Ангел Грънчаров

ЕРОТИКАИ

СВОБОДА

(Практическа психология на пола, секса и любовта)

СЪДЪРЖАНИЕ:

ПРЕДГОВОРВъведение: Тайнството на еротичното

РАЗДЕЛ І: ФОРМИ НА ПСИХОТРЕНИНГ В ГРУПАТА

1.Какви са целите на курса по психология на секса? 2.Какви са подходящите техники?3.Езикът на обсъжданията върху секса 4.Сексуални термини5.Сексуален опит и спомени 6.Сексуално поведение и секс-образование 7.Игра в кръг: разговор за секса

РАЗДЕЛ ІІ: "ДЪЛБИННИТЕ" ПРОБЛЕМИ НА СЕКСУАЛНИЯ ЖИВОТ

8.Полът. Какви са различията между мъжа и жената?9.Пол и секс. Каква е връзката между двете понятия?10.Сексуалното желание. Защо се появява и какво изразява?11.Животът на тялото. Разбираме ли го?12.Сексуалната ориентация. Какво е това?13.Половите органи. Ясно ли е всичко?14.Съществуват ли "изнежени" мъже (момчета) и мъжествени жени ("мъжкарани")?15.Сексуално привличане между мъже и жени16.Сексуално поведение. От какво зависи?17.Активност и пасивност в секса18.Възможна ли е любов без секс?19.Половата възбуда при мъжете и жените20.Еротичният екстаз, оргазмът21.Голото тяло и неговото еротично въздействие22.Образците за красиво мъжко и женско тяло23.Представите за мъжественост и женственост 24.Хомосексуалната любов и секс

РАЗДЕЛ ІІІ: ПРАКТИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ НА СЕКСА И ЛЮБОВТА

25.Влюбването. Какво е душевното състояние на влюбения?26."Правенето" на секс и "правенето" на любов - едно и също ли са? 27.Юношеската любов. Какво е различното?

28.Безопасният секс. Кои са начините за предпазване?29.Сексуалната агресивност. Страхувате ли се от насилие?30.Груповият секс. Как се отнасяте към "оргиите”? 31.Секс в брака и извънбрачен секс. Защо партньорите си изневеряват?32.Болестта СПИН. Какво знаете за нея?33.Проституцията. Само "зло" ли е тя?34.Мастурбирането. Вреден ли е този навик?...35."Сексизмите". Доставя ли ви удоволствие да говорите "мръсни думи"?36.Еротичното въображение. Имате ли еротични мечти и сънища?37.Ревността. Какво означава да изпитваш ревност? 38.Еротично и "порнографско". Каква е разликата? 39.Сексуален сценарий. Какво искате да правите в секса и любовта?

РАЗДЕЛ ІV: СЕКСУАЛНА СВОБОДА И СЪДБА НА ИНДИВИДА

40.Сексуалната революция. В какво се изразява?41.Въздържането от секс. Чужд ли ви е аскетизмът?42.Душевно-телесното равновесие. Грижите ли се за своя "жизнен баланс"? 43. Жизнена и личностна пълноценност. Как да я постигнем?

РАЗДЕЛ V: ПРИЛОЖЕНИЯ

44.Анкета с интимни въпроси 45. Оценка на курса по практическа психология на секса 46.Някои наблюдения и заключения на модерната сексология

ПРЕДГОВОР

В твоите ръце, млади читателю, е една практическа психология на пола, секса, еротиката и любовта, при това изцяло написана под формата на въпроси – към теб самия. Другояче казано, това е книга, създадена с цел да облекчи разбирането от страна на младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота.

Всяка тема, наред с необходимата информация, предлага само поредица от въпроси, на които всеки трябва да отговаря сам – или в жив разговор с такива като него (също опитващи се да достигнат до "пригодното за моя живот" разбиране). Никъде не давам "готови" отговори – защото те така или иначе ни се "натрапват" и ни лишават от радостта и удовлетворението, че сме самостоятелни и свободни. Даваният едновременно "за всички", т.е. "общовалидният" отговор, подвежда личното и интимното под една обща и затова безлична задължителна форма – а това подхранва коварната илюзия, че "всички сме еднакви и равни" ("Аз съм като другите!"), която ни отклонява от задачата на живота. А тя е: да бъдем себе си, да утвърдим своята личностна неповторимост, да се възползваме от свободата си. През лабиринта на готовите мнения и "рецепти" най-трудно се достига до собственото разбиране, чиято ценност е най-висока, а затова то ни е съдбовно необходимо. Затова пък "прекият път" до него е самостоятелното осмисляне, самоотвержеността в опитите да разбираш сам, доверието в своите сили.

Ясно е, че при четенето на книги ние не сме само "консуматори", а най-вече сме създатели – на своите разбирания, ценности и мироглед, на своята "уникална самобитност". Всеки от нас трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът често (и дори винаги) се превръща в абсурд, в едно във всичко проникващо безсмислие. Всеки съобразно себе си придава смисъла на своя живот, водейки се от разбиранията, които е създал сам.

Книгата, която е пред теб, прозорливи читателю,е вярна докрай на изложената току-що представа – и в този смисъл е напълно съвременна. Тази книга отговаря на съзнанието и е написана за хора, които са открити за пробудилия се съвсем наскоро и у нас млад дух на нашето време. Нашият съвременник – а това са тези от нас, които живеят с този дух на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата – е преситен от наставления и поучения, той изпитва погнуса, "гади" му се от тях. В същото време и сега отвсякъде ни атакуват с "компетентни мнения", "авторитетни преценки", препоръки, "предписания", съвети и "рецепти". Искат да ни убедят вероятно, че "всичко е вече открито и казано", че трябва "само да се подчиним", "да изпълняваме", "да подражаваме" (като... маймуните!), да не се опитваме да разсъждаваме, да търсим и изследваме. Накратко казано, подсказват ни, че сме "излишни" и жестоко ни подценяват, а също и съвсем не ни разбират. Съпротивата обаче срещу подобна "префинена" агресивност, симптом на неизживяното докрай минало, на завиждащата на живота и младостта старост, означава утвърждаване на себе си, защита на своето право на позиция, потвърждаване на личната самоценност, на свободата – която именно ни открива безбрежните хоризонти на живота, заслужаващ да се нарече човешки. Нищо не е в състояние да попречи на истински свободния човек да постигне тайната на живота си: за да живее пълноценно.

Моята книга, уважаеми читателю, се опитва да служи на събуждането за живота на младия човек и на неговата страст да се добере до сърцевината му, наречена любов. Тя се стреми да подпомогне поне малко за "отрезвяването" от сънищата и за проясняването на "мъглата", в която съществуваме когато за нищо не се питаме и за всичко имаме готов отговор, взет "назаем" отнякъде. Да станеш и да бъдеш личност – независимо дали си мъж или жена – означава да си наясно със себе си и със силата на живота, която напира в гърдите ти, също да отговориш на нейния могъщ призив. Живеещият "будно" сам определя бъдещето си, а не се е отказал от него. Той е и човекът, който получава онова, което съкровено иска...

Младостта е утрото на живота, тогава се събуждаме за "истинския живот", на който трябва да бъдем верни докрай. Тази вярност към живота се постига с разбиране, благодарение на което живеем, а не "сънуваме" живота си. Разбиращият себе си живот, явяващ се същност на самосъзнателния човек, може да се уподоби светлото утро с цялото му великолепие и чистота, с безграничната му отдаденост на деня и на предстоящия вълнуващ, изпълнен с изненади живот.

Само обаче ако сме изпълнени с готовност и откритост за тайнството на любовта можем да приветстваме с пълно сърце утрото на своя живот – и да му се отдадем изцяло, "предвкусвайки" пълнотата на наслажденията, които той ни предлага...

Само това исках да кажа. Останалото зависи най-вече от всеки един читател и човек, решен да не се откаже от онова, което животът обещава – но не дава наготово. От нас се иска просто да си го вземем сами...

Авторът

ВЪВЕДЕНИЕ: Тайнството на еротиката

Едва ли някой може да оспори потребността на младите хора да разговарят по въпросите на пола, секса и любовта; ако го направи, то това означава, че им предлага да мълчат по тези въпроси, да потискат вълнението и интереса си, което означава, че не може или не иска да ги разбере. Този "някой" съвсем не бива да са родителите, също учителите, най-малко пък "обществото": ако не можем да помогнем, то нека поне да не пречим.

Оставен на самия себе си, младият човек се лута "сред дебрите" на сексуалната проблематика и с цената на много грешки и заблуди "все пак" и "някак си" или "рано или късно" достига до едно изстрадано разбиране, без което животът би бил немислим. През цялото това време на така нареченото "съзряване" младият човек – аз (някога) и

ти (сега), моят съсед и моят син, но също и "тя", момичето, което срещам всеки ден и което привлича погледите на младите мъже – усеща жаждата да споделя и "обменя" преживявания, опит, копнежи, дори фантазии или каквато и да е "информация". Иска ли някой да го чуе или поне изслуша? Само един: този, който усеща в себе си същата потребност да говори и слуша относно така загадъчната сфера на секса, т.е. "връстникът", приятелят, приятелката, съученикът, младият човек като него. Това, че понякога "възрастните" – лекари, родители, учители, всякакви други "доброжелателни съветници" – демонстрират загриженост и правят странни опити да разговарят от позицията на "всичко разбиращите" и "всичко преживелите", никому не може да помогне: липсва съответствие, поради което се изправят "бариери", "граници", "забрани". Това затруднява до невъзможност смисленото общуване и откритостта, какъв е тогава изходът?

Обикновено един: младите хора по свой начин всекидневно и "неформално", почти непрекъснато разговарят – така или иначе – за секса и... "онези неща". Правят го както могат, но поне влагат в разговорите си живот и страст, опитвайки се да разбулят тайнствеността. Вярно е, че "наслагват" една върху друга неопитност, едно върху друго неразбиране, илюзии върху илюзии, наивност върху наивност, "незрялост" върху "незрялост", "неинформираност" върху "неинформираност" и т.н. Важното обаче е търсенето, вживяването и "сътрудничеството", а плодовете, макар и незабележими с просто око, няма да се забавят. Опирането върху жизнените дадености, върху вложеното "по природа" в младите тела и души, е най-сигурната предпоставка за появата на автентична ориентация и разбиране – от което младите хора няма да закъснеят да се възползват.

Всичко това досега ставаше импровизирано, спорадично, случайно, непреднамерено: в демонстративно подхвърлени реплики, в привидно незаинтересовани разговори, мимоходом, с желание да покажеш "героична смелост и не спираща пред нищо откритост и т.н., при това задължително в една груба (цинична и вулгарна, прекомерно провокативна) форма, валидна за "уличния сексуален фолклор". Това ли е всичко, което можем да имаме във връзка със сексуалния живот на младия човек, това ли е единственото, което можем да правим?

Ето ги опорните точки, "безусловните факти, от които изхождам в предлаганото по-долу: желанието да се разговаря непринудено за секса – сравнимо само със също толкова силното желание "да правиш секс" непосредствено и "на живо" – и неумението да се прави това така, че да не унижаваме своята и чуждата сексуалност. Това, че младият човек иска да разбере своята сексуалност, е първото, от което изхождам; второто е, че той не е намерил естествената, "истинската" форма за това – поради което разбирането "все му убягва". С тази книжка се стремя да облекча задачата му както по отношение на първото, така и на второто.

Само онзи, който не разбира пълноценно своята сексуалност, може да си позволи изказвания, показващи недооценяване (подценяване или надценяване) на сексуалния живот – собствения или на човека до теб. Целта ми е да създам условията за възникването на пълноценно разбиране на всяка сексуалност – от тези, които (така или иначе) са под нейна власт. До автентично разбиране се достига само чрез жив разговор, воден с увлечение и вдъхновение от тези, които искат да се изпълнят с такова разбиране.

Текстът, който предлагам, е подходящ както за индивидуално, така и за групово "използване": да разговаряме можем както със себе си, така и с други, също като нас заинтересувани хора. Както въведените термини, така и въпросите, тезите, алтернативите, техниките на обсъждане, примерите, "експертните мнения" и т.н. няма да оставят безразличен нито един млад човек – в това съм твърдо убеден. Това мога да заявя без колебания: защото всичко в тази книжка е проверено в опита, в много практически занятия (разговори, игри, дискусии) с млади хора, които съм "предизвиквал" и скрито "насочвал" години наред. Това че тези методики и техники са съвременни също толкова, колкото и младежите, които се ангажират с тях, е безспорен факт.

Това е курс по сексуално самообразование, направен от мен на основата на "Ръководството за сексуално образование" на Д.Брекън и Д.Меси и чрез цялостно, до неузнаваемост преработване на техните идеи и методики, а също – и най-вече – на засяганото съдържание, на по нов начин видяната проблематика, обогатена във всички насоки и неимоверно разширена. Сексуалното самообразование трябва да се разбира двояко: като опити да проясниш своя сексуален живот и преживявания в един "вътрешен диалог", от една страна, и като взаимно обогатяване на представите и ценностите (чрез сътрудничеството на ангажирани всеотдайно със своята субективност млади хора) в жив разговор и пълноценен "същински" диалог, в който непринудено се обменя опит и преживявания – от друга. Следователно такъв един курс по "приложна сексология и психология" е годен както за индивидуално, така и за групово обучение. И в двата случая ефективно ще бъдат "прогонени" от съзнанията всички ония кой знае откъде взели се предразсъдъци и задръжки, а сексуалният живот ще стане онова, което трябва да бъде: една свободна, естествена и жизнена човешка проява, импулсираща и обогатяваща ни като нищо друго.

Затова пробуждането на пола, върху което се концентрира тази книга, трябва да бъде насърчавано,а не "занемарявано" или принизявано.Всеки млад човек – младеж или девойка – като че ли по необходимост ще стане мъж или жена, преминавайки и справяйки се с безброй изпитания и терзания. Някои – и те съвсем не са малко – така "затъват" в тях, че "излизането на твърда почва" им отнема понякога напразно изминали, погубени години; и както по-късно се разбира, това са били – могли са да бъдат! – най-хубавите, направо прекрасни и незабравими години. Това не бива да се допуска, съжаленията "след време" и "постфактум" са горчиви – точно заради това не бива да подготвяме основанията да съжаляваме и още по-малко да се самосъжаляваме след това. Пробуждането на пола – както и "обикновеното пробуждане", ставането сутрин, отварянето на очите, чрез което възкръсва светът за нас и животът в нас – е преход към яснота, проясняване, осъзнаване и разбиране, които зависят от нас самите, които не се дават наготово и като награда за "ползотворния сън". Иска се силно желание и дори дръзновение в опитите си да се преродиш и да заживееш нов живот, тоест от момче да станеш младеж, а от младеж – мъж, както и от момиче – девойка, а от девойката – жена. Който си мисли, че всичко това става "от само себе си", подобно на това както гъбите никнат от земята, един вид "механично" и "автоматично", е изпаднал в непростимо заблуждение: от всеки един от нас се иска да бъде достоен за естеството си да е "човешко същество", изцяло поело отговорността за себе си, за своето бъдеще и съдба. Затова от нас се иска да събудим сами своя пол, да го "извадим за живот" из своите недра; ако чакаме той да се "пръкне" без наше участие и грижа, някои няма да дочакат този ден и час. И дори ако все пак това е станало, възможно е те да не "припознаят" себе си в ясната определеност на един автентичен пол, което води неизбежно до разочарования, понякога до "изневяра" спрямо "мъжкото" или "женското" у себе си, разминавания, трудности в идентификацията, пропилени шансове и "златни мигове", обърканост, неверие в себе си и т.н. Нима времето на млади години не ни е безценно (макар винаги късно да разбираме това!), та да си позволяваме да го пропиляваме по такъв безсмислен, направо непростим начин?!

Опитите за по-цялостно саморазбиране и "взаимноразбиране" ("взаиморазбиране"), предпоставка за които е тази книга, са единственото средство да освободим незабележимо натрупваното напрежение на сексуална основа, което е страшна "бомба със закъснител" не само на млада възраст, но и значително по-късно. Не си струва да се излагаме на излишни рискове, от нас се иска да живеем благоразумно, т.е. поне малко по-мъдро и реалистично. Затова напълно възможно и добре е книгата да бъде обсъждана и от родителите с техните "пораснали" деца – и особено от онези родители, които не знаят как да намерят общ език с вече големите си деца по отношение на "онези", на "проклетите" сексуални въпроси. Сигурно е, че и те има какво да научат от децата си...

Не ми остава нищо друго освен да пожелая приятни занимания на ония, които избраха за свой увлекателен събеседник моята скромна книга. Надявам се, че той няма да ви разочарова...

І.РАЗДЕЛ: ФОРМИ НА ПСИХОТРЕНИНГ В ГРУПАТА

1.Какви са целите на курса по психология на секса?

Дали не е възможно да се посочат поне тези най-важни цели?

1.Да информира младите хора по интересуващите ги въпроси на техния сексуален живот;2.Да изследва ценности, представи и видове поведение спрямо сексуалността;3.Да създава на практика комуникативни умения, способности за свободно говорене върху секса;4.Да изучава бариерите и табутата (забраните), съществуващи в психиката във връзка с човешката сексуалност;5.Да съдейства за отпадането, преодоляването на нежеланите предразсъдъци, водещи до мистифицирането (дори "митологизирането"!) на сексуалността и до възникването на неадекватни отношения към нея;6.Споделяне на опит, обмяна на ценности, умения и знания, а също и дължими, съответстващи на естеството на сексуалността чувства;7.Удовлетворяване на "скрития интерес", на дълбоката потребност от разбиране на своята и "чуждата" сексуалност;8.Създаване на усет за границата, отделящо еротичното от пошлото, от грубата, нищо не казващата и комплексирана вулгарност;9.Възникване на умения за открит и смислен разговор по проблемите на интимния сексуален живот – в атмосфера на доверие, искреност, "игрива сериозност" и при запазване на достойнството си; 10.Утвърждаване на активно и жизнеспособно (вдъхновено) участие в дискусии, опити за изява на психологическа прозорливост и проницателност;11.Усвояване на практиката на диалогичната култура, възприемане на опонента като партньор в търсенето на нужната за живота истина;12.Преодоляване на скуката и отегчението от лекциите и беседите на медицинско-просветителското говорене за секса;13.Освобождаване на дълго потисканото напрежение, възникнало на еротично-сексуална основа, поява на "отдушник" за това напрежение, за подмолно "разяждащия" душата стрес, способен да нанесе неочаквани поражения;14.Въвличане в система от влияния и ефекти на групата (да повлияеш и да бъдеш повлиян), чието благотворно въздействие е несравнимо с нищо друго;15.Формиране на способности както за изразяване ("говорене"), така и за възприемане ("слушане"), развитие на чувството и съзнанието за толерантност и т.н.

Забележка: В началото на обсъжданията се дава възможност на групата да разгледа посочените цели, както и да посочи нови – в съгласие с особените виждания и нагласи на участниците. Всяка от целите, които остават "да важат" за групата, трябва да бъде приета само чрез гласно заявеното съгласие на всеки от участниците. При появата на различия относно някоя цел дискусията трябва да доведе до внасянето на корекции в първоначалната формулировка.

2.Какви са подходящите техники?

Ясно е, че тук става дума за техники на обсъжданията и дискусиите, а не за някакви други техники. Безспорно необходими са форми и правила за водене на разговор в група, поставила си определени цели. Всяка група в процеса на обсъжданията може да внася корекции в първоначално приетите техники – за да стигне до своите, но също и най-подходящите (ефективни) начини за споделяне и изследване. Но техниките от своя страна необходимо се опират на някои принципи:

1.Възможност за пълноценна изява на всеки участник;2.Приемане на индивида от неговата група, но без изискване той да се откаже от различията си с нея; липса на принуда (натиск) от страна на групата спрямо индивида с цел последния да се откаже, да пожертва своите различия без изискващата се вътрешна убеденост;3.Състезателност, конкурентност на мненията, стремеж да победиш в спора без да накърниш чувствата на опонента;4.Самостоятелност в очертаването на границата на "допустимата откровеност": индивидът сам решава какво да говори и как да го каже, а групата не се меси в неговия избор, няма право да изисква по-голяма откровеност ("интимност") – макар да не се е лишила от възможността за спонтанни реакции и оценки;5.Групата преодолява различията вътре в самата себе си само чрез зачитане на мнението на всеки участник и чрез убеждаване – не чрез "гласуване", при което мнозинството налага мнението си над малцинството и над индивида, не и по друг механичен начин: различията могат никога да не "угаснат", но целта е постигането на приемлив за всички компромис;6.Всяка група формира и други принципи, стига да са полезни – и съобразно особеностите на групата и на индивидите, които я съставят: по начин обаче, който не накърнява "водещите принципи" и т.н.

А ето и самите техники:

"ГРУПОВА ДИНАМИКА": "Голямата", цялата група се дели на подгрупи ("отбори"), обикновено две, съставени от своя страна от "двойки" участници, които могат да обменят мнения и да се подкрепят в индивидуалните си изяви. Работата по групи е успешна само тогава, когато в групата съществува атмосфера на равнопоставеност. Когато се работи в по-тесен кръг (подгрупа, "отбор") трябва да се осигури възможност на всеки участник да вземе думата, а също и да се изкаже без да бъде прекъсван. Стратегията "работа по двойки" позволява на всеки участник да бъде изслушан внимателно от партньора си, който – по възможност – е най-добре да е от другия пол. В най-малката група, състояща се от двама, могат да се дискутират по-трудни и по-интимни въпроси и ситуации с цел взаимно "окуражаване". След това най-важните въпроси, повдигнати в подгрупите, биха могли да се дискутират в голямата група: това пести време и отклонява от недотам смислени спорове. Най-интересно е обсъждането на различията в мненията – и това не бива да се забравя; "пълното единство", "единомислието" е просто... "нежелан идеал", пораждащ само скука.

"МОЗЪЧНА АТАКА": Тази техника позволява на участниците да правят коментари и тълкувания без да се страхуват че ще бъдат критикувани (оценявани). Това е добър начин за премахване на напрежението и за генериране на идеи. Мозъчната атака би трябвало да отнеме само няколко минути: тук все още няма място за дискусии, за дълги обсъждания.

РАЗГЛЕЖДАНЕ НА КАЗУСИ (СЛУЧАИ): Накратко се описва ситуация, в която има дилема, алтернативи. Тази дилема се явява база за дискусии. Дава възможност за изследване и изразяване на най-различни ценности, мнения, чувства, субективни позиции. Малките групи ("двойките") могат да обсъдят коя стратегия да

опитат. Споделят се непринудено различни възгледи, включително и най-провокиращите.

ИГРА ПО РОЛИ: Всъщност за отпадането на задръжките и за освобождаване на съзнанието най-важното е създаването на нагласа за това, че цялото обсъждане не е нищо друго освен една игра. "Играейки", ние най-пълно се приближаваме до свободата си. Вживяването в играта, увличането е предпоставка за нейния цялостен и благотворен ефект. Всеки сам избира ролята, която му изглежда най-подходяща за него. Щом "играем", значи не сме длъжни да бъдем сериозни, т.е.можем да фантазираме, да се преструваме, да "лъжем", да бъдем иронични, "патетични", безкрайно ентусиазирани и т.н.

ПРОЯСНЯВАНЕ НА ЦЕННОСТИ: Всичко се свежда до изразяване на субективно и емоционално отношение към проблемите, в които си въвлечен и "погълнат", до отдаването на интуитивни догадки и вътрешни усещания, на усета за "нещата от живота", които са толкова значими и незаменими за всеки един от нас.

ПРИВЛИЧАНЕ НА "ЕКСПЕРТИ": Това са най-активните участници; "експертите по секс" сами се налагат като такива, но те не трябва да се превръщат в единствени "говорители", зад които останалите да се прикриват (като зад "стена", която е непробиваема!).

3.Езикът на обсъжданията върху секса.

Това е едно от първите занятия, имащи задачата да "отключат" съзнанието и да го предразположат към по-свободно обсъждане. Прави се (като предварително въведение) преглед на различните видове секс-език и се търсят техните емоционални значения с цел обмен на чувства и представи. В резултат участниците стигат до предразположеност към това по-лесно и открито да използват секс-думи.

НАЧИН НА ПРОВЕЖДАНЕ: Прави се въведение, при което се дават примери на различните видове секс-езици – научен, медицински, детски, жаргон, директен език. Споменава се за явлението "сексизъм", изразяващо се в почти непрекъсната подчиненост на съзнанието на сексуалната проблематика. След това групата се разделя на групи от по 5-6 човека. Всяка от тях получава следната задача:

"Опитайте се да откриете и запишете колкото се може повече думи, които знаете и които се отнасят за:

МЪЖЖЕНАПОЛОВ АКТХОМОСЕКСУАЛИСТИМАСТУРБАЦИЯ

Имайте предвид, че участвате в игра. Целта ви е да я спечелите, което може да стане ако откриете най-много думи. Затова имате право да не се съобразявате с нищо друго: "пишете думи, пък нека и моралът за миг да пострада!". Стремете се също да откриете думи, принадлежащи на различни секс-езици."

Когато всички групи заявят, че са готови, представител на всяка група прочита на глас откритите думи. Така се открива победителят (спечелилата играта група), който получава като награда презервативи например.

ДИСКУСИЯ: Вече е налице основата за провеждане на дискусия. В нея могат да бъдат обсъдени следните въпроси:

1.Кои думи са с "положителен" и кои – с "отрицателен" смисъл? Как да разбираме тук "положително" и "отрицателно"?2.Кои думи са приемливи и кои – неприемливи за вашето секс-обучение? Защо?3.Можете ли да предложите думите, които по всеобщо съгласие да използваме по-нататък в обсъждането? Кои думи да употребяваме за "мъжки полов орган", "отвор за отделяне на екскременти", "женски полов орган" и др. такива?4.За каква душевна нагласа свидетелствува употребата на думи от жаргонния сексуален език? Какво си мисли че казва използващият такива думи – и не става ли така, че казва и нещо "в повече", което съвсем не е искал?5.Можем ли да си дадем сметка за това какво се крие зад липсата на задръжки в употребата на секс-думи ("крайна освободеност"?, демонстриране на "опитност"?), а също и зад прекаленото неудобство, изпитвано при потребност за споменаване на някоя "неприлична" секс-дума? Кои са факторите за едното и другото?

ЗАБЕЛЕЖКА: При възникване на други въпроси във връзка с употребата на секс-думи (което е неизбежно) нито един от тях не бива да се оставя без отговор; отговорът трябва да се търси настойчиво до постигането на иначе скрития смисъл.

4.Сексуални термини

Обсъждането на секс-термините преследва следните цели:

1.Да даде представа за различните термини, необходимо употребявани при занимания със т.н. сексуална проблематика;2.Да определи степента на въвлеченост на съзнанията в проблематиката, свързана със секса;3.Да се разбере изходната нагласа по отношение на своята и чуждата сексуалност и др.

НАЧИН НА ПРОВЕЖДАНЕ:

На участниците се дава следната обща задача:

"Напишете бързо, без да се опитвате да размишлявате, просто както ви хрумнат, пет думи, така или иначе свързани със секса."

Когато това бъде направено от всички (за по-малко от минута време), групата се разделя на подгрупи от 4-5 човека. Участниците споделят пред своята група думите, които са записали, и определят думите, които се повтарят. След това се опитват да преценят дали всички думи отговарят на представата за секс:

1.) на цялата група; 2.) на хората, с които общувате всекидневно и 3.) на мненията, разпространявани от медиите (в това число и "специализираните" за секс – доколкото ги познавате).

Когато тези обсъждания преминат, всяка група трябва да представи таблица, съдържаща следното:

Най-често повтарящи се думи

Думи, които са неприемливи

Думи, които съвсем не се повтарят

1 2 3

След това се попълва същата таблица за "голямата група", при което се използват таблиците на подгрупите. Тази обща класификация на всички събрани думи вече подлежи на анализ и тълкуване във връзка с основните цели на упражнението.Особено внимание трябва да се обърне на думите от графа 3, които не са стереотипни, а също и на термините от графа 2, които рязко се разминават с представата за обичайното говорене за секса. Всяка подгрупа докладва отделно своята таблица и набляга на установените от нея особености.Така би могла да се "разгори" дискусия около следните примерни въпроси:

1.Към какъв сексуален проблем се отнасят думите от графи 1, 2 и 3?2.Как възприемате различията между трите категории термини?3.Има ли важни въпроси, свързани със секса, които са изпуснати от изброяването, което така спонтанно направихте? Защо е станало така, защо тъкмо тези проблеми са "забравени"? Нима е станало случайно – или пък "прекаленото бързане" е причина за това?4.Какво е характерно за медийното "осветяване" на сексуалната проблематика? Кои термини са подходящи за медийна употреба и защо? Кои термини са абсолютно неподходящи за вестниците, списанията, радио то и телевизията?5.Кое "говорене" за секса е еротично, а кое може да бъде отнесено към областта на "чистата порнография"? Каква е разликата между двата типа терминология? Какви чувства предизвиква у вас едното и другото? и т.н

5.Сексуален опит и спомени

И това е тема от въвеждащите. Поне тези цели може да са водещи:

1.Изследване на собствените сексуални представи и преживявания в периода на юношеството, а също и на детството;2.Да се добие конкретна представа за сексуалните проблеми на юношите (тинейджърите);3.Да се обсъди тяхното отношение към секс-обучението;4.Да се даде възможност за осъзнаване на някои трудности, характерни за тази възраст?5.Да се подчертае ролята на някои предпоставки, обуславящи възможните отклонения отклонения в сексуалния живот; и т.н.

НАЧИН НА ПРОВЕЖДАНЕ:

Най-напред на участниците се предлага да си спомнят собствените представи и преживявания, проявили се когато са се сблъскали за първи път с:

Промени в тялото, свързани с пробуждането на сексуалността;

Менструация; Еякулация; Мастурбация; Секс; Хомосексуалност; Любов; Изневяра; и т.н.

ВАРИАНТИ:

І ВАРИАНТ: За да се въведе елемент на състезателност групата отново се разделя на две подгрупи и на всяка се предлага да излъчи участник, който да започне разговора по първия въпрос. Когато едната група започне разговора, с това тя вече е спечелила преднина. Другата група има правото на въпроси и реплики, касаещи изискването за по-голяма откровеност, като целта е говорещият да се "смути" и "обърка". По втория въпрос ролите се разменят, но никой от участниците не може да бъде заставен да говори без да желае това. Ако никой от групата не желае (или "не може") да сподели спомените си, групата губи този тур и по същия въпрос започва да говори другата група посредством някой свой представител. Предварително групите са се разбрали по следното: дали имат правото да фантазират, да се "представят" и да "лъжат" - или пък да са длъжни да говорят само "истината", т.е.да описват свои действителни преживявания. За предпочитане е да изберат втората възможност, но и първата си има предимства (Дали пък и двете всъщност не са равностойни?)

ІІ ВАРИАНТ: Той протича по съвършено различен начин. Предлага се на всеки участник да запише по възможност най-точно чувствата, които са се появили в неговата душа по повод на изброените по-горе ситуации. Избират се най-важните чувства и върху начертаните по-долу скали се отбелязват на съответното място – започвайки от отрицателните и преминавайки към положителните:

Отрицателни Неутрални Положителни

виновен нормално удоволствиесърдит изненада гордоствраждебен възбуда възторгсамотен жизненост

По-нататък поведението и отношението на възрастните, които са предизвикали същите тези чувства и емоции, биват записани над линията така (примерно):

забрана липса на респект приеманеневежество толерантност честност объркване откровеност достойнство

Отрицателни Неутрални Положителни

След като завърши изпълнението на тази задача, може да се зададе въпроса:"Ако лично вие бяхте на мястото на възрастните и трябваше да

реагирате, то каква реакция бихте избрали по повод на съответното чувство?"По този начин се установяват желаните, очакваните реакции и те се нанасят

върху самата линия, което позволява да се забележи контраста (ако такъв съществува). Установяват се различията между поведението и отношението на възрастните и

емоциите (преживяванията) на юношите. Последвалата дискусия може да се съсредоточи върху такива въпроси:

1.Какви чувства изпитахте по време на това обсъждане?2.Кои са подобаващите, адекватните представи, които трябва да имаме за своята сексуалност и кои чувства съответстват на тях?3.Какво предлагате да се промени в отношението на възрастните (родителите) към сексуалните проблеми на техните (вече не-"малки"!) деца?4.Дали моите връстници са в състояние да разберат моите сексуални проблеми и чувства? Изпитвам ли затруднение да споделям с тях?5.Нуждаят ли се от промяна реакциите и поведението на учителите към тази проблематика? и други такива.

6.Сексуално поведение и секс-образование

Ето някои цели, които могат да се приемат:

1.Да даде на участниците представа, отчетливо разбиране на техните собствени идеи и ценности относно сексуалността и секс-образованието;2.Да даде възможност на участниците да открият собствените си граници в секс-образованието;3. Да помогне за изграждането на сексуална култура, опряна на едно естествено и непредубедено отношение към сексуалността и сексуалния живот; и пр.

НАЧИН НА ПРОВЕЖДАНЕ:

Участниците в изследването получават различни списъци с въпроси, теми и проблеми, напр. поместения по-долу. Върху скалата те трябва да поставят темата (нейния пореден номер) в зависимост от това дали я приемат като тема за сексуално образование:

Приемлива Неутрална Неприемлива

ПРИМЕРНИ ТЕМИ:

1.Хомосексуалност и "сексуална нормалност";2.Равенство между мъжете и жените в секса;3.Секс без любов – какво "печелим" и какво "губим" в него?;4.Мастурбация и нарцисизъм("самовлюбеност");5.Съществува ли платонична любов?;6.Техники за безопасен секс;7.Странични и краткотрайни сексуални връзки;8.Еротични и "порнографски" преживявания в секса: красиво и пошло в секса;9.Сексуален живот преди брака – и след него;10.Секс-филмите и порносписанията като въздействие върху психиката на младия човек;11.Абортите, извънбрачните деца, разводите;12.Орален и анален секс; групов секс; сексуални перверзии (извратености) ; ексхибиционистичното наслаждение и удовлетворение;13."Норма" и "патология" в сексуалния живот;14.Отношенията между "сексуалното мнозинство" и "сексуалните малцинства"; Съществува ли у нас "сексуална дискриминация"?;

15.Отношенията и самосъзнанието вътре в "сексуалното малцинство", например сред хомосексуалистите;16.Отношенията между различните "сексуални малцинства";17.Ефектите на детската фаза в развитието на сексуалността върху пълноценния сексуален живот по-късно и върху възможните отклонения;18.Как се отнасяте към привържениците на сексуалната "сегрегация" и дискриминация?;19.Видове "комплексираност": комплексите на Едип и Електра;20.Съществуват ли национални особености на сексуален живот? Какъв е "българският синдром", дали той е израз на "сексуална мощ" – или пък е израз на нещо съвсем различно?; и други такива.

Забележка: Въпросите и темите, които по-нататък ще разгледаме по-подробно, в своята съвкупност също могат да бъдат включени в списъка – за да се разбере първоначалното отношение на групата към тях.

В малки групи от 4-5 участника могат да бъдат обсъдени отговорите, които всеки от тях е дал. В последвалата дискусия трябва да се стигне така или иначе до решение кои теми могат да бъдат обсъждани свободно и кои - не. Важно е да се разбере мотивацията на съответния избор.

С това обсъждане уводната част завършва, курсът продължава с отделни обсъждания на конкретни теми, напр.:

1.Предпазване от забременяване; 2.Право на изява на сексуалните малцинства; 3.Ситуацията в сексуалния живот на младите хора във връзка със СПИН; 4.Сексуално насилие и нежелана сексуална интимност; 5. Личните чувства относно СПИН; 6.Животът на заразения със СПИН; 7.Животът на близките на болния от СПИН;8.Отношението на околните към заразения от СПИН;9.Безопасен секс, секс-действия по отношение на риска, който създава СПИН; 10.Други рискове, свързани със секса (венерически заболявания и пр.); 11.Неочаквани и трудни ситуации, свързани със секса;12.Сексуални роли, отредени за мъжа и жената и др.

ФОРМИ И ТЕХНИКИ НА ОБСЪЖДАНЕ (конкретизация):

РОЛЕВИ ИГРИ: Импровизирана драматургия и изпълнение на роли, свързани със секса, напр."сценка", в която участник изпълнява ролята на заразен със СПИН (или на хомосексуалист и пр.), а други двама-трима играят роли на възможни човешки (или "безчовечни"!) реакции към него;

РАЗГЛЕЖДАНЕ НА КАЗУСИ: Действителни случки или фантастични ситуации, изискващи конкретно разбиране, човешка съпричастност и пр., но също провокиращи към заставане на своя позиция чрез умелото й защитаване;

ПСИХОАНАЛИЗ: Споделяне на лични трудности, задръжки и пречки във връзка със секса и групова терапия чрез съпричастност и споделяне от другите на дълго натрупваното напрежение на сексуална основа;

ИЗРАБОТВАНЕ НА КОЛАЖИ: Използват се изрезки от списания и вестници, които се използват за "визуално представяне" на чувства и идеи, свързани със секс-проблематиката;

СЪТВОРЯВАНЕ НА "СЮЖЕТИ": Споделяне на реални и мними "преживелици", чрез които се въплъщават (под формата на "художествени герои"!) собствени комплекси и затруднения, свързани със сексуалния живот; и някои други, които участниците сами могат да "изобретят", проявявайки находчивост.

7. Игра в кръг: разговор за секса

Тук ще стане дума за "матрицата", по която могат да преминат всички останали обсъждания на конкретните теми; тази форма е особено подходяща за един смислен разговор върху сексуалните проблеми. Общата цел на обсъжданията съвпада с целите на самия курс по приложна сексология и психология на пола, но тук все пак може да се обобщи така:

Да се привикне да се разговаря свободно за секса; да се открият собствените граници, както и границите на другите – когато се

говори за секс; обмяна на информация и опит, а също и на преживявания, ценности и т. н.

"ИГРАТА В КРЪГ" е "матрица" на предлаганите тук обсъждания; тя се свежда до следния

НАЧИН НА ПРОВЕЖДАНЕ: Групата се дели на две подгрупи ("отбора"). Участниците сядат по двойки в кръг (ако е възможно). Всяка група получава плик, в който се намират поне 40 въпроса (пликът може да се замести и от настоящата книжка), всеки от които е "разбит" на моменти и подвъпроси, заедно с необходимите понятия, термини, тези, алтернативи и пр. (Добре би било ръководителят на групата да е в състояние във всеки момент да дава поисканата информация от този род, представяйки се за "абсолютно компетентен специалист"!) Една от двойките избира наслуки (или: избира съзнателно!) един въпрос, на който трябва да отговаря другата група. Двойките, от които тя се състои, решават сами дали искат да отговарят, натискът от страна на групата спрямо някой участник трябва да се разглежда като изключение и като инцидент, а не като правило. Когато някоя от тях е решила да говори, започва да дава своя отговор, а нейният "отбор" може да допълва и "потвърждава", стремейки се да засили ефекта от казаното. Играчите от другия "отбор" могат да прекъсват, да задават объркващи, провокационни и затрудняващи въпроси: с цел да се стигне дотам никой от "противниковия лагер" да не може или да не иска да отговаря. Когато това стане ролите се разменят, другият отбор (който е затруднил и объркал отговарящите) печели точка, а досега отговарящият вече започва да задава въпросите – пак до момента, в който никой не може или не иска да отговаря. Играта дава възможност на всички участници във всеки момент да бъдат активни, да проявяват остроумие, а също и да се възползват пълноценно от свободата си: защото в нея никой не е длъжен да бъде сериозен, а просто се иска да играе с увлечение. При това всеки има правото да импровизира (но убедително!), което означава, че не е длъжен до говори за действителното си състояние (и съзнание), а може да изразява и желаното, мечтаното, въображаемото и представяното състояние или преживяване. Изисква се единствено задълбочаване в проблематиката (по специфичния начин на чистата спонтанност) улавяне на всички нюанси и детайли, вживяване, преодоляване на демонстративността и празната фалшива показност, увличане в разговора и на тези участници, които досега не са показали готовност да кажат нещо и т.н. Противоречията трябва да се решават чрез компромис и съгласие на цялата група при отчитане на различията (истинско богатство на човешките разбирания!) и чрез умела, не натрапваща се намеса на ръководителя на курса (психолога, психоаналитика). Само в редки случаи – когато никой от дадения "отбор" не може или не желае да отговаря, но още в самото начало – е допустимо да се иска отговор от даден участник, за който се предполага, че е най-предразположен да говори по въпроса и колкото да помогне "да се размразят ледовете" или – в още по-

редки случаи – от участник, който най-малко иска да отговаря, т.е.чувства силни задръжки, които едва ли сам може да преодолее чрез достигане на решимост. Ясно е, че това трябва да става деликатно, т.е. така, че да не се "изпари" и последният остатък от решимост - и така да "блокира" вместо да се отпусне.

РАЗДЕЛ ІІ."ДЪЛБИННИТЕ" ПРОБЛЕМИ НА СЕКСУАЛНИЯ ЖИВОТ

8. Полът. Какви са различията между мъжа и жената?

Мъжът и жената са "пол-овинки" на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена", двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме? За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение.

Има ли ясно очертана граница между качествата, "правещи мъжа мъж" и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим?До какво води пренебрегването й, т.е."смесването" на качества, които са чисто

"мъжки" или "женски"? Можем ли да смятаме различията между половете за несъществени, за "не така важни"? Какво означава това? Кои различия могат да отпаднат и кои – не? Как се отнасяте към тенденциите за "сближаване" и "изравняване" на половете, т.е.към отпадането на основни различия в нашите представи за "мъжко" и "женско"? Дали да се държи на различията е признак на "архаичност" ("остарялост", "демодираност", "консервативност")? Какво е съвременното, модерното отношение към тези въпроси?

Различията между мъжкото и женското тяло. Телесните признаци на двата пола. Кои са тези основни различия?Нима различието тук се свежда само до "забележимите" различия в половите

органи? Само пенисът ли е символ на мъжествеността? Какво изразява все пак този символ? Дали пък вагината символизира "женското", женствеността? В какъв смисъл? Има ли други телесни "индикации" за това кой е мъж, а кой – жена? Можете ли да опишете "образцовото" мъжко и женско тяло? Възможно ли е тук смесване на "мъжки" и "женски" (вътрешно-полови) черти? Възможно ли да съществува някой, който да не схваща основните различия в телата на мъжа и жената? Можете ли да дадете примери за други "телесни елементи" (органи и пр.), които имат решаващо значение за "образуването" на "мъжкото" и "женското"?

Душевни и личностни различия между мъжа и жената. Може ли да се говори за "мъжка" и "женска" душа?По какво се различават мъжките и женските реакции спрямо "нещата от живота"?

Какво ще произлезе от "вместването" на мъжка душа в женско тяло и от "разполагането" на женска душа в едно мъжко тяло? Има ли смисъл да се говори за чисто мъжки или женски душевно-личностни качества? Как влияе полът върху душевността? Телесните ли различия (между половете) определят душевните или пък "полово определеният характер" подсилва телесния израз на пола? Как може да се представи мъжественостт (и женствеността) като самостоятелна, т.е. независима от чистата телесност, душевност или характер? Можете ли да опишете типично "мъжкият" и типично "женският" характер? Суетността например само "женско" качество ли е? А "капризността? Дали е вярно това, че мъжете имат "по-силна воля" от жените? Или пък че са "по-активни"? Качеството "мъжественост" какво включва в себе

си? А качеството "женственост"? Кой е принципа, благодарение на който бихме могли безпогрешно да разграничаваме едното от другото?

Грижите на мъжете за своята мъжественост и грижите на жените за своята женственост. Трябва ли да полагаме такива грижи – или "тук всичко е по природа"?Как се възприемат например типично женски белези на тялото (или характера) у

някой мъж? И обратното – мъжки белези у някоя жена? Как, да речем, се отнасяте към поговорката от миналото: "Мъж без мустаци е като... жена с мустаци"(!)? Смесването на други "вторични белези" (нежност на тялото и пр., "добавки" като прически, обеци, дори дрехи...) как се възприема днес? Израз на какво е това – или няма особено значение? Привлекателни ли са за жените днес по-женствените мъже? А по-мъжествените жени (като "физика" и като "манталитет") как се възприемат от съвременния мъж? Обръщаме ли внимание на такива "подробности" или за нас "по-важна е същността"? Тогава каква е тя, нали това е въпросът?

В какъв смисъл и в каква степен моят пол ме прави човек? Какво ми дава полът, към който принадлежа? Наясно ли съм с предимствата и недостатъците на своя пол? А на другия? По какво

именно той е "друг"? Благодарен ли съм, че съм именно от "този" пол?

9. Пол и секс. Каква е връзката между двете понятия?

На английски език "sex" означава "пол", наред с основното му значение: интимна близост, физически, телесен контакт между индивиди от различен (или понякога: един и същ) пол. Качества и прояви, свързани с пола, се наричат "сексуалност". Степента на изявеност или изразителност на тези качества може да се определи като "сексапилност" ("сексапил"). Тук също възникват твърде много въпроси.

Дали принадлежността към даден пол е достатъчно условие за "неизбежност" на характерните за този пол прояви на сексуалност? Това, че съм мъж например гарантира ли ми, че "имам" една "изцяло мъжка"

сексуалност? И каква ли е тази последната? Мъжкият пол е носител на мъжката сексуалност – разбирам ли обаче нейното естество, нейната характерност и специфика? И по какво точно се отличават от тази на жените, от женската сексуалност "като такава"? Да си мъж означава да разбираш и да владееш, да си господар на една развита, ясно изявена мъжка сексуалност – така ли е? И кое я прави тъкмо "мъжка"? Как може да се постигне това? Какво е естеството на мъжката и женската сексуалност? Как да я разбера? Усещам ли я в себе си? Какво е строго характерно, "типично мъжко", и отговарящо на мъжката сексуалност? Каква е насоката на тази последната? Какво изобщо символизира "мъжкият сексуален гений"? Това, че мъжете неслучайно съществуват и са създадени от природата с определена цел може ли да бъде "обяснено"? Имам ли яснота върху необходимостта от съществуването на мъжа, върху целта, дълбоко вкоренена в природата на мъжа?

Разбирам ли собствената си сексуална природа? Понятна ли е отговорността ми пред нея? В какъв смисъл моят пол изразява моята природа? Какво е строго характерно, "типично женско" и отговарящо на женската

сексуалност? Какво изобщо символизира "женското", символ на какво е то? И жените неслучайно съществуват, създадени са с определена цел – имам ли яснота върху целта и необходимостта на съществуването им? Как да разбирам женската природа? Наясно ли са самите жени с изискванията на собствената им същност и природа? Полът предполага различие, но също така и общност, единство: мъжът и жената са "пол-овинки" на едно цяло, човека. Мъжът и жената, различавайки се съществено, са си необходими един на друг. Разбирам ли връзката на тяхната различност и общност?

До какво води неразбирането на своя и на противоположния пол? Разбирам ли своя пол именно в неговата противо-пол-ожност ("другост") спрямо "не-моя" пол? С какви чувства ме изпълва принадлежността ми към моя пол? Мога ли да си дам

ясен отчет за тези чувства? Как ще реагирам ако някой се "усъмни" в принадлежността ми към моя пол? Как се отнасям към "молитвата" на Платон: "Благодаря ти, Зевс, че съм роден грък, а не варварин, свободен, а не роб, мъж, а не жена..."? Дали и жените чувстват подобна благодарност към божеството? За какво именно са благодарни "мъжете – че са мъже" и "жените – че са жени"? Как се отнасям към недоволството – свое или нечие чуждо – от принадлежността и отговорността, свързвана с пола? Възможно ли е някой да е недоволен (да се срамува) от това, че е от този пол? Какво би означавало това? Нима то не е "измяна", която трябва да бъде наказана?

Иска ли се нещо (някакви усилия) от индивида за да стане мъж (или жена)? Или "тук всичко е проста обреченост" и следователно "и да не го искаш – пак ще станеш" онова, за което си роден? Дали се раждаме мъже или жени, или пък ставаме такива заради това, че сме го пожелали – и "сами направили"?Налага ли ми се да правя нещо за да насърчавам поне развитието на "пола у себе

си"? Възможно ли е – без да зная и без да го искам – да преча на развитието си като мъж (или като жена)? Моят пол не е ли моя всекидневна грижа, от която зависи много? Давам ли си сметка за това – или съм занемарил тези мои "фундаментални" задължения? Половете обаче не са отделени със "стена": те съ-съществуват, влияят си, изпълнени са с пориви към взаимност, свързани са един с друг, образувайки целостта, наречена "човек". Мъжът и жената са неотделими – в какъв смисъл и в каква степен? До какво обикновено води изолацията, самозатварянето на индивидите в пределите само на техния пол? Няма ли това да доведе до безразличие към другия пол? Какво показва такова безразличие? Или "природата се е погрижила" и за това?

Какво дава на човека секса като непосредствено и живо "единение" на два индивида от двата пола? Какъв би бил за мъжа животът без жената - и за жената без мъжа? За какво свидетелствува силата на нагона, търсещ свързването на мъж с жена? На

какво е израз слабостта на този нагон на живота? Разбирам ли истинския смисъл на сексуалността и секса за живота на човека? Ще позволя ли този смисъл да ми убегне? Ще се откажа ли от разбирането на "най-важното", от което зависи удовлетвореността ми от живота? Дали ще мога да бъда "истински човек" ако не стана "истински мъж" ("истинска жена")?

10. Сексуалното желание – защо се появява и какво изразява?

Сексуалното желание е най-силното желание на тялото (тялото пък е пол-овината човек, пол-овината на индивида!) и в този смисъл е неотделимо от живота на човека, от усещането за пълнота на "жизнената цялост", наречена "човек"; но и душата (другата "пол-овина"!) не стои безучастна към сексуалните пориви и желания на тялото. Изглежда сексуалното желание е страст към "удоволствия на тялото", затова то се свежда до търсенето и изпитването на удоволствия, в които "тялото най-интензивно участва". По някакъв начин "сексуалните наслади" ни доставят усещането за пълноценност на съществуването. В тях, неизвестно защо и как, се постига автентичното равновесие и хармония на двете велики сили на човека: душата и тялото. По друг начин тази хармония е много по-трудно достижима – защо е така?

"Тялото желае удоволствия" - това безспорна истина ли е? Защо сред тях най-силното и най-желаното е сексуалното - може ли да се пита така?

Съществуват ли съзнавани и също така несъзнателни сексуални желания? Кои от тях са "по-властни" спрямо човека? Какви възможности за реакция спрямо сексуалното удоволствие има душата? Кои от душевните сили (съзнание, чувствителност, въображение, воля и пр.) са "по-благоразположени" към сексуалните желания на тялото? А кои от тях са настроени враждебно? Дали потискането на сексуалните желания е по-ефективния начин за "справянето" с тях?

До какво води потискането, т.е. връщането обратно в несъзнаваната област на едно сексуално желание, което "сега и тук" търси удовлетворяване.Какво е по-нататъшното поведение на "елиминираното" по този начин сексуално

желание? "Примирява" ли се лесно то – след като му е отказано "неговото"? Как може да се оцени тенденцията към устойчиво потискане на сексуалните желания у някой човек? До какво води обикновено продължителната сексуална неудовлетвореност, явяваща се резултат на потискането? Такъв човек не е ли станал по-зависим от своята сексуалност – след като "жадната за удоволствия" и "оскърбена" негова сексуалност непрекъснато го мъчи и му отмъщава? Дали пък потискането на сексуалните желания не води до многократно увеличаване на тяхната сила? Какъв извод мога да си направя от това?

Какво става в душата на човека, който е овладян от сексуални желания? Кои са "душевните трепети", свързани със сексуалното желание – защото без тях как ли ще си дадем сметка за него? Какво е характерно за протичането на душевните състояния и процеси в ситуацията

на силно сексуално желание, на непреодолима еротична страст? За какво свидетелствува силното и съответно слабото ("вялото", не-изразителното, безстрастното) проявление на сексуалните желания? Лошо ли е да си "страстен"? А добре ли е да си "безстрастен"? Възможно ли е да сме "по-умерени" в сексуалните си желания, т.е."и-страстни-и-безстрастни"? Това, че безспорно сме различни в интензивността на сексуалните си желания в каква степен влияе на индивидуалността ни като личности? Как се отнасяте към призивите да сме "нормални", т.е. "не-различни" в сексуалните си желания?

Дали способността за сексуално желание е вродена или пък е придобита? До каква степен тук нещата зависят от нас самите, от способността ни за самоконтрол? Какво означава сексуалното желание да е "господар" на човека, а той самият –

негов "слуга" или дори "роб"? Нима трябва да изпълняваме безропотно "капризите на господаря"? Давам ли си сметка за силата на сексуалните желания върху душевния живот на човека? Дали пък нашето "общо настроение" не се намира в пряка зависимост от сексуалната ни удовлетвореност? Може ли "обект" на сексуалното желание (това, към което то е насочено) да е част от собственото тяло? Какво означава това? Можем ли сами да си доставяме сексуални удоволствия?

Да желаеш... себе си, орган на собственото тяло, да намираш у себе си онова, чрез което можем да си доставяме удоволствие – нима това не е по-"странно" (или пък е съвсем естествено: удоволствието не може да е "извън мен", аз в себе си трябва да го търся!)? Позната ли ви е тази автоеротичност? Какви специфични удоволствия могат да ни

доставят отделни части на нашето тяло? Дали всички те имат еротичен смисъл? До какво води затварянето на сексуалните желания в сферата на собственото тяло? Възможно ли е тази неспособност за пренасянето им върху друго тяло (външен обект) да се задълбочи, да стане устойчива? Какво дава на личността естествената еротичност (насоченост на желанието, на либидото върху други тела), безболезнено заменила автоеротичността? Кога едно сексуално желание е било непълноценно задоволено?

Кой е критерия за пълнота на удовлетворяването, кой начин на удовлетворяване на сексуалното желание може да ни достави подобна пълнота?Дали тук могат да се търсят "норми" или всичко е индивидуално? Може ли да се

приеме, че сексуалното желание е "центрирано" в гениталиите (пениса и вагината)? Значи ли това, че без... "участието на половите органи" няма сексуално удовлетворяване, т.е. сексуалността не може да намери покой? А възможно ли е предназначената за "изразходване" сексуална енергия – чрез "непосредствен секс" – да бъде насочена в друга посока? Това дава ли възможност на човека да избегне неблагополучната участ да бъде "прост придатък" на... половия си орган? Или пък тази участ не е толкова "неблагополучна"? Но няма ли все пак опасност някои индивиди – които не са успели да придадат специфично човешки израз на своята сексуалност – заради "необузданите си гениталии" да станат просто... "отрепки"? Има ли по-лош порок от крайния разврат? Кой би могъл да бъде критерия за такава оценка? Тя не е ли много"демодирана" – за да се изказва в епохата на "сексуалната революция"?

11. Животът на тялото – разбираме ли го?

Тялото е носител на велик жизнен порив, то е "съд", изпълнен с живот, с жизненост (потенции, сила, енергия, желания). Тялото иска да живее, неговата страст към живота не знае предел. Тялото ни е всеотдайно влюбено в живота, то непосредствено участвува и изцяло е ангажирано в тайнството, наречено живот. Човекът е жизнена цялост на тяло и душа (ние само си представяме "тялото" и "душата" поотделно, а иначе и в действителност те са едно и също нещо, неразделна общност). Разбираме ли безмълвието на своето тяло, чуваме ли говора, скрит зад това негово мълчание? Умеем ли да се вслушваме в своето тяло, да разбираме онова, което то ни казва чрез мълчанието, явяващо се негов специфичен "начин на изразяване"? Как да накараме тялото ни да проговори така, че да го разберем истински?

Аз съм тяло – какво означава това? Аз не съм нещо различно от своето тяло, аз съвпадам с него – мога ли да заявя това за себе си? "Принизява" ли се или пък се "възвисява" човекът, който смело го казва? Мога ли

да разбера себе си ако не съм наясно със своето тяло? Какво стои зад моето безразличие към тялото ми? Мога ли да бъда безразличен към поривите на своето тяло? А мога ли да бъда враждебен спрямо тялото си? Какво изразява подобна враждебност? Какво обаче стои зад моята влюбеност, зад безкрайно благоприятното ми разположение към тялото, което "съм"?

Какво ми дава тялото, какво дължа на него? Какъв би бил животът за човека ако той беше "безплътно същество"? "Вземам" ли това, което тялото може да ми даде – и ми дава всекидневно?Има ли такъв човек, който да не иска това, което тялото "носи" и "дава"? Дали пък

не е по-вярно, че ние най-силно желаем онова, което тялото въплъщава? Не е ли обаче трудно да се определи какво е то? Нима преживяванията на "душата" (и човека!) не са пряко свързани със състоянията на тялото? Може ли една здрава, силна и щастлива душа да "обитава" едно болно, слабо и нещастно тяло? Не е ли тялото пряк път към щастието? Какво са имали предвид древните римляни, казали тези думи: "Здрав дух – в здраво тяло"? Духът ли "внася" здравето в тялото или тялото "внася" здравето в духа?

Какво желае и обича най-силно тялото? Удоволствието или неудоволствието – нима не е глупаво да се пита така? Защо тялото "мрази" болката толкова, колкото обича удоволствието? Можете ли да

изброите (по степен на желаност от тялото) удоволствията, възможните приятни преживявания, които тялото особено силно обича? Кое удоволствие би заело "върха" на подобна пирамида на телесните желания? Възможно ли е да се спори тук? Какво

означава пълното единодушие по този въпрос? Съществува ли "безсъмненост" на единствения отговор? Какво означава някои хора "самоотвержено" да отричат истината, че тялото обича най-силно тъкмо сексуалните удоволствия?

Впрочем, съществува ли "йерархия" на най-желаните телесни удоволствия? Каква е тя за вас?Къде поставяте удоволствието от..."яденето", така нареченото "гастрономическо

наслаждение" от запълването на стомаха? А удоволствието от движението, от напрягането на мускулите? А наслаждението от приятната поза на тялото, от удобната отпуснатост, от "лежането"? Къде да поставим удоволствието, доставяно от ръката, която ни докосва и гали? Кога това удоволствие е по-силно: когато ръката е... "моята" или пък когато е "чужда"? Кога удоволствието е по-силно: когато ни гали животно (например котката, непрекъснато умилкваща се в краката ми) или когато усещаме допира на едно друго човешко тяло? Кои "места" по тялото ни е особено приятно да бъдат докосвани и "дразнени"? Има ли значение какъв е полът на "съществото", което ни докосва и гали? Можем ли да проверим, предизвиквайки на експеримент бащата и майката, брата и сестрата, приятеля и любимата? Как предполагате, какъв ще е резултатът? Как се чувствате по време на "експеримента"?

12. Сексуална ориентация – какво е това?

"С понятието либидо ще означаваме силата, с която се проявява сексуалният нагон, подобно на глада при нагона за хранене" (д-р З. Фройд). Либидо е латинска дума, означаваща "желание", "удоволствие". В този смисъл либидото олицетворява способността, потребността и желанието за изпитване на сексуално-еротично удоволствие, то въплъщава енергията на половия нагон (Фройд) или пък енергията на живота изобщо (както е при К.Юнг). Либидото се проецира върху дадени обекти на сексуалния интерес (които по този начин стават "либидно заредени"), то може да се пренася и локализира в различни "места" и органи на тялото ("ерогенни зони"), от него зависи всичко ставащо (и неставащо) в сексуалния живот на човека. Устойчивата, ясно проявена, "типична" и твърдо конституирала се система от отношения на либидото, характерна за даден индивид (или за дадена общност от индивиди), се нарича сексуална ориентация. Тук се отнасят най-вече хетеросексуалната, хомосексуалната и бисексуалната ориентации. Такива са и отклоненията от различен вид ("парадоксално насочена сексуалност"), например "фетишизъм" (от "фетиш", т.е. предмет, свързан с определена част от тялото, който сам по себе си е достатъчен да предизвика едно мнимо сексуално удоволствие), ексхибиционизъм (получаване на сексуално наслаждение при показване на половите органи на публично място), "воайорство" (удоволствие при гледане на голи тела или на полов акт), "травестизъм" (извличане на удоволствие при обличане на дрехи на другия пол), "зоофилия" (полово влечение към животни), "геронтофилия" (към стари хора), "педофилия" (към деца), "садизъм" (удоволствие, получавано при причиняване на болка на партньора), "мазохизъм" (получаване на удоволствие от преживяването на болка), "транссексуалност" (убеденост, че индивидът е в тялото на неподходящия за него пол, например "женска душа" в мъжко тяло, и възникнало на тази основа желание за смяна на пола) и др. Във връзка със сексуалните ориентации и отклоненията от тях възникват също изключително много въпроси.

От какво се определя сексуалната ориентация на индивида? Можем ли свободно да "избираме" своята сексуална ориентация или тя се налага по някакъв непонятен за нас самите начин?Във властта на индивида ли са неговите сексуални желания и предпочитания или те

са изцяло безсъзнателни (независими от съзнателния контрол)? Това, че хетеросексуалността е сексуална ориентация на мнозинството (т.е. повечето хора се привличат и имат желание да правят секс само с индивиди от другия пол) дали е

основание за някакво превъзходство на индивида, който принадлежи към нея? Можем ли да я определим за "нормална" сексуална ориентация, а всички останали за "ненормални", за разминаващи се с "нормата" на сексуален живот? Възможно ли е да съществуват и други "нормалности", валидни вътре в рамките на сексуалните малцинства? Имат ли си своя "нормалност" хомосексуалната или пък бисексуалната ориентация?

Можем ли да приемем, че единствената норма на сексуалния живот е

удовлетвореността от него, т.е. получаването на пълноценно удоволствие от секса? В такъв смисъл няма ли да се окаже, че "ненормална" е единствено пълната

сексуална неудовлетвореност? До какво води такова разбиране? Необходимо ли установяването на отношения на толерантност (търпимост) между представителите на различните сексуални ориентации? Възможно ли е те да "съ-съществуват" в рамките на едно естествено многообразие на начини за сексуално удовлетворяване? Трябва ли да се търси коя е "истинската","най-добрата","нормалната" сред тях?

Какви са все пак разпространените отношения между представителите на различните сексуални ориентации? Допустимо ли е да си различен от другите и от мнозинството в сексуално отношение?Как се приема подобно разбиране, съществува ли търпимост към него в нашето

общество? Как сексуалното мнозинство възприема хомосексуалистите? А проявите на бисексуалност? Може ли травеститът да разчита на разбиране от околните? Как хомосексуалистът и бисексуалният се отнасят към собственото си различие? Как тяхната раз-личност се преживява от техните близки? Отразява ли се тя на начина, по който "гледат" на тях техните приятели, познати и колеги? Трябва ли хомосексуалистът да се чувства виновен (и отговорен) за своето различие, за своята... "ненормалност"?

Каква е чисто човешката цел на сексуалния живот изобщо? Отговарят ли на тази цел сексуалните ориентации на малцинствата? Простата принадлежност на индивида към ориентацията на мнозинството

гарантира ли му постигането на тази цел по "най-прекия път"? Какво пречи на обществото да признае " правото на различност" (правото да бъдеш различен) на всички индивиди в сферата на техния интимен живот? Имат ли право "другите" и "различните" само заради това, че са "повече", да се опитват да се месят в сексуалния живот на ония, които не са като тях? Не е ли сексуалният живот на индивида изключителна сфера на неговата пълноценна свобода? Трудно ли е да бъде постигнато разбиране спрямо ония, които не са "като нас", които са различни "от мен"? Или това е най-естествената човешка реакция, за която обаче се иска преди всичко сам да си пълноценен човек и личност? Какви са тогава тези, които изпитват "ненавист" към ония, които не са като тях? Дали може да се счита, че "всичко е... наред" в техния личен сексуален живот? Сексуално удовлетвореният човек дразни ли се от това, че някои имат други сексуални предпочитания?

13. Половите органи. Ясно ли е всичко?

Тук не става дума просто за знание или незнание от анатомична или физиологична гледна точка (макар че и то не е за подценяване), а за съвсем различно, по-пригодно за живота и по-смислено знание, което никъде не можем да прочетем и затова трябва да открием сами, всеки за себе си. Древните гърци украсявали храмовете и обществените сгради с... еректирал фалос (пенис), но това изображение днес се оценява от всички, поне на думи, като твърде безсрамно, "цинично", "вулгарно" и дори "мръснишко", поне изцяло непристойно. Защо е така?

Защо цивилизованият съвременник се срамува да говори за половите органи (а какво остава за това без смущение да ги показва: древно-гръцките спортисти се състезавали голи!)? Защо не сме в състояние, подобно на древните, да почитаме пениса и вагината,

явяващи се велик символ на живота? Дали "непризнаването" и неразбирането на дълбокия смисъл на т.н. "полови органи" е признак на "култура" и "цивилизованост" или, напротив, на "изроденост", на "упадък на жизнеността", на откъснатост от вечните корени на съществуването и живота? Защо нашият морал ни забранява да говорим свободно за "тези неща"? Защо нашата предубеденост ни пречи да търсим и с готовност, смело да погледнем на истината – каквато и да е тя? Нима животът без тази "субстанциална истина" не е застрашен? Нима е възможно да се живее пълноценно без нея? Дали неспособността ни да се "нагърбим с истината на своето съществуване

и същност" (а "мъжкото" и "женското" с техните атрибути, пениса и вагината, не може да не е част от нея!) не изглежда – от позицията на древната гръцка откритост и освободеност – истинско "варварство", "тъмна безпросветност", "синдром на изроденост" и пр.? Какво все пак говори (или показва) нашето безкрайно усложнено и объркано

отношение към тези "привилегировани" все пак части на собственото ни тяло? Когато млад човек рисува (на "скришно", върху вратата на тоалетната, или върху чина, или пък в "потайна доба", на някоя стена) пенис или вагина с хипертрофирани размери, защо ли го прави? Значи ли това, че е "извратен тип"? Какво наистина значи една такава рисунка, какъв е нейния смисъл? Тя вероятно символизира нещо значимо за неговото съзнание – можем ли да си дадем отчет какво е то? А кое кара останалите хора да се възмущават от такива изображения – или поне да се стремят (страхливо?) да не ги забелязват? Как се е стигнало до такава крайно изразителна, говореща за нас самите, но все пак парадоксална ситуация?

Да погледнем от друга страна: някогашните гърци съвсем не се смущавали от голотата на тялото. Казват, че и днешните японци не считат за "скандално" да си гол пред други хора, в

това число и от другия пол (баните там са смесени!). Участниците във всегръцките олимпийски игри, тогавашните спортисти, се състезавали "съвсем голи", "дори без... гащи". Можем ли да си дадем сметка какво означава едно такова отношение към голото тяло? Симптом за какво съзнание и душа е то? Дали то не е показателно за едно по-пълноценно, чисто и необременено от "скрупули" разбиране на живота? Защо ние сме неспособни по подобен начин да възприемаме голото, неприкритото и в целия си блясък представящо се красиво тяло? Това, че изобразяването (чрез фотографии и видеоматериали) на голи тела днес е сфера на... порнографията, как следва да се разбира? Какво ни казва то за нас самите? Защо т.н. "актова фотография", снимки на голи тела, в наше време е... елитарно изкуство, изкуство за тесен кръг посветени и разбиращи хора с "изтънчен вкус"? Как може да се оцени непопулярността на това изкуство? И защо порнографията все пак е по-популярна?

Как възприемате и оценявате т.н. "нудизъм", философията на хората, обичащи да ходят голи на специално определени за това места (където "общият морал" няма да бъде накърнен)? Защо трябва "да станеш нудист" – за да можеш да покажеш цялото си тяло? Това

пък дали не е разновидност на "сексуално обусловено отклонение"? Как така е станало крайно неприлично и недопустимо да си гол сред други "облечени" хора? Дали тази забрана не е симптом на скрит, дълбоко потиснат интерес към голотата? Не ни ли се иска най-много онова, което е забранено: "забраненият плод е най-сладък"? Защо Адам изпитал срам след като ял от плодовете на дървото на... познанието? Това че сме много

умни ли е причина да се срамуваме от половите си органи? Какво иска нашият ум с това, че ни кара да се срамуваме от... себе си?

Разбира ли съвременният мъж (и младеж) смисъла на това, че е надарен с пенис? Разбира ли съвременната жена (и девойка) своята причастност към женското чрез основното различие, определяно от вагината? Не е ли глупаво да се мисли така? Нима само половите ни органи ни правят мъже и

жени? Мъжкият пенис, по-скоро пениса като символ на мъжа и мъжкото (мъжествеността) не предопределя ли съдбовността на това, че си мъж? Разбираме ли своята отговорност да бъдем "истински мъже", която в някакъв смисъл зависи от това, че сме "надарени" с пенис? Какви чувства изпитва младият човек по отношение на своята причастност към мъжкото, определяна и от това, че има пенис? Нима усещането за жизнена пълнота на мъжа не е свързано по някакъв начин и с... пениса? А разбират ли жените символа на женското, наречен вагина? Това, че "жените са лишени от пенис", влияе ли на тяхната душевност? Съществува ли наистина фройдовия "кастрационен комплекс", според който мъжете изпитват безсъзнателен ужас от възможността да загубят пениса си, а жените... завиждат на мъжа че притежава превъзходството на своя пенис? Признават ли жените такова превъзходство – поне с привидното си "безразличие" към мъжкия пенис?

Изпитват ли мъжете някаква показна гордост заради пениса си? А разбират ли жените символа на мъжкото, податливи ли са на неговата

"субстанциална мощ"? Но също дали и мъжете разбират в някакъв смисъл даже "мистичния" смисъл на женската вагина? Това, че тя така "магнетично" ги привлича, какво ни говори?

14. Съществуват ли "изнежени", женствени мъже (момчета) и... мъжествени жени, ("мъжкарани")?

Ще обсъждаме само телесни и "външни" прояви, признаци и черти на така обособеното явление или проблем. Психичните индикации в случая няма да ни занимават – доколкото това е възможно. По-точно интересни в този ракурс са само телесните прилики и смесвания между двата пола, които не са подкрепени с душевното желание, с предразположеността да искаш да бъдеш от другия пол. Ще изследваме техния резонанс в междуличностните отношения и тези между половете в съвременността. Всичко останало засега ще оставим без внимание. Можем ли чрез въпроси "да напипаме" така очертания проблем? Ще опитаме...

Дали "типично женското" като тяло (гърди, крехки рамене, леко заоблен таз, фина талия, стройни дълги крака) е изцяло "вредно" и съвсем несъвместимо с представата за мъжка телесност? Дали това, което е красиво при жените, е грозно при мъжете - и обратното?

Винаги ли съществува такава непроходима граница между телата на двата пола? Възможни ли са "нарушения", "прескачането" през нея? Съществуват ли общи за двата пола телесни черти, които могат да бъдат оценявани като красиви? Кои евентуално са "сродяващите" телата на мъжа и жената черти? Привлекателно ли за мъжете тялото на жена-културистка, което чрез тренировки е загубило някои женски и е придобило някои мъжки особености? Какви чувства изпитват мъжете, от една страна, и жените, от друга, съзерцавайки тялото на такава "силна жена"? Похвални ли са в действителност думите,отправени към един мъж: "Толкова си нежен и фин, че все едно си... момиче!"? Как ще ги възприеме онзи, към който са отправени? С какви чувства ще се изпълни сърцето му? Ако ги приеме напълно спокойно, значи ли това, че той държи на мъжествеността си? Как ще реагира една жена, ако й кажат съвсем спонтанно приблизително следното: "Тялото ти е толкова стегнато и мускулесто, дори богато окосмено по краката и по някои други места, че направо могат да те вземат за мъж! Да,

наистина, все едно че си красив мъж, с твоята походка, с твоите яки ръце, с възхитителните ти мустачки, със здравите ти крака! Така ти се радвам!"?

Можете ли да опишете най-правдоподобната реакция на жената, към която са отправени тези така пищни "похвали"? Защо реакцията й ще е обезателно такава? Винаги ли са обидни думите: "Защо не си се родил жена!?" (респективно: "Защо не

си се родила мъж?!"?) Ако с тях се изразява някаква поразителна прилика с другия пол, то все пак какво е оскърбителното в тях? Възможно ли е някои като че ли чисто "женски черти" (например нежност, елегантност, крехкост, финес и пр.) да подсилят мъжкото своеобразие и даже красотата на един млад мъж? Какво означава това? Харесван ли е от съвременните жени нежния, "изнежения" мъж (младеж)? Дали в съвременната представа за "образцова" мъжка красота (битуваща в

съзнанието на жените) не включва и някои "женски" черти? Какво означава това? Нима идеалът за мъжественост е загубил своята

"отчетливост" и категорична изразителност? Какво означава това, че някои жени са склонни да харесват най-вече "по-женствените мъже"? Дали пък това не е "модерното" разбиране за "мъжка привлекателност", за мъжка красота? Могат ли да се нарекат съвременни жените, които ценят "традиционната" и "вехта" представа за "истински силния мъж"? Ако те харесват изключително типа на т.н."мъжкари", то нима в това има нещо "демодирано"? Нима такива мъже не трябва да бъдат харесвани? Или тук всичко е крайно индивидуално и затова за "еталони" за мъжественост не може да се говори?

(Същите въпроси – като смисъл и насоченост – могат да бъдат зададени и на мъжете по отношение на женската красота, подсилвана от някои чисто "мъжки" и "мъжествени" черти. За икономия на място ще спестим точната им формулировка, която всеки може да постигне самостоятелно и по аналогия.)

Съществуват ли все пак някакви тенденции към "унификация" на вкусовете както вътре в дадения пол, така и между двата пола? Как оценявате подобна тенденция ако смятате че съществува? Можем ли да приемем като естествено тъкмо поразителното многообразие на

вкусове и разбирания? А какво тогава става с "границата" между двата пола, която "не биваше" да минаваме? Смесване на "мъжки" и "женски" черти, "заличаване" на границата между половете – имаме ли право да говорим за такова явление? Наблюдава ли се такова явление например в модата? Това, че и мъже, и жени еднакво могат да носят едни и същи дрехи (дънки, якета, панталони, ризи, блузи и пр. от един и същ модел) как може да бъде оценено? А еднаквите прически и "фризури"? А обиците и у двата пола?

"Прехвърлянето" на черти от единия пол към другия - и в телесно, и в друго (модата, поведението) отношение - обогатява ли образеца за мъжка и женска красота?А дали не е възможно да се смята, че то е симптом за "отслабване" на

мъжествеността – и женствеността? Дали подобни явления могат да се разбират като израз на засилване на жизнеността или пък са симптом на нейния упадък? Можем ли да смятаме – с истинско основание – че имаме определено превъзходство пред всички минали епохи: що се отнася до "изтънчеността" на нашите представи за мъжественост и женственост? Или пък, напротив, това съвсем не е така, т.е. посоката "не е нагоре", а е, уви, "надолу"?

15. Сексуалното привличане. Кой е корена на симпатията между половете и индивидите?

Чертите на "образцовата мъжественост" (или онези, които с нещо наподобяват на нея) неотразимо въздействат върху представителките на женския пол и ги изпълват с дълбок копнеж. Същевременно това става в същата степен, в която "идеалната женственост" и нейните отблясъци "тук и там" увличат по себе си мъжете, правят ги податливи на женската красота, "лишават ги от ум" и ги преизпълват със страстни желания.Нима това не изразява един мощен порив към пълнотата на живота, която само любовта може да ни даде?

Ще разгледаме началото, първите стъпки на еротичните отношения между мъжа и жената, а именно зараждането на влечението между тях. Ще се опитаме да открием корена на симпатията между половете и индивидите, която неизменно прераства в сексуално привличане, в копнеж към близост и интимност.

Вярно ли е, че "мъжът и жената един за друг са създадени"? Значи ли това, че поотделно те съвсем не могат да намерят пълнотата и автентичното наслаждение от живота? Коя е вечната основа на еротичния порив и на любовта? Дали зад привлекателността като такава не трябва да търсим по-дълбоки основания

на стремежа към човешка цялост? Тази цялост не е ли неизбежно "мъжко-женска" – тъй като половете, да не забравяме, са тъкмо "пол-овини" на цялото? Можем ли да си дадем сметка за някои от тези основания? Какво у мъжете впечатлява най-силно жените? Кое именно е "симпатичното" за жената у мъжа? Какво жените са склонни най-вече да ценят от "мъжката красота"? Може ли тук да се търси някаква закономерност, или всичко е индивидуално, е въпрос на вкус? Например ако една "нормална" жена е поставена пред дилемата "красив, но глупав; добър, но грозен" кое е по-вероятно да избере: ако се изхожда от "женската същност"? Можете ли честно да отговорите на горния въпрос, т.е.така, както "сърцето иска"? Среща ли се често "идеалната възможност": "Красив, и добър, и умен"? Как се разполагат телесното и душевното в ценностната скала на "истинската жена"? "Женствеността като такава" към какво (и към кое) повече е предразположена? Какво впечатлява най-силно мъжа у жената? Какво именно е симпатичното

за мъжа у жената? Какво мъжете са склонни да ценят най-вече у жената?Може ли тук да се търси някаква "водеща тенденция" или всичко е изцяло

индивидуално? Вярно ли е, че "за вкусовете не се спори"? Или най-често се спори тъкмо заради тях? Каква е вашата представа за душевния облик, "съпровождащ" една "типично красива" жена? Как физическата красота влияе върху душевността на жената? А на мъжа: не "разглезва" ли и едните, и другите телесното превъзходство над другите? Как се отнасяте към "философското съображение", че ако "природата съвършенството и идеалността не познава", то значи "комуто нещо е дала, в замяна нещо е взела"? От това следва ли, че... "бляскавата външност много често се съпровожда от вътрешна пустота", а също че... "богатата душевност" почти винаги не блести с привлекателна външност или телесност? Прав ли е философът, изрекъл че "умният не може да бъде грозен"? Дали от него не следва, че ощетеността в телата е... гаранция за ум и доброта? Нали не е основателно също да смятаме, че телесната красота "много често" е признак за... "умствена и нравствена недостатъчност"? Има ли смисъл да се търсят подобни еднозначни зависимости между телес-нофизиономичното и душевно-нравствената "извисеност"? Дали и тук всичко не се решава от отделния случай, от конкретната личност?

Как става така, че дадена жена (мъж) магнетично привлича вниманието на мъжа (жената) – и се откроява на фона на всички останали? Какво е станало за да почувстваме непреодолима симпатия, влечение, привличане? Може ли да се разгадае загадката на еротичните чувства? Кое е онова, което най-вече го "пали" и предизвиква? Дали пък "типът" (казваме:

"тази жена е от моя тип") е причина за това? Как се отнасяте към ония, които често

говорят за "типа", който харесвам? "Типът" или "индивидът" харесваме - и можем да харесаме? Можем ли да се влюбваме "в типа", не в индивида? "Харесването" е нещо много просто, а въпреки това трудно може да се "обясни" и "проумее" – как е възможно да е така? Достатъчно ли е да заявя: "харесвам – и това е; защо ми е да си го обяснявам!?"? Как става така, че харесвам – и съм харесал – точно този човек (жена или мъж)? Какво се "случва" при харесването? Може ли да стане така, че да харесваш – и да не те харесват? От какво зависи и се определя взаимното харесване между един мъж и една жена? Могат ли да се харесват "части" и "подробности", а не "цялото" – човекът, индивидът, партньорът? Как възприемате думите на някой, който, например, твърди, че харесва "жените с... пищен бюст"? Тези, които говорят така (че харесват жени "с малки гърди", или "с черни коси", или "с дълги крака", или "с голям... задник" и пр.), не забравят ли нещо твърде значимо? Как оценявате думите на една жена, която, например, твърди, че харесва "само мъжете, които са... силно окосмени" или са с "широки рамене" или... с нещо друго, също така "голямо"? Значи ли това, че такива мъже и жени всъщност се издават, че никога не са обичали? Дали обичащият обича "цялото" или... само някои негови "фрагменти"?

16. Сексуално поведение: от какво зависи?

"Поведение" е поредицата от обичайни действия, утвърдили се в някоя сфера от съществуването на човека. Ще говорим в тази част за поведенчески прояви, свързани със секса като основна сфера на живота. Ще търсим тяхната мотивация, обусловеността им от един или друг тип индивидуалност и личностност. Ще трябва да разберем някои форми и стереотипи на индивидуално поведение, които са свързани с възможностите, съзнавани от индивида като налични и перспективни. Ще трябва също да си дадем сметка за това как индивидът изявява себе си в секса, избирайки един или друг вид активност.

Дали може да се говори за сила на либидото, която да е различна при отделните индивиди? Или пък потребностите на хората, свързани със секса, със задоволяването на тяхната сексуалност, са общо взето еднакви?Ако съществуват различия – на какво се дължат? Ако липсват – как е възможно?

Все пак има ли хора, които да се различават от другите със "сексуална надареност", с по-голяма сексуална енергия, с по-силна "жажда" за сексуални удоволствия? Дали така може да се разбере по-ясно изявената активност на такива индивиди в "тази сфера" на живота? Можем ли да приемем, че съществува "обща виталност" (жизнена сила, жизненост, "потентност" и пр.) на индивида, в която се коренят различията между индивидите в тази насока? Или пък жизнената сила е поделена милостиво "поравно"? Ако се окаже, че ние сме различни в своята сексуалност, то на това ли се дължат различията в начините на сексуално поведение?

Можем ли – ако това се окаже необходимо – по свое желание да "подсилваме" (или отслабваме) енергията на сексуалния си нагон? Дали пък, напротив, ние самите не сме изцяло зависими от него? Потискането на сексуалните желания може ли да бъде средство за намаляване на

"капацитета" на либидото? Можем ли по своя воля – когато липсва желание и възбуда – да провокираме интереса на либидото, да го възбуждаме по изкуствен начин? Изобщо разполага ли човек с власт над своето либидо, с начини да го поставя под контрол? Ние ли се подчиняваме обикновено на спонтанно възникващите сексуални желания – или желанието "тръгва" най-напред от сферата на съзнанието и по-нататък се разпространява върху безсъзнателната област? Това, че имаме възможности да "обуздаваме" сексуалните си желания (да отлагаме във времето удовлетворяването им) означава ли, че либидото е "отстъпило" и се е "примирило"?

Какво е действителното поведение на либидото, явяващо се изцяло безсъзнателен нагон на живота и на тялото? Дали неговото поведение (което не може да е друго освен "стихийно", "хаотично", "импулсивно", "жадно за удоволствия", "изцяло сляпо", безсъзнателно влечение и пр.) не лежи в основата на сексуалното поведение на човека? Как преценявате силата на либидото у вас самите – и неговата власт върху

собствения Аз? Дали сексуалното задоволяване има по принцип непреодолим характер? Има ли хора, независими от своя сексуален нагон, от либидото си? Възможно ли е при някои хора сексуалната незадоволеност да се изроди и прерасне в сексуална агресивност? Каква част от общия брой на престъпленията са сексуално обусловени – по ваше мнение? Какво ви говори това? Дали пък наистина нашата сексуалност не е "звяр, който трябва да бъде опитомен"? Как се справяте с тази задача?

Когато човек се отнася към своето тяло (или към определени органи на тялото си) като към обект, към който е насочено неговото либидо, а също и като към средство за сексуално задоволяване, е налице автоеротичност. Когато пък обектът за сексуално задоволяване на либидото е външен спрямо собственото тяло, то тогава имаме същинска еротичност. Това ли са двата основни начина на сексуално поведение или мнозинството от

хората са от някакъв смесен, еротично-автоеротичен тип? Какви са характерните действия на автоеротично задоволяващия се индивид? Мастурбирането ли е най-изразителното автоеротично действие? Каква е спецификата на този род наслаждения? Дали те нямат нарцистична природа, в смисъл, че човек все пак най-много от всичко друго обича... себе си – и в смисъл, че удоволствието така или иначе се преживява тъкмо от собственото тяло (а не извън него!)? Дали причината за автоеротичността не се свежда до затрудненията при намиране на външен обект на либидото, т.е.на сексуален партньор? Или тя е закономерна фаза в развитието на либидото?

Съществува ли опасност от трайно закрепване на либидото към автоеротичните форми на задоволяване (мастурбация и пр.)? Прав ли е Фройд, смятащ, че мастурбирането е "порок", от който много хора не могат да се откажат "никога"?"Вреден" ли е този "порок"? Може ли той да "подкопае" сексуалното и телесно

здраве? Възможно ли е мастурбирането да "погаси" интереса към външните еротични обекти "завинаги"? Кога идва "решаващото време" за преориентация на либидото от автоеротичност към еротичност? Дали е правилно да се смята, че именно пубертетът е "кризата на либидото", от която изцяло зависи неговото бъдеще – и бъдещето на човека на... "сексуалното поприще"? На каква възраст е естествено да се достигне т.н. "психо-сексуална зрялост"? Възможни ли са "връщания" към автоеротичността – когато либидото е срещнало непреодолими пречки при реализирането на желанието? Или това са "временни инциденти", които не могат да се смятат за "поврат назад"? В каква ситуация се намира либидото например на затворниците? Или, да речем, на моряците, работещи на кораб за "далечно плаване"? Дали подобни обстоятелства не са решаваща причина за "отклонения" от хетеросексуалността? Но защо все пак не всички от тях (намиращи се дълго време в "моносексуална среда"!) стават хомосексуалисти? Кои са възможните други фактори за зараждането на хомосексуални влечения?

Забелязали ли сте у себе си склонности към нарцисизъм, т.е. към "самовлюбеност" и влюбеност в собственото тяло? Имате ли някакви страхове в тази насока? Готови ли сте да ги споделите пред други хора?Дали това е "отклонение" или пък е нормална човешка реакция, при която

индивидът просто харесва своето тяло, запазвайки интереса си и към други тела? Нарцисизмът не е ли фактор на хомосексуализма? Вярно ли е това, че "самовлюбените" все пак не са способни на любов към друг човек, т.е. че те обичат другия само дотолкова, доколкото и той ги обича? Тази нарцистична "корист" не елиминира ли

безкористността на чистото любовно чувство? Можете ли различавате "нарцистичната" ("егоистичната") от "алтруистичната" влюбеност? Кои и какви са хората, лишени изцяло от нарцисизъм?

Когато "външен обект" привлича либидото и придава импулс на еротичния интерес, то тогава индивидът предприема действия с цел "сексуално задоволяване", изпитване на удоволствие. Пътят към тази цел понякога е дълъг, особено когато в "обекта" и партньора не се е зародил същия импулс, отклик.Кое е ефективното поведение в такава ситуация? Какво можем да направим за да

предизвикаме интерес към себе си като еротичен обект? Или щом като "отсреща" не се е появил спонтанен отклик на нашето желание, то ситуацията "няма изгледи за успех"? Какви са все пак най-често срещаните грешки в тази насока? Дали ако сме "естествени" нямаме най-големи шансове да провокираме либидото на другия човек, на желания партньор? Може ли естествеността да бъде "съзнателно направлявана"? До какво ще се стигне по този път? Кои са човешките качества (личностни, психични, дори чисто телесни), които подпомагат реализирането на целите на либидото? Кои качества особено много пречат и отдалечават удовлетворяването на желанието?

Можете ли да определите каква е ролята на чувствата (и емоционалността) в сексуалния живот на индивида? По-чувствителните натури ли имат по-силно еротично излъчване или по-разсъдъчните, по-"рационалните"? Коя насока на емоционалността благоприятства успеха и коя подготвя провала на

индивида в неговите сексуални действия (поведение)? Дали тук се изискват умения и опит, или всичко се решава от вътрешната предразположеност ("таланта") на душата, тялото и човека? Какво е съотношението на придобито и вродено в сферата на сексуалните прояви и действия? Какво ги очаква ония, които прекалено залагат на "външното майсторство за съблазняване"? И какво ще постигнат ония,които разчитат най-вече на спонтанността и на своя природен "еротичен чар"?

17. Активност и пасивност в секса

Проявите на сексуалността в половата любов, бидейки човешко отношение, предполагат известно "разпределяне на ролите" между партньорите, т.е. на активността, прилагана за реализиране на целта на либидото – удоволствието. Вероятно съществуват "мъжки" и "женски" отговорности в "сексуалните игри", които не бива да бъдат разменяни и смесвани. Може ли тук да има някаква строга "регламентация" – нима не трябва да се разбере това?

На кой – на мъжа или на жената – подобава да бъде активен или "водач" в секса? Това, че сексът и любовта са израз на взаимност не предопределя ли безсмислеността на този въпрос? Можем ли да приемем, че мъжът и жената неизбежно и необходимо са еднакво

активни в секса, т.е. са напълно "равнопоставени"? Значи ли това,че те – независимо че единият е мъж, а другия жена – "играят" една и съща роля, поделят си активността "поравно" ("за да не се обиди някой"!)? Дали сексът е игра, в която за участниците важат едни и същи правила, т.е. двамата са еднакво активни и свободни? Кой от партньорите все пак трябва да направи "първата стъпка", а другият в същото време... "да остане на мястото си"? Например при една целувка: кой от двамата трябва да "даде знак" че желае, и кой трябва да "откликне" незабавно? Има ли значение кой е "първият", кой е активният? Дали е от значение това, че единият трябва да инициира действието (акта, "поведенческата изява"), а другият трябва да "приеме предизвикателството", да откликне, да го посрещне и да му отвърне по друг, по-различен начин?

Пълната равнопоставеност в секса не означава ли, че никой от партньорите не иска да отстъпи от своята егоистичност? Не се ли оказва, че всеки от тях се бои да не бъде "засенчен"? Дали всеки от тях не го е страх да не изгуби инициативата и пр.? Дали тук не става

дума за някакъв "безсъзнателен ужас" да не би да бъдеш "изтикан на втори план", да бъдеш принуден да се подчиниш, да признаеш предимството на другия, неговото превъзходство? Не се ли оказва, че е без-различно това кой е мъж и кой – жена: щом и двамата еднакво се борят да бъдат "първи", страхуват се да не "изостанат" по-назад, да не бъдат "изпреварени" и "задминати" в активността си? А може би и двамата трябва да са еднакво... нерешителни и неинициативни? Докъде ще ги изведе този път: безкрайно да се изчакват и никой да не смее "да започне"? Или пък трябва – при дължимото разбиране – и двамата еднакво да са изпълнени с готовност непрекъснато да отстъпват, да признават на другия правото да бъде "нещо повече", да се подтикват един друг кой да бъде по-активен и пр.? Дали наистина в секса и любовта не трябва да има "първа" и "втора" роля, борба за "първенство" и за "доминиране"? Все пак няма ли симптоми за някаква такава скрита "война на половете" за надмощие, която едва ли някога има надежда да завърши? Кой ли ще бъде "победител" в една такава война, кой ли ще бъде "победения"? С какви ли чувства жените участват в тази... "епична борба"?

Може би пък "по-опитният" неизбежно диктува "играта", а другият просто го следва, изпълнен с доверие? Но ако и двамата са еднакво неопитни? Може би тогава "по-силната" личност неизбежно се налага – независимо дали е

мъжът или жената? В такъв случай (ако например жената се е оказала по-силната личност) как ще се чувства мъжът, разбрал че му е отредена ролята на "слабата страна"? А как ще се чувства жената, уловила превъзходството си над мъжа, който обича? Може би ще е щастлива, че – доминирайки над мъжа – го е принудила да признае (вероятно заради силни чувства) "върховенството" й, т.е. това, че "я е поставил на пиедестал"? А дали в такъв случай мъжът няма да се чувства потиснат, пасивен, в някакъв смисъл унизен, без "мъжко достойнство"? Може ли жената (дамата, госпожицата, госпожата) да се чувства нещастна и потисната ако разбере, че е влюбена в един истински силен мъж? Не трябва ли – "по начало" – мъжът да е активен и "водач" в секса, любовта и живота? Дали достойнството на любимата му (като жена и човек) в този случай ще бъде жестоко унизено?

Дали пък не е изцяло безразлично и без особено значение кой е активен и кой – пасивен в секса и любовта? Как жената ще възприеме своя партньор ако усети, че в секса той заема

"изчаквателно-пасивна позиция"? Ще й е приятно ли да разбере, че той винаги оставя на нея инициативата, т.е. не "внася свой дял" в достигането на удоволствието? Ако на мъжът му харесва жената да е активна – какво означава това? А ако на жената й харесва мъжът да бъде пасивен? Ако на мъжът му харесва това жената да е пасивна – какво показва тази нагласа: за него самия като мъж? Проява на "лош вкус" или нещо друго? А ако на жената й харесва мъжът винаги да е активен, по-силен и по-инициативен (в сравнение с нея) в секса, любовта и живота изобщо?

Кога удоволствието е по-силно: когато "получаваш" или когато "даваш", доставяш удоволствие? Кое е, така да се каже, "по-естественото"? Кое от двете е "отредено по природа" на мъжа и кое – на жената?Дали "класическата" ("мисионерската") поза в сексуалния акт – жената отдолу,

мъжът върху нея – не е остаряла, "демодирана", потискаща жената? Може би тя е "рудимент" на някогашното "мъжко господство", на което отдавна е минало времето? А дали "некласическата поза" (обратното) не се явява изцяло съвременна, "модерна", отговаряща на "духа на времето"? Еманципацията на жените (освобождаването им от "игото на мъжете") доведе ли до "пълно равенство" в секса? Какво означава това последното, как го оценявате? Коя лично за вас е най-възбуждащата поза в

"сексуалните игри"? Не трябва ли да се простим с представата, че "жените са слабия пол"? Ако да, значи ли това, че в днешно време е валидно противоположното разбиране, гласящо, че... "мъжете са слабия пол" (и също: "жените са силния пол"!)? Има ли нещо вярно в подобно провокиращо допуска е за "характера" на нашето време в "сексуално отношение"? Дали това не означава, че е налице тенденция към "феминизация" на мъжете, свеждаща се до това, че те стават "по-женствени", че губят традиционно "мъжкия" си облик и роля? Ако сте забелязали симптоми на "нещо такова", как тогава го оценявате? Дали пък другата страна на този процес не е "маскулинизацията" на жените (т.е.това, че жените са станали "по-мъжествени", че са поели традиционно "мъжки роли", че вече "трудно се прави разлика кое е мъж и кое – жена")? Дали неизбежни последици на еманципацията не са именно "феминизацията на мъжете" и "маскулинизацията на жените"?

А може би изходът от всичките тези противоречия на "традиционно" и "съвременно" вече е намерен от самия живот, открил "потресаващо разнообразие" на налични начини за сексуално задоволяване? Начини, при които "ролите непрекъснато се менят", при които "не се знае кой е активен и кой – пасивен", "кой е мъж, а кой – жена"?Дали индийското "изкуство на любовта" (камасутра) с неговите техники прави

разлика между "мъжки" и "женски" роли в секса? А съвременната чувствителност намира ли такава разлика? Вие лично подкрепяте ли "философията на свободната любов", която не прави никакви ограничения (в това число и на "мъжки" и "женски" сексуални роли)? Дали пък ограниченията (и самоограниченията) не са органична част от пълноценно разбираната "свобода в еротиката"? Истински свободен ли е онзи, който прави "всичко, което му скимне" и му се прииска? Дали по този начин не се стига до прояви, които невъзвратимо рушат естествеността на връзката? Допу кащият произвол в сексуалните си изяви и вкусове не прави ли неща, за които след това ще съжалява?

(За да не се създаде впечатлението, че умишлено поставяме в сянка аналогични проблеми на другите сексуални ориентации - хомосексуалната например – нека да обсъдим и някои "техни" въпроси. Може би търсенето на "техния" отговор ще облекчи намирането на своя?)

Съществува ли проблем за активността и пасивността при любовта и секса между индивиди от един и същ пол? (Под "хомосексуализъм" нека разбираме "влюбеност между индивиди от един и същ пол", независимо дали става дума за мъже или жени.) Как става "разпределянето" на активна и пасивна роля в секса при

хомосексуалистите? Съществува ли при тях трайно закрепяне на една и съща роля за дадения индивид? Дава ли това съответно отражение върху душата, характера, личността? Дали не е "по-престижна" ролята на мъжа в хомосексуалния секс? Дали пасивният хомосексуалист не е "по-женственият" от двамата, а активния – "по-мъжественият", "държащият на мъжествеността си"? Важи ли това и за "приятелките на жените", "лесбийките"? Отказал ли се е от своята мъжественост пасивният гей? Не го ли поставя това пред опасността да загуби любовта на своя партньор, влюбен в него именно като "мъж в мъжа"? Правите ли разлика между "мъж-травестит" и "пасивен гей"? Нима активната в секса лесбийка придобива "по-мъжествен" характер и душа? Но тогава тя не рискува ли да загуби любовта на партньорката си, влюбена в нея именно като "жена в жената"? Дали при хомосексуалната любов е допустима смяна на ролите в сексуалния

акт? Как смятате, внесла ли е съвременността нещо ново в хомосексуалните връзки?

Съществуват ли и сред хомосексуалистите тенденции на "еманципираност", "феминизация", "маскулинизираност"? Кога се е появил хомосексуализмът? По-разпространена ли е сега тази сексуална ориентация в сравнение с минали епохи? Вярно ли е това, че хомосексуализмът до такава степен "преживява бум", че вече... на момчетата им е неудобно да излизат с момичета, а на момичетата – с момчета? Почувствахте ли се "скандализирани" при поставянето на горните въпроси? Какво изпитвахте при обсъждането им? Държите ли на това да създадете впечатлението, че "мен тези неща... ама съвсем не ме интересуват"? Дали онези, които най-много и "най-демонстративно" държат да създадат такова впечатление не го правят заради това, че се боят да не излезе "наяве" тяхната латентна (скрита)... хомосексуалност?

18. Възможна ли е любов без секс?

Става дума за "полова любов", а не за любовта в най-широк смисъл (любов към детето, природата, животните, човечеството, Бога, родителите и пр.). Ще разсъждаваме за това дали еротиката е необходим компонент на пълноценната любовна връзка, за това какво дава на любовта еротично-сексуалното желание, влечение и чувство, в какво се изразява това последното и пр. Ще трябва да разграничим любовта от родствени на нея емоционално прояви (симпатия, обич, приятелство, уважение), ще се опитаме да разберем дали любовта тяхна същност и най-пълноценен израз и т.н.?

Какво разбирате под "любов"? Можете ли да поясните чувството си за естеството на любовта, предусещането за нейната истина и пълнота?Как се отнасяте към твърдението, че любовта е душевно-телесна връзка, насочена

към достигане на човешка цялост (и целостта на живота)? Какво би се получило ако единият момент, например стремежа към единение на телата, се изключи от идеята (или поне от представата) за любов? А ако другият момент – родството, общността на душите, взаимното чувство – бъде пожертван? Какво ще стане с любовта ако тя се сведе до "чистото телесно-сексуално общуване" без емоции? Сексуалните влечения и преживявания ли пораждат съответните чувства или, обратно, емоционалността в своето "разгръщане" необходимо води до потребността от сексуален живот и преживявания? Възможна ли е според вас чистата любов, "любовта без примес на нищо телесно-сексуално"? А чист секс – "секс без примес на нищо душевно"?

Вярвате ли, че ще се появи сексуална възбуда ако липсва емоцията, благоприятното разположение на душата към личността на партньора? Осъществим ли е сексът в състояние на пълна "безчувственост", на емоционално

"бездушие" и безразличие към другия? Може ли мъжът да достигне ерекция ако е изпаднал в посоченото току-що състояние? Може ли да се отдели емоцията от сексуалното желание и възбуда? Не са ли "две лица" на едно и също, на душевно-телесната ангажираност? Какво чувства жената ако в половия акт не е емоционално ангажирана, т.е. е изпълнена с безразличие към "ставащото"? Но нима досадата, отегчеността и пр. вече не са емоционални реакции? Тогава? Възможно ли е изобщо да си напълно "безчувствен" – когато "правиш" секс? Можете ли да опишете какво все пак става в душата на такъв човек – той нали не е "дърво"?

Съществува ли "платонична любов", т.е. чиста душевна връзка и ангажираност без примес на нищо телесно-сексуално? Дали не трябва – за да си я представим – че в такъв случай "гей е влюбен в жена"

(т.е. той по принцип не желае тялото й)? Или пък... "лесбийка е влюбена в мъж" – и затова обича само душата му? Но нали в горните примери едната страна все пак желае и тялото, нищо не й пречи да го желае? В такъв случай не е ли чисто платонична единствено... "любовта на гей с лесбийка", при която наистина и двамата не се впечатляват от телата си? Можете ли да се дадете сметка за чувствата на хомосексуалиста към другия пол? Дали е прав Платон, смятащ, че чисто душевна и

личностна връзка (т.е.тъкмо "платонична"!) е възможна само като приятелство между мъж и мъж?

(Ето неговата аргументация, представена съвсем схематично: Жената и женското са носители на принципа на телесното – и на "пасивно-отдаващото се"; жената е същество, крайно зависимо от тялото си, докато мъжът по идея е "чист дух"; жената е "просто душа", пряко свързана с тялото и със сексуалността; мъжът обаче като дух може да бъде свободен от "желанията на тялото", той може да ги надмогне и победи; мъжката активност и самостойност е израз тъкмо на дух, докато жената със своята зависимост и пасивност е именно тяло; ето защо жените са неспособни на приятелство, то е по силите само на мъже; за Платон "платонична любов" – наречена не от него така, разбира се! – е чистото душевно общуване на почвата на разума, а не на емоциите, които са израз на телесни състояния; в този смисъл приятелството между мъже е "истинската любов", която има и най-възвишен еротичен смисъл: телата за мъжете са само "средство", а не самоцел, както е при жените; истинското приятелство е "висша еротика", на която жени не са способни: тяхното тяло си иска своето; мъжът може да е свободен от "нисшите пориви" на тялото си, докато жената не може и пр.)

Дали Платоновото разбиране за "чиста любов" не е просто философски израз на античната "маскулинна култура", според която жените, между другото, не са способни на... "любовта според идеята й"? Но дали тялото, както е при Платон,е наистина "низшето" у човека, докато душата е

"висшето", но именно като дух? Може ли да се приеме, че жените "по природа" не разбират и никога няма да разберат духа? Дали "платонична" не е само любовта, при която се получава наслаждение само от съзерцаването (без докосване и обладаване) на красивото тяло на партньора? Не ли тя наслаждение от... красотата като такава, а не от... тялото, което е красиво само доколкото е причастно на идеята за красота? Дали пък платонична не е любовта, в която..."не участват" гениталиите? Може ли да се приеме, че само в такъв случай еротичното е в своята "чистота", а наслаждението е естетическо (възвишено любуване, по-родено от безкористно съзерцание на красивото тяло, възторг от "вложената" в него духовна същност, наречена красота)?

Може ли да се получава наслаждение от съзерцаване на "самата красота", за която ни намеква красивото тяло като все пак непълноценен израз на идеята? Кой род наслаждения са по-силни – телесните или чисто душевните? Съществуват ли "телесни наслаждения" сами по себе си? Как така? Какъв извод

правите от това? Кой трепет е по-силен – от очакването на удоволствието или от "получаването" му? Но какво тогава става с пълнотата на преживяването? Ако изключим единия момент (например физиологичното усещане от съприкосновението на пениса и вагината) ще се засили ли или ще отслабне удоволствието? И все пак кое преживяване е по-силно: от очакването, от страстното желание и неудовлетворената възбуда, или пък от задоволяването (Фройд: "разтоварването", "разреждането", "изтичането" на енергията на либидото!), непосредственото изживяване на удоволствието? Какво чувства човек когато "е получил всичко, което е искал"? Какво е чувството след преминаването на "върховната наслада", "екстаза", оргазма? Защо тогава, поне за известно време, ново желание не може да се появи? А защо ако "желанието не пресеква", то "възможности липсват", т.е. не се появява нова възбуда (поне при мъжа)? Какво означава това? Съществува ли "вечно неудовлетворена жажда" за сексуални удоволствия, определяна като "нимфомания"? Сред жените или мъжете е по-разпространено това явление – ако все пак е налице? Какво преживява душата когато тялото – и неговия "център", гениталиите – е преживяло вече "висшето блаженство"? Защо е така, как го тълкувате?

Дали само сексът не синхронизира живота на тялото с този на душата? В секса двата "потока на живот" не се ли оказват "слети" в нещо единно? Сексът ли обединява възможностите на удоволствие и чувство, вкоренени и в

тялото, и в душата? Дали – в някакъв смисъл – "извън секса" животът на тялото и животът на душата не са разделени, поне не текат в различни посоки? Истина ли е, че влюбените, които "още нямат решимостта" и не са изпитали сексуалната наслада в известен смисъл са... дълбоко нещастни? Или пък стават такива едва... след това? Какво е отношението на сексуалната удовлетвореност към общото усещане за щастие? Ако един човек ви каже, че е "сексуално незадоволен" и същевременно щастлив, ще му повярвате ли? Може ли да си щастлив дори и да не си познал прословутата "радост от секса"? Дали "убедените аскети" (хора, отказали се съзнателно от сексуалните удоволствия заради несравнимите с нищо друго духовни наслади – по тяхно мнение) могат да бъдат смятани за щастливи? Или тяхното е много по-различно от щастието в обикновения смисъл? Как тогава да го наречем? Разбирате ли израза "блаженство на духа"?

Можете ли да си представите какво е "блаженство на чистия и възвишен дух"? Имат ли тези думи някакъв смисъл за вас? Прав ли е Аристотел, смятащ, че "духовните наслаждения са несравними с нищо друго", те "безкрайно превъзхождат всички останали"?Но онзи, който никога не ги е изпитвал, в състояние ли е да оцени тяхната

"безмерна ценност"? Дали заради щастието е оправдано да жертваме блаженството?

19. Половата възбуда при мъжете и жените

Дали сексуалната възбуда е "нещо ясно само по себе си"? Има ли смисъл изобщо нещо да се пита? Ако смятате, че е излишно, нищо не ви пречи да "прескочите" тази тема...

Как се нарича неспособността на даден индивид да достига до състояние на възбуденост? Можете ли да потърсите разликите между мъжката и женската "невъзбудимост"?Как преживява състоянието си импотентният мъж? А фригидната жена? Дали

темата за разговор не трябва да се сведе до това какви са факторите, водещи до импотентност (фригидност)? Състоянията на невъзбудимост само органично обусловени ли са ("повреда" в тялото, "соматичен дефект", "негодност на половия орган") – или пък съдържат и психична страна? Може ли млад човек да си "навлече" бедата, наречена импотентност (фригидност)? Психичният или физиологичният фактор е решаващ в този случай?

(Двама старци седели на пейка в парка и "разговаряли за секса". Единият казал, оплаквайки се: "Много лошо, вече от пет години съм импотентен!". А другият рекъл: "А аз, да чукна на дърво, от три!".)

Дали импотентността е последица от прекалена невъздържаност, "разпуснатост"? Как се възбужда общо взето сексуално задоволеният човек? Можем ли да искаме "винаги да сме готови" за възбуда? Възможна ли е такава

непрекъсната готовност за получаване на сексуални удоволствия? Кое е "нормалното", до какво се свежда естествената способност за възбуждане? Трябва ли да правим разлика между естествена възбудимост и мечтата за някаква "хипервъзбудимост"? Дали понякога някои хора не смесват "желаното" с "възможното" – и "необходимото"? Имаме ли право да искаме от себе си повече от... "естественото"? Как да разберем какви са границите на естественото? Какво означава някой да е почти непрекъснато възбуден – или поне изцяло готов за възбуда "във всеки момент" и "във всяка

ситуация"? Дали това е основание за гордост или пък е причина такъв човек да бъде съжаляван?

Има ли все пак хора с "вечно непокорно либидо", които наистина не могат да го "усмирят"? Как се отнасяте към мъжете, които обичат да се хвалят, че "онова нещо" в

панталоните им не може да стои в покой " даже и десет минути"? Дали подобни хвалби не се правят за това да ги смятат за "сексуални атлети" и "велики еротомани"? А дали истинският "герой в секса" би тръгнал да се хвали с постиженията си? Това проблем ли е за тях или е нещо, с което си заслужава да се хвалиш пред другите? Нуждаят ли се влюбените от "изкуствено стимулиране" на половите органи за... "довъзбуждане"? "Изкуствената стимулация" не е ли за партньори, които не се обичат достатъчно? Възможно ли е да не си възбуден тъкмо заради прекаленото сексуално желание?

Когато сексуално желание липсва възможно ли е да го провокираме по съзнателен път? Какво мислите за такова преднамерено "правене на секс"? Не трябва ли изцяло да разчитаме на способността за изцяло спонтанно

възбуждане? Има ли опасност стремежът "на всяка цена" да се възбудиш – за да не се изложиш – да се превърне в комплекс, който да разстрои или блокира самата способност за възбуда? Не е ли този един от пътищата, "гарантирано водещи" до... импотентност (фригидност)? Не трябва ли и тук "всичко да оставим на природата", която добре се е погрижила да сме способни на спонтанна, естествена и непреодолима възбуда?

Трябва ли да ценим своите живи и непринудени сексуални желания и възбуди? Трябва ли да ги..."щадим"? До какво обикновено води "насилването" на своята природа?Ако навредим на "природното" – създавайки си една изкуствена и предвзета

"сексуална култура" – то ще можем ли да го компенсираме (в цялата му жизненост и пълнота!) по един така фалшив начин? Може ли да се говори за "човешка мяра" ("мярка") за спонтанна възбудимост? Например колко пъти седмично човек може естествено и непринудено да се възбужда – и да прави секс? Или тук всичко отново е "страшно индивидуално"? Как човек може да установи собствената си мяра? Как да разберем, че се "насилваме", опитвайки се да я "надвишим"? Кой е критерия тук? Дали пък това не е чувството за здрава удовлетвореност от секса, което човек трябва да съхрани за цял живот?

20. Еротичният екстаз, оргазмът

Ето един значим въпрос, който не трябва да бъде подминаван. Изглежда е възможно и тук да направим нужното за да се ориентираме и да постигнем по-голяма яснота.

Можем ли да смятаме, че преживяването, наречено "оргазъм", е цел на сексуалния акт? Какво ще стане ако тази цел не е достигната от единия партньор? Възможна ли е друга цел на секса освен оргазма? Кой от двамата партньори –

мъжът или жената – достига по-трудно до оргазъм? Възможно ли млад мъж да загуби способността си да "еякулира" (да се "изпразва"), въпреки че не е загубил ерекцията си? Как ще бъде преживяно това от него? А от партньорката му? Случва ли се това и с по-зрелите мъже? При кои е по-често? Възможно ли е жена в активна сексуална възраст да не знае какво е оргазъм, да не го е преживявала? Ще се отрази ли това на психиката й? В каква насока?

Как се проявява оргазмът при мъжа? Трябва ли да го свързваме непременно с "изпразването", с еякулацията?Възможно ли е този миг да бъде отлаган, т.е. да се забавя настъпването му? Какво

ще кажете за поведението на мъжете, за които най-важното в секса е по-бързо "да свършат", да изживеят "оргазъм"? Какво е станало когато оргазмът на мъжа е настъпил прекалено рано, например още с докосването на вагината, с вкарването на пениса? Каква ще бъде неговата реакция на този "инцидент", как ще преживее "провала" си? Може ли веднага да се възбуди отново – и сексуалния акт да продължи? Може ли такъв "нежелан оргазъм" изобщо да не повлияе на състоянието на пениса и актът да продължи "все едно че нищо не се е случило"? Има ли мъже, способни на такива "подвизи"?

Какво е особеното за женския оргазъм? Възможно ли е това, че жените разполагат с практически неограничена способност да изпитват оргазъм? Могат ли оргазмите на жената в един сексуален акт ("процес") да бъдат много?

Колко оргазма може да изживее и понесе "страстната жена" за да бъде задоволена напълно? Кога при жените се появява усещането, че либидото им "нищо повече не желае"? Как мъжът разбира, че жената е в оргазъм? Може ли неговият оргазъм да "надживее" нейния – или в този момент и той "трябва да свърши по-бързо"? Носи ли мъжът отговорност за сексуалното задоволяване на жената – или отговорността и тук трябва да бъде "поделена поравно"?

Какво е характерно за прекратяването на удоволствието след вече преживян оргазъм? Има ли тук различия между мъжете и жените? На кой от двамата обикновено му се случва по-бързо да заспи – или поне му се спи

повече? Ако мъжът свикне винаги "да подрямва" след еякулация, то какъв ефект може да има това върху жената? Трябва ли мъжът да е нежен след като "вече е постигнал своето"? По какво той може да разбере, че не се е "провалил" в очите на любимата си?

Дали оргазмът не е "природна граница" на удоволствието? Ако не съществуваше оргазъм (и намаляване, прекратяване на желанието след него), то тогава какъв би бил сексуалният живот на човека?Ако нашата сексуалност не познаваше граници и ограничения, то това "по-добре"

или "по-зле" щеше да бъде за нас самите? Несвършващото удоволствие не прераства ли в... болка (неудоволствие)? Наистина ли либидото е "ненаситно за удоволствия"? И човекът ли по принцип е... "същият"? Може ли либидото да черпи удоволствие от... преживяването на болка? Това не е ли парадоксално? Извратеност ли е "мазохизмът"? А "садизмът", удоволствието, пораждано от... причиняването на болка на партньора? Коя все пак е по-голямата извратеност? Трябва ли да се прави разлика между "сексуален" и... "криминален" садизъм?

Допустимо ли е партньорите да се стремят да удължават времето до настъпване на оргазма, т.е.да се опитват да увеличават като че ли безкрайно продължителността на сексуалния акт?

Води ли това до изпитването на по-голямо удоволствие? Или този стремеж "изчерпва сумата на удоволствието" преди оргазма, поради което "върховното удоволствие" вече не е така интензивно? Каква според вас трябва да бъде "средната продължителност" ("нормата") на "добрия сексуален акт"? Три, пет, десет минути или пък час? Как оценявате стремежа към "титанично" удължаване на продължителността на секса? Опитвате ли се да го правите? Удава ли ви се? Все пак кой от партньорите трябва да е "отговорник" по продължителността на акта? Каква е ролята на жената в тази насока? Може ли тя да помага на мъжа да се справи със задачата? Има ли риск от това партньорите да постъпват егоистично в това отношение? Как това може да бъде преодоляно?

Познавате ли начини за "самоконтрол" на мъжа относно неговата еякулация? Каква е ролята на психичния фактор в това отношение?Страхът "да не свършиш" и мисълта че "това може да стане всеки миг" как влияят

върху продължителността на сексуалния акт? Мислили ли сте за психотренинг (упражнения), подобряващи "представянето" на мъжа в секса? До какво биха се свеждали? Не е ли решаваща тук ролята на "психичния компонент"?

21. Голото тяло и неговото еротично въздействие

Всъщност ("ако поразмислим добре") всички ние под дрехите си сме... голи. В този смисъл "истинското тяло" е голото тяло; тялото просто не е друго освен голо. На "голото тяло" се дължат всички еротични въздействия, които възбуждат сексуалното желание и го направляват. Ако прикриването на тялото с дрехи и украшения означава нещо повече от необходимост, диктувана от "климатични причини", то в същата степен и голото тяло се нуждае от разбиране и тълкуване: за да се установи неговия автентичен смисъл. Голото тяло не е просто "тялото без дрехи и без покривала", а е нещо много повече от това. Изглежда голото тяло е твърде близо до нашата истинска същност, която много често се съпротивляваме да приемем. Затова тук ще изследваме нашата естествена, чисто човешка реакция спрямо "голотата" и "вкоренената" в нея чиста телесност. Тя говори твърде красноречиво за определени жизнени ценности – и за самия живот като ценност, от която зависи всичко останало – явяващи се ядро на секса, сексуалността и еротиката. Нима не трябва да направим нужното за да сме наясно с тях?

Обичате ли да се събличате голи и да разглеждате тялото си? Често ли се оглеждате гол (гола) в огледалото? Можете ли да опишете чувствата, които се пораждат в душата ви под влияние на

вашето собствено... "безсрамие"? Как се чувствате "без дрехи"? Бихте ли могли да отидете "чисто гол" ("чисто гола") от стаята си до банята пред очите на цялото семейство (о, ужас!)? За какво свидетелствува прекаленият срам от голотата (своята и чуждата)? Безсрамен ли е човекът, който не страда от комплекси в тази насока? Бихте ли отишли на нудистки плаж? Как предполагате ще се чувствате там?

Полагате ли грижи за тялото си? Тренирате ли, какви са вашите лични основания за да го правите? Удовлетворени ли сте от състоянието, в което се намира тялото ви? Може ли да се

направи още нещо, за да стане тялото ви още по-красиво, също по-привлекателно за другия пол? Възможно ли е неудобството от голотата да се дължи на неудовлетворителното състояние, в което се намира вашето тяло, "изоставено" от вас самия? Възможно ли е някога вместо срам да изпитате гордост, че разполагате с такова тяло – и че можете да го покажете пред други хора? Кога обикновено човек изпитва "див срам" от голотата на тялото си? Необходима ли ни е "култура на голотата" и изобщо култура на отношението ни към собственото тяло? Възможно ли е човек да се срамува без никакви основания за това? Как си го обяснявате? Какво дължим на "парчето плат" ("банските"), с които скриваме "срамните си части" на плажа? Как оценявате поведението на човека, който "предпочита да умре", но не да се раздели никога с тях пред очите на други хора, дори и най-близки (родителите например, брата, сестрата)?

Дали е "по-нормално" да си гол (а) сред хора от същия пол (в мъжката или в женската баня) отколкото в "смесено общество"? Защо е така? Как възприемате обичая на японците, според който най-приятното

нещо в почивния ден е цялото семейство да отиде на публична ("смесена") баня? Нима японците не разбират неудобствата, свързани с голотата? Как ще реагира вашето семейство ако бъде поканено да посети "японска баня"? Какво ви е по-приятно: да

гледате голи тела или да бъдете гледани голи от други хора? Или и двете са ви еднакво приятни (неприятни)?

Имали ли сте (бихте ли имали) проблеми с голотата, възникнали във връзка със сексуалните отношения с вашия партньор? Възможно ли е да се случи, че вие самите или партньорът ви да изпита

непреодолимо неудобство от това да се съблече гол? Как ще помогнете на партньора си да се освободи от напрежението и да се почувства приятно? Не се ли нуждаете вие самия от такава помощ? Привлекателно ли е вашето тяло (когато е "голо") за другия пол?

Какво показва наблюдаващата се тенденция към освобождаване от комплексите, свързани с голотата на тялото? Дали това не е някакъв неморален "порив към безсрамие"? Или пък е симптом за

нарастване на съзнанието за свобода? Как съвременникът гледа на голото тяло, дали го възприема като ценност на живота? Какво според вас е естественото отношение към голотата и тялото? Тогава на какво се дължи все пак наблюдаващия се срам – и толкова многото "естествени неудобства"? Как преценявате "пълната освободеност", демонстрирана например от "нудистите"? Впрочем, "наред ли са" ("нормални ли са"!) тези хора все пак?

Можете ли да си дадете сметка за еротичното въздействие върху вас на голото тяло на партньора? Възможен ли е случай, в който тъкмо голотата да "блокира" сексуалното желание?

Съществува ли психично състояние, в което тъкмо голотата да се превърне в негативен фактор на еротичния порив и възбуда? Съществува ли възможност влюбеният (тъкмо заради "влюбеността" си) да си е съставил неадекватна представа за тялото на партньора, която мигом се "разбива на парчета" когато го види гол? Как възприемате партньорите, които предпочитат да правят секс... "облечени"? Какво дава на секса и на еротичното преживяване голотата? Голотата допълнителен фактор ли е за силата на преживяването – или е основен и незаменим? Каква е ролята на преодоляването на задръжките относно голотата – безболезнено, естествено, непринудено, с лекота – у партньора за достигането на пълноценност на преживяването?

Възможно ли е неумелите опити за отстраняването на задръжките у партньора да нанесат поражения на неговите чувства и желания, да засилят комплексите му и да развалят окончателно връзката?Какво човек трябва да има предвид за да не се случи това? По какъв начин тук

трябва да се "изглаждат" различията във възприемането на голотата? Дали пречките пред едно естествено отношение към голотата имат само "морален характер"? Или те са много по-дълбоки? Не смятате ли, че поставянето на всички тези въпроси относно голотата на тялото беше излишно? Дали "всички всичко разбират" и без тях? Нужно ли беше да се говори по такива въпроси? А нужно ли е да се мълчи? Какво предимство има мълчанието пред говоренето?

22. Образците за красиво мъжко и женско тяло

Ще се опитаме да потърсим (да "прозрем") идеята за красота, благодарение на която нашите тела могат да бъдат оценявани като красиви – чрез причастността си към нея. Ще направим опит да разберем спецификата на мъжката и женската красота, общото и различното в телата на мъжа и жената, които могат да бъдат оценявани като красиви. С други думи казано, ще се опитаме да "преведем" на езика на словото интуицията за телесна красота, вкоренена в нашите души. Това ще ни помогне да се овладеем по-пълно от нейния възвишен и дълбок смисъл за живота и човека. Задачата ни, значи, се свежда до това да уловим еротичните ефекти на мъжката и женската

красота върху душите и телата на човешките същества. Това са ефекти, които са неотделими от чисто естетическото отношение ("любуване") към красотата, даващо ни незаменими усещания, които имат, вероятно, пряко отношение към чувството за пълнота на живота. Това чувство е постижимо само в любовта...

Дали любовта не е велик порив към красота? Може ли да се разбере истината (и "доброто") на любовта ако не се доверим на усета си за красота?Съществува ли връзка между тайнствата на живота и любовта? А между тайнството

на любовта и това на красотата? В какво се изразява? Можем ли да "знаем" тези неща? Не са ли те "вечна тайна", от която зависи живота ни? Какво ще стане ако тази тайна бъде... "окончателно и изчерпателно разгадана"? Ще се унищожи ли очарованието от живота – и от любовта, и от красотата?

Можем ли да говорим за идея ("прототип", "прообраз", образец) за красота, приложима към тялото? Дали тази идея е "една" и "обща" за мъжките и женските тела? Дали тя се влияе от пола?Не се ли налага да търсим разбиране поотделно за идеално красивото мъжко – и

идеално красивото женско – тяло? Не са ли самостойни образците за мъжка и женска красота? А има ли смисъл да се говори за "красиви души"? Може ли да е красиво онова, което "не се вижда"? Трябва ли и "красивите души" да се делят на "мъжки" и "женски"? Или те по някакъв начин са общи за двата пола? Добра или красива е съвършената душа?

Ако душата ни по някакъв начин е причастна на идеята за красота, то дали благодарение на това "разпознаваме" кое е красиво, а кое - не? Има ли души (и хора), които да са безразлични към красотата? Какво мислите за

човека, който по никакъв начин не разбира и не цени красотата? Как си обяснявате такава възможност? "Възможно" ли е изобщо да се допусне такава деградация на човека и човешкото? Какъв ефект има върху душата ни това,че тя е "разпознала" причастността на едно тяло към вечната идея за красота? Има ли значение от какъв пол е това тяло? Оценяваме ли като красиви телата на индивидите от своя пол? Безразлични ли са например мъжете към красотата на мъжкото тяло, към красивите мъжки тела? Трябва ли мъжът да се впечатлява само от красиви женски тела? Възможно ли е жената да се впечатлява само от красиви мъжки тела? Нима те са "глухи" към красотата на собствения пол? Кое е различното когато съзерцаваме красивото тяло от същия и от другия пол?

Можете ли да изброите някои основни черти ("белези") на идеално красивото мъжко и женско тяло? Дали представите ни са родствени – или пък съдържат несъвместими, изключващи се черти? Може ли някой да счита за красиво онова, което друг счита за грозно и

"безобразно"? Може ли да се смята, че всичко тук е просто... "въпрос на вкус"? Каква е представата на мъжете за мъжка красота? Кое мъжко тяло е красиво за мъжа? Какво е характерно за възприятието от мъже на красотата на мъжа? Каква е представата на жените за женска красота? Кое женско тяло е красиво за жената? Как жените възприемат красотата на жената? Коя жена според жените е "истински красива"? Дали представите и възприятията за красотата на своя пол не са изцяло субективни? От какво зависят те? Какво от представите на мъжете и жените за красота на собствения пол съвпада, е идентично? Другояче казано, съществуват ли общи "елементи" на мъжката и женската красота в представите и възприятията на същия пол?

Каква е представата на мъжете за женска красота? Кое женско тяло е красиво за мъжа? Какво е основното за възприятието (от страна на мъжете) на "красивото" в другия

пол? Коя жена е "неоспоримо красива" в представите на мъжете? Какво пък съдържа

представата на жените за "красив мъж", за "мъжка красота"? Кое и какво по-точно жените възприемат като красиво у мъжа, в мъжкото тяло? Съществуват ли общи "елементи" в представите и възприятията на женската красота от мъжете и, съответно, на красотата на собствения пол от самите жени? Можете ли да съпоставите представите и възприятията от страна на мъжете за "мъжка красота" и, съответно, на жените за мъжка красота? Съществува ли "покритие" в представите и възприятията за красота от единия пол за другия, сравнени с представата на дадения пол за красотата на "самия себе си"? Накратко казано, съществува ли образец ("архетип") за красиво мъжко и женско тяло, валиден и за двата пола? Възможно ли е да съществува "пълно покритие" на представите на двата пола за красотата на собствения пол и тази на другия – от единия и другия пол? Кои "части" на тялото на красивата жена притежават най-силно еротично излъчване – и затова, съзерцавайки ги, "мъжете затаяват дъх"? Кои, съответно, "части" на тялото на красивия мъж са най-еротични и затова въздействат най-силно на жените?

Ако възприемането на телесната красота е естетическо (когато се свежда до "чистото любуване" в съзерцанието, до получаването на приятни емоции), то тогава дали между "еротично" и "естетическо" съществува пряка връзка? Можете ли да опишете еротичното въздействие на едно красиво голо тяло и да

наблегнете на чисто естетическите моменти в него? Можем ли да твърдим, че двата момента изцяло съвпадат, т.е.са неразличими? Ако обаче са различими, то какво тогава е различното? Възможно ли е мъжете (и жените) да изпитват чисто естетическо и "нееротично" чувство при възприятието на красиви мъжки (и женски) тела? Какво е особеното при възприятието и "любуването", пораждано от съзерцанието на красотата на собствения пол? Ако естетическото възприятие винаги е "примесено" с еротично (т.е. има непреодолим еротичен ефект), то значи ли това, че хетеросексуалният мъж (и жена) изцяло и съвсем не забелязват красотата на своя пол? Възможно ли те да са "слепи" и ("глухи"!?) за нея? Как така красотата на собствения пол не може да предизвика никакъв отклик в душите им, "оставя ги напълно студени"? Дали пък те не изпитват някакво "отвращение" към красотата на своя пол? А наличието на естетично-еротично чувство (харесване) при възприятието на красотата на собствения пол не е ли белег на "несъмнен хомосексуализъм"? Ако не, тогава каква е разликата между ефекта (от съзерцаването на красиви тела от същия пол) при хомосексуалистите и хетеросексуалните? А какво е характерно за тези възприятия и отношения при бисексуалните? Дали пък общо взето "всички индивиди" не са бисексуално настроени?

Ако сравнението на собственото тяло с образеца за красиво тяло от същия пол е неблагоприятно за първото (един типичен случай: защото "идеалът" рядко или никога не се среща тук, на земята), то как обикновено се преживява това от индивида? Значи ли това,че "99%" от хората "са ощетени от природата" по отношение на

красотата? Дали в такъв случай те са "некрасиви"? Налага ли се тогава "всички почти да страдаме" от това? Значи ли това също, че "никога" няма да срещнем партньор, който да отговаря на представата ни за красота? Дали съдбата ни е да сме винаги "разочаровани" – "нещастни"? Има ли хора с такива "прекалено високи изисквания" – към себе си и към партньорите си (що се отнася до красотата)? Каква е връзката на красотата на тялото с младостта? Какво обаче става с красотата когато човек остарее? Какъв е извода от това? Може би този: "Красиви са младите, радвайте се на красотата си, млади хора – докато сте млади!"? Дали възрастните могат да бъдат красиви – или те са някакви други, например "достолепни"?

Как да "забележим" душевната красота - "след като е невидима за очите"? Издържа ли тя сравнението с телесната красота? Коя от двете "тежи" повече от другата във "вашите очи"?

Защо смятате така? Кое от двете (телесна красота и "душевна доброта") предпочитате лично за себе си? Или всичко е ясно: "и двете"? Но ако все пак третия случай не ни е даден – "защото него всички ще изберат"? Кои са предимствата на едното и другото? Може ли да се твърди, че едната "красота" – било телесната, било душевната – винаги се налага над другата, и то съвсем категорично? Дали телесно красивият човек не е изложен в живота си на по-големи изпитания в сравнение с душевно красивия? Кой от двамата е предразположен (има силата) да издържи по-успешно на неизбежните изпитания, които чакат и едните, и другите? Разбирате ли какъв е смисъла в това отношение на библейската мъдрост: "Комуто много е дадено, от него много и ще се иска"?

Какво се иска от телесно красивите? А от "душевно-красивите"? Може ли да ти е дадено "много" от едното, но за сметка на това да са те ощетили с другото? "Грозните" винаги ли са "добри"? Тогава? Дали пък "комуто са взели" от едното,

нему пък неизбежно "са дали" от другото? Винаги ли има "баланс" между двете: в същата степен, в която са те ощетили с едното, с другото да са те надарили? Кое е по-добре – да имаш в "преизобилие" от едното за сметка на другото, или пък да ти е дадено "умерено" и от двете "по нещичко"? Може ли изобщо да се мисли така? Допустима ли е тук такава "аритметика", такова "правене на сметки"? Как тогава природата е решила този въпрос? Справедливо ли е нейното решение в повечето случаи?

23. Представите за мъжественост и женственост

Тук вече ни интересуват "телесно-душевните цялости", съответстващи на двата пола, които наричаме "мъжественост" и, съответно, "женственост". Мъжествеността не е само телесна или само душевна характеристика, а е единството на двете, което съответства на мъжа като "вид" и "индивид" (екземпляр). Същото може да се каже и за женствеността, чиито прояви трябва да търсим – и да умеем да разпознаваме – както в телесния, така и в душевния характер и на пола, така и на индивидите, принадлежащи към него. При това тук не става дума за "формални" разграничения, а за разбиране "по същество". Въпросите тук са още повече, а също и са по-сложни.

Да си мъж – дали това е проста принадлежност към твоя пол и "род", или пък е дълбоко съответствие със "субстанцията" на мъжкото и мъжествеността, правещи мъжа мъж? В този смисъл раждаме ли се мъже или ставаме мъже, прониквайки се от

мъжественост, "култивирайки" я в себе си? Без да сме постигнали нещо в това отношение има ли опасност да не ни "признаят" за... мъже и мъжествени? Коректно ли е да се говори за "мъжествен мъж" ("този мъж е по-мъжествен от онзи!")? Или нещата тук са прости: "щом си мъж, значи си мъжествен, много или малко - какво тук има да се разсъждава!?")? Какво значи да си "малко от малко мъжествен", бидейки иначе от... "мъжки пол"? Мъжествеността нещо субективно ли е (бидейки предмет на оценка) или е обективно качество, което неизбежно "следва" половата принадлежност? Другояче казано, вярно ли е, че и тук "вкусовете решават всичко"? Възможно ли е тогава да се случи така, че някой мъж... "очебийно е немъжествен", т.е. при него мъжествеността "обективно" е в крайно слаба степен?

(Същите тези въпроси могат да се формулират и по отношение на женствеността у жените като тяхна душевно-телесна определеност и дълбока причастност към естеството, истината на техния пол. За икономия на място тук ги спестяваме, но всеки сам може да преформулира горните въпроси, придавайки

съответната насоченост; вероятно и отговорите принципно съвпадат, т.е. между тях едва ли би се намерила значима разлика.)

Можете ли да определите (поотделно) телесния и душевния, личностния израз на мъжествеността (женствеността)? Да си мъжествен (женствена) в телесно отношение – какво означава това, до какво се свежда?Трудно ли се определя кой е мъжествен и кой – не, в телесно отношение? А коя

жена е по-женствена, коя – по-малко? Значи ли това, че "по-малко мъжествения мъж" в същата степен е "женствен", а "по-малко женствената жена" в същата степен е "мъжествена"?! Това, което "липсва" за достигане на пълнотата на "мъжественото" ("женственото") "празно" ли остава или се компенсира чрез "прилики" с другия пол? А дали тези последните "намаляват" усещането за пълноценна мъжественост (женственост")?

Как да разбираме яснотата на изразеността на мъжественото (женственото) в телесно отношение? Значи ли това, че "по-малката" мъжественост (женственост) е неясно изразена, "потулена", "обвита" с неподходящи за пълнотата й черти, белези, признаци? В този ли смисъл как влияе на мъжествеността (женствеността) тежестта на тялото

например при "дебелите" хора? Скрива или разкрива тази черта съответно мъжествеността (женствеността)? На мъжете или на жените "отива" да са "по-тежички" в сравнение с мярата на техния пол? Намалява ли еротичното излъчване при такива индивиди ("макси-индивиди")? Не е ли спортът единственото ефикасно средство да се избавим от "излишното" и да достигнем до мярата за мъжественост и женственост? Не е ли този начина да станем и по-привлекателни?

Как да разбираме мъжествеността (женствеността) в нейния душевен израз – като качества на психиката, характера, личността? Може ли да се говори за "мъжки", "мъжествен" характер – и съответно за

"женственост" на характера – проявяващи се (може би) както при мъжете, така и при жените? Кои са качествата на характера и душата, правещи жената жена, а мъжа – мъж? Възможно ли е при мъж да се появят "женски черти" на характера, а при жена – "мъжествени черти"? Има ли чисто"женски"качества (и чисто "мъжки" качества), които не бива да се възприемат от другия пол? Дали пък "полова определеност" на душевните качества не съществува, а различието между мъже и жени се дължи на различна сила, тенденция, динамика, интензивност и пр. в проявлението на едни и същи качества и черти? Вярно ли е, че жените са по-емоционални (чувствителни) от мъжете? Вярно ли е обаче, че мъжете превъзхождат жените в интелектуално ("умствено") отношение? Може ли да се смята, че мъжете превъзхождат жените по сила на волята? "Волевостта" мъжко качество ли е? Дали пък способността за творчество (въображение, фантазия) е мъжко качество – или обратното е по-скоро истината? Дали при мъжете душевните състояния и процеси са "по-трайни", докато при жените се отличават с "изменчивост" ("нетрайност")? Вярно ли е това, че жените били по-практични от мъжете, докато последните били "по-вятърничави", по-податливи на илюзии?

Значи ли това, че жените са "по-земни", докато мъжете проявяват по-голяма склонност към "небесното"? Мечтателността "женско" или "мъжко" качество е? Кои са по-издръжливи в

някакво дело или занимание – мъжете или жените? Кои са "по-отдадени" на секса, еротиката и любовта – мъжете или жените? Могат (и трябва ли!) да се търсят такива обобщаващи твърдения? Не зависи ли всичко от индивидуалността, от личността? Не е ли вярно, че някои индивиди (независимо от пола) безкрайно превъзхождат други индивиди – в едно или друго отношение? Това, че си мъж или жена (поне "формално") гарантира ли ти, че някое качество ти "принадлежи" един вид... "по наследство"? Не ни ли се налага сами да "присвояваме" своята мъжественост (женственост) – развивайки

качествата, които ни правят такива? В кои отношения мъжете трябва да признаят безспорните предимства на жените? В кои насоки жената трябва да признае безусловното превъзходство на мъжа – и да му се подчини, да го "слуша"? Вярно ли е това, че мъжественост значи активност, докато пасивност и женственост съвпадат? А дали слабостта е характерологична определеност на жената, докато "мъжествен" е само "силният мъж"? Ако една жена улови в мъжа слабост, ще си подобри или ще си развали мнението за него? А ако мъж установи в партньорката си превъзхождаща го сила (не само просто физическа, но и душевна, също личностна), то какъв ефект ще има това върху "мъжкото" му съзнание и достойнство? Общо взето кои са по-инициативни – мъжете или жените?

Вярно ли е това, че "разумната" жена има едно желание: "да се "прилепи" до един истински силен мъж и така да загуби свободата си" (по мнението на един съвременен философ)? Ако има нещо вярно, значи ли това, че "истинският мъж" има едно желание: "да се

"прилепи" до една слаба, крехка жена, да бъде нейна опора за цял живот – и така да... спечели свободата си"? До какво води и как се възприема "измяната" на собствения пол чрез възприемането на особености (черти), валидни за другия пол? Кое е основното, което е загубил един мъж когато е станал травестит? Можете ли да си представите "същината" на съзнанието, характерно за такива хора? Вярно ли е, че те са "женска душа" в едно мъжко тяло? А има ли и "мъжки души" в женски тела, т.е.жени травестити? Може ли да бъде упрекван един човек за това, че е станал травестит? Виновен ли е той за нещо, съгрешил ли е спрямо нещо? Как травеститът преживява своето състояние? Има ли право обществото да преследва и да се опитва да "превъзпитава" такива хора? Има ли право да ги изолира, да ги отхвърля – и да ги презира? Правите ли разлика между травестит и пасивен хомосексуалист? Възприема ли се този последният като жена или държи на своята мъжественост? Активните хомосексуалисти обичат ли травеститите, т.е.склонни ли са да се влюбват в тях?

Какво трябва да правим за да насърчаваме своята мъжественост (или женственост), да засилваме нейните прояви?Докъде ще стигнем ако я "изоставим" на произвола и случайността? Каква е ролята

на сексуалния партньор в това отношение? Може ли той при неразбиране (или поради нетолерантност) да провали "наченките" на мъжественост (женственост) – най-вече във вътрешния, душевния смисъл? Може ли да "тласне" развитието й в друга, нежелана за двамата посока? Вярно ли е това, че мъжът става мъж когато потиска "женското" в своята душа (изтласква го в сферата на безсъзнателното)? Ако мъжът не успее да преодолее "женските си наклонности", не значи ли това, че той ще им придаде по-голям тласък? А дали жената става по-женствена колкото повече потиска "мъжкото" в своята душа, "изнася" го в безсъзнателното и не му "позволява" да излезе оттам? Как се отнасяте към подобни теории, обосноваващи "изначалната бисексуална природа" на индивидите, която по-нататък трябва да бъде насочена в едната или другата посока?

Внесе ли съвременността нещо ново в традиционните представи за мъжественост и женственост? Еманципацията "изравни" ли половете не във формално, а в "същностно"

отношение? Подобно "изравняване" не означава ли, че двата пола са загубили най-значимото: мъжествеността, женствеността? Наясно ли сте с изпитанията, пред които съвременността поставя мъжете и жените: що се отнася до "верността" им към своя пол? "Човешкото" не е ли по-богато чрез многообразието ("разноликостта"!), която внасят в него половете, половата определеност на индивидуалността? Нима ще спечелим нещо ако ставаме все... "по-еднакви"? "Раз-личността" не е ли "съкровището", което не трябва да губим?

24. Хомосексуалната любов и секс

Разбирането на хомосексуализма като човешки феномен във всичките му измерения и заемането на съответстваща (дължима) позиция спрямо неговите представители е белег на развито сексуално-еротично съзнание. Това не може да се постигне без поставянето на множество въпроси и без достигането до убедителни, ясни и непредубедени отговори, пронизани от толерантност и човечност. И тъй като, безспорно, никой няма право да се меси и да осъжда интимния живот на различните от него (а също и защото е длъжен да признае безусловното им право да бъдат различни!), то в съвременността проявите на "сексуална сегрегация" ("сексуален расизъм"!), макар и трудно, все повече отстъпват пред либералното (зачитащото свободата на индивида) отношение и разбиране.

Познавате ли някой, който да е "манифестиран" хомосексулист, т.е. който не крие, че е "обратен"? Как лично вие се отнасяте към него? Можете ли да си дадете сметка за вашите чувства към хомосексуалистите? Бихте ли

се опитали да въздействате на своя приятел (за който сте уверени,че е гей) да промени сексуалната си ориентация? Възможно ли е да му повлияете да се... "върне на правия път"? Можете ли да се вживеете в чувствителността (в мирогледа, в душата) на хомосексуалиста и така да по-чувствате неговите ценности? Как преживяват своята особена еротичност хомосексуалистите, поставени винаги в преобладаващо "хетеросексуална среда"?

Да разиграем един такъв хипотетичен сценарий: вашият приятел ви каже, че е... влюбен във вас, че изпитва любов към вас именно като мъж към мъж (в другия случай: като жена към жена). Каква ще бъде вашата реакция? Как ще се отнесете към неговите чувства? Какво е

различното на този случай в сравнение с чувствата на едно момиче (жена), която също ви обича? В състояние ли сте грубо да "отритнете" неговите чувства? Можете ли да намерите по-деликатен начин да направите това? Какво точно ще му кажете, също как ще му го кажете? А ако той заяви, че, например, "повече не може да живее без вас"? Ще се почувствате ли виновен, че не можете да споделите чувствата му? Ще се отрази ли станало върху вашето приятелство? Можете ли да си останете просто приятели, или ще се опитате да скъсате всякакви отношения с него?

По какво се различава хомосексуалната влюбеност от любовта между мъж и жена? Хомосексуалистите в състояние ли са да изпитват нежни и възвишени чувства един към друг? Или любовта им е изначално "опорочена" заради преобладаването на сексуално-

еротичния момент? Съществува ли платонична хомосексуална любов? Защо така мислите? А дали може да се приеме, че в хомосексуалните връзки по начало доминира душевно-личностния компонент? Ако сексуално-еротичното все пак е водещото, то не е ли същото и при хетеросексуалните връзки? При кои вероятността личностно-душевното да е по-значимо е по-голяма? Можете ли да разберете тази "абсурдна страст", това "парадоксално желание" да правиш любов и секс с едно същество от същия като твоя пол? Кое именно е "абсурдното" и "парадоксалното" ? Как смятате, ако вашият приятел започне да ви... гали и целува, бихте ли изпитали възбуда? Как си обяснявате това, че по-вероятното е либидото ви да изпита "отвращение", което ще направи възбудата невъзможна?

Дали хомосексуалното влечение и желание има своя специфика, определяна от "еднополовостта" на партньорите? Как изобщо хомосексуалистите се "любят", как правят секс? Дали удоволствието, получавано по такъв начин, е сравнимо с удоволствието, което

може да ни достави партньор от другия пол? Възможно ли е (по някакви причини) удоволствието да е по-силно? Може би "необичайността" на ставащото е причина за

това? Бихте ли опитали за да разберете? Смятате ли, че хомосексуалистите са дълбоко нещастни заради неспособността си да изпитват "хетеросексуални удоволствия" ("пълноценна любов")? Удоволствието може ли да се дели на "хомо-сексуално" и "хетеросексуално" – или "винаги е удоволствие"? Дали по начало хомосексуалистът може да осъществи и хетеросексуален полов контакт? Дали при тях не е станало така, че "могат, но не искат"? Защо не искат, защо не ги привличат жените (респ. мъжете)? Способни ли са хомосексуалистите на сексуална агресия за да задоволят желанието си? Къде "изнасилвачите" са повече – сред хомосексуалистите или сред хетеросексуалните?

Възможно ли е либидото на хомосексуалист да преживее спонтанна трансформация, в резултат на която у него да се зародят влечения към другия пол? Как си представяте че може да стане това? Дали пък интересът им към другия пол

не е само "временно приспан"? Възможно ли е пробуждането на интерес към другия пол да стане чрез "убеждаване" от страна на хетеросексуални? Възможно ли е негативни емоции и преживявания в неговия хомосексуален живот да доведат до подобна преориентация на либидото? Какъв трябва да бъде подхода към него от страна на евентуалния партньор от другия пол? Дали причина за хомосексуалността му не са негативни преживявания именно с другия пол, които да са станали безсъзнателни – и точно поради това предизвикват силни отрицателни емоции към другия пол?

Как се отнасяте към твърдения на психоаналитици, че у всеки човек съществуват (като предразположеност, като несъзнавана готовност) латентни пориви, скрити хомосексуални импулси, които при определени условия прерастват в действителна, явна хомосексуалност? Може ли някой да има пълната гаранция, че с него това няма да се случи? Кои

според вас са факторите, които неизбежно водят до превръщането на латентната хомосексуалност в явна, действителна? Как в този случай "възможността" (еднаква за всички!) е станала "действителност"? Съществува ли "генетична предразположеност" към хомосексуализъм? Дали фактор за хомосексуализъм не са особености в развитието на сексуалността в детството, което е изцяло несъзнавано (особено в ранното детство)? Влияе ли в тази насока и ситуацията в семейството, т.е. отношенията на родителя към детето от същия и от другия пол?

Вярно ли е това, че винаги и във всяко семейство момчето е по-привързано към майката (и тя към него), а момичето – към бащата? Това ли е "нормалното"?А какво ще стане ако отношенията са точно обратните: момчето е по-привързано

към бащата, а момичето – към майката? Дали момичето се изживява като "конкурент" на майката в завоюването на симпатиите на бащата? А дали момчето "ненавижда" (безсъзнателно, разбира се, като това важи във всички споменавани тук случаи) бащата като "по-силния мъж в семейството", който има безспорни предимства в завоюването на нежността на майката? Как се отнасяте към подобни "теории" на психоаналитиците? Дали това са "глупости" или все пак има някаква истина в тях? А ако момчето се привърже още отрано повече към бащата? Или момичето към майката?

Кое е "естественото" за развиването на бъдеща хетеросексуалност – и хомосексуалност? В каква ситуация са поставени децата в семейства, състоящи се от един родител (баща или майка)? Как това ще повлияе на момчето – и на момичето? Усетили сте в своята полова

идентификация в семейството влияния на комплексите на Едип и Електра (по определението на Фройд)? Може ли човек да си даде сметка за тях щом те са изцяло безсъзнателни, изразяват се чрез несъзнавани влечения на самото либидо? Как тогава да преценим прав ли е Фройд в своите твърдения? И на какво основание може да се каже, че това са "теории, нямащи нищо общо с живота"? Не изпитвате ли – в резултат

на проведения разговор – известно безпокойство за своята сексуална ориентация? Или, напротив, някои "подмолно мъчещи" ви безпокойства бяха разсеяни?

Държите ли да си останете "такива, каквито сте"? Плаши ли ви хипотетичната възможност да станете различни "някой ден"? Дали "опасността" е по-голяма когато я съзнавате – или пък когато съвсем не я

съзнавате? Как изобщо човек може да се "съпротивлява" на тенденции, които не съзнава? Дали някой, който се съпротивлява "по-упорито, отколкото това е необходимо", всъщност така не потвърждава наличието на силна несъзнавана тенденция (влечение) към хомосексуалност? Показната и прекалена нетърпимост към..."обратните" не е ли симптом на същата тенденция?

25. Влюбването. Какво е душевното състояние на влюбения?

Пораждането на любовта в гърдите на човешкото същество е една "мистерия", чието тайнство все пак трябва да бъде разбулено. Разговорът, анализът на "вечната и свята любов" ще унищожи неизбежно "магията", но за сметка на това ще проясни погледа ни, ще ни направи по-близки на битието на "съществуващото, наречено човек", ще ни приобщи по-здраво към неговата възвишена истина. Да се разговаря в едни опити за пълноценно разбиране на влюбването, любовта и техния автентичен смисъл е начин за изразяване на самия себе си - и на живота в перспективата на "истинното съществуване". Това последното така или иначе се определя от неизменни ценности, към които нито един човек не може да е безразличен. Затова и ефектът от вдъхновения разговор за "най-важното", "най-значимото", "вечното" и пр., към което живото изобщо може да се стреми – за да му придаде една чисто човешка и пълноценна форма – е безкрайно полезен, макар и незабележим. И ако – както казват – "любовта е сляпа стихия, на която сме изцяло подвластни", то нека поне ние да не сме слепи за нея: за да придобием известна "власт" спрямо живота си, за да не позволим да ни се изплъзне, да "изтече" в невярна, безсмислена посока. Въпросите тук нямат край, но нека да се съсредоточим върху ония, които могат да ни помогнат най-добре със своята практичност, "приложимост", непосредствена значимост. Ще избягваме онова, което е "теоретична, но безполезна страст", ще търсим умението, изкуството на любовта (любовта като "сърцевина на живота"), от което напълно зависим в своя земен порив към пълнота, правещ ни в някакъв смисъл "богоподобни", като че ли "небесни" същества – или поне същества, достойни за едно срещано "тук, на земята" само като любов небесно блаженство.

Как си представяте съществуването без любов, съществуването на човека, който никога не е бил влюбен и затова не познава любовта?Какви чувства владеят човека във всекидневното,"прозаично" съществуване? Какво

внася в това последното любовта? Как се променя "оптиката на гледане" спрямо света, другите и живота когато в душата се зароди любов? Еднакъв ли е светът за влюбения и за "невлюбения", чуждия на любовта човек? Да си чужд на любовта – нима това не е трагедия?

Какво е душевното състояние на влюбения? Как той възприема "обекта" на своята любов? Променя ли се нещо в отношенията му с приятелите?Дали състоянието на влюбеност не се отличава с крайна "егоистичност"? Може ли

влюбеният да се вълнува от нещо "различно от любовта и любимата"? Правите ли разлика между истинска и мнима влюбеност? Как изглеждат в очите на влюбения неговите обичайни занимания?Импулсира ли го любовта например в изпълнението на неговите служебни задължения? Защо всичко това е така? Може ли да бъде другояче? Каква е ролята на сексуално-еротичните желания за пораждането на любовта? Кое е водещото тук – "възбудите на тялото" или "копнежите на душата"?

Може ли човек да е еднакво влюбен в двама (и дори в повече!) индивиди? Какво означава това – да си влюбен в двама, да "делиш" душата и тялото си между тях? Как се отнасяте към способността за лесно влюбване, към прекалената

"влюбчивост"? Можем ли да се влюбваме когато си поискаме – и в когото си поискаме? Кои по-дълго обичат – бързо или бавно влюбващите се? Кое е чувство е по-трайно – лесно "припламващото" или "трудно разгарящото" се? Различават ли се по нещо чувствата на влюбените – мъж и жена? Как обича влюбеният мъж и как – влюбената жена? Какви душевни промени настъпват под въздействието на силната любов у мъжа и у жената?

Превъзхожда ли единия пол с нещо другия - по отношение на способността им да обичат, да са истински влюбени? Какви са поведенческите прояви, "издаващи" състоянието на влюбеност при мъжете и жените? Какви са преживяванията на влюбената двойка хомосексуалисти? Различават ли се

те по нещо в сравнение с "хетеросексуалните чувства"? Могат ли изобщо чувствата да се делят по..."полов признак"? Не е ли едно и също чувството, което "гори"в гърдите – независимо дали е чувство на мъж или жена, на хетеросексуален или на хомосексуален? Можем ли да преценяваме чувства, които не сме изпитвали – напр. "хомосексуалните", или пък тези на другия пол? Правите ли разлика между "истинска влюбеност" и "илюзия за влюбеност"? Може ли човек да се заблуди относно своите чувства? Как да сме сигурни, че "това, което става с нас", наистина е любов?

Коя е "автентичната любов" и влюбеност? Кой е тук критерия? Може би силата на сексуално-еротичния копнеж? Или душевната отдаденост и привързаност към другия? Може ли двете да се отделят едно от друго? Влюбени ли сме когато партньорът

съвсем не ни интересува като "сексуален обект"? Как можем да "опазим" своя любим (а) от влюбванията на други индивиди в него (нея)? Налага ли ни се да полагаме усилия в тази насока? Няма ли опасност да постигнем обратния на желания ефект? Можем ли да сме абсолютно сигурни, че "любимият изцяло ми принадлежи"? Как започва и протича... "разлюбването"? Можем ли да го спрем след като е започнало? Можем ли да "залепим напукванията", появили се върху "тялото" на нашата любов?

Дали тези, които лесно се влюбват, лесно и разлюбват? Едновременно ли настъпва "отрезвяването от илюзиите" – или неизбежно "единият си тръгва, а другият е изоставен"? Какво е душевното състояние на човека, който обича, но когото са разлюбили?

Дали за да премине една влюбеност тя трябва да бъде "заместена" от друга: "сърцето празно не търпи"? Или подобни зависимости не съществуват? Мъжете или жените са по-непостоянни в чувствата си? Изоставената жена ли страда по-дълбоко или изоставеният мъж? Може ли да ни овладеят желания за..."отмъщение"? Възможно ли е някому да бъде отмъстено за това, че повече не обича? Има ли той някаква вина - или тук всичко решава "сърцето" – и ...либидото? Съзнателно ли някой "руши" своята любов – или това става "покрай" волята му?

Ако между влюбените дълго време не е настъпила интимна, сексуална и еротична "свързаност"( и "поносимост"!), подложена ли е на опасност тяхната любов? Дали трябва да се "бърза" със секса с цел ... да се заздрави връзката? Възможно ли е

"сексуална несъвместимост" да се окаже решаващото условие за умирането на една любов? Какво разбирате под "сексуална несъвместимост"? Какви качества на личността са необходими за да "издържиш с чест" изпитанието на една любов? Може ли любовта да се определи като "изпитание"? А кои качества необходимо водят до провал?

26. "Правенето" на секс и "правенето" на любов. Едно и също ли са?

"Правенето" на нещо – каквото и да е то – е проява на "практичност". В този смисъл то включва в себе си поредица от действия, определяни от "умения" и "похвати". Това "как става" нещо в секса и любовта зависи единствено от нас самите, "заели се с него" – но не поотделно единствено, но и съвместно. Следователно тук е потребно съчетаването ("взаимодействието") на нагласи, разбирания, предразположености, ценности, чувства, подходи, "умелости", опитност и пр., съотнасянето на две субективности (тела и души), от които зависи успеха (или пък провала) на ставащото. Ясно е, че "разминаването" даже само по някой "пункт" може да се окаже фатално важно за здравината на връзката, за нейната перспективност. Никой не се е родил "научен", "знаещ" и изцяло "умел" в правенето на секс и любов – това поне е сигурно. Но дали изобщо можем да се "учим" чрез подражанието на заварени, вече готови образци и стереотипи (взаимствани от културата, от филми, списания, вестници, от разказите на други хора)? Не ни ли се налага и тук да откриваме и творим свой и при това жизнен стил на поведение и действие – защото ние сме различни, защото на нас нещо ни се случва било "за първи път", било в една неподражаема уникалност на ситуациите, било заради това, че "нищо не се повтаря два пъти по един и същ начин"? Какво се иска от нас за да постигнем така потребните за живота ни умения – за да се справим с известни изпитания и неминуеми проблеми, избягвайки обаче иначе неизбежните провали – нима не следва да се замислим в тази насока? Можем ли да разберем нещо, което "още не е разбрано" – но въпреки това не е "неразбираемо"? Дали ще ни помогне свободният размисъл и в тази насока? Да опитаме, пък ще видим...

Какво е различното в "правенето" на секс и в "правенето" на любов? Как ви звучи тази дума, имаме ли право да я употребяваме по отношение на секса – и на любовта? Защо се налага все пак да я слагаме в "кавички"? Когато "правим" секс – на какво

разчитаме най-вече? На инстинкта, на желанието ли, което само намира подходящите "средства" за да постигне "своето"? А може би на съзнанието, което планира и осмисля действията с цел извличането на по-голямо удовлетворение, удоволствие? Дали пък въображението не е решаваща сила, на която можем да се опрем - за да се зароди нещо ново, засилващо цялостния ефект на преживяването? Не смятате ли, че тялото, оставено на свобода, "само знае какво да прави и как да го постигне"?

Как се отнасят "вродено" и "придобито" в реализирането на пълноценния сексуален контакт? Възможно ли е "неопитните" да постигат повече в секса от "опитните"? Могат ли "уменията", получени от опит, да бъдат пренебрегнати като

"незначителни"? Възможно ли е в секса между млади, на които "това е за първи път", да възникне ситуация, в която "нещо не се получава" – или "нищо не се получава"? Възможно ли е тогава те да се почувстват безпомощни? На какво трябва да разчитат за да излязат от подобна ситуация – без поражения върху своята сексуалност? Възможно ли е от друга страна някой да не знае "най-основни" за секса неща? Или винаги ни убягват само "подробностите"? Може ли да се окаже, че тъкмо "подробностите" понякога (или винаги) се оказват решаващи? Как тогава да "налучкаме" най-доброто, "правилното", "истинското"?

Бихте ли попитали някой, който да ви каже (или "покаже"!) как се прави нещо? Не считате ли тази възможност за "уронваща моя престиж"? Как ще реагира вашият баща и приятел ако го попитате, например, как се поставя

презерватив? Биха ли ви показали как става това или и те, и вие ще почувствате непреодолими задръжки? Можете ли да "съберете смелост" и да помолите нещо да ви бъде обяснено или показано? Какво именно? Бихте ли се консултирали със сексуалния

си партньор и заедно, в сътрудничество да откриете подходящото решение? Или смятате, че това ще ви "изложи"? Бихте ли се обърнали към сексолог (или психолог) за да ви помогне при решаването на ваш сексуален проблем?

Можете ли подробно, без да спестявате детайли, да опишете как се "прави" един сексуален акт? Представете си, че някой ви е попитал (смятайки ви за "по-сведущ"!), и вие трябва да му обясните някои "тънкости" – ще се справите ли?Какво трябва да бъде вашето обяснение, за да не се окаже, че впечатлението от него

не е много благоприятно за вас? Как се "вижда" от гледната точка на жената (момичето, девойката) протичането на един сексуален акт? Може ли мъж да се "пренесе" в позицията на жената и да говори "от нейно име" как се прави (и как трябва да се прави) пълноценния сексуален акт? Ще опитате ли? Може ли, респективно, дама да се "пренесе" в позицията на мъжа и да опише "от негово име" как се прави (и какъв трябва да бъде) един сексуален контакт? Можете ли да направите експеримент в тази насока? Получава ли се, какво е впечатлението? Какво откривате при сравнението на двата рода "кръстосани разкази"? А от сравнението им с разкази от собствената позиция на съответния пол? Можете ли да опишете "как се прави" и какво е различното в протичането на един сексуален акт между хомосексуалисти (мъже или жени)?

"Правенето" на любов различно нещо ли е в сравнение с "правенето" на секс? Къде намирате основни различия – или двете изцяло съвпадат? Всъщност може ли любовта изобщо да се "прави"? Какъв е родът действия, изцяло

хармонизиращ се с естеството на любовта, с нейната "сърцевина"? Кой род действия ("правене") изцяло се разминава с него? Какъв е ефектът от това върху душата и личността? Какви са последиците? Каква е ролята на волята в протичането на любовната връзка? А на чувствителността и съзнанието? Какво мислите за съзнанието на човека, който е "обречен" да се проваля неминуемо в любовта? Какви са ценностите на такъв човек? А каква ли е неговата чувствителност? А неговия... морал?

Лесно ли е да се разруши, понякога безвъзвратно, тайнството на любовта? Трудно ли е да бъде опазено? Какво се иска от човека, за да запази завинаги своята вярност към съкровеното в

любовта? Разбирате ли кое е именно съкровеното в нея? Можете ли да го кажете с думи? Може ли изобщо да се изрази с думи? А с какво тогава?...

27. Юношеската любов. Какво е различното?

Вероятно възрастта на влюбените внася известни различия в проявите на тяхната любов – нима е едно и също да се влюбен на 15 и на 20-25 години? Дали основата на тези неизбежни особености на юношеската любов трябва да се търси в нивото и степента на телесно и психично развитие? Ако юноши са момчетата и момичетата от 12-13 до 17-19 години (или, другояче казано, тинейджърите), то какви тогава са телесните особености, характерни за тази възраст? Кои душевни качества се свързват обикновено с тази възраст? Кои от тях благоприятстват увличането в "любовни авантюри" и кои са противопоказни? Явно и тук въпросите могат да бъдат много и твърде значими...

На коя възраст може да започнат сексуално-интимните прояви на юношите и защо? Кога е допустимо юношата "да се лиши от девственост"? Каква трябва да бъде реакцията на родителите когато разберат, че децата им вече са

сексуално активни? Какъв е ефектът на "същинското" сексуално преживяване върху юношеската душа? Възможно ли е да възникнат ситуации, които да внесат разочарование у тях относно "несъмнената желаност" на сексуалните контакти? Как се

отнасяте към прекалено ранните сексуални "постижения"? В какъв смисъл юношеската сексуалност е "незряла"?

Какво е характерно за първата любов, какво от нея се помни за цял живот? Има ли нещо, което след това вече няма да се повтори – освен това... че е първа?Трябва ли първата любов непременно да се свързва с първото сексуално

преживяване? Ще бъде ли загубено нещо ако тя е платонична? Съществуват ли някои грешки, които обикновено правят влюбените, чиято любов е първа? Дали някои от тях не са трудно поправими, т.е. грешката да има крайно неприятни последици?

Какви трудности на идентификацията (съпоставянето на младия човек с по-развити – в телесно или душевно отношение – връстници или "по-големи" индивиди) се свързват с юношеската възраст? Как юношата преживява откритието си, че някои други са по-красиви, по-

привлекателни, "по-желани" от другия пол? А какъв ефект може да има това, че даден тинейджър е разбрал, че именно той е "най-красивият"? Какво влияние имат образците за мъжественост и женственост, възприемани от т.н."масова култура" (филмите, списанията и пр.)? Може ли юношата горчиво да страда, че не е така "бляскав" като своя филмов идол? Как изобщо оценявате опитите за безусловно подражание на такива идоли (певци, музиканти, манекени, артисти и пр.)? На какво повече завиждат някои юноши на своите кумири – на телата или на душите им? Кои качества са най-желани (ако са погледнати именно през призмата на юношеската идентификация)?

Трайни ли са връзките и любовните прояви в юношеската възраст? Любов или"флирт"са обикновено тези връзки?Правят ли юношите разлика между двете? А до какво се свежда тя? До какво води

смесването и подмяната на двете емоционални прояви? Какво е именно "юношеското" в емоционално-любовните връзки, характерни за тази възраст? Можете ли да изброите по-съществените черти на проявите, наричани юношеска любов?

Дали общуването с приятелите и споделянето на сексуални преживявания (гледане на еротични филми, списания, правенето на състезания например за това кой е надарен с по-голям... пенис и пр.) не е една от предпоставките за пораждането на хомосексуални влечения?Или тази предпоставка има значение само при наличието на много други условия?

Можете ли да определете кои по-специално са те, спирайки се най-вече на ония, които действат през юношеската възраст? Лесно ли са преодолими трудностите при общуването с другия пол? Как се преодоляват комплексите, унаследени от детството (напр. че само "женчовците" обичат да си "играят" с момичета и т.н.)?

Дали бъдещето на юношата на "еротичното поприще" зависи от това как се е конституирала неговата сексуалност през този период?Какво трябва да има предвид (по време на сексуален акт) момчето, което разбира,

че на момичето "това е за първи път"? Също как трябва да се държи момичето, което усеща, че момчето е "съвсем неопитно" в секса? Възможно ли е в това отношение те взаимно да си нанесат травми, които ще им тежат дълго след това? Има ли и травми, които са "непоправими"? Можете ли да опишете с думи "романтиката" на първите любовни и еротични преживявания? Какво е красивото в тях? Как тази красота може да бъде "незабелязана" – и така да остане непреживяна?

28. Безопасният секс. Кои са начините за предпазване от забременяване?

Макар и парадоксално – защото със секса свързваме преди всичко най-интензивните преживявания и удоволствия – е възможно пак в тази сфера да са скрити

и известни опасности: всяко нещо си има и "опака страна". Дали най-голямата опасност не е тази вместо наслаждение сексът да носи болка, страдание? Дали тази опасност не прераства в нещо още по-страшно: загуба на самата способност и възможност да изпитваш сексуално-телесни удоволствия? Какъв е ефектът от импотентността (фригидността) например върху душевния живот, върху личността и особено върху цялостната удовлетвореност от живота? Нека да започнем оттук...

Като че ли всички други опасности са "второстепенни"? Така ли е това? Можем ли да считаме, например, че венерическите заболявания, сексуалното насилие (изнасилванията), нежеланото забременяване (и преждевременното в това число, т.е. в твърде ранна възраст), СПИН и пр. са "второстепенни", неосновни опасности? Дали те не са подценявани много често? Има ли смисъл да се питаме относно

някои "правила" на безопасния секс, след като опасностите, свързвани със секса, "не са така много", "рядко се срещат", а също "не са така значими"? Не трябва ли тези правила да се извличат от "опита", т.е.който "е загазил, той и най-добре знае"? Не е ли абсурдно от опита да узнаем и "върху себе си да изпитаме" какъв е риска от... СПИН?

Кои са факторите, които засилват опасността от венерическо заболяване? Какво трябва да се знае и какво трябва да се прави за да се намали подобна опасност?Кои са симптомите, които показват, че даден човек вече се е заразил – и затова

трябва да се лекува? Нужна ли ви е допълнителна информация от специалисти за да можете да отговорите на горния въпрос? Кои са основните т.н."венерически" заболявания? Как протича всяко от тях? Каква трябва да бъде профилактиката, какво зависи от нас за да се предпазим или да намалим риска? Ако искате да научите повече, то съгласен ли е някой да проучи въпроса, да се подготви и след това да информира останалите?

Дали забременяването безусловно е риск и опасност, свързвана със секса? Кога забременяването е желано в наши дни? Дали в някои случаи и неспособността за забременяване може да се превърне в

основна опасност? Може ли "борбата" срещу нежеланото забременяване да доведе по някакъв начин до "увреждане" на способността за забременяване? Съществуват ли рискове в тази насока? Съзнавате ли ги, мислили ли сте за тях? Или това е "далеч от мен"? Какъв извод правите във връзка с дадените преди малко отговори? Как се отнасяте към хората, които твърдят, че не мислят за тези неща, че риска от нежелано забременяване е "далечна тема"? Вас лично интересува ли ви разговора в тази насока или смятате, че "тук всичко е ясно"? "Та нима има човек, който да не знае за презервативи, спирали, хапчета, за "прекъснат коитус" и пр.?!" – не си ли мислите така? Има ли тогава нещо, което изобщо "заслужава" да бъде обсъдено?

Възможно ли е, например, недобре поставен презерватив да доведе до забременяване? Или пък да предизвика преждевременна еякулация ("изпразване") на мъжа? Неудовлетвореността от сексуалния акт опасност ли е? Има ли някои

"странични"ефекти от продължителната употреба на хормонални средства против забременяване? Дали момичетата са наясно с тях? Дали пък удоволствието на мъжа се влияе от това дали е с презерватив или не? Има ли възможност неудобствата, свързвани с поставянето на презерватива, да доведат до "изчезване" на възбудата – и при мъжа, и при жената? Харесва ли им на мъжете да прилагат "техниката" за предпазване, наречена "прекъснат коитус"? Какво се крие зад тези така заплашително звучащи думи?

Дали практикуването на "заместители" на "истинския" сексуален акт (напр. .мастурбирането, оралните и анални контакти и пр.) е начин "кардинално" да се реши проблема с нежеланото забременяване?Важат ли и при тях рисковете, свързвани със секса? Как се отнасяте към подобни

сексуални практики? Кои са техните предимства (ако има такива) и кои са техните недостатъци (ако наистина такива съществуват)? Как стои въпросът за пълноценността на удоволствието при тях?

29. Сексуалната агресивност. Страхувате ли се от насилие?

Смятате ли, че сексуалната неудовлетвореност на някои индивиди е причината за готовността им да прибягнат до агресия, т.е. по насилствен път да постигнат задоволяване на нагона си?

Кои сексуални действия (прояви) ще наричаме агресивни?Дали агресивно е действието, посрещнато с "невзаимност" от обекта, но въпреки

това чрез сила опитващо се да постигне целта си? Могат ли да се смятат за агресивни действията, които нарушават свободата на други хора? Не мислите ли, че "сексуалният агресор" е в същото време "маниак", "извратен тип", "жалък дегенерат" и пр.? Възможно ли е да стане така,че "наглед изцяло нормален човек" неизвестно защо се превръща в източник и носител на сексуална агресия? Вижда се, че въпросите тук могат да бъдат изключително важни...

Изпитва ли сексуалният "агресор" чувства към жертвата си? Или той просто е овладян от "безумна и дива", лишена от човечност и от емоция "похот" ("мръсно желание"), във властта на която се намира?"Вменяеми" ли са хората, които са извършили агресивно сексуално действие?

Могат ли да бъдат държани отговорни за това, което са направили? Могат ли по някакъв начин да "възмездят" щетите и вредите от различно естество, които са нанесли на жертвата си? Ако някой каже, че това са "нещастници", които просто са "ненормални", как ще реагирате на думите му? Но нали ако те в състояние на "психично разстройство" са решили да извършат насилие, то тогава и не може да им се търси отговорност? Възможно ли някаква постъпка на единия от партньорите (в напълно естествената любовно-еротична връзка) да провокира проява на сексуална агресивност от страна на другия партньор?

Какъв е критерия, според който можем да разчитаме на това, че даден партньор е неспособен на агресивност - докато друг е "потенциално опасен"? Дали само мъже могат да бъдат сексуално агресивни спрямо жени, или пък е

възможно и жени (спрямо мъже) да станат носители на агресия? Може ли да се случи така, че жена сексуално, личностно (телесно и душевно) и в "любовен смисъл" да ощети един мъж, да му нанесе травми (поражения), да накърни злобно достойнството му? Такъв ефект от отношенията може ли да се определи като агресия, която в отговор може да предизвика нова агресивност? Вярно ли е това, че всяка агресия е отговор на друга агресия (изявена по друг, чест скрит начин)?

Какво трябва да се направи за да се избегне опасността всяка неадекватност (липса на съответствие, разбиране, взаимност) да се изроди в сексуална – и всякаква друга – агресия? Дали в брака агресията "по начало е невъзможна"? Наистина, съществуват ли

определени прояви на агресивност в брака? Можете ли да дадете примери? Дали "отдушник" за агресивността не е... проституцията – защото "потенциалните изнасилвачи" и сексуални агресори ще могат там, в публичния дом, да задоволят "по-приемливо" нагона си? Дали легализирането (узаконяването) на проституцията наистина не е средство за борба срещу сексуалната агресивност? Какво е вашето

отношение към педофилията, при която възрастни хора се възбуждат от деца и се опитват с тях да се задоволят сексуално? Извратеност, болест или маниакалност е това? Каква трябва да бъде реакцията на обществото – за да защити децата от такива посегателства?

Страхувате ли се от сексуално насилие? На какво разчитате за да избегнете опасността то да ви сполети?Как човек може да се предпазва все пак от прояви на сексуална агресивност спрямо

себе си? Зависи ли нещо от нас – или всичко е "въпрос на случая"?

30. Груповият секс. Какво е различно в преживяването?

Ако изключим възможно най-малката група (състояща се от двама!) – защото все пак "по-малкото" от нея е индивидът, стоящ обаче в основата на всичко – то "групов" ще бъде сексът, състоящ се между повече от двама партньори едновременно. Ограничения за "горна граница" не съществуват, но все пак – ако вземем предвид самата възможност за непосредствено сексуално общуване между повече партньори – то вероятно групата от 5-6-7 човека е максималният брой от хора, правещи (и можещи да правят) именно групов секс; в противен случай едната част се превръща в "зрители", което води до това, че вече имаме... "сексуално представление", подобно на ставащото в театъра. "Груповият секс" от векове се нарича оргия ("содомия" и пр.).

Дали груповият секс не е именно "чист секс", т.е. секс, в който изцяло липсват всякакви любовни чувства, емоционална връзка между партньорите? Или пък чувствата тук са "по-специални"? Налага ли се да се ориентираме в такива

чувства, заставайки на абстрактна позиция – "без да си го правил, да разбереш напълно"? Можете ли да си дадете сметка за основанията от различен характер, които все пак карат някои хора да желая и да правят групов секс? Какво ги привлича да се решат на такава сексуална практика, преодолявайки задръжките си? Дали груповият секс не е израз на сексуален произвол, т.е. на "крайна свобода"? Привлекателно ли е чувството за такава освободеност? Вие лично бихте ли се включили в групова оргия при удобен случай? Кои съображения предполагате ще надделеят за да се решите?

Как оценявате случилото се ако две любовни двойки, които се познават, "обединят усилията си" в търсенето на удоволствие, на "силни преживявания"? Ще промени ли това с нещо отношенията между партньорите в отделната любовна

двойка? Има ли нещо перверзно в "груповите изпълнения"? Какъв ефект върху душата ще има това, например, че всяка от жените... "ще получава ласки-те на двама мъже" и също че ще има възможността "да дава ласки" на двама мъже едновременно? Няма ли да се породи ревност заради това, че всеки партньор вижда с очите си "изневярата" на любимия (любимата) си? Това възбуждащо ли е, или руши емоционалната връзка между тях, макар и неусетно? Дали пък допускането партньорът "да ти изневерява пред теб" не може да засили влечението, страстта към него – за да го задържиш?

Дали не са прекалено странни емоционалните ефекти при груповия секс? Може ли да се смята, че между партньорите от един и същ пол в груповия секс възникват хомосексуални желания? Това разнообразява ли "емоционалната натовареност"? Груповият секс не е ли по

начало бисексуално насочен? В групов секс не участват ли партньори с бисексуална ориентация? Какво е различното в преживяването при групов секс в сравнение с това при секса между двама? Ако се окаже, че "удоволствието е по-голямо" (и желанието – по-силно!), то няма ли да стане така, че либидото да се насочи трайно към групово-сексуалните преживявания? И това няма ли да прекъсне влечението и желанието за "нормален секс между двама"? Каква ситуация ще възникне ако единият от

партньорите устойчиво изпитва силно влечение към "групови изпълнения", а другият съвсем не изпитва? Може ли да се твърди, че участието в групов секс е... "удостоверение за извратеност", за "патологично развита" сексуалност? А дали пък не е възможно да се мисли, че груповият секс е израз на "компенсация заради непрекъсната сексуална неудовлетвореност"?

Можете ли да си представите и да опишете различното в преживяването на жената, която прави секс едновременно с двама мъже? А на две жени, които "имат на разположение" само един мъж? А какво изпитва мъжът (мъжете) в двата случая? Ако подобни "изпълнения" са...

"патент на шведската нация", то можете ли да си направите съответните изводи за "сексуалността на тази нация"? Дали шведите не са "по-страстна"нация – или пък са "по-развратна"? Има ли и други нации, предразположени към "анормалното" в секса? Не мислите ли, че само индивиди (не нации!) могат да имат склонност към груповия секс?

Какво става с интимността на преживяването при групово-сексуалното удоволствие? Какво се появява на нейно място? Може ли да се смята, че груповият секс е израз на... "сексуален комунизъм"? Как се

отнасяте изобщо към колективния "сексуален спорт"? Съществува ли в съвременния свят тенденция към разпространението му сред все по-широки среди? А в средите, в които се движите вие?

31. Секс в брака и "извънбрачен секс". Кое е по-привлекателното?

Бракът е "официален съюз" (а понякога и чисто формален) между два индивида, който внася ред в техните сексуални отношения. Всяка сексуална връзка извън брака се нарича "изневяра", която поставя под въпрос брака – и семейството.Това, че бракът трябва да се основава на любовта (и че трябва да я съхрани до края на живота) съвсем не премахва възможността той да се окаже лишен от любовно-еротично съдържание: защото любовта и сексът изобщо не стават по... задължение. Разглеждането на брака като индивидуално-човешко (а не само като "социално", "обществено-значимо" и пр.) отношение поражда редица проблеми, които трябва да се обсъдят внимателно и "с полза" за интересуващите се.

Какво е различното в сексуалните отношения между партньорите преди и след сключването на брак? Какво изчезва и какво "се прибавя" след този наистина формален акт, наречен "брак"?Дали бракът, поставящ дадени отношения в "перспективата на вечността" (поне на

"доживотното съжителстване"), не помага за "отрезвяването", за "проясняването на погледите", за "разбиването" на илюзиите? Смятате ли, че бракът е нещо "невъзвратимо" и "съдбовно" или пък ви се струва, че подобно разбиране е остаряло, немодерно? Какво е съвременното отношение към брака, битуващо в съзнанията на мнозинството млади хора? Съществува ли стремеж (и уважение) към брака или е налице нагласата, че този "фатален акт" трябва по възможност да бъде отлаган, отсрочван в бъдещето? Как си обяснявате преобладаващата позиция спрямо брака – стига такава изобщо да съществува, да може да се предположи? Има ли бъдеще бракът като институция или трябва да очакваме "отмирането" (и заместването му с нещо друго и ново) в близко време?

Какво кара някои хора да не се задоволяват с това, което бракът им дава? Какво ги предразполага към това да търсят извън него емоционално-сексуални (любовни) връзки? Разбирате ли "изневярата" като морален проблем? Не е ли по-достойно

"отклоняващите се от правия път" да признаят честно фалита на своя брак, да скъсат

брачните връзки и така отново да завоюват свободата си? Допустимо ли е брачните партньори да сключат "допълнително споразумение" помежду си, даващо им правото на свободни сексуални извънбрачни връзки? Какъв е смисълът да се съхранява един брак, който е изгубил автентичното си значение? Какъв е ефекта от това върху децата, родени в този брак? Вярно ли е това, че "извънбрачният секс" е значително по-привлекателен от брачния – като всеки "забранен плод"? Осъдителни ли са по начало всички извънбрачни връзки или някои могат да бъдат разбрани и оправдани? Има ли вина за случилото се брачният партньор, на който редовно изневеряват? Какво той трябва да направи за да "върне при себе си" своя брачен партньор?

Или пък смятате, че склонността към изневяра при някои индивиди е непоправима? Как си го обяснявате? Възможно ли е "извънмерна" сексуална потребност ("силно либидо") да е главното основание за това? Могат ли такива хора да останат по някакъв начин верни на брака си, на своя

брачен партньор? Кои са "по-приемливи" по принцип извънбрачни връзки – хетеросексуалните или хомосексуалните? Възможно ли е по време на брака по някакви причини да се промени сексуалната ориентация на единия от партньорите?

Как ще реагирате, ако съпругът ви заяви, че е... "влюбен в приятеля си"? Как ще реагирате ако съпругата ви заяви, че има "любовница"? Може ли да бъде търпяна дадена извънбрачна хомосексуална връзка – тъй като тя

не е "конкурент" на брачната, а само я "допълва"? Търпими ли сте повече към "бисексуалната окраска" на сексуалния живот на партньора си – отколкото към "чистите изневери"? Дали предбрачните сексуални връзки между партньорите на бъдещия брак са задължителни за "опознаването" на партньорите?

Как се отнасяте към хората, които "правят секс" за първи път едва след сключването на брака? Има ли в днешно време такива "изключения"? Възможно ли е "сексуална

несъвместимост", открита едва след брака да е най-сериозната причина за изневерите след това? Дали по-интензивният сексуален живот преди брака е възможност за по-добър избор на брачен партньор?

32. Болестта спин. Страхувате ли се от нея?

Подобно на темата за безопасния секс и тук могат да се поставят много въпроси с оглед установяването на дължимото, на автентичното човешко отношение – и на ценностите, стоящи зад него.

Кога за първи път чухте за болестта, наречена СПИН? Каква беше първоначалната ви реакция? Почувствахте ли непосредствена заплаха за живота си, свързана (или произтичаща)

със сексуалния ви живот? Не си ли мислите понякога така: "Мен СПИН не ме засяга, той се отнася за онези, които "злоупотребяват" със секса, той е за "развратниците" и пр.!"? Смятате ли, че хомосексуалистите са отговорни за появата на СПИН? Дали пък СПИН не е наказание за това, че сме извратили човешката си природа? Случайно ли е появата на този вирус тъкмо през епохата на "сексуалната революция"?

Възможно ли е човек да се зарази с вируса, носещ неизбежна смърт, въпреки че не води "безразборен" сексуален живот, т.е. има само ограничен брой сексуални партньори?Уместно ли е да попитате новия си сексуален партньор (още преди да сте го

докоснали!) дали е "чист" относно СПИН? Готови ли сте да се доверите на простото уверение на не дотам познат човек – или ще поискате медицински документ? Или пък съвсем не мислите за това и разчитате само на съдбата си: "ако ми е писано да умра от

СПИН, то това ще стане независимо от всички опити да го предотвратя!"? Може ли и във връзка със СПИН да се разчита на "късмета"? Какво означава да си лекомислен в тази насока?

Не съществувате ли, че съществува "СПИН-мания", раздухвана от пуританите, които по този начин се опитват да развалят ("вгорчат") удоволствието, получавано от секса? А може би пък вечно скучаещите журналисти напомнят за СПИН само за да разсеят

скуката си и да припечелят нещичко? Може ли да се мисли непрекъснато за СПИН, къде е границата на нормалното (естественото) и откъде започва "вманиачеността" – по отношение на действителния СПИН-проблем? Дали СПИН е нова болест ("болест на ХХ век") или пък е съществувал винаги, но науката просто не е знаела за такава болест? Възможно ли е СПИН просто да е "научна фантасмагория" (измислица, конструкция на предвзетия научен разум), чрез която учените правят сензация и така привличат вниманието към себе си? Или пък СПИН е "наказание свише", наложено на развратното човечество за частично изкупване на греховете му?

Познавате ли болен от СПИН? Ако имате познат, който е носител на вируса, как ще се отнасяте към него?Как предполагате, каква ще бъде вашата реакция когато разберете, че вашият

сексуален партньор е носител на вируса, но е скрил това от вас? Ще се "изпари" ли вашата любов ако откриете, че партньорът ви се е заразил със СПИН, но все още не го е предал и на вас? Възможно ли е това да не повлияе особено на вашите отношения, в това число и на сексуалните? Може ли да стане така, че в подобна ситуация любовта ви да се засили – поради съзнанието за обреченост на любимия, а също и на вашата любов? Смятате ли, че няма опасност всичко това да ви сполети? На какво се крепи подобна увереност?

Кои са най-ефикасните средства за предпазване от заразяване с вируса на СПИН? Използвате ли ги редовно или само "отвреме-навреме"?Какво изобщо се промени в секса и любовта след появата на СПИН? Повлия ли

СПИН с нещо на сексуалния живот на човечеството "в ерата на сексуалната революция"? Не смятате ли, че СПИН е елемент на "антисексуалната контрареволюция"? Дали не живеем във времето на тази последната: "щом непрекъснато се говори за секс, то значи срещу него някой воюва"? Вие на коя страна сте в битката на "апологетите" и "отрицателите" на сексуалния "ренесанс"? На коя страна биха застанали любовта, а също и животът?

33. Проституцията. Не е ли тя "по-малкото зло"?

Факт е, че проституцията неслучайно съществува от най-дълбока древност – наричат я "най-древния занаят", нещо повече, някои народи я свързват с вечното изкуство на любовта, което не може да няма своите "художнички" (и "художници", жиголата, "мъжете-проститутки"): защото нито едно изкуство не може да бъде съхранявано от дилетантите, а изисква да има и посветени в неговите тайнства.

Нека да се опитаме този път да обсъдим темата по-различно. Предлага се на групата да изслуша този текст, а след това в най-свободен разговор по изразеното в него мнение да бъдат споделени и вашите спонтанни реакции и мисли. Вероятно ще възникнат нови въпроси, текстът е достатъчно провокиращ. Целта е проблемът с проституцията в нашето общество да бъде всестранно обсъден и разбран. Заглавието на поместената по-долу публицистична статия е:

ЗЛО ЛИ Е ПРОСТИТУЦИЯТА?

Разбира се, че е зло. Но не в това е въпроса. Истинският въпрос е: възпирането, забраната на проституцията не е ли по-голямото зло? Ако е така, то тогава не се ли оказва, че преследването на проституцията отприщва пътя на по-голямото, на истинското зло? Ето за това си струва да се замислим.

Забраната на проституцията и преследването й неизбежно водят до появата на цяла гама от сексуални престъпления - изнасилвания, блудства, гаври с личността и нейното достойнство, дори убийства. Сексуалната неудовлетвореност е страшна бомба със закъснител, която глупавото общество, сложило табу върху проституцията, залага под възглавницата си. Има ли защо да се чудим над развихрянето на престъпността на сексуална основа, след като недообмислено сме забранили проституцията? Готов ли е някой от моралистите, неуморно воюващи срещу "нравствената поквара", символизирана от проституцията, да поеме отговорността и да се опита да утеши поне една изнасилена жена? Дали ще посмее да признае: "Горкичката, та е жертва, която обществото е поднесло в угода на своето безумие!"? Защото нима не е безумие да се създават без да се мисли всички необходими предпоставки за "разцвет" на сексуалната престъпност, а след това неистово да се крещи от и срещу нея? Забраната на проституцията е главната от тях - и докато тя съществува, нямаме право да се оплакваме, че ни се налага да плащаме страшна цена: престъпността на сексуална основа.

Човечеството от векове е изобретило проституцията като "клапан, изпускащ напрежението", което иначе неизбежно се излива в най-разнообразна сексуална престъпност. Човешката сексуалност е "звяр", който трябва да бъде опитомен – защото иначе е страшен, коварен и жесток. Един от начините за това е проституцията, която е нещо като "канализация", отвеждаща на безопасно място и неутрализираща излишната сексуална енергия. Ако проституцията е забранена, то сексуалната енергия се натрупва, за да доведе до взрив: сексуалното престъпление. Да, проституцията е зло, но нима не е зло (от екологична гледна точка!) и канализацията за отходни води, която оттича в реките край градовете? И тя е зло, но по-малкото: ако я нямаше щяхме да газим навсякъде в собствените си нечистотии. Забранявайки проституцията, не правим ли точно това, не сме ли изцяло омърсени от сексуалната неудовлетвореност и престъпност около – и, което е по-лошото – в себе си?!

Ясно е, че искането да се узакони проституцията – защото и иначе тя си съществува – ще срещне дружния вой на всички моралисти и лицемери, представящи се за крепители на добродетелта. Това, че публичните домове са по-малкото зло в сравнение със сексуална престъпност съвсем не ги интересува. Те си държат на своето: "Как ще позволим необезпокоявано да съществуват "вертепи" и "бардаци"! Ще допуснем ли в тях да влизат нашите младежи и деца?! Нима "жриците на любовта" не трябва да бъдат зад решетките – като опасни за обществения морал?! Младежите не се нуждаят от обучение по секс! Влечението към секса трябва да бъде обуздавано и потискано, а не насърчавано! Долу разврата, да живей нравствената чистота и пр., и пр.". Така крещят пазителите на чуждия морал, които не се питат за своя собствен...

Впрочем, защо така крещят, защо са гневни, защо така всеотдайно мразят проституцията и свързаната с нея... сексуална свобода? Дали пък причината за тяхната нетърпимост не е една крещяща сексуална неудовлетвореност, изразяваща себе си тъкмо чрез тяхната фалшива загриженост за благопристойността на... другите? Нима морализмът в корена си не се определя от озлобеността, че нещо много значимо в живота ти се е изплъзнало? Вероятно е така: сексуално неудовлетвореният човек винаги е озлобен и сърдит на другите. В същото време "нормалното" е да се грижиш преди всичко друго само за собствения си морал, не да се месиш в чуждия. Дълбоко неудовлетворените от своя сексуален живот са особено придирчиви към чуждия морал...

А въпросът за доброто и злото се решава просто: всеки сам избира къде да ходи и какво да прави. Който не одобрява публичните домове и ненавижда проституцията, нека не влиза там и да не се среща с проститутки. Обаче ако му се иска да влезе в публичен дом, но не му достига решителност, то това си е негов проблем. Но нека

такъв да не роптае срещу тези, които излизат оттам: нека има благоразумието да не плаче на входа, кухият морализмът е точно такъв плач. Моралът на всеки човек е негово лично и отговорно дело, опиращо се на свободата. "Забраненият плод", тъкмо защото е забранен, е така сладък; когато го опитат, то едва тогава разбират и се успокояват. Дали пък най-много от публични домове не се нуждаят тези, които най-силно крещят срещу тях?!

Но когато в "гнездото на разврата" влезе потенциален сексуален престъпник и изнасилвач, то това е добро за обществото и за него самия: малкото зло е за предпочитане пред голямото. Оказва се, че проституцията е... достижение на цивилизацията. Изглежда е дошло времето да се откажем от варварското у себе си – и, особено, в обществото, в което живеем. Хората са различни, но правото им на различие се потвърждава включително и чрез това какъв начин на сексуален живот ще изберат. Щом като възможността да бъдем аскети непрекъснато е пред нас – и от това вероятно са доволни даже моралистите! – то тя трябва да се допълни със също така достижимото "изкушение" да се простиш с добродетелта си... в прегръдките на една проститутка. Ако тази възможност липсва, то тогава се обезценява и самата добродетел...

С други думи казано, апелът за легализирането на проституцията се свежда до искането добродетелта и моралът на индивида в обществото да станат лично достижение на отделния индивид. По задължение или по принуда никой не е станал нравствен, напротив, тогава самият морал се оказва подкопан, а всички тайно развратничат (нима "всеобщо организираното щастие" на комунизма не доведе тъкмо до всеобща морална разруха?!). Ако няма избор и свободата е презирана, тогава нищо не е ценно истински, а всичко е фалшиво и нездраво. Лесно им е на нашите моралисти да се представят за чисти и възвишени когато няма къде да отидат за да загубят невинността си; ако "съблазънта" е наблизо, то дали няма да завият към нея?!

34. Мастурбирането. Вреден ли е тази навик?

Вероятно няма човек, който никога в живота си да не е мастурбирал – "самозадоволяването" е познато на всички не само "теоретично", но и... практически, макар че малцина са склонни да признаят този "скрит грях" пред другите. Тъй като автоеротичността е естествен етап в развитието на сексуалността, то можем с основание да заявим току-що казаното. За мастурбирането също не е излишно да си поставим някои въпроси: ако ги заобиколим, то тогава ще се появят излишни съмнения относно нашата честност...

Каква ще бъде вашата спонтанна реакция ако "фронтално" ви запитат: "Мастурбирате ли?"? Можете ли да си дадете сметка за емоцията, която ще обземе душата ви? Ще изпитате ли възмущение от прекалено неудобния въпрос? Ако пък "имате

информация", че вашият приятел (приятелка) мастурбира редовно, то какво ще бъде вашето отношение към него (нея)? Ако приятелят (приятелката) ви признае, че често мастурбира ще се изненадате ли? Ще се промени ли вашето отношение към него (нея) след такова спонтанно самопризнание? Ще сметнете ли, че "е паднал твърде ниско в очите ви"? Или пък тайно ще си кажете... "И ти ли, Бруте?!"? Готов ли сте да споделите с някой притеснението си, че мастурбирате? Възможно ли е този "някой" да са родителите? А лекаря? Притеснявате ли се при обсъждането на тази тема?

Дали може да приемете, че мастурбирането е "нормална автоеротична практика", без която сексуалният живот просто не може да започне? Кога и как разбрахте за сексуалното удоволствие, получавано чрез

самозадоволяване? На каква възраст младите хора започват да мастурбират? Ще повярвате ли на някой ваш връстник, който се опитва да ви убеди, че не мастурбира и че... "никога не е мастурбирал"? Познат ли ви е друг начин за изразходване на сексуалната енергия и на напрежението, пораждано от сексуална неудовлетвореност,

който да е подходящ за възрастта от 12-13 до 16-17 години? Възможно ли е през този период да се практикува "пълното сексуално въздържане"? Как оценявате такава възможност, тя по силите ли ви е?

Как мастурбира момчето – и момичето? Можете ли да споделите някои ваши открития за удължаване на удоволствието, получавано чрез мастурбиране? Възможно ли е да се мастурбира "неумело" и "недобре"? Какъв съвет бихте дали на

младите хора, които не умеят да получат истинско удоволствие от мастурбиране? Държите ли да ви смятат за "експерт" в тази област? Или смятате, че е по-добре да ви мислят за "несведущ"? Защо е така? Трябва ли на определена възраст мастурбирането "да отмре", да отпадне, да бъде преодоляно като сексуална практика? Възможно ли е човек да се "пристрасти" към него и след това да не може да се откаже?

Няма ли опасност от трайно пристрастяване към мастурбиране, което да попречи за преминаването от автоеротичност към еротичност? Може ли това да затрудни пораждането на сексуален интерес към различни от собственото тяло и външни на него "обекти" (други индивиди, мъже или жени)? Какво означава това, какви ще бъдат последиците? Как могат да бъдат преодолени

подобни трудности при основната преориентация на либидото от автоеротичност към еротичност? На каква възраст мастурбирането трябва да е само спомен? Как преживява своята сексуалност човекът, трайно фиксирал либидото си към автоеротично задоволяване? Може ли такова поведение все пак да бъде променено – макар и по-късно? Мастурбирането не е ли "резервен вариант" за сексуално задоволяване при всяка възраст? Не мастурбират ли всички ония, за които съществува някаква невъзможност за намиране на еротичен "обект" (затворници, войници, моряци и пр.)?

Смятате ли, че това е естествен заместител? Какви са предимствата и недостатъците на мастурбирането в сравнение със сексуалните контакти с другия пол? Можете ли да оцените ефектите от такъв род сексуално поведение върху душата

(емоциите, мисленето, волята, въображението и пр.)? Съществуват ли симптоми, които "издават" пред другите че даден индивид мастурбира редовно? Вярно ли е това, че мастурбирането е изцяло безсмислено "изразходване" на... жизнена сила? Знаете ли притчата за Онан, наказан за това, че "изливал семето си в земята"? Как се отнасяте към "вехтото разбиране", че "онанирането" носи... безумие, т.е.причинява "увреждане на мозъка"? Дали съвременната наука свързва с мастурбирането подобни вредни ефекти върху тялото и психиката? Какво е обичайното настроение на "прекалилия", на отдадения изцяло на мастурбиране индивид? Каква е общата ви оценка за тази сексуална проява?

35. "Сексизмите". Обичате ли да говорите "мръсни думи"?

Ще обсъждаме една странична проява, свързана със сексуалността, а именно влечението към "цинично" и "вулгарно" изразяване при използване на "сексизми", на думи, натоварени с еротично-сексуален смисъл. Интересно е да се разбере защо хората употребяват такива думи – и какво чувстват когато казват или слушат "мръсни думи". Дали това е проява, свързана с определен жизнен смисъл за човека – или на нея не бива да й се придава някакво особено значение заради явната й "безобидност"?

Често ли употребявате (или пък само чувате) "мръсни думи"? Смятате ли че това е нещо обикновено, "в реда на нещата"? Дразните ли се когато някой прекалява в говоренето по такъв начин? Защо го прави

– задавали ли сте си този въпрос? Дали тези, които"много говорят за секс" (или "всичко

виждат през призмата на секса") си мислят, че с това показват "голяма осведоменост" и "истинска освободеност" по сексуалните проблеми? Не им ли се иска по този начин да бъдат смятани за "сексуални герои"? Дали те казват такива думи за да създадат погрешното впечатление за себе си, а именно че са "многоопитни" в секса? Или при тях говоренето за секс е "чист автоматизъм", т.е. те не придават никакъв особен смисъл и не преследват никаква цел? Но ако го правят безсъзнателно, то това не е ли също прекалено показателно? Вие лично принадлежите ли към тази категория хора?

Възможно ли е прекаленото използване на "сексизми" да е само прост заместител на сексуалния живот? Дали е вярно това, че който много говори за секс всъщност издава себе си, че нищо не прави в секса, т.е. че има съвсем неблагополучен сексуален живот?Дали пък сексуалната му неудовлетвореност не го тласка към това само да говори и

така мнимо да се "задоволява", т.е. да получава някакво перверзно удоволствие? Дали сексуално удовлетвореният човек изпитва нужда чрез говоренето за секс да получава допълнително удоволствие? Дали говоренето на "мръсни думи" доставя известно удоволствие на прекаляващите със сексизмите? Разбирате ли защо това явление се нарича "циничност" – и "вулгарност"? Какво се крие зад тези така наречени прояви?

Възможно ли е всяко нещо да се тълкува сексуално-еротично, т.е. да му се придава такъв смисъл? Как оценявате подобна тенденция към "еротична иносказателност" или метафоричност? Може ли да се каже, че тя е израз на... "мръсно подсъзнание"? Или такива прояви са

симптом на "извратеност" на съзнанието? Ако е така, то какво тогава е "неизвратеното"? Дали хората, които "във всяко нещо виждат секс и еротика" (и също така мислят с предимно такива категории) са изключително "еротични", отличават се с изключително "силна сексуалност", с излишък от "сексуална енергия"? Или, обратното, това е симптом за сексуална непълноценност, която "избива" само в говорене, не в действия по реалното задоволяване? Впрочем, кое от двете "стои по-високо" - говоренето или действането, говорещият или действащият?

Може ли твърдо да се смята, че говоренето на сексизми като мнимо "сексуално действие" е показателно за това, че "нещо не е наред" със собствената сексуалност? Ако някой, например, само говори за спорт, но съвсем не спортува, то какво си

мислите за него, как го възприемате? Това "нормалното" ли е, спортът не е ли за спортуване? Могат ли прекаляващите със сексизми и цинизми някога да осъзнаят какво всъщност правят, каква е истината за себе си, която показват по този начин? Ако все пак го разберат – макар и от друг човек – то тогава ще се промени ли нещо в тяхното поведение? Може ли да се очаква някога... "да се засрамят"?

Вие лично обичате ли да говорите "цинизми"? Получавате ли някакво удоволствие от това да се изразявате "пищно" и "вулгарно"? Каква е вашата реакция когато чуете такива думи "по свой адрес"? Каква ще бъде

вашата спонтанна реакция когато някой ви каже крайно обидни думи, имащи сексуално-еротичен смисъл? Защо се смята за най-тежко оскърбление споменаването на майката в някакъв сексуален контекст? По-добре ли ще се почувствате ако вас лично ви споменат в същия контекст, не майка ви? Защо е така? Тежка обида ли е изразяването на съмнение във вашата принадлежност към "правилната сексуална ориентация"? Случвало ли ви се е това, т.е.да ви нарекат "педераст"? Какво става в душата ви в такъв момент?

36. Еротичното въображение. Имате ли еротични мечти и сънища?

Еротиката е жизнена цялост, в която са налице както телесни, така и всички без никакво изключение душевни компоненти: чувства, "съзнавания", памет и спомени, волеви импулси, интуиции, въображение и пр. Липсата на един поне основен душевен "резонанс", неговата неразвитост и пр. ощетяват пълнотата на еротичния живот – и на човешкия живот изобщо. Въображението спрямо еротиката има особена роля и ценност, с която трябва да сме наясно: за да не позволим да ни убегне нещо твърде значимо за живота. Много често си позволяват да подценяват или пренебрегват въображението: наричат някой "мечтател" или "фантазьор" и си мислят, че го обиждат. Дали обаче това всъщност не е "комплимент" или похвала, най-висока оценка?

Обичате ли да си мечтаете за неща, свързани със секса и любовта? Мечтаем ли всъщност за нещо друго? Често ли ви се случва да си представяте "съблазнителни сцени", които предизвикват вашата възбуда?Увличате ли се в такива мечти или бързате да ги "изгоните" от съзнанието си,

мислейки, че те са твърде "неприлични"? Това, че никой не може да разбере какво точно си представяте предимство ли е? Случвало ли ви се е да разказвате на някой своите мечти, свързани с еротиката, секса и любовта? Какъв трябва да бъде този човек за да му доверите най-съкровени мечти, фантазии и сънища? Познавате ли такива хора? Можете ли да разкажете на някой от родителите си за своите мечти и сънища, свързани със секса и любовта?

Смятате ли, че мечтаенето и "фантазьорството" е недостатък, с който трябва да се борим? Какъв е реалният сексуален живот на човека, който не може или не обича да си

мечтае на тази тема? Може ли да се сбъдне нещо, което преди това не е било мечтано? Случва ли се действителността да е по-красива от мечтите? Разбира ли красотата човекът, който е неспособен на мечти? Дали мечтите ни въодушевяват само за красиви дела и постъпки? Какво ще си помислите за човека, чиито мечти са пошли, грозни и скучни? Ако установите, че сексуалният ви партньор няма мечти и дори сънища с еротично съдържание, ще си промените ли мнението за него? В каква насока? Дали пък не се живее прекалено скучно с човека, който не може да мечтае? Има ли, впрочем, такъв човек – за който мечтите са нещо непознато?

Какво по-точно в еротичните сънища и мечти може да е наистина "неприлично" – до степента на "погнуса", на крайно неприятно впечатление? Можем ли да научим нещо за себе си ако умеем да анализираме (тълкуваме) своите

мечти, сънища, фантазии? Вярно ли е убеждението на д-р Фройд че сънищата и фантазиите винаги имат (макар и скрит, неявен) сексуално-еротичен подтекст? Това, че по време на сън "съзнанието е елиминирано" (изчезва) какъв ефект има върху съдържанието и смисъла на сънищата? Дали по време на сън в душата ни се отприщва цял поток от неудовлетворени еротични желания, копнежи, импулси, влечения и пр., изразяващ се в предимно символична форма? Вярно ли е това, че само по него можем да съдим за действителното състояние на либидото, на своята сексуалност? Съществува ли друг начин за проникване в "сърцевината" на нашата сексуалност – неподправена, автентична, истинска – освен анализа на сънищата, фантазиите, мечтите? Вярно ли е това, че фантазирането е "сън наяве"?

Дали това, което "поначало си знаем" за своята сексуалност е по-достоверно от онова, което можем да научим от сънищата и мечтите си? Смятате ли, че в действията (практиката) винаги изразяваме себе си изцяло, в

цялата пълнота и истина на това, което всъщност сме? Възможно ли е да съществува "остатък", който или крием, или не съзнаваме, или пък сме неспособни да изразим? Наясно ли сме тогава с онази част от истината за себе си, която е "неподатлива" за непосредствено изразяване в действията – и в мислите ни? Дали душата ни страда от

това, че се случва да не създава съвсем вярна представа за себе си? Дали пък този "ирационален остатък" не се явява тъкмо в сънищата и в мечтите?

37. Ревността. Защо ревнуваме обикновено своя партньор?

Неизбежно един разговор за любовта стига и до темата "вярност, ревност и изневяра". И ние не можем да я подминем без внимание.

Вярно ли е, че не ревнува оня, който не обича? Можем ли да ревнуваме партньор, на който не държим? Дали ревността не е израз на липса на доверие?Убеждението, че партньорът ни е "стопроцентово верен", а любовта ни е

гарантирана откъм изневери, не е ли проява на наивност? Или пък е проява на ясно съзнание за силата на увлечението, което ще издържи всички изпитания, дори на самото време? Дали не е податлив на ревността оня, който съзнава, че не е достоен да го ценят и обичат? Може ли да се приеме, че "ревнивостта" е израз на невисоко мнение за самия себе си?

Вярно ли е това, че когато се е появила ревността, то тогава любовта вече "се е пропукала"? Или, обратното, ревността свидетелствува, че страстта не си е отишла, а любовта има бъдеще? Вярно ли е, че ревността винаги си има основания или пък е възможна ревност, не

провокирана по никакъв начин от партньора? Дали съществува изцяло "маниакална" ревност – и какво означава тя, какво можем да кажем за човека, който е обладан от нея? Липсата и на най-малък нюанс на ревност в едни любовни отношения не означава ли безразличие към съдбата на връзката? Съществува ли безгранична вярност?

Каква ще бъде вашата реакция ако установите прекалена "любезност" в отношенията на вашия партньор с някоя друга личност? Вниманието към друг (друга) и подчертаната сърдечност на отношенията

основание ли е за зараждането на ревност у вас? Егоист ли сте, смятате ли че партньорът изцяло ви принадлежи? Държите ли да го имате само за себе си, да не го "делите" с друг(а)? Можете ли да усетите, че това не се харесва на партньора ви, че сте "посегнали" на свободата му? Допустимо ли е да искаш да "обсебиш" своя любим (а) и ако това е станало до какво ще доведе в бъдеще? Възможно ли е прекалената "бдителност" в тази насока "да ни изиграе мръсен номер", т.е. да се окаже главна причина за изневяра? Общо взето кое "тласка" единия партньор към изневяра? Дали другият съвсем няма вина за това? Как все пак да запазим любимия (любимата) от изневяра – и да го "държим при себе си"?

Ако по някакъв начин разберете, че партньорът редовно ви изневерява, то каква ще бъде вашата първоначална, спонтанна реакция? Смятате ли, че е трябвало навреме да ви каже за новото си увлечение – и да не ви

лъже, че ви е верен? Кое повече ви дразни – самата изневяра или измамата, свързана с нея? Бихте ли се примирили с това, че брачният ви партньор ви изневерява? Бихте ли допуснали, че е "нормално" да има любовник (любовница) – "понеже днес всички така правят"? Може ли човек да обича еднакво силно както брачния си партньор, така и извънбрачния? Възможно ли е да си влюбен еднакво силно в двама души – и да не можеш да решиш кой от тях предпочиташ повече? Какво трябва да се направи в такава ситуация, как да се реши дилемата? Ако "любовта е сляпа", то тогава какво иска от нея ревността?

Възможно ли е да се изпитва ревност към приятелите (приятелките) на човека, в който си влюбен? Ревност ли е чувството, пораждано по повод на приятелството?

Аналогично ли е то на същинската ревност? Кога можем да разберем, че обикновеното приятелство е станало "малко повече от това", "има опасност да прерасне в любов" – и, респективно, в изневяра? Каква трябва да бъде реакцията ни за да предотвратим това? Бихте ли допуснали вашият партньор да има приятели от другия (по отношение на неговия) пол? Има ли право партньорът да забранява на любимия си да има "влюбчиви" приятелки, а на любимата си – да има също такива приятели?

Можете ли да опишете душевното състояние на овладения от ревност? Можете ли да направите това ако никога лично не сте го преживявали? Изпитвали ли сте това чувство непосредствено? А какво е душевното състояние на

"изневерилия" ("заподозрения в изневяра")? По-добре ли би се чувствал ако партньорът му нищо не подозираше?

38. Еротично и "порнографско". Каква е разликата?

Ако за въздействията на еротиката върху човешката душа (и живота на човека изобщо) са посветени едва ли не всички теми дотук, то за ефектите на "порнографията" се налага да поговорим специално. Вероятно има млади хора, които са придобили информация за секса преди всичко от т.н. порнография. Дали представата, която е възникнала под нейно влияние, е адекватна или пък е съвсем непълноценна ("извратена") - това все още ни предстои да разберем в един разговор, в който ще сравним "еротичното" с "порнографското".

Можете ли да посочите някои разлики между еротично и порнографско списание (или пък, например, между два филма от двата рода)?Правилно ли преценяват ония, които смятат, че в еротичното списание "крият

половите органи и коитуса", оставяйки на въображението "да допълни картината" – докато в порнографската снимка "няма нищо скрито и всичко се вижда напълно"? Тази ли е основната разлика? Не съществуват ли и други, по-значими? Не е ли прекалено елементарно посоченото разграничение? Къде трябва да се търсят по-смислените различия? Дали пък разликата не трябва да се търси в "душевния резонанс", в ефекта, в емоционалния отклик, който чувстваме или преживяваме под въздействието на еротичното и порнографското?

Можете ли да си дадете сметка за чувството, което овладява душата на възприемащия когато той съзерцава едно чисто еротично изображение? А какво чувства човека с "нормална душевност" когато възприема чисто

порнографски "сцени" на един филм например? Еротично или порнографско е изображението на красиво мъжко или женско тяло (голо, естествено, и без ракурс, който "да крие" половите органи)? Дали еротични снимки могат да се правят само на жени (поради "вътрешния и скрит характер"... на половия орган на жената)? Дали фотографиите на голи мъжки тела са еротични само ако половият орган не се вижда (напр. е прикрит с ръка и пр.)? Вярно ли е това, че точно по тази причина мъжките тела са "безобразни" и не се поддават на еротично изобразяване?

Вярно ли е тогава, че тяхното изображение винаги е порнографско? Има ли значение за съответния ефект това дали пенисът е възбуден или пък е с по-големи размери? Защо в статуята на Давид скулпторът "го е надарил" с почти... детски по размер

пенис? Ще се развали ли еротичното и естетическо впечатление ако размерът на пениса му беше "по-реалистичен", естествен? Изпитвате ли възбуда, възбуждате ли се когато гледате порнографски филм? Кога този ефект е по-силен – при еротичния или при порнографския филм (списание)? За какво говори това?

Появява ли се у вас сексуално желание под въздействието на еротичния (порнографския) филм? Кога възбудата е по-трайна, по-продължителна – в единия или в другия случай?

Можете ли да си дадете сметка за естетическото въздействие в двата случая? Кое всъщност е по-красиво, "дразни" и засилва усещането за красота – еротичното или порнографското? Можете ли да сравните спомените си за преживяванията от двата рода? Какво чувство остава след гледането на еротичен – и на порнографски филм? Вярно ли е, че ефектът от порнографията е по-силен само първоначално (докато още не си свикнал с такива филми и списания)? Дали пък еротиката запазва възможностите си да въздейства винаги, поне много по-продължително? За колко време при вас настъпи "засищане" на първоначалния интерес към порнографията? Изобщо силен ли е бил този интерес при вас някога? А чисто еротичният интерес може ли някога да пресекне? Ако това стане тогава какво всъщност се е случило?

Дали интересът към еротиката или порнографията не е най-точното свидетелство за автентичното отношение към секса на този или онзи човек? Може ли да се говори за "груба" и "изтънчена" чувствителност? Дали първата е

именно порнографска, докато втората е винаги еротична и естетическа? Какво си мислите за хората, пристрастени прекалено много към порнографските филми и списания? Възможно ли е интересът към порнографски изображения да стане непълноценен заместител на реалните еротични преживявания? Какво си мислите за човека, който уверено и без смущения твърди, че на него "му стига" да гледа порнографски филми, че от тях получава "цялото" удоволствие? Дали пък не е станал "воайор", т.е. гледането да е заместило цялото богатство от живи и непосредствени усещания, които ни дава сексуалният живот на развития човек? Има ли опасност да ни постигне участта на воайора ако прекалено много гледаме порнография?

39. Сексуален сценарий. Какво искам да правя в секса и любовта?

За сексуалния "сценарий" съществува цяла теория, създадена от американските психолози Уйлям Саймън и Джон Ганиън. Накратко казано, компонентите на сексуалния сценарий са: "кой, какво, с кого, къде, кога, как и защо е длъжен, може или не е длъжен и не може да прави в сексуален аспект". Сексуалният сценарий е вид поведенческа програма (план, схема), която определя активността на индивида в тази сфера на живот.

Каква е вашата представа за "хубав секс"? Каква според вас е "нормата", съобразно която дадено сексуално преживяване може да се нарече "успешно"("сполучливо")? Смятате ли се за "добър в секса"? Или пък се смятате за "най-добър"? Давате ли си

сметка, че някой може да ви превъзхожда в някое отношение? Кое е то? За да сте удовлетворени от сексуалния си живот един или няколко сексуални партньори трябва да имате? Дали това, за което се мислите в секса, се споделя и от вашия партньор? Можете ли да си дадете сметка за различното между неговата и вашата оценка? Общо взето надценявате ли се в сексуално отношение или пък сте склонен (а) да се подценявате? Присъща ли ви е повишената критичност или тя ви е непозната?

Имате ли сексуални фантазии, които никога не сте се опитали да реализирате? Защо е така? Правите ли опити все пак да постигнете в действителност някои "щури" сексуални

мечти и намерения? Дали при вас "желаното" е близо до "действителното" или между тях има по-голямо разстояние? Искате ли да бъдете нещо повече от това, което сте – специално в областта на сексуалните изяви? Опитвате ли се да го по-стигнете? Удава ли ви се това?

"Сработвате" ли се с партньора си по време на сексуалната игра? Случва ли се понякога той да желае нещо, което вие не можете (не искате) да му дадете?Кой от двамата обикновено е по-инициативен и с това открива нови възможности

за удовлетворение и наслада? Оставяте ли простор за изява на въображението на партньора си? Не се ли случва да потискате неговите желания със своя "негативизъм" към... "прекалената свобода"? Имате ли представа дали той желае нещо различно? Ако поиска "необичайности" вие ще се съгласите или ще се противопоставите? Обичате ли да експериментирате по време на сексуалната игра или по-скоро сте консервативен? Чувствате ли се напълно свободен (а) по време на сексуален акт? Случва ли ви се понякога да почувствате, че не можете да се отпуснете? Дали вашите сексуални преживявания не са предимно стандартни (според личния и общия "стандарт")? Стремите ли се към оригиналното, различното, необичайното, открояващото се на "привичния фон"?

Имате ли по-специални изисквания към мястото, където се развиват вашите сексуални изяви? Готов (а) ли сте за секс навсякъде, където се е появило желанието?Ако мястото не ви харесва (не отговаря на някое ваше изискване) може ли това да

"попари" сексуалното ви желание? Осветено или непременно затъмнено трябва да е мястото, в което можете да се почувствате готов (а) за секс? Има ли някакво значение времето (ден или нощ) или всичко зависи от спонтанно появилото се желание? Какъв е основният мотив, който може да ви предразположи за секс "по всяко време" и на "всяко място"?

Планирате ли обикновено своите сексуални изяви или разчитате предимно на случая? Ако нещо не стане така, както сте го очаквали, готов(а) ли сте да приемете промяната?Пунктуални ли сте, държите ли на точността (във всякакъв смисъл)? Ако

партньорът ви изцяло е лишен от това качество, то това ще ви дразни ли? В каква степен? Има ли нещо желано и също така "станало" във вашия секс-живот, за което все пак се срамувате – или поне не сте доволни от себе си? По-често на себе си ли се ядосвате или недоволството ви най-вече се свързва и дължи на желания и прояви на сексуалния ви партньор?

Достигнали ли сте удовлетворителна степен на съгласуваност между желания и действителност във вашия сексуален живот? Има ли още нещо, което непрекъснато искате да постигнете и да опитате?Има нещо, с което охотно бихте се "разделили" ("простили")? Бихте ли го

споделили (и в единия, и в другия случай) с някой или то е "голяма тайна"? Обичате ли да разговаряте за вашите сексуални постижения с приятели и близки? Улавяте ли се понякога в желание да се "хвалите" или да "послъгвате"? Завиждате ли на свои връстници заради техния сексуален живот? Интересува ли ви сексуалният живот на "филмовите звезди", на музикалните "кумири" на младежта?

РАЗДЕЛ ІV: СЕКСУАЛНА СВОБОДА И СЪДБА НА ИНДИВИДА

40. Сексуалната революция. В какво се изразява?

По начало сексът е най-свободната сфера на живота – в известен смисъл обаче. Оказва се, че в секса едновременно сме както най-свободни (той изисква пълна откритост и не търпи насилието, нетолерантността), така и най-несвободни (защото сме зависими от своята "природа", от инстинкта, от вродената жизненост, с която разполагаме). Тези парадоксални метаморфози на свободата в полето на сексуалността се нуждаят от изследване.

Ако човешкото развитие върви от несвобода към свобода, към овладяване на свободата и ползване от нейните предимства, то можем ли да заявим, че нашата съвременност е постигнала "най-висшата" свобода, в това число и сексуална? Ето около този въпрос и "последиците" на възможните негови отговори ще се концентрира нашия разговор.

Дали ние разполагаме с "повече" свобода в сексуалния си живот в сравнение, да речем, с времето на класическа Гърция – или с хората по времето на Римската империя, на Средновековието, на Ренесанса?Отпаднали ли са много забрани, табута, ограничения, свързани със секса, които са

съществували в миналото? Може ли да се каже, че представата на съвременния човек за "позволено" (в секса) се е разширила дотолкова, че ние вече си мислим, че "всичко е позволено"? Ако все пак съществуват норми за "непозволеното", то каква е тяхната възпираща сила? Могат ли да ни спрат да направим нещо, което силно сме пожелали? Имаме ли съзнание за "необходимото" в сексуалния живот, извън което всичко друго е вече "случайно", "излишно", "каприз", "суетност", дори "извратеност" и "опороченост"? Разполага ли нашият съвременник (и ние самите) с живо понятие за грях, свързано със сексуалните отношения, или такова съвсем не ни е познато?

Съгласни ли сте с това, че през последните десетилетия е започнала сексуална "революция", за която никой не знае кога и как ще завърши? Какво означава сексуалността на човека да бъде "революционизирана"?Няма ли тя да стане един вид "неудържима", прекалено "буйно" (безконтролно)

изявяваща се? Не е ли вярно, че само така може да се разруши всичко "старо", "закостеняло", "немодерно"? Чувствате ли се овладени от духа на подобна революционност, която да ви кара да се преживявате като "напълно свободни"? Дали и вас ви е овладяла някаква странна "вакханалия" на новото и нестандартното? Дразни ли ви поведението на някои "крепители на старото", на традицията, на "консерваторите", не разбиращи и съпротивляващи се на "духа на времето" и само... "мърморещи" и "вечно недоволни"? Правите ли нещо, което да помогне за "победата" и "триумфа" на сексуалната революция? Какво трябва да бъде то, за да се синхронизира с патоса на "сексуалната революционност"? Дали вашите родители (и учители) са повлияни от сексуалната революция или те са "непоправими консерватори" и "традиционалисти"? Разбират ли те вашите сексуални "иновации"? Насърчават ли ви те във вашия порив "коренно да се преобрази" сексуалния живот на човека?

Дали сексуалната революция е израз на извънредна жизнена сила и здраве, или пък, напротив, тя е симптом на отслабване на жизнеността, е признак на "болезнена конституция" и дори "изроденост" на сексуалността?Разбирате ли този въпрос? Можете ли да се ангажирате с такава глобална оценка,

която да съдържа вашата принципна позиция за секса и "революционното" в него? Защо в предишни епохи хората не са били такива "революционери" в секса – каквито сме ние? Дали тогава техните сексуални потребности не са били минимални, а те самите – "с малко задоволяващи се"? Можем ли да смятаме, че сексуалността на съвременника ни е "извънредно мощна", което евентуално е довело до "революционния взрив" в секса? Или пък капацитета на жизнената (и сексуалната) сила на човека от всички епохи е в някакви постоянни граници (при това индивидуално проявяващи се)? Дали на нас само не ни се струва че сме "по-особени","по-силни", "по-надарени" със... сексуални потенции, възможности и потребности?

Възможно ли е да се допусне, че сексуалната революция, напротив, е израз на сексуална неудовлетвореност, на усещане за непълноценност на своя сексуален живот?Не се ли дължи на това "паническият ужас", външно приемащ формата на такава

мнима "революционност" и "нестандартност"? Дали на сексуално задоволения човек му

е нужно да търси някакво "свърхзадоволяване" чрез такава "хиперреволюционност" в секса? Или по-скоро на революционноста си в секса се уповават тъкмо незадоволените, непознаващите сексуалното – здравото, истинското, пълноценното – удоволствие? Нужна ли е на хармонично преживяващия своята сексуалност здрав човек една революционност, която само може да разруши хармонията (уравновесеността, баланса, "мярата", "мира") и да внесе раздор и хаос в неговия сексуален живот?

Дали революции (независимо какви са те: сексуални, политически, икономически, културни и пр.) не искат само тези, които са нещастни при господството на един ред, чиито предимства те не са в състояние да усетят, да оценят, да им се насладят, да се възползват от тях?Ако революциите винаги се правят от недоволните, то тогава от какво недоволстват

толкова "поборниците" на сексуалната революция? Дали пък тяхната "унизена" и "оскърбена" сексуалност не е "двигател" на революционността им? Здравите, удовлетворените, щастливите и пр. ще позволят ли да бъдат увлечени от една революционност, която може да погуби пълнотата на техния живот?

Груповият секс постижение на сексуалната революция ли е? Анално-оралните експерименти в секса революционизират ли с нещо сексуалното удоволствие – или го отклоняват в посока, обратна на истинската?Гоненето на разнообразие като израз на неконвенционалност и революционност

обогатява ли с нещо естествената пълнота на здравия сексуален живот? Увеличаването на броя на сексуалните контакти ("дневно", "седмично") и на сексуалните партньори не е ли опит за бягство от една все по-засилваща се сексуална неудовлетвореност? Дали нов партньор не си търси само онзи, който вече се е провалил в секса с предишния, "изложил" се е пред него, от което изход е само бягството? Как се отнасяте към ония, които се хвалят с "екстензивната" (количествената) страна на сексуалните си постижения (брой "свалени" жени, момичета, мъже и пр.; брой на сексуалните контакти седмично, годишно и пр.)? Запитвали ли сте се защо те забравят да отчетат и "интензивната", качествената страна (степен на сексуална удовлетвореност, своя и на партньора, изпитано щастие, общо задоволство от живота и пр.)?

Може ли да се каже, че "феноменът Казанова" е точен показател за степента на сексуална неудовлетвореност на даден индивид, който се мисли за "съвременен Казанова" - или "Дон Жуан"? Или такива наистина са сексуални герои и атлети? Ако някой се заеме дави

увещава, че (например) "колкото повече жени си имал, толкова по-зле си в секса, толкова по-слаб си в сексуалните си изяви" (защото вероятно нито една жена не си могъл да задържиш завинаги, карайки я да се възхищава от теб!) , как ще реагирате на думите му? Не мислите ли, че той говори така от... завист? Но дали все пак нещата не са по-сериозни?

Допринася ли с нещо сексуалната революция за повдигането на общата удовлетвореност от живота на индивида, който "смирено" се опитва да й служи, да спазва нейните норми и канони?Ако ви кажат, че сексуалната революция не заслужава името си, че тя е само

"преходна мода", как ще реагирате на такова твърдение? СПИН свързан ли е със сексуалната революция? Можете ли в резултат на този разговор да обобщите ценностите на сексуалната революция – и на "сексуалната модерност"? Коя от тях ви въодушевява истински, най-пълно? Искрени ли сте в своето въодушевление или "имате едно наум" (напр. съображението "да не ме сметнат за немодерен")? Може ли някой от вас да заяви чистосърдечно, че не се нуждае от "придобивките" на сексуалната революция? Може ли някой смело да заяви, че му стига това, което ни дава естествената сексуална удовлетвореност?

41. Въздържането от секс. Чужд ли ви е аскетизмът?

Ако "сексуалната революция" води до "прекалено еротизиране" на значимото в съществуването на човека, то тогава дали отказът от секс не е път към... загубата на всеки жизнен смисъл – и до обезсмисляне на човешкото съществуване; ето основния въпрос, върху който си струва да се замислим. Задълбочавайки се по-нататък в съвременните човешки реакции спрямо секса и еротичното ядро на съществуването, не можем да не си зададем поне някои от следните въпроси:

Сексуалната свобода – за да е свобода, а не робска зависимост от нещо – включва ли в себе си ясното съзнание за полюсите, на които се основава човешкия избор, свързан със секса? Има ли алтернатива безграничното отдаване на "вечната еротика"?Само в секса ли трябва да се търси "изключителния" екзистенциален смисъл за

човека? "Лишаването" от секс, сексуалното въздържане явява ли се за нас "реална възможност", от която можем да се възползваме? Или то е по-скоро невъзможност, за която даже не си струва да се мисли? Дали сексът не се намира в някакво тайнствено единство с дълбокото вътрешно естество на живота, от което сме изцяло зависими? Дали ни е оставена свобода, съобразно която да можем да градим живота си на други, дори "антисексуални" основания, основи?

Лично вие виждате ли смисъл в живота си, който да е различен, но все пак сравним със "сексуално-еротичното очарование" от живота? Дали самоубийците не посягат на живота си най-вече в резултат на екзистенциален провал, свързан със секса?Тези пък, които живеят, за какво "най-вече" го правят? Ако някой започне да ви

говори за някаква "сексуална вманиаченост" на човечеството, свързана с изживяваните от него "последни дни", то ще се отнесете ли сериозно към думите му? Дали подобна вманиаченост не е симптом на "израждане" на жизнеността и на човека – или е нещо, изцяло лишено от "позитивен смисъл"?

Способни ли сте да намерите в аскетизма ("пълното отричане" и "абсолютното въздържане" от секс) своя "философия на живота", която да е в състояние да ви даде недостижимата иначе екзистенциална пълнота и хармония?Може ли да се приеме, че аскетизмът не е "отвращение" от секса, а е жизнена

увереност в нещо друго, много по-значимо за човека от "телесните удоволствия и страсти"? Не мислите ли, че аскетизмът е нагласа спрямо живота, която е враждебна на самия живот – и "съвсем не го разбира"? Отживял ли си е времето аскетизмът, има ли съвременният човек нужните сили "да се издигне" (или... "да пропадне"!?) до един все пак влюбен във вечния живот аскетизъм? Какво по-точно може да обича и цени в живота си аскетът, отказал се съзнателно от "удоволствията, свързани със секса"? Има ли нещо друго в този живот, заради което да си заслужава да се живее? А може би аскетизмът е философия на нещо "чисто и небесно", което земята не познава – и не признава?

Можете ли да опишете (според представата си) съществуването, в това число и всекидневното, на един "самосъзнателен", свободно избрал своята съдба, и все пак обичащ живота аскет? Има ли в днешно време такива хора?Утопия ли е аскетизмът за съвременния човек? Има ли нещо съвременно (модерно)

в аскетизма или той е изцяло "архаичен" стил на живот? Ако сексуалната революция води до "разпуснатост" в секса и в нравите, то можем ли да очакваме след "пренасищането със сладостите й" един бум на аскетизма, предлагащ съвършено други ценности? Наистина ли развитието върви "от крайност в крайност"? Ще доживеем ли

ние такова време или такава надежда е изцяло безпочвена? Искате ли да доживеете това време?

Ако аскетизмът (крайният "ригоризъм", живеенето заради дълга, не заради ефимерното щастие) е едната крайност, а "сексуализмът" (крайното "сладострастничество", хедонизмът на плътта) е неговото отрицание и "надмогмане", то възможно ли е да се постигне компромис между двете, съчетаването на предимствата им в нещо трето?Давате ли си сметка за предимствата, за превъзходството на "сексуализма" над

аскетизма, кои са те и защо са така привлекателни, защо така силно "съблазняват" човека? Защо всеки е "безрезервно готов" да се отдаде на сексуалния хедонизъм, защо тук особени усилия не се искат? Наясно ли сте с "опаката страна" на безусловната привлекателност на сексуализма, кои са неговите значими недостатъци? Другояче казано, защо сексът така магнетично привлича човека, прави го зависим, умее да завладее, при това категорично, "ядрото", "сърцевината" на живота му? Коя душевна сила се противопоставя решително срещу опитите на сексуалността да постигне пълна хегемония над човека и живота му? Чувството ли се противопоставя и ни възпира да се "развратим" окончателно и безвъзвратно, или разсъдъкът, съзнанието? Развратникът е развратен защото разсъдъкът му е посочил "предимствата" на разврата (и го е "научил" на разврат, благодарение на него той вече знае какво е разврат и го помни) или пък чувството ("сърцето") го "дърпа" нататък? Дали "развратникът" е човек с "порочно съзнание" или пък е с "изродена" чувствителност?

За да не станем "развратни" и "жалки сладострастници" на какво трябва да се доверим? Чия сила трябва да използваме – на чувството или на разсъдъка? Или пък на волята, която единствена може да се справи с иначе непобедимите

сексуални влечения? Или пък цялата душа и личност трябва да "възроптае"срещу опасността да се "подхлъзнем" в бездната на крайния разврат, на неспособното за нищо друго сладострастие? Имате ли усещането, че тези въпроси ви касаят непосредствено – или те са прекалено абстрактни?

Наясно ли сте с жизнените предимства на аскетизма, задавали ли сте си въпроса какво той дава "в повече" на човека, който е надмогнал и победил "плътта", служейки само на душата си?Можете ли да посочите и онова, което човекът-аскет е пожертвал за да се отдаде на

"чистия дух у себе си"? Има ли известна привлекателност за вас в аскетическия идеал? Можете ли да приемете, че в него има нещо "свръхчовешко", за което обаче на нас съвсем не ни стигат силите, "душевния ресурс"? Как все пак човек може да концентрира душевната си сила за да постигне превъзходството й над телесните влечения? Можем ли да по-бедим категоричната власт на тялото над човека, над личността? Може ли изобщо да се "обуздае" човешката сексуалност тъкмо защото е човешка? Възможно ли е да се достигне една телесно-душевна хармония, при която нито душата страда, нито тялото е подценено?

Дали това е по-достижимо на почвата на аскетизма или пък сексуализмът е по-прекия път към една такава цел? Кой - животното или човекът – по-добре владее своята сексуалност? Кой от тях е слуга на сексуалността, нейн роб? Какво значи човекът да придобие

сексуална свобода, която все пак не ощетява душата? Кой е пътят към такава истинска свобода? Желаете ли такава "самоограничаваща" се и позитивна свобода? Разбирате ли я, какъв е нейния смисъл? Дали най-много не я желаят тези, които... съвсем не я разбират?

Какво печели и какво губи "прелюбодеецът" и "сладострастникът"? А аскетът? Имат ли известно предимство хората, правещи безкрайни опити да

примирят, да постигнат компромис между двете крайности, между двете екстремни възможности? Това ли е "третият път" и "златната среда"? Не върви ли по него "огромното

мнозинство" от хората? Какъв е съвременният "среден човек" - повече "сладострастник" или повече "аскет"? Лично вие къде се намирате в тази скала на отношението към секса? "Среден човек", "аскет" или по-скоро "сладострастник" сте – според собствената си преценка? А за какъв ви мислят другите? А какъв искате да бъдете – и засега все още не сте успели да станете? Има ли известна надежда да го постигнете някой ден? Или всичко е "много сложно" и затова... "да става каквото ще"? Струва ли си изобщо да се замисляме над такива "проклети въпроси"? Досега правили ли сте такива опити да се ориентирате в своите "базови ценности" или "всичко това" е новост за вас? Общо взето младите хора склонни ли са да си задават подобни въпроси? Или по-вярното е, че смятат, че който си задава такива въпроси... "нещо не е наред"?

42. Душевно-телесното равновесие. Грижите ли се за своя "жизнен баланс"?

Човекът, личността е душевно-телесна цялост, в която пребивават в единство "това" конкретно тяло и "тази" индивидуална душа – в цялото им своеобразие и неповторимост, самобитност. Ако едната от двете "половинки" на човека е потисната и страда, то неминуемо страда и другата (нещо че е станала за нейна сметка "господар"!), от което пък следва, че страда и самият човек. По някакъв начин обаче "човешкото съвършенство" е свързано с пълноценното единение с един друг индивид (най-често от другия пол), което се постига само в любовта. Оказва се, че сексуално-еротичната и чувствената хармония, свързвана с любовта, стои в основата на душевно-телесното равновесие ("умиротвореност"). А това последното, от своя страна, предопределя екзистенциалната пълнота на личността, овладяването от нея на вечното тайнство на живота. Това са дълбоко човешки (и в този смисъл философски) проблеми на съществуването, които не могат да оставят безразличен нито един човек – стига да иска да живее пълноценно, автентично, с всеотдайна любов най-вече към живота и свободата, на която любовта ни към един друг индивид е... "само средство".

"Разбирате ли се" със своето... тяло? Усещате ли какво то иска? Съобразявате ли се с неговите желания и влечения?

Дали неговите желания “автоматично” стават ваши, или се налага често “да спорите” с тялото си, да го командвате, да го… “приучавате към дисциплина”? Изобщо как си представяте това да се намираш в някакъв диалог, разговор със... собственото си тяло? Трябва ли тялото ни да е "послушно" и дори "дисциплинирано"? Кой (или какво) трябва да слуша тялото? Готови ли сте да усетите и да се вслушате в "несъгласията" на тялото (при "разговорите" му с душата!)? Случвало ли ви се е да признаете "разумността" на някои негови искания и претенции? Може ли да се каже, че тялото си има своя "логика" и свой "разум", различни от тези на душата? Как е при вас, дали тялото ви приема безрезервно "повели-те" (заповедите) на душата? Признава ли я то за свой "водач", "лидер" и дори "господар"?

Какво ще стане ако обаче тялото се превърне в "господар", а душата остане негова "слугиня"? Кое е по-доброто, коя алтернатива е за предпочитане? Защо мислите така?Кои душевни сили са най-често солидарни с исканията на тялото, безрезервно

подкрепят неговите желания – все едно че са техни? Дали чувството по-често се вслушва в исканията на тялото в сравнение с ума (интелекта, разсъдъка, съзнанието)? Как стои този въпрос лично при вас? Кое от двете е по-реалистично и възможно: тялото ви намира "съюзник" най-често в лицето на чувствителността или пък на "разсъдливостта"? Дали волята не е по някакъв начин тясно синхронизирана с живота на тялото? Дали волята е по-склонна да иска това, което иска тялото? Имате ли

усещането, че тялото и душата ви живеят – всяко за себе си – свой и различен живот? Или пък животът на тялото и на душата по начало е общ, един и единен?

Кои са основните желания на тялото? Какво тялото ви желае най-често?Обича ли тялото ви движенията, спорта, "натоварването на мускулите" и пр.?

Изпитвате ли удоволствие когато тялото ви е в покой ("обездвижено"), без обаче да е уморено, да е изразходвало сили преди това? Какво място заемат "желанията на стомаха" сред желанията на тялото изобщо? При вас лично по-силни или по-слаби са тези желания и пориви? Какво става и "докъде се стига" когато желанията на стомаха се превърнат в доминанта на телесния живот на личността? Дали сексуалните желания безспорно са доминантни - и в този смисъл най-силни, безусловно надделяващи над всички други телесни желания? Готови ли сте за секс когато например ви се спи – или сте гладни? Какво ще се случи ако трябва да избирате между някоя от трите възможности? Как е лично при вас? Познавате ли желанията на своето тяло според тяхната сила и власт? Умеете ли да ги ръководите – или обикновено им се подчинявате?

Има ли човешката душа свои собствени желания (потребности, искания, пориви, интереси и пр.) или тя само "регистрира" копнежите и инстинктите на тялото? Може ли да се каже, че всяко телесно "движение" предизвиква своя душевен резонанс?

А дали е вярно обратното: всяко душевно "движение" поражда съответстващ на него телесен израз (промени в състоянието на тялото)? Кое от тези основни отношения на душа и тяло е водещото при вас? Възможни ли са тук индивидуални особености – или съществува "закон", на който всички се подчиняват? Как реагира душата на усещането ("локализирано" в тялото) за болка – и на усещането за удоволствие, за приятно преживяване и "разположение" на тялото, за наслаждение? Съществуват ли някои телесни промени, които изобщо не достигат "до нивото на душата", особено на съзнанието? Каква част от състоянията на телесния живот са безсъзнателни (и несъзнавани) и каква част са осъзнати – или по принцип "съзнаваеми"? Каква е разликата между чисто емоционалната и чисто "съзнателната" душевна реакция? Дали това, което чувстваме, ни се налага освен това и да го съзнаваме? Кое от тях за вас е "по-висшето" – чувството или съзнанието? Кое за вас е "по-пълноценно"?

Разбирате ли "езика на чувствата"? Дали чувството може да ни каже онова, което е недостъпно за съзнанието? До какво се стига когато съществува "дисбаланс" (пълно "разминаване", несъответствие, противоречие) между чувства и "съзнания" в душевния живот на личността?Вашето съзнание признава и толерира ли "претенциите" на чувствителността – или

се отнася "прекалено строго" към нейните копнежи? Дали чувствителността ви признава превъзходството на съзнанието? Волята ви повече съзнателна ли е, или е най-вече чувстваща, опираща се главно на чувствата и чувствителността? А въображението ви?

Какво означава да обичаш някой "съзнателно" – или "разсъдливо"? Какъв дял имат "плановете" ("планирането") във вашия сексуално-еротичен и любовен живот?Можете ли да "свалите"дадена жена (мъж) "планомерно", "по план", дори"по

сметка"? Каква е съдбата на такава връзка обикновено? Ако не се породи чувство, ако то не е "предвидено в плана", можем ли чрез съзнателно усилие да го предизвикаме? Податливи ли са чувствата на такъв род "регулиране" – а именно чрез усилията на съзнанието? Какъв съвет бихте дали на онзи, който се оплаква от "емоционален провал"в своята любов? Как изобщо възникват или се пораждат чувствата, зависими ли са те от нашата воля? Мога ли просто защото "искам да се влюбя"("наумил съм си го") да предизвикам подобно чувство в гърдите си?

Възможно ли е да се появи сексуална възбуда върху негативен "емоционален фон"? Ако не ми е приятен моя партньор, ако "не ми е добре" с него, бих ли могъл да се възбудя сексуално?До какво водят обикновено опитите за изкуствено стимулиране на сексуална

възбуда? Ако някаква "част" от душата ни се съпротивлява, то можем ли "въпреки нея" да предизвикаме еротичен копнеж? Можем ли да "побеждаваме" емоционалните си реакции и съзнателно да ги преобразуваме? Впрочем, дали двете – емоционалното и сексуалното възбуждане – не съвпадат, не са едно и също нещо?

Кога обикновено идва края на една сексуално-еротична и любовна връзка? Какво е станало за да не може вече да се спаси една любов? Едновременно ли любовта е “отлетяла" от душите на двамата или е възможно това

да стане в различно време? Как тогава във втория случай единият партньор съвсем не е разбрал какво всъщност става в душата на другия? Нали истински влюбените като че ли са станали "една душа" и "едно тяло"? Възможно ли е да се направи нещо за да помогнем на партньора си да не позволи на любовта да "напусне" душата му? Или всяка любов "умира безвъзвратно" и нещо повече не може да се направи? Какво е достойното поведение в такава ситуация? Коя е по-силна – душевната или телесната болка? Какъв е "лекът" ("лекарството") срещу болката, породена от погубването на една любов? Помагат ли съжаленията, включително и спрямо самия себе си? Изпитвали ли сте лично болката, свързана с провала на една истинска любов?

Може ли, всъщност, една истинска любов... "да умре"? Как така, нима тя е толкова "крехка"? Нима не може да издържи всички изпитания? Не умира ли безвъзвратно само "неистинската любов"?

43. Жизнена и личностна пълноценност. Как да я постигна?

Как да постигнем пълнотата на живота (изчерпателния смисъл на живота за човека) в строго индивидуалната форма на личността (каквато всеки от нас е – или поне трябва да бъде!) и в какво отношение се намира "всичкото това" с любовта – ето я темата, в която можем да покажем своята вече окончателно проявила се психологическа и човешка прозорливост. Ясно е, че по някакъв начин именно еротиката лежи в основата на личностната пълноценност – или поне тази последната съвсем не може да бъде постигната извън нея. Та нали даже когато си мислим, че сме постигнали "пълна независимост" от своята сексуалност в някоя сфера на личностната и жизнената си реализация (например, проявявайки извънредна активност и талант в образованието, науката, изкуството, културата, политиката, спорта и т.н.), то и тогава нашите достижения се оказват израз на... сублимация, т.е. са в някаква степен "заместител" на сексуалния живот? Не се ли явяват тези наши достижения "преобърната форма" на еротичното удоволствие, "изкуствена употреба" на витално-сексуалната енергия, чиито естествен, съобразен с естеството на живота, и при това непосредствен израз е единствено сексуалното и еротично преживяване: автентичната любов и "здравият", неизроден секс?

Това, че сме живи и преизпълнени с живот, с откритост спрямо живота, неминуемо ни прави еротични, отдадени на еротиката същества. Доколкото живеем, дотолкова (в същата степен) сме ядро и сърцевина на един вечен "еротичен космос", който носи в себе си тайната на битието, неговата идея и съдба. Сексът и любовта следователно не могат да достигнат своя "дълбинен патос" без едно такова мистично чувство на всеотдайна въвлеченост в битийно-космическото световно и човешко – тайнство, без отдаденост и дори пристрастеност към тяхната животворна стихия и дори "магия". Сблъсквайки "рационално-разсъдъчното" ("интелектуалното") гледане на секса – достигнало своя връх в ХХ век в лицето на т.н. "сексуална революция" и на

предимно телесния хедонизъм – и класическото, древно и общочовешко извечно разбиране на еротиката като “магия”, тайнство и дори “сакрално-символистично действие”, причастяващо ни във вечна вярност на живота и битието, ние ще се опитаме в един свободен разговор да потърсим основанията на така жадувана жизнена, душевно-телесна, цялост – без която е немислимо постигането както на своята, индивидуалната, така и на "нашата", общата (и същностната) човечност. (Да посоча все пак, че "отломките" на класическото разбиране на еротиката така или иначе "витаят" в нашето обременено от "култура", "цивилизованост" и "съвременност" – а също и от прекален прагматизъм, изключително плосък при това – съзнание.)

Но тук вече въпросите всеки трябва да си ги задава сам, при това съобразно себе си, според своята индивидуалност и личност. Предлагането на "общи въпроси" от страна на някой към "всички останали" е изцяло неуместно: не съществува "образцова личностност", която да налага себе си, своите виждания и разбирания; ценното на личностите е тъкмо раз-личното, индивидуалното, неповторимото, никой няма право да ни "води" и да ни се натрапва, всеки от нас е самоценност и "самоцел", всеки сам на себе си задава най-важните, съкровените въпроси, които никой друг не знае и не може да ги зададе. Често такива въпроси съвсем не могат да се "формулират" – общи "формули" по най-значимото няма и не може да има – дефиниции не съществуват, а и "съобщимостта" на разбиранията и идеите е безкрайно затруднена; да не говорим за "техниките", уменията и подходите по пътя на "себедостигането" и "саморазбирането". И тъй като най-трудното можем да извършим единствено сами, без да разчитаме на чужда помощ и вмешателство, то ни остава само една възможност: смело да се нагърбим със задачата, която неотменно ни съпровожда до последния ден, да проявим извънредна сила и доблест в решаването й, да покажем оригиналност и творчество – отхвърляйки всяко подражание и всеки опит за "кривването" по лекия път, който обикновено доникъде не води. През многото отчаяния и провалени надежди всеки в крайна сметка "напипва" твърдата почва под краката си, но ако сме малко по-прозорливи, то най-добре е това да стане по-рано, а не когато е вече съвсем късно. Но главното е в нито един миг да не се опитваме да "надхитрим" живота – това никой не е успял да стори – или пък да се поставяме "над него": животът е всичко за всяко живо. Ако си човек, трябва да признаеш, че извора на твоята човечност по непонятен начин съвпада с никога непресъхващите извори на живота, които носим в себе си, в своето сърце. Но също трябва да разберем, че човекът е, уви, само "средството" за пренасянето – без никаква загуба – на самия живот, на живота като висш израз на битието. Не бива да забравяме поне това: "Загадката на човека трябва да бъде разгадана..." (Достоевски), на живота - в не по-малка степен. Но кой ще го направи ако не живеещият човек именно със своя живот. А животът си заслужава да се живее само пълноценно, не иначе...

РАЗДЕЛ V: ПРИЛОЖЕНИЯ

44. Анкета с интимни въпроси

В началото на курса по практическа психология на секса, еротиката и любовта е уместно да се даде въпросник с поместените по-долу интимни въпроси – с цел да се отчете първоначалната нагласа и готовност за обсъждане. Писмените отговори се запазват след като се обсъди степента на откритост по сексуалната проблематика в групата. Ако пък пособието се използва за индивидуална подготовка, то сравнение може да стане с повторното изпълнение на анкетата след запознаването с всички теми и след даването на свои отговори по всяка една от тях, по нейните особени въпросници. Повторна анкета се прави и след завършването на обсъжданията в групата, когато вече може да се отчете ефекта на тези обсъждания върху съзнанието на всеки участник, добитата степен на свобода и разбиране. Това може да стане в самостоятелно тълкуване на всеки от двата отговора (първоначалния и крайния); на тази основа могат да се открият всички носещи определен смисъл различия, показващи промяна в някаква

насока или пък конкретизиращи и детайлизиращи представата. Това, че два пъти трябва да се дава отговор на едни и същи въпроси съвсем не е "противопоказно", а изцяло влиза в замисъла на експеримента: ако втория път участникът например се увлече и прояви по-голяма съдържателност на отговорите, то това е симптом на позитивна промяна на нагласата. Такъв участник е успял да открие нов смисъл, който преди това му е убягвал, а това е напредък, задълбочаване, по-внимателно вникване в "същината на работата". Формалните отговори при повторното попълване на анкетата свидетелствуват за разочарование от курса по практическа психология на секса, което от своя страна е показателно за проявена неспособност да се навлезе в "сърцевината" на проблемите, за склонност към повърхностни съждения и прибързани оценки (както и за нежелание да се откажеш от тях, да надмогнеш скуката). Изобщо анкетата дава възможност да се "засекат" твърде интересни зависимости, стоящи зад начина, по който е формулиран и избран съответния отговор в двата му варианта. Разбира се, че най-важното е участниците сами да са се убедили в потребността от двойното провеждане на анкетата; ако това стане, те ще имат допълнителния шанс да разберат нещо значимо за самите себе си.

ВЪПРОСНИК:

1.Харесва ли ви да ви докосва същество от другия пол? А от... същия? Какво изпитвате в двата случая?2.Какво въздействие върху вас има гласа на сексуалния партньор? Кой глас за вас е особено "сексапилен" и възбуждащ?3.Какво означава да бъдеш "използван(а)" в секса от някой? Случвало ли ви се е подобно нещо?4.Гордеете ли се с вашата външност? Често ли се оглеждате гол (а)?5.Лесно ли давате израз на вашите желания когато правите секс? Как става това, удава ли ви се без особени трудности?6.Опишете първото си сексуално преживяване. Дали то е било в някакво "съзвучие" с еротичните ви копнежи?7. Лесно ли ставате ревнив(а)? Какво бихте направили ако установите изневяра на вашия любим(а)? Как ще му (й) го върнете?8. Имате ли сексуални мечти? Какво си представяте най-често?9. Лесно ли се влюбвате? Как си го обяснявате?10. Какво трябва да имат предвид момчетата (мъжете) когато трябва да правят секс с момичета, на които това е за първи път?11. Мастурбирате ли? 12. Какво бихте направили ако установите, че партньорът ви се грижи само за своето удоволствие в секса?13. Обичате ли да правите секс с презерватив? А без презерватив?14. Какво мислите за оралния секс?15. Каква би била вашата реакция ако случайно видите две момчета (мъже) или две момичета (жени) да се целуват, да се държат като любовници?16. Харесват ли ви някои индивиди от вашия пол? Чувствителни ли сте към тяхната външност? Какво изпитвате към "красивите" от вашия пол?17. Смятате ли, че обичайното приятелство между момчета (мъже) или между момичета (жени) е предпоставка за възникването на хомосексуални влечения?18. Вярно ли е, че винаги мъжът е виновен за сексуалната незадоволеност на жената? Възможно ли е причината да е в нея?19. Как се отнасяте към девствеността? Лошо ли е да си девствен(а)?20. Какво трябва да имат предвид момичетата (жените) когато трябва да правят секс с момче (мъж), на което това е за първи път?21. Ако имате някакъв сексуален проблем бихте ли потърсили помощ от психолог или лекар?

22. Какво чувствате по време на оргазъм? Ще се опитате ли да опишете накратко своите "оргиастични усещания"?23. Лесно ли се възбуждате сексуално? От какво и как?24. Каква според вас трябва да е продължителността на сексуалния акт?25. Мислите ли, че сте сексапилен (а)? Харесван (а) ли сте? Как се отнасят към вашата външност индивидите от вашия и от другия пол?26. Ако сте момче (мъж),можете ли да кажете дали вашият пенис е "достатъчно голям"? Ако сте момиче (жена) можете ли да кажете дали пениса на вашия секс-партньор е с "нормални размери"?27. Как си представяте първата любовна нощ? Можете ли да опишете какво искате да се случи тогава?28. Можете ли да дадете обет за "целомъдрие" за цял живот? Защо?29. От коя нация според вас са най-красивите жени? А най-красивите мъже?30. Доколко са важни за секса женските гърди? Какви гърди харесвате?31. Кой е най-надеждния начин за предпазване от нежелано забременяване? Практикувате ли го с успех?32. Запишете първите пет "мръсни думи"(свързани, разбира се, със секса), които се появят в съзнанието ви?33. Желаете ли да участвате в групов секс? Защо?34. Ако някой хомосексуалист (индивид от вашия пол) "ви се обясни в любов" как ще реагирате?35. Ако зависеше от вас бихте ли забранили проституцията? А хомосексуализма? Абортите? А секса между непълнолетни?36. Страхувате ли се от сексуално насилие? Бихте ли простили на "насилника"("насилницата")?37. Коя е най-предпочитаната от вас сексуална поза? Има ли "нестандартни" и "нормални" пози в секса?38. Можете ли да правите секс (при определени обстоятелства) с човек, с който сте се запознали преди два часа?39. Можете ли да кажете за себе си, че сте "сладострастник"(-ца)?40. За да сте сексуално удовлетворени колко пъти седмично трябва да правите секс?41. Интересува ли ви ситуацията със сексуалния живот на другите хора? А на вашите родители?42. Какво поведение трябва да избере човек за да засилва своята сексапилност?43. Как се отнасяте към хората, които твърдят, че предпочитат "сексуалното въздържане"?44. Дали сексът е игра или към него трябва да се отнасяме "сериозно"? Вие лично как се отнасяте към проявите на своята сексуалност?45. Интересуват ли ви "подробности" от сексуалния живот на "звездите" (музикални, филмови, политически и пр.)?

45. Оценка на курса по практическа психология на секса

Когато всички занятия от курса са завършили, на участниците се дават листовки с поместения по-долу образец на таблица с молба да ги попълнят внимателно, честно и "обективно". Ползвайки списъка на основните цели на курса те трябва да отговорят на въпроса "Как считате, до каква степен беше постигната съответната цел?"

ЦЕЛ: ИЗОБЩО НЕ ОТЧАСТИ ИЗЦЯЛО

ЦЕЛ 1 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 2 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 3 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 4 1 2 3 4 5 6 7 8 9

ЦЕЛ 5 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 6 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 7 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 8 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 9 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 10 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 11 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 12 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 13 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 14 1 2 3 4 5 6 7 8 9 ЦЕЛ 15 1 2 3 4 5 6 7 8 9

С кръгче оградете оценката, за която смятате, че може да бъде дадена – според степента на реализиране на съответната цел. "Струпването" на кръгчета в лявата или дясната страна показва полюсите на негативната и, съответно, позитивната оценка.

46. Някои наблюдения и заключения на модерната сексология

Ще намерите по-долу някои факти и анализи, които могат да подкрепят или "разколебаят" вашата позиция, мнението ви по повдиганите въпроси. Всъщност ще прочетете извадки от най-интересното, което може да се намери в книгата на руския психолог Игор Кон "Въведение в сексологията". В подбора липсва систематичност, но тъкмо "хаоса" в материала може да засили потребността от самостоятелно ориентиране и вникване в проблемите. Ще добавя и това, че извадките са кратки – за да се избегне обременителността на чисто научното изследване.

В края на 30-те години американският учен Алфред Кинси (1894-1956) започва изследване, което радикално променя представите ни за човешката сексуалност. Първоначално Кинси води интимни разговори по тези теми със свои студенти (от последните курсове, готвещи се да встъпят в брак), като обобщава техните мнения и опит. Постепенно кръгът на анкетираните се разширява, а методиката на допитването се усъвършенства, придобивайки формата на стандартизирано интервю, което обхваща пълната история на сексуалния живот на респондента (анкетирания). През 1941-46 г. с помощта на фонда Рокфелер Кинси взема сътрудници и разширява разработката си. Основното изискване към помощниците му, които извършвали интервютата, било да са "стопроцентови американци" с университетски дипломи и докторски степени, обаче напълно лишени от сексуални предразсъдъци. Кинси мечтаел да събере 100 000 сексуални истории. Той успява да направи около 19 000 интервюта, всяко от които съдържа от 350 до 520 точки информация. Това наистина е титанична работа, която и досега няма равна на себе си. Нейните резултати, изложени в двутомния труд "Сексуалното поведение на мъжа" (1948) и "Сексуалното поведение на жената"(1953) стават истинска революция в сексологията. В трудовете на Кинси сексологията за първи път получава количествена основа, която разкрива изключително широкия диапазон на индивидуалните и социалните вариации на сексуалното поведение. Освен това статистическата форма дава възможност да бъдат обсъждани забранени дотогава сюжети. Научният подвиг на Кинси е скъпо заплатен: още от самото начало дейността му среща изключително противодействие от страна на реакционерите и невежите; след като научават с какво се занимава, мнозина от колегите му, професори от университета в Индиана, престават да се здрависват с него; принуждават го да се откаже от лекционния си курс по подготовка за встъпване в брак; публикуването на отчетите му донася световна слава, но същевременно предизвиква публичен скандал: лицемерите негодуват, невежите се надсмиват; през 1950 г.американската митница започва да конфискува еротичните материали, адресирани до института Кинси, фондът на Рокфелер прекъсва финансирането на изследванията, публикациите на института са иззети от военните библиотеки; комитетът по антиамериканската дейност на сенатора

Маккарти постановил,че "изследванията на института са ненаучни, техните изводи оскърбяват населението, продължаването на дейността му би довело до отслабване на американския морал и би съдействало за комунистически преврат" и пр. Кинси болезнено преживява тези нападки, но не прекъсва работата си. (И всичко това става в САЩ, в най-демократичната страна на света; какво ли би станало ако сексологично изследване бе предприето в някоя крайно консервативна или пък тоталитарна държава?!) През 1956 г. той умира от сърдечен удар... Но дори и днес нито едно сексологично изследване не може да мине без сравнение на получените резултати с изводите и цифрите на Кинси. Институтът на неговото име продължава изследванията.

Всекидневното съзнание и днес е склонно да смята, че по телосложението на индивида може да се съди за неговата хормонална структура и за сексуалните му ориентации. А всъщност половите различия в психиката не съвпадат задължително с морфологичните (телесните) признаци; този феномен е твърде сложен.А.Ерхард и Х.Ф.Майер-Балбург различават в него най-малко 4 автономни измерения: първо, полова идентичност, т.е. първична идентификация на индивида с единия

или другия пол; този процес предполага самосъзнание... второ, свързано с пола поведение, повече или по-малко сходно у човека и висшите

животни. Самците и самките се различават преди всичко по своя енергетичен баланс и по

начините за изразходването му. Момчетата изглеждат по-активни, по-често участват в силови игри, боричкане и пр. Втората обща категория е социалната агресия, проявяваща се в заплашващо поведение, склонност към сбиване, съревнователност и т.н., които в по-голяма степен са характерни за самците. Игровото имитиране на бъдещите родителски функции, напротив, е по-характерно за момичетата. Различия се открояват и в общуването между връстниците, в "лепването" на половоролеви етикети, даването на обидни прякори, в грижите за своята външност и пр. трето, съществуват определени полови различия в познавателните процеси, в

скоростта на психичните реакции, в обучаемостта, специфичните интелектуални способности и т.н.

четвърто, ясна определеност на сексуалното влечение и ориентации, в предпочитанията към представителите на един или друг пол.

Хормоните от трите групи – андрогените, естерогените и прогестините – присъстват и в двата пола, като се различават главно по съотношението и по биологичното си въздействие върху организма. При мъжете равнището на естерогени е от 2 до 30%, а равнището на прогестерона – от 6 до 100% от женското равнище на тези хормони. Средното равнище на андрогени у жените е 6% от мъжкото равнище. През последните години са открити нови хормони и са синтезирани хормонални препарати с различна физиологична активност, които въздействат по различен начин върху мъжкия и женския организъм.

След като е доказано, че силата на половата възбуда и равнището на сексуалната активност както при мъжете, така и при жените зависят от андрогените и тяхното равнище (андрогените често биват наричани "либидо-хормони") мнозина учени започват да мислят, че се открива широка възможност за управляване на еротичните чувства и сексуалното поведение на човека. Обаче скоро се изяснява, че андрогените въздействат само върху силата на половото влечение, а не на неговото съдържание. С други думи, с помощта на съответната хормонотерапия може да бъде повишена или понижена половата възбудимост, но не може да се промени сексуалната ориентация на лично-стта, превръщането на хомосексуалния в хетеросексуален (или обратно).

Гинекологът Уйлям Мастерс и психоложката Виржиния Джонсън (написали класическия труд "Човешката сексуална реакция", 1966 г.) първи осъществяват лабораторно изследване на половия акт, като подбрали 382 жени и 312 мъже (296 съпружески двойки, останалите – неженени и неомъжени) доброволци за

медицинско сексологично изследване. Използвани били прецизни прибори, с помощта на които по време на серия от полови актове се измерват физиологичните на двамата партньори. Общо учените наблюдават 7500 завършени женски и 2500 мъжки сексуални цикъла. За първи път са обективно описани и формулирани основните фази на копулативния цикъл: 1.)възбуждане; 2.) "плато", когато половата възбуда вече не нараства, но се поддържа на определено равнище; 3.) оргазъм и 4.) "успокояване", снемане на напрежението, както и особеностите на тези фази при мъжете и жените. Във връзка с това са опровергани или поставени под съмнение много от традиционните представи. Например големината на половия член, която всекидневното съзнание смята за един от главните показатели на маскулинността (мъжествеността) и условие за сексуалната ефективност на мъжа, се оказва физиологически немного съществена. Първо, разликата в дължината на половия член в спокойно състояние (тя се колебае в нормата от 5 до 12 см.според Василченко, от 6 до 14 см.според Мастерс и Джонсън, при среден размер 8,5 - 10,5 см.) частично се заличава при ерекция, късият полов член се увеличава повече, отколкото дългият. Второ, опити с мастурбиране на жени с различна дължина на изкуствения полов член, а също и диаметър на последния, показват изключителната пластичност на женските гениталии (вагината), които бързо се приспособяват към размера на половия член. Равнището и продължителността на ерекцията, както и техниката на полово сношение влияят много повече върху сексуалното задоволяване на жената, отколкото размерите на половия член. Изключително значение имат разработените от Мастерс и Джонсън принципи на секс-терапията, осъществявана от двама, която помага за взаимното адаптиране на партньорската двойка въз основа не само на психофизиологични, но и на социално-психологични методи. Разработките им веднага получават научно признание, макар и не без известни възражения.

И във фолклора, и в древните ритуали съществува тясна връзка между смеха

и сексуалността. Смехът се проявява като творец на живота, като пречистващо, животворящо начало, което е противоположно на смъртта. Затова юношите, които в процеса на инициацията (приобщаването към света на мъжете) преминават стадия на символичната смърт, в никакъв случай не трябва да се смеят, тъй като смехът е привилегия на живите. Пораждането на нов живот е прообразът на всяко друго творчество, но актът на творчество, създаването на живот трябва да е спонтанен, празничен, свободен от ограничения. Неслучайно първобитните празници съдържат многобройни оргиастични елементи, нарушаване на всички и на всякакви, в това число и на сексуалните, табу. Асоциативната връзка между оплождането, сексуалността, празника и смеха след това се разпространява и върху самите гениталии, както и върху "срамните" думи и действия. В средновековието по време на великденската църковна служба свещеникът специално разсмивал богомолците с непристойни думи, предизвиквайки у тях пречистващ пасхален смях. Оргиастични елементи са присъщи и на средновековния карнавал.

Като се сблъскват с фактите на търпимо, дори положително отношение на някои общества (напр.на антична Гърция) към хомосексуалността, учените виждат в това само начин за институционализиране на определен тип еротика. Обаче древните гърци правят много точна разлика между сексуално-ролевите характеристики на такива отношения, при това рецептивната, "женската" роля се смята за знак на подчинен, зависим статус. Когато тя е изпълнявана от момче или юноша, това не накърнява достойнството му; предполага се, че когато порасне, той ще води обичайния хетеросексуален живот и в отношенията с момчета също ще му принадлежи активната, "мъжката" роля. Напротив, изпълнението на "женска" роля от възрастен мъж за пари или по принуда се приравнява към загуба на вирилност и обрича такъв човек на неизмиващ се позор.Сходни норми съществуват и в много други общества, където сексуалното обладаване на друг мъж се смята за постижение, а подчиняването – за

позор. Символизмът от този тип е добре известен в ислямския свят, където осквернителите на харемите понякога са наказвани (освен със смърт) чрез подлагане на сексуално насилие от мъже, у народите на Далечния изток и сред американските индианци. Такива представи са ясно изразени и в някои съвременни хомосексуални субкултури, в които е силна идеологията на мъжкото главенство – в Мексико, Турция, Гърция, в престъпния свят на САЩ: онзи, който изпълнява женската роля в хомосексуалния акт, е белязан с клеймото на "неизмиващия се позор" и е подлаган на безкрайни подигравки.

Поведенските и вербалните сексуални забрани се съотнасят с определен контекст. Така например в съвременното общество не е прието деца и родители (и подрастващи и възрастни) открито да обсъждат помежду си своите сексуални проблеми, но с връстниците това е напълно допустимо.

Пример за култура с ясна антисексуална насоченост е тази на папуасите от племето манус (Адмиралтейските острови), които са смятали половата близост

дори и между съпрузите за позорна и унизителна. У жените от този народ половият живот е предизвиквал отвращение, те са го търпели само заради продължаването на рода. Високата полова възбудимост на мъжете е считана за проява на тяхната грубост, а извънбрачните връзки – за престъпление и грях. Вярвало се, че половият живот прави мъжа слаб и възприемчив към опасни заболявания. На жените било предписвано да избягват сношения не само по време на бременност, но и в продължение на няколко години (!) след раждането на детето.

Противополжният полюс (крайна пермисивност, търпимост) представляват

народите на Полинезия. Сексуалността и еротизмът тук се поощряват открито и при мъжете, и при жените. Половите проблеми се обсъждат свободно, намират израз в песните и танците. Проявленията на сексуална активност у децата на възраст от 12 до 16 години и у юношите се смятат за нормални и здравословни. Голямо значение се придава на сексуалното удовлетворение в брака, извънбрачните връзки също се допускат. (Впрочем, по времето на Сократ излязъл закон, който – предвид загубата на население след война – допускал гражданите да имат деца освен от съпругите си, също и от други, неомъжени жени. Сократ, бидейки примерен гражданин и уважаващ законите човек, незабавно изпълнил предписанията му. Бел.моя, А.Г.)

Общото отношение на хората към сексуалността е в значителна степен производно на отношението им към тялото и към емоциите. Повишената загриженост за "прикриването", за спазването на телесните граници се съчетава с емоционална скованост, с излишен рационален самоконтрол. Това намира израз и в културата. Най-древното митологично съзнание не се срамува от естествените телесни дейности, то открито ги поставя в основата на универсалните си символи. В това отношение не са изключение и половите органи, които твърде натуралистично и подробно се изобразяват в наскални рисунки, на статуетки и пр. Напротив, табуирането на сексуалността (свързано и съпровождано с емоционална сдържаност и невъзбудимост) почти винаги се съчетава с напрегнато внимателно отношение към голотата и към цялата долна част на тялото.

Според най-древните индийски вярвания, представени в Ригведа,

"желанието" е първичната сила, създала света. Упанишада (6-3 в.пр.н.е.) уподобява човека, постигащ духовното начало, на мъж, който се намира в обятията на любимата жена. "Сред безбройните неща, създадени от Небето, най-скъпоценното е човекът. От всички неща, даряващи на човека благоденствие, нито едно не може да се сравни с интимната близост. Онези, които разбират нейното значение, ще могат да задоволят своята природа и да продължат живота си; онези, които ще изпуснат

истинското й значение, ще си нанесат вреда и ще умрат преждевременно" - се казва в един древен китайски текст.

Още древните гърци правят разлика между сетивното, телесното влечение и потребността от душевна, психична близост, както и между страстната любов, жаждата за обладаване на любимото същество ("ерос") и нежната любов, където преобладава потребността от самоотдаване, желанието да се разтвориш в

любимия ("агапе"). "Ерос" и "агапе" не са синоними на чувствените и духовните елементи на любовта, които античната култура признава за еднакво правомерни, макар че поставя духовната близост по-високо от телесната. Освен това не бива да се забравя, че Платоновият идеал за любовта, определян като "жажда и стремеж към цялостност", се гради върху хомоеротична основа. Платон смята, че обект на чувствената любов, водеща начало от Всенародната Афродита (Пандемос), могат да бъдат в еднаква степен и юноши, и жени. Ерос на Небесната Афродита (Урания) произхожда от богиня, имаща отношение само към мъжкото начало, поради това "вдъхновените от този Ерос се обръщат към мъжкия пол, предпочитайки го като по-силен по природа и надарен с повече ум". По-късно идеята за "платоничната любов" се отделя от началната хомоеротична основа, но затова пък придобива болезнен антисексуален оттенък (принизяване или пълно отрицание на чувствеността и телесността).

Културата формира еротичния код, ритуала на ухажването и сексуалната техника. Макар че ерогенните зони у човека са физиологически детерминирани, различните народи им придават различна ценност. Например у голямата част от европейските и африканските народи женските гърди се смятат за важен еротичен обект, а полинезийците мангаиа са равнодушни към тях, като смятат, че те могат да интересуват само гладното новородено. Твърде различни са нормите на полова срамежливост – едни народи прикриват тялото повече, отколкото други, съществуват вариации какво именно се скрива или, обратно, се подчертава... Извънредно силно варират ритуалите на ухажване и техниката на половия акт. Нормалното за европейските народи полово сношение "лице в лице" за някои неевропейски народи изглежда във висша степен неудобно и неприлично, при тях е приета вагиналната интромисия отзад. Европейците от ХІХ в., вярващи в антисексуалността на жената, изискват тя да бъде неподвижна, предоставяйки цялата активност на мъжа; напротив, според представите на мангама жената трябва през цялото време да се движи. В някои култури мъжът обикновено пристъпва към половия акт веднага, без предварителни еротични игри и без да се грижи за удоволствието на жената.

У много народи (тибетците, японците, жителите на Камбоджа, на Филипините и др.) съществувал обичай на ритуална дефлорация на девойките от жреци

(будистки, даосистки, мюсюлмански и др.). Това е трябвало да се пра-ви задължително на определена възраст и да предшества встъпването на момичето в брак, в противен случай то и родителите му се считали за опозорени. У други народи, преди мъжът да осъществи съпружеските си права, това правят всички останали мъже от селото (своеобразна форма на "откуп", който младоженецът плаща на своите другари от мъжкия съюз, това е и сексуална привилегия на мъжкото братство, към което принадлежи младоженецът).

Изяснено е (данните са за 45 общества), че отношението към хомосексуалността корелира (съотнася се) значимо с характерното за дадената култура общо равнище на сексуална тревожност, т.е. колкото повече страх и тревога предизвиква у хората сексуалността като такава, толкова по-враждебно те се отнасят към хомосексуалността... Най-разпространената форма на ритуализирани хомосексуални контакти между възрастен мъж и момче (юноша) може да се види при церемонията инициация. Еднократният или повтарящ се няколко пъти

орално-генитален (фелацио) или анално-генитален контакт, в който възрастният задължително изпълнява маскулинна роля, символизира предаването на момчето на физически и психически (мъжество, смелост, ум и пр.) качества, характерни за възрастния мъж.

Хомосексуалният акт при инициацията е еднократно явление, но в някои общества такива отношения се смятат за нормални и дори задължителни през

периода на цялата преходна възраст. Ето как изглежда това (и досега) у папуасите самбия (Нова Гвинея), описани от Д.Хердт. Момчетата от това неголямо войнствено племе, навършили 7-8 години, ги отнемат от майката, за да започнат да живеят в затворен мъжки свят. Самбия вярват, че необходимо условие за израстването на момчето е редовното пиене на семенна течност. До началото на половото съзряване момчетата трябва да осъществяват фелацио с по-големи момчета и с юноши, а след това и тях започват да ги обслужват новите. Юношите и младите мъже на брачна възраст (16-25 години) в продължение на известно време водят бисексуален живот. След като стане баща, мъжът прекъсва хомосексуалните контакти, прехвърляйки се изцяло към жените. Символичната основа на тази своеобразна социализация за приобщаването към "мъжкото" е желанието да се "възвиси" и "пречисти" маскулинното начало на живота, да се освободят момчетата от фемининните елементи. Съответните обреди се крият в строга тайна от жените и началото им се търси в образеца на митичния прародител.

В древния Крит и в Коринт през 7 в.пр.н.е. съществува обичай за похищаване на момче от възрастен мъж, който го въвежда в своя мъжки съюз. Сексуалната инициация се съчетава с войнско обучение, след което момчето, снабдено с оръжие, се връща у дома. Тази връзка не само не се прикрива, но се смята за почетна. В Спарта всяко момче на възраст между 12 и 16 години е трябвало да има такъв покровител, чиято воинска слава се е прехвърляла и върху момчето. Подобен съюз е преценяван като брачен и продължава дотогава, докато на юношата не пораснат брада и косми по тялото. Ако юношата прояви страх на бойното поле, за това наказват неговия любовник. В Тива съществувал специален "свещен отряд", съставен от любовници и смятан за непобедим, тъй като, както пише Ксенофонт, "няма по-силна фаланга от онази, която се състои от обичащи се един друг войни". Идеалът за еднополовата мъжка дружба-любов у Сократ и Платон е неразливно свързан с идеята да се възпитава и да се предава на момчето жизнения опит на мъжа. Именно този "педагогически ерос" придава на хомосексуалните отношения възвишен нравствен смисъл, превръщайки ги в средство за "опазване" на мъдростта с нейните ценности (красота, истина, добро), които според античната маскулинна култура са "мъжка привилегия".

"В какво е виновен половият акт – толкова естествен, толкова необходим и толкова оправдан, та никой не се осмелява да заговори за него, без да се изчерви и

без да го изключи от сериозните и благоприлични разговори? Ние казваме смело: убивам, ограбвам, предавам, а тази дума едва произнасяме. Не ще ли рече това, че колкото по-малко я употребяваме в речта си, толкова повече спираме на нея в мислите си?" (Мишел дьо Монтен)

Макар че средновековната култура на Европа като цяло смята голотата за унизителна и срамна, разголеното тяло често фигурира в публични церемонии (карнавали и пр.), а също и в бита; хората не само се къпят без смущение голи, но и спят голи, по няколко души в едно легло и т.н.

Романтичният култ към любовта и любимите е пронизан от мистични настроения." За романтика любовта е мистично познание на същността на живота; любовта открива на любещия безкрайната душа любимия. В любовта се сливат земното

и небесното, чувството и чувственото е одухотворено, духовното намира въплъщение; любовта е най-сладката земна радост, но тя е и молитва, и небесно поклонение", "разкриване на Бога" (Шлайермахер). Формира се специфична културна ориентация, която се стреми "да задраска" гениталната сексуалност и да издигне чувствеността да висшето блаженство.

Идеалът за "вечната женственост" на морала на ХІХ в. е доста прост: жената трябва да бъде нежна, красива, мека, ласкава, но и същевременно пасивна и зависима, позволявайки на мъжа да се чувствува по отношение на нея силен, енергичен и преуспяващ, "водеща страна" и активно начало на живота. Тези фемининни качества и днес се ценят високо, като формират ядрото на мъжкото разбиране на женствеността, но и в женското самосъзнание също се появиха нови черти. За да стане равна с мъжете, жената трябва да бъде умна, енергична, предприемчива, т.е.да притежава качества, които преди са били смятани за монопол на мъжете. За мъжа да общува с такава жена е много по-интересно, но същевременно е и по-трудно.

"Природата на двата пола от самото раждане бог е пригодил: природата на жената за домашните работи и грижи, а природата на мъжа – за външните. Тялото и душата на мъжа той е направил така, че мъжът е по-способен да понася студ и горещина, пътешествия и военни походи, поради това той му е предназначил работите извън дома. А тялото на жената бог е създал по-малко способно за това и поради това, струва ми се, той й е предназначил домашните грижи." (Ксенофонт, "Домострой")

Стереотипът за маскулинност също вече не е предишният. "Традиционната" маскулинност поставя на преден план такива качества като физическа сила, потискане на нежността, функционално отношение към жената и същевременно несдържаност в изразяването на "силните" чувства (на гняв, на страст и пр.). "Съвременната" маскулинност поставя интелекта по-високо от физическата сила, допуска и дори изисква проява на нежност и на душевна деликатност, както и обуздаване на "грубите" чувства и пориви и т.н. Обаче тези нормативни очаквания са противоречиви, а тяхното съотношение е различно в различните социални среди (у по-слабо образованите хора представите за маскулинността са по-традиционни) и през различните етапи на жизнения път.

В съвременната култура значително отслабнаха културните забрани на голотата – достатъчно е да си припомним еволюцията на плажните костюми и на другите видове дрехи. Разшириха се границите на речевата пристойност: много думи, доскоро смятани за нецензурни, сега широко се използват. В това би могло да се види признак за западане на нравите, но възможността да бъде назовавано и обсъждано онова, което преди не е било изричано, означава, че хората са престанали да се страхуват от дадени явления, започнали са по-свободно да се отнасят към тях.

Според З.Фройд либидото е единственият източник на психична енергия. Потискането на сексуалността дава възможност тази енергия да се превключи в други видове дейност – труд, художествено творчество и др. (Фройд нарича това превключване "сублимация"). "Освобождаването" на либидото би довело до това, че хората биха престанали да се трудят, сексът би погълнал всичките им физически и психически сили. Освен това твърде лесното задоволяване на сексуалните потребности (Ерос) би довело в края на краищата до тяхното обезценяване, като засили другия фундаментален импулс на човешката психика – инстинкта на смъртта и разрушението (Танатос), което би означавало упадък на културата. "Това е вярно както за отделните индивиди, така и за народите", добавя Фройд. Затова потискането на либидото предизвиква неврози, но неговото разкрепостяване би означавало всеобща анархия и гибел на културата.

Сексът като значима връзка с друг става средство за откриване и поддържане

на чувството за собствено Аз. За много млади американци половият живот изглежда последното пристанище на индивидуалността, единствената сфера, където се преодолява всеобщата апатия. "Предпочитам да черпя вдъхновение в секса, който е нещо много повече от хоби. Това ме подтиква, интересува и възбужда. И никога не ми дава да забравя, че съм жив", твърди един млад американец.

Според Айзенк съществуват 4 главни типа или групи хора, различаващи се по характера на сексуалните чувства и поведение:

–Индивиди със слабо либидо, но напълно удовлетворени от своя полов живот; това са стабилни интраверти, които формират най-моногамния слой от населението и опората на съответния морал;

–Стабилни екстраверти, които съчетават високо либидо с висока неудовлетвореност, но с не твърде стабилен сексуален живот;

–Хора, най-често нестабилни интраверти, у които слабо либидо се съчетава със силни задръжки, с чувство за вина и комуникативни трудности, резултат от което е сексуалната неудовлетвореност;

–Хора със силно либидо и същевременно с високи показатели по отношение на психотизъм или съчетаващи висок невротизъм със силна екстраверсия; такива хора не само че изпитват сексуална неудовлетвореност, но и представляват опасност за околните ("потенциални изнасилвачи", сексуални престъпници).

Най-разработената съвременна типология на любовта, предложена от Д. А. Ли и емпирично проверена от Клайд Хендрик, различава 6 стила или "цвята" любов:

–ерос – страстна, изключителна любов-увлечение, която се стреми към пълно физическо обладаване;

–людос – хедонистична любов игра, която не се отличава с дълбочина на чувството и сравнително лесно допуска възможноста за измяна;

–сторге – спокойна, топла и надежна любов-дружба;–прагма – възникваща от смесването на людос и сторге, разсъдъчна, лесно

поддаваща се на съзнателен контрол - "любов по сметка";–мания – появяваща се от смесването на ерос и людос, ирационална любов

маникалност, за която са типични неувереността и зависимостта от обекта на влечението;

–агапе – безкористна любов самоотдаване, синтез на ерос и сторге.

Доказано е, че любовните преживявания и нагласи на младите мъже съдържат повече "еротични" и особено "людични" компоненти, докато у жените са по-рядко изразени "прагматичните", "сторгичните" и "маниакалните" черти; както и това, че "маниакалните" увлечения са по-типични за 12-16 годишните и юношите, отколкото за възрастните; че мъжките и женските предпочитания при избора на партньори не съвпадат и т.н.

ИЗДАТЕЛСТВО A&Gи

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТАтел. 28-17-28 (032), 0896812163

ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ МНЕНИЯ И ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗАСЪТРУДНИЧЕСТВО!