ПСИХОЛОГИЯ НА МИТОЛОГИЯТА: ПАНТЕОНЪТ НА ИНДУИЗМА

Стефания Димитрова

Център за международни изследвания за образование и култура

Какво представляват митовете от гледна точка на психологията и

защо се интересуваме от митологията на индуизма?

Митовете са разкази за действията на богове и герои,

които дават отговор на въпроси, свързани с възникването на

света, появата на човека и неговата съдба, обясняват природни

явления, дават перспектива за разгадаване на житейския

лабиринт и налагат морален императив на общността, която ги

съхранява и разпространява.

Митологията може да бъде осмислена на четири нива:

Поетично. Поезията на мита единствена може да изрази с

намек, с недоизказаност това, което не може да бъде въплътено

в слово, а именно – трансцендентния опит. Да се разбере

чудото на Вселената и да се съзерцава тази загадъчност с

благоговеене – това е поетичното ниво на мита. „Нито знанията

на науката, нито сухите морални постулати на религиите могат

да разкрият екстаза на битието така, както поезията на

митовете“ (Дж. Кемпбъл). Митът придава на света измерението

на тайнство. Ако това усещане бъде загубено, изчезва и

митологията.

Космологично. Митът е опит за примитивно научно обяснение

на света, съхранявайки тайнството на съществуването

ненакърнено.

Социологично. Митологията поддържа и узаконява неписаните

правила и морал в общността. Важната функция да съхрани

етноса прави това възприемане на мита най-широко

разпространено.

Психологическо. Този пласт от митичния текст дава отговор

на въпроса, как да се изживее човешкият живот, независимо от

обстоятелствата. „Не мога да се сетя за нито един мит, който

да казва, че в живота няма страдание – казва

световноизвестният митолог Дж. Кемпбъл. – Онова, което

митологията ни разказва, е как да посрещнем страданието, как

да го понесем и как да го възприемаме, ала никъде не се

споменава, че в живота няма страдание.”

„Митът е психологическа истина, която излиза отвъд

географските, културните и историческите рамки на общността.

Тя има универсално значение, защото носи познание за

човешкото същество“, казва видният митолог Мирча Елиаде.

„Психологическата интерпретация на митовете създава идеални

условия да се открои скритият психичен механизъм от очевидния

сюжет” (Дж. Кемпбъл).

Колективната памет на човечеството съхранява спомена за

безкрайна палитра от емоции и психична опитност от сублимните

висини на духа до най-низшите страсти. Митологията е

средството, чрез което тази опитност се предава от поколение

на поколение. Тя ни дава перспектива, от която нашето

присъствие в света може да се превърне в празник на човешкия

дух.

Психология на митологията изучава психологическото ниво

на световната митология чрез метода на аналитичната психология

или психология на безсъзнателното на К. Г. Юнг.

Според Юнг, така както съществуват биологични гени,

съществуват и унаследени тенденции на поведение, независимо

от раса, пол, културна и религиозна принадлежност или

исторически период. Тези тенденции на поведение са наречени

архетипи.

Архетипите са функция, без която психиката не може да

изпълнява предназначението си да отразява феноменалния свят в

система от вътрешни преживявания и да инициира съответни

действия. Както тялото на човека е преживяло незначими

промени от появата на първите хора, така и архетипите са

почти непроменени в човешката история, универсални и

общочовешки. Намират се в пласт на съзнанието, който е

колективен (идентичен за всички хора) и унаследен. Съзнанието

не може да контролира тази

функция, затова тя е наречена

колективно безсъзнателно (К. Г.

Юнг).

Колективното безсъзнателно

не може да бъде осмислено

директно, тъй като съзнанието

не може да проникне в този дълбинен пласт. Той е достижим

чрез анализ на проявата му като културно съдържание, различно

във всички култури. „Културното съдържание на общочовешкия

опит го прави видим“, казва Дж. Кемпбъл в книгата си

„Креативна митология“. Специфично-културното съдържание на

митологията е наречено архетипни образи. Архетипните образи са

общоизвестни символи и митологични персонажи, които, образно

казано, като национален костюм представят архетипите в

достъпен за съответната културна общност вид.

„Митът представлява афективен образ, който въздейства

директно върху нашата емоционално-психична система, както

звукът въздейства върху струните на инструмента“, пише проф.

Джон Пери от Университета на Калифорния. Този образ активира

универсалните адаптивни функции на колективния опит на

съзнанието ни и го настройва за решаване на конкретни

проблеми.

Какво познание за общочовешкия психичен опит откриваме в

митологията на индуизма?

Индуизмът е религиозна традиция с един милиард

последователи в Индия, Бангладеш, Непал, Индонезия и по

света. Това не е еднозначно формулирана система от вярвания.

Тя няма и единствен основоположник. Формира се постепенно въз

основа на различни традиции. Сред корените на индуизма е

Харапската религиозна традиция от IV хил. пр.н.е. и

Ведическата религия от II хил. пр.н.е., чиито свещени книги

са Ведите. През VI в. се появяват пураните, които предават

ученията на Ведите под формата на митове за божества и

разкази за историята на света. Основните идеи на

древноиндийската цивилизация се съхраняват в т.нар.

синкретичен индуизъм, практикуван и досега. Почитането на

тримурти: Брахма, Вишну и Шива, е основно вярване на

синкретичния индуизъм. „Брахма, Вишну, Шива персонифицират

трите космически функции: създаване, поддръжане и разрушение

на космическото същество Вирата“ (Дж. Кемпбъл).

За разлика от западните учени, които изучават законите

на природата, в търсене на истината за съществуването

мъдреците на древна Индия насочват вниманието си навътре към

света на психиката. Най-старото, автохтонно, неарийско,

предведическо учение – джайнизмът, търси отговор за смисъла

на битието отвъд тялото, в сферата на духа. Следвайки

интереса към духовната реалност, дисциплината на йога открива

съществуването на седем фини енергийни центъра по гръбначния

стълб, наречени чакри, разположени в три фини канала от

енергия, (вляво ида, в центъра сушумна и вдясно пингала).

Според откритията на

йогите тези седем

енергийни центъра

регулират не само

психиката, но и

физическата активност на тялото. Западната медицинска наука,

в своя дял анатомия, също описва седем нервни плексуса, които

контролират физическите органи. Местоположението на плексусите

удивително съвпада с местоположението на чакрите, посочено от

учителите на Индия.

По-интересен е фактът, че сказанията на индуизма

съхранява тези открития чрез езика на митологията. Седем

основни сфери на психична дейност са представени чрез

образите на богове и богини:

7. Интегрираност/ Дезинтеграция Сада Шива-Ади Шакти6. Смиреност, прошка, достойнство/

самонадеяност, отмъстителност

Махавишну-

Махалакшми5. Хармонично общуване, самоуважение/

грубост, чувство за малоценност

Кришна-Радха

4. Сигурност, любов, състрадание

/страх, омраза, материализъм

Шива-Парвати/ Рама-

Сита3. Удовлетвореност, благополучие/

алчност, мизерия

Вишну-Лакшми

2. Творчество, познания, умения/

горделивост, тревога за материални

придобивки

Брахма-Сарасвати

1. Жизнена сила, интуиция, невинност/ Ганеша-Гаури

зложелателство, злина

Тук е мястото да споменем, че боговете символизират

идеята, принципа, а богините – енергията за тяхното

проявяване. В случая не става въпрос за сексуална връзка в

семействата от богове и богини, а за метафоричното им

разбиране като принцип и неговото проявление – така както се

осмисля Слънцето и неговата светлина. Двете не могат да

съществуват отделно, но сами по себе си представят различни

аспекти на едно и също нещо.

Първият психофизически център, съхраняващ жизнената сила

(чакрата муладхара), се намира в основата на гръбначния стълб.

Негово изобразяване се осъществява чрез образите на Ганеша –

бога със слонска глава, и Гаури-Кундалини, божествената

енергия на неговата майка Парвати. Следват шест

последователни центъра: свадхищхана, манипура, анахата, вишудхи,

агя и сахасрара. Най-висшият принцип на интегриране на индивида

със себе си, с другите и с природата се намира на върха на

главата. Така образно е представено дървото на живота, чиито

корени са в трансцендентната реалност, наричана

Брахман/Атман. Тази отвъдсетивна реалност в синкретичния

индуизъм е наречена Ади Шакти и Сада Шива. Ето какво казва

Катха упанишад: 2.3.1: „С корените нагоре и клоните надолу стои

смоковницата. Това е чистотата. Това е Брахман. Той е вечен. В Него се

приютява светът и никой не е отвъд Него. Дървото на живота,

обърнато с клоните надолу, е пуснало корени в Брахман. Дървото,

корените, стволът и клоните представляват проявения Брахман или

феноменалния свят на Бога, материята и съществата.“

Всеки детайл от митовете за богове и богини има

съответстващо психологическо обяснение. В настоящата статия

нямаме възможност да анализираме всички митове. Ще спомена

само мита за раждането на Ганеша – принципа на невинността,

за да дам пример за метафоричното значение на митовете.

Съпругата на Шива, богинята Парвати изваяла от пръст едно

красиво момченце, вдъхнала му живот и го нарекла свой син. После го

оставила на вратата на банята, за да я пази, докато се къпела. Момчето

познавало само майка си и не разпознало баща си Шива, когато той се

върнал вкъщи заедно със свитата си. Шива пожелал да види съпругата си,

но момчето храбро се изправило срещу него. Никой от свитата на Шива,

богове и демони, не могъл да го победи. Могъществото на това дете

удивило Шива и Всемогъщият запратил срещу него тризъбеца си. В това

време богинята Парвати узнала, че детето е в опасност, и му изпратила

своите сили. Като усетило могъщество, равно на Шива, момчето

проявило горделивост. В този миг тризъбецът на Шива пронизал главата

му. Огорчена, Парвати заплашила, че ще прокълне всички богове, ако

животът не се върне в тялото на момчето. Вишну намерил в гората

един току-що убит красив млад слон и взел главата му. Шива поставил

главата на слона на раменете на момчето и му вдъхнал живот. После го

благословил да бъде почитан в началото на всеки ритуал преди всички

богове (Шива пурана).

На пръв поглед този разказ прилича на приказка за деца,

но ако се вгледаме в детайлите и прочетем тази история

метафорично, ще разберем, че става въпрос за философия и

психологически пътеводител в живота, кодирани в символиката

на мита. Ганеша олицетворява човека - дете на земята и на

Парвати - съпруга на всемогъщия бог Шива. Вниманието му е

изцяло върху неговата майка - проявената енергия на

божественото. Това го прави толкова могъщ, че може да се

пребори с всички богове, включително и с Шива. Но

горделивостта от тази сила го прави уязвим и тленен. Новата

глава, която получава, е животинска. Животните невинно и

естествено изпълняват волята на Шива (който е наречен още

пашупати – бог на животните). След като получава слонска

глава, Ганеша отново има подкрепата на божествената сила, но

е смирен и така получава най-висшето място сред боговете.

Ганеша има голям корем

(Ламбодар), символизиращ

удовлетвореността при всякакви

обстоятелства. Възпълничък е, тъй като

в него се намират всички същества.

„Много обширни Вселени са родени от

неговия корем, няма съмнение в това“

(Шри Бхагавад таттва). Изобразяван е с

един бивник, тъй като другият е счупен

в схватка с демоните. Бивникът на Ганеша е подадената ръка

към объркания човешки ум. Хоботът на Ганеша е завит наляво

или надясно. Това са двата начина за преодоляване на

препятствията. Десният път символизира активното действие,

левият – пасивното приемане на обстоятелствата - такива,

каквито са. Дървесният корен бързо прораства през рохка

почва, но отстъпва пред камъните и ги заобикаля. И в двата

случая коренът напредва. В първия случай бързо, а във втория

- сигурно. Бързо, защото почвата е податлива на неговия

устрем, а сигурно, защото се закрепва по-здраво за камъните,

като ги прави своя опора. Тази алегория, приложена към

житейските спънки, е много поучителна. Когато ги погледнем от

перспективата на изминалите години, виждаме, че именно

трудностите са ни помогнали да стъпим по-здраво на краката си

и да станем по-устойчиви.

Да се върнем към космическото същество Вирата, в чието

тяло се намират всички светове и където боговете са

разположени от основата на гръбначния стълб до върха на

главата. Всеки бог (принцип) е изобразяван, съпътстван от

неговата съпруга, майка или сестра (феноменална проява):

Ганеша и Гаури Кундалини, Брахма и Сарасвати, Вишну и Лакшми,

Шива и Парвати, Кришна и Радха, Махалакшми и Махавишну Ади

Шакти и Сада Шива.

В тази грандиозна картина на безпределните светове,

поместени във Вирата, откриваме мястото на човека.

Космическото и човешкото тяло са идентични. Боговете са

разположени по същия начин във фините психофизически центрове

чакри на човека, както в тялото на Вирата. Митологията на

древна Индия представя една философия, в която Бог и Човек са

единосъщни. Човекът е образ и подобие на Бога. Жизненото

зърно на древноиндийската философия (символизирано по

различен начин в многобройните течения, проявления и

тълкувания) е обожествяване на човека и неговата душа. Тази

основна идея е съхранена в културната памет на пантеона на

синкретичния индуизъм.

Митологията има

изключителната стойност на

пътеводител в приключението,

наречено „живот“. За да бъде

осмислена и от най-

обикновените индуси,

човешката психика е

представена като пантеон на

боговете. Митовете за техните

премеждия, битки и победи е

история за съзряване и еволюиране на божествеността в човека.

И богове и демони се намират в неговия ум. „Тат Твам Аси“ –

„Ти, живото същество, си видимата форма на върховното

съществуване” (Ганапати Уханишад).

„Митологията на индуизма

ненатрапчиво и неусетно създава

нагласа за живот в съгласие и

мир с неизбежностите на тази

юдол плачевна, наречена наш

живот... Големият въпрос е да

кажеш „да“ на своето битие,

такова, каквото е, а не при

условие, че ще се съобрази с

твоите представи за него. Да

участваш в него скромно и смело

както всяко живо същество“ (Дж.

Кемпбъл).

По-подробна информация за основните митове в индийската

митология, главните имена на боговете, техните атрибути и

качества са събрани в книгата на Стефания Димитрова „Денят на

Брахма“, където сказанията са разтълкувани като олицетворение

на дълбините на психичния живот.