Библиотека „Космос"

Хиляди разумни светове

Цветно приложение Уран (вж. стр. 34)

Корица: Модел за изследване на свръх­звукови самолети

Гръб на корицата: Огърлица от скарабей — Древно­египетско украшение

Б Р О Й 6 • 1971

д н и НА

Р А В Н О С М Е Т К А Целта на моето пътуване беше

Шумен, но минах през Русе, за да при­съствувам на едно мило тържество. В малката зала на младежкия клуб беше обявено състезанието по изряз­ване и сглобяване на картонени мо­дели, отпечатани от издателството на Свободната германска младеж — „Юнге Велт". Ярките цветове на мо­делите и поразителната прилика с действителните самолети, кораби и съвременни машини привличаха не само жадните детски очи, но и инте­реса на младите хора, представител 1 на техническата мисъл. В състеза­нията за сглобяване на тези модели ще премерят сили най-малките уча­стници в Четвъртия национален пре­глед на техническото и научно твор­чество на младежта.

Тези първи стъпки към бъдещото голямо творчество бяха първите ми впечатления и в Шумен. Училищните и заводските прегледи бяха към своя край и младежта се готвеше за град­ския преглед.

Празничното настроение се долавя­ше най-вече в забързаните млади техници със сини и червени връзки. В младежкия дом — истински дворец от бетон и стъкло, възбуждението беше обхванало всички — и малките състезатели, и техните по-големи съотборници, които изпитваха „пред­стартова треска"от предстоящата над­превара, и многобройните зрители.

Може би най-много зрители се събраха в просторната зала, където върху малки масички деца от детски градини „строяха" сграда. В съседство до тях сръчните ръце на чавдарчетата монтираха от детайли на набора „Конструктор" товароподемен кран с дълга стрела.

Задълбоченост, заострено внима­ние — това ли са палавниците със сини връзки, които обикновено труд­но могат да се съсредоточат за повече от няколко минути.

В съседните зали започнаха град­ските състезания от пионерския научно-технически многобой „Знам и мога". Участниците в състезанието по електротехника трябваше да мон­тират върху дъска токов кръг с електрически предпазител, фасонка и ключ. След час върху таблото на победителя светна първата лампа. Значително повече време беше необ­ходимо, докато „просвири" първият транзисторен приемник, сглобен в състезанието по радиоконструктор¬ ство (сн. 1 и 5).

Ръцете, които така уверено бора­вят с отвертка и поялник, явно са завили досега не едно винтче и са направили не една спойка. Дело на едногодишния труд в кръжоците е и сръчността, която демонстрират сега младите конструктори, и експона­тите, които показват на училищните изложби.

— Знаете ли на какво са способни тези деца, но все още не достигат средства и материали за работата на кръжоците — каза Веселин Дончев, ръководител на отдела „Автоматика" в Окръжната станция на младите тех­ници.

Едва на другия ден разбрах напъл­но смисъла на неговите думи. В ра­ботилничката, където водеха занима­ния неговите кръжочници, имаше много шасита, оплетени в проводни­ци, свързващи транзистори, съпро­тивления, кондензатори. Това бяха недовършени електронни прибори.

— З а всеки от тях е необходима някаква част, но или я няма по ма­газините, или е много скъпа и не можем да я купим — сподели друга­рят Дончев. — Същото е в училищата, а и много от децата, които работят сами в къщи, не могат да реализират своите оригинални идеи, понеже от магазина „Млад техник" могат да купят много малко от това. което им е необходимо

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

СЪДЪРЖАНИЕ

Дни на равносметка 1 Ледове, нощи и смелост 4 Аз съм Жоан 7 Гробницата на динозав­рите 10 Родна наука и техника 13 Кибернетика и кримина­листика 14 Животни — работници 17 Танковете 21 Трансураните 26 Живият пясък 28 Защо не ни стига вре­мето? 35 Кралят на математиката 38 Предава Космос 40 Тест 43 Космическо растение­въдство 45 Кръстословица 47 Решава логиката 48

I V Н А Ц И О Н А Л Е Н П Р Е Г Л Е Д Н А Т Е Х Н И Ч Е С К О Т О

И Н А У Ч Н О Т В О Р Ч Е С Т В О Н А М Л А Д Е Ж Т А

Сн. 1. Необходима е доста време, за да просвири един радиоприемник

ми със зам. директора на училището инж. Златарев:

— Училището готви кадри за Химкомбината, там учениците про­веждат производствената си прак­тика, а комбинатът помага на учи­лището.

Но помощта е ценна, когато се знае как да се използува. Изглежда, че това много добре са знаели ръково­дителите на кръжоците „Машини и апарати" Вълчо Вълчев, Петър Тер­зиев, Венелин Стоев, Стоян Колев и Борис Михайлов и на кръжока по заваряване — Красимир Каров.

Дейността на кръжоците е органи­зирана от клуба за техническо и на­учно творчество. Още в началото на учебната година главното направле­ние на дейността в кръжоците е било

Да, за извънкласната работа по техника все още не са осигурени до-статъчни средства и материали. С та­зи мисъл прекрачих прага на Средно­то професионално училище по инду­стриална химия. Но тук настроението беше друго. Училищната изложба още не беше закрита. Техническата мисъл и изкусните ръце на кръжочниците от звената „Машини и апарати" бяха създали истинска феерия от плекси¬ глас, метал и дърво (сн. 2, 3, 4, и 6). Тези макети скоро се бяха върнали от националната изложба на Министер­ството на химията и металургията, откъдето донесоха първата награда. Дори и неспециалист разбира, че вижда копия на химически заводи, а надписите на макетите говореха, че това са цехове на комбината „Карл Маркс" в Девненската низина.

Всичко се изясни след разговора

Сн. 3. Висящи Центрофуга

Сн. 2. Модел на цех за про­изводство на

калцинирана сода

да се изработят средства за унагле­дяване на обучението. И отсега може да се каже, че училището ще бъде сериозен претендент за призово мя­сто по направление А-5 и на Нацио­налния научно-технически конкурс.

В рамките на училищния преглед е проведена теоретична конферен­ция на тема: „Химията — творец на благоденствие и щастие".

В първенеца на родното ни автомо­билостроене — завода „Мадара", младежи монтираха подемен кран на товарен автомобил — подгот­вяха се за прегледа. Дори по форма всичко това далеч не приличаше на крана, който детската фантазия сглобяваше от „Конструктора". Но

•се пак тук имаше нещо показателно за последователността и всеобхват­ността на движението за техническо и научно творчество.

Дотук участието на подрастващите в прегледа имаше смисъл на подго­товка, на съзряване, докато участие­то на заводската младеж е израз на творческо дръзновение, на вдъхно­вен труд за родината. На Четвърти преглед младежта от завод „Мадара" ще представи освен товаро-подемния кран една пожарна кола, товаро-подемен заден борд и няколко по-дребни експоната. Трите разработки са значителни постижения с голям икономически ефект. Но в думите на моите събеседници прозираше не­удовлетвореност. [Може би тя произхождаше от факта,

че за такъв голям завод само три, макар и немалки, постижения на мла­дежки колективи са недостатъчни. Или може би, че останалите няколко по-дребни разработки, осъществени по инициатива на клуба, са дело са­мо на 2—3 души. Едно бе ясно — в тези млади хора горяха благородни амбиции, стремеж за усъвършенству­ване и изява.

— Нямаме много време да пови­шаваме квалификацията си.

— Добре ще бъде да имаме соб­ствена база и един майстор, комуто да плащаме от възнагражденията на разработките.

— Административното ръковод­ство ни помага, когато отиваме да ис­каме помощ за клуба, но не оценява достатъчно каква полза би доприне­съл той за завода.

— Много от нас са съгласни да работят, но няма кой да оглави мла­дежка конструкторско-технологиче¬ ска бригада и да поеме отговорност за една голяма тема.

Тези реплики не бяха оправдание. Те не будеха песимизъм, а увереност, че клубът за техническо и научно творчество в завод ..Мадара" ще наме­ри своя път.

Проблеми изникват там, където ежедневието е свързано с трудови дела, и те задържат, макар и времен­но, движението за научно-техническо творчество на младежта. Но основ­ното, главното се е утвърдило на­всякъде в училищата и заводите на Шумен и окръга. Това са станалите вече ежегодни изложби, провеждани­те научно-технически конференции и особено състезанията по профе­сии. В тези прояви масово участвуват всички отряди на младежта.

ИВАН ИВАНОВ

Сн. 4. Модел на цех за производство на винилхлорид

Сн. 5. На съ­стезанието по радиоконструк-

торство

Сн. 6. Модел на цех за обработка на ламаринени изделия

Мразовит февруарски ден. Съветските колеги ни уве­ряват, че зимата се е смилила над нас, но термометрите показват минус 15°С.

Събранието на членовете на Московското географско дружество обаче е „горещо". Ръководи го легендарният Иван Папанин — нисък, набит и много енергичен. Географите от Москва обсъждат материалите на XXIV конгрес на КПСС и приемат решения за своята работа. Те търсят все нови и нови начини за използуване на географската среда за развитието на производителните сили. Предвиждат възможните вредни последствия от измененията в природата, за да ги избягнат. Изучават естествените ресурси на Световния океан и пътищата за тяхното възпроизводство, в случай че_бъдат широко използувани.

Съветските географи активно участвуват и в плано­вете за строителство, в добива на полезни изкопаеми, в селското стопанство, с една дума, във всичко, което е свързано с природните богатства.

. . . Събранието завърши чак в 22 часа. Някой под­хвана разговор за Северния полюс. Очаквах Папанин да каже нещо повече, но той с вълнение представи на нас, гостите, своя най-добър другар и приятел, доктора на географските науки, професор Алексей Фьодорович Трешников. Трешников е директор на Арктическия и Антарктическия научноизследователски институт, три пъти герой на социалистическия труд, три пъти носител на най-високото отличие на СССР — ордена „Ленин", първи вицепрезидент на Всесъюзното географско дру­жество.

С Трешников се срещнахме и на другия ден в хотел „Москва". Слушах с голям интерес този широкоплещест, с живи сини очи човек, който днес е уважаван учен, изследовател и популяризатор на съветската наука, много известен далеч зад пределите на Съветския съюз.

— Арктика и Антарктида са смисълът на моя живот. Ето вече 33 години се занимавам с полярни изследвания и половината от това време съм прекарал там. Темпера­турите минус 60° до минус 88° са нещо обикновено. В Арктика работим върху дрейфуващи ледове, а Антарк­тида крие много опасности в грамадните пукнатини на ледниците.

— Кога за първи път преминахте Северния полярен кръг?

— През 1938 година. — А Южния?

СЪВЕТСКА НАУКА И ТЕХНИКА

— През есента на 1956-та. Бях началник на Втората съветска антарктическа експедиция,

— Вече повече от три десетилетия вие сте „полярник". Какво ще кажете за сътрудничеството между географи, физици, геофизици? . . .

— Без него напредъкът е невъзможен. Бих искал да изразя моята лична признателност на големите съветски учени Ю. Шокалский, Вл. Бизе, Ото Ю. Шмид, К. К. Марков, на героя на Съветския съюз — летеца М. И. Шевалев. Списъкът с имената всъщност е много дълъг.

— Бихте ли разказали за читателите на списание „Космос" някои напрегнати мигове от полярния живот?

— С удоволствие. Но да не смятате, че това, което ще ви разкажа, е най-трудното! Опасностите сред ле­довете са повече от дните. Е, все пак ще се постарая да създам представа за ежедневието в бялата пустиня.

. . . Изпълнен с много пречки беше пътят към създа­ването на станция „Комсомолска". Първите съоръжения за станцията трябваше да пристигнат в началото на март 1957 година върху влак от влекачи. Пръхкавият сняг се бе оказал голямо препятствие — тогавашните влекачи бяха със сравнително тесни вериги, които дъл­боко се врязваха. И така стана, че машините изразход­вали дори горивото, предназначено за работата на електростанцията през зимата. С тревога следях по­следните километри на кервана от влекачи.

Началникът на кервана бе оставил две шейни с про­доволствие и запасни дрехи на 125 км от станцията. А да се върне за тях бе вече невъзможно — горивото не достигаше.

Надеждата ми беше само в авиацията. На 9 март четири самолета с гориво във варели излетяха на ски от „Мирний" към мястото, където керванът беше спрял. В един от самолетите бях и аз. Във вътрешността на Антарктида, на височина 3500 метра, по това време е истинска зима, температурата „пада" до —60°.

От кервана съобщиха, че да се „отъпче" площадка, върху която да кацнем, е невъзможно — влекачите оставяли в мекия сняг дири, по-дълбоки от половин метър.

Летците решиха да кацнат върху голям леден къс — друг изход нямаха. Кацнахме благополучно, но след това успя да излети само един самолет. При тамошните ниски температури снегът представлява съвсем дребни кристалчета лед и ските не се плъзгат върху тези остро¬ ръбести парчета, които повече приличат на кварцов пясък, отколкото на лед. Първият самолет успя да из­лети само защото летецът след кацането не спря веднага самолета, а го плъзна в кръг и застана на старата диря. Другите самолети не можеха да се помръднат от мястото си, макар моторите им да работеха с пълна мощност. Пи­лотите разлюляваха кормилата, навеждаха и повдигаха опашките на машините, но. . .

Настъпи нощ, механиците падаха от умора. Работехме при 460 милиметра атмосферно налягане. На такава височина не достига кислород. От физическо напреже­ние и мраз спираше дъхът, боляха слепите очи и бясно биеше сърцето. При залез слънце температурата на въз­духа започна да слиза все по-ниско и по-ниско. Решихме да пренощуваме там.

Нощта беше кошмарна В тясната къщичка върху шейни се натъркаляхме един до друг. Беше задушно, въздухът не стигаше за трима, а камо ли за 16 души. Хората се унасяха в тежък сън, стенеха. Но щом отва­

ряхме вратата, ставаше още по-лошо — нахлуваше парещо — леден въздух.

Помня, когато излязох навън, имах чувството, че съдбата ни е захвърлила на някаква друга планета. Над снежната равнина на тъмния небосклон бе увисна­ла огромна жълта луна и снегът блестеше с потреса­ващо равнодушна светлина. Луната не бе такава, как­вато я бях виждал на други места. Като че ли се бе доближила до нас и станала три пъти по-голяма. Ще се измъкнем ли благополучно от тези места? И как? Подобни часове струват много години живот.

Изгря слънцето. Те висеше ледено — жълто на хори­зонта и съвсем не ни стопли, но поне малко ни ободри. Изход от положението намери командирът на авио¬ отряда Пьотр Москаленко. Той покри снега пред само­лета си с вехтории, поля ги с бензин и разпали огън. Скоро под огъня ледът се стопи и се образува твърда площадка. Когато моторите заработиха с пълна мощ. ските се помръднаха. Самолетът се понесе, набра ско­рост и се издигна. След него по същия начин излетяха и

5

другите самолети. Избавихме се от тежкото положение, но плановете да открием станция „Комсомолска" трябва­ше временно да отложим. Разбира се, това бе неприятно, но ние бяхме свикнали на всякакви изненади.

В Арктика и в Антарктида самотата се отразява осо­бено тежко. Малка група хора сред ледове, пукнатини и вятър. При това някои от нас дълго време трябва да живеят отдалечени от другите.

На юг от нефтобазата, на два километра от селището на станция „Младежка", зад каменна скаличка стоят две къщички върху греди и автоматична дизелово-електрическа станция за 40 киловата. Това е станция за наблюдение на метеоритни следи във високите слое­ве на атмосферата. Повечето метеорити, привлечени от магнитното поле на Земята, изгарят в горните слоеве на атмосферата, но оставят следи. Като се изпратят импулс­ни радиовълни с определена дължина и след това се приеме тяхното отражение, може да се фиксират сле­дите и дори да се определи направлението, в което се движат под влиянието на вятъра. По този начин могат да се определят и направлението, и скоростта на вятъра в горните атмосферни слоеве.

Но защо тази станция е изнесена встрани от „Мла­дежка"? Наблюдателите всеки ден изминават до нея повече от четири километра, а в периода на силни вие­лици живеят там, откъснати от другарите си, и не само извършват наблюдения, но и сами си приготвят храна. Та нали в онези условия колкото по-компактна е стан­цията, толкова по-добре и удобно биха живели хо­рата! По-рано полярните станции в Арктика се строяха така — всички живееха и работеха в един голям дом, под един покрив, само магнитните павилиони се разпо­лагаха на стотина метра от основния строеж на стан­цията.

Но работата е там, че много наблюдения, в това чи­сло и на високите атмосферни слоеве, се изпълняват с помощта на мощни импулси радиовълни и преди всич­

ко в непрекъснат режим. По-мощните импулси пречат на по-слабите и объркват записите на електронните пис­ци. Освен това на „Младежка" се извършват наблюдения върху движението на радиовълните на голямо разстоя­ние. Затова станцията за наблюдение на „метеоритните опашки" трябваше да се пренесе на два километра от селището и даже да се скрие зад скала.

Днес все повече и повече научна информация от Ан¬ тарктида отива в Москва и в други световни центрове. Съвременните хидрометеорологични и геофизични служ­би искат тази информация да се предава колкото се може по-бързо, веднага след наблюденията независимо от разстоянието и произхода на радиовълните. Ето защо се монтират и мощни предаватели. А мощните предава­тели също карат електронните прибори да грешат. Често началниците на станциите трябва да уреждат конфликти между радисти и научни работници, да съ­ставят разписание за работата на приборите на науч­ните групи и радиостанциите, да следят строго за из­пълнението на това разписание.

Затова при строителството на съвременни антаркти­чески базови станции за широк комплекс от научни на­блюдения и мощен радиоцентър зданията и научните павилиони се разпръсват на голямо разстояние, въп-реки неудобството.

Прибавете към всичко това отдалечеността от роди­ната и близките! За тежките условия на живот да не говорим! Сами виждате — не всеки може да издържи

това. Трябва да си много силен и безгранично да оби­чаш работата си.

— Какво бихте пожелали на читателите на списание „Космос", другарю Трешников?

— Любов към отечеството, към труда и преданост на идеите на комунизма — щастливото бъдеще на чове­чеството.

Интервюто взе НИКОЛА РАШЕВ

6

Редакцията на списание „Космос" съобщава резултатите от конкурсите, обявени в броеве 3 и 4 от 1971 г. на списанието:

Журито на КОНКУРСА ЗА НАУЧНО-ХУ¬ ДОЖЕСТВЕНИ МАТЕРИАЛИ из науката и техниката реши:

Първа награда не се присъжда. Дават се две втори награди по 100 лв. на Никола Ра­шев, географ от София, за очерка „Тази не­позната земя" и на Игнат Абрашев, биолог, н. с. в БАН, за очерка „Молекули на па­метта". Присъждат се две трети награди по 50 лв. на Йорданка Иванова, кандидат на био­логичните науки, за очерка „Великани и джу­

джета" и на Стефан Трифонов, стажант-асис¬ тент във Физическия факултет на СУ, за очер­ка „Кълбовидни мълнии и термоядрен синтез".

Журито на конкурса „ЗЛАТНОТО ПЕРО" реши:

Първа награда за научнофантастичен раз­каз не се присъжда. Дава се втора награда — 150 лв., на Илия Джерекаров от София за раз­каза „Заселници" и трета награда — 100 лв., на Величка Настрадинова от Пловдив за раз­каза „Одисей на земята". Освен това се дава една откупка от 50 лв. на Атанас Славов от София за разказа „Варум".

В конкурса за научнофантастични разкази от автори под 18 години се награждават със „Златното перо" на „Космос" и се включват

в клуба на младите фантасти Галина Димо­ва Ангелова от Варна, Славимир Тодоров Ганчев от София и Радослав Дачев от София.

К О Н К У Р С И Т Е Н А С П И С А Н И Е „ К О С М О С "

АЗ СЪМ ЖОАН Карцерът, в който бе заточен, се на­

мираше под денонощно наблюдение. Надзирателят и агентът от ПИДЕ тъпчеха пред окованите с желязо врати и поред поглеждаха през „шпионката". По всичко личеше, че този карцер, зад стената на който спокойно крачеше затворникът, упо­рито отказващ да разговаря, ги плашеше. Те се страхуваха от могъ­щата сила на затворника. Управле­нието на затвора ги бе предупредило, че този комунист е способен да избяга и през най-дебелите стени. Това вече се бе случвало.

Обкованите в цимент и стомана сте­ни и кули на крепостта Пенише се извисяват над океанската бездна. Всеки Салазаров затвор има свой облик. Затворът Алжубе е известен с това, че в подземията му се измъч­ват стотици затворници, които мо­гат да зърнат само част от тротоара пред катедралата. Затворът Кашиас е обкръжен, не без умисъл, разбира се, със зелена трева, през която не ще се промъкнеш незабелязано. Конц­лагерът Тарафал е ад на островите на Зеления нос — неголямо плато, изго­рено от палещото слънце.

Подобно на замъка Иф, крепостта Пенише е обкръжена от океана. Не­големият полуостров разсича синята бездна. Пенише е крепост на смъртта. Единични килии, кариери, камери, бездънни подземия — всичко това е стегнато в стомана, залято с бетон. Океанът е редом, можеш да го докос­неш с ръка, а в килиите не може да се диша. Слънцето свети ярко над пор­тугалската земя, а тук затворниците слепеят от Тъмнина.

В крепостта всичко е пресметнато. Всяка крачка на затворника, все­ки негов дъх. Ако се хвърли към сте­ните, чака го град от куршуми — всеки метър земя многократно е про­стрелян. Ако полети в океана — ще потъне. Неотдавна Салазар за­повяда крепостта да се модернизира. Усъвършенствуваха ключалките, въ­ведоха някои технически новости.

7

Не случайно полицията използува широко услугите на западногеоман¬ ските специалисти по затворническа техника. . . За по-пълно изучаване на полицейския опит на ГФР Сала­зар дори изпрати специална група — подполковниците Оливейра Маркес, Анжело Ферари, Жозе Фета де Фи¬ гейредо.

Лисабонският диктатор приготви тежка съдба за Антонио Диас Лоу¬ ренсо, от когото дори опитните палачи не можаха да изкарат нито дума през дългите затворнически години. „Сте-не от болка и мълчи като ням — така години поред докладваха за не¬ го на Салазар. — Отслабнал е. стър­чат му ребрата и пак нищо не ка-зва. . ."

Държаха упорития затворник в обща килия. Но след тежки мъчения и след скандала, който Лауренсо на­прави, за да попадне в така наре­чената дисциплинарна килия, или по-просто казано, в карцера, най-накрая го захвърлиха в един от най-глухите ъгли на високата крепостна кула. Това стана така: Той издържа мъчителни дори за много силен човек изтезания. Главата бучеше от болка. Пред очите се спусна тежка мъгла. Тялото гореше. Ръцете и нозете не се подчиняваха. След изтезанията па­лачите влачеха обезсиления, окърва¬ вен Лауренсо по коридора между общите килии. Той крещеше:

— Бъдете мъжествени, приятели! Това съм аз, Жоан (партийното име на Антонио Диас Лоуренсо)! Отново зверски ме мъчиха. Но аз не предадох народа и партията. Не казах нищо и няма да кажа! Аз никога не ще пре­дам партията! . . .

Полицаят го удари по главата. Антонио загуби съзнание. Хвърлиха го в карцера. Едва късно през нощ­та той отвори очи. Тъмно, душно, бол­но. . . Отново загуби съзнание. И отново дойде на себе си. Едва ня­колко часа по-късно привикна на тъмнината и разбра, че се намира в „сляп карцер" че тук никога не

прониква светлина и липсва дори отверстието с решетка, което в общи­те килии понякога замества прозо­реца. Утрото се сливаше с вечерта. Времето тук спираше.

Затворникът трябваше да преодо­лее болката, която терзаеше цялото му тяло. Да се научи да спи или в краен случай да дреме. На сън все пак е по-леко. Не тъй адски са бол­ките в гърба, набразден с тежки бичове. Не тъй парят гърдите. С една дума, сънят е спасение, лечение. Значи трябва да се научи да спи. Да се застави да спи. И Антонио спеше. Сънуваше току-що преживените стра­шни мъчения. . .

В последно време затворническата „наука" се обогати с нови методи за изтезания. Мъчения с вода или лъчи ослепителна светлина, които режат очите на затворника, оставен в тъмнина. . . Всичко, абсолютно всичко в служба на палачите. Сякаш целият опит на средновековната ин­квизиция се възкресява сега в Лиса­бон. И въпреки това комунистите не дават никакви показания, мълчат. Те презират смъртта, остават верни на партийния дълг.

. . . Мълчеше и Антонио. Това не бе му се удало лесно. Сега той спеше и се събуждаше само за да похапне. Щом очите му свикнаха с тъмни­ната, той започна да изучава килията. Опипваше с ръце стената, търсеше поне една спасителна цепнатина, но не намери. Само на стената, която бе към океана, имаше някаква обиколе­на с желязо издатина. Нещо като врата, запушена с камъни. Всичко това напомняше: зад стената е океа­нът, свободата! Само протегни ръка!

. . . Тягостно тече времето. Че­тири стени, четири крачки на дължи­на и две и половина на ширина, — ето и цялото „жизнено пространство", оставено от салазаровците на Анто­нио. Надзирателите бяха уверени, че са ограничили до краен предел не само движенията на затворника, но и неговата мисъл и дихание. Начал

ството на крепостта дори бе изчисли­ло колко крачки може да направи за един ден. Те там всичко пресмятат: колко години може да. преживее в този чувал затворникът, колко ме­сеца може да диша смрадните изпа­рения. С една дума, за колко кому­нисти ще стигне. .

С часове Лоуренсо опипваше чер­ните стени на проклетия карцер. Занимаваше го изпъкналостта в сте­ната. Какво има зад нея? С какво може да го достигне? Добре ще бъде, разбира се, да има под ръка секира, лост, остър нож или, в най-лошия случай, обикновена лъжица. Охра­ната не дреме, но ако се намери ня­какъв инструмент, би могъл през нощта да пробва. . .

Скоро в Лоуренсо се появиха ме-талическа лъжица и малко джобно ножче. Приятели денем и нощем мислеха за него, приятели, които бяха тук, в крепостта, близо до този край на кулата. . . Наистина малко ножче и лъжица — това не е твърде много, за да се съкруши дебелата кре¬ постна врата. Но ако работи бавно, методично, час след час, седмица след седмица? Може би ще успее да се из­мъкне на свобода!

Лоуренсо започна да действува. Ра­ботеше през нощта. Събуди се и — при издатината. Трудно бе да започ­не. Работата не напредваше. Лоу­ренсо дълбаеше камъка с нож, гре­беше с лъжицата. Много нощи изми­наха, преди камъкът да се предаде пред желязната воля на затворника. Няколко седмици адски, съвършено нечовешки труд потрябва за този нечуван двубой между човека и кре­постта. Седмици, в които с ножа и лъжицата той режеше, дълбаеше, дробеше, гребеше, докато най-накрая проби отверстие. Упорството на Лоуренсо бе титанично. Но само упорство не достига. Нужна бе през цялото време бдителност, край­на предпазливост, та охраната нищо, абсолютно нищо да не чуе, да не за­подозре.

И ето през отверстието Лоуренсо видя прозрачното декемврийско небе, пламтящи големи звезди. А долу, край стените на крепостта бучаха яро­стните вълни на океана.

Това бе първата среща със свобо­дата.

. . . Лоуренсо твърдо знаеше, че замисленото бягство независимо от преградите, които изглеждаха не­преодолими, непременно би получило одобрението на партията. Ако има поне един шанс за успех — трябва да

рискува. Ако сърнето бие, ако Есе още дишаш — трябва да се бориш, непременно да избягаш!

. . . Всичко, което е по силите на човека, е направено. Отверстието е замаскирано. В нощта, в която Лоу­ренсо реши да бяга, той разкъса одеялото на дълги ивици, завърза ги на въже и го привърза към сто­манената скоба. Скоро ще може да избяга. Скоро. . . Времето сякаш напълно спря. Кой час е? Навярно единадесет. Над океана се възцари нощ. Лоуренсо си помисли, че не­веднъж е гледал смъртта в очите. Да, случвало се е. Но сега ще пре­мери силите си с нея в открит бой.

Време е! Часовоите очевидно задря­маха. . . Лоуренсо се хвана за са­моръчно направеното въже и тихичко пропълзя през пролома. Нима истин­ски звезди примигват над главата му? Нима вятър бие в лицето? Нима под

него е океанът?

Лоуренсо се измъкна от карцера, хвана въжето с ръце и нозе и увисна над крепостната стена. Високо! На­вярно осем — десет етажа. Водата не се вижда. Някъде долу се чува как бият вълните. Той започна да се спу­ска по опънатото въже към свиреп-ствуващия океан. Метър, втори, тре­ти. . . Още, още. . .

Въжето свърши, а водата е все още далеч. Да скочи? Опасно е: долу са вълните и камъните! Трябва да се удължи въжето. Но първо да се изкачи горе, в карце{а. Много е трудно, но се налага. . . Друг изход, уви. няма. И люлеейки се над камъ­ните и океана, Лоуренсо започна да се връща назад. Плещите му се вка­мениха, пръстите бяха като мъртви, ръцете и краката се наляха с чугун, дишането бе неравномерно. . .

Все ПЕК той измина пътя нагоре и се строполи в три пъти проклетия карцер. Тук все още останаха ня-

8

М Л А Д Е Ж Т А

О Б В И Н Я В А

И М П Е Р И А Л И З М А какви парцали. По-скоро да ги раз¬ къса, да удължи въжето с няколко метра. Ще може ли да го удържи? Антонио го настъпи с крак и дръпна: ще издържи може отново да започне спускането. Сега навярно ще стигне до гамата вода.

И отново - пролуката и вече поз­натата картина: вятър, височина и ревящият долу океан. По-скоро, по-скоро! Времето не чака. Метър, пет, десет, още няколко. . . Но и удълже­ното въже, уви, също не достигаше. До океана оставаха, както изглеж­даше, още пет или седем метра. Какво да прави? Ще се наложи да скочи. . .

Прощавай, проклет Пепише! Из­немощелите ръце пуснаха въжето! Вятърът го блъсна в лицето. Плисък на грамадна вълна и остра болка прониза десния му крак. Сега да плу­ва! Трябва да преодолее огромните вълни и да пресече залива, в който бушуваше буря.

Загребваше вода със силен замах на ръцете и плуваше. Да се плува бе трудно — десният крак висеше без­жизнен. Вълните свличаха дрехите му. Океанът не искаше да пусне своя­та жертва. Но Антонио не се готвеше да се предава. Той плуваше в леде­ната вода навярно вече час, когато могъща вълна го изхвърли съвършено

обезсилен върху влажния краибре-жен чакъл.

Тежко дишайки, Лоуренсо се завря в него. Нима се измъкна?! Нима не потъна? А кракът болеше все по-сил­но. Къде да се скрие сега, в този час пред разсъмване? Наоколо е тъмно, мястото е непознато. Сякаш някой идваше по брега. Рибар или агент?

— Кого е довела нощта? — раздаде се непознат глас.

— Помогнете — отвърна Антонио . . . Когато Лоуренсо напускаше

селището, човекът, който му бе по­могнал, попита:

— Ти какъв си? — Португалец — каза Лоуренсо. — Това аз и сам виждам. А по-

подробно, ако не е тайна? — На тебе мога да кажа. Кому­

нист съм. . . — А, така значи. . . Разбирам!

Да си призная, така си и мислех. Повече въпроси нямам. Може да вървим.

Скоро Лоуренсо бе в пълна без­опасност и можа да установи контакт с партията. Той отново се зае с неле­гална работа, макар че кракът много силно болеше. Партията оцени него­вото бягство като върховен подвиг. Точно така бе в действителност. Но Лоуренсо не мислеше за това. Той просто нямаше време, борбата про­дължаваше.

. . . А в Пенише цареше смут. Не­чувано дръзкото бягство потресе началството на крепостта. Няколко Дни от сутрин до вечер охраната хо­деше по брега край крепостната сте­на, надяваше се, че океанът ще из­хвърли трупа на беглеца. Но тези очаквания не се сбъднаха.

След време страната узна истината. Във вестник „Аванте", чийто главен редактор малко по-късно стана член на Секретариата на ЦК на Португал­ската комунистическа партия, се появи писмо:

„Отново придобил свободата, из­пращам най-горещи привети на пар­тията, която ми даде сили и енергия, за да преодолея препятствията. Из­пращам поздрави на Централния комитет, който в изключително труд­на обстановка възглавява борбата на нашия народ и решително отстоя­ва единството и идейната чистота на партията. Благодаря и на ония сино-ве на нашия народ, които ми помог­наха. Без всичко това моето бягство бе невъзможно."

НАУМ МАР (Откъс от книгата „Хора като скали")

9

Фал Ахнуд, старият туарег от селото Агадес заби пръст в посока на хоризонта и каза: — Там, в пустинята на пустините, зад последния оазис и последния кладенец, на границата на онова, което не съществува, се намира „адрар ихилен аблал" — планината на каменните змии. Ако един човек достигне тази планина и се завърне жив, ще разказва най-необикнове­ната история на всички времена, защото ще е разкрил тайната на сините скали."

Така започва чудният разказ на двамата ита­лиански учени — доктор Лигабуе и доктор Бокаци за преживяното и видяното от тях в Нигерийската пустиня през пролетта на тази година.

ДИНО­

ЗАВРИТЕ Сахара е пълна с легенди, които хората от

пустинята обичат да разказват вечер, докато пушат и пият своя силен ментов чай. А в една нощ преди две години пред чаша с чай се­дял и друг един изследовател, французинът Вилям Сави, който кръстосвал Сахара сам със своя джип. Сави също чувал да се говори за планината на каменните змии, но и той, който познавал всички тайни на туарегите, не можел да даде каквото и да е обяснение.

Фал Ахнуд не казвал или не искал да каже повече, само сочел към хоризонта. Приказките му скоро се забравили, но ето че преди два месеца Бокаци получил писмо от Сави. Преко­сявайки, не се знае за кой път, Сахара, Сави

10

ГРОБНИ -

ЦАТА

НА

научил, че в най-южната точка на Гран Тенере, една от най-обширните пясъчни площи на Зе­мята, в неизвестна зона, отдалечена от пъти­щата на керваните, имало огромно гробище на динозаври и други праисторически същества. Сега всичко ставало ясно: това било планината на каменните змии, това било тайната на Фал Ахнуд.

Откритието станало случайно, пише Сави, от някакъв търсач на уран, който работел в пълна тайна за сметка на френското правител­ство. Той не съобщил за видяното от него, а малкото хора, на които казал, също нямали интерес да разправят. Сави успял да изтръгне тайната от Ибрахим, туарега, който придру­жавал френския геолог и посъветвал Бокаци да тръгне веднага, ако иска да бъде първият свидетел на едно откритие, способно да преобър­не наопаки всички досегашни теории в област­та на палеонтологията. Така доктор Бокаци и Лигабуе се озовали в зоната на Гаудуфоуа, сред пясъците на Гран Тенере, в подножието на Термитския планински масив.

„За тия места не знаехме нищо — разказва доктор Бокаци, — на нашата карта мястото на вероятното гробище на динозаврите предста­вляваше само едно бяло петно. Ибрахим обаче ни водеше уверено. Преминахме едно огромно пространство, което тук наричаха „сахел", т. е. земя на бодлите, и навлязохме в пустинята, която лазеше нагоре по планинските склонове на Термитите. Тук-там от пясъците набождаха остри сиво-черни скали; пейзажът беше типично лунен, но полека-лека гледката взе да се про­меня, появиха се розови скали, изпъстрени с черни и яркожълти петна."

Бокаци веднага разбрал, че това е терен от Кредата, третия период на Вторичната, Мезо­зойската ера. През тази ера, която обхваща времето преди 140 до 63 милиона години назад, са живели най-големите влечуги на земята. Ето че скалистият релеф взел да синкавее и водачът Ибрахим им казал: „Доведох ви до мястото, до което искахте да стигнете!"

На една дюна, точно пред тях се показал ске­летът на змия, дълъг десет метра. А онова, което отдалеч се синеело като скали, се оказало без­брой кости и скелети. Огромен череп, заклещен между скалите и пясъка, гигантски прешлени, ребра, зъби и кости на ходила покривали голямо пространство, затворено сред скалите. Гледката била Потресающа и велика! Според

• \ \

Бокаци и Лигабуе това място, широко 60 и дълго повече от сто километра, някога трябва да е било корито на река. Тук дошли динозаврите, за да умрат; тук завършило отчаяното им бяг­ство. От какво са бягали, това няма да успеем да отгатнем.

„Гробницата на динозаврите се простираше пред очите ни с километри, — пише Бокаци. — Не можахме да се отдалечим много от нашите джипове, понеже топлината беше непоносима, а пясъкът ни заслепяваше и проникваше нався­къде. Но в радиус от двеста метра успяхме да преброим и различим дванадесет огромни скелета. Част от тях бяха на повърхността, а други — заровени в пясъците. Спомнихме си, че в тази зона пластът от периода Креда достига дълбочина двадесет и пет километра. Следова­телно под нашите крака се намираха скелетите на хиляди животни, заровени от неопределено време. Това, което виждахме да се показва от пясъка, бе може би само една стотна или една хилядна от онова, което се криеше отдолу. Побързахме да снимаме и да каталогизираме, докато мозъците ни щяха да се пръснат от горе­щина и догадки."

Бокаци и Лигабуе не сбъркали. Това, което по-късно се установило, потвърдило всичките им предположения. Тук се намирала най-голямата гробница на праисторически животни, дино­заври, бронтозаври, напълно запазени скелети на дракони — огромни крилати гущери, дори и един птеродактил — гигантски летящ гущер. Достатъчно било да поровиш малко с крак в пя­съка, за да се натъкнеш на някаква огромна кост.

Много е възможно пейзажът на местността да е бил сходен с оня от преди сто милиона години, само че тук, на мястото на безкрайната пустиня, имало река, гори. От пясъците и до ден днешен стърчат вкаменените остатъци на дървета, най-сигурното доказателство за някогашна расти­телност. А в една от скалите е намерена вкаме­нелост на риба, което говори, че тук е имало вода, море.

А човекът? Пристигналата по-късно експеди­ция от италиански учени доказа, че милиони години след динозаврите по тези места дошъл и той. Редом с палеонтологичните находки бяха намерени и каменни сечива и оръжия.

Голяма загадка обаче остава въпросът за внезапното изчезване на динозаврите от лика на Земята. Палеонтолозите разполагаха до­сега само с няколко скелета на гигантски гу­щери, намерени в Кения, Патагония, Колорадо и Германия. В Европа имаше само един цял скелет в Музея за естествени науки в Милано. Всички други експонати бяха цялостна или ча­стична реконструкция на праисторически жи­вотни.

Богатството на находката в Нигерийската пу­стиня не е само в огромното количество скелети, но и в голямото разнообразие на видовете. Ди­нозаврите (от гръцкото „деинос" — ужасен и „заурос" — гущер) обхващат голям род от влечуги с безброй видове и подвидове.

Динозавърът винаги е бил синоним на чудо­вище. От най-дълбока древност драконът в легендите и приказките е приел образа на ди­нозавър, макар повечето от тези гигантски жи­вотни да са били мирни и кротки тревопасни добичета.

Палеонтологичните находки в Нигерийската пустиня вече ни позволяват да определим със сигурност външния вид на динозаврите. Те са

. . . Това, което се показваше от пясъка, бе може би само една стотна или хилядна от това, което се криеше отдолу. ..

достигали до тридесет метра дължина, до осем метра височина и тежина. . . до сто тона. Предпочитали тресавищата и блатата, където живеели с потопено във водата тяло, за да облек­чат огромната тежест, падаща върху слабите им крайници.

Открит е и скелет от тиранозавър — най-голе­мия хищник, съществувал на Земята: четири­надесет метра дълъг и седем тона тежък.

С течение на хилядолетията се променили и динозаврите. Появили се динозаври с броня, с рога, стегозаври на четири крака, динозаври с човка и някои видове птеродонти, които имали в устата си по 2000 зъба, разположени в успо­редни редици.

Какъв е бил краят на гигантските гущери, учените още не могат да определят. Има много хипотези. Но едно е сигурно — в края на Кре­дата всички те изчезнали изведнъж. Това е ста­нало в период от време, който, измерен с мер­ките на палеонтолога, е съвсем кратък — само половин милион години.

Какво е могло да се случи в онези епохи, отдалечени от нас сто милиона години?

Някои имат предвид серията от земни и кли­матични катастрофи. Други говорят за екс­плозия на звезда. Трети изтъкват фантастична хипотеза, че гигантските гущери са се само­унищожили в поредица от убийствени битки. Има и учени, които се опитват да доказват, че се е появил нов животински вид и той избил динозаврите.

Най-правдоподобна е теорията за климатич­ните сътресения, които настъпват в края на Кредата. Тогава и водата започнала да нама­лява. Динозаврите и всички техни сродници не са могли да устоят на голямата промяна и бързо изчезнали. Последните от тях отчаяно се борели и търсели райони, годни за живот. Те измрели по бреговете на оная река, затру­пана по-късно от пясъците на пустинята, там, където ние ги открихме след сто милиона години. Те стоят и очакват човека, който ще разкрие голямата тайна на сините скали.

БОЖАН ХРИСТОВ

Ново пристанище на Дунав се изгражда край Козлодуй, там, където сега се строи първата атомна електроцентрала на България. По про­тежение на 150 м вече е издигната кейовата стена. Сега се монтира първият кулокран. Скоро ще за­почне монтажът на 275-тонен мостови кран, който ще бъде най-големият у нас. С него ще се разтоварят и двата атомни реактора на ядрената електроцентрала.

В усилен строеж е асфалтов път, който ще свър­же новото пристанище с първа атомна. До 1980 г. новото пристанище край Козлодуй ще обслужва изцяло строителството на енергийния обект, а след това ще бъде оживен център на Дунава.

* „Инфра-66" е термокопировален апарат, кон­

струиран в базата за техническо развитие при завод „Оргтехника" в Силистра. Той е лекопод¬ вижен и с него бързо се копират документи. По­лучените върху специална топлочувствителна хар­тия копия са по размерите на оригинала. „Инфра-66" се използува с успех в различни информацион­ни служби, конструкторски бюра, в институти, учреждения и предприятия. Голямо предимство на апарата е бързият и сух способ за копиране без фиксиране. Достатъчни са само 10—15 се­кунди за едно копие. Не се изискват особени поз­нания и квалификация от хората, които боравят с апарата, защото устройството му е опростено.

В базата е създаден и новият апарат „Оргхелко". С него се размножава техническа документация. Разработено е и устройство за сухо проявяване на хелиографни копия.

* Апаратът за автоматично измерване на физиче­

ските свойства на плодовете и зеленчуците е ори­гинално българско изобретение, създадено в Централната лаборатория за агрофизически из­следвания при Академията на селскостопанските науки.

Апаратът отчита автоматично данните. Това го прави бърз и удобен за работа. Изследванията, провеждани с него, могат да се повтарят.

В изобретението по оригинален начин е изпол­зуван принципът на разнораменните везни. Авто­матичното отчитане на данните се постига с по­мощта на командни, изпълнителни и отчитащи органи, като се използуват средствата на електро­никата. С апарата могат да се направят от 50 до 100 измервания в час.

Новото изобретение вече успешно е внедрено. То е ценно помагало в ръцете на селекционерите при създаване на сортове с високи физико-меха­нични свойства и проектирането на машини за прибиране, транспорт, товарене и разтоварване на плодове и зеленчуци с оглед да се нанасят по-малко повреди върху тях.

13

КИБЕРНЕТИКА И

КРИМИНАЛИСТИКА Автографите на престъплението

. . . Грабежът бил извършен съвър­шено майсторски. Толкова изкусно, че пристигналите криминалисти не могли да открият никакви улики. И като че ли уверен в своето превъз­ходство, престъпникът решил да де­монстрира „всесилието" си — оста­вил една бележка, пълна с хвалби за своето умение. Върху хартията лип­свали всякакви отпечатъци. Откъде да се размотае нишката, която да доведе до истината? Ще се измъкне ли ненаказан крадецът? Не, разбира се. Той сам си постави клопката. Буквите върху листчето представля­вали чудесен паспорт на този, който ги написал. Специалистът по почерци заявил уверено, че злосторникът е без ляво око. Така кръгът от заподо­зрени се стеснил значително и къл­бото започнало да се размотава. Престъпникът бил заловен.

В цялата тази история има един загадъчен момент — как по обикно­вени буквени знаци може да се поз­нае видът на човека, който ги е на­писал. Наистина случаят е особен — по почерка не може винаги да се ули­чи физиономията на автора му — например, че очите му са зелени, а не кафяви или че носи брада. Но вся­какъв недъг на зрението се отразява върху начина на писане. Също така лесно криминалистите познават кога един подпис е фалшифициран. А това постижение не крие никаква загадка, защото вече се опира на науката — от нея бяга всякаква мистика. Тази наука се нарича почеркознание.

Много често ни се случва да поз­наем някой приятел по неговата по­ходка — веднага ще го различим сред останалите хора. Начинът на движение изразява строгата индиви­дуалност на всеки човек. Същото се отнася и за почерка. Строежът на буквите — разстоянието между тях, начинът на свързването им, отноше­нието между височината и ширината на всяка буква — е характерен за всеки човек. Даже и такива чуднова­ти опити като писане с лявата ръка, с краката, със зъби и с протеза потвър­ждават принадлежността на почерка към този, който е написан „нормално" — с молива в дясната ръка. Специа­листите могат да назоват двадесет признака, по които да различат все­ки подпис от другите. Двадесет без­

мълвни свидетели, които „говорят" на специалистите по-добре от всичко друго.

Ясно е как криминалистите поз­нали, че престъпникът има само едно око. Завъртулките върху буквите, плетеницата от чертички и точки били по-различни в сравнение с написа­ните от човек с нормално зрение. Архивите на криминалистиката па­зят много произшествия, в които фалшификаторите са били уличени по мастилените знаци. Почти комич­на е историята с „автографите" на Паскал. Има хора, чиято страст е събирането на автографи от велики личности, също както някои събират пощенски марки. И те са готови да платят огромни суми, за да се сдо­бият с желания подпис. Точно това използуват престъпниците и пускат в обръщение големи количества пи­сма и документи, които носят „под­писите" на знаменитости. Така за баснословна сума са били продадени две писма на Паскал до Нютон. Фал­шификаторът бил обаче достатъчно глупав, за да направи две грешки. В едното си „писмо" Паскал най-не­винно спорил с колегата си по ве­личие за качествата на кафето. Пи­смото носело щемпел от 1652 г. А едва седем години след смъртта на големия френски учен — в 1669 г. — турският посланик в двора на Лю­довик XIV имал честта да покани височайшето общество да опита пър­вото кафе в Париж. Второто писмо имало дата 1658 г. и било пълно със сериозни дискусионни въпроси от областта на физиката, които Паскал споделял с Нютон. По това време обаче Нютон бил на такава възраст, че много повече се интересувал от кофичките с пясък или игрите на гоненица с другите деца. Характер­ните белези на почерка позволили на криминалистите да се доберат до фалшификатора.

Медалът обаче има и обратна стра­на. Специалистите много често не са стопроцентово сигурни, когато произ­насят решението си за автора на да­ден почерк. Практиката показва, че за една пета от случаите те не могат да кажат нищо категорично. Едни от тях признават уликите за достатъчни, други са на противното мнение. А това означава немалък брой нераз­крити престъпления или още по-страшно — обвинение срещу невин­

ни. Историята познава доста такива зловещи случаи.

Изводът се налага от само себе си. Там, където хората са безпомощни, идват машините. Но криминалистите се нуждаеха не от какви да са, а от умни машини. Те потърсиха в бога­тия арсенал от помощници на чо­века и се зарадваха — това, което им трябваше, беше намерено — четя­щите електронни машини.

Електронният криминалист обвинява

И все пак беше твърде съмнително как машините ще се справят с милиар­дите почерци. Не беше ли прибързано гласуваното им доверие?

Но както казва великият Галилей, трябва да се измерва всичко, което се поддава на измерване. Криминали­стите определят различните почерци по характерните точки, които не се променят независимо как и с какво е писано. Ако през точките от два различни подписа на едно и също лице се прекарат прави линии, те ще се пресекат на едно и също място. Но ако друг човек изпише същия подпис, който прилича на първия като две капки вода, линиите ще се пръснат, без да се пресекат на опре­деленото място. Точки и линии. . . Това навежда на мисълта за мате­матика. А от нея до електронноизчи­слителните машини има една крач­ка. . .

Така и стана. На всяка точка могат да се прикачат две цифри — коор­динатите, които определят нейното място по хоризонтална и вертикал­на посока. Достатъчно е фотоелек¬ тронното око на четящата машина да „пробяга" по дадена буква и тя се превръща моментално в купчинка цифри, които съответствуват на всич­ките й точки. Те се различават от „счетоводството" на другите букви. После цифрите се предават до па­метта на машината и. . . тук вече ра­ботата се препъва. Нали машината трябва да различи буквата „ Б " от цифрата „6"? Нали трябва да отличи знаците, написани от една ръка, от тези, които са плод на други ръце? Добре, а как децата се научават да разпознават буквите? С обучение. Ясно, че и машината трябва да седне на „ученически чин".

Човек изгражда образите в съзна­нието си по особен начин. Ако му се покаже автомобилна гума, в мозъка му се сглобява веднага представата за автомобил — какъвто и да е. Един отделен покрив ни предоставя богат материал да фантазираме какви ли не

14

къщи. Кибернетиката нарече този подход „път от елементарното поня­тие към общото". И специалистите пуснаха машините да се учат точно така. Показват им се последова­телно десетки пъти примерно бук­вите А и Ж, написани от различни хора. В паметта на машината се скла­дират признаците, които отделят две­те букви от всички други, т. е. тя строи техен обобщен образ. След това, когато в прочетения текст се намират тези две букви, машината веднага ги измъква от множеството, опознава ги. 1ака е и с всички оста­нали букви. Сега вече може да се при­стъпи към работата. Пред фотоелек­тронните око се изреждат различни почерци на възможните изпълнители на подписа или текста, които смущава криминалистите. 1ова продължава, докато машината се научи да ги раз­деля по характерните им белези. И когато и се даде да „прочете" съм­нителното графично изображение, тя веднага без колебание го пре­хвърля към една от групите. Фалши­фикаторът е уличен!

Невидимите следи на престъплението

В 1903 година криминалистиката се обогати с нов, извънредно ценен ме­тод за издирване на престъпниците — изследване на пръстовите отпеча­тъци. Също както почерка, следата, която оставят пръстите при допи­ране до каквито и да са предмети, е строго индивидуална за всеки чо­век. Това наистина изглежда неве­роятно — милиарди хора са живели на земята и кръговите линии по пал-ците на никои от тях не са повта­ряли формите си при друг човек. Недоверчивите учени си позволиха да снемат отпечатъци от египетските мумии — оригиналните рисунки не са се повтаряли при нито един отпе­чатък от архивите на всички държави.

Но свръхтънките папиларни линии притежават още една странност — те остават неизменни през целия жи­вот и упорито стоят на мястото си, каквото и да става с кожата. Англий­ският учен Уилиам Хершел си на­правил отпечатъци от пръстите, ко­гато бил на 25 години и още един път — на 82 години. Линиите на две­те рисунки съвпадали до най-малки­те подробности. Още по-интересен опит направили двамата френски криминалисти Локар и Витковски. Те изгорили палците си с вряло масло и разтопен метал и с нетърпение очаквали промяната с линиите. За тяхно учудване, след като раните

заздравели, линиите се възстановила до най-големи подробности.

Болките на двамата юристи при опитите им не отидоха напразно. Тър­сачите на истината се сдобиха с още едно сигурно средство за доказване на престъплението. Но постепенно криминалистите започнаха да се без­покоят — в техните картотеки непре­къснато идваха нови попълнения от пръстови отпечатъци и те бяха под заплахата да потънат в този океан от информация. За да могат например американските детективи да срав­няват някой съмнителен отпечатък с тези, които се съхраняват в картоте­ката със 160 милиона отпечатъка, им трябват не часове, а дни, А това време може да се окаже решително за залавяне на престъпника.

И тук криминалистиката се обърна за помощ към кибернетиката. Нали електронните машини имат феноме­нална бързина? Това не е лъжа — машините са способни да решават милиони задачи за няколко секунди.

Един час машинно време е равен на хиляди години човешко време. Точно от това се нуждаеха кримина­листите. В 19Ь6 г. се появи първото четящо устройство за автоматична об-работка на отпечатъците от пръсти. То изпълняваше задачата си по съ­щия начин, както и при разчитане на подписи, само че вместо точки събираше координатите на характер­ните бразди върху пръстовия отпе­чатък. Техният брой е от 2о до 300. В паметта на машината всеки отпе­чатък се сравнява с подобните му и само за няколко минути експертите могат да получат данните за притежа­теля на съмнителния отпечатък.

Една немска поговорка гласи: там, където стоят две неща, идва и трето. В момента се провеждат изследвания, дали машините ще помогнат при изобличаването на престъпниците по още един неповторим белег на човеш­ката индивидуалност — гласа.

Отпечатъците на човешкия глас

Преди няколко години в ГФР се разиграла една драматична случка, която завършила неочаквано зле за главния виновник. Злосторник от­краднал едно седемгодишно момчен­це и телефонирал на баща му, че ще го върне само срещу пари — и той назовал една баснословна сума. Не­щастният родител се съгласил вед­нага, но в същото време уведомил полицията. Тя имала късмет — престъпникът непрекъснато изме­нял часа и мястото на предаване на

Подробното проучване на пръстови­те отпечатъци се извършва с елек­тронни устройства

парите и неговите телефонни разго­вори били записвани на магнитофон­на лента. Междувременно бил открит трупът на детето. Веднага по всички радиостанции многократно били пре­дадени магнитофонните записи с мол­ба населението да се озове на помощ. Шест души познали гласа и назовали притежателя му. Той бил арестуван и се оказало, че е наистина убиецът.

Не всички подобни случаи при­ключват успешно за криминалистите. Много често престъпникът отрича, че записаният на магнитофонната лента глас е неговият. Ако можеш, обвиня­вай го! Без доказателства кримина­листиката е с подрязани крака. И юристите мечтаеха: съвсем друго би било, ако се открие машина, която да разпознава „прослушания" глас и недвусмислено да посочи притежа­теля му.

Все още няма машини, които позна­ват веднага от кого са изречени ду­мите, но в криминалистиката от 5— 6 години успешно се използува един апарат, наречен звуков спектрограф. Той може да разлага звуковете от магнитофонната лента на стотици ко­лебания, трептящи с различни че­стоти. Обикновена магнитна глава превръща трептенията в електриче­ски импулси, които се изписват вър­ху движеща се хартиена лента. Спе­циалистите се увериха, че при­личните на топографска карта следи са напълно индивидуални за всеки човек. Причината за това се крие още

15

в детските години — тогава започват да „се настройват" гласовите апарати и всяко дете върши това по свой соб­ствен начин. В процеса участвуват не само гласовите струни, но и гър­лото, устните, езикът, небцето и че­люстните мускули. И по-късно всяка „картинка" на укрепналия вече глас се оказа неповторима. Всичките но­мера за имитация на чужд говор се разкриват от „хитрия" апарат. Човек да шепне, да заглушава гласа си, да­же да говори с напълнена със стък­лени топчета уста — отпечатъкът красноречиво сочи притежателя му.

С помощта на спектрографа беше проведено едно съвсем необикновено дело. Репортьори от американската телевизия интервюирали по улиците различни хора за тяхното мнение от­носно станалите малко преди това улични безредици. Разговорите били анонимни и в предаването лицата на интервюираните не били показвани. Но полицията се заинтересувала от изказването на един от тях, който се хвалел, че собственоръчно подпалил няколко магазина. Гласът бил пре­записан на магнитофонна лента. Ме­сеци по-късно, когато няколко запо­дозрени лица били задържани, звуко­вият спектрограф анализирал гласо-вете им при разпитите. Какво било учудването, когато отпечатъкът на един от тях съвпаднал с гласа на неизвестния подпалвач. При след­ствието той признал вината си.

Операцията по изписване на гла­совете трае не повече от 80 секунди. Срещу тази скорост криминалистите нямат нищо против. Но по-нататък работата се поема от добре тренира­нето око на специалиста. Значи пак се намесва не винаги невинната чо­вешка субективност. Не би било лошо цялата дейност да се прехвърли вър­ху електронната машина. Нали вече десетина години се работи върху създаването на устройства, които познават какъв е смисълът на изгово­рените думи?

Първоначално целите на учените нямаха нищо общо с „подземния свят" на престъпниците. Те търсеха начини да накарат електронните изчислител­ни машини да станат „по-интелигент­ни" и да реагират мигновено на ко­мандите на човека, а не да чакат дъл­гата и вече изглеждаща допотопна процедура на математизиране и ко­диране на човешкия език върху пер­фокартите. Слушащите автомати за­почнаха да се „раждат" един след друг, все по-усьвършенствувани и в момента ] съществуват немалко от тях, които могат да изпълняват

16

стотина заповеди, произнесени гла­сно от човек. После дойде идеята да се конструира машина, която „да слуша" само определени гласове. И тук вече криминалистите почувству­ваха, че е дошъл техният ред — да реагира електронното устройство само на един глас, значи да го отличи от хилядите други. Как ще стане

това, засега могат да кажат само уч-ните, които са се заели с материали­зирането на тази идея. Дотогава звуковият спектрограф ще продъл­жава да царува на едно отминаващо стъпало от стълбата, по която се из­качва техниката за разпознаване на човешките гласове.

инж. ДИМИТЪР СТАЙКОВ

Човешкото око често не е в състояние да различи два заснети об­раза (горе). Затова се използуват електронни устройства (в средата). И холографията е в помощ на криминалистиката (долу)

Още в зората на човешката цивилизация хората са започнали да опитомяват редица диви животни, да ги приобщават към себе си и да се възползуват от техния труд при обработването на земята и за пренасяне на товари. Нашите далечни прадеди бързо дошли до изво­да, че в много отношения — физическа сила, пъргави¬ на, чувство за ориентиране и приспособяване към околната обстановка, финес в дейността на сетивата — животните далеч ни превъзхождат. Независимо от това, че днес трудът на животните в индустриализираните страни в областта на селското стопанство и транспор­та е сведен до минимум, списъкът от насекоми, птици, бозайници и други животни, които съвременният чо­век обучава да извършват полезна дейност, непрекъс­нато расте.

В процеса на развитие на новите съвременни произ­водства стана ясно, че редица животни могат да бъдат обучени и за кратко време да овладеят професии, съвър­шено несвойствени и далечни за техния обикновен на­чин на живот.

Нови професии за кучетата

Кучето — този верен и неуморим помощник и защит­ник на човека, започна да изпълнява в условията на модерния живот няколко нови професии. Веднъж пер­соналът по поддържане изправността на газопрово­дите в Берлин съвсем случайно забелязал, че тяхното овчарско куче безпогрешно открива местата, откъдето изтича светилен газ. Оказало се, че кучето може да по­каже мястото, където има спукана тръба, много по-бързо и евтино, отколкото ако се използува тежка и скъпа апаратура. Така започна новата професия на овчарските кучета и те са „зачислени на щат" в много големи градове по света, където се „грижат" за откри­ване дефектите на газопроводите. До този момент учените не са успели да конструират апаратура, която да съперничи на обонянието на кучето при откриване на въпросните повреди.

През втората половина на нашия век една истинска напаст сериозно заплашва САЩ и много други западни страни. Наркоманията — този страшен порок — е завладял голям брой млади хора и нещастниците да­ват солидни суми, за да притежават по няколко дози от отровата, която за кратко време ги пренася в необик­новения свят на виденията и бързо скъсява младия им живот. Тъй като вносът на наркотични вещества е строго забранен, контрабандистите успяваха да пре­карат през границите на тези страни доста големи ко­личества наркотични вещества, като за целта изпол­зуват най-различни хитроумни способи. Но в последно време специално обучени кучета объркаха доходния бизнес с наркотици и незаконното им пренасяне през

митническите пунктове става все по-трудно. Обоня­нието на специално обучените митнически кучета без­погрешно открива точното място, където са скрити наркотични вещества. Веднъж на един митнически пре­глед кучето се спряло пред пожарогасителя на обслед­ваната кола и започнало силно да лае. Митничарите отначало помислили, че животното се заблуждава, но когато все пак отворили пожарогасителя, за тяхно изум­ление в него се оказали скрити 2 килограма чист хе­роин на стойност повече от 36 000 щатски долара.

Способността на кучетата да улавят и съвършено вяр­но да различават много слаби и специфични миризми на отделни вещества е използувана и при геологиче­ските проучвания. Интересно е да се знае, че едно куче във Финландия дори е удостоено с държавна награда за заслугите му при откриването на много големи рудни залежи. В Петрозаводския научноизсле­дователски институт по геология решили да обучат няколко кучета да разпознават по миризмата различни руди и минерали. Отначало геолозите старателно скри­вали парченца руда на различни места и карали жи­вотните да ги откриват, като постепенно обучаването се усложнявало. Учените желаели да научат кучетата да запомнят миризмите на различните рудни изкопаеми, да ги разпознават безпогрешно и да се движат по определен маршрут на терена. Преди 2 години едно от обучените кучета учудило всички, когато се спряло и започнало да лае на разстояние 50 метра от проби­ващ се кладенец. Точно на това място геолозите от­крили значителни залежи от пирит. Установено е било, че добре Тренираните кучета са в състояние да откриват рудни месторождения на дълбочина повече от 7 метра!

Гълъби в ролята на пощальони

Може да се стори невероятно, че в наши дни, при така широкото използуване на комуникационни спътници, радиото, телефона, телеграфа и въздушната поща, пренасянето на съобщения и писма може да се из­вършва още и с помощта на пощенски гълъби. Но фак­тът, че днес някои големи редакции на ежедневници в Япония и други страни използуват крилати преносвачи на редакционни материали и снимки, сам по себе си до-казва, че ролята на пощенските гълъби все още не е за­губила значението си.

От какво се обуславя необходимостта от използува­нето на гълъбите като пощенски раздавачи? Преди всичко от това, че в резултат на интензивното и свръх¬ натоварено движение скоростта на моторните превозни средства в големите градове спадна до 20 километра в час. Много бързите кореспонденции, снимки или фил­мови репортажи трябва да се доставят в редакциите няколко минути след събитието, а това е само във въз-

17

Впряг от. . . вълци

можностите на пощенските гълъби. Освен бързината предаването на подобен род кореспонденция има и друго предимство — може да се разчита, че тайната на препра­щаната кореспонденция ще бъде запазена. Ето защо много индустриални предприятия и концерни също използуват гълъби за пренасяне на секретни материали, тъй като се страхуват от пусналия навсякъде пипалата си промишлен шпионаж на конкурентните фирми.

В миналото пощенските гълъби са били използувани доста често за пренасяне на поща. По време на Втората световна война близо 1 милион гълъби разнасяли при абсолютна сигурност и секретност важни военни съоб­щения между военните поделения на съюзниците. А в Русия, където гълъбовъдството има големи традиции, още през 1891 година бил разработен проект гълъби да обслужват пощенската линия между Москва и Петер­бург с междинна станция Волога.

Преди няколко години в Югославия било организи­рано необикновено състезание за пренасяне на пощен­ска информация, в което участвували автомобил, те­лефон, телеграф и. . . пощенски гълъби! Оказало се, че съобщението било занесено от Загреб до Любляна (около 130 километра) най-напред от автомобила — за 1 час и 30 минути. След него „финиширали" гълъбите — за 2 часа и 49 минути, телеграмата пристигнала 1 минута по-късно, а телефонното съобщение се полу­чило едва след 6 часа!

През 19 век, когато средствата за съобщения са били несъвършени и много бавни, е имало проекти да се използуват котки при пренасяне на поща на по-големи разстояния. Така например през 1879 година белгий­ските власти решили да проверят дали котките ще мо­гат да заместят хората като пощальони. Те пуснали от град Лиеж 37 котки по посока към различни насе­лени места в радиус 30 километра. В края на краищата всички Четирикраки пощальони се прибрали в родните си места, развивайки средна скорост от 7 километра в час. Но най-неприятното било това, че болшинството от котките, въпреки хитрите способи, чрез които били прикрепени към телата им пощенските материали, ус­пели да се отърват от досаждащия им товар. . .

Днес човечеството широко се ползува от услугите, които му правят и други животни, особено при опазва­нето на селскостопанските култури. В много страни врабчетата са незаменими помощници на човека в борба­та му срещу гъсениците на много вредители по трайните насаждения. През 1963 г. в САЩ фермерите чествували един странен юбилей — 100-годишнината от пренасянето на първото врабче в страната! Врабците били докарани специално от Англия, тъй като на времето селското стопанство на младата североамериканска държава било сериозно застрашено от множество гъсеници.

В приморските аерогари на Средна Европа има зачи­слени на щат специално дресирани соколи, обучени да прогонват ятата чайки, които обичат да кръжат над аеродрумите. Всеки може да си представи каква голяма опасност представляват птиците за летящите с високи скорости съвременни пътнически и военни самолети. А в някои съветски средноазиатски републики скалните орли изпълняват ролята на пазачи в колхозните бо­стани. Тези, притежаващи извънредно остро зрение птици не пропускат в пазения от тях район да премине нито мишка, нито какъвто и да е друг пернат вредител. А в последните години жителите на Порто Рико започ­нали масово да развъждат жаби. Тези земноводни пре­красно се разправяли със застрашително увеличения брой на насекоми — вредители по селскостопанските на­саждения в околностите на града.

Гълъби — контрольори в производството

Тази необикновена за гълъбите професия е била „изнамерена" преди доста години от д-р Берхев, който решил да използува отличното зрение на гълъбите за контрол на фармацевтичното производство в заводите на Сан Франциско. Там те се справили великолепно със задачата си, като след съответно обучение безпогрешно отделяли нестандартната по размери и цвят продукция от хапчета и ампули. Обучаването на гълъбите да раз­познават дефектната продукция от стандартната се оказало сравнително лека работа и траело от 80 до 100 часа в зависимост от индивидуалната интелигентност

И Жожо има нужда от почистване на зъбите

на всяка птица. Затворена в кафез, птицата била по­ставена в непосредствена близост до конвейерната ли­ния, по която се движела готовата фармацевтична про­дукция. В клетката се намирали две стъклени пластин­ки, съединени със специална система за сигнализация, свързана със сортировъчната част на конвейера. Ко­гато по транспортната лента се движело стандартно производство, за всяка преминала край гълъба нор­мална ампула той клъввал лявата пластинка със сиг­нала „О кей" — всичко е наред. Но ако край него преминавала дефектна продукция, той кълвял дясната пластинка със сигнала „брак" и веднага специално устройство отклонявало дефектната стока от лентата. Същевременно откриването на дефектна продукция се поощрявало, като в хранилката пред гълъба падали няколко просени зрънца. Така постепенно птиците се превърнали във висококвалифицирани контрольори.

Преди известно време една американска фирма, про­извеждаща скъпа електронна апаратура, едва не фа­лирала, тъй като изработените от нея електронни устройства бързо излизали от строя. При направения щателен преглед на продукцията в един от заводите се оказало, че някои от произвежданите в него миниатюр­ни елементи имат съвършено малки и невидими за чо­вешкото око пукнатини. Подобни дефекти са извънред­но трудни за откриване и въпреки взетите мерки, не­годните за работа части продължавали да се промък­ват пред очите на хората-контрольори. Купувачите негодували и искали компенсации от фирмата, а нейните ръководители просто се намерили в безизходица. Тогава именно на някой му хрумнала идеята да поканят като консултант на фирмата проф. Къмингс от Колумбий­ския университет. Той дал спасителното предложение да се поставят край конвейерните ленти гълъби в ро­лята на ОТК. Те започнали своята служба и откривали безпогрешно дефектите в покритието на малките детай­ли. Репутацията и финансите на фирмата били спасени.

Доколко гълъбите са прецизни в своята работа като контрольори, може да се съди от следния случай. В един съветски завод за производство на лагери решили да обучат гълъби за контрольори. След усърдни тре­нировки птиците се заели да изпълняват безпогрешно задачата си. Но един ден в завода настъпила неописуе­ма паника — гълъбите започнали да бракуват цялата продукция, която минавала по конвейера. Производ­ството било спряно и започнало най-щателно изслед­ване на лагерите. Оказало се, че те нямат никакъв де­фект, но гълъбите виждали по тях отпечатъците от пръ­сти и затова бракували продукцията. След като стара­телно изтрили лагерите, всичко тръгнало нормално.

И действително проф. Къмингс изчислил, че при първоначалното обучение на гълъбите, което траело от 60 до 80 часа, те грешели 1 път на 100 случая. Освен това тяхната работоспособност е изключителна — една птица можела да проконтролира 34 000 детайла за 1 час, нещо, което е немислимо да се изпълни от човек. А тъй като зрителният апарат на гълъба има изключи­телно голяма избирателна способност, той може да се справя с различни задачи, като само за 2—3 часа лесно се преквалифицира да различава един вид дефекти от други.

Гълъбите се учат да „четат"

Някои учени са си поставили наистина трудната задача да научат гълъбите да „четат". Естествено за-

Умният поглед

сега в това отношение може да се постигне сравнително малко, като се научат отделни гълъби да различават всеки по една буква от азбуката. Това ще бъде напълно достатъчно например за сортиране на писма. Предста­вете си, че 30 гълъба (колкото са буквите в българската азбука) са наредени до конвейер, по който се движат писма. Всеки гълъб знае само по една буква. Когато гълъбът види обозначения например с буквата „И" по­щенски клон на някое писмо — а той познава само тази буква, — ще клъвне контакта пред него и писмото ще падне в определеното сандъче. Може да се предположи, че животните бързо ще се научат да различават буквите, след като се знае с каква лекота забелязват и най-дребните дефекти на някои индустриални произведения. Даже има проекти гълъбите да бъдат обучени за счето­водители и дори касиери. Горещ привърженик на тази идея е д-р Сънтаймър от Станфордския университет. Според него, ята от по 26 специално обучени да познават английските букви гълъби ще „четат" изпратените в банката чекове. След това те ще „изчукат" фамилията и името на притежателя на чека на специална машина, която ще предаде нареждане в автоматизираното сче­товодство да се изплати определена сума на съответното лице.

Други учени изказват съмнение, че гълъбите ще могат дори и след най-упорита тренировка винаги да познават безпогрешно ръкописните букви и цифри, изписани от различните почерци. Те считат, че ще се допускат големи грешки. Явно е, че спорът между учените ще се разреши само чрез провеждането на многобройни опити, преди да се даде „зелена улица" на гълъбите да изпълня­ват отговорни функции като касиери и счетоводители.

И делфините работят за човека

Още от най-древни времена човекът е забелязал и се е възхищавал на изумителните способности на дел­фините. В днешно време те с право са определени като „интелигентите на морето" и дори „нашите по-малки братя по разум".

Според една условна таблица за интелигентността на различните животни, съставена от швейцарския зоолог професор Портман, най-голям брой от точките в класи­рането — 215, естествено е получил човекът. Веднага след него се намира делфинът — със 190 точки. Следват слонът — със 150 точки, маймуната —с 63, а хипопота­мът има само 18 точки. Ето защо от няколко години насам учените така усилено работят за създаването на сложни и интересни, понякога дори фантастични пла­нове за използуване на делфините в бъдещата дейност на човека по овладяването на гигантския „син конти­нент" на нашата планета — Световния океан.

Голям успех при обучаването на делфините е постигнал експериментаторът — зоолог Норис, работещ в Океано¬ логичния институт на Хавайските острови. Той обучил един делфин, на име Кейки, да. се връща по команда от открито море към брега на разстояние около един ки­лометър. Д р у г делфин — Поно, се научил да се гмурка 51 пъти за 105 минути на дълбочина 30 метра. От тази дълбочина Поно се завръщал само за 18 секунди неза­висимо от голямата разлика в налягането. Сега Норис провежда опити, с които цели да привикне делфино¬ вите стада към постоянното присъствие на хора, когато те се намират в открито море.

Не по-малък интерес предизвикват и опитите, прове­дени със специално дресирания делфин на име Тафи, взел дейно участие в извършените през 1965 година дъл­бочинни опити от американски акванавти на експеди­цията „Сийлаб - ІІ". Всеки ден донасяли с хеликоптер животното до мястото, където се провеждали опитите. На него му поверили доста сложни задачи — да охра­нява от акули подводните лаборатории (акулите се страхуват единствено от делфините), да пренася из­паднали в беда хора до повърхността на океана, където стоял на котва корабът — база „ Б е р к ъ н " , и да изпълнява ролята на куриер между кораба и потопения на 62,5 метра батискаф. Тафи доставял на акванавтите опако­вани в специална непромокаема чанта различни пи­смени поръчения и малки инструменти. Той се научил да реагира на сигналите на беда. Чувайки тревожен зов, изпращан му от половинкилометрово разстояние, делфинът бързо донасял спасителен пояс на акванав­тите, които симулирали бедствено състояние. Освен това той с лекота водел подводните плувци през мътните слоеве вода по правилна посока към подводната лабо­ратория. Ежедневно Тафи извършвал средно по де­сетина „разходки" между „Сийлаб - ІІ" и кораба „Херкън".

Тъй като морското дъно крие огромно количество минерални богатства и хранителни ресурси за милиони хора, предполага се, че в близко бъдеще ще започне за­селването на континенталния шелф (най-близките до брега 200 метра) и извличане на ценни индустриални суровини. Много учени са на мнение, че за целта особено полезни могат р,а се окажат специално обучени

Горе: гълъб пред конвейер. В средата: мечката и май­муната — труженици. Долу: и делфинът може да помага на изпаднали в беда

20

делфини. На морското дъно те ще бъдат незаменим съюз­ник на хората, ще ги предпазват от хищници и даже могат да бъдат използувани като търсачи на подводни рудни изкопаеми.

Какво предлага бъдещето?

През втората половина на нашия век биологията пре­живява невиждан разцвет. Не остават по-назад по об­щото ниво на прогрес и нейните клонове, занимаващи се с изучаването на зоопсихологията на животните и тях­ното поведение (етологията). А постиженията на моле­кулярната биология през последните години дават основание да се предполага, че в близкото бъдеще уче­ните ще са в състояние успешно да се намесват в наслед­ствеността на организмите и да предизвикват съществени промени не само при растежа и развитието на живот­ните, но и същевременно да увеличат тяхната интелек­туална мощ. Когато бъдат създадени възможности и техника за подобно вмешателство, ясно е, че усилията на учените ще се насочат най-напред за повишаване интелекта на природно най-интелигентните животни, каквито са делфините, косатките, кучетата, маймуните, някои птици и др.

В някои страни има вече обучени маймуни, които помагат при беритбата на орехи и други плодове. Уче­

ните предполагат, че в бъдеще тежката и еднообразна работа на полето и особено в заводите ще може да се възложи на специално обучени и по-високо интелигент­ни маймуни. Няма да бъдат отминати и някои риби, на които ще се „възложи" трудната задача да почистват подводните пътища от водорасли, така, както днес успешно се справят с тази задача някои видове риби от Аму Даря и Каракумския канал. Доказано е било, че този начин за борба с водорасловите обраствания на водоемите е много по-ефективен и евтин от използу­ваните досега механични и химични средства.

Бъдещето ще покаже кои от изброените по-горе пред­положения ще се окажат най-целесъобразни за осъще­ствяване и кои животни ще станат особено ценни по­мощници на човека. Засега можем да констатираме със задоволство, че в последните няколко години биолозите научиха много нови неща както за поведението на жи­вотните, така и за качествата и особеностите на техните сетивни органи. Благодарение на това биониците успя­ха да конструират редица уреди и апарати, които ра­ботят на принципа на действие на живите органи и системи. Същевременно милиони животни днес помагат на човека в ежедневната му трудова дейност и няма съмнение, че в бъдеще те ще изпълняват под неговото пряко ръководство още по-сложни задачи.

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

ТАНКОВЕТЕ Първите домашни животни съ­

пътствуват човека от най-дълбока древност. Но тогавашните хора, кои­то малко грубо наричаме първобит­ни, ни оставиха наскални рисунки, които освен естетическа носят една наистина познавателна стойност. Сред заобикалящия ги, не винаги доброжелателен към тях свят те на­мериха и приобщиха първите свои помощници.

Минават хилядолетия. Идва ред на могъщи древни империи с огромни войски, на могъщи цивилизации с една официална религия. И Слън­цето беше бог. Ако решим някъде да търсим първообраза на колелото, то неминуемо идваме пак до Слън­цето. Древният бог Ра, а заедно е него и египетските фараони от Древ­ното царство са плували в небесния океан със слънчева лодка. (Дали човек първо е опознал плаването по реките а после се е возил в колес-

НА ДРЕВНОСТТА

Бой

на к

олес

ница

от

пър

ват

а по

лови

­

на

на

X в

ек

Горе вляво: релеф от двореца на Ашурбанипал; горе вдясно: бойна колесница върху етруска надгробна плоча: долу: китайски бойни колесници от династията Хан (ІІ век пр н. е.)

лица!) Минава време и слънчевата лодка е забравена. Жреците говорят за небесна колесница с впрегнати в нея звезди, извършваща последо­вателно и точно своя всекидневен бяг от единия до другия край на хо­ризонта.

Колелото взе образа на Слънцето. Земята се опаса с пътища и всички те водеха нанякъде. „Всички пътища водят за Рим", твърдяха древните римляни в своето време и за своята империя, защото преди това всички пътища водеха към Вавилон, към Ни­невия или към. . . Тива. И коле­лата вече са две, а върху тях е из­градено нещо като скеле и седло без облегалка. Там седи този, който мо­же да е фараон или военачалник, жрец или войник — първите превоз­ни средства се обособиха като бой­ни колесници, защото няма империя без армия и експлоатация — без на­силие. Египтяните се научиха да впрягат в тях коне от хиксосите, а те. . . може би те сами решиха.

А пътища кръстосваха Азия, Ев­ропа и Северна Африка. По тях се носеха колесници и един воин дър­жеше поводите на конете, а друг размахваше копие или меч, или пък стреляше с лък. Бойната колесница стана символ на мощ и непоклатимо могъщество.

Пътища имаше други. „Пътят на Слънцето", пътят към бога на ин­ките — по него не трополяха колес­ници, защото инките, а и цяла до¬ колумбова Америка както Южна Африка и затворена Япония не поз­наваха колелото.

Бойните колесници надживяха древните империи . Те преминаваха от войска във войска, от поколение в поколение, за да ги срещнем през

средните векове по нескончаемите пътища на кръстоносните походи. Няма я вече плавната линия от ста­рия релеф, свързала кон, колесница и ездач в едно хармонично единство. По пътищата скърцат огромни коли с високи стени, с процепи и бойни­ци — груби, тежки, неугледни — последни уродливи издънки на една отдавна отминала епоха.

И ТАНКОВЕТЕ Д Н Е С Всяка епоха си има своите тан­

кове. И макар че танк е сравнително нова дума от английски произход, а основното й значение е цистерна или въобще съд за съхраняване на течности, представата, която днес влагаме в това понятие, ни кара да твърдим, че бойните колесници на древността, средновековните рицари с техните доспехи и бронята за коня под тях са все предшественици на днешния боен танк.

Сигурно лумпените са изпитвали същото чувство на преклонение и вяра в мощта, когато по улиците на древния Рим са минавали в боен ред колесници, така както днес ни впе­чатлява мощният грохот на стома­нените гъсеници по паважа и оръ­дието, поставено на въртящата се кула на танка.

И все пак, ако трябва някого да назовем като първоконструктор на съвременния танк, това е Василий Менделеев, най-малкият син на про­чутия руски химик Дмитрий Мен­делеев. В 1911 година той пред­ставя проект, който така и остава в архивата на военното ведомство — царска Русия няма техническа въз­можност да го построи. „Бронира­ното чудовище" на Менделеев щяло да тежи над 100 тона. За неговото управление и за обслужване на 120-милиметровото оръдие от морски тип били необходими осем души персонал.

Първият танк е направен и демон­стриран през 1915 година в Рига. Неговото име е „Вездеход". Тук е за­ложена идеята за безпрепятствено­то му движение по всякакъв път, по трудни терени, през реки и заблатени местности. Той притежава добра про­ходимост и една немалка за онова време скорост — 25 километра в час. бронята му препречва пътя на кур­

шумите, а на купола е монтирана картечница.

А започналата Първа световна вой­на кара военните инженери да бър­зат и бързайки. . .

15 септември 1916 година. Тридесет и два английски танка, строени в боен ред, са готови да вземат участие в битката при река Сома. С насочени към противника оръдейни дула те тръгват в атака, но в боя влизат едва осемнадесет — останалите за¬ късват поради технически неизправ­ности или просто затъват в блатата. Макар и не много удачно, с много дефекти и нецелесъобразности, по бойните полета все по-често се поя­вяват танкове, за да се стигне до 20 ноември 1917 година, когато в сражението при Камбре от англий­ска страна участвуват 378 танка.

В края на Първата световна война танкът окончателно се налага и се обособява като самостоятелен род войска. Военните стратези вече не спорят за това, дали той е необходим, или може да се мине и без него. Про­изведените танкове изведнъж се оказват в такъв голям „асортимент", че просто се налага да се въведе някаква класификация. Малки са тези с тегло до четири тона. После следват леките, тежащи по двадесет тона. Те са бързоходни и маневрени, но за сметка на това с по-тънка броня. Използуват се за разузна­ване, а при авиодесант ги спускат с парашут. Средните танкове са с дъл¬ гобойни оръдия, но по-тромави и с по-голям екипаж. Дебелината на бро­нята се отразява върху общото им тегло, което достига до четиридесет тона. Над четиридесет тона — това са вече тежки танкове. Движейки се със скорост от петдесет километра в час, те преминават през всякакви

препятствия, през минирани полета и отбранителни ватове. Тях трудно могат да уязвят дори противотанкови снаряди.

В разгара на Втората световна война „авторитетът" на танка все повече расте. С танкове се ходи на разузнаване, с танкове се извършват десанти и се преплуват реки, танкът е и канцелария, и превозно средства на щабовете, пак с танкове се поддър­жа връзка между отделните бойни линии и се разминирват минни по­лета. Военачалниците градят своите планове върху мощни бронетанкови удари и непрекъснато изискват но­ви — производството през последните години на Отечествената война в Съветския съюз нарасна до 30 000 танка, самоходни оръдия и брони­рани автомобили годишно. При Кур­ската дъга само в битката за станция Прохоровка участвуваха повече от 1500 танка и от двете страни, а при Берлин съветското командуване съ­средоточи 6300 танка.

Втората световна война свърши и краят и бе ознаменуван с атомната гъба над Хирошима и Нагазаки. За­почнаха мирновременни подземни и надземни, подводни и надводни опити с атомно и водородно оръжие. Уси­лено се изучаваше термоядрената реакция,търсеха се начини за транс­порт на водородните бомби, създа­ваха се междуконтинентални и ба­листични ракети и всякакъв вид дру­ги ракети с военностратегически ха­рактер, а успоредно с това се разга­ряше борбата за траен мир, за за­брана на ядреното и бактериологич­ното оръжие, за преустановяване на опитите с него.

Дали времето на танка е отминало? Да, казват военните специалисти, ако той остане такъв, какъвто е бил през време на войната, и не, ако той е един истински съвременен танк. И се появяват нови, съвременни тан­кове, въоръжени с атомно, ракетно и химическо оръжие. Съвременните „стоманени чудовища" съвсем не заслужават това прозвище. Те са с претенции да са в крак с модерното и технически целесъобразното. Опро­стената линия, обтекаемата форма, характерна за ракетите, стабилност­та и скоростните качества на състе­зателните автомобили — всичко това е взето под внимание, за да не бъде „стоманеното чудовище" чудовище в прекия смисъл на думата.

Ще дойде време и съвременните танкове ще останат само като памет­ници от заключителния етап на веков­ната битка за социален прогрес.

24

Дали точно Клапрот откри елемента уран или просто можа да отдели уранов окис, по това може да се спори, но той беше този, който през 1789 година кръсти отде­леното от смолистата руда вещество „уран", за да зае­ме то в създадената от Менделеев Периодична таблица квадратчето с номер 92. В таблицата имаше още не­запълнени места, но уранът беше последен — с него свършваха елементите, изграждащи земната кора и на­шата Слънчева система. В 1842 година Пелиго доказа, че при изгаряне окисите на урана с въглерод се полу­чава пак окис на урана, т. е. Клапрот не е можал да го получи чист и това е заслуга на Пелиго, който описа урана като мек, сребристобял метал, един и половина пъти по-тежък от оловото. Сега химиците го познаваха добре, дотолкова добре, че и в най-солидните учебници само от преди 35 години (1935 година) авторитетно се твърдеше: „Уранът и неговите съединения намират ограничено приложение" и още „Полученият чист метал и досега няма никакво практическо значение." А после дойде сензацията. Съветските учени Фльоров и Петр¬ жак в 1940 година съобщиха, че атомите на урана са склонни сами да „взривят" своите ядра, при кое­то се отделя огромно количество енергия. И все пак думата огромно не е никак точна и дава само смътна представа за силата на „взрива" — един грам уранови ядра отделя толкова енергия, колкото осемнадесет тона тротил.

Уран е и името на седмата планета от Слънчевата си­стема, считана първоначално за комета. После Льове­рие, бележитият френски астроном, и независимо от него Адамс откриха отклонения от математически пресметнатата траектория. Те дръзко предположиха — след Уран има друга планета, която с масата си му вли­яе. Нарекоха я Нептун. В 1930 година американският астроном Лоуъл, един неуморим фантаст и автор на научнофантастични очерци, доказа, че не само Нептун (той вече бил открит), но и още една планета, отстояща четиридесет пъти по-далече от Слънцето, отколкото от Земята, влияе на Уран. И я нарекоха Плутон. Впослед­ствие откриха и нея.

Защо беше необходимо Припомнянето на тези добре известни астрономически факти? Аналогията е проста. Уранът не е елементът, с който се слага край на Перио­дичната система, нещо, което дълбоко измъчваше Менделеев и го накара в 1871 година да постави още няколко незапълнени квадратчета след урана, които трябваше да се заемат от елементи с атомни тегла 245, 246, 248 и 249, а после в книгата „Основи на хи­мията" от 1903 година те бяха махнати. И така, Неп­туний и Плутоний са елементите след урана с номера 93 и 94, които сложиха началото на ТРАНСУРАНИТЕ.

„Издигни се към небесата, а после слез на Земята и събери в едно силите на висшите и низшите неща. Ти ще получиш Единната вещ — нетленната сплав на света. Слънцето е неин баща, а майка — Луната. В люлка я люлее вятърът, а нейната дойка е Земята. Това е началото на всяко съвършенство, съ­средоточаване природата на всички тела. От нея тръгва светът."

(Надпис от египетска пирамида)

Така е формулирана представата на древните алхи­мици за единната първоматерия. Тук лежи идеята за „трансмутацията" — превръщането на елементите един в друг, на неблагородните метали в злато. И ако Ръдър­форд нарече изследователите на трансураните „съвре­менни алхимици", това беше, защото те наистина успя­ха да получат нови елементи от други, вече познати. А за това не беше нужна мистика, нямаше място за тайнствени алегорични описания, характерни за всеки алхимичен трактат. Докато „херметичната наука" бо­равеше с термини като „черен дракон", „червен и зелен лъв", „велик и малък магистериум", то „съвременните алхимици" си служат със „строеж на атома", „Периоди­чен закон", „радиоактивно разпадане".

В 1940 година Макмилън бомбардира уранови ядра с поток от неутрони. За първи път се осъществи реак­ция, протекла в самото ядро и довела до създаването на първия изкуствен елемент. И всичко беше ясно. Глен Сиборг проведе ядрена реакция с помощта на де¬ утрони (водородни ядра, съставени от протон и неутрон) — в 1941 година човечеството познаваше плутония. По-късно двата нови елемента бяха открити в урано­вите руди на Конго; вярно, в съвсем малки количества (един атом плутоний се падаше на 140 милиарда атома уран) и получени в резултат на същите реакции, осъ­ществени вече по изкуствен път.

Учените тръгнаха по следите на деветдесет и петия и деветдесет и шестия елемент. Те бяха приели, че всички елементи след урана са негови аналози. Оттук произ­тичаше, че и свойствата им са подобни. Опитите про­дължаваха, следваха един след друг, а никакви нови химични елементи със свойства, сходни на вече откри­тите нептуний и плутоний, не се появяваха. Това беше една задънена улица, един нескончаем ред от неудачни опити, които изнервяха учените, караха ги да се съмняват дори в истинността на Периодичния закон.

„Правилно избирай времето и часа за работа. Бъди търпелив, прилежен и издръжлив до края. . ." — пре­дупреждава Алберт Болщедски, средновековен алхи­мик.

Ето че Глен Сиборг изказа мисъл, достатъчно ясна и проста, произтичаща от самия Периодичен закон. Актиният, намиращ се в таблицата под лантана, об­разува също такъв ред, както реда на лантанидите, на редките земи. Той започва с тория, продължава с про¬ тактиния, урана, нептуния, плутония и после след­ват още девет неоткрити елемента. Те ще имат свой­ства, сходни с тези на елементите от лантановия ред, намиращ се точно над тях. Какво ще характеризира елементите с № 95 и № 96 — от една страна, те трябва да носят белезите на актинидния ред, а от друга — такива, близки до тия на европия и гадолиния. На­правиха експерименти с оглед горните представи. Кръ­стиха елемент № 95 америций, защото бе открит в Аме­рика, по подобие на неговия брат европий, идентифи­циран в Европа. Следваха кюрий, берклий, калифор­ний.

Ноември 1952 година. Американската преса широко разтръби за предстоящите опити с ново, свръхмощно оръжие. Южната част на Тихия океан беше затворена за корабоплаване и се чакаше сигнал за започване "Операция Майк" — това беше кодовото название на предстоящия термоядрен взрив.

Мощна експлозия разтърси Кораловите острови. Зейна кратер с ширина повече от една миля а радио-

26

ТРАНС¬ УРАНИТЕ

активен облак се издигна високо в небето и диаметърът му достигна стотици километри. Самолети с дистан­ционно управление се втурнаха да събират образци за лабораторен анализ. Какво е станало по време на взрива — това беше въпросът, който измъчваше уче­ните. Анализът показа, че наред с продуктите от ра­диоактивното разпадане са се синтезирали два нови елемента. По-лекия, с пореден номер 99, кръстиха айнщайний, а втория, стотния — фермий. Безпилот­ните самолети донесоха едва по 200 атома от всеки елемент но да се получат те в по-големи количества беше необходимо да се преработят тонове корали, събрани от мястото на взрива. Един път изучени, айн­щайният и фермият бяха получени изкуствено чрез обстрелване на уран с азотни и кислородни атоми.

Вярно, за синтеза на елементите с № 99 и № 100 бе съобщено две години преди това. Дори ги кръстиха атиний, в чест на древногръцката столица Атина, където преди повече от 2000 години се изказаха първите философски представи за атома, и центурий, също с античен произход (центуриум значи стотен). В съобще­нието се казваше, че те са получени в резултат на „бомбардировка" на нептуний и плутоний с въглеродни ядра. Оказа се, че са сгрешили.

Колкото наближаваше краят на актинидния ред, тол­кова трудностите ставаха по-големи, апаратурата — по-сложна, животът на гигантските изкуствени ядра — по-кратък. Те бяха неустойчиви, цепеха се и се раз­падаха. Фермият „живееше" няколко часа. Ами следва­щият? Минути — предричаха учените и търсеха начин да го получат и докажат, преди да се е разпаднал.

В калифорнийското градче Беркли се намира Радиа­ционната лаборатория на Глен Сиборг. Там бяха осъ­ществени повечето от реакциите, довели до откриване на трансурани. Пак там в началото на 1965 година Харвей, Чопин, Гиорсо и Томсън заловиха седемна­десет атома от елемент № 101 — менделеевий.

На златна пластинка нанесли невидим с просто око слой айнщайний. Това бяха не повече от няколко милиарда атома — едно наистина отчайващо малко количество, но в момента не разполагали с повече. Заложили пластинката в циклотрона, уреда, в който хелиевите ядра ще придобият достатъчна за осъществя­ване на ядрената реакция скорост. Няколко атома от новия елемент, които очаквали да се получат, щели да напуснат мишената и да се отложат на друга златна пластинка, поставена зад първата.

Хелиевите ядра се въртели в циклотрона. Скоростта им растяла с всяка следваща обиколка, докато в един момент ги насочили към мишената. С цялата си при­добита енергия те бомбардирали айнщайниевите атоми. Сега втората златна пластинка трябвало да се разтвори, а разтворът да се отнесе на няколко километра от ци­клотрона — на върха на хълма, където се намира Радиационната лаборатория. Там той трябвало да пре­мине през специални йонообменни колони, златото да остане в тях и в резултат да се получат няколко капки разтвор. И в тези капки, изследвани със спе­циално отчитащо устройство, се криел менделеевий. Ако устройството зарегистрира „избухване" — това оз­начава, че новият елемент не само е бил синтезиран, а и вече се е разпаднал. (Избухването регистрира енер­гията, освободена при разцепване на гигантското ядро.)

Ще стигне ли времето? Сирената на циклотрона по­дава сигнал за отбой. Гиорсо и Харвей се хвърлят към вратата. Докато Гиорсо бързо изважда мишената, Хар­

вей снема с пинсети втората златна пластинка. После се затичва по коридора, по стълбите нагоре, през отво­рената врата на временната лаборатория. Там е Гре¬ гори Чопин. Той поема пластинката, потапя я в при­готвения нагрят разтворител и тя изчезва. Сега Чо­пин тича надолу по стълбите, а Гиорсо вече стои зад кормилото. Чопин не успява дори удобно да седне, а колата с бясна скорост лети по хълма. Спирачките изсвистяват пред зданието по ядрена химия. Вратата на корпуса е широко отворена и Чопин не прави опит да я затвори след себе си. Той се намира в лаборато­рията, където Стенли Томсън е монтирал йонообменни¬ те колонки. Пропускат разтвора през първата, после остатъка прекарват и през втората. Изсушават всяка капка, процедила се върху платиновата пластинка, и бегом я занасят при отчитащото устройство. А там вече седи Гиорсо.

При сигнал „пожар" Радиационната лаборатория би­ла на крак. Всички се поздравявали радостно, прегръ­щали се и крещели възбудено. Те добре знаели какво означава сирената — Гиорсо бил установил разпада­нето на първия атом от елемент № 101.

Този ден алармената противопожарна уредба била включвана седемнадесет пъти. Това означава — открити са седемнадесет атома от новия елемент.

Краят на актинидния ред вече се вижда. В открива­нето на нови радиоактивни елементи се намесват съвет­ските учени от лабораторията на Фльоров, англо¬ шведската група от Нобеловия физически институт. Почти едновременно се съобщава за няколко изотопа на сто и втория елемент. Как да бъде кръстен? Москвий или нобелий? Но това не е най-важното. Нарекоха го нобелий.

Април 1961 година Глен Сиборг, Алберт Гиорсо, Сиклънд, Ларш и Латимер получиха първите атоми Лауренсий. Редът на актиния беше запълнен и като че ли с него се Изчерпваше многообразието на химич­ните елементи. Но Фльоров и неговите сътрудници откриха сто и четвъртия — курчатовий.

Какво предстои още? Ще успеят ли „съвременните алхимици" да приложат хипотезата за „магическите числа" — числата, характеризиращи оптималното ко­личество протони и неутрони в ядрото; ще се доберат ли до „островите на спокойствие", където ядрата-гиганти са в състояние на относителна стабилност.

Съветският теоретик Струтински предсказа, че еле­мент № 114 се намира в центъра на устойчивата об­ласт. Той ще има свойства, сходни с тия на оловото, и нека засега го наречем „ека-олово" — така, както би го нарекъл Менделеев. И съвсем естествено идва въпро­сът, къде да го търсим. Пат Фаулер, внукът на Ернст Ръдърфорд, твърди, че всяко денонощие по земната повърхност пада трансуранов „дъжд" и от него около един милиграм се пада на ека-оловото. Нещо повече. Изследвайки космическите лъчи, той откри негови следи. Особено примамлива е идеята да се търсят трансурани по лунната повърхност, където липсва ат­мосфера, а „космическите пришълци се чувствуват у дома". Фльоров се ориентира към металическите обра­зувания до дъното на океана, към населяващия атмо­сферата космичен прах.

Времето, когато всички трансурани ще бъдат познати, е още далеч. Трудно може да се предвиди какви необи­чайни за представите на днешния човек свойства ще имат тези неоткрити още елементи.

инж. ЙОРДАН КОСТОВ

27

живият пясък Научнофантастичен разказ

С кадифено проточено изсвирване трансвеят спря на перона. Дългото тяло на вагона замря. Вълкът скочи през борда. Ноктите му се хлъзнаха по сибролитовата настилка и той се извъртя.

— Трябва да се слиза, както правят всички хора — укорително каза минувачът, в чиито крака се блъсна вълкът.

С три скока вълкът прекоси перона и като светкавица се спусна по стълбата. Долу го облъхнаха толкова миризми, че той се спря. После, навел глава, затича по пътеката, неприятно гладка и до втръсване права.

Градът беше отдясно и отляво, отпред и отзад, отдо­лу и отгоре. Погледът на вълка се плъзгаше по масивни­те като скали или ажурни като дървета конструкции на зданията, сводовете, галериите, реките; удостои с вни­мание и острия връх на Космическата кула, която се извисяваше над аеропокривите, мостовете, висящите градини и движещите се ленти на тротоарите. Вълкът не познаваше града, но погледът му не откри нищо ново. А и не само погледът — зрението не играеше в живота му кой знае каква роля: като всички вълци той повече разчиташе на слуха и обонянието си, особено на последното. Това беше съкровеното му царство, в което човекът се чувствуваше безпомощен. Сел поня­кога едва се сдържаше да не се разплаче, когато се опит­ваше да разбере по какъв начин например вълкът я намира в непознатия и многолюден град, а той изобщо не можеше да й обясни, защото и сам не знаеше. Ко­гато търсеше Сел, нещо просто го влечеше нанякъде, предпочиташе един район пред друг, но защо? Тайната не беше само в тънкостта на обонянието, а и в още нещо, близко, но не тъждествено, за което хората отдавна спореха. Ето и сега вълкът следваше избраната посока, уверен, че ще го отведе точно до мястото, където се намира Сел. Самото място имаше съвсем смътни очерта­ния, но това не тревожеше вълка — Сел не го очакваше преди залез.

Край асансьора за долния етаж нямаше никой. Въл­кът не се смути. С асансьора можеше и сам да се опра­ви. Скочи в кабината, изправи се на задните лапи, стигна пулта и с ноктите натисна третото бутонче. Вратичките безшумно се затвориха и асансьорът по­тегли. Древният страх от капан, както винаги в такива случаи, за миг обзе вълка, но после веднага изчезна.

На долния етаж беше толкова светло и тихо, колкото и на горните, но лапите на вълка усещаха лекото по­треперване на почвата, когато в подземните тунели профучаваха вагоните на метрото, композициите от кон|ейнери или пневмотоварите. Хората не смятаха, че на долния етаж е по-безпокойно, но вълкът беше на друго мнение. Месецът, прекаран в тундрата, си казваше думата и на вълка не се харесаха бученето и вибрацията. Затова той не скочи на тротоарната лента, а провирайки се между минувачите, се запъти към парка. Тук беше по-приятно да тича и защото ги ня­

маше ония гладки, пружиниращи огледални настилки, които великолепно служат на хората, но не са много удобни за вълчите лапи. Виж, пясъкът е друго нещо.

Сърна надзърна иззад храста и го проследи дълго с поглед. Вълкът дори не се обърна. Той уважаваше законите на града и сърната го знаеше, затова не по­мръдна от мястото си.

— Ей! — подвикна му някой, когато тичаше край езерото.

Вълкът се спря. От дюната му махаше момиченце на около пет години. Щом вълкът спря, то понечи да слезе по пясъка, но се отказа и се търкулна презглава на­долу.

— Здравей, защо не отговаряш! — задъхвайки се, каза то, като ставаше и отърсваше панталонките си.

Герданът, който носеше вълкът на шията си, нямаше нищо общо с обикновените нашийници. Това беше транслатор, който превръщаше дори беззвучните треп­тения на гласните струни в човешка реч. Трябваше само да се включи. Вълкът вдигна два пъти лапата си. Моми­ченцето радостно кимна, пръстите й опипаха гердана.

— Сега здравей! — каза вълкът. — Здравей! — момиченцето произнасяше завалено

пр". Зелените му с червеникави точици очички горяха от нетърпение. — Хайде да играем на Червената шапчица.

— На какво? Говореше транслаторът и ако не беше клокочещото

ръмжене в гърлото, съпровождащо думите, можеше да се помисли, че животното наистина владее човешката реч.

— Какъв си несъобразителен! — момиченцето тупна с крак. — Ще играем приказката за Червената шап­чица — за едно момиченце, което отива на гости при баба си, а бабата. . .

Сега от транслатора се чуваше бучене, защото той превеждаше думите на детето в достъпни за вълка словосъчетания.

— . . . И когато момиченцето запитало защо баба й има такива големи зъби, вълкът, който се бил престорил на баба й, отговорил: „За да те изям!"

Вълкът решително поклати глава. — Не искам. Нека просто да си поиграем. Лицето на момиченцето се навъси, но след секунда

то вече беше на гърба на вълка. Играха дълго, бореха се, търкаляха се, защото и двамата умееха да се наслажда­ват на играта.

Раздели се с момиченцето ободрен. Тишината на ве­черта можеше да измами човек, но вълкът долавяше невидимите сигнали и беше уверен, че след залез времето ще се развали.

Ускори крачка. Още нямаше вятър, но потокът от миризми се усилваше. Дърветата, цветята, тревата миришеха по иначе, отколкото преди час. Даже стома­ната, титанът, електролитът — всички ония безброй материали, създадени от човека, се държаха по иначе.

28

А В Т О Р Д . Б И Л Е Н К И Н

Тези промени бяха познати на вълка и съзнанието му не участвуваше в анализирането им. Едно неочаквано отклонение от познатите миризми го накара да забави крачка.

Миришеше на нещо непривично. Миризмата не беше силна, обратно — беше извънредно слаба, но вълкът не бе срещал подобно нещо досега. Съвършено непоня­тен мирис, който нямаше отношение нито към града, нито към природата. Той наведе муцуна и без да се по­колебае, тръгна към пейката, на която седеше мъж към четиридесетте, мургав, с остри черти на лицето. Човекът съзерцаваше разстилащия се пред него град.

— Какво ме гледаш, приятелю? — вниманието на чо­века така неочаквано се прехвърли към него, че вълкът се обърка. — Чудно ли ти се струва? Наистина отвикнал съм от тази гледка — ръката посочи хоризонта. — Красиво, нали?

— Красиво — вълкът се съгласи не само от учтивост. Хората смятаха града за прекрасен и той беше на същото мнение, макар че представата му за красота не съвпа­даше с човешката, понеже той не я отделяше от целесъобразността.

— Но стига, всичко това е лирика — каза човекът. — Ти сигурно искаш нещо да ми кажеш. Говори.

Вълкът беше удивен — непознатият проявяваше рядка проницателност. Прямият въпрос изискваше и прям отговор.

— У вас има нещо скрито. — Какво, какво? Вълкът би се усмихнал, ако можеше. Подсъзнанието

на човека изпревари ума. Докато умът му се луташе в догадки за смисъла на въпроса, пръстите трепнаха толкова красноречиво, че вълкът без труд възсъздаде цялостното движение.

— То е във вътрешния джоб на сакото ви. — Това ли? Това ли имаш предвид? Човекът извади прозрачна тръбичка, пълна със си­

тен пясък.

— Да. — Виж ти! Може би дори знаеш и какво е това? — И да, и не. Пясък, но непонятен. — Вярно, откъде ще знаеш. Този пясък е оттам —

човекът посочи небето. — От Космоса, от Сириус. Раз­бра ли? Сатана — така нарекохме планетата — толкова е мрачна и студена. Но пясъкът е златист. . . Брилян­тите в сравнение с него са просто шлак. Нали? Виж как чудно преливат багрите. . .

Космонавтът извади тапичката и изсипа малко пя­сък на дланта си. Вълкът едва се сдържа да не кихне — толкова се усили миризмата. Според него освен миризма­та в пясъка нямаше нищо особено, понеже вълците не различават цветовете. Обикновени матови, слабо про­блясващи песъчинки и нищо друго. От хората той знае­ше за съществуването на някакъв особен, прекрасен свят на багрите. Но той не действуваше на сетивата му. Хората не разпознаваха миризмите, за него не съществу­ваха цветовете. И той бе свикнал, че в това няма и не може да има взаимно разбиране.

Най-сетне човекът престана да съзерцава песъчинките

и спомнил си сякаш нещо, някак с недоумение сви ра­мене.

— Как успя да го подушиш? С бързи движения той изсипа пясъка обратно, зами­

слено повъртя епруветката в пръстите си, скри я. Ши­роката му длан погали главата на вълка, лицето му стана съсредоточено.

— Да, приятелю, не си прост. Но аз трябва да вървя. Ще ти кажа нещо: колкото и да е красив сатанинският пясък, земният все пак е по-хубав, защото е земен. Имаш ли още въпроси? Тогава — сбогом.

Човекът стана. Червените отблясъци на залеза се пречупваха в стените на града. Космонавтът за миг задържа погледа си на тях, тръсна глава, пропъждайки сякаш някаква мисъл, после бързо закрачи по пъте­ката.

Вълкът не мръдна от мястото. Миризмата не изчезна с тръгването на космонавта, явно някоя песъчинка бе паднала на земята. Вълкът дори можеше да каже къде е, макар че не я виждаше. В главата му се въртяха тревожни мисли. Транслаторът беше, разбира се, голя­мо постижение, но той неволно мамеше хората, карайки ги да мислят (неспециалистите естествено), че щом вълкът може да общува с хората, то и мисли прибли­зително като тях. А всичко беше много по-сложно. Формалните логични съждения бяха чужди на вълка. Отчасти ги заменяше свързването на образите. Въпреки това той си имаше собствена представа даже за Кос­моса, понеже хората много му бяха говорили за него. Образът на Космоса, изграден в съзнанието му, доста се различаваше от реалния и все пак не беше абсурден. И сега вълкът мислено се обръщаше към него. Нито една миризма досега не бе му се струвала толкова стран­на. По-точно странна я правеха обясненията на човека. Човекът даде на източника на миризмата точното название, чийто смисъл бе ясен на вълка — пясък. Но миризмата, идваща от песъчинките, противоречеше на определението. Ако на мястото на вълка беше човек, притежаващ същото силно обоняние, лесно би се спра­вил с противоречието — щеше да свърже свойствата на конкретното със свойствата на абстракцията „друга планета". Но за вълка подобно обяснение бе непости­жимо и той не можеше да се отърве от удивлението. Дори изсумтя, забравяйки, че транслаторът веднага ще преведе звуците във възклицанието: „Я виж ти!"

Думите го отрезвиха и му напомниха, че е време да тръгва. Още веднъж наведе муцуна към източника на проклетата миризма. Ако го попитаха какво го безпокои, едва ли би могъл да обясни. Любопитството и любозна­телността са свойствени и на животните. Загадъчното привлича, защото значението му е непонятно и не е ясно какво предвещава — хубаво или лошо. А за всяко живо същество е важно да знае това. В случая инстинк­тът надвива страха, внушаван от неизвестното. Любо­питството на вълка също беше придружено с безпокой­ство. Винаги е по-добре да предположиш, че загадъч­ното е враг.

Появилият се внезапно вятър завъртя прахта под носа на вълка и отнесе източника на миризмата. В същия миг, нещо характерно за животните, вълкът из­ключи от съзнанието си тревожните мисли. Нали загад­ката изчезна, защо да мисли повече за нея. Но това не означаваше, че я забрави. Вълкът никога нищо не за­бравяше: просто не си струваше да мисли за безполез-

29

ното. А може ли да има нещо по-безполезно от отнесе­ната от вятъра песъчинка?

Сега трябваше да подири Сел. Затича на изток от Космическата кула. Инстинктът го водеше като песен-гатор. Светлините бяха навсякъде запалени; зданията блестяха като скъпоценни камъни; градът сияеше, усмихваше се на спускащата се над него тъма. Нейде оттук наскоро бе минала Сел и той трябваше само да върви по неуловимата следа. След половин час лутане най-сетне следата го отведе до търсената врата.

Вълкът и Сел често се разделяха, защото той не мо­жеше да живее дълго в града, далеч от глутницата, но от това приятелството им не отслабваше. Сел беше зоопсихолог, но вълкът за нея не беше само обект на изучаване. Не беше и домашно животно като кучето, чиято привързаност можеш да извоюваш с мимолетна ласка. Сел виждаше в него личност, толкова дълбока, колкото нея самата, другар, когото обичаш, без да си задаваш въпроса „защо" и „за какво".

Щом се навечеряха, Сел каза: — А сега да си поприказваме. Това бяха любимите им часове. Сел се настани на

дивана, вълкът се разположи до нея. Обикновено в такива минути той й разказваше какво го е удивило или озадачило, после Сел разправяше за своята работа, след това те просто бъбреха и това навлизане в чуждото съзнание най-много привличаше Сел.

Така беше и този път. Вълкът говореше разпокъсано, прехвърляше се от спомен на спомен. Сел повече мъл­чеше. В черните продълговати зеници на животното трептеше отблясъкът от лампата.

— Може ли мъртвото да стане живо? — Какво? сепна се Сел . — Днес в града подуших нещо непознато. Мъртво.

Беше в джоба на един човек. Аз го попитах какво е. Той ми показа пясък и каза: „Пясък." И си тръгна. Песъчинка падна. Стана жива.

— Пясъкът е винаги мъртъв. — Знам. Затова ми е странно. — Откъде ти хрумна, че песъчинката е оживяла?

Почна да мърда ли? — Не. Миришеше силно. — Че какво от това? — Мъртвото бавно променя миризмата си. Расте­

нието — по-бързо. Животното — още по-бързо, когато е развълнувано.

— Наистина ли? — Да. — И по скоростта в промяната на миризмата ти мо­

жеш да различиш камъка от дървото, желязото от пеперудата?

— Да. — Никога не си ми говорил за това. — Не си ме питала. — Това е много, много интересно! Разправяй по-

нататък. — Защо песъчинката стана жива? — Но тя не може да оживее. — Оживя. Сел се надигна. Стори й се, че в очите на вълка се

мерна укор: защо така бавно схващаш? Разправи ми всичко поред — каза Сел. — Нали

и на теб не винаги ти е ясно това, което на мен ми е ясно, така и очевидното за теб на мен не винаги ми е понятно. И тъй, ти тичаше из града. . . И подуши ми­

ризмата на пясъка, който беше в джоба на човека. Откога почна да обръщаш внимание на обикновения пясък?

— Миризмата беше непозната. Човекът обясни, че пясъкът е от Космоса.

— От Космоса?! Тогава е ясно. Не, какво казах, всъщност нищо не ми е ясно. Как изглеждаше пясъкът?

— Като пясък. — И беше мъртъв? — Да. — А когато песъчинката падна. . . — Замириса като жива. — Каза ли го на човека? — Не. Той си отиде. — Кой беше този човек? — От Космоса. От Сириус. — Той знае ли, че неговият пясък може да става

жив? — Каза: „Това е пясък." Много красив. Но не каза,

че е жив. Ти защо се разтревожи? — Защото. . . Да не грешиш? — Не мога да греша. — Да, да, знам. . . И все пак невероятно. . . Трябва

да помисля. Тъмните очи на Сел станаха още по-тъмни. Тя се­

деше неподвижно, но вълкът сякаш я виждаше да тича. Това го безпокоеше, защото не можеше да проумее причината на тревогата, но все пак разбираше, че е по-добре да не я пита. Сел скочи внезапно и както беше боса, изтича до информатора.

— Снимките на участниците в сириуската експеди­ция — каза тя в микрофона.

След няколко секунди на екрана на информатора се появи нечие лице.

— Той ли е? — Обърна се Сел към вълка. — Не. — Този ли е? На екрана се появиха лица. — Да — каза най-сетне вълкът. — Всичко съвпада.. . — Не си ми обяснила — реши да напомни вълкът. — Почакай. . . Пръстът й два пъти посегна към бутона, преди

да го натисне. — Викам Борк, геолога на сириуската експедиция.

Трябва да е в града. Предайте му. . . — Сел се запъна, — че го викам по спешна работа.

Вълкът не се учуди, че Сел разговаря с неодушевен предмет, нито че този предмет ще потърси човека, който се намира нейде в града. На го разбираше, но беше привикнал с това и се отнасяше към предметите от типа на информатора както към дъжда и снега. Но в поведението на Сел, в думите и движенията й той до­лавяше растяща тревога и това го караше да бъде нащрек.

Няколко минути минаха в мълчание. Най-сетне сте­ната срещу вълка се стопи и стаята сякаш се съедини с друга, по-просторна и ярко осветена. Седящият на бюрото човек вдигна глава. Щом видя момичето, етана и те се озоваха един срещу друг — тя със сдържано, вълнение, той с осанката на непоколебима увереност

— Извинете, че ви безпокоя — бързо заговори Сел. Ще пристъпя направо към въпроса. Пясъкът, който днес сте показали на вълка, у вас ли е?

ад

Р И С У Н К И С Т . Ш И Н Д А Р О В

— На какъв вълк? — космонавтът гледаше втренчено Сел.

— Ето на този. — А, на моя сив приятел ли? Сега си спомням. А как­

во има? — Това наистина ли е пясък? — И даже много красив — Борк се усмихна. —

Да ви го покажа ли? Той извади от бюрото познатата на вълка епру­

ветка. — Прелестен, нали? — Сигурен ли сте, че е пясък? Да не е колония от

живи организми? — Не, разбира се. Откъде ви хрумна такава мисъл? — Мина ли през карантината? — Разбира се. Извинете, но аз все още не разбирам... — Може би това не е пясък. Усмивката на Борк угасна. Сел накъсо му разправи

всичко. — Не искам да обидя вашия сив приятел — в гласа

на Борк прозвуча ирония. — Но съгласете се, че. . . — Вълкът никога не греши във фактите — рязко

каза Сел. Веждите на Борк се вдигнаха. — Той може да сгреши в изводите. Но щом казва, че песъчинката се е държала като жив организъм, значи е така.

— Трудно ми е да споря при вашата убеденост. Да допуснем, че диагнозата ми е невярна. Но нима мислите, че сътрудниците от карантината не биха различили минерал от жив организъм?

— От плесен. . . — тихо го поправи Сел. — Да, плесен. — Увереността напусна за миг Борк. —

Не, не е същият случай. — Гласът му стана твърд. — Не искате да повярвате ли?

— Не мога да повярвам, че този пясък е жив — Борк размаха епруветката. — Простете, но фантазията на животните. . .

— Фантазията за съжаление у тях е слабо развита "— гласът на Сел прозвуча сухо. — Вълчо, това пясък ли е или не?

— Не мога да го подуша! — Ах, да! Борк, извинете за нахалството, но ще ви

помоля да дойдете тук. — Къде се намирате? Добре, ще бъда у вас след седем

минути. Стаята на Борк изчезна. Сел въздъхна. Ръката й

погали вълка. — Не ни вярват, вълчо. . . Та и аз самата не си вяр­

вам. — Обясни! — Едва ли ще разбереш. Виж какво, в Космоса се

срещат много необикновени форми на живот. Причуд­ливи, странни. . . Затова всичко, което попада оттам на Земята, се подлага на най-строга проверка. Особено всичко живо. Не винаги живото е опасно. Най-често дори е безвредно. Но веднъж през контрола мина пле­сен. Отдавна беше, ти още не си бил роден. Стана нещо страшно, едва се справихме. Надявам се, че този път...

— Не исках да те плаша. . . — Знам. Сега всичко ще се изясни. Може би греша.

А, ето го и Борк. . . Влизайте! Борк енергично стисна протегнатата ръка, кимна на

вълка и веднага отвори епруветката. — Е, какво ще кажеш? — обърна се Сел към вълка. — Мирише на живо. — Как? Нали казваше, че. . . — Тогава беше пясък, но сега не е.

Борн се намръщи. Той дълго и изпитателно гледа вълка, сякаш търсеше да го уличи в измама. После, без да каже нищо, взе чист лист, отсипа малко от пясъка и го постави в микроанализатора. Пламна едно забеле­жимо облаче. Борк погледна скалата на уреда и се обърна към Сел.

— Виждате ли? — Тези цифри нищо не говорят. — Те говорят за химичния състав и за строежа на

обекта. И едното, и другото показва, че е минерал. — А пясъкът е наистина красив! — Сел се наведе

над масата. — Какви отблясъци. . . Гледайте, Борк! — възкликна Сел. — Не ви ли се стори, че. . .

— Те се движат — изведнъж потвърди вълкът. Хората се отдръпнаха от масата и впериха очи

в него с недоумение. — Песъчинките отдавна мърдат. — Борк, те се делят — гласът на Сел трепна. — Ето!

Ето. . . — Спокойно! — с точно и бързо движение Борк из­

сипа пясъка в епруветката. Източникът на зловещата миризма изчезна в джоба му и на Сел й стана по-леко, сякаш бяха махнали от масата някакво влечуго. — Край! — задъхан каза Борк. — Може би няма нищо опа­сно. Възможни са и други обяснения. Нищо не се случи, те вече са затворени.

— А онази песъчинка? — възкликна Сел. — Ще я намерим. — Вятърът я отнесе — каза вълкът. — Така. . . — ръката на Борк се протегна към ин­

форматора. — Безполезно е — спря го Сел. — По-лесно е да се

намери. . . всичко друго, но не и. . . — Знам, но не виждам друг изход. — Борк, ако някой може да я издири, това е само

вълкът. — Да — каза вълкът. — Ще я намеря, ако е още в

града. — Тогава аз ще отида с него! Моите крака са по­

здрави! — Но вие не разбирате вълка като мен! Вървете в

лабораторията! — Добре. В края на краищата градът може да се

постави под карантина. Поддържайте връзка с мен! . . . На горната площадка на зданието се разхожда­

ше вятърът. В пролуките между облаците нервно мига­ха звездите. Бледи, още беззвучни светкавици раздираха небето над хоризонта. Ноздрите на вълка жадно пое­маха вятъра. Миризмите се мяркаха като редове на бързо прелиствана книга, на фона на далечния мирис на ливадите и горичките. От градските миризми най-ярко се открояваха изпаренията на смазочни масла, киселите миризми на металите, дразнещите с вкус на стъкло аромати на полимерите. Вятърът довяваше хиляди оттенъци и носът на вълка ги ловеше като ло­катор. Вятърът и помагаше, и пречеше. Помагаше му, защото довяваше миризми от километри далеч; пре­чеше, защото ги смесваше и прекъсваше слабите струи. Добре че поне менеше посоката си и от време на време спираше. Така вълкът можеше да души града, сякаш се носеше над него. Сел стоеше до вълка опъната като струна.

Тя знаеше, че Борк щеше да предприеме всичко възможно. Щяха да бъдат докарани и пуснати по сле­дата специално обучени кучета. Веднага ще бъдат на­

строени на новата миризма и използувани всички лабо­раторни анализатори. Но тя бе уверена, че нито един апарат не може да се сравни с тънкото обоняние на вълка и нито едно куче не би проследило миризмата така, както вълкът, който разбира, макар и по-иначе може би от хората, целта на търсенето. Освен това сега всичко решаваха часовете, дори минутите.

Ловейки подозрителните струи, вълкът от време на време се раздвижваше, като че ли гонеше в тъмнината невидими пеперуди. Понякога дълго стоеше неподвижен. Светлините на града долу тревожно трепкаха в неспо­койния въздух. Внезапно вълкът подскочи, ноктите му задраскаха по бетона.

— Улових я! Натам, натам. . . . След минута пристигна повиканият реалет. Машината

ги понесе над града. Но във въздуха струята на ми­ризмата се прекъсна. Сел напразно завиваше надясно, наляво, като ту снишаваше реалета над покривите, ту поемаше към висините. Най-после попаднаха пак на подозрителната струя и вълкът се оживи.

— По-надолу.. . още надолу. Сел се поколеба. Долу беше вентилационният кладе­

нец. Да лети ли към него? Правилата забраняваха. Реалетът неподвижно висеше над отвора. Вятърът

леко поклащаше машината като закотвена лодка. От­ворът на вентилационната шахта беше малко по-широк от диаметъра на реалета.

— Дръж се, вълчо. . . Реалетът полетя надолу като камък. Замяркаха се

лампи, междуетажни прегради, изплашени лица по галериите.

Подземният етаж беше закрит с филтрираща решетка. Сел включи сирената и вкара реалета в надземния етаж На половин километър се намираше транспортният шлюз. Намалила скоростта до минимум. Сел караше реалета над движещата се улица, точно над главите на хората. Отдолу се зачуха викове. „Какво ли си мис­лят за мен?" — мярна се в ума й. Очите й се премреж­ваха от светлината. Боботенето на мотора отекваше в стените.

Най-после шлюзът! — Усещаш ли миризмата? — Да, да. Вълкът дишаше, като че ли бе тичал дълго. Преслед­

ването на врага, който заплашваше Сел, го вълнуваше. В подземния етаж бяха разположени транспортните

артерии, складовете и комуналните служби. Стените на тунела ограничаваха видимостта. Да летят тук бе направо лудост. Сел поведе реалета по онази страна, където не можеше да се появи насрещният експрес. Той щеше да мине край тях само на два метра от лявото крило на реалета. Беше много рисковано, но Сел реши, че ще успеят някак да се разминат, ако се срещнат.

Грохотът ги настигна в мига, когато се показа пе­ронът. Тя успя да дръпне машината встрани и се поне­соха над перона. Чакащите експреса хора се разбягаха изплашени. По-нататък нямаше смисъл да летят. Сел и вълкът изскочиха от реалета. Някой завика подире им, но те не обръщаха внимание. Да, такава паника още никой не бе предизвиквал. Вълкът тичаше по зиг-заг. Сел едва успяваше да го следва. Стълба, преход, пак стълба. . . Сел почна да се задъхва. Вълкът забави крачка. Хората край тях заставаха като статуи.

Квадратна площадка. Вратичките на единия асансьор се разтвориха. С два великолепни скока вълкът се вмък-

3?

на преди Сел. Някаква стара жена, тъкмо се канеше да влезе в кабината, се отдръпна с вик.

— Какво има, вълчо. . . Рязката болка в гърдите пречеше на Сел да говори.

Вместо отговор вълкът сложи л а п а върху обувката на жената.

— Вие. . . вие. . . — жената се задъхваше от негоду­вание и страх.

— Извинете, вдигнете си, моля, крака. . . Тъй като жената бе загубила и ума, и дума, Сел сама

вдигна крака й. В шева на подметката тя видя две поз­нати песъчинки. Наоколо се бяха насъбрали възмутени хора.

— Извинете! — подхвърли Сел на жената и другите, като вадеше джобния си видеофон. — Борк, намерихме ги, намерихме! — завика тя, щом светна екранът.

— Колко? — последва припряно въпрос. — Две! — Сел, може би са три. — Толкова ли е сериозно? — Размножавайки се, те поглъщат топлината. Мо­

гат да замразят планетата. Никога не бих повярвал, че е възможно подобно нещо. Но фактите. . . Ние сме само¬ надеяни глупаци, осмеляваме се да съдим, без да подо­зираме колко малко знаем. . . Търсете, Сел, търсете! Сега ще обявим на всички... Викат ме, извинявайте!

Хората, които бяха чули разговора, побързаха да на­правят път на момичето.

— Почваме всичко отначало, вълчо! — тихо каза Сел.

Когато се изкачиха горе, бурята вече бе започнала. Светкавиците се пречупваха в прозрачните плоскости на стените, отблясъците им пълзяха по куполите и арките; тътнеха гръмотевици. Водните струи ту блясваха като сребро, ту изчезваха в тъмнината.

Дрехите на Сел се намокриха, щом излязоха на откри­тата площадка. Вълкът дълго се въртя наоколо, но нищо не подуши. Седнаха в реалета. Времето минаваше, ръцете на Сел изтръпнаха да стиска кормилото. Но­здрите на вълка се раздуваха като мех, никога досега не бе напрягал така способностите си. От време на време му се струваше, че е уловил следата.

„Наляво, нагоре, надолу, надясно! —Сел изпълняваше като автомат. Навярно за първи път в историята човек се подчиняваше така безпрекословно на вълк. — Не, не е същата миризма. И все пак е съвсем необик­новена. Не е на стомана, нито на дърво. . ."

— Наляво. Сел послушно зави. — Нагоре! Спусни се! По-близо! — По-близо не може. Ще се врежем в зданието. — Трябва. — Сигурен ли си? — Странна миризма. — Ако песъчинката се е намокрила, миризмата й

може да се е променила неузнаваемо, не като на земните материали. Това ли искаш да кажеш?

— Може би. — Накъде да карам? — Натам! Тесен корниз опасваше зданието. „Онова" се намираше

нейде по средата на корниза. По стъклената стена не можеха да се изкачат. Оставаше да кацнат с реалета на висящия балкон и оттам. . .

Балконът беше малко по-широк от реалета. Вълкът

изскочи, щом Сел отвори вратата. Вятърът я тласна обратно на седалката. Вълкът се промуши през парапета. Сел погледна надолу и й стана страшно. Но вълкът вече вървеше по корниза, сякаш беше дъска, сложена на земята. Дъхът на Сел замря. Метър, още един, още, още. . . Вълкът се спря.

„Защо се бави?" недоумяваше Сел. Не се решаваше да викне, за да не го уплаши. Вълкът вдигна глава. И изведнъж Сел разбра: вълкът бе намерил онова, което търсеха, но не можеше да го вземе — липсваха му послушните човешки пръсти, ония забележителни, не­жни и гъвкави творения на природата.

Вълкът се връщаше по корниза. Носът му допря ко­ляното на Сел. Думите бяха излишни. Той настояваше тя да действува. Сел прехвърли крак през перилата. Движеше се като в треска и в същото време със странно спокойствие. Опря гръб о зданието. Стъпалата и се поместиха на корниза. Знаеше, че не бива да гледа надолу. Направи крачка, още една. Колкото по-силно се опираше о зданието, толкова по-осезаемо ставаше поклащането му. Амплитудата на люлеенето беше нищожна, но нарушаваше равновесието, което с мъка пазеше Сел. Сега вече се олюляваше и Космическата кула. Тъмната бездна привличаше Сел като магнит. Затвори очи. Всичко изчезна, остана само равномер­ното люлеене на стената, тялото бавно се нагласяше към ритъма на поклащането, съзнанието търсеше равнодеиствуващата, която би му дала устойчивост. Със затворени очи Сел направи няколко крачки. Всичко беше много просто, ако не беше въображението. Защо ли си затвори очите, щом във въображението и веднага се появиха и пропастта долу, и тесният корниз, и па­дането във бездната, започващо със слабост в кра­ката. . .

Въображението натрапваше на тялото своя трескав

ритъм. Тръпки полазиха Сел. Тя се заклати, загубвайки равновесие, задъха се от ужас. Нечии здрави зъби я сти­снала за глезена, Сел облекчено въздъхна. Призраците отлетяха. Вълкът стискаше крака и като с клещи, Отмалялото тяло изведнъж получи опора.

Сел не се решаваше да отвори очи. почиваше си от зловещата игра на въображението, едва сега разбра цялото безумие, самонадеяността, тласнали я към корниза. Само решителност и мъжество не дости­гаха, нужен беше и опит отдавна щеше да бьде долу, ако не беше опората, която и даде вълкът, яко не беше чувството за реалност, Което той и възвърна.

Тя премести единия си крак, издърпа другия. Не бива за нищо да мисли, трябва само слепешката да се движи, подчинявайки се на насочващата хватка на вълка. Щом изчезна страхът и угасна въображението, тялото вече само пазеше равновесие.

Най-после леко стискане и подсказа: „Стоп!" Престое­ше най-трудното — трябваше да отвори очи и да по­гледне надолу.

Светкавици непрекъснато раздираха небето. Сел гле­даше само грапавата, измита от дъжда плоскост на корниза, стори и се, че вижда песъчинката, прегъна коляно, пренесе тежестта на него. каменната плоскост се уголеми, приближи се. Сега Сел ясно видя песъчин­ката, лежеше съвсем наблизо и потрепваше отпадащите капки. За известно време светкавиците стихнаха, после се появиха изведнъж няколко. Песъчинката заблестя като диамант, Сел бързо протегна ръка.

. . . когато се озоваха пак на площадката, Сел се опря на стената. Подът се люлееше, ръката и се облегна на гърба на вълка. Сърцата им биеха еднакво лудо.

Долу лежеше омитият от дъжда град. Техният град. Успокояващо потропваха дъждовните капки. Подът престана да се люлее и тя вече здраво стоеше на него.

Преведе от руски Цвета Пеева

У Р А Н (Виж цв. приложение)

Петте планети, които разгледахме до сега, са били известни още от дълбока древност. Дълго време след откриването на телескопа, астроно­мите не успели да прибавят към познатите планети нито една нова. Убеждението, че около Слънцето обикалят само шест планети, било толкова силно, че когато английски­ят астроном Уилиам Хершел забеля­зал на 13 март 1781 година сред наб­людаваните звезди диск на неизвестно небесно тяло, взел го за комета. Но по-късно френският учен Лаплас до­казал, че това е планета. В ясни без­лунни нощи тя може да се види и с невъоръжено око от хора с по-силно зрение.

Първата, открита от астрономите

планета, по традиция получила име­то на римския бог Уран, бащата на бога Сатурн.

Уран обикаля около Слънцето на средно разстояние 2872 мил. км., като прави една обиколка за 84,02 земни години. Периодът на околоосното му въртене е 10,49 часа. По обем Уран е 50,6 пъти по-голям от Земята, а по маса 14,517 пъти. Диаметърът му е 47 100 км, или 3,7 пъти по-голям от земния диаметър.

Като всички планети гиганти и Уран има могъща атмосфера. Тя се състои от водород и метан.

Оста на Уран е наклонена към пло­скостта на орбитата не както на дру­гите планети, а с цели 98 градуса. Това поражда особената последова­телност на годишните времена, изме­няща характера си през 21 години. Бъдещите космонавти ще бъдат по­разени, че Слънцето в продължение на няколко години ще стои точно над Северния полюс, докато Южният ще тъне в мрак, а на Екватора ще има здрач. Приблизително след 21 го­

дини Слънцето увисва над Екватора, а над Северния и Южния полюс дълги години ще цари здрач. След още 21 години се възстановява пър­воначалното положение, само с тази разлика, че този път Слънцето огря­ва Южния полюс.

Според теориите, обясняващи об­разуването на планетите, всички пла­нети и спътници трябва да се движат около оста си и около Слънцето в същата посока, в която се върти и самото Слънце — обратно на часов­никовата стрелка. Единствен Уран прави изключение и се върти непра­вилно спрямо останалите тела на си­стемата. Същото неправилно въртене имат и петте му спътника, обикалящи около планетата. Двата най-голе­м и — Титания — с диаметър 1600 км и Оберон — с диаметър 1450 км, са били открити от Хершел в същата 1787 г. Другите два, които са значително по-малки, са били открити през 1851 г. от Ласел. Най-малкият — Миран­да — беше открит от Койпър през 1948 година.

34

Сто начина да загубиш

Денят криеше много обещания да бъде светлосин, топъл и най-по­сле свободен от досадни занимания. Работата, която го очакваше сутрин­та, бе една от най-любимите му. Ста­на и реши да започне веднага. Затър­си книгите, които му трябваха. Три намери лесно, четвъртата търси до­ста време, а петата я нямаше и ня­маше. Сети се, че я бе дал на някой от приятелите си.

Седна и подреди листата пред себе си. Написа първия ред и спря, за да го прочете. Телефонът позвъня.

— Слушай, довечера непременно трябва да се видим. Да изпием по едно кафе и да ти разкажа много интересни неща.

— Така ли? Какви? От другата страна на жицата

гласът весело разказваше любопитни работи. Когато затвори телефона, бяха си казали всичко. За вечерта оставаше само кафето.

Отново седна и с известно усилие успя да се съсредоточи. Някой по­звъни на вратата.

— За нафтата. Приемайте! Вярно, че трябваше да дойдем утре, но днес сме по-свободни и обикаляме. Да­вайте, давайте!

Когато отново се върна в стаята, долови мирис на изкипяло мляко. Зае се да почисти, наля си една чаша, вместо да закуси, и пак седна да пише.

Тогава се сети кому бе дал петата

книга. Позвъни, но му съобщиха, че приятелят му е заминал неочаквано в командировка за седмица-две.

С нарастващо раздразнение отново се зае да работи. Успя да напише първата страница. Работата като че ли потръгна. Посегна да вземе друга химикалка, тъй като тази свърши не­очаквано, всъщност време й беше, и бутна забравената чаша с мляко. Бели пръски полетяха към книгите, листата, килима. Ядоса се, грабна покривката от близката масичка и започна да бърше с нея. Тя се пре­върна в мръсен парцал. Реши да я изпере. Докато пускаше водата, ча­совникът удари дванадесет. След половин час имаше важна среща. Хвърли покривката и изскочи навън.

Утрото се бе изнизало безшумно и безполезно като добро намерение, за­душено под стъпките на времето.

. . . И сто и един начина да спечелиш времето

А часовникът бе работил ни по-бързо, ни по-бавно от всеки друг път. Часовниците въобще отмерват вре­мето еднакво. И огромните, предна­значени за кули, и малките, едва забележими, и онези с камбана, с пиленца, с кукувичка или с фигури — всички освен развалените — след всеки шестдесет секунди отмерват минута, след всеки двадесет и четири часа — денонощие.

Човек не може нито да свие, нито да разтегне времето. Не може и да го

спестява. Времето, неизползувано онзи ден и вчера, няма никаква стой­ност нито днес, нито утре. Срещу неговото неотстъпно движение може да се приложи само един успешен ход — да се авансира. Всяка работа, която ще трябва да се свърши в бъдеще, може да се почне днес или поне да се подготви. Тогава не ние подтичваме запъхтени след времето, а то се движи след нас и успяваме да го използуваме напълно.

Човек, разбира се, зависи от много нещо. Трябва и да яде, и да спи, и да се грижи за себе си. Тези разходи на време не могат да се съкратят под една определена стойност. На всичко отгоре психолозите и биолози­те разсякоха денонощието на три равни части: сън, работа и почивка. Може временно да вземеш от едната и да дадеш на другите, но много скоро ще се наложи да връщаш с лихви. Хората се опитват да вместят живота си в тези три тесни кутийки. Късат, прехвърлят, връщат и най-накрая много вдигат рамене. Не­възможно — и това е!

А други успяват. Те използуват стотици малки хитрости, които на практика са добре известни. Само че ги прилагат вкупом и постоянно.

Удобен стол, приятна обстановка, добро осветление, правилна поза, чистота, подходящи цветове, темпе­ратура и влажност, липса на шум, добри инструменти — от писалката до пилата и триона, — това са дребо-

35

лии, но извънредно ефикасни. Те успяват дълго време да пропъждат умората и в такъв случай необходи­мостта от почивка е по-малка.

Добро настроение — това вече е нещо по-сложно. Настроението има отношение към ритъма на работата. От настроението зависи и ходът на времето, защото макар човечество­то да се подчинява на една и съща смяна на секунди, часове и дни, всеки отделен човек съществува в свое собствено време.

Ето, слънцето направо препуска през небето, сякаш някой дърпа силно слънчевата колесница. Преди не повече от час бе утро, а вече е обед. Скоро ще настъпи и вечерта. Това е времето на щастливия човек. То лети бързо, а в спомените изглеж­да още по-кратко.

За другиго има нещо убийствено бавно в смяната на часовете. Той че­сто поглежда към стрелките и дори проверява дали часовникът му не е спрял. Изпълнен е с нетърпение. Това е времето на очакването.

Денят е сив, навярно облачен и безкраен. Влачи нозете си съвсем отпуснато. Никаква работа не спори.

Никаква мисъл не проблясва. Това е времето на безразличието.

Именно ритъмът, който ще наложи нашето настроение, ще определи ри­тъма на работата.

Но ако настроението е нещо, което не всеки може да овладее, музиката влияе на всички. Бяха извършени много изследвания, за да се докаже каква именно музика е подходяща за отделните видове дейности. В ре­зултат на това днес музикалните програми във фабриките и заводите са научно обосновани. Една от про­грамите например е следната: поло­вин час преди да започне смяната се пускат маршове; десет минути преди началото на работното време — бо­дри и весели мелодии с бърз и ясен ритъм, които прогонват всякаква сън­ливост; следват четиридесет минути спокойна и все пак бодра музика. После програмата прекъсва и се под­новява един час преди обед, когато силно се усеща умората. През обед­ната почивка — малък концерт по желание. След обед — през половин час програми с бързи, ритмични ме­лодии.

Ако трудът е физически, особено

важна е икономията на движения. Дясната ръка е в страшно несправед­ливо положение. Тя понася до два­надесет пъти по-голямо натоварване от лявата. Ако малко усъвършен­ствуваме лявата и й възложим не твърде прецизни дейности, ще започ­нем да работим два пъти по-бързо, защото умората на дясната ще нама­лее.

Трябва да се употребяват прости движения. Да се избягват резките промени в направлението и скоро­стта. Предметите да не се вдигат или пренасят, а да се използува тях­ното свободно движение под силата на тежестта. Да се работи ритмично и никакви предмети да не се държат излишно в ръка по време на работа. Човек винаги, когато е възможно, трябва да работи седнал, а не прав.

Всичко казано дотук е просто и ле­сно. То се отнася все до умората. Когато тя е по-малка, човек може да работи по-добре и по-дълго.

Но най-големи проблеми в борбата с времето си остават планирането на работата и изработването на чувство за време. Преди години, когато хро¬ нометражът бе нещо почти непознато, не един работник се изненадваше, когато до работното си място вижда­ше непознат човек, готвещ се да записва нещо. В края на работния ден бележникът бе изпълнен с на­пълно обикновени неща: от осем и пет до осем и седем часа — търсене на кибрит; от осем и седем до осем и осем часа — палене на цигара; от осем и осем до осем и шестнадесет— изработване на един детайл; от осем и шестнадесет до осем и двадесет — почивка и т. н.

Но след като тези отделни времена се групират, често се получаваше, че един работник отделя много пове­че време за цигари и разговори, от­колкото за работа. Че много неща биха могли да се извършат паралел­но, а други могат да отпаднат. Че отделни процеси се правят по-бавно, отколкото е нормата. Хронокартите помогнаха извънредно много да се подобри производствената работа.

А как да постъпи човек, когато ра­ботата му зависи само от него? Ако такъв човек смята, че няма до­статъчно чувство за бързия ход на времето, той би могъл всеки петна­десет минути да си записва какво е извършил. Празните редове са сил­но обвинение, на което малко хора могат да устоят. Само две седмици, прекарани по този начин, ще ни на­карат да пестим минутите. Начините, по които губим своето време, едва ли

36

ще бъдат нещо ново и все пак кар­тината ще бъде поразителна.

Но най-важното в борбата с вре­мето е планирането и разпределе­нието на работата. Да не говорим за това, че целта трябва да ни бъде ясна, че трябва да се заемаме с ра­бота, която можем да извършим с нашите сили и квалификация. Ко­гато се определят всички основни и второстепенни моменти, веднага става ясно в какъв ред и в каква комбина­ция могат да се решат те. Ако срокът е много малък, трябва да се обсъди кои неща могат да отпаднат временно или съвсем и кои могат да се вземат наготово от други решения.

В плана не могат да съществуват „може би та, криво-ляво, как да е, някои ден, навярно, ще гледам". Вместо тях има: „днес, утре в еди­надесет часа и петнадесет минути, на седемнадесети септември в пет часа след обед" Всеки ред е съобра­зен с една деловитост и лаконичност, които трябва да бъдат основни каче­ства на съвременния човек.

Работата не бива да се щурмува направо. Силите няма да стигнат за дълго. По-добре е да се обсъди как по-резултатно да се премине през затворените врати на решението.

Колкото до разпределението на работата, тук отново може да се вър­нем към няколко прости, но необик­новено действени истини:

Най-малки са резултатите от пър­вия час на работа. Затова човек би могъл да го използува за подрежда­не, сортиране, подготвяне, въобще — за по-лека работа. Но през втория и третия час — никакви разговори по телефона, никакви посещения, никакво разсейване. Това е времето на добрите резултати. През четвър­тия час може да се позволят и раз­говори. След обед човек работи в същия ритъм.

Освен това в понеделник и събота работата най-малко спори. Но в сряда и четвъртък всичко е включено в действие. Тогава — никакви засе­дания, събрания, гости.

Някой ще каже: „Че то било лесно! Но защо дори хора, които чудесно организират своята работа, казват, че времето не стига?"

Ами разбира се! Не стига — и това е. Един учен се оплакваше:

„Когато пишех тази книга, изгу­бих страшно много време, за да на­меря необходимите данни. Сега, ко­гато ще излиза второто й издание, отново съм затруднен. Искам да я допълня, но за времето, което е из­минало, материалите са станали тол­

кова, че няма кога да се справя." А за младия човек е още по-трудно.

Има много неща, които е длъжен да върши — учение, помощ в къщи, грижи за по-малки братя и сестри; много, които обича да прави — спорт, танци, музика, срещи с прия­тели, колекционерство- много, които мечтае да постигне — открития, изо­бретения, пътешествия.

Възрастният вече има свой вътре­шен ред, всичко горе-долу си е на­мерило мястото, а може би и инте­ресите му са понамалели. Но да си млад и изправен пред законите на времето е страшно трудно. Хвърляш се ту към едно, ту към друго, ту към няколко неща едновременно. Отказ­ваш се, отново се залавяш, изоста­вяш всичко заради нещо съвсем ново и затова по-привлекателно.

Това противоречие няма повече от две решения и те приличат на начините, по които студентите се готвят за труден изпит, неочаквано насрочен за след седмица. Едни ре­шават да прочетат всичко, макар и съвсем бегло, други — докъдето стиг­нат, но задълбочено. Първите имат повече шансове за успех, но никаква полза от своите знания, вторите — рискуват, но прочетеното се запечат­ва дълбоко в съзнанието им. Навярно така трябва да се постъпва и с увле­ченията. Те са нещо необикновено сериозно и заслужават повече вни­мание. Ето например учен, който се е научил чудесно да свири на ци­гулка и изпълнява на концерти трудни музикални произведения. Ма­тематик, който пише стихове, и ги издава, защото са твърде добри. Военен лекар, създал уникална ко­лекция от 30 000 пословици и по­говорки. Работник, който притежава 6 хиляди изображения на трамвайни вагони от всички страни. За люби­телите се създават театри, балетни студия, кръжоци по живопис.

Това са все хора, които и в рабо­тата си, и в свободното си време са имали ясна цел, упорство и поради необикновената вярност към своето увлечение са му посветили повечето свободно време.

Такива хора доказват, че всичко е възможно. Какво желаете? Около­светско пътешествие? Научете два езика, станете шофьор, спестявайте всеки месец пари, намерете приятел, който има вашите мисли и желания, и най-много след пет години другари­те ви ще ви изпращат.

Или да научите език, европейски или някакъв друг, непознат и тру­

ден? В продължение на една година гледайте един час по-малко телеви­зия и отдайте това време на учеб­ниците.

Да свирите, да пеете? Всеки ден с жар посвещавайте свободните минути на това занимание и не позволявайте нищо да ви отклонява от него.

Да имате интересна колекция?Само намислете каква и започнете. Събе­рете всички възможни материали, започнете да си пишете с други хора, които имат същите интереси, и много скоро вие ще можете да участвувате на изложба на колекционерите.

Всичко е по силите на човека. Само да може да използува както трябва минутите. Времето се отплаща на онзи, който умее да го авансира.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

37

КРАЛЯТ НА МАТЕМАТИКАТА

Грешката

— Г-н Фридрих, днес е събота и много ви моля да ми заплатите по-рано, искам да замина. . .

Фридрих Гаус остави длетото и тръгна към дома си. Той тромаво крачеше между големите каменни блокове в двора. Внезапно зад един от тях изхвръкна малко момче и се блъсна в него.

— Внимателно, Карл, ще ме събориш — пошегува се той.

Момчето се скри зад баща си, а нападателят му сму­тено отстъпи назад.

Фридрих влезе под навеса, седна пред грубо скованата маса, извади един тефтер и започна да смята на глас. Вилхелм застана до него и търпеливо зачака.

Гаус отброи сумата и му я подаде. Вилхелм я взе, благодари и си тръгна.

— Татко — каза след малко четиригодишният Карл, — ти направи грешка. . .

Фридрих се ядоса и понечи да удари детето, но то избяга и се скри. Каменарят се отпусна на стола, който изскърца под тежестта му, и започна отново да изчислява сумата, която беше броил на помощника си. След малко с голямо учудване откри, че е направил грешка. Наистина момчето знаеше да чете и познаваше всички цифри по стария календар, който висеше в кух­нята, но днешната случка го накара още повече да се замисли за сина си. . .

[В училище. . .

В плесенясалата стая на основното училище „Света Катерина" цареше гробна тишина, от време на време нарушавана от някоя въздишка. Все още никой не мо­жеше да реши сложната аритметична задача. Учителят г-н Бютнер важно се разхождаше между учениците с пръчка в ръка.

Изведнъж Гаус стана и подаде класното си упражне­ние на Бютнер. Изненадан, учителят го взе и иронично каза:

— Нека Карл ни обясни как успя толкова бързо да реши задачата.

— Г-н Бютнер — започна уверено момчето, — 100 + 1 = 101, 99 + 2 = 101, 98 + 3 - 101 и т. н., т. е. имаме толкова двойки, колкото се съдържат в сто, Отговорът е 50 х 101 = 5050.

Бютнер беше така изненадан от отговора, че му тряб­ваха няколко минути, докато се съвземе и проговори. По същество Карл Гаус бе открил формулата за сумата на аритметичната прогресия.

В междучасието Бютнер извика помощника си Бар¬ телс и след като му разказа случката, двамата решиха да извикат бащата на момчето.

— Господин Гаус, вашият син притежава необикно­вени математически дарби — каза на другия ден Бют­нер. — Ще трябва сериозно да помислите за по-нататъш­ното му образование.

— Единственото нещо, което мога да направя, е да го освободя от вечерната работа в къщи — неохотно обеща Фридрих Гаус.

38

След това „обещание" светлината на прозорчето под покрива дълго не угасваше. Често пъти идваше и пре­подавателят Бартелс. По-късно той също се посвети на математиката. Между ученика и учителя се роди чудно приятелство. Бартелс беше така очарован от своя ученик, че навсякъде говореше за необикновените му способности.

Дните и седмиците минаваха бързо. . . Скоро и новият учител по математика Хелвиг категорично заяви, че е безсмислено Гаус да посещава училище, тъй като няма какво повече да научи.

Въпреки волята на баща си, Гаус напусна училището и започна упорито да учи античните езици.

В 1792 година Гаус бе вече на петнадесет години. Той постъпи в Collegium Carolinum. Учебната програма бе направена за ученици с по-широки познания. Изу­чаваха от античните езици до физика, химия, литера­тура, балет, фехтовка. . . Тук Карл прекара четири години и отново блесна с възможностите си. На талант­ливия ученик бе отпусната стипендия, за да следва, и той напусна Брауншвайг.

. . . 1795 година. По пътя за Гьотинген летеше каре­та. В нощния мрак Луната ту се показваше, ту се скри­ваше зад вековните борове и осветяваше с медната си светлина уморените лица на пътниците. Между тях беше и Карл Гаус.

Гьотингенският университет, който доскоро се сла­веше само с историци и физици, вече бе станал важно математическо средище. Тук следваха Гьоте, Шилер, Кант и много чужденци — предимно от скандинавските страни. Университетът разполагаше с огромна библио­тека, и то с математическа литература, което бе от го­лямо значение за младия Гаус.

Мислите трескаво се въртяха в главата му. Ето че след няколко часа ще бъде в града, а все още не бе решил какво да следва: литература или математика. Първата предлагаше по-бляскави перспективи, при това лекции четеше самият Хайне. Кой път да избере?...

Този период на творческо лутане обаче попречи на Гаус да продължи математическите и филологически­те занимания. Гаус посещаваше лекциите и по литера­тура, и по математика.

На 30 март 1796 г. той направи поразително откритие, което окончателно определи по-нататъшния му път.

Нови открития

„На всеки начеващ геометър е известно, че е въз­можно да се построят с линийка и пергел различни пра­вилни многоъгълници, а именно триъгълник, квадрат, петоъгълник, петнадесетоъгълник и всички, които се получават от тях с последователно удвояване на стра­ните им. Всичко това е известно от времето на Еквлид и, както изглежда, оттогава се е разпространило убежде­нието, че тази област на елементарната геометрия не може Да се разшири повече; поне аз не зная успешен опит в това отношение. Ето защо, струва ми се, че за­служава да бъде известно откритието, че освен тези

Карл Фридрих Гаус (1777—1853)

правилни многоъгълници с линийка и пергел могат да се построят още множество други, например седемна¬ десетоъгълници. Това откритие е само следствие от една още не съвсем готова обща теория, която ще бъде публикувана, след като бъде завършена.

Карл Фридрих Гаус студент по математика в Гьотинген"

Заслужава да се спомене, че Гаус бе на 18 години и се занимаваше в Брауншвайг с еднакъв успех с фило­софия, с класическа литература и с висша матема­тика.

Разсъжденията на Гаус стават образец за всички алгебристи на новото време. Те са един от изходните пунктове, от които тридесет години по-късно ще тръгне Галоа, за да създаде своята теория. За значението, което самият Гаус придава на това свое откритие, може да се съди по желанието, което оставил на своите прия­тели — да изгравират върху надгробната му плоча седемнадесетоъгълник в кръг.

Младият Карл винаги прави публикациите си някол­ко години по-късно. Този период от живота му е наситен с много открития.

Трудно е да се изброят областите, в които Гаус ра­боти. Резултатите го поставят между най-великите ма­тематици в света, а съвременниците му го наричат „кралят на математиката". Трудът му „Аритметически изследвания" систематизира натрупания дотогава ма­териал и съдържа големи открития: Гаусовата теория за квадратичните остатъци и Теория за правилните мно­гоъгълници. Той работи и върху теория на числата, висшата алгебра, теорията на аналитичните функции, диференциалната геометрия, теорията на вероятности­те и по много други проблеми на математиката.

Сензацията

Снегът заваля привечер и до настъпването на нощта покри всичко. Наоколо цареше гробна тишина. От време на време Гаус спираше да пише и се ослушваше. Тук, в Гьотинген, той очакваше важно известие от специал­ното дружество на астрономите.

„Защо ли се бави известието? Може би пътищата са затрупани? Или може би нещо се е случило с добрия приятел "Пиаци? Наистина Палермо е далеч, но мина толкова време и все още нищо. . . Интересно, къде се е скрила отново малката планета Церера, след като така ясно я бе видял Пиаци. . ."

Два месеца бяха изминали в напразно търсене. Но­щите се бяха превърнали в дни. Напразно телескопът я търсеше със зоркото си око из необятната небесна шир. Слънцето я бе забулило под огнените си лъчи. Къде ли са незнайните пътища, по които броди?

Цифрите се редяха една след друга и запълваха бе­лите листове пред Гаус. Изчисленията продължаваха. С всеки изминат час силуетите на дърветата зад прозо­реца ставаха все по-ясни и постепенно синевата на изток повдигаше черното було на нощта. . .

Пътят на изчезналата планета бе открит, и то не с телескоп, а по пътя на изчисленията. Сега не оставаше нищо друго освен всичко да се провери на звездната карта и час по-скоро да се изпрати известие до Пиаци.

1802 година. Още една сензация. Карл заедно с прия­теля си Олберс откриват още една малка планета — Палада. По същия метод са открити и астероидите Юнона и Веста.

Новините бързо литват по света. Отвсякъде пристигат хвалебствени писма и поздравления. Петербургската академия на науките избира Карл Фридрих Гаус за член-кореспондент, а малко след това и за научен секретар.

Няколко години след това получава и официална по­кана от Хумболд да отиде на работа в Берлин. Но Гаус отказва поканата. Той предпочита да работи в Гьотин­ген като директор на астрономическата обсерватория и като професор.

Работи труда си „Теория за движението на небесните тела", която излиза в 1809 година.

Периода от 1820 година до 1830 година, т. е. десет години, Гаус посвещава на геодезични измервания. През това време той създава науката висша геодезия. Предишният елементарен начин, по който си пред­ставяли земната повърхност, бил отхвърлен. Най-после била установена нейната действителна форма. За тези измервания Гаус дори изобретил специален уред, на­речен хелиотрон.

Годините бързо летят, изпълнени с напрежение, с работа, с нови, винаги смели идеи, с открития. . .

Вятърът бушуваше навън със страшна сила. Клоните на дърветата се огъваха и от време на време удряха в стъклото, като че ли молеха за помощ стария човек, който пак седеше пред работната маса. Бурята го зовеше на път — пътя, по който бяха отишли неговите най-добри приятели — Шумахер, Олберс, Линденау, проф. Голдшмид и никой от тях не бе се върнал.

Листовете пак бяха изпъстрени с множество числа и формули. Треперещата ръка упорито стискаше перото, а късогледите очи сълзяха под дебелите стъкла на очи­лата. Той се облегна назад, за да си почине. Постепенно ръката се отпусна и перото падна на земята. Силният напор на вятъра отвори прозореца и разгърна една от

39

книгите върху масата После вятърът утихна, сякаш се зачете:

„В редиците на гениалните представители на науката само двама велики предшественици — Архимед и Ню­тон — са били тъй щедро надарени от природата, както Гаус. . . Какви черти на гения му го изтъкват като нещо съвсем необичайно, което няма равно на себе си в цялата история на науката? Неговата разностранност е огромна, той има постижения във всички области, в които е работил. Пред нас е рядка картина на съвър­

шено равновесие между могъщата сила на математиче­ското творчество, строгост на аргументацията при осъществяването на гениалните замисли и практически усет за приложения към потребностите на човека и об­ществото чак до най-старателното провеждане на наблю­дения и измервания. И накрая цялото това колосално, от самия него създадено богатство се поднася на света в най-съвършена форма. . . По сила геният на Гаус е най-великият от всички. . ."

ЛИЛЯНА БОЙКИКЕВА

МИКРО-МИКРО-МИКРОЛЕНТА

Тя е създадена в ГДР и авторите­тите в областта на фотографията я признават за едно от най-значителни­те събития във фотографията през последните години. Тя допуска ли­нейно намаляване на снимката 600 пъти! Тъй като така намалението на площта е 360 000 пъти, то е възможно на страница, голяма колкото страни­ца на нашето списание „Космос", да се помести цяла библиотека от 700 тома по 500 страници всеки том.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ОТПАДЪЦИТЕ?

Изнасянето на отпадъците от еже­дневния живот вън от градовете става все по-голяма проблема. Транспортът е все по-скъп от година на година, а отпадъците се увеличават по обем. Датски инженери предлагат във всеки по-голям блок да се устрои съо­ръжение за химическа преработка на отпадъците без достъп на въздух — за да не намалява и без това недоста-

40

тъчният кислород над градовете. Органичните отпадъци ще се пре­връщат без дим и без миризма в стерилна пепел, заемаща малко мя­сто.

ВЪРТИНОГ

Жителите на Прага удивено се спират, когато виждат този необик­новен автомобил. Той се движи върху съвършено нов тип колела, съставени от еластични полукълба, в които се подава въздух под налягане. Особено разпределително устройство подава въздух под налягане в полукълбата, които са по-назад, а полукълбата, които опират земята, се свиват. Така че колелата, като че се „отблъскват" от земята, а не се въртят от двигател. Двигателят — от автомобил „Тра­бант" — служи не за да движи колянов вал, а за да задействува ком­пресора, който подава сгъстен въздух в празните полукълба.

Този нов тип на движение на авто­мобил, разбира се, едва ли е пригоден сега за използуване на земята. Може би това ще е прототип на всъдеход за Луната или Марс — при силно пре­сечена местност. Още отсега се набе­лязват някои преимущества на рото¬ педа („въртиног") при маневриране. Той може да се завъртва съвсем на място на 90°. Скоростта му се регули­ра от бързината на подаване сгъсте­ния въздух.

„Юньй техник" — СССР

ТРАКТОРИ НА МОРСКОТО ДЪНО

Те ще се появят наскоро. За над­морските работи край бреговете на Ламанш са конструирани специални подморски съоръжения, които не са точно трактори, а по-скоро ги наподобяват. Те тежат около 55 то­на и ще бъдат свързани с един ко­раб-майка. „Тракторът" ще може да се движи по неравно дъно, да търси потънали кораби, да помага при сондирания и прокарване на кабели.

САФАРИ В ЕВРОПА

Най-късно след три години ре­зерватите в Бохемия ще бъдат открити за сафари на африкански животни. В град Двур Кралове в Източна Бохемия се създава зоопарк от съвсем нов тип. В резерват, който обхваща около 80 хектара, вече са

пристигнали 50 жирафа, 70 зебри, няколко дузини редки антилопи и голяма фамилия щрауси. Животните засега се приспособяват към климата, като живеят под навеси. Първите стада от тях ще бъдат пуснати на свобода през 1973 година.

РАДАРИ СРЕЩУ СКАКАЛЦИ

Едно необикновено приложение на радара е намерено от д-р Глен Ше¬ фер от Лайчестър — той предвижда използуването му за установяване на ята скакалци, от които страдат някои райони в Африка. Радарът, монтиран върху камион, може да се придвижва бързо на големи раз­стояния. Той може да открива еди­нични летящи скакалци на разстоя­ние три километра, а ята от ска­калци могат да бъдат открити на разстояние 90 километра. Мрежа от такива станции по границите на пустинните области би могла да предупреждава своевременно за гро­зящата опасност. На снимката — нашествие на скакалци в Мароко.

„НБИ" — ГДР

ТРЕТИЯТ РОДИТЕЛ

Говори се, че днешните деца се въз­питават не от двама родители, а от трима. Третият е телевизорът, стоящ спокойно в ъгъла на хола. Статисти­ките от различни страни показват, че децата от училищна възраст (от 6 до 16 г.) прекарват пред телеви­зора седмично от 12 до 24 часа. Съ­гласно статистиките в развитите страни даже тригодишните деца пре­карват пред телевизионния екран по 45 минути дневно. В отсъствието на родителите телевизорът играе ро­ля на електронна бавачка!

ПРИШЪЛЦИ ОТ КОСМОСА?

Не. Това странно съоръжение в пустинята не е издигнато преди няколко хиляди години, а съвсем наскоро. Това е наземна станция от системата на „Телстар". То приема сигнали от изкуствен спътник и пре­дава телевизионните програми по екраните на телевизорите в Кувейт.

НЕОБИКНОВЕНИ ПЪТНИ ЗНАЦИ

В бр. 10/1970 г. „Космос" публику­ва няколко странни пътни знака. Продължаваме колекцията! По пъ­тищата на Замбия шофьорът трябва да се пази от най-дебелокожите пе­шеходци — слонове или хипопота­ми. Животните при всички случаи имат преимущество. Другия? пътен знак е също за пешеходци — двуно¬ ги и четириноги. Той се намира на Трансазиатската магистрала, която пресича границата между Афгани­стан и Пакистан. Знакът показва специалната пътечка, по която трябва да се движат хората и кравите.

5 ЗЛОВЕЩА СНИМКА

Наглед в нея няма нищо особено. Но това е снимка на два града, по­гребани под камъни и пръст. На 31 май 1970 г. в резултат на мощен трус от склоновете на връх Уаска¬ ран в Андите се откъсва парче с обем 7—8 милиона кубически ме­тра. То увлича със себе си и част от ледници. Лавината започва да се движи с около 80 км в час, разделя се на две и по долините на реките погребва градовете Юнгай и Ран¬ раирка. Надписът в горната част гласи „Тук беше Юнгай", под него със знак е отбелязан централният площад на градчето. В долната част надписът е: „Тук беше Ранраирка". Пресечената линия е шосето, което съединявало двата града.

„Курьер" — ЮНЕСКО

ДВОЕН БУДИЛНИК

Понякога съвсем не е достатъчно да бъдеш събуден сутрин — това още не гарантира навременното отиване

на работа. Една немска фирма пред­лага на купувачите си будилник, който звъни два пъти — веднъж за събуждане и още веднъж за мину­тата, когато трябва да излезеш от дома, за да не закъснееш!

ПАК ЗА ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА

Известният „детектор на лъжа­та", използуван в американскати полиция, наскоро е преживял фиаско в Швейцария. Върховният съд в Цюрих се е произнесъл, че данните от „детектора на лъжата" не мо­гат да бъдат използувани като съдебни доказателства, защото са крайно несигурни. Според решението на съда закоравелите престъпници могат да се приучат така да кон­тролират своите реакции, че да измамят детектора. А от друга страна, хора, които са невинни, мо­гат случайно да се изчервят или раз­тревожат от въпрос, който няма нищо общо с престъплението, за което ги изследват.

БОМБИ СРЕЩУ ЛАВИНИ

Страните в Алпите, и преди всичко Швейцария, отдавна воюват срещу лавините. Изградена е широка мрежа от станции за информация при „опасност от лавини", марки­рани са безопасните пътища и пр. Но освен това в Швейцария съще­

ствува и специален Институт за изследване на снега и лавините. Той се намира във Вайсфлухйох и е един­ственият по рода си институт в света. На негово разположение има няколко хеликоптера, които извърш­ват редовни рейсове над лавиноопас¬ ните места. По тях специално обу­чен персонал хвърля малокалибрени бомби. Детонацията предизвиква па­дането на лавината по време, което може да бъде контролирано.

„Хоби" — ГФР

МОСТЪТ НА СКАНДАЛИТЕ

Мостът „Президент Коста е Силва" при Рио де Жанейро е бил обявен от бразилските инженери, които са го проектирали, за „Мост на Столе­тието". И действително, този мост, който е дълъг пет километра и се извисява петдесет метра над морето, изглежда внушителен. Но постепен­но мостът от „Мост на столетието" се превръща в „Мост на скандалите", защото започва бавно да потъва. Част от него вече съвсем се е от­къснала. В момента държавна ко­мисия разследва строителния скан­дал, а европейските кредитори от Парижката Ротшилдова банка нас­тояват да им бъдат върнати вложе­ните средства.

„Хоби" — ГФР

ТЕСТ Този път предлагаме на нашите читатели

един особен тест. Той е

ТЕСТ С НАГРАДИ

и се нарича „ С ъ с т а в е т е и д е а л н и я б р о й „Космос"! Какви са изискванията на теста? Преди всичко е необходимо да сте следили —редовно или не съвсем —

нашето списание. Във всеки случай — поне да имате представа, какво е било публикувано в него през 1970 и първите пет броя от 1971 година. И, разбира се, да имате свое мнение по онова, което е било отпечатано1

Малко по-долу даваме списък на статиите и разказите, от които чита­телят трябва да състави идеалния брой. Всички материали са подре­дени в групи по науки, като всяка група носи една буква (например Д. Астрономия, космонавтика), а всеки материал — един номер (например 23. В Космоса без ракети).

По-нататък всичко е просто. Прилагаме тук един талон за участие в теста. Под всяка буква нанасяте номера на материала, който най-много ви е харесал от тази група. Например от група „Физика" ви е харесала най-много статията „Тежината на точката". Значи под буквата Е ще нанесете в празното квадратче номер 69. И така — за всички групи. На гърба на талона ще попълните исканите данни—трите имена, адрес, възраст, образование, професия (учениците отбелязват в кой клас са), ще изрежете талона и ще го изпратите в плик най-късно до 10 октомври 1971 г. в редакцията — София, бул. „Ленин" 47, списание „Космос" (за конкурса).

К а к в и н а г р а д и ще се р а з д а д а т и как? Всички получени талони ще б ъ д а т о б р а б о т е н и с елек­

т р о н н о и з ч и с л и т е л н а м а ш и н а . Тя ще определи коя статия от всяка група е получила най-много гласове — т. е. най-много се е харе-сала на читателите ни. Съответният номер ще носи на всеки читател, който го е посочил, една точка. След това електронноизчислителната ма­шина ще посочи читателите, набрали най-много точки. Теоретически са възможни максимум 18 точки. Ако с еднакво число точки има двама или няколко читатели, наградата ще се даде по жребий на единия от тях, като останалият (или останалите) минава в следващата група.

А наградите са: Е д н а п ъ р в а н а г р а д а — 100 лева, д в е в т о р и награ-

ди по 50 л е в а и п е т т р е т и н а г р а д и по 30 л е в а и ще бъдат обявени в брой 1 от 1972 година.

Вероятно вече сте разбрали какво представлява този тест. Той е тест не само за читателите, а и за редакцията! Ние искаме да знаем какво най-много ви харесва и това е своеобразна анкета, която ще имаме предвид за следващата година.

А сега — ето списъка! За улеснение посочваме и броя, където се нами­ра материалът — може някой да желае да го прочете отново!

с п и с ъ к на материалите, участвуващи в

ТЕСТА С НАГРАДИ

А. Р о д н а н а у к а и т е х н и к а

1. Софийското метро 6,1970 2. България — с атомна енергия

7,70 3. София и въздушните реки 8,70 4. Какво има под София? 10,70 5. Професии на нашето бъдеще

2,1971 6. С поглед към благоденствието

3,71 7. Адрес: България 5,71

Б. Н а ш а т а м л а д е ж т в о р и

8. При утрешните изобретатели 4,70

9. Електроника — младежка 6,70 10. Клубове на бъдещето 8,70 11. И талант, и знания 9,70 12. Обективна оценка, приятен из­

пит 10,70 13. Младежкото техническо твор­

чество — предконгресен отчет 1,71 14. Младо техническо поколение

1,71 15. Комсомолът, знанието, техни­

ката 2,71 16. Младостта и химията 4,71

В. С ъ в е т с к а наука, т е х н и к а и и с т о р и я

17. Човекът със стоте имена 1,70 18. Среща в Кремъл 2,70 19. Останкинската кула 2,70 20. Поръчение от Ленин 3,70 21. С ръката на Ленин 4,70 22. Пустинята оживява 5,70 23. В Космоса без ракети 6,70 24. Градини върху лед 7,70 25. Един ден в точка 8,70 26. Кораби — алпинисти 9,70 27. Доказателство за невероятното

10,70 28. Корабът слуша Вселената 1,71 29. Бактерии — металурзи 2,71 30. Телескоп № 1 4,71

Г. С ъ в р е м е н н а т е х н и к а и и с т о р и я н а т е х н и к а т а

31. Състезателни автомобили 1,70 32. „Монголфиери" срещу "шар­

лери" 1,70 33. Телевизия на бъдещето 2,70 34. Дизайн 2,70 35. Крилата електроника 3,70 36. Нова, по-нова, най-нова —

бионика 4,70 37'. Хора и роботи 4,70 а». Биоархитектура 5,70 39. Микроавтомобили 6 70 40. Що е киматика? 6,70 41. Старт! Самолетът излита! 8,70 42. Времето на електронния ра­

зум 9,70 43. Езикът на роботите 10,70 44. Опасни рекорди 2,71 45. Машини на утрешния ден 3,71 46. Голямо и малко в техниката

3 и 4,71 47. Възможното бъдеще 4,71 48. Непогрешимите оракули 5,71 49. Съвременни дилижанси 5,71

80. Елементи и котки 4, 71° 81. Тази осма група! 5,71

3 . Б и о л о г и я

82 . Колумбовци сред животните 4,70

83. Самоубиват ли се животните? 5,70

84. Отровите на морето 7,70 85. Равносметка на столетието

(биология) 8,70 86. Зараждане и самозараждане

2,71 87. Генетиката и произходът на

човека 2,71 88. Полза или задължение? 2,71 89. Космическа биология 4,71

И. З о о л о г и я

90. Насекоми — музиканти 1,70 91. Зимен сън 2,70 92. Горски човек 3 70 93. Борба с акулите 3,70 94. Хамелеони 4,70 95. Животни — богове 6,70 96. Очите, които виждат нощем

8,70 97. Корморани, не ни напускайте!

9,70 98. Животни — сеизмографи 10,70 99. Квезал 1,71 100. Животните в 2000-та година

3,71

К. М е д и ц и н а , човек

101. Може ли да се чете по-бързо? 1,70

102. Езикът на почерка 3,70 103. Как да не забравяме 7,70 104. Математици — чудо 8,70 105. Тайните лекарства 9,70 106. Рецепта за гении 9,70 107. Защо не се прихващат приса­

дените сърца? 2,71 108. Има ли възраст успехът? 5,71 109. Борба с изкуствената гръмо­

тевица 5,71

Л. Г е о л о г и я , г е о г р а ф и я

ИО. Фата моргана 1,70 111. Разширява ли се Земята?

4,70 112. Мъртвата долина 5,70 113. Исполинските водопади 6,70 114. Застрашеното чудо 7,70 115. Полюсите — земя непозната

9,70 116. Лавината на отпадъците 10,70 117. Внимание — отрови! 10,70 118. Велики проекти 1,71 119. В света на ледовете 1,71 120. Необикновени природни явле­

ния 2,71

121. Сонди в небето 3, 71 122. Горящите полета 3,71 123. Равносметка на столетието

(геология) 4,71 124. Градове — гиганти 5,71

М. И с т о р и я , а р х е о л о г и я

125. Преди потопа 1,70 126. Следа от Атлантида 2,70 127. Изоставени градове 5,70 128. Чудесата на света 7,70 129. По следите на белите индиан­

ци 10,70 130. Стражите на Сердика 2,71 131. Сфинксът не отговаря 2,71 132. Петокраките стражи 4,71 133. Съперникът на Вечния град

5,71

Н. Б и о г р а ф и и на в е л и к и у ч е н и

134. Синята искра (Алесандро Волта) 2,70

135. С огъня на Прометей (Асен Златаров) 4,70

136. Момчето и ученият (Фридрих Вьолер) 7,70

137. За науката, за истината (Ми­гел Сервет) 8,70

138. Вторият Бернули (Даниел Бернули) 9,70

139. Наука с главна буква (Фре­дерик Жолио-Кюри) 10,70

140. И смъртта отстъпи (Джоузеф Листър) 1,71

141. Генералът на атома (Игор Курчатов) 3,71

О. Н а у ч н а ф а н т а с т и к а

142. Случаят доктор Джекил 1,70, 143. Машината на времето 2,70 144. Р, Нейри! 2,70 145. Кладенецът на Хеката 3,70 146. Операция „Кели" 5,70 147. Решавай, пилот! 6,70 148. Изгубеният робот 7,70 149. Фридей и мракът 8,70 150. Съдбоносно завръщане 9,70 151. Факт рът време 10,70 152. Експеримент 1,71 153. Във всички галактики 2,71 154. И нещо даром 3,71 155. Ако всичко се повтори 5,71

П. Е к с п е д и ц и и , приклю­ч е н и я

156. Последната шега 1,70 157. Самообладание докрай 2,70 158. С „Джамбо" над саваните 2,70 159. Омагьосаното море 3,70 160. Експедиция Берже 3,70 161. Опърничавият питон 4,70 162. Истината за капитан Кид

4,70

Д. А с т р о н о м и я , к о с м о н а в ­т и к а

50. Острови в Космоса 1,70 51. Остарява ли Слънцето? 2,70 52. Скафандърът 3,70 53. Странните слънца 6,70 54. Към безкрая. . . и по-нататък?

6,70 55. Ако има живот някъде. . . 7,70 56. Новите тайни на Луната 8,70 57. Големият взрив 9,70 58. Планети — катапулт 10,70 59. Има ли неизвестни планети?

1,71 60. Храната на ракетите 1,71

61 . Антисветовете — наши съсе­ди? 2,71

62. Първият планетоход 3,71 63. Равносметка на столетието

(астрономия) 3,71 64. Слънца — съседи 4,71 65. Космическият пръстен 5,71

Е. Ф и з и к а

66. Атомните часовници 1,70 67. Равносметка на столетието

(физика) 3,70 68. Невъзможно! Това е! 4,70 69. Тежината на точката 5,70 70. Незавладените крепости 6,70 71. Професиите на лазера 7,70 72. Нулевите 9,770 73. Петото сетиво 1,71 74. Работещото нищо 5,71

Ж. Химия

75. Названията на елементите 3,70

76. Равносметка на столетието (химия) 5,70

77. Наследственост и информация 1,71

78. Молекули по поръчка 2,71 79. Четиринадесетте близнака 3,71

ТАЛОН ЗА УЧАСТИЕ

В ТЕСТА С НАГРАДИ

Трите имена

Адрес

Възраст

Образование

Професия

163. Двете грешки на Магелан 6,70 164. Експедиция „Космос" 7,70 165. Върху ледения блок 7,70 166. Пътуване с „Витяз" 10,70 167. Съкровището на пещерата

1,71 168. Двубой 2.71 169. Бинджи 3,71 170. Последният ход 4 и 5,71 171. Когато ти станеш бяла 5,71 172. Изчезването на „Ана Фобс"

5,71

Р. З а г а д к и в н а у к а т а

173. Последният Маугли 1,70 174. Търси се обяснението! 2,70 175. Назад към звездите! 5,70 176. Изчезнали! Но къде? 6,70 177. Виновен е подводният вулкан

8,70 178. Още е загадка 8,70 179. Загадъчни личности 1,71 180. „Свещникът" от Андите 3,71

181. Помнят ли растенията? 4,71

С. Т е с т о в е

182. Познавате ли кучетата? 1,70 183. Пътни знаци 2,70 184. Кой е той? 3,70 185. Възможно и невъзможно 4,70 186. Картинен тест археология

5,70 187. Логика и знания 6,70 188. Как да не забравяме? 7,70 189. Тренировка на интелекта 7,70 190. Учени на XX век 8,70 191. Умеете ли да се съсредоточа­

вате? 9,70 192. Каква обща култура имате?

10,70 193. Тренировка на интелекта 1,71 194. Притежавате ли фантазия?

2,71 195. Общителен ли сте? 3,71 196. Каква обща култура имате?

4,71

197. Старинни оръжия 5,71

Т. Л о г и ч е с к и з а д а ч и

198. Шестото чувство на инспек­тор Стрезов 1,70

199. Паролата 2,70 200. Как може. . . щом като? 3,70 201. Обирът 4,70 202. Шофьорът на такси 5,70 203. Загадъчен случай 6,70 204. Древният ръкопис 7,70 205. Ограбване 8,70 20$. Тайнственият пожар 9,70 207. Алиби 10,70 208. Грабежът 1,71 209. Уликата 2,71 210. Паяжината 3,71 211. Ахатова огърлица 4,71 212. Убийство в планината 5,71 А сега — успех! И не забравяйте

срока за изпращане на талоните — 10 октомври 1971 година!

КОСМИЧЕСКО Р А С Т Е Н И Е В Ъ Д С Т В О

ИН

ТЕ

РЕ

СН

О

И

НЕ

ПО

ЗН

АТ

О Коренът расте надолу, а стеблото — нагоре.

Като че ли всичко е пределно ясно и веднъж завинаги установено. Болшинството съвремен­ници на Дарвин не си задавали въпроса, защо това е така. А великият учен, който оставил на човечеството безсмъртната книга „Произход на видовете", не преставал нито за миг да се уди­влява на чудесата на живата природа.

Дарвин правел редица опити, с които искал да си уясни как влияят земното притегляне и светлината върху растежа на растенията и на коя страна накланят стеблата и корените им. Опитите подсказали на Дарвин безумната за онова време идея: Крайчетата на стеблата и коренчетата възприемат външните дразнения и ги предават на растящите движещи се части. И той пиша за вещество, което би могло да изпълнява ролята на посредник между расте­нията и обкръжаващата ги среда.

„Проблемата за посредника" вече цяло сто­летие занимава умовете на учените. В наше време този въпрос придобива особена острота във връзка с полетите до други небесни тела. Ще има ли или няма да има лунни плантации — решението на този въпрос ще зависи от това, как ще реагира тайнственият посредник.

Едва четиридесет години след Дарвин Физио­лозите откриха вещество което е способно да ускорява растежа, а също така да извива стеб­лата или корените в една или друга посока.

Изострената интуиция на учения не го е изма­мила. Дразненето наистина се предава по ра­стителните тъкани на доста значително раз­стояние. Напълно достатъчна е дори капчица от слаб разтвор от това вещество — само някак­ва си стотна част от милиграма в един литър вода. Така били открити стимулаторите на ра­стежа — фитохормоните. Заслугата за това откритие принадлежи на академик Николай Григориевич Холодни.

Постепенно, крачка по крачка картината се прояснявала. Оказало се, че разпределението на фитохормоните по стеблото и корените се влияе от множество фактори и на първо място от силата та на тежестта, светлината, топлината. Ще могат ли растенията да се развиват нормално и да дават добра реколта в условията на безтеглов­ност? Ако не, то тогава какво трябва да бъде минималното напрежение на изкуствено създа­дената гравитация? Ще успеят ли учените да заменят притеглянето с действието на светли­ната, топлината или електромагнитното поле? На тези въпроси за съжаление все още няма отговор.

Сега в ръцете на учените се оказа още един необикновен „дразнител", чието въздействие върху растенията те изучават с присъщото им старание и упоритост. Става дума за пробите от лунна почва.

Опитите започнаха миналата година под ръко-

45

водството на американския ботаник доктор Ч. Уолкиншоу. Тридесет вида растения се от­глеждат в четири вида „плантации". В първата „плантация" почвата е обикновена, такава как­вато е на Земята, във втората „плантация" поч­вата представлява смес от образци, събрани от различни райони на нашата планета, смесени в такива пропорции и обработени под действието на висока температура, така че тази смеска да бъде колкото се може по-близка до лунната почва. В третата „плантация" почвата е обикно­вена, земна, като към нея е прибавена малко стерилизирана лунна почва. А в четвъртата „плантация" също е поставена обикновена земна почва, само че в смес с истинска лунна почва. Прибавката на лунна почва е около 0,3 г.

Първите резултати от опитите се оказали до­ста неочаквани. По-голямата част от расте­нията най-добре се развили в четвъртата„планта-ция". Папратите, слънчогледът, тютюнът, салат-ките започнали да растат по-бързо. Някои ви­дове папрати и тютюн станали по-зелени. Но растежът на морските водорасли и бора се за­бавил.

Разбира се, любопитството мъчи ботаниците, пък и не само тях. Не е ли вредна лунната почва за земните растения? Какво трябва да се направи,та да може поне частица от земната флора да се премести върху нашия естествен спътник? И точно тук като че ли за пръв път мнението на учените не съвпада с прогнозите на писателите — фантасти.

Артър Кларк в разказа си „Скок към Луната" вече е „отгледал" растения, приспособени към живот във вакуум. Доктор Уолкиншоу смята, че растенията не могат да живеят без атмосфера. Дори нещо повече: на Луната Проблемата за азотните торове обещава да стане още по-остра, отколкото е на Земята. Та нали лунната почва не съдържа никакви органични вещества, тя е лишена от азотни съединения. Затова пък там има в излишък химични елементи, било то мало­важни за растежа на растенията, като калий и натрий, било потенциално отровни, като напри­мер титана.

В образците лунна почва са открити шестдесет и осем химически елемента от Менделеевата таб­лица. Обаче те се намират в други съединения и в друго състояние. Открити са четири неиз­вестни до преди това минерала. Все още не е изяснен молекулярният механизъм на тяхното въздействие върху живата природа. Но първите

46

практически крачки в космическото растение­въдство вече са направени.

Да не забравяме, че всичко започна от обик­новения въпрос: „Защо стеблото расте нагоре, а коренът — надолу?" Дарвин съумя да из­превари всички фантасти.

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А ВОДОРАВНО: 1. Голям бързоходен океански товаро¬

пътнически кораб. 5. Елементарна материална единица, носител на наследствени белези. 7. Четвъртият период от Палеозойската ера. 11. Повест от Шатобриан. 12. Органични съединения, съдържащи в молекулата си аминогрупа. 13. Горната част на капител. 14. Един от вдъхновителите и водачите на въстанието на Уот Тайлър (неизв. — 1381.). 16. Горна връхна мъжка дреха у старите римляни (мн. ч.). 17. Химичен елемент от IV група на Периодичната система. 19. Нормативен акт на висшата държавна власт. 21. Френски астроном (1688—1768). 23. Химичен елемент. 24. Най-близката точка до Земята от орбитата на Луната. 26. Пясъчни ивици земя, вдадени в морето. 27. Европейска столица.

Отговори на кръстословицата от бр.

28. Вид спорт. 29. Парична единица в Корейската НДР. 31. Река във Франция, десен приток на Лоара. 32. Химична съставка на цимента (двукалциев силикат). 33. Най-простият и важен представител на групата на фенолите. 35. Глиноподобна червена скала. 36. В акустиката — единица за гръмкост на звука, мерена в логаритмичен мащаб. 37. Минерал — бариев сулфат. 40. Етиленов въглеводород. 41. Единица за измерване на електрическа или механическа мощност. 42. Основно положение, мисъл, която се поставя за доказване. 43. Френски физик, формулирал законите на сухото триене (1736—1806). 45. Широките кости под кръста на човека. 47. Морска риба със странично сплескано тяло. 49. Съзвездие в Северното полукълбо. 50. Бел­тъчно вещество, изграждащо съединителната тъкан и костите. 53. Съзвучно завършване на стихове. 54. Град във Франция. 55. Първата съставна част на думи със значение сам, един, единен. 56. Родното място на Робеспиер. 57. Корейска мярка за дължина. 58. Длъж­ностно лице в древния Рим. 60. Португалски морепла­вател (1480—1521). 62. Телеграфната агенция на ОАР. 64. Дезинфекционна течност. 66. Насочено движение на електрони. 67. Герой на Стендал от „Червено и черно". 68. Съзвездие в Северното полукълбо. 69. Времето от изгрева до залеза на Слънцето. 70. Малки отвори на потните жлези на повърхността на кожата. 71. Древно стенобойно оръдие. 73. Цар на Епир (319—272). 74. Малкото име на ръководителя на Априлското въста­ние в Пловдивски революционен окръг (1850—1876). 76. Къса метална тръба с нарези за съединяване на две тръби. 78. Твърда прозрачна смола с жълт или чер­вен цвят. 79. Съветски езиковед и археолог (1864— 1934). 81. Звезда от съзвездието Телец. 82. Дъскорез­ница. 83. Бозайник от семейство Котки. 85. Алко­холна напитка на островите Ява и Цейлон. 87. Синте­тична материя. 89. Точно календарно време. 90. Нем­ски математик (1826—1866). 92. Римски император (54—68). 93. Най-големият римски историк от импера­торската епоха, бележит оратор (около 55—120). 94. Възпаление на ухото. 96. Град във Великобритания. 97. Наш композитор, автор на оперетата „Светът е малък". 98. Чифтокопитен бозайник от семейство Жи­рафи. 99. Племена от тюркски произход, населява­ли области, съседни на Балканския п-в. 100. Вагон за запаси от вода, гориво, смазка и различни материа­ли, необходими за работата на парния локомотив. 101. Звукова вълна, която може да предизвика слухово усещане. 102. Единица за измерване на ъгли.

ОТВЕСНО: 1. Швейцарски живописец (1702—1789). 2. Сигнал, тревога. 3. Наситен въглеводород. 4. Съзвез­дие. 5. Размер на машина, апарат, превозно сред­ство. 6. Вид такса, определена със закон. 7. Съзвез­дие в Южното полукълбо. 8. Положителен полюс на електрическите елементи и акумулаторите. 9. Звезда от съзвездието Орион. 10. Вид синтетични влакна 13. Най-малката градивна частица на химичните елементи. 15. Съединение на кислорода. 17. Приток на река Ангара. 18. Древноегипетска богиня. 19. Най-високата точка на видимата небесна полусфера. 20. Тревисто растение от семейство Сложноцветни. 22. Разказ от Иван Вазов. 24. Род треви или полухрасти от семейство Сложноцветни. 25. Частица, натоварена с положително или отрицателно електричество. 28. Определена площ земя. 30. Шведски инженер, изобре­тил динамита (1833—1896). 32. Изкуствен строителен материал. 33- Единица мярка за специфично лъчеизпу-

скане, равна на 1 лумен на см2. 34. Съкратеното назва­ние на квантов генератор. 35. Проводяща тъкан в стеб­лата и корените на висшите растения. 35-А. Радиотех­ническо устройство. 36. Един от проводниците на три­фазна линия или електрически прибор. 38. Фабрика за пречистване на захар, растителни масла и др. (мн. ч.). 39. Тегло на опаковката. 41. Падина, вдлъбнато мя­сто под планинска височина. 44. Встъпителна част в литературно произведение (мн. ч.). 45. Теглото или обемът на кораб в тонове. 46. Звезда от съзвездието Голяма мечка. 48. Скален нос на Черно море. 50. Връх в Западна Стара планина (2016 м). 51. Английска мярка за течности и зърнени храни. 52. Река в Тайланд. 58. Избрани екземпляри растения и животни при селекция. 59. Френски химик-органик (1807—1853). 61. Лесноизпаряваща се течност с органичен произход. 62. Система от принципи и норми за отношенията на хората в обществото. 63. Химична съставка на цимента (трикалциев силикат). 65. Основателят на съветската държава. 67. Прибор за определяне на разстоянието с помощта на звука. 69. Френски историк, византолог, професор в Сорбоната (1859—1944). 70. Френски физик (1647—1714). 72. Разред Безгръбначни животни от клас Паякообразни. 73. Френски политически деец, маршал (1856—1951). 74. Таван. 75. Експеримент (мн. ч.) 77. Разлика между две нива на температурата, налягане и други в мястото на изменението. 78. Жълто багрилно вещество в растенията. 79. Виден френски физик (1620—1684). 82,. Град в ГДР. 83. Наименование на представителите на разреда Десетокраки ракообразни от подкласа Висши ракообразни. 84. Шестата планета на Слънчевата система. 86. Източник на електронна еми­сия в електронни прибори 88. В хидротехниката — разход на количество вода. 89. Известна скулптура на Микеланджело. 91. В древногръцката митология — богиня на победата. 93. Земя (лат.). 95. Пустиня в Ин­дия и Пакистан. 97. Герой на Шекспир.

ВЛАДИМИР ГЕОРГИЕВ

47

НЕОЧАКВАНО САМОУБИЙСТВО

— Силен, як старец е бил Игнатов, другарю инспек­тор — обобщи накрая Варадин, който първи беше отишъл на произшествието. — Сигурно е щял да живее поне още десетина години, тъй рече докторът. Но ве­роятно, като е прочел съобщението за смъртта на един­ствения си брат, се е побъркал от мъка и призори е забил камата в гърдите си.

— Голямо наследство ли е оставил братът на Игна­тов?

— Стотина хиляди долара. Въртял дребна търговий¬ ка в Аржентина, емигрант е още от двайсет и трета година, после му провървяло и. . .

— . . . и една катастрофа прави ненадейно брат му в България богат и единствен наследник.

— Точно така, другарю инспектор. — А ненадейната смърт пък на стареца Игнатов прави

единствен наследник племенника му Борилов, е когото живеят заедно в тази къща. Въобще много внезапни събития има в цялата история, за да бъде правдоподоб­на — заключи замислено инспектор Стрезов. — Снехте ли отпечатъци от пръсти по оръжието?

— Разбира се. Им,1 отпечатъци само от пръстите на стареца. Но ако мислите за убийство, другарю инспек­тор, откажете се! Прозорецът на стаята беше затворен, а секретната брава на вратата — заключена. Ключът беше паднал на паркета до леглото; сигурно Игнатов го е бутнал, без да иска, от нощното шкафче. За всеки случай наш специалист провери бравата — няма следи от отваряне с подправен ключ или от насилие по нея, а другите два оригинални ключа си бяха в гардероба. Тъй че. . .

— А я виж каква пролука има под вратата! — под­хвърли Стрезов. — Не е толкова трудно да се извърши убийството, да се заключи вратата и после да се плъзне ключът обратно в стаята.

— Само че ако таблите на леглото не стигаха до са­мия под и ако леглото не беше до стената, на която е вратата — възрази тържествуващ Варадин. — За да спре в подножието на нощното шкафче, ключът трябва да се движи по дъга.

Стрезов мълчеше замислен. . . — Ела да чуем сега версията на племенника — каза

по едно време той. В съседната стая седяха с опечалени лица Борилов

и един млад мъж. И двамата бяха облечени в спортни екипи.

— Сигурно нищо нямаше да се случи, ако снощи не бях закъснял толкова много — започна Борилов. — Вуйчо ми е получил писмото, повъртял се е сам из праз­ната къща, без да има с кого да сподели мъката си,

после се е затворил в стаята си както всяка вечер и призори. . .

— Нищо ли не чухте през нощта — стъпки, тропане, може би плач. . .

— Бях пийнал снощи и съм спал като къпан. Дори се успах сутринта, та Коцето — той кимна към прия­теля си — трябваше да се качва до горе да ме буди. А обикновено, когато ходим на риба, аз го чакам в уговорения час на ъгъла.

— И не забелязахте, че ви липсва ножът? — подведе го Стрезов.

— Напротив — обади се Коцето, — аз специално го подсетих, защото си бях забравил моя нож. Търсихме го заедно в килера, па накрая взехме един обикновен нож и тръгнахме.

— Надвечер се върнахме от язовира — продължи Борилов — и Коцето се качи до горе да си разделим рибата. Гледаме яденето седи непобутнато в кухнята, дрехите на вуйчо — на закачалката, а вратата за­ключена и той не се обажда отвътре. Посъветвах се с Ко­цето и решихме, че е най-добре да позвъня в районното уп. . .

По средата на изречението Стрезов внезапно скочи от мястото си и излезе. Варадин и двамата мъже се спогледаха учудено, после го последваха. Клекнал на крака и ръце, Стрезов внимателно изследваше ивицата паркет пред леглото — от вратата до крака на нощ­ното шкафче, където се намираше ключът. Най-сетне намери това, което търсеше — топчица прашни власин­ки, каквито могат да се намерят под всяко легло, ако не е чистено дълго време. Бяха до самия ключ. Като взе внимателно находката си, Стрезов се изправи с победоносна усмивка.

— Още когато чух, че по ножа ви не са намерени отпечатъци и от вашите пръсти, Борилов, аз вече знаех, че вие сте убиецът — каза Стрезов. — Но все не можех да се сетя как сте решили задачата с ключа. Сега пече знам. Ще добавя само, че ако се бяхте грижили повече за чистотата в стаята на вуйчо ви, нямаше ла се сетя.

Как наистина Борилов би могъл да подхвърли ключа дотам?

ЛОГИКАТА РЕШИ: УБИЙСТВО В ПЛАНИНАТА

Четиримата са употребявали но­жа за рязане на сланината. Убитият отпада. Трябва да се види по разположението на отпечатъците на пръстите на останалите трима кой е държал ножа за удар от горе на долу — той е убиецът.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. X, бр. б

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор др СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар в коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист. ДИМИТЪР П Е Е В , ДИМО БОЖКОВ - биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р П А В Е Л БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ - ф и з и к , проф. РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н - ф и з и к , ХРИСТО Т И Л Е В — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ - химик

АДРЕСНА РЕДАКЦИЯТА - С о ф и я : бул. .Ленин- "№47, IV ет. ст. 28—29. тел. 44-26-21. вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3.00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст Дадена за печат на 20. VI. 1971 г. Формат 80х92х12 Държавно военно издателство Поръчка 1260 Печатни коли 8 Издателски коли 3 Тираж 100000