Г. АТАНАСОВ ИВ. ЯНАКИЕВ, М. ЗЛАТАНОВ, Г. ЖЪЛТОВ, TP. ДЖАМБАЗОВ, К. ДОЛАПЧИЕВ, АС. НИКОЛОВ

ТУРИЗЪМ АЛПИНИЗЪМ

И ОРИЕНТИРАНЕ

УЧЕБН ИК ЗА СТУДЕНТИТЕ ОТ ВИФ «Г. ДИМИТРОВ»

Под редакцията на доц. Г. АТАНАСОВ, д. ф. н.

М Е Д И Ц И Н А И Ф И З К У Л Т У Р А

С О Ф И Я • 1 9 8 1

© Георги Атанасов, Иван Янакиев, Миньо Златанов, Георги Жълтов, Трифон Джамбазов,. Кънчо Долапчиев, Асен Николов

с/о Jus autor, Sofia, 1981

629/11

П Р Е Д Г О В О Р

Предлаганият учебник е дело на колектива на катедра «Туризъм, алпинизъм и ориентиране» при Висшия институт за физическа култура «Георги Димитров» и обединява издадените в миналото отделни учебници по тези три дисциплини. По този начин са застъпени по-задълбочено някои техни общи проблеми, като методологичните основи на началното обучение и спортната подготовка, опасностите и предпазването от тях, историческите бележки, топографската подготовка и др. Намерили са място и редица нови постановки.

Учебникът е предназначен за студентите от всички факултети на института (глави 1, 2, 3, 5, 6, 7, 8, 12) и специалистите по туризъм, алпинизъм и ориентиране (глави 4, 9, 10, 11). Учебникът може успешно да ползува треньорите и преподавателите по тези дисциплини, както и всички, които желаят да повишат теоретическата си подготовка по тях.

Авторският колектив изказва дълбока благодарност и признателност на всички, които допринесоха за разработването на учебника.

Авторите

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

1.1. ОБЩА ХАРАКТБРИСТИКА НА ТУРИЗМА

Туризмът по своята същност представлява сложно социално явление, ."което обхваща и свързва различен страни от многообразната човешка дейност. Той преди всичко е част от физическата култура и е призван да подпомага всестранното развитие на човешката личност, като в същото време противодействува на вредните последици от научно-техническата революция.

Богатството на видове и форми на туристическата практика, нейната пряка обвързаност с физическата култура, спорта и икономиката създават възможност за изключително широко използуване на туризма като средство за активен отдих на трудещите се.

Най-кратко бихме могли да определим туризма като форма на активна почивка, целяща да укрепи здравето на човека и да разшири неговите познания за .света. Тези два компонента на туризма изразяват неговите основни страни като социално явление.

Туризмът допринася за укрепване на здравето, тъй като се практикува основно сред природата и факторите'слънце, въздух и вода спомагат да се отстранят последиците от еднообразното ежедневие. При съвременните условия в нашия труд и бит навлизат все повече машини и автоматика. Те заместват физическия труд на немалко хора и значително намаляват тяхното физическо натоварване. Същата роля играят и удобните транспортни средства, а от физиологията е известно, че органи, които не се натоварват функционално, атрофират и загубват своята дееспособност. В същото време автоматизацията на труда, урбанизацията на населените места и информационният поток, който залива хората, водят до значително затор-мозяване на нервната система. Ако прибавим замърсяването на въздуха, шума и ултразвуковите вибрации в големите градове, ще се убедим, че излизането сред природата е повече от необходимо за съвременния човек.

Повишеното физическо натоварване спомага да се запазят и развият функциите на органите, които в ежедневието са пренебрегнати. То води и до усилване на обмяната на веществата и отделянето на натрупаните в организма вредни отпадъчни продукти. Особено значение в този процес играе озонът, чиято концентрация в планинските области е значителна. Към въздействието на туризма следва да прибавим и закалителния ефект, който оказват природните фактори, а оттук — повишаването на устойчивостта на човешкия организъм срещу простудните и заразните заболявания. Смяната на обстановката и отстраняването на стереотипните дразнители от своя страна водят до намаляване на нервното напрежение и по-пълноценно възстановяване на нервната система.

4

Разширяването на познанията за света допринасят за формирането не всестранно развити личности. Още в зараждането на нашето туристическо движение бе оценено значението на тази страна на туризма и Алеко Константинов издигна лозунга: «Опознай родината, за да я обикнеш». Чрез превръщането на този призив в действителност се подпомага осъществяването на познавателната и възпитателната страна на туризма.

Различните форми на туризма дават възможност човек да разшири своя кръгозор в много области на човешкото знание: история, география, икономика, геология, метеорология, ботаника, зоология, етнография, фолк-лористика и др. Така чрез туризма човек опознава своята родина, разширява познанията си в различните области и в същото време се възпитава в дух на патриотизъм, обич и признателност към делото на хилядите борци, отдали живота си за светлото ни бъдеще.

Една друга страна на туризма оказва съществено влияние върху всестранното развитие на личността. Това е неговият масов и колективен начин на практикуване. Тази особеност на туризма създава прекрасни условия за колективен живот, другарски взаимоотношения, повишава морално-BOv левата устойчивост, създава трайни навици за борба и преодоляване на трудностите. Един път изградени, тези качества лесно могат да се пренесат във всекидневния живот и трудовата дейност.

Туризмът като социално явление има отражение върху икономиката на страната. Повишава се производителността на труда, защото здравите отпочинали хора естествено имат значително по-високи показатели на трудова дейност. Значително се намаляват загубите на народното стопанство от временна нетрудоспособност. Туризмът създава цели нови отдели в икономиката — особено в сферата на обслужването и транспорта. Туристът по време на своите пътувания се нуждае от редица услуги, което води до разрастване на търговията, сервизнотд обслужване, транспорта и развлеченията.

Върху икономиката съществено 4влияние оказва и международният туризъм, разраснал се през последните години до огромни размери. Той е свързан с движението на големи валутни ценности и заангажира значителни контингенти от трудови ресурси за обслужване на туристите. Международният туризъм е свързан и с разширяването на културния обмен. Всичко това показва, че социалното явление туризъм значително надхвърля рамките на останалите спортни дисциплини.

Туризмът има определени социално-политически аспекти в различните страни и при различните обществено-икономически строеве, което дава своето отражение при неговото практикуване. В нашата страна чрез различните видове туризъм и формите на неговото практикуване се способ-ствува за изграждането на всестранно развити личности, строители на развитото социалистическо общество.

1. 1. 1. Видове туризъм

Общоприето е туризмът да се подразделя на видове според средствата, които се използуват за придвижване, или мястото, където се провежда. В нашата страна, която е с подчертан планински характер (независимо от малката надморска височина), съществуват условия за практикуване на всички основни видове туризъм. Според средствата за придвижване те биват — пешеходен туризъм, ски-туризъм, воден туризъм, колотуризъм и автотуризъм, а според мястото на провеждане — пещерен, планински и равнинен туризъм. Освен тези видове съществуват конен, подводен, авио-туризъм и др., но в нашата страна те са с по-малка популярност, често се съчетават с другите видове и нямат самостоятелност.

Пешеходният туризъм е лесно достъпен за всеки. Не изисква скъпа и сложна екипировка. Неговото практикуване е възможно навсякъде независимо от сезона и атмосферните условия. Въздействието на пешеходния туризъм върху организма е широко. Лесно се дозира съобразно възрастовите и половите особености на занимаващите се, а също така — според здравословното им състояние.

Ски-туризмът през последните години добива все по-широка популярност. Неговите положителни страни се заключават в закалителния ефект от неговото практикуване, в разширяването на двигателните навици на туристите. Усвояването на ски-техниката увеличава възможностите да се преминават значително по-големи разстояния, отколкото пеша, особено при дълбок сняг. Все още съществуват трудности за широкото масовизиране на ски-туризма. Те се дължат на по-сложната материална база и на необходимостта от прилагане на ски-техника, чието усвояване е сравнително nq-трудно и с по-голяма продължителност на учебния процес.

Водният туризъм в нашата страна има няколко разновидности — морски, речен и по язовирите. За придвижване се използуват гребни лодки, яхти и моторници. Скъпата материална база и трудното усвояване на техниката все още задържат неговото масово практикуване. Необходимо е обаче всичко това бързо да се преодолее, защото оздравителният и закали-телният ефект при водния туризъм са особено големи.

Колотуризмът през последните години отново спечели много привърженици. Използуването на велосипеда дава възможност за сравнително бързо придвижване и обхождане на отдалечени туристически обекти. Физиологическият ефект обаче е твърде противоречив. Голямото физическо натоварване е съпроводено с отрицателното влияние на замърсения от прах и бензинови пари въздух по шосетата, на шума и голямото нервно напрежение, което се създава от интензивното автомобилно движение.

Автотуризмът напоследък се масовизира извънредно много. За съжаление неговият полезен ефект, когато се практикува самостоятелно, е най-малък. Малкото физическо натоварване в повечето случаи не се различава особено от ежедневното. Тук влияят и отрицателните фактори, споменати при колотуризма. Достойнствата на автотуризма се заключават във възможността за кратко време да се изминат големи разстояния и туристът да опознае много на брой и отдалечени обекти.

От видовете туризъм в зависимост от мястото на провеждане пещерният туризъм се осъществява в непривична за човека обстановка. Той има изследователски характер, целящ да разкрие строежа на пещерите, тяхната флора и фауна. Голям дял за масовизирането на пещерния туризъм има електрифицирането на някои популярни пещери —■ Магурата, Леденика и др.

5

Равнинният и планинският туризъм се пригаждат към характерните особености на местността» в която се практикуват.

1.1.2. Форми на туристическа практика

В зависимост от поставените цели и задачи, времето, с което се разполага, и възрастово-половите особености на участниците отделните видове туризъм могат да се практикуват под различни форми. Основните форми на туристическа практика са:

6

Излет. Това е лека и достъпна туристическа проява, за чието организиране не е необходима специална екипировка и сложна подготовка. Провежда се обикновено в близките до населеното място околности по предварително набелязан маршрут. Основната задача в рамките на почивните дни е да се даде възможност за активен отдих. Преходите са краткотрайни. Трябва да се подбират местности и обекти, които да създават условия за пълноценна активна почивка на участниците.

Екскурзия. Като форма на туристическа практика в известен смисъл се доближава до излета, но екскурзията има и учебен характер. Маршрутите се подбират така, че участниците да получат нови знания в областта на историята, географията или естествените науки. По своята продължителност екскурзията може да надвишава значително излета, но тогава се съчетават няколко вида туризъм. При тази форма от голямо значение е ръководителят да бъде специалист в областта на задачите, които са поставени пред екскурзията .

Поход. По своята същност е една от основните форми за практикуване на туризма и съчетава всички особености на туристическата дейност. Походът се отличава със своята продължителност, стриктна организация и необходимост от значителна подготовка. Необходимо е внимателно да се подбере маршрутът, който да има оздравителен ефект, да се състави график по дни, който стриктно да се изпълнява. Походът може да има учебни, познавателни или изследователски цели. Тези разнообразни задачи се разрешават благодарение на факта, че туристическият поход има значително по-голяма продължителност и по-добра организация от излета и екскурзията. Походите са подходящо средство за развиване на морално-волевите качества и физическата подготовка на туристите. Походите често изпълняват и агитационно-пропагандни задачи, когато се организират в чест на забележителни дати или исторически събития. В такива случаи подходящи форми на организация са звездообразните походи и туристическите щафети, които често завършват с организиране на събори. При звездообразните походи туристическите групи от различни краища се насочват към общ център, а при туристическите щафети — различни групи пренасят по отделните етапи на похода щафети с обещания или поръчения. При тези форми от особено значение е отличната организация и точното спазване на графика.

Туристически събор. Като форма на туристическа практика има агита-ционно-пропаганден характер и същевременно служи за преглед на постиг-натите резултати и за обмяна на опит между отделните подразделения на БТС.

Екскурзионен туризъм. Тази форма на туристическа практика се радва на изключителна популярност сред трудещите се. При екскурзионния туризъм организирани групи по 20—30 души, водени от опитни екскурзоводи, преминават определени маршрути. Отделните преходи са кратки и обвързани с дневно пребиваване в хижи или туристически домове. През това време се правят кратки излети за опознаване на околната местност, нейните красоти и исторически забележителности.

Туристическо пътешествие. Тази форма съчетава положителните страни на екскурзията и туристическия поход. Отличителни черти на пътешествието са познавателният характер, стремежът да се повиши физическата под-готовка, да се придобият определени сръчности и продължителността му. От голямо значение е групата да бъде формирана от хора с добра физическа подготовка и еднакви интереси. Туристическото пътешествие се практикува предимно от учащата се младеж, защото предоставя прекрасни възможности за продължаване на учебния процес и неговото свързване с практиката. Чрез тази форма могат да се разширят и задълбочат знанията по история, география, геология, ботаника, зоология, етнография, фолкло-ристика и др. За правилното протичане на пътешествието съществено значение играе правилният подбор на маршрута и ръководството, което трябва да е достатъчно подготвено, за да може да отговори на всички възникнали въпроси.

Експедиция. Тази най-висша форма на туристическа практика надвишава по продължителност, организация и сложност задачите, които разрешават всички останали форми. Основната разлика е в строго научноизследователския й характер. По време на експедиция се преминава през неизследвани райони, правят се геоложки, метеороложки, археологически и други изследвания. Това изисква в състава да се включват хора с изключително висока физическа подготовка и същевременно — отлични специалисти в областта на планираните изследвания. Експедицията трябва да бъде снабдена с екипировка и апаратура с най-високо качество. Често времетраенето на експедицията не е определено предварително и това налага да бъде разработена система за връзка и снабдяване. В последно време се организират и експедиции с чисто спортна цел. Такива са скоростното преминаване по билата на Стара планина от Ком до Емине, преминаване по грани-ците на България и др.

1.2. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА АЛПИНИЗМА

Думата алпинизъм е свързана с името на намиращата се в Западна Европа планинска верига Алпи, където се е зародила тази дисциплина. Специалистите могат да говорят за пиренейство, андизъм, хималайство и т. н., но в същност се отнася за една и съща дейност — да се изкачват планинските върхове по техните трудно достъпни пътища с помощта на специални съоръжения, екипировка и техника на придвижване и катерене.

Планината със своите вечно заснежени вериги, назъбени ръбове, вертикални скални стени и сияещи, устремени в небесната синева върхове е единственият терен, където може да се практикува алпинизмът. В този прекрасен и същевременно своеобразен свят в стремежа си за открития, победи и духовна наслада редом с учените и изследователите навлизат и спортистите. Спортният порив и любопитството раждат алпиниста. Той от своя страна остава покорен от изумителните природни красоти и дълбочината на радостите, които изпълват живота в планината и които го привързват окончателно към нея. Този живот е красив и едновременно свързан с преодоляването на редица трудности, които в някои моменти достигат границите на човешките възможности. Именно тези задължителни, а понякога стигащи до краея предел физически, технически и морално-волеви усилия са причина алпинизмът да бъде смятан за спортна дисциплина. Но това е особен вид спорт, при който няма надпревара с противника. Едно изкачване не може да се сравнява със спортно състезание, при което има победители и победени. Още повече тези състезания се провеждат на специални

7

площадки и стадиони, грижливо подготвени по съответните норми и правила, докато алпинизмът е пряко и тайнствено сблъскване с природата в нейния най-чист и най-груб вид. По време на алпийските прояви не присъствува съдия, който да отчита техни-ческите^грешки или да ръководи срещата. В планината алпинистът е този, който изпълнява ролята на състезател, съдия и публика. На този огромен «природен стадион» той носи пълна отговорност за всяко свое действие. От съзнателното отношение, дисциплинираността и спортното му майсторство зависят успехът и сигурността на цялата група.

8

Сигурност и безопасност — това е един от основните закони в алпинизма. На тази основа е разработена и изградена алпийската техника за придвижване и осигуряване. Обвързани с алпийското въже по свръзки, алпинистите представляват малък задружен колектив с ярко изразено чувство за другарство, себеотрицание и взаимопомощ. Активното участие на всеки член от групата в преодоляването на трудни пасажи, в организирането на осигуровките, биваците и във всички трудови процеси, свързани с изкачването, допринася за крайния резултат. Успехът и безопасността се определят не от таланта на отделната личност, а от взаимодействието на всички членове от групата, от тяхната задружност и всеотдайност.Помощта на партньора в трудните моменти облекчава пътя, пести сили и съкращава времетраенето на изкачването.

Характерна особеност на алпинизма е, че той се практикува целогодишно. През зимата условията и обстановката в планината са изключително трудни. През лятото те също не винаги са благоприятни. При внезапно, влошаване на времето лекото изкачване може да се превърне в непосилно м рисковано начинание. Ето защо е необходимо алпинистите да имат много добра и разностранна подготовка с трайно усвоени двигателни навицл. Това от своя страна представлява дълъг, многогодишен процес на упорити тренировки и непрекъснати контакти с планината. Той е свързан със задължително преминаване през циклите на начално обучение и постепенно израстване до изискванията на спортното майсторство. Успоредно с усъвършен-ствуването на физическата, техническата, психологическата и тактическата подготовка алпинистите трябва да разширяват и обогатяват своите познания за високата планина. Без детайлно познаване на природата, планината, особеностите на придвижване и поведението на алпиниста в нея трудно може да се разчита на успех. Изборът на подходящ маршрут, съобразен с възможностите на всички членове на групата, както и успешното ре-шаване на множеството задачи, съпровождащи изкачването, са свързани с определени теоретични познания, които всеки алпинист може да получи чрез задълбочено изучаване на науки като география, геология, петрогра-фия, топография, физиология, биомеханика, метеорология, хигиена и др.

Тактическата страна на алпийската подготовка се крие преди всичко в предварителното обмисляне на проявата като цяло, в умелото трезво анализиране на обстановката и предприемането на най-целесъобразни действия. Всяка крачка трябва да бъде ръководена от разума, а не от различни емоционални състояния. Това не означава, че при алпинистите например не съществува чувството на страх. Не се страхува този, който не знае и не осъзнава какво може да се получи от неговите постъпки. Ето защо едно от основните задължения на алпиниста е да познава опасностите в планината и предпазването от тях. Редом с това е необходимо всеки алпинист да има познания по първа долекарска помощ и транспортиране на пострадал при всякакви условия.

Алпинизмът е тясно свързан с научно-техническия прогрес. Направата на въжета от синтетични материали, на клинове и карабинери от леки сплави и редица други подобрения на екипировката и специалните съоръжения допринесоха за съществени изменения в техниката и тактиката на придвижване, в системите на осигуряване и безопасност на алпийските прояви. Благодарение на непрекъснатото усъвършенствуване на методите на спортната тренировка и подобрената материална база бяха покорени ре/шца трудни стени, които в близкото минало се смятаха за недостижими. Т7о този начин алпинизмът се изгражда и утвърждава като съвременен, развиващ се спорт.

Нашата партия и народното правителство разглеждат физическата култура и спорта като форма на комунистическо възпитание на трудещите се. Алпинизмът редом с другите спортни дисциплини е едно от основните средства за изграждане на физически здрави и силни по дух строители на комунизма и е включен в общата система за физическо възпитание. Практикуването на алпинизма въздействува положително върху формирането на личността. Планината със своите изумителни красоти подпомага изграждането на естетически критерий. Тя е голяма школа за патриотично възпитание на младежите. В планината те се приучват да понасят несгодите, да бъдат скромни и отзивчиви към другарите си. Възпитават се в трудолюбие, самостоятелност, инициативност и находчивост. Характерните само за алпинизма трудности допринасят за развитието на редица качества, умения и навици, така необходими за оформянето на пълноценни граждани на съвременното общество. Алпинистите се включват активно и участвуват в работата на научноизследователски, географски, геолого-проучвателни и други експедиции. Те са на трудните отговорни строежи, в заводите. С помощта на алпийската техника се обезпечава безопасността на труда на много работници и строители.

Алпинизмът има и политическо значение. В непрекъсната надпревара за изкачване на трудни върхове се залага престижът на отделните държави и обществено-политически системи. Военното значение на алпинизма също остава неотменно, въпреки че в различните периоди изменя своята същност и актуалност. Още са пресни примерите от Великата отечествена война, в която съветските алпинисти за кратко време обучиха планински отряди към армията и заедно с тях се сражаваха срещу немските окупатори. Отличното познаване на планините помогна на партизанските отряди да проникнат дълбоко в тила на противника- Благодарение на алпийската техника за придвижване във високата планина и уменията, придобити от алпийската практика, партизаните нанасяха съкрушителни удари на многократно превишаващ ги по брой противник.

1.2.1. Форми на алпийска практика

В своето развитие алпинизмът преминава през няколко етапа. Отначало върховете са изкачвани по най-лесно достъпните им страни. Впоследствие това става по техните отвесни стени, докато се стигне до най-трудните, вечно обледенени северни стени. По този начин се определят и различните форми на алпийска практика.

Изкачване на върхове. Това е класическата форма, с която започва историята на алпинизма. Изкачването на върхове е било постоянен стремеж на човечеството от много

9

столетия. Започва се с покоряването на първенците на европейските планини, след което погледите на добрите алпинисти се насочват към други континенти, към необятните Хималаи и Каракорум, където се намират най-високите върхове в света. Изкачването на върхове с малка надморска височина по техните нормални пътища не представлява проблем за алпинистите, докато защитените от вечни ледници, стръмни склонове и отвесни стени върхове на високите планини, като Алпите, Кавказ, Памир и др., изискват огромно напрежение и върховни морални и волеви усилия от участниците. Колкото по-високи са върховете, толкова по-големи са трудностите, свързани с организацията, подхода и самото изкачване. Достигането на подножието на високите върхове понякога трае със седмици, свър-зано е с преминаване през трудно проходими участъци. Още в базовия лагер се проявяват признаците на планинската болест. Тук алпинистите трябва да се приспособят към характерните за големите височини климатични особености. На 5000 т* парциалното налягане на кислорода във въздуха намалява почти наполовина в сравнение с морското равнище. На 8000 m човешкият организъм е лишен от близо две трети от необходимия за нормалното му съществуване кислород. В съчетание с ниската температура, която почти винаги е под нулата, постоянните ветрове, сухия въздух, слънчевата радиация дори най-малките усложнения на релефа представляват сериозна преграда за алпиниста, преодоляването на която изисква съвършена техника, добра аклиматизация и здрава психика. От лагер към лагер към върха продължават най-подготвените, докато се стигне до последния, щурмовия лагер. Така в резултат на усилията на целия колектив крайната цел могат да достигнат само единици. Освен от климатичните особености високопланинските изкачвания са зависими и от непрекъснато изменящите се метеорологични условия. Затова алпинистите предприемат такива изкачвания в под-ходящи периоди, когато времето е най-стабилно.

Изкачване на стени и ръбове. Тази форма е логическо следствие на високопланинските изкачвания. Тя е естествен резултат от стремежа на алпинистите да насочват усилията си към преодоляване на по-големи трудности. Характерно за изкачването на отвесни стени и ръбове е това, че те изискват много добра техника за преодоляване на характерните форми на скалния релеф. Алпинистите трябва да умеят бързо и точно да използуват разнообразните алпийски съоръжения. В затруднени условия от гледна точка на релефа, а понякога — и на времето, те трябва да могат бързо и с необходимата сигурност да организират своя бивак, който не винаги е на удобна площадка. Съвременният етап от развитието на алпинизма е характерен с покоряването на едни от най-трудните стени. Голяма част от върховете в Хима-лаите са изкачени вече по техните стени и трудни ръбове, стигащи до 5000 m дължина.

Траверс. Това е значително по-нова форма на алпийска практика. Представлява последователно преминаване на върховете по свързващите ги ръбове, които трябва да имат наклон най-малко 45°. Тази форма се налага от съветските алпинисти. Траверсите са сложна алпийска проява, която изисква прилагането на целия арсенал от технически познания и умения. Голямата височина, продължителността и носенето на голямо количество екипировка, съоръжения и хранителни продукти, бивакуването и други фактори поставят на сериозно изпитание спортната подготовка на алпиниста.

Алпийско ски-рали. Това е най-новата форма за практикуване на алпинизма. Самото наименование подсказва, че за да участвува в такава проява, алпинистът трябва да владее добре и ски-техниката. Участниците преминават през няколко етапа за определено контролно време. Който пресрочи това време, получава наказателни точки. По време на етапите на трудните и опасни места алпинистите се придвижват в свръзки, често с котки и ледо-копи. На безопасни терени се използуват ските за по-бързо придвижване. Някои етапи включват гигантски слалом, както и сваляне на пострадал с направена от ски импровизирана шейна. Между отделните етапи всеки отбор трябва да демонстрира умение за построяване на бивак и да бивакува в него. През цялото време на проявата участниците носят със себе си всички необходими алпийски съоръжения. Отборите се състоят от трима души, които трябва да бъдат еднакво добри както в алпийската, така и в скиор*

10

*В учебника мерните единици са дадени по международната система: кт = км, т—м. ст=см, п=ч, пп"п=мин, s=ceK, kg—кг и т. н.

ската подготовка. Крайният резултат се определя от сбора на точките, получени при отделните етапи.

Състезания по скално катерене. Провеждат се индивидуално и на двойки по специален правилник. Гарантирана е абсолютна сигурност. Състезателите се стремят да преминат даден скален пасаж най-бързо при допускането на възможно най-малко грешки от техническо естество. Следва рапел, който също се оценява. Състезанията по скално катерене са отлично средство за усъвършенствуване на техниката за катерене по скали и допринася за развиването на редица необходими за алпиниста качества. У нас тези състезания намират особено голямо приложение около населени места с малки скални обекти в близките околности.

1.3. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СПОРТНОТО ОРИЕНТИРАНЕ

Определянето на главните посоки като способ за ориентиране е известно още от дълбока древност. Тогава хората са ги намирали приблизително с помощта на звездите и други местни предмети. Развитието на науката позволява да се изработят по-съвършени съоръжения, с чиято помощ по-точно и по-бързо се извършва придвижването в непозната местност. Постепенно, в течение на много години се създават основните предпоставки за възникването на ориентирането като спортна дисциплина. Първите прояви на този млад спорт са в скандинавските страни, където най-осезателно се е чувству-вала нуждата от различни способи за ориентиране при движение в непозната гориста местност.

Трите основни фактора, определили бъдещото развитие на ориентирането като състезателна дисциплина, са гористите райони, топографските карти и бусолите.

Най-ясна представа за характерните особености на спортното ориентиране може да се придобие, ако се проследят действията на състезателя. На старта всеки получава специална топографска карта, върху която е отбелязан целият състезателен маршрут. Контролните точки посочват последователността, която трябва да се спазва при преминаването им. Следователно картата е единственият източник на цялостна информация и връзка с особеностите и характеристиката на местността и маршрута като цяло. Придвижването по състезателното трасе дава неограничени възможности за изява на цялостната подготовка, тъй като всеки състезател определя пътя на движение между контролните точки самостоятелно в зависимост от техническите, физическите, тактическите и психологическите особености на своята подготовка.

Творческият подход се определя още и от теоретичното и практическото познаване на картата и от умението на състезателя да избере като междинни ориентири тези теренни форми и местни предмети, които ще му осигурят точно движение към контролната точка, без да се получават съществени отклонения от избрания път, което води винаги до значително увеличение на времето. По-голяма част от ориентирите състезателят трябва да запамети, за да може да поддържа по-високо темпо на придвижване, което може да бъде нарушено, ако се налага много често да се спира и да се сравняват избраните междинни ориентири от картата с действителното им разположение на местността. Това е характерно за по-посредствените състезатели, докато майсторите сравняват ориентирите по време на бягането при относително висока скорост и голямо психическо напрежение. Именно тази разлика в подхода групира състезателите в различни категории и класи.

Висококвалифицираните състезатели благодарение на продължителна и целенасочена тренировъчна дейност са в състояние по-бързо да обхващат ситуацията и да се ориентират правилно в нея. За това допринася високото ниво на развитие на зрителната памет, което обезпечава запаметяването на междинните теренни форми и местни предмети. По време на бягането тази категория състезатели очаква последователното явяване на запаметените ориентири, което допринася за поддържане на определеното темпо. Посредствените състезатели са принудени да спират при всеки междинен ориентир, да сравняват и уточняват покритието между картата и местността. Като се има пред вид, че в едно състезание обикновено се поставят 15—20 контролни точки, може веднага да се отчете допълнителното време, което се губи за уточняване на обстановката, свързана с междинните ориентири. Те могат да бъдат 4—8 за всяка отсечка, свързваща две контролни точки.

Освен първичната информация, която е получил от картата за особеностите на маршрута (тя сама по себе си не е достатъчна да обезпечи нормалното движение по състезателното разстояние), състезателят задължително трябва да получава и допълнителна информация, свързана преди всичко с разположението на теренните форми и предмети на местността, отговарящи на обозначаването им в картата. Когато липсва единство между предварителната и текущата или допълнителната информация (това е обратната връзка, без която трудно могат да се вземат най-правилните решения), това означава, че избраният вариант на движение не се спазва, и състезателят разбира, че е допуснал грешки, които с помощта ка допълнителната информация трябва да коригира. Освен чисто външната информация състезателят получава и информация за състоянието на организма по отношение на по-носимостта на натоварването, която става често причина за намаляване на темпото.

Коригирането на пътя винаги е свързано със загуба на време и неговите количествени показатели зависят от редица фактори. На първо място трябва да се посочи рутината на състезателите и възможностите им за анализ р синтез на преминатото разстояние. На второ място е психическата устойчивост на състезателите, свързана със саморегулиране на емоционалните състояния, породени от неблагоприятното развитие на спортната борба. Такива ситуации са характерна особеност на състезателната практика и имат голямо влияние върху психическото равновесие на състезателите. Като отражение се появява известна несигурност в собствените сили, страх, напрежение и (което е най-важно и най-опасно) несъгласуваност в работата на центровете на кората на главния мозък. Като резултат

11

е задълбочаването понякога на първоначално допуснатите грешки, което извежда състезателя напълно от равновесие и тогава се вземат най-неадекватни решения.

Различията, които се получават понякога между предварителната информация от картата и текущата информация по време на движението се дължат, от една страна, на известни неточности в оригиналната топографска карта и, от друга, на голямото психическо напрежение, което за състезателите със слаба психическа подготовка се оказва решително за допускане на груби грешки, които не могат да бъдат свързани само с недостатъци в техническата и тактическата подготовка, а са плод на умора и голямо напрежение. Такива грешки в спокойна обстановка са недопустими за всички категории състезатели.

Нашите наблюдения показаха, че добрите състезатели, изпаднали в такава ситуация, благодарение на трайно изградени механизми в резултат на дългогодишна подготовка могат много по-бързо да регулират собственото си поведение. Необходимостта от изграждане на такива механизми се определя и от непрекъснато увеличаващата се скорост на придвижване по състезателните трасета. Увеличената скорост поставя нови изисквания пред състезателите. Този, който претендира за класиране в челото, не може да си позволи при определяне на варианта за придвижване да спира за продължително време. Това състезателят трябва да прави в движение, като намалява малко темпото, което не може да се отрази чувствително върху общото време.

Общият ръст на спортното ориентиране до голяма степен се определя и от очертаването на състезателните маршрути. От техните качества зависи до голяма степен изявата на състезателите. Връзката състезател — съдия може би никъде не е така здрава, както при спортното ориентиране. Маршрутните трябва да бъдат очертани по такъв начин, че да изискват от състезателите изява на цялостната им подготовка, а не само на отделни страни. Ако маршрутите не отговарят на класата на състезателите, те не могат да изиграят онази роля, която им се определя за повишаване на спортното майсторство. Грижите, които се полагат за квалификацията на съдиите, трябва да бъдат насочени към запознаването им с най-съвременните тенденции за очертаване на маршрути, определящи се преди всичко от световните първенства .

Развитието на спортното ориентиране се определя и от състоянието на топографските карти и бусолите. Необходима е постоянна реамбулация на картите (нанасяне на новата ситуация, възникнала на местността след първото отпечатване на картата).

В зависимост от средствата за придвижване състезанията по ориентиране се разделят на две групи. Към първата се отнасят тези, които не изискват използуване на допълнителни средства за придвижване — т. нар. пешеходни състезания. Във втората група са тези, при които се използуват различни технически средства. Това са ски-, коло- и мотосъстезания. С най-голяма популярност се ползуват пешеходните състезания. Разкриват се големи възможности за развитие и на ски-ориентирането с включването на тези състезания в системата на световните първенства. Останалите видове са все още в своя зародиш.

■ Състезанията по ориентиране се провеждат под различни форми, което определя и различните видове:

Обикновени състезания. Това е най-разпространената форма на организация и провеждане на състезания. Характерна особеност при тях са големите възможности за лична изява в състезанието поради свободния избор на вариант за движение между контролните точки на състезателния маршрут. Това прави от обикновените състезания най-съвършената форма за провеждане на състезания по ориентиране, защото осигурява големи възможности за творческо прилагане на целия арсенал от знания, опит и тактическа зрелост. Най-често тази форма на организация и провеждане на състезания изисква от състезателите задължителна последователност в преминаването на контролните точки в зависимост от тяхното номериране. Много рядко състезателите могат самостоятелно да определят последователността. Това става при зимните състезания.

Маркирано на местността трасе. Трасето задължително се маркира с флагчета. Изискванията към състезателите са много по-различни от тези при обикновените състезания. Тук всеки състезател полуиава чиста топографска карта и е задължен да отбележи в нея точното разположение на контролния знак, който среща по пътя на движението си. При отклонение в точността се дават наказателни точки, които се прибавят към времето за преминаване и така се определя класирането. Този вид се използува само при зимни състезания и като тренировъчно средство при летните.

12

В зависимост от броя на участниците състезанията по ориентиране се разделят на:Индивидуални. При тях всеки сам решава задачите, свързани с ориентирането по

маршрут. Когато състезателят е ползувал чужда помощ (движил се е с друг или е разпитвал други хора къде се намират контролните точки и т. н.), се декласира.

Патрулни. Съставът на патрула е от няколко души, които решават съвместно задачите в състезанието.

Щафети и. Цялото състезателно разстояние е разделено на постове в зависимост от броя на състезателите в отбора. Най-често при мъжете те са четири, а при жените — три. Всеки пост има самостоятелен маршрут, чиято дължина е по-малка, отколкото при обикновено състезание. Движението в отделните постове се осъществява по свободно избран път. Стартирането на първите постове може да се извърши по няколко начина — с масов старт (всички състезатели от първи пост тръгват едновременно), групов старт и интервален старт. При последния начин се налага след завършване на пър-вия пост да се направи изравняване на времето и следващите да бъдат пускани с интервал, равен на разликата между времената на състезателите от първи пост.

Според времето за провеждане състезанията се делят на дневни и нощни, според продължителността — на едноетапни и многоетапни, а в зависимост от класирането — на лични, отборни и лично-отборни.

Според квалификацията им състезателите се разделят на три класи — елит, А и Б . Тяхното определяне става от Българската федерация по ориентиране и се извършва в началото на всяка календарна година в зависимост от предхождащите спортни резултати.

Характерна особеност на спортното ориентиране е наличието на контролно време, за което всеки състезател трябва да пробяга маршрута. Просрочването му води до декласиране. Контролното време поставя бариера пред участието на тези състезатели, които не са подготвени за състезанието. Определянето на контролното време става в зависимост от възрастта, пола и класата на състезателите, като на всеки километър от състезателния маршрут, измерен по въздушна линия, съответствува определено време. I

Друга характерна особеност на спортното ориентиране е изискването за изключителна точност на придвижването — за преминаване през всички контролни точки от състезателния маршрут. Пропуските в това отношение водят също до декласиране, дори когато се отнася за неясен отпечатък в контролния картон на състезателя за някоя точка.

Толямо и разнообразно по своя характер е значението на спортното ориентиране. Всички състезания*и голяма част от тренировъчните занимания се провеждат при непосредствен контакт с природните фактори — слънце, въздух и вода. Това се отразява преди всичко върху здравословното състояние на участниците. Честите неблагоприятни атмосферни условия, при които се провеждат състезанията и тренировъчните занимания, правят от състезателите здрави и калени хора, с развити до най-висока степен волеви качества. Многобройните изисквания оказват благоприятно влияние върху възпитаването на такива качества, като смелост, решителност, находчивост, съобразителност, вземане на бързи решения при трудна и постоянно изме-няща се обстановка. Високата емоционалност, която съпътствува всички състезания, прави от състезателите жизнерадостни и приветливи хора.

Състезанията по ориентиране са важно средство за патриотично възпитание на младежта. Малко са районите в нашата прекрасна родина, в които да не са бродили състезателите по ориентиране. Лозунгът «Опознай

13

родината, за да я обикнеш» не е само пожелание, а насъщна нужда за опоз-знаване на страната и разширяване на кръгозора на състезателите.

Спортното ориентиране има голямо приложно значение не само за състезателите» но и за всички туристи, алпинисти и любители на планината. Чрез участието си в различни състезания те привикват да се ориентират в непозната местност при по-сложна обстановка, Веднъж свикнали да правят това при трудни условия и голямо психическо напрежение, те лесно биха се справили и с трудностите по време на алпийски и туристически прояви, когато се налага правилно да се ориентират. Участието в състезания по ориентиране подготвя нашите младежи за влизането им в казармата. С придобитите топографски знания те могат по-лесно да се нагодят към изискванията на заниманията, провеждани в непозната местност. Познанията ще им помогнат по-добре да се справят с новите условия на учение.

Международните състезания и обменът, който се извършва между различните страни, съдействуват за опознаване на други народи и за повишаване на общата култура на състезателите.

Поради голямата емоционалност състезанията по ориентиране са прекрасно средство за активен отдих в почивните дни. В съвременния етап от развитието на нашето общество при петдневна работна седмица въпросът за свободното време придобива изключително актуален характер. Състезанията по ориентиране имат това предимство, че позволяват на всички членове на семейството да участвуват в различни маршрути съобразно подготовката и възрастта. Големите възможности, които спортното ориентиране предоставя на всички любители на природните красоти, в най-скоро време ще превърнат състезанията по ориентиране в едни от най-масовите у нас, така както е в скандинавските страни.

Активната почивка сред природата не може да не се отрази и върху про-изводителността на труда. Редица изследвания в това направление говорят, че именно такъв активен отдих се отразява най-благоприятно върху възстановяването на силите на организма, а оттук — и върху възможностите на индивида за по-висока производителност на труда.

2 Туризъм, алпинизъм и.

2. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

2.1. ПОКОРЯВАНЕ НА ПЛАНИНИТЕ В СВЕТА

Много години преди алпинизмът да се превърне в съзнателна и целенасочена дейност, хората са осъществили първия допир с планината чрез проникването в нея. Това е ставало в продължение на хилядолетия и е било свързано с преодоляването на страха, породен от суеверия и религиозен фанатизъм. Различните природни явления в планината, необяснени поради ниското ниво на развитие на науката, са всявали ужас сред хората. • -

Култът към планината се е проявил поради убеждението, че в планинските райони живеят богове. Гръцката митология е отредила тяхното място не другаде, а на Олимп. Особено подчертан е бил този култ у източните народи.

Навлизането на хората в планината се определя главно от два фактора. Първият е свързан с необходимостта от изхранване. На този етап на развитието на обществото главният източник за набавяне на храната е бил ловът. Това е принуждавало хората въпреки големия им страх от планината да навлизат все по-дълбоко в нейните дебри. Вторият фактор е от стратегически характер; За предпазване от неприятелски нападения много племена са се заселили в по-високите и по-трудно достъпните местности, където са използували естествени укрития и с примитивни средства са построявали защитни съоръжения. Останки на много такива съоръжения могат да се видят и днес в редица планински райони.

Също по стратегически причини много велики пълководци са използували високопланинските проходи за преминаване на войските и внезапни нападения срещу неприятеля. Паметни в историята са останали походите на Александър Македонски към Индия и на Анибал и Суворов през Алпите срещу Рим. В стремежа си да се запазят от нападения някои племена са се заселили дсста високо в планината. Изследванията на швейцарския професор Бехлер показват, че такова заселване в Алпите на височина около 2400 m е било осъществено още преди 50 000 години. Интересен е фактът, че една от най-древните цивилизации е възникнала в планинските райони на западното полукълбо. Редица изследвания говорят за високоорганизираната дейност на майте, инките и някои други народи, населявали високите планини на Латинска Америка.

Постепенно интересът на хората към планината се повишава. Развитието на естествените науки позволява да се изяснят много от природните явления, от които човекът в продължение на хилядолетия е изпитвал панически страх. Постепенно страхът от митическите същества отстъпва място на любознателността и естествения стремеж към изучаване и опознаване на планинските райони. Така постепенно се зараждат научният и културният интерес към планината и стремежът към изследване на редица природни явления. Този

15

процес продължава много години, докато се стигне до целенасоченото проникване, превърнало се в съзнателна планинарска дейност.

Обществено-икономическото развитие на народите от Средна Европа позволява те най-рано да насочат усилията си към изследване и опознаване на планинските райони. Алпите стават притегателен център на много учени. През средата на XVIII в. младият швейцарец Орас Бенедикт дьо Сосюр прави редица изследвания в областта на естествознанието, геологията, физиката и метеорологията в планинските райони. През 1760 г. Орас Бенедикт дьо Сосюр пристига в Шамони с желанието да се изкачи на най-високия връх на Алпите — Монблан (4807 т). Но напразни остават неговите усилия да накара местните планинци да го придружат при изкачването въпреки обещаното високо парично възнаграждение.

■ Към Монблан като първенец на Алпите в продължение на много години са насочени амбициите и стремежите на много хора. Особено старателно проучват подстъпите към върха местните планинци и овчари. Мнозина от тях се надяват, че на върха ще открият големи количества кристали. Много активен в това отношение е овчарят Жак Валма. След продължителни лутания и търсения той открива пътя към върха, но се отказва от самостоятелно изкачване. По това време никой не би му повярвал, че е достигнал най-високата точка сам?. Жак Балма се е нуждаел от човек, който да участвува' заедно с него в изкачването, за да го потвърди. Изборът му пада на Мишел Габриел Лакар, лекар в манастира край Шамони, известен с голямата си любов към планината и с научните си интереси. Предложението на Жак Балма е възприето с особен ентусиазъм от Пакар, който пожелава да вземе съе себе си някои апарати, за да направи изследвания на върха. Решават изкачването да стане тайно, без предварително разгласяване. Рано в зори на 7 август 1786 г. Жак Балма и Мишел Пакар напускат Шамони и се отправят към Монблан. Поради трудността на изкачването се налага да организират бивак. На следния ден продължават нагоре и следобед достигат върха.' Там Пакар прави изследвания с апаратурата, носена от него.

Въпреки решението изкачването да се пази в пълна тайна, преди да потеглят към Монблан, Пакар споделя със своята сестра, че с Жак Балма ще направят опит за покоряването му. На 8 август следобед тя забелязва двете точки на върха и без да дочака тяхното завръщане-, споделя голямата си радост с жителите на Шамони. След толкова усилия най-сетне Монблан е покорен. На двамата победители е организирано тържествено, посрещане, ч .

Вестта за покоряването на най-високия връх стига до Сосюр, който ощена следващата година организира експедиция и взема за водач Жак Балма.Изкачването завършва успещно. Сосюр осъществява една от мечтите на-свояживот. ■

Изкачването на Монблан от Сосюр през 1787 г. се смята за рождена дата на организираното планинарство. С победата на върха се засилва стремежът у много планинари да покорят останалите високи върхове в Алпите: ■ - ■.. Много преди да бъде създадено Руското планинарско дружество (1897 r.v) в Русия има подчертан интерес към високите и трудно достъпните върхове на Кавказ. Този интерес е свързан главно с изследванията на някой руски топографи и учени. С такава цел е организирана през 1829 г. първата руска експедиция за покоряването на Елбрус под ръководството на генерал Ема* нуел. В състава на експедицията са включени представители на различни отдели от Руската академия на науките. Членовете на експедицията достигат 4700 m височина, откъдето наблюдават изкачването на Хаширов, който единствен е бил в състояние да продължи към върха и успява да покори Източен Елбрус (5595 ш).

16

През 1829 г. е организирана експедиция и в Армения за покоряването на Арарат (5156 т). Тя завършва успешно. На върха се изкачват Абовян.

Изключително старание за опознаването и разучаването на Кавказ полага руският учен А . Пастухов, който изкачва редица върхове в Кавказ с височина около 5000 т, между които е и Западен Елбрус (5633 т).

През първата половина на XIX в. в района на Хималаите английската топографска служба развива оживена дейност. Много от «белите петна» на картата са заличени благодарение на самоотвержената дейност на мнозина топографи. Това е периодът, през който е измерена височината на първенеца на света — Чомолунгма.

Усъвършенствуването на специалните алпийски съоръжения за осъще-ствяване на трудни изкачвания постепенно довежда до приоритет на спорт-ния елемент над научноизследователския. Много алпинисти насочват уси-лията си към такива обекти, чието преодоляване преди това е било смятаноза невъзможно. Заедно с подобряването на екипировката и съоръжениятасе усъвършенствуват методите и формите за тренировка на алпинистите зададена проява. Тези фактори много скоро определят новите насоки в раз-витието на алпинизма. •

След изкачването на Монблан усилията на редица алпинисти се насочват към покоряването на по-трудните върхове в Алпите. Плод на тези усилия са изкачванията на Грос Глокнер, Ортлер, Финстерархорн, Монте Роза, Монте Пелмо и др. Особено високо е оценено изкачването на Уимпър на ръба на Матерхорн през 1865 г.

Поради обществено-политическите условия в Русия алпинизмът не успява да получи голяма популярност въпреки съществуващите благоприятни условия за развитието му в Кавказките планини. Въпреки големия интерес, проявен от западноевропейските алпинисти към върховете на Кавказ, и осъществените изкачвания от тях Руското планинарско дружество не е в състояние да развие такава дейност, че да привлече хора, които на собствени разноски да извършат алпийски изкачвания.

Историята на съветския алпинизъм започва с изкачването на Казбек през 1923 г., когато 18 студенти под ръководството на професор Г . Н . Ни~ коладзе достигат върха. Същата година в Тбилиси е организирано Грузинското географско дружество с алпийско-туристически отдел. Това е първата съветска организация, която започва да се занимава с алпинизъм. През следващите години в редица големи градове на страната се учредяват секции по алпинизъм, които започват да развиват оживена дейност със стремеж за масовизиране и повишаване на спортното майсторство. Резултатите от тази дейност не закъсняват и много скоро съветските алпинисти постигат първите по-значителни резултати при покоряването на гигантите в района на Кавказ.

Покоряването на върховете по класическите пътища на първите изкачвания вече не задоволява елита на световния алпинизъм. Мнозина насочват усилията си към техните стени. Началото е поставено с изкачването на стената на Ватцман през 1881 г. от Грил и Шюк.

Голям успех в района на Алпите е постигнат след 30-те години на XX в., когато са изкачени стените на редица върхове, придобили световна известност. Те и сега все още привличат световния елит и са критерий за класата на алпинистите. Едни от най-известните стени в това отношение са:

Северната стена на Матерхорн (фиг. 1). Макар че изкачването на върха е осъществено още през 1865 г., интересът към покоряването му през северната стена е владял умовете на много първокласни алпинисти в продължение на години, през които са правени около седем несполучливи опита. Едва през 1931 г. двама немски алпинисти от Мюнхен — братята Тони и Франц Шмид, успяват да изкачат 1420-метровата северна стена на Матерхорн. За това изключително постижение двамата са удостоени със златни олимпийски медали на Олимпиадата в Лос Анжелос през 1932 г.

Фиг. 1. Матерхорн

За прослава на българския алпинизъм през 1974 г. при изключително лоши,атмосферни условия е осъществено изкачване на северната стена на Матерхорн от Христо Проданов и Трифон Джамбазов.

17

Северната стена на Айгер (фиг. 2). Мнозина я наричат «Стената на смърт-— име, получено поради многото жертви, дадени при опитите за покоря-

^шето й. Опасностите са свързани преди всичко с постоянните каменопади, от които алпинистите трудно могат да се предпазят. Дължината на северната стена на Айгер е 1800 т. Най-трудните участъци са в заключителния етап на изкачването. За първи път стената е покорена през 1938 г. от две свръзки, които тръгват самостоятелно, но впоследствие обединяват усилията си и завършват успешно на финала. Това са австрийците Харер и Каспарек и немските алпинисти Хекмаер и Вьорг.

През 1975 г. българските алпинисти Иван Вълчев, Методи Савов иСпас Малинов изкачват стената по класическия път. Оссбено високо е оценено постижението на тримата алпинисти при второто им изкачване на Айгер през 1978 г., осъществено по Японската диретисима. В състава на групата този път участвува и българската алцинистка Мария Христова — първата жена, преминала през този тур.# Северната стена на Гранд Жорас. Стената има дължина 1200 m и среден наклон 70°. Усилията на всички алпинисти при изкачването й са насочени към ръба на Уокър, който води към най-високата точка на билото. През 1938 г. италианските алпинисти Касин, Еспозито и Тициони достигат най-

18

високата точка на ръба на Уокър. Така те решават дългогодишния спор за покоряването на стената в своя полза.

Българските алпинисти Христо Проданов и Атанас Кованджиев сполучливо изкачват тази стена през 1967 г.

Фиг. 2 Айгер

Западната стена на Пти Дрю (фиг. 3). Дължината наметената е 1100 m със среден наклон. 82°, което я прави в техническо отношение една от най-трудните за покоряване. Това до известна степен определя и сравнително по-късното й премиерно изкачване. Първите опити започват преди Втората световна война, но всички са неуспешни. През 1952 г. френските алпинисти Маньони, Берардини, Дагори и Лене с успешното изкачване на стената доказват, че няма предел за човешките възможности.

Българският алпинизъм постига забележителен успех на международното поле с няколкото изкачвания на Пти Дрю. През 1963 г. Георги Ата* насов и Аврам Аврамов осъществяват изкачване на западната стена по класическия път. Христо Проданов и Атанас Кованджиев през 1967 г. достигат върха по ръба на Бонати. Най-масово изкачване е осъществено по северната стена по Пътя на гидовете. През 1977 г. Христо Проданов, Трифон Джамбазов, Малин Цонкин, Кънчо Долапчиев, Кирил Стоилов и Ди-митър Бърдарев регистрират третото поредно изкачване на Пти Дрю.

С голяма популярност в Алпите се ползуват и други стени — Френе, Чивета, Чима Гранде, Мармолада. През последните години много от сте-

19

Фиг. 3. Пти Дрю

ните в Алпите бяха покорени и при изключително трудните условия на зимния сезон. Зимните изкачвания за много алпинисти са прекрасна подготовка за експедициите към върховете на Хималаите и Каракорум.

Все по-голяма популярност придобиват и стените в Кавказките планини. След изкачването на всички върхове в този район съветските алпинисти също насочват усилията си към овладяване на техните стени. Особено известни са стените на Ушба, Шхелда, Дихтау, Чатинтау, Кощантау, Кирпич и др.

Натрупаният опит от покоряването на върховете в Алпите дава възможност да се насочат погледите и стремежите на редица алпинисти към неизследваните високи върхове в Азия, Африка и Южна Америка. Пръв

20

голям успех в това отношение е изкачването на Кибо (6010 т) от системата на Килиманджаро в Африка. Покорява го през 1889 г. групата на Майер.

След първенеца на Африка усилията на алпинистите се насочват към най-високия връх в Южна Америка — Аконкагуа (6960 т), който е изкачен през 1897 г. от Цурбриген, участник в експедицията, ръководена от А . Фиц-джералд.

Голямата роля за повишаване на интереса към високите върхове в районите на Хималаите, Каракорум, Памир, Хиндукуш и др. изиграват различните топографски експедиции, които в продължение на много години извършват измервания, а членовете им се включват в редица изкачвания на тези върхове.

Първата официална експедиция за покоряване на висок връх е организирана през 1818 г. Експедицията си поставя за задача да изкачи Лео Пар-гиал (6770 ш). Недостатъчният опит за организирането на такива експедиции принуждава участниците да се върнат от височина 5800 т. Голям успех в овладяването на Хималаите алпинизмът постига през 1860 г., когато за първи път е изкачен Сила (7025 т). Името на покорителя на върха обаче остава неизвестно. Установено е само, че той е от местното население и е бил участник в топографска експедиция в района на Пенджаб.

До изкачването на първия осемхилядник през 1950 г. минават деветдесет години, необходими за натрупване на опит и усъвършенствуване на алпийските съоръжения и екипировка. Особено много експедиции са организирани в тези планини след 1930 г., когато са изкачени и много трудните седемхилядници Нанда Деви, Сиа Кангри, Камет, Тризул и др. Най-високо е оценено изкачването на Западен Хидън пик и Джани от Гюнтер и Хени Диренфурт от Швейцария. За това постижение през 1936 г. те са отличени със златни олимпийски медали.

Огромна заслуга за изследването на^ Памир и Тяншан имат известните руски пътешественици Н . М . Пржевалски, П . П . Семенов и А . П . Федченко, които допринасят много за проучванията на подстъпите към редица върхове в Средна и Централна Азия. Това позволява на съветските алпинисти да се включат с успех при покоряването на най-високите върхове в тези планини. Началото се поставя с изкачването на Хан Тенгри (6995 т) в Тяншан от групата на Ц . Т . Погребецки през 1931 г. През 1932 г. Академията на науките на СССР организира голяма експедиция за проучване на неизследва-сите райони в Памир. Съвсем Неочаквано участниците откриват връх, който не оказва най-високият на територията на Съветския съоз и е наречен Комунизъм (7495 т). Организираната през следващата година експедиция осъществява първото изкачване на върха. Прославеният алпинист ЕвгенийАба-лаков, преодолявайки големи трудности, достига сам най-високата точка без кислороден апарат. Вторият по височина връх — Ленин (7134 т) е покорен през 1934 г. от брата на Евгений — Виталий Абалаков. Това е първото съветско изкачване на този памирски гигант.

Борбата за покоряването на останалите върхове в Памир и Тяншан е прекъсната от Втората световна война. Но и през време на войната съветските алпинисти бляскаво защищават принципите на съветската алпийска школа в борбата по високите превали на Кавказ и показват чудеса от храброст при превземането на Елбрус от настанилите са там немци.

Първите успехи на съветските алпинисти през периода 1946—1948 г. са свързани с изкачването на върховете Карл Маркс и Гармо. През петдесетте години са покорени върховете Евгения Корженевска и Революция. През 1956 г. е изкачен вторият по височина връх на територията на СССР и първенец на Тяншан — Победа (7439 т). Ярък показател за масовизацията и порасналото майсторство на съветските алпинисти са провежданите през последните години алпиниади за покоряване на високите върхове. Най-характерна в това отношение е алпиниадата през 1967 г., организирана в чест на 50-годишнината от създаването на съветската държава, за изкачване на в. Ленин (7134 т). Освен представителите на съюзните републики в алпиниадата вземат участие алпинисти от всички социалистически страни и пред-ставители на Австрия и Италия. Върхът е изкачен от 300 алпинисти, включително 49 чужденци. Между тях са и българите Георги Атанасов, Аврам Аврамов, Сандю Бешев, Ангел Петров, Енчо Петков и Евгени Христов. Такова масово изкачване е непознато в историята на алпинизма в света и показва големите възможности на социалистическия строй за развитието на този спорт.

Макар и в по-малки мащаби, през 1972 г. съветските алпинисти организират алпиниада за изкачването на най-високия връх на територията на СССР — в. Комунизъм (7495 т). В алпиниадата вземат участие алпинисти от 15 съюзни републики и представители на осем други социалистически страни. Върхът е достигнат от 87 алпинисти, от които 31 са представители на братските социалистически страни. До най-високата точка на в. Комунизъм стигат и българите Аврам Аврамов, Енчо Петков, Огнян Балджийски и Кънчо Долапчиев.

Наред с покоряването на върховете с височина 6000 и 7000 m погледите на много алпинисти са насочени към най-високите върхове на земното кълбо — осемхилядниците в Хималаите и Каракорум. Борбата за покоряването на тези гиганти с право се нарича овладяване на «третия» полюс.

Първата официална експедиция е организирана от Мъмери през 1895 г. за проучване подстъпите към Нанга Парбат. Недостатъчният опит в такива високопланински изкачвания позволява на участниците в експедицията да достигнат височина 6100 т, откъдето са принудени да се върнат.

Започналата битка за покоряване на «третия» полюс се увенчава с успех едва след 55 г. самоотвержена борба, в която се включват стотици първокласни алпинисти от целия свят. В гигантската битка за овладяване на осемхилядниците много отлични планинари намират смъртта си. Организираните експедиции трябва да преодоляват неимоверно големи трудности, свързани с религиозния фанатизъм и суеверието на местните жители, които често стават причина за закъсняване, а понякога и за проваляне на изкачването. Всяка експедиция среща и други трудности, свързани с пренасянето на багажа до базовия лагер по пътища, които преминават през гъсти джунгли, планински реки и ледникови пукнатини. Това пренасяне в зависимост от отдалечеността на обекта продължава понякога до 4 седмици и се извършва от наемни носачи. Най-често техният брой е между 200 и 500 души. Изключение прави китайската експедиция на Шиша Пангма — 700 души. Работата по организиране на междинните лагери към върха и придобиването на аклиматизация към голямата надморска височина продължава по няколко месеца. За изнасянето на багажа от базовия лагер към по-високо разположените лагери са наемани носачи от племето шерпа. Много от тях участвуват в заключителния етап от работата на експедициите, като са включвани в щурмовите групи за изкачването.

21

Известни са 14 върха с височина повече от 8000 т. Десет от тях са на територията на Хималаите. Това са Чомолунгма, Кангчендзьонга, Лхотце, Макалу, Чо Ою, Дхаулагири, Манаслу, Нанга Парбат, Анапурна и Шиша Пангма. Останалите четири са в Каракорум — К—2(Чогори), Хидън пик, Броуд пик и Гашербрум I I . Борбата за тяхното покоряване продължава доста дълго. Всеки връх и експедиция имат своя история. Невъзможно*е тази борба да бъде проследена с подробности. Ше бъдат отбелязани в хронологически ред по години само експедициите на първопокорителите на върховете и тези на алпинистите, трасирали нови пътища към тях. Освен това .ще бъдат регистрирани и тези експедиции и участници, които са добавили по нещо ново в изкачването.

Фиг. 4. Чомолунгма

Анапурна (8091 ш) — Богиня на изобилието. Това е върхът, който се предава първи, за да светне зеленият светофар, посочващ пътя на алпинистите към овладяването на гигантите на «третия» полюс. През 1950 г. френска експедиция под ръководството на Морис Ерзог се отправя към Дхаулагири. Неочакваните трудности, на които се натъкват френските алпинисти при изкачването, ги принуждават да се откажат от първоначалната цел и да се прехвърлят в района на Анапурна. Тук нещата се развили много по-благоприятно и на 9 юли Морис Ерзог и Луи Лашенал развяват флага на Франция на първия покорен тсемхилядник. Малкият опит и сравнително по-лошата екипировка за това време стават причина двамата по време на щурма да полу-чат сериозни измръзвания. Отново Анапурна става първият осемхилядник, който е изкачен през южната м у стена. Английската експедиция под ръководството на Бонингтън през 1970 г. поставя началото на стенните изкачвания на първенците в Хималаите и Каракорум. Южната стена е покорена от Уилънс и Хейстън.

Чомолунгма (8848 т) — Майка на боговете (фиг. 4). Най-високият връп на земното кълбо основателно има голяма притегателна сила за много поколения алпинисти. Определянето му за най-висок връх става едва през 1852 г. Английска топографска експедиция установява, че отбелязаният в картата Връх XV е в същност най-високият на земното кълбо. Англичаните го нарекли «Еверест» на името на Джордж Еверест, дългогодишен директор на Индийската геодезка "служба. По това време тибетското наименование на върха «Чомолунгма» не е още известно. Първата експедиция към върха е замислена още през 1893 г., но поради различни затруднения е осъществена едва през 1921 г. под ръководството на X . Бери. До Втората световна война англичаните организират осем експедиции за покоряване на върха of север през Тибет, но всички са неуспешни.

ас тъпилите политически промени в света след Втората световна война налагат да се търсят нови пътища за изкачване на върха. Две разузнавателни •експедиции през 1950 и 1951 г. установяват, че това е възможно от юг през територията на Непал. Първата добре организирана експедиция по новия път е на швейцарските алпинисти през 1952 г. Ламбер и Тензинг Норгей се изкачват съвсем близко до целта, но са принудени до прекратят щурма на 8600 m височина.- ; Паметна в историята на световния алпинизъм остава 1953 г. Английската експедиция под ръководството на Джон Хънт осъществява заветната мечта на цяла плеяда алпинисти, отдали живота си в борбата за покоряването на върха. На 29 май новозеландецът Едмънт Хилари и шерпът Тензинг Норгей забиват ледокопа с флаговете на ООН, Великобритания, Индия и-Непал на най-високата точка на земното кълбо.

Онова, което не можаха да постигнат английските експедиции до Втората световна война — да покорят върха от север — го направиха китайските алпинисти. През 1960 г. Ванг Фу-чу, Конбу и Ч у И н - Х у а след19-ча-сова борба на 25 май достигат върха. Десетгодишнината от първото изкачване на върха от Хилари и Тензинг е ознаменувана от победата на американската експедиция, ръководена от Норман Диренфурт. На 22 май върхът е изкачен от Вари Бишоп и Лют Джерстат по класическия път и от Том Хорнбейн и Уилям Ансуалд от запад по нов път. При слизането двете групи е трябвало да се разминат, но тази от запад закъснява и всички тръгват по сравнително по-лекия път от юг. Тъмнината ги сварва на 8450 т, където прекарват мъчителна нощ без бивачни съоръжения. Траверсът на Чомолунгма, осъществен от Хорнбейн и Ансуалд, е признат от специалистите за най-високото алпийско постижение през 1963 г.

През 1975 г. е регистрирано рекордно постижение. Три различни по на-ционалност експедиции осъществяват изкачването на Чомолунгма по три различни пътища. На 16 май японката Юнко Табей и шерпът Анг Тсеринг достигат върха по пътя на първото изкачване на Хилари и Тензинг. Юнко Табей е първата жена, която покорява най-високия връх на Земята. Няколко дни по-късно, на 27 май, китайска експедиция от девет души, между които е и тибетката Пантог, достига връхната точка на Чомолунгма. Пантог е първата жена, която се изкачва по северния път. Но най-висока оценка получава покоряването на върха по неговата югозападна стена, осъществено от английска експедиция, ръководена от Крие Вонингтън. На 24 септември Дъгъл Хейстън и Дъг Скот се поздравяват на върха с успешното преодо-ляване за първи път на 2500-метровата стена на Чомолунгма. Два дни по-късно техният успех е повторен от Бордман и шерпа Пертембор.

22

Две нови експедиции през 1978 г. обогатяват историята на покоряването на първенеца на света. През пролетта австрийска експедиция под ръководството на Волфганг Наириц, в която участвуват и представители на ФРГ и Италия, решава проблема за използуването на кислородни апарати на такава височина. Двамата прославени алпинисти Меснер и Хабелер, както и Ханс Енгел и двама шерпи, се изкачват на върха, без да използуват кислород. През есента на същата година западногерманска експедиция, в която участвуват французи и една полякиня, под ръководството на Карл Херлигко-фер също регистрира своеобразен рекорд. На върха се изкачват 14 алпинисти, между които са Банда Руткевич от Полша и Пиер Мазо от Франция. Руткевич е първата европейка, а Мазо — най-възрастният алпинист (49 г.), достигнали най-високата точка на земята. Голям успех е първото зимно изкачване на върха през 1980 г. от полска експедиция, ръководена от Завода.

Нанга Парбат (8125 m) — Голата планина. Пет последователни немски експедиции преди Втората световна война предхождат сполучливото изкачване на върха. През 1953 г. западногерманско-австрийска експедиция под ръководството на Карл Херлигкофер има успех. На 3 юли Херман Б у л в заключителния етап след щурмовия лагер сам достига най-високата точка. Поради настъпилата тъмнина при връщането Херман Бул е принуден да прекара мъчителна нощ на 8000 m без бивачни съоръжения. Това е първият случай в историята на хималайските изкачвания, когато алпинист прекарва на такава височина без бивачни съоръжения и кислороден апарат.

През 1962 г. отново под ръководството на Карл Херлигкофер се организира западногерманска експедиция, която достига върха по нов път през ръба Диамир. Победители стават Кингсхофер, Льов и Манхард. Нещастен случай при връщането отнема живота на Льов. Пак К а р л Херлигкофер през 1970 г. е ръководител на западногерманска експедиция, която изкачва върха през 4500-метровата Рупалска стена. На 27 юни братята Райнхолд и Гюнтер Меснер достигат най-високата точка на Нанга Парбат. При връщането от лавина загива Гюнтер. Втора свръзка от експедицията — Фе-ликс Куен и Петер Шолц, на следващия ден повтарят успеха на двамата братя, като са принудени да бивакуват на открито.

През 1978 г. Райнхолд Меснер прави фантастично самостоятелно изкачване на върха, като носи със себе си необходимите бивачни съоръжения и храна. Потегляйки от базовия лагер на 6 август в 14 часа, Меснер достига върха на 9 август в 16 часа, като организира три бивака на 4800, 6400 и 7400 т.

К—2 или Чогори (8611 т) — Голямата планина. Това е вторият по височина връх в света и първенец на Каракорум. Борбата за неговото покоряване продължава около 50 г. и се води главно между американски и италиански алпинисти. През 1954 г. италианска експедиция под ръководството на проф. Ардито Дезио завършва успешно. Върхът е изкачен от Акиле Компаньони и Лино Лачедели на 31 май. Малко преди връхната точка им свършва кислородът, но въпреки това двамата продължават нагоре. Слизането от върха е свързано с редица премеждия, които за щастие остават без последствия. Голямата техническа трудност и отдалеченост на К—2 е причина върхът да бъде изкачен повторно едва след 24 г. от една американска експедиция.

Чо Ою (8153 т) — Богиня на тюркоазите. Покорен е през 1954 г. от австрийска експедиция, ръководена от Херберт Тихи. На 19 октомври върхът е изкачен от Тихи, Йохлер и шерпа Пазанг Дава Лама. Тази експедиция е характерна с това, че е носела багаж около 900 kg. Чо Ою е известен на алпийската общественост и с организираната през 1959 г. първа женска експедиция под ръководството на Клод Коган. За съжаление този първи опит завършва трагично. Загиват Клод Коган, белгийката Клодин Вандер Щратен и няколко шерпи.

Макалу (8481 т) — Големият черен връх. Първото изкачване на върха е осъществено от френска експедиция, ръководена от Жан Франко през 1955 г. Характерни за тази експедиция са добрата организация и отличната подготовка на участниците, което позволява всички да се изкачат на върха. На 15 май първи се поздравяват с успех Л . Терей и Ж - Кузи. На следващия ден върхът е достигнат от Ж - Франко, Г . Маньоне и шерпа Гялцен Норбу, а на 17 май — и от останалите членове на експедицията Лювье, Леруа, Купе и Вилает. Това е първата експедиция, при която всички участници покоряват върха.

23

Отново френската експедиция под ръководството на Робер Параго трасира през 1971 г. нов път към Макалу — западното ребро. На 23 май върхът е достигнат от Бернар Меле и Яник Сеньор. Поради изключително големите трудности на западното ребро това изкачване е обявено от специалистите за най-значителното постижение през 1971 г. Голям успех постигат през 1976 г. чехословашките алпинисти, като изкачват върха през южната стена. На 24 май Милан Кришак, Карел Шуберт и присъединилият се в последния момент към тях испанец Хорхе Камприуби достигат най-високата точка. За нещастие при връщането Шуберт изостава и не се връща в базовия лагер.

Кангчендзьонга (8598 т) — Пет съкровищници на големите снегове. През 1955 г. английска експедиция под ръководството на Чарлз Еванс завършва благополучно. В два последователни дни — 25 и 26 май, върхът е изкачен от Джо Браун и Джордж Банд, Нормън Харди и Тони Стретер.

Манаслу (8156 т) — Великата планина. Борбата за покоряването на този връх е водена предимно от японски алпинисти, които до 1956 г. организират три неуспешни експедиции. След грижлива подготовка през пролетта на 1956 г. ръководената от Маки японска експедиция покорява върха. На 9 май Тошио Иманиши и шерпът Гялцен Норбу развяват флага на Страната ва изгряващото слънце на най-високата точка на Манаслу. Два дни по-късно върхът е изкачен от Като и Хигета.

През 1972 г. австрийска експедиция под ръководството на Волфганг Наириц щурмува върха по сложния югозападен склон. От последния лагер потеглят Райнхолд Меснер и Франц Йегер. На 7700 m височина, крайно изтощен, Йегер изостава и се връща към щурмовия лагер. Меснер продължава сам изкачването и достига благополучно върха. След слизането в базовия лагер той разбира, че Йегер и един шерп са загинали при спускането.

Манаслу открива пътя на женските експедиции към покоряването на гигантите.от «третия» полюс. През 1974 г. женска японска експедиция завършва успешно. На 4 май върхът е достигнат от Нагазако, Ихида и Мори, придружени от шерпа Памбу.

Лхотце (8511 т) — Върхът на юг. През 1956 г. швейцарска експедиция под ръководството на Алберт Еглер осъществява първото изкачване иа върха. На 18 май Ернст Райе и Фриц Луксингер достигат най-високата точка. Част от експедицията насочва усилията си към второ изкачване на Чомолунгма. На 23 май Ернст Шмид и Юрг Мармет стъпват за втори път на най-високия връх. На следващия ден Дьолф Райст и Ханс Рудолф фон Тунтен стават третите покорители на Чомолунгма. Експедицията на швейцарските алпинисти за първи път в историята реализира едновременно изкачване на два осемхилядника. Лхотце е забележителен и с най-дългата стена в света — над 5000 т.

Гашербрум II (8035 т) — Блестящата планина. Първи покорители на върха стават Фриц Моравец, Зеп Ларх и Ханс Виленпарт от състава на австрийската експедиция, ръководена от Моравец. Изкачването е осъществено на 7 юли 1956 г.

През 1975 г. полска експедиция трасира нов път към върха през северо-западната му стена. На 1 август Лешек Сихи, Януш Онишкевич и Кишш-тоф Ждитовецки развяват влага на Полша на Гашербрум II. Две жени от състава на същата експедиция — Халина Крюгер-Сиркомска и Ана Око-пинска на 12 август изкачват върха по класическия път. Това е първото изкачване на европейки на осемхилядник и първото самостоятелно женско изкачване без придружители мъже.

Броуд пик (8047 т) — Широкият връх. Покоряването тму е осъществено на 9 юни 1957 г. от Херман Бул, Маркус Шмук, Фриц Винтерщелер и КуртДимбергер от състава на австрийска експедиция, ръководена от Шмук. С това постижение Херман Б у л става първият алпинист, изкачил два осем-хилядника.

Хидън пик (8068 т) — Скритият връх. Първото изкачване е осъществено от американска експедиция, ръководена от Клинч. На 5 юли 1958 г. Питър Шънинг и Андрю Кауфман стават първопокорители на Хидън пик.

През 1975 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер — професионални гидове в Италия, получават разрешение за изкачване на върха, което прот дължава само 54 часа. Новата техника, приложена от двамата по северната стена на Хидън пик, кара мнозина специалисти да определят постижението като фантастично и заедно с това — като бъдещ подход при покоряването на осемхилядниците.

Югославска експедиция, ръководена от Янез Лончар, през 1977 р, изкачва върха по нов път. На 8 юли Нейц Заплотник и Андрей Щремфел достигат най-високата точка на Хидън пик.

Дхаулагири (8167 т) — Бялата планина. През 1960 г. швейцарска експедиция, ръководена от Макс Айзелин, започва борба за покоряване на върха. За първи път в историята на хималайските изкачвания е изпол-зуван специално конструиран самолет, наречен «Йети». С негова помощ най-напред е пренесен багажът до базовия лагер. След това «Йети» е изпол-зуван и за изнасяне на багажа към междинните лагери. За съжаление самолетът се разбива още в началото и цялата организация е извършена по класическия начин. В състава на експедицията са включени алпинисти от Австрия, Полша, ФРГ и САЩ. На 13 май върхът е достигнат от швейцарците Албин Шелберт и Ернст Форер, австриеца К у р т Димбергер — победителя на Броуд пик, Петер Динер от ФРГ и шерпитеЯшка и Наванг Дор-джи. Десет дни по-късно при крайно неблагоприятни атмосферни условия Мишел Воше и Х у г о Вебер осъществяват второто изкачване на Дхаулагири.

Шиша Пангма (8012 ш) — Планината над пасищата. Интерес към най-ниския осемхилядник е проявен сравнително късно. Организирани: са няколко разузнавателни експедиции. През 1964 г. китайската експедиция под ръководството на Х с у Джинг покорява последния, неизкачен до този момент осемхилядник. На 2 май десет души достигат най-високата точка на Шиша Пангма. Тази експедиция влиза в историята на хималайските изкачвания като най-тежка — 19 тона багаж и 700 носачи.

Забележителните постижения на Меснер и Хабелер на Хидън пик и Чомолунгма, на Меснер на Нанга Парбат, осъществени за рекордно кратки срокове

24

без наемане на носачи, ще окажат съществено влияние върху организацията на бъдещите експедиции.

2.2. РАЗВИТИЕ НА СПОРТНОТО ОРИЕНТИРАНЕ В СВЕТА

Като начин за определяне на главните посоки ориентирането е известно още от най-дълбока древност. Но като спортна дисциплина то има значително по-кратка история. Първите официални състезания са проведени в Норвегия през 1897 г. под формата на ски-ориентиране. Те обаче не предизвикг ват голям интерес и в продължение на много години остават непуполярнич

Ориентирането намира изява и в Швеция. На 25 март 1919 г. в курортното градче Салтшьобаден са проведени първите масови състезания с участието на 202 лекоатлети. Признателното поколение е издигнало възпоменателен паметник на първия състезател по ориентиране. Масовото участие говори за подчертания интерес към новия вид състезания. Поради голямата емоционалност те бързо стават популярни в цялата страна. В резултат от 1922 г. започва провеждането на състезания между окръжните градове й области.

Под влияние на голямата популярност, която придобива спортното ориентиране в Швеция, останалите скандинавски страни започват да проявя-1 ват по-силен интерес към него. Първи норвежците правят преоценка на своето отношение към този спорт. След 30 г. провеждат отново състезания, но при летни условия. Състезания по ориентиране започват да се органи* зират между скандинавските държави. Първата среща между Швеция и Норвегия е през 1932 г. Международният контакт дава възможност ориенти* рането като нова спортна дисциплина да излезе извън рамките на Сканди' навския полуостров и в кратък период (5—6 години) да намери добра почва за развитие в някои страни на Средна Европа. Така през 1934 г. едновременно и независимо една от друга Швейцария и Унгария провеждат състезания. Няколко години по-късно състезания са организирани в СССР (1939 г.) и в Дания (1940 г.).

■Втората световна война прекъсва развитието на този млад спорт в целия свят: За първи път след войната състезания по ориентиране са проведени в САЩ. През 1950 г. се организират първите състезания в Чехословакия, през 1955 г. — в България, а през следващата година — и в ГДР. В периода 1950—1960 г. редица други страни провеждат своите първи състезания1. Тогава са организирани и първите международни състезания в Средна Европа, които разкриват големи различия в правилниците на отделните страни. За разлика от скандинавските страни в другите европейски страни преобладават туристическите сръчности за сметка на чисто спортния елемент.

Първите международни контакти създават реална предпоставка за учредяване на европейска федерация, която да изработи единни норми и правилници и да организира европейски първенства. През май 1959 г. в Сандвикен — Швеция, се събират представители на 11 страни, в които ориентирането има вече създадени някакви традиции, за да обсъдят възможностите за създаване на европейска федерация по ориентиране. В резултат на-тези срещи през май 1961 г. в Дания се учредява Международна федерация по ориентиране — ИОФ. Страни учредителки стават Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, България», ГДР, ФРГ, Швейцария, Чехословакия, Унгария.

• Една година след учредяването на федерацията — през април 1962 г. в Швейцария се свиква I конгрес, на който е решено европейските първенства Да се провеждат на всеки две години и в тя»х да участвуват само страните членки на ИОФ. Съвсем правилно е определено Първото европейско първенство., да се проведе в Норвегия — родината на ориентирането. По принцип е решено тези първенства да се организират през есента — септември или началото на октомври, на всяка четна година, а конгресите — в нечетна. Един от най-важните проблеми за този етап от работата на федерацията е разработването на единен правилник за провеждане на европейски първенства. За тази цел на същото заседание ръководството определя комисия, която на следващия конгрес да представи за одобрение правилник за тези първенства.

В Първото европейско първенство в Норвегия (Льотен) вземат участие представители на 9 страни. На състезателите от ГДР не е разрешено да участвуват по политически причини. Правителството на Норвегия отказва да им издаде визи. Във връзка с този голям инцидент ръководството на федерацията решава в бъдеще организирането на европейските първенства

25

да се възлага на тези страни, които могат да осигурят участието на всички членове на федерацията. Първи победители стават Улла Линдквист (Швеция) и Магне Листад (Норвегия).

За да се отговори на разнообразните задачи, стоящи пред ръководството на федерацията, са изградени помощни органи под формата на различни комисии, които предварително подработват проблемите. Така последователно започват да функционират техническа, картна и учебно-пропагандна комисия, комисия по ски-ориентиране и комисия по изготвяне на бюлетина на Международната федерация. Друг важен и съществен въпрос, който намира решение на този етап, е утвърждаването на статута на Международната федерация по ориентиране.

Домакин на III конгрес на федерацията през 1965 г. става България. През май в околностите на Камчия са взети редица важни решения, свързани с бъдещата дейност на федерацията в много по-широки рамки. Поради включването в редовете на ИОФ на страни извън Европа се взема решение първенствата в бъдеще от европейски да прераснат в световни. Приет е окончателният вариант на правилника за провеждане на международни срещи и световни първенства. На този конгрес е учредена учебна комисия, която да придвижва въпросите, свързани с учебната дейност.

Първото световно първенство е проведено през 1966 г. във Фискаро — Финландия. В него участвуват всички 12 члена на ИОФ. В проведеното през 1978 г. световно първенство участвуват представители на 24 страни членки на Международната федерация по ориентиране. В почти всички международни състезания и световни първенства първите места са заемани от представителите на скандинавските страни. Първи нарушават тази хегемония швейцарките през 1964 г. на Второто европейско първенство и представителките на Унгария на световното първенство в ГДР през 1970 г.

Освен страните, членуващи в ИОФ, има и редица други, в които спортното ориентиране се развива на масова основа и се работи върху повишаване на спортното майсторство. Национални организации по ориентиране са изградени в СССР, Югославия, Бразилия, Ирландия, Израел, Италия, Холандия, Камерун, Румъния, Сирия, Турция и др. Географските условия позволяват този спорт да се развива и в много други страни — Албания, Алжир, Етиопия, Чили, Мексико, Гърция, Монголия, Тунис и др.

Освен провеждането на световни първенства всяка година се организират много други международни прояви. За популяризирането им всяка година ИОФ изпраща до страните членки спортен календар с всички по-интересни международни прояви. Особено голям интерес предизвикват многодневните международни състезания, които се провеждат в редица страни. На първо място в това отношение трябва да се посочи Швеция, която всяка година организира 5-дневни състезания с участие на състезатели от всички възрасти, разделени на групи според предварителната подготовка. Това са най-масовите състезания, в които в различните категории участвуват около 16 000 състезатели. Такива състезания в по-малък мащаб се организират в Швейцария и Унгария.

Зимното ориентиране със ски също се ползува с популярност в редица страни. На когреса във Финландия пред 1971 г. е решено да започне провеждането на европейски първенства. Първото неофициално първенство е организирано в България в околностите на Велинград през 1972 г. През март 1973 г. е проведено Второто неофициално европейско първенство в Швеция. Тези две първи по рода си неофициални състезания изиграват решителна роля за решенията, взети през 1973 г. на конгреса в Мангли-ген — Швейцария, във връзка с по-нататъшното развитие на ски-ориенти-

р.аяеуо девета. Решението -ада. прод^жданетнасяетввнмпървенства- по; скиг> <ф{^]ЦМ^^^щ«: |1й9вР; OTCIQP ■. цц редица страни, в; които дои-спортотг е^|#ретразвнт, Норвегия, Швейцария « Канада се противопоставят яа орга-• ииаир^ето на такива първенства, мотивирайки се с това, не тези съй-езания; вс^ още не.са популярни в*» всички страни и борбата за призовите. места; ще се води главно между представителите на скандинавските страни, което: няма да импулсира ръста на ски-ориентирането в останалите страни. Въпреки' трзи отпор конгресът с- голямо мнозинство лриема зимното ориентиране! да се популяризира и развива чрез провеждането ка световни първенства.-Пфрфто световно първенство по ски-орцентиране. през 4975 е във Фин*? ландия, а Второто -г през 1977 -г---г. В България. Значителен успех постим гат българските участници в щафетните състезания, като се класират; на-второ място. Носители на сребърните медали стават Любомир Стоев, Иваш Ненов, Рачо Христов и Алексей Аризанов.,

Ръководството на Международната федерация прави усилия ски-ориен-. тйрането да бъде включено в;програмата на олимпийските игри, но' ради-Кадно разрешение този въпрос няма;и досега. Макар че еки-ориентирането като състезателна дисциплина се«д!роявява сравнително по-късно, то печели все повече привърженици и се превръща в любим спорт на младежта.-

Освен лятното и зимното ориентиране известна популярност имат и:състезанията, които се провеждат при нощни условия. Щафетните състе^-зрния са неразделна част от световрите първенства и големите международни:прояви. Като изключително динамична дисциплина те се налагат все повече.-

Добрата подготовка на състезателите позволи през последните години да"с$. провеждат и маратони, пв ориентиране, при които дължината на марнг-.рутите достига за мъжете 25-*-30 клг. . ; ';

' Годишно в страните членки на ИОФ се организират хиляди състезанияс няколк.0 милиона участници. Налице са всички възможности ориентиррането да се превърне в една от най-масовите спортни дисциплини в светаи заедно с това да бъде включена в програмата на олимпийските игри. На?сесия на МОК през 1977 г, спортното ориентиране е признато за олимпий*;<ща дисциплина. .•

..1Г, 2.3, РАЗВИТИЕ НА.ТУРИЗМА В БЪЛГАРИЯ . V . v>

.' Зараждането на българския туризъм според Павел Делирадев се дължи»главно на две причини — първо, на чуждото влияние, на подражаването:на найредналите,народи и, второ, на чисто вътрешни подтици, свързани,а-

привлекателната българска природа и органическата нуждаят -екскурзии*^ЪН ОТ града. ■ ;■>:; и.-:;, ■■■> т - . ,

...Развитието на българския туризъм е, тясно свързано с Витоша. Многопреди Освобождението, когато, изобщо не се е говорело за туризъм, знаме-нитият френски геолог Ами Буе при изкачването си на Черни връх- преа^836 г.. предсказва голямото значение, което Витоша ще има за развитиетона вътрешния и международния туризъм.-На Черни връх ч са люставвняценовите на организираното туристическо движение у.нас. Витоша изигравав^жна роля и за възбуждане на-.яаучнд индереси у българските-туристичщкн деятели. * : , ; . » - Л г -м j-vr.<v t ■ ' ■ ■■;.>... -Родоначалник на организирания туризъм; у нас «тава Алеко ROHCWXH* (Пинов.~ Шацтливеца, който съзира .голямата; сида,на природните красоти за личността. Затова още, през ,1889;yt gри един • иалет той основава' т, нар; «Урвич клуб» на името на старинната крепост, чиито развапюш^и; досега

27

3 Туризъм, алпинизъм и. 33

стърчат в Искърското дефиле встрани от *ъ¥я <2бфия ^Самоков. Тоаи клуб представлява приятелски кръжок, в който Алеко Коястаятинов е разказвал за чудните приключения «а бай Г«ййб, многЬ преди да ги напише и издаде. През ШЪт. А. Кот^аттйЛ», огефч%* от ЯадпреЧварата за Maftsptfaa-ни изгоди и пренебрежението към всичко 'българско тн най-вече към природните красоти на България, «тиравя <гре$ йодя^йстника на в. ьЗнаме» свой исторически апел кш гражданите »а София за един излет до първенеца яа Витоша — Черни връх. Както с*м отбелязва А. Константинов, «Шеята за подобна покана възникна в един те1сеи кръг от ЛкУбитеЛи на българската природа». В този апел се покайват гражданите на София и временно пребИч вавашите да напуснат опушените кръчми и кафенета и да се изкачат 'йа върха, където ще поставят основите на бъдещата туристическа орган иза-цйя..

Алеко е смятал, че този, който не може да се изкачи до Черни връх, не бива да бъде включен в състава иа първооснователите на туристическия клуб. Резултатът от тази покана надхвърля и най-смелите очаквания на А. Константинов. От тръгналите на 26 август 400 души на другия ден на върха се изкачват 300. По този случай Алеко Константинов написва фейлетона «Невероятно наистина, но факт: 300 Души на Черни връх». В него той картинно рисува първия туристически събор и отбелязва, че «всеки очевидец, докато е жив, ще помни панаира 'На Черни връх». За голямо съжаление на всички планираното заседание за основаване на клуб на българските туристи не може да се състои поради рязко влошаване на времето на върха. Затова на 2 септември се провежда учредително събрание, на което е избран комитет начело с Алеко Константинов, Който да изработи проектоустав на клуба. На следващото заседание проектоуставът е приет й утвърден като устав на клуба на туристите в София. За председател на клуба е избран Иван Вазов, а за секретар — Алеко Константинов.

Идеята за организирано туристическо движение обаче не намира добра почва за развитие. След смъртта на Алеко през 1897 г. се създават предпоставки за окончателно замиране на туристическото движение. Но последователите на Щастливеца не забравят неговите усилия за опознаване на природните красоти на нашата страна чрез организиране на излети. Затова през 1899 г. на събор в Княжево те решават, а по-късно създават туристическо дружество, което наричат «Алеко Константинов». Дружеството приема устав, в който залягат на-важните моменти от неговата дейност. Пръв председател става ректорът на Висшето училище проф. Александър Фео-доров-Балан. По подобие на софийското дружество през 1900 г. е учредено туристическо дружество в Пловдив, а през 1901 г. — в Нова Загора, Бургас, Слшен и др. През 1911 т. 'се създава Юношеският туристически съюз.

Този период от развитието на организираното туристическо движение се характеризира с влиянието на политическата обстановка в страната. Демократичните традиции, създадени от А. Константинов и Йв. !Вазов, постепенно се нарушават. Съставът на Дружествата се подбира главно от интелигенцията. Съществуват периоди, в който е забранено членуването на хора от еврейски произход «лй о"ез средно образование. Но под влияние ва прогресивно настроените Шевове, които представляват преобладаващото мнозинство, тези ограничения бързо са премахвани или не са спазвани.

След Първата световна война се наблюдава масово навлизане на работници в туристическото движение. Големите'бедствия след войната Пречупват «интелигентското» високомерие сйрймо •трудепдите се одси. С навлизането на работническата класа в БТС "to ЮТС се сЪздаВа значително по-демократична обстановка.

Голяма пречка за туристическата дейност е липсата на хижи и планински домове, където да се нощува при по-продължителни прояви. На много места със собствени средства и усилия започва построяването на хижи. Първата хижа у нас е построена от Дупнишкия туристически клон «Рилски езера» през 1921 г. и е наречена «Скакавица». Построената от со» фнйските туристи хижа «Алеко» на Витоша разтваря вратите си през 1924 г.

Постепенно усилията на много туристи се насочват към по-трудни туристически прояви. Така през 1923 г. под ръководството на Павел Дели-радев е изкачен при зимни условия първенецът на Балканския полуостров — Мусала.

В навечерието на 9. IX. 1944 г. в ръководствата на туристическите дружества са толерирани преди всичко хора с противонародни разбирания, които всячески се стремят да отклонят туристическото движение от здравите традиции, създадени от Иван Вазов и Алеко Константинов. Тези ръководители стават проводници на великобългарски шовинизъм и индивидуализъм. Мнозинството от българските туристи, възпитавани в дух на патриотизъм от демократичните традиции, начертани от Алеко, оказват сериозен отпор при опитите да се направи туристическото движение проводник на фашистката идеология. Характерно за развитието на туризма в капиталистическа България е, че държавата не полага никакви грижи за развитието на туризма, дори с някои свои разпоредби спъва дейността на орга-низираното туристическо движение — премахване на пътуването по БДЖ с намаление за групи, акциз върху ските и др.

Настъпилите дълбоки промени у нас след 9. IX. 1944 г. в целия обществено-политически живот дават отражение и в туристическото движение. През 1945 г. на конгреса в Пловдив БТС и ЮТС, които до този момент съществуват като отделни организации, се обединяват в Народен туристически съюз. Настъпилите реорганизации във физкултурното движение довеждат през 1948 г. до създаването на Републиканска секция по туризъм, пряко подчинена на Върховния комитет за физическа култура и спорт. Особено масово се развива туризмът след създаването на сектора «Екскурзионно летуване» към БПС през 1951 г. Организирани са маршрути из най-красивите планински райони и по Черноморието и Дунав.

Истински се разгръща туристическото движение след създаването «а Българския туристически съюз през 1957 г. като самостоятелна доброволна масова организация. Започва масовизирането на много от видовете туризъм, които дълго време съществуват само като теоретични понятия. Д»ес ски,- коло-, водният и пещерният туризъм, имат хиляди почитатели. Тази многостранна дейност се ръководи от Българската федерация по туризъм към ДС на БТС, към която са създадени републикански комисии по съответните видове туризъм.

Издигнатите лозунги «Почивният ден сред природата» и «Туризмът в бита на народа» намират покритие благодарение на базите, с които съюзът разполага в планините и селищата. Техният брой днес достига 321 « общо 20 120 легла, които годишно се използуват от над два милиона туристи.

Повишава се квалификацията на българските туристи. Все оо-често се провеждат продължителни походи, изискващи солидна подготовка и познания.

29

Такива походи са От Ком до Емине по билото на Стара планина,, Походът на свободата през Рила и Пирин със ски и др. Организираните масови туристически събори се превръщат в празници на планината, посветени на бележити дати, еъбития-и годишнини. Хиляди млади туристи днес черпят вдъхновение в експедициите по бойния яът на партията, по даршв* «аиеките пътеки на прославени отряди, е похода от Козлодуй до Околчица по пътя на Ботевата чета.

Писмото на др. Тодор Живков до ЦК на ДКМС поставя пред съюза задачата за нов подход при решаване на проблемите на туризма сред младежта. Във връзка с това БТС подема редица нови инициативи — предоставяне на хижи за ползуване от младите, разгръщане на почина «Хижата —• к>луб в планината» и «Хижата — дом за културен отдих и огнище на родолюбив»: Поставя се на преоценка работата на масовите движения «Познай родния край» и «Опознай социалистическата ни родина».

Начертаните през 1977 г. от Петия конгрес на БТС задачи за развитието на туризма се претворяват в живо дело. Днес в редовете на съюза членуват повече от два. милиона организирани туристи. Повече от десет, милиона са участниците в различни прояви, организирани от БТС. Осъществява се партийната заръка — «Туризмът — е бита на трудовите хора».

Нашата страна през последните години постигна значителен успех и в развитието на международния туризъм. Още при зараждането си туриз* мът у нас според Павел Делирадев се развива в две направления — вътрешен туризъм, който има за цел да постави излетника в непосредствена връзка с природата, и туристически пътешествия из-чужди страни. Второто направление в този вид е определено от голямата изостаналост на България, която се отразява върху нейните възможности за приемане на чуждестранни туристи. Туристическите пътешествия в чужбина наред с положителните страни, свързани с опознаване на обществения бит на народите, са криели й сериозни опасности. Под влияние на впечатленията от чуждите страни много от българските туристи са се отнасяли с пренебрежение към всичко българско. За предотвратяване на тези вредни тенденции родоначалникът на организираното туристическо движение у нас Алеко Константинов написва редица пътеписи. В едни от тях той отразява своите впечатления от пътуванията си извън страната («До Чикаго и назад»), а в други като «Какво? Швейцария ли?», «В българска Швейцария.» Алеко Константинов описва чудните красоти на българската природа и посочва, че човек не е необходимо да отиде чак в Швейцария, за да се любува на такива красоти.

Въпреки обективните условия (предимно за развитие на морския туризъм) международният туризъм у нас не успява да се развие поради много лошата база за посрещане на чужденците. Най-успешна е 1936 г., през която нашата страна е посетена от 8000 чуждестранни туристи.

Развитието на международния туризъм след 9. IX. 1944 г. е свързано с преодоляването на редица трудности, породени от крайно недостатъчната база. За разлика от други страни, като Унгария и Чехословакия, получили в наследство модерни хотели и съоръжения, народната власт у нас трябва да започне всичко отначало. Истинското развитие на международния туризъм започва през 1956 г. със строителството на модерните хотели в курортите «Дружба» и «Златни пясъци», а по-късно — в комплексите «Слънчев бряг» и «Албена». Със създаването на тази модерна материална база темповете на нарастване броя на чуждестранните туристи у нас значително се повишават. Само за периода 1960—1970 г. този брой се увеличава 12,5 пъти.

Прогнозите за развитието на международния туризъм посочват, че през 1985 г. България ще бъде посетена от 8,5 млн. души. Това е внушителна цифра (според броя на чуждестранните туристи на 1000 души от местното население). Все по-подчертан интерес чуждестранните туристи проявяват към нашите планински курорти. През зимния период притокът им значително се увеличава. Съществуващата материална база не е в състояние да задоволи порасналите нужди в това направление. Затова Държавният комитет по туризъм планира строителството на хотели и лифтове и същевре-

ji№Ho разширява наличната база, с което ще се отговори положително щ* лдовшения интерес към планинските Ни курорти, проявен от много страни*' Последните години от развитието на международния туризъм у ;насс* характеризират с разрастването на спортните услуги. Във всички no-големи ,морски курорти са създадени яхт-клубове. Квалифицирани преподай^ТАДИ обучават чуждестранните туристи по ветроходство, водни ски, илулJMJje,',;тенис на корт и др. В зимните курорти на Пампорово!,;..: Боровец,»Дитоша функционират ски-училища, в които работят преподаватели с ви*•с$ка квалификация. \ V ■. .л -л п

2.4. РАЗВИТИЕ НА АЛПИНИЗМА В БЪЛГАРИЯ

. Голямото разнообразие на планинския релеф у нас е предпоставкатаразвитието на родното планинарство. Отдавна чудно красивите кътове надола, Пирин, Стара планина, Родопите и Витоша привличат погледите; яаиашите планинари. С постепенното им опознаване се повишава и стре^jjfbr към покоряване на по-мъчно достъпните върхове. Но още при първите;опити, £тава ясно, че овладяването на тези върхове може да стане, само^ког^тр се прилага специална техника и се провежда предварителна цедена}-сочена подготовка. Освен това за осигуряване яа безопасност при изказ*|а#ията се налага да бъдат използувани и някои съоръжения. ; . ■jr,..;B, това отношение решителна роля изиграва посещаването на Алпите .от,наши планинари през периода 1920—1930 .rv Там те се запознават на практика с начините, по които се използуват алпийските съоръжения. Тези първи участници в изкачвания се убеждават в предимствата на алпийската .техника, с помощта на която много по-лесно и без риск могат да се преодолеят редица, трудности при покоряването на мъчно достъпните върхове» Особена дейност в района на Алпите развива Александър Белкрвски, който успява да направи около 50 изкачвания на различни върхове, между които много са с висока категория на -врудност.

Постепенно у нашите планинари се появява стремежът за изкачване яа върховете при зимни условия. 1ака през 1923 г. под ръководството на Павел Дели радее се осъществява първото организирано зимно изкачване на Мусала — първенецът на Бълканския полуостров. Две години пр-късно пои зимни условия е изкачен и първенецът на Пирин— Вихрен.

Преценявайки голямата полза рт практикуването на алпинизма и не-хорото възпитателно и военно-приложно значение, Българското туристи^ деско дружество в устава си от 1900 г. си поставя за цел да насърчава и.пропагандира развитието на алпинизма у нас. В тази насока се публикуват материали от живота и дейността на алпийските клубове в чужбина. Същевременно се търсят и пътища за най-целенасочена теоретична и практическа подготовка за осъществяване на различни изкачвания. На страниците на сп. «Български турист» се поместват статии за техниката на алпинизма, нежните за преодоляване на различните теренни .форми и др, Издават се ръководства по туризъм, в които се разглеждат и въпроси от теорията и практиката на алпинизма.

Въпреки правилните насоки, които дава Българското туристическо дружество за развитието на алпинизма в нашата страна, на 19 ноември 1929 г, група от осемнадесет планинари от София и Самокрв учредяват Български планински клуб ( Б К П ) . Той възниква поради схващането, **е туристическите организации не са в състояние «да откърмят и отгледат идеята за истинско планинарство». По този начин става откъсване от Бъл;гарското туристическо дружество и Юношеския туристически съюз. Две години по-късно за председател на Българския планински клуб е избран изтъкнатият деятел Павел Делирадев.

Още с учредяването на клуба се поставят високи изисквания за чле-нуването в него. Това го превръща в тесен кръг от хора. За няколко годиип броят на членовете едва достига 60 души. Не съществува никакъв стремеж за масовизиране на алпинизма. През 1934 г. Българският планински клуб по подобие на западноевропейските клубове се преименува на Български алпийски клуб ( Б А К ) . Под влияние на някои участници в различни изкачвания в Алпите започва постепенно усъвършенствуване на алпийската техника. През този период не са били познати насоките и постиженията на съветската алпийска школа.

За първи път във високата планина клинове за скала се употребяват При изкачването на западния ръб на Мальовица. Преди това под влияние на френската алпийска школа не са забивани клинове. Използуването им допринася за покоряването на редица стени в нашите планини. Правят се изкачвания на Комините, Резйьовете и Лакатник. Трасираните турове се използуват за подготовка на алпинистите за по-сериозните им изкисвания. Постепенно погледите на нашите алпинисти се насочват към стените на Рила и Пирин. В периода 1935—1938 г. се правят изкачвания на Вихрен (Казана), Еленин връх, Иглата откъм Двуглав, Злия зъб от север и др. Много несполучливи опити се правят на северната стена на Мальовица, между които и на гостували у нас чуждестранни алпинисти. Северната стена на Мальовица е победена през 1938 г. от двама български алпинисти — К . Саваджиев и Г . Стоименов. Това е най-голямото постижение на българския алпинизъм преди 9. IX. 1944 г.

Наред с изкачванията на стените при летни условия съществува й из-вестен стремеж към овладяване на планината през зимата. Така през 1935 г. са преминати за първи път при зимни условия Купените и Петлите в Рила и карстовото било в Пирин.

През периода 1937—1938 г. Павел Делирадев напуска ръководството на БАК. В условията на откритата монархо-фашистка диктатура клубът е в упадък. След 1940 г. ръководството преминава в ръцете на хора с противонародни разбирания и БАК става оръдие за провеждане на монархо-фа-шистката политика.

Победата на 9. IX. 1944 г. открива нови перспективи за развитието на алпинизма. Първата основна задача е отстраняването на враоЯгски на-строените елементи, които спъват правилните начинания и развитието на

31

алпинизма. Това предизвиква още по-голямо намаляване на и без това малкия членски състав. Образуването през 1947 г. на Централен ко-митет по алпинизъм към Народния физкултурен съюз изиграва решителна роля за развитието на алпинизма у нас. С оскъдната все още материална база под ръководството на змс Александър Белковски се провеждат няколко курса за подготовка на млади кадри. Предприемат се различни изкачвания по нашите трудни стени — на Злия зъб (по тур Варника), Синаница, Ма-льовица, Двуглав и др. Организираните алпийски сборове в Лакатник, Ви-тоша и Рила допринасят за популяризирането на алпинизма. Характерно за този период от развитието на алпинизма е, че зимните алпийски прояви не са популярни.

През 1948 г. излиза Закон за физическата култура и спорта. Настъпи-лата реорганизация в нашето физкултурно движение засяга и алпинизма. Към създадения Върховен комитет за физическа култура и спорт през 1949 г. се образува Републиканска секция по алпинизъм. Физическата култура в vWiupja страна се поставя на научни основи. Алпинизмът като част от общото

ултурно движение също здвдво, се оинра на научните постижения, рлва се богатият съветски опит. Нивото иа учебнокяюржната работа ее повищава. Провеждат се

няколко централни курс», (а през I960 г. е открита и Катедра по алпинизъм при Висшия институт за физическа култура i£. Димитров»), които подготвят преподавателски кадри и с това доприна-цщг за повишаване на техническото ниво, на алпинизма у нас. :

Прилагането на съветския ояит намира ярък израз в създаването през £95$ г. на целогодишен централен алацфки лагер. Първоначално, той започва fсвоята, работа; в Цнрич, но много скоро е преместен в Рила. Години наред § този лагер се иодгозвят много млади алпинисти. Създават се условия за масово обучение. Цо подобие на съветския алпинизъм у нас като нова форма се въвеждат траверсите. Започва провеждането им в трудно достъпните планински вериги на Рила и Пирин. Създава се стремеж и към изкачвания на стени при зимни условия, което изисква много по-голяма подготовка. Започва редовно провеждане на летни и зимни алпиниади, в които се демонстрират високи спортни постижения. Въвеждането на Единната ре-публицанска спортно, квалификация през 1950 г. дава нов импулс за достигане върховете на спортното майсторство и в областта на алпинизма. Категоризирани са всички изкачвания и траверси в нашите планини според тяхната трудност.

Ш

Възстановяването на Българския туристически съюз през 1957 г., който отново обединява работата на алпинистите и туристите в страната, Предоставя на българския алпинизъм нови широки перспективи за развитие. Веднага след учредителния конгрес към ЦС на БТС се създава ко-л&исия, по-късно прераснала във Федерация по алпинизъм. Организационната структура дава възможност за развиване на алпинизма в почти всички райони на нашата страна. Учредени са 46 алпийски клуба, в които се работи непрекъснато за повишаване на спортното майсторство. В това отношение голяма роля изиграват организираните школи по алпинизъм, в които израстват много перспективни алпинисти.

Повишаването на техническото ниво на българския алпинизъм проли-jiaea най-вече от трасираните през последните години нови маршрути от ви-^ока категория на трудност по нашите мъчно достъпни стени —- през Веждите щ Злия зъб, Черната стена на Двуглав* Централната стена на Вратцата, Червената стена на Дяволските игли и много др. По много от тези стени са осъществени и зимни изкачвания.

Порасналото спортуо майсторство на нашите алпинисти позволява през последните години да се осъществяват редица прояви извън пределите на нашата страна, с което българският алпинизъм извоюва международно признание. Висока оценка получават изкачаанията на известни стени в Алпите — на Пти Дрю, Гранд Жорас, Матерхорн, Монблан по централния ръб Френе и Айгер. Българските алпинисти се изкачват на най-високите върхове в Памир — Комунизъм, Карженевска и Ленин, като участниии в международни алпиниади. Родният флаг е развян над в. Кибо от системата на Килиманджаро в Африка и над »■ Делцвеид в Иран.

За първи път в Памир и Памиро-Алай българските алпинисти осъществяват изкачвания на непокорявани върхове, които получават български имена — Шипка, Българи*, Пловдив, Георги Димитров и Димитровски идормдл. В Монголия доовдннските ацшиннсти н^корявдт н^изканен дог щщщщур., който наричат*» името на своя град-

С$с**чо аи«ока оценка получава сам^оятеляата екецедиция нде>з 19(76 г. за изкачването на щ. Нощак щ^цщщущ. В, два, иоследо1кьтеднц А»» сбългарските алпинисти Христо Проданов, Трифон Джамбазов, Димитър.Бърдарев, ,Иван. Вълчев, Стефан'Тодоров, Методи Савов, Руси ДжеНзвв,/Кънчо Долатцев, Огнян БалдЖийсКи, Борис Овчаров, Едгени Христов,■Вгьяш Спасов' U s К и р и л Стоилов Достигат-най-високата точка на Ношакi.(7492 т). ■ v , v - -

;Българските алпинисти се включват с-голям успех и в Сравнително по-новата форма за практикуване на алпинизма — алпийското' ски-рали. Не-колкократно различни клубни и представителни- отбори на ЦС на БТС се класират на първите места в традиционното международно ски-рали в Италия, Българската' федерация-чио алпинизъм става инициатор за-ежегодно организиране на балканиада поалпинизъм. Първата балканиада се провежда на:ЦПШ «Мальовица» през 1975 г. Членуването на БФА в Международния съюзна алпийските организации (УИАА) дава възможност да се сле-• дят всички новости в-развитието на световния алпинизъм и да се разширяват международните-контакти.

Постигнатите успбх-и през последните години у нас и на международ-ното поле са сериозно основание за стремежа на българските алпинисти даорганизират самостоятелна експедиция за покоряването на осемхилядникв Хималаите или Каракорум. ; • :s;

2.5. РАЗВИТИЕ НА СПОРТНОТО ОРИЕНТИРАНЕ В БЪЛГАРИЯ

Въпреки очебийното спортно направление на състезанията;в редица други страни у нас проиежданетим започва малко по-различно и придобива самобитен характер. В основата на първите състезания залягат елементи от организираните от габровските туристи партизански маршове'п'о билото на Стара .планина, по пътя на „Габровско-Севлиевския отряд. При движението си участниците преодоляват различни препятствия, пренасят пострадал другар, движат се по азимут и провеждат стрелба. Някои от тези елементи са вмъкнати в първия правилник за провеждане на състезанията.

Като организирано начало на спортното ориентиране у нас се смятатсъстезанията,.проведени през 1954 г. край х. Алеко, от участници в курса'за

инструктори по туризъм. В тях вземат участие само 4 патрула. През същатагодина са проведени такива състезания и в други градове; Тези първи проявипоказват известни слаби страни на нашия правилник, в който са залегналинякои постановки от правилниците на Унгария и Чехословакия. Направениса и редица допълнения, свързани с особеностите на развитието на туризмапрез този етап у нас. Това налага правилникът да се постави на по-широкообсъждане и в него са направени редица промени. През 1955 г. той е приетофициално и по него се провеждат първите републикански състезания- вКопривщица. : '

В правилника залягат основните принципи за оргаййзйране на състезания у нас. Отборът, съставен от 4 души, е задължен да премине през следните етапи: движение по очертан на картата път, движение по азимут през-деня и през нощта, транспортиране на пострадал и движение по свободно избран път до финала. По време на състезанието всеки отбор трябва да демонстрира и редица туристически сръчности (опъване на палатка за най-краткб1 време, превър&ване на пострадал), отговори на въпроси от областта на топографията, географията, организацията и историята на туризма. Правилникът определя точния брой на контролните точки* без иначе да" cfe отбелязва тяхната последователност. Регламентиран е и въпросът за теглото на багажа. Мъжете трябва да носят раница, тежка 15 k g , а жените — 12 kg.к,;; Голямата', сложност при организирането на тези състезания довеждаДО)необходимостта от ревизия на някои положения от правилника. Това става.■едната след провеждането на Първите републикански състезания по ориен-тиране през 1955 г., с които започва летоброенето иа българското спортноориентиране. Промените в правилника малко намаляват сложната органи--ааоия на състезанията. : \ ; >;ЖЕ .

Развитието на спортното ориентиране у нас преминава през три етапа;■Първият етап започва през 1955 г. и завършва през 1961 г. Той се характе»--ршира с това,: че състезанията се провеждат само като отборни (патрулни);-Макари разтоварен от някои туристически сръчности, правилникът на състе*-заннята запазва опъването на палатка за определено време и пренасянето•яа пострадал. По-късно остава само първият елемент.. Този етап от развитиетоиа спортното ориентиране дава приоритет на туристическите сръчности, а«коростта на придвижване е второстепенен фактор в крайното класиране наотборите. Така например при опъването на палатката за всяка секунда се•дава по една наказателна точка, която е равна на една минута движение по-маршрута. Тези особености очертават главните направления в подготовкатана състезателите. v v .

• Още преди провеждането на Вторите републикански състезания през-1956 г. в Берковица от правилника отпадат изискванията за транспортиранела пострадал» превръзките и отговарянето на въпроси,-зададени от ръкоу-водствотона състезанието. Това до известна степен облекчава цялостната-организация и позволява на съдиите да обърнат по-сериозно внимание върха.оформянето на маршрутите и да поставят по-високи изисквания от гледн--трчка на ориентирането. ■ ■■■ • .- До 1957 г. ориентирането у нас се ръководи от Републиканската ко-■миеия по туризъм към ВКФС. Настъпилата реорганизация във физкултур> ното И'туристическото движение довежда до възстановяването на Българ:-ския туристически съюз, към който преминава и спортното ориентираме. Много скоро се установява контакт с останалите страни, в които се развива този спорт. Още същата година български състезатели за първи път вземат участие в международни състезания. Представителни отбори на БТС заминават за СССР, Унгария и Чехословакия. Представянето.им в тези състезания е посредствено поради липсата на опит и традиция. Но участието в състезанията дава възможност да се направят редица изводи. Особено, голямо е> изоставането на нашите състезатели по отношение на физическата подготовка. Схващането, че за да се постигне успех, е достатъчно само да бъдеш добър топограф, е много скоро развенчано. Постепенно деятели и -състезатели разбират, че за да има успехи, необходимо е да се провежда -целогодишна подготовка, съобразена с новите постановки на науката — прилагане на по-големи и дори максимални натоварвания в тренировъчния -процес.

В резултат на международния контакт през 1957 г. по време на Третите републикански състезания в Троян са организирани Първите между-народни състезания с участие на представители на Унгария и наблюдатели от ГДР и Полша. Освен отборните се провеждат и индивидуални състезания, но за класирането на окръзите важат само отборните.

Българският туристически съюз през този етап обръща сериозно вни-мание на масовизацията на спортното ориентиране. В резултат на Четвър-:тите републикански и Вторите международни състезания в Шумен уча-.ствуват 250 състезатели на различни окръзи. Значителен е броят на уча-чяииците от чужбина. ,

33

Наобходимостта от провеждане на целогодишни тренировки поставя пред туристическите дружества въпроса за създаване на школи, в които състезателите да получават такава подготовка. През /958 г. в София, Шумен, Пловдив, Габрово и Бургас са открити специализирани школи за представи-телните отбори на окръзите.

Един от важните показатели за ръста на спортното майсторство са състе-занията, в които участвуват наши състезатели. През този период те са съвсем МАЛКО и това и& долрлнзся за повишаване на техническата и тактическата "Подготовка. Ето защо се търсят новн форми за провеждане на повече състезания извън цикъла на републиканските прояви, в които се налагат известни ограничения. Такива открити състезания, в които могат да уча-ствуват всички желаещи, се организират от ГС на'БТС през 1958 г. в чест на годишнината на Великата октомврийска социалистическа революция. Тези състезания стават много популярни и в продължение на много години са едни от най-масовите.

Първите години от развитието на спортното ориентиране се характери-зират с това, че се провеждат състезания само за мъже и жени. Това не оси-гурява естествено попълнение от млади състезатели. За да се отстрани тази слабост, през 1959 г. са проведени първите състезания за пионери и средношколци в околностите на в. Столетов по време на Националния туристически събор. Характерно за тези първи състезания е участието на смесени патрули от различните окръзи. Големите различия в анатомо-физиологич-ните особености между момчетата и момичетата налагат при следващите състезания през 1961 г. в Трявна отборите да се разделят на юноши и девойки, пионери и пионерки, като всеки отбор е от двама души. Провеждането на редовни състезания за тези възрастови групи подпомага попълнението на отборите от мъже и жени. За това допринасят и учредените състезания за пионери и средношколци от Централната спортно-туристическа станция през 1965 г.

Ярка демонстрация на масовизацията на спортното ориентиране са Шестите републикански състезания за мъже и жени и Вторите — за пионери и средношколци, проведени в околностите на Панагюрските колонии през 1960 г. В тях вземат участие представителни отбори на окръзите със състезатели, придобили право от зоновите състезания в различните възрастови групи. Заедно с републиканските състезания са проведени и международни за купата «Мир и дружба», подарена от Комитета за мир и дружба. В тези състезания вземат участие представители от Швеция, Дания, Унгария, Чехословакия, ГДР, Полша, Югославия и България. Пръв носител на високия приз става змс Кирил Боянов. Състезанията за купата «Мир и дружба» изиграват важна роля за уеднаквяването на правилника за провеждане на международни състезания. За тях се е изисквала специална подготовка, нагодена съобразно особеностите на правилника на страната орга-низаторка. Започват консултации относно изработването на единен правилник за провеждане на международни състезания.

Големият брой участници в републиканските състезания вече доста затруднява организирането им. Доста посредствени състезатели придобиват възможност за участие. Това налага да се организира система от зонови състе-зания, след които само най-добрите състезатели придобиват право за участие в следващия етап — републиканското първенство.

За последен път състезания по ориентиране от републикански мащаб се провеждат по стария правилник през 1961 г. в околностите на Трявна. Участвуват отборите, придобили това право след класиране на окръжни и зонови състезания. Нивото на подготовката на различните състезатели■е отбора обаче не е еднакво. Един добър състезател може да изведе отбора or на челно място в класирането. Това налага изменения в правилника и преминаване към лично-отборна система на първенствата, г, Състезанията в рамките на републиканските първенства се оказват не-дмтатмни за порасналото спортно майсторство. Малка са и откритите състе-за*№я* в които могат да участвуват неограничен брой състезателя. Ново е състезанието за купата на вестник «Ехо», проведено за нърви път в Троян през 1961 г. Поради неограничения брой на участниците е въведен масов предварителен старт, с помощта на който се елиминират по-посредствените състезате/ги.

Пре$ първия етап от развитието на спортното ориентиране у нае сериозна пречка за повишаване на майсторството е прекъсването на активната състезателна дейност през зимата. За да се избегне тази слабост в вод-гчатовната на нашите състезатели, е решено да се провеждат зимни ски- ориентировъчни състезания. За тази цел през зимата на 1960 г. ГС на БТС съв-jfJKETBo с ЦС провежда демонстративни състезания в околностите на е. Мала

л ква но сивциадно изработен правилник. С малки изменения той е изпол-I» нрез следващата година при организирането на зимните републикански еки-първенства.Щ

Вторият етап от развитието на спортното ориентиране у нас започва ег 1962 г. и продължава до 1972 г. Той се характеризира с прилагане на лшно-отборната система за състезания. Това коренно променя системата иа водготовка. С премахването на туристическите сръчности, които са забавели общия темп на придвижване, се дава приоритет на скоростта на пре-минаване на маршрута. Новият правилник изцяло очертава ориентирането като спортна дисциплина, при която най-важни компоненти са бързината и точността на придвижване, постигнати въз основа на хармонично съчетаване на всички страни от подготовката на състезателите.

Първото републиканско състезание, проведено по лично-отбориата система, е организирано през 1962 г. в околностите на Слънчев бряг. Прилагането на новия правилник показва доста предимства. Премахването иа всякакви туристически сръчности предоставя голяма свобода на състезателите но отношение на екипировката и съоръженията. През същата година наш представителен отбор (мъже) участвува в Първото европейско първенство в Цорвегия. Представянето на нашите състезатели обаче е незадоволително.

За повишаване на спортното майсторство голяма роля изиграват състе-аателите от представителните отбори на ЦС на БТС, които се подготвят по предварително утвърдени планове и взимат участие в редица международни състезания. Пръв сериозен успех е победата на зме Кирил Боянов, който става носител на купата «Балатон» през 1962 г. в Унгария. Отбелязани са и други добри класирания в Чехословакия и ГДР.

За подобряване на учебно-тренировъчната работа с представителните отбори решителна роля изиграват създадената през 1963 г. Републиканска комисия по ориентиране към ЦС на БТС и треньорският съвет, които поставят подготовката на научни основи. Целогодишната тренировка и многогодишното планиране стават постоянен метод в работата на треньорския съвет

34

с представителните отбори на ЦС на БТС. За повишаване на спорт» ното майсторство помагат разработената Единна републиканска спортна квалификация и новите състезания от републикански мащаб за купите «Пирин», «Варненско лято», «Странджа» и др.

Състезанията през втория етап от развитието на ориентирането у нас се характеризират е малки изменения в системата на допускане до републикански първенства. Постепенно зоновите състезания отстъпват на откритите

35

състезания и доброто класиране в- тях позволява да се стигне до кръгово участие в първенствата (пролет-есен). Щафетните състезания стават също популярни и намират място в републиканските шампионати. «• i •■ ч;

Международната федерация по ориентиране гласува доверие на ЦС наБТС за провежане на конгреса на ИОФ през 1965 г. в туристическия ком^-плеке «Камчия» по време на откритите състезания за Купата на вестник«Ехо». Настъпват промени в провеждането на състезанията за юноши и де-войки, които до 1967 г. са отборни. За първи път благодарение на порасна-лите възможности на състезателите от тези възрастови групи се преминавакъм индивидуално участие. * •

Третия етап започва през 1972 г. с прерастването на Републиканската комисия във Федерация по ориентиране. Тя придобива големи права и само-» стоятелност при решаване на проблемите на спортното ориентиране. Съвре-менният .етап от развитието на: ориентирането се характеризира с няколко •по-важни насоки. Обръща се сериозно внимание върху качеството на топографските карти. Организирани са вътрешни курсове и участие на наши представители в международни курсове по реамбулация на картите. Сега не се провежда пито едно по-отговорно състезание без реамбулация на картата. Това оказва значително влияние за повишаване на техническите възможности на българскитесъстезатели. Изработването на разсекретени топографски карти значително; подпомага учебно-тренировъчния процес. Благодарение на тези;; карти в много райони са създадени постоянни полигони. Внасяните от ГДР бусоли «Спорт» в различните им модификации, макар ■че все още не задоволяват значително порасналите нужди, на БТС, оказват .решително, влияние за подобряване на: учебно-тренировъчната дейност;

Друга характерна особеност за този етап е Масовизирането на спортното ориентиране. Броят на участвуващите в открити състезания надхвърля понякога 2500 души, разделени в.групи по възраст, квалификация и пол. Толкова масови са състезанията за Купата на вестник «Ехо» през 1973 г. ;, проведени в околностите на Приморско, и за купата «България» през 1975-т." в околностите на Златни пясъци.

Една от най-характерните особености на сегашния етап е порасналото спортно майсторство. Тренировъчната работа е в съответствие с най-новите тенденции за максимални натоварвания. Значително се подобряват резултатите на българските състезатели при участие в международни прояви. За това говори класирането на мъжете и на част от жените в световното първенство през 1978 г. в Норвегия. В индивидуалните състезания разликите на най-добре представилите се Васил Шандурков и Бойко Станков, заели съответно 29-о и 31-о място, са 19 и 21 min от времето на победителя. Това е най-доброто представяне на мъжете в световни първенства. При жените Маруся Христова заема 27-о място с 22 min разлика.

Ски-ориентцрането- през последните години става Доста популярно. Нашата страна е домакин на Първото неофициално европейско първенство през 1972 г. и на Второто световно първенство през 1977 г., проведено в околностите на Широка поляна — Родопите. Голям успех постига българската щафета, която завоюва сребърните медали. Голямо значение за популяризиране на ски-ориентирането ще изиграе постановлението на МС от 28. VII. .19.78 г. за развитие на зимните спортове.< • ■ -Треньорският съвет и съдийската колегия към федерацията разработватвъпросите, свързани с подготовката на представителните отбори и с очерта-ването на състезателните маршрути. Налице са вече значителни предпостав-ки за по-голямо масовизиране и непрекъснато повишаване на спортнотомайсторство. *

36

3. ЕКИПИРОВКА И СЪОРЪЖЕНИЯ]

3.1. ЕКИПИРОВКА И СЪОРЪЖЕНИЯ НА ТУРИСТА

За практикуването на туризма не е необходима някаква специална екипировка, но тя трябва да отговаря на техническата трудност на маршрута, седишното време, климата в определения район и продължителността на проявата.

3.1.1. Лична екипировка на туриста

Облеклото трябва да се подбира съобразно атмосферните условия и да отговаря на основните хигиенни изисквания. Необходимо е да бъде леко и удобно, да не ограничава движенията на туриста и да запазва добре топлината при осигуряване на нужната вентилация.м г . Долно облекло. През лятото то се състои от фланелка и гащета от памучна материя, а през зимата може да се използува и фино вълнено бельо, което задържа по-добре топлината. При по-продължителни прояви е необходимо туристът да разполага с не по-малко от три комплекта.

Риза. В зависимост от сезона се използуват памучни бархетни или трикотажни ризи, които са меки и по-плътно обхващат тялото, без да го притесняват.

Панталони. В зависимост от сезона се носят къси панталонки от шлиферен плат или кадифе, вълнени голфчета или клинове. Получиха популярност и. клиновете, изработени от еластичен плат, но те са подходящи само за .скиорите поради по-голямата си топлопроводимост.ли Чорапи. Независимо от сезона се използуват три четвърти вълнени чорапи. Те предпазват долните крайници от охлузвания и наранявания и в същото време служат като своеобразни амортисьори и предпазват стъпалата от подбиване.

, Пуловер. Трябва да не е много плътен и да е изработен от чиста вълна. По-добре е да се използуват два по-тънки пуловера, отколкото един много дебел/

Яке. То може да бъде вълнено, брезентено, от изкуствена материя или пухено, но достатъчно дълго и удобно. Изборът му зависи от сезона. Обикновено през есента и зимата се използуват вълнените и пухените якета, а през лятото — брезентените и тези от изкуствена материя. Когато се предвижда бивакуване, пухеното яке е най-подходящо, защото много добре предпазва от ниските температури.

Анорак. Това е връхна дреха с качулка от шлиферен плат или изкуствена материя. Добре импрегниран, аноракът предпазва тялото от вятър, влага и належи. Дължината е в зависимост от ръста.на туриста, но вигнаги тазът трябва да е покрит.

37

Ръкавици. В практиката се използуват вълнени, кожени и брезентни ръкавици. Най-добра комбинация е вълнени ръкавици с достатъчно дълги брезентни, които да покриват китките. Така се получава по-добра топлоизолация.

Шапка. През лятото се използува лека шапка от памучна материя за предпазване от слънчевите лъчи. През зимата се употребява шапка, изплетена от чиста вълна и достатъчно голяма, за да покрива ушите и да ги предпазва от измръзване. За много ниските температури се използува и шапката тип «шлем», която обхваща плътно цялата глава и има отвор само за очите.

Наметало. Изработва се от брезентна или изкуствена материя. То е добре импрегнирано й достатъчно голямо, за да покрие раницата и да предпазва от измокряне.

Обувки. Те са една от най-важните части от екипировката на туриста. Най-удобни са високите туристически обувки с вибранови подметки, които предпазват стъпалата от подбиване и глезените — от навяхвания\ През летните месеци широко приложение имат обувките тип «Пионерки» и кецовете или гуменките, но те лесно се намокрят. При ски-туризма обувките добиват още по-голямо значение, защото трябва едновременно да са удобни за ходене и за каране на ски. Най-подходящи са обувките, изработени от естествена кожа с лята пластмасова подметка и закопчалки тип «Щраймер». Необходимо е да са с един-два номера по-големи и да позволяват обуването на два чифта вълнени чорапи. Тесните обувки са неудобни при ходене, стягат краката и при ниски температури могат да доведат до измръзване на долните крайници.

Гети. Те се използуват зимно време, за да предпазват от влизане на сняг в обувките. Правят се от вълнена, памучна или изкуствена материя. Пристягането им към обувките става с каишки, за да прилепнат плътно. Достигат до колената.

Грейка. Използува се при ски-туризма. Обикновено е изработена от изкуствена материя и памучен хастар с пълнеж от вата или пух.

3.1.2. Съоръжения за туризъм

Раница, Тя трябва да бъде лека, удобна и достатъчно голяма по обем, за да побере личните вещи и необходимата храна. Изработва се от брезентна материя и в повечето случаи е снабдена със специален самар, който дава възможност тежестта да се определя по-равномерно. Ремъците трябва да са подплатени с кече, за да прилягат по-добре и да не нарушават кръвообра-щението на горните крайници.

Очила. Тъмните очила са неразделна част от личните съоръжения. През лятото се използуват обикновени очила, а през зимата — специални със закрити рамки, които плътно прилепват около очните ямки и предпазват очите от слънчевите лъчи, отразени от снежната повърхност. При ски-по-ходи туристът трябва да има и специални скиорски очила с мека рамка и сменяеми плаки за слънце, мъгла и снеговалеж.

Фенерче. Използуват се обикновени фенерчета и тип «прожектор». Трябва да се носят резервни крушки и батерии, които се поставят в найлонови торбички за предпазване от влага.

Топографски съоръжения. Необходимо е поне един от членовете на гру-пата — обикновено водачът, да носи бусола, целулоиден кръг, бележник, молив, планшет, карта на маршрута, кривомер и по възможност топографска линийка.

Прибори за храна — лъжица, вилица, нож, канче, термос, манерка, ножче за консерви.

Личен превързочен пакет. Задължително трябва да се носи от всеки член на групата. Походна аптечка с всичко необходимо за оказване на първа помощ се носи от планинския спасител.

Към личните съоръжения особено през зимния сезон са необходими още:Ледокоп. Той служи като допълнителна опора, за самооснгуряване и

правене на стъпки при преминаване на фирнови и ледени участъци.Лавинен шнур. Той е дълъг около 15—20 m с обозначение на всеки метър и

има диаметър 3 mm. Боядисан е в ярък цвят. Използува се при преминаване на лавиноопасни места.

Ски. Предназначените за походи ски трябва да бъдат по-широки и по-къси, което ги прави по-повратливи по неутъпкани терени. Освен това ските трябва да бъдат по-меки и по-еластични от обикновените, за да не ровят мекия сняг. Дължината им се определя от височината на скиора и не трябва да надвишава с повече от 20 cm неговия ръст. Крепленията се монтират с около 10 cm по-назад от центъра на тежестта на ската. При ски-туризма обикновено за прикрепване се използуват кандахари, а напоследък — и специални автомати, на които петата може да се освобождава и повдига при ходене по равни части или при изкачване. За да се запазят по-дълго качествата на ските, от особено значение е тяхното правилно съхраняване. По време на поход вечер ските се подсушават и се поставят на проветриво място далеч от отоплителни тела, а през лятото, вързани за двата края* се съхраняват на сухо и проветриво място.

Щеки. Най-удобни са дуралуминиевите щеки с височина около 10 cm по-малка от височината на рамото. Колелцата са с диаметър, по-голям от този на щеките за плацово каране, за да потъват по-малко в пресния сняг. За препоръчване е да се избягват новите ортопедически ръкохватки, а да се използуват щеки с кожени или пластмасови обли ръкохватки. Каишките им трябва да са широки, удобни и достатъчно здрави.

Колани. При продължителни изкачвания се използуват специални ко-лани, които не позволяват на ските да се връщат назад. Те се изработват от тюленова кожа или плюш.

Алуминиев връх. Всеки участник в ски-поход е добре да носи такъв връх, който с помощта на два винта се поставя на мястото на счупения връх на ската. Групата трябва да има и малка походна «работилница», в която да се намират отвертки, клещи, винтчета, кантове и др., за отстраняване на елементарни повреди в екипировката и съоръженията.

Лавинни сонди. Всяка група, движеща се зимно време в планината, трябва да носи най-малко два комплекта лавинни сонди. Изпьлзуват се при спасителна акция при лавина.

38

3.1.3. Екипировка И съоръжения за воден туризъм

Лична екипировка. Различията между екипировката за воден и пешеходен туризъм са съвсем малки. Към екипировката трябва да се прибавят високи гумени ботуши и гумирани гащиривони. За по-голямо удобство раницата може да бъде заменена със специални брезентени торби, които са по-големи и побират пялата екипировка. Поради опасността от обръщане на Лодката иан навлизане на вода по други причини е добре торбите с личните вещи и екипировката да се поставят в найлонови чували, добре завързани, sa да не пропускат вода. Походите обикновено се провеждат в горещите летни месеци и може към екипировката да се прибавят бански костюми и задължително — лека шапка от бяла памучна материя с козирка.

Водни съдове. Техният подбор зависи от характера на маршрута, про-дължителността на похода, водния режим на реките, тяхната ширина, скоростта на течението и характера на коритото им. За големите реки, като Ду-нав, или за крайбрежния морски туризъм най-подходящи са лодките тип фл» и «Гичка». При реки като Искър, Марица, Струма, Тунджа, Ропотамо и др. по-удобни са сгъваемите туристически канута и каяци, плоско-дънните лодки (прамици) и гумените надуваеми лодки. Те дават възможност гребците да са обърнати с лице по посока на движението и своевременно да забелязват опасностите и препятствията. Напоследък широка популярност добиват малките пластмасови корита, които вече се произвеждат и у нас, често комбинирани с малки мотори тип «Тюмлер». Наличието поне на една такава лодка в групата е задължително. Тя дава възможност да се осъществява надеждна връзка между отделните лодки и при нужда бързо да им се оказва помощ.

Гумена лодка. Тя е много подходяща за нашите реки поради факта, че плоското й дъно дава възможност за преодоляване на плитчини. Тя е разделена на отделни камери така, че при спукване или нараняване в един сектор не се стига до потъване. Известен дефект на гумената лодка е трудната й повратливост и голямата уязвимост на дъното. Тя обаче се използува често поради голямата товароподемност и малкия обем при транспортиране. Движението се осъществява с гребла тип «кану», а управлението — със специално кърмово гребло. В зависимост от размерите с гумена лодка могат да пътуват по 3—4 до 6—8 души. В момента в нашата страна са популярни едноместните и двуместните лодки от този тип.

Сгъваем туристически каяк. Скелетът му е изработен от дърво или алу-миниеви сплави и се разглобява. Върху този скелет се опъва обшивка от гумиран плат. Тази конструкция осигурява лекота, добра плаваемост и' стабилност. Движението се осъществява с гребла тип «спортен каяк» с две перки, като за по-лесно пренасяне греблата се разглобяват на две части, а управлението е чрез специален рул. Каяците са едноместни и двуместни.

Туристическо кану. Скелетът и ребрата са дървени, а обшивката се изработва от специално лакирано платно. Основните качества на туристическото кану са лекотата и бързоходността. Но за сметка на това то побира малко багаж и значително по-трудно се управлява. Движението се осъществява с къси гребла тип «каау», а управлението — с помощта на кърмово гребло. Това изисква по-специална техника. Напоследък при туристическите каяци и канута платнените обшивки се заместват с пластмасови,, с което се повишават техните качества и продължителност на използуване. , >.

При подбиране на екипировката е необходимо да се осигурят и съоръжения за ремонт — лепило, лепенки, винтове, резервни части (рулове, гребла, ребра), тел, въжета и др. При големите походи трябва да се носи и портативна радиостанция за връзка между челото и спасителните лодки в края на колоната.

3.2. ЕКИПИРОВКА И СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА АЛПИНИЗЪМ

Развитието на алпийската техника предявява все по-големи изисквания към екипировката и инвентара на алпинистите. Завоюването на нови върхове понякога е невъзможно без солидна материална база. Прокарването на март шрути по най-гладките отвесни стени е осъществено само след.употреба на

39

много и нови съоръжения за алпиниста. Условията, при които работят алпи-мнстите в планината, са много трудни — ниска температура, сняг, дъжд» иъгла, намалено барометрично налягане. Те изискват много високо каче" ство на материалите, от които се произвежда екипировката, отлична изра" ботка, лекота и удобство за използуване. В множеството планини на света през различните сезони се използуват най-разнообразни съоръжения и еки-пировка в съответствие с избраната цел, климата и пр.

3.2.1. Лична екипировка на алпиниста

Различните условия за практикуване на алпинизма имат специфични изисквания към екипировката. Те могат да се групират така:

1. Алпийска дейност в летни условия.2. Алпийска дейност в зимни условия.3. Изкачване на върхове над 5000 т.

3.2.1.1. Лична екипировка при летни условия

През лятото в нашите планини е сравнително топло и сухо. Подходящо е използуването на памучно долно облекло с по-свободна кройка.

Риза. Задължително трябва да е с дълги ръкави, изработена от плътна и здрава материя, да бъде дълга, за да покрива кръста, и широка, за да не затруднява движенията.

Пуловер. Той е от тънка вълнена или синтетична прежда, достатъчно дълъг и широк.Голф. Изработва се от здрави, меки платове — кадифе, шлиферен или ластичен плат.

Задължително на таза и колената се поставят допълнителни парчета, тъй като там триенето при катерене и рапел е най-силно. Пришиват се и странични джобове за носене на чук и др. Дължината на голфа стига до под коляното. Кройката трябва да осигурява свобода на движението в страничен и напречен разкрач.

Анорак. Прави се от водонепропускливи синтетични материи с повече джобове и качулка.

Чорапи. Много удобни са дългите до колената вълнени чорапи, закриващи крака от издраскване при катерене, еластични в горния край, което пречи да се смъкват.

Ръкавици. Носят се здрави ръкавици — най-често от тънък брезент или кожа. Нужни са най-вече при осигуряването на партньора с въже, за да предпазват ръцете от претриване.

Обувки. През лятото за по-леки и тренировъчни обекти се използуват с успех кецове, леки велурени обувки с гумени подметки. За по-трудни изкачвания са необходими по-високи обувки с неогъваща се подметка от профилирана гума. Те осигуряват добро сцепление и използуване и на най-малките грапавини за стъпване. При повечето модели в подметката се поставя тънка стоманена или пластмасова пластина, която не позволява огъване. С това се дава възможност натоварването да се разпределя на цялото стъпало.

Раница. През лятото се носят малки ранички за инвентар, малко храна, вода, връхна дреха. Багажът не надвишава 3—5 kg. Раничките са без бай ели, без външни джобове.

Каска. Предпазва главата от нараняване. Прави се от здрави стъкло-пластови материали. Под брадата се закопчава с каишка. Ушите на алпиниста не трябва да се покриват от каската, за да не се затруднява слухът.

4 Туризъм, алпинизъм и. 49

41

3.2.1.2. Лична екипировка при зимни условия

За зимния сезон е характерно наличието на сняг и ниски температури. Облеклото трябва да бъде топло, да покрива навсякъде плътно тялото на алпиниста. Препоръчва се носенето на вълнено бельо в цял ръст.

Фиг. 5. Обувки

Риза. Трябва да е вълнена от плътна материя или вълнено поло. Краищата на ръкавите да се закопчават плътно към ръцете.

Пуловер. Използуват се няколко т>нки пуловера, като топлината се регулира по-лесно със събличане и обличане. Носенето на дебели пуловери не е желателно, с тях много бързо се загрява тялото и се стига до изпотяване.

Голф. Използува се същата кройка както при летния, но материята е плътна, вълнена. Джобовете се затварят добре, за да не влиза сняг.

Гети. Покриват горната част на обувките и стигат до коляното или над обувките. Изработени са от много здрава и непромокаема синтетична материя.

Чорапи. Освен традиционните, дълги до колената чорапи може да носят и къси вълнени, т. е. два чифта. Когато гетите са до над обувките, дългите чорапи трябва да са значително по-дебели и по-плътни.

Яке-анорак. Най-често се носят якета от изкуствени материи с плътна и лека подплата, снабдени с качулка, с кройка на анорак. Накрая на ръкавите се поставя ластик или оплетка, за да прилепват към ръцете.

Грейка-панталон. По подобие на якето е с подплата. За да може да се обува през обувките, отстрани е с големи ципове. Горният плат се прави по-грапав, за да се избегне подхлъзването при падане.

Ръкавици. Трябва да са брезентени с подплата или вълнени. За скални изкачвания най-удобни са ръкавиците с пет пръста, като върховете при пръстите са свободни, така че алпинистът да може да използува и най-малките хватки. При носене на дебели ръкавици се налага връзването им посредством връзка, която минава под ръкавите и зад врата по подобие на детските ръкавици. Това улеснява алпиниста — при сваляне те се пускат да висят отстрани.

Обувки (фиг. 5). Те са най-важната част от екипировката през зимата. Правят се от няколко пласта здрава кожа, добре обработена и импрегнирана.Подметките са от профилирана твърда гума (вибран). Езикът на обувкатае пришит изцяло към нея. Има доста моменти при изкачването, когато алпинистите са в статично положение, и затова важно изискване е обувката да бъде достатъчно широка и удобна, за да позволява нормално кръвообращение.

Шапка. Използуват се предимно вълнени шапки — по-дълбоки и плътни. При изкачвания се носят под каската.

Очила (фиг. 6). Отразената слънчева светлина е опасна за очите и употребата на очила е задължителна. Носят се плътно прилепнали до лицето очила с много тъмни стъкла. Особено внимателно трябва да се съхраняват» за да се предпазят от счупване.

Раница. Най-използувани са раниците с банели, високи, с широки и удобни колани за раменете. За използуването на ски се слагат допълнителни каишки и ските се поставят вертикално. През зимния сезон са необходими по-големи раници поради по-обемното облекло и повечето храна, тъй като често проявите са многодневни.

3.2.1.3. Лична екипировка при изкачвания над 5000 m

Основни изисквания към екипировката при високопланински експедиции са топлоустойчивост и лекота. Повечето части от облеклото са дву-пластови, като между двата плата се поставя лек и фин птичи пух.

Пухен костюм. Замества голфа и якето. Платът е от много лек и здрав синтетичен материал. За равномерно разпределяне пухът се поставя в камери. Костюмът се състои от горна част — яке, и долна — грейка. Грейката стиГа високо над кръста, якето е по-дълго. Освен костюма пухени са и ръкавиците. Носят се за бивакуване и пухени чорапи.

Обувки. Най-често използувани са двойните обувки. Вътрешната обувка може да се вади и е с дебел пласт вълнена вата или вълна от страната на крака. Като цяло обувките са по-високи и по-широки. Тежат от 2 до 3 kg чифта.

Гети. Покриват изцяло обувките като чорапи, и върху тях се връзват котки.Шапка. Най-удобни са дълбоките шапки-шлемове с малък отвор пред лицето,

покриващи брадата и гърдите.

Фиг. 6. Очила

Раница. Поради обемния тежък багаж при високопланински експедиции най-подходяща е раницата самар с лека дуралуминиева конструкция. Самарът позволява допълнително прикрепяне на палатки, спални чували извън торбата на раницата и изнася високо под раменете тежестта на товара.

Очила. Във високите планини слънцето е много силно, въздухът е чист, вечните снегове и ледници отразяват до 80% от светлината. Използуват се стъклени очила с голяма плътност (до 75%) за поглъщане на ултравиолетовите лъчи.

3.2.2. Съоръжения за алпинизъм

Практикуването на алпинизма е свързано с използуване на най-различни специални съоръжения, чрез които алпинистите си помагат при преодоляване на разнообразни форми от релефа и най-вече търсят достигане на много голяма сигурност в действията си. На качеството на използуваните съоръжения и правилната им употреба е изградена цялата стройна система на осигуряване в алпинизма и част от алпийската техника.

Въжета. Произвеждат се специално за алпинизъм с предназначение за задържане на алпинистите при евентуално падане, при слизане по скали и при изпълнение на трудни елементи от алпийската техника. Изработват се от синтетични влакна и трябва да притежават редица качества: голяма здравина, гъвкавост, малко тегло, еластичност при динамични удари, малка разтегливост при статично натоварване, удобство за хващане и манипулиране.

Основни въжета. Най-често се употребяват въжета с дължина 40 m и дебелина 11 mm, както и 80-метрови с дебелина 9 mm. Конструктивно въжетата се правят с носеща сърцевина от успоредни, леко заплетени или усукани нишки, а върху нея е оплетена стегната обвивка. Така влакната на сърцевината, освободени от излишно прегъване, имат максимална здравина, а оплетката предпазва от механични увреждания и има възможно най-малко съпротивление при триене на въжето по скалите. Такива въжета се наричат още кабелен тип. Те са най-близко до изискванията и приетите норми и след дългогодишни опити се наложиха като най-здрави и най-удобни. За да получат знак на Международната алпийска организация (УИАА), въжетата на фирмите производителки трябва да имат следната характеристика за различните дебелини:

а) при диаметър 11 mm—здравина — статично натоварване 2500—2800 kg динамично натоварване 1000—1200 kg еластичност — 30—40%

б) при диаметър 9 mm —здравина — статично натоварване 1500—2000 kg динамично натоварване 450— 600 kg еластичност — 30—40% Нормативите за тегло са 2—2,5 kg.За контролиране на здравината и изхабяването по дължината на въжето има различно

оцветени от основния цвят нишки. При използуването на въжетата постепенно намаляват здравината и еластичността им. Вредни са много химикали, високата температура (над 60°) и пряката слънчева светлина. Опасен фактор е и т. нар. «стареене» на синтетичните материали. Изследванията са показали, че след две години, дори без употреба, въжетата губят около 50% от първоначалните си качества. Всичко това изисква внимателно и грижливо отношение на алпинистите към въжетата. Те се съхраняват в торбички и за всяко въже се води отделен дневник, където се записват динамичните и статичните натоварвания, намокрянето, времето на употреба и преминатият маршрут. Това е мярка за сигурност, която изключва употребата на стари и изхабени въжета.

Помощно въже. То има диаметър 7—8 mm и издръжливост при статични натоварвания 800—1000 kg. Най-често алпинистите работят с помощни въжета, дълги 4—5 т. В алпийската практика те се използуват при много моменти от техниката на придвижване, осигуряване, спускане от скали, спасителни операции и др.

Спомагателно въже. Използува се за по-малки натоварвания при изтегляне на бага?к, издърпване на основното въже след спускане от скали и за връзка между алпинистите. Има дължина 80 т и диаметър 5—6 mm. Издържа статично натоварване до 650 kg. По конструкция спомагателните и някои от помощните въжета са плетени. Снопчетата влакна са преплетени гъсто, което прави този тип въжета много гъвкави и удобни за бързи мани-пулации.

Клинове за скали. Обикновено микрорелефът на скалите е много разнообразен, наситен с множество пукнатини й цепки. Именно те се използуватот алпинистите за забиване на клинове, поставяне на въжени примки и пр. Удобните цепнатини за клинове имат различна дълбочина, дебелина и направление. Оттук произтича и голямото разнообразие на скалните клинове по форма, големина и материал, от който са направени. Размерите, с които

Фиг. 9. Блок клема Фиг. Ш. Самозатягащасе блок клема

43

Фиг. 7. Метални клинове за скала Фиг. 8. Дървен клин

най-често се работи, са 5—20 cm дължина и 3—10 mm дебелина (фиг. 7), Среднита и по-дебелите клинове се правят от по-меки стомани и при забиване следват гънките на пукнатините. По-късите клинове и тези с различен профил — винкелообразните по сечение, се правят от по-твърди стомани, Всички клинове имат отвор накрая, най-често с кръгла форма за прокарване на карабинер, въжена примка или заварена халка, посредством които се осъществява свързването на алпинистите със скалата. Скалните клинове се разделят на няколко вида — хоризонтални, вертикални и универсални. За широки над 3 cm цепнатини се използуват и дървени клинове, които са по-леки, но по-обемни (фиг. 8). В последните години арсеналът на алпинистите се обогати и с няколко вида блок клеми (фиг. 9) и самозатягаща се блок клеми (фиг. 10). Те се поставят в удобни пукнатини и, натискани надолу,

се заклинват в стените на пукнатината. Когато по пътя на алпинистите се изпречи съвършено гладка скала без цепнатини, се употребяват роолплъ-гови клинове (фиг, 11). Посредством^специално шило в скалата се пробива дупка, 2—8 cm дълбока и около 8—9 mm широка, в която се забиват роол-плъговите клинчета.

Фиг. 15. Карабинери

Клинове за лед. Във високите планини, където има вечни ледници, се използуват специални клинове, които се поставят в леда. Клиновете за лед са значително по-дълги — 20—30 cm (фиг. 12). Част от тях се забиват и имат кръгла, плоска или тръбна форма. Други се завинтват в леда и имат форма на тирбушон, затова се наричат тирбушоннни. При твърд фирнов сняг се употребяват и клинове за сняг (фиг. 13) с лопаткообразна форма и стоманена проволка. За допълнителна опора при катерене по ледени пасажи

45

Фиг. 11. Роолплъгови~клинове Фиг. 12. Клинове за лед

Фиг. 13. Клин за сняг Фиг. 14. Ръкохваткас шип за лед

се използува шило или шип (фиг. 14). Те имат удобна ръкохватка и 6—10 cm острие. Правят се от твърда стомана.

Карабинери. Изработват се от висококачествени дуралуминиеви или сто-манени сплави. Представляват пръстени с различна форма, най-често тра-пецовидна, снабдени с ключалка. Големината им варира от 10 до 12 cm, се-

Фиг. 18. Котки Фиг. 19. Гръден колан и седалка

чението"е 9—13 mm, тежестта — 60—200 g. Някои имат на ключалките винтова муфа, която предпазва от самоотваряне. По норми на УИАА карабинерите трябва да имат издръжливост над 2400 kg (фиг. 15).

Ледокоп. Употребява се при движение по ледени, снежни и тревисти Пасажи. Височината му варира от 70 до 90 cm в зависимост от ръста на алпиниста и особеностите на маршрута. По конструкция ледокопът прилича на кирка. Стоманената глава има две остриета — едното, по-дългото, се нарича клюн, по-късото наподобява лопатка и носи същото име. Дръжката е дървена, пластмасова или от лека метална сплав. Завършва с няколкосанти-метров остър шип (фиг. 16).

46

Фиг. 16. Ледокопи < фИг. 17. Айсбали

Айсбал. Това е скъсен ледокоп, комбинирайте чук. Тежи както и ледо-копа 700—900 g (фиг. 17).

Котки. Това са металически приспособления (фиг.[18), които се привър-зват към обувките на алпиниста посредством каишка и имат 10—12 зъба, издадени 3—4 cm надолу. Служат за движение по гладки ледени, фирновь и тревисти пасажи. Тежат от 500 до 700 g.

Фиг. 20. Стълбичка и изкуствена Фиг. 21. Спира- Фиг. 22. Откачаща кукаплощадка телна пластина

Гръден колан, седалка. Най-често се изработват от синтетични ленти с ширина 6—10 cm (фиг. 19). Към тях се завързва алпийското въже и нри евентуално падане или продължително висене на алпиниста разпределят равномерно натоварването върху трупа. Размерите се подбират внимателно според ръстовите данни.

Стълбичка, изкуствена площадка. Използуват се при липса на грапавини за стъпване по скалата, като се закачат на забит клин или удобен скален издатък. Стъпалата са леки, дуралуминиеви, а въженцата — 6—8 mm дебели. Дължината и разстоянието между стъпалата и стълбичката се подбират индивидуално (фиг. 20).

Спирателна пластина. Служи за застопоряване на въжето при натовар-ване (фиг. 21). Това е метална плочка с диаметър 4—6 cm, която има два от-вора за прокарване на въжето.

Откачаща кука (фиг. 22), самозатягаща се кука (фиг. 23), самохвати (жумари) (фиг. 24). Допълват големия брой алпийски съоръжения и улесняват значително алпинистите при редица сложни манипулации от алпийската техника.

3.3. СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА АЛПИЙСКО СКИ-РАЛИ

В задължителната екипиров1 а и съоръжения при този вид състезания намират място ски, раница, ледокопи, клинове, карабинери, въжета, помощни въженца, използувани от алпинистите. Но има и някои специфични съоръ-жения:

47

Фиг. 25. Автомати за ски Фиг. 26. Импровизирана шейна(с повдигаща се пета)

Автомати за ски (с повдигаща се пета). Конструирани са специално за движение със ски на краката. Имат приспособление, което фиксира крака към ската при спускане и освобождава петата при ходене (фиг. 25).

Импровизирана шейна. Това са три ребра от метал с различна ширина, които се поставят на ските — на върха, в средата и в края. Фиксират се с винтове или скоби, които не пречат на движението (фиг. 26).

Колани за ски. За ски-рали те трябва да са по-специализирани. Напо-следък се изработват от синтетични материали, като външната им повърхност е покрита с гъсти, твърди косми. Със специални закачалки или лепило се поставят отдолу по цялата дължина на ските. Позволяват свободно движение напред, а спират връщането. Дават възможност бързо да се поставят и свалят от ските.

3.4. ЕКИПИРОВКА И СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА СПОРТНО ОРИЕНТИРАНЕ

За постигането на високи резултати в спортното ориентиране значителна роля играят екипировката и съоръженията. Необходимо е те да са изработени от висококачествени материали, да са леки, здрави и практични.

3.4.1. Лична екипировка

Личната екипировка на състезателя по ориентиране трябва да предпазва тялото от ожулвания и драскотини при движение през гори и храсталаци, а при състезанията по ски-ориентиране — и от ниската температура.

Фланелка. Изработва се от памучно трико. Когато вали или температурата е ниска, подходящо е да се използуват фланелки от вълнено трико, защото те, дори и мокри, поддържат температурата на тялото в нормални граници.

Гащета. Когато в района на състезанието гората е стара, добре прочистена и липсва подраст, се използуват лекоатлетически гащета, изработени главно от памучна материя.

Предпазители. Те се правят от брезент или изкуствена материя и допълват лятната екипировка на състезателя по ориентиране. Тяхното предназначение е да предпазват подбедрицата от наранявания. Изработват се две разновидности — цели и половинки. Целите обхващат подбедрицата изцяло от глезена до коляното, а половинките — само предната част. Прикрепват се с помощта на широки, но не много стегнати ластици.

Състезателни костюми. През последните години в районите, където изобилствуват паднала горска маса, подраст и храсталаци, се използуват специални костюми, изработени от изкуствена материя. Те са изключително здрави, много трудно се късат и добре предпазват тялото от издрасквания. В същото време дават възможност за добро проветряване. При ниски температури трябва да се допълват с фланелка от фино вълнено трико.

Бутонки. В състезанията по ориентиране те са основна част от екипировката. Изработват се от плат, кожа или изкуствена материя с подметка от гума или пластмаса с малки бутони. В зависимост от характера на терена се подбират бутонки с различен брой бутони, за да се осигурява достатъчно добро сцепление и се намали опасността от подхлъзване. Най-подходящи са изработените с горнище от изкуствена материя бутонки, защото по-трудно се мокрят и по-дълго запазват формата си. Те не се свиват или разтягат, както ако са от плат или кожа.

Чорапи. Използуват се къси вълнени чорапи, защото запазват топлината и предпазват краката от подбиване. При състезанията по ски-ориентиране се използуват три четвърти чорапи, изплетени от мека пухкава вълна.

Костюм за ски-ориентиране. През последните години той замества все по-успешно голфчето. Изработва се от вълнено-силоново трико, което добре прилепва по тялото, не ограничава движенията и запазва температурата. Произвежда се в две разновидности — гащгризон или комплект от голфче и яке.

Ръкавици. Най-удобни са ръкавиците с пет пръста, изплетени от тънка вълна или изработени от гюдерия. Те най-малко затрудняват работата с картата, бусолата и щеките.

Шапка. Обикновено се използуват шапки, изплетени от тънка вълна, за да предпазват главата и ушите от студа и вятъра. При топло време се използува само плетена вълнена лента, която обхваща челото и ушите.

Обувки за ски. Не се отличават от специалните обувки за ски-бягане. Те трябва да са леки, да не обхващат глезените и да не пропускат снега. Подходящо е да се използуват и специални каучукови предпазители, които плътно обхващат

48

обувките и запазват от измокряне, а също допринасят за запазване на топлината на краката.

3.4.2. Лични съоръжения

Бусола. Тя е най-важното съоръжение на състезателя. За да стигне до днешния си вид, бусолата е изминала дълъг път на еволюция. Сегашният

Фиг. 27. Бусола «Силва»

и^вид дава възможност за бърза и прецизна работа. Употребяват се множество марки — «Силва» (шведска), «Шунто» (финландска), «Спорт» ■(немска)^ и др. По принципна устройство те почти не се различават.

Бусола «Силва» (фиг. 27). Състои се от плексигласова плочка, херметически затворена капсула, запълнена с нефтена емулсия, магнитна стрелка, лупа и брояч. Плочката обединява отделните части на бусолата. Нейните страни са разграфени в мащаб 1:20 000 или 1:25 000 и на сантиметри. В последните модели разграфяването е заменено със сменящи се пластинки за различните мащаби. По дължина има три успоредни линии, като средната завършва с фосфорен показател (за нощни състезания). Лупата, монтирана в предния край на плочката, служи за разчитане на дребните форми на картата. Броячът е монтиран отпред вдясно и подпомага състезателя при отчитане на изминатото разстояние. Капсулата е прикрепена към плочката с помощта на пластмасови или метални пръстени, разграфени на 360° или 400 гради. Всяко деление отговаря на 2° или 2 гради. Прозрачността на капсулата и възможността свободно да се върти позволява да се използува като градусен кръг. В центъра на капсулата върху фина игла е монтирана магнитна стрелка. Тази част от стрелката, която показва север, се оцветява в червено и завършва с фосфорна маркировка.

Бусола «Шунто». Различава се от «Силва» по закрепването на капсулата към плочката. То се осъществява от неподвижен пръстен, разграфен па 360° (5° за всяко деление) или 60 градианта (един градиант за деление в посока, обратна на часовниковата стрелка). Отчитането става с помощта на въртящата се капсула. Към последните модели има и специално приспособление за коригиране на магнитното отклонение.

Бусола «Спорт». Почти не се различава от «Силва» и е най-често упо-требяваната у нас.

При зимни състезания се използуват специални бусоли, които се за-репват върху гърба на дланта (фиг. 28), за да се облекчи работата със щеките.

които се поставят на гърдите на състезателите. На някои от тях има прикре-пена и капсула от бусола. По този начин се освобождават ръцете на състе-зателя за работа с щеките.

Осветителни тела. Най-подходящи за нощни състезания са челните лампи с 4,5 V захранване. Това освобождава ръцете за работа с картата и компаса. У нас често се използуват и прожектори със захранване от 3 батерии по 1,5 V.

Ски за бягане. При съвременните състезания по ски-ориентиране, където по всички пътища и пътеки е прокарана следа, се използуват стандартни ски за бягане. В страните, където ски-ориентирането е по-популярно, се изработват и специални ски, които имат по-голяма еластичност и в средната част са с пластмасови кантове. Ските се подбират според ръста на състезателя, вида на снега и характера на терена. Поради по-резките спускания и по-острите завои, отколкото при ски-бягането, се подбират по-къси ски. Може да се използува следната таблица за определяне на височината:

49

Планшет. Изработва се от меко прозрачно пластмасово фолио и служи за предпазване на картата от дъжд, сняг, както и при падане. За състезанията по ски-ориентиране се използуват специални въртящи се планшети.

Фиг. 28. Зимна бусола Фиг. 29 Баки за ски за бягане

Ръст на състезателя Дължина на скнте

до 150 cm до 170 cm150—160 cm 170—180 cm160—170 cm 180—190 cm170—180 cm 190—200 cm180—190 cm 200—205 cmнад 190 cm 205—215 cm

Баки и вилици. C тях се прикрепват обувките към ските, като петата остава свободна. Най-често се използуват баките тип «Ротафела» и «Кархо» (фиг. 29).

Щеки. Най-подходящи са изработените от дуралуминий щеки, които са леки и не се чупят при падане. Дължината им се определя от ръста, като обикновено достигат височината на рамото на състезателя. За разлика от щеките за ски-бягане те са с малко по-големи кръгчета поради по-тясната следа, по която се бяга, което принуждава щеките да се забиватв мекия сняг.

50

3.4.3. Съоръжения за провеждане на състезания

Контролен знак тип «Фенер» (фиг. 30). Представлява тристенна призма с размери на страната 30 x 30 cm. Всяка страна по диагонала е разделена на две. Едната част е бяла, а другата — червена. На бялото поле, което заема горната част, е нанесена сигнатурата на контролния знак с буква или цифра. С помощта на три шнура контролният знак се прикрепва към специален кол или дърво и маркира местонахождението на контролната точка.

Перфоратори. Представляват огънати еластични пласт-масови или метални пластинки, които в единия край имат иглички, подредени по различен начин, а на другия край — гумено уплътнение.

Състезателен картон. Служи за удостоверяване, че съ-стезателят е преминал по трасето. На него се нанасят името на състезателя и на организацията, състезателният и стартовият номер, стартовото време, финалното време, постижението (чисто време на състезателя) и има квадратчета за маркиране с перфораторите.

Съдийски картони. На тях се регистрират състезателните номера и времето на състезателите при преминаването им през контролните точки.

Надписи «Старт» и «Финал». Изработват се на основа с размери 3 m на 60 cm и с височина на буквите 35 cm в червен цвят. За състезанието по ориентиране са необходими още: пилони за опъване на надписите «Старт» и «Финал» и за издигане флага на състезанието, железни колове,! въжета, шнурове, маркировъчни флагчета, сгъваеми маси и столове, стартов часовник, стартов номератор, радиостанция, поставки за топографски карти, мегафон, гонг, топографски карти, канцеларски материали, пишеща машина и др.

3.5. БИВАЧНИ СЪОРЪЖЕНИЯ

За да бъде осигурена пълноценна почивка, се използуват следните бивачни съоръжения:

Палатки. Те са най-важното съоръжение за осигуряване на нормалнапочивка на туристите и алпинистите. Основните изисквания към палат-ките е те да бъдат от лека непромокаема материя и да задържат топлина-та. За изработване на различните видове палатки се използуват шлиферниплатове, брезентени и синтетични материи. Последните са най-подходящипоради високата си непромокаемост и малкото тегло. За опъване на палат-ките се използуват дуралуминиеви рейки и колчета. Според предназначе-нието си палатките са най-различни по размер и конструкция. В туристи-ческата и алпийската практика най-голямо приложение намират палаткитетип «Хималайка», «Високопланинска» и «Експедиционна» поради мал-ките обем и тегло. i

Спални чували. Изработват се от шлиферен плат или изкуствени материи във вид на двойна камера, която се изпълва с памук, вълна, изкуствени материи или пух. Използуването на различен пълнеж е в зависимост от сезона и климатичните особености на района. Най-топли са чувалите, при които се използува за пълнеж гъши пух. Размерите са в зависимост от ръста на хората, като в горната част чувалите са по-широки, а в долната

51

Фиг. 30. Кон-тролен знак тип «Фенер»

се стесняват. Тази форма е продиктувана от стремежа за намаляване на теглото им. Чувалите се затварят посредством цип или копчета. Освен единични чували се изработват и двойни, тройни или четворни. Те са по-икономични по отношение на материала и процентно са по-леки. Ползуват се и получувалчета.

Фиг. 31. Лавинна лопатка Фиг. 32. Хамак

Гумиран дюшек (матрак). Изработва се от гумиран плат с отделни камери, които се пълнят с въздух преди употреба. Използува се за изолация от влагата, студа и теренните неравности. Особено голямо приложение намира при зимните биваци.

Примус и спиртник. Използуват се за приготвяне на топла храна, а през зимата — за топене на сняг. Трябва да бъдат леки и малки по обем за по-удобно носене. Горивото се носи в малки, добре затворени бидончета. Напоследък все по-широко се използуват газови примуси поради малките обем и тежест и по-голямата безопасност при съхраняване на горивото. За приготвяне на храна се употребяват алуминиеви съдове и прибори, които са по-леки. Термосът е също необходима принадлежност за съхраняване на чай, кафе и други подкрепителни питиета или топла храна за по-дълго време.

Брадва. Тя трябва да бъде малка и удобна за носене. Служи за разчистване на мястото за бивак и набавяне на дърва за огрев.

Лавинна лопатка. Изработва се от дуралуминий. Закрепва се към ледокопа с помощта на специални винтове. Използува се при лавинно-спа-сителна акция и при построяване на снежни биваци (фиг. 31).

Хамак. Използува се за бивакуване при изкачвания на стени. Той е изработен от здрава синтетична материя във вид на мрежа. Закрепва се на забити в стената клинове с помощта на карабинери. С неговото използуване се дава възможност, дори при липса на удобни площадки, алпинистът да пренощува в легнало положение (фиг. 32).

Палатка чувал. С нея се покриват седналите на раниците алпинисти (при стенни изкачвания). Опира се на главата или виси на забити в стената клинове. При някои модели дъното е отворено. Това улеснява организирането на бивака, но намалява изолацията. Палатката чувал има отвори за главата или неголеми прозорчета. Обикновено се прави за двама души.

4. ОСНОВИ НА ТЕХНИКАТА

4.1. ТЕХНИКА НА ПРИДВИЖВАНЕ ПО РАЗЛИЧЕН РЕЛЕФ

В техниката на пешеходния туризъм се включват някои умения и двигателни навици, които позволяват икономично и свободно да се преодоляват пресечени и равнинни местности и разнообразни естествени препятствия. Изработването на най-подходяща, икономична и правилна походка стои в основата на пешеходния туризъм. Добрата техника на ходене дава възможност да се преодоляват по-продължителни маршрути без голяма загуба на сили.

При ходенето не трябва да се чувствува недостиг на въздух и учестя-ване на дишането, което е необходимо винаги да се съгласува с темпото на движение и с определен ритъм. При движение се вдишва и издишва на две крачки или се вдишва на две, а се издишва на три крачки. Тази норма е твърде индивидуална. Някои туристи притежават лошия навик да спират дишането си, докато преодоляват някоя височина или скачат от камък на камък. Други говорят, пеят или викат при движение. Всичко това пречи на дишането и се отразява зле на работата на сърдечния мускул. При движение в планината разреденият въздух влияе върху дишането. Недостигът на кислород може да се компенсира само с добре регулирано и дълбоко дишане.

Особено важно е да се изработи правилно темпо на ходене. Темпото на движение се намалява в зависимост от наклона на склона. При склонове до 25° се правят 65—70 крачки в минута. Темпото на придвижване се регулира и контролира от пулса. Честотата му не трябва да превишава 120 удара в минута. При трудни изкачвания е необходимо да се дават кратки почивки.

Когато се преодоляват равнинни терени, използува се претъркаля-щата стъпка — кракът стъпва първо на петата и след това се претъркаля към пръстите. При движение с раница трупът е леко приведен напред, така че центърът на тежестта да падне по-ниско — в областта на таза. При изкачване кракът трябва да се поставя на цяло стъпало, като маховият крак се изнася със силно свито коляно. Ходилата са отворени встрани. Изкачването не трябва за става на пръсти, защото се получава голямо натоварване на мускулите от задната страна на подбедрицата. При слизане стъпването става също на цяло стъпало, като тазо-бедрената и колянната става и стъпалото играят ролята на ресори. Тялото се изнася назад, така че общият център на тежестта да пада в средата на опорната площ. По този начин се намаляват тласъците при пристъпването и движението става по-плавно.

При движение важна роля играе и зрителният анализатор. Винаги трябва да се оглежда маршрутът и да се избират най-безопасни места за стъпване, за да се избягнат евентуални наранявания.

4.1.1. Придвижване по тревисти склонове

При движение по тревисти склонове не трябва да се пренебрегват опасностите, свързани с мокра трева, отделно лежащи свободни камъни и др. Не са малко случаите, когато подценяването на тези опасности е довеждало до травми. При изкачване по тревист склон се стъпва на цяло стъпало така, че да не се губи опорната площ и същевременно да се увеличава сцеплението между подметката на обувката и тревата. Когато наклонът на склона е голям, използува се елховидната стъпка, при която ходилата се отвеждат встрани. Колкото по-стръмен е склонът, толкова ъгълът на отвеждане трябва да бъде по-голям. При траверсиране горният крак сочи посоката на движението, а долният трябва да бъде отведен с пръстите към долината. Ледо-копът се използува като допълнителна опорна точка. Тялото на туриста винаги трябва да бъде във вертикално положение, така че да има по-голяма устойчивост. Зигзагообразното изкачване се използува при склонове с наклон над 35°. Движението става по къси диагонали с промяна на посоката.

4.1.2. Придвижване по каменни реки и сипеи

Каменните реки са остатъчен материал от хаотичното натрупване на скални блокове и от действието на ерозията. Придвижването по тях е доста трудно, тъй като се извършва с неравномерно темпо. При преминаването се изисква по-голямо внимание, защото някои от каменните блокове са неустойчиви и могат да предизвикат падане. Чувството за равновесие трябва да бъде добре развито и правилно да се преценява разстоянието между отделните камъни. Докато изкачването по каменни реки е за предпочитане, при слизане опасността от нестабилни камъни и несполучливи стъпки е по-голяма.

В резултат на изветрянето на скалите по склоновете и улеите се натрупват големи маси скални отломки, наречени сипеи. Движението по тях е съпроводено с известна опасност от образуване на каменопади. Това налага придвижването да става много внимателно. Сравнително леко и по-безопасно е изкачването и слизането по стари улегнали сипеи и при сипеи, изградени от по-големи камъни, които лежат върху склона по-устойчиво. Движението по сипеи със свободно разположени скални блокове трябва да се избягва, защото съществува опасност от големи срутвания. Преминаването на постоянно течащи сипеи трябва да става много бързо и право нагоре, а участниците в групата да се движат близо един до друг. Това ще позволи да се спре събореният камък, преди да е увеличил скоростта си. Ако няма възможност за това, трябва веднага да се предупредят всички, за да могат да се скрият зад близко стоящи скали или да се отдръпнат встрани. При зигзагообразно придвижване не трябва да се допуска едновременно движение едни над друг, а да се изкачва така, че когато единият премине, тогава да тръгва следващият. Слизането по сипеи се извършва по-бързо, за което помага движещата се маса. Когато скоростта й се увеличи значително и се появи опасност от каменопад, туристът трябва да отскочи встрани на сипея, където камъните не се движат.

При добро организиране на придвижването по каменни реки и сипеи се печели много ценно време.

4.2. ТЕХНИКА НА ПРИДВИЖВАНЕ ПРИ ВОДНИ ПОХОДИ

Техниката на придвижване при водни походи зависи от особеностите на реката. Към тях се отнасят: скоростта и дебитът на водния поток, релефът и наклонът на водното корито, плитчините и каменните наноси, изкуствените препятствия — бентове, рибарски съоръжения, мостове и пр. Техниката включва умението да се гребе и да се управлява лодката, да се пристава и тръгва от брега и най-правилно и безопасно да се преминават естествени и изкуствени водни препятствия.

За да се пристане правилно, лодката се обръща с носа срещу течението и бавно се приближава към брега. Скоростта при приставането не трябва да бъде много голяма, защото при сблъскване може да се повреди лодката.

Движението по водата става с помощта на гребла. Техниката на гребане при туристическия каяк, туристическото кану и гумените лодки не се различава много от техниката на състезателното гребане. Тук обаче интензивността е по-малка, а течението, което подпомага движението на лодката, дава възможност на туристите да почиват.

Естествените препятствия и трудности в реките са плитчините, бързеите, водовъртежите, праговете, отделните камъни и пр. Най-правилно и безопасно е тяхното преминаване, когато скоростта на лодката се различава от скоростта на водния поток. При такива случаи най-често се увеличава скоростта на лодката. Този начин не е подходящ при реки с голям наклон и силно течение, защото се затруднява оглеждането на препятствието и изборът на най-правилния път за преминаване. За да няма изненади, всички препятствия трябва да се оглеждат предварително и тогава да се преминават. Когато няма такава възможност, скоростта на лодката трябва Да бъде по-малка от скоростта на водното течение. Това ще позволи по-бавно да_ се приближи лодката към препятствието и след оглеждането да се определи пътят за преминаването му.

Плитчините се образуват от наслагването на песъчинки и дребни камъчета на такива места по речното корито, където течението е по-слабо. При плитчини съществува опасност от засядане на лодката. Те се разпознават по това, че водният слой над тях е по-светъл. При засядане на лодката трябва да се прекрати гребането. Когато плитчината обхваща малко пространство и е с пясъчен нанос, излизането от нея може да стане с по-интензивно гребане или чрез натиск с греблата. Когато плитчината е голяма и наносът е от камъни, се налага да се слезе от лодката.

Бързеите са такива участъци от реките, в които наклонът е по-голям, коритото — тясно, а скоростта на течението — голяма. Когато по дъното на бързея няма камъни, преминаването му е сравнително безопасно. При други случаи то трябва да стане с гребане по най-високите вълни. Особено трудни за преминаване са бързеите, когато са в завой на реката, защото центробежната сила изтласква лодката към брега. За да се избегне блъска-нето в него, необходимо е, преди лодката да влезе в завоя, да се насочи в нова посока и като се гребе интензивно, да се увеличи скоростта й, с което да се противодействува на центробежната сила.

5 Туризъм, алпинизъм и. 54

Водовъртежите се образуват в резултат на рязка промяна в посоката на течението. Те са трудни за преодоляване и затова трябва да се избягва преминаването им.

Отделните подводни камъни (фиг. 33) се срещат често по течението на реките и представляват голяма опасност, защото при засядане лодката може да се обърне или да се повреди. Когато камъкът се намира дълбоко под повърхността на водата, се разпознава по това, че над него постоянно се об-

55

разуват кръгове. Ако тежестта на лодката не е много голяма, тя може да премине над такъв камък. Ако камъкът е разположен близо под повърхността на водата, над него се издига гребен, образуван от водните струи. Камъните трябва да се заобикалят, но когато се забележат в последния

момент, не бива в никакъв случайl==:^ %^:::=:^=,^ лодката да тръгне към тях с бор-

щ ------- да си, защото това винаги водиi fJL-:...... ---------r,.. до обръщането й.

P/JifflffOtfiffiffi Често пъти при появата на си-лен вятър се образуват вълни. То-

Фиг. 33. Подводен камък ва МОже да стане и от преминава-нето наблизо на по-голям плавателен

съд. Преминаването на вълните се извършва винаги с носа на лодката, а когато те я застигат, това трябва да става в кърмата.

Съществуването на прагове по речното корито се разпознава по слабото течение на реката пред тях и по придружаващия ги шум на падаща вода. Преди да се подходи към праг, той трябва да бъде огледан добре. При невъзможност да се премине с лодките те трябва да бъдат пренесени по брега. Може да се прави опит за преодоляване на прага само в случай че водата на определено място е образувала силен поток. Лодките се насочват към него и непосредствено след преминаването му се загребва силно. Така лод-ката се отскубва от въртеливите вихри на падащите води. По същия начин се преминават и бентове, ако имат преливник.

Други изкуствени препятствия по реките са мостовете и различните риболовни съоръжения. При тях трябва да се внимава да няма стърчащи колове, които при строежа на нови мостове обикновено не се изваждат. За преминаване под мост е необходимо да се избере най-пълноводният ръкав на реката. Лодката се насочва с носа напред, като се внимава да не заседне между две подпори, което може да доведе до преобръщането й, а дори до счупване.

4.3. ТЕХНИКА НА ПРИДВИЖВАНЕ ПРИ СКИ-ПОХОДИ

Степента на владеене на ски-техниката се оказва решителна при ски-походите. Естествено планинските терени имат някои различия в сравнение с утъпканите ски-плацове. Дълбокият или заледеният сняг, неравномерно-натрупан по планинските склонове под въздействието на ветровете, центробежните сили на раницата — това са фактори, които затрудняват туриста. Той трябва да умее да нагоди своята ски-техника към тези специфични условия.

Обикновеното ходене по равни терени приучва да се служи със ските и щеките и дава възможност след това да се премине към двукранния последователен ход. Този ход се използува при ски-походите за преодоляване на равнинни участъци и склонове с малък наклон.

Обръщанията на място чрез пристъпване, превъртане и кръстосване са необходими за промяна на посоката при изкачване по стръмни склонове. Обръщанията трябва да се владеят безупречно, така че туристът да се чувствува стабилно върху ските.

От различните видове изкачвания — елховидно, стъпаловидно и диагонално — последното намира най-често приложение. Елховидното изкачване се прилага по-рядко при ски-походите, а стъпаловидното се използува предимно при много стръмни фирнови склонове.

Правото спускане е основен елемент от ски-техниката. При него трябва да се обърне внимание на различните видове стойки (ниска, средна, висока) и правилното разпределение на тежестта върху двете ски. При ски-похо-дите придвижването става с раница и умението правилно да се разпределя

5 Туризъм, алпинизъм и. 56

тежестта и да се пази равновесие е много важно. Често се налага спускането да става по снежни склонове с много неравности (падове, бабуни) и участъци от за-леден фирнов или дълбок прясно навалял сняг. При преминаването на падове, когато се достигне ръбът, тялото се наклонява силно напред. Подобен похват се използува и за преминаване на бабуни. За да се увеличи стабилността в предно-задна посока при навлизане в дълбок пресен сняг, едната ска се изнася напред, а тежестта на тялото се разполага предимно върху изостаналата ска. При преминаване от прясно навалял дълбок сняг във фирно-ван заледен участък тялото се наклонява напред (и обратно).

Снежното рало се използува за нама- Фиг. 34. Диагонално спускане ляване на скоростта ,(при ?

! спускане.Върховете на ските се събират, а задниците с помощта на натиск с петите се разтварят встрани Ските се плъзгат почти на цяла плоскост. Тежестта

Фиг. 35. Завой към склона

на тялото е разпределена равномерно върху двете ски. Дъгата с рало е елемент от ски-техниката, който дава възможност на туриста лесно да променя посоката на движение, и то при голяма сигурност. За използуването й е необходимо да се пренесе по-голяма част от тежестта на тялото върху едната ска, която среща по-голямо съпротивление от снежната повърхност, в резултат на което се осъществява дъгата в посока, противоположна на обре-менената ска. Снежното рало и дъгата с рало намират голямо приложение при ски-походите, тъй като при изпълнението им опорната площ е много голяма и по този начин стабилността на туриста се увеличава, а възможността за падане се намалява.

Диагоналното спускане е елемент от ски-техниката, който се използува много често при ски-походите (фиг. 34). Така по-лесно се контролира скоростта на придвижване — важно условие за успешното приключване на похода без аварии. По време на ски-поход за слизане по стръмни фирнови заледени склонове често се използуват диагоналното и страничното свличания.

От различните начини за промяна на посоката при ски-походите най-голямо приложение намира основният завой. Това е така, защото при неговото изпълнение стабилността на туриста се увеличава неимоверно вследствие на двойната опора.

Завоят към склона (фиг. 35) е елемент от ски-техниката, който се извършва с помощта на диагоналното свличане, като след свличането на задните части на ските се изтегля дълга дъга към склона. В процеса на зауча-ването му постепенно се увеличава ъгълът на диагоналното спускане така, че в крайна сметка завоят да се изпълнява с право спускане, и то на двете страни. Освен за промяна на посоката в ски-походите този елемент намира голямо приложение за спиране на движението.

Всички тези елементи туристът трябва да усъвършенствува в обстановка, близка до провеждането на ски-похода — пресен дълбок сняг, заледени и фирнови участъци. Освен това изпълнението им трябва да се извършва с раница на гърба. Това най-добре се осъществява при участие в учебни ски-излети в околностите на населеното място.

4.4. АЛПИЙСКА ТЕХНИКА

Само по пътя на добре овладяната алпийска техника алпинистът е в състояние да преодолява сложните форми на планинския релеф. В това отношение го улесняват разнообразните алпийски съоръжения. Усъвършен-ствуването им води до обогатяване на техниката, а оттам — до увеличаване на възможностите на алпинистите. Не случайно в последните години сме свидетели на огромни успехи при-изкачването на трудни стени и във високопланинските експедиции към върховете — гиганти на земното кълбо.

4.4.1. Алпийски възли

57

Цялата техника на осигуряването и още редица важни в алпийската практика манипулации — организация на рапелите, спасителни способи и др., са свързани с доброто познаване на алпийските възли.

Алпийските възли имат различно предназначение. Те служат за обвързване на алпиниста с основното въже, за съединяване на две въжета, за организиране на самоосигуряване, за самозадържане в случай на падане и др. Въз основа на тези белези редица автори групират отделните възли. Но напоследък действителността показва, че един и същ възел може да служи в различни случаи и подобно разграничаване не е съвсем уместно. Така например възлите за обвързване все по-често се заменят с различни готови обвръзки и колани, за които основното въже може да бъде закрепено с помощта на други възли.

Различават се следните алпийски възли:Водачески възел (фиг. 36). Носи името си от първите периоди на развитието на

алпийската техника, когато е бил използуван от водачите на връзките за обвързване. Днес той няма това предназначение, защото има по-малък процент на издръжливост в сравнение с останалите възли за обвързване и при затягане трудно се отвързва. Въпреки това продължава да бъде един от често употребяваните възли в алпийската практика порадиголямата си достъпност. Служи често за самоосигуряване (въпреки че и в това отношение постепенно отстъпва на стремето), за извличане на съоръжения с основното въже и др.

Фиг. 40. Двоен булин възел Фиг. 41. Единичен рифов въвел

Сенен възел (фиг. 37). Има същото предназначение както водаческият. Допълнителната намотка увеличава неговата сигурност. Популярен е също като възел «осморка». При натоварЕане не се затяга.

Стреме (фиг. 38). Все по-често се използува при самоосигуряване, тъй като след употреба не се налага развързването му. Служи и за стъпенка и допълнителна опорна точка на трудни пасажи от скалния или ледения релеф. Тогава се прави от късо (до 2 т) помощно въженце.

Булин възел (фиг. 39). Служи за обвързване на алпиниста с единия край на основното въже или за прикрепване па основното въже към гръдния колан. Прави се лесно — само с една ръка, дори с раница на гърба, което е известно преимущество. Издържа 81% от здравината на въжето.

Двоен булин възел (фиг. 40). Освен в краищата на основното въже този възел може да се направи и в средата му. Използува се най-вече за гръдна обвръзка, при което едната от получените бримки се поставя на гърдите под мишниците, а другата служи за презрамка. В по-редки случаи двойният булин възел може да се използува и за седалка. Има 82,7% издръжливост.

Рифов възел (фиг. 41). Служи за съединяване на две въжета с еднакъв диаметър. При направата му трябва да се внимава бримките да не се кръстосват, а да вървят успоредно. Добре е да се оставят по-дълги свободните краища на двете въжета, на които да се привържат допълнителни възел-чета. Издържа 79,5% от здравината на всяко въже, взето поотделно.

58

фиг. 36. Водачески възел Фиг. 37. Сенен възел

Фиг. 42. Двоен рифов възел Фиг. 43. Тъкачески възел

Двоен рифов възел (фиг. 42). Служи за съединяване на две въжета с различна дебелина. Отличава се от рифовия възел по това, че вместо една намотка при него се правят две с по-тънко въже върху по-дебелото. И тук трябва да се внимава бримките да бъдат правилно подредени. Издръжливостта е 80% от здравината на по-тънкото въже.

Тъкачески възел (фиг. 43). Служи за съединяване на две въжета, които могат да бъдат с еднакъв или различен диаметър. Двете намотки трябва плътно да прилепнат една към друга, което доказва правилното връзване на възела. На свободните краища също е добре да се направят допълнителни възелчета. В сравнение с останалите възли, които могат да се използуват за съединяване на две въжета, има най-малката издръжливост — 76,6%.

Следващите възли се правят с помощното въженце, което се прекарва около основното и при внезапно натоварване се самозатяга. Това е и главното свойство на тези възли. Сигурността им зависи от съотношението между дебелината на помощното въженце (което образува възела) и тази на въжето, по което се придвижва възелът. Най-подходящи са тези помощни въженца, чиято дебелина не надхвърля 2/3 от дебелината на основното въже. Самозатягащите се възли се използуват при рапели, придвижване по парапети и спасителни способи. Различават се следните възли:

Самозатягащ се възел прусек (фиг. 44). Той е най-приложимият и носи името на своя откривател. Най-добре е веднага след възела да се прикрепи карабинер, който да служи за захващане или допълнителна връзка (фиг. 45). Когато възелът не е натоварен, той може свободно да се движи по основното въже. Колкото по-голяма е разликата в дебелината между помощното и основното въже, толкова по-добре се затяга възелът при натоварване. При мокри или обледенени въжета, малка разлика в диаметъра им или неправилно подреждане на възела той може да се изхлузи. Може да се направи по няколко начина:

а) цялото помощно въженце е свободно и с него се извършват две намотки около основното въже;

б) разполага се само с един свободен>рай от2помощното въженце итой се оплита около основното въже;

в) намотките се правят предварително с помощното въженце и се вкар-ват в свободния край на основното въже.

Преимуществата на този възел са много: самозатяга се по основното въже в двете посоки, има малък обем, връзва се бързо и само с една ръка.

Фиг. 44. Самозатягащ се възел

Фиг. 45. Самозатягащ се възел, прусекът закачен на карабинер Фиг. 46.

Самозатягащ се възел с карабинер

Фиг. 47. Френски самозатягащ се възел

59

Недостатък е обстоятелството, че след затягане на възела новото му придвижване по основното въже е много затруднено и може да стане едва след разхлабване на намотките.

Самозатягащ се възел с карабинер (фиг. 46). Прави се по следния начин — помощното въженце се прекарва през карабинера, поставен с обратната на ключалката страна до основното въже, след което около тях едновременно се намотава помощното въженце, взето двойно. Издръжливостта на възела зависи от броя на намотките. Най-добре е те да покрият прилепналата към основното въже част на карабинера. При натоварване на помощното въженце възелът се самозатяга. За да се освободи карабинерът, трябва дасе завърти няколко пъти в посоките, посочени на фиг. 46. Най-голямото преимущество на този възел е лесното му придвижване по основното въже. Недостатъци са еднопосочното му действие, обстоятелството, че може да се направи само с две ръце, и големият му обем.

Френски самозатягащ се възел (фиг. 47). Двойно помощно въженце се обвива около основното въже по посоката, в която ще се натоварва възелът. След пет намотки долният край на помощното въженце се прекарва през началната му примка, след което възелът се затяга и подрежда. Преимуществата и недостатъците му се покриват с тези на самозатягащия се възел с карабинер.

Освен изброените възли в алпийската практика се използуват и редица други, които по същество не се отливачат от тях. В стремежа си да обогатят алпийската техника някои алпинисти търсят разновидности на основните възли, които не винаги са оправдани, а в някои случаи могат да бъдат дори опасни.

4.4.2. Използуване на алпийски клинове

При съвременното развитие на алпинизма клиновете, които се забиват в скалата и леда, са от извънредно голямо значение. Те имат две основни предназначения —да служат за осигуряване на алпиниста и да му предоставят допълнителна опорна точка при движение по трудни скали или ледеци обекти. Надеждността на клиновете зависи от много фактори, но в последна сметка всички са свързани с опита и познанията на алпиниста който ги забива с помощта на алпийския чук или айсбала.

4.4.2.1. Метални клинове за скали

Скалният микрорелеф се отличава с голямо разнообразие. Всички цепки в скалата, които, могат да бъдат използувани от алпинистите за забиване на клинове, са различни по широчина, дълбочина и направление. В съответствие с това са изработени и различни клинове по вид, размери, състав на стоманата. От умението на водача на алпийската свръзка да подбере най-подходящия за съответната цепка клин зависи издръжливостта му. От изследванията на Е. А. Казакова се вижда, че добре забитият клин издържа около 2000 kg статично натоварване, а клин, стърчащ 3 cm извън края на ухото си — едва 45 kg. При това във втория случай се получава лост след натоварване, който подпомага измъкването на клина. Ясно е, че правилно забитите клинове са в състояние да издържат натоварвания, които надвишават здравината на въжето при динамични удари.

С помощта на удари с чука се изпробва здравината на скалата. Когато издаваният звук е глух и кънти на кухо, околните цепки не са надеждни, тъй като целият скален участък е неустойчив. Изборът на подходящи по размери (дебелина и дължина) клиноЕе също изисква известен опит и зависи от правилното преценяване на съответната цепка. Първоначално с няколко леки удара на чука клинът се закрепва в цепката, след което със силни и устремени удари се забива до ухото. Ударите се нанасят предимно с движения от лакътната става така, че да не се нарушава равновесието на алпиниста. Здравината на клина може да се определи също по звука, който издава при забиването му. При навлизане в здрава цепка звукът постепенно повишава своя тон. Ако клинът се забива много лесно, неговата надеждност не е голяма.

Доскоро в алпийската практика се смяташе за правилно клиновете да се забиват в хоризонтални цепки по такъв начин, че ухото им да бъде насочено непременно надсш/, за да се ограничи действието на получения лост при натоварване, който би допринесъл за по-лесното измъкване на клина. Днес обаче известни алпинисти, като Рикардо Касин, Райнхолд Меснер и др., определено подчертават правилността на противоположното схващане ■— клиновете трябва да се забиват така, че ухото им да бъде насочено встрани вместо надолу. На фиг. 48 и 49 клиновете са забити според досегашните разбирания. Тук е ясно, че посоката на удара (У) и посоката на оказваното съпротивление (С) образуват праЪа линия, което е неблагоприятно. Във вертикална цепка клинът се задържа само от натиска в страничните стени на цепката. На фиг. 50 и 51 се вижда, че посоката на удара (У) и на съпротивлението (С) не са в една линия. Те се разделят от страничната ос А — Б. Колкото тя е по-дълга, толкова по-надеждно е забит клинът. Това обстоятелство увеличава техническите възможности при използуването на клиновете. По оста А — Б се завъртва цялото ухо на клина в слу-

60

Фиг. 51. Хоризонтален клин във вертикална цепка

Фиг. 52. Използуване на дълги клинове в плитки цепнатини

Фиг. 53. Използуване на дълги клинове в плитки вертикални цепнатини

върху вкараната в цепката част на клина. Там това усукване изиграва още по-уплътняваща роля и точно в момента на евентуален удар-клинът става по-издръжлив.

Съвършено ясно е, че за използуване на клиновете по този по-надежден начин те трябва да бъдат от подходящ материал. Прекалено твърдите стомани са неудачни. Нормалните клинове, които са достатъчно меки, за да могат да приемат формата на всяка цепка, отговарят на тези изисквания.

На фиг. 52 и 53 са показани възможности за използуване на по-дълги клинове от необходимите за съответната цепка. В първия случай има още по-голямо полезно удължаване на оста А — Б. Във втория отрицателният лост е намален в сравнение с този на нормално забит клин. Извиването на клиновете е възможно само при меки стомани и е препоръчително да става с ръка. Ударите с чук биха разхлабили гнездото на клина поради големите вибрации. В по-широки цепки могат да бъдат забити два клина, плътно прилепнали един към друг, които взаимно се пристягат.

Изваждането на клиновете от скалните цепки става с удари от едната, и от другата им страна до крайните положения, при които те постепенно се разхлабват. Забиването или изваждането на клиновете не трябва да става с поставен на тях карабинер, защото той лесно би се повредил. За да не изпусне клина при манипулация на неудобни места, алпинистът може да го закачи на съвсем малко карабинерче, свързано с връв за него, което да се използува само за такава цел.

Липсата на цепки в скалата затруднява извънредно много алпиниста при необходимост от осигуряване. В такива случаи се прави дупка в скалата с помощта на роолплъгово шило. Мястото също трябва внимателно да бъде проверено по отношение на неговата монолитност. Добре е да се използуват едва забележими пукнатини. Това подпомага по-бързото пробиване на дупката. Ударите с чука се нанасят средно силно и по-често. Издухването на образувалия се прах в дупката се извършва с помощта на гумена круша с тръбичка. След като дупката стане достатъчно дълбока, в нея се поставя роолплъговият клин. Забиването му става внимателно с цялата плоскост на чука, да да не се допусне изкривяване. 'При навлизането си в дупката клинът добре я уплътнява и здраво захваща скалата. В никакъв случай не трябва да се прибягва до осигуряване само с роолплъгови клинове. Те следва да се редуват със здраво забити обикновени клинове.

4.4.2.2. Дървени клинове за скала

61

чай на голямо натоварване. Тогава ухото също ще заеме положение надолу, което се приема за нормално, и отново ще поеме полезните подпиращи функции на целия клин. Но това завъртване на ухото надолу се предава също к

Фиг. 48. Клин във вертикална цепка Ф иг. 49.

Хоризонтален клин в хоризонтална цепка Фиг.

50. Вертикален клин в хоризонтална цепка

В широки цепки се използуват дървени клинове с различни размери. В края си имат предварително пробита дупка, през която е прекарана въжена

Фиг. 54.

Фиг. 55. Дървен клин с прусек

примка. На дървените клинове не може да се разчита за осигуряване, а само за допълнителни опорни точки. Тези клинове са сравнително по-надеждни, когато влязат докрай в цепката и натоварената въжена примка е прилепнала до основната скала. В случай че дървеният клин стърчи навън, може да се

62

Използуване на дървен и железен клин заедно

постави между него и скалата железен клин. През ухото му се прекарва примка и едва на нея се закачва карабинер (фиг. 54). В противен случай карабинерът би оказал измъкващо усилие върху забития клин. Може да се получи добър ефект и ако между забитата част на дървения клин и скалата направо се прекара въжена примка със закачен на нея карабинер (фиг. 55).

4.4.2.3. Клинове за лед

63

Използуват се на стръмни или отвесни ледени участъци. За целта с ледокопа или айсбала се обработва малка площадка, нд която ще бъде забит клинът. При бързите удари на чука или айсбала върху клина ледът около него започва да се разтопява, което дава възможност за по-лекото му забиване. Най-надеждни са клиновете, забити в сух и плътен лед. Тогава разтопената повърхност около клиновете бързо замръзва и не позволява измъкването им. Освен от качествата на леда (плътност, топлопроводимост, структурен състав) здравината на забития клин зависи и от неговия цвят, размери и форма, както и от околната температура. Така например клиновете от светъл метал привличат по-слабо слънчевите лъчи и се нагряват по-малко. Те са по-надеждни от клиновете с тъмен цвят. Добре е след забиването на клина в леда останалата навън част да бъде покрита с малко сняг или парче лед, за да се предпазва от слънчевите лъчи. За да се повиши стабилността, практикува се забиването на два клина, които се свързват с въжена примка, на която се закачва карабинер. Тогава натоварването се разпределя между двата кл=ина (фиг. 56).

Изваждането на клиновете се извършва чрез лекото им забиване малко по-навътре, с което ледената повърхност около тях отново се разтапя. След това до клина се поставя чукът и ухото се захваща с клюна на ледокопа. Образувалият се лост подпомага измъкването на клина. Някои видове клинове се изваждат чрез въртене, като за целта ухото им е заменено с винт или удобна дръжка.

Напоследък голямо приложение намират свредлообразните клинове за лед. Те се вкарват в ледената повърхност чрез завъртване с удобна дръжка. Изваждането им става също чрез въртене в обратната посока. Тези клинове издържат големи динамични натоварвания. Така например 15-сантиметров свердлообразен клин с форма на тирбушон издържа до 700—800 kg динамичен удар, когато е завъртян в здрав монолитен лед, а клинове с форма на спи-ралообразна тръба, дълги 20 cm, издържат 1000—1200 kg.

4.4.3. Техника на осигуряване

Непрекъснатият стремеж към все по-голяма сигурност при движението по сложни релефни форми в последните години доведе до усъвършенствуване на съоръженията, които имат пряко отношение към осигуряването, това от своя страна наложи нови технически умения за използуване на новите съоръжения. Тези умения все по-определено се основават на познаването на редица физически закони и на резултатите на различни изследвания, свързани с поносимостта на цялостната система за осигуряване към статични и динамични натоварвания.

Известно е, че осигуряването в алпинизма представлява съвкупност от различни начини и системи за задържане на алпиниста при падане. Никой не може да си позволи да се насочи към алпийски прояви, без добре да е изучил и усвоил всички елементи от техниката на осигуряването, защото освен своя би рискувал и живота на спътниците си.

Навременното прибягване към осигуряване е извънредно важен момент в алпинизма. Дори при незначителна вероятност за падане трябва да се използува алпийското въже. При изкачване на стени моментът на обвързване е точно определен. Осигуряването започва от първия допир със скалата. Но не така стои въпросът с останалите форми на алпийска практика, каквито са например траверсите или изкачванията на високи върхове по стръм-ните им снежни или ледени склонове. А. А. Малейнов определя момента за осигуряване от следните показатели:

1. Вероятност за падане и възможност за самостоятелно задържане.2. Психическо въздействие на височината.3. Здравина на повърхността на склона (степен на разрушеност на скалата или

състояние на снежната покривка).Алпинистите трябва сами добре да преценяват тези фактори. При това следва да

изхождат и от редица допълнителни условия, като моментното физическо и психическо състояние, квалификацията и пр. Във всички случаи е добре да се прибягва до осигуряване още на такива места, които се преценяват като леки и относително безопасни. Това е особено важно, когато се знае, че следват по-сложни пасажи, на които едва ли има възможност за лесно обвързване. При чувство на сигурност алпинистът се придвижва много по-спокойно и технически правилно. Известен е огромният психически ефект на алпийското въже за придобиване на увереност в цялата алпийска дейност.

4.4.3.1. Поносимост към динамични натоварвания

Цялата техника на осигуряването се основава на закона за съхранение на енергията. За да се спре падащо тяло, е необходимо енергията, която се получава при това падане; да бъде погълната. За това способствуват следните три фактора:

1. Еластичност на въжето. При натоварване въжето има свойство да се удължава. Това удължаване поглъща част от енергията. За конопените въжета процентът на поглъщане на енергията не е толкова голям. Но при съвременните въжета от изкуствени материи той стига до 54%, което представлява значителна величина.

2. Триене на падащото тяло по повърхността на склона. Това триене е в зависимост от наклона и гладкостта на склона. При по-малък наклон процентът на поглъщане на енергията е по-голям. Така например при под-хлъзване по 40° фирнов склон около 70% от енергията се поглъща от триенето, докато при 70° — само 15—20%. При по-полегати склонове падналият алпинист сам ще спре своето движение. При отвесни падания този фактор въобще не действува.

64

Фиг. 56. Комбинация на клинове за

лед

3. Триене на въжето. Този фактор поглъща най-голяма част от енергията. Затова всички начини на осигуряване се основават на увеличаване на триенето на въжето чрез прекарването му през рамото или кръста на алпиниста, през скални издатини, карабинери, ледокопи и др. Този фактор увеличава своето въздействие и благодарение на протриването на въжето през ръцете на осигуряващия, който не трябва да го държи неподвижно. Затова е необходимо осигуряването да става с ръкавици.

Под динамично натоварване в алпийската практика се разбира крайният удар, който понасят осигуряващият и падналият алпинист в момента на задържане при крайно разтягане на натовареното алпийско въже. Динамичните натоварвания са характерни най-вече за отвесните падания. При тях

65

О място ва осиеурябане х клин — катерене •- падане

66

О място за осигуряване х к*шн _ катерене — ларанв

Фиг. 57. Схема на падане от 10 m Фиг.

58. Схема на падане от 20 m

факторът триене на падащото тяло по скалната повържност се елиминира и с пълна сила трябва да задействуват останалите два. В. Мунтер определя силата на динамичния удар в зависимост от:

а) тежестта на падналия алпинист (заедно със съоръженията и екипиров-ката);

б) разтегливост на алпийското въже;в) прилаганите начини за осигуряване;г) използуваните възли и обвръзки;

д) съотношението между височината на падане и дължината на въжетомежду двамата партньори, което условно се приема като индекс на пада-нето ( И ) .

Динамичният удар се отправя с еднаква сила към падналия и осигуряващия алпинист, но се понася различно от двамата. Падналият винаги изпитва по-силно натоварване, което до известна степен може да бъде облекчено с помощта на по-съвършени обвръзки, които да го разпределят равномерно на по-голяма площ от тялото. Осигуряващият алпинист е в по-благоприятно положение; тъй като ударът не засяга пряко него, а се амортизира по пътя на различните начини на осигуряване. Така един силен удар може да остане в границата на поносимото натоварване за осигуряващия и същевременно да бъде фатален за падналия. Като се вземе под внимание горното обстоятелство, стада ясно, че за да се определи поносимостта към динамично натоварване в алпийската свръзка, трябва да се изходи от поносимостта към динамичния удар от страна на падналия алпинист — по-слабото звено в общата система. Като крайна граница от различните автори се определят 1200 kg. По-големи натоварвания довеждат до смъртоносни наранявания в областта на гръдния кош. При удари над 800 kg вече могат да се очакват по-леки наранявания дори при най-съвършените обвръзки.

Докато за откъсналия се алпинист от голямо значение е височината на падане (поради увеличаващата се скорост на летежа и повишената вероятност от нараняване в скалата), за осигуряващия определящо е съотношението между височината на падането (X) и дължината на въжето (В). Определящ фактор в това отношение е отпуснатото въже между двамата партньори. Взимат се под внимание неговите разтегателни свойства. Колкото по-голяма е дължината на отпуснатото въже, толкова повече ще се разтегли и толкова по-голяма част от натоварването ще поеме. Величината на ин-

декса на падането се определя от формулата H=-g-*

Пример: При катерене на свободно въже и падане от 5 m водачът ще се озове съответно на 5 m под площадката, от която го осигурява неговият партньор. Височината на падането е 54-5= 10 т. Отпуснатото въже В е 5 м. Индексът на падането И— ^ =2,0 (фиг. 57).

67

2,0 12701,8 11901,6 11051,4 10201,2 9301,0 8300,8 7300,6 6200,4 500

трудна поносимост и смъртна опасност

опасност от нараняване

лека поносимост

Индексна па-Динамичнонатоварване при |V о гда и е(И)падане на 80кг тежест (в kg) iла]

Изследванията на В. Мунтер сочат следните показатели за падане:

Характеристика на удара

Трябва да се прави разлика между височината на падане и посочените величини на индекса на падане. Те не се покриват. Може откъсване от 5 m да има голям индекс на падане и да бъде смъртно опасно (примерът на фиг. 57 с И —2,0), а падане от 20 m да съответствува на по-малка величина на индекса и да бъде сравнително по-безопасно — например при отпуснато въже на водача от 14 m с междинен клин на четвъртия метър при загубване на

20

опората алпинистът ще полети 20 m надолу. В този случай И= ^- = 1,43 (фиг. 58).От всичко това е ясно, че динамичният удар не е зависим от абсолютната величина на

падането, което се подчертава от В. Мунтер и др. За задържане на падащото тяло допринасят както спирачната дейност върху въжето (триене чрез различните начини на осигуряване или протриване в ръцете на осигуряващия алпинист), така и разтегателните му свойства. Колкото по-голяма е височината на падане, толкова по-дълго е въжето, което ще допринесе за поглъщане на общата енергия, образувала се вследствие на това падане. Следователно по-дългото въже е в състояние да отнеме на осигуряващия повече спирачни усилия, отколкото по-късото. От това обстоятелство се изхожда при определяне необходимостта от забиване на междинни клинове за осигуряване при движение на водача на свръзката.

69

4.4.3.2. Начини на осигуряване

В зависимост от особеностите на планинския релеф, опасността от падане, възможността за задържане и още редица условия се прилагат различни начини на осигуряване.

Самоосигуряване. Свързано е с всички устройства и действия, които алпинистът извършва, за да се задържи самостоятелно при евентуално падане.

Статично самоосигуряване. При него алпинистът не е в движение и се намира на такова място, от което има реална опасност да политне в пропастта независимо по каква причина. Известно е, че при голямо падане на водача осигуряващият го алпинист трудно може да запази равновесие. Опитите показват, че при натоварвания около 1000 kg, каквито съвсем не са редки в алпийската практика, той винаги бива рязко изхвърлян от площадката и увисва на самоосигуровката си. В това се е убедил всеки алпинист с по-голяма практика. Изводът е, че примката за самоосигуряване трябва да бъде съвсем къса. Доскоро се смяташе, че е добре тя да дава възможност за повече движения на осигуряващия, което би го облекчило в поемане на удара. Демонстрациите в Закопане (Полша) на Международната асоциация по алпинизъм (УИАА) през 1971 г. съвсем определено показаха несъсто-ятелността на това твърдение. Примката трябва да бъде вързана със съвсем разхлабен възел (водачески или стреме). При натоварване затягането му ще играе амортизираща роля.

Логично е да се очаква осигуряващият алпинист да получи силно натоварване, което дори да го издърпа нагоре след падане на партньора, когато водачът е прекарал въжето и през междинни клинове след себе си. Поради това се налага карабинерът, на който ще бъде закрепена примката за самоосигуряване, да се намира под тази на осигуряващия алпинист. По същите причини става ясно, че самоосигуряването през скални издатъци в тези случаи не може да намери приложение. Примката просто би се измъкнала нагоре. Самоосигуряването през скален издатък или на клин и карабинер по-високо от раменете на алпиниста намира приложение само при набиране на идващия партньор по стената отдолу. Тогава по начало не могат да се очакват динамични натоварвания. В практиката на най-добрите световни алпинисти все повече се налага правилото да се използуват по два клина за самоосигуряване, от които единият обезателно да бъде забит по-ниско. Абсолютно погрешно е клинът, на който е закачен карабинерът с примката за самоосигуряване, да поеме и въжето на водача на свръзката, макар и на отделен карабинер.

Използуването на стари клинове по площадките на алпийските маршрути трябва да става много внимателно. При това трябва да се изхожда и от факта, че забити клинове, преседели в скалната цепка повече от една година, губят около 50% от първоначалната си издръжливост. Дозабиването им не всякога е осъществимо, защото може ухото да е опряло в скалата. Дори това да е възможно, не се постига първоначалната сигурност поради из-ветряването на скалата около цепката и отслабването на якостните качества на материала, от който е изработен клинът.

Самоосигуряване в движение. Към него спадат всички закрепвания на алпиниста с помощта на различните самозатягаща се възли към предварителна фиксирано основно въже, по което той се движи независимо в каква насока и по кой начин. Самозадържането с ледокоп също представлява вид самоосигуряване в движение при подхлъзване по тревисти, снежни или ледени склонове. Падналият алпинист трябва незабавно да реагира и да предприеме определени действия. Те се състоят вобръщанес лице към склона и за-

7абиване на ледокопа в повърхността. При мек сняг краката ровят в него, като с това създават допълнително съпротивление (фиг. 59). Ледокопът се държи здраво пред гърдите и още с падането се забива в склона в пространството между главата и рамото. След поемане на първоначалното натоварване ръ-

Фиг. 59. Самозадържане с ледокоп Фиг. 60.

Осигуряване през рамо

Фиг. 61. Комбинирано осигуряване през рамо и скален издатък

цете се опъват в лакътните стави. Ако и след това подхлъзването продължава, алпинистът прибира ледокопа към гърдите си, които са повдигнати над снежната или ледената повърхност, и отново го забива. Това се извършва с лопатката или клюна в зависимост от твърдостта на склона.

Масово осигуряване. Осъществява се с помощта на парапети. В зависимост от построяването те са хоризонтални и вертикални. Опъват се предварително на клинове, скални издатъци илиледокопи. По вертикалния парапет алпинистите се придвижват с помощта на въжена примка и самозатягащ се възел. При хоризонталните парапети вместо възел може да се използува карабинер. При движението си алпинистът мести възела (или карабинера) пред себе си и при подхлъзване увисва на парапета, който се построява от опитни алпинисти, за да се подпомогне масовото преминаване на даден участък от хора с по-слаба подготовка.

Едновременно осигуряване. Този начин се прилага при едновременно движение на всички членове на свръзката по сравнително леки места, предимно високопланински гребени. Алпинистите се движат с по няколко намотки от въжето в ръце. Само водачът е свободен от това задължение. При нужда част от намотките се отпускат, след което отново се събират. При подхлъзване на някой член от свръзката останалите отпускат цялото въже, с което печелят време, за да задържат своя спътник. При движение на свръзката с взаимно осигуряване е добре винаги поне един от нейните членове да бъде на такова място, от което лесно да може да задържи останалите (зад скален издатък, от противоположната страна на ръба и пр.). За да се осъществи това по-добре, движението трябва да става на по-разтегнато въже, а не отделните алпинисти да вървят близо един зад друг.

Последователно осигуряване. То намира приложение при трудни пасажи., където има вероятност от падане. Единият алпинист от свръзката осигурява своя спътник, който през това време се придвижва. След това си разменят ролите. Различават се няколко начина на последователно осигуряване в зависимост от особеностите на релефа.

Осигуряване през рамо. Това е най-лесно и най-бързо приложимият начин за осигуряване, но при големи динамични натоварвания, причинени от отвесни падания, той не е достатъчно надежден. От

опитите, правени от Е. А. Казакова, се вижда, че при този начин на осигуряване и най-добре подготвените алпинисти не са могли да издържат сравнително малки отвесни падания на своя

спътник. До осигуряване през рамо се прибягва от водача за набиране на въжето на втория от свръзката и при наличието на широки и удобни площадки, където осигуряващият има възможност да застане стабилно с двата крака. Линията между тях трябва да съвпада с посоката на евентуалния

удар в случай на падане. При това предният опорен крак е опънат, а задният — свит в коляното. Цялото тяло е изтеглено назад. Въжето, което идва от движещия се алпинист независимо от това,

дали той се намира по-високо или по-ниско от осигуряващия, преминава под мишницата над опорния крак, по гърба и над другото рамо. Двете ръце обхващат здраво въжето (фиг. 60).

Важно условие е резултантната сила между общия център на тежестта на осигуряващия алпинист и посоката на възможния удар да не излиза извън опорната площ. Това означава, че не е добре да се застава по-далеч от ръба на площадката, както се препоръчваше доскоро, защото цри

това резултантната сила би излязла извън опорната площ на краката и осигуряващият1 алпинист би политнал напред. По-малкият ъгъл на въжето при изтегляне по-назад от ръба на площадката

действително ще допринесе за намаляване на динамичния удар, но не и за запазване на равновесие на осигуряващия. Стегнатата примка за самоосигуряване значително повишава възможностите на

алпиниста да запази равновесие при динамични удари.Осигуряване през скални издатини. Средните по трудност маршрути с по-разнообразен

скален релеф изобилствуват с различни по широчина и форма скални издатини. Тяхното използуване за осигуряване е много надеждно и лесно подлежи на организация, което го прави често приложимо в алпийската практика, но служи само за задържане на втория от свръзката. Преди обаче издатините да заслужат доверие, е необходимо да се провери тяхната здравина и добре да се загладят острите им ръбове с помощта на чука, за да не се нарани въжето.

Полученият след падане удар се поглъща от триенето на въжето в скалата и той идва до ръцете и тялото на осигуряващия значително намален. Степента на това поглъщане е в зависимост от широчината на скалната издатина и от ъгъла на обхващането й от въжето. В зависимост от триенето се организира съответното осигуряване. При издатини, осигуряващи малко триене, е необходимо алпинистът да търси начин за неговото увеличаване. Това се постига, като осигуряващият прекарва преминалото през скалната издатина въже и през рамото си (фиг. 61). При издатини, осигуряващи средно триене, алпинистът държи въжето е две ръце от едната страна на издатината (фиг. 62). При набиране или отпускане въжето се прехваща последователно, за да няма нито един момент, в който то да се държи само с една

71

ръка. При широки издатини алпинистът държи въжето с по една ръка от двете страни на скалната издатина. При удар той може да се поеме лесно благодарение на голямото триене на въжето (фиг. 63). При осигуряване ръцете трябва да се държат по-далеч от скалата, за да се избегне нараняването им.

72

Осигуряване на спирателни пластинки. Не навсякъде има удобни площадки, на които може да се организира осигуряването. Понякога това става на отвесни скални пасажи на стълбички или седалки. Това наложи да се

73

Фиг. 62. Осигуряване през скален издатък със средно триене на въжетоФиг. 63. Осигуряване през скален издатък с голямо триене на въжето

потърсят нови начини за осигуряване, които да могат да се организират без необходимост от стабилна позиция и все пак да дават възможност за постепенно протриване на въжето до пълно поглъщане на енергията, възникнала при падане. Осигуряващата спирателна пластинка се закрепва с помощта на допълнително въженце за обвръз-ката на осигуряващия алпинист. Основ ното въже преминава през пластина" та, където получава съответно триене" • То се държи с по една ръка от двете й страни. Най-голямо приложение в

съвременната алпийска техника намери спирателната пластина, конструирана от Ф. Щихт. Тя има две разновидности, предназначени за осигуряване с единично и двойно въже (фиг. 64).

Осигуряване през ледокоп. Намира приложение при движение по снежни повърхности. Ледокопът се забива в снега по възможност до главата. При твърди фирнови повърхности осигуряването може да се извърши и на забития клюн. При склонове, покрити с по-мек сняг, е добре да се утъпче пред-

Фиг. 65. и 66 Осигуряване през ледокоп

варително площадка и в нея да се забие ледокопът. Около него се прекарва въжето, което трябва да лежи на снежната повърхност. В зависимост от наклона на склона и неговата твърдост се прилагат различни начини на осигуряване. При склонове с по-малък наклон, даващи възможност за самостоятелно задържане на подхлъзналия се алпинист, въжето се държи от осигуряващия с по една ръка от двете страни на ледокопа (фиг. 65). При по-стръ-мни склонове осигуряващият държи въжето с две ръце от едната страна на ледокопа (фиг. 66). И в двата случая алпинистът застава с лице към склона. Друг начин за осигуряване с ледокопа е този, при който осигуряващият застава с гръб към склона. С едната ръка се държи въжето, с което се прави примка около дръжката на ледокопа, а с другата ръка се оказва противоположен натиск върху главата на ледокопа. Този начин на осигуряване е най-сигурен, защото при удар натоварването върху ледокопа се разпределя в. две посоки (фиг. 67).

Осигуряване през карабинер. Той се закачва на предварително забит стоманен или дървен клин за скала, клин за лед или въжена примка, закрепена на скална издатина. Карабинерът се поставя така, че ключалката му да е обърната навън и надолу. След това в него се поставя въжето. Въжето може и предварително да бъде сложено в карабинера и едва след това той да бъде закачен на клина или въжената примка. Когато карабинерът е с винт, той се затяга. Въжето трябва да се постави в карабинера така, че да се избегне усукване. Когато това не се спази, се получава голямо триене, а понякога въжето може съвсем да се затегне.

Когато алпинистът осигурява своя спътник през карабинер, добре е карабинерът да се намира винаги по-високо от рамото на алпиниста. Така върху карабинера ще падне главното натоварване и едва след това ударът, вече значително облекчен, ще се понесе от алпиниста. Това осигуряване

74

Фиг. 67. Осигуряване през ледокоп Фиг. 68. Комбинирано осигуряване

през карабинер и рамо

често се съчетава с осигуряване през рамо, с което се увеличава триенето на въжето. Тялото трябва да бъде правилно насочено към посоката на очаквания удар (фиг. 68). Ръката се държи на разстояние 30—35 cm от карабинера, за да не бъде наранена при рязко натоварване. Вместо съчетаване на осигуряване през карабинер и през рамо необходимото допълнително триене може да се получи и чрез прекарване на въжето през няколко карабинера, закачени на близко забити един до друг клинове. Полученият «ключ» под-помага осигуряващия алпинист в понасянето на големи натоварвания. В стремежа да се увеличи триенето на въжето не трябва да се допуска неговото пълно фиксиране, при което се появява опасност от скъсване.

4.4.4. Движение по скали

Скалният релеф е много разнообразен както по състав, така и по форми. Алпинистът трябва да има необходимите познания и техника, за да може да го преодолява. Познавайки състава на скалите, той е в състояние да определи кои от тях са подходящи за катерене. Еруптивните скали (гранит, сиенит) са характерни със солидни и здрави форми. При тях стъпките и хватките Sa придвижване са удобни и създават добра опора. Забитите в цепките клинове са сигурни. Утаечните скални масиви не са подходящи за катерене. Изключение от тях прави младият варовик, който недостатъчно е бил подложен на вредното рушително действие на водата и температурните промени. Този варовик изобилствува с удобни хватки и стъпки. Цепките и малките скални «джобчета» държат добре забитите клинове.

В зависимост от моментното си състояние, свързано с атмосферните условия, скалата може да бъде суха, мокра, заснежена и обледенена. Тези състояния естествено се отразяват на прилаганата техника.

Според формите, които се срещат по скалния релеф, скалите се разделят на три степени:

1. Леки по трудност скали. Наклонът им е малък и придвижването става повече с помощта на краката, а ръцете само в някои случаи подпомагат изкачването и служат за придържане. При тези скали се прилага едновременното осигуряване и понякога се използуват и парапети.

2. Средни по трудност скали. При тях придвижването е в свръзки. Осигуряването става през рамо или скални издатини.

3. Трудни скали. Наклонът им стига до отвеси и дори надвеси. Към тях се отнасят и много ронливите скали, които правят изкачването твърде несигурно. При тях осигуряването се извършва чрез клинове и карабинери.

Цялостната характеристика за трудност на един маршрут е в зависимост от неговата обща дължина, абсолютната и относителната височина. При това трябва да се имат пред вид и т. нар. скрити показатели. Към тях се отнасят степента на техничност на маршрута като мерило за владеене на алпийската техника, предпоставките за физическа умора в резултат на трудността на маршрута и пр.

4.4.4.1. Основни принципи при катерене

В последните години големите успехи при преодоляване на скални отвеси ocBfeH на непрекъснато усъвършенствуващата се материална база до голяма степен се дължат на растящото техническо ужние на алпинистите, които в зависимост от условията прилагат разнообразна техника при преодоляването на отделни скални пасажи. При това алпинистите имат големи възможности за избор. Проявяват се подчертани индивидуални различия. Съществуват обаче някои основни принципи, които във всички случаи за-дължително трябва да бъдат спазени. Без тях катеренето би било несигурно и успешното изкачване на по-труден обект — немислимо. При отделните автори проличават някои различия в класификацията на тези принципи, без да бъде изменена тяхната същност.

Някои от тези принципи са от тактически характер независимо от тясната си връзка с техниката при катеренето. Към тях могат да бъдат отнесени следните принципи:

Предварително оглеждане на скалния релеф. Преди да започне изкачването, необходимо е да се огледат скалите, които предстои да бъдат преминати, както по

75

отношение на общата тенденция на движение, така и за набелязване на площадки за осигуряване, възможности за влизане или излизане встрани и пр. Освен този предварителен общ оглед през време на катеренето алпинистът трябва винаги да се вглежда в скалите 2—3 m над себе си, за да определи съвсем точно следващите действия. При недобър оглед на предстоящия за преминаване скален пасаж алпинистът извършва редица нецелесъобразни опити за захващане или стъпване по скалните неравности. Тъй като те не му предоставят желаната опора, той ги изоставя и се насочва към други. Това довежда до загуба на време и разход на излишна енергия. Най-много ненужни търсения на опорни точки в такива случаи се извършват от ръцете.

Придвижване по вертикален път. Той е най-къс и сравнително най-безопасен. Отклоненията встрани винаги са свързани с разход на повече сили и време и по възможност е добре да бъдат избягвани.

Катерене с равномерно темпо. Бързото и необмисленото катерене е опасно, защото води до нарушаване на правилния ритъм. Прекаленото бавене и задържането на темпото на трудни места също се отразява зле на алпиниста. Той губи увереност и лесно се разколебава. Когато добрият алпинист се наблюдава отстрани, прави впечатление лекотата, с която тялото му се изнася нагоре. Движенията му са плавни, сигурни, без да забавят своя ритъм дори на трудни пасажи от скалата.

Следващите основни принципи при катеренето са от чисто техническо естество. Те следва да се прилагат при преминаването на всички форми на скалния релеф. Само тогава алпинистът ще може да се катери с необходимата сигурност.

Използуване на три опорни точки. Това означава, че в един и същ момент при катеренето в движение може да бъде само един от крайниците, който да търси нова опорна точка по скалата. При това алпинистът пази стабилно равновесие на останалите три. Дори в случай, че един от тях му изневери, той пак ще съумее да се закрепи на скалата. Тогава също трябва да търси третата опора само с единия от свободните крайници.

Нагаждане на тялото спрямо релефа. Обичайното положение на тялото на алпиниста е вертикално. При всякакви странични наклонявания се идва до по-голям разход на енергия. При ронливи скали и слаби възможности за захващане алпинистът се катери, като придържа тялото си близо до скалата. Във всички други случаи е по-добре да бъде отделено от скалата, което прави движенията му по-свободни и катеренето — по-сигурно. Колкото по-малки са възможностите за стъпване при наличие на удобни места за захващане, толкова по-назад трябва да бъде изнесен общият център на тежестта. Само така краката биха получили по-стабилна опора. По начало трябва да се знае, че плътното прилепване на алпиниста към скалата се отразява неблагоприятно на възможностите на мускулите да развият нормално тягата, на която са способни. Намиращата се близо пред алпиниста скала ограничава възможностите на горните и долните крайници да се движат в оптималната за тях предно-задна равнина.

Краката поемат основното натоварване. При изнасяне на тялото нагоре краката трябва да поемат главната роля поради по-голямата си мускулна маса. С това се пестят сили. Отдавна вече никой не се катери без обувки с вибранови подметки. Този факт определено видоизменя техниката на стъпване при катерене. Днес въобще не може да се говори за «външна» и «вътрешна» стъпка. Единствено правилно е да се стъпва с върха на подметката с лек наклон надолу, при което петата остава малко по-ниско. Дори на по-голяма скална неравност, на която би могло да се побере цялото ходило, трябва да се стъпва по гореописания начин на външния ръб на неравността. В противен случай се губи прецизната чувствителност на стъпването и тялото се доближава излишно до скалата, което не е желателно. За да може да се балансира равновесието на цялото тяло без излишно обременяване на горните крайници, препоръчва се това да става за сметка на повдигането или свалянето на петите. Това естествено също е възможно само при стъп-ване с върха на подметката по скалните неравности. Големите крачки при катеренето също са неправилни. Кракът трябва да търси по възможност място за стъпване около 25—30 cm по-високо от старата си стъпка.

Балансираща роля на ръцете. Те изпробват здравината на всички хватки, преди да ги използуват за залавяне. На тях не трябва да става набирането на цялото тяло. По този начин биха се изразходвали излишно много сили. В зависимост от положението на тялото спрямо скалата се различават следните видове хватки — горна, долна и странична. Захващането може да става с длани, цели пръсти или фалангите им. При цепнатини се прилага

76

Фиг. 69. Видове хватки

и юмручната хватка. Ръцете могат да се използуват и за натиск върху скалата, което понякога предоставя необходимата опора (фиг. 69).

В някои случаи принципът за единствено балансиращата роля на ръцете търпи изключения. Известни форми на скалния релеф се преминават изключително с помощта на ръцете. При катерене с подчертано отдалечено от скалата тяло или при преминаване на отвестни цепнатини натоварването на ръцете, които придърпват тялото към скалата, нараства извънредно много. При търсене на места за захващане ръцете никога не трябва да се изпъват нагоре или встрани в крайно положение. Не е добре да се изнасят много по-високо от главата. Това би довело до загубване на необходимата дъгообразна форма на тялото и би намалило сигурността на стъпките.

Ритмичност при катеренето. Доскоро се считаше, че ритмичността се постига чрез последователно преместване на крайниците по скалния релеф. Опитът обаче показва, че колкото нараства квалификацията на алпиниста, толкова по-малко захващания използува при катеренето, което е за сметка на стъпванията. Изравняването им е белег на добра техника. Ако стъпките

77

надвишават захващанията, може вече да се смята, че е постигнато съвършенство. Така например при здрав скален релеф се препоръчва следният подход за използуване на отделните неравности. Ръцете търсят място за захващане направо или малко по-високо от главата на алпиниста. След това се извършват три-четири стъпки по скалата със стремеж краката да наближат възможно най-много местата за захващане на ръцете (да не се забравя, че заменянето на няколкото малки стъпки с една голяма е погрешно и води до прекомерен разход на енергия). Тялото заема типична дъгообразна форма, която е неоспоримо най-ефективна при катерене. При това положение се дава възможност на ръцете една след друга да намерят нови места за захващане в много по-голям радиус на действие, отколкото ако това се правеше още след първата стъпка. Така новите захващания могат да бъдат извършени значително по-високо. После целият цикъл започва отново. Всичко това налага следващия принцип:

Използуването на възможно повече опори. Това допринася за пестене на сили при катерене и води до по-голяма сигурност. Добрият алпинист не трябва да се отказва от всяка възможност за захващане или стъпване, когато набира височина. При това обаче никога една и съща неравност не трябва да бъде захваната едновременно с двете ръце, както не бива да се стъпва с двата крака на една и съща опора.

Между тези основни принципи при катеренето съществува определена зависимост. Така например катеренето с повече опори води до пестене на сили и се отразява на ритмичността. Основното натоварване на краката при катерене също води до пестене на сили, ненагаждането на тялото спрямо скалния релеф води до несигурност и пр. Спазването и усъвършенствуването на всеки от основните принципи при катерене влияе за подобряване на техниката и, обратно — всяка слабост, допускана дори в един от тези принципи, се отразява на техническото умение на алпиниста и понижава неговите общи възможности.

4.4.4.2. Преодоляване на характерни форми на скалния релеф

Голямото разнообразие на скалния релеф и неговите форми налага прилагането на много технически прийоми за тяхното преодоляване. Докато цепнатините, камините, наклонените плочи, вътрешните и външните ъгли могат да се изкачват от алпинистите чрез свободно катерене без използуване на изкуствени средства за допълнителни опорни точки, при отвесните плочи, надвесите и таваните това е съвсем невъзможно. Но и в двата случая от алпинистите се изискват съвършени технически умения. В първия случай те са свързани с безупречно съвършенство в свободното катерене по скалите, а във втория — към това трябва да се добави и техническото боравене със съвременните съоръжения.

При преодоляване на цепнатини, камини, наклонени плочи, вътрешни и външни ъгли алпинистът често се отклонява от общоприетите основни принципи при катеренето. Тези форми на скалния релеф се изкачват много по-лесно чрез използуване на действуващите сили при триещи се повърхности и на противоположния натиск.

Цепки. Те са малки пукнатини в скалата с вертикално, хоризонтално или диагонално направление. Използуват се за забиване на стоманени клинове.

Цепнатини. Те са по-широки пукнатини в скалата, които се преодоляват по следните начини в зависимост от размерите, здравината и възможностите за намиране на опора:

Фиг. 70 и 71. Катерене

1. Чрез вкарване в цепнатината например на левия крак и ръка, докато десните търсят опорни точки на външната стена (фиг. 70). Лявата ръка може да търси вътре в цепнатината малки места за захващане, а също с отворена длан да намира устойчивост в скалата по пътя на увеличеното триене. При много тесни цепнатини свиването на вкараната ръка в юмрук също може да даде необходимата опора.2. Чрез оказване на противоположен натиск по външните ръбове на цепнатината с редуване на едновременно придвижване нагоре на ръцете и след това — на краката (фиг. 71).3. Чрез способа «Дюлфер». Носи името си от известния алпинист X. Дюл-фер, който още през 1912 г. преминава с такава техника смятаната за непреодолима цепнатина на югоизточната стена на Флайшбанк в масива Вил-дер Кайзер. Важно условие при този начин е разположената по-близо до тялото на алпиниста стена да има удобен за захващане ръб. Сцеплението се получава по пътя на тегленето на ръцете и противоположния натиск с краката (фиг. 72). При преминаването на цепнатини по начина «Дюлфер» ръцете се натоварват извънредно много при придръпването на цялата тежест на тялото към скалата. При това е необходима системна тренировка за увели-чаване на силата на мускулите сгъвачи на пръстите на ръцете, осъществяващи хватката

78

на цепнатина

на скалата. Анатомичният и биомеханичният анализ на катеренето по начина «Дюлфер» по вертикални цепнатини показва, че не трябва да се допуска в никакъв случай краката да се доближават много до ръцете. Това би довело, от една страна, до голямо натоварване на горните крайници, а от друга, чрез намаляване на рамото на силата на тежестта ще затрудни изнасянето на общия център на тежестта нагоре. Едновременно с това биха се създали условия, при които мускулите разгъвачи в тазо-бедрените стави

79

биха действували под неблагоприятен ъгъл. Неспазването на тази малка на пръв поглед подробност може да се окаже фатално за алпиниста, тръгнал по цепнатината и почувствувал малко преди края, че не му достигат сили да я преодолее докрай. Известно е, че в такива случаи връщането назад вече е почти невъзможно.

4. С помощта на дървени клинове и разширяващи се скоби.

Фиг. 72. Катерене Фиг. 73. Катеренепо начина «Дюлфер» в тясна камина

Камини. Представляват широки вертикални цепнатини, в които може да се побере цялото тяло на алпиниста. Голямото им разнообразие по отношение на размерите и гладкостта на страничните стени налага различия в техниката за тяхното преодоляване. В това отношение известна роля играе и телесната конструкция на алпиниста. Във всички случаи се използува триенето на по-големи плоскости от тялото или противоположният натиск на скалата по пътя на различните разкрачи. Много тесните камини се катерят, като от едната страна се поставят ходилата и гърбът, а от другата — колената и ръцете (фиг. 73). С последователно местене на краката и ръцете и упражняване на натиск с гърба и колената алпинистът се придвижва нагоре, за което се изискват значителни физически усилия. За преодоляване на широки камини с гладки стени е необходимо голямо сцепление със скалата. То се осъществява най-рационално с голяма опорна повърхност и нормален натиск. Най-сполучливо това става с опиране на гърба и дланите на двете ръце в едната стена на камината и опиране на краката в противоположната стена (фиг. 74). В този случай катеренето вразкрачка е неуместно поради малките опорни повърхности и малкия ъгъл. При наличие на неравности по стените на широката камина, които създават добри условия за стъпване, катеренето в разкрачка е по-рационално (фиг. 75). Така се пестят сили и възможността за по-бързо придвижване е неоспорима.

80

Вътрешни ъгли. Сключват се от две съседни стени, които се съединяват под ъгъл, по-малък от 180°. Най-удобни за преодоляване са тези вътрешниминават на «конче» чрез натиск с вътрешните части на колената към ръба (фиг. 76). При хоризонтални ръбове ръцете захващат острата им част, краката се поставят на цели стъпала върху скалата, а тялото е съвсем отделено от нея.

Плочи. Те са гладки образувания на скалния релеф, лишени от удобни възможности за захващане или стъпване. Могат да бъдат наклонени или отвесни. Наклонените плочи могат да бъдат преминавани с гръб и с лице към скалата, В първия случай ходилата стъпват с цялата си повърхност. По-голямата контактна повърхност играе положителна роля за повишаване на сцеплението със скалата. В същото време обаче това положение на тялото утежнява условията за действие на мускулите на горните и особено на долните крайници. Положението на ходилата изключва използуването на тягата на сгъвачите на ходилото за изнасяне на общия център на тежестта нагоре. Намалява се и видимостта на терена, който предстои да се катери. Положението с гръб към скалата е удобно единствено при слизане при наклонени плочи. Тогава има по-добра видимост и се облекчава натоварването на ръцете. При катерене по наклонени плочи с лице към скалата ходилото на алпиниста има много по-малка контактна повърхност със скалата и сцепле-нието е по-слабо. Но за сметка на това долните крайници имат много по-благоприятни условия за създаване на тяга, необходима за изнасяне на общия център на тежестта нагоре. Условията благоприятствуват също така изкачването да става със запазване на постоянно триопорно положение, т. е. последователно да се изнасят краката и ръцете, което е абсолютно необходимо, за да не се наруши равновесието на алпиниста. Най-напред се изнася нагоре едното ходило, последвано от едноименната ръка, след това — др у гота Ходило и другата ръка. При този начин на изкачване видимостта е улеснена.

Фиг. 76. Катерене Фиг. 77. Употреба напо ръб , подвижна площадка

Отвесните плочи се преодоляват много трудно и по възможност трябва да се избягват. На тях алпинистът не може да намери желаните неравности по скалата и е принуден да използува

ъгли, чийто ъгъл е около 90°. Катерят се най-добре в разкрачка, като в зависимост от опорите алпинистът може да бъде обърнат с лице към скалата или към долината.

Ръбове. Не се поддават лесно на ерозия и обикновено са много гладки. Най-трудни за преодоляване са вертикалните ръбове. Диагоналните сепре-

Фиг. 74. Катерене в широка камина с гладки стени

Фиг. 75. Катерене в широка камина със стъпки и хватки

изкуствени опорни точки чрез забиване на клинове, които освен за осигуровка в случая служат и за стъпване и захващане. За улеснение на клиновете алпинистът може да закачва и стълбички. Когато плочата е лишена от каквито и да било цепки, той е принуден да бие роолплъгови клинове. За да е в състояние да ги поставя на по-големи разстояния един от друг, с което би пестил време и сили, той може да си послужи с универсалната подвижна площадка (фиг. 77). Траверсирането на гладки плочи, които не могат да се преодолеят право нагоре, се извършва с помощта на пандюл — на здраво забит клин алпинистът се спуска няколко метра надолу и подобно на махало с притичване по скалата преминава встрани и се добира до желаното по-леко място. Тялото е превито, а краката са широко разтворени. При неуспех и връщане на тялото назад по махалото алпинистът трябва да внимава да не се нарани в скалата. Когато по плочата има цепки, придвижването става с помощта на клинове, карабинери и стълбички. За целта е добре да се катери на двойно въже. Водачът се изнася нагоре, набран от своя партньор с помощта на едното въже. Това му дава възможност да забие нов клин на по-високо място. Тук закачва карабинер и прекарва през него второто свободно въже. След като бива набран на него, водачът освобождава първото въже и с тези последователни действия може да се премине цялата плоча. Трябва да се внимава въжетата да не се кръстосват. Затова най-удобно е, когато цепките са разположени така, че двете въ-

82

©ъжета, преминаващи през клиновете и карабинерите, да бъдат успоредни «едно на друго.

Надвеси. Те са най-трудно преодолимите форми на скалния релеф. Могат да бъдат преминати само когато по тях има достатъчно цепки за забиване

Фиг. 78. Катерене по надвеси Фиг. 79. Траверсиране на корниз

на клинове. Използуват се стълбички, които не се допират до скалата и висят свободно във въздуха. Алпинистът трябва да има добра техника, за да намери в тях сигурна опора (фиг. 78). Често се използува двойно въо/се, с което се облекчава набирането на височина.

Корнизите са хоризонтални издатини на скалния релеф, които се използуват за траверсиране встрани. Алпинистът стъпва на корниза и държи тялото си прилепнало до скалата (фиг. 79). Ако корнизът отгоре е затворен с близък надвес, придвижването по него може да стане и в легнало положение, като единият крак е спуснат по-ниско и се придържа свит към стената под корниза.

4.4.4.3. Слизане по скали

Слизането от скали чрез катерене е значително по-трудно от изкачването. То обаче се налага често в алпийската практика — най-вече на сравнително по-леки скални пасажи. При това слизането става в свръзки при щателно осигуряване, като в основни линии важат същите принципи както при изкачванията. Слизането се извършва с гръб към долината. При това ръцете трябва да търсят опори в непосредствена близост до краката, които през това време стоят неподвижно. По този начин се осигурява отново желаната дъгообразна форма на тялото, която в случая улеснява и насочването на погледа надолу за търсене на нови места за стъпване. При опънато тяло, доближено до скалата, търсенето на стъпки ще става само чрез опипване с върха на подметките, без помощта на очите.

83

Вертикалният парапет също може да намери приложение при слизане на по-големи групи алпинисти.

Рапелът е най-често използуваният начин за слизане по отвесни и дори надвесени скали (както и по ледени пасажи) Същността му се заключава в

увеличаване на триенето на въжето, по което се извършва спускането, в тялото на алпиниста или чрез намотки на карабинер. Важен момент при рапела е неговото организиране. Въжето може да мине през рапелен клин или скален издатък. През тях се прекарва малка въжена примка (фиг. 80), през която преминава двойно поставеното въже. След завършване на спускането въжето трябва да се изтегли за единия край. За самоосигуряване се използуват самозатягащите се възли.

Различават се следните видове рапели: Дюлферов рапел. Той е най-популярен и лесно осъществим (фиг. 81). При него

въжето се прекарва през бедрото, минава през гърдите и про-тивоположното рамо и се спуска зад гърба на алпиниста и се

държи с едната ръка. Другата държи въжето, което идва отгоре. Спускането става, като се застане на ръба на

площадката и*се отпусне въжето така, че тялото да дойде перпендикулярно на скалата. Започва се пристъпване надолу по

84

Фиг. 80. Организиране на рапел

скалатй на цели стъпала, без да се търсят удобни неравности. Кракът, под който преминава въжето, е изнесен по-ниско. Тялото е леко сгънато в кръста и извъртяно заедно с главата в посоката, в която се извършва пристъпването. Горната ръка, която се придържа за въжето, е обхванала самозатя-гащия се възел, който не трябва да бъде затегнат, и го придвижва надолупо въжето. Другата ръка, която е отведена назад, регулира спускането. Когато тя се отведе по-назад, триенето се намалява и бързината на спускането се увеличава. При изнасянето й напред триенето се увеличава и спускането се забавя или дори може съвсем да се прекрати. Краката пристъпват последователно. Подскоците трябва да се избягват освен при преминаване през надвеси. Разновидност на Дюлферовия рапел се получава при прекарване на въжето по същия начин около тялото на алпиниста, без да преминава под бедрото. Въжето се трие в карабинер, закачен на въжена седалка.

Тиролски рапел. Представлява два кръстосани пред гърдите Дюлферови рапели, за да се увеличи още повече триенето в тялото на алпиниста (фиг.82).

Пожарникарски рапел. Рапелнотовъже се намотава ДВа ИЛИ Три ПЪТИ Фиг. 83. Пожарникарски рапел около карабинер с ключалка, който през втори карабинер се прикрепва запредварително направена седалка от помощно въженце. Ръката се държи далеч от карабинера и с увеличаване или намаляване на ъгъла на триене

Фиг. 84. Спортен способ

се регулира скоростта на спускането, юято не трябва да е много голяма, за да не се повреди въжето. Пожарникарският рапел има различни разно-видности според начина на усукване на въжето около карабинера (фиг. 83).

На леки пасажи слизането може да стане по закрепено отгоре въже,, като се използува триенето между въжето, ръцете и тялото в кръстната област по т. нар. спортен способ (фиг. 84).

4.4.5. Движение по сняг и лед

4.4.5.1. Характеристика на снежните и ледените повърхности

Техниката на движение по лед и сняг е неразривно свързана с видовете сняг, с прехода им от едно състояние в друго и с различните снежни и ледени повърхности.

В тихо време снежните кристали падат със скорост до 1 m в секунда. Още с преминаването през въздушните слоеве с различна температура те

85

Фиг. 81. Дюлферов рапел

Фиг. 82. Тиролски рапел

претърпяват изменения. На земята под действието на температурните колебания, слънцето, вятъра и други фактори снежинките кристализират и непрекъснато променят своята първоначална форма. От многочис-лените разновидности на снега се различават следните основни групи снежни и ледени повърхности, които имат отношение към алпийската техника:

Дълбок мек сняг. Получава се след обилни снеговалежи в тихо време с малки температурни колебания. Снежните кристалчета запазват няколко дни своята първоначална форма.

Сух втвърден сняг. Под действието наФиг. 85. Снежни повърхности с ниската температура и силния вятър сне-различни наклони гът загубва кристаловидната си форма и

става на снежни зърна. Образува се плътен повърхностен слой, под който снежните зърна имат максимално сцепление помежду си.

Плътен фирн. Представлява грубозърнест, обледенен сняг, характерен за пролетните дни, когато температурните колебания са големи. Рано през деня след ясни студени нощи снегът е стегнат, докато през обедните часове вследствие на повишената температура плътният фирн се размеква. При меко време, когато духа топъл вятър, фирнът видимо се топи.

Обледенена повърхност. При повишаване на температурата снегът омеква и започва интензивно да се топи. Рязкото й понижаване предизвиква замръзване на течащите по склоновете води — образуват се ледени повърхности.

Плътен лед. За разлика от досега изброените снежни повърхности, които се срещат по нашите планини, тази група е характерна за по-високите върхове, където има вечен сняг и стените са обковани със стъкловиден лед. Подходите към тези върхове са свързани с преодоляване на огромни ледници.

Ледниците представляват ледени реки със стотици метри дебелина на ледените маси. В привидната си неподвижност те са подложени на различни явления, вследствие на които непрекъснато се движат и изменят своя характер, макар и много бавно. Именно при това движение се образуват огромни ледени лабиринти, които могат да бъдат групирани по следния начин:

Периферна цепнатина (бергшрунд). Намира се там, където ледникът се допира до склона. Образува се вследствие на температурните разлики между леда и скалата.

Напречни цепнатини. Разделят частично ледника и са причинени вследствие на наклона и наличието на скални прагове, по които се плъзгат леде-

86

ннте маси. Когато тези цепнатини се редуват на близко разстояние, те са разделени с тънки и крехки ледени стени. Тези хаотични маси от ледени слоеве се наричат сераци.

Надлъжни цепнатини. Образуват се по посока на движението на ледника и са предизвикани от свиване и разширяване на ледените маси.

Наклонени или полегати цепнатини.. Подобни са на рибена кост с обърнат по посока на движението връх. Тези цепнатини се образуват в средата на ледника при завой на ледените маси.

В зависимост от формата цепнатините биват:а) с различни горни краища, завършващи конусовидно;б) с успоредни близки стени;в) с тесен отвор, който надолу се разширява като камбана.Техническата трудност на снежните и ледените повърхности зависи

както от характера на снежната покривка, така и от наклона. Докато по склонове до 30° движението става с лекота, при по-стръмни терени се налага прилагане на прецизна техника. Условно повърхностите могат да бъдат групирани по следния начин (фиг. 85):

а) до 30° — леки склонове;б) от 30 до 40° — средни склонове;в) от 40 до 50° — трудни склонове;г) от 50 до 60° — много трудни склонове;д) над 60° — изключително трудни склонове.

4.4.5.2. Изкачване по сняг и лед

Суровите условия на високата планина през зимата значително затрудняват изкачването. В много случаи се налага алпинистите да спират и затоплят ръцете си, за да възвърнат тяхната чувствителност. На пасажи с обледенени скали понякога се налага да се катери с котки. В противен случай трябва да се почистват обледенените места, за което се губят много време и сили.

Принципите за катерене по скали са валидни и при движението по сняг и лед. През зимата с още по-голяма сила важи основният закон при алпинизма — да не се подценяват опасностите на високата планина. За момент не трябва да се пренебрегват и най-безопасните снежни и ледени склонове, защото ако през лятото един маршрут от ниска категория на трудност се катери за 2—3 h, при зимни условия се преминава за по-дълго време и трудността му е по-голяма. Понякога снежната и ледената покривка облекчават изкачването, но и тогава алпинистите трябва до съвършенство да владеят техниката на движение по сняг и лед и безупречно да изпълняват самоосигуровките и осигуровките. Моментното отпускане и намаляване на вниманието, несъобразителността, безотговорността водят до непоправими грешки.

Изкачване право нагоре. Въпреки благоприятната възможност за създаване на опорни точки на всяка крачка движението при дълбок и мек сняг е трудно и опасно. Губят се много време и сили. Водещият е затруднен в избора на безопасен път и от непрекъснатото правене на стъпки. За да се получи равномерно натоварване на всички участници в групата, е необходимо в зависимост от дебелината на снежната покривка, наклона на склона и подготовката на алпинистите водещият да се сменя на определени интервали. Той трябва да направи крачка встрани от посоката на движениев и да заеме място в колоната като последен. Останалите се стремят да стъпват в същите следи и с обувките си да вкарват по мал-ко сняг в стъпките.

7 Туризъм, алпинизъм и.}. 87

1

По този начин те се запълват и за следващите се оформя добре утъпкан път.Независимо че движението в дълбок, мек сняг на пръв поглед изглежда

елементарно и леко, то има следните изисквания:1. Да се поставя плавно кракът в снега и

равномерно да се пренася тежестта на тялото върху него, като се избягват силните удари и резките движения.

2. Опорната площ за крака да е перпендикулярна на тялото с лек наклон навътре дори при по-стръмните склонове.

3. Краката да са разтворени елховидно или полуелховидно в зависимост от посоката на движение. Това спомага за увеличаване на опорната площ и намалява вероятността от разбиване на стъпките и подхлъзване.

4. При дебела снежна покривка, кога-то се затъва много, е уместно коляното да

N - \ \ v \\ еЗдаИЧ се изнася пред стъпката и с опиране на под-бедрицата върху снега да се увеличи опор-ната площ (фиг. 86). В някои моменти притерени с лек наклон се използува т. нар.патешко ходене, като хванатият с две ръцеледокоп се поставя върху снега, за да поеме* 4 * ' част от тежестта на тялото.Фиг. 86. Увеличена опора на под- 5 За по.голяма икономичност при ДВИ-

бедрицата г

жение в мек сняг е необходимо да се прилага мускулно усилие само при пренасяне на тежестта върху опорния крак и изнасяне на свободния крак. В следващата фаза е добре да работят само мускулите, които запазват равновесното положение на тялото, а останалите за момент да бъдат освободени, за да се подготвят за новата крачка.

Изкачването по наклони, покрити със сух и втвърден сняг, е свързано с непрекъснато биене на стъпки. При по-твърда снежна покривка се налагат неколкократни удари, за да се оформи сигурна и удобна стъпка.

При движение върху дълбок мек сняг с втвърден тънък повърхностен слой неопитните алпинисти непрекъснато затъват. Добре подготвените съумяват равномерно да разпределят тежестта на тялото върху опорната площ и плавно да я натоварят. Така те не пропадат и с лекота преодоляват подобни терени.

Допълнителната опорна точка, която създава ледокопът, допринася за запазване равновесието на алпиниста, за увеличаване сигурността на движение и облекчава изкачването. В зависимост от сложността на теренните форми начините за употреба на ледокопа са следните:

Ледокоп в положение «бастун». Използува се при движение по леки и средни наклони (не повече от 30°). Може да се приложи на склонове» покрити с твърд фирн (до 40° наклон), в случай че алпинистът е с котки. Този начин е подходящ за изпробване на твърдостта на терена при преминаването по заснежени ледници или ръбове с козирки. Водачът забива дръжката и използувайки ледокопа като сонда, подбира най-безопасния път-

Ледокоп в положение «готовност». Прилага се при наклон от 30 до

50°. 98

Ледокоп в положение «котва». Едната ръка е хванала главата на ледокопа, а другата —дръжката близо до шипа. Употребява се при изкачване на трудни ледени склонове, като клюнът енергично се забива в леда, а шипът се подпира на склона.

Ледокоп в положение «брадвичка». Използува се за копане на Стъпки.Ледокоп в положение «рамас». Използува се при спускане по леки и средни снежни

повърхности.Ледокопът може да служи за самоосигуровка и осигуровка.Принципът на плавност е валиден при преминаването на пасажи с различни наклони.

Изкачването на по-големи наклони се извършва право нагоре. Стъпките се бият с предната част на обувките, като се използува рационално махът на подбедрицата. От съществено значение е да се чувст-ствува твърдостта на снежната покривка и правилно да се преценява силата на удара. При лесно чуплива снежна кора, ако ударът е по-силен, кракът ще пропадне и това ще затрудни изкачването. В този случай е по-добре ударът да бъде умерен, така че обувката да влезе до средата на ходилото и твърдата снежна кора да се използува за опора. Дължината на крачката трябва да бъде съобразена със степента на наклона, здравината на снежната покривка и не трябва да затруднява и най-ниския в групата. При по-лабилен сняг е необходимо стъпките да са максимално раздалечени. Ледокопът се държи в положение «бастун». Когато се преминава през снежен терен, дланта на ръката, хванала ледокопа, се подпира върху лопатката, а клюнът е насочен по посока на движението.

Шипът на ледокопа, опрян или забит в повърхността, служи за създаване на допълнителна опора. На места с лек наклон тази опора се използува при всяка крачка. С увеличаване на наклона нараства ролята на ледокопа. Забит в снега, той създава по-стабилна опора и увеличава сигурността при изкачването. На наклони до 40° рационално се прилага движението «в три такта». На първия такт енергично се забива дръжката на ледокопк в снега на оптимална височина, осигуряваща вертикално положение на тялото. При твърд сняг се налага неколкократно повторение на ударите до момента, в който дръжката се забие и създадената опора е надеждна. Дръжката на забития ледокоп трябва да бъде успоредна на вертикала на тялото. Натоварването става плавно с натиск надолу и в редки случаи е съчетано с минимален опън. При втория и третия такт алпинистът изнася последователно двата си крака нагоре.

Ледокоп в положение «готовност» се използува при изкачване на средни по трудност наклони. Държи се с двете ръце, като по-здравата хваща главата на ледокопа, а другата държи дръжката близо до шипа. При изкачване право нагоре ледокопът в това положение не се използува за допълнителна опора. Самото наименование «ледокоп в готовност» показва, че алпинистът трябва да е винаги готов при необходимост да заеме съответното положение за самозадържане или запазване на равновесие. Ледокоп в положение «готовност» намира по-голямо приложение при диагонални и хоризонтални придвижвания.

За по-голяма сигурност при изкачване на по-стръмни склонове ледокопът се държи с двете ръце за главата (фиг. 87). Това облекчава алпиниста при забиване на дръжката му в снежната повърхност. Този начин е по-удобен на терени, покрити с твърд сняг, където забиването на ледокопа с една ръка е трудно, а възможността за оформяне на удобни стъпки е минимална. За да се придвижи нагоре, като използува леките зацепвания на обувките в снега, алпинистът трябва да забие здраво ледокопа. Това се осъществява с помощта на двете

ръце.наклона, а не вертикално (както при мек сняг) или хоризонтално (при твърд сняг). След като върхът на обувката стигне до твърдия пласт и се забие леко в него, с

89

В случаите, когато сцеплението между стария твърд сняг и прясон навалелия сняг е слабо, съществува реална опасност от свличане. Хванат с двете ръце, ледокопът енергично се забива в твърдата основа и по този начин осигурява надеждна опора. Характерно за биенето на стъпки при такива повърхности е, че ударът с обувката се нанася под остър ъгъл спрямо

Фиг. 87. Държане на ледокопа с две ръце за главата

Фиг. 88. Ледокоп в положение

«бастун» Фиг. 89. Ледокоп в

положение «котва»

помощта на вертикален натиск с петата пресният сняг се трамбова и стъпката става стабилна.

При изкачване на фирнови и ледени наклони до 40° ледокопът в положение «бастун» се използува, когато алпинистът е с котки. Краката при този случай трябва да са разтворени малко повече, отколкото при движението без котки. Стъпва се елховидно и съобразно степента на наклона върховете на обувките се отварят или прибират. Зъбите на котките се насочват перпендикулярно спрямо склона и се забиват с лек удар, получен от тежестта на крака. Когато дръжката на ледокопа не може да влезе в твърдата повърхност, забитият шип служи само за запазване на равновесие при изнасяне на краката нагоре (фиг. 88).

От съществено значение за доброто захапване на котките е тежестта на алпиниста да се поема от краката. Дължината на крачката зависи от степента на наклона. При по-стръмен склон крачката трябва да бъде по-малка. Първият от групата не е задължен да се съобразява с крачките на останалите. Тялото не трябва да бъде стегнато, а да заема естествено поло

90

като на всяка крачка или през две енергично забива клюна на ледокопа пред себе си. Хванала здраво по средата главата на ледокопа, едната ръка се подпира на нея и спомага за повдигане на общия център на тежестта нагоре. Другата ръка стиска дръжката близо до шипа и с лек натиск към повърхността и надолу ограничава разместването на ледокопа. Краката се изнасят последователно нагоре, като алпинистът трябва винаги да има две опорни точки. Ударът за забиване на предните зъби на котките трябва да се нанася немного силно в посока напред и надолу. Неправилно и опасно е да се прехвърля голяма част от теглото върху опората на ледокопа. Това неминуемо ще доведе до облекчаване опората на краката и нарушаване на сцеплението между котките и ледената повърхност. Същият неблагоприятен момент ще се получи при наклоняване на алпиниста* към склона. При изнасяне на единия крак нагоре другият трябва да остане неподвижен. Дори опората му да поддаде и котката да приплъзне 10—15 cm надолу, тялото трябва да запази вертикалното си положение.

При много стръмни, покрити със стъкловиден лед склонове ледокопът може да се държи само с едната ръка за главата, а другата да използува предварително изкопаните жлебове в леда за хватки (фиг. 90). Когато теренът е силно насечен, осеян с множество скални и ледени форми, те могат да бъдат използувани за хватки и за двете ръце (фиг. 91).

91

жение и движенията да са гъвкави. Гъвкавостта на ставите до известна степен определя оптималния ъгъл на склона, който може да се изкачи право нагоре.

При склонове, надвишаващи 50°, ледокопът се държи в положение «котва» (фиг. 89). Алпинистът се държи нагоре, обърнат с лице към склона,

Фиг. 90 и 91. Изкачване по стръмни склоновеФиг. 92. Изкачване със стоманено шило и

ледокоп

За по-голяма икономия на време и сили и по-голяма сигурност в придвижването по ледени пасажи се използуват и ледените шила (фиг. 92). Леки и удобни, те създават стабилна опора за освободената от ледокопа ръка. При липса на шило може да се използува остър клин, клюнът на чука и др.

Фиг. 93. Изкопаване на стъпки с две ръце Фиг. 94.

Изкопаване на стъпки с една ръка

На изключително трудни фирнови и ледени пасажи, преминаващи 60° наклон, движението на предни зъби на котките е рисковано и несигурно. Алпинистът не може да разчита на тяхната опора и е необходимо да прибегне до копаене на стъпки. Въпреки че е свързан с много голям разход на енергия и загуба на време, този начин на придвижване обезпечава сигурността на изкачването. Добре оформената стъпка е равносилна на надеждна осигуровка. Не трябва за сметка на икономията на време и сили да се правят малки и неудобни стъпки. За копаене на стъпки във вертикална посока (право нагоре) се застава с лице към склона (в закрита стойка). При по-леки наклони ледокопът се хваща с две ръце близо до шипа като брадва. Ударите се нанасят със замах от раменната става, като рационално се използува теглото на ледокопа. Движението на ръцете не трябва да нару-шава равновесието на тялото. В нестабилни положения ударите се нанасят от лакътните стави, дори в някои моменти — само от китката. Бързината на копаене зависи от твърдостта на повърхността. При всички случаи за оформянето на една стъпка са необходими десетки удари — отначало се нанасят в хоризонтална посока, след което стъпката се засича във вертикална посока (фиг. 93). Важно е да се знае, че ударите не бива да попадат на едно и също място, а стъпката трябва, последователно да се очертае с клюна на ледокопа. Дооформянето и почистването се извършва с лопатката. Тя може да се използува направо за копаене, когато склонът е покрит с размекнат фирн. По-стръмните склонове вдлагат правенето на стъпки да става с една ръка (фиг. 94), другата служи за допълнителна опора на тялото. С нея алпинистът може да се държи за предварително изкопана хватка или за вече оформената по-нагоре стъпка. При преминаване на дълги ледени отсечки с копаене на стъпки в работещата ръка бързо настъпва умора. Благоприятно би било, ако катерещият може да работи пълноценно и с двете ръце. В някои моменти самият характер на склона налага тази смяна.

За по-голямо удобства при копаенето и за сигурност в придвижването стъпките се правят последователно вляво и вдясно (шахматно) съобразно ширината на раменния цояс. Те могат да бъдат двойни (за двата крака) и единични. Разстоянието между стъпките във вертикална посока не трябва да затруднява движението и на най-ниския в групата. На безопасни склонове стъпките се правят на по-големи интервали. На междинната крачка се използуват средните зъби на котките. За да се избегне, излишно мускулно усилие, е необходимо, след като се изнесе долният крак в по-горна стъпка, да се пренесе тежестта на тялото върху него и тогава да се освободи долната опора.

Винаги при копаене на стъпки водачът трябва да се съобразява с положението на групата под него. Ако склонът не позволява той да премине няколко метра встрани, трябва да копае с Леки удари на ледокопа. Малките ледени късове, летящи към останалите, са по-безопасни. Преминаването на ледени отвеси е невъзможно без помощта на допълнителни опорни точки. Използуват се здраво забити клинове, на които се закачват стълбички.

Яснб е, че главните помощници на алпиниста при движението върху снежни и ледени повърхности са ледокопът и котките. Техниката за използуването им е многообразна и

92

зависи от трудността на терена. Добрите алпинисти заемат необходимото положение интуитивно, без да се замислят. При тях движенията са напълно автоматизирани.

Диагонално изкачване. Като се направи съпоставяне между правото и диагоналното изкачване, се вижда, че при първия начин с всяка крачка се набира по-голяма височина — печели се време. Това обаче е свързано с голям разход на енергия. Техниката на диагоналното изкачване е по-бавна, но за сметка на това разходът на сили е по-малък. Получава се последователното натоварване на активно участвуващите в изкачването мускулни групи. При движението в едната посока работят мускулите на горния спрямо склона крак. След като тя се смени, активно се включват мускулите на другия крак. Подобна е и работата на ръцете, които държат ледокопа. Ето защо на стръмни склонове се налагат по-чести смени на посоката. Това се постига чрез доброто предварително осигуряване на алпиниста и зависи от наклона на снежната покривка. При стръмни склонове обръщането става с лице към долината, а с гръб — на по-леки наклони. При всички случаи ледокопът се забива здраво в повърхността. Желателно е при това зигзагообразно движение да се избират благоприятни теренни форми — хоризонтални площадки, ръбчета, скални пасажи и др. Ако няма такива площадки, алпинистът трябва сам да си ги направи. Друга причина за преминаване в диагонално изкачване е ограничената възможност за сгъване в глезенните стави при движение с котки. Често и желаната посока съвпада с диагонала на склона.

На склонове, покрити с мек сняг, крачките са равномерни. Алпинистът се старае да стъпва върху цялото стъпало и равномерно да разпределя тежестта си върху него. Движенията трябва да са плавни. При всяка крачка първо се утъпква снегът, без да се обременява изнесеният напред крак. Вторият такт се състои в прогресивен натиск с постепенно отпускане тежестта на тялото и дооформяне на стъпката. Ледокопът се държи с горната ръка в положение «бастун», като лопатката му служи за опора на дланта (фиг. 95).

Фиг. 95 и 96. Диагонално изкачване^на склонове

При евентуално подхлъзване с рязко движение на ръката дръжката на ледокопа се забива в снега. При по-стръмни склонове ледокопът се държи в положение «готовност». При дълбок сняг и стръмен склон, когато съществува опасност от лавини, посоката на движение следва линията на най-стръмния наклон.

По леки наклони, покрити с твърда снежна кора, от съществено значение е тежестта на тялото да се разпределя плавно върху цялото стъпало на крака и да се избягва нанасянето на удари, които биха могли да счупят кората. Крачката по възможност трябва да бъде по-голяма. На по-стръмни склонове при всяка крачка, преди да се постави кракът, обувката се про-хлузва по повърхността и с помощта на канта се прави хоризонтална рязка, която служи за стъпване. При твърд сняг тези резки се правят с ледокопа. Диагоналното изкачване по средни склонове с фирнова и ледена повърхност се извършва с котки.

93

При склонове с неголеми наклони ледокопът се държи в положение «бастун». При тази техника краката се движат по две самостоятелни линии. Крачките са нормални и се стъпва под ъгъл от 30°. Горният крак сочи винаги посоката на движение (фиг. 96). Тялото е в странично положение спрямо склона. На по-стръмни места, за да се облекчи забиването на всички зъби на котките едновременно, тялото се обръща леко към долината. При тази постановка движението се извършва странично на посоката, като се прави по половин крачка. Долният крак следва горния и се поставя зад него. Макар да е бавен, този начин на движение е свързан с минимален разход наалпинистът е облекчен в запазването на равновесие. Това положение на ледокопа благоприятно се съчетава с различните начини от техниката на ходене— с цяла, половин и кръстосана крачка.

Техниката на придвижване с кръстосана крачка се прилага при наклон над 45—50°. Състои с в изнасяне на долния външен крак високо над и пред другия (фиг. 98). Получава се застъпване на двата крака, което е необходимо с оглед правилното поставяне на котките спрямо склона. От една страна, този начин на движение позволява преодоляване на големи височини за кратко време, а от друга, изисква прецизност в техниката на придвижване е котки. Когато склонът стане много стръмен, необходимо е ледокопът да се постави в положение «котва» (фиг. 99). Горната ръка държи главата на ледокопа и се подпира на забития в повърхността клюн, като го използува активно за опора на тялото при последователното изнасяне на краката. Другата ръка е хванала дръжката близо до шипа. По този начин положението на алпиниста спрямо склона е странично и движението се осъществява с помощта на цяла, половин и кръстосана крачка. Опората на ледокопа може да се сменя на всяка крачка съобразно терена, а може да се приложи и движение в три такта.

Когато наклонът на склона премине границата на безопасно използуване на досега посочените начини за придвижване, се прибягва до копаене на стъпки. Класическата форма на диагонално напредване по стъпки е чрез кръстосване на краката, като за всеки крак се копае отделна стъпка. Краката се изнасят последователно. Външният крак минава в близката стъпка, а вътрешният — в следващата. При по-леки наклони ледокопът може да се държи с двете ръце. Тогава алпинистът застава странично на склона, като горният му крак е стъпил на по-високата стъпка (фиг. 100). Когато стъпките са единични, първо се копае горната, а след това долната стъпка. Те могат

94

енергия. В този случай ледокопът се държи в положение «готовност» (фиг. 97). Ръката откъм ^'долината държи винаги главата му и упражнява натиск върху нея с тенденция да забие по-здраво шипа в повърхността. Другата ръка е хванала близко до шипа дръжката й, опирайки се на нея,

Фиг. 97. Диагонално изкачване на склоновеФиг, 98 и 99. Диагонално изкачване на стръмни

склонове

Фиг. 100 и 101. Изкопаване на стмтки при диагонално изкачване

да бъдат и двойни — за двата крака. Обикновено на леки наклони такива стъпки се копаят, когато свърши въжето и алпинистът трябва да направи осигуровка на партньора си. На стръмни терени при копаенето на стъпки ледокопът се държи с една ръка, а другата служи за опора на тялото, както се захваща за предварително изкопан жлеб в леда, в скален издатък и др. (фиг. 101). Тялото на алпиниста е леко обърнато с лице към склона, използува се т. нар. закрита стойка, при която кракът към долината е поставен пред другия.

Често в алпийската практика за икономия на време и сили се копаят стъпки само за единия крак. Този начин на придвижване е рационален и може да се прилага на по-безопасни пасажи, но в никакъв случай не трябва да бъде за сметка на сигурността на алпиниста. Размерът на стъпките при диагоналното изкачване в сравнение с тези при движението право нагоре е по-малък. Все пак те трябва да са удобни за цялото ходило на крака и всички зъби на котката. Разстоянията помежду им зависят от антропометричните особености на алпинистите. Нормално разстоянието по хоризонтал от стъпка до стъпка е 50—60 cm, а по вертикал — 30—40 cm.

95

изкачването. Трябва обаче да се има винаги пред вид, че при слизане се намесват други фактори, които могат сериозно да застрашат сигурността. Някои от тях са умората, внезапното влошаване на времето и липсата на добра видимост, промяната на качеството на снега, бързането да се спази контролното време, психическото състояние и др. Статистиката показва, че повечето нещастни случаи са станали при слизане по леки заснежени терени. Ето защо не трябва да се забравя правилото «изкачването е трудно, а слизането — опасно». Техниката на слизане също е в пряка зависимост от условията на снега и леда и степента на наклона и винаги, когато е възможно, се слиза с лице към долината.

При мек сняг в зависимост от наклона тялото е повече или по-малко свито. Гърдите са наведени напред и краката са леко сгънати в колената. Тежестта на тялото се пренася последователно на крака, който предварително е утъпкал снега, за да го заздрави. Ледокопът се държи в едната ръка в положение «бастун» и непрекъснато следва линията на тялото. На по-безопасни склонове тялото на алпиниста може да бъде по-изправено и ледокопът да се държи в положение «готовност». За да се избегне затъването, тежестта на тялото трябва да се разделя равномерно върху цялото стъпало. Така се постига максимално сцепление на краката със снежната повърхност.

При втвърдена снежна повърхност се правят по-резки движения от подбедрицата, за да може само с един удар на петата да се създаде опората, на която ще се довери тежестта на тялото. На леки наклони ледокопът се употребява за вертикална опора в положение «бастун» (фиг. 102). Шипът се забива на линията на тялото, след което се правят една или две крачки. Когато алпинистът е стъпил стабилно*на двата крака, ледокопът отново се пренася до линията на тялото. При слизане при средно стръмни склонове ледокопът може да се използува като хоризонтална опора в положение «готов-

96

4.4.5.3. Слизане по сняг и лед

За слизане по снежни и ледени повърхности се използуват вече разгледаните начини на движение. И тук са валидни същите принципи както при

Фиг. 102. Ледокоп в положение «бастун» при слизане Фиг. 103.

Рамас

Фиг. 104. Слизане с гръб към долината

Фиг. 105. Слизане с положение «готовност» на ледокопа

ност». Ръката, която държи главата му сгъната леко в лакътната става, се изнася пред тялото така, че дръжката на ледокопа да се поставя в противоположната страна с посока към склона. Другата ръка се подпира на дръжката и използува за опора забития в повърхността шип. Това положение на ледокопа позволява бързо и сигурно слизане на «рамас» (фиг. 103). Алпинистът е полуприклекнал и с изнесени напред крака се оставя да се пързаля по повърхността. Скоростта и посоката се контролират чрез натиска, упражнен върху плъзгащия се по склона връх на ледокопа. Спирането се осъществява с прогресивно увеличаване на натиска в подметките и опората на ледокопа. Това се получава при леко разгъване на колената и изправяне на плъзгащата се близко до повърхността дръжка на ледокопа с противоположен натиск на двете ръце. При стръмни склонове, когато се слиза с лице към склона, стъпките се копаят с върха на обувките. Ледокопът се държи с едната ръка в положение «бастун», а другата ръка използува за опора стъпките. Когато те са минимални и съществува опасност от подхлъзване, ледокопът се държи с две ръце (фиг. 104). По този начин алпинистът с лекота може да го забие в твърдата снежна повърхност и да създаде стабилна опора за двете си ръце.

При директно слизане по обледенени и ледени повърхности със среден наклон алпинистът е обърнат с лице към долината, като-се стреми да забива едновременно всички зъби на котките. Основните принципи на тази техника

97

са познати от изкачването. Различна е само 'постановката на тялото, което е по-прибрано и прегърбено. Тежестта му попада в горната точка на стъпалото (петата) с тенденция към опората на ледокопа, който е хванат в положение «готовност» (фиг. 105). Тази хоризонтална опора на ледокопа ак-

Фиг. 106. Слизане по по-леки склонове Фиг.

107. Странично слизане към склона Фиг. 108.

Слизане на предни зъби

тивно се използува при пренасянето на краката напред. При крачката тялото запазва неподвижното си положение. Кракът се изнася надолу с движение от колянната и тазо-бедрената става. Глезенните стави са силно разгънати и поддържат стъпалото на обувките и котките винаги успоредни на склона. На по-леките терени не е необходима такава постановка на тялото. То може да бъде по-изправено и ледокопът да се използува като вертикална опора за едната ръка (фиг. 106). Краката се движат в две самостоятелни линии на ширина на раменете, като върховете на обувките са леко разтворени. Тялото се придвижва с вертикални движения от опората на единия към опората на другия крак. Според степента на наклона крачките могат да бъдат по-дълги или по-къси. Голямата стръмнина налага те да бъдат по-къси.

Директно слизане по стръмен склон може да се осъществи при страничното положгние на тялото спрямо наклона. Краката се поставят успоредно и се напредва с полукрачка или кръстосана крачка. Ледокопът се държи в положение «готовност», като ръката към долината обхваща винаги главата му. Опората на шипа се използува за запазване на равновесие при при-движване на краката (фиг. 107). Предимството на това положение, сравнено със слизането с лице към долината, е, че захапването на котките се осъществява при по-естествени движения в глезенните стави. При фронталното

98

на изкачването този начин изисква добра координация на движенията при преместване тежестта от едната опора' в другата и отлично владеене на техниката на придвижване с котки. Ледокопът може да се държи с двете ръце в положение «котва» или с едната ръка за главата.

При изключително стръмни склонове най-простата и най-бързата система за слизане е спускането на двойно въже — рапел. Организирането на рапела може да стане през ледокоп, леден клин или ледена гъба. При здрав монолитен лед за прехвърляне на въжето е наложително да се използуват подходящи изпъкнали образувания, които допълнително се дооформят (фиг. 109). За да се избегне врязването на въжето, е необходимо на мястото, където ще се получи най-голямо натоварване, да се подложи парче плат (кърпа, анорак и др.). Когато теренът не предлага подходящи ледени образувания, прекарването на въжето става през здраво забити ледени клинове. На фиг. 110 е показан начин, който позволява при изтеглянето на рапел-ното въже клинът да се развърти и прибере от алпиниста. За целта ухото на клина се връзва с края на късо помощно въженце и около клина се правят спираловидни намотки. Броят им трябва да е с две-три повече от броя на завъртанията, направени при забиване на клина. Свободният край на въженцето се връзва с помощта на единичен будин възел за края на ра-пелното въже. При здрави фирнови повърхности, организирането на рапела може да стане през ледокоп (фиг. 111). Преди да бъде забит в снега, шипът му се връзва с единия край на помощно въженце. Другият край се свързва с рапелното въже. При изтеглянето му се създава усилие по посока отвесно нагоре и ледокопът излиза от леглото си. За да се избегне врязването на рапелното въже или на помощното въженце в повърхността на снега при из-

нотегляне, трябва пред забития ледокоп да се постави твърд предмет (подходящ камък, чук или втори ледокоп). По този начин ще се увеличи и сигурността на вертикално забития ледокоп.

Изброените начини за директно слизане с лице към долината (с изключение на рапела) са подходящи, ако склонът не е много стръмен. Премине

слизане при повишаване на наклона правилното захапване на котките се осъществява с цената на голямо напрежение и умора.

При по-стръмен леден терен се слиза с лице към склона, като за опора на краката се използуват предните зъби на котките (фиг. 108). Аналогично

Фиг. 110. Рапел на клин за ледФиг. 111. Рапел на забит

ледокоп

Фиг. 114. Движение

смесена крачка

Фиг. 112. Ледокоп в положение «бастун»

Фиг. 113. Ледокоп в положение «готовност»

ли се границата от около 30°, слизането се осъществява при твърде неесте ствено положение на тялото и е свързано с голям разход на сили. По такива склонове е рационално да се слиза диагонално. Техниката на това слизане в общи линии е подобна,на диагоналното изкачване. Краката се движат в две самостоятелни линии, като стъпалото на горния крак е по посоката на движение, а пръстите на долния крак са насочени към долината. Принципите на движение са аналогични с тези на правото слизане. Разликата е в техниката на стъпване и оформяне на стъпките при твърд сняг, при което се използуват страничните кантове на обувките. Допълнителната опора на ледокопа се осъществява от горната ръка, като при леки наклони той се държи в положение «бастун» (фиг. 112). На средни склонове ледокопът, поставен в «готовност», може да се употребява и за опора (фиг. 113).

При диагонално слизане по ледени повърхности страничното положение на тялото спрямо склона създава добри възможности за правилно захапване на котките. Когато тази възможност намалее поради увеличаване на наклона, се прибягва до копаене на стъпки. Разстоянието между две стъпки при слизане трябва да бъде по-малко, отколкото при изкачване. Затова директното слизане с помощта на стъпки се препоръчва тогава, когато ледът е монолитен и няма опасност при оформяне на близкостояща долна стъпка да се подкопае и намали стабилността на горната. Техниката на копане на стъпки при диагонално спускане е подобна на техниката при изкачване с тази раз-

in

лика, че тялото на алпиниста е леко прегърбено към мястото, определено за следващата стъпка.При среден и стръмен наклон може да се напредва с помощта на смесена крачка странично към склона (фиг. 114). При нея единият крак използува изкопаната

стъпка, а другият работи сам и винаги е с опора в предните зъби на котката. Слизането със смесена крачка може да се раздели на следните фази:

1. Изкопава се стъпка и в нея се поставя долният крак.

2. Изкопава се хватка за ръката към склона.

3. С опора върху тази ръка горният крак се спуска възможно най-ниско, като се забиват предните зъби на котката.

След това отново се копаят стъпка и хватка и т. н. За по-голяма сигурност се правят отделни или общи стъпки за двата крака. От друга страна, това води до излишен разход на сили и загуба на време. Затова в случаите, когато трябва да се преодо-лее дълъг пасаж, се прибягва до спускане на рапел.

Важно е да се знае, че при сли-зане по опасни склонове движението трябва да става поединично с горна осигуровка. Последен слиза този, който има най-голям опит в ледената техника, тъй като той е най-малко осигурен". Ако теренът е безопасен и не завършва с отвесни пропасти, всички от свръзката могат да слизат с едновременна осигуровка.

4.4.5.4. Траверсиране по сняг и лед

Траверсиране означава хоризонтално подсичане или преминаване на снежни и ледени повърхности. Дългите хоризонтални траверси могат лесно да нарушат стабилността на склона там, където съществуват условия за откъсване на снежни пластове. Всеки наклон над 20° крие потенциална опасност от образуване на лавина. Ето защо трябва изключително да се внимава при подсичането (траверсирането) дори на най-леките склонове.

По отношение на техниката няма особена разлика от тази на изкачване и слизане. При слаби наклони се ходи с редуващи се крачки. При средни и стръмни наклони напредването става с редуваща се крачка без прекръстос-ване на краката (фиг. 115). Алпинистът е обърнат с лице към склона и се движи странично, като с върховете на обувките си копае последователни стъпки. В момента на разкрача, когато тялото е най-стабилно, ледокопът се изнася и забива встрани. Ръката от обратната на посоката на движението страна използува за хватки старите гнезда на ледокопа. При движение вдясно левият крак се прибира в стъпката до десния, след което той се изнася отново надясно. Следва пренасяне опората на ледокопа вдясно и левият крак заема старата стъпка на десния.

Когато снегът е лабилен, ледокопът служи за опора на двете ръце и се забива до главата. Стъпките се правят двойни — за двата крака, и на по-голямо разстояние една от друга. В случая се налага допълнително утъп-кване на всяка следваща стъпка. При траверсирането на обледенени пасажи постановката на тялото е както при диагоналното изкачване.

101

В основата на техниката за преодоляване на стръмни ледени и фирнови склонове .стои умението за движение на предните зъби на котките и съвършенството в употребата на ледокопа в положение «котва». На стръмни ледени пасажи е желателно да се правят хватки за ръцете — вертикално над съответните опорни точки за краката (фиг. 116). Последователността на движение вдясно е следната:

1. Изкопават се две хватки за ръцете на около 50 cm една от друга.2. Поставя се дясната ръка в най-дясната хватка, за да се разтвори едноименният крак,

който трябва да се придвижи пръв.3. Премества се кракът и за момент тежестта на тялото се разпределя върху опорите

на изнесената ръка и левия крак.4. Поставя се лявата ръка в свободната хватка.5. Премества се цялата тежест на тялото върху изнесения крак и ръцете

и се прибира левият крак.Отново се копаят други две хватки за ръцете и т. н. Този начин, който е типичен за

стръмните наклони, позволява траверсирането на участъци с голяма дължина. При немного подчертани наклони се прилага същият способ, но вместо да се правят хватки (които изискват много време и сили), може да се използува опората па ледокопа — или с върха, или с клюна според условията на терена (фиг. 117).

Винаги, когато наклонът на склона създава благоприятни условия» може да се напредва със смесена стъпка. Единият крак се поставя обърнат по посоката на движение така, че да захапят всичките зъби на котката, а другият използува за опора предните зъби. Движението става по направени хоризонтални стъпки и хватки за ръцете или като се използува опората на ледокопа. При големи наклони над всяка стъпка трябва да има хватка. Предварително се изкопават две стъпки и две хватки. Напредва се, както

Фиг. 115. Траверсиране

8 Туризъм, алпинизъм и. 113

103

при траверсирането по скали. Ширината яа стъпките трябва да се ограничи до възможността да побере предните четири зъба на котката. Разстоянието между стъпките в хоризонтал зависи от дължината на ледокопа при опъната встрани ръка.

Фиг. 116. Траверсиране с хватки на ръцете Фиг.

117. Траверсиране с опора на ледокопа

4.4.5.5. Преодоляване на характерни снежни образувания

Алпинистите често срещат препятствия от характерни снежни образувания — тесни ръбове, надвиснали козирки, снежни стенички и др. Склоновете, които се спускат от тесни ръбове, обикновено са стръмни и лавино-опасни. Затова движението става по най-острата част на ръба, като стъпките се редуват последователно от едната страна на ръба, а осигуряването — от другата.

Когато по високопланинското било има снежни козирки, водещият алпинист трябва внимателно да сондира пътя с ледокопа и да се придържа към лежащия под снега действителен скален ръб (фиг. 118). Неговите партньори трябва да следят движението му, за да го задържат при евентуално падане с козирката. Често след изкачването на стена или стръмен склон се налага пробиване на козирката, която препречва излизането на гребена. Това става чрез прокопаване на тунел или процеп при много внимателна осигуровка.

Малки отвесни снежни стенички се преодоляват с помощта на забити ледокопи, които служат като опорни точки на алпиниста (фиг. 119).

r

105

L

Фиг. 119. Преодоляване на снежни стенички

4 .5. ТЕХНИКА НА АЛПИЙСКОТО СКИ-РАЛИ

Цялостната техника на алпийското ски-рали е съчетание от алпийската техника за придвижване по сняг и лед, ски-техниката и техниката щ транспортиране на пострадал с импровизирана шейна.

Техниката на придвижване по алпийския маршрут изисква от алпинистите да притежават умения и навици, с помощта на които най-бързо ц

106

L

Фиг. 118. Движение по снежни ръбове

безаварийло да го преодоляват. Голяма част от маршрута състезателите преминават със ски. Това налага алпинистите да умеят добре да си служат с тях и бързо да поставят и свалят коланите на ските. При придвижването по равен терен и при изкачвания се използува двукрачният последователен ход. Алпийският характер на маршрута, който включва изкачване на няколко последователни върха, налага движението да се осъществява в свръзки, а при заледени участъци — да се използуват и котки. Това изисква добро владеене на тези елементи от техниката.

След преодоляването на алпийската част от маршрута следва спускането със ски. Особеностите на алпийския терен — неравномерно натрупания сняг по склоновете, заледените участъци, тежката раница — затрудняват състезателя. Ето защо той трябва да владее до съвършенство елементите от ски-техниката (правото спускане, средствата за намаляване на скоростта и за промяна на посоката).

Техниката на придвижване по слаломните трасета значително се отличава от тази при ски-алпийските дисциплини. Слаломът се преминава едновременно от тримата алпинисти, които са длъжни да носят със себе си цялата алпийска екипировка и често нямат право предварително да се запознаят с наредения слалом. При едновременното спускане състезателите са на 3—4 m разстояние един след друг, което затруднява втория и третия от отбора. Умението да се преценява слаломът и оттам да се търси най-ефективният вариант на пътя за движение е основен фактор за доброто класиране на от-бора. Независимо от тези особености основно изискване към алпинистите е прецизното владеене на елементите от ски-техниката.

Техниката на транспортиране на пострадал с импровизирана шейна се изразява в доброто владеене на техническите сръчности, с помощта на които се построява импровизирана шейна от ските на единия състезател, който се поставя неподвижно привързад в нея. Другите двама трябва бързо и сигурно да се спуснат по предварително нареденото слаломно трасе, без да изпуснат или обърнат шейната до финала.

4.6. ТЕХНИКА НА СПОРТНОТО ОРИЕНТИРАНЕ

Техниката на спортното ориентиране обхваща голямо разнообразие от знания и навици, необходими за преминаване по маршрута. Тя включва използуването на карта и бусола и измерването на разстояния по най-целесъобразен начин за бързо и точно разрешаване на поставените задачи, както и най-икономичния начин за придвижване по различни терени.

4.6.1. Техника на движение без карта

Важен елемент от техниката на движение без карта е измерването на разстоянието. Съществуват няколко способа:

Измерване на разстояние с броене на крачки. Това е най-точният универсален метод за придвижване в непозната местност. Необходимо е състезателят да си изгради навик да измерва разстоянието в двойни или четворни крачки.

Окомерно измерване на - разстоянието. Този метод не е толкова точен, но е много бърз и лесен. Най-често се използува на открита или полуоткрита местност. Трябва да се започне с по-малки разстояния, които постепенно да се увеличават. При по-големи разстояния вероятността да се допусне грешка се увеличава.

Измерването на разстоянието по местни предмети. Контролирането на преминатото разстояние по местни предмети е възможно при наличие на характерни и лесно забележими ориентири. Например при движение по просека с далекопровод за измерване на разстоянието могат да се използуват стълбовете.

Фиг. 120. Използуване на характерни ориентири при грубия азимут

Фиг. 121. Атакуване на контролна точка с фин азимут от изходния ориентир

Измерване на разстоянието по време. За -използуване на този метод състезателят трябва ла има голям опит и да е развил специализирано възприятие за скорост. В зависимост от характера на терена и своето физическо състояние състезателят знае за колко минути ще пробяга 1 km. Обикновено този метод се използува при по-дълго разстояние и при бягане по пътища и пътеки, когато скоростта е равномерна и може лесно да се контролира.

Движението по азимут е един от основните способи за придвижване в непозната местност. С помощта на бусолата могат да се преодолеят разнообразни отсечки. Движението по азимут се осъществява благодарение на това, че всяка точка от местността се намира под някакъв ъгъл спрямо изходната точка. Техниката на движение по азимут включва:

107

1. Бързо и точно определяне с помощта на бусолата азимута от картатаи посоката на местността.

2. Поддържане на посоката при минимално използуване на бусолата.3. Постоянно и точно измерване на преминатото разстояние по различни терени и почвено-растителна покривка.4. Запазване на посоката след преодоляване на различни препятствия (непроходима гора, блата, езера).5. Контролиране на правилното движение с използуване на местни предмети и елементи на релефа.

Техниката на грубия азимут (грубо бягане с бусола) се характеризира с възможността за по-голяма скорост на придвижване. Той се прилага в райони, богати на характерни площни или линейни ориентири. При движение по отсечката грубият азимут се използува за стигане до опорния или изходния ориентир за атакуване на контролната точка (фиг. 120). Тази отсечка позволява висока скорост до изходния ориентир (кръстопътя) за ата-куване на контролната точка. Поляната (1), върхът (2) и езерото (3) са характерни ориентири, които състезателят лесно може да забележи при високо темпо на бягане. Засичането на азимута става в движение. Грубото бягане с бусола се съчетава с окомерно измерване на разстоянието по местни предмети и по време.

Техниката на финия азимут осигурява голяма точност при определяне на посоката. Скоростта на придвижване е сравнително малка. Финият азимут се използува в края на отсечката при атакуване на контролната точка от изходния ориентир (фиг. 121) или по отсечката при сложна ситуация.

Засичането на азимута става при леко ходене или на място. Движението при влизане в контролната точка е с жалониране, като се спазва точната посока и разстоянието. Финото бягане с бусола се комбинира с броене на крачки. Много редки са случаите, когато се прилага само движение с бусола. От голямо значение *за повишаване на скоростта в крайната фаза на отсечката е съчетаването на двете техники, като при това не трябва да се преминава критичната скорост.

Техника на движението по различни терени. В зависимост от характера на терена се изменят елементите на техниката. Добрата техника на бягане по равнинни терени е основа и за успешното преодоляване на пресечена местност. Техниката на бягане при изкачване е зависима от наклона. Характерна е претъркалящата стъпка (пета —■ пръсти) с оттласкване от пръстите. Крачката е къса. Тялото е леко наклонено напред. При спускане опорният крак стъпва първо на петата. Крачката е по-дълга. Тялото е леко наклонено назад. Ръцете пазят равновесие.

При бягането по пътища с твърда настилка са увеличени опората, оттласкването и дължината на крачката. Характерна е претъркалящата стъпка. Тялото е леко наклонено напред. Стремежът е с най-малки усилия да се постигне максимален ефект, като се разхлабват онези мускулни групи, които не вземат пряко участие в движението. При бягане по мека почва и в гориста местност оттласкващият крак не намира твърда опора и крач-ката е неравномерна. Ръцете пазят равновесие и предпазват от клоните. Трябва да се стъпва меко и внимателно, защото в гората има много неравности, които могат да причинят травми.

4.6.2. Техника на движение с карта

Четенето на картата представлява 'творческо осмисляне на информацията, която тя дава, и изграждане на представа за местността. Навикът да се чете картата е основа на техниката на спортното ориентиране.

Четенето на релефа е най-трудният момент в ориентировъчната техника, защото изисква изграждане на пространствена представа за релефни форми, изобразени върху плоскост с хоризонтали. Четенето на релефа включва отчитане на:

а) височината на сечението;б) видовете хоризонтали;в) типовите форми на релефа, изобразени с хоризонтали;г) елементите на релефа, неизобразени с хоризонтали.За да може да се чете ситуацията, трябва да се познават условните знаци.

Необходимо е те да дават ясна представа за местните предмети, които изобразяват. При четенето на ситуацията състезателят трябва да има пред вид възможностите за използуване като ориентири на подходящи обекти и техните детайли, на почвено-растителната покривка (проходимост, видимост), да се съобразява с линейните, точковите и пояснителните знаци. Особено внимание изискват точковите условни знаци, с които се изобразяват местните предмети. Различните знаци, изобразяващи точкови ориентири, имат различен център и в зависимост от него на картата се нанасят местните предмети. Например при немащабните точкови ориентири, изобразени с «X», контролният знак се търси на местността точно на мястото на пресичането, а при знаците «V» и «Т» — в основата.

Грубото четене на карта е ориентировъчна техника, която се прилага при еисока скорост и включва такава информация, която може да се въз при

108

еме по време на бягане. Използуват се характерни доминиращи ориентири— просеки, пътища, големи поляни, блата, върхове, изразени била, стръмни склонове. На фиг. 122 и 123 са показани отсечки, при които се използуват такива ориентири за придвижване до контролните точки. В тези

109

Фиг. 122 и 123. Използуване на 'характерни ориентири при грубо четене на картата

110

/

1 1 ' М " *±1 ■ " I ' ■ " I ■ " ■ | I I I I н ц 1 ц

| , , |

50 100 150 Z00 250 300 350 400 450 00

МУ15000 4Q/4/1 " J I 1 " ' I ■ Ч I | I ■ I I | I I 1 I | I I I Ц | | t ! , , , ц /

50 100 150 200 250 300 350 400

111

Фиг. 124. Фино ориентиране от изходния ориентир към контролната точка Фиг. 125. Скала за

измерване на разстоянието от карта в крачки

примери състезателят възприема терена в цялост, като запомня само големите ориентири — на фиг. 122 върха (1) и блатото под него (2), а на фиг. 123 върха (1) и ъгъла на просеката (2) — и с висока скорост преминава покрай тях, докато стигне до изходния ориентир за атакуване на контролната точка.

Финото четене на карта е най-трудният и най-интересният елемент от техниката. От изходния ориентир състезателят се придвижва към контролната точка с намалена скорост, спиране и отчитане на всички малки ориентири (фиг. 124). За изходен ориентир задължително се използува възможно най-близкият до контролната точка фиксиран ориентир. На фиг. 124 от изходния ориентир (пресичането на пътеката и далекопровода) започва финото четене на картата. Придвижването до контролната точка може да се раздели на няколко части. С бавно темпо се достига вишката (1), след това се минава през дупката (2), връхчето (3) и оттук с много бавно темпо се търси контролният знак.

В практиката по време на тренировка или състезание разстоянието по картата се измерва с помощта на разграфената линийка на бусолата или окомерно. За определяне на разстоянието е необходимо да се знае мащабът на картата. В зависимост от него се изчислява действителното разстояние, което се превръща в крачки. За по-голяма ефективност се използуват специално разграфени скали, които според мащаба дават направо броя на крачките (фиг. 125). По този начин се измерва точно разстоянието, което се изисква при финия азимут. Във всички останали случаи при грубо четене на карта и груб азимут се използува окомерното измерване на разстоянието по картата. При измерване на това разстояние и превръщането му в действително трябва да се знае, че при някои случаи може да се яви разлика — например в гориста местност или при стръмни наклони. Това се получава, защото на картата е дадена проекцията, съединяваща ориентирите. При наклон на склона 20° истинският път ще бъде с 6% по-дълъг от измерения на картата. В практиката груба оценка на ъгъла на наклона може да се направи по разстоянието между два съседни хоризонтала. При мащаб 1:20 000 и височина на сечението 5 m ъгълът на склона превишава 20°, ако разстоянието между хоризонталите е по-малко от 1 mm.

Скоростта на движение по отсечката е в зависимост от възможността на всеки момент да се определя точката на стоене. Това най-бързо и най-точно се постига посредством техниката на палеца. При този метод палецът се движи по линията на бягане, като състезателят сравнява ориентирите по местността с тези на картата. Картата се сгъва само на желаната отсечка. Тази техника се прилага и при грубото, и при финото ориентиране.

4.6.3. Техника на движение при нощни условия

Ограничейата видимост и използуването на осветителни тела изискват точност при движението, което обуславя прилаганата техника. Нощта скрива дребните детайли и затова преди всичко се използуват ситуацията и сигурните опорни и изходни ориентири. Техниката на движение е в зависимост от характера на местността. При район, богат на ситуационни детайли (поляни, ливади, пътна мрежа между тях и култивирани области с много постройки), които са сигурни привличащи ориентири, по отсечката се използува грубо ориентиране, съчетано с броене на крачки. Чете се предимно ситуацията, без да се отделя особено внимание на релефа. От него могат да се използуват само открояващите се в тъмнината форми. Контролната точка се атакува от сигурни и точни обекти (ъгъл на поляна, пресичане на пътища или пътеки, постройки и др.) на неголямо разстояние от нея. Финото ориентиране играе първостепенна роля.

4.6.4. Техника на движение при ски-ориентиране

През зимата снежната покривка предизвиква някои промени в изпол-зуваната техника. Теренните форми не личат ясно, ските позволяват да се постигне по-висока скорост, движението по азимут, броенето на крачки и финото ориентиране не е възможно да се приложат. Всичко това прави техниката на грубото ориентиране по-приложима, Характерно за нея е схематичното четене на картата, като големи части от нея се запаметяват. При

112

движението се отчитат само най-характерните ориентири (изпъкнали форми, кръстопът, постройка). В ски-ориентирането бусолата се използува само за осеверяване на картата и поддържане на посоката на движение към контролната точка по разклонената мрежа от пътища и пътеки (груб азимут). Разстоянието се отчита окомерно или по време.

4.7. ТЕХНИКА НА ПЛАНИНСКОТО СПАСЯВАНЕ

Спасителната дейност в планините се характеризира от два основнимомента — оказване на първа дрлекарска помощ на пострадалите и транс-портирането им. Към техниката на планинското спасяване се отнасятредица специфични действия и сръчности, целящи откриване и подпома-гане на бедствуващите, бързо и безопасно придвижване или пренасяне донаселено място с възможности за квалифицирана медицинска помощ. Всякаспасителна акция е зависима от моментното състояние на пострадалите,релефа и отдалечеността на мястото на произшествието, метеорологичнитеусловия, часа на денонощието и пр. Това обуславя многообразието на спа-сителните действия. Те могат да се групират, както следва: лавиноспаси-телна акция, сваляне и извличане по скали, транспортиране с подръчнисредства, транспортиране със специални съоръжения.

arifВажно условие за всички туристи и алпинисти е носенето на личен превързочен

пакет, а при по-масови прояви — на санитарна чанта.

4.7.1. Лавиноспасителна акция

113

Фиг. 126. Място за търсене на затрупан от лавина

Организира се, когато има затрупани от лавина. Без да изпадат в паника, незасегнатите от лавината извършват следните бързи действия:

1. Наблюдават свличането и попадналите хора в снежните маси до тяхното спиране.

2. Отбелязват мястото, където затрупаните са видени за последен път (фиг. 126).

3. Оглеждат терена, проверявайки няма ли опасност от нови лавини, и поставят наблюдател.r*n*u„

. скални4. Започват щателен оглед на лавината острови за части от екипировката, лавинния шнур или тялото на затрупания — най-вече в зоната между мястото, където той е видян за последен път, и края на лавинното свличане.

5. Ако огледът не даде резултат, тази зона се прослушва със залягане върху снега.6. Изпраща се куриер до хижа или най-близкото населено място за помощ.

7. Сондира се лавината (гореописаната зона) със ски, обърнати щеки или специални сонди. Лавинните сонди са тънки метални пръчки, чийто край (глава) има финиостри кукички. При докосване на някакъв предмет сондата се завъртва леко и откъсва много малки части от него. Така може да се установи дали е докоснат затрупаният.

8. До идването на спасителните групи търсенето продължава. В 90% от случаите на спасяване на затрупани от лавина помощта е била дадена от непострадалите спътници. С напредване на времето вероятността да бъдат спасени затрупаните намаляа.

След идването на квалифицирани планински спасители акцията се разраства и преорганизира. Напоследък у нас специално са обучени кучета за търсене на затрупани от лавина. Спасителите работят отначало със сонди, а ако това не даде резултат, се прокопават тунели, които съвпадат с посоката на падане на лавината. Те имат ширина 70—100 cm и се правят на разстояние 2,50—3 m един от друг. Тази ивица се сондира напречно отстрани. Междувременно се организира пункт за първа помощ и за затопляне и хранене на участвуващите в акцията. Тя може да се прекрати само след няколкодневно безрезултатно търсене.

4.7.2. Сваляне и извличане на пострадал по скали

Прилага се при злополука с алпинисти пО скален маршрут. Използуват се алпийският инвентар, възлите, осигуряването и някои специални начини и съоръжения — установка, спирачен блок от карабинери, полиспасти, рогатка, въжено-стоманена уредба и др.

Фиг. 127. Сваляне на пострадал с рапел

Фиг. 128. Спирачен блок от карабинери

Най-често пострадалият се сваля с рапел (фиг. 127) или с горна регулация през спирачен блок от карабинери (фиг. 128), който се прави с два карабинера, разположени перпендикулярно,5|създаващи значителен триещ момент на прокараните въжета. За по-голяма сигурност на мястото на спускането се прави установка (фиг. 129) от няколко клина или на подходящи скални издатъци и усилени карабинери с муфа. Така спасителят има пълна

114

път на скиора

място на изчезването

дърва

г

свобода на действие, тъй като ръцете му са свободни. При стръмни снежно-фирнови склонове установката може да се направи от няколко ледокопа (фиг. 130) илй ски.

Извличане се налага при злополука близо до горния край на маршрута, при попадане в ледникова пукнатина и при невъзможност за спускане (го-

115

i

Фиг. 131. Полиспасти

леми надвесени пасажи). За по-леко преодоляване на голямата тежест се правят полиспасти — механизми от няколко елемента, изпълнени от опорни точки, карабинери, клинове и въжета (фиг. 131). Чрез тях усилието за изтегляне се намалява няколко пъти. На мястото на самозатягащите се възли могат да бъдет употребени жумари, улесняващи манипулирането.

За пренасяне на пострадал през широки пукнатини и улеи се използува техническият прийом, наречен тролей (фиг. 132). Неговата употреба

116

Фиг. 129. Установка от клинове Фиг. 130. Установка от ледокопи

е оправдана при липса на друга възможност. Допуска се направа на тролей само със стоманено въже като носещо, поставено под наклон над 25°.

7.4.3. Транспортиране на пострадал с подръчни средства

Преди да се започне транспортирането на пострадал, се налага установяване на съ-стоянието му, преценяване на пътя, по който ще се носи, и определяне на крайния пункт. Използуват се личната екипировка и специалните съоръжения на участниците.

Седалка от раница. Раницата се обръща с дъното нагоре, ремъците се отпускат докрай. Ако има банели, се изваждат. Краката на пострадалия се пъхат под ремъците. Той сяда на раницата и спасителят я слага на раменете си. Така се транспорти-

117

Фиг. 132, Тролей

Фиг. 133. Носилка от алпийско въже Рат Ранени с по-леки контузии и счупвания.Седалка от алпийски въжета. Въжето се

намотава на равни примки с дължина 50—70 cm. С част от него се фиксират примките посредством няколко намотки на целия сноп. След това се разделят примките на две еднакви половини, които се надяват на бедрата на ранения и на раменете на спасителя. Носенето става, както при седалката от раница.

Носилка от анораци. Необходими са два анорака и два по-дълги пръта или чифт ски. Ръкавите на анораците се обръщат и през тях се прокарват прътите или ските. Получава се здрава носилка, в двата края на която се правят ограничения посредством къси пръти или ледокопи.

Носилка от алпийско въже. От алпийско въже се изплита по специален начин мрежа носилка (фис 133). Преди да се постави в нея пострадалият, отдолу се настилат пуловери, анораци, раници. Равномерно оплетените намотки позволяват носене от 6 души, което облекчава натоварването. В такава носилка раненият може да бъде спуснат и по скали, след като се направи система за окачване.

Импровизирана шейна. Използува се за транспортиране на пострадал при зимни условия. Прави се от два чифта ски с помощта на помощни въженца, колани за ски, ледокопи, щеки или от един чифт ски, ако се носят елементите за направа на шейна при алпийско ски-рали.

7.4.4. Специални съоръжения за транспортиране

Те се намират на разположение в пунктовете на ПКСС и боравенето с тях изисква голяма квалификация и опит. У нас са разпространени пла-

Фиг. 134. Шейна «Акия»

нинската количка «Маринер», шейната «Акия» (фиг. 134), транспортният чувал «Тюромонт», спасителното седло «Гремингер» и въжено-сто-манената уредба.

7.4.5. Сигнализация при спасителни акции

В планината разстоянията са много големи. Почти винаги словесната връзка и видимостта са затруднени. Нужна е система от сигнали, еднакво разбираеми от всички планинари. Сигналите са видими (светлинни) и звукови. У нас се използуват следните международни сигнали:

1. За искане на помощ — шест сигнала в продължение на една минута,минута пауза и т. н. Когато бедствуващата група разполага с ракети,изстрелването на всяка от тях без значение на цвета е сигнал за помощ.

2. За идване на помощ — три сцгнала за минута, едноминутна пауза й т. н.3. За установяване на местонахождението — продължителни, непре-

къснати сигнали.При спасителни операции на скала често се употребяват звукови сигнали:1. Спри — едно продължително изсвирване.2. Спускай — две изсвирвания.3. Изтегли — три изсвирвания.

При прекъсване на спасителните операции се сигнализира «отбой» — три къси сигнала, кратка пауза и т. н. в продължение на три минути.

118

5. БИВАЦИ И БИВАКУВАНЕ

Независимо от множеството хижи и туристически домове в нашите планини по време на различните туристически мероприятия и най-вече — алпийски прояви, се налага да се организират биваци и да се преспи в тях.

5.1. ИЗБОР НА МЯСТО ЗА БИВАК

При необходимост да се пренощува при бивачни условия от особено значение е изборът на мястото, където бивакът да бъде построен. Основно изискване при този избор е безопасността. Бивакът трябва така да се разположи, че да не може да бъде засегнат от лавини, каменопади и порои. Това налага да се избягват стръмните склонове, кулоарите, циркусите, основите на ронливи скали и дъната на речните корита. Трябва да се избягват също блатистите местности, където има комари, както и откритите, изложени на вятър места. Необходимо е в близост да има вода за пиене и дърва за огрев.

При алпийски траверси и движен-ие по високопланински ръбове за организирането на биваци се използуват превалите, като при възможност се слиза по-ниско към местата, обрасли с клек и смрика. Тук биваците са защитени от бурните ветрове по ръбовете. Необходимо е мястото да бъде много добре преценено с оглед на лавинната опасност, която е изключително голяма в тези части на планината.

Особено труден е изборът на място за бивак по време на скални изкачвания. Тук вниманието трябва да се насочи към възможно по-широки площадки, защитени от падащи камъни и имащи условия за надеждно прикрепване на бивакуващите към скалата. При зимни условия площадката трябва да бъде защитена и от свличания на сняг и лед.

За да може правилно да се подбере място и да се организира изграждането на бивака, е необходимо движението на бъде прекратено най-малко два часа преди залез слънце. С настъпването на мрака се ограничават възможностите за оглед и реално преценяване на местността. Неправилният избор може да доведе до опасни последици, особено като се имат пред вид резките промени на времето в планината.

В зависимост от атмосферните условия, предварителната подготовка и характера на проявата се определя видът на бивака.

5.2. ПАЛАТЪЧНИ БИВАЦИ

Те са най-често използувани в туристическата практика. След избора на района на лагера е необходимо да се почистят и подравнят местата за палатките. Те могат да се подредят във формата на буквите «Г» или «П» или в

119

полукръг, като стремежът е входът на палатките да бъде от подветрената страна. За по-голямо удобство и предпазване от вятъра те може да се подредят и по двойки с входовете един срещу друг.

Отначало се опъва дъното на палатката, после се поставят рейките и след това се затягат въженцата на стрехите. За предпазване на палатките от дъжд или слънце може над стрехите да се опъне допълнително платнище или полиетилен. За предпазване от стичащата се по склоновете вода при дъжд е необходимо палатките да се окопаят в полукръг с вадичка, която да отвежда встрани водните потоци.

5.3. СНЕЖНИ БИВАЦИ

През зимата външните фактори—дълбок сняг, ниска температура, студен вятър и др., затрудняват туристите и правят преспиването на бивак опасно и неприятно, но това се налага често в туристическата и алпийска а практика. За прекарване на нощта може да се използуват палатъчни биещи, които са по-лесни за организиране, но температурата в тях е доста ниска и силният вятър създава опасности. Снегът трябва предварително добре да се утъпче, за да се създаде основа за изграждане на палатките. При опъването им е необходимо да се използуват колчета със значително по-голяма дължина. Значително по-подходящи 'са снежните биваци — пеще-ри, хижи или иглута.

Снежна пещера (фиг. 135). Построява се при наличие на достатъчно

И добре фирНОвОН ИЛИ Пресован СНЯг На фиг. 135.j Снежна "пещера

безопасни в лавинно отношение склонове. С помощта на лавинна сонда или щека се подбира подходящо място със значителна снежна покривка. Първо се изкопава входът, след което постепенно пещерата се разширява нагоре и встрани. Таванът се оформя куполообразно и добре се оглажда, за да може при стопяване на повърхностния слой сняг водата да попива в снега, а не да капе върху бивакуващите. За работа могат да се използуват лавинните лопатки, ледокопите или подръчни средства, като консервни кутии, канчета и др. Изкопаният сняг се избутва по силно надолу. След настаняване в пещерата се входът затваря q раници или снежни блокове.

Снежна хижа (фиг. 136). Построява се на равно място при наличие на достатъчно и добре улегнала снежна покривка. Очертава се четириъгълник, снегът в него с помощта на лавинните лопатки се нарязва на блокчета, с които се изграждат стените. От подветрената страна се оставя място за вход. Фугите между блоковете се запълват със сняг и добре се заглаждат. За покрив се използуват ските и щеките, наредени върху срещуположните стени, като отгоре се поставят платнище и тънки блокове сняг. За предпазване на хижата от вятъра около стените й може да се натрупа рохкав сняг. Входът се затваря с раници, платнища или голем снежен болк.

Снежно иглу (фиг. 137). За неговото построяване е необходима добре утъпкана площадка, на която се очертава кръг с диаметър 2—2,5 т. Около този кръг

спираловидно се редят снежни блокове, като първите два реда се строят право нагоре, а следващите постепенно се стесняват, докато остане сравнително малък

отвор. Той се затваря с блок с формата на пресечен конус. Височината на иглуто е 1,5—1,8 т. Входът се изрязва от подветре-

Фиг. 136. Снежна хижа Фиг. 137. Снежно иглу

ната страна и леко се подкопава така, че да е максимално защитен от вятъра. Фугите старателно се запълват със сняг, а от вътрешната страна стените се заглаждат. Добре е да се използува свещ, с която да се загрява леко снегът, за да може да се заглади по-добре.

5.4. ИМПРОВИЗИРАНИ БИВАЦИ

Импровизираните биваци се използуват главно през летните месеци поради резки промени на времето, загубване на пътя или други причини. В такива случаи се построяват временни прикрития, които да предпазят от вятър и дъжд. Най-често се използуват колиби, навеси и надвеси.

120

Колиба. Строи се на принципа на индианските колиби от пръти, чиито върхове се събират и завързват с въжета. Върху този скелет се подреждат клони, сено или трева, а от вътрешната страна могат да се закрепят брезентови или полиетиленови платнища. От подветрената страна се оставя отвор за вход. Ако колибата е достатъчно голяма и в нея може да се накладе малък огън, на върха се оставя отвор за излизане на дима.

Навес. Използуват се две близкорастящи дървета или се забиват в земята два чаталести кола. Между тях се опъва въже или се поставя здрав прът. Откъм вятъра се подреждат под наклон клони, сено, слама или платнища. От двете страни навесът се затваря по същия начин, а огънят се запалва недалеч от откритата страна.

Бивак под навес. Използуват се надвесени части от скали. Трябва да се провери дали са стабилни, без опасност от свличане. Отстрани може да се натрупат клони или да се спуснат платнища и по този начин още по-добре да се предпазят бивакуващите от вятър и валежи.

Бивак под открито небе. Прави се само при особено благоприятни условия — топла тиха нощ без признаци за разваляне на времето. Когато земята е студена и влажна, може първо да се накладе огън, който да я изсуши и затопли, след което на изчистеното от въглени и пепел място да се постеле платнище за нощуване.

121

5.5. БИВАКУВАНЕ НА СТЕНА

Използуват се хамакът, палатката-чувал, подвижната площадка, стълбичките и др. Необходимо е да се подбере удобна и безопасна площадка

и надеждно да се осигури алпинистът. Използуването на хамак дава възможност нощта да се прекара в легнало положение (фиг. 138). Палатките чували се употребяват при сравнително.удобни площадки и лоши метеорологични условия (фиг. 139). Могат да се използуват и подръчни средства за организиране на бивака — подвижни площадки, стълбички, помощни въженца и др. (фиг. 140).

Фиг. 138. Бивакуване на стена в хамак

Фиг. 139. Палатка-чувалФиг. 140. Бивакуване на малка

площадка

9 Туризъм, алпинизъм и. 129

5.6. НАСТАНЯВАНЕ В БИВАЦИТЕ

С построяването на бивака не трябва да се смята, че е направено всичко за добрата почирка. Необходимо е да се определят местата за палене н$ огън така, че да се избегне опасността от пожар. Не може да се подцени и изборът на място за черпене на вода за пиене/- Трябва да се вземат мерки това място, а също и районът на лагера да не се замърсяват. При оборудване на бивака е необходимо да се положат усилия за постигане на добра изолация от студената земя. Използуват се надувни дюшеци, дунапренови парчета, клони, мъх, листа, сено и др. Изолацията е особено важна при зимните биваци. При влизането в тях е необходимо да се почисти снегът от дрехите и обувките, за да не се намокрят постелките. За повишаване на температурата може да се използуват свещи и примуси. За възглавница служи раницата. При липса на спален чув^л тя може да се използува и за поставяне на краката. При зимните биваци трябва да се полагат особени грижи за обувките. За да се предпазят от замръзване, е необходимо обувките, добре почистени и завити в калъфката на спалния чувал, да се поставят в него.

Входът на снежните биваци се затваря със снежни блокове, които се притеглят отвътре с въженце. Понякога сутрин входът е навят със сняг. Затова е необходимо да не се забравя вечер да се прибере в бивака поне една лопатка, с която сутринта да се разкрие входът. При тези биваци е необходимо да се обръща голямо внимание на вентилацията, като се направи отвор в тавана за почистване на въздуха.

Импровизираните и снажните биваци не трябва да се развалят, а да се оставят в добро състояние за повторно използуване. Отпадъците се събират, изгарят или заравят. Когато се наложи да се нощува в стар снежен бивак, трябва стените и таванът да се загладят повторно отвътре, за да се избегне пропадане и стичане на вода.

Ако атмосферните условия са изключително лоши и температурата — много ниска, бивакуващите не трябва да заспиват, а непрекъснато да извършват различни движения и да поемат висококалорична храна и топли питиета (чай, кафе). Употребата на алкохол оказва лошо въздействие.

6. ОПАСНОСТИ В ПЛАНИНАТА И ПРЕДПАЗВАНЕ ОТ ТЯХ

Броят на хората, които очакват с нетърпение да прекарат свободното си време сред природата, непрекъснато се увеличава. Нараства и стремежът на алпинистите за победа над все по-трудно достъпни върхове. В планината съвременният човек намира подходяща среда за отмора и естетическа наслада. Но тук той попада в съвсем различна обстановка от тази,' в която живее и работи. Пребиваването във високата планина е здра-вословно и същевременно е свързано с излагане на редица опасности. ЗатоЕа не е достатъчно само желанието за практикуване на туризма и алпинизма, а са необходими и определен минимум теоретични познания за същността на природните явления, живота в планината и характерните за нея опасности. Те могат да бъдат от най-различен характер. Понякога опасностите са комплексни. Причините за възникването им са обективни или субективни.

6.1. ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С РЕЛЕФА И СТРОЕЖА НА ПЛАНИНАТА

По-трудно достъпните форми на планинския релеф — стръмните тревисти, снежни и ледени склонове, снежните козирки, сипеите, каменните реки, отвесните скали и пр. — подлагат придвижващите се по тях туристи и алпинисти на реална опасност от подхлъзване и нараняване. Под въздействието на външните земни сили и природни явления планинският релеф непрекъснато се изменя. Тези промени също могат да представляват опасност за туристите и алпинистите.

6.1.1. Каменопади

Те се образуват в резултат на постоянно действуващите процеси на изветряване и рушене на скалните масиви. В природата съществуват три вида изветряване на скалите:1. Физическо изветряване. То е резултат от механическото въздействие на въздуха, ветровете, дъждовете и температурните колебания. Вследствие на многократното замръзване и разтопяване на водата, намираща се в пукнатините на скалата, тя се разрушава.2. Химическо изветряване. Към него се включва действието на кислорода във въздуха, на водата и разтворените в нея химически вещества.3. Органическо изветряване. Наблюдава се по местата, където има растителност. Разтворените във водата химически вещества при помощта на органичните киселини, които отделят растенията и микроорганизмите, също причиняват разрушаване на скалите.

126

Степента и интензивността на изветряване зависят от строежа и състава на скалите, тяхното изложение, надморската височина и климатичните условия.

Най-много каменопади възникват през пролетния и летния сезон, когато се топят снеговете, или след продължителни дъждове. При рязко затопляне на времето през зимните месеци също не трябва да се изключва опасността от падане на камъни. Сигурни признаци за поява на каменопад няма. През цялата година, по всички склонове е възможно туристът и алпинистът да бъдат изненадани от внезапния тътен и свистенето на летящи камъни. Те се удрят свободно в скалите, отскачат и увличат други след себе си така, че се образуват огромни каменопади, от който човек трудно може да се запази и спаси. Те могат да бъдат предизвикани и от силни викове, стрелба, невнимателно движение или животни, преминаващи по скалните участъци.

Едно от основните правила за придвижване в планината е да се избягват опасните от каменопади места. Предпочитат се изпъкналите части на планинския релеф, защото в улеите, кулоарите и широките камини се съсредоточават всички падащи камъни. Когато е невъзможно да се избегне преминаването по тях, то трябва да стане поединично, в ранните сутрешни часове, като останалите членове от групата изчакват на защитено от падащите камъни място. При такива случаи се поставя наблюдател, който следи за йоявата на опасността, която може да вземе огромни размери, като се образува каменна лавина.

Когато има единично срутване на по-малки камъни, най-добре е да се проследи с поглед движението им и да се реагира в последния момент. Това може да се приложи на склонове с малък наклон. При отвесни скали скоростта на летящите камъни е такава, че докато алпинистът се прилепи плътно към скалата и постави раницата -или ръцете си като щит над главата, камъкът вече е стигнал до основата на стената. Ето защо катеренето с каски е задължително.

Изкачването и слизането по сипеи от много хора едновременно налага те да се движат близко един до друг така, че при евентуално събаряне на камък следващият в колоната да го задържи, преди той да е набрал голяма скорост.

6.1.2. Лавини

Наименованието на лавината произхожда от латинската дума «лабор», която означава плъзгане. В действителност лавините представляват огромни снежни маси, които се спускат с голяма скорост по склоновете на планината. За разрушителното действие на лавините има данни от най-дълбока древност. Лавините представляват една от най-коварните опасности не само за туристите, алпинистите и жителите на планинските селища, но и за народното стопанство. По своя път лавините изкореняват вековни гори, разрушават масивни сгради, затрупват пътища и цели селища. Много хора са намерили смъртта си в хладните прегръдки на лавините. Затова те са обект на непрекъснато проучване и изследване. В повечето планински райони има специално обучени групи, които контролират състоянието на снега и при увеличена опасност от лавини забраняват навлизането на хора по тези места. От друга страна, всеки планинар трябва да е запознат с причините и възможностите за образуване на лавини. А те са много и от най-различно естество, но на първо място несъмнено ще трябва да се постави техният първоизточник — снегът.

Плътността на падналия сняг е в пряка зависимост от температурата на въздуха и вятъра. Когато времето е студено и тихо, снежните кристалчета са леки и летят във въздуха като пух. Този сняг има най-ниско съдържание на вода — 1%. Тежкият и плътният сняг пада при температура около нулата. Преминавайки през богато наситения с водни пари въздух, снежните кристалчета нарастват и увеличават своя обем. Тогава се казва, че валят снежни парцали. Те са тежки и лепкави. Съдържанието на вода в тях стига до 25%.

Ако снеговалежът е придружен от силен вятър или току-що навале-лият сняг се пренесе от по-късно появилия се вятър, снежните маси се натрупват неравномерно и силно се уплътняват. При тези случаи се изменя първоначалната форма на снежните кристалчета, които стават по-малки по обем. Така се образува плътният пресован сняг. От него са съставени козирките и снежните дъски. Често действието на вятъра се засилва от мъглата, влажния и топлия въздух. Повторното топене и замръзване на кристалите уплътнява до такава степен снежната покривка, че тя може да издържи движещи се по нея хора, а понякога — и леки превозни сред-ства.

Под действието на собствената си тежест, температурата и движението на водните пари във вътрешността на пластовете снежните кристалчета постепенно променят първоначалната си форма, за да стигнат до закръглени зрънца. Новият сняг се превръща в стар, който в зависимост от големината на зрънцата бива едрозърнест, ситнозърнест и фирн.

Образуването и падането на снежни лавини е пряко свързано с механичното състояние на снега, статичните и динамичните зависимости и характерните свойства и развитие на снежните пластове. Силите, които задържат снега по склоновете на планината, са силите на сцепление между отделните пластове, от една страна, и между снежната повърхност и склона, от другк. Когато се наруши това сцепление под действието на вътрешните процеси и метаморфоза на снега или теглото на отделните пластове премине определени граници, тогава се образуват лавини.

Снегът и снежната покривка не биха могли да се движат, ако склонът, върху който се намират, няма известен наклон. Колкото по-стръмен е той, толкова

127

опасността от лавини е по-голяма. Но да се говори само за лавино-опасни склонове е неоснователно. Има лавиноопасно време и тогава дори на по-полегати склонове се образуват лавини. Естествено изпъкналите и стръмните склонове са по-опасни в сравнение със скалните стъпаловидни образувания. Микрорелефът играе също важна роля при образуването на лавини. Гладките склонове, покрити с висока алпийска трева, са добра основа за подхлъзване на натрупаните снежни маси. Покритите със скални блокове или залесени склонове са по-безопасни.

Класификацията на лавините и днес все още не е напълно уеднаквена при различните автори. Практическата необходимост за даване на пълна и точна информация, от която зависи подготовката на спасителната акция, е причина Международната организация по планинско спасяване да приеме общовалидна класификация на лавините:

Лавини от сух пръхкав сняг. Образуват се няколко часа след снеговалеж при тихо, студено време. Пръхкавият сняг има малко вътрешно сцепление и пада като безформена маса. Обикновено лавината започва от най-стръмните изпъкнали части на склона, като непрекъснато се увеличава от намиращия се по пътя й сняг. Тя расте на ширина и има форма на водна капка. Движи се със сравнително малка скорост от 40 до 50 km/h и затова се айята не дотам опасна.

Прашни лавини. Падат при същите условия, характерни за лавините от пръхкав сняг. Поради промяна на начина на движение по склона и най-вече при по-големи натрупвания от прясно навалял сняг прашните лавини добиват огромни размери и като снежен облак с невероятна голяма скорост

(до 300 km/h) се понасят надолу (фиг. 141). Лавината увлича със себе си известно количество въздух, като по този начин придобива небивало разрушително действие. Може да предизвика страхотни поражения дори на отсрещния склон.

Лавини от мокър сняг. Падат при силно затопляне на времето и най-вече в обедните часове на пролетните дни. По-високата температура предизвиква топене на горните снежни пластове. Водата се просмуква надолу, достига основата на снежната покривка и я подмива. Тези лавини се движат бавно (до 20—25 km/h) и помитат със себе си камъни, дървета и всичко, което се намира по пътя им. Ето защо се наричат и основни. Снегът е напоен с влага, много тежък и пресован. Предпазването от мокрите лавини е сравнително лесно, тъй като те се движат по определени улеи при висока температура, което винаги може да се има пред вид от планинарите. Лавини от сухи снежни дъски. Снежните дъски се образуват под въздействието на вятъра. Новият натрупан пласт от сняг не получава добра спойка със стария, дори помежду им остават известни празнини. Равновесието се нарушава обикновено при пресичане на хора или животни, с което се напуква целият горен пласт и той бързо се плъзга под форма на големи блокове надолу. Тези лавини обикновено причиняват смъртта на всички попаднали в тях.

Лавини от мокри снежни дъски. Те имат широка линия на откъсване. Причиняват се също от затопляне на времето и обилно просмукване на вода в снежните пластове (най-често през пролетните месеци). Пластовете се под-миват и връзката помежду им се нарушава. Снегът под мястото на отцепването се нагъва,

тръгва надолу и постепенно набира голяма скорост.Туристите и алпинистите трябва да имат основни познания за причините,

предизвикващи падането на лавините, за да могат най-добре да се предпазват от тях. От значение естествено е и натрупаният планинарски опит. Никога не трябва да се подценява обстановката, да се разчита на случайности. Когато има и най-малко съмнение за лавинна опасност на дадено място, по възможност то трябва да бъде избягнато. Въпреки голямото разнообразие от фактори и обстоятелства, свързани с предпазването от лавини, могат да се посочат следните принципни правила, които естествено също следва да бъдат приведени към всеки отделен случай със съответна компетентност:

128

Фиг. 141. Прашна лавина

1. Не трябва да се предприема движение в планината след обилен сне-говалеж при ниска температура, при рязкото й покачване вследствие на южни ветрове или общо затопляне на времето. Пролетно време движението е добре да става в ранните сутрешни часове.

2. При съмнение за лавинна опасност движението трябва да става д&е-зателно с лавйнен шнур, който се завързва за тялото на Планинари (нй за раницата му) с единия край, а другият се оставя да се влачи свббодйо пб снега.

3. При изкачване на склонове, криещи и най-малка опасност от свличане, трябва да се използуват ръбове, скалисти участъци и движението да става право нагоре.

4. Пресичането на лавиноопасни места трябва да става в най-тясната им част, в една следа и на големи разстояния един от друг, така че на застрашения участък да има само един човек. Необходимо е да се остави предварително наблюдател, който да следи целия склон и дори целия лавиносъби-рателей басейн, ако това е възможно.

5. Преди навлизане в опасната зона се освобождават каишките от щеките, допълнителните пристигания на ските и раницата.

6. Викането, пеенето, стрелбата и други резки шумове могат да нарушат равновесието на снежните пластове, когато условията са назрели за това. По тази причина такива шумове трябва да бъдат избягвани.

7. Движението през нощта или при мъгла в лавинни райони е добре да бъде избягнато.

8. Преминаването на опасни места трябва да става след обличане на повече Дрехи, поставяне на ръкавици, шапка и пр., за Да се Намали опасността от замръзване при евентуално затрупване от Лавина.

Когато въпреки всички предпазни мерки се попадне в лавина, трябва да се запази самообладание и докато снегът е още в движение, да се действува решително. При това се изхожда от двете възможности — лавината да идва отгоре или хората да бъдат понесени от снежйите маси, върху които са се намирали. В първия случай има известно време за избягване встрани, особено ако застрашените са със ски. Освобождават се бързо ските, раницата и щеките. При прашни лавини е добре да се постави нещо на лицето за предпазване на дихателните пътища от снежния прах. Когато се попадне в Лавина, е необходимо с плувни движения да се правят опити за задържане на повърхността или за изскачане встрани, за което има известна вероятност. Особено важен е моментът, когато снежните маси спират своето движение. Ако това става при противонаклон, се получават крайно опасни въртеливи обръщания на снега, които могат да въвлекат право надолу задържалия се до този момент на повърхността планинар. Ето защо е необходимо точно тогава да се направи енергично отхвърляне нйгоре.

Когато снегът спре своето движение, той здраво притиска от всички страни попадналия в него. Всякакви движения вече са невъзможни. И все пак, ако повърхността на снега е много близко (това се разбира чрез по-светлия оттенък на снежната маса в дадена посока), могат да се направят убилия за освобождаване на малка пролука за въздух. Това рядко може да бъде успешно и затова бързо следва да се прецени дали не е по-добре да се стой неподвижно и да се пести и без това малкото въздух около лицето. Викането е полезно само в случай, че се разбере, че спасителите се намират над затрупания. АКО затрупването е по-дълбоко, около Пострадалия се е разпрострял пълен мрак. Той губи чувство за ориентИровка и само чрез плюване може Да разбере в каква посока е земята под него. В такива моменти също е необходимо спокойствие. Има случаи на часове й дни, прекарани под снежните пластове, и дори след загуба на съзнанието затрупаният може да бъде спасен при успешна спасителна акция.

6.2. ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С КЛИМАТИЧНИТЕ И МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ

ОСОБЕНОСТИ НА ПЛАНИНАТА

Сравнително ниските температури, намаленото барометрично налягане, интензивната слънчева радиация, силните ветрове и други характерни за планинския климат особености представляват сериозно изпитание за тури-стите и алпинистите. През зимата, когато релефът на планината е преобра-зен от снежната покривка, тези фактори се засилват и създават опасности дори за най-подготвените планинари.

6.2.1. Ниска температура

С увеличаване на надморската височина температурата на въздуха се понижава средно с 5,5° С на всеки 1000 т. Спадане на температурата се на-блюдава още при влошаване на времето, при силен вятър и през нощта. При атмосферни депресии, когато в ниските райони настъпва умерено засту-дяване, придружено с дъжд, в планините температурите рязко спадат и понякога дори през лятото вали сняг. Тези особености на суровия планин-ски климат може да причинят редица простудни заболявания. Ниската тем-пература създава условия за местни измръзвания, при които се получават тежки увреждания на тъканите, а понякога при общо измръзване може да се случи и непоправимото.

Измръзване може да се получи и при сравнително високи температури при наличието на други фактори като:

Повишена влажност на въздуха, дрехите и кожата. Мократа кожа е по-добър проводник на топлината. Затова при намокряне от дъжд, сняг или изпотяване се създават условия за измръзване дори при температура на въз-духа над нулата. Мокрите потни крака по-бързо и по-лесно измръзват^ от сухите.

Неподходяща и лошокачествена екипировка. Тя е най-честата причина за нарушаване на терморегулацията на тялото и отделяне на повече топлина. Неудобната, макар и качествена екипировка, също води до лесно

129

измръзване. Тесните обувки или впитите в тялото дрехи нарушават правилното кръвообращение на тъканите.

Здравословно, физическо и морално състояние на човека. Слабите физически, нетренирани и незакалени туристи измръзват по-лесно. При тях умората настъпва по-бързо и по този начин се нарушава обмяната на веществата. След боледуване и при заболяване в момента на проявата настъпват промени в организма, които водят до лесно измръзване.

Нередовно хранене. Недояждането и гладът също съдействуват за полу-чаване на измръзване.

За да се защити от действието на студа, човешкият организъм реагира инстинктивно, като намалява излъчването на топлина.Периферните кръво-носни съдове се свиват, кожата побледнява, настръхва и по този начин през нея преминава по-малко количество кръв. При по-продължително излагане на изстудяващите фактори намаленото кръвоснабдяване може да доведе до локално измръзване на периферните части на тялото. Най-уязвими са пръстите на краката и ръцете, ходилата, петите, а сравнително по-трудно измръзват оголените части на лицето и ушите.

Не са редки случаите, когато измръзналият не чувствува болки в първия момент. Често пъти измръзването на пръстите се усеща едва когато се влезе в хижата и се застане край печката. Тогава започват болките, пръстите се зачервяват и подпухват. Демаркирането на здравите от измръзвналите части се получава от няколко часа до няколко дни след спиране действието на студа.

Според увреждането на тъканите местните измръзвания са четири сте-пени:

При първа степен се наблюдава побледняване на засегнатите части по-ради свиване на кръвоносните съдове, следват зачервяване, оток, болки.

При втора степен отначало се забелязват същите признаци. След за-топляне обаче се получават по-голям оток и мехури, пълни с жълтеникава или кафявокървава течност. Мехурите могат да се появяват от няколко часа до един ден след затоплянето.

Третата степен на измръзване се проявява обикновено към 4—6-ия ден. Кожата и подлежащите тъкани некротизират. Получават се трудно заздравяващи рани.

При четвърта степен уврежданията достигат по-голяма дълбочина и засягат костите. В началото кожата има синьовиолетов оттенък. След ня-колко дни до две-три седмици мъртвата част, за отстраняването на която в повечето случаи е необходима хирургическа намеса, става черна и твърда.

Изходът от местното измръзване зависи от степента на увреждане на тъканите и от своевременно оказаната помощ. Необходимо е да се изолират измръзналите части от по-нататъшното вредно действие на студа, като върху тях се поставят топли дрехи, сменят се мокрите ръкавици и чорапи, слагат се гети или по друг начин се спре влизането на сняг в обувките. Замръзналият трябва да се заведе в топло помещение. Размразяването става постепенно, отвътре навън — по обратния път на измръзването. Разтриването със сняг е опасно. То може да доведе до увеличаване на степента на измръзване и нараняване на кожата от снежните кристалчета. При тежки измръзвания се налага спешно да се потърси специализирана медицинска помощ,

Осв^н локално може да се получи и общо измръзване — при по-продължително излагане на суровите климатични и метеорологични условия на високата планина. В резултат на ниската температура, глада, умората, безсънието и други фактори телесната температура започва бавно и непрекъснато да се понижава. Нарушават се функциите на всички органи и системи, сърцето забавя своята дейност и накрая спира.

Предпазването от местно и общо измръзване е от съществено значение за запазване на здравето на практикуващите туризъм и алпинизъм.

6.2.2. Намалено барометрично налягане

Налягането, което въздухът оказва с теглото си върху всяка точка от атмосферата и земната повърхност, се нарича барометрично налягане. То се влияе от надморската височина и до известна степен от състоянието на въздуха.

В обемно отношение сухият атмосферен въздух е съставен от 78,0% азот, 20,95% кислород, 0,93% аргон, 0,03% въглероден двуокис и 0,09% други газове. Всеки газ в състава на въздуха има различно налягане, което се нарича частично или парциално. С повишаване на надморската височина се намалява барометричното налягане, което води до понижено парциална налягане на всички съставящи въздуха газове включително на кислорода, който е така необходим за нормалното функциониране на всички органи и системи в човешкия организъм. Този кислороден глад се чувствува още по-силно, когато въздухът е влажен или наситен с някакви изпарения. Налри-теер по склоновете На Елбрус, Казбек и други върхове от вулканичен про-изход сероводородните изпарения ускоряват настъпването на болестното състояние, причинено основно от намаленото парциално налягане на кисло-рода в алвеоларния въздух. Това състояние, известно още в древността, е познато като планинска болест.

Признаците на планинската болест са най-разнообразни и строго инди-видуални. Недостатъчното снабдяване на тъканите и особено на мозъка с кислород предизвиква нарушения в нервната система, кръвообращението, дишането и храносмилателната система. В по-леки форми болестта се про-

130

явява с мускулна слабост, понижена работоспособност, задух, главоболие, виене на свят, загуба на апетит, кръвотечение от носа, отпадналост, сън-ливост и др. Когато не се вземат мерки и болестта се развие в по-тежка форма, първоначалните признаци се задълбочават, след което се появяват силен задух, неспособност за ориентиране и движение, докато се стигне до загуба на съзнание. Хора с различен тип висша нервна дейност реагират по различен начин на планинската болест. Едни изпадат в състояние на възбуда, подобна на тази след употреба на алкохол. При тях се нарушават мисловните процеси и често пъти са способни да извършат погрешни действия. Такива хора се опасни както за себе си, така и за останалите членове в групата. В това състояние не могат правилно да възприемат и оценяват сложността на обстановката. Не по-малко опасна е другата крайност — затормозване на Мозъчната кора, хората стават умислени, апатични, със забавени рефлекси и действия.

Сравнително малката надморска височина на нашите планини не дава възможност да се наблюдава пълната картина на планинската болест. Много .автори смятат, че симптомите на заболяването се забелязват около 3000 m н. в. Изследванията на Кр. Кръстев и Ил. Илиев показват, че при условията на нашите планини се появяват някои признаци, които се преодоляват най-много за 5—6 дни. Разбира се, това е строго индивидуално и зависи от мо-ментното състояние и функционалните възможности на човека и от редица други фактори. Физически здравият трениран човек може да компенсира ки-слородния глад и на височина 4000 т. Преминаването на тази граница води до тежки смущения в организма, които над 7000 m могат да бъдат смъртно опасни. Оттук нагоре се намира т. нар. «зона на смъртта». В нея кисло-родният глад може да бъде преодолян с вдишване на кислород от специално приготвени бутилки. Известни са обаче случаи на достигане на 8000 и повече метра без помощта на кислородни апарати.

Лечението на планинската болест може да бъде медикаментозно или чрез даване на кислород. Трябва да се облекчи товарът, темпото да се забави и по-често да се дават почивки. Ако това не помогне и заболяването се задълбочи, слизането на по-малка височина е наложително. Най-сигурното средство за профилактика на планинската болест е аклиматизацията, при която организмът, поставен в условията на високата планина, постепенно се пригажда и приспособява от по-малки към по-големи височини.

6.2.3. Слънчева радиация

Частта от лъчистата енергия на Слънцето, която достига земната повърхност във вид на успоредни лъчи, се нарича пряка слънчева радиация, а тази, която стига след разсейване — разсеяна слънчева радиация.

Във високата планина, където въздухът не е замърсен отпрах, пуШек и други твърди частици, които да разсейват и намаляват силата на слънче-

131

вите лъчи, те представляват опасност за туриста и алпиниста. При ясен слънчев ден в планината човек ще бъде изложен на близо 4 пъти по-силна ултравиолетова радиация, отколкото в равнината. През зимата интензивността на слънчевата радиация се увеличава още повече поради отразяващото действие на снега —90% за пресния и 60% за стария сняг. Мъглата също допринася за това увеличение.

Интензивните ултравиолетови лъчи са фактор, който допринася за укрепване на здравето на човека, но прекомерното излагане и неправилното им използуване може да доведе до сериозни увреждания на откритите части на тялото и най-вече на очите. Задължителни при снежни условия са защитните очила. Особено през пролетните месеци в нашите планини и по ледниците на по-високите върхове се налага носенето на маски за лицето от тънка бяла памучна материя и на шапки, позволяващи проветрение (за предпазване от топлинен удар). Особено уязвими от слънчевите лъчи са успите.

6.2.4. Мъгла и тъмнина

Обстановката в планината става още по-опасна при наличието на мъгла. Тя намалява видимостта и затруднява правилната ориентировка при движение. Дори опитните водачи, познаващи добре местността, в мъгливо време са неуверени и могат да загубят правилния път. В мъгла се губи чувството за мащабност, за разстояние и големина на предметите. Купчината камъни край пътя изглежда като огромна група скали. Стръмните заснежени склонове се струват леки и безопасни. Това увеличава опасността от попадане в лавина, каменопади, снежни козирки и др. Мъглата овлажнява дрехите, мокри въжетата и скалните форми.

При" постоянна гъста мъгла придвижването може да става по карта или кроки на маршрута. През цялото време трябва да се следи маркировката и да не се допуска разкъсване в групата. При сложни теренни форми е необходимо да се вземат мерки за осигуряване.

Когато се загуби правилната посока, е желателно групата да преустанови движението и да изчака на безопасно място разкъсването и вдигането на мъглата. Ако се наложи, разумно би било да се организира бивак.

Не по-малко опасно е движението късно вечерта и през нощта. В тъмнината теренните форми се сливат и при оскъдната светлина на фенерчетата трудно може да се намери подходяща стъпка и хватка при катерене. Особено рисковано е движението в тъмнина по стръмни тревисти склонове и там, където има опасност от каменопади, лавини и козирки. Невъзможността да се наблюдават лавините и каменопадите прави туристите и алпинистите почти безпомощни.

Още по-непрогледна е тъмнината, когато е съчетана с мъгла. Опасността се увеличава и от понижената температура през нощта. Затова разпределението на времето за придвижване през деня трябва да е съобразено с тези опасности. Дори при най-сложните ситуации движението по маршрута трябва да бъде прекратено много преди настъпването на нощта. Основно правило е два-три часа преди свечеряване да се организира бивак, защото натрупаната през деня умора и отслабеното внимание могат да доведат до нещастия и при най-лекия терен.

6.2.5. Вятър

Често проявите в планината се усложняват от силните ветрове, които помитат всичко по пътя си. Понякога скоростта на въздушните маси надвишава 150 km/h. Силният вятър разкъсва палатките в бивака, отнася покривите на хижите и пречупва грамадни дървета. Особено* опасно при такова време е преминаването по високите и изпъкналите части на планината. Попаднал сред въздушния вихър, човек трудно може да запази равновесие, за да се движи нормално. Всеки момент той очаква да бъде понесен и съборен в пропастта. Увлечен в неравната борба с вятъра, планинарят забравя за останалите опасности. Силите му се изчерпват, съзнанието му се притъпява. Създават се предпоставки за неувереност, несигурност и отклоняване от верния път. При ветровито време съществува по-голяма вероятност от каменопади и лавини. Още по-опасен става вятърът, когато е придружен с дъжд, сняг или носи със себе си фирнови парчета. Те се удрят в телата, нараняват оголените части и се забиват като тръни в очите. В такива моменти дори защитните очила не помагат, защото бързо се запълва със сняг и трябва непрекъснато да бъдат почиствани, което води до чести нежелателни спирания. От ледения вятър мокрите дрехи замръзват. Ако температурата е ниска и духа силен вятър, се увеличава опасността от измръзване. Опитният планинар знае, че аленочервеният залез на слънцето, перестите облаци и «снежните флагове» по високите ръбове са признаци, които показват, че предстои среща с вятъра и задължават да се вземат необходимите мерки за безопасност, още повече, че след силни ветрове следва влошаване на времето. Ако групата се намира по билото, е необходимо да потърси заветно място и да изчака, докато вятърът стихне, или да слезе по-ниско и да продължи пътя си по безветрената страна на склона.

6.2.6. Валежи

Валежите извънредно много затрудняват придвижването в планината. Те намаляват видимостта, правят терена хлъзгав, усилват възможността да се получат простудни заболявания и измръзвания. Дори при слабите дъждове съществува опасност от подхлъзване по мокрите тревисти склонове и скали. Проливните дъждове измокрят алпинистите, въжетата стават твърди, тежки и неудобни за катерене. Палатките и бивачните съоръжения също поемат големи количества вода и пренасянето им е свързано с разход на много сили. Дъждовното време подтиска туристите и алпинистите, обезкуражава ги и ги дезорганизира. В такива моменти трябва да има готовност бързо да се реагира на увеличените опасности.

При обилен снеговалеж съществува реална опасност от натрупване и падане на лавини дори по най-леките склонове. Намалява се видимостта, изменят се формите и релефът, затруднява се правилното ориентиране и движение. Мокрият сняг попива по дрехите, а при силно застудяване може да доведе и до измръзвания. При силен вятър и буря снегът навлиза в палатките и пречи на нормалната почивка. Падналият сняг покрива теренните форми, маскира дупките и запълва цепнатините, хватките и стъпките по скалите. Той лишава алпинистите от надеждни опори. Често тези усложнения на обстановката и нарасналите опасности могат да променят

132

първоначалните планове. Ситуацията трябва да се прецени реално и докато не е станало късно, да се слезе по безопасен път обратно в хижата. Организирането на бивак може да стане само ако има безопасно място.

133

6.2.7. Мълния

При движение по високите части на планината опасността от мълния при гръмотевична буря е особено голяма. В такива случаи се налага да се напусне билото, като груп^уа се прикрие на места, отдалечени от единични дървета и стърчащи скалрогато бурята завари алпиниста на скалите, необходимо е той веднага да .отстрани всички железни предмети и да се подслони на по-безопасно място. Бивакуването по острите скалисти върхове не е желателно.

Пораженията от мълния довеждат до т. нар. мнима смърт. Спира сърдечната дейност и дишането. Затова на пострадалия незабавно трябва да се приложи изкуствено дишане и непряк сърдечен масаж. Често пъти поразените от мълния получават дълбоки изгаряния.

6.3. ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С ПОДГОТОВКАТА И ПОВЕДЕНИЕТО НА ТУРИСТИТЕ И АЛПИНИСТИТЕ

Независимо от реално съществуващите опасности в повечето случаи те могат да бъдат избягнати от разумно действуващите и добре подготвените планинари. И, обратно — при пренебрегване на елементарните принципи за предпазване от опасностите в планината, надценяване на собствените възможности и редица' други причини от чисто субективен характер, нещастията и злополуките се увеличават и стават толкова разнообразни, че трудно могат да бъдат подложени на строга класификация.

Първото условие за успешното предпазване от различните опасности в планината е доброто им познаване. В това отношение от значение са теоретическите? подготовка на туристите и алпинистите и практическият им опит. Той за съжаление в много случаи се придобива въз основа на редица нежелателни, а понякога и тежки премеждия. Следващият момент е изграждането на строги лични принципи, повеляващи стриктно спазване при всякакви обстоятелства. Дори мигновеното пристъпване на тези принципи може да бъде фатално.

Поведението на планинаря не може да се разглежда отделно от неговите лични качества, най-вече — волевите. В това отношение изпъква веднага значението на дисциплинираността, въздържаността, себеотрицанието. Именно те са тези на пръв поглед субективни фактори, които могат да предпазят човека от планинските опасности. Особено опасно състояние е излишното въодушевление при постигнати успехи, при емоционални преживявания, при чувство за добро физическо състояние. Тогава идва най-лошото в планинар-ската дейност — подценяването на опасностите и подценяването на соб-ствените възможности.

Като се изходи от всички основни комплексни причини, които могат да причинят изпадане в опасни положения в туристическата и алпийската дейност, могат да се посочат следните конкретни и до известна степен типични примери:1. Неправилно комплектуване на групата по отношение на подготовката и квалификацията на нейния състав. Тук от съществено значение са взаимоотношенията в колектива.2. Недостатъчен авторитет и опит на ръководителя на групата. В трудни моменти това може да има опасни последици.3. Неправилен избор и непознаване на маршрута, което води до лошо съставен график, зле подбрана материална база и пр.

134

4. Прикриване на болезнени състояния, прекомерна умора или други причини, които в трудни моменти биха се проявили рязко и отразили на възможностите-на групата като цяло.

В този ред могат да бъдат изброени още десетки положения, които биха съдействували за попадане в обсега на планинските опасности. Важното обаче е никога да не се забравя, че всички те са свързани в една обща верига, в която туристът и алпинистът никога не трябва да допуснат да остане макар и една единствена слаба брънка.

7. ТОПОГРАФСКА ПОДГОТОВКА

7.1. СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ

Топографията е наука, която се занимава с подробното изучаване на земната повърхност в геометрическо отношение и с различните начини за изобразяване елементите на местността за изработване на топографски картк и планове. Названието топография е съставено от две гръцки думи — «то-пое» (местност) и «графо» (изобразявам). Буквално преведено, топография означава изобразяване или описание на местността. Като приложна наука топографията използува научните постижения и изводи на някои сродни науки като геодезия и картография.

Значението на топографията за състезанията по ориентиране е огромно. Задълбочените познания по топография са една от най-важните предпоставки за постигане на високи спортни резултати. Топографската карта е единственото средство, с помощта "на което състезателят може да определи разположението на контролните точки по състезателното трасе, да.избере най-подхоДящия път между тях, за да се придвижи по най-бързия начин. Топографските познания трябва да позволяват при напрегнатата състезателна обстановка и при наличието на голямо психическо напрежение състезателят свободно да си служи с тях, така както би сторил това при спокойна обстановка. Постоянно изменящата се ситуация по състезателното трасе изисква техническите умения и сръчности, свързани с познанията по топография, да бъдат толкова пластично усвоени, че да не затрудняват състезателите в различната обстановка, в която се прилагат.

7.2. МЕСТНОСТ И ЕЛЕМЕНТИ НД МЕСТНОСТТА

Определен участък от земната повърхност с неговите неравности, растителна покривка, водна и пътна мрежа, населени пунктове и природни условия — почвено-климатически, хидрологически и др., се нарича местност. В зависимост от релефа и надморската височина местността маже да бъде равнинна, хълмиста и планинска.

Равнинна местност. Отличава се със сравнително еднаква или слаба изразена хълмиста повърхност с много полегати склонове, които обикновено не превишават 2—3° с незначителни колебания във височината в рам* ките на 20—30 т. Равнини, които са разположени до 200 m н. в.., се. наричат низини, а над 200 m н. в. — високи полета.

Хълмиста местност. Тя се характеризира с рязко изразеца вълнообразна повърхност, образувана от неравцост^ с отцосителна надморска височина до Щ) т. Хълмистата местност се додечава със закръглени и цодегати форми на склоновете, чийто наклон не иревищава 5°.

14а

137

Планинска местност. Отличава се с най-голяма сложност и разнообразие на релефа, който представлява система от праволинейно, дъгообразно или лъчеобразно разположени планински вериги. Те се състоят от отделни хребети, разделени от дълбоки врязани долини. Към планинската местност се отнасят тези райони, които имат повече от 500 m н. в. Тя е най-трудно проходима. Най-често в този вид местност се организират повечето състе-зания по ориентиране у нас.

7.2.1. Релеф

Релефът е първата съставна част на местността. Той представлява съвкупността от неравностите на земната повърхност и се отнася към най-съще-

Хълм

ДолинаКОША оди на

Могила

Седловина Планина Одраг Аъсчииа | Хребет Връх

Фиг. 142. Типови форми на релефа

■ствените й показатели, като същевременно е и най- устойчивият топографски елемент. Релефът на местността се състои от различни по форма и размери издатини и вдлъбнатини. Въпреки тяхното голямо многообразие могат да се обобщят следните основни типове форми (фиг. 142).

Планина е куполообразно или коническо възвишение, което се издига значително над околната местност и има ясно изразени подножия. Планината в най-високата си част завършва с връх или хоризонтална заравненоет, наречена плато. Мястото, където планината преминава във възвишение, се нарича поли, а съединяващата част между полите и върха — склон (скат).

Възвишения с относителна надморска височина до 200 m се наричат хълмове, а по-малките, обикновено създадени по изкуствен начин, могили.

Хребет е продълговато възвишение, образувано от пресичането на два срещуположни склона. Мястото на пресичането се нарича било или вододелна линия, тъй като разделя басейните на реките. Заоблените била се наричат гърбица, а заострените — гребени. Седловина е най-ниската част на хребета, разположена между два съседни върха. Седловини, през които преминават пътища или пътеки, се наричат превали или проходи.

Котловината е вдлъбната форма с ясно изразено дъно и странични склонове. По-малките вдлъбнатини се наричат ями. Лъсчина е продълговата падина, понижаваща се в едно направление. Линията, в която се пресичат срещуположните склонове, се нарича водосливна линия. По-широките лъе

чини с ясно оформено дъно се наричат долини. Когато лъсчината е разположена между стръмни и високи склонове, се нарича клисура или дефиле. В резултат на действието на дъждовните води много често се срещат дълбоко издълбани водосливи с почти отвесни странични брегове, наречени оврази.

7.2.2. Местни предмети

Втората съставна част на местността са местните предмети. Те са по-непостоянен белег, тъй като подлежат на постоянни изменения и допълнения. Местните предмети са физико-географски обекти с естествен произход — гори, езера, реки, блата и др., или са резултат на човешкия труд — населени места, пътища, промишлени предприятия и пр. Местните предмети се разделят на следните основни групи:

1. Населени пунктове — градове, села, махали, колиби, отделни жилищни постройки, дворове и др.

2. Промишлени, селскостопански и други предприятия — фабрики, заводи, рудници, ферми, ремонтни работилници и др.

3. Пътна мрежа — железопътни линии, автомагистрали, шосета, коларски пътища, пътеки, пътно-алейна мрежа и др.

4. Води и хидротехнически съоръжения — реки, езера, канали, бродове, язовири и др.

5. Почвено-растителна покривка — гори, градини, храсти, тресавища, блата и др.

6. Свързочно-съобщителни средства — пощенски, телеграфни, теле-фонни станции и линии, радиостанции и др.

7.3. ДВИЖЕНИЕ НА МЕСТНОСТТА БЕЗ КАРТА

Движението без карта се осъществява с помощта на азимут. Това са първите насоки в ориентирането с използуване на бусола. Магнитният азимут е хоризонталният ъгъл спрямо северното направление на магнитната стрелка, отчетен по посока на часовниковата стрелка. Той има стойности от 0 до 360°. По този начин може да се определи ъгълът към всеки ориентир на местността от дадено изходно положение.

Измерването на магнитния азимут най-бързо с бусолите тип «Силва» или «Спорт». Бусолата се насочва към определения ориентир със стрелката за посока, отбелязана на плексигласовата подложка, след което се върти градусовият кръг, докато магнитната стрелка съвпадне с очертанията на двете успоредни прави в прозрачната капсула. Там, където разграфеният кръг пресича линията към определения ориентир, се отчитат градусите (фиг. 143).

При измерването на азимута се изготвя азимутна таблица, с помощта на която става придвижването на местността. Таблицата има следното съдържание: (вж. стр. 146).

Превишението се отбелязва при изкачване със знака +, при слизане с —, а при равен терен c=t. Това дава допълнителна информация за характера на отсечките. Разстоянието се отбелязва в метри, а не в двойни крачки, тъй като дължината на крачката при отделните хора е различна.

Определянето на посоката на движгние, когато предварително е дадена азимутна таблица, става, като се нагласяват градусите на разграфения кръг на бусолата по стрелката за посока. След това тялото се завъртва заедно с

10 Туризъм, алпинизъм и.

138

if.

43. Измерване на магнитен азимут Лзимутна таблица

бусолата, докато северното направление на магнитната стрелка съвпадне с двете успоредни линии (очертани отдолу обикновено с фосфор, за да могат да бъдат използувани и при нощни условия).

№ по реда н ■ ориентирите

Азимут Разстояние в метри Превишение1 !

Старт — 1 60° 250+ i

1-2 330° 180 -+ |2—3 270° 230 +-3—4 32° 120 +—

4 — финал 60° 150 +-

Азимутна схема. Макар че в азимутната таблица са дадени всички данни за движението, тя не позволява да се обхванат предварително промените в посоката на отделните отсечки. Това може да се осъществи, като въз основа на азимутната таблица се изготвя схема за движението. Тя се изработва по следния начин: Върху бял лист хартия се изчертават вертикални линии и се отбелязва посоката север на листа. След това с помощта на бусолата се пренася азимутът, който предварително се нагласява на градусовия кръг-Внимава се посоката север на листа'и на бусолата да съвпада, а при по-финото нагласяване се следи линиите в капсулата да бъдат успоредни на вертикалните линии на листа. Освен тога се използува определен мащаб (обикновенр 1:5000) за нанасяне на дължината на отсечките (фиг. 144). При наличие на азимутна схема може да се изготви азимутна таблица.

Движение по азимут. С помощта на азимутна схема или таблица се осъ-ществява придвижването на местността без карта. При по-дълги отсечки е трудно да се спазва точно определеното направление, затова е необходимо да се използуват междинни ориентири, които съвпадат с посоката на движение. Ако в посоката на азимута има големи препятствия, които не могат да бъдат преминати — блата, езера и др., е необходимо да се избере подходящ ориентир на отсрещната страна, който да съвпада с посоката, след което препятствието се заобикаля. Избраният ориентир трябва да бъде много характерен, за да бъде открит лесно след преминаването на другата страна. Много по-трудно се осъществява движението по азимут в мъгла и през нощта. Тогава скоростта се намалява, за да не се допускат грешки.Освен това много точно и внимателно трябва да се отчита разстоянието между отделните ориентири.

Когато поради груби грешки не може да бъде открит показаният в таблицата ориентир, най-добре е състезателят да се върне до последния ориентир, откъдето е

139

Фиг

Характер на ориентира

самотно дърво паднало дърво край ъглопът дърво на поляна кръстопът

Фиг. 144. Азимутна схема

тръгнал. Това се осъществява, като южното направление на магнитната стрелка се нагласи в двете успоредни линии на капсулата, т. е. придвижване с обратен азимут.

Измерване на разстоянието. При движението по азимут освен ъгъла е необходимо да се отчита и разстоянието между ориентирите. Без този втори компонент движението на местността без карта би се осъществило много трудно. Най-използуваният начин за измерване на разстоянието е с крачки. Тъй като дължината на крачката варира в зависимост от ръста и физическото състояние на сътезателя и от наклона, е необходимо всеки да знае дължината на крачката си при изкачване и слизане, ходене и бягане. Отчитането на разстоянието е най-добре да става с двойни крачки, което чувствително улеснява броенето им. Отчитането на разстоянието може да стане и по времето, за което се преминава. Този начин се използува главно при зимни условия.

7.4. ТОПОГРАФСКИ КАРТИ

Изобразяването на сферичната повърхност на земята върху плоскост, без да се получат деформации, е невъзможно. С голяма точност и подробности може да се проектира земната повърхност само върху глобус, но неговото практическо използуване е ограничено. Най-малки отклонения се получават, когато се изобразяват малки участъци от земната повърхност, при което се запазват пълните подробности на местността. Такова умалено, точно и подробно изображение на малък участък от местността върху плоскост се нарича план.

140

При изобразяването на по-големи участъци трябва да се имат пред вид формата и размерите на земното кълбо. При построяването на картите се взема въображаемата географска мрежа, която представлява съвкупността от паралелите и меридианите. От глобуса се проектира върху плоскост цялата географска мрежа или части от нея чрез определени способи — т. нар. картографска проекция. Построената вече върху плоскост мрежа от паралели и меридиани се нарича картографска мрежа. Съществуват различни картографски проекции, но всяка от тях служи като математическа основа при построяването на картата. Географската мрежа в някои случаи се заменя от мрежа със специално избрани координатни линии. Графическото изображение на тези линии върху плоскост се нарича координатна мрежа.

От казаното дотук става ясно, че картата представлява условно и графично умалено изображение на земната повърхност или части от нея върху плоскост независимо от вида на картографската проекция. В зависимост от степента на намаление на линейните размери картите се разделят на географски и топографски. Географските карти изобразяват цялата земна повърхност или по-големи части от нея — континенти, океани, морета, държави и др. Степента на намаление на линейните размери при нанасянето им на картата е повече от един милион пъти. Топографските карти служат за по-подробно изобразяване на отделни участъци от повърхността на земята и техният мащаб е до 1:1 000 000. По-едромащабните карти (1:50 000 и 1:25 000) позволяват да се нанесат върху тях почти всички подробности на релефа и местните предмети. Тези карти се правят с помощта на аерофото-снимки и инструментални измервания на местността и служат като основа за изготвянето на no-дребномащабните топографски карти, които от своя страна се използуват за съставянето на географските.

Топографските карти у нас се изработват по единната равноъгълна проекция, наречена на името на немския математик К- Гаус, предложил този начин още в началото на миналия век. Геометричната същност на равноъгъл-ната проекция се състои в следното: Повърхността на земното кълбо се разделя с помощта на меридианите на 60 зони, като всяка зона е ограничена в рамките на 6°. Отчитането им започва от запад на изток от началния меридиан — Гринвичкия, който минава недалеч от Лондон. Средният меридиан във всяка зона се нарича осев и разделя зоната на две равни части — западна и източна. Осевият меридиан на всяка зона и екваторът са изобразени като прави линии, при което меридианите пресичат екватора под прав ъгъл. По този начин осевите меридиани се изобразяват в определена проекция без деформации в дължината и съхраняват мащаба по цялото си протежение. Всички останали меридиани в зоната се изобразяват в проекция с криви линии и поради това са малко удължени в сравнение с.осевия меридиан, т. е. малко са деформирани. Най-съществените деформации се получават в края на зоните. Теоретически се получават известни промени в дължината на мащаба, но те са толкова незначителни, че мащабът на всяка топографска карта за всички нейни участъци може да се смята за постоянен. Малките деформации, които се получават в края на зоните, не превишават 0,1% и дори при карти с мащаб 1:25 000 не излизат извън рамките на графическата точност. Равноъгълната проекция на Гаус може да бъде използувана и при по-дребни мащаби на картите — например 1:500 000 с необходимата точност.

7.4.1. Мащаб на картата

Тъй като всяка карта представлява умалено изображение на местността, при практическата работа трябва да се знае степента на умалението. Отношението на дължината на линиите в картата спрямо дължината на хоризонталните проекции от тези линии на местността се нарича мащаб на картата. Мащабът на картата се изразява във вид на дроб с числител 1, а в знаменател е числото, което показва колко пъти са намалени дължините на линиите на местността при нанасянето им върху картата. Мащабите 25001Г'

~Ж00(Г' 100 000 могат да бъдат изразени като 1:25 000, 1:50 000 и т. н.

Този цифров израз, който характеризира степента на умаление, се нарича числен мащаб.Разстоянието на местността, изразено в метри или километри, което съответствува на 1 cm от

картата, се нарича величина на мащаба. В приведените по-горе примери величината на мащаба ще бъде съответно 250 или 500 т. При практическата работа величината на мащаба се определя най-лесно, като се «задраскват» последните две нули — полученото число показва действителното разстояние в метри. Пример: 1:25 000=250 ш. Действителното разстояние се измерва от картата с помощта на бусола, снабдена с милиметрова линийка. Измереното разстояние се умножава по величината на мащаба и се определя действителното разстояние. Така например, ако измереното разстояние при карта с мащаб 1:25 000 е 2,6 cm, действителното разстояние ще се получи като се умножи 2,5x250 = 650 т. Най-бързо обаче измерването на разстоянието от картата и превръщането му в действително се извършва със съвременните бусоли, снабдени с мащабни линийки.

В практическата работа по-удобен за използуване е линейният мащаб, който представлява графическо изображение на числения. Линейният мащаб е права отсечка, разделена на равни части, всяка от които отговаря на равно число метри или километри. Делението, което отговаря на 1 km от местността, се нарича основа на линейния мащаб. При карти 1:25 000 основата е 4 cm, а при 1:50 000 — 2 cm. Отчитането става вдясно от нулевото обозначение. За да може да се отчита дължината на малки разстояния с помощта на линейния мащаб, отрязъците отляво на нулата се разделени на милиметри — точност на мащаба. На всеки милиметър съответствува определено количество метри съобразно мащаба на картата. Така при мащаб 1:50 000 на разстояние от точността, равно на 1 mm, съответствува 50 m действително разстояние. С помощта на пергел измереното от картата разстояние се нанася върху линейния мащаб и се отчита. При липса на пергел това може да стане с бусола, хартия, молив и други подръчни средства.

В състезателната практика най-често се налага да се измерват разстоянията не по права, а по крива линия. Измерването на криви линии става с помощта на кривомер. Той е снабден отдолу с ходово колело, което се свръзва със система от други колела, които привеждат стрелката в движение. Някои кривомери са пригодени да отчитат веднага измереното разстояние благодарение на няколкото скали, които са в зависимост от мащаба на картата. Други отчитат разстоянието в сантиметри, които трябва да се умножат по мащаба на картата. При работа с кривомер трябва да се внимава да не се връща назад ходовото колело. При големи отклонения в посоката кривомерът може да се повдигне и след това отново да се постави на същото място. Преди да започне измерването, стрелката на кривомера се нагласява на нулевото деление.

141

Отчитането на действителното разстояние в състезателната практика става с помощта на крачки и линейният мащаб е неудобен за работа. Това налага да се изготви линеен мащаб в крачки (фиг. 125). Той е строго индивидуален и се разработва за движение по различни терени.

7.4.2. Измерване на разстояния

Точността при измерване на разстоянието от картата се движи в границите на 0,1 mm и се нарича пределна графическа точност. Всяка линия, която е под 0,1 mm, не може да бъде точна при измерването. Грешките, които се получават при измерване на разстоянието от картата, не зависят само от точността на мащаба, но и от редица други фактори — грешки в самата карта, деформация на хартията, неточност в измерванията и др. Практиче-ски е установено, че точността на измерването на правите линии от картата спрямо действителното разстояние на местността се колебае в границите на 0,5 — 1 mm. Тези колебания според мащаба на картата имат различни стойности. Така при мащаб 1:25 000 точността е в рамките на 13—25 m, а при 1:50 000 — от 25 до 50 т.

Необходимо е да се отчита и това, че измереното разстояние от картата съответствува на действителното само при равнинните местности. Във всички други случаи от е по-късо от действителното. Това се дължи на факта, че от картата се измерва и отчита хоризонталната проекция, докато съот-ветствуващите линии на местността обикновено имат по-голям или по-малък наклон. С други думи, те са винаги по-дълги от своите хоризонтални проекции. Разликата е толкова по-голяма, колкото местността е по-силно пресечена .

Разлика между измереното и действителното разстояние в зависимост от наклона

Ъгъл на наклона Дължина в метри иа хоризонталната проекция, съответ-ствуваща на 100 гп разстояние на местността

Поправка в % към дължината на измереното разстояниепри преход от разстоянието на местността към хоризонталната проекция на картата

при преход от хоризонталната проекция на картата към дей-ствителната дължина

. . 0° 100 0 010° 98 — 2 + 2

. 15° 97 — 3 + з20° 94 — 6 + 625° 91 — 9 + 1030° 87 — 13 + 1635° 82 — 18 + 2240° 77 —23 + 30

По-голямата част от терените, по които се провеждат състезания по ориентиране у нас, са силно пресечени и неотчитането на тази особеност при измерването на разстоянията винаги води до груби грешки и търсене на контролните точки значително по-близо, отколкото те се намират в действителност. Както се вижда от данни на таблицата, само разстоянието при равнинна местност, измерено от картата, не се отличава от действителното. Във всички останали случаи се наблюдават различия, които стават по-съществени с увеличаването на наклона.

142

Пример: Измереното разстояние от карта с мащаб 1:25 000 е 8 cm, а наклонът на склона, по който трябва да стане придвижването, е 35°. Каква е истинската дължина на тази отсечка? Дължината от 8 cm е равна на 2000 т. При 35° наклон на всеки 100 т разстоянието се увеличава с 22 m (2000 4-20x22 =2440 m). Действителното разстояние на местността при този наклон ще бъде 2440 т. Разликата от 440 m е съществена и ако не се вземе под внимание, грешката ще бъде голяма. Такова чувствително удължаване на действителното разстояние се получава и при по-малки наклони, когато придвижването е свързано с много изкачвания и слизания, т. е. общо се преодолява голяма разлика във височините.

7.4.3. Координатна мрежа

Тези ъглови и линейни величини, които определят положението на всяка точка на повърхността и в пространството, се наричат координати. Измерването на положението на точките става с помощта на географските, плоските правоъгълни и плоските полярни координати.

Фиг. 145. Плоски правоъгълни координати

Фиг. 146. Плоски полярни координати

Географските координати определят положението на дадена точка чрез географската ширина и дължина. Ширината се определя от ъгъла между отвесната проекция на точката и плоскостта на екватора. Отчита се на северни юг от екватора, като съответно се нарича северна и южна ширина, и има величина от 0 до 90°. Географската дължина се отчита от Гринвичкия меридиан и представлява ъгълът, сключен между този меридиан и определена точка от повърхността на земята. Дължината се отчита от главния меридиан на изток и запад от 0 до 180° и се нарича източна и западна дължина.

Плоските правоъгълни координати са линейни величини, които определят относителното положение на дадена точка върху плоскост. Състоят се от две перпендикулярни прави — оси на координатата. Хоризонталната се нарича абсциса и се отбелязва с буквата X, а вертикалната — ордината и се отбелязва с У. Точката, в която се пресичат двете оси, се нарича начало на координатата (фиг. 145). На всяка топографска карта с помощта на координатните оси се построява квадратна мрежа, която улеснява работата с картата. Страните на тази мрежа се определят от мащаба: при 1:25 000 — 4 cm (1 km от местността), при 1:50 000 — 2 cm (1 km), при 1:100 000 — 2 cm (2 km). Правоъгълната координатна мрежа се построява в определена връзка и зависимост с географската мрежа, което позволява да се определи бързо положението на всяка точка. За да се направи това, е необходимо да се каже в кой квадрат се намира тя, като задължително се спазва правилото първо да се посочи номерацията на хоризонталната ос, а след това — на вертикалната .

При плоските полярни координати вместо двете оси на координатата се взема само едната — вертикалната. Тя се нарича полярна ос, а нейното начало — полюс (фиг. 146). Положението на всяка точка на местността се определя от:

а) ъгъла на положението, който се измерва от 0 до 360°.по часовнико-вата стрелка;

б) разстоянието (ОМ) от полюса до точката (дистанция).

7.4.4. Определяне на дирекционни ъгли и азимути

Всяка точка на местността (следователно — и на картата) се намира под известен ъгъл спрямо полярната ос, наречен ъгъл на положението. В зави-

143

Фиг. 147. Ъгли на положението Фиг. 148. Схема на магнитното отклонение

симост от това, коя полярна ос се използува за начало при измерването, се различават три ъгъла на положението: дирекционен ъгъл а, географски (истински) азимут А и магнитен азимут Ам (фиг. 147).

Дирекционен ъгъл. Това е ъгълът, измерен по посока на часовниковата стрелка от 0 до 360° между северното направление на вертикалната линия от координатната мрежа и направлението към определената точка. В дадения случай за полярна ос се взема вертикалната линия от координатната мрежа.

Географски (истински) азимут. Това е ъгълът* между северното направление на географския меридиан и посоката към определената точка, отчетен по часовниковата стрелка от 0 до 360°.

В местността ориентирането се осъществява с помощта на магнитния меридиан, който не съвпада с географския и оказва приблизително направлението север-юг. Направлението на магнитната стрелка се нарича магнитен меридиан. Магнитният азимут представлява ъгълът между северното направление на магнитната стрелка на бусолата и направлението към точката. Той също се отчита по посока на часовниковата стрелка от 0 до 360°.

Точките, където се пресичат магнитните меридиани, се наричат полюси —северен и южен. Те с течение на времето изменят своето положение, коетодава отражение върху направлението на магнитната стрелка. Затова тя по-казва приблизително посоката север-юг. N

Като се изходи от положението, че вертикал" fните линии на координатната мрежа на картата не съвпадат с географските меридиани, следва, че те се намират под известен ъгъл. Той се образува между северното направление на географския меридиан и вертикалната линия от координатната мрежа и се нарича сближение на меридианите. Отбелязва се с гръцката буква у (гама). Ако вертикалната линия от мрежата се отклонява в северния си край на изток от истинския меридиан, сближението на ме-ридианите се нарича източно и се отбелязва с (+)> а при отклонение в противоположната страна — за' падно (—). Освен това магнитният меридиан не съвпада с истинския. Ъгълът между истинския и маг" нитния меридиани се нарича магнитно отклонение. Фиг. 149. Измерване на То се отбелязва с гръцката буква Д (делта). Откло- дирекционни ъгли с карта нението може да бъде източно.(+) и западно (—).Под въздействието на магнитните свойства на Земята магнитното отклонение в различните точки на земната повърхност не е еднакво. Освен това на едно и също място то не остава постоянно, а се изменя от година на година.

От изложеното дотук се вижда, че вертикалните линии от координатната мрежа и магнитните меридиани образуват помежду си ъгъл, чиято величина "представлява сумата от сближението на меридианите и магнитното отклонение. Този ъгъл се нарича поправка на направлението (П). Отчитането й става от северното направление на вертикалната линия на координатната мрежа и се отбелязва като положителна ( + ), ако северният край на магнитната стрелка се отклонява на изток от тази линия, и отрицател-телна (—) при отклонение на магнитната стрелка на запад.

Данните за поправката на направлението заедно със сближението на ме-ридианите и магнитното отклонение се посочват във вид на схеми под долната рамка на всеки картен лист (фиг. 148). Те са необходими при преминаване от дирекционни ъгли, измерени от картата, към магнитни азимути за движение на местността. Ако отклонението е източно, поправката се изважда от дирекционния ъгъл. Когато то е западно, поправката се прибавя към магнитния азимут. На фиг. 148 е показана поправката на направлението в рамките на 8° средно източно отклонение на магнитната стрелка. Ако стойността на дирекционния ъгъл е 178°, магнитният азимут за движение на местността ще бъде 178—8-170°.

Измерването на дирекционните ъгли се извършва с помощта на бусо-лите тип «Силва», «Спорт» или «Шунто». Една от страните на плексигласо-вата подложка се поставя по направлението от един ориентир към друг или от една контролна точка към друга, както е показано на фиг. 149. Кръгът на бусолата се завъртва, докато северът, обозначен с N или 360° на разгра-фения кръг, съвпадне със севера на картата. Меридианите трябва да бъдат успоредни на линиите от прозрачната капсула на бусолата. На стрелката за направление се отчитат градусите. В случая, показан на фиг. 149, картата не е ориентирана. Когато се иска веднага да се добие представа за посоката на движение, картата се ориетира, т. е. поставя се в такова положение, при което страните съвпадат с истинските посоки на света. В този случай освен северното направление

144

на бусолата и магнитната стрелка трябва да бъде насочена към севера на картата. Измерените дирекционни ъгли се превръщат в азимути. В нашата страна поправката на направлението се движи в рамките на 3° източно и може да не се взема пред вид, без да има опасност от съществени грешки. Може да се приеме, че дирекционният ъгъл е равен на магнитния азимут.

7.5. ИЗОБРАЗЯВАНЕ НА РЕЛЕФА

Релефът е най-важният топографски елемент. Основно изискване при изобразяването на релефа върху топографските карти е възможността ле-

Фиг. 150. Изобразяване на релефа с помощта на хоризонтали Фиг.

151. Видове хоризонтали

сно и достатъчно точно да се определят видът на неравностите, тяхното вза имно положение, височината на точките над морското равнище, превишени" ето им, направлението, формата и наклонът на склоновете.

При изобразяване на релефа са били използувани различни начини, които не винаги са отговаряли пълно на посочените изисквания и са имали различна нагледност и измерителни качества. Светлосенките, котите и щрихите са били основни способи при изобразяването на формите на релефа. В съвременните топографски карти се използува помощта на хоризонтали, които дават представа не само за плановото разположение на теренните форми, но и за техните пространствени размери. Принципът, който е използу-ван, за да се изобразят теренните форми, е следният: Представя се, че неравностите на земната повърхност са пресечени от успоредни хоризонтални равнини, прекарани през еднакво разстояние (фиг. 150). Линиите, които се образуват от пресичането на хоризонталните равнини, се проектират върху картата в определен мащаб. Получените криви затворени линии се наричат хоризонтали. Те представляват умалена в мащаба на картата хоризонтална проекция на точки с еднаква надморска височина.

Чрез хоризонталите се определя формата на релефа. По тях се съди за височината на дадена точка, а разстоянието помежду им определя големината на наклона. Всички стари начини, с помощта на които се изобразяваха теренните форми, даваха възможност за определяне на тяхната дължина и ширина. Способът с хоризонтали отчита и третото измерение на теренните форми — тяхната височина.

Височина на сечението. Вертикалното разстояние между две съседни секущи равнини се нарича височина на сечението. Отбелязва се с латинската буква h. Височината на сечението зависи от характера на релефа и мащаба на картата. При равнинни и хълмисти местности височината на сечението е 5 т, което позволява да се отразят по-големи подробности от теренните •форми. При планинските райони височината на сечението е 10 или 20 m, с което се избягва натрупването на много хоризонтали. Височината на сечението се отбелязва във всеки картен лист под южната (долната) рамка на картата.

Видове хоризонтали (фиг. 151). Изчертаването на хоризонталите в картния лист става по различен начин в зависимост от използуваната височина на сечение.

Основни хоризонтали. Те се изчертават с тънка кафява линия върху картите на разстояние, отговарящо на основната височина на сечението.

Фиг. 152. Допълнителни указания за четене на картата

Полухоризонтали. Много често се случва при определена височина на сечението важни подробности от релефа да не могат да се изразят в картата, тъй като попадат между две секущи равнини. За да се отстрани този недостатък, на половината от височината на сечението се прокарват полухори-зонтали. За разлика от основните те се изчертават с дълга пунктирана линия. Най-често използуването им се налага при по-голяма височина на сечението — 10 или 20 т.

Спомагателни хоризонтали. За още по-подробно изобразяване на терена се изчертават и такива хоризонтали, които се прокарват през четвърт от височината на

145

сечението, като се отбелязват с къса пунктирана линия. Ако височината на сечението е 10 т, спомагателните хоризонтали са през 2,5 т.

Удебелени хоризонтали. За улеснение на работата с картата всеки пети основен хоризонтал се надебелява.

Изобразяването на изпъкналите и вдлъбнатите форми на терена с помощта на хоризонтали става по един и същ начин. Така например не може да се направи разлика между връх и котловина, изобразени само с хоризонтали. За да не се допускат грешки при определяне на различните теренни форми, в картата се използуват допълнителни указания. Тези способи са следните (фиг. 152):

Бергщрихи. В трудните за разчитане участъци на картата се поставят на хоризонталите малки щрихи, с помощта на които може да се определи какъв характер има теренната форма и в какво направление е склонът. Свободните краища на бергщрихите показват винаги понижение на склона.

Отметки за височината на хоризонталите. На някои от удебелените хо-ризонтали се поставят цифри, които показват надморската височина. С връхните си части тези цифри са винаги обърнати към повишението на склона.

146

В картите се срещат много точки, чиято височина е фиксирана съвсем точно. По тези височини може да се разбере в какво направление е повишението на склона. Четенето на картата се улеснява най-много от реките и водоемите. Необходимо е да се проследи тяхното направление, за да се опре-

147

дели в какво съотношение са близко намиращите се теренни форми. Най-често се

греши при разграничаването на„ лъсчините от билата. Когато се знае, че хоризонталите при вдлъбнатите теренни форми сключват по-остри ъгли, а при билата имат по-овална форма, могат да се избягнат тези грешки. По сближението на хоризонталите може да се определи формата на склона. На фиг. 153 са показани различни склонове — равен (а), вдлъбнат (б), изпъкнал (в) и вълнообразен (г).

7.5.1. Определяне на наклона

148

в . е-

Фиг. 153. Форми на склона

Големината на наклона определя избора на път от състезателите. От тяхното умение бързо и точно да определят този наклон зависи какъв вариант на движение ще изберат.

Наклонът се определя от картата по разстоянието между хоризонталите. Но в картата са отбелязани не самите склонове, а тяхната хоризонтална проекция, • Ьгъл т натона наречена заложение на склона (фиг. т склона 154), което се отбелязва с буквата d. От големината на заложението се определя наклонът. Тези две ве-личини са обратно пропорционални, 1. е. колкото заложението е по-малко, толкова по-голям е на-клонът и обратно. Тази зависимост

Фиг. 154. Заложение на склона

се определя от формулата tga=". Използуването й в практиката изискваd

точни изчисления и логаритмични таблици, което я прави малко приложима. На базата на тази формула обаче са построени всички начини за опреде-ляне на големината на наклона. Най-често използувани от тях са следните:

Фиг. 155. Измерване на ъгли по графика на наклона

Фиг. 156. Измерване на наклона по приблизителна формула

По графика на наклоните. Във всяка карта този график се отпечатва под южната страна вдясно от линейния мащаб. На хоризонталната линия са нанесени градуси в зависимост от големината на заложението, изобразено с перпендикулярни линии. Първата крива на графика с надпис 10 m характеризира наклона при основната Ьисочина на сечението, оказана в картата, т. е. между два съседни хоризонтала, а втората крива с надпис 50 m се използува, когато се определя наклонът между два удебелени хоризонтала. Практически с графика на наклоните се работи по следния начин (фиг. 155): В първия случай се измерва разстоянието между два съседни хоризонтала с помощта на пергел, линийка, бусола, лист или други подръчни средства, като съответната дължина се нанася по вертикалните линии, докато съвпадне между кривата с надпис 10 ха и хоризонталната линия на графика. При втория случай измерването става между два удебелени хоризонтала и се отчита при втората крива с надпис 50 т.

По приблизителна формула. В практиката най-често се налага да се60 h

измерват наклони до 25°, при които може да се^използува формулата a — ■■ -jjj— •

Височината h се определя от броя на междинните хоризонтали. Заложението d се измерва от картата в сантиметри и по мащаба се превръща в действително разстояние.

Пример: Да се определи наклонът от точка А до точка Б във фиг. 156. Тъй като междините са пет, h ще бъде 50 т. Измереното разстояние между две точки е 1 cm, следователно според мащаба на картата (1:25 000) заложението d ще бъде 250 т. Замества се във формулата и се получава, че

a =-^У^=12°. Следователно наклонът между точките А и Б е 12°.

Оценка на око. Този начин се прилага често в състезателната практика поради неговата простота и резултатност. Преди да бъде използуван обаче, трябва с помощта на приблизителната формула да се изчисли наклонът при заложение 1 cm между два съседни хоризонтала. При карта с мащаб 1: 25 000 и височина на сечението 10 m на 1 cm заложение ще отговаря наклон 2,4°. При 0,5 cm заложение наклонът ще бъде 4,8°. Следователно, колкото пъти заложението между два съседни хоризонтала е по-малко от 1 cm, толкова пъти наклонът ще бъде по-голям. Това разстояние най-лесно се отчита с милиметровата линийка на бусолата.

149

Хоризонтали

' Височинаг на сечение hХоризонтална. проекция

Заложете ш склона

Изчисленията трябва да се правят за всяка карта поотделно, тъй като са зависими от мащаба и височината на сечението.

7.6. УСЛОВНИ ТОПОГРАФСКИ ЗНАЦИ

Изобразяването на различните предмети, които се срещат на местността, върху картата става с условни топографски знаци, които трябва да отговарят на следните най-общи изисквания:1. По своя външен вид и форма да наподобяват онези предмети, които изобразяват.2. Да показват както вида и положението на предметите, така и количествената им характеристика.3. Да бъдат колкото може по-опростени, за да се разбират, да се изчертават леко и лесно да се запомнят.

В зависимост от предназначението условните топографски знаци са няколко вида:

Мащабни или контурни условни знаци. Към тази категория се отнасят знаците за местни предмети, които имат по-големи площи и могат да се нанасят мащабно — ниви, лозя, овощни градини, разсадници и пр. Състоят се от контурни, очертаващи границите на площта, и запълващи условни знаци, които показват вида на предметите. Запълващите условни знаци не ла-Еат количествена характеристика иточно разположение на местните предмети.

Немащабни условни знаци. С тези знаци "се отбелязват местни предмети, чиято големина не позволява да бъдат нанесени мащабно в картата — чешми, извори, отделни постройки, кладенци и др. Немащабните условни знаци заемат на картата място, по-голямо от тоиа, което имат на местността. Затова трябва да се знае главната им точка, която определя точното разположение на предмета. В зависимост от формата на знаците главната точка се намира на различни места. При знаци със симетрична форма тя съвпада с геометрическия център на фигурата (връх, триангулачна точка, квадрат). При знаци, които имат форма на фигура със широка основа (паметник, телефонен пост и др.), главната точка е в основата. Когато има съчетание на няколко фигури (параклиси, горски стопанства и др.), главната точка се намира в средата на долната фигура. При знаци, които имат в основата си прав ъгъл, главната точка е във върха на правия ъгъл.

Полумащабни условни знаци. Към тази категория се отнасят всички местни предмети, чиято дължина може да се нанесе мащабно. Затова тези знаци се наричат още линейни. Към тази категория се отнасят реки, пътища» пътеки, жп линии, далекопроводи и др.

Пояснителни условни знаци. Използуват се за допълнителна характеристика на местните предмети и показват тяхната разновидност (знак за широколистна или иглолистна гора и др.). Има и пояснителни цифрови обозначения — за височината на дървета, средно разстояние между тях, дължина и ширина на мостовете, товароподемност и др.

Разцветка на картите. ИзползуЕат се различни цветоЕе, които също играят известна роля на условни обозначения и позЕоляват бързо да се разграничават отделните съставни елементи на местността. Съществуват известни различия между разцветките, които се изпслзуЕат при оригиналните топографски карти и картите, които са за състезания по ориентиране. Съгласно изискванията на Международната федерация при международни състезания цветовете и мащабите на картите са точно определени. Горите се означават с няколко цвята в зависимост от проходимостта. При нормална проходимост (100%) гората сстаЕа на белия фон на картата. Останалите степени на проходимост са показани със зелен Ц Е Я Т В три нюанса —80—60% проходимост е отбелязана със светлозелен цвят, трудно проходимите гори (60— 40%) са със зелен цвят, а много трудно или изобщо непроходимите (40—0%) са с тъмнозелен цвят. С жълт цвят се отбелязЕат поляните и незалесените участъци. При останалите елементи няма толкова големи различия. Реките и водоемите са означени със син цвят, хоризонталите — с кафяв и т. н.

7.7. ОРИЕНТИРАНЕ С КАРТА

Подготовката на картата. Преди да се използува картата, трябва да се извърши известна предварителна подготовка. Уточняват се мащабът, височината на сечението, наклонът при 1 cm заложение, годината на заснемане на местността и на изработване на картата, годината на реамбулация, поправката на направлението и т. н. Състезателите получават тази информация в навечерието на състезанието, когато организаторите показват карти, в които посочват и някои данни. На техническата конференция също се правят допълнения към тези въпроси. Преди по-големи състезания предварително се издавай бюлетини, в които наред с характеристиката на маршрутите се дават и пълни данни за картите. След като състезателят получи картата на старта, трябва да я сгъне така, че да се вижда целият маршрут или да е възможно последователно разкриване на отделните участъци от него. За предпазване на картата от атмосферните условия се използуват различни план-шети.

Ориентиране на картата. Да се ориентира картата означава да съвпадне направлението и разположението на теренните форми и метните предмети на картата с действителното им направление и разположение на местността. Ориентирането на картата най-бързо и най-точно се извършва с бусолата. Тя се поставя на която и да е вертикална линия от координатната мрежа, след което картата се върти, докато магнитната стрелка съвпадне с направлението на линията, върху която е поставена. При завъртването на картата трябва да се внимава северът й да съвпадне със северното направление на магнитната стрелка. Картата може да се ориентира без бусола, като се използуват различни линейни ориентири

150

— пътища, далекопроводи и др„ Картата се върти, докато избраната линия на местността съвпадне с изображението на картата. Обръща се внимание на другите ориентири от двете страни на избрания линеен ориентир.

7.7.1. Определяне на точката на стоене

Точното ориентиране изисква състезателят да знае във всеки момент местоположението си. Определянето на местоположението се осъществява по няколко начина:

На око, по близко разположени ориентири. Този начин е прост, но доста ефективен за приблизително определяне на точката на стоене. Подбират се ясно изразени теренни форми. Картата се ориентира с бусолата, след което се подбират няколко от заобикалящите теренни форми и на око се преценява местоположението спрямо избраните ориентири.

По измереното разстояние. Този начин за определяне на местоположението е основен в състезателната практика особено в райони, бедни на ситуация. В този случай единствено отчитането на разстоянието с помощта на крачки позволява на състезателя бързо да определя местоположението си.

Чрез обратна визура. До този способ се прибягва, когато състезателят вече не е в състояние с помощта на разстоянието да определи местоположението си. С други думи, той е загубил правилната ориентация и за да продължи по-нататък, е необходимо да определи първо точката на стоене. Това се осъществява с помощта на характерни, макар и отдалечени, ориентири. С бусола се измерват азимутите към тях, след което се нанасят върху картата обратните направления на тези ориентири. Там, където се пресичат линиите, се намира точката на стоене.

7.7.2. Движение с карта

Първото важно условие за движението с карта е бързо да се намира -съвпадение между изобразените на картата местни предмети и теренни форми с действителното им разположение. Ако движението се извършва по коларски път, първо се определя дали наистина това е пътят, който е отбелязан на картата. При нашите условия на местността винаги има много повече пътища, отколкото са показани на картата. Често неотбелязаните пътища личат по-ясно и това подвежда състезателите. За по-голяма сигурност с помощта на бусолата се следят посоката, отклоненията и характерните завои на пътя. Необходимо е винаги да се взима пред вид и разположението на близките теренни форми и местни предмети.

При движение в райони, бедни на ситуация, внимателно се следи за разстоянието. Същото се отнася и за случаите, при които на местността се срещат много повече коларски пътища и пешеходни пътеки от отбелязаните на картата. В местност без пътна мрежа е необходимо да се избягнат трудните и опасни участъци. Главното изискване е да се поддържа точно посоката в съответствие с междинните ориентири.

През нощта и при лоши атмосферни условия скоростта на придвижване намалява, като при всяка промяна на посоката се търсят сигурни ориентири. Спирането за допълнително уточняване се налага по-често. Движението по азимут с отчитане на разстоянието дава по-голяма сигурност при движението.

7.8. ПОСТРОЯВАНЕ НА ПРОФИЛИ

В състезателната практика често се налага техническото ръководство да изготви профил на маршрута. За състезателите профилирането също е важно, тъй като позволява да се прави цялостен анализ на маршрута.

Профилът представлява чертеж, на който е изобразен разрез на местността във вертикалната плоскост. Направлението, по което ще се построява профилът, се нарича профилна линия. Използуват се милиметрова хартия или специално разграфени листове. Милиметровата хартия се поставя върху профилната линия, върху която се нанася абсолютната височина на всички

151

хоризонтали, които я пресичат. Хоризонталните линии на хартията също се надписват със съответните височини. След това се спускат перпендикуляри до пресичане на хоризонталните линии на съответната височина. Получените точки се съединяват и се получава т. нар. пълен профил (фиг. 157). При него се пренасят всички хоризонтали от картата. Полученият профил

30 3530 80 78 ' t i l 1—1—1—i—|----------l i t .

656570 75 80 8075 7580 30 30 80 i i i i I ■ i ■ « i i ,

j~m—i—i—11 ■ » i — i — i — — ■ . . I . t i t i i70

' J ' i im i 1 i I 1 ! ! * J i

' i ' Jttipbb&JeJF

------------------------^kr-i 1 i sT' **щл*

J

Фиг. 157. Пълен профил

е условен, тъй като разстоянието между успоредните хоризонтални линии не съответствува на височината на сечението в мащаба на картата. Като правило при построяването на профил вертикалният мащаб в сравнение с хоризонталния се увеличава приблизително 10 пъти. Такъв профил показва относителния наклон на склоновете.

Не винаги се налага да се прави пълен профил чрез използуване на всички хоризонтали от профилната линия. Могат да се проследят само най-високите и най-ниските точки по маршрута. В този случай се прибягва до построяване на опростен профил, при който се използуват тези хоризонтали, които отразяват най-високите и най-ниските участъци на трасето.

Н Турнаъм, алпинизъм N.

8. ПРЕДСКАЗВАНЕ НА ВРЕМЕТО

' Успехът на всяка туристическа и алпийска проява до голяма степен зависи от времето. И най-невинният дъжд може да опорочи излета, а внезапното затопляне да затрудни провеждането на ски-похода или траверса.

Науката, която си поставя за цел още от дълбока древност да разкрие тези сили на природата, които водят до различните атмосферни процеси и свързаните с тях промени на времето, се нарича метеорология. Най-голямо развитие тя получи през последното столетие, когато действително се утвърди като наука с огромна приложна дейност. Метеорологията и по-конкретно разделът й синоптика изучава и обяснява физическите явления и процеси, протичащи в атмосферата и обуславящи периодичните изменения на вре-мето в големи географски пространства. За да могат те да бъдат обхванати, в различните райони на земното кълбо са изградени хиляди метеорологични станции. Наблюденията, извършвани в тях и от изкуствените спътници на Земята, на основата на утвърдено международно сътрудничество реализират възможността за прогнозиране на времето. Своя принос в това отноще-ние дават и българските метеорологични станции, в които целогодишно се събират данни за трите климатични зони на страната. Особено ползотворна дейност извършват високопланинските наблюдателници в третата зона (над 2200 т) на Мусала, Ботев, Черни връх и Мургаш.

Туристите и алпинистите с готовност ползуват прогнозите за времето/ давани от хидрометеорологичната служба. Често обаче те търпят изменения под въздействието на различни фактори. Ето защо всеки турист и алпинист трябва да познава метеорологичните елементи. С тяхна помощ и заедно с някои други местни признаци той ще може да предвиди времето за района, в който се намира. Тези прогнози (въз основа на местни признаци) са доста несигурни и имат субективен характер. На тях може да се разчита 3£ по-кратък период от време. Това обаче в туристическата практика в многсГслу-чан се оказва достатъчно.

8.1. ОСНОВНИ МЕТЕОРОЛОГИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ

Облачност. Чрез разпознаване на облачните форми туристът може да прави най-сигурни заключения за промените на времето в близките часове. Облаците са видим израз на състоянието на атмосферата. Те представляват въздух, наситен с влага, която на различни височини се кондензира под формата на водни капчици или ледени кристалчета. Облаците получават различни форми и цвят в зависимост от условията, при които се образуват, от своята плътност и слънчевото осветяване.

Съществуват няколко класификации на видовете облаци. Най-целесъобразните се основават на външните белези (сведени до десет облачни форми) и на височината на облаците.

153

Ниски облаци. Долната им граница е разположена до 2500 m над земната повърхност. Съставени са от водни капчици. Ниските облаци могат да бъдат:

1. Слоесто-купести облаци (стратдкумулус). Представляват големивълма, които покриват цялото небе. Наблюдават се от високите части на пла-нината. Приличат на развълнувано море, което е заляло долините.

2. Слоести облаци (стратус). Еднообразен сив облачен слой.3. Слоесто-дъждовни облаци (нимбостратус). Безформени ниски облаци,

под които често се движат по-тъмно оцветени части.Облаци с вертикално развитие. Основата им може да лежи в слоя на ниските и

по-рядко в слоя на средните облаци. Представляват еднородни изолирани облаци. При студени течения могат да се свържат във вериги. Към тях спадат следните две форми:

1. Купести облаци (кумулус). Изградени са от водни капки и са разположени в слоя на ниските облаци. Рядко горната им граница минава 3000 ш. Основата им е почти хоризонтална.

2. Купесто-дъждовни облаци (кумулонимбос). Имат огромна маса и силно вертикално развитие. Наподобяват планини и кули. Основата им е обикновено в слоя на ниските облаци, а горната граница — в слоя на високите, затова купесто-дъждовните облаци съдържат вода във всичките й агрегатни състояния: водни капки, ледени кристали и снежинки. Това придава на облака неустойчивост и води обезателно до валеж, достигащ земната повърхност.

Средни облаци. Съставени са от малки изстудени капки. Основата им лежи между 2500 и 6000 т. Тези облаци са много разнообразни по външен вид. Към тях спадат следните две основни форми:

1. Високо-купести облаци (алтокумулус). Представляват ивици от пло-ски вълма, подредени в редове. В някои случаи краищата им се сливат. Осо* бено характерни са лещовидните облаци.

2. Високо-слоести облаци (алтостратус). Те са сравнително еднородно нишковидно було, през което слабо може да прозира слънцето или луната.

Високи облаци. Изградени са от ледени кристалчета. Основата им е разположена над 6000 т. Високите облаци са толкова тънки, че през тях се вижда синьото небе. Към тях спадат:

1. Перести облаци (цирус). Тези облаци са бели, прозрачни, с нишковидна или вълниста структура. Характерни са ноктевидните, завити като кукички перести облаци.

2. Пересто-купести облаци (цирукумулус). Представляват бели неясни вълма, разположени на групи или редове.

3. Пересто-слоести облаци (цирустратус). Тези облаци са като тънко було, което понякога е толкова прозрачно, че само придава на небето млечно-бял оттенък.

Температура на въздуха. Тя има съществени денонощни и годишни колебания. Измерва се с различни видове термометри. Температурата на въздуха зависи от географското разположение, климата, релефа и надморската височина. Съществено значение имат въздушните течения и облачността. През зимата денонощните колебания .са по-малки, отколкото през лятото. Чрез редовното измерване на температурата на въздуха планинарят може да се предпази от определени опасности в планината, да направи удачен избор на място за бивак, правилно да разпредели времето в походния ден и пр.

Атмосферно налягане. Това е силата, с която въздухът упражнява натиск върху всяка точка от атмосферата: И повърхността на земното кълбо. Барометричното налягане на две различни по височина точки е различно поради нееднаквата дебелина на атмосферния слой. При хубаво време на Чер-

154

номорското крайбрежие атмосферното налягане е 760 mm, а на в. Мусала (2925 т) е 532 mm. При наличие на барометър може приблизително да се ^определи надморската височина с помощта на следната таблица:

Атмосферно налягане в mm Височина в метри Разлика във височината в метри при I mm промяна в налягането

530 2900 15,00540 2750 14,06550 2604 14,04560 2460 14,02570 2318 13,08580 21Й0 13,07590 2043 13,04600 1909 13,02610 1777 13,00620 1647 12,08630 1519 12,06640 1393 12,04650 1269 12,01660 1148 12,00670 1027 11 08680 909 11,07690 792 11,04700 678 1-1,03710 564 11,01

Атмосферното налягане в една и съща точка на земното кълбо при различни метеорологични условия може да бъде различно. Това се дължи на обстоятелството, че атмосферата никога не остава в състояние на покой. В нея непрекъснато се движат различни топли или студени течения, наситени с по-малко или повече влага, от което зависи тежестта на въздушния пласт (студеният въздух като по-плътен тежи повече от топлия).

Валежи. Водните капчици или ледените кристалчета в облаците наедря-ват, придобиват по-голяма тежест и започват да падат към земната повърхност под различна форма:

1. Дъжд — валеж от различни по големина водни капчици. В зависи<-мост от това може да бъде ръмящ или пороен.

2. Сняг — валеж от снежни кристалчета с различна големина.3. Суграшица — валеж от кръгли снежни топчици с диаметър от 2 до 5 mm. Пада

при температура около 0°.4. Градушка — валеж от парчета лед с различна форма и размер, ©бик-новено имат

централно суграшено зърно и ледена обвивка от редуващи се матови и прозрачни слоеве.При определени условия водните пари могат да се кондензират по повърхността на

земята в следните форми:1. Слана — образува се по предметите и растенията под формата на ледени

кристалчета. Това втава предимно през ясните пролетни и есенни нощи, когато температурата е сравнително ниска.

2. Роса — образува се върху земната повърхност във вид на малки водни капки при същите условия както сланата, но при температура над 0°.

3. Скреж — рохкав снегообразен налеп, който се образува при студено и мъгливо време.

Вятър. Неравномерното затопляне на земната повърхност от слънцето води до различно атмосферно налягане и движение на въздушни маси в хоризонтална посока. Като главен носител на промените на времето вятърът трябва да се наблюдава постоянно от планинарнте. От значение е посоката и силата на вятъра особено по високопланинските била. При устройването на бивак също трябва да се има пред вид посоката на вятъра. За планините са особено характерни силният топъл вятър, наречен фьон, и студеният вятър бора. Те духат от върховете към долините и равнините. Достигат скорост до 160 km/h, което изключва движението по високите планински части.

8.2. ПРЕДСКАЗВАНЕ НА ВРЕМЕТО ПО МЕСТНИ ПРИЗНАЦИ

Запознати добре с елементите, подлежащи на метеорологично наблюдение, и въз основа на някои други признаци, характерни за даден район, планинарнте могат с приблизителна точност да предскажат времето за кратък срок.

Признаци за хубаво време:1. Атмосферното налягане е високо и барометърът бавно и непрекъснато се покачва.2. През лятото денят е горещ, а нощите са прохладни. В планините въздухът вече е

по-топъл, отколкото в долините.3. Нощите са тихи. При затопляне на въздуха от слънцето се появява слаб вятър,

който през деня може да се засили, но привечер обезателно утих-ва. В планините нощем вятърът духа от върховете към равнините, а през деня — обратно.

4. След безоблачни нощи и след изгрев слънце през пролетта или лятото се появяват купести облаци, които нарастват, но вечер изчезват. При слънчево време е възможно по небето да се появят нежни перести облаци, които са подвижни и вечер обезателно изчезват.

5. Сутрин се образува слана или роса.6. Пушекът от комините се издига право нагоре.Признаци ?а влошаване на времето:1. Понижаване нз атмосферното налягане.2. Температурата губи своите правилни денонощни колебания и се получават общо

намаление на денонощната амплитуда. Вечерите и нощите са сравнително топли3. Вечер ветровете не стихват, а се засилват. Висококупестите лещо-видни облаци са

указание за силни ветрове и предвестник за застудяване на времето и валеж4. Появяват се перести облаци, които бързо се увеличават и покриват небето с тънко

було. Особено е показателна появата на ноктевидните перести облаци — може да се очаква, че след 10—12 часа ще завали.

155

5. Минавайки през ледените кристалчета на слоесто-перестите облаци, светлинните лъчи на слънцето или луната могат да образуват кръг (т. нар. хало). Той показва наличието на тези невидими облаци и свързаната с тях възможност за валеж.

6. Подобрява се хоризонталната видимост и далечните звуни се чуват по-лесно. Звездите блестят по-силно

7. Не се образува роса8. Птиците летят ниско, тъй каю увеличената влажност на въздуха кара

насекомите с които те се хранят, сгшо да летят ниско.Признаци за гръмотевична буря:1. Атмосферното налягане спада {язко.

2. Купестите облаци бързо нарастват с orj омно вертикално развитие.Придобиват синкаво-черен цвят.

156

3. Сутрин росата се задържа дълго поради наситения с влага въздух.4, Времето е топло и задушно.Признаци за продължително лошо време:1. Ниско атмосферно налягане с тенденция за още по-голямо понижение.2. Денонощната амплитуда на температурата е много малка.3. Слоесто-дъждовни облаци покриват цялото небе. И най-ниските части на

планината потъват в мъгла и валеж. Това говори за смяна на въздушните маси, т. е. за преминаването на атмосферен фронт.

4. Непрестанен слаб валеж. Увеличаването му е свързано с краткотрайни прекъсвания.

5. Ветровете не стихват и вечерта.Признаци за подобряване на времето:1. Постепенно повишаване на атмосферното налягане.2. Понижаване на температурата привечер.

, 3. Увеличаване на осветеността на облачния слой (най-вече от запад) с постепенна поява на ивица синьо небе привечер.

4. Усилване на ветровете с промяна на тяхната посока. Южните ветрове отстъпват на североизточните.

9. ОРГАНИЗАЦИЯ, ПРОВЕЖДАНЕ И ТАКТИКА НА ТУРИСТИЧЕСКИ И АЛПИЙСКИ ПРОЯВИ И СЪСТЕЗАНИЯ ПО ОРИЕНТИРАНЕ

9.1. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ЛЕТНИ ТУРИСТИЧЕСКИ ПОХОДИ

9.1.1. Предварителна подготовка

Предварителната подготовка на пешеходната туристическа проява е многостранна дейност, в която се включват следните моменти:

Определяне на целта и задачите. Те могат да бъдат най-разнообразни: активен отдих, политическа или научна насоченост, познавателни задачи, покриване на разредни изисквания и др. Често в една и съща проява се поставят за разрешаване няколко задачи, които взаимно се допълват. Постоянни за всеки поход остават оздравителната насоченост и активният отдих на туристите при допира им с природата.

Избор на ръководство. В зависимост от числеността на групата ръководството има по-голям или по-малък състав. В него се предвижда:

1. Главен ръководител. Отговаря цялостно за подготовката и провеждането на похода. Необходимо е да има подчертани организаторски способности и да се ползува с авторитет пред всички участници. Добре е да използува цялостно опита и познанията на своите помощници.

2. Отговорник за политическата и културно-масовата работа. В много-дневните туристически походи и експедиции той е заместник-главен ръководител. Особено отговорна е неговата роля при прояви, свързани с големи исторически събития.

3. Водач (технически ръководител). При предварителната подготовка отговаря за разработването на маршрута, събирането на данни за неговите особености, изготвянето на календарен план за проявата. През време на провеждането й води групата и носи цялата отговорност за движението и безопасността. При по-масови прояви той е подпомогнат от помощник-технице-ски ръководител.

4. Секретар. Грижи се за цялата документация на проявата, води дневника и при по-големи туристически походи ги отразява в печата.

5. Домакин. Осигурява материалната база на похода. Организира закупуването на хранителни продукти, води финансовата сметка, като осигурява средства за нощуване, пътни разходи и пр. По време на похода го подпомага домакин-настанитглят, избран между участниците, който се грижи за настаняването на групата.

6. Лекар. Осигурява необходимите медикаменти и превързочни материали. Извършва предварителния медицински преглед и се грижи за здравословното състояние на участниците през време на проявата.

158.,

7. Планински спасител. Набавя необходимите спаситедни съоръжения. В случай на злополука през време на похода организира бързата евакуация на пострадалия до най-близката хижа или населено място.

При прояви с научни задачи към ръководството се включват и научни работници -— специалисти в съответната област. Така комплектуваното ръководство осигурява предварителната подготовка на туристическата проява и отговаря за успешното й провеждане.

Избор на маршрут. Зависи от целите и задачите на туристическата проява. В някои случаи е зависим и от възможностите на участниците, като в това отношение връзката може да бъде обратна — за предварително определен маршрут да се подберат съответно подготвени участници. От значение е и времето, с което се разполага за провеждането на проявата. Избраният маршрут трябва да бъде добре проучен, особено ако се преминава за първи път от групата. Използуват се литературни данни, консултации с по-опитни туристи или с туристически организации. Изучават се теренните особености, туристическите обекти, сведенията от стопански и географски характер. Най-добре е, ако водачът е имал възможност предварително да премине маршрута, който се нанася на топографска карта или се прави скица (кроки), в която се спазват изискванията по отношение на мащаба, ориентировката и азимутните таблици.

Разработка на календарен план. Извършва се съобразно дължината на маршрута и неговите особености, като се определят дневните преходи, местата на пренощуване или бивакуване. В календарния план се предвиждат и резервни дни в случай на влошаване на времето или други непредвидени причини. Целта е в крайна сметка да се спази определният срок за връщане на групата.

Подбор и подготовка на участниците. Добре е всички да имат приблизително еднакви физически качества и интереси. Пред по-сложни туристически походи е добре участниците да проведат един или повече излети, за да се опознаят, да изградят добър колектив и да затвърдят някои необходими туристически сръчности.

Материално осигуряване. Набавянето на необходимите екипировка и съоръжения е важно изискване на предварителната подготовка. Всичко трябва да бъде прегледано своевременно и поправено или подменено при нужда. Не трябва да бъдат подценявани бивачните съоръжения. Достатъчният брой спални чували, матраци и палатки ще осигури нормални условия за отдих по време на проявата. Прецизната предварителна финансова сметка също не е за подценяване. Освен средствата за пътуЕане, нсщуЕане и храна е необходимо да бъдат осигурени суми за някои непредвидени разходи.

Подбор на хранителни продукти. Правилното решаване на този проблем в много случаи е решаващо за крайния успех. Усиленото физическо натоварване и повишеното нервно напрежение по време на походите са свързани с повишени енергетични загуби. Необходимо е да се подберат хранителни продукти с достатъчна калоричност, които да съдържат необходимите белтъчини, мазнини, въглехидрати, витамини и минерални соли.

План за културно-масова и идейно-възпитателна работа. В него се пред-виждат предварително подготвени беседи за бележити дати и събития, с които туристическата проява е свързана. Събират се данни за историческите, географските и стопанските обекти, през които ще се премине. Подготвя се програма за вечерите край лагерните огньове. Изработват се и някои агитационни материали.

Медицински преглед. Той е задължителен за всички участници в тури-стическата проява. Чрез него се определят здравословното! състояние ивъз-можностите за понасяне на предстоящите физически натоварвания. При меди-цинския преглед лекарят може да открие неподозирани заболявания, коита по^късно при самата проява биха имали фатални последствия.

В предварителната подготовка е желателно да бъдат включени всички участници. Придобитият опит ще повиши тяхната туристическа! квалификация. Непосредствено преди тръгването на групата не трябва да се пропускат още някои малки, но съществени въпроси — запознаване с последните метеорологични прогнози, получаване на разрешение за проявата от съответната ръководна инстанция.

9.1.2. Организация на придвижването

Организацията на похода има голямо значение за ритмичното редуване на работа с почивка. Движението непременно трябва да се извършва в определено темпо в зависимост от физическата подготовка на участниците и особеностите на релефа. Тежестта на раницата трябва да съответствува на възможностите на туриста. Нормалното тегло се определя от възрастта, физическите качества, тренираността и сложността на маршрута. Максималната тежест на раницата в началото на похода не трябва да превишава 25 kg за мъжете и 18 kg за жените.

Начинът на придвижване се определя и ръководи от водача на похода съобразно особеностите на терена. Най-често се прилага движение в колона по един. Този начин е най-удобен за тесни пътечки особено в планинска местност. Участниците се движат на няколко метра един след друг, като не допускат разкъсване на колоната. Така всеки преминава точно там, където е минал водачът на групата. Той трябва да е най-опитният, за да може добре да използува теренните особености при всяка своя стъпка. При широки пътища.и планински плата участниците могат да се движат в група. Неправилно е всеки да се стреми да върви по-бързо и да изпреварва водача, защото той определя темпото и подбира пътя. При влошаване на времето (мъгла, буря) или тъмнина се върви във верига. Тогава участниците се движат успоредно един до друг на около З ш с много бавно темпо. Този начин на придвижване се използува рядко само за откриване на маркировъчни знаци или други белези, които да дадат възможност на водача правилно да се ориентира за по-нататъщното движение.

При дневния поход трябва да има редуване на движение и почивка. Желателно е в началото да се върви по-бавно. Това ще позволи на сърдечно-съдо-вата и дихателната системи постепенно да се приспособят към по-голямо натоварване. След 10—15 min се дава кратка почивка за сиаляне на част от дрехите, потягане на съоръженията и др. По-нататък на 50 min ходене се отделят 10—15 min за отдих. Местата на почивките по възможност трябва да бъдат безветрени. При стръмни изкачвания се дават по-чести 1—2-минутНи. почивки за регулиране на дишането.

159

Тръгването след почивка се извършва със сравнително по-бавно темпо, за да се даде възможност на организма отново да се врабсти. Непосредствено преди новата почивка темпото постепенно се намалява с оглед нормализиране на сърдечната и дихателната дейност. Така при спирането туристите няма да бъдат задъхани и изпотени. Прй влсшени атмосферни условия времето за отдих се съкращава на 5—7 min. Обедната почивка има продължителност 1—2 h. Използува се за приготвяне на топла храна. Обикновено дневният преход продължава 7—8 h. За това време всяка туристическа група може да преодолее около 25—30 km. В зависимост от наклона и характера на релефа на терена те съответно се намаляват.

160

Походният ден се разпределя по следния начин: потегляне в 5—6 ч сутринта, движение до 12 ч, обедна почивка до 14 и ново придвижване докъм 18 ч. Тогава трябва да се достигне мястото, определено за бивак, или някоя хижа. Вечер се ляга в 22 ч. Този режим позволява добре да се понася продължителното натоварване. Скоростта на придвижване и продължителността на дневния преход в много случаи освен от релефа зависят и от метеорологичните условия. През време на похода особено внимание трябва да се обръща на редовното хранене. Тръгването сутрин без закуска е вредно. Пиенето на вода по време на движение не е за препоръчване, защото води до обилно изпотяване и обедняване на организма откъм соли.

Графикът на движение трябва да се направи така, че натоварването по-степенно да се увеличава. При определяне на темпото на движение, на времето и мястото за почивка е необходимо водачът да се съобразява с възможностите на участниците. Всяко негово изискване трябва да се изпълнява точно, за да не се стига до нежелателни последици. Добре организираното придвижване е основа за положителното влияние на туризма върху всички системи на човешкия организъм.

9.2. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ВОДНИ ПОХОДИ

9.2.1. Предварителна подготовка

Съдържа основните елементи от предварителната подготовка на пешеходните туристически походи. Важат всички изисквания, свързани с комплектуването на ръководството с тази разлика, че водачът или главният ръководител за прояви по Черно море или Дунав задължително трябва да има капитански права.

Изборът на реката за поход е в зависимост от водния й дебит в дадения момент. Естествено най-подходящи са месеците (обикновено пролетните), когато реките са най- пълноводни. Предварително трябва да бъдат проучени изворите, общият дебит и притоците на реката, наклонът на речното корито и неговите особености, естествените и изкуствените препятствия и дължината на маршрута. Особено важно и свързано с безопасността е определянето на началния пункт на похода. От значение е и възможността за използуване на транспортните средства за пренасяне на лодките до реката. Това важи и за крайната точка на похода. Повечето данни с приблизителна точност могат да се извлекат от всяка административна карта дори с мащаб 1:1 000 000. По-късно те трябва да се доуточнят, при което в много случаи се налага да се проучи предварително реката от бреговете й.

Графикът на дневните преходи се съобразява със скоростта на течението, наклона и препятствията, които ще се наложи да бъдат преодолявани. Много внимателно трябва да се подходи при подбора и подготовката на участниците. Основно изискване е те да умеят да плуват. Необходимо е да са усъвършенствували гребната техника и управлението на водния съд, с който ще участвуват в проявата. Особено при туристи, които за първи път ще участвуват във воден поход, трябва да се проведе предварително обучение в някои основни елементи на техниката — настаняване във водния съд, отплуване и приставане на брега, извършване на завои, обхождане на естествени и изкуствени препятствия, движение срещу течението и пр. В тези предварителни занимания се определят лодководачите и се провежда обучение в необходимите действия при аварийни случаи.

Важен е и подборът на най-подходящите водни съдове в зависимост от особеностите на реката. Всички лодки предварително се преглеждат и откритите дефекти се отстраняват. При това се подменят всички счупени ребра, гребла, износени гумени части. Във финансовата сметка освен другите разходи се предвиждат й средства за превоз на лодките.

. Последните моменти от предварителната подготовка са свързани с пред-варителния медицински преглед на участниците и взимането на прогнози за времето.

9.2.2. Организация на придвижването

За разлика от другите видове туризъм водните походи изискват повече време, средства и сили. Очертават се три етапа в организирането на придвижването:

1. Превозване на лодките и материалната база до изходния пункт на похода и сглобяване на лодките. Това става най-лесно, ако групата има собствено превозно средство. В противен случай трябва да се използува общественият транспорт. Разполагането на багажа трябва да стане така, че общият център на тежестта да бъде колкото може по-ниско. Багажът се закрепва неподвижно.

2. Същинската част на похода започва в момента на отплуването от брега. Редът на придвижване се определя предварително от водача. Отплуването става последователно, като водачът изчаква и последната лодка да се отдели от брега. Разстоянието между лодките зависи от скоростта на водното течение. Колкото тя е по-голяма и колкото повече препятствия има по реката, толкова лодките трябва да се раздалечат една от друга. При. бавни спбкойни води разстоянието е 10—15 m, а при буйни реки и голяма скорост стига до'60—100 т. Колоната като правило се води от водача. Той избира най-подходящия и най-безопасния път за движение и всички лодки трябва да го следват. Последна остава най-бързоходната лодка с най-подготвения екипаж. Тя е спасителна лодка и е длъжна да окаже помощ при нужда. За •предаване на някои нареждания е необходимо да бъде установена сигнализация с повдигане на греблата, размахване на ръцете или звукови сигнали. При лоша видимост (дъжд, мъгла, настъпваща тъмнина и пр.) разстоянието между лодките и тяхната скорост трябва да бъдат намалени до минимум.

Скоростта на движението се влияе от много фактори — сила и направление на течението, вятър, дълбочина на водата, характер на вълните, пла-ваемост на лодката, умение на туристите да гребат и управляват. Тези условия постоянно се менят, затова преминаването на отделните отсечки от похода става за различно време. Средната скорост при равнинна река със спокойно течение и малко препятствие е около 4—6 km/h. При нормални условия продължителността на дневния преход е 6—8 h, така че дневно общо се преминават около 25—30 km. Често това разстояние може да бъде увеличено до 50 km. Не трябва непременно да съществува стремеж за преминаване на по-дълги разстояния.' ' Почивките се осъществява по два начина — чрез приставане на брега, за 30 min или

като се преустанови движението в спокойни и достатъчни широки води. В този случай може да се допусне нарушаване на колоната и лодките да се доближат една по друга.

161 ♦

За гребане се отделят от 6 до 8 h. Останалото време се запълва с хранене, поддържане на лодките, почивка и сън. Отделя се възможно най-голямо внимание на културните, географските, историческите, стопанските особености на преминавания район. Пример-ният дневен режим може да изглежда така: в 6 ч ставане от сън, от 8 до 12 ч движение по реката, до 15 ч обяд и почивка, до 19 ч отново движение, до 22 ч построяване на бивака, вечеря и забавление. При подходящи условия могат да се разглеждат някои туристически обекти по брега.

3. Последният етап от похода е свързан с разглобяването, почистването и подсушаването на лодките и превозването им до мястото за постоянно съхранение. До последния момент групата трябва да запази своята цялост и добра дисциплина.

9.3. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА СКИ-ПОХОДИ

9.3.1. Предварителна подготовка

Добрата предварителна подготовка съдействува за безопасното и успешното осъществяване на всяка туристическа проява. Това важи с особена сила при ски-походите, които се провеждат при много no-усложнени условия от походите през лятото. Ниската температура, снежната покривка и използуването на ските за придвижване поставят допълнителни изисквания към участниците. В ръководството намират място туристи с голям опит и добро владеене на ски-техниката. Особено важна е квалификацията на i о-дача. Той трябва да познава в детайли маршрута, особено онези части, в които има лавинна опасност.

Изборът на маршрута на ски-похода трябва да отговаря на няколко допълнителни изисквания, свързани с усложнените условия. Маршрутът се подбира така, че да се избягнат лавиноопасните места или, ако това е невъзможно, те да се сведат до минимум. Важна страна на предварителното разработване на маршрута е правилното,ориентиране при наличие на снежна покривка. Не трябва да се използува лятната маркировка, тъй като през зимата част от нея може да бъде в лавиноопасен район. Графикът на движение основно се определя от състоянието на снежната покривка и техническото умение на участниците. Резервните дни в графика са абсолютно не-* обходими. При подбора на участниците освен всички изисквания към физическите възможности, здравословното състояние, общите им интереси трябва да се провери и тяхната скиорска подготовка. ToFa се псстига чрез предварителен излет.

Материалната база се подготвя много внимателно. Облеклсто трябва да предпазва участниците от ниската температура и синова лежу и елнт-оо менно да улеснява придвижването. Необходимо е по възможност ските и всички да са с еднакви качества по отношение на з; равина-п . Не трябва да.о забравя осигуряването на колани за всички > частници. Тчмните очила със закрити рамки са задължителни. Необходими са и вакси j? мазане на ските. За предпочитане са ваксите зг ски-бягане — <Свикс», Роде», «Рекс» и др. Хранителните продукти трябва да са особено калорични и та)а подбрани, че бързо да се приготвят.

Предварителният медицински преглед на участниците се прави много внимателно. Освен прогноза за времето са необходими подробни данни л> дебелината и състоянието на снежната покривка по маршрута.

162 ♦

9.8.2. Организация на придвижването

Преди потеглянето по маршрута е необходимо да се направи поел една проверка на екипировката и съоръженията. От този момент водачът поема ръководството на групата по набелязания маршрут. Придвижването при ски-похода зависи изключително от особеностите на снежната покривка. Когато тя е достатъчно улегнала, изкачването се осъществява без ски. При прясно навалял сняг е необходимо да се пробива пъртина, затова по-здравите физически участници се намират начело на колоната. Водачът е трети или чет-въгрти, за да може да дава указания за посоката на движение. Когато дебелината на снежната покривка е много голяма и придвижването е затруднено, се прилага постоянна смяна на водещия по указания на водача. След водене около 5—10 min първият отстъпва встрани, пропуска цялата колона и застава последен в нея. По такъв начин се пестят силите на участниците. Когато наклонът не е много голям, при изкачване на ските се поставят колани, които не позволяват връщането им. Разстоянието между участниците е около 3^-4 т, за да не си пречат при промяна на посоката и да не застъпват ските си.

Темпото на придвижване се определя от водача, който изхожда от физическите възможности и ски-техниката на участниците. В началото темпото е по-бавно за постепенно вработване на организма. Първата почивка е след 15—20 min движение. Тя е за потягане на коланите, раницата или за събличане на част от дрехите. След това на всеки 50—60 min се почива около 10 min. Мястото за почивка трябва да бъде винаги безопасно и ца под-ветрената страна. Ако склонът, на който се почива, е много стръмен, за предпочитане е раниците и ските да не се свалят. Ако все пак това се наложи, трябва да се внимава да не се изпуснат по склона. За обяд се отделя около 1 h в зависимост от атмосферните условия.

Спускането трябва да бъде внимателно. Падане, счупване на ска или получаване на травма (изкълчване, фрактура) утежняват и поставят под съмнение успешното завършване на похода. Водачът трябва да изисква строго спазване на всички правила за- организирането на спусканията по маршрута. Разстоянието между участниците се увеличава на 30—40 т. Скоростта трябва да съотвегетвува на владеенето на ски-техниката. Най-слабите в това отношение се подреждат непосредствено след водача. Желателно е да се използуват дълги диагонали, които да завършват с такъв участък, в който спирането или промяната на посоката да се постига по-лесно. Водачът не трябва да забравя, че неговата скорост ще е по-малка, тъй като ските му срещат по-голямото съпротивление на неутъпкания сняг. Всички след него ще се движат с по-голяма скорост по вече направените следи. При промяна на посоката е добре всички да се изчакват и да не нарушават реда на движение. Последни винаги трябва да бъдат участниците, които владеят най-добре ски-техниката. При спускане почивките са по-редки и по-краткотрайни. Раницата трябва да е неподвижно закрепена на кръста на туриста, за да не нарушава равновесието му.

Основно изискване по целия маршрут е да се избягват лавиноопасните места. Понякога се налага сваляне на ските. Ако все пак се наложи преминаване на лавиноопасна зона, необходимо е да се вземат всички предпазни мерки, като водачът изчаква преминаването на цялата група.

Дневният режим при ски-походите трябва да се съобразява с малката п|юдължителност на деня. По-голямата част от маршрута е необходимо да се преминава до обедната почивка и преустановяването на движението да става около 16 ч.

9.4. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ИЗКАЧВАНИЯ НА СТЕНИ

Към организиране и провеждане на изкачване на стени алпинист-ите подхождат след придобиването на добра физическа, техническа, психологическа и тактическа подготовка. Част от нея се изгражда на базата на индивидуалната работа, а другата се придобива след колективни занимания на тренировъчни скални обекти. При тези занимания се осъществява опознаване на партньорите, синхронизиране на действията, придобиване на увереност в собствените и на колегите сили. Основа на цялостната подготовка е стремежът към безопасност.

9.4.1. Изкачвания на стени при летни условия

Подготовката за изкачване започва с проучването на маршрута чрез издадените пътеводители с описания, скици на стената по пасажи, събиране на сведения от преминали по нея алпинисти и личен оглед. Уточняват се пътищата за слизане от върха и местата за евентуално излизане или спускане от стената при нужда.

Обикновено изборът на участвуващите става от треньора или от квалифициран алпинист с голям опит след щателен предсъстезателен медицински преглед. След това се пристъпва към подбор на личната екипировка и специалните алпийски съоръжения. Всеки алпинист трябва да има гръден колан, 1—2 помощни въжета, чук, каска и катерачна раница. Въжета, клинове, карабинери и стълбички се предвиждат съобразно трудността на обекта. Когато съществува вероятност да не може изкачването да се проведе за един ден, се носят и бивачни съоръжения. Към предварителните приготовления спада и изборът на храна,- носенето на вода. Продуктите следва да бъдат висококалорични, с подходяща опаковка и малкообемни. Манерките за вода трябва да са нечупливи и да се затварят плътно.

Планинските райони предопределят по-устойчиви атмосферни условия сутрин. Ето защо по маршрута е желателно да се тръгне по-рано. Запасът от време предполага осъществяване на спасителна акция при нужда, оглеждане на друг маршрут в същия район и пр. Непосредствено преди самото изкачване се прави разгряване на горните крайници, пръстите на ръцете, мускулатурата на трупа. Общо организмът и долните крайници са загрети при достигането на обекта особено при по-стръмни подстъпи. В нашата страна повечето маршрути са сравнително къси, трудностите започват от първите метри, затова подценяването на разгряването неминуемо ще доведе до усложнения.

163

При изкачванията натоварването е по-голямо за алпиниста, който води. Ето защо при равностойни партньори се извършва смяна на водачеството. Когато маршрутите са по-леки, това става след всяка дължина на въжето. Първият алпинист достига площадка или удобно място за осигуровка. Тук изчаква и осигурява втория, който изважда клиновете, откача и прибира карабинерите, въжените примки и стълбичките. Достигнал партньора си, вторият без бавене продължава нагоре като водач и отново използува събрания и закачен по себе си инвентар. При много трудни пасажи вторият в свръзката изразходва много енергия за вадене на по-големия брой клинове. При усложнената манипулация с инвентара смяната в свръзката не се препоръчва. Трудните пасажи предполагат по-продължително катерене на втория, което е достатъчно водачът да отпочине. Смяна се прави след няколко дължини на въжето.

Водещият свръзката има трудната задача да избира местата за стъпване и захващане, цепките и подходящите за тях клинове. Той винаги трябва да преценява точно ситуацията, като дори при лесни пасажи следва да забива клинове на 5—6 т. До падане може да се стигне не само след подхлъзване и изпускане, а и поради каменопад, силен порив на вятъра или затягане на въжето. Особено трябва да се внимава да не се съборят камъни върху останалите от свръзката. Ако въпреки всичко това стане, бързо следва да се предупредят алпинистите за опасността. Прекарването на въжетата през карабинерите изисква от водача да осигурява свободно движение нагоре, като избягва острите чупки и излишните клинове, ползувани вече като опорни точки.

Когато на трудни пасажи свръзките са повече, могат да си взаимодей-ствуват, като първата оставя вертикален парапет или втората свръзка се придвижва по опънатите въжета след водача на първата. Така се печели много време и се постига по-голяма сигурност. Понякога визуалната връзка между алпинистите е нарушена. Тогава те трябва да имат уточнена сигнализация чрез издърпване на въжетата, резки викове, изсвирвания и пр.

След няколкочасово катерене се прави почивка. Голямото нервно напрежение се разтоварва с поемане на храна, разговор с партньора, оглеждане на панорамата и пр. С наближаване на нощта трябва да се търсят удобни места за бивак. Катеренето се преустановява 1—1,30 h преди настъпване на тъмнината.

Особено внимателни алпинистите трябва да бъдат към края на маршрута и при слизането. Недопустимо е предварителното отпускане и подценяване на трудностите. Множество злополуки са станали след преодоляването на трудни пасажи на технически елементарни места и при леки сли-зания. Изкачванията завършват едва след достигане на изходната база.

9.4.2. Особености при зимните изкачвания на стени

Предварителните проучвания започват с преминаване на стената през лятото или на леки маршрути по нея, даващи възможност за оглед. Месеците февруари и март са най-подходящи с по-голямата продължителност на деня, стабилното време, по-високата температура и улегналия сняг.

Особено внимателно се подбира личната екипировка. Предвиждат се няколко чифта чорапи и ръкавици, шапка, топло облекло. Специалните съоръжения се допълват с котки, ледокопи, айсбали и лопатки. Носят се и повече стълбички, макар през лятото маршрутът да не е изисквал употребата им. На тревистите пасажи с успех се употребяват клинове за лед, които държат добре в замръзналите тревни туфи.

Дългогодишната практика показва, че в нашите планини за преодоляване на даден маршрут в зимни условия са необходими 3—5 h повече, отколкото при летни. Вероятността от бивакуване на стената се увеличава. Това изисква носене на леки и топли бивачни съоръжения — пухени якета, полу-чувалчета, палатка «Здарски». Енергетичните загуби са значително по-големи. Има нужда от топли напитки. За целта се носи малък примус с достатъчно гориво и подходящ съд. За снабдяване с вода се топи сняг или лед.

Като много трудни се оценяват редуващите се снежнофирнови и скални пасажи. Понякога се налага катерене по скала с котки на краката. Съответната техника се придобива на тренировъчни обекти. Сутрешното раз* гряване се допълва с подготовка на ръцете за допир със студената скала ■л леда — чрез държане и стискане на снежни и ледени парчета с голи ръце.Излизането на върха почти винаги е съпроводено с преодоляване на снежни козирки. Тук идва на помощ лопатката, която се поставя на ледокопа, за да се пробие козирката.

Слизанията са значително усложнени от лавинната опасност и снежните образувания. Движението се извършва по трудно проходими в зимната обстановка ръбове, докато преодоляването им през лятото изисква няколко минути. Като пример могат да бъдат посочени слизанията след изкачване на етените на Ловница, Двуглав, Камилата, Мальовица, Еленин връх и др.

9.5. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА АЛПИЙСКИ ТРАВЕРСИ

В нашите планини траверсите се провеждат само при зимни условия. Снежните козирки и опасността от лавини при подсичане принуждават участниците да следят безопасния път на ръбовете, като надеждно се осигуряват. Често траверсите започват с изкачване на стена. За маршрути от по-висока категория (V—VI) са необходими няколко дни. Това налага сериозна и задълбочена предварителна подготовка.

След избора на маршрута се съставя график на движение. Уточняват се превалите и ръбовете, от които при евентуална буря или авария може да се напусне билото. При многодневни траверси на подходящи места се организират предварително заредени с храна и съоръжения пунктове, което намалява носения багаж. При такъв подход участниците се запознават и с част от маршрута, със снежната покривка, проверяват екипировката и облеклото, както и личните си възможности. От дългогодишна практика е установено, че най-подходящи са групи от 4—8 алпинисти, разделени на две свръзки. Това предполага изграждане на стегнат колектив и повишава изискванията към ръководителя.

Особено внимание се отделя при подбора на съоръжения и екипировка. На свръзка се предвиждат 40-метрово въже, няколко клина, карабинери, чук. Всеки алпинист трябва да има

164

ледокоп, очила, котки, помощно въженце, превързочен пакет. Общо за групата се носят санитарна чанта, компас, фенерчета, резервни очила, батерии, лопатки. Голяма част от нашите траверси предлагат възможности за движение със ски. Подбират се сравнително къси и леки ски с подходящи автомати за ходене при употреба на колани. Щеките трябва да са по-дълги. С тях се подпомага ходенето в дълбок сняг, като раменният пояс поема част от тежестта при изкачване. Носят се и резервни върхове за ски, отвертки, винтчета, пирони и др. Важен е подборът на бивачни съоръжения. Възможна е направата на снежни устройства, за което се използуват лопатките.

Енергетичните загуби при траверсите са чувствителни. Избират се висококалорични, малки по обем и нечувствителни към замръзване храни. Хляб се носи за първите 1—2 дни, след което се замества със сухари, бисквити. Добре е да се употребяват и някои витамини (особено С), глюкоза, сушени плодове, лимони. Към допълнителните принадлежности се предвиждат примуси, гориво за тях, съдове, термос, кибрити, свещи.

В началото на траверса темпото е малко по-бавно, дължината на преходите е намалена. С това се цели вработване на организма. Впоследствие работоспособността се увеличава и в зависимост от физическите възможности на групата може да се достигне 9—10-часово натоварване. Почивките се правят в зависимост от атмосферните условия и трудността на релефа. Удобен момент за почивка на втората свръзка е изчакването на водещата

165

при труден пасаж. Когато се налага трудно пробиване на пъртина, водачеството се сменя на подходящи места. Това става по два начина — обръщане на свръзката (първият отива последен) и смяна на свръзките.

Обикновено прилаганата осигуровка е едновременна. Участниците се движат на 8—10 m един от друг, като държат в ръка намотки от свободното въже. При евентуално падане на партьора намотките дават няколко секунди на останалите, за да заемат подходящо място, да минат от другата страна на ръба, да задържат падналия. Използуват се всички възможности на релефа — издатъци, стенни образувания, през които при движение въжето се прекарва така, че минава ту от едната, ту от другата страна на ръба.. Голяма опасност са снежните козирки, особено при намалена видимост. Водещият алпинист оглежда терена. Ако не е сигурен за правилния път през козирките, сондира с ледокопа. Вследствие силните ветрове по ръбовете няма дълбоки снежни пластове и лесно се достига твърда основа. Указания могат да се получат и от следващата свръзка, която има възможност по-добре да наблюдава водещия.

Когато участниците използуват ски, носенето им върху раницата при трудните технически пасажи нарушава равновесието, намалява сигурността при самозадържане. Много внимателно се проверяват възможностите за спускане и движение със ски. Абсолютно задължително се следва дирята на водача, който трябва да се съобразява с индивидуалната ски-техника на участниците. При спускане се пристяга раницата добре към тялото.

Организацията на бивака, изборът на подходящо безопасно място е от голямо значение. Задачите се разпределят между всички. Едни строят бивака, други приготвят топли течности, храна. Когато непосредствено след бивака следва труден участък от пътя, може няколко алпинисти да обработят пасажа за другия ден и да се върнат на бивака. Екипировката и съоръ-женията' се прибират, за да се избегне евентуалното затрупване със сняг през нощта. На следващия ден събирането на бивака се организира бързо. Отново се разпределят задачите. Първата свръзка може да тръгне, за да проправи пътя, а втората остава на сгъне и прибере бивачните съоръжения. На преден план изпъква личният пример на водача и на по-опитните алпинисти.

9.6. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ВИСОКОПЛАНИНСКИ ЕКСПЕДИЦИИ

Това са прояви, насочени към покоряването на високите върхове на земното кълбо. Известно е, че всички върхове, превишаващи 7000 ш, се намират в Азия. Отдалечеността от населени места и трудният поход до подстъпите им изискват огромна предварителна организация. Трудностите започват с издаването на визи и разрешения от съответните правителства, с митническите формалности. Времетраенето на експедицията е от един до няколко месеца. Удобни за финални атаки на хималайските първенци са май, септември и октомври. Това са предмусонните и следмусонните периоди, характерни с по-стабилно време. Подходите обаче са съпътствувани почти винаги от лоши атмосферни условия.

Ниската температура, силните ветрове, намаленото парциално налягане на кислорода на големи височини налагат подбор на специална екипировка, кислородни апарати, здрави бивачни съоръжения. Не по-маловажно е храненето на групата в продължение на няколко месеца. Наложителн» е участието на медицинско лице с голям запас от медикаменти и инструменти. Нужен е и преводач. Най-удачно е съставът на групата да бъде от 8—12 висококвалифицирани алпинисти.

12 Туризъм, алпинизъм и. 177

В досегашната практика се е наложило построяването на базов лагер на височина 4000—5000 т. Обикновено това е границата на снежната линия за Хималаите, Хиндукуш, Каракорум, Памир. До базовия лагер багажът, възлизащ на няколко тона, се изнася с помощта на стотици местни носачи срещу заплащане. От този лагер по склоновете на ледения гигант започва изграждането на междинни лагери през 500—800 m височина един от друг. Във всеки от тях се правят удобни биваци от палатки или снежни пещери, които се зареждат със спални чували, гориво, храна, съоръжения. Алпинистите се разделят на малки групи от 2—4 души, което улеснява направата и използуването на лагерите. Човешкият организъм не е в състояние да понесе изведнъж кислородния глад и с редуването на слизане, изкачване и работа в междинните лагери се постига добра аклиматизация. За по-бързо изнасяне на багажа се правят парапети, използуват се дуралуми-ниеви леки стълби, макари с лебедки и др.

Движението нагоре е бавно и равномерно. Често при това се затормо-зяват процесите в кората на главния мозък, намалява се бързината на мисленето, отслабва вниманието. Кислородният глад влияе изключително неблагоприятно на централната нервна система, двигателната дейност, чувството за ориентация и за евентуална опасност. Главно средство за борба с планинската болест и апатията е за ангажираността през целия ден по организирането на лагерите, готвенето на храната, приготовлението на съо-ръженията. Подходящи за такива изкачвания са само хора с голяма воля и решителност, предварително готови за среща с всички опасности. Всичко това наред с техническата подготовка определя избора на кандидатите за височинни експедиции.

За установяване на връзка между лагерите се използуват малки п леки радиостанции, ракетни сигнали. По-големите участъци от пътя с еднообразен релеф се маркират с малки флагчета, които предпазват от загубване в мъгла и снеговалеж. Необходимо е да се има пред вид, че над 7000 тп к. в. възстановителните процеси в човешкия организъм са невъзможни. Това обстоятелство налага да се съкрати до минимум престоят на тези височини, тъй като оказването на помощ е изключително трудно. Последният лагер, изграден по пътя към върха, се нарича щурмови и обикновено отстои на 600—800 m денивелация от него. Оттук нагоре, съоръжени само с най-необходимото и без бивачни съоръжения, продължават 2—3 алпинисти. Междувременно друга свръзка достига този лагер и така последователно за няколко дни на върха могат да се изкачат всички членове на групата. Подобен пример е покоряването на в. Макалу (8515 т) през 1955 г. от всички участници в продължение на три дни.

Досегашният опит е показал възможността за употреба на 8—9-мили-метрови въжета. Повечето пасажи са стръмни снежно-ледени склонове, където динамическият удар е по-малък, отколкото при стенните изкачвания. Освен това направата на парапети обезпечава значително сигурността на алпинистите. В последните няколко години някои от най-високите върхове бяха победени без употреба на кислородни апарати от висококвалифицирани алпинисти, трениращи многогодишно.

9.7. ОЧЕРТАВАНЕ НА МАРШРУТИ ЗА СЪСТЕЗАНИЯ ПО

АЛПИЙСКО СКИ-РАЛИ

Основен момент от организацията на алпийското ски-рали е очертаването на маршрута. Тази дейност се осъществява от техническото ръководство, в което трябва да намират място добре подготвени теоретически и практически съдии. От правилно и сполучливо очертания маршрут зависи успехът на състезанието.

Комбинираният характер на алпийското ски-рали се отразява в трите му етапа — алпийски маршрут, слаломно трасе за свободно спускане (или спускане в свръзки) и слаломно трасе за транспортиране на пострадал! импровизирана шейна. Те поставят пред съдиите някои основни принципни изисквания.

Обезпечаването на безопасността п р и алпийските маршрути е безспорно най-главното от тях. При очертаването на алпийския маршрут съдиите най-често включват изкачване на характерен връх и спускане от него или преминаване на няколко последователни върха (част от категоризиран алпийски траверс или цялостен траверс). Техническите ръководители са длъжни да маркират пътя на изкачването и спускането с флагове, като избират най-безопасния вариант на движение в зависимост от теренните условия, моментната снежна покривка и снежно-ледените образувания. На тези участъци от маршрута, където съществува реална опасност, е необходимо да се организира съдийска осигуровка (вертикален или хоризонтален парапет). Същевременно трябва да се определят и местата за контролните постове. Обикновено това са тези пасажи по маршрута, където състезателите задължително трябва да се обвържат в свръзки и да поставят котките на краката си, а често и там, където е организирана съдийската осигуровка. Резките промени на атмосферните условия във високата планина налагат необходимостта от очертаване на резервен вариант, при който да се избягнат технически трудните пасажи и високите части на върховете.

Точното определяне на контролното време за преминаване на алпийския маршрут също е важен момент от организацията на състезанието и е критерий за възможностите на техническото ръководство. Правилното определяне на контролното време е гаранция за нормално и безопасно протичане на състезанието, като дава възможност на най-подготвените отбори да се изявят, а на no-слабите да не изнемогват физически по маршрута. За най-точно определяне на контролното време е необходимо маршрутът да се раздели на малки участъци. В зависимост от особеностите (техническа сложност, снежни образувания, разлика в денивелацията и пр.) за всеки участник се определя съответно време. Сумирането дава общото контролно време. Когато в рамките на контролното време се включат 50% от участву-ващите отбори, може да се смята, че техническото ръководство се е справило успешно със своята задача.

Слаломните трасета при алпийските ски-ралита трябва да бъдат съобразени с възможностите на отборите. Теренът и комбинациите на вратите не трябва да бъдат непреодолима бариера за никого. Слаломните трасета при алпийските ски-ралита не се различават особено много от трасетата за гигантски слалом. Но тъй като при ски-ралито се спускат едновременно и тримата състезатели, е необходимо вратите да бъдат по-широки и завоите — значително по-изтеглени. Трябва да преобладават диагоналните спускания. Вратите при свободния слалом не трябва да са повече от 30—40, а при слалома с импровизирана шейна са до 20.

17а

Правилното разположение на старта и финала на отделните етапи е също важно условие за доброто провеждане на състезанието. При алпийски маршрут най-често стартът и финалът се поставят на едно място. Голямото преимущество на този начин е, че съдиите не губят време за придвижване. Но докато за организиране на старта на този етап не е необходимо голямо пространство, за финала мястото трябва да е широко и по възможност равно, за да се осигури безопасното финиширане на спускащите се с голяма скорост състезатели. Желателно е финалите на алпийските етапи да завършват в близост до старта на слаломните трасета. Така ще се спести време и ще се даде възможност на състезателите да почиват по-дълго. Основно изискване към избора на място за финала на слаломните трасета е състезателите да могат да финишират почти едновременно, без това да представлява реална опасност за тяхното спиране.

9.8. ТАКТИКА ПРИ СЪСТЕЗАНИЯ ПО АЛПИЙСКО СКИ-РАЛИ

Тактическите ходове са пълноценни при комплектуването на отбора от силни физически и технически добре подготвени състезатели, имащи солидна ски-техника. Най-опитният и психически най-устойчивият от тях се определя за капитан на отбора. Той разпределя и проверява задължителната екипировка, установява реда на движение, контактува със съдийския апарат.

Преди старта се провежда загряване на състезателите чрез упражнения за мускулите на раменния пояс и трупа и преминаване на няколко скоростни отсечки по 200—300 m с изкачване и слизане. По преценка на капитана се стартира със или без ски. Ако следва изкачване, може да се поставят коланите на ските. Котките, ледокопът, очилата и алпийското въже се носят така, че по най-бърз начин да могат да бъдат използувани. Манипулациите с алпийския инвентар се повтарят няколко пъти за един етап. Изследванията доказват, че при тях може да се спечелят от 1 до 3 min.

Темпото на придвижване се регулира от капитана и по принцип е много високо. Всеки отбор трябва да се стреми да пристигне на финала по-рано, тъй като стартирането в слалома става по реда на финиширането на алпийския маршрут. По-предният номер в слалома предполага по-запазено и по-неразровено трасе. Разумно се използуват неравностите на терена. При изкачване се поддържа максимално темпо. Последващите спускания дават възможност за отпочиване. Характерна за движението с колани на ските е удължената крачка от 80—100 cm със стремеж да не се новдига ската от снега. Това се постига с енергично изхвърляне на подбедрицата и подпомагане с щеките както при еднокрачния последователен ход в ски-бягането. Тялото е приведено напред при изкачване и изтеглено назад при спускане. Ако след кратко спускане предстои отново изкачване, коланите не се свалят. При по-заден номер на отбора капитанът може да се ориентира, наблюдавайки напред действията на другите състезатели.

Поддържането на високо темпо предполага достатъчен аванс за допълнителните отклонения за премиални точки при т. нар. факултативни върхове. Обикновено те са след първата половина на трасето и тогава може да се прецени дали да се изкачват или не. Преминаването на технически сложни участъци става в свръзка. Скоростта на придвижване намалява за сметка на максимална сигурност. При някои сложни слизания последен в свръзката като най-опитен и сигурен може да остане капитанът. Време може да се спечели и от предварително направена обвръзка с карабинер (към който се закача основното въже) от приготвено помощно въженце за самозатягащ се възел, от поставен на удобно място ледокоп и пр. Тук от голямо значение е взаимопомощта при носене на съоръженията, поставянето им върху или в раниците и пр.

Пристигането преди изтичане на контролното време дава възможност за отпоншане, намазване на ските за предстоящия слалом, пристягане на раниците и прибиране на съоръженията. Макар и в броени минути, състезателите се отпускат, което предполага ново мобилизиране и концентриране на вниманието. Поемат се горещи напитки, лимони, шоколад.

Спускането по слаломните трасета е специфично — по тройки, е раници на гърба, при непознато подреждане на вратите. Най-удачно е пръв да се спуска сравнително най-добрият слаломист, а по-бързият от останалите двама да е последен. Състезателите стартират ветрилообразно един след друг и стремежът е по трасето да се кара на дистанция 4—6 т. Така вторият и третият не губят време да разчитат плетеницата от врати, а реагират в завоите по движението на водача. На финала те се стремят да го достигнат и финишират заедно, като предварително са определили посоката за спиране, за да не се сблъскат. При слалом в свръзка вторият състезател се движи свободно с карабинер по въжето между първия и третия. Най-устойчивият и най-техничният скиор е последен. Щеките му са прибрани в раницата, а той държи въжето с две ръце, като го прибира и отпуска. Оптималната работна дължина на въжето е от 10 до 15 т. Първият състезател след излизане от завоя увеличава скоростта, а последният я намалява при навлизане във вратата. Именно тук става регулирането на дистанцията от третия в отбора с бързи и енергични действия на всяка врата.

Сложно е спускането с импровизирана шейна. Един от състезателите е изолиран от действие и като «пострадал» е завързан в шейната. Той взема участие лри нейното сглобяване и оплитане. По-стабилният скиор е отзад и главно той регулира скоростта. Получава с «тандем» с обща дължина над 6 т. Важна е и задачата на първия, който отчита дължината на «опашката» след себе си за правилно насочване във вратите. Последният задържа задната част на шейната, като я предпазва от излишно свличане в долната крива на завоя и противодействува на по-мощните центробежни сили в нея. Задържането и ускоряването се регулира от него с гласни команди. Главното, което се има пред вид при конструирането на шейната, е отличната плъзгаемост и стабилност, неподвижното закрепване на щеките, с които се бута и тегли шейната.

Основен залог за успех са пълният синхрон в действията, еднаквостта в спортно-техническото ниво и стриктната дисциплина.

9.9. ОЧЕРТАВАНЕ НА МАРШРУТИ ЗА СЪСТЕЗАНИЯ ПО ОРИЕНТИРАНЕ

169

Най-важната страна в орранизацията и провеждането на състезанията е очертаването на маршрута. Той трябва да бъде съобразен с пола, възрастта и класата на състезателите. Неговата дължина и техническа трудност зависят от подготовката на състезателите, периода на провеждане на състезанието и атмосферните условия. Очертаването на маршрута трябва да е съобразено с вида и категорията на състезанието съгласно действуващия правилник.

Районът, в който ще се очертава маршрутът, трябва да бъде средно пресечен, с много и разнообразни теренни форми и местни предмети и да има растителна покривка. Друго важно условие е наличието на съвременна топографска карта, чиято реамбулация ла е направена през последните години. От организационна гледна точка районът трябва да осигурява превоза на ръководството и състезателите. Необходимо е състезателният център да се избере на място, което да позволява да се паркират удобно всички превозни средства. В непосредствена близост трябва да има водоизточници и масивни постройки за използуване при лоши атмосферни условия.

Натрупаният богат практически опит през последните години на базата на разработената от шведските деятели на ориентирането братя Йегерстрьом теория за очертаване на маршрути се прилага към нашите условия, а с това значително се повишават техническите изисквания към маршрутите и съдиите.

9.9.1. Изисквания към съдиите

Съдията по очертаване на маршрута е най-важното и най-отговорното лице в състезанието. От него зависи дали то ще премине на необходимата висота или ще бъде провалено поради погрешно или несполучливо поставени контролни точки. Той трябва да очертае такъв маршрут, който да позволи на най-добре подготвените състезатели да заемат челните места в класирането.

Съдията не може да очертае подходящ маршрут, ако няма усет към ориентирането и практическа опитност в четенето на картата. Съдията трябва да бъде в състояние да се придвижва по терена с помощта на карта така добре, както най-опитните състезатели. Освен това е необходимо неговите познания да бъдат много по-задълбочени и по-разностранни от познанията на състезателите. Солидното познаване на картата, бусолата, магнитното отклонение, топографските знаци, точността на картата и др. прави съдията сигурен при очертаването на маршрутите. При това рядко се случва някое положение да бъде идентично със ситуация от друго състезание. Различните местности, в които се очертават маршрутите, винаги поставят пред съдията нова обстановка, в която той може да се справи само при добри познания, като се съобразява и със степента на подготовка на състезателите.

Неоценима помощ в работата на съдията оказва основното познаване на теорията и техниката на очертаване на маршрути. Въпреки голямата свобода, която му се дава, има известни правила и основни положения от теорията, които съдията трябва да има пред вид, ако иска неговият маршрут да бъде издържан във всяко отношение.

9.9.2. Основни принципи при очертаване на маршрути

Познаването на тези принципи позволява на съдията да се приближи до съвременните изисквания при очертаване на маршрути за състезания по ориентиране. Тези основни принципи са следните:

1 . Правилно пласиране на контролните точки.2. Необходимост от постоянно четене на картата по време на състе-

занието.3. Недопускане на моменти на случайност.4. Разположение на старта и финала.

170

Фиг. 158. Разположение на контролните точки по азимут и разстояние

Фиг. 159. Пласиране на контролните знаци

е не само мястото, на което се поставя контролната точка, да е идентично с картата, но и околните теренни форми и местни предмети. Това позволява на състезателите, попаднали в района на точката, чрез съпоставяне на данните от картата с местността бързо да се насочат към контролната точка.

Правилото за сигурност изисква контролните точки да бъдат точно разположени по азимут и разстояние от заобикалящите ги местни предмети и теренни форми (фиг. 158). Това е необходимо, защото пристигналите в района на точката състезатели ще използуват различни ориентири, откъдето по азимут и разстояние ще се насочат към нея. Това налага съдията предварително да е проверил дали контролната точка е правилно поста-вена по азимут и разстояние от всички съседни ориентири. Ако поради грешка в картата няма такова съвпадение, точката ще бъде неподходяща. В този случай състезател, който е подходил по ориентир, неправилно разположен спрямо контролната точка по азимут и разстояние, ще бъде в по-неизгодно положение от останалите, които са попаднали на верните съседни ориентири.

Друго изискване към контролните точки е те да бъдат точно фиксирани, което означава да са от такъв характер и на ясен (конкретен) предмет на терена, за да може с бодване на игла да се уточнят върху картата. Това изискване се постига лесно, когато районът, в който се провежда състезанието, изобилствува с дребни теренни форми и много местни предмети. В продължение на много години у нас се прибягваше до свободно пласи-ране на контролните точки върху склон, където не могат съвсем точно да бъдат фиксирани.

В тясна връзка с фиксирането на контролните точки на картата е тяхното пласиране на местността. В миналото поради обстоятелството, че се използуваше свободното фиксиране на контролните точки, важеше и изискването за видимост на контролните знаци от 20 до 30 т. Съвременните тенденции в пласирането на контролните знаци поставиха и пред нашите съдии нови изисквания към избора на подходящи места. Това налага и състезателите да се нагодят към ориентиране, което се осъществява до последния момент.

Поставянето на контролните знаци сега се прави много no-скрито и значително по-ниско — обикновено на две колчета и хоризонтална дъска

Фиг. 160. Остри ъгли от гледна точка на ориентирането

на височина около 60—80 cm или на единичен кол, под който се връзва контролният знак (фиг. 159). За да могат да се виждат от всички страни, от които евентуално може да пристигне състезателят, контролните знаци са триъгълни, тип «Фенер». Те могат да се закачат на клони или отделни дървета, но също ниско, за да няма голяма видимост. Пласирането на контролните знаци до известна степен се определя и от подготовката на състезателите. При млади и съвсем неопитни състезатели трябва съдията да осигури малко по-голяма видимост на знаците, отколкото при по-квалифици-раните. Затрудняването в това отношение трябва да е в съответствие и с ранга на състезанието.

Основно изискване към пласирането на контролните точки е те да бъдат подходящи за характера на състезанието. За млади състезатели трябва да се избират лесни контролни точки, които привличат тяхното внимание — кръстопътища, поляни, езера, водосливи и др. Такива контролни точки обаче ще бъдат съвсем неподходящи за опитни състезатели. Пласирането на прекалено трудни контролни точки от съдията също не е за препоръчване. Така например контролна точка на

171

9.9.2.1. Правилно пласиране на контролните точки

При пласирането на контролните точки съдията трябва да се ръководи от следните основни положения: Контролните точки трябва да бъдат на означеното място на терена така, както са фиксирани на картата. Необходимо

много голямо разстояние от подходящи ориентири може да затрудни и най-опитния състезател. Необходимо е да се има пред вид, че когато съдията поставя такава точка, той разполага с достатъчно време. Съвсем друго е положението на състезателя, който за най-кратко време трябва да открие контролната точка.

Най-неподходящи са контролните точки, при които се получават т. нар. «остри ъгли», при които двете направления на движение сключват остър ъгъл. При такива точки «излизащият» състезател може да бъде видян от подхождащите към точката, които с това да бъдат облагодетелствувани. Не всички остри ъгли от гледна точка на геометрията са остри от гледна точка на ориентирането. При наличието на някои препятствия — езера, блата и др., острите ъгли могат да бъдат избягнати. Съществуват и обратни случаи, когато тъпи ъгли от гледна точка на геометрията са остри за ориентирането (фиг. 160).

Някои грешки в картата могат да бъдат причина за поставяне на неподходящи контролни точки. Това е допустимо само в случаите, когато грешките засягат еднакво всички състезатели. В противен случай точката трябва да се премести на друго място. Неточното пласиране на контролния

172

знак винаги води до голямо напрежение, породено от събирането на състезателите на едно място. Така например при нощно състезание съдията е фиксирал контролната точка на границата на гора, а при пласирането на местността е вързал знака вътре в гората. При пристигането състезателите започват да търсят знака именно на границата на гората. Най-голяма слабост на съдиите при очертаването на маршрута е грешното пласиране на контролния знак, което води до провал на състезанието.

173

9.9.2.2. Необходимост от постоянно четене на картата по време на състезанието

Съдията трябва така да очертае маршрута, че той да изисква постоянно четене на картата от състезателя. За да може съдията да отговори на това изискване, трябва да се търсят райони, които дават по-големи възможности за четене на картата. При райони, бедни откъм подробности, вниманието на съдията трябва да бъде насочено повече към подбора на контролните точки, отколкото към отсечките, защото по-трудните контролни точки поставят пред състезателя проблема за четене на картата. Стойността на маршрута се определя от това, доколко съдията е позволил на състезателяда се движи, без да чете картата, или, с други думи, по «загубените кило-метри»,f които той е преминал без ориентиране. Колкото повече са «загу-губените' километри», толкова маршрутът губи от своята стойност.

Фиг. 162. Загубени километри при характерни ориентири

За да се избегне този недостатък, никога не бива, да се поставят контролните точки след прекалено големи ориентири — шосета, ниви, водо-сливи, езера и др. Когато точката е поставена след такава голяма цел, състезателят бяга грубо по нея, без да се ориентира. Така преминатото разстояние е загубено от гледна точка на ориентирането. За да се избегне тази слабост, контролните точки трябва да се поставят пред големите ориентири (фиг. 161). Добрият състезател при правилно ориентиране ще достигне контролната точка, докато по-посредственият може да отиде първо до големия ориентир и след това да се върне към контролната точка. Така съдията дава възможност на тези, които четат картата и правилно се ориентират, да бъдат в по-изгодно положение.

ЩКогато маршрутът преминава в район с много пътища, трябва да се обърне сериозно внимание върху броя на контролните точки. По-големият брой намалява възможността състезателят продължително време да използува пътищата, без да се ориентира. Малкият брой контролни точки в такива случаи винаги довеада до много «загубени километри». «Загубени километри» има и в онези случаи, при които състезателят от точка до точка може да използува непрекъснато характерни теренни форми или местни предмети (фиг. 162).

9.9.2.3. Недопускане моменти на случайност

При очертаването на маршрута съдията може да даде възможност на посредствени състезатели благодарение на случайни моменти да спечелят

174

Фиг.

161. Контролни точки след голям

ориентирпреди и

Фиг. 163. Неотбелязан на картата път

състезанието. Много често в маршрута се поставя само една трудна отсечка или контролна точка. От правилното им преминаване се решава изходът на състезанието. По такъв начин се дава възможност на някои по-посредствени състезатели случайно да решат най-вярно проблема за преминаването на отсечката или намирането на контролната точка и да спечелят състезанието. Затова съдията трябва да поставя в маршрута няколко такива от-сечки или точки. Ако посредственият състезател случайно реши един от проблемите, останалите ще изискват необходимите познания и опит. Добрият състезател, даже да е допуснал някоя грешка, при следващите трудни отсечки и точки ще съумее правилно да реши въпроса за най-точното преминаване.

Особено внимание трябва да прояви съдията към неотбелязанит? в картата пътища и просеки. Случайно попаднали на пътя, по-слабите състезатели могат да стигнат до контролните точки без ориентиране. Контролните точки трябва да се поставят в такива райони, към които не водят ненанесени в картата пътища. На фиг. 163 е показана ситуация, при която съвсем случайно може да се открие неотбелязан и ят върху картата път, който свързва двете контролни точки. При неподходящо пласирани контролни точки състе-зателите губят много време за търсене, като се облагодетелствуват тези, които пристигат най-късно в района на точката. Остритг ъгли са друг вид «незаконна» случайност, която дава преимущество на тези състезатели, които стартират по-късно.

Когато съдията използува една контролна точка за два маршрута, трябва да бъде още по-внимателен при нейното пласиране, за да не се получат остри ъгли. Случайност представлява и възможността състезателите да се движат по следит^ш. тези, които са преминали преди тях. Това може да стане при контролни точки, разположени в неокосени ливади, тресавища, прясно разорани ниви.

Обстойното оглеждане на местността и проверяване на всички възмож ности за придвижване от една точка до друга свеждат до минимум елемен тите на случайност. А това във всички случаи помага за нормалното провеждане на състезанието.

9.9.2.4. Разположение на старта и финала

От правилния избор на старта и финала зависи общият успех на състезанието. Най-често се практикува състезателният център да е по-близо До финала. Разстоянието до старта (2—3 km) се маркира с разноцветни ленти. Състезателите се подготвят в състезателния център и съобразно часа за стартиране се отправят към старта. Това придвижване може да послужи и за предварително разгряване. Финалът понякога може да съвпадне със състезателния център или да бъде в непосредствена близост. Това зависи от условията на местността, но във всички случаи финалът не трябва да бъде много далеч от състезателния център, където участниците преди стартирането са оставили своя багаж. Много важно е на състезателния център да се организират места за измиване и тоалетни. При масови състезания пътищата към тоалетните, баните и някои други помещения се маркират, което се съобщава в предварителните данни за състезанието.

На финала трябва да бъде организирана информация за постиженията на завършилите състезатели. Наблизо трябва да бъде медицинският пунк за оказване на първа помощ.

Старт и първа отсечка. Мястото, където състезателите получават гсто-вите карти, трябва да бъде скрито от погледите на тези, които не стартират. Затова понякога се организира предварителен и действителен старт. На предварителния старт са всички състезатели. Тези, които трябва да стартират, се придвижват към действителния старт по път, очертан от флагчета. Това разстояние не бива да бъде дълго, тъй като състезателите ще бъдат принудени да се движат, без да се ориентират. Мястото на действителния старт трябва да бъде съвсем точно фиксирано в картата и на местността, на ясно изразени теренни форми или местни предмети. Това вдъхва увереност у състезателите, че са изходили от съвсем сигурно място при подхода към първата контролна точка.

Отсечката до първата контролна точка не бива да се характеризира с изключително голяма техническа трудност. Това може да доведе още в самото начало до събиране на много състезатели по разстоянието. Съдията трябва да се ръководи от изискването за известно разкъсване още в началото на състезанието, което няма да позволи на посредствените състезатели да се движат с добрите. Богатата на възможности за избор на път отсечка улеснява това. Прекалено дългата и трудна първа отсечка не винаги е най-подходяща. От физиологична гледна точка е неправилно състезателите веднага след старта да се подлагат на големи натоварвания. Много трудната първа отсечка може да се окаже решителна за изхода на състезанието, ако още в началото се допуснат грешки.

Последна отсечка и финал. Намирането на подходящ финал от съдията е винаги по-трудно, отколкото определянето на старта. Подценяването на този въпрос е основна слабост при очертаване на маршрутите. За мнозина съдии състезанието приключва на последната контролна точка, откъдето до финала не се поставят никакви проблеми пред състезателя. Това е особено ярко подчертано, когато финалът се разполага в населено място и състезателят е принуден накрая да бяга, без да се ориентира. По този начин се дава

175

преимущество на физически по-добре подготвените състезатели без особена трудност да печелят време, а оттук — и по-добро класиране.

При определянето на финала и последната отсечка съдията трябва да се ръководи от следните основни изисквания: Първо, финалът трябва да бъде на такова място, че да осигурява свободен обзор и пристигане на всички състезатели от едно направление, което се постига чрез очертаване на коридори от въжета. Второто изискване е последната отсечка да поставя пред състезателите проблеми за ориентиране до пристигането им на финала. «За-губените километри» да бъдат сведени до минимум. Това най-добре се постига с по-къса последна отсечка. Използуването на маркиран с флагчета път от последната точка до финала, когато разстоянието е много дълго, не винаги е за предпочитане. Това също е вид «незаконна» случайност, тъй като идващите към последната точка състезатели могат да попаднат на маркировката и лесно да открият контролната точка. Тези две условия са най-важните, но същевременно не трябва да се подценява и въпросът за разполагане на финала в красива местност. По този начин съдията ще действува за естетическото възпитание на състезателите по ориентиране.

9.9.3. Тънкости при очертаване на маршрути

Докато основните изисквания за очертаване на маршрута ограничават до известна степен творческите възможности на съдията, тънкостите му осигуряват свобода за прилагане на неговите познания и идеи. Именно тук се получават големите различия между съдиите при очертаване на маршрутите. Своите познания и идеи при очертаването на маршрута съдията обикновено постига в две направления: първо, в разнообразните възможности за избор на път между контролните точки и, второ, в различните вариации на дължината на отсечките, направленията и разнообразието на терена.

С няколко възможности за избор на път между контролните точки съдията поставя на изпитание способностите на състезателите да подберат онзи начин за достигане на точката, който е най-рационален за тях. Тук до голяма степен проличава и тактическата зрелост на участниците. При определяне на отсечките съдията трябва да се стреми да даде няколко примамливи възможности за избор на път, които еднакво да привличат състезателя. Освен това е добре да се представи и допълнителна възможност за избор на вариант, до който състезателят стига след по-продължително разсъждение и внимателно проучване, за което са необходими опит и големи познания.

Съдията не бива да облагодетелствува някои категории състезатели, специализирали се в определено направление — движение по азимут или бягане по пътища. Свързването на точките трябва да стане така, че да изисква голямо разнообразие при подхода за избор на път и придвижване по него. С това се определя и характерът на състезанието, което не е проверка на едно качество, а изпитание на комплекс от познания и качества. Затова колкото изискванията в състезанието са по-големи, толкова маршрутът на съдията ще бъде по-пригоден за цялостна проверка на подготовката на състезателите.

Второто направление, в което се проявяват идеите и фантазията на съдията, е изразено в следните основни положения:

Разнообразие на контролните точки. Ако съдията е подбрал за поставяне на контролните точки еднакви теренни форми или местни предмети, състезателят получава впечатление, че маршрутът е беден. От друга страна, разполагането на контролните точки на еднакви форми позЕоляга на състезателите да си изработят определен псдхсд за тяхното намиране. Много поинтересен е този маршрут, при който контролните точки са разположени на различни теренни форми или местни предмети. Създава се впечатление за по-голяма трудност и разнообразие и се изисква индивидуален подход за всяка контролна точка.

Разнообразие в дължината на отсечките. Маршрутът с еднаква дължина на отсечките създава неприятно впечатление още от пръв поглед. Еднаквите

176

разстояния между точките дават възможност на състезателите да се нагаждат към тях и да ги отчитат по-лесно по време или разстояние. Включването на къси, средни и дълги отсечки в маршрута винаги го прави по-разнообразен и по-труден. Късите отсечки в повечето случаи служат за избягване на острите ъгли. Дългите отсечки, когато са добре обмислени, поставят най-сериозни трудности пред състезателя. Съдията

177

трябва да внимава да не се получа- фиг> 164. Разнообразие в направленията иват «загубени километри» от гледна дължината на отсечкитеточка на ориентирането.

Разнообразие в направленията. Когато маршрутът има по-голямо разнообразие в направленията, се налага преустройване в работата с картата и бусолата, при което по-слабият състезател по-често прави грешки и тръгва в обратна посока. Изисква се напрегната мисловна дейност и точно движение. Тук обаче се налага съчетаване на дължината на отсечките и разнообразието в направленията, за да се избягнат острите ъгли (фиг. 164). Марш-рутите, .чиито контролни точки са поставени в едно направление, намаляват възможността за допускане на грешки от състезателите и се получава на-гаждане към посоката. Освен чрез бягане по азимут състезателите могат да поддържат посоката по слънцето, а през нощта — по звездите. Всичко това намалява чувствително стойността на маршрута.

Разнообразие на терена. Различните терени оказват влияние върху постиженията на състезателите. Така например тези, които са свикнали да бягат само през горист терен, се затрудняват извънредно много, когато състезанието се провежда в скалист или блатист район. Ако съдията е в състояние да развие своя маршрут по разнообразен терен, с това ще постави още по-големи изисквания към състезателите.

9.9.4. Техника и практика при очертаване на маршрути

9.9.4.1. Избор на район

По правило у нас изборът на района се прави от организацията, която ще провежда състезанието. Съдията има ограничени възможности сам да избере това място, но може да бъде включен в състава на групата, която определя този район.

При подбора се изхожда от характера и мащаба на състезанието. При квалификационни състезания и международни прояви трябва да се имат пред вид качествата на картата, с която ще се проведе състезанието, изискванията за особеностите на местността във връзка с подбора на състезателен център, старт и финал и възможностите за очертаване на техничен маршрут. Картата, с която ще се проведе състезанието, трябва да е реам-булирана през последните години. Ако разликата между картата и местността е голяма поради настъпили промени или използуване на стара снимка при изработване на картата, районът ще бъде неподходящ за състезание. Определянето на района за провеждане на републикански първенства и международни състезания се прави 1—2 г. по-рано, за да има достатъчно време за частична реамбулация и отпечатване на нови карти.

Изборът на района обикновено става едновременно с избора на картата и оглеждането на местността. При този личен оглед се получава информация за съвпадението между картата и местността. Той дава възможност да се вземе окончателно решение относно провеждането на състезанието в разузнавания район. Ако липсва съвпадение между ситуацията на картата и местността, се преценяват възможностите за частична реамбулация. Ако тя е невъзможна, по-добре е да се потърси друг район.

Когато съдията дава съгласието си за очертаване на маршрута, трябва да прецени дали неговите сили и възможности отговарят на класата на състезанието. Обикновено се смята, че той може да очертае един или два маршрута в година, които да бъдат съобразени във всички направления с теорията за очертаване на маршрути. При състезания от по-нисък ранг съдията сам подбира района и прави оглед на местността.

9.9.4.2. Кабинетно разработване на маршрута и междинна проверка

Оглеждането на местността позволява на съдията да определи в най-общи линии разположението на старта ц финала и грубо да маркира някои от контролните точки. След това се започва разработката на маршрута в кабинетна обстановка. Тук съдията търси най-доброто разположение на контролните точки и свързващите ги отсечки, което да осигури възможност за избор на няколко варианта на движение. До окончателното оформяне на маршрута съдията често пъти може да промени своите предварителни решения, като търси нови логични връзки между контролните точки.

След като маршрутът е изработен кабинетно, съдията трябва да провери на местността всички свои теоретични разсъждения, залегнали в разположението на контролните точки и свързващите ги отсечки. Ако по време на проверката възникнат нови идеи, които биха повишили стойността на маршрута, съдията не трябва да се отказва от тях.

9.9.4.3. Проверка на маршрута от контролния съдия

След окончателното оформяне на маршрута съдията изготвя техническата документация и я представя на организацията, която ще провежда състезанието. На чиста карта се нанасят контролните точки и се правят пояснителни бележки за точното им разположение на местността.

Окончателната проверка на точността на маршрута се възлага на контролен съдия^ определен от организацията. Най-добре е, когато тази проверка се осъществява без съдията по очертаване на маршрута в условия, близки до тези, при които ще се проведе състезанието. Така например за нощните състезания проверката се прави през

178

нощта. Контролният съдия отговаря преди всичко за точността на разположените на картата контрол ни точки и контролни знаци на местността. Той може да даде и някои пре-поръки относно техническото оформяне на маршрута, с които съдията да не се съгласи. Съдията по очертаването на маршрута винаги трябва да вземе под внимание всички направени бележки за точното пласиране на контролните точки. Колективните решения на някои въпроси от двамата съдии винаги изиграват положителна роля.

Окончателната проверка трябва да се направи така, че ако се налагат някои промени, да има достатъчно време за това. Когато на картите маршрутът ще бъде нанесен още при тяхното отпечатване, тази проверка се прави, преди картите да се предадат за.печат. Това обикновено се практикува при международни състезания

9.10. ТАКТИКА ПРИ СЪСТЕЗАНИЯ ПО ОРИЕНТИРАНЕ

9.10.1. Предварителна тактика

Тактическите действия да се разделят на далечни — преди състезанието, и непосредствени — преди него.

Далечната тактика трябва да бъде съобразена с календарния план за участие във вътрешните и международните състезания през годината. Треньорът трябва да проучи всички получени данни, да се запознае с характерите особености на релефа, климатичните условия на района и да проведе предварителната подготовка при условия, най-близки до тях. Ако състе-занието се провежда в равнинен терен с проходима гора, удобна за развиване на голяма скорост, ще се обърне по-голямо внимание на движението по азимут. Когато гората е непроходима, движението по пътища ще бъде основа на подготовката. При силно пресечен терен се прибягва до избор на варианти с най-малко изкачване и най-близко до правата, свързваща точките.

При изготвянето на непосредствения тактически план треньорът и състезателят се запознават по-подробно със сведенията, дадени в бюлетин № 1 или съобщени на техническата конференция. Решаващо значение при подготовката оказват времето, техническите данни за маршрута, интервалът и редът на стартиране. Не без значение са тактическите действия и разположението на конкурентите. Подготовката на екипировката е в зависимост от характера на терена и атмосферните условия.

Много често от решаващо значение е нормално прекараната нощ преди състезанието. Особено важно е правилното и пълноценното хранене преди старта. Видът и количеството на храната са в зависимост от времето, с което разполага състезателят, като то не трябва да бъде по-малко от 2 h преди старта. Ако състезателят стартира много рано и няма възможност приетата храна да се усвои, тогава тя {се приема в течно състояние, но не трябва да се злоупотребява с поемането на много течности. Храната не трябва да се отличава от всекидневната, с която е свикнал състезателят. Видът на храната, начинът на хранене и времето се изпробват по време на тренировка (изграждане на стереотип на ранно хранене). Подготовката и проверката на съоръженията и екипировката често пъти се подценяват, а тяхното състояние може да се окаже решаващо.

В състезанията по ориентиране разгряването е един от факторите, които оказват решаващо влияние върху изхода на борбата/ Целта на разгряването е функционално да се подготвят всички системи в организма за предстоящото умствено и физическо натоварване, като се съкрати процентът на вработване. Често срещано явление, дори при добри състезатели по ориентиране, е да стартират, без да са се разгрели пълноценно. Те смятат, че движението до първата контролна точка ще замени разгряването. Това може да доведе до елементарни технически грешки още в самото начало на състезанието, които да се окажат фатални за крайния резултат.

Разгряването е средство за регулиране на предстартовите състояния. Познавайки ги, треньорът трябва да вземе някои профилактични мерки — поставяне на състезателя в подходяща спокойна атмосфера, създаване на занимания, които да отвличат вниманието и др. Тези мерки трябва да се изпробват предварително в състезания от по-малка категория.

От важно значение за изхода на състезанието са минутите непосредствено преди старта. Последният преглед на екпировката и съоръженията, подготвянето на планшета и поставянето на състезателния картон и картата — често пъти тези на пръв поглед дребни неща се оказват решаващи. Неправилното поставяне на състезателния картон в планшета води до загубването му и до декласиране или в най-добрия случай —• до загуба на време за неговото търсене. След като състезателят е поставил картата с начертания маршрут в планшета, трябва да провери от съдийската карта дали контролните точки са нанесени вярно. Не са редки случаите, когато при изчертаването на картите от съдиите се допускат грешки.

9.10.2. Тактически действия по време ^на състезание

Те могат да се разделят на избор на пътя, разпределяне на силите по състезателното разстояние, регулиране, на скоростта по разстоянието, тактика при загубване, тактика при съприкосновение с противника.

9.10.2.1. Избор на пътя

Изборът на рационалния път от една контролна точка до друга е най-важният тактически прийом в състезанието по ориентиране. Това е най-творческата част от тактиката. Според А. Георгиев при определянето на най-рационалния път за преминаване състезателят се ръководи от обективни и субективни фактори.

Обективни фактори са:1. Качество на картата. Вярната карта дава големи възможности по отношение на ориентирането. Характерните теренни форми и местните предмети, точно изразени на картата, улесняват състезателя при неговото движение. Забележимите на местността предмети,

179

граници, кръстопътища, завои на пътеки, ясно изразени теренни форми дават възможност на състезателя непрекъснато до контролира точността на движението и му позволяват да развие голяма скорост.2. Наличие на линейни ориентири. Добре забележимите линейни ориентири дават възможност най-рационално да се използуват при движение към контролна точка. Те позволяват увеличаване на скоростта, като състезателят следи само посоката и разстоянието, а когато линейните ориентири са напреко на движението, контролът на разстоянието се опростява.3. Вид на местността (открита или закрита). Откритата местност дава възможност за широк визуален контрол на заобикалящите ориентири и позволява бързото им намиране.

180

4. Проходимост на гората. Ако гората е лесно проходима, оптималният вариант е близък до азимутното бягане. Когато проходимостта е лоша, трябва да се избягват всички гъсти участъци, даже това да е свързано с увеличаване на разстоянието (фиг. 165).

181

5. Характер на местността. При силно пресечен терен, за да се избегне стръмното изкачване и спускане, се избира по-продължителен път. При такива случаи трябва да се прецени дали при обиколния вариант няма да се загуби повече време и енергия. При направените опити се оказва, че 10 m денйвелация се минават за 1 min.

6. Възможност за движгние по азимут. Зависи от характера на местността и релефа. Движението по азимут е рационално при проходима гора, равнинен терен и бедна на ситуация карта.

Основни субективни фактори са индивидуалните възможности на състезателя:а) техническа подготовка;б) тактически познания и умения;в) физическа подготовка;г) способност за запаметяване на картата и местността.Нужно е реално да се преценят физическите сили и технико-тактиче-ските

възможности. Добре физически подготвените състезатели ще изберат най-добрите за бягане варианти с груби привличащи опорни ориентири. Технически по-добре подготвеният, но по-слаб физически състезател ще предпочете най-късия път, макар и по-сложен за ориентиране (фиг. 166). Общата схема за действие на състезателя по ориентиране при движение от една контролна точка до друга може да се представи в следната последователност:

1. Разглежда точно къде е поставена контролната точка и заобикалящите я ориентири.

2. Избира варианта на преминаване, като разглежда междинните опорни ориентири, които ще използува.

3. Засича с бусолата посоката към най-близкия междинен ориентир по посока на движението, даже тогава, когато не се движи по азимут.

4. Измерва разстоянието до контролната точка и междинните ориентири и го запомня.

Фиг. 166. Избор на вариант в зависимост от индивидуалните възможности

2 \

Фиг. 165. Заобикаляне на гъсти участъци

658210

2�7�

32

13 Туризъм, алпинизъм и. 391

183

5. Непрекъснато контролира разстоянието и срещаните по пътя на дви-жение предварително избрани ориентири.

6. Контролира посоката.Тактическата зрелост, майсторството и творчеството най-добре се проявяват при

избора на вариант за преминаване от точка до точка. В зависи-

мост от дължината на отсечката на опитния състезател са необходими 10— 20 s, за да определи безпогрешно най-рационалния вариант. При избора на

185

Фиг. 167. Привличащи ориентири

О----)R'

°е 6о

Фиг. 168. Характерни ориентири след контролната точка Фиг. 169. Атакуване на контролната

точка от най-сигурния ориентир Фиг. 170. Търсене на контролната точка: а) неорганизирано;

б) организирано

пътя, движението по отсечката и атакуването на контролната точка опитният състезател се съобразява с някои тънкости, които на пръв поглед не оказват решаващо влияние върху бързото и точното движение.

Като изучава мястото на контролната точка, той гледа дали има привличащи ориентири, лесно забележими дори при голяма скорост, има ли линейни ориентири по посока на точката и ще може ли да ги използува, като се ориентира грубо само за посоката. Такава възможност дава наличието на линейни ориентири, пресичащи пътя на движението, и откритата местност (фиг. 167).

Веднъж избран, вариантът трябва да се изпълни докрай. Само изключителни случаи могат да наложат промяната му. При приближаване към контролната точка, ако има възможност, състезателят трябва да определи варианта за следващата точка. Ако след точката на разстояние 20—30 m има привличащ линеен или контурен ориентир или голям местен предмет, състезателят трябва с голяма скорост да отиде до него и оттам да подходи към точката (фиг. 168). Трябва да се анализират и използуват съдийските грешки при очертаване на маршрута. Острите ъгли дават възможност да се види състезател, преминал вече през контролната точка. При приближаване към контролната точка състезателният картон трябва да е готов за перфориране.

Контролната точка е необходимо да се атакува по посока и разстояние от сигурния ориентир. За по-лесното й намиране състезателят трябва да използува описанието, дадено от техническия ръководител. Разстоянието на терена ще бъде винаги по-голямо от измереното на картата (заобикаляне на препятствия, изкачване (фиг. 169). Когато състезателят не може да намери бързо контролната точка, не трябва да я търси безцелно, а организирано да подходи към откриването й (фиг. 170). От предполагаемата точка на стоене се минава 20—30 m напред. След това се завива под прав ъгъл (в зависимост от видимостта, но не повече от 40—50 т) и т. н., докато се затвори квадратът. Ако по този начин състезателят не открие контролната точка, тя сигурно не е в този район. Подходът към контролната точка не трябва да става от един и същ ориентир. Ако при първото влизане състезателят не я намери, след това трябва да я търси от друг близкостоящ сигурен ориентир.

9.10.2.2. Разпределяне на силите по състезателноторазстояние

При анализа на редица състезания се оказва, че най-много грешки се допускат в началото на състезанието или при последните точки. Това се обяснява с недоброто вработване в началото и с умората в края на състезанието.

За начинаещите състезатели е характерно бързйто тръгване от старта. След известно време настъпва т. нар. «мъртва точка», проявяваща се с рязко спадане на работоспособността. Това принуждава състезателя да спре или рязко да намали темпото. При опитните състезатели, провели правилно разгряването, «мъртва точка» не се появява. При тях рязкото начало е опасно с това, че не са се настроили напълно за ориентиране, не са преодолели предстартовото състояние. По пътя до първата контролна точка състеза-телите се нагаждат към характера на терена и картата. След това скоростта може да се увеличи, но пак в рамките на възможностите.

След продължителна и интензивна работа у човека настъпва умора, която намалява работоспособността. Особено чувствителна е нервната система, затова много по-рано от мускулната умора настъпва нервната, която оказва влияние върху способността на състезателя бързо и точно да решава техническите и тактическите задачи в края на състезанието. Промяната на скоростта на бягане позволява на състезателя да регулира натоварването. Смяната на силата на дразнителя ще окаже благотворно влияние върху протичането на възбудните и тормозните процеси в кората на главния мозък. В случая скоростта е дразнител и в зависимост от неговата сила може да се контролира настъпването на умората.

Състезателите по ориентиране, като познават тези свойства на човешкия организъм, трябва да разпределят силите си в зависимост от техническите, тактическите и физическите си възможности. Разпределянето на силите * тактически способ, който много често се оказва решаващ за доброто класиране. Тактическата зрелост и майсторството при разпределянето на силите се проявяват най-добре при многодневните и маратонските състезания. При тях е необходимо по състезателното разстояние да се приемат подкрепящи средства — сиропи, сокове, гликоза, витамин С и др.

9.10.2.3. Регулиране на скоростта по разстоянието

В състезанията по ориентиране скоростта на придвижване е в зависимост от техническата сложност на отсечките и контролните точки, от нивото на •общата подготовка, от рутината на състезателя, от периода на подготовката и спортната форма. Постигнатото време се получава от три основни компонента: време за преодоляване на разстоянието (чисто бягане); време за четене ва картата, работа с компас и перфориране на състезателния картон; случайна загуба на време от грешки в ориентирането. Тази случайна загуба на време обикновено е следствие на превишена, несъобразена с възможно-стите на състезателя скорост на технически сложни участъци по маршрута.

187

Не трябва да се забравя, че при състезанията по ориентиране възниква момент на критична скорост.Тя зависи от обективната техническа сложност на отсечката. Техническата сложност на всяка отсечка и контролна точка е различна и се определя от обективни и субективни фактори. Обективни фактори са елементите на местността и разположението на контролните точки, които могат да бъдат оценени по картата. Субективните фактори са подготовката на състезателя, тактическото майсторство, спортният опит, моментното състояние, степента на концентрация на вниманието, за-висеща от скоростта на движение. Тези фактори оказват влияние при определяне на критичната скорост. Колкото е по-сложна отсечката и контролната точка, толкова скоростта трябва да бъде по-ниска. При по-бавно, но точно и сигурно движение състезателят може да загуби 2—3 min, а при загубване на ориентация — 20—30 min.

Превишаване на скоростта най-често се получава при подценяване на техническата сложност и надценяване на собствените възможности при преход от лесен участък към труден или при съприкосновение с противник. Физиологически появяването на критичната мъртва точка се обяснява с настъпилите промени в организма. Забавят се реакциите, нарушава се протичането на тормозните и възбудните процеси в кората на главния мозък. Високото темпо, трудният технически участък са два силни дразнителя, чието наслагване води до задпределно задържане в онези центрове в мозъка, които са заети с разрешаването на задачите на ориентирането. В такива случаи състезателят трябва да спре и в продължение на 1—2 min да почине, да направи няколко дихателни упражнения, да не разглежда картата, дори може да легне. Този кратък отдих почти винаги се оказва достатъчен.

В зависимост от трудността на участъка се регулира и скоростта. По време на състезания тя се определя, като състезателят непрекъснато мислено контролира себе си и околната ситуация — т. нар. светофарно ориентиране. Носи името си от използуването на зелен, жълт и червен цвят за илюстриране на скоростта на бягане и точността на ориентиране в зависимост от сложността на отсечката. От контролната точка до някой привличащ вниманието ориентир ориентирането е просто и скоростта — висока (зелен све-тофар). Жълт светофар се използува, когато ориентирането не е сложно, може да се поддържа висока скорост и да се чете картата с оглед на средни обекти на терена. Тук се изисква повече внимание в ориентирането от зеления светофар. Червен светофар — от изходния ориентир при атакуване на контролната точка придвижването става по-бавно с фино четене на карта и фин азимут. Отсечката обикновено е къса, а скоростта е ниска —до ходене.

9.10.2.4. Тактически действия при загубване

Загубването може да бъде пълно или частично. Пълно загубване има тогава, когато състезателят попадне в друг район. Причина за това може да бъде обратно засичане на азимут и съвпадане на вида на терена; когато се бяга по някое било, без да се спазва посоката, и се попадне на негово разклонение; когато теренът не отговаря на картата, но по преценка на състезателя тя не е «вярна», и при още много други случаи.

След като състезателят разбере, че се е загубил, трябва да не изпада в паника, а спокойно да спре и да почине няколко минути. След това той трябва да анализира движението си и да се опита да определи точката на стоене. Ако това не може да стане, трябва да проучи картата, да определи посоката на движение и приблизителния район, в който се намира. В този район следва щателно да изучи ситуацията, като търси характерните местни предмети — най-добре на открито място. Ако състезателят не може и при този случай да се оправи, най-добре е да намери линеен или контурен добре забелижим ориентир, на който може да се излезе безпогрешно. При много случаи най-целесъобразно е да се върне на последната контролна точка.

Частичното загубване се изразява в невъзможността да се определи с точност точката на стоене. Това води до грешка при подхода към контролния знак. При по-сложна ситуация се налага да се върне до най-близкия линеен ориентир и от сигурна точка да атакува контролния знак.

9.10.2.5. Тактически действия при съприкосновение с други състезатели

При масовите и щафетните състезания, които обикновено се провеждат с общ старт, съприкосновението с противника е най-подчертано и неизбежно. Масовият старт е характерен с необикновено високо емоционално възбуждение. Той създава предпоставки за висока скорост, но и колективните грешки са чести. Някои състезатели не могат да работят в такава обстановка. Обикновено при щафетните състезания те се оставят за втори или трети пост. Когато индивидуалните състезания са с масов старт, такъв състезател трябва да изчака няколко минути, докато тръгнат останалите. Най-ефикасно при тези стартове е състезателят да се движи на 20—30 m от основната група, като я използува за развиване на по-висока скорост, но непрекъснато да контролира терена и картата, за да може при грешка да се отдели от групата. Добре подготвеният състезател трябва да се надява само на себе си и да не се интересува от никого в групата. Той трябва да знае, че при голяма група скоростта е винаги над критичната и групата по правило греши.

За откъсване от групата може да се приложат най-различни тактически похвати — бързо спускане или изкачване на някой стръмен участък. При забелязване на контролния знак състезателят трябва да изчака (останалите може да не са го видели), още преди него да е приготвил състезателния картон и да е определил варианта към следващата контролна точка. Необходимо е бързо да влезе към контролния знак и без да спира, да продължи по избрания вече вариант.

Съприкосновение с противника има и при единичния старт, когато някой състезател допусне грешка и бъде застигнат Това неблагоприятно положение оказва върху него

силен психичен ефект. Тактическите варианти при застигане са най-разнообразни. Състезателите с лабилна нервна система насочват цялото си внимание към противника и веднага са опитват да се откъснат. В този стремеж те допускат груби грешки. Застигнатият състезател трябиа да запази спокойствие и да използува удобна ситуация за откъсване, след като прецени обстойно цялата обстановка. Тактическото майсторство в тези случаи е в зависимост от подготовката. Добре подготвеният физически състезател може да се откъсне с увеличаване на темпото. «Техникът» ще използува вариант, който ще му даде възможност да остави противника си. И двамата състезатели трябва да запазят спокойствие и да не смятат, че въпросът за класирането е решен.

9.10.3. Тактически действия при щафетни състезания

Тактическите действия при щафетни състезания се определят от специфичния им характер. От особена важност е подборът на състезателите. Разпределянето им по постове е в зависимост от начина на стартиране и индивидуалните им качества. Отборът трябва да бъде съставен от равностойни състезатели, способни да подчинят волята си на колектива и да се борят за победа.

Разработването на тактическия план е в зависимост от начина на стар-тиране, дължината на отсечките, броя на контролните точки и тактическиязамисъл на противника. При масов старт на първи пост се поставят състе-затели със стабилна психика, физически и тактически добре подготвени. Натози пост трябва да стартира състезател, който обича да бяга с масов старт.При единичен старт тактиката не се различава много от обикновените състе-зания. По-късото разстояние и технически по-леките маршрути дават въз-можност да се постигне по-висока скорост. На последния пост се поставярутиниран състезател, способен да контролира действията си до съвършен-ство и да понася общата емоционална възбуда около провеждането на състе-занието. *

9.10.4. Тактически действия при нощни състезания

Тактическите действия при нощни състезания са свързани с владеене до съвършенство на техниката. Ограничената видимост изисква точно и прецизно ориентиране. Решаваща роля за доброто класиране има осветлението. Най-сполучливо е използуването на челни фенери, защото не пречат на работата с картата и бусолата и не затрудняват движението. Умението на състезателите да запаметят част или цялата отсечка им позволява да се движат бързо, без да използуват често осветлението. Характерните привличащи ориентири и откритите участъци по отсечката трябва да бъдат използувани при определяне на варианта за движение. Те дават възможност за постоянно следене на точността и поправяне на грешките.

Към контролната точка трябва да се подходи бавно и от верен ориентир, като се отчита разстоянието и се спазва посоката. В непосредствена близост до нея не се използува фенерът, за да не привлече други състезатели. Вариантът към следващата точка трябва да се определи предварително. Със загасен фенер състезателят трябва да се отдалечи от контролния знак, но не на голямо разстояние, и след това да тръгне по избрания път. Като се стремят да не светят на контролния знак, състезателите могат да направят неправилно перфорацията. В деня преди състезанието бусолата трябва да се остави на светло, за да може фосфорът да се нагрее и да свети на тъмно. Преди състе-занието тя може да се освети с фенер, но въздействието не е трайно.

189

9.10.5. Тактически действия при ски-ориентиране

Те се обуславят от наличието на снежна покривка и използуваната ски-техника. Състоянието на снежната покривка, стартовият номер, начинът на провеждане на състезанията и обработването на трасетата определят характера на тактическия план.

Снегът променя външния вид на релефа. Вдлъбнатите теренни форми не са толкова ясно изразени. При движение трябва да се използуват лесно забележимите ориентири и форми на релефа. Зимните състезания се провеждат по маркирано трасе или по свободно избран път. При състезанията по маркирано трасе състезателят не избира сам варианта на движение, а се движи по маркирана следа. При това непрекъснато трябва да следи разстоянието, посоката и характерните ориентири, за да може, когато срещне контролната точка, да определи бързо и точно мястото й на картата. При състезания по свободно избран път, когато снежната покривка не затруднява движението или всички пътеки в района са утъпкани с машини, състезателите избират най-рационалния вариант за техните възможности. Когато маршрутите са обработени и пътеките — утъпкани, състезателите трябва да избират такива пътеки, които да дадат възможност без честа смяна на посоката да се премине отсечката.

Наличието на много следи в района на контролната точка определя начина на търсенето й. При крайната фаза на отсечката скоростта трябва да се намали, точно да се определи точката на стоене и да се намери вярната следа.

Състезателите трябва да преминават много внимателно деретата, където ските могат да се намокрят. Почистването на заледените ски отнема много време. Най-добре това става, когато се начупят клони и няколко пъти се премине върху тях. Ако заледяването е голямо, използува се някакъв плосък или твърд предмет. От решаващо значение при зимните състезания е умелото използуване на ваксите. Откъсване на състезателите може да стане по стръмните или равните участъци. Ако състезателят владее добре ски-техниката, може да използува и някое технически стръмно спускане.

10. МЕТОДИКА НА ОБУЧЕНИЕ

10.1. ОБЩИ МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА НАЧАЛНОТО

ОБУЧЕНИЕ

Началното обучение на млади туристи, бъдещи алпинисти или състезатели по ориентиране трябва да почива на по-широка основа, излизаща извън рамките на спецификата на тези дисциплини. То трябва да изхожда от любовта им към природата, от потребностите им да общуват с нея. Тъй като нашата страна е в по-голямата си част планинска, всеки учебен процес е добре да бъде пропит с необходимостта да се възпитава правилно отношение на младите хора към планинския свят, към неговите специфични закони и изисквания.

Съвършено ясно е, че учебният процес по туризъм, алпинизъм и спортно ориентиране, както по всички останали спортни дисциплини, не може да не се основава на възприетите от педагогиката дидактически принципи на съзнателност и активност, системност и последователност, нагледност, достъпност и трайност.

Обучението в много елементи от техниката почива на вродените безусловни двигателни рефлекси. Всяко дете бързо се научава да ходи и бяга. По-късно, а често и преди това, то проявява стремеж да се катери по всичко, което се изпречи на пътя му. Това то извършва с учудващо ясно изразена координация на различните движения. В първоначалното усвояване на техниката се забелязва относително добро съчетаване между безусловните двигателни рефлекси и произволно формираните нови двигателни навици. Много скоро обаче проличават първите противоречия помежду им. Вродените рефлекси стават носители на първите двигателни грешки. Така например характерен е стремежът на начинаещите алпинисти да използуват прекалено усилено горните си крайници при катеренето и по-специално — при изнасянето на тялото нагоре по скалата, при което пренебрегват значително по-целесъобразната роля на краката. Така младият турист при ски-походите при диагонално спускане по склона инстинктивно се накланя към него, с което нарушава изискването за пренасяне на по-голяма част от тежестта върху долната ска, а това води до падане.

Усвояването на сложните технически действия в различните видове туризъм, в алпинизма или спортното ориентиране е свързано с формира-нето на двигателните навици. На този проблем е посветена богата литература. Той може да бъде третиран от различни гледни точки — физиологична, психологична, морфологично-функционална, педагогично-методична и пр. Въз основа на натрупания опит в традиционното обучение в различните дисциплини в последните години с успех се разкриха нови методи и средства за усъвършенствуване на този процес. Отражението на влиянието

191

на кибернетиката в педагогиката намери израз в програмираното обучение. То цели да се разработи стройна обучаваща система, която да доведе до оптимизация на учебните програми чрез изработване на съответни алго-ритмични предписания. При разрешаването на определени дидактически задачи действието трябва да се разчлени на по-елементарни елементи. Всеки от тях трябве да бъде съобразен и свързан с редица конкретни обстоятелства — състоянието на обучавания, степента на усвоените знания, проявените интереси и пр. Те образуват верига с последователни преходи от едно състояние към друго по пътя на съответните въздействия.

След програмиране на съдържанието на обучението следва програмиране на усвояването му заедно със съответните организационни форми. На езика на кибернетиката това означава предаване на съдържанието на предварителната програма до изпълнителните органи. Алгоритмизацията на обучението е тясно свързана с неговото управление. Тя продължава и през време на процеса на усвояване на знанията на основа на тяхното непрекъснато контролиране. Съвършено ясно е, че до оптимизация на учебния процес е невъзможно да се дойде без системна обратна връзка между обучаваните и обучаващия. Необходимо е той непрекъснато да получава информация за изпълнението на поставените задачи, която да му позволи ефективно да управлява учебния процес. Обратната връзка е и условие за саморегулиране на цялата система на обучение. При обучението по туризъм, алпинизъм и спортно ориентиране е особено важно да се разкриват допу-сканите от начинаещите характерни грешки. Целесъобразните коригиращи упражнения водят до тяхното постепенно отстраняване.

Независимо от всичко останало главната насоченост на учебния процес винаги трябва да бъде свързана с възпитанието на туристите, алпинистите и състезателите по ориентиране в дух на патриотизъм и най-възви-шени човешки добродетели, достойни за нашата епоха.

10.2. МЕТОДИКА НА ОБУЧЕНИЕ ПО ВИДОВЕТЕ ТУРИЗЪМ

10. 2. 1. Обучение по пешеходен туризъм

Строеве на придвижване. Преподавателят разяснява на начеващите, че добрата организация на придвижването налага то да се извършва в определен ред в зависимост от теренните форми и някои други допълнителни условия. Като най-приложимо се упражнява отначало движението в колона. Обръща се внимание всеки да преминава там, където е минал другарят му, който се движи пред него, без да се пресичат завоите, за да се съкращава пътят. При по-трудни терени или при по-голяма умора се изтъква предимството всеки да стъпва там, където е стъпил предният, което води до запазване на силите и в някои случаи — до по-голяма безопасност. При придвижването се упражнява преброяването на колоната и предаването на общата бройка отзад напред към водача. Подчертава се необходимостта от сериозно отношение към това просто, но в някои случаи от решително значение действие. По колоната може да се упражни и предаването на някои съобщения от страна на водача.

На широко плато или път се упражнява движението в групов строй. При него е характерно, че начеващите^ които се движат напред с водача, често избързват пред него и се стремят да наложат по-бърз темп. Необходимо е да се подчертае, че е неправилно да се допуска разкъсване на групата.

192

При подходящи условия начеващите се запознават и с верижния строй. Добре е веднага да им се изясни неговото приложение, като се насочи групата към някой предмет, дърво, показалец и пр., за да се изтъкне, че по този начин туристите по-лесно биха могли да го намерят при мъгла или тъмнина.

Различните строеве трябва да се упражняват непринудено през време на похода, като преподавателят умело подбира най-подходящите теренни форми.

Техника на ходене при различен релеф. Начеващите трябва да бъдат убедени, че при правилен в техническо отношение ход могат да спестят много сили. Трябва да им се изтъкнат примери, как при някои дълги преходи физически здрави туристи, но неизработили още навика към най-икономична походка, се уморяват много повече от по-слаби туристи, които обаче вървят правилно поради по-дългия си опит. При изкачванията най-честата грешка е стъпването на пръсти. Трябва да се подчертае, че това води до бърза умора. При придвижването по хоризонтални повърхности начеващият трябва да разбере целесъобразността на използуването на ресорната функция на долните крайници. Нагледно трябва да му бъде показано колко е уместно общият център на тежестта да се държи в една линия, без това да се влияе от малките теренни неравности. Пестенето на сила при слизане също обикновено се подценява от начеващите. И тук личният опит най-добре ще ги убеди, че след някое продължително слизане при незпаз-ване на елементарните указания на преподавателя може да се дойде до извънредно силна умора, която на следващия ден да се изрази в мускулна треска.

Правилно регулиране на дишането. При обучението на начеващите в това отношение преподавателят среща извънредно големи трудности. Това се дължи най-вече на обстоятелството, че той не е в състояние да разбере дали неговите указания се изпълняват или не. При изкачванията той може да наложи на начеващите да не говорят, да не се хранят, но това още не значи, че те мислят върху регулирането на дишането си. Известно е, че за да се автоматизира правилното дишане, необходимо е вниманието да бъде насочено само към него в продължителен срок от време. В случая съзнателното отношение на начеващите към учебния процес е от голямо значение. Те сами трябва да бъдат убедени, че правилното дишане е решително за запазване на силите при изкачванията и че автоматизацията в това отношение се постига твърде трудно и при много волеви усилия. Обаче начеващите още не могат* да се отучат да не викат, да не пеят и дори да не говорят при стръмни изкачвания. Това ограничаване в началото тежи, особено като се имат пред вид емоционалните чувства на тези, които са попаднали за първи път във високата планина. При системни усилия и провеждането на няколко поредни похода резултатът и в това отношение ще бъде налице.

Придвижване по тревисти склонове. Упражненията се извършват на наклони до 25°. В редица на разстояние около 2 m един от друг начеващите се изкачват право нагоре и слизат. Обръща се внимание на правилното стъпване. На същите склонове се упражнява и зигзагообразното изкачване. Опитва се и траверсирането. Впоследствие тези упражнения се извършват съчетано с правилната употреба на ледокопа, което е първият допир на начеващия с него. Сега могат да се затвърдят известни навици, които извънредно много ще улеснят обучението в елементите на техниката при придвижване по снежни повърхности.

Придвижване по сипеи. Упражнява се отначало на сипеи, издигащи се постепенно до 25° наклон. Извършват се следните упражнения:

193

1; Изкачване право нагоре в колона, като при разклащане на камък от някой начеващ този, който върви в непосредствена близост зад него, трябва да се стреми да го задържи.

2 . Слизане право надолу на големи разстояния един от друг. Тук сеподчертават предпазните мерки.

3. Зигзагообразно изкачване и слизане в колона.При тези занимания преподавателят обръща внимание върху плавния умерен ход.

Резките движения не се допускат. Начеващите трябва да привикнат да смятат за опасни големите камъни, лежащи неустойчиво на сипея, и всякога да се предпазват от каменопади.

Придвижване по каменни реки. Извършва се първоначално на равни повърхности. Тук начеващите в колона на разстояние около 4 m един от друг се движат в кръг и се запознават с всички особености. Някои в първия момент са много несръчни, не могат да преценят правилно разстоянията от камък до камък и това затруднява движението им. Начеващите не трябва да бързат, защото може да се получит лоши наранявания. По-късно същите упражнения се правят с ледокоп в ръка. Постепенно се усилва и темпото. По този начин начеващите свикват бързо да преценяват къде да стъпят, дали съответното място е достатъчно сигурна опора и т. н. Следват изкачвания по склонове с каменни реки и страничното им прекосяване. Обръща се внимание на правилния подбор на пътя.

10.2.2. Обучение по ски-туризъм

Туристът може да бъде насочен към високопланинската ски-техника едва след като е бил обучаван в основната ски-техника наравно с всички начеващи скиори. Придобил известни познания, опит и най-вече стабилност, той трябва да започне прилагане на скиорските елементи по високопланинските терени. Това е трудна задача, която може да бъде разрешена успешно само след системни и упорити усилия.

Особено внимание трябва да се обърне на карането с тежка раница. Това първоначално става на утъпканите учебни ски-терени. Тук начеващите извършват всички елементи в реда на заучаване при обучението по ски. Сега обаче те се изпълняват с раница на гърба, тежестта на която постоянно се увеличава и достига 15—20 kg.

Най-полезни за усъвършенствуването на високопланинската ски-техника са еднодневните ски-походи в околностите на базата. Тук начеващите се запознават непосредствено с особеностите на планинските терени. При изкачванията се обръща внимание на подбора на правилния най-икономичен път. Тук с учебна цел може да се приложи диагоналното изкачване с честа промяна на посоката, за да се привикне с обръщането. Движението става в колона по един, като водачите често се сменят, за да може всички да се усъвършенствуват в това отношение. Преподавателят се движи всякога втори и насочва водещия, анализира някои допуснати грешки, но всякога му дава възможност да прояви самоинициатива и познания при подбора на пътя. При спусканията преподавателят следи начеващите, застанал по средата на пътя, след като предварително им е дал съответните указания и ги е насочил на кое да обърнат вниммание най-много. Непосред-ствено след спускането той поправя допусйатите грешки, пояснява причините на някои падания и пр. По този начин се привиква с правилното преодоляване на някои неравности, с правилното телодържане и пр. Особено внимание се отделя на свличането като средство за намаляване на скоростта. Упражненията се извършват на втвърдени широки склонове, имащи около 20° наклон.

Следващата фаза на обучението са неколкодневншпе ски-походи. При тях тежестта на раницата и умората дават отражение върху изпълнението на отделните скиорски елементи по планинските склонове. Преподавателят в никакъв случай не трябва да допуска прекалено бързи и смели спускания. Всякога трябва да се подчертава, че в планината туристът скиор е длъжен да се стреми да не пада, а това вече го задължава да се съобразява с възможностите си.

Процесът на обучението във високопланинската ски-техника трябва да се свързва близко с предпазването от зимните опасности в планината, най-вече — от лавините.

10.2.3. Обучение по воден туризъм

Умението на начеващите да плуват е задължителна предпоставка за обучението по воден туризъм. Това става в съответния учебен процес, ръководен от специалисти по плуване. Преподавателят по туризъм е длъжен да провери плувната подготовка на своите ученици, за да избегне каквито и да е злополуки впоследствие.

Първите занимания са свързани с придобиване на редица технически сръчности в ползуването на материалната база. Тук начеващите научават как се сглобяват и разглобяват туристическите каяци или други водни съдове, как да ги пренасят, как да извършват малки ремонти по тях.

В полудневни занимания (по възможност в близост до съответното населено място) следва обучение в техниката на гребане, управление на водните съдове, някои правила за сигнализиране. Използуват се изкуствени водохранилища или реки с тихи и бавно течащи води.

Следващите елементи на техниката, които начеващите трябва да усвоят, са пускането на лодката на вода и влизането в нея, отплуването и приставането с носа срещу течението. Тези упражнения обикновено са свързани с много емоции, като общо взето начеващите, които нямат търпение по-бързо да тръгнат по реката, подценяват тяхното значение.

Постепенно се идва до първите учебни водни походи. Необходимо е да се изберат по-спокойни реки без препятствия, които могат да затруднят начеващите и да нарушат последователността на тяхното обучение. В тези походи всичко, заучено до този момент, намира своето приложение. При тях се усъвършенствува техниката на гребане и управление на съдовете. Начеващите се запознават с организацията на придвижване по реката, с ролята на водещата лодка, с необходимите дистанции, с избора на пътя в зависимост от главното течение и пр. Постепенно маршрутите се усложняват. Използуват се по-бързи реки и

194

постепенно се заучава техниката за преодоляване на различни естествени и изкуствени препятствия. През, учебните походи се усъвършенствуват и други туристически сръчности, свързани с организирането на биваци край брега на реката, предпазването от различни опасности включително такива, които не са специфични само за водния туризъм.

В учебния процес не трябва да се забравят основните задачи на туристическата дейност, възможностите й за опознаване на родния край, за патриотично и естетическо възпитание и пр. Преподавателят е длъжен умело да насочва своите ученици в това отношение.

10.3. МЕТОДИКА НА ОБУЧЕНИЕ ПО АЛПИНИЗЪМ

10.3.1. Организация на учебния процес

Обучението по алпинизъм може да се провежда под формата на непрекъснат курс в планината или в извънработно време в отделни учебни занимания. В първия случай се дава възможност на начеващите в кратък период от време да преминат в концентриран вид определени раздели от учебната програма. При това обикновено се налагат два курса: единият за изучаване на елементите на лятната алпийска техника и вторият — на зимната. При условията на нашите планини това е възможно да става едновременно в периода май — юни. Когато непосредствено до населеното място има добри възможности за обучение, какъвто е случаят с Враца, Плевен, Търново и др., тогава то може да се провежда след работно време, а в съботните и неделните дни да се съчетава с по-далечни излети под прякото ръководство на местния алпийски клуб. При подобна организация обучението про-тича продължително време и обхваща различни годишни сезони. При това има възможност да се обходят повече райони и да се придаде на цялото обучение по-голямо разнообразие, което ще допринесе за трайно усвояване на знанията. Отрицателни моменти са несистемното усвояване на материала от начеващите, които ще отсъствуват от някои занимания, текучеството на инструкторите, които често се сменят и по този начин не могат да осигурят необходимата приемственост.

Добре е заниманията да се провеждат при съчетаването на двете форми. В алпийския клуб заниманията започват около населеното място и през време на годишната отпуска могат да продължат в алпийските лагери. След завършването на системен курс, в който предварителните познания се затвърдяват и изграждат, начеващият, който все повече навлиза в алпинизма, отново се връща в своя клуб и там продължава своята подготовка, но насочена вече към леки алпийски изкачвания и траверси.

Учебните занимания се провеждат от добре подготвени преподавател в отделения от 6 до 8 начеващи. Елементите на алпийската техника се изучават чрез уроци по алпинизъм и учебни походи и изкачвания. Урокът по алпинизъм, както и по всяка друга спортна дисциплина, трябва да бъде правилно построен и да отговаря на определени педагогически изисквания. Той е съставен от три части:

1. Подготвителна част. Тя въвежда начеващите в предстоящия учебен процес, допринася за доброто му организиране. Основни средства за това са поздравът, проверката, кратките пояснения за предстоящата работа, проверката на екипировката и съоръженията и пр. Подготвителната част може да протече и чрез придвижване до обектите, на които ще бъдат проведени заниманията, ако те са отдалечени от изходната база. По този начин ще се получи общо раздвижване на долните крайници. При самия обект се дават няколко упражнения за раменния пояс и ръцете, ако предстоят занимания по катерачна техника. В подготвителната част на урока преподавателят може да изиска от начеващите да повторят някои елементи от предишния урок.

2. Основна част. В нея се заучават нови елементи от техниката или се затвърдяват преподадени в предишните занимания, което се определя от основната методична единица на урока.

3. Заключителна част. При нея натоварването постепенно намалява. Изпълняват се разхлабващи упражнения, леки елементи от техниката —■ например някои възли, и отделението се прибира в базата след кратък разбор на заниманието.

195

Времетраенето на урока е по-продължйтелно, отколкото при другите спортни дисциплини — около 3 h. Отделните части обикновено се разпределят, както следва: подготвителна — от 20 до 30 min., основна — от 100 до 140 min, заключителна — от 15 до 25 min.

За да може преподавателят добре да проведе предстоящия урок, трябва предварително всичко да обмисли до най-големи подробности. Ако не познава добре учебните обекти, необходимо е да извърши това при тях, като се съобразява с разположението, наличния инвентар, всеки от начеващите,, с които работи, цялото отделение като колектив и т. н. При това преподавателят трябва да вложи всичките си знания, опит и желание за постигане на възможните най-големи резултати. Точното написване на план-конспект на урока по подобие на някои други дисциплини не винаги е полезно. Доброто обмисляне и организиране на предстоящия урок подпомага уплътня-ването му, което е важно условие за неговата пълноценност.

Няма нищо по-вредно за протичането на заниманията от мудността,. породена от различните причини — липса на съоръжения, недостатъчни: маршрути при обучение и катерене по скали, отпускане на начеващите и пр. Някои от тези причини са от обективен характер и въпреки това добрият преподавател може да ги избегне. Така например, когато не се разполага с достатъчно въжета или учебни турове, за да катери цялото отделение едновременно, може тези, които остават извън свръзките, да упражняват в подножието на скалата забиване на клинове или да преминат трудни or техническо гледище места, но безопасни и само на половин метър от земята,, и пр. Всичко това зависи от находчивостта на преподавателя.

Даването на големи почивки по време на заниманията също е излишно. Отпочиването трябва да става естествено — например след завършване на изкачването на малък учебен тур, докато се върне отново в подножието на обектите, свръзката снижава натоварването. Трудно може едновременно да се организира почивката на цялото отделение особено при обучението па катерене на скали.

Характерно е при заниманията на скала при топло време начеващите да се отпускат и често да отличат вниманието си със странични неща,, което е вредно и много опасно. За да се предотврати това, преподавателят трябва да се стреми да разнообразява урока и да поддържа у занимаващите се непрекъснат интерес. В първите дни на обучението лошите атмосферни условия също пречат на добрата работа. Така например, на мокри скали не могат добре да се заучат принципите при катеренето. При обучението в придвижване по снежна повърхност атмосферните условия влияят на учебната работа, с което преподавателят трябва да се съобразява. Така например при размекнат фирн не е целесъобразно да се заучава движението-с котки. При влошили се атмосферни условия не трябва веднага да се прекратява заниманието. Необходимо е постепенно начеващият да се запознае с внезапните промени на времето, да привикне към ниската температура,, мъглите, бурите и да се научи да ги преодолява.

Преподавателят трябва умело да използува всички възможности за изграждането на волеви качества у занимаващите се, за приучването им да познават и обичат природата. Особено отговорна е неговата дейност, свързана с борбата със страха, който е непрекъснат спътник на обучението.

10.3.2. Обучение в алпийски възли и обвръзки

В зависимост от атмосферните условия възлите се заучават в закрито помещение или навън на удобно и безопасно място. Още в началото наче^ ващите трябва да разберат, че това е основен елемент от цялостната алпий* ска техника, върху който се изграждат различните начини на осигуряване и движение по скални, снежни и ледени повърхности. Преподаването на алпийските възли и обвързвания не се нуждае от специални подготвителни упражнения. Още в първия урок те сравнително лесно се усвояват от наче-* ващите. Трудно е обаче затвърдяването им особено при разнообразни и тежки условия. Ето защо по-късно те периодично трябва да се повтарят в по-нататъшния процес на обучение.

Обучението протича в две серии: а) водачески възел, сенен възел, стреме, булин, двоен булин; б) рифов, двоен рифов, тъкачески, самозатягащ се ьъ-зел прусек и самозатягащ се възел с карабинер. Следва заучаването на на^ чините за скатаване на въжето. Преподавателят трябва периодично да про-* верява степента на усвояване на възлите. Удобно е да се подберат различни серии от възли и обвръзки, които начеващите да извършват безпогрешно за максимално къс срок от време. Ето две такива серии, които обхващат възли от всички групи, и са експериментални с начеващи и напреднали алпинисти:

1. Обвръзка с единичен булин от единия край на основното въже; двоен рифов възел за съединяване на другия край на същото въже с по-тънко помощно въженце; самозатягащ се възел прусек с второ помощно въженце за основното въже. Добре квалифицирани алпинисти извършват това упраж? нение безпогрешно за по-малко от 25 s.

2. Двоен булин със средата на основното въже; рифов възел с неговите краища; - примка с водачески възел от същото въже. Това упражнение се извършва от добри алпинисти за по-малко от 80 s.

Когато начеващите изпълняват тези упражнения в горните норми, преподавателят може да смята, че те са усвоени добре. По-късно може да се изисква извършването им при утежнени условия — на неудобна площадка на скалата, при лоши атмосферни условия и пр. Тези контролни проверки дават възможност да се избегне вредната уравниловка в обучението. Усвоилите възлите и обвръзките могат да преминат към следващите еле-менти, докато останалите продължават да се упражняват, като се прегрупират в нови учебни групи дотогава, докато не покажат желания резул-. тат.

10.3.3. Обучение в забиване и изваждане на клинове

В цялостната система на обучението този елемент от техниката винаги е бил много подценяван. Усъвършенствуване се постига едва при самостоятелните алпийски прояви на изградения вече в останалите отношения алпинист. А дори и тогава поради голямото насищане на всички наши ка-терачни обекти с необходимите клинове тази техника рядко се прилага. Henpa-вилно е също тя да се свежда само до осигуряването. Известно е, че се налага да се бият клинове при много трудни условия — при организиране на рапели, при използуване на клинове като допълнителни опорни точки и

196'

пр. Ето защо забиването и изваждането на клинове трябва да се разглеж-, да като самостоятелна методична единица с необходимата тежест още в, началната фаза на обучението.

Първите упражнения са свързани със забиване и изваждане на стоманени клинове в скални цепки с лява и дясна ръка, при което начеващите стоят в подножието на избрания обект. Подбира се подходящ скален релеф от гранит или млад неизветрял варовик с множество различни по големина и разположение цепки. По-късно това упражнение се усложнява, като се изисква извършването му на малки площадки с ограничени възможности за стабилно стъпване. Те трябва да са разположени на неголяма височина от основата на скалата, за да бъде учебната дейност съвършено безопасна и да не изисква специално осигуряване. Обучението по забиване и изваждане на клинове за лед при наши условия може да стане през пролетта и ранните студени утрини във втвърдените фирнови улеи на високите планини. Рядко може да се използува натечен лед при някои замръзнали водопади или стръмни планински реки. При възможност за посещение на планини с ледници обучението се провежда на истински ледени повърхности.

Отначало начеващите нямат точна преценка при подбора на най-подходящите клинове съобразно цепката на скалата. Ударите с чука или айс-бала са неточни. Не се използува раменната става за по-голяма плътност на удара. Допуска се предаване на удара на цялото тяло, което лесно излиза от равновесие. Преценката за усвояването на правилното забиване на клинове не може да няма известен субективен характер. Тук трудно могат да се посочат по-обективни критерии, сведени до измерими величини. И все пак контролни упражнения са необходими. Може да бъде използу-вано например следното: в подножието на богат с цепки скален участък всеки начеващ забива по 10 клина, като употребеното за това време се хро-нометрира. За качеството на всеки забит клин да се дават от 1 до 3 точки. Критерият на усвояване на упражнението се определя от формулата К = ТС, при която Т е употребеното време в закръглени минути, а С е сборът от точки за качеството на забитите клинове. По получените стойности на критерия К упражнението може да се постави на съревнователни начала между обучаващите се или да се съпостави с резултатите на опитен алпинист.

10.3.4. Обучение в основите на осигуряването

Преди да се премине към обучението в движение по скали, снежни или ледени повърхности със съответните конкретни начини за осигуряване, необходимо е да се заучат основните видове осигурявания, които намират приложение при всички алпийски прояви. Те се свеждат до самоосигуря-ване, масово осигуряване, едновременно осигуряване и последователно осигуряване през рамо.

За заучаване на самоосигуряването се избират широки и удобни площадки в долните части на учебните скали. Преподавателят веднага трябва да анализира пред обучаващите се причините, които довеждат до някои неудачи. Самоосигуряването може да се организира първоначално на скални издатъци, а след това — на клинове и карабинери. Характерни грешки са прекалено дългата примка, организирането на самоосигуряването по-високо от раменете при придвижване на партньора нагоре.

Масовото осигуряване се организира с помощта на самозатягащия се възел прусек при опънати нагоре въжени парапети. По своята същност може да се свърже със самоосигуряването. Подобно приложение намира по-късно при рапелите. При хоризонтални парапети се упражнява придвижването с помощта на въжени примки с карабинери. Характерна грешка е непридвижването своевременно с едната ръка на възела по основното въже,

197

с което се допуска неговото затягане. При хоризонталните парапети в някои случаи начеващите погрешно свалят собствената примка за самоосигуровка от основното въже с откачване на карабинера от него.

За едновременно осигуряване се подбират планински ръбове с не много стръмни склонове. Добре е по ръба да има малки скални образувания. При зимни условия не бива да има козирки. Това би нарушило последователността на обучението. Най-подходящи са свръзки от трима начеващи. Характерни грешки са неправилното подреждане на бримките, неумението да се регулира разстоянието между членовете на свръзката, неизползува-нето на теренните форми за естествено осигуряване на цялата свръзка. При неправилно носене на бримките начеващите следва да спрат, да пуснат въжето на земята и повторно да го намотаят. Използуват се упражнения на място за правилно отпускане и набиране на бримките. Изкуствено се създават положения на падане на някой от членовете на свръзката със задача останалите да го задържат с целесъобразни действия при умело използуване на теренните особености.

Осигуряването през рамо е един от най-приложимите начини за последователно осигуряване. Обучението се провежда на стръмни тревисти склонове, а през зимата — на безопасни втвърдени снежни повърхности. Характерни грешки са неправилното поставяне на въжето, несъвпадането на линията между двата крака и посоката на възможното натоварване, неправилното разпределение на тежестта върху краката, заставането прекалено назад от ръба на площадката, непротриването на въжето. Начеващите трудно се ориентират за посоката, от която следва да очакват възможния удар. За да привикнат със съответната правилна стойка, добре е тя да се моделира в статично положение за отделните възможни случаи. Основен метод за подпомагане на начеващите в осъзнаване на допусканите грешки и следващите ги лоши последици е създаването на изкуствени динамични натоварвания. Могат да се използуват различни устройства — дървени трупчета, външни автомобилни гуми, медицински топки с допълнителен тежък пълнеж и ролково обхващане и пр. Начеващите се придвижват по учебния склон, като на всяко избрано от тях подходящо място заемат положение на осигуряване през рамо със съответната готовност за понасяне на динамични натоварвания.

10.3.5. Обучение в движение по скали 10.3.5.1.

Основни принципи при катеренето

Обучението за овладяване на основните принципи при катеренето е свързано със затруднението, че те не могат да бъдат разделени един от друг, за да съставляват отделни елементи от техниката, които да се преподават като самостоятелни методични единици. Към основните принципи в повечето случаи се подхожда като към едно цяло, без дори да могат съвсем прецизно да бъдат отчитани допуснатите грешки. Липсват критерии за дей-ствително реална оценка. По тази причина единственият изход е да се върви по пътя на съпоставяне на показателите на обучението с показателите на добре квалифицирани алпинисти.

Разграничаването на основните принципи на две категории — първата, свързана с техниката на катеренето, а втората — с действия от таК' тическо естество — значително може да подпомогне учебния процес. В началната фаза на обучението първата категория е от най-съществено зна-

14 Туризъм, алпинизъм и. 209

чение, тъй като е свързана с формирането на двигателни навици. Тези принципи се свеждат до:

а) необходимост от използуване на три опорни точки;б) основна работа на краката при изнасяне на тялото нагоре;в) балансираща роля на ръцете и необходимост от използуване на по-

високо лежащи места от раменния пояс за захващане;г) използуване на възможно повече опорни точки;д) нагаждане на тялото спрямо скалния релеф.Основните принципи от техническо естество се упражняват на малки (до 3 m

високи) скали с добре очертани и здрави релефни форми. Катеренето се извършва без осигуряване при непосредствено наблюдение и поправки от страна на преподавателя. Тук начеващите имат първия допир със скалата, привикват да нагаждат своето тяло към нея, да запазват равновесие, да използуват правилно различните неравности за опорни точки. Теренът под тези учебни скалички трябва да бъде равен, за да могат при неудача начеващите да скочат на земята, подкрепени от стоящия зад тях преподавател или член на учебната група.

Следващите занимания се водят на високи около 15—20 m скали също с разнообразен релеф. Начеващите се движат в свръзки по двама и се осигуряват през рамо така, че осигуряващият да е застанал в подножието на скалите, а въжето да е прекарано през предварително закрепен от преподавателя карабинер (закачен на клин или въжена примка) в горния край на учебните скали. Катерещият стига до карабинера и след това слиза по същия път чрез катерене, което е доста трудно. После двамата си разменят местата. Преподавателят застава отдолу и поправя грешките. Те се свеждат до нарушения на основните принципи при катеренето — използуване на малко захващания и стъпвания при катеренето, неизползуване на краката за основен двигател при изнасяне на тялото нагоре, ненагаждане на тялото към особеностите на скалния релеф. В този етап по-голяма взискателност се проявява към изкачванията. При слизанията чрез катерене се отбелязват само най-грубите нарушения на принципите.

Въз основа на допусканите грешки начеващите могат да се прегрупират, като изпълняващите всичко сравнително правилно се насочват към по-трудни скални обекти, а останалите в зависимост от характера на грешките по групи изпълняват коригиращи упражнения отново на триметрова скаличка. Показатели за съвършенство на техниката при катеренето са използуването на повече опорни точки и стремежът за изравняване на захва-щанията и стъпванията. Ето защо при контролните проверки за напредъка на всеки начеващ преподавателят следва да организира броене на всички реално използувани опори на определен скален маршрут. Наличието на повече захващания и стъпвания, които не се използуват за придвижване, а имат само търсещ характер, наречени «паразитни», говори за известно несъвършенство в техниката.

Катеренето на начеващите с горно осигуряване още в началото трябва да бъде редувано със самостоятелно водене, при което предварително на удобни места се забиват клинове и се закачват карабинери. За начеващите остава само при изкачване да прекарат през тях въжето, за което следва да им бъдат дадени необходимите предварителни указания. При такъв подход към обучение в основните правила при катеренето начеващите привик-ват с внимателен подбор на опорните точки и точно балансиране на тежестта. Обучаващите се изцяло започват да разчитат на собствените си движения, което се превръща в постоянен стил на катерене и съпътствува цялата им по-нататъшна дейност. При насочване към самостоятелно водене на свръзките начеващите следва да се запознаят и с тези основни принципи при катеренето, които имат известен тактически характер — предварително оглеждане на скалния релеф, придвижване по вертикалния път и равномерно темпо.

Необходимо е да се знае, че алпинистите с по-нисък ръст и по-малко тегло имат известни преимущества при прилагане на техниката на катерене по скали и по-добри заложби за нейното усъвършенствуване. Най-характерната слабост на високите алпинисти е използуването на повече излишни опори, което е свързано с губене на време, разход на енергия и значително понижаване на общите възможности. Това налага още при началното обучение по-високите да бъдат постоянно насочвани към по-точна преценка при избора на най-подходящата опорна точка при преодоляване на скалния релеф. При целесъобразни методи и постоянство начеващите с висок ръст ще могат да преодолеят тази слабост и впоследствие ще израснат като отлични алпинисти. Алпинистите с по-голямо тегло също допускат някои отклонения от най-ефективната техника. Те се предвижват по скалния релеф по-бавно от реалните си възможности. Този факт налага при началното им обучение да се изисква по-бързо придвижване по скалите при горно осигуряване. Впоследствие това ново за тях неестествено темпо ще се превърне в обичайно при катерене.

Първите занимания на начеващите по скална техника са особено важен момент в цялостния учебен процес. За първи път те се сблъскват с много непознати явления, за първи път конкретно разбират необходимостта от волеви усилия в алпинизма, въпреки че дотогава вниманието им многократно е било насочвано в тази посока. Характерно е колебанието, което се проявява понякога при необходимостта от пренасяне на тежестта на нова опорна точка на по-трудни места и пр.

10.3.5.2. Осигуряване при движение по скали

До този момент начеващите вече са запознати със забиването и изваждането на клинове, както и с основните видове осигурявания. От последователното осигуряване те са усвоили начина през рамо като универсален и приложим при различни условия. Упражнявали са го при изучаването на основните принципи при катеренето. Тук начеващите са опитали прекарването на въжето през предварително закачени на клинове карабинери, при което са допускали много грешки. От този момент обучението в специфичните начини на осигуряване при

200

придвижване по скали и останалите елементи на техниката от този раздел на алпийската практика вървят успоредно.

За осигуряване през скални издатини се избира лек, много насечен скален релеф. Демонстрират се от преподавателя всички начини на осигуряване в зависимост от широчината на скалната издатина и ъгъла на обхващането й от въжето. Характерните грешки се свеждат до не из пробва нето на здравината на издатината и необработването й, поставянето на ръцете много близо до скалата и допускането на моменти на държане на въжето само с една ръка.

При изучаването на техниката на придвижванията по различен релеф начеващите усъвършенствуват правилното закачване на карабинерите на клинове или въжени примки, обхващащи скални издатини. Начеващите обикновено грешат при поставянето на основното въже в карабинера. Особено трудно за тях е съчетаването на осигуряване през карабинер и през

201

рамо. Необходимо е да се обърне внимание, че натоварването трябва да се приеме първо от карабинера, след това — вече значително намалено — от тялото на осигуряващия. Характерни грешки се допускат по отношение на насочването на осигуряването през рамо към карабинера (там, откъдето в същност ще се получи ударът) и прекалено близкото държане на едната ръка до карабинера.

В процеса на по-нататъшното усъвършенствуване начеващите зауча-ват осигуряването с ключ през няколко карабинера, а по-късно — и през спирателна пластина. Добре е да се обучават с ръкавици, като непрекъснато се обръща внимание на необходимостта от достатъчно протриване на въжето.

Подобряване на техниката на .осигуряване се получава в по-нататъшната алпийска дейност. Тук вече начеващите проникват в целостността на системата за осигуряване. Основно място в системата на обучение заема правилното използуване на междинните карабинери. Начеващите трябва добре да разберат голямото значение на правилното отношение между височината на падането и дължината на въжето между двамата партньори. Те се насочват от преподавателя (добре е той да участвува лично в изкачването) към забиване на повече клинове в долния край на катерения скален пасаж и към избиране на места за осигуряване след трудни пасажи, а не преди тях. Обучението вече преминава в сферата на тактическата подготовка.

10.3.5.3. Преодоляване на характерни форми на скалния релеф

За обучение се подбират около 1,0-метрови маршрути, съдържащи ясно очертани камини с различна широчина, цепнатини, вътрешни и външни ъгли, наклонени плочи и други най-разнообразни форми на скалния релеф. Заниманията се водят с горно осигуряване, за да могат начеващите да съсредоточат цялото си внимание върху правилното техническо преминаване на дадена характерна форма. Тук те трябиа да разберат огромната разлика между уморителното и не навсякъде възможно силово катерене и лекото техническо преминаване на на пръв поглед непреодолими скални пасажи чрез използуване на различни разкрачи, триене на тялото, противона-тиск и пр. Впоследствие през подобни форми начеващите преминават и като водачи. Подбират се учебни турове с по-голяма дължина и по-разнообразен релеф. Обучаващите се затвърдяват едновременно всички знания по отно-шение на спазването на принципите на катеренето, правилното осигуряване, самоосигуряване и използуване на подходяща техника съобразно релефа. По този начин те все повече напредват в учебния процес, при което непрекъснатият контрол от страна на преподавателя е още по-необходим. Идва се до момента, когато младите алпинисти смятат, че всичко могат, подценяват някои от елементарните изисквания за сигурност и тогава може да се случи най-лошото. Дори да не стане някоя злополука, едно малко падане и увисване на въжето може да стане причина алпинистът да се уплаши и това до такава степен да му се отрази лошо, че да го отблъсне изобщо от алпинизма, към който с такова голямо желание се е насочил.

При най-сложните форми на скалния релеф — гладки отвесни плочи и надвеси, се преминава към обучение със стълбички, изкуствени площадки и двойно въже. Подбират се места близо до основата на учебната скала. Още в началото се обръща внимание на доброто подреждане на инвентара. При работа със стълбички се допускат следните характерни грешки. Общият център на тежестта излиза силно извън опорната точка — използуваната стълбичка, което води до големи допълнителни усилия и не дава възможност за освобождаване на ръцете за други манипулации. Закачването на стъл-бичките за карабинерите це е съобразено с необходимостта основното въже също да преминава гладко нагоре при изкачването на алпиниста. При работа с двойно въже често се допуска прекомерно триене, което силно затруднява движението и е за сметка на сигурността. Всички грешки постепенно трябва да бъдат изгладени с постоянно насочване на младите алпинисти към по-голяма ефективност в тези сложни действия. Ясно е, че в тази фаза на обучението трудно може да се изисква някакво съвършенство. Важно е обаче да се получи правилна основа.

Младите алпинисти често трябва да се редуват като водачи, втори или трети в свръзката, за да привикнат към разликата в техниката, която се определя от мястото им в този малък колектив.

10,3.5.4. Слизане от скали

Слизането от скали чрез катерене намира голямо приложение в алпийската практика, но неоправдано се подценява при обучението. Първите упражнения се правят още в самото начало при усъвършенствуване на основните принципи на катеренето с горно осигуряване. Критерият за усвояване следва да се търси в следните закономерности при сравнение на резул-татите, получени при изкачването на същия скален маршрут, на който се извършва слизането чрез катерене: Паразитните опори при захващанията и стъпванията не бива да превишават тези, допускани при изкачване. Броят на стъпванията при слизането не трябва да се увеличава, а разликата между захващанията и стъпванията при .изкачването и тази между тях при сли-занията- следва да бъде несъществена.

Рапелите са от тези елементи на алпийската техника, които се изучават при голяма емоционалност от страна на начеващите. Това изисква от учебния процес още по-голяма дисциплина и спазване на всички дидакти-чески принципи. Последователността в избора на местата за обучение се изразява в следния ред: наклонени и все по-стръмни тревни пасажи, наведени плочи, отвесни скали с удобна площадка за потегляне, отвесни скали с рязък ръб на мястото за слизане, надвесени скали. Постепенно се увеличава и височината на рапела. Системата за осигуряване също трябва последователно да бъде усложнявана в следния ред: спускане с горно осигуряване, със самозатягащ се възел и горно осигуряване, само със самозатягащ се възел. При подготовката за спускане начеващите погрешно поставят въжето около тялото си. Следва да се насочат към неколкократно повторение само на това движение.

202

Неусвоилите самозатягащия се или рифовия възел (за прикрепване на помощното въженце) упражняват само него.

При неправилно положение на краката (прекалено събрани, свити колена, допиране на скалата само с.върха на обувките) начеващите упражняват рапели.на тревисти склонове, където по посоката им предварително се опъват две успоредни въжета на разстояние около 50 cm. Обучаващите се трябва да стъпват само от двете им страни. Преподавателят обяснява предимствата на спускане с разтворени крака за запазване на равновесие и възможностите за отблъскване от теренните неравности. На тези, които системно се спускат със свити колена, като коригиращо упражнение може да се даде изпълняването няколко пъти на упражнението с пресилено опънати крака. При допускане на грешки при използуване на регулиращата ръка при рапела упражнението се изпълнява също на тревисти склонове, ката предната ръка не се държи на основното въже. Така начеващият осъзнава спирачното действие на правилно регулиращата движението ръка. С начеващите, показали лошо телодържане при рапела, което е особено характерно при първите стъпки по отвесната скала, упражнението се повтаря на ниски скали (до 3 m) с удобна площадка за потегляне. Близо до земята движението се спира и преподавателят моделира правилната стойка. При по-тежки случаи е необходимо да се направи седалка с помощно въженце, на която начеващият да се спусне спокойно и още по-добре да разбере необходимостта от правилно телодържане. При приземяването преподавателят трябва да предпазва обучаващите се от сблъскване със скалата, падане и други несполуки.

След подобни коригиращи упражнения начеващите се насочват към по-отвесни и високи скали, на които отново се наблюдава усвояването на посочените четири учебни фази. Постепенно рапелът се оценява като цялостно действие. Търсят се по-трудни начални места за спускане при спазване на необходимата последователност. Закрепването на въжетата за спускане през клин, въжена примка и пр. отначало се извършва от преподавателя. Впо-следствие начеващите сами се заемат с тази задача под неговия строг контрол. Обръща се внимание на обстоятелството въжетата лесно да се изтеглят отдолу.

10.3.6. Обучение в движение по сняг и лед 10.3.6.1.

Обучение в осигуряване по сняг и лед

Още в първите занимания начеващите трябва дълбоко да бъдат убедени в решителното значение на доброто самоосигуряване. В много случаи задържането на цялата свръзка се осъществява само благодарение добрата само-осигуровка на осигуряващия алпинист, изгубил равновесие поради получения динамичен удар след падане. А при самоосигуряването при движение, какъвто е например случаят със самозадържането, енергията, получена от свличащото се по снежната или ледената повърхност тяло, може да се погълне само в резултат на енергични действия отстрана на падналия алпинист. Обучението се води на безопасни склонове, завършващи с равна повърхност.

Самоосигуровката през ледокоп е първият елемент от техниката на самоосигуряването, с който се запознават начеващите. Първото упражнение е свързано със самоосигуровка през ледокоп при мек, дълбок сняг, съчетано с утъпкване на мястото за забиването му. Постепенно се преминава към потвърди снежни повърхности. При това се допускат следните характерни грешки: неправилен избор на място за забиване на ледокопа и начин на поставянето му в снега (в хоризонтално или вертикално положение); несъобразяване с посоката на възможния удар към ледокопа, което може да доведе до лесното му измъкване от снега; неумение да се забие ледокопът в по-твърди снежни или фирнови повърхности.

Най-добър контролен показател за установяване на правилно организираната самоосигуровка през ледокоп е изпробването на нейната надеждност от самия начеващ. Той съзнателно нарушава своето равновесие и разчита да бъде задържан от поставената на ледокопа примка. В случая не е необходимо да се прибягва до специални коригиращи упражнения. При допускане на грешки следва повторение на същите движения при стремеж за тяхното избягване по пътя на осмислянето им.

Следва обучение в самоосигуровка през клинове за сняг и лед. Снежните клинове като по-ново съоръжение, което още не е добре познато на младите алпинисти, представляват значителен интерес за тях. Обучението се изразява в доброто утъпкване на снега, в който впоследствие се закрепва пластината, в правилното й поставяне и съобразяване с посоката на възможния удар. Допусканите грешки се коригират от преподавателя в момента на извършването им. Цялото упражнение не подлежи на разчленяване. Поради липса на ледници клиновете за лед при наши условия намират своето първо приложение в учебния процес на силно втвърдени фирнови повърхности. Последователно се упражнява употребата на различните видове клинове. При това се очертават следните фази:

1. Подготовка на площадка, на която алпинистът да намери стабилна опора за двата си крака. Често се налага тя да се обработва с ледокопа. При това начеващите малко преждевременно получават някои познания за използуването на ледокопа за подобни цели.

2. Подготовка на мястото, където ще бъде закрепен клинът. При това начеващите трябва да привикват да разпознават надеждните участъци от плътен фирн и лед, които биха дали сигурна опора на клина.

3. Забиване на клина с умерени удари с чука или айсбала, които да не се отразяват на равновесието на алпиниста. Вкарването с въртеливи движения на тирбушонообразни клинове се подпомага с допълнителен лост от друг клин или клюна на ледокопа. Обръща се внимание и на покриването на забитите клинове с малко сняг или лед с оглед на предпазването им от слънчевите лъчи.

4. Изваждане на клина.Допускат се следните характерни грешки: подбират се неподходящи места с пукнатини в

леда, клиновете се забиват с прекомерно силни или неравномерни удари, които не се нанасят само от лакътната става, а с участие на по-големи мускулни групи, което нарушава равновесието. Тези грешки се коригират чрез повторение на отделните упражнения и онагле-дяване на отрицателните последствия на всеки пропуск.

В началната фаза на обучение в движение по сняг и лед и съответните начини на самоосигуряване самозадържането с помощта на ледокопа се упражнява на все по-стръмни склонове от втвърдени снегове, завършващи с равна повърхност. Обучението се разграничава на следните фази:

1. Заемане на правилно положение за самозадържане на място (без котки, със забиване на върховете на обувките в снега).

203

2. Даване на възможност на тялото при горното положение да се свлече по склона и веднага след това — опити да се спре неговата инерция с помощта на краката и най-вече чрез енергични действия с ледокопа.

3. Заемане на положение за самозадържане от всички начини на движение и употреба на ледокопа (тези упражнения съпътствуват по-нататъшното обучение, когато се упражняват видовете изкачвания, слизания и траверси-рания).

4. Заемане на положение за самозадържане след свличане по склона по гръб, с главата надолу и след придобиване на известна инерция на тялото.

При обучението се допускат следните характерни грешки: ръцете държат ледокопа с прекалено свити лакътни стави, при което съществува реална опасност от нараняване; изпуска се ледокопът; начеващият въобще не може да се ориентира за положението на тялото си при свличането и не е в състояние да легне по корем; не се оказва натиск върху ледокопа, който да осигури достатъчно триене, поглъщащо енергията на падането; не се използува задържащият натиск на върховете на обувките върху склона; изгубва се самообладание и не се предприемат никакви действия след свличането. Преподавателят трябва да прилага най-целесъобразно коригиращи упражнения, като изхожда от причините за допусканите грешки, индивидуалните особености на своя ученик, теренните условия, при които протичат заниманията, и пр. Подходящи са следните упражнения: моделиране на всяко движение на място; лягане на полегат склон на снежната повърхност в положение на самозадържане след изкачване, слизане и траверсиране при държане ледокопа в положения «бастун» и «готовност», с две ръце за главата и «котва»; при свличане по корем и самозадържане повдигане на ледокопа от снега, увеличаване на скоростта на свличане, рязко забиване на клюна или лопатката на ледокопа в склона и оказване на силен натиск до задържане на по-нататъшното свличане.

Впоследствие този учебен цикъл се повтаря с котки на краката. Различно упражнение е само свличането със свити колена, като тук характерна грешка е нарушаването на това изискване, което, както е известно, има много лоши последствия.. Това налага положението на самозадържане със свити колена и повдигнати обувки и котки да се моделира по-често. Обучението в самозадържане се провежда в края на всяко учебно занятие, за да могат на-чеващите след неизбежното измокряне по-бързо да се приберат в базата си.

Към едновременното осигуряване се подхожда със следните подготви-телни упражнения:1. Придвижване на свръзката по равни и постепенно издигащи се терени

в различни посоки с държане на ледокопа в различни положения и носенена намотки от въжето.

2. Отпускане и набиране на намотките през време на движение.3. Заемане положение на самозадържане след подхлъзване.4. Освобождаване на намотките и бързо заемане на положение за осигуряване през

рамо и ледокоп ' в зависимост от условията (това упражнение се извършва след заучаването на тези начини на осигуряване).

5. При движение по гребен без козирки преминаване на водача от едната страна към другата с оглед при подхлъзване връзката да се уравновеси в «кантар».

При едновременното осигуряване са характерни следните грешки: заплитане на намотките при тяхното отпускане и ново събиране; неумение навреме да се отпуска или набира въжето, водещо към движещия се отпред алпинист от свръзката; несъобразяване на темпото от страна на водача според възможностите на останалите членове на свръзката и теренните неравности.

Целесъобразни са следните коригиращи упражнения:1. В свръзка по двама, отдалечени на около 10 m един от друг, начеващите на място

набират и отпускат основното въже помежду си чрез увеличаване или намаляване на намотките, които държат. Стремежът е въжето да бъде сравнително опънато, без да се опира на снега.

2. Придвижване в свръзки, без начеващите да държат намотките — на опънато въже. При това упражнение те добре разбират до каква степен теренните неравности забавят темпото на свръзката като цяло и доколко това може да бъде регулирано чрез манипулации с намотките. При това водещият алпинист също придобива опит да разбира в какви случаи набирането и отпускането на намотките може да регулира темпото вътрешно в свръзката и кога това е необходимо да се извършва от самия него.

Първите упражнения за осигуровка през ледокоп вече са взети призау-чаване на самоосигуряването чрез него. Последователно се за уча ват различните начини на държане на въжето от двете страни на ледокопа, с допзьлнително помощно въженце и карабинер. Характерни грешки са неправилната посока на забиване на ледокопа, невкарването на дръжката докрай в снега, непротриването достатъчно при натоварване, нестабилното положение на осигуряващия алпинист. Стабилността на осигуровката се подлага на проверка чрез натоварване на въжето за осигуряване чрез свличания на осигуряващия алпинист по склона, който трябва да завършва с равна повърхност.

Следващото усложняване на упражненията се постига чрез организиране на осигуровката при придвижване на свръзката в различни посоки. При това всеки осигурява своя партньор, който се намира под, над или встрани от него. През време на заниманията трябва да се внимава две свръзки да не попаднат една над друга. Изобщо за всяко свличане на някой от обучаващите се трябва да е осигурен свободен коридор, за да се предотврати удрянето в твърди предмети

При обучението в самоосигуряване начеващите са се запознали с основните принципи при забиване и изваждане на клинове за лед. Сега трябва да заучат тяхното приложение при осигуряване. Още в началната фаза на своето обучение начеващите трябва добре да разберат, че подхлъзването по ледена повърхност е почти равносилно на отвесно падане от гледище на възможностите за поглъщане на енергията. Обучаващите се трябва да бъдат насочвани да забиват по-често клинове в първите метри на своето отделяне от осигуряващия ги под тях партньор, отколкото в края на преминатата дължина на въжето. Колкото по-дълго е въжето между двамата алпинисти в свръзката, толкова повече енергия ще може да бъде погълната при падане вследствие разтегателните свойства. Често се допускат грешки при забиването на клиновете по начин, при който след подхлъзване може да се връхлети върху тях.

Ця-лото обучение в осигуряване при лед и сняг не подлежи на самостоятелно алгоритмично предписание. Отделните елементи трябва да се програмират при заучаването на начините на придвижване при различни състояния на снежната или ледената повърхност. Съвършено ясно е например, че осигуряването през клинове за лед е елемент, който ще се упражнява едва след като начеващите вече добре се придвижват с котки, умеят да копаят

204

стъпки с ледокопа и изобщо вече доста са напреднали в общото обучение в техниката за движение по сняг и лед.

10.3.6.2. Обучение в движение по дълбок мек сняг

Подбират се безопасни от лавинно свличане склонове, покрити с не-утъпкан дълбок сняг. Последователно се извършват следните упражнения:

1. В редица на разстояние 1 m един от друг начеващите се изкачват право нагоре с правилно поставяне на краката в снега. Опитва се идвиже-нието с изнесено напред коляно за увеличаване на опорната площ. Ледокопът се държи в положение «бастун». В горната, по-стръмна част на склона той се забива отпред и се държи с двете ръце за главата. Допускат се следните характерни грешки: кракът се поставя много рязко в снега, тежестта на тялото се пренася неравномерно, ходилото не се поставя вертикално спрямо линията на тялото, а дори наклонено навън към долината.

2. Слизане право надолу в редица така, че всеки от начеващите се движи по нови следи. По стръмната част на склона ледокопът се държи в положение «готовност», а по полегатата — в положение «бастун». Грешките се свеждат до поставяне на крака направо с цялата тежест на тялото на снега без

205

предварително утъпкване на стъпката, до прекалено отвесно държане на ледокопа при положение «готовност».

3. Изкачване и слизане в колона по един, при което всеки вкарва по малко сняг в стъпките с оглед запълването им и подобряването на пътя за по-задните в колоната. Освен право нагоре или надолу се упражнява п диагоналното изкачване и слизане. Начеващите обикновено недостатъчно запазват целостта на стъпките, държат тялото си наклонено назад или правят някои от грешките, описани при първите две упражнения.

Тези, които допускат грешки, се насочват към повторение на упражне-нията.

10.3.6.3. Обучение в движение по сух втвърден сняг

Обучението е насочено към биене на стъпки в твърдата снежна покривка с обувките и към правилна употреба на ледокопа. Основните методически изисквания са свързани с подбора на безопасни склонове и с правилото никога двама алпинисти или свръзки да не работят един над друг.

При изкачване учебният процес се разчленява на следните елементи от техниката, които от своя страна имат съответни подготвителни и коригиращи упражнения:

1. Биене на стъпки при изкачване право нагоре с върха на обувките.2. Биене на стъпки при диагонално изкачване със страничния кант на обувките.3. Работа с ледокопа в положение «бастун», «готовност» и с две ръце за главата и преминаване към самозадържане след нарочно подхлъзване.

Допускат се следните грешки: лренасяне на общия център на тежестта извън опорната площ и нарушаване на равновесието при биене на стъпки; неправилна преценка на силата на удара при биене на стъпки; прекалено големи крачки; нарушаване на правилото за «трите такта»; неумение да се заема правилно положение за самозадържане. След относително доброто усвояване на,тези елементи следва придвижване в свръзки с едновременно и последователно осигуряване с помощта на ледокопа. При това всички зау-чени до този момент елементи от техниката намират приложение. Всяка допусната грешка в някои от тях води до повторно упражняване.

По начало слизането и при алпинисти с по-голям опит е по-трудно от изкачването. При начеващи това е още по-характерно. Когато са обърнати с лице към долината, височината им оказва твърде лошо въздействие. Обучението преминава в следния ред:

1. Биене на стъпки с петите при слизане право надолу и държане на ледокопа в положение «готовност».

2. Биене на стъпки със страничния кант на обувките при диагонално слизане и държане ледокопа в положение «готовност».

3. Слизане с гръб към долината, биене на стъпки с върха на обувките и държане на ледокопа с две ръце за главата.

4. Заемане на правилно положение за самозадържане след нарочно подхлъзване от горните позиции.

5. Рамас.6. Слизане в свръзки с осигуряване през ледокоп.

Допуснатите грешки не се отличават от грешките при изкачване. При спускане рамас начеващите поставят прекалено голяма тежест на ледокопа, което води до изплъзване на краката напред, и не оказват достатъчен натиск върху тях при желание да намалят скоростта. Обучаващите се не умеят да преминат в положение на самозадържане в случай на изгубване на равновесие. По начало преподавателят трябва да има пред вид, че рамасът е високо емоционално упражнение. Начеващите често прекомерно се увличат, без да се стремят към прецизно техническо изпълнение, което в някои случаи може да бъде твърде опасно.

За заучаване на траверсирането начеващите на подходящ безопасен склон извършват следните упражнения:

1. В долната част на склона, където наклонът е още слаб, сетраверсирас редуващи се крачки и държане на ледокопа в положение «готовност». Припоставяне на обувката на снега начеващите се насочват да оформя!- по-добрестъпката със страничния кант на подметката.

2. На по-стръмната част на склона начеващите се движат странично% с лице към него при държане на ледокопа с две ръце за главата. Стъпкитесе бият с върха на обувките.

При биенето на стъпките начеващите допускат същите грешки както при изкачването. Грешат също при преместването на ледокопа и на краката при страничното траверсиране,

10.3.6.4. Обучение в движение по плътен фирн

При липсата на ледници в нашите планини движението по плътен фирн е едно от най-трудните технически действия при обучението на начеващи. От друга страна, то поставя основите за обучение в движение по плътен лед на тези български алпинисти, които имат възможността да попаднат на истински плътен лед. Тук те доусъвършенствуват някои от елементите, характерни за плътния фирн, и заучават нови — типични за леда.

Движението по плътен фирн се характеризира най-вече с ходенето с котки и изкопаването на стъпки. Това са едни от трудните за заучаване елементи на алпийската техника. Съществува и известна опасност от нараняване с шиповете на котките. Добре е

206

някои подготвителни упражнения да се вземат предварително на тревисти склонове или дори на наклонени дървени плоскости. Така начеващите предварително се запознават с някои от принципите за стъпване с котки, затвърдяват част от основните движения при изкачване, слизане и траверсиране и заздравяват така необходимите за използуването на котки глезенни стави.

Обучението на фирновия склон с котки се предшествува от упражнения за самозадържане при новото изискване за повдигане на свитите в колената крака от фирновата повърхност и за увеличен натиск на ледокопа.

В редица на разстояние около 2 m един от друг начеващите се изкачват по постепенно издигащия се склон. При това се заучават следните поло-оюен ия.

1. Изкачване право нагоре с елховидно поставени на фирна крака и положение «бастун» на ледокопа. При малко по-стръмни склонове ледокопът се взема в положение «готовност». Характерни грешки: котките не се забиват с всичките зъби във фирна; тялото е прекалено приведено напред; краката са много доближени един до друг, което води до закачване на котките в обувките; правят се прекомерно дълги крачки.

2. Диагонално изкачване с държане на ледокопа в положение «бастун» и след това — по стръмни склонове с ледокопа в положение «готовност». При по-малките наклони краката се движат в две самостоятелни линии. Впоследствие се упражнява и кръстосаната крачка. Характерни грешки: котките се поставят на склона само с горните зъби; краката не се движат в две самостоятелни линии; тялото прекалено много се наклонява *към ледокопа, при което общият център на тежестта излиза извън опорната площ на краката.

1. Диагонално изкачване с лице към склона, пристъпваща крачка и ледокоп в положение «котва». При всички видове диагонални изкачвания се обръща особено внимание на промяната на посоката в края на диагонала, което доста затруднява начеващите.

3. Изкачване на по-стръмни от 40° склонове с неравнозъби котки и държане на ледокопа в положение «котва». На фирнов склон трудно може да се получи най-точна представа за този елемент от техниката, който намира пълно приложение на лед, но тук се усвояват неговите основи. При това трябва да се съблюдава стриктно правилото на двете опорни точки.4. Изкопаване на стъпки право нагоре с две ръце. Грешките се свеждат • до нарушаване на равновесието на тялото, неточност на ударите с ледокбпа, недобро нареждане на стъпките.5. Изкопаване на стъпки при диагонално изкачване по леки склонове с две ръце в «открита стойка». Обръща се особено внимание на оформянето на стъпките за промяна на посоката в края на диагонала.

6. Изкопаване на стъпки при изкачване на стръмни склонове нагоре с една ръка и придържане с другата към някоя от вече оформените стъпки.7. Изкопаване на стъпки при диагонално изкачване на по-стръмни склонове в «закрита стойка» с една ръка.

Обучението в изкопаване на изброените различни видове стъпки се съчетава с придвижване по тях и съответно правилно държане на ледокопа и редуване на неговата опора с тази на краката. Всичко това впоследствие се провежда в свръзки при използуване на различните начини за осигуряване.

Слизането по втвърдени фирнови склонове поставя пред начеващите големи изисквания. Тук е налице и отрицателното влияние на страха, коцто е еднакво опасен и в стеничната, и в астеничната си форма на проявление. Пристъпва се към следните упражнения:

1. Слизане право надолу по склонове със слаб наклон в положение «готовност» на ледокопа. Характерни грешки са прекалено изправеното телодържане, поставянето на котките само на задните зъби, незабиването на котките в плътния фирн с лек удар от колянната става.

2. Странично слизане право надолу по стръмен склон с кръстосана крачка.3. Слизане по много стръмни склонове с лице към тях с помощта на не-равнозъби котки

и държане на ледокопа в положение «котва».4. Диагонално слизане и подчертаване на моментите на смяна на посоката.5. Копане на стъпки при слизане по различни наклони.6. Слизане с помощта на отвесни парапети.

Упражненията за траверсиране са подобни на тези при изкачване и слизане в диагонална посока. Обучението се извършва на различни по стръмнина склонове с котки и с изкопаване на стъпки.

10.3.6.5. Обучение в движение по плътен лед

Провежда се по ледниците на високите планини — Кавказ, Алпите и др. При него особено много се заостря вниманието на прецизната осигуровка. Клиновете за лед намират своето истинско приложение. Техническите сръчности, свързани с ходенето с котки и изкопаването на стъпки, се прилагат при значително по-трудна обстановка, което се отразява на цялостната методика на обучение. Всички упражнения при обучението в дви-жение по плътен фирн се повтарят за доусъвършенствуване при новата утежнена обстановка. Обучаващите се, които в тази фаза вече са доста напреднали, се запознават с използуването на клинове за лед като допълнителни опорни точки при изкачването на ледени отвеси. Правят се първите упражнения за работа с шила при изкачване на много

207

стръмни наклони, при което се налaria да се спазва принципът за използуване на три опорни точки.

Съвършено нов елемент при обучението е рапелът. Той трябва да бъде упражнен предварително на безснежни склонове, леки скали и пр. В курса за обучение в движение по сняг и лед спускането с рапел намира истинско приложение, когато се налага алпинистът да слезе от отвесни ледени стени, което също е характерно за ледниците. Учебният процес трябва да се разчлени по следния начин:

1. Заучаване на начините на организация на рапела (чрез клинове залед, ледокоп и или ледена гъба).

2. Спускане по въжето.3. Приземяване и прибиране на въжето.Грешките при спускането са свързани с действията на регулиращата ръка,

положението на краката и телодържането.

10.4. МЕТОДИКА НА ОБУЧЕНИЕ ПО ОРИЕНТИРАНЕ

Задачата на началното обучение е да обезпечи разучаване и усъвършен-ствуване на техническите навици при сравнително по-ниско физическо натоварване и значително по-слабо напрежение, което позволява на начеващите да насочват съзнанието си към най-точно усвояване на учебния материал. Придобитите технически навици и сръчности могат с успех да бъдат.прилагани в края • на обучението, когато неусетно се преминава към тренировъчни занимания за усъвършенствуване на техниката и повишаване на функ-ционалната подготовка на организма. Шлифованите двигателни навици през първия етап на обучение обезпечават добра изява на състезателите при голямото напрежение, което съпътствува всяко състезание по ориентиране.

За правилното протичане на учебните занимания важна роля играе осигуряването на помещения и пособия. Обзавеждането на учебно-методичен кабинет с най-необходимите пособия — учебни и топографски карти, бу-соли, кръгове и транспортири, контролни знаци, компостьори или печати, релефни топографски карти, учебни табла за релефа и условните топографски знаци и др., се отразява изключително благоприятно върху усво-яването на преподавания материал. Наличието на прожекционен апарат ще позволи да се правят задълбочени анализи на вариантите за придвижване, на всички удобни маршрути в околностите на населеното място.

Второто важно условие за правилното организиране на учебните занимания е изборът на район за провеждане на практическите занимания в околностите на населеното място. Този район не бива да бъде много отдалечен, тъй като времето за занимания е ограничено и дългите преходи ще намаляват нормалната им продължителност. Организацията на заниманията изисква винаги предварително излизане на преподавателя на местността за фиксиране на контролни точки. За тази цел създаването на учебни полигони с постоянно маркирани контролни знаци ще позволи на преподавателя да организира разнообразни по характер занимания, без да се налага всеки път предварително да обхожда терена. Полигонът не е достатъчен да обезпечи сериозна и разнообразна подготовка. Това налага в почивните дни да се планират учебни занимания и в по-отдалечени райони, за които има ори-гинални топографски карти. Честата смяна на района допринася за изграждане на пластични двигателни навици, които могат да се прилагат в разнообразната и постоянно изменящата се обстановка на състезанието.

10.4.1. Последователност при обучението

Последователността се определя от неразривната връзка, която трябва да съществува между овладяването на известни теоретически постановки и практическото им усъвършенствуване. Състезанията по ориентиране не могат да се практикуват без овладяването на определен минимум от теоретични познания по топография. Това овладяване става едновременно с практическото усъвършенствуване.

Като се изхожда от дидактическите принципи, последователността трябва да позволява овладяването на уменията и сръчностите да започва от простото и да върви към постепенно усложняване на упражненията. За постигане на по-добри резултати обучението се провежда в следната схематична последователност:

A. Техника на движение без топографска карта.1. Измерване и отчитане на разстоянието.2. Движение по азимут:а) техника на грубия азимут;б) техника на финия азимут.3. Техника на бягане по различни терени и наклони.Б. Техника на движение с топографска карта.1. Грубо четене на картата:а) ориентиране по теренни форми;б) ориентиране по местни предмети;в) комбинирано ориентиране.2. Фино четене на картата.B. Особености на ориентирането при нощни условия.Г. Особености на ориентирането при зимни условия.

Обучението в избраната последователност трябва винаги да започва црез лятото, когато условията са по-благоприятни и овладяването на отделните елементи се осъществява по-лесно. На базата на придобитите познания и сръчности по-късно се преминава и към някои особености в ориентирането при нощни и зимни условия.

208

10.4.1.1. Техника на движение без топографска карта

Този първи етап има изключително значение за придобиване на онези познания и сръчности, които впоследствие при обучението с помощта на карта ще се окажат решителни за хода на овладяване на новите знания. Този етап много често се прескача или се отделя съвсем малко време за изучаване на елементите, включени в него. Това довежда до големи затруднения по-късно, когато при многостранността на заниманията незатвърдените основни умения пречат за правилното разучаване на по-сложните упражнения. Всички елементи от първия етап на обучение трябва да бъдат трайно усвоени. Голяма част от техническите умения е необходимо да са станали изградени двигателни навици, което е основа за по-нататъшно усъвършенствуване.

209

10.4.1.1.1. Измерване и отчитане на разстоянието

Най-резултатният начин за отчитане на разстоянието при състезанията! по ориентиране ес помощта на крачките. Обучението по измерване и отчитане на разстоянието се извършва най-добре на учебния полигон, на който се очертават и маркират с помощта на флагчета отсечки по 100 m на различни по характер и наклон местности. Първоначално се започва с изработването-на мярка при ходене на равен терен. Отчитането за улеснение трябва да се извършва в двойни крачки. След това се измерва и отчита разстоянието при изкачване на склонове с наклон 10—15°, а по-късно — и при наклон от 15— 25°. Освен при изкачване се изработва и мярка при слизане по съответните наклони. Особено важно е всеки самостоятелно да се обучава за изработване на мярка поради големите различия в дължината на крачката.

В следващия етап на обучение се преминава към изработване на мярка, при бягане. Упражненията продължават дотогава, докато разликите при отделните измервания на едни и същи отсечки намалеят и бъдат сведени до минимум. В процеса на изработването на мярката всеки от начеващите прави таблица, в която се отразяват мерните единици. Тази таблица може да има следния вид:

| Брой на крачките за 100 m

Наклон при изкачване при слизанеединични крачки двойни крачки единични крачки . двойни крачки

0°10—15° 15-25°

130 150 174 65 75 87 130 120 132 65; 60 66

За да се приложи тази таблица, е необходимо да се провеждат и учебни състезания, при които отбелязването на маршрута да е словесно, като се използуват преди всичко коларски пътища и пътеки.

10.4.1.1.2. Движение по азимут

Първите занимания за усвояване на техниката на грубия азимут могат да се проведат почти навсякъде, където има по-големи площи (училищни дворове, паркове и пр.) в населеното място или извън него. Обучението се осъществява в няколко направления: Най-напред начеващите се научават да измерват азимута към ориентири, които не отстоят на големи разстояния и към които има видимост. По-късно упражнението се усложнява чрез^ определяне на азимути на по-дълги отсечки без видимост на ориентирите. Освен посоката се отчита и разстоянието. Това се постига обикновено в едно или две занимания. След като са усвоили техниката на измерване на азимута, обучаващите се преминават към движение с помощта на азимутна. таблица, която се изготвя от преподавателя.

Упражненията за движение по азимут се усложняват и разнообразяват и постепенно се преминава към техника на финия азимут. Преподавателят изготвя азимутни таблици, с помощта на които очертава на местността маршрути с различна форма — на триъгълник, многоъгълник и др. Движението с помощта на азимутна таблица не дава предварителна пред-става за промените в направленията. След като много добре е усвоено придвижването с азимутна таблица, може да се премине към движение с помощта на азимутна схема.

10.4.1.1.3. Техника на бягане

Обучението започва с овладяване на техниката на бягане по равни терени. Заниманията се провеждат на стадион, в парк или равни места в близките околности на населеното място. След като добре е усвоена техниката на бягане по равни терени, се преминава към разучаване и усъвършенству-ване на техниката на бягане по пресечгна местност — характерна за про-веждането на състезанията. Успоредно с изучаването на техниката на бягане се усъвършенствуват различните начини за отчитане на разстоянието.

10.4.1.2. Техника на движение с топографска карта

Това е вторият етап на обучението, който започва, след като движението без карта е усвоено много добре. На базата на придобитите технически умения и навици се преминава към разучаване на начините за изобразяване на теренните форми и местните предмети върху карта и тяхното използуване за ориентиране.

10.4,1.2.1. Грубо четене на картата

Основната задача в началния етап на обучение е да се научат начеващите да се ориентират на местността с помощта на топографска карта, из-ползувайки по-едрите и по-забележими ориентири от теренните форми и местните предмети. Усвояването на грубата техника на ориентиране се извършва в следната последователност.

Ориентиране по теренни форми. Преди да започнат заниманията на местността, в кабинетна обстановка се изучават с помощта на учебни топографски карти принципните постановки за изобразяване на релефа върху карта. Придобитите познания се усъвършенствуват при движението на местността с карта, на която са нанесени само теренните форми. Преподавателят посочва някои от тях, а обучаващите се трябва да ги намерят на съответното място, като използуват разстоянието и посоката. Постепенно преподавателят усложнява упражненията, с помощта на които по-лесно се открива съвпадението между изобразените в картата теренни форми с тяхното действително разположение на местността. Друго подходящо упражнение е преминаването по маршрут с очертан на картата път, който минава само през различни теренни форми. При първите упражнения на терена се избират райони с по-ясно изразени форми, като постепенно се търсят други с по-малки, но повече на брой теренни форми, които изискват по-точно ориентиране.

Релефът на местността представлява по-постоянният белег, който я характеризира, и затова придобитите технически умения и сръчности за ориентиране с помощта на теренни форми трябва да бъдат безпогрешни. Един от важните моменти в усвояване на техниката на ориентиране по теренни форми е начеващите да си представят релефно онова, което е иара-

210

зено в картата с помощта на хоризонтали. Могат да се използуват упражнения, при които определен участък от картата (един или два квадрата) се изобразява релефно с помощта на пластелин или глина. Отначало това се извършва сравнително бавно, но постепенно релефното изобразяване става по-бързо и по-точно. В кабинетна обстановка трябва да се определя време за разучаване начините за определяне на наклона, за да може впоследствие на местността начеващите да използуват и този фактор при определеното на варианта за движение между две контролни точки.

Ориентиране по местни предмети. Първата задача на преподавателя е да запознае начеващите в кабинетна обстановка с различните групи условни топографски знаци, които изобразяват местни предмети. Това разучаване не бива да става изцяло, тъй като има много знаци, които не се срещат така често и могат да бъдат заучени допълнително. Това налага преподавателят да подбере от всички групи онези топографски знаци, които символизират най-често срещащите се местни предмети — пътища, пътеки, реки, мостове, сгради и др. Те се записват в отделни листове, които могат да бъдат използувани по-късно при работа с топографска карта. Откривайки непознат знак в картата, начеващите могат да погледнат в своите рисунки.

Заниманията в кабинетна обстановка не бива да продължават дълго. След няколко такива упражнения обучението продължава на местността с карта, на която е нанесена само ситуацията. За тази цел .преподавателят подготвя учебни маршрути, при които движението се извършва само по очертания на картата път, който преминава покрай местни предмети — коларски пътища, пътеки, далекопроводи, реки и др. На определени места, без да ги посочва в картата, преподавателят поставя контролни знаци и сигнатури, номерата на които всеки участник взема като потвърждение за точността на придвижване. Други учебни маршрути могат да бъдат свързани с движение по азимут, като се подбират точки само от местни предмети.

Комбинирано ориентиране. Всичко заучено до този момент е подчинено на комбинираното използуване на теренните форми и местните предмети за ориентиране на местността. Пропуските веднага се отразяват върху тази най-важна част от обучението. Затова при начеващите, които грешат, трябва да се намерят допълнителни възможности за усвояване на пропуснатото. При някои занимания в кабинетна обстановка с помощта на учебните карти се повтаря определянето на наклона и се разучават различните начини за определяне точката на стоене. Почти всички занимания по-нататък трябва да се провеждат с карта на местността, като преподавателят използува най-разнообразни упражнения за затвърдяване и усъвършен-ствуване на някои от начините на ориентиране, докато други се разучават. Някои упражнения развиват преимуществено ориентиране с помощта на теренни форми, други — с местни предмети, трети оказват влияние върху движението по азимут.

10.4.1.2.2. Фино четене на картата

Усвоените технически умения за грубо ориентиране на местността с топографска карта позволяват по-нататък да се премине към занимания, насочени към фино четене на картата. Това се осъществява чрез избор на терени с по-сложни теренни форми и ситуация. С помощта на целенасочени упражнения и учебни маршрути се разучава и усъвършенствува финото ориентиране на местността. Особено целесъобразни за повишаване на техническите възможности за фино четене на картата са учебните състезания.

В тях най-ясно проличават всички слабости и непълноти, допуснати в процеса на обучението. Участието в такива състезания има три етапа:

Първият се характеризира с провеждане на учебни състезания, при които се използуват отделни елементи от техниката на ориентирането. Задачата, която се поставя с провеждането на такива състезания, е младите състезатели постепенно да свикнат с по-високото напрежение и комплексното натоварване, характерни за състезанието по ориентиране. Учебните състезания са прекрасна проверка за всеки детайл от техниката на ориентирането, което ги прави задължителна форма на контрол във всеки цикъл от процеса на обучението.

Вторият етап на участие в състезания се доближава до истинското състезание с тази разлика, че все още не се поставят високи изисквания за класиране. Такива състезания трябва да се организират, след като е усвоен комбинираният начин на ориентиране с топографска карта. Очертаните маршрути трябва да бъдат подходящи по трудност за младите състезатели и контролните точки да представляват много характерни теренни форми и предмети на местността. Особено важно е контролните знаци да не бъдат скрити.

Третият етап е началото на състезателната дейност. Изискванията и общото напрежение значително нарастват, а поставените задачи за добро представяне стават по-определени. Освен добрата техническа подготовка се изисква наличие на останалите страни на целогодишната подготовка. Тренировъчният процес придобива вече цялостен вид. Спазването на дидакти-ческите принципи позволява на младите състезатели постепенно да навлязат в състезателната борба, като трудността на състезанията се регулира от степента на подготовката.

10,4.1,3. Особености в обучението при нощни условия

През нощта няма възможност ясно да се отличават различните теренни форми и местни предмети. Съвременните познания за четене на картата позволяват на състезателите точно и безпогрешно да се придвижват през нощта. Финото ориентиране заема първостепенна роля и определя възмож-ностите за класиране.

211

В началния етап на обучението при нощното ориентиране се избират сравнително по-големи местности за очертаване на учебни маршрути, за контролни точки се определят по-големи ясно забележими ориентири, нами-ращи се на по-малки разстояния един от друг. В процеса на обучение изиск-ванията се повишават. Постепенно учебните маршрути минават през по-гористи местности, като дължината на отсечките и трудностите на кон-тролните точки се увеличават. Това поставя по-високи изисквания за фино ориентиране. При очертаване на маршрути за нощни тренировъчни занимания преподавателят трябва да се ръководи от общите изисквания на теорията за очертаване на маршрути. Особеност на нощното ориентиране е, че близо до контролните точки трябва да има повече характерни ориентири. Нощните маршрути, очертавани от преподавателя, трябва да бъдат логична последователност на дневните, за които обучаващите се имат вече изградени навици и умения. Постепенно трябиа да се повишават изискванията към състезателите и да се доближават до характерните особености на състе-зателните нощни маршрути.

15 Туризъм, алпинизъм и. 212

В процеса на обучението преподавателят вижда, че някои от обучаващите се по-бързо се нагаждат към изискванията на нощното ориентиране и може да ги допусне до участие в официални нощни състезания, без да се поставят много високи изисквания за класиране. Нощните състезания трябва да се разглеждат и като много подходящо средство за повишаване на способността за фино ориентиране. Тази форма на състезания трябва да се използува по-често в процеса на подготовката и на добрите състезатели независимо от обстоятелството, че у нас се провеждат сравнително малко нощни състезания.

10.4.1.4, Особености в обучението при зимни условия

В процеса на заниманията трябва да се обърне внимание на специфич-ните особености на ориентирането при зимни условия. То винаги е свързанос наличие на изградени навици и умения за придвижване с помощта на ски.Затова неразривна част от обучението е усвояването и усъвършенствува-нето на основните елементи от ски-техниката и овладяването на различ-ните ходове на ски-бягането. s

Схематична последователност на обучението със ски за бягане (писалки):1. Ходене и плъзгане.2. Обръщане.3. Изкачване.4. Право спускане.5. Двукрачен последователен ход.6. Едновременни ходове.7. Завои с пристъпване.8. Рало, завой с рало.9. Основен завой.Успехът при обучението и при участието в зимни състезания по ориентиране е

свързан до голяма степен с правилното намазване на ските за бягане. Познанията, които получават обучаващите се от преподавателя, ще им иозволят впоследствие самостоятелно да определят по температурата и състоянието на снега най-подходящите вакси. При учебните и тренировъчните маршрути преподавателят поставя контролните точки в зависимост от задачите на заниманието. Обучаващите се трябва да се убедят в необхо-димостта да използуват главно изпъкналите теренни форми за ориентиране. В зимни условия определянето на изминатото разстояние не може да се осъществи с крачки. Необходимо е състезателите да привикнат да определят разстоянието по времето, за което го преминават.

22?

11. УПРАВЛЕНИЕ НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА

11.1. ОБЩИ ОСНОВИ НА УПРАВЛЕНИЕ НА ПОДГОТОВКАТА ПО

АЛПИНИЗЪМ И СПОРТНО ОРИЕНТИРАНЕ

Различните области на знанието и човешката дейност, при които се използуват процесите на управлението, се обединяват от кибернетиката. Както е известно, тази наука изучава процесите от гледна точка на информацията. Характерно за кибернетиката е наличието на организирана система от управляем и управляващ орган, постоянно взаимодействие с външната среда, предаване и приемане на информация, анализираща настъпилите изменения в управляемия орган и външната среда, както и наличието на цел и алгоритъм на управлението, които обуславят целенасочените въздействия на управляващия орган върху управлявания обект.

Управлението на подготовката в алпинизма и спортното ориентиране се реализира между двете системи — треньор и състезатели или- алпинисти. Разнообразната дейност и големите различни изисквания за непрекъснато повишаване на квалификацията усложняват управлението. Изискването за постоянно взаимодействие с външната среда придобива изключително важно значение. Известно е например влиянието на атмосферните условия, на планинския релеф, на редица субективни фактори, обусловени от различни планински опасности, върху дейността на алпиниста и състезателя по ориентиране. Треньорът трябва да бъде в състояние да анализира тези влияния и да търси методи и средства, за да ги канализира в желаната посока. Този процес е строго индивидуален, а това го прави още по-сложен.

Необходимо е да се изяснят изискванията, свързани с различните страни на подготовката, които определят успеха. Количественото им изразяване е от важно значение. При физическата подготовка това все пак е възможно и малко се отличава от останалите спортни дисциплини. Обаче техническата, психологическата и тактическата подготовка на алпиниста и състезателя по ориентиране действително трудно подлежат на точна преценка съгласно познатите в практиката критерии.

Важно условие за програмиране на действията на управляващата система е възможно най-точното определяне на изходното и крайното състояние на подготовката. Изграждат се модели, при което проблемът за обективните критерии отново изпъква с пределна острота. С тяхна помощ нивото на съответен етап от подготовката на алпиниста или състезателя по ориентиране се определя сравнително лесно. Необходимо е да бъдат точно отразени основните характеристики на отделните страни на тази подготовка, което до известна степен е механичен процес. За определяне на крайния модел за всеки планиран цикъл от подготовката обаче се изисква голямо творчество. В него се отразява цялостната стратегия на учебно-тренировъчния

214

процес. В това се изразява същносттта на прогнозирането на спортния резултат.За усъвършенствуване на възможностите за управление на спортната тренировка

напоследък широко се използува системно-структурният подход. При него спортният резултат (У) се третира като функция на система от независими променливи фактори (Хх, Х2 и т. н.), имащи различна връзка и значимост:

У = (ХХ, Х2, Х3, Х4. . . Хп).

Успешното представяне в едно състезание по ориентиране (У) е функция на съответната техническа, физическа, психологическа и тактическа подготовка (Хь Х2, Х3, Х4) на състезателите. Но тези страни на подготовката включват в себе си редица отделни елементи, които ги определят. Физическата подготовка, както е известно, се свежда до развитие на различните двигателни качества. В алпинизма например при изкачвания в по-високи планини от решително значение е и аклиматизацията. Основните фактори, определящи спортния резултат, съдържат редица подфактори, с други думи, успехът зависи от достигнатото ниво във всички съставящи елементи на отделните страни на спортната подготовка. Те естествено не могат да бъдат с равностойна значимост за крайното постижение. Веднага изпъква въпросът, кои от тях са определящи за добрите резултати. В това отношение на помощ идват статистическите методи (корелационен, факторен и други анализи), при които на основата на голям брой параметри последователно се изключват тези, които не корелират високо с крайното постижение и помежду си. Нашите изследвания показват, че най-значими двигателни качества за съвършената техника при свободно катерене по скали са силата на долните крайници и гъвкавостта на трупа, докато развитието на силата на раменния пояс не е определящо за добрата техническа подготовка. Основният проблем на подобен системно-структурен подход ори управлението на спортната подготовка се свежда до успешното количествено изразяване на отделните фактори и подфактори.

Общоприетите дидактически принципи съзнателност, последователност, достъпност, нагледност и трайност като универсални за всеки педагогически процес несъмнено се отнасят и за спортната подготовка. Но тя има собствени закономерности, които не могат да бъдат точно отразени от тези всеобщи правила. Тренировъчният процес по алпинизъм и ориентиране, както и по всяка друга спортна дисциплина, също се подчинява на свои специфични закономерности. В съвременната спортна литература те се свеждат до единство между общата и специалната подготовка, непрекъснатост на тренировъчния процес, нарастване на натоварването и цикличност на тренировъчния процес.

Единството между общата и специалната подготовка има решаващо значение в спортното ориентиране и алпинизма. При това тук не се отнася само до единството по отношение на физическата подготовка. Това разбиране неправилно е придобило популярност сред спортните среди. Единството засяга и останалите страни на подготовката. Така например към общата психологическа подготовка може да се отнесе борбата с всички отрицателни емоционални състояния. А преодоляването на страха от височината е нещо, което е специфично за алпинизма. А. Ц. Пуни разграничава при волевата подготовка общото развитие на волевите качества от тяхното специализирано за всяка отделна спортна дисциплина развитие. Общата подготовка на алпиниста, която следва да се развива на по-широка планинарска основа, е предпоставка за бъдещи по-големи успехи. Развитите двигателни качества и навици, увеличените функционални възможности на организма, повишеното интелектуално ниво — всичко това спомага за усъвършенствува-нето на състезателя по ориентиране, тръгнал по пътя на спортното майсторство. Но само с обща подготовка той никога не би могъл да го постигне. Само специалната подготовка може да го изгради пълноценно.

От друга страна, ако специалната подготовка не се основава на пред-варителните придобивки, получени по пътя на общата подготовка, тя не би била ефективна. Помежду им съществува тясна връзка, диалектическо единство. Трудно може да се сложи точно разграничаваща граница. И въпреки това е крайно неправилно тези две понятия да се отъждествяват. Те съществено се различават по своите частни функции, средства и методи.

Л. П. Матвеев свежда принципа за непрекъснатост на спортната под-готовка до следните три положения:

1. Тренировъчният процес трябва да се изгражда в порядъка на це-логодишна и многогодишна специализация.

2. Въздействието на всяко следващо занятие в процеса на тренировката трябва да се «наслоява върху следите» от предишното така, че да се създават условия за затвърдяване и развиване на положителни резултати.

3. Непрекъснатостта на тренировъчния процес се осигурява не само от натоварването, но и от спазването на интервалите за почивка, които да бъдат достатъчни за възстановяване.

Тези основни положения са третирани, а в някои отношения допълвани от много специалисти. В алпинизма и спортното ориентиране тези положения също са от съществено значение. Спортното усъвършенствуване е резултат на системна многогодишна дейност. Това важи с особена сила по отношение на психологическата и тактическата подготовка, но има определящо значение при техническата и най-вече при физическата подготовка. Достатъчно е да се спомене установеното «наслояване» на постоянна аклиматизация у алпинистите, които имат възможността всяка година да пребивават на по-големи надморски височини като участници във високопланински експедиции. При тях реаклиматизацията далеч не се снижава до изходното ниво за дадена година и по този начин може да се дойде до нивото на някои световно известни алпинисти, които са в състояние да подхождат към седем-и осемхилядници без

215

специална аклиматизация през време на експедицията и които имат зад гърба си по няколко успешни изкачвания на тези върхове гиганти.

Прекомерните натоварвания без възможност за възстановяване водят до крайно отрицателни последствия. Състезателите по ориентиране чувству-ват това най-добре при участие в няколко отговорни прояви, провеждани в кратък период от време.

Принципът за нарастване на натоварването също е от съществено зна-чение. Подлагането на състезателите по ориентиране или алпинистите на максимални натоварвания в границите на моментната подготовка е една от основните предпоставки за повишаване на тяхното спортно ниво. По този начин се изработват по-големи приспособителни възможности в техния ор-ганизъм. При всеки нов етап на подготовката ще се изменя и критерият за тези възможности (Цв. Желязков). В последните години редица специалисти обръщат внимание на вълнообразните колебания в тренировъчните натовар-вания (Л. П. Матвеев, В. М. Дьячков, Д. Харе и др.). Те се предизвикват от последователното редуване на работа с почивка и се обуславят от процесите на умора и възстановяване. Л. П. Матвеев класифицира тези колебания като малки, средни и големи. Първите са свързани с натоварването в микроцик-лите, вторите изразяват тенденциите на няколко малки вълни в етапите на тренировка, а третите характеризират общата тенденция на средните вълни в периодите на тренировка. В алпийската практика малките колебания еа свързани със състоянието на организма преди, през време и след някоя алпийска проява. Средните колебания вече говорят за по-трайни приспособителни възможности на алпиниста в по-дълъг период от време, обхващащ цял алпийски сезон, а големите са свързани с фазовия характер на развитието на спортната форма и залягат в основата на периодизацията на целогодишната спортна подготовка.

Фазовият характер на тренираността и развитието на спортната форма определят цикличността на тренировъчния процес. Тя е тясно свързана с останалите принципи на спортната подготовка, което още един път подчертава тяхното единство. Състезателят не може да бъде целогодишно в спортна форма. Това е нереално и от биологична гледна точка. Цикличността на тренировъчния процес предопределя необходимостта от научно обоснована ве-риодизация. С разкриването на някои нови закономерности на спортната подготовка и със задълбочаването на научните познания се обосноваха и някои нови принципи (В. М. Дьячков).

Принципът на регулираното взаимодействие между различни променливи фактори е особено показателен при спортната подготовка наалпинивта и състезателя по ориентиране. Характерен пример в това отношение е развитието на двигателните качества. Известно е, че при подготовката на високопланински експедиции основно място заема развитието на издръжливостта. Това става за сметка на потенциалните възможности на алпиниста по отношение на техниката му на катерене по скали. Не са редки случаите, когато квалифицирани алпинисти насочват подготовката си в различни сезони към високопланински експедиции или стенни изкачвания. Но такова подразделение може да бъде само условно. Добре известно е, че и при покоряван ето на високи върхове често се налага да се преминават сложни скални пасажи, а също, че и стенните изкачвания са свързани с големи изисквания към общата издръжливост. Необходимо е да се намери оптимално съответствие между развитието на тези качества, за да се получи възможният най-голям комплексен ефект. По същия начин и двигателните навици могат да бъдат както в антагонистични, така и във взаимно подкрепящи се отношения. Тук също е необходимо регулирано взаимодействие.

Принципът на съответствие намира израз в необходимостта от умело съчетаване на стремежа към усъвършенствуване на структурата на движенията, материализиране на двигателните възможности, активизиране на мисловната дейност и регулиране на отрицателното въздействие на някои психически процеси.

Решително за спортното ориентиране е прилагането на принципа на компенсацията. Компенсаторното регулиране на някои по-слаби страни на комплексната спортна подготовка намира приложение при взаимодействието между по-слабата физическа подготовка на състезателя по ориентиране я по-добрата му топографска квалификация или обратно. Обаче при по-големи отклонения е очевидно понижението на възможностите на състезателя като цяло.

Принципът на основния фактор е особено важен при търсенето на пътища за усъвършенствуване на техниката чрез подобряване на определено двигателно качество. На основа на задълбочен биомеханичен анализ може д^ се разбере например кой мускул или мускулни групи са от решително значение за определено движение в алпийската техника. Впоследствие те трябва да бъдат подложени на специализирана подготовка. Целенасоченото съчетаване на развитието на специалните двигателни качества и специфич-

216

ните технически навици извънредно подпомага усъвършенствуванетона техническото майсторство. В това отношение, както е известно, е необходимо да се имат пред вид и някои антропометрични показатели.

11.2. СТРАНИ НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА

Спортната подготовка е процес с няколко компонента, които от различно гледище оказват влияние върху усъвършенствуването на спортиста. Те трудно могат да бъдат разграничени един от друг, но в зависимост от доминиращото им значение в определен момент от подготовката отделните автори ги свеждат до различни «страни на подготовката» (Л. П. Матвеев), «главни задачи на тренировката» (Д. Харе), «видове подготовка» (Н. Г. Озолин, Цв. Желязков). В тези класификации авторите влагат и известни различия в съдържанието на подготовката.

Възприемаме най-опростения начин за разграничаване на различните страни на спортната подготовка, като я свеждаме до техническа, физическа, психологическа и тактическа. Това съвсем не означава, че се отричат някои други страни на тази подготовка, посочени от различни автори, каквато например е интелектуалната (Л. П. Матвеев, Д. Харе). Но тя твърде тясно се преплита с психологическата и тактическата подготовка, за да се налага да бъде обособена самостоятелно, въпреки че при спортното ориентиране е от особено важно значение.

Различните страни на подготовката е невъзможно да се развиват самостоятелно без тясна връзка помежду си. Недостатъчната физическа подготовка например при катеренето по скали ще се отрази върху техниката. На един надвес алпинистът няма да може да борави добре със стълбичките и останалия алпийски инвентар, ако- не притежава достатъчно развита статична сила на крайниците. И, обратно, при несъвършена техника за придвижване със стълбички алпинистът бързо ще престане да контролира мускулатурата си от умора, дори да притежава отлична силоЕа подготовка. Слабата физическа подготовка на състезателя по ориентиране се отразява на психологическата и тактическата му подготовка. Очевидно високото майсторство шред-ставлява сложно съчетание между всички страни на спортната подготовка.

11 .2.1. Техническа подготовка

Изходното ниво за усъвършенствуване на техническото майсторство на алпиниста и състезателя по ориентиране е степента на овладяване на основните елементи от техниката при началното обучение. Правилно усвоените двигателни навици по пътя на съвременното програмирано обучение при постепенно усложняваща се система от упражнения са необходима основа, върху която впоследствие се доразвива техническата подготовка. Възприемаме тезата на В. М. Дьячков и неговите сътрудници, че процесът на обучение трябва да се различава от процеса на усъвършенствуване, въпреки че те по същество са тясно свързани един с друг. При обучението се изграждат двигателните навици, заучават се основните елементи на техниката. По-нататък техническата подготовка се изразява в затвърдяването на усвоените движения, в тяхното оптимизиране, като се изчистят всички възможни отклонения от най-рационалната им структура. Заедно с това двигателните умения трябва да се поставят в съответствие с индивидуалните особеност» на състезателя, с неговата физическа дееспособност.

Към основните елементи на техниката в хода на техническата подготовка на тръгналия към високо спортно майсторство алпинист се добавят и нови, свързани с необходимостта от преодоляването на по-сложни форми на планинския релеф при използуването на все по-специализирани съоръжения. Всичко това трябва да се усъвършенствува при различни условия, тясно свързани с алпийската практика. Никой скален релеф не може да бъде съвършено идентичен с този, по който алпинистът е преминал преди това. Към никоя система за осигуряване не могат да бъдат поставени едни и същи изисквания в случай на падане и пр. Различните психически състояния на алпиниста, предизвикани от най-разнообразни причини, също дават своето отражение, което в хода на усъвършенствуването трябва да бъде сведено до минимум. Подобно е положението и при спортното ориентиране. Техниката на придвижване при ски-ориентиране също е зависима от най-различни променящи се обстоятелства, свързани със състоянието на снега, физическото състояние на състезателя, с някои психически особености.

Всичко това показва сложния стъпаловиден характер на усъвършен-ствуването на техническото майсторство на алпиниста и състезателя по ори-ентиране. От съществено значение е умението им да контролират и само-регулират техническата си подготовка през време на цялата спортна дейност. В повечето случаи те действуват самостоятелно, далеч от погледа на своя треньор. Резултатите от тази тяхна сложна дейност не могат да бъдат детайлно отчетени. Ето защо, както подчертават много автори (С. Фарфел, Д. Харе, В.М.Дьячков и др.), един от основните проблеми на ефективното управление на техническата подготовка е точната информация във всичките й детайли, на чиято основа могат винаги да се дават най-целесъобразните коригиращи упражнения. В алпинизма при липсата на обективни количествени показатели за постигнатите резултати този въпрос е от още по-решително'значение. При спортното ориентиране се борави с време и прецизност, което дава възможност за по-обективни критерии. И

217'

въпреки това те са много обобщени. За точното отчитане на изпълнението на отделните елементи от техниката също са необходими други методи.

11.2.2. Физическа подготовка

Физическата подготовка заема основно място в общия тренировъчен процес. Прието е тя да се дели на обща и специална. Това подразделяне е свързано с прилаганите средства и методи, а най-вече — с поставените задачи.

Общата физическа подготовка има по-Есестранно въздействие върху човешкия организъм. Допринася за развиването на двигателните качества на широка основа. Независимо от тоЕа съвременните тенденции говорят за необходимостта от известна конкретна насоченост на общата физическа под-готовка с оглед доближаването й до спецификата на съответния вид спорт. Така например за усъвършенствуването на общата издръжливост на алпиниста е удачно да се използуват средства, по-тясно свързани с планинските условия, като продължителни походи, бягания със ски и др.

Специалната физическа подготовка се осъществява по пътя на такива упражнения, които съдействуват за усъвършенствуването на двигателните навици, които са типични за избрания спорт. Могат да бъдат използувани и упражнения от сходни дисциплини. Така например за усъвършенствуването на така важната за катеренето по скали гъвкавост с успех могат да се използуват гимнастически упражнения. По начало, както отбелязват повечето специалисти, е неправилно

противопоставянето на общата и специалната физическа подготовка. Те се намират в диалектическо единство. Моментното им съотношение е зависимо от конкретните задачи.

Нивото на развитие на специалните двигателни качества определя потенциалните възможности на алпиниста за усъвършенствуването на техниката. Не случайно е прието под двигателни качества да се разбират отделните страни на двигателните възможности на човека (В. М. Зациорски). От друга страна, не е лесно да се разкрият тези качества, които най-тясно са свързани с дадено движение и по същество обуславят неговата същност. В алпинизма това е още по-трудно осъществимо поради голямото разнообразие на прилаганите технически сръчности и използуваните съоръжения. Д. Харе категорично подчертава, че е необходимо да се създаде високо ниво на специализираната физическа подготовка, което да е в съответствие с динамичната характеристика на движението, за да се избягнат тези технически грешки, които могат да възникнат в резултат на недостатъчни физически предпоставки.

Бързината като физическо качества изразява способността на човека да извършва двигателни действия в минимален за дадени условия откъс от време (В. М. Зациорски). Чрез нея се реагира срочно на външни дразнители. Бързината се характеризира количествено с времето на скрития, период на двигателна реакция под действието на дразнителя, с краткостта на движението, с броя на движенията за единица време и с производната на тези характеристики скорост за преместване в пространството (Н. Фомин, В. Филии). В алпийската практика има много случаи, при които се налага алпи-нистът да се стреми към бързи действия (при спасителни акции, стремеж за избягване на настъпващата тъмнина или рязко влошаващите се атмосферни условия). Те по същество не са определящи за спортния резултат. Но тъй като обективно са налице, а понякога дори придобиват решаващо значение, следва да не се пренебрегват в общата спортна подготовка. При спортното ориентиране обаче огромното значение на бързината за добрите постижения е безспорно.

Гъвкавостта определя степента на подвижност на отделни звена на човешкото тяло. Количественият й израз е амплитудата на движение. В алпинизма, както и в повечето спортни дисциплини, гъвкавостта не се проявява никога в своите крайни стойности. Но добрата техника — най-вече при катеренето по скали, е немислима без развитие на това качество. То се проявява във всички движения при преодоляване на скалния релеф и в много случаи е определящо — например при преминаване на широки камъни в разкрачка.

Издръжливостта е едно от основните двигателни качества, необходими на алпиниста и състезателя по ориентиране. Тя се изразява в способността на човешкия организъм да противодействува на умората. Физиологичната същност на издръжливостта определя огромното й значение за алпийската дейност. От особено значение е общата издръжливост,

по пътя на която в продължение на много часове се извършва сравнително немного интензивна мускулна дейност. Това е типично за високопланинските експедиции, както и за продължителните траверси при условията на нашите планини. Както подчертава В. Филин, освен устойчивостта към промените на вътрешната среда на организма важни физиологични показатели за издръжливост са и сроковете за възстановяване след уморителна дейност. При продължителна алпийска проява с няколко бивака (често при неблагоприятни условия) тази страна на въпроса придобива решителен характер. При ориентирането, когато в няколко поредни дни се провеждат няколко състезания, навременното възстановяване също е от важно значение.

218'

Издръжливостта на алпиниста и състезателя по ориентиране се определя и от неговите аеробни и анаеробни възможности. Издръжливостта се отличава и с конкретна насоченост в зависимост от характера на изпълняваната работа. В алпинизма от значение е способността към противодействие на умората при натоварвания със силова насоченост. Това е особено характерно за някои положения при работа на скалата и най-вече — на леда. При ориентирането определяща е скоростната издръжливост.

Мускулната сила се разглежда като способност на човека да преодолява или противодействува на външното съпротивление. Характеризира се със степента на мускулното напрежение. В алпинизма силата е свързана най-вече с преодоляване на собственото тегло и носения товар. Редица действия с алпийските съоръжения (изкопаване на стъпки в леда, забиване или избиване на клинове, набиране на партньора и пр.) също са свързани с това качество. В спортната литература (В. М. Зациорски, Д. Харе) силата се свързва с различните начини на работа на нервно-мускулната система. Статичната сила намира често приложение в алпийската практика особено при преодоляването на сложни скални пасажи. Ефективен метод за развитието й са изометричните упражнения. За отстъпващия или преодоляващия режим на работа е характерна динамичната сила. В алпинизма и ориентирането от особено значение е хармоничното развитие на силата във всички мускулни групи. Това води до приложение на оптимална техника при катеренето по скали, при придвижването по лед, при ски-бягането и пр. Прекомерното развиване на едни мускулни групи за сметка на други често води до отклонения в правилното техническо изпълнение.

Общият функционален капацитет на организма като цяло не се определя само от развитието на двигателните качества. Той е свързан с функционалните възможности на отделните органи и системи, както и от взаимната съгласуваност в тяхната работа. По начало усъвършенствуването на вегетативните функции не се извършва успоредно с развиването на двигателните качества. То изостава поради необходимостта от време за адаптиране на дейността на различните системи — сърдечно-съдова, дихателна и др. (Цв. Желязков). Обща висока работоспособност се постига само чрез продължителен и системен тренировъчен процес. За установяване на работоспособността на алпиниста и състезателя по ориентиране могат да се използуват някои изследвания, като харвардският степ-тест, велоергометричното натоварване и тестът PWC170 на В. Л. Карпман. Особено приложима за планинската дейност е модификацията на последния тест от Кр. Кръстев.

Общата работоспособност на алпинистите в много случаи е свързана с тяхната височинна устойчивост. На този проблем в спортната и планинар-ската литература е отделено извънредно голямо място. В никакъв случай не може да се смята, че условията на нашите планини с тяхната сравнително малка надморска височина не поставят пред българските алпинисти изисквания и в това отношение. Още най-ранните изследвания на Кр. Кръстев и Ил. Илиев опровергават подобно твърдение. В по-късните си трудове същите автори доразвиват своите схващания и доказват настъпващите промени в човешкия организъм при изкачване на средно големи надморски височини — такива, при които практикуват нашите алпинисти. Аклиматизацията към по-големи височини се постига в по-продължителен срок от време. Докато за нашите планини са достатъчни 6—8 дни (по данни на Кр. Кръстев), за върхове над 7000 m са необходими повече от 20 дни. Тези срокове естествено са твърде относителни. Тук имат значение индивидуалните особености на алпинистите и най-вече — предварителната им подготовка в родните по-ниски планини. Могат да бъдат от полза и предварителните тренировки при хипоксични условия в барокамери, с газови смеси, със задържане на дишането и пр. Хипоксичната устойчивост се запазва много дълго и след слизането от планината. Тези алпинисти, които ежегодно се включват във високопланински експедиции, придобиват постоянна височинна устойчивост и при тях адаптацията към хипоксичните условия на върхове около 8000 m може да настъпи сравнително бързо. Това намира отражение в тактиката за щурмуване на подобни върхове.

11.2.3. Психологическа подготовка

Високите изисквания към подготовката на спортистите в последните години, когато постиженията нараснаха неимоверно много, , доведоха до реална оценка на значението на психологическата подготовка. Това наложи разработването на множество проблеми, свързани с развитието и усъвършенствуването на психиката и съзнанието на спортиста с оглед по-успешното му участие в състезания. Въпреки всичко теоретическото осветляване на психологическата подготовка на спортиста като цяло е още в своя сравнително първоначален стадий. По тази причина в схващанията на отделните автори се срещат и някои различия.

Както основната цел на общата спортна подготовка е свързана с готовността за участие в състезания, така и психологическата подготовка на спортиста цели придобиването на съответна психическа готовност. Психическата готовност е вид психическо състояние (И. Д. Левитов). То изразява цялостната същност на личността. Това определя сложността и многообразието на психологическата подготовка, изразени в нейните страни — идеологическа, интелектуална, морална, волева и емоционална. За алпинистите и състезателите по ориентиране, действуващи при сурови условия, идейно-нравствената насоченост на психическата готовност е от особено значение. В основата на опознаването и овладяването на родните планини лежи стремежът за патриотично възпитание на нашата младеж. Планинарската дейност е пропита от редица етични норми, без съблюдаването на които тя би била невъзможна. В много случаи тези норми са

233

типични за планинските условия и не се възпитават във всекидневието. Ето защо изграждането на моралните и нравствените устои на психическата готовност на алпиниста и състезателя по ориентиране е от особено важно значение.

П. А. Рудик разделя психологическата подготовка на обща и специална. Към първата отнася общото развитие на психическите функции и качества, необходими за успешна спортна дейност, а към втората — непосредствената психологическа подготовка за състезанието. Подобен опит за макар и условно разграничаване на етапите на психологическата подготовка се среща и при други автори (А. Ц. Пуни, М. Ванек, Ив. Мацек). Б. Първанов развива този проблем по-цялостно, като посочва четири етапа: обща, предсъсте-зателна, състезателна и следсъстезателна психологическа подготовка. А. Ц. Пуни изтъква, че психологическата подготовка е едновременно психологически и педагогически проблем. От една страна, тя води до създаването на психическа готовност за успешна състезателна дейност, а от друга — спо мага за намирането на пътища и средства за осигуряване на тази психическа готовност.

11.2.3.1. Психологическа подготовка на алпиниста

В алпинизма психологическата подготовка е насочена към участие в алпийски изкачвания и траверси. Известно е, че те крият реални опасности и независимо от всички предпазни мерки са свързани с известен риск. Цялостната дейност на алпиниста не е насочена към пряка борба с противника, както е в повечето спортни дисциплини, а към успешното и най-вече без-аварийното завършване на проявата.

Психологическата подготовка на алпиниста е свързана с неговия общ спортен растеж, с регулирането на психичното му състояние преди и по време на алпийската проява. Системната психологическа подготовка се изразява в непрестанно създаване на условия през време на тренировъчната дейност за подлагане на изпитание на характерните за алпиниста психични качества. Само така алпинистите могат да бъдат възпитавани и да се утвърдят. Никой алпинист не би могъл да се изгради пълноценно, ако се е обучавал и тренирал само при благоприятни атмосферни условия, ако не е срещал през време на прояви в планината никакви трудности.

За алпинизма е характерна голямата самостоятелност в действията на алпинистите. Те не могат да бъдат насочвани или контролирани винаги от своя треньор. Това показва още по-ясно голямата необходимост ог психологични познания. Не случайно някои автори (Св. Димитрова, К- Димитров) смятат, че първата задача на психологическата подготовка е образованието, което да осигури на спортиста минимум знания относно психичните процеси и състояния, тяхното възникване и прояви, механизма им и начините за ре-гулиране с оглед възможността да бъдат неутрализирани отрицателните реакции и преживявания.

Борбата със страха е характерна за началното обучение, но и при спортната подготовка се налага непрекъснато усъвършенствуване на методите за регулиране на това нежелано състояние.

Волевата подготовка изисква постоянно подлагане на алпиниста на различни изпитания. Всяко тренировъчно занимание следва да има такава насоченост. Само непрекъснатата среща с трудностите може да изгради волевия алпинист. Чрез многократното им преодоляване и стремежа за постепенно усложняване се осъществява системната волева подготовка на алпиниста. Не трябва да се забравя, че непосилните за даден момент задачи не могат да изиграят тази роля. Необходимо е и тук да се спазва принципът на системност и последователност. Сблъскването на младите алпинисти с труд-ностите в алпийската дейност трябва да става постепенно, за да могат те да допринесат за развиване на волевите качества. При алпинисти с голям опит също е необходимо да се продължи работата в тази насока. Срещата им с пределно големи трудности ще ги подпомогне в опознаването на собствените възможности. При това естествено не трябва да се нарушава принципът за безаварийност.

Развитието на волевите качества предполага не само непрекъсната среща с увеличаващи се трудности, но и тяхното разнообразяване. Алпинистът често се изправя пред съвсем неочаквани изпитания, които трябва да бъде готов да преодолее. Познаването на трудностите, свързани с алпийската дейност, предварителната среща с тях през време на учебната и тренировъчната работа ще бъде предйЪставка за по-целенасочени волеви усилия за тяхното преодоляване при изкачвания и траверси. Тогава въпреки голямото разнообразие на променящите се условия в планината алпинистът трудно ще бъде изненадан от нещо.

Проявите и развитието на волевите качества се обуславят от обективните условия на живот, дейност, обучение и възпитание на хората. Условията във високата планина съдействуват извънредно много за доизграждането на човешкия характер. Това следва умело да бъде използувано от спортния педагог. Сред природата редица задръжки отпадат, отношенията между хората стават по-непосредствени, по-открити. Преживените несгоди, радостта от успехите, естетическите преживявания, преодолените трудности — всичко това дава широки възможности за цялостна проява на човешката личност и най-вече на нравствените черти на характера.

Важна задача на психологическата подготовка е да доведе алпиниста до способност да си създава със строго определен подход необходимата увереност в успеха. В действителност до това се идва след точна преценка на всички обективни условия, след много колебания и вътрешни противоречия.

Регулирането на въодушевлението у алпиниста е особено важно. То се предизвиква от положителни емоционални преживявания. Има стеничен характер и допринася за по-доброто протичане на алпийската дейност. За появата му могат да допринесат различни причини — отлични атмосферни условия, добра подготовка, сравнително лесни последователни успехи, радост от победата над някой труден връх и пр. От друга страна, въодушевлението може да бъде и много опасно. Известно е, че то като стенична емоция активизира коровата и подкоровата дейност. При

220

това обаче по механизма на отрицателната индукция могат да се подтиснат някои временни връзки, което да се отрази на съзнателния контрол на поведението и двигателната дейност. Алпинистът започва да се надценява, да пренебрегва опасностите, в резултат на което идва най-лошото. Показателни са жертвите, дадени при слизане от върховете след успешното им изкачване от много първокласни алпинисти. Отрицателната страна на въодушевлението трябва да се познава много добре. Необходимо е всеки алпинист да бъде подготвен да преценява момента, в който това общоприето положително емоционално състояние преминава опасната граница. Използуването и точното определяне на положителната страна на въодушевлението и рязкото му подтискане като крайно опасно явление при определени условия в алпинизма е трудна задача. Алпинистите трябва да бъдат подготвени да регулират тези свои преживявания по пътя на трезвата оценка на обстановката.

В процеса на цялата си подготовка алпинистите заедно с техническото, физическото и тактическото си усъвършенствуване непрекъснато трябва да продължават да развиват тези психични функции и качества, които са най-тясно свързани с дейността във високата планина. Това се отнася за специализираното внимание, решителността, настойчивостта, самообладанието, бързината на двигателните реакции, спецализираните възприятия, мобилизационната способност и пр.

11-2.3.2. Психологическа подготовка на състезателя по ориентиране

Спортното ориентиране се отнася към тези спортове, при които интелектът оказва решително влияние върху спортните резултати. Затова психологическата подготовка заема важно място в тренировъчния процес. Високото ниво на най-тясно свързаните с ориентирането психически качества, процеси и състояния дава големи предимства на тези състезатели, които ги притежават, при сравнително еднакво развитие на останалите страни на подготовката. Към отделните психически процеси, качества и състояния, които характеризират психологическата подготовка на състезателите по ориентиране, се отнасят мисленето, запаметяването, възприятието, вниманието и волевата устойчивост.

Мисленето е най-Еажният компонент от психологическата подготовка на състезателя. При спортното ориентиране е характерно това, че от старта до финала състезателят непрекъснато мисли, анализира, сравнява, обобщава. Информацията, която състезателят получава от картата, се обработва с помощта на мисленето. В картата теренните форми и местните предмети са изразени със символи. Възприемането на тези символи непосредствено не позволява на състезателя да посочи веднага точния, най-рационалния път. Известно е, че мисленето е отражение на общите свойства на предметите и явленията и на закономерните връзки и отношения между тях. То се осъществява посредством понятия за най-общите свойства на предметите и явленията. При разучаване на картата състезателят използува символите, с помощта на които се изобразяват теренните форми и местните предмети, и с помощта на абстрактното мислене може да избере такъв вариант за движение, който» ще му позволи с най-малък разход на физически и психически сили да достигне контролната точка. За да се направи правилна преценка на всички елементи от избора на вариант за движение, се налага интензивна мисловна дейност.

След като вариантът е избран, необходимо е той да бъде осъществен. Това е втората част, която във всички случаи е по-важната. Реализирането на варианта е свързано с получаване на допълнителна информация от непосредственото разположение на теренните форми и предметите на местността. Несъответствието между двата вида информация показва грешки в направлението, които трябва да се коригират пак посредством аналитичното мислене. Не е без значение, в какви интервали протичат мисловните опера-ции. Бързината и ефективността на мисленето са два важни компонента, с помощта на които състезателите могат не само бързо и точно да определят пътя на картата, но и да го следват.

Нашите изследвания за ролята на тренировъчните занимания върху бързината и ефективността на мисленето показват, че в резултат на целенасочени занимания в продължение на една година тези два компонента се подобряват значително. Повишаването на коефициента на ефективността на мисленето се дължи преди всичко на подобрение на бързината му и на ефективността на запаметяването. Анализът на данните посочват по-отчетливо влияние на тренировъчния процес върху бързината на запаметя-ването и по-малко — върху съдържанието на запаметените ориентири.

Обстановката, при която протича състезанието по ориентиране, е доста сложна. Това произтича от изискването всяка местност да бъде непозната за състезателите и от постоянно изменящата се ситуация по време на състезанието. Влияние оказват и някои неточности в картата, които не дават, пълна и точна информация за характера на местността и особеностите на, маршрута. За да се справят състезателите с тези трудности, допринасят най-много зрителните възприятия за пространствените взаимоотношения. Когато състезателят с помощта на картата определя пътя на своето движение,, той може да стори това само чрез непосредственото възприятие за разположението на теренните форми и местните предмети. В картата са нанесени определени символи на теренните форми и предметите на. местността. С по* мощта на мисленето и представите състезателите превръщат тези символи в техните истински еквиваленти и заедно с това определят пространствените им взаимоотношения. По време на бягането те се възприемат в действителното им разположение на местността. Когато предварителната информация не

233

се покрива с текущата, която състезателят получава по време на бягането, могат да се очакват грешки в направлението.

Тези грешки често пъти се дължат и на зрителни илюзии. Поради сложния характер на възприятията понякога разположението на теренните форми и местните предмети се възприема неточно. Това довежда до създаване на неправилни представи за характера на теренните форми. В състезателната практика често се получават погрешни възприятия за вдлъбната или изпъкнала теренна форма. В такива случаи вместо на било състезателят търси контролната точка в дере или обратно. Важно значение за правилните възприятия имат предварителните задълбочени познания по топография.

За нормалното протичане на мисленето, запаметяването и възприятията голям дял се пада на вниманието. Установена е голямата корелаци-•онна зависимост между коефициента на разпределеност на вниманието и коефициента на ефективност на запаметяването. Това по недвусмислен начин определя важната роля на вниманието за останалите психически процеси. Промените в концентрацията, устойчивостта и разпределеността на вниманието изиграват изключителна роля за спортните постижения.

В състезателната практика съществуват много примери, когато добре подготвени състезатели по ориентиране не могат да се представят добре в състезанието, защото не са в състояние да се концентрират. В резултат се допускат грешки, често наивни, които не могат да се обяснят със слаба техническа и физическа подготовка, а преди всичко — с недостатъчно организирано внимание.

, Като организация на психическата дейност вниманието подлежи на възпитаване както във всекидневния живот, така и в тренировъчната дейност. При това обаче решително влияние оказват някои индивидуални особености на състезателите. Има състезатели, които само благодарение на изключително волево усилие успяват да организират така вниманието си, че да подобрят своите резултати. За правилната организация на вниманието голямо значение има миналият опит, изразен в общотеоретични и специални познания от областта на топографията.

Волевата подготовка също заема важно място в общата психологическа подготовка на състезателя по ориентиране. В основата й стои развитието и усъвършенствуването на волевите качества целенасоченост и упоритост, решителност и смелост, инициативност и самостоятелност, въздържаност и самообладание. Трябва да се развиват тези предпоставки, които са свързани най-тясно със съдържанието на волевата подготовка — създаването на интелектуална и морална основа на волята и формиране на умения за преодоляване на трудностите. Всичко това се обезпечава в общата организация на тренировъчния и състезателния процес по ориентиране.

Формирането на волевите качества зависи до голяма степен от харак* тера на

трудностите, с които състезателите се срещат в процеса на подготовката и участието в състезания. Тези трудности могат да бъдат от организационен характер и да предшествуват състезанието. По време на състезанието трудностите са свързани с недостатъчното ниво на развитие на отделните страни на подготовката, с несъвършенството на топографските карти и състезателните маршрути, както и с неблагоприятните метеорологични условия.

Всяка спортна дисциплина има специфични изисквания към развитието на определени психически качества. Това поставя проблема за определяне на най-рационални форми за контрол на общата психологическа подготовка на състезателите. Въз основа на нашите дългогодишни наблюдения смятаме, че за ориентирането най-подходящи показатели за проверка на психиче-

222»-

ската готовност са бързината и ефективността на мисленето и запаметяването, възприемането на пространствените взаимоотношения, концентрацията и разпределеността на вниманието и волевата устойчивост.

11.2.4. Тактическа подготовка

В спортните дисциплини тактиката е свързана с най-ефективната борба през време на състезания за спечелване на победа над противниците. Чрез тактическата подготовка се усъвършенствува умението на спортиста най-рационално да решава многобройните задачи, възникнали при тази борба (П. А. Рудик, 1974). Д. Харе свежда спортната тактика до теория за водене на спортната борба. Л. П. Матвеев справедливо смята това определение за непълно и добавя, че спортната тактика освен това е и изкусно практическо въплотяване на тази теория.

В алпинизма не може да се говори за спортно състезание и противници в прекия смисъл на тези понятия. «Състезанието» представлява изкачване на стената или върха, което алпинистът се стреми да осъществи успешно. «Противниците» му са планинските опасности, непрекъснато променящите се атмосферни и теренни условия и най-различните изненади, които алпийските прояви могат да му поднесат. От всичко това следва, че тактическата под-готовка на алпиниста е насочена към усъвършенствуване на уменията му за най-целесъобразно решаване на разнообразните проблеми, които възникват през време на алпийските прояви. Спортното ориентиране е ярко изразена състезателна дисциплина и при него тактическата подготовка се основава на всички общоприети постановки.

В литературата многократно се подчертава, че тактическата подготовка е неразривно свързана с останалите страни на спортната подготовка —физическата, техническата и психологическата. Изтъква се дори нещо повече, че тактическата подготовка е тяхна функция (Цв. Желязков). Връзката между поставената тактическа задача и способа за нейното решаване се осъществява по пътя на тактическото мислене. Поведението на спортиста през време на състезания, подчертава П. А. Рудик, представлява «непрекъсната верига от решения на задачи». В алпинизма и спортното ориентиране задачите, подлежащи на бързо и точно решаване, са твърде разнообразни.

Г. М. Гагаева определя следните основни признаци на тактическото мислене в спорта: наличие на тактически план за спортна борба, правилен избор на средствата за спортна борба, действен характер на мисленето, бързина на мисловните процеси, базиране на тактическите знания и умения, интензивност на коровите процеси, връзка с емоционално-волевите процеси. Тактическото мислене протича в няколко етапа. А. П. Пуни посочва предварителното планиране на тактическите действия и решаването на тактическите задачи в хода на самото им изпълнение. Б. Първанов смята, че съществува и трети етап, който осъществява непрекъснатостта на тактическото мислене — преценката на изпълнението на тактическия план и тактическите задачи. Именно този трети етап е от решително значение за усъвършенствуване на тактическата подготовка. За да останат трайни следи, е необходимо преценката на изпълнението на тактическия план да бъде ре-гистрирана.

Управлението на тактическата подготовка на алпиниста е извънредно сложно. В досегашната практика това се извършваше в повечето случаи твърде стихийно. Определящи са опитът на алпиниста и най-вече поуките от допуснатите грешки. Този път на усъвършенствуване е неоправдано дъ-

16 Туризъм, алпинизъм и. . .

241

лъг и често е свързан с лоши последствия. Дори да се приеме, че допуснатите грешки никога вече няма да бъдат повторени, разнообразието на алпийската дейност е толкова голямо, че възможностите за погрешни решения винаги остават налице. Тактическата подготовка само може да допринесе за непрекъснатото им намаляване.

Тактическата подготовка на състезателя по ориентиране се обуславя от специфичния характер на този спорт. Малко са дисциплините, които поставят пред състезателите толкова много и така разнообразни трудности. За да може състезателят да се приспособи към непрекъснато променящата се обстановка — терен, противници, атмосферни условия, карти, той трябва да притежава разностранна подготовка, която да му позволи творчески да взима решения в зависимост от конкретната обстановка.

Погрешно е да се мисли, че тактическата подготовка се състои само в разучаване на определени тактически действия. Тя е широко понятие и обхваща развитието на умствените качества, повишаването на културния уровен, които позволяват на състезателите по-свободно да разрешават сложните ситуации. В тактическата подготовка се проявяват черти от характера на личността. Тактиката е най-творческата, най-гъвкавата страна от подготовката на състезателите и се изработва в продължителен период от време. Главната цел на треньора е да изгради у тях способност за самостоятелно тактическо мислене. Развитието на тактиката е изкуство, което е безкрайно разнообразно, както са безкрайни и разнообразни човешките възможности. Тактическите действия са свързани с индивидуалните качества на състезателите. Задачата на треньора е да се съобразява с тях и творчески да подхожда при тяхното непрекъснато многогодишно развитие.

Като най-добро средство за повишаване на тактическите умения е уча* стието в състезания. В тях състезателите поставят на изпитание творческото си мислене и целесъобразността на своите действия. Участието в повече състезания дава възможност за запознаване с най-разнообразни терени и съдийски прийоми и в зависимост от тях да се решават задачите според конкретната обстановка. Усъвършенствуването на тактическото мислене е плод на дългогодишна тренировъчна работа. Общата ефективност на тактическите действия през време на състезанието по ориентиране може да бъде определена чрез крайното постижение. Но за рационалността на всички решения, които са довели до този краен резултат, бил той успешен или неуспешен, трудно могат да бъдат използувани обективни показатели. В редица спортни дисциплини тези показатели са свързани със скоростта и рационалността на тактическото мислене. При ориентирането се използуват различни психологически тестове в кабинетна обстановка. В алпинизма липсват показатели за оценка на прилаганата тактика през време на изкачванията и траверсите, а още по-малко е направен опит да се потърси начин за свеждането им до количествено измерими величини. Всичко това естествено затруднява правилното управление на тактическата подготовка на алпинистите.

П.З. ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА^СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА

11.3.1. Периодизация на спортната подготовка по алпинизъм

Независимо че фазовият характер на развитието на спортната форма е*определящ за периодизацията на всяка спортна дисциплина, известно влияние оказват и сезонно-климатичните условия. Това е особено подчертано при т. нар. «сезонни» спортове, каквито например са ски-спортът, гребането-и пр. Характерът на нашите планини с малката им надморска височина и съвършено различните им условия през зимата и лятото превръщат българския алпинизъм също в «сезонен» спорт по отношение на някои от формите на алпийската практика. При това обаче трябва да се има пред вид, че в последните години водещите български алпинисти получават все по-често възможност да практикуват своята дисциплина в далечни планини с вечни снегове, в които летният алпийски сезон в много отношения наподобява зимния в нашите планини. Периодизацията на тренировъчния процес на нашите алпинисти в някои случаи се налага да се съобразява и с тази особеност.'

Периодизацията е тясно свързана с квалификацията на алпиниста и съответно — с върховата цел, която той си е поставил за годината. Тази цел може да бъде и само етап от системна многогодишна подготовка, завършваща също с определено постижение. Така например през съответната година алпинистът може да се стреми към изкачване на петхилядници в Кавказ, през втората година — към седемхилядник в Памир, а през четвъртата — към участие в голяма експедиция до някой от най-високите върхове в Каракорум или Хималаите. По този начин чрез подобни четиригодишни цикли подготовката на алпиниста се доближава твърде много до тази на олимпий-ските спортове.

При висококвалифицираните алпинисти се налага по-тясно специали-зиране на подготовката. Отделни алпинисти за даден период от време (едно-годишен или многогодишен) насочват своите усилия в нашите планини към стенни изкачвания (при летни и зимни условия) или към алпийски траверси заедно с алпийски ски-ралита. При необходимост и съответна перспектива подготовката се насочва към високопланински изкачвания извън пределите на нашата страна.

Алпинистите, които не се стремят към върховете на спортното майстор-ство, а практикуват любимата си дисциплина за своето физическо усъвършен-ствуване и за задоволяване на емоционалните и естетическите си потребности в планинска обстановка, съвсем не са освободени от задължението да тренират системно и целогодишно. При тях обаче алпийската дейност не е основна задача в определен момент от живота им, какъвто е случаят при тези алпинисти, които се стремят към максимални постижения. Ето защо перио-дизацията на целогодишната подготовка трябва да бъде съобразена с про-фесионалните възможности, разположението на населеното място и околните тренировъчни обекти и пр.

224

Ясно е, че трудно може да бъде установена еднотипна схема на перио-дизация на целогодишната подготовка на алпиниста. У нас въпросът про-дължава да бъде дискусионен. Правени са опити за едногодишни цикли с два етапа (летен и зимен) в основния период. Напоследък се наложи схващането за двуцикловата система с привичните за всеки цикъл три периода: подготвителен, състезателен (който в алпинизма се утвърди като период на алпийски прояви) и преходен.

Ако се изходи от подчертаната вече фазовост на развитието на спортната форма като естествена основа на периодизацията на спортната тренировка, добре се разбира, че тя може да бъде построена твърде различно, без да бъдат накърнени основните й принципи. Това дава възможност за задоволяване на изискванията на всяка специализирана алпийска подготовка — за стенни изкачвания у нас, за експедиции в чужбина и пр. Основен критерий за пе-риодизацията са главните цели, които алпинистът си е поставил за разрешаване през годината. Целта може да бъде една-единствена, а често има и повече цели. Ако подготовката заедно с предвидените за годината най-големи алпийски прояви се изрази графично, ще се получи крива със съответни възходящи и низходящи линии. Л .П. Матвеев определя следните четири основни криви:

а) едновърхова крива;б) двувърхова крива с относително неголямо спадане между върховете;в) тривърхова крива с непродължително спадане между върховете;г) двувърхова крива с продължително спадане между върховете.Съгласно тези постановки могат да се посочат няколко образеца на периодизация

на спортната тренировка на алпиниста, които в никакъв случай не трябва да бъдат приети като някаква догма. Те по-скоро идват да покажат големите възможности, които се предоставят на треньорите за системно управление на целогодишната тренировка на алпинистите съобразно тяхната насоченост. Ето някои примери:

1. Двуциклова периодизация за алпинисти с по-малка квалификация и разнообразна алпийска дейност, свързана с летни и зимни прояви:

Зимен цикъл Подготвителен период

Период на траверси, ал-пийски ски-ралита и зимни

изкачвания

Преходен период

ноември, декември, януари февруари, март априлЛетен цикъл подготвителен период период иа летни

изкачванияпреходен период

май, юни юли, август, септември октомври

X/ X / / / II III IV V VI VII VIII IX XПодготвителен Период на

зимнипрояви

Пре-хо-ден

Подготвителен

Период на летни

прояви

Пре-хо-ден

ПридобиВане запазване загуб ване

придоби-ване

запазване загуб дане

Фиг. 171. Двуциклова периодизация за алпинисти с по-малка квалификация

През подготвителните периоди има придобиване, през периодите на алпийски прояви — запазване, а през преходните — загубване на спортната форма. В преходния период на зимния цикъл спортната форма се запазва на по-високо ниво от изходното си положение през ноември (фиг. 171).

2. Двуциклова периодизация за висококвалифицирани алпинисти с раз-нообразна алпийска дейност, провеждана в нашите планини при летни и зимни условия:

Подготвителен период

Период на зимни прояви

Подготвителен период

Период на летни прояви

Преходен период

ноември, декември,януари

февруари, март април, май, юни юли, август, септември октомври

В периодите на летните и зимните алпийски прояви има запазване на спортната форма, а през преходния период, който се предвижда само след

X/ XII 1 II III IV V VI VII VIII IX X

Подготвителен Период назимнапрояви.

Подготвителен Период на /е/т?

на прояви

Пре-

хо-

денПридобиване запазване загубване -

придобиванезапазване загуб

ване

Фиг. 172. Двуциклова периодизация за високоразредни алпинисти

летния цикъл — нейното загубване. В подготвителния период на зимния цикъл има придобиване на спортна форма, а между зимния и летния период на алпийски прояви — едновременно загубване и придобиване (фиг. 172). Получава се известно спадане най-вече на издръжливостта след зимния сезон и постепенно подобряване на специалните качества, свързани по-пряко с подготовката за стенни изкачвания. Новият подготвителен период през есента винаги трябва да започва от по-високо изходно ниво от предишната година. Така ще се осигуряват системността и постъпателният характер на многогодишната подготовка.

3. Едноциклова периодизация за висококвалифицирани алпинисти, подготвящи се за голямо постижение във висока планина извън пределите на нашата страна (високопланински експедиции или стенни изкачвания на обекти със световна известност):

225

Подготвителен период Период на алпийски прояви Преходен периодНоември — юни(април — етап на разтозарване)

юли, август септември, октомври

Характерна за подобен график на целогодишна подготовка трябва да бъде еднаквата основна алпийска дейност, насочена към високопланинска експедиция с големи аклиматизационни изисквания или към сложни стен-

226

ни изкачвания, изискващи специфична подготовка. Голямата продължителност на подготвителния период налага включване на едномесечен етап на разтоварване, в който общата крива на спортната форма спада съвсем леко или по-скоро се задържа (фиг. 173). В този етап става известна смяна на тренировъчните средства.

XI XII t II Ш IV V VI VII VIII IX XПодготвителен период Период

на алпийски прояви

Преходен

Придобиване запазване загубване

Фиг. 173. Едноциклова периодизация за високоразредни алпинисти

Съществува взаимна зависимост между периодизацията и календарното планиране на алпийските прояви. В това отношение определящи са законо-мерностите на спортната тренировка, с които спортният календар е длъжен да се съобразява. Обратното би било неправилно и в разрез с научните изисквания.

11.3.2. Периодизация на спортната подготовка по ориентиране

Съвременната тренировъчна дейност на състезателя по ориентиране протича под формата на многогодишен тренировъчен процес. В основата му се поставя управлението на спортната форма. Периодите на високо натоварване се редуват с периоди на активна почивка при системно и последователно преминаване от един период към друг без функционални смущения. Периодизацията на спортната подготовка на състезателите по ориентиране е свързана със следните фактори:

1. Сезонно-климатични условия — участие в летни състезания по ориен-тиране или в ски-ориентиране.

2. Квалификация на състезателя — разред, спортен стаж, в какъв отбор е включен състезателят (национален, на ОС на БТС, на дружество).

3. Спортен календар — разпределяне на състезанията през годината, участие в международни състезания.

4. Система за допусканне до участие в републиканските първенства.5. Професионална принадлежност на състезателите — ученици, сту-

денти, работници, служещи (за всяка категория се провеждат републиканскипървенства).

В зависимост от тези фактори се определя фазовостта в развитието на спортната форма. За национални състезатели динамиката на натоварването има три върха с непродължително спадане между тях, като последният връх е най-висок — при световното първенство (фиг. 174). За тази състезатели, които се готвят за летни и зимни състезания, натоварването може да се представи с двувърхова крива с относително неголямо спадане между върховете

J L

Фиг. 174. Динамика на обема и "интензивността на нато варването при тривърхова крива

I________Обем

____ Штепзубхост

227

Фиг. 175. Динамика на обема и интензивността на натоварването придвувърхова крива

Фиг. 176. Динамика на обема и интензивността на натоварването при едновърхова крива

{фиг. 175). За слабо подготвените или за тези, които смятат да участвуват само в едно състезание, динамиката на натоварването представлява едновърхова крива (фиг. 176).

Периодизацията преследва две основни задачи: ■ ■>■• -Г. Повишаване на нивото на общата и специалната подготовка в сравнение

с предишните етапи.2. Достигане на добра спортна форма по време на най-отговорното състе-

зание.За изпълнение на тези задачи тренировъчният процес се разделя на

цикли й периоди (подготвителен, основен и преходен). *

Примерен модел за годишно разпределение с 3 цикъла

^^^^^^ Период Подготвителен период Състезателен период Преходен периодЦикъл ^^^^ I

1Първи цикъл 1. XI—15. I 15.1—28. II 1 — 10. IIIВтори цикъл 10. Ill—30. IV 1—31. V !

Трети цикъл i

1 I. VI—31. VIII1. IX—15... X 15—31. X

Подготвителен период. Той се разделя на общоподготвителен и спе-циалноподготвителен етап. При едновърхова крива подготвителният период обикновено продължава 6—8 месеца (4—5 месеца общоподготвителен и 2—3 месеца специално подготвителен етап). При двувърхова крива в първия цикъл подготвителният период е 3—5 месеца, а във втория — 2—3 месеца (в отношение 2:1 на общоподготвителния и специалноподготвителния етап). Продължителността на отделните етапи зависи от развитието на спортната форма, за което решаващи са следните фактори:

1. Постигане на високо ниво на обща и специална физическа подготовка(издръжливост).

2. Усъвършенствуване на необходимите знания, умения и навици.3. Брой на подготвителните състезания, необходими за постигане на

спортна форма.4. Необходимо време за възстановяване, което определя интервалите и

сроковете между състезанията и тренировките.5. Необходимо време за специална подготовка преди основното състе-

зание.Състезателен период. Неговата цел е да се запази и стабилизира спортната

форма чрез поддържане на високо ниво на общата и усъвършенствуване на специалната подготовка. В този период продължава развитието на физическите качества и най-вече на скоростната издръжливост. Повишава се фината техника на работа с карта и компас, като се достига съвършенство. Тактическата подготовка осигурява висока степен на майсторство. Психологическата подготовка в този период е от особено значение. Психическата настройка за състезанията по ориентиране и отрицателните емоции при провеждането им поставят пред състезателя големи изисквания.

Броят на състезанията зависи на първо място от индивидуалните въз-можности на състезателя за психо-физиологично възстановяване. Някои от състезанията се използуват за подготовка за основните състезания. Тренировките между тях са насочени към запазване и усъвършенствуване на постигнатото в специалноподготвителния етап. Съотношението между общата и специалната подготовка се запазва приблизително същото както в специалноподготвителния етап на подготвителния период. При едновърхова

228

крива състезателният период продължава 4—5 месеца, а при двувърхова — във всеки цикъл по 1—2 месеца.

Преходен период. В него трябва да се създадат условия за активна почивка, за възстановителни процедури и лекуване на травми. Основното съдържание на преходния период е активната почивка, но разбирана в най-широкия смисъл. Тя се характеризира с промяна на дейността. След последното основно състезание трябва постепенно да се намалят обемът и интензивността. Най-важната задача на преходния период е пълното физическо и психическо възстановяване, като се запази сравнително високо нивото на функционалните възможности на организма, което ще позволи в подготвителния период да се премине към по^голям обем на натоварване. Използуват се физически занимания, които доставят удоволствие на спортиста и му въздействуват емоционално. Особено приятни са спортните игри (футбол, баскетбол, тенис), ски, плуване и др. Някои състезатели предпочитат през този период пасивната почивка. Тя нарушава непрекъснатостта на тренировъчния процес и не дава възможност през следващия подготвителен период да се започне с по-голям обем на натоварване. Една от важните задачи през преходния период е задълбоченият анализ на допуснатите грешки и слабостите в състезанията.

Този период е относително къс. При едновърхова крива продължава 1—1,5 месеца, а при двувърхова — от 15 дни до 1 месец. При тривърхова крива с участие в зимни състезания преходният период е от особено голямо значение. Смяната на средствата за подготовка довежда до натоварването на други мускулни групи. След продължителна работа със ски беговата подготовка предизвиква мускулна треска. За да се избегне това, е необходимо беговата подготовка да не се прекъсва или в краен случай да започне поне един месец преди края на зимния състезателен период.

[11.4. МЕТОДИКА НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА ПО АЛПИНИЗЪМ

11.4.1. Спортна подготовка във фазата на изграждане на алпиниста

Следва непосредствено след началното обучение на основа на затвър-дените знания, свързани с подготовката за получаване на значката «Алпинист НРБ». По същество спортната подготовка е насочена към изискванията на по-ниските разреди. Системното й провеждане е абсолютно необходимо и за тази категория алпинисти, които не се стремят към високо спортно майсторство, а искат да практикуват алпинизма по други подбуди. Това е израз на стремежа към възможно най-голяма безава-рийност.

Тренировката за изграждане на алпиниста се провежда на широка основа съобразно планинските и климатичните условия на нашата страна. В спортната подготовка няма още наченки на определена специализация,, въпреки че още тук се проявяват различните склонности и предпочитания на алпинистите. Технико-тактическата и теоретичната страна на общата подготовка е още преобладаваща. Цели се доизграждането на двигателните навици, тяхната пълна автоматизация. Сега младият алпинист започва да се среща с нови и неочаквани положения в своята дейност, за които не е прочел в никой учебник, за които не му е говорил никой преподавател. Така алпинистът натрупва опит, изгражда се в тактическо отношение. В тази тренировъчна фаза периодизацията на целогодишната подготовка е изградена в два цикъла с два върха (през зимния и летния период на алпийски прояви).

11.4.1.1. Спортна подготовка през зимния цикъл

През подготвителния период се цели повишаване на общата физическа подготовка, развитие на специално насочените към алпинизма двигателни качества сила, бързина, издръжливост и ловкост, поддържа се възможно най-добре катерачната техника, придобита през миналия летен сезон, усъвършенствува се ски-техниката и започват системни закалителни процедури.

В първата половина на подготвителния период тренировките трябва да бъдат насочени към подобряване на общата физическа подготовка — най-вече на издръжливостта и силата. Работи се и за изграждане на нови и поддържане на усъвършенствуваните през летния тренировъчен цикъл двигателни навици. Могат да се използуват късните есенни месеци за продължаване на скалната подготовка на безснежни обекти с малка надморска височина. Провеждат се 3—4 тренировъчни занимания седмично с времетраене около 90—120 min. Използуват се следните тренировъчни средства: стартове и бягания на къси разстояния, бягане през пресечена местност, вдигане на тежести, спортни игри, скокове и общоразвиващи упражнения. Празничните дни се използуват за излет, съчетан със скална подготовка.

Във втория етап на подготвителния период част от тренировъчните занимания могат да се провеждат и в салон. Преминава се към по-целенасочено усъвършенствуване на специалните двигателни качества. Обръща се особено внимание на развиването на мускулатурата на долните крайници чрез упражнения от спортната гимнастика, клякания с тежести и др. Съществено място в целия подготвителен период трябва да се отдели на закаляването. Системно и последователно е необходимо да се работи за повишаване на съпротивителните сили на организма. Известно е, че зимните изкачвания и траверси се провеждат често пъти при тежки атмосферни условия при необходимост от бивакуване в снега.

Периодът на зимни алпийски прояви е свързан с участието на алпинистите в траверси, зимни изкачвания, ски-походи и алпийски ски-ралита. Тези прояви се провеждат изцяло във високата планина и степента на тяхната трудност се определя съобразно квалификацията на всеки алпинист. Освен това се провеждат и тренировъчни занимания в населеното място в салон и на открито. В този период трудно може да се определи някакъв точен седмичен тренировъчен цикъл поради няколкодневната продължител-ност на алпийските прояви. Те от своя страна са тясно свързани с атмосферните условия. Основният период в зимния цикъл си поставя за разрешение следните задачи:

229

1. Усъвършенствуване на специалните, свързани с алпийската дейностдвигателни качества.

2. Усъвършенствуване на алпийската и ски-техниката.3. Повишаване на техническите познания и психологическата подго-

товка.4. Участие в зимни алпийски прояви съобразно квалификацията.В населеното място при подходящи условия в известен период от зимата могат да

се организират всекидневни ски-занимания. Особейо полезно е ски-бягането.Преходният период на зимния цикъл е доста кратък, особено за алпинисти с по-

добра квалификация. В него се осъществява преходът към новия летен цикъл от подготовката. Почивката трябва да бъде активна. Рязкото прекратяване на тренировъчния процес след големите натоварвания през зимния сезон се отразява извънредно неблагоприятно върху организма на трениращите. Заниманията трябва да бъдат свързани с висока емоционал-ност. За тренировъчни средства се избират такива, които биха доставили особено удоволствие на алпинистите съобразно техните интереси — спортни игри, плуване, туристически походи в околностите на населеното място без особено напрежение и пр.

11.4.1.2. Спортна подготовка през летния цикъл

В подготвителния период трябва да се разрешат следните задачи: , . , 1. Усъвършенствуване на специалните двигателни качества и приспособяване към по-големи статични натоварвания.

2. Усъвършенствуване на катерачната техника за преодоляване на раз-лични форми на скалния релеф.

3. Усъвършенствуване на висшата катерачна техника — работа със стълбички, манипулации с двойно въже и пр.

Подготовката по възможност е добре да бъде насочена към пряката техника

и тактика за преодоляване на скални обекти. Това зависи от наличието на учебни и тренировъчни обекти в непосредствена близост до населеното място. Има райони, в които тренировъчните занимания на скали могат да запълнят целия седмичен цикъл — Плевен, Велико Търново, Враца и пр. Общо в подготвителния период алпинистите катерят обекти с малка надморска височина, на които според квалификацията се преминават и категоризират маршрути. Това естествено съвсем не изключва и периодични излизания в по-високата планина.

Когато в околностите на населеното място няма скални обекти и пряка подготовка на скали може да се води само в празнични дни, в седмичния тренировъчен цикъл е необходимо да бъдат включени и други средства. Все повече се внедрява в напредналите алпийски страни подготовката да става на дървени конструкции (отделни стени, кули и пр.). По тях има пасажи, наподобяващи скални форми — закрепени халки, на които може да се организира осигуровка. Изработени са различни възможности за захващане и стъпване. Може да се тренира и рапелът. Първият опит у нас с катерачната кула на стадион «Раковски» в миналото даде отлични резултати. Подготовката трябва да се разнообразява с упражнения от основната гимнастика и спортните игри.

В периода на летните изкачвания алпинистите се стремят към възможно най-много алпийски прояви с повишаване на трудността според собствената квалификация. Необходимо е да се престоява колкото може повече във високата планина. При насоченост за стенни изкачвания подготовката продължава да цели усъвършенствуването на специалната ловкост и сила. Това се постига чрез специални упражнения за най-пряко свързаните с катеренето мускулни групи. В населеното място продължават тренировъчните занимания от типа на провежданите в подготвителния период. При катерачни обекти с малка надморска височина е необходимо да се прилага методът на повторните изкачвания

на един и същ маршрут или на последователно минаване на няколко отделни маршрута без почивка. Необходимо е да се постигне готовност за непрекъснато

катерене — 8—10 h за по-висококвалифицираните алпинисти.Като се има пред вид, че повечето от категоризираните ни катерачни

обекти имат относителна височина от 100 до 120 т, следва да се направи, изводът, че с едно изкачване на подобна стена не може да се получи особен тренировъчен ефект дори за треторазредници и второразредници. Необ-

230

ходимо е те да се насочват към обекти от I I I категория, като в един тренировъчен ден трябва да преминават по няколко стени. От важно значение е стремежът за разнообразяване на скалните обекти. Колкото повече стени премине един алпинист, толкова повече разнообразни форми на скалния релеф ще срещне по своя път, с толкова по-разнообразни скали по отношение на техния състав ще се запознае, толкова по-разностранен опит ще придобие.

Преходният период на летния тренировъчен цикъл има за задача постепенно снижаване на голямото натоварване от предишния период. Провеждат се леки туристически походи, изкачвания на стенни обекти с малка надморска височина и по-ниска категория на трудност. В населеното място-алпинистът практикува други спортни дисциплини съобразно интересите си,

11.4.2. Подготовка на алпиниста във фазата на спортното майсторство

Подготвят се високоразредни алпинисти, които се насочват към големи постижения у нас и в чужди по-високи планини. Чрез специализирана физическа подготовка алпинистът се стреми към достигане на най-голяма работоспособност. Обемът на тренировъчната дейност рязко се увеличава. В тази фаза на тренировката особено значение придобива психологическата и по-специално интелектуалната подготовка на основа на увеличените тактически познания и опит.

Във фазата на спортното майсторство е добре алпинистът да насочи подготовката си към по-тясна специализация. Това може да се извърши в рамките на отделни цикли на многогодишната тренировка. Примерно може да се премине три-четиригодишен цикъл от строго специализиране на скална подготовка. След определени постижения да се започне нов цикъл, който този път да бъде насочен към височинна подготовка във връзка с пла-нувана след три години експедиция в Хиндукуш.

Спортното майсторство в алпинизма може да има две основни насочености — към стенни изкачвания и към високопланински експедиции. Те не могат да се разглеждат напълно откъснато, защото допълнителните им компоненти често взаимно се преплитат. Стенните изкачвания се провеждат както през летния сезон при безснежни и снежни (във високите планини) условия, така и през зимния сезон, когато са особено утежнени. Това налага усъвършенствуване на техниката за лед успоредно със скалната техника. Траверсите и алпийските ски-ралита- изискват специализирана подготовка при зимни условия и по насоченост могат да се отнесат към високопланинските изкачвания без необходимостта от толкова решителната за високата планина хипоксична устойчивост.

11.4.2.1. Спортна подготовка за стенни изкачвания

При условията на родните планини тя следва да се планира в летен и зимен цикъл без преходен период. Когато подготовката е насочена към няколко големи изкачвания в по-високи планини (Алпите, Кавказ), които се предвиждат в най-подходящия летен сезон, може да се прибегне до едно-циклово целогодишно планиране.

В подготвителния период е необходимо да се постигне усъвършенствуване на специалните двигателни качества, сработване на партньорите в свръзката, усъвършенствуване на технико-тактическите взаимодействия при сложни манипулации на скалата (системи за сигурност, спасителни мероприятия, използуване на изкуствени опорни точки и пр.). Могат да се използуват редица помощни средства, свързани със занимания с други спортни дисциплини в населеното място. Основна обаче остава работата на скалата. Стремежът е да се преминава повече «метраж» от всякакви категории на трудност. Поради сравнително малката дължина на нашите катерачни обекти са уместни преминаването на няколко стени една след друга или повторните изкачвания на една и съща стена.

Полезно е и участието в състезания по скално катерене. Не трябва да се забравя обаче, че подобна целенасочена тренировка отдалечава доста много алпиниста от планината с нейното многообразие и има опасност да го откъсне от неговата естествена среда и да превърне алпийската му дейност във вредна самоцел.

В периода на алпийските прояви алпинистът съобразно най-подходящите условия се насочва към избраните обекти, с които е била свързана неговата подготовка. Отделя се достатъчно време за основното им проучване. В този период може да се постигне много по отношение на психологическата подготовка чрез възпитаване и самовъзпитаване — най-вече на волевите качества. В планините с ледници алпинистът трябва да използува всяка възможност за усъвършенствуване на ледената техника. Това може да стане при подхода към избраните за изкачване стени или в дните, определени за опознаване на района"

Преходният период от тренировката във фазата на спортното майсторство не се отличава много от този период през фазата на летния цикъл.

11.4.2.2. Спортна подготовка за високопланински експедиции

Тя естествено протича в един цикъл и върховата точка съвпада с времетраенето на предвидената експедиция. Подготвителният период трябва да разреши следните задачи:

1. Повишаване на хипоксичната устойчивост.2. Повишаване на общата и специалната издръжливост.

3. Насочена теоретична подготовка за височинните изкачвания в района, за който алпинистите се готвят.

4. Усъвършенствуване на техниката за придвижване по ледени повърхности.5. Целенасочена психологическа подготовка.

231

6. Закаляване.7 . Изграждане на сплотен колектив в групата, на която се разчита за

високопланинската проява.Предшествуващият зимен цикъл трябва да протече с по-големи изисквания по отношение на

поставените в подготвителния период задачи. Използуват се следните основни средства:1. Периодични високопланински лагери в Рила и Пирин с всекидневни изкачвания на по-високите

върхове от изходната база при денивелацияот около 1000 т. Използуват се ранните утринни часове, като придвижването става по най-трудните кулоари. Усъвършенствуват се елементите от ледената техника. Слизанията могат да се извършват също с котки на краката, а в някои случаи е добре да се разнообразяват със ски-спускания. При излизане на най-високата точка се правят усилени общоразвиващи упражнения с превес на дихателните и упражненията за мускулните групи надол-ните крайници. Изкачванията се извършват с около 20-килограмови раници.

2. Няколкодневни високопланински комбинирани походи с големи натоварвания. Съчетават се с биваци, преминаване на високи гребени, изкачвания по стръмни кулоари. Стремежът към рязко спускане (за целта могат да се носят и ски) и набиране на височина трябва да съпътствува целия поход. При тези съвместни престои във високата планина се оформя колективът, изграждат се взаимоотношенията между членовете му, усъвършенствуват се дребни, но от голяма важност в бъдещата експедиция тактически особености— темпото и разпределянето на натоварването в колоната, организацията на бивакуването, почивките и пр.

3. Хипоксична подготовка в населеното място с дишане на газови смеси с намалено съдържание на кислород по методиката на Кр. Кръстев. Системно се повишават изискванията и се свързват с определени физически натоварвания. Честите упражнения със задържане на дишането също са особено полезни. Те могат да се прилагат и при движение в планината, което при-учва организма към работа при кислородна недостатъчност.

Като помощни средства главно при престоя в населеното място в седмичния цикъл могат да се използуват туристически походи с по-тежки товари в празнични дни, колоездачни пробези около населеното място, спортни игри и специални упражнения за заздравяване на долните крайници — най-вече на глезенните стави.

По време на експедицията подготовката на алпинистите все повече се доближава до общите тактически изисквания, свързани с изкачването на избрания връх, без да се покриват напълно с тях. Основната задача е да се доведе хипоксичната подготовка до възможното най-високо ниво преди последния решителен етап на изкачването. Това може да се постигне чрез предварително изкачване на други високи върхове при спазване на опреде-лена последователност. Добрата подготовка в условията на нашата страна гарантира достигане с успех на височини до 3800—4000 ш. По-високо вече се чувствуват първите признаци на планинската болест. След напускането на нашата страна на път към някой висок връх първата задача не може да надвишава излизане над 4000 т. След слизане в долините, разтоварване и съответна психическа нагласа се подхожда към по-големи височини, като всяко ново изкачване не трябва да надвишава с повече от 800 m предишното. В много случаи няма възможност последователното набиране на все по-големи височини да става на различни върхове. Тогава се приема система на подготовка за върха, определен за изкачване, с построяване на междинни лагери и връщане в базовия лагер. При това обаче следва строго да се спазват всички тренировъчни принципи. Те не бива да бъдат смесвани с най-целесъобразната тактика на изкачването. Дори в някои случаи тренировъчните изисквания преди достигането на необходимата аклиматизация са в разрез с това, което в дадения момент би било най-целесъобразно от тактическо гледище. Добре трябва да се разбере, че височинната подготовка и тактическите изисквания до момента на достигане на относително добра аклиматизация са две съвършено различни неща. Те не могат да се смесват, а само при възможност отчасти да се съчетават.

Преходният период започва непосредствено след завръщането на алпинистите от експедицията. Добре е те да използуват есенните дни по Черноморието. Водните спортове, съчетани със слънчевите бани, оказват отлично въздействие върху организма на алпиниста след суровите климатични условия и голямото напрежение на трудното високопланинско изкачване.

232

11.5. МЕТОДИКА НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА ПО ОРИЕНТИРАНЕ

11.5.1. Спортна подготовка при лятно ориентиране

11.5.1.1. Спортна подготовка през подготвителния период

През първия етап на подготвителния период се изгражда основата за по-нататъшното усъвършенствуване, за придобиване на спортна форма. Основната задача е повишаването на общото ниво на функционалните възможности, развиването на физическите качества и разширяването на теоретичните и техническите навици и умения. Решаваща е ролята на общата физическа подготовка. Голямата по обем работа и преодоляването на редица трудности обуславят възпитаването на морално-волевите качества, а заедно с това се изгражда аеробната издръжливост, което дава възможност на състезателя да понася големи и максимални натоварвания. Общата физическа, подготовка съставлява 70—80% от обема на цялата тренировъчна работа. В областта на тактическата, техническата и теоретичната подготовка се решават следните задачи:

1. Придобиване на нови и задълбочаване на старите познания в областта на техниката на ориентирането, теорията за очертаване на маршрути, методиката на тренировка и физиологията.

2. Посредством анализ на маршрутите, класирането, постигнатата скорост и отчитане на грешките и недостатъците в подготовката намиране на оптималния вариант за тяхното отстраняване.

3. Теоретична разработка на маршрути. Развиване на тактическото' мислене

гпосредством работа с топографски карти (избор на варианти, запаметяване на части от отсечката с постепенно увеличаване на нейната дължина и сложност).

В този етап на подготовка преобладава равномерният метод, чрез-който може да се осъществи големият обем на натоварването. За разнообразие се използува един или два пъти в седмичния цикъл и променливият метод. Най-рационални средства са кросовото бягане в гора, по шосе, тревисти терени, през изорани ниви, тресавища, хълмист терен, в дълбок сняг, вдигането на тежести, спортните игри, плуването. Динамиката на нато-варването в този етап се характеризира с постепенно вълнообразно увеличаване на обема при сравнително ниска интензивност.

Във втория специалноподготвителен етап тренировъчният процес претърпява някои промени, които се обуславят от необходимостта за постепенно навлизане на състезателя в спортна форма. Задачите от първия етап продължават да се изпълняват. Подготовката придобива по-изразена специална насоченост. Решават се задачите на специалната физическа и технико-такти-ческа подготовка. Тренировката се съчетава с участие в състезания с учебно-тренировъчен характер. В тях се отстраняват някои недостатъци. С приближаването на основните състезания подготовката трябва да се провежда в условия, близки до състезателните. Техниката и тактиката се усъвършенствуват, като всички начини на фино четене на карта, фино бягане с бусола, избор на вариант, запаметяване на отсечки, атакуване на контролната точка се изпълняват вече при голяма скорост, близка до оптималната.ft, Тренировъчните натоварвания продължават да нарастват при сравнително стабилизиране на обема и увеличаване на интензивността, която достига максималната или е близка до нея. Повишаването на интензивността дава възможност да се подобри специалната (скоростната) издръжливост. Съотношението между общата и специалната издръжливост се изменя с превес на специалната. Скоростната издръжливост заема 40—60% от обема на цялата тренировъчна работа. Възпитаването на скоростната издръжливост е възможно само на базата на общата физическа подготовка. Използуват се интервалният метод, методът с променлива интензивност, фартлекът и методът с интервално-променлива интензивност. Средства за развиване на скоростната издръжливост са кросовете, бягането по пресечен терен, спортните игри, повторното бягане по мека почва. В таблиците и примерните седмични цикли се дават модели за обема на натоварване, интензивността и част от средствата, които могат да се използуват в отделните етапи на подготви-телния период. Разработени са два варианта — с един и два върха на спортната подготовка.

Примерен модел за седмичния обем през подготвителния период при едновърхова крива:

Обем на натоварването в km

Месеци

мъже жени

Октомври 70 140—50

Ноември 75 64Декември 80—90 55—65Я нуари 90 60—70Февруари 92 65—75Март 103 60—70Април 92 50—60Май 92 57

Примерен седмичен цикъл през първия етап на подготвителния период при едновърхова крива:

Понеделник — 10—12 km равномерно бягане по пресечена местност (60—65 min).Вторник — 15 km бягане по хълмиста местност (80—85 min).

Сряда — обща физическа подготовка, ски, плуване или спортни игри, колоездене (80—90 min с игрови характер).

Четвъртък — 10—12 km равномерно бягане по пресечена местност или изорана нива (60—65 min).

Петък — обща физическа подготовка, колоездене, спортни игри, плуване (80—90 min).Събота — 14—16 km равномерно бягане по горски пътеки или шосе <85—95 min).Неделя — поход 4—6 h (пеша или със ски) със скорост 5 km/h.

Примерен седмичен цикъл през втория етап на пооготвителния период при едновърхова крива:

Понеделник — 10—12 km компенсаторно бягане.Вторник — повторно бягане 6X500 m с 80%, ЗхЮОО m със 75%, движение по азимут.

233

Сряда — 16—18 km крос по горски пътеки с равномерно темпо (85—90 min).Четвъртък — 10—12 km бягане по хълмиста местност (45—50 min).Петък — повторно бягане 2X800 m с 80%, 2X2000 m със 75% с техническа

насоченост.Събата — 20 km равномерно бягане (100—110 min).Неделя — техническа тренировка на терен 10—12 km (90—100 min).Забележка: в този етап може да се участвува в кросови състезания с тренировъчна

цел.

Примерен модел за седмичния обем през подготвителния период при двувърхова крива:

Месеци Обем на натоварването в kmмъже | жени

Октомври 90 60Ноември 100 70Декември 120 ' 70Януари 140 80Февруари 120 70Март 100 60Юни 100 70Юли 120 80Август 100 70

Примерен седмичен цикъл през първия етап на подготвителния период при двувърхова крива: •

Понеделник — 10—12 km равномерно бягане по пресечена местност, Вторник — 15 km бягане по хълмиста местност.Сряда — обща физическа подготовка, ски, плуване, колоездене, спортни игри (90—

100 min с игрови характер).Четвъртък — 15 km равномерно бягане по тревист терен с отсечки в изорана нива.Петък — 20 km равномерно бягане по горски път или шосе (100— 115 min).Събота — 10 km бягане по хълмиста местност (50 min). Неделя — поход 4—6 h (пеш или със ски) със скорост 5 km/h.

Примерен седмичен цикъл през втория етап на подготвителния период при двувърхова крива:

Понеделник — 10 km компенсаторно бягане. Вторник — 15 km бягане по пресечена местност (70 min). Сряда — повторно бягане с 5X500 mс 80%, 3 x800 mсъс 75%, 2х 100 m със 75%, движение по азимут.

Четвъртък — 15 km компенсаторно бягане.Петък — 15 km равномерно бягане по тревист терен или горски пътища с карта

(60—65 mi ).Събота — 10 km оптимално бягане.

Неделя — 14 km техническа тренировка на терен (Грубо ориентиране, груб азимут —■ 115—120 min).

17 Туризъм, алпинизъм и. . . 257

Забележка: непосредствено преди състезателния период се включва още една темпова тренировка. Дължината на отсечките може да бъде до 2000 т.

През втория подготвителен период задачите остават същите, но се повишават скоростните изисквания. Интензивността стига близо до състезателната при сравнително висок обем и голямо разнообразие на тренировъчните средства и методи.

Динамика на натоварването през подготвителния период:

Показатели Жени

Брой на тренировките 210— 220 200— 210Брой на състезанията 8— 12 8— 12Брой на почивните дни 10— 15 10— 15Брой иа занятията в седмицата 6— 7 6— 7Бегови тренировки 5— 6 4— 5ОФП 1 — 2 2— 3Ски, игри 1 1Седмичен обем (в 'km) 90— 120 60— 80Общ обем на,периода (в km) 2900—3900 1900— 2500

11.5.1.2. Спортна подготовка през състезателния период

Динамиката на натоварването през този период е в зависимост от неговата продължителност. Когато състезателният период е много дълъг (4—5 месеца), се използуват междинни микроцикли за възстановяване, в които частично се изменят формата и съдържанието на тренировъчния режим и условията на тренировка. В тези микроцикли обемът и интензивността относително намаляват, което дава възможност да се запази тренировъчният ефект и да се предпази състезателят от претренираност.

През състезателния период за поддържане на високо ниво на скоростната издръжливост се използуват интервалните тренировки, като се увеличава дължината на отсечките (до 2000 т) и се намаляват времето за пробягване, фартлекът и тренировките с интервално-променлива интензивност. Обръща се по-голямо внимание на техническата, тактическата и психологическата подготовка. Особено важно през този период е използуването на най-разнообразни средства и методи на учебно-тренировъчната работа, за да се избегне отрицателният ефект на максималните натоварвания.

В първия етап на периода състезанията се използуват за разрешаване на някои проблеми от тактическата и техническата подготовка.

235

Месеци•Обем на натоварването еkm

мъжежениЮни80—9050—60Юли70—8040—50Август80—9050—60Септември50—7030—40

Примерен модел за седмичния обем през състезателния период при едновърхова крива:

Примерен седмичен цикъл през състезателния период при едновърхова крива:

Понеделник — 12 km компенсаторно бягане (48—52 min).Вторник — повторно бягане 2x500 m с 85% през 5 min, 2X800 m с 80% през 5 min,

2ХЮ00 m с 80% през 6 min, 1X1500 m с 85% след 6 min, движение по азимут или отсечки с карта (грубо ориентиране и атакуване на контролната точка).

Сряда — 15 km равномерно бягане по пресечена местност (65—70 min).Четвъртък — 15 km фартлек с карта (грубо ориентиране).

Петък — повторно бягане ЗхЮОО m с 85% през 6 min, 2X1500 m с 0% през 6 min.Събота — 12 km равномерно бягане по пресечена местност (48—50 min).Неделя — 10—14 km участие в състезание или техническа тренировка с

оптимално темпо с карта (фино ориентиране, техника на палеца, фин азимут — 105—115 min).

Примерен модел за седмичния обем през състезателния период при двувърхова крива:

Обеи на натоварването в kmМесеци

Април Май Август Септември

70—80 60—70 70—80 60—70

50—60 40—50 50—60 40—50

237

Примерен седмичен цикъл през първия състезателен период при двувърхова крива:

Понеделник — 14 km компенсаторно бягане (70—75 min). Вторник — 14 km фартлек с карта (грубо ориентиране — 65 min). Сряда — 12 km равномерно бягане по пресечена местност (48—50 min). Четвъртък — 10 km оптимално бягане.

Петък — 15 km бягане по хълмиста местност или темпова тренировка 4—5x1000 ш и 2—3x2000 m (70—75 min). Събота — почивка.

Неделя — 10—14 km участие в състезание или тренировка с карта с оптимално темпо (грубо ориентиране, техника на палеца, фин азимут — 100—110 min)

Примерен седмичен цикъл през втория състезателен период при двувърхова крива:

Дни Мъже Жени

km средства km средства

Понеделник 6 маршрут 5 маршрут

Забележка: Най-подходящо е 15—20 дни преди републикански състезания подготовката да бъде в лагерна обстановка, където всички занимания се провеждат с карта. Техническите тренировки са в зависимост от характера на местността. Най-добре е маршрутът да се раздели на части от няколко отсечки, в които да преобладава определен вид техника и които се пробягват с висока скорост. На определени контролни точки състезателите спират и анализират приложените технически прийоми и степента на тяхното овладяване.

Примерен седмичен цикъл непосредствено преди решаващи състезанияв лагерна обстановка: j !

Понеделник — преди обяд — 6 km маршрут, равномерно бягане; следобед — 4 km отсечки с азимут, оптимално бягане.

Вторник — преди обяд — 10 km маршрут; следобед — почивка.Сряда —• преди обяд — 8 km маршрут, равомерно бягане; следобед — 5 km

отсечки с азимут, оптимално бягане.Четвъртък — преди обяд — почивка; следобед — 8 km маршрут.Петък — преди обяд — 10 km крос с карта (грубо ориентиране); следобед —

почивка.Събота — преди обед — 8 km маршрут, оптимално бягане; следобед —

почивка.Неделя — преди обяд — 8 km маршрут, оптимално бягане, следобед — почивка.

239

ДниМъжеЖениkmсредстваkmсредстваВторник4 10отсечки маршрут3 8отсечки маршрутСряда8маршрут5маршрутЧетвъртък4отсечки3кросПетък8 10маршрут крос8 5маршрут кросСъбота8маршрут6маршрутНеделя8маршрут6маршрут

П р о д ъ л ж ен и е

11.5.2. Спортна подготовка при ски-ориентиране

Спортната подготовка при ски-ориентирането протича под формата на целогодишен учебно-тренировъчен процес независимо от липсата на снежна покривка. Специфичните условия у нас (през 8 месеца от годината няма сняг) обуславят характера на този процес. През лятните и есенните месеци за подготовка се упражняват други спортни дисциплини като спомагателно средство. Посредством ролери, походи с щеки, гимнастика, плуване, спортни игри, колоездене, гребане, водни ски и кросове състезателите поддържат високо ниво на физическа подготовка, а чрез имитационни упражнения — и на техническа. Още в началото на сезона с първото стъпване на ски започва специалната подготовка на по-високо ниво.

Планирането на спортната подготовка е в зависимост от динамиката на развитие на спортната форма и поставената цел. Продължителността на отделните периоди е във връзка с прилаганите средства и възможностите за използуване на ските като основно тренировъчно средство на изкуствени писти.

Примерен модел за периодизация на спортната подготовка:

Подготвителен

Периоди общоподготви! елен етап специално подготвителен етап Състезателен Преходен

Месеци май—септември октомври—декември януари—март априлП р о д ъ л ж е н и е

Месеци Обеи на натоварването в km

мъже жени

Октомври 120—140 70—80Ноември 130—150 100—110Декември 130—150 100—110Януари 100—110 80— 90Февруари 100—110 80— 90Март 100—110 80— 90Април 40—50 30— 40

11.5.2.1. Спортна подготовка през подготвителния период

При нашите условия този период започва през май и продължава до декември, като се разделя на общо и специално-подготвителен етап. Подготвителният период се характеризира с голяма по обем работа със следната насоченост

1. Повишаване на функционалните възможности на организма.2. Повишаване на общата издръжливост.-3. Развиване на физическите качества.4. Овладяване на техническите умения и навици.5. Създаване на основа за навлизане в спортна форма.Основните средства за подготовка през общоподготвителния етап са общоразвиващи,

специалноподготвителни, имитационни и координационни упражнения. През специалноподготвителния етап се използуват в най-голяма степен ролери, ски на изкуствена писта. В тренировъчния процес се прилагат равномерният, променливият (фартлек) и повторният метод.

Примерен седмичен цикъл през общоподготвителния етап:

Понеделник — 30 km равномерно бягане с ролери. Вторник — интервална тренировка с ролери — 3x2000 m с 80% през 5 min, 5X1000 m с 90% през 3—4 min.

Сряда—- 15 km равномерно бягане през пресечена местност. Четвъртък — 30 km равномерно бягане с ролери. Петък — 15 km равномерно бягане през пресечена местност. Събота — 15 km с ролери с 80%.Неделя — състезания по ориентиране или техническа тренировка 25 km с щеки.

Примерен седмичен цикъл през специалноподготвителния етап:

Понеделник — 30 km равномерно бягане със ски. Вторник — интервална тренировка със ски 6—8 пъти по 8—10 min и 2—3 min почивка.

240

ПоказателиМъжеЖениБрой на тренировките100--10895--105Брой на състезанията10—1210--12Брой на почивните дни10--

1210--15Брой на заниманията в седмицата6--75--7Бегови тренировки5--64--5ОФП0--10--1Седмичен обем (в km)60--8040--

60Обем за периода (в km)900-1000750--850

Динамика на натоварването през състезателния период:

Мес ециОбем на натоварването в kmмъжежениМай90—10060— 70Юни90—10060— 70Юля130—150100

—110Август130—150100—110Септември130—150100—116

Примерен модел за седмичния обем през годината:

Сряда — тренировка за техника на ски-бягане 15—20 km. Четвъртък — 40 km равномерно бягане със ски. Петък — темпова тренировка 3 пъти по 3—4 km с 85% и 1 km бавно. Събота — 35 km равномерно бягане с карта или участие в състезание.

11.5.2.2. Спортна подготовка през състезателния период е

Характерна за състезателния период е неговата относително неголяма продължителност. Обикновено у нас състезанията започват от средата на януари и завършват в началото на март (дори при участие "в световно първенство). Състезателите по ски-ориентиране могат да участвуват и в състезания по ски-бягане. Основните задачи на състезателния период са:

1. Навлизане в спортна форма и запазването й.2. Усъвършенствуване на физическите качества.3. Повишаване и усъвършенствуване на техническото и тактическото

майсторство.4. Реализиране на възможностите в най-отговорното състезание.Подготовката се осъществява изключително в лагерна обстановка.

Обемът и интензивността в седмичния цикъл са в зависимост от участието в състезания. За поддържане на спортната форма на високо ниво се използуват иятервалният, интервално-променливият и състезателният методи.

Примерен седмичен цикъл през състезателния период: Понеделник

— 20 km равномерно бягане.Вторник — темпова тренировка 3 пъти по 4—5 km с 85%, 1 km бавно. Сряда — ски-техника 10—15 km.Четвъртък — тренировка за бързина — 5 пъти по 2—3 rain максимално с 3

min почивка (4 серии).Петък — интервална тренировка 4—5 пъти по 6—8 min с 85% и 3—4 4 min

почивка. 'Събота — леко пързаляне за техника и почивка.Неделя — участие в състезания.

241

12. ТУРИСТИЧЕСКИ И АЛПИЙСКИ ОБЕКТИ В БЪЛГАРИЯ

12.1. ТУРИСТИЧЕСКИ

ОБЕКТИ 12.1.1. Рила

Рила е внушителен планински масив, който по височина надминава всички останали планини в Балканския полуостров. Обградена е от Раз-ложката, Благоевградската, Станкедимитровската, Самоковската и Долно-банската котловина. Чрез седловината Предел Рила се свързва с Пирин, чрез Аврамова седловина — със Западните Родопи, чрез Боровецката седловина — с Ихтиманската Средна гора, и чрез Клисурската седловина — с Верила. Рила заема обща площ 2396 km2, а средната й височина е около 1540 т. Характерни туристически маршрути са:1. Боровец—в. Мусала—Рибни езера—Рилски манастир. От курорта Боровец покрай р. Самоковска Бистрица се отива до х. Мусала, разположена до най-ниското от седемте терасовидно лежащи едно над друго Муса-ленски езера. Помежду тях лъкатуши пътеката към върха. От източната страна на долината са върховете Дено и Иречек, а на запад е красивият в. Алеко. Над Леденото езеро, което е най-високото в Рила, е в. Георги Димитров, свързан с в. Мусала посредством назъбените Триони. От Мусала маршрутът продължава през Близнаците, Маришки чал и Овчарец на юг. Пътеката се спуска към седловината Джанка. Източно остава х. Борис Хаджисотиров, построена до езерото Грънчар. Западно е долината на р. Бели Искър, в дъното на която е едноименният язовир. През в. Ковач и голямото плато се стига до в.-Канарата. Пътеката минава край него, спуска се стръмно към красивите Рибни езера, между които е.построена хижата. По долината на Рилска река се слиза в Рилския манастир.2. Боровец—в. Мусала-—х. Заврачица— х. Белмекен—Костенец. След като се минат Мусала и Близнаците, се завива на изток по билото на в. Манчо. След него се слиза към х. Заврачица. Източно през Ченгенечал се преминава през широкото плато, заключено между Ортачал, Мустачал и Ибър. Достига се в. Равни чал, от който се слиза на х. Белмекен, разположена край красиво езеро. В. Белмекен остава още пб на изток. От хижата покрай реката се слиза в курорта Костенец.3. Говедарци—х. Мальовица—х. Иван Вазов—х. Седемте езера—Говедарци. От с. Говедарци по удобно шосе се стига до м. Овнарско. Оттук през високопланинската школа на БТС на Мальовишка река се достига х. Мальовица. През Елениното езеро и в. Мальовица по билото през Додов връх и Дамга се слиза в Пазардере, където е разположена х. Иван Вазов. От нея през Отовишки рид се достигат Седемте рилски езера. Пътеката лъкатуши

между тях. Над езерото Близнака се издига в. Харамията. X. Седемте езера е построена до второто езеро. От хижата се слиза в Говедарци.

4. Говедарци—х. Мечит—х. Рибни езера—х. Македония—Семково. От с. Говедарци по просечената през гората ски-писта се стига до х. Мечит. От нея през едноименния връх се слиза в Кобилино бранище, където е построен малък заслон. Оттук се изкачва Водния чал и през долината на р. Ма-ринковица се слиза в долината на Рилска река, откъдето се достига хижата при Рибните езера. През високото било, започващо от в. Канарата и преминаващо през върховете Павлев, Черна поляна (Карааланица), Аладжа слаб-и Ангелов връх, се достига х. Македония. Западно от нея по долината на р. Благоевградска Бистрица може да се слезе в Благоевград. Източно от Динков дол се отива в курорта Семково.

12.1.2. Пирин

Пирин със своите величествени върхове се издига в Югозападна България. Билото на планината се простира в северозападно-югоизточна посока. На север Пирин се свързва с Рила чрез седловината Предел, а на юг граничи с планината Славянка чрез Парилската седловина. На запад е долината на р. Струма, а на изток — на р. Места. В тези граници Пирин е дълъг 70 km и широк около 40 km. Обособяват се три дяла — Северен, Среден и Южен Пирин. Характерни туристически маршрути са:

1. С . Добринище—х. Гоце Делчев—Безбог—х. Демяница—х. Вихрен— Банско. От с. Добринище покрай рибарника на първия партизанин в България Иван Козарев се достига х. Гоце Делчев. През красива иглолистна гора се отива до бившата база на ЦСПС под в. Безбог. Оттук се преминава недалеч' от Поповото езеро и се достига превалът между върховете Дженгал и Ушиците. Слиза се към голямото Валявишко езеро и по долината на р. Демяница се стига до едноименната хижа. Над нея на някогашна ледникова тераса е Василашкото езеро. Покрай него стръмна пътека води до билото между Василашки чукар и Тодорин връх. Оттук се слиза в Бъндеришката долина и покрай Дългото и Рибното Бъндеришко езеро се отива до х. Вихрен. От нея през х. Бъндерица се слиза в Банско до р. Бъндерица.

2. Банско—Белите чучуре—Антлантиквал—Балконе. Първите двапартизански лагера се намират при в. Конарево — крайния по билото,което се спуска от Стражите и Каймакчал към Разложката котловина. Залагера Балконе, който се намира под в. Св. Димитър, по-близък изходенпункт е с. Добринище.

3. Разлог—х. Яворов—Влахинска река—х. Вихрен. От Разлог през Изворите, Върбов кладенец и Равно боре се върви по долината на р. Суходол и се достига х. Яворов. Покрай Стълбите се изкачва карстовото било между върховете Разложки Суходол и Окаден. Оттук пътеката се спуска към долината на р. Влахинска. През зимата склоновете са покрити с грамадни ла-виноопасни снежни маси. Покрай р. Влахинска може да се слезе до с. Влахи-Нагоре по реката се достигат Влахините езера. Над тях през превала между върховете Муратов и Хвойнати се слиза в Бъндеришката долина и се отива до х. Вихрен.

4. X. Вихрен—Синанишко езеро. От х. Вихрен покрай Жабешкото езеро се излиза на билото между в. Муратов и Дончови караули. През разлатот» Голямо Спано поле южно от в. Муратов се достига превалът преди Момин връх. Оттук следва стръмно спускане към з. Синаница и красивото Синанишко езеро, в чиито води се отразяват зъберите на в. Синаница и Момин връх.

243

3. X. Демяница—х. Сандански. От х. Дамяница покрай реката през м. Тиаците се изкачва билото между крайния връх от веригата на Типиците и Мозговишки чукар до Превалската порта. Оттук се слиза до Чаирските езера в Башлийския циркус към х. Сандански. Оттук има шосе до гр. Сандански.

5. X. Демяница—Тевното езеро—х. Пирин. По долината на р. Демяница се стига до Винарската порта, разположена между Мозговишки и Ва-лявишки чукар. Оттук пред погледа се разкрива красивото Беклеме с величествената верига на върховете Момин двор, Кралев двор и Каменица. Достига се Тевното езеро. От него се изкачва превалът между Кралев двор и в. Смирненски. Слиза се към долината на Тревата река, по която се стига до х. Пирин. На изток се издигат върховете Ченгелчал, Хамбарташ и Де-мирчал.

12.1.3. Стара планина

Стара планина с право се счита за «гръбнак» на Балканския полуостров. Тя преминава през цялата ни родина. Старото име на планината е Хемус. По-късното турско наименование Балкан дава името на целия полуостров. Старопланинското било започва от долината на р. Тимок и завършва на Черно море с н. Емине. Общата дължина на Стара планина е около 555 km със средна широчина около 50 km. Характерни маршрути са:

1. Клисура—х. Вежен—х. Козя стена—х. Добрила—х. Васил Левски— в. Ботев—х. Рай—Калофер. От Клисура се прехвърля по стръмна пътека централното било източно от в. Вежен и се слиза към разположената сред боровата гора на северните склонове на планината х. Вежен (от нея може да се продължи на север до курорта Рибарица). По централното било през в. Каменица, Рибаришкия проход, в. Юмрука и Маркови поляни се отива до х. Козя стена, която е построена близо до назъбеното било Трионите. На изток покрай върховете Кучето и Боби се продължава към в. Козя стена. През Балевската планина се слиза към Троянския проход, по който върви широко шосе. През м. Дерменкая се достига обраслия с борова гора в. Добрила, в подножието на който е едноименната хижа. Пътеката за х. Васил Левски подсича върховете Левски (Амбарица) и Купена по южните им склонове. От х. Левски се изкачва старопланинският първенец в. Ботев. От него по стръмна живописна пътека се слиза южно към х. Рай. Тук над шеметни скали падат водите на огромния водопад Пръскалото. От х. Рай се слиза в Калофер, родното място на поета революционер Хр. Ботев.

2. Казанлък—х. Бузлуджа—в. Столетов—х. Партизанска—х. Маза-лат—х. Тъжа—в. Ботев—х. Рай—Калофер. По този маршрут изобил-ствуват обекти, свързани с героичното минало на нашия народ. От Казанлък през с. Крън покрай Крънска река се отива до х. Бузлуджа, построена под в. Бузлуджа. Тази местност е свързана с две големи исторически събития — разгрома на четата на Хаджи Димитър през 1868 г. и Първия конгрес на БРСДП през 1891 г. От х. Бузлуджа по сравнително ниското било се достига в. Столетов, на който се издига величествен паметник, напомнящ на поколенията за Шипченската епопея. След в. Малуша се слиза към х. Партизанска, свързана с действията на Габровско-Севлиевския партизански отряд. През вековна букова гора покрай м. Корита се продължава до х. Маза-лат, построена на вододелното било. На юг се разкрива величествена панорама към Зли връх и Триглав, които образуват грамаден масив, почти успореден на централното било. През Пеещите скали, където билото значително се стеснява, се преминава в. Росоватец и се слиза постепенно към широката долина на р. Тъжа, където се намира едноименната хижа (от нея може да се отиде покрай в. Русалка към Априлци на север). От х. Тъжа започва стръмно изкачване на в. Ботев през Пилешки полог, Юрушка грамада и в. Пара-джика. От върха се слиза през х. Рай до Калофер.

1. Пирдоп—х. Паскал—х. Бенковски. От гара Пирдоп следва стръмно, но сравнително късо изкачване към х. Паскал. Оттук се продължава нагоре към централното било. Излиза се източно от в. Паскал и се върви по широко плато, на което се намира често пресъхващият гьол Гюлджука. Оттук следва изкачване на в. Тетевенска Баба, от който се разкрива красива гледка към цялото било.до в. Вежен. От върха се слиза към превала пред в. Було-ваня. Подсича се върхът от север и се слиза към х. Бенковски. Може да се мине по билото през най-високата част на Булованя до в. Братаница. По северния му склон също може да се стигне до хижата, разположена всред широколистна гора (от х. Бенковски може да се слезе през Рибарица в Тетевен) .

3. Буново—х. Чавдар—х. Мургана—х. Свищи плаз—х. Паскал. От с. Буново удобна пътека води до х. Чавдар, носеща името на прославената партизанска бригада «Чавдар», действувала в този район. От хижата се изкачва в. Баба, от който по билото се преминава и в. Говедарника. В. Баба може да се подсече от юг. След Ямата се преминава в. Мургана. Южно от върха е х. Мургана. По хребета Невижда, който има североизточна посока, се слиза към Златишкия проход в м. Кашана. Следва стръмно изкачване на хребета Кордуна към в. Свищи плаз, под който е едноименната хижа. Южните склонове са с голям наклон и са лавиноопасни. В. Свищи плаз може да се подсече от север, като се преминава над широколистни гори, давали убежище на народните партизани. По билото се преминават върховете Разбой и Косица. Оттук започва постепенно слизане по южния склон на билото към широкото плато и х. Паскал.

12.1.4. Родопи

Родопския масив заема огромна част от територията на нашата страна. Той се простира от запад на изток с дължина от около 240 km, а от север на юг — около 100 km. Родопите имат сложен геоложки и морфохидрографски строеж. Многобройните отделни вериги, склонове и долини заемат площ от около 15 000 -km2 със средна височина 785 т. На север Родопите граничат е Горнотракийската низина, на изток — с долината на р. Марица, на юг — с Беломорската низина, на югозапад — с долината на р. Места, а на северозапад се отделят от Рила чрез

244

долината на р. Дрещенец, Аврамовата седло-вина, седловинната поляна Юндола и долината на р. Яденица. Планинският масив се поделя на Западни и Източни Родопи. В планината има многобройни исторически и природни забележителности. Ето един характерен маршрут:

Орехово—х. Кабата—х. Чудните мостове—х. Персенк—Бяла черква— х. Здравец—х. Руен—Асеновград. По склоновете на рида Чернатица се отива до х. Кабата, разположена в едноименната местност. Оттук се продължава до х. Чудните мостове (Еркюприя). Тук се намират едни от най-интересните природни феномени в нашата страна —трите естествени мраморни моста. От х. Чудните мостове покрай лесничейството се минава през превала между върховете Голям Персенк и Персенк. В м. Мезаргидик е построен паметник на група загинали партизани. В северна посока се достига х. Персенк, разположена на широката поляна Чадъра. В северозападна посока през долината на р. Въча може да се отиде до лагера «Ровно» на антониванов-ци. Покрай върховете Червен, Свети Илия, Кмурлутепе и Преспа се стига до Бяла Черква — красива местност с вековни букови гори. Тук се развива все по-посещавано летовище. Непосредствено под в. Бяла черква е старинният манастир «Св. Петър и Павел», който е най-високо разположеният в България. Продължава се в северна посока през Кулата и Побит камък към м. Юрукалан, където е х. Здравец. Покрай паметника на загиналите партизани от бригадата «Георги Димитров» се достига х. Руен, намираща се под едноименния връх в м. Буката. В м. Копривките е построен паметник на загиналите партизани от бригада «Васил Коларов». От х. Руен се слиза в Асеновград.

12.1.5. Витоша

Витоша се издига като самотен купол, ограден от всички страни с високи полета. На север е Софийското поле, на запад — Пернишкото, на юг — Само-ковското. На северозапад Владайското дефиле отделя Витоша от Люлин, на югозапад р. Струма — от Голо бърдо, а на изток р. Искър — от Лозен-ската планина. Билото на планината е заето от широки плата, над които се издигат отделните върхове. Средната височина на Витоша е 1382 т.

Още от времето на Алеко Константинов — родоначалника на нашето туристическо движение — Витоша е посещавана от хиляди любители на природата. В днешните дни построените шосета, удобни пътеки и лифтове още повече увеличават достъпността на планината. Отличните терени за ски правят Витоша любим обект и през зимата. Изходни пунктове за многобройните хижи и туристически обекти са Драгалевци, Бояна, Княжево, Райко Даска-лово, Симеоново, Бистрица и др.

12.1.6. Средна гора

Средна гора се простира на дължина около 250 km и широчина около 45 km. На запад започва от долината на Искър, а на изток достига долината на Тунджа. На север се свързва със Стара планина чрез планинските прагове Гълъбец, Козница и Стражата. На юг склоновете на Средна гора се спускат към обширната Горнотракийска низина. Долините на реките Тополница и Стряма разделят планината на три дяла — Западна (Ихтиманска), Централна и Източна (Сърнена гора) Средна гора.

Въпреки неголямата й височина Средна гора е прекрасен обект за всички любители на природата с многобройните исторически и природни забележи-телности.

12.1.7. Осогово

Тази планина е сравнително по-малко посещавана поради нейното гранично положение. Осогово е разположена между долината на р. Брегалница, Влахина планина, Кюстендилската и Каменишката котловини и долината на Крива река. Планината има две главни била, които се пресичат на най-високия връх Руен.

От Кюстендил може да се отиде до хижите Иглика, Студен кладенец, Трите буки и Осогово.

12.1.8. Национални туристически обекти

Девизът на основоположниците на българския туризъм «Опознай родината, за да я обикнеш» днес има още по-голяма сила за любознателните почитатели на природата. Той залегна като основен мотив на създалото се и непрекъснато развиващото се движение за посещаване на 100-те национални туристически обекта, повечето от които са съставна част от описаните планински маршрути. Те са свързани с историческото минало на народа ни, с природните красоти на страната и с големите стопански обекти. Те се посещават, като се прилагат всички видове туризъм. Ето и някои от тези обекти.

1. Аладжа манастир. Намира се около 4 km от курортния комплекс «Златни пясъци» край Варна. Килиите са издълбани в два реда във високата 30 m стена от пясъчник. Изграждането му се свързва с разпространилото се във феодална България отшелничество. Около него са разкрити изкуствени пещери и подземия. Най-популярни са Катакомбите. Запазени са някои стенописи. Около Аладжа манастир е изграден парк с много живописни места за отдих.

2. Бачковският манастир и Асеновата крепост. Разположени са в красивото дефиле на Чепеларска река. Манастирът е един от най-големите и най-старите у нас. Издигнат високо над реката, обграден със здрави стени, той е извънредно ценен средновековен паметник. Старинните му икони, прочутата костница, музейната сбирка и красивата природа превръщат манастира в един от най-посещаваните туристически обекти в този край. За това допринася и разположената на другия бряг на реката — на три километра южно от Асеновград, прочута Асенова крепост,

245

свързана с името на цар Иван Асен II. Особено интересен средновековен архитектурен паметник е църквата на крепостта.

3. Белоградчишките скали. Образувани в триаски пясъчници и конгломерати, с най-чудновати форми, те обхващат големи пространства в района на Белоградчик. Скалните фигури носят най-различни названия, често свързани с някоя легенда или с момент от историята ни — Хайдутинът, Дерви-шът, Монасите, Конникът, Мечката и др. Някои от тях привличат и погледа на алпинистите със своите отвеси. На три стъпаловидно разположени тераси се издига Белоградчишката крепост. Стените й умело са вплетени в скалите.

4. Дряновският манастир. Изграден е на северните склонове на Стара планина. Името му е свързано с последните героични дни на четата на Бачо Киро и поп Харитон по време на Априлското въстание. В двора на манастира се издига паметник музей. Наблизо е пещерата Бачо Киро, която е електрифицирана и благоустроена.

5. Златна Панега. Карстовият извор Глава Панега е истинско природно чудо. От него блика обилно вода, която през две малки и красиви езерца, свързани помежду си с тунел, дава началото на р. Панега. Редица проучвания показват, че водите идват подземно от р. Вит и се събират от карстовия терен. Наблизо е построен един от най-големите циментови заводи на Балканския полуостров — «Златна Панега».

6. Крепостта Баба Вида. Издига се внушително над Дунав като вековен страж на разположения наблизо Видин. Дебелите стени, дълбоките ровове, запълнени в миналото с вода, кулите и бойниците напомнят за епичните боеве срещу византийци и османци. Богатата музейна сбирка разказва за историята на крепостта — този голям паметник на крепостното строителство през Средновековието.

1. Мадарският конник. Издълбаният в скалите релеф привлича погледа още отдалеч. Датира от времето на хановете на Първата българска държава — Тервел, Кормисош и Омуртаг. Навсякъде из Националния археологически резерват Мадара се срещат следи от древната култура. В скалите са издълбани килии на голям скален манастир от XIV в., личат следи от езически прабългарски храм и дворец от IX—X в. Музеят разполага с богата археологическа сбирка. Стъпаловидната пътека дава възможност да бъдат изкачени скалните отвеси, по които преминават само алпинистите. На платото са развалините на Мадарската крепост.

7. Нос Калиакра. Скалистата му снага се издига величествено над морето. Тук имало крепост още през римско време. Разкопките са разкрили стара крепостна стена, римска баня и др. В малкия музей се съхраняват глинени съдове, накити и други предмети. Романтична легенда разказва, че 40 девойки начело с най-личната — Калиакра, вплели косите си и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители.

8. Паметникът на чавдарци. Намира се под легендарния в. Мургаш в ц. Жерковско дере до шосето София—Ботевград. Издигнат е в памет на загиналите партизани и ятаци от бригадата «Чавдар». Около 20-метровия обелиск с фигура на партизанин е изграден красив парк. Тук е и музеят, в който са събрани много документи, отразяващи славния боен път на чавдарци.

10. Пещерата Леденика. Намира се във Врачанския балкан. Посещава се целогодишно от хиляди туристи, които са улеснени от благоустрояването и електрифицирането й през 1961 г. Първата пешерна зала, наречена Преддверието, зиме е запълнена с лед, който е дал името на пещерата. Разклоненията на пещерата водят до Малката зала, Малката и Голямата пропаст, Бялата зала и Седмото небе. Най-величествена е Концертната зала, висока около 20 т.

11. Пещерата Магура. Тя е една от най-големите български пещери. Рядко красивите образувания Двамата братя, Ориенталският град, Камбаните и др. привличат хидяди посетители. Най-голямата ценност на пещерата са скалните рисунки, единствени по рода си у нас паметници на първобитното изкуство. В подножието на Рабишката могила, във варовиците на която е издълбана пещерата, е разположено Рабишкото езеро. То е най-голямо безотточно езеро у нас със средна дълбочина около 5 т.

12. Побитите камъни. Намират се на около 18 km от Варна по шосето за София. Представляват групи от каменни стълбове. Най-запазена е централната група, която е близо до магистралата. Има много теории за образуването на тези природни феномени. Отделни каменни стълбове са високи до 6 m, а диаметърът им в основата е до 3 т.

13. Устието на Камчия и паметникът на подводничарите. Най-посещавани от туристите са устието на Камчия и резерватът Лонгоза. Неделеч от устието на реката е паметникът на смелите български емигранти начело с Цвятко Радойнов, Аврам Стоянов и др., които през август 1941 г. се върнаха от Съветския съюз в България, за да дадат живота си за свободата.

12.2. АЛПИЙСКИ ОБЕКТИ

Особеностите на нашите планини, относително ниската им надморска височина, климатичните и метеорологичните условия с ярко изразени четири годишни сезона са определили характера на българския алпинизъм и подбора на алпийските маршрути. У нас е приета шестстепенна категоризация на катерачните обекти и алпийските траверси във високите ни планини,с две подкатегории «А» и «Б» въз основа на техническата сложност, абсолютната дължина, трудността на подстъпите до обектите и отдалечеността им» В последната категоризация на алпийските обекти, утвърдена през 1975 г.', намират място и катерачни маршрути, които са разположени на надморска височина, по-малко от 100 т. Осъществените през зимния сезон изкачвания по тези обекти не се зачитат.

12.2.1. Рила

Рила е една от нашите планини с най-много алпийски обекти. Особена привлекателен за алпинистите е Мальовишкият й дял. В Рила има множество

246

категоризирани катерачни обекти от II до VI категория на трудност и 33-траверса от II до V категория. По-характерни от тях са:

В. Харамията (2465 т). Намира се в циркуса на Седемте рилски езера. Западната му стена е изградена от гранит и по нея са прокарани няколко-тура от III категория на трудност.

В. Ушите (2547 т). Загражда циркуса на р. Малка Урдина от север. По югозападната му стена са прокарани туровете Камината1, Мадара,, Шумен.

В. Куклата. Западно, непосредствено над х. Мальовица се издига стена* наречена от алпинистите Куклата. По нея са прокарани маршрутите Чавдар, Академик и Класически.

В. Мальовица (2729 т). Най-високият връх на едноименния дял на Рила се издига величествено в западния край на Мальовишката долина. Първо успешно изкачване на северната му стена е по Класическия тур. След това са прокарани и туровете Плевен, Академик, Безенги, III конгрес на БТС^ Диагонала, Камините — всички от висока категория на трудност.

Еленин връх (2654 т). Няма друг наш алпийски обект, който да е посещаван така масово, както Еленин връх. На него са правили първите си стъпки почти всички български алпинисти по пътя към високото спортно майсторство. По неговите източна и южна стени са трасирани туровете Класически, Камината, Академик, Североизточен ръб, Плевен.

В. Орловец (2686 т). В дъното на Мальовишката долина, в нейнатанай-източна част се извисява северозападната отвесна стена на в. Орловец.По нея през 1935 г. е прокаран тур от III категория на трудност, а по-късно —и тур Ястреб. « т\

В. Иглата (2575 т). Това е един от малкото наши върхове, който е недостъпен без помощта на алпийска техника. Разположен е непосредствено до в. Двуглав. С отвесните си западна и южна стени, изградени от моно-литна скала, Иглата привлича българските и чуждестранните алпинисти. Прокарани са туровете Южен ръб, Народна армия, Космонавти, Западен ръб, Злите потоци и Единадесетте.

В. Двуглав (2605 т). От Партизанска поляна на север погледът неволно ще се спре на могъщата снага на в. Двуглав. Внушителна е неговата южна стена. По нея са трасирани маршрутите Втора републиканска алпиниада, Камините, Плочите, Здравец, Академик, Фестивал, 20 години Народна армия, 9 септември. По източната му стена, популярна като Черната стена, също има два трудни тура.

В. Злия зъб (2678 т). Разположен е източно от в. Орловец и действително прилича на огромен скален зъб. От всичките му страни се спускат

1 Наименованието на туровете се определя от алпинистите, извършили премиерното изкачване.

247

отвесни стени и може да се изкачи само с помощта на алпийска техника. Най-голям интерес за алпинистите представлява неговата източна стена. Там са туровете Варника, Славия, Веждите, Славянски и др.

В. Дяволските игли (2580 т). На юг от Злия зъб между Белия и Дяволския улей по посока на Партизанска поляна се нижат последователно зъберите на Дяволските игли. Тази причудлива скална верига е дала възможност на алпинистите да прокарат по отвесните й стени множество маршрути — ВИФ (първият изкачен тур през 1954 г.), МАЛ, Академик, ПСС, София, Планинец, Сливен, VIII конгрес на БКП, Народна армия, Пловдив, Винкела, Ръбът на Дяволските игли, Сините камъни, 25 години народна власт, Перник и /// конгрес на БТС.

В. Камилата (2621 т). По пътеката от х. Мальовица за Страшното езеро непосредствено над Мальовишките езера се намира в. Камилата. По северната му стена са трасирани туровете Камината, Първи винкел, Втори винкел, Иглите и Дружба — всички от III категория на трудност.

В. Ловница (2695 т). Като катерачен обект върхът е привлякъл алпинистите със северната си стена. По нея за първи път е прокаран тур през 1953 г. (в западната й част). По-късно са трасирани и маршрутите Алеко, Камината, Банско, ВИФ и БФА.

В. Голям Купен (2731 т) и в. Малък Купен. Заграждат циркуса на Страшното езеро от юг. По северните им стени са прокарани по няколко катерачни маршрута. На Малкия Купен има трасирани два тура от III категория на трудност — Северна стена и Централна част. По стената на Големия Купен са прокарани маршрутите Северна стена, Бояна, Винкела, Витоша и ВИФ, който е от VI категория на трудност.

В. Лопушки (2698 т). Издига се между върховете Попова капа и Мечит. По неговата северозападна стена е трасиран турът Ц П Ш от IV категория на трудност.

Други характерни алпийски обекти в Рила, по които са прокарани катерачни маршрути, са върховете Георги Димитров, Иречек, Ченгенечал, Мусличал, Ибър, Малък Манчо, Ковач и Портала. Тъй като подстъпите до тях са много продължителни, а трасираните турове не са от много висока категория на трудност (с изключение на Портала), тези обекти са по-рядио посещавани.

12.2.2. Пирин

Макар и не така богат на катерачни обекти като Рила, Пирин също привлича нашите алпинисти. Докато в Рила преобладават обекти предимно за изкачване на стени, Пирин предлага отлични условия за практикуване на другата форма на алпинизма — траверсите. По отвесните върхове на Пирин се намират едни от най-трудните и най-интересните траверси у нас — по карстовото било с популярното Конче, Джзнгал — Момин двор — Каменица, Стражите и др. Общо в Пирин има 44 категоризирани катерачни обекта от II до IV категория на трудност и 39 траверса от II до VI категория.

В. Разложки Суходол (2640 т). Той се намира на централното било на Северен Пирин и огражда от юг Суходолския циркус. До северозападната стена на върха се стига от х. Яворов по добре очертана пътека. Стената изо-билствува с лабилни камъни. В централната й част са трасирани туровете Дружба, Академик и Банско.

В. Кутела (2908 т). Вторият по височина връх на Пирин е извисил мраморния си купол на централното било на Северен Пирин непосредствено до в. Вихрен, сякаш оспорва първенството му. Северозападните му склонове шеметно се спускат към дълбокия циркус на Бански Суходол. По тази стена са прокарани два тура — Северна стена и Североизточен ръб.

В. Вихрен (2914' т). Могъщата четиристенна пирамида на първенеца "на планината е дала възможност на алпинистите да прокарат много пътища към върха. Най-популярна е северната стена на Вихрен—Казана, по която са трасирани маршрутите Скален жлеб, Камината, Кулоара, фу-нията и туровете по Триъгълника.

В. Георгийца (2569 т). На югозапад от Муратов връх от централното било се отделя странична верига. На нея се издигат последователно върхо-вете Георгийца и Синаница. Северозападната стена на в. Георгийца е интересен алпийски обект. По нея са трасирани маршрутите Кулоара, Ръба,-Централен ръб, Академик и Централна стена.

В. Синаница (2516 т). Това е един от най-красивите върхове на вели • чествения Пирин. Извисил се над едноименния циркус, той оглежда челото си в сините води на Синанишкото езеро. Трасирани са туровете Източна стена и Полски.

Момин връх (2470 т). Той се намира в югозападната част на Синаниш-кия циркус високо над стръмните сипеи. Неговата северозападна стена, която се издига над горното Синанишко езеро, е изкачена за първи път през 1950 г.

В. Башлийски чукар (2670 т). От централното било на Северен Пирин в югозападна посока от в. Бъндеришки чукар се отделя странично било с платовидния връх Башлийски чукар (Атмегдан). Северозападните му склонове представляват подковообразна отвесна стена. Тя е изградена от гранит и по нея са прокарани туровете Народна армия, Строител, Сандански и Цанко Бангиев.

В. Дженгал (2730 т). В дъното на Валявишкия циркус се издига красив връх, който с острите си зъбери като че раздира небето. В подножието му са разположени Валявишките езера. Западната стена на върха представлява интересен алпийски обект. Изградена е от здрав гранит с добре оформени хватки и стъпки и по нея са трасирани туровете ВИФ, 9 септември и Дженгалска иглл.

12.2.3. Стара планина

Огромната 500-километрова верига на Стара планина също има алпийски обекти.' Те се намират на Райските скали, Мъглишките скали, Зли връх, в. Козя стена, Параджика, Стенето. Най-посещавани са Райските скали —отвесните южни склонове на първенеца на планината в. Ботев. По отвесите на Райските скали са трасирани много категоризирани маршрути — Комсомол, Пръскалото, Цанко Бангиев, Победа, Карлово, Дружба, Камината, Черните плочи, НСС и др.

12.2.4. Други алпийски обекти

248

Близостта на Витоша до столицата определя нейната важна роля в развитието на българското планинарство и алпинизма. Тук алпийската техника прави първите си плахи стъпки. И днес Комините си остават лю-бими тренировъчни скали. Единственият категоризиран алпийски обект на Витоша са скалните ръбове на Резньовете.

18 Туризъм, алпинизъм и-

249

Развитието на алпинизма в нашата страна и стремежът на повече млада хора да го практикуват наложи да се трасират турове по скални обекти с малка надморска височина. Такива са скалите край Враца с маршрути от III до VI категория на трудност, Смолянските скали, обектите край Бряновщща, Лакатнишките скала, скалите при Дряновския манастир, в яСдрелото край р. Ерма, над гара Цепина, Мадарските скали, районът на върховете Орлово гнездо и Чаталка в Сините камъни и др.

250

Л И Т Е Р А Т У Р А

А к и и о в, В. Г. и А. А. К у д р я т о в . Спортивное ориентирование. Минск1977.

А т а н а с о в , Г. Проблеми на психологическата подготовка на алпинистите. С, 1971.А т а н а с о в , Г. Съвременни проблеми на техниката при катерене по скали. С, 1973.А т а н а с о в , Г. Усъвършенствуване техническата подготовка на алпиниста. С, 1976.А т а н а с о в , Г. и др. Алпинизъм. С, 1977.

А т а н а с о в , Г. и Т. Д ж а м б а з о в . Движение по сняг и лед. C.t 1978. Б е р н щ а й н, Н. Л. Очерки по физиологии движений и физиологии активности. М., 1966.

Б о г а т о в, С. Ф. и О. Г. К р ю к о в . Спортивное ориентирование на местности. М., 1971.Г а г а е в а, Г. М. Тактическое мншление в спорте. Сп. «Теория и практика физической культурш,

кн. 6, 1951.Г а р ф, Б. В. и др. Техника спортивннх горовозсхождений. М., 1962.

Г и п п е н р е й т е р , Е. П. Изучение динамики развития адаптации и состоя-ний работоспособности человека в процессе тренировки в горннх условия^ (авторефе-рат). М.; 1969.

Д и м и т р о в , Д. Метеорологията в служба на родината. С, 1973. Д и р е н ф у р т , Г. О. К третьему полюсу. М., 1957.Д ь я ч к о в, В. М. Совершенствование технического мастерства спортсменов. М., 1972.

Ж е л я з к о в , Ц. Проблеми на управлението на спортната подготовка. С, 1975. Ж ъ л т о в, Г. Упражнения за начално обучение по ориентиране. С, 1978, З а ц и о р с к и й , В. М. . Физические качества спортсмена. М., 1970. З а ц и о р с к и й , В. М. Кибернетика, математика, спорт. М., 1968. З л а т а н о в , М. Програмиране обучението в придвижване по скали (дисертация). С, 1977.К а з а к о в а, Е. А. Техника страховки в горах. М-, 1950. К р е с т о в н и к о в , А. Н. Очерки по физиология на физическите упражнения. С, 1946.

К р ъ с т е в , К. физиология на спорта. С, 1971.К р ъ с т ев, К. и * П. Щ е р е в. Научни основи на спортната тренировка. С,

1962.К р ъ с т е в , К. и И. И л и е в . Височина, хипоксия и спорт. С, 1970.Л а н д а, Л. И. Вопросн алгоритмизации и программирования обучения. М.,

1973.Л е в и т о в, И. Д. О психологических состояниях человека. М., 1964. М а л е й н о в, А. А. Альпинизм. М., 1956.М а т в е е в , Л. П. Периодизация на спортната тренировка. С, 1970.

М а т е е в , Д. Върху физиологическите основи на тренировката с големи натоварвания. Сп. «Въпроси на физическата култура», кн. 8—9, 1959.

М о с к о в, П. Техника на планинското спасяване. С, 1976.Н о в и к о в, А. Д. и Л. П. М а т в е е в . Теория и методика на физическото възпитание. С, 1967.Н о р м а н, Б. Техника на ориентирането. С, 1977.Н у р м и м а, В. Спортивное ориентирование. М., 1967.О з о л и н, Н. Г. Современная система спортивной тренировки. М., 1970.

П е т р ов, Н. Снежни лавини. С, 1977.П о р о д н и к о в , Б. И., А. Н. К и р г о и Л. Л. К р о с и н. Подготовка спортсменов

ориентировщиков. М., 1978.П у н и , А. Ц. Психологически основи на спортната тренировка. В. сб. Актуални проблеми на

психологията на спорта. С, 1968.П у н и, А. Ц. Психологическа подготовка на спортиста за състезание. С, 1970.П ъ р в а н о в , Б. Психологични проблеми на спортните игри. С, 1976.Р е п н и н с к и , Г. Завладяване на планините. С, 1968.Р у д и к , П. А. Насъщни въпроси на общата техническа подготовка на спортиста. В сб. Доклади

по въпросите на психологическата подготовка на спортистите. С, 1970.Р у к о д е л н и к о в , Б. и Н. К у з ь м и н . Тренировка альпиниста. М., 1961. Сб. Доклади

по въпросите на психологическата подготовка на спортистите. С, 1970.С е л и к т a p., P. Планински климат и предсказване на времето по местни признаци. В сб.

Наръчник на водача. С, 1973. Спортната тренировка в ориентирането. С, 1977. Състезателно ориентиране, I част. С, 1978.

Ф а р ф е л ь, В. С. Управление движениями в спорте. М., 1975.Ф о м и н, Н. А. и В. П. Ф и л и н. Возрастнне основн физического воспита-ния. М., 1972.Х а д ж и н и к о л о в , X. Основи на международния и вътрешния туризъм. С,

1975.X а р е, Д. Учение за тренировката. С, 1973.Щ е р е в, П. Физическо развитие и дееспособност на населението в България от раждането до 26

години. С, 1965.Щ е р е в, Г. и М. З л а т а н о в . Катерачни обекти в България. С, 1969.Я н а к и е в , И. и Г. Ж ъ л т о в. Спортно ориентиране. С, 1975.Я н а к и е в , И. и д р. Единна методика за обучение и тренировка по спортно ориентиране. С,

1977.Я н а к и е в , И. и А. Г е о р г и е в . Туризъм, алпинизъм и ориентиране. С,

1978.Я н а к и е в , И. и Г. Ж ъ л т о в. Ски-ориентиране. С, 1978.В r a m, G. Die Belastung der Sicherungskette. Alpinismus, IV. Munchen, 1967.M u n t e r , W. Mehr Sicherheit in Feb und Firn. AAC, Bern, 1969/1970.

252

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Предговор...............................................................................................-............................................................. 31. Обща характеристика................................................................................................. . л . . . . . . 5

1.1. Обща характеристика на туризма (А. Николов) . . . . . . . . . . . 51.1.1. Видове туризъм................................................................................................................... 61.1.2. Форми на туристическа практика...................................................................................... 7

1.2. Обща характеристика на алпинизма (Т. Джамбазов)................................................................. 91.2.1. Форми на алпийска практика........................................................................ . . . . . 11

1.3. Обща характеристика на спортното ориентиране (И. Янакиев). . . . . 132. Исторически бележки (И. Янакиев).............................................................................................................. 18

2.1. Покоряване на планините в света.............................................................................. . . . . 182.2. Развитие на спортното ориентиране в света............................................................................... 302.3. Развитие на туризма в България................................................................................................... 332.4. Развитие на алпинизма в България............................................................................................... 372.5. Развитие на спортното ориентиране в България......................................................................... 40

3. Екипировка и съоръжения............................................................................................................................. 453.1. Екипировка и съоръжения на туриста (А. Николов) . . . . . . . . 45

3.1.1. Лична екипировка на туриста............................................................................................ 4а3.1.2. Съоръжения за туризъм...................................................................................................... 46"3.1.3. Екипировка и съоръжения за воден туризъм .................................................................. 47

3.2. Екипировка и съоръжения за алпинизъм (К. Долапчиев). ..................................................... 483.2.1. Лична екипировка на алпиниста................................................ . . .................................. 493.2.2. Съоръжения за алпинизъм................................................................................................. 51

3.3. Съоръжения за алпийско ски-рали (К. Долапчиев). . , .......................................................... 573.4. Екипировка и съоръжения за спортно ориентиране (А. Николов) . . 58

3.4.1. Лична екипировка .......................................................................................................... 583.4.2. Лични съоръжения..................................................................................................... . . 5"3.4.3. Съоръжения за провеждане на състезания....................................................................... 61

3.5. Бивачни съоръжения (А. Николов).......................................................................................... . 614. Основи на техниката....................................................................................................................................... 63

4.1. Техника на придвижване по различен релеф (М. Златанов)..................................................... 6^>4.1.1. Придвижване по тревисти склонове................................................................................. 644.1.2. Придвижване по каменни реки и сипеи........................................................................... б£

4.2. Техника на придвижване при водни походи (М. Златанов)...................................................... 654.3. Техника на придвижване при ски-походи (М. Златанов) ..................................................... 664.4. Алпийска техника (Г. Атанасов, К. Долапчиев и Т. Джамбазов) . . . 6**

4.4.1. Алпийски възли.................................................................................................................. 684.4.2. Използуване на алпийски клинове.................................................................................... 724.4.3. Техника на осигуряване.................................................................................................... 754.4.4. Движение по скали......................................... .................................................................. 8*4.4.5. Движение по сняг и лед. ............................................................................................... 96

4.5. Техника на алпийското ски-рали (М. Златанов)......................................................................... Ц54.6. Техника на спортното ориентиране (Г. Жълтов) . . . ......................................................... 116

4.6.1. Техника на движение без карта................................................................... . . . . 11°4.6.2. Техника на движение с карта.............................................................................................

11**4.6.3. Техника на движение при нощни условия ............................................,..................... 1204.6.4. Техника на дивжение при ски-ориентиране..................................................................... 120

4.7. Техника на планинското спасяване (К- Долапчиев)..................................................... . . . 12J4.7.1. Лавиноспасителн. 1 акция......................................................................... . . . . 1214.7.2. Сваляне и извличане яа пострадал по скали. . . . . . . . . . . . 12-^4.7.3. Транспортиране на пострадал с подръчни средства. . .'............................................... 124

4.7.4. Специални съоръжения за транспортиране...................................................................... 1-5

254

4.7,5. Сигнализация при спасителни акции............................................................* . . . 1255. Биваци и бивакуване (А. Николов).......................................................................................................126

5.1. Избор на място за бивак.........................................................................................................1265.2. Палатъчни биваци ................................................................................................................1265.3. Снежни биваци........................................................................................................................1275.4. Импровизирани биваци...........................................................................................................1285.5. Бивакуване на стена.................................................................................................................1285.6. Настаняване в биваците..........................................................................................................129

6. Опасности в планината и предпазване от тях (Т. • Джамбазов).........................................................1306.1. Опасности, свързани с релефа и строежа на планината........................................................131

6.1.1. Каменопади....................................................................................................................1316.1.2. Лавини............................................................................................................................132

6.2. Опасности, свързани с климатичните и метеорологичните особености на пла-нината.......................................................................................................................................136

6.2.1. Ниска температура ....................................................................................................13б6.2.2. Намалено барометрично налягане...............................................................................1376.2.3. Слънчева радиация ....................................................................................................1386.2.4. Мъгла и тъмнина...........................................................................................................1396.2.5. Вятър...............................................................................................................................НО6.2.6. Валежи............................................................................................................................1406.2.7. Мълния...........................................................................................................................141

6.3. Опасности, свързани с подготовката и поведението на туристите и алпи-нистите............................................................................................................................. , . 141

7. Топографска подготовка (И. Янакиев) ...............................................................................................1437.1. Същност и значение.................................................................................................................1437.2. Местност и елементи на местността ..................................................................................143

7.2.1. Релеф...............................................................................................................................1447.2.2. Местни предмети...........................................................................................................145

7.3. Движение на местността без карта.........................................................................................1457.4. Топографски карти ..............................................................................................................147

7.4.1. Мащаб на картата..........................................................................................................1497.4.2. Измерване на разстояния .........................................................................................1507.4.& Координатна мрежа .......................................................................................................1517.4.4. Определяне на дирекционни ъгли и азимути................................................................152

7.5. Изобразяване на релефа...........................................................................................................1547.5.1. Определяне на наклона....................................................................................................156

7.6. Условни топографски знаци...................................................................................................1587.7. Ориентиране с карта................................................................................................................159

7.7.1. Определяне на точката на стоене.................................................................................1597.7.2. Движение с карта.................................................................................................. • 160

7.8. Построяване на профили.........................................................................................................1608. Предсказване на времето (Г. Атанасов)................................................................................................162

8.1. Основни метеорологични елементи.......................................................................................1628.2. Предсказване на времето по местни признаци .................................................................165

9. Организация, провеждане и тактика на туристически и алпийски прояви и съ-стезания по ориентиране.........................................................................................................................167

9.1. Организация и провеждане на летни туристически походи (М. Златанов) 1679.1.1. Предварителна подготовка...........................................................................................1679.1.2. Организация на придвижването..............................................................................169

9.2. Организация и провеждане на водни походи (М. Златанов)...............................................1709.2.1. Предварителна подготовка.......................................................................................1709.2.2. Организация на придвижването..............................................................................17*

9.3. Организация и провеждане на ски-походи (М. Златанов)...............................................1729.3.1. Предварителна подготовка...........................................................................................1729.3.2. Организация на придвижването...................................................................................17о

9.4. Организация и провеждане на изкачвания на стени (К- Долапчиев). . 1749.4.1. Изкачвания на стени при летни условия .................................................................1749.4.2. Особености при зимните изкачвания на стени...........................................................175

9.5. Организация и провсждгне на алпийски траверси (К. Долапчиев) . . 1769.6................................................................................................................................................Организация и провеждане на Еисокопланински експедиции (К. Долапчиев)...............177

9.7. Очертаване на маршрути за състезания по алпийско ски-рали (М. Златанов) ............."...............................................................................179

9.7. Тактика при състезания по алпийско ски-рали (К. Долапчиев) . . . . 1809.9. Очертаване на маршрути за състезания по ориентиране (И. Янакиев). 181

9.9.1. Изисквания към съдиите ............................................................................................182

9.9.2. Основни принципи при очертаване на маршрути .................................................1329.9.3. Тънкости при очертаване на маршрути .................................. . . . * . . . igg9.9.4. Техника и практика при очертаване на маршрути...................................................[89

9.10. Тактика при състезания по оринтиране (Г. Жълтов) .......................................................1919.10.1. Предварителна тактика................................................................................................1919.10.2. Тактически действия по време на състезание...........................................................1929.10.3. Тактически действия при щафетни състезания.......................................................1989.10.4. Тактически действия при нощни състезания ........................................................1989.10.5. Тактически действия при ски-ориентиране..............................................................199

10. Методика на обучение...........................................................................................................................20010.1. Общи методологически основи на началното обучение (Г. Атанасов) . 20010.2. Методика на обучение по видовете туризъм (Г. Атанасов)..............................................201

10.2.1. Обучение по пешеходен туризъм.................................................................................20110.2.2. Обучение по ски-туризъм..............................................................................................20310.2.3. Обучение по воден туризъм.......................................................................................... 204

10.3. Методика на обучение по алпинизъм (Г. Атанасов) ........................................................20510.3.1. Организация на учебния процес..................................................................................20510.3.2. Обучение в алпийски възли и обвръзки.....................................................................20710.3.3. Обучение в забиване и изваждане на клинове...................................................... . 20710.3.4. Обучение в основите на осигуряването......................................................................20810.3.5. Обучение в движение по скали .................................................................................20910.3.6. Обучение в движение по сняг и лед ........................................................................214

10.4. Методика на обучение по ориентиране (И. Янакиев) ....................................................22110.4.1. Последователност при обучението ..............................................................................222

11. Управление на спортната подготовка ................................................................................................22811.1................................................................................................................................................Общи основи на управление на подготовката по алпинизъм и спортно ориентиране (Г. Атанасов) .................................................................................................................................228

11.2. Страни на спортната подготовка (Г. Атанасов и И. Янакиев) . . . . 23211.2.1. Техническа подготовка..................................................................................................23211.2.2. Физическа подготовка...................................................................................................'23311.2.3. Психологическа подготовка ......................................................................................23611.2.4. Тактическа подготовка..................................................................................................241

11.3- Периодизация на спортната подготовка (Г. Атанасов и Г. Жълтов). . 24211.3.1. Периодизация на спортната подготовка по алпинизъм .........................................242' 11.3.2. Периодизация на спортната подготовка по ориентиране..........................................246

11.4. Методика на спортната подготовка по алпинизъм (Г. Атанасов) . . . 24911.4.1. Спортна подготовка във фазата на изграждане на алпиниста . . 24911.4.2. Подготовка на алпиниста във фазата на спортното майсторство . 252

11.5. Методика на спортната подготовка по ориентиране (Г. Жълтов). . . . 25511.5.1. Спорта подготовка при лятно ориентиране..............................................................25511.5.2. Спортна подготовка при ски-ориентиране................................................................262

12. Туристически и алпийски обекти в България.....................................................................................26412.1. Туристически обекти (Г. Атанасов и Г. Жълтов) ...........................................................264

12.1.1. Рила....................................................................................................................................26412.1.2. Пирин.................................................................................................................................26512.1.3. Стара планина ...............................................................................................................26612.1.4. Родопи................................................................................................................................26712.1.5. Витоша ..........................................................................................................................26812.1.6. Средна гора.......................................................................................................................26812.1.7. Осогово...............................................................................................................................26812.1.8. Национални туристически обекти...............................................................................269

12.2. Алпийски обекти (М. Златанов)..............................................................................................27012.2.1. Рила............................ ......................................................................................................27112.2.2. Пирин.................................................................................................................................27212.2.3. Стара планина ..............................................................................................................27312.2.4. Други алпийски обекти .............................................................................................273

Литература .......................................................................................................................................................275

ТУРИЗЪМ, АЛПИНИЗЪМ И ОРИЕНТИРАНЕ - УЧЕБНИК ЗА ВИФ

ПОД РЕДАКЦИЯТА НА ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ АТАНАСОВ

Рецензенти: Михаил Голов, Сандю Беше»Редактор: Багра Делчева Най. бълг. I

издание* Лит. група 1-495318

Изд. № 7760 Код 06

Художник на корицата: Красимира КоцеваХудожник-редактор: Дамко ДимчевТехнически редактор: Метода Андреев k

Коректор: Веска Цанкова

Дадена за набор на 4. VII. 1980 г. Подписана за печат на 25. II. 1981 г. У Излязла от печат на 30. III. 1981 г. Печатни коли: 17,50 Издателски коли: 22,63 Формат: 16/70x100 Тираж: 20'0 УИК 30,12 Дена: 1,95 лв.

Държавно издателство . М е д и ц и н а и ф и з к у л т у р а " , пл. Славейков 11 — София Държавна печатница . Д и м и т ъ р Б л а г о е в " — Пловдив

1752—300—81