Пътуването към къщи 2или много шум за нищо =)

/официална версия/

Уважаеми читателю, пред теб е краткият разказ за второто пътуване от Германия до България, което започна на 2-ри и завърши на 5-ти март. При изминаването на хилядния километър от пътуването, всичко изглеждаше напълно нормално - разходи, настроение, маршрут, допускани отклонения от нормалната работа на колата и пр. Нооо... =)

Всичко започна на 17-ти февруари, когато трима българи и една казахстанка тръгнаха на лов за коли из Дрезден. =) Е, тя колата беше една, само трябваше да я намерим и... "обстреляме", но преди това - да я купим. =) Само да вметна, че повечето ситуации с вървене по улиците, возене в колата, мълчане, разговори на български, руски, немцойски, патагонски, санскритски, смях, плакане и пр. няма да бъдат упоменавани, с цел да се минимизира количеството излишна информация и вниманието да бъде концентрирано върху основното, ама наистина основно, събитие, довело до написването на текущото умотворение. Накрая е хубаво да се извлече една поука. Който не разбере поуката, да прочете всичко отначало. =)

И така... За да стигнем до Дрезден, ни трябваше транспорт. А какво по-удобно от съботно-неделните влакови пътувания. За професионалистите в "занаята" - Набора и Белев това...

...От тяхно име - благодаря за аплодисментите, ще им предам. =)

(Тези, които са забравили или не знаят за кои персони става въпрос, нека да погледнат "Пътуването", първа част) Та, за тях това бе просто една бебешка задача, както за мен, например - да начертая астроидален октаедър в аксонометрия, или пък за едно жълтурче - да се усмихне. =) Решено бе да хванем "ниско-прелитащия самолет" от жп гарата в Митвайда в 12 и нещо, след което да сменим железопътното возило с друго такова в Кемниц с крайна цел - Дрезден - и оттам да започне ловът. =)

Речено, сторено. Цялата компания от трима българи и една... Хмм, дойде времето да представя Алесия - едно момиче от Казахстан, което е дошло да се поучи малко в Митвайда; което много обича български баница, тутманик, козунак и курабийки; което когато каже, че идва след 3 минути, означава всъщност 9 минути, иначе за всичко останало е по-сериозна. =)

В дванадесет и нещото хванахме "самолета" и този път до Кемниц се возихме на втория етаж. =) Там имаше 10-20 минути чакане на влака и

тудуф-тудуф до Дрезден; в този влак се убедихме колко са взискателни немските влакови кондуктори - някъде към средата на пътуването, когато Белев се беше завил презглава със закаченото си на закачалката яке, Набора задрямал, опрял глава на масата и хванал билета в едната си ръка, Алесия - замечтано гледаше заснежените поля, а аз - слушах музика и мислех за лазерно-нарязани метални плочки, при нас изневиделица се появи един кондуктор (кондукторка =) и никой от нас нямаше да я забележи, ако тя не бе дръпнала рязко и най-невъзмутимо билета от ръката на Набора, при което последният се сепна и я погледна учудено. Жената измрънка нещо и продължи нататък. =) Явно е спала накриво. =)

В Дрезден беше студено и духаше леден вятър. За ориентир ползвахме трасиран маршрут от гугъл мапс, сниман с телефон. Е, объркахме пътя два пъти, ама все пак се оправихме. Нашата цел беше една автокъща. Набора беше натоварен със задачата да купи кола за едно семейство - негови познати - за да карат сина си на изследвания в София и да не разчитат на БДЖ за това. Колата беше бяла. Хмм, май беше Рено клио, едно и нещо - поне така чух =). Разликата за мен между две бели коли е само в това, колко едната е по-висока или по-ниска от другата; ако са с еднакви височини - вероятността да ги объркам е голяма. =) Колата беше втора употреба, разбира се. Набора се зае с проверката на годността й - отвори капака, помъчи се да я запали, ама явно акумулаторът нямаше достатъчно вътък и не ще, и не ще. Оттогаз започнаха тия тревоги, които свършиха преди

броени дни. =) Извикахме един чичко, с щръкнала коса и брада (брадичка), която по-скоро приличаше на оставена по невнимание, отколкото на част от екстериора на човека, който явно не знаеше какво е това усмивка и не беше особено разговорлив. =) Той докара един голям акумулатор и два кабела, за да даде захранване на този в колата. И така, колата запали и се появи естествената нужда да се направят

едно две кръгчета, за да се разбере работи ли или не возилото - отказаха ни. Ами сега... През това време аз установих, как едно мраморно топче, завъртяно около оста си върху сняг има голям инерционен момент и как от голямата температурна разлика - от затоплените ми в джобовете на якето ръце в снега - се напука леко. =)

На юнашко доверие приехме, че колата е наред и... Набора я купи. О, чудо! Човекът с щръкналата коса и брадата се разприказва с

Красимир, че даже се усмихна и даде двата кабела за акумулатора, ако закъсаме някъде. Ето каква била работата с германците - трябва да купиш нещо от тях, че да ти се усмихнат. =)

За да стигне колата в Митвайда, й трябваше номер. Хайде сега на "лов" за номера. =) Пак се возихме във влак, този път - с градски маршрут. =) След като билетът го позволява, защо не. Ама явно бяхме объркали, защото по едно време се накачиха едни малки дечица и звуковото налягане във вагона значително се повиши. =) Едно от най-неприятните неща за Алесия е чакането. И точно това се случи - чакахме; първо "тук", после "там" и всичко това само за две метални табелки с релефни знаци. За Белев представляваше голям интерес как от една плоска алуминиева ламарина се получава релефен номер за кола. =) Много просто - възрастния човек слага ламарината, нарежда отгоре символите, дърпа една ръчка и... готово. =) Бързо и лесно. То и аз мога така. Само ми трябва преса. Охоо, колко неща ще пресовам. =)

Вече по тъмно, сложихме номерата на колата, с помощта на осветлението от един червен светодиод и потеглихме. Пътуването траеше един час - не съм засичал, просто когато стигнахме, свърши първият час от сета на Роджър Шаа - Магически Остров, който си бях пуснал да слушам. И се прибрахме доволни и щастливи от свършената работа. =)

Нямам спомен колко дена след това, една сутрин Набора (който всяка сутрин и вечер запалва двигателя на колата, за да поработи малко, за да не пада заряда на акумулатора) се върна от посещението на колата с новината, че тя не ще да пали. "Ухаааа, става весело", казах си аз... (то на Набора не му беше никак весело, щото носи отговорност за тази кола =) и си знаех, че всичко ще се оправи, ръководейки се от думите на един мъдър човек: "Винаги се случва най-доброто", както и да изглежда ситуацията в момента.

Почна се едно умуване и допитване до различни компетентни и не дотам хора в областта на автомеханиката, от което нямаше особена полза. За подкарване на колата трябваше да мислим върху две евентуални решения - тикане, докато запали или нов акумулатор (или поне захранване от друг акумулатор за малко). И тъй, реши се да тикаме колата, понеже нямаше никой наоколо, който да е познат и да има кола. Ама и времето беше едно - навсякъде разтопен сняг (киша). Няма да описвам как с Белев си изкашляхме белите дробове от тичането... =) И като краен резултат - кола с магарешки инат - не ще и не ще да пали. =) Даже след тикането, един германец ни

съжали и предложи да даде малко заряд от неговият акумулатор. =) И отново - без какъвто и да е резултат. Вечерта, на спокойствие и отпочинали, отидохме да приберем колата с... тикане =))))) (по нагорнище) =(

Все повече се стесняваше кръгът на възможните решения. Отнякъде (откъде ли =) изникна идеята за помощ от един стар познайник на Белев и Набора - един германец, който само изглежда германец и говори немски, но всъщност по нищо друго не прилича на останалите германци. Вечерта, към 21:00 (плюс, минус малко =), Белев му изпрати писмо и !!! човекът, не стига, че си е прочел писмото толкова бързо, ами и съобщи, че идва да помага! Ха сега!?! Кой германец ще дойде по среднощ (образно казано =) да ти помага? Човекът донесе една джаджа, с която да се даде малко заряд на акумулатора, поне докато запали колата. И всеки ден, в продължение на няколко дена, Набора зарежда джаджата и отива със сетна надежда да омилостиви колата. =) А тя - все така ината...

Все повече наближаваше времето, когато щяхме (планувахме =) да си тръгваме (и два дни преди което, щяхме да станем бездомни, сиреч - предаваме стаите и няма къде да спим, но добре, че българските булки оставиха ключовете за стаите си, та това ни спаси за два дена), а положението с колата не изглеждаше никак розово.

Започна да назрява и друг проблем, паралелно с този за колата - дори да успеехме да я подкараме, малкото оставащо пространство в нея не би стигнало гигантския ни багаж! Имахме пет куфара и багаж за още поне два!!! От България имаше предложения:

• Двама човека в колата, два куфара на задните седалки и Белев тича след колата и влачи куфар в ръка;

• Двама човека в колата, два куфара на задните седалки и Белев с куфара на покрива.За това, последното, не съм сигурен дали го предавам точно, но и в два случая - горкият Белев. =)

Дойде съдбовният ден, когато къщният майстор (хаусмайстерът =) трябваше да произнесе присъдите си: Ще боядисваме или няма да боядисваме. Размина ни се =), след като бяхме приложили техниката

на (_________ __ _______ _ _______ _ _____ __ ____)*. Една грижа по-малко. =) След още три дни, в петък, станахме "бездомни" и единствено надеждата за тръгване се крепеше на помощ от:

• приятелката на Дима (това е мъжко име =), която ще идва събота и неделя с кола;

• и един човек, който живее в дървена къща насред гората. =)Този, последният, не е Йети или някой горски пъдар от дойчовското лесничейство - не, той е преподавател по карате, на курс при когото се записа Белев още през септември. И по недоразумение, шест месеца същият този Белев ходеше на тренировки по карате с бебешката група.... пардон - с детската група - два пъти по-ниските от него дечица. =)

Събота - Дима се оказа несериозен.Неделя - чакахме помощта от каратиста. =) И помощта дойде. =)

Човекът беше предварително информиран, че имаме нужда от "аку" както се казва на немски. =) Аку-то, както и колата, се оказа много инато - не щя да се разкачи и се наложи малкият акумулатор на каратиста да легне върху този на Рено-то и да се свърже с кабелите му. Набора врътна ключовете и, о, чудо! Моторът почна да кашля. Е-е-е-е-е, ти да не си помисли, че колата е тръгнала... Да, да... =) И до там ще стигнем. =) Цаката сега беше да се запали колата и да се сменят акумулаторите. Дружно петимата затикахме; по едно време Набора скочи в колата, врътна ключа и... Урааааааа - колата запали!!! Сега - смяна на акумулатори и колата малко да побръмчи, за да се зареди "аку"-то и всичко щеше да е готово. =) Ооох, дъх не ми стига да разказвам. Сега, като пиша, пак се вълнувам. =)

Както при конвейрното изпълнение на инструкции в процесорите, още не свършили с Рено-то се появи нова инструкция за обработка - посрещането на булките от БГ. Аз се заех с изпълняването й, а Белев и Набора, като свършиха работата с Рено-то, се включиха и те и то със съживената от дълбока летаргия кола. =) "Пак" щяхме да останем "бездомни", ако не беше Алесия - да ни предостави стаята си за (надявахме се) последната нощ в Митвайда. =)

По желание на феята Карандилка (Тинка Ринка Белка) си изнесохме багажа от стаята й и го намятахме по коридора - същински "скитници" (или по-скоро - бохеми). =)

От много преживявания на мен ми се доспа. Не зная колко съм спал, ама през това време Белев и Набора са се опитвали пак да подкарат капризната кола - инатът си е инат. =) Вече се видяхме в чудо! И въпреки всичко - беше ни весело - все пак прекарваме последната си (дано =) вечер в Митвайда. Белев покани германския негерманец - агент на германската мафия с кодово наименование "Ноймайер" - за да си кажем довиждане и да му дадем джаджата за зареждане на "аку"-то и между другото, да хапнем пица "Маргарита" - пица полуполуфабрикат; едното "полу" е заради

* Това е секретна тайна и само агенти от (минимум) 5-то ниво в КГБ имат право да я знаят. =))))))))))))

печенето, а другото - заради необходимостта от преподправянето й след или преди печене с много подправки, кашкавали и пр. Дойде гостът с един мафиотски шлифер и с широка, не-германска усмивка и пицояденето почна. =) На мен се падна поизгорялата пица - все пак аз съм спецът в този занаят; не сте опитвали моята изпарена картофена супа, изпепелен боб или пица "А Ла Въглен". =D

Хмм, бях свидетел и участник в един маратон от весели (някои от тях - "весели") и от шантави, по-шантави събития. =) Няма да разправям за нацисткото нападение в нашето общежитие, за пукнатите стъкло на вратата и на един французин главата (ха, има рима =), защото нямат много общо с пътуването и нас. =)

За последно мислехме, след хапването на пиците, да идем да потикаме колата, с надежда да й е станало вече неудобно =) и да се реши пак да запали. Речно-сторено. Отиваме ние - двете "мафиотски" групировки - ДЕ и БГ и, о, чудо на чудесата, какъв респект! пред БГ и ДЕ "мафия" - Набора влиза, врътва ключа и тя пали. Да й се неначудиш. =) Дотогава всичко приличаше на тото - я запали, я не запали - на късмет... Сега ме напушва смях, като си спомня, ама няма да ти развалям изненадата, читателю, 'щото има малко сълзи нататък, преди големите усмивки. <(^^,)>

Докато Набора готвеше на двете булки, аз релаксирах с цветотерапия с една дрънкулка от Лид(ъ)л, дето я включваш в контакта и многоцветния светодиод почва са си сменя цветове. =) Сега, в Карлово, по цял ден то си стои включено на зелено в

стаята ми. =)И ето, дойде време да лягаме. В огромната

(разбирай - двойна) стая на Алесия имаше предостатъчно място за трима ни. Беше ни казано да се чувстваме, като у дома си, даже ни предложиха от хладилника да си похапнем малко саламчета, наденички (или каквито бяха там =) и въобще всякакви такива "вкусотии" - ние с Белев сме им големи любители. =)))))

За втори път щях да спя на матрак на земята. =) Предната вечер беше за първи път. След като Набора не издържа да остане буден за да догледа уестърна на Мишел Кортеманж, до някое си време аз се мъчех да заспя и си говорех с феята Тинкърбел, която се бе навряла под масата и пърхаше с крилца. =) А тази вечер, докато заспя, с кого да си говоря? =) Отляво имаше кашон с разни дървени играчки върху него, като всяка представляваше едно човече със странен (идиотски =) поглед и метална, изкривена лула. За какво да си говориш с такива

грозилчета. =) Отдясно - матрьошките - те бяха далеч. Наблизо напипах един кибрит и драснах една клечка, ама то взе, че замириса на колегите ми... =) "Явно тази вечер заспиването ще е скучно", казах си аз =) и след това спомените ми нещо се губят за осем-девет часа. =)

На другия ден плануваното отпътуване беше уречено за 10:00 часа, но с белево и наборово закъснение - то стана в 11:00. =), а в

10:00 започна стягането на куфарите и подреждането на багажа. В това време Белев изтича по джапанки до сградата на университета, за последна официална среща с неговия професор. =D Аз - до магазина за още малко подаръци и пет пакета фъстъци за из път. В багажника се събраха два куфара, една голяма кауфландска чанта, един монитор, още една малка найлонова чанта Лид(ъ)л, джапанки, тенджера, чадър и мандарини и капака отзад едва се затвори.

=) На задната седалка отдясно легна един куфар. Между задната седалка и предната имаше малко място, което бе разширено, с цел вмъкване на куфар помежду им и неудобство на седящия отпред. =) А върху куфарната конфигурация на задната седалка кацна още един куфар и върху него - кората

от багажника. Може би, трябваше да помислим за вариантите с Белев... =) На задната седалка остана място колкото за един слаботелесен, а имаше още три раници, две от които - грамадни, една тон колона, една чанта с ядене и едно петлитрово метално буре с бира. =) Нужно беше да си припомним алгоритмите за компресия без загуба. =) Тон колоната застана между двете предни седалки и аранжираните куфари. Отзад седна

Белев - в краката му - бурето с бира, на коленете му - раницата. Всички му викат: "Та нали е йога". =) Да, ама и йогите имат нужда понякога да дишат малко. =) Аз бях отпред - с яденето и пиенето в краката и раницата на краката. =) Добре, че нямам клаустрофобия... =)

И по живо, по здраво, пътуването можеше да започне, макар и с един час закъснение. =) Набора пъхна ключа, завъртя и... Еееее, браво бре... Откъде този песимизъм. Ами да, естествено, че ще запали, къде ще иде; =) и тъй, пътуването към къщи II започна (не съвсем добре, но за сметка на това) успешно. =)Пътят минаваше през Чехия, Словакия, Унгария и Сърбия. Навигацията беше пак с карти от гугъл мапс, но този път не на телефон, а на лапи. =)

Кората на багажника при каране все се смъкваше към главата на шофьора и се наложи да я вържа за дръжката над прозореца на вратата, за да се осигури безопасност при шофирането. Друг е въпросът, че всеки път, когато се облягах на седалката или се навеждах напред, ластика на кората ми разрошваше (макар и) малкото пораснала коса. =) Горкият

Белев: напред гледа главата на Набора, надясно - куфари, назад - куфари, наляво - единствената му свободна гледка. Най-добре си беше Набора, ама нали все пак той е шофьорът - трябва да му е удобно, за да шофира нормално. Пътуването вървеше гладко и спокойно и само няколко пъти спирахме ту за хапване, ту за купуване на винетки. Полека-лека изминахме хиляда километра (или колкото са там =) и вече бяхме на унгарско-сръбската граница. Ако имаше къде да ни карат да си разтоварваме "малкото" багаж, то мястото бе тук =) и то по-скоро сърбите, отколкото унгарците. Всичко мина, като по вода. Само срБският митничар ни попита какво носим.

– Багаж, багаж носим... Студенти сме... - отвърна Набора.– А студентки?– Няма студентки.– Къде са студентките?– Няма студентки.

Ццццц, за какво си мисли србинът... =) Белев вика, че му се хилил като гледал оня, за да му отвлича вниманието от багажа. =D И това беше... Размина ни се. =)))

След още доста шофиране, Набора вече се беше уморил доста и спряхме за нощуване на един паркинг с бензиностанция и заведение. Имаше и нещо, като хотел наблизо, но по нищо не си личеше, че е хотел (поне през нощта), освен по надписа - "Roadstar motel" - нито една светлина не издаваше признаци на живот в този "мотел", а по-скоро напомняше някой филм на ужасите - едно голямо платнище с надпис за ресторант беше опънато там, където може би е трябвало да бъде ресторантът и

върху него си личаха следите на времето - не е било опънато скоро; а и цялата сграда - сякаш всичко е било подготвено и тъкмо да бъде открито, се е случило нещо непредвидено... =S Това ми напомня кадри от филма "Silent Hill". =Р Още повече, че имаше гарги по покрива на зданието, които дори тропаха с клюнове*** по един прозорец. =О Тръпки да те побият. =). Ами при уморен шофьор, нямаме избор за място за спане. =)

Тази нощ разбрах какво значи да спиш прав, като кон (ние бяхме седнали, а не съвсем прави, но това са подробности =). Всеки се *** По думи на Белев =)

облегнал както може: я на врата, я на куфар, я на волан, я на ластик на кора. =)

Спах, като къпано бебе, че даже и сън сънувах =) и рано, рано, още преди да се развидели, бях буден и готов за пътуването, пристигането вкъщи към обяд и хапването на печени картофки с маслини (ние пристигнахме за хапването в два часа, но за това, по-нататък). =))) След около половин час и Красимир се събуди и врътна ключовете на колата и... Хаха, позна - пак започна да се инати туй возило. В този момент въобще не беше така весело, както в Митвайда... Горкият Набор - в 6:00 сутринта да се буди само за да се успокои, че колата работи; метна си възглавницата на волана и продължи със съня.

По едно време станах да се разтъпча и да не шумя в купето на двамата поспаланковци. Заех се с оглеждане на хотела отблизо. Целия беше в огледални стъкла и ми мина една мисъл за едно нещо 'дето го бях чел в книга за "Фън-Шуй", а именно, че сградите с огледални прозорци влияят зле и на хората в сградата, и на тези извън нея. =) На покрива имаше пак няколко гарги и ги гледах, как стоят пред един прозорец, грачат нещо и блъскат с клюнове по стъклото на прозореца. =D Сега това изглеждаше доста смешно (за разлика от снощи). =) Сградата на мотела изглеждаше доста добре. И въпреки това нямаше признаци на живот. Отново кадри от "Silent Hill". =) Отзад имаше някаква барака с отворена врата и много щайги пред нея, а отвътре се разнасяше шумът от бръмченето на някакъв мотор, нещо средно между мотор на голям фризер и такъв на малък циркуляр. =) Офф, тоя "Silent Hill". =)

Зад бараката се простираше една голяма "ограда" от дървета, отвъд която се виждаха просторите на (явно) обработваема земя. Сигурно всичките тия декари изорана земя са били пълни с картофи и вътре в заведението (и/или хотела) сервират печени картофки на фурна. Ухх, кога ще се връщаме да си хапна картофки. =)))

В другия край на паркинга (на противоположната страна) имаше паркиран един бус със смачкана предница, явно от катастрофа. Поогледах го и под надигнатия от деформация капак се видя един акумулатор! Бингоо! Охх, ама от мотела и от сервиза имаше пряка видимост насам. =( Вътре се виждаше и радиото и си изглеждаше

задоволително добре, а ние в колата си нямаме радио... Хмм, ама все пак - мотела и сервиза - за едната музика няма смисъл да се рискува. =)

Колегите вече се бяха събудили. Май се налагаше пак да тикаме... =) След един, два опита, двигателят дори не се закашля. Явно трима човека не стигаха за бутане и

потърсихме подкрепление. На бензиностанцията имаше един човек изправен до една кола; май беше собственика. =) Човекът пушеше цигара и на наш въпрос за помощ отговори, че е изморен и не може да помага. Да сме си намерили някой друг. =)

Какво друго да правим... разтоварихме всичкия багаж от колата, за да е по-лека за тикане и пак затикахме. Първи, втори, трети път... Изглеждаше, че скоро няма да си хапвам картофки. =) Сега паркингът беше наш - нямаше "жив" ТИР и площ за тикане, колкото искаш. =) При някое от тиканията един от служителите в бензиностанцията започна да се приближава, сякаш с намерение да ни помогне, но както бавничко се приближи, така и бавничко се изниза обратно. Няма да се измъкне лесно - ще го караме да тика, аамахаааа... =) Той взе, че извика и монтьора от сервиза - ако не стане с тикане, да я караме в сервиза. Този път с четири човешки сили колата... Ееее, хубаво, браво, че си оптимист, ама колата не запали пак (отново =). Затикахме я към сервиза и Набора влезе да управлява волана, когато колата минаваше над онова нещо, дето прилича на корито, колата застава над него и монтьора слиза отдолу да човърка из возилото (за да не се случи както в клипа от камерата в един сервиз и жената шофьор, дето не можа да улучи и влезе с едната гума на колата в коритото, одра яко колата от едната страна и явно... малко се прецака =).

Белев отиде да пази разтоварения багаж, а ние с Набора - в сервиза, при монтьора да гледаме какво прави с колата. Човека изглеждаше свестен на пръв поглед. Той говори на србски, ние на български и се разбирахме. =))) Известно време човъркаше нещо из чаркалаците на колата и след няколко опита за запалване каза, че не се подавало гориво към помпата. Вайкане, чудене - човекът май малко се притесни. Той нямаше условия да проверява помпата и предложи да извика някакъв друг, който ще закара колата на друго място, за да свали помпата и да я окачи на стенд, за да я тества. Естествено, нас ни интересуваше колко ще струва това. Монтьора измрънка нещо като 33 евро. Ухаа, ако е толкова - готово! =) И се обади на неговия човек да дойде.

Белев зорко охраняваше багажа. =) Какво по-подходящо време за ядене на фъстъчки. =) Извадих един от петте пакета и захрупах весело. =))) Отнякъде дофтаса едно кученце; Белев вече се познаваше с него. =) И ни (ме) загледа с тъжни и очакващи очи. Досега да си виждал куче да яде фъстъци? Е, добре де, аз не съм. =) Ама сега видях. И му заподхвърлях по една, по две ядчици. =))) Голямо сладурче... =) Аз хвърлям, то подушва

земята, намира фъстъка, изхрупва няколко пъти, пак подушва земята и ме поглежда и така в продължение на едно пакетче с фъстъци. =) Белев и Набора се транслираха до сервиза да наглеждат колата, да не би нещо да изчезне от нея или самата тя да изчезне. =) А аз продължих да си говоря с кученцето, което кръстих Фъстъчко и да му хвърлям... фъстъци. =) По едно време странен шум отдясно привлече вниманието ми - някакъв човек, возещ се в малка червена кола, профуча с голяма скорост покрай мен и Фъстъчко и отпраши към автосервиза. Малко се зачудих, защото когато надигнах глава да го видя, оня ме гледаше със странна усмивка, прилична на онези усмивки от американските комедии, когато на героя му пада саксия върху главата и почват да му се въртят разни звездички и птички. =) Може би, при такава висока скорост, някъде му се е наложило да набива спирачки и си е ударил главата в предното стъкло. =D Всякакви ги има... Аз пак се захванах да храня Фъстъчко, щото кученцето явно е вече голям фен на фъстъците. =)))

По-късно разбрах, че този с червената таратайка е бил другият монтьор - ключовата фигура за "съживяването" на нашата кола. Казал, че няма да излезе никак евтино и затуй Набора поискал първо да ни съобщи цената, за да си правим предварително сметка. И оня отпрашил; щяло всичко да е готово за шест часа!!! Те костенурка да обучат, по-бързо ще работи животинчето... =X За шест часа ще стигнем до тавата с печени картофки =), те една кола не могат да оправят.

След като направих рекорд с Фъстъчко от три хванати във въздуха фъстъчета, вече го тествах на няколко нива на храброст с намаляване на дистанцията при хвърляне фъстъчки на земята, докато стигна непосредствено до обувката ми; и там го изяде! Следващата стъпка бе да го вземе от предната част на обувката ми. Е, не се престраши четириногият мъник. =) Или по-скоро, фъстъците не са били достатъчно вкусни, за да си прави труда да "рискува", =) защото би всички рекорди по смелост, като грабна от обувката ми парче шоколад. =))) От една празна кутия от крушев сок изрязах малка "купичка" и му налях вода, понеже фъстъчките бяха солени и бях сто процента сигурен, че му се пие вода, та кокал не вижда. =))) Уви, дори не я и помириса... Нооо, като му сложих в купичката малко от плодовото прясно мляко (купено от ЛИДъЛ за из път =) го излочи за нула време и като останаха няколко капки на дъното на изрязаната кутийка, ближейки го почна да подмята кутийката и да я влачи и по едно време я обърна и почна да ме гледа с онзи, разтапящ сърдцето поглед... Не се сдържах и отворих ново пакетче с фъстъци. =))) На лице беше и подобряване на рекорда - цели единадесет поредни ядки хванати във въздуха от Фъстъчко. =)))

С кучето нещата вървяха ок, ама не мога да кажа същото за колата... Колегите, след поредното си ходене в сервиза, явно след като оня се е върнал с резултат за колата... (Тук, моля, затаи дъх - важно е!) донесоха чудната новина че оня искал четиристотин

евро!!! Пардон - четиристотин и двадесет! Оня е пил газ с пирони или се е надишал яко... К'ви ги сънува такива. Аз направо не вярвах... Първоначално си помислих, че е една от дебелите шеги на тандема "Набора-Белев", ама явно беше на сериозно. Оня куку си помислил, че четири стотака в евро за нас са нищо работа и директно оправил колата. Абее, аланкоолу, кой ти е казал да мислиш колко пари са малко и колко - много? Ти си там да човъркаш из колите! И не ме гледай с тая неизбърсана от чернилки физиономия!

"Братко, братко, ще ти правя отстъпка - дайте пари само за материалите - 350 евро; за майстор няма да давате." Тоя си вярваше!?! Общо спестените ни финансови средства бяха на стойност 370 евро. С какво щяхме да си идем до България? Офф, к'вото и да приказвам...

След няколко неуспешни опита за преговори и за даване на по-малко пари (150, 200, 250, 310) имахме като резултат следните предложения:

• да поръчаме да ни пратят пари по Уестърн Юниън и докато чакаме, да отседнем в "хотела" за 20 евро. Същия тоя мотел (от "Silent Hill" =), дето гаргите ти тропат с клюнове по прозореца;

• вместо пари да им дадем лаптоп, щото шефа на оня се нуждаел от лаптоп и щото нашите стрували 420 евро.и все по-отслабващи позиции в преговорите...

Идваше ред на следващия и (надявахме се) последен опит за събуждане на човешкото в човека-монтьор. Имахме едно буре с бира от 5 литра на стойност 5 евро и Белев реши следното: Даваме им 320 (ужасТ!), няколко стотинки от европейските, с цел да си проличи, че това са последните ни финансови издихания и едно буре с бира, с голямата надежда ония в сервиза да се окажат пияндета. И така - делегацията от двама студента, малко пари и едно буре с бира, замина на (последните) преговори. И почна едно трескаво чакане. Виках си, ако се върнат пеша, ще ида да си поговоря малко с човечеца от сервиза с мръсното лице и да го попитам, той ако изпадне в такава ситуация, как ще се почувства. И резултатът не закъсня (всъщност, закъсня, понеже от трескавото чакане времето се разтегна и ми се стори цял час, ама 'айде - от мен да мине =) - Двамата се върнаха... с колата. Ееее, най-накрая. Значи оня не бил чак толкова безсъвестен. Или просто са му светнали очичките при вида на буренцето с биричката. }=>

И ето - работите потръгнаха в наша полза (то пак си зависи и от гледната точка де =). Олекнахме с 320 евро (и малко биричка), но вече тавата с картофки изглеждаше все по-близо. =))) Ние с Набора за нула време натоварихме багажа.

Отново на шосето! Почнаха се едни коментари: какво сме могли да направим да не стане така, как е можело да излезем от тази ситуация по друг начин и пр. Ама каквото и да се говори вече, каруцата е обърната, а тогава - пътищата са много. Но въпреки това, проблемът изглеждаше интересен от стратегическа гледна

точка; Можехме да се обадим на тукашните ченгета, в съдбовната нощ да продължим още един час до Белград, да изчакаме до нощта и ако не затворят колата да я отмъкнем с другите ключове за нея, които бяха в Красимир...

На ПЗ на ВСТССОМВБ (пленарно заседание на висшия съвет на тримата студенти свършили обучението си в Митвайда и връщащи се в България) бяха взети единодушно следните решения:

• Преди мястото на разигралите се събития (снимачната площадка на "Silent Hill" =Р ) и в двете посоки да има табели указващи до какво се приближава превозното средство (1км до "Мошемници", 500м до "Мошемници" =);

• Регистрационните номера на сръбските коли да имат за акроним "мшн". =).

Пътуването продължаваше с пълна сила. Минахме през Белия град, Ниш и ееето я границата. Като по вода мина всичко - направо не е за вярване, ама все пак по Коледа стават чудеса (не, че сега е Коледа, но да не изпадаме в подробности =). Даже на българската част от границата служителите на митницата бяха супер вежливи: "Добър вечер, може ли документите?", "Лека вечер!". Дадоха на Набора едно "чипче" да го даде на последния пункт от митницата. Туй чипче май съхраняваше някакви данни. А бре, тия хора нямат ли си мрежа?!? Да иде Делян Генков, ще им я спретне за нула време. =)

Ухаааа, все по-близо сме до картофкитеее! =))) Ееех, тия катаджии; слагат един знак, скриват се зад него и дебнат някой разсеян шофьор да попревиши малко скоростта и Бамм... - нали и те трябва отнякъде да се хранят. =) Вдигна палката оня, Набора отби и ченгето го привика в кабинката. Там му показвал някакъв правилник и как е надвишил скоростта с 30 км; искал 300(!) лв и да му вземе книжката. Лелее, навсякъде по пътя се навъдиха финансови вампири (ако мога така да се изразя =Р ) - гледат само как да ти помогнат да ти олекне бюджета. Работата направо ееее... цацацу (туй май значеше нещо, като шантава работа, хаос, някакви китайски императори и... а бре, повече информация търсете от Белев - той знае пълната история =). Отправихме се към София, по околовръстното я заобиколихме и поехме в посока към Карлово. =) По околовръстното също ни спряха катаджии. .Но всичко с колата си беше изрядно, документите също. =) И тези катаджии останаха гладни след нас. =)))

Такааа, тук е хубаво да се самопохваля ;) - аз винаги нося със себе си една карта на България, която въпреки че е от памтивека и има населени места с различни от сегашните имена, то пътищата по нея са абсолютно същите и в кризисен момент, като сегашния, малко или много помогна да се ориентираме (или май - да се объркаме =). След София, навлязохме в територията на община Горна Малина. И там явно се е намирал някой пространствено-времеви портал, понеже се озовахме в някаква приказка. Имахме обяснение за това - гъста и непрогледна мъгла, пътят засипан със снежни

навявания и не може да се направи разлика между това, къде почва пътят и къде свършва мъглата, ама приказката си е приказка. =) Даже на много места Набора шофираше на фантазия - нямаш представа това пред теб път ли е, гора, завой, безпътие... =) Колкото опасничко беше, толкова и вълнуващо - кога ти се е случвало да се возиш в такава приказна красота; все едно се движехме по облаците. =) Добре, че нямаше други льольовци по пътя, понеже както се движехме на посоки в тая мъгла, така лесно можеше да стане и катастрофа. =) Тая пътна обстановка много дълго се задържа такава и почнахме доста често да се питаме дали не сме объркали пътя. (Май) влязохме в някакво лесничейство (ако може да се разчита на мен да видя в мъглата за кратко една табела с надпис и да прочета надписа =). На два пъти спирахме да гледаме картата (аз я гледах =), понеже пътят не ни вдъхваше доверие да е правилният. Аз с моите перфектни ориентировъчни способности обърках Горно Камарци с Долно Камарци... Е, какво да правя - нали е все Камарци!? =D Набора забеляза един ТИР да се шмугва по съмнителния път и работата беше ясна - на прав път сме. =) Сега оставаше и гумата, дето беше леко надута от едната страна да се пукне и приключението щеше да е пълно. =)

След едночасов (или повечко =) път, около два часа сутринта =) стигнахме до Карлово, където бе първата спирка от края на

пътуването. То не бяха прегръдки, целувки... ммм, чудо работа. Майка ми, милата, не ми беше виждала физиономията от много време и си представям каква радост е била за нея. Тя пак се беше погрижила за страхотната трапеза с... картофки <(^^,)>, маслини, туршия, други вкусотии и обещаната (вече) от Белев царевица за едно дружно "Ееее, събрахме се!" =))). След вечеря, нямах търпение да си разтоваря багажа. =) И към 3:00-4:00 с поутихнал

ентусиазъм се пренесох в страната на сънищата. =)Сутринта хапнахме и се готвехме за път, понеже пътешествието

още не беше свършило. Качваме се в колата, Набора врътва ключа и... Хахаа, това ти звучи познато, нали? Точно така - мошеМниците от сервиза (на снимачната площадка на "Silent Hill" =) не са си свършили работата както трябва, че даже не са свършили никаква работа. Набора, като отвори капака си личеше, че помпата не е и барвана, че даже са имали и нахалството да сложат боя на клеясалите, неразвивани от години винтове на помпата, като гаранция... То бива, бива, ама чак такива безскрупулни хора досега не съм срещал! Цццц, колко са зле някои хора - от студенти да печелят. Колата на сервиз - друго решение нямаше. Майсторите дойдоха по-рано от обещаното и издърпаха колата до сервиза. Ами това се нарича майсторлък: да се разчовъркат из вътрешностите на колата пред нас, а не да я карат някъде, после да я върнат и

да кажат - "Готово, оправена е, дайте 400 евро" }=>. Като същи факири на тема коли, автомонтьорите гледаха с известно отегчение, сякаш искат да кажат: "Офф, пак трябва да оправям кола...", но майсторското любопитство си каза думата. =) С детайлно оглеждане на колата, като че ли знаеха къде се намира всяка прашинка под капака =), няколко опита за запалване, мерене на токове, проверка на ремък и впръскване на гориво в помпата много бързо бе дадена диагнозата: "Нещо в електрониката!". И понеже не разполагаха с оборудване за тестване на електрониката, ни издърпаха до един сервиз малко по-нагоре. Диагностичният преглед излезе напълно безплатен! =))) Какво да кажа - майсторите са си майстори. =) Вкарахме колата в сервиза на другия човек и той почна да я изследва с някакво електронно устройство. След малко попита Набора: ...

Тук, драги читателю, настоявам да седнеш, ако си прав или да си пийнеш едно кафе, понеже следва ключовият момент на решението на проблема!

– Има ли други ключове?– Има. - вика Набора и му ги подава.– Оооо, ами така кажи. Тя колата има имобилайзър. Ей тука тая

лампичка дето мига, като завъртиш ключа, изчакваш да изгасне, изчакваш да се загреят свещите и тогава палиш.И сервизния човек, врътва ключа и колата... запалва!!! Кой да каже, че колата имала имобилайзър. Ония германци в автокъщата толкова ли имаха сливи в устата да го кажат, че да не се налага да минем през толкоз перипетии. Ама каквото станало - станало. =) И Набора почти всеки път палеше с дублирания ключ, понеже бил по-удобен за запалване. Сега си пролича какви нечестни хора са тия от "Silent Hill". Да са живи и както се знае: "Каквото повикало, такова се обадило". Зихтиспукирфасеретиан сефежитерхасе ните лисеравиопесентрезак нипотегисерде астехатен бивлетаз дисовате, казано на санскритски или по-разбираемо - цацацу =D.

Понеже горивото беше почти привършило, трябваше да идем до бензиностанцията и да налеем малко за финално тестване на колата. Човекът поиска 20 лв. за работата (къде са 300 евро, къде - 20 лв.??), даде няколко съвета на Набора за колата и можехме вече отдъхнали от проблемите да потегляме. Но преди това - едно шише "Пещерска" за другите майстори. =) Българина си е Българин! =)

Пътуването (към Габрово) мина леко и безаварийно, с изключение на гадните (ама наистина много гадни!) завои на Шипка. Свят да му се завие на (имагинерен =) човек! Мисията в града на Рачо ковача бе да се направи среща с един от тайните агенти на КГБ с кодово име A6 и маскиращо име Иван Йовчев... Ооп, пардон - инж. Йовчев! Срещата на високо равнище се състоя в тайната квартира на КГБ в Габрово

на една маса на осем очи. На срещата се коментираха изпълнените мисии в Митвайда и Габрово и предстоящите мисии в и зад граница. Особен интерес представляваха предстоящата мисия в Швейцария и снимковият материал от мисиите в Германия. Заради една неизпълнена мисия в Габрово, агент А6 бе подложен на обезкосмяване на теменната част на главата с помощта на едно устройство, наречено "машинка за подстригване". =))) След приключване на четиристранната среща, продължихме пътешествието към следващата ни цел - Трявна.

Имахме страхотен гид в лицето на Белев. Той ни представи няколкото (вече им губя бройката) големи завои преди Трявна. =) Там бяхме посрещнати с усмивки и голяма трапеза пълна с вкусни ястия и разни неща от сготвено месо. Преживяното "шокиращо" откритие днес не бе малко емоционално натоварващо, още повече за Белев, че се видя с баща си за първи път от три години насам и затова се нуждаехме от един хубав сън, преди мисията в Габрово на следващия ден.

Сутринта, Белев (с химикал зад ухо =) правеше сметки за приходите и разходите при пътуването и пребиваването в Германия. Само дето сметката излиза, а парите ги няма. =D

Мисията в Габрово беше изпълнена за няколко часа, благодарение на това, че работата беше в екип =) и за резултатите от нея ще изчакаме една или две (или шест =) седмици. =)))

И задругата от Митвайда започна да се разпада с Белев, който тръгна да дири "железния кон" за да се върне с него в Трявна.

Една малка задача за мен и Набора свързана с измерване на една лекционна зала, с цел 3D симулация забави края на приключението. =) Но и това време дойде и през цялото време се надявах онази гума да вземе и да се спука за да е по-интересно, но нямах късмет. =)

Пристигнахме в Карлово и на слизане се сбогувах с Набора и чак като се прибрах вкъщи се усетих, че съм забравил тъй важния буркан с концентрирана слънчева енергия (мед =), който взех от агент А6. Какво да се прави?! Такъв е Животът - прекрасен!

П.П. Мисията в Швейцария се отлага за неопределено дълго време! =)