17 ноември 2018

Нима отново за черния квадрат?! Или колко „нови“ са новите технологии?

Стремежът да си общуваме с така наречените нови технологии е стремежът ни да ги разберем, да вникнем по-дълбоко в смисъла на тези средства, с помощта на които се срещат изцяло противоречиви форми – виртуалната и физическата реалност, цифрите и идеите, аналитичното и творческото. Пише за предстоящата изложба в галерия „Академия“ DA10BG: Актуално Петя Чалъкова, докторант „Изкуствознание“ в Националната художествена академия за „въпреки.com”.

Изложбата се открива 19-ти ноември от 18:00 ч., в галерия „Академия“ С нея студенти и преподаватели в магистърската програма „Дигитални изкуства“ искат да отпразнуват десетата годишнина от създаването на програмата в Националната художествена академия. Ще бъдат показани творбите на общо 20 участници. Това е различен тип произведения. Публиката може да ги изпита, да ги изживее, да ги чуе, да ги активира. Съзерцанието не е достатъчно, за да разберем или за да проникнем в дълбочината на творбата. В изложбата се събират на едно място интерпретации на света, на разбиранията ни и дори интерпретации на самото тяло и неговата сянка. 

Дали посетителят ще бъде притеглен към сложната комбинация от колекция от дигитални грешки, каквато ни предлага Яна Крачунова в нейната творба Когато сигналът се колебае: на лов за Glitch трофеи или ще се насочи към интерактивна стена, която улавя в музикална композиция сянката му, в инсталацията на Албена Баева и Иван Шопов - Стена от светлина и сенки, това е невъзможно да се предвид. Налице, обаче, за всеки прекрачил входа на галерията ще бъде ясно, че този нов свят, различен от неговото всекидневие тълкува преди всичко форми на общуване. Всяко едно от представените произведения желае да си „поговори“ с посетителя, да го въвлече в собствената си реалност. Кубът на Драгомир Йорданов не просто иска и търси взаимодействието с публиката. „Чрез взаимодействие творбата се събужда и оживява. Без външна намеса тя не може да съществува.“, казва нейният създател. „Кражбата“ на Ангел Чобанов, която той е запечатал в творбата си Да откраднеш откраднатото, също би останала празен акт, ако нямаше с кого да бъде споделена. “О” преживяване на въображението на Весела Данчева извиква визуално формата и звука „О“. Творецът е ключа към дневника на това преживяване, което преминава от лично в колективно, в едно цяло, в завършена форма, в „О“. 

Личните преживявания, но във взаимоотношенията между личността и другият, чуждият, непознатият свят са обект на изследването и в творбите на Даниела Такева - Утре когато беше вчера и днес, когато ще бъде утре и Боряна Драганова – Автосугестия. Даниела Такева споделя лично преживяване, пречупено през дигиталния образ, обработено като малка дигитална грешка, на пръв поглед съвсем незначителна, но всъщност именно в „почернения фон“ е заложен смисъла на паметта и забравата. Боряна Драганова ни допуска още по-близо до собствената си конструирана реалност на тясното пространство, в което не можем да избягаме от страховете си. Именно там, в двете творби сме предизвикани да се вгледаме не в средата около нас, а в процепите вътре в нас. Тези процеси са добре осветени и ясно видими от лъча и звука на Антони Райжеков и Федерика Даури в пърформанса Топология на звуковото тяло: дует за тяло и скенер. Колкото повече вникваме в тъмнината, толкова повече моментите на просветляване стават очаквани и търсени.

Заиграването със съвременния технологичен хоризонт поставя въпроса: Дали успяхме да опитомим необуздания и безграничен порив на новите технологии?, Станаха ли те по-близки до нас?. Работите на Ивайло Гогов - Историята на един кит и Стефан Дончев – Мъркаща трева се стремят да придадат един по-човешки вид на технологията. В техните творби „новото“ е вече познато и въвлеченото в човешката реалност, то се е превърнало в самостоятелен обект от тази реалност. Но някак наш, някак близък. Да питаме дали китът на Ивайло Гогов съществува е като да питаме самите себе си за собствената си екзистенция. QR кодът прави видим кита за нас, но не задава рамката на неговото битие и мултиплициране. Подобен самостоятелен живот имат и автоматично генерираните селфита на Илияна Кънчева, в нейната творба Аutomated self: limited edition. Изборът на бота е изцяло независим от желанията и предпочитанията на собственика на лицето, което успешно се множи в социалната мрежа Instagram, живеейки свой собствен живот, неограничен от рамката на суетата. Понякога алгоритъмът поражда дори комични ситуации, друг път пък попада на съвсем подходящи места. И все пак за системата „успехът“ не се отчита с нищо по-различно от начина, по който се отчита „неуспехът“ на автоматизираното селфи – и двете са с напълно неутрален смисъл. За самостоятелния живот на системата ни говори и

Механика на отношенията, на Лора Шопова. В тази творба съвсем не става дума за пасивно действие на бинарния код, вкаран в клиширан алгоритъм. Самата творба представлява активна невербална комуникация, посредством следене. Тези отношения изискват от нас действия. Дори и фрустрации, в някои моменти. Да бъдем постоянно наблюдаващи, но и наблюдавани в една механична, изкуствена авторефлексия, която трудно би довела до саморазбиране и себепознание.

Тук неизменно идва и въпроса накъде сме тръгнали? Къде можем да се озовем, ако случайно объркаме посоката или се качим на грешен влак. Тревожността на нашето ново, различно, активно, напрегнато, но и сериозно напоено със социални практики време е уловена в кадрите от видеото на Светослав Кокалов - Where is my train. Ако сме загубили посоката или твърдата земя под краката ни започне да се размества, единствения белег за стабилност ще остане нашата сянка. 1:1 на Наташа Теофилович ни предлага 3D атмосфера, създадена посредством техниката на анимацията на героя (хуманоидна анимация). Движещия се образ, моделиран посредством програма е в пълно съвпадение по мащаб с нашия образ и обърква нашата перцепция за онези устойчиви елементи на нашето собствено съществуване и реалност. Дали можем да се свържем с виртуалната картина, посредством доизграждане на образа – от плоския екран в 3D герой, със сянка, макар и невидим за нас? Или може би между виртуалността и физическата реалност никога няма да може да се построи мост, който да пропуска значението и историческата стойност на общуването между двете материи. Вероятно мост не бихме могли да построим, но Zero One (Николина Недялкова и Любомир Минчев) избират да построят черен куб, който работи като междинна точка за среща между миналото на репетитивните електронни ритми и стробоскопичните светлини и ги среща с нашите физически перцепции и в това число и с нашите слабости на физическия апарат. В творбата Quadratisch. Avantgardisch. Gut, с авангардните електронни звуци, е възможно да се попадне в хипнотичното състояние между сън и реалност.

В състояние на сън ни вкарва и работата на Мартин Пенев – Мандала, отпращаща ни смело във въображаемо бъдеще, където технологията е „далечен мъглив спомен“. Тази творба е част от един приказен ред, основан на техно-синтетичния модел. „В тази спекулация, технологията  е емоционално възстановена чрез механизмите на несъзнаваното. Липсва практичност и полезно действие – обектът вече принадлежи на психоанализата и антропологията.“ – казва авторът ѝ.

Технологична е темата на нашето време. Неизменно състояние и човешка природа е едновременно да се боим и да се вълнуваме от непознатото, от новото, от онова, което ни е чуждо. Чуждо на способността ни да чувстваме и да общуваме. Един ясен акт на сближаване прави работата на Десислава Десева и Петко Танчев, See MO.На пръв поглед добронамерено хуманоидно роботче, което се „старае“ да ни разбере, с помощта на собствените си способности да „усеща“ присъствието на хората и да превежда това присъствие на един от най-достъпните езици познати ни днес – визуалния.

DA10BG: Актуално ще се опита да покаже на посетителите на галерия „Академия“ социалния аспект на дигиталните изкуства именно през елемента на общуването, а от там и идеята за разбирането.  Това, което със сигурност ще бъде припомнено на посетителя е, че тези нови технологии, с които съвременното изкуство работи като с художествени изразни средства, отдавна вече не са „нови“, в своя темпорален смисъл. Дори самата програма навършва вече 10 години от създаването си, а тя самата е създадена в отговор на модерните и актуално, постоянно и неспирно развиващи се елементи на дигитално-технологичния всекидневен живот. На 16.11.2018 г., Google любезно ни подсеща, че се навършват 44 години от изпращането на радио съобщението от Аресибо в космоса. До момента сме подменили най-малко три различни телефонни апарата за мобилни комуникации, а този текст достига до вас в обичайния всекидневен ред на дигиталната комуникация. За последните 10 години на пръв поглед непознатите технологии са се превърнали в нашата естествено увеличена и разширена действителност. Разширяването е виртуално, новото вече не е плашещо, общуването изглежда все по-възможно и дори задължително. Ако не вярвате, просто попитайте Alexa на Amazon. Едно нещо обаче ще остане устойчиво и напълно неизменимо не само за последните 10, а и за следващите вероятно 100 години и това е стремежът към търсенето на смисъл, първо в нас самите, а след това и в отношенията ни с другите. Дигиталните изкуства ни предлагат код чрез който да се опитаме да тълкуваме значението, предизвикателствата и вълненията, които са заложени в смисъла на нещата. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Стефан Джамбазов, архив от предишни фестивали

21 ноември 2018 г.

Критичен поглед: Местата за срещи на Андрей Даниел са изпълнени със светлина

„Места за срещи” е заглавието на новата изложба на художника Андрей Даниел, която е експонирана в столичната галерия „Нюанс”. „Разбира се, заглавието на тази изложба е пак опит за метафора. Защото тези срещи са въображаеми, в някакви други, /някои ги наричат „духовни“/ пространства”, пише Андрей Даниел. А изложбата му провокира поетът и философ Валентин Славеев да потърси духовните измерения на тази изложба в текст, който написа за „въпреки.com”.

Светът, който се опитваме да познаваме сякаш има свой, външен на нас ритъм. Динамиката, с която той се променя, постоянно изисква нашето внимание. А фрагментарността му кара мислите ни да препускат в множество посоки. За да съзерцае тоталността на света, човешкото съзнание може би първо прибягва до опростяване. То търси основания, които му дават сигурност за собственото му съществуване. Съзнанието ни търси обекти, които познава и е убедено в реалността им. Тези проявления на реалното намира в своята памет за тях, а именно в спомените. Там съзнанието е съхранило предмети, хора и „Места за срещи”.

“Вода и водка”

Понякога това опростяване на сложните отношения в света е трудно. Особено, когато самите ние сме компонент от тази сложност. Именно тогава съзнанието ни има нужда

от своето пространство. Това пространство е място за Аза. Там, то провежда своите най-лични срещи. Андрей Даниел ни допуска до пространството на своя Аз, за да съпреживеем срещите му със себе си. Той показва своите четиринадесет нови, живописни платна в столичната галерия „Нюанс” (15 ноември - 1 декември 2018 г.).

“Хопър и Шел”

Художникът приканва публиката в своето мисловно пространство. То представя сюжети, с които съзнанието ни на пръв поглед се сблъсква всекидневно. Зрителят сякаш е поведен на среща с реалното. Това обаче не е то. Тази действителност не е онази, която всички ние обитаваме. Париж не е този, който, виделите го, го познават. София не е същият град, като този от делника на обитателите й. Реалността в картините на Андрей Даниел е иреална. Тя е проекцията на личното пространство на Аза. Съдържаща в себе си атомите, конструиращи света, реалността, която ни представя художникът, е резултат от срещите му със себе си.

“La Cattedrale, София”

В изложбата личат три пласта. Авторът ни допуска поетапно в съзнанието си, чрез тях. Първо ни показва срещите, които сме свикнали да осъществяваме. В тях обръщаме внимание на другия, реалния. Първият пласт е отнесен именно към външния свят, към случващото се в него („La Cattedrale, София“). Картината показва възможността на човешкото същество да отнася себе си към другия. Реферира към естествеността на диалогичното, способността за съпреживяване на споделеното. Всяко от изобразените тела реагира на нещо, с което Даниел подчертава невъзможната за прекъсване връзка на човека с човека.

„Le Procope, Paris“

В пространството на Аза личи втори пласт. Той насочва вниманието на имагинерната среща към отношението на съзнанието във връзката му с места и обекти („Le Procope, Paris“, „Marais, Paris“, „В София“, „Вода и водка“, „Далече, далече в морето…“). Посетени, европейските градове са превърнати в спомени, които носят емоционален заряд. Самите гледки се превръщат в наративи. Разказват преживяване, но само, за да загатнат какво мисли наблюдаващият. Авторът ни предоставя въображаемата си позиция на гледане. Извиканият спомен („Le Procope, Paris”) е крехък за нас, тъй като съзнанието на зрителя не е допуснато до това какво продължава след видяното. Андрей Даниел представя моменти, заскобени от „спомени преди” и „спомени след” видяното. Това е жизнената дистанция между човешките съзнания. В това обаче е и енигмата в тези живописни платна. Зрителят е допуснат, но донякъде. Това показва и картината със затворените капаци. Всяка случка свършва някъде, но само защото е част от по-голям разказ. Вторият пласт на допускане се характеризира с връзката на човека със заобикалящия го свят.

„Майол в парка“ 

В третия пласт, в едно от помещенията на съзнанието, е скрита най-личната среща - със себе си. В нея Андрей Даниел представя – „Майол в парка“, „Хопър и Шел“, „Дюшан и плодове“, „Хокни в Бобур“ и „Ателие и Пикасо“. Тези платна разкриват безбройните срещи с тези автори. В тях са метафоричните разговори, визуалните срещи, общите преживявания, тревоги и спокойствия. Тези платна изразяват едни от най-важните срещи за творящото съзнание, а именно тези с други творящи съзнания. Зрителят е изправен пред друго, той разговаря през картината, едновременно с Андрей Даниел, но и с автора, с когото Даниел разговаря. Авторите, които биват въплътени в изложбата представят особен вид реалности в своите произведения. В контекста на настоящата изложба обаче, тези автори са част от дискурс на въображаемото. Затова и „Fountain“ на Дюшан е с повторно сменена дефиниция в работата на Даниел. Писоарът вече функционира като фруктиера.

„Хокни в Бобур“

Първите два типа срещи създават спомени от сантиментален характер, те се отнасят към външния свят. Те съхраняват съответен емоционален заряд. По това се и различават от третия тип. Той е онази енергия, която не се съобразява с ограниченията на времето, паметта и пространството („Вода и водка“, „Далече, далече в морето“, „Автопортрет“). Срещата със себе си е своеобразна медитативна практика, която позволява конструирането на въображаемото, имащо реална конституция. Срещите със себе си осъществяват и връзката с онези, които физически не ни придружават в настоящето. Тази среща с тях е възможна през срещата със себе си. Андрей Даниел разговаря през ръката си, за да имплементира произведенията им през собствената си чувствителност за обективния свят. 

“Автопортрет”

Срещите на Андрей Даниел със себе си са извънпространствени, извънвремеви и отвъд физическото. Те са чистото проявление на отделеното съзнание от болките на света. Те са утопията на спомените и недействителността на бъдещето. Те са равновесието на духа. Четиринадесетте живописни платна преминават през наличното, онова което виждаме. Впускат се в спомените на съзнанието, за да могат накрая да ни представят още една посока на мисълта.

“Ателие и Пикасо”

От такъв разговор със себе си, съзнанието излиза по особен начин. Отпраща случките „Далече, далече в морето…“, за да може да създаде автопортрета си. Вероятно всяка такава среща завършва с преоценки за заобикалящата ни действителност. Местата, в които ни отпраща Андрей Даниел са изпълнени със светлина. Създават усещането, че това, което предстои може да се посрещне с възторг. Селекцията от автори показва, че миналият век е познат с имена, които основават нови ценности в изкуството. Изложбата на Андрей Даниел може да бъде и вяра в предстоящото.

„Места за срещи“ е разговор за връзката между човека и действителността. Изложбата ни отвежда към мисли за самите нас, за това как възприемаме света, историята му, но и неговото бъдеще. Андрей Даниел ни връща към художници, места и възможности за срещи с тях. Показва ни едновременно опростяването на света и условията за неговото доусложняване. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Стефан Джамбазов

26 ноември 2018 г.

Критичен поглед: Дигиталните изкуства - между виртуалното и реалното

„Интерактивността е сложно състояние, в което авторът отменя контрола върху произведението, отменя своето влияние върху неговата структура и начина, по който то изглежда. В този смисъл дигиталните изкуства са либерални и позволяват по-свободни връзки между произведението, автора и зрителя“, заявява доц. д-р Венелин Шурелов

/д./, един от преподавателите в Националната художествена академия, който заедно с проф. Светослав Кокалов /л./ е с основна роля в създаването и организацията на магистърската програма „Дигитални изкуства”, която навърши 10 години. В галерия „Академия” беше експонирана изложбата „DA10BG: Актуално”, за която написа за „въпреки.com” студентката по изкуствознание в НХА Андреа - Филипа Зидарова.

Изложбата в галерия „Академия“ включваше творби на 20 автори – преподаватели и студенти от всички 10 випуска. „Първото, което тази изложба показва, е, че такова събитие не би могло да бъде проведено преди 10 години“, отбеляза Венелин Шурелов. По-голямата част от представените работи в галерия „Академия“ бяха интерактивни инсталации - те оживяват с помощта на публиката, не могат да съществуват без нея, т.е. тук връзката творец-зрител е основна и има определяща роля(макар тя да е важна при всеки вид изкуство. Щом за само 10 години развитието на технологиите е толкова мащабно и значимо, какво ли ще стане след още 10? Или 20, или 50? Все по-малко неща остават невъзможни за постигане.

С какво обаче допринасят дигиталните изкуства в съвременна арт сцена в България? „Самата им природа е свързана с редица трудности около изграждането, изработването, съхранението и представянето на този вид изкуство. Поради тези особености, често то е маргинализирано“, споделя Шурелов. При такъв вид произведения често зрителят не си дава сметка за сложността за изпълнение, възприема ги като нещо елементарно и твърде лесно. Истината обаче не е такава. Зад направата на едно видео, една инсталация или фотография се крие повече, отколкото предполагаме. Иронично е, че понякога възприемаме такъв сложен вид изкуство като елементарен. Дигиталните изкуства не са затворени в рамка или в екран, технологиите не ги ограничават – точно обратното. При тях се търси нестандартното, провокиращото и това може да бъде постигнато по много различни начини, чрез много различни по вид произведения. И понеже зрителят се явява значима част от творбата, крайният резултат никога не е ясен – начинът на възприемане зависи от публиката.

Стефан Дончев - “Мъркаща трева”

Нещо значително, свързано с магистърската програма „Дигитални изкуства”, е, че голяма част от студентите след завършването си решават да станат преподаватели в НХА, използвайки придобития там опит и умения, но и своя собствена методология.„Това е може би най-добрият показател. Така най-добре може да се измери ефективността на случващите се процеси. А те не са единствено следствие от развитието на технологиите. Това са процеси, стартирали още в началото на ХХ.в. в изкуството на дадаистите, футуристите, при групи като Флуксус, автори като Алън Капроу или Джон Кейдж, които отменят доминиращия статут на предмета в изкуството, давайки му възможност да е нематериално“, казва Венелин Шурелов.

Двадесетте представени автори в изложбата са колкото свързани, толкова и различни помежду си. Виждането им за бъдещето и начинът, по който възприемат настоящето не биха могли да са еднакви. Препратка ли са към Големия брат автоматично генерираните селфита на Илияна Кънчева, които ни следят с поглед? Дали мъркащата трева на Стефан Дончев някога ще стане реалност, а не само произведение на изкуството? Ще можем ли да видим Историята на един кит на Ивайло Гогов без помощта на таблет, а единствено със собствените си очи? Дали кубът на Драгомир Йорданов ще можем да задвижим само с мисълта си?

Даниела Такева -  „Вчера, когато беше днес и днес, когато ще бъде утре“

Изложбата повдига много философски въпроси, свързани с връзката между виртуална и физическа реалност и с това дали тя ще се задълбочава с времето. Винаги ли новото ще бъде плашещо? Произведенията, представени в галерия „Академия”, ни поставят в една нова действителност, в която понятия като виртуално и физическо/истинско се припокриват. Една действителност, в която „вчера беше днес“, а „днес ще бъде утре“ („Вчера, когато беше днес и днес, когато ще бъде утре“ е озаглавена работата на Даниела Такева). Тя ни поглъща и това е толкова реално, колкото е и хипнотизиращият звук „О“ от видеоинсталацията на Весела Данчева. Знаем ли накъде отиваме, пита видеото на Светослав Кокалов „Where is my train?” В работата „See _MO” на Десислава Десева и Петко Танчев пък буквално виждаме себе си – силуетът на малкия екран на хуманоидното роботче имитира всяко наше движение.

Десислава Десева и Петко Танчев -  „See _MO”

Всеки творец се стреми да свърже въображаемото с действителното. С помощта на технологиите, обаче, дигиталните изкуства го постигат – това вече не е просто цел. Виртуалното се материализира, а реалното става несигурно. „В дигиталните изкуства проблемите на всяко едно конкретно произведение могат да бъдат безкрайно различни“, казва Шурелов. Могат ли двете понятия наистина да се обединят? „Да, но тогава, когато авторът си го постави за цел“, добавя той.

Венелин Шурелов с неговата кинетична инсталация “Горе - Долу”

Разсъждавайки върху целите на дигиталните изкуства, не можем да не споменем и бъдещето на „DA Fest”. Неговото следващо издание ще се проведе за седми път през 2019 г. и по думите на Венелин Шурелов то ще бъде по-различно от всяко предходно през изминалите години. „Различното ще бъде по-широката платформа като локации и пространства, в които мислим да го разположим. Имаме потвърждения от доста художествени пространства, с които тепърва ще си партнираме. Искаме да направим едно по-мащабно издание, в смисъл на неговото излизане от архитектурата. Националната художествена академия разбира се си остава основен организатор и инициатор на този фестивал, но бихме искали да го срещнем и с други публики. Това ще обогати спектъра от възможности самите произведения да се разположат по най-добрия начин в различните места“, споделя Венелин Шурелов. Това е светът на дигиталните изкуства. Непрекъснато развиващ се, особен, сложен, провокативен, многопластов. Такава е и реалността, която те създават. Една реалност, в която вече живеем, макар да не го осъзнаваме. ≈

 Текст: Андреа - Филипа Зидарова

 Снимки: Стефан Джамбазов

9 януари 2019

Критичен поглед: Експозициите в учебни заведения – част от обучението и не само

Една интересна практика се наложи в част от учебните заведения по изобразителни и пластични изкуства в София – създаването на собствени галерии. Със свое място в художествения живот на столицата са галерия „Дебют” в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, галерията в Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” и галерия „Академия” в Националната художествена академия. Тези галерии се утвърдиха като пространства, които далеч не само изпълняват образователни задачи, въпреки че идеята им е да показват творци и произведения свързани със съответните учебни заведения.

Тази седмица отново в тях има интересни изложби. Галерията на НГПИ „Св. Лука“ представя изложба на създадената през 1994 г. група XXL, в която са показани нови произведения на авторите от този екстремно популярен през последните три десетилетия артистичен кръг. С тази изложба започва нов проект на галерията, създадена по идея на директорката на училището Лилия Балева /на снимката горе при откриването на изложбата, заедно със Свилен Стефанов, Борис Сергинов, Росен

Тошев и Генади Гатев - от ляво надясно/ при активното съдействие на Ели Добрева. Проектът е наречен „Гостуват ни” и предстои до юни месец да бъдат представени галерия „Академия”, Музей „Дом на хумората и сатирата” – Габрово, фестивал „Фотофабрика”, Софийска градска художествена галерия, Галерия „Масларски”, фотографката Ани Петрова, Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” и Художествената академия във Вроцлав по проект „Glass Transvers” II. Досега през проекти като „Моят учител”, „Уроците – Благодарим, Маестро” и други са гостували някои от най-известните български художници и скулптори като Ивайло Мирчев, Христо Харалампиев, Светлин Русев, Божидар Козарев, Божидар Йонов, Иван Газдов, Катя Гецова, Георги Чапкънов, Павел Койчев, Емил Попов и ред други, които дойдоха с удоволствие в училището. Лилия Балева преди време в разговор за „въпреки.com” така определи смисъла от подобен проект: „Да видят от близо децата истински големи творци. Които могат да гледат по телевизора, но да се докоснат до тях без да ги познават няма как. А е хубаво да ги видят, да ги пипнат, да се интересуват от нещо. Тези хора идват в едно училище – тези големи имена на българското изкуство, които сме поканили и никой от тях не ми е отказал. Веднага се съгласиха, което мен ме прави много горда – да дойдат в едно училище да показват своите работи. Това според мен е будителството, истинското будителство. Така си мисля”, каза тя. В галерията са показвани изложби на преподаватели от училището, както и на ученици.

RASSIM - “Фен” - кадър от видео

Да се върнем обаче към сегашната изложба – гостуването на група XXL със създатели Свилен Стефанов, Генади Гатев, Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Косьо Минчев, Расим и Георги Тушев. Сегашната изложба показва част от актуалната работа на групата, в която, освен основателите, са представени и автори, включили се в нейната дейност с течение на годините – Росен Тошев, Димитър Яранов, Георги Ружев, Борис Сергинов и Красимир Добрев. Името XXL се свързва и със съществувалата между 1996 и 2003 г. столична галерия, намираща се на пл. „Македония”. Вече почти двадесет години авторите от ХХL са разделени на две „групи” – в България и САЩ, тъй като Хубен Черкелов, Косьо Минчев и Георги Тушев живеят и работят в Ню Йорк. След период на

прекъсване групата възобновява дейността си през 2010 г. с ретроспекция в СГХГ и изложба с актуални творби в галерия „Академия” на НХА. Голяма ретроспективна изложба на групата беше показана в Националната галерия в края на 2017 г.

Изложбите в НГПИ „Св. Лука”, както и в другите учебни заведения, неизменно се посрещат с интерес

През 90-те години на миналия век групата се свързва с работа в областта на инсталацията, пърформанса, видеото и акциите в градско пространство. В същото време групата неизменно развива съвременните възможности на живописта и за това свидетелства не само концептуалната кураторска изложба „Нова българска живопис“ (1996), но и факта, че почти всички от групата работеха и работят в тази, смятана за класическа медия. И днес те се изразяват с всички възможни средствата, но без да съществува предварително договаряне, неизменно акцентът пада върху живописта. В общата картина на българското изкуство тази група е един от първите примери на независима художествена дейност извън рамките на съществуващите институционални структури. Днешното обръщане на група XXL към изобразителните и подчертано фигурални тенденции в изкуството още повече подчертават идеята за неограничена свобода, чието отстояване е в основата на нейното съществуване. Това подчерта и художникът и изкуствовед проф. Свилен Стефанов при откриването на изложбата.

Проф. Свилен Стефанов при откриването на изложбата в НГПИ “Св. Лука”

Галерия „Дебют” при НУИИ „Илия Петров” продължава вече от години своята практика да представя художници, които са минали през гимназията, както и сегашните преподаватели и ученици. Идеята да се създаде галерия за дебюти към НУИИ „Илия Петров” назрява заради необходимостта от това, младите художници да намерят свое пространство за изява. През 2004 г. на партера, в сградата на училището, отваря врати галерия „Дебют”. Първата изложба е с творби на патрона на училището – акад. Илия Петров. Политиката на галерията е да подкрепя както дебютиращи, така и вече утвърдени автори, поддържайки развитието и връзката между поколенията. Галерията работи като място за срещи на интересни творчески явления, подпомагайки интеграцията на младите български автори в стремежа им за професионално и творческо израстване. Галерията е инициатор на много интересни самостоятелни и общи изложби, конкурси и уъркшопи на автори от България и чужбина. С активната роля на галеристката и арт-мениджър Олимпия Даниел „Дебют” се утвърди като място за стойностно изкуство. Подкрепа има и от ръководството на училището начело с директорката Донка Павлова.

Част от подготовката за изложбата в галерия “Дебют”

Разбира се, в нея гостуват и други училища по изкуствата. Както е тази седмица с изложбата на специалност „Фотография” по повод 95 - годишнината на Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография. Изложбата представя творческите търсения на учениците от последните няколко випуска на Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. Чрез снимките, реализирани в различни жанрове свързани с приложната и художествената фотография, младите автори демонстрират умения за творческо изразяване посредством специфичните за фотографията изобразително-изразни средства. В голямата си част творбите са реализирани по време на учебния процес в гимназията във фотографските студия и лаборатории. В настоящата изложбата е представена избрана колекция от над 30 фотографии. Участват авторите: Александър Радованчев, Александър Цветков, Александра Живкова, Антония Стоянова, Борислав Шукадаров, Боряна Димитрова, Боян Кривошиев, Валерия Белевска, Габриела Рударска, Георги Митков, Георги Николов, Деа Атанасова, Ева Вълчева, Елизабет Тетевенска, Филип Манев, Камен Зафиров, Мария Кацарова, Минко Минев, Нели Галева, Невенка Илиева, Радина Динева, Рамона Вълчанова, Силвия Заркова, Христиан Павлов.

Изложбата в галерия “Дебют”

И още една галерия в учебно заведение – галерия „Академия” в НХА. Тя е неразделна част от актуалния художествен живот на столицата. В нея се представят кураторски проекти и самостоятелни изложби, които отразяват творческите търсения на студентите и преподавателите от Академията, но нейната политика е широко отворена и към всички стойностни автори от България и света. Тя е предпочитано място за ретроспективи на утвърдени имена от българското изкуство, в нея се провеждат конкурси, изложби на възпитаници от художествените училища по изкуствата, благотворителни търгове и други. Дейността на галерията е традиционно свързана с процесите в образованието по изкуства, като същевременно е неразривна част от случването на съвременното българско изкуство.

Проект на Боян Добрев за мозайка на пресечката на столичния бул. „Витоша“ с ул. „П. Парчевич“ – „Зелено сърце“, показана на изложбата в галерия „Академия”

Тази седмица там се откри изложба на проф. д-р Боян Добрев, по повод 60-ата му годишнина. Той представя произведения, създадени в периода 1986 – 2018 г. Зрителят може да проследи творческата еволюция на автора, от средата на 80-те до днес, и неговата любов към новите материали и технологии, както и проявите му в областта на инсталацията, интерактивната мултимедия, графичния дизайн, кавалетните му творби. Началото е в областта на класическите стенописни произведения. Стенописът „Възраждане“ (1986 г.) получава наградата на СБХ за стенописно произведение на годината. Първата холограма като изкуство в България  –  част от проект за холографско пано „Разум и материя“ през 1987 г. печели първа награда на конкурса за естетизация на София (днес част от постоянната експозиция на Националния политехнически музей). Инсталацията „История“ (1997 г.) в рамките „Ars ex Natio, Стар град – Пловдив” е реализирана от рентгенови снимки, Дигиталният стенопис „Месо“ в галерия „Ата рай“ през същата 1997 г. е технологично осъществен от автора в Университета на Кастилия и Ла Манча, Испания. През 1999 г. Боян Добрев стартира свободно избираемата дисциплина „Мултимедия“ отворена към всички специалности в НХА.

Боян Добрев на фона на дигиталния стенопис „Колелата на времето” във фоайето на Централна гара, София

Следват множество мултимедийни произведения, както като изкуство, така и образователни. Сред тях сайта „Виртуална България“, 2009 г. (съвместно с издателска къща „Труд“ и Министерството на образованието и науката на Република България). Дигиталните стенописи „Колелата на времето“ във фоайето на Централна гара, София, 2015 г.,  и „Мостът“ в офиса на Българо-американска комисия за образователен обмен „Фулбрайт“, 2016 г., бележат нови технологични хоризонти пред публичното изкуство. Първият е реализиран във Франция, като е печат върху фолио на фирмата Барисол и лед осветление, а вторият с фолио на италианската фирма Татууол. Най-новите творби

на Боян „100 000 съкровища“ и „Островът“ са материализирани в техника лентикулярен печат през 2018 г.  Зрителите могат да видят в детайли проекта за мозайка на пресечката на бул. „Витоша“ с ул. „П. Парчевич“ – „Зелено сърце“, чието изпълнение предстои през 2019 г., както и множество други проекти и реализации на автора. Посетителите се срещат както със съвременни художествени произведения в публичното пространство, така и с много, непознати за тях стенописи, посветени на българската история. Боян Добрев успява да съчетае в себе си, класическото с новото – дигиталното, по един уникален за България начин. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

19 януари 2019

Валентин Щинков показва изложба „SIZE 75 X 56” в галерия „Интро”

Художникът и дизайнер Валентин Щинков /на снимката/ откри изложба „SIZE 75 X 56” в своята галерия „Интро” в София. Галерията скоро навърши една година и през това време представи много интересни и провокативни художници и изложби. Но сега самият Щинков излиза от анонимност и като творец.

Преди време в разговор за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медиа, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, каза Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро” и сегашната му изложба. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в

София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн.

Иначе с него свързваме и един интересен проект преди време, за който във „въпреки.com” сме писали /можете да прочетете тук/ - „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България”. Така беше озаглавена изложбата, която се откри в две галерии в София – „Средец” на Министерството на културата и „Интро”. Това е проект, който даваше особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А колкото за това какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн беше отговорил: „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, каза Валентин Щинков. И даде пример с Кристо: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, каза тогава Валентин Щинков.

А сега вече показа своите графични произведения. Изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова, с която работят, каза при откриването на изложбата: „Аз лично от много време си представях една конкретна изложба, а именно с произведения на Валентин Щинков, който след период на самоналожено мълчание ни прави съпричастни с най-новите си творчески търсения. Въпреки че ние го познаваме сякаш по-малко в тази светлина, той никога не е спирал да рисува и да създава. Не мога да отрека, че чисто изкуствоведското ми любопитство бе провокирано какви са темите, които вълнуват Валентин, какви са неговите формално-пластични търсения, какво е отношението му към цвета, предвид дългогодишната му работа в областта на дизайна и приложната графика. 

Фактът, че с него имаме не само обща работа, но аз мога да го нарека и приятел, смятах, че ще улесни моят коментар тази вечер, но редейки изложбата, осъзнах, че това ще е сложна задача. Не само защото по някой път трудно успяваме да разберем дори и най-близките хора около нас, но най-вече, защото неговото творчество трудно се поддава на класификация. Той е автор със специфичен стил, който много последователно изгради артистичната си територия. Със своя нерафиниран визуално-пластичен език Валентин Щинков ни представя серия от графики със заглавие 75х56, обединени от формата на хартията, на която са отпечатани. Въпреки че граничат с абстракцията, те са базирани на дълбокото авторово преживяване на физическия свят, най-вече на природата, архитектурата, спомени от пътувания, срещи с приятели, които не рядко първоначално е запечатал с фотоапарата си. Той пресъздава всички тези емоции чрез цветови съчетания и абстрактни форми, които не носят спомен за реалността. Зад привидната лекота се крият размисъл, тематични търсения, извървян път. 

Изчиствайки композиционното поле от всякакви форми, графиките са почти лишени от образност. Произведенията му носят особена вътрешна сила, която ни тласка към нови, непознати измерения на символични пространства, форми, цветове, емоции. Валентин задълбочено и последователно изследва връзката формата и цвета. Неговото изкуство повлиява на възприятията ни по начин, който надхвърля физическата реалност. „Изкуството е илюзия за спонтанност” казва големият японски гравьор Утагава Кунисада. И наистина първото впечатление от една творба винаги е най-силно. С него е свързано и връщането ни към дадена работа отново и отново. Колоритът, оригиналната мисловност и спонтанната непосредственост в творбите на Валентин Щинков, ни карат да се подчиним на това субективно привличане и оправдана интуиция. В един безметежно движещ се около нас свят, художникът ни оставя с творбите си, всяка от които въздействаща по индивидуален начин на всеки един от нас. И тука ще се натъкнем на личността на автора, на неговото въображение, на изявения - ясно и непринудено - индивидуален почерк. В палитрата от дръзновения и самоизненади се крие вълнуващото очарование на крайния резултат и цялостното художествено въздействие. 

Графичното изкуство на Валентин Щинков говори за опит, но и за тънка чувствителност, за традиции, но и за прехвърляне на граници и удоволствие от летенето. Докъде ще стигне? Зависи от смелостта! А творческото амплоа на човека и художника Валентин Щинков никога не е страдало от липса на такова. И както знаем, съдбата помага на смелите. На добър път в летенето!”, каза д-р Боряна Вълчанова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

3 февруари 2019

Графичното изкуство на Валентин Щинков говори за опит, но и за тънка чувствителност, за традиции, но и за прехвърляне на граници и удоволствие от летенето. Докъде ще стигне? Зависи от смелостта! А творческото амплоа на човека и художника Валентин Щинков никога не е страдало от липса на такова. И както знаем, съдбата помага на смелите. На добър път в летенето!”, каза д-р Боряна Вълчанова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

3 февруари 2019

Проф. Анна Бояджиева: Мисля, че се получи визуален диалог с картините на Вера Недкова

„Много се притеснявах, когато ми се обади Диана Драганова – Щир като куратор на изложбата да се съвместят моите работи в това прекрасно пространство на Вера Недкова с нейните картини. Изключително я харесвам като художник“. Споделя за „въпреки.com” проф. Анна Бояджиева, художничка и преподавателка в Националната художествена академия.

И продължава: „Още повече, че тя твори във време, в което и баща ми Христо Бояджиев /1912 – 2001/ е завършил Академията. Творил е в онези прекрасни години, в когато българското изкуство е имало страхотен успех, когато модернизмът в българското изкуство се заражда. Бях с изключителен респект към пространството, към работите на Вера Недкова /1906 – 1996/, но мисля, че се получи. Защото ние се ориентирахме към идеята за женската фигура, женската чувствителност и едно съвместяване на нейната пластичност с моята различна гледна точка от различния материал, с който се изразявам, се получи визуален диалог. Мисля, че изложбата стана и понеже е първата от този проект на Националната галерия

да се отворят пространствата за по-нестандартни изложби,

за различни действия, които пластични, които трябва да се случат тук, за да се привлече и по-различна публика. Такива места в София трябва да се преокрият и има смисъл от този вид проекти. Постъпих с много отговорност и затова поех да бъда първата, която да стартира този проект. Надявам се, че много колеги и млади и студенти ще

продължат тази идея. На всичко отгоре тази галерия е в центъра на София, близо до Художествената академия и е едно изключително артистично пространство с много дух, с изключително много дух“.

Диана Драганова - Щир, куратор на изложбата и проф. Анна Бояджиева

„В дома на Вера Недкова“ е нова програма на Националната галерия за поредица от изложби, дискусии и срещи в пространството на Къща – музей „Вера Недкова“. Художничката, година преди да почине през 1995 дарява апартамента си на ул. 11-ти август“, както цялото си имущество и творби: 117 живописни творби и 1282 рисунки, 57 икони, съдове и малка пластика на Националната галерия. През 2004 г. в дома ѝ е открит музей на художничката. Апартаментът, който Вера Недкова живее през годините, ни въвежда в нейния личен творчески свят, изпълнен с много уют и интимност. Той е бил припознаван от самата нея като пространство за споделяне. Тази идея стои в основата на програмата за продължение на волята ѝ, нейният дом да стане център за интелектуални и артистични събития.

Проектът тръгва с изложбата на Анна Бояджиева, която работи в областта на съвременния текстил, пространствените обекти и инсталацията, като използва различни материали, техники и технологии и продължава до 5 май. Разговаряме с художничката малко преди да се открие изложбата в пространството, където по особен начин сякаш водят своя мълчалив, но красив диалог картините на Вера Недкова и творбите на Анна Бояджиева. „Дръзкият колорит и пастьозност в маслените картини на Вера Недкова са в контраст с моите бели пластични форми, изградени от различни материали - текстил, синтетика, хартия, метални нишки и други. Дълбоко свързани и крайно различни – такова е моето усещане за този визуален експеримент и съвместяване на творчество и лични съдби“, споделя Анна Бояджиева. „Как се чувствам до Вера Недкова **– **

този въпрос малко ме притеснява

и както казах с много респект и с много уважение, с чувство на разбиране към нейното творчество, към нейната личност, съдба. Много мислих кои свои неща да сложа тук. Избрахме да са с насоченост към женската фигура и към жената. По тази тема работя през годините, но от 90-те са повечето от нещата ми, които са показани тук. Защото тогава идеята ми беше да изразя с различни изразни средства и материал жената като проблем в изкуството. Затова избрах този период и стана добре – едно съвместяване на творчество и различни съдби. Всеки от нас носи своята съдба и чрез работите си я показва”, разказва Анна Бояджиева. Самата тя тръгва с фотографията преди да учи в Академията текстил. И нейното име и творчество е част от изключителния авторитет на българската школа в тази област на приложното изкуство, създадена от световен артист като проф. Марин Върбанов /1932 – 1989/ и продължена от учениците му.

„С изключителна почит и уважение се отнасям към проф. Марин Върбанов, който създаде нашата специалност текстил в Академията – неговият артистизъм, неговата работа по света, която прослави българския текстил и българското изкуство. Нещата, които той правеше бяха в посоките на съвременното изкуство даже в онези години. Трябва да споменем и проф. Димо Балев, негов ученик и изключителен автор и творец, проф. Васил Овчаров, възпитал много години студенти в Академията.

Има следа, има смисъл.

Моят учител е Димо Балев, завърших при него – един изключителен ерудит и много голям художник“. С възхита и преданост говори Ани Бояджиева за тези преди нея, но и с огромна обич и за многобройните си вече в годините студенти. Почти веднага след завършване на Академията тя започва и преподавателската си работа вече повече от 30 години. Миналата година нейните студенти се представиха с великолепна изложба в галерия „Средец“ на министерство на културата. „Правим студентските изложби и колегията и обществеността да види какви са резултатите при работата с моите студенти. Има, наистина, много талантливи от тях, които поемат своя път. Завършвайки вече имат собствена физиономия. Това много ме радва. Всички тези усилия от толкова много години в Академията имат смисъл, защото виждаш, че не отива напразно. То е изключително много – време, емоции и всичко останало. И самият творец е на заден план Те са важните, винаги!“. С усмивка казва преподавателката. Тя има своята ярка биография на творец с многобройни изложби и участия не само в България, а и в много страни по света.

За себе си споделя, че в началото е учила фотография. И тя за нея е страхотно изкуство. „Може би в годините, когато аз учех фотография не беше така утвърдено, но винаги за мене фотографията е едно много сериозно изразно средство. То винаги помага, защото идеята за композицията, за различната гледна точка, която ти дава фотографията, за осветлението, за чувството за цвят и т.н. има изключително смисъл в работата. Всеки съвременен художник посяга към какви ли не медии, включително и, разбира се, към фотографията. Аз също правя и фотография, освен текстила, който за мен е една много съвременна медия, тъй като борави с материала, изразява се изчистено. Текстилът като идея стои в началото на авангарда като проблем, защото сменя материала, сменя визията, създава идеята за това, че важното в едно изобразяване вече не е образът, а почва да става материята, изразното средство на материала, с който се изразяваш.

Текстилът заема едно достойно място,

той е част от съвременното изкуство. Виждаме колко много художници използват, ако трябва да са по-конкретни, текстила като материал в своите съвременни творби. Не говоря само за български, колкото въобще в света. На последното Венецианско биенале половината беше текстилът, ако трябва да говорим за някакви стеснени граници. Той е едно сериозно съвременно изкуство. Пластично, занимава се и с формата, и с обемите, и с пространствата.“

В този контекст се връща и към студентите, които имат голям интерес към текстила и е една от предпочитаните специалности в Академията, както винаги е било, според нея. Макар, че отчита, че сега нещата малко са променени, сега младите хора посягат повече към дигиталните технологии. Смята, че може би е правилно, защото човек може да живее от това. Но е убедена, че текстилът е една сериозна медия, която учи на много неща. Там технология, техника, материал, всичко това така е застъпено, че дава едни широки възможности за изразяване, което е изключително важно.

Питаме я на какво учи студентите си, извън технологията в процеса на работа. „Технологията е само част от проблема. Важна е идеята и начинът, по който може да бъде осъществена. Как ще бъде технологично и с какъв материал ще бъде създадена творбата – това вече е въпрос на избор и е процес. Даже за мен и в повечето случаи казвам и на студентите, че

по-скоро процесът е по-важен, отколкото крайният резултат.

Защото действително в процеса човек опитва, учи се, изживява много интересни моменти, в които се натрупват възможности, изключително важни да извървиш своя път“.

Питаме я какви са нейните посоки оттук нататък, извън преподавателската работа и ангажиментите ѝ в Академията, СБХ и различни международни творчески организации. Два мандата по времето, когато проф. Светослав Кокалов беше неин ректор Анна Бояджиева беше зам. ректор и ръководител на изложбената дейност на НХА. „Отдавна не съм в посоката на изтъкаване, ако трябва да съм по-конкретна, по-скоро използвам материала като изразно средство да създам произведение, без да се подчинявам на категоричната технология на текстила, която изисква универсалната техника, която е тъкан.

Човек може да преплита нишки, извън тъкачния стан,

да създава произведения, както тук виждаме още преди години, да създаваш пластични образи, скулптурни форми и т.н., които са на базата на преплитане, на техниката на текстила, но с по-широко визуално излъчване и човек гони други цели. Не да изразява текстилни умения, а да създава съвременни произведения. Като теми, много се вълнувам от женската фигура, както и от еко материалите, които използвам. Даже, ако говорим за текстил в тази посока – текстилни нишки, които създават повърхности, но от тези повърхности правя форми с идеята за структури  за чистота на природния продукт, който използвам. Вълни, козини, този тип материали, които са този тип текстилни не са в моя интерес. Но всеки материал си има своята стойност, когато е добре използван, разбира се!“. Отново с усмивка казва художничката. А гостите на изложбата вече препълват пространството на апартамента, където е живяла и творила Вера Недкова. Започва своя нова артистична биография с началото на този проект, такава е била волята ѝ на дарител. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

8 февруари 2019

Програма „Навън” подкрепи „Един човек” на Венелин Шурелов

Високотехнологичната интерактивна инсталация „Един човек“ /на колажа/ е първото предложение за подкрепа по програма „Навън” за временни художествени инсталации в градска среда. Творческият съвет на Столична община одобри предложението на 15-членна комисия, която избра „Един човек” с автор Венелин Шурелов сред 18 проекта, съобщиха от Столична дирекция „Култура”.

Това е в резултат на първата сесия на програма „Навън“ за подкрепа на временни художествени инсталации в градска среда - площадка „Мавзолей“. Програмата на Столична община, приета през месец юли тази година в изпълнение на стратегията „София - творческа столица“, подкрепя финансово реализацията на непредставяни досега иновативни произведения на съвременните визуални изкуства в публично пространство, които да подпомогнат създаването на нови публики и отворен дискурс на срещата с изкуството. Програмата възникна след интереса миналата година на проекта „Бронзовата къща” на Пламен Деянофф на това място. Скулптурната инсталация фокусира различни аспекти на изкуството в градска среда и взаимовръзката му с обществените процеси, съвременната урбанистика, отношението към историята, паметта и културното наследство.

“Бронзовата къща” на Пламен Деянофф привлече интереса на столичани и гости на София - снимка Стефан Джамбазов

Високотехнологичната интерактивна инсталация на Венелин Шурелов ще бъде монтирана също на мястото на бившия мавзолей. Тя представлява антропоморфна модулна стоманена конструкция с височина 12 метра с двустранно разположени 56 броя LED екрани. Визуалното съдържание ще включва кадри от всекидневието на площад „Княз Александър I“ и данни за София. Изображенията, които ще се генерират от компютърен алгоритъм ще представят отражение на града в реално време. Програма „Навън“ ще финансира проекта с 81 100 лв., а LED екраните ще бъдат предоставени от автора на Столична община за развитие на платформа за екранни изкуства. Предложението трябва да премине съгласувателна процедура с Министерство на културата,  Националния институт за недвижимо културно наследство и Направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община, преди да бъде внесено за одобрение от Столичен общински съвет.

“Един човен” - скица

Доц. д-р Венелин Шурéлов е завършил „Сценография” в Националната художествена академия, България – PhD (2009). Съосновател и преподавател в магистърска програма „Дигитални изкуства”, НХА (2008-); Съосновател, част от кураторския екип и технически организатор на DA Fest – Международен фестивал за Дигитално изкуство (2009-) - /за изданията на феста можете да прочетете във „въпреки.com” - тук, тук, тук и тук/. Съосновател на Фондация ДА ЛАБ (2018), „Subhuman theatre" (2004-) и арт група „Via Pontica” (2002-2005).

Венелин Шурелов пред кинетичната си инсталация “Горе - Долу”, показана на последния „DA Fest” в изложбата „DA10BG: Актуално” - снимка Стефан Джамбазов

Венелин Шурелов е автор на различни интерактивни инсталации /пърформанси, някои от които са „Машина за рисунки” (2005), „Фантомат” (2008), „Orthoman” (2009), „Tabula Rasa” (2010), „Стрелбище” (2012), „Ротор” (2016) – представен в Арс Електроника център, Линц. През 2011 г. реализира кибер лекцията „Man Ex Machina”, а през 2016 г. поставя пърформанс инсталацията „Post-Everything”, като гост-лектор в университета Таусън, САЩ. Неговите проекти са многообразни и включват рисунка, интерактивна инсталация и пърформанс, дигитални технологии, видео и арт теория. Той има редица сценографски проекти, самостоятелни и общи изложби, както и участия във фестивали в България, Европа и САЩ. Награждаван е многократно за работата си в областта на театъра и съвременното изкуство. Живее и работи в София. Шурелов има ред постановки като сценограф, носител е на две награди „Икар” – за „Хамлет”, постановка на Явор Гърдев /2013 г./;  и за „Напразните усилия на любовта” на Крис Шарков и „Канкун” на Стилян Петров /2014/. В последните две заедно със съпругата си Елица Георгиева.

Венелин Шурелов - снимка Стефан Джамбазов

Преди време в разговор за „въпреки.com” /целият текст можете да прочете тук/ Венелин Шурелов така определи своите търсения: „При всички произведения подхождам индивидуално спрямо всеки проект. Интересувам се от технологии дотолкова, доколкото те са свързани с едно изкуство, което е в постоянно развитие, в постоянна динамика, в процес на развитие, който не се установява. Той е зависим от процесите. На себе си май често повтарям, че има някакви общи положения. Има някакви базисни принципи, свързани с комуникативността на едно произведение, базисни принципи с твоята лична ангажираност и посветеност. Това са някакви предпоставки, които възпитават в теб определена чувствителност. Те не са рецептура, те са нещо, което се оформя в движение. Тяхната незабележимост и неустановеност не изисква необходимост да се анулира тя. Някак си тя е важна, тя е част от съставките – случайността, спонтанността, рискът, неувереността – това е част от един сложен подход към една тема и представяне”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на проекта

13 февруари 2019

РЕФЛЕКСИИ: „Open Art Files“ - за историята на изкуството близо до нас

„Нашата основна цел беше от съдържанието да вървим към отделните единици за случките в българското съвременно изкуство, за да може всичко това да няма начало и край, да може да бъде безкрайно и да се развива“. Това каза Веселина Сариева при представянето на проекта „Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство“ на фондация „Отворени изкуства”, част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Проектът ще популяризира българското съвременно изкуство в страната и в чужбина. Това е нов проект на фондация „Отворени изкуства“, част от нейната дългогодишна образователна платформа „Въведение в съвременното изкуство“, подкрепен e от Фондация „Пловдив 2019“ и е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Сайтът openartfiles.bg представя база данни и архив за съвременно българско изкуство, онлайн библиотека и специално създадени тематични критически текстове. Оpenartfiles.bg е двуезичен и ще се обновява и допълва, за да създаде все по-пълна картина на процесите, основните проблеми, артистите и събитията в съвременната българска арт сцена /можете да видите тук/.

Веселина Сариева, Вера Млечевска, Светлана Куюмджиева и Йоханнес Артинян /от дясно наляво/ при представянето на “Open Art Files” в СГХГ

Съдържанието е изградено в четири основни панела: Теми, Хора, Пространства и Документи, представени по ясен и достъпен начин. Панелът Tеми съдържа специално създадени за Оpen Art Files авторски текстове на критици, куратори, историци на изкуството и художници, които да служат за ориентири на читателя. В Хора могат да се открият индивидуалните профили на художници, куратори, галеристи, историци на изкуството и критици, в Пространства – информация за държавни институции, нестопански творчески организации, частни галерии, донорски организации, неформални обединения, медии /включително „въпреки.com” – вижте тук/ – всички те включени на база съдържанието на тематичните статии. Панелът Документи представлява онлайн библиотека (статии, брошури от изложби, каталози, видео записи и други линкове и архиви, някои от които досега не са били достъпни онлайн), генерирана от останалите три панела.

В момента в сайта могат да се открият над 100 профила в панела Хора, 23 Пространства, 15 ключови студии и библиотека от над 1400 ресурса, като през 2019 г. съдържанието му ще продължава да нараства. Тази година в рамките на проекта „Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство“ ще се проведат и изложба, популяризираща уебсайта openartfiles.bg, образователен панел и програма за работни визити и лекции на международни арт професионалисти, които ще бъдат реализирани в Пловдив. Но зад всичко това стоят много усилия, въображение, преданост към съвременното българско изкуство, към неговите създатели, към българската артистична сцена, която съвсем не е толкова малка, както обичайно и без много познания се говори. Представянето на сайта и цялата идея на авторите се състоя в пространството на Софийска градска художествена галерия, партньор в образователните програми на фондация „Отворени изкуства“. Прекрасно избрана локация, макар и образно казано далеч от Пловдив на фона на великолепната експозиция, макар и в последния ѝ ден „Нашата живопис в нови насоки”, която представя една посока на развитие на българското изкуство в първата половина на ХХ век.

А Веселина Сариева обоснова избора на фондацията да се заеме с този проект, който се готви още от миналата година. „За нас е много важно да имаме един канал, както е в случая сайт, но да има изложба, да има образователен панел, да има визити – един дифузен подход за създаване на ново съдържание. И имахме удоволствието да бъдем един от избраните проекти на Пловдив Европейска столица на културата 2019. Обърнахме се в един момент към изкуствоведа Вера Млечевска /куратор на проекта „Как живеем“ на артистите Рада Букова и Лазар Лютаков, с който България ще участва на Венецианското бианале 2019 - б. а./ и ѝ благодарим, че прие това предизвикателство – от една страна да курира съдържанието, да изградим съвместно съдържанието на тази платформа, структурите, начина на работа, на функциониране на един такъв уеб сайт, който целяхме да бъде база данни и архив на съвременно българско изкуство. Но от друга страна да работим съвместно за една изложба, която да представи това българско съвременно изкуство, да представи архива, както и да изградим и образователната платформа. Това е в линия на работата, която имаме с нея, защото тя е ръководител на тази образователна ни платформа в последните пет години.

Веселина Сариева

Миналата година февруари месец имахме интензивна среща по работата за Пловдив 2019, когато изградихме цялата структура на сайта съвместно със Светлана Куюмджиева /артистичен директор на „Пловдив 2019 – европейска столица на културата/, с Вера и аз. Тогава решихме, че сайтът е много важно да обхваща няколко групи, теми, хора, пространства и файлове за българското съвременно изкуство. Установихме, че ще направим всичко възможно в тези теми, които са писани от изкуствоведи и куратори, автори, пространства, документи, които след това да захранват профили на художници, да захранват пространства, да захранват файлове. С Вера направихме сериозен анализ кои представители, пространства следва да не бъдат изпуснати. Започнахме да работим, все още нямахме име на проекта, когато дойде много важната част – изборът на хора, с които да направим сайта. Съвсем логично дойде за нас да работим с I-Creativ Studio (уеб дизайн и програмиране), с Йоханнес

Артинян и с Иван Йонов, които имат доста сериозен опит в работата със сайтове за изкуство, имат сериозна визия и око за представяне на културно съдържание, много естетска и с голям успех за предоставяното визуално съдържание. Благодарим за доверието, защото на всеки един етап за раждането на сайта ние се сблъсквахме с това, че трябва да докажем нашата идея да представим българската сцена за съвременно изкуство на хоризонтален принцип по либерален начин. Ваня Грозданова от екипа на Пловдив 2019 измисли името.

Сайтът е тепърва в разработка, много хора, до които ние сме изпратили покани все още чакаме да върнат информация за профилите си. Подканям ги. Сайтът тепърва ще бъде разработван, представян не само в България, което е и от основните неща за нас. До месец ще имаме и яснота как ще се проведе изложбата и кога с работно заглавие Open art files, която Вера курира, по която се работи много сериозно. Ще имаме време да ви я представим, както и професионалните визити, които са свързани с нея, образователните панели, които ще се проведат в Пловдив“. Веселина Сариева специално подчерта подкрепата от Наградата Гауденц Б. Руф за преводите на английски. Образователният панел ще се проведе през 2019 г. Той се основава на дългогодишната образователна платформа на Фондация „Отворени изкуства“ – „Въведение в съвременното изкуство“. Модулът популяризира базата данни „Open Art Files“, като включва образователни курсове и лекции с гост-лектори. Ще се представи историята на съвременното изкуство, поставянето на българското изкуство в контекста на световното съвременно изкуство, ще бъдат показани различни аспекти, течения и гледни точки. Гост-лектори са изкуствоведи, куратори, критици, художници  от България и от чужбина.

От своя страна Вера Млечевска отбеляза, че това е идея, която се дискутира по-отдавна в нашите среди. Тоест да бъде структурирана или реконструирана някаква история на българското изкуство, как тя може да бъде представена от всички гледни точки или само от една гледна точка. „Проблем, който ние като куратори сме разисквали и с Весела Ножарова /автор на „Въведение в българското съвременно изкуство 1982—2015“ на „Жанет 45“/,  със Светлана Куюмджиева и с други колеги. В

един момент си дадох сметка, че на практика една такава история е много трудно да бъде разказана с претенцията тя да бъде абсолютно обективна и да заковава поредица от факти в някаква форма, писмена. Затова логично беше да бъдат поканени хора, които да пишат за различни теми, които са им близки, с които те са се занимавали за автори, с които те имат личен опит, дори и да не са обективни. Приех, че ще има препокривания, т.е. различни хора ще говорят за едно и също нещо и ще споменават едни и същи автори. Но това е много близък начин по естествен начин да бъде разказана една история, която все още не е толкова далеч от нас. Обърнах се към различни хора, които имат специфичен интерес към една или друга тема и както може да се прочете в сайта, те имат различен подход, различен стил на писане – някои наблягат на един аспект, а други на съвсем друг. Но за мен това беше някакво богатство. Това беше една от отправните точки, от които тръгнах. Благодаря на всички, които писаха, защото съвсем не е лесно да се пише, особено за живи автори. Това е много, много трудно! Изисква време, изисква отдаденост, изисква сърце.

Светлана Куюмджиева /л./ и Вера Млечевска /д./

Сайтът до голяма степен е изграден от техните лични усилия, познания, опит. В един момент си дадохме сметка, че ние ще имаме всичките тези текстове, но в същото време трябва да имаме достатъчно много автори, за които става дума поне в текстовете. Паралелно с това започнахме да каним различни хора да се включат в сайта като беше ясно, че това няма да са всички художници, които ще присъстват, но ние трябваше да започнем отнякъде. Започнахме да попълваме платформата с изображения и с присъствието на отделни автори. Тук отделихме много внимание с Веси как стои въпросът с авторските права, всички изображения, които сме качили са със съгласието на авторите. Това беше много важно за нас. Поръчали сме още много текстове, някои са дадени за превод, други ще бъдат написани. Платформата е в някакъв динамичен етап, тя се ъпдейтва постоянно. Вярвам, че тя ще продължи да се развива“, каза Млечевска.

Всички участници в проекта са убедени, че това ще се случи и в това е смисълът му. Както каза и Светлана Куюмджиева, че така се създава наследство, а не просто реализацията на идеята да остане в рамките на Пловдив 2019. И допълни, че „тази платформа е много творческа не само архивна. В нея човек може да намери и позиции и интересни интерпретации по важни теми. Ние винаги си мислим, че сме малко и, че сме изолирани единици, но когато видях събраните автори, темите, пространствата, солидна е картинката. Много интересна, многолика и обнадеждаващо е, като човек види събрани усилията на толкова много хора. Позитивно е и обективността на подбора и това, че на тази платформа може да се намери място за разбирателство и да се види всяко едно от лицата на съвременната артистична сцена в България“.

Йоханнес Артинян

За своята работа по проекта Йоханнес Артинян, който е скулптор, участник в много проекти като артист и личност с ярка позиция за съвременната ни публична среда, коментира, че технологично това е един много сложен проект, защото има много засукани и завъртени зависимости вътре. „Първото, което направихме с моя колега Иван Йонов беше да структурираме нещата така, че те да влязат в някаква дигитална логика, защото логиката, която има в проекта като концепция е по-скоро литературно-изкуствоведческа. Това е доста по-различно от една информационна архитектура в дигиталния смисъл на думата. Трябваше да направим така, че всички тези сложни връзки – станциите са свързани с хора, тези хора могат да бъдат куратори, критици, художници, а могат да бъдат едновременно и всичко това и едновременно да бъдат свързани с някакви места. Има една много сложна система от връзки, която ние трябваше да направим плоска така че да може да се стига до съдържанието, буквално с два клика, както е в момента. Нещата трябваше да са максимално елементарни. Те не са елементарни за авторите, които трябва да си качат нещата, именно заради авторските права, които няма как да са толкова елементарни.

Държахме и да направим такъв тип дизайн, който да бъде минимално забележим. Когато се прави такъв проект, изкушението е голямо от дизайнерска гледна точка, т.е. да се направи нещо, което да е супер екстремно. Но този подход би „бутнал“ самите работи, би ги направил по-скоро допълнение. А ние искахме работите да бъдат в центъра на нещата. И затова се придържахме към принципа, че добрият дизайн е този, който не се забелязва. Тук специално искам да отбележа ролята на Франческа Земярска – тя е човекът, който практически е медиаторът между артистите и самия проект“. Йоханнес също сподели надеждата си, че този проект ще просъществува дълго време и че ще се разширява все повече и повече, защото, наистина, в момента има автори, които по някакъв начин са емблематични и не присъстват вътре по една или друга причина. За себе си го обяснява, че не малко художници не ползват интернет, дори някои категорично отказват да имат имейли. Но е убеден, че събрани всички тези хора, всички тези изложби дават стойност, дават друг тип добавена стойност на тази посока в българското изкуство.

Франческа Земярска

С присъщото си чувство за хумор и самоирония Артинян призна, че в началото е бил абсолютно скептичен към проекта „Open Art Files“. „Първо заради вродения си национален скепсис, все пак, съм арменец и второто е опитът ни с подобен тип проекти и най-вече комуникацията с колеги. Няма пет души художници, които да си качат материалите. Кое ми даваше надежда, че този проект ще успее – вярата в доброто /като идея това е чудесно/, една първа стъпка в представянето на тази област от българското изкуство, както Весето каза, в една равнина. Свидетели сме на един куп глупости, които се случват в нашите среди напоследък и подобен тип проект има много важно значение за туширане на напрежението. Много е важно да има едно място, където нещата са представени точно така – равнинно“. И друго, което му дало надеждата, че проектът ще се реализира е упоритостта и последователността на Веселина Сариева, когато тръгва да реализира идеите си. Каза го по-образно, но смисълът беше този.

А тя подчерта, че тепърва ще имат нужда от подкрепа – стажанти, доброволци. Това е традиция в цялостната дейност на фондация „Отворени изкуства“ да привличат млади хора за сътрудници в различните си дейности. Общият глас на авторите на проекта е категоричен: „Казваме непрекъснато, че нищо не става, но като отворим сайта виждаме, че става! Не е само за нас, да го четем помежду си, а да приобщим по-широка публика, т.е. хора, които се интересуват от изкуство.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

19 февруари 2019

РЕФЛЕКСИИ: Роземари Трокел е срещу стереотипите за „типично женското”

Основната тема, която занимава известната немска художничка Роземари Трокел, безспорно е тази за ролята на жената в изкуството и на световната арт сцена, доминирана предимно от мъжкия пол. В столичната галерия „Структура” беше открита нейна изложба, като част от поредица самостоятелни изложби от програмата на Института за международни отношения ИФА, включваща Зигмар Полке, Георг Базелиц и Герхард Рихтер.

Противопоставяща се на това, през 80 - те тя започва да работи своите „плетени картини“, като заимства идеята от всекидневието на жените и отново се връща към темата за всеобщата представа за това кое се очаква и възприема за „нормално“ жените да умеят да вършат, какво се иска от тях по начало и кое се възприема като „типично женско“. С тези фабрични плетени картини тя свързва „занаята, домашното и бита с индустрията и високите технологии, които по принцип се възприемат за изконна мъжка територия“, коментира изкуствоведката и галеристка на „Структура” Мария Василева. В тях често тя използва мотиви, идващи от рекламата или пък от политиката – сърп и чук, зайчето на „Плейбой“, логото за качеството за вълната Woolmark. Тук отново става въпрос за стереотипите в обществото; има контраст между плетките (типично женски) и логотата, които са елементи, идващи от света на мъжа – политиката, търговията, „Плейбой“.

Интересите на Роземари Трокел се концентрират около различни социални или философски теми и проблеми на съвременното общество като феминизма и ролята на жената - художничка в световната арт сцена, сексуалността, интересът към животните или пък към човешката идентичност. Нейното творчество не би могло да бъде ограничено в рамките на един жанр или стил. Роземари Трокер се занимава с живопис, скулптура, фотография, видеоарт, инсталации. Следвала е изкуство в Академията за изящни и приложни изкуства в Кьолн. От 1998 г. преподава в Академията по изкуства в Дюселдорф. Тя е първата жена, представила Германия на Венецианското биенале през 1999 г. Не обича да е в светлината на прожекторите или да говори за произведенията си, нито пък често дава интервюта (дори рядко се появява на собствените си откривания), което, макар да има своите минуси, ѝ придава една мистериозност, типична за човека на изкуството и дава възможност на зрителя сам да тълкува работите ѝ, провокира го, не го остава единодушен към изкуството ѝ. Тя не беше и в „Структура”, но изложбата в столичната галерия е подбрана от самата авторка. Колекцията е собственост на Института за международни отношения на Германия и вече 12 години пътува из световните музеи и галерии. В момента в Moderna Museet в Малмьо, Швеция има нейна ретроспективна изложба, озаглавена „The Same Different“, която продължава до 10 март, а в галерия „Структура” може да бъде разгледана до 30 март.

“Машината за рисуване” на Роземари Трокел

Кариерата на Роземари Трокел започва в началото на 80 - те години на миналия век – период, в който несъмнено не е било лесно за жената -художник да намери своето място в света на изкуството. Много от работите ѝ могат да се свържат с немския художник Йозеф Бойс - например нейното мото „Every Animal is a Female Artist” препраща към „Every Man is An Artist” на Бойс от 1978 г. В тази връзка авторката казва, че прави това не за да слага знак за равенство между жените и животните, а по-скоро подсказва, че все още съществуват общества, които биха сложили такъв знак за равенство. Това прави връзка между правата на животните и правата на жените, без да говори за малоценност. Известен е съвместният ѝ проект заедно с Карстен Хьолер – инсталацията, озаглавена „Къща за прасета и хора“, която е показана пред публика през 1997 г. на Documenta 10 в Касел. Представлява бетонно съоръжение, разделено на две с огледална стена, като хората от едната страна могат да наблюдават прасетата, но животните могат да видят само собствените си отражения; те влизат в ролята на пасивното общество като обект на наблюдение. Тук е очевидна е и препратката към Оруел и неговият антиутопичен роман и алегория на тоталитаризма „Фермата на животните“.

От 1988 г. е например е нейният „Schizo-Pullover”, който има два отвора за главата. От същата година е и работата й „Cogito Ergo Sum” („Мисля, следователно съществувам“), в която текстът е избродиран с разкривени букви върху платно. В тази връзка в свой текст изкуствоведката Даниела Радева пише: „В контекста на творчеството на Трокел думите на Декарт променят смисловата си посока, главно заради техниката на изпълнение. Защото се предполага, че е малко вероятно авторът да плете или бродира, ако е от мъжки пол, особено в годините, когато е пикът на неоекспресионистичната живопис на “Новите диви” в Германия. „Със същата тема са свързани и композициите ѝ с котлони, които малко от посетителите разпознават като истински, защото тя ги превръща в абстракция и в произведения на изкуството, като ги изкарва от традиционните им, банални функции и ги поставя в една различна действителност, а именно в музея. Художествената критичка Урсула Целер дори ги нарича „женският двойник на индустриално произведения писоар на Марсел Дюшан“.

Според художника Станислав Памукчиев /д./ съвременното изкуство като на Трокел не трябва да се съзерцава, а да се осмисля

Част от експозицията в галерия „Структура” е и така наречената „Машина за рисуване“ от 1990 г. на Роземари Трокел, която съдържа четки с коси на 56 съвременни художници от цял свят – между тях на самата Трокел, Марсел Оденбах, Барбара Крюгер, Мартин Кипенбергер, Синди Шърман, Джон Балдесари и други. Представени са и седемте (и единствени) работи, създадени с тези „четки“, които карат зрителят да се запита дали може да разпознае от чия четка са оставените следи. Това нейно произведение „издига до абсурд обичайното мнение за ръчното занаятчийско - механично естество на изкуството, създадено от женската ръка“ и представлява „пародия на идеята за художника-гений“, според Урсула Целер.

Четките с коси на художници от “Машината за рисуване”

В „Структура” са представени и специално селектирани рисунки на Роземари Трокел, които разкриват интересите, търсенията, наблюденията и идеите ѝ; могат да играят ролята и на начална фаза на работа, и на самостоятелна творба. Интересна е серията с двете идентични портретни снимки на жена, съпоставени с три подобни портретни рисунки на пудел. Границите постепенно се размиват и ролите се сменят – косата на жената се превръща в козината на пудела и обратно. Човекът се превръща в животно. Тези работи могат да бъдат свързани и със серията В.В./В.В. (Бриджит Бардо и Бертолт Брехт), която се занимава със смесването на половете. Образите се сливат, размиват, стават неразличими. Тези работи разкриват още един от интересите на Роземари Трокер – темата за идентичността. Кой е художникът, какъв е той, къде е мястото му, доколко важна е рекламата в професионалния живот на един творец, решаваща роля ли има тя за неговото развитие, как ни влияе въобще? Това са част от въпросите, на които тя търси отговор.

Композицията с котлони на Роземари Трокел

Още една любопитна серия, засягаща тази тематика, представлява текстилни работи, изядени от молци, т.е. тук молецът играе ролята на творец, на създател. В работите на Трокел несъмнено има хумор и ирония, което разбира се не ѝ пречи да визуализира философски, интелектуални, актуални теми. Не си служи с клишета, с баналности, а напротив – бяга от тях. Със своите работи продължава да задава важни въпроси, но не претендира, че е намерила отговорите им. Напротив, в този процес даже „сякаш Трокел отстъпва крачка назад и се самонаблюдава“, по думите на Урсула Целер. В крайна сметка изкуството никога не е имало такава цел – да дава каквито и да било отговори, именно обратното; нищо в него не е конкретно, а и нищо не провокира повече въпроси от абстракцията (като разбира се не се има предвид единствено абстракцията в живописта). Как се е променила ролята на жената-художник през последните десетилетия и с какво феминизмът като тема е по-различен днес от периода на 80 - те, например? На тези въпроси могат да се потърсят отговори на 6 март, когато в галерия „Структура” ще има лекция на Ан Пенхойсен за творчеството на Роземари Трокел, коментираща и темата за феминизма в Германия. ≈

Текст: Андреа - Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов