Седмица 2АРХИТЕКТУРАТА КАТО СИСТЕМА ЗА КОМУНИКАЦИЯ

Архитектурата е система от знаци, чрез които се осъществява комуникация. Тя е един от най-древните езици. Според определението на семиотиката: "Архитектура е изкуството да се строи с предварителен план не просто за да се създаде подслон, а за да се пренесе значение."

Семиотиката на архитектурата експлоатира специфичния начин, по който изкуствената околна среда осигурява източници за изразяване, а също така начините, по които околната среда сама се превръща в изразяваща сила, структурирайки пътя, по който се движим, виждаме и дори чувстваме. От момента на раждането си до смъртта, ”цивилизованият човек” се намира под въздействието на “архитектурното облъчване”, което за разлика от въздействието на другите изкуства не му оставя почти никакво право на изборност.

Като всеки език, и архитектурният спазва основната схема, по която протича комуникационният процес с присъщите му фактори. Начало на изследванията в тази посока поставя в началото на ХХ в. американският философ Чарлс Сандърс Пърс, който заедно с Фердинанд дьо Сосюр може да се счита за основоположник на съвременната семиотика.Схемата, изградена от Ч. С. Пърс изглежда по следния начин: адресант… съобщение… интерпретант… адресат Прилагайки я към архитектурния език, установяваме, че адресантът е обособен архитектурен обект (сграда, улица, територия), а адресатът е възприемащият го субект. За да разчете съобщението обаче, той се нуждае отинтерпретант, от онази мисловна конструкция, която според Чарлс Сандърс Пърс придава значение на онова, което получаваме като съобщение - знак. Можем да формулираме “интерпретанта” и като “черната кутия на познанието”, тъй като, за да разчетем архитектурните съобщения, са ни необходими познания, които да формират отношение на значението на знака към възприемащия го субект.

Развивайки тази основна схема, по-късните изследователи прибавят няколко много важни елемента: код - мрежата от инструкции как трябва да се преведе едно съобщениеканалът, по който протичат събщенията при архитектурата, са нашите сетива, а те се включват почти всичките, за разлика от други комуникационни системи, които въздействат изборно само на някои от тях. нарушаването и разместването на кодовете - същностна отлика на езика на всяко изкуство, създаваща неговото многообразие и богатство.

Трудностите при разчитане на съобщенията (знаците) произтичат от обстоятелството, изяснено от Ролан Барт и Умберто Еко, че в повечето контексти на комуникацията работят повече от един кодове. В сферата на изкуствата, към която спада и архитектурата, кодовете не само са повече от един, но и често се променят. Според Барт и Еко, за да се достигне до разбиране на произведенията на изкуството, се налага вниманието да се насочи към нарушението и разместването на кодовете.

Разкриването на кодовете на архитектурата е възможно само след разчитане на кода на съответната култура. Или, с други думи, изучаване на историята на архитектурното развитие е неразривно свързано с изучаване на културната история на епохата, която е създала определена архитектурна реалност, а също така и с културата на историческите периоди, през които тя е претърпявала промени.

Фердинанд дьо Сосюр в своя “Курс по общо езикознание“ и по-късно Лудвиг Витгенщайн в своите “Философски изследвания“ сравняват езика с града. В семиотиката на архитектурата градът като конфигурация от постройки и други урбанистични елементи се възприема като език. Тя анализира специфичния начин, по който изкуствената околна среда осигурява източници за изразяване и в допълнение начините, по които околната среда се превръща в изразяваща сила, насочваща ни по определен път на движение, виждане, възприемане и чувстване.

През последните години от живота си Юрий М. Лотман отделя особено внимание на града като текст. По подход към проблематиката, той се приближава до Л. Витгенщайн и Ф. дьо Сосюр и може само да се съжалява, че създателят на школата в Тарту, един от най-големите структуралисти на ХХ век, не успява да завърши своите изследвания в областта на архитектурната семиотика. Показателно е обаче, че пристъпва към комуникативните функции на архитектурата едва когато е в най-зрелия си творчески период.

Седмица 3Методика на изучаване на архитектурните обекти

Трудност при изучаване на архитектурните творби поражда обстоятелството, че обектъ трябва да бъде разглеждан като обособен феномен и едновременно с това като часто от историко-архитектурния процес. Но само така може да се достигне до относително обектвини оценки за неговата стойност като паметник и до яснота за мерките, които трябва да бъдат прилагани на неговото опазване (консервация, реставрация, адаптиране към съвременни изискания и пр.)

Равнища на изучаване

Първото равнище можем да определим като равнище на описание и първична систематизация. На него се извършват редица операции, които имат за цел да “подготвят” обекта за анализ.

1. Събиране на исторически данни за създаването и живота във времето на обекта (отнемане на части от него, пристроявания, промени във функциите и пр.).2. Библиографиране на съществуващите писмени материали.3. Фотодокументация.

Второто равнище е онова, на което обектът се връща във вида преди материализацията му.

1. Архитектурно заснимане - извършване на измервания, чрез които се достига до проектната форма на обекта - план, фасади, разрези, детайли.2. Фотограметрия.3. Компютърен модел.

Трето е равнището, на което се изучават материалите, от които е изпълнен обектът.

Четвърто е равнището на системно-структурен анализ.

На това равнище се извършват успоредно две “операции”: обектът се анализира като самостоятелен и като част от архитектурно-художествените процеси

1. Анализ на утилитарно-функционалната структура, която се сравнява с еталоните на времето, когато обектът е създаден, а също и с еталоните и идеала на времената, когато е съществувал и е бил променян.2. Анализ на композиционната структура (архитектурна композиция, стилистика, естетически качества). Сравнения с еталоните и оценка.3. Изучаване и оценка на обекта като част от урбанистична или териториална структура.4. Обектът, разгледан на концептуално-символно равнище, т.е. като участие в духовното развитие на обществото (социална група, народност, нация или цялото човечество).

За да могат да се извършат операциите, предвидени на това равнище, трябва да се разполага с модели на съответните процеси (исторически, архитектурни), с които да се сравнява обектът.

Пето равнище - на участие в съвременната култура, което определя възможностите на обекта да бъде приобщен към потребностите на съвременното общество (познавателни, утилитарни и пр.).

Системно- структурен анализ

На това равнище се извършват успоредно две “операции”: обектът се анализира като самостоятелен и като част от архитектурно-художествените процеси

1. Анализ на утилитарно-функционалната структура, която се сравнява с еталоните на времето, когато обектът е създаден, а също и с еталоните и идеала на времената, когато е съществувал и е бил променян.2. Анализ на композиционната структура (архитектурна композиция, стилистика, естетически качества). Сравнения с еталоните и оценка.3. Изучаване и оценка на обекта като част от урбанистична или териториална структура.4. Обектът, разгледан на концептуално-символно равнище, т.е. като участие в духовното развитие на обществото (социална група, народност, нация или цялото човечество).За да могат да се извършат операциите, предвидени на това равнище, трябва да се разполага с модели на съответните процеси (исторически, архитектурни), с които да се сравнява обектът.

Седмица 4Системно-структурен подход към архитектурната история

Архитектурното изкуство, поради своя характер, спада към най-сложните обекти на човешко творчество и затова е трудно за цялостно опознаване и изучаване.

Изследването му не трябва да се базира на общи, недоказани положения и хипотези, а трябва да тръгва от фактите, да ги има за своя основа, да ги съблюдава и да базира своите изводи на тях. Архитектурните факти обаче, оставени сами със себе си, са безмълвни, разчитането им е възможно само след разчитане на кода на съответната култура. Или, с други думи, изучаване на историята на архитектурното изкуство е неразривно свързано с изучаване на културната история на епохата, която е създала определена архитектурна реалност, а също така и с културата на историческите периоди, които я предшестват както и на онези през които е претърпявала промени. Един съвременен научен способ позволяващ, възможно най-пълно, да се разкрият закономерностите на развитието и вътрешните причини, които пораждат неговото движение е Системно-структурния подход, защото почива върху всеобщия философски закон за универсална връзка между всичко съществуващо в обществото и природата, а архитектурното развитие е пределно ярка изява на тази връзка. Той е резултат от синтеза на три научни метода: исторически, структурно-аналитичен и функционален. Всеки от тези методи е превърнат в елемент от обща система, като по такъв начин както цялото, така и отделните му части получават качества, които по-рано не са притежавали. Отдавна е известно, че при изучаване на архитектурната история се установява съществуването на различни множества от феномени /обекти и процеси/. Някои от тях притежават белези, характеризиращи системните множества и това ги прави подходящи за изучаване с помощта на системен подход, тъй като според общата теория на системите „наличието на множество обекти, свързани в определени отношения помежду си и с околната среда е осно¬вание това множество да се изучава като система”. При това, всяка една система се състои от няколко основни компонента: околна среда, граници на системата, ключови идеи, цялостност, възможности за трансформация. Ако анализираме непредубедено съществуващите до днес общи изследвания на архитектурната история ще установим, че всяко от тях всъщност е построено върху негласното признание за съществуването на подобни мно¬жества така, както в познавателен план историзма е условие за прилагане на системен подход към историческия процес. Проблемът при архитектурната реалност е, че трудно се определят параметрите, свойствата и реалните съотношение между елементите й, и между тях и околната среда. С помощта на системен подход архитектурното творчество може да бъде изучавано като единен, непрекъснато изменящ се процес, диалектически свързан с обществената и

природната действителност, от които той е част, но върху които влияе и които в определена степен променя.

Единният архитектурен процес се осъществява на много равнища, а това означава, че при неговото изучаване феномените, от които е изграден, могат да бъдат организирани в разновидови системи с различен обхват. С помощта на системни методи могат да бъдат изследвани: развитието в творчеството на отделен архитект; развитието на отделно направление, течение или школа; развитието на архитектурата в рамките на обособена система на социално управление (многонационална, национална, народностна, племенна и пр.); развитието на архитектурния процес в границите на големи културни зони или развитието на архитектурния процес в планетарен мащаб. С оглед на целите на отделните изследвания се определят границите на системата, качествата на връзките между елементите й и методите на анализ. Времевите граници на изследванията също могат да бъдат различни, и се избират в зависимост от целите.

От гледна точка на целта, която си поставяме, за нас са важни системите, образуващи обособен клас, който ще наречем клас "архитектурно-исторически системи". Те имат различен обхват по време и територия но винаги се развиват в рамките на тези две категории. В себе си включват други видове архитектурни системи: архитектурно-естетически /т.н. „стилове”/, архитектурно-функционални, системи на организация на творческия процес и др., Изучаването на архитектурата като динамична система поставя въпроса за системните й характеристики, преди всичко за диалектическото свързване на общото и частното в нейните граници, както и за законите, които ръководят развитието й и определят взаимоотношенията й с окръжаващата я среда. Тъй като обществената действителност е онази, в обсега на която се развива архитектурата, за да могат да бъдат разбрани нейният характер, закони на развитие и механизми на взаимодействие със средата, е наложително голямата система методологически да бъде относително декомпозирана, а архитектурата да бъде анализирана в битността й на нейна подсистема.

Като подсистема на социалната реалност архитектурата отразява елементите, отношенията и връзките на мегасистемата. Успоредно с това, като всяка система, тя притежава собствена структура и организация. Съществена нейна характеристика е, че определя поведението си към средата, която я заобикаля, не само като я отразява, но и като активно я преобразува в съответствие с целите, които си поставя. Именно от активното поведение на архитектурата като система, от нейното предназначение на дейност, създаваща среда за функциониране на основни части от мегасистемата, произтичат всички останали целеви характеристики, които тя притежава. Това я определя като сложно организирано цяло с присъщи процеси на управление, автономно поведение и информационни функции. Архитектурните системи, породени от историческите реалности и свързани с тях, не могат да бъдат изучени, без да бъдат ограничени в определени рамки както във времето, така и в пространството. При това е необходимо те не само методологически да се отделят от многообразието на действителността, но да бъдат и вътрешно разчленени - структурирани, за да могат да бъдат изучени конкретните явления, а също да се построи абстрактна теоретическа схема - модел, който,въпреки че лишава явленията от тяхното безкрайно богатство и разнообразие, единствен е в състояние да разкрие общото, същностно съдържание на системата, нейното развитие във времето и пространството. Проблемът за "особените точки" ограничаващи състоянието, особено важен за теорията на обществените науки, е също така важен за теорията на архитектурата. "Откъсването" на една времево и пространствено определена архитектурна система от общото е първата крачка към нейното изучаване. Наложително е тази основна черта на диалектическия метод да бъде възприета и приложена и в цялостната архитектурна теория, за да бъде изведена тя от сферата на общите разсъждения и се превърне в наука.

Структурните промени се проявяват най-ясно в типологичната характеристика на архитектурно-историческата система. Промяната на типологията на сградите, селищата и останалите архитектурни обекти е сигурен белег за кардинални, системни изменения. Тези промени засягат всички области на архитектурно творество. Те се проявяват както в отделните сгради, така и в най-сложните архитектурни обекти - селищните образувания. Разбира се, в различните по клас и вид архитектурни произведения измененията протичат под различна форма. Някъде се променят изцяло принципите на организация на обектите, другаде са

изменят само някои от функционалните връзки и планова структура или пък само технологията на изпълнение. Дълбочината на измененията зависи от това, доколко обектът е свързан с появата на нови форми в обществения живот и производство. Колкото е по-тясна тази връзка, толкова по-основно се изменя функционалното предназначение на архитектурното произведение и оттам и неговата структура

Седмица 5Архитектурно историческа система на Стария святСредиземноморие -Крит, Микена, Антична Гърция, РимИлюстративни материали

Седмица 6Анализ на архитектурен обект или група обекти от арх.историческата система на Стария святИлюстративни материали

В задачата се предлагат пет обекта: Т1-храмовият комплекс в Карнак;T2-храмовият комплекс в Абу-Симбел;Т3 дворцовият ансамбъл на о-в Кнос;Т4-Акрополът в Атина; Т5- Форума в Рим.

1-развитие на композиционнатасхема в храмовите комплекси в гробницата на Хачепсут, Карнак и Луксор,2 Развитие на градоустройствените схеми през Античноста – Гърция, Тракия; 3 тракийските гробници;4-Форума в Рим.

mkoeva@mail.bg

Изборът на обекта е по предпочитание на студента. Прескриптивната система да съдържа следните елементи: 1. Анализ на утилитарно-функционалната структура. 2. Анализ на композиционната структура (архитектурна композиция, стилистика, естетически качества). 3. Обектът като част от урбанистична или териториална структура.

Да се обърне внимание на : Функционалната организация на архитектурната форма;тектоничната организация на архитектурната форма и естетическата организация на архитектурната форма

Да бъде илюстриран с фотоси или/и скици

Начало: петък, 1 април 2011, 19:20 Краен срок: петък, 15 април 2011, 20:20

Седмица 7Архитектурно историческа система на Средновековието. Архитектура на Византия. Архитектурата на Западна Европа до Х векИлюстративни материали

Лекцията обхваща: Общи характеристики на архитектурно-историческата система на Средновековието.Характеристики на византийската архитектура.Типология.

Християнската религиозна система основа на християнската архитектура.Архитектурата на Равена и Каролингска архитектура ІV-Х в.

Християнската религиозна системаХристиянското религиозно учение, своеобразно продължение на старозаветната

традиция отличаващо се по същество от иудеизма, създава Християнската църква, за която е прието да се счита, че води началото си от деня Петдесетница в 33 г. сл. р. Хр. (Деян. 2:2-3).

През двехилядолетното си съществуване Църквата преживява различни периоди, нейните вътрешни структури претърпяват изменения, отношението спрямо светската власт и владетелите също. От времето на Константин Велики и особено след Втория вселенски събор /381г. / на който е завършено окончателно християнското вероопределение, тя започва да се обособява на няколко йерархични системи, със специфични канонични структури и догматика, различаващи се помежду си. Именно на първите два събора – Първи, Никейски и Втори, Константинополски, e изработен християнския Символ на вярата, наричан още “Никео-цариградски символ на вярата”, който се състои от дванадесет члена, приемани и до днес от всички Православни и Римокатолици християни утвърждаващи чрез тях своята вяра ..Вследствие на това в християнската сакрална архитектура се появяват и няколко вида храмова архитектура според принадлежността на вярващите към обособяващите се църковни институции: Източни, Западни, Армено-григорианска, Монофизитски (коптска, египетска и етиопска) до ІХ в., а по-късно (след Реформацията, ХVІ-ХVІІ в.) и Протестантски (лютерански, калвинистки, англикански).

Великият разкол, настъпил през IХ-ХI век, и окончателното разделяне на Източната от Западната църква, в 1054 г., задълбочава различията между двете обособили се християнски деноминации - Източно православие и Римокатолицизъм. Храмовете на източното православие се отличават от католическите както по функционално-композиционната си схема, така и по вложената в архитектурните форми символика, произтичаща от разбирането за същността на църквата и каноните на вярата.

За източния християнин Църквата е жив организъм, тяло Христово, чийто невидима глава е Иисус Христос и който присъства сред нейните членове (Мат. 18:20). В управлението й е запазен “съборният” принцип, утвърден на Апостолския събор от 51 г. (Деян.15). В Православната църква властта е съсредоточена в съборното мнозинство. А понеже всички Апостоли са равни помежду си (Мат. 20:22-27; 23:8-12) и техните приемници т. е. епископите, също така са равни помежду си. Управителният орган на всички православни църкви е Вселенския събор, съставен от висши представители на църковния клир от поместните православни църкви, в чиято компетентност е решаването на значими (най-вече от догматично естество) въпроси). Председател на този събор е Константинополския (цариградския) патриарх, който се счита за „пръв сред равни”.) Решенията в отделните православни църкви се вземат от поместен събор, който се управлява също от събор (или синод), чийто председател носи титлата патриарх. Обстоятелството, че първенстващите епископи архиепископи се наричат глави на църквите, се разбира в смисъл, че те са „надзорници”, „отговорници” Христови, според думите на Свещеното Писание: "Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която той си придоби със Своята кръв" (Деян. 20:28).

За западния християнин Църквата е общество от вярващи, обединени около папата, който е не само глава на цялата общност, но и наместник на Христос на земята и на когото трябва да са подчинени всички миряни и духовници.

Едни от най-съществените характеристики, пораждащи основните разлики в богослужебните последования и оттам в композицията, формата и украсата на храмовете са тези, свързани с догматичните постановки на институциите.

Основните догмати на християнството са по отношение на Триединството и Боговъплъщението. В християнската теология същността на Бога е единосъщна, но е въплътена и се проявява в три ипостаси (лица): Бог-Отец, Безначалното Първоначало; Син-Логос (Слово), Абсолютният смисъл, въплътен в Иисус Христос; Свети Дух - Животворящото начало. Най-кратко това учение (според определението на св. Василий Велики, 330-379 г.) се формулира по

следния начин: Бог е един по същество и троичен по Лица, където и трите равностойно участват в сътворението и битието на космоса. Въплъщаващият се в Христа Логос - “цялата пълнота на Божеството”, е в основата на тази представа чрез боговъплъщението. Иисус Христос като син на Бога е самият Той - част от триединството на Бога. В православния храм, така както това е и в християнското учение, догмата за триединството е основополагащ. Затова триделността на храмовото пространство, трансцедентен образ на Троицата: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух, се повтаря многократно в неговите подразделения. Трите чина: оглашени (каещи се), вярващи („верни”; приели Светото кръщение) и свещенослужители, са образно представени чрез трите части: нартекс (притвор), наос (кораб) и олтар; чрез трите врати към храма; чрез трите подразделения на олтарното пространство - протезис, бема и диаконикон и пр. В основата на това троично подразделяне лежи и символната триада: тяло, душа и дух изразяваща приобщаването на човека към божественото начало посредством сетивно-емоционалното, интелектуалното (рационално) и интуитивното (ирационално; мистично) познание.

Православното богослужение притежава особености, отличаващи го от богослужебните практики в другите християнски вероизповедания. То е достигнало до днешните си форми в резултат от вековно развитие и усъвършенстване. В основата му е заложена възприетата във Византия литургична система, която е синтез от Константинополски и палестински елементи и достига до завършената си форма през IX-XIV в. в манастирите на православния свят. В края на XIV в. се установява съдържанието на денонощните служби, литургичната музика, иконографската програма за разполагане на изображенията, предназначението на храмовите пространства с оглед богослужебните последования, извършвани в тях, семантиката на архитектурните форми, разяснена в „мистагогията” - съчинение на преподобния Максим Изповедник (580-662 г.), философ и познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговите тълкувания на смисловите значения на отделните елементи и на православната литургия като цяло са останали почти непроменени до днес.

Седмица 8Архитектурно-историческа система на Средновековието в Западна ЕвропаИлюстративни материали

Архитектурно-историческа система на средновековието

Параметри на мегасистемата АИССОбщност на социалния строй – феодаленОбщност на религиозната идеология - християнствоОбщност по територия: Предна Азия , Европа и крайбрежието на Африка - най-обобщено в границите на Бившата Римска империяВремеви граници от ІV век до ХІV векВодещо изкуство архитектурата

Ключови идеи и свойства1. Иерархичност1.1Архитектурно-историческа система на Средновековието- мегасистема1.2Архитектурни системи на отделните средновековни държави и феодални владения в нейните рамки2.1 Стилови системи в рамките на АИСС: Бизантика, Романика, Готика2.2Стилови системи в границите на отделните народности и кралства: Френска готика, готика в Италия и пр.3.1Функционални системи: видове и типове сгради,

3.2 Видове селища

Цялостност Предпочитан клас и вид архитектура /поставяне на ударение/ 1.1Сакрална архитектура: храмове,манастирски владения, катедрали,поклоннически храмове, мартириуми, баптистерии 1.2 Замъци на феодалните владетели 2.1Укрепителни съоръжения 2.2 Укрепени средновековни градове. Градоустройствени схеми, наследени и новосъздадени 3.1 Сгради на градското управление 4. Средновековни градски домове Ключови компоненти:1. Основни композиционни и конструктивни елементи. Типологични сходства и процеси на трансформация. Традиция и иновация1.1 Куполът – символна функция и развитие на типологията му.1.2 Византийско пространствено ядро и комбинациите при неговото приложение във Византия и Западна Европа1.3 Романска конструктивна система1.4 Готически сводови конструкции и развитието им.2. Строителни и конструктивни умения2.1 Организиция на строителното дело и обучение

Предпочитание към определен вид изкуства и начин на взаимодействие с тях1. Начин на взаимодействие . Органичен синтез между архитектурата и изкуствата включени в нея1.1 Създаване на християнската символика и храмови действа - мистагогия1.2 Изучаване на иконографията чрез наръчници,/ерминии /2. Предпочитани изкуства декоративно – приложни 2.1/ Стенопис2.2 Релеф и приложна скулптура2.3 Мозайка2.4 Стъклопис

За системен подход към архитектурната история

Архитектурното изкуство, поради своя характер, спада към най-сложните обекти на човешко творчество и затова е трудно за цялостно опознаване и изучаване.

Изследването му не трябва да се базира на общи, недоказани положения и хипотези, а трябва да тръгва от фактите, да ги има за своя основа, да ги съблюдава и да базира своите изводи на тях. Архитектурните факти обаче, оставени сами със себе си, са безмълвни, разчитането им е възможно само след разчитане на кода на съответната култура. Или, с други думи, изучаване на историята на архитектурното изкуство е неразривно свързано с изучаване на културната история на епохата, която е създала определена архитектурна реалност, а също така и с културата на историческите периоди, които я предшестват както и на онези през които е претърпявала промени. Един съвременен научен способ позволяващ, възможно най-пълно, да се разкрият закономерностите на развитието и вътрешните причини, които пораждат неговото движение е Системно-структурния подход, защото почива върху всеобщия философски закон за универсална връзка между всичко съществуващо в обществото и природата, а архитектурното развитие е пределно ярка изява на тази връзка. Той е резултат от синтеза на три научни метода: исторически, структурно-аналитичен и функционален. Всеки от тези методи е

превърнат в елемент от обща система, като по такъв начин както цялото, така и отделните му части получават качества, които по-рано не са притежавали. Отдавна е известно, че при изучаване на архитектурната история се установява съществуването на различни множества от феномени /обекти и процеси/. Някои от тях притежават белези, характеризиращи системните множества и това ги прави подходящи за изучаване с помощта на системен подход, тъй като според общата теория на системите „наличието на множество обекти, свързани в определени отношения помежду си и с околната среда е основание това множество да се изучава като система”. При това, всяка една система се състои от няколко основни компонента: околна среда, граници на системата, ключови идеи, цялостност, възможности за трансформация. Ако анализираме непредубедено съществуващите до днес общи изследвания на архитектурната история ще установим, че всяко от тях всъщност е построено върху негласното признание за съществуването на подобни множества така, както в познавателен план историзма е условие за прилагане на системен подход към историческия процес. Проблемът при архитектурната реалност е, че трудно се определят параметрите, свойствата и реалните съотношение между елементите й, и между тях и околната среда.

С помощта на системен подход архитектурното творчество може да бъде изучавано като единен, непрекъснато изменящ се процес, диалектически свързан с обществената и природната действителност, от които той е част, но върху които влияе и които в определена степен променя.

Единният архитектурен процес се осъществява на много равнища, а това означава, че при не¬говото изучаване феномените, от които е изграден, могат да бъдат организирани в разновидови системи с различен обхват. С помощта на системни методи могат да бъдат изследвани: развитието в творчеството на отделен архитект; развитието на отделно направление, течение или школа; развитието на архитектурата в рамките на обособена система на социално управление (многонационална, национална, народностна, племенна и пр.); развитието на архитектурния процес в границите на големи културни зони или развитието на архитектурния процес в планетарен мащаб. С оглед на целите на отделните изследвания се определят границите на системата, качествата на връзките между елементите й и методите на анализ. Времевите граници на изследванията също могат да бъдат различни, и се избират в зависимост от целите. От гледна точка на целта, която си поставяме, за нас са важни системите, образуващи обособен клас, който ще наречем клас "архитектурно-исторически системи". Те имат различен обхват по време и територия но винаги се развиват в рамките на тези две категории. В себе си включват други видове архитектурни системи: архитектурно-естетически /т.н. „стилове”/, архитектурно-функционални, системи на организация на творческия процес и др.

Изучаването на архитектурата като динамична система поставя въпроса за системните й характеристики, преди всичко за диалектическото свързване на общото и частното в нейните граници, както и за законите, които ръководят развитието й и определят взаимоотношенията й с окръжаващата я среда. Тъй като обществената действителност е онази, в обсега на която се развива архитектурата, за да могат да бъдат разбрани нейният характер, закони на развитие и механизми на взаимодействие със средата, е наложително голямата система методологически да бъде относително декомпозирана, а архитектурата да бъде анализирана в битността й на нейна подсистема.

Като подсистема на социалната реалност архитектурата отразява елементите, отношенията и връзките на мегасистемата. Успоредно с това, като всяка система, тя притежава собствена структура и организация. Съществена нейна характеристика е, че определя поведението си към средата, която я заобикаля, не само като я отразява, но и като активно я преобразува в съответствие с целите, които си поставя. Именно от активното поведение на

архитектурата като система, от нейното предназначение на дейност, създаваща среда за функциониране на основни части от мегасистемата, произтичат всички останали целеви характеристики, които тя притежава. Това я определя .като сложно организирано цяло с присъщи процеси на управление, автономно поведение и информационни функции. Архитектурните системи, породени от историческите реалности и свързани с тях, не могат да бъдат изучени, без да бъдат ограничени в определени рамки както във времето, така и в пространството. При това е необходимо те не само методологически да се отделят от многообразието на действителността, но да бъдат и вътрешно разчленени - структурирани, за да могат да бъдат изучени конкретните явления, а също да се построи абстрактна теоретическа схема - модел, който,въпреки че лишава явленията от тяхното безкрайно богатство и разнообразие, единствен е в състояние да разкрие общото, същностно съдържание на системата, нейното развитие във времето и пространството. Проблемът за "особените точки" ограничаващи състоянието, особено важен за теорията на обществените науки, е също така важен за теорията на архитектурата. "Откъсването" на една времево и пространствено определена архитектурна система от общото е първата крачка към нейното изучаване. Наложително е тази основна черта на диалектическия метод да бъде възприета и приложена и в цялостната архитектурна теория, за да бъде изведена тя от сферата на общите разсъждения и се превърне в наука. Структурните промени се проявяват най-ясно в типологичната характеристика на архитектурно-историческата система. Промяната на типологията на сградите, селищата и останалите ар¬хитектурни обекти е сигурен белег за кардинални, системни изме¬нения. Тези промени засягат всички области на архитектурно творество. Те се проявяват както в отделните сгради, така и в най-сложните архитектурни обекти - селищните образувания. Разбира се, в различните по клас и вид архитектурни произведения измененията протичат под различна форма. Някъде се променят изцяло принципите на организация на обектите, другаде са изменят само някои от функционалните връзки и планова структура или пък само технологията на изпълнение. Дълбочината на измененията зависи от това, доколко обектът е .свързан с появата на нови форми в обществения живот и производство. Колкото е по-тясна тази връзка, толкова по- основно се изменя функционалното предназначение на архитектурното произведение и оттам и неговата структура.

Седмица 9Архитектурно-историческа система на Новото време ХІV -ХХ в. Определения на термина Ренесанс.Илюстративни материали

Традиция и иновация Разглеждането на архитектурното развитие като динамично единство от процеси, протичащи във времето и пространството, очертаването му във формата на огромна пространствено-времева спирала показва, че отделните епохи не са циклично обособени. Те са свързани, като състоянието в междинните периоди е сложна сплав от черти на старата и новата система. Това именно са периодите, през които в недрата на старото се ражда новото, за да го отрече и се утвърди като качествено обособено явление, но през които старото е още жизнеспособно, а новото недостатъчно оформено и готово за самостоятелен живот. В тях се разгръщат с пълна сила два основни процеса, които осигуряват динамичната цялостност на архитектурното развитие – процесите на традиция и иновация. Както във всички останали системи, така и в архитектурно-историческите съществуват процеси, които са ограничени в границите на системата, но съществуват и процеси, които пронизват няколко, а понякога и всички исторически обособени периоди и именно чрез тях се осъществява цялостта на архитектурното развитие в историческото време . Те определят до голяма степен насоките на реализация й и скоростта, с която протичат „вътрешните”

архитектурни процеси. Също така, чрез техния ход се осъществява характеризиращата движението настъпателност с присъшата й „непрекъсната прекъснатост”. Първият от тях се реализира чрез еволюционни натрупвания в продължение на дълги периода от време. Неговото протичане се извършва и на двете нива на реализация на архитектурата - едновременно на ниво организация на жизнената среда и на ниво формиране на художествения образ. При това в хода на неговото протичане двете нива могат да се реализират успоредно, но могат и да се разделят, като едното от тях избързва или изостава по време от другото. Според възприетата от общата естетика терминология този процес носи названието "традиция". Архитектурната традиция обема устойчивите черти на архи¬тектурното творчество и ги пренася от една система в друга. Това пренасяне обаче не е директно, а представлява сложен процес, изменящ характеристиките си в зависимост от конкретните условия. Традицията не е просто предаване на форми от една архитектурно-историческа система в друга. Тя е сложно опосредствено свързване на епохите в хода на тяхното настъпателно разгръщане във времето. Чрез традицията се извършват изменения на онези елементи и форми, принадлежащи на старата система, които преминават в новата. Тъй като те не могат да бъдат възприети от новата система във вида, в който са съществували в старата, то именно традицията е процесът, в който и чрез който се формират устойчивите константи, предавани от старата архитектурна система на новоорганизиращата се. Чрез нея системите осигуряват своите взаимовръзки по време на развитието си по оста на времето, Поради факта, че архитектурното развитие като всяко развитие е подчинено на закона за отрицание на отрицанието, това предаване става не директно, а като се прескачат дълги периоди от време. Най-често това е епохата на съществуване на предшестващата архитектурна система като новата архитектурна епоха търси творчески импулси не в непосредствено цредшествуващата я, а в нейната предшественица, прескачайки системата в чиито недра се е родила, но която отрича, и черпейки потенции от по-дълбоката древност. Но независимо от продължителността на времевите периоди при предаване на традицията, това, което е задължително, е предаденото да бъде издигнато на новото ниво, за което се предназначава. Само тогава традицията играе роля на положителен фактор в архитектурно-историческия процес. В архитектурната теория и в архитектурната практика, и най-вече в актуалната архитектурна критика, често съществува банално разбиране на архитектурната традиция. Тя бива трактована едва ли не като непосредствено "заемане", като директно предаване на елементи и форми от една епоха в друга. По такъв начин се откъсва архитектурата от историческото ниво на формиране на съзнанието. Счита се възможно пренасянето на цялостни структурни елементи и форми, създадени от определен тип съзнание в епоха, характеризираща се със съвършенно друг тип съзнание. Подобни опити винаги водят до колизии в развитието. Те най-често са породени от погрешно разбрано желание за запазване на „националната специфика”. Тази погрешна постановка спъва нормалното протичане на архитектурно-историческите процеси и забавя твърде чувствително архитектурното развитие на цели региони .

Вътрешно противоположен по характер и насоченост, но в същност неотделим от традицията е процесът на новосъздаването, иновацията, обновлението. Негов резултат е раждането на нови елементи и форми, които са част от структурата на всяка нова архитектурна система. Чрез новаторството системата осигурява прекъсване, революционен скок от едно качествено състояние в друго. По такъв начин се осигурява настъпателността на архитектурното развитие, неговия сложен, диалектически противоречив ход, ръководен от взаимно обусловено свързаните процеси на традиция и иновация. Динамичното равновесие межзу тези два процеса е необходимост за нормалното протичане на архитектурните процеси, Всяко негово нарушаване. довежда до болезнени отклонения в развитието на архитектурата. Това прави изучаването на двустранния процес "традиция-иновация" необходимост както за опознаване на историческото минало, така и за прогнозиране на архитектурните процеси в бъдеще. Системният анализ на архитектурните форми от гледище на значението, на което са носители, е предпоставка важният проблем за съотношението между новаторството и традицията да не бъде повече обясняван само с помощта на догадки и интуитивни прозрения, а обсегът на догатките да се стеснява все повече, отстъпвайки място на логичното познание.

Архитектурно-историческа система на Новото времеАрхитектурно-историческа система на Новото времеЕвропа ХІV в.- ХХ в.

Параметри на мегасистемата АИСНВОбщност на социалния строй – буржуазен, разцвет на банковото дело. В производството нови технологии- манифактура. Общност на религиозната идеология – християнство: католицизъм, протестантство – лютерантство и калвинизъм, англиканствоОбщност на филисофските направления –хуманистичен индивидуализъм, рационализъм, научно мисленеОбщност по територия: Западна Европа Времеви граници от ХІV век до ХХ век

Ключови идеи и свойства1. Иерархичност1.1Архитектурно-историческа система на Новото време мегасистема1.2Архитектурни системи на отделните национални държави в нейните рамки: френски Ренесанс, скандинавски ваза ренесанс и пр.2.1 Стилови системи в рамките на АИСНВ: Ренесанс, Барок, Сецесион2.2 Стилови системи в границите на отделните народности и кралства.2.3 Стилови системи в творчеството на отделни архитекти: Паладианска архитектура и пр. 3.1 Функционални системи: нови видове и типове сгради,

Цялостност Предпочитан клас и вид архитектура /поставяне на ударение/ - профанна с обществено предназначение 1.1 Дворци на владетели и богати буржуа 1.2 Банки 1.3. Сгради на градското управление и сгради със социално предназначение: сиропиталища, болници 1.4 Университетски сгради, библиотеки, театри, музеи и галерии, 1.5 Занаятчийско- търговски градски домове

Сакрална архитектура: катедрали, селищни храмове, манастирски храмове. 2.1 Сиропиталища и училища в манастирите и към храмовете 2.3 Библиотеки към манастирите и храмовете 2.4 Занаятчийски и селски къщи

. Градоустройствени схеми, наследени и новосъздадени3.1 Функционални видове селища: градове и села3.2 градове с индустриално и манифактурно производство, села и единични ферми със земеделско производство

Ключови компоненти:1. Основни композиционни и конструктивни елементи. Типологични сходства и процеси на трансформация. Традиция и иновация1.1 Площадът 1.1 Куполът – символна функция и развитие на типологията му.2. Строителни и конструктивни умения2.1 Организиция на строителното дело и обучение. Индивидуалност на архитектите

Предпочитание към определен вид изкуства и начин на взаимодействие с тяхНачин на взаимодействие . Неорганично взаимодействие между архитектурата и изкуствата включени в нея

1. Предпочитани изкуства: живопис - кавалетна – портретна живопис 2.1 Стенопис със светски сюжети 2.2 Фигурална скулптура2.3 Фигурална стъклопис

КОМПОЗИЦИОННИ ПРИНЦИПИ НА НОВОТО ВРЕМЕ1.Подчертаване на надлъжната ос - насоченост2. Единство на пространствотоа/ Единство изградено на принципа на съгласуванетоб/ Единство чрез съподчинение. Създаване на композиционно пространствено ядро.в/ Централно решение на плановата схема на сградите и представителните им фасади.г/ Площадът, център на селищната композиционна схема3. Степенуване и ритъм4. Ритмични пространствени групи

Седмица 10Архитектурно историческа система на Новото време. Барок, класицизъм и нео-стилове.Илюстративни материали

Към проблема за влиянията в архитектурата

Проблемът за влиянията, които въздействуват върху архитектурата на дадена епоха или на дадена страна е всъщност проблем на комуникация между отделни архитектурни системи. Архитектурата като динамична система притежава присъщи на нея отношения между елементите на вътрешните й структури, и също така определени от спецификата й възможности да встъпва в комуникация с други системи. Начинът, по който осъществява процесите на комуникация, е в основни линии еднакъв с общия модел на информационния процес, протичащ между системи от подобен род. Известно е, че една система не може да възприеме информация, да я преработи във вътрешните си структури и като обогати по този начин собствената си организация да предаде вече преработената информация на друга система, ако не разполага с информационен фонд, с комплекси от познания, съответствуващи на получаваната информация. Върху този предварително изграден информационен фонд, който Чарлс Сандърс Пърс нарича „интерпретант”, се наслагват външните въздействия, които само по този начин могат да бъдат възприети от системата приемател. В противен случай информационните импулси протичат през нея, без да могат да бъдат поети и преработени от вътрешните й механизми и без да се осъществи информационен процес. На тази закономерност се подчиняват и процесите на комуникация между архитектурните системи. При всяка от тях комуникативните възможности зависят от степента на вътрешното й структуриране, при което остават повече или по-малко "свободни валенции” в информационния фонд, който притежава. От своя страна, фондът се формира чрез получени от мегасистемата-родител информационни комплекси и затова релационните свойства на архитектурно-историческата система се определят от обществената действителност, чиято рожба е. Най-леко осъществими са връзките межлу архитектурни сис¬теми, принадлежащи към сходни обществено-икономически стадии, при които се обогатяват вътрешните структури на всяка поотдел¬но, откриват се нови канали за връзка и се подтиква развитието както на приемащата, така и на предаващата система.

Епохата барокСЪЩЕСТВУВАТ няколко определения за барока, които не се покриват напълно. За някои

учени и видни историци, занимаващи се с история на изкуството, това понятие означава период от европейската живопис, архитектурен стил, културно явление, намерило най-ярък израз в изящните и в приложните изкуства. За подобно разбиране, всъщност напълно оправдано, барокът е преди всичко визуален начин на изразяване. Но за други учени специалисти по история на литература думата барок е придобила по-общо значение: едно ново отношение към живота — ехо от голямото културно и естетическо оживление през

Възраждането, настъпило след тежката духовна и религиозна криза по време на Реформацията.

Онова, което дава названието „барокова" на един нов вид литература, отбелязваща първите си прояви между 1620 и 1630 г. и достигаща върха на своето развитие към 1660 г., се състои именно вьв въздействието на контрастите: представителите й се наслаждават на чувствсиата красота на нещата, която описват разточително, дори с прекалено изобилие от подробности, но са в сьстояние и да потъват в мрачни мисли за вълнуващите тайнства на живота и вечността. Бароковият театър възпява героизма и храбростта, за да противопостави по-ярко тези добродетели на любовната страст в сблъсъци, представени с необикновена сила, красноречие и вдъхновение. Именно тези качества откриваме в драматичните произведения на немския бароков поет Даниел Каспер фон Лоенщайн и дори на неговия френски съвременник Жан Расин.

Бароковото отношение към живота намира красноречив израз както в архитектурата и живописта, така и в литературата и музиката. При всички тези изкуства най-яркият белег на барока е динамичната връзка между отличното владеене на формата, силното желание да се вдъхне чувство за движение и любовта към украсата на детайла. Във всички страни, където това изкуство е оставило дълбоки и незаличими следи, има опасност то да бъде надценено до такава степен, че всички шедьоври на изкуството и литературата от XVII век да бъдат определени като барокови, това често се случва в Италия, Испания, Латинска Америка, а също и в Австрия, Германия или Чехия.

В замяна на това в Англия и във Франция съществува силна и всъщност съвсем разбираема неприязън към толова мъглявата употреба на това определение. Трябва да се отбележи, че ъв всички страни със силни протестантски традиции като Великобритания и САЩ барокът се смята за явление, свързано с римския католицизъм и следователно чуждо на националната култура. Случаят с Франция показва, че положението не е толкова просто, защото там барокът съвпада с онзи „класицизъм", с който французите основателно се гордеят и който, с право или не, смятат за пълна противоположност на барока.

Барокът се разпространява с различна бързина и сила в отделните райони. Влиянието му върху разните сфери на изкуството и литературата, както и взаимовръзката му с местните обичаи и навици, не са еднакви навсякъде. Италия — люлката на Възраждането, изиграва важна роля за появата и разпространението на барока в Европа. Трябва ли обаче да я смятаме за единствен източник на това движение? Може също да се твърди, че барокът изразява една нагласа и един мироглед, които се появяват едновременно в различни точки на Европа и дори имат съответствия в такива далечни страни като Ирак при царуването на шах Абас (1587—1629 г.), Китай от периода на първите Цин и Япония от времето на големия драматург Шикамацу (1653—1725).

Но да се върнем към Европа и християнския Запад. Ако трябва да посочим двата фактора, които допринасят най-много за бурното разпространение на барока, несъмнено трябва да се спрем върху укрепването на централната власт и върху нарастващата популярност на спектаклите и театъра. След игрите от епохата на Римската империя отпреди хиляда години в Европа няма подобно двойно явление. Под съвместното влияние на абсолютизма и театъра пищните празници, организирани от богатите владетели през XVII век в новите им, великолепно украсени дворци, се превръщат в привилегировано средство за изява на бароковата естетика, ако се изключат разкошните церемонии и монументалните сгради на римската католическа църква. С големия си политически усет и духовен авторитет над всички църквата се проявява като щедър покровител на бароковите художници, музиканти и поети. Следователно значението на тези три фактора за разцвета на европейския барок — кралската власт, духовните ценности и любовта към театъра — не може да бъде преувеличено.

Седмица 11ОТКЪСВАНЕТО: Arts and Grafts, Art nouveau, Modern, Secession, Jugendstile / Изкуства и занаяти, Ар Нуво, стил Модерн, Сецесион, Югендстил/Илюстративни материали

"Сецесионът" - стил или етап

За световната архитектура преходът между деветнадесети и двадесети век е преход не само между две столетия, но и между две архитектурни системи. Бурното раззитие на техниката, възникването на големи индустриални центрове, концентрацията на капиталите, новите социални разслоения, и революционните движения, с които е наситен деветнадесети век, разкъсват връзките между бурно развиващата се икономическа и технологична основа върху която се гради архитектурата и остарялата архитектурно-историческа система. Епохата на Ренесанса, не разполага с типовете сгради, необходими за една високоразвита градска цивилизация. Представителните обществени сгради, предназначени за обслужване на избран брой хора, доведени до съвършенство от старата архитектура, не отговарят на новите утилитарно-технически и социални изисквания. Създадените от индустрията нови строителни материали - чугуна, стоманата, стоманобетона и стъклото пораждат криза в архитектурата. Съществуващата архитектурно-художествена система не може да се приспособи към формите на новите конструктивни системи, чрез които единствено могат да бъдат приложени в строителството индустриално произведените строителни материали. Тя е достигнала до степен на развитие, която й отнема възможността за гъвкавост и бързо приспособяване. Въпреки всички опити за обновяване, степента на ентропия е така висока, че старата архитектурна система е осъдена на загиване. През последния период от нейното съществуване, който обхваща почти целия XIX в., старанията да бъде задържана довеждат до непрекъснато връщане към миналото и „възраждане” на стилови форми от неговите периоди на разцвет. Тези напразни опити раждат неостиловете. Пораждащи се последователно и заменящи се бързо един от друг, те използуват формите на големите стилове — Ренесанс, Барок и Класицизъм, които прилагат към неподходящи за тях видове сгради, конструкции и строителни материали. По такъв начин през втората половина на века се достига до пълна еклектика, до архитектура в която се „сглобяват” форми от различни стилови направления, до трескаво подменяне на една архитектурна мода от друга. Романтичната еклектика на историческите стилове е резултат от изчерпване възможностите на архитектурната система, и тя трябва да бъде заменена с нова, за да бъде възстановена нарушената връзка между човека, създател и консуматор на архитектурата, и архитектурното творчество. Осемдесетте години на XIX в. представляват своеобразна граница, след която се поставя начало на нова архитектурна система. Както всеки преходен период, последните две десетилетия на XIX в. изобилствуват с противоречиви явления и привидно откъслечни факти. Явленията на прехода са усложнени от краткото време, през което трябва да бъде извършен. Докато в миналото преминаването от една архитектурна система в друга става за достатъчно дълго време и новите формообразуващи процеси са осмисляни в течение на столетия, условията в епохата на първата техническа революция не дават възможност за подобна бавна еволюция. Преходът от архитектурната система на новото време в системата на съвременната архитектура се извършва за няколко десетилетия и то в навечерието на първата обществено-политическа колизия обхванала почти целия свят – Първата световна война. Невъзможността да се изгради за толкова кратко време ясна система от архитектурни форми и композиционни принципи насочва търсенията на първо време повече в областта на архитектурно- пластичните форми. По такъв начин се създава привидното впечатление, че се касае само до формални опити за откъсване от старите художествени похвати. За това впечатление допринася и начинът, по който се формират новите направления в архитектурата. Появили се без теоретичен манифест и без формално обединяване на техните привърженици, те заливат за кратко време европейските страни, за да изчезнат също така бързо, без да може да се определи точната продължителност на тяхното съществуване. В различните страни тези явления носят различни названия. Английското движение „Изкуства и занаяти”, което има като идеен вдъхновител Джон Ръскин и обединява главно дизайнери и художници е всъщност първата стъпка към ново мислене в архитектурата. В Белгия творческото обединение на художници и архитекти, представители на новите тенденции в архитектурата и изкуството, се наименова „двадесетте", в Германия новото направление носи името Югендщил, във френската архитектура е известно като „стил флореал" или Арт-Нуво, в Чехия и Австрия се разпространява под названието Сецесион. Може би последното название изразява най-точно характера на това течение, откъснало се от официалното направление на романтичната еклектика и скъсващо с цялото архитектурно

развитие до този момент. Разнородните течения на сецесиона не се отличават с единство на формалните белези. Белезите на новозараждашото се не достигат до стройна външна изява, не изграждат архитектурен „ордер", характеризиращ големите стилове. Сецесионът е подготвителен етап в създаването на новата, голяма архитектурна система и белезите, които го характеризират, са все още скрити във функционално-композиционните основи на неговата архитектура. Поради това той не се отличава с единство между композиционните и външно формалните белези. Скъсвайки с еклектиката на XIX в., създателите на сецесиона възприемат като своя основна задача осмислянето на функционалните и художествените проблеми, които новата материална база на архитектурата поставя. Реализациите на тази задача невинаги отговарят на мащабите на замисъла, но дори вече самото поставяне на проблемите е огромна крачка напред. Тези основни проблеми, които получават развитие и достигат до пълната си изява едва в архитектурата на следващите периоди определят сецесиона не само като течение на формални търсения, а преди всичко като сбор от явления, ознаменуващи началото на новата архитектура. Основен белег на новото разбиране за архитектурата е изграждането на обемните решения по принципа отвътре- навън. Решаващи в общото обемно решение са вътрешните пространства, чиито форми и големина диктуват цялостната външнообемна композиция на сградите.

Интериорът става за архитектите на сецесиона основна задача. Неговото оформяне, доброто му функционално решение, използуването на всички познати средства за постигане на възможно най- високо ниво на комфорт са задачи, които те особено умело решават. Освободени от ограничаващите изисквания на старите конструктивни системи, помещенията стават просторни и преливат свободно едно в друго. Създавайки усещане за пластично пространство, те предвещават навлизането на динамичното начало в архитектурата, най-голямата революция в архитектурното мислене до тогава, намерила своето осъществяване в архитектурата от втората половина на ХХ век.. Отхвърляйки скованите симетрични схеми, на които се подчинява архитектурната композиция от Ренесанса до последните десетилетия на XIX в., архитектите на сецесиона внасят принципите на динамиката и органичността и във външната архитектура. Тя отразява съотношенията между вътрешните обеми. Фасадите остават равностойни, те вече не се делят на главни и второстепенни. Оформени еднакво грижливо, те също както вътрешните пространства са замислени да бъдат възприемани в движение. Статичността все повече се заместя от едновременно възприемане в пространството и времето. Сецесионът се връща към проблема за художествено изразителната форма на конструктивната система. Стремейки се да намерят естетически израз на новите конструктивни материали и системи, архитектите от тази епоха за първи път след изчезването на готическата архитектура си поставят за цел създаването на изразителни форми на конструкцията, извеждане нейната естетика чрез конструктивната логика и възстановяване на органичността на архитектурата. Въвеждането на нови материали, масовото прилагане на стъклото и стоманата в новата архитектура, серийното производство на строителни детайли са неща, които архитектурата на XX в. дължи изцяло на сецесиона. Пластичният декор, с който си служат майсторите на сецесиона, е много разнообразен. Формите, които получава, не почиват на никоя съществуваща досега стилово-декоративна система. Те са създавани винаги със стремеж да отразяват пластичните възможности да материала, от който са изготвени. Внимателният анализ показва, че в архитектурата на сецесиона намираме набелязани или отчасти решени почти всички основни белези на съвременната архитектура. Затова проблемът на сецесиона с право е смятан за ключов проблем при оценката на всички явления в архитектурното развитие от края на XIX и началото на XX в. Докато началните прояви на сецесиона се отличават с известна космополитна еднотипност, съответствуваща на атмосферата от края на века, в началото на новия век, като естествен резултат от изостряне на отношенията между европейските страни, архитектурното течение се разпада на многобройни местни варианти. В тях намират израз националните настроения, които се засилват твърде много в периода предшестващ Първата световна война. Особено подчертан е този процес в по-малките европейски страни, където архитектурата на новото течение едва сега прониква и където тя основно възприема формата на „национално-романтични направления" Особено силни са тези направления в Скандинавските страни и във

Финландия, но също и в Унгария, Чехия и Словакия. Почти по времето на разцвета на Австрийския сецесион неговото влияние е пренесено и в новоосвободена България от патриарсите на новобългарската архитектура: Петко Момчилов и Юрдан Миланов, за да намери най-ярък израз в творчеството на Георги Фингов.

Седмица 12Към проблема за влиянията в архитектурата

Проблемът за влиянията, които въздействуват върху архитектурата на дадена епоха или на дадена страна е всъщност проблем на комуникация между отделни архитектурни системи. Архитектурата като динамична система притежава присъщи на нея отношения между елементите на вътрешните й структури, и също така определени от спецификата й възможности да встъпва в комуникация с други системи. Начинът, по който осъществява процесите на комуникация, е в основни линии еднакъв с общия модел на информационния процес, протичащ между системи от подобен род. Известно е, че една система не може да възприеме информация, да я преработи във вътрешните си структури и като обогати по този начин собствената си организация да предаде вече преработената информация на друга система, ако не разполага с информационен фонд, с комплекси от познания, съответствуващи на получаваната информация. Върху този предварително изграден информационен фонд, който Чарлс Сандърс Пърс нарича „интерпретант”, се наслагват външните въздействия, които само по този начин могат да бъдат възприети от системата приемател. В противен случай информационните импулси протичат през нея, без да могат да бъдат поети и преработени от вътрешните й механизми и без да се осъществи информационен процес. На тази закономерност се подчиняват и процесите на комуникация между архитектурните системи. При всяка от тях комуникативните възможности зависят от степента на вътрешното й структуриране, при което остават повече или по-малко "свободни валенции” в информационния фонд, който притежава. От своя страна, фондът се формира чрез получени от мегасистемата-родител информационни комплекси и затова релационните свойства на архитектурно-историческата система се определят от обществената действителност, чиято рожба е. Най-леко осъществими са връзките межлу архитектурни системи, принадлежащи към сходни обществено-икономически стадии, при които се обогатяват вътрешните структури на всяка поотделно, откриват се нови канали за връзка и се подтиква развитието както на приемащата, така и на предаващата система. Явленията в периодите на смяна на две архитектурно-исторически системи се развиват нееднозначно. След като е преминат върховият момент на прехода процесите нямат равномерен, а спорадичен характер. Разбира се, определението "момент" е също много относително в архитектурната история, която се реализира през продължителни периода от време. Употребяваме това понятие обаче, за да фиксираме елемента на прекъсване, който е най-съществена характеристика на явлението. Този момент е последван от един или няколко последователни етапа на "възвръщане" към старото. Старата система не желае да се откаже от правата си и подобни периоди на реакция са закономерни и съпровождат всеки архитектурно-исторически преход. В тях се изчерпва последната съпротивителна енергия на старата архитектурна система, бавно и в непрекъснатата борба с новото. Когато съпротивителните сили на старата система изчезнат напълно, новата встъпва в правата си и използува от нея само онова, което й е необходимо като го превръща в елементи от собствените си структури, превръща го в традиция.

Въпреки че както "прото , така и "пост " периодите са относителко кратки и обхващат предимно явления от сферата на формообразуването, тяхното значение в общия поток на развитието е много голямо. Те са закономерно обусловени и в тях се отразяват специфичните закономерности на развитието, ето защо тяхното определяне по вид и продължителност е възможно само при системен анализ на архитектурно-историческите процеси.

Най-обхватните по време и територия архитектурно-исторически системи притежават още една твърде характерна особеност. Тъй като се реализират в пространството на големи географски зони, чиято територия понякога обхващаща цели континенти, те включват многобройни народностни и национални архитектурни системи в полето на своята реализация.

Първият етап от встъпване в тази обхватна цялост принуждава по-малките системи да отхвърлят част от спецификата на своето народностно или национално своеобразие. Водени от стремежа да усвоят нови структуроизграждащи и формообразуващи принципи, те преживяват известно "унифициране". Изграждането на общоважими за епохата принципи измества през този първи период проблемите за националното своеобразие. Те възвръщат своите права след като бъде преминат периода на преход в новата система и бъдат установени нейните основни закономерности. Тогава националното своеобразие, което е историческа категория, отново заема важно място в развитието н националните и народностни системи. То обогатява на национална почва общите закони на системата, създава многообразие от белези в нейните общи рамки и по такъв начин допринася за разгъване на всички възможности на ''голямата" система, Като развива специфичните си черти, архитектурата на отделните националности повишава способността за взаимодействие с други системи от същия вид, тъй като има какво да им даде и едновременно изработва механизми, с помощта на които може да възприема въздействия от тях на страна. По такъв начин нарастват възможностите за вътрешни взаимовръзки между елементите на мега системата, а това обогатява нейните структури, като повишава степента на вътрешната й структурираност.

Задание за реферат №2“ Авангардни направления в европейската архитектура от края на ХІХ в. до Първата световна война.”

При разработката на темата изходна позиция е, че цел на привържениците на Сецесиона е създаването на Нова естетическа култура. Тя предполага промени в архитектурното мислене в две насоки:1. Стремеж към органичност на архитектурата – формата се изгражда от: конструкция, пластичен детайл, декоративен орнамент, живописна декорация. 2. Промяна на мястото и ролята на декортивно- приложните изкуства в архитектурната среда. Те вече не са “прибавка” към архитектурната форма, а участват активно в изграждането й.

Започвайки от английското движение “Art and Srafts” и най-вече от творчеството на Чарлс Макинтош изложете, без особени подробности, направленията в Централна Европа, техните центрове: Брюксел, Виена, Мюнхен и пр. като подчертаете техния “над-национален” характер, или по-точно стремежа на творците да избегнат националната окраска, да създадат “световно изкуство”,”изкуство без граници”.

След това обозначете териториите, които са гранични, и в които историческите предпоставки подклаждат стремеж към “националното” т.е. помагат да се роди “Национално-романтичен Сецесион” : Швеция и Норвегия, Унгария, Чехия и Словакия /в и извън рамките на Австро-Унгария/, Полша, Балканските страни след освобождаването им от Османското господство, Русия и пр.

Опишете различията в декоративната палитра на Сецесиона в централните европейски страни и в страните където той се проявява в национално-романтичния си вариант.

Обяснете съвсем кратко противоречието “скъсване и придържане към националната традиция”, което изглежда твърде странно, но е историко- художествен факт. Може да си послужите и с примери от живописта : Густав Климт, Алфонс Муха и Иван Милев и пр.

По желание може да изберете подтемата:„Българският национално-романтичен Сецесион до Първата световна война. Декоративна палитра. Представители : архитекти и художници – декоратори.”Начало: петък, 27 май 2011, 09:20 Краен срок: вторник, 14 юни 2011, 09:20

Помощен материал за реферат 2:

1. Някои автори считат творчеството на Джон Ръскин,Филип Уеб и Уилям Морис, работили през втората половина на XIX в., като начало на сецесиона /откъсването/ в приложните изкуства и архитектурата. Също така съществува мнението, че повод за зараждането на виенското

направление на сецесиона е била изложбата на шотландеца Чарлз Р. Макинтош във Виена, създател на художественото училище в Глазгоу.2. Родоначалник на новото течение в Австрия е виенският архитект Отто Вагнер. През 90-те години той изяснява теоретическите си позиции в книгата Съвременна архитектура 1896, утвърждавайки, че архитектурното произведение може да бъде съвременно само когато е изпълнено със. съвременни материали и изградено със съвременни конструкции.Според него : ,Всеки нов стил постепенно се ражда от предшествуващите, когато новите конструкции, новите строителни материали и новите задачи, стоящи пред човечеството, изискват изменение, на остарелите форми."

Негови ученици са Иозеф Мария Олбрихт и Иозеф Хофман. По същото време в духа на виенския сецесион работи и Адолф Лоос, създателят на направлението на „пуризма" в съвременната архитектура.3. Ярък следовник на новото мислене в Бохемия е Мартин Туркан4. Основоположници на Ар Нуво в Белгия са Виктор Хорта, Павел Анкар и Анри Ван де Велде.5. В Германия новото стилово течение се нарича Югендщил, название произлязло от наименованието на списанието Югенд, в което през 1886 г. били изложени творческите му принципи. Главен негов представител е Петър Беренц. В ателието на Беренс започват творческия си път двама от видните представители на съвременната архитектура Валтер Гропиус и Лудвиг Мис ван дер Рое.6. Първи френските архитекти Огюст Перре, Ектор Гимар и Теодор Гарние изявяват пластичните възможности на стоманобетона в архитектурата.7. Сецесионът в Чехия се създава под влиянието на виенския сецесион. Негов първомайстор е Ян Котера, ученик на Отто Вагнер. Той както и неговите последователи Отокар Новотни, Йозеф Гончар и Павел Янак за кратко време преминават през етапа на сецесйонната архитектура, за да преминат към функционалните и конструктивните решения на рационалната архитектура.8. Представители на сецесиона в Чехия са: Иозеф Фанта, Антонин Балсанек, Освалд Поливка, Охман9. Антони Гауди е изразител на новите виждания в архитектурата в Испания

Седмица 13Конспект. Литература.

„Изкуството архитектура през вековете” Конспект

1. Архитектурна история и теория. Архитектурното творчество като единен процес, непрекъснато изменящ се във времето. Традиция и иновация, двигатели на архитектурно-историческия процес. Роля на архитекта в изграждане на културния модел на определена епоха.2. Информационен процес в архитектурата. Интерпретантът на Пърс. Да гледаш и да виждаш. Архитектурно облъчване. Канали на архитектурно въздействие.3. Методика за изучаване на архитектурните обекти 4. Приложение на системен подход при изучаване на архитектурната история. Видове системи: архитектурно-исторически, стилови, архитектурно-функционални. 5. Архитектурно-историческа периодизация Архитектурно-исторически системи н техните основни характеристикиа/ Античност: Двуречие, Древен Египет, Древна Гърция, Републикански и Императорски Римб/ Средновековие: Византия, Западна Европав/ Ново време: Ренесанс и Барок в европейските страни.г/ Начален етап на системата на Съвременната архитектура. Авангардни течения в европейската архитектура от средата на на ХІХ в. до Първата световна война.

Препоръчителна литература

Алберти. Л.Б. Десять книг о зодчестве. Том I и II. Москва, 1935 и 1937.Ангелов Д., Византийската култура.С., 2009Всеобщая исория искусств. Том второй. М.,1960Всеобщая история архитектуры в 12 томах. М., 1949 – 1977, Берталанфи Л. Фон. Общая теория систем, пер. с англ.,М. 1966 Бичев М. Италиански дворци.С.,1943Бичев М. Архитектурата на Ренесанса. С., 1954Бичев М. Архитектурата на Новото време. С.,1958Буркхадт, Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Прев. От нем.С., 1947Вельфлин Г. Ренессанс и барокко, 1888, пер.рус.М.1913Вельфлин Г. Пролегомены к психологии архитектуры, 1886 дисс, раб. публ.1946Винкелман Й.Й. История на изкуството на древността. София, ДИ „Български художник", 1970г. Винкельман И.И. Избранные произведения и письма. М., 1996Вълков, Благовест. За синтеза на архитектурата с монументалните изкуства. Изд. „Български художник”. София, 1978Гропиус В. Границы архитектуры М.,1971Гуковский М.А. ; Итальянское Возрождение. Т. 1. Л., 1947 (2-е изд., испр. и доп. 1990)Да Винчи, Л. Книга о живописи. Встъпителна статия от В. Н. Лазарев М.,1934Иконников, А.В. Функция, форма, образ в архитектуре. Стройиздат. Москва, 1986Коева, М.. Въведение в архитектурната история и теория. ЕИ „LiterNet”. Варна, 2003Конрад, Н.И. Запад и Восток: Статьи. - М.: Наука, 1966. - 519 с.; (2-е изд.) М.: Наука, 1972.Моль А. Социодинамика культуры. Пер. С фр. М.,1973Моль А. Теория информации и естетическое восприятие. Пер.с фр. М.,1966Панофски, Ервин. Смисъл и значение в изобразителното изкуство. Изд. „Български художник”. София, 1986Палладио А. Четыре книги об архитектуре. Москва, 1938.Раппапорт, А.Г. –Сомов, Г.Ю. Форма в архитектуре. ПроблемьІ теории и методологии. Стройиздат. Москва, 1990Швидковский, О.А. Гармония взаимодействия. Архитектура и монументальное искусство. Стройиздат. Москва, 1981Эстетика Винкельмана и современность. М., 19941988, Borisova, E., et Sternin, G., Russian Art nouveau, Rizzoli, New York.1989, Borsi, Fr. et Godoli, E., Paris. Art nouveau. Architecture et décoration, Marc Vokaer, Paris.Pevsner Nikolaus. An Outline of European Architecture (1943)1936, Pevsner, N., Pioneers of Modern Design from William Morris to Walter Gropius, Penguin Books, (nouvelle édition 1960), Londres.1908, Ruskin, J., The Two Paths-Lectures on Architecture and Painting Pre-Raphaelitism, Londres-Paris-New York.Terra Byzantica. Blogspot.com1955, Zevi, B., Storia dell’architectura moderna, Torino1863-1872, Viollet-Le-Duc, E., http://bg.wikipedia.org/http://www.greatbuildings.com/http://www.gaudiclub.com/ingles/i_vida/i_menu.htmlhttp://www.charlesrenniemac.co.uk/http://artnouveau.pagesperso-orange.fr/en/artistes/guimard.htmhttp://www.henry-van-de-velde.com/http://www.kettererkunst.com/bio/joseph-maria-olbrich-1867.shtmhttp://www.hortamuseum.be/main.phpWren and His Place in European Architecture, 1956

Седмица 14Възрожденската архитектурна естетика

Eстетическият идеал на възрожденските българи е всъщност своеобразна проекция на тяхната национална и революционна идейност. Архитектурата и изкуството на тази епоха са неизчерпаем източник за сложния вътрешен свят на своите творци и потребители, който винаги е оставал неразбираем (ориенталски) за хората, формирани в рамките на западната европейска култура с нейната “подреденост”, ”кодифицираност” и точно спазване на правилата, дори в най-смело авангардните изяви. В изкуството на българите, също както в техния вътрешен свят, се сплитат митичното и реалистичното, митологичното с историческия факт, легендата с документалното. Наложеното им от историческото битие съществуване едновременно в няколко исторически времена е изградило архетипа за относителност на времето и съвмествяването на явления от различни епохи за българското съзнание не представлява трудност. През Възраждането духовната народностна енергия избухва с такава сила, че създаваното от нея, без да бъде съвършено като израз, или да принадлежи на определен стил, завладява със своята жизненост, наситеност с вътрешна енергия, искреност и непреднамереност.

Връзките с античната традиция, много силна по българските земи, които са едно от местата, където тя се създава, съществуват през средновековието, оцеляват по време на османското средновековие и се “възраждат” по специфичен начин през епохата на Българското възраждане. Процесите са сходни с тези в централните и северни части на Европа, въпреки че протичат в напълно различна политико-социална обстановка, откъдето идват и “особените”, в очите на европейците, форми, под които протичат.

“Особена”, според европейските критерии, е и естетиката на възрожденската епоха, защото тя надхвърля целите на “чисто естетическото” и не признава “стиловата чистота”, пред които се прекланя художествената история на Европа през ХІХ и първата половина на ХХ в. За деятелите на българската култура, възприемащи себе си като “будители”, творчеството има ценност само тогава, когато способства за развитието на националното съзнание. Те считат, че е необходимо изкуство, което да утвърждава и внушава поставените пред народността цели: исторически, просветителски и революционни.

През втората половина на ХХ в. историята на културата разкри необозримите полета на “планетарното” развитие на цивилизацията. Все повече културите не се делят на “класически и провинциални”, на “нисши и висши”, а се възприемат като части от една глобална система, в която всяка заема свое място и играе равностойна роля в развитието. Естествено, за да заеме подобаващото й се място, всяка култура трябва да опознае сама себе си, да изгради собствения си “модел” и да намери съответствията и спецификите му. За Българското възраждане е събран внушителен по обем материал. Предстои той да бъде преосмислен с помощта на архитектурната теория на ХХІ в., да бъде анализиран и тълкуван безпристрастно и да позволи постиженията на тази основополагаща за българската история епоха да получат оценката, която наистина заслужават.

След политическото освобождаване на българските земи и тяхното относително обединяване голяма част от възрожденските процеси отмират, за да бъдат замествани от нови, съответстващи на историческите потребности. Подготвена от Възраждането, българската архитектура приема леко и бързо европейските влияния. Тя активно взаимодейства със средноевропейските и руски архитектурни школи и в края на ХІХ в. е синхронизирала хода на своето развитие с европейските архитектурни тенденции.