Един истински моряк не би забе­лязал колко се люлее тясната дъска, водеща към танкера, но гостът само с усилие на волята може да скрие страха си. Няколко стъпки над черната вода и ето ни върху тъмно­червеното тяло на танкера.

„Внимавайте къде ще стъпите!" — думите идват тъкмо навреме. На сан­тиметри от нас зее дълбока, сякаш бездънна дупка. Едва когато очите свикнат с тъмнината, скрила се в нея, те могат да забележат дъното. Това е един от отворите към огром­ния търбух на танкера, който ще побира пет хиляди тона нефт.

В машинното отделение котлите са вече монтирани, но отворите за раз­личните инсталации са все още праз­ни. В тясното пространство, което остава, ще трябва да се напъхат многобройни тръби и инсталации, защото танкерът е не само работно място, но и дом на моряците. По­някога те със седмици не слизат на

VI НАЦИОНАЛЕН

ПРЕГЛЕД НА ТНТМ

брега. Каютите още нямат прегради, а ребрата на парното греят със съ­щия ръждивочервен цвят, какъвто има целият танкер. В банята липсват душовете, а в склада, който ще се зарежда с храна и месо за шест ме­сеца, не може да се открие нищичко.

Навсякъде стърчат железа и човек изпълнява странен танц, за да не се спъне в някое. Към железата ще бъ­дат завързани здраво леглата, сто­ловете, печката на готвача, масите. После всички стени ще се облепят и боядисат, на носа на танкера ще из­пишат името му и той ще заприлича досущ на онзи, който днес тръгна на водни изпитания.

Снежнобял, готовият танкер бавно

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

Б Р О Й 6 • 1 9 7 3

СЪДЪРЖАНИЕ Стоманени кервани 1 Възроденото море 4 Професия космонавт 6 Сигурни и съвършени 9 Измаменият робот 12 Загадъчни морски истории 17 Тяло и характер 19 Природни чудеса в България 23 Чудо или измама 25 Атлантида е виновна 30 Силициев живот? А може би... 32 И нека роденият по-късно

помни. . ." 35 Богатствата на Земята 39 Предава „Космос" 41 Кръстословица 45 Невероятни патенти 46 Тест 47 Решава логиката 47 Библиотека „Космос" Приключения на изобретенията

Корица: На непознатата ледена планета Гръб на корицата: Механични ръце

премина водите на заводското езеро. Сега машините му равномерно бобо­теха някъде нагоре по течението, за да може през следващите дванадесет часа да се проверят скоростта, раз­личните системи и устройства, нато­варването, работата на помпите.

Всички дефекти ще бъдат записани и после в дока ще ги отстранят. То­гава за втори път и навярно зави­наги танкерът ще напусне Русе, за­щото той е направен за Владиво¬ сток. Русенският корабостроителен завод вече предаде на Съветския съюз няколко танкера и те зареж­дат с гориво големите кораби в при­станищата на Измаил, Одеса, Рига, Архангелск и Владивосток

И с т о р и я с п р о д ъ л ж е н и е

В края на миналия век двама бъл­гари нарамили торба жълтици и отишли в Англия да купят първия ни кораб. Купили един, вече доста по­остарял,' но за България ставал.

През 1937 г. български инженери и специалисти за пръв път построили корабче. То било дълго осемнадесет и широко по-малко от четири метра. Корабчето порело водите от Варна до „Св. Константин" (курорта „Друж­ба"), понякога достигало дори „Узун¬ кум" („Златни пясъци").

Това било началото. По-късно исто­рията започнала да се развива много по-бързо. Днес три големи българ­ски завода — варненският, русен­ският и бургаският, строят ч изна­сят кораби в много страни между другото и в Англия, страната с тъй стара корабостроителна слава. А да строиш кораби, казват работниците, означава да познаваш и да умееш всичко, което хората са измислили: шивачество, обущарство, шлосер¬ ство, ковачество, тапицерство, пар­ни котли, съвременни тръбопроводни системи, пластмаси, математика, хи­мия, физика, модерна техника, ло­катори, навигационни системи и всичко, свързано с механизирането и автоматизирането на процесите на управлението.

Докато русенският завод се е спе­циализирал в производството на по-малки речни и морски кораби и на танкери до пет хиляди тона, то във варненския ще се строят по-голе­мите. Там ще бъде създаден и пър­вият ни 100 000-тонен танкер — най-големият кораб в социалисти­ческите страни. Танкерът ще бъде дълъг 245,5 м и широк — 39 м. Ще гази 15,5м под водата, височината на

бордовете му ще бъде 22 м, мощно­стта на главните двигатели — 23 200 к. с Той ще може да изминава до 16 000 морски мили без да спира. Екипажът му ще е много малък, тъй като товаренето и разтоварва­нето ще се командуват дистанционно и ще стават автоматично. Целият танкер ще може да се разтоварва само за двадесет часа.

Тъй като поръчките за такива тан­кери са много, производството им ще бъде поточно. В края на тристаме¬ тровата поточна линия, която ще бъде с програмно управление, ще се получават готови корабни секции, и то за девет пъти по-малко време, отколкото това става сега.

И трите корабостроителни завода не веднъж са били разширявани, въпреки това в плановете им влиза да се строят нови корпуси. Посте­пенно те завладяват все повече земя около себе си. В Русе от блатата, за­обикаляли някогашната работил¬ ничка за поправка на купените от чужбина кораби, не е останало нищо. Върху пресушената земя се издига заводът. Устройството, използувано за докуване на корабите, което спус­кали и вадели с ръце, е само спомен. Но и в музея има интересни снимки: работници носят метални корабни части на раменете си.

Сега, когато повечето кораби и танкери се произвеждат за износ, трудно е да се повярва, че снимките не са чак толкова стара история, че в завода има хора, които в тях могат за познаят бащите си.

П р е д и да си о т и д а т т а н к е р и т е

Танкерите не са просто по-големи, те са и по-особени кораби. Много повече метал, друга конструкция, без­брой мерки за добра изолация и предпазване от пожар. Ако все пак се случи някаква катастрофа, спаси­телните лодки ще се окажат сред океан от горящ нефт. За това те имат специална изолация и система за непрекъснато охлаждане.

Преходите понякога са много дъл­ги, а натовареният танкер е тежко нещо и за да завърши благополучно дългия си маршрут, трябва да има голям резервоар с гориво. Вярно, че целият му товар е от нефт, но той е непреработен и не може да се из­ползува.

Ами моряците? Танкерните палу­би съвсем не са малки. Наистина ще им се събира много тичане. Навярно

затова на големите японски танкери моряците се движат с ролкови кънки, точно като ония, с които децата оби­калят лятно време квартала. А как ще бъде на нашите?

Последният въпрос, разбира се, може да се обмисли и по-късно, но имаше един, който не търпеше ни­какво отлагане. Тялото на петхи-лядитонния танкер бе по-дълго от хелинга, съоръжението, с което в Русе спускат корабите от стапела във водата. Съществуваше опасност тан­керът да се пречупи в момента на спускането.

Клубът за младежко научно и техническо творчество при завода разработи проект и построи плаващо подемно съоръжение. С краткото име ППС то влезе в плановете на клуба, с това име се появи макетът на V-я преглед за младежкото научно и тех­ническо творчество в Пловдив. На­градата бе златен медал.

Сега, когато трябва да се спусне петхилядотонен танкер, към хелин¬ га се доближава плаващото съоръ­жение, височината им се изравнява, танкерът се плъзга върху тях и после бавно, бавно се спуска към водата, от която навярно повече няма да се върне на сушата.

От всички разработки на клуба тази има най-внушителни размери и най-голяма известност, затова предсе­дателят на клуба Валентин Батем¬ бергски най-напред ни води при нея. Но клубът има стара традиция да печели награди на прегледите в Пловдив. На първия — за десетто¬ нен кран. На втория — за петтонен кран с микроскорости. Когато две готови корабни секции трябва да се съединят, това може да стане само с постепенно спускане и непрекъс­нато контролиране и нагласяваме, в противен случай непременно ще бъде неточно.

На третия и четвъртия прегледи клубът взе награди за макет на цеха за разкрояване и за специалното ма­щабно оптично бюро.

Новата година за младите специа­листи започна с план от тридесет нови теми. Всяка от тях, ако се осъ­ществи, ще реши важен проблем за завода.

Например, бракуваните кораби от военния флот след солидна рекон­струкция могат да се превърнат в други — кораби, които дълбаят дъ­ното, извличат най-различни неща, разширяват или удълбочават ка­нали и пристанища. Това е една от темите.

2

Момент от работата на корабостроителницата

Заводът има цех за пълнене на кислородни бутилки. Една бутилка, и празна да е, тежи близо тридесет

килограма. Трябва да се повдигне, да се постави на апарата и след като се напълни — да се свали. Младите специалисти ще направят поточна линия за автоматично пълнене.

Русенският завод строи и кранове:

пет-, десет-, петнадесет- и двадесет-тонни. Основните им конструктивни възли се различават. Група млади специалисти ще ги уеднаквят и то­гава крановете ще се правят много по-бързо, ще струват по-евтино.

Друга задача е свързана с цеха за разкрояване. Там човек непременно се спира пред специалния газорезате-

лен апарат. Ако цехът не е препъл­нен с мирис на масла и горещо же­лязо, ако всичко наоколо не е тъй огромно и върху ролките на апарата не лежи дебел стоманен лист, би ни се сторило, че се кроят дрехи, не кораби, тъй бързо електронното уст­ройство на газорезателния апарат разчита чертежа и отрязва метала. Наоколо са подредени детайли с най-различни големини, с най-разнооб­разни форми, защото, без никакво преувеличение, детайлите в един ко­раб се броят с хиляди и всяко парче трябва да си дойде точно на мястото. А разкрояването, както и бракуваните изрезки зависят от това, как ще се подаде стоманеният лист към апа­рата. Младите специалисти от клуба ще създадат приспособление, което да не позволява на стоманения лист да се измества.

Понякога на завода се налага да строи особени кораби, например като хидрографския, който ще подменя светещите предупредителни знаци по Дунава и по брега. Той ще има го­лям трюм за знаците и две и поло­вина тонен кран на носа, който да ги вдига и сваля на брега. От трюма до носа знаците ще се движат по специ­ални релси.

Корабът ще пътува по цялото тече­ние на реката от Регенсбург до устие­то и ще бъде снабден с уред, който точно ла изследва дъното. За да се намали шумът от машините и за да не се усещат вредните вибрации, кабините ще бъдат направени по съвсем нов начин и поставени върху гумени подложки.

Конструкторите не намериха нито прототип, нито дори ред за такъв кораб в литературата. Въпреки това проектът е вече готов и в решаването на сложната задача участвуваха! и млади специалисти.

На всеки вид кораб се прави макет. Докато истинските кораби и танкери кръстосват моретата, миниатюрните им двойници приличат на добре на­правени играчки. Но стига човек да си припомни, че само котвената ве­рига на петхилядотонния танкер тежи осемнадесет хиляди килограма и спус­ната в морето се протяга на цели двеста метра, че корабите не са про­сто голяма купчина стомана, а най-сложни навигационни системи, за да почувствува, че тук, в завода, всичко трябва да бъде голямо: и корпусите, и машините, и крановете, а заедно с това — и трудът, и уме­нието.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

3

ВЪЗРОДЕНОТО МОРЕ

Когато се вземат мерки за ускоряване на научно-техническия прогрес, трябва да се направи всичко, той да се съчетае с грижливо отношение към природните богатства, да не се превърне в източник за опасно замърсяване на въздуха и водата, за изтощаване на почвата. Не само ние, но и бъдещите поколения трябва да имат възможност да се ползуват от всички блага, с които ни е дарила прекрасната при­рода на нашата родина."

(Из отчетния доклад на ЦК, изнесен пред XXIV конгрес на КПСС)

. . . И бъдещите поколения да се ползуват от бла-гата на щедрата природа! За бъдещето трябва да се мисли днес, утре, да се мисли винаги. Бъдещите по­коления да почувствуват, че през XX век на Земята е живял не човек — хищник, който безпощадно е грабил, а грижлив стопанин, който разумно е ползувал даро­вете на природата. Такава е една от основните повели в съветската страна. Защото няма друга държава в све­та, където толкова много да се строи, да се твори, да се преобразява.

Бурното развитие на промишлеността не заплашва ли природата? Околната среда — въздухът, водата, почвата — няма ли да бъдат замърсени над пределните норми? Тази реална опасност съществува, когато не се влага разум, когато се мисли само за златните реки, които текат към джобовете на притежателите на акции в крупните концерни. Тогава нищо чудно, че в реките няма риба, че концентрацията на отровни газове във въздуха далеч надвишава допустимите норми. Така е в капиталистическите страни. В Съвет­ския съюз съвсем по друг начин стои въпросът за опаз­ване на околната среда, за разумното използуване на огромните и разнообразни природни богатства. Да си припомним колко навреме дойде предупреждението на учените, че езерото Байкал е в опасност. Вслушаха се в тревожния глас и бъдещите поколения ще видят Байкал такъв , какъвто го познаваме ние. Все по-често

се изразява безпокойство за съдбата на Каспийско море. А планът за преграждането и спасяването на Азовско море е вече реалност.

Азовско море — необикновена и странна е него­вата съдба. За едни то е било „грозното патенце", за други „прекрасният лебед". В древността го наричали Меотийско блато, по времето на Петър I турците, с които неведнъж воювал, го наричали Барял-Ассък , което значи „тъмносиньо". Тогава водата на Азовско море се отличавала с кристалната си чистота и с из­ключителното богатство и разнообразие на риба. И още нещо, само преди един век, жителите на Таганрог¬ ския залив отивали до морето с кофи. . . за да си взе­мат прясна вода за пиене. Преди сто години!

А миналата година по страниците на вестниците можеха да се прочетат тревожни съобщения като: „рибите масово плуваха към брега срещу собствената си гибел." Защо? Какво се е случило с многобройната и разнообразна фауна на прекрасното тъмносиньо море? Д а л и рибите са виновни за собствената си ги­бел, или водата на Азовско море вече не е благоприятна за тяхното развитие и живот?

Нека отново се върнем към началото на нашия век, към времето, когато водата на Азовско море можеше да се пие и то беше „рай" за рибите. Тогава, в началото на века, в Южна Русия започна да се изгражда промиш­леност, през следващите десетилетия тя растеше и се развиваше. Днес край Азовско море се простират гигантски аграрно-промишлени райони. Нужна е во­да — прясна вода — по 18 куб. км в година. А в замяна на прекрасната чиста вода индустрията връща на Азовско море отровни отпадъци от химическата и неф­тена промишленост. Чудно ли е тогава, че рибата плува към брега „срещу собствената си гибел"?

Но главният враг за уникалния животински свят в Азовско море се промъкна откъм Черно море през Керченския пролив.

Открай време двете морета — Азовско и Черно — са свързани през Керченския пролив и тази връзка е така точно дозирана от природата, че солеността на

азовската вода се поддържа в строго определени гра­ници — 10г сол на литър вода. Но през последните две десетилетия човекът решително се зае да поправи това, което не му харесва в природата. Създадени бяха истински изкуствени морета като Цимлянското водохра­нилище, а множество язовирни стени препречиха ве­ковния ход на Днепър, Кубан и други реки. Резулта­тът е ясен, притокът на прясна вода към Азовско море решително намаля, докато солената черноморска вода необезпокоявано преминава през Керченския пролив. През миналата година водата на Азовско море вече е съдържала 13 г сол на един литър. А това е на грани­цата на допустимите норми за развитието на рибата.

Положението е критично, намесата на човека е на­ложителна! Азовско море трябва да бъде възродено. Първата мярка е да се намали концентрацията на сол във водите му, т. е. да се преустанови притокът на со­лена морска вода през Керченския пролив.

С разрешението на тази задача се е заел московският институт „Хидропроект". Под ръководството на ин­женер Николай Алексеевич Осмер творческият колек­тив от инженери, проектанти и конструктори през

1971 година е разработил „Схема за комплексното изпол­зуване и опазване на водните запаси в басейна на Азов­ско море". Проектът е съставен с непосредственото сътрудничество и на други научни институти и с пред­ставители на всички заинтересовани отрасли "на ико­номиката.

Какво представлява новият проект? Преди всичко предвижда се изграждането на Керченския регулиращ хидровъзел. Това е огромна язовирна стена, про­стряла се от, Керченския полуостров в Крим до Кав­каз. В язовирната стена са предвидени шлюзове, през които спокойно ще преминават от едното море в дру­

гото кораби с водоизместимост сто хиляди тона. Кер¬ ченският хидровъзел няма да бъде пречка за корабопла­ването. Предвидено е също така и построяването на кейове и пристанища край шлюзовете на язовирната стена. Част от стената ще бъде изградена така, че през нея ще може да се извършва водообмен между двете морета, и то в строго предвидени граници. По такъв начин, след като се ограничи приливът на солена вода от Черно море, концентрацията на сол във водите на Азовско море само за пет — осем години ще се върне • границите на старата оптимална норма — 10г на литър вода и изкуствено ще се поддържа до необходи­мото количество. Предвидено е и специално съоръже­ние, през което рибата ще може да преминава от едно­то море в другото. Разбира се, рибата ще преминава свободно и през шлюзовете, и през водопропусквател¬ ната част от язовирната стена, но това специално съо­ръжение за преминаване на рибата ще бъде пускано в действие, когато рибните стада от хамсия, селда, хе­ринга, карагьоз и др. активно преминават от едното море в другото, т. е. през пролетния период — април-май и през есента — август — октомври. Останалата по-голяма част от язовирната стена ще бъде насипна, от камък и пясък, и през нея не ще може да прониква нито риба, нито вода. По такъв начин човек разумно ще кон­тролира и поддържа състава на морската вода в Азовско море.

Язовирната стена ще бъде оформена като мост, който ще свързва Крим с Кавказ. Отгоре по нея ще минава железопътна линия и автомагистрала с четири платна. Това гигантско строителство, което е решителна крачка към запазването на Азовско море, ще бъде окон­чателно завършено през 1980 година.

И ние ще бъдем свидетели на това, как, въоръжен със съвременна техника, съветският човек брани даровете на природата. Само за десет — петнадесет години Азовско море ще бъде възродено.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

5

КОСМОНАВТ Засега е трудно да се даде точно

определение на професията космо­навт, но вече ясно се очертават ней­ните характерни особености.

„Космонавтът преди всичко е чо­век, чиято дейност протича в не­обикновени условия. Те оказват вър­ху организма му такова силно въз­действие, че състоянието му понякога е близо до границата на поноси­мото" — писа Юрий Гагарин.

Какви са „професионалните" ус­ловия, при които космонавтът тряб­ва да живее и работи? На първо място това е

Тримата "космонавти контроли­рат непрекъснато 142-те показате­ля на командното табло

Безтегловността Човекът се е развивал в условията

на земната гравитация и неговият организъм е приспособен към тях. Когато напуска Земята, той се ос­вобождава от нейното притегляне и престава да усеща своето тегло, губи чувството за ориентация. На­рушава се дейността на вестибулар­ния апарат, пригоден към земните условия — пораждат се илюзии за непрекъснато въртене, за полет с краката нагоре. Кръвта също за­губва теглото си. Тя не се стича на­долу, а се застоява в горната част на тялото. Това предизвиква гла­воболие, подуване на лицето, за­червяване на очите. . За всички тези усещания на човека,

попаднал в състояние на безтеглов­ност, летецът — космонавт Виталий Се¬ вастиянов разказа на срещата си с български журналисти:

„Първата среща с безтегловността предизвиква чувство на радост, на безкрайна свобода, на разкрепостя¬ ване. Не си свързан с нищо. Всичко наоколо е достъпно. Височината се превръща в дълбочина. В първия момент движенията—не са размерни. Но постепенно свикваш. Свикваш и с много други неща. Например, когато се храним, ние често каз­ваме, че усещаме известна тежест в стомаха. А в безтегловността сто­махът плува. Храната, която сте поели, също се устремява нагоре и трябва непрекъснато да преглъщате, за да я натискате надолу. Посте­пенно „свикваш" и с прилива на кръв към главата и с главоболието. Свикването — адаптирането — е твърде болезнен процес и продължа­ва нееднакво време при различни хора. При нас с Андриан то завърши през второто денонощие. И след това полетът продължи нормално."

Сега е известно, че човекът се нагажда към новите условия — към безтегловността. Но това е придру­жено с определени физиологични промени. Настъпва обезводняване на организма, в резултат на което се намалява обемът на кръвта. Тя става по-гъста. Намалява и обемът на сърцето и на мускулите, особено

на краката. Променя се и минерал­ният състав на костите — част от солите на калия, калция, фосфора се отделят от костите на скелета и се изхвърлят заедно с водата. Всички тези промени в организма, естествено, усложняват състоянието на космо­навтите при завръщането им на Зе­мята.

„След кацането — разказва Вита­лий Севастиянов — имаш чувство, че си попаднал в свят с колосална гравитация. Тежко е да седнеш, тежко е да се изправиш, тежко е да стоиш прав, като че ли върху теб стои още един човек. Първите три часа ние не можехме не само да вър­вим, но и да стоим прави. Започва отново доста неприятният процес на приспособяване." ' И това е естествено. Изведнъж на­раства натоварването на „разгле­зените" мускули и сърцето. Кръвта нахлува към него, мозъкът има на­малено кръвоснабдяване.

Как могат да се предпазят космо­навтите от неблагоприятното влия­ние на безтегловността? Щом орга­низмът успява сам да се нагоди към това състояние, задачата се свежда до намаляване на ефектите, появя­ващи се при завръщането на Земята. Вече са разработени редица меро­приятия, някои от които са изпроб­вани при полета на първата орбитал­на станция „Салют". Това са: ком­плекс от физически упражнения, имитиращи гравитационно натовар­ване; създаване на отрицателно на­лягане в долната част на тялото със специални вакуумни системи, предиз­викващи прилив на кръв в краката; притискащи маншети, непозволя­ващи на кръвта да се изтегли на­горе. Освен това, преди завръща­нето на Земята се взимат и някои лекарствени препарати.

Сега учените се занимават с про­блема за създаване на изкуствена гравитация. Това може да се постиг­не чрез въртене на кораба или на кабината с космонавтите. Освен тех­ническите трудности в случая тряб­ва да се решат и някои въпроси от физиологията. Каква трябва да бъде скоростта на въртене, за да може

човек да я понесе безболезнено? И дали изобщо той може да живее и работи при продължително вър-тене?

Още през 196Ггодина в Съветския съюз започнаха опити за създаване на нзкуствена гравитация и изуча­ване на нейното въздействие върху животни. Интересен експеримент е извършен с мишки, на които е бил „отключен" вестибуларният апарат. За тях е била необходима значи­телно по-малка изкуствена грави­тация в сравнение с другите нормал­ни животни, за да бъде поведението им „земно". Дали това ще бъде пътят, по който човек ще се предпаз­ва от неблагоприятното влияние на безтегловността, все още не може да се каже.

Друга опасност, с която се среща човекът в Космоса е

Радиацията „. . . Експедицията към Марс за­

върши успешно. Космическият ко­раб пътува към Земята. Броени дни остават до кацането му. Изведнъж уредите, отчитащи нивото на кос-мичната радиация, показват, че ряз­ко се увеличава дозата на лъчене. Тя бързо нараства и достига 300— 400 рада. Поток от високоенергетич-ни протони бомбардира кораба. . ."

Такова нещо наистина може да се случи при евентуално слънчево из-ригване. Американските учени са пресметнали дозата, която би могъл да получи екипажът на „Аполо" при следните слънчеви изригвания: на 10. V. 1965 година — 64 рада,

на 12. II. 1960 година — 40 рада, на 16. VI. 1959 година — 106 ра­да, на 14. VI. 1959 година — 343 рада. Последната доза би могла да предизвика остра лъчева болест. Затова по време на съветските и аме­рикански пилотирани космически по­лети всички обсерватории на света внимателно следяха дейността на нашето светило, за да могат навреме да предупредят космонавтите и те да успеят да кацнат при евентуал­на опасност.

Радиационната обстановка в Кос­моса се диктува не само от Слънце­то. Потоци електрически натоварени частици се раждат при процесите в галактичните ядра, при избухване на Свръхнови и Нови звезди. Това галактично лъчене действува по­стоянно върху космонавтите, но при кратки полети то не е страшно, тъй като дозата му е ниска. Обаче при продължителни тя се сумира и става опасна.

Най-простата защита е екран, кой­то се поставя между човека и източ­ника на лъченето. Тази роля изпъл­нява отчасти корпусът на кораба, а апаратурата, запасите от гориво и храна се разполагат така, че мястото, където космонавтите прекарват по­вече от времето си, да бъде най-за­щитено.

При далечни и продължителни по­лети конструкторите I предлагат да се създадат специални скривалища на корабите, в които космонавтите ще се крият при слънчевите изриг­вания, когато опасността от облъч­ване е най-голяма.

Установено е, че екранирането на отделни малки части на тялото, които са богати на костен мозък, съ­ществено намалява действието на радиацията. За тази цел космонав­тите имат дебел шлем и специален колан. Интересни резултати за ефек­тивността на такава локална за­щита бяха получени от експеримен­ти с маймуни: при една и съща доза облъчване маймуните със защитна пластинка на едната лапа само са се разболели от лъчева болест, докато тези, които са били без тая защита. всички умрели.

Един друг проект предлага да се почиства оная част от трасето на кораба, където концентрацията на заредените частици е голяма. „Кос¬ мичната метла" представлява го­ляма сфера от материал с добра елек¬ тропроводност, която ще се извеж­да на орбитата на космичния кораб малко преди неговото излитане. То­зи сферичен проводник ще събира частиците по пътя на кораба.

Има проекти и за създаване на из­куствено защитно поле около ко­раба. То ще отклонява електрически натоварените частици подобно на геомагнитното поле.

Провеждат се изследвания по още един вид радиационна защита, която на пръв поглед изглежда фантастич­на. Известно е, че забавянето на

Изпробването на скафандъра за големи температурни разлики става не върху хора, а върху манекени

Емоционално напрежение Всекиму се е случвало да усети

как сърцето му започва да подскача лудо, а дишането спира, когато попа­дне в непредвидени обстоятелства и трябва бързо да вземе някакво реше-ние или да извърши важна и много отговорна работа, изискваща го­лямо напрежение. В такива моменти човек „надминава себе си" — прави неща, които са му изглеждали преди това неизпълними. Това е напълно обяснимо. В случая се появява ре­гулиращата функция на емоциите, които мобилизират духовните и фи­зическите сили на човека. Но реак­цията може да бъде и обратна — да възникнат отрицателните емоции, които подтискат възможностите на човека. Това се случва, когато чо­век не е сигурен в себе си и до го-ляма степен зависи от ивдивидуал¬ ните особености на характера.

Наблюденията са показали, че по време на полетите космонавтите са се намирали в силно емоционал­но напрежение, което не може да се сравнява с никакви земни про­фесии. Безпогрешното изпълнение на поставените сложни задачи е било свързано с голямо вътрешно напре­жение. За това говорят честотата на пулса и дишането им, мозъчните био­токове, характерът на говора и осо­беностите на гласа, които са били регистрирани от специални уреди на Земята.

Например, при излизането на Алексей Леонов в откритото кос­мично пространство честотата на пулса му се е увеличила от 87—90 удара в минута до 146—162. Пул­сът се е убързил и у командира на кораба Беляев, който е ръководил „разходката" на Леонов в Космоса. Върху емоционалното напрежение влияе чувството за професионална отговорност. Дори у земния екипаж на лунните автомобили при напрег­нати положения пулсът се е увели­чил до 130—135 удара в минута.

Не по-малка е и ролята на психо­логичния момент — космонавтите продължително време се намират в затворено пространство, изолирани от всичко привично, земно.

Емоционалното напрежение не са­мо зависи от физиологичното съ­стояние, но и влияе върху него, както и върху работоспособността на космонавтите. Това е една от важ­ните проблеми, с които се занимава космическата медицина и психофи-зиология. Как може да се реши тя. Емоциите са неделима част от чо-

Симулатор за увеличаване на на­лягането

вешката психика. Важни са реак­циите, които те предизвикват у чо­века. Именно това се взема пред вид при подбора на космонавтите и при тяхната подготовка.

Изпитател и учен

Дотук ние говорихме за условията, в които работи космонавтът. А са­мата му работа? Прилича ли тя на известните ни „земни" професии?

Донякъде професията космонавт може да се сравни с тази на „летеца-изпитател". Космическият кораб е летателен апарат. Както самолета и той се управлява от пилот, и не­говите системи се проверяват по време на полета. Но те са много по-сложни. Космонавтът контролира ра­ботата на бордовите системи, прави корекция на орбитата, ориентира кораба при изпълняване на различни научни и технически експерименти, провежда маневрирането му при евентуална стиковка и т. н.

В бъдеще, когато космонавтиката ще получава от промишлеността се­рийно произведени космически ко­раби, както авиацията сега полу­чава своите „ТУ", „ИЛ"-ове, „АН"-ове, „ЯК"-ове, тези две професии ще се доближат повече. Но засега във всеки следващ полет космонав­

тите изпитват принципно нови или ' усъвършенствувани системи и уреди.

Уред, симулиращ условията на без­тегловност. Дори и най-обикнове­ната работа космонавтът извърш­ва с големи затруднения

жизнените функции на организма намалява въздействието на радиа­цията. Затова космонавтът трябва да се приспи с хипноза или дори да се охлади до състояние на ана¬ биоза.

Действието на радиацията и на безтегловността върху човека са взаимно свързани. То зависи от психичното състояние на космонавта, от неговото

Симулатор, създаващ отчасти ус­ловията на безтегловност. Космо­навтът се тренира да извършва елементарни поправки на космичес­кия кораб

Те се занимават с решаването на та­къв важен проблем, като взаимодей­ствието между човека и автомати­ката. Трябва да се намери най-до­брото решение на въпроса: какви функции ще изпълнява човекът и какви задачи могат да се възложат на автоматите. А това до голяма степен определя бъдещия облик на космическите кораби и развитието на космонавтиката. Следователно, космонавтите днес вземат активно участие и в конструкторската ра­бота.

Има и още една много своеобразна особеност на професията космонавт. Това е широкият й профил. Работата на космонавтите е свързана с най-различнн области от науката и тех­никата. Те се занимават с пробле­мите на биологията, медицината, геологията и геофизиката. Решават и чисто практически задачи от ме­теорологията, определят снежната и ледената покривка на Земята, ме­стата на събиране на рибата в мо­ретата и океаните. Правят снимки, наблюдават далечни звезди и слън­чевата дейност, процесите в атмо-сферата на нашата планета и на ней­ната повърхност.

Например, в космическия кораб „Съюз-9" бяха монтирани уреди с 50 различни названия. И само два­мата космонавти — В. Севастиянов и А. Николаев проведоха около 50 експеримента. А всичко това изисква много големи познания. Днес космонавтите са и изпитатели на сложна техника, и учени.

В бъдещето, когато космическите кораби ще могат да събират по-многоброен екипаж, на борда им ще има „по-тесни" специалисти от различни области на науката. Но и те няма да могат да се занимават сяло с научните си проблеми а ще трябва да имат и съответната техническа подготовка: да дежурят да контро­лират различните системи и да пое­мат управлението на кораба при аварийни положения.

Подготовка и подбор

Разнообразната сложна и на-прегната работа на космонавтите изисква от тях психическа и физи­ческа издръжливост, устойчивост на организма висока професионална подготовка и определени изработени навици.

Космонавтите се готвят дълго вре­ме. Те се тренират за специфичните условия на Космоса. Знаем за ба¬ рокамерите, центрифугите, за тра­екторията на Кеплер при полет със самолет, когато се създава кратко­трайно състояние на безтегловност. За всички други специални и общо¬ укрепващи тренировки.

Космонавтите обработват детайл­но етапите на полета в специално създадени модели на космически кораби, в които се имитират усло­вията на полет: през илюминаторите се виждат звезди — ориентирите на космонавтите, вижда се и нашата планета така, както изглежда тя от Космоса. В кабината на кораба-модел те получават от „Земята" и изпълняват същите команди, каквито им предстои да получат в бъдещия си полет

При подготовката и съставянето на екипажа от няколко човека, голямо внимание се отделя и на психологич­ната съвместимост, от която също за-виси успехът на полета. Но това е тема вече за друга статия.

ХЕНРИЕТА ТИМАШОВА

сигурни и съвършени

над 40—50 км/час полувелосипедното колело с тесни шини и множество спици ще се из­криви и неминуемо ще последва катастрофа. Или да вземем друг пример — да монтираме на нов модел лека кола колело с дървени шини и с плътна гума. От друсането ще ни стане лошо и само след няколко минути ще напуснем колата с чувство на облекчение и почуда — как са могли нашите дядовци да се возят на такъв „ужас".

С появата на специализираните превозни средства, като товарни, леки коли, спортни, с висока проходимост и т. н. се явяват изиск­вания, според които за всеки един вид е необхо­дима гума, отговаряща на предназначението на самото превозно средство. През 1933 година в СССР се състоя автомобилният пробег Моск­ва- Каракум-Москва с дължина 10 000 кило­метра. Това е един подвиг за времето си, из­вършен от 23 леки и товарни автомобили „ГАЗ". Две „газки" бяха снабдени със специал­ни гуми, наричани „свръхбалонни", разработени от съветски специалисти. Предимството на тези гуми се прояви при прехода в пустинята Каракум. Те бяха по-широки от нормалните.

9

Задавали ли сте си въпроса, защо гумата на автомобила се е изменила толкова много за един малък период от време? Това е сложен въпрос, докосващ няколко основни проблема — скоростта, проходимостта, вибрациите, каче­ството на пътищата, продължителността на „живота" на една гума, икономическата ефек­тивност и много други.

Всичките тези фактори са взаимозависими и неразривно свързани едни с други. Напри­мер, не можем да поставим на един съвременен автомобил колелото от преди седемдесет го­дини. Защото след повишаване на скоростта

Оказа се, че, докато автомобилите, снабдени със стандартните тесни гуми затъваха често в пя­съка, двете коли със „свръхбалонните" гуми вървяха през пустинята като по нормален път. Оттук се наложи практическият извод, който има принципно ново значение. Така постигна­тото увеличение на обема на гумата за сметка на ширината позволява да се намали наляга­нето на въздуха, като се постигне значителен успех в ходовите качества на колата при труд­ните условия. Естествено тези „свръхбалонни" гуми на обикновено шосе изобщо не са прак­тични — снижават скоростта, затрудняват уп­равлението, а са и по-скъпи.

Също така колите, участвуващи в „състеза­нията на смъртта" в клас „Формула — I", са снабдени с извънредно широки и силно грай¬ ферирани гуми. Тяхното предназначение е да създадат устойчивост при бесните скорости на острите завои. Независимо от всичко, почти всяко състезание за Голямата награда завършва с катастрофа, която обикновено става на някой остър завой, при който колата излита от пи­стата.

Особено голяма част от катастрофите стават при спукване на някоя от гумите на колата. Неумолимата статистика сочи, че в Европа

всяка година стават около 30 000 спуквания на гуми и че при повече от петдесет процента от тях водят до катастрофа с трагичен резултат — тежки наранявания или смърт на водача и път­ниците. А да не се говори за материалните щети. Освен това, ако водачът е жена, в пове­чето случаи тя не може да си смени сама гу­мата и чака на шосето за помощ. Така отпада възможността за бърза подмяна с резервната гума и продължаване на пътуването, гумата стои в багажника напълно ненужна и само заема част от полезното пространство.

Какво може да се направи? Предлагаме ви пътуване в нашата нова кола. Прави впечатле­ние, че гумите са малко по-ниски от нормалните. Тръгваме. Водачът постепенно увеличава ско­ростта. Стрелката на спидометъра трепка между 70 и 80. Отпускам се удобно в меките кресла и с интерес наблюдавам пътя пред нас.

Изведнъж усещам леко трепване. Шофьорът ми казва, че сме спукали гума и че нашият експеримент е завършил успешно. След ня­колко километра спираме до едно крайпътно ханче, за да обядваме. Веднага оглеждам гу­мите, подритвам ги, но нито една от тях не е спукана. Поглеждам въпросително към шофьо­ра. Той ми сочи лявата предна гума. С мъка забелязвам на едно място между грайферите малка втвърдена капка — там е било спуква­нето. . .

Не мислете, че то­ва е една хубава, но безплодна фантазия. Върху този проблем работят в много стра­ни. Да се създаде гума, гарантираща сигурност, е цел на много конструктори и мечта на всеки во­дач на превозно сред­ство.

Какви са предим­ствата и недостатъци-

те на тази нова гума? Класическата гума при спукване по време на движение и особено при голяма скорост най-вероятно ще обърне колата. Ако не се случи това, то гумата ще се изхлузи от джантата, ще бъде насечена, а джантата — изкривена и повредена. Особено зле ще се по­чувствува седящият в колата — ще изпитва чувството, че едното колело е квадратно.

Какво представлява новият вид гума? Тя ще бъде по-ниска, по-дебела и по-широка от познатите ни видове. Ще трябва да се мон­тира така за джантата, че да не се изхлузва. Гумата отвътре ще има специално течно ле­пило, което бързо се втвърдява, като по този начин при спукване веднага ще запълва дуп­ката и втвърдявайки се, ще спаси колата от катастрофа. Макар и леко спаднала, няма да се заменя, а само ще се донапомпва. Ходът на колата, въпреки че ще се затрудни до из­вестна степен, се запазва под контрола на во­дача и колата си остава маневрена и безопасна.

Има и много трудности: новата гума трябва да има специално окачване, за да се отстрани вибрацията, подскачането, твърдият ход ■— задачи, над които трябва да помислят кон­структорите. Голяма трудност е изготвянето на специалното течно лепило. Тази задача е във възможностите на химиците дори и сега.

Макар и по-скъп, комплектът от 4 нови гуми (отколкото комплектът от 5 радиални) ще се наложи, защото тяхната трайност ще бъде над 50%, повече от тази на радиалните. Друг по­ложителен момент е, че новата гума ще увели­чи полезното пространство на колата чрез освобождаване на мястото, заемано от ре­зервната гума. Това особено много е важно за по-малките модели коли като „Запорожец", „Фиат", „Мини-купър" и много подобни от ти­па на малолитражните автомобили.

Най-важното предимство на новата гума е нейната сигурност. Тя разкрива перспекти­вата да не стават катастрофи, да се намалят

Новата гума ще има още едно предимство — почти няма да се износва. На снимката: уредът, с който се изпробва износоустойчивостта

човешките жертви. Безопасността и сигур­ността ще я наложат, а и органите на безопас-ността на движението винаги ще я подкрепят и ще насърчават нейната употреба, докато тя се наложи като задължителна както за обще-ствения транспорт, така и за личните превозни средства.

Последната дума остава на конструкторите и специалистите.

БОРИСЛАВ ПОПОВ

НАУЧНО-ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ ОТ РОБЪРТ ШЕКЛИ ИЛЮСТРАЦИИ СТОЯН СТОЯНОВ

След като корабът кацна благо­получно на Регул-V, членовете на еки­пажа си построиха лагер и включиха РП-22-0134, робота — пазач, който те наричаха Макс. Предназначението му беше да охранява лагера в случай, че експедицията неочаквано нейде се натъкне на разумни същества. По време на безкрайно дългия полет хо­рата се увериха постепенно, че Макс — макар и метален, е добро и разумно същество. Разбира се, те се заблуждаваха: РП-22-0134 не беше нито умен комбайн, нито добър ав­томатичен струг.

Малкият Макс неуморно обикаляше лагера, включил на пълна мощ елек­тронните си сетива. Капитан Бити и лейтенант Джеймс заминаха с реактивен вертолет да обследват пла­нетата, а летецът Холорън, ши¬ рокоплещест, весел здравеняк, оста­на в лагера да пази апаратурата.

Закуси, свърза се с вертолета, пос-ле разгъна шезлонг и седна да се любува на пейзажа. Около лагера се простираше нажежена пясъчна рав­нина, тук-там над скалите и изсти-налата лава кръжаха птици, при­личащи на врабчета, понякога при­тичваха животни, напомнящи койоти, на места измежду камъните стърчаха хилави кактуси — гледка, която мо­жеше да достави удоволствие само на хора, обичащи унилия пустинен пейзаж.

Холорън стана от шезлонга. — Макс, аз малко ще се поразхо­

дя. В мое отсъствие ти оставаш на­чалник на лагера.

Роботът се спря. — А знаете ли паролата, мистър

Холорън? — Знам я, Макс, а ти? — Известна ми е, сър. — Отлично. Аз тръгвам. След като поскита час и не откри

нищо интересно, Холорън се върна в лагера.

— Стой!!! — избоботи роботът.— Паролата! — Слабо двойно изщрак-ване извести, че зарежда оръжието си.

Холорън се спря като вцепенен. — Добре де, стоя. Макс, това съм

аз, Холорън. Всичко наред ли е?

— Моля, кажете паролата. — „Камбанки" — отвърна Холо¬

рън. — А сега с твое разрешение. . . — Не преминавайте границата на

лагера — предупреди роботът. — Паролата не е вярна.

— Ами, нищо подобно. Нали аз сам ти я дадох.

— Това е старата парола. — Старата ли? Май електронният

ти мозък нещо се е чалдисал! — из­вика Холорън. — Или... нима ка­питан Бити, преди да отлети, ти даде нова парола?

— Да — отвърна роботът. — Трябваше да предвидя този ва­

риант — каза ядосан Холорън. И друг път се случваха такива пропус­ки, но все имаше някой в лагера, който оправяше положението.

— Макс — почна Холорън, — ка­питан Бити ти е дал нова парола, но е забравил да ми каже. Нищо, лесно ще оправим грешката.

— Искрено се надявам, че е така — отвърна роботът.

— Да, да — продължи Холорън. — Нали виждаш палатката зад теб?

Роботът извърна едното си око към палатката, без да откъсва дру­гото от Холорън.

— Да, виждам я. — Отлично. В палатката има маса.

На масата има сива метална преса. — Точно така — каза Макс. — Превъзходно. Под пресата е

пъхнат лист хартия. На него са за­писани най-важните данни: често­тата, на която се дава сигналът за бедствие и така нататък. В горния ъгъл, очертана с червено кръгче, е записана действуващата парола.

— Това няма никакво отношение към случая — каза роботът. — За мен е важно да знаете самата паро­ла, а не къде е записана. Ако можете да ми я кажете, длъжен съм да ви пусна в лагера. Ако не я знаете, не мога да ви пусна.

— Стига глупости! — извика Хо­лорън. — Макс, но това съм аз, Хо­лорън! И ти прекрасно го знаеш. Тогава бъди така добър и престани да играеш ролята на Леонидес1 при Термопилите и ме пусни да вляза.

— Приликата ви с мистър Холо­рън е поразителна — призна робо­тът. — Но не ми е разрешено да действувам само въз основа на въз­приятията си. Единственото прием­ливо доказателство за мен е паро­лата.

1 Леонидес—спартански цар, защища­вал Термопилите

Холорън с мъка обузда гнева си и каза с нормален тон:

— Макс, старче, да не би да на­мекваш, че съм другоземец?

— Щом не казвате паролата, длъ­жен съм да допусна именно това предположение. . . И не се прибли­жавайте към границата! Който и да сте и какъвто и да сте — назад!

— Добре де, ще се отдръпна — бързо каза Холорън. — Не се нер­вирай.

Отдалечи се и седна на един камък. Трябваше сериозно да размисли.

Бе настъпило регулийското плад­не. Двойното слънце стоеше в са­мия зенит — две бели петна в из­цъкленото небе. Понякога в сухия нажежен въздух унило прелиташе птица. Малки животни бързо пре¬ тичваха от сянка до сянка. Някакво животно, приличащо на росомаха, гризеше едно от колчетата на па­латката, но малкият робот не му об­ръщаше никакво внимание.

Холорън почна да изпитва силна жажда. Годна за пиене вода имаше само в лагера, но невъзможно бе да се добере до нея, без да не мине по­край робота. А докога ли щеше да издържи без вода?

Регул-V бе зноен като Калахари, а влажността му много по-малка, от­колкото в Долината на смъртта. Де­нонощието на Регул-V е равно почти на хиляда земни часа. Сега беше пладне. И до залез слънце го очак­ваха още петстотин часа непрекъснат зной, без възможност да се скрие на сянка.

Холорън изговори на глас много бързо поредица от думи. Но това бяха чисто земни идиоми и Макс не им обърна никакво внимание, защото за него те бяха напълно безсмислени фрази. След известно време друго¬ земецът, който се представяше за Холорън, изчезна зад скалите.

А след няколко минути откъм ска­лите се появи някакво същество и, подсвирквайки си, се запъти към ро­бота.

— Здравей, Макс — каза съще­ството.

— Здравейте, мистър Холорън — отвърна роботът.

Холорън спря на десетина крачки от границата.

— Поскитах малко — каза той, — но наоколо няма нищо интересно. Да се е случило нещо в мое отсъ­ствие?

— Да, сър — каза роботът. —

В лагера искаше да се промъкне един другоземец.

Холорън вдигна вежди. — И как изглеждаше този друго­

земец? — Приличаше много на вас, ми­

стър Холорън. Но се опита да влезе в лагера, без да каже паролата, а истинският мистър Холорън есте­ствено, никога не би постъпил така.

— Разбира се — каза Холорън. — Отлично, Макс. Трябва да внима­ваш, този тип може пак да се появи.

— Слушам, сър. Благодаря ви. Длъжен съм да ви обърна внимание, че е необходимо да пиете вода, иначе в организма ви ще настъпи опас­ното състояние на обезводняване.

— Ами, нищо ми няма, Макс. Не изпитвам никаква жажда — не­брежно подхвърли Холорън.

Доволен бе от себе си. Правилно съобрази, че Макс би трябвало да възприема всяка среща като нова и ще действува, изхождайки само от дадените обстоятелства, понеже в електронния му мозък бяха програ­мирани строго определени силогиз­ми: земните жители винаги знаят паролата, другоземците никога не знаят паролата, но винаги се опит­ват да се промъкнат в лагера; сле­дователно същество, което не се опитва да се промъкне в лагера, може да се смята за земен жител, докато не изяви настойчиво желание да про­никне вътре.

Холорън реши, че тази логична конструкция не е никак лоша за човек, чийто организъм вече е за­губил голям процент вода. Можеше да се надява, че и останалата част от плана му ще се окаже не по-малко удачна.

— Макс — каза той. — огледах ме­стността и открих нещо неприятно. Построили сме лагера близо до място, където има големи пропуквания в кората на планетата. Ще трябва да пренесем целия лагер две мили на запад. И то веднага. Затова вземи съдовете с вода и тръгвай след мен.

— Слушам, сър — отвърна Макс.— Само че ме сменете от поста.

— Добре, ще те сменя. Хайде раз­мърдай се.

— Не мога — рече роботът. — Преди да ме смените от поста, трябва да кажете паролата и да я отмените.

— Нямам време за такива формал­ности — процеди през зъби Холо­рън. — Новата парола е „треска". Хайде, тръгвай, Макс. Усещам вече леки трусове под краката си.

— Мистър Холорън, не мога. Фи-

13

зически ми е невъзможно да напусна поста, докато не ме смените. Моля ви, сър, сменете ме.

— Не се вълнувай толкова — ре­че Холорън. — Добре, тогава няма да пренасяме лагера.

— Но трусовете. . . — Току-що направих нови изчи­

сления. Имаме време. Ще отида пак да огледам пропукването.

И Холорън отново се скри зад скалите.

Бавно се точеха часовете на без­крайния ден. Безформеното бяло петно на двойното слънце бе изпъл­зяло само на дюйм към хоризонта. РП-22-0134 бдително охраняваше гра­ниците на лагера.

Но изведнъж откъм скалите на два­десет ярда от него се появи някаква фигура. Изглежда някой го сле­деше — Холорън или другоземецът. На Макс не се полагаше да разсъж­дава. Той си пазеше границата.

Малко животно, приличащо на койот, изскочи иззад скалите и през-глава затича право към Макс. Огром­на птица се спусна към животинчето. Раздаде се пронизителен вой и кръв опръска една от палатките. Птицата тромаво пое към висините, стискай­ки в ноктите си извиващото се тяло.

Макс не обърна никакво внимание на случилото се. Наблюдаваше само човекоподобното същество, което, олюлявайки се, вървеше към него. Съществото се спря.

— Добър ден, мистър Холорън — веднага каза Макс. — Боя се, че имате вече явни признаци на обез­водняване. Това състояние води до шок, до загубване на съзнание и смърт, ако не се вземат веднага не­обходимите мерки.

— Млъкни — каза Холорън. — И престани да ме наричаш мистър Холорън.

— Но защо, сър? — Защото не съм Холорън. Аз

съм другоземец. — Нима? — Ще ти дам доказателство. Не

знам паролата. А както ти е из­вестно, човекът е разумно същество, което знае паролата. Другоземецът е разумно същество, което не знае па­ролата.

— И все пак не съм уверен — каза Макс и Холорън съобрази, че роботът се смята за длъжен да не вярва на другоземеца, дори и когато той се опитва да му докаже, че е дру­гоземец.

Холорън изчака и след минута Макс продължи:

— Добре, съгласен съм, че вие сте другоземец. Именно затова не ви пускам в лагера.

— Та аз не настоявам да ме пус­неш. Работата е там, че съм пленник на Холорън. И той заповяда да ме задържиш в лагера и да не ме пускаш, докато не даде друго нареждане.

— Не — рече Макс. — Да ви пусна в лагера не мога. Затова ще ви задържа тук, пред лагера.

— Но това е безсмислено — мрач­но каза Холорън.

— Съжалявам много, но нищо друго не съм в състояние да пред­ложа.

— Добре — отвърна Холорън, като седна на пясъка. — Следователно, аз съм твой пленник.

— Да. — Тогава дай ми да пия вода. — Не ми е разрешено. — По дяволите, нали знаеш, че

към пленените другоземци си длъ­жен да се отнасяш с цялата вежли­вост, полагаща се на ранга им и да им даваш всичко необходимо за под­държане на живота им в съответ­ствие с Женевската конференция и разните там международни съгла­шения.

— Да, чувал съм за тях — каза Макс. — А какъв е вашият ранг?

— Джемисдар старши разряд. Се­рийният ми номер е дванадесет ми­лиона двеста седемдесет и осем хи­ляди нула тридесет и едно и веднага трябва да ми дадеш вода, иначе ще умра.

Макс за секунда се замисли, а по­сле решително заяви:

— Ще ви дам вода, но след като се напие мистър Холорън.

— Добре — каза Холорън и стана. — Чакайте! Стойте! Къде оти­

вате? — Ей там, зад скалите — отвър­

на Холорън. — Настъпи часът за обедната ми молитва, която трябва да прочета в пълно усамотение.

— Ами ако избягате? — Защо да бягам — каза Холо­

рън, като се отдалечаваше. — Нали Холорън пак ще ме хване.

След няколко минути откъм ска­лите се зададе Холорън.

— Мистър Холорън, вие ли сте? — запита Макс.

— Да, аз съм — весело отвърна Хо­лорън. — Моят пленник пристигна ли благополучно?

— Да, сър. Ей го там, зад скалите. Моли се.

— Нищо, нека се моли — каза Хо­лорън. — Виж какво, Макс. Когато дойде, дай му да пие.

— С радост, но след като се на­пиете вие, сър.

— По дяволите, но аз съвсем не съм жаден. Погрижи се този нещастен другоземец да получи вода.

— Не мога, докато не видя, че вие сте се напили до насита. Забеляз­вам, че състоянието на обезводня­ване, за което ви споменах, се е за­силило. Всеки момент можете да изпаднете в колапс. Настоявам, умо­лявам ви, пийнете вода.

— Добре де, стига си мърморил. Донеси тук ведрото.

— Ах, сър! — Какво има пак? — Нали знаете, че не мога да на­

пусна поста си. — Но защо? — Противоречи на инструкцията.

А освен това зад скалите е другозе­мецът.

— Аз ще попазя вместо теб, стар­че.

— Много сте добър, сър, но не мога да допусна това. Нали съм ро­бот, конструиран специално за охра­няване на лагера. Нямам право да възлагам тази отговорност на ни­кого, нито на друг робот, нито дори на жител на Земята, докато те не ка­жат паролата и не ме сменят от поста.

— Знам, знам — промърмори Хо­лорън. — Както и да опитвам, все до същия резултат стигам.

И с усилие се затътри към ска­лите. Макс продължи да охранява границите на лагера.

Непоносима жажда измъчваше Хо­лорън. Пресъхналото гърло го смъ¬ деше от безсмислените разговори с глупавия робот, а цялото тяло го болеше от палещите лъчи на двойното слънце. Бе изгорял, почернял, като печена пуйка.

Ядосваше се на себе си, че попадна в такова глупаво положение. Само ядът поддържаше още духа му. Само той го караше отново да премисля положението си и да търси възмож­ности да проникне в лагера. Най-напред бе убедил робота, че е земно същество. После го убеди, че е дру­гоземец. Но не му помогна нито ед­ното, нито другото

Какво още може ще да направи? От гледна точка на Макс, всички

разумни същества, знаещи паролата, са земни жители, а всички разумни

14

същества, не знаещи паролата — другоземци. Това означава. . . За миг на Холорън му се стори, че

е намерил изход. Но с мъка успяваше да се съсредоточи.

. . . В края на краищата Макс не е глупав. Критериите му са архаич­ни като в анекдота за Платон. Пла­тон е дал определение за човека като двуного същество без пера, а Диоген очистил един петел и заявил, че сега петелът точно съответствува на Пла¬ тоновото определение. След което Платон се уточнил, като добавил, че човекът е двуного същество без пера и с плоски нокти.

Но какво отношение има това към Макс?

Холорън яростно тръсна глава и опита отново да се съсредоточи. Но пред очите му пак изникна човекът според Платон — шестфутов пе­тел без нито едно перце по тялото, но с много плоски нокти. Макс е уязвим. Трябва да открия слабото му място. За разлика от Платон той не може да доуточнява опреде­ленията си, не е в състояние да от­стъпи от тях, както и от всичко, което логически следва от тях.

— По дяволите! — каза високо Холорън. — Мисля, че открих най-после начина.

Помъчи се да го обмисли по-подроб­но, но видя, че няма вече сили. Оста­ваше му само едно: да опита, пък да става каквото ще.

— Макс — прошепна Холорън, — ето, идва оскубаният петел, или по­точно неоскубаният. Пъхни го в космологията си и го сдъвчи хуба­вичко.

Капитан Бити и лейтенант Джеймс се върнаха в лагера в края на тре­тото земно денонощие. Завариха Хо­лорън почти в безсъзнание. Бъл­нуваше, че Платон не искал да го пусне в лагера и тогава той, Холо­рън, се превърнал в петел без плоски нокти и с това посрамил учения фи­лософ.

Макс му бе дал да пие, завил го беше в мокро одеяло и бе опънал над него тент от двуслойна пластмаса, непропускаща светлината.

Преди да загуби съзнание, Холо­рън бе успял да надраска на едно листче: „Без паролата не можах да се прибера в лагера. Съобщете в завода да монтират аварийна верига в роботите ПР."

Бити разпита Макс и научи всички подробности: как Холорън отишъл

на разузнаване, за многобройните другоземци, които изглеждали досущ като Холорън. Беше съвсем ясно: отчаян, Холорън е търсел начин да проникне в лагера.

— Но после какво стана? — запита Бити. — Как все пак се е вмъкнал в лагера?

— Не се е „вмъквал" — отвърна Макс. — Той просто изведнъж се оказа вътре.

— Но как е минал покрай теб, без да го забележиш?

— Не е минавал. Това е невъзмож­но. Просто мистър Холорън извед­нъж се озова в лагера.

— Не разбирам — каза Бити. — Говоря ви откровено, сър, аз

също не разбирам как е станало. Боя се, че на вашия въпрос може да от­говори само мистър Холорън.

Бити И Джеймс дълго си блъскаха главите над тази загадка, но така и не намериха никакво обяснение. За­щото мислите им вървяха по грешен път. За да разберат по какъв начин бе проникнал Холорън в лагера, би трябвало да видят заключителните събития през очите на Макс.

. . . Жега, вятър, птици, скали, двойно слънце, пясък. На всичко това не съм длъжен да обръщам ни­какво внимание. Моята задача е да охранявам лагера от другоземците. Нещо се приближава към мен от­към скалите, откъм пустинята. Ня­какво голямо същество. То тича на четирите си крайници. Заповядвам му да спре. Но то само изръмжава в отговор. Отново му заповядвам да спре, по-рязко. Насочвам оръжието

към него. Съществото ръмжи и продължава да върви към лагера.

Земните жители, когато ги питаш за паролата, винаги отговорят пра­вилно.

Другоземците, когато ги питаш за паролата, винаги отговарят непра­вилно.

И хората, и другоземците, когато ги питаш за паролата, винаги от­говарят било правилно, било непра­вилно.

Следователно, длъжен съм да на­

правя извода, че същество, което не отговаря, въобще не е способно да отговаря и мога да не му обръщам внимание.

На птиците и влечугите мога да не обръщам внимание. И на това го­лямо животно, което минава край мен, също мога да не обръщам вни-мание.

Не му обръщам внимание, но съм включил всичките си сетива на пълна мощ, защото мистър Холорън броди нейде из пустинята, а освен това

там се моли другоземецът-джемис-дар.

Но какво е това? Мистър Холорън по непонятен начин се е озовал в лагера. Той стене. От обезводнява­нето на организма е изпаднал в шок.

Животното, което пропълзя по­край мен, изчезна безследно, а дже¬ мисдар вероятно все още се моли сред скалите.

Преведе от руски Цвета Пеева

С ГОЛИ РЪЦЕ С Р Е Щ У 2 2 0 0 0 0 ВОЛТА Едно докосване до електрически проводник под висо­

ко напрежение може да бъде смъртоносно. С какво може да се обясни тогава фактът, че птиците стоят съвсем спокойно върху проводниците с високо напреже­ние? Тайната е в това, че тялото на кацналата птичка представлява разклонение на електричната верига с ог­ромно съпротивление в сравнение с участъка от жица­та, включен между нейните крачета. Затова и силата на тока в тялото на птицата е нищожна и безвредна.

Понеже всеки организъм притежава определено съ­противление, токът, преминаващ през тялото, се опреде­ля от напрежението спрямо земята. Затова, ако пти­цата се докосне до стълба, тя ще бъде мигновено убита от ток, който през тялото й се устремява към земната повърхност.

И все пак... Случило се така, че един електромон­тьор трябвало да замени няколко изолатора за високо напрежение, повредени от неизвестен злосторник. На­лагало се повредата да се отстрани, без да се спира то­кът, тъй като над сто предприятия, включени в тази мрежа, щели да преустановят работа.

„Откровено казано, споделя монтьорът, много се стра­хувах, когато за пръв път се озовах горе в коша и ви­дях неизолирания проводник. Да хвана с голи ръце 220 000 волта беше нечувано, опасност, за която винаги ме бяха предупреждавали. Но ето че моят колега по­сегна към жицата и я хвана. Тогава си казах: „Щом на него нищо му няма, и на мен нищо не може да се слу­чи." Така за пръв път аз се докоснах до електропровод, по който течеше ток с напрежение 220 000 волта.

Най-напред почувствувах леко боцкане по пръстите, а след това космите на ръцете и на тила ми настръх­наха. Това беше всичко. Едва после осъзнах, че бях част от електропровода и че през моето тяло минава­ха 220 000 волта. Напрежение, което обикновено пре­връща човека за секунда в димящ куп месо и кости."

Принципът да се работи с голи ръце по неизолиран проводник с високо напрежение не е нов. Той е изве­стен от 1946 година, обаче едва през 1969 г. се построи­ха сигурни уреди, с които безопасно може да се извър­шва тази работа. И тога е естествено, защото непрекъс­нато се повишават напреженията при предаване на електроенергия на големи разстояния.

Широките лабораторни опити и първите практически резултати показаха, че може да се работи с голи ръце при напрежения дори до 750 000 волта. При това мъг­лата, росата и дори лек дъжд не се оказаха опасни при досега извършените опити. Разбира се, извършват ги

специално обучени хора, снабдени със специални сред-ства за обезопасяване. Всеки друг на тяхно място не-минуемо би загинал.

По класическия метод при сменяне на изолатори мон­тьорите, се качват по желязна или дървена мачта за ви­соко напрежение и се окачват с обезопасителен пояс. При това те винаги остават свързани със земята и теж­ко на този, който пипне неизолираната жица. Смъртта е мигновена. Известна защита представляват гумените ръкавици и инструменти, закрепени на изолаторни дръж-ки, но и те се използуват при напрежения максимум 20 000 волта. Електропроводи с по-високо напрежение винаги се изключваха, тъй като дори приближаването до тях е опасно. При новия метод монтьорите се на­мират в двойни работни кабини. Те са от стъклопласт, материал е отлични изолационни качества. Цялото тя­ло на крана, което може да се върти във всички посоки, е от стъклопласт. Кранът е монтиран върху камион или

транспортно средство, откъде Практиката показа, че кабините от стъклопласт се нуждаят от допълнителни защитни приспособления. Металният им ръб трябва да бъде свързан направо с провода, който е под напрежение. Монтьорите стоят върху стоманена скара, през която минава токът и са обути в обувки с проводими подметки. В противен слу­чай разликата в потенциалите може да доведе до не­приятни електрически удари при докосване на провод­ника с високо напрежение. За работа с електропроводи под високо напрежение от 220 000 волта и повече бе конструирана специална защитна ограда, която заоби­каля кабината от три страни и е отворена отпред. Така се създава един вид фарадеев кафез, който намалява действието на йонизирания въздух в непосредствена близост с неизолирания проводник. Употребяват се са­мо инструменти, намиращи се в работната кабина. Ако има нужда от друг инструмент, кабината се сваля и се прекъсва връзката с неизолирания проводник.

Преимуществата при работа с неизолирани проводи са ясни: с голи ръце ремонтите се извършват по-бързо и по-прецизно, отколкото с гумени ръкавици. Значител­но се поевтиняват, тъй като индустрията не спира производството си. Разбира се, безопасността се опре­деля и от опитността на самия работник — той трябва да бъде добре обучен. Специалистите смятат въпреки всичко, че абсолютна безопасност не съществува даже за обучените монтьори, защото никакъв метод не из­ключва риска от човешка непредвидливост и небреж-ност.

Г. РЪСОВСКА

16

лязали дрейфуващ барк с разкъсани платна. Капита­нът бил озадачен от странния факт, че на палубата не се виждали хора. Той заповядал да се приближат до дрейфуващия барк и когато до него оставали по-малко от три кабелта, на „Джонсън" загасили машините. Заскърцали макарите, във водата с плясък била спус­ната лодка. Няколко удара с веслата и английските моря­ци с изопнати от любопитство вратове прочели върху кърмата на „призрака" думата „Марлбъро", а под нея — Глазгоу — наименованието на кораба и пристанището, към което е зачислен.

Загребали към носа. Един от моряците се хванал за висящото въже, добрал се до палубата и оттам пус­нал в лодката въжена стълба. Един по един се изкачили горе и останалите моряци. Това било един изоставен морски съд. Платната и мачтите били покрити със зе­лена плесен, а палубата била толкова прогнила, че при всяка крачка рискуваш да попаднеш в трюма. Като пробвали предпазливо дъска по дъска, моряците бавно се придвижвали по палубата. Те заобиколили капитан­ския мостик и неволно се спрели — там, прислонил глава върху дървената ограда, лежал скелет, покрит с из­белели парцаливи дрехи. От всички други неща най-добре се съхранил широкият кожен колан с позеленяла медна катарама и плесенясалите матроски ботуши. Очевидно това бил кормчията.

Съвзели се от първото сътресение, моряците про­дължили огледа. Те установили, че екипажът на „Марл­бъро" не е напуснал кораба. На мостика и в каютите те намерили още двадесет скелета. Открили и кораб­ните документи, но по тях било невъзможно да се раз­гадае трагедията — вахтеният дневник бил покрит с мъх и записките не се четели, а другите книги били проядени от насекоми. Товарът в корабния трюм се превърнал в някаква еднородна неразгадаема маса.

Но нито по корпуса на платнохода, нито в закрепва­нето на мачтите и корабните въжа имало някаква сериоз­на повреда, която би могла да обясни причината за нещастието. Губейки се в догадки и предположения, английските моряци се върнали на борда на своя ко­раб. Капитанът отбелязал на картата точката на сре-щата със загадъчния платноход, записал случката в бор-довия дневник и заповядал да продължат по предиш­ния курс. Климатичните условия не му позволили да вземе на буксир кораба — призрак.

Когато пристигнали в Глазгоу, капитанът на „Джон­сън" съобщил на властите за „Марлбъро". Всичко, което било изложено в неговия рапорт, било потвърдено под клетва от останалия екипаж, свидетел на тази среща.

Проведеното разследване изяснило, че злополуч­ният барк бил построен в 1876 година и принадлежал на корабовладелеца Лесли. Баркът имал дължина 68,5 метра, ширина — 10,7 метра и височина на борда — 6,4 метра. На 11 януари 1890 година „Марл­бъро" напуснал новозеландското пристанище Литъл¬ тън на път за Лондон. Неговите трюмове били пълни с вълна и замразено месо. Екипажът се състоял от два­десет и девет души, а освен тях на борда имало един пасажер. Капитанът на кораба се казвал Джон Херд, и той се славел като опитен и знаещ моряк. Два дена след излизането от пристанището „Марлбъро" се срещ­нал с друг кораб и си разменили сигнали за поздрав. За последен път го видели на първи април в Тихия океан, някъде покрай бреговете на Огнена земя. По-нататък всички дири се губели.

Обезпокоен от продължителното отсъствие на ко-

17

ЗАГАДЪЧНИ МОРСКИ

ИСТОРИИ Легендите за кораби — призраци, за вечно блуждаещи

„летящи холандци" не винаги са плод единствено на човешката фантазия. Претърпелият някакво бедствие и останал без екипаж морски съд често още дълго продължава да плава. Такива „холандци" в наше време могат да станат и съвременните тежкотонажни пара­ходи.

Преди всичко кораби-призраци дрейфуват в север­ните части на Атлантическия океан. Никой не може да каже точното число на тези скитници. Случва се за една година да се зарегистрират до триста срещи с тях. Най-често кораби-скитници се срещат в отдале­чени от морските пътища райони, които рядко се по­сещават от търговски кораби. Случва се течението да ги изхвърли на крайбрежния пясък или да се разбият в подводните скали. „Холандците", на които е присъщо да не излъчват задължителните за нощно време све­тлини, стават причина за редица тежки морски ка­тастрофи.

Т а й н а т а н а „ М а р л б ъ р о "

Това се случило през октомври 1913 година. По­край бреговете на Огнена земя, близо до Пунта-Аре­нас, от борда на английския параход „Джонсън" забе-

раба, неговият притежател още през същата година за­почнал издирването му. Но няколкото експедиции не дали резултат. От своя страна и морските власти провели разследване, което било извършено толкова формално, че не можало да ХВЪРЛИ дори и малка светлина върху загадъчното произшествие. „Марлбъро" причислили към корабите „изчезнали без вест". Повечето предпо­лагали, че той е станал жертва на съдбоносните скали около бурния нос Хорн. Този район и до днес се пол­зува сред моряците с лоша слава и го наричат „гро­бище за кораби". Около триста дни от годината тук сви¬ репствуват МОРСКИ бури. ВЯТЪРЪТ, вълчите и край­брежното течение сякаш нарочно привличат корабите, за да ги подхвърлят върху крайбрежните скалл. Това е мястото, където за последен път видели „Марлбъро" и където, както тогава предполагали, платноходът на-мерил своя „вечен покой".

От времето на изчезването до този ден, когато „Марл-бъоо" бил открит с екипаж от скелети на борда, ми­нали повече от двадесет и три години. През това време никой не се е натъквал на „плаващото гробище", в как­вото се превърнал баркът. Трагедията, която се раз­играла на него, завинаги ще остане в тайна.

По кой начин платноходът не се е Разбил в скалите и не е потънал по време на бури? Къде е странствувал той през цялото това време? Може би баркът попад­нал в залив и там престоял дотогава, докато изключи­телен по сила вятър, духащ от брега, го отнесъл обратно в морето. Но моряците от „Джонсън" открили „Марлбъро" недокосван от ничия чужда ръка, а ако той е прекарал толкова години в някой залив, то не­минуемо биха се появили рибарски лодки. Скелетите се намирали точно там, където са работните места на мо­ряците в един движещ се платноход. Един на щурвала, трима на палубата пои люка, десет на вахта и шестима в каюткомпанията. Всички били в работните си дре­хи — ВЯРНО, превърнали се в парцали. Сякаш целият екипаж бил поразен от нещо внезапно.

Какво се е случило с платнохода? Скелетите се оказали с десет по-малко, отколкото е

екипажът. Може би част от моряците са умрели по-рано и телата им са били изхвърлени в морето, преди да загиват останалите. Възможно е те да са останали на някой бряг или просто да са пометени от палубата от някоя вълна.

В днешно време събитие като това на „Марлбъро" може да се обясни с внезапно поразяване на екипажа от радиоактивни вещества. Но преди толкова години ядрени експлозии не са били познати и загадката си остава неразрешена.

Ж и в а т а л е г е н д а

Една от най-невероятните истории за кораби-скит-ници от XX век е за датския учебен кораб „Копенха­ген". На 4 декември 1928 година той напуснал Буе¬ нос Айрес, за да продължи околосветското си пътеше­ствие. На борда освен редовния екипаж имало още шестдесет кадети, възпитаници на морското учи­лище. След седмица, когато „Копенхаген" успял да преплава още четиристотин мили, от борда му се по­лучила радиограма. На платнохода всичко е благопо­лучно, гласяло съобщението и това била последната вест. По-нататъшната съдба на „Копенхаген" и на не­говия екипаж останала в тайна.

Но ето че през януари 1929 година жителите на остров

Тристан да Куня, разположен в южната част на Атлан-тическия океан, на половината път между Бразилия и нос Добра Надежда, видели грандиозен платноход, който се насочил право към бреговата линия, осеяна с коварни подводни скали. Подгонен от силния вятър, корабът се носел по вълчите с голяма скорост. Той до­шъл толкова близко до брега, че събраните любопитни жители напълно се убедили в едно — на борда няма никакви признаци на живот. Широката бяла линия, отличителен белег за всички удобни платноходи, да­вала основание мнозина да предполагат, че това е „Копенхаген".

На половин миля от острова платноходът попад­нал във властта на силно крайбрежно течение, а спусна­лата се мъгла го скрила от погледите на островитяните. Когато бурята отминала и вятърът утихнал, предприели опити за издирване на платнохода, но нито него самия, нито някакви остатъци, ако се е бил разбил, могли да намерят. Скоро станало известно, че в същия януар-ски ден в близост до острова Тристан да Куня е минал финският барк „Понапс". Нищо чудно жителите на ост­рова да са видели четиримачтовия барк, а не „Копен­хаген".

Ето още едно съобщение от същата тази 1911 година, направено от чилийски МОРЯЦИ. ПО време на риболов покрай южното крайбрежие на Чили те видели един платноход, който по техните описания много прили¬ чал на „Копенхаген". Докато рибарите се двоумели дали да му се притекат на помощ (виждало се ясно как мач­тите са изпочупени), излязла буря и те побързали да се приберат на брега. Рибарите разказали всичко на пристанищните власти и те, без да губят време, изпра­тили спасителни кораби. Минали няколко дни, корабите се върнали, без да ОТКРИЯТ НИЩО.

Изчезването на този голям учебен платноход заедно с всички намиращи се на борда му хора развълнувало датската общественост. Още повече, че „Копенхаген" нееднократно бил доказвал своите отлични мореходни качества. За издирването му изпратили специално екипиран кораб, при това не дало никакви резултати, а морските експерти дошли до заключението: „Копен­хаген" е потънал толкова бързо, че екипажът не успял да се възползува от спасителните лодки и всички хора загинали.

С т р а н с т в у в а щ и я т „барутен погреб" Катастрофата с американския военен параход „Бенд¬

жер Стейт" станала през декември 1969 година в север­ната част на Тихия океан. Буря посрещнала кораба още с излизането му от пристанището. Девет дни въл­ните яростно шибали металния корпус, капитанът на няколко пъти изменял курса, но нищо не помогнало. Въжетата, с които били привързани сандъците с бом­би, не издържали, протрили се и товарът започнал да се търкаля напред-назад по палубата. Пои едно от по­редните резки наклонявания няколко бомби излез­ли от контейнерите и през люка се сгромолясали чак в трюма. Една от тях се взривила и само по чудо не из­бухнали и останалите. На борда се образувала пробойна с почти десет квадратни метра отвор.

Макар че пробойната зеела на метър над ватерли¬ нията и не съществувала опасността корабът да потъне веднага, капитанът заповядал всички да напуснат ко­раба. Моряците бързо надули трите гумени спасителни сала, но духнал такъв силен вятър, че отнесъл два от

18

тях. С мъка успели да спуснат третия във водата и на него се настанили тридесет и пет моряци. Но едва се заловили за веслата, когато от пробойната се търко¬ лила десеттонна бомба и пльоснала в морето. Салът се обърнал и хората се озовали в ледената вода. Вцепе­нени от ужас и студ, те не усетили как вълните ги отнесли навътре в морето, далеч от борда на „Бенджер Стейт". Няколко моряци, които все още се мотаели по палубата, били пометени от вълните. Тези, които запа-зили самообладание и по някакъв начин все още успя­вали да се държат над повърхността, били нападнати от акули. Когато след няколко часа дошъл спасителният кораб, от водата успели да извадят само четирина­десет души. На следващия ден самолети тръгнали да търсят изоставения военен параход, но от него нямало и следа. Решили, че е потънал

В началото на 1970 година „Бенджер Стейт" неочак­вано се появил на северозапад от Хавайските острови на един от най-оживените морски пътища. Дрейфува¬ щият „барутен погреб" трябвало да бъде моментално потопен. За няколко дена плаването в района на Ха­вайските острови било преустановено. Военни кораби обкръжили „Бенджер Стейт" и чакали само сигнал, за да открият по него огън. И в този момент, когато към него били насочени дулата на толкова оръдия, „Бенджер Стейт" рязко се наклонил на една страна и потънал.

Всичко това, с повече или по-малко подробности, било публикувано в печата, но не се споменавала и дума за това, каква голяма опасност представлявал този натоварен с боеприпаси и изоставен военен кораб за пътническите и риболовните кораби

тяло и характер Съществува ли зависимост между .

физическия облик на човека и не­говия характер?

Задавал съм този въпрос на мно­зина и съм получавал различни от­говори, понякога съвсем противо­речиви.

ПИСАТЕЛЯТ: — Питате ме, дали характерът зависи от тялото? Та това е отдавна решено в литера­турата! Какво искате, да откривам Америка? Та цялата световна ли­тература е изпъстрена от образи, при които тази връзка е съвсем не­двусмислена. Омировият Ахил си е Ахил, изплетен от мишци и сухо­жилия и на тези мишци и сухожи­лия съответствува психика, която даже. . . хм, даже Омир не е успяла да направи много богата. Не е нуж­но да ни описват подробно външния вид на татко Гобсек или Плюшкин. Достатъчно е да ни се даде духов­ната им характеристика, за да си ги представим ясно как изглеждат. А и никой художник не би посмял да ги нарисува другояче. Можете ли да си въобразите княз Мишкин във физическия образ например. . . на кого, на Санчо Панса?

— Малко трудно, но мога. — А. ето, виждате ли? И вие ка­

захте „малко трудно". Връзката е не­съмнена. Знаете какво казва наро­дът; „На подлеца му е написано на лицето, че е подлец!" Нима ще сед­нете да спорите?

Не, аз нямах намерение да споря. Потърсих един мой отдавнашен прия¬ тел, който работеше като следова­тел. Нека го нарека Боянов. За не­

го колегите му разказваха различни истории, в които анекдотите се при­месваха с истината. Но всички бяха единодушни — „познава хората". Даже говореха, че веднъж от четири­ма задържани по някакъв грабеж той просто посочил единия, извикал го в кабинета си и, без да го разпитва, казал:

— Започвайте! Искам подробности по грабежа!

Задържаният признал всичко. Когато се срещнах с Боянов, най-

напред попитах, дали този случай е истина. Боянов се разсмя, след това се намръщи. И рече:

СЛЕДОВАТЕЛЯТ: - Това са при­казки! Така не се води и не може да се води следствие! Вярно е, обаче, че имаше един случай. . .

— Аха! — Не бързай! Случаят беше съв­

сем другояче завързан. От огледа на мястото установих, че извърши­телят на грабежа е бил силен човек, но нисък — не по-висок от метър и шестдесет. Бяха задържани чети­рима мъже и аз извиках най-напред най-ниския. Това е.

— А какво ще кажеш за следова­телската интуиция?

— Това не е научен подход към въпроса.

— Да, но практиката говори, че има нещо. Случвало ли ти се е да се запознаеш с някой човек и още от пръв поглед той да ти стане много симпатичен или много несимпатичен?

— В това има други фактори. . — Значи, вярно е! Тогава? Вместо отговор Боянов издърпа

едно чекмедже от бюрото си и сложи пред мен няколко снимки. След това побутна една от тях.

— Този мъж — рече той — как ти изглежда? Има лице на убиец, нали? Да, и тук пред мен се кълнеше, че е извършил един обир. Лъжеше. Чуваш ли, лъжеше, за да спаси от затвор единствения си син! Искаше той да влезе в затвора вместо него! А тази тук — и Боянов побутна дру­га снимка — има лице на ангел, нали? Само че беше отровила брат си. За някакъв имот. Така е. Ако се ръководим по външния вид, а не по фактите и доказателствата, далеч няма да стигнем! Не искам и да слу­шам за френология!

Тук му е мястото да се обясни защо Боянов не искаше да слуша за фре­нология. Това учение е създадено в началото на миналия век. Онези, които го създали — учените Хал и Шпурцхайм, — смятали, че усиле­ното развитие на някои части от мозъка не може да не се отрази на формата на черепа. Следователно, казвали те, по различните изпък­налости на черепа може да се съди за различните свойства на психиката у даден човек: дали има наклонности към изкуството, към леност, избух¬ ливост и така нататък. Още по-особена насока взела френологията в трудовете на Ломброзо. Той твърдял, че престъпните наклонности са вед­нъж завинаги дадени от рождение н могат да бъдат разпознати по фор­мата и издатините па черепа.

Днес френологията въобще няма място сред науките, нейните изводи

19

Никой не може да сбърка Дон Ки¬ хот с друг литературен образ!

са отречени. Но трябва да бъдем справедливи — тя била създадена по времето, когато физиологията на човека била в пелени, да не говорим за психиатрията. По онова време психиатрично болните били окова¬ вани във вериги! Наблюденията на френолозите, че отделни функции на мозъка се съсредоточават в опре­делени негови участъци били верни и по този начин се подпомогнало изучаването на мозъка. Но това, че съществуват в мозъка центрове на

зрението, слуха, говора — само по себе си не може да се свързва с ця­лостната психика и характера на човека. Още повече, че развитието или изоставането на различните цен­трове не е процес, който се проя­вява видимо с натрупване на повече клетки в тези места и появата на издатини. Такива представи за дей-ността на мозъка са съвършено на­ивни. Десетки гениални хора са при­тежавали мозък, който е бил по-малък по обем и тегло от средния чо­вешки мозък, а много полуидиоти имат огромни мозъци.

Още по-малко може да се твърди, че престъпността е вродена, че съ­ществуват характери, наклонни към престъпления. Характерът на чо­века почива върху една обща на­следственост от родителите, но той се" изгражда и е резултат от много причини. Социалните условия са главният фактор, който формира ха­рактерите. Каквито и да са наслед­ствените качества, те се преработват от задачите, които има даденият човек в обществото и мястото, което заема в него. Характерът не е веднъж за­винаги даден, той търпи промени през целия живот, колкото и някои хора да заявяват, че „са си такива, как­вито са си били винаги". Това не е вярно. Трудно се променя само ти­път нервна система, бързината и устойчивостта на реакциите към окол­ната среда, но характерът се фор­мира от обществото с цялата му мно¬ гостранност.

Учението за вродената престъпност има определена идеологическа зада­ча, дадена от буржоазията. То тряб­ва да обоснове „теориите", че ра­ботникът ще си остане работник и работници ще бъдат синовете му и внуците му, а тяхната революционна борба не е нищо друго, освен израз на вродената им наклонност към пре­стъпления!

Така че следователят беше съвър­шено прав. Френологията не мо­жеше да се нарича наука.

Следващият човек, с когото заго­ворих, беше ЛЕКАРЯТ-АНТРОПО¬ ЛОГ.

— Тази проблема не е нова! — рече той. — Още древните лекари са се занимавали с нея. От Хипократ и нататък. . .

— А какво е характер? — Това е съчетанието от всички

по-устойчиви психически качества у човека, които се изграждат и проя­вяват при неговия живот в обще­ството. Тялото, т. е. — физическата

структура на човека, е един от фак­торите. Важен, но не главен.

— А влияе ли тялото върху ха­рактера?

— Разбира се. Само че влиянието е двустранно. Тялото влияе върху пси­хиката и психиката — върху тялото. И това започва от рождение.

Ще чуете много майки да казват: „Моето дете още от първия ден проявяваше определен характер". В това има нещо вярно, но то се от­нася не до характера, а до типа нерв­на система и съвсем не „от първия ден". Известни са четири главни типа нервна система у човека — сан¬ гвиничен, флегматичен, холеричен и меланхоличен тип. Сангвиникът има бързи и устойчиви реакции. Това са подвижни хора, обикновено в добро настроение, лесно влизат в контакт с хората. Флегматикът е с по-бавни, но също устойчиви реакции. Той е сравнително по-затворен от сангви¬ ника, по-малко подвижен, но упо­рит. И у него преобладава доброто на­строение. „Бавничък, но добричък" — казва народът за такива хора. Хо¬ лерикът е с бързи, неустойчиви реак­ции. Той е припрян, сприхав, много бърз, жив. Мени често настроението си — от веселост до тъга. Избухва бързо и съжалява след това. Обик­новено влиза лесно в контакт с хора­та. Меланхоликът е с бавни, подтис­нати реакции. Той е затворен в себе си, колеблив, обичайното му на-

Галерия от древни образи: власто­любив, подозрителност, тщеславие, упоритост. . .

строение е тъжното. Светът му под­нася непрестанно психически удари, срещу които той трудно се отбранява.

Тези четири темперамента са опи­сани от древните лекари. В чист вид обаче те се срещат много рядко, хо­рата са смес от два или даже три темперамента.

Точно темпераментът, типът на нервните реакции е до голяма сте­пен заложен наследствено и него майката наблюдава рано у детето. Естествено, темпераментът дава свое­то отражение, когато се изгражда ха­рактерът. Сангвиникът посреща по-лесно житейските трудности, той си остава открит, естествен, неговият оптимизъм се предава и на обкръ­жаващите го. За разлика от него един меланхолик ще се изгради като чо­век, който отбягва шумните контакти и който ще търси спокойствие в про­фесии, по-малко свързани с хора. Неговата воля ще е по-слаба, не­прекъснатата му неувереност ще го нрави често смешен в очите на окол­ните. За него ще казват „слаб ха­рактер".

Безспорно е, че мозъкът е мате­риална основа на човешката пси­хика и следователно — на характера у човека. Но мозъкът не е изоли­ран от останалото тяло, то му влияе, и косвено — влияе върху характера. Кому не е известно, че някои про­дължителни заболявания, даже и да не са тежки, променят характера?

Хронично болните често стават под­тиснати, затворени, избягват общу-ването с хора, започват да гледат на света в черно. Околните се учудват: „Той никога не е бил егоист, а сега колко се промени!"

Много голямо влияние върху мо­зъка, а оттам — и върху изграж­дането на характера имат жлезите с вътрешна секреция, особено хипо­физата, тимусът, половите жлези, щитовидната жлеза и надбъбреците. Изключителната женственост у ха­рактера на мъже или мъжественост у жени може да се дължи на увели­чена или намалена дейност на хи­пофизата или надбъбреците. А ха­рактерът на евнусите — с тяхната подозрителност, скъперничество и подлост е еднакво обрисуван в худо­жествената литература от най-раз-лични писатели. В този така из­граден образ не може да няма някои верни черти. Тимусът като жлеза с вътрешна секреция намалява своята дейност след 20—25-та година. Очевидно той има връзка с общото съзряване на организма. Наблюде­нията установяват, че хората, у които тимусът продължава да отделя хормони и в по-късни години, за­пазват някои детски, незрели черти в характера си.

Нещата са по-ясни, когато е на­лице заболяване на някоя от жле­зите с вътрешна секреция. Но в мнозинството от случаите съществу­ват само леки отклонения. Те не са болестни състояния, но въпреки това дават своето отражение върху ко­рата на главния мозък и оттам — върху цялостното поведение на чо­века. Такива хора започват почти незабележимо да се променят, при­добиват някои особени черти в ха­рактера си. Една нарастваща раз­дразнителност, припряност и упо­ритост, която води до все по-чести спречквания с околиите, може да остане необяснима за близките. Но точните изследвания с радиоактивни изотопи на щитовидната жлеза мо­гат да покажат, че се касае за усил­ване на нейната дейност и това да не е непременно заболяване.

Други особености на тялото могат да влияят на характера по околен път — чрез оценката на околните хора. Например — прекалено висо­кият ръст у жените и прекалено нис­кият — у мъжете. Макар и непра­вилно, в много страни и народи това се смята за недостатък. Обще­ственото мнение създава у високите жени и ниските мъже постоянно чув­

ство за малоценност и характерите им се формират под натиска на това чувство. Съобразно темперамента си и другите качества те се стараят да го преодолеят и често подтиснатостта и свенливостта минават в своята противоположност — изграждат се властност, незачитане на обществото, самовлюбеност и самохвалство.

Още по-тежко отражение върху характера могат да имат видимите дефекти на тялото. Те нанасят поня­кога много дълбоки поражения вър­ху психиката. И пак, в края на краи­щата, как ще се изгради характерът на човек с телесни дефекти — за­виси от обществото. В експлоата-торско общество, където човек за човека е вълк, над такива хора тег­не невидима присъда. И те естест­вено се отплащат със същата мо­нета на онези, които са ги отрит нали и оскърбили. Да си спомним само Квазимодо с неговата отчаяна не­навист към хората, Ричард III гър­бавият — изплетен от подлост, за­вист и жестокост! Чужди са на со­циалистическото общество такива ха­рактери, защото са чужди на социа­листическия хуманизъм презрението и враждебността спрямо хората с телесни недъзи!

Остава един въпрос: „Съществу­ват ли все пак конструкции на тя­лото, които предопределят харак­тера ма човека?'

Гладиатор -боксьор (римско изкуство)

Да предопределят — не, но някаква обща насока може да има. Съветският антрополог проф. Я. Рогински е по-светил много години от своята на­учна дейност на отговора на този въпрос. Въз основа на хиляди из­следвани хора той смята, че съще­ствуват два главни типа строеж на тялото. На единия полюс е церебрал­ният тип (от „церебрум" — мозък), на другия полюс е атлетоидният тип, като между тях има десетки промеж­дутъчни степени. Церебралният тип се характеризира с по-нежни костна и мускулна система, по-слабо разви­тие на лицевите кости и мускули за сметка на останалите части от черепа и по-специално — на челото. Този тип хора са значително по-чувствителни, те са по-раними, обръщат по-голямо внимание на отношенията между хо­рата и техния психически живот. Те по-лесно се „трогват до сълзи" и имат по-голяма наклонност към из­куствата. Противоположният тип, атлетоидният, е по-устойчив в от­ношенията си с хората, не се вълнува много, интересуват го повече свой­ствата и устройството на предметите, характерна е упоритостта му в пре­следването на набелязаната цел, има наклонности към техническите нау­ки. Хората от атлетоидния тип, на­пример, са по-добри и съобразителни шофьори от церебралния тип. Те могат да решават конструкторски за­дачи по-бързо от церебралния тип, но „церебралните", макар и по-бавно, решават по-сложни задачи. При ре­шителни житейски положения „ат¬ летоидните" действуват бързо и ка­тегорично, без особени колебания. „Церебралните" се бавят, което често е фатално, но ако имат време да обмислят поведението си, намират по-добри решения.

Както подчертава проф. Рогин¬ ски, това са крайните типове, по­люсите. Огромното мнозинство от хо­рата влизат в промеждутъчните сте­пени.

Л Ю Б О П И Т Н И Ф А К Т И За пръв път чаят се появил в Ки­

тай през IV век като лекарствено ра­стение. Едва двеста години по-къс­но китайците се научили да пият чай. Изминало обаче цяло хилядо­летие, преди чаят да достигне до Ев­ропа.

За пръв път в Европа чай доне­сли португалците през 1517 г. След тях през 1610 е. чай започнали да пият холандците. А в Русия през

1638 г. за пръв път донесли от Монго­лия на цар Михаил 4 пуда чай. В Англия пиенето на чай датира от 1664 г., когато за пръв път служите­лите от Ост-Индийската компания подарили на крал Чарлз II 2 фунта чай.

Днес най-много чай се пие в Ан­глия. Там за година на глава от на­селението се падат по 4500 г чай, след това се нареждат Канада —

1270 е, Холандия — 770 г, Египет и Япония — 680 г, САЩ — 430 г, СССР — 311 г, Индия — 290 г, Пакистан— 160 г и Китай — 130 г.

Ободряващото и тонизиращо дей­ствие на чая се дължи на танина. Черният чай съдържа от 12 до 16% танин, а зеления до 25% танин. Ароматът на чая се дължи на етер­ните масла, които се съдържат в не-го и са съставени от 32 компонента.

22

И с тези думи антропологът за-върши. Но все още нещо не достига¬ ше. Интересуваше ме лицето, това „огледало на душата", както са го на­ричали древните. Затова следващият, към когото отправих въпроса;

— Отразява ли лицето характера на човека?" — беше ЛЕКАРЯТ — ПСИХОЛОГ.

— До известна степен — да! — каза той. — Но това не може да е правило, защото и отклоненията са значителни. Следователно — и грешките ще бъдат чести. Нали знаете какво е мимическа мускула­тура?

— Мускулатурата на лицето и от­части — на шията. Тя взема уча­стие във външното изразяване на чувствата.

— Приблизително е така. Е, тук имате пример как характерът влияе върху тялото. Радост, мъка, страх, гняв — всичко се изписва на лицето посредством движенията на мимиче­ската мускулатура. Тя е съсредото­чена по челото, около очите и около устата. Има движения на мимичес­ката мускулатура, които са безу­словни рефлекси и поради това са еднакви за всички хора. Болката или неприятното усещане у детето пре­дизвикват плач. Веднага може да се познае по мимиката кога ще започне този плач. Смехът, който еволюцион­но идва у човека от маймуните, съ­що се изразява с обща мимика за всички хора.

Но по-нататък вече идват услов­ните рефлекси у хората с цялото им многообразие. И мимическите мус­кули започват да се свиват съоб­разно условните рефлекси, косвено — съобразно характера на човека. Ед­ни от мускулите ще се използуват не­престанно и ще придадат израза на лицето, други мускули — почти не ще бъдат употребявани.

Най-важна е мимиката, свързана е очите. Спокойният открит поглед обикновено принадлежи и на такъв

характер, Страхливите и мнителните държат очите си присвити. Трудно се бъркат енергичните с ленивите — очите ги издават.

Очната мимика се съчетава добре с мимиката на устата. Постоянната тъга, лошото настроение, дълбоката мъка личат най-добре в мускулите около устата. Тъгата подчертава бръчките във външните ъгли на устните. За разлика от нея весело­стта дълбае бръчки във външния ъгъл на очите. Придирчивостта сви­ва устните, прави ги тънка ивица. Отчаянието, както и безразличието налагат апатична маска върху ця­лото лице.

Бръчките по челото са обичаен шаблон, когато се описват постоян­но мислещите учени, изследователи, философи. Това са обикновено две-те отвесни бръчки между веждите. А напречните бръчки по челото се появяват по-рано у хора, чиято про­фесия изисква напрегнато внимание. Разбира се, изгладената кожа на че­лото не говори веднага за липса на духовен живот, такава кожа може да си е чисто индивидуален белег.

Характерът, изваян на лицето — това е голямата задача на живопи-сеца, скулптора, писателя. И на та­кива характерни образи се гради неотразимото въздействие на изку­ството. Те ни убеждават точно когато са реални, когато са взети от жи­вота.

Но ежедневието на всеки от нас се изплита не в досег с литературни образи, а с живи хора. Те са родени и отрасли при различни условия, из­градили са своя характер под влия­ние на многобройни телесни фактори и различна среда. И нищо по-погреш-но от това да създаваме убеждението си за човека по външния вид на ли­цето и тялото му, а не по неговите постъпки. Защото не външният вид, а действията на човека са главният критерий за неговия характер!

д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ

ПРИРОДНИ ЧУДЕСА

В БЪЛГАРИЯ

Един поглед върху геоложката карта на Бъл­гария е достатъчен да ни убеди колко разнооб­разни са били условията за образуване на раз­личните видове скали. Процесите на отлагане са били следвани от тектонски движения и маг¬ матизъм. И през цялото време вътрешните и външните земни сили са нямали покой. Създа­деното в един период или век започва да се руши през следващия. Така се стигнало до днешния облик на земята ни, която продължава да се изменя, макар и незабележимо за нас. Така природата непрекъснато твори и се об­новява.

В Искърския пролом природата е създала рядко по своята красота чудо. Милиони го­дини реката е дълбала планината и е разкрила на повърхността скалите, образувани още през палеозойската, мезозойската и неозойската ера. Тези скали изграждат великолепни струк­турни форми.

В началото на аптската (долнокредна) епоха водите на един от съществуващите у нас ба­сейни са заливали областта на Предбалкана, западно от р. Янтра! На дъното на басейна не­прекъснато са се натрупвали утайки, от които впоследствие са се образували многократно сменяващи се пластове от варовици, пясъчници и песъчливи мергели.

При утаяването си пластовете обикновено са

хоризонтални. В планинските райони, към които се отнася и Искърският пролом, те са наклонени, изправени или дори обърнати. Реката е слизала все по-ниско в пластовете и те, вече разкрити, под действието на вятъра и на слънцето са започнали да се напукват. В резултат на това пластовете взели да се раз­падат. По-твърдите от тях, като мъчно разру¬ шими, оставали да стърчат нагоре, а на мястото на ронливите и отнесени материали се образу­вали различни по форма и дълбочина улеи и траншеи.

У нас това може да се види при „Ритлите" край с. Лютиброд. Тук пластовете на аптските здрави варовици стърчат като грамадни теа­трални кулиси. Тяхната височина достига до 200 м от нивото на реката. Дебелината на трите отвесно изправени стени варира от 2,60 до 6,50 м. Народът оприличил тези стени на ритлите на каруца; оттам идва и името им. Глинестите пластове помежду им били измити и сега на тяхно място има дълбоки и стръмни улеи. В пясъчниците на „Ритлите" се намират в изобилие дребни вкаменелости.

Едва ли има човек, който би застанал рав­нодушен пред този природен феномен, който, подобно на верен страж, стои в красивото Ис­кърско дефиле.

Д. ДИМОВ

23

И Т Е Х Н И К А Т А НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА ИЗВЕСТНИ ХОРА СИСТЕМА ЗА НАПРАВЛЯВАНО ШОФИРАНЕ

Вече съществува система за автоматично направля­вано шофиране. Тя е завършена за 4 години в Удине и се състои от серия от 55 индикатора, разположени на разстояние 700 м един от друг върху двата банке­та, на които се появяват информации във връзка с движението: инцидент, задръстване, мъгла, лед и т. н. Целта на системата е да се спестяват на автомобили­стите неприятни изненади за част от пътя, където се предвижда средно движение по 90 хиляди коли дневно.

Серия „очи", разположени на групи по 3 на всеки 250 м/125 м в тунелите, регистрират непрекъснато ме­теорологичните данни и сведения за гъстотата и ско­ростта на движението. Тези данни се изпращат чрез кабел в един оперативен център, където електронна изчислителна машина ги обработва в реално време, т. е. веднага, и препраща съобщенията (30 възможни комбинации) на 55-те индикатора. Един от тези инди­катори с променящо се съобщение, инсталиран с опитна цел на едно северно шосе, е цветен.

Особено важни са сигнализациите, които предупреж­дават автомобилиста за моментите на опасност, като по този начин намаляват възможността от сблъсквания, особено в тунелите, и спират достъпа до пътищата, къ-дето са станали инциденти.

Всяка година в Италия умират от пътни злополуки 10 хиляди души. Ранените през 1970 година са 230 хи­ляди. През 197! г. само по автострадите са станали 15 хиляди инцидента с 461 смъртни случая. Според изчис-ления на „Аискат" (едно от дружествата, които имат концесия върху пътищата) 19% от инцидентите стават поради разсеяност, а 5% — поради лоши атмосферни ус­ловия. Това са два „параграфа", които могат да бъдат снижени чувствително от разпространението на осведо-мителни системи като описаната

ЛЕКАРСТВО СРЕЩУ ЗАСЛЕПЯВАНЕТО

Като се вземе пред вид, че след заслепяване ся необ­ходими още 30—40 секунди, докато се възвърне види-костта, и ако се изчисли колко път може да се измине за това време при скорост на колата 100—120 км/час, трябва да се стигне до извода, че нощното шофиране е опасно. Но лекарство е намерено: така нареченото „шофьорско хапче" на базата на елениен (сложен ек­стракт от растението „индийски карамфил"). Лекар­ството е наречено „адаптинол".

Това е субстанция, която повишава зрителната остро­та през деня и особено през нощта. Изглежда, че е до-статъчно да се взимат 1—2 хапчета адаптинол на ден в продължение на 10—12 дни, за да се получи ефект, траещ дори до 6 месеца.

Изглежда обаче, че лекарството е ефикасно и за то­ва, което обикновено се нарича „светлинен стрес" и от което страдаме всички в прекалено осветени помещения, при употребата на лошо регулирани телевизори, поради честотата на светлинните реклами. Най-честите жертви на тези нови злини, причинени на човека, са децата и възрастните

„Атлас", юли 1972

СПАСИТЕЛЯТ НА РОБИНЗОН КРУЗО Авторът на Доверовия прах, Томас Довер, е бил ба­

калавър по медицина и ... лекар на пиратски кораб. Впро­чем във времето, когато живял Довер, ограбването на испанските кораби и колонии от англичаните се ува­жавало като тяхна законна прерогатива.

Освен с откритията си в областта на медицината То­мас Довер има и друг принос. На 2 февруари 1709 г., отплувайки от , Чили с пиратския кораб, той спасява живата на шотландския моряк Александър Селкирк, който живял сам на острова Хуан Фернандес повече от 4 години. Капитан Уудс Роджърс, командирът на кораба, с който плувал Довер, публикувал пълно опи­сание на експедицията в книгата си „Обиколно пътува­не около света". Това описание било използувано от Д. Дефо, за да напише безсмъртната история на Ро¬ бинзон Крузо

Говори се, че Томас Довер прилагал пиратските си маниери и в областта на медицината. Някои твърдят, че така нареченият Доверов прах най-напред бил от-крит от известния д-р Томас Сиденхам, учител на Довер. .

ЛЕЧЕБНАТА ВОДА Както е известно Йохан Рудолф Глаубер е открива­

телят на лекарството, известно като. Глауберова сол Глаубер нямал университетско образование, но той е един от прочутите химици и фармацевти на 17-ия век. Своите забележителни открития той постигал благода­рение на изключителната си наблюдателност и наход­чивост и упоритото ежедневно експериментиране в им­провизираната си домашна лаборатория

Ето как Глаубер описва инцидента, който променил живота му и го довел до откриването на Глауберовата сол:

„По това време аз живеех във Виена и заболях от „Унгарската болест" (стомашно-чревно разстройство) По съвета на приятели аз се довлякох до някакъв ле­чебен извор, разположен на около 5 км от Нейщадт Носех си един самун хляб, но без всякаква надежда, че ще мога да го изям. Пристигайки на извора, аз из­вадих самуна от джоба си и направих една дупка в него, така че можех да го употребя като чаша. След като пих от водата, апетитът ми се възвърна и накрая из изядох импровизираната чаша. След това посетих извора няколко пъти и бързо се излекувах от моята болест."

Глаубер решил да превърне в източник на печалба чародейната сол, съдържаща се в изворната вода. връщайки се у дома, самоукият изследовател съвсем точно установил, че в лечебната вода се съдържа съ­щата сол, която той ежедневно получавал след дести­лацията на една смес от морска вода и витриол (сярна киселина). От дестилата на химическата реакция се получавала солна киселина.

Глаубер бързо забогатял от откритието си. Това оба-че не му попречило да експериментира до края на жи¬ вота си и да остане в историята на науката като забе-лежителен химик и фармацевт

ВЕ

СТИ

ОТ

НА

УК

АТ

А

Американският писател Милбърн Кристофър — известен илюзионист и член на Изследователския център по психиатрия, дълги години е изу­чавал историята и практиката на всевъзможните „свръхестествени" яв­ления. Плод на тези изследвания са осемнадесет книги, в които Кристо­фър нагледно разобличава „техни­ческото изпълнение на чудесата" и показва колко лесно доверчивите хора могат да бъдат измамени.

Притежават ли животните свръх­естествени способности? Действи­телно ли умеят да говорят, да че­тат, за предсказват бъдещето? Мил­бърн Кристофър дава отговор на тези въпроси в статията, която печатаме е някои съкращения.

Едно необикновено животно, про­славило се твърде много в близкото минало, била кобилата Леди. Тя демонстрирала своето изкуство в конюшнята си в Ричмънд, щат Вирд­жиния. Макар че Леди нашироко била рекламирана като говорещ кон, притежаващ свръхестествени спо­собности, в същност те само поня­кога тихо цвилела и пръхтяла- Леди общувала с хората, съставяла думи от буквите на азбуката, написана на картончетата, конто бутала с муцу­ната си.

В статия, публикувана в нюойрк-ския вестник „Уорлд" в края на два­десетте години се казва, че „Леди може да чете мислите на хората, да предсказва бъдещето и да води раз­говор на китайски език". Четвърт век по-късно Лез Лейбър пише в спи­сание „Уик мегъзин", че пристигнал в конюшнята на Леди без преду­преждение, а в юмрука си здраво стис­кал листче, на което било написано името му. Конят — чудо веднага съста­вил името му от буквите: л — е — з. Лейбър сам си признава, че „мрав­ки полазили по гърба му".

Стопанката на Леди Клаудия Фон­да купила кобилата като двегодишна. Тя разказва, че отглеждала и възпи­тавала Леди като малко дете. Ко­билата не била чистокръвна и във външния й вид нямало нищо забе­лежително. Единствената странност

на Леди било това, че много обичала бананите. Леди се оказала много спо­собна ученичка. Фонда я научила да брои, да различава буквите и да из­вършва най-простите аритметични действия. Изпълнена с гордост от своя „вундеркинд", мисиз Фонда ре­шила да покаже кобилата на целия свят, или поне на тези, които мина­вали край фермата.

Залепеният на крайпътния стълб афиш съобщавал, че конят — чудо мо­жел да образува думи от отделни букви, да събира, да изважда, да умножава н дели, да познава часов­ника и да отговаря на въпроси. Спо­собностите на Леди заинтригували всички и тя станала забележителност на Ричмънд. Входната такса в ко¬ нюшната била приемлива: 50 цента за децата и по един долар за въз­растните.

Автомобилистите, които минавали по този участък от пътя, разнесли по цялата страна мълвата за удивител­ните способности на кобилата. Бол­шинството от хората задавали на Леди лични въпроси, като напри­мер: „Кога ще се оженя?", „Да спаз­вам ли съветите на домашния си лекар?", „Изневерява ли ми мъжът ми?", „Къде трябва да вложа па­рите си?" Предсказанието на Леди, че боксьорът Дъмпсъй ще спечели в срещата с Шарка, станало предмет на всеобщо обсъждане. Любителите на спорта започнали да пристигат във Вирджиния със сериозния въп­рос: „Кой ще спечели купата Прик¬ нес?", „Кой отбор ще стане, шам­пион на Съединените щати по бейс¬ бол?" Кобилата се оказала добре информирана както за бейсболните отбори в Средния Запад, така и за отборите от първата лига, С голям успех предсказвала победителя в ежегодните състезания по футбол в армията и флотата. Мой познат ми разказа, че за един ден три пъти спечелил в конните надбягвания, съ­стояли се на хиподрума в Хавър де Грас. И това, подчерта той, не било случайно, тъй като Леди му подска­зала на кои коне да заложи.

Не са много конете, които отделят внимание и за политика. Леди обаче

Знаменитият кон Мароко заедно със своя дресьор Джон Бенкс

никога не се стеснявала да изкаже мнението си за резултатите от из­борите било в щата, било в общона­ционален мащаб. През 1923 г. в изборната кампания за президент Леди предсказала, че изборите ще спечели Франклин Рузвелт, при това неговата кандидатура още не била издигната от демократическата пар­тия. За Леди заговорила цялата страна.

Казват, че сенатори и членове на Конгреса идвали от Вашингтон спе­циално, за да получат съвет от Леди относно готвещите се законопроекти, финансистите се вслушвали в ней­ните препоръки. Но за съжаление нито един конкретен факт не е бил приведен в подкрепа на тези твър­дения.

Списание „Лайф" през 1940 г, със съжаление пише. че вече без-

25

26

възвратно е отминало времето, ко­гато кобилата е била надарен медиум. (Медиум се нарича лице, което може да бъде посредник между хората и духовете на умрелите.) Леди давала повече грешни, отколкото верни предсказания и предпочитала да си пасе на ливадата, отколкото да се занимава с предричане на бъдещето. Вчерашното животно — чудо вече се превърнало в най-обикновен стар кон.

Но в края на 1952 г. знаменитият четирикрак пророк отново привля­къл вниманието на вестникарите. Пресата отново започнала да пише за Леди, и то дори повече, откогато и да било. В Норфолк, щат Маса­чузетс, безследно изчезнало четири­годишно момченце. Упоритите тър­сения, в които взели участие конна полиция и група доброволци, не дали никакъв резултат. Решили да попи­тат Леди. „Къде се намира момче­то?" Мисиз Фонда застанала до бив­шия оракул, двадесет и седем го­дишната Леди, и кобилата скло­нила глава над продълговатите кар­тончета с букви. Тя съставила ду­мите „водното колело на Питсфилд". Питащият отлично знаел, че в Питс­филд няма никакво водно колело и разочарован се върнал в къщи, ис­крено съжаляващ, че старата ко­била вече не е такава ясновидка, каквато е била преди.

Капитанът от местната полиция научил за предсказанието на Леди, написал думичките на лист хартия и започнал внимателно да ги изучава. Мислено местел сричките и образувал от същите срички нови думи, докато накрая получил израза: „поляната и дивия воден Пит". Еврика! Та нали наблизо има стара каменна кариера,

залята с вода и хората я наричат точно така. Търсели са детето на­всякъде, защо да не погледнат и там. Започнали да изследват камен­ната кариера и накрая измъкнали на повърхността тялото на потъналото дете.

Отново Леди привлякла внимание­то към себе си. Дори списание „Лайф" за пръв път публично под­несло своите извинения на четири¬ кракото животно. Двете страници със снимките на Леди означавали, че списанието й връща благоволението си. И отново мнозина пожелали да получат съвет от кобилата-ясно¬ видка. Репортьори от Атлантичес­кото и Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати обсаждали Леди с молба да открие и други безследно изчезнали хора или да разкрие дребни престъпления.

Веднъж един приятел ми позвъни. Списание „Сатърдей ивнинг пост" го изпращало в Ричмънд да напише статия за Леди. Попита ме дали разполагам със свободно време, за да пътувам заедно с него като консул­тант, тъй като добре знаел колко лесно хората изпадат в заблуждение. Съгласих се.

Когато летяхме със самолета, пред­ложих на Коблър да ме представи пред мисиз Фонда с името Джон Бенкс. Фонда може би е чела моята статия за Леди, отпечатана в балти¬ морския вестник „Сън". Освен това в измисленото име вложих и особен смисъл, но за това ще разкажа по-долу. Наехме кола и потеглихме към фермата. Взех със себе си фотоапа­рат — нека мисиз Фонда ме сметне за фотограф, помощник на кореспон­дента.

Кобилата Леди

Разговорът ни с мисиз Фонда се проведе в нейната къщичка във фер­мата. Тя ни разказа колко дълбоко впечатление е направила Леди на доктор Райън и дори ни позволи да прочетем писмото, в което той заявява, че това е „най-голямото събитие след изобретяване на ра­диото". Попитах дали Леди отго­варя на въпроси, пратени по поща­та. Мисиз Фонда отговори отрица­телно, тъй като не искала да си има неприятности с пощенските служ­би в Съединените щати. Веднъж дори властите в Ричмънд се опитали да я обложат с данък от хиляда долара, с такъв данък облагали гледачките, но тя успяла да убеди властите, че само показва пред пу­блика обучено животно, а в такива случаи годишният данък съставля­вал само петдесет долара. Когато я попитах има ли намерение да се заеме с обучението на друг кон, който да замени Леди, мисиз Фонда се замисли и оправи очилата си. След известно време отговори отрицател­но: на младини било истинско удо­волствие да се работи с Леди, но

Карикатура от английско спи­сание, осмиваща увлечението по обу­чени свине

вече нямала сили да започне всичко отначало.

Пресякохме полянката и прибли­жихме до червеникаво здание, на което с големи бели букви беше на­писано: „ К о н — ч у д о Леди". Мисиз Фонда отвори вратата. В единия край на помещението се намираше конюшнята. Там стоеше всеизвест­ната кобила.

Между нас и кобилата се намираше знаменитата конска „пишеща ма­шина". Към дебела дъска бяха за­крепени две хоризонтални метали­чески оси, към които имаше при­крепени лостове. На краищата на лостовете, обърнати към коня, бяха закрепени плоски пластинки с бук­вите от азбуката. Откъм нашата страна също имаше аналогични про­дълговати пластинки с букви. Ко­гато конят натисне лоста пред себе си, откъм нашата страна се повди­гаше пластинката със съответната буква. В този прост механизъм оп­ределено нямаше никакви трикове. Отдясно се намираше друг лост, който при подръпване връщаше бук­вите в изходното им положение, след като думата беше съставена.

Мисиз Фонда застана до коня

Афиш от 1789 г., свидетелствуващ, че в Лондон дава представления тази обучена гъска

вдясно от нае. В дясната си ръка държеше пръчка, която приличаше на камшик за езда.

— Как е фамилното мн име? — попитах коня.

Леди наклони глава и я наведе така че натисна лоста, след което от моята страна се повдигна буква „б". След нея последваха буквите: е — н — к — с .

— Кога ще се върне брат ми от Европа?

Леди състави думата „лято". Бях разочарован. Представиха ме

на мисиз Фонда като Джон Бенкс. Избрах това име, защото през се­демнадесетото столетие някой си Бенкс, цирков артист, за пръв път е демонстрирал говорещ кон. Освен това нямам никакъв брат!

Дадоха ни бележници и моливи Трябваше да напишем едно число, а кобилата — ясновидка да го отгатне. Застанахме встрани, така че нито кобилата, нито нейната стопанка мо­жеха да надникнат в нашите бележ­ници. Конят моментално позна циф­рите, които написа Коблър. И аз написах няколко цифри. Някои от тях позна, други не. Причината ми стана напълно ясна. Например на­писах цифрата 2. Леди моментално я позна, а после написах 1, но вместо единица, Леди натисна лоста на 9. Тя не разбра моята хитрост. Двой­ката написах така както си я пиша обикновено. Но когато пишех еди-ница, направих движение като че ли пиша 9. но докоснах хартията едва когато моливът се движеше надолу, съвсем ясно ми стана, че тук се използува уловката, известна под названието „четене по молива". Ме-диумът не вижда повърхността на хартията, но вижда края на дългия молив. Следи движенията на молива и по тях може да узнае цифрите и буквите от няколко метра разстоя­ние.

Мисиз Фонда беше опростила този метод. Даде ни дълги, тесни бележ­ници. Един по-широк бележник, как­то и по-къс молив биха затруднили нейните наблюдения.

Чел съм отчетите на много хора, наблюдавали Леди. Обаче нито един, в това число и Райън, не са обър­нали внимание на специалните тесни бележници и на дългите моливи. Очевидно тези изследователи не са подозирали съществуването на си­стемата „четене по молива". Доктор Райън би трябвало да остави на спокойствие коня и да се заеме с мисиз Фонда.

По време на моето посещение обър-

27

нах внимание на една забележителна подробност. На една от стените на конюшнята беше закачено обявле­ние, че е изчезнало любимото ку-ченце на мисиз Фонда. Стопанката обещаваше награда на този, който й върне кученцето. А редом стоеше Леди, която отговаряше на всички въпроси, даваше указания къде да се търсят безследно изчезнали хора, но съвсем очевидно не вземаше ни­какво участие в издирването на за­губилия се любимец.

Дресьорите на подобни животни заслужават дълбоко уважение за­ради тяхното безкрайно търпение. Най-ловките от тях се стремят да останат в сянка, като концентрират цялото внимание върху своя уче­ник — точно така, както вантре¬ логът Едгар Берген, който настоя­ваше, че от тях двамата — Берген и неговата кукла Чарли Макърти — главната заслуга принадлежи на Чарли. (Вантрелог се нарича човек, който може да говори, без да мърда устните си и да движи устата си.)

Основната проблема, която стои пред дресьора е в това, да научи животното да разбира указанията му и да ги изпълнява. Във всеки до­бър цирк има изкусен ездач, който може да накара коня си да застане на колене, да се изправи на задните си крака, да полети галоп, да спре изведнъж, без каквито и да било видими сигнали. Беззвучните сигнали могат да се дават с някакво едва за­бележимо движение на краката, на главата, на ръцете, на камшика, или пък както правеше това мисиз Фонда с пръчката, която държеше в дясната си ръка. Конят не вижда право пред себе си. Отляво в поле­зрението на Леди попадаше мисиз: Фонда, която застана до коня. До­брият дресьор, както на пръв пог-лед изглежда стои без работа, впе­

рил поглед в животното, докато че¬ тирикракото чудо само си върши ра­ботата. Леди беше приучена да на­вежда главата си на една или друга страна над лостовете с буквите. Ко-гато главата на Леди се наклонеше над нужния лост с едва забележимо движение на пръчката, мисиз Фонда й даваше заповед да наведе глава и да натисне съответния лост.

В началото на двадесетия век един кон „убедил" своя стопанин, че не се нуждае от никакви сигнали, за да „изчуква" с копито отговорите на въпроси, които му били задавани. Конят се наричал Умният Ханс, а неговият стопанин Вилхелм фон Остен. Премъдрите професори били

убедени, че Ханс самичък може да решава математически задачи и мно­го по-успешно се ориентира в меж­дународната обстановка, отколкото да кажем един ученик от гимназията. Берлинският психолог Оскар Пфунгст решил на всяка цена да намери обяс­нение на тази загадка. Ако стопа­нинът на Ханс е шарлатанин, той всячески би се стремил да попречи неговият кон да бъде подложен на изследвания, но фон Остен споделял искрено всеобщото убеждение, че Конят наистина е необикновен. Из­следванията на Пфунгст показали, че конят може да отговори правилно само когато задаващият въпроса знае предварително отговора. Ко­гато Пфунгст закривал очите на жи­вотното, копитата му оставали не­подвижни. Разумно би било да се предположи, че фон Остен подсъзна­телно е давал команда на Ханс. След това Пфунгст изцяло концентрирал наблюденията си върху този, който задава въпросите. Ученият устано­вил, че Ханс започва да удря с ко­питото си само когато задаващият въпросите едва забележимо се на­кланя напред, за да види по-добре копитото. Ханс спирал, ако чове­кът макар и за миг се отпуснел. (Другите изследователи никога не обръщали внимание на този факт, цялото им внимание било насочено към коня.)

След това Пфунгст решил да изи­грае ролята на коня. Неговите прия­тели му задавали въпроси, на които отговарял, като потропвал с дясната си ръка. От всичките двадесет и пет човека двадесет и трима давали сиг­нал за правилния отговор, без са­мите да съзнават това. Правилните отговори на Пфунгст ги обърквали не по-малко от отговорите на коня. Психологът публикувал резултатите от своите наблюдения. Фон Остен категорично не бил съгласен с него­вите изводи. Преди смъртта си фон Остен завещал Ханс на своя приятел Карл Крал от Елберфелд, търго­вец и познавач на коне, който също така дълбоко вярвал, че конят при­тежава изключителни способности.

Крал разполагал с време и пари, за да развива таланта и на други коне. Елберфелдските коне получили ши­рока известност. Арабският жре­бец Мухамед овладял математиката за по-малко от две седмици, докато на фон Остен били необходими три го­дини за обучението на Ханс. Крал опростил системата за отговор: един удар на Мухамед с лявото копито означавал десетици, а ударите с дяс­

ното копито означавали единиците. Мухамед извличал квадратен корен и решавал сложни уравнения.

Другите коне на Крал, особено За¬ риф и Мустафа притежавали същите блестящи способности. Професор Клапаред, пристигнал специално от Женевския университет, изпаднал в същия възторг, както по-късно док­тор Райън в Ричмънд. Той провъз­гласил, че „тези коне представля­ват най-голямата сензация на всич­ки времена в областта на психоло­гията на животните, а възможно е и въобще в психологията".

Конете на Крал били по-предпаз­ливи от Леди: нито един не пред­сказал датата на своята смърт, до­като Леди доста преди да умре, съоб­щила, че ще живее 30 години. Леди умряла през 1957 г. на 32 години.

Реших да бъда представен на ми-сиз Фонда като Джон Бенкс, като смятах, че ако Леди наистина е яс¬ новидка, ще назове истинското ми име, а не името на човека, който още през XVII век е демонстрирал гово­рещ кон на име Мароко. Този жре­бец, както и елберфелдските коне-чудо отговарял на въпросите, като по­тропвал с копито. По това време хората много вярвали в магии, въл­шебници и ясновидци. Предсказания­та на Мароко били посрещани с бла­гоговение и страх. Жребецът потроп­вал с копито и съобщавал сумата на точките от двете зарчета за игра, макар и самият да не можел да види зарчетата. Бързо пресмятал колко пенса съдържа сребърната монета, която всеки зрител можел да пъхне в ръката на неговия господар. При това Мароко еднакво добре бил ос­ведомен както за стойността на френ­ските, така и за стойността на ан­глийските монети.

Осъдили Мароко да бъде изгорен на клада в Орлеан, но удивителното жи­вотно спасило себе си и Бенкс, като смирено подгънало колене в знак на покаяние пред върховната власт на църквата. Обвинението в магьосни­чество било снето въз основа на това, че никой пратеник на дявола не би се осмелил така близо да се при­ближи до носителя на светия Хри­стов кръст.

Въпреки че успели да избягнат смъртта във Франция, по-късно, как­то свидетелствуват книгите, все пак успели да ги изгорят живи по обви­нение във връзка с дявола.

През 1764 г. в Глазгоу мистър Зукър демонстрирал друг обучен кон. Този кон освен умението да „при­казва" имал твърде много лоши на­

вици. Играел па карти със зрите­лите, обожавал играта на зарове и всяко представление завършвал с това, че изпивал чашка за здравето на зрителите.

Малко по-скромен живот водел жре­бецът на мистър Хънли, наречен „Строеви кон — учен". Притежавам афиш, запазен от 1780 г., в който се възхваляват необикновените му спо­собности. Този четирикрак артист умножавал числа, стрелял с пистолет и очаровал зрителите с многобройни­те фокуси с карти, които изпълня­вал успешно. По всяка вероятност това е бил и най-големият патриот сред конете. Когато Хънли го пи­тал ще се сражава ли за английския монарх, Строевият кон — учен изра­зявал своя ентусиазъм, като заста­вал на задните си крака и кимал с глава. И този кон като Леди, щом погледнел часовника, можел да по­сочи точния час и минутата.

Най-известният говорещ кон през миналия век в Америка Споти пре­дизвиквал недоумение не само със своя талант, но и със своя външен вид. Целият на петна, като лео¬ пард; петната били четири цвята. Освен това опашката на Споти била като на „слон". Това обстоятелство широко се рекламирало в афишите. През 1807 година посетителите в кръчмата на мистър Кук в Балти¬ мор имали възможност, след като пре­сушат по няколко халби бира, да платят по 25 цента и да погледат как Споти с удар на копитото си съоб­щава точния час, събира числата, които посочват посетителите. Освен това Споти можел да преброи коп­четата по сюртука на всеки от зри­телите и с удар на копитото по пода да съобщи тяхното число.

През 1892 г. в Ню Йорк със закон били забранени неделните циркови представления. И когато през май същата година Е. Л. Пробаско бил арестуван за това, че в неделя показ­вал своя говорещ кон Махомет във второразрядната кръчма на Губър, именно кафеникавият жребец ста­нал главният свидетел в защитата. Съдията пренесъл заседанието на стълбите на зданието на съда, за да може Махомет да даде показа­нията си. Защитникът на Пробаско твърдял, че представленията имали „интелектуален характер". „На колко години сте?" — запитал съдията. Махомет ударил пет пъти по земята с дясното си копито. По аналогичен начин съобщил, че от три години из­нася представления пред публика. Ко­гато съдията извадил от джоба ча-

28

совника си и попитал Махомет кол­ко е часът, конят незабавно с удар на копитото отговорил. Нюйорк­ският вестник „Херълд" съобщил, че съдията „по всяка вероятност е бил на мнение, че представлението на Губър не е нарушение на закона, обаче се е смятал за задължен да го привлече под отговорност". Не ми е известно какво е решението на съда, но това е бил първият в историята случай, в който американското пра­восъдие е признало, че един кон е правомощен свидетел.

Две години по-късно в Лондон (тогава Пробаско участвувал с Ма­хомет в един английски мюзикхол) признал в разговор с репортьор на „Скетч", че в продължение на десе­тилетия дресьорите с незабележимо движение на камшика са давали ко­манди на своите коне. Конете били обучавани с единия удар на копитото си да казват „да" и два пъти да удрят, когато трябва да отговорят „не". Сигналът „да" се давал, когато далеч­ният край на камшика докосне коня по рамото, а когато камшикът се на­клони напред, отговорът бил „не". Пробаско отдавна работел с Махо­мет и този австралийски кон бил тол­кова „умен", че Пробаско напълно се справял и без помощта на кам­шика, толкова умело давал коман­дите си, че никой не можел да за­бележи.

В програмата на Махомет имало следният номер: четирима зрители излизали на сцената и всеки от тях написвал на дъската четиризначно число. Махомет хвърлял поглед вър­ху цифрите, и с удар на копитото си показвал сумата. Много доверчиви зрители смятали, че конят наистина може да събира, да изважда и да дели.

На изложбата в Сан Франциско през 1915 г. една от забележител­ностите бил говорещият кон да име Капитан. Капитан завършвал свое­то участие, като „изсвирвал" някаква популярна мелодийка върху нареде­ни в редица камбанки. Той натискал с муцуната си клавишите на из­кусно направената клавиатура, по­добна на лостовете в ричмъндската конюшня на Леди.

Въпреки тези многобройни при­мери, учените смятат, че конете не притежават особени умствени спо­собности. Джордж Джон Роумънс в своя труд „Умът на животните" твърди, че конете общо като вид са „доста тъпи създания", много по-невъзприемчиви към обучение, от­колкото да кажем слоновете.

Много способни ученици са куче¬ тата и броят на „говорещите кучета" дори превъзхожда броя на „говоре­щите коне".

През XIX век едно куче, наречено Мунито, давало представления във Франция и Англия и отговаряло на въпроси по география, ботаника и естествена история. Поощряван от сеньор Кастели, Мунито хващал със зъби картончета с букви и така съ­ставял отговорите. Не били малко случаите, когато родители специално водели на представлението мързе­ливите си деца, като се надявали, че трудолюбието на Мунито ще им по­служи като добър урок.

В архивите на Френската акаде­мия са запазени данни за някакво говорещо куче, собственост на един селянин от Саксония. По думите на знаменития учен Лайбниц кучето „притежавало речник от тридесет думи и се ползувало от тях, когато искало да яде и да пие нещо опре­делено". Академиците обаче смятали, че ако някой друг, а не такъв авто­ритетен учен като Лайбниц, гаран­тирал за необикновените способности на кучето, те биха сметнали подобно твърдение недостойно за тяхното внимание.

В края на XIX век собственикът на един магазин в Чикаго Чарлз Бар¬ лингтън притежавал говорещ кота­рак. Той мъркал на разни гласове и така си искал мляко, месо или вода.

По време на Вартоломеевия па­наир в Лондон, пък и на други ан­глийски празненства всеобщото вни­мание привличали обучените свине. Много поколения англичани хабели шилингите си, за да погледат „разумните прасета". Дебелите жи­вотни грухтели, преобръщали се от единия хълбок на другия и правели удивителни номера, които съвсем не съответствували на външния им облик.

Мистър Никълсън, който през 1787 г. предприел турне из Шотлан­дия със своята обучена свиня, бил известен още и с това, че обучил една костенурка да пренася пред­мети, един заек да бие барабан и шест пуяка да танцуват контраданс. Впрочем танцуващите пилета съв­сем не били обучени, тайната на тех­ния „талант" се криела в това, че изнасяли представленията си върху нагорещена металическа сцена. И още щом докоснели с нежните си крачета горещия стоманен лист, „ак­тьорите" започвали да танцуват.

Жителите на Бостон през януари 1798 г. имали удоволствието за пръв

Кучето Мунито

път лично да наблюдават обучена свиня. Някой си Уйлям Фредерик Пинчбък съобщава в афиша, че тази забележителна свиня била докарана от Англия и той заплатил за нея хи­ляда долара. Като имал пред вид не­доверието на някои зрители, Пинч­бък, обещава, че ще върне парите на всеки, който съумее да докаже, че това чудо не е истинска свиня от кожа, сланина и кости. Обаче ни­кой не си поискал парите обратно. През 1805 г. Пинчбък издал книгата. „Тълковник или обяснение на раз­личните чудеса", в която отхвърля идеята за участието на някакви; свръхестествени сили. Най-голям ин­терес представлявала главата, в коя­то разяснява на читателите как е дресирал своята свиня. Пинчбък пише, че е „най-добре да се работи със седем-осемседмично прасенце, първо да се опитоми и едва тогава да се започнат уроците. Всеки ден в устата на животното се пъхва кар¬ тонче и трябва да го приучите да държи картончето дотогава, докато вие не го изтеглите. Ако провеждате по три урока на ден, то много скоро ще постигнете добър резултат — животното ще се научи да изпълнява вашите заповеди. Като награда му поднесете късче хляб или парченце ябълка — в зависимост какво пред­почита. След това трябва да научите прасенцето само да взема картонче-

29

тата от пода. Прегънете единия ъгъл на картончето, наведете гла­вата на животното и пъхнете подгъ¬ натия ъгъл в устата му. След ня­колко урока, в които неизменно като награда следва нещо вкусно, живот­ното ще се научи само да събира кар-тончетата. След това поставете на пода три картончета и приучете жи­вотното да взема не това картонче, което стои най-близко до него (есте­ственото движение на всяко живот­но), а да размърда главата си на всички страни и да я наведе едва то­гава, когато вие шумно поемете въз­дух през носа. Накрая поставете в кръг на разстояние от 10 см едно до друго дузина картончета и след като репетирате около седмица, мо­жете да се покажете пред публика. Когато свинята е добре тренирана, тя ще се движи в кръг и ще държи муцуната си повдигната над кар¬ тончетата. Щом чуе, че вие смъркате, свинята мигновено ще хване нужното картонче. Това животно — пише Пинчбък, — което необучено изглеж­да най-глупавото и най-непослуш­ното измежду четирикраките, след

обучението става умно, послушно и ласкаво".

Има в изобилие сведения за гово­рещи свине, но съобщение за обучена коза срещнах само веднъж. Това бил някакъв обучен козел, който не се отличавал с инат като своите събратя и в началото на XIX век давал представления в кръчмите по източното крайбрежие на Съедине­ните щати, като изпълнявал същите номера като другите обучени жи­вотни.

В един стар афиш се рекламира обучен гъсок, който давал представ­ления в Лондон. Казвало се, че това покрито с пера чудо ще демонстрира своето. . *г „изкуство, което несъм­нено ще се стори на всички невероят­но, тъй като е всеизвестно колко ум имат гъските". Хитроумният гъсок можел, както свидетелствува афи­шът, да преброи колко мъже и колко жени присъствуват в залата и да отгатне мислите на всеки човек. До­колкото ми е известно този гъсок е бил първата птица, която със завър­зани очи можела да отгатне избра­ното от зрителя картонче. В друг

афиш също се хвалят способностите на една обучена гъска. „Любознател­ните зрители ще изпитат голямо удо­волствие от най-необикновеното пред­ставление, което ще изнесе най-глу­павото и най-тъпото от животните. . . Никой не може да повярва, докато не види със собствените си очи, че една гъска може да бъде научена да из­вършва толкова разумни действия." Необикновената гъска отгатвала кое число е написано в бележника, поста­вен в сандъчето редом с нея, още преди да е отворено сандъчето. И този фокус изглеждал толкова не­обикновен, вероятно поради това, че е бил изпълняван от една гъска.

Познавах двама дресьори, които даваха представления с обучени бъл­хи и предизвикваха възхищението на публиката. Бълхите мъкнеха ми­ниатюрни колички или носеха ми­кроскопични знаменца. Обаче нито един от тези дресьори не твърдеше, че неговите бълхи могат да четат мислите па хората или да предсказ­ват бъдещето.

МИЛБЪРН КРИСТОФЪР

Много неразрешени загадки има върху нашата Земя. Една от тях е ледените шапки върху полюсите на планетата. Там, където днес се про­стират необятни ледени пустини, някога е имало тропически климат. Откога съществуват ледените маси на полюсите? Каква е 'причината за тяхното появяване? Дали в бъ­деще ще настъпи размразяване и стопяване на леда?

Има много хипотези за разгада­ването на ледената загадка. Дори ги групират в планетарни, космически и астрономически.

От изследванията на блуждае­щите или еретическите камъни, пръснати из Средна или Северна Европа, някои учени още през ми­налия век изказват предположение­то, че те са донесени от плаващи лед-ници, а самите територии, върху

които са пръснати, някога са били морско дъно, Камъните отпаднали след стопяването на ледниците. Един руски географ пръв изказва хипо­тезата, че ератическите камъни са пре­несени от огромни ледникови маси, че не е имало морета, както предпо­лага първата хипотеза. Но както той, така и други по-късни изсле­дователи не са могли да обяснят при­чината за заледяванията. Според тре­ти учени северните страни имали по-голяма надморска височина Поради това там е било по-студено и вместо дъжд е валял сняг. Охлаждането, твърдят четвърти, се дължи на нееднаквото нагряване на Земята от Слънцето; на периодичното увели­чаване на въглеродния двуокис в земната атмосфера от дейността на вулканите. Има учени, които при­писват заледяването на намаляване

на въглеродния двуокис поради то­ва, че бил погълнат от пищната ра­стителност и консервиран в мощни каменовъглени пластове през ми­нали геологически периоди. Астро­номи дирят обяснение на заледява­нията в промяната в наклона в* земната ос, в преместване на зем¬ ните полюси. Други обясняват това велико захлаждане с предположе­нието, че отслабнала слънчевата дей­ност и се увеличили слънчевите пет­на. Най-после има и такива, които смятат, че нашата Слънчев» система е минала през райони с космически прах, който намалил нагряването на Земята от Слънцето.

Всички тези хипотези имат свои защитници и противници. Във всяка от тях съществува може би зрънце истина, но нито една не дава пълно обяснение

30

п р о ч е т е за вас Че някога е било много топло в

областите зад полярния кръг, че там е имало тропически климат, е доказано. Било е време, когато в сегашните полярни области са расли такива дървета, каквито днес ра­стат в тропиците и субтропиците. Шведският учен Норденшелд на­мерил пол ледниковата покривка на остров Гренландия изкопаеми ли­ста, плодове и цветове от хлебно дърво, което днес расте в Индия и Австралия. По време на терциера на Новосибирските острови се из­висявали големи дървета. На Шпиц­берген днес се добиват каменни въг­лища от някогашни тропически ле­сове, расли тук през юра и карбон.

Съветската специалистка по исто­рическа география Екатерина Хаге¬ майстер от Талин търси решението на загадката за ледените шапки върху полюсите във връзката им с Гълфстрийм и Атлантида. Ето на­кратко нейната хипотеза:

Предложенията, казва Хагемай¬ стер, които се стараят да обяснят заледяванията в Северното полу­кълбо, са интересни, но нито едно от тях не показва кое е довело до началото и края на ледниковия пе­риод.

През Третичния период в поляр­ните пояси е имало субтропичен кли­мат. Топлината, която се пренася чрез въздушните маси от океана към сушата, има значително по-голямо влияние от топлината, която същата суша получава от Слънцето. При това количеството на топли­ната е толкова повече, колкото по-близко са топлите води на морските течения. При отдалечаването им на­малява и топлината, която сушата получава от тях.

До преди Третичния период очер­танията на бреговете и разполо­жението на сушата е било такова, че топлите екваториални течения про­никвали безпрепятствено зад По­лярния кръг и носели в този район своята топлина.

На какво се дължи последното за­ледяване?

Причината е някакво препятствие, което е преградило достъпа на топ­лите южчи води към полярните об­ласти. Такава преграда може да бъде само суша, появила се в Ат­лантическия океан. Постепенно тези участъци от суша се обединяват, образуват значителен масив сред океана, мост или няколко моста между двата континента: Амери­ка — от една страна, и Европа и Африка — от друга. Тази преграда

отрязва окончателно и напълно достъпа на южните топли води към север. И започва продължително заледяване. Мощна ледена покривка сковава земя и вода и бавно се при­движва на юг. Това настъпление на ледената пустиня трае хилядолетия. На места в центровете на заледява­нията покривката достига две хи­ляди метра. Ледът допълзява до Централна Европа, до местата, къ­дето сега се намира Москва, Киев, Варшава, Берлин, Лондон. Почти цяла Англия, Дания, Холандия, целият Скандинавски полуостров, го­леми части от Франция и Германия биват покрити с дебела ледена по­кривка.

Какво е представлявал този масив от суша, който се е издигал в Ат­лантическия океан и предизвикал заледяването в Северното полу­кълбо? Ако разгледаме сега съще­ствуващите острови в Атлантиче­ския океан, ще видим, че по-голяма част от тях са от вулкански произ­ход — едни загаснали, други — действуващи вулкани. Това показ­ва, че Атлантическият океан е не­спокойна, още неулегнала част от планетата. В една или друга част на океана или по неговото край­брежие и днес стават земетръси или изригват вулкани. Понякога над океанската повърхност се появяват малки острови, които след време изчезват. Очевидно в епохата на ин­тензивното планинообразуване тук вулканската дейност е била много по-силна. Тогава именно сред Ат­лантическия океан се образувала суша, която е прието да се нарича „материк Атлантида".

Минават хилядолетия. Започва друг процес. Дъното на океана по­степенно се снишава. Атлантида за­почва да потъва в океанските води. Както издигането, така и постепен­ното потъване се обяснява с неста­билността на земната кора в тази част на планетата. Малко по малко под водата се скриват северните и южните части на материка Атлан­тида. И от него остава малка част — Платиновата Атлантида. Тя е про­съществувала „до неотдавна" — до преди десетина хиляди години — и е била населена с хора. Но настъпва, както казва Платон, „този лош ден и тази злополучна нощ" и островът изчезва под морските води. По-ве­роятно е катастрофата да не е ста­нала за едно денонощие, а потъва­нето да е продължило доста дълго. Само завърщъкът, падането на за­весата, е станало за кратко време.

При трагични обстоятелства послед­ната част от острова заедно с него­вото население се скрила под мор­ската повърхност.

След катастрофата снеговалежът намалял. Ледниците прекратили своето настъпление на юг. Създа­лото се равновесие продължило нови стотици години. След това настъпило постепенно затопляне. Ледената по­кривка започнала да се оттегля на север, да освобождава територии, по които и до днес се срещат ера-тични камъни.

Екатерина Хагемайстер е на мне­ние, че изчезването на Атлантида не е нито мит, нито игра на въображе­нието. В подкрепа на своето стано­вище тя сочи много факти от геоло­гическо, географско, палеонтологич¬ но, океанографско естество. Ще се спрем на няколко примера.

От север на юг по цялата дължина на Атлантическия океан се про­стира огромно възвишение, планин­ска верига, която има форма на буква „3". Това възвишение напомня по­тънал континент, а съвременните острови в океана — върхове на потънали планини. Океанограф¬ ските експедиции дават твърде много доказателства, че този подводен хре­бет наистина е потънала земя. била някога над морската повърхност. За това съществуват много доказа­телства. На около 900 километра на север от Азорските острови океа-нографски експедиции извличат от морското дъно късове от вулканския минерал трахилит. Този минерал може да се образува само при атмо­сферни условия, не и под водата.

Според Платон потъването на Ат­лантида е станало девет хиляди го­дини преди времето, когато египет­ските жреци разказали въпросната легенда на гръцкия философ Солон. Последният посетил Египет при­близително 560 години преди на­шата ера. Следователно Атлантида е потънала преди около 11 530 го­дини. Изследванията показват, че затоплянето на климата и оттегля­нето на ледовете от Европа започва преди 11 — 12 000 години. Сведе­нията от легендата се съгласуват доб­ре с научните данни.

Учени от експедицията на съвет­ския ледоразбивач „Садко" по йон¬ ния метод определят, че водите на Гълфстрийм са проникнали в Се­верния ледовит океан преди 10—12 хиляди години. И тези данни са в хармония с изложеното по-горе.

Гибелта на Атлантида съвпада с края на последното заледяване. Ко-

п р о ч е т е за вас

гато потънали последните остатъци от атлантската суша, огромно топло течение нахлуло на север. Описва­ните събития станали в най-послед­но време от геологическата история на нашата планета, в Антропогена, тогава, когато тези обречени на по­тъване земи били населени с хора.

И така, според Хагемайстер съще­ствува тясна зависимост между по­тъването на Атлантида, появяването на Гълфстрийм и края на последния ледников период. По този начин се разрешавате същност не една, а три големи загадки на нашата планета.

Атлантида е виновна за събитията, които станали в Северното полу­кълбо. Но заледявания има — а те са пред нашите очи — и в Южното

полукълбо. Огромната ледена шапка и днес съществува върху Южния по­люс. Хипотезата на Хагемайстер дава много задоволително обясне­ние за заледяването в Северното полукълбо, но не обяснява геоло­гичните събития на Южния полюс.

Заслужава да чуем мнението по този въпрос на видния съветски учен академик В. А. Обручев. Спо­ред него, последните изследвания на океанските дълбочини в Северо¬ атлантическия океан показват, че те са образувани неотдавна и че тях­ната възраст съвпада със сроковете за потъването на Атлантида така, както са в легендата. Интересна е и съпоставката за потъването на Ат­лантида в края на ледниковия период

в Северното полукълбо. И двете съ­бития са станали преди 10—12 хи­ляди години. Това ни дава основание да мислим, че именно Атлантида е била препятствието в северната част на Атлантическия океан, което е преграждало достъпа на топлите екваториални води на север, към Ледовития океан. Появата на това препятствие в началото на Четвър¬ тичния период е било причина за заледяване около Северния полюс. Потъването на Атлантида открива пътя на Гълфстрийм на север. И неговите топли води постепенно пре­кратяват заледяването в Северното полукълбо. А заледяването на юж­ните полярни области продължава и в сегашно време.

Силициев ж и в о т ? А може би . . . .

Загубени в необятната безкрайност, звездите с тяхната трептяща светлина, идваща от ко­смическите глъбини, ни загатват за образи на далечни светове, които съвременната астрономия регистрира чрез фотоплаки, радиоантени и всички средства, с които разполага съвременната наука.

Още Фонтенел в неговите „Разговори за множество­то на световете" намира достатъчно основание да пише: „Аз не приписвам невероятни, химерични ра­боти на обитателите на моите светове. Стараех се да кажа само онова, което разумно може да се помисли за тях и образите, с които си служех, имат реални основания." „По-нататък с изключителна проникновеност той про­дължава: „Какво представляват те? Аз не съм ги ви­дял. Но вие ще се убедите, според моите схващания, за безкрайната разновидност, която природата е вложила, в своите творения." Знаменитият астроном Араго даже не намирал за странна възможността да е заселено и Слънцето. На тази проблема, особено днес, в косми­ческата ера, екзобиолозите са посветили хиляди ста­тии и книги. Водят се непрекъснати спорове все в името на тази голяма цел.

Ако изхождаме от нашите схващания за произхода на живота на Земята, трябва да приемем, че за него­вото възникване са били необходими вода, съедине­нията на въглерода с водорода, кислорода, фосфора, азота; и лъчиста енергия. Трябва да имаме предвид, че възрастта на нашата планета се преценява на 4,7 ми­лиарда години, от които една трета са били необхо­дими за еволюцията на химическите вещества, превър­нали се накрая в онова, което ние наричаме живот. Остатъкът е свързан с еволюцията на неговите най-примитивни форми до същества, способни да мислят,

и за връзки с хипотетични техни събратя по разум. Тези схващания, подкрепени с факти, могат да подска­жат, че

ж и в о т е в ъ з м о ж е н не с а м о н а н а ш а т а п л а н е т а ,

не само в нашата галактика. И ако съществува живот някъде из вселената, то не е задължително той да има нещо общо със земния, изграден на основата на чети¬ ривалентния въглероден атом.

Примамливо изглежда предположението, органи­зиран живот да възникне па основата на елементарните частици, чийто брой сега надхвърля числото 300. Спо­ред академик Гинзбург е възможно даже да се из­гради мислещ организъм точно на този принцип. Проф. Фред Хойл в своя роман „Черният облак" надари с разум един газообразен пришълец от междузвездното пространство с площ няколкостотин квадратни кило­метра. Писателите фантасти не стояха със скръстени ръце.. Мислеща плесен, разумен океан, мислещи съ­щества, съставени от свободни радикали, мислещи ро­боти и така нататък. И почти всички техни „рожби" превъзхождаха интелектуално бедния обитател на зе­мята. Макар че това съвсем не допринесе за възвели¬ чаването на обикновения „въглероден човек", гигант­ският напредък на човешкото познание ни кара да не ги приемаме само като чиста безпочвена фантазия. Колко го и да ни се иска, в каквато и форма да са обле­чени, сигурно за евентуалните събратя по разум няма да добием представа в близкото бъдеще. Нашето жела­ние да срещнем в Космоса разумни същества засега трябва да се задоволи само с известните ни факти и малко повече научно въображение.

32

И фактите, и въображението ни позволяват, въпреки и засега предпазливо да потърсим една

а н а л о г и я м е ж д у с в о й с т в а т а на в ъ г л е р о д а и с и л и ц и я ,

която да ни помогне да се запознаем с един напълно възможен Хомо силициум. Защо именно силиций, а не мед, сребро или натрий? Съображенията да се пред­почете силиция пред другите химически елементи, са, от една страна, все още твърде земните ни схващания за същността на живота, а от друга, аналогията сама се натрапва със своята привлекателност и относителна логика. Във връзка с това много интересно е мнението на големия астрофизик професор д-р П. П. Паренаго: „Аз съм убеден, че принципиално са мислими и други организми, състоящи се например от съединенията на силиция. Силицият, както и въглеродът, може да об­разува огромно количество съединения и затова може да бъде разглеждан като химически елемент, подходящ за развитието на живота. Освен това и силицият, и въ­глеродът са достатъчно разпространени в Космоса. При все това условия за развитие на въображаеми живи силициеви същества на нас не са ни известни и затова те може би се срещат там, където ние засега считаме, че живот е невъзможен. Предлаганият възглед може да бъде приет или отхвърлен от науката само след провеждане на съответните опити със силиция."

И така, опити със силиция! Как? На каква основа? Въпроси, засега без изчерпателен отговор. Защото е необходимо на първо време да се променят нашите схващания и представи за живота изобщо. Нужно е и ново определение и това определение трябва да бъде функционално, а не структурно, т. е. да разберем каква е организацията на живата система (в нашия случай на силициева основа), а не от какво е изградена (от бел­тъчни молекули или от силициеви вериги).

Силицият принадлежи към IV група на Периодич­ната система, която се оглавява от въглерода. Оттук, трябва да се очаква, че неговите свойства са сходни с тези на въглерода. От друга страна валентните му електрони са по-отдалечени от ядрото, отколкото тези на въглерода, което определя и разликата в техните отнасяния към другите елементи. Така например си¬ ланите (съединенията на силиция с водорода) са по-реактивоспособни от техните събратя парафините и тази им особеност представлява потенциална възмож­ност за опити и изследвания. Подобно на въглерода силицият образува високомолекулни линейни поли­мери, наречени силикони, като атомите силиций тук не са свързани директно един с друг, както е при въг­лерода, а се използува посредничеството на кислорода. Този факт дава основание в научните среди да се прави аналогия между сходните по структура органични ве­щества и органосилициевите съединения. Аналогията е достатъчно примамлива, за да можем с лека ръка да я обявим за ненужна и недостатъчна. Професор Хол¬ дейн подхвърля много смелата идея, че преди повече от 4 милиарда години е съществувал живот във вът­решността на Земята. За химична основа на този жи­вот са служили отчасти стопени силикати, като енер­гията се е получавала от окисляване на желязото.

Тази е може би една от най-смелите хипотези за жи­вота изобщо и има много противници. Но не може да се отрече, че все пак силиций, въпреки и в малки количества, се съдържа в нашия организъм. Вероятно атавистичен белег?

Д о н е о т д а в н а с е т в ъ р д е ш е , че кислородните съединения на силиция са неактивни и следователно не могат да играят особена роля в жи¬ вите организми. Преди десетина години беше синте­зиран препарат на основа на органично производно на силиция, който се оказа 50 пъти по-токсичен за една маймуна, отколкото за едно врабче. Това изяснява, че органосилициевите съединения не са така „безраз­лични" към живия организъм, както се предполагаше дотогава. Отделно от факта, че силициевият двуокис е основа, от която са изградени скелетите на някои ед­ноклетъчни организми. И нещо много важно. Той участвува също в жизнения цикъл на силикатните бактерии, способни да го усвояват от скалите. Бакте­рии, хранещи се с гранит! Този факт е едно потвържде­ние, че съществуват ферменти, превръщащи неорганич­ните съединения на силиция в органични. В такъв слу­чай може да се отиде още по-далече. Дали в еволюцион­ния план силикатните бактерии не са първите живи същества, появили се на сушата, разрушавайки тън­ката силикатна ципа на Земята и създавайки условия за развитие на техните въглеродни потомци? В този

Силицият! Ние още не знаем дали из далеч­ния Космос, по разпилените из Галактиката черни слънца и странни планетни системи, обикалящи около двойни и тройни слънца, не се е зародил и не съществува живот на осно­вата на силиция. Там, където белтъчните съединения не биха могли да издържат — при по-висока температура и по-голямо налягане — там силициевите вериги биха били по-ус­тойчиви! Такива форми на живот несъмнено ще изглеждат много по-различни от живота на Земята и ние засега още не можем да си ги представим. Впрочем, не/ И писатели-фантасти и художници дават воля на своето въображение...

ред на мисли могат да се Споменат и други видове бак­терии, които могат да синтезират не само естери на си­лициевата киселина, съдържаща връзки от типа си-лиций-кислород-въглерод, но и съединения от типа си-лиций-азот-въглерод и даже силиций — въглерод. Това е достатъчно основание да се предположи, че е възможен живот, при който наследствената информация се за­писва и възпроизвежда с помощта на силициеви ана­лози от типа ДНК и РНК.

Първото силициево органично съединение, открито в организмите на висшите животни, е ортосилициевият естер на холестерина, съдържащ се в перата на пти­ците. Според член — кореспондента на АН на СССР М. Г. Воронков все повече се затвърждава убеждението, че производните на силиция са жизнено необходими за нормалното функциониране на епителните и съедини­телните тъкани. Нещо повече. Недостигът на силиций в организма е съпроводен с болезнени симптоми и води до т. н. „силикатна анемия". Все още данните, които биха ни позволили категорично да съдим за точ­ната роля на силиция в обмяната на веществата, не са напълно известни и ясни. Но и тези факти на сегашния етап на познание са напълно достатъчни за съответни изводи. Та нали всеки от нас носи със себе си почти 1 килограм силиций и нека да отбележим, че една част от него се намира в най-деликатния орган на човека, носителя на неговото съзнание — мозъка !

Тези факти наистина не са много, но нека се има пред­вид, че органосилициевите съединения в момента са

п р е д м е т н а т р е с к а в и и з с л е д в а н и я в редица лаборатории по света. Мнозина може би скептично ще свият устни, ако погледнем още по-напред. Защо голямото разнообразие от форми на нашата космическа прашинка да не е безкрайно по-голямо на нашата или на други галактики? Или фан­тазията на единната природа се е задоволила само с „въглеродния" човек? Ако съществува Хомо силициум, той сериозно би се засегнал. Защото аргументите не са еднозначни, че разумен живот е възможен само на въглеродна основа. Тези твърдения са истинни, но имат един огромен недостатък. Твърде са земни! Дали в този момент на друга планета от друга галак­тика нашите силициеви събратя по разум не твърдят разпалено, че животът на въглеродна основа по прин­цип е невъзможен?

Във връзка с тази щекотлива проблема едва преди едно десетилетие възникна съвсем нова наука, която се занимава с изучаването на извънземния живот. Не на­празно тя заля като епидемия научните институти по света и, както твърдят мнозина палеонтолози „Тя е наука, която тепърва ще доказва, че съществува пред­метът, с който се занимава". Това е екзобиологията.

Какво знаем в същност ние на сегашния етап на познание за формите, в които е облечен разумът на другите звездни системи? Многообразието предполага в неговата основа да лежи друга химия. И на основата на тази друга химия да е процъфтяла една цивилизация, отишла в своето развитие с много милиони години на­пред от нас.

Бих заключил: защо като една от основите на тази цивилизация да не бъде силицият?

СТОЯН АБРАШЕВ

34

— Казвам се Йоан, син на Ма-врикий-стотник от отрядите на еску¬ витите и славянката Вита. Сега, когато са минали толкова години, искам да разкажа за времето, ко­гато бях при българите, които имат голяма и силна държава и са наши съседи. Искам да разкажа за жи­вота им, за техните градове, за оби­чаите им, за да не ги наричат вар­вари онези, които нищо не знаят за тях.

Как попаднах при българите? Това стана след злополучния поход на император Никифор Гриник, който изгори и разруши Плиска. Оста­налото се знае. В теснините на Хем те ни изненадаха и нападнаха, Много от нас загинаха, още повече бяха онези, които хвърлиха оръжие и се предадоха на победителите. Меж­ду тях бях и аз.

Останах в Плиска, Други изпра­тиха в различни градове на обшир­ната си държава. По-късно научих, че сме много повече от петдесет хи­ляди, пленени в различни походи и битки. Започна се бързото възста­новяване на разрушената престол¬ нина. Към мен се отнесоха много великодушно. Тъй като бях ранен, не можеха да ме използуват за тежка работа. Когато разбраха, че мога да пиша и зная езика им, зачислиха ме писар към ханската канцелария. За нея отговаряше жупан тарканът Савин, който също беше славянин. Сприятелихме се много с този чо­век, който ме обикна като син. Во­

деше ме често със себе си да записвам бележки около строежа и да пре­веждам на пленниците. Трябва да кажа, че по възстановяването на града не работеха само ромеи. По ханска повеля много майстори-ка¬ меноделци и зидари бяха дошли от всички краища, за да възстановят по-скоро престолнината. Цялата ра­бота обаче се ръководеше и наблю­даваше лично от канар тикина — престолонаследника Омуртаг. Го­лям строител беше този млад човек, мой връстник. След смъртта на баща си продължи работата. Много твър­дини издигна Омуртаг и прослави името си като велик строител.

Какво представляваше Плиска по това време? Един голям, разрушен и опожарен град. Ние, нашествени­ците не можахме да го унищожим. Външният град е заобиколен от ров, който започва с изкоп, стръмно изрязан надолу. Извадената пръст е натрупана на отвъдната страна под наклон и добре трамбована. От­горе са набити един до друг дървени колове, а на равни разстояния има и защитни кули. Този ров обгражда пространството почти с правоъгъл­на форма със страни 6000 и 4000 раз­крача. Когато превзехме Плиска, много жертви даде нашата войска, докато премина този ров, но защит­ниците бяха малобройни, и след като успяхме да запалим дървената част на укреплението, го превзехме. Българите са майстори на тези на­сипи. Чувал съм, че още ханът им

Аспарух издигнал такъв огромен насип от великата река Истър до морето. После тук построил онгъла си, който постепенно нарастнал и станал град. Зад външната стена се е разположил външният град, където живее простолюдието. В същност при българите няма „демос", както в Константинопол. Хората, които жи­веят тук, са занаятчии и земеделци. Къщите им са малки, някои от тях са вкопани в земята. Правят ги от измазан кирпич, камъни или гли­нени тухли. Покрити са с каменни плочи и слама. Много рядко могат да се видят и кожени шатри като тези, които използват при поход, но само като временно жилище, докато се построи постоянното. Укра­сяват отвън жилищата си с различни бои, с които оцветяват мазилката. След това я рисуват с фигури. Вли­зал съм в много домове на хора от простолюдието. Вътре е топло и приятно, защото подът е постлан с шарени покривки и кожи. Така са застлани и леглата им. Изобщо бъл­гарите обичат пъстрата украса. Ако видите глинените съдове колко са нашарени с разноцветни бои, ще разберете това. И ние шарим наши­те, но тези са някак по-гиздави, по-ярки и повече радват окото. Отзад са оборите с домашни животни, за­щото те имат много овце, кози и едър рогат добитък. Имат и коне. За конете искам да разкажа. Конят при тях е свещено животно. Никога не бях виждал толкова много коне на едно място. Пасат свободно на ергелета по зелените поляни, пре­пускат на воля. Хубави бързи кон­чета със загладен косъм. Това са бойните коне, които не се яздят през мирно време, а само на война. Ако някой дръзне да язди боен кон, на­казват го със смърт. От кобилешкото мляко правят кумис, едно много ос­вежително питие с малко кисел вкус, но приятно за пиене. Използ­ват кожите на умрелите коне, като правят от тях много полезни неща' щитове, конски пособия за езда, ремъци и колани изобщо всичко, което може да се направи от кожа. Обичат и уважават това животно толкова много, че опашката му им служи за знаме, а най-свещената клетва е клетвата на коня. Рядко я произнасят, само в особено търже­ствени случаи. Присъствувах на тази клетва, която императорът Лъв V Арменец трябваше да произне­се при подписването на мирния до­говор с хан Омуртаг. Обърна кон­ско седло, изля чаша вода, пипна

35

с десницата си тройни конски ре-мъци и като вдигна нагоре снопче прясна трева, я произнесе. Тогава му повярваха, защото българите смятат за смъртен грях, ако някой престъпи тази клетва

Докато бях в Плиска, опознах и занаятите им. В множество малки дюкянчета, разположени от двете страни на техните криволичещи ули­ци, работят сръчни майстори грън­чари, ковачи, златари, сарачи и какви ли не други. Те пра­вят чудесни неща и ги излагат за показ. Най-прочути тук са май­сторите на оръжие. Някой може да не е виждал български лък, но всеки е чувал за него. Те са двойно извити като две полудъги, поста­вени една до друга. Когато натегнат лъка, изпращат стрелите си много точно на големи разстояния, повече от сто разкрача, докато нашите хвърлят около шейсет. От много места, даже от немско и Моравия, идват при българите търговци да купуват тези лъкове.

Вътрешният град е заобиколен от стена, като нашите твърдини. Ка­мъните са големи и добре одялани, споени с червеникав хоросан. Здрава е тази стена, висока повече от два­десет разкрача, която ние въпреки усилията си не можахме да разру­шим. Зад тази белокаменна твърдина е вътрешният град с ханския дворец, светилищата и домовете на знат­ните. По-други са тези домове от онези във външния град. На два ката, украсени с бои и дърво и об­градени с високи каменни зидове. Глините са прави, постлани с го­леми гладки плочи. Тук има много чешми с бистра вода, къщите са заобиколени със зеленина и всичко е хубаво и просто.

Във вътрешния град живеят, как­то казах, знатните. Тук е ханският дворец и храмът на Тангра, вели­кият дух, който се намира навсякъде и няма образ. Често съм разговарял с великия жрец хан боил коловъра. Този мъдър човек знае тайни, пре­давани от уста на уста от най-дъл­бока древност. Знае за движението на звездите, за годините и всички небесни тела. Има календар, с който безпогрешно определя дните и праз­ниците, които всяка година са на един и същи ден. Това ме изненада, защото никога не съм и помислял, че може да има някъде такъв точен календар. Тук се запознах и със за­коните им, сурови, строги, но спра­ведливи. Наказват всички клевет­ници, пияници и крадци и подпома­гат онези, които нямат нищо.

Но кои са знатните в тази държава? Това са хора, които живеят просто, както другите, и се подчиняват на общите закони. Велики и смели боили, сред които пръв е кавханът, втори по значение в държавата след великия хан или „кан ювиги", както го наричат. След него е ичургу бои¬ лът и всички други комити, боил тар¬ кани, таркани, жупан таркани, бо¬ гатур, богаини, копани, боили и други. Всички те се гордеят с ро­довете си, които са древни и слав­ни. Освен ханският, род,,Дуло", най-прочути са родовете Вокил, Ермиар, Кюригир, Кувиар и други. Все славни родове, проливали не веднъж кръвта си за народното добруване. Възхищавам се от големите строежи, които издигат българите,от укра­сата им, проста и внушителна като хората. Те имат отоплителни инста­лации, бани и тайни входове, които минават под града. Всеки носи знака на своя род на златна верижка на

Бронзова тока с изображение на грифон

врата си. Лъв, тигър, вълк, орел, сокол, змия, елен и други животни. Коланът е също белег на отличие, обкован с мед, сребро и злато, спо­ред положението на притежателя му. Всички мъже се гордеят с колана си, който пристяга кавтана им, закоп­чан с ширити отпред на гърдите, обшит е кожи. Мъжете носят ко­жени гащи и ботуши, под които ли­чаха мускулестите им тела.

Често съм присъствувал на за­бавленията им. Те нямат като нас стадион и провеждат игрите си на полето. Отвсякъде се стича народ, нагизден празнично, гледа и се за­бавлява. Хората навсякъде обичат зрелищата. Обичат ги и българите, Удрят кожените тимпани оглуши­телно, тръбят роговете и всички ча­кат идването на хана. И ето, че се задават редиците на славянската пехота с плетени ризници, железни блестящи шлемове и кожени щитове. Вървят в крак, като ударите на тим¬ паните отмерват стъпката. Снажни, силни мъже с обрулени от вятъра лица. След тях следват конниците, възседнали буйни коне с железни плочки по гърдите и челата на жи­вотните и кожени облекла, обковани с позлатени и посребрени плочи, остри дълги копия, лъкове, къси

Чаталарският надпис

36

мечове и аркани. Ханът е величе­ствен, с благородна осанка. Прилича на воините си, защото тук всички са воини. Минават войските пред хана, а после той принася жертва на Тан¬ гра. След това почват игрите. Най-силно впечатление са ми направили стрелците. С бясна бързина пре­пускат към целта, пускат стрелите си и като облак се отдалечават като през това време бързо възсядат ко­нете си обратно, с лице към опаш­ката. И отново полетяват със сви¬ стене бързите стрели и поразяват Целта. Всичките им игри са военни Хвърлянето на аркан, надбягва­нето на конници, дори в борбите има нещо, което напомня за устрема на тези силни и горди хора, които раз¬ люляха устоите на империята. След като тържествата свършат, започва народно веселие. Цели волове се пе­кат на огромни огньове, писват гай­ди и зурли, игривите звуци на ка­вали н гъдулки цепят въздуха и ка­рат всеки, дори и най-спокойният, да се хване на хорото и да заиграе. Та­кива са техните игри, бурни и не­въздържани, а понякога славяните играят хоро със страшни маски на главите, облечени причудливо със звънци и хлопатари, плашат злите духове, нещо, което сигурно е оста­нало от траките, които преди са оби­тавали тези земи и са се смесили със славяните.

Почти построихме Плиска, ко­гато великият хан Крум замина на поход. Присъединих се и аз към него, защото тук намерих Зара, ожених се за нея и останах да жи-вея между българите. А при тях всички мъже, които признават хан-ската власт, са войници. Такъв е

Дворецът в Плиска

обичаят. Разбихме император Ми­хаил I, прекосихме Тракия и стиг­нахме до Константинопол.

Скоро след похода умря Крум от тайнствена болест. Умряха и бра­тята му Докум и Дицент и хан стана Омуртаг. Тогава той разбра под­лостта на ромеите, които искаха чрез християнството да унищожат дър­жавата. И заповяда ханът: Всички християни пленници да се откажат от вярата си, иначе смърт. Всички се отказахме. За мене това беше лесно, защото бях половината славянин. Малцина не преклониха глава и това бяха духовници, които явно служеха на императора. След това в държавата настана мир. Нався­къде се строяха нови крепости и градове, така бе заповядал вели­кият хан.

Работех в ханската канцелария. Там записвахме всички дела на хана. Българите нямаха букви, а знаци, донесени от далечните степи на Азия, откъдето бяха дошли. Пишехме с гръцки букви, но постепенно при нас стана това, което нямаше в Кон­стантинопол. Всяка буква означа­ваше един звук, а не няколко, както при ромеите. Писмото стана по-разбираемо и просто. Тези варвари както ги наричаха във Византия, направиха това, което никой друг не бе направил. Бележехме по-важните събития върху камък.

Много надписи се писаха по Омур¬ тагово време. За строежа на нов град на Тича, за смъртта на славни боили като Онеговон, който се уда­ви в Тиса, за жупан таркана Осхун, който умря във войната, за Ослав¬ на и копана Окорсис и всички хра­нени хора на хана, които дадоха

Украшение към ремък от с. Ветрен (Силистренско)

живота си за държавата. Камено­делци ги изрязаха на каменни пло­чи, за да се запазят във вековете. Освен надписи дялаха образи на животни за украса на надгробни камъни, тежки и груби, както са ги правили прадедите им, на мъже и жени, защото при българите же­ните се уважават наравно с мъжете.

По време на един богат лов в го­рите около Плиска жупан тарканът Савин ме запита:

— Ти не желаеш ли, Йоане, да се завърнеш при ромеите?

Отговорих му: — Какво ми липсва тук? Жена

ми е хубава и имам здрави, силни и хубави деца. Хората ме обичат. Имам дом и живея добре. Освен това съм славянин. Нима всички славяни не гледат на държавата на българите като своя? Защо тогава да се за­върна при ромеите?

На другия ден трябваше да на­пиша надпис, който самият хан бе съчинил. Няма да забравя тази мисъл, която ханът бе наредил да се изпише на мраморната колона: „Човек дори добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тая писмена, да си спомни за този. който я е на­правил. Името на владетеля е Омур­таг, хан ювиги. . ."

Замислих се. Нима тези хора са варвари, както ми бе втълпявано като дете? Те строят градове, пишат над­писи, създават календари. Живеят

37

просто както всички люде, обичат земята си и се радват на живота. Всички от обикновения човек до великия хан.

Тръгнах към дома си. Спомних си отново думите на хана, така прости и така мъдри „Човек дори добре да живее, умира и друг се ражда. . ."

А аз живея добре в моята втора, истинска родина. След мен те оста­нат децата ми.

Тогава реших да напиша това, за да знаят хората как живеят бълга­рите техните обичаи нрави! За­щото това време е славно! Ражда се един нов народ, създаден от хвърко-

ватите конници, дошли от там, къ­дето изгрява слънцето и огромния славянски народ, безкраен като пя­съка в морето. Народът на българите, който ще остане във вековете и името му ще бъде вечно като слънцето, зе­мята и луната.

БОГДАН ЛАНДЖЕВ

ПОСЛЕДНОТО ОТ СЕНБЕРНАРСКИТЕ Наричат го Сеин. Тежи 59 кг,

има лапи колкото дланите на 6—7-годишно момче, спокойни очи и под шията му се откриват здрави плещи и богата червена и бяла ко­зина, която издайнически говори за едно бездействуващо куче.

То е „последното от сенбернар¬ ските", единственото дресирано куче, което живее в странноприемни­цата — хотел на височина 2400 мет­ра в Сенбернарския проход. Стран­ноприемницата с деветвековната си служба на високопланинска спаси­телна станция сега е само един спо­мен за стара добра традиция, която днес е в ръцете на трима монаси и Сеин.

Но Сеин е истински анахронизъм. Преди 1900 г. в странноприемни­цата имало 15 кучета. Фактите го­ворят, че 2000 живота били спасе­ни — извадени изпод снеговете, за­душени под снежните лавини. Та­кава е историята от 1049 година, когато Бернар де Ментон (по-късно причислен към светците и затова Сенбернарски) основал странно¬ нриемницата.

Броят на кучетата в странноприем­ницата постепенно намалявал, за­щото прокараната железопътна ли­ния намалила броя на пътуващите през големия Сенбернарски про­ход — там, където като във фокус в Алпите се събират държавните граници на Швейцария, Италия и Франция.

Сега когато се случи нещастие, Се­ин не е в състояние да конкурира телефона или хеликоптера. За по­следен път Сеин е участвувал в спасителна операция на 21 март 1970 г. Тогава група немски туристи са се уверили, че планината повече се доверява на Сеин, отколкото на човек.

„Сенбернарското куче е на из­

чезване" —споделя Бернар Росис — 47-годишен, управител на странно­приемницата.

„Нещастие сполетя тези животни. Те далеч не приличат по темпера­мент и характер на своите предше­ственици. Човек в стремежа си да „подобри" външността, формите и цвета им, за да не се плашат пла-нинарите, причини изчезването на „спасителите на Сен Бернар."

Друга причина е появата на ов­чарското — немското куче, което е по-темпераментно и послушно, по-леко и по-лесно се отглежда. „То се движи по-бързо, дори и в дълбок сняг и се смества в малък хе­ликоптер; сенбернарското куче по­някога тежи повече от пилота на хеликоптера."

Сеин е различен, споделя Бернар Росис, и е доказателство, че е пра­вилно подбрано и обучено. Кучето тежи по-малко от повечето сенбер¬ нарски, по-чувствително е и е тол­кова „интелигентно", колкото и нем­ското овчарско.

Между впрочем, управителят и двамата монаси се движат в окол­ностите на странноприемницата на ски, а за да могат да тренират Сеин, те трябва да се движат пешком и да оставят следи. Именно тогава Сеин може да изпълнява някои от тради­ционните задачи, които неговите предшественици са изпълнявали— да открие следите сред снежната маса, и то пред погледите на своите го­сподари.

В продължение на столетия мо-насите-спасители заедно с куче и провизии излизали на четири кило­метра от странноприемницата, като гледали внимателно за заблудил се пътник или нещастен случай. Това било вършено не особено внимателно до XVIII и началото на XIX век, когато кучетата стават известни като сенбернарски.

Легенди, легенди. . . Ето една от тях:

Сенбернарските питомци носели на шията си малки бъчонки с бренди. Друго куче, наречено Бари, ста­нало национален герой на Швейца­рия, било мумифицирано и изложено на показ в Берн след смъртта му през 1814 г.

В едно от списанията от това време четем: „В продължение на 12 го­дини Бари безпогрешно служи за спасяването на сполетените от не­щастие. То спаси живота на повече от 40 планинари, показвайки из­ключително старание. Бари никога не е отправян с насилие на работа Ако почувствуваше, че човек някъде е в опасност, то тичаше на помощ и ако не можеше да помогне, се връ­щате в странноприемницата и тър­сеше помощ, като лаеше или заема­ше умоляваща поза."

От ноември до юни, когато стран­ноприемницата е откъсната от света, посещавана по изключение само от хеликоптери и опитни туристи, мо-насите-спасители прекарват по-го­ляма част от времето си в уединение. Понякога идват и студенти — инте­ресуват се за бернарските кучета и от живота във високите части на планината.

Животът на Сеин в странноприем­ницата е низ от постоянно явяване сред посетителите — било за сним­ки, било просто като зрелище.

През лятото посетителите са много повече. Те се интересуват от извест­ните, според преданието, бъчонки за бренди и за „последното". Това дава основание да се вярва, че няма да е много скоро времето, когато ще из­чезне „последното" сенбернарско ку­че. Бизнесът си е бизнес.

„Това няма да се случи — казва г. Росис. — Ние сме излишни, но не и кучето!"

38

о л о в о т о Търговците, които добре познавали басейна

на Средиземно море, рядко рискували да пла­ват до Британските острови — известни още от времето на финикийците с изобилните на­ходища на олово. Британските острови тогава наричали Оловни (в югозападната част — един от островите носел названието Иктин, което в превод на гръцки означавало оловно пристанище).

Израстването на човека в духовно отноше­ние водело до разширяване на кръгозора, до сътворяването на нова непозната духовна кул­тура. Неизбежно този път минавал през теж­кия метал — оловото.

Чистото олово е мек и нетраен метал, непри­годен за изработване на предмети. В приро­дата се среща във вид на окиси на оловото, като образува красиви и твърди като кремък кристали с квадратно сечение — каситерит. Малките количества желязо придават на ка¬ ситерита черно — кафяв цвят, който се откроява в оловоносните гранити, а така също и в квар-цово-оловните жили.

Каситеритът, нагрян до 231,9°, се стопява в олово. Този толкова стар, колкото самото олово начин на топене се е запазил и до днес.

Ниската температура на топене (значително по-ниска от тази на желязото) обяснява защо човек се е научил отначало да топи олово, а по-късно желязо и защо железният век е пред­шествуван от бронзовия.

Сплавта със златист цвят, състояща се от мед и олово, човек нарекъл бронз (от персийската дума брантпсион, т. е. сплав). Тя се отличава с добрите си свойства — по-твърда е от медта и оловото, отлива се във всевъзможни, желани от човек форми, ковка е и се обработва сравни­телно леко. Именно тези качества са осигурили на бронза такова широко разпространение, че археолозите са отделили в самостоятелна епо­ха — бронзова — времето, когато основните оръдия на труда, оръжия, украшения са били предимно направени от бронз. По-късно човек използувал бронза за сечене на монети, за отливане на камбани и оръдия.

Разбира се, днес, близо четири хилядоле­тия след откриването на бронза, значимостта на оловото не е в бронза — само 4% от теж­кия (единадесет пъти по-тежък от водата) и мек метал се употребява като сплав с медта. Над 50% от оловото отива за производството на ламарина, а над 2 0 % — за запояване.

В нашия век, век на усиленото промишлено развитие, оловото, отживяло „бронзовия век", усилено навлезе и се наложи като метал на кон­сервната промишленост.

Бялата ламарина, без която е немислимо съществуването на модерна консервна промиш­леност, е тънък лист желязо, покрит с незна­чителен — около една стотна от милиметъра — слой от олово. По този начин листът желязо е запазен от ръждясване. Чистото олово трудно се разтваря от съдържанието на болшинството консерви и е безопасно за вашето здраве.

Ние всеки ден прибягваме до консервирани продукти. След употребата кутията за нас е ненужна. В нашата страна само за един ден

се изхвърлят като непотребни над 500 000 кон­сервени кутии. А в световен мащаб? Може би цифрата е от порядъка на число, следвано от десет нули?

Количеството олово, в земната кора е само шест хилядни от процента, или почти толкова, колкото е и на такъв рядък елемент като ме­тала на бъдещето — берилия.

Находищата от олово са нанизани като броеница по крайбрежието на Тихия океан. От юг на север се нареждат Индонезийските острови Бангка и Билетон, следват Малая, Тайланд, Южен Китай. Броеницата продъл­жава в Нигерия и Конго, в Боливия.

В източната част на Казахската ССР е от­крит уникален залеж от многометални руди, които се „показват" на повърхността посред-

ством златна „шапка". Това чудно творение на природата се е образувало поради това, че мно¬ гометалните руди в продължение на хилядо­летия се окислявали под въздействието на во­дата, вятъра, слънцето. При това медта, оло­вото и желязото се поддавали на окисление, а златото се запазило. Необходими били години, за да бъде изчистена златната „шапка" и да дойде ред на оловото. . .

Към това своеобразно чудо на природата се прибавят десетките находища в Далечния Из­ток, Задбайкалието, Урал.

През 1946 година наши геолози, подпомага­ни от съветските си колеги, разкриха богати находища от оловни руди в Родопите. Днес в двата завода — Комбинат за цветни метали „Д. Благоев" край Пловдив и Оловно-цинков завод — край Кърджали се произвеждат око­ло 3% от световния добив на олово.

А произведеното олово през 1972 година при­ближава цифрата 4 млн. тона! Наред със СССР, САЩ, НРБ се нарежда между основните стра­ни производители.

Световната икономика понастоящем изпитва остър глад за олово. Геохимиците и геолозите от десетки страни търсят така желаните вони с богати месторождения на оловни руди. Може би земните недра са закътали далеч от погледа на човека находища, които чакат своя откри­вател?

НИКОЛА РАШЕВ

Т Е Х Н И Ч Е С К И А Л Б У М - К О Р А Б И Г а л е о н и т е от „ З л а т н и я ф л о т " (Виж цветното приложение)

В продължение на две столетия — от 1550 до 1750 г. — всяка пролет от Испания за Америка се отправяли две флотилии, състоящи се от по няколко десетки кораби. Първата флотилия, носеща официалното название „Сре­бърен флот", се закотвяла във Веракрус и товарела на бордовете на корабите сребро, мед, тютюн, кошенил и захар. Втората флотилия, наричана „Златен флот", прие­мала на бордовете на корабите си в Картахена загра­беното от Южна Америка злато. На обратния път двете флотилии се срещали в Хавана и поемали за Испания.

Корабите, влизащи в състава на двете експедиции, испанците наричали галеони. Те имали строен корпус, били сравнително дълги, доста маневрени и се движели с помощта на прави платна. На кърмата си имали тясна няколкоетажна надстройка с каюти за офицерите и пасажерите. Водоизместимостта на галеоните обик-новено не превишавала 700 тона. Дължината на кила била около 30 метра, дължината на целия кораб над во­

дата — към 50 метра, ширината — 15 метра, височината на борда от кила до перилата — около 10 метра. Главната от четирите мачти се извисявала на около 35—40 метра. Испанците често изпадали в гиганто¬ мания по отношение строежа на огромни кораби. Така например „Мадре де Диос" имал 1600 т водоизмести­мост, дължината по палубата била 60 м, ширината — 17 метра, газене — 10,5 м. Най-големият от галеони­те бил несъмнено „Санта Тринидад" с водоизместимост 2000 тона. Той бил построен през шестдесетте години на XVIII век и участвувал в известната битка при Трафалгар през 1805 година.

Въоръжението на галеоните било с оръдия от раз­личен калибър. Някои галеони, например строените във Венеция, носели до 300 оръдия. Това обаче пра­вело подобни тежковъоръжени галеони особено тро­мави.

40

„ТЕЛ — 78" Това е названието на междуна­

родната изложба, състояла се в Швейцария, на произведения на из­куството, посветени на славния син на Швейцария Вилхелм Тел. Били са представени скулптури, карти­ни, барелефи. Първото място било присъдено на произведението, което виждате на снимката — това е огромна пластмасова ябълка, прони­зана от също така огромна пластма­сова стрела, плаващи в Женевското езеро. Своеобразен паметник/

ПИРОГИЛОТИНА

Това е названието на 'едно осо-бено, но твърде полезно изобрете­ние, създадено от Всесъюзния на­учноизследователски институт по механизация и електрификация на горското стопанство. Касае се за нож, който се задвижва от взрив. Ножът мигновено прерязва няколко дървени трупи едновременно. Изо­бретението спестява много време и ценна дървесина, която се губи при разрязването по обичайните способи.

СТАТИСТИКАТА ЗНАЕ ВСИЧКО

Знае, например, колко яйца се изяждат дневно по Земята. Циф¬

рата е около 2 милиарда и 100 ми-лиона. Странно е, че кокошите яйца са на последно място в тази статистика. На първо място са яйцата на костенурките, следвани от яйцата на различни влечуги,

ПОДЗЕМНИ СЕЙФОВЕ

Поради честите нападения върху бензиностанциите на много места, в САЩ вече са монтирани подземни бетонирани сейфове с малки отвори В тях собствениците слагат полу-чените пари. Сейфовете се отварят веднъж седмично от специално ох-ранявани чиновници от банките. Изо-бретението вече печели свои после-дователи и в някои западногвропей-ски страни.

Не е много удобно, но какво да се прави! По-неудобно е да бъдеш ограбен!

НЕ ЯЖ ПРЕКАЛЕНО!

Всекиму е известно, че прекалената консумация на въглехидрати, съп­роводена със застоял живот, води до надебеляване. Ето защо едно ново френско изобретение се нарича „елек¬ тровилица". Тя е за слабоволеви хора, които не могат да се въздържат от ядене на въглехидратни храни. Вилицата е така устроена, че при съприкосновение със забранена храни боде лакомника посредством елек­трически искри.

Разбира се, вилицата не е пред­назначена за продажба сред работни­ците!

„Вокруг света" — СССР

100 000 КИЛОВАТА

В Съветския съюз за първи път в света е решена една изключително сложна техническа задача — съз­дадена е газова турбина с мощност 100 хиляди киловата. Тя е построе­на в Ленинградския металически за­вод на името на XXII конгрес на КПСС и работи в Краснодарската ТЕЦ.

ЦВЕТЕТО НА ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

На остров Ява расте загадъчно растение. Местните жители го нари­чат „цвят на земетръса". Името му идва от това, че то разцъфва обик­новено преди изригване на вулкан и служи като своеобразен сеизмо¬ граф. Явлението може да се обясни единствено с откритието на съвет­ския учен Е. Г. Коновалов, наричано сега „ефект на Коновалов". Касае се за следното: ако поресто вещество се потопи в течност, течността се издига на определено ниво в порите по капилярност. Ако обаче пористо¬ то вещество бъде включено в обсега на ултразвукови вълни, течността се издига в капилярите на значи­телно по-високо ниво. Растението „цвят на земетръса" се отличава със своята порьозност. Преди мощ­но подземно изригване, обикновено надалеч от епицентъра, се разпро­страняват ултразвукови вълни. Ефек­тът на Коновалов повишава нивото на хранителните вещества в капиля­рите на растението, то значително по-добре се храни и по-бързо раз­цъфтява.

Ултразвуковият капилярен ефект може с успех да се прилага в биоло­гията, техниката, медицината. Може да се използува за слепване на мета­лически листове с течно лепило, за различни смазки, които трябва да попаднат в малки капилярни пукна­тини, при изработване на радиотех­нически и металокерамични изделия.

„Юньй техник" — СССР

МОДА И АРХИТЕКТУРА Готовите елементи навлизат в ар­

хитектурата все повече — те ста­ват мода независимо от това, дали са функционални, или не. Във Фран­ция през миналата година бе открит морски курорт в Бискайския залив. Курортът е построен изцяло от го­тови елементи, комбинирани по раз­личен начин. Културният център на този курорт не е от готови еле­менти, затова пък има достатъчно странен изглед (снимката в сре­дата). Долу с вътрешността на един

42

павилион за хранителни продукти. Следващата снимка на сграда от го­тови елементи е едно здание за са­мотни стари хора. Правят впечат­ление кръглите отвори, които тряб­ва да изпълняват ролята на про­зорци. Интересно е, но дали ще бъде удобно?

АЛХИМИЧЕСКИ СИМВОЛИ Алхимиците в Средновековието

описвали веществата, с които рабо­тели, посредством символи. Някои от тях идвали от дълбоката древ-ност, други били въвеждани посте­пенно. Трети представлявали сим­воли на планетите, на които били назовавани металите и елементите. Ето тук един набор от алхимически символи (От горе на долу първата колона): 1. Твърдо вещество. 2. За-

палимо вещество. 3. Просветляване 4. Окото на огъня. 5. Море (руни-чески знак). 6. Огън (пак триъгъл-мик, но вече с друго значение и от друго време). 7. Магически руни-чески знак. 8. Желязо. 9. Живак (Втората колона от горе на долу) 10. Вълна. 11. Закаляване (хими-чески знак). 12. Факел (рунически знак). 13. Вода — един от чети-рите елемента на природата. 14 Стипца. 15. Арсеник. 16. Земя — един от четирите елемента на при-родата. 17. Слънцето. 18. Юпитер

„Млади техник" — Полша

СМЪРТОНОСНАТА ПУДРА

Неотдавна много вестници на За­пад съобщиха за смъртта на няколко кърмачета във Франция. Симпто­мите на заболяването били общи: вя­лост, сънливост, нервни пристъпи, гърчове. И винаги заболяването се съпровождало с кожни изриви.

Подозрението паднало върху дет­ската пудра на фирмата „Моранж". Разследването изяснило, че в нея се съдържа голямо количество от сил­ния бактерицид хексахлорофен. За токсичните свойства на хексахло-рофена било известно, даже откри­вателят му предупреждавал за тях. Оказало се, че фирмата безконтролно прибавила към талка за пудрата по около 6% хексахлорофен. Първите трагични случаи станали през април. Но трябвало да минат няколко месеца, да се съберат многочислени съвпаде­ния, за да се установи опасност от талка „Моранж". Няма никаква га­ранция, че подобни трагедии рано или късно няма да се повторят, защото контролът на препаратите за лече­ние във Франция е в пълна зависи­мост от фирмите — производителки.

„Химия и жизнь" — СССР

ВЪЗДУХЪТ Е МРЪСЕН!

20 000 английски ученици са из­вършили наблюдения и са съста­вили карта на чистотата на въздуха над Англия. Оказало се, че на ост­рова може да се диша чист въздух само в четири окръга.

Изследването било организирано от Консултативния център за об­разование. На картата били нане­сени шест огромни петна — доли­ната на Темза около Лондон, окол­ностите на Бирмингам, въгледобив¬ ните райони на Ланкашир, Нор¬ тумберленд, долината на река Клайд и Южен Уелс.

Децата са основавали своите на­блюдения върху растителността и лишеите, които растат по бетона, скалите и кората на дърветата. Ли­шеите са чувствителни към серния двуокис и децата са нанесли върху картата къде и как растат те. Слу­жителите от Центъра заявяват:

„Децата откриха, че почти цялото население на Англия диша замър­сен въздух, даже когато мисли, че живее сред чистата природа!"

животинският свят В ЗАЛИВА ЧЕСЪПИК УМИРА

В резултат на урагана „Агнес" през миналата година в залива Че-съпик. САЩ са настъпили съществе­ни екологични изменения. Поройните валежи, придружени от развихри­лите се ветрове, наводниха залива с милиони литри прясна вода. Ефек­тът върху редица морски организми беше убийствен. Учени от щатите Мериленд и Вирджиния установиха, че прясната вода е намалила съдър­жанието на соли в залива до 5‰, което се е отразило п:;губно върху молюските и стридите. Те масово из­мират, докато се повиши съдър­жанието на солите. Разбушувалите се води помели и стотици хиляди млади риби, отдалечили ги на де­сетки километри от местата за хра­нене и хвърляне на хайвер. Това нанесло сериозен удар върху до­ходите на риболовците. Загубите, според изчисленията, възлизали на около седем милиона долара.

„Нейшънъл джеографик магазин" САЩ

43

ЕИМ И БИЛКИ Още от дълбока древност билките

са източник на лекарствени средства. Но растенията са много и нито на­родната, нито официалната меди­цина са в състояние да отберат от тях най-подходящите билки. На по­мощ идват електронноизчислителните машини. Учени от Далекоизточното отделение на АН на СССР са обслед­вали с електронноизчислителна тех­ника 233 растения, като са заложили в машината най-различни данни — от фолклорни легенди до химически формули. Машината бързо отбрала онези растения, които могат да пред­ставляват интерес за фармацевтите.

БАНДИТИ И ЕЛЕКТРОНИКА

Развитието на електрониката при­нуди и бандитите на Запад да я изу­чават. Банките и железните каси са двойно и тройно осигурени с алар­миращи устройства, понякога много хитроумни. Но и бандитите не изо­стават. Между тях мнозина вече изу­чават работата с електронни устрой­ства и обезвреждат алармиращите уреди. През месец януари беше из­вършена една от най-дръзките краж­би в ГФР на трезора на един супер­маркет. Бандитите проникнали през покрива на супермаркета, открили с електронен следотърсач алармира­щите уреди, обезвредили ги и спо­койно „работили" два часа, след което изчезнали. Ограбената сума възли­зала на 620 000 марки.

НОВ МЕТОД ЗА ПОСЕВ НА ОРИЗ

Изнамерен е в Япония и може да се прилага не само за ориз, но и за мор­кови, зеле и други зеленчукови култу­ри. В поливинилов лист са завити нужните семена, като те са разпо­ложени на равно разстояние едно от друго. За засаждането на пласт­масовата лента съществува спе­циално приспособление. Във влажна земя лентата се разтваря за 15—20 минути. Този метод не само иконо-

мисва семената, но и значително улеснява грижите за посева, като облекчава машинната обработка, за­щото редовете от растенията си идеално равни.

НАЙ-МАЛКОТО КОНЧЕ

На снимката виждате най-мал­кото конче в света — дълго 44 см и високо около 30 см. То се нарича Коко и когато порастне, ще бъде дълго най-много 65 см. Отгледано е от калифорниеца Рейфорд Елис (виж „Предава „Космос", кн. 211973). Подобно миниатюризиране не е не­що изключително при конете. Да­лечните предци на конете (хирако¬ териум, еохипус) са били малки, много по-малки от сегашните коне. Рейфорд Елис е получил малките кончета, като използувал законите на наследствеността и е подбирал кончета с доминантен белег — ни­сък ръст. Някои учени смятат, че тези кончета в същност са мутанти и трябва да се разглеждат като нов вид коне.

„Хоби" — ГФР

КЪЩА — РЕКЛАМА В японския град Кобе има кафене,

което съперничи на знаменитата кула в Пиза — и то е наклонено. Само че докато кулата не е тър­сила рекламата, собственикът на кафенето е целял да учуди шофьорите и да ги накара да спрат тук!

„Вокруг света" — СССР

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА 1. Архимедовият винт е бил съз­

даден за напояване на нивите. 2. Гу¬ тенберг е изобретил книгопечатане­то. 3. Първите въздушни балони би­ли пълни с нагрят въздух. 4. В Ев­ропа започнали да произвеждат хар­тия през тринадесетия век. 5. Вене­цианските стъклени съдове са били най-известни. 6. Фултън е изобретил подводна лодка. 7. Регулаторът е създаден от Джеймз Уат. 8. Ог­ледалният телескоп е на Исак Ню¬ тон. 9. Основна съставка на порце­лана е глината. 10. Гърмящият жи­вак е най-чувствителен към удар. 11. Първото метро е построено в Лондон. 12. Най-бързият влак се дви­жи в Япония. 13. Сметачната маши­на е създадена от Блез Паскал. 14. Елиас Хау е изобретил шевната ма­шина. 15. Телевизията няма опре­делен създател. 16. За производството на кибрит е необходимо и счукано стъкло. 17. Първите автомобили са имали парни двигатели. 18. Пър­вият атомен ледоразбивач е построен в СССР. 19. Първият изкуствен спът­ник на Земята бе пуснат на 4 октом­ври 1957 г. 20. „АН-22" е най-голям.

ВОДОРАВНО: 1. Приспособление за намаляване силата на удар. 5. Орган в лявата страна на корем­ната кухина. 9. Голям остър връх със стръмни скло­нове. 11. Планинско възвишение. 15. Механически токопрекъсвач, използуван в радиотехниката. 19. Река в СССР, басейна на Днепър. 20. Едновалентен въгле­водороден радикал. 21. Болест по тютюна и лозята. 22. Древен град в Месопотамия. 23. Растение, съдър­жащо кофеин, теобромин и др., употребявано в меди­цината. 24. Малкото име на френски геолог, поставил началото на геодезични измервания в България и на Балканите (1794—1881). 25. Авторът на „Рибния бук­вар". 27. Немски математик (1826—1866). 28. Еле­ментарна частица, носител на наследствеността. 29. Автомат, изпълняващ сложни действия, присъщи на човека. 30. Автономен район в състава на КНР. 32. Планински хребет в СССР. 33. Град в Сев. Италия, 34. Румънски живописец и график (1831 — 1891). 35. Опера от Верди. 36. Радиолокатор. 38. Димоот­вод. 40. Част 42. Много тънък и плътен ленен плат. 44. Жълта мед, сплав от мед с цинк и други добавъчни метали. 47. Цвят на лицето. 48. Герой от Троянската война. 50. Речна риба. 52. Шахматен термин. 54. Хи­мически елемент, мъчнотопим, сребристо-бял метал.

56. Нота. 57. Отзвук. 59. Оптическа измама в пустин­ни области. 62. Нос (геогр.). 64. Индиански племена, населяващи Южна Америка. 66. Древното население на Испания. 68. Насекомо, завършило всичките форми на метаморфоза. 69. Тревисти растения с жълти, бели и възрозови цветове. 71. Уред за определяне скоростта на кораб. 72. Монетна единица. 73. Форма на крепост¬ ничество през време на Римската империя. 74. Гео­метрично тяло. 75. Съветски шахматист. 76. Лица, имащи право да ползуват или да получават нещо за оп­ределен срок срещу предплащане. 79. Муза на пое­зията. 80. Нечиста сделка. 81. Тропическо дърво. 84. Звук с определена височина. 85. Литературен вид. 87. Езеро в Ейре. 89. Река в СССР, приток на Урал. 90. Наш икономист, академик (1902). 92. Немски пи­сател (1889). 94. Дамска прическа. 96. Химически елемент. 99. Съкратено название на граммолекула. 101. Ципокрило насекомо. 104. Държавно учреждение в Османската империя. 106. Част от псевдонима на наш писател. 107. Историческа област в Румъния и Юго­славия, в която има заселени много българи. 109. Част от електромотор. 112. Етилов алкохол. 113. Па­рагвайски чай. 114. Член на племе, населявало в древ­ността Балканския полуостров. 115. Френски писа­тел, реалист (1803—1870). 116. Библейско бедствие. 118. Съветски писател, автор на „Вратарят на републи­ката". 119. Мускулен гърч. 120. Феодален селянин в

45

к р ъ с т о с л о в и ц а

Англия и Франция. 121. Римски лекар й естествоизпи­тател (130—200). 123. Река в Италия. 124. Електри­чески полюс. 125. Геодезични прибори. 126. Монаше­ска обител на Халкидическия полуостров. 127. Малък астероид в Слънчевата система, открит през 1857 г. 128. Вид върба (мн. ч.). 129. Нишки, които образуват скелета на клетъчно ядро. 130. Богата и хубава къща, палат. 131. Морски бозайник. 132. Голяма лодка с гребла или платна. 133. Мишена.

ОТВЕСНО: 1. Гризач с ценна кожа. 2. Марка уни­версално лепило. 3. Единица за електрически капа­цитет. 4. Френски писател — сатирик (1864—1910). 5. Английски физик (1902), един от създателите на кван­товата механика. 6. Вид грозде. 7. Багрилно вещество. 8. Съвкупност от художествени похвати и правила, задължителни за изкуството на дадена епоха. 9. Бу¬ дистки храм. 10. Хидротехнически съоръжения. 11. Вид елен. 12. Лютиково цвете, вид карамфил с големи цветове. 13. Домоуправител (мн. ч.). 14. Върховно божество в древногерманската митология. 15. Произ­ведение на Г. Караславов. 16. Италиански морепла­вател (1450—1498). 17. Френска филмова актриса. 18. Античен, глинен или метален съд с форма на рог или животинска глава. 26. Френски историк (1849— 1928). 31. Синът на Дедал. 37. Безгръбначно животно от класа паякообразни. 39. Лекарство, изготвено от пчелна отрова. 41. Козле. 43. Сборник от църковни канони и граждански закони, отнасящи се до църквата, бита и семейството. 45. Планета от Слънчевата система 46. Лице, образ. 48. Заушка. 49. Сигнален стълб край жп линия. 51. Почтителна титла. 52. Дворец. 53 Част от квитанция, която остава към кочана. 54. Налеп-ване на твърди частици от изгорелите газове при огне-стрелни оръжия по вътрешната страна на цевта. 55 Пъстроцветна тъкана постилка. 56. Здравен работник 58. Бързоходен кораб за крайбрежно плаване. 60 Африканска столица. 61. Метална или кокалена плоч-ка, служеща вместо пари при касови отчитания. 62 Екваториално съзвездие. 63. Голяма неотровна змия 65. Езеро в Турция. 67. Марка мотори, производство на ГДР, които могат да се монтират към велосипеди 68. Героиня на Вики Баум. 70. Полско цвете. 77 Френски изобретател (1845—1903), създал петзначен

НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ Апарат за управляване на балони

Патент на САЩ № 363 037 от 17.5.1887 г. С това изобретение се цели да се замени апа­ратът за управление на балона. Вместо меха­нични приспособления се използуват живи орли или други хищни птици. Те се пристягат със специални хамути, които имат форма и размери съобразно телата на избраните птици. За придвижването на балона във всички посоки е необходимо само птиците да летят. Посоката на техния полет се променя от водача чрез специално устройство.

46

ОТГОВ

ОР Н

А КРЪ

СТОСЛ

ОВИЦ

АТА

ОТ В

Р. 5

телеграфен код. 78. Част от обувка. 82. Единица за електрическа мощност. 83. Авторът на „Робинзон Кру­зо". 86. Скобка за съединяване на две или повече нотни системи. 88. Иглолистно дърво. 91. Мрежи за морски риболов. 93. Западен агресивен блок. 95. Преживен чифтокопитен бозайник, обитаващ Азия и Африка. 97. Разколник. 98. Документ в един екземпляр, ори­гинал. 99. Флота. 100. Безсъзнателно състояние. 101 Вид твърда прозрачна смола с жълт или черен цвят. 102. Блатен газ. 103. Вид тропически охлюв, пренесен по Черноморието от плавателни съдове. 104. Остров в Тихия океан, владение на Коста Рика. 105. Мек метал. 107. Домашно животно. 108. Паразит, който живее в тънките черва на човека и гръбначните животни. 109. Многогодишно тревисто растение, използувано като ле­ковит чай. 110. Гара по линията Червен бряг Плевен. 111. Фермент, съдържащ се в кората на бъбреците. 117. Тържествени лирически стихотворения. 122. Опе­рета от Лехар.

ЖИВКО ДАНДАНОВ

ТЕСТ ИЗОБРЕТЕНИЯ

С този тест може да проверите дали знаете историята на някои от най-големите изобретения. Един от пет­те предложени отговора е верният. Такъв отговор носи една точка. Ако успеете да съберете петнадесет точ­ки, вие имате много добри позна­ния. При десет — спомняте си го­ляма част от нещата, които сте изу­чавали. Но ако не сте събрали повече от пет-шест, или паметта ви не е до­статъчно силна, или рядко си зада­вате въпроса кой, кога и по какъв начин е създал много от полезните неща около нас.

1. Винтът, създаден ст Архимед, бил използуван за: повдигане на асансьори в мините, за направа на колесниците, за напояване на ни­вите, за часовниците, за секретните брави.

2. Гутенберг е изобретил: кинема­тографа, велосипеда, електрическата лампа, книгопечатането, автомо­била.

3. С какво са били пълни първите въздушни балони: с нагрят водород, азот, въздух, въглероден двуокис, ме­тан.

4. През кой век в Европа започва

производството на хартия: Десети, единадесети, тринадесети, четири­надесети, седемнадесети.

5. В кой град през Средновековието са били произвеждани прочути стък­лени съдове: Рим, Милано, Флорен­ция, Торино, Венеция.

V 6. Фултън е изобретил: подводна­та лодка, вятърните електроцентрали, радара, автоматичната писалка, со­валката.

7. Центробежният регулатор в пар­ната машина е изобретен от: Дени Папен, Джеймз Уат, Томас Нюко¬ мън, Огюст Норман, Михаил Ло¬ моносов.

8. Огледалният телескоп бе съз­даден от: Исак Нютон, Отис Бартън, Ериксон, Рудолф Волф, Гулиелмо Маркони.

9. Основната съставка на порце­лана е: пясък, глина, дървени въг­лища, сол, олово.

10. Кое от следните пет взривни ве­щества, създадени от човека, е най-чувствително на удар: барут, нитро­глицерин, тротил, пироксилин, гър­мящ живак.

11. Първото метро бе построено в: Париж, Рим, Цариград, Виена, Лон¬ дон.

у/ Г2. Най-бързият влак се движи в: Италия, Швеция, САЩ, Япония,

Австралия. 13. Първата сметачна машина бе

направена от: Блез Паскал, Ото Гьорике, Исак Нютон, Норберт Ви¬ нер, Нилс Бор.

/ 14. Елиас Хау е изобретил: шев­ната машина, електрическата само¬ бръсначка, локаторите, антените, но­жицата.

15. Кой е създателят на телеви­зията: Тесла, Попов, Фарадей, Еди¬ сън, нито един от горните.

16. Кое от следните вещества вли­за в състава на кибрита: счукано стъкло, вода, мляко, сребро, алу­миний.

17. Кой автомобилен двигател се е появил най-напред: електрически, газгенераторен, парен, бензинов, ди­зелов.

18. Първият атомен ледоразбивач е построен във: Финландия, СССР, Канада, Румъния, Дания. ' 19. Първият изкуствен спътник на Земята бе пуснат: на 6 ноември 1956 г., 1 май 1957 г., 2 септември 1957 г., 4 октомври 1957 г., 28 де­кември 1958 г.

20. Кой от следните съветски са­молети е най-големият: „Ан-24", „ЯК-40", „ТУ-154", „ИЛ-18", „АН-22".

ПАРОЛАТА — Докладвайте, капитан Иванов откри

съвещанието генералът. — Операцията по откриването на законспи-

рирания резидент на чуждото разузнаване за­почнахме, след като задълбочено разгледахме всички възможни варианти, но въпреки това се натъкнахме на неуспех. Моето мнение е, че заловеният на границата агент не ни е казал всичко.

— Това може да доведе до провал — обади се генералът.

— Тъй вярно, другарю генерал — виновно отговори Иванов. — Не бива да рискуваме повече.

— И да оставим врагът да си върши рабо­тата безпрепятствено, така ли? — повиши глас генералът. — Да проверим още веднъж всичко.

Полковник Стрезов, моля за вашето внима­ние. И така, на. границата при опит да влезе незаконно в страната бе задържан бивш из­менник на родината. Ще го наричаме с даде­ния му от чуждото разузнаване псевдоним— „Цветаря". Впрочем, той действително се оказа цветар. От разпита стана ясно, че е прехвър­лен със задачата да се законспирира, а ин­струкции за по-нататъшната си дейност ще по­лучи от резидента, с когото трябва да се срещ­не при следната парола: през месец март в ресторант „Пролет", на първата маса до орке­стъра в 20 часа на първия вторник от месеца. „Цветаря" ще бъде разпознат от резидента по букета характерни цветя, който трябва да лежи от лявата страна на чашата му. През юли в ресторант „Байкал", а през ноември в ресто­рант „Република" пак на определени маси и час и с букет характерни цветя, поставени по същия начин. На първата среща, през март, бяхме спазили всички указания на заловения агент — маса, час, цветя, но на срещата ни­кой не се яви. Нашият работник, който играе ролята на „Цветаря", е от най-добрите, но. . . Сега идва време за следващата среща през юли

47

и повторният" ни" неуспех не само би провалил цялата операция, но и застрашил сигурността на нашия разузнавач. От всичко казано става ясно, че или има нещо, което ние не знаем, или „Цветаря" ни лъже. Това е! Помислете и говорете — завърши генералът.

— Аз пак поддържам първото си мнение — обади се припряно капитан Иванов. — „Цве­таря" ни лъже и не казва истинската парола за опознаването.

— Аз съм на мнение, че резидентът познава „Цветаря" — започна майор Петров — и за­това операцията по внедряването на нашия човек не сполучи. Няма смисъл да вървим пак по този път.

— Стрезов, вие какво ще кажете? — запита генералът.

— Мисля, че в две неща можем да бъдем си¬ гурни. Първо: „Цветаря" не ни лъже и е ка­зал всичко, което знае. Второ: резидентът не познава „Цветаря", иначе биха били излишни всички тези сложни опознавателни пароли. Струва ми се, другарю генерал, че открих тай­ната на паролата или по-точно грешката, която сме допуснали при миналата среща.

Каква грешка са допуснали оперативните работници?

ЛОГИКАТА РЕШИ:

„А в т о к р а ж б а"

Инспектор Стрезов забелязва, че един от томовете на френската енциклопедия е леко разместен. Когато той изважда няколко тома от енциклопедията, вижда зад тях скрита статуетката на Нефертити.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XI I . бр. 6

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл . редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,

Л И Д И Я СИМЕОНОВА и и н ж . ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ П Е Н Ч Е В Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР П Е Е В . ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ Б Ъ Ч В А Р О В , проф. РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н

— физик , ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА Р Е Д А К Ц И Я Т А — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29 тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. V- 1973 г.

Формат 80x92/23. Държавно военно издателство- Поръчка 2234. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100000

48