ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 23, ГОД. 3, 2011, 15 ДЕКЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК, Ц.2 ЛВ.

Публикацията Защо Р.Инджова, сякаш е змия-усойница, се нахвърли толкова злобно срещу И.Костов?, както забелязвам, е предизвикала следния интересен комен-тар, който ми се иска да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; затова го публикувам в отделен постинг:

Телевизионният гастрол на „кака Рени” беше жалка и абсурдна гротеска. Тя наистина няма какво да съобщи на света и се чудя за какво се появява, освен да говори несвър-зано и странно, провлечено, като в забавен кадър, безсмис-лици с алтов глас.

А иначе самият Костов пред първото Национално събрание на ДСБ беше казал, че атаките от страна на про-тивниците на ДСБ трябва да радват, защото показват, че партията е на прав път. И наистина ако атаките срещу Кос-тов и ДСБ отслабнат, това би било много лош сигнал, защо-то би могло да означава, че комунистите са взели ДСБ и Костов под контрол или са ги маргинализирали и те вече не са опасни за тях. (Следва на стр. 3)

Публикацията в блога със заглавие Ако Москва не се месеше в българските работи,

отдавна да се бяхме справили с комунистите и с ченгесарските им мутанти предизвика във Фейсбук коментари в неочаквана, но любопитна посока: за това как господстващият у нас (пък и в Матушката Русия) комунисто-ченгесариат се мъчи да използва за своите си материалистични цели религията, пък и училището, опошлявайки ги изцяло. Аз лично смятам, че в тази посока още много може да се каже и като начало на един такъв разговор публикувам началната обмяна на мнения, която се получи по тоя повод; ето какво си казахме там:

Мария Христова: Остава им много по-малко време, отколкото им се иска. Крадените пари няма да им помогнат, защото са забравили, че има Бог и тепърва ще трябва и с него да се „борят“! Какво ли активно мероприятие ще Му спретнат?

Ангел Грънчаров: Интересна тема подемате, г-жо Христова: за това как комунисто-ченгетата се отнасят към Бога и каква разправия ще си имат с него. Би ми се искало да разсъж-давам по тая тема – аз на едно място писах за нещо подобно, а именно могат ли комунистите да подкупят Бог и на оня свят да се уредят като на тоя – та тия дни нищо чудно да напиша един памфлет по подхвърлената от вас тема

Мутрополит Кирил Варненски благославял така, освещавайки разни обекти на мутрите: „На многая лета, хайде дано спечелите много каймета!“; тоя субект дава ли си сметка като какъв изглежа в очите на Бога?! Виждате ли как изискано го е казал за кайметата, така се е вдъхновил, като мисли за тях, че е почнал и в рими да се изразява пустият му мутрополит!

Мария Христова: “Духовни думи“ на „духовни хора“… Всъщност всичките ни проблеми идват от бездуховността. Липсата на духовно възпитание в семейството, в училище, оттам лип-сата на морал във всички сфери на живота, липса на отговорност (На стр. 2)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА НОВА ФИЛОСОФСКА КНИГА, ПРИЛОЖЕНИЕ НА СП. ИДЕИ

Научно-изследователската група "Религиозно-философски парадигми и ин-теркултурен диалог" и катедрата по Рели-гия, вярвания, всекидневен живот към ИИОЗ-БАН в петък, 16 декември 2011 г. провежда семинар-промоция на книгата ДИНАМИКА НА СВЕТОВНИТЕ РЕЛИГИИ и ЗНАЧЕНИЕ НА ОРТОДОКСАЛНОСТТА. Книгата е съвместно издание на научно-изследователската група към катедрата и философското списание ИДЕИ. Книгата е в обем 170 страници.

Според ръководителя на катедрата доц.Стефан Пенов:

Ортодоксални могат да бъдат не само религиозните деноминации, но също така и самата наука, нашето мислене и поведение. Когато това обхване цялата психика, основателно казваме, че човек е станал догматик с ригидно мислене. Ди-намиката на живия живот обаче предпола-га развитие на света, човека, поведение-то, мисленето и доктрините.

А ето и съдържанието на въпрос-ния сборник: Ортодоксалност и промени в световните религии, Доц. д-р Стефан Пенов Религии и цивилизации. Исторически пре-дизвикателства и съвременност, Проф. дфн. Петко Ганчев – Геополитически център Евразия, София Вяра, ценности, девиантно поведение, Доц. д-р Анна Мантарова Тоталитаризъм и ортодоксалност, Доц. д-р Алекси Апостолов

Религиозната позиция на неоевразийството, Проф. дфн. Нина Димитрова Апофатичната традиция на православието и екзистенциалната философия на М. Хайде-гер, Гл.ас. д-р Людмил Петров Християнството в светлината на ортодок-салния юдаизъм, Докт. Недялко Ташев Европейските културни разклонения и хрис-тиянството, Доц.д-р Емилия Илиева Петро-ва Трансформация на исляма в България, доц. д-р Веселин Босаков Специфики на будистката метемпсихоза: идеята за метемпсихозата, Алесиан Пацев Молитва или медитация, Доц. д-р Борислав НИНОВ Отговорът на Юнг на християнската догма за троицата, Докторант Севделина Николова Моралът като есенция на християнската вяра и мироглед, Доц. д-р Николай Михай-лов Динамика на световните религии: роля и значение на ортодоксалността, Гл.ас.д-р Клара Стаматова Трансценденталната медитация като пре-дизвикателство пред будизма, Докторант Яна Петрова Стоилова

ВСИЧКИТЕ НИ ПРОБЛЕМИ ИДВАТ ОТ БЕЗДУХОВНОСТТА

(От стр. 1) … на духовно възпитание в се-

мейството, в училище, оттам липсата на морал във всички сфери на живота, липса на отговорност пред Бог и пред хората – там е разковничето за безкрайните безобразия, които наблюдаваме.

А духовност можем да видим като че ли най-малко в църквата. Но темата е безкрайна, длъжници сме пред нашите големи исторически личности… Ангел Грънчаров: Изцяло споделям, на-пълно права сте. Бездуховността, която е израз на ширещия се в обществото матери-ализъм-нихилизъм, е корена на всичките ни проблеми и нещастия – и като индивиди, и като общност, като нация. Оттук трябва да се почне, ако искаме да преживеем същнос-тна промяна към по-добро.

Църквата ни, която има незамени-ма духовна мисия, е осквернена от материа-листите и е превърната в нещо като идеоло-гически отдел на господстващия у нас ченге-сариат. А с училището и университета като духовни и културни институция да не гово-рим какво направиха. Диагнозата там е: пълен блокаж! И това е така, защото на някои сили не е изгодно училището и уни-

верситета да създават свободни и самосто-ятелни личности – които неминуемо ще застрашат господството им.

С Бога обаче тия сатанисти няма как да се разберат. Аз обаче на друго място още ще пиша по зачекнатите теми. Хубав ден!

СПОСОБНИТЕ, ПЪК ОСОБЕНО И МЛАДИ УЧИТЕЛИ СЯКАШ СА СЪВСЕМ НЕЖЕЛА-НИ ОТ УСТАНОВИЛАТА СЕ В ОБРАЗОВА-НИЕТО НА БЪЛГАРИЯ БЮРОКРАТИЧНА СИСТЕМА

Във Фейсбук получих едно инте-ресно съобщение, касаещо значим проблем, на което отговорих незабавно; публикувам и двете, и съобщението, и моя отговор, като по разбираеми причини няма да съобщя имената на човека, който ми пише - понеже не съм взел съгласието му; но същественото е друго, заради това, по принципни подбуди, се решавам на тази стъпка; ето какво ми пише тоя човек и как аз му отговорих:

Г-н Грънчаров, млад учител съм (-- г.), преподавам от 2 месеца в ... гимназия. Не мога да Ви опиша колко много Ви благо-даря за нещата, които пишете в Свободна-та академия. Въпреки, че съм млад, никак не ми липсва опит в живота. Завършил съм Класическа гимназия и психология в СУ, отделно съм се занимавал с множество хобита в областта на изкуството и различни професии.

Според мен учениците, с моя метод на преподаване - а аз използвам Сократов метод, комбиниран с много видеоматериали за илюстрация на понятията, както и много честа смяна на вниманието с различни ме-тоди, за да задържа концентрацията - нау-чават много повече. Бях много доволен и дори започнах да се успокоявам и да си върша работата... Докато не дойде провер-ката!

Трябва да ви кажа, че съм изклю-чително огорчен от нещата, които чух и лично аз смятам, че проблема е в училищ-ното ръководство като цяло... Но това е огромна, наистина огромна тема. Забравих да кажа - преподавам 5 (!) предме-та от Философски цикъл и история. Намирам огромна полза в материалите Ви и продал-жавам да чета и мисля върху тях. Радвам се, че Ви открих, защото тези хора ме нака-раха да мисля, че за нищо не струвам...

Благодаря ви от все сърце!

3 Отговорих на това писмо по след-

ния начин: Здравейте, г-н ..., Благодаря Ви за писмото и за отзи-

ва! Радвам се, че моите материали са Ви полезни.

А иначе за относно проверката мо-га да Ви кажа следното: на пръв път сте, във вярна посока вървите - щом проверяващите не са доволни от това, което правите; ако бяха доволни от Вас, това щеше да е ясен знак, че вървите в неверна посока. Това с особена сила важи за преподаващите пред-метите от философския цикъл в съвремен-ното българско училище; всеки е поставен в ситуация да избира: дали да е полезен на учениците си, или пък да се мъчи да угажда на г-да и г-жите инспекторите, на админист-раторите. Разбира се, водещ трябва да е интереса на учениците, а пък всичко друго е неизбежно, в това число и упреците на ад-министраторите. Аз вече 28 години препода-вам тия предмети и съм установил следната закономерност: колкото повече в опита си откривам нови неща и напредвам, толкова по-малко мога да угодя на проверяващите. Не че искам и да им угаждам де :-)

А че прилагате Сократовия метод в

обучението по философия също така ми говори, че сте поел във вярната посока. Разбира се, много по-трудно е, но за сметка на това е истинско; ако младите хора, на които проподавате, се заразят от Вас с един "рефлекс към истината" и разберат, че най-важното е да я търсят упорито, то знайте, че сте изпълнили бляскаво задачата си. Затуй Ви казвам, че вървите във вярната посока! Не се притеснявайте особено от упреците на администраторите. Така и трябва да е! Пис-мото Ви пък на мен ми говори, че и аз не-напразно съм работил в същата тази посока, защото, както забелязвате, и моите разби-рания са принципно същите.

Желая Ви успех в започнатото! Да-но не прозвучи прекалено патетично, но българското училище, пък и обществото по начало, има невероятно голяма нужда от млади учители като Вас. За жалост обаче ситуацията е такава, че свестните и способ-ни млади учители сякаш са съвсем нежела-ни от установилата се в образованието на България бюрократична система. Тя насър-чава не творчеството и оригиналността, а послушанието, шаблона, безличността. И се налага учителят да се бори всеки ден, за да

отстоява свещеното си право да бъде дос-тойна и свободна личност, посветила се на една толкова благородна мисия. За което обаче ще му се наложи да плати прекалено голяма цена. Не искам да Ви обезсърчавам, но бях длъжен да Ви кажа и това.

Ако имате някакви конкретни проб-леми и желаете да се консултирате с мен, заповядайте, ще се радвам ако мога да съм Ви полезен. Всичко добро!

ЗАПОВЯДАЙТЕ В КЛУБА НА СРЕЩА СЪС ЗНАМЕНИТИЯ ЖАК АССА

АКО МОСКВА НЕ СЕ МЕСЕШЕ В БЪЛГАР-СКИТЕ РАБОТИ, ОТДАВНА ДА СЕ БЯХМЕ СПРАВИЛИ С КОМУНИСТИТЕ И С ЧЕНГЕ-САРСКИТЕ ИМ МУТАНТИ

(От стр. 1) ДСБ несъмнено има своите недос-

татъци и слабости, но тя например е малка не толкова поради субективни причини, напр. защото ръководството й е изхабено, слабо и неспособно или защото е прекалено централизирана или „лидерска”, а най-вече, защото се сблъсква с огромна, трудно прео-долима съпротива отвсякъде. Важно: нейни-те противници в крайна сметка не се нами-рат в София, а в Москва! Също така не “изхабената” личност на Иван Костов сама по себе е фактор за ниските изборни резул-тати на ДСБ, както понякога се твърди.

По-скоро е обратното – Костов е сатанизиран и демонизиран именно защото с нещо пречи на плановете на комунистите и с него начело ДСБ би могла потенциално да стане голяма и силна. Да си спомним, че СДС със същия уж “омразен” Костов начело през 2001 спечели все пак над 800 000 гла-са! A ако не беше дирижираното от ДС и КГБ „завръщане“ на Симеон, ОДС несъмнено щеше да получи още по-добър резултат. Следователно антипатиите към Костов са

най-вече медиен продукт. Не толкова реформите по време на управлението на ОДС изхабиха ОДС-СДС и Костов, колкото медиите внушиха на избирателите, че СДС и Костов са „изхабени“.

„Грузии противостоит огромная си-ла, которая хочет восстановить Советский союз – об этом заявил президент Грузии Михаил Саакашвили во время встречи с педагогами на церемонии открытия Дома учителя. Невозможно чтобы они нас побе-дили, взяли нашу землю, невозможно чтобы мы не смогли вернуть наших людей обратно в дома. Мы победим их талантом, умом, образованием, организованностью, и что самое главное, безграничной любовью к Родине и свободе», – заявил президент Грузии.”

Въпреки Сталин (и Берия, полугру-зинец) грузинците открай време са силно антикомунистически настроени. На България също й трябва „демократичен диктатор” като Саакашвили – за да изкорени комунизма и руското влияние в страната. Костов започна, но не му беше позволено да довърши дело-то.

Можем да перифразираме: на Бъл-гария противостои огромна сила – Русия. Ако не беше Русия, отдавна да сме се спра-вили с комунистите и дериватите им. Просто щяхме да ги смачкаме като карфици. А не дай Боже в Москва по някакво чудо да дой-дат прозападни либерали на власт. Мигом всички руски марионетки в България, обяве-ни за „елит” – „политици”, „анализатори”, „журналисти”, „социолози”, „бизнесмени” и пр. паплач ще се разбягат като плъхове във всички посоки на света и, както е казал Каб-лешков, „над измъчената ни родина ще изгрее слънцето на българската правда.”

Изведнъж ще стане ясно, че бълга-рите могат да изградят истински свободно и демократично общество. За съжаление режимът в Москва, макар и в момента да изпитва известни затруднения, все още е много далеч от крах. Стратезите все още имат на разположение огромни ресурси и много ходове. Режимът няма да падне от няколко, макар и големи демонстрации.

ПРЕДСТОИ ИЗЛИЗАНЕТО НА ИЗВЪНРЕД-НА КНИЖКА-ПРИЛОЖЕНИЕ НА СП. ИДЕИ, ПОСТАВЯЩА НАЧАЛОТО НА ЕДНА ФИ-ЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА

Искам да информирам читателите на сп. ИДЕИ, че предстои излизането на извънредна, 4-та за тази година, 8-ма от създаването книжка на списанието. С нейно-то издаване под егидата на сп. ИДЕИ ще се постави началото на една поредица, наре-чена ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА, в която ще бъдат публикувани в цялостен вид и обем оригинални изследвания на български философи, а именно книги, студии, пореди-

4 ци от статии, материали от академични конференции и прочие.

Идеята за едно такова специално приложение възникна съвсем, така да се каже, случайно, макар че често зад такива "случайности" се крие някаква необходимост и съдбовност. Ръководителят на Научно-изследователска група РЕЛИГИОЗНО-ФИЛОСОФСКИ ПАРАДИГМИ И ИНТЕР-КУЛТУРЕН ДИАЛОГ, съществуваща към катедрата по религия на бившия Институт за философски изследвания доц.Стефан Пенов, който, прочее, е мой състудент от Университета в Санкт-Петербург и член на редколегията на списанието, се обърна към мен с предложение под егидата на сп. ИДЕИ да издадем докладите на участниците в проведена от тях академична конференция. Покрай това предложение именно и възник-на идеята към списанието да учредим една поредица, наречена именно ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА, първата книжка от която вече, с общи усилия, успяхме да издадем (аз с това издание ще ви запозная допълнител-но).

А по-нататък се яви идеята тия приложения да излизат като извънредни книжки на самото списание, като се запази формата и подредбата (модела, матрицата) за оформление на самите книжки. Също така се решаваме да променим и концепци-ята на издаване на тия книжки: вместо досе-га излизащите 500 екз. от всяка книжка от приложенията или от библиотеката ще из-даваме толкова книжки, колкото са необхо-дими, според заявките на библиотеки и читатели. Сами забелязвате от приложеното изображение на корицата, че нейният фон вече ще бъде бял, а не черен, както беше досега. Успяхме да уредим издаването на списанието в печатница, която има техноло-гичните възможности да отпечатва на срав-нително достъпни цени книги и списания в малки тиражи, според потребностите. Тъй че

вина за тази наша идея има... министър Дян-ков, който така е орязал бюджета на инсти-тутите към БАН, че един от тях се видя принуден да се обърне към списание ИДЕИ, та да си публикува докладите от проведена вече академична конференция. Разбира се, изданието излиза със средствата на самите участници, тъй като самото списание ИДЕИ не разполага с финансиране от никъде и се оправяме както можем.

А сега малко за съдържанието на самата книжка 4 (8). В нея реших да публи-кувам в пълен обем своята дисертация, която е на тема Философското учение за човека и формите на духа. Този текст е писан в периода 1987-88, с него се явих на предзащита в ПУ "П.Хилендарски" преди 1989-та гадина, бях, разбира се, провален заради "немарксистко-идеалистически ук-лон", после текстът беше представен и с него се зачислих като свободен докторант към катедрата по философия на Философс-кия факултет на СУ "Св.Кл.Охридски", но към 1991-92 година моя милост вече охлад-ня към казионното кариерно развитие, отка-зах се от защита, и се посветих изцяло на писането на своите книги.

Аз, от друга страна, смятам, че на мнозина читатели на списанието ще е инте-ресно да прочетат текста на дисертацията ми, защото, ако ви е известно, много често нашите докторанти, преди, пък и сега, се срамуват да съобщят дори заглавието на дисертацията си, а камо ли пък да я публи-куват изцяло; аз обаче няма за какво да се срамувам. Текстът е показателен и за това, че на подобна тема - за човека и духа - в българската философия още няма цялостно изследване, т.е. обнародването пред фило-софската общност на направеното от мен преди толкова години, чини ми се, може да даде известен тласък на тия така необходи-ми изследвания.

Най-вече, воден и от това основа-ние, дръзнах да публикувам сега текста на дисертацията си; е, с нея не станах "доктор", но пък за мен този текст е ценен с това, че в него съм вложил целия младежки ентусиа-зъм, на който съм бил способен тогава. Което е нещо, което философстващият, по дълбокото ми убеждение, не трябва да губи през целия си живот, имам предвид све-жестта на младежкия дух. Все пак тази ди-сертация съм я писал когато съм бил на 26-27 години.

Тъй че очаквайте този извънреден брой на списанието, с който ще положим основата на една ФИЛОСОФСКА БИБЛИО-ТЕКА. Надявам се, че и други философи ще се възползват от такава една възможност. Защото е крайно време философията да започне да разговаря на един човешки и разбираем език с всеки търсещ и копнеещ за истината човек, което формата на философ-ско списание позволява. Воден от такива подбуди, да направя философията по-жива и близка до човека съм писал навремето

дисертацията си; може би най-вече и за това не я защитих; не че толкова съм упорс-твал за едно такова нещо. В този смисъл тестът на дисертацията ми има допълнител-но основание да види бял свят повече от 20 години след написването си.

ЗАЩО Р.ИНДЖОВА, СЯКАШ Е ЗМИЯ-УСОЙНИЦА, СЕ НАХВЪРЛИ ТОЛКОВА ЗЛОБНО СРЕЩУ И.КОСТОВ?

Днес съвсем случайно попаднах на скандалното явяване на Ренета Инджова в предаването на Люба Кулезич. С изражение на лицето, наподобяващо това на пияна костенурка, на която някой е откраднал яйцата, и с агресивно хашлашко поведение, наподобяващо това на настъпена змия-усойница, тая фамозна дама почна да бълва злобни думи по адрес на премиера-реформатор Иван Костов. От словоизлияни-ята и се разбра само, че страшно много му завижда, което пък означава, че една такава патологична завист може да се обясни с едно-единствено нещо: че въпросната дама е прекалено посредствено, некадърно и аморално същество.

Също така се разбра, че Р.Инджова без свян изпълни една гнусна поръчка. А кампанията против Костов, която напоследък ескалира, показва единствено колко много дадени среди ги е страх от него. Що ли толкова много ги е страх тия пусти ченгета от Костов, а? Явно има за какво.

Гнусна работа! Вече съвсем са се разпасали. Но е хубаво, че има и неизврате-ни хора, които не се хващат на лъжите и клеветите на олигархичните слугински ме-дии против Костов; ето какво примерно пише г-н Стоян Хлебаров във Фейсбук по повод на същата тази случка, именно крамолното злобно изявление на Ренета Инджова:

Гледах интервюто й и не можех да повярвам на очите си!? Как е възможно

5 толкова злоба и комплексарщина да се побере в един човек!?

Даже не разбрах защо го мрази. Освен за това, че се появявал „толкова често“ по телевизиите!? Но ми стана ясно как е възможно човек като нея да ни бъде… министър-председател!? Просто излъчване-то й на надута пуйка със самочувствие на „неповторимост“ е толкова крещящо неадек-ватно, че може да служи само като еталон за глупостта и безпътицата ни като народ по нова време!?

Колкото до качествата на Иван Кос-тов – не помня да се е натискал да се появя-ва по някоя телевизия. Когато си умен и има какво да кажеш на хората – те сами ще те търсят!

А злобата на госпожата може би идва точно от това, че тя – въпреки поста, който по една случайност заемаше (без да е била избирана на някакви избори!) – никой не я запомни с нещо съществено. И затова и не я канят никъде – освен да излее злобата си някъде!?

Мир на праха й… на набеден поли-тик!

А ето какво пише г-жа Елка Качева: Просто не мога да проумея неисто-

вия вой против Ив.Костов и постоянното подканяне от Сульо и Пульо да се махне веднага, незабавно и пр.

Какво и на кой пречи след като всичките му опоненти са единодушни, че е бита карта и маргиналната му партийка категорично няма да бъде представена в следващия Парламент?

Вече повече от 12 години Костов пречи на три некадърни, корумпирани и мафиотизирани правителства да си свъшат работата – както направиха всички прави-телства в бившите соц.страни (без Румъ-ния).

Ми да си направят нова партия, да се пръкне нов лидер или да разпознаят ”партиятя ГЕРБ”, която, впрочем, се одобря-ва от мнозинството.

Изводът просто се налага: Костов пречи защото без него НЕ МОЖЕ. Ако мо-жеше то кой би губил сили и време да се занимава с него.

Колкото по-рано се разбере тази истина от повечето хора, толкова по-добре за България.

РУСКАТА ЕНЕРГИЙНО-КАГЕБИСТКА МА-ФИЯ ПОРЪЧВА И ПЛАЩА Т.Н. „СПОН-ТАННИ ПРОТЕСТИ“ СРЕЩУ ШИСТО-ВИЯ ГАЗ

Благодарение на Фесбук попадам на бодряшко-патриотарска публикация под заглавие Добрич каза НЕ на шистовия газ, чието необичайно високо бодрячество и патриотарство е обяснимо с едно нещо: с много съветски, пардон, руски рубли. Чудя се само как са се удържали да нарекат Доб-

рич Добрич, а не Толбухин. Ето какво пише в началото на туй сюблимно по патриотарщи-ната си писание:

Протестно шествие срещу про-учванията и добива на шистов газ в Бъл-гария се проведе днес в град Добрич. Сто-тици родолюбиви граждани, милеещи за бъдещето на родината и Добруджа, казаха на Шеврон и останалите компании, плани-ращи да издигнат сондите си в страната ни: „Шистов газ, търсете си у вас!“.

Вижда се, текста на момента мина-ва в рими, което пак е обяснимо с едно-единствено нещо: с многото рубли, които поръчителите са дали както на списувачите, така и на организаторите на въпросната „спонтанна“ проява. От приложените там снимки личи, че организаторите на „митинга“ са действали на широка ръка, за което сви-детелстват не само отлично направените в полиграфическо отношение скъпоструващи плакати, но и специално подготвените за целта памучни фланелки, на които отпред са отпечатани кичозни изображения, чийто стил навява спомени за чудесата, която могат да сътворят единствено лабораториите на КГБ. Както и да е, във Фейсбук има разни хора, които реагират твърде любопитно на въп-росната проява; ето едно становище, което изцяло споделям, то е на моя интернетен приятел Kd Nikolov; той пише така:

Последните технологии за добив на шистов газ са по-безвредни от сегашните конвенционални технологии за добив на нефт и газ. И това предстои да бъде демон-стрирано !!

Руската колона нека да иде да лег-не и да протестира в гьола на Белене – българската земетръсна Фокушима, която е в състояние да изтрие цялата страна от лицето на земята !!!

Когато в София са добре, в Москва не могат да заспят!!!

Аз тук, от своя страна, мога да до-бавя само това. Наистина интересно е защо няма толкова добре и щедро платени де-монстрации на еколози и природолюбители, които да протестират срещу АЕЦ-Белене: който ще бъде не просто българската Фуку-шима, а направо щедро подарения ни от братушките български Чернобил. Видите ли добре платена екологична демонстрация у нас, отлично организирана и прочие, знайте

добре, че парите за такива прояви идат все от едно и също място: идат от Масква. Затуй и не се чудете, че няма да видите манифес-тация от този род срещу Белене. Виждате ли колко са прости тия стратези: за да им по-вярваме поне малко, нека от кумува срама да платят и една демонстрация срещу Бе-лене!

Оказа се, че у нас всичко може да се поръча и плати. Купувани и пазарувани бяха какви ли не неща: гласове на избирате-ли, депутатски и евродепутатски места (Слави Бинев и Емил Стоянов), Бойко, както се разбра, си бил купил навремето с бандит-ски пари генералският пагон и длъжността главен секретар на МВР, той и премиерство-то си плати, като години наред някой щедро плащаше медийните му изцепки, докато стане любимец на малоумната простотия.

А сега, любизни ми дами и господа българе, се оказва, че и пишман-екологични добре организирани и финансирани протес-ти са купени и щедро платени – платени от руската енергийно-кагебистка мафия. Тя, не някой друг, плаща протестите срещу шисто-вия газ у нас. И това трябва да се каже глас-но. А не с половин уста. Аз ще го окна, но кой ли пък ме слуша мен изобщо?!

БОЙКО БОРИСОВ, ФУТБОЛИСТЪТ НО-МЕР ЕДНО

САТАНИНСКО-МАТЕРИАЛИСТИЧНИЯТ БЛЯСЪК НА ВИСШИТЕ НИ ЦЪРКОВ-НИ ЙЕРАРСИ

Гледайте запис на предаването Вяра и общество на БНТ от 10 декември 2011 година. Заслужава си да се види мате-риалистично-сатанинския блясък на висшите

6 ни църковни йерарси – и да чуе коментара на интересните участници в това забележи-телно предаване. Ето и текстовия анонс на предаването:

Има ли опасност да се легализира архонтството в Българската църква?

Колко дявола могат да се съберат на върха на една игла? На този философски въпрос дядо Кирил даде своеобразен отго-вор с новата си лимузина. Допълни го него-вият по-млад събрат Пловдивският митро-полит Николай, който се оказа апологет на архонтството, иначе отхвърлено официално от Светия Синод като неканонично. За стре-межа на българския висш клир към блясъка и лукса ще говорим тази събота във „Вяра и общество“.

Ще ви покажем част от авто-парка на настоящите български архиереи. Ще ви покажем как Христовият кръст може да се апликира върху багажника на луксозно вози-ло. И най-вече ще търсим отговор на въпро-са, който провокира с „откровенията“си пловдивският владика – има ли опасност църквата да легализира архонтите?

Гости на Горан Благоев са д-р Ни-колай Михайлов, богословът Златина Кара-вълчева от сайта „Двери на православието“ и свещеник Любомир Попов от Варна.

ПОКАНА ЗА КУЛТУРНО СЪБИТИЕ В ПЛОВДИВ, ЗАПОВЯДАЙТЕ!

КАКЪВ ГЕН, КАКВО ЧОВЕШКО БОГАТСТ-ВО ВИРЕЙ В МУТРОПОПУЛАНДИЯ!

БЪЛГАРИЯ ЗАВЧЕРА, ВЧЕРА И ДНЕС Етно, социо и антропо рефрени от една днешна песнопойка На Евдокия Кузманова „Боже, Боже, Божке ле, защо не слезеш долу, па да си прибереш вересиите!“ (любимата пословица на баба Друма Васи-лева Карагяурова-Ганчева)

Тъжно ми, болно ми е, едно такова никакво, нито ми се работи, нито ми се изли-за от къщи навън. Нищо не ми се прави, въпреки че би трябвало да съм работоспо-собен и доволен – все пак от днес имам интернет връзка. Макар че по всяка вероят-

ност довечера компютърът ми ще забие като остарял чарк от стара комбайна. Мързелу-вам, лъжа се, че релаксирам, а всъщност интелектуално рефлексирам. Просто сгло-бявам рефрени от любими песнички: Етнорефрен (09.09.1944-18.11.1989 год): Песни и танци за един милион готованци, хора и ръченици за осем милиона мъченици. Това беше завчера. Социорефрен (от Луканов до дедо цар): Един милион ченгета и осем милиона миш-лета… Това беше вчера.

Антропорефрен (от дедо цар до бат Бойко): Четвърт милион мутри и седем милиона нутри. Това е днес.

А утре? Та, думам си, що да не взема и аз да се направя на семиотик, па да дам своя принос в родната граматика, па макар и с няколко неологизма.

Семантично ядро, мутра: мутро-путат, мутроминистър, мутроадвокат, мутрогистрат, мутрополит, (а, това не е мое, на Ангел Грънчаров е), мутролигарх…

А утре: Нани, нани, мушмороче, таткова и мамина гордост, утрешно мутро-че!

Боже мой, какъв ген, какво човешко богатство в Мутропопуландия!

09.12.2011 год. Написа: Атанас Ганчев, Русе

ЗАБЕЛЕЖКА ПО КАЗУСА „БАРЕКОВ, ГРАЖДАНИНЪТ С ДУДУК – И СЕЛЯНДУ-РИТЕ“

„В предаването „Гореща точка“,

излъчено по ТВ7 на 7 декември 2011 г., водещият Николай Бареков си позволи нещо, което не бяхме виждали за 22 години демокрация. Журналист заплашва и обижда хора, които мирно и в съответствие със закона изразяват гражданската си позиция.

Бихме искали да кажем на г-н Ба-реков, че думата „селянин“ не ни обижда. Ние добре разбираме, че няма значение откъде идваш, а какъв си и какво възпитание имаш. Същевременно Николай Бареков като

журналист би трябвало да знае, че прос-ташкото поведение е изключителна проява на селски манталитет.

Не ни учудва, че човек с прякор Ду-дука го проявява, но не можем да разберем защо уважавана телевизия като ТВ7 търпи подобно недоразумение.

Г-н Бареков ни заплаши, че с него-вите „ръчички като гуми на бегач“ (както ги нарече премиера Бойко Борисов) ще пука гумите на тракторите ни. Не искаме извине-нието му, защото то не струва нищо.

Благодарим на всички журналисти, които изразиха възмущението си от просто-тията и подмазването на властта.

Благодарим им, че уважават право-то ни, гарантирано в конституцията, макар не всички да споделят нашата позиция. Извиняваме се на всички жители на столи-цата, ако сме им причинили неудобство, но за съжаление няма друг начин да бъдем чути.

Искаме да е ясно, ние не протести-раме, за да получим повече пари, а защото ни излъгаха. Имаме право на това и никой не може да ни го отнеме!

Автор: Драгомир Ненов, аренда-тор от село Крушари (Добричко) ЗАБЕЛЕЖКА: Текста взаимствам от ТУК. Към текста на г-н Ненов имам само една забележка: просташкото поведение не е „изключителна проява на селски мантали-тет“, както той твърди; просташкото поведе-ние е специфична проява и на селски, и на градски манталитет. Просташко поведение вирее не само на село, но и в града. Просто-тията е всеобща, има я навсякъде. Тя не се влияе от пространствени граници и разните му там общностни локализации – градове, села, паланки, махали. Иначе с останалото съм изцяло съгласен.

АДМИНИСТРАТИВНАТА КОМАНДНА СИС-ТЕМА В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ Е

7 ВСЕВЛАСТНА И НЕ ПРОЩАВА НА "ДРАЗ-НИТЕЛИТЕ"

Въртях се тази нощ в леглото, мо-же и да съм заспал за час-два, ала това не е било сън, а е било по-скоро кошмар. Случи-лото се вчера ме травмира така, че скоро няма да се съвзема. Цяла нощ насън и в просъница, наум, продължих да водя диску-сия с носителката на бюрократично-командната представа за образование, която вчера ме провери в час, констатира, че съм "абсолютно неправилен" и едва ли не абсурден, и ми предписа - нищо че съм вече на 52 години! - или да се променям, или да си обирам крушите.

Защото, представете си, съм бил вреден и опасен за българското школо. Което без мен иначе си е в бляскаво състоя-ние, само дето аз единствен развалям всич-ко! От друга страна ако погледнем обаче случилото се, бих могъл тази сутрин да се утешавам с това, че всъщност по-висока оценка за това, което правя, до този момент не съм получавал! Та нали по същия начин самият Сократ е бил обвинен, че единствен разваля младежта, а пък всички други миле-ят и работят единствено за нейното добро, за образоваността и за възпитанието и. В този смисъл е съвсем прав г-н Тодор Трен-дафилов, който във Фейсбук ми пише ето това:

Не се отчайвай! След като гнез-дото със стършелите се е разбунило - значи си на правилен път. Продължавай със същия дух да показваш истината!

Както и да е. Всъщност комплимен-тът от страна на самозабравилата се бюрок-рация за мен е по-ценен: обявен съм за най-лош, за най-вреден, за най-некадърен, дори за най-мързелив, представяте ли си, аз, дето работя постоянно, съм бил мързелив! Излиза, че аз единствен съм пречката пред тоталния цъфтеж на българското образова-ние! По тази логика може да се очаква, че след като бюрокрацията успее да ме елими-нира и обезвреди, едва тогава нашето родно образование ще цъфне и ще върже истинс-ки! Как при това положение да не се ласкае човек, след като бюрократите му приписват такава магическа сила?!

Прочее, не аз, истината притежава такава сила, аз съм просто смирен неин служител, тъй че не толкова от мен, а от истината явно се боят разбеснелите се

бюрократи, щом като успях да им стана такъв трън в очите. Аз, прочее, винаги съм бил "чуждо тяло" в тази т.н. образователна система, построена на команден принцип, понеже съм привързан към свободата, но ето че сега вече отново съм най-неприятен трън в очите и. Същото положение беше станало през 1992 година, когато станах трън в очите на т.н. университетска образо-вателна бюрокрация в ПУ, поради което там извадиха тръна кардинално, завинаги: увол-ниха ме с един замах! Сега очаквам да се случи същото.

Прочее, не се съмнявам, че тия са способни на всяка мерзост - за да ми отмъс-тят и да вземат реванш. Сега очаквам да прибягнат до единствения проверен начин: да ми устроят нагла провокация, да ме вка-рат в положение да се издъня, т.е. грубо да наруша правилата, и след това с удоволст-вие да ме уволнят. Как може да стане това ли? Какво имам предвид ли? Ето какво. Ето как се правят тия работи.

Преди около два месеца, тогава тъкмо бях написал своя доклад до Педагоги-ческия съвет за промяна на патрона на училището от "Ленин" на "Стив Джобс", в час ми бе устроена невероятна провокация: ученик хвърли по време на часа бомбичка, при затворени прозорци, всички, и аз, и учениците, щяхме да оглушеем. Аз, за щас-тие, правех запис на часа, тъй записа още го имам, той, прочее, а достъпен и в интернет, ако някой не ми вярва, че това се е случило, да заповяда да го чуе. Сега не мога да го намеря, но днес, като имам време, ако не забравя, ще го сторя. Провокацията беше твърде нагла, а провокаторите очакваха от мен да си изпусна нервите и да сторя нещо недопустимо, та после да бъда уволнен. Не им дадох това щастие. Сторих каквото тряб-ва. По съответния ред излязох с искане хулиганстващите да бъдат наказани. Клас-ният ръководител ме подкрепи и написа доклад. Минаха месеци, обаче заповед за наказанието на вандалите от страна на директора няма. Излиза, че това, което са сторили, се толерира от ръководството, другояче този факт не може да се тълкува. Като си директор и като правиш нещо, ще се питаш и как то ще бъде възприето от хората. Ние, хората, не сме немислещи и безсло-весни животни, а умеем да си правим съот-ветните изводи.

Седмица преди вчерашния случай, горе-долу две седмици след медийния шум за преименуването на училището, ученик от 11 клас още в самото начало на часа почна да се държи пред мен безобразно; явно беше дошъл с тази цел. Казах му да напусне часа. Оня почна да се хили нагло и да ме предизвиква. Не искаше да изпълни разпо-реждането ми. Предизвикваше ме да го сграбча и да го изхвърля. Тръгна си най-после. Тръшнах вратата след него. Оня я отвори и, гледайки ме най-нагло в очите, изсъска: "Внимавай, че лошо ти се пише!".

Ето че и този умишлено предизвикан инци-дент сега се вписва в схемата на очертава-ща се репресия над мен. Като едното нищо ще почнат да ми организират и нови прово-кации. Целта е ясна: да наруша закона и да бъда уволнен дисциплинарно, без право на преподаване в никакви училища на Респуб-ликата! Разбирате ли сега докъде се е стиг-нало вече?!

Да, добре разбирам какво няма да пропусне да изкрещи някой под този мой постинг. Разбира се, че ще изкрещи ето така: "Хей, драги, та ти имаш параноя! Иди се прегледай някъде. Защо преувеличаваш, не е възможно да е истина това, което пи-шеш?! В кой век живеем?! Ето, горе-долу така, примерно, реагира във Фейсбук един човек, пловдивчанин, Христо Марков, бивш депутат от СДС; той не вярва, че такова нещо изобщо е възможно; ето какво пише пък той:

Нерадостна съдба на учител, кой-то иска да промени нещо в безумната система на соц-школото! Не предполагах, че още съществуват тези порядки - инс-пектори, проверяващи, държавни образо-вателни изисквания?!... Майко мила!

Отвърнах му ето така: Христо, абсолютно никаква промя-

на няма в соц. школото от 1989 г. насам; за българското соц. школо 1989 г. още не е дошла; прочее, понеже работя вече 28 годи-ни в тая система, мога да кажа, че в нашето школо дори тече обратен процес, процес на дегенериране, на вървене назад; вместо в школото ни да е 2011 година, в него в мо-мента, по моя преценка, вече е... 1953 годи-на; сталинизмът-комунизмът е на висота и вилнее. В цялото ни общество тече процес на бясна рекомунизация, в училището тоя процес е още по-явен и безпардонен. Адми-нистративната и директивна командна сис-тема в образованието е всевластна и знае как да задуши всеки повей на новост и раз-личност още в зараждането му...

Това написах там. Сега спирам до-тук. Имам си и друга работа. Трябва да правя, в един спешен казармен порядък, нови "тематични разпределения" на уроците си, понеже проверяващата ме изобличи, че съм нещо като престъпник, който си прави в часовете каквото му скимне, не спазвайки "държавния стандарт". Искат да ме натикат в съответния калъп, което е и цялата цел на занятието. Но мен да ме накарат да се огъна е трудна работа и мисия невъзможна. Стари клони като мен вече не могат да се огъват; те по-скоро се чупят, но да се огънат не могат. Нека бюрократите да тормозят и да огъват по свой вкус младите учители, при мен тоя номер просто няма как да мине.

Сега разбирате ли малко по-добре защо работите в днешното българско школо отиват на поразия? Схванахте ли коя е всеотдайно пречещата на промените и на живота в него регресивна сила? Не се сеща-те ли? Ще ви кажа: това е самодоволната и

8 всевластна образователна бюрокрация. Прочее, още нещо важно да кажа в завър-шек.

Вчера инспекторката по филосо-фия ми заяви, че според най-новите рево-люционни напъни на Министерството за... реформа на средното образование се пред-виждало, че философия повече нямало изобщо да се учи! Отпадала, представяте ли си? Щяло да се учи "нещо подобно", но в 10 клас. И в 8 клас щяло да се учи "нещо по-добно"! Можело и на деца да се преподава философия, заяви тя на моето възражение, че това е гавра с философите - и с ученици-те! Иска се съответното ниво на личностно и самосъзнателно развитие, за да може да се философства - или за да има младият човек потребност от философия. Бюрократите в София обаче това изобщо не ги интересува. Тъй че подтекстът на това изказване беше: каквото и да правиш, ний пак ще те уволним; като паднат часовете по философия в ре-зултат на най-новата реформа, ти пак ще си идеш!

Туйто! Спирам. Работите са ясни! И са страшни тия работи. На никой в средите на бюрокрацията не му пука за интересите на младите, на общността. Е, преструват се на твърде загрижени, но това е само маска, това е само лицемерие. Всъщност ги инте-ресува единствено тяхното всевластие, тяхната хегемония, възможността им все-кидневно да упражняват терор над всички, които са в тази система. Техният интерес, интереса на бюрократите, е над всичко друго, дори е и над интереса на нацията. И могат да си правят каквото им скимне. Това е положението. Скръбно, но факт.

А ВРЕМЕТО Е НА ПРОСТАЦИТЕ; ВЛАСТТА – СЪЩО

Ех, народът да имаше един език – езикът на Бареков! (Бареков като съвършеният медиатор)

Медиатор, тоест от латински – пос-редник. Нали в съвременният свят медиите са посредници между хората. Посредници между властта и народа най-вече. В този смисъл Бареков каза точно това, което властта мисли за народа:

„Не искам разюздани селяни да ми пречат…“

Медиатор-посредник каза точно то-ва, което властта мисли за народа, но не смее да му го каже ачик. Все още. Докато той, Бареков посмя. И би могъл да бъде похвален за смелостта дори, ако не се зна-еше, че тия изцепки са подмазване и нищо не губи от тях. Напротив, надява се да спе-чели. Макар че в „Панчатантра” има и такава притча:

Един маймун много обичал госпо-даря си – емир – и му бил много верен. Все бдял до него с ятаган в ръка. Докато върху врата на емира не кацнала муха. Тогава верният маймун замахнал с ятагана към мухата и…

Дали обаче Бойко Борисов ще се договеди каква може да я свърши верният му маймун със своите простотии? Едва ли. Пък и да се договеди, едва ли ще го съпикя-са. Маймунът си е в крак с времето. А вре-мето е на простаците. Властта също.

Простаците, които засега изглеж-дат повече смешни и отблъскващи, нежели страшни. Но които при определения условия могат станат и такива.

Защото Бареков се зарече да нап-рави движение за разгонване на инакомис-лещите. Така възниква и СА на Рьом през 1933 година с нейните щурмоваци. Но засега съвършеният медиатор си е само едно нахално момченце.

И е чудно защо земеделците не отидат в телевизията за да му шибнат два шамара и да го изгонят с ритници. Нещо, което биха направили земеделците във всички, иначе търпеливите и снизходителни към медийните извратеняци европейски страни.

Ако биха имали време да го напра-вят. Защото щяха да ги преварят собствени-ците на всички, иначе търпеливите и сниз-ходителни към медийните извратеняци европейски телевизии.

А то май и в България имаше една службица, която уж следи за изцепките не медийните извратеняци. Ама как се казваше тя?… С оня там рошавия с папионката. Как се казваше той?

А може да има и една друга причи-на да не му плеснат земеделците два шама-ра. Съвършенството на Бареков като пос-редник между властта и народа.

Защото Бареков не само изразява отношението на властта към народа, а и на народа към сегашната власт. Което отноше-ние може пак да се онагледи с друга една известна притча (вече не от Панчатантра):

Прибира се Бойко от работа, тоест от футбол и рязане на ленти, а гаджето му (може би още Цветелина) го целува, прег-ръща, опипва, след което възкликва обезпо-коено :

- Бойко бе, ама къде ти е онова нещо?

Бойко също се оглежда и опипва, след което и той възкликва обезпокоено:

- Лелее, Бареков ми го е излизал! …

Казват, че Нерон бил рекъл: „Ех, народът да имаше една глава. Че да я отсе-ка!”

Дали пък Борисов не си дума: „Ех, народът да имаше един език. Езикът на Бареков!”

Ясно защо. Автор: Иво Беров

НА ТАКОВА ВРАЖДЕБНО ОТНОШЕНИЕ НЕ СЪМ БИЛ ПОДЛАГАН ДОРИ И В НАЙ-ВАРВАРСКИТЕ И ТЪМНИ ВРЕМЕНА НА КОМУНИЗМА!

Така съм обиден, че явно тази нощ съвсем няма да мога да мигна, камо ли пък да заспя. Днес, както вече съобщих - виж Самокритика: за наказанието, което ми подготвят - и за наказанието, което наис-тина заслужавам - ми беше устоена про-верка от инспектор и зам.-директор; влязоха в мой час, а след това два часа ми се нало-жи да слушам какви ли не упреци от най-примитивно и банално чиновническо естест-во. Разбира се, реагирах, встъпих в безс-мислена дискусия, а в резултат сега съм в най-отвратително настроение и изобщо не мога да мигна.

Бях обвинен в какви ли не грехове: не съм бил спазвал "държавните образова-телни изисквания", бил съм изпаднал в "престъпно свободомислие" и едва ли не в произвол, не съм си бил гледал работата, сякаш съм мързеливец и паразит, и прочие, и какво ли не още; оказва се, бюрокрацията не прощава, минала е в настъпление, коп-нее за отмъщение и няма да миряса, докато не вземе реванш - спрямо ония, които са дръзнали да отправят някакво предизвика-телство спрямо пълновластието й.

Разбира се, наблегнато бе предим-но на бюрократичните формализми, а, оказа се, човек не може да убеди никой, че има свое принципно различно разбиране относно същностния смисъл и мисията на образова-нието. За бюрократа учителят е прост из-пълнител на бюрократичните недомислици

9 на висшестоящите, а пък това, че образова-нието е сложно духовно и личностно взаи-модействие на свободни субекти, оказва се, е абсолютно неприемлив лукс в оптиката на една такава и толкова бедна администра-тивно-бюрократична представа за това що е образование. Откривам - след като цял живот съм имал какви ли не проблеми с така гордата ни, заради всевластието си, образо-вателна бюрокрация - че в рамките на тази система е невъзможен никакъв същностен прогрес и дори най-обикновената промяна; това, че вече сме 21 век, изобщо не се е отразило на представата на горките бюрок-рати. В концептуално отношение бюрокра-тичната представа за образование е зам-ръзнала поне на нивото на модела за обра-зование от 50-те години на миналия ХХ век. Ето, благодарение тъкмо на старанията на всевластната образователна бюрокрация българското образование е в такава отчай-ваща криза и стагнация; тя няма друга грижа освен да души, гази и мачка всеки порив към новото, автентичното, същностно-необходимото, смисленото, бих казал даже субстанциалното.

Не мога да скрия - крайно много съм обиден. По никакъв начин тия хора не могат да вникнат и да оценят моите усилия да си върша работата според една най-съвременна образователна философия. Обвинен бях едва ли не в "лентяйство", един вид, тоя Грънчаров, за да си пише книгите, изобщо не си гледа работата в училище - и е станал нещо като вреден паразит! За кой ли път ми се отправят абсурдни изисквания: да не преподавам по собствените си учебни помагала (!), щото, представяте ли си, не били утвърдени от висшестоящите бюрокра-тични органи; това, разбира се, си е най-обикновена цензура, независимо от опитите да й се придава някаква благовидност.

Дори не ми бе спестено обвинение-то, че съм бил, представяте ли си, в "конф-ликт на интереси" (!), един вид съм бил станал нещо като "печалбар", понеже съм бил "принуждавал" учениците да си купуват от моите помагала; въпреки че никой ученик по никакъв начин не е бил принуждаван да прави това, за което свидетелства и фактът, че помагалата са били закупени (и то на половин цена, за символичните 3 лева, колкото е тяхната производствена себестой-ност!) от едва съвсем малка част от учени-ците, само от ония, които желаят, а пък всички останали имат възможността да си ги ползват съвсем безплатно - понеже са на разположение за свободно ползване в ин-тернет. Трябвало обаче да задължа учени-ците да си закупят и да ползват скъпите и прескъпи официални казионни учебници, та нечии банкови сметки, именно, сметките на бюрократичните любимци, автори на тия учебници, да се пълнят с парите на нещаст-ните ученици! Всяко едно мое възражение беше възприето подигравателно, един вид, като искаш, пиши си никому непотребните си

книжки, ала ако искаш да си учител, т.е. ако искаш да си получаваш мизерната заплата, или ще изпълняваш нарежданията ни, или си вземай шапката и си обирай крушите!

Страшна работа! Оказва се, неща-та вместо да се подобряват, съвсем се вло-шават: аз на такова враждебно отношение не съм бил подлаган дори и в най-варварските и тъмни времена на първосорт-ния комунизъм! Дори и тогава ми се призна-ваше някаква, макар и твърде орязана сво-бода, докато сега не ми признават никаква свобода, а пък свободомислието вече се възприема като престъпление. Това, че образованието е най-фина духовна дейност, а пък автентичният учител е творец, имащ суверенно право на новаторство, изобщо не се допуска от нашите самозабравили се образователни бюрократи. Тук отново е в сила правилото: "Ще папкаш, ако слушкаш!". А пък тия, дето не слушат, дето се инатят, на тях по най-безпардонен начин ще им вгорчат живота така, че в един момент сами да си вземат шапката и да се махнат. Раз-бира се, убедих се за сетен път, че тъкмо такова е най-съкровеното желание на толко-ва отмъстителната спрямо дейността на моя милост бюрокрация - понеже имах дързостта да отправя непростими предизвикателства спрямо мъртвилото, наречено българско образование. И докато не ми отмъстят няма да мирясат; битката вече е на живот и смърт, а пък бюрократите, естествено, не познават снизхождение, те са безжалостни.

Работата става дебела: имало как-ви ли не жалби по повод на моя милост от възмутени родители и дори от ученици. Обвинен съм директно в сексуална изврате-ност: някаква ученичка се била оплакала преди време, че моя милост я била изпитва-ла за "усещанията й по време на оргазъм" и похотливо била чакала отговор!!! Предста-вяте ли си?!! Гнусна работа!!! Щом паднаха до такова едно ниско ниво, работите вече съм съвсем ясни. Ще ме гонят до дупка! Обявена ми е война, при която не мога да чакам никаква пощада. Директно ми е наре-дено в часовете ми по психология да не се говори повече за секс! Можете ли да повяр-вате в това, представяте ли си в кой свят и в кой век живеят нашите образователни бю-рократи?! Как пък не можаха поне малко от малко да се променят, как е възможно да са си все същите: абсолютно същите прийоми за разправа спрямо неудобните личности биваха използвани и в най-славните време-на на тоталния комунизъм!

Представяте ли си, бил съм чисто и просто развратник! Аз лично сега, в тоя момент, имам чувството, че това не е въз-можно да се е случило, чини ми се, че нищо чудно е и да съм сънувал; за жалост обаче, точно така си беше, беше нещо като сън наяве, а пък, от друга страна погледнато, си беше някакво чисто "дежа вю", щото точно по този начин, както казах, се разправяха спрямо неудобните едно време! Нямам думи

вече! Срам!!! Гнус!!! Как изобщо да мога да заспя при това положение?! Тази нощ няма да се спи; дано сърцето ми издържи тоя път, щото още треперя от униженията, на които бях подложен днес.

Спирам дотук. Нямам сили да про-дължа. Писна ми съвсем! По всичко личи, че и най-лошите ми предчувствия се сбъдват. Само аз единствен до тоя момент от учили-щето имам честта да съм проверен от инс-пектор в час, което и показва точния зами-съл на инициативата; а той е: да ми бъде отмъстено! И затова от десет дерета вода ще докарат, само и само да потръгне мел-ницата на репресивната кампания спрямо мен. А целта е: или да бъда уплашен и да кандисам, да мирясам, или пък, в един мо-мент, да бъда принуден да сторя най-желаното от родните ни бюрократи: да си взема шапката и да се махна. На името на Стив Джобс ще ми иска той да бъде нарича-но училището, мизерникът, ще види той на какво сме способни пък ний! Явно това за Стив Джобс беше капката, която доведе дотам чашата на търпението на бюрокраци-ята ни да прелее. Да, изобщо не са случайни тия съответствия; има-няма две седмици са минали след медийния шум по повод на моята инициатива, и ето, съответните уяз-вени сили вече търсят реванш. И то на всяка цена и с всякакви средства. Туйто!

Аз обаче съм стар боец и лесно не мога да бъда уплашен. Ще се боря до сетни сили. Даже бях предупреден по своеобразен начин: казано ми беше, имало някакъв учи-тел по философия в Пловдив (аз наистина не знаех за тоя показателен случай!), който като мен "бил ударил през просото", бил направил не знам какви ли нарушения в часовете си, съответните органи се намеси-ли, а пък учителят, в резултат на напреже-нието, не издържал и... починал. Да, умрял, и такъв случай имало. Аз, като чух това, имах наглостта да попитам: значи го убихте, така ли?! Отговориха ми: не, той е бил бо-лен, затуй, не за друго, е умрял. Аз казах: всички сме болни, всеки боледува от нещо. Погледнат бях разбиращо и едва ли не със съчувствие...

Лека нощ ви желая! Простете, че бях пределно искрен. Тежко ми е, трябваше да споделя, иначе ще се пръсна. Което, явно, е и целта. Но това си е мой дневник, ще си пиша в него за своята болка, нищо че рискувам да се подложа на какви ли не злорадства и на всякаква ехидност. Но: майната му, човеци сме все пак. И човешко е човек, като са го обидили така жестоко, да реагира някак, та да запази поне малко от малко достойнството си.

Какво?! Достойнство ли рекох? За такова няма място в рамките на бюрокра-тичния произвол - и на тоталното бюрокра-тично неприемане на суверенитета на лич-ността. Какво, "личност" ли рекох?! Майчи-це?! Каква личност бе, няма такова нещо?!

10 Явно съвсем не съм наред, щом ползвам толкова неуместни в случая думи...

ПАМЕТНИКЪТ НА ВЕЛИКИЯ ЛЕВСКИ В ПЛОВДИВ Е РАЗПОЛОЖЕН ДОЛУ, В НИС-КОТО, В БОТУШИТЕ НА ОКУПАТО-РА АЛЬОША!

ПАМЕТНИКЪТ НА НАЙ-ВЕЛИКИЯ БЪЛГА-РИН – ПОД БОТУШИТЕ НА ОКУПАТОРА. ПОЗОР!!!

Мнозина ще разпознаят грандиоз-ния паметник в горната част на снимката. Пловдивският „Альоша” – разбира се! А колцина ще разпознаят този долу? Там е сгушен скромният паметник на Левски – най-великият българин според проучване отпре-ди няколко години.

Единият – възвисяващ се горе, на най-високото място в града, в небето, огря-ван от тракийското слънце, а другият – при-низен долу, в ниското, в сянката, под боту-шите на окупатора. Единият се вижда от километри, а другият – от метри. Единият – издигнат от продажни българи – „рубладжии” (Захари Стоянов), в прослава на „освободи-телите”, а другият – от достойни българи, в памет на Апостола, изрекъл пророческите думи: „Който ни освободи, той ще ни поро-би”.

Остане ли паметникът на окупатора на мястото си, нацията ни е обречена на вечно разединение. Време е да направим така, че червеноармеецът да „освободи” пиедестала си и на негово място да издиг-нем достоен паметник на най-великия бъл-гарин. Длъжни сме! За да измием позора от челата си!!!

И за да може Апостолът от висота-та на мястото си да ни напомня всекидневно за своята велика саможертва в името на България, да вдъхновява и обединява всички българи!

Георги Чунчуков

САМОКРИТИКА: ЗА НАКАЗАНИЕТО, КОЕ-ТО МИ ПОДГОТВЯТ - И ЗА НАКАЗАНИЕТО, КОЕТО НАИСТИНА ЗАСЛУЖАВАМ

След цялата шумна медийна "оди-сея" с преименуването на ПГЕЕ-Пловдив на

името на Стив Джобс, както обикновено и става у нас, всичко замря - и безразличието сякаш отново обхвана, обви в мъглата си съзнанията. Което е и целта на някои среди, които старото и все още популярно наиме-нование на училището - ТЕТ-Ленин - изг-лежда изцяло ги устройва.

Е, безразличието не обхвана съз-нанията на всички, има и обнадеждаващи симптоми: група ученици, ентусиасти на идеята училището да се казва "Стив Джобс", написаха писмо до корпорация Apple, в което предлагат на компютърния гигант да обяви позицията си по такава една идея. Отговор оттам все още нямаме, ако изклю-чим топлата насърчителна реакция на со-фийското представителство на Apple, които отговориха, че приветстват идеята едно училище за първи път в света да бъде наречено на името на великия Стив Джобс.

Като казах, че цялата дандания ня-маше никакъв ефект, не съм съвсем корек-тен. Имаше някакъв, и то съвсем неочакван за мен, ефект. Ще изложа една последова-телност от събития, която може да е съвсем случайна, но може и да не е. Ето за какво става дума.

Първо, аз бях наруган доста грубо на "екстрена оперативка" за това, че съм бунил духовете - и че съм давал интервюта на медиите. То пък едни интервюта съм давал: кажа десет изречения, медиите из-рязват всичко и оставят само едно; но нищо, и заради това едно изречение някои среди сякаш побесняха. Но не за това искам да кажа, щото тия неща, в нашите специфични български условия, са си нещо съвсем ес-тествено: да ругаят оня, който иска да нап-рави нещо ново, необичайно. Има нещо друго, което също не бива да бъде отминато без внимание.

На втория ден след онази славна оперативка, на която ме наругаха и ме обя-виха за много лош човек, беше спрян без-жичния интернет на третия етаж на учили-щето, към който всички знаят, че се привър-зва и компютъра на моя милост. Аз използ-вам интернет постоянно в работата си, ето,

спряха го, и ми отрязаха, така да се каже, ръцете. Питах тук-там сред ръководните фактори защо го спряха, обещаха да го оправят, но дни наред не го оправяха. На-ложи се, за да мога да си върша работата - служебната - да си купя устройство за моби-лен интернет към Виваком. Ще плащам оттук-нататък цели две години по пет лева месечно; при това интернетът е слаб, но какво да правя, нямах друг избор. Ето как заради хрумването на някакви хора бях "глобен" с 240 лева за две години. Когато Иречек на времето е писал, че ний, българи-те, друго не правим, освен да си разваляме един-другиму работите, вижда се, че е казал една пророческа мъдрост: нещата не са се променили и до ден днешен.

Таман се оборудвах с мобилен ин-тернет, и след няколко дена се видя, че безжичния интернет е пуснат, но с нова парола, до която моя милост, разбира се, нямаше достъп. Коректно е, като се сменя такава парола, всички, които ползват същата услуга, да бъдат уведомени. Някои може и да са уведомени, мен обаче не ме уведоми-ха. Което и издава потайния замисъл на организаторите на тази акция. Е, намериха се "подли издайници" сред учениците, които ми казаха паролата, аз пак почнах да полз-вам значително по-свястния училищен ин-тернет. Минаха няколко дни и ето, пак го спряха, просто изключиха рутера за безжич-ната връзка. И на инат не го пускат дни наред вече. Не само аз, но и други учители, които го ползват, роптаят, питат, разпитват, не могло да се оправи, не ставало, ето с такива лъжи се опитват да ни баламосват.

Но, дами и господа, както се казва в онази реклама, това съвсем не е всичко! В училището беше изпратена проверяваща комисия от Инспектората, вече няколко дни е в училището, а психозата в тази връзка, както се полага, е на висота. Е, съвсем "слу-чайно", както се казва, е пратена и инспек-торката по философия, която днес ще посе-ти мой час. Да ме провери, така да се каже. Причинна връзка с цялостната ситуация в училище и с моята роля в нея, предполагам, няма. Или има, не знам. В едно професио-нално-техническо училище като нашето едва ли философията е най-голямата грижа, едва ли е най-значимия проблем на разните му там ръководства на образователната инсти-туция, но ето, оказа се, че е.

Както и да е. Нека да ме проверя-ват. Прочее, малко странна е тази проверка предвид това, че моя милост е единственият учител по философия в страната, а нищо чудно и в целия цивилизован свят, който записва на видео всичките си уроци и ги слага в интернет. Ето, и за това ползвам интернета, който биде отрязан, та да ми се облекчи, види се, работата. Пъзелът започ-ва ли да се подрежда в съзнанията ви?! Аз питам: какъв смисъл има да бъде проверя-ван с посещение на час от инспектор тъкмо преподавателят, уроците на който, благода-

11 рение на видеозаписите, правени от самия него, са достъпни не само за инспекторите по философия, но и за цялата останала любознателна част от човечеството? Много ми е интересно дали някой от съответните фактори би могъл да отговори на този мой любопитен въпрос.

Да не пропусна, има и нещо друго. По древен български обичай ми беше каза-но, че имало "възмутени родители", които били написали жалби против мен и против моите иновации в Инспектората; жалбите били различни, но имало и такава, в която разгневена родителка се оплаквала, че правя видеозапис на урока си, което било незаконно и прочие. За това нещо бях пре-дупреден и на учителски съвет. Пъзелът почна ли да се нарежда в съзнанията ти, уважаеми читателю?!

Живеем във второто десетилетие на XXI век. Не твърдя, че някой се опитва да ме репресира, но за определен натиск и за ропот срещу мен, и то сред управляващите фактори, разбира се, че може да се говори. Разбира се също, че роптаещите имат цяла-та власт да ми отмъстят. Ето затова съм и проверяван, та да има нещо, за което да се хванат, и да ме накажат. А че имат голямото желание да ме наказват си пролича преди две-три годинки, когато за малък пропуск от моя страна на изпит бях наказан с "последно предупреждение за уволнение", предпос-ледното по строгост наказание. Ето, сега имат и нови поводи така силно да желаят да ме наказват и да ме уволняват.

Ще завърша със следното. За да осъзнаете целия абсурд. Живеем все пак в любезното ни отечество, не в някоя друга точка на света. Представяте ли си изобщо за какво може да става дума?! Едва ли.

Ето за какво. Аз съм единственият съвременен и още жив преподавател по философия не само в България, но, предпо-лагам, и в целия свят, който е написал учеб-ни помагала по всичките 6 учебни предмета по философия, които се учат в гимназиална-та степен на българското училище. Не само съм ги написал, ами съм ги и издал, на свои средства, без никаква подкрепа или насър-чение от страна на образователната инсти-туция, за която работя вече толкова години. Нещо повече, аз съм единственият препода-вател по философия не само в България, но и в целия свят, на който официално му заб-раняват да преподава по написаните от самия него учебни помагала! Това може ли да го схване разсъдъкът ви? Едва ли може. Да, но е факт. Ето защо ме проверяват днес, сфанахте ли най-после? ("Схванахте" го пиша по тоя начин неслучайно, и не от нег-рамотност. Това за успокоение на педанти-те.)

Вместо да ме наградят, се готвят да ме наказват. Това е положението. Тия дни на учениците си прожектирах откъс от филм за Сократ - италиански филм, загла-вието му е тъкмо "Сократ"; в откъса, който

избрах, учениците ми можаха да видят с очите си съдебния процес над великия Сок-рат. Когато смъртната му присъда вече е произнесена, му дават думата да моли за смекчаване на наказанието. А Сократ казва горе-долу ето това:

- Какво наказание заслужавам ли? Какво е справедливото наказание за това, което съм сторил ли? Ами аз смятам, че за това, което съм сторил за града Атина, зас-лужавам да бъда награден, не наказван. Затуй предлагам да ми бъде наложена следната присъда: да бъда обслужван до-животно в пританеята. Ето това предлагам.

И, разбира се, тия негови думи вбесяват враговете му; смъртната му при-съда е потвърдена. А що е пританеята ли? Пританеята е било мястото, където атинска-та държава, в знак на благодарност, е дава-ла безплатни обеди на най-заслужилите граждани на великия древен град, примерно олимпийски шампиони, заслужили воена-чалници, герои и прочие. Наглецът Сократ сам се предлага да го наградят с обеди в пританеята... такива ми ти работи.

И бива осъден на смърт. И умира. Тъй че какво се жалвам аз, че искали само да ме уволнят?! Но къде мога да се меря аз със Сократ?! Той е велик, аз съм само една гнида. Гнида, която обаче руши спокойстви-ето и безметежността, в която пребивава капитулиралото пред мисията си българско образование. Да, гнида съм аз, но аз съм една много вредна гнида - запомнете това от мен, драги ми проверяващи и наказващи!

Прочее, днес на урока си по фило-софия, на която ще бъда посетен от началс-твото, смятам да правя това, което правя всеки път. Много ми е интересна реакцията на проверяващите. А пък на обсъждането на урока, ако изобщо ми бъде дадена думата, смятам да кажа следното, което наистина много ме интересува: ако не мен, а самия Сократ проверят нашите проверяващи, дали горкият Сократ ще издържи образователни-те стандарти - и дали и него няма да се наложи да уволняват?! Или той ще ги нару-ши така, че не просто ще го уволнят, ами отново ще го осъдят на смърт?

Майко мила, какви глупави въпроси взех да задавам?! Хайде да спирам дотук. Трябва да скачам и да се приготвям за рабо-та, че закъснявам вече. Хубав ден на всички! А как мина деня при мен ще ви уведомя, живот и здраве да е, съвсем скоро...

Н.БАРЕКОВ, ЛИЧЕН ПРИДВОРЕН ЖУРНА-ЛИСТ НА Б.БОРИСОВ, ИЗПАДНА В ГА-МЕНСКА ИСТЕРИЯ СРЕЩУ „РАЗЮЗДА-НИТЕ СЕЛЯНИ“

Ето какво бил казал Н.Бареков в

ефира на 7 ТВ: ВИДЕОТО можете да видите ТУК.

А ето и някои от коментарите на гражданството по повод изцепката на прид-ворния журналист на Бойко Борисов:

За Бареков няма какво да коменти-рам! Тези приказки не отиват на един уважа-ващ себе си и другите журналист. Но явно Бареков не е журналист. Защото за такива приказки до 24 часа трябва да го уволнят от всички телевизии. Не знам само къде гледа СЕМ и не взема мерки? Или като придворен лакей на Бойко не може да бъде уволнен! Нали ако го махнат няма да има кой да слави „единствения и неповторим“, „слънце-то на България което огрява навсякъде“! Бареков, Бареков, тези хора произвеждат хляб – ако още знаеш значението на тази дума! Или от луканки и мезета си забравил как играеше кючеци по дискотеките. Ако си забравил да ти пусна пак клипчето, та който не те е видял да те види!!! Не забравяй ти откъде дойде! Много на сериозно започна да се вземаш май??? (Недоволен)

Хахахахаха!!! Има една поговорка: вълкът козината си мени, но нрава – никога! Та, в тоя ред на мисли и аз да кажа: Баре-ков, сине майчин, ти пък кога стана софия-нец бе, цървул нещастен???!!! Кой ти дава право да приказваш тия простотии от ефира на телевизията??? Боко ли те „подпира“ за това, кажи???!!! Завършен нещастник си, пълна марионетка! Тези хора с тракторите не трябва да ги държат паркирани около Александър Невски, а да навлезнат във възловите артерии и тотално да блокират живота в столицата, която е пълна с такива новоизлюпени гражданье като тебе!!! Защо-то, ако не са тия хора, ще ми ядеш от дЕдо-вия! Ако съм на мястото на работодателите ти – знаеш ли какво щеше да се случи с тебе? Щеше да излетиш от телевизията със скоростта на бит пед*рас!!!! Защото, ти си срам за журналистическата гилдия, а и подронваш авторитета на една бързо разви-ваща се телевизия!!! Точка по въпроса! (Liudmil Gruev)

12 Не че е изтрещял, просто се е са-

мозабравил. Къде е казано, че София е само на столичани, това си е един Българс-ки град и колкото е на софиянци толкова е и на всички останали Българи. А не искам да обидя никой, но доста от хората живеещи в столицата ги гони толкова голяма простотия, че едва ли можеш да видиш такава и в най-затънтеното село на страната ни. (Галя Иванова)

Да, Галя, много си права за просто-тията! Но такава се демонстрира от хора, дошли от някъде си в София, започнали някакъв бизнес, и в един миг се вземат толкова насериозно, че изтрещяват и започ-ват да ръсят тонове глупости, като въпрос-ния Бареков!!! Той какво си мисли – като е подлога на Борисов и ще си вее байрака както си иска без последствия ли? То, и Борисов, и Дянков, и Цветанов се изживяват като „богове“, но не си дават сметка, че ще дойде деня, в който ще им се търси отговор-ност за геноцида, който упражняват спрямо българския народ!!! А тоя кавал – Бареков – е много малък за да се пЪрчи от екрана! Защо не се пробва да отиде на място и да опита да среже поне една гума или да запа-ли един трактор???!!! Тогава вече ще гледа-ме екшън, в пълния смисъл на думата!!! (Liudmil Gruev)

(Още коментари можете да проче-тете ето ТУК.)

МУТРИ-МИТРОПОЛИТИ, СИРЕЧ, МУТРО-ПОЛИТИ!

Чета тази сутрин информация със заглавие Митрополит Кирил с “Линкълн” като на Обама. Не мога само да разбера едно: защо журналистите го наричат „митро-полит“, а не „мутрополит“. Но както и да е, у нас всичко, абсолютно всичко е менте, ето, менте се оказва, че са и владиците ни. Че-тохте ли за какво става дума? Ето поне малко, за да ви заинктригувам:

„Линкълн MKZ Хибрид“ – модел 2012 г. С тази прекрасна нова лимузина пристигна на храмовия празник в църквата „Св Никола“ Негово високопреосвещенство Варненският и Великопреславски митро-полит Кирил. Той бе дошъл да отслужи празничната света литургия, но внимани-ето на миряните привлече американското возило, в чиято емблема е вплетен и

кръстът. Автомобилът дори не се пред-лага в България. По всяка вероятност това е първият екземпляр. По света вози-лото е на пазара едва от около месец и половина.

Да, такива ми ти работи. По-надолу пише колко струва колата и какви екстри има. Прочетете ако искате. Аз да не обре-менявам тук текста си, щото искам да кажа нещо важно. Но ето все пак реакцията на мутрополита като станало въпрос за новата му кола:

„Моделът е от 2012 г. Доставена е специално за мен, преди да излезе на пазара. Само американският президент се вози на такава”, похвали се митрополит Кирил и добави, че не се притеснява от финансови проверки.

Това е. Така разсъждава български мутренско-ченгесарски висш „духовник“, с извинение за думата, щото в случая е пълен алогизъм да се употребява думата „духов-ник“!!! Или, простете, „духовен пастир“. Боже мили, ако такива ни са духовните пастири, представяте ли си в такъв случай какво ни е паството, което търпи чак такава наглост?! Мен лично ме е срам, а вас?

Толкова. Какво повече да пише чо-век? Струва ли си да рови още в тая гнус? И тоя, представяте ли си, се гласи да ни става Патриарх?! Срам! Срам! Срам!

Прочее, покрай тази информация за владиката във Фейсбук се е появила любопитна дискусия. Там човек може да си диви на други неща, примерно на изказ-ването на небезизвестния професор Добри Божилов; ето, четете, дивете се, той, горки-ят, се възмущава от нещо съвсем друго:

Един пример за евтин журналис-тически популизъм. Кола на стойност 30-40 хиляди долара не е супер лукс. Всеки може да си вземе такава на лизинг, и аз ако искам, мога. Обама не се вози на „Линкълн“, а на „Кадилак“. Със сигурност поповете ни не са бедни, но подобна новина показва скудоумието на журналистите. А вредата от него може да е по-голяма от „блажно-то“ на божиите служители…

Представяте ли си за какво се е загрижил „професорът“. Той кори журналис-тите, дето изнесли информацията, нарича ги скудоумни, щото не били знаели на каква кола се бил возел Обама. Моя милост счете за нужно да реагира ето по какъв начин:

Професоре, ти на кой свят жи-вееш? Чуваш ли се какви глупости гово-еш? Чуваш ли се какви глупости говориш? Толкова ли не можеш да схванеш? Запознат ли си поне малко с идеите на Християнство-то? Христос се е предвижвал, качен на ма-гаре, а негов „последовател“, за какъвто се представя варненският владика, се вози на лъскава и скъпа лека кола! Сфащаш ли сега поне малко за какво изобщо става дума?

Спирам дотук. Израждането, види се, е тотално. Не може дори да се проведе смислен разговор по никакъв проблем. Бо-лестта на духа, ако за такъв изобщо можем да говорим у нас, е страшна. Да, болестта на духа, ако за такъв изобщо можем да говорим у нас, е твърде напреднала и вещае духовна смърт на нацията ни.

КАК ДА НАМЕРИМ ИЗХОД, КАК ДА НАД-МОГНЕМ ПРЕЖИВЯВАНИЯ ОТ НАЦИЯТА НИ НЕ ПРОСТО МОРАЛЕН, А НАЙ-ВЕЧЕ ДУХОВЕН ФАЛИТ?

Публикацията от вчера под загла-вие Всички, абсолютно всички сме ви-новни за моралния, за ценностния фалит и банкрут на обществото ни!, забелязвам, е предизвикала следния отзив от страна на един съвсем млад човек, доколкото зная, десетокласник от едно столично училище, казва се Александър Георгиев; та този мла-деж пише ето така:

Прочетох три констатации на очевиден проблем. Не мислите ли, че си придавате прекалена важност, възрастни, след като само обявявате "морален фа-лит" (нещо, което и аз мога да направя), но така и не казвате какво да се прави по въпроса?

Отвърнах му снощи по следния на-чин: Поставяте важен въпрос. Ще се опи-там да отговоря на въпроса Ви съвсем скоро. Тази сутрин, въпреки че съм притис-нат от времето, ще се опитам накратко да му отговоря, а пък се надявам, че през деня и други хора ще се включат в започнатия разговор; иска ми се с Александър Георгиев да проведем една дискусия, в която да съ-поставим гледните точки на поколенията, които той и, да речем, аз, олицетворяваме.

Този млад човек от доста време, забелязвам, показва ангажираност с проб-лемите на образованието и личностното израстване на своето поколение; има си и

13 собствен блог, в който е поместил удиви-телно смислени статии. Нещо, в което може-те да се уверите сами, като разлистите блога му и се зачетете в текстовете му.

А ето сега какво му написах под указания негов коментар:

Ще се опитам да отговоря на въп-роса Ви. Проблемът, казвате, е очевиден: морален фалит или банкрут. А това какво следва да се прави по въпроса наистина е важен. Трябва да се търси изход от тежкия проблем, който рефлектира върху всички останали области на живота.

Примерно, да излезем от така дъл-го, цели десетилетия продължилата "криза" у нас - която, прочее, не започва през 1989 г., а много преди това, аз бих казал, че пред-поставките за цялостната катастрофа на страната ни започват да възникват още през 1944 г., пък и дори преди това! - е възможно, най-вероятно, ако нацията по някакъв начин превъзмогне страшните ценностни дефици-ти, от които тя изнемогва. Положението наистина е страшно, ние сме болно общест-во, а болестта е поразила най-важното: духа на нацията ни! Нация без "спойка", без субс-танциална връзка, именно, без дух, е насе-ление, аз го наричам "природонаселение", но в никакъв случай не е нация или народ.

Човекът без дух пък не заслужава да се нарече човек, такъв човек е жалък и непълноценен, а животът му е самоизмъч-ване, пътуване без посока и цел, вегетира-не, а не живот. Не зная дали го забелязвате, но мнозинството от хората у нас или вегети-рат, сиреч, "растат", подобно на растения, и то не какви да е, ами плевели, бурени и пр., или пък "живеят" подобно на животни, в някакъв безпросветен и бездуховен мрак. Нима човекът, който вижда щастието в жи-вота си като щракане с пръсти в шеметния кючек, а пък пределът на стремежите му са апетитните кебапчета, пържолите, винцето и ракийцата, заслужава да носи гордото име "човек"?!

Но да спра дотук, казвате, че всич-ки съзнават проблема, в което обаче аз лично съвсем не съм сигурен. Но ще спра. И какво трябва да се направи?

Ще отвърна така: аз лично не знам откъде трябва да се започне. Много фактори са се преплели, та да почнем да развързва-ме гордиевия възел на проблемите си като индивиди и като нация. И исторически, и психологически, и културни, и ценностни, и идейни, и какви ли не фактори действат тук. Трябва много да се мисли, за да започнем малко по малко да разплитаме възела, а преди това трябва да намерим прекъснатата нишка. Тъй че ето сега, в бързане, не мога да ви предложа обоснован изход. Но добре е, че поне започнахме разговора. Трябва с общи сили да търсим решението. Нямам претенцията и не страдам от самомнението, че мога сам да дам отговор на всичките въпроси. Но с удоволствие ще участвам в търсенето им.

Да се надяваме, че и други хора ще се включат в една такава потребна дискусия. Аз бих а нарекъл даже "душеспасителна дискусия", стига този израз да не звучи пре-калено патетично. Да, както иска да звучи, ние наистина трябва да спасим душите си. А това ще стане като намерим изход, като отговорим на въпроса: как да надмогнем преживявания в този момент от нацията ни не просто морален, а най-вече духовен фалит. И се налага много да се мисли и разговаря, та да се очертаят контурите на спасителното решение.

Аз спирам. Нямам повече време. Бързам за работа. Хубав ден на всички!

КОИ КНИГИ У НАС СА ПРОКЪЛНАТИ, ОПАСНИ И ЗАБРАНЕНИ?

Тази сутрин откривам под публику-ван навремето в блога откъс от моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, а именно главата Животът и учението на Имануел Кант следния коментар на анонимен, който ми показва, че книгата ми постига целите си; ето какво ми пише тоя човек:

Чудесна статия! Написана е страшно увлекателно. Четейки я ми стана много интересно и със удоволствие ще прочета книгите на Кант. ПОЗДРАВЛЕ-НИЯ!

Като автор, не крия, ми е приятно, че този човек така е възприел моя текст. Публикувам тук отзива му, понеже това може да подтикне и други хора да се заче-тат, а пък, знае ли се, да посегнат и към самата книга, която има точно тази цел: да предразположи четящите я хора, предимно по-младите, да се приобщят към философи-ята. А знайно е, че философията може да упражни такова мощно въздействие върху душата, че съответният човек да преживее истинска революция в своето личностно, идейно, ценностно и духовно развитие. Тоест, да стане човек в истинския смисъл на

тази дума. Да си човек означава да си духовно същество.

Книгата, от който е взет откъса, та-ка заинтригувал този човек, именно книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА има подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия. Издадена е от издателство ИЗТОК-ЗАПАД преди три години и е в обем повече от 500 страници. И тя, за жалост, си стои арестувана на борсата и по складовете: разпространителите на книги и книжарите, вместо потенциалните и читатели, са реши-ли, че и тази моя книга, подобно на остана-лите ми книги, не трябва да стигне до ръце-те на читател.

Защо ли? Ами защото книгите, пос-ветени на духовното, които излъчват духов-ност, вероятно у нас се смятат за прокълна-ти, опасни и забранени книги: тук е страната на крещящата бездуховност, на аморализ-ма, на простащината, на чалга-културата и на чалга-книгоиздаването.

Разбира се, медиите също прис-лугват на антидуховното статукво: нито една медия не се заинтересува и не представи нито една моя книга; също така нито една медия не счете за нужно да информира "културната общественост" у нас, че вече трета година съществува и излиза списание ИДЕИ. Какво ви говори това? Защо ли тол-кова ги е страх? Явно има защо...

Това, че бездуховното статукво та-ка инстинктивно се пази от инвазията на духовността чрез книги като моите е показа-телно какъв мощен духовен заряд се крие в тях. Само че напразни са всички старания на служителите на мрака: духът е самата мощ и нищо не може да спре победоносното му шествие. Истината винаги в крайна сметка побеждава, а пък триумфът на арогантност-та е временен...

СЪВЕТ ОТ АМЕРИКА: БЪЛГАРИТЕ ТРЯБ-ВА ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ ГИ ЧАКА МНОГО РАБОТА И ПО-МАЛКО ТАРИКАТЛЪЦИ

Hey, AIG, четох твоите спомени, доста интересно, а и не звучи чуждо. Май 90% от нас родените 1955-1965 имаме съ-щите спомени повече или по-малко. Много

14 унифицирана среда, комунягите унищожили всичко различно и ние все същите. Но от-вътре не сме същите. Едни пипнаха кому-нистическата зараза, други не.

Открих мой съученик, отдавна зна-ех че е в Канада, още преди 1989, сега го намерих във фейса, че се преместил в Ню Йорк. Не искам да пиша на тоя рапон – и баща му, и майка му бяха изявени комунис-ти, нещо като луди, той също ме съмнява, аз не виждам след 30 години в Щатите нищо американско в него, в мисленето искам да кажа. Същото просто шопче каквото си беше, но лъскаво. И жули водка, не бива да е в Русия. Ех, не отмира сибирската закалка, с която го е мущровала червената му фами-лия. Не знам и как е избягал, едва ли е прескачал телени мрежи, пак червените са го пробутали навън…

Та си мисля че нищо няма значе-ние за това кой кой е – в смисъл къде e… а на Чърчил и Сталин им трябваха 20 секунди за да турят BG където я туриха. Аз и ти какво можем срещу това?

Имам чувството, че Западът изтър-пя комунизма като експеримент донякъде – само и само да се види това чудо работи ли или не. На Запада му е през оная работа за милионите жертви, нали в Англия се хилеха през войната: Нека едни изроди (нацистите) се намалят взаимно с другите уроди (CCCP комунистите). Еми да, намалиха се наистина – 10 милиона немци и 20 милиона руснаци гуд бай. И за кво?

Аз и тука виждам хора с комунисти-чески заложби и ще ти кажа как се забавля-вам. Имам един колега високопоставен уж, той е комуняга, но той не го знае, защото не е виждал никога комунизъм, но аз го знам и е голямо шоу когато го наблюдавам и си мълча…

Тоя пич все гледа нещо да ИЗПОЛ-ЗВА. Те комунистите винаги гепват нещо, нали? Или ще е отпуска, или нещо евтин келепир по магазините. Важното е той да гепи и да се самоизтъкне. Че е 155 кг. хич да не споменавам…

Но той не е лош човек, помага ми доста, не лъже – нали ти казвам, ако беше расъл в BG или CCCP щеше да е боклук като тия които познаваме с теб, но ето че капитализма не му е дал възможност да развихри низшата си природа. Пусни го да се роди 1920 в BG и ето ти шумкарин – ще краде мандри, та пушек ще се вдига…

Но той тук не ме агресира както чо-век от BG би ме дразнил, дори му помагам, той помага на мен. Имаме трудова солидар-ност, но истинска, не сме това подобие на извратена от комунистите работническа (уж) класа, която е в бившите комунистически страни на Източна Европа…

И в тази връзка си мисля – и аз ня-кога превъзнасях мойто детство и роднини, но я да се замислим малко. Кой допусна комунизма и махаше с цветя по манифеста-

циите и дума не обелваше срещу малоумна-та компартия? Нима не същите тези хора?

Така че майната им, не ги уважа-вам, Бог да ги съди както си иска. Шушумиги бяха, това е братко гадната истина. Не сме виновни аз и ти, понеже се родихме в цъф-налата им от патологии оранжерия. Сега мисля така, а преди 10-15 години – като теб в разказите ти за миналото…

Абе прокълнато минало е това. Ти имаш един заразен там от БКП, аз имам вуйчо такъв – той им се продаде за пост ли, за какво ли, дори не знам. Но на късна въз-раст го направи и неохотно, а дедо ми (баща му) беше антикомунист, така че допускам че се е покаял за глупостта си отдавна и дори се е засрамил от баща си (добре че той не беше жив да види това)…

Но той и Петър отрича че е с Хрис-тос и го топи, нали? Абе като у моя колега – комунизма и предателството дреме в много хора…

Червената зараза ме сеща все на филма “I am legend” (2007) c Will Smith… Някак си тия простаци приличат на комунис-ти, е, гледай и кажи не е ли така?. Гледай го и си представи че вируса е комунизъм и всичко идва на мястото си…

Това което говориш за красивата BG природа и цъфналите дръвчета го има в източните щати, голям хуй – никой не му обръща внимание, защото трябва да се работи. Храна има да плюскаш колкото си искаш, но трябва да се работи – постоянно и по много, напр. точно като теб в блога…

Имам съседи които работят на 70 години. Един нашумя (в новините) че рабо-тел на 102 години в гараж за автобуси, ти си се разквичал за пенсия…

Българите трябва да разберат, че ги чака много работа и по-малко фокуси. При моята работа, която не е много тежка, но не е и златна мина, аз трябва да работя до… 67! Не разбирам защо и на какво основание някакви си надути българи трябва да се пенсионират рано…

Това че ще тракаш с чене на деца-та е пълна глупост, ченетата вече са толко-ва добри, че никой не забелязва, както и слуховите апарати. Всичко зависи от теб и как ти се чувстваш – ако се чувстваш стар, и децата ще те отпишат…

Сега те ъпдейтвах със западната версия на животa и забрави мръсната дума пенсиониране. Остави ги ония кукумявки да стачкуват, те не знаят на кой свят са, по-точно отдавна са май на оня свят, а само пречат наоколо…

А.

ВСИЧКИ, АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ СМЕ ВИНОВНИ ЗА МОРАЛНИЯ, ЗА ЦЕННОСТ-НИЯ ФАЛИТ И БАНКРУТ НА ОБЩЕСТВО-ТО НИ!

Любослава Русева е написала, както обикновено, чудесен текст Повелите-ли на мухите в сайта REDUTA.BG. Цв. Томов пък е написал по същия проблем своя текст, наречен Играта на повелителите. Съветвам ви да прочетете тия текстове, заслужава си. Поставят един изключително важен проблем, на който заспалото ни об-щество не обръща никакво внимание, а именно: как възпитаваме децата си, умеем ли да разговаряме с тях, обръщаме ли им изобщо внимание?

Или, другояче казано, как стана та-ка, че "изпуснахме" младото поколение, не успяхме да му предадем моралния си опит и го оставихме да се лута объркано и отчаяно. Израз на тази морална деградация са ужас-ните ексцесии, на които сме свидетели на-последък: деца убиват деца или родителите си, деца убиват възрастен непознат човек заради два лева, деца пребиват дете, щото, представяте ли си, се забавлявали като се пердашат, и то не на шега, а истински, в резултат на което пребитото дете едва е спасено, едва е върнато към живота, е, без един смазан бъбрек, без един далак, голяма работа, нека да се забавляват децата, щом така им харесва!

Ето, прочее, малък откъс от текста на Л.Русева:

Като възрастен, признавам, и аз веднъж отклоних поглед в другата посока, след като видях, че група 14-15-годишни момчета трошаха автобусната спирка с ритници и плюеха срещу жената, която единствена се беше осмелила да им напра-ви забележка.

После всички се качихме в автобу-са, а шумната компания продължи да храчи и да се хили вулгарно. Тарторът надигна двулитрова бутилка бира, след което звучно се оригна. Хлапетата изпопадаха от смях, но нито един „голям” не ги пог-ледна. И понеже и наплютата жена си замълча, те стигнаха дотам, че започнаха да удрят всеки по пътя към кабинката на шофьора, в чието ухо изкрещяха: „Спри тука, бе, педааал!”…

Може би не е съвсем вярно, че чо-вешката душа е подвластна преди всичко на злото, но е съвсем вярно, че когато възрастните „катастрофират” и оставят незрелите енергии да шестват без морал-на санкция, все някога ще забележим „дима”

15 над опустошеното ни съвместно живеене. И винаги ще бъде късно.

Да кажа и аз нещичко. Всички, аб-солютно всички сме виновни за моралния, за ценностния фалит и банкрут на обществото ни, който, прочее, е преди всеки друг фалит - понеже е основна предпоставка за всеки друг фалит. Ние, на които ни е втълпявано, че "битието определя съзнанието" или че "човекът е продукт на обстоятелствата" и повечето от нас са повярвали на тая обез-личаваща човека комунистическа "мъдрост", сега с удивление разбираме, че всичко е тъкмо наопаки на това, което сме искали да бъде, в което сме вярвали, че ще бъде. Всичко е наопаки, защото сме били манипу-лирани да вярваме в лъжи, и защото сме привикнали така към лъжата, че мразим ония, които ни крещят истината в лицето. Ако такива правдолюбци изобщо останаха у нас напоследък...

Моя милост е от съсловието на ония, на които неблагодарното общество е поверило да се грижат за възпитанието на децата си. Знаете ли, че е рядкост родител да дойде в училище и да се поинтересува какво прави детето му, как се държи, как се изявява. Не, няма такова нещо, как така ще се интересуват, та родителите ни са така заети - откъде-накъде да имат време да се поинтересуват какво става с децата им. А пък като дойде някой родител, идва само за това, за да изкаже своите претенции към учителите и да им се накара, че, видите ли, не се били грижели добре за възпитанието на невъзпитаното му дете.

Прочее, огромната част от родите-лите, на които учители се обаждат, че има проблем с детето им, дори не благоволяват да откликнат и да дойдат да разговарят с него. Това доколко децата в едно обезличе-но общество се развиват като личности е последна грижа на родителите, за които личността като такава и личностното като такова са непроницаема загадка. Тия, които сами не са личности, които, простете, не са друго, а са типови продукти на комунизма, няма как да се заинтересуват за личностно-то развитие на собствените си деца. И зато-ва страната ни все повече заприличва на зверилник. Зверилник, на който начело за властелин си турихме един пъдар.

Проблемът е колосален по значи-мостта си. Образователно-възпитаващата институция като институция съвсем нехае за моралното, личностното или човешкото развитие на т.н. "подрастващи". Образова-телната ни система е съвсем сгрешена и вместо да подбужда и насърчава личностно-то развитие на младите се занимава пре-димно с това да ги тероризира и тормози, като се мъчи да наблъска главите им с аб-солютно непотребни им "знания". На тия, които от години роптаем, че е крайно време тук да се направят кардинални промени, за да приведем образованието на младежта до същностната му задача, никой не обръща

внимание, напротив, смятат ни за ненор-мални. В нашите днешни училища се води същинска война и възпитателите са заети с една-единствена задача: да оцеляват някак. Нещата, както се казва, отдавна са изпусна-ти, и тия, които, подобно на донкихотовци, все още се борим нещо да променим, сме съвсем незначителна част от учителството. На нашето общество идеалисти съвсем не са му нужни. По тази причина образование-то, което по смисъла си е носител на една изцяло идеалистична мисия, е обезсмислено тотално.

Случи се някоя ексцесия, примерно дете убива дете - това е нещо като спуква-нето на гноен и отровен цирей по снагата на изцяло болното ни общество! - два-три дена медиите шумят, но шумят не за друго, а за да вдигат рейтинга си, а после всичко се забравя. Всяко чудо у нас е за ден-два-три. На никой не му пука, нека всичко да иде на поразия. Образователният ни пък министър е зает предимно с това как дамите да почнат да го възприемат все по-възторжено, щото той ни е несрещан красавец. То самият Премиер е зает главно с това да се прави на пич, та министрите му ли ще се занимават с нещо друго. Дянков сам се похвали, че бил красив като Брат Пит - или не помня вече като кой друг. Том Круз май беше. Аман от простотия в тая скапана държава!

Не знам какво още трябва да се случи, та заспалото и самодоволно наше общество да се сепне и събуди. Повтарям: деца убиват деца, деца пребиват деца, ученици тормозят и тероризират всекиднев-но учителите си (за това никой, даже потър-певшите учители, не говори, щото ако един учител признае, че има проблем с ученици-те, ще го обявят за лош учител и като едното нищо ще го уволнят!), скоро учениците ще почнат да бият учителите си в класните стаи, както навремето са правили китайските хунвейбини. Тече тотална революция на простащината и на оскотяването на нацията ни, чиито ексцесии тепърва предстоят. Мо-рален авторитет за нашата младеж са цоцо-раните чалга-певачки, а не някой друг. Всич-ко, повтарям, у нас е наопаки на това както трябва да бъде. Ако някой е способен, нека да се опита да осмисли какво означава това.

Аз спирам. Трябва да вървя на ра-бота. Моя милост е учител и възпитател на младежта. Представяте ли се колко е трудна работата ми? И колко е неблагодарна. Някой родител някога да е отишъл в училище да благодари на някой учител за грижите, които полага за детето му? Не, няма такова нещо, а всички само ругаят учителите - и се чудят как по-изразително да покажат презрението си към тях. Това също е симптом. Ако Азис стане учител и почне да учи младите на мурафетите си, ще му ръкопляскат, а меди-ите ще изпаднат в оргазъм. Ала това, че хиляди безименни труженици на фронта на образованието всекидневно хабят жизнена

сила и нерви изобщо не вълнува никой. Напротив, безразличието е пълно.

Такива общества, в които безраз-личието към всичко и особено към най-същественото е станало пълно, са общест-ва, които вървят към неотвратима гибел.

СВОБОДНИ ЖУРНАЛИСТИ МОГАТ ДА СЕ ПОЯВЯТ САМО СРЕД СВОБОДНИ ХОРА

Каквато ни е държавата – такава ни е и журналистиката! Свободна и независима журналистика се прави от свободни и неза-висими журналисти. А свободни и независи-ми журналисти могат да се появят само измежду свободни и независими хора. И съвършено вярно е, че свободната и неза-висима журналистика може единствено да се финансира сама – именно чрез самата си свобода и независимост, което е най-големият и капитал. Но това е капитал, който може да се оцени само от свободни и неза-висими хора.

Хора, които са много чувствителни към всякакви рамки и уважават най-вече принципа (не помня кой го беше казал, Кърт Вонегът, Рей Бредбъри или Хемингуей): „Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво!“ Не може журналист, който зависи и се моли на когото и да е за насъщния си, да бъде независим и свободен. У нас на практика няма пазар на медиите – защото няма на практика свободни граждани, които да са толкова материално обезпечени, че да имат пари да си купуват вестници, каквито си харесват или пък да плащат солените такси за гледане на телевизии или слушане на радиа по техен вкус.

Нещастните и обременени хорица, от които се състои главно обществото ни, гледат да минат колкото се може по-евтинко, защото когато имаш пари само за хляб прос-то не можеш да си позволиш да си купуваш вестници. Гледаш безплатна телевизия или не гледаш нищо. Е, откъде тогава финанси-ране за свободна и независима журналисти-ка?

Перверзното в съвета на Борисов – предложи журналистите, които са недовол-ни, да напуснат медиите, да си направят сдружение и да си изтеглят кредит, като си заложат апартаментите, за да си направят нова медия – е че нещата са доведени до-там, че не апартаментите, но и гащите си да заложат журналистите пак нищо няма да се

16 получи! Просто няма пазар. Когато един свободен и независим вестник се купува масово и има огромен тираж и самите ин-дустриалци го молят за поместване на тех-ните реклами и не могат да поставят никакви други условия защото най-важното за рек-ламите им е „негово величество тиражът“! И пазарът е който праща всякакви купени жълтурки там, където им е мястото – на бунището.

Докато у нас хората са бедни няма да има свободни граждани и ще цъфтят само журналистическите репеи, на които се „любуваме“ в момента. Та по-добре журна-листите непрекъснато да питат Борисов докога у нас хората ще са несъизмеримо по-бедни от съгражданите си в Европа – да видим какво ще отговори. Дали и тогава ще отправи съвет (към хората на България) да си залагат и апартаментите и гащите или пък ще ги посъветва да „рупат с едната ръка филии с мас, а с другата да гопнят топката по ливадата, ако искат да се оправят (като Него)!

Автор: GB

Б.БОРИСОВ СЕ ЧУДИ НА КОЙ СПОРТ ДА СЕ ОТДАДЕ – НА ФУТБОЛА ИЛИ НА ТАН-ЦОВИТЕ СЪЧЕТАНИЯ С ЛЕНТИ И БУХАЛ-КИ

Цветанов и Дянков срещат премие-ра умислен и разтревожен. Питат:

- Г-н премиер, проблеми ли имате? - Всъщност, да - отвръща той. - И какви са те? - Чудя се какво да избера: от една

страна ме канят на мястото на Бербатов в "Юнайтед", от друга Илиана Раева - в ней-ния ансамбъл.

- Че там какво? - Това, дето го мога - ленти и бу-

халки. Препечатано от в-к НОВИНАР

ИВАН КОСТОВ ПОКАЗА ПОЛИТИЧЕСКА И ЧОВЕШКА МЪДРОСТ В РАЗГОВОР СЪС ЗЛОРАДСТВАЩАТА ТЕЛЕВИЗИОННА ГРАНД-ДАМА ЛЮБА КУЛЕЗИЧ

Иван Костов: Не се чувствам бита карта – 1 част

И. Костов: ГЕРБ разчете лошо резултата от изборите – 2 част

В първата част на разговора: „Бити карти“ ще спасяват Италия и Гърция от кризата, подчерта Костов в „Насреща Люба Кулезич“. Не се чувствам бита карта в поли-тиката, заяви в „Насреща Люба Кулезич“ Иван Костов.

Когато съм могъл, съм правил това, от което страната е имала нужда. Доказал съм, че мога да правя много сериозни неща, а за неуспехите съм си дал сметка, как сме стигнали дотук и постепенно съм помъдрял. Един мъдър човек не влиза в координатната система на бита и печеливша карта. „Бити карти“ ще спасяват Италия и Гърция от кризата, подчерта той.

Костов нарече поведението на уп-равляващите по отношение на реформите „пълна политическа несъстоятелност“. Да се правят истински реформи е много тежко, а аз ценя само способността да се решават проблемите на страната, без да се принася курбан, отбеляза той.

„Принасянето на курбан, за да спрат смъртните случаи в една рухнала здравна система, е феноменално решение. Чакам парламентарната група на ГЕРБ да направи курбана, защото лекарите със си-гурност няма да го направят. Те си дават сметка, че нищо няма да помогне. Система-та е рухнала и ще продължава да причинява все по-скандални и по-скандални смъртни случаи, докато не се реформира“, заяви Костов.

По думите му ГЕРБ съвършено съзнателно са отказали да правят реформи

с надеждата, че времето ще изтече, без те да са станали крайно необходими. Те не трябваше да мамят хората преди изборите, в програмата им подобни реформи не бяха записани, подчерта Костов и добави, че това е извело хората на протести и те с пълното право на потърпевша страна имат право да набучат споразуменията с ГЕРБ на върха на копията и ги бранят.

Във втората част на разговора: Те нямат самостоятелно мнозинство, което означава, че тръгнеш ли да правиш нещо сложно, ще срещнеш съпротива, заяви той в „Насреща Люба Кулезич“

„ГЕРБ разчете много лошо резул-татите от изборите. Те нямат мнозинство, картата им е полупечеливша. Те нямат самостоятелно мнозинство, което означава, че тръгнеш ли да правиш нещо сложно, нещо против волята на хората, ще срещнеш съпротива“, заяви Иван Костов.

По думите му на изборите хората са поискали Тройната коалиция да бъде сменена с дясно управление, което да про-веде реформи, но не са го получили. Волята им беше подменена и не беше реализирана в управлението, подчерта лидерът на ДСБ.

Той коментира заплахите на Бойко Борисов към хората, че като не го подкрепят, ще получат обратно хората, които вече са видели как управляват – Костов и Станишев.

„Два пъти спасявам страната от фалит. Първият път Бойко е бил пожарникар и може би току-що напуснал сикаджия. Вто-рият път е бил собственик на охранителна фирма и е пазел Симеон Сакскобургготски. Да казва той, че аз ще предизвикам фалит в страната, значи, че лъже, за да си спаси накърненото самочувствие“, заяви Костов и добави, че финансовото стабилност у нас е следствие и от неговото управление.

Политически коректен човек не мо-же да произнесе подобни думи, но Бойко не е политически коректен, подчерта той.

Бившият премиер коментира, че умението да се разговаря с хората е шоу и е до време. Трябва хляб, не може само зре-лища, подчерта той. Според него ГЕРБ е изтласкало в ъгъла всички, които могат да са полезни на България, и иска да управлява само със своя талант. Той обаче се виждал колко е – колкото да измамят железничари-те, пенсионерите и зърнопроизводителите.

ГНЕВНО ПИСМО ДО Г-Н МИНИСТЪРА НА ОБРАЗОВАНИЕТО, МЛАДЕЖТА И НАУКА-ТА

КОПИЕ: До г-н Бойко Борисов, Председател на Министерския съвет на Република Бълга-рия, София До г-н Сергей Игнатов, Министър на образо-ванието, младежта и науката, София

Драги г-н Министре,

17 ЗАБЕЛЕЖКА: Ще пиша това писмо не в учтивата форма, не на "вие", а на "ти", не защото искам да фамилиарнича, а защото искам по-надолу да ти се карам, остро да те критикувам, а това няма как да стане ако човек е прекалено вежлив. Само зато-ва. Да почвам сега, след това необходимо уточнение.

Тия дни текат интензивни дебати относно вдигането на пенсионната възраст. Не крия, очаквах, че твоя милост, като дър-жавен ръководител на тази специфична област, каквато е образованието, ще има доблестта да заяви какво е виждането на ръководената от него институция относно стажа за пенсиониране на учителите. Нямах късмета да чуя една такава официална позиция, което ме кара да си мисля, че в случая, първо, проявяваш най-крещящо безхаберие към един такъв важен въпрос, на второ място, че мълчанието ти в случая е израз на малодушие, на слабост и на угод-ничество към висшестоящия. Понеже те познавам добре, ще си позволя да дам следното обяснение за твоето поведение: чакаш да чуеш какво ще каже по тия въпроси "Шефът", а като каже, ти ще изръкопляскаш, и ще кажеш "Браво, Шефе, колко умно го каза!" - и ще вземеш веднага да притърчиш с кибрита, та да запалиш на Шефа пурата. Такова едно поведение от страна на Минис-тър, нищо че, предполагам, е типично в наше време за състава на Министерския съвет, към който принадлежиш, е изцяло безотговорно. Защо ли? Помисли малко: как Шефът ще има становище, след като за да има Шефът становище, трябва съответният Министър да му го е внушил, а ти като мъл-чиш; значи по тоя начин злепоставяш и Шефа, щото Шефът няма как да има пози-ция ако Министърът мълчи; надявам се, ме разбра. Да мина сега по съществото на проблема.

Аз твърде много лично съм заинте-ресуван да зная как ще се реши тоя въпрос за възрастта за пенсиониране на учителите, понеже ето, вече цели 28 години работя на това поприще - и в сферата на университет-ското, и също така в сферата на гимназиал-ното образование съм работил и работя. В случая обаче ти пиша като ангажиран граж-данин, който държи на това институциите, които са издържани с моите данъци, да си вършат работата, а не да спят, както, в случая, си позволяваш да правиш. Ето какво искам в тази връзка да ти кажа:

Откъде-накъде ще спиш, когато се решава толкова важен въпрос?! Нима на теб не ти е известно, че умственият труд, към който се отнася и учителският труд, е изклю-чително фин и сложен вид труд, а пък про-фесионалната дейност на учителя в днешно време е така интензивна и натоварваща, че е същински абсурд да се очаква, че учители-те могат да бъдат пенсионирани на същата възраст, на която биват пенсионирани пред-ставителите на останалите професии. Защо ли? Ами защото голяма част от учителите просто няма да доживеят до една такава преклонна възраст, та да имат късмета да се пенсионират. Ще ти дам следният пример, за да видиш, че не говоря ей-така, че става дума за самата реалност, за самата истина: в последните 6-7 години в училището, в което работя, от 60-70 човека преподава-телски персонал, починаха на възраст, пре-ди или малко след пенсионирането поне 5 учители, а много от учителите, както и моя милост, имат тежки заболявания, примерно на сърцето, преживели са инфаркти и инсул-ти и прочие, т.е. едва ли ще доживеят до пенсионна възраст дори каквато е в настоя-щия момент. Какво ти говори това? Няма ли да е крещяща несправедливост тъкмо към представителите на една от най-хуманните професии обществото да постъпва така безчовечно и грозно?!

И още нещо има. Учителите все-кидневно общуват с младите, с децата. Самите деца - това един Министър на обра-зованието трябва прекрасно да го знае! - имат нужда да общуват не с прегърбени старци и старици с бастуни, с изкуствени ченета и пр., а с млади учители, та да има надлежния ефект тяхното така фино взаи-модействие. Престъпление е в същото вре-ме, когато предимно застаряло е учителст-вото съсловие, огромната част от младите представители на същото това учителско съсловие да са перманентно безработни! А в същото време учителите, за да се пенсио-нират изобщо, да трябва да доживяват едва ли не до преклонна възраст! Което по-скоро, ако изобщо се случи, ще е чудо, а не масов случай... срамота! Аз на това му викам целе-насочено избиване и изтребване на българ-ската интелигенция, та да остане у нас само простотията, а ти, драги г-н Министре, какво-то искаш му викай...

Тъй че в тази сфера на духовността и културата, каквато е образованието, се налага да се действа с пълното разбиране за нейната изключителна специфика, а не учителите да бъдат тикани в категорията на всички останали работещи, най-вероятно с очакването, един вид за благодарност, да бъдат просто убити с изискването за един такъв съвсем непосилен стаж за пенсиони-ране. А ти в случая сякаш най-блажено си спиш и даже си похъркваш, да не говорим за това, че така старателно мълчиш - заради малодушието и страха да не ти се обиди Шефът! Това твое безхаберие-малодушие е

срамно и грозно, драги ми г-н Министре! То е израз на подло и дори престъпно без-различие спрямо жизнената съдба на хора-та, които са се посветили на така благород-ната професия да възпитават нашите деца и младежта, бъдещето на България.

Учителите трябва да се пенсиони-рат - в едно хуманно общество, имащо ня-какви що-годе приемливи ценности и морал - след като имат най-много 25-30 години учи-телски стаж. Така е в някои съседни на България страни, в Турция например. След като българският учител през всичките годи-ни на професионалната си изява е бил все-кидневно обиждан по всевъзможни начини от държавата и обществото (примерно зара-ди мизерната си заплата и пълното недоо-ценяване на труда му от страна на всички, на институции, на родители, на граждани, на общността като цяло!) ти, безотговорни ми г-н Министре, като израз на най-грозна небла-годарност от страна на социума, като капак на всичко да му подготвяш съдбата изобщо да не доживее до пенсия - сякаш е безпра-вен роб или животно, а не човешко, сиреч, духовно същество! Вярно е, че у нас интели-гентните и образованите хора са най-ненавистни, но чак пък да ги оставяме да мрат като мухи, както ти си позволяваш да правиш, без изобщо да ти пука, драги ми г-н Министре, не е ли вече свърхнагло?!

Спирам дотук. Прочее, ще кажа още нещичко. Толкова съм възмутен, че не намирам думи да изразя възмущението си! Срам и позор! Мълчиш, траеш си, за да си пазиш презряната си служба! Ти, драги ми Министре, не знаеш ли, че министър значи "чиновник", а чиновникът на държавна служ-ба е просто слуга на народа, а не негов господар?! Да министерстваш не значи да се пъчиш на приемите и да се правиш на инте-ресен пред мацките-репортерки, а да рабо-тиш всекидневно с оглед на това да защи-тиш интересите на работещите в твоята сфера.

Аман от подлизурковци-министри, които не смеят една дума да кажат, ако не са предварително уверени, че ще се харесат на Шефа, сиреч, на Вожда! Искам да ти кажа и това, че съм крайно разочарован от начи-на, по който си изпълняваш задълженията. Какво стана с така чакания и така дълго обещаван нов закон за училищното образо-вание?! Какво стана с Концепцията, която отмени проекта за такъв закон?! Не разбра ли най-сетне, че вместо да защищаваш интереса на паразитиращата образователна бюрокрация, си длъжен да проведеш най-решителна и спешна реформа, та агонията, в която се намира трупът, наречен "българс-ко образование", най-сетне да почне да се реанимира, да бъде поне малко оживен?!

И последно: като ти пратих, и то месец след като стана Министър, и то най-официално, своята книга под заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕ-ГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ,

18 защо още продължаващ най-подло да мъл-чиш и да се преструваш, че не знаеш за нейното съществуване?! Дори и след като откъси от нея бяха публикувани в най-различни списания?!

При това положение, след като, както се разбра от всички, изобщо не се справяш с работата си, да те запитам: не осъзна ли най-после, че отдавна е време да си идеш?!

Бъди здрав! Помисли върху това, което ти пиша. Опитай се да се промениш поне малко. Главозамаян си от властта, опиянен си от нея; властта наистина е нар-котик, на който само най-силни личности могат да издържат. А останалите просто фалират като личности. Другояче казано, грохват и се орезиляват по всички линии. На път си да те постигне точно тая съдба. Пъ-лен личностен банкрут те грози, нищо че в социално отношение успя да се докопаш до най-високото ниво. То не е за учудване, след като цял живот драпа за това, да го постиг-неш.

Но на един Министър на образова-нието, да не говорим пък на един що-годе образован човек, какъвто претендираш, че си, все пак трябва да му е пределно ясно кое е истински важното в тоя живот. Не може за един Министър на образованието водеща грижа да е собственото му тяло, т.е. това как изглежда отвън! Като толкова се старае да изглежда добре, та пожизнено да впечатля-ва мацките, нека такъв Министър да има добрината да се откаже от министерстване-то и да се отдаде на това, за що душа му така копнее.

Както и да е. Действай, щото не само на мен ми писна, а на цялото общество взе да му писва от такива като теб. Къде ще бягате когато разгневеният народ скочи на улицата и си поиска правата?! Не ни подце-нявайте чак толкова, може да сме всякакви, но дори и робът в един момент осъзнава, че е човек, и тогава - тежко ви!

Заради старото ни познанство те предупреждавам: махни се овреме, недей да пречиш повече! БЕЗ УВАЖЕНИЕ: Ангел Грънчаров 4 декември 2011 година Пловдив

АЛО, Г-Н МИНИСТРЕ, ЗАЩО СПИШ?!

Така или иначе започна разгоре-щен дебат за т.н. "пенсионна реформа", която, разбира се, съвсем не се свежда до налудното решение на Бойко Борисов да вдигне възрастта за пенсиониране. Разбира се, срещу такъв един подход в т.н. "пенсион-на реформа" скочиха синдикатите; на про-теста в София пред Парламента беше и моя милост като - ако изобщо доживея дотогава! - един бъдещ пенсионер, който към предпо-

лагаемата възраст за пенсиониране тогава вече ще има не по-малко 45-48 години стаж!

Някои бдителни граждани в тази връзка не пропуснаха възможността да ме клъвнат като заявиха, че "десномислещ" не може да иде на такива "леви сборища на консуматори". Щото на някои "десни мисли-тели" им се струва, че пенсионерите и кан-дидат-пенсионерите са нещо като алчни и лакоми паразити, които нямат друг стимул в живота освен да смучат създадените от други хора благинки. Аз вече разясних пози-цията си по тия въпроси, виж Дясна или лява мярка е увеличаването на възрастта за пенсиониране?.

В тия дни на дебат по пенсионната реформа моя милост обаче съвсем безре-зултатно очаква да чуе по тия въпроси пози-цията на образователния министър, към чиито "ресор" е и моето поле за професио-нална изява. Чаках, чаках, не дочаках обаче момента г-н Министърът Игнатов - който, прочее, по едно стечение на олучайностите, ми е състудент от университета в Санкт Петербург, живели сме в едно и също об-щежитие и пр. - да има достойнството и добрината да заеме позиция в защита инте-ресите на съсловието, което е под неговата власт, под неговото ведомство.

И понеже, познавайки даже темпе-рамента и някои дори най-скрити ъгли в душата на г-н Министъра, добре зная, че едва ли някога ще дочакам такъв един сго-ден момент той да прояви капчица смелост, тази сутрин сядам и започвам да пиша следното Отворено писмо по-скоро не до Министъра, а най-вече до началника на Министъра, именно до негово превъзходи-телство г-н Премиерът, на когото ще пратя надлежно едно Копие; правя го, щото добре знам, че Министърът Игнатов, доколкото е верен на себе си, ще може да направи не-щичко в каквато и да било посока само ако Премиерът му даде, така да се каже, извес-тен начален тласък. А ето сега и самото писмо; приятно четене ви желая:

ГЕРБ УПРАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ В СТИЛ „БАНДИТСКА ДЕМОКРАЦИЯ“

Последният член на матрицата, за

да бъде пълна, е ГЕРБ. Партия, създадена от БКП/БСП – за да прехвърли властта от бившите правоимащи на техните деца, внуци, роднински и кръгове от близки прия-тели.

БКП и в последствие БСП си свършиха работата:

1. Изнесоха откраднатия външен дълг зад границите на България в лични банкови сметки;

2. Раздадоха куфарчетата с пари на назначените бизнесмени, банкери и на милионери (по подразбиране – владеещи десетки фирми и задгранични дружества, някои с неясна дейност);

3.Създадоха групата на Олигарсите и през периодично сменящите се правителс-тва, служебни, на БСП и останалата граби-телска група разориха българския народ чрез умишлено създадени нереални валутни курсове, банки без реална ликвидност и милиони още трикове.

Сега ГЕРБ има няколко основни задачи:

1. Трансформиране на властта към синовете, дъщерите, внуците на бившите правоимащи, както и техните тесни роднинс-ки и приятелски кръгове;

2. Легализиране на изнесения отк-раднат от българския народ външен Дълг;

3. Замитане на следите от 20 го-дишното върлуване – явно и неявно – на БСП.

Най-важният въпрос, който си за-давам, е:

Ще бъде ли трансформирана ГЕРБ в постоянна структура, владееща години напред България – както БКП и Тодор Жив-ков я владееха?

Или някъде в недрата на „ТИМА“ кукловоди се заражда нова партийна струк-тура, която ще осъществи тази дългосрочна програма за управлението на България в стил „Криминална Демокрация“, установена в повечето Балкански страни и бивши ре-публики на СССР и на първо място в Русия. Написа: Александър Йоцов

ДЯСНА ИЛИ ЛЯВА МЯРКА Е УВЕЛИЧАВА-НЕТО НА ВЪЗРАСТТА ЗА ПЕНСИОНИРА-НЕ?

Публикацията Излязоха да про-

тестират на припек и алчните бъдещи пенсионери предизвика многозначителна дискусия във Фейсбук, която ми се иска да

19 стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИ-НЪ; ето я: Pavel Nachev: Това да обвиняваш Иван Стамболов в симпатия към ГЕРБовото пра-вителство е едно от най-идиотските неща, които съм чел в блог където и да е. Също така да призоваваш „да се протестира за всичко и по всякакъв повод“, дори и когато предприетите мерки са като по чудо изклю-чително реформаторски, е също толкова идиотско.

Най-идиотското нещо обаче е да обиждаш по-десен човек от теб (като Иван Стамболов), за това, че защитава типично дясна политика – като вдигането на възраст-та за пенсиониране, политика, която се води от всички дясни правителства в Европа в момента. И изобщо по-идиотска (много ми харесва тази дума за случая, защото е изк-лючително подходяща) статия на десен блогър не бях чел до сега. Ангел Грънчаров: Благодаря, толкова мило се обръщате към мен, че съм трогнат! Ес-тествено е, че щом за даден човек лицето И.С. е нещо като етикет за „дясност“, то тогава моя милост изобщо няма как да пре-тендира за такъв род дясност – което имен-но е трогателно висока за мен преценка. Мерси!

Що се касае за критичността на същото това лице спрямо Боко Борисов се поровете и намерете как това лице се е отнасяло към Боко Борисов преди 3-4 годин-ки, и също така, ако сте толкова любознате-лен, можете да прочетете и как моя милост се е отнасяла към народния кумир тогава, пък и по-рано. Ако мерките на популистко-милиционерското правителство като Боково-то са „десни“, то в такъв случай Ви поздра-вявам за това оригинално разбиране за това що е дясно. Повдигането на възрастта за пенсиониране изобщо не е дясно мероприя-тие; в какво ли пък може да се крие такава една чудата дясност?! Краси Костова: До Павел Начев: Идиотски са вашето високомерие и пренебрежение към собствения ви народ. Изказахте се „по убеждение и съвест“, затлъстели десни дървени философи! Гнус ме е от всичко, което излиза от потъналите ви в свинска мас

мозъци! Повръща ми се от вас и умирам от любопитство как точно Сула създава цен-ности?! „… Аз съм на 48 години и се надявам с Божията помощ да мога да създавам цен-ности още 30 години…“

Моля?! Че той още сега изглежда стар и износен, нищо че сигурно е реститут. Бесни сте, не десни, както и да извъртате е очевидно, че нормалните хора са подложени на всякакъв терор, за да може тези, които имат по 100 стомаха, 100 гъза и никога не научават, че катафалката няма багажник да трупат на гърба на нормалните богатства и да правят каквото си искат. И, Начев: уважавай старостта – тя е твоето бъдеще! И, Начев, гордея се с разликата между нас. Pavel Nachev: Това „мило обръщение“ всъщност не е към Вас, а към това, което сте написал. Аз Вас съм ви добавил като прия-тел във Фейсбук, защото уважавам вашите десни убеждения, чета блога ви, та дори и вие веднъж ме споменахте в него по повод инициативата ми за Българското Чаено Парти.

Това обаче не ми пречи когато де-сен блогър, на когото по принцип симпатизи-рам, напише нещо идиотско да нарека не-щото, което е написал, с истинското му име.

Относно това колко качването на възрастта за пенсиониране е реформаторс-ка и най-вече дясна мярка аз няма да ви обяснявам нашироко. Само ще ви кажа да видите всички големи пък и малки държави в Европа, управлявани от десни правителство (в момента 98% от населението на Европа е управлявано от такива правителства), в които повсеместно се извършва същата тази реформа и тези, които са най-гръмогласни срещу нея са точно европейските леви и синдикатите!

А демонизирането на което и да е правителство, че не прави и една добра мярка е не само инат за „протест до дупка“, но и наивност. Няма правителство по света, което да е дошло на власт и да е докарало само негативи – винаги има и позитиви и е демократично, когато се направят такива стъпки, да се признават. Ангел Грънчаров: Г-н Начев, благодаря за коментара! Това, че сме десни, не значи, че трябва, подобно на левите, да мислим все едно и също и дори по един и същ начин; различията в мисленето са съвсем естест-вени при хората, които изобщо си дават труда да мислят. Тъй че няма какво да се чудим, че не мислим еднакво, напротив, трябва да се радваме, че е така, което е една предпоставка за това изобщо да разго-варяме.

Ако мислим еднакво, тогава изчез-ва и потребността да разговаряме. Тъй че аз изобщо не смятам, че е толкова скандално да имаме противоречия по дадени въпроси, независимо от ценностната близост. Моно-литно-единно „мислят“ само левите…

Pavel Nachev: За това съм напълно съгласен. Това ни е и предимството и голе-мия недостатък (недостатък от гледна точка на това, че не само в България десните партии се „роят“ повече, отколкото монолит-ните леви и по този начин губят относително влияние). Ангел Грънчаров: Но трябва да вземем предвид и това, че всички, които сме живели и сме се формирали като личности преди 1989-та година, а дори и след това, сме в една или друга степен увредени от комунис-тическия стереотип. По тази причина много често сме съвсем объркани, и, мислейки си, че сме десни, без да си даваме сметка за това, изказваме тези, които са леви по съ-щество и по характер. Но да спорим във всички случаи е полезно, за да доизясним позициите си…

Ето например това: дясна или лява мярка е увеличаването на възрастта за пенсиониране? От една страна погледнато, е дясна, понеже левите били за „социалните придобивки“ и за благинките от страна на държавата, а пък по-ниската възраст за пенсиониране е един вид обект на лява привързаност. Но при по-близко разглежда-не, според мен, десномислещият човек не трябва да аплодира една такава мярка, защото и вдигането, и намаляването на възрастта за пенсиониране от страна на държавата в еднаква степен са израз на една по същество лява намеса от страна на „социалната държава“ в живота на индиви-дите.

Ето защо. Защото как така намаля-ването на възрастта за пенсиониране от страна на държавата да е лява мярка, а пък вдигането й от същата тази държава да е дясна мярка или реформа?! Та нали този, който вдига или сваля, е все държавата-майка, която си е втълпила, че има право да се разпорежда с живота ни?! Аз лично не виждам нищо дясно в една такава инвазия от страна на държавата в живота на индиви-дите. Дясна реформа в тази област според мен би било следното:

- отчисленията за пенсия на всеки трудещ се човек да бъдат обвързани с него-ва индивидуална сметка, пък дори и нами-раща се в рамките на някакъв общ социален фонд;

- според годините, в които работе-щият е работил, в сметката му се натрупва сума, олихвяваща се ежегодно, с която той

20 може да разполага при определени правила, но именно за пенсия при неспособност да се труди – или лично решение повече да не се труди; Pavel Nachev: Тази тенденция съм я забе-лязал при хора живели преди 1989 и хора, които си формират позициите само на база на знанията, предадени им от това поколе-ние.

Аз от друга страна, а от време на време срещам и други такива случаи от моето поколение, съм си формирал възгле-дите на основата на международната теория за дясното. Възгледите най-вече на Репуб-ликанците в САЩ, на Консерваторите във Великобритания, на ЕНП, и най-вече на теориите на либертарианството и консерва-тизма.

Затова и мога да открия много мал-ко истинско дясно в България, дори и в „автентичната десница“ (въпреки това все още най-добрия избор) и когато видя нещо такова от което и да е правителство – подк-репям на 100%. Аз подкрепях и плоския данък и други десни политики на Тройката, което обаче не ми пречеше ежеседмично да ги „громя“ в блога ми (когато все още го поддържах). Ангел Грънчаров: Продължавам:

- ние сме различни, няма как да бъдем натикани в един общ калъп; някои могат да работят до 70 години, дай Боже всекиму, други на 50 години са развалина; защо един човек да не може да се пенсио-нира, да речем, на 50 години, щом като в натрупаната до този момент негова индиви-дуална пенсионна сметка има достатъчно пари той да получава някаква, пък макар и не в пълния обем, пенсия?!

- дясна реформа ще е ако се приз-нае, че личността, индивидът има пълното право да се грижи за своето собствено бъ-деще и съдба, а не държавата, по-скоро държавният чиновник, вместо него да реша-ва тия по същество лични или частни проб-леми;

Аз не съм специалист по тия пен-сионни проблеми, опази Боже, нямам пре-тенцията да си мисля, че съм „специалист по всичко“, но разсъждавам така: ето, аз лично вече работя 28 години, всеки месец ми се отчисляват някакви пари, а аз лично съвсем не зная каква е сумата, която се е натрупала на мое име от тия отчисления; да не зная сумата мои пари, според мен, е лява „фило-софия“, а да ми се каже кое си е моето, е израз на дясно мислене; така смятам; Pavel Nachev: Това с индивидуалната смет-ка ми дойде на ум като идея за решаване на проблемите когато бях на 16 някъде, но още в първата година в университета с предмета „Икономика“, а след това и с проста логика и изчисления, ми стана ясно, че това е прак-тически невъзможно, за съжаление. Обясне-

нието е дълго и сега нямам време да го излагам – ако искате мога да ви го опиша някой друг път на ЛС.

А защо повишаването на възрастта е десен подход:

Социалната държава въвежда пен-сиите. Социалната държава казва, че хората трябва да спрат да работят преди да почи-нат и да не се притесняват за това как ще се издържат тогава – вместо да спестяват сами държавата ще им взима част от парите и после с тях ще се грижи за тях.

Социалната държава казва и че трябва да се пенсионираш на дадена въз-раст. Да, обаче по някакво време социална-та държава се оказва, че заради многото пенсионери не може да се грижи за теб. Тогава пред нея се откриват две възможност – или да започне да ти взема повече пари за да плати пенсията на дядо ти, или да те накара да си икономически активен още две години, в които вместо социалната държава да те издържа – ти да произведеш още малко принадена стойност.

Ангел Грънчаров: И нека аз, според жела-нието си, да мога, примерно, да се пенсио-нирам на 55 години – а учителският труд съвсем не е лесен, той, прочее, е твърде сложен труд! – е, разбира се, не със 100% от потенциалната пенсия, която бих вземал на 64-67 години, но, примерно, поне на 70% от нея. Щото има и един такъв момент на кре-щяща уравнителна несправедливост, която по същество е лява „философия“: да работя до 66 години, да ми остане само една година до пенсиониране, аз обаче да не доживея до възрастта за пенсиониране, да умра, а пък парите ми да бъдат лапнати от октопода-държава; кое му е дясното на едно такова положение, а, кажете ми?!

Ето защо аз възразих на тезата на г-н Стамболов, комуто, прочее, няма да навреди повечко да осмисля текстовете си, защото да работим ей-така, за едното нищо, на държавата, все едно сме нейни роби, според мен съвсем не е израз на една дясна философия, напротив, по същество такава една философия си е съвсем лява.

Прочее, във връзка с това, което пишете, според мен дясното ще е: не дър-жавата да се разпорежда с живота ми и да ме задължава аз да работя още две години повече, та дядо ми или баща ми да взема по-сносна пенсия, а дясното е друго. И то

според мен е: държавата да не ми се меси в моите отношения с дядо ми и да ме остави аз лично да помагам на дядо си със своите пари, но не насила да бъда лишаван от своето суверенно право да определям собственото си бъдеще и съдба.

Извинявам се за грешките, не от неграмотност, а от бързане и невнимание са; изморен съм, ще си лягам вече, друг път може да продължим. Лека нощ! Pavel Nachev: Ако мислите вашата работа като „работене за държавата като роби“ – това е много грешна логика. Работата пома-га на човек да не атрофира. Да е активен, да се чувства полезен и да се чувства добре. Работим за себе си – не за държавата. Ра-ботата е индивидуално развитие и според мен колкото по-късно се откажем от нея – толкова по-добре.

Защото какво е 90% от българския пенсионер: по цял ден седи на дивана, гледа телевизия или се вози по автобусите! А какво са техните набори, които са още ак-тивни. Ангел Грънчаров: Работим, разбира се, за себе си, ала държавата да ни казва колко и защо да работим, тя да ни дере колкото си иска кожи, та да може да облагодетелства калпазаните и да издържа бюрокрацията си, с това десният човек съвсем не е съгласен. Аз лично изобщо не смятам, че държавата, месеща се в живота ни, е панацеята, както мислят левите. Прочее, истинска дясна политика в тази сфера е пълна приватиза-ция на пенсионните фондове, т.е. държавата да не се меси изобщо в тази сфера, защото опитът и историята показват, че там, където се меси държавата, там всичко се разваля.

А пък за ония, които не могат да се грижат сами, именно инвалидите, за тях разните пенсионни фондове ще могат да заделят средства от общите пари и да ги подпомагат, по хуманни и благотворителни подбуди; тази, според мен, е дясната поли-тика, този е десният подход. Там, където на държавата се дава решаващата роля, там подходът е ляв, сиреч, социалисто-комунис-тически;.

Боко примерно живее с тодоржив-ковите представи за решаващата роля на държавата и на Вожда в живота на индиви-дите; не мога, разбира се, да го смятам за десен, та това е подигравка; тъй че такъв като него да прави „десни реформи“ е прос-то насилие на логиката, морала и правото, т.е. е пълен абсурд… сиреч, невъзмож-ност… Ако чакаме Боко да ни оправи, тоя път като ни прецака с „дясна“, представете си, „реформа“, означава, че нещо се сме подвели по митовете на олигархичната ченгесарска пропаганда.

Прочее, у нас се оформи един слой от хора, претендиращи да са десни, които възприеха Боко като „героя, който ще ни оправи най-сетне“, което именно и показва,

21 че в такива хора няма нищо дясно. У нас има и мутирало, фалшиво дясно, което по съ-щество си е съвсем ляво, но има поръчката да се преструва на дясно, та белким повече хора се дообъркат изцяло…

КОРИЦИТЕ НА ДОСЕГА ИЗЛЕЗЛИТЕ 7 БРОЯ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ

ИЗЛЯЗОХА ДА ПРОТЕСТИРАТ НА ПРИПЕК И АЛЧНИТЕ БЪДЕЩИ ПЕНСИОНЕРИ!

Продължава интелигентското мър-морене в разни блогове против „неправил-ните ценности на протестиращите“ и прочие. Не трябвало да се протестира така, а тряб-вало онака, не трябвало да се протестира за това, а за онова. Нямало да подкрепят про-тестиращите, щото те, представяте ли си, имали дързостта да започнат да протести-рат без да се допитат до непресекващата неръкотворна „мъдрост“ на дървените фи-лософи от блоговете. Особено любопитно звучи роптаенето на някои умници против това, че хората си били позволили да про-

тестират срещу увеличаването на годините за пенсиониране.

В тази връзка е твърде любопитна дървената „философия“, от която вдъхновя-ва един мастит блогър, именно г-н Иван Стамболов, представящ се в интернет с древноримския псевдоним Сулла, който ни е ощастливил, както виждам тази сутрин, с най-фундаментална статия под епохалното заглавие По-добре рентиери, отколкото пенсионери. Струва си да се прочете това творение на обезпокоения разсъдък на този блогър с древноримска осанка и величавост. Мен лично ме впечатли най-вече ето това патетично построение, което нищо чудно един ден да влезе и в учебниците по праз-нословие:

„Учуден съм каква дълбока драма произлезе от това дали хората да се пенси-онират година по-рано или година по-късно. Заедно с това съм възхитен от страстта, с която хората са готови да отстояват правото си на социални помощи, пенсии и други нетрудови доходи. Сигурно съм примитивен, но винаги съм си мислел, че ако енергията се насочи към това как да се произведе и продаде нещо, вместо към това как да се накара някого, който е произвел и продал нещо да ти плати, задето не си произвел и не си продал нищо, то светът ще бъде много по-уютно място. Социалната солидарност е прекрасно нещо, докато не се превърне в професия за групи от хора, толкова големи, че приличат на цели нации.“

Това пише така страстният г-н Стамболов. Особено сюблимен в този абзац е изразът „нетрудови доходи“, с който нав-ремето, ако си спомняте, комунистите клей-мяха и ругаеха „безделниците“, които си докарваха някоя и друга пара като работеха в свободното си време в сферата на т.н. „частпром“; прочее, виждате, че цивилиза-цията се е придвижила така напред в своето стремглаво развитие, че на г-на Стамболова му се чини, че и пенсиите са… нетрудови доходи; за което, прочее, не се е сетил даже и другарят Лаврентий Берия.

Много трудно нерафиниран в тън-костите на схоластиката човек може да схване как така пенсиите са „нетрудови доходи“, при положение, че парите, които пенсионерът получава, не са благодеяние или милостиня на държавата, а са си него-вите собствени пари, които са му били удържани от собствената му заплата като осигуряване. Явно фактът, че пенсионерите не се трудят, т.е., не ходят на работа, а пък, представете си, си получават пенсиите, е причината за гнева на така работливия г-н Стамболов, който даже, поувличайки се, се заклева да работи докато е жив:

„… Аз съм на 48 години и се надя-вам с Божията помощ да мога да създавам ценности още 30 години, без да искам да се пенсионирам и някой друг да ме храни с ценности, които не съм създал аз.“

Тъй че, според г-на Стамболова, хората у нас заслужават да бъдат наругани по простата причина, че не щат да работят пожизнено, т.е. докато мърдат, което, според него, е израз на паразитическите наклоннос-ти на мързеливата българска природопопу-лация. И той счита за уместно да заклейми тия аморални хора, дето имат наглостта да искат да си получат под формата на пенсия собствените си пари, които са били натрупа-ни през годините в собствената им пенсион-на осигуровка. Явно на такива като г-на Стамболова им се иска хората жертвоготов-но да харижат на държавата собствените си пари за пенсия като умрят преди да се пен-сионират, тоест, един вид, да сложат пред олтара на Отечеството най-скъпото, което имат, именно, живота си.

Прочее, ако се позамисли човек малко по-дълбоко, ще открие за изненада на г-на Стамболова и това, че даже т.н. „соци-ални помощи“ не са благодеяние или милос-тиня от страна на размекналия се социум, понеже ще открие, че докато човек работи, му се удържат проценти от заплатата, които ще му се дадат под формата на „помощ“ ако остане, да речем, безработен. Или ако се разболее. Да отбележа: против болничните г-н Стамболов не се е сетил да роптае, но нищо не пречи тия дни и това да направи.

Но има нещо, за което той явно не се сеща. Държавата обича да прави помен с чужди пити, а пък в случая и при пенсиите, и при социалните помощи, питата, с която държавата уж ни гощава, си е наша собст-вена. Тоест, повтарям, парите за пенсия са си нашите собствени пари. Никой не ни ни ги подарява и прочие. Тъй че човек няма как да не се диви на ума на „дясно-мислещия“ г-н Стамболов, който не се усеща, че ругаейки ония, с които посткомунистическата ни дър-жава се гаври така нагло, де факто демонст-рира все същото онова комунистическо презрение към „склонния към паразитиране индивид“, който при това, представете си, имал дързостта да си поиска собствените пари от Майката-Държава!

Още много може да се напише като анализ на будещия толкова недоумения и възражения текст на г-н Стамболов, но да спра дотук. На всякакви чудати феномени човек може да стане свидетел в днешно време, примерно, да срещне хора, които да считат, че Боковото правителство, предста-вяте ли си, било „реформаторско“, ала алч-ните пенсионери и цялата останала човешка измет, т.е. „лошият човешки матрьял“, им пречел, като протестирал за правата си, т.е. за своето си, за своите си пари, за своето си здраве, и прочие, и так далее. И един друг интернетен мислител като г-на Стамболова, именно „професор“ Добри Божилов, всеки ден роптае срещу алчните бъдещи пенсио-нери, които не щели да работят посмъртно и доживотно. Гневът на такива хора като Бо-жилова се дължи, предполагам, на това, че те самите, поради хронична безработица

22 или пък поради безделничество, което в днешно време в много от случаите в наши условия се представя като „бизнесменство“, та, значи, вече те самите нямат надежда един ден да получат пенсия! И как тогава другите да получават, а пък те не, нема такова нещо, туй не е справедливо, г-да съдебни заседатели?!

Тъй де, нима не заслужават да бъ-дат наругани ония наглеци, които имат по 40 и повече години трудов стаж, и имат наг-лостта най-безсрамно да си искат собстве-ните пари! Които е къде-къде по-добре, като умрат преди да се пенсионират, да останат за октопода-държава, която, разбира се, ще се погрижи за всички, в това число и за светлите души на роптаещите в нейна защи-та! Елементарни познания по българската национална психология са достатъчни човек да се убеди в скритата дълбинна мотивация на ония, които си позволяват да ругаят тия дни хората, протестиращи срещу увелича-ването на възрастта за пенсиониране.

А ето как специфично мислителят Сулла завършва трактата си срещу лакоми-ята на българската трудеща се класа:

„За съжаление, консерватизмът в държава като нашата, която допреди век и малко е била с над 90% селско население (към което аз по чудо не принадлежа), е твърде проблематичен. За съжаление. За голямо съжаление.“

Която българска трудеща се класа, както виждаме, като капак на всичко има и тоя дефект да има селски произход, което, за щастие, не се отнася за софийски арис-тократи-боляри с римска осанка като г-на Стамболова. Какво друго да възкликне човек като съзерцава такова безочие освен да изкрещи древно-римската мъдрост:

O tempora, o mores! Хубав ден на всички! И протести-

райте всеки ден и по всеки повод, не търпе-те, не мълчете! Нищо че ви ругаят разните му там дървени философи. Винаги има смисъл да се протестира, това поне запом-нете от мен.

Не допускайте това, което си е ва-ше, да бъде „присвоено“ и лапнато от окто-пода-държава, който у нас, уви, бива защи-

щаван и от толкова много пишман-дясномислещи мърморковци, че на човек му се повръща вече – като ги гледа как се пе-нят, вайкат и вият срещу вашите човешки права да протестирате и да бъдете взиска-телни спрямо разпусналите се до крайна степен властници.

КАК ОЦЕЛЯХ В УЧИЛИЩЕТО-КАЗАРМА

Вчера написах есето Най-важното жизнено дело на човека в онова време, което е продължение на поредицата, носе-ща (засега) условното заглавие Преживяно-то в ерата на комунизма, като тоя път ще се опитам да представя значимото от ония случки и истории през живота ми до навър-шването на 18 години, т.е. до напускането на моя роден град Долна баня.

Прочее, преживяното в "родната казарма" съм го описал в поредицата от есета, носеща заглавието Там горе, под небето, която си стана една самостоятелна книжка; предстои да я издам в самостоятел-на книга съвсем скоро. А пък за другите периоди от живота си съм писал на разни места из книгите си, особено в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, която носи подзаглавието Кратка психоло-гическа история на съвременна България. Тъй че за да завърша животоописанието си, ми се налага да напиша започната пореди-ца, която се отнася за най-важния период в човешкия живот, именно, детството и юно-шеството, когато малкият или млад човек е длъжен да стане личност, способна да се бори с предизвикателствата на по-сетнешния, на "истинския" живот. Прочее, животът ни ще бъде истински или не според това какъвто ние самите си го направим.

В миналото есе писах за някои зна-чими, според мен, събития в така да се каже "частния живот" на моя род, който е пръснат в Долна баня и в близкото село Марица, откъдето е родом майка ми. Стана дума най-вече за това как хората тогава са си строели къщи, как са създавали дом, как са живели и прочие. Сега ми се иска да зачекна една друга значима тема, именно, за т.н. "публи-чен живот" в градчето, такъв, какъвто съм го видял аз, като се почне от времето, в което съм бил хлапе, та се стигне до времето, в което навърших пълнолетие. Прочее, какво ли пък е онова, което да може да се нарече

"публичен живот" в едно градче-полусело в ерата на комунизмо-социализма?

Сфера на публичния живот, в който младите се посвещават най-напред, разбира се, е школото, училището. Аз за тоя учили-щен живот ще се наложи да пиша по-подробно, понеже там, в общи линии, проте-коха най-значими събития, касаещи моето личностно израстване. А за публичен живот в същинския смисъл тогава, в ерата на комунизма, едва ли изобщо може да се пише. Хората работеха кажи-речи денонощ-но; наблизо до Долна баня имаше уранов рудник, за добиване на уранова руда за бомбите на "великия СССР", в този рудник се работеше на смени, денононощно, затова казах, че се е работило почти непрекъснато. Работата, трудът, и то такъв труд, който изцежда физическите сили на човека, сиреч, робският труд, е най-значима отличителна черта на съществуването на хората в онова време. Комунизмът беше впрегнал всички да работят с всички сили, а пък хората, като форма на пасивна съпротива, работеха без особен ентусиазъм, щото принудителният робски труд едва ли може да ентусиазира дори и население с робски манталитет, каквото е българското. Нали знаете поговор-ката, която беше твърде популярна едно време: "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим!"?

Е, разбира се, можеха да мързелу-ват "законно", така да се каже, само ония, които се бяха уредили на хубави служби, т.е. именно представителите на ръководната партийна класа и кръговете от подлизурков-ци около тях, които ги съпровождат както нимбата или аурата съпровожда светия човек. Останалата част от природонаселе-нието беше принудена да работи с всички сили, понеже имаше т.н. "норми", които, за да ги изпълниш и да заслужиш, така да се рече, надницата си, се налагаше здравата да се изпотиш. Това аз го знам най-вече от майка ми, която години наред работи в едно шивашко кожухарско предприятие и се връ-щаше пребита всяка вечер, тъй като друга-рите им бяха сложили големи, трудни за изпълнение норми. Баща ми пък, Бог да го прости, години наред, както вече писах, се пилееше по разни предприятия, бил е горски работник, превозвач на трупи, после рабо-теше в дъскорезна фабрика, също така и в ТКЗС-то, а иначе си беше зидаро-мазач, владееше тоя занаят и години наред рабо-теше частно. Сиреч беше, един вид, "през-рян частник" и едва ли не нещо като "пара-зит", според господстващата тогава идеоло-гия, която проклинаше частното. Нищо че самите другари, както по-късно, в годините на прехода, се разбра, дълбоко в себе си са криели неподозирани способности за изява на частно-капиталистическото поприще; знайно е, в днешно време нашите родни доморасли "капиталисти" са преди всичко комунистите.

23 Освен всеобщ подневолен труд ко-

мунизмът изискваше от хората да участват в разните му там комунистически салтанати като манифестации, социалистически съ-ревнования, организирани от Комсомола забави, дискотеки (партията, за да овладее вредното влияние на западната музика, тури дискотеките под свой контрол и под ведомс-твото на Комсомола) и прочие. Моя милост още от онова време изпитва погнуса към тия т.н. "дискотеки", сиреч, към "увеселителните мероприятия", организирани тогава от Ком-сомола. Не зная защо, но някак органически се отвращавах от самата организирана форма на веселието, в която ни принужда-ваха да участваме; струваше ми се, кой знае защо, че веселието по принцип не се подда-ва на организиране и съзнателно насочване; човек, според мен, както мислех още тогава, по начало трябва да се весели съвсем спон-танно, индивидуално, неорганизирано, си-реч, свободно.

Имам един съвсем ясен спомен, че за мен беше цяла мъка да участвам в разни-те му там комсомолски мероприятия, сред които именно дискотеките ми бяха най-отвратителното; спомням си, че цялото ми същество се отвращаваше от такива органи-зирани комсомолски форми на веселие. И това се случваше доста преди моя милост да се беше запознала от книгите на Досто-евски с ония така проницателни негови тези относно абсурдността на т.н. "всеобщо орга-низирано щастие", което той свързва с нихи-лизма, сиреч, с комунизма. Чудех се как да избягам и да не участвам в такива организи-рани увеселителни мероприятия, в които масата, т.е. примерните комсомолци, сякаш участваха с удоволствие. И това мое отвра-щение към такъв род "мероприятия" легна в психиката и ми повлия дотам, че дори и днес, в днешно време, когато стане дума за организиране на "банкет на колектива", моя милост я втрисат тръпки на погнуса и аз, разбира се, на такива места съвсем не ходя.

А тогава обаче беше значително по-трудно да се избяга от тях; аз, разбира се, още като "комсомолец", си имах друга стратегия: като почнеше мероприятието, моя милост изчезваше някъде наблизо, и в тъм-нината, примерно, се отдавах на съзерцание на толкова прекрасното звездно небе или пък на някакви свои мисли и копнежи; е, бягали сме от такива мероприятия и с други склонни към асоциалност типове сред съу-чениците ми, и сме си разговаряли по важни за нас теми някъде наблизо, където комсо-молската гюрюнтия едва се чуваше. Чат пат се връщахме, та разните му там активисти да не се оплачат, че саботираме "мероприя-тието", а после пак изчезвахме. Така беше и по разните му там бригади, включително и студентските, щото на мен лично много повече ми допадат предимно по-индивиду-алните, по-личностни форми на общуване, а не колективните такива.

Разбира се, по този начин моя ми-лост се оформи още тогава като истински индивидуалист, поради което съм си имал доста главоболия при реализацията ми в една така социалитарно-комунална среда, каквато беше обществото ни от ерата на комунизма, пък и досега; няма защо да крием, средата около нас си е все такава, все същата, комунално обременена. А на индивидуалистите у нас и тогава, пък и досега, не се гледа с добро око, понеже такива имат дързостта да рушат устоите на колектива и на колективизма. Прочее, една от най-омразните ми думи и до ден днешен е съветската дума "колектив", която някои ръководни другарки и другари и до ден дне-шен произнасят с нескривано перверзно удоволствие.

Та значи бягах от дискотеките, бя-гах откъдето можеше да се избяга, пък ма-кар и за кратко, опитвах се да избягам по-далеч от шумотевицата на перверзно вил-неещата комуна; обичах да се уединя, да остана насаме със себе си. Прочее, това да намирам неизразимо удоволствие в това сам на себе си да съм си компания, за мен стана най-типично поведение оттогава та до днес; никога не се чувствам по-добре откол-кото когато съм сам. Значително по-късно ще открия в книгите на Шопенхауер макси-мата "Който не обича самотата, той не обича и свободата; защото човек е истински сво-боден единствено когато е сам!", но аз още тогава се чувствах най-самотен в шумотеви-цата на вилнеещия колектив, а иначе, когато съм бил насаме със себе си и със своите мисли, още тогава, пък и до днес, се чувст-вам най-прекрасно. Затова и така съм се привързал към самотните си разходки из града, по паркове, немноголюдни улици, сред дивата природа; в които, забелязал съм, ми идват и най-добрите идеи. Та затова ще си позволя да изкажа нескромното твър-дение, че склонността към усамотяване е признак, по който точно може да се познае мислещият индивид. А аз бих добавил и свободният. Щото колективите нямат друга грижа, освен по най-перфидни начини да таковат мамата и на свободата, и на лич-ността на човека, особено пък на по-младия човек.

Изглежда такива мои предразполо-жености ме спасиха в онази задушна кому-нална атмосфера, в която комунизмът беше стигнал в наглостта си дотам, че си устрой-ваше едва ли не постоянно всякакви колек-тивистични оргии. Колективът е мястото, в което се фабрикува не просто масовидния колективистичен тип, той е мястото, където тълпата, масата, стадото е в своята стихия. Не по-малко гнусно се чувствах когато ми се налагаше да участвам в разните му там манифестации, било за 9-ти септември, било за 7-ми ноември ("празник" на октомв-рийския болшевишки метеж, който другарите празнуваха през ноември), или пък за 1 май или 14 май. На центъра на градчето друга-

рите си правеха трибуна, където власт-ващите и активните борци се настаняваха и се снабдяваха с типичната подигравателно-лицемерна усмивка на "човеци от народа", а пък там долу тълпата, въоръжена с плакати, цветя, червени балони, трябваше да крещи разните му там лозунги; по-голямо унижение от участието си в такива мероприятия аз в живота си не съм имал - и едва ли някога ще имам. Първо, не можех да се отпусна и да крещя като другите, една такава еуфория до ден днешен ми е чужда, и заради травмира-ността си от онова време аз много рядко съм се отпускал да крещя даже и на сините митинги, в които съм участвал по вътрешно убеждение и по най-дълбоки ценностни подбуди; е, крещял съм на сините митинги и демонстрации, понеже е имало защо да крещя, ала на казионните манифестации, за моя чест мога да кажа, че или съм мълчал с предизвикателно затворена уста, или пък съм си отварял безгласно устата, като цяло-то ми внимание е било съсредоточено към това да се сдържа по някакъв начин и да не повърна. Най-горе съм сложил една снимка, на която моя милост може да се види на най-предния ред, където ме сложиха по времето на една манифестация в Костенец, където работих за малко като учител; аз съм младият човек в средата; забелязвате ли как упорито мълча и какво неведро изражение на лицето имам?

Гнусна работа бяха тия мероприя-тия на комунистите и по моя сегашна пре-ценка вече съвсем определено мога да твърдя, че те са били замислени именно с тази цел, да се притъпи склонността към чисто личностните, индивидуални и човешки прояви - и на тяхно място да се наместят и развият до хипертрофия стадните чувства, които такива мероприятия насърчават и формират. Същински механизъм на обез-личностяване бяха всички колективистични форми на комуната, в които хората от онова време биваха тикани, и се вижда, че до ден днешен огромната маса от народа е така прекършена, че е неспособна за индивиду-ални реакции, а постоянно се поддава както на медийните манипулации, така и убеди-телно демонстрира тоя толкова презрян стаден манталитет, с който българското племе, наред с руското, се прославя пред света. Тъй че ония мои емоции, които имам от ранна възраст, именно оная плаха, но постоянна вътрешна съпротива на комунал-ността, с която в паметта ми се е врязало онова сиво време, явно са били нещо като защитен механизъм, благодарение на който успях да не погубя личността си. Предпола-гам и други хора, живели в онова време, биха могли да споделят подобни преживя-вания, което именно и показва, че тия реак-ции са в определен смисъл типични, струк-туро-определящи за формирането на сво-бодната личност, на свободолюбивата лич-ност. Моя милост затова, изглежда, до ден днешен си остана особняк, но такъв особняк,

24 който за личността и достойнството си е способен на всякакви, пък дори и на предва-рително обречени, битки.

Ето че ми се налага да разкажа по-подробно с какво най-изразително ми се е запечатал в съзнанието ученическия период от живота ми. Училището в Долна баня се помещава в една монументална, старинна и класическа двуетажна сграда, строена много преди настъпването на комунизма, която има излъчването на същински университет; поне до ден днешен така възприемам дол-нобанската училищната сграда, в която преминаха цели 11 години от най-решаващия етап на живота ми. Спомням си ясно както първия учебен ден, когато като първокласник, прекрачих прага на училище-то, така и когато като абитуриент го напус-нах, и отлетях по големия свят, в истинския, сиреч, живот.

В онова време българското учили-ще си беше устроено на казармен принцип; не че сега не е устроено на същия принцип де, но тогава казарменият дух преспокойно си владееше всички до едно училищни, така да се каже, "мероприятия". Имаше си, както се полагаше, разните му там комунистически тоталитарни организации, през които тряб-ваше да минем всички, като се почне от "чавдарче", мине се през "пионерче", та се стигне до "комсомолец", която, прочее, е най-гнусната, поне за мен лично. Цялата идея на тия организации беше да тъпчат и обезличават младата личност, да внасят колективистично-комунален манталитет, да убиват чисто човешкото у човека. И да ви-диотяват децата с лозунги като: Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: “Пионер ще стана аз!” или пък още един, за което се сещам сега: Малките чавдарчета са добри другарчета!.

Целият смисъл на тия организации беше да упражняват всекидневна гавра с личностното и с личността, и то до такава степен, че в един момент младият човек да се почувства тотално обезличностен, сиреч, да стане безволев комуноид. Тоест, да стане същество, неспособно на свобода, с ампути-ран усет към свободата, същество, което не знае какво е това достойнство, а също и какво е да си личност. В тази месомелачка моя милост, за да оцелее, трябваше да приложи една доста специфична, аз бих я нарекъл дори иронична, сократовска по дух стратегия. Ето какво имам предвид.

Аз до 8-ми клас, до навършването на основно образование, в основни линии бях момче с буден дух и несъмнени способ-ности, което обаче беше доста вяло и апа-тично към всичко. Това отстрани се възпри-емаше като мързел и като инат. Аз бях до 8-ми клас в компанията на най-лошите, вечно упреквани и наказвани ученици; няма да забравя как учителите, примерно, като за-къснеехме за час, ни строяваха до стената и след това, удряйки на всеки по два-три яки шамара, и то така, че сълзи да ти изхвърчат,

ни пускаха да си седнем, а пък после най-перверзно ни изпитваха и унижаваха през целия час. Да, ключовата дума за онзи тип образование беше думата "унижение", който иска да разбере същината на такъв тип образование, нека да има предвид това; другата дума, която има ключов смисъл в това отношение, е думата "терор". Тотален терор срещу личността и личностното - това в резюме е същността на комунизма, с който ние, децата, в онова време се сблъскахме най-напред в училището.

И така, до 8-ми клас аз оцелявах, като играех ролята на лош и непослушен, сиреч, бях нещо като аутсайдер; в оценките бях на едно средно ниво, а често имах и двойки; милата ми майка и до ден днешен помни и разказва как майките на мои съуче-ници и се били подигравали, щото в миниа-тюрно градче като Долна баня човек не може да скрие нищо: изкарвам, значи, двой-ката преди обед, на обед моите съученици информират за това майките си, дошли в обедна почивка в къщи, а пък тия майки на мои съученици, работещи на едно и също място с моята майка, още след свършването на обедната почивка, вече са я информира-ли за моята двойка. И привечер тя вече разказва за днешния си срам покрай моята двойка. В интерес на истината моята майка имаше един направо, сега като го оценявам, гениален подход на възпитание; тя никога не ми се е карала или упреквала, а само ми говореше за срама, който била изпитала когато някоя усмихната майка на мой съуче-ник и се била похвалила, че Ангел "пак имал двойка" или бил извършил някоя магария. "Йорданке, а пък вашия Ангел днес пак изкарал двойка, е, момчето толкова си може, не му се сърди де, детинска им работа!". Нейният срам силно отекваше и в моето сърце и това ми повлия в един момент ето как.

Прочее, да не забравя да кажа, че при приемането в Комсомола, което стана някъде в 8-ми клас, моя милост, заедно с още един, не беше приета заедно с другите, а по-късно, щото се бяхме издънили на някакви въпроси от изпита. Да, с изпит при-емаха в комсомола, а и с препоръки; та тия въпроси от изпита аз специално изобщо не бях погледнал, нито пък нещо попрочел, пък май и не можах да си осигуря поръчители, не помня точно, но е факт, че ме приеха няколко месеца по-късно, след унизителна процедура, в която аз трябваше да демонст-рирам съвсем неприсъщия ми колективисти-чен дух. Както и да е, приеха ме, а след това аз вече можеше да ставам и гимназист.

След 8-ми клас моите приятели, тия, по-буйните, по-лошите, "хулиганстващи-те", слабаците и прочие, с които се чувствах чудесно, заминаха да учат в разни технику-ми и всякакви други училища извън Долна баня. В гимназията от тоя род ученици, кажи-речи, останах само аз. Отначало се чувствах твърде самотен. В класа, който бях,

бяха останали само отличници; в един момент осъзнах, че само аз съм останал от слабаците и тройкаджиите. Няколко месеца търпях униженията, в един момент възроп-тах и реших да докажа какво мога; до края на учебната година, имам предвид в 9-ти клас, аз вече бях станал пълен отличник и един от най-големите първенци в класа. Прочее, другият такъв най-първи първенец беше моят роден братовчед, в най-благо-родна конкуренция с който ние двамата завършихме в крайна сметка гимназията с медали за отличен успех, той със златен, а аз със сребърен, понеже моя милост в 9-ти клас беше допуснала да има една петица. Единствената ми петица в дипломата ми беше по... пеене. Сюблимното е, че аз лично съм с много добър музикален слух, пея добре, ама на, сигурно съм се заинатил да не искам да пея някой път, затуй ми беше петицата.

Та значи станах отличник и първе-нец. И почнах, разбира се, да се набивам на очи. Примерно бях най-добър в изнасянето на разните му там възпитателни и полити-чески, предимно по международното поло-жение, беседи в часа на класа. Комсомолът и Партията трябваше да вземат мерки и да приложат друга стратегия за смазване на личността ми, щото оня, който почне да се набива на очи, става в един момент непоно-сим дразнител. И ето как подло постъпиха тия истински майстори на обезличаването: почнаха, без да ме питат, да ме турят на разните му там "изборни" комсомолски длъжности; я секретар на класа ще ме турят, без, разбира се, да ме питат, искам или не искам, я член на Ученическия съвет на гим-назията ще ме сложат, представяте ли си?! Аз, който изпитвах органично отвращение към разните му там комсомолски мероприя-тия, сега сам трябваше да ги организирам, способни ли сте да си представите по-префинен терор и по-голяма гавра над лич-ността ми?! Как се защитих ли? Ето как.

Нищо че бях първенец на класа и "комсомолски активист", моя милост изпадна в една доста странна за темперамента ми слабост: станах "пълен индивидуалист" и особняк до такава степен, че, както му каз-ваха другарите тогава, станах "затворен", с други думи казано, станах... "срамежлив". Единственият начин да оцелея беше този: не общувах с никого, странях от колектива постоянно, по никакъв начин не се включвах във "всеобщо организираното перверзно веселие" на колектива; аз, прочее, и до ден днешен съм си такъв, като изключим "сра-межливостта", която обаче на моменти пре-раства в същинска наглост от моя страна. Аз трябваше да си туря тая маска на един особняк, а пък Комсомолът и Партията по този начин бяха обезоръжени: какво да правят, няма да го убием сега човекът, той си е "срамежлив", е, отличник е, пада си егоист, но иначе не е лош, абе странен човек, малко индивидуалист, но какво да

25 правим, трябва от немай-къде все пак да го търпим?! Предполагам, че така са реагирали Партията и Комсомолът по отношение на моя случай; оказах се наистина тежък слу-чай. Пропуснах да кажа, че и в училище, както и във всяка една сфера, животът, доколкото това заслужава да се нарече живот, беше поставен под хегемонията на "Партията", на БКП. Но под маската на тая едва ли не патологична "срамежливост" моя милост успя да си съхрани ако не пълната, то почти пълната свобода. Как става това ли? Ето как.

Аз бях, казах, нещо като фактор в Комсомола през цялото време на пребива-ването си в училище. Секретар и пр., а в Ученическия комитет завеждах, разбира се, "идеологията", понеже още тогава много си падах по историята и по философията. Като си "началство", ти не си вече длъжен да участваш в мероприятията така, както тряб-ва да участва редовият комсомолец. При-мерно, на разните му там дискотеки, праз-ненства и забави на моя милост се падаше, примерно, да произнесе "кратко слово" при откриването, а пък после можеше да си обере преспокойно крушите, а в един мо-мент да излъже, че се е била отдала на размисли за "светлото бъдеще на комуниз-ма", уж свряна в някой тъмен ъгъл на зала-та, където някой я ме е видял, а не. Оцених и плюсовете на това да си шеф в комсомо-ла, но ги използвах предимно в тази посока, именно, да браня свободата си. Не зная толкова ли са били тъпи разните му там фактори, че не разгадаха играта ми: как става така, че хем съм най-активен в учене-то и в часа, хем съм много добър в произна-сянето на разните му там слова на разните му там събрания и мероприятия, и в същото съм време "затворен" и дори "срамежлив" човек, но за мен тяхното неведение беше добре дошло, казах вече защо и в какъв смисъл.

Такива ми ти работи. Сега в едно есе не мога да опиша всичко. Ще се наложи да пиша за училището още, в други есета. И за ученическите бригади ще трябва да пиша отделно. За много неща още ще трябва да пиша, но да карам поред. А ето сега искам да разкажа за една забележителна случка, която стана точно в деня на откриването на учебната година, когато започвахме Х-ти клас. Ето какво се случи тогава.

Ние в 9-ти клас имахме за класна една възрастна дама, пенсионерка, която ни беше учителка по френски език, софиянка, с фамилия Сестримска, а първото и име беше странно, затуй и още не съм го забравил; казваше се Виолина. Тя се представяше не като "другарката Сестримска", а като "Мадам Сестримска", тоест, като госпожа, което именно и говори много за ония, които разби-рат, щото тогава другаросването беше пого-ловно, а пък тя ако беше комунистка, щеше да се нарича "Камарад Сестримска". Разби-ра се, възрастната жена излъчваше буржо-

азност, както се казва, с всяка фибра на кожата си. И и се обличаше непролетарски, сиреч, буржоазно, което импонираше; ходе-ше с някакви дълги, сякаш бални рокли, копринени шалове и прочие. Мъжът и, както се говореше, бил професор в Софийския университет, пак по западните филологии. Тази наша учителка се обличаше все в черно, понеже наскоро беше починал единс-твеният и син, голяма трагедия, и тя имаше едно особено, възвишено, строго излъчване, макар иначе да беше много добра по харак-тер - и гледаше, каквито бяха тогава учите-лите, да ни научи на нещо, за което отдава-ше всичките си сили.

Прочее, заради нейните уроци аз все още имам отлични базисни познания по френски, а пък когато преди няколко години за първи път бях в Париж, кажи речи 40 години по-късно, и останах сам на улицата, а пък и исках да си купя нещо, се оказа, че за миг успях да съчиня без усилие няколко изречения, за да разпитам минувач и да си реша проблема, което показва, че тая наша учителка беше направила много за познани-ята ни по френски. А иначе и като класна беше много добра; няма да забравя, че в часа на класа вместо да ни губи времето за разните му там беседи по комунистическо възпитание тя, милата, ни учеше пак на френски, изписваше цялата дъска със спре-женията на пустите му глаголи.

А пък също така успя да организира едно театрално представление за Великата френска революция, в което участваше почти целия клас, и то изцяло на френски език. Аз играех ролята на някакъв генерал, както и да е, а пък лозунгите Liberté, égalité, fraternité така се набиха в съзнанията ни, че си стоят там до ден днешен; помня отчетли-во, че мен лично най-много ми харесваше Liberté-то, а пък за égalité-то и fraternité-то си имах някакви възражения, за които сега не е време да отварям приказка. Щото вече достатъчно се отклоних от това, заради което започнах разказа си за г-жа Виолина Сестримска, за която още храня най-топло чувство. Не зная дали е още жива, минали са много години, ако е жива, трябва да е на повече от 90 години; едва ли е жива, но това всъщност няма значение, понеже тя ето, е жива в сърцето на един неин ученик, а, надявам се, и на много други, щото наистина беше прекрасен човек. На който аз лично дължа много.

И така, тя ни беше класна в IX-ти клас. Идваме на откриването на учебната година, когато започваше Х-ти клас, и уста-новяваме, че класната ни Сестримска я няма, а на нейно място има нова "другарка" по френски; един вид, възприехме го, че са уволнили нашата любима класна. Крайно неприятно ни беше, почнахме да роптаем, а по едно време моя милост изтърси, че нещо трябва да се направи и като ме попитаха "Какво?", имах неблагоразумието да кажа, че трябва да протестираме, трябва да напра-

вим нещо, та да си върнем любимата класна. И знаете ли какво направихме целия клас (с малки изключения)? След тържест-вото по откриването без да влизаме изобщо в училището се отправихме на автобусната спирка, за да идем да посетим нашата г-жа Сестримска, която имаше вила в едно село, наблизо до Долна баня! Да, взехме автобус и отпътувахме натам почти целия клас!

Отидохме и на гости във вилата, като дори ни се наложи да ходим доста и пеша, щото дотам няма автобус. Тя, милата, беше там, но като разбра защо сме дошли, много се уплаши, щото явно щяхме да бъ-дем жестоко наказани за такава една демон-страция. Но ний бяхме овладени от свобо-долюбив дух и изобщо не ни пукаше. Мадам Сестримска, след като ни нагости с някакви, доколкото си спомням, сладки, ни посъветва веднага да се връщаме, като дори тя самата тръгна с нас, заведе ни в Костенец, и докато чакахме на автогарата - вече беше станало късно, беше станало обедно време - като разбра, че сме гладни, ни почерпи всички с кепапчета в близкото заведение! Добре си спомням, че тая "буржоазка", като плащаше, се забеляза, че имаше в голямото си порт-моне нови, и то доста много десетачки, плати без да се замисли, а най нас ни се виждаше, че даде едва ли не колосална сума: да нахрани цял клас с кебапчета и безалкохолно съвсем не бяха малки пари тогава. И така, върнахме се в Долна баня, разпръснахме се по домовете си, с трепет очаквахме какво ще се случи. Но в един момент у нас дойде чистачка от училището, каза, че директорът ме вика, когато отидох, се оказа, че пред директорския кабинет вече са всички провинили се. Почти целият клас, щото някои не отидоха, не бяха с нас при пътуването ни до бившата класна, уплашиха се.

Разпитваха ни дълго и мъчително, един по един, както се прави разпит в на-родната милиция. Караха ни да пишем и писмени показания. Партийният секретар беше най-активен в разследването, Ангел Илиев се казваше, Бог да го прости, учител беше по български език и литература; след години разбрах, че изобщо не е лош човек, но тогава му се е налагало да играе тая роля и беше твърде строг човек и учител. Дирек-тор сега не помня кой е бил, имам подозре-ние, но отчетливо не си спомням. Това и няма значение. На разпитите все питаха кой е бил "подбудителят". За чест на съученици-те никой не ме издаде, макар че другарят Илиев, който ми е бил учител, предполагам, превъзходно е знаел кой изобщо може да бъде подбудителят. Моя милост. Но и той сякаш се престори, че не се досеща, че не знае. Подбудителят трябваше да бъде изк-лючен от училище за тази демонстрация. Ний, уплашени, повтаряхме, че "спонтанно" и "единодушно", всички в един момент сме били решили да тръгнем към вилата на класната си, и на разследващите в един

26 момент им омръзна, а какви ни бяха наказа-нията вече не помня; помня обаче, че с нещо ни наказаха. Както и да е. Ето тази случка се е отпечатала ярко в съзнанието ми и затова трябваше да я разкажа, макар и набързо.

Да спирам сега дотук. Живот и здраве да е, ще продължа когато мога, кога-то имам време. Не знам дали някой намира смисъл в тия мои записки, когато публику-вам от тях, никакъв отзив няма, но това слабо ме вълнува, аз пиша тия неща заради себе си, а пък знам, че писменото слово има голяма сила: и рано или късно всичко напи-сано неминуемо ще стигне до ония, за които е написано. Тъй че не се кахъря за нищо. Гледам да си върша работата. Хайде чао, че леко взе да ми омръзва! За днес стига с това пусто писане, пък се и изморих, с часове съм вече на компютъра в тази неделна утрин...

НАЙ-ВАЖНОТО ЖИЗНЕНО ДЕЛО НА ЧО-ВЕКА В ОНОВА ВРЕМЕ

Днес ставам с намерението да на-пиша нов текст от моята поредица есета за преживяното по времето на комунизма. Предишното ми есе беше своеобразно, това за цъфналите сливи, за бабите и за враб-четата. Да продължа сега нататък.

Какво да се прави, моето детство и младостта ми преминаха в условията на комунизъм; обикновено комунизмът затова съществува, че да тъпче и да смазва лич-ностите и личностното отношение по прин-цип. Тъй че моите разкази са за това как в онези отвратителни условия изобщо съм успял да се съхраня като личност, която държи на себе си, на свободата си, на дос-тойнството си. Надявам се моят разказ да е полезен с нещичко на ония, които в днешни-те, също така твърде коварни условия на посткомунизъм, т.е. на разлагащ се, на гниещ комунизъм, са изправени пред същата задача: да се съхранят като личности, да станат личности, да бъдат личности, да не се отказват от правото си да са свободни личности, щото личност без свобода е нон-сенс, е пълна безсмислица.

Аз все още съм в началото на съ-щинското си повествование: запознах чита-теля с някои колоритни личности от моя род, които са ми оказали силно въздействие. Налага се да го запозная и с някои други такива личности. Но за разнообразие ще се опитам да вплета портретите на тия значими за мен личности в разказа си за определени знакови ситуации, които са се съхранили в паметта ми. Нищо в своя разказ не ми се налага да измислям, не зная дали сте забе-лязали, че самият живот е нещо като разказ-вач с най-мощно, с ненадминато от никой въображение. Следвайки живота и неговите превратности, по-чувствителните хора могат да станат сносни писатели. Друг е въпросът, че човекът пак е в основата: та нали този живот, който живеем, го правим, така или иначе, ние самите?!

Значи за някъде към края на 60-те години - моя милост е родена в далечната 1959 година - в съзнанието ми проблясват някакви спомени за случки, хора, ситуации, премеждия и пр. Но също така ми се налага да опиша как течеше животът - личен, час-тен, родов, публичен - около мен, а също и в мен самия. Защото т.н. "външен живот", животът, течащ в обстоятелствата, е и про-екция на вътрешния живот, и, обратното, резонансът на външния живот отеква в живота, протичащ в собственото ни сърце. И двете стават едно цяло, което като екстракт влиза в това, което наричаме история. Има, разбира се, и обща, и лична, частна история, т.е. поредици от истории, случки, събития, значими за тая или оная личност, като за мен лично индивидуалните истории са в смислово отношение по-значими, понеже носят в себе си печата на човечността. Докато общите истории са общи дотолкова, доколкото се откъсват (абстрахират) от човешкото и почват да изразяват нещо и свръхчовешко, и надчовешко, сиреч, без-лично и също много често античовешко. Пример за такава античовешкост е комуниз-мът, най-зъл враг на човечността и човека.

Спомням си, например, как тогава ние, в нашия род, сме си правили къщите. Налага се да разкажа и за това. Не знам как е станало, но кажи-речи почти всички в рода ми - дядовци, чичовци, вуйчовци - бяха прочути майстори и строители, т.е. практи-куваха и зидарския занаят, и мазането на къщите, и по-фините работи, като поставя-нето на фаянсови плочки и прочие. Като изключение някой не умееше да практикува тия специфични дейности. И когато на някой от рода се налагаше да се строи къща, това ставаше, като всички се събираха и със задружни усилия я строяха; всеки, комуто са помогнали, разбира се, съвсем безплатно, чувстваше свой дълг също да помогне на помогналите - и, разбира се, помагаше. Помагаше предимно с труд, не с пари. При оня социалистически дефицит на всичко - а най-дефицитни сякаш бяха тъкмо строител-ните материали, тухли, цимент, вар, пясък,

керемиди, какво ли не още; само камъни-те не бяха дефицитни, щото се намираха в изобилие в коритото на течащата наблизо река Марица - та значи при оня социалисти-чески дефицит най-трудният етап беше набавянето на строителните материали.

Години наред хората спестяваха някакви пари, като спестят част от парите, дебнат какво могат да купят, и ако можеха, го купуваха, я пясък, я тухли, я керемиди; складираха го някъде, и после пак почваха да спестяват и да дебнат нещичко да се появи в сгодния момент, та да могат да си го купят за бъдещия строеж. И така минаваха години, така мина животът на ония поколе-ния. Общо взето поколенията от комунисто-социалистическа България дадоха целия си живот за едно-единствено нещо: да построят къща. И обикновено, когато вече я бяха построили проклетата къща, когато вече бяха натаманили всичко за живеене, живо-тът им обикновено свършваше, тия хора често умираха, т.е. се оказваше, че са живе-ли един вид жертвоготовно, за да построят къща на децата си, на бъдещите поколения. Както и да е, когато основните материали вече са набавени, когато се купят вече и греди, тогава целият род се сбираше и за кратко време вдигаше къщата, стига да не се окажеше, че някой строителен материал е свършил или не е достигнал, а в такъв слу-чай строежът трябваше да спре и да чака, докато съответният материал не се набави.

Разбира се, в условията на жесток дефицит в оная блажена ера на комунизма, за която сега мечтаят железо-бетонните ко-мунистически глави, всичко ставаше с връз-ки, сиреч, с унижения. Разни там магазине-ри, все приближени на Партията другари и партийци, дето се бяха уредили, както се казва, с лека и доходна работа, бяха нещо като велможи, а пък от подкупите си бяха устроили живот, сякаш за тях пълният кому-низъм вече беше окончателно настъпил. Най-уважавани бяха, разбира се, магазине-рите на хранителни стоки, разните му там доставчици, понеже човек всеки ден трябва нещо да яде. А пък магазинерите на по-скъпите неща, от рода на строителните материали, бяха нещо като истински арис-тократи, които по лукс и разкош на живота си отстъпваха единствено на най-висшата партийна номенклатура.

Партийците, комунистите, можеха да си доставят най-дефицитна стока с едно позвъняване по телефона. Най-високопоста-вените другари пък дори не заплащаха за тия дефицитни стоки, а им ги доставяха съвсем безплатно, изписвайки ги уж за няка-къв държавен строеж, т.е. ги крадяха най-официално; така другарите си построиха дворците, в които живеят сега, а също по тоя начин си построиха вилите и частните рези-денции. Види се, наште комунисти са били много проницателни люде и са знаели, че комунизмът им един ден ще се провали, та са трупали пари и недвижими богатства,

27 подготвяйки се старателно за идващия не-отвратимо капитализъм.

Съответно на казаното обикнове-ният човек трябваше да мине през същински мъки адови, за да си достави за строящата се къща, да речем, едни проклети керемиди. То бяха унижения, то бяха мерзости, с които ще бъде запомнен най-вече тоя гнусен ко-мунизъм, който бяхме принудени да живеем. А пък да си купиш парцел за земя работата беше най-сложна; нали другарите бяха взели земята на хората, с нея се разпореж-даше другарско-комунистическото ТКЗС. И тук гаврата беше следната: често на дадени хора им се налагаше, за да си купят парцел, на който да си постоят къща, да платят с пари... дядовата си земя! Да, да платят с пари на ТКЗС-то собствената си, родовата си земя, която Партията предвидливо им беше взела навремето и си я беше направи-ла своя. На това комунистите му викаха "експроприация на експроприаторите".

Само се чудя защо ний, жертвите, не устроихме след 1989 г. на тия комунисти-чески експроприатори една хубава експроп-риация, та да си получат заслуженото; тряб-ваше да им вземем всичко, което бяха окра-ли, ама пък нали тогава щяхме да заприли-чаме в известен смисъл на тях, въпреки че комунистите, общо взето, си бяха криминал-но-бандитска и разбойническа партия вина-ги, и преди 1944, и след това, когато банди-тизма им беше въздигнат на държавно ниво, та и досега, в условията на "капитализъм", когато другарите са принудени да бандитст-ват като "бизнесмени", сиреч, като мафиоти, мутри, обикновени разбойници и прочие.

Та значи в мъки адови обикновени-ят човек можеше, след многогодишни уси-лия, да отдели от залъка си пари, да си купи строителни материали и в един момент да се отпочне градежа. В моя спомен от детст-вото ми тогава ясно се е отпечатало това как отначало ние, децата, ако сме били съвсем малки, сме си играели около градежа, ала като поотраснахме, вече на такива строежи помагахме с каквото можем, да носим тухла по тухла и прочие. Така се строиха къщи на всички роднини, и баща ми и майка ми пома-гаха на всички, а пък на къщи на мои бра-товчеди и аз вече, като ученик, съм помагал, съм бъркал вар и съм носил кофите. Така и ние успяхме да направим пристройка на къщата, която баща ми, като съвсем млад, заедно с чичовците ми, са построили още преди да се родя. Хората тогава бяха ра-ботливи, и задружни, помагаха си, защото да се плаща пък на майстори беше твърде трудно, надниците на майсторите-строители, на частниците, както тогава се казваше, бяха за онова време колосални; ний, в моя род, понеже всичките роднини бяха все майсто-ри, за майсторлък пари не сме давали. А те бяха все майстори по принуда, учили се бяха на майсторлък, та да могат сами да си правят къщите, или като са помагали на правенето на къщите на по-старите от тях, а

не че са завършвали специални училища или нещо такова. Животът, озъбеният живот им беше истинският учител; такъв истински учител беше животът и за мен.

Стигна се дотам - понеже подех темата за строежа на къщите - че и моя милост, след като от дете работеше по строежите на къщите на роднините ни, а пък и на баща ми съм ходил да помагам, когато като строител е строил и чужди къщи, та значи стигна се дотам, че когато майка ми, спестявайки свои пари, успя да купи парцел за да строим къща за мен, а баща ми пък осигури камъните, пясъка и прочие, та на тоя строеж, вече след войниклъка, като студент, моя милост участваше в градежа, като заед-но с баща ми, Бог да го прости, той тогава вече беше болен и инвалидизиран, сме вдигали камъните и сме ги зидали, поста-вяйки основите на нова наша къща. На тая къща са идвали да ни помагат всички вуй-човци и някои от чичовците, но тя така и не беше построена: като и турихме бетонна плоча, замразихме строежа, хем да събира-ме пари за тухли, хем да изчакаме, да се види дали аз изобщо ще живея в нея. В един момент се разбра, че аз няма да живея в Долна баня, започнах работа в Пловдив, наложи се тук да си купувам апартамент, а пък преди няколко години се наложи да продадем, в условията вече на демокрация, недостроената къща почти без пари на едни софиянци-виладжии. Такива ми ти работи.

Това за начина, по който хората си строяха къщите при социализмо-комунизма бях длъжен да го кажа, защото то, по мое мнение, е най-изразителен символ на същи-ната на оня строй, а пък строежа на къща, така да се каже, беше най-значимото жизне-но и човешко дело на човека от ерата на същия този социализмо-комунизъм. Понеже при социализма нямаше частна собственост, т.е. комунистите бяха окрали целокупната нация и бяха си присвоили цялото нацио-нално богатство, на хората им беше остана-ла само т.н. "лична собственост", т.е. дома; всичко друго им беше взето и експроприира-но.

На тая основа още от детската ми възраст е останал спомена как по-възрастните хора от моя род, пък и изобщо, когато сядаха и когато ставаха, имаха оби-чая да псуват проклетите комунисти, които ги бяха окрали до шушка, и да ги наричат разбойници, бандити и пр. Така правеше най-често моят дядо Васил, Бог да го прос-ти, и с това съм го запомнил, аз за него вече ви писах и още ще пиша. Пък и по-младите, именно моите родители, също бяха твърде враждебни на "народната власт"; най-знаменателният израз за тия настроения на хората от моя род през целия период на социализмо-комунизма беше това, че когато дойде през 1989 г. демокрацията, всички до един станахме най-върли седесари и анти-комунисти; та така е и досега.

Баща ми, милият, плака със сълзи когато, при развалянето на ТКЗС-то през 1992 година, аз, с каручката, отидох и получих от текезесарското имане, крадено яко от комунистите цели 40 години, цели пет овце, като компенсация за това, което нав-ремето комунистите им се взели; леля ми Стоименка, мила, Бог да я прости, пък си взе тогава крава, и няколко години си се гриже-ше за нея, произвеждаше си и сиренце, и теленца, а пък майка ми с овцете така добре ги гледаше, че се видяхме, за първи път в живота си, богати поне със сирене в изоби-лие. Прочее, да отметна: благодарение на тази ликвидация на ТКЗС-тата на комунисти-те, от които те крадяха така яко, че ги бяха довели до просешка тояга, българският народ можа да оцелее в тежките несвърш-ващи кризи, които комунистите и техните мутанти ни устройват по-нататък, та и досе-га.

Аз самият, примерно, макар и да бях университетски и гимназиален препода-вател по философия, години наред мъкнех тежки чанти и куфари от село, та да мога да изхраня семейството си в големия град; не зная дали сте забелязали, но така беше не само с мен, а с целокупния ни народ; всички оцеляхме благодарение на това, че СДС върна земята на хората. Ако не беше я върнало, щяхме да изпукаме от глад в теж-ките виденови зими; прочее, още веднага след 1989 г., преди лукановата зима даже, много хора от селата си бяха взели само-волно дядовите и бащини земи и заплашва-ха, че кръв ще се лее, ако комунистите се опитат да им я отнемат пак обратно. Тъй че СДС просто извърши един отдавна назрял и справедлив исторически акт, връщайки земята на хората. Това бях длъжен да из-тъква особено, понеже, както е известно, тия събития другарите ги тълкуват, по своя си маниер, съвсем лъжливо: видите ли, кризата била настъпила затова, че СДС било върна-ло земята и било ликвидирало "цъфтящите ТКЗС-та"; няма такова нещо, ТКЗС-тата бяха докарани от крадливите другари до фалит още много преди 1989-та година, и ако тия мафиотски текезесарски структури не бяха ликвидирани в 1992 г., наистина щяхме да изпукаме от глад.

Доказателството: ако ТКЗС-тата та-ка хубаво били хранели народа, защо в края на 1990-та година, при управлението на Луканов, за да не изпукаме от глад, другари-те се видяха принудени да въвеждат купон-на система?! Не че купонната система спаси тогава народа от измиране, спаси я рефор-мата, която в първите месеци на 1991 годи-на проведе екипът на СДС в правителството на Попов, начело с Иван Костов. Тия неща трябва добре да се знаят, щото лъжливата червена пропаганда продължава да трови душите на наивните хорица.

Моите спомени от ранното ми детс-тво сякаш отидоха по дяволите с тази исто-рическа реминисценция. Но както и да е,

28 пиша без определен план, не ща да потис-кам непосредствеността в изплуването на спомените, образите, мислите. Ще продължа още малко нататък със следното. Ще разка-жа в завършек една типична история, която се е отпечатала в съзнанието ми.

Строим къща на някой роднина. Ужасна жега е, изнемогват всички. Работи се яко, както българинът работи на своето. Тук е и дядо Васил, и вуйчовците, и майка ми, и леля, тук са братовчедите ми. Изпотени, но весели хора, защото са работливи, защото за тях трудът не е мъка, а е радост - познато ли ви е това, днешни млади хора?! Било се бърка кал от глина, за да се използва тя за спойка на тухлите, било се бърка вар с пя-сък, та с хоросан да се прави зидарията. По-леката работа я вършим ние, децата, под-помагани от част от жените. Бъркаме вар или кал, носим я с кофи, прехвърляме си от ръка на ръка тухли; така се правеше тогава, нямаше разните му там машинарии, екска-ватори и прочие. Все някой било от майсто-рите, било от помагачите, било пък и от жените, някой сладкодумник или сладкодум-ница разказва някаква история, а всички, ухилени, работят, и очакват края на истори-ята.

А ние, децата, слушаме със свет-нали очи и с отворени усти - така сладко разказват истории по-възрастните, много преживелите хора. Както и да е, така тече работата, смешки се разказват, истории и прочие. Най-възрастните жени, баба Кате-рина, нейната сестра, леля Василка - Бог да ги прости, какви благородни, добродетелни старици бяха, излъчваха едва ли не святост! - са заети с готвенето на общия обед; пър-жат, варят, мият, а пък най-малките деца се навъртат около тях, преглъщат уханните миризми - и помагат с каквото могат, я вода да донесат, я нещо друго. Много често се е готвело на обикновена печка, изнесена на двора - или на самата гола поляна, където ще се строи новия дом.

Като Слънцето почне да прегаря най-силно, работата се спира, и под някой навес всички, с измити ръце и лица, сядаме да обядваме. Поднасят ни се такива вкусни манджи, каквито сега едва ли изобщо се правят; не зная какви билки слагаха бабите, но манджите им бяха невероятно вкусни. Разбира се, омесили са баници или тутма-ници, леле, какви вкусни баници и тутманици правеха нашите баби тогава! Пие се в нача-лото ракия, от всички, без децата, казват: да пийнем ракийца, та да изгоним водата, която сме пили в горещината! После се яде и се пие бира, лятно време вино много не се пие. По време на обеда, излишно е да спомена-вам, се водят най-сладки разговори, каквито ние, децата, слушаме с облещени от удив-ление очи. Простотии не се говорят изобщо. Водят се такива разговори, каквито са се водели, да речем, в кръчмите, описвани от Елин Пелин, или пък през вечерите в йовко-вия Антимовски хан. Истории за живота,

взети от самия него, истории на самите живеещи, на самите страдалци, пък и на разни зевзеци и на всякакви веселяци; всич-ко има в тия истории.

Майка и леля Стоименка, понеже са прочути певици, ще подемат песен, под-помагани от дядо Васил, който ще извади окарината, от леля Лена, от вуйчо Ангел, Бог да го прости, от останалите, от по-младите, които, прочее, по-скоро се наслаждават на песента; по-младите, такива като мен, ще пропеят значително по-късно, имам предвид на такива големи родови срещи, а тогава само слушаме. Така протича обедът, или вечерята, зависи, а пък после се почива, на сянка, кой където намери, по двора, в плев-нята, щото легла за всички няма; почиват, за да отмине горещината; по едно време най-старите стават и почват да щъкат, което е знак, че трябва да се става. В късния следо-бед та чак до вечерта, преди смрачаване, се работи най-усилно; така се работи на свое-то, с всички сили, а пък на държавното утре, ако сега е неделя, ще си починем, казваха тогава.

Ще починат дръжки, та там нали има норми, и там ще им изстискат силиците, но хората са свикнали, изпечени са на тежък труд, държат се; не зная дали сте забеляза-ли колко яки бяха тия древни българи, които сега са на изчезване, щото днешните пенси-онери, да ме прощават, но общо взето са лайнари. Е, дано не съм прав, но яки, горди старци, нещо като патриарси, каквито бяха нашите някогашни дядовци и бащи, сега почти няма, такова е моето наблюдение, не знам, може да не съм прав, щото оптиката ми е друга. Аз тогава съм бил дете, сега сам вече приближавам забързано старческата възраст; как ли изглеждат старите хора днес в очите на днешните деца? Сигурно както са изглеждали нашите дядовци в нашите очи, знам ли?

Ами май разказът ми днес отива към своя край. Изморих се, пък и чувството ми е, че този път не можах да се настроя на потребната вълна. Какво да се прави, аз съм "умствен пролетарий", който няма време спокойно да си пише книгите, щото цяла седмица работи усилен труд "на държавно-то", учител съм, а едва в събота и неделя имам малко време да си пиша книгите. Пи-ша, пиша, но то се иска много време за настройка, за вглъбяване, а аз какво, вятър, как да се вглъбя, като нямам никакво сво-бодно време. И ето, тия дни даже една инспекторка, представяте ли си, даже ме обвини, че, понеже съм долен човек, за да имам време да си пиша книгите, изобщо не съм си бил гледал работата в училище! Един вид съм си почивал в училището, а пък после в къщи да си пиша книгите, според нея съм невероятен калпазанин. Съжалявам само че не се сетих да и кажа поне това: тя като е толкова работлива, що не вземе да се откаже от чиновничеството и да се отдаде на учителството?!

Страшна работа, но давам при-мер как в наши условия се отнасят към един пишещ човек: обявяват ме едва ли не за паразит, който там ще си пише никому не-потребните книжки, вместо да си гледа истинската работа! В други страни такива хора като мен - аз все пак, добри или лоши, съм написал и издал вече 16-17 книги, само геният Вучков ме превъзхожда по брой на издадените книги от живите писатели! - ги канят специално да разговарят с младите, ученици и студенти, да беседват с тях, та да им предадат от мъдростта си. Аз сам все-кидневно точно това правя, но ето, за благо-дарност, ме обявяват за паразит и ме поста-вят пред избора: ако искаш да си пишеш книжките, махни се от училището! Или, ако искаш да си учител, престани с книжките си!

Туйто. Както и да е. Нашенски нра-ви. Нашенска родна бюрократична психоло-гия...

ДОБРЕ ДОШЛИ В ТОЗИ УНИКАЛЕН САЙТ, СВОБОДНИ ДУХОВЕ!

ЗА СТУДЕНТИ, УЧЕНИЦИ И ВСИЧКИ ИН-ТЕРЕСУВАЩИ СЕ:

Книги, учебни помагала, кур-сове лекции и други материа-ли за вашето

образование, за личностното и за духовното ви израстване. За контакти с

редакцията на в-к ГРАЖДАНИНЪ e-mail: angeligdb@abv.bg GSM: 0878268488