1

Зелена енергетика в България –

предизвикателствата пред нейното

развитие

Мартин Й. Иванов

Резюме: Развитието на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) в световен мащаб е белязано с

изключителна динамика: ветроенергетиката успя значително да увеличи своята производителност, за да

достигне в някои страни до паритет с разходите на традиционната енергетика; при фотоволтаиката за

последните пет години цените на панелите намаляха наполовина.

В България развитието на ВЕИ е също динамично и породи редица напрежения. През последните

пет години се инсталираха над 1300 MW нови мощности, с което изискванията на ЕС за дела на ВЕИ в

електроенергийния микс бяха предварително изпълнени.

Основните предизвикателства бяха свързани с техно-икономическата страна на новите ВЕИ –

взаимодействието им с далекопреносната и разпределителна мрежи, управлявани от НЕК респ. ЕРП

изведе на преден план редица проблеми на българската електроенергийната система като цяло:

отлаганото с години отделяне на ЕСО от НЕК, с което да се даде приоритет на инвестициите в мрежата;

невъвеждането на третия либерализационен пакет на ЕС, с което да се премине към изцяло пазарен

механизъм на работа и т.н..

От друга страна се създадоха правно-регулативни условия, които приоритезират главно големи и

средни проекти, оставяйки сравнително малко поле за автентично местно предприемачество, а и на

практика не се подкрепи възможността за инвестиции в инсталации за домакинства. Политико-

икономически обвързаности и непрозрачност белязаха голяма част от инвестиционните проекти.

По парадоксален начин в България сред най-яростните противници на ВЕИ се оказаха екологичните

организации, което е в разрез на това, което обикновено се случва в Западна Европа, а именно че от тези

среди да са и първите предприемачи и инвеститори в зелена енергия.

Ключови думи: Зелена енергия, ветроенергетика, фотоволтаика, теория за дееца-мрежа,

зависимост от пътя, НЕК, ЕРП, корупция

„Никой не налива ново вино във вехти мехове; инак, новото вино ще спука меховете,

и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мехове”

(Марко 2:22)

2

I. Въведение и теоретични предпоставки

Напрежението в енергетиката расте от ден на ден. Ситуацията буквално се променя

с часове. Само преди седмица1 бе относително спокойно, докато не се появиха първите

съобщения за криза между НЕК и ЕРП заради неизплатени суми във връзка с

новоприсъединените към мрежата ВЕИ-мощности, най-вече ветрогенераторните и

фотоволтаични паркове. Ще спука ли „новото вино” на ВЕИ „старите мехове” на НЕК?

Цитат от Евангелието, с който този текст не започваше в първоначалния му вариант…

Всъщност започнах с това, защо въобще темата за ВЕИ е социологически въпрос,

макар че терзанията ми, дали ще бъде разбран едва ли интересуват онези, които в

момента са в разгара на нещо, чийто крайни резултати едва ли някой би могъл да

предвиди. Все пак искам да поясня, защото смятам, че социологията има подходящ

инструментариум да се включва дори и в такива „горещи” теми, дори бих казал, че е

длъжна.

Та, разказвайки през последните месеци на приятели и познати, че темата на

защитената ми вече дисертация е развитието на т.нар. зелена енергетика в България и

по-точно въвеждането на технологии за производство на електроенергия от енергията

на вятъра и слънцето през последните години в България, първият въпрос, който ми

задават те е, какво общо има с това социологията, не е ли това техническа и/или пък

икономическа тема. Какво й е социологическото на темата за зелената енергетика?

Оказва се, че наистина масовата представа, която господстващият научен светоглед

налага е, че темите се делят на технически или инженерни, на такива касаещи

естествените науки, на правни, икономически и на обществени (политически и/или

социални). Очевидно според тази представа социологията би трябвало да се занимава

с обществените взаимоотношения на човеците и живота им заедно и да остави

настрана техниката и неживата природа на естествените науки и инженерите или поне

да я третира като някакъв външен, екзогенен фактор, нещо, върху което тя няма

влияние, черна кутия, която не може и не бива да отваря. Въобще социолозите нямат

право да се месят в живота на не-човеците, това е територията на „твърдата” наука!

Не и докато самите социолози не се заеха с начина, по който се създава самата

наука и всъщност констатираха, че това са различни дисциплини, които със съответния

1 Първоначалният текст на статията е предаден средата на месец март 2014 г.

3

си репертоар от средства подреждат света, в който живеем заедно. По думите на

Бруно Латур: „без икономическа наука няма икономики; без социология, няма

общество; без психология, няма психика; без география, няма пространство. Какво

щяхме да знаем за миналото без историците? Как структурата на езика щеше да

ни бъде достъпна, без специалистите по граматика? Точно както мрежата е

изплетена от паяка, икономизацията е изработена от икономистите,

социализацията от социологията, психологизацията от психологията,

опространстяването от географията” (Латур 2007, с.365).

Това разбира се не означава, че научните дисциплини „изфабрикуват” своите факти

от нищото, напротив това се случва в един сложен процес на опосредстване или т.нар.

превод, който започва от редукцията на макрокосмоса до изчистен и опростен

маломащабен модел, който да бъде удобен и контролируем от страна на

изследователя с цел неговото овладяване, преминава се през процес на артикулация и

обективизация, при който чрез описанията светът е вкаран в думите, но и въплътен от

сложните взаимовръзки между уменията на изследователя, инструментите, които

използва и формалните процедури, които следва, за да се възпроизвежда отново и

отново обективно постигнатият резултат. Т.е. това е процесът на конструиране на

обективност: обектът на научното изследване бива разкрит и обхванат, дисциплиниран

в поредица от научни процедури. Следва следващият етап, а именно връщането към

света, при което всъщност учените, въоръжени със своите резултати преконфигурират

съществуващия до сега свят, изграждайки изключително здрава мрежа от взаимно

зависими интереси. Науката се превръща в продължение на политиката2, но с други

средства.

Всичко това е част от т.нар. Mодерна конституция, който чрез науките постоянно

се опитва да разделя общия свят чрез неговото дискурсивно „пречистване” между

двата основни колектора на модерното „природата” и „обществото”, предхождан от

описаният вече процес на „превода”, при който обектите и нещата са вплитани в

човешките колективи, за да ги укрепват и стабилизират. В този смисъл „социалното” не

е нищо отвъд или зад, а е процесът на създаване на колективи или както го наричат в

Теорията за дееца-мрежа (ТДМ) процес на асемблиране, а науката социология трябва

да се занимава с това, как обществото всъщност бива удържано заедно.

2 Тук разбирането ми за политика е в по-широк смисъл, не тясно партийната такава.

4

В българската социологическа традиция също вече има достатъчно обстойни

изследвания, които прилагат този нов подход за изследване на социалната

действителност (Чалъков 1998, Чалъков, И, Д.Кескинова 2006, Чалъков, И. и др. 2008,

Чалъков, И., А.Бунджулов, И. Христов, 2008) и в частност в хидроенергетиката (Митев

2002, 2006) и енергетиката (Чалъков, И., И.Христов и Т.Митев 2011), предлагайки както

задълбочен анализ, така и „демитологизирайки” много от общовъзприетите представи,

както за науката и научните изследвания, а и т.нар. авторски индустрии, но най-вече за

т.нар. преход в България.

Във всички тези изследвания се изхожда от предпоставката, че всъщност

технологиите не са екзогенен фактор, а особен социален феномен, чрез който се

преконфигурира социалната действителност, променя се начина на съществуване на

това, което сме свикнали да определяме като общество. Следователно темата за

развитието на ВЕИ в България е социологически проблем, защото чрез създаването на

тези коренно нови взаимовръзки, или както ТДМ ги нарича деец-мрежи, всъщност се

пре- или съконструира едно ново българско общество, което, както сме свидетели

напоследък, е свързано с последици, засягащи всеки един от нас, дори само чрез

факта, че получаваме всеки месец поредната сметка за електрически ток.

Особеното тук е, че тази проблематика, колкото и прозаична да ни изглежда на

пръв поглед, е свързана именно с напредъка на науката и технологиите. С появата на

нови технологии, създадени с цел да решават определени проблеми, всъщност

рисковете и несигурностите от тяхното въвеждане се пролиферират (Callon 2009).

Според него чрез т.нар. производство на „излишъци” се увеличават непредвидените

ефекти от тяхното разпростиране (пак там, с.28). Все повече не-човеци, ако трябва да

използваме стилистиката на ТДМ, надигат глас и търсят своето място в света на

човеците. Поради тази причина в глобален мащаб вече говорим за т.нар. рисково

общество (Beck1986).

В това световно производство на рискове съществена роля заема икономиката,

която опосредства процеса между двата колектора на модерния свят „природата” и

„обществото”, конципираща и калкулираща първия като безкраен ресурс, а втория като

свят, в който циркулират паричните потоци. Пространството на „икономиката”

всъщност е медиаторът между тези два свята, като осъществява двойната метаморфоза

от материалния (чрез кръговрата на ресурси и стоки) към идеалния свят (на финансови

5

потоци, но и легитимации) и обратно. Следователно ролята на социологическото

познание би била точно в тази област, където се създават първоначалните амалгами

между природното, техническото и икономическото и последващото им

(легитимационно) пречистване по оста природа-икономика-общество, т.е. там, където

всъщност се случват най-големите колизии и се зараждат предпоставките за всички

последващи кризи.

Основанията на това (рисково) развитие се коренят и във възможността за

„впрягането” на огромни енергийни ресурси , извличани най-вече от фосилните горива

– нефт, газ, въглища и техните деривати. Върху тази основа модерните западни

общества през последните 200 години са изградили това, което Мичел нарича

въглеводородна демокрация (Mitchell 2009), а Калон разширява понятието с термина

техническа демокрация (Callon 2009), може би и с известна доза политическа

претенция за възможностите съществуващите обществено-икономически

взаимоотношения да бъдат реформирани и допълнително демократизирани.

Но да се върнем на Мичел, в какво се състои основната му теза? В процеса на

технически открития, базирани върху използването първоначално на въглищата, а в

последствие на нефта и газа се изграждат определен тип обществено-икономически

взаимоотношения, базирани на разгръщането на социо-техническите мрежи

обхващащи от въгледобива в мините, през парния двигател и транспорта им по жп-

мрежата, достигащи до модерните индустриални фабрики, за да се появи това, което

днес наричаме масово производство и консумация. В този процес най-ярката

конфронтация през годините е тази между капитала и работната сила, поради което в

Западна Европа и Северна Америка възникна коренно различна обществено-

политическа система, позната с най-различни наименования, но най-вече като

представителна демокрация и държава на благоденствието – обществено-политически

взаимоотношения, които да регулират и регламентират натрупващите се напрежения и

колизии в резултат от това разгръщане и стабилизиране на социо-техническите

въглеводородни мрежи.

Тук няма да навлизам в подробности и разгръщам в детайли тезите на Мичел, а

само ще скицирам, че в резултат на конципирането на икономиката, базирана на

непрекъснатия и неограничен поток на нефт от нефтодобиващите към

нефтопреработващите и консумиращи страни се изгради една световна икономическа

6

система, която след поредица от кризи, навлезе в етап, в който последиците от нейната

динамизация междувременно оказват своя глобален ефект, по-известен под името

глобално затопляне в резултат от емисиите на въглеводороден двуокис в атмосферата

като остатъчен продукт от трансформацията на въглеводородните горива.

Екологичните последици от тези процеси същевременно също станаха обект на научни-

технически изследвания и тяхното решаване на този етап е свързано с няколко

алтернативи. Една от тях е заместването в средно и дългосрочен план на фосилните

горива с т.нар. възобновяеми източници на енергия, каквито са водата, вятъра,

слънцето, но и земната енергия, енергията на приливите и отливите и т.н., а другата по-

отдавнашна – с използването на енергията, извличана от разпада на атома, известна

като ядрена енергия и в перспектива – енергията от т.нар. ядрен (студен) синтез.

Процес, който в природата се случва засега единствено на слънцето.

В конкретния случай българското общество в резултат от интегрирането си през

последните години в световните обществено-политически (ЕС, НАТО) и икономически

(глобален пазар, СТО, МВФ) процеси въведе редица реформи с цел създаването на

социално-икономически взаимоотношения, базирани на логиката на

въглеводородната демокрация и свободния пазар. Като част от европейската политика

България се задължи да въведе политика за подкрепа на производството на енергия от

ВЕИ, за което вече подробно съм писал (Иванов 2012).

В настоящата статия основният въпрос, който си поставям е, как чрез въвеждането и

разгръщането на новите социо-технически деец-мрежи на вятърната и

фотоволтаичната технологии се задават нови форми на колективен живот, как се

стабилизират и форматират тези социо-технически и социо-икономически

взаимоотношения и какви са последиците и предизвикателствата на това ново

съвместно съжителство на ветрогенераторни перки, фотоволтаични панели, инженери,

инвеститори, сметки за електрическа енергия, закони, политици, европейски

директиви, но и т.нар. природни дадености (скоростта на вятъра респ. часове на

слънцегреене), а и птиците, плодородните земи, защитените територии и т.н.,

представлявани от техните говорители еколозите и т.н. Да не забравяме тук да

споменем и електропреносната и електроразпределителната мрежи с нейните

разпоредители „финансово немощната и застрашена от фалит” Националната

енергийна компания (НЕК) и „лошите” чуждестранни монополни

7

електроразпределителните дружества (ЕРП), а и чуждестранните „спекуланти” и

местните олигарси та стигнем чак до „бедното българско семейство с непосилните

сметки за ток”… Ето, че и моето описание също започна да се „разгорещява”… Как ще

разгърнем „безпокойните предметности” (Латур 2007) на българските ВЕИ-деец-

мрежи?

Първо все пак ще проследим всъщност в какво се състои иновативността на тези

технологии за производство на енергия от вятъра и слънцето. След това ще се спрем на

техно-икономическите напрежения, които тези специфики създават при изграждането

на българските ВЕИ-деец-мрежи, които в следваща стъпка ще ни отведат към правно-

регулативните напрежения и накрая ще стигнем до политико-икономическите

обвързаности и фактическото разпределение на собствеността във ВЕИ-сектора.

II. Техно-икономически особености на вятърната и фотоволтаична енергетика

1. Вятърна енергия

Вятърната енергия е възобновяем и неизчерпаем вид и оползотворява кинетичната

(на движението) енергия на въздушните маси в атмосферата поради разликата в

тяхната температура в резултат от слънчевото нагряване, т.е. тя е пряко следствие от

слънчевата енергия.

С помощта на техническо устройство, наречено ветрогенератор, тази енергия се

преобразува в електрическа. От математическата формула, която изчислява получената

мощност се демонстрира съществуването на пряка зависимост между количеството

енергия от вятъра и скоростта на вятъра, плътността на въздуха и повърхността,

обхваната от роторните крила. Мощността на даден ветрогенератор, преобразуващ

силата на вятъра във въртящ момент чрез роторните крила, зависи от тези три

компонента и най-вече от третата потенция от скоростта на вятъра, т.е на

местоположения с двойно по-висока скорост на вятъра ще се получава осем пъти по-

голяма мощност. Този научно-технически факт предпоставя редица инвестиционни

решения и грешки, както ще видим по-долу.

Самото устройство на съвременните ветрогенератори използва т.нар. принцип на

подемната сила, познат от авиацията. Стандартният и най-масово разпространен

8

вариант ветрогенератор е от типа на т.нар. хоризонтална ос, състоящ се от ротор с три

витла, подобно на пропелерите на самолет.

До 90-те години на миналия век доминиращата пазара версия ветрогенератор е

т.нар. датска концепция, наложила се поради издръжливостта си и доброто си

съотношение между производителност и разходи за производство. Освен датската

концепция на пазара се налагат други две модификации на ветрогенератора с

хоризонтална ос – т.нар. Pitch концепция със синхронен главно безскростен и

асинхронен генератор, разработени за пазара в периода от 1990 до 2000 г. Особеността

им е, че имат възможност за регулиране на витлата, т.е. витлото се движи около оста

си, което способства за по-удобна работа и вариабилност на оборотите според

скоростта на вятъра. Предимството на Pitsch пред датската концепция при

регулирането на скоростта е, че се „връзва” скоростта на вятъра по „естествен” начин

чрез асинхронния генератор (при силен вятър оборотите на витлата се движат на

честотата на електрическата мрежа) и по този начин се поддържа константно

съотношение между производителност и скорост.

Като цяло развитието на техниката довежда до 500-кратно увеличение на

производителността само за 20 години – от 90-те години на миналия век досега. В

момента стандартната техника е 5 MW, височина на мачтата 120 м и размах на витлата

115 м. В момента в България нормативно е забранено ползването на генератори с

постоянна скорост и асинхронен генератор с кафезен ротор – заради непосредственото

им свързване с мрежата те не могат да регулират напрежението и реактивната

мощност, като освен това внасят и честотни смущения извън честотата на мрежата от

50 Hz, т.нар. „хармоници” – честоти, кратни на тази честота. Част от напреженията

между НЕК, ЕРП и производители на ВЕИ започнаха и поради факта, че на места

въпреки нормативните разпоредби се инсталираха ветрогенератори „втора ръка” с

тези по-стари технологии, което допълнително дестабилизира така или иначе

остарялата електропреносна и електроразпределителна мрежи и създаде условия за

спорове и неясноти относно използването на вятърната енергия като цяло, но за всичко

това по-нататък.

9

2. Слънчева енергия

Слънчевата енергия е енергията на слънчевото лъчение, която е в основата на

всички останали видове енергия били те възобновяеми или изчерпаеми. Така

например фосилните горива (нефт, газ, въглища) представляват всъщност запазената

слънчева енергия в растенията, която е акумилирана в продължение на милиони

години в резултат на един биогеохимичен процес, познат като кръговрат на въглерода.

Оползотворяване на слънчевата енергия се случва под формата например на

използването на нейната топлинна енергия чрез т.нар. слънчеви колектори, на нейното

преобразуване чрез естествените процеси на фотосинтеза при растенията и тяхното

последващо използване като биомаса или чрез т.нар. фотоволтаичен ефект, който

преобразува слънчевата енергия чрез фотоволтаични панели в електрическа енергия.

Фотоволтаичните панели се изграждат от отделни клетки, които се изграждат от

т.нар. полупроводници. Над 95% от всички произведени в света фотоволтаични клетки

се произвеждат от силиций. Предимството му е, че е вторият най-често срещан

елемент след кислорода на земята и преработката на този материал е в допустимите

норми за околната среда. Кристалният силиций (c-Si) се използва в няколко форми:

монокристален силиций, поликристален силиций, лентов или листов силиций и

тънкослоен силиций. Първите два вида фотоволтаични клетки заемат над 85% от

световния пазар. Съответно по-ниската им ефективност се компенсира от по-ниската

цена.

В България трите най-масови вида, които се ползват за изграждане на

фотоволтаични електроцентрали, са на първо място поликристалните, а след това

монокристалните и тънкослойните фотоволтаични модули, като техническите качества

и техният коефицент на полезно действие не са единственото нещо, което определя

дали инвеститорите ще заложат на тях. Инвеститорите се ориентират както според

цената им на световните пазари, така и предвид фактори като запрашеност, интензитет

на слънчевата радиация, скорост на вятъра, а и съпътстващите услуги, които фирмите-

производители предлагат – обучения, гаранция за монтаж и др. Поликристалните

фотоволтаични модули имат превес поради сравнително добрата им

производителност и по-малката площ, която заемат спрямо конкурентните технологии

и естествено най-вече поради конкурентната им цена на световния пазар. През

последните пет години в резултат на конкуренцията на световния пазар цената на

10

фотоволтаичните панели според някои анализатори е намаляла с повече от

половина. Какви са последиците от това, ще видим в следващата част.

3. Зависимости от пътя във ВЕИ-технологиите

Технологичната специфика на невъзможността за съхранение на електроенергията

предпоставя етаблираната и стабилизирана характерна особеност на енергетиката в

цял свят чрез изграждането на мрежова система с променливо напрежение за

електропренос (на 440/220/110 kV), електроразпределение (на 20/10 kV) и доставка (на

220 V), при което производственият капацитет търси максимално удовлетворяване на

търсенето. Тъй като производството на електроенергия се извършва едновременно с

потреблението, то варира във времето според търсенето (в дневните, седмичните и

сезонните цикли). Това от своя страна при изградената система води до

необходимостта от свръхпредлагане в сравнение с търсенето.

По този начин в централизирания и досега широко практикуван модел се изисква

да има компании, които да предоставят "базови мощности" непрекъснато, за да

поддържат мрежата, което пък е свързано с по правило висок дял на фиксираните

разходи, както и централи за "средно и пиково натоварване" съответно с голям дял на

променливите разходи според часовете на натоварване. Това е „стандартната” картина

на енергетиката, която независимо от режимите на организация (главно що се касае до

регулацията на собствеността) в различните страни (национализиран, смесен или

пазарен) предопределя зависимости от пътя, с които новонавлизащите технологии

трябва да се съобразяват.

Технологичната траектория на развитието на вятърната енергетика в Германия

например като една от водещите страни при въвеждането на тази технология показва

тенденция на централизация чрез развитие на големи технологични паркове и

разрастване от он- към офшорни зони, което измества първоначалните местни

предприемачи, които залагат на децентрализираното й използване в близост до

потреблението, от средно големи акционерни дружества и големи производители на

електроенергия (Ohlhorst 2006). От друга страна самото й (децентрално) развитие и

технологичните предизвикателства, които възникват в този процес оказват силен

натиск и способстват за промяна на доминиращото възприятие за централизирано

енергийно снабдяване като дават тласък за трансформиране (технологично и

11

организационно) на енергийните мрежи и в частност чрез развитието на т.нар. „смарт

грид” (умни мрежи) (Bruns, E., D.Ohlhorst 2011, с. 59).

Сходно е развитието на фотоволтаичната технология в Германия. Чрез свързването

на първите (децентрални) покривни инсталации към електроразпределителната мрежа

се създават предпоставките за нейното по-нататъшно усъвършенстване и успешно

навлизане на пазара не само като продуктова ниша. Политическата подкрепа в този

процес е безспорна. Чрез насърчаване на развитието им с програми като 1000-

покривни фотоволтаични инсталации и др. в самото начало, в последствие заменени от

регионални програми за подкрепа и накрая от федерална програма за навлизане на

пазара с успешната 100.000-покривни инсталации се проправя път за нейното широко

използване от домакинствата, малките и средни предприятия, подкрепяни от

продължаващите иновации в сектора на изследователските и приложни институти

(Bruns, E., D.Ohlhorst et.al. 2009, с. 28).

В резултат на това децентралното използване на фотоволтаиката в Германия взема

превес пред централизирания път чрез изграждането на големи фотоволтаични

паркове върху плодородна земя. Само 7-8% от инсталираните мощности в Германия са

наземни инсталации и то при спазването на редица законови ограничения при по-

ниски преференциални условия. Над 50% от инсталираните мощности са собственост

на домакинства и малки предприемачи, което значително повишава общественото

доверие и положителния имидж на технологията.

Можем да заключим, че пътят на развитие на ВЕИ-технологиите в Западна Европа

създаде възможности за развитие на автентично предприемачество благодарение на

добре балансираната правно-регулативна рамка и подкрепа за тяхното пазарно

навлизане от самото начало. Създаде се добър микс между големи корпоративни

мощности главно във ветрогенераторната индустрия, средни предприемачи, както и

малки и микро-мощности, реализирани от местни фирми и домакинства.

III. Разгръщането на българските ВЕИ-деец-мрежи

1. Прелюдия

През декември 2013 г. Българският Парламент въведе изненадващо за мнозина

такса от 20% върху приходите на вятърните и фотоволтаични централи в преходните и

12

заключителни разпоредби на Закона за бюджета за 2014 г. с публичната аргументация

да се подпомагат бедни семейства, а негласно, за да се спаси намиращата се в тежко

финансово положение Национална електрическа компания (НЕК) с допълнителни

приходи от, според предварителни оценки, около 150 милиона годишно. Този акт на

Народното събрание всъщност се предхождаше от друг опит държавата да връща

постъпленията от спорните и широко обсъждани преференциални тарифи за

фотоволтаична и вятърна енергия чрез въведената от Държавна комисия за енергийно

и водно регулиране (ДКЕВР) през 2012 г. временна цена за мрежови достъп, отменена

като дискриминационна с решение на Върховния административен съд (ВАС) след

внесена жалба от ВЕИ-сектора. Със същата аргументация Президентът на Република

България сезира Конституционния съд (КС) с искане на отмяна на новата такса, а

именно, че тя е дискриминационна и се прилага селективно само спрямо

фотоволтаични и вятърни инсталации, но не и например към други ВЕИ-технологии

като биомасата или по-отдавна прилаганата водноелектрическа технология.

Защо изведнъж вятърната (ВяЕЦ) и фотоволтаичната (ФЕЦ) енергетика започнаха да

срещат такъв отпор при тяхното въвеждане в България за разлика от други технологии,

оползотворяващи възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) като например малките

водноелектрически централи (мВЕЦ) или тези на биомаса?

Основната теза, която застъпвам е, че поради обема на инсталираните мощности

през последните години във фотоволтаични и ветрогенераторни инсталации се създаде

напрежение главно в две насоки – техническа и икономическа, но с краен адресат –

Националната електрическа компания (НЕК). Последиците от това резултираха в

поредица от правно-регулативни и политико-икономически конфликти между

различните лобита в енергетиката и политико-икономическите кръгове около тях.

2. Техно-икономически напрежения във ВЕИ-сектора

Техническото напрежение във ВЕИ-сектора се създаде поради струпването на

новите мощности главно в два региона – Североизточна България (Шабла, Каварна) за

ветрогенераторната енергетика и Югоизточна България – за фотоволтаичната поради

сравнително по-благоприятните им климатични дадености (скорост на вятъра респ.

13

часове на слънцегреене). Това всъщност е зависимост от пътя3 на тези две

технологии – подобни концентрации се наблюдават при тяхното развитие и в други

европейски страни, но с далеч по-предвидими последици.

Както се спомена при описанието на технологиите, поради пряката зависимост

между скоростта на вятъра в неговата трета потенция и производителността на

турбината инвеститорите предпочитат географски области със скорости на вятъра над

6-7 м/с, което за България е главно в Добруджа и на някои места в Стара планина.

Разликата в производителността следователно между една перка инсталирана в такъв

район и район със скорости от порядъка на 3 м/с не е два пъти, а осем пъти поради

вече обяснената физическа формула.

При слънчевата енергия няма такава зависимост, но инвеститорите избират райони

с високи часове слънцегреене в рамките на годишните сезони. За България най-

благоприятни се оказват югоизточните райони и поради ландшафтните им особености

(сравнително равен терен, по-малка запрашеност, по-ниски скорости на вятъра).

Особеното в случая е, че точно тези райони поради така стеклото се историческо

развитие на българската енергетика и изградената през нейните „златни” години

инфраструктура се оказват конципирани по-скоро за потребление отколкото за

производство. Освен това ВЕИ-производството е със специфични технически

характеристики, които го правят по-трудно прогнозируемо както в рамките на деня,

така и сезонно поради характера на ресурсите (слънце и вятър), които оползотворява. В

ежедневната работа тази специфика се оказва по-голямото предизвикателство и повод

дори за съдебни спорове при неправомерно и/или необосновано изключване от

мрежата (Политика 29.11.2013).

В рамките на проведено теренно проучване чрез включено наблюдение на

работата на един ветропарк тази техническа особеност може да бъде характеризирана

като „обратна изпъкналост” на вятърната енергетика по смисъла, който Хюз (1983)

влага за развитието на технологичните системи.

Изоставането на развитието в някои от елементите на системата започва да забавя

развитието на системата като цяло, което на свой ред насочва вниманието на

3 Индивидуалните инвеститорските решения не отчитат факта, че кумулативният ефект от концентрацията на всички нови инсталации на места с максимална скорост на вятъра респ. часове слънцегреене ще доведе до загуби за всички участници. Индивидуалните решенията се взимат следователно на база „изминатия път” на рационалната икономическа логика.

14

изобретателите, инженерите и други професионалисти, свързани с развитието на

системата и намирането на адекватни решения (водещи до съпътстващи, а понякога и

радикални иновации), които възстановяват оптималното функциониране на системата

и постигането на нейните цели (Хюз 1983). Според него този процес включва два

момента. Първо идентифицирането на обратната изпъкналост и след това нейния

анализ като серия от критически проблеми.

От самите дейци тази „обратна изпъкналост” се интерпретира по различен начин.

Представителят на НЕК, дошъл на инспекция в парка поради технически проблеми

между ветропарка и една от електропреносните й подстанции я нарича „Кошмар на

диспечера”, за техническия персонал на ветропарка това е възможност за развитие на

алтернативни технологии като батерии, умни мрежи и др.

Намирането на адекватни технически решения се затруднява все пак основно от

липсата на инвестиции в инфраструктурата на НЕК, а и донякъде от ЕРП и нейното

системно неглижиране поради изпълнение на други по думите на представители на

НЕК стратегически обекти (в това число АЕЦ „Белене”, Цанков камък и т.н., станали

нарицателно за българската корупция (Чалъков, И., И.Христов и Т.Митев 2011). Това

води в оперативната работа до големи технически несъответствия между използваната

във ветропарковете техника, обикновено от най-модерен вид и поради факта, че

самата технология е сравнително нова и техниката в подстанциите на НЕК и ЕРП, която

е главно от времето на т.нар. развит социализъм.

Все пак аргументите на НЕК и ЕРП не бива да се неглижират. Трудната

прогнозируемост и концентрацията на мощности в едни и същи райони увеличават

рисковете за мрежата например при внезапна промяна на климатичните условия,

което налага поддържането на резервни мощности респ. изключването на

конвенционални такива, най-вече ТЕЦ-ове.

Това означава, че ВяЕЦ и ФЕЦ всъщност не могат да конкурират АЕЦ „Козлодуй”

като базова мощност, но пък в намирането на ежедневния баланс на мощностите на

„средното” и „върхово” потребление играят ролята на заместител на мощностите от

ТЕЦ. Това е една централна конфликтна линия, която трябва да се проследи, за да се

даде отговор на въпроса, кои политико-икономически кръгове имат интерес от

блокирането развитието на ВЕИ и как други политико-икономически кръгове им

противодействат.

15

Все пак да доразвием „техническата” проблематика. Оказва се, че пиковото

производство от ВЕИ е в определени часови пояси, което пък се разминава с

консумацията4– за ВяЕЦ рано сутринта, най-силно изразено, а за ФЕЦ „в летния сезон

пикът на производство не съвпада с пика на консумация в домакинството, защото

пикът на консумацията е малко преди 22 часа, а пикът през деня е около 14 часа.”

Това налага според НЕК: „да изключим ТЕЦ или поне от 8 лока в Марица-Изток 2 да

работят 2 до 4. Това е проблем на диспечерите, проблемът е много сериозен, той е

сериозен от обстоятелството, че в един момент минава някакъв облак и тотално

300 MW могат рязко да паднат надолу. Това значи, че отнякъде трябва да се вкара

веднага друга мощност.”

Тук от „техническата” страна разказът преминава веднага към „икономическата”:

„Това влияе тежко и върху крайната цена. Това е най-осезаемото за крайния

потребител. Защото хубаво, зелено-зелено, но реалната цена се качва” и отново с

продължение обратно към „техниката”: „Концентрацията е проблемна, защото тя

налага изграждането на мрежа, която фактически използваемостта й е 20%” и пак

към „икономиката”: „защото хвърляте едни пари и реално тя е натоварена 20% в

годината максимум, през другото време тя е ненатоварена, защото колко часове

работи средногодишно една вятърна турбина? Тя работи около 2200 часа, т.е. 25-

28% годишно”.

След тази „техно-икономическа” обосновка от страна на НЕК за недостатъците на

ВЕИ, като че ли прозира и невъзможността на НЕК да инвестира, както в

електропреносната мрежа, така и в изграждането на подстанции, нови производствени

централи и т.н. „Ако ЕСО беше независима отделна фирма, а не е… ”, споделя

многозначително български ВЕИ-предприемач. Според залегналото в Закона за

енергетиката от 2003 година ЕСО трябваше да бъде обособен като отделно

дружество от НЕК. Тогава щеше да е по-вероятно да се работи много по-целенасочено

само за модернизиране на мрежата, което да облекчи част от сегашните „напрежения”

с ВЕИ-сектора. Днес, 2014 година, ЕСО все още не се е отделил от НЕК, въпреки че

според изискванията на ЕС това отдавна трябваше да е осъществено, като се изчакваше

до последния възможен момент, докато ЕС не заплаши България с осъждане. Бивш

4 Електричеството е специфичен продукт или стока, която на този етап на развитие не може да се съхранява дълготрайно и изисква сравнително близко по време консумация и производство

16

мениджър на НЕК потвърждава тези предположения: "Националната електрическа

компания не е подготвена технологично за широкомащабно въвеждане на

възобновяема енергия от вятъра и слънчевите панели. Когато Европа натиска за

въвеждането на вятърна и слънчева енергетика, които са с различни, нерегулярни

параметри, тези източници се нуждаят от нова система за управление на

електроенергията, нови технологии за пренос и разпределение и т.н., които й

липсват на нашата система. Поради това НЕК се съпротивлява на

възобновяемата енергия и издига различни пречки спрямо нея.“5

Икономическото напрежение се подсилва от начина на разпределяне на разходите

за преференциалните тарифи, според които ВЕИ функционират. Повечето от

инсталациите реално са присъединени към електроразпределителната мрежа,

управлявана от трите частни електроразпределителни дружества. Тези от своя страна

поемат разходите от новите инсталации, но ги префактурират и насочват към НЕК,

която пък от своя страна поради финансовото си състояние бави тяхното

възстановяване на ЕРП, въпреки че цената за преференциите в крайна сметка се плаща

от крайния потребител. Получава се един много сложен финансов триъгълник между

ЕРП, НЕК и ВЕИ-производителите, в който слабата страна остават последните.

Актуалните спорове между ДКЕВР и МИЕТ, от една страна, и ЕРП, от друга, са всъщност

породени от това.

Следователно тук вече техно-икономическите напрежения влизат в сферата на

политическото и правно-регулаторното. На какви парадокси се натъкнахме обаче и там

в процеса на разгръщане на техно-икономическите деец-мрежи освен описаните

„технически” проблеми, свързани с прогнозируемостта и качеството на произведената

електрическа енергия от ВЕИ.

3. Правно-регулативни напрежения

Първият парадокс е заложен още в самото начало от развитието на ВЕИ и касае

цялостната регламентация на сектора и по-точно избора на модел за подкрепа на ВЕИ.

Първоначално „законодателят” се спира на т.нар. Квотен модел или по-известен като

система за търговия със зелени сертификати. При него производителите на ВЕИ

5Интервю на доц. д-р Иван Чалъков с бивш мениджър на топлоелектрическа централа, Марица-Изток и НЕК, 2009 от презентация на Конференция „България 2020 в Европа 2020”, София, 25.10.2012 г.

17

получават „пазарната” цена за произведената електроенергия на електроенергийната

борса (при условие, че съществува такава), а надбавката (субсидията за „зеленото”

производство) се получава от продажбата на получените предварително определен

брой зелени сертификати на същата тази борса. От другата страна на уравнението са

големите конвенционални производители (и замърсители на околната среда), които

трябва да си набавят определени от законодателя задължителни квоти „зелена”

енергия, закупувайки от своя страна тези зелени сертификати. По този „пазарен” начин

цената за прехода към по-екологична енергетика всъщност се поема най-вече от

топлоелектрическите централи, тъй като АЕЦ се води за „екологично” чист източник на

електроенергия.

В България така и не се стига до въвеждането на тази система, въпреки че в закона

за енергетика от 2003 г. това се предвижда от 01.07.2006 г. Промяната се случва след

парламентарните избори от 2005 г. и смяната на правителството на НДСВ с Тройната

коалиция (с министър на енергетиката г-н Румен Овчаров). Смятаната за преходна

система на т.нар. преференциални тарифи за произведена със сертификат

електроенергия от ВЕИ за КВтч остава в сила.

Как може да се интерпретира тази законодателна промяна или по-скоро

неспазването на приетото законодателство от самия законодател?

Оставам настрана пропазарните идеологеми, с които боравят част от дейците в

сектора. Логичното обяснение е, че по-добре цената за „зелена” енергия да бъде

заплатена от българския потребител, а не от българските ТЕЦ-ове. Следователно

лобито на българския потребител, ако въобще съществува, губи битката, с лобито на

българските ТЕЦ-ове, по-известно като въглищарското лоби (Чалъков 2011).

Изправен пред избора между двата модела – „пазарния” и „непазарния” модел,

тогавашният политически елит се спира на по-малкото „зло” – „непазарния” модел с

преференциалните тарифи, който биха могли много по-лесно и за своя изгода да

манипулират, отколкото „пазарният”, който е „сложен” и изисква разходите да са за

сметка на конвенционалната енергетика, при втория – те остават изцяло за сметка на

крайния потребител с последици, на които всички ние сме свидетели.

Това е пример, как напрежение в законодателството заложено в Закона за

енергетиката от 2003 г. и потвърдено през 2006 г. намира своя апогей в

политическата криза от февруари 2012 г. и последвалите конфронтации между ВЕИ,

18

Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ) и Държавната

комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР).

Второто напрежение, което се създаде при регулацията на ВЕИ-сектора касае по

закон задължителното присъединяване на новите ВЕИ-мощности към

електропреносната (над 5 MW инсталирана мощност) и електроразпределителна

мрежи (до 5 MW). Без да навлизам в подробности относно процедурите за

присъединяване, регулацията в сектора създаде условия за корупционни практики,

които ВЕИ-секторът се опита да отслаби чрез например въвеждането на парични

гаранции при първоначалното заявяване на инвеститорски интерес. Преди тази

промяна според редица предприемачи при някои ЕРП и при НЕК възниква от никого

необезпокояван „пазар” за становища за присъединяване.

Друг интересен пример за т.нар. „търговия на мощности” е следният разказ на

местен ВЕИ-предприемач:

„ДКЕВР обяви, че ще намали цените, но не ги намали на секундата, а обяви, че ще

ги намали на 01.07., т.е. половин година преди това се знаеше, че цената ще бъде

намалена, сякаш ДКЕВР каза на всички западняци, счупвайте си краката да строите

централи. Всички хора, които имаха направени проекти, ама те ги бяха направили

преди това година или две преди това, те трябва да са знаели, че такова нещо ще

се случи. Техните проекти се разграбиха като топъл хляб. Западняците им

разграбиха проектите като топъл хляб и ги реализираха. ДКЕВР създаде пазар на

мегаватовите проекти и много хора си получиха комисионните за това. Не

изключвам да е било план, защото много смели ще са били тези 100, 200 или 500

български бизнесмена да загробят по 200 000 лева. Не изключвам „наши” хора да са

имали изпреварваща информация… това са хора, на които бизнеса им е да

създадат проект и да го продадат, това са по-скоро собственици на земя и

собственици на връзки в общината, в ЕРП, голяма част успяваха разни процедури да

ги правят бързо и лесно, собственици на връзки и когато вече проектът е в

завършваща фаза, те го продават на западни фирми по 200 000 евро на мегават

беше цената и западната фирма идва наготово, дава парите и прави централата.

Тя при готов проект централата се правеше за месец-два. Това са огромните

мегаватови проекти, за 800 мегавата фотоволтаични централи се построиха,

вчера ги нямаше, утре изникнаха като гъби… ”

19

Тези примери са доказателство за това, как правно-регулативната система се

инструментализира от българските политико-икономически кръгове, предопределяйки

съдбата на ВЕИ-сектора. Изпреварващата информация, с която се разполага, както за

това, че ще се запази системата за преференции, така и за начина на присъединяване

на новите мощности, създаде необходимия „пазар на мощности”. Бумът на по-лесно от

техническа гледна точка изпълнимия фотоволтаичен сектор е прекият резултат от тези

действия. Създаде се разделение на труда, при което чуждестранните инвеститори се

оказаха прекупвачи на „административно” предварително подготвени мегаватови

проекти.

При големите ветрогенераторни паркове историята е подобна – местни

предприемачи с политически протекции (понякога и отвъд законното, като например

построяването на ветрогенараторни паркове в защитени територии) подготвят

„административната” част, но с разликата, че не препродават, а остават обвързани

впоследствие при експлоатацията на парка.

4. Политико-икономически обвързаности във ВЕИ-сектора

Така описаната дотук картина поставя въпроса, доколко при въвеждането на ВЕИ в

България остана свободна територия за автентично предприемачество или политико-

икономическите кръгове чрез правно-регулативните си и финансово-административни

лостове успяха да овладеят изцяло ВЕИ-сектора. Смятам, че отговорът не е еднозначен,

първо, поради навлизането на големи чуждестранни играчи на пазара, макар една част

от тях обуславяха донякъде и самите порочни схеми, описани по-горе, те все пак

оказваха натиск за „нормализиране” на бизнес-средата.

Но второ и по-важно, поради техническата специфика на ветрогенераторната и

особено на фотоволтаичната енергетика, като децентрални технологии, се създаде

възможност за навлизане на малки и средни инженерни фирми на предприемчиви

местни, а и чуждестранни бизнесмени.

Каква е картината на този етап на инсталираните мощности? До началото на 2014

година в България има инсталирани следните мощности, както следва:

152 малки ФЕЦ до 30 kWp с обща инсталирана мощност от близо 3,7 MW.

802 средни ФЕЦ до 5 MWpс обща инсталирана мощност от 682,7 MW.

7 големи ФЕЦ с над 5 MWpс обща инсталирана мощност от 133,3 MW.

20

или общо за фотоволтаичния сектор 819,7 MW.

а при ветроенергетиката:

135 ВяЕЦ до 5 MWс обща инсталирана мощност от 234,3 MW.

7 ВяЕЦ над 5 MWс обща инсталирана мощност от 320,5 MW.

или общо за ветрогенераторния сектор 554,8 MW.6

След проучване на данни от Търговския регистър, както и на такива от

журналистически разследвания за връзките между т.нар. „обръчи” от фирми около

парламентарно представените партии стигнах до извода, че инвестиции и интереси във

ВЕИ има от почти всички тях, но трудността като цяло е да се констатира, кому

всъщност принадлежат ВЕИ-инсталациите. Колеги журналисти заключват, че „(ч)аст

от фирмите са регистрирани в офшорни зони - Кипър, Сейшели, Британски

Виржински острови, Белиз, Панама и пр. Повече от 70% от компаниите, публично

обявени като носители на разрешителни за ВЕИ съоръжения, се владеят от други

компании, на принципа на матрьошките. Достигането до истинските

притежатели на акциите и до имената на съдружниците е затруднено

максимално.” (Economix 2013).

В същото журналистическо разследване стигат до извода, че „над 320 МВт са

собственост на юридически лица, регистрирани извън България. Сред най-големите

инвеститори в слънчева енергия са Корея (64 МВт), Малта (50 МВт), Чехия (43.85

МВт), Кипър (37.448), Люксембург (27.189 МВт). Първенци по брой слънчеви паркове

са Чехия (14), Корея и Люксембург (по 10), Кипър и Холандия (по 7).”

Това все пак означава, че останалите 500 MW мощности са собственост на

български фирми, но липсата на прозрачност сама по себе си подсилва подозренията

за корупционни практики и обвързаности.

Актуални журналистически разследвания показват, че част от фирмите във ВЕИ-

сектора директно биха могли да бъдат свързани с известни фигури, които имат своите

обвързаности с всички политически партии, представени в парламента. Без да има

претенции за представителност могат да се дадат някои примери:

Чрез Минстрой Холдинг Николай Вълканов, който се води като „топлата връзка”

между наследството на Мултигруп и ДПС (Frognews 2007) притежава близо 9 MW

фотоволтаични инсталации (Василева 2012). Доведеният син на разследвания за пране

6Данните са на база информация от сайта www.vei-bg.org.

21

на пари бивш председател на Парламента Христо Бисеров също е сред инвеститорите

във ВЕИ. Според друго журналистическо разследване той „е съдружник в множество

фирми от ВЕИ сектора, като в 5 от тях той си партнира със зам.-председателя на

фотоволтаичната асоциация Владимир Аличков. Най-солидно участие Главинков

има в дружеството “Солар вижън”, където държи 30%. Бисеров беше един от

двигателите на Закона за възобновяемите енергийни източници.” (Noligarch 2013)

Прочулата се покрай строителството на АЕЦ „Белене” и поддръжката на АЕЦ

„Козлодуй” фирма Риск инженеринг на бизнесмена Богомил Манчев с тесни контакти с

част от БСП-кръговете около бившия енергиен министър Румен Овчаров също

инвестира във ВЕИ и притежава по данни на разследващи блогъри „11.5 МВт

централи около гр. Елхово и с. Дебър.” (Василева 2012).

Собствена проверка в списъка на издадените сертификати за произход на ВЕИ на

интернет-страницата на ДКЕВР показа, че Риск инженеринг притежава и собствена

фотоволтаична инсталация на фирмения покрив в София.

Петър Манджуков (смятан за оръжеен търговец и приближен до БСП) също според

Василева (2012) „е собственик на 4 фотоволтаични парка около с. Сбор с обща

мощност от 20 МВт.”, като авторката констатира и други интересни политико-

икономически взаимозависимости:

„Народният представител Калин Маринов Петков, независим (преди от "Атака"),

притежава чрез "Фуего груп" ЕООД два парка - в Средец и Вълчедръм с обща

мощност 3.72 МВт. Евгени Спасов Русев (син на съветника на Симеон

Сакскобургготски Спас Русев) е съсобственик на 1.7 МВт фотоволтаици в с.

Кукорево. Павлин Асенов Гагаузов (син на ексминистъра на регионалното развитие и

благоустройството Асен Гагаузов) притежава солари с мощност 1 МВт.”

Издателската група Икономедия АД (Иво Прокопиев) е собственик чрез Алфа

енерджи на фотоволтаици с около 10 MW инсталирана мощност (според издадените от

ДКЕВР сертификати за произход на ВЕИ). А чрез Соларпро и на първата фабрика за

фотоволтаични панели в Силистра.

Във ветроенергетиката намираме също имена на други бизнесмени с политико-

икономически обвързаности като например Цветелина Бориславова чрез Дисиб ООД

притежава ВяЕЦ с обща инсталирана мощност от 16,5 MW. (Investor.bg 2014)

22

Лукойл (Валентин Златев) има също значителни инвестиции във вятърната

енергетика. Според вестник Капитал (2012) това се случва „чрез „ЛУКЕРГ Рeню – 42.5

мегавата край Каварна. Компанията е регистрирана в Австрия. То е съвместно

дружество между "Лукойл-Екоенерго" (100% дъщерно дружество на "Лукойл") и

италианската компания "ЕРГ Риню" (ERG Renew), което беше създадено в средата на

миналата година.”

Други известни имена с интереси във ВЕИ-сектора намираме с инвестици в малките

ВЕЦ според издадените сертификати за произход от ДКЕВР това са Гриша Ганчев чрез

Литекс АД и Митко Събев чрез Петрол Холдинг АД.

Във ветроенергетиката поради технологичната й специфика и необходимостта от

ноу-хау и крупни финансови възможности при нейното проектиране и експлоатиране

преобладават чуждестранните инвеститори. Най-големи са американските

инвестиции, които според вестник Капитал (2012) се управляват от „"AES гео енерджи"

- вятърен парк "Свети Никола" - 156 мегавата. Това е най-големият вятърен парк в

България, който е пуснат в експлоатация през 2010 г. Той е изграден съвместно от

"Гео пауър" ООД, която е българско-германска компания, и АES, които създават

проектната компания за изграждането на вятърния парк през 2006 г.

Инвестиционният проект е на стойност 270 млн. евро., от които 223 млн. евро са

осигурени от банков консорциум, включващ Европейската банка за възстановяване

и развитие (EBRD), Международна финансова корпорация (IFC), UniCredit Markets &

Investment Banking (UniCredit) и УниКредит Булбанк, а 47 млн. евро са собствени

средства на АES (американската компания е собственик и на "Марица-изток 1".

Следват „швейцарските” ВяЕЦ на Алпия Холдинг чрез „"Ветроком" ЕООД - общо

72.5 мегавата, които включват вятърен парк "Ветроком" - 50 мегавата, и вятърен

парк "Контакт консул" - 22.5 мегавата. Двата парка се намират в непосредствена

близост един до друг…Първият е пуснат в експлоатация през 2010 г., като се

намира на планинското било на Стара планина край Казанлък. Инвестицията е на

стойност 80 млн. евро. Вторият е пуснат в експлоатация през 2012 г. Това е

единственият вятърен парк в България, разположен на билото на Стара планина.”

(Капитал 2012)

„Енерджи асет мениджмънт" притежава вятърен парк "Кардам", състоящ се от

четири части общо за 12.6 мегавата край Генерал Тошево, който е въведен в

23

експлоатация 2010-2011 г. „Според ДАКСИ дружеството е собственост на

швейцарската "Стрийм инвест холдинг", която участва като собственик във

фирмите "Креда консулт", "Уинд енерджи" и "Севън зуп"”, информира отново вестник

Капитал (2012).

„Испанските” ВяЕЦ са на „"Еолика България" ЕАД – вятърен парк "Суворово" - 60

мегавата. Паркът е пуснат е експлоатация през 2012 г. "Еолика България" EАД е

испанско акционерно дружество, регистрирано през 2004 г. в България, единствен

акционер в него е испанската "Енол груп".”(Капитал 2012).

Италианските” ВяЕЦ са собственост на „„Enel Green Power” – вятърен парк "Шабла"

и "Камен бряг" - 42 мегавата. Дружеството е собственост на на групата Enel и се

занимава изцяло с разработване и управление на производството на

електроенергия от възобновяеми източници…Двата парка бяха придобити от

"Енел грийн пауър България" в края на 2008 г. от датската Global Wind Power.”

(Капитал 2012).

„Японските” инвестиции са чрез „"Калиакра уинд пауър" АД – ветроенергиен парк

"Калиакра", с. Българево – 35 мегавата. Паркът е първият пуснат в експлоатация в

България през 2008 г. Собственик на 70% от дружеството е японската "Мицубиши

хеви индъстриз" (Mitsubishi Heavy Industries, Ltd. - MHI), а 30% са на българската

"Инос-1" ООД.” (Капитал 2012).

„Австрийските” ВяЕЦ се управляват от „"Хаос инвест" - вятърна централа

"Могилище-запад" край Каварна - 16 мегавата. Въведен в експлоатация през 2010 г.

Отново според ДАКСИ, дружеството е собственост на австрийската "Фербунд-

ренюъбъл пауър". Дружеството е специализирано в изграждането на вятърни

паркове и хидроенергия.” (Капитал 2012).

„Гръцките” инвестиции във ветроенергия са на „"Еко енерджи Добрич",

собственост на гръцката "Терна енерджи" - вятърен парк "Карапелит" - 12

мегавата край Каварна, въведен в експлоатация през 2012 г.”(Капитал 2012).

Сумарно големите чуждестранни инвестиции във ВЕИ-сектора са в порядъка от

около 400 MW (ветрогенератори) и 320 MW инсталирана мощност (фотоволтаици).

Останалите общо около 650 MW инсталирани мощности са местни инвестиции, т.е.

близо половината от всички ВЕИ-мощности в България.

24

Едно такова делене обаче намирам за твърде условно, тъй като както вече

споменах в големите чуждестранни инвестиционни проекти особено във

ветроенергетиката български малки и средни предприемачи поемат технологичната

поддръжка на инсталираните мощности, чрез което осъществяват така необходимия

ноу-хау трансфер.

От друга страна поради несигурната политическа обстановка не е изключена

вероятността част от чуждестранните инвестиции да бъдат обратно изкупени от местни

фирми, склонни на по-големи рискове.

Безспорно политико-икономическите обвързаности в сектора са налице, което

допълнително усложнява намирането на балансирана и перспективна политика. Все

пак безпрецедентното обединение на всички сдружения, които представляват

интересите на ВЕИ-технологиите в България говори много за стремежа за

конструктивен и прозрачен диалог с политическата класа и изчистване на лошия

публичен имидж.

IV. Заключение

Както бе представено в самото начало на статията възникването на ВЕИ-

технологиите се случи в конкуренцията на и (екологични и финансови) кризите от

въглеводородната световна икономика, базирана върху използването на фосилни

(нефт, газ, въглища) горива. Екологичната криза се превърна в обект на научно-

техническото познание и поле за разгръщане на ново икономическо действие.

Стратегически ролята на пионер се пое от ЕС (главно чрез Германия, но и Дания, и

Испания), като бърз напредък бе постигнат от Китай, довел до скорошни търговски

конфликти с ЕС заради субсидирането на производството на фотоволтаични панели.

В българските условия развитието на ВЕИ-технологиите се случи чрез тяхното

привнасяне като готови продукти поради създадената в резултат на общата ЕС-

политика благоприятна регулаторна обстановка (в рамките на предприсъединителния

процес България се задължи да въведе в своето законодателство изискванията на

първоначално директива 2001/77/ЕС, заменена в последствие от директива

2009/28/ЕС). В рамките на европейските договорености България получи задължителен

дял на енергията от ВЕИ в крайното брутно потребление на енергия за 2020 от 16%.

25

Масовото навлизане на ВЕИ-технологиите (ветрогенераторните и фотоволтаични

инсталации) в България също така се подсили и от техно-икономическия напредък при

самите технологии. За последните години производителността на ветрогенераторите

нарасна значително, като това доведе в някои страни според проучване на Световния

енергиен съвет (greentech.bg 2013) и до паритет между разходите им с тези на

традиционната електроенергетика.

Във вътрешен план при правно-регулаторната рамка чрез избора на т.нар.

преференциални тарифи се зададе относително стабилна база, която позволи

навлизането на значителни инвестиции във ВЕИ-сектора. Само за последните пет

години в България бяха инсталирани мощности във ветрогенератори и фотоволтаици с

общ капацитет от над 1300 MW.

Какви бяха основните предизвикателства на това ускорено развитие? Основният

проблем с ВяЕЦ и ФЕЦ при експлоатацията им в българските условия се оказа

технологичната им (не)съвместимост с далекопреносната и разпределителна

електрически системи от една страна, а от друга – чрез масовото им експлоатиране те

се явиха изместваща технология главно спрямо производство на електроенергия от

ТЕЦ в т.нар. „средно” и „върхово” потребление (и поради законовото задължение за

тяхното задължително изкупуване).

В допълнение първата конфликтна линия се преплете със съществуващите

независимо от това развитие финансови проблеми на НЕК и ЕРП предвид не състоялите

се реформи в енергетиката като цяло. Например забавянето на отделянето на

електроенергийния системен оператор (ЕСО) като самостоятелен играч, който да има

собствена стратегия по отношение на инвестиционната си политика и развитие на

мрежата усложни оперативното взаимодействие между ВЕИ и ЕСО.

Това резултира в общото забавяне на реформите, касаещи либерализирането на

сектора, а и допълнително усложни финансовото състояние на НЕК. Нейното въвличане

в големи инвестиционни проекти като АЕЦ „Белене”, но и корупционните схеми,

характеризиращи целия преход (Чалъков 2008) се оказаха фактори, които

дестабилизираха енергетиката като цяло и в частност навлизането и етаблирането на

ВЕИ-технологиите.

Другата конфликтна линия е по отношение на дела на ВЕИ-сектора в общото

електропроизводство. В рамките на годишния цикъл производство на електроенергия

26

поради законовото задължение за задължително изкупуване на т.нар. зелена енергия

от страна на НЕК и ЕРП се кръстоса с интересите главно на въглищарско лоби.

Системният оператор в редица случаи поради свръхпроизводство в рамките на

деня/сезона е принуден да изключва респ. редуцира подаването на електроенергия от

ТЕЦ, което увеличава разходите на самите производители.

Съпътстващите конфликти, произхождащи от лошото управление на цялостния

правно-регулативен процес и създаването на благоприятни условия за корупционен

натиск допълнително усложниха обстановката особено в райони със засилен

инвеститорски интерес.

Първоначално това се случи в Североизточна България, където преимуществено се

разви ветроенергетиката, а в последствие – в Югоизточна България и в много кратки

срокове възникващите фотоволтаични паркове. Някои решения на ДКЕВР например

имаха ефекта на създаване на „пазар” за търговия с разрешителни, а фактът, че много

от собствениците на ВЕИ-инсталации остават и до този момент непрозрачни (фирми,

регистрирани на офшорни зони и други „трикове”) са индикатор за наличието на

корупция и индиректно указват, че в българските условия традиционните политико-

икономически зависимости в енергетика се пренесоха и в този нов сектор.

Като цяло неговото развитие протече хаотично. Инвестира се главно в големи и

средни проекти, което остави сравнително малко поле за автентично местно

предприемачество. По никакъв начин не се подкрепи възможността за инвестиции в

инсталации за домакинства. Подкрепящи програми като тези в Германия например с

„1000 покрива” или примерно такива, които да съчетаят това с широко рекламираните

мерки за енергийна ефективност не се случиха въобще, като по този начин се създаде

пазар за малки фирми, специализирани в топлоизолационна, но и енергийна техника.

Нещо повече усложненият административен път, който трябва да премине една малка

фотоволтаична инсталация, която се третира по закон като електроенергийна централа,

не създаде никакви предпоставки за инвеститорите да я предпочетат пред големите

мощности. В разглеждания период (2007-2012) и направеното проучване на медиите

чрез избора на три национални печатни медии се констатира липсата на статии за

възможностите, които предоставят тези инвестиции (Иванов 2013). Формулираната

теза за „медиен чадър” спрямо малките фотоволтаични инсталации за домакинства и

микро-фирми считам за верифицирана.

27

Най-новите журналистически разследвания и конфликтите между различните

енергийни лобита извадиха на бял свят редица политико-икономически зависимости

отвъд всякакви партийни граници. Фирми близки и до ГЕРБ и до БСП, ДПС и Атака, а и

НДСВ и десните са сред инвеститорите във ВЕИ. Делът на тези фирми в общия обем на

инсталирани мощности е трудно да бъде с точност установен (настоящият анализ има

данни за около 170 MW инсталирани мощности), но със сигурност редица от проектите

са се случвали с политическа протекция и/или с директното участие на партийно

приближени лица. Голям се оказа и делът на чуждестранните инвеститори.

Близо половината от инсталираната мощност във фотоволтаични и

ветрогенераторни мощности е чуждестранна инвестиция. Малките и средните местни

предприемачи според данните, с които се разполага все пак са инвестирали и

експлоатират мощности, които са близки до тези на един малък реактор на атомната

електроцентрала в Козлодуй.

Като цяло можем да заключим, че развитието на ВЕИ-енергетиката в България

преповтори и затвърди редица от дефектите на цялостното политико-икономическо

развитие на страната след 1989 г. Фактът, че най-яростните противници на ВЕИ бяха

сред редиците на българските екологични организации, което по парадоксален начин е

в разрез на това, което обикновено се случва в Западна Европа, а именно че от тези

среди са и първите предприемачи и инвеститори в зелена енергия, е още един

индикатор, че нещо в разгръщането на българските фотоволтаични и ветрогенераторни

деец-мрежи беше опорочено.

За вършене остава още много, за да може ВЕИ-секторът да изчисти накърнения си

имидж, както като подобряване на комуникацията с екологичните организации и

гражданското общество като цяло, така и в лоби-работата като степен на прозрачност и

изграждане на доверие с другите заинтересовани страни.Най-важното все пак е да се

отстраняват някои от най-разпространените митове относно този вид енергетика, без

да се спестяват слабостите и проблемите. Отварянето на дебата може само да доведе

до позитиви и намирането на нови решения, заравянето на главата в пясъка никога не

е добра опция.

28

V. Библиография

1. Иванов, М. (2012) Влиянието на Европейския съюз върху развитието на енергетика

от възобновяеми източници в България, в: Научни трудове на Русенския

университет, Том 51, Серия 5.2, с.99-105.

2. Иванов, М. (2013) Развитие на „зелена” енергетика в България: иновации,

технологии и социално-икономически зависимости, БАН (дисертация).

3. Латур, Б. (2007) Реасемблирането на социалното. Увод в социологията на дееца-

мрежа. София: Изток-Запад.

4. Митев, Т. (2002) Стихиите и човекът…И тяхното взаимно модифициране (за

хетерогенната общност язовирен район „Кърджали”). В: Социологически проблеми

1-2.

5. Митев, Т. (2006) Наводненията от лятото на 2005 г., или за необходимостта от

социални изследвания на науката и технологиите в България. В: Социологически

проблеми, 1-2.

6. Чалъков, И. (1998) Да направиш холограма (книга за учените, светлината и всичко

останало). София: АИ „Проф. Марин Дринов”.

7. Чалъков, И., Д.Кескинова (2006) Творческите индустрии в град Пловдив. София:

Британски съвет.

8. Чалъков, И. и др. (2008) Икономически принос на авторскоправните индустрии в

България. София: УИ „Стопанство”.

9. Чалъков, И., А.Бунджулов, И.Христов и др.(2008) Мрежите на прехода. София:

Изток-Запад.

10. Чалъков, И., И.Христов и Т.Митев (2011) Черните дупки на българската енергетика.

София: Изток-Запад.

11. Beck, U. (1986) Die Risikogesellschaft. Auf dem Weg in eine andere Moderne. Frankfurt

a.M.: Suhrkamp.

12. Bruns, E., D. Ohlhorst et.al. (2009) Erneuerbare Energien in Deutschland – eine

Biographie des Innovationsgeschehens. Berlin: Universitätsverlag der TU Berlin.

13. Bruns, E., D.Ohlhorst (2011) Wind power generation in Germany – a transdisciplinary

view on the innovation biography. In: The Journal of Transdisciplinary Environmental

Studies, vol.10, no.1.

29

14. Callon, M. et. al (2009) Acting In An Uncertain World. An Essay On Technical Democracy,

Cambridge: MIT-Press.

15. Mitchell, T. (2009) Carbon Democracy. In: Economy and Society, Vol. 38, Nr. 3.

16. Ohlhorst, D. (2006) Windenergie – eine Innovationsbiographie aus interdisziplinärer

Perspektive. In: Reiche, D., M. Bechberger (Hg.) Ökologische Transformation der

Energiewirtschaft. Erfolgsbedingungen und Restriktionen. Berlin: Erich-Schmidt Verlag.

Онлайн-източници

1. Василева, С. (2012) Пред спукания слънчев ВЕИ балон. 09.10.2012. Извлечено на

01.03.2014 от http://chara.blog.bg/politika/2012/10/09/pred-spukaniia-slynchev-vei-

balon.1007712

2. Капитал (2012) Топ 10 на най-големите вятърни паркове в България. 14.10.2012.

Извлечено на 01.03.2014 от

http://www.capital.bg/biznes/kompanii/2012/10/14/1925561_top_10_na_nai-

golemite_viaturni_parkove_v_bulgariia/.

3. Политика (2013) „Енерго-Про” отнесе глоба от над 1 млн. лева. 29.11.2013.

Извлечено на 10.03.2014 от http://www.politika.bg/article?id=34866.

4. Economix (2013) Кои са големите инвеститори във ВЕИ. 03.12.2013. Извлечено на

01.03.2014 от http://economix.bg/koi-sa-golemite-investitori-vav-vei.

5. Frognews (2007) Атентат срещу Николай Вълканов, бизнес ръката на Доган, крит цял

месец. 19.10.2007. Извлечено на 01.03.2014 от

http://frognews.bg/news_2495/Atentat_sreshtu_Nikolai_Valkanov_biznes_rakata_na_D

ogan_krit_tsial_mesets

6. Greentech.bg (2013) Доклад: мрежовият паритет за ВЕИ става реалност през

следващите години. 23.10.2013. Извлечено на 10.03.2014 г. от

http://www.greentech.bg/archives/46744

7. Investor.bg (2014) Кои са най-ефективните вятърни паркове в България. 06.02.2014.

Извлечено на 01.03.2014 от http://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/koi-sa-

nai-efektivnite-viatyrni-parkove-v-bylgariia,166142/?page=4

8. Noligarch (2013) Кои са големите играчи на пазара на енергия от слънце и вятър?

08.12.2013. Извлечено на 01.03.2014 от

http://noligarh.com/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%B0-

%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-

30

%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-

%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-

%D0%B5%D0%BD%D0%B5/

Биографична справка

Мартин Й. Иванов е роден през 1974 г. в Русе. Завършва политология в университета Йохан Волфганг

фон Гьоте във Франкфурт на Майн. От 2007 г. работи в Международно дружество „Елиас Канети” в

областта на неформалното образование. Председател е на Федерация на социалните сдружения в

България от 2011 г.. През 2013 г. защитава докторската си дисертация по социология при Института за

изследване на обществата и знанието на БАН. Интересите му са в областта на енергетиката,

екологичните технологии и иновации, образованието, социалната политика и Църквата.

Избрани публикации:

1. Erfolgsbedingungen für die ökologische Transformation der bulgarischen Stromwirtschaft und -Politik, In:

Danyel Reiche (Hg.), Erfolgsbedingungen für einen ökologischen Transformationsprozess der

Energiewirtschaft, Erich Schmidt Verlag, Berlin 2006, S. 179-199 [Условия за успех на екологичната

трансформация на българската енергетиката, В: Райхе, Д. Условия за успех за екологичната

трансформация на енергетиката, Берлин 2006]

2. Politische Bildung und politische Partizipation, In: Praxis politische Bildung Heft 3,Bonn, 2009, S. 190-194

[Гражданско образование и гражданско участие, В: Практика на гражданското образование, №3, Бон

2009]

3. Монархия-демокрация: сгрешената дихотомия за модела на управление в Църквата, В: Християнство

и култура, 2012, бр.9(76), с.22-33.

Abstract: The article discusses the dynamic development of renewable energy sources (RES) in recent

years in Bulgaria and analyzes various problems confronting its integration in the Bulgarian electrical energy

system, including: the separation of the Electricity System Operator (ESO) from the National Electric Company

(NEC) which has been postponed for years, and which, if done, might put a priority on investments in the

electricity network; the failure to introduce the EU Third Liberalisation Package, the aim of which is to entirely

set the system on market principles; legally regulated conditions that primarily tolerate the large and medium

RES projects, while leaving a comparatively limited field for genuine local entrepreneurship; lack of possibilities

for investments in domestic installations; political-economic ties and lack of transparency, which have

characterized a large share of the investment projects. The article devotes attention to the question why

environmental organizations, paradoxically and unlike their counterparts in Western Europe, are among the

fiercest opponents of RES.

Key words: Green energy, Photovoltaics, Actor-Network Theory, Path-dependency, National Electric

Company, Corruption