Èðàíñêèÿò äèêòàò íà Äîíàëä Òðúìï · 2018. 8. 19. · Май-Юни 2018, година 15, брой 3-4 [email protected] 8 стр. Ì ПОЛИТИЧЕСКИ

Май-Юни 2018, година 15, брой 3-4 [email protected] www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 5ПОЛИТИЧЕСКИ АЛТЕРНАТИВИ В ЛАТИНСКА АМЕРИКАО

Н Л

А Й

Н

СЕРЖ АЛИМИ

(На стр.2-3)

Капризите на принцаСлед комфортното му избиране за президент с под-

крепата на почти всички френски медии Еманюел Макрон поиска от своето мнозинство в парламен-

та да му скалъпи закон срещу разпространението на „фалшиви новини“ в предизборни периоди. Изглежда вече се подготвя за следващата си кампания.

Текстът, който трябва да бъде гласуван скоро, показва

слепотата на управляващите по отношение на всички оспорвания, с които се сблъскват, като същевременно разкрива склонността им непрекъснато да измислят нови принудителни механизми, за да ги неутрализират. Наис-тина трябва да си много късоглед, за да продължаваш да вярваш, че победите на „антисистемните“ кандидати, партии и каузи (Тръмп, Брекзит, каталунският референ-дум, движението „Пет звезди“ в Италия...) се дължат, макар и в незначителна степен, на фалшивите новини, разпространявани от авторитарни режими. Повече от година американската преса настървено и без никакви доказателства се опитва да докаже, че президентът на САЩ дължи избора си на фалшивите новини, изфабри-кувани от Владимир Путин; Макрон изглежда обзет от същата мания.

До такава степен, че за да я преодолее, създава един безполезен и опасен механизъм. Безполезен, защото в отговор на запитване Държавният съвет напомни на 19 април т.г., че „френското право съдържа множество разпоредби, които по същество са насочени срещу разпространението на фалшиви новини“. В частност, Законът за свободата на пресата от 29 юли 1881 г. поз-волява да се наказва разпространението на фалшиви новини или на клеветнически и обидни думи. И опасен, защото парламентарното предложение изисква от съда да реагира до 48 часа, за да „спре изкуственото и ма-сово разпространение (...) на невярна информация“. При това, казва Държавният съвет, тази информация „трудно може да бъде квалифицирана от правна гледна точка, още повече когато съдията трябва да се про-изнесе в много кратки срокове“. И накрая, механизмът, измислен от Макрон, засилва прекомерно задължението на доставчиците на интернет услуги и хостинг „да съ-трудничат“ на държавните органи, тъй като разпростира върху всяка „фалшива информация“ забраната, предназ-начена първоначално да предотвратява „апологията на

престъпления срещу човечеството, подтикване към омраза и детска порнография“.

Пълното подчиняване на медиите от страна на

милиардерите – приятели на президента, рекламната интоксикация и финансовото задушаване на държавните телевизионни канали не са обект на проектозакона. Освен това, защо този излишен механизъм ще се прилага само в предизборни периоди? Да вземем само последните де-сетилетия: по време на почти всяка война – в Персийския залив, в Косово, в Ирак, в Либия....– лъжи и манипулирана информация се разпространяваха изобилно. И не по при-чина на Москва, „Фейсбук“ или други социални мрежи, а по-ради факта, че автори бяха господарите на демокрацията и журналистиката – най-големите западни всекидневници начело с Ню Йорк Таймс, Белият дом и големите европей-ски столици. Да не говорим за украинското правителство, което миналия месец обяви фалшивата смърт на руски журналист. Ако един ден някой съдия реши да арестува престъпниците, разпространяващи фалшиви новини, вече знае адреса им. L M

юли 2018Превод Венко Кънев

Èðàíñêèÿò äèêòàò íà

Äîíàëä ÒðúìïНа 8 май президентът на САЩ постанови, в съответствие с желанията на Израел и Саудитска Арабия, да бъде оттеглен подписът на неговата страна от иранското ядрено споразумение и пробле-мите с Иран да бъдат решавани със сила. Бившият нюйоркски предприемач е свикнал с рискованите хазартни залагания, с нарушенията на закона и с извиването на ръце на своите търговски партньо-ри. Но този път става въпрос за заплаха за мира в един цял регион.

ИБРА Х ИМ УОРД

Асоцииран професор във Висшето училище по право и дипломация „Флетчър“ (Медфорд – Масачузетс). Автор на Propagande impériale & guerre financière contre le terrorisme (Импер-ска пропаганда и финансова война срещу тероризма), Agone – Le Monde diplomatique, колекция „Ответен огън“, Марсилия – Париж, 2007 г.

Доналд Тръмп е из-градил кариерата си върху принципа, че всичко може да бъде

предоговорено. След като едно поръчано от него здание е завършено, предприемачът

Тръмп обявява, че качеството на свършената работа е много лошо (или търси други пово-ди), за да не изпълни поетите финансови задължения. На-лага нови условия за изпъл-нителите и им казва: „Ще ви платя само 75% от сумата, за която се бяхме разбрали“. Ако искат. Тези, които отказ-ват, трябва да заведат дело и да се подложат на дълги и скъпи правни процедури с несигурен край срещу изпечени и упори-ти адвокати.

Íàðàñòâàùàòà åêñïëîàòàöèÿ è ïîÿâàòà íà Ìàðêñ 3.0

ВАСИЛ ПРОДАНОВ*

ПОСЛЕДОВАТЕЛНИТЕ цикли в раз-витието на капитализма са свързани и с периоди на силно нарастване на експлоатацията и неравенството

във времена, когато един световен хегемон

налага доминирането на пазарните отноше-ния и ускорена финансиализация. След Три-десетгодишната война в Европа между 1618 и 1648 г. възходът на капитализма протича с постепенно преместване на население от селата към градовете и висока експлоатация, несъобразена с каквито и да е ограничения в работния ден и възрастта на работещите.

(На стр.6-9)

*Проф., д.ф.н., чл.-кор. на БАН. Статията е част от новата книга на проф. Проданов „Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът?“ Изд. „Захарий Стоянов“, 2018, София.

Getty Images

2МАЙ-ЮНИ 2018 - МОНД дипломатик

(От стр. 1)

Разрешение да убивашСЕРЖ АЛИМИ

L M април 2018

Превод Венко Кънев

ПОЛИЦИЯТА смята, че разследването ще продължи „много месеци“, но министър-председателката Тереза Мей вече е открила виновните – заповедта

за убийството на Сергей Скрипал била дошла от Кре-мъл. За министъра на външните работи Борис Джонсън „опасното поведение на президента Владимир Путин“ е „червената нишка“, която свързва опита за отравяне на бившия полковник от руските разузнавателните служби, потърсил убежище в Обединеното кралство, с всички предишни злодеяния на Москва: „присъединяването на Крим“, „кибератаките в Украйна“, „електронното пиратство в Бундестага“, „намесата в много европей-ски избори“, „благосклонността към жестокостите, извършени от Асад в Сирия“ (1). В резюме – Путин е способен на това, следователно е виновен.

Дали с пикел или с полоний в чая, от Троцки (убит в Мексико) до Алексадър Литвиненко (отровен в Лондон), руските служби за сигурност безспорно са ликвидирали редица опозиционери, живеещи в чужбина. И други правителства обаче са използвали същите противни средства, само че без сегашната дипломатическа олелия. „Дългата история на убийствата, поръчани от държавата“, от които се чувства обиден господин Джонсън, хвърля кал и върху някои западни столици (Париж, Берлин, Вашингтон), които побързаха да се

присъединят към госпожа Тереза Мей и да публикуват общо комюнике срещу Русия.

Израел обаче благоразумно се въздържа, сигурно защото е в първата редица на страните, организиращи този вид операции, обозначени като „извънтерито-риални ликвидации“ (2) . Пред списъка на палестинци-те, включително на официални техни представители, ликвидирани от израелските тайни служби в чужбина, руснаците ще се окажат почти аматьори – поне по-ловин дузина бяха убити само в Париж, без това да предизвика особени санкции. В Париж изчезна също мароканският опозиционер Межди Бен Барка, там бяха убити южноафриканката Дулси Септамвър, предста-вителка на Африканския национален конгрес (АNC), а по-наскоро – и трима кюрдски активисти. Що се отнася до Вашингтон, там пък беше убит Орландо Летелиер, бивш министър на Салвадор Алиенде. Ликвидираха го агенти на Аугусто Пиночет. Това обаче не попречи на Роналд Рейгън да приветства неговата диктатура, нито пък на Маргарет Тачър да покани в Лондон генерала превратаджия на чай (без полоний), както и да му пред-ложи обслужване в сребърни съдове „Армада“.

Изразът „извънтериториални ликвидации“ дава доста добро определение на американската практи-ка предполагаеми терористи да се убиват в чужбина чрез използване на дронове. Барак Обама разреши официално повече от 2300 убийства от този вид през мандата си. На свой ред и Франсоа Оланд призна, че е заповядал да бъдат извършени редица извънсъдебни екзекуции срещу „неприятели на държавата“, прибли-зително по една на месец за периода на управлението му. Обаче никой от неговите политически приятели, попитани по този въпрос в една дискусия по време първичните избори на социалистите миналата година, не го упрекна за това (3).

„Да, понякога е необходимо“, дори обясни Франсоа

дьо Рюжи, който после стана председател на парла-мента.

(1) Статия, публикувана от Le Parisien на 16 март 2018.(2) Това е формула на изследователя Mathieu Boulègue, цитирана

от L’Opinion, Paris, 13 март 2018.(3) Телевизионен дебат, TF1, 12 януари 2017.

В книгата си „Тръмп: ми-слене на милиардер“ от 2004 г. Доналд Тръмп съветва чита-телите си „винаги да оспорват сметките“. Навиците му за некоректно издължаване бяха добре познати на снабдите-лите и банкерите и много от тях отказваха да работят с него. (1)

В „Бъди амбициозен и на-

падателен, както в живота, така и в бизнеса“ (2007 г.) Тръмп пише, че обича „да смачква противния лагер и да обира печалбата“, и се подиграва на банкерите, за-губили сумите, които са му заели. „Това е техен проблем, не мой. Казах им, че не трябва да ми дават заеми“. „Дойче банк“, единствената голяма институция, която продължава да поддържа търговски отно-шения с компанията на Тръмп, има горчив опит. През 2008 г., на върха на финансовата криза, тя заведе дело срещу него за дължими 40 милиона долара. Той контраатакува, като поиска 3 милиарда дола-ра. Аргументът му беше, че проблемите му с пари в налич-ност се дължат на финансовата криза, а „Дойче банк“ е една от причинителките на кризата... Банката отсрочи плащанията му за пет години (2). Бъдещият президент бързо схвана, че за-плахата със завеждане на дело дава ефект. Изчислява се, че Доналд Тръмп е замесен като ищец или обвиняем в повече от 3500 дела.

Макар новак в политика-та, Тръмп обеща да постави

таланта си на „най-добрия преговарящ в историята“ в услуга на Америка. Той заяви, че щом бъде избран, ще „скъса ужасното спора-зумение“ от Виена за иран-ската атомна енергия, както и Парижкото споразумение за климата. Че тези решения погазват международното право или че други подписа-ли страни са против, въобще не го интересуваше.

Методите му на шеф с божествени права и невеже-ството му по отношение на историята се съчетаха с жела-нието му да унищожи наслед-ството на предшественика си. Като нарушава общоприетите правила, той се доверява на инстинкта си и пренася в полето на международните отношения техники, изпипани по време на кариерата му като предприемач и звезда в теле-визионно реалити шоу.

Общият план за действие беше подписан във Виена на 14 юли 2015 г. от Иран и петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН – САЩ, Русия, Китай, Франция, Обе-диненото кралство, както и от Германия, след няколко години трудни преговори. Той беше одобрен единодушно на 20 юли 2015 г. с Резолюция 2231 на Съвета за сигурност. В замяна на това, че Иран спира програмата си за военни ядре-ни изследвания и се подлага на международен контрол до 2025 г., санкциите, наложени на Ислямската република от Съ-вета за сигурност през 1995 г., трябваше да бъдат вдигнати постепенно.

Очакваните икономиче-ските ползи са основен еле-мент на споразумението. Но въпреки че външнотъргов-ският обмен на Иран нарасна значително, той не достигна очаквания преди 3 години бум, главно поради предиш-ните санкции, наложени от Конгреса на САЩ веднага след Ислямската революция от 1979 г. За много иранци лошото отношение на САЩ беше повече от ясно. Аме-риканските власти поддър-жаха една двусмисленост по отношение на транзакциите в долари, с цел да откажат потенциалните инвеститори и износители. За страните износителки обаче прогре-сът не беше незначителен. Френският износ за Иран например нарасна три пъти, от 500 милиона евро преди споразумението – на 1,5 ми-лиарда през 2017 г.

Макар често да го ока-чествяват като „хулиганска държава“, Иран си изпълнява

Îòâåòíèÿò óäàð íà Ìàðãàðåò Òà÷úð ïðåç 1982 ã.

Въпросът за прилагането на американските зако-ни извън територията

на САЩ датира от Студената война. След въвеждането на военно положение в Полша на 13 декември 1981 г. прези-дентът Роналд Рейгън първо забрани на американските предприятия да участват в строителството на газопровода от Сибир до европейските стра-ни. През юни 1982 г. ембаргото

се разпростря върху филиалите им и чуждите компании, рабо-тещи с американски лицензи. Претекст бе, че СССР може да се възползва от националните им технологии.

Това решение предизвика буря. Ответните мерки на за-сегнатите европейски страни накараха САЩ да отстъпят. Въпреки че САЩ са въоръже-ни с извънтериториалността на своите закони, европейски-те страни можеха да отговорят с блокиращи закони, с които да забранят на своите предприя-тия да се подчиняват на чужди закони. И макар че беше голя-ма приятелка и съюзничка на Рейгън, Маргарет Тачър оста-на непреклонна. Тя заяви, че е въпрос на принцип английски-те предприятия да изпълняват своите търговски задължения. Позова се на един закон за бло-киране (Акт за защита на тър-говските интереси), гласуван през 1980 г., който забранява подчинение на САЩ, когато е застрашен националният ин-терес. Във Франция Жан-Пиер Шевенман, тогава министър на научната дейност и индус-трията, се позова на декрет от 1959 г., издаден от генерал Шарл де Гол, и заповядва на компанията „Дресер-Франс“, филиал на американската групировка за механика, да не се подчинява на компанията майка. Вашингтон отстъпи и санкциите бяха вдигнати през ноември 1982 г.

След Студената война наблюдаваме засилване на претенциите за извънтери-ториалност, под претекст че глобализацията изисква общи

(1) Alexandra Berzon, „Donald Trump’s business plan left a trail of unpaid bills“ (Бизнес планът на До-налд Тръмп остави следи от непла-тени сметки), The Wall Street Journal, Ню Йорк, 9 юни 2016. Вж. също „Triomphed u style paranoïaque“, Le

поетите задължения, както свидетелстват Международна-та агенция за атомната енергия и периодичните проверки на американското правителство. Това обяснява защо Тръмп, който влезе в длъжност на 20 януари 2017 г., се отказа от споразумението чак на 8 май 2018. Държавният секретар Рекс Тилърсън и генерал Хърбърт Реймънд Макмастър, съветник по на-ционалната сигурност, при-знаваха заслугите на текста и бяха против отричането му. Чак след като бяха уволнени и заместени с „ястребите“ Майк Помпео и Джон Болтън, Тръмп си развърза ръцете. Въпреки че никоя друга стра-на от подписалите споразу-мението не последва САЩ, американското решение ще има тежки последствия за връзките с Европа поради възстановяването на санк-циите срещу американските и чуждите компании, които ще продължат да търгуват с Иран.

Monde diplomatique, декември 2016. (2) Richard Cohen, „Why Trump’s

handling of a Deutsche Bank loan is so foreboding“ (Защо маневрите на Тръмп по заема от „Дойче банк“ предизвикват лоши предчувствия), The Washington Post, 19 юли 2017.

Èðàíñêèÿò äèêòàò

МОНД дипломатик - МАЙ-ЮНИ 20183

L M май 2018


Май 68. В живота на един народ това е светъл момент. Капакът, похлупил социалните закони, се вдига. И изведнъж примирението и навиците

се превръщат в тема за размисъл, а после се оспорват. „Реката на сивите градове без надежда да стигне до океана“ (1) се среща с други реки и блясва, и всички заедно се вливат в морето. „Защо не?“ замества „Ами така е!“. Преди 50 години не се говореше за „обща бор-ба“, това, което историята не престава да ни напомня, че реформите и революциите, които са я изградили, изискваха да отхвърлим задължението да се подчиня-ваме и да понасяме.

През май 1968 г. генералната репетиция не беше последвана от премиера. Бунтът, маркиран от една от най-големите работнически стачки в историята на чо-вечеството, беше омърсен дори за бъдните поколения, защото най-медиатизираните прояви бяха онези, които завършиха най-зле. Бившият студентски водач Жак Соважо, починал през миналия октомври, беше едно от най-сияйните лица на Май’68 и именно затова трудно използваемо за други политически цели. Той видя в движението „продукт на колективите, действащи в една оптика, надвишаваща индивидуалностите“ (2). Напомни, че тогавашните бунтовници размишля-

ваха за премахването на капитализма – въпрос, който за съжаление, казваше той, вече „не се поставя от много хора“. Другарите му и той самият отхвърляха тази „модерност“, основана на рационализирането на труда, а не на споделянето му или на разпределението на благата. Глобализацията, която искаха те, се състо-еше в „необходимото развитие на международната солидарност“, а не във все по-бързото циркулиране на стоките. През май 1968 г. те се бореха и срещу една власт, която още тогава искаше да „направи от универ-ситета рентабилно предприятие“ (3).

Тези напомняния правят по-относителна новата доминантна реч, която би искала да представи всички политически сблъсъци като борба на прогресивната смесена култура на Май’68, която била въплътена от Еманюел Макрон, Ангела Меркел или Жюстин Трюдо, срещу една „нелиберална демокрация“ по унгарски. В крайна сметка, независимо от разликите им, плурализ-мът на отворените общества и националистическият авторитаризъм се сливат в едно, чиято цел е да запазят икономическата система и отношенията на господство,

които произлизат от тях (4). Да се издига френският президент в международен символ на демократичната умереност срещу „екстремните позиции“, е парадокс в момент, когато той се бори срещу профсъюзите, поста-вя в опасност правото на политическо убежище и най-голямата му амбиция изглежда е „младите французи да имат желание да станат милиардери“.

Макрон беше предвидил да чества Май’68. Този празник би имал смисъл, но ако е срещу „стария свят“, който той представлява. А този свят, петдесет години по-късно, си спомня още за страховете си от онова време и иска да осъществи своя реванш докрай.

(1) René Crevel, Détours, La Nouvelle Revue française, Paris, 1924.(2) Jacques Sauvageot, Débats de l’ITS, Paris, mars 2018.(3) Цитат на ректора Jean Capelle.(4) Вж. Pierre Rimbert, „De Varsovie à Washington, un Mai 68 à

l’envers“ (От Варшава до Вашингтон, един Май 68 наопаки), Le Monde diplomatique, януари 2018.

Май 1968 – надежда към океанаСЕРЖ АЛИМИ

правила. Още през 1996 г. САЩ гласуваха два закона, основани на този принцип. За-конът „Хелмс – Бъртън“ беше насочен срещу чуждите компа-нии, които инвестират в Куба, а законът „Амато –Кенеди“ се прилага срещу Иран и Либия. Европейският съюз отговори с блокираща наредба, която забрани на всяко европейско физическо или юридическо лице да се подчинява на ад-министративни или законода-телни разпоредби, издадени от чужда държава. Съюзът започна процедура пред орга-ните на Световната търговска организация (СТО) за регла-ментиране на разногласията, с цел да оспори извънтерито-риалното прилагане на закони. Европейската комисия състави списък на американските ком-пании, които могат да бъдат ударени на свой ред с ответни санкции. Тази решителност даде резултат – САЩ приеха да отменят наредбите за санк-ции по отношение на Европа, която пък оттегли жалбата си в СТО.

Какво се случи по-късно? Вярно е, че станаха събитията от 11 септември 2001. Глобал-ният характер на тероризма изглежда оправдаваше, на-пример, планетарното следене на финансовите потоци. След атентатите беше гласуван Патриотичният акт („Да се обедини и подсили Америка, като ѝ се дадат подходящите инструменти, за да пресича и спира тероризма“), който предостави допълнителни прерогативи на изпълнител-ната власт. Един нов аспект на „прекомерната привилегия“

на долара, по думите на гене-рал Де Гол, в резултат на която всички транзакции в долари попадат под американския за-кон, макар да не са осъществе-ни на американска територия. Заговори се за „глобализация на нагаждането към амери-канските калъпи“.

Между диктата и мими-крията американските закони и практики стават все по-меж-дународни. Независимо за как-во се отнасят – за прането на мръсни пари, за финансиране-то на тероризма или за борбата против корупцията, приема-ните по света закони копират американските (3). И право-съдието на САЩ често налага санкции на чужди компании заради нарушения, извършени извън националната терито-рия. Така през юни 2014 г. френската банка „БНП Па-риба“ беше осъдена да пла-ти 8,9 милиарда долара на американската хазна, защото чрез швейцарския си филиал

Åäíà ñãðåøåíà ñòðàòåãèÿ

Санкциите срещу Иран обаче бележат една про-мяна. В деня, когато

САЩ се оттеглиха от споразу-мението, новият американски посланик в Берлин Ричард Гренел публикува туит под формата на указ: „Герман-ските предприятия, който търгуват с Иран, трябва да се оттеглят незабавно!“ (По-късно се оправда, че имал предвид морално задължение.) Новият държавен секретар г-н Помпео обеща, че ще по-

стави на колене държавите, помагащи на Иран, освен ако Техеран не изпълни 12 условия, които приличат на безусловна капитулация. В циркулярно писмо от 10 стра-ници Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) публикува правила за възобновяване на санкциите. Преценените като второсте-пенни, които са били вдигнати след споразумението от Виена, ще бъдат възстановени в срок до 90 дни (т.е. от 6 август) – за

автомобилния сектор, и до 180 дни – за петролния сектор. Който не се подчини на новите правила, рискува по решение на Тръмп да попадне в списъка на предприятията, чиито акти-ви могат да бъдат блокирани и с които американски граждани и предприятия нямат право да поддържат отношения.

На срещата на върха в София на 16 и 17 май ев-ропейските ръководители декларираха единодушно, че ще спазват споразумението – едно благочестиво пожелание – без дори да споменат, че ще направят някакви постъпки пред СТО. Единственото конкретно съобщение беше, че ще пуснат в действие от-ново блокиращия закон от 1996 г., който неутрализира извънтериториалните ефекти на американските санкции. Френският министър на ико-номиката Брюно Льо Мер предложи на 11 май да се осигури независимо финан-сиране за инвестициите в Иран и обезщетение за пред-приятията, които могат да станат жертви на механизма за вторичните санкции, реак-тивиран от САЩ. Но нищо не показва, че ще убеди своите европейски партньори, тъй като за едно предприятие всички тези мерки, взети за-едно, изобщо не тежат пред

заплахата да бъде изхвърлено от американския пазар.

Още с избирането му Тръмп започна да се дистан-цира от Европа. Близостта му с авторитарните режими и еднаквите му позиции с Израел и повечето държави от Персийския залив по отноше-ние на Иран предполагат едно сериозно противопоставяне на трансатлантическите му парт-ньори. Историята обаче учи, че за американската хегемония рисковете от едностранните действия са големи. Преди малко повече от 20 години, през 1997 г., Збигнев Бжежински, Брент Скоукрофт и Ричард Мърфи – близки съветници съответно на президентите Джими Картър, Джодж Буш и Бил Клитън, предупреждаваха: „Политиката на едностранни американски санкции срещу Иран се оказа неефикасна и опитът да се насилят други-те да следват американския пример беше грешка. Извънте-риториалният натиск създаде излишно напрежение между Америка и главните ѝ съюзни-ци и застраши международния ред на свободна търговия, който САЩ пропагандират десетилетия наред“ (5).

е нарушила ембаргото, нало-жено от САЩ на Куба, Иран и Судан (4).През последните години някои европейски мултинационални компании попаднаха в мрежите на аме-риканския Закон за външните корупционни практики (FCPA) от 1977 г., който забранява за подписване на договори да се подкупват чужди длъжностни лица. Много компании пла-щат солидни глоби, например френската „Алстом“ (772 ми-лиона долара през 2014 г.) или германската „Сименс“ (800 милиона долара през 2008 г.). Достатъчна е и най-малка връзка, за да реши амери-канското правосъдие, че има право да се намеси. В случая с „БНП Париба“ транзанкци-ите, смятани за неправомерни, бяха деноминирани в долари. Да имаш американска сметка или дори да размениш писма през сървър, базиран на аме-риканска територия, е доста-тъчен повод САЩ да те съдят по своите закони.

(3) „Глобализация на нагажда-нето към американските калъпи“ в „Одит, риск и контрол“, № 4, Париж, четвърто тримесечие, 2015.

( 4 ) Вж . Ибрахим Уорд , „САЩ глобяват банки“, Монд ди-пломатик в Дума, 17 юли 2014, https://bg.mondediplo.com/article1245.html, и Жан-Мишел Катрпоан,

„В името на американския закон“, Монд дипломатик, януари 2017, https://bg.mondediplo.com/article1514.html.

(5) Zbign iew Brzez iń sk i , Brent Scowcroft и Richard Murphy, „Differentiated containment“ (Дифе-ренцирано ограничаване), Foreign Affairs, Ню Йорк, май-юни 1997.

íà Äîíàëä Òðúìï

L M юни 2018



БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

Отминаха поредните избори във Венецуела. И отново на 20 май 2018 г. спечелиха привържениците на социалната справедливост срещу олигархията, която управлява от 200 години. Това беше 25-ти пореден вот във Венецуела от избирането на Чавес през 1999 г. Т.нар. чавизъм спечели 23 от тях.

ВЕНКО КЪНЕ В

По времето на Ни-колас Мадуро за 9 месеца венецуелци-те гласуваха 4 пъти и

четирите пъти неговата партия спечели.

Мадуро беше избран за нов мандат с 68%, или с 5 823 728 гласа. За следващия кандидат ‒ Хенри Хосе Фалкон Фуентес, гласуваха 21%, или 1 820 552 венецуелци, за тре-тия ‒ Хавиер Алехандро Бер-тучи ‒ 11%, или 925 042 гласа, и за четвъртия кандидат ‒ Рей-налдо Хосе Кихада ‒ 0.40%, или 34 614 души. Участва-ли са в изборите 48%, или 8 603 336 гласоподаватели, въпреки бойкота и заплахите от страна на САЩ и Европей-ския съюз и силния натиск от страна на опозицията да се попречи на хората да гла-суват.

Според Съединените

щати Венецуела е изключи-телна заплаха за тях и за све-та, опасна диктатура, която държи народа си в мизерия. Но те забравят, че ако има не-достиг на лекарства и храни във Венецуела, това се дължи именно на установената от САЩ блокада. Около 70-80% от храните и лекарствата ид-ват от страни, които прилагат санкции. Поборниците на свободната и „справедлива“ търговия в пълно проти-воречие с постановките си използват търговията, за да наказват цели народи. Как тогава да вярваш на държави,

които постоянно повтарят и преповтарят приказките за човешките права? А по отношение на диктатурата, колко още напълно свободни избори трябва да се проведат, за да престанат тези обви-нения?

САЩ подкрепят по вся-какъв начин една опозиция, съставена от горната прослой-ка, която народът иронично нарича „мършавите“. Правят военни бази в Колумбия по границата с Венецуела и обя-вяват, че военната намеса не е изключена. Притискат заедно с Обединеното кралство дру-ги държави да не признаят венецуелските избори. Е, как да говорим за демокрация? Насърчават опозицията, която причинява насилие по ули-ците на Каракас, не осъждат терористичните ѝ акции, като нападения и опожаряване на сгради на държавните ин-ституции. Списъкът е дълъг. Но когато се случи при тях, бият и стрелят. Много бързо заглъхнаха протестите срещу Израел, където за един ден бяха убити 58 и ранени 1400 палестинци, стреляше се през границата срещу невъоръже-ни хора, като на лов за зайци,

Ïðèâúðæåíèöèòå íà ñîöèàëíàòà ñïðàâåäëèâîñò âúâ Âåíåöóåëà ñïå÷åëèõà ïîðåäíà ïîáåäà ñðåùó îëèãàðõèÿòà

съвсем „демократично“ и в съгласие с „международното право“.

По инициатива на Николас

Мадуро се водеха преговори в Гватемала и когато беше по-стигнато съгласие, опозицията

в последния момент отказа да го подпише. Тя настояваше за предсрочни избори. Един от историческите лидери на опозицията – Едуардо Фер-нандес, заяви на 20 май 2018 г. пред радио „ОК Диарио“, че опозицията „през 2017 г. много пъти поиска предсрочни избори. Дори през януари 2016 г. казваше, че за 6 месеца ще смени правителството. Но когато дойде годината, пред-видена в член 230 на Консти-туцията, 2018 година, която е за последния президентски мандат на Мадуро, опозици-ята нямаше кандидат, не се бяха споразумели, нито имаха програма, нито национално единство, за да се явят на из-борите. При тези обстоятел-ства Хенри Фалкон си каза: не мога да оставя Мадуро да се състезава сам със себе си“. А Едуардо Фернандес заяви: „Ще гласувам от уважение към моите принципи. Вене-

цуела се нуждае от смяна на правителството. Конститу-цията ни позволява да сменим правителството с гласуване, а не с куршуми.“

Опозицията настояваше за избори, но когато разбра,

че ще ги загуби, се отказа да участва, като изтъкна причи-ни, създадени от нея самата. Тя и външните ѝ покровите-ли още преди провеждането на изборите, на които при-състваха множество външни наблюдатели, включително и български, обявиха пред-варително, че резултатите не могат да бъдат валидни. САЩ заплашиха, че ако Мадуро бъде преизбран, ще засилят санкциите срещу Венецуела, и го направиха. Не е ли това външен натиск извън вся-какви международни норми и международното право? Признават се избори само ако са в тяхна полза.

Но въпреки бясната про-

паганда срещу Венецуела, въ-преки жестоките икономиче-ски, финансови, политически санкции, „чавизмът“ спечели 23 от проведените 25 избора, а Николас Мадуро ‒ всичките 4 от проведените 4 избора с негово участие. Да спечелиш с 68% процента в избори, е мечта за всеки европейски управник, като изключим Путин.


ОРИЕ Т А КАПОНИ*

ДА почетем паметта на Салва-дор Алиенде, е равнозначно на почитане на демокрацията пред ужасите на диктатурата

и репресиите. Салвадор Алиенде зае президентския пост, избран от чи-лийския народ, и от самото начало си постави за цел да изпълни обещанията, дадени по време на кампанията му – да подобри условията на живот на оне-правданите и да попречи голяма част от богатствата на страната да бъдат изнесени от големи транснационални компании и само малцина привилеги-ровани да бъдат облагодетелствани. Това бяха неговите непростими грехо-ве, довели до свалянето на законното му правителство чрез преврат, който наложи една от най-ужасните дикта-тури в съвременната история.

25 години след този страшен дър-жавен преврат във Венецуела беше из-бран Команданте Уго Чавес, друг голям защитник на истинската демокрация. За да се разбере наистина

какво се случва във Венецуела

и за да се преодолее ужасната медийна война, която се води в световен мащаб срещу боливарския процес, заклеймен като диктатура, е необходимо да се обсъди понятието демокрация.

Първото нещо, което трябва да се подчертае е, че този термин не е ед-нозначен за всички, поради което няма единна дефиниция за демокрация. Аб-страктна демокрация не съществува. Демокрацията винаги е свързана или поддържана от определени социални групи с техните съответни икономи-чески, политически и идеологически интереси.

Моделът на демокрация, който се превръща в реалност в Боливарска република Венецуела от 1999 г. насам, е демокрацията на участието на соци-алната справедливост, приоритетна разпоредба на Конституцията, одобрена от народния референдум през 1999 г. Това е демокрация, която обхваща це-лия народ, защото в противен случай биха били невъзможни участието и водещата роля на гражданското об-щество в основните решения на пра-вителството. Тъй като е демокрация с участието на народа, боливарската де-мокрация е преди всичко една хуманна, народна, етична система, която защита-ва суверенитета, националната идентич-ност и социалната еманципация.

Това е система, която позволява „демокрацията да бъде демократи-зирана“, като народната власт бъде превърната в реалност, т.е. в система, благодарение на която гражданите не само избират своите ръководители

през определен период от време, но също така имат възможността самите те да бъдат избирани за ръководители. Демокрацията е гражданско участие в общественото пространство чрез съз-нателни социални практики, насочени към защита на всичко, което осигурява един достоен човешки живот.

Важно е да се разграничи демокра-цията с участието на народа от либе-ралната представителна демокрация. Демокрацията, определена в Конститу-цията на Боливарска република Вене-цуела от 1999 г., не е представителна.

Боливарската революция излиза извън рамките на либералната представителна демокрация

и изгражда една истинска демокрация, която насърчава участието на хората от народа чрез механизми и институции, които дават възможност за реално уп-ражняване на народната власт.

От 1999 г. насам, през всичките тези години на Боливарската рево-люция, правителството на САЩ с нарастваща интензивност напада, блокира, санкционира и атакува през първите години правителството на Команданте Чавес, a след неговата кон-чина – правителството на президента Mадуро с аргумента, че цялата тази многостранна война има само една цел: „да възстанови демокрацията във Венецуела“. Днес към тази война срещу боливарското правителство се присъединиха ЕС и някои страни от Латинска Америка.

Логично е да се запитаме за каква демокрация говори правителството на САЩ и неговите съюзници и защо не зачитат демокрацията, която се упражнява в Боливарска република Венецуела. Една важна насока е да-дена в „демократичната клауза“ на Междуамериканската демократична харта на Организацията на американ-ските държави (OAД), която е нераз-

ривно свързана с правилата за строги ограничения на международните фи-нансови институции и обосновка пар екселанс за упражняването на военна агресия, санкции и икономически блокади.

В посочената Харта се определя, че представителната демокрация е „единствената легитимна форма на управление“ на американския конти-нент. Тази представа за демокрацията се базира на предпоставката, че функ-ционирането на капиталистическата система е задължително изискване за демокрация. С други думи, тя се основава на идеята, че може да има капитализъм без демокрация, но не и демокрация без капитализъм.Теорията за представителната демокрация счи-та, че държавата трябва да подпомага и никога да не пречи на естествената тенденция на капитализма към концен-трация на богатство и икономическа и социална поляризация, т.е. става въпрос за теория, която елиминира възможността формални аспекти на демокрацията като избори, изборни гласове и политически партии да могат да бъдат използвани като ефективно средство за постигане на целите на народа.

Либералната представителна де-мокрация е насочена повече към авто-номията в частната сфера, отколкото към възможността за активно участие в упражняването на властта, поради ко-ето тази теория не е логично свързана с демокрацията, определя се по-скоро като „демокрация за мнозинството“ и почти няма отношение към упраж-няването на демокрацията с участието на народа.

Моделът на представителната демокрация е този, който предлагат и защитават САЩ и техните съюзници. Този модел, разбира се, не може да приеме по никакъв начин процесите на промяна, осъществени от народа, като тези, започнали във Венецуела след изборната победа на Команданте Уго Чавес, тъй като в рамките на теорията за либералната представителна демо-

Ïîëèòè÷åñêè àëòåðíàòèâè â Ëàòèíñêà Àìåðèêà

* Извънреден и пълномощен посланик на Боливарска Република Венецуела в Република България. Статията е на базата на изказване, прочетено по време на среща-дискусия, орга-низирана от Центъра за латиноамерикански изследвания в СУ „Св. Климент Охридски“ на 26 юни 2018 г. по повод на 110 г. от рождени-ето на Салвадор Алиенде.

крация е невъзможно да се говори за демокрация с участието на народа.

Представителната демокрация бло-кира участието на гражданите отвъд упражняването на гласуването, колкото е необходимо, за да властва и да оцелее „без претоварване“, с пасивния кон-сенсус, ниската култура и политиче-ско съзнание на мнозинството. Точно обратното, теорията за демокрацията, създадена от Команданте Уго Чавес и защитавана от президента Николас Мадуро, предполага демократично участие на всички граждани в процеса на вземане на решения чрез народни събрания, референдуми и избори. Тази

демокрация за народа, която отделя 70% от националния бюджет за социалните програми

не може да бъде приета от страните и международните организации, които смятат, че свободата се ограничава до „свобода на пазара“ и че волята на народа може да бъде призната само когато не пречи на интересите на транснационалните корпорации и финансовите центрове.

Затова правителства с президенти, които не са били избрани чрез преки избори, а са наложени чрез държа-вен преврат; страни с президенти, санкционирани за срамни скандали за корупция и обвинени във връзки с наркокартелите и в които тези картели и паравоенните определят държавната политика; правителства, които заду-шават своите народи с неолиберални политики и съкращават своите социал-ни програми, предизвиквайки по този начин много страдания; правителства на страни с безброй убийства на по-литически лидери, социални лидери и студенти, в които са замесени висши държавни служители и полицейски сили, в съучастие с наркотрафиканти и паравоенни формирования; прави-телства на страни, в които местното население бива унищожавано и ди-скриминирано и в които ксенофобията, расизмът и други форми на нетоле-рантност са обичайно явление, именно тези страни са определени от лидерите на САЩ и техните съюзници като мо-дели на демокрацията и зачитането на човешките права, макар и да ги нару-шават съвсем очевидно, просто защото те отговарят на формалните правила на представителна демокрация, без да нарушават интересите и привилегии-те на доминиращите икономически и финансови групи.

По тази причина всички правител-ства в Латинска Америка, които се ин-тересуват от благоденствието на своя народ и от борбата срещу социалните несправедливости, са заклеймени като диктатури от силовите центрове, под-крепяни от големите световни медии.

За всичко казано по-горе остава абсолютно валидна фразата на освобо-дителя Симон Боливар: „Съединените щати изглеждат предопределени от Провидението да измъчват Америка с мизерия в името на свободата“.



Íàðàñòâàùàòà åêñïëîàòàöèÿ Тъй като обаче Тридесетгодиш-

ната война води до смъртта на около 10 милиона души в Европа и има висок недостиг на работна сила, особено в новооткритите и превръщащи се в колонии страни, капитализмът прак-тикува в огромни размери докапита-листически форми на експлоатация, свързани не със свободно предлагане на работна сила, а с принудителен труд, какъвто е робството. Над 10 милиона африканци са продадени като роби и преместени в Новия свят, а редица големи съоръжения в Европа, като например каналите и пристанището в Манчестър, са построени от роби.

Средата на ХIХ век. Маркс 1.0

През 40-те години на ХIХ век Маркс е свидетел на това развитие на капитализма, анализира тенденцията и развива своята концепция за антаго-нистичните отношения на експлоата-ция между работници и капиталисти, водещи до абсолютно обедняване. Според него това обедняване ще пре-дизвика криза на капитализма, поради липса на потребители на нарастващото количество произвеждано богатство и революция та на подтиснатите и експлоатираните. Така се появява марксизмът във версия, която може да бъде наречена Маркс 1.0, отразяваща реалностите в средата на ХIХ век в държавите от капиталистическия център, където върви първата индус-триална революция и се увеличава работническата класа.

Възникват Първият и Вторият интернационал и партии, опиращи се на идеите на Маркс, в почти всички страни в Европа. Това е времето на нарастване на неравенството, на това, което по-късно ще бъде наречено гил-дейски капитализъм. Самият Маркс има съзнание, че живее в условия на непрекъсната промяна и в зависимост от това до края на живота си коригира и уточнява едни или други свои идеи.

Маркс умира през март 1883 г. във време, когато във Великобритания вече се чувства една нова тенденция, която Енгелс нарича в едно свое писмо „ра-ботническа аристокрация“. Тя е един от симптомите на промените, които ще вкарат света в нов цикъл, който условно можем да наречем Маркс 2.0, защото предполага промени в реал-ността, които могат да бъда разбрани само ако определени идеи на Маркс се преосмислят. Капитализмът се оказва по-гъвкав, приспособим и способен да преодолее едни или други противоре-чия, отколкото изглежда в средата на ХIХ век.

Маркс създава основните си идеи на газена лампа, електричеството ще се появи по-късно. Либералната демокрация е в зачатъка си. Няма ги още автомобилът, самолетът, радиото и безрой други открития, рязко увели-чаващи производителност та на труда и материалното богатство. В резултат на Първата и Втората световна война, на Втората индустриална революция, както и на използването на либерална-та демокрация капитализмът претър-пява важни трансформации в няколко основни посоки.

Първата е промяна в структурата на наемната работна сила, резултат на

технологичната революция. Появява се увеличаващо се количество наемен труд със средна и висока квалифика-ция, със средно и висше образование, който получава по-високо заплащане, т.е. настъпва диференциация в за-плащането на различните социални групи.

Второ, в резултат на войните, кои-то унищожават голяма част от натрупа-ното богатство, както и на засилването на ролята на държавата, паралелно с либералната демокрация в развитите западни страни става възможен модел на социална държава. Тя стимулира потреблението, силно преразпределя натрупаното богатство чрез данъчна-та система, отслабва експлоатацията и създава диалог между капитала и наемния труд. Това води до появата на средната класа, която става доми-нираща след Втората световна война. Държавата поема активно социални функции. И дори в САЩ, които не са така силно социални, както повечето западноевропейски държави, до 1973 г. здравеопазването е извадено извън обсега на пазарните отношения.

Трето, също в този период става ясно, че експлоатацията съществува не само в директните отношения между работници и капиталисти, но и между отделните държави. Оформят се аси-метрични отношения между център, полупериферия и периферия на светов-ната система. При тях богатството тече от периферията и полупериферия та към центъра. Това допълнително дава възможност там да се натрупва богат-ство, което може да се преразпределя сред цялото общество.

Версии на Маркс 2.0

Именно това води до появата на версия на Маркс 2.0 в полупериферия-та, която се обособява след Първата и Втората световна война, под фор-мата на съветски социализъм. Той се реализира в страни, които изостават в развитието си и се опитват да осъ-ществят догонваща модернизация чрез обособяване от световната капиталис-тическа система, да спрат изтичането на ресурси към нея и да се защитят от мощните ѝ идеологически апарати.

Такива версии имаме като китай-ски и други видове социализъм. Маркс 2.0 ще се окаже силно плурализиран съобразно различни периоди и раз-лични реалности през ХХ век. Ще се проявява като различни версии на „западен марксизъм“ в държавите от капиталистическия център, като „марксизъм-ленинизъм“ в СССР и Източна Европа, като „маоизъм“ в Китай и пр.

Началото на кризата на реалнос-тта от епохата на Маркс 2.0 започва с кризата на социалната държава през 70-те години на ХХ век и глобализа-цията на капитала. От гледна точка на неравенството и експлоатацията това ще създаде предпоставки за връщане в много отношения към Марксовата епоха и появата на реалност, която можем да наречем Маркс 3.0.

От 70-те години на ХХ век всички изследвания показват намаляващ дял на труда в новопроизведения продукт, което намира израз в нарастване на неравенството навсякъде и увелича-ващ се прекариат, бездомници, бедни, живеещи в гета в развитите страни.

Основни социални сфери, изведени по-рано извън пазара, стават част от сис-темата на печалба. Ерозира като цяло социалната защита на труда, намалява ролята на синдикатите, нараства мар-кетизацията във всички сфери.

Неолибералният Гулаг

Международната конфедерация на профсъюзите започна да мери проме-нящата се социална позиция на тру-довия човек с помощта на специа лен „Глобален индекс на правата“, който показва непрекъснат срив в защитата на трудовите права. Докладът за 2017 г., който оценява 139 държави по 97 меж-дународно признати индикатора, има подзаглавие „Насилието и репресиите над работниците са във възход“. Ос-новните изводи са (1):

• В 84 държави определени групи работници са изключени от закрилата, която им дава трудовото право.

• В над три четвърти от държавите се отхвърля правото на част или на всички работници на стачка.

• Над три четвърти от държавите отхвърлят правото на част или на всички работници на колективно до-говаряне.

• Страните, в които работниците са подложени на физическо насилие и заплахи, са се увеличили от 52 на 59%, и сред тях са държави като Бразилия, Бангладеш, Венецуела, Гватемала, Италия, Мавритания, Мексико, Перу, Филипините, Хондурас.

• Десетте страни, в които в най-ви-сока степен липсват трудовите права, през 2017 г. са Бангладеш, Колумбия, Египет, Гватемала, Казахстан, Фили-пините, Катар, Южна Корея, Турция и Обединените арабски емирства. Най-тежко е състоянието на работниците в Близкия Изток и Северна Африка.

• Временни нарушения на трудови права са установени в 12 държави, сред които Германия и Уругвай. Повтарящи се нарушения на права има в 21 дър-жави, включително в Япония и Южна Африка. Постоянни нарушения на трудови права има в 26 държави, вклю-чително Полша и Чили. Системни нарушения има в 34 държави, никакви гаранции за правата – в 35 държави.

Има и крайни проявления на екс-плоатация, характерни за докапита-листическите форми на производство – свободното предлагане на труд е за-местено от принуда. Според специален доклад „Глобален индекс на робството 2013“ хората, които упражняват прину-дителен труд при минимално заплаща-не, общо в света са 29,8 млн. души (2). Три години по-късно, през в 2016 г., те са вече 45,8 млн.(3). Техният брой е повече, отколкото през античността, както и през първите няколко века на капитализма, а бързото им увеличаване е показателно за деградацията на труда и крайностите на експлоатацията, при които свръхмодерният, глобализиран, неолиберален капитализъм създава ин-тензивно докапиталистически форми на експлоатация на труда.

Тази тенденция се проявява и в това, че в нарастваща степен имаме частна експлоатация на затворнически труд, която е особено характерна за САЩ – страната с най-много затвор-

ници в света. Същите тенденции обаче на създаване на неолиберален Гулаг наблюдаваме в много други страни в света, включително и у нас. От много години гръцка компания за производ-ство на хартиени торбички експлоати-ра зверски затворниците в Централния софийски затвор (4).

През последните десетилетия на ХХ век в повечето от богатите държави в капиталистическия център две трети от доходите са резултат на заплащането на наемния труд, а една трета отива за дивиденти, капиталови печалби, лихва, рента и пр. за представителите на капитала. През последните години обаче нещата се промениха. Делът на труда в доходите започна устойчиво да намалява и днес е под 60%, което е предпоставка за нарастване на нера-венството (5).

Появата на рентиерски и неофеодален капитализъм

Нарастващата експлоатация и на-маляващият дял на труда в новосъзда-дения продукт е резултат на причини, които могат да бъдат обобщени като тенденция на появата на рентиерски и неофеодален капитализъм. Това е свързано с три основни фактора.

Първият е възникването на капита-лизъм на присвояването, а не просто на експлоатацията. Собственост за много трилиони долари, принадлежа-ща на всички, чрез държавите беше приватизирана за последните три десетилетия на цена, много по-ниска от реалната.

Вторият фактор е финансиализа-цията на капитализма, при което само няколко процента от движещите се на глобалната сцена финанси са свърза-ни с реалната икономика, а другото са инструменти, чрез които капитал се прави от „въздуха“ – с помощта на кредити, задлъжняване, фалити и продажба на активи за десетки трили-они, чрез изкуствена игра с валутата, банкови кризи... По-голямата печалба не е в резултат на цикъла „пари – стока – пари“, а на цикъла „пари – пари“, т.е. чрез финансови спекулации, а не чрез реално производство. Т. нар. фиктивен капитал се превръща в най-мощната властова сила на планетата. Не при-надената стойност, а валоризацията на капитала чрез промени в стойността на валутите и на ценните книжа се превръща в основен инструмент за печалба, което на практика е изкуствен инструмент за свръхексплоатация с помощта на финансови инструменти.

Третият основен фактор е възхо-дът на рентиерството като основен инструмент за натрупване на капи-тал. То е резултат, от една страна, на огромното богатство, натрупано от няколкото процента най-богати хора в

(1) The 2017 ITUC Global Rights Index: The World’s Worst Countries for Workers, http://www.ituc-csi.org/IMG/pdf/survey_ra_2017_eng-1.pdf, 4 юли 2017.

(2) The Global Slavery Index 2013, Walk Free Foundation, p. 6.

(3) The Global Slavery Index 2016, Walk Free Foundation, p. 4.

(4) Полфрийман, Джок. Гръцка фирма ползва робски труд в Централния софийски затвор, В: http://dversia.net/2390/exploitation-sofia-prison/,14.06.2017.

(5) Smith, Noah. The end of labour: How to protect workers from the rise of robots , In: Westlake, Sitan (Ed.) Our work here is done: Visions of a robot economy, Nesta, 2014, p. 25

(От стр. 1)


è ïîÿâàòà íà Ìàðêñ 3.0света, които предоставят средствата, независимо дали са финансови или реални активи, за ползване от някой друг и получават доход от това. От дру-га страна, е възходът на високотехно-логичния капитализъм на Четвъртата индустриална революция, при който гигантски платформи, които са само посредници – Фейсбук, Амазон, Гугъл и пр., се превръщат в основен инстру-мен за натрупване на капитал.

Наред с тези водещи причини има още няколко – второстепенни. Първата е глобалното движение и конкуренция на работна сила, втората е намаляването на данъчното облагане и бягството от данъчно облагане на го-лемите компании, при което се оказва, че по-бедните плащат повече данъци от богатите. Третото е ускорената автоматизация, която променя харак-тера на работната сила, увеличава броя на временно заетите или самонаетите, на т.нар. прекариат, и също е фактор за натиск върху работната заплата. Това е предпоставка навсякъде в Европа и Америка за

упадък на средната класа

Според доклад от 2017 г. на изсле-дователски център към Оксфордския университет общият брой само на жи-веещите в бедност деца в 103 държави в света е 689 милиона, което е колкото населението на САЩ, Бразилия и Ру-сия, взети заедно. Тези деца съставля-ват 34% от населението на проучените страни и половината от живеещите в бедност в света. Те са лишени не само от съответния жизнен стандарт, но и от образование и здравеопазване, и представляват т. нар. многоизмерно бедни (6).

Показателни за глобалните про-цеси, характеризиращи капитализма, са тенденциите, които се разгръщат в САЩ. Проучване на Националното бюро за икономически изследвания през 2017 г. на промените в заплаща-нето на американците в периода 1957-2013 г. показва нарастващо разминава-не между труд и възнаграждение. Като цяло средните доходи, които ще получи в своя живот средният американец, за-почнал своя трудов живот през 1983 г., са по-ниски с между 10% и 19% от доходите на този, който е започнал да се труди през 1967 г. Намаляването е резултат главно на по-ниското запла-щане, след като се вземе предвид и инфлацията. Това от своя страна води до нарастване на неравенството, тъй като парите, които са по-малко при заплащането на труда, отиват у тези, които са на най-високото място в по-доходната стълбица.

Затова и ключовата тенденция, открита от американските изследовате-ли, е, че „от 1970-те години американ-ският трудов пазар се характеризира с две основни тенденции: 1. застой на средните доходи и 2. нарастващо не-равенство в доходите“ (7). Средното заплащане на час, като се има предвид и инфлацията, не е нараствало от 70-те години на ХХ век, независимо от ог-ромния растеж на БВП, а при 70% от наемните работници то намалява (8).

Ако съотношението между нара-стването на доходите от труд и про-изводителността на труда от 1960 г. действаше и през 2010 г., приблизител-но 1 трилион долара повече биха били насочени към заплащане на труда, но

вместо това те са станали доходи от различни форми на капитал (9). Според класацията на „Форбс“ през 2016 г. 400-те най-богати в САЩ са притежавали 2,34 трилиона долара, което е прибли-зително колкото са притежавали всички афроамериканци и латиноамериканци, живеещи в САЩ (10).

Увеличаване на неравенството

През 70-те години на ХХ век ново-създаденият национален доход се дели в съотношение, при което носителите на труда получават приблизително 70%, а притежателите на капитала ‒ 30%. След това проучванията показват, че за периода 1980‒2012 г. делът на труда в новосъздадения доход пада средно на 57%. В страните от Г-20 от 80-те години до края на века той е падал с 0.3% годишно. Това е било свързано с процес на нарастваща концентрация на капитала, която от своя страна е допринасяла за уско-рено разгръщане на дисбалансите в получаваното от труда и от капитала. В резултат на това доходите на две трети от домакинствата в 25 развити страни между 2005 и 2014 г. не са се увеличили, като за огромната част от тях са намалели (11). Съответно е на-раствала експлоа тацията, разбрана в класическия смисъл на думата като увеличение на дела на принадения труд, отиващ у капиталиста.

Това се съчетава с още един мо-мент, а той е намаляването на данъч-ното облагане на корпорациите и на високите индивидуални доходи, като същевременно се увеличават косвени-те данъци, които натоварват допълни-телно именно най-бедните.

Крайни версии на такава екс-плоатация чрез държавата, когато преките данъци са минимизирани до 10%, а косвените данъци са основен източник за бюджета, имаме в Бълга-рия. Проучване у нас показва, че на лев добавена стойност българският работник получава едва 22 стотинки (12). В този смисъл експлоатацията в България е с пъти по-голяма, отколкото в развитите страни.

Равнището на неравенство в САЩ,

които задаваха посоката на историята през последните десетилетия, е по-високо дори от времето на робовла-делския период преди Гражданската война там и е най-голямото в цялата им история.

Бързото му увеличаване е свързано и с ускоряването на времето, резултат на развитието на новите икономики на Третата и Четвъртата индустри-ална революция. Вследствие на това в голямата част от държавите делът на труда, свързан с изпълнение на ру-тинни операции, намаля, което беше един от изразите на мощна тенденция, при която нарастването на доходите е преди всичко за притежателите на капитала, а не на труда.

Това се съчетава с тенденция на поляризация на пазара на труда ‒ де-лът на работните места, изискващи висококвалифициран труд, нараства, но в същото време се увеличават и мес-тата с ниска квалификация, за сметка на кадрите със средна квалификация. Процесът протече особено силно там, където има значима деиндустриали-зация на икономиките и насочване на

големи маси от хора към сферата на услугите.

Изключение от подобни тенденции демонстрира Китай, където ръстът на механизацията в селското стопанство доведе до увеличаване на дела на рутинния труд със средно равнище на квалификация. Изключение пра-вят засега и някои страни, богати на природни ресурси и с голям износ на суровини от Централна Азия и Латинска Америка. Постепенно обаче и те ще станат част от тази тенден-ция в резултат на компютризацията, дигитализацията, автоматизацията на производството, които постепенно водят до поемане от технологиите не само на рутинни функции, но и на такива, които изискват съответна квалификация – очаква се това да обхване дори преводаческата дейност и медицинските диагнози. Така се изострят много бързо проблемите на социалното неравенство (13).

Поради това, че голяма част от по-младото поколение има по-ниски доходи от своите родители, значително е увеличен делът на младежите, които продължават да живеят при тях, в срав-нение с предходни периоди. Процентът на американците между 18 и 34 годиш-на възраст, които живеят със своите родители, дядовци и баби днес, не е бил толкова висок от 75 години. Много са причините за това. На първо място, липсата на достатъчно добри работни места със съответното заплащане. В същото време около 70% завършват обучението си с взет преди това заем и средната задлъжнялост на всеки един е около 28 950 долара, които трудно мо-гат да бъдат платени цели десетилетия при липсата на съответните работни места. Проучванията показват, че освен студентските дългове на по-младите поколения, седем милиона американци над 50 години дължат 205 милиарда студентски дългове, които не са успели да изплатят през годините (14).

Богатите стават все по-богати, бедните ‒ все по-бедни

Паралелно с това много по-бързо расте богатството на най-големите капиталисти и изпреварва растежа на световния БВП. Проучване в САЩ по-казва, че 96% от печалбите на капитала отиват у онези с доходи над 1 милион годишно (15). И колкото са по-богати, толкова по-бързо расте богатството, а в противоположната посока, на по-ни-ските доходи, тенденцията е обратната. През 2015 г. например увеличението на богатството на милиардерите в света е било 5,4%, което е около два пъти повече от растежа на световния БВП. Основната част от най-богатите са свързани с финансовия и банковия капитал (16). 19 от всеки 20 долара от новосъздадено богатство в САЩ оти-ват у 1% най-богати, което предполага гигантска експлоатация. Затова и 1% най-богати имат толкова, колкото 90% от долната част на подоходната стълби-ца. По време на кризата с жилищните кредити през 2008 г. около 10 милиона семейства загубиха своите домове, докато Федералният резерв похарчи 700 милиарда, за да спасява банките на богатите (17).

Благодарение главно на Китай, относителният дял на живеещите под равнището на бедност в света като цяло през последното десетилетие

намалява, но процентът на бедните и бездомните в държавите от капиталис-тическия център, включително и пери-фериите им, като България, нараства. Така например, делът на бездомниците в Ню Йорк днес е на най-високите си нива от времето на голямата иконо-мическа криза през 1929-1933 г. Само между 2010 г. и 2015 г. те са нараснали с 85% и през септември 2016 г. са били 61 931 човека (18).

Ако вземем Ню Йорк, градът, в който има най-много милиардери и ми-лионери в света, заедно с Уолстрийт, от където се задават посоките на светов-ната икономика от държавата хегемон през последните десетилетия, то до-клад от 2017 г. показва, че от малко над 8 милиона жители, 1,7 милиона живеят в бедност. Изследването показва още, че 30% от децата в града са бедни и бедността става все по-концентрирана в определени региони. В около 20% от кварталите на Ню Йорк поне 30% от домакинствата живеят под федерално фиксираното равнище на бедност и нещата между 2010 и 2015 г. са се вло-шили. В САЩ като цяло 22% от децата живеят под равнището на бедност.

При това бедността има ярко изра-зени расови и етнически характеристи-ки. По-високата бедност е свързана с по-високи равнища на престъпност и по-ниски показатели в училище, което е бариера за възходяща мобилност (19). САЩ са лидер сред развитите държави по детска бедност. През 2007 г. 12 от

(6) Alkire, Sabina and Christoph Jindra, Gisela Robles and Ana Vaz. Children’s Multidimensional Poverty: Disaggregating the global MPI, Oxford Poverty & Human Development Initiative, Briefing 46, May 2017, http://www.ophi.org.uk/wp-content/uploads/Brief_46_Child_MPI_2017-1.pdf.

(7) Guvenen, Fatih and Greg Kaplan, Jae Song, Justin Weidner. Lifetime Incomes in the United States over Six Decades, In: NBER Working Paper, No. 23371, April 2017, р. 2, http://www.nber.org/papers/w23371.pdf.

(8) Persaud, Avinash. Brexit, Trump and the new nationalism are harbingers of a return to the 1930s, In: <http://blogs.lse.ac.uk/brexit/2016/09/20/brexit-trump-and-the-new-nationalism-are-harbingers-of-a-return-to-the-1930s/>, 20.09.2016.

(9) Солоу, Р.М. Несистематические мысли о том как все можно пойти дальше, В: Эконо-мическая социология, Т. 17, № 1, 2016, с. 26

(10) Clausing, Kimberly. Labor and Capital in the Global Economy, In: Democracy: A Journal of Ideas, зима 2017, № 43.

(11) Костов, Любослав. Срещу лев доба-вена стойност – 22 стотинки за работника, В: Барикада, http://baricada.org/2017/07/29/proizvoditelnost-srz/, 29.07.2017.

(12)Вж . Dig i ta l Div idends . Wor ld Development Report 2016, Washington: The World Bank, сс. 20-2.

(13) Snyder, Michael. Generation Snowflake: percentage of young adults living with their parents hasn’t been this high since 1940, In: InfoWars, http://www.infowars.com/generation-snowflake-percentage-of-young-adults-living-with-their-parents-hasnt-been-this-high-since-1940/, 22 декември 2016.

(14) Nicholas, Andy. Capital Gains Still More Concentrated Among Wealthiest Few, In: <http://budgetandpolicy.org/schmudget/updated-data-capital-gains-still-more-concentrated-among-wealthiest-few>, 31 януари 2012.

(15) The Wealth-X World Ultra Wealth Report 2015-2016, In: <http://www.wealthx.com/articles/2016/the-wealth-x-world-ultra-wealth-report-2015-2016/>, 27 септември 2016.

(16) Kucinich, Dennis. Our Political Economy Is Designed to Create Poverty and Inequality, In: The Nation, https://www.thenation.com/article/our-political-economy-is-designed-to-create-poverty-and-inequality/, 6 март 2017.

(17) Вж. Durden, Tyler. NYC Homelessness Surges To The „Highest Levels Since The Great Depression“, In: <http://www.zerohedge.com/news/2016-11-03/nyc-homelessness-surges-highest-levels-great-depression>, 3 ноември 2016.

(18) State of New York City’s Housing and Neighborhoods in 2016, New York: NYU Furman Center, 2016.

(19) Buchheit, Paul. The numbers are staggering: US is ‘world leader’ in child poverty, In: http://www.rawstory.com/2015/04/the-numbers-are-staggering-us-is-world-leader-in-child-poverty/, 15 април 2017.

(На стр. 8)


(От стр.7)

всеки 100 деца са оцелявали с купони за храна. През 2017 г. вече 20 на всеки 100 деца са били в това състояние. През януари 2017 г. в САЩ е имало 138 000 бездомни деца (20). Според друг доклад, на екип от Харвардския университет, броят на американските домакинства, които нямат достатъчно средства, за да се справят с разходите за жилище, е нараснал от 16 милиона през 2001 г. на 38 милиона през 2015 година. Една от основните причини за това е задържането на равнището на заплатите, докато разходите за жилища растат (21).

Компаниите все повече наемат хора на временен, а не на постоянен трудов договор. Нарастващ сегмент от американското общество е изпра-вено пред засилваща се икономическа нестабилност, поради това че са хора, които са самонаети и нямат редовни доходи – това е около 36% от работната сила в момента, но делът ѝ ще нарасне на 43% през 2020 г. (22)

Има връщане към ранния капитализъм в мащабите на експлоатацията

Можем да видим това не по описа-нията на Бангладеш или Гвинеа-Бисау, а в такава водеща страна от капита-листическия център като Великобри-тания. Според самия Анди Холдейн, главен икономист на Банк ъв Ингланд, състоянието на работниците, тяхната организираност, отношението между заплащане и заетост е такова, каквото е било във времената преди 1750 г., преди началото на индустриалната революция. Членството в профсъюз-ни организации в страната, в която възникват всъщност профсъюзите, е паднало от 38% от заетите през 1990 г. на 23% през 2016 г., а с това намаляват способностите за самоорганизация и защита на трудовите права (23). През март 2017 г. 59 100 семейства във Вели-кобритания са се оказали бездомници (24). Проучване на благотворителната организация Shelter, показва, че над един милион домакинства, живеещи в частни квартири, са изправени пред вероятността да станат бездомници до 2029 г. в резултат на увеличението на наемите, замразяването на социалните помощи и липсата на жилища, давани по социални показатели (25).

На 20 юни 2017 г. след изгарянето на огромната 24-етажна сграда „Грен-фел Тауър“ в Западен Лондон, в която са живеели емигранти и бедни хора и 79 от тях загиват, в Гардиън се появи статия под заглавие „Повече от 170 години след Енгелс, Великобритания е страна, която убива своите бедни“. Има се предвид книгата на Енгелс от 1845 г. „Положението на работниче-ската класа в Англия“. И се цитира фразата на Енгелс, че когато обще-ството постави стотици пролетарии в такава позиция, че те неизбежно умират рано и по неестествен начин, това също е убийство чрез насилие, подобно на това от нож или куршум. Такова убийство той наблюдава през 1845 г. Такова убийство на голямо количество хора открива в. Гардиън и през 2017 г. в резултат на политиката на строги икономии, на ограничаване на социалните разходи (26).

Капитализмът води до масови „социални убийства“ или, както влезе

в научен оборот през последните десе-тилетия – чрез „структурно насилие“.Формално няма субективно намере-ние на хора да насилват и убиват, но реално днешният капитализъм ма-сово убива чрез бедност, стрес, глад, бездомничество, пренебрежение към сигурността, липса на здравеопазване. Проучванията показват например, че безработицата в младежка възраст има в повечето случаи последствия за цял живот, води до трайно понижено само-чувствие, занижени очаквания, свърза-ни с по-ниско заплащане, последствия за психологическото здраве (27).

Германия е най-успешната страна в ЕС, с най-силна икономика, най-го-лям износ, но по данни за 2015 г. там 40% от работещото население с най-ниски доходи получава по-малко като реални доходи, отколкото в средата на 1990-те години. Количеството на бездомниците е било 335 000 човека, но непрекъснато расте и се очаква през 2018 г. да стане половин милион. По данни на Федералната статистическа служба равнището на бедност е 16,7%, или близо 13 милиона души. Това означава, че фактически всеки шести жител на Германия живее под чертата на бедността (28). Показателното е, че една шеста от населението е делът на живеещите под равнището на бедност и в Русия, т.е. двете страни не се раз-личават по този показател (29).

Нарастващата бедност е характер-на и за България с нейния периферен и компрадорски капитализъм. Експлоа-тацията и неравенството в страната ни са между най-високите в ЕС. Данъчна-та ни система в най-висока степен об-лагодетелства носителите на капитала, а не на труда, и в същото време имаме най-ниско заплащане в ЕС.

Бедността в страната нарасна 11 пъти в сравнение с времето на социа-лизма и след влизането в ЕС продъл-жава да се увеличава, и то не само сред безработните, но и сред тези, които работят, но получават доходи по-ниски от равнището на бедност. По данни на националната статистика през 2016 г. броят на българите, които живеят в бедност, е нараснал с 0,9%. Под равни-щето на бедност са 1,6 милиона, което е увеличение в сравнение с предходна-та година с 53 хиляди човека. Ако през 1988 г. под равнището на бедност са били 2% от населението, през 2013 г. те са 21%, през 2016 г. стават 22,9%. Броят на работещите бедни през 2013 г. е 7,2% от всички работещи, а през 2016 г. е вече 11,6% от тях. Така екс-плоатацията и бедността в отиващата все по-далеч в перифирията България скокообразно нарастват в условията на реставрация на капитализма в неговата неолиберална версия. По мащаби на бедност и експлоатация страната е водеща в ЕС.

Падащите доходи на голяма част от населението и концентрацията на печалбата на върха на социалната пи-рамида създават социални напрежения и несъгласия. Тези, които се чувстват губещи, стават много по-отворени към популистки обяснения и обещания от дясно и от ляво.

„Колко поразително злободневен е Маркс“

Тези процеси именно станаха предпоставка за появата на феномена Маркс 3.0 и на вълна от публикации за

Íàðàñòâàùàòà åêñïëîàòàöèÿ „завръщането на Маркс“. Появяват се интелектуалци и групи с все по-радикална критика на капитализма. Типично в това отношение е например, олевяването на знаменити икономисти като Робърт Райх, Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Нуриел Рубини. В био-графия на Маркс Франсис Вийн говори „колко поразително злободневен е Маркс“: „Днешните учени и политици, които представят себе си за модерни мислители, обичат да споменават ключовата дума „глобализация“ по всеки повод ‒ без да разбират, че Маркс вече е поставил този въпрос в 1848 г.“ (30)

В книгата си „Третият път“, публи-кувана на английски през 1998 г., Ан-тъни Гидънс, директор на Лондонската школа по икономика, казва: „Преди сто и петдесет години Маркс пише, че „един призрак броди из Европа“ ‒ призракът на социализма или на кому-низма. Това продължава да е вярно, но по причини, различни от тези, които Маркс е имал предвид. Социализмът и комунизмът умряха, но продължават да ни преследват. Ние не можем прос-то да пренебрегнем стимулиралите ги ценности и идеали, защото някои от тях са все така вътрешно присъщи на добрия живот, чието реализиране е цел на социалното и икономическото развитие.“ (31)

Призракът на марксизма се появява и в съчинението на емблематичния ка-питалист и либерал Джордж Сорос със знаменателното заглавие „Кризата на глобалния капитализъм“. Пазарният фундаментализъм днес, смята той, ни връща в определен смисъл към епохата, пророчески описана от Карл Маркс и Фридрих Енгелс в „Комунис-тическия манифест“ от 1848 г. Това е системата, на основата на която те правят своите изводи и която доми-нира пред втората половина на ХІХ век. При това Сорос смята, че Маркс и Енгелс преди 150 години дават по-добър анализ на капиталистическата система от класическия и неокласи-ческия икономикс от Адам Смит до наши дни, който говори за стремежа на икономиката към равновесие, и независимо от критичните бележки спрямо тях, това са най-споменаваните от него мислители. Друг е въпросът, че техните прогнози за капитализма то-гава не се осъществяват благодарение на нарастващата намеса на държавата в икономиката от определен етап на развитието насам (32).

През септември 1999 г. ББС про-веде онлайн проучване за това кой е най-големият мислител на изминава-щото xилядолетие и Маркс бе обявен за „Мислител на xилядолетието“. Све-товната криза след 2008 г. се превърна в своеобразен ренесанс на Маркс, т.е. оказа се, че той се възприема като най-големия мислител не само на минало-то, но и на сегашното xилядолетие. През 2011 г. издателството на Йейлския университет издаде превърналата се в бестселър книга на големия английски философ и литератор Тери Игълтън „Защо Маркс беше прав“ (33). На 4 юли 2011 английският вестник Гардиън публикува статия на Стюарт Джефрис под знаменателното заглавие „Защо марксизмът е отново във възxод“. Статията завършва със заключителната фраза на „Комунистическия мани-фест“: „Нека управляващите класи да треперят от комунистическата революция. Пролетариите няма какво да губят освен оковите си“(34).

В броя си от май-юни 2009 г. из-вестното американско списание Форин полиси публикува статия под заглавие „Модерният Маркс“, в която говори за „възраждане на интереса“ към него, защото той преди всички други е предсказал особеностите на днеш-ната капиталистическа глобализация. Неслучайно в световен план рязко е скочила продажбата на „Капиталът“ (35). Пет години по-късно, на 21 януа-ри 2014 г., пак във Форин полиси се появи статия „Маркс се завръща“ с подзаглавие „Работническата класа започва да се обединява – и това е нещо добро“ (36).

На 7 септември 2011 г. Харвард бизнес ревю, икономическото списание Харвардския университет, постави на обсъждане въпроса „Прав ли беше Маркс?“ и прилагайки неговите раз-бирания за такива явления като обе-дняване, криза, застой, отчуждение, фалшиво съзнание, стоков фетишизъм, открива, че те са валидни и днес (37). На 11 август 2011 г. в голямо свое ин-тервю в Уолстрийт джърнъл един от знаменитите съвременни икономисти, Нуриел Рубини (който не е марксист), заяви, че Маркс е бил прав, когато е говорел за това, че „капитализмът може да се саморазруши“ (38).

Заговори се за „безпрецедентно възраждане“ на идеите на Маркс. В редица германски университети за-почнаxа да се организират семинари за

(20) The State of the Nation’s Housing, Joint Center of Housing Studies of Harvard University, 2017.

(21) White, Martha C. Why Half of America Doesn’t Even Live Paycheck to Paycheck, In: http://www.nbcnews.com/business/economy/why-half-america-doesn-t-even-live-paycheck-paycheck-n780276, 6 юли 2017.

(22) Elliott, Larry. Low wages are 'return to pre-industrial Britain', says Bank of England economist, In: The Guardian, 22 юни 2017.

(23) Кentish, Besh. Homelessness surges 34% under Tory Government, with 100,000 more families losing their home compared with 2010, In: Independent, http://www.independent.co.uk/news/uk/home-news/homeless-statistics-tories-government-figures-increase-rise-families-t emporary -accommodat ion-bb-a7803166 .html?cmpid=facebook-post, 22 юни 2017.

(24) Helm, Toby. Housing crisis threatens a million families with eviction by 2020, In: The Guardian, 24 юни 2017.

(25) Aditya Chakrabortty. Over 170 years after Engels, Britain is still a country that murders its poor, In: The Guardian, 20 юни 2017.

(26) McQuaid, Ronald. Youth unemployment produces multiple scarring effects, In: The London School of Economics and Political Science, http://blogs.lse.ac.uk/europpblog/2017/02/18/youth-unemployment-scarring-effects/?utm_content=buffer83b50&utm_medium=social&utm_source=facebook.com&utm_campaign=buffer, 18 февруари 2017.

(27) Филатова, Ирина и Сабине Кинкарц. Кто живет за чертой бедности в Германии, В: http://www.dw.com/ru, 28.07.2017.

(28) Баталов, Никита. За чертой бед-ности: как живет каждый шестой житель России, В: http://www.dw.com/ru, 09.07.2015.

(29) Цит. по Skidelsky, Robert. What's Left of Marx, The New York Review of Books, N 18, 16 ноември 2000, с. 26.

(30) Гидънс, Антъни. Третият път, С., Прозорец, 1999, с. 11.

(31) Soros, George. The Crisis of Global Capitalism: Open Society Endangered. New York: BBS/Public Affairs, 1998, p. XXVII.

(32) Eagleton, Terry. Why Marx Was Right, Yale University Press, 2011.

(33) Jeffries, Stuart. Why Marxism is on the rise again, In: The Guardian, 4 юли 2012.

(34) Pantich, Leo. Thorougly Modern Marx, In: Foreign Policy, http://foreignpolicy.com/2009/09/30/thoroughly-modern-marx/, 30 септември 2009.

(35) Kenny, Charles. Marx is Back, In: Foreign Policy, http://foreignpolicy.com/2014/01/21/marx-is-back/, 21 януари 2014.

(36) Haque, Umair. Was Marx Right?, In: Harvard Business Review, https://hbr.org/2011/09/was-marx-right, 7 септември 2011.

(37) Roubini, Nouriel. Karl Marx Was Right, In: Wall Street Journal, 8 декември 2012.

(38) Schuman, Michael. Marx’s Revenge: How Class Struggle Is Shaping the World, In: Time, 25 март 2013.



(На стр. 10)

Íàêúäå âúðâè ñâåòúò, Eâðîïåéñêèÿò ñúþç è Áúëãàðèÿ

ДЕСЕТТЕ глави на книгата разглеждат три особено ва-жни въпроса: Накъде върви светът?, Обединена Европа?

и България?

Накъде върви светът?

Още в първата глава капитализмът е представен като историческа систе-ма, при която процесът на натрупване на капитал преминава през четири ци-къла. Първият се разгръща в перио да между XIV и XVI век с водеща роля на градовете държави в Северна Италия (Венеция, Флоренция, Генуа); вторият цикъл (XVII-XVII в.) е свързан със световната хегемония на Холандия след Вестфалския мир (1648); третият‒с Британската световна хегемония (империя) през XIX в.; четвъртият, на капиталистическото натрупване, стартира след края на Втората светов-на война (1945), когато САЩ стават световен хегемон и застават начело на неолибералната глобализация с управ-лението на Маргарет Тачър (1979) и Роналд Рейгън (1981).

Васил ПродановСистемни цикли и бъдещето на историята: Накъде върви светът? С., Захарий Стоянов, 2017

* Доцент, доктор по политология, УНСС.

Васил Проданов ни дава ново со-циално знание за най-новия цикъл на системна криза на капитализма след 2008 г. с някои важни моменти:

а) криза на американската хеге-мония;

б) разпадни процеси в държави и групи държави, изпаднали в системен хаос;

в) свръхконцентрация на богатство и власт в ръцете на 1%;

г) безпрецедентна финансиализа-ция на икономиката;

д) технологични иновации на IV индустриална революция;

е) неофеодален и рентиерски ка-питализъм;

ж) високо равнище на експлоа-тация и неравенство – асиметрични отношения между страните от капи-талистическия център и страните в периферията и полупериферията на световната система;

з) движение от „края на история-та“ към „края на либералната де-мокрация“ и „края на неолибералния капитализъм“...

Накъде върви светът е въпрос, свързан с друг въпрос, който е загла-вие на отделна глава: „Идва ли краят на Запада?“. В отговор авторът прави пояснения относно съдържанието на понятието „Запад“. Първо ‒ като гео-графското понятие (западно полукъл-бо); второ ‒ „Западна Римска империя“; трето ‒ „Западна Европа“; четвърто ‒ „Западна цивилизация“. Акцентът е поставен върху преплитането на това понятие с понятието „капиталисти-чески център“, въведено от световно известни неомарксисти, обединени около центъра „Фернан Бродел“ в Ню Йорк (Имануел Уолърнстейн, Дж. Ариги, А. Франк и др.). Именно този световен „капиталистически център“ след 70-те години на миналия век

налага експлоатацията на останалите държави от световната периферия и полупериферия. Западът (като част от капиталистическия център) изпада в криза, защото включва държави от „географския Изток“ (Япония, Синга-пур, Южна Корея). Нещо повече, сама-та световна система изпада в терминал-на криза (Уолърнстейн), докато не се появи нов световен хегемон от Изтока като Китай, според Дж. Ариги.

Динамиката в днешния свят може да предизвика обрат с дребни, не-значителни събития. Това зависи от действията на появилите се нови све-товни сили, претенденти за включване в разширения с незападни държави капиталистически център. Оформя се многополюсен постамерикански свят в ситуация на системен хаос. САЩ вече не са хегемон, но чрез евроатлантиче-ските неолиберални ценности, според Васил Проданов, се правят опити за удължаване на американското господ-ство в света след 1990-те. Държавите са принудени да приемат тези ценнос-ти като равнозначни на националните им интереси.

В книгата са представени и ана-лизирани множество прогнози на ав-торитетни изследователи за „упадъка на САЩ“ и „края на Запада“ от края на ХХ и началото на XXI в. Неолибе-

Новата книга на проф. Васил Проданов представлява интерес не само за учени от обществените науки и студенти, но и за политици, журналисти и по-широк кръг разтревожени хора от несигурния и все по-хаотичен свят, в който живеем. Капитализъм е ключово понятие в книгата, той се развива в продължение на повече от пет века. Вниманието на автора е съсредоточено върху новия цикъл на капитализма след системната криза от 2008 г., придружен с упадък на американската хегемония, ситуация на системен хаос и нови битки за глобален хегемон.

ИВКА ЦАКОВ А*

è ïîÿâàòà íà Ìàðêñ 3.0съвместно четене на „Капиталът“, за-щото нарастващо число xора почнаxа да смятат, че идеологът на комунизма трябва да бъде преосмислен и пре-открит в ерата на глобалната криза. Xумболтовият университет проведе голяма конференция под надслов „Да преосмислим Маркс“. В Интернет се превърнаха в хит превежданите на различни езици, включително и на български, лекции на двама амери-кански професори по проблемите на марксизма ‒ на проф. Ричард Улф и на на проф. Дейвид Харви върху „Капи-талът“ на Маркс.

На 25 март 2013 г. Майкъл Шуман излезе в списание Тайм със своята статия „Отмъщението на Маркс:

как класовата борба оформя света“, преведена след това на десетки езици. „Революцията на Маркс все още пред-стои да се материализира“, казва той. И още: „Маркс не само е диагности-цирал болестите на капитализма, но също и изхода от тях“ (39).

На 6 ноември 2013 г. едно от две-те най-популярни световни научни списания ‒ Нейчър, публикува свое проучване за големите мислители на всички времена в различните области на науката. Приносът им се измерва чрез прилагане на съвременни сис-теми за наукометрични показатели. Сравняват се 35 000 учени и се оказва, че Маркс е най-влиятелният учен на всички времена (40).

На 10 ноември 2013 г. във в. Гардиън се появи материал, озаглавен „Преподавателите по икономикс, обвинени, че не могат да се освободят от заблудите преди кризата“. Статията е онагледена с голя-ма снимка на Маркс и в нея се разказва за конференция с икономисти в Лондон, ор-ганизирана от британското министерство на финансите, за търсене на отговори на кризата. Изтъква се, че преподавателите по икономикс и учебниците по икономикс от британските университети продължават да се придържат към идеи, които са неверни и отречени от ре-алностите. Изтъкната е била

необxодимостта от нови курсове по икономика, които да включват и „учени-ята на Маркс и Кейнс, за да се подкопае господството на неокласическите те-ории на свободния пазар“. Формирала се е силна лобистка група, начело с проф. Ерик Байнxокер от Оксфордския университет, подкрепяна и от Инсти-тута за ново икономическо мислене, която да направи радикални промени в програмите по икономикс във водещите университети по света (41).

През декември 2014 г. папа Фран-циск І заяви, че за него не е обида, че десницата в САЩ го е заклеймила като марксист. По този повод Гардиън излезе на 16 декември 2013 г. със ста-тия „И какво от това, ако папата бе марксист?“, в която остро възразява срещу опитите думата „марксист“ да се употребява с негативен оттенък (42).

На 30 януари 2014 г. едно от най-известните световни издания в областта на шоу бизнеса, американското спи-сание Ролингстоун, излезе със статия под заглавие „Маркс беше прав: пет изненадващи неща, които Карл Маркс предсказа за 2014 г.“, с подзаглавие „От iPhone 5S до корпоративната гло-бализация, модерният живот е пълен с доказателства на марксовите прог-нози“. Съвременният живот е пълен с доказателства за Марксовите прогнози, ни казват съвременните последователи на знаменитата музикална рок група.

Справка от 6 август 2017 г. в све-товната виртуална книжарница „Ама-

зон.ком“ показва, че в нея има 9 475 книги, в чието заглавие стои името на Маркс. Заглавията, свързани с иконата на неолибералния капитализъм Айн Ранд, са само 1884, т.е. почти 5 пъти по-малко. Още по-голяма е разликата, ако вземем споменаванията им в гло-балното интернет пространство, когато се напишат имената им на английски. Айн Ранд присъства 509 000 пъти, а Карл Маркс – 19 200 000, т.е. Маркс присъства над 37 пъти повече.

Обаче в България нещата са прео-бърнати – Айн Ранд доминира. Справ-ка на присъствието на Карл Маркс и Айн Ранд в българското интернет пространство чрез Гугъл на 6 август 2017 г. показва, че Айн Ранд се среща в него 498 000 пъти, а Карл Маркс – 439 000. Иконата на неолибералния капитализъм го изпреварва с 59 000 присъствия и очевидно идеологически доминира в българския икономически, политически и социален живот.

ВАСИЛ ПРОДАНОВ

(39) Van Noorden, Richard. Who is the best scientist of them all? Online ranking compares h-index metrics across disciplines, In: Nature, 6 ноември 2013.

(40) Inman, Phillip. Economics lecturers accused of clinging to pre-crash fallacies, In: The Guardian, 10 ноември 2017.

(41) Gopal, Priyamvada. So what if the pope were a Marxist, In: The Guardian, 16 декември 2017.

(42) McElwee, Sean. Marx Was Right: Five Surprising Ways Karl Marx Predicted 2014, In: Rolling Stone, http://www.rollingstone.com/music/news/marx-was-right-five-surprising-ways-karl-marx-predicted-2014-20140130, 30 януари 2014.



(От стр.9)

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор

Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи

сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април 2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като

приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann

и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: [email protected];

[email protected]

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

Íàêúäå âúðâè ñâåòúò, Eâðîïåéñêèÿò ñúþç è Áúëãàðèÿ

ралната глобализация-американизация върви към своя край успоредно със стария световен ред и Вашингтонския ѝ консенсус. Големият въпрос е „Как-во идва след хегемонията на САЩ?“ Анализирани са възможни сценарии, свързани с икономическия възход на Китай, Германия, Турция, Иран, Русия… Очертан е „възхождащия мултиполярен свят и Китай като алтернатива на света след Америка“. Идеята за мултиполярност е изяснена в главата „От глобализация към де-глобализация“. Предлага се тезата, че националните интереси, патриотизмът и национализмът изместват евроат-лантическите ценности, либералния глобализъм и мултикултурализъм. Отворените икономики и „отворе-ното общество“ отиват в историята в днешния свят на нови стени/огради по държавните граници и прояви на икономически протекционизъм.

Светът върви към безпрецедентен ръст на неравенство и експлоатация, към нови отношения между труда и ка-питала, към неофеодален и рентиерски капитализъм и ново, модерно робство. Авторът е особено чувствителен към тази тема, думите му са изпълнени с критична страст, подплатена с аргу-ментиран анализ на огромната социал-на несправедливост. Според него, либералната демокрация се превръща в маска на процеса на олигархизация. Неофеодалните практики правят отно-во актуални идеите на Маркс за класи и класова борба. След стопяването на средната класа в западните държави, създадена през „славните 30 години“ (от 50-те до 70-те години на бурно развитие) на държавно регулиран капитализъм след Втората световна война, днес отново се върви към „дуалистично общество“. Първата група включва капиталистите от най-богатия 1% от обществото, към които се прибавят 20% представители на „високата средна класа“ (специали-сти в сферата на финансите, високите технологии, адвокати и др.), а втората група обединява останалата част от об-ществото със застояващи и несигурни доходи и временна заетост. Пропастта между двете групи в дуалистичното общество се задълбочава непрекъсна-то, за което сочат данните на OXFAM за броя на свръхбогатите от 1%, чието богатство е колкото това на половината световно население.

Накъде върви Европейският съюз?

Пространен отговор на този въпрос е даден в отделна глава на книгата чрез паралел между Европейския съюз и двата предходни опита за създаване на единна Европа – Античната Римска империя и Свещената Римска империя през Средновековието. Направени са интересни аналогии (например, че днес ролята на САЩ по отношение на ЕС е сравнима с тази на Ватикана в Свещената Римска империя). Пара-

лелите са полезни, особено на фона на днешната криза на ЕС, която дава основания на известни учени и поли-тици да говорят за „разпад на ЕС“ и за „Края на Европа“.

Много са посочените причини за кризисните и разпадни процеси в ЕС. Основната причина, базирана на исторически поуки, се крие в разли-ката в богатството между държавите от европейския център и от европей-ската периферия. Други причини се изразяват в множеството разделения в Европа: Северна, Южна и Централ-на Европа, бедни и богати региони в отделни европейски държави, включе-ните в еврозоната, в Шенгенската зона и останалите, Вишеградската четворка и другите страни членки, национални лидери, настояващи за суверенитет и брюкселската бюрокрация…

Тези разделителни линии говорят по-скоро за европейска дезинтеграция, отколкото за европейска интеграция. Оформят се дори остри противопос-тавяния (например, между разорена Гърция и кредиторите от Германия). Лидерите на богатите европейски стра-ни усилено говорят за „Европа на две скорости“, а европейският оптимизъм на гражданите сякаш започна да се изпарява. Песимизмът се подхранва от неспособност да се създаде обща европейска идентичност около либе-рални европейски ценности, от кризата с мигрантите („великото преселение на народите“), хедонизъм, демограф-ски срив, процеси на олигархизация, плутократизация и политически кли-ентелизъм.

Според Васил Проданов ЕС губи позиции като глобална сила, от която зависи бъдещето на света. Намалява ролята на ЕС в глобалната икономика, огромен е общият публичен дълг на държавите членки. Печалните изводи са придружени с конкретни цифри и резултати от изследвания. Към тях се прибавя и високата степен на военна зависимост на ЕС от САЩ (водеща сила в НАТО). Американските военни бази на територията на Обединена Ев-ропа са 300 на брой и са разположени в почти всички държави членки на ЕС (вкл. Германия и особено в страните, граничещи с Русия).

Бъдещето на ЕС е изяснено през призмата на четири алтернативни идеологически модела: либерален (не-олиберален), консервативен, социал-демократически (ляволиберален) и неомарксистки. Последният отразява, според мен, ценностната позиция на автора, определена от споделяната от него теория на световните системи (world-systems theory). Противоречия-та в световната система (вкл. в ЕС) не могат да се решат чрез познатите до момента механизми на националната и социална държава, както и на либе-ралната демокрация. Разпадът на ЕС не е неизбежен, защото много неща зависят от европейските граждани. Борбата за оцеляване на ЕС ще зависи също от посоката на развитие на света при сегашната „терминална криза на капитализма“, а тази посока (позитив-

на или негативна) ще се определи през следващите няколко десетилетия.

Накъде върви България?

През 2012 г. в своя фундаментален труд „Теория на българския преход“, проф. Проданов очерта основни параме-три на промяната, в т.ч. перспективи пред страната ни в контекста на кризата в Обе-динена Европа и света „след Америка“. В новата си книга не е отделил специална глава за България, но прави важни и ак-туални изводи за бъдещето ѝ.

Съдбата на България е обвързана с цикличните кризи на капитализма от XIX век насам. През последния пе-риод, по-специално на така нар. демо-кратичен преход можем да проследим как след загуба на вярата в „светлото бъдеще на комунизма“ през 1989 г. се ражда вярата в „светлото европейско бъдеще“. През тези години, окрилени от европейската перспектива, според Васил Проданов, всички партии и правителства подкрепят системата на неолиберален капитализъм. Под маската на преход към плуралистична представителна демокрация и пазарна икономика в страната ни всъщност се извършва преход към периферен, компрадорски и олигархичен „втори български капитализъм“.

Авторът прави печални изводи за резултатите от така нар. „преход към демокрация“, прикрил неолибералния грабеж на собственост и национално богатство. България ентусиазирано се отвори към „свободния“ европейски пазар, унищожавайки свои ядрени мощности в услуга на глобалния ка-питал. Тя се деиндустриализира под натиска на „империализма на свобод-ната търговия“. Компрадорският и олигархичен капитализъм доведе до ужасяваща бедност и най-високи равнища на експлоатация и неравен-ство. Процесите на олигархизация в българското общество са под формата на екстремни неолиберални политики (данъчни закони и политики на стро-ги икономии). България отива все повече в периферията в резултат на стремглавото включване в свободния пазар на ЕС. Деиндустриализацията се придружава с унищожаване на произ-водства с по-висока добавена стойност и заграбване на гигантски количества човешки капитал. Освен изтичане на човешки капитал към богатите дър-жави от капиталистическия център, от страната ни изтичат финансови потоци чрез търговски вериги и мо-нополни компании, владеещи водната и електрозахранваща инфраструктура. Ниската цена на работната сила задъл-бочава неравенството …

Ще използвам някои данни и ци-фри, подкрепящи направените изводи. Ако през 1988 г. под равнището на бедност са били 2% от населението на България, то през 2016 г. са 22,9%. Или ако през 1990 г. делът на разходите за научноизследователска и развой-на дейност у нас е 2.39% от БВП, то

днес той е 0.5%. И последно, особено тревожни са данните за несигурност в неолибералната ни държава. Отчетлив признак на усещане за несигурност е трудно упражняваният държавен монопол върху принудата на нацио-налната територия. Приватизацията на сигурността е системен проблем, а в България ангажираните в частните структури на сигурност са в пъти пове-че, отколкото служителите в МВР…

Надежди за оптимистично бъдеще на България са изведени от тенденцията за деглобализация и възможностите, ко-ито предоставя четвъртата индустриална (технологична) революция. В книгата могат да се открият и други шансове за България и българските граждани.

Като заключение на настоящия отзив по повод книгата на проф. Про-данов, която отразява мащабния му фи-лософски поглед върху историческите закономерности и тенденции, искам да откроя историческия оптимизъм на автора. Според него, новите сили на бъдеща позитивна системна промяна няма да са бедните (масата бедни), а декласираните хора на интелекта и знанието, на новата „творческа кла-са“. След дефицита на национално отговорни политически лидери, идва времето на интелектуални лидери. Лидери в знанието и прогресивното мислене. Такъв лидер в българското общество е проф. Васил Проданов.

Documents

Èðàíñêèÿò äèêòàò íà Äîíàëä Òðúìï · 2018. 8. 19. · Май-Юни 2018, година 15, брой 3-4 [email protected] 8 стр. Ì ПОЛИТИЧЕСКИ