Upload
others
View
58
Download
0
Embed Size (px)
Citation preview
НИКОЛА ТЕСЛА (10.7.1856 г. — 7.1.1943 г.)
ОТО ЛИЛИЕНТАЛ (23.5.1848 г. — 9.8.1896 г)
Научната програма на в т о рия съвместен българо-съветски космически полет, получил историческото име „Шипка", беше по-обширна, сложна и многообразна. Българският космонавт-изследовател с пом о щ т а на съветските си колеги трябваше да проведе 40 научни експеримента, които да дадат нови знания в обл а с т т а на космическата физика, дистанционното изследване на Земята, космическата медицина и биология, космичес к о т о материалознание.
За т а з и цел българските учени за сравнително кратък срок създадоха девет уникални космически апаратури, които
Специалният автограф ма летеца-космонавт Александър Александров за читателите на „Космос".
От космически висини 1 Простор за действие 4 Метагалактиката 7 Бележити изобретатели 9 Вечната лампа 10 Що е психогностика? 14 Пътникът 19 Брегът на скелетите 23 Светещи животни 26 Различните възрасти на човека 29 Ръкотворните екосистеми 33 Есенното небе 36 Чудовища богове 39
Обелиските 41 Пак за близнаците 45 Има ли пустини в България 49 Шведски кибрит 51 Мрак в края на тунела 52 Предава „Космос" 59 Тест 62 Кръстословица 63 Решава логиката 64 Корица: индианец; вътрешни корици: бележити изобретатели; гръб на корицата: Сова в нощен полет
СЪДЪРЖАНИЕ
1
в средата на месец мас 1988 г. с товарния кораб „Прогрес-36" бяха транспортирани в орбиталната станция „Мир".
Наименованията им са разнообразни и се родиха при създаването им в различно време и по различни пободи:
— астрономически комплекс „Рожен";
— импулсен фотометър „Терма";
— усилвател на изображението „Паралакс-Загорка";
— спектро-колориметричен комплекс „Спектър-266";
— система за психофизиологични изследвания „Плевен-87";
— система за електрофи¬ зиолоаични изследвания „Сън-3";
— дозиметричен комплект „Доза-Б";
— дозиметър-радиометър „Люлин";
— система за събиране и обработване на данни „Зора".
Разработването на уред за работа в Космоса не е проста задача. Освен обичайното проектиране на схемата и конструкцията и тяхното експериментиране, още се изработват топлинен и габаритно¬ масов макет, прави се лабораторен и технологичен модел. За обучение на космонавтите преди полета се готви трена-жорен образец. Работата завършва с изработване на двата летателни екземпляра — основния, който ще полети в Космоса, и резервния, който да го замени при евентуален отказ до старта. А за изпитанията се създава наземно контролно-измервателно оборудване, понякога неколкократно превишаващо по сложност и обем изпитвания с негова помощ космически уред.
Но всички технически и технологични главоблъсканици успешно са решени. Основните екземпляри на деветте уреда са в Космоса. Какво бе създадено, с какво се научи да работи и какви помощници има в ръцете си вторият българин по време на десетдневния си космически полет?
Астрономически комплекс за астрофизични наблюдения „Рожен". Създаден бе за наблюдаване от борда на орбиталната станция „Мир" на звезди, галактики и космически мъглявини. Представлява компютризирана система за астрофизични наблюдения.
Дозиметър-радиометър „Люлин"
„Рожен" се състои от астрономическа камера и блок за събиране и обработване на данните. Основен елемент на камерата е матричен приемник на изображението (ПЗС-матрица). В зависимост от типа на наблюдавания обект тя се охлажда автоматически и може да работи часове. Блокът за събиране и обработка на данните представлява своеобразен компютър, с чиято помощ изображенията се обработват, за да се получи най-много информация за на-
Импулсен фотометър „Терма"
блюдавания обект. Космонавт ъ т може да контролира качеството на получените образи и активно да се намесва в наблюдението.
Такава система се използува за пръв път в космическата практика на орбитална станция. „Рожен" е първото стъпало в създаването на бъдещ интегрален телескоп за орбитални космически станции с възможност за наблюдение в оптичния, ултравиолетовия и рентгеновия диапазон.
Бързодействуващ импулсен фотометър „Терма". Предна
Система „Плевен — 87"
значен е за изследване на естествени оптически лъчения в земната атмосфера и на светлинни смущения в околността на орбиталната станция „Мир". Има много голяма спектрална чувствителност и пространствена разделителна способност, което дава възможност да се изследват бързо изменящи се области на светене. Състои се от приемна оптична система, електронно-цифров блок и
но. В уреда е вградена система за проверка на калибровката при провеждане на експериментите.
Усилвател на изображението „ Паралакс-Загорка ". Реша -ва въпроси от областта на физиката на околоземното космическо пространство. Съвместно с астрономическия комплекс „Рожен" регистрира картини от различните слоеве и области на атмосферата в определени дъл-
Дозиметричен комплекс ,.Доза — Б"
пулт за управление. Закрепва се към някои от илюминатори¬ те на станцията „Мир". Информацията се преобразува и предава за събиране и обработка към бордната система „Зора". Зрителният ъгъл може да бъде 15 и 30 ъглови секунди и 1 и 2 градуса. Може да работи автоматически или ръч-
Система на „Сън — 3"
жини на вълната във видимата част на спектъра. По този начин се определя вертикалното разпределение на светенето на земната атмосфера и характеристиките на заредените частици, долитащи от Космоса. Посредством система от интерференчни свето¬ филтри се отделят три дължини на вълната: 427,8 nm; 557,7 nm и 630 nm. Оптичната система със зрително поле 20 градуса съдържа усилвател, който усилва изображението 1000 пъти.
Спектро-колориметричен комплекс „Спектър-256". Той в по-нататъшно развитие на спектрометричнитe системи „Спвктър-15" и „Спектър-15М", работили на орбиталните станции „Салют-6" и „Салют-7". Представлява 256-ка-нална спектрометрична система за изследване спектралните отражателни характеристики на различни обекти от повърхността на Земята,
за изучаване на оптическите свойства на атмосферата и илюминаторите на орбиталната станция „Мир", през които се извършват наблюденията, и за сравняване обективната и субективната оценка на различните цветове от космонавт-изследователя.
Състои се от два отделни блока: оптико-елeктронен и блок за регистриране на данните. Оптико-електронният блок се закрепва към илюминатора на орбиталната станция.
Блокът за регистриране на многоканалните данни е изпълнен на базата на микрокомпютърна система МИК-16. разработена у нас.
За формиране на оптическия спектър на изследвания обект се използува холографска решетка. Оптическият сигнал се преобразува в електрически от диодна линейна матрица с 256 елемента, работеща в режим на натрупване на електронно сканиране. Времето за натрупване може да се променя.
В блока за регистрация полученият от оптическия блок сигнал се преобразува в осем¬ битов двоичен код. запомня се и се регистрира върху магнитен диск.
Система за психофизиологични изследвания „Плеввн-87". Представлява специален апаратурен комплект, с който могат да се изследват сетив-но-двигателните реакции на космонавтите, обемът, разпределението и превключването на вниманието им при умствена и двигателна дейност, състоянието на висшите психични емоции, емоционално волевата им устойчивост и операторски качества.
С негова помощ могат да се прилагат 15 методики за пси-хо-физиологично изследване при напълно автоматизиран режим на работа, с възможност да се получат резултат и т е от изследванията в готов обработен вид с визуална индикация, отпечатване и връзка със системата „Зора" или персонален компютър.
Система „Сън-3". С нейна помощ се изследват особеност и т е на съня в космически условия. Тя представлява портативен четирипистов магнитен регистратор, който при скорост 2 nm/s осъществява върху касета С-60 12-часов за-
пие на електрическите сигнали на мозъка на спящия космонавт.
Регистрираните параметри се възпроизвеждат чрез четящо устройство със скорост 50 пъти по-голяма от т а з и на записа.
Дозиметричен уред „Люлин". Предназначен в за активен и бърз контрол на радиационната обстановка в орбиталната станция „Мир". С него се измерват п о т о к ъ т и мощността на радиацията в различните отсеци на „космическия дом". Състои се от датчик на заредените частици и блок за визуализация и контрол, който представлява микрокомпютърна система.
Дозиметричният комплект интегрални детектори на радиацията „Доза-Б" включва две опаковки. Едната съдържа 7 дозиметрични контейнера. които се разполагат на определени места в станцията „Мир" за изследване разпределението на дозата йонизиращо лъчение в различните й участъци. Регистрацията се извършва от термолуминис¬ центни датчици и конденза-торна йонизационна камера. В т о р а т а опаковка съдържа т р и биологични контейнера, единият — с кръвна плазма, другите два — с покълнали семена от растения.
Системата за събиране и обработка на данни „Зора" а изградена на базата на две микрокомпютърни системи. Едната е 1в-битова, управляваща, в т о р а т а в 8-битова, подчинена, за връзка между управляващата система и средствата, чиито данни се събират и обработват. В т о зи космически полет тя обработва данните от медико¬ биологическите датчици и уреди, както и от фотометъ¬ ра „Терма".
Информацията се записва върху мек диск с обем 720 килобайта. Системата се управлява със специализирана клавиатура. За контролиране на експериментите се използува плазмен дисплей. „Зора" работи съвместно с телеметрич¬ ната система на станцията „Мир" и при сеансите на радиовръзка изпраща събраните и обработени данни не експериментаторите на Земята.
Не трябва да се отминава и още един български уред, който нямаше у ч а с т т а да работи на космическа орбита. За изследване параметрите на ди
шането на космонавтите преди полета и евентуалното им изменение след пребиваване в Космоса беше разработен електронният спирометър ЕСМ-87. Основен елемент е датчикова система от две извънредно леки турбинки, които дават точна информация за вдишвания и издишвания от космонавта въздух. Получени-те резултати се обработват от компютър „Правец-16". Разработеното програмно осигуряване предоставя на лекарите изследователи всички дихателни характеристики.
Прави впечатление, че повечето уреди съдържат микрокомпютърни системи. Използуването на постиженията на съвременната изчислителна техника е една от предпоставките за повишените възможности на българските космически апаратури.
При разработването им бяха използувани и всички най-нови известни постижения на науката, техниката и технологията, което ги постави между най-доброто, произведено досега за целите на космическите изследвания. Вече е решена съдбата им — остав а т за по-нататъшна работа в Космоса и ще се използуват от следващите екипажи за нови научни експерименти. А в замяна българските учени и специалисти ще получават научните резултати о т тях .
Вече е набелязано и земното използуване на разработените уреди, възли и елементи, усвоените технологии в народното стопанство и в научноизследователската дейност .
Доц. ВИКТОР ПЪТОВ. к. т. н. ИКИ БАН
„Нужно е да се изгради жизнеспособна, гъвкава, високоадаптив-на система на науката, която да реагира бързо на сегашните и
на бъдещите потребности на обществото." ТОДОР ЖИВКОВ
Из „Преустройството — дело на Партията, дело на народа" —Доклад пред Националната партийна конференция, 1988.
осега е известно, че около една трета от растенията, които виреят у нас, имат лечебни свойства. А може би са повече даровете на нашата природа? Грижата за изучаване на растенията е важна. Значителен дял от тази задача са поели преподавателите и научните сътрудници от фармацевтичния факултет към Медицинска академия. Научноизследователският химикофармацевтичен институт и Институтът по фармация и фармакология.
Две са основните направления, в които са насочени усилията на преподавателите и студентите кръжочници от фармацевтичния факултет — изследвания с фундаментално-теоретичен и с науч-ноприложен характер. Проучванията с фундаментално значение изискват повече време и по-сериозна научна подготовка. Те са свързани с физикохимични и модерни квантовохимични методи за изследване на биологичноактивните вещества, с които се изучават молекулната и субмолекулна структура на тези вещества. Получената информация става основа на програми за персонални компютри. А научноприложните изследвания са свързани със синтеза и задълбоченото проучване на биологичноактивни вещества от синтетичен и природен произход.
Много сериозни резултати са постигнати В
4
изолирането и охарактеризирането на биологич-ноактивни вещества от природни продукти. С такива изследвания се занимават младите учени и студенти от катедрата по фармакогнозия. Интересът е насочен преди всичко към българската флора, където са проучени над петдесет растителни вида, Чрез съвременни методи са изолирани и идентифицирани над шестдесет растения, в които има три нови за науката вещества и 41 нови за съответните видове растения.
В катедрата по фармакогнозия с активното участие на студенти кръжочници са разработени нови методи за получаване на полизахариди, модифицирани са качествени и количествени методи за определяне на дъбилни вещества, флавоноиди и други ценни съставки. Усилените фитохимични, фармакологични и технологични изследвания в последно време завършиха с разработката на няколко препарата, от които по-важни са венотонизира¬ щият и капиляроукрепващ препарат „Венозид" — с екстракт от Рускус акулеатус и „флавогастрол". Той е комбиниран противоязвен препарат на базата на природна флавоноидна смес.
Растенията могат да помогнат и в борбата с туморните заболявания. Напоследък се засилват изследванията на лактони и са получени техни азо¬ тосъдържащи производни с противотуморно действие върху опитни животни,
В лабораториите към катедрата по фармацевтична химия се синтезират десетки съединения с очаквано биологично действие. Но не всички те могат да бъдат лекарства. Защо е така?
След като веднъж е създадено, съединението, в което има биологичноактивни вещества, минава през разширени физико-химични, аналитични, фар-
Христо Бургазлиев от Факултета по фармации макологични, токсикологични и други различни проучвания, След това идва клиничното изследване, внимателното приемане от Министерството на народното здраве и социалните грижи. Едва тогава може да се доверим на бъдещото лекарство. Главните заслуги на синтетичните лекарства са в областта на сърдечносъдовите, нервнопсихични¬ те, вирусните и бактериалните заболявания.
В катедрата по технология на лекарствените форми о биофармация се разработват теоретичните и практически въпроси в тази важна част на фармацията, Тук се решава коя е най-удачната форма за дадено лекарство — таблети, мазилкови форми, унгванти, супозитории и т. н. Изборът на формата зависи в голяма степен от начина на поемане от организма на активнодействуващи вещества и динамиката на плазмената концентрация, Изследванията са върху опитни животни, В катедрата се разработват всички технологии на създадените във фармацевтичния факултет оригинални и възпроизведени лекарствени форми. Така голяма част от вносните помощни вещества се заменят с наши — какъвто е случаят с българските препарати „Пуроленс", „Филмоленс", „Хемаленс" и „Пурогел" за почистване, поддържане и съхранение на контактни лещи, Изглежда, че интересът на студентите към технологията на лекарствените форми и биофармацията се подклажда и от добрите перспективни и динамичното развитие на този клон на науката, Може би затова на последната научна сесия участието на кръжока към споменатата катедра беше убедително, като две от разработките получиха и награди — първа и трета. Те бяха на Елена Митева и Миглена Дуковска, които с вещина бяха разработили теми с важни изследвания.
Катедрата по химия към фармацевтичния факултет извършва анализ на произведените препарати. Към тази катедра са приобщени и физикохимичните, фармакокинетичните и фармакодина¬ мичните изследвания. Фармакокинетиката се занимава с механизма на действие и свързване на лекарствените средства, докато фармакодинамика¬ та е ново направление и разглежда какво влияние има лекарството върху всеки пациент индивидуално — къде се разгражда, за колко часа и т. н. През последните години се изясни механизмът на действие на такива лекарства като „Пирамем" и „Амопан", проучена е фармакокинетиката и на още други препарати.
С доцент Златка Димитрова, зам.-декан на Фармацевтичния факултет, разговаряхме за пътя,
Кръжок по фармакогнозия
2. Космос бр, 8/88
който всяко лекарство трябва да извърви, преди да стигне до болния човек.
— Лекарственият препарат не може „да прескочи" нито една от катедрите. Той задължително минава през всички етапи, докато кръгът се затвори. При това от момента на създаването до редовното производство отиват седем до десет години. От сто, сто и петдесет изследвания се получава само едно лекарство, а в чужбина цифрите са още по-големи — на десет, петнадесет хиляди — едно. Тук грешки не се допускат, всичко трябва да се предвиди. Включително и страничните ефекти. А най-лесният начин да покажем на студентите как се създават лекарствата, в работата в кръжоците. Там те се занимават по определена тема, разглеждат задълбочено някакъв проблем, който след това разискват и защищават на студентската научна сесия. Последната сесия например беше интересна и като тематика, и като съдържание, и като начин на излагане на отговорите. Смятам, че подобни научни срещи са особено полезни за бъдещите фармацевта
Със секретаря на факултетната комсомолска организация Христо Бургазлиев разговаряхме за работата на кръжоците и дейността на младите научни работници.
— За студентите е много важно активното участие в кръжоците към катедрите, защото така се изгражда стереотип за научна работа. През последните години има отлив от кръжоците, защото бяха отменени дипломните работи. Преди имаше възможност поставената тема в кръжока да се превърне не само в научно съобщение, а да се доразвие и оформи като труд за дипломна защита. Сега се завършва с държавни изпити и много от студентите се отдръпнаха. От друга страна, останаха само онези, които наистина желаят да се занимават с някакъв научен проблем. В крайна сметка количеството, броят на хората не е толкова важен, по-важно е качеството на работата. Кръжочници¬ те са около сто души, което е близо двадесет на сто от общия брой на студентите. Увеличи се и броят на чуждестранните студенти кръжочници. Беше създаден и нов студентски кръжок по „Организация и икономика на фармацевтичното производство", Студентите участвуват в ежегодните научни сесии, където изнасят около тридесет научни съобщения. Младите научни работници са около тридесет. Сериозен показател за научноизследователската им работа е фактът, че 40 небето от тях са кандидати на фармацевтичните науки.
С усилията на комплексни колективи от химици-синтетици, фармаколози, химици-аналитици, фи¬ зикохимици, фитохимици и технолози фармацията все по-бързо влиза в производството. Тези разработки са немислими без участието на научно¬ производствените лаборатории и малкия фармацевтичен завод към факултета. Вече започна производството на концентрати за хемодиализа, на разтвори за твърди и меки контактни лещи, контактен гел за ултразвукова диагностика и още много чакани и търсени лекарства.
Явно на плещите на учените фармацевти и лекарите лежи грижата за лечението ни. От техния ум, професионализъм, знания зависи за колко време и как ще бъдем отново на крак, когато ни навести болест.
ТАНЯ ТОДОРОВА Снимки: СВЕТОСЛАВ ШИПКОВ
то че дойде ред да се запознаем и с най-грандиозното явление, което науката познава — Метагалактиката. От нея няма нищо по-голя-мо, по-старо, по-необятно. Защото това а цялата Вселена, доколкото я познава
ме. И все пак тези две думи — Метагалактика и Вселена — на са напълно синоними, но ватова ща говорим по-нататък.
И така — какво а Метагалактиката? Вече достатъчно подробно разказахме що а га-лактика — това а съвкупност от милиарди звезди, обединени гравитационно в един звезден остров, какъвто а например Млечният път. А представката „мета" (която са използува често в науката) има равностранно значение като „зад", „прав", „след", „из-вън" и др.) В случая представката трябва да са тълкува като „извън", може би и „свръх", и означава съвкупността от всички галактики, включително нашата, и тези, които наблюдаваме извън Млечния път..
Аспирантът Любомир Раев по време не занимание в кръжок по фармакологична химия
6
МЕТАГАЛАКТИКАТА Освен галактиките, към Ме-
тагалактиката принадлежат и квазарите, междугалактич-ната среда, Всички Видова лъчения, въобще всичко, което можем да наблюдаваме във Вселената.
Както вече казах, изучаването не галактиките започна преди около 60 години. О т т о -гава се формира и понятието Метагалактика, запознаването о която продължава до днес и още дълго ще се задълбочава и обогатява. Всички
галактики се намират на чудовищни разстояния от нас, измервани с много милиони и дори милиарди светлинни години. А за да се наблюдават и още повече да се различават подробности по далечните галактики. са необходими много мощни и съвършени телескопи. Но да не забравяме, че земната атмосфера е значителна пречка при изучаване особено не слабите космически обект и . Затова може да се очаква голям напредък в метагалак-тичната астрономия, козето ще можем да изнесем тези телескопи извън Земята на обитавани изкуствени спътници или дори на Луната.
Когато разказваме за някакво небесно тяло, било то нищожен астероид, планета, звезда, галактика или група галактики, първите въпроси са: от колко тела се състои то и какви са размерите му. За съжаление и на двата въпроса съвременната астрономия не е в състояние да отговори.
Първо за броя на галактики
та , които съставляват Метагалактиката. Те се милиарди, но колко точно, още не може да са каже. Търсейки ги, наблюдавайки ги с все по-мощни телескопи, астрономите откриват нови и нови и сякаш краят им не се вижда. При то ва трябва да се име предвид, че не огромните разстояния галактиките се виждат като точици и а трудно да се прецени това далечна звезда ли е или свърхдалечна галактика.
Обстоятелството, че колкото с по-мощни средства търсим галактики, толкова все по-далеч ни и повече откриваме, показва, че все още не сме достигнали границите не Метагалактиката. ако, разбира се, има такава граница. Най-далечните обекти, които са достъпни за съвременните наблюдателни средства, отстоят на 10—12 милиарда светлинни години. А това означава, че диаметърът на Метагалактиката а поне 26 милиарда светлинни години. Като веднага трябва дебело да се подчертае, че дотам отиват ЗАСЕГА нашите наблюдателни възможности, че това още не означава, че сме стиснели границите
В миналия брой разгледахме една от най-малките формации, така наречената Местна група, която съдържа около 30 галактики. Трябва предварително де се подчертае, че галактиките имат по-силна склонност да образуват групи, отколкото звездите в самата галактика. Последните нормално са сравнително равномерно разпределени из полето на галактиката и само малка част от тях са обединени в разсеяни и сферични звездни купове, в звездни асоциации. Обратното важи за самите галактики. Те нормално са скупчени, а само по изключение се срещат самотии галактики сред куповете и групите.
Следващата след групите по-висша йерархическа формация са галактичните купове, които се състоят от множество групи, всяка от които може де съдържа десетина или няколко десетки галактики.
За да се даде една по-образна представа за това, как са разпределени галактиките в Метагалактиката, трябва да поясним какво представлява обемът, с който е прието де се измерва тяхната плътност. Той е чудовищен, нарича се кубически мегапарсек. Един мегапарсек — това е разстоянието от 3,2вЗ милиона светлинни години или... 3.1019км=31 милиарда милиарди километра! А сега си представете (ако можете) куб със страна от толкова километри!
И така. средната плътност в Метагалактиката е една галактика в 20 кубически мега-парсеци. А в Местната група тя е вече 3000 пъти по-голяма!
Различни по брой групи галактики образуват галактичните купове. По форма те биват сферични и неправилни. В сферичните галактиките се концентрират и колкото са по-близо до центъра на купа, толкова са по-плътни. Така например в централната част не галактичния куп, който се наблюдава в съзвездието Пегас, плътността достига до 2000 галактики в един кубически мегапарсек. Там галактиките почти се докосват една до друга и плътността им е 40 000 пъти по-висока от средната в Метаавлактика¬ та.
Най-близкият до нас галактичен куп се вижда в съзвездието Девица и разстоянието до ново е почти 40 милиона светлинни години. Друг забележителен галактичен куп са наблюдава в съзвездието Косите на Вероника. Той има диаметър около 55 милиона светлинни години и се намира на
7
разстояние около 277 милиона светлинни години. Броят на галактиките в него се оценява на 30—40 хиляди. Особено бога-т и т е галактични купове дават основание да говорим за галактични свръхкупове. Общият брой на галактиките в свръхкупа, към който принад¬ лежи и нашата Местна група, а около 20 000 и диаметърът му а почти 200 милиона светлинни години,
Гениалната формулировка на В. Ленин, че в света няма нищо освен движеща се материя, намира потвърждение както в микрокосмоса (света на атомите), в макрокосмоса (планетите и звездите), тека и в Мегакосмоса. В тази свет-лина да видим как се движим ние, жителите на Земята, дори... когато седим, когато сме неподвижни. Известно е, че Земята са върти около оста си и за нашата географска ширина това прави около 250 м/сек или 900 км/час. А самото земно кълбо (естествено и ние заедно с него) лети по своята орбита около Слънцето със скорост 30 км/сек или 108 000 км/час. А Слънцето за-едно с планетите обикаля около центъра на Галактиката със скорост 230 км/сек. Ако го пресметнем, това Нрави 828 000 (почти милион) км/час.
Но това на а всичко. Вече видяхме, че нашата Галактика се движи към центъра на Местната група със скорост 75 км/сек. А самата Местна група като цяло? Как да се измери движи ли се тя , с каква ско-рост и в каква посока?
Да са измери движението на галактичните купове е практически невъзможно. На забравяйте, че дори съседните звезди, разстоянието до които е деветки светлинни годи-ни, изглеждат неподвижни. А какво да се каже за движението на куповете, разстоянието до които а милиони пъти по-голямо, Ето защо едва през 1977 г. се откри възможност да измерим скоростта на
Местната група галактики, към която принадлежи и наша-та . Това стана така. Дотога-ва астрономите измерваха само относителната скорост 8 Метагалактиката, защото липсваща система за абсолютно отчитана на движения-
та във Вселената, знаеше се например, че разстоянието между Млечния път и Мъгля-вината Андромеда се скъсява със 125 км/сек, но не беше възможно да се определи дали двете заедно се движат, в каква посока и с каква скорост. За основа на тави, вече абсолют-ни, а не само относителни измервания, послужи космическото фоново излъчване — бледният остатък от Големия взрив, заченал Метагалактиката преди около 18 милиарда години. Сега това лъчение пронизва равномерно във всички посоки цялата Вселена и може да послужи като база за измервана на скоростите. Това бе направено прав 1977 г, с прибори, монтирани в балон, издигнат на голяма височина, Та констатираха малки разлики в космическото фоново излъчване. То име температура 2,7 градуса над абсолютната нула. В едната посока бе изме-
рана разлика е няколко хилядни от градуса, а в обратната посока тя бе с толкова по-ниска. От това бе направен логиче¬ ският извод, че нашата Галактика се движи спрямо фона на космическото излъчваме с 400 км/сек. А това вече е абсолютно движение в пространството. След като бяха отчетени всички останали познати движения, бе установено, че нашата Галактика, заедно с Местния галактичен куп, се движи в пространството със скорост от 600 км/сек по посока на някакво привличащо я огромно струпване на маса. Пресметнато а, че такова ускорение можа да бъде създадено от много стотици галак-тики, ако та се намират на разстояние 30 милиона светлинни години или от десетки хиляди галактики. намиращи се на разстояние 100 милиона светлинни години.
Сред учените това „нещо",
8
което ни привлича, в прието да се нарича „Великият Атрак¬ тор". Латинската дума „ат¬ рактор" можа да бъде преведена като „този. който привлича". И така, в посоката, към която лети нашата група галактики, има два свръхкупа, които би могло да бъдат заподозрени в ролята на Велик Ат¬ рактор. Единият, по-близкият, е свръхкупът, който се наблюдава в съзвездието Девица. Но с неговото влияние може да се обясни скорост само от 250 км/сек. Пък и посоката на нашето движение не в точно към този свръхкуп. Друг кандидат за Велик Ат-рактор може да бъде следващият по отдалеченост свръхкуп, наблюдаван в съзвездията Хидра-Кентавър. Но, за да оправдае тази си функция, този свръхкуп би трябвало да бъде десетина пъти по-ярък. Пък и измерванията на скоростите показват, че този свръхкуп също се привлича — дори с по-голяма скорост, от нас, и все в същата посока. Значи някъде там. в глъбините на Метагалактиката, се намира сила, която привлича към себе си не само нас, но и галактиките от свръхкупа в съзвездията Хидра-Кентавър.
Какво представлява, какъв може да бъде този Велик Ат¬ рактор, способен да привлича с такава скорост звездни свръхкупове, съставени от много десетки хиляди галактики?
Това може да бъде само някаква свръхконцентрация на маса. Най-естествено е да предположим, че това са стотици хиляди галактики. Но тогава те щяха да светят тъй ярко. че щяхме де ги от крием. Предполага се разстоянието до Великия Атрактор да е около 600 милиона светлинни години. Днешната астрономия е в състояние да наблюдава купове, намиращи се на милиарди светлинни години. А в посоката, в която се предполага да се намира Великият Атрактор, нищо подобно не е открито. Тогава?
Остава възможността Великият Атрактор да е съставен не от светещо вещество (звезди), а от тъмно: някаква чудовищна черна дупка с маса много милиарди милиарди
звезди или пък там да е съсредоточено по непознат начин друго тъмно вещество — неу-трино или други неизвестни на науката частици. Както и да е, но Великият Атрактор засега поне си остава една от най-грандиозните (вероятно най-великата!) тайни на Вселената.
И накрая две думи за разликата между понятията Метага-лактика и Вселена и защо те не се покриват напълно. Както вече казах, ние още не сме достигнали края (границите) на Метагалактиката и не знаем има ли такива. Ако има, допустимо е някъде много, много
далеч да съществува втора, и трета, и много други Метага¬ лактики. Те всички заедно ще образуват Вселената. А ако няма, тогава двете понятия ще се покриват с тази условна разлика, че под Метагалакти-ка разбираме света, който познаваме, а под Вселена — света, който въобще съществува, независимо от това. дали го познаваме.
За една — би могло да се каже най-интересната, най-важната страна на Метагалактиката , наречена Червеното отместване, ще ви разкажем 8 следващия брой.
АЛЕКСАНДЪР ГЕРЕНСКИ
БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ
ОТО ЛИЛИЕНТАЛ (23.5.1848 г. — 9.8.1896 г.)
Немският инженер Ото Лилиентал е един от пионерите на авиацията. Лилиентал конструира множество безмоторни самолети и извършва с тях близо две хиляди полета. Той стига до извода, че при еднакви условия крилото с вдлъбнат профил има по-голяма подемна сила от плоското. Лилиентал изследва силите, които действуват на крилото на самолета и експериментално доказва, че големината на подемната сила зависи от ъгъла на втурваме. Ето защо неговото име носи диаграмата, която свърза коефициентите на челно съпротивление и подемната сила на самолета (т. нар. поляра на Лилиентал). В труда си „Летенето на птиците като основа на авиацията", публикуван през 1889 г„ той обяснява свободното реене при птиците. Неговите опити са високо оценени от Н. Жуковски. Ото Лилиентал загива близо до Берлин по време на полет.
УИЛБЪР И ОРВИЛ РАЙТ (16.4.1867 г. — 30.5.1912 а.
и 18.8.1871 г. — 30.1.1948 а.)
Американските изобретатели, авиоконструктори и летци братя Райт отрано проявяват интерес към техниката. „Започват" с малка типография й ремонтна работилница за велосипеди. Интересът им към авиацията възниква след известието за смъртта на Ото Лилиентал. Като изучават редица трудове по авиация, те се заемат с конструиране на различни безмоторни самолети. През 1903 г. на своя планер монтират двигател с вътрешно горене с мощност 12 к. с. и на 17 декември извършват първия в света успешен полет (продължил 58 секунди).
8 периода 1904 г.— 1908 г. братя Райт усъвършенствуват своя самолет. Създават две негови модификации и извършват първия полет по окръжност (с продължителност 38 минути), а след това — първия полет с пътник на борда. Същата година Уилбър заминава за Европа, където демонстрира своя самолет. Райт се опитват да заинтересуват военните със своите самолети (до 1913 г. Германия и Русия строят техни модели), но без особен успех. През 1909 г. братя Райт организират компания за производство на самолети в САЩ.
3. Космос бр. 8/88 9
Августин Блажени, описвайки живота на някогашните езичници (разбирайте древните гърци), споменава, че в храма на Венера имало светилник, в който горял' вечен огън, без някой някога да до-ливал масло или каквото и да било друго. А пламъкът бил толкова силен, че нито проливен дъжд, нито ураганен вятър можел да го изгаси. Подобна била ситуацията и с гроба на дъщерята на Тулий Ци¬ церон. Близо петнадесет века, тоест до 1345 година, там денонощно мъждукал светилник, за който се разправяли всевъзможни нелепици. Накрая някакъв местен благородник решил да го пренесе в къщи и така веднъж завинаги да реши проблемите си с осветлението. Но какво било учудването му, когато установил, че светил¬ никът е празен, тоест в него нямало нищо, а светлината изгаснала тутакси, щом изровили све¬ тилника от «роба (поне така твърди хрониката).
огън, за да показва пътя на моряците. Решим ли да им повярваме, то трябва да приемем, че наблизо е имало газово находище, а някой древен грък е успял да построи газопровод до върха на фара. (В книгата „Забележителни неща, отнасящи се до египтяните", написана през средните векове от арабски учен, се споменава, че подобна лампа, свързана с газово находище, имало в Долината на мъртвите.
А може би да става въпрос за някаква друга, неразгадана от съвременния човек тайна, с каквито е пълен древният свят..,
Както и да е. Понеже днес е просто невъзможно да отсеем зрънцето истина, заровено във въл¬ мото от фантасмагории и недомлъвки, то нека отнесем мита за вечната лампа, наред с този за вечния двигател и панацеята, към онзи чисто човешки стремеж към недостижимото, така необходим за прогреса.
И ако това са само легенди, подобни на които има още много, то редица сериозни учени от древността твърдят, че на малкия остров Фарос, точно срещу входа на пристанището на Александрия, се издигала висока колкото двадесететажно здание кула, на върха на която горял вечен
10
По времето, когато в храма на Венера горял вечният огън, по домовете на знатните гърци и по обществените места светели глинени и бронзови светилници — непосредствени наследници на онези каменни плочи с издълбана в средата дупка, в която хората от палеолита сипвали животинска
мазнина, а в мазнината потапяли клечка. Древните гърци, привикнали към благовонията, бързо се отказали от лойта, предпочитайки маслиненото масло. Пак те стигнали до идеята за фитила и до необходимостта от капак върху светилника. На капака пробили две дупки — през едната бе подавал фитилът, а през другата наливали маслото. Останалото, тоест формата на светилника, било въпрос на вкус. Ето защо много древни светилници са намерили място в музейните сбирки — не само като предмети от античния бит, но и като произведения на изкуството.
С подобни светилници в ръка, само че далеч по-груби и изковани от желязо, се разхождали средновековните монаси по коридорите на манастирите, докато благородниците предпочитали да осветяват замъците си с факли, напоени с животинска мазнина и восък. Някъде по това време се появила и лоената свещ, която била далеч по-удобна за употреба от факлата. Пренесената по-късно от Китай технология за направата на стъкло дала възможност за появата на първите фенери -—
така необходими за кочияшите, слугите по странноприемниците и чиновниците по пощенските станции, където ставала подмяна на конете на дилижансите, тъй
като „деловият свят" вече бил почнал да осъзнава цената на времето и човешката активност все по-трудно се побирала в рамките от изгрев до залез слънце. Запаленият огън, скрит на завет зад прозрачното стъкло на морските фарове, предупреждавал плаващите нощем кораби за подводните рифове и плитчините. Можело само да се съжалява, че стъклата на фенерите бързо се опушвали — най-вече поради лошото горене на маслата, обикновено конопено,
слънчогледово, рапично или маслиново.
Трябвало да дойде XIX век, за да се научат хората да използуват за горене отделилите се при химичните реакции газове, Така се появила карбидната лампа, при която необходимият ацетилен се получавал при разлагането на калциевия карбид с вода. Те светели многократно по-силно от всички познати до момента лампи, тъй като пламъкът на ацетилена твърде много се доближава по своя спектър до дневната светлина. По-късно над ацетиленовия пламък поставили специално ажурно калпаче, изплетено от тънки памучни нишки, напоени с воден разтвор от ториев или це¬ риев окис. От високата температура калпачето се нажежавало до бяло и светлината ставала още по-силна и равномерна.
Карбидната лампа също имала своите недостатъци — горенето се съпровождало с характерна, определено неприятна миризма, появила се в резултат на изтичането на част от газа поради несъвършенство на конструкцията. Ето защо ацетиленовите лампи били използувани най-вече за осветяване на улици и площади.
Близо сто години до началото на нашия век градският вечерен пейзаж бил просто немислим без облечената в черна униформа прегърбена фигура на фенерджията, нарамил стълба в дясната ръка, докато в лявата размахвал горяща факла. В мрачни и безлунни вечери — при пълнолуние и ясно време фенерите обикновено не се палели за икономия — Любопитната тълпа наблюдавала с интерес атракцията, как фенерджията, обикновено дребен на ръст и пъргав човек, ловко се катерел с една ръка до върха на стълбата, подпряна на стълба, подпалвал с факлата фитила, регулирал силата на пламъка и спускайки се надолу по стълбата, хуквал към следващия фенер. Някъде към два часа след полунощ той се появявал отново, за да изгаси фенерите. През деня времето му минавало в излъсква¬ не на стъклата, в доливане на масло, в подрязваме на фитилите...
Колкото до външния вид на уличните фенери и до стълбовете, на които били окачвани, думата имали архитектите. Стълбовете леели от чугун и били така пищно декорирани, както изисквал вкусът на епохата. Защото уличният фенер, освен прякото си предназначение, имал за цел да де-
11
„ДЪРВЕТА-ФЕНЕРИ"
Люцефераза. така се казва ферментът, който катализира реакцията на органичното съединение люцеферин с универсалното енергетично вещество на клетката — АТФ. Резултат от тази реакция е светенето не растението. Група гене-тици успяха да създадат светещ тютюн, след като по пътя на генното инженерство внедриха в ДНК ген на люцефераза.
А щом веднъж е получен светещ тютюн, защо да не бъдат създадени например самосветещи новогодишни елхички или дори... дървета-фене-ри, предназначени за осветяване на улиците в градовете?!
СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА
В СТАЯ БЕЗ ПРОЗОРЦИ
Стаи без прозорци имат нужда от изкуствено осветление — тази аксиома бе отречена от гру-па канадски инженери, които разработиха специален светилник. Слънчевата светлина стига до него с помощта на специален светопровод от изкуствена материя. Поне засега. поради сложната конструкция на слънчевия светилник, той все още струва твърде много. Специалистите са на мнение, че ще успеят да го поевтинят. Но дори и сега той е незаменим в производствени помещения, в които има опасност от пожар, или в складове за взривоопасни материали.
монстрира великолепието на квартала, тъй като фенери имало главно в представителната част на града — централния площад, търговската улица, паметниците, кметството и дворците.
Но освен за улично осветление, особено подходящ бил карбидният фенер и в случаите, когато бил необходим силен сноп насочена светлина. Ето защо него окачвали по каприте на файтоните, дили¬ жансите и кабриолетите, по парните локомотиви и покрай железопътните линии, в когато се появили първите автомобили, пак той бил използуван до появата на електрическите фарове.
През средата на XIX век, когато с помощта на ректификационна¬ та колона нефтът бил разделен на фракции, започнало производството на парафинови и стеаринови свещи, а газта за горене и керосинът дали възможност за направата на нови видове лампи. Но всичко това дошло някак твърде късно — още през 1802 година, с откриването на електрическата дъга, физиците вече сериозно се били замислили върху възможността за електрическо осветление.
Десетилетията се нижели едно след друго, без някой да успее да предложи достатъчно добър спо-
12
соо за използуването на светлината, получена между двата гра-фитови електрода. Причината се криела във факта, че нагрятите над 3000"С електроди много бързо прегаряли на върховете, така че разстоянието между електродите нараствало и дъгата преставала да прескача между тях. Пръв Яблочков се сетил да ги постави не един срещу друг, а успоредно, изолирани помежду им. Така се появила „свещта на Яблочков", която имала сравнително къс живот, но все пак тя била сериозна крачка напред. По-късно решили да се върнат към първоначалната идея, поставяйки графитите под ъгъл, като този път „свещта" била съоръжена със специален часовников механизъм, който сближавал графитите според скоростта на изгарянето им. Това твърде много оскъпило осветителното тяло и електрическата дъга, въпреки силната си светлина, се оказала неподходяща в ежедневната практика. Тя останала да се използува най-вече при прожекторите, когато налице била необходимостта от силен сноп насочена светлина.
Много по-икономични и целесъобразни се оказали електрическите лампи с нажежена жичка. Пръв, през 1872 година, се сетил за тях Лодигин, като за целта използувал тънка въглеродна нишка. Но въглеродната нишка имала този недостатък, че сравнително бързо прегаряла, особено ако не е равномерна по дебелина. Видял лампата на Лодигин на борда на един руски параход, Едисон успял да я усъвършенствува, като ме¬ тализирал въглеродната нишка. Това станало през 1879 година и първите електрически крушки осветили улиците на Ню Йорк и Чикаго. През 1890 година Лодигин стигнал до идеята за волфрамова нишка и неговите лампи били демонстрирани на Световното изложение в Париж през 1900 година. XX век вече спокойно можел да бъде наречен „век на електрическото осветление", защото от този момент нататък електрическата крушка не ще претърпи никакво по-съществено изменение в конструкцията, а само ще бъде направено едно или друго подобрение, за да се удължи нейният живот и икономичност. Така през 1912 година се появяват електрически крушки запълнени с азот, а през 1917 година — с аргон и други инертни газове. Вкарването на минимални количества йодни пари довежда до намаляване обема на стъклената колба с повече от сто пъти и една йодна лампа с мощ-
4. Космос бр. 8/88
ност 1000 вата добива размерите и формата на молив — с не повече от 10 мм диаметър и 180 мм дължина. Луминесцентното осветление, живачните, натриевите и ксеноновите лампи доведоха от своя страна до неколкократно по-малък разход на електроенергия, отколкото при тези с нажежена жичка...
Днес вече се разработват принципно нови начини на осветяване, като се използува йонизирането на газовете, студеното лъчение във видимата област на спектъра, фосфоресценцията и дори... генното инженерство. Говори се също за нещо като „вечна лампа" на базата на трансформиране на космичните лъчения във видима светлина и че такава лампа дори била направена, но големите фирми съзнателно не отпу
скали средства за разработката й, тъй като се страхували от финансовите загуби, които ги очаквали, ако подобна лампа се появи на пазара.
Дали всичко това е самата истина или тя до голяма степен е доукрасена и преиначена, тъй като за подобни лампи не се съобщава в нито едно сериозно списание, а в статии за промишления шпионаж, трудно може да се каже. Истината е, че големите концерни много често нарочно не дават ход на някои открития, ако не виждат в тях икономическа изгода. А колкото до лампата, която днес използуваме в ежедневието, тя положително няма да име нищо общо със способите на осветление от едно не особено далечно бъдеще.
ЙОРДАН КОСТОВ
БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ
НИКОЛА ТЕСЛА (10.7.1856 г.— 7.1.1943 г.)
Югославският физик, електроинженер и изобретател Никола Тесла завършва Политехника в Грац и Пражкия университет. Две години работи като инженер в телефонното дружество в Будапеща, след което се прехвърля в парижкия клон на Едисоновата компания. През 1884 г. емигрира в САЩ, където работи в заводите на Едисон и Уестингхаус.
През 1887 г. Тесла създава двуфазния електродвигател, а година по-късно дава строго научно обяснение на явлението въртящо се магнитно поле, на което се основават редица електромагнитни уреди. Същата година Тесла получава повечето от патентите за изобретените от него многофазни електрически машини и системи за пренасяне на електроенергия.
През 1895 г. Тесла участвува в създаването на Ниагарската ВЕЦ, която е една от най-мощните за времето си. А четири години по-късно започва изследванията си върху токове с висока честота и напрежение. Тесла изобретява първите образци на механични генератори на високочестотен ток, създава високочестотен трансформатор (наречен на негово име). Никола Тесла е един от пионерите на високочестотната техника. В периода 1896 г. —1904 г. той експериментира с безжично предаване на сигнали и електроенергия. Под негово ръководство е построена 200-киловатова радиостанция (в щата Колорадо), което оказва съществено влияние върху развитието на радиотехниката. Тесла конструира редица радиоуправляеми самоходни механизми (наречени от него „телеавтомати").
След 1900 а. той патентова множество изобретения в различни области на техниката (електрически брояч, честотомер и др.). През 1917 г. предлага принцип на устройство за откриване на подводници. А след 1934 г. проучва възможността за разбиване на атомното ядро с електростатични генератори за високо напрежение. На негово име е наречена единицата за магнитна индук¬ ция — тесла.
13
Казват, че има хора, които мо-гат, щом погледнат лицето на непознат новак или дори неговата снимка, да определят характера му. Възможно ли е това?
ЗАГАДЪЧНА СПОСОБНОСТ
Очевидно всичко е започнало от философското съчинение .физиогномични фрагменти за поощрение на човешките
знания и любов" на швейцарския писател Йохан Каспар Лафатер (1741—1801). Цюрихският пастор Лафатер станал европейска знаменитост, на него-вите физиогномични сеанси се събирали аристократи от различни страни, мнозина му изпращали свои портрети, гипсови маски. Прорицателят в повечето случаи попадал, както се казва, в десетката. Веднъж в Цюрих пристигнал един достолепен абат с изискани маниери и остър ум. Лафатер, само като го погледнал, му предрекъл, че ще завърши живота си на бесилката. След известно време абат ъ т извършил убийство...
В какво се крие тайната на изкуството на фи¬ зиогномиста?
Лафатер смятал, че формата и очертанията на черепа и челото отразяват ума на човека; лицевите мускули, носа и бузите — емоционалния му живот; чувствеността, „животинското" начало у човека се очертавало в бръчките около устата и линията на брадичката. Впрочем още Аристотел сочел, че онзи, който има щръкнали нагоре като четка коси, е страхлив, а който има широка уста — смел и храбър. „Широкият, като на бик, нос — писал Аристотел, — означава мързел. Широкият с големи ноздри нос, като на свинята, — глупост." Интересно, че подобни представи не са загубили актуалността си и до днес. Мнозина и сега смятат, че квадратната брадичка е признак на силна воля, голямото чело — на ум, щръкналите коси — на непокорен характер, пълнотата е свидетелство за доб¬ родушност, дебелите устни - повишена сексуалност и т. н.
След смъртта на Лафатер широка известност получил виенският астроном и лекар Франц Гал (1758—1828). Именно той за пръв път започнал да разглежда кората на главния мозък като субстрат на психичната дейност и предложил „карта" на мозъка, на която умозрително локализирал в извивките на кората всички психични функции, способности и черти от характера на човека.
Гал смятал, че развитието ма отделни участъци от мозъка влияе на формата на черепа и, опипвайки го, определял характера на човека не по-зле от Лафатер. Така например веднъж при Гал довели шест-
надесетгодишния Шамполион, бъдещия знаменит откривател. Юношата вече бил полиглот, а нищо неподозиращият Гал възкликнал: „Ах, какъв гениален лингвист!"
Сега всичко това в история. История на човешките заблуди. Съвременната наука твърдо е установила: становището, че личностните способности на човека са тясно свързани със строежа на лицето или черепа, е напълно погрешно. А учението за локализацията на определени психични функции в извивките на мозъка се оказало чиста заблуда. Но щом е тека, то каква „тайнствена" способност позволява от пръв поглед да се прочете „книгата на човешката личност"?
Точно сега е моментът да си спомним за интуицията — една не по-малко загадъчна човешка способност.
Мозъкът извършва сложна психофизиологична работа, осмисляйки получената от различните сетивни органи информация, сравнява я с натрупания вече жизнен опит, който се пази в паметта. При това тази дейност става като че ли на две нива, и на всяко от тях са присъщи свои специфични особености.
Първото ниво е дискурсивното (разсъдъчното) мислене. Второто ниво е подсъзнателната, интуитивна дейност на мозъка. Тя протича като че ли автоматически (ние не я осъзнаваме) и подхвърля на съзнанието „изненади" във вид на готови, неизвестно откъде взели се решения.
Това особено ясно се проявява при хората „компютри*, способни бързо да извършват наум сложни математически операции. В преобладаващото число случаи тези феномени не знаят как го правят: видите ли, природата ги е „дарила" с такава способност.
И онези, които ги гледат, могат да останат с впечатлението, че тези хора имат не мозък, а компютър в главата си. Такова сравнение не само е повърхностно, но и невярно, тъй като компютърът не притежава никаква интуиция.
Интуицията, която все още не е достатъчно проучена поради своя „скрит характер", позволява понякога да се дават всевъзможни мистични тълкувания, тя в „виновна" и в случаите със сполучливите предсказания. Макар че Лафатер бил уверен, че определя личността на човека по строго определените черти на лицето, а Гал — по изпъкналите места по черепа, и единият, и другият са действували подсъзнателно, интуитивно.
„Моята наблюдателност — пише Балзак — придоби остротата на инстинкт. Без да пренебрегва телесния облик, тя разгадаваше душата — или поточно би било да се каже, тя така възприемаше външността на човека, че мигновено проникваше в
14
неговия вътрешен свят и ми даваше възможност да живея живота на онзи. към когото беше насочена моята наблюдателност, тъй като ми даваше възможност да се отъждествявам с него..."
Без съмнение и Лафатер, и Гал, и Балзак са притежавали необикновено развита способност да усещат човека, или другояче казано психогностика (от гръцките думи „психо" — душа и „гнозис" — знание). Но ако Балзак не се е опитвал да обясни своята способност да усеща човека, то Лафатер и Гал са й дали съвсем погрешна интерпретация. Впрочем грешката им в обяснима: както вече подчертахме, възприемането на информацията и нейната обработка на второто ниво — подсъзнанието — не се осъзнава.
Колкото и да крие човек своите чувства и мисли, неговата психична дейност винаги намира външен израз. И. М. Сеченов във „физиология на нервната система" пише: „Смее ли се детето при вида на играчка, усмихва ли се Гарибалди, когато го преследват за прекалено голямата му любов към родината, потръпва ли девойка при мисълта за любимия, създава ли Нютон всемирните закони, записвайки ги на книга — винаги окончателен фактор е движението на мускулите." Психичните процеси се съпровождат не само с действието на произволно, но и на автоматично управление на мускулите (щръкнали коси, разширени или стеснени кръвоносни съдове, зеници и т. н.), а също така и на жлезите с външна и вътрешна секреция, (хипофизата, сълзите, потоотделянето и др.). Всичко това се отразява във външния облик на човека, в мимиката на очите му, в гласа, в движението на ръцете...
А по-нататък, както се казва, всичко е въпрос на техника. И на тренировка, защото не всеки, който има очи — вижда...
Американският изследовател Р. Уудсуърт извършил любопитен опит. Фотографирал лицата на актьори с предварително „заръчани" емоции —
учудване, страх, страдание, отвращение, презрение и т. н. и помолил участвуващите в експеримента да кажат, гледайки снимките, какво изразяват тези лица. Грешките били толкова незначителни, че не можело да става дума за някакво съвпадение. Езикът на емоциите е ясен и разбираем! Дори нещо повече, в процеса на общуването човек интуитивно „се съобразява" не само с ярко изразените на лицето емоционални прояви, но и с най-тънките нюанси.
По правило човек разбира, че събеседниците „чет а т " по лицето му, затова се стреми доколкото може да скрие чувствата си с нервно-мускулно напрежение. Обаче набитото око веднага ще разпознае истинското емоционално състояние на човека. Например „мускул на приветливостта" е наречена долната част ма кръглия мускул на окото. Ако при усмивка той не се напряга и долният клепач не се повдига, то това е сигурен признак за неискреността на усмивката, тъй като движението на този мускул не може да се контролира с усилие на волята.
Ако човек много се съсредоточи в желанието си да придаде на лицето си определено изражение, то ръцете могат да го издадат. Да си припомним
неистова схватка се мачкаха и притискаха една о друга... Цяла вечер гледах тези ръце, те ме поразяваха със своята неповторимост, в същото време- ме плашеше тяхната развълнуваност, тяхното безумство, страстно изражение, това трескаво вкопчване и единоборство. Веднага почувствувах, че този човек, изпълнен със страст, е прогонил тази страст към края на пръстите, за да не бъде самият той взривен от нея..."
Походката също издава емоционалното състояние на човека — нейният ритъм, скорост, с каква сила натиска повърхността, дължината на крачките, еластичността, постоянството и изменчи-востта и. Много пъти, щом чуят стъпки, хората се вслушват и не само познават кой от близките им се прибира вкъщи, но и достатъчно точно могат да определят в какво настроение се прибира.
И най-после очите... При хората това е най-важният информационен канал. Психологът А. Л. Ярбус прикрепвал към окото на подложения на експеримент миниатюрна вентузичка с огледалце. Когато човекът разглеждал фотографиите, лъч светлина от насочена лампа попадал върху огледалцето, отразявал се от него и очертавал върху фотохартия следата от движението на очната ябълка. Получената графика не оставяла никакво съмнение: когато разглеждаме изображението на други хора, то първото и главното, което привлича погледите ни, са очите. Лев Толстой по израза на очите, блясъка им, влажността, зениците е описал 86 оттенъка на душевното състояние на своите герои. Много реакции на очите не могат да се контролират с усилие на волята, ето защо от стари времена именно реакцията на очите в редица случаи се е използувала като своеобразен „детектор на лъжата".
Ако справедливо наричат очите на човека огледало на душата, то човешкият глас е нейното ехо: Интонацията не само изразява преживяванията, но предава отношението на човека към едно или друго събитие, свидетелствува за неговото самочувствие, темперамент, увереност или неувереност в себе си. Особено чувствително реагират на оттенъците на гласа слепите хора. „Уверена съм — споделя една сляпа жена, — че за нас душата на човека се разкрива по-ясно, отколкото за зрящите, гласът предава нейното състояние много по-непосредствено, много по-искрено, отколкото изразът на лицето. Хора, които са обречени да се задоволяват само със слуха си, в по-голямата си част си изработват способност да различават и най-тънките промени в гласа. Обръщаме внимание не само на звука, а много повече — на музикалния тембър, на това какво съдържа гласът — доброта или сърдечност, благосклонност или загриженост, глупост или ум, предразположение към неопределе¬ ност или мечтателност — всичко това се предава чрез ударенията, вибрациите на гласа, неговите извивки, очертания и контури." Известно е например, че през XVI! век за началник на Лондонската полиция бил назначен човек, ослепял в ранното си детство. Наричали го „капан за крадците": по гласа той много точно определял достоверността на показанията и познавал рецидивистите.
В наши дни космическите психолози обръщат особено внимание на анализа на речта и гласа на космонавтите: преценява се не само смисловата страна на радиообмена, но и такива характеристики като тембърът на гласа, скоростта, с която се произнасят думите и изреченията, бързината на отговора. Дори нещо повече, с помощта на спе-
блестящата психологична новела на Стефан Цвайг „Двадесет и четири часа от живота на една жена":
„Неволно вдигнах очи и точно срещу себе си видях — дори ми стана страшно — две ръце, каквито още никога не ми се беше случвало да видя: те се бяха впили една в друга, като разярени зверове и в
16
циална апаратура гласът на космонавта се подлага на своего рода „спектрален анализ", който позволява да се правят изводи за емоционалното състояние, умората на космонавта и т. н.
Когато човек е афектиран, много трудно може да прикрие емоциите си. Да си припомним знаменитата картина на Репин „Иван Грозни и синът му Иван". Върху лицето на царя с гениална точност е запечатана типичната инстинктивна реакция на ужас — очите са широко отворени и изпъкнали, чертите на лицето — заострени (в областта на челото — мимични признаци на душевна болка). А в позата на сина, в чертите на неговото лице специалистът веднага ще определи типичните признаци на колапс, предизвикан от травмата и силното кръвотечение.
Невъзможно е да се скрият емоциите и при някои заболявания. Това се обяснява с факта, че болестта създава определена настройка на подкоровите системи, управляващи мимиката, потиска привичните условнорефлекторни мимични движения. Ето защо душевното състояние, интелектуалният свят на болния, да не говорим за физическото му състояние, опитните лекари много често могат да прочетат по лицето на пациента. Впрочем това още Хипократ е вършел много успешно. Дори в съвременните учебници по терапия е влязъл симптомът „лице на Хипократ", характерно за възпаление на коремната област, което се изразява със заострени черти, хлътнали очи. Терминът „омега ме¬ ланхолика" в обикновения език на съвременните лекари често означава характерно състояние на скръб: на челото — напречна гънка, вътрешните ъгли на веждите са леко повдигнати, ъгълчетата на устата — отпуснати, в очите се чете безизходност и мъка. През 1971 г. излезе специален атлас „Лицето на болния", където са показани типични изражения на лица, характерни за редица заболявания.
Както виждаме, мимиката, която се предава по наследство, от една страна, се реализира посредством вродените механизми, а от друга — чрез придобитите в процеса на индивидуалното развитие навици.
Мимиката изразява не само динамичните, преходните емоционални състояния, но и устойчивите качества на личността. Към тях преди
всичко се отнася темпераментът, който се характеризира с интензивност, скорост, темп и ритъм на психичните процеси и състояния на човека. По поведението на човека може в много случаи да се определи и неговият темперамент.
Балзак е посветил на походката на човека цяло изследване, като го е нарекъл физиономия на характера. Но какво в това характер? Съвременната наука отговаря: съвкупност от устойчиви индивидуални особености на личността, които се оформят и образуват в процеса на дейност, на общуване и които обуславят типични за дейността начини на поведение.
Още Леонардо да Винчи се е опитвал да обясни връзката между стабилното изражение на лицето и движението на мимичната мускулатура. За модели на своите изследвания в областта на физиогно¬ миката великият живописец е избирал стари хора, тъй като бръчките и другите възрастови изменения на лицето им ярко изразявали страданията и чувствата. „Онази частица истина, която се съдържа в така наречената физиогномична наука —
ОГЛЕДАЛО НА ДУШАТА
пише Чарлз Дарвин, — очевидно се определя от това, че у разните хора, в зависимост от тяхното предразположение, едни мускули се привеждат в движение по-често от други. Ето защо развитието на тези мускули вероятно се усилва и по такъв начин онези бръчки или гънки, които зависят от обикновеното свиване на мускулите, стават все по-дълбоки и по-забележими". С голяма вероятност може да се твърди: бръчките около очите свидетелствуват за весел характер, искреност, склонност към чест смях. Известен е и мимичният еквивалент на волевия характер — вдигнати вежди, напречна гънка на челото... Да си припомним възклицанието на папа Инокентий X. Когато видял собствения си портрет, нарисуван от Веласкес, възкликнал: „Твърде правдиво!"
В това няма нищо особено. Гениалният художник е разкрил вътрешната същност на своя модел. По същество художникът като че ли преодолява временното ограничение на своето изкуство, избирайки от живота на своя модел онзи момент, в който се концентрират най-характерните, най-типичните черти. Пък и целият му живот — минало, настояще и дори бъдеще. Не случайно Хегел отбелязва: "...Едно е да предадеш лицето в онези повърхностни и външни черти, които лицето на спокойно стоящия пред портретиста човек му показ-
Б. Космос бр. 7/88 17
ва именно в дадения момент, и съвсем друго нещо е да съумееш да изобразиш истинските черти, които представляват израз на истинската душа на дадения човек."
Наскоро съветските учени направиха интересен експеримент. Пред хора с различни професии поставили задачата бързо да определят личностните особености на непознат човек. Оказало се, че от мъжете най-добре с тази задача се справят художниците-портретисти и скулпторите, а от жените — актрисите. Впрочем Лафатер също бил художник-портретист, а освен това изповядвал и своите енориаши.
Слушането на изповеди способствува за развитието на интуитивното възприемане на духовния мир на човека. Способността интуитивно да се определя емоционалното състояние на човека, неговите характерологични особености, правилно да се съди за него като за личност, се развива особено силно в процеса на художественото творчество, колкото повече авторът натрупва опит от общуването и наблюдението на хората.
Ами науката, нали тя все пак предпочита да си има работа с обективното, а не със субективното? Именно нуждите на практиката наложиха създава
нето на ново направление в психологията — психо¬ диагностиката. Нейни инструменти са различни проби-тестове. Обаче и индивидуалните способности на един или друг изследовател да усеща хората не би трябвало да се пренебрегват.
В медицината широко се използува психодиаг¬ ностиката за обследване на душевноболни, в педагогиката — за откриване на индивидуалните способности, при професионалното ориентиране — да се открият заложбите, определените способности, необходими за овладяването на дадена специалност. Особено значение има психодиагности¬ ката при професии, от които зависи безопасността на хората.
Известно е например, че добрата работа на въздушните лайнери, на морските плавателни съдове зависи от всеки член на екипажа и от тяхното взаимодействие. Точността в работата изисква пълно взаимно разбиране. Как се определя психофи¬ зическата съвместимост на екипажа? Как да се създаде точна и ритмична групова дейност при продължителни походи, при космически полети, при експедиции на полярни станции, в планините, в екстремални условия или на корабите?
Комплексното изследване, направено през 1980 г. под ръководството на И. Ф. Рябинин на полярните и високопланинските хидрометеорологични станции, в които работят ограничен брой хора, потвърди, че една от най-големите трудности е принудителното съвместно съжителство. Поляр¬ ниците в един глас се оплаквали: „Избавете ни от свързаните със съвместното съжителство конфликти и всичко останало само ще си дойде на мястото".
Конфликтите в условията на продължителна групова изолация възникват по различни причини. Една от тях е де кажем това, че в групата отсъствува развита способност за усещане на човека. Така пред изследователите изникнала задачата да разработят специален тест, с който да се проверява способността на всеки да усеща другия.
В какво се заключава този тест? Вече говорихме за интуитивната проницателност на художници-
те-портретисти. Но още през миналия век подобни възможности били открити и при фотографията, въпреки несъвършената техника. Интересна е например оценката на фотопортрета, по която Винсент Ван-Гог предсказал, че у сестра му ще се развие психично заболяване. Художникът писал на брат си: „Вземи например сестра ни Вил. Тя не пие, не води разгулен живот, а все пак имаме една нейна снимка, на която погледът и е като на побъркана..."
Но само по една снимка, дори и да е много изразителна, трудно може да се даде обща характеристика, могат да се определят само една-две черти на личността. Затова създавайки социално-перце¬ птивен* интуитивен тест — СПИТ — за оценка на способностите за възприемане на останалите хора в групата, изследователите (към тях принадлежи и авторът на статията) използуваха фотографии на психопатични и душевноболни хора.
За това имаше сериозни причини. При психопат и т е се наблюдава обща дисхармония на личността с усилване на отделни нейни съставки. Така например при астенична психопатия хората се отличават с повишена впечатлителност, ранимост, крайна плашливост, стеснителност. За истеричните психопати е характерен стремежът към красивата, ефектна поза, желанието да изглеждат по-добре, да са по-интересни, по-значителни, отколкото са в действителност. Прекалено възбудимите хора са подложени на пристъпите на ярост, бушуващ гняв, агресивност по отношение на околните. Всичко това намира отражение не само в поведението, но и в типичните, показателни психични състояния, които са по-устойчиви, отколкото при здравите хора. Естествено това се отпечатва и на фотографиите.
Бяха подбрани 48 портрета на хора, страдащи от 8 вида психически разстройства. Разделихме ги на 6 серии по 8 портрета, всяка група изобразява определени личностни качества. В една от сериите на участвуващите в експеримента предложихме да отделят онези портрети, които им харесват, и онези, които не им харесват. След това да отделят онези, които биха им допаднали като съседи, ако трябваше да живеят в едно жилище, след това — да отделят онези, с които биха желали да работ я т . Особено ясно се прояви възприемането на другите в третата серия на експеримента, когато им предложихме да отделят лицата на хора, годни за артистична дейност, и да посочат най-подходящите за тях роли. Например за ролята на Кабаниха от „Буря" на Островски предлагаха снимката на една възрастна, страдаща от епилепсия жена с властно лице.
Тестът се оказа универсален. При необходимост може да бъде използуван за избора на художници-портретисти, актьори, дори следователи и преподаватели, лекари-психотерапевти и психолози, както и за други специалности, при които се работи с хора.
Ето, това исках да кажа за психогностиката. Нищо свръхестествено, както виждате, няма в „свръхпроницателността" на отделни хора. Това качество на личността може да бъде изучено и всеки може да го възпита в себе си и у другите. Та нали живеем сред хора!
К. м. н. В. ЛЕБЕДЕВ, доктор на психологическите науки, професор
* ПЕРЦЕПТИВЕН — долавящ, схващащ, разбиращ мислени сигнали и образи.
18
СПИТ
Научнофантастичен разказ от ЕРИК СИМОН
Измина доста време от първия ми космически полет, оттогава пропътувах нееднократно междупланетните пространства, поостарях, а и навярно помъдрях. Надявам се следователно, че мога да си припомня тогавашните събития, без да се вълнувам особено и дори, без да се срамувам твърде много. Случаят и без това е известен, но аз не възнамерявам да разказвам какво се случи тогава, а какво преживях. А това е нещо съвсем различно.
Въпросният полет ми дойде изневиделица. Още когато ме разпределиха по средата на следването ми по планетоло-гия към селенолозите, се бях примирил с мисълта, че скоро няма да летя в космоса. Изследването на Луната минаваше още тогава за малко плодотворна сфера: планетите бяха далеч по-многообещаващи по отношение на нови познания. Въпреки това имаше доста селенолози, но повечето от тях си стояха кротко на Земята, ровеха се в своите отдавна никого невпечатлява-щи теории и изчисляваха безкрайния поток от данни, който постъпваше от автоматичните лаборатории и от единствената обитаема станция на Луната. Болшинството бяха доволни от това състояние на нещата, защото отидеше ли някой при селенолозите или останеше доброволно при тях по-дълго време, предпочиташе да се занимава съвестно и задълбочено с незначителни проблемче¬ та, отколкото да бъде изпратен на работа в астероидния пояс. Условията за живот там не можеха да се нарекат авантюристични, макар да не бяха и блестящи, докато възникващите там теории притежа
ваха и двете качества във висша степен. И накрая, много селенолози бяха избрали своята специалност понеже бяха свързани със Земята — по семейни причини или просто не бяха годни за космически полет и .
Що се отнася до мен, аз бях все още свободен и успешно завършил задължителните тренировки за космически полети, но никъде по време ма следването ми не се бях отличил особено, въпреки стабилния успех. Затова трябваше да напиша своята дипломна работа „Към някои нови аспекти на селеноложката критика на теорията на Рамирес-Флойд Меирс за дълбочинното разпределение на тежките елементи в лунното ядро. произтичащи от сеизмоложкото меридионално измерване" и вече през последната година от следването си се бях настроил, че ще трябва да се занимавам още няколко години с ядрото на Луната, без някога да се доближа до нея.
Веднъж ненадейно бях повикан при директора на секцията и запитан дали бих могъл след единадесет часа да стартирам за Луната и да остана там месец и половина. Едва по-късно ми направи впечатление, че никой не се осведоми дали бих искал — това вероятно мълчаливо се предполагаше. Но и аз самият в първия момент не се замислих дали предложението не ми обърква плановете и какво щеше да стане с моята дипломна работа . Казах им, че бих могъл, а те ми обясниха защо са се спрели именно на мен.
Един от двамата селенолози в обитаемата станция на Луната беше тежко заболял и трябваше през следващите няколко дни да бъде върнат на
Земята, за да не се стигне до усложнения. Новата смяна трябваше да дойде след месец и половина — толкова дълго един единствен селенолог не би се справил с текущите измерителни работи. Да бъде взет болният, а малко по-късно изпратен заместник, би било възможно, но твърде нерентабилно — това означаваше допълнителен полет. Следователно някой трябваше да отлети веднага и точно аз бях единственият, който имаше готовност и беше приблизително квалифициран за тази задача. Това означаваше, че разполагах най-малко с необходимото образование, макар да не бях седял пред измервателните уреди от основния курс насам, пък и сухата тренировка за космическите полети бях преминал като чисто задължително упражнение. Изобщо не се опитах да претеглям „за" и „против", а приех поръчението, прекалено изненадан, за да се развълнувам действително.
Въпреки това вълненията започнаха веднага. Дадоха ми два часа. за да си приготвя най-необходимите вещи: всички тези лични дреболии, от които си въобразяваме, че се нуждаем — истински жизнено важните неща влизат в обзавеждането на космическия кораб или станцията. Макар че живеех съвсем наблизо, в интерната, се забавих малко, но не е имало нужда да бързам — ракетата в крайна сметка стартира половин час по-късно. В минутите преди старта, въпреки суматохата, преминах, стриктно според предписанието, през доста основен медицински преглед и през всички останали ритуали на подготовката. Това отне известно време, но тъй като и бездруго ракетата стартира с половинчасово закъснение, точно на секундата успях да седна вътре.
Ракетата беше една от малките двуместни, извършващи редовни полети. Да бъде подготвена толкова бързо за старт по-голяма ракета, не би било възможно, а и не бе необходимо — щеше да в прекалено
5. Космос бр. 8/88 19
скъпо. Едно място за пилота, едно — за пътника, т. е. за мен. Вече бях преминал тренировката на симулатора и с маневрите в Космоса вероятно бих се справил, докато функционира компютърът, определящ курса, но дори и днес, с много полети зад гърба си, на бих желал да опитам дали ще бъда в състояние да извърша кацане сам. С една дума — аз пътувах като багаж, натоварен в последната минута (в двойния смисъл на думата), за да бъда доставен след определен брой летателни часа на Луната.
А и пилотът се отнасяше с мен като с товар. На искам да кажа, че беше груб или неучтив — съвсем не. Но той не отправи към мен нито една излишна дума и беше всичко друго, освен общителен. Дори не успях да се запозная с него преди старта.
По-късно, завърнал се отново на Земята, се информирах и научих, че той е управлявал „Еос 4" при втория опит за кацане на Венера. Когато получил противоречиви показания от измерителните уреди, дал старт на модула и с това провалил цялата мисия. Впоследствие при разследването се установи, че при едно от кацанията са попаднали вероятно в газова ерупция, но това той не е можел да знае предварително. Дисциплинарното следствие срещу него било прекратено, но случаят така и остана неизяснен. Никой вече не го упрекваше, въпреки това го назначаваха само на редовни курсове.
Но когато го срещнах за първи път, аз не знаех всичко то ва; не бях научил нищо друго освен неговото име — Васко Кардучи, и това, че е опитен, изпитан и прочие пилот, на когото напълно мога да размитам и чиито указания добросъвестно трябва да следвам. Но указания почти не чух от него — нищо чудно, защото през по-голямата част от полета, която корабът изминава по инерция, няма какво да се указва. Той само ме информи-
ра, че би предпочел да остане възможно най-дълго време пристегнат с предпазните колани, за да не витая из тясната кабина. Неколкократно се опитах да завържа разговор, да науча нещо за него, за ракет а т а или за хората в станцията на Луната. Той отклони засягащите го въпроси, на тези за ракетата отговори кратко и точно, а за екипа на станцията не знаеше* нищо по-конкретно. С една дума — аз скоро се предадох и извадих дипломната си работа, в която започнах да се ровя, без да мога истински да се концентрирам. Улавях се постоянно в детински игри с предмети в безтегловност.
Така протече почти целият полет. Аз бях разочарован и се утешавах с мисълта за обратното пътуване, което трябваше да предприема месец и половина с по-голям кораб и в компанията на целия подменен екипаж. Тогава наистина щях да бъда пътник, но не единственият. Все пак можах на два пъти да управлявам ракетата — когато пилотът спеше, но това означаваше само, че си седях по време на инерционния полет, държах контролните уреди под око и ако забележех нещо, трябваше да го събудя. Аз не забелязах обаче нищо. Дори двете малки корекции на курса по време на полета корабът извърши сам.
В часовете преди кацането аз спях и трябваше да бъда събуден малко преди провеждането на спирачната маневра (ние и без това спяхме в креслата). Но се събудих по-рано ~ секунди преди да се задействува аларменият звънец. Както сега предполагам, вероятно ме е събудило краткотрайното колебание на налягането в кабината. Попитах какво се е случило, той каза само, че трябва да чакам, извика някакви данни от информационния терминал на командния пулт, след това изключи с бързо движение на ръката алармения сигнал и се свърза със Земята. По този начин разбрах най-сетне какво се бе случило: поради грешка в регулационната система бяхме изчерпали почти целия си запас от кис
лород. Остатъкът в малката кабина заедно с резервите в скафандрите стигаше най-много за още три часа и половина, а на Луната можехме да кацнем едва след пет. Това значеше — щеше да кацне нашата ракета, но не и ние.
Аз приех това известие съвсем спокойно, така, както преди два дена поръчението за полета. Известието беше достигнало съзнанието ми, разбирах го, но не можех да го проумея, да си представя, че съвсем скоро трябва да умра. Това беше абсурдно, невъзможно. Нещо у мене не позволяваше да възприеме значението на тази мисъл. Бях алармиран и готов да предприема решителни действия, но прекалено шокиран, за да усетя действително страх.
Нямаше обаче какво да се предприеме.
Ръководната централа на Земята ни каза, че ще направят всичко по силите им: дотогава да сме запазели спокойствие и ако намерим някакво решение, свободни сме да действуваме.
Повече нищо не се случи. Пилотът започна да попълва формуляри, а аз не знаех с какво да се захвана. Вях почти решил да извадя материалите за дипломната си работа и да се заема да ги чета, но когато осъзнах колко абсурдно бе това, едва тогава проумях ситуацията. Казах на Кардучи, че на всяка цена трябва да предприемем нещо и попитах какво се изисква от мене, а той отвърна, че това изцяло ми се предоставя — ако ми хрумнело нещо... Той поне не знаел изход, а явно и тези от ръководната централа в Найроби. Между другото си имал работа и молел да не му преча — каза той и продължи да попълва книжата си.
И като че ли беше необходим само този малък тласък, за да се сетя внезапно какво се разиграваше тук. Беше невероятно просто. Това неестествено равнодушие на Кардучи, забележката му — че трябва да ми хрумне нещо, неговото, както и преди, подчертано коректно протоколно държане спрямо мене, необичайните обстоя-
20
телства, при които се озовах тук, странното равнодушие на ръководната централа на Земята — всичко това беше неестествено, нагласено, както и цялата ситуация. Изобщо не съществуваше истинска опасност, всичко беше един тест , а изпитваният бях аз. Искаха да разберат как бих действувал в извънредна ситуация. Естествено, веднага се запитах дали разноските щяха да бъдат толкова големи, ако само аз трябваше да бъда изпитан по този начин, още повече, че едва ли щеше да ми се налага при моята работа да пътувам в Космоса. Но точно това отговаряше най-добре на ситуацията — не толкова мен искаха да проверят, колкото курса на обучение, който бях преминал, а за целта трябваше да изберат човек, когото т е с т ъ т да свари неподготвен.
Факт бе, че повечето селе¬ нолози гледаха на тренировките за космически полети като на досадно задължение без практическа стойност. Някои преподаватели споделяха мнението на своите студенти конкретно за случая и пледираха за отпадане на тренировки
те изцяло, докато други ги критикуваха заради тяхната вялост и недостатъчност и се бореха за увеличаване на интензивността им. Във всеки случай, отдаваше се възможност да бъде изпитан студент, който имаше среден успех и добро здраве, но никога не бе очаквал да бъде изпратен на работа извън Земята. И сега зависеше от мене да оставя възможно най-добри впечатления.
След като обобщих всичко дотук, стигнах до извода, че като цяло поведението ми по време на полета в било правилно. Сега обаче се изискваше очевидно повече — изпробваше се екстрена ситуация. Трябваше да съществува относително прост метод за спасяване от предполагаемата опасност и от мене очакваха да го открия. Макар да нямах все още никаква представа за него, имах предимството, че бях прозрял играта. Сега трябваше да разработя най-подходящата идея. да действувам стриктно според служебните указания и да се преструвам, че нищо не съм забелязал. И да действувам бързо.
Илюстрация: ПЕТЪР СТАНИМИРОВ
защото времето течеше. Като начало предложих да
облечем скафандрите за всеки случай, но ми беше отговоре-но, че не му било дошло още времето. След което пожелах да проверя манометрите на резервоара за кислород, които бяха на нула. Но Кардучи обясни, че нямало нужда да се проверява, тъй като сам той бил извършил това още след задействуваме на алармата. Аз не настоях, защото инсценировката щеше да рухне, а това не би ми послужило.
Проверих всички варианти, които изобщо ми хрумнаха, Някои отхвърлих веднага сам като невъзможни — например ускоряване на полета ни — законите на космическата техника са непоклатими. Силно сгъстяване на летателното време би изисквало огромни количества гориво и съвсем различен двигател от този на нашата ракета. Всички останали идеи съобщих на пилота с надеждата да попадна все някога на вярната следа. Но не успях — каквото и да предложех, той го отхвърляше с няколко думи и с нарастваща досада. Когато го запитах дали не може от Луната да ни пресрещне кораб, той ме информира колко би траело това и въпросът беше приключен; на предложението ми да ограничим разхода на кислород, ми препоръча в такъв случай да не говоря толкова много.
Прецених, че решението естествено не може да се състои в подкрепа отвън, а трябва да се търси тук, на борда, т. е. да бъдат намерени скрити резерви от кислород. Вероятно някакви химикали, от които с прости средства да бъде отделен кислород. Трябваше да престана да налучкам като слепец, а първо да премисля какво вещество на борда би могло да свърши работа. Колкото по-дълго си блъсках главата, толкова повече са засилваше убеждението ми, че съм на правилен път, защото дори в тази малка ракета трябваше да има невероятно голямо количество субстанции. Но не можех да измисля нищо подходящо.
Радиовръзката със Земята също не съдържаше никакви
21
указания. Казаха само. че проверяват всички възможности и изискваха от нас да запазим спокойствие. Между другото т а м , в Найроби, не си направиха труда да ми разяснят дра¬ матичността на създалата се ситуация — през по-голямата част от времето Кардучи говореше с някаква операторка, само веднъж един от шефовете направи опит, и то не директорът Алтшулер, а само ръководителят на космодру¬ ма.
Забелязах как мислите ми се отклоняват и вместо да разсъждавам върху нерешения проблем, започнах да умувам кой би могъл да стои зад т о з и странен т е с т . Вероятно с т а ваше въпрос не само за нашето летателно обучение? Преди известно време бях чул, че някои хора на драго сърце биха закрили обитаемата станция на Луната, тъй к а т о смотаха нейното поддържане за неоправдано скъпо. Доказателството, че в случай на авария станцията ще представлява опасност, би било от полза за тях . Това не би трябвало да ме засява много, но впоследствие щях да привлека вниманието им к а т о неудачник. Представата за това ме плашеше все по-силно с всеки изминат миг.
Когато въздухът в кабината доста се влоши и сложихме скафандрите, Земята се обади и ни предложи план, от който би трябвало да се „очаква нашето спасение". Тогава не схванах подробностите, но т о й изхождаше от това, че ръководната централа е стацио¬ нирала в окололунна орбита безпилотно летящо у с т ройство, от което, достигайки го навреме, бихме могли да вземем кислород. Кардучи промени веднага нашия курс и се зае с подготовката на окачването.
В първия момент се учудих, че т е с т ъ т не бе просто прекратен и всичко разяснено. Защо не ми кажеха, че не съм по-стигнал най-добрия резултат; вместо това сега допълнително се инсценираше още една сложна спасителна манев-
ра, за да продължи целият театър. Впоследствие се досетих, че е настъпила практическата част от упражнението и аз трябваше да покажа в предстоящата акция какво съм научил по време на тренировките и то при допълнително психическо натоварване от мнимата опасност. Да, вероятно чак сега бе настъпил истинският т е с т и аз напразно бях търсил друго решение — защото друго изобщо нямаше.
Но аз не получих възможност да се изявя. Маневрата по окачването проведе Кардучи сам. Сам донесе и бутилка с кислород от другото летателно устройство, след това втора, закрепи ги временно в кабината и нито веднъж не ме остави да му помогна. Докато беше навън, аз седях зад кормилото. Но преди това той ми втълпи да не пипам нищо без негова изрична заповед, а до заповед изобщо не се стигна. Никъде не сгреших, защото просто нищо не правех.
След това събитията се развиха светкавично. Той коригира няколко пъти нашия курс, проведе накрая спирачната маневра и спря ракетата на мястото за кацане на станцията. От време на време отваряше вентила на едната от двете бутилки и когато станеше необходимо, пускаше малко кислород да нахлуе в кабината, където седяхме с отворени шлемове. Тъй като кабината беше подсигурена с вентил срещу свръхналягане, всеки път от помещението излизаше поток от газ — една част кислород от бутилката и друга част — използуван въздух от кабината.
И пак осъден на бездействие не бях в състояние да обърна внимание на първото си. и както предполагах — единствено кацане на Луната. Бях прекалено потиснат. По време на целия полет не бях ни най-малко полезен, не повече от товар, по-лошо — пилотът ме накара да почувствувам, че би предпочел да превозва ням товар, който в никакъв случай нямаше да в досаден.
При теста се бях провалил напълно и ако чрез него въобще
се доказваше нещо, то беше факта, че съм излишен и негоден. Беше извън всякакво съмнение, че провалът ми щеше да има последствие за образователната програма, а даже и за изследователската. По този начин може да се провали професионалният ми живот и да бъде затруднен напредъкът в академичното ми поприще. Мнозина щяха да разглеждат по-внимателно и по-критично дори дипломната ми работа, макар тя да нямаше нищо общо с всичко това.
Кацането протече гладко. С потиснато настроение очаквах Кардучи да заговори най-сетне за теста и да потвърди моя крах, а не можех да разбера защо не го правеше, защо не го е направил вече. но твърде апатичното ми душевно състояние не позволи да го запитам направо.
Последва ентусиазирано посрещане от екипа на лунната станция, по радиото заваляха поздравления от Земята, а в станцията ни беше представен болният, когото Кардучи трябваше да вземе на връщане; той беше радостно възбуден и не изглеждаше да в толкова зле.
Единствените двама, които останаха неподвижни, бяхме пилотът и аз. И докато той подготвяше обратния курс, аз стоях все още недоумяващ в скафандъра, отметнал шлема назад, сред мъже, които ме потупваха по рамото, прегръщаха, поздравяваха с „добре дошъл", говореха ми, хвалеха непрекъснато нашите способности и фантастичен късмет. Като насън се оставих да ме развеждат, да ми предлагат кафе и постепенно разбрах, че всичко е било истина. Не е било театър, нямало в т е с т , животът ми наистина е бил в опасност и като по чудо сме се отървали, и преди всичко — никой не е очаквал от мене повече от това, което съм направил, никой нямаше да ми подхвърля, че съм се провалил. Аз бях избягнал смъртта на косъм, но не бях се провалил. И сега за първи път след старта, бях щастлив.
Превела: С. ДОБРИЯН08А
22
Намибия е страна в югозападната част на Африка, незаконно окупирана от Южноафриканската република. Площта на Намибия е 824 хил. кв. км, населението й — 1 200 000 души. Основната част от населението принадлежи към групата свамбо (62 процента). Около десет процента от населението е от немски, холандски или английски произход. Останалата част се състои от племенни групи — каванго, череро, нама.
Главен град на Намибия в Виндхук, той има население 98 000 жители. Официално говорими езици са английският и езикът на африканерите.
През 1884 г. Намибия е обявена за немски протекторат. През 1915 г. е окупирана от войските на ЮАР (тогава Южноафрикански съюз). Тази окупация продължава и до наши дни.
На 27.Х. 1966 е. ООН гласува резолюция за прекратяване на окупирането на Намибия. Шест години по-късно ООН призна като единствен представител на народа на Намибия Народната организация на югозападна Африка (СУАПО). На 29.IХ. 1978 г. Съветът за сигурност при ООН гласува резолюция за излизането на окупационните войски на ЮАР от страната и за настаняване в Намибия на войски и администрация на ООН до момента, когато ще бъдат проведени избори под наблюдението на представители на ООН.
Кои са причините за окупирането на Намибия? Богати находища на .диаманти, уран. сребро, платина,
мед... Работна ръка. Важното стратегическо положение страната в тази част на Черния континент.
Преди няколко години имах възможност да видя документален филм по една от програмите на телевизията на ФРГ. филмът бе посветен на незначителна, много малка част от пустинята Намиб — Брегът на скелетите. Първите кадри бяха заснети от спътник. Очертанията на дюните и на пустинния релеф удивително наподобяваха „каналите" по планетата Марс. И също като там — никакъв признак на живот!
По-късно самият аз пътувах към Намибия. Далеч зад мен бе останал Кейптаун, наричан
от мнозина перлата на Южна Африка. Летяхме над Оранжевата река, когато неволно си спомних за първите кадри на телевизионния филм.
Едва в Намиб щях да видя обаче, че всеки остров от пясък, обърнат на изток или на запад, разположен по наветрената или подвет¬ рената страна, всъщност е малък свят, достатъчен, за да осигури условия за живот и на животни, и на растения. Разбира се, на онези, към които пустинята е благосклонна, както се изказа господин Крайт, немец, чиято крайна цел на пътуването съвпадаше с моята — залива Уолфиш, наричан още залив на китовете, и разположения на брега едноименен град.
Намиб е студена, крайбрежна пустиня. Простира се от района на Мосамедеш в Ангола — на север, до устието на Олифантс на юг, на територията на Южноафриканската република. Това е разстояние от около 1100 км. Жителите на племето нама я нарекли Намиб, което ще рече „местност, лишена от живот".
23
Трудно можеш да допуснеш, че на тази земя може да поникне нещо, камо ли да крие богатства 8 недрата си. Впечатленията от 18-километробия път от летището Руйкоп до центъра на Уолфиш Бей още повече засилваха това усещане.
Има и други крайбрежни пустини — Атакама в Чили, Баха в Калифорния, но те не приличат на Намиб. Дъжд в Намиб почти не пада и то В продължение на години. Слънцето грее безмилостно, а скоростта на източните вет¬ роВе много често е ураганна. Дюни, които стигат до височина 400 метра (едни от най-Високите на Земята), силни източни ветрове и мъгли — всичко то8а е Намиб.
Друга важна особеност е океанът. Изобилието на светлина и зоопланктон 8 горния слой създали условия за образуване на едно от най-големите рибни полета на нашата планета. Пасажите гъмжали от сардина, скумрия, аншоа... Те били неизчерпаем източник за храна на тукашния птичи свят — корморани, пингвини, бял рибояд... Сред „риболовците" най-активен във водите на крайбрежните острови и закътаните заливи бил тюленът.
В пустинята живеели номадски племена — хотентоти , бушмени... Начинът на живот бил съобразен с оскъдната природогеографска среда. Тези, които живеели в крайбрежните райони, били наречени „дуана-даман", което на езика на племето нама ще рече „жители на брега на пустинната равнина". Те се препитавали предимно с тюлени и риба, изхвърлени на брега. Уловът заравяли във влажния морски пясък и така го съхранявали за дълго. Водени
24
от примитивно, но вярно чувство за самосъхранение, племената се отнасяли много внимателно с околната среда и се стараели да бъдат в унисон с нейния животински свят.
Огромните птичи ята в продължение на стотици векове създали дебели пластове гуа-но, наречено по-късно от европейците „бяло злато". Крайбрежните острови, дали подслон на птичите колонии, нараствали със сантиметри всяка година, докато върху тях се образували днешните пластове гуано. През 1828 г. Бенжамин Морел, морски капитан, съобщава: „Видях острови, покрити с осеммет-ров слой гуано." Малцина объркали тогава внимание на това изявление. Но през 1843 г. почти едновременно със златната треска, започнала треската за гуано. Хиляди жадни за бързо забогатяване хора се отправили към тази част на Намиб, която по-късно ще бъде наречена Залив на китовете.
Пътят до загадъчния Залив на скелетите минава през Уолфиш Бей. Градът е разположен в средата на колонията (въпреки че някои я наричат територия) на ЮАР. Самата колония заема 824 кв. км на брега на Атлантическия океан. Заливът и прилежащите към него острови били британска собственост до 1892 г., когато територията на Югозападна Африка станала владение на Германия. През 1910 г. ведно с града и пристанището тя била „включена" към Южна Африка и днес е нейна територия, предна позиция за политика на ненавист и вражда спрямо новоосвободена и демократична Ангола.
Самият град е на границата между пустинята и океана, в устието на река Куисиб. Част от селището е на около метър и половина под нивото на океана, а това е станало възможно
поради съществуването на успоредния на брега полуостров на пеликаните. Уолфиш Бей е главното пристанище на Намибия. Промишлените предприятия тук не са много, но са достатъчни, за да осигурят поминъка на 30-хилядното население. Фабриките обработват уловената риба.
За Уолфиш Бей може да се каже Всичко, което е характерно за градовете на ЮАР — модерен съвременен град с неизбежната политика на апартейд. Има моменти, когато се чувствуваш като В някое гето на Йоханесбург.
Море от пясък, огнено парещо слънце, неизбежно желание за глътка студена вода — с т о ва бе заето съзнанието ми по време на пътуването до Залива на скелетите. Преминахме река Куисиб, която през последното столетие 15 пъти ту достига океана, ту се загубва в пясъците, за да се превърне в наши дни в малко езеро — оазис в околностите на града.
Кой е дал името на тази мъртва земя? Дали тя винаги е била мъртва? Задавах си тези въпроси, докато „ровърът" на път за залива Крос се движеше по ивицата между пустинята и брега на залива.
Ето и малкият, но удобен залив Крос. В края на XV столетие мореплавателят Диего Као поставил тук огромен каменен кръст, който дал и името на мястото — Крос. Моряците вероятно са били озадачени от силуетите на движещи се тела и затова са слезли на брега. Там открили голяма колония от тюлени.
Дълго стояхме пред огромния каменен кръст, издигнат преди пет столетия, ням свидетел на разигралите се по-късно събития. В началото на миналото столетие, водени от този отличен ориентир, ловците на тюлени дошли и започнали своя кървав занаят. Крос е може би единственото място на света, където колониите от тюлени не са върху острови, а на брега. Близо до брега има малка странноприемница, поддържана от немско семейство. На особена почит е дневникът на странноприемницата. На една от страниците същият Бенджамин Морел, който пръв съобщава за „бялото злато", е записал: „Капитан Б. Морел, жител на САЩ, с неговия екипаж на 12 октомври 1828 година уби 1412 тюлена."
Доста дървени кръстове могат да се видят до странноприемницата. Имената и датите върху тях са почти изтрити. Това са гробове на неизвестни за нас моряци, намерили смъртта си в битката за „бяло злато" или в лова на тюлени. Костите им останали на Брега на скелетите. Истинско чудо изглежда зелената градина, сътворена тук върху почва, докарана от Европа като баласт на празните кораби, тръгнали за гуано или тюлени.
Случи се така, че няколко пъти чух историята за Хаселанд. „По тези места броди духът на Хаселанд, който напразно търси талисмана на кораба „Хенрик Ибсен". Корабът превозвал гуано и се разбил като много други 8 Брега на скелетите. Само Хаселанд се спасил. Най-скъпото, което взел със себе си, била фигурката — талисман на кораба. По-късно по време на голямото наводнение през 1934 г„ причинено от река Омаруру, фигурката изчезнала. Напразни били усилията на Хаселанд да я намери. Той се затворил в себе си, изгубил интерес към всичко...
Моряците все се страхували от бързопро¬ менящия се бряг. Той правел ненужни картите и бил причина за много корабокрушения, за немалко погребани под пясъците хора. Брегът тук е като живо пълзящо същество. Ту настъпва към океана, ту се оттегля.
Ето и останките на „Едуард Бохлен" — га¬ леон, който спрял през 1809 г. на Брега на скелетите. Сега корабът е на около километър от брега, жалка останка сред море от пясъци.
Придружаващият ни обясни и друго — тук е мястото на най-бързата корозия в света. Блестяща лимузина, оставена на открито , ръждясва само за няколко денонощия и се превръща в неизползваема таратайка.
„Ровърът" пълзи по брега. Вляво — огромни маси движещ се пясък, вдясно — разпопеният океан. Бавно се изкачваме по дюните. Ние сме отново в околностите на Уолфиш Бей. Градът изглежда сега като желано убежище.
Слънцето потопява огнения си диск в безбрежния океан. На брега вълните заливат самотен умиращ тюлен.
НИКОЛА РАШЕВ
25
Като чуем или прочетем думите „светещи животни", ние, които живеем далеч от морето, веднага си представяме светулки — тези живи искри на нашите гори и поля. Всеки е виждал в топла лятна нощ как мига с „фенерчето*' си някоя летяща мъжка светулка. Понякога пък в тъмнината сред тревата нещо блести като синьозеленикаво скъпоценно камъче. Това е пак светулка, само че женска или ларва, която няма крила и не може да лети. На нашата планета има над 2000 вида светулки, повечето от които имат светещи органчета. Най-богато са представени тези насекоми в тропиците, където има видове, чието светене представлява приказно зрелище. Такива светулки има например на остров Ява. Там събралите се на едно място множество мъжки индивиди едновременно „запалват" и „угасват" своите „фенерчета" и така през три секунди ту блясва ярка светлина, ту се възцарява пълна тъмнина. По този начин привличат женските, които също могат да летят.
Ала колкото и да е красиво светенето на някои тропически светулки, то не може да се сравни с великолепието на това явление сред морето, където способността за излъчване на разнообразно оцветени светлинни лъчи сред представителите на животинския свят се е разгърнала с пълна сила.
Понякога в тъмни безлунни нощи може да се види как повърхността но морето свети. В известни случаи се забелязва само едно фосфоресциращо сияние, друг път отдалеч морската повърхност прилича на разтопено сребро. Често безброй светлинки мигат в тъмната вода или като огънчета припламват в нея. Понякога от глъбините на водната стихия излизат снопове лъчи. Често светенето е ограничено само в отделни ивици или петна по повърхността на морето, друг път то обхваща десетки, дори
стотици квадратни километра площ. В някои случаи светенето продължава няколко секунди, друг път трае с часове.
В тропическите морета светенето може да се превърне в истинска феерия: по тъмното южно небе трепкат ярките звезди, а безкрайната морска шир съперничи на неговата красота. Безброй искрици осветяват пяната на вълните, а някакви сини, зелени и червени пламъчета играят сред тях. От време на време като че ли тайнствени огнени змии проблясват по повърхността на морето и нещо подобно на разпалени въглени се носи из морската шир. Телата на рибите са обвити от искрящи воали и светла диря очертава техния път. По веслата на лодката се стича сякаш разтопено сребро, а загребалата шепа морска вода ръка, изглежда като напълнена с разноцветни брилянт и .
Това величествено и красиво явление — светенето на морето, е било познато още в дълбока древност. Картагенският мореплавател Ханон, живял в пети век преди нашата ера, разказвал на съотечествениците си, че е виждал море „горящо с ярък пламък". Навярно очите му са се разширили от ужас и учудване, когато е видял за първи път това явление. Как ли си го е обяснил Ханон? Може би със зли духове, адски огньове или наказание на боговете? За това можем само да гадаем. Какви ли организми е видял древният картагенски мореплавател? Може би огнетелки или пък някакви други излъчващи светлина по-едри животни? Тук трябва да се задоволим само с предположения. Но едно е сигурно, Ханон не е излъгал съотечествениците си, когато им е казал, че понякога морето „гори", при все че "пламъците" в солената водна стихия са студени, те не излъчват топлина.
Древните араби също са знаели, че морето понякога свети. Учените обаче дълго време не са вярвали на разказите на мореплавате
лите и моряците. Дори в началото на осемнадесети век във френската академия на науките се отнесли твърде скептично към съобщението, че морето при испанското пристанище Кадис издава понякога нощем фосфоресциращ блясък. Ала постепенно светенето на морето станало общопризнато явление.
Днес се знае, че светене на морската повърхност се наблюдава най-често там, където има бурни, неспокойни води. Това са обикно-
Светулка
вено местата, където се срещат различни морски течения или където приливите и отливите се проявяват с особена сила. Раздвижването на водата усилва, а в някои случаи и предизвиква светене на морето. И плаващ в морето кораб понякога нощем оставя светла сребриста диря след себе си.
Дълго време учените не могли правилно да си обяснят светенето на морето. Някои мислели, че свети фосфор в морската вода, докато други допускали, че при триенето на частиците на солите в морето се образуват електрически искри. Имало е и такива учени, които смятали, че при смесването на въздуха с водата възниква светлина, а други обяснявали явлението с някакви „гниещи влакна" на измрелите мекотели. Странно наистина! Търсели причината в мъртвата природа, дори в гниещи останки от труповете, а пренебрегвали изцяло богатия и разнообразен жив свят на морето.
Сега е добре известно, че светенето на морето се дължи на различни организми — бактерии, дребни едноклетъчни растения и животни, както и на ред други, по-висши животински видове. Светещи представители има сред много от типовете, класовете и разредите на животинския свят. Светене се наблюдава при различни камшичести. радиола-
26
рий, морски гъби, хидровидни, си-фонофори, медузи, корали, гребе¬ нести, най-различни червеи, мъхови животни, мекотели, ракообразни, мантийни и риби.
Светлинните лъчи, които излъчват светещите морски организми, имат различни цветове и тонове. Някои видове светят непрекъснато, като бактериите, други ту запалват, ту загасват своите „фенерчета". Светенето е винаги „студено". При него над 90 % от получената при окислява ■ нето енергия се превръща в светлина, докато при. обикновеното
Луциферин и луцифераза са установени не само при много морски животни, но и при светулките. Обаче при известни морски организми те не са намерени, поради което и причината за тяхното светене все още не е изяснена. Знае се само, че и в тези случаи за светенето е необходим кислород.
Излъчването на светлина от някои по-висши морски животни се дължи всъщност на светещи бактерии, които живеят като симбионти в техните особено устроени органи.
Днес е също така известно, че светенето не е непременно свързано с жизнеността на самото животно. По време на Втората световна война например японските офицери били снабдени с изсушените трупчета на едни дребни морски рачета. Тези трупчета излъчвали при навлажняване слаба, невидима отдалеч светлина. Тя обаче била достатъчна да се прочете или напише нощем някое донесение, или да се проучи картата в непосредствена близост до
Ноктилука милиарис Вълшебната лампа
светене, например на електрическа крушка, само около 4 % от получената енергия минава в светлина.
Някои морски организми свет я т с цялото си тяло, други имат специални светещи органи. Известни морски животни могат да изхвърлят във водата светещ секрет.
Тайната на светенето не е още напълно разгадана. Известно е, че в много случаи светенето се дължи на окисляването на едно вещество, наречено луциферин, в чийто състав влизат белтъчини и мазнини. Луциферинът започва да излъчва светлинни лъчи едва тогава, когато бъде активиран от един ензим, наречен луцифераза, и то в присъствието на кислород.
врага. Някои видове морски рачета дори 30 години след своята смърт излъчват светлина, когато се навлажнят.
Светят различни по големина морски животни — някои от тях са микроскопични, други са по-едри, а трети имат значителна големина. Между светещите животински видове има форми, чието тяло е много изящно и красиво.
В много морета, включително и в Черно море, се среща нежното едноклетъчно, наречено Ноктилука милиарис. Родовото му име е твърде сполучливо — ноктилука значи „светеща в нощта". Това едноклетъчно има сферично прозрачно тяло, което достига до 2 мм в диаметър. По-голяма част от него се състои от пихтиеста
материя, в която са пръснати и множество мастни капчици. Миниатюрното животинче плува с помощта на едно късо и гъвкаво пипалце. Когато Ноктилука милиарис бъде раздразнена по механичен начин от движението на водата или по химически начин — от някои соли в морето, множеството мастни капчици в нейното тяло започват да светят. Понякога в топлите летни нощи милиарди ноктилуки причиняват фосфоресциращата светлина на вълните. Светенето на Ноктилука все още е загадка. Не се знае и биологичното значение на това явление за самото животинче.
Арабите наричат медузите „морски фенери". Това название не е дадено случайно — много са видовете медузи, които могат да светят. В топлите части на Атлантическия океан и на Средиземно море се среща красивата Пела¬ гия ноктилука. Нейното нежно чадърче достига 5—6 см в диаметър, а от долната му страна като изящни малки драперии висят четири устни рамене. По ръба на чадърчето се намират осем дълги заострени пипала. Пелагия ноктилука е обагрена в нежен пурпурно-червен цвят, а осемте й пипала са яркочервени. Тази красива медуза при раздразване свети и прилича на малко огнено кълбо.
Слънчевата светлина е безсилна да проникне в морските глъбини. При най-бистро море човешкото око може да долови светлина докъм 500—600 м дълбочина, а последните лъчи изчезват на около 1000 м под водната повърхност, където могат да бъдат установени само с чувствителни фото¬ пластинки. По-надолу господствува черна като катран тъмнина, която само тук-там се прорязва от лъчите на някои светещи животни.
Чудно красиви създания светят в морските бездни! Една френска експедиция още през 80-те години на миналия век е извадила от значителна дълбочина прекрасни светещи корали. Тези корали приличали на малки храстчета. Светлината, която се излъчвала от всички стъбла и клонки, ставала ту по-слаба, ту по-силна, като цвет ъ т й се променял — от виолетов ставал пурпурен, от червен преминавал в оранжев, от синкав — в различни оттенъци на зелено, а понякога ставал бял, като нажежено до краен предел желязо.
Навярно най-красивото светещо животно на нашата планета е едно малко главоного. Това дълбо¬ коморско животно, което е срод-
27
но на сепиите достига до 8 см дължина (без дългите си хвата¬ телни пипала). Уловено е за първи път по време но експедицията на кораба „Валдивия" през 1898— 1899 е. в Южния Атлантик на 1200 м дълбочина. Малкото главо¬ ного има 24 светещи органа, уст-
Светещото планктонно раче
роени по десет различни начина: 4 от светещите органи се намират по хватателните пипала, 10 са разположени в две дъги под очите му, а другите 10 са наредени в две редици по неговото тяло. Тези 24 светещи органчета излъчват различно оцветени лъчи. Така докато средните дъги под очите светят с тъмносин ултрамаринов блясък, страничните край тях изпускат бисерни лъчи. Предните светещи органи по тялото горят в рубине¬ ночервен цвят, средните от задната редица са небесносини, останалите излъчват бяла или с бисерен блясък светлина.
В дълбоките зони на Световния океан живеят някои главоноги и ракообразни, които заслепяват враговете си, като изхвърлят срещу тях струя от светещ секрет. Веднъж известният изследовател на живота в морските глъбини американският зоолог д-р Уйлям Биб видял следното през илюминатора на своята батисфе¬ ра, с който достигнал през 1934 г. рекордната за тогава дълбочина от 923 м. Д-р Биб наблюдавал през илюминатора различни представители на дълбокоморския свят, когато на 512 м дълбочина към прозорчето се приближило някакво малко животно. Изведнъж то кривнало настрана, нещо блеснало като светкавица и няколко сантиметровото животинче сякаш се разпръснало на множество светещи капчици. Д-р Биб скоро разбрал, че това е един вид дълбокоморска скарида, която очевидно приела батисферата за враг и изхвърлила срещу нея своето заслепяващо защитно средство.
Едни от най-интересните светещи животни са нежните раче¬ та от групата Еуфаузиацеа. Те се срещат понякога като грамадни
маси по повърхността на морето, при все че някои видове се срещат до към 2000 м дълбочина. Тези рачата имат стъкленопрозрачно тяло, което достига до 5 см дължина. Еуфаузиацеа могат бързо да плуват с помощта на коремните си крачка. Почти всички видове от тази група ракообразни имат светещи органчета. Някои учени предполагат, че с помощта на светещите си органи тези рачета виждат своята плячка сред морската вода. Други предполагат, че тези органи, които ту светват, ту бавно угасват в тъмнината, служат за сигнализация между ра¬ четата от едно и също стадо.
Извънредно красиви светещи морски животни са огнетелките или, както още ги наричат, пиро¬ зомите. Това са колониални ман¬ тийни животни, които се срещат най-вече в топлите морета. Множество гъсто наредени един до друг индивиди образуват тръбовидното тяло на колонията, който плува из морската шир. Най-големите колонии достигат до 20—30 см дължина. Светенето на огнетелките представлява извънредно красива гледка. Сравняват излъчваните от тях лъчи с червения блясък на нажежено желязо. Светлината, която огнетелките разпръскват, е понякога толкова силна, че осветява палубите на корабите и прави видими предмет и т е в каютите.
Понякога нощем на морската повърхност се виждат огнени змии. Това са салпи, също ман¬ тийни животни, с нежно стъкленопрозрачно тяло. Те се срещат ту като колонии, ту като о т делни индивиди, които плуват из морската вода. Колониите представляват ленти от верижно наредени животни, а отделните индивиди приличат най-често на миниатюрни бъчвички. Понякога са в такива количества, че водата
Между рибите има различни видове, които са снабдени със светещи органи. Някои от тях живеят близо до повърхността на морето, но повечето населяват неговите глъбини.
Във водите около Малайския архипелаг и на някои други места близо под повърхността се срещат рибите фотоблефарон и Анемалопс. Те имат светещи органчета, разположени непосредствено под очите, които излъчват ярка синкавозелена светлина. В светещите органчета на фотоблефарон са установени светещи бактерии. Когато стада от Анемалопс или фотоблефарон плуват близо до повърхността на морето, то изглежда като осеяно с малки красиви лампички.
Дълбокоморските риби не са някакви грамадни чудовища, както често се мисли. Напротив, повечето видове са твърде дребни, което се обяснява с това, че храната в морските глъбини е оскъдна и на плячка се попада сравнително рядко. Около 10% от дълбокоморските риби имат светещи органи. Някои от тях имат твърде причудлива форма.
Едни от най-интересните дъл¬ бокоморски светещи риби са така наречените „риби-въдичари" от групата Церациоидеа. Повечето от тях са само няколко сантиметра дълги, но имат характерно устройство — главата им е несъразмерно голяма, а трупът относително малък. Наричат ги „риби-въдичари", защото женските имат пипаловиден израстък о т пред На главата си, който прилича и изпълнява ролята на своеобразна въдица. Този израстък има на края си светеща жлеза — „стръвта" . Последната ту светва, ту угасва и това мигащо „фенерче" привлича отдалеч плячката сред катраненочерните води. Според някои данни в жлезата на рибите-
заприличва на каша. Някои видове светят със силен блясък и изглеждат като ярко блестящи гирлянди сред тъмната солена Водна сти хия.
Въдичари има светещи бактерии, а гасненето се дължи може би на периодичното стесняване на артериите, които я подхранват с кръв. Това води до периодично на-
28
Дълбокоморска риба със светещи органи
маляване и спиране на притока на кислород, а без кислород бактериите в жлезата не светят. При различните видове риби-въдичари от Церациоидеа жлезата излъчва червенооранжева, жълта, жълтозелена или синьозелена светлина. При някои видове „въдицата" е къса, но при други достига, или дори надминава, три-четири пъти дължината на тялото. При други дълбокоморски риби-въдичари „въдицата" не се намира на главата, а представлява силно удължен лъч на гръбната перка.
Едни от своеобразните обитатели на морските дълбини са „брадатите риби". Носят името си от дългите израстъци, които висят като брада от долната им челюст. Понякога „брадатите" са несъразмерно дълги. Така рибата Ултимостомиас мирабилис, уловена на 1800 м дълбочина, има само 4 см дълго тяло. Нейната „брада" обаче е дълга 40 см и от време на време свети. Учените смятат, че вероятно светещите „бради" привличат плячката; както и светещите "въдици".
При някои дълбокоморски риби светещите органчета са разположени в... устата. Рибката Хаулио¬ дус има 350 такива органчета. Те се намират най-вече на горната стена на устната кухина и са насочени навътре и надолу по повърхността на очните ябълки. Когато тези органчета действуват, устата на рибката е ярко осветена. Предполага се, че осветената уста, която периодично се отваря, привлича различни дребни животни, които Хаулиодусът налап¬ ва.
Светещите органи на дълбоко¬ морските риби служат не само за привличане на плячка. При някои видове риби поне една част от тях осветява и зрителното поле на животното. Има видове, при които светещите органи изведнъж блесват със силна светлина — може би това е начин да бъде уплашен врага. В някои случаи светенето на рибите несъмнено улеснява намирането на двата пола сред тъмните морски бездни.
Очевидно в процеса на еволюцията светещите органи при различни риби са възникнали като приспособления с различно биологично предназначение — за примамване на плячката, осветяване на зрителното поле, изплашваме и заслепяване на врага и намиране на половете. При много светулки светенето също улеснява намирането на двата пола.
Ст . н. с. ДИМО БОЖКОВ, к. б. н.
Странният датчанин Христен Дракенберг се родил през 1626 г., постъпил съвсем млад във флота и прослужил там 54 години. Навярно си представяте как умореният от скитане по моретата Христен най-после се прибрал у дома, а там го чакали отдавна изпоженените деца и внучета, които се надпреварвали да поддържат камината, за да се стопли съсипаното и зъзнещо вече и без външни причини тяло на стария Дракенберг.
По-невярна представа рядко може да се роди. На 67 години Дракенберг престанал да бъде мо
ряк, защото го пленили алжирски пирати, физическото му състояние било толкова добро, че те спечелили доста пари, продавайки го в робство. Роб Дракенберг бил до 84-тата си година. Върнал се в Дания и отново станал моряк. Не е възможно да са го взели само от съжаление. На корабите съжалението не е добра препоръка. Външността му, както и преди, трябва да е вдъхвала пълно доверие. Разумът — да е бил бистър.
Най-после на 111 години Дракенберг се решил да се ожени. Не се съобщава да е забогатял по морет а т а , така че не това е привлякло жена му. На 130 години Христен останал вдовец, опитал отново да ухажва няколко дами и с истинско чувство за мярка
29
се спрял този път на по-възрастни, но не му про¬ вървяло. Той сам си признал, че жените навярно имали право, защото животът му „не бил винаги безупречен". На 141 г. решил „да стане вече благоразумен". Месец преди да навърши 146, Христен починал. Останал споменът за него. Останала легендата за човека, който не само дълго живял, но чиито действия, желания, самочувствие непрекъснато по най-благоприятен начин се разминавали с календарната му възраст, но разминаването било оправдано, защото стремежите му имали пълно покритие и с психологическите черти на личността, и с биологичната му възраст. В никакъв случай не може да се говори за човек, който по-късно и бавно се е развивал и затова дълго живял (дългожи¬ веещите не съзряват късно, малко по-късно, но с разлика само до една година съзряват високопланинските жители, сред които наистина има доста столетници). Христен започнал да работи на 13 години, при това на кораб, и далеч от всякакви близки, да отговаря не само за прехраната си, но за всичко, свързано с действията му на кораба.
Човек има поне пет възрасти, в които живее едновременно, и между тях може да има немалки разлики. От раждането му например може да са изминали 28 години, но все още да не работи, да няма желание да създаде свое семейство, да е зависима личност, да се подчинява на чужди решения, да му липсват свои идеи. Същевременно да е физически добре развит, да притежава различни, да кажем технически сръчности. Тогава неговата календарна възраст е 28 години, биологичната му (физическо развитие, състояние на различните органи) — също около толкова, но психологическата (самостоятелност, инициатива, воля, готовност за риск, умение да решава конфликти) — примерно 16, социалната (стремеж към труд, желание за деца, поемане на отговорност за семейство, адаптиране към изискванията на обществото) — също не повече от 16. Икономическата му възраст (доколко сам участвува в създаването на благата, които ползва, а не просто какво притежава) — също ще бъде много ниска.
И как да оценим след това възрастта на човек? Във всеки случай не чрез средното аритметично на тези числа. Инак ще се окаже, че нашият 28-годи-шен човек просто страшно младее и ако продължава така да живее, на 37 ще бъде на малко повече от 25. А какво по-добро от това. Ала не е така. Всичките споменати големи различия, разминава ния, несъответствия говорят, че пред нас стои твърде нехармонична, доста неравномерно развита личност, с големи диспропорции между календарна възраст, физическо развитие, психическо съзряване и нуждите на обществото. Може би пред нас е човек, който преживява дълбока криза на личността, без да може да излезе от нея. А може би това е същество, което не успява да надрасне присъщата на юношеството инфантилност на мисленето и да стане по-възрастно.
Хубаво е да младее само онази част от нашата психологическа възраст, която е свързана с такива наши индивидуално-психологически черти като оптимизъм, свежест на възприятията, богатство на емоциите, способност да съхраниш вътрешното си равновесие, способност да обичаш — с други думи — всичко, което помага да се предотврати ранното духовно стареене. Това означава, че в човека едновременно ще бъдат развити ум, емоции и физика. Че той ще умее да си поставя задачи, да ги изпълнява, да поема отговорност за себе си и от
говорност за други хора. Социализирайки все по-дълбоко, стабилизирайки се все повече, привиквайки към изискванията на ежедневието, което много често ни променя и моделира повече от внезапните резки промени, този човек запазва най-добрите черти на младежката психика, които съчетава със зрелостта на опита и чувството за дълг.
Стремежът да се задържим по-дълго в дадена биологична или психологическа възраст се поражда не само от особеностите на личността, нито успехът в тази посока е само тяхно следствие. Това е свързано с исторически, национални и социални причини.
Ако едно общество цени най-много своите стари хора, ако те са на най-голяма почит, мнозина биха предпочели да стигнат по-бързо във възрастта, в която ще започнат да ги смятат за възрастни, и да пребивават по-дълго в нея.
Ако едно общество цени най-вече силата, бодростта, гъвкавостта преди всичко във физически план, човек ще» прави опити с всички сили да прикрива колкото може по-дълго и най-малкия белег на настъпващата старост, особено ако с ниска възраст и с външния вид се свързва и правото на труд.
Ако обществото цени най-вече зрелостта и онова, което личността може да направи през този толкова плодотворен период, ако й се създадат всички условия, инфантилността като поведение в това общество значително би намаляла, у юношите би се появил засилен стремеж към навременно не само физическо, но психическо и икономическо съзряване, а по-възрастните ще полагат сили да се задържат колкото може повече в този период на зрялост, в който са така ценени, те ще се пазят от ранно похабяване на тялото и ума.
Но разбира се, личните качества на човека, който съумява да се задържи в най-благоприятните възрасти, не бива да се подценяват и именно те са основните, когато попаднем на личност, чиито биологични и емоционални черти изненадващо
30
много младеят и по най-добър начин рязко изостават от календарната възраст.
Твърде често това е свързано с добро здраве. Но познаваме възрастни, застигнати вече от различни неудобства на възрастта, на чийто дух може да се завиди. Тяхната психологическа младост не е поза. Тя не може да бъде обяснена само с физиоло¬ гия. Понякога те са любимци на най-различни нещастия, които се стремят нито едно да не ги пропусне. И все пак тези хора са сред оптимистите, сред бодрите, сред ония, които умеят да се радват, сред поставящите си сами различни задачи, сред рискуващите, и това няма нищо общо с недо¬ оценяване на опасността или с придобито от умора и изхабяване безразличие.
Странни са повечето хора със запазена физическа или психологична младост. На тях много често и смелост им трябва, и повече самостоятелност, и достатъчно самочувствие, защото много от другите им връстници бдят, не са съгласни равновесието да се нарушава, присвояват си правото да контролират, забраняват и осмиват. Контролират с присмех, прякор, порицание. Контролират с временно или трайно отказване на внимание. Опитват се да омаловажат, да пренебрегнат, да не признаят за качество черти, които на тях вече им липсват. При липса на устойчивост и самостоятелно мислене дори хора, твърде запазени физически и психически, могат да се почувстват принудени да живеят като много по-възрастни, да се само¬ откажат от много неща, от които животът в отказал връстниците им.
„Само за граждани до 64 години" — пише на входа на плувния басейн, където признавам, имат основания. Но нашият Христен Дракенберг презрително би изсумтял, би отминал, не защото го плашат забраните, но защото в своите осемдесет години все още предпочитал океаните и моретата.
Двама души въпреки разликата в своите календарни възрасти могат да имат основа за здрава и продължителна връзка при сходство между техните останали възрасти. Но участниците в семейна-
Биологичният връх на човека в 20—26 години. Поела стойността на опредвлвни негови психофизични показатели започва да намалява, това е, което прави видими разликите между отделните поколения. Но двама души с твърде различна календарна възраст мо-гат социално-нравствено да принадлежат към едно поколение, ако споделят едни и същи стремежи, отстояват едни и същи идеали. Баща и син могат да се окажат така в едно поколение. Още по-интересни са случаите, когато синът нравствено и социално в от по-старото поколение, а бащата — от новото, защото в по-прогресивен, по-деен, проявява по-голям интерес към проблемите и промените в общественото развитие и по-голям стремеж сам да участвува в тях.
та или любовната двойка могат да имат и много дълбоки противоречия помежду си при еднаква паспортна възраст, но при значителни разлики в техните биологични, психологични, социални и икономически възрасти.
Различия, свързани с времето, могат да имат и хора, чиито възрасти съвпадат, но отделни техни индивидуално-психологически особености ги карат да живеят като че ли в различно време.
„Никога не съм сигурна, че мъжът ми усеща какво става сега, тук, в този момент. Дори когато се храним заедно, той сякаш е някъде другаде във времето. Именно във времето, а не с някой друг. Нас често ни занимават общи неща, но всеки мой въпрос е конкретен, той е за днес, за утре, за след месец, а той не се интересува какво чувствам в момента, как ми се отразяват различни проблеми, какво ме потиска. Той все се отнася някъде напред и все мисли какво ще произлезе от това, което сега правим, какви вредни последици някога може да има, как да се неутрализират още сега, от какво да се откажем заради бъдещето, към какво да се стремим пак заради бъдещето. Сякаш настоящето ни е напълно излишно. А аз обичам да се връщам в миналото. Той никога не прави това. Миналото малко го интересува. Често установявам, че неща, на които и двамата сме се радвали, твърде слабо си спомня."
Единият от тези двама се интересува преди всичко от постигането на целта, за другия е по-важно преодоляването на пречките по пътя към целта, удоволствието от постигането, гордостта от правилното предвиждане. Единият мрази спънки, бои се от неуспех, другият възприема и неуспехите като част от пътя към успеха. Единият приема живота както дойде, другият упорства все да го ръководи, да направлява ситуациите, но възможно е той поначало да понася неуспеха по-лесно, да има по природа много по-голяма адаптивност към широк кръг от неблагоприятни обстоятелства и проблеми.
С течение на годините у личността могат да се появят нови черти. Да се увеличи например увере-
31
РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ НА ЧОВЕКА
РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ НА ЧОВЕКА
ността или тя рязко да намалее, а като следствие да се промени отношението към миналото или към бъдещето. Едното да стане предпочитано място, където личността съзнателно да се преселва, опитвайки се да бяга от своето ежедневие. Ако човек преживява дълбока и продължителна криза, може да започне да търси опора в своето минало, когато е сторил полезни неща и е имал добро самочувствие. Човек, страстно привързан към професията си, може да си мисли преди всичко за бъдещето, пренебрегвайки почти изцяло нуждите си в настоящето.
Промените ни с времето и промяната на нашето отношение към времето се отразява силно на динамиката на отношенията ни с партньора. Не е все едно дали човек смята живота си за свършен или очаква от него още много и най-различни неща. От
Можем да говорим и за групова биологична възраст. Тя също можа да се променя. Най-нашумял е примерът с акцеле¬ рацията. През последните сто години децата се развиват по-рано умствено и физически. Измести се възрастта на съзряването. Днес това се наблюдава навсякъде, независимо от страната и климата, което показва, че акцелера¬ цията е въпрос не само на биологични, но на социални промени.
Разшириха се и границите на младостта. Според учените за млади вече трябва да се смятат хората до четиридесет, а според някои — до четиридесет и пет години. За период на зрелостта вече започват да се смятат годините след това. А старостта се приема, че настъпва след шестдесет и пет. Това се дължи на намаляване на тежкия труд, подобряването на храненето и здравеопазването, на многобройната информация, която всеки може до продължи да получава до края на живота си (възрастта не го откъсва от света), на засилените контакти, пътуванията.
това, че сме започнали да съществуваме в различно с партньора си време, да живеем с различна скорост, дори само от факта, че по различен начин усещаме бяга на времето като по-бърз или по-бавен, могат да произлязат сериозни различия и големи противоречия, защото времето, в което предпочитаме да съществуваме, периодът, в който мислено се. прехвърляме, определя и по-голямата част от целите и стремежите ни. Партньор, който все избързва, и друг, който все изостава, еднакво могат да ни станат досадни. Любител на спокоен съюз и радетел на динамичен брак заедно дълго не могат да съществуват. Полезно е да създаваме такава дистанция (примерно едно рамо или две-три крачки), която да стимулира партньора да ни настигне. Чрез поддържането на подобна дистанция да го издърпваме и него напред. А когато ние трябва да тичаме, да настигаме, да се опитваме да увеличим скоростта си дотолкова, че ако не можем да се изравним, то поне партньорът да не престава да чувства дъха ни зад тила си.
Любовта най-добре поддържа правилната дистанция. А когато тя липсва, ролята й добре може да изпълнява и толерантността.
Една от основните причини за подобно размина
ване в усещането и отношението към времето, както и за разминаване в различните наши възрасти с възрастите на партньора, се крие във факта, че си избираме партньор в години, в които имаме едни представи, едни изисквания, едни стремежи, а продължаваме да живеем с него и след това, често цял живот. Така преминаваме във време, в което има други схващания, нови изисквания. Обикновено никой,не прави опити да съобрази плановете си за бъдещето с всички възможни промени, които могат да настъпят и с него, и с другия в индивидуал¬ но-психологически план, нито се занимава с предположението, как ще изглеждат дори само след десет години различията между неговата социална, биологична, психологична и икономическа възраст и тази на партньора. Особено ако в момента се чувства добре. Ако в момента всичко е „много точно".
Наистина някои неща могат по отрано да се познаят. Дали например човекът, когото сме обикнали, умее да направи едно решение по-просто или негова черта е непрекъснато да опростява нещата — това все пак не е все едно.
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА
32
Когато в първите дни на новата година на летището в Пхенян слязохме само 9 пътници от огромния „Ил-62", командирът на самолета се пошегува: всеки от Вас дължи на Аерофлот" по 4 тона бензин — толкова е разходът на гориво за десетчасовия полет, разделен на девет. Посрещна ни позабравен от българските зими студ и пословичното източно гостоприемство. Посрещна ни и един нов Пхенян — само за две години бяха израснали нови жилищни квартали, близо до железопътната гара се бе извисил 45-етаж-ният хотел „Куриьо" с две пробождащи небето тела и по едно огромно синьо „око* на всяко от тях. Поканени сме на официална вечеря в този нов и най-луксозен хотел. Влизаме в просторно преддверие, което отвежда 8 грамаден хол. В дъното грабва погледа необикновена гледка — като че ли сме попаднали в дълбините на океана. Огромни водорасли, непознати за европееца охлюви и миди с гигантски размери и между тях десетки видове разноцветни ри
би. Като казвам риби, нямам предвид известните от нашите аквариуми декоративни рибки, а видове с размери до няколко килограма, които природата щедро е оцветила с всички цветове на дъгата. Гостоприемните домакини ни обясняват, че в този гигантски аквариум кристалното стъкло, което ни дели от „царството на Нептун", е с площ 20 м2. И още нещо: учени и специалисти са подбрали прецизно видовете водни организми, балансирали са техния брой и биомаса по такъв начин, че традиционните грижи в аквариума са излишни. Или казано с езика на екологията: създадена е изкуствена екосистема, която функционира стабилно във времето. Припомням си ръководството по екология от 50-те години, когато космическите кораби бяха все още неосъществена мечта . В тези ръководства като пример за създадена от човека екосистема се посочваше аквариумът. Всеки от нас или се е занимавал с акваристика или поне се е любувал на красиво оформени ак
вариуми. Нека накратко да припомним как функционира тази относително проста изкуствена екосистема. Човекът създава изкуствена жизнена среда за водните обитатели:„построява" морското дъно, застила го с пясък и камъни, пълни аквариума с вода, осигурява необходима температура на водата. След това се внасят желаните видове водни обитатели. Задължително условие е да се осигури мощен източник на светлина и екосистемата започва да функционира: водораслите използуват светлината и я акумулират в енергия на химичните връзки на сложните органични съединения — въглехидрати, мазнини, белтъчини. Те служат за храна на растителноядните риби — следващото равнище от екологичната хранителна верига. Растителноядните риби, или поточно съдържащите се в техните клетки органични вещества, са източник на хранителни вещества за следващото равнище — хищните риби. Многобройните охлюви и ракообразни изпълняват ролята на „санитари" в тази ръ¬ котворна екосистема: минерали¬ зират получаваните от жизнената дейност отпадъчни продукти, труповете на умрелите водорасли и риби и връщат във водата минералните соли, които са необходими за синтеза на органичните вещества от водораслите. Всеки, който се е занимавал с акваристика, знае, че когато аквариумът е достатъчно голям и видовете в него са достатъчни по брой, грижите за това миниатюрно царство на Нептун са минимални — екосистемата функционира стабилно. Веднага следва да се уточни обаче, че тя функционира благодарение на волята и грижите на човека — достатъчно е да се изключи осветлението за по-продължително време и хармонията се нарушава. След това, ако не се вземат мерки за спасяване на екосистемата, обитателите на аквариума загиват.
В ръководствата по екология от последните десетилетия при-
33
мерите на изкуствените екосистеми се увеличиха — заедно с аквариума се описва и космическият кораб като образец на по-сложно устроена екосистема.
Малцина се замислят, че бройлерът, който стана ежедневие в менюто на българина, е също „гост" от ръкотворна екосистема. Нека да ви я опишем накратко. В нашата страна се изградиха десетки птицекомбинати. В пове-чето от тях производствените сгради са с площ два декара и обем около 6000 м3. Множество съоръжения и електронни прибори контролират поддържането на определени стойности на температурата, влажността и скоростта на движение на въздуха. Сложна техника осигурява необходимото количество пресен въздух за птиците. Те се хранят с храната, която също е изкуствена — смес от множество съставки, като целта е да се осигури необходимото за най-бърз растеж количество белтъчини, енергия, минерални соли и витамини. Птиците, които се отглеждат, са пришълци от далечни страни. При техния избор съществува един основен критерий: в тази изкуствено създадена от човека среда да достигнат максимални размери при минимален разход на фураж. Да си припомним, че само преди две десетилетия мечтата на всеки стопанин бе да осигури петровско пиле, т. е. като започне да отглежда пилетата някъде през февруари, към юни те да достигнат 800—1000 г и с тях да озна¬ менува трапезата на традиционния юнски празник. Сега само за 42-49 дни бройлерите увеличават над 50 пъти биомасата си и достигат 1300—1500 г. За получаване на 1 кг птиче месо се изразходва около 2,5 кг фураж. Създаването на ръкотворните екосистеми за производство на птиче месо реши редица, актуални за всички промишлено развити страни, проблеми: значително се увеличи производителността на труда — 1 птицегледач се грижи за 40 000 птици, без трудът му да е тежък, производството на месо вече не е сезонно, а непрекъснато през цялата година, значително се повиши качеството на продукцията. В такива изкуствени екосистеми се отглеждат и кокошки-носачки, и свине, и говеда.
Дотук разказахме за ръкотвор¬ ни екосистеми, обитателите на които са различни животни. Що се отнася до изкуствените екосистеми в космическите кораби, те все още не са достигнали това
равнище, което може да даде категоричен отговор на въпроса: възможно ли е човек да живее в напълно изолиран свят, свят, създаден от него. Този въпрос е от изключителна важност по няколко причини. На първо място да припомним думите на Циолковски, че Земята е люлка на човечеството, но цял живот не може да се живее в люлка. Сега погледът на учените е обърнат към съседните планети, а те, както вече знаем, не са особено гостоприемни. Следователно, ако приемем прогнозата, че 60-милиардното човечество ще живее далеч зад пределите на Земята, очевидно е, че то ще може да съществува само в създадени от него екосистеми, в които са налице всички условия за живот и, което е особено важно, тези условия да се поддържат неограничено дълго. И тук започват съмненията и скептицизмът.
Отговорът на въпросите, свързани с реалната възможност за създаване на крупни изкуствени екосистеми, предназначени за продължително пребиваване на хора, засега се търси на Земята — не само в научните институти и проектантски колективи, но и с реализацията на първите проекти . През 60-те години в СССР бяха създадени модели на изкуствени екосистеми, в които обитатели са не само растения и животни, но и хора. Същността на тези крупни екосистеми е да се проучат възможностите за осигуряване на кръговрат на химичните елементи (както това е в природата), което ще позволи изкуствената екосистема да функционира напълно по принципа на „без
отпадъчното производство". Биологът Клер Фолсъм от университета в Хавай е провеждал в продължение на две десетилетия опити с миниатюрни изкуствени екосистеми, в които е отглеждал микроорганизми. Постигната е стабилност на тези уникални съ¬ общества от микроорганизми.
Тези и други опити станаха основа за изпълнението на най-значителния проект за изкуствена екосистема, наречен „Биосфера II" (нашият общ дом планетата Земя се приема от творците на проекта за „Биосфера I"). Ето как средствата за масова информация описаха началото на създаването на първата крупна екосистема, в която ще бъдат „пресъздадени" планетарните процеси в умален мащаб: „Стискайки градински лопатки в дясната ръка и пластмасови чаши с шумящо шампанско в лявата, ние крачехме тежко през пустинята Соноран в щата Аризона. Беше месец януари и нашата група — двеста човека — дойде на „Слънчевото ранчо", за да направи първата копка на „Биосфера II". По даден знак всеки изкопа малка дупка в пустинята, след което вдигнахме наздравица за успеха на бъдещите биосферианци — осем души, които ще прекрачат през въздушния шлюз на херметически затворената „Биосфера II" през 1989 г. и ще прекарат следващите две години от живота си така, както биха живели първите земни жители на Марс." Тези няколко реда не казват нищо за безсънните нощи на стотиците учени, „родили" идеята в Института по екотех¬ нологии в Лондон, за усилията на научни работници, конструктори
34
и инженери от Сдружението за начинания в областта на космическите биосфери.
Прави впечатление грандиоз¬ ността на „Биосфера II" — нейната площ ще бъде около 1 ха, а обемът й — 5 млн куб. м. Тези пет милиона кубически метра пространство ще бъдат „планета в планетата". Тя ще бъде напълно изолирана посредством конструкция от стомана и стъкло. До нея ще достига единствено слънчева енергия. „Биосфера II" ще се състои от 5 отделни биома или екологични системи: гола равнинна савана, блатиста територия, пустиня, тропическа гора и 10 м океан. Предвидени са също така селскостопанско поле, микролабо¬ ратория за размножаване на растения и жилищни сгради, в които са осигурени всички удобства за техните обитатели: компютри, стереоуредби, видеокасетофони.
Все още се спори какви видове растения и животни ще образуват съобществата в отделните биоми. Решено е, ако някой от видовете не оцелее в този изкуствен свят, да бъде възстановен по пътя на клетъчното инженерство. Нека да проследим ежедневието на обитателите на „Биосфера II" (сега броят на кандидатите е 12 допуснати до последния етап за всичко 8 места), както го описва един от авторите на проекта: „Нещастните, потни и изтощени хора ще трябва да прекарват повече от времето си в работа, да отглеждат кози, пилета и растителна храна. Затова моята мечта е, когато им остане малко свободно време, да могат просто да се наслаждават на пустинята. Във всички случаи умереният лов и риболов ще бъдат разрешени. Все пак храната на обитателите на „Биосфера II" в по-голямата си част ще се набавя не от дивите биоми, а от селскостопанските площи."
Значим според специалистите проблем е запазването на въздуха в херметизираната конструкция. Предвижда се създаване в долната част на конструкцията на специална система, предназначението на която е да осигури допълнително количество въздух под въздействие на слънцето на пустинята. Впрочем проблемите са много, изключително много според специалистите, но тяхното преодоляване е възможно. Известно е например, че бич за съвременното селско стопанство са вредителите по селскостопанските култури. Как ще се води борбата с тях в „Биосфера II", ко
гато, както посочва един от неговите създатели, „ние не можем да използуваме пестициди, защото това, с което днес пръскаме в градините си, след две седмици ще се появи в чашите ни"? Учените разработват комплекс от мероприятия, за да запазят растенията от неприятели: преди внасянето в „Биосфера II" те ще бъдат продължително време подложени на карантина, а за да не се пренасят вредителите от един биом в друг, между биомите и селскостопанската площ ще има стъклен тунел с дължина 18 м, с няколко мрежести, прегради, предназначението на които е да бъдат препятствие за „Любопитните" насекоми.
Какво е направено досега за реализиране на грандиозния проект? Вече са създадени няколко оранжерии, селекционират се растения и животни, които ще бъдат първите обитатели на „Биосфера II", изпитват се технологии за пречистване на отпадъчните води посредством използуване на бактерии и други организми, създадени са клетките за козите и кокошките.
Тази най-крупна изкуствена екосистема се проектира за стогодишно използуване. Тя ще решава няколко задачи. На първо място
ще бъде теоретичен модел, който може да се използува за изучаване на основните екосистеми. Посочват се и възможностите посредством изкуствените биосфери да се запазят исторически и културни паметници и дори цели селища от разрушение в резултат на човешката дейност. Достатъчно е да споменем щетите, които нанасят върху архитектурните паметници киселинните дъждове, за да разберем, че за съжаление в бъдеще, може би, създаването на изкуствени крупни екосистеми ще бъде единствената възможност за опазване на уникалните архитектурни паметници.
Основното предназначение на „Биосфера II" е натрупването на опит, с цел изграждане на подобни крупни изкуствени екосистеми при продължителни пътешествия в Космоса и на съседните на Земята планети. Може би именно този опит ще бъде основата на проекта за първия град на Луната, който според японската строителна компания „Обаяшигуми" ще бъде изграден към 2060 година. Вече в разработен подробен проект на това селище, в който ще живеят 100 000 човека.
Ст.н.с. д-р БАЙКО БАЙКОВ
БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ МИХАИЛ ДОЛИВО-ДОБРОВОЛСКИ
(21.12.1861 г. — 15.11.1919 а.)
Михаил Осипович Доливо-Доброволски е руски електротехник. Създател е на техниката на трифазния ток. Доброволски завършва през 1884 з. Дармщатската политехника (Германия), след което постъпва на работа като конструктор в заводите на електротехническата компания на Едисон в Германия (впоследствие — фирмата АЕГ). През 1909 г. е назначен за директор на тази фирма.
Първите работи на Доброволски са из областта на електрохимията. В 1887 е. предлага редица усъвършенствувания на съществуващите електроизмервател-ни уреди. В 1892 е. конструира апарат за премахване на телефонните смущения от електрическата мрежа. Същата година създава своя делител на напрежение. През 1882 г. Доброволски построява първия трифазен генератор за променлив ток и предлага конструкция на асинхронен трифазен двигател, който по-късно се усъвършенствува. През същия период той разработва всички елементи на трифазната верига на променлив ток: трансформатори, пускови реостати, измервателни уреди; създава и схемите на включване на генераторите и електродвигателите — звезда и триъгълник. През 1891 г. по време на Световната електротехническа изложба във Франкфурт на Майн Доброволски демонстрира първата трифазна система за пренасяне на електроенергия (на разстояние 170 километра). Доброволски е автор на много идеи и изобретения.
35
Есента, особено когато нощите са безоблачни, също е подходящо време за изучаване на небето. К а к т о вече казах, всеки ден и всеки час поради движението на Земята по орбитата и поради въртенето около оста й, картината леко се изменя. Но това не пречи. Все пак описанията на разположението на съзвездията, които давам, се о т н а с я т за 1 октомври към 22 часа: Доколкото те не винаги ще съвпадат с времето на вашите наблюдения, ще трябва и вие леко да коригирате картината . Но това съвсем няма да попречи на разпознаването на съзвездията.
Главният ориентир за есенното небе несъмнено е така нареченият „Квадрат на Пегас". Втори такъв голям квадрат от ярки звезди няма по цялото небе. Вижда се в южната посока на небето приблизително по средата между хоризонта и зенита.
АНДРОМЕДА И ПЕГАС Това са две съзвездия, но звездите им
образуват една характерна, лесно запомняща се фигура. Основното в нея, както вече казах, е „Квадратът на Пегас", от левия горен край на който започва права, леко извита нагоре мислена линия — това вече са звездите на Андромеда. Общо двете съзвездия напомнят дълбок тиган , наподобяващ фигурата на Малката мечка, но значително по-голям. Те се намират, к а т о се тегли права линия от Полярната звезда било през Касиопея (до Андромеда), било през Цефей (до Пегас). Но това може да се окаже излишно, тъй к а т о съзвездията Андромеда-Пегас привличат погледа, така се натрапват.
че не е проблем да се намерят. Те могат да се наблюдават през края на л я т о т о и през цялата есен.
Заслужава да се запомни, че лявата горна звезда на Квадрата на Пегас всъщност се числи към съзвездието Андромеда. Тя се обозначава к а т о алфа и се нарича Ал¬ ферац. Следващата от дъгата е делта, а след нея е бета и се нарича Мирах. Тя е най-ярката в съзвездието. Последната на върха на дъгата е гама и се нарича Ала¬ мак.
А сега да спрем вниманието си върху звездата бета , Мирах. От нея, почти по права линия нагоре, по посока на съзвездието Касиопея на еднакви разстояния са звездите мю и ню. Точно над звездата ню се намира най-близката до нас галактика ( като се изключат, разбира се, двата спътника на Галактиката — Магеланови¬ те облаци). Това е галактиката М 31, наречена още Мъглявината Андромеда, за която съветският учен Иван Ефремов написа своя научнофантастичен роман със същото заглавие. В ясна, безлунна нощ и при нормално зрение тя се вижда с просто око к а т о продълговато мъгливо петънце от 4,8 звездна величина. Това е една свръхгигантска галактика, по-голяма от нашата, която съдържа повече от 320 милиарда звезди. Диаметърът й е 200 000 светлинни години, а разстоянието до нея — 2,25 милиона светлинни години. И тя к а т о нашата Галактика има две галактики — спътници.
Недалеч (вляво) от звездата делта се намира (макар и вече в съзвездието Триъгълник, на границата с Андромеда) друга една близка до нас галактика М 33, на разстояние малко по-голямо от Мъглявината Андромеда. Тя е от 6,7 звездна величина и може да се наблюдава с бинокъл.
Съзвездието Пегас съдържа 100 звез-
36
ди, видими с просто око (по-ярки от 6 звездна величина), но се запомнят само т р и т е най-ярки в „квадрата". Дясната горна е бета и се нарича Шеат. Тя в червен гигант, неправилно променлива, която периодично мени яркостта си между 2,4 и 2,8 звездна величина. Под нея долната дясна е алфа, наречена Маркаб, а лявата долна е гама, наречена Алгениб.
Най-забележителният обект в Пегас е яркият сферичен звезден куп М 15. Той е доста далеч от „квадрата". На разстояние по-голямо отколкото между двете долни звезди, вдясно и малко по-ниско от Маркаб се намира всъщност най-ярката звезда на Пегас — епсилон, наречена Ениф. Вдясно и малко по-високо от нея се намира сферичният звезден куп М 15. С бинокъл той се вижда като кръгло светещо мъгляво петънце. Видимият му диаметър е около половината на лунния диаметър, а в действителност е около 118 светлинни години. Разстоянието до М 15 е 27 000 светлинни години. Той се състои от около 6 милиона звезди. Този сферичен звезден куп се приближава към нас със скорост 114 км/сек.
ПЕРСЕЙ Звездите на Персей образуват фигура,
която наподобява буквата „А" или човек с разперени ръце. Съзвездието е разположено почти изцяло в Млечния път. Намира се, като се прокара права линия през звездите гама и Рукба на Касиопея. Може да се наблюдава почти през цялата година и само за кратко време през късна пролет се скрива под хоризонта.
Звездата бета, в десния долен край на съзвездието, се нарича Алгол (от арабското Ел Гул *= дяволът), защото изменя силата на светлината си от 2,1 до 3,2
звездна величина през периоди от 2,867 дни. Това й качество е дало повод на арабските астрономи да я нарекат „Дяволската звезда", защото само дяволът може да си позволи такива волности в селенията на Аллаха. Тя е затъмнително променлива и се състои от две звезди, които периодично преминават една пред друга спрямо посоката, от която ги наблюдаваме и се затъмняват взаимно. По-късно бе забелязано, че периодът на промяната на блясъка на Алгол е непостоянен. Неотдавна бе установено, че „дяволската" звезда е тройна. Основният спътник кръжи около централната звезда на разстояние само 10 400 000 км, а т р е т а т а компонента обикаля за 1,87 земни години. Разстоянието до тази удивителна спектрално-тройна звезда е над 100 светлинни години.
Особен наблюдателен интерес в това съзвездие представляват разсеяните звездни купове. Преди всичко това е знаменитият двоен звезден куп х и И от Персей. Той се вижда дори с просто око близо до върха на фигурата на съзвездието, малко по-нагоре и вдясно, по посока на Касиопея, като продълговато мъгливо петно от 4,5 звездна величина. А с бинокъл могат да се различат двата купа. Разстоянието до тях е над 6000 светлинни години. Купът И се състои от 350, а купът х от 300 звезди.
Вдясно и малко по-високо от звездата Алгол може да се наблюдава с бинокъл (виждат се дори отделни звезди) друг разсеян звезден куп М 34. Той е на границата на видимостта с невъоръжено око (от 6 звездна величина), намира се „само" на 1500 светлинни години и се състои от 80 звезди.
Въобще звездните купове и асоциации свидетелствуват за общ произход на звездите, които ги образуват. Особено характерна е звездната асоциация, наречена Персей II. Тя спада към така наречените О — асоциации, които се състоят от свръхгигантски много горещи звезди. Тя се намира около звездата дзета. Това е втората ярка звезда, като се брои от долу на горе във фигурата на съзвездието. Тя също принадлежи към тази звездна асоциация и температурата на нейната повърхност е 30 000 градуса. Персей II се състои само от 12 звезди. Разстоянието до нея в почти 1000 светлинни години, а действителните й размери са 160 на 100 светлинни години. Звездите на тази асоциация се разбягват със средна скорост 12 км/сек, което означава, че тя е възникнала преди около 1,3 милиона години; то гава тези звезди са били съсредоточени в едно много малко пространство, в „точка".
37
РИБИ Зодиакално съзвездие, чиято фигура
може да бъде оприличена на риба или лопата . Намира се точно под Андромеда и Пегас. Има само т р и звезди от т р е т а величина, които бледнеят в сравнение с ярк и т е звезди на Андромеда и Пегас. Може да се наблюдава през есента в южната част на небето.
КИТ „ Голямо по заеманата площ съзвездие,
но без особено светли звезди. Намира се под Риби и въобще значително по-южно от Андромеда и Пегас. Може да се наблюдава през есента, ниско над хоризонта, в южната част на небето.
Звездата омикрон се нарича Мира (което значи удивителната). Тя изменя силата на светлината си от втора до десета величина. Тази типична дългопериодична променлива звезда мени силата на светлината си през периоди от 331 дни. Това й странно качество е открил астрономът Фабрициус през 1596 г. още преди изобре¬ тяването на телескопа. През 1779 г. Хер¬ шел я наблюдавал и тя светела почти като Алдебаран, а четири години по-късно т о й не е могъл да я намери дори с мощния си телескоп. В максимума си тя свети повече от десет хиляди пъти по-силно, отколкото в минимума.
Звездата алфа, наречена Менкаб, е от 2,82 звездна величина и има диаметър 113 пъти по-голям от т о з и на Слънцето.
Заслужава да се отбележи и звездата т а у от 3,6 звездна величина, която се намира сравнително по-близо до нас — на 11,8 светлинни години. Тя е единична звезда и прилича твърде много на Слънц е т о — има почти същия спектър, но свети т р и пъти по-слабо от него.
Д-р ДИМИТЪР АЛ. ПЕЕВ
Митичните същества образуват интересна иконографска група в изобразителното изкуство. Олицетворение са на редица природни и социални явления. Създадени от човешката фантазия като компенсация на неизвестното, те се настаняват трайно в духовния мир на хората. А чрез формите на изобразителното изкуство по най-бързия и най-верния път въздействуват върху съзнанието, Най-популярният антропоид в българското средновековие е основен сюжетен елемент на кана № 2 на златното съкровище от Нае сент Миклош
защото в изображението им е за-шифрована многослойна символика. Всичко това обогатява художествения арсенал на твореца. Той използува митичните същества в изграждането на самостоятелни сюжети и без колебание ги превръща в декоративен мотив.
За прародина на митичните същества се счита Междуречието, Персия и Мала Азия. После техните изображения се преселват в художественотворческия свят на древните елини, които им създават конкретни образи. Появяват се легендите. Тракия не остава
чужда на тях, обогатява ги с нови идеи и ги оставя в наследство на
българите. Под влияние на съседна Византия митичните същества навлизат широко в изкуството на средновековна България.
Митичните същества, изобразявани върху художествените паметници на средновековното българско изкуство, условно могат да се разпределят на три групи. Първата, която е най-многобройна, включва същества, съставени от части с различен животински произход. Във втората група са човекоподобните. Да ги наречем накратко антропоиди. Третата група се образува от митичните същества с неизвестен вид и наименование, създадени в процеса на художественото творчество.
Дълъг живот в средновековното българско изкуство има грифонът. Представлява крилат лъв с орлова глава и животински уши. Според древногръцката митология грифоните били „кучета на Зевс", които охранявали от ари¬ маспите златото в страната на хиперборейците (скитите).
В символиката на грифона е заложена идеята за отмъстител¬ ността. В паметниците на изкуството той изпълнява ролята на пазител, както в сюжетния контекст, така и към самото произведение на изкуството. Като условен символичен знак го откриваме в заглавките на ръкописни книги, върху няколко паметника от Преслав — мраморната
Тока със звено, коленен накит от Царевец с изображение на дракон — XIII — XIV век надвратна плоча, диадемата от X век и една бронзова тока. Издялан е върху вратата на Хрельовата кула в Рилския манастир и на църквата „Св. Никола" в Охрид.
Друга черта от характера на грифона се открива в изображението върху един капител, намерен в Нова Загора. Грифонът е нападнал лъв. В този случай сцената означава победа над злите сили. Върху сандъка от Терачина (паметник на българското изкуство от X век, притежание на катедралата в Терачина и съхраняван в музея на Палацо Венеция в Рим)
символиката в сцената с грифона добива по-широка семантика. По определението на Никола Мавро¬ динов той е „символ на добрите, на победните, на властвуващите сили".
В изкуството на средновековна България е познат грифонът ант¬ ропоид. С него се срещаме върху един от най-ранните български паметници — съкровището от
Заставка от Радомирския псалтир
Сграфито керамика от Царевец
Наг сент Миклош. Гравиран е върху кана № 2 и № 7. Главата му е овенчана с корона, изпод която се подават животински уши. Лицето е с островърха брада и мустаци. Грифон-антипод е изобразен и върху сандъка от Терачина.
Двуглавият орел е често изображение в живописта, каменната и металната пластика. Образна представа за него създават две миниатюри от Четвероеванге¬ лието на Иван Александър, каменната плоча от Стара Загора, сребърният съд от с. Черковна, Тър
говищко, монетите на Георги I Тертер, Михаил III Шишман, Иван Срацимир и от други средновековни паметници.
Във всички споменати случаи иконографският тип остава непроменен, В неговата графична или пластична форма се открива стилизация. Възприема се като отличителен знак на владетелската власт, на нейната сила и едно¬ личност. Потвърждението е заложено в символиката на митичното същество.
Митът се ражда в Лагаш (Шумер). Изображението служи за емблема на града и държавата. От древна Гърция преминава във Византия. Настанил се трайно в декоративното изкуство, постепенно се превръща в емблема на империята. Съществува още една версия. Римската империя е разделена на две — Западна и Източна. Всяка част има свой император. В първите векове след разделението Римската империя официално се считала за единна. Това единство намерило отражение в герба — двуглавия орел: едно тяло с две глави. Впоследствие двуглавият орел остава емблема само на източноримската империя — Византия. И в двата случая двуглавият орел „преминава в България през Византия.
В своята родина двуглавият орел е символ на сила. Като символ на силата се възприема и в новата си родина — България. Следователно неговата символика се използува в същия смисъл както и в Лагаш.
Изобразяването на двуглавия орел е строго подчинено на херал¬ дичните закони, поради което се възприема единствена като хералдически знак. Изображението му по предметите, свързани с официалната владетелска власт, допуска възможността да е използуван първоначално като династически, а след това и за държавен хералдически знак.
Майсторско длето е скулптира¬ ло върху капитела от Нова Загора митичната птица феникс. Легендата я оприличава на орел с приказна окраска. Живее петстотин години. Когато наближи краят на живота й, тя се самозапалва в гнездото си с ароматични треви, но веднага от нейната пепел се ражда нов феникс. В християнството се превръща в символ на възкресението на мъртвите.
Драконът е крилато змиеподоб¬ но същество, съчетало части от няколко животни: глава, подобна на кучешка, орлови или прилепови крила, змийска опашка и прочее.
39
Двуглавият орел от старозагорската плоча
Декоративен мотив е в църковната живопис и дърворезба, в каменната пластика и в орнамен¬ талната украса на старобългарските ръкописи. Популярни паметници с негово изображение са токата от коленния накит от Царевец, барелефа от Варна, Видинската диадема, иконите, свързани с християнския мит за св. Георги, и други.
Митологията свързва дракона с плодородието и водната стихия. Той е покровител на съкровищата на стопанина, който го притежава, предпазва човека и преди всичко девойките да не бъдат похите¬ ни. В раннохристиянската епоха е символ на злото, израз на ези¬ чеството.
С името на дракона е свързана легендата за заселването на гърците по сегашните им земи и с царуването на Кадъм.
Върху една от шестнадесетте табли на вратата от църквата „Св. Никола Болнички" в Охрид (ХIII-ХIV век) е издялано тялото на хидра, преплетено като змийско. Според легендата на мястото на отсечената глава на хидрата пониквали нови две.
Преславската златна диадема от X век ни среща с едни малко известни митични същества. Това са кучета-птици (сенмурви).
По-малко са паметниците с други две митични същества — пегас и каприкорн. Техните изображения са част от голямото богатство на митични сюжети в средновековното българско изкуство.
Пегасът е крилат кон. Според легендата се е родил от капките кръв на убитата от Персей горго¬ на Медуза. Заселвайки се на Олимп, пегас доставял на Зевс гръмотевиците и мълниите. И
40
още един м и т е свързан с пегас. С ударите на копитата си той из¬ дълбал извора Хипокрен („конския извор") в планината на музите Хеликон. Неговата вода дарявала поетите с вдъхновение. И до днес пегас е символ на поетите.
Пегас е познат в средновековното българско изкуство. За него напомня малка бронзова тока от село Одърци, Толбухинско. Близо до входа на петоъгълната кула в южния сектор на крепостната стена в Плиска е открита рисунка на пегас. На същото място о т криваме рисунката и на едно друго рядко срещано митично същество — каприкорн. Класическият каприкорн е козел или коза с един рог на челото. В нашето средновековно изкуство едноро¬ гът е с тяло на кон. Утвърдената представа за българския еднорог довежда до пресъздаването му върху сандъка от Терачина и върху малкото костено рогче от Плиска.
Сред богата митична фауна на сандъка от Терачина се открива изображението на човек с конско тяло. Това същество е познато под наименованието кентавър. В гръцката митология така са се наричали дивите същества, обитавали планините. Те били буйни и невъздържани. Особена популярност сред тях придобили Хирон и фол. Само Хирон бил безсмъртен. Темата за кентаврите съществува в изкуството непрекъснато от древността до наше време.
Върху сандъка от Терачина се открива още едно същество, но неговото митологично уподобя¬ ване е рисковано. Прилича по-скоро на сфинкс — крилат лъв с женска глава. Древногръцката митология му е създала също такава интересна легенда, както и за останалите митични същества, богове и герои.
Класическите митични същества оказват влияние в художественото творчество за създаването на широкоспектърен тератологи¬ чен стил в средновековното изобразително изкуство. Той се ражда в художествените ателиета на българските творци и има типична българска характеристика. Наличието на нови типове е израз на богата художествена традиция, популярна сред различните слоеве на обществото. Творческият възход довежда до превръщането на класическите прототипове в други подобни същества и с друга символична стойност. Днес е невъзможно да ги назовем с точните им имена. Те са по-скоро син-
тез на творческата фантазия на техния създател.
Твърде добре са представени и митичните същества с неопределен вид от керамиката, работена през XII—XIV век. Върху керамиката , намерена на Царевец, са нарисувани фантастични същества с животински тела, птичи глави и крака, фантастичен е произходът и на животните с две тела, свързани в една глава анфас, на животното с големи очи, ниско чело, раздвоена брада и дълга шия. Стилизираната рисунка на фигурите формира хералдическата им характеристика. В такъв случай освен с декоративно-естетическо¬ то си предназначение, те стават приносители на допълнителни сюжетни идеи, произтичащи от хералдическата им символика.
Широко разпространение бележи тератологическият стил в украсата на старобългарските ръкописи. Отличава се с голямо разнообразие на изобразяваните същества. Конкретен е примерът със заставките и инициалите от Бориловия синодик (XIII—XIV век), Томичовия псалтир (1360 г.), Ор¬ белския триод (XIII век), Радоми¬ ровия псалтир (XIII — XIV век) и други.
Родени от човешката фантазия в незапомнени времена, митичните същества от олицетворение на тайнствените природни сили се превръщат в изразители на обществени процеси и явления. В същото време служат за първоизточник на плодоносни художественотворчески идеи. Представляват важен елемент на ранната българска култура. В художествените паметници на средновековна България митичните същества се отличават с богата иконография, художественотворческа идейност и символична израз¬ ност. Те са ценен извор за худо-жествено-естетическите критерии на епохата, за вярванията и бита, за нравите и обичаите, за широтата на духовния свят на средновековния българин.
ХРИСТО ХАРИТОНОВ
Медна монета от Михаил III Шишман с изображение на двуглав орел
Първоначално това чудовищно месиво. магмата, се образувало на много хиляди метри под повърхността на младата Земя, тогава, когато Земята е била на възраст 3 или може би само на 2 милиарда години. Температурата на магмата сигурно е надвишавала с много 1000°С, а налягането над нея е било навярно много стотици атмосфери. Никой не знае точно кога, но все пак настъпил моментът, в който магмата започнала постепенно да изстива. Другояче не можело и да бъде — над нея като кожух се простирала многокилометровата завивка на земните слоеве. Благодарение на бавното изстиване разтопените минерали на магмата изкристализирали много добре. Новообразуваните кристалчета достигнали такава големина, че вече можели да се виждат и с невъоръжено око. Притискали се плътно едно до друго, без никакъв определен порядък.
Първи се оформили кристалчетата на рудните минерали, като магнетит, титанит или илменит. След тях дошъл редът на слюдата (биотита). Когато температурата на месивото спаднала под 650°С, започнали да кристализират фелдшпатите (плагиоклаз и ортоклаз), а при температура 550°C се втвърдил и кварцът. Минералите, които изкристализирали първи, разполагали със значително свободно пространство за образуване на кристалните си форми. Но пространството с време намалявало. Втвърдилите се последни минерали се "задоволили" с онова, което било останало. Именно затова кварцът в нашата новосъздаваща се скала в повечето случаи бил лишен от прекрасни кристални форми и добил неправилни зърнести форми.
Тази хаотична задруга от родени в различно време кристали образувала скала, наречена след милиарди години от човека гранит (от латинската дума „гранум" — зърно), зареди зърнестата й структура. В гранита преобладават фелдшпатите (на тях се падат около 60—65 процента от обема на скалата), кварцът (25—40 процента) и слюдата (3—10 процента). Различното съотношение създава различните видове гранит.
Гранитните скали никога не се образуват на земната повърхност. За да се създаде гранит, е необходимо много високо налягане и условия за бавно изстиване, неща, присъщи само на несъзрените от никого грамадни земни дълбини, вулканските лава, която изстива на земната повърхност, образува скалата риолит. Тя има почти същия минерален състав с гранита, но все пак не е гранит. Макар че произхожда от същата магма, поради бързото си изстиване на земната повърхност, риолитът е съставен от много дребни, почти микроскопични кристалчета.
Стотици милиони, дори и милиарди години гранитът си лежал никому непотребен в родната си утроба, на дълбочина от 2000 до 15 000—20 000 метра. Вездесъщата ерозия малко по малко отнесла на много места покриващия го Многокиломет-
41
ров слой от други скели, в един прекрасен ден темето на един гигантски гранитен батолит се появило и под жарките лъчи на египетското слънце. Отново изминали незнаен брой милиони години, през което време оголеното теме на гигантския батолит се радвало на космическото безмълвие и се оглеждало в огледалната повърхност на миещата го велика река Нил. Само тя се занимавала с него, защото гранитът й създавал големи грижи. Не е шега да си дълбаеш легло в здрава гранитна скала.
Неочаквано дошло времето, в което спокойствието на батолита свършило. От него се заинтересували появилите се човешки същества. Преди около 5000 години гранитът станал много необходим за жителите на Древния Египет. По-точно за фараоните. Тази почти безлесна страна, разположена 8 североизточния ъгъл на Африка, е богата на различни скали, като се почне от твърдите гранити и диорити и се свърши със сравнително меките пясъчници, варовици и алабастри. Затова в архитектурата на Древния Египет камъкът рано заменил дървото. През второто и първото хилядолетие преди нашата ера древните египтяни създали грандиозни архитектурни паметници. Тогава издигнали гигантските съоръжения, които, устоя-
42
вайки на разрушителната дейност на изминалите 4000 години, предизвикват и днес силно смайване и възхищение.
В огромните храмови комплекси на Древния Египет участвували и обелиските — от гръцката дума „обелискус", която означава шиш или игла. Терминът най-добре подхожда на тези високи и стройни четиристайни колони, завършващи с пирамидален връх, наричан пирамидион. Обелиските били символи на слънчевото божества. Оформяли ги преди всичко от монолити от розов гранит, дълги десетки метри, благодарение на стройността си обелиските били великолепни украшения на и без това красивите древни храмови комплекси. Примерно от 2500 г. пр. н. е. обелиските били поставяни на двойки пред входовете на храмовете в Кар¬ нак и Луксор.
Древноримският писател и учен Плиний Стари пише: "Фараоните, които сякаш си съперничеха, правеха от камък стълбове, които наричаха обелиски, и ги посвещаваха на Слънцето. Камъните символизираха слънчевите лъчи, откъдето идва и египетското им название." Обелискът символизирал свещенния камък Бен Бен, върху който според един от митовете кацнало Слънцето, след като било родено от водния хаос.
Създаването на обелиск било забележително събитие за Древния Египет. Най-способният от архитектите на Новото царство на име Инени с най-голяма гордост съобщава в биографичните си надписи, че е създател на няколко обелиска. Друг архит е к т , Сененмут, освен със строежите на храмове се прочул и със създаване на обелиски в Асуан. Там по гранитните скали има запазени надписи, съобщаващи за тези събития. За отличната си работа Сененмут бил погребан след смъртта си във вели -
коленен кварцитов саркофаг 8 специално издълбана дълбока скална гробница — нещо, което не било правено за друг архитект 8 Дребния Египет. Естествено нищо не е записано и нищо не се помни за безбройните безименни работници, създали с ръцете си прекрасните гранитни игли. Плиний само съобщава, че един от обелиските в Хелиопол, „висок 120 лакти и чудовищно широк — 11 лакти от всяка страна", бил работен от 120 000 души. Вероятно тази цифра в преувеличена, но Плиний навярно иска да наблегне на трудоемкостта на ка-меноделската работа върху обелиските.
В Древния Египет имало няколко кариери за гранит. Каменни игли обаче се вадели само от кариерата при Асуан, прочута с розов гранит. Кариерата в разположена при първите прагове на Нил, там, където реката е създала живописен каньон в гранитните планински разклонения. Създаването на един обелиск изисквало голяма организация на труда. Първо се изравнявала площадката, върху която щели да работят каменоделците. Намерени са следи, които дават основание да се предположи, че гранитът бил нагряван на силни огньове. От това скалата ставала по-крехка и се получавали пукнатини, разбира се, в желаните направления, като по определени посоки върху силно нажежения гранит се изливала студена вода. В Асуанската кариера и до днес съществува грамаден незавършен обелиск, изоставен поради напукване на скалата в нежелана от строителите посока. По-късно започнали да разпукват гранита с дървени клинове, забивани в предварително пробити дупки. Клиновете се поливали с вода, от нея те се разширявали и разпуквали постепенно скалата. През средата на първото хилядолетие преди нашата ера за разпукване започнали да употребяват и железни клинове, но те се оказали по-малко ефикасни от дървените.
Един текст върху цокъла на карнакския обелиск на царица Хатшепсут съобщава, че 30-метровата каменна игла е била изрязана за седем месеца. Въз основа на този текст един египтолог приема, че върху обелиска на Хатшепсут са се трудили поне 9000 души. В кариерите се работело предимно през прохладното полугодие, готовият обелиск някъде през април—май трябвало да бъде довлечен до брега на Нил и натоварен на специално построен кораб-платформа. Превозването на обелиските по реката на север ставало по време на пълноводието на реката през юни. Известно е, че фараонът завоевател Тутмос III през зимното полугодие се занимавал с изработването и монтирането на грамадни обелиски (през неговото владичество били изработени седем „игли"), а през лятното полугодие фараонът отивал на военни походи в Мала Азия. Традиционни инструменти за изработване на обелиските били каменните чукове, каменните брадви, сферични кълба от долерит, гранит или диорит с диаметър 20—30 см и тегло 3,5—6 кг, които каменоделците издигали с две ръце и ритмично удряли в обработваната скала, тежки каменни „баби", издигани и спускани от няколко души, и дървени клинове и длета от кремък, с които издълбавали дупките за дървените клинове.
Превозването на многотомните обелиски в онези далечни времена било много тежка работа, която предварително трябвало да се обмисли и да се организира много добре. Изрязаният обелиск бил поставян с помощта на въжета и лостове върху платформи — шейни. Не е изключено тегленето да е ставало с общи усилия на животни и хора. В кариерата Тур е запазен барелеф, който изобразява
бикове, теглещи шейна с каменен блок. От гранитната кариера при Асуан до Нил още личат вдлъбнатини, под които почвата е силно уплътнена. Сигурно по тези успоредни вдлъбнатини са се плъзгали плазовете на гигантските шейни. Възможно е във вдлъбнатините да е била поставяна мокра глина, за да се улесни плъзгането. Според преценки на различни учени при теглене и тикане на обелиските са участвували едновременно от 2000 до 13 000 души (по 40 кг на човек). Част от хората работели с дървени и бронзови лостове. Открит е къс от счупен бронзов лост от времето на XVIII династия, дълъг 67,2 см.
Запазен е надпис от архитекта Инени за корабите — платформи, с които обелиските се превозвали по Нил до Тива. Инени видял „как се строи ладия, голяма 120 лакти по дължина и 40 лакти в ширина". Някои учени смятат, че обелиските били поставяни по дължината на корабните платформи, а други — че каменните игли били разполагани напречно върху две успоредно стоящи плаващи платформи. Течението на Нил със скорост 4 км/ч помагало за придвижването им, така че до Тива обелиските достигали примерно за 50 часа. Когато дългите
платформи заобикаляли острови и плитчини по реката, на движението на платформата помагали около 30 лодки с около 1000 гребци и войници.
До мястото на издигането им обелиските били отново влачени и тикани на шейни или върху овални дървени трупи. Намерена е дървена дръжка на бич, дълга 40 см, от чийто йероглифен надпис личи, че бичът принадлежал на надзирателя Неб-ири, ръководител на разтоварването на някои обелиски. Едва ли Неб-ири много рядко е употребявал бича си за ободряваме на робите-работници,.. Долният край на всеки обелиск бил спускан в дълбока яма, след което каменната игла била изправяна чрез теглене с въжета от лен или палмови влакна, дебели о т 5 до 10 см.
Най-старият запазен обелиск е създаден при фараона Сенурсет I от XII династия (1980— 1934 г. пр. н. е.). Висок в над 30 м. Но това не е най-високата каменна игла. По данни от папируси от Средното царство (XVIII—-XII в. пр. н. е.) височината на обелиските в достигала и до 57 м. Незавършеният обелиск в Асуан е висок 41,75 м, а теглото му се изчислява на 1168 тона. Колко жалко, че грешките при разпукването му са ни лишили от такъв грандиозен паметник.
От времето на фараона Тутмос I (XIV династия, 1538—1525 г. пр. н. е.) са запазени два обелиска в храма на Амон в Тива. Единият е висок 21,74 м и тежи 143 т. Пак в Големия храм на Амон се намирали и обелиските на царица Хатшепсут (1525— 1503 в. пр. н. е.), поставени в началото на царуването й. За съжаление те са изчезнали безследно. Запазени са само няколко обломки, както и един от пирамидионите им, висок 3,92 м, пазещ се в Каирския музей. Обелиските на Хатшепсут били високи по 30 м и със страни, дълги 2,38, 2,455, 2,447 и 2,477 м. Тежат по 350—390 тона. фараонът Тутмос III (1503—1491 г. пр. н. е.) създал няколко обелиска, високи от 20 до 33 м. Два от 20-метровите му обелиска, високи по 20 м, тежали по 350 т. Рамзес II (1317—1251 а. пр. н. е.) също построил много обелиски. Само алеята пред един от храмовете, построен от фараона, била украсена с 24 обелиска. Най-късни са обелиските, създадени при Птоломей VII Евергет II (145—116 г. пр. н. е.) и поставени между 129 и 124 г. пр. н. е.
Повечето от пирамидионите на обелиските били покривани с листове от злато или злато-джам, както египтяните наричали златото, с естествена сплав от злато и сребро, бронз или мед. Само за покриването на един пирамидион (височината им е от 2 до 4,5 м) отивали десетки, а понякога и стотици килограми метал. По-точни сведения има само за един от седемте обелиска на Тутмос III. За украсата на пирамидиона му били изразходвани 223 кг сребро и 8 кг злато. Известно е и количеството мед, украсявало един от обелиските на Сенурсет I. През средата на XIII в. този обелиск паднал. По арабски източници от него бил свален метал на стойност 10 000 динара (динар в арабска златна монета, тежка 4,25 грама). Това не е чудно, защото някои обелиски били изцяло покривани с метални листове (често били покрити само две от четирите страни). Стените на каменните игли били изпъстрени с йероглифна писменост, дала много ценни данни за имена на фараони, царици, исторически събития. Дешифрирането им положило началото на новата наука египтология,
"Както пирамидите, така и обелиските са за света символ за величието на Древния Египет, но те зи изящни монументи днес са повече известни в
44
чужбина, отколкото у нас" — с болка съобщава Ла¬ биб Хабащи, най-старият от египетските археолози и един от последните живи участници в разкопките на гробницата на Тутанкамон, извършени преди повече от половин век. Поради безконтролното изнасяне на обелиски от Египет през последните 2600 години, в страната днес са останали всичко на всичко четири фараонски обелиска, а пет и я т лежи незавършен в кариерата в Асуан.
Доколкото може да се съди по запазените исторически сведения, по всяка вероятност начало на този печален износ е положил асирийският цар Ашурбанипал (668—626 г. пр. н. е.). Той заповядал да пренесат в столицата му Ниневия поне два египетски обелиска. Особено ревностни в износа на обелиски са били древноримските императори. Благодарение на тях Рим може да се похвали днес с 13 обелиска, които красят площадите му Ротонда, Навона, площада пред Латеранския дворец, площа-да пред катедралата „Св. Петър" (обелискът там е висок 25 м).„ Най-големият от тези, пренесени в Рим, прекрасни обелиски първоначално бил поставен в Колизея, но през XVI в. паднал от цокъла и се разбил на три части. През 1587 г. папа Сикст V заповядал да го поставят пред Латеранския дворец. Най-малката каменна игла в Рим е висока 265 см и се намира пред вила Челимонтана.
През 381 г. император Теодосий Велики наредил един от обелиските на Тутмос III да се пренесе в Константинопол, където бил монтиран на Хипод¬ рума. По столичните площади в Европа и Америка гордо се издигат поне още 20 египетски обелиска. Каменна игла притежава и Лондон, Изящният паметник се издига там над крайбрежен булевард на река Темза. Пренасянето му по море през миналия век било обявено за най-голямо за времето инженерно постижение. През 1821 г. в Англия бил пренесен и поставен в имението Бенкс обелиск на Птоломей VII Евергет II
В Париж на площад Конкорд се издига знаменит и я т обелиск на Рамзес II, висок 29,5 м. Смята се, че е бил докаран по заповед на Наполеон по молба на жена му Жозефина. Запазено е писмо на Жозефина. „Сир, моля Ви, донесете ми от Египет един обелиск". Но Наполеон не го направил. Обелискът на Рамзес II бил докаран в Париж по заповед на крал Луи-филип през 1883 г. Пренасянето струвало 2 млн. златни франка. На 24 октомври подемните машини заскърцали под тежестта на 230-тонната каменна игла от розов асуански гранит, изработена през 1285 г. пр н. е. На 25 октомври обелискът забил пирамидиона си в синьото небе. Скоро под грохота на 350 оръдия и звуци на фанфари обелискът бил тържествено о т к р и т за погледите на парижани.
През 1880 г. един от египетските обелиски пре¬ секъл даже Атлантическия океан и бил монтиран в Ню Йорк. Пръв започнал преговори с египтяните за него Джилбърт, издател на „Ню Йорк уорлд". Той помолил тогавашния управител на страната Ис¬ маил паша да подари на Америка обелиск в знак на дружба, По този повод 8 брой от 1978 г. „Лос Анд¬ жилиз Таймс" отпечатва анекдот. Когато Исмаил паша попитал Джилбърт кой от останалите все още в Египет обелиски интересува Америка, журналистът отвърнал: „Извинете за шегата, ваше величество, струва ми се, че всеки стар обелиск ще ни свърши работа".
ХРИСТО ТИЛЕВ
Близнаците въплъщават мечтата на мнозина за второто всеразбиращо „аз" и ватова представляват голям интерес за психолозите. Изучавайки ви, учените се надяват да получат отговор на различни въпроси, свързани с биологичните процеси, механизмите на наследствеността, психологията, проблемите на възпитанието на децата.
Преди две години в Роквил, щат Мериленд, инженер Донълд Кейт внезапно почувствувал рязка болка в слабините. Някакъв познат го попитал чувал ли е нещо за така наречената „поделена болка", която понякога изпитват близнаците. Кейт никога не се бил замислял над този въпрос, но решил да се обади на своя брат близнак Луис, който живеел 8 Чикаго. След разговора бил направо потресен, като научил, че Луис е получил силна и болезнена травма в слабините.
— Когато чух, косите ми се изправиха — споделя Кейт.
Подобни поразителни съвпадения са само част от загадъчните явления, на които се натъква науката при изучаването на близнаците. Техните тесни връзки понякога пораждат нездраво любопитство, та дори и завист. Много самотни деца си мечтаят за близнак, който би бил надежден другар, верен приятел, направо казано второто „аз". С годините в отношенията между близнаците като че ли в най-пълна степен се проявява това взаиморазбиране.
Фил и франк са 63-годишни близнаци от Лагуна Бийч, Калифорния. Някога заедно учели в Академията за изобразителни изкуства 8 Чикаго, после заедно работели в областта на рекламата и едновременно се пенсионирали. Широко известни карикатуристи в своя град, те всеки ден се срещат в един и същи грил-бар.
— Трудно може да се каже по
какво се отличаваме — казва Фил. — Всеки случай с брат ми имаме много повече общи възгледи, отколкото с жена ми, той ме разбира значително по-добре от нея.
За науката близнаците са интересни и затова, че могат да дадат отговор на някои все още неясни биологични въпроси. Изучавайки ги, учените се опитват да разберат кои физически качества и черти от характера се определят от генетичния фонд и кои се формират от средата. Получените досега данни ни карат да преразгледаме много от представите за това как се развива личността.
Но още много въпроси, които се отнасят до самите близнаци, чакат отговор. Макар че учените вече достатъчно дълбоко са проникнали в тайната на зараждането на живота, те все още са безсилни да обяснят зачеването на близнаците. Специалистите се опитват също така да изяснят и как влияе на психиката на близнаците съзнанието, че всеки от тях е своего рода половина от една биологична единица. Учените имат предостатъчно обекти за наблюдения: само в САЩ живеят 2,4 милиона двойки близнаци и всяка година числото им се увеличава с 33 хиляди.
Дублиране на вкусове и постъпки
Източник на постоянна изненада за околните е поразителното сходство 8 постъпките на близ
наците, дори когато живеят далече един от друг. Да вземем например случая с 48-годишните близнаци Дж. Спингър и Дж. Луис, които били разделени един месец след раждането им. Когато се срещнали след 39 години, те с изненада открили, че са се оженили и са се развели с жени, които се казват Линда, след това повторно са се оженили за жени, които се казват Бетси, своите първи деца нарекли Джеймз Алън. Но това все още не е всичко: и двамата си купили шевролети един и същи модел и цвят, и двамата имали едно и също хоби — дърводелската работа. Те често прекарвали отпуската си на едно и също място във Флорида, и двамата имали куче по прякор Той.
Дали това са просто съвпадения или пък е проява на действието на онези скрити сили, които формират становищата, индивидуалността и дори предопределят по-нататъшния жизнен път на човека? Живеещите отделно близнаци дават ключа за разбирането и обяснението на тази загадка. Тъй като те притежават набор от едни и същи гени, това помага на учените да изяснят относителното влияние на наследствеността и на околната среда за развитието на различни черти от характера.
— Не бива да се отнасяме към близнаците като към нещо необикновено — казва директорът на Римския институт „Грегор Мендел" Луиджи Джеда, занима-
45
ващ се с изучаването на проблемите на близнаците. — Явлението близнаци изисква най-внимателно изучаване и може да ни о т крие много нови неща за човека.
Понякога близнаците не само че не изпитват стеснение от това, че се "дублират" един друг, но дори се гордеят. Те издават свое списание, което естествено се нарича „Туинз" — „Близнаци" и всяко лято провеждат фестивали в град Туинзберг в щат Охейо. На срещата през август 1987 г. повече от 1300 двойки близнаци от цял свят се разхождаха с фланелки с надпис „Двойно очарование", участвуваха в съревнование на тема „най-приличащи си" и „най-отличаващи се" близнаци.
Аналогиите във вкусовете и поведението на близнаците неизменно се хвърлят в очи. Експанзивните 11 -годишни сестри Кара и Сара Айсъм от Акрона, щат Охайо, имат две кукли, две немски овчарки и обща на двете сърдечна приятелка. Когато Сара постъпила на математически курсове. Кара положила доста усилия и постигнала същото, а на заключителните изпити и двете не отговорили на едни и същи осем въпроса от всичките двеста. Когато Кара си счупила крака, Сара накарала и на нея да направят същата превръзка и да й дадат патерици. Всяка от тях по-скоро би си отрязала ръката, отколкото да изостави сестра си.
Седемдесет и девет годишните Джон и Бюъл Фюлър от Бостън винаги са живели заедно, с изключение на онези две години, когато Бюъл служил във ВВС. Никога не са се женили. Всяка сутрин стават едновременно, едновременно се обличат и едновременно започват да мислят какъв номер да извъртят на съседите си.
— Нашето хоби са шегите — казва Джон.
Когато работели в авиокомпанията, един след друг ходели в едно и също кафене, като при т о ва неизменно сядали на едно и също място. Накрая посетителите на кафенето били твърдо убедени, че това момче Фюлър въобще не работи.
Такива тесни връзки понякога могат да имат негативни последствия. Психолозите се опитват да намерят онази граница, отвъд която близостта преминава в патология. Откакто Джун и Дженифър Гибън се научили да говорят, твърде малко са общували с околните, ако не се смятат редките фрази, които разменяли с родителите си. С течение на вре
мето сестрите започнали да разговарят само една с друга. В родния им град ги смятали за крайно затворени личности. Те си измислили свой собствен език, който освен тях двете, никой друг не разбирал. Дженифър толкова силно ревнувала Джун, че я накарала да даде обет за мълчание. Забранявала й да разговаря с някого, дори с родителите си. По думите на един близък на семейството, като че ли Дженифър командувала сестра си само с поглед, с очите си и казвала какво да прави, и с очите си й разрешавала кога да говори. Веднъж Дженифър започнала да внушава на сестра си: „Ти си Дженифър, ти — това съм аз! Обхваната от ужас, Джун неистово започнала да крещи. „Аз съм Джун, Джун, Джун!" В известно отношение тези близначки били надарени момичета, водели си дневник и проявили много добри литературни способности. Джун дори написала роман, който по-късно бил издаден. Въпреки това, те винаги възразявали, когато се опитвали да ги възприемат като две отделни личности.
Мистика за непосветените Такава степен на близост по
ражда поведение, което за непосветените изглежда мистично, тайнствено, да не кажем дори съдържащо нещо ужасно. Близнаците са известни със способността да си измислят свои „тайни" езици, които само те разбират. Внимателните наблюдения дали възможност на учените да проник
нат в някои от тях. Така например затворените сестри Гибън говорели на обикновен английски език, но много бързо и със съвсем неправилни ударения. Десетгодишните Джефри и Кристофър Кордуел от Мидлънд, щат Тексас, си измислили език от думи, подобни на онези, с които обикновено говорят малките деца.
По някои сведения до 40% от близнаците си създават свой собствен език, но по правило на в години те вече се разделят с него.
Обаче много други загадки в поведението на близнаците все още чакат обяснение, в частност така нареченото екстрасензорно възприятие. Всеки психолог може да приведе десетки подобни случаи от своята практика. Те са свързани с такива събития като осакатяване, раждане или смърт.
— Екстрасензорните възприятия при близнаците наистина съществуват — смята Нанси Си¬ гъл от Университета в щата Минесота, която се занимава с изучаването на поведението на близнаците. — Има твърде много регистрирани подобни случаи, за да се съмняваме в съществуването на това явление.
Тя е категорична, че не трябва да им даваме някакво свръхестествено обяснение. Според нея тъй като близнаците мислят един за друг много по-често о т колкото останалите хора за брат я т а или сестрите си, то екстрасензорните явления са просто обикновено съвпадение.
46
Донълд Кейт, който изучава съшия проблем заедно със своя брат близнак Луис, смята, че нещата не се така прости. Той твърди, че ако се съсредоточи, може да накара Луис да му се обади по телефона.
— Смятам, че в мозъка на човек има нещо като „прозорци" — казва Донълд, — и тъй като близнаците много по-добре се познават един друг, много по-често оставят тези „прозорци" отворени.
Понякога изключителната близост на близнаците им създава трудности от друг род. Така например онзи, който интуитивно чувствува всички нюанси от душевното състояние на своя близнак, често пъти не може „адекватно да изрази своите мисли и чувства с помощта на думи" — отбелязва Барбара Шийв, една от авторите на излязлата през 1983 г. книга „Близнаците: проблеми на личността". Но в доста случаи на близнаците им е по-леко, отколкото на обикновените деца. Тяхната близост привлича останалите им връстници и те по-лесно завързват нови познанства. Една от причините за това по мнението на Кей Късил, президент на Фонда за близнаци в Провидънс, Род Айлънд, е, че от най-ранна възраст у тях е развито чувството да съпреживяват, което пренасят и в отношенията с приятелите си.
Да възпиташ едно дете е достатъчно трудна задача. Родителите на близнаците, обаче, се сблъскват със значително по-сложни проблеми. Те трябва да помагат на децата да растат заедно и в същото време отделно, да си останат приятели и при това да бъдат съвсем независими един от друг, т. е. да бъдат самостоятелни личности.
— Не искаме да допуснем такава близост между децата, че те да се превърнат в едно неразделно цяло — казва Адел Файбър, автор на книгата „Близнаци без съперничество".
Ерика Фредерик и нейната сестра Шейла Ламбърт, които сега са по на 40 години, от малки се чувствували „взаимозаменяеми части от едно цяло". С годините животът ги разделил. Шейла по натура е роден лидер, Ерика, напротив, винаги е предпочитала да не привлича върху себе си вниманието на околните. Сега Ерика е изпълнителен директор на една клиника в Ню Йорк, а Шейла — собственик на издателство за справочна литература.
— Трудно е да се изключи елементът на съперничество между близнаците — смята тя. — Но ако активно се поощряват различните им интереси, то „конкуренцията" ще бъде по-малка, отколкото в случаите, когато родителите се стараят децата им, понеже са близнаци, да се занимават с едно и също нещо.
Въпроси, които чакат отговор
Повечето хора знаят, че съществуват еднояйчни и двуяйчни близнаци. Но в природата се срещат и други видове. Може да има и така наречените „полуедно¬ яйчни" близнаци. Те се зараждат, когато още в стадия на формирането една яйцеклетка се разделя на две идентични половинки и се опложда вече от два сперматозоида. Така че този вид близнаци заемат междинно положение между двуяйчните, които се развиват от две отделни яйцеклетки, и еднояйчните, които се оплождат от един сперматозоид. Близнаците също така могат да имат и различни бащи. Ако втората яйцеклетка се отдели, след като първата е оплодена, то втората може да бъде оплодена от друг баща. Така че може да има близнаци с една майка и двама бащи, такива случаи са известни в медицинската практика.
Еднояйчните близнаци, които представляват една трета от всички близнаци, не се подчиняват на никакви биологични закономерности. Обикновено на хиляда раждания се падат приблизително по
четири двойки близнаци. Но понякога тези осреднени показатели се нарушават, като например в случая със Сюзън и Дон Тафт от град Корпус Кристи, щат Тексас. Четири от техните пет деца са еднояйчни близнаци. За двуяйчните близнаци случаят играе много по-малка роля. Без съмнение е само едно: те по-често се раждат в семейства, където има предразположение към това. Много повече шансове да се родят близнаци има и ако жената забременее веднага след като е употребявала противозачатъчни средства, защото тогава в организма й се е натрупало по-голямо количество от хормона гонадотропин.
Едно от последните и твърде многозначителни открития, свързани с близнаците, е фактът, че първоначално се образуват много повече ембриони, отколкото в крайна сметка се раждат близнаци. Този феномен бил наречен „синдром на изчезващия близнак". Изследванията, направени с помощта на ултразвук, показват, че на петия месец от бременост¬ та в 70% от случаите от двата ембриона остава само единият. Очевидно много деца се зараждат като близнаци, а после остават сами. Не потвърждава ли това предположението, че смътната тъга, която изпитват някои деца по несъществуващия „двойник", има някаква определена биологична подплата? Доктор Луис Кайт от Чикаго смята, че близнаци се зачеват в около 20 % от случаите, така че съотношението не е 1 към
Единствената в света шесторка близнаци от Денвър. Колорадо
47
90, както е по статистиката на родените близнаци, а много повече.
Ембрионът може да изчезне в два случая. По неизвестни причини плацентата бива погълната от организма на майката. Това по никакъв начин не се отразява на роденото дете. Но възможен е и акт на своеобразен „канибализъм", когато ембрионът може да „погълне" своя близнак, като при това запази някакви останки от неродения „двойник" и съхранява тези останки дълго време след като се е родил. Именно това се случило с Ник Хил, оператор в Станцията за техническо обслужване в Айда¬ хо. От малък Хил се оплаквал от мъчително главоболие. На 21 години му направили операция и открили кости, кожа и косми. Предполага се, че това са останки от неразвит близнак. При други хора са намирани кисти, в които се съдържали рудиментарни зъби, косми или частици от крайници — вероятно също останки от близнак.
В института „Грегор Мендел" в Рим Джеда и неговите колеги отбелязали поразителни особености в развитието на близнаците.
— Установихме, че едноличните близнаци трябва да се лекуват едновременно — казва Джеда. — Ако на зъба на единия се е появил кариес, то на същото място и на същия зъб на другия близнак много скоро ще се образува кариес.
При близнаците почти едновременно се появяват първите зъби, те едновременно и равномерно оплешивяват. Джеда е убеден, че в гените има монтиран някакъв „часовник", който активизира развитието, а също така определя и преломните моменти в развитието и на двамата близнаци.
Хипотезата за генетичния „часовник" може би ще спомогне да се обясни защо при близнаците Дж. Спрингър и Дж. Луис главоболието започвало едновременно и у двамата и винаги по едно и също време на денонощието.
Само че как тогава да си обясним случая с Бриджит и Доръти Лоуър, еднояйчни близначки, които били разделени скоро след раждането им? Когато се срещнали след 34 години, открили че всяка от тях носи по 7 пръстена, а на китката си часовник и гривна едновременно. Децата на Бриджит се наричали Ричърд Ендрю и Карен Луис, а децата на Доръти — съответно Ендрю Ричърд и Кет¬ рин Луис.
Нито един учен няма да седне сериозно да твърди, че в струк
турата на нашите хромозоми има ген, който определя колко пръстени да носи една жена, или как да си кръсти децата. И въпреки това сходното положение на Бриджит и Доръти има все пак някаква генетична основа. Да речем, че и двете жени са наследили от родителите си красиви ръце, което не е останало незабелязано от околните. С времето и двете, очевидно в желанието си да подчертаят това, започнали да носят по седем пръстена. А имената на децата им? Тук наистина е трудно да се намери логично обяснение. Вероятността двама души, независимо един от друг, да изберат ед-
датливостта към стресове, склонността към самота и чувството за самосъхранение са наследявани в 50—60%. Но при формирането на други черти решаваща роля играе околната среда. Агресивността, целеустреме¬ ността, общителността и редица други качества в значителна степен се определят от възпитанието, само 33—-48% от тези качества се предават по наследство, т. е. генетически.
За формирането на различни фобии също значителна роля играе наследствеността. При изследването 15 двойки разделени близнаци, открили три, които из-
накви имена за своите деца е твърде малка, за да наречем това съвпадение.
Качества по наследство Като изследват разделените
близнаци, учените разкриват механизмите на взаимодействие между природните дадености и възпитанието, т. е. съвкупността от онова, което ни прави такива, каквито сме. През декември 1986 г. група изследователи под ръководството на Томас Бушард от университета в Минесота публикувала предварителните резултати от изследванията на 350 двойки близнаци, разделени през първите дни от живота си. Подложили ги на серия физически и психологически тестове и открили поразително сходство на някои съществени черти, което доказва, че генетичният фактор играе много важна роля. Изследванията показват, че 61% от способност и т е на човека да бъде лидер се предават с гените. Другите качества също в голяма степен се предават по наследство. Например развитото въображение, по-
питват различни фобии. Една двойка се бояла например от височина и вода, страдала и от клаустрофобия. Други двойки пък изпитвали страх от самота. Все фобии, свързани със страх. Вероятно, смятат учените, в хода на еволюцията природата е направила своя избор върху гените на страха, тъй като точно те са дали възможност на първите човешки същества да оцелеят в условията на враждебните сили на околната среда. Стеснителността съща така изглежда вродена черта. Изследването на едноличните близнаци показва, че стеснителността е качество, което се предава по наследство, така поне счита проф. Робърт Полнин от университета в щата Пенсилвания. Макар че ген на стеснителността не е открит...
Напоследък изследователите се опитват да си изяснят по какъв начин наследствеността оказва влияние върху дейността на мозъка, за да се породи целият спектър от нюанси в поведението на човека. Според една теория генетичният фонд влияе върху избора
48
на социалната среда, а тя от своя страна формира личността.
Освен това вените ни правят по-възприемчиви към нашето обкръжение. При изследване на причините за състоянието на тревога и депресия учените от Вирджинския медицински колеж разглеждали три хиляди двойки еднолични и двуяйчни близнаци и стигнали до извода, че първите, едноличните, се отличават с по-голяма възприемчивост, отколкото вторите.. Но по всяка вероятност няма два различни гена, които да съответствуват на чувството за тревога и депресия. Очевидно съществува един набор гени, които правят човека особено възприемчив към въздействието на околната среда. Човек, притежаващ подобна чувствителност, когато загуби да кажем близък роднина, може да изпадне в състояние на дълбока депресия.
Хипотезата, че нашите мисли и поведение в значителна степен се определят от гените, които носим, се опровергава от утвърдената представа, че всичко се решава от свободната воля на човека. Няма съмнение, че човек не е роб на своите гени. Доказателствата за това са несъмнени: съвсем не е задължително едноличните близнаци да са идентични в поведението си. Ликън от Минесота изучавал една жена, която била разделена със своята сестра близнак още от момента на раждането. Тя станала професионална пианистка, макар че семейството, в което отрасла, било твърде далеч от музиката. Другата сестра била осиновена от една преподавателка по музика, но независимо от това, не можела да възпроизведе нито един звук или мелодия.
Различна среда, различни семейства — всичко това е проникнало в гените и по някакъв начин ги е трансформирало —' така обяснява нещата Ликън.
Ако феноменът близнаци ни учи на нещо, то това е преди всичко следното: за да получим по-точни и верни резултати от нашите изследвания, необходимо е центърът на тежестта да се премести от изучаването на биологията към въпросите на възпитанието.
Различната обстановка, в която човек израства, различната околна среда, в това число и различните възможности едно дете да получи добро образование при еднаква наследственост, еднакъв генетичен фонд, дават съвсем различни резултати!
По материали на чуждия печат
Когато се пътува по шосето от Варна за София, на 18-ия километър се прекосява малка пустинна област, известна под името Побити камъни. За разлика от истинските тропични пустини, в
нашата няма кервани камили, оазиси с палми и смерчове. Макар и рядко, в нашата малка пустиня се вдигат облаци прах. Тя з почти безводна, лятно време в нея тежко се диша. От силните ветрове пясъкът се издухва и отнася и така се образуват своеобразни понижения — корите или дефлационни вани. Издухването на пясъка разкрива различни по форма и големина скални образувания, превърнали района в приказна камениста пустиня.
Обикновено в пустинните области почти няма вода, освен в оазисите. В централната част на Побитите камъни има чешма, която утолява жаждата на пътниците. Непосредствено до чешмата в построен ресторант. Наоколо природата е вълшебна, но за съжаление я загрозяват разпилените и препълнени кофи с отпадъци. Местният пясък се използува от Стъкларския завод при Белослав. Със същия пясък и със скалния материал, разкрит западно от гара Белослав, се построиха пристанище Варна-запад, девненските заводи и много други строителни обекти. Не е ли печален парадокс, че рядко красивата природа е само частично защитена от закона за опазване на околната среда и че няма кой да я стопанисва. Няма кой да я запази от разрушаване.
Варненската пустиня в изградена от рахли дребнозърнести белезникави или слабо кремави пясъци, които заемат площ от 60—60 кв. км. Пустинята з камениста, осеяна с разнообразни по форма скални късове, сферични образувания, цилиндрични и конусовидни стълбове, колони, каменни вази, зъби, чаши и други. Най-често те представляват варовити пясъчници — 40 процента, и песъчливи варовици — 60 процента, с включени в тях вкамене¬ лости от нумулити, миди, охлюви, корали и варовити водорасли, които участвуват в образуването на биохерми (от биос — живот и херма — хълм) или биогенни варовити постройки. Основните скали са от пясъци и алев-
49
рити (с диаметър на зърната от 0,01 до 0,1 мм), второстепенни са пластовете от варовици. На юг от Белослав има още няколко малки групи от Побитите камъни, декорирани с характерни цилиндрични колони, изникнали сякаш от пустинното пясъчно мора. Местността Побити камъни се разделя от жп линията Варна-София на северен и южен район. Северният район има територия от 40—60 кв. км, а южният — 10—16 кв. км.
Биохермите са постройки с цилиндрична, конусовидна форма във вид на колони или стълбове, понякога с пръстеновиден строеж. Има единични и групови. Те са развити в едно или няколко нива. Височината им достига до десетина метра, а дебелината — най-често до 1—3 м. Напречното им сечение е кръгло, елипсовидно или неправилно. Биохермите се състоят от варовици, варовити пясъчници, пясъци, алеврити. Варовиците са изградени от водорасли, нумулити, биодетрит и зърнест калцит, който циментира съставящите биогенни компоненти и кварцовите зърна. Варовитите пясъчници са съставени от алев¬ ритови и дребнозърнести кварцови зърна, споени с калцитов цимент. Във варовиковата зона на биохермите могат да се наблюдават онколити, строматолити, нумулитни варовикови ядки и окислени пиритни конкреции, по-късно превърнати в лимонит.
Онколитите се състоят от останки на червени водорасли, нумулити и биодетрит — натрупвана на частици — отломки от варовити скелетни образувания. Имат сферична или непревилна форма и размери от 2-3 мм до 10 см, рядко са по-големи. Те изграждат някои биохерми в Централната група. Слънчево и го-лямата кариера западно от зара Белослав.
Строматолитите са съставени от варовити водорасли, нумулити, биодетрит, зърнест калцит и кварц. Заедно с тях се срещат и ходове от тинеядни животни-червеи. Стро¬ матолитите се намират най-често в основата на биохермите и са създадени от жизне-ната дейност на варовити синьо-зелени водорасли. Микрозърнестият калцит се схваща като продукт на биогенно отлагане от варовити водорасли. Посочените данни дават основание на геолога д-р Иван Начев да обоснове една нова идея за образуването на Побитите
50
камъни. Това в оригинална фитогенна теория, която той споделя със своите съавтори (П. Мандев и Ст . Желев). Тримата публикуваха вече няколко статии. Нарастването на биохермите е било пръстеновидно. е в колоните. Цилиндричните стълбове и конусовидните тела се е извършило отдолу нагоре. Варовит и т е водорасли са играли главно биоконст¬ руираща и спояваща роля. Във формирането на Побитите камъни участват много и разнообразни вкаменелости — миди, охлюви, корали и водорасли. Спойката на съставките на песъчливите варовици и варовитите пясъчници е варовита с подчертан органогенен про-изход.
От всичко изтъкнато следва да заключим, че Побитите камъни са уникална природна забележителност, неповторима с богатството си и красотата на своите скулптурни форми. На територията на Европа няма друг геолого-геоморфоложки феномен с толкова сложен и загадъчен ландшафт, наподобяващ пустинна област, съдържащ и ценни археологически останки от първобитните хора, обитавали варненския район през палеолита, мезолита и неолита. Чужди и наши археолози са намерили тук кремъчни оръдия на труда: ножове, върхове на стрели, стъргалки за кожи... Открити са кости и зъби от диви коне, мечки и хиени, с които недружелюбно е съжи¬ телствувал нашият прадядо.
Среден и късен палеолит има не само около град Девня, но и в обсега на м. Побитите камъни. Открити са сечива на човека отпреди 100 000 допреди 40 000 години. Намерени са Останки от мезолита (10 000 до 7000 а. пр. н.в.).
В м. Побити камъни мезолитни и палеолит-ни останки са установени западно от с. Беново, с. Страшимирово, град Белослав и в Канарата, югоизточно от с. Слънчево, южно от Перчан тепе Централната група — Пропилей.
Наколните селище са от късния халколит и от ранната бронзова епоха през 2750— 1900 г. пр. н. е. Те са установени на юг и на изток от новото пристанище Варна-запад от южната страна на канала и Варненското езеро.
Варненската пустиня често се посещава от наши и чуждестранни туристически групи без
Било 1831 година, когато 19-годишният Шарл Сориа установил от личен опит, че смес от бертолетова сол и сяра се възпламенява при удар. Това го знаели още арабските алхимици, но нито те, нито някой от големите химици от началото на XIX век се сетили да прибавят към сместа стрит на прах бял фосфор и лепило. В получената гъста каша Сориа потопил случайно попаднала му клечка и когато сместа изсъхнала добре, също толкова случайно, той я потъркал в дрехата си. Клечката се самоза¬ палила и младият Сориа с пълно право можел да се обяви за откривател на кибрита, ако в този момент си бе дал ясна сметка, какво точно е направил.
Годините минавали. Сориа продължавал да си прави дребни шегички със своите приятели, като подпалвал дървени клечици, прекарвайки ги в нечий ботуш, сюртук или тапицерия на стол, докато повечето знатни парижани побързали да обзаведат пушалните си салони с новата модна играчка, която представлявала шише със сярна киселина, придружено с комплект дървени клечки с главички от бертолетова сол. Така че пожелаел ли някой да за-пуши, лакеят потапял клечката в киселината и въз-пламенена я поднасял на госта.
Пак по същото време, в знак на уважение към шведския крал, кралят на Франция му подарил инкрустират със злато стъкленица, пълна със сярна киселина. В нея при нужда можело да се пусне парченце цинк. Протичала реакция, при която се отделял водород. После водородът се насочвал в тънка струйка върху гъбеста платина" (възможно най-добрият и до днес катализатор за окисление на водорода) и газът се самозапалвал. Приспособлението нарекли „водородно огниво на Дьоберайнвр" и мнозина, главно от екстравагантност, го предпочитали дори пред появилия се малко по-късно кибрит, но
тиня да не нарушат екологическата обстановка, естественото природно равновесие. Необходимо е резерватът да се ограничи и защити о подходяща ограда, която да не разрушава естествената среда за развитието на растенията и миграцията на животните и птиците, да не загрозява екзотичния изглед на района. Нужни са непрекъснати грижи за поддържането и закрепването на различните колони и други видове скални образувания в пределите на тази пустиня. Твърде малка е т я , твърде близо е до разрушителната дейност на човека, за да може сама, без помощ, да оцелее.
Проф. ПЕТКО МАНДЕВ
шведският крал го възненавидял и забранил употребата му в страната, тъй като още при първия опит да си послужи с него опърлил брадата си.
Впрочем кибритът се появил едва десет години след блестящото откритие на Сориа, така че се наложило да бъде преоткриван. Сторил го немският химик Камерер, а двама виенски фабрикант и , Рьомер и Прешел, побързали да откупят патента. Англичаните, страстни пушачи на лули, веднага оценили предимствата на „консервирания огън" и побързали да обсебят производството му. За кратко време кибритът на Камерер, въпреки неоспоримите му достойнства, се превърнал в нещо като... символ на злото. Нямало друга по-евтина и по-силна отрова от него. Наред с нещастните случаи от отравяне зачестили и пожарите. Те опусто¬ шавали цели квартали, тъй като вече всеки можел, когато си поиска, да драсне клечка кибрит и огънят да лумне. Случвало се също кибрит да се самозапа¬ ли. Но особено тежко било положението на работниците в кибритените фабрики. Отровните пари на белия фосфор разяждали първо зъбите, а после и костите, поразявали нервните и мозъчни клетки. Дори най-ужасните картини на ада, нарисувани от фантазията на Данта, са нищо в сравнение с живота на тези работници, писал на времето Маркс, а лондонски лекари изпратили възвание до парламента с настояване да се спре производството на кибрит. Но хората дотам били свикнали вече с кибрита, че изчезването му от пазара неминуемо щяло да доведе до нови протести, защото едва ли би могло да се намери човек, който би се върнал към огнивото. И сякаш само мъжете на малкото шведско градче Йончопинг, едва наброяващо 5000 души, разположено на южния бряг на живописното езеро Ветерн, продължавали като дедите си да носят на колана торбичка с прахан за старовремското огни-во, без дори да подозират, че точно на тях било отредено да се заемат с производството на новия
61
подготвени за целта екскурзоводи. В самата местност няма кой да даде компетентни геоложки сведения «в образуването на тези редки скални образувания.
Необходимо е целият район на Побитите камъни на север от жп линията Варна-София, от гара Белослав и с. Страшимирово до салата Баново и Слънчево и на запад до Повеляно-во да се обяви за резерват или природен парк със специален с т а т у т . В отделен защитен обект остава районът на юг от жп линията и град Белослав. Още сега е наложително да се проучи цялата област от група изследователи: геолози, геоморфолози и климатолози-географи, ботаници, зоолози и строители, за да може посещенията във Варненската пус-
безопасен кибрит, който цял свят идеше да нарече в тяхна чест — шведски.
Обективно погледнато шведският кибрит съвсем не бил шведски патент. По-скоро бил дело на виенския химик Шрьотер, който през 1847 година при нагряване на жълт фосфор в закрит съд успял да получи неотровен червен фосфор. Червеният фосфор има и още едно много важно преимущество — на въздух не се самовъзпламенява. Останалото било въпрос на находчивост, търговски нюх и инженерна мисъл. Безопасен кибрит успял да направи и Бьотгер в Германия, и Аткинсън в Шотландия, но никой от тях двамата не можал да организира така бързо и добре производството му, както шведът Крейгер. През 1855 година той вече бил собственик на три кибритени фабрики — и т р и т е в Йончопинг, на самия бряг на езерото Ветерн, по чиито води прекарвали дървените трупи. (По-късно се оказа, че борът не е най-добрият материал за кибритените клечки, че трепетликата е за предпочитане, тъй като по-добре попива парафина, не се извива и не се нацепва при изсушаване, но в онези времена, когато шведският кибрит нямал сериозен конкурент, на тази подробност почти не се обръщало внимание.) За кратко време Крейгер успял да завладее дори английския пазар с клечки-борини, дълги близо 30 сантиметра, с които най-удобно се палели камините в старинните английски замъци.
Негова била идеята за ветроупорен кибрит, който не гасне дори при морска буря, а така също и сигнален кибрит с оцветен в розово, синьо и масленозе¬ лено пламък, така че участниците в експедиции можели от разстояние да си обменят информация.
Само за няколко десетилетия Йончопинг така бързо се разраснал, че заприличал на всички останали опушени и мръсни индустриални градове от края на миналия век. По обезлесените брегове на езерото се образували голи сипеи. Каменни лавини поели към крайните квартали на града, застрашавайки да ги засипят. Но не това била причината, за да пренасочат наследниците на Крейгер производството на кибрит към Норчопинг и други пристанищни градове на Балтийско море. В началото на нашия век на Швеция все още се падал близо 50% от световния износ на кибрит и ако тя държала да запази първото място в тази търговия, като първа мярка се налагало поевтиняването на транспорта, тъй като кибрит се изнасял чак за Индия и Австралия. Ето защо било решено производството да се организира по-близко до мястото на товаренето на параходите.
В Йончопинг кибрит се произвежда и до днес. Той се продава в цяла Скандинавия, а в малки пратки се разпраща навред по света — но не толкова за употреба, колкото по искане на колекционерите на кибрит, чийто брой расте с всеки изминат ден.
Четирима бандити отвличат влак в метрото в Ню Йорк. Те държат като заложници шестнадесет пътника и машиниста и искат от градските власти един милион долара откуп. За най-малкото неизпълнение на условията, които поставят, убиват по един заложник. Притиснати от обстоятелствата властите намират исканите пари и ги предават на бандитите.
Единият от тях — Лонамен — е бивш служител в метрото и добре познава организацията на работата там. Това помага на групата много точно да разработи „всички ходове на операцията" и да състави „блестящ" плен за бягство.
След като получават откупа, четиримата се опитват да се измъкнат през аварийния изход, като преди това са пуснали влака в движение, и тека заблуждават полицията и транспортните служители. Дотук успяват, но... Разправиите между бандитите не закъсняват и главатарят Рай¬ дър убива Уелкъм. Случайно оказалият се в отвлечения влак полицай Том Вери, преоблечен като хипи, в решителния момент се опитва да проследи бягството им. Ще успеят ли да се измъкнат бандитите?
О К Р Ъ Ж Н И Я Т Н А Ч А Л Н И К
— Защо се втурнаха към „Юниън скуеър"? — попита окръжният началник. — Това го нямаше в сценария. Започвам да се безпокоя.
Те препускаха по улиците, съпровождани от неумолимия вой на сирените. Насрещните коли уплашено отскачаха встрани.
Комисарят се усмихна, разсъждавайки:
— Знаят, че контролираме движението на влака, че на повърхността ще покрием всяка педя земя. А се създава впечатление, че това съвсем не ги тревожи. Не бихме могли да ги наречем тъпаци, значи зад тази работа се крие нещо.
— Да — каза окръжният на
чалник, — точно това имах предвид. Защо се втурнаха към „Юниън скуеър"? Казаха, че искат да се отърват от пръснатите в тунела полицаи. Защо?
— Ами не обичат полицаите. — Та те и преди знаеха, че в ту
нела е пълно с полицаи и това сякаш не ги тревожеше. Какво се е променило сега?
52
Повест от ДЖОН ГОДИ (Продължение от миналия брой)
— Не искат да видим какво правят.
— А какво правят? — Ами вижте. Не се тревожат
от това, че ги преследваме, така ли е? Дори нещо повече, може да се каже, че те дори искат да ги преследваме до края на града, така ли е? Е, моето обяснение е... — окръжният началник се позабави малко, — че във влака ги няма.
— Тогава обяснете ми как може влакът да се движи, щом тях ги няма вътре?
— Там е цялата работа, я. Идеята е много проста: всички ще се втурнат да ги преследват, а те ще си останат около „Юниън скуеър" и ще се измъкнат през аварийния изход. Бих могъл дори да предложа вариант: тримата скачат, а единият остава да кара влака.
— Самоотвержен престъпник, който жертвува себе си заради другите? Такова нещо виждали ли сте някой път, Чарли?
— Не. не съм — отговори окръжният началник. — И затова по-логично е да се предположи, че са намерили начин да приведат влака в движение без да има човек.
— Ако това са направили, смятай ги вече за покойници. Нали Даниелс е по петите им, ще ги засече непременно.
Радиото оживя. — Сър, машинистът от влака
на Даниелс доложи, че са дерайлирали. Причината е — поставен взрив върху релсите. Един полицай е леко ранен.
— Ето, изясни се причината за одевешното им придвижване — каза комисарят на окръжния началник. — Трябвало е незабелязано да минират пътя. На следващото кръстовище обръщай колата и карай обратно към „Юниън скуеър".
СТАРЕЦЪТ
Старецът вдигна ръка, знаменитата ръка, която някога притежаваше върховната власт вкъщи и в магазина, и произнесе:
— Успокойте се! Успокойте се за минута и седнете!
Спря, наслаждавайки се на трепета на лицата, обърнати към него, въплъщаващ гласа на властта. Но не успя да започне речта си, защото внезапно пътниците отвлякоха вниманието си. Едрият мъж, който се беше представил за театрален критик, тромаво се надигна от мястото си и тръгна напред. Опита се да врътне дръжката на вратата в кабината на машиниста и след като не успя, започна да удря с юмруци по вра
тата. Вратата дрънчеше, но не се отваряше. Здравенякът спря да удря, обърна се рязко и се върна на мястото си.
— Приятели! — старецът стана, хвана се за металната дръжка. — Приятели! Нашето положение не в толкова ужасно, както изглежда... Първо, престъпниците повече не ни заплашват. — Три-четири лица със страх погледнаха към вратата на кабината. Старецът победоносно се усмихна. — Както съвсем точно отбеляза тази млада лейди, те изскочиха от влака. И както се казва: прав им път!
— Тогава кой ни вози? — Никой. Те по някакъв начин са
пуснали влака в движение. — Олеле, всичките ще заги
нем! — отчаяно се разписка майката на момченцата,
— Не мисля така — каза старецът. ?— Сега ние наистина се движим в този неуправляем влак, но всичко това е временно. Повтарям ви, само временно.
Вагонът влезе в завоя и рязко се наклони, колелата заскърцаха, като че ли се опитваха да разкажат колко се съпротивляват на извивките на пътя. Пътниците се заклатиха и полетяха един върху друг.
— Стига сте си чесали езиците. Проглушихте ми ушите! По-добре разбийте тази врата. Няма ли да се намери кой да го направи?
— Дами и господа — вдигна ръце старецът, — послушайте ме! Разбирам нещичко от подземни железници и мога да ви уверя, че положението съвсем не е така страшно... Съществуват автоматични спирачки — добави той. — Чували ли сте някога за тях? Та ние имаме най-безопасното метро в света. Тези неща са монтирани направо на релсите. Ако влакът мине на червена светлина, спирачките автоматично се повдигат и влакът спира.
ТОМ БЕРИ Когато избухна взривът. Том
Бери се сви на кълбо и притисна коленете си. При това удари коляното си в нещо желязно и кракът му изтръпна. Разтривайки го, Том внимателно повдигна глава и видя, че единият от бандитите лежи. Беше онзи, любвеобилният „жребец". Бери реши, че взривът го е засегнал, но забеляза как главатарят отърсва шлифера си и разбра: взривът няма нищо общо с тази работа.
Неочаквано лъч надежда прониза съзнанието му: Бери съобрази в какво може да си е ударил коляно
то. Трескаво заопипва мръсотията под себе си и се натъкна на пистолета.
Насълзиха му се очите. За миг замижа, а когато отвори очи, ниският вече се скриваше в прохода на аварийния изход, следваше го дангалакът. Прицели се в широкия гръб и натисна спусъка. Дангалакът трепна и рухна тежко по гръб. Бери започна трескаво да търси главатаря, но онзи вече се беше скрил.
ПАТРУЛИРАЩИЯТ ОТ ТРАНСПОРТНАТА
ПОЛИЦИЯ РОТ Щом влакът премина покрай
станцията „Фултън стрийт", патрулиращият Хари Рот се свърза с щабквартирата.
— Току-що премина. — 0'кей. — Искате ли да ви кажа нещо
интересно? — Да, ама друг път. — Не, не, почакайте. Не видях
във влака да има машинист. — Какво говориш? — Не видях в кабината никой,
Предното стъкло е избито, кабината е празна. Стоях на крайчето на платформата и си отварях добре очите, да не мръдна от мястото си, ако...
— Не знаеш ли, че един влак не може да се движи без машинист? За тази цел има специална ръчка.
— 0'кей, извинявайте! — Наистина, уверен ли сте, че в
кабината няма никой? — намеси се някакъв началнически глас.
— Е, може и да се е навел.
РАЙДЪР Колоната представляваше на
деждна отбранителна позиция, срещу това няма какво да възразиш, само че Райдър не беше привърженик на отбранителната позиция. Стрелящият трябва да бъде убит и то колкото се може по-бързо, иначе ще блокира аварийния изход.
След като се разнесе изстрелът, действията му станаха напълно инстинктивни. Очевидно не ще може да премине край тялото на Стивър към аварийния изход и затова, сгънат на две, отскочи към колоната. Стреляха отзад, но на релсите никой не се виждаше. Врагът очевидно също се беше скрил зад колоната. Кой ли може да е — „копой" или пътник — това сега нямаше значение.
Погледна към изхода. Оттам го гледаше Лонгмен. Райдър с ръка му подсказа да върви нагоре.
Стивър лежеше там, където бе-
53
ше рухнал на земята, върху неподвижното му лице се открояваха само откритите живи очи. Куршумът прониза гръбначния стълб и Стивър беше парализиран.
Ситуацията се очертаваше по следния начин: врагът много точно знаеше къде се намира, докато Райдър само се досещаше за местоположението му. Можеше да открие вражеската позиция само ако предизвика огъня върху себе си. Беше рискована крачка, но нищо друго не можеше да се направи. Провери пистолета си и се измъкна странично иззад колоната. Моментално се разнесе изстрел и Райдър два пъти отговори на гърмежа, след което отново се прикри зад колоната. Напрегнато се вслушваше, но от онази страна не се чуваше и най-малък шум.
Улучи ли го или не? Докато се криеше, не можеше да разбере и затова трябваше отново да рискува. Противникът едва ли ще се хване на същата въдица втори път, но нямаше време за други маневри. Изскочи и се спусна към съседната колона. Не последва изстрел. Едно от двете: или беше улучил врага, или онзи се беше спотаил, за да стреля само на сигурно. Райдър отново се спусна към съседната колона. Отново не последва изстрел. Показа се още веднъж и тогава го видя: човекът лежеше на релсите, само краката му се криеха В сянката на колоната . Райдър разбра, че е улучил. Не знаеше колко сериозно го е ранил и затова трябваше да довърши работата докрай.
Показа се иззад колоната и направо през релсите приближи към врага. Онзи протегна дясната си ръка и Райдър забеляза върху земята на няколко сантиметра от разтворените пръсти пистолет. Противникът го видя или чу и се опита да изпълзи към пистолета, но не можа.
Сега можеше спокойно да го довърши.
СТАРЕЦЪТ Когато „Пелем 1-23" профуча
покрай станцията „Уол стрийт" , възбудените пътници отново наобиколиха стареца.
— Къде е червената ви светлина?
— Не виждате ли, че няма да спрем. Ще се претрепем!
Майката на момченцата зави на глас като оплаквачка на погребение и сърцето на стареца се сви от жалост.
— Ще има червена светлина! — развика се той. — Трябва да има червена светлина!
54
Обърна се към госпожицата, която стоеше в предната част на вагона. Тя поклати отрицателно глава.
— Влакът ще спре — заеквайки произнесе старецът.
Т О М БЕРИ Първият куршум прониза дясна
та ръка на Том Бери и затова пистолетът му отлетя встрани, вторият куршум се удари в колоната, отскочи и се впи в тялото му по-долу от гърдите. Ударът го повали наляво върху пътното платно.
Гледаше как главатарят прибли-жава към него — спокойно, без да бърза, отпуснал пистолета надолу. С каква скорост приближава? Точно толкова му остава да живее. Главатарят можеше да спре, да се прицели и да го довърши (беше вече само на три крачки), но, помисли си Бери, този е истински педант: той доубива жертвите си по традиционния начин — притиснал дулото към слепоочието.
Когато главатарят се наведе над него и Том видя пред очите си черните обувки, неволно изплака. Главатарят започна да се навежда. Бери затвори очи.
От тунела се разнесе изстрел.
П А Т Р У Л И Р А Щ И Я Т С Е В Е Р И ¬ НО
На станция „Боулинг грийн" транспортният патрул Северино беше застанал толкова близо до края на платформата, че „Пелем 1.-23" го обви в прах и сажди, вгледа се в кабината. Докладът му до диспечера на полицейската щабквартира беше толкова кратък и сух, че нямаше никакво съмнение в правдоподобността му.
— В кабината няма никой. Повтарям: в кабината няма никой. Предното стъкло е избито и в кабината няма никой.
Д А Н И Е Л С В главата на Даниелс се въртя
ха кадри, които никак не се свързваха помежду си. Дебаркираше на Сайпан заедно с момчетата от славната 77-ма дивизия, а японските оръдия стреляха право по тях, стълбове вода избухваха от всичките им страни и виковете на ранените не се чуваха поради адския грохот. В следващия миг се оказа в тунела на подземната железница и чувствуваше как течението брули лицето му.
Срещу него вървеше човек. Даниелс се намръщи и ускори крачка. Отново беше в тунела и пред него
между релсите вървеше човек. Държеше нещо в ръката си. Може би пистолет? Никой няма право да се разхожда с оръжие в ръка из неговата зона. Извади от кобура своя пистолет. Човекът спря. Наведе се...
— Ей т и , стой на място! Хвърли оръжието!
Човекът вдигна глава, приклекна, Даниелс стреля и грохотът от изстрела проясни мътилката в главата му.
РАЙДЪР През главата на Райдър не мина
последна мисъл. Умря мигновено, едва усетил метален вкус в устата си: оловното парче тридесет и осем калибъра влезе точно под брадата му, разби зъбите и небцето и се заби в мозъка.
Д А Н И Е Л С „Добър изстрел" — помисли си
Даниелс. Приближи до мъртвия престъп
ник. Онзи лежеше с лице нагоре, впил в свода на тунела невижда¬ щите си очи. Даниелс се наведе. Нямаше какво особено да гледа — акуратно облечен човек на средна възраст с обезобразено, окърва¬ вено лице. Един престъпник по-малко. Това няма да се отрази дори на статистиката, такъв е градът.
Даниелс се обърна към жертвата . Горкият! Светлите му коси бяха омазани с кръв, босите му крака почернели от саждите, сандалите му бяха се събули, пончо¬ то — разкъсано.
К Л А Й В ПРЕСКОТ Прескот не разбираше как може
влакът да се движи без машинист, та нали затова беше измислена ръчката за сигурност. Но настойчивостта на дежурния лейтенант надви съмнението му. Окачи слушалката и се обърна към Корел.
— Никой не кара влака. Спрете го!
— Влакът не може сам да се движи — отклони го Корел.
— А този може сам да се движи! Те по някакъв начин са надхитрили контролера и са пуснали в движение вагона. Недейте да спорите, влакът е вече близо до „Саут фери", там ще направи завой и ще връхлети върху опашката на влак „Боулинг грийн". Какво, вие не можете ли да включите червения сигнал и да го спрете? По-скоро го направете, за бога!
— Изроди! — разкрещя се Корел и Прескот почувствува в този крясък тревога. — Трябва да успеем да го спрем...
Прескот запъшка, но Корел изведнъж мефистофелски се усмихна.
— Не се притеснявайте, ще го спра аз този кучи син.
Усмивката му ставаше все по-широка, засука ръкави, направи няколко паса и произнесе:
— „Пелем 1-23", главният диспечер ти заповядва да спреш! Хо¬ опа!
Прескот се хвърли към Корел и започна мълчаливо да го души.
Необходими бяха усилията на четирима диспечери, за да разхла¬ бят мъртвата хватка на Прескот. Събориха го на земята, трима го натискаха отгоре, а четвъртият държеше ръцете на полицая.
— Таймерът! — засумтя Корел. — Някога чували ли сте за таймера?
— На мястото за обръщане на влака има таймер — един светло-кос диспечер започна да успокоява Прескот. — Ако някой влак се движи твърде бързо и с голяма скорост влезе в завоя, включват се червените сигнали, повдигат се автоматичните спирачки и влакът спира.
А Н И Т А Л Е М О Й Н Някой проклинаше стареца,
друг виеше, а трети, както се стори на Анита, се заливаше в истеричен смях. Минимум дузина пътници се спускаха към опашката на вагона. Театралният критик, който до неотдавна сумте¬ ше до нея, също се дръпна накрая. Странно нещо, струваше им се, че на опашката е по-безопасно.
Старецът седеше с отпусната глава, устните му трепереха. И какво го прихвана да разправя за тези червени сигнали? Той, какво, като че ли не познава живота. Сега всички упреци ще се стоварят върху него: даваш надежда, ако обичаш бъди така любезен и да я осъществиш. Седящият редом с него негър с баретата беше невъзмутим, брадата му вирната нагоре, кръстосал крака. Кръвта на бузата му почти не се виждаше, 0'кей, Той поне не е от страхливците. С него двамата сме чудесна двойка. Ах, да и оная стара пияница — тая глупачка спи през цялото време. Навярно сънува някакво голямо шише. Няма що, чудесно трио сме!
Вагонът с грохот влетя на станция „Саут фери". И тук същата картина: платформата беше натъпкана с бушуваща тълпа, Отново стремително потънаха в мрака на тунела. Какво ги чакаше сега? Пред себе си видя стената на завоя. Сега вече знаеше какво
ще последва. Движат се твърде бързо, за да могат да вземат завоя. Колелата ще се отделят от релсите, вагонът ще се удари в стената, ще задрънчат колоните... Напрегна краката си, опирайки се в пода..., и видя пред себе си червен сигнал. И го виж ти стареца, в края на краищата се оказа прав! Уви, само че твърде късно, няма да могат да вземат завоя...
Под краката й се разнесе страшен трясък, отхвърли я към прозореца. В опашката на вагона нещо застърга. Последва тласък. Още веднъж нещо ги разтърси. Това ли е краят? Не, колоните забавиха своя бяг,.. Вагонът, поклащайки се, започна постепенно да спира.
Изплашената тишина в опашката на вагона се смени с истерични викове на радост. „Живи сме, дявол да го вземе" — помисли си Анита. Наведе се към вратата. Старецът я гледаше и се опитваше да се усмихне.
— Е, миличка, нали ви казвах — непременно ще спрем!
Л О Н Г М Е Н През решетката на аварийния
изход до Лонгмен достигаше шумът на града. Започна да бута решетката нагоре, но някакъв крак едва не стъпи върху пръста му и той побърза да си дръпне ръката. След това отново се опря на перилото на стълбата и с всички сили натисна решетката. Ръждивите куки изскърцаха, върху лицето на Лонгмен се посипаха парчета мръсотия. Още един напън и отмести решетката. Лонгмен внимателно си провря «лавата, очите му се оказаха на нивото на тротоара. В този момент отдолу се дочу изстрел. Лонгмен замря за мие, след това започна да се изкачва по стълбата и ето че вече беше отгоре на тротоара.
Първата му работа беше бавно да отпусне решетката, Тя със скърцане си влезе на мястото, като при това вдигна облак прах. Неколцина минувачи го погледнаха, но нито един от тях не спря. „Знаменитото нюйоркско равнодушие!" — радостно си помисли той, докато минаваше през улицата, за да се слее с потока пешеходци. Пред себе си на ъгъла на 17-та .улица забеляза полицейска кола. Без да гледа в онази посока, Лонгмен ускори крачка и зави по 16-та улица. Мина двадесетина метра и с огромно усилие на волята се застави да върви по-бавно.
Ето го и завоят на 18-та улица. Лонгмен пресече 3-то авеню, след това 2-ро. Сега вече виждаше жи
лището си — мръсна кафява къща с олющена фасада и тъмен вход, от прозорците можеха да се видят еднакво безцветните физиономии и на кучетата, и на стопаните им. Изкачи се на втория етаж, отвори с ключовете трите ключалки, влезе в квартирата си и внимателно затвори и заключи след себе си вратата.
АНИТА ЛЕМОЙН Пет минути след като влакът
най-после спря, през предната врата се качиха двама души. Първият беше с униформата на машинист, отключи с ключ кабината и влезе вътре. Вторият беше полицай,
Атакуван от говорещите в един глас пътници, „копоят" вдигна ръка:
— Нищо не знам. Сега ще ви изведем от влака. Аз нищо не знам...
Влакът се размърда и след две минути спря на обляната в светлина станция „Боулинг Грийн". Анита погледна през прозореца.
На края на платформата стое-ше верига от „копои". Хванати за ръце, те едва удържаха напиращата зад тях тълпа. Мъж, облечен с униформата на помощник-маши¬ нист, приближи до вагона с някакъв ключ в ръката. Вратата се отвори. Неукротимата маса пътници, стремяща се да заеме дългоочакваните места, направо помете „копоите". „Всичко е както си беше преди — помисли си Анита. — Господи!"
ДЕТЕКТИВЪТ ХАСКИНС Детективът Бърт Хаскинс,
който с изключение на английското си име, беше стопроцентов ирландец, някога смяташе професията на детектива най-достойната за един истински мъж. Но с тази вяра живя точно една седмица. След като се раздели с натрупаните от литературата илюзии, впоследствие неведнъж се беше смял над това, как си представяше бъдещата си работа като детектив: блестящи дедуктивни умозаключения, стълкновения със закоравели престъпници, разплитане на невероятно хитроумни ходове. В действителност при разследването на едно престъпление са нужни преди всичко две неща: издръжливостта на камила и търпение. Оперативната работа беше преди всичко работа на крак, да тичаш нагоре-надолу по стълбите, да звъниш по вратите на хората, да разговаряш с изплашени, агресивни, неразговорчиви или тъпоглави граждани.
Архивът на Управлението на градския транспорт даде повече
55
от стотина имена на служители, уволнени за различни нарушения, и обработката на тези имена заплашваше да продължи до късно през нощта. Най-често нарушението нямаше нищо общо с углавно провинение. И въпреки това трябваше да се предполага, че всеки уволнен служител може да изпитва неприязън. Дотолкова, че да отвлече влак в метрото? Това вече е друга работа. Само че как да си отговориш на този въпрос, ако не прегледаш всички дела?
Трима от бандитите бяха застреляни. У двама от тях намериха жилетки с пари, общо петстотин хиляди долара. Значи остава още един бандит, който крие останалите петстотин хиляди. Убитите още не бяха идентифицирани, така че един от тях спокойно можеше да се окаже бивш служител от Управлението на градския транспорт. Обаче не биваше да се пренебрегва и обстоятелството, че бивш служител можеше да се окаже и липсващият четвърти бандит.
Хаскинс, неговият партньор и още осем двойки детективи бяха хвърлени да обработват тази версия и, ако на някого не му про¬ върви, имаше всички шансове цяла неделя да проверяват списъците. Бяха отделили най-подозрителните имена и след като шефът ги „напомпа" хубавичко, здравата се, заеха за работа.
Къде ли само не се замъкнаха, колко ли стълби изкачиха? В полицията отдавна беше станало аксиома, че девет от всеки десет престъпника живеят в някоя съ¬ боретина. Бедните вършат повече престъпления, отколкото богатите. Или по-точно — повече нарушения на наказателния кодекс. След бедните трябва да тичаш, да ги гониш, богатите сами идват, съпровождани от цяла сюрия адвокати, поръчители, свидетели и кой ли не. Ако трябва, и римския папа ще доведат.
Хаскинс — ти да не си комунист? Не, не си, просто на много неща си се нагледал в живота.
Преди половин час изпрати да си върви колегата си Слот. Беше язваджия, не можеше толкова време да издържи да препуска нагоре-надолу без обед. В списъка останаха само трима души и той се надяваше да се оправи и с тримата до полунощ Раздели се със Слот и се отправи към едно малко магазинче за химическо чистене, където стопанинът (и единствен служител) беше човек, който някога е работил в метрото. Беше изгонен оттам преди шест годи
ни за плюене. Плюел пътниците. В отговор на въпроса на Хас
кинс собственикът на химическото чистене заяви, че първо отдавна е минала обидата му към Управлението на градския транспорт, второ, надява се в един прекрасен ден цялата прогнила система на метрото да отиде по дяволите и трето, интересуващото детектива време е прекарал при зъболекаря си, където са му разкъсали венците, за да извадят някакви корени. Фамилията на този изверг зъболекаря е Шварц, а номерът на телефона...
Детективът Хаскинс си записа в бележника да се обади на доктор Шварц, прозина се, погледна си часовника — осем и четвърт — и извади омачкания списък. Беше му все едно при кого ще отиде: дали при Пол Фитцербърт, който живее на 16-та улица около 5-то авеню, или при Уолтър Лонгмен на ъгъла на 2-ро авеню и 18-та улица. При кого да отиде най-напред? Все едно, при когото и да отидеше най-напред, щеше да му е далечко да върви после до другия. И все пак при кого? Ето, виждате ли, колко е трудно понякога на детектива да вземе решение!
ЛОНГМЕН Лонгмен не можеше да се заста
ви да включи радиото. Колко пъти беше виждал на кино как престъпниците се издават с това, че си купуват вестниците с последните новини или пък изрязват статии с описание на извършеното престъпление! Разбира се, всичко това са глупости, никой няма да чуе неговото радио, особено ако намали звука. И въпреки това, колкото и глупаво да изглеждаше, не можеше да надвие себе си. Лонгмен безцелно се въртеше из апартамента, без да свали шлифера от гърба си, и непрекъснато извръщаше очи от радиото, което се намираше над кревата. Ако са убили Райдър, няма да му съобщят нищо ново.
Но в шест часа съвсем автоматично включи телевизора- Главна тема на вечерната емисия новини беше, разбира се, отвличането на влака в метрото. Репортерите буквално излизаха от кожата си само и само да измислят нещо по-интересно. Ето, те дори бяха за-мъкнали камерите под земята, за да покажат дерайлиралия експрес, повредения тунел и разкъсаните релси. След това показаха в едър план „участъка от тунела, където е станала престрелката", Когато камерата се обърна на онова място, където падна Стивър, той
трепна, очаквайки да види тялото или поне следи от кръв. Но там беше твърде тъмно, за да може да се различи има ли следи от кръв, а тялото на Стивър го нямаше. След това камерата показа как „копоите" изнасяха на носилки три покрити с брезент тела. Не го развълнува дори фактът, че сред тях беше и Райдър.
След това имаше интервю с някакви полицейски „големци" в това число и със самия комисар. Никой от тях не се отличаваше със словоохотливост, освен това, че всеки сметна за свой дълг да нарече произшествието „отвратително престъпление". Когато отговаряше на въпроса на репортера за избягалия грабител — тук Лонгмен почувствува как по цялото му тяло изби гореща лепкава пот — комисарят каза, че засега им е известно само това, че в успял да избяга през аварийния изход. Когато комисарят казваше тези думи, камерата оглеждаше изхода отвън, откъм улицата и отвътре — откъм стълбите. Комисарят добави, че Управлението все още не е идентифицирало личностите на убитите грабители, двамата от които са били убити мигновено, а третия, който получил куршум в гръбначния стълб, умрял няколко минути след като полицията го открила. Опитали се да го разпитат, но той не можел да говори, защото освен всичко останало, бил парализиран и центърът на говора.
За каква нишка може да се хване полицията, която да я отведе до избягалия грабител? На този въпрос шефът на градската полиция лаконично отговори, че в издирването участвуват голям брой детективи и, за да бъде хванат престъпникът, ще са необходими доста усилия. Репортерът от телевизията не го оставяше на спокойствие: престъпниците са били много добре запознати с организацията на работата в метрото, това не би ли могло да бъде сериозна нишка, по която да тръгне разследването. Шефът рязко отговори, че Управлението работи по добре разработена методика на полицейските разследвания и се надява в най-близко бъдеще да съобщи за постигнатото. Горещата вълна от пот отново обля Лонгмен, обаче забеляза иронично вдигнатата вежда на репортера и от това му стана по-леко.
Няма съмнение, че те ще разгледат делата на всички бивши сътрудници на Управлението на градския транспорт. Райдър го беше предупредил за това. Първият
56
път, като чу, много се изплаши. — Няма да могат да ме наме
рят — каза тогава той. — Ще се скрия при теб.
— Нищо подобно, трябва да си бъдеш вкъщи — отговори Рай¬ дър. — Всяко отклонение от обикновеното дневно разписание ще предизвика подозрение.
— Ще си измисля алиби. Райдър поклати глава. — Те ще разпитват ония, кои
то имат алиби много по-настойчиво, отколкото онези, които нямат алиби. Повечето от хората, които разпитват, въобще няма да имат алиби, така че ти ще се изгубиш сред масата, Просто ще им кажеш, че през деня си се разхождал, /после си чел, после си дремнал, а най-важното, няма да уточняваш времето, когато си се занимавал с едно или друго.
Лонгмен чу как началникът на полицията, притиснат от въпросите, призна, че в описанието на външността на избягалия бандит има твърде много взаимоизключ¬ ващи са версии, за да може да му се направи словесен портрет или фоторобот, макар че са били разпитани множество пътници. Показали са им снимки от картотеката с престъпниците. При тези думи Лонамен се усмихна: неговият портрет го нямаше в полицията.
Репортерите взеха интервю от неколцина пътници: госпожицата с брезентовата шапчица на екрана изглеждаше по-стара отколкото той очакваше, оня здравеняк, театралният критик дрънкаше някакви високопарни глупости. двамата чернокожи младежи смутено се споглеждаха, негърът активист каза, че ще говори само за расовия проблем и вдигна Юмрук, след което режисьорът премести камерата и изключи звука, внезапно Лонгмен почувствува, че започва да са свива от втренчените погледи на пътниците. Изключи телевизора.
Отиде в кухнята и включи чайника. Без да сваля шлифера си седне на покритата с мушама маса и изпи чаша чай като топеше в него сухарчета. Върна се в спалнята. Включи радиото, но тутакси пак го изключи. Легна на леглото, почувствува тъпа болка в гърдите. Не можа веднага да се досети, че не е сърдечен пристъп, а тежестта от жилетката с парите. Стана от леглото, приближи до входната врата, провери дали се заключени и трите секретни брави и се върна в стаята. Внимателно дръпна пердетата на прозореца, свали си шлифера, сакото и накрая
жилетките. Много грижливо ги постави една до друм на леглото.
„Уолтър Лонамен — каза ви той, — имаш половин милион долара" Повтори си тази думи шеп-нешком, но Му се стори, че неконтролируем звук направо се изтръгна от върлото му. Затисна в две ръцете устата си.
Т О М БЕРИ Завеждащият хирургическото
отделение придружи количката, е която пренасяха Том вери, до болничната стая» остана до леглото и след като сестрата и санитарят настаниха волния.
— Къде съм? — попита Бери. — В болницата — отговори ле
карят. — Извадих от вас два куршума.
Том искаше да попита още нещо, но езикът му едва се мърдаше.
— Какво е състоянието ми? — Всичко в много добре — каша докторът, — издадохме бюлетин* който вашето състояние се ха
рактеризира като задоволително. — Бюлетин ли? Значи съм на
умиране. — Нищо подобно. Средствата
1а масова информация искат да знаят състоянието на вашето здраве. Вие сте в добра форма. --Хирургът погледна през прозореца. — Чудесен изглед! Прозорците гледат към парка.
Вери се погледне. Ръката му беше бинтована от рамото до лакът я , целите му гърди бяха овити в бинтове.
— Защо не ме боли? — попита той.
— Защото ви дадохме обезболяващи средства. Поела ще по-чувствувате болка, не са тревожете.
Вери внимателно опипа превръзката.
— В стомаха ли са ме улучили? — Смятайте, че никъде на са ви
улучили. Куршумът е минал на ми¬ лиметър от всички важни органи. На героите им върви. Пак ще намина да ви видя.
Докторът си излезе. Интересно дали хирургът излъга или не? Лекарите никога не казват истината, защо трябва да знаете какво ви очаква. Сякаш вас не ви засяга -- дали ще живеете или ще умрете. Опита се да разпали в себе си справедлива буря на негодува-ние, но почувствува, че все още е твърде слаб за такова нещо. Притвори очи, после задряма.
Събудиха го някакви гласове. Гледаха го трима. Двамата от тях позна от снимките: бяха кмет ъ т на града и полицейският комисар. Досещаш се защо се до
шли, но се сдържа, проявявайки учудване и скромност. Нали по думите на хирурга той а герой.
— Струва ми се, че се събуди — каза хирургът.
Кметът се усмихваше. Беше облечен в дебело палто, овит в мо¬ херов шал и с астраганена шапка на главата. Носът му беше целият червен, а устните изпръхна¬ ли. Комисарят също се усмихна, но не така уверено. Просто беше човек, който не умее да се усмихва.
— Поздравявам ви, патрулиращи... ъ-ъ-ъ — кметът се запъна.
— Бари — подсказа му комисарят.
— Поздравявам ви патрулиращ Бари — повтори кметът. — Вие извършихте героична постъпка. От името на жителите на нашия град ви изказвам най-искрена благодарност!
Протегна му ръка и Бери с известно усилие успя да я стисне. Ръката беше като парче лед. След това стисна ръката на комисаря.
— Блестящо сте работили, Вари — каза му комисарят. — Управлението се гордее с вас.
Спря и в очакване го загледа. Ясно. Скромността е украшението на героя.
— Благодаря. Просто ми про¬ вървя. На мое място всеки сътрудник би направил същото.
— По-скоро оздравявайте, патрулиращ Вари — каза кметът.
Комисарят се опита да му намигне и в това развали цялата картинка. И за тази работа, както и за усмивката, не го биваше. Но Вери се чувствуваше вече окрилен.
— С удоволствие очакваме вашето скорошно завръщане на работа, детектив Бари.
„Изненада и скромност" — напомни си Бери, сведе очи и произнесе:
— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Но аз само изпълнявах своя дълг...
Но кметът и комисарят вече си тръгваха. На вратата кметът каза.
—- Изглежда по-добре от мен. Вас държа, че се чувствува по-добре о т мен.
Бери затвори очи и отново се унесе. Събуди се от това, че хирургът го почеса по носа.
— Някакво момиче е дошло да ви види — каза той.
В рамката на вратата стоеше Диди. Вери кимна с глава.
— Само девет минути —- прибави докторът, излизайки.
Диди влезе в стаята, лицето й беше много сериозно.
57
Л О Н Г М Е Н В девет часа Лонгмен не издър
жа и включи радиото. Новините бяха съшита, поднасяха ги само с друг сос. Никаква допълнителна информация за изчезналия бандит, само веднъж съобщиха: полицията предприема всички мерки за издирването му. Изключи, транзистора и отиде в кухнята, просто така, без причина, безпокойството, го караше да се мотае безцелно из апартамента, Отново облече жилетките с парите — не беше креватът най-подходящото място за половин милион долара. Облече отгоре и шлифера. В апартамента беше хладно: както обикновено, икономисваха отоплението.
Погледна кухненската маса и за пръв път си даде сметка колко в стара и грозна, изкъртена, олющена. Нищо, сега можеше да си позволи да си купи нова маса и да си я постеле с нова мушама. Дори може да си позволи де живее на друго място, в който си иска край на страната, даже в която си иска част на света, където си иска и както си иска. Можеше, както си беше мислил някога, да се пресели във Флорида. Там цяла година грее слънце, ходиш с летни дрехи, риболов, а току-виж и някоя вдович¬ ка срещно...
Половин милион. Май са много за него. Четвърт милион — това в неговата норма. Усмихна се за пръв път през последната седмица. Но усмивката моментално изчезна щом си спомни как от тунела изнасяха трите трупа, покрити с брезент. Трима покойници и само един оцелял — той. Лонгмен,
Сега тримата лежаха на месите в моргата, но освен за Райдър, за никого другиго не му беше жал. Уелкъм просто беше животно, Стивър — и той беше животно, дресирано куча, доберман-пинчър, дресиран да изпълнява команди. И за Райдър много не мислеше Да, с неговата смърт загуби, какво загуби? Не, те с Райдър никога не са били истински приятели. Може би колеги, така щеше да бъде по-правилно да се каже. Просто Райдър се отнасяше внимателно към него, а 8 живота на Лонгмен такива хора май нямаше.
Какво ли би сторил Райдър, ако само той бе останал жив? Сигурно сега би си седял вкъщи и би си четял, седнал в голямата, безлична стая, оскъдно обзаведена, като че ли е в казармата. Райдър не би препускал из апартамента, чакайки да дойде полицията. Те с какво разполагат — нямат нито отпе-
чатъци на пръстите, нито портрета му в картотеката, нямат дори словесен портрет. Със смъртта на съучастниците му изчезва и възможността случайно да го издадат. Да, помисли си Лонамен, Райдър би седял невъзмутим и спокоен. Че какво, и той, макар че го тресе, също се държи добре.
Този извод му достави истинско удоволствие. Почувствува прилив на енергия, скочи от стола и започна да разтребва — чашката, лъжичката, пакетчето сухари,
Лонамен все още се въртеше из кухнята, когато някой почука на вратата. Ужасен замря на мястото си. Лепкавата пот моментално покри цялото му тяло, от главата до петите.
Чукането се повтори и нечий глас произнесе:
— Там ли сте, мистър Лонгмен? Търся ви от полицията, трябва да поговорим.
Лонамен погледна към вратата — небрежно боядисана, ©кършене, до половината покрита с голям календар, на който някаква очарователна девица до самозабрава разглеждаше собствените си прелести. Почука се три пъти. Три силни почуквания, които властно призоваваха обикновения смъртен да отвори вратата. Как ли би постъпил Райдър? Райдър ви постъпил така, както го съветваше и той да постъпи: да отвори вратата и да отвори спокойно на въпросите на „копоя". Но Райдър не отчиташе факта на собствената си смърт, както и обстоятелството, че парите бяха тук, а не скрити в стаята на Райдър, както предполагаха по плана. Защо по-рано не помисли за тези дяволски пари. Слава богу, те бяха на него. А шлифера можеше лесно да обясни — в апартамента е прохладно, Но как да обясни защо не е реагирал на първите две почуквания? Ако сега отвори, „копоят" естествено ще заподозре, че някъде е криел парите. Нямаше изход. Ето че загуби.
— Една дребна справка, мистър Лонамен. Моля, отворете!
Стоеше до прозореца. Три пъти се почука. Прозореца. Без да доближава масата, протегна се, взе си шапката и я сложи на главата си. От външната страна на врат а т а беше тихо, но той беше сигурен, че „копоят" е все още там, а щом като е така, може да почука още веднъж, Лонамен отвори прозореца, опря се в рамката и бавно запълзя. Лъхна го свежият нощен въздух, Прекрачи към пожарната стълба.
ДЕТЕКТИВЪТ Х А С К И Н С Когато чукате в заключена вра
та, трябва незабавно да се дръпнете встрани — тогава, дори ако на човека му дойде наум идеята да стреля през вратата, няма да ви засегне. Но тягостната тишина в апартамента беше твърде интригуваща. Затова детективът Хаскинс залепи ухо към рамката на вратата и чу ясно как прозорецът вътре скръцна. „Да беше взел малко сапун — помисли си той докато се спускаше по стълбите, — да беше натъркал със сапун пантите, цялата работа щеше да стане съвсем 'безшумно." От друга страна, ако Слот заради язвата си не беше се прибрал вкъщи, двамата щяха да отрежат пътя за отстъпление на този хубостник.
Безшумно се спускаше по стълбите. Не можа да се научи да си служи с лупа. за да открива следи, но все пак усвои някои много полезни неща, като например това да ходи с обувки с гумени подметки. Добре познаваше конструкцията на къщите и знаеше, че под стълбите има малка врата, която води към двора.
Хаскинс врътна дръжката, открехна вратата, промуши се през нея и тихичко я притвори след себе си, Озова се в малко вътрешно дворче, осветено едва-едва от светлината в апартаментите. Прикри се в сянката и вдигна насере глава.
Човекът — Уолтър Лонгмен — стоеше почти точно над него на конзолата, на която се държеше пожарната стълба. „Я остави тази работа, Лонамен — каза си Хаскинс, — тези метални стълби винаги са ръждясали и крият опасност. По-добре слизай бързичко надолу, че ще паднеш и ще си счупиш врата."
Лонамен внимателно премести крака си и опипа стъпалото. „Много добре ~ помисли си Хаскинс. — Хайде сега и другия крак... Така, чудесно!" Да, Лонамен не можеше да мине за акробат, спускаше се бавно като човек на неговата възраст.
Хаскинс следеше стиснатата дясна ръка. Щом пръстите се раз-хлабиха, излезе от сянката. Правилно беше избрал позицията си. Лонамен се спусна от последното стъпало и Хаскинс се оказа точно срещу него. Лицето на Лонгмен смъртно пребледня, очите му се опулиха.
— Я виж, каква изненада! — каза Хаскинс.
Край
58
АЛУМИНИЯТ И СТАРЧЕСКОТО СЛАБОУМИЕ Темата за старческото слабоу
мие се явява все по-често по страниците на списанията. Английски изследователи намират големи количества алуминий в мозъка на страдащите от това заболяване, наречено още болестта на Алцхаймер. Алуминият се използува широко във фармакологията, особено за лечение на стомашни заболявания. Този метал преминава през кръвта, фиксира се в мозъчната клетка, твърде вероятно е да е една от причините за старческото слабоумие Появява се и друга „медикаментозна болест". Както при диабета и хипертонията, освен храненето и начина на живот, е важно и генетичното обременяване. Така че може би и при старческото слабоумие алуминият действува върху мозъчната клетка само при генетично предразположение.
РАНИТЕ НА АВТОМОБИЛА Последните години ФРГ става
свидетел на необикновено явление. През пролетта белките нападат двигателите на паркираните автомобили и унищожават всички части от каучук. Няма място за съмнения: виновникът бе разкрит по следите от зъби и космите, останали след престоя му. Страшно е. когато белката упражнява зъбите си върху частите от каучук: гумените тръби на охладителната и отоплителната система, кабелите, уплътнителите. И резултатите са абсолютно неочаквани: пробити тръби, повредени или скъсани кабели...
Статистиката отбелязва 729 случая за 1982 година, 960 — за 1983, 922 — за 1984. Изследванията показват, че нашествието на белките започва през март, за да достигне кулминацията си през май.
Трудно е да се определят причините и да се обясни поведението
на тези дребни хищници. Една от първите хипотези бе, че са привлечени от вкуса на материалите, Друга хипотеза, отхвърлена категорично от аутопсиите, бе свързването на това поведение с някаква форма на бяс.
Белката е животно, което живее в близост до хората. Тази адаптация към човешките жилища се разпростира много по на север от ареала на естественото им разпространение. И може би това ги кара да търсят топлината на двигателите. Доказано е, че белките предпочитат наскоро спрелите автомобили. Но отдавна паркираните не са пощадени. Между другото, това поведение на белките не е изолирано, в същите условия и други животни се изкушават от този вид убежище. Плъховете например предпочитат комфорта, който предлага вътрешността на седалките.
Засега единственото възможно решение е да се промени съставът на каучука или не нападаните изкуствени материали- Конструкторите работят в тази насока, но все още с ограничен успех.
„СПИН" ЗА КОМПЮТРИТЕ Напоследък в Съединените ща
ти най-модерната игра а произвеждането на „вируси". Това са малки програми, които веднъж въведени в компютрите, ги разстройват чрез предаване на унищожаваща информация от един флопи-диск на друг, от една картотека на друга и от една машина на друга. Патологията е сходна с тази при истинския вирус, който се настанява в ДНК на една клетка и заразява фатално всички останали.
Симптоми в началото липсват. На първо време компютърът въвежда данните в паметта. Вирусът, разположен в „сърцето" на машината, се настанява отвъд границите, до които обикновено се простира достъпът на потребителите. Следователно той е преминал всички мерки за сигурност (пароли, кодове за достъп и т. н . ) . Но вирусът надзирава обработваната от системата информация.
В действителност трябва да говорим за два вида вируси: единият е „вирус вулгус , в другият — „сегментиран вирус". Разликите са в програмите,
Сегментираният вирус е по-опасен, защото неговата програма е разделена на много части, привидно без връзка помежду им. Тези фрагменти съдържат инст
рукции за компютъра как да събере частите в едно цяло, така че да създаде и следователно да раз¬ множи вируса.
В огромен брой случаи вирусът, независимо от кой вид е. разполага с много свободно време за размножаване до появата на първите признаци на болестта. В действителност неговият създател му посочва винаги броя на възпроизвежданията и времето, за което те трябва да станат активни. Когато достигне този брой, вирусът завладява компютъра.
Вече две години тази заплаха тревожи програмистите и в частност американското федерално правителство. Защото редовно в големите инсталации се откриват вируси, размножили се 300 или 400 пъти, което е недопустимо за информатиката. И се откриват също болестни симптоми...
Още повече — проблемът е международен поради международните средства за комуникация. За момента нищо не може да попречи на един компютър в Белия дом да се зарази от грипа на... Хонг Конг)
Японският институт за космически и астронавтически изследвания е извел на орбита спътника .АСТРО—С". На борда на спътника се намира най-мощният рентгенов телескоп в света. Целта на експеримента в да се търсят непознати източници на рентгено-
во излъчване. Както е известно, един от главните признаци на черните дупки в рентгеновото излъчване, което ви заобикаля, п>. нар. зона на акреция. С телескопа ще бъдат търсени също така неутронни звезди. Спътникът е' с размери 1 м на 1,5 м. Срокът за работата му е около две години.
59
МОНА ЛИЗА Е ПОРТРЕТ НА МЪЖ
От 600 години загадъчната усмивка на Мона Лиза вълнува света. Много книги са написани с догадки кой е бил моделът на Леонардо да Винчи. Японски лекар смята, че жената от портрета е починала от инфаркт на миокарда поради жълтото петънце до левия клепач, говорещо за повишен холестерин. Други допускат, че е била астматичка, бременна, болна от сифилис. През 1902 а. поетът Мерешковски в прочутата си биография на Леонардо открива в лицето на Мона Лиза сходство с художника, особено в усмивката и израза на очите.
Напоследък американката Ли¬ лиан Шварц, занимаваща се с изкуство и компютри, удиви света с твърдението, че под чертите на Мона Лиза се крие лицето на Леонардо да Винчи. Това твърдение се основава на разлагане на портрета върху компютърен екран.
МИГРЕНАТА — „НЕРВНА БУРЯ"
Въпреки че мигрената е банално заболяване, тя все още не е напълно разяснена и е тема на проучване. Това заболяване се характеризира със силна пулсираща болка, която обхваща половината глава. със зрителни и съдови смущения, и често съпроводена с вадене или повръщане. Мигрената не е „съдова буря", както се счита от много автори, а е „нервна буря", което в потвърдено с помощта на елек-роенцефалограми. Истинската причина на заболяването е в хипоталамуса, а съдовите, както и
другите прояви и промените В йонното равновесие, са вторични.
Като отключващ фактор често може да е емоционалният стрес.
ИКОНОМИЧНА ГОРЕЛКА По време на работата за зава
ряване на метал работникът често трябва да гаси и да пали горел-ката. Подаването на газовата смес се регулира с вентил. При га-сенето настройката на горелката са прекратява и после трябва отново да се възстановява. Така се губи време и се изразходва допълнително газова смес. За да се избегне този недостатък, инженери от ФРГ са предложили устройство за икономисване на газовата смес. Решението е много просто: горелката е снабдена с допълнителен вентил, с който се спира и пуска притокът на газова смес. Регулировъчният вентил така не се употребява. Това позволява веднага да се пристъпи към работа.
ПО-РАНО Е ИМАЛО ПОВЕЧЕ КИСЛОРОД
Въздухът, който са дишали динозаврите, е съдържал до 60% повече кислород, отколкото този въздух, който дишаме сега. Това е доказано посредством анализ на микроскопично мехурче въздух. То било включено в парче кехлибар, старо 80 милиона години. Досева учените са проучвали този въпрос на базата на въздушни включвания в полярния лед, стари около 160 000 години. Смята се, че намаляването на кислорода от 32% на 21 % е имало решително значение за еволюцията. Растенията и животните, нуждаещи се от повече кислород, вероятно са загинали или са претърпели дълбоки изменения. За да получат по-точна представа за нашата атмосфера и нейното развитие, учените възнамеряват да проучат въздуха в древни кехлибари, на възраст 225 и 300 милиона години.
АВТОМАТИЧНИ ВРАТИ Те не са врати в метрото или
автобуса. Понастоящем такситата в Япония биват снабдявани с устройства, които автоматично отварят и затварят вратите на колата, Не се касае до блокиране на бравите, а до широкото отваряне на вратите — като че автомобилът сам ви кани да влезете в него, Управлението и контролът се осъществяват от шо
фьора. Пътниците влизат и излизат от колата много по-бързо, особено ако ръцете им са заети с багаж. Системата работи независимо от обикновеното ръчно използване на бравите.
ИСКАТЕ ДА СЕ ПРЕТЕГЛИТЕ? КАЧЕТЕ СЕ НА КИЛИМА!
Претеглянето на транспортните средства в доста сложна задача. Особено при събиране на реколтата, когато е необходимо още на полето да се знае колко е натоварен камионът. Да се строят на полето стационарни теглилки е трудно, пък и ще се използуват само две-три седмици в годината. Освен това шофьорите ще трябва да правят все по-далечни курсове, за да стигат до такава стационарна теглилка.
Проблемите се решават със създаването на килим-теглилка от западногермански инженери. Килим-теглилката се състои от отделни части, които са снабдени с датчици за налягане. „Килимът" лесно се монтира и демонтира на полето и не тежи много.
ОТКЪДЕ ИДВА КИСЛОРОДЪТ?
Голяма част от кислорода, съдържащ се в атмосферата, може би идва от дълбочината на земята, а не от растенията, както досега се вярваше. Това мнение изказва Васили Богатов от Новоси¬ бирск след неколкогодишни проучвания. Според него от дъното на океаните през процепите на земната черупка се изхвърлят вълни от магма, богата на газове и специално на кислород. Последният се изкачва на повърхността и преминава в атмосферата. Въпросът е интересен, но съвсем спорен.
60
РОБОТ ЗА ХРАНЕНЕ
Френски инженери са създали робот за хранене на телета. Той се движи по релси във фермата и автоматично отмерва течна храна в хранилките. По този начин роботът заменя много ръчен труд. Той е в състояние за 6 минути да обслужи 50 телета, а след това може да бъде превозен в друг телчарник.
КАПАН ЗА АВТОМОБИЛИ
Кражбата на автомобилни колела продължава да е един от сериозните проблеми, който вълну
ва шофьорите от целия свят. Много сигнални и други уст ройства са измислени, но кражбите продължават. Белгийски инженери са измислили интересен начин за предотвратяване на кражбите. Това е конструкция, изработена от легирана стомана, и представлява квадратна рамка, която се надява на колелото и се заключва с цифрова секретна брава. Колелото от кръгло се превръ-. ща в квадратно и е ясно, че с т а кова колело няма да отидеш далеч. Естествено, рамката предпазва от кражба и самото колело. Но не е ли досадно все пак непрестанно да поставяш и сваляш такива рамки?
НЕОБИКНОВЕН СТОЛ
Човек прекарва голяма част от живота си на стол. Но, за съжаление, голяма част от столовете не удовлетворяват изискванията на медицината — не са физиологич
ни. Затова в много страни се разработват нови конструкции на столове, като се прилагат различни физиологични норми. Норвежки инженери са конструирали нов стол, като са приложили в него оригинална концепция: „да седиш стоейки". Столовете им носят име „Баланс". Те са изпитани от медицински комисии, които са се произнесли положително за новите столове.
Столът се състои от носеща рама, на която е монтирана леко наклонена напред седалка с въз¬ главничка, на която се опират колената. Тя предотвратява плъзгането на тялото напред. Столът няма облегало. Седящият в него се намира в междинно положение: той нито стои, нито седи. Достатъчно е малко усилие на мускулите, за да може да се изправи. Тъпият ъгъл между тялото и бедрата подобрява кръвообръ¬ щението и не затруднява дишанет о .
ИМЕНА —ИСТОРИЯ Улица „Велчо Атанасов" Тя се намира близо до парк „Гео Милев". Велчо
Атанасов — Джамджията е роден около 1778 г. в Търново. Бил един от най-заможните търговци. През 1798 г. емигрирал в Австрия, по-късно живял в Брашов и Будапеща, където се издигнал пак до състоятелен търговец. Подтикван от родолюбиви чувства, през 1809 г. се завърнал в Търново. Търгувал предимно със стъкла за прозорци (на турски език „джам" — о т т а м идва и прозвището му). С буден ум и свободолюбив дух той проявявал жив интерес към просветното дело и черковния въпрос. С негови средства през 1822 г. в Търново било о т к р и т о частно училище. През 1835 г. Велчо Атанасов организирал заговор (наречен по-късно „Велчова завера". Заговорниците се заели с подготовка на въстание срещу османското иго. Уведомена от предател за готвения бунт, властта заловила главните участници. Велчо Атанасов бил осъден на смърт от извънреден съд. Осакатен и полу¬ мъртав на 5 април 1835 г. бил обесен в Търново.
Улица „Иван Мърквичка" Намира се в ж. к. „Толстой". Носи името на из
вестния живописец и илюстратор Иван Мърквичка, роден на 24 април 1856 е. в село Видим при Дуба. По произход той бил чех. Учил живопис в Художествените академии в Прага и Мюнхен. През 1881 г. именитият художник дошъл в България. Учителствал в Пловдив (1881—1889 г.) и в София (1889—1895 г.). Бил един от създателите на държавното рисувално училище в София (днешната Художествена академия) и негов пръв директор от 1896 до 1909 г. Заедно с Константин Величков, Иван Шишманов и А.Митов Мърквичка станал един от корифеите на културния живот в България. Развил широка дейност за популяризирането на из
куството сред народа. Заедно с А. Митов създал и редактирал списание „Изкуство" (1895—1899 г.), което е първото специализирано художествено издание в България. Мърквичка оставил богато творческо наследство. Реалистичното му майсторство се проявява в портрета, пейзажа, илюстрацията, черковната стенопис и иконата. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис. Той е първият художник, който многостранно отразява прелестта на българския селски бит. Темите на картините му са народни обреди и обичаи, весели хора и ръченици, непосилният труд на селянина, носещ му скърби и неволи, но даряващ с непреходни човешки добродетели.
Класически образци в следосвобожденската живопис са картините на Мърквичка със заглавия: „Циганска веселба" (1887 г.) — Национална художествена галерия (НХГ), „Сакаджии" (1887 г., НХГ), „Птицепродавец" (1887 г., НХГ), „Ръченица" (I — 1894 г., НХГ, II — 1906 г.), „Задушница" (I — 1895 г., 1896 г., НХГ, II — 1899 г.) и много други шедьоври.
Голямата заслуга на Мърквичка е, че пръв след Освобождението разработва сюжети от национално-освободителната борба в цикъла „Трагедията на България", създаден през 90-те години на XIX век. Мърквичка е един от най-изтъкнатите портретисти. За пръв път той претворява образа на Паисий („Отец Паисий" —1898 г., НХГ). Високи художествени качества имат и портретите му на видни обществени и културни дейци. Иван Мърквичка създава серия от автопортрети, пейзажи, илюстрира романите на Иван Вазов „Под игото" и „Нова земя". Мърквичка е автор на стенописите и иконите от северния иконостас в храм-паметника „Александър Невски" в София.
На 16 май 1938 г. Иван Мърквичка умира в Прага.
61
К А К СЕ СПРАВЯТЕ С ПРЕЧКИТЕ?
1. Забележите ли враждебност, вие:
— се спотаявате или о т т е г ляте — А
— опитвате се предпазливо да установите контакт, правите опит неусетно да разберете причината — Б
— не обръщате внимание, най-често предполагате, че това е плод на някаква завист — В
2. Щом се появят разногласия: — съобразявате се с положе
нието на човека, който изказва мнение, противоположно на вашето , и ако то е по-високо, съобразявате се с неговото мнение поне външно — А
— търсите доводи, които защитават едното или другото мнение, опитвате се да прецените откъде може да идва противоречието — Б
— не им отдавате голямо значение, убедени сте, че сте прав и — В
3. Пречи ли ви присъствието на даден човек:
— старателно подтискате това свое чувство, боите се да не 8и проличи — А
— опитвате се да се приспособите — Б
— тайно или явно, но по-често тайно, правите опити да го отстраните — В
4. Невъзможността едно нещо да бъде свършено навреме:
— силно ви притеснява — А — рядко се сблъсквате с та
кова нещо, защото се стремите да си планирате нещата — Б
— не ви влияе особено, щом причината не е във вас — В
5. Онова, което изисква дълго обмисляне:
— ви хвърля в стихията ви — А
— затруднява, защото започвате да се съобразявате с много неща — Б
— не ви интересува особен о — В
в. Ако за да останете на вашето работно място, ще се изисква придобиване на доста нови знания:
— ще се опитате да ги придобиете, ако все пак това ви е възможно — А
— ще понаучите това-онова, ако не успеете да се преместите някъде другаде — Б
— ще се опитате да се съберете с хора, които да запълват празнината — В
7. Когато сте сред хора: — винаги сте нащрек — А — истински се отпускате
сред приятели — Б — чувствате се спокойно — В
8. Обикновено нагласяте нещата така, че:
— инициативата в отношенията ви с хората да принадлежи на другите — А
— да си споделяте инициативата — Б
— да принадлежи на вас — В 9. Невъзможността да участва
те в някакво много интересуващо ви начинание поради липса на пари ви кара:
— да направите всичко възможно да ги намерите на заем, макар че не знаете как ще ги връщате — А
— да се отстраните — Б — да убедите останалите
участници, че ще им бъдете много полезен с други неща — В
10. Неуспехът е за вас: — нещо, което трябва да се
прикрива — А — неприятност, която тряб
ва да се преживее — Б — част от пътя към успеха —
В
Отговорите на теста са на стр . 63
62
ВОДОРАВНО: 1. Дял от физиката. 13. Органично съединение — лесно изпаряваща се течност с особена миризма и парлив вкус. 14. Български цар (1218—1241). 16. Наша планина. 17. Недовършен роман на Зола. 19. Река в Того. 20. Просто вещество, съставено от атоми на един и същ вид. 22. Шахматна фигура. 24. Френски историк (1849—1928). 25. Род медо-носни дървета. 27. френски математик (1713—1765). 30. Съд за пускане на бюлетини при тайно гласуване. 33. Инициалите на най-голямата световна организация. 34. Бозайник от семейство котки. 35. Деец на рев. работническо движение в България (1893— 1923). 37. Немски композитор, диригент (1813—1883). 39. Зидана стайна печка. 41. Планина във Франция на полуостров Бретан. 42. Помощна теорема в математиката. 44. Пътека в парк или градина. 45. Многогодишно тропическо растение с дебели и сочни листа. 47. Исторически град в Горна Бирма. 48. Мярка за повърхнина. 50. Река в Югославия. 52. Органични съединения. 55. Част от конска каруца. 57. Кубче за игра на табла. 58. Японски физик-тео¬ ретик (1911—1970). 60. Вид върба. 62. Корейска мярка за дължина. 64. Наш икономист, марксист и стопански историк, академик (1902—1974). 65. Френски картограф от XIX в. 66. Проводяща тъкан в стъблата и корените на висшите растения. 68. Герой на К. Велков от романа „Село Борово". 69. Машинен елемент. 70. Езеро в Сев. Пирин. 72. В древния Рим — дух, покровител на родината и домашното огнище. 73. Остра психоза. 75. Столицата на Гвинея. 76. Дървен духов музикален инструмент. 77. Марка мотоциклети на ГДР. 78. Монголски скотовъдец. 79. Костилкови плодове. 84. Война, бран (слав.). 85. Взривно вещество. 87. Вид върба. 88. Село в Хасковска област. 90. Архитектурен и декоративен стил от времето на Луи XV. 91. Гъсто тъкан памучен плат. 92. Писмен белег за трайността и височината на тоновете.
ОТВЕСНО: 1. Първата жена-космонавт. 2. Въглеводороден едновалентен радикал, съставна част на много органични съедине-
ния. 3. Електромагнитен уред. 4, Твърд варовик от калцит и доломит. 5. Река в Югославия. 6. Единица мярка за яркост на осветена повърхност. 7. Таджикски философ, лекар и поет (ок. 980—1037). 8. Стихосбирка от Иван Бурин. 3. Деятел на Парижката комуна (1847—1935). 10. Модел съветски вертолети. 11. Доброволно обединение, съюз. 12. Древна армейска столица. 15. Определена част от разстояние. 18. Металорежеща машина. 21. Международен шахматен коефициент. 23. Модел съветски самолети. 26. Млечен продукт, 28. Река във франция. 29. Един от основоположниците на научния комунизъм (1820—1895). 31. Съветски космонавт. 32. Стена със сводове. 34. Малкото на домашно животно. 35. Обикновено фабрично памучно платно. 36. Департамент във франция. 38. Хирургически инструмент за изваждане на счупени части от кости, 40. Вид рибарска лодка. 43. Град в Камерун. 46. Място сред пустиня, в което има условия за живот. 49. Датски физик, носител на Нобелова награда (1885—1962). 51. Род папагали. 52 Опитен летец изтребител (жарг.). 53. Названието на популярна естрадна песен. 54. Островът на Одисеи. 56. Вид кораб. 59, Къса горна спортна дреха от непромокаем плат (мн. ч.). 61. Единица мярка за мощност (мн. ч.). 63, Стопанската основа на даден обществен строй. 66. Уред за радиозасичане (мн. ч.). 67. Град в Япония. 69. Гара по жп линията София — Пловдив. 71. Съединение на хим. елемент с кислород. 74. Инициалите на наш конт-ролен орган по транспорта. 80. Телефонен повик. 81. Град във Франция. 82. Канадски физик (1862-1948). 83. Град във франция. 85. Унгарски химик (1834— 1908). 86. Мярка за тежина. 89. Река във Виетнам.
ИВАН МАНЧЕВ
ОТГОВОРИ НА ТЕСТА
Ако вашите отговори са шест и повече „А", вие се справяте с всички пречки пасивно, опитвате се преди всичко да ги избягвате, а ако не можете, то някак ги изтърпявате. Вие прекалено много се съобразявате с обстоятелствата, често изпитвате силни притеснения. Завиждате на онези, които имат съвсем друг характер, но знаете, че вие „не сте такива". А защо не опитате?
Ако вашите отговори са шест и повече „Б", може да се каже, че доста трезво гледате на пречките и неприятностите. Но не сте безразлични към тях. Често правите доста, за да ги преодолеете, но си
поставяте сами някаква граница, зад която ви се струва,.че повече не е необходимо да се стараете, че зад нея нещата излизат извън контрола ви. Често това ваше поведение може да изглежда отстрани като известна леност.
Ако вашите отговори са шест и повече' „В", то вие не страдате от излишни съмнения. Винаги успявате да нагласите нещата така, че те да се обърнат във ваша полза. Правите впечатление на човек, който се интересува само от своите интереси. Ако не е така, би трябвало по-често да го показвате на останалите.
63
ГРАВЮРА ОТ НЕИЗВЕСТЕН ХУДОЖНИК
— Двеста лева и нито стотинка по-малко... Иначе си я прибирам!
—- Много са. — Може и да са много за човек несведущ,
но... Знаеш ли колко струва едно копие на „Мона Лиза"?
— Може би... — Точно така! Може би десет пъти по двес
та лева, а може и повече. Става въпрос не за какво да е, а за копие на гравюра на неизвестен художник от XVI век! Притежание е на Лувъра. Според специалистите трябва да е от Дю¬ рер..., а ти си седнал тук за някакви си двеста лева да се пазариш!
— Не е за парите... — Тогава-? Стрезов разглеждаше витрината на ан
тикварния магазин и верен на принципа си, никога не би се намесил в чужд разговор, ако...
— Мога ли да я видя? — учтиво помоли той собственика на копието.
— Ще я купиш ли? — Стига да заслужава. От своя страна мъжът също се нуждаеше
от близо минута време, за да прецени дали Стрезов е сериозен купувач и дали въобще си струва труда да му я показва.
— Гледай! Стрезов пое копието. Разгледа го внима
телно. Не беше фотокопие. Нито отпечатък. Беше изработено прецизно, на ръка, върху скъпа хартия, започнало леко да пожълтява от времето.
— Не съм специалист да преценя дали струва двеста лева или не, но в едно съм сигурен, че не е копие на гравюра на художник от XVI век. Колкото до мнението ми за вас, то... пред
мен стои мошеник, който рано или късно ще стигне до затвора.
Мъжът го гледаше объркан и от всичко най-много му се искаше да грабне гравюрата и да побегне.
— Как познахте, че това не е копие на гравюра от XVI век? — попита колекционерът Стрезов, след като другият си взе гравюрата обратно и се шмугна в навалицата.
Наистина, как?
Ако статуетката е от римско време, то тя трябва да е от бронз, а не от* месинг, тъй като месингът е сравнително нова сплав.
КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Година XXVII брой 8/1988 г.
Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ. Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА.
Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ. АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ. Художник ГЕНЧО ДЕНЧЕВ. Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА. Коректор ПЕНКА НЕДКОВА
РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. др АТАНАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст . н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст . н. с. канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл.-кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар. проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47. IV етаж, тел. 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Даден за печат: 14 VI. 1988 г. Излиза от печат:14 IX. 1988 г. Формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8. Тираж 146 000. Пор. 1308
64
УИЛБЪР и ОРВИЛ РАЙТ (16.4.1867 г. — 30.5.1912 г.
и 19.8.1871 г. — 30.1.1948 г.)
МИХАИЛ ДОЛИВО-ДОБРОВОЛСКИ (21.12.1861 г. — 15.11.1919 г.)