ИЗДАНИЕ НА ЦК НА Д К М СС Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

РК-4 — Три тона паламуд 1

Непобедимият 7

Делфинът — лоцман 14

И вечните ледове ще се

стопят 16

Борис Ангелушев 19

Несъвършеното съвър-

шенство — окото 20

Terra australis incognita 23

Подводен йога 28

Машина на времето 29

Серенгети 32

Къде как посрещат

Новата година 36

Предава „Космос" 37

Папен 43

Забавни страници 44

Решава логиката 46

Неизвестни факти за из-

вестни хора 48

Приложение:

Транзисторът

Цветно приложение

Корица:

Изображение на конник — из

златното тракийско съкровище,

намерено при село Летница. Ло-

вешко

Гръб на корицата:

Оптичен тест за далтонизъм (вж.

стр. 20)

ТРИ ТОНАПАЛАМУД

Наблюдавах те. Ти пусна радиото,когато говорителят четеше новини-те. Но не слушаше. Чакаше да чуешрезултата от мача на любимия тиотбор и не обръщаше внимание нанищо друго. Продължавах да тенаблюдавам. Тогава гласът от ра-диото съобщи: „Риболовците отбаза Созопол постигнаха нови ус-пехи. Тази вечер риболовният, кораб№ 4 с капитан Русен Стоянов сезавърна с три тона паламуд. . ."

Нощ.Ден.И още една нощ. . .Тридесет и шест часа не бяха миг-

нали. Подпухналите от безсъние очибяха зачервени, възпалени от по-стоянното взиране по ослепителнаташир на морето. Устните, пропуканиот слънцето и вятъра, кървяха. Отнепосилната умора брадясалите лицаизглеждаха удължени, посърнали.Почти не си говореха — тези десетмъже, за които РК-4 представлява-ше техният малък свят, знаеха всич-ко, което бяха преживели през из-миналите тридесет и шест часа, инямаха какво повече да си кажат.

На второто утро се върнаха вСозопол. Върнаха се, но не успяхада прескочат до дома. Само заредихакораба с гориво, взеха щайгите схляба и провизиите и отново отблъс-наха.

— Имаме един час време — тихоказа капитанът Русен Стоянов, ко-гато излязоха от пристанището. —

Но ти, който иначе толкова обичашгероичните дела, отмина с безраз-личие тези думи. Не те развълну-ваха? Не ги разбра? Или не можа дасъзреш мълчаливия подвиг, който секриеше зад тях?

Ела с мен. Нека отидем заедно вСозопол, да се качим На РК-4 ида останем ден-два с риболовците.Тогава ти ще разбереш какво зна-чат простите думи: „Три тонапаламуд. . •"

Можем да подремнем. Има ли някоймераклия да остане на руля?

Мераклии в същност нямаше. Гла-вите тежаха от безсънието, синка-ва мъгла премрежваше уморенитеочи, мускулите боляха от дълготоусилие. И все пак не се стигна дозаповед. Димитър Стоянов (бай Ми-тю Кавалерията, както го наричатсозополци), най-старият член наекипажа, прекрачи напред и речепросто, без парадност и без самоиз-тъкване:

— Лягайте! Аз ще остана.— Дръж курс седемдесет градуса.

И след един час ни вдигни.Бай Митю се изправи до руля и

впери размътен поглед в компаса.А другите? Те не успяха да стигнатдо кубрика — сънят ги повали там,където ги завариха думите на капи-тана. Радистът Стефан Стайков зас-па в радиорубката с глава, подпря-на на станцията. Готвачът бай ЯниЧапевов не свари да излезе от кам-буза и остана там, при печката и ди-

чящите тенджери. Никола Котаков:е изпъна върху влажните мрежи накърмата и мигновено потъна в бла-жен сън. А 19-годишният Илия Бо-рисов, най-младият от риболовцитена РК-4, дори не стана от пейкатана горната палуба; той само облегнаглава на фалшборда и след секундавече спеше непробудно.

Корабът се носеше на изток, сре-щу изгряващото слънце. Какво лимислеше бай Митю, докато го водешенататък? Дали за сина Божидар,който служеше войник някъде къмПловдив? Или за дъщеря си Мария,която след няколко дни трябваше дапостъпи в един бургаски техникум?Лицето му не изразяваше нищо. Ни-що, освен умора.

Без да отмества поглед от компаса,бай Митю запали цигара. Парли-вият пушек му помагаше да не сепредаде и да държи клепачите сиотворени. Но един особен шум гонакара да се извърне. Илия, койтоспеше на пейката, се беше засмял всъня си. Какво ли сънуваше младе-жът? Другарите на брега? Или ня-коя девойка с черни коси и алениустни? Или може би казармата,която след по-малко от месец щешеда отвори вратите си за него? БайМитю остави за малко руля и намет-на свлечената ватенка върху якитеплещи на момчето. „Духа мелтемът— каза си той. — Човек не усещакога го пронизва. И болестта е го-това!"

Почивката свърши като един-един-ствен миг. При първия повик нарулевия хората се надигнаха, затър-каха с корави длани подпухналитеочи, разкършиха вдървените край-ници. Кольо подложи главата сипод чешмата. А Наско Ташев, най-елегантният от екипажа, оправи спривични движения тънкото копри-нено шалче на врата си. Денят, обик-новеният ден на риболовците, започ-ваше.

Изгълтаха набързо горещия чай изаеха местата си. Капитанът нахлу-пи каскета ниско над очите, взеголемия морски бинокъл и се качигоре, в „коша" високо на мачтата.Присвитите му очи зашариха посиневината на морето, дебнеха всекинай-малък белег, който можеше даподскаже появяването на риба. На-вред наоколо се стелеше мастилено-синьото море, по което трепваха иугасваха хиляди ярки пламъчета.Само далеч зад кърмата се синеехаоблите гърбици на Странджа. Мина

Капитанът

много време. Изведнъж той забелязанещо и вдигна бинокъла. Вляво, наоколо миля и половина северно откораба, ято чайки вихрено кръжешенад морето. Взира се напрегнато ня-колко секунди, после извика високо:

— Дай ляво на борд! Пълен на-пред!

Помощник — капитанът Георги Ки-ров бързо завъртя руля. До негодругият Георги — механикът Чер-венков с посребрените коси — пре-включи на „пълен". Сто и осемдесеттеконя на РК-4 изреваха и като сенакрени надясно, корабът се понесесред гейзери от бяла пяна към цел-та. Скоро бинокълът стана излишен.Вече и с просто око можеше да севиди онова, което ставаше пред носа.А там морето като че ли вреше.Сякаш подхванати от вихрушка,чайките кръжаха в невъобразим без-порядък, стремглаво се гмурвахавъв водата, излитаха, виеха се, сбо-ричкваха се, отново се гмурваха.От кипналата повърхност на моретоизскачаха малки рибки, някои 'оттях попадаха в лакомите човки начайките, други падаха отново сплясък във водата.

— Стоп! — извика от височина-та на мачтата капитанът.

Ревът на мотора се приглуши акротко мърморене. Корабът изминаоще петдесетина метра и спря. Хораи машини настръхнаха в очакване.Погледнат отдалече, РК-4 прили-чаше на хищник, готов за скок.)Всеки от десетте души на неговиекипаж стоеше по местата си — наруля, в лодката, при рудана илипри мрежите — и не отмествашепоглед от тупналото море. Чакаха.Взираха се и чакаха. Знаеха: сегастадото паламуди беше някъде в 60-метровата дълбочина и гонеше ятатадребни рибки, които в паническиужас търсеха спасение към повърх-ността. Но беше рано за мрежите.Мрежите се хвърлят едва тогава,когато самите паламуди започнатда скачат над повърхността — самотогава стадото не избягва при заг-раждането. Бавно измина една ми-нута. И после. . . после морето сеуспокои. Чайките накацаха във во-дата и останаха да се полюшватвърху малките вълнички.

— Среден напред! — обади се от-горе капитанът Русен. В гласа мусе различаваха нотки на явно разо-чарование.

Продължиха нататък. Срещаха сеи се разминаваха с други кораби,над главите им от време на времебавно прелиташе двуплощният на-

блюдателен самолет. Точно в 9 ча-са им предадоха по радиото прогно-зата за времето:

— Вятър от източната четвърт от0 до 2 бала. Море спокойно. Темпера-тура от 14 до 16 градуса. Следобедсе очаква засилване на вятъра до5 бала и вълнение до 3 бала.

Започнаха да се обаждат и кора-бите: РК-1, РК-2, „Керч", „Пио-нер". . . Когато дойде техният ред,Стефан предаде:

— Тук е РК-4. Намираме се на25 мили изток — североизток от Со-зопол. Още нищо. . .

„Още нищо"! Колко много мъкасъдържаха тези две кратки думи!

И отново подхванаха безкрайнитеси зигзаги по морето, а зачервенитеочи продължиха да се взират по ос-лепителната му повърхност. Час...И още един. . . И още един. . . Слън-цето изпълзя до зенита, после бавносе наклони на запад. Вятърът посте-пенно се засилваше. Появиха сеонези пенести вълнички, които мо-ряците наричат „бели зайчета".

— Времето ще духне — поклатипобелялата си глава механикът Геор-ги Червенков. — Ако до един чассвършим нещо, ще свършим. Послемай ще, бягаме. . .

Помощник — капитанът, който стое-ше до него на руля, не отговори.Пък и никой друг на кораба нямашежелание да разговаря. Думите „ощенищо" сякаш продължаваха да тег-нат над главите им.

Но след,още половин час се случиотдавна очакваното. Наблизо до ко-раба морето отново закипя, чайките,долетели от всички посоки, завър-тяха вихрения си танец, скоро за-почнаха да се мятат над водата исребърнобелите кореми на паламу-дите. В този миг капитанът изреваот „коша":

— Мола!. . . Мола! . . .Георги Киров завъртя докрай ру-

ля. Стефан хвърли мармарото и тос плясък изчезна под повърхността.Лодката с Илия и Наско се отделиот корпуса на кораба и застана там,където беше краят на гъргъра. Отметалната платформа, поставена накърмата, се заизнизваха кафявитедипли на найлоновата мрежа; ме-талните тежести свличаха единия йкрай към дъното, докато белите пено-пластови „гъби" задържаха другияна повърхността и чертаеха бяла пъ-тека върху синята плащеница наморето. Помощник — капитанът Гошопродължи да води кораба около раз-лудувалото се ято паламуди и след

минута достигна до лодката. Кръгътбеше сключен!

Никакви команди, никакви при-казки. Всеки знаеше работата си.Бай Митю спусна към дълбочинатабоядисаното в бяло мале. Гошоскочи в лодката и с мощни удари навеслата се отправи около белия кръг,очертан от „гъбите", като оправяшезаплетените тук-там мрежи. ГеоргиЧервенков застана до командниялост на рудана. Помощникът м\Ангел Пейчев заоправя проволкитеТогава капитанът, вече слязъл сп„коша", извика:

— Скъсване на мрежата до деснияборд!

Това също не предизвика паника.Русен Стоянов не беше се доизка-зал, когато бай Яни — удивителноподвижен въпреки килограмите си— вече хвърли канджата, закачискъсаното място, изтегли го на бордаи за две-три минути го заши. Сегабай Яни не беше готвач, както Сте-фан не беше радист и Гошо —помощник — капитан; сега на бордаимаше само десет риболовци, коитос всички сили се стараеха да не поз-волят на заградената риба да из-бяга.

Извъртяха металната платформасрещу разгънатия гъргър и скороруданът заскърца, обирайки провол-ката от дъното. Един след друг наборда се появяваха тежките металникръгове. Тогава механикът изтеглилоста, последно изскърцване на ма-шината и руданът замря: гъргърътсе бе превърнал в огромна торба.

— Сега на мрежата! — каза Ру-сен. — Да бързаме, че. . .

Не беше необходимо да се доиз-каже. Разбраха го: вълнението не-прекъснато се увеличаваше, моретоставаше все по-застрашително.

Гъргърообирачката глухо забобо-ти. Седем души в мушамени пре-стилки и високи гумени ботуши за-станаха зад нея на платформата. Най-лоновата мрежа се запроточи побарабаните. Седем чифта ръце япоемаха оттам и веднага я скатава-ха — „гъбите" отляво, оловните те-жести отдясно, а тя самата грижливоподредена, готова за следващотомоларене. Малко по малко купчи-ната на платформата растеше, абелият кръг — вече изкривен иобезформен — все повече се стес-няваше. И когато диаметърът мустана 10—15 метра, в него се мяр-наха първите паламуди. Уплашени,объркани, те се мятаха наляво инадясно, блъсваха се в мрежите,втурваха се в обратната посока. . .

Помощник — капитанът и механикът

— Кепчето! — късо рече капита-нът.

Гъргърообирачката заглъхна —кръгът беше станал съвсем малък ив него водата вреше и клокочеше отуловената риба. Илия спусна кеп-чето — голям мрежест чувал с ме-тален кръг на отвора, закачен на-право на винча, с който могат да севдигат наведнъж по 200 килограмариба. Едно загребване, няколко из-търсвания във фалшборда и първитестотина паламуда се замятаха върхупалубата. Още едно загребване. . .и още едно. . . и още едно. . . Палу-бата се покри със сребристи кореми имасленозелени гърбове. Когато ипоследната риба се озова върху ко-раба, няколко души се заловиха даподреждат улова в онези дървенисандъчета с по две дръжки, коиторибарите наричат „касови".

— Има един тон — доволно казамеханикът, като препечи с опитнооко купчината

— С а м о един тон — мрачно муотговори Русен. — Избяга ни, дя-волската. . . — После нахлупи ка-скета още по-ниско над очите и сеобърна към помощника си, койтомиеше в кофа морска вода разкър-вавените си от проволката длани: —Карай към брега! А ти, Стефане,предай в базата, че отиваме в някойтих залив към Маслен нос да изча-каме времето да спадне.

Докато плаваха към брега, въл-нението продължаваше да се засил-ва. В такова време не може да селови, но въпреки това капитанътпак зае мястото си в „коша", койтосе люлееше и надясно и сякаш сестремеше да изхвърли „пасажера"

Рибата е обградена

си в морето. Останалите деветимасъщо се настаниха по обичайните симеста — риболовецът не знае когаточно ще му се усмихне щастието Итрябва винаги да е готов да го по-срещне.

И наистина, не бяха плавали иполовин час, когато се сблъскаха съсслучайността. На половин миля откораба се завъртя познатата вих-рушка на чайките, замятаха себелите кореми на паламудите.

— Дай надясно! — обади се отвисочината на мачтата Русен Стоя-нов.

— Капитане. . . — отвърна ня-кой и тази едничка дума съдържашецяла бездна от въпроси: за вълне-нието, за трудното маневриране, заопасността да загубят гъргъра. . .Но капитанът повтори:

— Дай надясно! — И допълни:— Ще моларим!

Изкушението беше наистина го-лямо — виждаше се, че стадото еграмадно и така разиграно, че ула-вянето изглеждаше сигурно.

— Дръж откъм подветрената стра-на! — продължи да вика Русен. —В лодката! — И след малко: —Мола! . . . Мола1 . . .

Повтори се познатата история:хвърляне на мармарото, заизнизва-не на мрежата, плавен завой около

След загребване с кепчето

разлудуваното стадо. Всичко вър-веше на добре. Пенопластовите „гъ-би" вече бяха описали крива линия,дълга не по-малко от 200 метра. Иточно тогава капитанът изрева сцяло гърло от „коша":

— Стоп машини! . . . Стоп!. . .Дай заден! . . .

Хората се слисаха. Каква бешетази заповед точно сега, когатополовината гъргър беше вече въвводата? Но в такива случаи не сезадават въпроси, не се разсъждава.Георги Червенков завъртя лоста,корабът спря, после бавно се при-движи назад. А в това време капита-нът обхванат от горчива мъка ибезсилен гняв, заудря с пестницивърху стените на „коша":

— На мен да се случи това!. . .Н а м е н ! . . .

Какво в същност се беше случило?Кое предизвика спирането на мо-лата? — Дали от вълнението илипоради някаква повреда дъннатапроволка изскочи от барабана си и сезамота около лагерите; при товаположение тя не можеше да се раз-вива, а същевременно заплашвашеда повреди рудана и да постави хо-рата в лодката, които задържахадругия й край, в опасност. Оставашесамо едно: да приберат на ръка мре-жата и безпомощно да наблюдаваткак полузаграденото стадо бавно из-чезва някъде в дълбините. И свъсиливежди, начумерени, ядосани от неспо-луката, десетте мъже извършиха та-зи тъжна работа, без да разменят ни-то дума. Не проговориха и по целияостанал път до тихия залив. Едва ко-гато хвърлиха котва, Русен Стояновслезе от „коша" и процеди презстиснатите зъби:

— Легнете да поспите няколко ча-са, че ще излезем на екамос.

Хората се спуснаха в кубрика и ко-рабът сякаш онемя. Горе останасамо капитанът и тежко се зараз-хожда по палубата — двадесет крач-ки покрай левия борд, после още два-десет покрай десния. . . Не можешеда се примири с неуспеха и знаеше:и да легне, сън няма да го улови.

Разхождаше се и мислеше, от времена време спираше, измърморваше ня-какво проклятие, после пак подема-ше прекъснатата си разходка и стъп-ките му отново отекваха по смълча-ния кораб.

Часовете бавно отминаваха. По-следният пурпур на деня потъна ня-къде отвъд планините, здрачът сесгъсти и над тихия залив легна нощ-та. От мрака изплуваха хиляди зве-зди и изпълниха небето с трептя-щата си синя светлина.

В девет Русев включи радиостан-цията. Прогнозата беше благоприят-на: вятърът затихнал, вълнението —също. Един глас — дали не при-позна в него Стефан, сина на байЯни, от РК-3? — изрази и собстве-ните му мисли:

— Може да се работи. Риба даима само. . .

Капитанът се отправи към куб-рика. Трябваше да вдигне хорала.Жал му беше за тях — бяха лиспали пълни пет часа в последнитедве денонощия? — но нямаше как-во да се прави. Работата си е работаи никой друг няма да я свърши вме-сто тях.

Но той се беше излъгал — хо-рата не спяха. Навярно и те се из-мъчваха от следобедния неуспех исега се залъгваха с приказки. Едвазастана на първото стъпало и от-долу до ушите му достигнаха думи-те на бай Митю:

— Младоци бе, Яни! Какво знаятте за рибарлъка? Туй сега не ериболов, а курорт: легло с пружина,бели чаршафи, гардеробче, цял денот душа тече гореща вода, топламанджа три пъти на ден — работии си гледай кефа. . . — Някой, из-глежда, подхвърли нещо, защото тойпродължи: — Едно време, момче,при чорбаджиите беше робство. Оттурско по-лошо. Чорбаджията сиимаше дюкян, имаше си и петнайсет-двайсет декара лозе. Жена ти пъшкана лозето му, а ти — на аламана.Цяла зима вземате на вересия от дю-кяна, а дойде ли сезонът — кол-кото и да работиш, колкото и да себлъскаш, все не можеш се наплати.

Първите паламуди са на палубата

До преди минута хората имаха съз-нанието, че нищо не може да гивдигне от леглата. Но сега станахаизведнъж, обуха гумените ботуши,навлякоха ватенките или топлитекожуси и един по един се заизнизвахана тъмната палуба.

Вдигнаха котвата и пак се втур-наха към морето. А то беше чернокато името си. Черно и страшно! Исамо зад кърмата се задържаше засекунда тънка пенеста вълна, коятоскоро изчезваше, сякаш се стопя-ваше в мрака. Пет безкрайни часакръстосваха нагоре и надолу. Едноподсвирване на капитана от „коша" —завой надясно; две подсвирвания —наляво. И така час след час. Поня-кога, разбудени от шума на мотора,малки ята риби се пръсваха в бяг-ство пред носа на кораба, като оста-вяха зад себе си синкаво — студенифосфоресциращи дири. Но онова,кипналото фосфорно петно на голя-

Прибиране и скатаване на гъргъра

— Как ще се наплатиш? — чусе гърленият бас на бай Яни. — Налитефтерът с борчовете е у него, всеще намери колай да те изкара борч-лия.

— А пружина и чаршафи ли? Катопочивахме, лягахме като добитъкедин до друг на дъното на аламана.Пък манджата — комат хляб и пар-че риба. Яж и проклинай майка си,че те е родила! Едва като направих-ме кооперацията, от малко — малко сепосъвзехме. Ех, и то беше едно съв-земане, ама все беше по-добре, от-колкото при чорбаджиите. . .

Капитанът сметна, че е дошловреме да се намеси:

— Хайде, обличайте се и да тръг-ваме.

В тихия залив

мото стадо, го нямаше. Много милиоставиха зад гърба си в тези петчаса, много се взираха в чернатанощ, но рибата я нямаше. На раз-виделяване легнаха на дрейф и пос-паха два часа. А после — отновона път.

Отново на път и отново никаквариба. Пребродиха морето пред Ма-слен нос, после се отправиха насевер и стигнаха чак срещу Емине.Нищо!

По обед насядаха по палубата —на никого не му се затваряше встоловата — и бай Яни им раздадеканчетата с димящата чорба. Ноедва бяха хапнали по две-три лъ-жици, когато се чуха призивните сиг-нали на радиостанцията. Капитанътзахвърли канчето, с един скок сеозова в радиорубката и превъртякопчето. От високоговорителя серазнесе познатият глас на пилота отриболовния самолет:

— Тук „Акула", тук „Акула".Под мен чайки и петно!

Хората се огледаха. Някой посочикъм небето. Самолетът се намирашена две-три мили от кораба. Капита-нът произнесе отчетливо:

— „Акула", тук „четворка", тук„четворка". Намирам се малко юго-източно от тебе. Покажи мястото!

— Тук „Акула". Правя кръг надмястото.

И след малко двуплощният са-молет се наклони и описа няколкокръга над морето. Риболовците оста-виха канчетата с едва наченататачорба.

— Пълен напред! — изкомандуваРусен, докато се катереше нагорекъм „коша".

След десет минути петното се виж-даше с просто око. След още десетбяха вече при него. Ще успеят лида го заградят? Ще се задържи лирибата, или ще се изплъзне? Нямали да се повтори вчерашната неспо-лука?

Молариха, без да намаляват хода.Бяха трескави от напрежението,но не действуваха трескаво; дейст-вуваха с точността на машина и съсспокойствието на хора, които знаятцената, времето и значението навсяко движение. И след час и поло-вина техният труд, техният опит итехните знания бяха възнаграде-ни — на палубата лежаха два тонапаламуд! Точно тогава самолетътмина ниско над главите им и „Аку-

РИБОЛОВНАТА БАЗА — СОЗОПОЛРиболовната база — Созопол е из-

градена през 1948 година, като първо делона Българския държавен риболов.

Първият наш риболовен кораб (от1949 г.) е датски. Той носи името „9 сеп-тември". Отначало е обслужвал риболовнатабаза в Созопол, а днес е научноизследова-телски кораб на Аквариума — Варна. Про-изводството на български риболовни кораби започна през 1951 г. с РК-1 („Херсон").

Днес риболовната база — Созопол раз-полага с 19 модерно съоръжени риболовникораба, 3 аламана и 4 транспортни кораба.Освен това базата има 9 даляна, един по-стоянен гриб (на устието на р. Ропотамо) идруги 4, които работят само през пролетта.

Средният годишен улов на един риболовенкораб от Созопол В закръглени цифри е:есенен риболов (паламуд, есенна скумрия)50 тона; пролетен (пролетна скумрия, ле-фер) 30 тона; зимен (калкан, моруна) 20тона.

Към риболовната база — Созополима 300 постоянни риболовци и около 50души на брега (в ремонтната работилница,дърводелския цех, складовете и пр.). Ос-вен тях през сезона се ангажират и до 200временни риболовци. Това означава, чеприблизително всеки седми човек от цялотонаселение на Созопол (включително деца-та и старците) получава препитанието сичрез риболовната база.

ла" ги поздрави с поклащане накрилата.

След обед се отправиха подир за-лязващото слънце, към дома. Капи-танът застана пред купчината пълникасони, погледа я няколко минутии проговори сам на себе си:

—• Този път те пипнах!И за пръв път през тези два дни

се усмихна.Да, въпреки умората и безсънието

Русен Стоянов се усмихваше.

Вечерта в отчета на риболовнатабаза — Созопол беше и следнотократко сведение: „РК-4" — три тонапаламуд".

Оттам го преписа репортерът наРадио София.

Открито море—СозополСептември 1966

ЦОНЧО РОДЕВ

Н Е П О З Н А Т И Д У М И

АЛАМАН — голяма лодка с платно ивесла. Напоследък приспособяват и мотор.

БАЛ — мярка за определяне силата навятъра (от 0 до 12) и вълнението (от 0до 9)

ВИНЧ — корабна товароподемна ма-шина

ГРИБ — риболовна мрежа, която сеспуща с лодки и се изтегля на брега

ГЪРГЪР — мрежа за заграждане нарибни ята. Обикновено гъргърите са ши-роки 90 и дълги над 500 метра

ДАЛЯН (ТАЛЯН) — преграденомрежи пространство покрай брега

ДРЕЙФ — оставяне на плавателниясъд да се движи под влияние на вятъраили течението

ЕКАМОС — нощен риболов (риб. 01гр.)

КАМБУЗ — корабна кухняКАНДЖА — прът с метална кука на

единия крайКРЕН (НАКРЕНЯВАНЕ) - наклоня-

ване на плавателен съд по надлъжната сеКУБРИК — общо спално помещение

на кораб, на който няма отделни каютиКЪРМА — задната част на кораб или

лодкаМАЛЕ — метално плашило във форма

на голяма риба (риб.). Спуща се в отворана още незатворения гъргър, за да не бягазаградената риба

МАРМАРО — тежък камък, закаченна края на гъргъра (риб.)

МЕЛТЕМ — източен вятър (риб.)МИЛЯ — морска мярка за дължина,

равна на 1852 метраОТБЛЪСКВАМ — отделям плавателен

съд от пристанищния кейПРОВОЛКА — стоманено въжеРУБКА — кабина със специално пред-

назначение: за управление, радарна илирадиослужба и пр.

РУЛ — кормило на корабФАЛШБОРД — продължение на

бордовата стена над нивото на палубата,което служи като парапет

Научно — фантастична повест(продължение от брой 9/66 г.)

РАЗГОВОРЪТРохан се спря сред каютата, която беше два пъти по-

голяма от неговата. В една от стените бе вграден пул-тът за пряка връзка с командната кабина, имаше иняколко микрофона, но освен това нищо друго не под-сказваше, че години наред тук живее командирът накораба. Хорпах свали куртката си и остана по мрежестариза. През дупчиците й се подаваха гъстите бели космина широките му гърди. Той седна и отпусна тежките сиръце на масичката. Рохан сякаш за първи път виждашекомандира си. Това беше смъртно уморен човек, койтодори не се опитваше да скрие как трепери повдигнататакъм челото му ръка. Едва сега Рохан разбра защо Хор-пах нямаше нищо, нито дори фотографии на близкитеси, останали на Земята. Астрогаторът просто не сенуждаеше от подобни неща. Той изцяло принадлежешена Космоса и Земята не бе негов дом. Но може би сегаза първи път в живота си съжаляваше за това. Коман-дирът леко наклони глава, погледна го в очите и из-мърмори с някаква почти срамежлива усмивка:

— Аз май попрекалих, а?Не толкова думите поразиха Рохан, колкото тонът и

цялото поведение на астрогатора. Той не отговори.След няколко секунди командирът с необичайна за негооткровеност добави:

— Аз просто не знаех какво да правя. . .Рохан беше потресен. В същност той подозираше,

че от няколко дни астрогаторът е също тъй безпомощен,както и всички останали, но едва сега разбра, че него е чувствувал истински, дълбоко в душата си е вяр-вал, че астрогаторът вижда с няколко хода по-напредот останалите, че така трябва да бъде. И сега внезапнокомандирът му се разкри сякаш в два плана едновре-менно. Гледаше умореното му тяло, треперещите муръце и чу думи, които потвърждаваха това откритие.

— Седни, момче — каза командирът.Рохан послушно седна. Хорпах се надигна, отиде до

умивалника, плисна вода на лицето и врата си, бързосе избърса, рязко облече куртката си, закопча я и седнасрещу Рохан.

— Какво се разбра там, с твоя. . . имунитет? — за-пита неохотно астрогаторът. — Изследваха ли те?

— Да, лекарите ме изследваха, но не намериха нищо.Лауда счита, че облакът различава нормалните хора отпоразените благодарение на разликата в електриче-ската активност на мозъка. При поразените активност-та е такава, както при новородените. Изглежда, че привцепенението, в което бях изпаднал, картината е съ-щата. Сакс предполага, че може да се направи метали-ческа мрежа, която, като се надене на главата, да из-лъчва слаби импулси, имитиращи импулсите на мозъкана поразен. Нещо като „шапка -невидимка" за облака.Но това е само предположение.

— Добре — въздъхна астрогаторът. — Но аз теповиках да приказваме за друго. . . Разговорът нитрябва да остане между нас. Съгласен ли си?

— Да — отвърна не веднага Рохан и напрежениетоотново го обзе.

Астрогаторът сега не го гледаше, сякаш му бе труднода започне.

— Още не съм решил — изведнаж каза той. —Някой друг на мое място би хвърлил монета. Да се връ-щаме — да не се връщаме. . . Но аз не искам. Знамколко често ти не си съгласен с мен.. .

Рохан зина да му отвърне, но командирът с леко дви-жение на ръката го спря.

— Не, не.. И така, ти ще получиш възможност, азти я давам. Ти ще решиш. А аз ще изпълня това, коетоти кажеш.

— Как така. . . аз? — отрони се от устата на Ро-хан. Той очакваше всичко, само не и това.

— Да, именно ти. Ти ще вземеш решението, а аз щего изпълня. Пред Базата ще отговарям аз. Удобниусловия, нали?

— Вие. . . сериозно ли? — запита Рохан само за даспечели време. Той вече бе разбрал, че е сериозно.

— Да. Ако не те познавах, щях да ти дам време дапоразмислиш. Знам, че си мислил, че отдавна си решил,но едва ли би ми казал. Затова отговори ми тук, веднага.Това е заповед. През това време ти ставаш командирна „Непобедимият". . . Не искаш веднага? Добре.Предоставям ти една минута.

Хорпах стана, отиде до умивалника, потри с дланипобелялата си брада и сякаш нищо не се бе случило,взе електрическата самобръсначка и започна да себръсне.

Първото чувство, което обзе Рохан, бе гневът. Гнявкъм Хорпах, който постъпваше тъй безпощадно спрямонего, като му даваше правото, или по-вярно, като гозадължаваше да реши, след като бе взел думата му дамълчи и след като поемаше цялата отговорност върхусебе си.

Секундите течаха и трябваше да отговори. Четириматадуши бяха умрели — почти сигурно. Ако не беше това„почти", на разсъмване те щяха да отлетят. Но сегатова „почти" започна да разраства в него. По-рано смя-таше, че трябва незабавно да стартират. Сега чувству-ваше, че не би могъл да даде такава заповед. Знаеше,че това би било не краят на случая Регис, а началотому. И това нямаше нищо общо с отговорността предБазата. Оставеха ли четиримата на планетата, веченикога нямаше да бъде както преди. Екипажът искашеда се завърнат. Но след време хората щяха да започнатда размишляват, след това да говорят: „Видяхте ли?!Захвърли четирима души и стартира." И нищо другонямаше да вземат предвид. Всеки трябваше да знае,че другите при никакви обстоятелства няма да го оста-

вят. Може всичко да рискуват, но целият екипаж тряб-ва да се намира на борда — живите и мъртвите. Товаправило не беше вписано в инструкцията. Но без негоникой не би могъл да лети.

— Слушам — каза Хорпах. Той остави самобръснач-ката и седна срещу помощника си.

Рохан облиза устни.— Трябва да опитаме. . .— Какво?— Да ги намерим. . .Ето че се случи. Знаеше, че астрогаторът няма да се

противи. Сега той беше убеден, че Хорпах именно натова е разчитал. Защо? За да не бъде сам, като рис-кува?

— Разбирам. Добре.— Но трябва план. Някакъв разумен начин. . .— Досега постъпвахме все разумно — каза Хор-

пах. — Знаеш резултатите.— Тази нощ присъствувах на съвещанието на стра-

тезите. Разработваха планове за унищожаването наоблака. Но задачата не е да го унищожим, а трябвасамо да намерим четиримата.

— Намериха ли някакъв изход?— Те ли?. . . Не.Рохан искаше да попита още нещо, но не се реши.

Думите замряха на устните му. Хорпах го гледаше, ся-каш очакваше нещо. Дали командирът не смята, че тойсам може да измисли нещо по-добро от всички учени,кибернетици и стратези заедно с техните „електрон-ни мозъци". А Хорпах търпеливо го гледаше.

Започна да разбира какво искаше от него астрогато-рът, но чувствуваше, че това е невъзможно. Че никойняма право да го иска от него, дори самият той. И про-дължаваше да мълчи. Мълчеше, но вече се преструваше,че нищо не се досеща, че нищо не знае. Разбираше, чув-ствуваше — сам Хорпах никога няма да му го каже.Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Два-мата седяха неподвижно. Погледът на Хорпах се смекчи.Той вече изразяваше не очакване, не безусловна настой-чивост, а само съчувствие. Сякаш казваше: „Разбирам.Добре. Нека бъде така."

И Рохан чу собствения си глас:— Ще отида аз.— Не — каза Хорпах. — Така няма да отидеш. . .Рохан мълчеше.— Аз не можех да ти го кажа. . . — продължаваше

астрогаторът. — Нито дори да потърся доброволец.Нямам право. Но ти сега разбираш, че не можем даотлетим. Там трябва да отиде човек, сам, без шлем,без машини, без оръжие. Сега ще ти обясня моя план.Кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Щеизпратя два автоматични всъдехода. Те ще привлекатоблака, който ще ги унищожи. През това време ще тръг-не третият всъдеход. С човек. Това е най-опасният мо-мент, трябва да се приближи колкото е възможно повече,за да не се губи време за преминаване на пустинята.Кислородният запас ще стигне за осемнадесет часа. Етои фотограмите на цялата клисура и околностите й.Мисля, че трябва да се мине по друг път, да се достигнесеверната граница на високото плато и оттам пешкомда се слезе долу. В горната част на клисурата. Аковъобще хората още съществуват, то само там са моглида оцелеят. В случай, че облакът. . . се заинтересуваот теб, трябва да легнеш неподвижно на земята и даразчиташ на екрана, на електросимулатора, за койтоговори Сакс. . .

— Нещо подобно има ли вече готово?. . . — за-пита Рохан.

Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса. Но останаспокоен.

— Не. Но може да се направи за час. Мрежа, скритав косата. Генераторът ще бъде поставен в яката накомбинезона. Сега. . . Давам ти един час. . Бих ти дали повече, но с всяка минута изгледите за спасяване начетиримата намаляват. Като решиш. . .

— Аз вече реших.— Не говори глупости. Няма да отидеш, ако не ти

позволя. Не забравяй, че тук аз съм още командирът.— Разбирам — каза Рохан. — Не искате да се чув-

ствувам принуден. Добре. Нашият договор важи лиза това, което говорим сега?

— Да.— Тогава искам да знам какво бихте направили вие

на мое място. Да се разменим. . .Хорпах замълча за миг.— А ако ти кажа, че няма да отида?— Тогава и аз няма да отида. Но зная, че ще ми ка-

жете истината. . .Астрогаторът стана. След него стана и Рохан.— Не ми отговорихте.Астрогаторът го гледаше. Той беше по-висок, по-

едър, по — широкоплещест. Очите му гледаха уморено,както в началото.

— Можеш да вървиш — каза той.

„НЕПОБЕДИМИЯТ"Първите два всъдехода заминаха на разсъмване. Под

кърмата на крайцера, на задното стъпало на третиявсъдеход, в комбинезон, без шлем, без защитни очила,само с малка кислородна маска, седеше Рохан и наблю-даваше скоковете на секундомерната стрелка.

На изток се появи червена ивица, вятърът се събуди,шибайки леко пясъчните върхове на дюните. Роханвдигна глава. Нямаше двустранна връзка с кораба,тъй като работещият предавател веднага би издал при-съствието му. Но в ухото му стърчеше малък като кос-тилка приемник. „Непобедимият" можеше по всяковреме да му изпраща своите сигнали. Приемникът заго-вори и на Рохан се стори, че гласът звучи направо вглавата му.

— Внимание, Рохан. Говори Хорпах. . . Малък облакатакува първия всъдеход. . . Вторият засега се движибезпрепятствено. . . Първият се приближава до прохода.Загубихме контролата над него. Също и оптическатавръзка — облакът го закрива. Вторият се приближава дошестото стеснение на прохода. . . Той още не е атаку-ван. . . Започна се! Загубихме контрола и над него.Облакът го покри. Рохан! Внимание! Твоят всъдеходще тръгне след петнадесет секунди. От този моментти действуваш по собствено усмотрение! Включвамстартовия автомат. . . Успех!

Гласът на Хорпах неочаквано се отдалечи. Замени гоотчитащото секундите цъкане. Рохан се настани по-удобно, опря се с крака, пъхна ръката си в еластичнатапримка, закрепена за горния парапет на всъдехода.Леката машина потръпна и плавно се понесе напред.Прилепил се към подскачащото стъпало на всъдехода,Рохан видя само огромната, бавно смаляваща се колонана „Непобедимият". Щом машината пресече границатана силовото поле, тя се понесе с максимална скорост.Понякога така друсаше, че Рохан трябваше с все силада се притиска към повърхността й. Двигателят рабо-

8

теше безшумно, само вятърът свистеше и песъчинкилетяха към очите му.

Неочаквано Рохан чу приближаващ се напевен звук.Това беше предавателят на телесондата. Тя летешевисоко, за да не привлича вниманието на облака, но безнея от кораба не биха могли да управляват движениетона всъдехода.

Преминаха вече деветнадесет километра и всяка ми-нута трябваше да се появят първите скали. Но нискиятслънчев диск, увиснал досега вдясно и едва пробиващсъс светлината си прашната завеса, изведнаж се тър-кулна назад. Значи, всъдеходът завиваше наляво. Роханнапразно се опитваше да съобрази съвпада ли това сразработения план или в командната кабина бяха за-белязали някаква непредвидена маневра на облака и сеопитваха да се справят с нея.

Всъдеходът отново започна силно да се тресе и Роханна няколко пъти болезнено удари гърдите си в бронята,'Трябваше да напряга всички сили жестоките тласъци дане го изхвърлят от тясното стъпало. Колелетата танцу-ваха по камъните, изхвърляха нависоко чакъл, с шумсе търкаляха по склоновете, понякога яростно боксуваха.

Километражът показваше, че са изминали двадесет иседем километра. Подскачащата машина се промъквашепрез сипеи, понякога, хлъзгайки се заедно със скърца-щата лава, колелата свистяха и безсилно се търкахао камъните на все увеличаващия се наклон. Двадесет идевет километра. „Непобедимият" мълчеше.

Рохан се опита да погледне часовника, но не успя.Нито за миг не можеше да откъсне ръката си от дръж-ката. Свил крака, той се стараеше да смекчи резкитетласъци, от които вътрешностите му се обръщаха.Внезапно машината вирна нос и се понесе встрани инадолу, спирачките запищяха, камъни летяха във всичкипосоки, барабанейки силно по тънката броня. Всъдехо-

дът рязко свърна, хлъзна се, известно време се влачина страна по сипея, накрая това движение спря. . .Машината постепенно се изправи и отново упоритозапълзя нагоре по склона.

— Рохан. . . Рохан. . . — зачу се внезапно. Сърцетому заби по-силно. Позна гласа на Хорпах. — Всъдехо-дът вероятно не ще може да те откара до целта. Оттукне можем да преценим какъв е точно наклонът, номислим, че ще успееш да изминеш още пет-шест кило-метра. Когато всъдеходът заседне, ще продължишпеша. Повтарям. . .

Слънцето вече не докосваше най-близката планина,но висеше още ниско. Машината вървеше сега многопо-бавно. Рохан вдигна очи и видя призрачни перестиоблаци, разтварящи се в небето. Изведнаж с всъдеходасе случи нещо странно. Задната му част затъна, носътполетя нагоре, целият затрептя като кон, изправил сена задните си крака. . . Секунда и навярно би се сгро-молясал, смазвайки под себе си Рохан, ако той не бескочил стремително встрани. Падна и въпреки дебелитезащитни ръкавици и наколенници почувствува болезненудар. Изтърколи се два метра и най-сетне успя да сезадържи. Колелата на всъдехода още веднаж изпищяхаи машината замря.

— Внимание. . . Рохан. . . Ти си на тридесет и деве-тия километър. Машината не ще може да продължи.Ще трябва да вървиш пеша. Ще се ориентираш покартата. Всъдеходът ще остане тук в случай, че неможеш да се върнеш иначе. Намираш се на пресечкатана координати четиридесет и шест и сто и деветдесет идва. . .

Рохан бавно се изправи. Цялото тяло го болеше, нотрудни бяха само първите крачки, постепенно се раз-движи. Когато достигна високия обелиск, седна, извадикартата от джоба и опита да се ориентира. По права

линия до горната граница на клисурата имаше не повечеот километър, но не биваше и да мечтае дори да се спуснеоттам. Започна да се катери нагоре, като все размишля-ваше дали да не опита да се спусне на дъното по-близодо набелязаната точка. До нея трябваше да върви непо-малко от четири часа. Дори и ако успееше да се върнес всъдехода, все пак трябваше да остави пет часа заобратния път, а колко щеше да заеме спускането в кли-сурата, да не говорим за търсенията? Неочаквано це-лият план му се стори лишен от зрънце здрав смисъл.Героичният жест, с който Хорпах можеше да успокоисобствената си съвест, се оказа безполезен. За известновреме го обзе ярост — позволи да го подведат, като ня-какъв безхарактерен хлапак, всичко това го направиастрогаторът. . . Постепенно Рохан се успокои. „Връ-щане назад няма — повтаряше си той. — Ще опитам.Ако успея да се спусна, ако не намеря никого до три,ще се върна."

Часовникът показваше седем и петнадесет. Рохансе стараеше да се движи с големи равномерни крачки,но не много бързо, тъй като всяко усилие увеличавашеразхода на кислород. Силата на тежестта на Регис бешедоста по-малка от тази на Земята и това му даваше въз-

можност да се движи по-леко даже в такава труднодо-стъпна местност.

Постепенно Рохан влезе в ритъм и можеше спокойнода размишлява, стъпвайки автоматично от камък накамък. В джоба му имаше крачкомер, но той не искашеда го поглежда твърде често, беше решил да извървипоне един час преди това. Но не издържа и извади,приличащия на часовник прибор много по-рано. Из-пита болезнено разочарование: не бе успял да извървии три километра. Катереше се по много стръмен склони това го забавяше. „Значи не три и не четири часа,а най-малко шест. . ." — помисли си Рохан.

Приближаваше се до мълчащите пропукани скали тъйпредпазливо, сякаш всеки миг под него можеше да зинепропаст. Отвратителен страх свиваше сърцето му. Защомълчи „Непобедимият"? „Защото няма за какво повечеда приказваме" — отговори той сам на себе си.

Склонът завършваше със скали, приличащи на фан-тастични, разядени от ерозията статуи. Пред него катогигантска, залята от тъмнина, пукнатина се откри кли-сурата. Слънчевите лъчи огряваха едва до половиначерните скали. С един поглед той обхвана цялото ог-ромно пространство, до самото каменно дъно, което ле-жеше на дълбочина километър и половина и се почув-ствува тъй гол, тъй беззащитен, че инстинктивно при-седна, за да се слее с камъните, за да се превърне в единот тях. Безсмислено беше, нямаше опасност да го забе-лежат. Това, от което трябваше да се бои, нямаше очи.Лежа така доста дълго и внезапно го обзе отчаяние:трябваше да се спусне долу, а път нямаше. Но вместода почувствува облекчение, че може да се завърне и дасъобщи на астрогатора, че е сторил всичко възможно —дойде решителността.

Стана. Някакво движение в дълбочината на клисуратаотново го притисна към камъка, но той се изправи..Ако през цялото време падаш по очи, много няма дапостигнеш" — каза си той. Сега вървеше по края наскалата, търсеше проход. След всеки стотина крачки сенавеждаше над бездната. Картината беше все същата —там, където склонът се спускаше плавно, беше покрит с

черна храсти, там, където ги нямаше — падашеотвесно.

Беше около девет, когато забеляза по самото дъно наклисурата светло движещо се петно. С треперя ща ръкатой измъкна от джоба малък бинокъл и погледна. . .Това беше човек. Малкото увеличение не даваше въз-можност да види лицето му, но Рохан ясно различавашеравномерните движения на краката. Той добре запомнипосоката, в която се движеше човекът, и затича на-татък, прескачайки камъни и зинали пукнатини. Послезабави крачките си и в този момент пред него се разкри,сякаш го подканяше, широк пролом, чийто наклон надолусе увеличаваше.

В девет и половина започна да се спуска, първоначал-но с лице към пропастта, а когато наклонът стана мно-го стръмен, той се обърна и започна да си помага с ръце.Черните храсти бяха близо и сякаш излъчваха непод-вижна, мълчалива топлина. По-нататък пътят станапо-лек, но мъртвите ръждиви храсти се смениха с живи,лъщящи с някаква мазна чернота. От време на време оттях се отделяха слабо бръмчащи леки мъгли, които кръ-жаха из въздуха. Тогава той замираше, но не задъл-го, иначе никога не би достигнал дъното на клисурата.

Около дванадесет достигна сипея, на няколко десеткикрачки от дъното. Той затича, но огромната каменнамаса започна да се свлича заедно с него. Падна, от ударакислородната маска се измести. Веднага скочи, без даобръща внимание на натъртванията. Но нещо го спряи без да си дава сметка, отново се просна върху остритекамъни и остана да лежи с разперени ръце. Върху негопадна лека сянка и с нарастващо бучене, обхващащовсички регистри — от нищенето до басовите ноти, —го обви черен безформен облак. По всяка вероятносттрябваше да затвори очи, но не го стори. Последнатаму мисъл беше: „Само дано апаратчето, зашито в яката,не е пострадало при падането." След това си наложи дапотъне в пълна неподвижност. Роящият се облак увиснанад него, спусна надолу лениво, извиващо се пипалце.Отблизо то изглеждаше като гърло на смърч. По ко-жата на главата, по бузите, по цялото лице той чув-ствуваше докосването на топъл въздух, сякаш дъх,раздробен на милиони струйки. След това извиващотосе като миниатюрен смърч пипалце се прибра в облака.Бръмченето се усили. От него го заболяха зъбите, тобеше някъде вътре в черепа. После отслабна. Облакътсе понесе почти отвесно нагоре, превърна се в чернамъгла, обхвана двата склона, разпадна се на отделнивъртящи се кълба, запълзя из неподвижните храста-лаци и изчезна.

Той лежа още дълго, без да помръдне, като мъртъв.Мина му мисълта, че онова вече се е случило. Че тойвече може би няма да знае нито кой е, нито откъде се епоявил тук, нито какво трябва да прави и от тази мисълго обзе такъв страх, че рязко се надигна. Изведнажзапочна истерично да се смее. Та нали щом може та-ка да мисли, значи е оцелял. Значи, облакът нищо нему стори, той го нзмами. Поправи кислородната симаска и се огледа. Човека, когото бе забелязал от-горе, го нямаше. Но Рохан чуваше стъпките му. Бешеизчезнал зад преграждащата половината клисура скала.Рохан затича след него. Тропотът се приближаваше извучеше удивително силно. Сякаш човекът ходеше вжелезни обувки. Рохан тичаше, гребейки отчаяно сръце, въздухът отново не му достигаше. Той почти сезадъхваше, когато го видя.

Човекът вървеше направо с големи механични крач-

10

ки, стъпвайки от камък на камък. Близките скали по-втаряха с тракащо ехо стъпките му. И отведнаж всич-ко в Рохан замря. Това беше робот, а не човек. Един отарктаните. Рохан съвсем не се беше замислял за тях-ната съдба, за това, какво се бе случило с тях след ката-строфата. До робота оставаха само няколко десеткикрачки. Рохан забеляза, че лявата ръка на робота виси,тя бе пречупена, а някога блестящата му изпъкналаброня бе изцапана и покрита с вдлъбнатини. Разоча-рованието беше голямо, но след миг мисълта, че в по-нататъшните си търсения ще има поне такъв другар,поободри Рохан. Поиска да извика робота, но нещо говъзпря. Засили крачка, задмина арктана и застана напътя му. Два и половина метровият гигант сякаш не гозабелязваше. Отблизо Рохан видя, че радарната муантена е разбита, а там, където по-рано се намирашеобективът на лявото око, зееше дупка с неправилнаформа. Но роботът вървеше уверено, стъпвайки согромните си крака, като накуцваше леко с левия. Щомразстоянието помежду им се съкрати до няколко крач-ки, Рохан го повика, но машината вървеше право срещунего, като сляпа, и той трябваше в последния м -

илюстрации иван кирков

мент да се отдръпне от пътя и. Подскочи към арктана исе опита да го хване за металическата лапа, но роботътс безразлично и плавно движение се изскубна и продължида крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също епострадал от атаката и не бива да разчита на него.

Сега Рохан се движеше бързо, плоските камъни, за-стлали руслото на потока, образуваха доста равен път,леко наклонен надолу. Нямаше никакви следи от облака,само от време на време слабото трептене на въздуха надсклоновете свидетелствуваше за кипящата в чернитегъсталаци дейност.

Рохан разгледа подред две малки и четири големи пе-щери, входовете на които бяха лесно достъпни. В по-следната той се натъкна на частично залети от водаметални отломки. Първоначално му се стори, че е ске-летът на втория арктан, но те бяха страшно стари и ненапомняха нито една от познатите му конструкции.В плитка локва лежеше странен издължен предмет,напомнящ Петметров кръст. Външните му пластинкиотдавна се бяха разпаднала и образуваха по дъното чер-веникава от ръждата тння.

Рохан не можеше да си позволи дълго да разглеж-да необикновената находка, представляваща вероятноостанките на някой от макроавтоматите, унищожениот победилия в мъртвата еволюция облак. Времето нечакаше и той веднага започна да разглежда следващитепещери. Те бяха тъй много, че по високите стени на ска-лата изглеждаха като тъмни прозорци на здание; акоридорите и подземните галерии, често залени от вода,прекъсвани от отвесни кладенци и водопади, с шуртещиледени потоци, минаваха тъй стръмно, че той не се ре-шаваше да навлиза дълбоко в тях. Пък и светлината намалкото му фенерче беше безсилна да разпръсне мрака вобширните многоетажни пещери с високи тавани.

Накрая, просто падайки от умора, Рохан приседна наогромен, нагрят от слънчевите лъчи плосък камък крайвхода на току-що обследваната пещера и започна дадъвче блокчето концентрат, преглъщаше сухите парчета,като отпиваше глътки вода от ручея. След като похапна,

се почувствува значително ободрен. Самият той бешенай-удивен от това, че обръщаше все по-малко вниманиена страшното съседство — черните храсти бяха из-цяло облепили склоновете.

Щом се спусна от възвишението пред пещерата, къдетобе почивал, веднага забеляза нещо като тънка ръждивалента по сухите камъни от другата страна на долината.Като се добра дотам, позна, че това е кървава следа.Кръвта бе вече съвсем изсъхнала, бе изменила цвета си иако скалата не бе тъй изумително бяла, приличаща наваровик, сигурно нищо не би забелязал. Опита се даопредели в каква посока се е движел раненият, но неуспя. Тогава тръгна напосоки нагоре по клисурата, раз-съждавайки, че ранен вероятно по време на схваткатамежду циклопа и облака, човекът се е отдалечавал отцентъра. Следите криволичеха, на няколко места из-чезваха и най-сетне го изведоха към пещерата, коятобе разглеждал в самото начало. Толкова по-удивен оста-на, като откри край входа тясна пукнатина, приличащана кладенец, която по-рано не бе забелязал. Кърваватадиря водеше натам.

Рохан коленичи и се наведе над полутъмния отвор.Макар че се бе подготвил за най-лошото, не можа дасе сдържи и възкликна глухо. Право в него с празнисветли очи гледаше окървавеното лице на Бенигсен.Веднага го позна по златните рамки на очилата, коитобяха оцелели по някаква сляпа ирония на случайността.Геологът висеше, залостил се между два камъка. Роханне искаше да го остави така, но като се опита да измъкнетрупа, почувствува през дебелия плат на комбинезонакак тялото се размазва в ръцете му. Ускорено от дей-ствието на слънцето, което надзърташе тук, разложе-нието бе направило своето. Рохан само разтвори ципа нагръдния джоб на комбинезона и извади личния знак научения. Преди да си отиде, той напрегна всички сили,примъкна една от близките каменни плочи и покри снея гроба.

Това беше първият. След като се отдалечи от мястото,Рохан се сети, че трябваше да определи радиоактив-ността на останките. Нейното ниво можеше в известнастепен да осветли съдбата на самия Бенигсен и на дру-гите. Високото ниво на радиоактивността би доказало,че умрелият се е намирал близо до атомното сражение.Но той забрави да го измери и сега нищо не можеше даго застави отново да повдигне плочата на гроба.

Нова мисъл го застави бързо да се върне по кърва-•ата следа и да потърси началото й. Тя вървеше почтипо права линия надолу, сякаш се насочваше към мястотона сражението. Геологът бе загубил огромно количествокръв и беше непонятно как бе успял да се отдалечи тъймного. Камъните, по които от момента на катастрофатане бе паднала нито капка дъжд, бяха обилно залети скръв. Рохан се изкачи по големите клатещи се камъни исе озова в обширна недълбока падина под оголена ка-менна издатина. Първото, което откри, бе неестественоголяма подметка на металното стъпало на робот. Тойлежеше настрана почти разкъсан, очевидно от изстре-ли на излъчвателя. Малко по-нататък, облегнат на ка-мък, полуседеше, свит почти надве, човек с черен отсажди шлем. Той беше мъртъв. Увисналата му ръка ощедържеше излъчвателя, който се опираше с блестящатацев о земята. Рохан не се осмели да докосне мъртвеца,приседна, опита се да разгледа лицето му, но то бешетъй обезобразено от разлагането, както и при Бениг-сен. Най-сетне той позна широката плоска геоложкачанта, която висеше през рамото на човека. Това беше

11

самият Ренияр, ръководителят на атакуваната в кра-тера експедиция. Измерването на радиоактивносттапоказа, че арктанът е унищожен с изстрели от излъч-вателя, индикаторът регистрира характерното присъ-ствие на редки елементи. Рохан искаше да вземе личниязнак на учения, но не му достигна смелост. Той само от-качи чантата — за това не беше нужно да докосва тя-лото. В чантата имаше събрани минерали.

След като помисли, Рохан откърти с ножа прикрепе-ния към чантата монограм на геолога, скри го в джобаси и като гледаше отгоре застиналата картина, се по-мъчи да разбере какво се бе случило тук. Вероятно Ре-нияр беше стрелял в робота. Той може би беше нападналнего или Бенигсен. Впрочем може ли човек, поразен отамнезия, да се защищава от нападение. Рохан отновопогледна часовника си: беше около пет. Ако трябвашеда разчита на собствения си кислороден запас, бешевреме да помисли за връщане. Хрумна му, че може давземе кислородния балон от апарата на Ренияр. Еди-ният беше още пълен.

Към шест часа беше вече тъй уморен, че едва дви-жеше краката си. Оставаха му още четири тонизиращитаблетки. Той глътна една и след минута, почувствувалприлив на сили, стана. Вървеше право към каменнатаврата. Оставаше около километър, когато индикаторътпоказа нарастване на радиацията. Засега тя беше ощетвърде ниска и Рохан продължи, като се оглеждашевнимателно встрани. Колкото се приближаваше, толковаповече скалите носеха следи на разтапяне, бяха по-крити със застинали мехури. Повърхността им се беварила в атомния котел. Отдалеч той съзря останкитена каменната врата. Стрелката на индикатора се мяташекато луда по скалата. Рохан побърза да се върне.

И отново му помогна случаят. Забеляза блясъка на ня-какъв металически предмет. Беше алуминиев редукторна кислороден апарат. В плитка пукнатина между еднаскала и руслото на пресъхналия поток тъмнееше гръбна изгорял комбинезон. Трупът беше без глава. Страш-ната сила на взривната вълна бе прехвърлила човекапрез купчината камъни и го бе раздробила в скалата.Недалеч лежеше съвсем цял кобурът му, от който стър-чеше блестящ, сякаш току-що изчистен, излъчвателят.Рохан го прибра. Помъчи се да разпознае убития, но неможа. Отново тръгна нагоре по клисурата.

Рохан не знаеше какво да прави. Досега му вървеше,поне в това, че изпълни задачата си и можеше да севръща. В смъртта на четвъртия човек беше напълноуверен. Но в края на краищата той беше почти сигурен

в това още на „Непобедимият". Дойде тук, за да се убеди.Имаше ли право да се връща? Кислородният запасблагодарение на Ренияр щеше да му стигне още за шестчаса. Но настъпваше нощта, през това време не можешенищо да предприеме, не само заради облака, но и за-щото силите му вече го напускаха. Рохан взе поред-ната тонизираща таблетка и зачака действието й.

Докато седеше под големия стръмен завой, чу задава-щото се отдалеч тежко бучене на облака. Странно —той съвсем не се изплаши. Отношението му към облакапрез този ден удивително се бе изменило. Този път обла-ците бяха два. Те изпълзяваха от двата склона на кли-сурата. Рохан дори не помръдна, не се опита да се скрие,да притисне лицето си към камъните. В края на краи-щата положението, което заемаше, беше без значение,ако малкото апаратче още работеше. През плата на ком-бинезона той докосна с края на пръстите си кръглотому като монета дънце и усети леки тласъци. Не искашеда предизвиква съдбата и седна по-удобно, за да не ста-ва нужда да изменя положението си.

Сега облаците заемаха двете страни на клисурата. Вчерните им кълба протичаше някакво регулиращо дви-жение, сякаш някакъв гигантски скулптор формирашес необикновена бързина невидимите им движения.Няколко кратки светкавици пронизаха въздуха междунай-близките точки на облаците. Блясъкът на тезимълнии беше удивително тъмен. След това двата черниоблака, треперейки, напрягайки се докрай, се смесихаи съединиха. Веднага притъмня, сякаш бе залязлослънцето, и във въздуха се появиха неясни извиващисе линии. Рохан разбра едва след известно време, че товае гротескно изкривеното отражение на дъното на клису-рата.

Въздушните огледала се вълнуваха и се топяха подгорния слой на облака. Изведнаж той видя гигантскачовешка фигура, чиято глава се губеше високо в тъм-нината. Тя го гледаше неподвижна, макар и самотоизображение непрестанно да трептеше и се люлееше,гаснеше и отново припламваше в тайнствен ритъм.Трябваше да минат секунди, докато позна собственотоси отражение, увиснало в пространството. Хрумна му,че облакът може би знае за него, за микроскопичнотоприсъствие на последния жив човек сред камъните,изпълващи клисурата.

Но тази мисъл не го уплаши. Не защото беше твърденеправдоподобна — вече нищо не считаше за невъз-можно, — а просто защото жадуваше да участвува втази мрачна мистерия, значението на която — в това

12

той беше убеден — никога не ще разбере. Гигантскотому отражение започна да се топи. От облака се източихабезброй пипалца и от тях заваля черен дъжд. Малкитекристалчета падаха и върху Рохан, леко го удряха поглавата, сипеха се по комбинезона, събираха се в гън-ките. Облакът се раздели по средата, тежко, сякашнеохотно се отправи към храсталаците, запълзя в гъс-талака и се разтвори в него. Рохан продължаваше даседи неподвижен. Не знаеше може ли да изтърси кристал-четата, с които бе обсипан. Той взе внимателно едно оттриъгълните кристалчета и то сякаш оживя, деликатнодухна топла струйка в дланта му и когато Рохан инстин-ктивно разтвори ръка, излетя във въздуха. И тогавасякаш по сигнал всичко наоколо се зарои. Чернитеточки образуваха над земята слой дим, обединиха се исе понесоха като стълбове нагоре. Сякаш над скалитезадимяха някакви жертвени факли с несветещи пла-мъци.

Рохан се надигна на отслабналите си крака. Колко ли есмешен с този набързо взет от мъртвеца излъчвател.Почувствува се излишен в тази страна на абсолютнатасмърт, където можеха да победят само мъртвите форми,за да извършват тайнствените си действия, които не би-ваше да видят ничии чужди очи. Сега той искаше да сезавърне не само като вестител за гибелта на другаритеси, но и като човек, който щеше да настоява тази пла-нета да остане непокътната. „Не всичко и не навсякъдее за нас" — помисли си той, спускайки се бавно надолу.

В светлината на здрачаването успя бързо да стигнедо полето на сражението. Излъчването на остъкленитескали ставаше все по-силно и той започна да тича. Минакрай неузнаваеми, разтопени парчета от машини, из-скочи на стръмен склон, но и тук индикаторът пламтешес ярък рубинов огън. Отвори докрай вентила на кисло-родния апарат. Дори и да се свърши кислородът му,преди да стигне изхода на клисурата, по-добре е да дишавъздуха на планетата, отколкото да остане някоя ми-нута повече тук, където всеки сантиметър скала отде-ляше смъртоносно лъчение. Кислородът нахлуваше вгърдите му като хладна струя. Тичаше леко, повърх-ността на застиналия поток лава, който бе оставил попътя на своето поражение отстъпващият циклоп,беше гладка, на места почти като стъкло. Чакаха гооще поне три километра такъв път. Можеше да остане втази местност около час, тогава дозата нямаше да над-виши двеста рьонтгена. Може би час и четвърт, но ако ислед това не се добере до пустинята, вече няма да имазакъде да бърза.

Кризата настъпи около двадесетата минута. Почув-ствува сърцето си като мъчително, непреодолимо съ-щество, което раздираше и притискаше гърдите му, ки-слородът гореше гърлото му, в очите му танцувахаискри, но най-лошото беше, че започна да се препъва.Излъчването наистина беше понамаляло, индикаторъттлееше в тъмнината като гаснещо въгленче, но тойзнаеше, че трябва да бяга, да бяга по-нататък, а кра-ката му не го слушаха. Поиска да погледне нагоре, звез-дите, спъна се и полетя напред, като едва свари да прос-не ръце. Хлипайки, гълташе въздух. С мъка се надигна,изправи се, затича няколко крачки, като се клатушкаше,след това необходимият ритъм се възвърна и го понесе.Забрави за мъртвите, за застиналата усмивка на Бе-нигсен, за Ренияр, за безглавия, когото не успя да познае,забрави дори за облака. Бягаше слепешката, със замъг-лени от пот очи. Това бягане, тази нощ, сякаш нямахакрай.

Рохан вече нищо не виждаше, когато внезапно започ-на да крачи по-тежко, няколко пъти хлътва, почув-ствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава иотведнаж разбра, че се намира в пустинята. Потърсискалата на индикатора, но не я видя, беше тъмна —той бе оставил зад гърба си смъртта — това беше пос-ледната му мисъл. Усети по лицето си грапавата хла-дина на пясъка и пропадна не в сън, а във вцепенение.Цялото му тяло още отчаяно работеше, ребрата му кон-вулсивно се тресяха, сърцето се разкъсваше, но презмрака на пълното изтощение той се провали в друг,още по-дълбок, и загуби съзнание.

. . . Рохан изведнаж дойде на себе си, но не разбракъде се намира. Размърда ръце, почувствува хладинатана пясъка, седна и неволно изстена. Задушаваше се.Светещата стрелка на манометъра на кислородния апа-рат сочеше нулата. В другия балон налягането бешеосемнадесет атмосфери. Превключи вентила и стана.Беше един часът през нощта. Определи посоката по ком-паса и тръгна. В три глътна последната таблетка. Малкопреди четири се свърши кислородът. Той отхвърликислородния апарат, пое неуверено дъх, но щом хла-дният въздух изпълни гърдите му, забърза напред.Вървеше като пиян и не знаеше дали това се дължи нагазовете на атмосферата, или е просто от умората. Смет-на, че ако изминава по четири километра в час, в едина-десет ще се добере до кораба.

Все вървеше и вървеше, когато забеляза на фона нахоризонта някакъв ъгловат силует, който изглеждашекато странно правилно пространство без звезди. Ощене разбрал какво е това, той тръгна нататък, затича,затъвайки все по-дълбоко, и най-сетне с издадени на-пред ръце, като слепец, се удари в твърд метал. Товабеше всъдеход, празен, може би един от тези, коитовчера заран бе изпратил Хорпах, а може би и някойдруг, изоставен от групата на Ренияр. Рохан не ми-слеше за това, просто стоеше, задъхан, прегърнал с дверъце плоското чело на машината.

Бавно се изкачи на бронирания капак, с пипане наме-ри дръжката на люка и го отвори. Запали светлината.Свлече се на седалката. Да, сега вече разбираше, че еопиянен, вероятно е отровен от метана, не можеше данамери стартера, нищо не помнеше, нищо не знаеше. . .Най-после ръката му сама намери ръчката, натисна я,двигателят тихо измяука и заработи. Отметна капака нажирокомпасите, сега той знаеше със сигурност самоедна цифра — курса на завръщането. Известно времевсъдеходът вървеше в тъмнина. Рохан бе забравил засъществуването на фаровете. . .

В пет беше още тъмно. Сред белите и синкави звездитой видя точно пред себе си една рубинова, увисналанад самия хоризонт. Той се вторачи тъпо в нея. Червеназвезда?. . . Такива няма. Изведнаж — сякаш го уда-риха — разбра. Това беше носовият огън на крайцера.Рохан насочи всъдехода направо към тази рубинова кап-чица. Тя постепенно се надигаше, докато се превърнав ярко горящо кълбо. Изключи двигателя. Машината сеплъзна по склона и спря. Той бръкна в кутията и извадиракетния пистолет. Ръката му се тресеше. Опря лакътна волана, с другата си ръка стисна китката и натиснаспусъка. Оранжева черта разсече тъмнината. Чертатазавърши с взрив, от който се разпиляха ярки звездички —ракетата се бе ударила в стената на силовото поле.Той стреляше подред, докато не чу сухите щракания наударника. Патроните се свършиха. Но вече го бяха

13

забелязали. Почти веднага на върха на кораба пламнахадва големи прожектора и като лизнаха пясъка с белитеси езици, се кръстосаха върху всъдехода. Едновременносветнаха товарният подемник и като студен огнен стълбпламна шахтата на пътническия асансьор. Платформатав миг се изпълни с тичащи хора, под кърмата се замя-таха огънчета. Синкавите светлинки сочеха проходапрез полето.

Ракетният пистолет падна от ръцете на Рохан. Той

не помнеше как се е смъкнал по студената страна на ма-шината и олюлявайки се, с преувеличено големи крачки,неестествено изправен, стиснал юмруци, за да надвиенеприятното треперене на пръстите, тръгна право къмкораба, който стърчеше сред морето светлини, на фонана бледото небе като величествена неподвижна гра-мада, сякаш наистина беше непобедим.

Край(Преведе от руски Цвета Христова)

навъртал наоколо, очаквайкиминаващите кораби, за да гипреведе през пролива. Скоро по-лучил името си и бързо станализвестен сред моряците от це-лия свят. Джек посрещал ко-рабите, като ги поздравлявалпръв със скокове. Моряците ипътниците го търсели във во-

Той е бил един от най-за-бележителните спасители в ис-торията на мореплаването. Вличната му сметка са записа-ни хиляди спасени хора, сто-тици кораби, имущество за мно-го милиони долари. Той ебил ненадминат плувец и за-бележителен лоцман. И въ-преки световната му слава не езнаел нито да чете, нито дапише. А за пари нито е чувалнякога. Затова вероятно е ра-ботел безплатно. Така и го на-ричали: безплатния лоцман.

Всеки ден той се появявална работата, на която сам себил назначил, по всяко времепревеждал корабите четириде-сет години без прекъсване, безпрез това време да загуби нитоедин кораб. Започнали да гонаричат Джек от Пиларос, ма-кар че бил само един делфин. . .

Недалеч от Нова Зеландия сенамира Французкият пролив,в който има силно течение. Тозапочва от островите Дюрвили Пиларос саунд и достига до

залива Тасмания. Къс, но мно-го опасен пролив. Предател-ски течения и остри подводнискали. Проливът се ползувалс лоша слава, докато не сепоявил Джек. Благодарение нанего за четиридесет години про-ливът станал безопасен.

Шхуната „Бриднел" от Бос-тън първа се запознала с този за-бележителен делфин. Това сеслучило през един от бурнитедни на 1871 г. Шхуната била на-товарена с машини и обувки ипътувала за Сидней. Екипажътзабелязал пред носа на корабаголям сивосин делфин, койтоси играел като кученце. Първо-начално моряците погрешно по-мислили, че това е млад кит ипоискали да го застрелят с хар-пун, но жената на капитана гиубедила да се откажат. Про-мъквайки се през мъглата идъжда подир играещия делфин,корабът благополучно преминалопасния пролив. Така започ-нала удивителната кариера наДжек. Оттогава той винаги се

Нова Зеландия (районът в пункти-рания кръг е показан уголемен настр. 15)

дата и посрещали появата му саплодисменти и радостни ви-кове. Откакто Джек започналда изпълнява службата си, въвводите на Французкия про-

14

лив не се случило нито еднокорабокрушение.

Джек плувал обикновено бли-зо до кораба, като от време навреме се гмуркал под него, зада се появи от противополож-ния борд, като овчарско куче,което подгонва овца към ста-дото. А когато корабът се при-ближавал до разпенените водина Французкия пролив, Джекизбързвал напред и заставалоколо форщевена (носовата частна кораба) така, че кормчиятада може да го наблюдава, до-като корабът преодолее опас-ната зона.

В 1903 г. пиян пътник откораба „Пингвин" стрелял спистолет срещу Джек. Екипа-жът на кораба решил да лин-чува този пътник и капитанътедва успял да го спаси. В про-дължение на две седмици Джекне се появявал „на служба"

и всички решили, че той е убит.Но в една ясна сутрин безплат-ният лоцман от Французкияпролив отново се появил.

Общинският съвет на градУелингтън взел решение, за-щищаващо Джек от нападениясрещу живота и здравето му.Моряците изпълнявали тозизакон с особена радост. Следслучая с „Пингвин" Джек ни-кога не излизал да посрещнетози кораб — единствения пла-вателен съд, на който не оказ-вал помощ. Моряците преста-нали да се хващат на работа на„Пингвин", поддържали, че то-зи кораб е прокълнат. И в краяна краищата параходът, пове-рен на човек — лоцман, се блъс-нал в скалите и потънал.

Джек останал докрай веренна мисията, с която сам се на-товарил, но постепенно остаря-вал. От първата му среща с ко-раба „Бриднел" през 1871 г.той останал на поста си деноно-щно до 1912 г., след което из-чезнал тъй неочаквано, както исе бил появил.

Според учените Джек от Пи-ларос е бил твърде необикно-вен делфин. Нито по-рано, нитопо-късно не са известни такиваслучаи. Благодарните моряци ипътници издигнали в чест наДжек паметник на един открайморските булеварди наград Уелингтън, на който еиздълбан списък на заслугитена този удивителен делфин.

. . . И ДЕЛФИН- ПОЩАДЖИЯДруг съвременен събрат на

прославения Джек, дресира-ният делфин Тафи, помагал наобитателите на американскатаподводна лаборатория „Силаб-2". След като експериментът билзавършен, отправили делфина вокеанариума. Но той останалтам малко време. Участието мув опитите със „Силаб-2" напра-вило Тафи прочут и той полу-чил заедно с дресьора си по-стоянна работа към един от ра-кетните полигони на САЩ покрайбрежието на Тихия океан.

При изстрелването на раке-тите в морето падат сложни искъпи телемеханични апарати заотделяне на различните сте-пени. Мътната вода и придън-ната тиня не позволяват нааквалангистите да ги намират.И тогава се сетили за удивител-ните способности на делфинаТафи. Преди старта на ракетатакъм всеки апарат започнали даприкрепят миниатюрен ултра-звуков излъчвател. Във водататой разпространявал ултра-звукови сигнали, които се ула-вят лесно от делфините и наголеми разстояния. Тафи сеустремявал към източника ибързо го намирал на дъното,а след него се спускал и аква-лангистът, който го изваждал.Тафи се оказал твърде изгоденработник. За четири месецатой спестил на ракетния поли-гон около 70 000 долара.

Пабло Пикасо е известен на всич-ки. Но вероятно малцина са тези,които знаят пълния набор нанеговите имена. Ето как се наричаизтъкнатият майстор на четката:Пабло Диего Хозе Франциско деПаула Хуан Непомукено КриспинКриспиано де ла Сантисима Трини-

дад Руиз и Пикасо. Работата е втова, че Пикасо е испанец, а в тазистрана такъв богат набор от именане е рядкост.

Най-големият гущер на Земятае комодският варан. Той достигадо към 100 кг тегло и три и поло-вина метра дължина.

В Башкирската АССР живее малкаптичка, която смело се гмурка във

водата, разхожда се по дъното,за да търси храна. Под водата тя сепридвижва не с помощта на кракатаси, а бавно загребва с крилата. Ниматова не е истински водолаз?

Родината на фасула е Америка.Оттам той бил пренесен най-напред в Испания. Постепенно фа-сулът се разпространил в цялаЕвропа и през XV11 век достигналдо Азия.

15

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ

Децата обичат приказките за снежната принцеса иза нейния чуден дворец от фееричен лед, чиито стениблестят по-ослепително от диаманти. Те обичат дориприказките за тъй малко познатите ни ескимоси, коитоживеят в живописните ледени къщички иглу, както иза чудните им приключения при лов на тюлени и се-верни мечки в царството на Вечния мраз. Да, те обичатприказките, които техните баби и дядовци им разказватза Севера, но. . . винаги край приятно боботещатапечка. Защото истината за този тайнствен Север, затова далечно царство на Вечния мраз е напълно лишена

от романтичност. В същност единственият властелин врайона на вечните ледове — Студът — е поставялвинаги Човека пред неописуеми изпитания. . .

Вечният мраз. . . Неговото царство не е толковамалко, колкото изглежда на пръв поглед. От терито-рията на Съветския съюз той заема десет милионаквадратни километра (колкото Европа), което представ-лява 47 на сто от цялата му територия. В Канада тозипроцент е по-висок — 60 на сто, в Аляска — 70, а вГренландия — 90 на сто от територията. Или общоедна четвърт от цялата суша на Земята е скована вледените прегръдки на Вечния мраз. И още нещо —в Сибир например под вечните ледове лежат огромниприродни богатства, по-голямата част от които засегане могат да бъдат използувани. Нима ще позволи Чо-векът, всесилният и всепобеждаващият човек, дагосподствува все още студът над него? Бездействуват лиучените, или смятат, че човешките сили и възможностиса недостатъчни за окончателния двубой?. . .

Названието „Вечен мраз" е повече народно. В съ-щност това са многогодишни ледове и замръзнали поч-ви. Но така или иначе от юг към север дебелината наслоя замръзнала почва нараства, за да достигне в някоисеверни райони 500 метра. Сега, когато за Вечния мразе известно вече твърде много, се знае, че това е сложноприродно тяло от слоеве вода, замръзнала почва и ле-дове от различно произхождение.

Още в първата половина на XIX век якутският тър-говец Шергин си наумил да прокопае кладенец. Многопари и труд били вложени в това предприятие, а кла-денецът достигнал 116 метра дълбочина, но вода небликнала. Единствената полза от него извлякла пър-вата експедиция по изучаването на Вечния мраз подпредводителството на руския академик А. Ф. Миден-дорф, която извършила през 1842—1845 година ценнинаблюдения.

Оттогава много експедиции работят по изучаванетона северните райони. Учените се мъчат да открият при-чините за образуването на вечните ледове, защото товадействително е една загадка, но така също и защотопроблемът има извънредно важно народностопанско зна-чение. И един след друг се раждат проекти, на многоот които е съдено да бъдат разрешени едва от бъдещатанаука. . .

Когато говорим за размразяване на почвата, най-естествено е да стигнем до мисълта да я загряваме. Ве-ликолепно, но. .. дали е възможно това? Ето еднапроста сметка: за размразяването на 1 кубически метързамръзнала почва са нужни три килограма въглища.Ако приемем, че цялата замръзнала почва на Земятаима дебелина средно 50 метра, за размразяването й щеса необходими 1500 милиарда тона въглища. А светов-ните запаси от въглища, нефт и земен газ (всичко из-числено към калорийността на въглищата) са едва1450 милиарда тона. Очевидно този метод е неприло-жим, но. . . само засега. Да си спомним, че забележи-телният съветски учен А. Е. Ферсман предвижда единизключително богат източник на топлина — земнитенедра. Когато това бъде постигнато и от земните дъл-бини потекат милиарди калории топлина, ще бъдатснабдени не само жилищата и заводите с евтина топ-линна енергия, но тя ще послужи и за размразяванетона вечно замръзналата почва, ще заработи за изменя-нето на климата.

Известният руски климатолог и географ А. И. Воей-ков смята, че слънчевата топлина, вместо да нагрява

въздуха, почвата и водата в северните райони, отивапредимно за топенето на леда. От друга страна снегътпоглъща едва 15 процента от топлината на слънчевителъчи, а тревата и дърветата — 74 на сто. Въз основана подобни факти съветският учен М. М. Крилов до-стига до друга смела идея, залегнала в старата пого-ворка „Клин клин избива". Той предлага да се раз-мрази почвата чрез. . . замразяване. С други думи тойпредлага да се запазва вечният лед от лятното разтопя-ване, за да отива слънчевата топлина за затопляне навъздуха, почвата и водата. Ако в продължение на мно-го зими, казва той, се покриват цели райони с тиня, ле-дът няма да се топи (защитен от тинята), а ще се по-лучи изкуствена вечнозамръзнала почва, състояща сеот лед и земя. След време тази почва ще се превърне вобикновена тундра, с погребани в нея ледове. И скороще израснат масивни дървета там, където досега сарастели само мъхове, треви и ниски храсти.

Впрочем съветските учени и строители не разчитатсамо на подобни проекти, които са осъществими ведно по-близко или по-далечно бъдеще. Те непрестанноусвояват земите на Далечния север, покоряват тундрата и тайгата. Една след друга извисяват снага в"Сибир електроцентрали, артериите на пътищата раз-сичат вечните снегове и ледове, прокарват се все новии нови шахти , за да потекат от дълбините на замръз-налата почва ценни руди към заводите. Сред вековнитегори израстват нови благоустроени селища и металур-гични комбинати. И все пак по-голямата част от Се-вера остава в ледените прегръдки на Вечния мраз. . .

Съветският инженер П. М. Борисов предлага друг,още по-смел и по-фантастичен проект — да се смъкнеизцяло ледената шапка на Северния полюс. Той пред-лага да се построи бент (дълъг близо 93 километра) вБеринговия проток и да се прехвърлят през помпи500 кубически километра вода в денонощие от Чукот-ско море в Тихия океан. Да сравняваме тази изкустве-на река с която и да е земна река е безсмислено. Тяможе да напълни за една година две Каспийски моретаи едно Балтийско море — 182 хиляди кубически кило-метра вода.

Осъществим ли е технически подобен проект? На-пълно. Бентът ще бъде съставен от отделни блокове-понтони с размери 40х 100 х 150 метра, които ще се из-возват до съответното място и там ще се потопяват.Монтажът на помпите и на другите съоръжения щебъде извършван по индустриален път още на брега,тъй че към стената ще се превозват само готови еле-менти. Разбира се, този гигантски строеж ще струване по-малко от 11 милиарда рубли! Такава огромна сумане може да отдели една-единствена страна. По тозиповод авторът на проекта писа: „Не „студена война",а война със студа е нужна на хората. . . Необходиматасума е равна само на половината от годишния воененбюджет на страните — участнички в Атлантическияблок." И още нещо — за да работят мощните помпина бента, ще са необходими около 10—12 милиона ки-ловата електроенергия. Ако такива високоразвитистрани като СССР, Канада и САЩ отделят по 3,5—4милиона киловата, необходимата енергия ще бъде на-бавена.

Действително грандиозен проект, с осъществяванетона който може да се гордее някога човечеството. Самоне е ясно защо, като ще размразяваме Северния полюс.ще отвеждаме водите на Северния ледовит океан на

юг. Не е ли по-правилно да изпращаме топли води отТихия океан на Север?

В същност идеята на автора на проекта е друга: катосе прехвърлят по 500 кубически километра вода на югв денонощие, Северният ледовит океан ще понижавагодишно с около 20 метра нивото сп. Но той е свързансъс Световния океан, следователно тази загуба на водаще бъде компенсирана. И ето ни пред сърцевината напроекта — размразяването на Севера да става за смет-ка на топлото течение Гълфстрийм. Действително Гълф-стрийм в своя път на Север се среща първо със студе-ното Лабрадорско течение, а по-късно с Източногрен-ландското. Макар и да излиза победител от този дву-бой, Гълфстрийм понижава температурата си с 10 гра-дуса в Северния ледовит океан. А след осъществяванетона проекта течението Гълфстрийм ще среща значителнопо-малки количества студени водни маси и много ско-ро корабоплаването в северните райони ще се облекчизначително. Ледените полета постепенно ще изчезват,а освободената водна повърхност, която поглъща по-силно от леда слънчевата топлина, ще ускори стопява-нето и на плаващите ледени планини. Тогава спокойночастичката „ледовит" може да отпадне от името на океа-на, защото през цялата година там ще плават обик-новени пътнически параходи.

Засега се предвижда само какви ще бъдат положител-ните последици от всичко това. Над 34 милиона квад-ратни километра суша и вода ще се освободят завинагиот игото на ледовете и снега. Вечният мраз ще останесамо в приказките. Температурата в Москва няма дастига под нула градуса, а климатът в Сибир ще станеподобен на климата в Централна Украйна. Но все ощене могат да се предвидят всички лоши последици отосъществяването на проекта, затова той се разглеждадетайлно в научноизследователските институти наСССР, по него изказват своите възражения много съ-ветски учени и строители.

Но да оставим този засега неосъществим проект за

17

онова време, когато различните държави ще обединяватпо-лесно усилията си за подобни гигантски строежи, ида надникнем в най-близкото бъдеще. Съветските уче-ни и строители не са престанали да търсят начини даоткъснат от ледените прегръдки на Вечния мраз новипространства земя за народното стопанство. Израз натази несломима воля на съветските хора за коригиранегрешките на природата е проектът за бент в Татарскияпролив, чийто строеж ще започне скоро.

Проектът е дело на двама съветски инженери — Ни-колай Романов и Николай Будтолаев. Той цели да по-добри климата на голяма част от Източен Сибир засметка на. . . „лунната енергия", тоест за сметка наприливите и отливите. . .

Удобно място за подобен бент има в Татарския про-лив — между селището Погиби на остров Сахалин июжно от устието на река Амур. Благоприятни са кактомалкото разстояние (седем километра), така и не осо-бено голямата дълбочина — 25 метра. Дъното е съв-сем чисто от наноси, което се обяснява със силнитетечения по време на прилив и отлив. В чистото скали-сто дъно ще бъдат пробити дълбоки дупки, в които щебъдат поставени стоманени подпорни стълбове А сте-ната ще бъде изградена от бетонни понтони, които щесе извозват до определеното място и ще бъдат наслаг-вани един върху друг Тя ще има височина 30 метраи ще бъде снабдена с огромни шлюзови врати, които пожелание на човека ще могат да пропускат вода само вжеланата посока.

Да хвърлим поглед към географската карта, за да сиобясним целта на проекта Охотско море е изолираноот благотворното влияние на топлото тихоокеанскотечение Курошио чрез японския остров Хокайдо, Ку-рилските острови и полуостров Камчатка Пред източ-ните брегове на Хокайдо течението Курошио среща во-дите на студеното течение Ояшио и прави рязък завойкъм Тихия океан. Учените смятат, че това се дължиглавно на центробежни сили, породени от въртенетона Земята. Само едно малко разклонение от топлототечение Курошио прониква в Японско море, респек-тивно в Татарския проток Но тук топлите води скоросе смесват с водите на Ояшио, като дори биват изтласк-вани на юг от него. Как да се ограничи влиянието наарктическото течение?

Точно това ни предлага проектът на Романов и Буд-толаев — да се прегради пътят на Ояшио на юг Дей-ствително, ако през всеки шест часа шлюзовете напостроения бент пропускат само водите на топлото те-чение Курошио към Охотско море и обратното — бен-тът не позволява никога на водите на арктическото те-чение Ояшио да проникват в Японско море, резултатътще бъде очевиден. Само след около 10 години Охотскоморе ще стане по-топло, средната температура на край-брежието му ще нарасне от 1 градус на 10 градуса.Не може още да се предрече дали това ще размразизавинаги вечнозамръзналите земи в някои части наЯкутия и в поречието на Амур или само ще ги размра-зява за по-дълго време от годината Но и в двата случаяпостижението ще има голям стопански ефект Значи-телно ще се подобри също климатът на остров Сахалин,както и на крайбрежните райони на Охотско море иИзточен Сибир. Очаква се дори да се повлияе благотвор-но климатът на западната част на полуостров Кам-чатка.

Трудно е да си представим ние, жителите на умерения

пояс, какво огромно значение имат за живота в тезирайони няколкото градуса, с които се очаква да сеповиши средната годишна температура. Месеци наредводите на Охотско море и на Татарския проток са ско-вани, бушуват яростни зимни бури, които застигаткорабите в открити води, за да ги хвърлят в плен наледовете. Суровата зима затваря за месеци дори важ-ното съветско пристанище Владивосток, разположеномного по на юг. А след осъществяването на проектавсичко това ще остане само в спомените. Там, където до-скоро са расли единствено нискостеблени дървета ихрасталаци, ще извисят снага иглолистни исполини, вразмразената земя ще зазеленеят земеделски култури.Жителите на остров Сахалин, чийто брой така и никойне знае до ден-днешен, ще се свържат с континента чрезсухоземния път по бента, за да заживеят по-човешкиживот. А ако по бъдещата стена минава и железопътналиния, по нея ще потекат неотдавна откритите под-земни богатства на Сахалин (ценни руди и нефт) къмпреработвателните заводи на съветската страна. Встената могат да бъдат вградени също и мощни водно-електрически централи, които ще увеличат допълни-телно рентабилността на бента.

Независимо от проектите за разтопяването на веч-ните ледове, съществуват и много идеи за сегашнотоим използуване. Може би най-значителните от тях сезанимават с въпроса как да се употребяват айсберги-те за. . . напояване. Действително ледените планиниса в същност чудесна чиста вода, каквато не достигав много райони с постоянни засушавания. Те се из-дигат на 300—400 метра над водата, което е едва 4/5от тяхната големина, и достигат до няколко десеткикилометра дължина. Мощни влекачи, 6—7 на брой,могат да превозват ледена планина с тежина 10 ми-лиарда тона, като използуват студените океански те-чения. Веднъж довлечен до брега, този природен „ре-зервоар" трябва да се огради с водонепроницаемапреграда. А когато започне да се топи, с помощта намощни помпи към вътрешността на сушата ще поте-кат потоци скъпоценна вода. Смята се, че леденитепланини ще кондензират на повърхността си атмос-ферната влага и ще увеличат по този начин запаситеси от вода с 25 процента, а така също ще повлияятблагоприятно и на месния климат.

Дотук ние хвърлихме бегъл поглед на няколко от най-значителните проекти на съветските учени и строителиза размразяването на Сибир и Северния полюс. Катоизключим проекта на двамата инженери Романов иБудтолаев, който е напълно осъществим със съвремен-ните технически средства и възможности, всички другиса повече или по-малко фантастични, предназначени заедно по-далечно бъдеще. В това няма нищо чудно —винаги човешките мечти са предхождали дейността настроителите. Друго е съществено при тези проекти —те вече се обсъждат в научноизследователските инсти-тути на Съветския съюз. А това е може би най-стран-ното — онези смели и фантастични проекти, които до-скоро бяха предмет само на фантастични романи, днессе обсъждат съвсем сериозно от академици и беловласипрофесори. Може би са се променили учените, започ-нали са да навлизат по-често в царството на мечтите?Или не, те просто са се заразили от най-характернотоза нашето време, което с право може да се нарече епохана смелите и дръзновени мечти.

ВАСИЛ РАЙКОВ

18

НЕГО СТОТИЦИ И СТОТИЦИ КНИГИ

ВЪЛНУВАХА И ДОРАЗВИВАХА ВЪО-

БРАЖЕНИЕТО НА ЧИТАТЕЛЯ. СТИ-

ЛЪТ МУ В ОФОРМЯВАНЕТО НА ТЕЗИ

КНИГИ И СПИСАНИЯ СТАНА СТИЛ

НА ЦЯЛА ГЕНЕРАЦИЯ МЛАДИ ХУ-

ДОЖНИЦИ.

НЯМА ГО ВЕЧЕ НАШИЯ БАЙ БО-

РИС. 0'ЗИВЧИВОСТТА И ОБИЧТА МУ

КЪМ МЛАДЕЖИТЕ ГО БЯХА НАПРА-

вили ПОСТОЯНЕН СЪТРУДНИК и НА

НАШЕТО СПИСАНИЕ КОЕТО ДЪЛЖИ

ОФОРМЛЕНИЕТО СИ НА НЕГО. ТЕЗИ,

КОИТО СА ВИЖДАЛИ КОРИЦАТА

НА ПЪРВИЯ ИЗВЪНРЕДЕН БРОЙ ОТ

ПЪРВАТА НИ ГОДИШНИНА, СИГУР-

НО СИ СПОМНЯТ ОНОВА МАЛКО МОМ-

ЧЕ, ЗАГЛЕДАНО С УДИВЛЕНИЕ И

ЛЮБОПИТСТВО В ЗВЕЗДНИЯ БЕЗ-

КРАЙ. КАТО ТОВА МОМЧЕ БЕ И НА-

ШИЯТ ОБИЧАН БАЙ БОРИС, ЗАГЛЕ-

ДАН В БЕЗКРАЯ НА НЕОБЯТНОТО-

ТАКЪВ ЩЕ ГО ПОМНИМ ВИНАГИ БоскоБ О Р И С

А Н Г Е Л У Ш Е ВИЗМИНАЛАТА ГОДИНА ОТНЕСЕ

СЪС СЕБЕ СИ ЕДИН ОТ НАЙ-КРУПНИ-

ТЕ МАЙСТОРИ НА С Ъ В Р Е М Е Н Н О Т О

НАШЕ ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО

НАРОДНИЯТ ХУДОЖНИК БОРИС

АНГЕЛУШЕВ НЕ Е ВЕЧЕ МЕЖДУ НАС.

РОДЕН В ПЛОВДИВ ПРЕЗ 1902

ГОДИНА, БОРИС АНГЕЛУШЕВ ОЩЕ ОТ

СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ ВСЕОТДАЙНО

ПРЕДОСТАВИ СВОЯ ТАЛАНТ НА БОР-

БАТА ЗА ПО-СПРАВЕДЛИВ И ДОБЪР

СВЯТ. ЦЕЛИЯТ МУ ЖИВОТ БЕ ЕДНО

ВДЪХНОВЕНИЕ И УПОРИТ ТРУД.

ПЕСТЕЛИВО СЪЗДАДЕНИ, ПРИ-

ВИДНО С ПРОСТИ СРЕДСТВА, АЛА

БОГАТИ КАТО ВНУШЕНИЕ И ИЗРАЗ,

РИСУНКИТЕ В ИЛЮСТРИРАНИТЕ ОТ

като две. Причината е в това, че виждаме звездите слъчи — това ни пречи. И Леонардо съветва:

„Ето как ще лишиш звездите от лъчи. Трябва да гигледаш през малко отвърстие, направено с върха натънка игла в хартия и поставено много близко до око-то. Ти ще видиш звездите толкова дребни, че нищо дру-го не може да ти се стори по-дребно!"

Оказва се, че причината за лъчите на звездите не е всамите звезди, а в нашето око. . . И точно там е. Ле-щата в окото ни е изградена от влакна, разположенизвездовидно, като спиците на колело. И тази особеностна лещата при пречупването на светлината води до това,че далечните светящи точки ни изглеждат лъчисти.

Но. . . събраха се много не особено ясни неща: очналеща, острота на зрението, пречупване на светлината.Трябва да бъдат обяснени. И когато се описва окото,обикновено се започва с това, че то прилича на фото-графски апарат.

Запазена марка „Природа"Окото —фотографски апарат? По-точно е да се ка-

же обратното — че фотографските апарати приличатна окото. Природата добре се е постарала, докато ниснабди с този уред! Много от низшите животни няматочи, а само светлочувствителни клетки, пръснати поцялата повърхност на тялото. У някои животни тезиклетки са групирани в светлочувствителни петна.Дъждовният червей например различава светлината оттъмнината, но съвсем не може да ни види.

Микроскопското проучване на ретината се извършва,като първоначално от нея се отрязват късчета с де-белина една десетохилядни от милиметъра

Искате ли да проверите остротата на вашето зрение?В ясна безлунна нощ намерете на небосвода Голямата

мечка, или Колата, както я наричат някои. В това съз-вездие има четири звезди, които образуват четириъгъл-ник, и три — разположени в пречупена линия. Вто-рата от тези три звезди се нарича Мицар. Тя се виждадобре с невъоръжено око. Сега се опитайте да разли-чите дали Мицар е една, или са две звезди! В действи-телност до Мицар, която е добре видима звезда от вто-ра величина, се намира звездата от пета величина Ал-кор. При ясна нощ и при добра острота на зрението чо-век трябва да различи двете звезди поотделно.

Тази проверка не е измислена от специалистите поочни болести. Прилагали са я арабите, за да изпитатмладежите, годни за моряци. Странно е, че точно съ-щата проверка са правили и индийците в Америка мно-го преди идването на Колумб. Но гениалният Леонардода Винчи, който се е занимавал и с астрономия, раз-бирал защо е трудно да се забележат тези две звезди

20

несъвършенотосъвършенство

Октоподът притежава очи, много подобни на нашите.Природата опитва да определи и най-подходящия бройна очите. На остров Нова Зеландия живее хатерията.Тя прилича на гущер, но има три очи. Третото е на те-мето й и не е пълноценно, но все пак е око! Насеко-мите пък получават сложни очи. Това разнообразиене бива да ни учудва. Съобразно средата на живот е иокото.

Тук — едно допълнение. Трябва да правим разликамежду око и орган на зрението. Това, което в обикно-вения живот наричаме око, е само очната ябълка.Орган на зрението е по-цялостно понятие. В него севключва освен същинското око, още и защитните ор-гани към него — клепки, ресници, вежди, помощнитеоргани — като слъзните жлези, очните мускули, изрителният нерв, чийто път започва от ретината исвършва в мозъка.

Устройството на окото не е толкова сложно, колкотоизглежда на пръв поглед. Представете си три пласта,вложени един в друг. Най-външният е бял, плътен ижилав. Това е склерата. Отпред тя изпъква и ставапрозрачна — роговица. Вторият пласт, под скле-рата, има задача да храни окото. Нарича се увеа. На-всякъде той е плътно прилепен към склерата, само впредната част — не. Там той се издава от всичкистрани като кръгла завеса. Това е ирисът. Той е под-вижен — може да се свива и разпуска, защото в негоима мускулни влакна. Зад отвора на ириса — такавъзпяваната от поетите зеница! — се намира лещата.Тя също може да се свива и разпуска и от това изпъкваповече или по-малко. И най-после третият, най-вътре-шен пласт, се нарича ретина или мрежа. Той е изгра-ден от нервни клетки. Те са главно два вида — пръ-чици и колбички. Колбичките са значително по-мал-ко — около седем милиона. Пръчиците са над сто итридесет милиона. По израстъците на нервните клеткисветлинните дразнения отиват в особени зрителни цен-трове на мозъка. Там в същност се осъзнава онова, кое-то виждаме. Там зрителният образ оживява.

А как действува този фотоапарат марка „Природа"?Светлинните лъчи, изходящи от предметите, минават

първо през роговицата, след това — през течността,която изпълва промеждутъка роговица — ирис, следтова — през лещата, през течността зад лещата ипопадат върху ретината. В резултат на това мъчениена светлинните лъчи върху ретината се получава ума-лен и обърнат образ на предметите. Хората там са на-долу с главата. Едва в мозъка те намират действител-ното си положение. Но човек не се ражда научен да„преобръща" в мозъка си изображенията, които му под-нася окото. Вижте как малкото дете следи светлинатана движещата се лампа, как се опитва всичко да пипне.Ръката е, която учи мозъка да „преобръща" образите.И, разбира се, го научава.

Изглежда, че природата, след като добре се е потру-дила върху човешките очи, понякога забравя по кожатана тялото ни светлочувствителни клетки и петна. Товае така нашумялото напоследък „зрение на пръстите",което средно се констатира у четирима души на сто

Съвършенства и несъвършенстваНенапразно се говори, че ретината е единствената

част от мозъка, която можем да видим непосредствено

Това, общо взето, е така. Око и мозък са много тясносвързани. По измененията в очното дъно можем да седосетим за някои изменения, които стават в мозъка.Не случайно нашият зрителен орган е най-важната нивръзка с околния свят. През окото минават 90 процентаот сведенията, които получаваме за света. Затова етака тежка загубата на зрението. Без слух, без обоня-ние, без вкусови усещания човек може да се справикак да е, но без зрение. . .

Първият, който успя да види ретината у жив човек,беше ученият Херман Хелмхолц. През 1851 година тойсъздаде един гениално прост уред —офталмоскоп.Името на уреда плаши с трудността си, но в същностофталмоскопът представлява вдлъбнато огледалце сдупчица. Лекарят насочва светлинните лъчи, събраниот огледалцето към зеницата, и през лещата вижда оч-ното дъно, като гледа през дупчицата на огледалцето.Само предварително е нужно да се разшири трайнозеницата, защото иначе от светлината ирисът се свива.Затова преди изследване на очното дъно в окото секапва разтвор от атропин — това лекарство трайноразширява зеницата, и то така, че и след прегледа из-вестно време човек вижда замъглени предметите нао-коло си.

На Херман Хелмхолц принадлежи шеговитата мисъл,че ако господ, преди да направи окото, се бил посъвет-вал с него насаме, сигурно щял да приготви по-добъроптически уред. Вярно ли е това?

Като че е вярно. Окото ни се струва съвършено самопоради нашето незнание. То като че е правено-недо-правено от майстор, който е бързал. Бързала е приро-дата в борбата за съществувание на видовете!

Това са тежки обвинения. Но за съжаление — до-казуеми.

Първо обвинение. Да дадем думата на учения-обви-нител!

Обвинителят: Да каже природата защо човек виждатолкова малко цветове!

Природата: Как така да са малко! Три основни цвя-та — червен, жълт и син. Да не говорим за белия ичерния, които не са цветове. От смесването на тезитри основни цвята се получават хиляди оттенъци.Вие сам виждате не по-малко от 13 000 цветни от-тенъка. . .

Обвинителят: Не измествайте въпроса! Първо — чо-век не веднага се е научил да различава всички цветове,а с голям труд. Древните елини и перси не са позна-вали виолетовия цвят. Някои примитивни племенаи сега не различават зеления цвят, макар че живеятсред буйна тропична растителност. Човечествотосе е учило да познава цветовете по този ред, както идетето: отначало жълтия и червения, след това зеленияи накрай — синия. И ако на първобитния човектолкова цветове са му стигали, сега, когато тръгнахмеиз Космоса, това ни е ужасно малко1

Природата (доста смутено): Туй, което казахте заплемената. . . че не различават зеления или синияцвят. . . това може да е далтонизъм. . .

Обвинителят: А, добре, че стана дума! Да каже обви-няемата какво е далтонизъм!

Микроскопска снимка — разрез през различните слоевена ретината.

окото

рисунката. После завъртете диска! Ако той прави околодесетина оборота в секунда (това е сравнително бързовъртене), ще видите външната му част, обагрена в чер-веникаво, а вътрешната — в синкаво. Ако дискът бъдеразделен на черна и бяла половина, както е на другатарисунка, тогава при въртенето му ще се наблюдаватред от цветни кръгове — червеникав, жълт, зелен,син. Щом се промени посоката на въртене, мени се иредът на кръговете.

Този опит е бил приложен през 1956 година в анг-лийската телевизия И на обикновените екрани зри-телите видели отчетливи цветни изображения. Следо-вателно тайната не е във физическото явление, нито втелевизионната техника, а в цветното зрение То е из-вънредно капризно В.1ияе се даже от положението натялото. При наведена глава например се понижавачувствителността към зеления цвят, а се повишава къморанжевия и червения Познато е също, че зелениятцвят отморява очите. Затова се препоръчва на хора суморени очи да гледат свежи поляни и гори. Доказаное, че зеленият цвят понижава кръвното налягане вокото, помага да се напълнят нормално кръвоноснитесъдове.

Космичната медицина има като важен проблем цве-товете. Познато е например, че кабините, оцветени вжълто, дразнят космонавтите. Изглежда, че човечест-вото има свои симпатии и антипатии към цветовете.В стаи със сини стени възбудените, нервни хора сечувствуват по-добре — напрежението намалява. Си-вият и черният цвят действуват отблъскващо. В на-чалото на нашия век един английски фабрикант решилда боядиса черни стените в работните помещения. На-правил го. В резултат производителността на трудатака паднала, че той побързал да пребоядиса стените.Сега с тези въпроси се занимава промишлената есте-тика — да подбира подходящи цветове за стените,пода, машините.

Нашите очи често ни заблуждават, но ние така смесвикнали с някои неща, че даже не забелязваме заблу-дата. Туристите знаят, че ярко светещите предмети —пожар, лампа — изглеждат по-близко През деня по-близо изглеждат белите, жълтите и червените предмети.Когато слънцето е зад гърба ни, разстоянията до отда-лечените предмети изглеждат по-къси. Обратно, акое зад тези предмети — те ни изглеждат по-далеч. Раз-стоянията до предмети, разположени на равно място,изглеждат по-къси, а на хълмисти — много по-дълги.Затова другият бряг на река или езеро, ако той е ра-вен, ни се струва по-близък, отколкото е в действи-телност.

Илюзиите в зрението не са само по вина на окото.То твърде добросъвестно предава изображенията. По-вече от илюзиите се дължат на неправилни преценкив мозъчните зрителни центрове. Ето, погледнете тезидва чертежа! Дългите линии тук са паралелни. Пара-лелни са и двете напречни линии в другия чертеж.Такива илюзии — оптически измами — има десетки.От две гири — едната бяла, другата черна — винагичерната изглежда по-тежка. Бялата пък изглежда по-голяма. Известно е че облечени в бяло, хората изглеж-дат по-пълни, а в черно — по-слаби. Това се дължина несъвършенствата на лещата в окото. Контурите насветлите предмети се получават върху ретината малкоразмазани, окръжени в светъл ореол. Той увеличаваразмера.

Илюзиите всякога са неправилно възприемане на

А вещото лице да внесе таблиците за изследване нацветното зрение!

Вещото лице (Това е един учен — млад, с очила.Той влиза, като носи под мишница четири цветни таб-

лици): Ето ги! (Оттегля се встрани). (И четирите таб-лици са отпечатани на задната корица на списанието).

Председателят: Имате думата за отговор на въпроса:„Що е далтонизъм?"

Природата: Далтонизмът е цветна слепота. Името муе дадено от Джон Далтон, учен, който сам страдал оттози недостатък. Някои хора не различават червенияцвят, други — зеления, трети — синия. Има и ком-биниран далтонизъм, който. . . Въобще около четирипроцента от хората страдат. . .

Председателят: Четири процента от хората са дал-тонисти? Та това е много! (Към вещото лице) — По-кажете вие своите таблици!

Вещото лице: Тези кръгове са нашите проби. Хората,които нормално различават цветовете, виждат числото45 в кръг № 1, числото 29 в кръг № 2 и не виждатчисло в кръг № 3. Онзи, който има червено — зеленаслепота, вижда в кръг № 2 числото 70, в кръг № 1не вижда число, а в кръг № 3 — числото 5. Които саслепи към зеления цвят, виждат в кръг № 4 число-то 2. А който има пълна цветна слепота, не различавав кръговете никакви числа. Моля! Заповядайте исами се уверете!

Председателят: Хм. . . като че. . . като че и аз съмдалтонист!Обвинителят: Виждате ли! А аз още не съм започналда говоря за недостатъците на нашето цветно зрение!Ами зрителните илюзии?

Илюзии и халюцинации„Процесът", разбира се, е шега. А истината е, че

нещата около цветното зрение съвсем не са толковаясни, колкото често смятаме. Знае се, че в ретинатаима отделни възприемащи елементи за три цвята —червен, зелен и виолетов. Открити са химичните съе-динения, които под въздействието на светлината сепроменят в нервните клетки и това води до светлиннодразнене. Известно е и какви химически връзки вбагрилата са носители на цветовете. Но съществуватоще много въпроси. Цветната фотография и цветнатателевизия непрестанно ни ги поставят. Не е обяснендаже един съвсем прост опит.

Изрежете от бял картон диск с диаметър 10—15 сан-тиметра. Нанесете на него черни фигури, както е на

Оценете, а след това измерете!Кои фигури са по-големи?

реален предмет. Те са понякоганеприятни, но напълно нормалниявления. А халюцинациите ви-

наги са признак на заболяване. При тях има образ,който не зависи от впечатленията, получавани от об-становката. Този образ е напълно реален за болния.

Пред телевизионния екранПреди известно време по страниците на медицинските

списания започна спор — дали лъчите от телевизион-ния екран не са вредни. Точните изследвания устано-виха, че вреда от тези лъчи няма. Но вреда от телеви-зията може да се получи — когато неправилно сегледа екранът. Разстоянието от апарата до зрителя тряб-ва да е около шест пъти височината на екрана. А товазначи, че за телевизорите, които се продават в страната,разстоянието трябва да е около два и половина метра.Добре е през деня помещението малко да е затъмнено,а вечер до телевизора или зад него е нужно да се пос-

тавя малка нощна лампа. Така очите се изморяват по-малко. И още нещо. У децата зрителните органи не саоще завършили своето развитие. По-продължителнотогледане на екрана изморява много по-силно очите от-колкото при възрастните. Час, до час и половина емаксималното време, което детето може да прекарапред телевизора, без очите да се изморят.

Окото има нужда от грижи, то иска внимание. Защотрябва да го изморяваме с четене при недостатъчнасветлина или при много силна светлина — на слънцеили в легнало положение? Защо трябва да го измъчвамес книгата в трамвая или в автобуса? Защо да не мудадем най-подходящото разстояние до книгата или чер-тежа — 35—40 сантиметра? Много „защо". . . Можеби най-важните от тях се отнасят до играта с острипредмети, прашки и избухливи вещества. Или до това,че нищо не ни струва в учебната работилница да из-губим минута и да потърсим предпазните очила, коитопоследния път сме сложили някъде. . .

Защото очите ни може да не са съвършени, но неможем да ги заместим. . .

Д-р СВ. СЛАВЧЕВ

Мразовитият майски вятър духа-ше откъм безмълвните ледени про-стори на Южния полюс. Той налита-ше яростно върху малката дърве-на къщичка, сглобена преди няколкомесеца на тясната ивица от едрозър-нест пясък по брега на нос Евънс,но зад стените й бумтяха две газовипечки и нейните обитатели пиехаспокойно чая си и слушаха музика,без да ги е грижа за вятъра. Разбирасе, музиката беше „консерва", за-писана на грамофонни плочи, но тяпредставляваше лъх от цивилизо-вания свят, който смелчаците бяханапуснали отдавна в сега гласът на

Мей О'Риордън ги караше да сиспомнят хиляди забравени дреболииот миналите дни. Отнасяше гидалече от негостоприемните бреговена Антарктида.

„По дяволите — през май ставатнай-хубавите пролетни балове вЛондон!" — помисли си неволнокавалерийският капитан ЛоурънсОутс, един от членовете на новатаанглийска полярна експедиция. Тойсе протегна блажено върху коравотоси легло и притвори очи. Ритъмът намузиката го унесе в спомени. Предзатворените му клепачи изплувапаркът и ярко осветената танцувална

зала в Еймъри Хауз, където ледиХенриета през целия май събирашетълпи от чудни красавици и елеган-тни кавалери във фракове или обшитисъс злато униформи.

„Кучешка история!" — изругаОутс в себе си и се привдигна. Из-тъканото от красота и светлина виде-ние се стопи. На негово място в слабоосветеното, скромно помещение наполярния дом се появиха грубитемъжествени лица на другарите му,облечени в дебели фланели от мекаавстралийска вълна. Повечето от тяхседяха мълчаливи край масата илипиеха чая си и слушаха песента,която трептеше в широкия отвор награмофонната тръба. Но ето че пло-чата свърши и зоологът Чери-Ха-рард понечи да я смени с нова Оутсго помоли да я повтори и никой отостаналите не се възпротиви. Иглатана мембраната пак се спусна по тес-ните каналчета на черния диск игласът на пленителната Мейв, при-дружен от стона на цигулките, от-ново изпълни полярната хижа съссвоето очарование. Оутс се отпуснав леглото си и сякаш някакъв гласго попита:

„Защо си сега тук? Защо не си вЛондон, където можеш да танцуваши да се веселиш?"

В същност защо наистина бяхадошли дотук и всички останалимъже от английската антарктическаекспедиция, предвождана от капи-тана от Кралския флот Робърт Фал-кон Скот?

Историята беше дълга. Дори пре-калено дълга! И нейното начало се

23

губеше още в древността. Във вре-мето, когато хората от Стария святбяха създали легендата за тайнстве-ната, пълна с приказни богатстваЮжна земя, която по-късно римляни-те нарекоха със звучното име „Терааустралис инкогнита". Но ето че вкрая на XVIII век легендата надревните се превърна в истина. През1772 година един смел френски мо-ряк — лейтенант дьо Кергелен —откри земя сред океана отвъд Южнияполярен кръг. Наистина откритатаземя се оказа остров, а не континент,но и това беше достатъчно, за да сеопровергае категоричното твърде-ние на географите от неговото време,че отвъд полярния кръг на юганяма нищо друго освен пустиннаводна шир. На 16 януари 1820 го-дина — четиридесет и осем годинислед Кергелен — два руски кораба,предвождани от безстрашния капи-тан Фадей Фадеевич Белингсхау-зен, които бяха достигнали до 69°и 22' южна ширина и 2° и 15' за-падна дължина, се натъкнаха на без-краен леден бряг, зад който се изди-гаха високи планини. Най-после„Тера аустралис инкогнита", закоято разказваха древните, бе наме-рена! Шестият континент на нашатапланета съществуваше. Но какво ра-зочарование! Вместо с приказни бо-гатства, както твърдяха легендите,той беше покрит с непристъпни

да направи на трески всеки кораб,дръзнал да наближи негостоприем-ните му води. Учените кръстихановия континент „Антарктида". То-ва означаваше „противостоящ наАрктика", т. е. на Северния по-люс. . .

Опасностите никога не бяха спи-рали смелите! Откритието на рускитеколумбовци в полярния юг разпаливъображението на изследователите.До края на XIX век плеяда от сър-цати мъже събра редица сведения зановия континент и когато в зоратана XX век шотландецът Брюс оби-коли почти цялото крайбрежие наАнтарктида с кораба си „Скоция",той съобщи на света, че „Южнатаземя" има повърхност от близо14 000 000 000 квадратни километра.Това представляваше пространство,по-голямо от Европа и Австралия,взети заедно!

В началото на 1902 година в Антар-ктида пристигна първата полярнаекспедиция, организирана от Ан-глия, която щеше да се опита дадостигне Южния полюс. Нейниятводач се наричаше Робърт ФалконСкот. Придружен от двама смелчаци— доктор Уилсън и Шикълтън, —Роберт Скот се приближи на 857километра от Южния полюс и макарда не можа да го достигне, той пръвустанови, че „другият край на зе-мята" лежи посред огромно ледено

лящи бреговете на Антарктика.Възползуван от опита си. придобит

с първата английска експедиция,спътникът на Скот Шикълтън отновощурмува Южния полюс през 1908година и благодарение на свояташотландска упоритост и почти нечо-вешка, воля се приближи този пътсамо на 178 километра от полюса,достигайки 88° и 23' южна ширина!

Необикновената смелост на Ши-кълтън смая света. Подвигът му съ-буди шумен интерес сред учениясвят. Към антарктическата земя сеупътиха няколко полярни експеди-ции — една немска, оглавявана отгеографа Вилхелм Филхнер, еднаяпонска, предвождана от лейте-нанта Тиоку Ширазе, една норвеж-ка — на Роалд Амундсен, четвър-та — австралийска, — водена отспътника на Шикълтън Дъглас Моа-сън, и друга, английска, под команда-та на капитан Робърт Фалкон Скот —първия човек, дръзнал да премерисилите си с Южния полюс.

Скот, Уилсън, Оутс и Евънс, снимани от Бауърс по време на последнияим преход към полюса

24

ледове и около него кръжеше истин-ска армия от айсберги. която можеше

плато и че към него има проход презвисоките ледени планини, заобика-

Всичко това стана в началото на1910 година. . .

Скот беше подготвил втората сиекспедиция още по-грижливо и вни-мателно от първата. Въпреки чеанглийското правителство му от-пусна значителна сума, парите не

стигнаха и великият пътешественикпожертвува цялото си лично състоя-ние, за да я снабди с всичко, коетощеше да бъде нужно в негостоприем-ната земя на ледения юг. Този пътучастниците в смелия поход, из-брани лично от Роберт Скот, бяхашестдесет и пет на брой — шестофицери от флота и армията, двана-десет учени и лекари, седемнадесетдуши обслужващ персонал и триде-сет моряци — екипаж на кораба„Тера нова", който под командатана младия лейтенант Хари Пенълтрябваше да заведе всички до мрач-ните брегове на „Южната земя".Заедно с хората в експедицията щяхада участвуват и тридесет и три по-лярни кучета, петнадесет манджур-ски понита — извънредно издръж-лива на студ порода от дребни кон-чета — и две моторни шейни, изра-ботени специално във фабриките на„Викърс" в Англия. Скот изпратиСесил Мирз да закупи конете вСеверен Китай и заедно с тях вбазата на английската експедиция вНова Зеландия пристигна и рускиятконяр Антон Омелченко, който по-жела да остане заедно с конете и впътуването им на юг. Тъй като поляр-ните кучета на Скот също се оказахаот „руски произход" — купиха гив Сибир и от Владивосток през Сидниги докараха в Нова Зеландия, —към английските пътешественици сеприсъедини и втори руснак — Дми-трий Геров. Като Омелченко и тойпожела да придружи експедициятав трудния й път. Капитанът прие идвамата на драго сърце —• нали всепак руси бяха открили земята, къмкоято се стремяха сега толкова екс-педиции от цял свят. . .

„Тера нова" отплува от Англияна 1 юни 1910 година. На 26 ноемврисъщата година тя напусна новозелан-дското пристанище Крайстчърч и на1 януари 1911 година хвърли котвакрай ледения бряг на Антарктида.Едно от най-рискованите пътеше-ствия в XX век започваше. . .

Докато Скот и хората му изпол-зуваха най-рационално времето си,за да организират запасни складовеот храна и гориво по пътя на юг, аучените усърдно правеха наблюдениянад вулкана Еребус, в чието подно-жие се намираше лагерът, до ушитеим достигнаха тревожни новини.Донесе ги Пенъл, който се беше спус-нал с „Тера нова" на шестстотин ки-лометра покрай бреговете на Ки-товия залив и бе се натъкнал на

Капитан Скот

норвежка експедиция, предвожданаот Роалд Амундсен. Норвежцитесъщо изгаряха от желание час по-скоро да забият националния сифлаг върху онази условна географ-ска точка, която учените наричахаЮжен полюс! Новината за присъ-ствието на норвежците в Антаркти-да направи силно впечатление наСкот. Името на Амундсен му бешедобре известно и той не се съмнявашенито за миг, че „железният викинг"ще направи всичко възможно, да гоизпревари в завладяването на по-люса. При това според сведенията наПенъл „викингът" разполагаше счудесен екип отстои четири полярникучета, тренирани отлично за пред-стоящите изпитания. Дали те ня-маше да се окажат по-бърз и по-удачен транспорт по дългия леден пътот английските моторни шейни иконете? Неприятното чувство, че щетрябва да покорява полюса в сърев-нование с друг, чиято изходна базасе намира със сто километра по-бли-зо до крайната цел, се загнезди вмислите на Скот и той заживя поднеговия напор, но не промени с нищосвоя предварително начертан план ипродължи подготовката си за походас удвоена енергия. . .

Междувременно на 19 април ве-черта полярното слънце изчезна средсъщински пожар от пламъци и за ня-колко часа вечните ледове станахабледорозови. После над тази при-казна картина се спусна гъстиятмрак на антарктичната нощ и в тъм-нината не остана нищо друго освенвледеняващия студ и адския вятър.Англичаните сякаш се намираха надруга планета и в главите им семярна „Какво ли правят сега норвеж-ците сред нощта и бурята?". . .

Еднообразни и безкрайни, днитена полярната зима се затъркаляхаедин след друг. Хората в хижата набрега на нос Евънс разговаряха, че-тяха, мечтаеха за слънцето на НоваЗеландия, празнуваха рождени дниили слушаха грамофона. Чакахасветлината на лятото, което в тазигеографска ширина идваше едвапрез септември. Въпреки привиднатавеселост повечето от англичанитепонесоха полярната нощ трудно.Нервите на много от тях се изпънахадо край и когато на хоризонта сепояви първата бледорозова ивица —предвестник на светлината, — всич-ки изскочиха от убежището си катотапи от шампанско и с неимовернаохота се заловиха за подготовкатана последните подробности около по-хода на юг. . .

25

Разтоварване екипировката на екс-педицията

1 ноември 1911 година! Най-пос-ле — десет месеца след присти-гането си в Антарктида — Скотможеше да се отправи към Южнияполюс. Полярното лято бе дошло,времето изглеждаше сравнителнотопло след адския студ на дългаташестмесечна нощ и сега му се стру-ваше, че постигането на неговата за-ветна цел зависеше само от волята,силата и смелостта на хората. Шей-ните, кучетата и конете бяха в отлич-но състояние и очакваха само еднадума — напред! Същата дума очак-ваха и хората — повечето изпитаниветерани на полярните ширини!

Според предварителните изчисле-ния на Скот пътят от нос Евънс доЮжния полюс и обратно заедно свсички възможни отклонения и оби-колки щеше да бъде най-много около3000 километра. Експедицията тряб-ваше да го измине на всяка цена презкраткото южно лято, или с другидуми — за четири месеца! В проти-вен случай, ако ги застигнеше антар-ктична нощ, това би означавало гибелза всички.

Изпълнен с вяра, че този път щедостигне полюса, Скот закрачи предхората си, решен да победи студа, ле-да, разстоянията и вятъра. АлаАнтарктида му беше приготвилахиляди неочаквани изненади и ощеот началните дни на неговия походтрудностите започнаха. Първи сепредадоха шейните. Те бяха тръг-нали пред конете и кучетата, ноосновната група на експедицията гизастигна скоро и видя, че лежахабезпомощни върху леда. Горивото,маслата и моторите се оказаха негодни да работят в страшния студ

Охладителните системи не действу-ваха! Трябваше да ги изоставят и давземат техния товар върху гърбо-вете си. Това представляваше до-пълнителна трудност, но всички яприеха безропотно и продължиханапред. Бяха точно по средата набезкрайната ледена бариера на Рос.Връщане назад нямаше! Когато до-стигнаха края й, много от конетесъщо се предадоха и единствени,които все още упорито следвахахората, бяха кучетата. Четириднев-ната буря, налетяла ненадейно върхуекспедицията в края на бариератаРос, реши съдбата и на останалитеманджурски понита. Проехтяха ня-колко револверни изстрела и с „ка-валерията" на Оутс и на неговияпомощник Омелченко беше свършено.Бурята се отрази зле и на хората.Дългият престой под мокрите, плю-щящи от вятъра платнища на палат-ките ясно им даде да разберат, че тезакъсняват фатално. Беше вече 5декември, разгарът на лятото, а до-сега те още не бяха видели дории един ден хубаво време, докатоШикълтън — техният най-последенпредшественик — пишеше в дневникаси, че първият лош ден от неговияпоход е дошъл едва на 13-ти същиямесец!

9 декември 1911 година! Англи-чаните бяха най-после в подножиетона ледника Бирдмор. Това бешепоследното препятствие пред рав-ното плато на Южния полюс Сре-дата на техния път. До „края наЗемята" оставаха още 700 километ-ра! Скот направи своите изчисления— намираха се на 83° и 40' южна ши-рина. Къде ли бяха в този мигнорвежците, които настъпваха къмполюса вляво от тях?

Кучешкият впряг трябваше датръгне назад към базата на носЕвънс, за да дойде наново в подно-жието на ледника Бирдмор в опре-делено време и да прибере Скот идругарите му, завръщащи се от по-люса. Каква грешка бяха направили,като взеха коне и моторни шейни,вместо да вземат само кучета! Нобеше вече късно да я поправят. Сегаоставаха само хората! Те сложихатоварите на гръб и превити под тях-ната тежест, се отправиха на юг...

След като изкачиха страховитаталедена „стълба" на Бирдмор, два-надесетте души се озоваха най-после в огромното полюсно плато.Оттук нататък пътят им по гладкатаравнина продължаваше в права ли-ния Равнината ги посрещна със

слънце. То ги стопли малко, но всъщото време някои от тях почтиослепяха от неговата силна свет-лина и продължиха напред като впросъница. Безкрайната белота за-почна да действува на нервите имда ги омаломощава и да ги потискаНо в уморените тела на хората всеоще трепкаше несломимата човешкаволя и тя щеше да победи в борбатасъс страшната пустиня. С вятъра ивледеняващия кръвта студ!

4 януари 1912 година. В началотона новата година експедицията наСкот беше вече на по-малко от две-ста и петдесет километра от полюса!Оттук нататък на юг щяха да про-дължат само петима: Скот, Уилсън,Бауърс, Оутс и морякът Евънс —най-силният човек в цялата експе-диция. Останалите трябваше да севърнат назад! Плачеше им се — дабъдеш тъй близко до недостигнатияоще от човека Южен полюс и да неможеш да се докоснеш до него. . .

6 януари 1912 година — никойне беше достигал по на юг от ан-гличаните! Термометърът им по-казваше — 30° Целзий. До полюсаоставаха най-много седем прехода.Дали щяха да издържат! И дали нор-вежците не бяха ги изпреварили...

15 януари 1912 година! До полю-са имаше още най-много седемдесеткилометра. След два дни щяха дастъпят на оста на Земята!

16 януари 1912 година! Вторник!Англичаните бяха вече толкова бли-зо до онази точка на глобуса, накоято от сътворението му не бешестъпвал човешки крак че им сеструваше почти невероятно норвеж-ците да са ги изпреварили! Сърцатаим биеха до пръсване. Още няколкокилометра и те щяха да бъдат побе-дители! Първите в света стъпили наЮжния полюс, където щяха дазабият английския флаг!

Вървяха близо два часа, без даразменят нито дума, но ето че поедно време зорките очи на Бауърссъзряха малка черна точица средбезкрайната белота.

„Какво ли е това?Бауърс напрегна взор и скоро

се убеди, че черната точка не можешеда бъде естествено петно върху без-края на снежния пейзаж. Тогава?Тя беше дело на човека. На норвеж-ците, които ги бяха изпреварили.Той сподели опасенията си със свои-те другари и всички се устремиха къмчерната точка. Скоро я наближиха...

Какъв удар! Върху дълъг плъз-гач от шейна беше завързан норвеж-

26

кият национален флаг и малко чернознамение с надпис „Фрам". Наблизоимаше палатка Скот влезе в нея с раз-треперани колене и остана втрещен.Вътре имаше две писма — едното донего, с което Амундсен го молеше дапредаде другото на норвежкия кралот негово име! Разочарованието сепревърна в отчаяние! Отчаяние засамия него и за неговите верни дру-гари, които бяха споделили всички-те му възторзи и всички мъки. Ан-гличаните пристигнаха на полюсавтори. За човечеството герой оста-ваше винаги само първият! Вториятне беше повече от епизод. . .

Сломени, петимата англичани опъ-наха палатката си и прекараха еднамъчителна нощ на самия Южен по-люс. Скот не мигна. Той беше до-стигнал най-накрая голямата целна своя живот и я беше пропусналсамо за няколко дни. Британскатастуденина му измени. И той едвасе сдържа да не се разплаче. Всич-ко беше свършено. . . всичко!

На другия ден „обиденият" ан-глийски флаг бе забит до норвеж-кия и Скот направи много снимки наполюса и на другарите си. Въпрекивсичко те щяха да представляватголяма сензация за вестниците иилюстрованите списания. С получе-ните от тях пари поне можеше да сепогасят част от дълговете по него-вата сметка „Експедиция към Юж-ния полюс"!

Всичко беше свършено! Астроно-мичните наблюдения приключиха.Сега не оставаше нищо друго, освенда тръгнат назад по дългия обратенпът, пълен с изненади, студ и вятър.С дебнеща ги на всяка крачка смърт.Началото на края на една мечта бедошло. . .

„И така, ние обърнахме гръб къмцелта на нашите честолюбиви въж-деления. Пред нас са хиляда и че-тиристотин километра непрекъснатпешеходен път с товар. Прощавайте,златни мечти! — записа Скот вдневника си и това беше некрологътна най-голямата амбиция в животачу. . .

Първият акт от трагедията на ан-гличаните завърши. Без никакъв ан-тракт започваше вторият. Още по-ужасен и страшен, защото сега тенямаха за спътник надеждата и вя-рата, че ще извършат нещо голямо.Те се връщаха към цивилизованиясвят не като победители, а като „об-виняеми", които трябваше да обяс-няват, защо не са успели. Погледнатосправедливо, Скот и хората му имахамного оправдания за своя неуспех.

На първо място те бяха тръгнали отбаза със сто километра по-далече дополюса от онази на норвежците Навторо — шейните и конете им гибяха „изоставили" на средата напътя и на трето — самата Антарк-тида сякаш беше против тях! Тепочти не улучиха хубаво време и седвижеха на юг при непрестанен вя-тър, мъгли, бури и невероятен засезона студ. Взети заедно, всичкитези причини придаваха още повечегероизъм на техните усилия и под-вига им, но англичаните бяха стиг-нали втори на полюса и това пом-рачаваше тяхната слава. Отнемашеим я. Даваше я на друг — по-ща-стлив. . .

Обладани от тежки предчувствия,Скот и другарите му крачеха назадкъм брега на океана и стоически по-насяха всички изпитания, които имизпращаше леденият юг. Въпрекитова техният дух отпадаше посте-пенно, макар и бавно. Пръв загинаот непосилното напрежение Евънс —морякът. Кой можеше да помисли,че този великан с желязно здраве имускули, надарени с първобитнасила, ще се превие от изпитанията.Погребаха го сред ледовете. Беше17 февруари 1912 година. Антарк-тичното лято приближаваше своякрай С него щеше да си отиде исветлината, животът. Агонията намалкия отряд започна!. . .

Смъртта се приближи до него завтори път на 17 март. От няколкодни краката на Оутс бяха измръз-нали. На мястото на измръзванетосе появи гангрена и капитанът из-питваше нечовешки болки, стъпвай-ки по раните, но въпреки това неспираше, за да не бави другаритеси. Те не искаха да чуят молбите муи да го изоставят.

Трогнат от лоялността им дори ипред лицето на смъртта, една вечерОутс се измъкна от спалния си чували като излизаше от малката палатка,рече просто:

— Аз отивам да се поразходя1

Той не се върна повече и всичкиразбраха — бе се пожертвувал, зада им даде последен шанс. Да импомогне да живеят. . .

В силната снежна виелица Скот,д-р Уилсън и Бауърс тръгнаха от-ново на път. Ала ураганът се усил-ваше с всеки изминат час и ги при-нуди да спрат. С последни сили три-мата успяха да изпънат палаткатаси и да се приютят в нея. Имахаприпаси едва за няколко дни амежду следващия склад по обрат-ния път на север и тях лежаха още

деветнадесет километра. Храната игазта намаляваха бързо. Краят при-ближаваше и те го чувствуваха Раз-бираха че им е било по-лесни да себорят за голямата цел, отколкотода се борят за собствения си живот.Скорбутът изцеждаше техните по-следни сили. А само на 19 километрабяха складът, другарите им и ку-чешкият впряг, който ги чакаше. . .

Уилсън и Бауърс умряха първи.С последни сили Скот ги постави вспалните им чували и ги затворидогоре. После почна да пише про-щални писма до семейството си исвоите приятели, до майката на Уил-сън, до роднините на Бауърс и доанглийското общество. Последнотонещо, което можа да запише в днев-ника си, беше: „За бога, не изоста-вяйте нашите близки! . . ."

25 март 1912 година! След гигант-ската битка с развилнелите се при-родни стихии умря и Скот! Животътси отиде от него, за да отстъпи мястона безсмъртието. Сред ледовете надивия и страшен Юг през бурята сеиздигна един от най-великите па-метници на човешкия героизъм иволя. Те бяха по-силни от смъртта,от вихрите и времето!

Когато осем месеца по-късно спа-сителната експедиция, водена отАткинсън, намери палатката с три-мата мъртъвци, Чери-Харард влезев нея пръв. Уилсън и Бауърс „спя-ха" в своите чували, а Скот бе раз-копчал яката на ризата си и бе пре-гърнал Уилсън, сякаш за да гостопли. Под главата му Чери-Ха-рард намери малката кожена чан-тичка на Скот, в която бяха сложенитрите тетрадки от дневника му иписмата до неговите близки. Товабеше всичко. . .

На мястото, където загинаха Скоти неговите другари, днес се издигаи досега запазеният кръст, напра-вен от две стари ски, а на брега наАнтарктида, обърнат към леденатабариера, стои и един друг кръст отчервено австралийско дърво, върхукой го е бил издълбан надпис в па-мет на загиналите.

Под този надпис старателно е из-рязан и следният стих от големияанглийски поет Тенисън:

„Бори се и търси, намирай и неотстъпвай!

Може би той е най-хубавата епи-тафия за гроба на героите. За онези,които в името на напредъка пожерт-вуваха живота си, за да живеятдругите по-добре. . .

ДРАГАН ТЕНЕВ

27

са апарати. Той успял да сеспусне на 60,35 метра, катоподобрил с 6 метра постиже-

нието на италианеца Майорка.За да се спускат на голяма

дълбочина без умора и без голямразход на кислород, гмурцитеси служат с баласт. Десетки-лограмовият баласт на Майоле бил свързан с бримка, мина-ваща около вертикално въже,което било опънато към дънотои по което имало знаци за дъл-бочината на всеки 17 метра.По този начин при гмурканетоси той оставал в близост довъжето и можел да определялесно постижението си (вижвтората снимка).

Рекордното гмуркане е трае-ло 2 минути и 11 секунди. То естанало в присъствието на осемнаблюдатели с леководолазниапарати, четирима от които сенамирали на 60 метра дълбо-чина. Третата и четвъртатаснимка показват изплуването —радостния жест при наближа-ването на повърхността и дъл-

бокото вдишване след излиза-нето на въздух.

Необходимо е да се подчер-тае, че изключителното пости-жение на Жак Майол се дължине само на голяма упоритост иволя за успех, но и на солидни

Тридесет и девет годишниятфранцузин Жак Майол при-виква на все по-дълги престоипод водата, като си служи с ди-хателни упражнения на йо-гите. Първата снимка е напра-вена на дъното на един специа-лен басейн във Фрийпорт (Ба-хамските острови). В тази позаМайол може да престои подводата 4 минути и 15 секунди.

Благодарение на интензив-ните си тренировки Майол на-скоро е успял да постигне новсветовен рекорд по дълбочинана гмуркането без каквито и да

28

познания по физиология, наотлична научна подготовка.

по

дво

дн

и

йо

ги

на времето е „изобретена" от ве-ликия английски писател ХърбъртУелс през 1895 година. Описана е,макар и не особено подробно, в не-говия роман „Машината на време-

(Разговор на автора с чи-тателя)

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Ав-торът кани на този разговорсамо онези читатели, коитоса склонни да спорят за нео-бикновени неща, които обичатнеизвестното и загадъчнотоповече от сигурното и всекидневното, които често си за-дават въпроса: „А какво бибило, ако. . ."

Авторът: Ако ви запитат кое тех-ническо постижение в най-голямастепен би удовлетворило най-сме-лите, най-неограничените мечти начовека, какво бихте отговорили?Ама наистина най-необузданите, найфантастичните?. . .

Знам, че на такъв въпрос не можеда се отговори току така, веднагазатова позволете ми, за пръв ипоследен път в този ни разговорда отговоря вместо вас. Убеден съмче това е МАШИНАТА НА ВРЕ-МЕТО.

Читател: Че каква е пък тази ма-шина и с какво е толкова забележи-телна? Време ли произвежда? Илисе задвижва от времето? Не, не съмчувал досега за такава машина навремето.

Авторът: Виждам, че не сте добрезапознат с научно — фантастичнаталитература. Там тя съществува от-давна, от преди седемдесет години ичесто се използува. Тя е транспорт-на машина, едва не казах — обик-новена транспортна машина. В съ-щност съвсем не е обикновена, за-щото се използува за пътувания в. . .четвъртото измерение!

Читател: А какво е сега пък товачетвърто измерение?

Авторът: Не се ли досещате?Някои така наричат времето. Налиговорим за машина на времето. . .

Читател: Не виждам защо вре-мето трябва да се нарича още и чет-върто измерение. Но да оставимтова. . .

Авторът: Да, нека засега да гооставим.

Читател: Бих желал да знамкаква е тази машина, кой я е изоб-ретил и за какво служи.

Авторът: Правилно. Ще отговоряи на трите ви въпроса. Машината

ХЪРБЪРТ УЕЛСПрез настоящата година се на-

вършват сто години от рождението идвадесет години от смъртта наХърбърт Джордж Уелс (1866—1946), именит английски писател ипублицист, един от най-големитеавтори на научно — фантастични ро-мани, повести и разкази.

Творческото наследство на Уелсе извънредно богато: около четири-десет романа, огромно количествопублицистични работи, два киносце-нария, стотици разкази и очерци.Тези произведения са изключителноразнообразни по замисъл, по тема,по жизнен материал. Най-извест-ните му научно — фантастични ро-мани са: „Машината на времето"(1895 г), „Островът на докторМоро" (1896 г.), „Война на световете"(1898 г.), „Когато спящият се съ-буди" (1899 г.), разказите „Щраусина търг", „Остров епиорнис", „Кри-сталното яйце", „Най-новият ус-корител", „Врата в стената".

През 1920 г. X. Уелс посети Съ-ветска Русия и разговаря с Ленин.През 1934 г. той отново посети Съ-ветския съюз. Писателят е бил отяв-лен враг на фашизма.

то". А служи за пътувания във вре-мето. Сядате в нея, натискате необ-ходимите лостове и сякаш се раз-тваряте за околните. Вие изчезвате.Не, не че ставате невидим. Това сеслучва в един друг негов роман,наречен „Невидимият". Вие простоизчезвате, защото тръгвате да пъту-вате във времето — към бъдещетоили към миналото, според желание-то ви — и преставате да се намиратев настоящето. Логично, нали?

Читател: Че ще изчезнете, щомви няма, това наистина е логично.Но не е възможно.

Авторът: Дали и доколко е въз-можно — това е темата на нашияразговор. А сега да видим, ако бисъществувала такава машина (налиобичате въпроса „Какво би било,ако. . . "), дали наистина тя биудовлетворила най-смелите мечти начовека. Да предприемем едно пъту-ване с някоя от многото машини навремето, с които разполага науч-ната фантастика, например с маши-ната, описана от Рей Бредбъри вразказа му „И гръмна гръм".

„В отсрещния край на огромнотопомещение на кантората Екълс видянещо странно и неопределено, коетосе извиваше и бучеше, преплетенижици и стоманени обшивки, яръкореол, преливащ ту в оранжево,ту в сребристо, ту в светлосиньо.Бучеше така, сякаш самото Времегореше на огромна клада, сякашвсички години, всички дати на ис-торията, всички дни бяха хвърленина купчина и подпалени. Едно до-косване на ръчката и в същия мигпламъкът послушно щеше да дадезаден ход".

С тази машина Бредбъри изпращасвоите герои в далечното миналои там те убиват страшното гигантсковлечуго тиранозавър, живяло нанашата планета преди седемдесетмилиона години. Но вас сигурно неви задоволява описанието на саматамашина?

Читател: Да, тя е, меко казано,съвсем бегло описана.

Авторът: И вее пак в сравнениесъс способите за връщане към ми-налото, използувани в някои другипроизведения, машината на времетона Бредбъри е сравнително подробноописана. Марк Твен в романа си.„Един янки в двора на крал Артур"се задоволява с много по-примитив-но техническо средство — удар поглавата! Но не това сега е важно занас. Ясно е, че такава машина ощеняма. По-интересно е да размислимдали е възможно в бъдеще да бъде

29

построена. И като първа проверканека седнем в машината и се прене-сем в миналото, но не преди хилядии милиони години, а само с едно де-нонощие назад — да се върнем въввчерашния ден.

Читател: Тогава аз ще се появя вдва екземпляра — днешен и ут-решен. . .

Авторът: И можете да си предста-вите какви забавни истории ще сеполучат. А сега нещо още по-страш-но. Представете си, че се върнетевъв време, предшествувало вашетораждане, и заради търсене на науч-ната истина (човек на какво ли не еспособен поради благородни подбу-ди!) убиете родителите си.

Читател: Тогава. . . аз няма дамога да се родя и все пак ще съще-ствувам.

Авторът: Да. така излиза. Връ-щането в миналото противоречи наедна от най-основните закономер-ности на природата — причинността— неизменната последователност вредуването на причините и следствия-та. В нашия случай следствието сеявява преди причината и дори я от-странява. Затова той е невъзможен —както сега, така и в бъдеще. На-шите потомци ще достигнат неве-роятно развитие, ще са много по-умни, по-съвършени от нас, ще съз-дадат всякакви апарати и прибориНо те никога не ще успеят да по-строят машина, с която да се връщатназад в миналото.

Читател: Имаме ли право да ог-раничаваме възможностите на бъде-щите хора?

Авторът: В този случай — да.Та нали, ако това беше възможно,нашите потомци щяха да намерятсредства за пътуване в миналото.Защо тогава нито ние, нито нашитедеди и прадеди никога не са се сре-щали с човек от бъдещето?

Читател: Е, тогава. . . излиза,че машина на времето не същест-вува?

Авторът: Не избързвайте. Досегаразгледахме само едната посока надвижение във времето, обратната —към миналото. А времето тече едно-посочно — само напред, — от ми-налото към бъдещето.

Читател: Искате да кажете, чеможе да съществува машина, скоято да се пренесем в бъдещето,че нашите потомци не могат да нипосетят, но ние ще съумеем да сепренесем в тяхното време?

Авторът: Звучи невероятно, нали?И все пак — така е. Възможно ение да се пренесем в бъдещето, да

кажем след хиляда години, но ни-кой от хората на това бъдеще неще може да се върне назад, в нашиявек. Нещо повече — ще избързамда ви съобщя, че съществуват понетри различни начина. А сега давидим как може да стане това. Даопитаме най-напред с машината навремето на Уелс. Неговият геройвлиза в машината, натиска лоста задвижение напред (към бъдещето!),стрелките, показващи дните, месе-ците, годините, вековете, хилядоле-тията, се завъртат. И ето той при-стига. Тоест — машината се на-мира на същото място, на същитегеографски координати, но се е озо-вала в бъдещето. Възможно ли етова?

Читател: Струва ми се, че не. . .макар че. . .

Авторът: Вие сте напълно прав.И ето защо. Колкото и да е фанта-стична, машината на времето, акоще говорим сериозно за нея (атакава е задачата на нашия разговор),не може да не се подчинява на физи-ческите закони. Да разгледаме самоедин от тях — закона за при-теглянето. След като заработи ма-шината на времето, ще продължавали Земята да я притегля. Ако не —машината ще полети по инерция,ще се отдалечи от Земята и пътеше-ственикът ще се озове някъде изкосмичното пространство Ако липък по отношение на нея продължа-ват да действуват физическите за-кони и тя остане на Земята, не щеизчезва като призрак, а околнитеще я виждат през цялото време и щетрябва да се съобразяват с присъст-вието й. И нещо повече. Да приемем,че „собственото" време на пътешест-веника тече така, че една неговаминута отговаря на една година из-вън машината. Това съвсем не е чактолкова бързо. Пътешественикът щеуспее да се придвижи с 20 000 го-дини в бъдещето за две седмици.Но тогава той ще прави една пълнаобиколка около Слънцето (път отедин милиард километра) само заминута, или ще се движи със скоростнад 15 000 000 км/сек. А съгласнозаконите на физиката не е възможнодвижение със скорост по-голяма отскоростта на светлината, по-бързоот 300 000 км/сек.

Читател: Отново противоречие. Икакво следва — че машината навремето не е възможна!

Авторът: Само че Уелс не е пред-видил правилния начин Поне втози си роман В друго свое произ-ведение „Когато спящият с« събуди'

той разглежда един съвсем прост,но напълно ефикасен начин за пъ-туване в бъдещето. Неговият геройстрада от безсъние, след това вне-запно заспива, изпада в летаргичносъстояние и се събужда чак след две-ста години. Така той попада в бъ-дещето.

Читател: Но къде е тук машината?Авторът: Машина наистина още

няма, но важен е принципът. Лес-но можем да си представим пътуваневъв времето като биологично заба-вяне на всички процеси, протичащив човешкия организъм. А машинитеще има да ги срещаме в почти вся-ко съвременно научно — фантастичнопроизведение. Спомнете си как за-почва повестта на Станислав Лем„Непобедимият" (брой 6/66 г. насписание „Космос") преди каца-нето на фотонния звездолет. Еки-пажът се намира в анабиозно състоя-ние. Помещението за анабиоза —не е ли това една своеобразна маши-на на времето, в която човекът пре-карва месеци или години в безсъз-нателно състояние, без „за него"да тече времето, докато самоуправ-ляващият се кораб изминава между-звездните разстояния

Читател: Това е така, но. . нее ли и сънят, най-обикновеният сън,тогава в известен смисъл пътуваневъв времето Човек заспива в 10часа вечерта и се събужда „в бъде-щето", в 7 часа сутринта на следва-щия ден.

Авторът: Известна разлика всепак има. Във време на сън човекътстарее, процесите в организма мупротичат нормално, той само непреживява съзнателно часовете, до-като спи. А при анабиозното състоя-ние процесите са извънредно силнозабавени или практически спрени.Затова то може да продължава хи-ляди години. И все пак съгласенсъм, че хибернаторът (така някоинаричат инсталацията за анабиозносъстояние) не е истинска машина навремето. Но затова пък Фотонниятзвездолет отговаря на всички ус-ловия.

Читател: Как така! Та нали фо-тонният звездолет е средство задвижение в Космоса, а не във вре-мето.

Авторът: Той е и едното, и дру-гото. Или още по-точно: той е ед-ното, защото е другото. Съгласно спе-циалната теория на относителността,формулирана от Алберт Айнщайнпрез 1905 г., за тела. които се дви-жат със скорост близка до скоросттана светлината (300 000 км/сек) вре-

31

мето (именно ВРЕМЕТО!) тече то;кова по-бавно, колкото с по-голямаскорост се движи тялото. Защо товае така трудно (за да не кажа невъзможно) да се обясни в един кра-тък разговор. На нас не ни оставанищо друго освен да приемем надоверие тази теория. Това довериесе корени в гения на Айнщайн, вприемането на теорията от всичкисъвременни учени, които имат въз-можност да разберат и проверяваттеорията на относителността, в ре-дицата експерименти, с които са по-твърдени нейните изводи.

Читател: Добре, щом никой вечене отрича теорията на относител-ността, и ние няма да правим из-ключение. Но все пак не ми е яснокак Фотонният звездолет може даиграе ролята на машина на времето.

Авторът: Представете си двамабратя близнаци: единият конструк-тор на космичния кораб, а другият— пилот. Конструкторът остава наЗемята, а пилотът се отправя с ко-раба към далечни светове. Звездо-летът се движи с постоянно ускоре-ние от 10 м/сек2, тоест всяка секундаувеличава скоростта си с 10 м/секКогато корабът достигне скорост258 000 км/сек, времето на бордаму ще тече два пъти по-бавно, откол-кото на Земята При скорост 294 000км/сек то ще тече пет пъти по-бавно,при скорост 299 746 км/сек — се-демдесет пъти по-бавно и т. н. Придостигането скоростта на светли-ната (съгласно теорията на относи-телността това за физическите телае теоретически невъзможно) времетовъобще ще престане Да тече.

Отиването и връщането на звездо-лета при такова постоянно ускоре-ние до най-близката до нас звездаПроксима ще продължи около десетгодини, а през това време часовни-ците на кораба ще показват, че са из-минали само седем и половина години.

Читател: Вероятно космонавтитеще прекарат две и половина годинив анабиозно състояние?

Авторът: Именно не. През цялотовреме на пътуването те ще живеятнай-нормално, ще работят, спят ипочиват по осем часа в денонощие,но техните часовници ще отмерятпрез това време не десет, а седем иполовина години.

Читател: Да не би нещо часовни-ците. .

Авторът: Бордовите хронометриза звездолета са отлични атомничасовници. Те работят с отклонениепо-малко от една секунда за стогодини.

Създателят на теорията на относителността Алберт Айнщайн(1879—1955)

Читател: Тогава. . .Авторът: Тъкмо в това се заклю-

чава непостижимото — самото вре-ме на кораба, който се движи съсскорост, близка до светлинната, те-че по-бавно. Всички процеси — фи-зически, химически, биологически ит. н. — протичат в забавен темп.И колкото по-дълго време е пътувалзвездолетът, колкото по-далечен обекте посетил той, толкова ще бъде по-голяма разликата в изминалото вре-ме на Земята и на борда на кораба.А сега да видим как ще изглеждасрещата между двамата братя-близ-наци. След завръщането на звездо-лета, който е пътешествувал десетгодини (по бордовите часовници),пилотът ще завари брата си — кон-структора, — остарял с двадесет го-дини, защото толкова пъти, докатотой е отсъствувал, Земята е обико-лила около Слънцето, защото тол-кова дни, часове, минути и секундиса отмерили земните часовници. Аколи пък звездолетът е пътешествувал

двадесет години, като се завърнена Земята, пилотът не ще може дасе срещне с брата си, тъй като наЗемята ще са изминали триста го-дини. Двадесет и пет годишно пъте-шествие на звездолета ще позволина екипажа му, като се завърне, давиди бъдещето на Земята, след хи-ляда години. Полет, продължил пет-десет години, ще отведе екипажа седин милион години в бъдещето, аполет от седемдесет и пет години —с един милиард години. Фантастич-но, нали!

Читател: Да, това е вече машина навремето!

Авторът: Както виждате, пътеше-ствие във времето или по-точно вбъдещето (без обаче завръщане на-зад) е възможно, но то е свързанос пътуване и в пространството. Ма-кар че сега няма построени такивамашини на времето (разбирай: фо-тонни звездолети), нека се надяваме,че в бъдеще човечеството ще успееда създаде космични кораби, на

31

които ще лети до звездите със ско-рости, близки до светлинната. Тогаванякои от по-скромните резултати,за които току-що говорихме, сигурноще бъдат осъществени и в действи-телност.

Читател: Вие споменахте, че иматри начина за пътуване в бъдещето,а досега разгледахме само два. Койе третият?

Авторът: Пак според Айнщайн съ-гласно общата теория на относител-ността, формулирана през 1916 г.,в гравитационни полета с много го-ляма сила всички процеси протичатпо-бавно, времето тече по-бавно.

Такива полета има край някои звез-ди със свръхплътно вещество, кое-то е стотици хиляди и милиони пътипо-плътно от водата, например крайнеутронните звезди. Ако се озовемв гравитационното поле на едно та-кова небесно тяло, времето за насще тече по-бавно и когато се завър-нем на родната планета, ще се озо-вем в бъдещето.

Читател: Но как ще можем даживеем в такова гравитационно поле,нали то създава увеличена тежест,към която нашият организъм не епривикнал?

Авторът: Не само този, а и много

други въпроси се пораждат от ка-заното дотук. Но времето, отделеноза разговора ни, посветен на ма-шината на времето, тече бързо ивече завърши. В заключение искамда добавя, че макар и сега още дане съществува, машината на времетоне е само една плодоносна измислицана писателите, а има сериозна науч-на основа. Дали, кога и каква именномашина на времето ще бъде построе-на, ще покаже само бъдещето, съ-щото това бъдеще, към което ние,в мечтите си, така се стремим дапопаднем.

ДИМИТЪР ПЕЕВ

Сред саваните на Танганика, на ръба на кратераНгоронгоро, откъдето се вижда ширналият се надолупрелестен тропичен пейзаж и може да се наблюдаватнеизброимите стада на зебрите и антилопите, се издигаскромен паметник, на който признателна ръка е на-писала: „МИХАЕЛ ГЖИМЕК — 12 април 1934—10 януари 1959. Той отдаде всичко, каквото имаше, дории живота си, за да защити дивите животни на Африка"

Танганика!. . .За зоолозите от цял свят това име е свързано с ве-

ликата идея за защита на природата, с един от най-го-лемите национални паркове и резервати в света —„Серенгети". Това име е близко и у нас на мнозинамлади почитатели на африканската природа и живо-тинския свят. Та кой ли не е гледал чудния филм нанемските зоолози и ентусиазирани природозащитницибаща и син Гжимек? „Серенгети" не трябва да загине".Той бе прожектиран не само по киноекраните, но и потелевизията.

От всички континенти Африка безспорно има най-интересната и най-разнообразната фауна. Само до предидве-три столетия нейните безкрайни саванни полета иджунгли са гъмжели от дивеч. Особено многобройни сабили тук едрите тревопасни бозайници: зебри, газели,антилопи, жирафи, слонове, носорози, диви магаретаи много други. Само стадата на зебрите и газелите билиизчислявани на много милиони екземпляри. Извест-ният английски пътешественик Дейвид Ливингстънимал щастливия случай да наблюдава едно мигриращостадо газели цепе, чиято численост надминавала 40 000животни. И това е било към средата на миналото сто-летие! Ловци и пътешественици разказват за наблюда-вани от тях огромни стада слонове, които обединявалистотици и дори хиляди от тези гиганти на африканс-ката фауна. Заедно с кротките вегетарианци" тук съ--

жителствували и голям брой хищници: лъвове, лео-парди, гепарди, хиени, чакали и други. В блатата иленивите пълноводни реки плували тромави хипопота-ми и опасни крокодили. Из въздуха се носели фееричнията розови фламинги и снежнобели чапли, а сред степ-та бягали безкрили, но бързоноги камилски птици, иважно пристъпяли короновани жерави — същинскидвижещи се цветя. И така е било докъм средата на ми-налото столетие.

Наистина туземното население преследвало и уни-щожавало животните, които му служели за храна, из-бивало хищниците, които нанасяли пакости на доби-тъка, а понякога вземали и човешки жертви. И всепак естественото равновесие и прирастът на живот-ните не били нарушавани, тъй като числеността наафриканските народи била малобройна, а средствата имза ловуване — примитивни. Ала с масовото заселванена европейци след колонизирането на Африка положе-нието се изменило коренно. Белите ловци избивали без-пощадно животните, и то не толкова за храна, кол-кото за трофеи. След като влезли в активно действиемодерните разнокалибрени огнестрелни оръжия, броят

32

За да се фотографира жираф, трябва да се летимного ниско

Щраусът е най-издръжливият бегач от всички степниживотни

на дивите животни започнал рязко да намалява, а къмкрая на миналото и началото на нашето столетие многоот тях били почти напълно изтребени. Така например„треската за слонова кост" станала причина да се раз-редят извънредно много стадата на африканските сло-нове. Модата пък станала причина за ожесточенотопреследване на камилските птици, чиито красиви перагодини наред били в края на XIX и началото на нашиявек неизбежен атрибут към дамските шапки. Крокоди-лите също почти изчезнали от реките на Африка, пре-следвани заради кожата им, от която и досега се из-работват елегантни обуща, колани и чанти. Особенопечална била съдбата на такива животни, като бербер-ския и капския лъв, квагата и зебрата на Бърчел идруги някои, които вече са напълно изчезнали от ли-цето на Земята. Днес само малобройните експонатиот кожа и кости, запазени в някои европейски и другимузеи по света, са изобличителен документ за човеш-кото безразсъдство при стопанисването на дивечоватаафриканска фауна.

За щастие на бъдещите африкански поколения ивсички останали хора на Земята в някои по-недостъпниза бракониерите райони на Африка все още са се за-пазили непокътнати значителни стада от оределитеживотни на континента. Един от тези оазиси за афри-канските животни е угасналият отдавна кратер Нгорон-горо в Танганика. Този най-голям кратер в света, чийтодиаметър достига до 20 км, а обиколката му е около60 км, е ограден от високи 500—700 м стени, които гри-жливо пазят обитателите на тази уникална естествена

зоологическа градина, каквато не съществува никъдедругаде в света. В Нгоронгоро са представени в миниа-тюр най-разнообразни видове ландшафти, с каквито изо-билствува Африка. Тук има вечно зелени саванни по-лета, населени с характерните за тях животни, малки,кристално чисти езерца, гъсто обрасли с крайбрежнарастителност блата, убежища на хипопотами и кроко-дили и гъмжащи от риба реки. Стръмните стени накратера на места са покрити от същински джунгли.На дъното се синее кристално езеро, чиито бистри водиутоляват жаждата на десетките и стотици хиляди жи-вотни, намерили тук истински „райски кът".

През 1929 година благодарение настояването нанякои европейски зоолози — природозащитници и пред-видливостта на местните власти областта Серенгети,в която влиза и кратерът Нгоронгоро, била обявена зарезерват и ловът тук бил напълно забранен. Сега „Се-ренгети", който се намира в най-северните райони нановопровъзгласената република Танзания, е един отнай-забележителните национални паркове в света игордост за Африка. Без преувеличение може да секаже, че „чудото" на кратера Нгоронгоро, с неговиябогат животински свят, в никой случай не отстъпвапо своята значимост на прочутите египетски пирамидии сфинксове, които привличат туристи от цял свят.

Границите на „Серенгети" са обозначени с високияпланински масив на Килиманджаро, кратера Нгорон-горо и прочутото езеро Виктория. От хилядолетиянасам на вечна стража над „Серенгети" бди вулканътОлдонио Ленгаи, наричан още от масаите „Божия пла-

33

Нападение срещу бракониери

нина". Площта на националния парк възлиза на12 500 кв. километра. Тук в мирно съжителство сживотните от исконни времена обитават масаите, снаж-ни и красиви хора, които се смятат за „богоизбран на-род" и имат самочувствието, че далеч превъзхождатвсички останали африкански народи и „белите".Този пастирски народ е твърде войнствен и безкрайносвободолюбив.

В дивечовия рай, наречен „Серенгети", животнитеимат свои навици, свои взаимоотношения, както и при-същото на всички диви животни в резерватите отноше-ние към хората, независимо от това, дали цветът накожата им е бял или черен. Лъвовете например водятмного задружен семеен живот и за разлика от нас,хората, не се карат никога. В техните възпитателниметоди боят на малките лъвчета е съвсем непознат,колкото и да са прегрешили те. Родителите са не самодобри „педагози", но и особено внимателни към рож-бите си. Същото се отнася и до „чичовците" и „лелите"на лъвчетата. Трябва да се каже и това, че осироте-лите лъвчета се осиновяват незабавно от друга двойка.Възрастните лъвове рядко влизат във вражда помеждуси, не се карат, дори и когато делят плячката си.Взаимопомощта между тях е силно развита и всеки„истински" лъв се смята за задължен да помогне наостарелите, болните и осакателите си събратя. Здра-вите лъвове вземат под свое покровителство старите,които не могат да ловуват. Те смятат свое задължениеда; им осигурят храна. Освен това лъвовете на „Серен-гети" рядко, много рядко нападат хората, обикновеносамо когато са раздразнени, или пък са толкова не-мощни, че не могат да догонят бързоногия дивеч. Втакъв случай стават „людоеди" — невъоръженият чо-век е лесна плячка за тях.

Знаменателни са думите на проф. Гжимек: „Лъво-вете нападат мирни животни и ги изяждат, както пра-вят и хората! Но те не се избиват един друг, не водятунищожителни войни помежду си, както хората. Наи-стина светът би станал много по-добър, ако хората сеотнасяха един към друг, както лъвовете!"

Националният парк „Серенгети" е неразривно свър-зан с името на известния немски зоолог и писател про-фесор д-р Бернхард Гжимек — директор на зоопарка

Зебрите биват боядисвани в жълто, за да се познаватпри полет

във Франкфурт на Майн и куратор на националнитепаркове в цяла Източна Африка. Негов пръв помощникбил синът му Михаел Гжимек, загинал при самолетназлополука, когато изследвал животинския свят на„Серенгети". Въодушевени и безкористни защитницина животните в Африка, бащата и синът Гжимек саживели дълго сред лъвовете и леопардите, под па-лещия зной на африканското небе, с благородната целда помогнат на животните. Те изследвали техните ми-грационни пътища, за да може да се очертаят по-целесъобразно границите на резервата. Наркотизиралиса животните със специални пушки, за да ги маркират.Купили със собствени средства самолет и се научилида пилотират, само за да могат да преброяват от въз-духа стадата и индивидите във всяко стадо. Изучавалиафриканската фауна с цената на много жертви.

В резултат на своите дългогодишни изследваниябащата и синът Гжимек са стигнали до извода, че пре-красният животински свят на Африка, който принад-лежи не само африканците, но и на всички хора посвета, е силно намалял. Някои видове пък са застра-шени от пълното изчезване вследствие на доскорошнотоим безогледно изтребване от белите колонизатори иместното население.

С безкрайна загриженост тези двама благородни хорасе обръщат към всички африкански народи и къмбелите туристи и ловци да не разхищават с лека ръкатолкова ценното дивечово богатство на Африка, за-щото то в същност принадлежи на бъдещите поколе-ния. В името на тази идея професор Гжимек и него-вият син с невероятна настойчивост и всеотдайност ра-ботеха за изграждане на национални паркове и резер-вати, в които ще бъдат запазени и увеличени ценнитеживотински видове на Африка. Те успяха да убедятафриканските народи и правителства, че резерватитеса неоценимо национално богатство, което ще им оси-гури в бъдеще по-богат лов и по-големи доходи отмногобройните туристи.

Двамата убедени и ентусиазирани природозащитницидадоха много жертви, за да постигнат това, а МихаелГжимек дори отдаде живота си. Признателната афри-канска общественост и управлението на националните

34

Наркотичната пушка се зарежда сложно

паркове му издигна паметник в „Серенгети".Още по-забележително е това, че след смъртта на

любимия му син професор Гжимек не изпадна в уни-ние, не позволи дълбоката скръб да надделее, а с ощепо-големи усилия продължи делото.

Освен филма, който българският зрител вече добрепознава, резултат от изследванията на двамата зоо-лози и природозащитници Гжимек е и книгата им съссъщото заглавие — „Серенгети" не трябва да загине",която наскоро ще излезе в български превод. В нея се

Тук слонските крака се обработват в кошчета захартиени отпадъци

апелира към цялата прогресивна международна об-щественост да защити африканската фауна. Да се за-щитят природата и животинският свят е една от най-хуманните идеи на нашето време.

Достатъчно е да прелисти човек тази книга, за дабъде завинаги запленен от огромната човечна задача,която авторите са си поставили. А приключенскиятхарактер на техните преживявания неизбежно ще спе-чели сърцата на младите български читатели.

НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ

В племето масаи косите на мъжете са дълги, а главите на жените са подстригани

Хората по нашата планета непосрещат Нова година едновременно.В Бирма Нова година настъпвапрез април, в най-горещите дни,след тропичните дъждове. Бир-манците се поливат с вода и се по-здравяват. Виетнамците се водятпо лунния календар и затова тамгодината се сменя в края на яну-ари или началото на февруари.Те си разменят сърдечни благопо-желания и си подаряват портокали.Къщите им са украсени с ярки цве-тя и гирлянди. А в Сирия на първисептември празнуват Нова година.Все пак в болшинството страниНова година настъпва през нощтана 31 декември срещу 1 януари.Обаче в Англия преди двеста годинине е било така. Когато направилиреформата в календара, настъпилибезредици: духовенството предри-чало близкия край на света, а работ-ниците се отказали да работят,докато господарите не им платят затрите пропаднали месеца. И с го-ляма мъка правителството на Ве-ликобритания успяло да въдвори ред.

В Япония камбанен звън възве-стява настъпването на Нова го-дина. Точно в полунощ във всичкиградове и села се разнасят по стоудара. Японците празнуват цяласедмица. Първите три дни те пос-тят, ядат само варен ориз, но за-това пък на следващите дни трапе-зите са отрупани с различни лаком-ства.

По централните улици минаватрадиционната процесия на „Тан-цуващия лъв". Разбира се, лъвът нее истински. Четирима мъже вмаски с пъстри дрехи символизиратлъва. Те обикалят домовете и съби-рат пари за общото веселие.

Пред всяка къща се поставя елха,украсена с млади бамбукови клонки.Това е символ на верността и дълго-летието. Над вратите висят сноп-чета слама, обвити в цигарена хар-тия — дан към боговете, които щебъдат почитани в къщата през тазигодина. А стаите са украсени спапрат и клонки от портокаловидръвчета.

А когато по улиците преминатотреди стрелци в ръка с дълги бам-букови пръчки, на които са разполо-жени огромни фантастични кукли,завършва посрещането на Нова го-дина.

Преди да настъпи Нова година,жителите на Хавана напълват съ-довете си с вода. И когато часовни-ковата стрелка замре на цифрата 12,изливат водата през прозорците.Това означава, че старата година езавършила и хората й пожелаватлек, като бистрата и прозрачнавода, път.

В Иран Нова година посрещат на22 март посред нощ. Точно в 12 часавъв всички градове стрелят оръдия,на площадите актьори — скитници имножество магове изнасят предста-вления. Много часове продължавауличното веселие. Маскирани хорапрескачат през огън, пеят, танцуват,разказват старинни персийски при-казки. А по домовете. . . чупят гли-нените съдове.

От незапомнени времена в Ирансъществува обичай в къщите да сесменят всички глинени съдове. Чупятсе старите и се купуват нови. Такае всяка година. И затова, когато занякого искат да кажат, че е многобеден, употребяват израза: „В не-говата къща вече две години не сасменяни глинените съдове. . ."

Всяка година в края на декемврив шведските градове се избира поедна Лучия — „кралица на света".В конкурса могат да вземат участиевсички девойки. Местните вестниципечатат дневно по десетки фотогра-фии на кандидатките за „кралици".

На главата си избраницата Лу-чия носи корона от благородни ме-тали, върху която горят толковасвещи, на колкото години е „крали-цата". Така нагиздена, тя обхождаградските улици и като дядо Мразраздава подаръци. Но още на след-ващия ден шведската Лучия се раз-деля с короната си и отново се пре-връща в обикновено момиче.

Моряците, които пътуват отостров Самоа до Австралия, немогат да посрещнат Нова година,ако тръгнат на 31 декември. Тепресичат условната граница навремето и пристигат в Австралия,когато там е вече 2 януари.

Жителите на Южна Африкаедновременно с настъпването наНова година празнуват Деня на пло-дородието. Цялото племе се събирав полукръг на някоя широка поляна.Възцарява се пълна тишина. Итогава на средата прибягва вож-дът на племето. Той започва обред-ния танц, като подскача ту наединия, ту на другия си крак. Вопределен момент вождът хвърляна земята узряла тиква и тя серазпуква. Тогава цялото племе на-дава радостен вик — започнала еНова година.

В северните страни, а също и встраните с умерен климат символна Нова година е зелената, клонестаелха. В топлите страни южнитерастения заменят елхата. ВъвВиетнам например това са портока-ловите клончета, в Япония букетиот бамбукови, борови и сливови клон-чета, които символизират здраве,дълголетие и бърз напредък.

Няколко години преди Нова го-дина по улиците на Камбоджа сепоявяват множество малки пясъчникупчинки. Насипват ги тези, коитовярват във вълшебната сила напясъка. Според древно поверие всякапесъчинка в хълмчето символизирапрошка за лоша постъпка. А хоратаискат да посрещнат Нова годинадобри и с открити сърца. В Кам-боджа Нова година настъпва на12 април.

На нашата планета жителите наостровите Фиджи най-рано посре-щат Нова година. Островите са раз-положени на 180 градуса северна ши-рина, където минава условната гра-ница на времето.

36

РИБИ, КОСТЕНУРКИИ ДЕЛФИНИ В БОЛНИЦА

Японските зоолози са се сдобилисъс заведение от съвсем нов вид:една болница за морски обитатели.Тя не е предназначена (както можеда се помисли) за водолази и леко-водолази. Нейни пациенти ще бъдатриби, костенурки и делфини.

Болницата е построена на брегана* Тихия океан. Девет души спе-циалисти ще се грижат в нея за 4000представители на морската фаунаот 250—300 различни вида. Глав-ната цел е да се спомогне за увели-чаването броя на морските животнии да се продължи животът им. тъйче да се подобрят възможностите забъдещ добив на риба.

Работата на морските ветеринари

се развива в различни области. Меж-ду другото се правят опити с поста-вяне на морски риби в прясна вода.По този начин се цели да се освобо-дят рибите от разните паразитии бактерии, специфични за морскатавода. (Смята се, че паразитите по-трудно понасят сладководната об-становка от самите риби.) В ход саи интересни експерименти за изку-ствено отглеждане на някои видовераци. При естествени условия теснасят по 500 000 яйца годишно, носамо 1—2 рачета доживяват до пълно-летие, т. е. навършват 4 години. . .

СПЪТНИК — БОЛНИЦА?

Предвижда се, че в бъдеще мно-гобройни космонавти ще летят изКосмоса в продължение на месеци.Поради това ще трябва да се оси-гури и възможност да им се давамедицинска помощ. За целта можеда се създаде спътник — болница, в кой-то да има всевъзможни медицинскислужби с всякакви апаратури.Разбира се, състоянието на безтег-ловност поставя редица проблемипред специалистите — как ще сеправят операции, преливане на кръв,зъболекарски операции и пр.

ТЕРМОМЕТЪР ОТ ДИАМАНТ

Колкото и да е странно на пръвпоглед, специалистите твърдят, чеизкуственият диамант може да слу-жи отлично за термометър. От негоможе да се изработи уред, измерващс голяма точност температури от—200°С до +650°С.

ТЕМПЕРАТУРАТАНА КЪЛБОВИДНАТА МЪЛНИЯ

Според последните наблюдения иизчисления температурата във вът-решността на кълбовидната мълнияможе да бъде от 3 500 до 6 000°С.

ЕДИН СКРИТ СВЯТ:ПОВЪРХНОСТТА

Идеално равна повърхност несъществува: погледнати през еле-ктронен микроскоп, гладките стенина твърдите тела изглеждат катопоредици от стъпаловидни тераси.Усъвършенствуването на изследо-вателските уреди открива възмож-ности за все по-добро опознаване наявленията по повърхността. На сним-ката е показана микрогеометриятана сребърна повърхност, увеличенадвадесет хиляди пъти.

ЗАВОД ЗА ГОРИВОТОНА БЪДЕЩЕТО

От месец април насам по пътищатана Западна Франция се срещат нео-бикновени превозни средства. Те сапригодени да устояват на всякаквиаварии: могат да падат от 15 м ви-сочина, без да се разпилее товарътим, могат да издържат повече отполовин час сред пожар, при 800°горещина. Многобройните пред-пазни мерки са необходими, тъй катос тях се превозва радиоактивен ура-ний. Превозът пък се извършва доновия завод в Ла Аг, който добиваплутоний и други полезни продуктиот радиоактивните отпадъци от атом-ните електроцентрали. Разбира се,големи грижи трябва да се полагатза безопасността и в самия завод.Той е същинско царство на бетона.За разлика от старите крепости де-белите стени на този завод предпаз-ват не от външни, а от вътрешниврагове — радиоактивните излъч-вания. Всички усилна обаче са оправ-дани, ващото там се извлича плуто-ний — тъй необходимо гориво заатомните електроцентрали от новтип, които ще се увеличават все по-вече за в бъдеще.

НАСЕКОМО - ПУЛВЕРИЗАТОРЛюбопитно средство за защита

имат един вид правокрили насе-коми, които живеят в топлите об-ласти на Америка. Всяко от тяхима по две жлези с особена течност.Техните отвори са точно зад гла-вата; при натиск от съответни мус-кули течността се изхвърля с голямасила навън. Това става винаги ко-

гато насекомото бъде, макар и леко,ударено, засегнато или заплашванопо някакъв начин. Най-интересна еспособността за насочване на струя-та в най-различни посоки — в за-висимост от мястото на врага.

Направени са опити за въздей-ствието на това оръжие върху раз-лични нападатели. Мравки, бръм-бари и мишки побягват и се отдале-чават веднага след като бъдат на-пръскани. По-упорит се оказва самоопосумът. Той също напада непред-пазливо и се опитва да захапе насе-комото, което го облива. Силно за-труднен, той започва да трие муцу-

ната си, но същевременно продъл-жава да задържа насекомото с еднаот лапите си. Следващите „изстре-ли" (те могат да бъдат най-много петпоследователни) са насочени към ла-пата, която не е тъй чувствителна иочите на животното остават незасег-нати. В края на краищата след из-черпване на течността насекомотобива изядено. Неговото оръжие сеоказва по-резултатно срещу пти-ците. Сойките например винаги би-ват засягани в очите и се отказватокончателно от по-нататъшни атаки.

„Сианс е авенир" — Франция

център, специалистите признали съ-вета за много полезен и своевременени наредили на космонавта — пилот даобърне „Джемини-5" така, че то-пливните елементи да се огряват отСлънцето. След известно време те сесгрели н започнали да действуват.А самият Пачковски бил поканен даприсъствува като гост на едно отследващите изстрелвания на космич-на ракета.

ДЕЛФИНИ РАЗГОВАРЯТ ПОТЕЛЕФОНА

За да установят как делфинитеобщуват помежду си, бил проведенследният експеримент: на делфини отФлорида и от Хавайските островидали възможност да разговарят потелефона. За целта били конструи-рани специални подводни микрофонии високоговорители. Делфинът пъ-хал „клюна" си в нарочен отвор и„говорел", а сродникът му, намиращсе на 8000 км, слушал и отговарял...Опитите показали, че езикът на дел-фините от Атлантическия и Тихияокеан е един и същ.

ТЕЛЕЗРИТЕЛ СПАСЯВАКОСМОНАВТИ

63-годишният американец от пол-ски произход Леонард Пачковскиследял с голямо вълнение полета на„Джемини-5". Като чул съобщението,че топливните елементи на космич-ния кораб са се повредили, тъйкато в тях замръзнала водата, нанего му хрумнала мисълта, че темогат да бъдат размразени, ако ко-рабът обърне съответната си странакъм Слънцето. Пачковски разбирал,че няма кой да го изслуша и дорине ще го свържат с космичния цен-тър в град Хюстън. Затова позвънилпо телефона на сенатора от своя щати споделил с него предложението си.Сенаторът се свързал с космичния

всичко наопакиВатманът на трамвая завъртял

ръчката, за да тръгне напред, аколата се понесла назад, като едване предизвикала катастрофа. В дъс-корезницата циркулярите започналида се въртят в обратна посока. Ма-шинистът на нефтената база не мо-жел да повярва на очите си: помпитезапочнали да преливат нефт от брегакъм трюмовете на петролоносача, априборът показвал, че нефтът в ре-зервоара на брега се увеличава. Вкиното се зачули възмутени викове:очевидно киномеханикът е пиян, щомвърти филма отзад напред. . . Всич-ки тези събития се случили в швед-ския град Лулео. Тамошната електро-станция снабдявала града с прав ток,

а техникът, подквлючвайки нов ка-бел, се заприказвал и сбъркал полю-сите.

ВОДООТБЛЪСКВАЩО СТЪКЛОДоктор Д. Ф. Стидмен от Канад-

ския национален научноизследова-телски съвет е изобретил препарат,който по вид напомня черна вакса.С него се покриват стъклата на авто-мобили и самолети и те благодарениена препарата запазват прозрач-ността си при всякакви метеорологи-чни условия. Стъклото не се овлаж-нява дори при силен дъжд, капкитеотскачат, тъй като стъклото е при-добило водоотблъскващи свойства.За това е достатъчен слой, дебелсамо четири стотни от микрона.

ОСВЕН ГЛОБАТАЕдин съдия в американския град

Денвил (щат Кентъки) изобретилоригинален начин да поучава не-брежните шофьори. Освен глобата,която им налагал, той изисквал отпровинилите се те да напишат исобствения си некролог. Говори се,че тази мярка дава добри резултати.

„ З н а н и е — сила" — СССР

КОСМОНАВТИЧЕН РАДИО-ТЕЛЕСКОП

Нов мощен радиотелескоп е пус-нат в действие в Калифорния. Тойе предназначен за проследяване наизкуствени спътници и за поддържа-

„ЪРЛИ БЪРД"Фотография преди извеждането му

в орбита на американския изкуственспътник на Земята „Ърли Бърд",изстрелян на 6. IV. 1965 г. Оттога-ва той лети по орбита с апогей36 550 км и перигей 34 965 км и сеизползува за поддържане на космич-ни радиотелефонни и телевизионнивръзки.

„БОИНГ-733"Модел на проектирания от фир-

мата „Боинг" пътнически свръх-звуков реактивен самолет. Вляво едаден с разперени криле, а вдясно —с прибрани, както ще лети, когатодостигне крайцерската си свръх-звукова скорост. Основните техни-чески данни на самолета са: дължи-на — 90,8 м; ширина ,с разпереникриле — 54, 1 м; ширина с прибра-ни криле — 32,6 м; височина —16,6 м

че на радиовръзка с тях. Огромната{диаметър — 64 м) подвижна ан-тена позволява да се проследяваткосмични кораби из цялата Слън-чева система. При този радиотелес-коп се използува мазеров усилвател, из-тудяван в течен хелий при — 269°С.

НА ВЪЗДУШНА ВЪЗГЛАВНИЦАЕдин нов модел превозно средство

ш въздушна възглавница е бил из-пробван в Англия. В същност това

• малък спасителен кораб, койтоможе да се движи по суша и по вода."ежи 6,6 тона и вози 18 пътници,или 2—3 тона товар. Максималнатаму скорост при спокойна вода е 115

км/час, а при вълни до 1,5 м висо-чина — 75—92 км/час. При спо-койно море дължината на маршрутаму възлиза на 460 км. Корабът сезадвижва с газови турбини, коитоимат мощност 900 к. с.

„Интеравиа" — Швейцария

„ОРЛИК-2"„Орлик-2" е един модел безмотор-

ник, който е предназначен за високипостижения — полети на голяма ви-сочина или със значителна скорост.Той се използува при по-нататъшнатаподготовка на безмоторни летци заовладяване на летателно майстор-ство. Изработен е изцяло от дърво иима затворена кабина за пилота.При разпереност 16 м и дължина7,55 м този чехословашки безмотор-ник тежи 220 кг и достига скорост210 км/ч.

ЖРЕБЧЕТО ВИХЪРУспех за Пражката зоологическа

градина е изкуственото отглежданена жребче от вида див кон на Прже-валски. След преждевременното сираждане жребчето било слабо, не

можело да се задържа на крака и неумеело да суче. Благодарение наголемите грижи то останало живо ипораснало — пръв случай измежду75 такива жребчета, които са се ро-дили в Прага досега.

ВОДОЕМНА КУЛАВ Източнословашкия металурги-

чен завод бе построена голяма во-доемна кула с височина четиридесетметра. Поради особената й формастроителите я нарекли „летящатачиния".

400-ГОДИШНА ТРАДИЦИЯЛюбителите на нежни дантели не

винаги си дават сметка колко сръч-ност, търпение и напрегната работаса необходими за създаването нахубави образци от това изкуство.Чехословашкият град Вамберец сеслави с четиривековна традиция визработването на високо ценени дан-тели. На снимката се вижда момент отмайсторска работа.

ЧТК — Чехословакия

СЯНКА ВЪРХУ ЛУНАТАТази първа по рода си снимка

представлява сянката на американ-ската станция „Сървейър-1" върхулунната повърхност, фотографиранаи препредадена на Земята от телефо-

тоапаратурата на станцията. Сним-ката е направена на 13 юни 1966 г.

В ПОМОЩ НА КОРАБОКРУШЕН-ЦИТЕ

Новият тип надуваеми спасителнилодки са снабдени с интересно при-способление: те носят резервоари схелий под високо налягане, коитоиздува специален „дирижабъл" отпластмаса. Тънко яко въже свързвалодката с балона, който лети наднея. Предназначението му е да бъдезабелязан от спасителните самолетипри търсенето на корабокрушенцитев просторите на океанската шир.

РЪКАВИЦИ ЗА КОСМОНАВТИ

Така изглеждат ръкавиците наамериканските космонавти. Този новмодел е специално пригоден с огледусловията на безтегловност. Тъмнатавъзглавничка е направена от много-бройни пластмасови кукички, които

при допир до вътрешните стени накораба (които имат подобна структурас кукички) се вкопчват в облицовкатана кабината и улесняват движениетона космонавтите.

МИНИ — КАЯКТази надуваема лодка свободно

може да бъде носена с една ръка,тъй като тежи само два и половинакилограма. Тя е много евтина, за-щото корпусът й се състои от седемпластмасови камери, които се наду-ват с въздух преди спускането накаяка във вода.

С ПОГЛЕД НАЗАД

Един японски оптик е конструиралочила, които са снабдени с малкоогледалце за гледане назад, без дасе извръща главата. Ако това ново-въведение бъде добре посрещнато,занапред не само автомобилистите,но и всеки, който носи такива очила,ще може без особени усилия да следикакво става зад гърба му.

НАЙ-ГОЛЯМОТО ВИТЛОТо е излято от никел — алуминий и

бронз в Япония. Диаметърът му е7,80 метра, а тежи 38,2 тона. Пред-назначено е за новия гигантскияпонски петролоносач с водоизме-стимост 205 000 тона, който презавгуст 1966 г. е бил завършен ипуснат във вода в една корабострои-телница в Йокохама.

РОЛКА — СКИТака са били назовани новоизобре-

тените ски за бягане по твърд терен.С тези специални гъсенични приспо-собления спортистът може лесно иудобно, използувайки обикновенищеки, да се спуска по ливади и гладъксух терен. Някои шампиони по скивече са успели с тях да развият ско-рост до 90 км/час.

„Хоби" - ГДР

ОБЯДЪТ НА ЕДНА МОРСКАЗВЕЗДА

Когато намери стриди (нейнаталюбима храна), морската звезда несе нахвърля върху тях изведнъж, адълго ги избира: сякаш домакиняизбира месо в месарницата! Възоснова на какво става изборът?Дали морската звезда „опипва" или„оглежда" стридите? Елементар-ните й органи на осезание и зрениеспоред повечето специалисти немогат да й помогнат много; предпо-лага се, че тя си служи с някакъвхимически усет — нещо, което ком-бинира вкуса и обонянието.

Веднъж направила своя избор,морската звезда се заема да отвориплячката си. (Разбира се, че щомусети опасността, стридата здравозатваря своята черупка.) Морскатазвезда я обгръща и здраво я залавяс помощта на многобройните си сму-калца. За известно време изглежда,че крайният резултат от премерва-нето на двете противодействуващисили ще бъде в полза на стридата. Нонападателят е търпелив. Той из-чаква момента, в който жертвататрябва „да си поеме дъх . За дапоеме малко кислород, стридатабива принудена съвсем лекичко даоткрехне черупката си. От този мигтя е загубена. Морската звезда не йдава възможност да я затвори и про-дължавайки да „дърпа" двете че-рупки нагоре и надолу, вкарва вполучения отвор своя. . . стомах.

Така се извършва този крайно ори-гинален обяд — стомахът на мор-ската звезда прониква във вътреш-ността на стридата и впръсква тамсъответните смилателни сокове. Следтова хищникът всмуква течността,получена в резултат на тази страннаоперация. Забележително е и вре-метраенето на този обяд. Отварянетона черупката трае около 80 минути,а самото хранене — 8 часа!

ВНИМАНИЕ, МЕДУЗИ!Красотата на медузите привлича

вниманието на всички, които са ималислучай да ги видят — било от бордана кораб, било при подводни гмурка-ния. Обаче когато човек е близо дотях, трябва да внимава, защото съ-ществуват отровни видове. И наис-тина тези морски животни, изглеж-дащи като прозрачни цветя, могат дапричинят неприятност дори и на чо-века. Пипалата им изпускат отрова,която парализира жертвата си и потози начин медузите улавят различ-ни дребни морски обитатели. Плув-

ците, които се допрат до тези пипала,получават възпаление на кожата.Интересно е обаче, че някои риби несамо не се страхуват от медузите,но ги използуват за защита от вра-говете си. Те пътуват на малкистада в една посока с медузите. Вслучай на опасност всяка рибка севмъква в пространството междустомаха и „джобовете" за яйца намедузата и там остава в безопасностдо отдалечаването на врага.

„Бет е натюр" — Франция

Н Е З А Б Р А В И М И И М Е Н А

През есента на 1707 година срещу пристанището наМинден в Германия разпенената вода поглъща корабсъс строшен корпус и изкривени колела. Това корабо-крушение е краят на една голяма мечта, на коятофренският физик и изобретател Дени Папен посвеща-ва живота си.

Роден е през 1647 година в Блоа в семейството наглавния областен бирник. Дени има щастливо детство.Расте заобиколен от грижите на родителите си,сред множество братя и сестри. Семейството прите-жава голяма къща в центъра на града и хубаво имениес лозя сред полето. Бащата не скъпи средства децатаму да получат солидно образование. Още на 6 годиниДени постъпва в школата в град Сомюр. Тогава товаучебно заведение има голям авторитет и в него се учатмного чужденци, синове на известни европейски благо-родни родове. По-късно по настояване на баща си Де-ни заминава за Анже, където учи медицина. Тук тойизживява първото си разочарование — не му разреша-ват да се ожени за дъщерята на своя чичо. Отчаян,двадесет и две годишният Папен загубва напълно ибез това слабия си интерес към медицината. Единстве-но утешение намира във физиката и математиката.И през пролетта на 1671 г. се прощава с бащинатакъща и тръгва да търси щастието си в Париж.

Облечен по модата, с дълга напудрена перука, младиятпровинциалист се впуска да завоюва столицата. Не-гова съгражданка, съпруга на министър при Луи XIV,го представя на знатния Париж. Така Папен се запоз-нава с големия холандски физик Хюйгенс и скоро ставанегов асистент.

Отменянето на Нантския едикт, който гарантираполитически права и свобода на вероизповеданието, еначало на масови гонения на калвинистите във Фран-ция. 300 000 протестанти напускат родината сии поемат към Холандия, Англия и Германия. ДениПапен е между тях. Учителят му Хюйгенс го снабдявас препоръчително писмо и подарък до лорд Брукнер,председател на Кралското физическо дружество вАнглия. Така Папен бързо влиза в контакт с всичкиизвестни хора на науката в Лондон. Скоро става съ-трудник на Роберт Бойл, с когото три години изслед-ват действието на налягането.

Макар и 28-годишен, Дени вече е направил първите синаучни публикации и изобретения. Сред тях е прочу-тата „тенджера на Папен" — затворен съд с пред-пазен клапан за бързо варене на кости под налягане.Но по-големи проекти владеят ума му. Оценил спо-собността на парата да се кондензира, Папен решавада я използува, за да задвижи мотор. По това време по-лучава покана от Венецианския сенат, който за дасъздаде академия, се обръща към всички френски уче-ни с молба да отидат там на работа. Съблазнен, ДениПапен прекарва две години в града на дожите, следкоето отново се завръща сред мъглите на Лондон.Но за кратко време. Ландграфът на Хесе — Каселразбира, че неговата държавица би имала полза, акотам се заселят учени, занаятчии или богати търговци,емигранти от Франция. Ландграфът - - съученик наДени Папен от Сомюр — му предоставя професорскомясто по математика в Марбургския университет.Новата работа отнема голяма част от времето му.Изнася лекции, и по хидравлика, оптика и география.

От дълго време Папен таи в сърцето си нов проект.И докато прави самотните си разходки край бреговетена Лан, обмисля как да използува енергията на парата,

папен1647 — 1714

за да задвижи корабите. На помощ му идва ландграфът.Той отпуска пари и в корабостроителницата на Каселзапочва строежът на кораб по плановете на Папен.Но в тържествения момент твърде тежкият корабпотъва като камък пред очите на събралите се благо-родници. Папен е подтиснат от този неуспех. Неприят-ностите му са многобройни — материални затрудне-ния, непрестанни скандали, които жена му води съссъседите, нескончаеми съдебни дела. Идва нов удар.Отнемат му професорското място под предлог, чеще го направят директор на колеж, който предстои дабъде открит в Касел. Ландграфът му помага пак.Отпуска нов кредит за постройката на кораб. НоПапен е вече твърде уморен и мечтае да напусне Гер-мания. Той вярва в своя парен двигател, чийто принципсе състои в следното: парата наляга върху буталотоотгоре, то се отпуска и изтласква намиращата сепод него вода в резервоара. Щом буталото стигне най.ниското положение, цилиндърът се изключва от ко-тела, в горната му част се отваря клапа и така сеосъществява връзката на цилиндъра с атмосферата.В този момент водата от резервоара (нейното ниво ебило по-високо от най-високото положение на буталото)открива клапата към страната на цилиндъра и пов-дигайки буталото, го връща в изходното положение.Принципът е прост и може би вторият опит щешеда успее, но Папен лековерно се доверява на някакъвлъжец, влиза в разправии с гилдията на корабопритежа-телите, които отказват новопостроеният кораб дапремине до река Вазер. Дори нещо посече, в яда си теунищожават кораба, на който е натоварено цялото съ-стояние на семейството Папен и всички записки ичертежи на големия физик.

Напълно разорен и отчаян, той заминава сам заАнглия със слабата надежда, че там ще оправи положе-нието си. Но в Лондон са го забравили. Кралскотофизическо дружество му отпуска нищожна милостиня.Една вечер, изоставен от всички, Дени Папен умира самв мизерното си жилище. Нито един приятел не при-дружава ковчега му до общинските гробища. И трябвада мине един век, преди Араго и Сосей да възстановятпаметта на големия изобретател.

ТЕСТПредлаганият тест е из областта

на химията. Когато се изпречитепред труден за вас въпрос, не бър-зайте да откриете отговора (даденна 47 страница), преди да сте за-писали вашия отговор. Не забравяй-те също да си записвате точкитеот верните отговори, които тряб-ва да сумирате накрая. Ако сборътна точките не надхвърля 25, тряб-ва да се замислите за вашата хими-ческа грамотност. От 26 до 50точки получават хора с доста го-лям интерес към тази наука. Меж-ду 51 и 75 точки могат да набератсамо хора с много добри познания, аако наберете над 75 точки, това по-казва, че вие имате отлични поз-нания по химия.

1. Адският камък се използува заогнеупорни материали, получаванена алуминий, лекуване на брадавици,зареждане на адски машини, полу-чаване на сярна киселина.

2. Откриването на кой елементструва окото на неговия открива-тел? — ниобий, селен, уран, флуор,азот.

3. Металът ванадий носи името на:своя откривател, скандинавска бо-гиня на красотата, езеро в Закавка-зието, минерал, холандски живо-писец.

4. Откога започва промишленотопроизводство на алуминия? — краяна 16 век, средата на 17 век, 18 век,края на 19 век, началото на 20 век.

5. Как да разредим сярна кисе-

Л Ю Б О П И Т Н И Ф А К Т ИВ езика на североиндианското пле-

ме чипевеи се наброяват около шестхиляди глаголни форми. Но сигурнотова не е рекорд в граматиката,тъй като в езика на ескимосите съ-ществуват 63 глаголни форми самоза сегашно време.

Кръстословиците са се появилисравнително неотдавна. За пръвпът кръстословица била поместенав едно американско списание в 1913 г.

лина? — като наливаме вода в кисе-лината или като наливаме киселинавъв водата.

6. Цезий е? — мъчнотопима сплав,металоид, препарат против комари,сребърнобял метал, леснотопимасплав.

7. В коя година Менделеев е от-крил периодичния закон? — 1834,1858, 1869, 1876, 1907.

8. В каква киселина трябва дапотопим зеленясал меден съд, за даго изчистим? — разредена азотна,концентрирана азотна, концентри-рана сярна, солна, царска вода.

9. Полибутадиенът е: лекарство,препарат против молци, пластмаса,синтетичен каучук, огнеупорна син-тетична материя.

10. Натриевата основа служи при:получаване на сапун, никелиране,разлагане на водата, получаване наспирт, избелване на тъкани.

11. Кислородът е открит от: Ла-воазие, Авогадро, Ломоносов, Шееле,Берцелиус.

12. Сванте Арениус е открил:елемента технеций, теорията на еле-ктролитната дисоциация, карбамида,волфрама, закона за кратните отно-шения.

13. Какво е химичното название навитамин С? — индол, натриев бен-зоат, хлорциан, аскорбинова кисе-лина, етан.

14. Бертолетовата сол се употре-бява за: минерален тор, приготвянена бързосъхнещи лакове, парфюме-рийната индустрия, получаване навзривни вещества, зареждане на аку-мулатори .

15. Ксенонът е: лекарство за пони-жаване на кръвното налягане, инер-тен газ, пластмаса, препарат за борбас вредителите по растенията, чер-вена блажна боя.

16. Стъкло се гравира с: двуфос-форен петоокис, флуороводород,

Неин автор бил англичанинът Ар-тър Уин.

В Памир има високо плато, из-вестно под името „Долина на смърт-та". Там дори през лятото свиреп-ствуват люти студове. И в тезиместа археолозите са открили оста-тъци от първобитния човек — огънот дървета, които растат значи-телно по-ниско. Това навело ученитена мисълта, че Памир бавно сеиздига. А известният професорСтанюкович установил, че през

концентрирана сярна киселина, се-леноводород, метилов салицилат.

17. Титанът е открит от: УилиъмГрегор, Джон Пристли, Вант Хоф,В. И. Вернадский, Фридрих Вьо-лер.

18. Кое е по-твърдо? — боразон,хромова стомана, диамант, ванадие-ва стомана, хром — никелова стомана.

19. Най-разпространен елемент вприродата е: водород, кислород,силиций, желязо, калий.

20. Първият международен хими-чески конгрес се е състоял: 1826 г. —Лондон, 1858 г. — Флоренция,1860 г. — Карлсруе, 1863 г. — Па-риж, 1892 г. — Рим.

21. Законът за постоянния съставна химичните съединения е открит от:Гей-Люсак, Бертоле, Пруст, Метер-них, Авогадро.

22. Кой метал се топи при най-висока температура? — рений, вол-фрам, ванадий, никел, хром. -

23. За получаване на изкуственвъздух за водолази се използува:азот, хлор, метан, хелий, ацетилен.

24. Атомното учение е създаденоот Аристотел, Демокрит, Херак-лит, Анаксимен, Анаксагор.

25. Недостиг от какво в организмаводи до заболяване от гуша? —готварска сол, алкохол, калиев хло-рид, магнезиев сулфат, йод.

26. Кой е най-устойчив в морскавода? — желязо, мед, ванадий, хром-никелова стомана, титан.

27. Кое е отрова? — хлор, серо-водород, живачни пари, бром, ме-тилов алкохол.

28. Хлорната вар се използува за:получаване на взривни вещества,избелване на тъкани, боядисване, ле-карство, бойно отровно вещество.

29. Най-малко разпространен еле-мент в природата е: живак, рений,актиний, астатин, франций.

30. Кой метал се топи по-лесно? —цезий, калай, олово, сребро, мед.

последните десет хиляди годиниПамир „е порасъл" с 500—800 мет-ра.

Неотдавна край град Киев падналград, който не се топял, въпреки чевремето било доста топло. Учуд-ването било голямо, когато открили,че малките парчета не са лед, акварцови кристали. Силен ураганкрай Могилево - Подолско отнесълголямо количество ситни кварцовикристалчета и ги стоварил крайКиев като град.

44

дървета, кехлибар — Видсладкиш — Прабългар-ски хан. 2. Град в СССР,пристанище на Охотскоморе, златодобивен район— Вулкански връх вТурция — Част от кораб— Балканска паричнаединица. 3. Герой наМаксим Горки — Ли-вадно насекомо — Нау-ка за закономерностите,развитието и формите напсихичните процеси. 4.Промишлен район в За-падна Германия — Ге-рой на Пушкин — Зна-менит полски астроном,създател на хелиоцен-тричната система — Ини-циалите на наш профе-сор-икономист. 5. Веще-ства, които действуватсмъртоносно на човешкияили животински орга-низъм — Собственото имена известен съветскиспортист — Индийскифилмов артист и режи-сьор. 6. Унизителна по-дигравка с думи или по-стъпки — Название наСветовната организацияна народите — Елек-тромагнитен уред, койтоуправлява апарат илимашина чрез включванеи откачване в електри-ческа мрежа — Изве-стен естраден певец попроизход италианец. 7.Инициалите на наш съ-временен писател —Древногръцки архитект,построил Партенона вАтинския Акропол — Най-старатаепоха от каменния век — Под-ставка на машина или уред. 8. Хими-чен елемент, най-лек и най-разпро-странен в природата — Вид мета-телно копие за лов на големи морскиживотни — Благороден газ — Юж-новиетнамски марионетен държав-ник. 9. Защита, покровителство —Гръцка демократична партия — Чо-векоподобна маймуна — Течна при-правка към ястие — Мярка за по-върхнина. 10. Примитивно плавател-но средство — Немски физик (1858—1947), носител на Нобелова наградаза 1918 година — Южноамерикан-ски Месояден бозайник от рода накотките — Превозно средство (мн.ч.). 11. Инициали на наш град —

ВОДОРАВНО: 1. Двете имена назнаменит италиански мореплавателот XV век. 2. Ястие от нарязано надребно месо — Бележит италианскифизик от миналия век. 3. Съветскикосмонавт — Френски историк- ви-зантолог, професор в Сорбоната —Член на древно племе. 4. Юженплод — Електронна радиолампа стри електрода — Кръвоносен съд.5. Произведение от Данте — Бъл-гарски болярин от XI век, управителна крепостта Перник — Носоватачаст на горната палуба на кораб.6. Древноримска единица за тег-ло — Японска мярка за течни тела —Река в Италия. 7. Българско мъжкофамилно име — Разказ от Иван Ва-зов — Вид електроцентрала. 8. На-товарен с отрицателно електричествойон — Анатомичен орган. 9. Мекашапка без периферия — Странно-приемница — Бележит италианскифизик, на чието име е наречена еди-ница мярка за електрическо напреже-ние. 10. Френски писател-кому-нист — Йон с положителен електри-чески товар. 11. Автомобилно състе-зание — Физическа мярка — До-машно животно. 12. Град в ЗападнаФранция — Наша живописна река.13. Бразилски график, автор на из-вестната картина „Глад" — Спе-циално обработена кожа — Шиваш-ки материал. 14. Град в Етиопия —Бележит деец на КПСС и съветскатадържава — Собственото име на вид-ния унгарски композитор Барток.15. Стремително движение във въз-духа — Госпожа (англ.). 16. Оста-тъци от семена на маслодайни расте-ния, ценен фураж за добитъка —За-палително вещество, употребяваноза военни цели. 17. Френски държав-ник и историк от миналия век —Възвратно Местоимение — Река вСССР, в басейна на река Енисей —Отразен звук. 18. Собственото имена голям наш поет — Наш поет(1898—1957), сътрудничил на про-гресивния печат. 19. Най-големиятсухоземен бозайник — Италианскаосведомителна агенция — Река въвВеликобритания. 20. Едра водопла-ваща птица — Обущарски инстру-мент. 21. Вечнозелено тропично дър-во — Дребно морско животно. 22.Дебел многогодишен лед в полярнитеводи — Американски щат. 23. Един-ствен предмет, голяма рядкост —Вкаменени тръстикови растения.24. Основна съставна част на живатаклетка — Героиня от романа „Тю-тюн".

ОТВЕСНО: 1. Циркова площадка— Вкаменена смола от иглолистни

Английски физик и химик, усъвър-шенствувал пневматичната машина иоткрил поглъщането на кислородапри горенето — Фермент, намиращсе в разваленото сирене — Мебел —Сладководна риба. 12. Град в Япо-ния, административен център напрефектура Сайтама (о. Хонсю) —Моторна кола — Старинен кораб стри реда гребци. 13. Произведениеот Виктор Юго — Съюз с обществе-но-политически или културни цели(мн. ч.). 14. Марка съветски самоле-ти — Английски философ от XVIIвек — Иглолистни дървета — Древ-ногръцки историк, наричан „бащана историята". 15. Наш играленфилм, по произведение на Ем. Ста-нев — Съветското название на най-лона.

45

Решавалогиката

ВЪРНЕТЕ ЗАЕКА!— Инспекторе, какво щастие, че вие се оказахте

тук! Помогнете ми, моля ви се, да намеря моя заек.Той е от много рядка и ценна порода, успях да го до-ставя с големи усилия. Всеки ден сам го извеждах наразходка и никой никога не му е причинявал зло. Аздаже го пусках сам да тича по полянките. Той винагисе връщаше веднага щом го повикам. И ето днес го от-краднаха. Това беше някой от строителните работници,които работят тук от два-три дни. Те все се присмивахана привързаността ми към милото животинче. Предочите ми един от тях го грабна за ушите и се опита дасе скрие. Но аз се затичах подире му и не го изпуснах,

телефона. Когато излизах от кухнята, чух щракане ивидях Уолтър с насочен към мен апарат.

Инспекторът установил, че Уолтър и Стив са изстре-ляли по два патрона от пистолетите си. Двамата твър-дели, че са стреляли рано сутринта: единият, за даизплаши ястреба, който се въртял над двора, а другиятпросто тренирал стрелба.

— Достатъчно е да сравним изстрелялите куршуми,с които е убита жертвата — казал сержантът Флит, —и ще намерим убиеца.

— Не е нужно — отговорил инспекторът Вернер. -Аз вече знам кой е убил Фред.

Какво дава основание на Вернер да прави изводи койе убиецът?

УБИЙСТВО ПРЕЗ НОЩТА

докато влезе в тази къпалия. Той трябва да е тук ня-къде. Моля ви се, инспекторе, открийте го и го нака-райте да ми върне заека!

По време, докато слушал тази развълнувана реч,Варнике внимателно разглеждал присъствуващите.

— Ей ти, приятелю — обърнал се той към едногоот тях, — върни на човека заека, извини му се и за-напред, съветвам те, престани да се занимаваш с по-добни глупави шеги. Те могат да те доведат до лошкрай.

Как инспекторът разбрал кой е злополучният ше-гаджия?

ДВА ИЗСТРЕЛА— Б е ш е много хубав слънчев ден. Реших да направя

снимка на цялото семейство — разказва на инспектораВернер младият Уолтър Смайс. — Събрах всички вградината и тъкмо бях нагласил апарата, видях, че гиняма брат ми Фред и братовчеда Стив. Влязох в къ-щата с апарата на шията през задния вход на антрето.В този момент чух два изстрела. Отворих вратата накухнята и видях брат си лежащ на пода, а в рамката наотсрещната врата — гръб на мъж, който излиза откухнята. Успях да вдигна апарата и да щракна еднаснимка. После я проявих — ето вижте, различава сеясно десенът на сакото на Стив, който след изстрелитеизлизаше от кухнята.

Стив дава следните показания:— Това е лъжа. Спях на кушетката в хола и ме съ-

будиха два изстрела. Облякох си сакото и влязох вкухнята. В полумрака не можах веднага да се ориен-тирам, но след секунда разбрах, че Фред е застрелян.Излязох, за да спра всички да не влизат в стаята да неповредят следите и отидох да извикам полицията по

Край малката бяла къщичка до самата гора предидве седмици бил намерен трупът на някой си Л. Кемп-нер. Следствието не могло да открие убиеца и кактовинаги в такива случаи повикали на помощ инспектораВарнике.

— Това се случи така — започнал да разказвасвидетелят Мюлер, докато инспекторът разглеждалместопрестъплението. — Карах велосипед по пътякрай гората. Изведнаж от храстите изскочи висок мъжсъс светлосиво сако и се спусна да бяга през полетоей натам, към онази ограда. Аз скочих от велосипеда,погледнах в храстите и намерих там трупа. Без многода размишлявам, отново се качих на велосипеда и из-бързах да съобщя в близкия полицейски участък.

— Спомняте ли си точно всички подробности?— Разбира се, как може човек при такава луна нещо

да не забележи.— А познавахте ли убития?— Не отблизо. Случайно бяхме седнали през съ-

щата тази вечер на една маса в летния ресторант.Той си беше доста пийнал и даже се похвали, че носи съссебе си много пари, които е спечелил на лотария.

— Стоп! — викнал Варнике. — Може и да непродължавате. Вие сте арестуван.

Какви противоречия е открил инспекторът в по-казанията на свидетеля?

ЛЪЖАТАИнспекторът Вернер намерил в портфейла на уби-

тия разписка за голяма сума, която той дал за къс срокна някой си Том Кейфл. Срокът бил изтекъл преди еднаседмица.

46

— Щом разписката е тук, значи, Том Кейфл не евърнал сумата на убития — казал Вернер на сержантФлит.

В това време дошъл извиканият на местопрестъпле-нието Силър — най-близкият приятел на убития. Тойказал, че знае за този дълг и че убитият неколкократнонапомнял на Кейфл за него, като го заплашвал, че щепредаде въпроса на съда, което би се отразило катастро-фално върху доброто търговско име на длъжника.

— А вие не сте ли вземали назаем пари от убития?— Много хора вземаха пари от него, но дори аз,

най-добрият му приятел, трябваше да спазвам най-точно сроковете за връщане. По тези въпроси той неправеше никому изключение.

Флит влязъл и прошепнал нещо на инспектора. Вер-нер слязъл на долния етаж на вилата, където в хола гочакал задържаният от полицията Кейфл. Той вечезнаел, че неговият кредитор е мъртъв.

— Какво правихте между 16 и 18 часа днес? — за-питал Вернер.

— Не съм напускал дома си. В 15 часа позвъних наСилър по телефона и го помолих да ми даде назаемтакава сума, която не ми достигаше, за да върна дългаси на покойния. Той обеща да ми донесе парите вкъ-щи. Чаках го до момента, когато дойдоха вашите хора.

Инспекторът се върнал на първия етаж при Силър иказал:

— Задържахме Кейфл. Твърди, че сте имали срещаи ви е чакал у дома си.

— Това е лъжа — отговорил Силър. — Кейфл неми е телефонирал. Бях си в къщи през целия следобеди никой не ми е звънил.

— А мен ми се струва, че вие лъжете. Имам и втородоказателство, че не Кейфл е убиецът — заявил инс-пекторът.

Кои са двете обстоятелства, които уличават Силър?

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА1. Сребърен нитрат или адски камък— за лекуване на брадавици —4 т. 2. Флуор •— 5 т. 3. Скандинав-ска богиня на красотата — 5 т.4. Началото на 20-ти век — 4 т. 5.Наливаме киселината във водата —1 т. 6. Сребърнобял метал — 3 т. 7.1869 г. — 4 т. 8. Солна киселина —

4 т. 9. Синтетичен каучук — 4 т. 10.Получаване на сапун — 2 т. 11.11. Шееле — 5 т. 12. Теория на елек-тролитната дисоциация — 4 т.13. Аскорбинова киселина — 2 т.14. Получаване на взривни вещества— 3 т. 15. Инертен газ — 2 т. 16.Флуороводород — 4 т. 17. УилиъмГрегор — 4 т. 18. Боразон — 5 т.

19. Кислород (49,4%) — 2 т. 20.1860 г. — Карлсруе (Германия) —4 т. 21. Пруст — 5 т. 22. Волфрам(3380°С) — 3 т. 23. Хелий — 2 т.24. Демокрит — 1 т. 25. Йод —3 т. 26. Титан — 3 т. 27. Всички-те — 2 т. 28. Избелване на тъкани —3 т. 29. Астатин — 4 т. 30. Цезий —3 т.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА

ВОДОРАВНО: 1. Борил. 4. Илоти. 7. Рахит. 8.Васал. 9. Ока. 10. Аванс. 12. Ритъм. 14. Таити.17. Пемза. 20. Зул. 21. Некер. 22. Алтай. 23. На-род. 24. Талин. 25. Алцек. 28. Коган. 31. Бекар.32. Сарос. 33. Топ. 34. Малта. 36. Емине. 38. Дид-ло. 41. Врене. 44. Таз. 45. Делта. 46. Ремък. 47.Каста. 48. Везир. 49. Лупус. 52. Касис. 55. Бюрек.56. Рупел. 57. Тон. 58. Хидра. 60. Олимп. 62. Нарва.65. Глина. 68. Вал. 69. Халат. 70. Ишиас. 71. Ту-нел. 72. Равин. 73. Бивак. 76. Габен (Жан). 79. Ка-дис. 80. Далас. 81. Ана (Каренина). 82. Винер (Нор-берт). 84. Ротор. 86. Келер. 89. Рабле. 92. Еце. 93.Лозен. 94. Гатер. 95. Жалба. 96. Ленин.

ОТВЕСНО: 1. Борба. 2. Рохка. 3. Лотос. 4. Ин-вар. 5. Офсет. 6. Ислям. 11. Нит. 13. Име. 14. Та-нин. 15. Искър. 16. Изрод. 17. Плавт. 18. Метил.19. А шиен. 25. Албум. 26. Цокъл. 27. Карта. 28.Кюспе. 29. Горки. 30. Несле. 35. Тал. 37. Мур. 38.Дюдюк. 39. Дълес. 40. Отава. 41. Взрив. 42. Елмаз.43. Еркер. 49. Либих (Юстус фон). 50. Парад. 51.Секта. 52. Карно. 53. Сипеи. 54. Салеп. 59. Ров.61. Лил. 62. Нахут. 63. Ралин (Радой). 64. Автол.65. Глиер. 66. Илиев. 67. Арсен. 73. Буков (Юри).74. Видин. 75. Кесар. 76. Годар. 77. Балет. 78. На-сър. 83. Есе. 85. Ода. 86. Колеж. 87. Лизол. 88. Рен-та. 89. Регал. 90. Бетон. 91. Екран.

ЛОГИКАТАРЕШИ:

На плажа

Най-вероятно е крадецът да е чо-векът с въдицата. Скрит зад храс-

тите само той е имал възможностда измъкне гривната с въдицата си,без да се приближава до жената.

Нападнатата кинозвезда

Ако престъпникът наистина еизбягал през вратата, то предме-тите, разхвърляни пред вратата,биха били изместени встрани (нарисунката се вижда, че вратата сеотваря навътре). Кинозвездата,която е искала заради рекламата даинсценира нападение над собствена-та си персона, не е отчела тазидребна на пръв поглед подроб-ност.

Откраднатата огърлица

Събеседникът на дамата е отпилот кафето си преди угасяването насветлината, а след това чашата муе била пълна. В тъмнината той епуснал огърлицата в чашата.

Пазачът на вилата

Както е известно, стъклата напрозорците не замръзват отвън.Заявлението на Зауер, че той сдишане е разтопил леда отвън попрозореца и е видял през отворабезпорядъка в стаята, естественого уличава.

47

неизвестни Факти за известни хора

Силата на разумаСлед като превзел и разрушил

града Мегар, войнственият древно-гръцки военачалник Димитър по-питал философа Стилпон, роден всъщия град, не са ли му отнели нещо.

— Нищо — отвърнал Стилпон, —защото мъдростта никога не можеда бъде военна плячка.

Жалко— Аз тежа точно килограм по-

малко от великия Александър Хум-болд — отбелязал веднъж някакъвбиолог.

— Напълно възможно — отвър-нал колегата му, — жалко само, четози килограм се пада на вашатаглава.

Необикновен опитФренският химик от 18 век Пи-

латр де Розие полюбопитствувалкакво ще стане, ако вдъхне водород.Като не забелязал никакъв ефект,той решил да провери дали водоро-дът стига до белите дробове. Вдъх-нал още веднъж дълбоко водород,после го издишал срещу пламъка насвещта. Водородът се смесил с въз-духа и не е трудно да се досетимкакво станало.

— Мислех, че ще ми излетятвсичките зъби заедно с корените —писал ученият по-късно, много до-волен от опита, който за малко нему струвал животът.

ДосетливостКогато работел в Палатата по

мерки и теглилки, Менделеев орга-низирал посещение на наследника на

престола Михаил Романов. За давиди високият гост при какви труд-ни условия се извършва научна-та работа тук, Менделеев и него-вите сътрудници се заловили заработа. И скоро просторните ко-ридори станали неузнаваеми. Впродължение на два дни били из-несени и разхвърляни наоколо всич-ки стари апаратури, всякаква стъ-клария. И когато височайшият по-сетител тръгнал да разглежда,Менделеев властно подвикнал заднего:

— Не оттука! Наляво! Благово-лете да се отместите: тесничко епри нас!

Великият княз, подражавайки наМенделеев, подвикнал на свой ред напридворните си: „Не оттука! На-ляво! "

Акцията за отпускане на необхо-димите средства преминала блес-тящо.

Смятал го за божество

Един учен, който желаел многода види Волтер, заминал нарочноза Ферне (където е живял Волтер)и бил приет ласкаво от племенни-цата на писателя госпожа Дени.Разбира се, самият Волтер не сепоявил. Преди да замине, гостътнаписал на стопанина: „Аз винагисъм ви смятал за божество и сегаокончателно се убедих в своята пра-вота, тъй като да ви видя е не-възможно". На Волтер толкова мухаресала тази острота, че той сезавтекъл подир нейния автор и горазцелувал.

Сигурен начин

Веднъж френският крал показална придворния алхимик скъпоценнакутийка, подарена му от един по-сланик, и попитал:

— Само че не са ли фалшиви би-серите?

— Това е лесно да се узнае — ка-зал с учен вид алхимикът. — До-статъчно е да се натопят в силеноцет. На фалшивите бисери тойсъвсем не действува, а истинските гиразтваря безследно.

— 0, вие действително сте по-знавач във вашата работа — казалнамръщено кралят. — А как можеда се провери истински ли е тюркоа-зът на този пръстен?

— Още по-леко! Ако се натопи взехтин, истинският тюркоаз вед-нага ще се повреди, а на фалшивиянищо няма да му стане.

Алхимикът останал много учуден,когато разгневеният крал заповядалда го изгонят и не само да го набиятс пръчки, а преди това да го окъпятв оцет.

Допълнение

Професорът по минералогия отВиенския университет Густав Чер-мак попитал на изпит един студентза цвета на малахита.

— Сив — отвърнал убедено сту-дентът.

— Казвате сив. . .хм. . .хм. ..—повторил замислено Чермак. — Да,разбира се, сив, по-точно даже сиво-зеленикав, а още по-вярно — зеле-никав. Може дори да се каже, че езелен. Това задоволява ли ви, младичовече?

— Напълно, господин професор —потвърдил студентът.

КОСМОС — научно — художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. V, бр. 10

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВЗам.-главеи редактор ДИМИТЪР ПЕЕВ; редактори: ПЕНЧО СИМОВ, ВАСИЛ РАЙКОВ и МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Коректор ЦВЕТАНКА АПОСТОЛОВАР Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т

проф. д-р А. Ю, ТОТЕВ — икономист, АЛЕКСАНДЪР ДЪРВОДЕЛСКИ, БОГДАН КИРОВ ДИМО БОЖКОВ — биолог,НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик,д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ — микробиолог, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. „Ленин" № 47, IV ет., ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 2,50 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 25 ст. Дадена за печат на 1. XI. 1966 г.Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство. Поръчка 785. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 50 000.