Величието и трагизма в поемата “Септември”

Философският и етичният смисъл в конфликта

земя – небе, човек – бог

Трагизъм и оптимизъм в поемата “Септември”

Моменти в поемата: Проблемът за бъдещето, проблемът човек – отечество, човек – власт, водач – народ; проблемът за свободата, конфликтът между човека и бога.

Увод: Гео Милев се вписва в едно проблемно поле на българската литература, което чертае модернистичното виждане за света и човека. За него Антон Страшимиров казва, че е “от личностите, които се раждат веднъж на сто години”. Двете списания, които издава – “Везни” и “Пламък” – бележат два етапа в преориентацията на българската литература след войните. Гео Милев налага идеята, че поезията се нуждае от обновление. За него е характерен реформаторския дух, както е при Пенчо Славейков. Гео Милев е носител на нов тип естетическо съзнание. Според него човешкият дух трябва да се стреми към нови висоти и да надмогва делничното. Тази мисъл е ярко реализиранан в поемата “Септември”. Макар творбата да е свързана с исторически факт, тя съдържа в себе си универсални философски обобщения, истини и прозрения за народа и историята, за личноста в големите събития, за непреходните ценности в човешкия дух. Поемата възниква след войните, в началото на века – време на общоевропейско крушение на патриотичните идеали, на политизиране на масовото съзнание. Динамичната епоха дава своите отражения върху литературния живот. Ражда се в момент, когато символизмът търпи крушение и се утвърждават множество авангардни революционно-естетически течения. Самото въстание като дълбоко исторически факт разтърсва социалните съвести на много писатели – модернисти от онази епоха. То помага за естетическа преориентация на Гео Милев от индивидуализъм към социалната тема до обвързване на неговата експресионистична естетика с историческата съдба на народа.

Като литературно направление в основата на експресионизма стои идеята за бунта. Според експресионистите новото изкуство трябва да се базира не върху символа, а върху

1

фрагмента. Стандартните художествени представи трябва да бъдат разрушени, а художественото изображение да се конструира върху асоциативното обединяване на литературни фрагменти без причинно-следствена връзка по между им. Принципът на фрагментарността е основен при конструиране на поемата “Септември”. Тя е композирана върху мозаечното наслагване на образни фрагменти изразени чрез фрагментарна стилистика.

Във философски план това е идея, моделираща нов образ на бъдещето, на човечеството, нови понятия за отношенията човек – бог, човек – родина, народ – власт, водач – народ. В социален аспект тя проектира монументален социален двубой между неоправданата общност и господстващият свят, разкрепостена духовна трансформация на роба в творец на историческата си съдба. В естетически план идеята за бунта намира своя синтезиран израз в прокламирания от Гео Милев принцип на “оварваряване” на поезията, т.е. за доближаване на поетическия език до разговорния, сплитане в синтактична цялост на разнородни естетически пластове. При тях поетичното е прозаично, героичното е обикновено, красивото е грозно. Принципът на оварваряване става водеща линия в творчеството на поетите от двадесетте години на века - Гео Милев, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев.

Гео Милев се противопоставя и на реалистите и на символистите, обръща се към народа и неговия живот. Той пише: “Народът, масата ражда всички нас”. Припомня, че всеки творец има своя корен, своя народ. Затова и неговият призив е: “при народа, сред народа”.

Героичното и трагичното в образа на народа в поемата “Септември” на Гео Милев

Теза: Темата за героиката и трагиката на народа – борец е с трайно присъствие в българската литература. Гео Милев я осмисля през призмата на нова естетика и поетика. Докато творчеството на Вазов отразява възхода на националния дух, епохата на идейна еднородност на нацията, когато отечеството е съкрално понятие за всеки възрожденски българин, то поемата “Септември” отразява кризата на човечеството на национална идентичност, раздвояване на социални представи за родината. Докато Вазов разкрива героичното и трагичното в неговите национални измерения, Гео Милев поставя акцент върху универсалните проекции на народния бунт. Новаторското осмисляне на традиционната тема е обоснована от социални-политически и естетически фактори.

2

Образът на бунта има двумерни художествени проекции. Те са мотивирани от двоинствеността на художествения свят в поемата. Художественото изображение има два плана. Единият е събитийно – конкретен, при който бунтът е разкрит в своите етнографски и темпорални координати (изреждат се имена на български селища, цитират се политически лозунги, откъси от тогавашния национален химн). Другият е символно – алегоричният (въвеждат се примерни архетипни образи от митологията, библията, класическата литература).

Поемата има триделен композиционен строеж. Първата част разгръща темата за подема, втората за погрома, а финалната – изстраданата вяра в щастливото бъдеще. Творбата има диалектическа постройка, базирана върху триадата теза-антитеза-синтез. Произведението на Гео Милев има оптимистичен и песимистичен прочит. Състои се от дванадесет фрагмента, които отразяват и подема и погрома. Числото дванадесет е взето от християнската митология. Фрагментите са подчинени на водещото внушение за красота и стихийния гняв.

Първата част – лирическият увод е философска поетична тенденция за закономерността на бунта. Въведението е въздействащо, отвежда в мига на сътворяването. Миг на метаморфоза – часът е предела между нощта и деня. Началото от оптимистична гледна точка създава визията, за зараждане на светлината от мрака. Смъртта ражда живот. Тъмнината, хаосът и мракът са отречени от светлината. От роба се ражда бунтарят. Показан е образът на света в предутринния час. Не са противопоставени национално и световно, не се съпоставя с други събития, както при Вазов. Националното е неотделимо от световното, осмислено чрез философски критерии. Оксиморонът “Нощта ражда из мъртва отроба …” внушава, че бунтът на робите е мъртво родено дело. То няма право на живот, защото дръзва да руши изначалния ред, утвърден от бога и охраняван от държавата. “Вековната злоба на роба” отвежда към идеята, че няма любов сред хората. От нощта на страданията на човека се ражда неговият бунт. Гневът е пурпурен. Бунтът е характеризиран като гняв, израз на осъзнат протест, а не на отрицание. При експресионистите се търси силата на изразителността, а националното събитие е осмислено чрез общочовешки категории. Мрачното нерадостно битие на народа е изряазено чрез метафората (нощ) и води до логическа последица -зараждане на озлоблението. Още тук се обособяват две противоречиви художествени гледни точки – максимално деестетизиране и естетизиране. От нощта на страданието на човека идва зората ан неговият бунт. Хората са устремени към идеала. Художественият свят на поемата е дълбок, сложен и

3

противоречив. Тържествената, бавна ритмика на началните стихове, която завършва с емоционална пауза след стиха: “Дълбоко сред мрак и мъгла”, рязко се сменя. Внушението “мъгла” е метафора на човешкото съзнание. Съмването отвежда към библейския образ – енергията на природата залята като от потопа. Действието се развива по хоризонтала и вертикала – всички пространства са обхванати от природната стихия. Главен герой на творбата е народът. Това е образът на човека – маса, на народа, който излива пороя на гнева си. Този образ Гео Милев създава още в поемите “Ад” и “Ден на гнева”. Гневът е слепен от социални и визуални фрагменти. Възстанали са всички:

изпокъсаникалнигладнинавъсениизмършавели от трудзагрубели от жега и студ …

Разгърнатата антитеза, изброяванията и хиперболизацията представят внушителната фигура на въстаниците.

За експресионизма е характерен мотива за движението, чийто владетел в началото е народът. Масовостта е визирана чрез изброените места, от където се стича този народ:

… из всички балканииз дебри пустиннииз гладни поляиз кални паланкиселаградове …

Тръгнали са “без рози и песни”. В социален план това е представа за масата изисканото изкуство е непознато. В първата част на поемата водещ е принципът на оварваряване на представата на народа. Това е постигнато чрез определенията “диви”, “бесни”, “профани”. Този похват има много поетични и дейни функции. В един план, разкривайки героите от социалното дъно на живота “шопи с сопи” Гео Милев внушава, че историята се движи от социалните низини. Ако се търси съпоставка между Гео-Милевата и Вазовата концепция, то при народния поет водачът е двигател, а народът го следва. При Гео Милев двигател е народът, а не водача.

Повечето от принизените характеристики се оказват цитати или перифрази от оценката на държавната пропаганда. По този начин Гео Милев майсторски пародира чуждия идеологически глас. Едновременно с това огрубеният образ на народа се противопоставя както на фалшивите идилични христоматийни представи в литературата, така и на самоцелната отвлечена екзотична красота на символните пейзажи. Деестетизирането е

4

типичен експресионистичен похват. Той е израз на характерния за експресионистите бунт срещу традицията, нормата, култ към деструкцията. Така в първата част народът е разкрит като неконтролируема, анархична сила, като сляпа тълпа, като множество на хаоса и разрушението. От една страна народът е показан като стихия, но от друга неговата борба Гео Милев определя като “свещеното дело”. На принципа на изграждането и слепянето на фрагменти Гео Милев изгражда образът на народа – маса в първа и пета глава на поемата. Изреждането, подбора на думи с експресивна сила на примитива, създава аналог на бунта в езика. Той внушава експресията на рушенето. Създава се визията за мита на потопа. В поемата се разглеждат разкъсаните основни връзки между земята и небето, между човек и бог.

Образът на народа е ситуиран в прагово време – трансформирането на нощта в ден. То кодира представата за ескалирането на бунтовния пристъп, резултат от акумулираната злоба.

Успоредно с образът на народа представен в своя устрем в поемата е въведен и образът на бога. Релацията човек – бог е едно от проблемните ядра на българската литература. Общото в различните интерпретации на този проблем е в изявяването на една езическа гледна точка. При Ботев, Вазов, Елин Пелин, Яворов откриваме тендеенция към десакрализация на образа на бога. Дискредитирането на представата за него е идейна линия и на поемата “Септември”. В първата част конфликтът на човека с бога е потиснат. Въстаниците живеят с трагичната илюзия, че справедливото им дело не може да не бъде подкрепено от бога. Израз на техните надежди са декларациите: “С нами е бог!” и “Вярваме!”.

Въстанието се тълкува в неговата трагична обреченост, но то носи оптимизъм. Смисловите композиционни полета са обособени като фрагменти. Противопоставят се две линии – устрем и противодействие. Водещи категории са човек, народ, родина. Народът е разкрит в две състояния у търси динамично развитие. Авторът си служи с хиперболизация. Поемата се гради от реалистичен и фантастично-алегоричен свят. Събитието се трансформира в съвкупност от символи, разгърнати в композиционно оформени части – нощта, слънчогледите, светкавиците, бог, Ханаан и Троя. Реалистичният план е събитийно конкретен и документално достоверен. По особено експресивен начин се гради колективния образ на въстаниците, палачите, жертвите и се очертава най-общия ход на бунта.

Погледът е насочен към улавянето на единичен факт. В творбата има етнографски и темпорални композиции, за да се подчертаят национално – историческите измерения. Повторенията и антитезата подсилват усещането за реалност.

5

Използвани са клишета, географски реалии. Цитираните имена на градове и села говорят за масовост на бунта. Така се създава връзката – от началото определенията са на цялата земя, след което се конкретизира народа, не вече земята, а определена част от нея.

Третият фрагмент разкрива страданието и саможертвата. Страданието битува чрез представата:

С хиляди ножапрободеннарод …

Саможертвата е визиранан лаконично:… и писа със своите кърви:

Свободен!За да разкрие бунта като бунт на човека за неговата

свобода, Гео Милев поставя общочовешки проблем: “Не искаш ти никого роб …”. Още във втория фрагмент чрез втората от паралелните метафори “слънчогледите паднаха в прах” поетът внася дисонанс в светлото възторжено звучене с тревожното загатване. Гео Милев гради представа за героя чрез характеристика. Показва пространството, което е страдание, насилие, погром.

Поемата започва с появата на гнева, за което се търси аналог с Омировата “Илиада”. Гневът носи разкъсващата противоположност до седма глава, която е границата. Гневът е и характеристиката на народа. Той носи и стремежа за свобода, и гибелта. Чрез разделянето на гнева на бога и гнева на човека се добива универсалността на мотива. Гневът е първичният и емоционален тласък.

В шести фрагмент се въвежда образът на Балкана – символ на родното, на бунта, на подвига, на безсмъртието, на вечността. Антипод на този образ е представата “издигнал пъп / срещу небето” – символ на телесното в опозиция на извисеното – небето. Така единството между земята и небето постепенно се руши. Алегоричният образ на “пъп”-а подксазва, че интеграцията на човека с бога е трагична илюзия, че бунта срещу установения християнски ред не може да има божията подкрепа. Действието се развива по хоризонтала и вертикала. Появява се образът на “гигантския / столетния / дъб”, който символизира държавната институция. Той е трагически знак за разрушаването. Архетипните образи почерпани от езическите вярвания на народа “пепелянки и смоци”, “змеици и змейове” са митологеми от фолклора, битуващи като предания за злото. Те кодират езическата същност на бунтовния пристъп. Антихристиянската реакция срещу реда няма да срещне божията подкрепа.

Втората част на поемата, отразяваща погрома на бунта, разкрива най-пълно тоталния разрив на връзката човек – бог.

6

Очертава процеса на освобождаване на бунтовното съзнание от дектата на догмите. Седма глава възвестява с трагична лаконичност чрез един стих развитието на действието “Започва трагедията!”, след което представя пространството на унищожението.

Осми фрагмент разкрива действието: “първите / паданаха в кърви”. Темата за погрома се разгръща шиироко епически от осма до единадесета глава. Романтичният патос, породен от полета на народа, се заменя с потресаващо реалистично изображение. Контрастно са представени образа на народа от първата част и палачите. Кратката констатация в седма глава бележи преломния момент както в композиционния, така и в смислово идейния аспект на творбата. Тя е свързана с осъществяване на изхода от зараждащия се към разгръщащия се аспект. Акцентът не е толкова върху покосяващата смърт, куршуми, жертви, а върху непонятната жестокост, която поражда вцепление и ужас. Земята е в кръв. Кръвта е знак за живот, но и за смърт. В центъра на художественото изображение застава образът на “разлютената милиция”, която е средство за осъществяване на наказанието за сторената дързост на бунтовниците. Всъщност образът на земната власт е проекция на небесната санкция. Оказва се, че бунтътъ е насочен срещу устоите на досегашния ред, базиран върху догмите, бог, цар, отечество. В този смисъл ретроградната сила се олицетворява в образа на небесната и земната власт. Смъртта на бунтовниците в един план е разкрита като акт за изкупление на вината. Според чуждия идеологически глас вината се изразява в безумната дързост да се прекроява наново изначалния ред. В този смисъл жестокото потъшаване на бунта в оценката на властниците се осмисля като справедливо наказание за проявената дързост. Поради това смъртта на въстаниците е характеризирана като “кървав на боговете курбан”, като жертвоприношение. Неуспехът се оказва истинската цена на изкупуване на трагичния грях. Но според позицията на лирическия говорител кървавата жертвеност има друга цена – във физическата трагедия се ражда прозрението, че богът е идеологическа функция, узаконяваща неправдата. Това горчиво прозрение поражда декларираната във финала на поемата вяра, че щастливото устройство на бъдещия свят е възможно “Без бог! Без господар!”.

Показани са народът и войската. Издига се лозунгът: “Отечеството е в опасност!”. Саркастично бият думите на поета: “Прекрасно / но що е отечество?”. Одухотворяват се знамената и земята. Те получават физическа уязвимост. В отчаянието си преследваните издигат към небето “голи ръце” – представа за безпомощност. Бунтът е смазан, надеждите погребани. Фрагментът “всеки / да си спасява / живота” носи тезата, която

7

превръща въстаниците в роби и доказва не героична смърт, а спасяване, не борба, а бягство. Мотивът за смъртта е мотив за страха.

Задълбочаването на проблема между земя и небе, между бог и човек е свързано с образа на поп Андрей, кодиращ идеята за приравняването на човека с бога. Неговият образ е посредник между земята и небето, защото в един план той е отрицание на църковната догма, а в друг е доскорошно нейно въплъщение – поп Андрей е и средство за отрицание на религиозните норми, нейно собствено самоотрицание. В художествен план героят е посредник на божията промисъл сред хората. Той сам възстава срещу заблудите и избира смъртта пред смирението. Сцената с поп Андрей свързва субекта на движение с образа на народа. Семантиката на името “Андрей” е “първият до бога”. Той руши храма – дома на вярата, без жал, без спомен. Паметта е морален критерий. Тя върви до нашата съвест. Образът на поп Андрей въплъщава идеята за антихриста. Поп Андрей се отличава от другите, противопоставя се на общия страх.

Девета глава носи глаголна активност, действени думи. Появява се мотива за богоборството и вярата. Бог е метафора. Персонализира манипулативната мощ на институциите. Вярата е мотивацията, спецификата на оптимизма. Образът на поп Андрей се изгражда в граничен момент между живота и смъртта. Гео Милев достига до Ботевски контекст при изобразяване на героя. В този персонаж може да се търси аналог с елегията “Обесването на Васил Левски” и “Хаджи Димитър” на Ботев. Образът е изграден по вертикалата. Поп Андрей е изправен до телеграфния стълб, а Левски до бесилото. В цялата поема поп Андрей носи елементите на събитийно-конкретния достоверен план. Това е единственият реално съществуващ , с посочен адрес, герой: “Медковец … епически смелият поп Андрей …”. Той е сам. Поп Андрей остава верен на идеята и на гнева. Красив е, защото реабилитира човека. Представата “като луд” доказва, че той остава верен на лудостта, на идеала. Лудостта, както при Вазов е естетизирана. Сравнението “спокоен като гранит” създава визията на метафорична определеност за монумент. Поп Андрей е историческо лице и се гради в една по-обобщена представа. Негов антипод е капитанът – символ на насилието. Градят се два полюсни образа. Гневът на природата е оценъчно отношение към поп Андрей и акта на насилие. Самата екзекуция е представена с максимална достоверност и точността на детайла:

До телеграфния стълб бе изправенДо него палача.Капитана.Въжетобе готово.

8

Въжето прекъсва връзката на живот, става граница между живите и мъртвите. Актът на окачване е свързан с мотива на злодеянието. Телеграфният стълб създава визията за отсеченото дърво на живота. Висшият акт на саможертва се възприема като нещо изключително. Поп Андрей не чака смъртта, а тръгва към нея. Божият храм се заменя с нова вяра – нещо мечтано, очаквано, непознато. Личност и народ изповядват едно и също гордо съзнание пред палачите. Поп Андрей като пророк се домогва до един нов по-хуманен светоглед, който развенчава бога, но овенчава човека, който опровергава догмите и утвърждава новото светоусещане. Репликата “Що значи смъртта на един?” е част от идеен контекст – у Вапцаров “Какво тук значи някаква си личност?”, а героят на Смирненски Йохан изрича: “Всяка капка кръв пред вас ще бликнат нови хиляди борци …”. Поп Андрей носи образа на вярата в библейския смисъл чрез детайла: “на гърдите Христовия кръст …”. Рушенето на храма е израз на отношението на поп Андрей към институцията, към държавата, към властта. Образът реабилитира човека с достойното му поведение. Драмата на поп Андрей се развива на фона на Балкана. Той е одухотворен и наподобява Ботевия Балкан, който “пее хайдушка песен”. При Гео Милев образът е персонифициран, изграден чрез метафора: “Балкана тъмнееше мрачен …”. За епическата смелост на героя авторът напомня нееднократно. Алюзията между Хаджи Димтър и поп Андрей е неоспорима. И двамата герои са могъщи в своето безсилие, издигнати над своята горестна земя. Единият под сърдитото слънце, а другият под суровото небе. Образът на Хаджи Димитър черпи своите сили от фантастичното. То се преплита в баладичното и свръхреалното. За разлика от него поп Андрей приема грандиозните очертания чрез реалността.

Десетият фрагмент гради представата за погрома. Одухотвореността на природата реалистично пресъздава ужаса след потушаването на въстанието. Есента е символ на началото на смърт. “Гарвани” – отвеждат към митологемата на злото, както и черният свят върви към мотива за грозното. “Кървава пот” е хиперболизация на страданието. Тоталността на погрома е разкрита чрез пространственото отношение на земята и небесния свод. Тоталността “сниши се всяка хижа и дом” носи мотива за паника, персонифициране на човешкия страх, обезличаване. Налага се грубото, първичното, грозното. Небесният свод е продънен от насилието и погрома.

Представата за кървавия “курбан” за необикновеното жертвоприношение е внушено в единадесета глава. Чрез алитерацията “з” и “с” се изразява злото. Ритъмът, зрителните и слухови картини пресъздават динамиката на кървавата схватка.

9

Общите описания се сменят с конкретни изображения. Появява се отново одухотворения образ на нощта. Смъртта е определена като “кървава вещица”. Развръзката на конфликта разтърсва с трагизма си. Привидно злото и насилието празнуват своята победа. Неоправданата жестокост води до нови прозрения и възправя човека и народа до истини, което се постига само по пътя на страданието. Представата: “мегдани отново с кармин окървавени” е антитеза на класическата представа. Мегданът е място за празник, а тук се извършва сеч. Редят се реалистични моменти с лаконичен израз:

Сина със револвер в ръкатамъртъв на прага прострян.Бащата обесен.Обезчестена сестрата.

Чрез съдбата на едно семейство се разкрива образът на насилието. Романтичните символи от първата част отстъпват място на предметно-реалистичното изображение. Неотразимо въздействие се излъчва от всяка нова картина. С предметен стил и алитерации се постига силно зрително и слухово внушение:

Десет трупаот брегапльоснаха тежков мъртвите мътни води на Марица.Окървавена повлечеги скръбната родна река.

Гео Милев свързва описанието на кървавата драма край Марица с националния химн. Така се утвърждава опозицията между народ и палачи, а реката – символ на женското начало, но движението и живота тук носи смърт. Два пъти в текста се появява образът на река Марица – ярък национално-исторически и емблематичен образ. Веднъж река Марица е разкрита като ням свидетел на сатанинските жестокости, които се извършват в отечеството и втори път като образ в текста на националния химн. Стихът: “Шуми Марица …” / Окървавена …” цитира началото на българския химн, но в поемата прави впечатление, че думата “окървавена” е оставена извън кавичките. Чрез това се постига чрък идеен ефект. Думата “окървавена”, оставена извън кавите е означител на истинския образ на Марица. Реката, която в момента се багри с кръвта на убитите въстаници кодира трагичната представа за социалното разделение в родината. Другата Марица е образ от националния химн, който се е превърнал в емблема. Тя е тотално отчуждена от реалния, национален живот в пропагандното слово, целящо да оневини насилието, да манипулира съзнанието на масите. По този начин до реалния, трагично определен образ на родното застава неговият идеологически двойник. Така раздвоена е думата

10

“отечество”. През Възраждането тя е име на свещена родина, а при Гео Милев е фалшиво идеологическо име. Отечеството е загубило своята съкралност и се е превърнало в идеологически цитат, в оръжие срещу въстаналия народ. В стиховете:

“Отечествотое в опасност!”

Прекрасно:но – що е това отечество? …

и “яростно лаят картечници …” образът на родното се раздвоява. Думата “картечници” е истинен знак за това, което става в родината, докато споменаването на думата “отечество” звучи като част от пропагандна държавна декларация.

Изображението на погрома се превръща във възходяща градация и достига до натуралистичен изказ. В края на единадесета песен това е постигнато чрез образността: “Замириса на живо месо”. По силата на чувствата, водещи до потрес картините алюзират стихотворението “Векът” на Вазов. Природата винаги е символ на хармония и порядък, а в поемата “Септември” тя внушава рушене. В творбата на Гео Милев има образи-знаци, показани в опозиция: мрак – светлина, хаос – ред, смърт – живот, омраза – любов, безверие – вяра …

Физическата, трагическата развръзка на бунта не звучи само песимистично. Финалната част на поемата “Септември” утвърждава нестихващата надежда, която поражда новата, зряла, реална вяра за бъдещето. Тази част поставя проблема за нравствената и интелектуалната победа. В своята поема Гео Милев, следвайки майсторски развитието на сюжетната линия, представя три твърде противоречиви душевни състояния. В първата – тезисната част на поемата, вярата в собствените сили и в божията подкрепа ентусиазира и подтиква бунтовниците към борба. Развенчаването на този мотив с настъпването на погрома е следващата антитезисна част и представя тоталното обезверяване на въстаниците, липсата на опора и надежда в тяхното справедливо дело, води до духовното им разколебаване. Във финалната, синтезна част, след сблъсъка с физическия погром се ражда вярата в бъдещия свят, в безспирния възход на човешкия род, в свободния дух и воля на човека. Надеждата за нов свят осмисля порива към борба и саможертва. Затова и богата в смислово отношение е дванадесета глава. Тя ярко съответства на творческия замисъл на поета за мисията на човека и за ролята на народа в историческия процес. В дванадесети фрагмент се визира вярата. Чрез образи, фрагменти, клишета и назоваване на герои от античната литература и митология Гео Милев символично изразява мисълта, че всяко историческо явление получава своето възмездие. Образите са символи. Водещ е образът на гнева. Ахил е въплъщение в поемата на грубата сила.

11

Според Омир той е герой. Гневът го прави прекрасен, а Гео Милев го дегероизира, защото Ахил носи след себе си смърт, убийство, кръв. Той убива Хектор и причинява мъка на Хекуба – алюзия за мъката на майките. Но и Ахил бива убит, което налага идеята за възмездието. Пагубен е гневът, защото пада върху сънародници. В тази част от поемата има интерпретация на общокултурни и архетипни образи от античната митология, от източните религии и Омировата “Илиада”. В този фрагмент няма само Христос, защото той е всеопрощаващата любов. Каква е тази вяра, в която има желание за насилие? Гео Милев създава объркано внушение за хаоса. Смесва “Илиада” с “Орестия”. Поетът търси вярност не към изобразеното, а към изразеното. Дванадесета песен е кулминация на идейно-емоционално внушение. В творбата народ – лирически герой се сливат. Представата за бога е принизена до човешкото. Дръзко и внушително поетът взривява вековната вяра от излишни идоли:

ДОЛУ БОГ!- хвърляме бомба в сърцето ти,превземаме с щурм небето …

Възгласът: “ДОЛУ БОГ: е алюзия за смъкване на институцията. Човек е силен и може сам да се себеосъществи. Небето ще пречисти със своята същност “… печалния / в кърви облания / семен шар …”. Рухва една вяра, за да бъде сътворена друга – вяра в силата на народа. Темпоралното противопоставяне между вчера и днес, между преди и сега е художествен белег на съзнанието, на художественото преоткриване на личността. Синоними на вярата стават човекът и възходът. Единствено мъдростта пребъдва във вековете. Гео Милев противопоставя на разрушителните стихии съзиданието. Риторичните въпроси разкриват болката и тревогата. Императивният тон, краткостта на фразата се обуславят от справедливия грях, от изчерпаното търпение, от стремежа да се открие истината. Поетът внушава идеята за истински назрялата необходимост от нов ред: “ – Без бог! без господар!”. Извисяването на човека до бога бележи нов етап в осмислянето на човешката реализация в общото битие. Изстрадалият духовно оптимизъм, мъченически постигнатата вяра – това е цената на кървавата жертвеност. Трагичният завършек на въстанието не влияе върху оптимистичното звучене на финала. Оптимизмът на поета е свързан с трайно мирогледно убеждение в триумфа на човешкия възход: “Земята ще бъде рай …” – красив блян на мечтата. И тук се налага опозицията земя – небе. Смесват се библейски времена, гради се опозицията пролет – есен. Пролетта е символ на новия живот: “Септември ще бъде май.”. Този фрагмент е знак за развитие на човека. Носи внушение за дълготрайност на стремежа на човечеството към

12

идеала. Всичко се пише за бъдещето. Пространството и времето са дадени като условни и въображаеми.

Поезията на Гео Милев е естетическа изява на бурно изменящия се свят, на човешкия устрем към духовна красота и на творческо съзидание. Поемата “Септември” е художествен синтез между конкретно-историческото и философско обобщаващото начало. Тя утвърждава човешкия порив към свобода, възвеличава саможертвата като духовна позиция.

13