Upload
others
View
32
Download
0
Embed Size (px)
Citation preview
С_Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
Оръжието на победата 1 С „Вега" през Понтос Аксинос 5 Рецепта за столетници? 8 Видеорама Поули 11 От колибри до кондор 16 Парадоксът на близнаците 19 Животните в хералдиката 24 Помпей на XX век 27 Още за древните космонавти 31 Поредна мистификация или невероятно откритие? 34
„Космос" прочете за вас 35 Подводни роботи 37 Предава „Космос" 40 Тест 44 Задачи за остроумните 46 Кръстословица 47 Решава логиката 49
Библиотека „Космос" Ловец на магии Корица: Пантери Гръб на корицата: Подводна оранжерия БРОЙ 4 @ 1 9 7 5
ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС
Великата отечествена война беше изключително изпитание за всеки съветски човек. Замисълът и гран¬ диозността на военните операции, съгласуваността на различните родове войски и точното изпълнение на поставените задачи говорят не само за себеотрицанието на съветския войник, но и за тържеството на съветската военна техника. Това най-пълно се почувствува в последния щурм — при падането на Берлин.
„Стана така, че бях непосредствен участник в много крупни и важни настъпателни операции — пише в спомените си маршал Г. Жуков, четири пъти Герой на Съветския съюз, — но нито една не можеше да се сравни с битката за Берлин. Решено беше да се хвърлим върху противника с такава зашеметяваща сила, на която той едва ли би могъл да противодействува ефикасно, като използуваме многочислена и най-съвременна техника — авиация, танкове, артилерии.
В най-кратък срок на сравнително тесен участък от фронта бяха концентрирани 68 стрелкови дивизии, 3155 танка и самоходни оръдия, около 22 000 полеви оръдия и минохвъргачки. Само през първия ден на настъплението, 16 април, артилерията даде един милион и 236 хиляди изстрела. Образно казано, върху врага се изсипаха 2450 железопътни вагона със снаряди. Хитлеристите
буквално бяха потопени в море от огън и метал. Непроницаема стена от прах и дим висеше във въздуха.. ."
Изтребителите „ЯК-3", крайсерни танкове „Т-34", самоходни оръдия „СУ-100", гвардейски минохвъргачки, тежки танкове „ИС-2" — едва ли могат да се изброят марките съветско оръжие, донесли победата над хитлеристка Германия.
С т о м а н е н и т е к р е п о с т и
Есента на 1941 година настъпи с дъжд и лапавица. „Танковете затъваха в пясъците, блатата и непроходимата лепкава кал. След нас оставаха изпочупени гъсенични вериги, предавателни механизми, цели танкови поделения. Нуждаехме се от резервни части. . . от нов танк, който да противопоставим на руския „Т-34", (Хайнц Гудерман, командуващ танкова армия)
И наистина, в руската „тридесет и четворка" бяха избягнати всички недостатъци, характерни за немските танкове. Тя имаше висока проходимост, оръдие, от което снарядите излитаха със значително по-голяма скорост и пробивна сила, а 50-милиметровата броня беше практически неуязвима при схватки с противниковите танкове. Моторът — дизелов, с мощност 560 конски сили, способен да развие максимална скорост от 51 километра в час. Сравнен с немския танков карбураторен двигател, той е по-икономичен, не е взривоопасен и позволява по-голям непрекъснат преход — 450 километра. Огънят се поддържа от две картечници и едно 76-милиметрово оръдие, чиито снаряди пробиват вертикалната броня на немския Т-III от един километър разстояние.
Но съвършенството на танка зависи не само от това, доколко удачно е разпределена огневата мощ, от ходовите му качества и бронираната защита. „Нужна е още промишлена база и най-съвременна технология, без които и най-смелият проект ще си остане само проект. Създаването на един нов танк е дело не само на конструкторите, но и на металурзите, на специалистите по заварки на различни видове стомани, на леяри и технолози." (Ж. Котин).
Първите серийни „Т-34" слязоха от конвейера, през юни 1940 година. Те бяха предхождани от два опитни образеца, произведени в началото на същата година, преминали сериозно изпитание по маршрута Харков-Москва — през реки и блата, студове и виелици, без право да се движат по шосетата и преминават през мостове. На първия от двата танка беше главният конструктор Михаил Илич Кошкин; той лично искаше да се увери в качествата на своята машина. 26,5-тонният танк с лекота форсираше водните прегради, изкачваше стръмните оврази, веригите му затъваха в калта, но той при-
160-милиметрова минохвъргачки
спина в Москва в разчетеното време, В този преход Михаил Кошкин се простуди и заболя
тежко. Лекарите бяха единодушни — болестта е резултат на преумората от многогодишния напрегнат денонощен труд. През септември 1940 година Кошкин умря. След него остана „Т-34", за който врагове и съюзници говореха със суперлативи: „Т-34" е най-добрият танк в света." (генерал-фелдмаршал Клайст), „Най-забележителното настъпателно оръжие на Втората световна война." (генерал фон Милентин), „Този танк повлия неблагоприятно върху духа на немската пехота." (генерал Блюментрит), „Изключителните преимущества на „Т-34" са: ниският силует, простотата на конструкцията, малкото относително налягане върху почвата. Големият ъгъл на наклона на бронята определя блестящите му балистични характеристики," (из доклада на американски военни експерти).
В началото на 1943 година по бойните полета се появиха нови немски самоходни оръдия, танковете Т-V (пантера) и Т-V-Н (тигър). Те трябваше да противостоят на съветския „Т-34", Но и „Т-34" не беше вече този
от началото на войната. Делото на главния конструктор Кошкин продължиха неговите сътрудници Морозов и Крилов. Новият танк Т-34/85 тежеше вече 32 тона, дебелината на бронята му достигна 75 милиметра, а старото оръдие беше заменено с 85-милиметрово.
Появиха се и свръхтежки танкове. Колективът на ге-нерал-полковник Ж. Котин създаде още в началото на войната танка КВ, чиято броня беше неуязвима за танковите оръдия на врага. „По нашите танкове стреляше в упор немската тежка артилерия — разправя в спомените си комисарят на четвърта танкова бригада М. Ф. Бойко. — Бронята на нашата тежка машина КВ издържаше добре на изстрелите. Когато стигнахме до немската огнева позиция, се разнесе гръм и усетихме изключителен по сила удар. От бронята се посипаха искри. Снарядът беше ударил в кулата. , . Когато след боя разгледахме танка, намерихме само малка вдлъбнатина."
През 1943 година, на базата на КВ, се появи нов свръх-тежък танк — ИС-2. Дебелината на бронята му достигна 100 милиметра, а в челната част,—120 мм, Въоръжение-
Танк ИС-2
Танк Т-34
100-милиметрово оръдие
то му се състои от три картечници и едно 120-милиметрово оръдие. Немското командуване се видя принудено да издаде заповед, с която изрично се забранява на екипажите да влизат в открит бой с руските танкове. Така войната на умовете беше спечелена от съветските учени и конструктори.
„ Б о г ъ т н а в о й н а т а "
— така образно наричат артилерията» това прозвище важи с пълна сила за съветската артилерия в дните на Великата отечествена война. Самоходни оръдия с 85, 100 и 152-милиметрови дула — на външен вид наподобяващи танкове, само че без купол и много помощно оръдие. „Оръдията с висше образование" се впускаха по петите на противниковите танкове, реагираха мигновено на всяко изменение в бойната обстановка, отблъскваха контраатаките на противника и отбраняваха завзетите позиции до пристигането на полевата артилерия.
Влекачи докарваха оръдия от различен калибър и далекобойност, сред които с най-голяма популярност се ползуваше ЗИС-3 — полково 76-милиметрово оръдие. За него професор Волф, бивш ръководител на отдела за артилерийски конструкции при Круп, казва: „Без всякакво преувеличение може да се каже, че ЗИС-3 е една от най-гениалните конструкции в историята на артилерията". Какви са неговите предимства? „Преди всичко изключително простото устройство, неговата сигурност и простота на обслужването", обяснява В. Грабин, генерал-полковник от техническите войски на СССР. От една страна ЗИС-3 е достатъчно мощно оръдие, за да респектира противника, да унищожава неговите огневи гнезда, а от друга — по своята бързина на изстрелване на снарядите то отстъпва единствено на минохвъргачките.
Минохвъргачките — още едно оръжие с изключителна огнева мощ, което съветските конструктори разрабо
тиха до съвършенство. Състои се от дуло, опорна плоча и двунога-лафет. Мината се вкарва през дулото. Под действието на собственото си тегло тя пада надолу и от триенето капсулата експлодира. Експлозията възпламенява барутния заряд и разширяващите се газове изхвърлят мината през дулото. „Когато нашият разчет стреля, във въздуха се намират 18 мини. Това означава, че по времето, когато експлодира първата мина, ние поставяме двадесетата, а осемнадесет други вече летят към врага", разправят Героите на Съветския съюз, минохвъргачите братя Шумови.
На 14 юли 1941 година в боя край Орши батареята на капитан Флоров даде първия залп от гвардейската минохвъргачка БМ-13. Ураганният огън от реактивни снаряди с бездимен барут обърка противника. Той не знаете как да противодействува на новото оръжие, което по простонародно нарекоха „Катюша". Войната продължаваше. След БМ-8 и БМ-13 дойдоха по-мощните БМ-31-12. От времето на първия залп до декември 1944 година бяха произведени над 10 000 „Катюши". „Цяла Източна Прусия русите превзеха с помощта на минохвъргачките", свидетелствува Дункелакер, полковник от немската армия. С реактивни снаряди бяха въоръжени още изтребителите и някои тежки бомбардировачи. „На височина 4,5 хиляди метра бием врага както искаме — разказват френските летци от полка „Нормандия-Не-ман". — Съветските изтребители „ЯК-3" ни осигуряват пълно превъзходство над немците, Те имат висока маневреност и необходимата бързина. С тях двама можем да се бием срещу четирима, а четирима — срещу шестнадесет.. .'" ■
. . . На 20 април, пет дни след започването на операцията за превземането на Берлин, далекобойната артилерия премина разстоянието от Одер до Шпрее и откри огън срещу града. След още няколко дни през него минаха съветските катюши, танкове и артилерия —- хората и оръжието, които изковаха победата.
•1
162-милиметрова гаубица
Аз зная ветрове, аз зная светове: през бурното море, през Черното море.
Стара моряшка песен
С и м е т о н а с в е т л а т а з в е з д а
Късно през нощта на 10 октомври 1974 година от Варна отпътува яхтата „Вега" с четирима души на борда. Произведена в Полската народна република, много дни преди това яхтата привличаше погледите с красивата си хидродинамична линия. „Вега" е килова яхта, тип „Смарагд", с водоизместимост 4 тона и ветрилна площ 32 квадратни метра, стъкмена като бермудски шлюп. Коритото й, направено от висококачествени стъклопласти, е дълго 9,70 м и широко 2,65 метра. Газенето, в зависимост от натоварването, се движи средно около 1,80 метра. Палубата и рубката са изработени от великолепно махагоново дърво. Кок¬ питът е удобен, самоотливен, вдясно се намира таблото за дистанционно запалване на двигателя, а зад него — ръчката на газта, за предния и заден ход, а така също и ръчната помпа.
От кокпита, прекрачвайки разпределителната преграда, по две стъпала се слиза в каютата. Тези стъпала са подвижни, лесно разглобяеми — зад тях се намира малък дизелов двигател с мощност 7 конски сили, който според програмата ще се използува само при маневриране или аварийни ситуации.
В средата на каютата върху тръбни стойки е монтирана масичка с две крила, които могат да се прибират. Успоредно на нея е капитанската койка, а отляво — койката на старши помощника. Зад капитанската койка е малката щурманска масичка с таблото за светлините над нея. Тясно шкафче отделя пред-ставителната част на каютата от предното, носово помещение, което преминава във форпик. Тук могат да нощуват още двама души.
Л ю б о в т а к ъ м м о р е т о
Много бяха причините, които ни събраха за седмици наред в този малък съд, но главната беше една — любовта към морето. Целият досегашен живот на капитана на „Вега" Георги Георгиев беше преминал в борба с водната стихия. Дългогодишен ветроходец, основател на яхтклуба на язовир „Искър" край София, екс-шампион на клас „Фин", капитан на кораба-ветеран „Калиакра", той и сега ни беше главната опора в трудните изпитания. Ветроходец от класа е и старши помощникът инж. Иван Георгиев, учредител на яхтклуба „Порт Варна" и негов секретар. Но той е и опитен механик от влекача „Юпитер". Новаците бяхме ние — инж, Иван Йорданов, енергетик в ДСО „Воден транспорт" — Варна, и аз — журналист по професия. В екипажния списък на яхтата бяхме вписани като шкотмени. Всеки от нас вложи обаче това, което беше по силите и възможностите му.
Задачите, които си бяхме поставили, не бяха леки. Движейки се в извънтериториални води, ние трябваше да обиколим Черно море, без да се отбиваме в каквото и да е пристанище и да проучим условията на плаване през този годишен сезон, който се характеризираше със силни бури. Естествено, това беше, от друга страна, една идеална възможност да изпитаме мореходните качества на този тип яхта, която се произвежда серийно в Полската народна република. Трябваше да проверим още екипировката, цялостното снаряжение, да уточним оптималния брой членове на екипажа при подобни продължителни плавания, психическата им устойчивост и условията за сработка между тях. Наред с това щяха да бъдат извършени редица изследвания, свързани с така важния днес проблем за опазване на околната среда. И накрая, може би най-важната цел, да се проучат условията
за провеждането на международна регата на името на Георги Димитров по една от отсечките на маршрута.
О т п р а в я м е с е к ъ м И с т а н б у л
Почти веднага след като излязохме от Варненския залив, времето започна да се разваля. Задуха хладен ветрец, който бързо се усили, надигна се висока вълна. Втурналият се от североизток щорм се обърна в източен и с това условията на плаване се влошиха съвсем. Капитанът реши, че при тия обстоятелства не е разумно да слизаме дълбоко на юг, защото след това ще бъде много трудно да вървим нагоре към Анадола. Така неочакваният по сила и посока вятър тегли дебела черта върху надеждите ни, че с помощта
5
на повърхностните водни течения, които в Черно море са в посока, обратна на часовниковата стрелка, ще можем да поддържаме висока скорост. Непрестанните насрещни ветрове ни принудиха да плаваме с лавировка.
Неусетно изминаха първите няколко дни. Животът върху яхтата про-тича нормално, в своите строги рамки. Не се вижда никаква суша, хоризонтът се е сключил около нас в съвършена окръжност. Постепенно вятърът стихна и сега мога да се наведа през борда без риск да падна в тъмните води. В епруветки взимам проби, за да бъде по-късно изследвана степента на замърсеност на морската вода. От време на време хвърлям зад борда и сакчето за планктон То дълго се влачи зад нас, под
скача по вълните, после го прибирам и разочаровано се вглеждам в мал
6
кото влажно петънце, което зеленее върху тюла. Внимателно прехвърлям събраните проби в стъклениците с шлифовани запушалки, надписвам етикетите и ги прибирам в сандъчето, предназначено за Института по океа¬ нография във Варна.
А н а д о л с к и т е п л а н и н и се появиха някак неочаквано със зората на настъпващия ден. Както обикновено, бях на вахта от 4 до 8 часа. По ясното небе светлееха пътеводните звезди, зад яхтата струеше фосфоресцираща диря, отнякъде долитаха проточени женски гласове, преплитаха се, подканяха, умоляваха, оплакваха се. Стана ми страшно, имах чувството, че някой ме докосва. Бях се вторачил упорито право напред, по курса, не смеех да отместя погледа си встрани, обхванат от
това предателско чувство. Халюцинации ли бяха тези гласове, или вятърът си правеше лоши шеги?
Започна да се развиделява. Ветрилата нежно порозовяха. Стихна играта на сенки и гласове. Изведнъж забелязах вдясно от нас безкрайната планинска верига, една темену¬ жена в ранната утрин стена, която се въззимаше из морските води.
Слънцето се разпалваше с неподозирана за този сезон сила, започваше истински летен ден. Горещите лъчи смъкваха виолетовата дреха на планината и сега ясно се виждаха нащърбените хребети, дълбоките пропасти и долища по техните склонове, тънката мрежа на пътечките, които лъкатушеха из варовиковата пустош.
Събрахме се всички на палубата. Вятърът подухна вяло, като че ли се извиняваше и изчезна някъде зад
хоризонта. Яхтата описа полукръг и с отпуснати,, ветрила премина в дрейф. Това съвсем не беше предвидено по програмата. Та нали разчитахме тъкмо на силните октомврийски ветрове?
Р а з п у с к а н е л , о б а ч е н я м а — капитанът ни подхвърли по една цикла; съблечени до кръста, ние пълзим по махагона и стържем шуп¬ налата лакировка. Течението неусетно ни е приближило към брега и ние откриваме малко селище около тесен залив. Вижда се масивна постройка, може би училище или казарма, встрани са пръснати безредно къщички, а на една височина близо до брега стърчи самотно минаре. Това минаре ние ще виждаме още много дълго — като че ли невидима връв ни държи здраво за него. Горещината ни изтощава, принудителният престой ни изнервя. Само от време на време откъм Анадола идва едва доловим полъх — от него ветрилата дори и не трепват, но той ни носи зноя на скалистата пустиня, изсушава ни с безмилостна прегръдка. Измъчва ни постоянна жажда, водните запаси бързо намаляват.
Жоро, капитанът, е отворил дървената преграда към двигателя. Решаваме да го включим за малко — да зареди акумулаторите, пък и да се поотдалечим от брега. Опитното ухо на Жоро долавя някакви нередни шумове. Над Волвото се навежда и Ваньо, старши помощникът, механикът на влекача „Юпитер". Ослушват се, палят го и го спират, фор¬ сират.. . Нещо стърже, там, под металната глава на двигателя. Сега ли трябваше да стане това?
Л е д е н а т а б о м б а р д и р о в к а
Привечер хоризонтът пожълтя. Чер" ни облаци бързо стесниха мрачния пръстен. Нощта подрани, задуха хладен вятър, после всичко затихна. В тягостната тишина някой се обади: „Затишие пред буря". Той само потвърди нашите мисли. Никой обаче не очакваше, че природната стихия ще се изсипе като ледена градушка. Виолетовите светкавици браздяха мрака, забиваха се яростно в разлюляното море. Капитанът и старши помощникът се втурнаха да прибират платната и в този момент бурята с нова, неподозирана сила се втурна върху нас. По палубата зачукаха тежки късове, наедряха бързо, загърмяха. През ледената стена едва
се виждаха призрачните силуети на двамата ни другари, които подскачаха и се извиваха, приклекнаха и залитаха като в някакво бесовско хоро, дирижирано от вятъра. Аз и до днес се чудя как стихията не изтръгна платната от силните им ръце, как изобщо устояха те двамата там, на носа, в неравната битка.
Вълнението и вятърът не стихнаха дълго след края на жестоката бомбардировка. Минаха часове, когато сред грохота на вълните чухме сухо, късо изпукване. Какво се беше случило? Огледът, който направи капитанът, донесе неприятния отговор: беше се скъсал носовият щаг, едно от тия стоманени „въжа", които поддържат мачтата. . .
Щагът е поправен, морето се поуспокои, зад нас останаха стотици мили. Приближавахме най-далечната точка от нашето плаване — вече сме на 150 мили от Батуми. Но нещо тревожи капитана: двигателят не е в ред и ние отдавна се движим без светлини, за да спасим акумулаторите от изтощаване, последните няколко хляба мухлясаха от влагата, въпреки всички мерки, които взехме за да ги запазим; анадолският зной „пресуши" запасите ни от питейна вода.. .
Колебаем се известно време и единодушно решаваме да се отбием в Батуми.
Б а т у м и
Градът се е разпилял по тъмните, покрити със субтропическа растителност хълмове. По заравнените места се виждат цитрусови горички и чаени плантации. Макар че е вече краят на октомври, слънцето щедро сипе ярката си жарава. Асфалтът по улиците е нажежен, къщите наоколо са грейнали в светлина. Ето какво е записал капитанът за нашия кратък престой в този южен град:
„25 октомври. Нашите колеги, съветските ветроходци от Батуми, ни устроиха сърдечно посрещане. Споделихме с тях идеята за учредяване през 1975 година на международна черноморска регата. Те с радост приеха идеята и изразиха готовност да участвуват в нея. Маршрутът и времето на провеждането й ще бъдат определени допълнително.. ."
Повредите, причинени от ледената буря, бяха отстранени, запасите от питейна вода и хранителни продукти — възстановени, и ние тръгнахме с попътен вятър. На рейда български танкер чака разрешение да влезе
в пристанището. „Вега'' минава край него, разменяме поздрави, после се отдалечаваме, изпратени от трикратния, протяжен рев на корабната сирена.
Скъпи са срещите със свои хора, с български флаг, с всичко, което осезаемо ти напомня за родината; от нея ни делят стотици мили, но нали тя е все в мисълта ни, нали я носим в сърцето си, и най-сетне нали в тежките бури силата ни идва заедно с безспорния факт, че българи за пръв път са се впуснали в този затворен маратон сред разбушува¬ ното есенно море, сред залюляната стихия, че българи за пръв път от древни времена обикалят с ветроходен съд стария Понтос Аксинос.
Ч е р н о м о р е о п р а в д а в а и м е т о с и
Няколко дни вече, при променлив по сила и посока вятър пътуваме към полуостров Крим. Приказката ни все се върти около завръщането, правим сметка кога ще бъдем във Варна. Сметка без кръчмар обаче, както казва поговорката.
Слънцето се спуска на запад тъмночервено, в грозни огньове пламна целият хоризонт. Мрачните облаци, които дойдоха кой знае откъде, се сгъстиха, скупчиха се в заплашителни грамади. Морето затихна, потъмня, около нас, докъдето стигаха очите, се разплиска мастилена чернилка. Капитанът, сдържан и в бележките си, е записал следните няколко реда за схватката, от която успяхме все пак да се измъкнем живи:
„1 ноември — вечерта. Връхлетя
7
ни силен западен щорм — осем бала вълна. Първоначално решихме да изчакаме неговото отминаване на плаваща котва, но след това сметнахме, че е по-добре да продължим и да потърсим укритие зад Крим — в Ял¬ та."
Десет часа гигантски вълни ни връхлитаха от всички страни — без посока, без милост. Като призрачни сенки те се надигаха в мрака, спираха се за миг, та да видим по-добре заплашителната им сила, и се втурваха към „Вега". Яхтата се издигаше на гребена им, катереше се по тия разпенени хълмове, втурваше се надолу към разтворени бездни и аз се питах — ще намери ли сили тази малка, разтреперана, вибрираща, разтърсвана лодчица да издържи в неравната борба.
Но „Вега" издържа. Издържа и а това, че се намираше в сигурни
ръце. Десет часа капитанът Георги Георгиев стискаше в яката си длан руля, пресмяташе, съобразяваше, разпореждаше. Старши помощникът Иван Георгиев неотлъчно беше до . него.
Платната бяха свалени — сега те носеха само смъртен риск за „Вега". Единствената надежда ни беше двигателят. Неговите седем конски сили, скромни сили срещу мощта на стихията ни пренесоха до живота. Призори яхтата хвърли котва в Ялта. Докато навън, в открито море, бурята продължаваше да беснее, тук ние бяхме на сигурност. Другарите ми заспаха, преуморени от жестокия двубой. Аз останах на вахта, за да посрещна слънцето на новия ден.
З а в р ъ щ а н е т о
Гостоприемна Ялта ни изпрати с пожелания за попътен вятър и с по
койно плаване. След всичко, което преживяхме, нищо вече не беше в състояние да ни разтревожи. След няколко дни през гъстата мъгла видяхме светлините на Констанца. Не минава много време и капитанът ще отбележи в своята тетрадчица:
„8 ноември. При вълна от 5 бала приближавахме вълнолома на Варна. Пристигаме точно в определения по графика ден. След малко ще бъдем на българския бряг . . . "
Българският бряг. Виждаме как тичат насам през проливния дъжд матроси, щурмани, младежи и деца, нашите посрещачи, скъпите ни другари.
Ние успяхме. Яхтата „Вега" за 28 дни измина 1650 мили, за да можем да кажем: „Поставените задачи са изпълнени." Сега иде време за изводи, а после. . . после предстоят нови плавания.
БРАТИСЛАВ ТАЛЕВ
Първото нещо, което прави човек, когато се появи на бял свят — е вдишването и последното — неговото последно издишване. Дишането е синоним на живота. „Докато дишам, надявам се", гласи знаменитият латински афоризъм.
Многостранният процес на дишането се свежда до общоизвестното поглъщане на кислород и отделяне на въглероден двуокис. Нашето тяло се нуждае от кислород. Нужен е много кислород. Еволюцията на животинския свят — това е борба за най-добро усвояване на кислорода.
Но тук ще става дума не за кисло-рода, а за йогите и въглеродния двуокис. Още в 1911 г. П. М. Албицки писа, че част от СО2, образуващ се в организма, подлежи на отстраняване и нормалният организъм се освобождава от него с рядко съвършенство. Другата част на въглеродния двуокис е необходима и тя не само не се отстранява, а напротив, организмът я пази като една от най-важните си съставни части. Тази гледна точка по-късно бе потвърдена от много изследователи.
Обаче силното увеличаване на кон
центрацията на СО2 във вдишвания въздух е неблагоприятно за човека. В нашата лаборатория бяха проведени опити с доброволци, намиращи се в херметична камера, където се имитираше излизане от строя на системата за възстановяване на въздуха. След като хората прекараха 16—17 часа в камерата, съдържанието на кислорода във въздуха в нея спадна до 13%, а на въглеродния двуокис нарасна до 8%. Организмът на човека реагира на това с 12 пъти увеличение на вентилацията на белите дробове, пулсът стана учестен, общото състояние на организма рязко се влоши.
Друга е реакцията, когато има високо съдържание на СО2 във вдишвания въздух при „живопогребаните" йоги. Завеждащият отдел психология в Общоиндийския институт по медицински науки В. Анаид проведе опит с човек, който прекара 8—9 часа в херметична стъклена камера. В края на експеримента във въздуха на камерата имаше 15% кислород и 5% въглероден двуокис. И въпреки всичко, при йогата нямаше увеличаване на вентилацията на белите дро
бове нито повишаване на артериалното налягане или ускоряване на пулса.
Известният „факир" и „магьосник" Ивон Ива, който позволяваше да го закопават жив в земята, обясняваше тайната на това явление така: „Аз притискам сънната артерия, поточно каротидния синус и чувствувам че губя съзнание. Изпадам в полулетаргия, пулсът почти не се напипва, дишането е почти спряло. Само така може да се издържи под земята, без да се задушиш."
Но йогите не „закачат" своята сънна артерия, те използуват друг физиологичен метод — постепенно забавят ритъма на дишането и увеличават паузите между дихателните движения. Един възрастен йога на глед двадесетгодишен юноша, който бе посетил Съветския съюз, обясни тайната на своя младежки вид с това, че живее само през деня. През нощта той намалява броя на вдишванията и издишванията 10 пъти и живее „по такъв начин един час вместо десет". Съчетавайки дихателните упражнения със статични пози и система за самовнушение, йогите вероятно могат да намалят консумацията на
8
кислород от организма и да преминат към такова ниво на жизнена дейност, като че ли външните признаци на живот изчезват.
Летаргичният сън е патологично състояние. За разлика от него рязкото намаляване на обмяната на веществата, постигнато след дългогодишни тренировки, е управляемо и човек може да бъде изведен от него по няколко начина. В книгата на швейцарския етнограф О. Штол „Хипнозата и внушението в психологията на народите" (1904 г.) се разказва за експеримент, проведен по инициатива на махараджата Рун¬ джит Синга и английския офицер Клод Уайд. Йогата Харида пред очите на тази комисия заспал дълбок сън, подобен на летаргия. Той спал месец и половина в малко, грижливо пазено помещение. Преди процедурата на пробуждането, махараджата заедно с Уайд се убедили в целостта на печата, с който била пломбирана вратата. Когато отворили вратата, пред присъствуващите се показал вертикален дървен калъф, заключен с катинар и запечатан с личния печат на махараджата. Отворили сандъка. Там в зашит платнен чувал, в неудобна прегърбена поза имало човек. Ръцете му били сбръчкани, на опипване вдървени, главата лежала на рамото. Лекарят взел ръката на йогата, търсейки пулса — пулсът не се напипвал. Слугите започнали да поливат йогата с топла вода и да му разтриват ръцете. След дълги процедури и масаж Харида най-после въздъхнал. Отворил леко едното око, след това другото. Произнасяйки бавно думите, като че ли преодолява неимоверната тежест на четиридесетдневния сън, Харида попитал махараджата: „Е, сега вярваш ли ми?"
Тази история има много неправилни тълкувания, тя не един път е била преразказвана и оценявана като „чудо"; наричали са я „божествен сън". В действителност това е било демонстрация на съвършенството в управлението на собственото тяло. Пътят към това съвършенство започва от обикновена тренировка на дишането и завършва с тренировка на психиката.
Директорката на Парижката кардиологична клиника Тереза Броссе проведе изследвания на живопогре¬ бани йоги. Тя констатира, че след неколкогодишна тренировка човек може да не диша 10—15 минути. При това става забавяне на жизнените
процеси, както при животните по време на зимния сън. При живопо¬ гребаните йоги сърцето не спира, а просто рязко спада честотата и силата на сърдечните свивания.
Но не само йогите умират и възкръсват. Ето как лекарят Хари Райд в книгата си „Свидетел на магьосничество" (1971 г.) описва практикувания днес от някои африкански жреци обред на възкресяване на мъртвите.
„На земята лежеше здрав млад мъж, висок почти 2 м със широки гърди и силни ръце. Седнах така, че да го закрия с тялото си и с бързо движение повдигнах клепачите му, за да проверя реакцията на зениците по Аргил-Робинсън. Реакция нямаше. Опитах се също да напипам пулса. Пулс нямаше. Нямаше и признаци, че сърцето бие. . . Заобиколи ни група от тридесет души. С нисък глас запяха ритмична песен. Това беше нещо средно между вой и ръмжене.
Пееха все по-бързо и по-високо. Като че ли тези звуци трябваше да чуе и мъртвият. Какво беше моето учудване, когато именно така се случи: „Мъртвият" неочаквано прекара ръка по гърдите си и се опита да се обърне. Виковете на заобикалящите го хора се сляха в плътен вопъл. Барабаните започнаха да бият още по-яростно. Накрая лежащият се обърна, подви крака под себе си и бавно запълзя. Очите му, които преди няколко минути не реагираха на светлината, сега бяха широко отворени и гледаха към нас. Изглежда този младеж с помощта на самохипноза е изработил в кората на главния си мозък „контролен пункт" за определени музикални ритми. И нищо освен тези ритми не би могло да го възкреси.
Историците предполагат, че първите йоги са се появили някъде в планините на Тибет и разклоненията
на Хималаите. Характерно за планинския климат е недостатъкът на кислород, нещо, което се усеща на височина две хиляди метра. Кислородната недостатъчност обикновено води до увеличаване обема на въздуха, преминаващ през белите дробове, т. е. към увеличаване на белодробната вентилация. Затова чрез волево намаляване на вентилацията на белите дробове, планинските жители могат да ускорят приспособяването на организма, привикването към недостига на кислород на нивото на тъканите.
Дишането като че ли има два задвижващи ремъка. Един от тях е вегетативният (автономният). Той ръководи движението на гръдния кош без някакво участие на волята. Другият задвижващ ремък—съзнателното регулиране честотата на дишането — като че ли прехвърля физиологичен мост между управляваните от разума скелетни мускули и неподвластните на волята вегетативни процеси. Именно това обстоятелство дава на дишането палмата на първенството в управлението на вегетативните функции на организма. Дишането е своеобразен ключ към скрития живот на нашето тяло. За да се научи да го управлява, човек трябва добре да владее своя гръден кош.
В нашата страна волевото задържане на дишането се използува при лечение на бронхиална астма и други заболявания на белите дробове, а също при лечение на стенокардия, хипертония и облитериращ ендарте¬ рит. Лечебният ефект в тези случаи се обяснява с това, че с СО2, натрупващ се в организма при забавено дишане оказва съдоразширяващо действие, с други думи с СО2 се заменя съдоразширяващо лекарство.
Волевото управление на дишането е влязло също в арсенала, на авиационната медицина. Чрез. аадържане на дишането летците отстраняват хи-покапнията (загубата на СО2 от тъ¬ каните), възникваща при полет по-ради извънредно голямата вентила-ция на белите дробове. Хипокапния-та, според статистиката, в 2% от случаите е причина за самолетните катастрофи. Регулиране на дишането, повишава издръжливостта на летците по отношение на хипоксията — не-достига на кислород. Ето само една потвърждение на казаното. При новите изследвания в барокамера на височина 6000—8000 метра бе отбелязана характерна особеност: след вземане на проби от алвеоларен въз-
9
дух от изследваните, за късо време се подобрява общото състояние. Това може да се обясни с факта, че слабото задържане на дишането при вземане на проби от алвеоларен въздух облекчава престоя в разредения въздух, където кислородът е малко.
Дишането е тясно свързано с емоционалното състояние на човека. Тре¬ ниране на дишането също е ключ към управление на емоциите. Не напразно тренировката на дишането влиза в състава на почти всички разпространени у' нас и в чужбина методи на самовнушение — автоген-на тренировка.
Кой от нас не е чел фантастични романи за междузвездни полети в състояние на анабиоза? Но от анабиозата са се интересували не само фантастите. За съжаление, специалистите виждат ключа за решаването на тази проблема в прилагане на фармакологични средства и в изкуствено охлаждане на организма, Още в 1901 г. П. И. Бахметиев в статията си „Рецепта как да се доживее до XXI век" даде подробна инструкция за преминаване в състояние на анабиоза при висшите животни. „Отначало топлокръвното животно трябва да се превърне в животно с променлива температура на кръвта, което се постига чрез нар
коза. .. Това е необходимо, за да може дишането да става така, както при жабите, насекомите и др., т. е. при понижение на температурата то да се намалява. Иначе животното напразно ще губи сили в борбата със студа и преждевременно ще се изтощи. След наркозата животното се поставя в студена въздушна вана, чиято температура постепенно се понижава с помощта на специален регулатор".
Обаче в наши дни става ясно, че наркозата и въобще фармакологичните средства са способни да дадат само кратковременна частична анабиоза, приемлива само в хирургическата практика. „Продължителната анабиоза (за няколко месеца или години) изисква принципно други решения" — до такъв извод е дошъл акад. В. В. Парин.
Вместо с наркоза дишането може да се забави, като човек се научи да управлява дихателните движения. Когато тренира забавяне на дихателните движения, човек постепенно приучва тъканите на тялото си към повишено съдържание на въглероден двуокис. Излишъкът от въглероден двуокис охлажда тялото за сметка на снижаване интензивността на ме¬ таболизма на тъканите — главният източник на топлообразуването. Из
лишъкът от въглероден двуокис подтиска централната нервна система и намалява чувствителността на ор-ганизма към най-различни дразнители, в това число и към студа.
Затова организмът, обогатен с СО, може допълнително да се охлади, за да се доведе до състояние на анабиоза. Значи, принципната схема за изпадане в състояние на анабиоза изглежда приблизително така: тре¬ ниране на дишането — повишаване съдържанието на въглероден двуокис в организма — общо охлаждане на тялото. От тренировката на дишането зависи приспособяването на организма не само към по-големи количества СО2, но и към недостига на кислород в тъканите. Такова нагаждаме на организма е способно да предотврати необратимите явления, които могат да възникнат при охлаждане на тялото.
Ще дойде време и ще се сбъднат думите на Циолковски за неограничената — с помощта на анабиоза — продължителност на живота на човека, покоряващ Вселената. А в наши дни е време сериозно да се замислим над въпроса за анабиозата, тъй като той никога няма да бъде решен, ако не се занимаем с него.
Проф. Н. А. АГАДЖАУЛЯН А. Ю. КАТКОВ
Т Е Х Н И Ч Е С К И А Л Б У М • • З А М Ъ Ц И • •
Псков Великият син на руския народ Белински пише: „Не
говорете, че у нас няма паметници.. . те са пръснати навсякъде, особено в нашите старинни градове. . ."
Сред тези старинни паметници се откроява Псковският кремъл, който много столетия е стоял на стража на руската земя в един от най-старите градове на Русия. Древни летописци съобщават, че Псков е посрещал братята Рюрик и Варяг, нахлули в Славянското княжество. В исторически документи град Псков за пръв път се отбелязва през 903 г.
Разположен в непосредствена близост с Чудското езеро, този град с хилядогодишна история не веднъж е отбивал вражеските атаки на завоеватели, строшили мечовете си край каменните стени на неговия кремъл.
В Псковския кремъл няма изискаността на западноевропейските дворци и замъци, няма излишен лукс. Тук всичко е просто всичко е на мястото си и истинската
ценност е именно в тази необикновена простота и хармо¬ ния на линии и форми. Най-ранните сведения за строежа на кремълските стени датират от XIV век. През XV век са построени вече четири крепостни кули. А един век по-късно Псковският кремъл е вече най-силната крепост в Русия — стените му са дълги 9 км, крепостните кули — 39 на брой.
Днес са запазени единадесет кули, някои от които напълно реставрирани. Вече двадесет години в Псков се извършват реставрационни работи. Напълно реставрирани са кулите Кутекром (кут — ъгъл и кром — кремъл); Смердия (Довмонтова), Плоска, както и западната и източната стени на крепостта.
Псковският кремъл — символ на строителния гений на руския народ, истинска славянска твърдина, преминала през войни, пожари и разрушения, е съхранил през столетията вечно живата красота
10
От този момент събитията започнаха да се развиват стремително. На следващата сутрин на главната улица стана гореща, макар и малко едностранчива схватка. Мис Дотерби, представителка на едно от най-респек¬ табилните семейства в Уестуич, при вида на четири разрошени девойки, които гръмко се хилели на ъгъла на Нортгеит, се почувствувала оскърбена в най-светите си чувства. Щом успяла да върне на мястото й увисналата си долна челюст и да възстанови леко нарушения си дихателен процес, тя не се двоумила нито за миг. Размахвайки чадъра си, сякаш това бил мечът на нейните доблестни прадеди, мис Дотерби се нахвърлила срещу враговете. Тя минала през тях, раздавайки удари надясно и наляво, но като се обърнала, видяла, че девойките й се смеят. В яростта си отново се нахвърлила върху тях, но те продължавали да й се подиграват. Тогава тя започнала да бръщолеви нещо несвързано и един от зрителите извикал „бърза помощ ' за да я закарат в къщи.
Към края на деня градът беше изтънчен с гръмко възмущаващи се майки и смутени бащи а върху кмета на града и полицията се стовари истински дъжд от заявления, в които се настояваше някой да вземе най-после някакви мерки.
Най-много безредици избухваха в района, който Джими бе отбелязал по-рано на своята карта. Пришълците се срещаха във всички части на града, но в този район човек просто не можеше да направи крачка, без да се натъкне на върволицата от мъже с пъстри ризи, хванали подръка жени с удивителни прически й още по-удивителни шарки на роклите, които спокойно излизаха от стените на къщите и със същото безразличие се разхождаха както през хората, така и през колите. Те се спираха, където си искаха, и сочейки си един на друг нещо, което бе привлякло вниманието им, се тресяха от неудържим беззвучен смях. Особено се развеселяваха, когато успяваха да си навлекат гнева на някого. Избирайки най-благоприличните минувачи, те им се пулеха и им правеха знаци, докато ги довеждаха до състояние на сляпа ярост. И изпитваха от това огромно удоволствие. Разхождаха се, където им хрумнеше: през магазини, банки, кантори и частни квартири, без да ги е грижа за яростта на обитателите им. Навсякъде почнаха да се появяват табели с надпис: „Вход забранен", но това служеше само като нов повод за веселие.
В този централен район човек не можеше просто никъде да се скрие от тях, макар че равнището, на което те действуваха, не винаги съвпадаше с нашето. На някои места наистина се създаваше впечатлението, че ходят по земята или по пода. Но обикновено те се движеха на няколко сантиметра над земята, а понякога твърдата земна повърхност се оказваше някъде към коленете им. Много скоро стана ясно, че те са също тъй неспособни да ни чуят, както ние тях, и че няма никакъв смисъл да ги заговаряме или да ги заплашваме. А табелите, които се окачваха за тях, само засилваха любопитството им.
След три дни в града настана истински хаос. В ония места, където пришълците се срещаха най-често, изчезна всякаква възможност за уединение. В най-интимните минути те можеха да минат покрай вас, хилейки се или открито смеейки ви се в лицето. Полицията, разбира се, правеше добре, като обявяваше, че те не представляват никаква опасност, че явно не са в състояние да ни направят каквото и да било и че е най-добре просто да не ги забелязваме. Но има време и места, когато, за да не забелязваш хилещи се тълпи от младежи и девойки, е нужна по-голяма сила на волята, отколкото може да се очаква от обикновения смъртен. Дори такъв добродушен човек като мене от време на време съвършено излизаше от себе си, а различните женски комитети и дружества за борба с безнравствеността постоянно се намираха в състояние на безсилна ярост.
Слуховете за това, което ставаше у нас, почнаха да се разпространяват наоколо и това съвсем не облекчи положението. Нахлу поток от всевъзможни любители на сензации, които изпълниха града. По улиците като змийски пълчища плъзнаха кабели на кинокамери, телекамери и микрофони, фоторепортьори и оператори денем и нощем сновяха по всички ъгли, щракайки със своите камери, и тъй като съвсем не бяха безплътни, действуваха на нервите не по-малко от пришълците.
Но положението още не беше достигнало кулминационната си точка. Ние с Джими станахме свидетели на началния етап от следващия стадий на развоя на събитията. През една обедна почивка се запътихме за кафенето, като минавахме направо през пришълците и съгласно получената инструкция се стараехме изобщо да не им обръщаме внимание. Джими беше мрачен: под натиска на фактите той бе принуден да се откаже от всич-
11
научнофантастичен разказ от Джон Уиндъм
(Продължение от брой 3)
ките си теории. На главната улица пред самото кафене забелязахме някакво вълнение, чийто център явно се движеше към нас. Скоро видяхме как през спрелите автомобили към нас се приближава със скорост 9—10 километра в час една каруца, нещо като платформата, която със Сали бяхме видели на кръстовището миналата събота, само че модел „лукс". Тя имаше прегради отстрани, прясно боядисани в червен, жълт и син цвят, и няколко реда седалки по четири на ред. Повечето пътници бяха млади, макар да се виждаха и представители на по-солидна възраст, чиито дрехи представляваха по-строг вариант на все същия костюм. Зад тази платформа се движеха половин дузина други. Когато преминаха край нас, прочетохме надписите, които украсяваха страничните и задните прегради:
ВИДЕОРАМА ПОУЛИ — НАЙ-ВЕЛИКОТО ПОСТИЖЕНИЕ НА ВЕКА.
КУРС ПО ИСТОРИЯ БЕЗ ЗУБРЕНЕ — САМО ЕДИН ФУНТ.
ТАКА Е ЖИВЯЛА ВАШАТА ПРАПРАБАБА В ДОБРИЯ СТАР ДВАДЕСЕТИ ВЕК-
ИЗУЧАВАЙТЕ ИСТОРИЯТА С КОМФОРТ — ДРЕВНИ КОСТЮМИ И СТАРИННИ ОБИЧАИ В НАТУРА.
ПОПЪЛВАЙТЕ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ! ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С НАЧИНА НА ЖИВОТ НА
ПЪРВОБИТНОТО ОБЩЕСТВО — С ЖИЗНЕНОТО РАВНИЩЕ НА ВАШИТЕ ПРАДЕДИ!
ПОСЕТЕТЕ РОМАНТИЧНИЯ ДВАДЕСЕТИ ВЕК — ГАРАНТИРАНА БЕЗОПАСНОСТ!
ИЗУЧАВАЙТЕ ИСТОРИЯТА НА ВАШАТА СТРАНА!
ПОВИШАВАЙТЕ КУЛТУРНОТО СИ РАВНИЩЕ! СТОЙНОСТ НА ЕКСКУРЗИЯТА — 1 ФУНТ СТЕРЛИНГ.
ГОЛЯМА ПАРИЧНА НАГРАДА ЗА ОНЗИ, КОЙТО УСПЕЕ ДА ПОЗНАЕ СВОЯТА ПРАБАБА ИЛИ СВОЯ ПРАДЯДО.
Пътниците от платформите въртяха глави на всички страни, гледаха наоколо с изпълнени с наивно учудване очи и давейки се от време на време от пристъпи на неудържим смях. Младите хора махаха с ръце и се надпреварваха в беззвучни шеги, предизвиквайки в аудиторията си спазми от също тъй беззвучен смях. Някои, облегнали се лениво на облегалките на скамейките, дъвчеха някакви големи жълти плодове, поглеждайки от време на време настрани. Отзад на последната платформа имаше надпис:
ОПОЗНАВАЙТЕ ЗНАМЕНИТОСТИТЕ, ДОКАТО ТЕ НЕ СА СЕ НАУЧИЛИ ДА СЕ КРИЯТ — НОВИТЕ ИНТЕРЕСНИ СВЕДЕНИЯ ЩЕ ВИ ОСИГУРЯТ ГОЛЯМА НАГРАДА.
Процесията изчезна от погледите ни, а потресените жители още дълго не можеха да се помръднат от местата си. Никой нямаше желание да разговаря. Този кортеж имаше навярно характера на някаква грандиозна премиера или откриване, защото макар по-късно да се натъквахме на всяка крачка на претъпкани с развличащи се пришълци платформи с реклами като например:
ИСТОРИЯТА — ТОВА Е КУЛТУРА. ИМАТЕ ВЪЗМОЖНОСТ ДА РАЗШИРИТЕ ХОРИЗОНТА СИ САМО СРЕЩУ ЕДИН ФУНТ, или:
ЧАКАТ ВИ ОТГОВОРИТЕ НА МНОГО НЕЯСНИ ВЪПРОСИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ВАШЕТО СЕМЕЙСТВО, все пак за друга такава процесия вече не чух.
В кметството си късаха остатъците от косите и разлепваха из целия град обявления, в които се изброяваше това, което „туристите" не бива да правят, като по този начин предизвикваха само нови вълни от смях. Междувременно работата вземаше все по-сериозен и неприятен обрат. Пешите „туристи" бяха придобили навика да се приближават до вас, да ви поглеждат в лицето и да ви сравняват с нещо в книги или изрезки от вестници, които мъкнеха със себе си, след което с явно разочарование и раздразнение се отдръпваха и насочваха към някого другиго. Аз стигнах до извода, че за мен не беше предвидена никаква награда.
Както и да е, трябваше някак си да се живее и работи. Тъй като не можехме да се избавим от тях, не ни оставаше нищо друго, освен да се примирим. Доста семейства напуснаха града, търсейки уединение, а също и защита за своите дъщери от пагубното влияние на новата мода в облеклото и други неща, но повечето от нас бяха принудени съобразно със силите и възможностите си да прекарват кой както може. Почти всеки, когото срещахме през тези дни, изглеждаше или мрачен, или слисан — с изключение, разбира се, на „туристите".
Една вечер, две седмици след процесията на платформите, се отбих при Сали. Когато излязохме от къщата й, видяхме недалеч следната сцена: две девойки, чиито глави приличаха на плетени, позлатени топки, яростно се бяха вкопчили една в друга. Един от стоящите наблизо младежи изглеждаше много доволен, а останалата част от компанията насъскваше биещите се. Ние се обърнахме и тръгнахме в друга посока.
— Нашият град е станал съвсем чужд — каза Сали. — Дори нашите къщи не ни принадлежат повече-Защо, защо не си отидат и не ни оставят на мира? По дяволите всички! Как ги мразя!
В този момент пред самия вход на парка срещнахме хризантемоглава девойка, която, седейки, в буквалния смисъл на думата, върху нищо, отчаяно ридаеше. Тази сцена смекчи сърцето на Сали.
— Може би в тях има нещо човешко. В някои от тях. Но с какво право превръщат града ни в някакъв гнусен панаир?
Избрахме една скамейка и седнахме на нея, любувайки се на залеза.
Искаше ми се да отведа Сали по-далеко оттук. — Сега навярно е много хубаво извън града — казах. — Да, навярно е много хубаво — въздъхна тя. Хванах ръката й и тя не я дръпна. — Сали, скъпа. . . — почнах аз. . . Преди да успея да премина към най-главното, изне
виделица се появиха двама „туристи" — мъж и жена — и като заковани се спряха точно пред нас. Този път сериозно се разсърдих. На платформи човек можеше да се натъкне навсякъде, но в парка, където за тях нямаше или поне не трябваше да има нищо интересно, поне в парка човек би трябвало да намери спокойствие от тях. Уви — не. Те и тук бяха открили нещо. Изглежда това беше Сали, защото нахално се втренчиха в нея. Тя измъкна ръката си от моята. Те заговориха нещо помежду си. След това мъжът отвори папката, която държеше в ръцете си, и извади от нея лист хартия. Те погледнаха листа, след това Сали, след това пак листа. Това беше вече прекалено. Станах и минах през тях, за да погледна листа, и действително се учудих. В ръцете си държаха страничка от „Уестуич ивнинг нюз", явно изрязана от някакъв много стар брой. Изтрита и пожълтяла от вре-
12
ИЛЮСТРАЦИИ РУМЕН СКОРЧЕВ
мето, тя беше закрепена между два пласта тънка прозрачна пластмаса, която не й даваше да се разпадне на парчета. Потърсих с очи датата, но вниманието ми бе привлечено от това, което гледаха: лицето на Сали, което ми се усмихваше от страниците на вестника. На всяка от свитите й ръце лежеше по едно бебе. Едва успях да прочета надписа под снимката: „Жената на градския съветник — щастлива майка на близнаци" — защото те сгънаха листа и стремглаво хукнаха по алеята. „Бягат — помислих си аз — презглава за глупавата си награда. Дано да им приседне."
Върнах се при Сали. Тази снимка окончателно развали настроението ми. Жена на градския съветник, хубава работа! Сали, разбира се, веднага пожела да узнае какво съм видял и бях принуден да съчинявам глупости, за да се измъкна по някакъв начин.
В мрачно мълчание поседяхме известно време на пейката.
Покрай нас премина платформа с надпис: НАЙ-ЛЕКИЯТ ПЪТ КЪМ КУЛТУРАТА. СЪВРЕМЕННОТО ОБРАЗОВАНИЕ В УСЛОВИЯ
ТА НА КОМФОРТ. Видяхме как мина през желязната ограда на парка
и се вля в потока на колите по улицата. — Не е ли време да тръгваме — предложих. — Ами да тръгваме — унило отговори Сали. По целия път до къщи мислено се ругаех, загдето не
видях датата на вестника. — Между твоите познати — попитах я уж между
другото — няма ли случайно някакъв съветник? Тя ме погледна учудено. — Съветник? Като че ли има: мистър Фалмър —
каза тя неуверено.
— Той изглежда е доста млад? — продължих аз с безразличен вид.
— Какво приказваш — той е много стар. Изобщо аз познавам не толкова него, колкото жена му.
— А-ха — проточих. — А някой по-млад не познаваш ли?
— Не, никого, но защо? Измърморих нещо, че за такива подобни постове
са необходими млади хора с въображение. — Младите хора с въображение не трябва непременно
да бъдат съветници — каза тя. На другия ден кривата на общественото възмущение
отново скочи нагоре. Това се дължеше на събитията, станали предишния ден на вечерната служба в Църквата на всички светии. В момента, когато викарият се качил на амвона и вече си отворил устата, за да почне своята кратка проповед, през северната стена на църквата влязла платформа с надпис:
АМИ АКО ЕДИН ОТ ТЕЗИ МАЛКИ МАЛЧУГАНИ Е ВАШ ПРАДЯДО?
ОТГОВОРА НА ТОЗИ ВЪПРОС ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ЗА 1 ФУНТ СТЕРЛИНГ—и се спряла точно срещу аналоя:
Няколко мига викарият я гледал мълчаливо, след това с всички сили тряснал с юмрук по пюпитъра.
— Това е непоносимо! — закрещял той. — Няма да почнем, докато този предмет не се махне.
Той млъкнал, продължавайки да гледа страшно платформата. Паството му последвало неговия пример.
А туристите на платформата с видимо нетърпение очаквали началото на представлението. Като видели, че то закъснява, извадили напитки и плодове, за да си убият по някакъв начин времето. Викарият продължавал
13
Да мълчи, пронизвайки ги с все същия страшен поглед. На хората от платформата взело да им омръзва безкрайното очакване. Някои от тях почнали да доказват нещо на човека, който се намирал в предната част на платформата. След известно време той кимнал с глава, платформата тръгнала и изчезнала през южната стена.
Това беше първата точка в наша полза. Викарият изтрил потта от челото си, поизкашлял се и импровизирано произнесъл най-добрата проповед в живота си на тема „Градове в долината".
Но колкото и влиятелни да бяха хората, чието възмущение ставаше все по-гръмко и по-гръмко, работата не напредваше. Наистина появиха се доста различни планове. Един от тях беше съставен от Джими и се състоеше в използването било на ултрависоки, било на инфраниски честоти, които трябвало да нарушат предаването на изображението на „туристите". Може би в края на краищата бе възможно да се разработи и изпълни подобна операция, но ние имахме нужда от незабавна помощ,. Дяволски трудно е да се намери някакво средство за борба с нещо, което фактически е само сте¬ реопортрет, когато нямаш никакъв начин да нарушиш системата на неговото предаване. Механизмът на всички събития се намира не там, където се сблъскваме с резултата от неговата работа, а в някакви незнайни сфери. Опитайте се да проникнете там! Това, което виждахме в действителност, не може нито да чувствува, нито да яде, нито да диша, нито да спи. . . И когато почнах да преценявам какво всъщност може да прави, изведнъж ми хрумна нещо. То беше толкова просто, че едва не изкрещях. Грабнах шапката си и хукнах към кметството.
По това: време ежедневният поток на недоволни заплашващи граждани и упорствуващи фантазьори бе принудил градският съвет да се отнася твърде подозрително към посетителите, но успях някак да се добера до един човек, който се заинтересува от моя проект, макар и не без известно съмнение,
— Това едва ли ще се хареса — каза той. — Нека да не се хареса. По-лошо няма да ни стане.
А освен това ще спечелим местната търговия — казах аз. Тази подробност явно му допадна. Продължих да
настоявам. — В края на краищата кметът има няколко ресто
ранта, а собствениците на бирарии и закусвални ще бъдат просто във възторг.
— Вие като че ли действително сте прав — призна той. — Добре, ще им предложа вашия план. Да вървим.
Следващите три дни разработвахме подробностите на плана. На четвъртия пристъпихме към действие. На разсъмване по всички шосета, водещи за Уестуич, бяха изпратени групи от хора, които издигнаха прегради, отбелязващи границите на града. До тях поставиха големи бели табели с червени надписи:
УЕСТУИЧ — ГРАД, КОЙТО ГЛЕДА В БЪДЕЩЕТО. ЕЛАТЕ И ЩЕ СЕ УВЕРИТЕ САМИ!
ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА ДНЕШНОТО! ВИЖТЕ ГРАДА-ЧУДО НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК! ТАКСА ЗА ВЛИЗАНЕ — 2,5 ШИЛИНГА. Същата сутрин бяха забранени телепредаванията
от Уестуич и във всички централни вестници се появиха многобройни реклами и съобщения:
ГРАНДИОЗНО! НЕПОВТОРИМО! ПОУЧИТЕЛНО!
УЕСТУИЧ ДЕМОНСТРИРА ЕДИНСТВЕНО ИСТИНСКА ПАНОРАМА НА БЪДЕЩЕТО!
КОЙТО ИСКА ДА ЗНАЕ КАКВО ЩЕ НОСИ
НЕГОВАТА П Р А П Р А П Р А В Н У Ч К А , КАК ЩЕ ИЗГЛЕЖДА НЕГОВИЯТ ПРАПРАПРАВНУК, КАКВА ЩЕ БЪДЕ МОДАТА В ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ВЕК, КАК ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯТ НАВИЦИТЕ И ОБИЧАИТЕ, НЕКА ДОЙДЕ В УЕСТУИЧ!
ТУК ИДНИТЕ ВЕКОВЕ ЩЕ ВИ ОТКРЕХНАТ ТАЙНИТЕ НА БЪДЕЩЕТО!
БЪДЕЩЕТО ЗА 2,5 ШИЛИНГА! Смятахме, че при гласността, която бяха получили
вече ставащите у нас събития, няма да бъдат необходими подробности в рекламата, но за всеки случай поместихме няколко, предназначени за любители, съобщения в илюстрованите вестници:
УЕСТУИЧ! ФИГУРИ ОТ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ВЕК! СМЕЛИ МОДИ!
ПОРАЗИТЕЛНО! НЕПОДПРАВЕНО! ПАРАД НА КРАСАВИЦИ — ЗА 2,5 ШИЛИНГА! И народът почна да се стича масово. И по-рано при нас идваха доста любопитни, но сега,
когато узнаха, че това струва пари, броят на гостите рязко се увеличи — и колкото повече пристигаха, толкова по-мрачен ставаше касиерът на градския съвет, ядосвайки се, че сме обявили толкова ниски цени.
След няколко дни трябваше да се погрижим всички празни места и част от територията извън града да могат да служат за паркиране на колите, а за ония, които бяха принудени да спрат далеко от града, се наложи да открием няколко нови автобусни линии, които да ги докарват до центъра. Улиците до такава степен се изпълниха със скитащи тълпи, които срещаха всяка платформа на Поули и всеки турист с толкова гръмки крясъци, свиркания и провиквания, че местните жители престанаха да се появяват на улиците,предпочитайки да се предават на негодувание между стените на своите къщи.
Касиерът взе сериозно да се безпокои, че сега подлежим на облагане с данък-развлечение. Купът от протести, отправени до кмета, растеше всеки ден, но той беше така зает с организирането на специални транспорти с хранителни продукти и бира за своите ресторанти, че нямаше време да мисли за нищо друго. Минаха няколко дни и на мен вече почна да ми се струва, че не Поули, а ние ще бъдем принудени в края на краищата да напуснем полесражението. Не беше трудно да се забележи, че на туристите не се харесва цялото това оживление, че то представлява пречка в стремежа им за награди, но продължаваха да скитат навсякъде, където им хрумнеше, само че сега съпровождани от адския рев и провиквания на тълпата от новодошли, които не мирясваха почти цялата нощ. Атмосферата се нажежаваше. Чувствуваше се приближаването на експлозия.
И изведнъж на шестия ден, когато бяхме почнали вече да мислим дали не е време да се разкараме за известно време някъде по-далеко, се откри първият пробив в отбраната на противника — телефонираха ми от градския съвет и ми съобщиха, че са забелязали няколко платформи с празни седалки. На следващата вечер излязох сам на една от най-оживените автобусни линии. Там имаше вече голяма и развеселена „тълпа от зяпачи", раздаваха се шеги и нетърпеливи възгласи. Но не се належи да чакаме дълго. От фасадата на кафене „Коронация" под ъгъл излезе платформа, надписът на която гласеше:
ОЧАРОВАНИЕТО И РОМАНТИКАТА НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК - САМО ЗА 15 ШИЛИНГА.
Въпреки това на нея се виждаха 5—6 празни места.
14
Появяването на платформата незабавно предизвика тържествуващ рев и вълна от оглушително свиркане. Шофьорът, който насочи платформата право през тълпата, запазваше индеферентния си вид. Пътниците обаче изглеждаха по-малко уверени в себе си. Някои все пак се стараеха да поддържат играта: смееха се и на насмешливите жестове и гримаси на тълпата отговаряха със съответни жестове и гримаси. В момента, когато платформата се измъкна от тълпата и започна да из-чезва във фасадата на универмага, на почти всички туристи бе вече омръзнало да си придават невъзмутим вид и мнозина изглеждаха явно потиснати. Когато видях израза по някои лица, ясно си представих колко тежко ще бъде на нещастния Поули да отстоява културното значение на своето начинание, след като делегация на възмутените туристи поиска обяснение от него.
На следния ден празните седалки по платформите станаха повече от заетите и някой съобщи, че стойността на едно място за наблюдение е паднала на десет шилинга.
След още един ден платформите изобщо не се появиха и ние едва успявахме да връщаме таксата за влизане и да отхвърляме предявяваните ни рекламации за напразно изразходван бензин.
Те не се явиха и на следващия ден, нито на по-следващия и на нас ни оставаше само да се включим в процеса на почистването на Уестуич и привеждането му в ред. Инцидентът фактически беше изчерпан, ако не се смята това, че ни предстоеше още много работа за подобряване на репутацията, която градът ни беше си спечелил през последно време.
Ние поне смятаме, че той е ликвидиран. Наистина Джими мисли, че само така ни се струва. Според него единственото, което те трябвало да направят, било да внесат съответни корекции във фактора видимост — причината за всички злини — така че много е възможно те да продължат да вършат своите екскурзии у нас и в други места.
Твърде е възможно той наистина да има право. Може би този предприемчив Поули е организирал цяла мрежа от такива панаири, които обслужват клиентите му из целия свят и във всички исторически епохи. Но ние не знаем това и щом те се явяват пред очите ни, какво ни интересува?
Във всеки случай постигнахме това, което искахме. Явно даде резултат взимането на отчаяни мерки. Дори викарият на Църквата на всички светии не можеше да не го признае.
Безспорно той знаеше за какво говори, когато започна благодарствената си проповед с думите: „Удивителна, приятели мои, удивителна и парадоксална е силата на вулгарното.. ."
Когато нещата се нормализираха, аз успях най-после да се обадя на Сали. Тя изглеждаше много по-весела,
отколкото през последните седмици, а затова и още по-красива. Стори ми се, че моето идване я зарадва.
— Здравей, Джери — каза тя. — Тъкмо сега четох във вестника как ти си организирал цялата тази операция по изгонването им. Ти си просто герой, Джери!
Преди известно време навярно бих се заловил за това, като за подходящ предлог, но сега в мен сякаш нещо бе онемяло. Пред очите си непрекъснато виждах образа на Сали с близнаците на ръце и не преставах да мисля как те са попаднали там.
— Дребна работа, скъпа — скромно отговорих аз. — Всеки би могъл да се сети.
— Може би, но не всички мислят така. Знаеш ли какво ми казаха днес? Възнамеряват да ти предложат да се кандидатираш за градски съветник.
— Аз за съветник? Я не се шегувай— започнах и изведнъж спрях. — Но ако. . . искам да кажа.. . тогава нали ще ме наричаш съветник?
— Разбира се, но защо? — учуди се тя. Ситуацията взе да се прояснява. — С-с.. . Сали, скъпа.. . мила моя. , , Отдавна
вече се каня да ти кажа.. . — почнах аз.
15
Когато чуем името на Южна Америка, в съзнанието ни изплуват величествените Анди, пампасите на Аржентина, необятните тропически гори в басейна на Амазонка, мелодичните песни, акомпанирани от китари и широкополи шапки, които засенчват мургави лица.
Този огромен полуконтинент, който надминава по площ цяла Европа, крие в своите планини, равнини, гори и реки един извънредно богат и разнообразен животински свят. Тук се срещат видове, които по своята красота или своеобразие спада™ към
най-интересните представители на земната фауна.
Едни от най-интересните представители на животинския свят в Южна Америка са колибрите. Чудни багри и форми се срещат при тези малки птички. В тяхното великолепно оперение гори червенината на рубина, сияе синината на сапфира и примамва зеленината на смарагда. Бяло, жълто, черно, виолетово, оранжево, кафяво — какви ли не цветове и тонове се срещат още при тях!
Колибри живеят най-вече в Южна и Средна Америка. Само малко ви-
Кондор
дове се срещат и в северната част на континента. Най-красиви са колибрите в тропическите области. Много по-скромна е окраската на видовете, които живеят в по-студените части на Америка — на север и на юг.
Най-малките колибри тежат 1,6— 1,8 грама и са едри колкото земна пчела. Гнездата им имат размерите на половин орехова черупка, а новоизлюпените малки са големи колкото мухи!
Колибрите се хранят с нектар от цветовете, но ловят също така дребни насекоми и паячета. Почти цял ден те прелитат от цвят на цвят. При това махат крилата си извънредно бързо и могат да развият бързина до 50 м в секунда. Колибри живеят не само в топлите низини на Южна Америка. Някои видове се срещат и в Андите, и то дори на 4—5 хиляди метра над морската височина.
Крилатият властелин на въздушните простори на Андите е кондорът. Той е най-едрата хищна птица на нашата планета. Дължината на мъжкия е около 1,5 м, а размахът на крилата му — около 3 м! Кондорът се среща само в Южна Америка — от Венецуела и Колумбия на север до Патагония и Огнена земя на юг. Има го и на Фолклъндските острови. В Андите могъщата птица обитава височинния пояс на 3000—5000 м
Колибри
височина, но понякога се издига и много по-високо. При Чимборасо кондори са забелязани да летят на повече от 7000 м височина! На юг грамадния лешояд гнезди и в равнините, а в Патагония и по скалите на самото крайбрежие. При излитането си се издигат чрез бавни удари на крилата, а след това планират величествено в небесната шир. Щом съзрат плячка, бързо се спускат към земята. Кондорът се храни най-вече с мърша, по-рядко напада и живи животни (козлета, агнета и др.). Интересно е, че, подобно на другите американски лешояди, тази грамадна птица не може да хваща и носи плячка с краката си.
Докато животът на кондора е свързан неразривно със стръмни скали и с небесната шир, то нандуто обитава равнини и степи в Южна Америка и е напълно „земна птица", тъй като не може да лети. То е далечен „братовчед" на африканския щраус. Всъщност има два вида нанду — северно, което живее в равнините на Бразилия и Аржентина, и дарвиновско или дългоклюно, което обитава Патагония и планинските степи в Андите — до Югоизточно Перу. По-едро е северното нанду, което достига до 1,5 м височина и 50 кг тегло. Яйцето му тежи около 660 г.
В живота на нанду има някои ха
рактерни особености. Женската птица предоставя изцяло мътенето на яйцата и грижата за майките на своя „съпруг". Всъщност това е „колективно женско поведение", защото на един мъжки се падат обикновено от 3 до 7 „съпруги". Когато дойде времето за размножение, те снасят яйцата си в общото гнездо на земята. . . и повече не проявяват никакви грижи за бъдещото поколение! Мъжкият е този, който мъти яйцата — нощем и сутрин, докато се вдигне росата — в продължение на 35—39 дни. Обикновено в едно гнездо има от 13 до 20 яйца, но понякога женските „прекаляват" и снасят повече от 40, та дори 50 яйца! Тогава част от тях остават неизлюпени, защото възможностите на „бащата" си имат граници и той не може да скрие под тялото си толкова много яйца.
Мъжкият води излюпилите се малки със себе си и бди над тях. Интересно е, че той прибира в своята „детска градина" и чужди малки, които са изостанали при преследване и са загубили родния си баща. Един мъжки води понякога повече от 20 малки, а при дарвиновото нанду са наблюдавани „детски градини", състоящи се дори от 40—100 малки, които имат различна възраст!
Нандуто се храни главно с растителна храна, но лови и някои дребни животни (насекоми, червеи и гущери). То често се примесва с говеждите стада или с плашливия пампасов елен. Лесно се опитомява, размножава се и в неволя. На места го отглеждат в специални ферми заради ценните му пера.
Южна Америка приютява не само чудно красиви създания, в нея живеят и някои от най-кръвожадните животни на нашата планета. Едно от тях е рибата пиранха.
Тази риба не е голяма, тялото й достига до 30 см дължина. Среща се предимно в Амазонка, Ориноко, Ла Плата, Парана и някои други реки. Обикновено пиранхата се намира близо до дъното. Щом се появи едра плячка, често стотици, дори хиляди пиранхи се появяват на повърхността. Те са извънредно кръвожадни и нападат дори такива едри животни като говеда, коне и тапири. Пиранхата къса с острите си зъби парчета месо от тялото на своите едри жертви. Освен това тя изяжда краката на водоплаващите птици и
на водните костенурки, та дори пръстите на алигаторите! Цял вол може да бъде напълно изяден от ужасните риби, които оставят само оглозгания му скелет. Пиранхата е извънредно опасна и за плуващите и къпещите се в реката хора. Главна храна на пиранхата са все пак различни други риби. По-малките тя налапва цели, а от по-големите къса парчета месо. Зъбите й са толкова остри, че, според известни сведения, туземците ги използуват за бръснене или за направа на нещо като ножици — „машинка" за стрижене. Там, където свирепствува пиранхата, никой местен жител не смее да влезе във водата. На такива места и риболовът с хвърлени във водата мрежи е невъзможен, защото пиранхите се нахвърлят върху уловената риба, като разкъсват мрежите.
Друг страшен обитател на Южна Америка е огромната анаконда. Това е най-голямата змия на нашата планета, същински исполин сред своите посестрими в Южна Америка. Блестящото маслиненосивкаво тяло на анаконда та, което е изпъстрено с едри, тъмнокафяви петна, достига най-често до 6—7 м дължина. Срещат се обаче и много по-едри екземпляри, чийто ръст надминава 10 м. Най-голямата измерена досега анаконда
Нанду..
Схватка между анаконда и алигатор
е била дълга 11 м и 43 см — ненадминат рекорд в „змийския свят".
Родината на анакондата е тропическа Южна Америка. Тя се среща в тази област на изток от Андите. Има я и на остров Тринидад. Анакондата спада към семейството на боите и както останалите негови членове не е отровна. Гигантската змия прекарва по-голямата част от времето във водата. Тя се среща най-вече там, където течението на реките не е много силно, а също така в езера и блата. Анакондата е отличен плувец и може дълго време да стои под водата. От време на време тя изпълзява на сушата, като се увива около някой стар дънер или скала, друг път се припича на топлия крайбрежен пясък. Тя никога не се отдалечава много от водата. Когато през даден период от годината водоемът пресъхне, змията се заравя във влажната тиня по дъното и прекарва така във вцепенено състояние, докато отново завалят дъждове.
Анакондата се храни с риба, яде още водни костенурки и млади алигатори, а също така различни домашни и диви птици и бозайници. Нейна жертва стават патици, гъски и кокошки, кучета и домашни свине, а също и някои диви южноамерикански бозайници — агути, пекари, паки и др. Сигурно е, че гигантската змия напада понякога и хора, но такива случаи са редки.
Женската анаконда ражда най-че
сто от 28 до 42 малки, чиято дължина варира от 50—80 см. По-рядко тя снася яйца.
Туземците убиват анакондата всякога, когато могат. От красивата и здрава кожа на огромната змия се изработват различни предмети (чан¬ ти, обувки и др.), а месото и мазнината й са много вкусни, както твърди местното население.
Много са интересните и своеобразни животни в Южна Америка, ала може би първенството измежду тях трябва да се присъди на едни дребни крилати бозайници, които наподобяват най-страшните образи, измислени от народното въображение.
Чували ли сте нещо за вампири? Според народното поверие, това са Превърнали се в зли духове мъртъвци, които пият кръвта на живи хора.. . И ето, че в Южна Америка има някои прилепи, които сякаш олицетворяват родените от народното въображение вампири. Те летят нощем като призрачни сенки в тъмнината и пият топла кръв от заспали хора, от коне и други едри животни! Колкото и да изглежда на пръв поглед странно, тези прилепи не се наричат „вампири". Старите зоолози са направили неволна грешка, като са дали това име на друга група прилепи, които действително са твърде грозни, но никога не пият кръв, а се хранят с плодове, насекоми и дребни животни. Прилепите, които се хранят само с кръв, носят името „кръвосму¬ качи".
Денем, подобно на нашенските прилепи, тези животни се крият в пещери, хралупи на дървета и други закътани места, а вечер излитат да „пируват". Начинът на хранене е дал своя отпечатък върху редица органи на прилепите-кръвосмукачи. На горната си челюст имат два големи, извънредно остри резци, докато останалите им зъби са малки. Хранопроводът им е съвсем тесен, пригоден да пропуска само течна храна, а стомахът им има дълга торбичка отстрани, която изпълнява службата на резервоар за поетата кръв. С острите си резци прилепите-кръвосмукачи пробиват мигновено кожата на спящия човек или нападнатото животно и след това облизват с дългия си език изтичащата от раничката кръв. Интересно е, че при това нараняване хората не се събуждат. Това се обяснява с факта, че в слюнката на кръвосмукачите се съдържа особено вещество, което премахва бол-
Вампир
ката от ухапването, а освен това пречи и на съсирването на кръвта. Тези прилепи не нападат никога будни хора. Достатъчно е сред многото спящи да има само един буден човек, за да не се приближат кръвосмукачите. Раничките, които причиняват по кожата на хора и животни, бързо зарастват. Обаче кръвосмукачите могат да бъдат много опасни, защото е установено, че те пренасят и някои болести по човека и животните, включително и бяс. На места, където има много такива прилепи, домашните животни биват силно изтощавани от честите нощни „кръвопус¬ кания ".
Има различни прилепи-кръвосмукачи. Един от най-едрите носи името голям кръвосмукач. Той достига докъм 7 см големина и се среща от Аржентина чак до Мексико на север. По-дребен е малкият кръвосмукач, който населява само Бразилия,
Приказно красиви колибри, пиран¬ хи, прилепи-кръвосмукачи.. . Южна Америка притежава действително чуден животински свят, сред който еволюцията е творила с пълна сила.
ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник,
канд. на биол. науки
18
Науката, най-точната, най-строгата област на човешкия духовен живот, и тя си има своите приказки и ска¬ зания — за летящите дискове, за снежния човек,' за Черните дупки във вселената, за роботите, които са се разбунтували, за пътуванията в миналото, за мислещата плесен, за пътуванията до Магелановите облаци и още много, много други. Това са приказки за бъдещето, в които неоспоримата научна истина по чудноват, сякаш недопустим начин, се втъкава във фантазията и ражда нещо качествено ново, нещо непознато досега. Една такава приказка ще ви разкажем, една приказка, която ще се случи в бъдещето. И така. . .
Ще дойде едно време, когато двама братя-близнаци — да ги наречем по научному А и Б — и двамата по на 30 години — се разделят на главния звезден космодрум, намиращ се на обратната страна на Луната. В дъното на гигантския хол привлича погледа едър надпис: „Време на Слънчевата система", а под него трепкат цифрите на секундите, бързо текат минутите, стоят часовете, дните. . . Но нас ни интересува годината. Таблото показва „2475".
Последни ръкостискания, последни прегръдки. Братята се прощават, Те, може би, никога вече няма да се видят,
„А" заминава със звездолета „Алфа" за звездата Капела от съзвездието Колар. Той е радистът на кораба н отговаря за връзките с родната планета. За първи път ще се изпробва звездолет, развиващ скорост съвсем близка до тази на светлината.
„Б" остава на Луната. Той също е радист и отговаря за далечните космически връзки със звездолетите, които бродят из просторите на Галактиката.
Когато „А" влиза в главния команден пункт на звездолета, там също свети табло, но с надпис „Време на звездолета". То още не е започнало да тече. Под буквите стоят само нули — нула секунди, нула минути, нула часове, нула дни, нула години. Но ето, всички последни проверки са вече направени, двигателите са включени и на таблото на секундите трепва първата единица. Звездолетът се е отделил от лунната твърд, полетът е започнал. Корабът полита със скорост 298 500 километра в секунда, с 99,5% от скоростта на светлината. И лети така, докато достигне звездата Капела. Там космонавтите изучават небесните тела на тази далечна звездна система и след успешното изпълнение на всички научни задачи поемат обратния път — със същата скорост — към родната Слънчева система.
Най-после идва дългоочакваният ден. Звездолетът каца на космодрума на Луната. Бордовият му часовник спира. Той показва 10 години. Толкова са изминали за да отиде до звездата Капела, която се намира на разстояние 50 светлинни години от Земята, и се върне.
А когато космонавтите навлизат в хола на космодрума, погледите им задълго се вперват в познатото табло. Секундите пак така бързо се менят, след тях минутите. Часовникът продължава все така точно да
отмерва времето. А годината е 2575! Насреща им, едва крачейки, се приближава някакъв древен старец. Братът А, все още млад, четиридесетгодишен мъж, с просълзени очи нежно прегръща своя 130-годишен брат близнак Б.
Нека с тази трогателна сценка завършим нашата приказка.
Стара ли е или е нова тази приказка? Като сюжет тя е съвсем свежа. Никъде в народните
приказки, дори и в най-фантастичните, не се разказва за пътувания в бъдещето, за братя-близнаци, единият от които е с 90 години по-стар от другия. И все пак сюжетът не е нов. Или, по-точно казано, през 1975 година можем да му чествуваме своеобразен юбилей. Защото точно преди 70 години, през 1905 година, великият физик Алберт Айнщайн създаде своята специална теория на относителността, една от последиците на която, наречена от самия него „парадокс на часовниците", послужи за тема на нашата приказка.
Кое е най-поразителното в тази приказка? — Това, че докато е траело пътуването, на Земята са изминали 100 години, а на звездолета — само 10 години. Не става дума за грешка в часовниците. И двата са напълно изправни и ако сега (след кацането на Луната) корабният часовник бъде пуснат в действие, той ще показва секунда в секунда точно същото време, както часовникът в хола на космодрума. Въпросът е много по-сложен. Работата е там, че времето на звездолета, докато се е движил със скорост почти равна на скоростта на светлината, е текло десет пъти по-бавно и доказателство за това е, че единият близнак е с 90 години по-стар от другия — „А" е на 40 (30 + 10), а „Б" е на 130 (30 + 100).
Ще кажете — в приказките всичко е възможно. Но тъкмо този ефект — че времето тече по различен начин в различно движещите се системи, че колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече времето в него — е най-научното, най-достоверното в тази приказка. И то е вече експериментално проверено и доказано. Наистина засега не със звездолет, а с ускорени елементарни частици, но все пак доказано. На този въпрос ще се спрем по-нататък, а сега да видим останалите моменти в приказката, доколко те са научно обосновани.
Че човечеството след петстотин години ще строи звездолети, никой не се съмнява. Въпросът е: ще могат ли те да развиват скорост близка до тази на светлината (както „Алфа" — 298 500 км/сек) и как ще набират и погасяват скоростта си.
За опростяване на сметките в нашия пример се прие, че корабът, така да се каже, моментално полетя с крайцерската си скорост. Но това, разбира се, е невъзможно — всичко (кораб и хора) в миг ще бъде превърнато в плазма, в лъчения, ще бъде унищожено. Звездолетът трябва да набира скорост постепенно, плавно. Най-удобното за човешкия организъм ускорение е едно жи — корабът
19
да увеличава всяка секунда скоростта си с 10 метра в секундата — защото тогава човекът ще изпитва същата сила на притеглянето, както на земната повърхност, ще се чувствува привично, „като у дома си".
Вторият въпрос е: с каква максимална скорост ще могат да летят звездолетите на далечното бъдеще. Сега нашите космически кораби (най-бързите транспортни средства, създадени от хората) летят със скорост 10—12 км/сек. Със скорост над 16 км/сек вече могат да се напуснат пределите на Слънчевата система и да се полети към звездите. Но. . . пътешествието дори и до най-близката звезда (разстояние 4,3 светлинни години) ще продължи почти 100 000 години. Ясно е, че за да посетим някога дори звездите, наречени съседи на Слънцето (на разстояние до 50 светлинни години), ще са нужни скорости наистина близки до светлинната — между 200 и 300 хиляди км/сек.
Не му е тук мястото да разглеждаме трудностите на един такъв полет, свързани с двигателя, с вида на „горивото" и неговото количество, с трудностите по преодоляването на междузвездната среда при такава скорост. Ще отбележим само, че всички тези трудности карат повечето учени да се съмняват дали въобще някога това ще бъде възможно. Но нека сега приемем условно най-оптимистичния вариант — че след петстотин години човечеството ще може да строи звездолети, чиито двигатели ще могат по време на целия полет да придават ускорение от 10 метра в секунда за секундата = 1 жи.
За около година (355 дни) корабът ще достигне скоростта на светлината (която във вакуума е 300 000 км/сек), за две години— 600 000 км/сек и т. н. Не, това не е възможно! Теорията на относителността, създадена от Алберт Айнщайн, поставя тук няколко ограничения.
1. В природата не съществуват скорости, по-големи от тази на светлината.
2. Със скоростта на светлината могат да се движат само невеществени частици — фотоните — (светлина, радиовълни, ултравиолетови, инфрачервени и гама лъчи и т. н.). Характерно за тях е, че те съществуват само в движение, само когато се движат със скоростта на светлината и никога в покой (както се казва — имат нулева маса на покой).
3. Всички веществени тела (елементарни частици, атоми и молекули, космически кораби, планети, звезди и галактики) могат да се намират в неподвижно състояние (покой) или да се движат с каквато и да е скорост, включително и да се доближават до скоростта на светлината, но НИКОГА не могат да я достигнат.
Защо? I. Защото колкото по-бързо се движи едно тяло, тол
кова по-бавно тече времето за него. Този ефект е незабележим при обикновените скорости, с които сме свикнали (десетки и дори стотици километри в секунда),
но започва да се проявява при десетките хиляди километри в секундата и особено над 200 000 км/сек. Следната табличка на скоростния коефициент показва при каква скорост как се забавя времето.
Скорост в км/сек
30 000 150 000 225 000 258 000 294 000 298 500 299 970 299,999,7 299 999,97
Скорост в % от скоростта на светлината
10% 50% 75% 86% 98% 99,5% 99,99% 99,9999% 99,99999%
Скоростен коефициент (колко пъти по-бавно
тече времето)
1,005 1,15 1,5 2 5
10 70
700 2000
Забележка: Истинската скорост на светлината във вакуум с 299 792,5 ± 0 , 1 км/сек. В таблицата тя е закръглена на 300 000 за опростяване и нагледност.
Обърнете внимание как бързо нараства ефектът на забавянето с приближаването към скоростта на светлината.
II. Със същия коефициент се увеличава и масата на тялото, което се движи. Ако неподвижният звездолет „Алфа" в „покой" е тежал 100 000 тона, то при скорост 298 500 км/сек масата му ще нарастне 10 пъти, т . е . той ще „тежи" 1 000 000 тона.
III. С увеличаването на скоростта пространството се свива, съкращава се по посоката на движението, пак със същия коефициент. Ако неподвижният кораб е бил 200 метра дълъг от носа до кърмата, то при скорост 298 500 км/сек той (и всички тела в него) ще станат десет пъти по-къси по посоката на движението, сиреч — ще е само 20 метра дълъг.
Сега, след като се запознахме с тези изводи на специалната теория на относителността, да отговорим на въпроса защо не е възможно едно тяло да достигне скоростта на светлината. Какво би се получило? — Масата на кораба ще нарастне до безкрайност, сиреч ще стане по-голяма от масата на Метагалактиката (съвкупността от всички познати ни галактики). Времето ще престане да тече, сиреч няма да има време. Про-странството ще се съкрати до нула, сиреч няма да има пространство. А за да се постигне тази скорост, трябва да приложим безкрайно голяма сила, каквато не съществува. Иначе казано, само при прилагането на безкрайно голяма сила (каквато не може да съществува), масата на кораба ще стане безкрайно голяма (като Вселената) и той ще съществува извън времето и пространството — сиреч няма да съществува. А, всичко това означава, че дори теоретически не е възможно едно тяло да достигне скоростта на светлината.
Когато се разглеждат трите ефекта на теорията на относителността, трябва дебело да се подчертае, че за ХОРАТА В ЗВЕЗДОЛЕТА и времето тече нормално, и масата не се е увеличила, и пространството не се е скъсило. Космонавтите по нищо не могат да открият тези
20
ефекти. Двигателите на кораба продължават по същия начин, както и в началото на полета, да работят и да прилагат сила, която тогава беше достатъчна, за да ускорява звездолета всяка секунда с 10 метра в секундата. Но какъв е сега ефектът от това усилие?
1. Едната секунда, през която се е ускорявал с 10 м/сек, сега вече, поради забавяне хода на времето, се е удължила с 10 секунди.
2, Масата на кораба е 10 пъти по-голяма и съответно" резултатът е вече 10 пъти по-малък.
3. Преодоляното разстояние, поради съкращаването; на пространството, е вече не 10, а само 1 метър.
Или усилието, с което в началото на полета корабът се е ускорявал с 10 м/сек2, сега има 103 (хиляда пъти) по-малък ефект. Корабът го изминава за 10 пъти по-дълго време, усилието е 10 пъти по-малко ефективно и преодоляното разстояние е 10 пъти по-късо. При скоростен коефициент 2000 този ефект е вече 20003 = 8 милиарда пъти по-голям и нататък расте до безкрайност, т. е. усилието трябва да бъде безкрайно голямо, за да се достигне скоростта на светлината, или иначе казано — тя никога не може да бъде достигната.
Впрочем, това съвсем не е и нужно. И без това с нашия звездолет „Алфа" могат да се извършват наистина фантастични пътешествия. Но първо да уточним условията: Двигателите на звездолета работят през цялото време на полета, все с ускорение 10 м/сек2 (едно жи). Пътят към далечната звезда се дели на две равни части. Точно така се дели и обратният път (така че цялото пътешествие се състои от четири части). През първата част звездолетът непрестанно увеличава скоростта си. Точно на средата на пътя се обръща на 180° със соплото (излъчвателя) напред и започва да забавя скоростта си. Завръщането се извършва по сходен начин. Така хората винаги ще се чувствуват при привично земно притегляне и звездолетът ще пристигне до звездата и обратно на Земята с нулева, напълно погасена скорост. Един такъв звездолет би бил не само чудесно средство за посещаване и на най-далечните небесни обекти, но и фантастична „машина на времето" за пътуване в бъдещето, макар и без завръщане в миналото.
Съгласно изводите на специалната теория на относителността, космонавтът, летял с тази ракета 10 години (винаги се има предвид отиване и връщане), да кажем до звездата Сириус, като се върне на Земята, ще завари хората остарели с 20 години. Но ако прекара в звездолета 20 години, на Земята ще са изминали вече цели 300 години. Колкото по-продължителна е космическата експедиция, толкова по-голяма става и разликата между корабното и земното време. При пътешествие от 25 години космонавтите ще се завърнат след десет века. При 50-годишно пътуване те ще могат да посетят мъглявината Андромеда (най-близката до нас галактика, на разстояние повече от 1 милион светлинни години) и ще заварят Земята след един милион години. А пътешествие от 75 години (все още в границите на един човешки живот) ще им даде възможност да се отдалечат от Слънчевата система на милиард светлинни години и като се завърнат, ще видят как ще изглежда животът на Земята след милиард години.
А сега да си представим, че сме участници в междузвездна експедиция с един друг звездолет „Бета", който се движи със скорост 294 000 км/сек, което представлява 98% от скоростта на светлината, при скоростен кое
фициент 5. Нашата цел е да достигнем района на звездата Дубхе (алфа от съзвездието Голяма мечка), която се намира на разстояние почти сто светлинни години, и да се завърнем. Уговорено е всяка година на 1 януари Земята да изпраща едно съобщение до звездолета с кратък обзор на всички по-важни събития, случили се на родната планета. Да видим сега как ще изглежда това странно пътешествие, наблюдавано от хората на Земята и от космонавтите.
Да приемем, че звездолетът „Бета" е излетял от Земята на 1 януари 2475 г. След сто години, на 1 януари 2575 г. той ще е достигнал звездата Дубхе и ще се намира на 98 светлинни години разстояние от Земята (защото скоростта му е 0,98 от светлината. Ако бе летял със скоростта на светлината, щеше да бъде на сто светлинни години разстояние). През това време от Земята са били изпратени 100 съобщения (всяка година по едно).
21
Но на кораба са получени само. . . две, тъй като останалите все още пътуват, догонват звездолета. Ако светлината се разпространяваше мигновено, а не с ограничената скорост от 300 000 км/сек, корабът щеше да е получил всичките 100 съобщения. Ако Ли пък корабът се движеше със скоростта на светлината, той нямаше да е получил нито едно — всички щяха да го догонват. И така, според хората на Земята за сто години звездолетът е получил само две съобщения, сиреч 50 пъти по-рядко, отколкото се отправят от Земята.
Но за самите космонавти времето тече пет пъти по-бавно (при скорост 294 000 км/сек техният коефициент на забавяне на времето е 5). В момента, когато достигнат звездата Дубхе за тях са изминали само 20 години, за което време са получили две съоб?цения. Така че те наистина наблюдават земните събития в забавен ход, но не 50 пъти, а само 10 пъти (за 20 години — 2 съобщения).
Как обаче се тълкуват всички тези събития от хората, намиращи се в звездолета? За тях, в момента на достигането на звездата Дубхе, са изминали (по бордовия часовник) 20 години. През това време на отдалечаващата се от тях Земя със скорост 0,98 от светлинната трябва да са изминали (при скоростен коефициент 5) само четири години, т. е. били са изпратени 4 съобщения. Две от тях са получени и две се намират „на път". Така протичат събитията при отдалечаването на звездолета от Земята.
А какво ще стане при завръщането му? Когато корабът се завърне на Земята, по бордовото
му време ще са изминали 40 години, а по земно време — 200 години — ще бъде 2675 г. За този период Земята е изпратила 200 съобщения, от които две са били получени от кораба на отиване. Значи на връщане корабът ще приеме. 198 съобщения (за 20 години бордово време). Това означава увеличаване честотата на приеманите съобщения почти 10 пъти.
Съвършено същото, разбира се, се отнася и за съобщенията, които би изпращал звездолетът към Земята по време на отдалечаването и на приближаването му. В този смисъл двете системи (Земята и звездолетът) са равноправни и хората на всяка от тях (на звездолета) могат да смятат, че са неподвижни, а другата система (съответно Земята) се отдалечава, респективно приближава.
Кой в действителност се е движил и кой е бил неподвижен може да се разпознае по това, кой е изменял (ускорявал или забавял) скоростта си и, след завръщането на звездолета, по „парадокса на близнаците". Тогава ще стане ясно, че от тази двойка близнаци, единият, който е бил в звездолета, е остарял само с 40 години. а другият, останалият на Земята — с цели 200 години.
Трудно е да се каже дали подобни полети ще бъдат някога възможни и още по-малко, дали това ще стане през XXV век. Но в основата на „парадокса на близнаците" лежи един доказан закон на природата, вече проверен експериментално, с който човечеството ще има да се среща много пъти при космическите полети и на Земята, макар и в началото при по-малки скорости (при по-малък скоростен коефициент, едва различаващ се от единицата).
В заключение бихме желали да добавим, че това е единственият научно обоснован начин за пътуване във времето, и то само напред, в бъдещето, без завръщане към миналото.
ДИМИТЪР ПЕЕВ
За тези, които обичат да пресмятат, следният пример, измислен от големия съветски физик Лев Ландау, може не само да онагледи как и защо времето в движещо се тяло се забавя, но им предоставя и възможността сами да изчислят при каква скорост какъв е коефициентът на забавянето.
Представете си много дълга железопътна линия, по която се движи фантастичен влак, който ще назовем „Влак на Айнщайн". Той се движи със скорост 240 000 км/сек и за един час изминава 864 000 000 км. На двата края на това разстояние има гари с точни часовници. Един пътник, тръгвайки от началната гара, сверява часовника си. Когато пристига, часовникът на крайната гара показва, че е изминал един час, а часовникът на пътника, че са изминали само 36 минути (скоростен коефициент 1,666).
А сега да си представим, че на пода на вагона има електрическо фенерче, насочено нагоре, към тавана, където има огледало, което отразява светлинния лъч обратно към фенерчето. За миг пътникът светва фенерчето. Как ще изглежда пътят на светлинния лъч за пътника и за неподвижния наблюдател, намиращ се край железопътната линия?
За пътника лъчът се е движил по правата линия между фенерчето и огледалото. Съвсем иначе той ще изглежда за наблюдателя. За времето, през което светлинният лъч се движи от фенерчето към огледалото, огледалото ще се е преместило със скоростта на влака. За времето пък, когато отразеният лъч се движи към фенерчето, последното ще се е преместило със същото разстояние. Явно за неподвижния наблюдател светлинният лъч ще е изминал по-голямо разстояние, отколкото за пътника. Но ние вече знаем, че светлината винаги се движи с една и съща скорост —300000 км/сек. Какъв извод може да се направи от това противоречие? Само един —■ че докато светлинният лъч е изминавал своя път, за неподвижния наблюдател е изминало по-дълго време, отколкото за пътника, сиреч, че във влака времето тече по-бавно. А сега да пресметнем колко пъти по-бавно.
Неподвижният наблюдател е измерил със своя хронометър времето за отиване и връщане на лъча = 10 секунди. Това означава, че светлината е изминала 10 х 300 000 км, значи страните
22
на равнобедрения триъгълник АВ и ВС имат дължина по 1 500 000 км. Страната АС е дълга 2 400 000 км (разстояние, което влакът, движещ се със скорост 240 000 км/сек, е изминал за 10 секунди).
Като знаем, че в правоъгълния триъгълник квадратът на хипотенузата (АВ) е равен на сбора на квадратите на катетите (АD и ВD) от равенството АВ2 — АD2 + ВD2, получаваме, че височината на вагона (разстоянието между фенерчето и огледалото) е
А сега да се върнем към. пътника. Пътят, изминат от лъча на неговото фенерче е очевидно 2 х 900 000 = 1 800 000 км. За изминаването му на светлината, която винаги се движи със скорост
23
ИЛЮСТРАЦИИ БОРИС АЧКОВ
Височината на вагона, разбира се, се получава твърде голяма, но в това няма нищо чудно — и влакът на Айнщайн е фантастичен, и скоростта му е такава, пък и при обикновени размери и скорости примерът не би бил нито нагледен, нито възможен.
секунди, а не 10 секунди, както е измерил не подвижният наблюдател.
Ако вместо скорост 240 000 км/сек вземем друга, по-голяма скорост, влакът ще измине за същото време по-голямо разстояние, триъгълникът АВС ще се получи по-нисък, височината BD по-малка и съответно времето, нужно на лъча, за да го преодолее на отиване и връщане — ще бъде по-кратко. При скорост 298500 км/сек, например, то ще бъде 150 000 км, светлинният лъч ще го измине за 1 секунда, а времето във влака ще тече 10 пъти по-бавно.
к ЗА ДА НЕ БЪДЕ КЪСНО
Йохан Ополцер, един от основателите на известното Виенско медицинско училище, бил повикан веднъж настоятелно при детето на много богато аристократично семейство за нещо дребно. Ополцер прегледал детето и казал:
— Действително е щастие, че ме извикахте така настоятелно! Утре щеше да е твърде късно!
Когато разтревожените родители попитали дали наистина болестта на детето е толкова сериозна, той отговорил:
— Не, това щастливо обстоятелство се отнася само за мен, тъй като утре детето щеше да се възстанови и без друго.
ОТМЪЩЕНИЕ
На младини доктор Джон Хил кандидатствувал за член на Кралското научно дружество в Лондон, но бил отхвърлен. За да си отмъсти, той изпратил до дружеството от името на неизвестен провинциален лекар описанието на едно лечение, извършено уж от него.
„Един моряк — писал той — си счупи крака. Аз веднага сглобих частите и след като ги обвих здраво с бинт, полях ги внимателно със смола. Наскоро след това морякът можеше да си служи с крака както преди."
По същото време епископ Бъркли издал книга за действието на смолата — съчинение, около което се е вдигнал голям шум, и което разделило лекарите в Лондон на два лагера. Съобщението на „провинциалния лекар", което дошло точно по това време, било прочетено на публично заседание на Кралското научно дружество и предизвикало още по-разгорещени спорове. Едни виждали в него доказателство за неоспоримите качества на смолата, а други твърдели, че кракът не ще да е бил счупен, или пък че оздравяването не е дошло така скоро, както пишел провинциалният лекар. Спорът се пренесъл и в печата. Докато един ден се получило второ писмо от „провинциалния лекар", който пишел:
„Моля да ме извините! В първото си писмо пропуснах да добавя, че счупеният крак на моряка беше дървен!"
ПРИЕМ НА РАВНА НОГА
Фридрих Велики бил болен. Тъкмо по това време пристигнал пратеник на руския цар. Императорът решил да го приеме без никаква етикеция — както почивал в леглото. Като чул това, руският пратеник казал:
— Донесете и за мене едно легло! Иначе не съм съгласен! Аз представлявам руския цар и трябва да говоря на равна нога!
Срещата била определена за другия ден. Руският пратеник се приготвил да се яви пред Фридрих в легло, но той оздравял и шегата пропаднала.
огато изучаваме хералдиката, неизменно обръщаме внимание на изображенията на животни, които ни се струват оригинални. От само себе си се разбира, че изучаваме ли хералдиката, съвсем не изучаваме зоология, още повече, че хералдиката сама за себе си е наука.
Лъвът може да служи като символ на личността на някой средновековен рицар. И това е много по-естествено, отколкото да кажем змията или жабата (макар че и те фигурират на някои гербове). Напълно понятно е защо Ричард I е предпочел прякора „Лъвското сърце", а не, да кажем, „Заешкото сърце".
Изборът на символичен знак ста-
нал истински необходим едва тогава, когато първите отряди рицари облечени в бойните си доспехи, се срещнали на бойното поле. Веднага забелязали, че така облечени, рицарите напълно си приличали един на друг. като че били две консервени кутии без етикетчета. Ето защо, за да се различи врагът от приятеля, трябвало да се залепи етикетче. И това станало много преди да се появят истинските консервени кутии.
Обичаят да се избира животно за символ е много по-древен от времето, когато започнали да изобразяват животните по гербовете и вероятно се отнася към зората на човешкото общество. Почти всички първобитни племена вярвали в тотеми, т. е. религиозната принадлежност на семейството, рода, племето била към определено животно, понякога растение или друг предмет, предполагаем прародител на цялата група.
Бизоните, мечките и мамутите, изобразени в пещерите от първобитно-общинните хора могат наистина да се разглеждат като първите животни в хералдиката. Тяхното значение е било по-скоро символично, отколкото декоративно. Рисунките са зависели или от тотемизма, или от магията.
Още преди лъвицата, която според преданието, от кърмила Ромул и Рем И по такъв начин станала прародителка на Рим, още преди критския бик,
24
Прадядото на древна Гърция, хералдическата зоологическа градина е наброявала и други знаменити животни.
В древните индиански държави воините отивали на бой със знамена и щитове, на които били изобразени символите на животни. Две от тях — най-популярните — орелът и змията и досега са изобразени на знамето ма съвременно Мексико.
Прадедите на французите — гадите и викингите, носели на каските си крила от птици. Голяма част от неизчерпаемите вълци, глигани, мечки, изобразявани от благородните сеньори на техните гербове, били митични прародители на вождовете на племето или семейството, чийто по-
на орела. На някои редки гербове са изобразени само крилата на орел.
Друга често срещаща се в хералдиката птица е соколът. И макар че орелът заема може би три четвърти от всички гербове,, в които има изобразени птици, на сокола се падат по-голяма част от останалите гербове. В тази живописна галерия са представени и други птици. Совата и враната са редки птици в хералдиката, лястовичката също се среща рядко, и то почти винаги в групичка с други малки птички. Още по-рядко в хералдиката може да се види свраката, папагалът, паунът, жеравът, лебедът, пеликанът, чаплата, сойката. Гълъбите са изобразени със знаме-
томък се смятал сеньорът. По всяка вероятност хералдиката,
т. е. науката за гербовете, се е появила в XII век. Най-стари, според специалистите, са гербовете с изображението на лъв.
Лъвът имал голяма слава, нещо, което е напълно естествено за „цар на животните". В хералдиката лъвът е символ на царственост, обаче това не означава, че само царете го използували. Кралските лъвове си имат традиционна поза — те като че ли се изправят нагоре, или стоят изправени и се държат само на едната си лапа. Някои по-скромни сеньори често се задоволявали само с изображението на половин лъв.
Без съмнение орелът е следващата след лъва знаменитост, или „звезда" в хералдиката. Още преди знаменития лъв орелът бил признат за символично животно от много европейски императори, считащи се за „приемници" на цезарите. Едва в началото на XV век знаменитият двуглав орел се появил на императорските печати. Орелът е изобразен най-често с разперени криле и извадени нокти, в поза, която е абсолютно немислима по законите на зоологията. Вероятно чувството за симетрия е накарало хората да прибавят още една глава
питото маслиново клонче в клюна, изображение, което днес символизира мира.
Дори такова странно малко животно като прилепът фигурира на някои гербове. Очевидно техните притежатели са се стремили да бъдат оригинални или пък лъвовете и орлите, изобразени по повечето гербове, са им омръзнали.
При вида на грифона, изобразен на много гербове, могат да се предположат две неща: или благородният сеньор не е могъл да се спре нито на лъва, нито на орела, или пък е предполагал, че притежава едновременно могъществото на лъва и зоркостта на орела. Обаче нито едно от тези предположения няма претенциите за точност. Грифонът се е изобразявал в Средновековието дълго преди да възникне хералдиката. Възможно е със своето тяло на лъв и глава на орел грифонът да е митично животно, дошло от Изтока. Ако на герба е изобразена само главата на грифона, то острите му уши и брадичката под клюна са го отличавали от главата на орела.
Драконът, който фигурира в различни гербове, е пренесен от Изтока. Изобразявали драконите с две лапи, а понякога и с четири. Тялото им
Отгоре надолу гербовете на Австралия, Гана, Бряг на слоновата кост, Уганда
Гербове на Нигерия и Сиера Леоне
напомня змия или летящ гущер и често завършва с острие като стрела.
В същата категория на грифона и дракона може да се причисли и друго митично животно — еднорогът. Среща се доста рядко в гербовете, но е изобразен на монети. Еднорогът обикновено е с тяло и глава на кон, със задни крака на антилопа, опашка на лъв или кон и само понякога с козя брадичка. Но главното украшение на еднорога без съмнение е дългият му спираловиден рог, разположен точно по средата на челото и напомнящ шпората на нарвала. Наистина някои пътешественици докарвали нарвала в Европа като доказателство, че съществува еднорог.
Сред другите големи животни в хералдиката рядко се среща конят, още по-рядко магарето, изобразявано по каските на благородните господа. На някои монети се мъдри изображението на муле. Значително по-често се срещат споменатите вече диви животни: вълци, мечки, глигани, които се въдели в изобилие в горите на болшинството европейски сеньори. Елените били много разпространени фигури и обикновено се съчетавали с кучета. Любимите в хералдиката породи кучета били хрътките. Някои елени били изобразявани като чудовища с части от тялото на други животни.
Макар че лисицата населявала владенията на сеньорите, тя рядко била представяна в гербовете. Без съмнение това се обяснява с нейната не
завидна репутация, която лисицата е запазила и до наши дни. Или може би защото лисицата не е притежавала силата на другите едри животни като мечката и глигана, затова не е могла да бъде достоен символ на "силата и благородството" на сеньорите от Средновековието.
Ако дивата свиня се среща често в хералдиката, то домашната е истинска рядкост. Обаче и тя все пак е представена в зоологическата градина па хералдиката, и то на герба на английското семейство Бейкън.
В цялото малобройно стадо от домашни животни фигурират, и то твърде рядко овни или глава на овен и козел. Воловете никога не са вдъхновявали художниците на хералдически гербове. Главата на бик с халка, мушната през носа, е изобразена на герба на швейцарския кантон Ури, мястото, където е извършил подвизите си Вилхелм Тел.
По повод на националните гербове би трябвало да кажем, че най-разпространеното сред тях животно е слонът. Той фигурира на съвременните гербове на Лаос и Шри Ланка. Китът вероятно се е смятал за твърде „едра фигура", за да бъде изобразен на герба. А тъй като преминахме към водните животни, да споменем и делфина. Това китообразно животно фигурира на някои гербове. Въобще рибите рядко са изобразени на гербовете, може да се назове само щуката, възприета като емблема от някои сеньори, живеещи по брего-
Гербът на Судан
вете на Рейн. Няколко сьомги се срещат по гербовете на сеньори, чиито фамилни имена имали в корена си латинската дума „салмо".
Земноводните и влечугите са рядкост в хералдиката. Могат да бъдат изброени само жабата и гущерът, а освен това две или три костенурки. Само змията е привлякла вниманието. Тя фигурира на герба на известното италианско семейство Ви-сконти. Знаменитата гърмяща змия заема значително място в съвременната американска хералдика.
Насекомите са най-многочислените животни на земята, но практически отсъствуват в хералдиката. Само няколко пеперудки, видимо избрани само за допълнение или украшение, представени са също така и няколко пчели, но и те са твърде малко.
Накрая ще приведем забавния случай с някой си Джон Майер, средновековен дворянин от Норфолк, чийто печат изобразявал пеперудка-едноднев¬ ка. Това го прави най-скромният дворянин в историята на хералдиката.
(По материали от ..Неделя")
26
През онзи горещ следобед на април 1902 година Пол Меруър оглеждаше остров Мартиника, намираше го твърде живописен. От билото на вулкана Мон Пеле ясно се виждаха покривите на Сен Пиер, защото разстоянието не беше повече от пет мили. Къщите се врязваха половин миля навътре в сушата и се пръскаха на около две мили по морския бряг, очертан от малката бяла ивица на плискащите се по пясъка вълни. Отвъд нея се ширеше безкрайна синева, която се сливаше с лазура на окъпаното от слънцето небе. Очите на Меруър се спираха върху Камбанарията и пазара, блуждаеха по крайбрежния булевард, ограден със сенчести дървета — истинска благодат в това знойно слънце — задържаха се върху корабите в пристанището. После погледна триножника си и декора, разстилащ се непосредствено пред него: кратерът на вулкана, широк около половин миля и дълбок четиристотин метра, в дъното на който спеше малкото езерце. По стръмните стени на кратера пъргави ручейчета се стичаха долу в езерцето. Самият кратер беше отворен от едната страна чрез прорез във формата V. През него Бялата река се спущаше към плантацията Герен, преди да се хвърли във вълните на Океана.
Меруър прокара четката си по палитрата и продължи непрекъснатото рисуване, като пушеше и мислеше върху миналото на този мирен кът, извисил се на около хиляда и петстотин метра над морето. Не винаги вулканът е бил тъй спокоен, понякога е разтърсвал с тътнеж цяла Мартиника, като напомнял и на по-далечните острови за съществуването си.
От 1747 година в продължение на цял век се е проявявал през различни промеждутъци от време: през 1753 година за три месеца е изригнал тридесет и три пъти; сетне за три години се успокоил, в края на който период пак се събудил, за да заспи отново за десет години, преди да зареве и замлъкне за нови десет години. Изглеждало вече, че е установен десетгодишен цикъл на изригване. Обаче той ненадейно се съкратил на три години. Последното изригване, станало подир една година, било последвано от ново, след което вулканът проспал осем години — до 1788 г. Половин дузина прояви през миналия век приключили в 1843 година с поредица от двеста изригвания, които според учените свидетелствували за края на активната дейност на връх Пеле. В 1851 година кратерът отново забълвал пламъци, които обаче скоро стихнали и вече всички били убедени, че вътрешният огън на вулкана е съвсем угаснал.
И ето половин столетие как Пеле лежи спокойно под слънчевия пек и изглежда най-безопасното нещо на този
тъй приятен остров. Напоследък обаче вулканът започна да дава някои обезпокоителни признаци. Сега Пол Меруър забеляза в дъното на кратера да се вият дим и пара и се питаше дали беше толкова кротък, колкото изглеждаше.
Като гледаше струпалата се по ръба на кратера сгурия и изтеклата при последните изригвания лава, мисълта му бродеше из миналото; но нито пророческото му око, нито художническото му въображение бяха в състояние за изградят картината на онова, което скоро щеше да настъпи.
Заобиколена от синьото Карибско море, Мартиника е една халка от веригата Малки и Големи Антилски острови, която описва дъга, простираща се от Кей Уест във Флорида до Венецуела (крайбрежието на Южна Америка). Вече два века и половина французи управляват острова; населението е доста смесено: големият процент са туземни жители, в чиито жили тече и френска кръв, малко негри и чистокръвни карибски индианци. Планинската верига, на която Пеле е най-северният връх, представлява гръбнакът на острова, а Сен Пиер е най-важният град, макар че официалната столица е Фор дьо Франс, разположен на десетина мили южно от Сен Пиер.
Към средата на април жителите на Сен Пиер забелязаха, че някакви промени стават в планината. Димът, който Пол Меруър беше видял да излиза из пукнатините на кратера, се събираше на големи облаци. По цели дни около върха вилнееха бури, придружени с брилянтни светкавици, глухи злокобни тътнежи завършваха с гръм, който караше хората да се стряскат. Тези явления продължиха три седмици; след това всичко утихна.
На 5 май, понеделник, ненадейно се появи първото известие за близката трагедия. От кратера избликна поток разтопена лава, устреми се през цепнатината в коритото на Бялата река и преди да се хвърли в морето, пътьом погълна плантацията Герен. Морето се отдръпна на около шестдесет метра от съприкосновението с тази кипяща скална маса, след това се върна и измете крайбрежните улици. В плантацията Герен загинаха сто и петдесет души, а работилниците й потънаха под дебелия слой кал и разтопени скали. Остана да стърчи само върхът на един комин.
През нощта електрическите бури, бушуващи из планината, извадиха от строя централата, която осигуряваше осветлението на града и изведнъж той потъна в пълен мрак. Бурите бяха толкова силни, че се почувст-
27
вуваха в електрическите уредби по цялата планета. Гражданите на Сен Пиер изпаднаха в панически страх. От връх Пеле до ушите им достигаха приглушени гърмежи. Хората изскочиха на улиците; някои се затичаха към катедралата, други се струпаха на пазарния площад в очакване на някаква помощ.
Сковани от ужас, всички предчувствуваха, че наближава гибел. Призори малка група граждани започна да напуска града, на път за Фор дьо Франс.
На следния ден, сряда, 7 май, спокойствието изчезна. Откъм планината долиташе заплашителен гръм; въздухът около върха беше раздиран от яростни светкавици, придружени със сив дъжд от пепел. Грохотът беше толкова силен, че по островите Сейнт Винсен, Гваделупа н Гренейда, та дори чак в Тринидад, хората с безпокойство се питаха какво става.
А в Сен Пиер това ново активизиране на Пеле внесе невъобразимо объркване. Хората се бяха молили на бога много усърдно и вярваха, че най-лошото вече е минало; повярваха, че — както губернаторът беше казал — страшилището, което се спотайва на дъното на вулкана, се е задоволило с жертвите от плантацията Герен и укротено се е прибрало отново в подземното си леговище.
Тази нощ в града малцина спяха. Призори Пеле като че ли се измори, задъха се и затихна. В часа, когато населението масово се стичаше към катедралата, за да присъствува на утринна литургия, английският параход „Роддам" влезе в пристанището. Моряците също си бяха изпатили от нощните бури и капитанът Е. X. Фриимън нямаше нищо против да приюти кораба в Сен Пиер. Съгласно нареждането на пристанищните власти, хвърлиха котва в карантинния кей, който се намираше встрани от централния, където стояха закотвени седемнадесет други кораба.
Параходният агент Джоузеф Плисън скочи в лодката си и загреба към „Роддам".
— Страшна нощ прекарахме, капитане — изрече запъхтяно вместо „добър ден".
— И ние. Но струва ми се, че малко се е поуспокоило — отговори капитан Фриимън, протягайки му ръка.
Двадесет и тримата носачи, взети на кораба в Гренейда, за да товарят стоката, се хванаха за работа. В същото време моряците започнаха да разчистват палубата.
Докато капитанът и агентът се съвещаваха за мерките, които трябваше да се вземат при създалото се положение, на Пеле избухна страшен взрив. Гигантски стълб от огън и пушек политна на няколко километра високо в небето. Слънцето изчезна и всичко потъна в непрогледен мрак, като в най-дълбока нощ.
Ослепителни пламъци и светкавици обсаждаха кратера; заваля пороен дъжд от пепел и нажежени камъни; нажежени скали летяха на километри далеч и убиваха хора. Из гърлото на вулкана забликна огромна огнена вълна, проряза тъмнината и връхлетя върху Сен Пиер. Фриимън я видя да приижда и залива всичко по пътя си, сеейки смърт и разруха. След няколко минути параходът щеше да бъде унищожен. Налагаше се незабавно да се изтегли далеч, ако не иска да потъне тук. Фриимън реагира веднага. Забеляза втория механик и се втурна към него:
— Дайте пара! — изрева той, като се силеше да надделее невъобразимия шум.
В същото време предшествуващият вълната от нажежени газове и пепел горещ вятър го шибна в лицето и с
един Скок той се намери в капитанската каюта; миг след това адски огън се стовари върху кораба. Под неговия ураганен удар „Роддам" се наклони силно и едва не потъна, увличайки със себе си на дъното целия екипаж. Преди корабът, разтърсен от страшния циклон, да възстанови равновесието си, водата заля палубата. Но „Роддам" издържа първото изпитание.
Щом капитанът излезе от каютата си, удари го градушка от нагорещена пепел, толкова гъста, сякаш въздухът се беше втвърдил. Плътен слой покриваше цялата палуба и пареше нозете през обувките. Моряците лежаха тук-там в най-странни пози. Преди нещастниците да успеят да намерят убежище, фурията ги беше връх-летяла и овъглила за миг. Фриимън се втрещи. Пепелта го шибаше в лицето, обгаряше ръцете и тялото му, но болките не успяха да отслабят енергията и решителността му. Завтече се към котвената верига и се помъчи да я изтегли. Нажеженият метал изгаряше дланите; под огнената завеса, запъхтян и полузадушен сред отровната атмосфера, той напрягаше всички сили, но безуспешно.
— Всички оцелели в задната част! — изкрещя капитанът през командната тръба с надежда, че великанската сила на урагана ще може да скъса някоя халка и котвата ще освободи кораба.
Тази верига, създадена от работниците-специалисти в леярните на Крейдли Хийт, издържа. Корабът и този път застана на място: веригата държеше здраво. Наоколо отново се възцари пълен мрак. Фриимън тръгна наслуки, без да знае къде точно се намира. От всички онези, които до преди малко стояха на палубата, сега единствен той беше в състояние да мисли и да върши нещо. Около него се търкаляха мъртви или умиращи. Когато вихърът ги блъсна, някои силно обгорени скочиха във водата, за да се спасят от огнената стихия, като предпочетоха една по-малко мъчителна смърт, от онази, която ги чакаше на борда под адския дъжд.
От време на време зловещи блясъци, долитащи от върха на планината, започнаха да порят мрака и осветиха пристанището. Фриимън виждаше корабите да се наклоняват и потъват. Като на сън зърна потъващия английски кораб „Грейплър", в същото време големият американски параход „Рорайма" гореше като факла.
Нов порой нажежена пепел рукна по склона на Пеле, слезе чак до брега и довърши корабите, които досега огънят беше пощадил. Едничък „Роддам" оцеля. Той се блъскаше напред-назад, задържан от веригата си. Нахлулият порой първом го понесе напред, а сетне, когато морето с една огромна вълна се върна към брега, корабът политна назад, разтърсен необикновено силно. Този тласък се прибави към мощността на витлата и по този начин онова, което машините досега не можаха да сторят, стана — стана чудото — веригата се скъса и освободи парахода.
Капитанът веднага отиде при кормилото. То се беше извило и заклещило и „Роддам" започна лудо да кръжи под бесния напор на вятъра и разпененото море. Накрай, отстъпвайки пред отчаяните усилия на Фриимън, кормилото се освободи; корабът стана послушен и капитанът разбра, че вече може да го управлява. В тъмнината той го насочи наслуки право пред себе си, без да се интересува накъде, само и само да се отдалечи от тази пещ и да избегне горещия дъжд.
Свръхчовешката му издръжливост ще си остане завинаги загадка. Една единствена мисъл го подтикваше: да спаси хората си, онези, които бяха вложили съдбата си в ръцете му. И кораба! Ръцете му бяха толкова силно
28
ИЛЮСТРАЦИИ НИКИФОР РУСКОВ
обгорени, че не можеше да си служи с тях, за да държи кормилото; трябваше с лакти да го обръща.
Въпреки жестоките болки Фриимън успя да отплува в открито море. Измъкна се из пъклената паст, за да потъне в пълната с неизвестност тъмнина, под плюще¬ нето на горещия дъжд от пепел, който се стелеше по палубата и покриваше мъртвите. В продължение на дълги мъчителни часове този мъж с несломима воля остана на кормилото, като управляваше кораба с лакти. Главният механик беше мъртъв, овъглен в пещта, и вторият механик зае мястото му при машините. Долу се гушеха още двадесетина души, от които някои със сериозни обгаряния. От двадесет и тримата носачи само шестима се бяха спасили; трима от тях — Джонс, Флеминг и Батист — въпреки раните си работеха като обзети от бяс, за да подхранват пещите.
Девет часа след катастрофата „Роддам" достигна остров Сент Люси, намиращ се на няколко десетки ки-
лометри южно от Мартиника, и хвърли котва в пристанището Кастри. Приличаше на кораб-призрак, дошъл от оня свят: прегорели въжета и тенти висяха злокобно по него, обезобразени трупове лежаха безредно по палубата под двайсет и пет сантиметров саван от пепел; по ъглите се беше насъбрала пепел, сякаш сняг, навий от вихрушка. Струпалото се на кея население наблюдаваше това привидение и не можеше да повярва, че тази руина е същият онзи параход, който съвсем неотдавна го беше напуснал.
От осемнадесетте кораба, намиращи се в пристанището на Сен Пиер, само „Роддам" беше оцелял. Неговият екипаж съобщи за катаклизма, който беше помел града и умъртвил неговите тридесет хиляди жители. Напразно властите на Сент Люси се мъчеха да влязат във връзка със Сен Пиер; подводните телетцафни кабели бяха прекъснати. Корабът, който възстанови линията, за да даде възможност на спасителните команди да се свържат със света, откри, че на" голямо разстояние около Мартиника морското дъно се беше снижило със сто-сто и петдесет метра. Изригването беше изменило релефа му.
Едва три дни след катастрофата спасителите можаха да проникнат сред димящите още развалини на някогашния град; напразно се мъчеха да намерят някакъв знак на живот.
Един единствен човек в Сен Пиер беше изживял открай докрай катастрофата и издържал на изпитанието: Жозеф Жан Мари, който по някаква ирония на съдбата се намирал в градския затвор, заключен в една килия ; дълбоко под земята. Тъй като не можел да излезе, избягнал първия удар на отровния газ и въпреки големите изгаряния успял да се излекува.
По-късно бяха открити множество случаи на чудновати последици от всеизгарящия огън. Една жена била мигновено овъглена, но ръката й, държаща кошница с провизии, си останала съвсем незасегната. Помощник-кметът Ернал, когато се завърнал от града, едва разпознал развалините на собствената си къща, а в градината си видял самотно дърво, на което нито едно листо не било повяхнало; дървото се възправяло, отрупано с плод —. оазис от зеленина в една изцяло опожарена пустиня.
Още при първия взрив върхът на Пеле се пръсна и дъжд от пепел и камъни заваля върху район от двеста и петдесет километра в диаметър. Грохотът беше чут чак на американския континент и вулканичният прах се разнесе по цялото земно кълбо, създавайки най-чудните слънчеви залези, които човек може да си представи.
Капитан Фриимън, на чиято безпределна храброст екипажът на кораба дължеше спасението си, беше незабавно отнесен в болница и след кратко лечение можа да се върне в Англия. Там застрахователното дружества „Лойд" го награди със сребърен медал, и то не за това, че беше спасил живота на повече от двадесет моряци, а защото е запазил кораба, застрахован при „Лойд".
Трудно можем да си обясним как Фриимън не сподели участта на хилядите други и как „Роддам" не потъна. Може би защото стоеше на карантинния кей, малко по на юг от мястото, където обикновено корабите хвърлят котва. От друга страна, казаните му бяха още под налягане и огънят в пещите не беше загаснал. Без това
29
щастливо съвпадение дори смелостта на капитана нямаше да го избави от гибел. В пристанището на Кастри положиха две седмици упорит труд, за да разчистят саждите и. пепелта, които бяха затрупали палубата. Комендантът на пристанището на остров Барбадос пише:
„Роддам" току-що напусна Сент Люси. Ако го бяха изложили на брега на Темза, приходите, събрани от посещенията, биха дали възможност на неговите притежатели да построят нов кораб. Не мога да опиша, състоянието му, защото то не се поддава на никакво описание. В Сент Люси трябваше да се изхвърлят през. борда стотици тонове пепел. Петдесет работници цели десет дни се трудиха само да изхвърлят пепелта, ще е необходимо обаче много повече време, за да се почисти корабът основно".
Тези думи дават бледа представа за изпитанията,, понесени от „Роддам", Самият връх Пеле показва вярната картина на ужасната катастрофа, която разтърси Мартиника през онази майска утрин.
Както споменахме,, при първия взрив върхът бил отхвърлен на повече от шестдесет метра нагоре. Езер¬ цето, лежащо на дъното на кратера, се изпарило мигновено и изчезнало в облаци от пара; избликнал гейзер от разтопена скална маса, която полетяла в небесата. Голяма част от тези втечнени камъни била отнесена надалеч от ураганния пристъп на нажежения вятър и покрила цялата околност с дебел втвърдяващ се пласт..
Под напора на неведомите сили, бушуващи в утробата на земята, се появило същинско чудо: от дъното на изчезналото езеро изникнала някаква каменна игла, която се устремила към небето, като нараствала с по девет метра дневно, докато достигнала двеста тридесет и два метра височина. Впоследствие тя започнала да се руши, да намалява и подир няколко месеца се разпаднала, като покрила езерното дъно с отломките си. Но в началото на февруари 1903 г, нова каменна игла започнала да се издига с по три метра на ден и това про-дължило няколко седмици. Страхотните сили,, заключени в земните недра, изстисквали тази каменна игла през някакво дълбоко отверстие — също както сладкарят изстисква крема при украса на торта — и след около шест седмици тя достигнала шестстотин метра висо¬ чина,. като повдигнала планината на 1609 метра над морското равнище. Никой дотогава не беше чувал за подобно природно явление. Този великански скален монолит бил като планина, поставена върху друга планина. В; основата си каменната игла била дебела повече от сто метра в диаметър и покривала цялото дъно на кратера. Като, че ли, след като разруши Сен Пиер, върхът Пеле се е напънал да издигне най-огромния паметник на света в памет на онези, които беше погубил.
През следващите години обаче и тази игла бавно се разпаднала. Тайнствените сили на природата създадоха и. разрушиха тази необикновено гладка колона без никакво усилие — тъй лесно, както детето издухва сапунено мехурче.
Преведе от френски Николай Тодоров:
30
„Въпреки че доктор Кабрера ме беше предупредил, когато влязох в стаята, ми се стори, че ще получа удар. В живота си съм виждал много антични находки, останки от стари градове, следи от изчезнали цивилизации. Но това, което видях в Ика, Надхвърли и най-смелите ми момчешки мечти от времето, когато тършувах из съкровищата на абатството в Шару. Камъни. Стотици. .. хиляди черни, закръглени камъни, струпани по пода, наредени по дървени ета¬ жерки чак до тавана. Върху тях, гравирани с много тънки бели линии рисунки на праисторически животни, на хора, които се борят срещу чудовища от пред¬ дилувиалния период, географски карти на изчезнали континенти. невероятни хирургически опера-ции. . . Това можеше да бъде
само историята на една цивилизация, на някакви неизвестни високоразвити прадеди, чиито следи от десетилетия вече се мъчим да разкрием. Дали не се касае за жителите на Атлантида? Три нощи не можах да заспя.. ."
Така френският археолог Робер Шару разказва в новоиз¬ лязлата си книга „Загадката на Андите" за разкриването на камъните в Ика, които предизвикаха голям интерес и много спорове. Историята накратко е следната: през 1973 г. Робер Шару и жена му Ивет били в Перу на експедиция из Андите, когато водачът на групата им предал поканата на доктор Кабрера да го посетят в Ика. Те се отзовали и там чули най-фантастичната история, откакто кръстосват света по следите на миналото и неизвестното.
На около десетина километра от Ика има място, където местните жители вадят черни камъни със странни и красиви изображения. Заровени само на 1—2 метра в земята, камъните са с различна големина някои по-малки, други огромни. Скривалището било известно отдавна и немалко туристи само за няколко долара си купували от тези безценни „сувенири". От 13 години доктор Кабрера започнал да ги събира, като си поставил целта да изследва изображенията по тях. Купувал камъни, сравнявал ги, докато стигнал до смайващи заключения. Върху хиляди камъни са изобразени с детайли животни, изчез
нали преди милиони години от лицето на Земята: динозаври, бронтозаври, стегозаври, птера¬ нодонти.. . Върху други са нарисувани сцени — хора преследват огромни праисторически животни със стрели, брадви и ножове, като рисунките не оставят съмнение, че оръжията им имат метални остриета. Върху други камъни пък има изображения на животни, чиято поява, според официалната наука, е много по-късна. . .
Изобразени са и по-странни неща: хора гледат през лупа, наблюдават с телескоп небето, върху което има една „супер¬ нова" звезда и една комета. Рисунките върху два големи камъка с тежест около 100 кг изглежда че представляват огромен океан, обграден от висока планинска верига. В океана има четири континента с форма съвършено различна от известните ни сега. А са континенти, защото върху тях са нарисувани хора, животни, планини. Още по-загадъчни са гравюрите, които говорят за цивилизация, много по-напреднала в областта на медицината и хирургията, отколкото е съвременната. Върху няколко камъка д-р Кабрера открил сцени на преливане на кръв, на раждане с кесарево сечение, на трансплантация на сърце, бъбрек, на човешки мозък! Нима преди 50 000 години е имало хора да правят операции, все още недостижими за днешната медицина? От едно изображение д-р Кабрера установил дори и начина, по който неизвест-
31
Древен астроном наблюдава „Свръхнова" звезда?
ните хирурзи са преодолявали склонността на човешкия организъм да изхвърля чужди тела: на вече приспания пациент се преливала кръв от бременна жена. „Направо гениално — пише в книгата си Робер Шару. — Макар и неустановено от медицината, кръвта на бременната жена безсъмнено притежава някакъв агент, благодарение на който плодът се задържа. Неговото рязко намаляване вероятно предизвиква и раждането!"
От своя забутан градец д-р Кабрера не смеел да извести специалистите за откритието си. Кой би повярвал? Това би означавало да се поставят под съмнение концепциите за миналото на човека, за историята на цивилизацията, за безкрайната еволюция на човешкия вид! През 1968 г. американският учен професор Джон Роу видял в Лима няколко камъка от колекцията на Кабрера, повъртял ги из ръцете си, помирисал ги и отсякъл: „Фалшиви!"
През 1974 г. Робер Шару се върнал отново в Ика, за да направи снимки на камъните, този път придружен от издателя си Робер Лафон, от френски и перу¬ ански учени. Заключението било единодушно: „Изобилието на камъните—12 хиляди при Кабрера и няколко хиляди в малкия музей в Ика — изключват напълно мисълта за фалшификация. Камъните са автентични."
Камъните са автентични, но как да си обясним струпването им на едно място в Андите и преди всичко — невероятността на изобразените сцени?
Човек, въоръжен с лупа?
Има хипотези, които се опитват да стигнат до някакво обяснение на загадката. Първата —че камъните са на няколко милиона години и са съвременници на праисторическите животни — е недопустима. Според Робер Шару камъните са на около 50 000 години, тъй като в противен случай повърхността им е щяла да се разпадне.
Втората хипотеза предполага, че някакви цивилизовани хора, живели преди 10 000 до, 50 000
години, са гравирали камъните. Тя е най-приемливата, но пак изпада в разрез с класическата история. Да приемем, например, че досега историците са се заблуждавали и че в едно сравнително близко минало в Южна Америка са живели праисторически животни. Или хората от въпросната цивилизация са запазили спомен за тях. Но как? От прадедите си, от камъните? Ето че попадаме в кръг и отново стигаме до въпроса: съществувал ли е човекът по времето на големите праисторически животни? Явно не.
Загадката обаче не се отнася само до изображенията на животни. Затова хипотезата продължава: преди около 10 000 години хората в Андите са познавали лупата, телескопа, имали са оръжия с метални остриета, владеели са техниката на тран¬ сплантация на човешки органи. Следователно става дума за високоразвита цивилизация, притежаваща големи познания. Има и друг въпрос: защо са били гравирани камъните и събрани на едно място във високите Анди? Вероятно защото тези хора са били заплашени от някакъв катаклизъм, искали са да оставят знанията си в наследство и затова са ги скрили във високата планина. По този въпрос Робер Шару разсъждава по след-
Операция на сърце?
вил начин: „Религиозните книги на човечеството говорят за едно и също явление, случило се преди 11 или 12 хиляди години. Потопът. Залети са били континенти, хора и животни са били унищожени. Възможно е потопът да е траял десетки го-дини. Много е вероятно цивилизованите хора от Южна Америка да са потърсили спасение в Андите и преди да изчезнат, да са изобразили най-същественото от знанията си."
Съществували и камъни, които никой освен д-р Кабрера и Робер Шару не е виждал. Известно е само, че по тях имало още по-необясними рисунки. Те изобразявали събития, случили се хиляди години след вероятното изписване на камъните. . . Как може да се нарече това? Историческо предвиждане? По този въпрос могат да се градят хипотези, граничещи с научната фантастика. Ако се вслушваме пак в Шару, то, според него, „гравьорите в Ика са работили под ръководството на същества, дошли от другаде." Под това „другаде" той разбира Космоса.
Всъщност има много открития, които все още не са намерили научното си обяснение и от десетилетия вече измъчват науката:
мегалитните цивилизации в Ев-ропа, Африка и Индия;
цивилизациите от преди 10 000 години, открити в Лепенски вир и Медзамор;
32-те хиляди глинени съда, датирани на 4500 г., открити през 1945 г. в Акамбаро (Мексико). Някои от тях, с почти един метър височина, показват праисторически животни, както и жени, играещи с малки динозаври;
зията на една супернова звезда, 30 000 години пр. н. е.
Към списъка на тези загад¬ ки не може да не се включат и наземните изображения върху платното Наска, които могат да се видят само от птичи поглед — портрети на хора, изображения на животни, странни геометрични фигури.
Операция на сърце
варовиковите гравирани камъни, открити от Леон Перишар в. Люсак. Те са датирани на 20 000 години, а ни показват хора в съвършено неподходящо за онова време облекло;
календарът върху Вратата на Слънцето в. Тиахуанако;
гравираните космографии, намерени в Калифорния и Боливия.' Те представляват експло-
Камъните в Ика, 20 000 на брой, отново изправят науката пред хиляди въпроси. С положителност ще се създадат многонационални изследователски групи, които ще ги проучват,
'ще правят нови разкопки и ще гадаят значението на техните рисунки.
(по материали от чуждия печат) Л. ЩИЛИЯНОВА
И наистина, какво представляват плочките от Ика — лъжлива сензация, или откритие, чиито последици е още трудно да се предвидят?
Така, както е написано съобщението (което предаваме почти дословно), то буди съмнения по две линии. Първо — доколко тези плочки не са фалшификация и второ— ако плочките са автентични — доколко тяхното тълкуване е вярно. Досега не разполагаме нито с потвърждение, нито с опровержение на съобщението. Ако съдим само по публикуваните рисунки, те не са изпълнени в стила от прединкския период. Датировката — отпреди 50 000 години — също изглежда твърде съмнителна. Така че до получаването на нови и достоверни данни за плочките в Ика везните наклоняват към страната на съмнението.
Защо все пак публикуваме съобщението? Затова, защото въпросът за древните космонавти
продължава да стои открит. Острите дискусии, които се водят в различни списания и от различни учени, изясняват една или друга страна от фактите, но проблемата „древни космонавти" си остава. От нея, след като се отделят несериозните спекулации, остават факти, които чакат своето обяснение.
„Космос" беше първото издание у нас, което преди десет години даде гласност на хипотезата за древните космонавти, развита в дисертацията на ленинградския учен доц. А. Агрест. През тези десет години няколко пъти се връщахме на тази тема. Интересуващите се могат да намерят сравнително подробен преглед по въпроса в статията „От Космоса — в миналото" от съветския писател Александър Казанцев (броеве 1 и 2 от 1974 г). Казанцев е от хората, които заедно с доц. Вячеслав Зайцев активно застъпват тезата, че Земята е била посещавана в далечното минало от космически пришълци, Други учени оспорват тяхното становище под различна форма — търсят друго обяснение на фактите, като не липсва и категоричната присъда на Чеховия герой: „Не може да бъде, защото никога не може да бъде!" Това отрицание е така неприемливо, както и безрезервното приемане на „древните космонавти". Най-солидната група учени — като проф. Шкловски и проф. К. Саган — заемат позиция, която накратко може да се изрази в следното:
„Математически може да се смята за доказано, че в нашата Галактика съществуват и други цивилизации и че разумът на Земята съвсем не е уникално явление. Тези цивилизации теоретично могат да бъдат с хиляди години по-напред или по-назад от нас. Следователно, също теоретично, няма принципни възражения срещу тезата, че Земята е могла да бъде посещавана от представители на чужди цивилизации. Възможно е тези посещения да не са били точно така, както ние сега примитивно си ги представяме. Възможно е пришълците нарочно да не са искали да оставят следи. Възможно е тези следи да са тук, а ние да не сме ги открили или просто да не им обръщаме внимание, или да им даваме
друго обяснение. Трябва да се търсят преки доказателства — „за" или „против".
Тази теза ни се струва най-сериозната. Кои са всъщност фактите, неполучили досега някакво
еднозначно обяснение — фактите, които продължават да държат въпроса открит?
Ще оставим настрана следите в историята — т. е. преданията на шумери, индуси и други древни народи, стигнали до нас под формата на „свещени" и несвещени писания. В тези предания, освен легенди за хора, дошли от звездите, съществуват и конкретни описания на летателни апарати, които добре се съгласуват с нашите познания по космонавтика и аеродинамика. Но всички тези предания са косвени доказателства, не са неща, които можем сега да изследваме с нашите научни методи. Много по-важни са някои материални паметници. Те са разпръснати по цялото земно кълбо.
Ф р е с к и т е в Т а с и л и . Снимките им са публикувани многократно и все пак продължават да правят силно, впечатление. По фреските има хора с облекла, напомнящи космически скафандри, и шлемове с радиоантени. Възражението е, че рисунките представят шамани в ритуални облекла, носещи на главите си тикви. Това не отговаря на въпроса, а само го измества. Защо шаманите ще се „маскират" точно така? Защо паметта на народите е съхранила този начин на ритуално обличане, откъде го е взела? Впрочем, и самата „тиква" идва в Европа и Африка много късно, след Колумб! На фреските в Тасили се виждат такива детайли, каквито не подхождат на никакви ритуални облекла, а са от скафандри — взети сякаш от съвременни космически снимки! Фреските на платото Тасили, Северна Африка, чакат обяснение!
П л о ч а т а в П а л е н к е . В пирамидата на маите в Паленке има гробница на жрец. Върху плочата на гробницата е изсечена рисунка. (Неколкократно смея публикували, напр. бр. 2/1974 на „Космос") На нея ясно се различава човек, седящ пред сложен апарат с формата на ракета, управляващ лостове и педали. Приликата е удивителна. Има даже тръби за изхвърляне на реактивната струя от апарата. Възраженията, че релефът представлявал човек, седящ под дървото на живота — царевицата, не са сериозни. Царевицата е рисувана много пъти по храмовете на майте и съвсем не е изобразявана като ракета и космически пулт! Плочата в Паленке също чака обяснение!
Р и с у н к и т е п о п л а т о т о Н а с к а . Това са рисунки на странни животни, птици и хора, изработени от камъни, които са наслагани по определен ред на едно високо плато в Перу. „Нарисувани" по този начин са над 40 същества. Главното — нито една от рисунките не се вижда цялостно от земята, защото всяка от тях е дълга стотици метри. Рисунките се виждат единствено от самолет! Защо са правени тогава? Наскоро стана известно к а к са правени — примитивно и трудоемко. Но защо? Някои твърдят, че всички те представ-
4
ляват гигантски астрономически календар. Въпросът обаче стои: „Защо рисунките по платото Наска е трябвало да се гледат отгоре, от птичи поглед, преди човек да се научи да лети?"
Б а а л б е к с к а т а в е р а н д а . Древният храм на Юпитер в Баалбек, Ливан, има подпорна стена от три исполински блока, всеки от които тежи почти по две хиляди тона. Надстройките на храма са от по-ново време, но основите са много стари. Четвърти блок лежи в „каменоломна" — готов, все още неотделен от скалата. „Каменоломната" е на километри в низината. Даже със съвременните технически средства не е възможно да се вдигне двехилядитонен блок, да се изкачи на хълма и да се постави с абсолютна точност до друг такъв блок. Да напомним — блоковете на Хеопсовата пирамида тежат „само" по двадесет тона, тези са сто пъти по-тежки! Всички предположения за някакви свръх¬ остроумни технически съоръжения на древните хора имат точно толкова основания, колкото предположенията
за прилагане на техника от пришълци. Съществуват и други материални факти — статует
ките „догу" от Япония, които са с много древен произход и които удивително наподобяват космонавти; уникалните каменни кълба в Коста Рика, чийто естествен произход изглежда твърде съмнителен; нефритови¬ те маски на майте, в които са изобразени хора с носове, започващи от челото (никъде няма такава човешка раса!); златната „риба" в Националната банка на Колумбия, лята по времето на Паленке — тази риба без очи прекалено прилича на реактивен самолет; черепът на бизон със загадъчно отвърстие на челото, пазен в Палеонтологическия музейна АН на СССР и т. н. и т. н.
Това са материални факти. По тяхното обяснение може да се спори. Но тезата за древните космонавти е равноправна страна в спора! Остава да видим какво ще излезе и от плочките в Ика — мистификация или откритие. . .
д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ
Сухопътна яхта Отдавна се правят експери
менти за използване силата на вятъра за сухопътния транспорт.
Наскоро е бил изпробван нов тип сухопътна яхта, която се плъзга по шосетата на колелца. Корпусът й е от стъклопласти. Вместо платна тя има своеобразна алуминиева арка, която обезпечава на яхтата голяма стабилност, лесно маневриране и скорост до 52 мили в час. Конструкторите смятат, че изобретението им ще сложи начало на нов вид спорт.
Хибрид от балон и вертолет Съчетанието на двата прин
ципа— на аеростата и вертолета — правят от новия летателен апарат идеален подемен кран. Ще може да се използва при разтоварване на морски контейнери, а така също при монтиране на нови машини в стари заводи — новият кран ще ги спуска направо в цеха през разтварящия се покрив. Наскоро в Калифорния е бил изпробван мо
дел на такъв хибрид с диаметър 5 метра и дължина на витлата 3 метра. Те се въртят от електромотор, който се намира в балона, а енергията получава по кабел от земята. Пълните с хелий камери в балона обезпечават само 40% от подемната сила. Останалите 60% се получават от въртящите се витла, което дава възможност да се регулира скоростта на издигането и спускането и за маневриране във въздуха. Отпада и необходимостта от какъвто и да било баласт. Още първият модел е доказал големите преимущества на новия летателен апарат. Вторият модел е вече значително по-голям — диаметърът му е 60 метра, а дължината на витлата — 42 метра. Той ще може да пренася солидни товари на значителни разстояния — например, приготвен дървен материал направо до склада.
Лазеровизия За изследване на: подводните
пространства морски дпециали-
35
сти ще използуват лазероскоп. Принципът на действие е същият като при радиолокатора, само че вместо радиовълни се използува зелен лазерен лъч, който много добре се разпространява във водата. Отразеното от някакъв предмет лазерно ехо се приема от извънредно чувствителни уреди. Лазероскопът има 4—5 пъти по-голям район на действие от съществуващите системи и отлично качество на изображението.
Лазерът ще изстрелва ракети
Понастоящем се експериментира използването на лазера за създаване на реактивна тяга при изстрелването на ракети. Според учените, лъч от мощен лазер, насочен към основата на ракетата, може да създаде йонна тяга чрез изпарение на горивото. Този метод, според тях, ще даде възможност рязко да се намалят разходите по изстрелването на ракетите.
Кой е открил велосипеда?
Италианското издателство „Джунти", което подготвя многотомно издание на всички ръкописи, чертежи и рисунки на Леонардо да Винчи, се натъкнало на сензационно откритие. Когато преглеждали получените от архивите нови и още неизследвани скици на великия учен и художник, една удивителна рисунка веднага привлякла погледите на сътрудниците. Многостранният талант на Леонардо е добре известен. Авторът на „Джокондата" е изобретил нови бои за фреските, предложил е конструкцията на парашута, разработил е идеята за прокатния стан, създал е проекти за бро
нирани колесници, летателни апарати и различни физически уреди. Сега към този дълъг списък ще трябва да прибавим и велосипеда с две колела. Досега се смяташе, че рождената дата на велосипеда е XIX век. Тогава той е имал различни по големина колела. Машината, предложена от Леонардо да Винчи, има съвсем съвременен вид: еднакви колела, верижно предаване и удобно седло. Така че велосипедът е бил изобретен преди около 470 години.
С един куршум — два заека
Френски инженер-химици са създали емулсия, която, напръскана с пулверизатор върху стена и осветена с ултравиолетова лампа, след секунда се превръща в твърда, гладка ципа. Получените така пластмасови тапети са много трайни и не избеляват от светлината. Те са удобни особено за бани и лаборатории. С емулсията могат да се боядисват автобуси, електротехнически изделия и детски играчки. Но скоро се изяснило, че най-неочаквани резултати дало използването й в полиграфията — при многоцветния офсетов печат. Ако се повиши ефективността на инфрачервените лампи, полимерната боя съхне вече за част от секундата. Това дава възможност да се увеличи скоростта на машините, а по този начин и производителността им. Илюстрациите, направени с емулсията, са особено сочни и в същото време не мърсят ръцете. В помещението не се усеща никаква миризма, така типична за всички печатници.
Материалите прочетохме и подбрахме за вас от съветските списания: „Знание — сила", „Техника и наука", „Юний техник"
Това не е фантастика, защото подобни апарати съществуват. Дори ситуацията не е напълно измислена, а представлява вариант на една твърде известна случка, която само преди няколко години разтревожи света. През 1966 година стратегически американски бомбардировачи „изгубиха" край бреговете на Испания водородна бомба. В този район дълбочината достига почти 1000 метра. Търсенето и изваждането на бомбата беше извършено с помощта на два апарата-полу¬ роботи с различно предназначение. Единият от тях беше обитаем — на него се дължи откриването на бомбата. След това тя беше извадена посредством друг телеуправляем полуробот — апарат за изваждане на спе-циални обекти.
За щастие подобни случаи не са характерни за дейността на човека в морските дълбочини. Интересът към океаните, значително засилен през последните 20— 30 години, е породен от съвсем други причини — от богатствата, които крие Световният океан.
Х о р а в с и н и т е д ъ л б о ч и н и
Рекордът на гмуркане, по-скоро на спускане, под вода без дихателен апарат засега е малко повече от 86 метра. С увеличаване на дълбочината на всеки 10 метра налягането се повишава с една атмосфера. Гмур¬ качът живее със запаса от кислород в своите дробове, кръв и тъкани. Дълбочината около 100 метра е граница за здравината на гръдния кош. Без дихателен апарат по-надолу чака смъртта.
Водолазите престояват под водата не минути, а часове. Те дишат специална смес от кислород и хелий, подавана под налягане, което се изравнява прецизно с външното. Най-голямата дълбочина, достигната от леководолази, е 350 метра. Налягането след тази дълбочина става толкова голямо, че вдишваният газ не може да се изтласка от дробовете. Освен това, основният проблем е декомпресията. Необходимостта от декомпресия ограничава много скоростта на спускане, а особено на излизане. Налягането в организма трябва постепенно да се изравнява с изменящото се околно налягане. Един малък пример за сравнително малки дълбочини илюстрира много добре загубата на време: за едночасов престой на 40 метра са необходими 69 ми» нути декомпресия, за два часа — четири часа декомпресия. . . Животът се е зародил във водата, но за човека сега тя е опасна среда. Професор Пикар е открил риби на повече от 10 000 метра дълбочина. Но рибите не дишат газ.
Напоследък има опити доколко белият дроб може да извлича кислород от водата. Ако тя съдържа кислород колкото въздуха, никой не би се удавил в нея (тук „задушил" е може би по-подходящ израз). Най-важното е, че дишането на вода предпазва от високо налягане, което съответствува на хиляди метри дълбочина. Експериментите с мишки и кучета са били успешни. С хората резултатите са половинчати: вода, обогатена с кислород, доставя достатъчно от този газ на организма, но не може да поеме обратно въглеродния двуокис. Нов проблем! Може би с други течности. . . Засега човек
37
Дълбочината беше 1342 метра. С помощта на електродвигателите, разположени от двете му страни, той преодоля бързо разстоянието. Имаше координатите и уредите го насочиха безпогрешно. Тя лежеше в лабиринт от камъни и наноси — една от най-красивите яхти, които човечеството произвеждаше някога. Той се спусна леко, без да докосва дъното. Точният модел на обекта му беше предварително познат. Прекара въжета на определените места. Даде сигнал за подемащата подводница и приготви захвата. Окачването отне само една минута. Една отговорна и опасна работа в морската бездна беше приключена. Включвайки отново електродвигателите, той се понесе нагоре към повърхността. Издигаше се бързо, без да се нуждае от декомпресия. Наистина той притежаваше „механично съвършенство" и „силен интелект". Само не можеше нито да се вълнува, нито да се радва. Нямаше нужда от чувства — той беше робот.
не може да се спусне свободно без специални съоръжения на големи дълбочини. И това трябва да направят роботите.
Р о б о т и т е — к о и с а т е в с ъ щ н о с т ?
„. . . Роботите, това не са хора, скъпа мис Глори — обяснява един от героите на Карел Чапек. — Те са механично по-съвършени от нас и притежават силен интелект; но те нямат душа. . ."
Този откъс, взет от художествената литература, естествено не може да служи като техническо описание на роботите, но като се остави емоционалната страна на това определение и се опитаме да го развием наистина технически, би се получило следното: „Под робот трябва да се разбира техническо устройство, предназначено да възпроизвежда някои двигателни функции на човека. Устройството притежава необходимите за това механизми и системи, с които получава, преобразува и използува енергията и информацията". С други думи, освен с изпълнителни органи, роботът е съоръжен с устройства, заменящи органите на сетивата при човека и със системи на изкуствен интелект.
Роботът обезателно има изпълнителен механизъм, имитиращ човешката ръка. И това осигурява универсалността на неговите действия, като не е задължително да се копира точно конструкцията на ръката; не се предявяват изискванията да се осигури възпроизвеждане на цялото богатство и сложност от движения, които са характерни за живия организъм. Тази необикновена подвижност на човешката ръка е резултат на еволюционното развитие. Роботът-манипулатор е предназначен за възпроизвеждане на някои двигателни функции на горните човешки крайници. Но движенията му, освен в китката, могат да бъдат и по-богати от човешките. В ставите манипулаторът може не само да се върти, но и да се движи постъпателно. Освен това дължината на някои звена от механичната ръка може да се изменя с помощта на телескопично устройство. Китката на ръката се имитира в различни видове захвати — дву¬ пръстен, трипръстен и т. н. В нея, вместо захват, може да бъде поставен и някакъв инструмент — работен или измерителен, който роботът сам изважда от специални гнезда и сам връща обратно в определени моменти.
2800 метра — това е дълбочината, на която може да слезе този подводен робот
„Бобър" има две „ръце"-
У м н и , п о - у м н и м н о г о . . .
Роботите са или напълно автоматични, или работят с участието на човек-оператор. Автоматичните роботи биха могли да се разделят по „интелект" на три групи, които съответствуват и на историческото им развитие.
Манипулаторът с програмно устройство за управление е най-старият представител от семейството на автоматичните роботи. Средата, в която той действува, трябва да бъде предварително напълно известна, а предметите с които манипулира — строго ориентирани в пространството. Тези роботи почти не могат да станат „подводни¬ чари" поради сложната среда, в която ще попаднат. Тяхното поле на действие е промишлеността и заедно с нея те ще слязат под водата.
Вторият тип са роботите, надарени със сетива. Изпълнителните им ръце притежават различни датчици, които подават информация за състоянието на самите ръце, за предметите, на които роботът въздействува, а също и за свойствата на средата, където става операцията.
Третият тип са роботите с изкуствен интелект, така наречените „интегрални роботи". Те имат висока чувствителност, притежават устройства за възприемане и разпознаване на обстановката, устройства за изработване на решения. Съвършенството на такива роботи се определя от сложността на задачата и от техническите възможности да се реализира необходимият изкуствен интелект.
О в л а д я в а н е н а н о в и т е п р о с т р а н с т в а
Автоматичните роботи са бъдещите труженици в „подводните земи".
Спецификата на подводната среда, неопределеността на обстановката и на самите обекти прави задачите изключително сложни. Към това се прибавя и огромното разнообразие на човешката дейност в дълбините на океана. Наред с промишленото използуване на минералните, енергетичните и хранителни ресурси ще продължава всестранно и задълбочено изследване на подводната среда на всички дълбочини и на самото морско дъно. Ако се разгледат поотделно само някои от тези процеси: например ремонтните работи. Тук се налага подводно заваряване, рязане, монтиране, слепване, боядисване. . . В изследователската дейност — събиране
на материали и биологични обекти, сондиране на дъното. . . Какво остава за строителните работи, манипулирането с радиоактивни вещества и устройства, аварийни ситуации и т. н.
Прекалено сложни задачи трябва да се решават при овладяване на подводния свят и те изискват присъствието на човека. Затова основната част роботи, които се използуват там, са манипулатори с участието на човек-оператор в тяхното управление.
Под водата, както в атомната промишленост, човек е отделен от опасната област с непроницаема преграда. Но на сушата в камера се намират радиоактивните ве-
щгства и устройства, а под водата в камерата е човекът
Или по-малко сложни в зависимост от предназначението си. Някои от тях се реят над дъното, като използуват едни от ръцете си, за да фиксират своето положение в пространството. Други вървят по дъното. Трети се спускат по въже от кораба-майка. Едни от тези апарати са снабдени все още с роботи-манипулатори с бутонно управление. При по-новите се използува така нареченото копиране. Управляващата ръка, с която борави операторът, се намира вътре в подводния кораб и е миниатюрно копие на изпълнителната. Двете са свързани посредством следяща хидравлична система със серво¬ усилително действие.
По този път се появиха най-новите подводни съоръжения — манипулатори, способни да вземат някой предмет от дъното на океана или да хванат бавно плаващо морско животно. И то на хиляди метри дълбочина!
Независимо от сложността на проблемите, перспективите за развитие и използуване на подводните роботи са необозрими. Без тях е немислим прогресът в проникване и овладяване на огромния Син континент.
ХРИСТО ДАЛЧЕВ
Този дълбоководен робот може да прекара 30 часа на морското дъно
Дълбоководен апарат на бъдещето
Професор Пикар още в 1953 г. в батискаф се спусна на повече от 3000 метра дълбочина. Там отпразнува своята седемдесетгодишнина. През 1960 г. заедно със сина си Жак и Дон Уолш достигнаха рекордните 10 912 метра. Но ако дълбоководните кораби не се съоръжат със средства за активно взаимодействие с околната среда, човек ще остане само пасивен наблюдател. Това беше ясно и на Пикар. „Триест"— неговият дълбоководен батискаф, беше снабден с манипулатор. Когато в Атлантическия океан загина американската подводница „Трешър", смачкана и разкъсана от гигантското налягане, „Триест" намери и взе със своята ръка една малка част от разрушената подводница. Така значително се стесни районът на търсене.
По това време започна широко строителство на обитаеми подводни апарати, снабдени с роботи-манипулатори. Особено бързо се развиха .е в Съветския съюз. Там сега съществуват много такива съоръжения повече
НЕОБИКНОВЕН ВЕЛОСИПЕД
На обичайния велосипед, който сме свикнали да виждаме по улиците, липсва нещо много важно — удобна облегалка. Вярно е, че има велосипеди и с облегалки, но те съвсем не са така физиологични, както твърди полският инженер С. Габриен. Той е изобретател на велосипеда, който виждате на снимката.
апатията, възникваща при промяна на атмосферните условия. Препаратът създава добро самочувствие и препятствува забавянето на реакциите на шофьора. Това вероятно ще се окаже важно, за да се намалят автомобилните катастрофи.
НАУКА И КУЛИНАРИЯ Кулинарното изкуство съществува,
кажи-речи, откак съществува и човек, но, както твърдят шведски учени, в него все още има твърде малко наука. Точно това ги е накарало да се заемат с изследване на влиянието на топлината върху приготвянето на храната, разпределението на
топлината в продукта и измененията, които настъпват в него. Изучавано е въздействието на топлината върху месо, риба и овощия. По време на опитите учените са въвеждали термо¬ двойки в изпичаните продукти и така са следили температурата на различни нива. На снимката: подопитният кекс!
РЯДКА НАХОДКА Както е показала рьонтгеновата
снимка, това яйце — тежко десет килограма — съдържа зародиш на Епиорнис максимус. Това е огромна щраусоподобна птица, изчезнала от лицето на земята, както се предполага, в] историческо време. Яйцето е било намерено в торфените блата на остров Мадагаскар. Датировката е успяла да установи, че яйцето е на възраст 400 години.
ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ КАТАСТРОФИ
В Краковската медицинска академия е създаден препарат, който помага на организма да се бори с
АНТРОПОЛОГИЯ И СКУЛПТОРСТВО
Школата на прочутия съветски антрополог Герасимов има свои последователи из целия Съветски съюз. Герасимов доби световна известност с метода си да възстановява по намерени в археологически търсения черепи образите на наши далечни предшественици. Сега в Ереван работи един от учениците на Герасимов — Андроник Джагариан. По пътя на математическо проучване на стотици черепи проф. Джагариан е извел строги закономерности за създаване на образите. При това могат да бъдат използувани и черепи, които са частично повредени. Сега проф. Джагариан работи върху възстановяване на образите на хората, обитавали бреговете на езерото Севан през IХ век пр. н. е. Това е вероятно най-древното находище на човешки поселища на територията на Съветския съюз,
КОГА Е ОПИТОМЕНА КОТКАТА? Смята се, че първото опитомено
от човека животно е кучето. Но за това първенство претендира и котката. Близо до град Лариса в Гърция са намерени кости от котка, която е била вече домашно животно в седмото хилядолетие преди нашата ера!
ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ПЕРО Едно рядко животно беше открито
през 1936 година по бреговете на река Конго. Касае се за конгоанския паун. Неговата история започна през 1913 година, когато орнитологът Джеймз Чейпин видя при пътуването си в Конго украшение на главата на един от местните жители. В това украшение беше забодено едно перо от неизвестна
40
птица\ Перото бе купено срещу бутилка и бе отнесено в музея, където работеше Чейпин. Следващите двадесет години от живота си той посвети на намирането на неизвестната птица. И я намери — в един друг музей. Това беше музеят за Конго в Брюксел, където имаше два препарирани конго-
предложил миниатюрен електромагнитен генератор за борба с акулите. Той излъчва вълни с определена честота, която въздействува органа на шестото чувство у акулите — страничната линия. На човека тези електромагнитни вълни не оказват влияние, но акулите ги възприемат като сигнал за наближаваща ужасна буря в морето и бързат да се крият в дълбочините.
ански пауна. Сензацията облетя це¬ лия свят. Чейпин обаче не беше дово-лен, той искаше да намери живи кон гоански пауни. Затова наново потъна в джунглите на Конго и след две години се върна със седем препарирани пауна. Доказателството, че и в наши дни могат да съществуват непознати големи животни, беше налице. На снимките: перото от конгоанския паун и самото животно.
„НБИ" — ГДР
ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ГЕНЕРАТОРИ СРЕЩУ АКУЛИТЕ
В Световния океан гинат ежегодно около 200 000 души. Значителна част от тях биват разкъсвани от акули. Десетки средства са изпитани срещу тези морски хищници. Плажовете биват ограждани с металически мрежи, корабокрушенците и леководолазите биват снабдявани със специални химически прахове. Ефектът е съмнителен.
Проф. Н. Дислер от АН на СССР е
КЪСОГЛЕДСТВОТО ЗАВЛАДЯВА СВЕТА
Късогледството се превърна във важна социално-медицинска проблема. И въпреки всичките теории за произхода му, засега няма единство по това, какво предизвиква повсеместното му увеличение по целия свят. Това, че масовото късогледство се развива в юношеството и после не прогресира, е слабо утешение. То се отразява на целия по-сетнешен живот на човека — избор на професия, военна служба, занимания със спорт или изкуство.
Данните са тревожни: в Детройт (САЩ) 20% от децата до 15-годишна възраст са късогледи, същото е в Шотландия — 20%, в Цюрих и Женева 25% от студентите са принудени да носят очила, около 30% от възрастните жители на Упсала (Швеция) са късогледи. В Бразилия 19% от учениците в горните класове се нуждаят от очила, в Пекин — 30%. Най-висок е процентът в Япония — около 40% от учениците са принудени да носят очила.
Съветски учени са установили интересна зависимост между състава на почвата на дадени райони и късогледството. Там, където почвата е богата с микроелементи, късогледството е
слабо разпространено. Изглежда, съществува и особен „географски фак-тор" при този зрителен дефект.
„Еврика" — СССР
СВЕТОВНИЯТ ШАМПИОНАТ НА ЕЛЕКТРОННИТЕ ГРОСМАЙСТОРИ
През 1950 година Клод Шенън предложи метода, по който електронноизчислителните машини могат да се научат да играят шах. И през 1957 година вече се състоя първият в историята на науката шахматен мач между съветски и американски електронни гросмайстори. Той завърши с резултат 3:1 в полза на съветската електронноизчислителна машина.
От 1970 година се организират световни шампионати на електронните гросмайстори. Това всъщност е шампионат не на самите машини, а на шахматните програми. И по-далечният прицел — да се научи машината да избира решение в сложно положение. Учените смятат, че не по-късно от три години, след като електронноизчислителната машина победи световния шампион по шах, ще бъде създадена мислеща електрон-
ноизчислителна машина с качества на творец в доста области на знанието.
През август 1974 година бе проведен нов световен шампионат. В него взе участие съветската програма "Каи¬
са". Времето за игра е било строго ограничено — 40 хода за два часа. В самата програма са заложени оценка на оставащото време за мислене и принципи за разбор на различните етапи в играта — дебют, мителшпил и ендшпил. Достатъчно е да се каже, че за секунда една електронноизчислителна машина оценява 200 позиции! Връзката с машините е била телефонна.
Шампионатът се е провел в Стокхолм в продължение на пет дни при препълнена зала. И е бил пълен с изненади. В първата партия неочаквано „Каиса" започнала дълго да мисли след 30-ия ход. Причината била, че при 30-ия ход в Москва настъпило полунощ — 24 часа, а „Каиса" решила, че й остават още 24 часа да мисли! Точно това забавяне обаче й позволило да намери матиращата комбинация на 34-ия ход.
Оказало се, че хората правят много повече грешки, отколкото машините — по телефоните били предавани погрешни ходове, на което машините „отговаряли с всеобщо възмущение" — играели абсурдни ходове на дъските. В решителната партия „Каиса" още в началото загубила фигура, но след това с много точна игра успяла да изравни и да спечели, като с това спечелила и световния шампионат. Следващият шампионат ще се проведе в Торонто през 1977 година.
"Квант" —- СССР
ПЛАНИНСКА КОЗА
Това разбира се, не е никаква коза, а планински всъдеход под горното име. По шосетата, в сравнение с останалите автомобили, той се движи като охлюв, но по планинските пътеки, камъните и тинята е ненадминат. Той е малък, двуместен, с голяма проходимост. Секретът му се заключава в това, че всяко от колелата му притежава собствено задвижване и поотделно може да се изключва от двигателя. Боксуващото в тинята колело просто се изключва, диференциалът също се изключва, останалите три колела измъкват „козата" от тинята. Всъдеходът идеално пътува по железопътните линии — той е до-
42
статъчно тесен, за да се смести в тях, а траверсите не го смущават. Само цената му нещо. . . (към 14 000 лева!)
БОМБА В АВТОМОБИЛА
Дирекцията за надзор на транспорта в ГФР е публикувала своите заключения върху въпроса за резервната туба бензин в автомобила. Мнението е, че тази пълна с бензин туба е опасна като необезвредена бомба. Бензинът е корозивно вещество, което разяжда незащитените метали и много от пластмасите. Освен това в тубата се събират бензинови пари под налягане, когато липсва отдушник. Тези пари са лесно запалими. При катастрофа и удар върху тубата, тя може да експлодира. Достатъчни са само десетина литра бензин, за да превърнат цялото купе в огнено езеро, преди някой от пътниците да може да отвори вратата и да се измъкне навън.
ПАРА — СКИ
Ски-спорт, съчетан с парашутизъм — това е пара-ски. Вместо лифт, един вертолет издига скиора до върха. Следва скок и приземяване в началото на многокилометровата писта. После се слагат сгъваемите ски (парашутът
вече е прибран) и започва спускането. За обикновените скиори този вид спорт изглежда чиста глупост, при това опасна. Параскиорите обаче твърдят, че планината трябва да се използува пълноценно и, ако другите разполагат с много време, те — не. Междувпро¬ чем, това си е една чисто военна специалност]
„Хоби" — ГФР
НА МАГНИТНА ВЪЗГЛАВНИЦА
По данни на Института за технически изследвания в железниците, по линията Токио-Осака до 1980 година ще бъдат предадени за експлоатация влакове на магнитна възглавница. Те ще могат да развиват скорост до 500 километра в час.
Модели на такива влакове, намалени петкратно, неотдавна са били подложени на изпитания. Моделът е имал седем метра дължина и два метра височина. След като е изминал петдесет метра от старта, моделът се е издигнал на "шест сантиметра над платното и е продължил движението си по въздуха. Силата, издигаща вагона над платното, е била създавана от мощен електромагнит. Движението напред се е осъществявало посредством индукционен линеен електродвигател.
ЖИВО ИЛИ МЕХАНИЧНО СЪРЦЕ?
Не затихват споровете по проблема, кое от присажданията на сърца е по. перспективно — на живо или на ме-ханично сърце. Първоначалният енту-сиазъм след операциите на Кристиан Барнард се смени с униние. Не е решен един основен въпрос — приемането на чуждото живо сърце от организма. Напоследък интересът към механичните сърца се засили. Появиха се електронни сърца, които черпят своята енергия от разпадането на радиоактивни изотопи. Тези сърца са сигурни, не се зашиват в гръдния кош и винаги се поддават на контрол.
Привържениците на присаждането па живи сърца обаче не предават своите позиции. Бе извършено присаждане на живо сърце, без да се отстранява собственото — т, е. пациентът живее с две сърца, докато собственото сърце оздравее след прекаран инфаркт и може отново да поеме работата си. В едно интервю Барнард е заявил, че сега присаждането на сърца се намира в стадия, в който бяха обикновените операции на гръден кош преди тридесет години. Тогава болшинството от оперираните умираха, но това не отчая хирурзите да търсят нови методи в гръдната и сърдечна хирургия.
„Квети" — ЧССР
ОГЛЕДАЛО ЗА ОТСЛАБВАНЕ. В това „вълшебно" огледало може
да изглеждате слаб и строен или по-пълен, отколкото сте в действителност, Къде се крие тайната'? Огледалото е направено от пластмаса и се състои от две части. Горната част, в която
"оглеждате главата си, е съвсем обикновена, а долната е вдлъбната или изпъкнала. Има приспособление, което нагласява двата сектора според височината на хората. С помощта, на специален винт сами настройвате огледалото така, че в него да изглежда, че сте изгубили част от килограмите си, напълнели сте, или виждате истинската си фигура. Може да обърнете огледалото и обратно, ако главата
ви е несъразмерно пълна спрямо тя-лото.
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДОМАТ В СВЕТА
Градинарят Чарли Робертс от Съ-секс — Англия, отгледал най-големия домат в света с помощта на музика.
„Веселият домат е голям и хубав". Ето защо Ч. Робертс пускал музика през слушалките. Като „слушал" любимите си звуци, доматът станал учудващо голям. Той тежал 1,400 кг — с 300 г повече от предишния първенец.
ЮПИТЕР — ЗАГАДЪЧНА ПЛАНЕТА
Най-новите изследвания дават основание да се смята, че Юпитер е гигантска сфера от течен водород. Ето и някои от последните данни:
— известното червено петно на Юпи¬ тер има диаметър 25 000 мили и е вулкан от течен водород.
— планетата има два радиационни пояса, които са източник на силно радиоактивни частици.
— температурата се движи от 100°С във външните части на атмосферата, до 30 000°С в центъра на планетата, което е 6 пъти повече от температурата на слънчевата повърхност.
Атмосферният слой е дебел около 1000 км и се състои от следните газове: 82% водород, 17% хелий и 1% смес от други елементи. Под този слой се намира пренагрятата сфера от течен водород, който във вътрешността се превръща в метален водород.
Климатичните условия на планетата се менят изключително бързо и на големи разстояния. Значителната скорост; на въртене около оста допринася за образуването на пояси от об-лаци.
Силното магнитно поле, което се разпростира на 6,5 млн. мили, е също характерно за планетата.
Липсата на твърда повърхност осуетява кацането на ракета на Юпитер, а силната радиация пречи на „приземяването" върху повече от неговите спътници. Калисто — четвъртият спътник на планетата — се намира във външната част на. единия от радиационните пояси и може би ще се окаже по-гостоприемен.
Въпреки така неблагоприятните условия, на Юпитер биха могли да съществуват някакви форми на живот.
„Сайънс дайджест" — САЩ
ЕДИН БАКТЕРИИ СРЕЩУ РАКА
Проф. А. Халперн от Пастьоровия институт е съобщил, че в Института се работи върху вещества, отделени от един сапрофитен бактерии — Коринебактериум парвум, които стимулират организма по такъв начин, че да може да се бори по-ефикасно срещу раковите клетки. Както е известно, при някои условия организмът може и сам да се справи с раковите клетки. Съществуват вещества, които подпомагат имунните реакции. Точно такова вещество е изолирано от
43
Коринебактериум парвум. Опитите върху животни са показали бързо и дефинитивно намаляване на туморите. Опитите върху доброволци-хора са дали известни окуражителни резултати — около 20% от болните са преживели над две години при безнадеждни форми на рак. Проф. Халперн е заявил, че от опитите още не бива да се правят някакви много окуражителни изводи. На сним¬ ката: бактерият.
КАК СЕ СТРОИ В АНТАРКТИДА? Така изглеждат постройките, пред
назначени за учените от Националния научен център. Това са стандартни сглобяеми куполи с диаметър 60 м, височина 13 м. Те могат да издържат на ураганен вятър и налягане 180 кг/м2 от сняг и лед. Вътре домовете могат да бъдат разделени на много секции по желание на учените. Топлоизолационните качества на постройките са много добри.
„Сианс е ви" — Франция
Как ще летят ракетните самолети, какви трудности ще срещнат те във въздуха, за сега може да се разбере само по експериментален път. В един институт по теоретична и експериментална механика в Ново-сибирския научен център бе построена аеродинамична тръба, която възпроизвежда въздушни потоци от шест до осем пъти превишаващи скоростта на звука.
Моделът на самолета стои в тръбата неподвижно, въздушният поток връхлита върху него и специални уреди показват каква е разрушителната сила на вихъра върху модела и кои места са най-уязвими. Данните се обработват със съвременна елек-
тронносметачна машина. Резултатите се вземат под внимание от кон-структорите при избора на материала и формата на бъдещия самолет.
„Советский союз" — СССР
Как изразходвате енергията си?
Човек се учи, докато е жив. Но да се учи така, че да запомня максимално количество информация, без да не се измори, е умение. Психолозите са дошли до заключението, че умственият труд се влияе от много фактори,
Към обективните фактори спадат: годишните времена, избраното време на деня за учене, температурата на помещението, подходящо избраната почивка и пр. Към субективните фактори се числят такива качества като амбицията, необходимостта от похвала, спокойствието.
44
В предложения тест ще имате възможност Да прецените как се справяте с този проблем, Ще ви дадем и няколко полезни съвета.
1. Често ли ви ядосва държането на вашите приятели, съученици, колеги?
а) всеки ден .—В
б) веднъж на седмицата — Б в) много рядко — Г 2. Често ли ви прекъсват, ко
гато учите — обаждания по телефона, приятели, членове на семейството, неочаквани посещения?
а) всеки час —А б) всеки ден —В в) много рядко — 3 3. Как постъпвате, ако след
половинчасово учене започнете
да се разсейвате и не можете да се съсредоточите?
а) преставам да работя за 3 минути — 3
б) съсредоточавам се и работя по-нататък —В
в) правя си 10 минути почивка — А
4. Наложило ли ви се е в последно време да „стъпите на педалите"?
а) да — Е
Ако съберете повече от 9 точки, то вие умеете добре да се мобилизирате и да запомняте максимално количество информация, без да се изморите. В случай, че точките са по-малко от 9, то четете по-нататък. Това ще ви бъде от полза!
К о л к о в р е м е д а п о ч и в а т е ? Ако си почивате на всеки 30 минути по 10 минути,
ще ви трябват още !0 минути, за да влезете отново във форма. Така че на всеки 1/2 час учене ще загубите 20 мин. за почивка и съсредоточаване. Работният ентусиазъм и концентрацията на мислите намаляват след 95 мин. Едва след това е важно да направите почивка. Ако продължите без почивка, ще изразходвате много повече от необходимата енергия. Почивката обаче не трябва да бъде по-голяма от 3 мин., защото ако е 8 мин., ще ви спадне работоспособността.
Р а б о т ос п о с о б н о с т т а п р е з д е н я Различните части на деня са различно подходящи
за умствен труд. Трябва да имате предвид, че между 14 и 15 ч. ви се намалява работоспособността. Опитите показват, че в 14 часа и 3 часа през нощта мозъкът е най-малко оросен с кръв. Колебанията в способността за умствен труд зависят от кръвното налягане. Най-подходящо е времето от 7—9 часа сутринта и след 18 часа,
Г о д и ш н о т о в р е м е От тази гледна точка най-благоприятни са месеците
декември и януари. Зимният климат повишава работоспособността. За най-неблагоприятно време се смята краят на август.
Те м п е р а т у р а т а на пом е щ е и и е т о За повечето хора (70%) оптималната температура
е определена — 21° С. Петнадесет процента се чувствуват най-добре при 20° С и други 15% — при 22°С. Ако температурата е над 25° С, работоспособността се намалява с 20%.
К а к д а с и р а з п р е д е л и м р а б о т а т а ? След усилено 6-часово четене човек естествено се
чувствува изморен. Това обаче не означава, че за този ден той вече нищо не може да направи. Човек просто е изгубил интерес към извършения труд (т. н. процес на пресищане) и мислите му се разсейват. Достигнете ли тази „мъртва точка", прекъснете заниманията си за 8 мин., а след това се занимавайте с някакъв друг проблем. Промяната ще мобилизира силите ви и симптомите на умора ще изчезнат.
П р е ч е щ и ф а к т о р и Неочакваните гости или честите обаждания по теле
фона, когато се занимавате с умствена дейност, пови шават пулса ви с 15—30 удара за минута. Ако се зани-мавате с много напрегната умствена дейност (подготвят се за контролни упражнения или изпити), трябва да се изолирате от такива пречещи фактори,
Р о л я т а н а п о о щ р е н и е т о За работоспособността на човека има голямо значение
поощряването и похвалата. Неуспехът е «пасен, защото мислите се въртят около него и човек не може да се съсредоточи. Неуспехът подтиска и интелектуалните възможности. Затова недейте се заема с учение или друга умствена дейност веднага след претърпян от вас неуспех. Изследванията показват, че работоспособността се повишава много повече при неколкократна похвала, отколкото при неколкократно порицание. Но дори и след неколкократно порицание работоспособността е по-голяма, отколкото ако работата и положеният труд останат, без да им е обърнато внимание.
Р о л я т а н а а м б и ц и я т а Резултатите от провеждането на редица изследва
ния показват, че най-добри резултати имат хората, които са със средни амбиции. Емоционалната възбуда при много амбициозните хора пречи на работоспособността им, а при хората с много малки амбиции влияе подти-екащо.
45
б) не — А 5. Често ли не ви стига вре
мето? а) рядко — Г б) понякога — В в) често — Г Ако на отговора ви съответ
ствуват буквите А и Д, пишете по една точка. По две точки — за буквите В и Е, по 3 точки — за В и Ж и по 4 точки — за Г и 3. Пресметнете общия брой на точките.
Предупреждаваме: те не са от лесните! Това са задачи, каквито в някои страни се дават на конкурси за постъпване във висши учебни заведения. Заслужава си да опитате, но ако не успеете да ги решите — не се отчайвайте! Погледнете решенията и помислете!
Ето и първата задача:
Н а у ч н а т а е к с п е д и ц и я . За една научна експедиция има осем кандидати, от които трябва да се подберат само шест специалисти: биолог, хидролог, синоп¬ тик, лекар, механик и радист. Задълженията на биолога могат да изпълняват Димо и Живко, на хидролога — Борис и Емил, синоптик могат да бъдат Емил и Живко, лекар — Асен и Георги, радисти са Васил и Георги, механици — Васил и Златан.
Кой и като какъв трябва да участвува в експедицията, ако Емил не иска да замине без Борис, Георги — без Златан и Васил, Васил пък не иска да замине с Живко, а Асен не желае да бъде в експедицията заедно с Борис?
Втората задача:
Т р у д е н о б я д . Искам да поканя на обяд всички свои съседи: Ангел, Богдан, Велико, Гинка, Дамян, Елена, Жечка и Зоя, но ми е много трудно, защото:
НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ Свръхбърза ютия
Икономичен кран
Ангел няма да дойде, ако поканя Богдан или Велико, или дойдат едновременно, и то заедно, Гинка и Дамян.
Гинка ще дойде само в случай, че поканя и Дамян. Дамян няма да дойде, ако дойде Богдан. Елена идва винаги заедно с Жечка. Зоя няма да възразява срещу присъствието на Елена
само ако бъде поканен и Ангел, но ако Елена не бъде поканена, Зоя ще се противи на поканването на Дамян.
За да дойде Жечка, трябва да се покани Гинка или Зоя.
Жечка ще се откаже от поканата, ако бъде поканен Дамян без Ангел, а също, ако бъде поканен Богдан или Велико.
В края на краищата, колко е максималният брой на гостите, които мога да поканя и кои точно?
РЕШЕНИЯ НА ЗАДАЧИТЕ ЗА ОСТРОУМНИТЕ
Н а у ч н а т а е к с п е д и ц и я . Трябва да се вземат: Борис като хидролог, Васил като радист, Георги като лекар, Димо като биолог, Емил като синоптик и Златан като механик.
Т р у д е н о б я д . Максимално мога да поканя пет гости, и то: Ангел, Дамян, Елена, Жечка и Зоя.
ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 3
КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Едноклетъчни от класа корено¬
кожки. 10. Френски философ (1079—1142). 11. Сложна фигура при пързаляне с кънки. 12. Италиански конструктор на дирижабли и полярен изследовател (р. 1885 г.). 13. Столицата на Йордания, 15. Град в Коми АССР/ на едноименна река, 18, Кумири, 21. Виден френски ре-
волюционер (1817— 1858). 24. Река в Северна Франция. 25. Минерал, полускъпоценен камък със стъклен блясък 27. Град в Испания. 29. Български цар (неизв. — 1196). 32. Немски математик (1826—1866). 33. Древноримска богиня на земеделието и плодородието. 35. Глинен материал, получен при изветряне на магмени скали. 37. Домашен съд (мн. ч.). 40. Древногръцка муза на любовната поезия. 43. Наше обединение за производство на електронна апаратура. 44. Съветски учен в областта на въздухоплаването (1877—1942). 45. Драма от старогръцкия поет Еврипид. 48. Род палма в Индия и Нова Гвинея. 50. Алотропна модификация на кислорода. 53 Северно съзвездие. 54. Голям промишлен център във Филипините. 56. Свещена птица за древните египтяни. 58. Отечество. 61. Жители на древна Гърция. 64, Малка ярка планета. 65. Лечебно растение от сем. кръстоцветни 66. Наш математик, един от основателите на Физико-математическото дружество в България (1857—1925). 69. Кръвоносен съд.'71. Група народи, населяващи Предна Азия, Северозападна и Северна Африка. 73. Приспособление за по-леко и удобно носене товар на гръб. 74. Бившата столица на Япония. 76. Тревисто растение от сем. сложноцветни. 79. Гори. 80. Хищни риби. 82. Домоуправител, домакин. 84. Органично съединение, намира се в някои смоли, употребява се в медицината, като проявител във фотографията и др. (мн. ч.).
ОТВЕСНО: 1. Италиански физик, пръв осъществил ядрена верижна реакция (1901—1954). 2. Летателен апарат. 3. Немски физик-оптик(1840—1905). 4. Свободна земя за пасище (тур.). 5. Модел съветски самолети. 6. Произведение на Зола. 7. Еднопръстенни хидроаро¬ матни кетони използувани в парфюмерията. 8. Американски електротехник, изобретател (1848—1931). 9. Най-старото население на Испания. 14. Иглолистни дървета от сем. борови. 16. Обичаи. 17. Град в Индия, 19. Древноримска и средновековна сребърна монета. 20. Машинен елемент. 22. Аминокиселина, която влиза в човешкия и животинския организъм, 23. Дълга и тясна част от материя или нещо друго (мн. ч.) 27. Едновалент¬ ни въглеводородни радикали от ароматния ред. 28. Насекомо, завършило всички оформи на метаморфозата. 30. Езеро в Арменска ССР. 31. Героиня от „Евгения Гранде" на Балзак. 34. Органични съединения-разтво¬ рители и наркотични средства. 36. Пясъчни ивици земя, в да дени в морето. 38. Вдлъбнатина в земята, изпълнена с вода; 39. Наука за нравствеността. 41. В античния свят — глинен или метален съд. 42. Ароматно вещество, което се получава от някои етерни масла, с приложение в медицината. 46. Виден съветски биолог (1903—1973). 47. Преживни бозайници от сем. на камилите. 48. Паякообразни насекоми, вредители в селското стопанство, 49. Название на древна Гърция. 51. Руски химик-орга¬ ник (1812—1880). 52. Натрупана почва за подравняване или повдигане на пътното платно. 55. В древния Рим — съдебен чиновник. 57. Основа, опора. 59. Белезница, верига. 60. Българска царица. 62. Държава в Западна Азия. 63. Точка на небесната сфера, противоположна на зенита. 67. Седиментна скала, главно от калциев карбонат. 68. Град на остров Окинава. 70. Лице, изпратено в друга държава с някаква тайна мисия. 72, Столицата на Аджарска ССР. 73. Друго име на растението орхидея. 75. Соли на азотоводородната киселина. 77. Град в Саудитска Арабия. 78. Название на растението дива мента (тур.). 81. Немски бактериолог, носител на Нобелова награда (1843—1910). 83. Предлог.
МАРИЯ ФРАНГОВА
МНИМИЯТ ЛЪЖЕЦ Само един поглед му беше доста
тъчен, за да се ориентира в обстановката. Това беше една от тези наивни и дилетантски извършени кражби, при които крадецът, човек със слаби нерви, постъпва противно на всяка здрава логика. Инспектор Стрезов си представи как е отключил вратата на апартамента и се е отправил към мястото, където обикновено седи голямата кожена чанта. Но чантата я няма. Започва нервно търсене, продължило две, най-много три минути, които му се струват цяла вечност. Най-сетне чантата е намерена и крадецът изхвръква навън, оставил след себе си вратата отворена.
— Това бяха накити, повечето от средата на миналия век и имаха по-скоро етнографска стойност. Колекционирала съм ги в продължение на години и смятах да ги подаря на музея. . . Излязох от къщи в 12 часа и се върнах след около час — Тук Стоева, пенсионирана учителка, млъкна.
Стрезов не зададе повече въпроси, извърна се и заедно със старшина Варадин напуснаха апартамента.
— Някъде към 12 часа и 15 минути встрани от входа спря „Жигули". От него слезе млада жена и се бави около десет минути в жилищната кооперация — съобщи техникът от отсрещното часовникарско ателие.
— Как изглеждаше жената? — Знаете ли, аз не съм наблюда
телен човек. — Може би ще ни кажете поне
цвета на дрехата? — Светло палто. . . или може би. ..
не си спомням точно. . . струва ми се, беше светлосиво.
— Да запомнихте номера на колата?
— Не, но с положителност беше частна кола.
Инспектор Стрезов го погледна из
питателно и часовникарят се видя принуден да продължи:
— Новичка кола, добре поддържана, струва ми се, сива на цвят. Само клапаните й не бяха регулирани — на малки обороти чукаха.
— Та вие часовникар ли сте или автомобилен монтьор — засмя се инспектор Стрезов.
— Часовникар съм, но разбирам от коли.
— Шофьорска книжка имате ли? — Не, макар че знам да карам.
Не съм добре с очите. . . После разпитаха портиерката, коя
то на въпроса дали е видяла някой да влиза в кооперацията между 12 и 13 часа, отговори троснато.
— Не знам. Не ми е работа да слухтя кой влиза и кой излиза.
— Да сте забелязали млада жена със сиво палто?
— Млада жена със сиво палто! Та вие имате ли ум! Коя млада жена ходи днес със сиво палто? Влезе едно момиче с червено палто на около двадесет години. А тази със сивото палто търсете другаде.
— Ама че лъжец е този часовникар — каза старшина Варадин на път за управлението.
— А може и да не лъже — каза Стрезов и след малко добави: —
За довечера ще ми трябва списъкът на собствениците на червени автомобили „Жигули".
— Нали автомобилът беше сив! — учуди се Варадин, но възклицанието му остана без отговор.
Инспектор Стрезов седеше в кабинета и разглеждаше донесения от Варадин списък. В него фигурираше името на Петър Стоев, близък роднина на Стоева. Стрезов и Варадин се отправиха на посочения адрес. Отвори им момиче с прави кестеняви коси.
— Знаете ли, че в къщата на вашата леля е станала кражба?
— Не, откъде мога да знам. — Не сте ли я виждали днес? — Не. — И по телефона не сте се обаж
дали, и с колата покрай тях не сте минавали!
— Но вие да не мислите, че. . . — Да, точно това мисля. А сега
трябва да дойдете с нас. Момичето стана и откачи от за
качалката червеното си палто. Как инспектор Стрезов се досети
къде да търси крадеца?
ЛОГИКАТА РЕШИ:
К р а ж б а в м а г а з и н а Противопожарните правила предпис
ват вратите на всички обществени сгради и учреждения да се отварят навън. Не само у нас, но и в целия свят. Съображението е, че, ако има пожар или друга тревога, по този начин няма да се пречи на движението на хората навън. А вторият мъж твърди, че бързащият насреща му едва не го е блъснал с крилото на вратата, т. е., че се е отваряла навътре. Явно, историята му е съчинена в момента.
КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIV бр. 4 Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ
Зам. гл, редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и ш ж. ЙОРДАН КОСТОВ
Художник засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар в коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т
Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ —машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН
— физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29 тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. II- 1975 г. Формат 80x92/12. Държавно военно издателство. Поръчка 7037. Печатай коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100000
48