни. А сега? Ти на него дума - той на теб десет! Да се работи е непоносимо и без вашите тънкости. А ако започнем и в очите им да надничаме, то по-добре вън от училището… Ние и така имаме проблеми със здравето… Людмила Григориевна замълча, след това като че ли се реши на нещо и заговори още по-разгорещено: - Вие, Михаил Петрович, измисляте децата. Дубенко, според вас, личност ли е? Вчера ми провали урока! А

204


как да разговарям с него - ласкаво ли? Да се натирят такива трябва. Може би, те там, - кимна тя в неопределеното пространство, - ще станат хора. Децата играят с вас на възрастни. Може би не трябваше да ви го казвам това, но щом съм започнала - ще кажа. Лицето и шията на говорещата се покриха с червени петна. Виждаше се, че не й се удава лесно всяка дума. - Всички се възмущават, защото при вас е непоносимо да се работи. В института не глупави, между другото, хора съветваха да се подържа дистанция между хората. А вие се здрависвате с тях! - Уривкина произнесе "здрависвате", а очите и се разтвориха така, като че ли каза: "Удариха по лицето!" - Добре, може наистина света да се е преобърнал - здрависвайте се както искате, говорете с тях на "вие", но не агитирайте и нас за това! Сега за вашето самоуправление. Аз съм съгласна: трябва да се развива. Развивайте, няма да ви кажем и дума, но не до такава степен! Децата са си деца. Помами ги, и те, разбира се, ще тръгнат. И още как - "командири", "вие"! Но има особености на възрастта, определено ниво на разбиране. - Уривкина махна с ръка, моля ви, разговора е напълно безполезен и седна. Настъпи тишина. Чуваше се, как зад стената, капе вода от лошо затегнат кран. - Ето, - постарах се да придам на гласа си спокоен тон, - сега, най-после, се появи двустранна връзка. Защото нашите беседи повече приличаха на монолози на водещия. Аз говоря - вие мълчите. Ние трябва заедно да мислим, да беседваме, да спорим, да достигаме до общ знаменател и отново да мислим, да търсим… Людмила Григориевна изказа ли общо мнение? Никой не пророни ни "да", ни "не". Мълчаха.

205

"Защо? - разсъждавах аз. - Нали виждам, че мнозина са несъгласни". А как ми се искаше да се взриви тишината, да каже някой, дори с шепот, да кимне с глава: "Не!" Бавно огледах лицата на събралите се, и изведнъж ярко си припомних тишината на първите минути на "беседата ми" с осмокласниците в деня на моето пристигане. Същото изчакване с отпуснати надолу очи. Деца! Ние сме същите деца. Защо да не седне редом и да заговори свои мисли, за това, което ни мъчи, което изисква решение, за това, как трябва да се построи живота, за да се диша и мисли в него по-лесно, естествено, свободно? Ние или мълчим, или спорим така, като че ли отиваме на ешафода. Трябва да се снеме тази напрегнатост. Хубаво е, че тя изказа своето мнение. Започна диалог. Това е хубаво. Срещнах очите на Людмила Григориевна, кимнах й ободряващо и казах заради нея, заради себе си, заради всички: - Нищо. Ще вникнем. Ще продължим разговора, него трябва да го водим цял живот. Важното е, че той започна днес. Аз се усмихнах, и на мен ми се стори, че в очите на учителите има разбиране, добро съучастие. - Ама и вие сте артист! Като че ли от празник идвате, ми каза художникът Николай Николаевич Чернов. - Представям си, какво ви е на душата! - Леко ми е на душата! Леко, Николай Николаевич! - усмихнах се аз. - Леда се пропука. Чернов се опитваше да долови в думите ми ирония. Но на мен действително ми беше леко. Леко от това, че взех, както казват музикантите, вярната нота. От това,

206


че опитът зад гърба ми, ме ободряваше: успехът е там, където изказват своите гледни точки, където спорят, преди да вземат решение, и веднъж приели го, не отстъпват от него. - Ще играете на демокрация? - усмихна се Чернов. - А не ви ли се струва, че вашата позиция ще погуби делото? - Не, Николай Николаевич, не ми се струва. А ако действително си играем на демокрация, ще погубим всичко, защото ще убием интереса. В нашата работа без разум, при това забележете, без творчески разум, е невъзможно да се живее. - А не ви ли се струва, че "съвещанието", където "заедно с всички" анализирате и планирате е спектакъл на един актьор пред очите на публиката? Нали в крайна сметка, мислите вие, останалите възприемат според силите си. Дайте честно. Нима не ви се иска да постигнете идеите си? Работата от това само би спечелила. И ние бихме закрачили със седем километрови крачки. - Кои са тези "ние"? - чувствайки как помръква настроението ми, попитах аз. - Как кои? Ние - целия колектив. - Искате да ме направите локомотив? Училище - вагон, а учителите - пътници, които всеки един момент могат да слязат на следващата станция. Това ли е според вас колектив. Николай Николаевич се намръщи. - Аз съм за реда, когато всеки точно знае своето място, своя таван и не налита да решава световните проблеми. С кого да се съветваш тук? Давате указание и контролирате безпрекословното му изпълнение!

207

- Вие сте страшен човек… - Защо, защото съм за реда? - Не, защото вашия порядък е синоним на насилието. Откъде такава нелюбов към хората? - А защо вие веднага "нелюбов". Вие, Михаил Петрович, предпочитате лирическите отклонения. Честна дума, нищо не пречи, да се обогатите с известен прагматизъм. Да бъдем честни един към друг: вашия оптимизъм по отношение на талантите и гениите - нима не е тактика на ръководителя? "Могъществото на човешкия разум", "възможност за развитие на способностите до ниво талант" - приятно гъделичкат честолюбието. Но сам нима не виждате, че това е някакъв "град на слънцето"? Ето, например аз, съм умен по рождение. А "глупакът ще си остане глупак, дори и с звезди да го обсипеш". Събеседникът ми говореше язвително, с забележима част цинизъм, които майсторски владеят хората с компютърно мислене. - Не ви харесва, когато смъкват от вашите идеи лирическите дрънкулки?! Не ви го казват в очите, но зад гърба ви така говорят мнозина. - Николай Николаевич се усмихна. Ъглите на устните му се свиха, като че ли се канеше след малко да ме освирка. - Впрочем, ние се отвлякохме… - Не, това не е отвличане от темата. Вие не вярвате в човека, не вярвате в неговия талант. В това е източника на вашия стремеж към жестокост, към дисциплината чрез насилие. Не можех да говоря спокойно, колкото и да се стараех. Не можех, защото той не беше първия, който се застъпваше за това да се "натисне", да се действа по принципа "не искаш ли - ще те заставим?" И преди него са ме упреквали, че чрез либерализма си погубвам

208


идеята. Но възможно ли е, мислейки за всестранно развита личност, да се решава тази задача с камшик: "Ах, ти! Не искаш да бъдеш всестранно развита личност, да бъдеш умен, творец?! - Ще те заставим! Ще ти го втълпим!" Развитие и насилие. Може ли да бъде свързано едното с другото? Таланта винаги е любов към живота, към хората, към родината, остро чувство за собствено достойнство. - Обидихте ли се? - Николай Николаевич изучаващо се вглеждаше в моите очи. - Да се обидя? Не! По-скоро се огорчих. Стана ми страшно за вас. Вие сте се удавили в прагматизъм! Ами ако това при вас е завинаги?! С какво отивате при децата? - Какво децата! - махна с ръка той. - Аз говоря с тях на езика на боите. В часовете рисуваме. Намеквате, че не съм подходящ за вашето училище? Ще си тръгна дори утре! А вие оставайте със своите "мислители", - художника презрително кимна към учителскатът стая и си тръгна. - Михаил Петрович! - повика някой. Обърнах се. Срещу мен Дубенко. За него Людмила Григориевна: "…да се гонят такива". - Какво, Вася? - Вие… заради мен ли? - Н-не… - Вече навярно са ви казали, че аз… - Василий ме гледа в очите. Гледа напрегнато. "Какво става сега в душата му! И защо мълча аз?" - Разбирате ли… - Вася безпомощно подбираше думите, - разбирате ли… - Зная, Вася. Зная, защо се изтървахте. Не ви се иска

209

да бъдете изоставащ, силите се, мятате се, искате с един скок да свършите с объркването, когато нещо е неясно, неизучено. А със скок няма да стане! Но трябва да издържите. И вие ще издържите. Това аз точно го зная. Очите ни се срещнаха. Той иска да знае, вярвам ли му или го "възпитавам". - Признанието ще дойде, - продължавам аз. - Не гледай така - вярвам ти! - Някога и аз бях зарязал ученето в пети - шести клас, а след това, ох, колко трудно е да се надигнеш! Преминах на спомени, дадох му възможност да разбере, че действително му вярвам. Когато човешката душа е объркана, упреците ще донесат само допълнителни страдания. Тук е важното да "влезеш" в неговото състояние и внимателно да излизаш заедно с него от вцепенението на духа, от неверието в своите възможности. Само искреност, предпазливост и вярата ще помогнат. Виждах, как просветляваше лицето на Вася, виждах, как той упорито се съпротивлява на това с усилие на волята. Искаше му се да продължи всяка минута с добра оценка на неговите достойнства. Рядко му се случваше на момчето да чуе, в какво е неговата сила, къде при него, Василий Дубенко, се получава добре. Разговарям с Вася и виждам, че недалеко от нас към мен нетърпеливо хвърля погледи осмокласницата Света Шептун. Какво е при нея? Иска да пита за нещо, да предупреди или да се посъветва? Вася хвърли бегъл поглед в нейна посока и каза: "Е, аз да тръгвам?" - Вървете, Вася… С какво чувство си тръгва той? Вася разбиращо произнася: "Нормално". Гледам след него. Все пак

210


преживява. И още как: какъв товар легна на неговите рамене! Това тринадесетгодишно момче, правещо плахи крачки за среща със себе си, са му нужни сили за да устои. От първите класове неудачи в учението, пропуските, етикета на изоставащ са го направили "труден". Приближава Света. - Поговорете с Малов, - без всякакви предисловия казва тя. - Той е някак раздразнителен. Аз се опитах сама, но вие го знаете… - Известна ли ви е причината? Отрицателно клати глава. След това, като че ли размишлява на глас, казва: - Може би… Нещо с Ира? - А как е Ирина? - Ира, като че ли е нормално външно. Но също, според мен, е настръхнала. Гледам на умното, съсредоточено лице на момичето и се радвам: "Добре, Света, добре, че сте такава". - А вие сте мрачен. Неприятности? - Да, поспорихме с Николай Николаевич. Но вече ми е по-леко. - Реших да постъпя в педагогическия, - тръсна упорито тя глава. - Или не ме бива? - Вие?! Разбира се, че ви бива. - без забавяне отговарям аз и виждам как засиява лицето й от радост. Звънеца. Света подхвърля тръгвайки: "Не забравяйте за Малов" и побягна в клас. Безпорядъчен тропот на крака, разногласни викове. По коридора минават деца. След минута училището ще притихне, но тази тишина е лъжлива. Там, зад вратите на класовете, се задават миговете на изпитание за млади

211

и стари. На някого ще стане радостно, на някого ще се свият раменете… Гледам на вървящите и сърцето ми се свива от необяснима тъга. От какво е тя? От това, което не съм видял? Или не съм успял? От осъзнаването на невъзможността да съм навсякъде? Припомних си неприятния разговор. Как го каза той? "Нека всеки да знае своя "таван". Не, не съм съгласен. Животът на човека не се побира в инструкции и заповеди. "Ами ако си тръгне? - изстина ми отвътре. - Кой ще води часовете?" И веднага още по-тревожна мисъл: "Ами ако остане? Представих си лицето му изкривено от презрение. Представих си, как му "заповядвам" да помогне на Дубенко да разбере себе си или действайки според моите "указания", той "беседва" с Малов. Може би, това е нанос, не е неговата същност? Иначе няма за какво да се съжалява, нека да заминава, - помислих аз решително. - На рисуване, той може би, ще научи, но на духовност - никога. А на нас ни трябва Леонардо да е… на всеки в сърцето". Покрай мен мина Дубенко, кимна ми, погледа му открит, доверчив. "Вие ги измисляте", - спомних си думите на Людмила Григориевна. А Света Шептун? Нали не случайно дойде тя при мен. Тя ме настройваше за работа? И фразата и за института. Неочакваната веселост в края на разговора. Тя ме преведе от кръга на неприятностите в руслото на нови занимания. Спомних си, че тя не веднага запита за неприятностите, а едва тогава, когато видя, че говоря с нея с ново настроение. Ах, Шептун, Шептун. Не, Людмила Григориевна, ние през щорите на "възрастта" не виждаме богатствата на младата душа и със своята пренебрежителна снизходителност програмираме, насаждаме в нея жалкото кривене на

212


детинщината, отглеждаме малък ум. Нека да греша, да измислям, да преувеличавам, но моите "преувеличения" - са зов към висотата, предвъзхищението на тяхното "аз" в утрешния ден. А вашето "правдиво" разобличаване на децата - подчертаването в тях на незрялостта, на пътя на духовността. В това е трагизма на тяхното общуване с вас. Веднъж след изказване в Дома на отрядните в Всеруския пионерски лагер "Орле", към мен се обърнаха с въпроса: "Кое от свойствата на личността или каква способност, без която учителя не може успешно да работи с децата, е най-трудно постижима?" В главата ми мигновено се понесоха цяла редица от безусловно необходимо и "трудно достижимо", но изплува нагоре способността, която бях нарекъл "чувствително световъзприемане". Ще поясня, как го разбирам това. Мислено да минем по училищния коридор. Междучасие… Виждате ли онова високото момче до прозореца. На него му е криво… В него плаче… гърба му. Да го приближиш ли или да го оставиш сам? Да го подкрепиш ли в тази минута или е по-добре да се направиш, че не си видял състоянието му? А ето неговия приятел Сашо… - Здравейте, Сашо! Какво става с Олег? Не знаете ли? А в час? Казвате, нормално?! Бихте ли отишли при него, там ще стане ясно… Сашо се засили към Олег, след това се спря, и накрая решително се запъти към приятеля си… - Здравейте, Таня! - Здравейте! - Имате неприятности. Трябва ли ви помощ?

213

- Няма нужда, аз сама. А тук - погледнете! Минава слънцето! Отчетливото стакато на токчетата сякаш избива искри! Светлината звъни в бойките бели къдри и се слива с музиката на сивите очи. - Здравейте! - раздаде радост и се понесе по-нататък, щедро разплисквайки я по пътя си за всички: за мрачните, за веселите, за тъжните. Колко здраве, сили, енергия! Браво, Валентина! Е, ама тя не е сама! Света, Галя, Федя, Вася, Ира…Ясно! Комитетът… Комсомолът трябва да бъде такъв: оптимистичен, здрав, мажорен! А ето тук мъка… - Катя, здравейте! - Здрасти… - неохотно и високомерно. Да, отново се е скарала с някого. Какво да правя с нея?! Обидчива е безкрайно! При Олег болка-тъга, а при Катя болка-предизвикателство: "Нямам нужда аз от вас!" Ето го и командира на нейната бригада. - Серьожа! Можете ли да ми кажете, какво става с Катя? Да не се е скарала с някого? - А, не! Закъсня вчера за работа. И затова си получи заслуженото. - А причината за закъснението? Не знаете?! Как можахте, Серьожа? Чувате ли? Отново нечии тревожни стъпки… Кой е това? Бузите бледни… в очите укор и болка. Как се променя човек. Гледаш го в такива моменти и не можеш да го познаеш. Не напразно казват: "Какво става с вас? Лицето ви го няма?"

214


Това е Витя. Той е на дванадесет. В къщи ежедневни скандали, побои, майчин плач. Баща му - пияница и скандалджия. Сърцето на момчето слабичко… Но какво е това? Зад вратата на учителската "ръмжи" звучен мъжки глас: - Безсъвестна! Утре да дойдат родителите ти! Не ми обяснявай! Не искам да знам! Пиши! Влизам. Почервенял от гняв преподавателя се възвишава над масата в позата на обвинител. Срещу него, необичайно свита, Ира Гончарова. Ирина Гончарова?! Удивително чувствителна към състоянието на другия, честна, волева и силна натура. Очите големи, гледат открито и доверчиво. А в тази откритост и смелост: "Все едно аз вярвам, света е прекрасен! И вие, които ме гледате сте красиви!" Работлива е Ира и отговаря за шефствата на комитета на комсомола при училището. Вчера заедно с пионерите е садила картофи в градините на инвалидите от Отечествената война, на самотните старци. Днес сутринта видях, как бабичка гощаваше Ира и децата й с мекици… - Нямаше нужда, бабке. Ние не заради… - смущаваше се Ира. - Не ми отказвай, миличка! Да ти даде господ здраве! И на твоите деца благодаря. Какво щях да правя. Сама съм… - старицата заплака и през сълзи каза: "Нямам с какво да ви се отблагодаря. Не ми отказвайте! Яжте, докато са топли…" Ира взема възелчето от треперещите старчески ръце и сама започна да черпи децата: "Яжте, яжте, докато са горещи" - говореше тя и изведнъж заплака. От какви тайни места на душата изниква състраданието? Как почувства тя болката на немощния човек, неговата тъга

215

по младостта? И ето след час, прехапала устни, на лист от тетрадка изписва: "Аз, Ирина Гончарова, обяснявам, че не съм научила параграф 43, защото не можах правилно да организирам…" Погледнах преподавателя и казах на Ира: - Оставете ни, ако обичате. Вървете, моля ви! - Момичето излезе. Едва съдържайки се, за да не се разкрещя като него и да не кажа нещо излишно, изцедих от себе си: - Защо така?! Та това е … Гончарова. Как можахте да й кажете: "безсъвестна". Това крехко момиче е посадило на старците пет градини с картофи! Вие, здрав, як мъж, вижда се дори не сте помислили да им помогнете. А тя не ви е упрекнала… "Параграф 43?.." Минутите на училищното междучасие, а колко малки щрихи-сюжети!.. Не ги пропускай, учителю, тези мигновения. Дръж в ръцете си тези нишки-връзки, съединяващите с учениците. Подвижни, неуморни, те се стремят към нещо, нещо търсят, очароват се и се разочароват. Опитай, проследи постоянно сменящата се гама от чувства, настроения, мисли… А колкото повече ние виждаме и разбираме, толкова по-богат е нашия педагогически арсенал, толкова по-фино въздействаме на растежа на душите им. Духовността се развива в "общуването без да бързаш", е отбелязал Виктор Астафиев. Без да бързаш, т.е. с максимално възможно внимание, вглеждане в света на човека, проникване в смисъла на казаното от него, в интонационния строй на речта му, в симфонията на движенията му. А очите на детето! Колко чувства може да се прочете в тях, колко състояния, преживявания, мотивите на едни или други

216


постъпки. Не бързай, учителю. Повърхностното прочитане е равносилно на лекомислие и професионална некомпетентност. Общуването без да бързаш изключва равнодушието. То изисква от учителя да гледа активно, да слуша активно, да мисли активно, да действа активно и да подбужда учениците към същото. Учителя е в центъра на врящия от страсти живот на младите. Всяко мигновение се появяват или се късат нишки-връзки между тях, все по-сложно и по-богато е плетивото от привързаности и антипатии. И на нас ни е дадено да бъдем творци-художници, създаващи красота в техните отношения - един към друг, към хората, към живота. Именно общуването без да се бърза ражда финото световиждане. А за това е необходимо да бъде виждащо нашето сърце, главния педагогически инструмент на учителя. Инструмент за опознаване на самия себе си, на живота, на детето. Животът е безкрайно познание. Вземи своята тояга и върви… И аз отивам… А отпред - Пустиня, нощ и трепкането на звездите… (М.Волошин)

18. УРОЦИТЕ НА ОБЩУВАНЕТО БЕЗ ДА БЪРЗАШ

Когато пиша тези редове, зад прозореца вали сняг… Бели пухести звездички, прегърна ли се една друга, плуват в мъгливите вълни на пространството, и бавно се спускат на земята. И си спомням… Стоя в коридора на училището до прозореца. В сгъстяващия се мрак на зимната вечер неуморно и тежко стене виелицата. На мен ми се струва, че в мен стене нещо самотно, уморено, обидено. Днес отпътуваха двама много необходими на училището

217

специалиста - художникът и балетмайсторът. Кой ще им води часовете? Трета година се опитваме да реализираме програмата на експеримента в пълен обем и трета година не ни се удава. За разлика от Ясни Зори в Зибково експериментални станаха всички класове: от първи до десети. Кадрите - един от най-важните въпроси, от решаването на който, зависи успеха, за нас е постоянния препъникамък. Заминаването на учител в средата на годината е равносилно на провал: няма с кого да го замениш. И изведнъж - двама. "…Поради неудовлетворителни жилищно-битови условия", - написали в молбите си отпътувалите. Имаше истина в това, имаше… Не можахме да ги обезпечим с квартири. Имаше и трудности в снабдяването с хранителни продукти. Селския жител го храни земята, неговия двор. Затова в местния магазин се продаваше най-често това, което не се произвеждаше от самите зибковчани. "Щандовете" на зибковския "гастроном" за не местни педагози, нямаха стени. Те често трябваше да търсят на разни улици, при различни стопани, в колхозните складове или да пътуват до районния център - петдесет километра до Кременчук. Тези, които са от селата, се приспособяваха бързо, обзавеждайки се със собствено стопанство. А гражданите влизаха в новото си икономическо положение болезнено, усвоявайки трудно азовете на селското битие. Отпътувалите са граждани… Но имаше и друга, може би, най-главната причина за тяхното напускане на училището. Не повярваха… Не повярваха в перспективата на новото дело, не видяха бъдеще във вложения от тях труд. - Не вярвам в това. - така и каза преди отпътуването художника Чернов. - Работата е безперспективна! Не

218


напразно казваме: "Ало, търсим таланти!" Търсим ги като рядкост, като късмет! А тези, за които се напъвате - им е все едно какво е училището. За тях е най-добре то да свърши по-бързо, за да се измъкнат от това село. Какво видях аз тук, например? Кал, лай на кучета, крави и селяшка грубост - това са всичките ми впечатления, ако не се смята вашата наивност. Обкръжили сте се с измислен свят. - Художникът замълча, очаквайки реакция на казаното, а след това изведнъж попита: - Вие, самия, разбирате ли, че сте неудачник? Може би, фантазиите покрай "духовните богатства" на детето - това е самозащита? Аз мълчах. Ни да споря, нито да го убеждавам ми се искаше. За какво да говорим, ако до краката му стоеше куфар. И доколкото разбирах на Николай Николаевич не му бяха необходими моите думи. На него му беше нужно да се изприказва, да оправдае сам пред себе си своята постъпка… Снежинките се блъскаха в стъклото, безпомощно се плъзваха надолу и веднага изчезваха в бездънния студен мрак. Сега ще дойде директорът на училището (по това време вече беше Н.В.Кожухар) и неговите заместници. Ще мислим, вече за кой път, как да излезем от създалото се положение. Чакаме директора от Кировград. Там трябва да се е състояла среща със семейство учители (той е художник, а тя балетмайстор), които като че ли са се съгласили да дойдат при нас на работа. Това не е първото пътуване по кадрови въпроси. Предишните бяха неуспешни. С какво ще дойде днес? Щракна ключ и коридора мигновено се заля с ослепителна светлина. - Добър вечер, Михаил Петрович! - радостен хор заедно със светлината се разнесе из коридора.

219

Обърнах се. Децата ми се сториха особено много поради това, че те като че ли се родиха от светлината, запълвайки заедно с него пространството. Към мен пристъпи Ира Милетина, секретаря на комсомолската организация на училището и без всякакви обяснения съобщи: "След 30 минути имаме разширено заседание на комитета… Молим ви да вземете участие". - Комитета? Защо сега, в събота? - Дневен ред: "Как да съществуваме в възникналата ситуация", - като че ли прочела моите мисли, каза Ира. - С-ситуация? - Ще разговаряме за това, за което мислите тук сам. Или вие не искате да мислите заедно с комитета? - Защо да не искам?! - Тогава тръгвайте с нас! Казват, че животът е непрекъсната верига от начала. Видимо това е така. Във всеки случай, това твърдение, през тази вечер, за мен се изпълни с реалност. "Златни хора, истински приятели… - мислех аз, докато размествахме столовете, за да направим голям кръг, за да сме "очи в очи". - Колко много можехме да направим, ако не се сриваше програмата на експеримента, ако не се проточи толкова много подготвителния период!.." Оцених желанието на децата да бъдат редом, но не предполагах, колко ги обиждах с вътрешната си нагласа: "Какво можете да помогнете вие?" Очаквайки пристигането на директора, поглеждах към вратата и разсеяно слушах изказващите се. Но изведнъж се пробудих: говореха не деца, а възрастни, разсъждаващи хора. С изумление започнах да ловя всяка тяхна дума: - Ние неправилно се отнасяме с новите учители.

220


Виждаме, колко им е трудно да се адаптират към селския живот, минаваме наблизо и се подсмихваме: "Гледайте, той не може да държи триона!" - това е Сергей Люлин, останал след десети клас като работник-наставник в цеха за сглобяване на калкулатори. - Помниш ли, Володя, - обърна се той към Стрелцов, - как ние с теб, в кръга на момчетата слушахме "приказчици" разни за Николай Николаевич? И ни ти, нито аз, не се намесихме, не ги спряхме. А сега разперваме ръце: какво да правим? На него му беше необходима поддръжка. Трябваше да му помогнем да разбере, какво искаме ние от него, да се обясним сами себе си… - Опитвал ли си да се приближиш до него? - възрази Катя Хрусчева. - Един път го приближих, а той такива ми ги наприказава… - Учителите ни виждат с биберони. Ох, как не обичат, да им направиш забележка! Аз също посъветвах Иван Степанович, по-спокойно, без крясъци да общува с нас. Пречи на себе си с тези викове! - подсмихна се Стрелцов. - Иван Степанович ме погледна с такъв поглед, чак ми изстина отвътре… А вечерта обяснявах на баща си, пред Иван Степанович, какво имах предвид. Ох, колко дълго обяснявах! От тогава, мисля, стига съвети. Отвори се вратата, на прага се показаха Ангелина Йосифовна Матченко и Олга Андреевна Удод, заместник директори. - Заповядайте… - покани ги Милетина. Кръга се разшири. Думата взема Оксана Матченко, председателя на съвета на дружините. - Ние се отнасяме към учителите с по-голяма взискателност, от колкото сами към себе си. Те ни

221

прощават по-често нашите грешки. Нима това е справедливо? Преди да направиш забележка на учителя, трябва да се представиш така, че той да приеме твоята дума, като разбираща се от само себе си. - Как е това "да се представиш"? - Със своето поведение… - Искаш да кажеш, че съм се държала лошо с Николай Николаевич? - обиди се Катя Хрусчева. - Нямам предвид теб. - А кого? Мен? - с усмивка попита Стрелцов. - Какво веднага се впрягате? - Оксана правилно говори… а това, което се е случило с Катя и Вовка, е резултат от отдавна натрупаната дистанция между учители и ученици. И ако искаме нови отношения, трябва да се запасим с търпение… - Ама, че го каза. С търпение само в църквата можеш да си завоюваш авторитет. - Говоря за друго търпение, за активно… Мен са ме направили човек, знаеш ли с какво търпение? - Вася Корабльов се обърна към мен за поддръжка. В очите му въпроса: "Правилно ли казвам?" - Трябва да се учим да разговаряме… - направи замислено заключение Света Никиташева. - И не само с учителите. Един с друг, с родителите. Не винаги можем да кажем така, че да не обидим. Съдя по себе си. Когато ми правят забележка равнодушно, като разбиращо се от само себе си, ми е обидно. Макар, че като че ли разбираш, че ти говорят правилно. А вътре нещо протестира. Но ако почувстваш, че човека говори за теб и се вълнува с теб, че му е болно за теб, не се обиждаш, обратно, иска ти се да се поправиш!

222


- А защо говорим за забележките? Нима това е единствения способ за общуване с учителите? - заговори Ира Гавраилова. - Според мен е по-важно да се подскаже къде се получава при него. Как преминават при нас "огънчетата" в бригадите? Михаил Петрович! Защо мълчите? Какво ни говорите по педагогика? Да се търси положителното в човека. Нима учителя не се нуждае, да му помогнат да се види отстрани? Ние го виждаме по-често от вас! А как е минал часа, не трябва ли да ни попита? - А сега ми дайте на мен думата, - вдигна ръка командира на производственото обединение Федя Корабльов. - Ирина изказа и моето мнение. А то си мисля, залитаме настрани. Със забележки, със съвети няма да промениш много един човек. За "огънчетата" в бригадите Ира казва правилно. Там анализираме преминалия ден, отбелязваме, кой как е работил, как се е държал с другарите си. А защо такива колективни анализи, където всеки да може да изкаже своето мнение за себе си и за другите, и за самия час, за работата на учителя, да не провеждаме след часовете? Учебната ни работа върви без колективен анализ. На мен ми се струва, това е неправилно. - Федя! А време от къде ще намерим? - попита някой. "Точно така, - си помислих аз, - от къде? Борим се за всяка секунда. Но Ира и Федя са прави - нужен ни е колективен анализ на учебния процес". - Олга Андреевна? Михаил Петрович! Ангелина Йосифовна? Чакаме! Ние мислихме, че имате готово предложение… - разочаровано проточи Милетина, виждайки нашето мълчание. - И какво, идеята за анализа не се ли вписва в нашия режим? Жалко… Ира гледаше към мен, видимо чувстваше, че ми се иска да кажа нещо. Но Ангелина Йосифовна ме

223

изпревари. - Нашето предложение е: въпроса за систематически колективен анализ на учебната дейност да се разгледа на педагогическия съвет. Ще го обсъдим заедно. Изобщо - продължи тя, - ние сме "за", но вашата идея дава живот на още една. И нея също ще трябва внимателно да обсъдим. - Но ние не сме свършили все още. Работата е там, - отново започна Ира, - че това е второ заседание. Ние вече се събирахме… - Ира, не го разтягай, - подкрепяха я децата. - Ние предлагаме часовете по изобразително изкуство да се дадат на Шептун, а хореографията - на Кучеренко. А то отново ще вземем някого прибързано в средата на годината. Света и Валя ще се справят! А докато те работят, може много по спокойно да им се търси замяна. "Как не се досетихме за това по-рано?" - мислено отбелязах аз. - Светлана беше организатор и водещ изпълнител на художественото оформление на втория етаж, изрисуването на целия под, на стените е нейна и на децата работа, - секретарката говореше вече спокойно, точно аргументирайки предложението на комитета на комсомола. - Валя Кучеренко - е солистка на танцовия ансамбъл "Росица", негов директор. И двете могат да работят с хора. Какво още… скромни, добри момичета. Та вие добре ги познавате. Вече са водили часове. Колегите ще им помогнат. - Е, какво? - с едва прикрит вътрешен възторг ме попита Ангелина Йосифовна. - Аз нямам съмнения.

224


- И аз смятам така. Само Николай Василевич… - Аз съм за! - изникна на прага Николай Василевич Кожухар. Неговата поява внесе весело оживление в нашия кръг. Напрежението отстъпи място на тази уверена бодрост, която идва като награда за трудна и много важна работа. - Аз не исках да прекъсвам Ира, - усмихвайки се, си призна той. - Мислех, като се появи пауза - ще вляза. Така че, неволно подслушвах. Аз съм "за" - повтори отново той. - И за какво пътувах до Кировград? А пътувах за тоя дето духа. Далеко било от града, заплатата била малка… Той махна с ръка, като че ли отпъждаше неприятен образ, и вече подчертано сериозно, почти тържествено произнесе: - Измислили сте го много добре! Това е изход! Но не поставям точка. Тази зимна вечер имаше тъжен епилог. Когато ние си тръгвахме на весела и шумна тумба от училището, аз забелязах, че Ира беше нещо потисната. Това никак не хармонираше с това, което ни обкръжаваше. Отгоре, като голямо светещо кълбо, светеше луната. Облят с магическата й светлина, снега лежеше под краката ни като накъдрена бяла покривка, проблясваше с сребристото си великолепие, заядливо поскърцвайки в такт със стъпките. Беше свежо прохладно и празнично. - Разстроена ли сте от нещо Ира? - попитах я, когато поизостанахме от шумната компания. - А на вас весело ли вие? - Да кажем, не весело, а добре, радостно. И какво ви огорчава? - Вие…

225

- Аз? - Да, вие. Вие също не ни вярвате напълно. - Аз едва не се задавих от удивление. - Как можахте да стигнете до това заключение?! - Наблюдавах изражението на вашето лице. Вие усилено ни насърчавахте, възхищавахте ни се. Слушахте ни с умиление. Оказва се, децата могат да мислят и могат да говорят смислено! А на мен вашето възхищение… - Ира се спря и вдигна към мен очи. А в очите й толкова горчивина, укор, че моите думи, които бях приготвил, пропаднаха, загубиха тежест и смисъл. Ирина не гледаше, а се взираше, като че ли искаше да достигне до дъното на моето "аз". - Нима и вие сте от диспечерите? - Какви диспечери? - На нашата зрелост, - въздъхна тя. - Прииска ти се - включваш: нека се поглезят, да поуправляват себе си, нас. Поискаш ли - изключваш. Удобно, нали? А зрелостта какво е, образование, възраст? - Ира… - Не трябва, Михаил Петрович, не говорете нищо. По-добре помислете. Вярват ви. А днес не е най-добрата ви вечер. Не се обиждайте. Ако не бяхте попитали - нямаше да ви отговоря. Макар, рано или късно, ще трябва да ви го кажа. Е, аз тръгвам, - тя въздъхна отново и закрачи към чакащите я деца. Ама че вечер!.. След първите опити да се оправдая пред Ирина и пред себе си, аз все повече се убеждавах: тя е права. От осъзнаването на нейната правота нещо ме стискаше за гърдите, искаше ми се да изтръгна от себе си това същото "нещо", което се удивляваше и се възхищаваше… В това точно удивление е прочела за

226


себе си Ира: "Ето, значи, на какво сте способни! Браво деца! Юнаци!" Удивляваш се на това, което не очакваш. Същото умиление имаше и в очите на Ангелина Йосифовна и Олга Андреевна. И си спомних думите на учениците за търпението. Не подсказахме ли самата мисъл за търпеливото преубеждаване на учителя със своята реакция на ставащото? А ако не успеем да се извисим до действителна вяра, когато очакваното поведение на нашите млади другари ще стане адекватно на реалната им потенция?! Обидно и болно ми стана и за мен самия и за децата. Колко търпение трябва един към друг, че възрастният да не се унизява със снизходителност, а младите да не проявяват показна, нарочена независимост. Как ни подтиска многовековния стереотип на отношенията млади - стари! Малко е да се каже, малко е да се помисли за необходимостта от вяра в силите на детето, за необходимостта от разговор "на едно ниво", малко е, много е малко. Необходимо е, крачка след крачка, чупейки преградите на щампите, да вървим към висотата на равенството с децата. И едва тогава ще започне мъчително трудното, но крайно важно умение да гледаш децата в очите, не от горе, а направо. Спомних си въпроса на Олга Андреевна: "Вие ли сте ги събрали?" И още веднъж видях недоверчиво-ироничното изражение на лицето й, когато отговорих: "Не!" Тя вероятно си е отишла в къщи, предполагайки, че комитета и неговите решения са моя работа. Не ни достига за сега действителна вяра в ученика. Ние самите, когато бяхме деца, преминахме през тази школа на изкривени, като в криво огледало, отношения между възрастните и детето. Внушаваме от поколение в поколение: възрастните трябва се уважават! А вярно ли е така опростено, според календара да определяме

227

стойността на хората? Ира правилно отбеляза: зрелостта е синоним на духовност, на отговорност. Не годините трябва да се уважават, а мъдростта, силата на духа, независимо от възрастта. "Скоро ще си на четиридесет, - разговарях със себе си мислено аз, - а ти все още усвояваш а-б-то на човешките отношения. Трябва да се бърза. Няма да забележиш, кога ще отбие последния ти час в твоя живот. За какво ще си помислиш тогава? Изведнъж виждаш очите на децата и прочиташ в тях немия укор: "Нищо в нас не разбра ти, защото не ти достигна мъжеството да ни повярваш докрай". "Предполагай в ученика наличието на достойнства преди да се проявят, уважавай в него личността и общувай с него като равен с равен", - записах тези думи в дневника си и ми стана по-леко. Утре ще отида в училището малко по-виждащ. Светлана Шептун и Валя Кучеренко работиха като педагози около един месец, точно толкова, колкото потрябва според обстоятелствата. Добре работиха. Но не за това бе думата. Важно е другото. Решението на комитета на комсомола стана начало на реално, осъзнато и действено сътрудничество между учителите и учениците в нашето училище, убеди всички в това, че развитието на самоуправлението, инициативата на всеки е единствено възможния път на усъвършенстване живота на колектива, изграждането на здрави отношения между педагози и учащи се, активно средство за възпитаване на отговорност, на гражданска позиция. Но решителни крачки към открит диалог с ученика, педагогиката на сътрудничеството постави пред нас проблема за всестранното развитие, самоусъвършенстването на учителя. И отново забръмча в училището… - А за какво ми е вашата многостранност? Добрият

228


учител учи на това, което сам знае. Нима това е недостатъчно на децата? Такива фрази, например, звучаха често между стените на училището. Не приемането на висините, нежеланието или страха да изпробват себе си, при някои се прикриваше с прословутата "златна" среда, признавайки я за норма в живота. Всичко, което беше висше, се наричаше "завихряне", "извън нормата", "не от този свят", и се обявяваше за противоречащо на здравия смисъл. И най-трудното бе да се бориш с тази скрита позиция. Но животът рано или късно ще изиска пренастройка от всеки, защото реформата в училището започва преди всичко с преобразуването на учителската психология.

19. ДВЕ ПОЛЯРНОСТИ

Проблема на отношенията, на общуването, на взаимното разбиране е един от най-главните в педагогиката. Марксисткото разбиране на личността подразбира човешко отношение към другия, към всички хора, към делата им, мислите, чувствата, потребностите. Истинското общуване е невъзможно от позицията на силата, волунтаризма, авторитарността. Училището трябва да възпитава в своите ученици внимателно, хуманно отношение към хората и създаденото от техния труд, към майката на всичко живо - природата. Училището - това са неговите порядки, режим, система на обучение, и преди всичко, учителите. Всеки от тях, създавайки своята мелодия, трябва да умее да чува, доколко тя е съзвучна с другите, за да може целия оркестър да изпълнява една симфония. Успеха на експеримента е невъзможен без сплотеността на колектива, без обединените усилия на

229

педагозите и учениците. Това добре го разбирах. Поддържаше ме и актив от учители, които, повярвали в жизнеността на идеята на експеримента, помагаха да се увлече с нея и другите. За лятото на 1980 година, ние успяхме да сплотим най-активните от децата от горните класове, те станаха най-горещите участници в борбата за ново училище. Някои от педагозите, с особено развити авторитарни наклонности, възприеха самостоятелността на тези деца, тяхната излизаща извън рамката инициатива, като заплаха за обичайния за тях статус на командващи. Те видяха в демократичния стил на отношенията с децата посегателство на установения порядък, крах на дисциплината и се опитаха да настроят против експеримента родителите на учениците, което, разбира се, отслабваше нашите позиции. Социално-психологическия климат в село Зибково бе сложен. В течение на почти два века, то е било разделено на "свои" и "чужди". "Своите" - са представителите на староверческата община, последователите на "старата вяра", и "чуждите" - всичко останало. Това е наложило отпечатък на характера на жителите, на техния начин на живот, на отношението им към всички видове иновации изобщо. Запознавайки се със стари хора, аз бях поразен от тяхната затвореност, от нежеланието им за контакт. Ще отбележа още, че до този момент в Зибково, както в никое друго село на областта, остро стоеше проблема с алкохолизма. Да се противодейства на негативното въздействие на средата върху личността на децата, беше съвсем не леко. Ще устоим ли? Ще победим ли? Тези въпроси тук бяха много по-остри, отколкото някога в Ясни Зори. Там имаше подредено, здраво стопанство, ново, с

230


етикета, селище. И ми се струваше, че дори мястото му на разположение на оживената магистрала Белгород - Харков, подчертаваше устремеността напред. Тук, напротив, дълбока провинция, едва кретащо, задлъжняло на държавата колхозно стопанство. Тези обстоятелства усложняваха провеждането на експеримента. Но ако при тези условия успеем да постигнем успех, то да представим по-неопровержимо доказателство в полза на принципно новата организация на училището, не можем и да си представим. Ние разбирахме, че без помощта на родителите, училището няма да се справи. Трябваше на всяка цена, каквото и да стане, да ги привлечем на своя страна, да разрушим стената от недоверие и отчуждение. Главен аргумент можеха да бъдат не словесните призиви към новото, по-чувствително, по-дълбоко отношение към света на детето, към света на човека въобще, а нагледно да се покаже преимуществото на такива отношения, практическите резултати. В ученическата среда вече действаше, грешеше, криволичеше, но действаше актив от деца, който бавно, но все пак се увеличаваше. А педагозите, основно, изчакваха. Защо? Нали без всеобщо обсъждане и съгласие не може да се осъществи нито едно изменение в живота на училището. През юни, два и повече месеца преди началото на учебната година, педагогическия колектив сам прие решение за началото на експеримента. Но месеците минаваха, а повечето учители оставаха пасивни, не променяха нищо в своята работа, изчаквайки указания и разпореждания. Гласуваха за някаква работа, а след това мърмореха: "Наизмислиха ги на нашата глава…" Не "ние решихме", не "ние измислихме", а "някой". Понякога дори се чуваше: "А през миналите години…", "ние по-рано",

231

"при нас беше…". Нима мечтаехме за миналото? Проведохме допитване. Не, оказва се, всички искат да продължат експеримента, подържат неговите основни идеи. В какво все пак е работата? С времето разбрах. Има такова изражение: бързай бавно. Ние бързахме прекалено много. Учителите не успяваха да се преустроят. На педагогическите съвети учителите ме подкрепяха, но минаваха дни и те изстиваха, не желаейки или не умеейки да проявяват инициатива, за да реализират приетото съвместно решение. - Ние не сме против, но как да се направи това практически? - питаха с безпокойство. Аз или показвах сам или канех специалисти. Как да се работи с ученически колектив? - гледайте. Как по-ефективно да се проведе урока? - гледайте. Все по-често се сипеха обръщения: "Как да го направя в този случай, посъветвайте ме…" Струваше ми се, какво повече може да иска ръководителя? Но колкото повече "горях", хвърляйки се във всички точки, толкова повече… помръкваха очите на учителите. Струваше ми се, че доводите са малко, практическите примери също, аз ги издирвах, демонстрирах, обяснявах. Отивах в училището в седем сутринта, връщах се в къщи в единадесет през нощта и падах от умора. А моите колеги, виждайки, че при мен се получава по-добре, отколкото при тях, ми прехвърляха все повече и повече от своята работа, предпочитайки да останат встрани. Така се парализира колективната мисъл, и незабележимо вместо атмосфера на сътрудничество в училището фактически се възцари авторитарен стил на ръководство. Освен това, съсредоточавайки усилия на разясняването преимуществото на новото, аз допуснах още една грешка: получи се така, че натрупаният с

232


годините опит стана като че ли безполезен. "Забравете старото!" - звучеше в подтекстта на моите изказвания. Кой от уважаващите себе си хора, с чувство на собствено достойнство, може да се откаже от хубавото само затова, че е "старо"? А много от това "старо" беше в синхрон с идеите на експеримента. Стила на ръководство бе демократичен само по форма, за сътрудничеството не достигаше вниманието към дребното положително в багажа на всеки педагог. Трябваше да се пресажда новото към реалния опит, към плодоносните му клонки. Дистанцирането, а по-точно, недостатъчната активност и това "наизмислили" бяха неосъзнат протест не против новото, а против изкуственото му насаждане, отричане на всичко създадено и придобито преди. В човека живеят съвместно две полярности. Първата е отворена за съмнението, готова да се откаже от натрупаното, жадува за нови впечатления. Нея можем да наречем търсеща активност. Втората, напротив, внимателно подбира и съхранява от безкрайното количество варианти за действия, способите да се живее изобщо и да се живее сред хората най-пригодни, най-ценни. И двете полярности са взаимно зависими и допълващи се една друга. Първата, развивайки веригата на втората, ни тласка към изследвания, към новаторство. И ние рискуваме, опитваме, отхвърляме, намираме. Втората, загрижена за съхранението на най-същественото от опита, ни учи на строгост и придирчивост, заставя ни да действаме по принципа: "Сто пъти мери - един път режи", заставя ни да не бързаме с изоставянето на провереното и добите натрупвания. Този, който е видял новото, трябва да бъде готов, че

233

от другите то може да се възприема като несъстоятелно. Стремейки се незабавно да предаде новостта на всички, ние не подозираме, че такава прибързаност само вреди на делото. Ние често приличаме на пътешественик, който когато види прекрасен пейзаж, нетърпеливо изтръгва кормилото от ръцете на шофьора на колата, носеща се с голяма скорост по път водещ в съвсем друга страна. "Този който прибързва, закъснява също толкова, колкото този, който не бърза.", - е предупреждавал още Шекспир. Да действа незабавно, но без да бърза - ето на какво трябва да се учи този, който внедрява новото. И в това "без да бърза" се заключава внимателното отношение към другия. "Без да бърза" - това е знанието и уважението на опита на тези, с които мислиш да твориш, на когото искаш да покажеш "невиждания прекрасен пейзаж". На колектива, внедряващ нова идея, е нужен лишен от какъвто и да е натиск стил на отношения. Колкото и обмислена, обоснована и доказана практически да бъде предлаганата технология, в никакъв случай оценката на дейността на учителя не трябва да изхожда от това, "по старому" или "по новому" работи той. Важен е резултата от неговия труд и вложените усилия. Необходимо е също съвместно търсене на слабите места в "старата" система на работа; постепенното заменяне на слабото звено със силно; подготовката на разочарованите от предишната методика педагози за по-ефективна експериментална; сравнителен анализ на успехите и неудачите; и накрая, съвместно планиране на следващия етап от търсенето с отчитане на резултатите от предишния. Само след постепенното намаляване на отработеното

234


движение по "стария" път, може да се готвите за завой, и след това да се търси оптимално ускорение. В Зибково аз разбрах, защо така сложно вървят педагогическите експерименти, защо е толкова типична съдбата на търсещия учител. Педагозите, както никои други, с години трупат опита, своите представи за живота, неволно ги идеализират и крайно болезнено реагират на всяка промяна. Не случайно професионалното заболяване на много от учителите е неумението, бих казал дори, неспособността да слушат другите. Това абсолютизиране на себе си е една от причините за противоречията с учениците и един с друг. Естествените отношенията с децата и колегите, виждането на живота като единствено възможен, кара педагогът да се мисли за съвършен. Не може да бъдем само командващи, само управляващи, ако искаме да спрем в духовното си израстване. Трябва периодически да слизаме от капитанския мостик и да ставаме матроси, отново да ставаме ученици. До тогава, докато в училищния колектив има само капитани и само матроси, и децата, и учителите, и ръководителите на училището от всякакъв ранг, ще са глухи към най-скъпото - човешката мисъл.

20. ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХИПОТЕЗАТА

От това време, когато за първи път, ме развълнува проблема с таланта, изминаха повече от двадесет години. И мога, без да се опасявам от преувеличаване, да кажа: нямаше ден да не мисля за него. С какво да обясниш неочакваното извисяване на таланта при едни и неуспешните усилия при други? Къде са пределите на човешките възможности? Имали катализатори на

235

талантливостта? Тези въпроси ставаха сутрин с мен и ме преследваха навсякъде, където и да бъдех. А понякога се втурваха и в сънищата ми. Струваше ми се че, отговорът е някъде съвсем наблизо, ето сега, ще се хвана за спасителната сламка и ще го изтегля, но минаваха дни, след това години. "Намереното" разкриваше своята недействителност. Възникна мисълта: а какво ще е ако погледнем на нашата същност по друг начин? По друг начин да погледнем на нашето тяло, на мозъка ни? Да си ги представим като едно единно цяло? Много красива дума: разум. В него се чуват две съставки: раз и ум. Единен ум. Множество сведения, "сборната действителност" съединена в съвкупност и взаимовръзки и противоположност на съставляващите. Написах "тяло" и си спомних, как веднъж, след съвет на учените, където се разглеждаше въпроса за нашата работа, се приближи до мен солиден учен и каза: "Какво се занимавате с това "тяло"? Чиста биология! Старо е всичко това, старо. И непроходими дебри - не можете се измъкна. По-добре се занимавайте с чиста педагогика". Но може ли да се води обучение, възпитание без да се отчита, как се възприема всичко от детето? Нали приема или отхвърля това, което даваме, не "нещо" с название "дете", а жив човек, който диша, движи се, чувства, анализира, обобщава, т.е. мисли. Той е цялостна биосистема и не натоварването на едни или други от нейните структури води до снижаване на активността на мислещото "аз". Философията, психологията, социологията и другите науки дават все нови и нови данни за човека. А ние понякога ограничаваме кръга на търсенето. Днес успехите на педагогиката са невъзможни без осмислянето на изворите на развитие на самия живот, без синтезиране

236


на всички знания за човека. Нашият експеримент продължава, в него много още предстои да се провери. Обаче изминатия път, победите и пораженията ни дават основанията да твърдим: в създадените условия за своевременното развитие на всички вътрешни сили на детето, всички негови заложби, се състоят в разгадаването на таланта. Търсенето на пътища за интензификация на учебния процес, в частност краткия час и ежедневното трениране на органите на чувствата в разнообразни видове дейност, са насочени към това, да изявят потенциалните възможности и способности на всяко дете и осигуряването на необходимото време за тяхното закрепване и максимална реализация. Не случайно В.Г.Афанасиев, обсъждайки реформите на днешното народно образование, отбелязал: "Ако кажем накратко, то става дума за интензификацията, за коренно качествено подобрение на образованието и обучението Думата е за "пресоване на времето" на обучението, за това, че за същото или за по-малко време да се даде на момчетата и момичетата не просто повече знания, а действително полезни и нужни за тях и обществото знания, навици и умения." "Пресоване на времето" - като че ли разбираема, достъпна цел, и така трудно постижима. Колко пъти ни се е струвала близка. Като уморени пътешественици, виждайки в далечината светлина, ускоряваме крачка: "Ето там зад завоя е спирката, огнището". Но след завоя, следва още един и още… Ето, струва ни се, че ключът за решаване на проблема с времето е намерен. Идеята възниква не в училищния клас, не зад работната маса, а на селската улица, в образа, с който сме привикнали от детството… Кладенец. Барабанът се върти, веригата се навива и

237

издига пълната кофа с чиста, изворна вода. Съседът без да бърза я излива в своето корито. Празното ведро с гръмко ехо пада в бездната. Плисък - и то потъва във водата. И изведнъж дума-ключ, дума-образ - потапяне! А след този образ, друг: веригата, звената, на която здраво съединени между себе си, изтеглят пълното ведро. Включва се мисълта. Училищните предмети са също звена. Но свързване в главата на ученика не става. Ние се опитваме да ги свържем изкуствено на финала, а трябва още от самото начало да свързваме здраво параграфите, темите, съществуващи между кориците на учебника, в стройна, обединена от обща идея конструкция на Знанието. За да се постигне е необходимо, да се потопиш в самата му същност, т.е. в усвояването на тази идея. Потапяне. Думата се превърна в идея. Частичната й обосновка ни подсказа психологията. Откритието става или случайно (така изглежда отстрани), или благодарение на напрегнат труд за достигане на целта, на замисленото. На нивото на обикновеното съзнание ние казваме: "Натисна ме, захвърлих всичко, не спах по цели нощи, преодолях умората". Всъщност, какво е мисленето като процес? Изясняването на вътрешната структура на обекта (явлението), фиксиране на вътрешните и външни връзки, прогнозиране на възможните изменения по време на развитието. На учителя му се налага вече на нивото на структуриране на курса да се потопява в анализа на съдържанието му, да отделя знанията, подлежащи от една страна на запомняне, а от друга - на творческо осмисляне, да определя сам за себе си доминантата на творческата задача. Без това ние не можем да се захванем за главното - да учим детето да мисли, да го подтикваме да търси закономерностите, да включи ново усвоената

238


информация в вече приетата, с цел все по-ясно и конкретно да си представи цялостната картина в цялото здание, което се оформя, и в което всеки учебен предмет заема своето място и изпълнява своята функция. Потапянето - това е способ на познанието. Логично е да се използва преди всичко в началото на запознаване с учебния предмет, за да се предизвика интерес към него, стремеж да се опознае колкото се може по-дълбоко. След това, когато интереса към предмета премине, "ах-реакцията" угасва, е важно да се сформира в ученика мотив за учене, с постановката: "това явно ми е нужно". Иначе ще вземе връх противоположния на притеглянето процес на отблъскване от предмета: " Не се получава при мен, а необходимо ли ми е изобщо?!" След това следва извода: "Не мие нужно, дори за мен лично е опасно - нарушава състоянието ми на вътрешен комфорт", - и ученикът се подчинява на чувството си за самосъхранение. А.А.Ухтомский е изразил това така: поведението се управлява от закона на доминантата, т.е. на първо място се усвоява жизнено значимата дейност. При традиционната урочна система всеки следващ урок (новата доминанта) като че ли изтрива предишния, обезценява неговата значимост. Неустойчивостта на доминантата, е възможно да се явява една от причините за нервозността, бързата уморяемост, раздразнителността на учащите се, низката продуктивност на учебния труд. Преминаването от кабинет в кабинет, невъзможността да се съсредоточиш над едно нещо (да си припомним, че умението да се съсредоточаваме продължително време върху едно нещо е основното условие за умствена дейност), смяната на педагозите, различните маниери на преподаване, също разсейват вниманието. Може ли при

239

такива обстоятелства да се увлечеш от предмета? За да направиш избор, да намериш "своя" предмет, трябва дълбоко да се потопиш в него, а не да цапаш на неговата повърхност, да се плъзгаш по допирателната. Видимо е необходимо време, за да се ориентираш в пъстрия хоровод на предметите, да се види същността на всеки, да се разбере главното в него, преди да се вземе решение за самия себе си… "мое" или не е "мое" това дело. Разбира се, това е само идея. Необходимо е нейното всестранно научно обосноваване, дълговременен експеримент и най-главното - методическото обезпечаване на учебния процес. Но в началото трябва да се убедим в продуктивността на самата хипотеза. Първото потапяне по математика в девети клас мина за шест дни, от 24 до 29 септември. След всяка двойка часове по математика - разтоварване: музика, хореография или физкултура. За 32 учебни часа е бил преминат материала за годината, (първоначалното запознаване с предмета като цяло). За обясняването на децата същността на експеримента, в който те самите ставаха изследователи, трябваше повече време. Второто се състоя във втората половина на първия срок, месец и половина след първото, третото - след три месеца след второто, в началото на март, четвъртото в средата на април. Всяко продължаваше от 4 до 7 дена, но същността на предмета, областта на знанията в които се потапяше класа бяха познати. Основните понятия, идеята на курса, разбрана още при първото потапяне, получиха по-нататъшно развитие, конкретизация, теоретическите въпроси се изучаваха дълбоко, всестранно. През ноември извеждаха вече познатите формули, доказваха теореми, разкриваха система от понятия. През март възпроизвеждаха теорията на ново

240


ниво - писмено, устно, с наблягане на нагледността, на моделите… В средата на април - най-висшия етап на усвояването: измисляне на задачи, опити, творчество. Искам да обърна внимание: в рамките на един ден през всички периоди на потапяне, учебната работа се организираше така, че в различните видове дейност да са ангажирани всички видове анализатори (зрението, слуха, моториката), индивидуалните занимания се редуваха с групови и колективни, репродуктивните задачи с творчески. Затова познавателната активност на децата не само не намаляваше, но и постоянно растеше. След математиката по аналогичен начин влязохме във физиката, след физиката - в химията, отново се връщахме. Още Ф. Енгелс е отбелязал, че развитието е отблъскване. И ние обяснявахме на учениците необходимостта да се отблъснат от предишното, да опитат своите сили в едно, друго, трето. Търси себе си докато не се срещнеш… Новата организация на занятията изискваше усилия, психологическа пренастройка не само от учениците, но преди всичко от учителя, т.е. създаването на творческа атмосфера, търсене, изследване. На нас постоянно ни се налагаше (и продължава да се налага) да си задаваме въпроси: каква е гаранцията, че съдържанието на предмета, подготовката за потапяне, включва главното и адекватното възприятие на ученика? Не е ли сгъстено то така, че се натоварва само паметта? Какви методи и техни системи трябва да се използват, за да се усвои дълбоки избрания материал, да се обезпечат връзки между отделните предмети, максимален възпитателен и развиващ ефект непосредствено в процеса на обучението? Търсенето на отговори на тези и други въпроси ни подтикнаха да изучаваме постиженията на науката, преди всичко на педагогиката и психологията,

241

на учителите-новатори и най-добрия опит на колегите. В това търсене голяма помощ ни оказаха учените, особено преподавателите на Полтавския и Кировградския педагогически институти. Как проектираме потапянето? Да предположим учебния материал за годината се състои от темите A, B, C, D, E. Времето за неговото усвояване, е примерно, 120 часа. За първото запознаване се отделя една четвърт от това време. Препоръчваме изучаването да става така: постигаме ABCDE, сравнявайки при това А с BCDE, след това В с ACDE и т.н. Важното е да открием колкото се може повече връзки и разлики, да се открие общото и специфичното, да се проанализира, сравни, обобщи. Мисълта на учителя при това е в постоянно напрежение: как да активизира класа; как да обясни нагледно и достъпно; как да каже така, че нито една дума да не разсейва, да не дразни, - нали целия ден предстои да работят заедно… Ученикът при потапянето е принуден да бъде съсредоточен, внимателен, активен всяка една минута от часа. При това трябва да мисли не само за себе си, но и за другарите си, на всеки, от които, може да потрябва помощ, тъй като учебно-познавателната дейност се организира като колективен труд. Обичайния ред на ученическите маси е променен. Децата са обединени в групи по 4 - 5 човека. Учителя може да не бъде пред черната дъска. Неговите функции се изпълняват от учениците-консултанти, актив готвещ се за часа предварително. Като правило това са най-добрите по успех за този предмет. Тяхното доброволно натоварване (наблягам на доброволно) далеч превишава натоварването на средния ученик, но те са заинтересовани от това. По този начин се създават условия за индивидуално ефективно развитие на най-

242


способните, със сериозни интереси в една или друга област на науката ученици. При това при различните предмети активистите ще бъдат различни. Като правило, почти всеки се изявява в ролята и на учител и на ученик, и на водещ и на воден, на организатор на колективен труд и нейния редови участник, но заинтересован от успеха на общото дело - изпълнението на задачите на учителя. Не е трудно да се забележи, че тук, са използвани много находки от опита на учителите, разработващи формите за организация на колективната учебно-познавателна дейност, методиката на Ш.А. Амонашвили, С.Н. Лисенко, В.Ф. Шаталов, И.П. Иванов, П.М. Ердниев и др. учени и педагози-практици. Постоянна помощ ни оказваха и преподавателите от Полтавския педагогически институт. След всяко потапяне - съвместен анализ. Как преминаха занятията и цикъла като цяло? Какви са резултатите? Кой как е работил? В какво и защо бяха затрудненията? Обсъжданията вътре в групата напомня на събрание в производствена бригада: делово се обсъжда плана, ресурсите, производителността. Изказва се всеки, след това се изказват бригадирите, обобщавайки мнението на своите колективи, заключителната дума - на педагога. Потапянето - това е съвместна активна работа на учителя и учениците (на всички заедно и по отделно), напълнена с конкретно и реално съдържание и смисъл. В него не само по-добре и по-дълбоко се усвояват знанията, но се формира способност за саморегулираща се дейност, нейната самооценка, сътрудничество, делово обобщаване. Като резултат се изработват единни позиции, укрепва колективния разум, развива се чувството за дълг, за отговорност, оформят се най-добрите черти на характера, социално значимата

243

насоченост на личността. Децата се опознават едни други, опознават учителя, а той - своите ученици, техните интереси, способности, работоспособността на всеки, причините за затрудненията, конфликтите. Всичко това помага на педагога да внася обосновани корекции в своята методика, проектирайки по-нататъшното развитие на всеки ученик. В класовете, където се провеждаше потапяне имаше по-здрав психологически климат. Това е напълно естествено: и учениците, и педагога са настроени на продължителна връзка един с друг. Потапянето се вписва органично в системата експеримента, помага да се решат много от възпитателните и развиващи задачи непосредствено в процеса на главния труд на учениците - ученето. Експериментът едва сега е започнал, много подлежи все още на проверка, на уточнение, не са разработени всички елементи от методиката. А и не всеки учител е готов да работи по новому, а за успеха е важна съгласуваността в действията на всички педагози… Възможно е, да не е целесъобразно изучаването на всички предмети по този метод. Нужно е колективно търсене в това направление на педагозите, на психолозите, на методистите. Какво е отношението на самите ученици към новия начин на обучение? Ще цитирам характерни изказвания. Осми клас (първа година на потапяне): "На мен потапянето ми харесва, защото за четири дена минаваме материала за цялата година"; "Когато часа се води от учителя, ние правим това, което е намислил той. А по време на потапянето ние мислим сами…"; "Неразбираемо е нещо - ние можем да се върнем назад и да повторим всичко отново…" (Обърнете внимание на думата "ние"!) Девети клас (втора година на потапяне): "…ако на

244


ден имаш четири предмета, то за всеки трябва ново настройване и дори можеш да се объркаш. Например, имаш математика, а в главата ти са още мисли по история и т.н. А по време на потапянето ние постоянно се отдаваме на този предмет. Появява се интерес"; "В известен смисъл се усещаш учител, и това е добре…" Десети клас (както и при осми, за първа година): "Стремиш се да помогнеш на другите…"; "Аз"-а минава на заден план"; "При потапянето е невъзможно да бъдеш двойкаджия. Всички се трудят"; "По рано, когато имаш двойка, на съседа му беше все едно, а сега не е така…"; "При потапянето сама повтарям по няколко пъти, а още и обяснявам на другите…"; "Децата в групата се стараят много. Опитват да догонят лидерите…"; "Седим всички заедно и си поделяме: и доброто и лошото. И ставаме толкова близки...!" Обаче сред преобладаващите "за" един беше "против": "Започнах да се занимавам лошо, по-рано самостоятелно пишехме 10 минути, сега 2, не успявам…" Какво пък, ще мислим, ще търсим. Търсенето на оптималния вариант е в разгара си… През 1984/85 учебна година особен успех постигна девети клас. Курса по математика по метода на потапянето децата усвояваха заедно с Олга Андреевна Удод. Страници от дневника й пресъздават атмосферата на заниманията. Потапяне първо. Завърши поредния ден. Добър ден. Неизвестно защо се опитвам да прикрия празничното си настроение. До днешния ден сравнявах сегашния девети клас с миналогодишния, и нямах усещането за удовлетворение. Струваше ми се, че става все по-лошо. И ето днес - положителен резултат. Като че ли се проявяваше фотография. Изображението се появяваше

245

бавно-бавно. Чаках го с нетърпение. А да го извадиш по-рано от реактива не бива, както впрочем, не бива да го извадиш и по-късно - ще се развали качеството на изображението. Днес, най-накрая, то се появи в девети! Моите помощници Наташа Г., Федя К., Саша Б., Ира М., Наташа Л., се разотидоха по домовете уморени, но радостни, с чувството на изпълнен дълг. Невиждано до сега! При Виктор К., Олег В., се появи такъв стремеж за работа, че полученото по математика за деня им се стори малко. Искаше им се още и още, за да се издигнат над вчерашното си "аз". Олег В. неволно престана да поддържа самоотбраната си, той внезапно се самоутвърди в колектива. И всички възприеха това като разбиращо се от само себе си… Гледах Валя С. и си спомних разговора с майка й. Валя много е изостанала с материала. Майката смята, че тя се притеснява да се обърне за помощ и към учителите и към децата, а помощ й е нужна обезателно. Валя действително е винаги мълчалива. А днес видях съвсем различна Валя. Кога стана промяната? Не мога да се отнасям към момичето както по-рано. Липсват две страници. …обединиха се като един. Като пред изпит, надничаха си в тетрадките един на друг, нещо сверяваха и като преди изпит ми задаваха нелепи въпроси. Започнах да се нервирам. Звънеца. Поставих задачата на всички за деня: да разберат и да си припомнят всичко минато за годината. Но задължително всички заедно. И разбира се обявих новата форма на съревнование. Моите помощници бяха с изражения на заговорници. Излезе Федя. Преди часа се вълнуваше: "Ами ако

246


започнат с насмешките, с репликите?" Не. Всичко мина добре. Федя, както винаги, бе на висота. Шума в класа ту се увеличаваше, ту намаляваше. Можех да не следя за участието на всеки - моите консултанти работеха отлично. Първите лидери. В децата се разпали хазарта. В междучасието класа кипеше от впечатления. Струпаха се пред екрана на съревнованието, никой не излезе от стаята. Командирите се радваха повече от всички: има си хас - толкова звездички. Запомних анализа на деня. Ето го - колективното вълнение, съвместното изживяване на ставащото! Спомнихме си Вася - неговия искрен възторг, когато получи първата си шестица. И възторга на командира (Ира). Отбелязахме, кои от индивидуалните прояви са се получили по-зле, къде загубихме повече време, отколкото планирахме. Беше решено от следващия ден да се направят редица изменения, за да се повиши ролята на колективния труд противопоставен на едноличното преследване на звездички. Не се съмнявам, че сега ще се готвят много старателно, много по-взискателни един към друг. С достойнство приеха моето сравнение на извършената от тях работа с работата на студентите-практиканти в педагогическия институт… Децата са барометър. През цялото време се ориентирам по тях. Понякога залитам по оригиналното. А те подсказват: "Стоп!" Колко трудно ми се отдадоха първите три потапяния и какво чисто, светло и радостно чувство остана от последното. В мен и в децата." Искам да подчертая: нашата цел - да дадем възможност на всеки да се намери и да се реализира, а го подтикнем към самообразование, да го научим да се учи. Към това се стремим.

247

Новата форма на организация на учебния процес позволи по-интересно и обмислено да организираме втората половина на деня, заниманията по интереси. "Аз искам да бъда физик… тракторист… художник… инженер… полевъд… ветеринар…" - мечтаят нашите ученици. Мечтаейки, те строят своето "аз". Колко не го дооценяваме този изключителен архитект - мечтата! Припомняйки си надеждите на младостта, ние тъгуваме по несбъднатото, не извършеното, не достигнатото. А нали е възможно, в това, към което сме се стремили неосъзнато, е трябвало да се прояви нашия талант. Колко е важно да се подкрепят първите крачки към себе си - неповторимия, уникалния. Тук също е нужно навиване и проби, непременно изпробване на силите! Но ние, трябва да си признаем греха, се отдръпваме от протегнатите към нас ръце: "Аз искам…" - "Като пораснеш, после… Ти първо направи, а след това…" Ах, тази стандартна "мъдрост" на отказа. После! А често ли настъпва това "после"? С годините списъка на това, което трябва да се направи "първо" расте, не оставяйки време за "искам". И гледат на света равнодушно недоволните очи. Два трактора, две ниви. Двама работника до тях. При единия работата пее, при другия - плаче. Единия човек е намерил себе си, другия се е оставил на течението, и се появили мъка-работник и мъка-зърнопроизводител. Нима са ни малко бедите от такава мъка? В Ясни Зори за по-пълното задоволяване интересите на децата, ние съединихме в един учебно-възпитателен комплекс общообразователното, музикалното, художественото, спортното, хореографското училища, клубовете на младите техници и натуралисти, учебно-производствения комбинат. Колко се оживи живота на децата! По-богати и по-фини станаха отношенията на

248


учителите с учениците. Нашият общ живот стана ярък, действен, пълен с открития. Децата като че ли захвърлиха ограничаващия ги обръч, енергията на тяхната мисъл бе насочена към добри, умни и полезни дела. Измени се отношението към училището, към учението, към самите себе си, към обкръжаващите. Роди се чувството на стопани на своя училищен живот, на своето време, учебно и свободно, на родното село, на земята, на която растат и ще работят. От това време обичам да бродя по училищните коридори след часовете. Особено вечерта. От всякъде звучат детски гласове, смях, музика. Часовете на отдих, времето за любими занимания, фантазии, творчество. - Няма да полети. - Аз казвам: ще полети. - Няма да полети защото е допусната грешка при сглобяването… Минават спорещите. Носят модел на самолет, направен от собствените им ръце. Пред огледалата на хореографския клас малките артисти от ансамбъла "Зори". Репетиция. С какво ще зарадват утре децата своите съселяни? А тук тихи гласове, съсредоточени лица. Скрибуца тебешира по черната дъска. Клуба на любителите на математиката. А тук от парчета пъстър плат, памук, копчета и конци се раждат кукли. "Елате на нашия спектакъл!" - ме канят пионерите. Пред статива и зад шахматната дъска, зад металообработващия или дърводелски струг, пред баскетболния кош или зад пианото - навсякъде вдъхновени лица, добри усмивки, съсредоточено заети с работата, към която ги тегли душата, гордостта на сръчните и майсторите.

249

Детето, пробващо своите сили, едва започващо да се досеща за тяхното съществуване, се нуждае от искрено съучастие и добра, ободряваща дума. Ето къде е незаменима ролята на по-възрастния. Да не се пропуснат първите кълнове на успеха, първите проблясъци на таланта, да се подкрепи, да се помогне да осъзнае своите възможности, да се насочи енергията в съответното русло, и да се направи това тактично, умно, не натрапчиво. Но колко често не ни достига време (а може би и душа), за да забележим доброто, хубавото в ученика, да му помогнем да се види с очите на другите, такъв, какъвто може и трябва да стане. Лошото забелязваме, подчертаваме, а доброто, често дори не се опитваме да го видим. А по нашия пример и учениците не умеят да се радват на успеха на другаря си, на доброто дело, на силните страни на характера му. Веднъж попитах секретаря на комсомола при училището: "Кога за последен път са канили комсомолец, извършил добра постъпка?" Секретаря ме погледна неразбиращо: "Нима се вика за доброто пред комитета?!" Парадоксално явление. Изглеждаше, че всички ние, които е призовало училището, трябва да съсредоточим своето внимание на отглеждането на най-доброто в човека. Но по някаква причина масово забравяме за това. Цялата си страст стоварваме на хиляди "не така", вълнуваме се само по повод лошото. Виждаш ли, това при теб не е добре, а това е още по-лошо! Трудно е да не загуби вяра в себе си младия човек в атмосферата на нравоучения, забележки и забрани. Училището на радостта съвсем не е сантиментална мечта на сърцето. Мажор - е необходимото условие за здравото, оптимистично възпитание, вълнуващо се за растежа на детето като човек.

250


И затова често казвам на себе си и на другите: "Учителю, бързай да видиш победата на своя ученик, неговата сила. Само на основата на вярата в човека, уважението към неговото бъдеще е възможно взаимното разбиране. Това ще ти даде сили и търпение да помогнеш на ученика да намери себе си". В началото на експеримента в Зибково, най-трудното беше да се преодолее равнодушието, инертността на много от децата, да се пробие през тяхното "не искам" и "за какво ми е всичко това". - Да се занимавам с хореография? Няма да отида под пистолет! - заявяваше един. - Нямам интереси аз, нямам! - предизвикателно казваше други. - А да работите, да учите, къде ще отидете? - Не съм мислил още за това. Като му дойде времето, ще видим. И отнася своята безотговорност на същите като него, приятелите му. Носители на "не искам" бяха учениците от горните класове и това тревожеше още повече. По-младите се стремяха към всички предлагани като избор катедри по интереси. И нека това да беше стихията на моментните стремежи, но тях ги имаше, имаше желание за растеж. Мъчеше ме въпроса: какво да правим с големите - да махнем ли с ръка и да се занимаваме само с малките? Вглеждах се в живота на по-малките и по-големите ученици, сравнявах. Избори на органи за самоуправление в трети клас. Гора от ръце! В очите, желание да изпитат себе си. "Аз ще бъда командир", - протяга се всеки. В осми - тишина и раздразнения глас на класния ръководител: "Е, какво, така ли ще мълчим? Аз ли трябва да избирам вместо вас? Няма да си

251

тръгнем докато не изберем!" В девети избора минава бойко: "А защо аз? Ето Люлин отдавна не е бил". Да, при малките огорчение, ако не го изберат, тук огорчение, ако го изберат. Влизам веднъж в първи клас. И едва започнал: "Деца, има работа! Кой от вас…" - "Аз" - без да ми даде да довърша, скочи Коля Улянов. - Защо точно ти? Вземете мен, тръгвам… - Не, мен! Мен! Мен! Гледах ги и си мислех: "Каква сила! Каква енергия! Не искат да знаят, каква работа ги чака, важно е да участват в нея. Ако човек търси помощ, значи е важно". Веднага ми се прииска да отида в десети клас. - За колко време? - попита някой. - Вървете в седми, те сега имат физкултура, - предложи други… Излязох, не ми се искаше да убеждавам, да доказвам. Очаквах нещо подобно, но в душата ми горчивина. Струваше ми се, че стремежа към обществена дейност с годините трябва да укрепва. Колко събрания, митинги, сборове, оперативки, беседи! Колко думи! Ако думите, призоваващи да към активност, да бъдем добри, умни, готови да тръгнем при първия зов, да превърнем… в маса с тегло дори един милиграм всяко, щеше да пропадне земята под училището. Да, думи много… Завършваше втората година в Зибково. Случи се така, че се наложи да заменя учителя във втори клас. В края на последния час приближава към мен Серьожа Гавраилов: - Разкажете ни нещо. - Да! Разкажете. За партизаните! За космоса! По-

252


добре за разузнавачи! И когато намислях какво да разкажа, в притихналия клас се чу неуверено: - По-добре приказка ху-ба-ва… - Приказка? Не, по-добре за партизаните! За космоса! - По-добре за това, и за другото, и за третото!.. Дълго седяхме в клас. Разказвах за космоса, и за партизаните, и за разузнавачите. Вече завърши и "приказката хубава", а аз не можех да кажа: "Стига толкова, деца, време е…" И едва когато през прозореца надникна вечерта, ние се разотидохме по домовете. На следващото утро, още не стигнали до прага на училището, след звънкото "Здравейте!", чух: "А днес ще дойдете ли при нас?" След уроците отидохме в градината. Топлото слънце се разнежваше в ослепително белите и розови цветове на ябълките и крушите. Силно бръмчаха пчелите. Децата мигновено се разбягаха. И се започна една: - Гледайте! Ах каква е-е! - Тук! Елате тук! Това вредител ли е? - Листенцето се е свило. Какво му е? Гледайте! - А как дървото получава цветовете? - А защо са бели? В сложната симфония от аромати, бръмчене, цвърчене, звънки подсвирквания, опияняващото движение на соковете изскубна се и заигра мелодията на мисълта. На мен ми се искаше да бягам към всички, които зовяха. Задъхвах се в този световъртежен поток от въпроси и разсъждения. Тук беше нужен не един възрастен на тридесет, а тридесет възрастни на един малчуган, за да успеят да отговорят на всички въпроси. Сражавайки се с лавината въпроси, изведнъж открих за себе си известното: развитието на индивида е в

253

богатството на отношенията му. То не търпи спирките, напротив, жадува непрекъснато напрежение. С напъни и порции от уроци не може да се възпитава. Много ли е нужно на човека? Много. Трябва, някой да го чуе, да го погледне с добро. А той ще разцъфне, ще му израснат крила и няма да съществуват прегради за него. Внимание, добротата е необходима на човека най-много от всичко. Личността започва тогава, когато тя влезе в отношение с всички други хора. Качеството, богатството на тези отношения определя нивото на развитие, в това число и на способностите. Формирането на личността като съвкупност от всички обществени отношения предполага, от една страна, култивирането на способността да създава, т.е. да бъде включен още в училището в широкомащабно и многопланово производство на материални и духовни ценности, а от друга, изграждането на такъв колектив, където всеки намира разбиране и поддръжка. Ние се стараехме да създадем условия за развитие на способностите на децата, действеното им самоизразяване, намирането на своята уникалност. Но при това отбелязвахме резултатите от усилията на всеки, неговото израстване като личност, положителното движение, измененията. Попадналите в полето на нашето зрение растяха бързо, удивявайки с успехите си педагозите, родителите. Те създаваха лицето на училището, изпъквайки сред връстниците си, за тях казваха: "Какви удивително красиви деца имате!" Тези, които не можеха веднага да се изявят, които вървяха по-бавно, "едва-едва", се оказваха "изоставащи", попълваха редовете на безсмислените и със задръжки: "А за какво ми е това… Не искам…" В това "не искам" - е предизвикателство, самозащита, неувереност в собствените сили.

254


Препъвайки се, подрастващия не рядко бърза да увери, че той е искал така, така го е замислил. Ако нещо не се получава при него, той се защитава с това, убеждавайки другите: "А аз и не исках…" Нашата педагогика беше педагогиката на ефективния и ефектен старт, когато, поддалите се на призива "Към върха!", са направили напън, но не са ни повярвали. Предвижването беше толкова по-силно и ярко, колкото по-близо беше до старта, до първия опит. Понякога се удивляваш на нашата наивност. С какво въодушевление, с каква вяра в чудото изпращаме децата в училище, искрено, от цялото си сърце вселявайки вярата в успеха: "Дерзай! Ще постигнеш!" Но повяхваха празничните букети, вървеше училищното ежедневие, а с него като че ли угасваше и стремежа към развитие. Стартът е направен пред зрители, с музика, с цветя, а на трасето ни зрители, ни съдии, ни цветя… - Валентина Петровна, вижте, сам съм го написал! И аз! Вижте и моето! Правилно ли съм го направил тук? - това са призивите на още живата надежда на първокласниците, тези, които са най-близо до старта. А след това… Открихме тази пробойна и много сили хвърлихме за да я запушим. В началото неумело. Ние се опитвахме да вземем на себе си и функциите на съдии и на ценители. Но физически не можехме "да стигнем" до всеки. Тези, които забелязвахме, сочехме за пример на другите, фактически ги отделяхме от болшинството, противопоставяхме децата едно на друго. Това спираше нашето движение и разделяше колектива на групи. Мащаба на личността, нивото и на развитие се определят именно от богатството на нейните отношения с всички други. Нашата тактика практически доведе до съсредоточаването вниманието върху няколко ученика.

255

Ние не разбрахме веднага, че стремежът на педагога да помогне на едного в неговото израстване, нека да е най-сърдечния и добър, е в ущърб на другите и не е нищо друго освен авторитарен стил на възпитание. Необходимо е било да се създава действителна колективност в името на пълното разцъфтяване на дарбите на личността. Чрез тънко и добро внимание на всички към растежа на всеки един и същото внимание на всеки към растежа на всички. И краткия час и въвеждането в учебния процес на потапянето, стимулиращи познавателната активност, самия режим на учене, широката мрежа от занимания по интереси - всичко това бяха стъпки към създаването на колективност, на бодра, мажорна мелодия на училището, към преодоляването на бариерите на отчуждение между учителите и учениците. Но беше необходима още и възпитателна среда, гарантираща пълноценно възпитание и развитие на всеки ученик. Ние разбрахме, че е необходима, но още не знаехме как да я постигнем. Не може да събереш всички в една зала и да им кажеш: "Вече ще бъдем истински колектив, ще се възпитаваме един друг". Между другото, колкото и да е смешно, в началото точно така и правехме - призовавахме нашите ученици с думите на героя от известния мултфилм: "Деца! Дайте да живеем задружно!" Учениците ни изслушваха, съгласяваха се и дори опитваха, но самоуправлението пукаше по шевовете. На събранията децата се упрекваха едни други в несъзнателност, вписваха в протокола решения с фамилиите на отговорниците. След това отговорниците си деряха гърлата, а работата не помръдваше. Нашите отношения с децата дори се влошиха. Едни се озлобяваха: "Прекалено много командири станаха…", на други им беше неловко, че не

256


се справят. На събранията в общата зала се събираха противопоставени едни на други хора. За каква колективна мъдрост може да става дума?

21. МАРТЕНСКО ИЗВИСЯВАНЕ

Разсъждавайки над усъвършенстването на ученическото самоуправление, ние все по-ясно виждахме необходимостта от създаване на друга структура на самия колектив. В края на краищата стигнахме до разновъзрастовото обединение, блестящо представило се в опита на А.С.Макаренко. Разновъзрастови обединения сме се опитвали да създаваме и по-рано, но те бяха временни. Едни от най-удачните бяха производствените бригади на лагера за труд и отдих "Смели" в Ясни Зори и "Ясни Зори" в Зибково. Преминалите трудовата школа в тези колективи забележимо се отличаваха от своите връстници с борбеност и доброжелателност, с готовността да се заемат с трудна задача, с ясно изразен устрем към самовъзпитание и участие във възпитанието на другите. Тези деца съставляваха нашия комсомолски и пионерски актив, по-големите водеха след себе си по-малките. Положението на старши, в което попадаха нашите ученици, правеше чудеса. Те проявяваха взискателност към себе си и към другите, стягаха се, стараеха се да станат и ставаха все по-добри, за да бъдат пример на подопечните. От своя страна, младшите със старанието на влюбени бягаха да изпълняват заръките на старшите,

257

В българската история има известен един педагогически подход наречен: "Взаимоучителен метод", където по-големите ученици учат по-малките - много полезен за всички, но е важен модела на подражание - да отсъства насилието.

следейки "и с двете очи и уши" всяка тяхна дума и жест. "Всеки, който е с ума си, - е казал още Платон, - винаги се е стремил да бъде около този, който е по-добър от самия него". Вниманието на младшите стимулира старшите. Виждайки в тях признание за своите достойнства, те самите ги откриват в себе си, и привикват да се самоуважават. Възпитавайки по-младите си другари, те се преустрояват сами себе си, стремейки се да станат по-добри. Създава се прекрасна основа за възпитанието и на едните и на другите, възниква като от само себе си духа на колективизма, формира се потребност от самоусъвършенстване, саморазвитие, затвърждаването на хуманни отношения. Съюзът на младия ученик с по-големия, утолява жаждата на човек от признание, да бъде стойностен в очите на околните. "А когато порасна, аз…" - мечтае малкия. А как му се иска да приближи това "когато"! Много им се иска на децата да отидат напред, в своето утре, в големите и важни дела на възрастните да изпиташ себе си, да бъдеш там, където е истинския живот. Неволно ми идва на ум израза: "не е лъжица за неговите уста", когато гледам ръчичките на първокласника да стискат инструменти за възрастни. С каква любов гледат неговите очи на този, който му е подарил радостта да изпита себе си! С какво достойнство работи редом с по-големите! Затова трябва да му се даде възможност да действа така, както моли сърцето му. А ние му заделяме участъче с три краставички и едно морковче и с красиво етикетче: "Тук работи Петя К." Огорчен е Петя край своето "поле", което може да бъде покрито с риза. И етикета и "полето" - са доказателства за присъдата: "Ти си малък още… На теб ти е рано… А когато…". Живота на децата в училище не е живот, а очакването му.

258


Ако отчетем, че денят за малкия е много "по-дълъг", отколкото за възрастния, не е трудно да разберем, колко безнадеждно невъзможно е неговото утре за малкия човек. И как в следствие на нашата недалновидност се снижава социалната активност на нашите деца, появява се "изведнъж" нихилизма на подрастващия, расте неговата отчужденост от света на възрастните. Ние не го пускаме в своя свят, където с молба и надежда го е призовавало сърцето му. Струва ли си да се учудваме на отчуждението на млади и стари, тяхното оглушаване един към друг, ако всеки е зает със своето, само на него интересно дело. Попитайте малките, често ли се срещат с по-големите. Може ли в училището да се наблюдава общуване между тези деца? А нали ние искаме общност, колективизъм, в които постепенно, стъпка след стъпка, всеки ден "едва-едва" израства ученика като човек. За да е полезна тази удивително благотворна за възпитанието потребност от признание и уважение от обкръжаващите, децата трябва да се поставят в условията на реално обществено значимо дело. Такова дело се явява производството на материални ценности. Производителния труд е тази примамлива врата в тайнствения свят на възрастните, към който се стреми детското сърце. Да я отвори е по силите и на малкия, ако покрай него има по-големи ученици. Зад тази врата и за педагога се разкриват невиждани преди хоризонти за възпитание на учащите се. Философа Е.В. Илиенков подчертаваше, че личността на човека се формира, когато произвежда продукт, вълнуващ всички други и разбираем за всички. И в действителност, за да можеш да оцениш някого, трябва най-малкото да разбираш неговото дело, неговия продукт, Не разбирайки делата му, е невъзможно да се разбере човека.

259

Производителния труд е колосално средства за възпитание и само за това, че създаденото от него обладава нагледност, материалност, акумулира в себе си качествата на личността на своя създател, прави "стоп-кадър" на неговите силни и слаби страни. В разновъзрастовия трудов колектив участието на всички в общото дело, дава възможност да се обединят усилията на малки и големи, да се разпредели между тях натоварването в зависимост от силите, възможностите и интересите на всеки. Остротата, свежестта на емоционалните реакции, непосредствеността на разсъжденията и впечатленията на малките, помага на тези, които са по-големи, по-добре да виждат не само работата, и себе си, и другите. На свой ред по-големите помагат на по-малките да разберат същността на работата, нейното значение, да организират труда на основата на взаимопомощ и колективизъм. В непосредственото общуване, в постъпките и поведението на всички и на всеки се конкретизира "какво е лошо и какво добро", формира се най-важното човешко умение "мигновено да се види вечността, огромния свят в зрънце пясък". Да учиш децата да различават човека в направеното от тях и другите, неговото отношение към хората, обществото, живота, да възпитаваш в тях потребност от творчески труд за обща полза, да формирате стремеж да се мисли преди всичко за Родината, а след това за себе си, на граждански мотиви на която и да е дейност - означава да ги учиш на комунизъм. Веднъж присъствах на заседание на бюрото на районния комитет на комсомола. Първия въпрос към всеки постъпващ в комсомола беше: "Как се учиш?" И ако следва: "Добре!", секретаря, усмихвайки се, казва: "По стара традиция (!) отличниците в училище ние

260


приемаме веднага". В името на какво се учи човек, каква жизнена цел си е поставил пред себе си, секретаря не го интересуваше. Така става стесняване на целите и ценностите. Трябва да се умее да се поставя въпроса по ленински, защо се учиш и как се учиш и по ленински да му отговориш - уча се на комунизъм. Това означава да се съчетае образованието и възпитанието, да се развива обществената активност на учениците. Тогава ще престанем да се отчайваме от слабата връзка на училището с живота, инфантилността на много от нашите випускници, и на никого няма да му мине през ума да мери успехите на нашия труд по показателите в дневника, по красивия план-отчет за "мероприятията". Идейно-политическото възпитание няма да се свежда до формални разкази за живота, до беседи и лекции. Точната насоченост на реформата на училището към свързване на производствения труд с обучението, на възпитанието на комунистическа нравственост произтича от ленинската мисъл: "Без работа, без борба, книжното знание на комунизма… не струва нищо, тъй като би продължило старото противоречие между теорията и практиката…" Да се учи на комунизъм, трябва да стане най-важния труд на ученика и учителя, за да не се получават "отчетници или самохвалци". Тръгвайки от тази задача, смисъла на дейността на училищния комсомол и пионерската организация е активното участие заедно с народа в борбата за комунистическо преобразуване на живота и възпитанието на новия човек, умелия, умния, творческия деятел-колективист. Такъв човек може да се възпита само в истински, производителен, умствен и физически труд на обща полза. Този труд е водещо средство в производството на всестранно развити хора. Колективът умеещ да

261

използва грамотно това средство, е възпитателен. Над какво се блъска учителя в училището? Над това, ученика да има желание да се учи, да разбере важността и необходимостта на образованието. "Защо не си научил? Защо не работиш? Защо не слушаш обяснението?" - често пита учителя, а получава отговора: "А за какво ми е всичко това? Не искам и няма да бъда…" Известния режисьор Ролан Биков е изказал интересна мисъл: "На мен ми се струва, че главният ни пропуск е в това, че ние неточно разкриваме смисъла на думата "да се уча". Да учи себе си - ето какво е длъжен ученикът в училището". За сега цялата отговорност за това, ученика да се учи, пада на учителя. И той, с малки изключения, се старае. Но неговите усилия не винаги се увенчават с успех, защото отсъства ответния стремеж на ученика да знае, да бъде възпитан. А няма стремеж, защото някой много отдавна е измислил: отначало ученикът трябва да се научи, а след това, когато завърши училище, ще види за какво му е нужно това. А нали днес на всеки трябва да му бъде ясно: училището не е само място на обучение в потребление (как по-добре, по-бързо да вземеш, усвоиш, да запомниш знанията), но и преди всичко място за обучение в производство (как по-добре, по-пълно да се отдаде на другите усвоеното, натрупаното), т.е. място за колективно изграждане на личността с всички необходими на нашия обществен строй качества. За това е нужно да се създаде такава среда, където ученикът не само да разбере необходимостта от своето учение и възпитание, но и да се стреми да живее деятелно и активно, да се усъвършенства постоянно. Колективния, педагогически правилно организирания производителен труд, включва своите участници в

262


такива взаимоотношения, когато проблеми в едно звено отслабва цялата верига, когато некачествената работа на един човек, унищожава усилията на всички, когато недобросъвестността, мързела, неразвитостта, незнанието, неумението се отразява отрицателно на цялото производство. Трудовия колектив заинтересован от резултата на своя труд, предявява високи изисквания към личността на всеки, затова възпитанието на човека, развитието на неговите способности излизат като производствена необходимост. Осъзнавайки се като част от колектива, човек ще се стреми да стане такъв, какъвто искат да го видят. Встъпвайки в отношения с други производствени колективи, той достига до разбирането на истината, че човекът е труженик, деятел, а не зрител, той е творец на своята съдба и съдбата на своя народ. Затова няма право да бъде слаб, несъвършен. Със слабостта и несъвършенството си ние отслабваме своя народ. Ние не смеем да минем равнодушни покрай страдащия, не смеем да бъдем равнодушни към злото и доброто. Ние всички сме за отговорността. Такова разбиране на своето място сред хората е главния фундамент на личността. Не напразно А.С. Макаренко със своя опит, с целия си живот страстно и убедително доказваше, че възпитанието трябва да бъде "основано на развитието на икономически ефективен, производителен и колективен труд и творчество", че ръста на личността и на самия колектив "става паралелно с развитието на стопанството и внедряването на този колектив в управлението на това стопанство". Вярно е, ще каже моя опонент, но при Макаренко постоянен първичен колектив е бил разновъзрастовия отряд по местожителство. Но ако ние възлагаме на разновъзрастовия първичен колектив функцията на

263

главения и непосредствен възпитател, то ние нямаме право да го лишаваме от водещото средство, основата на възпитанието, какъвто се явява производителния труд. И ето ние пристъпихме към създаването на такъв колектив, всеки член, на който ще бъде поставен в позицията на стопанин на производството, самостоятелен и активен творец на общото дело. Преминаха комсомолските, пионерски и общи събрания. Утвърдени са списъците на бригадите. Избрано е ръководството. Взето е решение за организирането на училищния аграрно-промишлен комплекс с името "Надежда". Остана "малкото": да се създаде самия комплекс. Оптималния път виждахме в организирането на собствено предприятие, действащо на договорен принцип с местния колхоз "Пътя на Октомври" и техните поръчки за близките градове. През първия етап, ние бяхме в ролята на колективен изпълнител на техните поръчки, използвайки на нашите площадки техните стругове и оборудване, едновременно готвейки се да пуснем собствено производство. Нашите бригади се включваха в колективния производителен труд на добре работещо предприятие, придобивахме необходимия опит на стопани, овладявахме работнически умения и навици. С времето образувалият се трудов колектив оставаше да се прехвърли на собственото стопанство. Защо собствено? Много години работих заедно с децата в състава на производствена бригада в най-различни стопанства. И не веднъж сме се сблъсквали с това, че влизайки в ролята на колективен изпълнител, ние винаги попадахме на производствения конвейер, към който трябва да се приспособяваме, независимо от това

264


удобна ли ни е на нас тази организация на труда или не. Помня, веднъж, вземайки цеха за угояване на телета на животновъдния комплекс, ние решихме да преустроим режима на хранене по такъв начин, че да не пречи на занятията. И не можахме да постигнем замисленото. Накрая - съображения от материален характер. Работейки дори по метода на бригадната организация, ние можехме да обезпечим добра заплата на децата. Но от къде да вземем пари за училищните нужди, за разходите, които произлизат от детската мечта: да имат свой автобус, да пътешестват, да купим инструменти за оркестър, да се ушият униформи, костюми за танцовия ансамбъл, екипи за самбо, да създадем своя фонотека, киностудия и т. н. и т.н. Да се моли помощ от доброто началство? Да се изразходват средствата за работна заплата на децата? Ние не постъпваме така с заплатите на възрастните! Не, училището трябва да бъде самостоятелно, икономически ефективно предприятие, а децата - неговите истински стопани на производството, отговорни за неговата организация. Само тогава, когато започнат сами да решават, как да изпълнят тая или оная задача, икономическите калкулации и да мислят за перспективите за разширяване на производството, ние ще можем да подготвим широко, държавнически мислещ, знаещ, творчески работник, а не просто изпълнител на задачата. Предприятието, в което работят децата, трябва да има за цел не плана, не печалбата, а възпитанието, развитието на хармонична личност, с многостранна подготовка за труд. В това е главната му специфика. Затова не трябва да бъде тясно специализирано, а многоотраслово. Да си припомним, процесът на развитие става там,

265

където има нужда от преодоляване, преодоляване на собственото несъвършенство, където не се допуска привикването към средата. Веднъж, в състава на делегация аз посетих Вологодската фабрика за везмо. Гледах, затаил дъх, как бягат пръстите на работничките по движещия се барабан, нанизвайки на металическите пръчки нишките. Струваше ми се, една моя непредпазлива дума - нишката ще се скъса и изделието ще трябва да се бракува. Но момичетата помълчаха няколко минути от приличие във връзка с нашето посещение, и отново гръмко се разприказваха, без да ни обръщат повече внимание. Процесът на производство беше усвоен от тях до такъв автоматизъм, главата им беше "откъсната" от ръцете. Ние не можем да постъпваме така с децата. За да не се "откъсва", за всеки случай, за дълго, главата от ръцете, е необходим преход от един вид производство в друго. В нашия комплекс има шест производствени участъка: оранжерия, зайцеферма, микрокалкулаторен, мебелен, керамичен, шивачен, които освен първите два, работят от октомври до април включително. През останалото време бригадите изпълняват необходимите селскостопански работи в колхоза "Пътя на Октомври". Занимават се с полевъдство, овощарство и градинарство. От октомври до април, на всеки месец и половина, бригадите сменят вида на производство. Последните две седмици на всеки два месеца, комплекса работи по-слабо от нормалното. Това е преходния период, когато бригадите се обединяват и си разменят специалисти: едните учат, другите се учат. Подготвяйки замяната, отряда се присъединява към вече обучения авангард от своя състав в качеството си на колективен ученик. Нашият опит е малък, ние сме в стадия на

266


установяването, но нямаме съмнения в правилността на тази организация на производството. Периодът на адаптация минава бързо, без затруднения. С всеки нов кръг, с всеки нов преход, времето за подготовка на смяната се съкращава. Пика на най-голямата производителност на труда, като правило, се получава през втората половина на първия месец, след това започва бавно спадане. Ние разчитаме чрез опита да намерим най-целесъобразното време от гледна точка на развитие на децата и производителността на труда им. Ще кажа откровено: когато започнахме работа без домашни занимания, когато преминахме в цялото училище на кратки 35-минутни часове, не се вълнувах толкова, както се вълнувах за съдбата на разновъзрастовите трудови обединения. Не защото "ние няма да бъдем пощадени…", - вълнуваше ме друго: съдбата на експерименталната работа, цялата съвкупност от идеи. Структурата на учебно-възпитателния процес се преустройваше йерархически, отстъпвайки място на своя основен фундамент на производителния труд, на разновъзрастовия трудов колектив, на неговите комсомолска и пионерска организация. Едно е, когато производителният труд е добавка към общия процес на възпитание, съвсем друго е, когато на него се възлага ролята на първия тласък, началото на всички начела. В слабата материална база, в не ангажираността на нашите поръчители на производствените поръчки, в недоверчивото им отношение, откровеното неразбиране на ролята на труда във възпитанието на децата, и като прибавка на всичко това нашата икономическа неорганизираност, ние имахме и досега имаме една от главните причини за нестабилността на нашия аграрно-промишлен комплекс. И това рязко забавя развитието на колектива,

267

а следователно, цялата експериментална работа. Но както казват, няма лошо без добро. Тежкият преломен момент в нашия живот показа силата на разновъзрастовите обединения. В критическите минути на провалите, на горчивите уроци на безстопанствеността на някои от възрастните, ние не губехме присъствие на духа само защото, имахме поддръжката на възпитаниците си. Пред очите ни укрепваше колективното самоуправление. Вече на общите събрания се повдигаха все по-сложни въпроси, те се обсъждаха, разглеждаха се детайлно, и ако се вземеше решение, то в изпълнението му можете да не се съмнявате. Все по-често чуваме "трябва" вместо "не искам". Оживи се работата на комсомолската и пионерска организация, тя прие по-точна идейна насоченост, издигна се авторитета на комсомолците не само сред децата, но и пред възрастните. Родителите все по-често се обръщат вече за помощ и към учителите, и към комсомолския секретар, и към отрядния ръководител на пионерската организация, и към председателя на съвета на отрядите. "Трябва да се посъветваме с нашите комисари", - все по-често може да се чуе в учителската стая. Радва ни и укрепването на контактите между комсомолците и пионерите. Те често решават заедно не само стопанските въпроси, но и въпросите на учението, почивката, вътрешно колективните отношения, помагат си едни на други при изпълнението на общосъюзните операции. По този начин, връзката между тях стана много по-здрава и разностранна. А съревнованието! Оказва се, че това е мощно възпитателно средство! Прегледи, конкурси, олимпиади, от най-различни форми, създават драгоценна заинтересованост от общото дело, стремежа

268


да се изпълни колкото се може по-добре, да се приеме ценното от опита на другите. Разновъзрастовия състав на равни по сила колективи позволи на комсомолската и пионерска организация да организират широко и интересно съревнование по цялата педагогика на възпитателите-наставници на по-младите (комсомолец - пионер, пионер - чавдарче), взаимоотношенията, на които с подопечните започна да придобива индивидуален характер.

269

Практически занимания с педагогика започнаха дълго преди откриването на специалната катедра - от самия жизнен процес на децата, от самата нагласа на новите им отношения, от новото им мислене. Децата отидоха при учителя като при професионалист, за да намерят отговори на многочислените въпроси, родени от практиката. Привличане към педагогиката подържаха и всички останали наши катедри, обединяващи децата, увлечени от тая или оная област на науката, техниката, изкуството и спорта. Учителите поощряваха по всякакви начини стремежа да се привлече към света на своите увлечения и другите ученици. Но членовете на катедрата започнаха истински да влизат в ролята на обучаващи след създаването на разновъзрастовите колективи. Ние свързваме това, че са малко като количество (12 - 15 човека в отряд от пет класа и, следователно, 24 - 30 в двата отряда на бригадата), построена на доброволни начела (който с когото иска, но не повече от 3 човека от един клас), а това позволява да се намери подход към всеки, да се разберат неговите наклонности, желания, да му се помогне "да намери себе си". В такива колективи се създава атмосферата на психологически комфорт, липсва всякаква скованост, в която е лесно да видиш достойнствата на своите другари по обединение. Влизайки в час в ролята на учител, децата престанаха да се чувстват "не в свои води", да се страхуват от насмешките, упреците в подмазвачество - любимия прийом на недоброжелателните връстници. Те се учеха на организираност, на спокойна взискателност, на умението бързо да разпределят деловите роли, точно и лаконично да изразяват своите мисли и другите си делови качества. На педагозите се появиха не просто помощници, а млади колеги, разясняващи от позицията

270


на ученика ставащото в класа, което е важно за сближаването на интересите на учителя и ученика на делова, творческа основа. Това забележимо заздрави обстановката, изби почвата изпод краката на тези, които са привикнали да лъжат учителите и другарите си, да бягат от отговорност, да мързелуват, да нарушават дисциплината. Разбира се, сближаването на децата с педагозите става сложно, не винаги по възходяща, имаше, има и ще има конфликти, кризисни ситуации. Но вече няма конфронтация. И едните и другите все повече започват да се осъзнават единомишленици, работещи по едно общо дело. Ще повторя мисълта прочетена при Хегел: "Само чрез осъществяването на велики цели, човек открива в себе си велик характер…" Децата не трябва да се възпитават по детски. Детето играе тази роля, която му предоставят обстоятелствата. Малката роля способства израстването на малък човек, мащабната, великата роля способства израстването на мащабна, велика личност. Зрелостта, отговорността, таланта не се получават заедно със зрелостното свидетелство, те идват в резултат на изпитанията на човека от обстоятелствата на живота, изискващи от него гражданска зрелост, отговорност и талант. На моята маса са току що получените данни от сравнителното изследване на учениците от Зибковското и други контролни училища, проведени в продължение на последните три години, под ръководството на кандидата на педагогическите науки В.Ф. Моргун. В Зибково с годините учение пораства взаимното разбиране с учителите, едни с други, нашите деца са по-комуникиращи. Света на техните интереси е по-широк, а открилите любимо занимание са повече. И най-

271

важното е, че сред определилите себе си и своите интереси са много от горните класове. Значи, помръднали сме го от мъртвата му точка това проклето "не искам", което така ни измъчваше през тези години. Ще цитирам някои най-типични отговори на нашите ученици от горните класове на въпросите на анкетата, разработена от психолози. Попълваха ги всички учащи се, фамилиите не се посочваха. С какво настроение отиваш най-често в училище? - С радостно. В училище сме постоянно заедно, заедно работим… - Вървиш из училище, с един ще поговориш, с други - най-често настроението ми е приповдигнато. - Има, разбира се, преходи от много радостно към нормално и обратно. Лошо настроение в училище за последните години не помня… - Настроението ми се разваля когато в училище е мръсно. Имаме дежурство: сами чистим, мием. Обидно е, когато някой те подведе… - Ако имам лошо настроение се старая да не ходя в училището, за да не развалям настроението и на другите. Но това се случва рядко. - Настроението ти се разваля, когато се сблъскаш с безразличие, с равнодушие от страна на децата и учителите. Това се случва понякога. - Лошото настроение най-често е свързано с учителите. Когато се развикат. Или на думи са за експеримента, а на практика… - В училище ме радват приятелите, нашите отношения с учителите, самата обстановка… - Хубавото настроение, когато успееш да направиш нещо, интересна работа е имало, готвили сме се в

272


училище за вечеринка, преглед… - Сутринта отивам в училище с приповдигнато настроение, ако предния ден, в час съм поработил добре сам и съм помогнал на някого. Получил съм заслужена оценка. Отиваш и предварително знаеш: днес също имаш настроение да поработиш… - Настроението се разваля, когато не ни разберат. Ние искахме да го направим сами, а не ни дадоха… Какво ви радва най-много в училище? - Отношенията между хората. - Общуването с другите хора, ако не го приемат като убиване на времето. При това работиш над себе си. Чувстваш, трябва да израснеш… - Все пак общуването с хората. От него произлиза като следствие и лошото и доброто. Но доброто при нас е повече. - Общуването в труда. Тук всеки веднага издава истинското си лице. - В училище с децата и с учителите можеш да разговаряш за много неща… - От нашето училище човек излиза много по-сериозен, по-добър, в него има много по-малко мръсотия… Грешки, разбира се, имаме, не винаги ни се удава да постигнем това, което ни се иска. Но когато успееш - на душата ти е радостно. Какво ви харесва да правите? Какво се стараете да правите със своите ръце? - Харесва ми, след зимния сън, всички заедно да чистим училищния двор… - Активно да общувам с хората. Преди всичко е интересно да мислиш, да разсъждаваш над взаимоотношенията между хората. Няма нищо по-

273

интересно. По-рано: минават хора. И какво ми пука за тях? А сега знаеш, виждаш, опитваш се да разбереш всеки човек… - Заедно с учителите съм съгласна да се занимавам с всичко, а под тяхно ръководство - с нищо. - Харесва ми да довършвам всичко до край. Често се налага за това да насилиш себе си… Да отгледаш в себе си такова отношение е трудно. Не можеш да го отгледаш само. То е свързано с всичко останало: отношението към доброто, към злото, отношението към хората… - Да довършиш до края започнатото, макар и да е трудно, когато се получи, е много приятно. - Да общуваш с този, който по моите понятия е истински. Истински можеш да станеш. Само че за това е необходимо отговорно дело, в което да бъдеш привлечен. - Харесва ми физическата работа. Труда и спорта. Обичам да работя в къщи със своите ръце. - Да работя над себе си. Опитвах се и продължавам да опитвам да бъда по-спокоен, по-добър. Да не нервнича. Да се преборя с мързела си. - Активно да общувам с хората. В къщи обичам преди всичко да въвеждам ред… - Да работя над себе си. Понякога съм невъздържана. Мога да кажа нещо криво. Понякога съм скована… - Обичам да дежуря в класа. Вечерта след катедрите почистваме или рано сутринта. Всички влизат в чист клас. Приятно е. - Да правя нещо заедно с хората. - Да работя на катедрата. - Обичам да слушам гората. С часове мога да

274


наблюдавам звездите. Увличам се от гледката на изгрева, на залеза… - Да наблюдавам природата. Гледаш през прозореца, когато вали дъжд и размишляваш… - Обичам да чета. Харесват ми Толстой, Пушкин, Лермонтов, Блок. Чета бавно. Разтягам удоволствието. - Да работя над себе си. Прекалено съм подвижна. Трябват много усилия за да се съсредоточа. Понякога избухвам. Стремя се към сдържаност. - Иска ми се не само да зная, това се разбира от само себе си. А да виждам по-широко. А за това трябва да знаеш повече, и повече да общуваш, и повече да четеш. - Моето най-любимо занимание е да слушам птиците, макар и не винаги да мога да ги различа по гласовете. Обичам музиката, особено Моцарт. В училище слушаме музика почти всеки ден. - Занимавам се със самовъзпитание. Понякога ми пречи не мързелът, а неподготвеността ми ли, какво ли? Искам да работя над себе си. Да бъда внимателен над хората. - Обичам заниманията на катедрите. Там учителите хем са същите, хем не са. Друга е настройката. Особено е интересно, когато вървиш с изпреварване от година. Така беше по математика, химия, физика… започваш да се самоуважаваш повече… Могат ли родителите ви да споделят всички ваши увлечения? - Не. Те имат друго образование. Друг живот. Но те се радват, когато при нас се получава нещо… Съобразяват ли се с вас педагозите в училището? - По-често се съобразяват, отколкото не… - Ние водим разговор като равни и с директора, и с

275

завеждащия учебната част. Съветваме се, спорим. - Имаше случаи когато не се получава, както ни се иска. Но все пак се вслушват в нашето мнение. - На мен през цялото време ми се струва, че учителите са по-обидчиви, отколкото ние. С тях трябва да си по-предпазлив, отколкото с децата. - Колкото повече ни доверяват, толкова повече сме самите себе си: вярваме и повече правим… - Съветват се с нас, учителите се съобразяват с нашето мнение. Това е голяма работа… - Всичко, което правим в лагера, минава само през съвета, през бригадирите… - При нас формални събрания няма. Съобразяват се с нас… - Ние решаваме много сами, например, в бригадите. Не директорът на училището, а ние сами, бригадата решаваме кого да наградим за добра работа… Отговорите на децата не могат да не радват. И все пак, както и преди, на душата ми е тревожно. Мислено вървя по училището и виждам не само радостни, не само замислени или тъжни, но и празни очи. Не доработваме. Нещо не е взето предвид. Има някакъв пропуск в системата от нашите представи за бъдещото училище. И един ли е той?.. Минава марта на нашето израстване. Още вее хлад от неразбиране, ту тук, ту там лежат сивите петна на незнанието, неумението, и нашите достижения за сега са нестабилни, появяват се по цялото поле предстоящи битки за нови и светли начала на живота. Но всеки ден ние все по-ясно виждаме гъстите и буйни израстъци на нашата мечта. И това въображаемо утре, ставащо възможно след дълги години труд, става все по-видимо,

276


дава ни сили да се надяваме, да вярваме и да градим.

277

278


Интернет ресурси

М. Щетинин Объять необъятное Записки педагога (книгата в оригинал, на руски) http://www.spsl.nsc.ru/~m1-way/shetin/oglav.htm

Въпроси и отговори за Шчетинин http://ypk.yspu.yar.ru/educ/edu2.htm

Много текстове за училището в Текос, препратки и указания за смъкването на 4-те филма за него http://www.anastasia.ru/forums/topic_14004.html&sid=b667ae47f6af9df0417539f9d4284805

Родовая школа Щетинина – Снимки от училището и уроците – потопяване по математикаhttp://www.sourceoflife.ca/tekoshttp://www.sourceoflife.ca/tekos/05_03/pogr2.htm

Школа Щетинина. Москва - Текос. далее везде...http://zhurnal.lib.ru/e/ekoposelenie_l/tekos.shtml

279

Documents

ZAPISKI NA PEDAGOGAprobujdane.com/edu/Zapiski_pedagoga_Shchetinin.doc · Web viewНо можем ли да говорим за възпитание на ученика труженик,