31.05-6.06.2017 Год. 26

20

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 201,50 лв.

Нова българскаБоян ПапазовКонстантин КучевТице Рей НоргетЛъчезар Лозанов

Джон Фаулз

Егейската тъга Слънце изцежда спирт от земятанад разтуптяно море от кобалт,слънце след слънце, слънце без край,мирис на касис, глас на цикада. Вино, маслини, пържени рибки,смугли извечно местни на сянка;ден подир ден седим на терасататам, над вълни и незнайни животи. Носят странна тъга тук жега и слънце.Тя ли ги тикна да плават към Троя?Да изтъгуват тъгата до края –Астианакс да убият в еуфория?

Превод от английски: ГЕОРГИ ГОЧЕВ и ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Още от Джон Фаулз – на стр. 16

ГеопоезияДжон ФаулзЛес МърейФилип Левин

Литературна историяТони Зарев за Радой Ралин Красимир Христакиевза Георги Батаклиев

РецензииПетя Хайнрих за Велислав Д. Иванов Георги Гочев за Христо Карастоянов И още:Разговор с Боян Папазов

Дам

ян Д

амян

ов, С

елф

и с

пини

я и

падн

ал б

ог, 2

017

2Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Срещата на християнството и философията е тематичен център на новия, 120 брой на сп. „Християнство и култура”/Пролет. Какво е вяра? – пита римският папа Франциск в интервю за немския вестник „Цайт”, а философът Ханс Йонас анализира свободата на научното изследване и общественото благо. На идеята за трансцендентална теология у Имануил Кант и проблема за сакралното се спира в статията си Владимир Теохаров, а Георги Каприев изследва аристотелистката аргументация в „Антиритики срещу иконоборците” на Теодор Студит и при Йоан Дамаскин. В броя можете да

прочетете още статията на Романо Гуардини за Гьоте, Тома от Аквино и класичния ум, Психотеологическите рапсодии на Владимир Градев, както и изследването на Калин Янакиев „Принасящият и Принесеният” (Историко-космическата екзегеза на Христовата жертва у св. ап. Павел и св. Йоан Богослов). Архим. Кирил Говорун се пита що е политическо православие: идеология? Гражданска религия? Ерес?, а Марио Коев разсъждава над концептуалното и драматичното. Слава Янакиева анализира христологията на образа (с фокус върху киното), а Антоанета Дончева се спира на проблема за раненото тяло (Болката като онтология в творчеството на Самюел Бекет). Броят е илюстриран с фотографии на Емил Добрев.

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: „Младостта”: Професорско каре.

Прочетете: Капка Касабова: „Не мога да съм безпристрастна”; Людмила Улицка – из „Казусът Кукоцки”.

А К А Д Е М И Я А С К Е Е Р

П О К А Н А

На 6 юни 2017 от 18,30 ч. в книжарница Хеликон-България (бул. „Цар Освободител“ № 4) издателство „Кибеа“ представя новата книга на Милена Кирова „Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 2“. За книгата

ще говорят проф. Боряна Христова и проф. Михаил Неделчев. Представянето ще завърши с музикална изненада на живо.

Романът на Здравка Евтимова „Една и съща река“, спечелил наградата „Роман на годината за 2015 г. на фонд „13 века България“, беше издаден в Италия под заглавие “Lo Stesso Fiume” от издателство Besa Editrice.Премиерата на романа се състоя на 20 май 2017 г. на панаира на книгата в град Торино. Литературнокритическото представяне на книгата беше направено от италианската писателка и журналистка Луиза Руджио (http://libri-bari.blogautore.repubblica.it/2010/08/24/luisa-ruggio-e-i-mille-colori-del-silenzio/), като наред с качествата на романа беше изтъкнато високото и убедително ниво на превода, направен от Алесандра Бертучели от български на италиански език.Това е втората книга от Здравка Евтимова, публикувана в Италия от издателство Besa Editrice. Първата беше романът „Четвъртък“, излязъл под заглавие “Sinfonia” през 2015 г.

A B R O A D

На 24 май – Денят на българската духовност, просвета и култура и на славянската писменост, в Театър „Българска армия”, за 27 път Фондация „Академия Аскеер” връчи своите национални награди за постижения в театралното изкуство през изтеклия сезон.

Обект на внимание от страна на Фондация „Академия Аскеер” бяха 119 представления. 67 от тях са реализираните премиери в София, 52 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 7 столични сцени с 13 заглавия и 2 извънстолични театъра с 3 заглавия. Ако включим и сценичните творби – обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, разгледани през годината от „А`Аскеер”, са 143.

Тази година Галаспектакълът бе подчинен на мотото „Театърът – хроника на Любовта“. Нестихващи аплодисменти посрещаха всеки от наградените творци, а специалното видео в памет

на напусналите ни през годината проф. Богдан Богданов, Юлия Огнянова, Никола Гълабов, Мирослав Косев, Никола Анастасов и Георги Данаилов изправи публиката на крака и просълзи колегите им.

НОСИТЕЛИТЕ НА НАГРАДАТА „АСКЕЕР 2017”

Изгряваща звездаБоян Крачолов за режисурата и Димитър Крумов и Иван Николов за ролите си в „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“

Поддържаща мъжка роляЙордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов,

постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роляИвана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

СценографияСвила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

КостюмографияСвила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Театрална музикаПетя Диманова за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – ПловдивВодеща мъжка роляСвежен Младенов за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева, Общински културен институтТеатър „Възраждане“

Наградите „Аскеер 2017“

Водеща женска роляМеглена Караламбова за ролята на Майката в „Разговори с мама” по Сантяго Овес от Жорди Галсеран, постановка Венцислав Кулев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

РежисураДиана Добрева за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Най-добро представление„Еквус” от Питър Шафър, постановка Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“

Съвременна българска драматургия„Пробен срок“ от Николай Гундеров(Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Тея Сугарева, 5 ноември 2016 г.)

Голяма награда за цялостен принос към театралното изкуствоКонстантин Илиев

Голяма награда за цялостен принос към театралното изкуство

Константин Илиев

„Пробен срок“ от Николай Гундеров

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 3

Нещо като Колтрейн, нещо като Кадийски, нещо като Търнър и другитеЗ а с б о р н и к а с р а з к а з и „О б р а з и и о т р а ж е н и я “ о т В е ли сл а в Д . И в а н о в

Цитирайки автора, другото заглавие тук можеше да бъде „В ритъм, по-неспокоен от „Тайнството“ на Стравински“. Красиво е. Сравнението извира от самия авторски текст и носи неговия ритъм. Използвано е като описание на разтуптяното в очакване сърце.

Дебютният сборник с разкази „Образи и отражения“ (изд. „Колибри”, 2017) от Велислав Д. Иванов концептуално обединява осем кратки и по-обширни разказа, които разчитат на срещата си с културни читатели. Увлекателните сюжети са развити естетски и са носени от една музикална реч с изящни фрази, очертаващи стил с островна сдържаност, ако си позволим да търсим възможни влияния на средата – авторът живее в Единбург.

Велислав Д. Иванов не подценява читателя. Първата среща с творчество на младия писател е на висота – високи теми и висок стил. Такава увереност и премерен тон носят текстовете, че чак бихме могли да говорим тук за разказваческо майсторство, ако майсторската титла все пак не включваше и очакването за натрупване на време и текст. Със своите 112 страници книгата заявява компактно силно начало – внимателно е подбирано из най-доброто, опаковано е в концептуална корица, върху която образът на вазата без сянка, пълна с цветя без дръжки, приятно смущава и подтиква към размисли върху темите за фикцията и измамните изображения, за присъстващото отсъствие изобщо. И в същото време именно корицата е най-несполучливата част от книжния продукт. Дотолкова опаковката и съдържанието се разминават като стил, изпълнение и ниво, че е почти симпатично именно пълното отсъствие на съответствие. (Още повече, че сякаш съществува негласна спогодба истински ценните книги да излизат на българския пазар в парадоксално несполучливи обвивки.)

Повечето от героите са хора на изкуството – прочут композитор и ученикът му („Фалшификаторът“), демоничен театрален актьор и млад режисьор („Щастливецът“), реставратор на картини, отдаден на изкусното преповтаряне на Търнър („Дафне“), джаз саксофонист, докоснал се до божествения тон на Колтрейн („Епилог“), диктатор без таланти, копнеещ за власт и над духа („Кукловодът“). Тези герои се разполагат в един културен топос – там, където те се намират, е винаги литература, музика или изобразително изкуство. Съответно и темите са тези за живота, изкуството, възвишеното. Като централни се открояват двойки сплетени идеи – за автентичното и имитацията, за оригинала и интер претацията, за автора и фалшификатора. Ако всичко това ни се стори прекалено патетично, приземяването идва изневиделица с хемингуейската брада на една реална, едра, дори скандална фигура, облечена в семпло рипсено кафяво сако – ето го Кирил Кадийски в ролята на гениалния фалшификатор от едноименния разказ! А сега всеки, чел Бодлер само на български, е време да си зададе въпроса Бодлер ли е чел изобщо. Също и Маларме, Верлен, Рембо, Аполинер, Сандрар. Кой е авторът на „Легенда за Новгород“? Да заложим ли на Кирил Кадийски?

По своята структура и теми разказите, верни на програмното заглавие на сборника, са едновременно образи и отражения на класическата модерност,

а също и образци на този тип най-нова литература, която борави с реквизити от отминали епохи, като ги прилага в ситуацията след постмодерното. Например надеждата. Например любовта. Например красивото и възвишеното. Слава на боговете или на тяхното отсъствие, че тези теми могат да бъдат засягани отново, без да е необходимо самоироничното оправдание на автора за проявената слабост. Отново може да се пише емоционално красиво, но от просветена позиция и без да се изпада в сантименталното; да се върви на ръба, в едно непрестанно люшкане между чувство и разум. За да постигне това, авторът борави с подходящите за целта техники на разказване, без ограничения и скованост от страх да не наруши формални стилови ограничения. Особено изразително е това най-ново писане в разказа „Безкрайно отдавна във Венеция“, в който се разиграва една сюрреалистична среща, като по „Надя“ от Андре Бретон, и последвалата я мистериозна кратка любовна нощ, в която границите на времето и мястото се пропукват – някой е бил друг или себе си, сегато е резултат от отсъстващ спомен за случка, за чието съществуване обаче говорят артефакти – снимка, личност, кресло, адреси. Съвсем като в извънлитературното ни съвременно битие с изличаващи се граници между реалност и фикция героите (Албер и разказвачът) са конфронтирани с объркващи факти в една сякаш постистинна реалност, обвяна обаче от един нов романтизъм, който, за радост и удоволствие на читателя, прави възможни такива пищни словесни прекосявания като: „неусетно се пренесох там, във Венеция преди векове, където мелодията на ефирна баркарола леко отмерваше със своя такт плавния плисък на греблото в закътаното каналето“. Разказът се разполага в рамката на операта „Джоконда“ от Понкиели и самият той започва да се държи оперно, измества я. Един по-внимателен читател би доловил на заден план контраалта от арията на Сляпата. Разбира се, всеки уважаващ себе си любовен разказ ще се откаже от хепиенд. Читателят ще затвори книгата съкрушен, но едновременно с това и с чувство на дълбоко облекчение от поредното потвърждение, че литературата е по-жестока от живота. Влюбените са разделени, героите са достигнали до прозрението, че повторна среща няма и не може да има. Но тук авторът прави немислимото, заради което в постмодерната парадигма би заслужил отхвърляне – позволява си изящна поанта, обогатена с премерена (даже чак неприлично голяма) доза надежда, против логиката на повествованието и фактите, като оставя последната дума на разказвача да предвещае повторна среща на влюбените, изричайки: „дори да отнеме

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

безкрайно дълго време, не губете вяра и не спирайте да я търсите“. Подобно решение авторът предлага и за край на разказа „Щастливецът“. Ето на това му се казва безнадеждна надежда! Може би този завършек е дори по-радикален от тоталния отказ и затова проработва великолепно – едно следпостмодерно решение, par excellence.

От задната корица научаваме, че Велислав Д. Иванов е повлиян от Борхес и последователите му. За Борхес е ясно, но кои са тези последователи? В „Позорът“ авторът сякаш е най-близо до Сесар Айра и конкретно до романа му „Малкият будистки монах“. Единият от героите в същия разказ подозрително се нарича Йожен, а фамилното му име (неназовано в текста) би могло да е Йонеско. Каквото и да е името, „Позор“ е великолепен разказ за нишката на живота. Смайващо зряло е написан и може би щеше да бъде един от най-силните в сборника, ако краят му не издаваше все пак простимата за всяка дебютна книга житейска неопитност – позорната случка не е достатъчно позорна, че да оправдае натрупалото се у читателя очакване. Скандална да, но чак пък позорна?... Граничещи със съвършено са разказите „Фалшификаторът“, „Безкрайно отдавна във Венеция“. И най-вече „Щастливецът“ – фаустовски текст с искра от Данте. С обиграно развитата идея, че животът, който уж живеем, е всъщност именно смъртта; животът ни е самият ад, в който изкупваме греховете от някакъв истински живот преди. Това проникновение излиза от устата на актьор (какъв Шекспиров момент!) в символно натоварената ситуация на Мефистофел, изричащ монолога си извън сцената, в гримьорната. Един Мефистофел с две различни на цвят очи! Но не напълно различни, а само в едва забележим нюанс. Впечатляващ е усетът на автора да посочва малките неща, представляващи скритите големи; светлосенките, отраженията.

Иронията, доколкото я има в писането на Велислав Д. Иванов, е фина, до невидимост прозрачна. Тя е в детайлите, с които например в „Позорът“ е предадена младата неопитност на героя, оказал се по стечение на обстоятелствата пасажер в първа класа по време на полет, очевидно човек не на мястото си там, където се разполагат онези, достигнали някакво крайно падение. На метаниво иронията в сборника е прокарана чрез повдигнатия въпрос, заложен в подтекстовото колебание на автора дали пък и самият той, в смелия си писателски завой към образците на модерността, не е също един вид фалшификатор, подобен на този от съня на героя в „Дафне“, който пита „аз ли нарисувах Търнър, или Търнър – мен?“. Дали авторът не е също като музиканта от „Епилог“, който „изтръгва от устните на Колтрейн“ мелодията и я обявява за своя в сюблимния момент на досег с възвишеното?

Вероятно не. Дали фалшификаторът е гениален, а авторът е автор, отсъжда някаква висша инстанция – времето, изкуството… С мерките на тук и сега обаче можем да сме сигурни – да, „Образи и отражения“ е добра литература, пробив. Литература с „ритъм, по-неспокоен от „Тайнството“ на Стравински“. Който хвърля такава книга като дебют, той може и далеч да стигне.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Велислав Д. Иванов, „Образи и отражения“, изд. „Колибри”, С., 2017

Фондация „Следваща страница“ и нейните партньори ви канят на

„Софийски форум за превода 2017. Ускоряване на литературните връзки между Балканите и арабския свят“3 юни 2017 г., Дом на Европа, ул. „Г. С. Раковски“ № 124, 4 юни 2017 г., Къща за литература и превод, ул. „Латинка“ № 12 Теми и участници:

Преводимост и непреводимост на литературите „от периферията”, съвременни тенденции в глобализиращите се литератури С участието на проф. Ал. Кьосев, Софийски университет (България), Халед Алхамиши, писател директор на Библиотеката на Кайро (Египет) и други

Предизвикателства и решения в литературния превод от и на арабски език С участието на Луис Мигел Канада, Училище за превод в Толедо (Испания), Хайри Хамдан, писател и преводач (Палестина/България), Халед Рауф, преводач гръцки-арабски (Египет), Баян Райханова, Софийски университет, преводачка (България), Мария Пакала, Хелзински университет, преводачка фински-арабски (Мароко/Финландия), Барбара Скубич, преводачка арабски-словенски (Словения), Ахмед Мурад, преводач турски-арабски (Египет), Сръбко Лештарич, преводач арабски-сръбски (Сърбия), Хакан Юзкан, Университета в Мюнстер, преводач (Турция/Германия) и други.

Практиката на издателите, на литературните агенти и (англ.) на фестивалите С участието на Теодора Цанкова, председател на Секция „Художествена литература” на Съюза на преводачите в България, преводачка от испански език (България), Мохамед ел-Бали, мениджър на издателство “Сефсафа” и на литературния фестивал на Кайро (Египет), Гизем Юзгувен, литературна агенция “Калем” (Турция), Манол Пейков, издателство “Жанет-45” (България), Мехмет Демирташ, директор на литературния фестивал “Танпънар” в Истанбул (Турция) и други

Работещи политики и механизми за подкрепа на превода С участието на Яна Генова, директор на фондация “Следваща страница (България), Михаела Петрова, директор на Национален център за книгата (България), Алеш Новак, директор на Словенска агенция за книгата (Словения), Чайма Рамзи, програмен координатор във фондация “Анна Линд” (Египет) и други Резидентска програма:От 5 до 11 юни 2017 г. ще се проведе резидентска програма за преводачи от европейски езици на арабски - участници във форума. Форумът е част от проект „Ускорител за преводи“ www.translationcollider.org

П Р Е Д С Т О Я Щ О

4Литературен вестник 31.05-6.06.2017

В И Т Р И Н А Т Е О Р И Я Т А В С Л У Ж Б А Н А К Р И Т И К А Т А

Майк Федърстоун, „Консумативна култура и постмодернизъм“, пр. Е. Благоева, Р. Генчева, С., „Издателство на НБУ“, 2017, 247 с., 26 лв.За пръв път на български език излиза една от най-авторитетните книги по темата консумативна култура. Детайлно са разгледани нейните три основни аспекта: производството на обилие от стоки; връзката между потребление и идентичност; емоционалното отношение към консумацията. Описанието на консумацията прераства в социология на постмодерния свят.

Венцеслав Константинов, „Подковаване на скакалец“, С., „Изток-Запад“, 2017, 318 с., 18 лв.Ман, Канети, Бенямин, Брехт, Фриш, Кафка, Цвайг – Венцеслав Константинов е от малцината преводачи, за които може да се каже, че са създали малък художествен език в рамките на българския със своите преводи. Освен отличен преводач от немски, Константинов

обаче е и отличен есеист. Тук четем неговата романизирана автобиография – есе и върху живота в България и Европа в три епохи.

Вили Лилков, Христо Христов, „Бивши хора – по класификацията на Държавна сигурност“, С, „Сиела“, 536 с., 19.90 лв.Документално описание на един мрачен период в новата ни история – времето след национализацията от началото на 1947 г., когато мнозина представители на българския икономически и културен елит са превърнати от новата власт в нещо като вътрешни бежанци. Отлично е показана не само системата на репресии от страна на ДС, но и сложната мрежа на алтернативна социалност, в която попадат „бившите хора“.

Красимир Христакиев

На Ралица Жечева

За преводaческата работа на Георги Батаклиев върху антични автори са изказвани различни оценки. Че любовните елегии на Овидий звучат адекватно в негов превод, е заявено още при тяхното публикуване – от класически филолог, специалист по римска литература. В краткото въведение към изданието от 1994 г.1 Руска Гандева пише: „Използвам случая да подчертая задоволството си от много хубавия превод на „Любовно изкуство”, както и на „Любовни елегии” в настоящия том в езиково и метрическо отношение”. Десетина години по-късно одобрението не е така еднозначно. Според преводача от антични езици Владимир Атанасов преводите на Батаклиев на „Вергилий и Овидий звучат горе-долу сносно”, ала в крайна сметка (при един пунктуално задълбочен прочит) остават „занаятчийски..., далеч от адекватното пресъздаване на оригиналния текст”2. Защото усилието да следва неизменно точно ритмическата структура на Овидиевите елегии често ограничава и дори подвежда Батаклиев...

Авторът на настоящите редове няма амбицията, нито необходимата профилирана компетентност да прави нова оценка на работата с латинския оригинал, да привлича вниманието на читателя върху конкретни решения на Батаклиев в случаите на близко следване или на отдалечаване от исторически специфичните особености на Овидиевия стил. Нашата задача е самосъзнателно по-скромна, в някаква степен по-естествено налагаща се, тя се изчерпва с коментирането на резултата, и дори само на един негов аспект – вторичната (поетическа) системност на езика, с която Овидий е неотклонно предаван на български. Защото (за това не се спори) Батаклиев методично прилага цяла серия стилистични похвати, за да създаде и подсигури в този език място за Овидий. И дори неговата работа като преводач да е по-скоро компромисна, така или иначе, активираната „поетическа функция на езика” (Якобсон), на който превежда, заслужава специално внимание. Така, докато преводачът вниква в латинския от последните години на старата ера, читателят намира като резултат от неговото усилие само своя език от края на XX в., с други архаични дълбочини, с други неочаквани прегъвки – с малки красиви завихряния от звукове, застиващи за кратко в нетрайни очертания и скоро замествани от много по-сигурните и стабилни куплетни цялости. Казано по друг начин, метрично-респираторната изтънченост на елегическия дистих скрива значителен брой остроумни акустически съответствия между някои негови отрязъци, привилегировани от преводача и така натрапени на слуха. За да маркира по този едновременно прикриващ и изявяващ начин все нови и нови ключови сегменти, Батаклиев прибягва към фонетично награпяване на фразата – разрежда монотонната дисциплина на ритъма със сугестивни звукови фигури, въвеждани, обратно, без регулярност в най-неочаквани моменти и затова изненадващи, освежаващи възприятието. Настоящият текст разчита на една плодотворна

1 Назон, Публий Овидий, Елегии, София, Народна култура, 1994, с. 12.2 „Преводна рецепция на европейските литератури в България”. Том 3. Класическа литература, София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2002, с. 61. За критичен преглед на принципите, които Батаклиев следва в преводаческата си работа, на „тяхната непълна адекватност” (165) спрямо оригиналите, вж. също с. 164 – 168.

аналогия, като прилага ръководната идея от анализа на латиниста Джордж Хауна лексикалната рекурентност при Овидий3 към формите на звукова рекурентност при неговия български превод.

И така, ние решаваме да спрем вниманието си само върху един особен вид повторения – частичните и пълните анаграми, които, далеч от твърде голямата свобода на проявление на алитерациите, далеч също от лексикално тавтологичната теснота на Овидиевия стих, дават простор за неочаквани звукови фигури и редувания. Както се знае, Фердинанд де Сосюр4 определя пълната анаграма като реактивиране на звуковия състав на определена ключова дума в други думи, т.е. като резултат от подражаването на предварително налична звукова „тема”. А това очевидно вече не е асонанс, нито парономазия, за което напомня и Жан Старобински5. Частичната анаграма, от друга страна, се доближава повече до тези две стилистически фигури, но все пак остава изискването за нормирано повторение (според една привилегирована звукова серия). Ние, разбира се, не прилагаме строго, нито последователно методологията на Сосюр, изработена преди повече от век, не удължаваме и неговата концептуално-теоретическа смелост. Нашите наблюдения отчитат всяко по-осезателно разместване на звуковете на определен стихов фрагмент в друг, но (почти) винаги само в тези обсобени фрагменти. Вземайки за материал превода на Овидиевите елегии на Г. Батаклиев, в следващите редовесе опитваме да проследим някои твърде любопитни връзки, които поддържат помежду си ритъм, звук и смисъл.

Ще започнем с по-кратките повторителни фрагменти, малки части от възможно идеалната, пълна анаграма на думи (със значителен звуков състав) и даже на съчетания от думи, с които, обратно, ще завършим нашите наблюдения. Следният стих например удържа възникването на една малка поетическа морфология: „Ноздри на буйни коне да обуздавам с юзди” (Her., IV, 46). Тук различни звукови елементи на ключовата дума „обуздава” са разпръснати в околните думи. И по-точно, съставните звукове на две раздалечени групи („озд” и „буй”), налични преди цезурата, са повторени веднага след нея, веднъж като 3 Howe, George, A Type of Verbal Repetition in Ovid's Elegy, Studies in Philology, Vol. 13, No. 1, 1916.4 Starobinski, Jean, Les Mots sous les mots. Les Anagrammes de Ferdinand de Saussure, Paris, Gallimard, 1971, p. 27.5 Ibid., p. 32.

„обузд-” и веднъж като „юзд” [йузд]. Така по достатъчно осезателен начин втората половина на пентаметъра натежава, поема акценти с двойна тежест, въпреки че е ритмически напълно равнопоставена на първата. Апропо за изясняването на подобен фонетически феномен в „Гарванът” на Е. А. По Роман Якобсон използва остроумната метафора звуково портманто6. Ала посредством тази метафонична игра Батаклиев подчертава смисъла на стиха – прочутата теза на Якобсон касае именно вторичната смислова еквивалентност на звуково сближените думи. Така сигурното овладяване на буйството на конете се внушава и чрез самата двукратна контаминация на звуковите групи.

На свой ред, лесно може да се посочат сугестивни повторения на фрагменти от минимум два

звука при една и същата им и при различна последователност:

Мамя се, да. Връхлетя връз вратата бурливият вятър” колко далече отвя мойта надежда – уви! (Аm., I, 6, 51-52)

Още от глагола „връхлетя” насетне, прекомбинациите на звуковете в, р, ъ създават ономатопоетичен ефект, своеобразно слухово усещане за вихъра, когото описват, разпростиращо се чак до стиховия финал – до думата „вятър”. Ала още в първия полустих Батаклиев скрива по поразителен начин същата тази дума (!) в граничните участъци (тя + връ) на две други, семантически напълно различни от нея: „връхлетя връз”. Без съмнение обикновената, доловима и с просто ухо алитерация е надмогната в полза на анаграмата – читателят първоначално смътно усеща по-сложния сугестивен ефект, който едно умело, диференцирано слушане улавя и показва като преднамерен. Освен трикратното прегрупиране на звуковете в, я, т (тяв – вят – твя), включително с вмъкване на гласната „и” („-вият” – сама по себе си пълносмислена дума), звуковете на двете групи „ви” и „вят” („бурливият вятър”) ще бъдат повторени в обратен ред съответно на края на първата част и на края на втората от следващия стих („отвя мойта надежда – уви”). Така тематизираното укротяване на внезапното връхлитане, воят на вихъра, ще бъде подчертано дори от ритмическото разделяне на стиха на две половини. И наред с това във финалното „уви” най-сетне ще се издиша онзи друг, чисто респираторен „вятър” – с едно последно разливане на фонацията, неизменно контролирана до този момент... Така ключовата дума, разделена на ди- и три-фони, захранва звуково дистиха, определяйки общата му сугестия. По този начин читателят парадоксално научава за вятъра, преди той да бъде лексикално заявен...

Ала и повторението в границите на един цялостен стих може да бъде във висока степен сгъстено, например: „Аз ли от ласкава реч съблазнена ще нося вината?” (Her., XVII, 23), но също и в много специфичния случай на повторение на звукова матрица (е – н – а), която петкратно пронизва стиха: „само Енона една бе на бедняка жена” (Her., V, 80). Разчитането на тази метафонична игра максимално се доближава до маниера

6„poetic portmanteau”, Jakobson, Roman, Closing Statement: Linguistics and Poetics, in Style in Language. New York, Wiley Press, p. 371.

Георги Батаклиев, или за поетическата функция на езика

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 5

В И Т Р И Н А

Александър Дюма, „Голям кулинарен речник“, прев. О. Петрова, М. Иванова, С., „Millenium”, 340 с., 35 лв.Славен писател, Дюма е и славен чревоугодник – един от онези, които са издигнали поглъщането на храна в изкуство. Освен това обаче е и добър класификатор. Така е, заглавието на книгата не заблуждава – това наистина е кулинарен речник, в който под рубрики като „Макарон“, „Гълъб“ и „Печено“ Дюма описва произхода и качествата на някои от любимите си храни. Като литература книгата има качествата на дълго есе върху вкуса.

Марио Варгас Льоса, „Зелената къща“, прев. В. Рафаилова, С., „Колибри“, 2017, 463 с., 22 лв.Един от ранните романи на Льоса, публикуван през 1966 г., и един от първите, преведени на български – книгата излиза още през 1973 г. Разказът включва няколко редуващи се сюжетни линии около „Зелената къща“, публичния дом в малкото перуанско градче Пиура – за основателя на дома; за неговата жена и неговата дъщеря, която след години възобновява начинанието на баща си; за познатия ни и от други романи на Льоса полицай Литума и годеницата му, която по-късно става проститутка.

Кристофър Марлоу, „Дидона, картагенската царица. Херо и Леандър“, прев. Е. Панчева, С., „Агата-А“, 2017, 150 с., 25 лв. „Дидона, картагенската царица“ е кратка пиеса на Марлоу, публикувана през 1594 г. Темата следва класическия мит, известен от „Енеида“ на Вергилий – трагичната любов на Дидона към троянеца Еней. В „Херо и Леандър“, малка епическа поема, останала недовършена, ролите са обърнати – според мита младежът Леандър става жертва на любовта си към жрицата на Афродита Херо. Поредният принос на Евгения Панчева към представянето на английската класика на български език.

на работа на Сосюр, който навярно би определил стиха като мултиплицирана частична анаграма на собственото име Енона, стига то самото да не се появяваше в него7... Ала тук също се повтарят с една и съща последователност на звуковете както цялата дума „една” (при вариране на признака мекост н – н’: „една ... бедняка”), така и звуковият сегмент „на бе”, два пъти последователно („една бе на бедняка”) – пред нас е сякаш своеобразен анаграматически вариант на римуването. Или по-скоро ритмически задължителната цезура (след думата „една”) и подсилващата я вътрешна рима („...една” / „...жена”) заедно се противопоставят на високата звукова повторителност във вътрешността на стиха.

По подобен начин и в други стихове поддържаното в дълбочина звуково единство може да разколебава повърхнинно ритмическото, да внася друг, оспорващ го ред: „А на Филира синът е на лира научил Ахила” (АА, I, 11) – сгъстеното повторение на по-краткия звуков фрагмент (-ила) в сравнение с предхождащото го раздалечено повторение на цяла пълносмислена дума (лира) акцентира финала сякаш по-силно, отколкото началото. На пръв поглед изглежда, че Батаклиев повтаря, без да изменя последователността на звуковете (лира – лира; ила – ила), ала втората повторена група на свой ред се съдържа анаграматически в първата... Но и тогава, когато не се ограничава до подобно изискване, Батаклиев умее да бъде виртуозен при везмото на звуковете:

Ако те блазни родът благороден и знатното име, щерка съм аз на Тоант, той е от Миносов род. (Her., VI, 113-114)

Освен трикратното „род” сегментът „-азни” се повтаря (редуциран веднъж и в „-зна”), видимо врязвайки се в пълносмислената дума „знатното”, където (!) е майсторски скрито (поднесено предварително) цялото митологично име Тоант, което ще се появи в непосредствено следващия стих и по обичайния лексикално експлицитен начин. Сосюр навярно би се заинтересувал... Анаграматичната игра тук е сложнообхватна – сегментът „-з на Тоант”, засягайки три езикови единици, повтаря сегмента „знатнот-”, като добавя само още едно „а”, така или иначе, вече съдържано в него. Така самата фраза се гради звуково според смисъла си – тъкмо „Тоант” е „и знатното”, и прочуто име, което „блазни”...

На нивото на куплета без трудност може да бъдат локализирани и петелементни фрагменти, където се анаграматизира точно определена, заявена с всичките си звукове дума:

Спри от мъже нежелана ти, спри, от жени нежелана, с пурпурно алена длан повода росен задръж. (Am., I, 13, 9-10)

Тук желанието на влюбените да останат още дълго плътно притиснати (вж. стих 6-и) в прегръдките си, скривани съучастнически от нощта, е поставено в контрастна връзка с вече зазоряващото се небе, обагрено от първите отблясъци на светлината, издайници на тяхната страст8. Във връзка с това по изключително любопитен начин тази зора получава няколко определения, в които варират едни и същи звукове.

7 Както се знае, в примерите, които разглежда Сосюр, звуково подражаваното собствено име никога не е и пряко (лексикално) заявено.8 По пътя на своята традиционализация, мотивът ще се окаже генеративен за провансалската алба.

ПослесивРоманът „Послепис“ на Христо Карастоянов разказва историята на четирима приятели: разказвачът, Стоян, Белчо (Белзер) и Фичо (Фехим). Мястото е Ямбол, а времето – периодът от началото на 60-те до 2016 г. Романът е наречен по едноименен разказ на Фичо, в който се разказва за човек, борещ се срещу своите кошмари, докато един ден не разбира, че те не идват от съня, а от действителността. Контекстът, в който героят пише този разказ, е акцията по смяната на турските имена с български. Принуден от редактора си да подпише текста с българско име, Фичо (Фехим Юмеров) се подписва като преводач от турски с името Филко Йорданов, след което се отказва завинаги от литературата.Биография на приятелството, близка до жанра на т.нар. билдунгсроман, книгата на Карастоянов, както става ясно от случката с Фехим, е и опит за хроника на комунизма, а и на посткомунизма. Казвам обаче „опит“ неслучайно. Текстът се маркира стилистично като хроника – с типичните за нея „тъй беше“ или

„та така“, с които завършва представянето на случка или събитие, – но по същество той има повече общо с публицистичния мемоар. Грижата не е за безстрастно представяне на епохата – прочутото sine ira et studio на историка Тацит, – а за лична оценка.Представена накратко, тя според мен е следната: времето от 60-те години до днес беше абсолютно безсмислено, абсолютно пропиляно за нашето поколение. То водеше към едно нищо, което нищо обаче не беше това на провала и сгромолясването, които са и шанс за друг живот; това беше нищото на бавното и тъжно неставане. И по-точно на едно двойно неставане: веднъж през 60-те и 70-те, когато трябваше да осъществим юношеските си мечти, но не успяхме да го сторим – Фичо не стана писател, Стоян не стана художник, и пр. – и още веднъж след края на комунизма, когато, вече възрастни, не получихме особено удовлетворение от новата епоха.

Но как да се опише романово това неставане? И изобщо – от него може ли да се направи история? Писателят, който пише билдунгсроман, би описал крушенията на любовта и амбицията. Христо Карастоянов следва този пример: любовта носи по-скоро разочарование, а амбицията – горчив компромис. В „Послепис“ обаче виждам и друго решение: всичко, което се случва или прави, още преди да се случи или да се направи, вече се маркира като несъстоятелно. Върху всичко, около всичко, независимо дали позитивно или негативно, се добавя сивият филтър на разочарованието, скептицизма и умората. А също и на забравата – този, който разказва, разчита на собствената си памет, но тя понякога му изневерява.Резултатът е наистина майсторски – един издържан в сиво дискурс, който покрива всичко: и бялото на невинността в юношеските години, и жълтия цвят на суетата и гордостта, и шаблонното златно на зрелостта. Това словесно сиво обаче не е безстрастно; тъкмо напротив, в него се усеща позиция, разочарованието е и гняв, пък и ирония. Затова и то не се чете като сиво – с досада и дистанция, а бързо и със съпреживяване. Доколкото е възможно при такъв силен филтър, усещането ни е все пак за реализъм. Човек си казва като самия автор – вярно е, така беше.И наистина, аз, който съм много по-млад от Христо Карастоянов, познавам тази сивота. Познавам я от думите и настроенията на собствения ми баща, който ако беше жив, щеше да е точно на годините на автора. Познавам я и от други хора на неговата възраст. Познавам я и от толкова филми и книги, създадени през последните 25 години. Тя е такава, каквато е представена в „Послепис“: един възглед-чувство, че човешката енергия на цяло едно поколение е пропиляна в безсмислици; едно усещане за лъжа – млади хора в уж млад свят, управлявани от старци; и най-сетне, една горчивина, че това, което не убива, не прави човека по-силен.Та нямам съмнение, че тази сивота я има и в реалността. Така е, има я – и като човешко настроение, и като художествена матрица. Въпросът е откъде идва тя? Дали идва само от епохата – така или иначе неспособна да осъществи своя идеал, - или е и нещо на отделния човек, който независимо в каква епоха живее, непременно изпитва и сивотата на неосъществената амбиция? И ако идва повече от епохата, както, изглежда, смята Христо Карастоянов, тя плод на самата тази епоха ли е, или е нещо добавено вторично, един особен послесив на човека, живеещ в следващото време?Тук е основната слабост на „Послепис“. Авторът се съмнява в спомена си, но не се съмнява в оценката си за онова време. За него тя е в самия обект на спомена, а не нещо променливо и евентуално добавено впоследствие. Основният проблем пред всяка хроника – как да проникнем в мисленето на миналата епоха, без да го натоварваме с нашия опит и светоглед в момента – тук е разрешен безусловно: като не се съмняваме, че и тогава сме мислили и говорили по същия начин. Сивотата, разбираме, не е човешка нагласа, която се формира с възрастта; тя е нещо трайно и обективно, един вид протяжен исторически факт в нашия живот.Може би отчасти вярно, това обяснение няма как да е и невярно. Епохи на липси на едно и друго, в крайна сметка и комунизмът, и посткомунизмът са и човешко време, в което някой е млад, пораства, разочарова се, остарява и умира. Освен от безсмислието на комунизма, сивотата е и от възрастта, в която заедно с белите коси разбираш, че амбицията е по-слаба от живота. Не е нужен комунизъм, за да се развие този възглед. Той е нещо универсално, което винаги ще произвежда литература, доколкото засяга един базов човешки конфликт – между желанието нещо да стане някакво и реалността, в която то става друго.И все пак комунизмът добавя нещо към този конфликт. То е претенцията, че може да го разреши, като построи един свят, който ще остане вечно млад. И разбира се, вечно идеален. Това е архиабсурдът на онзи строй – че видите ли, социалното време ще погълне човешкото. Че политиката ще погълне природата и тази епоха ще бъде последната на събития, а след нея времето ще спре и ще заживеем някак без промяна и без история.Като в един огромен послепис.

ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

на стр. 7

Т Е О Р И Я Т А . . .

6Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Радой Ралин! За него е писано много, но винаги има какво да се прибави. Защо го включвам към героите на Възраждането? Отговорът е много ясен и прост. Ако беше живял в онези времена, подобно на Петко Славейков той щеше да е многократно затварян в кокошарника, щеше да е гонен от даскалъка, да е тормозен от чужди и свои. И най-важното: като борец той не би се преклонил пред изпитанията и ще е докрай при народa. Радой върви по тези стъпки и понася същите изпитания. Никога не е късно да бъдеш възрожденец!

Живял в нелеко време, поетът лирик е принуден от обстоятелствата да стане сатирик. Той обяснява: „При тежко положение вярващите се обръщат към Бога, други към опиатите, трети към сатирата“1. И тогава Радой започва да си служи с епиграмата:

Започнах да си задавам въпроса откъде произлиза нашата епиграма. Дали не идва от народните поговорки? Тогава видях, че много наши поговорки, които са в стих, са всъщност епиграми... Почнах аз да чистя, да поправям народните епиграми, които според мене са отделен жанр. Да ги направя по-стегнати исках. И в същото време исках да направя една малка грешчица уж, която да предаде друг смисъл. Да кажем – дето брадва заповядва, там народът не се радва. Аз го направих „дето брадва заповядва, там народът се не радва”.2

Цитатът с брадвата е от злополучната книга с епиграми „Люти чушки“ и с илюстрации на Борис Димовски. Известно е как си изпатиха двамата.Ето как Иван Сестримски се е опитал да направи творческа характеристика на българския Езоп и да определи поведението му:

... Сега той вече играе, разиграва етюдчета, но това той го е носел и в характера си, което се е проявило и го кара да излиза извън линията, да речем на едно нормално поведение. Той сам създава тия предизвикателства, сам плеска плесници, за да реагират срещу него и в тая реакция той я посреща като наказание, един вид като удари по него. То е нещо като творчески дразнител, и той отговаря на тия работи с епиграмите си.Ето и надписите в автографите му са такива, търси да измисли някаква закачка, каламбур, дава израз на своите хумористично-сатирични настроения. Търси да намери на нещата обратната им страна, да намери зрънце, което да го подбуди към хумор.3

Мисля, че поведението на Радой обаче не е резултат на творческа самоцел, а израз на повишена гражданска съвест. Нестандартните му реакции стават начин на борба срещу неправдата и простащината.Скъпо струващо поведение на Homo ludens! Реакциите срещу него не закъсняват. Партийните ментори отговарят на предизвикателството, те нямат чувствителност към народната епиграма и са зловидели на действията на поета:

Безсилието на автора да се добере до една що годе оригинална и духовита мисъл – за правдивост изобщо да не говорим – го е довело до необходимостта да размножи три или четири баналности в няколко десетки варианти, стоящи по хумора и художествеността си тъкмо на нивото на вече цитираните.4

Имено тези „баналности“, плод на острото народно въображение, Радой гребе с пълни шепи. Те са винаги негов нестихващ сатиричен интерес. Това се вижда от приписките по страниците на „Нов фразеологичен речник на българския език“, издаден от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993 г., подарен му от авторката Кети Анкова-Ничева с автограф.Често грубите народни раздумки отразяват най-добре родната ни действителност. Както Петко Славейков, Радой ги цени и събира. Фразеологичният речник му дава добра възможност за такива творчески попадения. Над текста на народните цитати Радой прави свои дописвания. Тези хаотични приписки, създадени за

* Откъс от новата книга на Тони Зарев „ОТЕЧЕСТВО... ЗАЩО!“1 Радой Ралин. Вървя си по пътя. Интервюта. София. Издателство „Балкани“, 2012, с. 47. Интервю на Тодор Гигов, сп. „Гражданска защита“, декември 1986.2 Пак там, с. 88, 91. Интервю в сп. „Море“, Бургас, бр. 1 – 2, 1992, водещ Божидар Кунчев.3 Из непубликувани разговори на Михаил Тошков с Иван Сестримски.4 ЛИТФРОНТ (Богомил Райнов). „Литературен фронт“, бр. 48, 21. ХI. 1968.

Стефан Гидиков за „половата свитост на българина“. Вярно, понякога пресолява манджата, но това е Радой!Поместените тук п р и п и с к и – т р а г е д у м и я са част от вписванията от нашия сатирик в посочената книга. Авторът е стигнал до началото на буква „М“ и после е спрял. Почеркът му е стихиен, нечетлив, присъства почти на всяка страница. Радой „поправя“ фразите, украсява ги с „малки грешчици“, понякога изписва самостоятелни мисли. Всичко, което е написано от него, е предадено по-долу с курсив, по азбучния ред на вписванията.Раздумките на Радой са част от неговото непубликувано творчество. Пълното им събиране трябва да бъде обект на друг самостоятелен труд. Това ще послужи на широк кръг специалисти – литературоведи, фолклористи, семиотици, историци, психолози, библиолози, а това ще заинтересува и всеки любознателен читател.

*

ПРИПИСКИ - ТРАГЕДУМИЯТрагедумие.Изопачени и обезлич[ени] фрази.Виден, но вòден.

*Ако го разпъдиш от вратата, то се навира през прозорците /Ти го гониш от вратата, той ти бърка под полата.Ако ще е, мъжко да е? / с длъжко.Акъла ми е в краката / но в джеба ми е парата. Акъл за круши / но женски гащи души.Аман от / всеки графоман. Ами сега! / Стига лъга.Байгън ми става / от женска слава.Вдовица не плачи, а рачи. Туй ми е доброто / бива ме в леглото.Биволицата е черна / затова е верна.Бивше величие / няма приличие. Вея си перчема / но го хвана хрема.Чуй му шумà, че му съди за ума. Нищо, че е мъжки пол, пак си вкара автогол.Вода гази, дупе пази. В скоби ще отбележа / че просветата е невежа.Като манафин за дупе се втурна.Кучето това у десно, става все по-бесно.Върти го шиша,не може да се диша. Не са от слънцето огрени / Героите са уморени / и са горени и поени.Глава гола тиква / на властта само откликва.Сатирико, бодлив си като таралеж, но боиш се да бодеш.Гледам в чуждата паница / Глад е, отвсякъде се цица.Гледам като напикано мушкато / Тъй е, когато само крадна и живея богато.Гледам като празно пространство / ще бегам за странство.Гола вòда / води мода.От стари фрази, Бог да ни пази.Добър вестникар, но само за кяр.Защо да се паля, вместо жена да галя. Горд и непостижим / служи на всеки режим.Всичко аз мога / Господарска подлога.Всеки заробен, остава загробен.Групата на Шаро / фракция на кяро. Една женска вече, щом си я ебал,става тя човече, любовен капитал. Женско ли докопаш, не мисли и лягай.Да се смееш и да плачеш / пак нищо не значеш.Да те забрави / забрани/ злото / тежкò на обществото.Давам вятър / Ще ти дам аз вятъра, заедно с театъра.Дявола ни оре, ни копае / а на всеки миналото знае.Едному майка, другиму мащеха / Добре, че ме разгащиха, та любя свойта мащеха. Едно птиче ми каза: / рече от Партията бегат вече.Жаби коля, по народна воля.

лично ползване, често са съвсем нечетливи и трябва не малко усилие за тяхното разчитане. Но те разкриват сатиричния Дон Кихот, такъв какъвто го познаваме. Неслучайно Радой ги е нарекъл „ТРАГЕДУМИЕ“ – така е написал на авантитулната страница. Този неологизъм е събрал в едно неговите страсти и вълнения: трагичният поглед, циничният хумор и насмешката над безобразната действителност. Както в Бешковите рисунки, тук са показани грозните човешки недъзи, понякога отвратителни, но винаги без злоба, като грехове на нашия несъвършен свят. Трагедумието не се превръща в злодумие. И още нещо: еротичните раздумки - те са особено по вкуса на създателя на „Люти чушки“. Близки са до еротичните рисунки и карикатури на Стоян Венев.Увлечен от фриволните еротични книжки на Чичо Стоян – Стоян М. Попов, иначе класик на детската книжнина, Радой ще напише:

Не може да обвиним българина, че няма усет към еротичното: безчисленият репертоар от псувни ще ни даде основание... Детските му книжки (на Чичо Стоян – б. м., Т. З.) ги носим в кръвта си. Но как ли сега, след 80 години, ще посрещнем и приемем неговите трогателни опити да навлезем в магичния свят на сексуалното, та българина да отпусне малко каиша около подсъзнателното, да препълва повече с радост сетивата си.5

И Радой ще следва този модел на разтоварване, досущ като Петко Славейков.6 И ще опровергае идеята на

5 Радой Ралин. Закъснял, но редовен следовник на Бокачо... Във: Въртокъщник. Българско декамеронче. Порноградски фолклор. Написа Чичо Стоян М. Попов. Стъкми Радой Ралин. Нарисува Борис Димовски. Анализира Алберт Бенбасат. София. Издателство на МО „Св. Георги Победоносец“, 1994. Неологизмът „порноградски“ е една от „грешчиците“ на Радой – при думата порнографски буквата „ф“ е заменена с „д“.6 Ще цитирам нещо от Славейковия еротикон:

За хубостта на женитеСлушайте вие ергени,Моето славно учение,Дето от женско рабирамВ что им хубостта намирам....................Али да бъдат червенки:Зрънцата дет са на ненки,Устните драги и сладки,Странички чисти и гладки....................Тесни да бъдат чюдесни,Пак до три неща известни:Двете ги зема печатиКръстеца еще устата; —Третото сами проумейте,Да го изказвам недейте;

ОправданиеОт това и да белея,От да либя и да пеяАзи нема да се спра;Щото колкот побелявам,Толкоз повеч либав ставам,И ще либя дор умра.

ИсповедМене ма господ такъв създаде:Да ва обичам, о женски млади!

Песнопойка или събрание на разни песни български и турски,Цариград, В печатницата на Македония, 1870.

Л И Т Е Р А Т У Р Е Н Д Е Т Е К Т И В

Трагедумиите на Радой*

Радой Ралин. 70-те години на ХХ векСнимка: Михаил Тошков.

Автограф на авторката

Фразеологичен речник. Заглавен лист

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 7

Уж слаботелесна, но в леглото много лесна.Забравен от Бога / Бога изведнаж забравя, щом за нов мъж се залавя.Тези едри цици, ръкуват всички ръкавици.Заден ход / Историята заден ход не познава, но го извървява...За върешна консумация / но жените в окупация държи.Замина за другия свят / Дано не е като нашия свят.За народа загуба велика / че умряха 200 политика.Бюст има прибран, а дирник на великан.Запращам в архивата / бойците от съпротивата.Засрещнали си интересите, да преследват метресите.И да ме родиш мамо с късмет, всичко ще ме конкурира занапред.Змии и гущери бълвам / и тъй с възторг се изпълвам.Сълза си гърлото пълни,пишка през òко се пълни.Честна дума, се не трие с гума.Измъквам се по чорапи / според удобните етапи.Изпокапваме от смях / после се дерем от грях.И лошата нива даде жито / но стопанинът я тореше скрито.Имам чест / Имам си честта, но и навик да мъстя.Който често въздъхва, после как ще го пъхва?Няма по-хубаво от сексовете, Бог затова е всеблаг и ни прощава. Какво ми струва! / Какво му струва да се приструва.Картата му е бита / Тежко му, който я изпита./ Лют /Като арнаутска чушка / ама сладко го мушка.Както и да лавира, политикът пак умира.Като млад картоф, прави се на философ.Като дребна буржоазия / ни залъгва чрез фантазия.Като дунавска свиня / няма да се извиня.След партийни мерки крути / Дъвкана и изплюта / личноста е.Като дъждовник / ама любовник.На простака глупостта – да изследва старостта на властта.Прост / Като кратуна / има трибуна.Богат / Като Крез/ прогрес само чрез Крез.Ластовица – хубавица / Като лястовица / и с фрапантни цици.Като манастирски котарак / с особен мерак, но помага как – на готвача чирак.Като Наполеон пред Ватерло / бе за всекиго военно зло.Беда / Като на шега / а останах без нога.Като невеста / отдава ли се на попа, с расото му се завива. Като памук / но в живота вади чук. На попа в ръкава, се крие душата лукава. Лют като чушка, попада на мушка.Лепвам се като гербова марка / Жените жарки, лепват ти марки.Магаре да събуе, че да го прочуе. Манастир си градя на душата / Манастир си гради на душата, пък гостува на пашата.О, кой ти прати ужасни беди!

*И не остана вечен този наш поет,А само извехтял поет.

– Как те постигна страшната беда?– Ах, който и да бъде изоставен,у нас с пръстта остава да е равен.

Автор на текста: ТОНИ ЗАРЕВ

Разчел трагедумията: КРАСИМИР СИМЕОНОВ

Л И Т Е Р А Т У Р Е Н . . .

Приписки-трагедумия

И още, лексикалното повторение умножава появите на анаграматичното, което затихва едва на четвъртия път. Така смисълът се сдобива с неочаквана звукова подкрепа, която му помага да се разрасне метафорически. Цветовете на деня, които зората немилостиво извежда пред очите влюбените, ще раздалечат скоро телата им, вече незащитени, изложени на погледите, и така сладостната, сплавяща слепота на сърцето ще отстъпи пред ясните очертания на отделните неща. Да обичаш и отчетливо и ясно да възприемаш тук се изключват взаимно – завръщането на пурпурните цветове на света започва с физическа раздяла, тя се оказва неговата първа стъпка. И тъкмо тази „алена” пъстрота на света е „нежелана”... Колко далеч стига този „имплицитно подсказан”9 образ на доброволната слепота, на безкористния отказ от цветове в името на телесния досег? Тук да се докосва се оказва по-ценно, отколкото да се вижда. Пред нас е фрагмент от една може би твърде специфична, редуктивна философия на познанието, изхождаща само от любовната заедност...

Петелементният звуков сегмент може да се повтори без трудности в рамките само на стиховата цялост, поддържайки нейната метрична симетрия: „Но и да бъдеш далеч, с мене надеждата е” (Her., XVIII, 178) (с вариране на признака звучност) или: „Вместо жените в зори да почиват, ги пак призоваваш” (Am., I, 13, 23). Очевидно такива звукови решения внасят допълнително равновесие в прецизната размерност на стиха преди и след цезурата. Други примери обаче, които не следват толкова строго принципa на разполовяването, а клонят към утрояване на звуковите групи, по-скоро конкурират неизменната ритмическа яснота, намалявайки произтичащия от нея риск от монотонност: „Портика с показ на стари картини недей отминава” (AA, I, 71), където звуковият фрагмент „-ртикас” се повтаря в „старик-”, като непосредствено след това инерциално продължава и в „-арти”. Цезурата би трябвало да разсече стиха най-късно след прилагателното „стари”, ала в същото време „старик-арти-” се оказва неразложимо звуково срастване... Думата „картини” принадлежи ритмически на втория полустих, ала анаграмата слухово я задържа към предишния... На пръв поглед същия кумулативен принцип Петрарка извежда до крайност, стремейки се да чуе името Лаура едва ли не навсякъдев стиха: „La ver l’aurora che si dolce l’aura...” („Там на зазоряване, когато сладостният ветрец...”, Canzoniere, 239). Ала това все още анаграми ли са? От какъв метафоничен принцип се ръководи преминаването на „l’aura” в „Laura”? Стихът е претоварен, днес бихме казали – доведен до границата на своето обезсмисляне, ала причина за това е по-скоро едно квазиетимологическо усилие на поета, сложно мотивирано в първите години на Ренесанса.

Най-сетне, повторението на шесткомпонентни звукови фрагменти прави подхода на Батаклиев изключително релефен. Например в рамките на куплета, с цел вторично оцелостяване чрез маркиране на началото и края му, с компромисно вариране на признака звучност: т / д (достатъчно слабо, за да не разруши перцептивността на фигурата):

Сякаш разбити вълни предвещават покой наближаващ, тъй че със сигурна гръд кротки вълни забразди. (Her., XIX, 207-208)

И също – в границите на стиха: „Не, във Венера кълна се, в лъка на момчето крилато” (Am., II, 7, 27) – тук очевидно се заздравява ритмическото място на цезурата, двете анаграматични повторения максимално плътно я ограждат. Овен това нужно е да се отбележи, че те касаят едновременно две цели думи (пълна анаграма), като при втората дори остават достатъчно звукове, за да бъде присъединен и предлог... Тук, както и на други места в други стихове, повторението чувствително се разраства, за да преодолее лексикалната граница.

По впечатляващ начин в работата на Батаклиев може да се открие и повторение на седемсъставен (!) фрагмент, при това, самостоятелна дума („къдрите”, която се появява цялата в по-сетнешната „прег-ръдките”), подкрепено допълнително от петсъставен фрагмент („-дреди”) и при вариране по признака звучност: т / д. Наистина, то е подпомогнато граматически (чрез плуралната и членната форма) и се появява с отстояние от два стиха, в които обаче е осъществено повторение на друг, също обемен, щестсъставен фрагмент („подраз-”/„-сподар”), подкрепен, на свой ред, от трисъставен („-пос”) и при вариране по признака звучност: з / с. Това е везмо, добре подредено преплитане на дълги звукови нишки

9 Ако трансформираме термина на Радосвет Коларов „импли-цитно подсказан израз”, вж. Звук и смисъл, София, БАН, 1983, с. 133.

с максимална увереност на ръката при всеки бод (което освен всичко друго следва схемата на обхватната рима):

...и на богините ти къдрите да подредиш.Непосветена не си, подразбрах, във наслади потайни, на господарката ти мила си, двойно на мен.Кой съобщил на Корина, че двама прегръдките сляхме? (Аm., II, 8, 2-5) Най-сетне, обемът на повтаряния фрагмент може да нарасне до такава степен, че всяко пресмятане да загуби смисъл. В стиха „Вече навярно и теб Купидон е ранявал с лъка си” (Am., I, 11, 11) анаграматично разместени са 8 звука в откъслеците „е навярно” / „-он е раняв”, което поражда усещането, че първата част на стиха клони едва ли не към пълното си звуково повторение във втората... Разбира се, такова не се осъществява, по-скоро по този начин самата двуделна ритмическа структура на стиха е триумфално повторена чрез огромна, разраснала се неимоверно емфаза. Подобно впечатляващо натрупване на едни и същи звукове може да открием и в Trist., III, 1, 1, със силен акцент върху решаващата за смисъла на стиха следцезурна част: „Плахо в престолния град на изгнаника книга аз влизам” – 8 звука, образуващи ясно определен метафоничен фрагмент, се повтарят анаграматично в 8, и то непосредствено следващи, като един от тях („н”) е дублиран още преди да се задвижи анаграматичното повторение. В този фрагмент Батаклиев постига и чисто фонетически онова, което смислово пряко заявява: книгата персонаж трябва да представлява изгнаника в имперската столица, където той няма право да пристъпи, ала поне на едно сугестивно равнище той вече е там, защото тя вече е той – неговата и образна, и звукова персонификация...

И така, ако ритъмът дава ясна синтактична размерност на смисъла, частичните и пълните анаграми специфично го следват и подчертават, усилват акцента, като понякога правят възможни имплицитно подсказани образи, доизграждащи метафори, асоциации със собствени имена. Така или иначе, в повечето случаи те постигат силно осезателен евфоничен ефект, задържащ вниманието на читателя върху определен смислов детайл. Макар и по-рядко, може да се случи също анаграмите да оспорят правата на строгата елегическа метрика, да заявят свой паралелен принцип за подреждане на материала, като привилегироват, заредят с повече интерес определени стихови места за сметка на други, при това, ритмически напълно равнопоставени. Полуизявеното, полуприкрито функциониране на похвата периодично подпомага задачата на Батаклиев преводът на Овидий да зазвучи и поетически вярно. За тесните специалисти остава задачата да разгледат, стигайки до нивото на детайлите, звуковите игри на превода в строго съреден режим с езиковите дадености на оригинала. Без съмнение неприкосновено тяхна, но и вече отново напомнена задача.

от стр. 5

Георги Батаклиев, или...Т Е О Р И Я Т А В С Л У Ж Б А Н А К Р И Т И К А Т А

8Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

„Физика на тъгата” от Георги ГосподиновРежисьор Тяша Чърнигой,Театър „Антон Подбеушек“ – Ново Место, Словения

„Физика на тъгата“ на Георги Господинов е роман, в който авторът преживява през думи и образи „миналото, тъгата и литературата“, които сам нарича „трите безтегловни кита, които единствено го интересуват“. Едно вълнуващо лъкатущещо пътуване, което преминава през териториите на биографичното, поетичното, документалното, митологичното, сменя времена и пространства, но остава в сладостно-копнежното си завръщане към миналото, което „работи“ читателя основно чрез емпатия. Тя, разбира се, се появява най-вече там, където се случват припознавания и съвпадения на спомени, принадлежности, където се засичат социо-културни споделености. Тъгата като лепкаво сладостно-мъчително преживяване на ретроградното движение назад към нещо отминало и отказа от настъпателно прогресивно напредване; от динамизма на действието за сметка на меланхолията на съзерцанието. Тъгата позволява залутване, не предполага целеустременост; разлива се назад, встрани, стича се към „паралелните версии и коридори“ на света. Времето в романа не тече линеарно и не напредва, а се върти, наслагва, застъпва, завръща; скулптира, вместо да подрежда; отдръпва се от ускорението, саботира „напред и нагоре”. Георги Господинов обича да се завръща към социализма, откъдето притегля идентитет и емоции, в напрежението между сантимента и критическото („Инвентарна книга на социализма“ в съавторство с Яна Генова), а „следобедът” е любима негова фигура. И соцът и следобедът (авторът нарича социализма „следобедът на века”; също така е съкуратор на изложбата „Следобедът на една идеология“ заедно с Георги Лозанов) – са все времена на нищослуване, които чудесно легитимират една умозрителна, съзерцателна нагласа, в която интензитетът на преживяването се премества отвън вътре. Тъгата също е едно такова състояние на легитимна пасивност, в което си даваш цялото право на света да отвърнеш поглед от външното (то е в постоянен режим на напредване) и да се преселиш във вътрешните си пространства, които съществуват като плоскости на интензитет, не като линии и прогресии. Срив в хронотопа,

под който зейва безотчетно време-пространство, където всичко се случва в някаква дислексична логика. Тъгата като състояние на опияняващо залепване за някога илюминирали щастие и покой, които се преживяват отново в акта на самото им извикване/завръщане – тоест тъгуване. Тъгуването като вечно актуален опит да процеждаш лъчи светлина през плътна черна материя, закрила източника, който дори вече не е много ясен или важен. Във „Физика на тъгата“ авторът е по следите на изгубеното време, на множество изгубени времена, погълнали реалности и фикции, преживявания и фантазии, които, „пишейки се“ едно върху друго, правят палимпсеста на човешката идентичност – изгубена/намерена в лабиринтите на своята разнородна конституция. „Физика на тъгата“ е химия на чувстването и генеалогия на разломения Аз – динамичен, полифасетъчен, непроследим, сглобяван от неспокойни различия („аз сме“, казва Георги Господинов). Минотавър в своя лабиринт. Магическият реализъм на Георги Господинов не подрежда времето във вектора минало, настояще, бъдеще, защото красотата и смисълът не се раждат в причинно-следствените връзки и разумните обяснения, а се откриват в интензитета на образа, спомена, копнежа, преживяването. Словенският спектакъл на младата режисьорка Тяша Чърнигой подхожда към текста на романа интелигентно и чувствително, без да се опитва да го свежда до проследима история или да предлага четене-интерпретация. По-скоро успява да влезе в смирено съзвучие с поетичността, магичността и „необяснимостта“ на текста, свързвайки се с него в качеството му на мисъл, чувство, образ, преживяване. Това мета ниво на свързаност е абсолютно валидният подход и заради тройната изместеност на перспективата на словенските артисти към света, създаден от Георги Господинов. Тези несъвпадания не позволяват припознаване и възпрепятстват емпатията. Но пък пресягане към стратегия коментар- интерпретация би разрушило филигранното тяло на „Физиката“. Интерпретативно конвертиране на „елементарните частици“ на тъгата в театрална материя би разредило заряда енигматичност и би размагьосало очарователните очуднявания в текста, които кристализират във физически осезаемо чувство. Три нива на неъсразмерност между „Физиката“ и нейната словенска театрална проекция, които силно биха затруднили жеста на поставяне, се дължат на това, че: 1. Романът предлага силно идиосинкразно преживяване на хиляди знайни и незнайни времена на един конкретен човек – лирическия герой/автора. 2. Физиката разказва за времена, смисли и понятия, специфични за българската култура/ памет, почти несподелими извън географско-социо-емоционалния комплекс България, не

само заради своята историческа уникалност, а заради качеството си, в което са извикани/изобретени от автора – а именно на лично преживяване, преведено на абстрактния език на интензивно поетичното. И трето несъвпадане се дължи на факта, че екипът на спектакъла е от поколение, което вече няма преки допирни точки с това време, освен през разказите, архе-паметта на своите родители. Но въпреки тези обективни препятствия пред конкретното превеждане на романа от един жанр в друг, от една среда в друга, от една знакова система в друга, спектакълът на младата режисьорка се справя изключително успешно да стои стабилно и убедително в своите основания и намерения, още повече - пред българска публика. Това, в което очевидно младите хора се припознават, са интензивността на поетичното или поезията на интензитета и фрагментарното - едновременното присъствие на множество реалности, в които не йерархията и структурата владеят, и е възможно живеенето с „тяло без органи“, извън подредбата и произвеждането. В света на следобеда. В тази си тройна неедновременност с „Физика на тъгата“ , словенските артисти успяват да изградят елегантна и кохерентна връзка с романа, със зрителите, помежди си. Нулевата степен, от която представлението започва да изписва/изприда своите нишки-следи из лабиринта на изгубените времена – актьорите, в ежедневно облекло (без референции към конкретни исторически мизансцени), присъстват на сцената, разпръснати, но едновременно налични, в готовност да влязат във всевъзможни констелации от образи и смисли. Едно-единствено момиче е в костюм от епохата на своите прабаби, като този акцент подава ключа към цялото – археология на идентичността, разравяне на миналото, потъване в лабиринтите на историята – лична и обществена. Актьорите имат впечатляващо интелигентно присъствие, между театрално-игровото и документалното. Влизат в поредната игра-фрагмент чрез смяна на дреха, добавяне/отнемане на елемент или предмет, редистрибуция на взаимоотношенията, промяна в динамиката и акцента на взаимодействията, възприемане на различен режим на перформиране – говорене, пеене, свирене, рецитация, директно адресиране на публиката и пр. Като спектакълът успява да пресъздаде акварелното усещане за лекота и спокойствие на романа. The saddest place is the world е подзаглавието му, прожектирано на сцената, по едноименен фрагмент от книгата. Но подобно текста, и представлението не те оставя в безутешност. Напротив, утешава те и те усмихва (вътрешно).

МИРА ТОДОРОВА

Физика на тъгата – от текст към театър

Спектакълът „Последното изкушение“ в Народния театър е сред най-любопитните събития на този театрален сезон. Първо, заради дебюта на режисьорa Веселка Кунчева на сцената на Народния театър, второ - поради смелия избор на текста на Никос Казандзакис, който е в противоречие с един от свещените големи разкази, формирали християнската цивилизация; и трето, поради факта, че романът на критския писател и филмът по него на Скорсезе задават мощна линия на интерпретация, която прави предизвикателството наистина сериозно.В началото на април, непосредствено преди Великден, публиката се срещна с премиерното представление на спектакъла, а месец след това продължилият работен процес изгради негов втори, по-изчистен и по-концентриран вариант, в който провокативният и експлоатиран „голям разказ“ от библейската история за живота и смисъла на саможертвата на Исус Христос намира своя ярък, интензивно оживяващ сцената образ. Тръгвайки от интимен момент в личен план (един сън) режисьорката избира драматизацията на този роман за дебюта си на сцената на Народния театър. Но ако проследим нейната работа назад във времето, ще видим, че в творчеството й доминира изследването на дуалистичната природа на човека и човешкото – раздвоението между тленно и дух, демоничност и божественост, страх и преодоляване, като фокусът е към дълбинните пластове на човешкото съзнание, в неговата противоречивост и разноликост. В този смисъл спектакълът „Последното изкушение“ е продължение на нейния творчески интерес към многопластовата, уязвима и податлива човешка природа. Това обяснява и наистина сериозното предизвикателство пред екипа, защото и драматургичният текст, и спектакълът се занимават с иконична свещена фигура, а прочитът на историята й от Казандзакис е довел до забрана на романа в родния му Крит, както и до неговото отлъчване от лоното на православната църквата и изгнание извън страната. Дори днес, когато са минали повече от 60 години от издаването на романа (1955 г.) и 30 години от излизането на филма на Скорсезе „Последното изкушение на Христос“ (1988, също предизвикал бойкот, съпротива и забрана, а в България е излъчен едва през 2008 г.), библейският канон си остава територия табу, която трудно търпи интервенции. Второто предизвикателство, а и голямото постижение на спектакъла и режисурата е, че успява убедително и точно

да предаде историята от романа и филма, но драматургично базирана върху отделни ключови моменти от житейския път на Исус-разпъвача, развиващ се сценично до иконичния образ на Исус-месията, когото всички очакват (драматургична версия Ина Божидарова и Веселка Кунчева).

В спектакъла „Последното изкушение“ историята на Исус най-общо може да се тълкува през индивидуалистичната философия за ницшеанското преодоляване на човешкото в името на висшето Божествено предопределение. Деликатният момент идва при представянето на тази история в нейните дълбоко лични човешки измерения, противоречащи на образите от Евангелията в Новия завет. Акцентът категорично пада именно върху онези трансформиращи моменти, в които човекът Исус има най-силни колебания, представящи неговата уязвимост, изкушенията, които предизвикват неговата човешка природа и изразяват емоционална слабост. Неслучайно женските образи (майка, жена, любовница, слугиня, спътница) присъстват толкова силно и ярко в представлението, те са част от емоционалната страна на човешката същност. Именно тези техни измерения правят важни сценичните събития – сцените с майката Мария (в ролята Жорета Николова), с желаната жена – Мария Магдалена (в ролята Александра Василева) и с двете грижовни сестри – Марта и Мария (в ролите Ева Данаилова и Ева Тепавичарова). На тяхната притегателна сила противодейства най-мощно присъстващият образ, двигателят на действието – Юда (в ролята Христо Петков), който е категорично „отстранен“ от функцията си на предател и точно обратното – с цялата си мощ и воля изразява мъжкото действено начало, а на по-фино ниво – стремежа към духовно себеизразяване и себереализация на човека. Той въплъщава силата и е средството, което тегли Исус към осъществяване на житейската му мисия, предопределена от Бог и реализирането й чрез смъртта на кръста. Тези като че ли различни страни от човешката психика развиват образа на Исус (в ролята Пламен Димов) с внимание и любов към човешката природа, изпълнена със слабости. Действията на Исус и Юда са пропити от непрестанен антагонизъм, взаимодействие и преплитане, те са и водещ конфликт в цялото действие. Една от първите им срещи е опитът на Юда, по заповед на първосвещеника, пазител на установения ред Варава, да убие Исус. С развитието на действието и на техните взаимоотношения се стига до един от ключовите моменти, когато Исус моли Юда да го предаде на римските войници в Гетсиманската градина, за да го заловят и разпнат, а на финала Юда е този, който кара Исус да излезе от миража и илюзорния сюжет и да приеме Бога чрез разпъването. Сложният образ на Исус втъкава цялата емоционална противоречивост, собственото му усещане за безсилие, моментите на ярост, съпротива, колебание и осмисляне, преминаването през етапите на „огън и секира“ до проповедите на божественото слово и посланията за неписания закон на любовта, за да се изведе категорично до финала спокойната му увереност и примирение, че Голгота е правилният път.

Пространственото решение (сценограф Мариета Голомехова) интелигентно подкрепя важните послания на драматургията, сякаш че емблематичният библейски текст „В началото бе Словото и Бог беше у Словото…“ прониква всяка една сцена, за да изпъкнат ярко символите в значенията и смислите, заложени в текста. Действието се развива на почти оголената сцена, в единия край на която са струпани чували. Те са мястото на ритуалните, битови действа, но създават и своеобразен олтар за проповедите на Исус. Там се пресява брашното, а житото присъства както в драматургичния текст като образ на земното – хляба и храната, така и на духовното – покълналите идеи за нов световен порядък и нова висша справедливост. Така земното и телесното, битовата дейност (пресяване на брашно) и житото като библейски символ на духовното и възвисяващото се съвместяват, превръщайки на финала този куп чували в подножие на кръста, на който е разпнат земният Исус, за да се превърне в божествения Христос. Визуално-светлинната среда също е един от добре обмислените ходове в опита на сценографията да пресъздаде атмосфера, изпълнена с мистичност, съноподобност, видения и образи, замъглени със сценичен дим, който сякаш ни връща далечното библейско време на евангелските разкази. За това допринасят и светлинните ефекти (художествено осветление Лальо Христов), като особено забележим и знаков символ е очертаният със светлина кръст в последната сцена на разпването. Куклено-театралната визуална образност, която е запазен знак за пространственото мислене на сценографа Мариета Голомехова, присъства освен в цялостното решение на сценичната среда, но и в отделни елементи, които материализират виденията в съзнанието на Исус – например маската на Старицата/Ангел (в ролята Илияна Коджабашева), огромната конструкция на скорпион, заемащ цялата височина на портала, който се явява на Исус в пустинята, или масовата сцена на вакханалията от избуяващата плът с маски на гротескови голи човешки тела в момента на последното изкушение. Не на последно място музикалната среда (музика Христо Намлиев) и хореографията (хореограф Стефан Витанов) са изключително точно намерени в цялостното въздействие и не толкова препращат към родината на Казандзакис – Гърция, а по-скоро звучат съвременно и емоционално, фино изразявайки звуците и движенията на вътрешното неспокойствие в човешката душа. Няма да бъде преувеличено твърдението, че „Последното изкушение“ е спектакъл, който привлича интереса на зрителите със своя интелигентен език, оригинална стилистика, красива пространствена визия и прекрасно изградени убедителни актьорски постижения.

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА

Последното изкушение

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 9

С т о Л и ц а

Боян Папазов (София, 1943) е известен с игралните си филми „Всичко е любов” и „Една жена на 33”. Но той е

автор и на дузина пиеси. „Бая си на бълхите” има награда „Икар” от Съюза на артистите в България за най-добра

пиеса през 2001 г. Представлението, под режисурата на Крикор Азарян, е селектирано от Биеналето „Нова драма

от Европа” и представено в Бон, Германия. Пиесата „Demonsale” е отличена с първия „Аскеер” за съвременна

българска драматургия през 2005 г., а „Бяс” – номинирана за наградата „Икар” през 2006 г. Пиесата „Рицар на

Светия Дух” е получила Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” през 2007 г.,

има номинация за „Икар“, а постановката на Маргарита Младенова в Народния театър „Иван Вазов“ беше отличена

с „Икар” за най-добро представление за сезон 2011-2012 г. През март 2013 г. за втори път Боян Папазов получи

Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” за монодрамата си „Бясна, кривогледа и лакома“, а през 2017 г. с „Поклон доземи“ - за трети път.

В предишната ни среща стана дума за това, че изпитвате трудност от идеята за един разговор върху езика на българската литература. Тогава ви предложих да започнете с просто изброяване на любими ваши думи в българския. Та искате ли да започнем така – с изброяване на любими думи, фрази, изречения?Не мога да изброя любими думи... Вие все едно ме питате: „Имате ли си любими неврони във вашия мозък?“ Неизброими са. Но ще посоча две поговорки, които ме омайват с години: „Песен стопан няма“ и „Дума синур няма“. Били са ми опора и утеха, че цензурата не е от вчера.За да разберете отношението ми към моя майчин език, трябва да спомена за мое детско занимание, което считам, че ме е формирало с години напред. Още преди да тръгна на училище (не знаех да чета), с дядо ми пеехме заедно „Моята молитва“, „Обесването на Васил Левски“, „Хаджи Димитър“ и „На прощаване“. Дядо казваше, че няма да пеем като цигани само първия стих. Ще рече, старецът, роден 1868 година, тогава около осемдесетгодишен, и едно пацуле на 5-6 години пееха Ботевите песни от начало докрай. И играеха шах. Това е моят импринтинг.

В много от вашите пиеси героите говорят на диалект или на специфичен жаргон. Как се подготвяте за това, използвате ли речници и граматики на отделните диалекти? Баща ми е съученик с Петко Войников (наричаше го „Пепо“), чието книжле за „тарикатския жаргон“ с посвещение го четях в домашната библиотека. Баща ми с кеф употребяваше думи, за които майка казваше: „Бранимире, децата! Това е арго!“ Аз продължих „бащината традиция“ и вкарах жаргона от 70-те години в повестта „Всичко е любов“. Езикът на героите имаше принос филмът да се гледа от два милиона зрители за една година.В „Муа у тупан“ героите са граовци. Това са брезнишките села. Говорът учих чрез народните приказки. Но не литературно лустросаните, а дивите, от извора, без редакция.

Ходите ли на лов за думи – както други ходят на лов за сюжети?На „лов за думи“ ходя в Народната библиотека. Там се пъхам в епохата, ако пиша на историческа тема. В пиесата ми за Димчо Дебелянов „Любовен бестиарий“ годината на действието е юни 1910 година. Мястото на действието – София. Чрез цялата преса, без изключения, аз уча езика в навечерието на Балканската война. В пресата е езикът на времето. И понеже тези мои проучвания отнемат обикновено година-две, без да се усетя, аз езиково почвам да живея в 1910 година.

Когато чета или слушам ваш текст, имам усещането, че това е език не на думата, а на фразата, на мелодията – смисълът е в това словото да се лее. Така е и в песента. Оттук и въпросът ми: представяте ли си някаква музика, докато пишете?Вероятно е нескромно, но трябва да призная, че съм музикален. От двамата прадядовци свещеници през 19. век (от тях имам 25% „попска кръв“) единият е бил добър певец. Дядо ми, историк, виенски възпитаник, в началото на 20. век са го записвали от „His Master’s Voice” да изпълнява народни песни. Беше драматичен тенор. Баща ми беше баритон, а моя милост – бас баритон. Вкъщи падаше голямо пеене. По-късно, понеже бях солист в хора на Английската гимназия, искаха да ме запишат в школата на професор Христо Бръмбаров към Консерваторията. Опънах се и не позволих.Но вашата „музикална догадка“ е вярна и аз я наблюдавах по време на репетиции. Артистите с музикална дарба хващат по-лесно мелодиката на говора. Но на когото „слон му е стъпил в ушите“, за него репетицията е гърч. Чарът на диалекта не е в изговора на думите, а в мелодиката на фразата. Там е изкуството. Носители на мелодиката, при всичките ми проучвания на терен, са били жените. И въобще жената е носител на езика. Мъжът се гражданее, засмуквайки вестникарски

С оглед на горния въпрос, приемате ли твърдението, че българският литературен език, по-общо погледнато, върви не в посоката на песента с нейното леещо се слово, а в посоката на точната дума? Ние като че ценим повече това – ясната и кратка мисъл, нещо да се закове с една дума. Дори и в поезията.Трудно ми е да отговоря. Всичко е въпрос на художествена мяра. Там няма „мерки и теглилки“. Не са измислени още.

Какво са за вас циганите с техния говор, в който казването се отлага до безкрай и който всеки момент ще потече в песен?И при циганите, и при каракачаните ме е интересувала тяхната безписмена култура. Затова направих документални филми и за едните, и за другите, за да вляза в тяхната среда и фолклор. А безписмена е била и българската култура извън манастирите. Занимавах се с едно село, което възниква заради кърджалиите. Просто отделните махалички-колиби се събират на едно място да се отбраняват заедно. В течение на годините между 1800-1923 година няма събитие в живота на това село, за което да няма изпята песен. И това е бил „безписмен фонд“, който се е предавал устно. Цигани в България преди 1990 година нямаше. Мен винаги ме е очаровал неправилният български, който говорят най-вече турски говорещите цигани. Аз съм питал приятели турци за циганския „турски“. Коментарът е бил винаги насмешлив. (Моят приятел Юксел, турчин от Велико Търново, ми е казвал, че в Турция му се присмивали по същия начин, както той на „турските цигани“. Юксел си оправи турския с гледане на турска телевизия.) Неправилният български на циганите е поетичен. За мен. Когато са нарушени логически връзки, образите са неочаквани. И именно на този език се опитва да пише роман моят герой Бенко в пиесата „Продавате ли демони?“ (Demon sale) “Demon” е нарочно с американска транскрипция.

Превръщането на фолклора в нещо декоративно започва още с Пенчо Славейков, но кулминацията на този процес е като че ли в т.нар. „художествена самодейност”. Коментирайте, моля, този феномен от социалистическата култура, от който по мое мнение по-късно се роди езикът на чалгата.Ще изложа няколко аргумента „анти“. Благодарение на дядо ми е запазена „програма за представление“, което на 7-8 години съм изнасял вкъщи. Било е домашен театър. Било е самодейност. Чалга ли е било? Когато изпълнявах спиричуълс с гимназиалния хор, беше също самодейност. Когато играехме Шекспир на английски, беше самодейност. Но сред нас Меглена Караламбова блестеше. Тя беше родена актриса, която по-късно в ръцете на Леон Даниел стана актрисище. 1995 година изгледах преглед на най-доброто от университетските театри в Щатите. „Кенеди център“ във Вашингтон даваше сцената си. Имаше спектакли на професионално ниво. Една „Чайка“ ме порази със своята „рускост“. Ако сте съгласен с Бахтин, трябва да приемем, че има високо изкуство, има и площадно изкуство, изкуство на „долницата“. Когато баща ми ме заведе 1958 година на селска сватба, аз всяка вечер слушах народни порнопесни за „подгряване“, след което в околните къщи и плевни настъпваше поголовна полова сеч. И това ставаше три нощи подред. Самодейност или ритуал беше това „действо“?За мен чалгата е субкултура преди 1990 година, която днес се е превърнала в култура-доминанта. „Сръбското“ и „гръцкото“ се слушаха нелегално. Кючек в провинциалните ресторанти се играеше след полунощ, пред свои хора. Миналата година Иван Бедров поразен написа, че е видял в парка „Оборище“ абитуриентите от Английската гимназия да пеят песен на Азис.

клишета, чрез които се прави на „образован“. През 1985 година „Муа у тупан“ не мина през цензурната комисия, Коко Азарян се отказа, а Малина Петрова реши да прави игрален филм. От Киноцентъра „нелегално“ ни дадоха кола и няколко дни обикаляхме трънските села. Тогава за първи път чух мелодиката на трънския говор в чист вид. За богатството на говора и мелодиката му ще кажа и още нещо, което ще звучи парадоксално. Най-интересните ми събеседнички са били неграмотни жени. Те, без да го съзнават, развиват механична памет и стават носителки на безписмената традиция. Нашата къща в София беше на границата между „Драз махала” и „Банишора”. Дядо ми Димитър Папазов я е купил от опълченец. След Балканската война в целия квартал се заселват бежанци от Вардарска Македония и Северна Гърция. Затова улиците са Странджа, Охрид, Струга, Кавала, Кресна, Беласица... В детството ми имаше едно многозвучие от говори и езици. От южната страна съседката беше украинка, от север бяха семейство шопи. През улицата бяха македонците Ацеви и Адамови.

Скъсването с диалектите в книжовния език не е ли и разкъсване на връзката между говорещия и мястото, на което живее – с неговите специфични звуци и форми?Така е. Коко Азарян ми е разказвал, че в Македония писателите не се притесняват да пишат на родния си диалект. И се получава многозвучие. Ние си имаме единствено Михалаки Георгиев. Останаха незабелязани прекрасните разкази на Димитър Вълев с говора от долното течение на Тунджа. А успехът на „Диви разкази“ дойде и от присъствието на родопския говор.

Според „Поетика“ на Аристотел добрият език за театъра трябва да е форма на компромис между общоупотребими и по-редки думи. Ако езикът е само от странни думи, той се превръща в гатанка; ако е само от всекидневни – в нещо повърхностно. Валидно ли е за вас това твърдение?Разбира се, че е валидно. Става дума за мяра. Но чувството за мяра с думи аз не мога да обясня. Страхувам се от профанация. Имам рисков опит с пиесата „Бяс“. Позволих си да реконструирам говора на българските села по южните склонове на Родопите, по-специално селата Манастир и Съчанли северно от Ксанти. През 1913 година селата са запалени и част от хората избити. В България бежанците се заселват в Голям и Малък манастир до Елхово, на „Харманите“ в Созопол и в село Книжовник до Хасково. През 1983-4 година успях да говоря с последните живи свидетели на кланетата през 1913 година, когато между Димотика и Маджарово са избити 50 000 души. Най-голямото клане в новата ни история. Съзнавах, че в хипнотичните сеанси на Божия зрителят ще разбира половината думи, но понеже работех с кратки, завършени монолози, се надявах, че поне смисълът ще бъде уловен. В представлението актрисата Йорданка Стефанова се справи блестящо.

Знам, че пишете бавно. Да, обаче пиесите ви се четат бързо – на един дъх. Как постигате това литературният труд – полирането на фразата, да не задушава естествения изказ, естествения живец на разговора?Не зная как се постига. Вероятно парадоксалното обяснение е: там помага „факторът време“. И „Бая си на бълхите“, и „Рицар на Светия дух“ ги работих около десет години всяка. Първата пиеса тръгна от един лаф на Даката, един малоумен майстор, който ме научи да редя сух дувар. Даката казваше: „Аз произхождам от бедно, развратно семейство“. Много ме разсмиват приказките за „творческите мъки“. За мен заниманието „търкаляне на думички“ е благодат. То е част от играта.

И съответно как се справяте с т.нар. „скъперничество” на писателя, който се разделя трудно с написаните от него думи?Театърът и киното са колективни занимания. Имах щастието като чирак в занаята да работя 11 години в Студия за игрални филми в колектив „Хемус“ с Валери Петров, Христо Ганев, Радой Ралин, Никола Русев и Свобода Бъчварова. При обсъждания на мой сценарий, ако ми подхвърляха идейка, я ловях още във въздуха. Учех се, слушайки как всеки от тях правеше анализ на разглеждания сценарий. Не мога да премълча как Валери Петров, този ерудит, щадеше всеки автор и говореше плахо, неуверено, за да не го мачка с познания и умения. Една висша проява на интелекта.

Четете ли на глас пиесите си, докато ги пишете, и ако „да“ – на кого? На себе си, на други хора?Чета на глас понякога, но на себе си. На други никога. С изключение на „Муа у тупан“. Лятото на 1984 година четях сутрин новите сцени пред едно нудистко стадо от софийски театрали на скалите във Варвара. Теди Москов досега помни тези четения. А иначе пиесата е моята въображаема игра. Тя е съвършена единствено в моята представа. Предложа ли играта на друг режисьор, тя се променя. Тогава започва неговата игра.

На лов за думиРазговор с драматурга Боян Папазов

на стр. 10

10Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Защо? Ами защото в гимназията се учат децата на новобогаташите. Не помните ли, че след първата си победа на парламентарни избори в изборния щаб на „партията хегемон“ гърмеше чалга? На всестранно развитите полуграмотници друго изкуство не им трябва. То ги дразни. Отделна тема е как самодейността, във всичките си прояви, помага за постигане на дистрес. В този случай тя е терапия.

Какво смятате за Езоповия език? Онзи, който го ползва, без да иска помага на властта с компромиса, който прави, или обратно – успява да я измами, заобиколи и подкопае?Като почнем от Роджър Манърс, граф Рътланд, известен с псевдонима Уилиам Шекспир, минем през Жан Батист Молиер и неговите отношения с краля и стигнем до Михаил Булгаков и Сталин, „Езоповият език“ е бил необходимост да получат трибуна и да надхитрят Системата. Във филма „Силна вода“ (1974), който направи Иван Терзиев, вкарах един лаф на главния герой. Когато го питаха как е, той отговаряше с „Добре сме, ама ще се оправим“. Изразът се разбра както трябва и после чувах да го упортребяват на място. Това ни бяха дребните радости.

Кои български писатели бихте посочили като ваши образци на литературен език и защо точно тях?В гимназиалните години Георги Стаматов. Вероятно заради еротичните разкази и късата фраза. В студентските ми години „Записки по българските въстания“, заради езиковото му и събитийно буйство. В зрелите си години поставям етичния момент на първо място, а не естетическия. Ще рече, харесвам „рошави текстове“. Четох отново Илия Блъсков и се възхитих от документалната му проза, наивистична и ужасяваща. Как изглеждат Варненско и Силистренско в средата на 19. век. Последните 20 години се възроди старата ми любов към анархистите. Преследвали са ги и са ги избивали и фашисти, и комунисти. Затова чета книгите на Георги Константинов (които лично ми подари), книгата на Стефан Бочев за Белене, „Предвестници на бурята“ от Петър Манджуков, спомените на земеделеца Димитър Илиев. Все дебели, „поучителни“ за мен книги.

Имате пиеси за Алеко Константинов, Димчо Дебелянов и сега Илия Бешков. Какво ви привлича в тези три фигури и има ли нещо, което ги свързва в някакъв по-общ тип? Това ли е за вас идеалът за българския интелектуалец?В моето съзнание не ги свързва нищо. Когато препрочитам дневниците на Иречек, аз се ужасявам как човек като Алеко е живял в онази междуличностна дивотия. С което не искам да обидя днешната дивотия, че е с нещо различна. Димчо Дебелянов не бих определял с думи. Той е беззащитно искрен. За Илия Бешков имам обяснение. За приятелството си с художника баща ми пише и в автобиографията си. След голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 година болница „Майчин дом“ се евакуира в село Долни Дъбник. Баща ми беше гинеколог. По същото време Илия Бешков бяга от София и живее с жена си и двете си деца в бащината къща. Така е почнало приятелството на младия лекар с „дядо Илия“, както Бешков сам се е наричал. Разбирате, че детството ми беше пълно с разкази за този клоун, певец, художник, музикант и не знам още какво. А когато 1974 година излезе „Словото на Бешков“, ме порази есеистиката му.

Как бихте описали, с оглед на стила, съвременната ситуация в българската литература?Нямам общ поглед. Чета малко и много подбирам. Иначе съдник е Времето. В цял свят пищещите люде нямат търпение да поумрат. Търсят изпреварваща информация за пребиваването си във Великото нищо, както Стефан Цвайг нарича вечността. Като поумрат, след време ще се разбере кой колко струва. И каква диря е оставил в паметта на своя народ.

Разговора води ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Поклон дїземиБоян Папазов

Сцена 1МАГАРЕ НА УМИРАЧКА И ЕУФОРИЯ ЧРЕЗ МОРФИН

Сцената е разделена на две пространства. Едното е Бешковата светая светих: хол, който е ателие и спалня едновременно. Наредбата е: кръгла маса в средата, до стената легло, а над него етажерка с обемиста библия, икони и шишенца с лекарства. Дървен плот върху винт е застлан с рисунки и карикатури. Тесен скрин, отгоре с картонени рула и обърната към стената Бешкова глава от гипс. В дъното – огромен френски прозорец. Единствената картина е на магаре.

На сцената УЧЕНИКЪТ е сам. Неговото обиталище е гарсониера-ателие на 20-ия етаж в блок-кула с изглед към Витоша. УЧЕНИКЪТ тътри крака, приведен от болка. Не реже, а чупи ампула. Вади от опаковка спринцовка за еднократна употреба. Източва ампулата. Прави си инжекция. Захвърля спринцовката, ляга. Някой си свирука Моцарт. Светлинен акцент върху картината с магарето.

УЧЕНИКЪТ (лежи, със затворени очи). Това е магарето на Христо Гърманов. С Пиндара бяха наредили изложба и моят учител веднага се залепи за магарето.

От небитието се явява ИЛИЯ БЕШКОВ. Лицето му сякаш излъчва светлина. Облечен е с вечното си кожухче без ръкави, с таке, на краката с меки чехли. Пъха половин цигара в черно цигаре. Не пали, само смуче цигарето.

ИЛИЯ БЕШКОВ (застава пред картината). Болно ти е магарето, Христо... Може и да умре.

УЧЕНИКЪТ. А Христо се хили: „Градско магаре... Въздух няма, паша няма...“

ИЛИЯ БЕШКОВ (сериозно). Колко му искаш?

УЧЕНИКЪТ. „Ще питам в зоологическата какво струва магаре на умирачка.“ Наистина отиде и като се върна каза: „25 бона.“ Сегашни пари 250 лева. И моят учител му плати цената. Това беше единствената картина в неговата светая светих – магаре на умирачка. (Със затворени очи). И Вие, учителю, си имахте едно магаре.

ИЛИЯ БЕШКОВ (с жест си слага клуп). „Без жизнено пространство.“

УЧЕНИКЪТ. В Академията Вие ми казахте... (Подсказва.) Нито ти е нужна академия...

ИЛИЯ БЕШКОВ. Нито ти е нужна академия, както аз я разбирам, нито е нужно някой да те учи. На тебе ти трябва само едно – човек, комуто да вярваш. Да му показваш рисунките и да споделяш радостите от полученото. Можеш да го намериш в мое лице.

УЧЕНИКЪТ. Нямам радости за споделяне... Болен съм, учителю. Не ми дават години, месеци ми дават. Заради болките станах морфинист... Не съжалявам. Не знаех, че мор финът е благодат. Аз си говоря с Вас... Фрас шприца и – хоп! – интервю!

ИЛИЯ БЕШКОВ. Много обичам интервюто. В него човек винаги лъже.

УЧЕНИКЪТ. Тогава защо казвахте, че думата става Слово, само когато блика от сърцето? Това са различни гледища.

ИЛИЯ БЕШКОВ. И двете са верни. Щом е противоречива действителността, защо да не съм противоречив и аз?... А да приказвам е подходящо поприще. Ей тъй – като гроз доберски задник.

УЧЕНИКЪТ (го прекъсва). Моля Ви, не имитирайте звука! Знам, че го можете. Вие сви рехте на всичко, което издаваше звук. По маси, по столове, по шишета...

Сменяхте гами, ритми, мелодии... И най-важното – отделяхте песен от песен, ритъм от ритъм. Терцини, осмини! Пръстите Ви докосваха предмети и те пееха, ние бяхме шашнати. Вие бяхте озарен, творяхте чудеса! (ИЛИЯ БЕШКОВ не слуша УЧЕНИКЪТ. Свирука си. Рисува дете, надвесено над мишок.) Вие до съвършенство се преобразявахте... Помня как уж пиян фъфлехте, помня каруцарските Ви масали, свирнята Ви... На флейта, с дудуци, на пианото, с дайрето, с тъпана... Това бяха невероятни превъплъщения!

ИЛИЯ БЕШКОВ. Превъплъщенията в изкуството, дори по най-банални поводи, са неиз поведими. Сега си давам сметка, че с мен се е случвало тъкмо това... Вярно, на какво ли не свирех?.. (Взима въображаема бутилка.) Вземам шише ракия, духам леко в гърлото му... (Духа.) ... излиза кварта. Знам колко трябва да отпия, за да стане квинта. И квинтата готова! (Демонстрира.) Ти разбираш ли колко точно е количественото усещане на гър лото, за да се превърне изпитата ракия в точно определен тон? (С усмивка.) По-добре да не знаеш, защото е работа на дявола...

Имитира с уста глухи тонове при духане в празно шише, после в пълно. Думка по масата с пръсти, отначало тихо, после по-шумно. Променя ритми, разлага ритъма на хороводна песен. Преминава от един неправилен такт в друг, подмята синкопи. За финал удря с длан по масата. УЧЕНИКЪТ е на крака и аплодира. Той е в еуфория.

ИЛИЯ БЕШКОВ. Екзалтацията е лош съветник. Тя заема мястото на здравия разум и му побарва майката.

УЧЕНИКЪТ. Аз съм в еуфория... заради морфина. Простете ме!

ИЛИЯ БЕШКОВ (си гледа ръцете). Утробата на музиката е душата, не пръстите. Те служат, както и на акушера, но плодът не е заложен в тях. (Гали дудуците върху масата.) Това, което току-що чу, да не е станало само, извън моето съзнание и пряко участие?... Знаеш ли защо тъкмо унгарецът Барток разгада тайната на българските неправилни ритми? Тях ги има и в маджарските народни песни, но ги смятаха за музикално откло нение или за изкривено народно запаметяване... Барток откри в нашите песни пълно съвпадение на „грешката“. И когато разчете шифъра й, стигна до общата прародина на маджари и българи – отпреди две хиляди и нещо години. Ей това е запаметяване! Защото това не са неправилни тактове, а жив говор за нашата предистория... Българският гений се е проявил най-цялостно тъкмо в песента и е създал от нея вселена. Аз сам не мога да си обясня докрай всичко – дано пред теб поналучкам нещо... Преусложненият й ритъм – това е нейното първобогатство. Ритъмът ражда мелоса, а мелосът – синтетичната й образност... От това по-кратко не мога.

УЧЕНИКЪТ. Знам, че в Долни Дъбник по време на евакуацията сте ръководили църковен хор и сте изпълнявали подред четирите хорови партии... Сега изсвирете с дудука някоя соната от Бах, правили сте го, а аз ще чета като псалм каква биографична бележка сте писали, преди да...

ИЛИЯ БЕШКОВ. Преди да ида далече. Ще посерем цялата работа.

УЧЕНИКЪТ. Няма. При Бах зловонието е невъзможно.

Сцена 10

ИСКРЕНА ПОКРУСА ОТ ЧЕРВЕНИЯ ТЕРОР(На приказка със сатаната-бездарник)

УЧЕНИКЪТ (със затворени очи). „Свободен, но бос.“

ИЛИЯ БЕШКОВ (е смъртно уплашен. Устата е зинала в ням вик. С два пръста притиска шия към масата). И брат ми изядоха! И мене искат да изядат!... Брат ми е арестуван, жена му и дъщеря му – интернирани. Жилището му празно, аз покрусен и объркан, се чудех как да завардя дома им... Викам си: „Иван, като министър, е правил срещи с партизани...“

УЧЕНИКЪТ. ...стана открит застъпник за съветско консулство във Варна.

ИЛИЯ БЕШКОВ. ...подписа против депортацията на евреите... Ще го пуснат. А като го пуснат, с друг наемател не мога да се оправя, освен с един... (Показва човек-грамада с огромно шкембе.) Уж творец човек, художник с много възможности... Апартаментът на „Шейново“ луксозен, министерски – с парно, с персийски килими. Бе, събувай си обущата и влизай! Вътре лъщи от чистота и ред. Тръгнахме от стая в стая, той напред – едър и тежък, аз по него – плах и смален. (Върви приведен.) Ами, ако откаже? Гледам го да усетя как славонският дъб и японските вази ще вземат очите му... И той селяк: от натрупани подозрения за някаква клопка с нищо не издава какво мисли... Като ми каза да го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът

С т о Л и ц а Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

На лов за...

от стр. 9

Кар

. Или

я Б

ешко

в

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 11

го е приел за осигурен и търси към разкоша селската „гарнитура“... Заведох го на тавана, после в мазето, там наредено, че дори уютно. Върнахме се в апартамента. (Надуто.) „Неудобен е“. (Плахо.) „Защо? Това е разкош!“ „Малко е помещението за провизии.“ „Как да е малко?“ (С алчно озъртане.) „Разбери, Илия! Аз тука ще складирам брашно – чували. Мас – тенекета. Кашкавал – пити. Масло и месо – мноого! Тук няма място за това. Разбери, Илия, аз искам да ям!“ (След пауза.) Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, добри и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщено и търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник, който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярва щите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич, и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като пра-хосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя бог „труда“. И понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци... (Реже половин цигара. Слага я в черно цигаре. Имитира палене. Издишва с едно шумно: „ОФ!ОФ!“. Към УЧЕНИКЪТ.) ОФ бе, не ме ли разбра?

УЧЕНИКЪТ. Чувайте какво пише за разстрела на брат Ви доктор Иван Бешков и другите в спомените си царица Йоанна... (ИЛИЯ БЕШКОВ свири с двуянка Шопеново ноктюрно.) „…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ро вове. Осъдените бяха накарани да слязат до тези „вече готови“ ями. Някой, невиждайки наказателен взвод, попита дали ще трябва да чакат с този ужасен северен вятър. Бе отговорено, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце... Изглежда че професор Станишев е проверявал пулса на всеки убит и слагал ухо на сърцето му. Имал е върховното себеотрицание да повтори това задължение, докато остане последен, за да бъде убит... Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче... кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя. И аз самата отивах да коленича крайтози общ гроб. Носех пълен траур. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове въглища.“

ИЛИЯ БЕШКОВ. Преизподня. Щастливи са тези, които не виждат, не чувстват и не усе щат целия ужас. Години, хиляди нощи и дни – безкрайното време е отровено с мерзост и зловоние; всяка дума е извратена, всеки глас – лъжлив, всеки поглед – смърт. Зная те кой си ти, велики мерзавецо, и твоите ангели зная. Опустошавате човека, за да огорчите Бога, но Неговото Слово ще блесне и вие с вашия мерак ще се продъните в земята. От думите ви няма да има следа, утъпканата земя ще цъфне отново. Вашето бездарие ще засуши като пепел зловещото ви гърло, безчестието ще ви направи страхливи, а страхът ще се вплете в краката ви. Сълзите на молещите се ще ви издавят като свинско стадо. Царлък навеки няма! Не

за себе си се моля Богу, а за тези, които ти си обзел... Зная чудовищната ти сила, но молитвата на детето е по-могъща от теб. Страхлив си, мерзавецо, затова всяваш страх у другите... (След пауза.) И мъртвите са против теб! Напразно запазваш мъртвото тяло от изтление. Твоето „чудо“ е гнусно и празно. Казваш: „Ето го човека, балсамиран! Това е краят, значи, това е и началото и нищо друго няма у него“. И си го завардил със стража и шмайзери. Но човешката душа не вярва на твоята насилническа измама, тя знае своето безсмъртие и възкресението на тялото й ще спаси душата на твоя пленник и ще изкупи греховете му. И ще предаде тялото му на тление и на възкресение. Защото има дар в човеш-ката душа – могъща Божия сила – дар да страда за себе си и за другите... Какъв дар имаш ти, ненаситни бездарнико! Покажи ми едно твое трайно дело, една песен, една рисунка, едно слово, един звук дори! (Напрегнато се ослушва. След пауза.) Всичко у теб е бездарие и убийствено подражание: словото ти, жертвите ти и ангелите ти.

Сцена 14

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ В СЛЯПА КУЧКА(Сляпата кучка се връща от Цариград)

УЧЕНИКЪТ. Вие ни казвахте: „Аз на изкуство може и да не ви науча, но да бъдете добри граждани – това е най-важно. Ако Ви науча, ще бъда доволен. Моята мисия е като Божията – да дам първоначален тласък и да завъртя Земята. Така ви завъртам и пускам.“ (Опира чело в Бешковото рамо.) Моето щастие е, че четири години аз мирисах това кожухче.

ИЛИЯ БЕШКОВ. От месеци съм болен, затворен в къщи – измъчван денем от лекари, нощем – от нерадостни мисли... Позволи да ти опиша подобен на моя случай. В далечен град при прочут лекар се явява болен човек. (Като лекар.) „За вашата меланхолия няма друго лекарство, освен всяка вечер да посещавате големия цирк, да се смеете и радва те на прочутия клоун“, посъветвал го лекарят. (Мрачно.) „Няма ли друг цяр за моята болест?“ (Като лекар.) „Нищо друго няма да ви помогне, добри човече!“ (С тъжна усмивка.) Много жалко, докторе. Сбогом. Аз съм клоунът.“ (УЧЕНИКЪТ става, почти телно се покланя. Към УЧЕНИКЪТ.) Меланхолията приемах за „състояние на духа”, като настроение. Не знаех, че така се проверяват душите ни. Никога не съм бил марк сист. Но пантеист бях. Сега времето ли, Божията милост ли, не знам, ме лекуват от моя пантеизъм... (Чуват се звуците в един селски двор. Усмихва се.) Дядо Дуно, като даваше някому пари назаем, чисти лири, първо ни разгонваше. Да не видим кому какво дава и да осрами човека. Това беше неговият морал... Той често сваляше калпака си и ме пращаше да пазарувам. Като видеше калпака на дядо Дуно, бакалинът слагаше в него, каквото му поискам. Калпакът бе и удостоверение, и полица – всичко. (Пауза.) Аз не знам у нас да е хвърляно ядене. Нямаше по-голям грях от този. То беше начин на мислене, религия, а не скъперничество, както смятат недостойните... Още чувам дядо: „Слизай от колата! Не те ли е срам от вола!“ Това е религия. Хора, двор, животни, – там всичко е свързано като богослужение. А конят под мен е чиновник. И като чиновник, първата му мисъл е да не се подхлъзне... Веднъж, както се бях разсвирил с дудука, паднах от кобилата. Животното спря, зачака ме да стана и все ме гледаше с големи виолетови очи. Мъчих всякак да се кача, забивах боси палци в ставите на краката му, напразно. Тогава конят наведе глава, аз възседнах шията му, а той ме вдигна, леко ме изхлузи назад и се видях наместен. Горкият кон! Никому не каза – да не ме осрами... Като ти говоря тези работи, преживявам прежните радости, а туй – приказките за ратаите, – са лентяйски екзалта ции. Лентяят не го мързи само да се екзалтира. Мързелът е фаталният фермент, който го тласка към завист и активна злина... Приказките за ратайските страдания са повече литература. На чужд двор се цанеше тоя, който нямаше инициатива за труд на своя земя. Ние имахме един ратай Кольо, който биеше наред всички ни под неговите години. Пред стави си – ние, чорбаджийските деца, – на общо основание ядяхме бой от ратая Кольо! И никаква защита. Баща ми смяташе, че като ни бие, Кольо пак върши неговата работа... (Пауза. Звучи „Матеус пасион“ от Й. С. Бах. Към УЧЕНИКЪТ.) Искам да си върна видението за един народ с празник в душата, с поминък в ръцете и смирение в сърцето. Ах, тези тъкани кърпи с гозби и селски хлябове! Тези почернели ръце и просветления в очите! Туй достолепие още ми е в сънищата. Аз ще го видя и усетя отвъд прахоляка, отвъд буренака и кокошите пера... Ще го призова с ръце въз небето – то ще ме чуе и ще се смили над мен – грешния... (Затваря очи, шепне.) Виждам... по прикована

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

на кръст ръка се олива восък от запалена вощеница... Няма юродиви и мистични праведници – тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци!.. Всички се държат един за друг, да не се загубят в пустинята на битието... Разгубването е голямо нещастие! Аз това го говоря пред гроб и от него не се отричам. То е мое и ще бъде мое слово... (Пауза.) В двора имахме сляпа кучка. Една пролет дядо Дуно подкара стадо овце и овни да ги продава в Цариград. Кучката и тя със стадото. Върна се дядо с пълна кесия махмудии, но радост няма. Мъртво злато не заменя живо стадо!... Няма ги овцете, няма я и сляпата кучка. Кой знае из кои цариградски сокаци се беше загубила. (Играе сляпо куче. Ходи с протегнати ръце. Души.)

УЧЕНИКЪТ (пояснява). Души... Търси следата на Долни Дъбник в Цариград. Помни мириса на Долни Дъбник, хиляди мириси помни всяко куче.

ИЛИЯ БЕШКОВ. И подир месец кучката се върна. Ходи след мен, ходи след дядо и плаче. (Тихичко скимти.)

УЧЕНИКЪТ. Оплаква се, не ви кълне... Разправя какъв зор е видяла. Първо по долината на Марица, после по долината на Тунджа... После Хаинбоаз, после през Мизията, та чак до Долни Дъбник. И сляпа. Как е възможно?

ИЛИЯ БЕШКОВ. Повъртя се под старата стряха, опашката все подвита, на мъка. И не се умилква около ничии нозе. (С насълзени очи.) Тя бе дошла да се самонакаже за чуждо престъпление... Без стадото светът бе загубил за нея своя смисъл... Отвърна глава и от залъка. Кучето е куче, но когато е расло в двор, то не хапва незаслужен хляб... На втория ден занемя и на третия умря...

УЧЕНИКЪТ (чете от папка). „Постановление... ОТНОСНО: закриване ОНД на Илия Бешков... – професор във Висшия институт за изобразително изкуство... Проф. Илия Бешков е взет на ОНД затова че произхожда от богато търговско семейство, брат му е осъден от Народния съд на разстрел и ликвидиран, а самият той има вражеско отношение към народната власт и поддържа връзки с лица, вражески настроени. На 23 януари 1958 година проф. Илия Бешков почина, за което е поместено съоб щение в тазсутрешния печат, поради което ПОСТАНОВИХ: ОНД... да бъде закрито и материалите да се снемат в архив...“

Докато УЧЕНИКЪТ чете „строго секретното постановление“, ИЛИЯ БЕШКОВ снема от поличката шишенца с лекарства. Отпушва ги и ги подрежда в редица върху масата. С молив ги почуква, за да им „чуе гласа“. От някои шишенца отлива, в други долива. И когато гамата е готова, почуквайки с молива, я „изсвирва“. Звукът наподобява ксилофон. Покланя се прощално на УЧЕНИКЪТ и потъва в небитието. Шишенцата с лекарства сами, без човешка намеса, подкарват игривата народна песен „Кацнал бръм бар на трънка и започнал да врънка...“ УЧЕНИКЪТ тихо подпява „Кацнал бръмбар на трънка и започнал да врънка. Заслуша го мушица със примряла душица...“

Завеса

Кар

. Или

я Б

ешко

в

Кар. Илия Бешков

12Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Константин Кучев

Константин Кучев (1988, Плевен) е музикант, автор на песни, артист. Завършил НМА „Панчо Владигеров“,

специалност „Поп и джаз пеене“. Композициите му са представяни на международни театрални фестивали.

Магьосник импровизатор. Негови литературни работи са публикувани в сп. НО ПОЕЗИЯ, „Лондонски поетически

разходки“ и на други места.

Малкият двор

След едно прекрасно и изтощително представление, седнахме да вечеряме в „Петното на Роршах“ в Пловдив. Аз си поръчах пиле „Малкия двор“. Заради името, не за друго. Бях любопитен как ли ще изглежда това пиле. И неговият двор. Но преди да го донесат, ми прилоша, взех да се олюлявам и се наложи да изляза на чист въздух. Изведоха ме в двора на заведението. Сложиха ме да легна на една пейка. Завиха ме с пухено палто и увиха главата ми с вълнен шал. Вперих поглед нагоре. От небесната солница над мен се сипеше сняг. В този миг разбрах как изглежда пиле „Малкия двор“. Точно като мен. Аз бях пилето. Приготвяха ме.

***Китайците от Golden Buddha Jazz Band:– Аплодисменти за нашия барабанист Шао Ха Ха...Публиката: – Ха-ха-ха! – И за флейтистката Динг Динг! – Бинг-бинг! Бинг!

***Срещам приятел, с когото отдавна планираме да изследваме една пещера и още не сме отишли. Нищо де, казва той. По-важното е, влюбен ли си? Аз: Да. Той: Чудесно. А на мен ми предстои влюбване. Може следващия път, като се видим, и двамата да сме семейни и да отидем на пещерата с децата. Хайде, до скоро!

***В Авиньон хората се поздравяват с четири целувки по бузите. В Монпелие се целуват по три пъти, а в Париж - два.Колкото по-голям е градът, толкова по-малко време за целувки.

***На театралния фестивал в Авиньон девойка в булчинска рокля ми дава флаер за представлението си:– Заповядайте на моята сватба.– Значи ще се жените всяка вечер този месец? – питам. – Вижте какво, един път не стига. Дори не можеш да го осъзнаеш. Затова с моя годеник решихме да се оженим 30 пъти. Така е по-сигурно. После ще ни трябват 30 развода, ако нещата се объркат.

***Питам нашите домакини от Théâtre Notre-Dame къде мога да си прегледам ухото. Очаквам да ми дадат адрес и указания как да стигна, а те направо ме водят в къщата на един възрастен лекар, който живее до театъра. Той се усмихва ведро иззад кръглите си очила и ме кани да се кача на третия етаж по спираловидна стълба. Там ме запознава с двете си деца на около десет, които знаят английски и ще ни превеждат.Настанявам се между джага, огромен плюшен мечок и няколко футболни топки, а той светва в ухото ми с едно от онези стари лекарски фенерчета. След като го разглежда много внимателно, заключава: Нищо сериозно, още е леко възпалено външното ухо, но вече минава.Най-неочаквано за мен, тези думи моментално ме успокоиха и осъзнах, че вече съм здрав. И дори не ми трябват повече капки и други лекарства. Може би си представях, че във Франция ще ме прегледат високотехнологично. И все пак този най-простичък от досегашните ми прегледи даде моментален резултат.Излязох от стаята окрилен. Благодарих няколко пъти на него и децата му, които ме изпратиха до входната врата. Попитах го за заплащането. – Аз не вземам пари за прегледи – засмя се той, все едно парите са най-смешното нещо на света. – Някой път може да ни посвириш на цигулка.

***Човек, когото срещам за първи път, се съгласи да си разменим обувките минути преди един от най-важните ми концерти, на който не можех да се появя по маратонки. Нямах време да се върна до вкъщи и нямаше

кой да ми донесе официални обувки. Тъкмо обмислях какви ли не спасителни варианти, когато го видях по време на репетицията и си казах: Ето го човека, който ще ми даде обувките си.

И той ми ги даде. И те ми станаха точно. И танцувах с тях, както никога преди. И пях, както никога преди.Благодаря Ти!Винаги можеш да разчиташ на мен и моите обувки.

Тице Рей Норгет

Тице Рей Норгет (1976, Халса) е зъболекар и лесовъд. Автор на пет стихосбирки, последната от които е „LG 894“.

Ver Sacrum – виенски разходки

Отрязаната горна част на круша е символ на Христївата вяра (по картина на Дюрер). Не разполовена, а срязвана напряко горе. В ръката на Младенеца остава само дръжката и едва забележима част от плода, в средата му – звездовидната тъмна фигура на пресечения семенник. Изведнъж крушата спира да бъде храна или плод, а става знак с величествена сдържаност.

---

Ver Sacrumсвещена пролет връщаща назадназад назад преди дъждапреди земята предии мисълта за времев ядрото на ядратана слънцето лимон

преди киселинатапреди горещия обстрелвърху веригите на тишината

…

върху дъската люлчина на неподвижността записани са всички имена

---В „Старите майстори“ от Томас Бернхард един възрастен господин прекарва всеки втори ден от десетки години в Музея на историята на изкуството във Виена, потънал в съзерцание на картината „Белобрад мъж“ от Тинторето. А днес аз заех мястото му върху плюшения диван в зала „Бордоне“. Картината се намира в десния ъгъл, така че изобразеният в профил белобрад мъж те гледа право в очите, когато седнеш. Гледа тe с насмешка. Със снизхождение. Казва: „Какво знаeш ти! Ти в твоето незряло време“. Деликатен, властен пръстен на малкия пръст. Мястото на картината не е централно, тя е една от многото, една встрани. Тя не е история за парадния път, не е централният мотив на нечий живот, а за да стане такъв, трябва да извиеш врат, да смениш гледната точка. Трябва да застанеш встрани от себе

си. После откритието – ами, да! – белобрадият мъж от картината, а не аз, е този, който наблюдава. Той, с дълбокия и скептичен поглед на живял, борил се, постигал и загубил скъп човек – не аз с моя ситен скептицизъм, с дребните ми отрицания, с малките ми успехи и още по-малките ми последвали от тях провали… Става преобръщане и монологът от романа на Бернхард е монолог на белобрадия мъж от Тинторето. И изведнъж се пуква розата на осъзнаването и възторгът от него, че именно тук, на това място самият Томас Бернхард дълго е седял и гледал точно от този ъгъл. Всеки втори ден? Мощно нахлува в паметта целият роман, като пълна река, като Дунав, това стихийно Бернхардово писане, а към него – потоците на личния ми монолог. Оглеждането на Бернхард в белобрадия мъж и цялата обратна тежест върху мен; аз съм тази, която се оставя да бъда наблюдавана от умножените очи. И аз познавам и съм познавала човек, носещ голямо и плътно отрицание, ведър нихилизъм. Човек, който също като героя на Бернхард може да отсече, че всичко наоколо е история на провала. Че се мъкнем живи на доизживяване. Че всички тези Стари майстори имат някакви проблеми. Че всички се провалят в изобразяването на ръцете. РЪЦЕТЕ. Букети от провалени ръце наоколо. Че можем да понесем изкуството само когато го редуцираме до фрагмент… Не можем да понесем цялата круша.---

Намирам се в сграда, в която е живял за кратко Томас Едисън през 1911. В подобни случаи винаги си представям, че знаменитият човек е лежал в същата стая и се е взирал в същия таван като мен сега и ако днес се понапрегна, мога да видя как шават мислите му под слоевете боя. Така веднъж бях попаднала в странноприемница, в която бил нощувал Гьоте – мрачна постройка, потънала в тих и дълбок планински сняг, насред непрогледната шварцвалдска гора, из която цяла нощ елфи разклащаха брилянтите на обеците си, понякога и вътре на перваза. Това бърборене тук със сигурност е мисълта на Едисън за Гьоте. Нямам друго обяснение за късото съединение на асоциативните връзки в онзи текст.

---

Ето така, просто скачаме в първия трамвай и пътуваме нанякъде. В пълно неведение. Оставяме се на случайността. Сменяме трамваите. После S-Bahn, U-Bahn. Докато ни омръзне играта. Това става само в градове, в които човек е нов – непознат на града (затова градът е снизходителен към отсъстващото чувство за ориентиране и приятелски настроен) или градът му е непознат на човека (за да е живо любопитството). Каквото откриеш по този начин, става твое и засяда

с такава сигурност в паметта, защото е влетяло нетърсено. Serendipity и радост.

---

След посещение на кабинета на Фройд човекът си поръчва порция мозък.

---

От другата страна на улицата, срещу Дома на сецесиона, откъснах стрък млада лавандула, мокра от дъжда. Един гарван кацна върху пътния знак с надписа „Линц“. Няколко преки по-надолу открих старомодна книжарница с надпис… Как точно беше? – „Нашите книги не стоят по витрините“, или нещо подобно. Книжарите, мъж и жена – той на видима възраст от около 150 години, а

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 13

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

тя на 77, и двамата по виенски строги из безупречно подредената им книжарница; подредена обаче по някакъв неразгадаем за мен принцип, който тук за улеснение ще нарека хаос. Из този хаос се поколебах между томче със стихове на Боланьо и друго със стихове на Уелбек не защото не мога да ги купя другаде по-изгодно, но мястото задължава. Избрах едната от двете книги, след като кихнах два пъти и останах с усещането, че този шум е неприемлив сред финия прашец на помещението. Мъжът на 150 се затрудни с касата, жената на 77 разреши проблема, без да се усмихне нито за миг. Не пожелах торбичка за покупката и това все пак предизвика сдържано одобрение. A докато разглеждах книгите преди това, влезе продавачът от съседния магазин и донесе на античната двойка сандвичи с пилешко. Обясни на висок глас, че се поколебал дали да са с масло или не, не им помнел предпочитанията, тези сега са без масло, за всеобщо одобрение, както се оказа.

„На всяко време изкуството му и на всяко изкуство неговата свобода“, пише върху Дома на сецесиона. Което ме трогва с поносимата за мястото тържественост. Книгата е от Боланьо, лавандулата е в джоба ми, гарванът отлетя към Линц. Ver Sacrum oзначава Свещена пролет и е програмното списание на сецесиона. То е и заглавната фраза на деня ми, точно този виенски ден, веднъж през април.

Април 2017

Къща Галисия

Испанският сервитьор не прави разлика между думите „паейа“ и „дроб“, но затова пък носи небесносин пуловер без ръкав. Когато погледнем през прозорците, виждаме как бавно се усилват светлините в газовите фенери на уличното осветление. Вътре, пред високия прозорец на първия етаж в отсрещната сграда, е поставен малък бял параван с изрязано сърце в средата. Белите пердета го ограждат като спуснати дълги коси от двете страни на лице. Това е casa Galicia, когато нагъна меката си шапка и я напъхам в чантата си, като че е салфетка, като че е моторница, като че е айсберг. По-голямото се побира в по-малкото. Сечението на куба, което е по-голямо от стените му. В пирамидата на уличния фенер живее молец, обширен колкото вселената. През малкия отвор на сърцето преминава цялата сграда. Пред думата преминава езикът. През пуловера преминава текстурата на небето.

Един кръг по-малко

Канех се да завъртя саксията с розовия храст, когато забелязах върху едно от цветята, точно в центъра на розетката дребна муха, странно неподвижна. А после видях и фината паяжина, и паячето, колкото главичка на топлийка в една от външните гънки на розата. Мрежата е закачена за парапета, така че ако завъртя саксията, ще разкъсам плетеницата. Изведнъж се налага да избирам – да нахраня ли живот, или да спася друг. Да речем, че винаги бих предпочела паяка пред мухата, напълно ирационално. Един голям товар от решението е отхвърлен. И след това идва отказът от действие – имах намерение да завъртя саксията, но няма да го направя. Един кръг по-малко. Няма да скъсам едва видимата мрежа. Една мрежа повече. Муха, бъди храна.

Трима градинари

Трима градинари – двама със сърпове и един с кош на гърба – минават под липите по алеята. Сърповете са с дълги дръжки, сигурно около 2 м. От коша се подават тънки разлистени клонки. Двамата със сърповете почистват стеблата от филизи; като дървесни бръснари са тези двамата. Третият се навежда, събира окастреното и го мята през рамо в коша. Рязко движение със сърпа и един от бръснарите спира, заглежда се в тревата около ствола, вика другите, маха им да дойдат. Тримата свеждат поглед в кръг, снимат с телефоните. Изправят се и продължават – двама с дълги сърпове, един с кош.

Червени петна

Обсипана с червени петна вечерта – задните светлини на велосипедите, светофарите, цветовете на приятелството ни в първата гореща вечер на годината, червеният звук на спирачките, трепкащите свещи на масите вън пред бистрото. Някакви ленти, бързо преминаващи върху китовете вагони на у-бана, или бавни, като махало, вглъбени в собствения си пурпур, който хвърля сянка на нощна пеперуда по плочките. Жива.

Лъчезар Лозанов

Лъчезар Лозанов (1953, София) е поет, журналист и редактор на културните страници във в-к

„Българска армия“. Автор на пет стихосбирки, най-новата от които е „Стъклария“ (Пергамент, 2016).

Стихотворенията са от подготвяната книга с работното заглавие „Срезове“.

Посегателство

Кръвта, ако падне във вода,се разбягва във всички странис някакви странни арабески.Влечениетода обладае непознатото пространствое неин инстинкт,даже извън тялото.Извън тялотовсичко е Бог –така жилаво и отвратително,че, кръв, я се прибирай обратно!Но смъртта не връща ресто.

Подялба

Достатъчно ми е, че те видяхи усетих първите островчетав усмивката.Има къде да стъпяс моето замечтаване –трябват ми няколко устойчиви знака,за да опъна жиците над неясните ти преливания,настроенията, които нямат име,внезапните обрати, разтърсвания и изгреви.Няколко знака ми трябват,докато опъна жиците, електричеството, прелетните птици,върху които ще стъпвам, докато опазвам равновесиенад твоите скали, клокочещи омрази, пристрастявания и опиати.

На такава височина не съм преминавалстъпка по стъпка – какво имам: една жицаи бездна под нея, твоятадокато ме гледаш, дори гърбом,дори мразейки.Стъпка по стъпка – те преминавамот единия край на живота си до другияпонякога те целувам, но не повече от опорна точка.Замайването би ме убилопестеливи жестове, ръкомахането също убивано се надявам да не потънеш внезапнокато океаните на Марс – и да останат следитеот загубен живот, от възможните цивилизации,прахосани знаци как бях хванал птеродактила на времето,шията му бях вързал на фльонга.

Да временно – но времетос оцъклени очи ми повтаряшетвоето име, твоето име.Всеки те искаше за себе си,но моите зъби се оказаха по-милостиви,неговите криле – по-широки по размахи така те убихме без да те поделимпоравно.

Дървета

Големи дървета поникват в тия скализа да станат черни кораби върху нашите мозъци, набраздени мозъци, които бушуват.Как поникват големи дървета от тия скали -в тях нито дъжд се задържа,нито въжета растат.Скали – напукани устнинеизреченото да изрекат.

Не на място

Планина. Всеки път те проверявадали си подготвен. Въоръженс причудливи съоръжения. Брезентинахлузвания, самота, отопления –всеки път изпитът не е последен.

Стана последен, когато попаднаслучайно и не на място.Вледеняване – вятър от изток, вятър от запад: снежни стърготиниза няколко часа. След това може и да е слънце,хората се смеят…Само купчинка напомня за теб.

Забелязват я за малкои тя се разлетява.

Водни пръсти

Никога не бих предположил,

че меки пръсти като морските

в своето постоянство

могат да издълбаят хралупи

в камъка

и да го населят

с живи и хранещи се същества.

От плътността

да създадат динамика

гмеж, живот и опорни точки

за паяшките крака на слънцето.

14Литературен вестник 31.05-6.06.2017

Г Е О П О Е З И Я

Лес Мърей

Пет стихотворенияЛесли Алан Мърей, наречен Лес Мърей (Les Murray, 17.10.1938 г., Нанайк, Нови Южен Уелс, Австралия),

е австралийски поет, литературен критик и фермер. През 1957 г. заминава за Сидни да учи

западноевропейски езици. Израснал сред природата и в традиционни фермерски общности, животът

в големия град му донася огромен културен шок, който оттогава той обработва и засяга в поезията си. След завършването на университета се занимава

с превод на западноевропейска литература, издава дълги години списанието „PoetryAustralia“. От

80-те години на миналия век живее със семейството си във ферма, недалеч от родното си място.

Централни теми в творчеството му са тези за фермерския бит, за австралийската природа и

опустошението й чрез замърсяване, туризъм, индустрия.

Смятан е за един от най-значимите австралийски и англоезични съвременни поети. Творчеството му е било високо ценено от

Йосиф Бродски, Шеймъс Хийни, Дерек Уолкот. Той е един от стоте „Национални живи съкровища на Австралия“ (Australia’s National Living

Treasures).

Поезия и религия

Религиите са стихотворения. Те композиратБудния и спящия ни ум, нашите чувства,инстинкти, дишане и първични жестове

в единствена, цялостна мисловност: поезия.Нищо не е казано, докато е сънувано в думи,и нищо не е истина, докато е словесна фигура.

Стихотворението, сравнено със структурираната религия,може да е като кратката брачна нощ на войника, готовза нея на живот и смърт. Но това е малката религия.

Пълната религия е обширното стихотворение, повтаряно с любов;като всяко стихотворение, тя е неизчерпаема и съвършена,с обрати, за които да се питаме, Сега защо поетът прави така?

Не можеш да лъжеш в молитва, казваше Хъкълбери Фин;И от лъжата стих не става. Същото огледало е:подвижно, проблясващо, него наричаме поезия,

ако е закрепено в центъра, наричаме го религия,а Бог е поезията, уловена в произволна религия,уловена, но не заключена. Уловен е в огледалото,

което той привлича, понеже е в света, както поезиятае в стихотворението, закон против нейния свършек.Винаги ще има религия наоколо, докато има поезия,

или ако тя липсва. И двете са зададени и периодичникато летежа на онези птици – качулатия гълъб, папагала розела –първо с прибрани крила, после ги размахват и пак ги прибират.

Водно градинарстване по бента на язовир в старата ферма

Синеещото под почернялата вода,която отмествам с лопатата си,докато изваждам водни туфи и ги хвърлям на брега като капещи комети,е слънчево петно, ослепителен несгорещенацетилен, отдолу попови лъжички,трептящи на рояци подобно вид мухи,и бълбукащи мехури, забързани нагорекато множество други крилати видове.

Непромокаемите зелени питки такос са лотосови листа.Листата на водните лилии са гравираната плакана водата. Напъпилите им цветове напомнятовъглените торсове на чудовища. Някои съм ги садил,други оставих да си растат. И купих големиколкото палец риби, които ядат комари,за долар, в пластмасов амнион.„Дивото“ значи да сме загубили вярата сив човешкия градеж: господството ни днес,така съвършено, че се крием от него.

Там, където с повдигнат и фиксиран гръбстоя, така закъснял в живота,в един пренаселен кехлибар, нагазилв храносмилащата мъзга върху пластове глина,обичам зелената, очовечена водав старите язовири с тухлените стени, носена с мили около контурите им, без да пробие и изтече,или градена вътре, или преливаща през каменната стенав дълги къдри от излишък.

Гордостта на работните ръце и мизернотозаплащане на такъв труд, съпоставено сяките вратове и милиардите,дадени за Природата. Но работницитеи нуждата от тях са изчезнали още преди да стигнатдо това място: тук никога не е било земята на каналите.Това е кравешка керамика, размекната през дъждовните времена,в която смехът на кукабурата е катоъглите на стържеща четка за зъби,чута през костите на главата.

Равната вода би трябвало да се скрие от очите,нататък след завоя, зад остров,в извивки от възможности, а не да егрохнала в единичен жест, като някакво си авеню.Да не можеш да я обхванеш с поглед.Това е водна яма. И все пак дърветата,които засадих наоколо, огъват водоемалеко и оформят полукозирка, изваждайкимократа му подземна тъмна форма на повърхносттакато сянка. И омразните ми тръстики –

ментови на цвят снопове, палисади с човешки ръст,които все обкръжават водата,мога отново да запаля плъзнал между тях бензини да ги нападна свирепо, но не и да ги победя,или пък мога да ги обявя за красиви.

Пощенска картичка

Огледален асфалтиран път през ширнала се равнина. Ръми. Велосипед, спрян върху огромна книга,разтворена по маниера на палатка встрани на пътя. Появява се един и казва: такива лудости прочетох в тази книга. „Всяка птица има каменни фалшиви зъби и прекрачва света в ковчега си“. Това е вътре.

Натиск

Един човек с безизразно лице,по време на голямата миграция,с лъснат куфар в двете си ръце,се реди пред митническата полиция:

Моля (да, Вие) отворете куфара си. Не ги разбираше, изглежда. По-живо! Хайде! Отворете го!Погледът му сведен не даваше надежда.

Кажете му да си отвори куфара!Езиците зад него упражниха натиск.Багажа си прегърна, рязко се възпротиви.Кажете му да сложи куфара си на тезгяха!

Щраква закопчалка, падат ремъците срязании отвътре куфарът му – празен.

Лед в средата на лятото

Помниш ли как обичахда нося лед от улицатаза хладния шкаф, тичайки почти,стиснал белите четириъгълници в голите ръце, самия абсолютен студиз онези летни кошари на открито?

Как с полюшваща походка бързах да го сложа вътре, прокапал и на куб, с маслото и опакования хляб несигурно отгоре му?„Горкият Лесли“, щеше ти да кажеш,„ръцете ти са хладни като подаяние –“Накара ме да взема ръчната количка,по нанагорнище ми беше тежко.

Нямахме щипци, а чувалът щеше да прогизне и да се клатушка.Обичах да ям леда,трошах го със сивата дръжка на ножа за месо.Предпазваше доброто от загниванеи имаше чуден гребен в сърцето си,насечен хоризонт, препълнен с нули перли.

Но ти не помниш.Праг от вцепенена ручейна вода с цвета на сълзи,но ти не помниш.Ще трябва да умра, преди да си припомниш.

Превод от австралийски английски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Литературен вестник 31.05-6.06.2017 15

Г Е О П О Е З И Я

Филип Левин

Какво е работа

Стояхме под дъжда на дълга опашка,чакайки на Форд Хайленд Парк. За работа.Ти знаеш какво е работа – ако сина години да четеш това, ти знаеш каквое работа, въпреки че може и да не вършиш нищо.Но забрави за себе си! Става въпрос за чакането,за пристъпването от крак на крак.За усещането, че лекият дъжд пада като мъглав косата ти и ти замазва погледадотам, да си помислиш, че виждаш собствения си братпред теб – може би на десетина места.Разтъркваш очилата с пръстии разбира се, това е нечий друг брат,по-тесен в раменете от твоя,но свит по същия тъжен начин и със същото подхилкване,което не скрива инатливостта,тъжния отказ да се предадешпред дъжда, пред часовете загубени в чакане,пред знанието, че някъде напредте чака човек, който ще рече „Не,днес не наемаме“ – без да изтъквапричина. Обичаш брат сии ето че внезапно едва издържашпред напора на обичта към твоя брат,който не е до теб или зад теб илипред теб, защото е у дома, опитвайкида си отспи след жалка нощна смянав Кадилак, така че да може да се вдигнепреди вечеря и да учи своя немски.Работи по осем часа на нощ, за да пееВагнер, операта, която мразиш повече от всичко,най-ужасната музика, създавана някога.Колко време мина, откакто си му казвал,че го обичаш, прегръщал си широките му рамене,отварял си широко очи и си му казвал тези думи,и може би си го целувал по бузата? Ти никогане си правил нещо така просто, така очевидно,не защото си твърде млад или тъп,не защото си ревнив или посредствен,или неспособен да плачешв присъствието на друг мъж – не,но просто защото не знаеш какво е работа.

Сделката

Приклекнал в шумния утринен въздухна доковете на Генуа, с чайките, кръжащинад главите ни, докато рибарите викат, аз помислихза момент и после изтъргувах книгата на Т.С. Елиътза джобен нож и два съвършени лимона.Старият мъж, който начерта сделката, хванаопърпаните черни Избрани стихотворения, метнакнигата на ръка разстояние и се вчете в бележкитекъм „Пуста земя“, сякаш ги разбираше.А може би разбираше. Преся от кашоналимоните, подушвайки твърдата кожа на няколко,преди най-сетне да се спре на точно тази двойка.Развъртя широкото острие напред-назад,кимайки междувременно, и спря внезапно,все едно искаше да каже: „Чудесно!“ Не съмминал целия път от Америка презИндийския океан, за да се освободя от бреметона една книга, която ме e обсебила, или дори мога да кажа,с която съм делил годините си, поезията, живота.Пристигнах само от Барселона на добрия корабКенгуру и цяла нощ стоях на палубатас компания наборници от Испания,които си подаваха черно вино от Аликанте,докато пееха цигански балади и Синатра.Закъсняхме с шест часа на тръгване.В дългата майска светлина се появихапървите маяци на Коста Брава, после Франциясе изниза, бижу в тъмнината, докато аздремех и пиех на смени в горещия морски въздух,който успокояваше всичко. Книга, която моят брат ми дадепреди двайсет години с обич, откраднатаот Дабълдейс и донесена ми в болницатакато приношение, от брат на брат, и носенапрез всички тези години, докато запаметените думивече не означават нищо. Лозарски нож с дървена дръжка,удебелен в единия край като тъмен юмрук, острието –смъртоносно и леко ръждиво. Два лимона, единиятза джоба ми, а другият за раницата, за да парфюмирадрехите, пръстите, парите, косата ми,така че по целия път към Рапало във влакада стоя сред другарите от втора класа високкато ангел, един обикновен човек, превърнал се в дар.

Слушай внимателно

Сестра ми става от леглото ни часове преди зората.Подушвам първата й цигара и отново заспивамдокато тя не сяда на края на леглото, за да си обуеботушите. Не трябва да поглеждам, но го правя,макар да знам, че е все още гола от кръста нагоре.Тя вижда, че я гледам и се смее, роши ми косатаи ми прошепва нещо тайно във ухото, нещо,което аз на никого не бих могъл да кажа, защото е

безсмислено.След часове се будя в празна стаябез миризма от вчера. Слънчевата светлинатече по края на леглото и за мигнаистина си мисля, че е събота и съм свободен.Нека бъда честен: по-голямата ми сестране е умна. Аз отговарям на писмата й наместо неяи в неделя приготвям даже и вечерята, защотоединствената й готварска книга я обърква, макар дасе твърди, че туй бил пътят към сърцето на мъжа.Тя иска да научи този път, тя искасъпруг, така ми каза, но на двадесет и шест едвазапочва да се замисля. Но изкарва добри парис работа на парче, сглобява чашките, захлупващичетирите края на кръстачката в универсалните

съединители.Виждал съм я да работи, с лице насечено от белезисмазка, докато с пинцети поставя на местата имтънките пръчици по-бързо, отколкото ти

или аз някога бихме могли,с очи, неподвижни зад очилата, с ум Богзнае къде, бродещ през грешките,които мисли, че са животът й. Тя не знае защомъжете й не са добри към нея. Разтривал съмкрем за ръце по синините върху раменете й,виждал съм какво й правят и дори съм плакалзаедно с нея. И вече съм убеден, знамкакво си мислиш. Макар че азне се прибирам у дома преди един, то ние спимв едно легло всяка нощ, освен когато тяне си е у дома. И ако мислиш, че няма начинкак ние да не сме привлечени един от друг, че няма начинда си устоим, че няма начин някой толкова онеправданкато хубавата ми сестра да има изборза нещо толкова основно, то тигрешиш. Не си разбрал ни дума.

Г-н Дега преподава изкуство и наука в средно училище Дърфи-Детройт, 1942 г.

Той направи линия върху черната дъскас един дързък удар от дясно на лявопо диагонал и надолу, и се отдръпнада пита, както винаги, без да гледа към някогоконкретно: „Какво е това, което направих?“От дъното на стаята Фредиизкрещя, „Счупихте парчетебешир“. Г-н Дега не се усмихна.„Какво е това, което направих?“, повтори той.Най-умните сред ученицитепогледнаха надолу, изучавайки чиновете,с изключение на Гертруд Бимлер, която вдигнаръка и после рече: „Г-н Дега,направихте хипотенузатана равнобедрен триъгълник“. Дега се замисли.Всеки знаеше, че няма как Гертрудда греши. „Възможно е“,Луиз Уаршовски добави знаещо,„да сте искал да ни представитепокрива на плевня“. Спомням си,че беше точно единайсет и двайсет,и си помислих, че в най-лошия случайтова ще продължи още четиридесетминути. Беше ранен април,снегът се беше махнал от игрищата и брястовете и кленовете

по протежение на изровените тротоари зъзнехапод новите ветрове, а аз вярвах,че преди да се усетя,ще съм се изтъпанил в магазина за бонбониза един Милки Уей. Г-н Дегастисна устни и стаятаутихна, докато дългата ръкана часовника се придвижи до двайсет и една,сякаш в съгласие с Гертруд,която добави уверено, „Вие искахтеда отделите тъмното от мрака“.Обърнах се за помощ, но в този моментдърветата се огънаха и потрепериха, и аззнаех, че това може да продължи безкрайно.

Простата истина

Купих си за долар и половина малки червени картофи,занесох ги у дома, сварих ги с кожицатаи ги изядох за вечеря с бучка масло и сол.После тръгнах през сухото полепокрай града. В средата на юни светлинаталежеше ниско в тъмните бразди в краката ми,а в короните на планинските дъбове птицитесе събираха за нощта, сойките и присмехулкитепискаха нагоре и надолу, чинките все ощесе стрелкаха в прашната светлина. Жената, която ми продадекартофите, беше от Полша; тя беше някойот детството ми с розов пуловер с пайети и слънчеви очила,хвалеща съвършенството на всичките си плодове

и зеленчуцина крайпътната сергия и подканяща ме да опитамдори бледата, сурова сладка царевица, докарана чакот Ню Джърси, както се кълнеше; „Яж, яж“, казваше,„Дори и да не искаш, аз ще си мисля, че си го направил“.Някои нещаги знаеш цял живот. Те са толкова прости и верни,че трябва да се казват без грация, стъпка и рима,трябва да се поставят на масата до солницата,до чашата с вода, до отсъствието на светлина,събиращо се в сенките на рамките за снимки, те трябва да саголи и сами, да означават само себе си.Приятелят ми Хенри и аз стигнахме до този извод

заедно в 1965 г.,преди аз да си отида, преди той да започне да се убива,преди и двамата да предадем нашата обич. Можеш ли

да вкусиштова, което казвам? То е лукчета, картофи, щипкапроста сол, богатството на разтопеното масло,

това е очевидно,то засяда надълбоко в гърлото подобно истина,която никога не си изрекъл, защото времето било

е винаги неподходящо,стои си там за цял живот, неизговорено,направено от онзи прах, земя наречен, от метала, сол наречен,във форма, за която думи няма, но с която преживяваш.

Превод от английски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ

Из Какво е работа (1992) и Простата истина (1994)

Филип Левин (1928-2015) е американски поет, роден в Детройт. На 14 започва работа във

фабрика за автомобилни части, след гимназията е студент в Уейн Колидж, Детройт, където

започва да пише поезия. През 1958 г. става преподавател в департамента по английски

в Държавния университет на Калифорния във Фресно, където работи до 1992 г. Сред

книгите му са „Червен прах“ (1971), „Имената на изгубения“ (1976), „Какво е работа“ (1992),

„Простата истина“ (1994), „Милостта“ (1999), „Световни новини“ (2009). През 1995 г. получава

наградата „Пулицър“ за поезия за книгата „Простата истина“, а през 2011 г. става Поет

лауреат на САЩ. Книгата „Простата истина“ (The Simple Truth) е издавана на български

под заглавието „Самата истина“ в превод на Благовест Петров (изд. „Фрост“, 2016).

Худ

. Дам

ян Д

амян

ов

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Дамян ДамяновПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Г Е О П О Е З И Я

Джон Фаулз

Джон Робърт Фаулз (1926-2005) е британски писател, роден в Есекс. През 1963 г. излиза първият му роман

„Колекционерът“, последван от „Магът“ (1965), „Момичето на френския лейтенант“ (1969), „Мантиса“

(1982) и др. През 1973 г. Фаулз публикува и сборник с поезия, който е преиздаден и допълнен през 2012 г. – след

смъртта му.

Из „Стихотворения“, 1973

Опитът

Хлътваш във вярната пресечкаточно както е посочено в гида,и той не е там.

Въртиш се на точното мястов точното време,в подходящия месец и на съответната лунна светлина;и той не е там.

Откриваш правилната горичка,и сядаш върху влажните листа,и минава мъж върху трактори мисли, че си луд.

Имаш хартията и времето,имаш и мястото,и нищо не идва и не идва.

Варварите

Те не идват с шапки от кожи,смърдящи на кумис, запасани с ятагани,намусени, склонни на разговор колкото акули.

Те живеят тихо в съседната къща,говорят на почти нашия език,носят почти същите дрехи.

Вътре сред нас. Самоне си мислете, че са лишениот точно същите намерения.

В Ланвило1

Бухал.

Трясъкът на далечна врата.

Мише цвъртене в живия плет.

Така откъслечно, така рядко.Във вътрешността на тази шикозна витрина,нощта. Нощта. Тишинатаи дълбоката уелска нощ.И ето обръщам се навътре, надолу презчистата тишина, опитвам се да я запиша,хербаризирам цветя, правя снимки,неуспех след неуспех, очакващи потвърждение,незаписано мълчание кънти във всеки звук.Неизмеримо пространство заобикаля всяка точка.Съмнение върху съмнение опустошава всяко твърдение,небитието управлява всяко правило на съществуването.Докато не чуя гласове, гласоветена приятелите от селото.Хей, Джон! Джон?

И аз губя себе си,превръщайки се в техния Джон.

1 Ланвило е село в Южен Уелс.

1955

Гневът и завистта са много на мода.И все пак – това е социалната държава,здравето и доволството са гарантирани.

Природата се усмихва; само историцитесе будят през нощта. Един или двамамъдреци стигат до решение.

И хубаво правят. Епохата на Аз-авинаги раждаепоха на Ад-а.

Превод от английски: ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Худ

. Дам

ян Д

амян

ов