ISSN 2367-5055

НИКОЛАЙ ЯНАКИЕВи хората на духа

#89/2015

ii

На 24 и 25 септември 2015 година в Санкт Петербург се проведе Евразийски женски форум, в който

участваха над 700 представители от законодателни и изпълнителни властови структури, делови кръгове, научни и обществени организации, авторитетни дейци на международното женско движение от 70 страни. Председател на организационния комитет на форума бе Валентина Матвиенко, която е и Председател на Съвета на федерацията на Федералното събрание на Руската Федерация. Бяха обсъдени въпроси на социалната сигурност и устойчивото развитие, международното сътрудничество, ролята на жените в икономиката, политиката, журналистиката, социалната интеграция на обществото. Програмата включваше пленарни заседания, кръгли маси, представяне на хуманитарни и благотворителни проекти, изложби. Бе приет заключителен документ, който определи насоките за развитие и укрепване на международното хуманитарно сътрудничество.Сред отличените с почетен диплом

„Обществено признание” на Евразийския женски форум бяха ръководители на обществени организации от Германия, Китай, Полша, Русия, САЩ, a от България – нашата Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ.

Почетен диплом „Общенствено

признание” за Снежана Тодорова

Председателят на СБЖ приветства участниците в Международната среща на журналисти от Балканския и Черноморския регион• четете повече на стр.4

1ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 1

Главен редактор: Станислава ПековаЗам. главен редактор: Петър КрасимировОтговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван ВърбановМеждународни връзки: Борислав ПетрановГлавен секретар: Андриана КоцеваГрафичен дизайн: Симеон ПековФотограф: Мари КъналянPR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков

Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова

Издание на „Ентропи 1” ЕООДСофия, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3,GSM 0888 33 65 19,ISSN 2367-5055

www.blackandwhitemag.bge-mail: contactus@blackandwhitemag.bg

С партньорството на:Съюз на българските журналистиwww.sbj-bg.euСдружение „Найден Геров”Българска федерация на туристите ветерани

Медийни партньори:www.pinks.bgБългарско национално радио

СъдържаниеБурса и Мудания посрещат делегация от СБЖ . . . . . 2„Икономическата криза свършва, кризата в медиите – не! Защо?” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4Джон Пилджър: „Днес имаме нужда от пета власт” . 9Джу Шоучън: „Сътрудничеството ни с българските журналисти е трайно и ползотворно” . . . . . . . . . . 10„Най-тъжният ми портрет е на Станислав Стратиев, с когото бяхме близки приятели.” . . . . . . . . . . . . . 13Любен Генов: Очи в очи с Любомир Левчев . . . . . . . 19Възраждане на българските традиции и фолклор . . . . 20„Фестивал на стенописта – село на личностите“ . . 26Обърни се с гняв назад . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30Паметна плоча възкреси спомена за Асен Русков и съпругата му . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34Сбогуване с принца . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35Изречения от Увалиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37XXIII МФФ „Любовта е лудост”. Наградите . . . . . . . 38На сърцето ми е цяла Азия . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39За „Добрите управляващи и добродетелния град” . . . 43Хонконг, където Западът срещна Изтока и остана . . 47Изкушението Малта . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50Съпричастни към жертвите на геноцида . . . . . . . . 52Хора и събития, известни на историята… . . . . . . . 54АртАфиш . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

1

Гена

Дим

итро

ва –

пр

инце

са Тур

андо

тВъзра

жда

не н

а бъ

лгар

скит

е тра

дици

и и

фол

клор

20

26Ф

естив

ал н

а ст

енна

та

жив

опис

Фед

отов

: „Н

а съ

рцет

о ми

е ця

ла А

зия”

39

3

Абонирайте се за списание „Черно и Бяло” през новата

2016 година

В редакцията на списанието на адрес:София, ул.„Граф Игнатиев” №4, ет. 3,Ентропи 1 ЕООДGSM 0888 33 65 19

Български пощи ЕАДкаталожен №1903

Або

намен

тна

кам

пани

я 20

16г.

2

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Делегация на СБЖ, водена от председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова, пристигна в Бурса по покана на Асоциацията на журналис-тите в Мудания, Турция. В рамките на визитата са предвидени срещи

с кметовете на общини и области, професио-нални журналистически организации и участия в културни събития. Орхан Чифчи, областен управител на Мудания, приветства делегация-та с думите:„Радвам се, че в рамките на европейския ме-

диен проект, който се реализира от турски-те журналисти в партньорство със СБЖ, ще бъде реализиран документален филм на тема „Медиите в България – преди и след присъеди-няването в ЕС“: „Вярвам, че нашето сътрудничество ще е от

полза за двете страни. Сигурен съм в успеха на съвместният проект между журналистиче-ските организации на Турция и България. Бла-годаря за съпричастността и подкрепата на председателката на УС на СБЖ Снежана Тодо-рова. Очаквам, че връзките между медийните ни организации ще прерастнат в поредица от ползотворни инициативи“.Снежана Тодорова заяви: „С моите колеги се

чувстваме изключително щастливи, че сме в Бурса. Тук, на тази земя, преди 170 години Кон-стантин Фотинов издава първия брой на спи-сание „Любословие“, което поставя началото на българския периодичен печат. Реализацията на сегашния медиен проект е гаранция за бъ-дещо успешно партньорство между нашите организации, което е от взаимен интерес“.

От „Европрес“ подариха филм за ПловдивТодорова отправи покана към ръководството

на Асоциацията на журналистите в Мудания за участие в среща на представители на журна-листическите съюзи от балканските страни. „Ще очакваме с огромно нетърпение да видим

филма, който нашите турски колеги подгот-вят, за да видим във фокуса на тяхното огле-дало проекцията на развитието на медийната среда у нас“, посочи Иван Върбанов, главен се-кретар на СБЖ: „Кампанията на СБЖ „Сво-бодата зависи от нас“, която бе проведена по повод Международния ден на свободата на пресата, бе широко отразена и приветствана в Турция. На днешния ден за борба с цензурата

отправяме посланието: „Най-важно е да прео-долеем влошаването на медийната среда, кор-поративната журналистика и автоцензурата“.Областният управител на Мудания бе при-

ветстван от представителите на пловдив-ското журналистическо дружество на СБЖ „Европрес“ Георги Найденов и Екатерина Кючу-кова, които подариха копие от филм, разказ-ващ за богатото историческо наследство на Пловдив, който през 2019г. ще бъде културна столица на Европа.В делегацията на СБЖ са включени и Над-

ка Вардарова и Тодор Попов от самоковското журналистическо дружество, които издават вестник „Приятел“, журналистът от БНР Ни-колай Кръстев, Шевкие Чакър-Нихатова от Ра-дио България – БНР.

В рамките на визитата на делегацията на СБЖ в Турция бяха проведени срещи с Орхан Чифчи – областен управител на Мудания, Сойер Казанчи – председател на Градския съвет на Мудания и членовете на съвета.

Делегацията посети фабриката за маслини „Мармарабирлик“. Директорът Али Йълдъз раз-каза за производствения процес и постижени-ята на най-големия турски производител на маслини и зехтин.Интерес предизвика посещението на българ-

ските журналисти в завода за преработка на кестени, чиито продукти са познати на тур-

Бурса и Мудания посрещат делегация от СБЖ

3ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 3

ския и международния пазар под марката „Кас-таня“.По случай международния ден за борба с цен-

зурата СБЖ бе отличен с почетен плакет в израз на признанието на усилията на Съюза в отстояване на свободата на словото и налага-нето на професионалните и етични стандарти и защитата на журналистическата професия.Приветствия към СБЖ бе поднесено и от

Евгени Василев – консул на Република България в Бурса. Особено вълнуващи бяха спонтанните срещи с български сънародници, които живеят и работят повече от 2 десетилетия в Бурса и Мудания, сред които и маестро Мелтун Ка-диоглу, дългогодишен директор и диригент на Симфоничния оркестър на Бурса.

Малката България в ТурцияПо време на петия ден от своето посещение

в Турция, делегацията на Съюза на българските журналисти се срещна с г-н Йенер Акар, кмет на Община Кестел /Бурса, Турция/. „Нашата община е космополитна – умален

модел на Турция. Първите изселници от Бълга-рия пристигат през 1950г. и са от селата край гр.Пещера. Те донасят и засаждат български ягоди по тези земи, които от този момент се превръщат в един от символите на града, намерили място и в герба на Кестел“, заяви Йенер Акар.По думите му през 1989г. втората вълна бъл-

гарски изселници наброява 11 000 души. „Те обогатиха общината, придадоха цвят и доп-ринесоха за икономическия и културен подем на нашия регион. Българските изселници са най-работливата част от населението“, по-сочи Йенер Акар. Кметът на Община Кестел поздрави делегацията на Съюза на българските журналисти за подкрепата, която оказва на съвместния медиен проект с Асоциацията на журналистите от Мудания.Делегацията на Съюза на българските журна-

листи бе приета и от г-н Зия Полат, областен управител на Община Кестел. „Ние сме част от България, тъй като българските изселници съставляват 70% от общия брой на изселни-ците от други държави. Ние чувстваме бълга-рите като родствен и близък народ“, каза Зия Полат. Областният управител призова всички журналисти да отразяват правдиво реалния живот и политико-икономическите отноше-ния между двете страни.С успешния модел на прилагането на пряка

гражданска демокрация и взаимодействие с местната власт се запознаха българските жур-налисти по време на срещата си с председа-теля на Градския съвет на Община Нилюфер г-н Шази Чавушоглу.„Ние носим България в сърцата си, въпреки

преживените от нас исторически събития, които преобърнаха хиляди човешки съдби. Вие журналистите сте хората, които със силата на словото можете да съграждате или да раз-рушавате действителността. Моля ви, бъде-те обективни, честни и работете за инте-ресите и добрите отношения между България и Турция!“ С тези думи доц. д-р Юксел Юксан, председател на Дружеството на изселниците от балканските страни в Турция, се обърна към българските журналисти. „Помнете исто-рията, пазете традициите и работете със сърцата си за съграждането на един по-добър свят за нашите деца и внуци“, призова Юксел Юксан.В края на работното си посещение в Турция

делегацията на СБЖ се срещна и с г-н Евгени Василев, консул на Република България в Бурса.

Иван Върбанов

4

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

След като представи и приветства делегатите Снежана Тодорова, пред-

седател на СБЖ, откри сре-щата с приятната новина за паметник на Константин Фо-тинов в пределите на Турция. Съюзът на българските журна-листи и Асоциацията на жур-налистите в Мудания, с под-крепата на община Нилюфер, Бурса (Турция), инициират по-ставянето на паметна плоча на Константин Фотинов. Участниците в медийния фо-

рум бяха поздравени от кме-та на община Нилюфер, Бурса – Мустафа Бозбей, чрез пряка видеовръзка.Президентът на Асоциация-

та на журналистите от Му-дания – Явуз Герчекчи сподели, че паркът и голямото дърво – чинар, се намират в района на квартал Гьорюкле, община Нилюфер, където живеят пре-димно изселници от България. Паметната плоча на Фотинов – по идея на председателя на СБЖ г-жа Снежана Тодорова, в

партньорство с Асоциацията на журналистите от Муда-ния, ще бъде вградена в сто-летен чинар, който е под спе-циалната грижа на общината.С подчертано внимание де-

легатите се отнесоха към въпросите за прозрачност, независимост, регулация и са-морегулация в журналистика-та, както и към болезненото нарушаване правата на журна-листите. В края на втората сесия работата на делегатите от срещата беше обобщена в Декларация на участниците в Международната журналис-тическа среща на страни от Балканите и Черноморския ре-гион 20–21 септември 2015г., МДЖ - ВарнаОткъси от забележителните

изказвания и дебатите на сре-щата предоставяме на Ваше-то нимание:

Надежда Ажгихина: „Нараства ролята на журналистиката”„Поздравявам СБЖ с това, че

бе създаден и се развива Бал-

кански и Черноморски медиен център”, така приветства Надежда Ажгихина – вицепре-зидент на Европейската феде-рация на журналистите (ЕФЖ) и секретар на Съюза на журна-листите в Русия, участници-те в международната журна-листическа среща във Варна.„Монополизацията на пазари-

те, икономическите проблеми, съкращаването на работните места – това са процеси, кои-то протичат навсякъде по света. Важно е да се отсто-ява ролята на журналистика-та като значима сфера на об-щественото развитие: Олигарсите в много страни,

следвайки гледната точка на Рупърт Мърдок, се опитват да наложат тезата, че в цифро-вата ера не е нужна журналис-тиката – с нейните етични, професионални принципи и об-ществена мисия. Те изтъкват единствено водещата роля на медийните мениджъри, които ръководят послушни и готови на всичко работници в инфор-мационната сфера. В Русия тези думи се мултип-

лицират от някои чиновници. Ние, журналистите, не сме съгласни с това. Ролята на журналистиката нараства не-имоверно много в епохата на безграничната информационна свобода. Тя служи на обще-ството и помага на хората да направят своя самостоятелен избор. Ние, журналистите, сме уве-

рени, че само чрез солидар-ност може да бъде преодоля-но това изпитание. Надяваме се, че Международният дом на журналистите тук ще се пре-

„Икономическата криза свършва, кризата в медиите – не! Защо?”Под това мото мина Международната среща на журналисти от Балканския и Черноморския регион в МДЖ - Златни пясъци, на 20–21 септември 2015г.

Снежана Тодорова, Надежда Ажгихина и Джим Бюмела

5ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 5

върне в ново средище за наши срещи и ще бъде център за развитие на журналистите в Европа.” коментира Ажгихина.„Журналистиката – в служба

на обществото“ е мотото на МФЖ и ЕФЖ: В Русия, като развитие на това послание се роди инициативата „Диа-лог на доверието“, която вече няколко години събира колегия-та. През октомври т.г. среща-та ще се проведе в рамките на Фестивала на журналисти-те в Русия. В него участие ще вземе и делегация на СБЖ, во-дена от председателя Снежа-на Тодорова”.

Джим Бюмела, президент на Световната федерация на журналистите:„Големи медийни корпорации

са господстващи на пазара. Турболенциите от концен-трациите на медийния пазар са ясно видими. Те все повече разчитат на частни капита-лови инструменти. Решени-ята в управлението са про-диктувани от интереса на акционерите и рекламодате-лите. Редакционните решения все повече се мотивират от търговските фактори.Журналистите стават все

по-малка част от тази кор-поративна машина. Бизнесът няма нищо общо с новинар-ството. Медийната среда става все по-несигурна, а ме-дийните гиганти няма да мо-гат да използват силата на новите технологии. Те ги упо-требяват за намаляване на разходите си.Медийните гиганти наложи-

ха много радикални промени в начина на работата на журна-листите, начина, по който се консумира информацията. Това поставя в риск качествената журналистика. Ние поддържа-ме тезата, че бизнес-моделът е мъртъв. Медийните корпо-рации не могат да дадат нови решения. Два и половина ми-лиарда хора по света четат вестници, 800 млн. са чита-

телите на онлайн-изданията.Тиражите на хартиените из-

дания са стабилни, но по мес-та се наблюдават огромни ра-личия. Европа губи пари,защото падат тиражите, но в също-то време постъпват приходи от рекламите в интернет. Много от медийните корпо-рации продължават да са сил-ни и стабилни. Независимо от кризата настъпиха промени в медийните пазари.Една от тези промени е ста-

ранието да се намаляват раз-ходите. Уволняват се масово репортери в повечето запад-ни държави. Би Би Си непре-къснато редуцира персонала си и се очакват нови и нови финансови рестрикции. Нама-лява и количеството на съдър-жание в медиите. Начинът, по който се под-

насят новините, се промени. Начинът, по който новините се споделят и разпространя-ват – също. Намаляват се за-плати и социални придобивки в медийния бранш. Има тен-денции към ограничаване на правата на журналистите. Не се инвестира в разследваща-та журналистика. Масово е настъплението на новите ме-дийни платформи.Има все по-голямо размива-

не в условията за заплащане. Всичко това няма как да не се отрази на качеството. На-блюдава се тенденцията на мултифункционалност. Ние не трябва да се противопоста-вяме на новите технологии. Независимо какво е бъдеще-то на медиите, най-важното е качеството им. Вярваме, че истината и точността тряб-ва да са основните ценности в журналистическата етика.Без ценностите си ние няма

да имаме доверието на хо-рата. Ние искаме нормални, достойни отношения в бран-ша. Искаме да се дава винаги приоритет на истината във фабриката за новини и да се откроят важните за обще-ството неща.

Съюзите на журналистите са гарант за силата на медиите и защитата им. Журналисти-ката е в етап на трансформа-ция. Докато публиката, чита-телите защиват правото си да получават точна информа-ция, журналистиката ще бъде журналистика.”

Иво Инджов: „Отговорност и прозрачност в медиите”„Както сигурно знаят наши-

те чуждестранни гости, ме-диите в България са свободни, но не независими и българска-та журналистика заема 106-о място в класацията за свобо-да на пресата на „Репортери без граници“.Като виновни за състояние-

то на медиите на такива конференции обикновено се сочат държавата и големите медийни корпорации, които често действат в симбиоза помежду си. Виновна е и ико-номическата криза, която ма-кар и да си отива в Европа, в България все още е причина за свития рекламен пазар.Това води до рязко редуцира-

не на легитимните източници на доходи за медиите, те са

66

зависими от финансирането от съмнителни спонсори, как-то и от държавата по линия на популяризирането на евро-пейските фондове. Така меди-ите стават още по-уязвими за външни влияния и корупцио-нен натиск. Много по-рядко се дискуира упадъкът на етич-но-професионалните норми в журналистиката и отказът на медийната саморегулация.И така, ще се спра на ня-

колко, повечето от тях нови, почти непознати в България механизми и инструменти, които допринасят за по-висо-ка степен на медийна отго-ворност и прозрачност.Слабо известни механизми и

инструменти на медийната саморегулацияПрес-съветите, характерни

за страни като Швеция, Гер-мания и България, в коята има две конкурентни институции със сходна функция, имат сла-вата на „книжен тигър“ на ме-дийната саморегулация.Друга институция за само-

контрол в медиите е омбуд-сманът. Разпространена е в страни като Швеция, Порту-галия, Франция, САЩ. Инте-ресно е да се отбележи, че в последните две страни няма прес-съвети. Според една студия на European Journalism Observatory в 13 изследвани западно- и източноевропей-ски страни медиите рядко си позволяват назначаването на омбудсман или лице, отговор-но за диалога с читателите. Институцията „медиен ом-будсман“ е почти непозната в България, ако изключим скром-ния опит на обществената БНТ, за който обаче има край-но оскъдна публична информа-ция.Други инструменти на ме-

дийната отговорност са ре-дакционните блогове, обрат-ната връзка с читателите в социалните медии и др. Кол-кото и иновативни да са те, няма да дадат резултат, ако в редакциите не се култивира

културата на критиката.Каква е ситуацията в Бълга-

рия? Някои редакции публику-ват поправки при допуснати грешки, макар че практиката на колонки с редакционни ко-рекции не съществува. Да не говорим за цялостен corrections management. Редакционните блогове се броят на пръсти-те на едната ръка, а обратна връзка с аудиторията чрез социалните медии, която да взема отношение към грешки-те, на пратика няма.Като цяло липсва журналис-

тическа култура на критика-та – особено на редакционни-те съвещания, когато колеги би трябвало да критикуват колеги за грешки и некачест-вена работа. Това го казвам от личен опит като журна-лист. Ето още едно бяло пет-но на медийния самоконтрол, където промяната трябва да започне в самите редакции.Прозрачността е проблемСъздава ли прозрачността по-

вече доверие в редакциите и журналистическите продукти? „Прозрачността се превърна в „дума на деня”, но не може да бъде оценявана еднозначно, а противоречиво и комплексно”.В България, в която пого-

ловно спадналите тиражи на вестниците са строго охра-нявана тайна, въвеждането на подобни форми на редакцион-на прозрачност е все още в сферата на фантастиката. Макар че има отделни случаи, в които медии се опитват да представят пред публиката как е създаден даден продукт.В България съществуват обо-

сновани подозрения, че чрез популяризирането на европей-ските фондове, обявите за обществените поръчки и до-говори за медийно обслужване на общините се толерират определени медии. От 2013г. правителствата обявяват пе-риодично какви суми изразход-ват за реклама в медиите за популяризиране на еврофондо-вете. Информацията обаче не

обхваща всички медии, няма регистър.В България през последните

години бяха направен извест-ни стъпки към прозрачността на медийната собственост. Освен съществуващият регис-тър в СЕМ на доставчиците на аудио- и аудиовизуални ус-луги, с промяна в един закон стана задължително печатни-те медии да обявяват веднъж годишно собствеността си – до физически лица и публични АД.Списъците се публикуват в

сайта на културното минис-терство. И в двата случая обаче не може да се проследят действителните собстве-ници, когато те са офшорна фирма. Като цяло предоста-вяната информация за медий-ната собственост е доста непълна в сравнение със закона за печата на провинция Бран-денбург – информацията се публикува само веднъж годиш-но и не осветлява и другите медийни участия на собстве-ниците на печатни медии...В заключение бих казал, че

разгледаните от мен инстру-менти на медийната саморе-гулация и либерална регулация, някои от които са в младежка възраст и са слабо известни у нас, не са панацея за изли-зане на медиите от кризата. Още по-малко за решаване на сакралния проблем с легитим-ното им финансиране.Но те са стъпки напред за

стимулиране на отговорност-та на медиите и нарастване на тяхната прозрачност – две неотменими условия за въз-становяване или разширяване на автономията на медиите. А медиите с автономна ре-дакционната политика са в по-силни позиции при търсене на легитимни източници на финансиране.

Добромир Тенев за правната страна на проблемите:Изказване на г-н Добромир

Тенев на тема „Защитата

7ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 7

на медийната свобода и не-зависимост чрез ефективно-то използване на правните инструменти за защита на конкуренцията в ЕС; борбата срещу монополизирането на медийния пазар чрез използва-не на антитръстовите прави-ла на национално и европейско ниво“„Ще говоря за правната

страна на тези проблеми, които до момента коменти-рате“.Проблемът с концентраци-

ята в медиите съществува във всички държави в света, но той е особено остър след 2009г. насам, след началото на икономическата криза. Наблю-дава се изключително сериоз-на концентрация на контрол и собственост по отношение на различните типове учас-тници на медийния пазар, в определени субекти. България не е изключение в това от-ношение.В изложението си той се

концентрира на четирите форми, които правото на Ев-ропейския съюз и съответно кореспондиращите норми на българското конкурентно пра-во забраняват като практики на пазара. Първата форма са така наре-

чените картели и съгласувани

практики. Важно е да се знае, че те са абсолютно забранени по силата на чл.101 на Догово-ра за функциониране на Евро-пейския съюз. Разликата между национал-

ното право и Европейските норми е в това, че ако сте сезирали националния орган, трябва да чакате неговото решение и тогава да дейст-вате, докато европейското право е пряко приложимо, и ако има нарушаване на чл. 101, националният съд е длъжен да го приложи директно. Следващото явление е зло-

употребата с доминантна позиция на пазара – чл. 102 от Договора. Разликата меж-ду двете е в това, че зло-употребата се извършва от едно медийно предприятие, докато картелите се правят от няколко такива, които не са свързани помежду си. Нару-шаването на този член също води до нищожност на дейст-вията на нарушаващата стра-на.Третата форма е свързана с

концентрацията на собстве-ност. Тя е вид споразумение между първоначално независи-ми участинциш на пазара, коя-то след време, поради изкупу-ване, прехвърляне или каквато и да била друга форма, води до

някакъв вид общ контрол. Общият кон-трол в меди-ите означа-ва общ глас, общият глас означава сила. Силата да на-ложиш теза, виждане, или каквото и да било друго на обществото. Точно затова тези явления са важни и хората, кои-то са на ме-дийния пазар трябва да ги

познават. Четвъртата форма на непа-

зарно поведение са така на-речените „Държавни помощи”. По силата на чл.107 и чл.108 от Договора е забранена дър-жавната помощ за медиите. Всякаква работа, която дър-жавата възлага на медиите може да се третира като държавна помощ, ако тя се възлага на непазарен принцип. Това е когато държавата дава пари на определени медийни субекти за определен вид услу-ги. В момента в България дър-жавата е най-големия клиент на медиите по отношение на рекламния пазар. Наблюдава се това, че буквал-

но хората не знаят, че нещо е забранено. Това се отнася и за голяма част от медиите. Когато не знаете, че нещо е нарушение, вие няма как да го отразите като такова, дори и да виждате негативните му ефекти. Еропейската комисия за за-

щита на конкуренцията на Ев-ропейския съюз. Тя има отдел-на, независима наднационална компетенция по тези въпроси. Общото заключение се изра-

зява в това, че чрез механи-змите на националното и/или/ европейското право, може да се поведе ефикасна борба про-тив придобиващото уродлив вид монополизиране на всич-ки сегменти от медийния па-зар – собственост на медии, печатни и електронни, така също и вурху средствата за разпространение. Според ев-ропейското право, гаранти-ращо право на равен достъп до аудитория, ако такъв не е наличен за дадена медия, това може да бъде оспорвано пред Комисията за защита на кон-куренцията в Република Бълга-рия и отделно от това пред Европейската комисия. Заклю-ченията на двете комисии са независими едно от друго и постановеното от национал-ната не води до идентично решение на Европейската.

88

Васил Сотиров: За защитата на професионалните журналисти в БългарияЧесто срещам колеги, които

ми се оплакват, че работят все повече и повече за все по-малко пари. Съкращават щатовете в ре-

дакциите, намаляват броя на журналистите, а искат от останалите да работят и за съответните интернет-изда-ния, да дават повече дежур-ства, без да увеличават запла-щането им. Напротив.В много редакции хонорари

вече не се изплащат или те са станали почти символични. Колегите с по-големи запла-ти биват уволнявани, понеже няма как те да бъдат пряко намалявани и местата им или се блокират, или на тяхно място се назначават млади и съвсем неопитни, често на-чинаещи колеги на минимално заплащане, защото все пак ра-ботата трябва някак да вър-ви естествено, при много по-ниско качество.А в редица издания и запла-

тите често се изплащат не-редовно или на части, докато в един момент целият редак-ционен колектив не бъде съ-бран и не му бъде съобщено, че за съжаление поради иконо-мически трудности и липса на средства медията се закрива, както стана с колегите от вестник „Преса“ и сп.„Тема“, и както е на път да стане и с редица други медии, главно печатни и разбира се, частни.„Какво правите там, в СБЖ,

не виждате ли какво става?“, питат много от тях. И лошо-то е, че трудно можем да им дадем успокоителен отговор. Да, българските журналисти се оказват една от най-неза-щитените професии, експло-атирани както материално, така и интелектуално – в ущърб на убежденията им.Кризата в българската ме-

дийна сфера е повсеместна, тя все повече се превръща в криза на самата журналис-

тика като професия и като обществено явление, застра-шава самите устои на сво-бодата на словото, оттам и устоите на демократичната система.Всичко това поставя в нова,

сложна и трудна обстанов-ка журналистите и техните професионални организации. Те трябва да отстояват както универсалните демократични ценности, права и свободи, за да изпълняват общественото си призвание, така и да защи-тават и чисто материалните си интереси и най-елементар-ните си трудови права, а за-едно с това – честта и прес-тижа на професията.Има ли сили СБЖ да се пре-

бори за тях?Мисля, че самостоятелно

това не е възможно. Необ-ходимо е да търсим широк диалог както с други медий-ни и граждански организации, така и с властови структури и дори с противници на иде-ята в нашата среда и извън нея, независимо дали ще тър-сим специален закон или ще вървим стъпка по стъпка. Необходимо е и съдействи-

ето на европейските инсти-туции, защото поведението на българските правителства в медийната сфера дълбоко противоречи на европейските принципи. Без натиск от Ев-ропа, и то в рамките на мо-

ниторинговия механизъм, про-мени едва ли ще настъпят. Ето и при това правител-

ство не виждаме мерки срещу монополизацията в частния медиен сектор, за изсветля-ване на собствеността и за прозрачност на финансиране-то на медиите, за укрепва-не на обществените медии, които също мизерстват, за защита на елементарни про-фесионални и граждански пра-ва на журналистите, които са нарушени със законодателни и нормативни документи. СБЖ трябва да завоюва цен-

трална роля в този процес. Ние не можем да претенди-раме за роля на съсловна ор-ганизация, като адвокати или лекари. Но ако успеем да се преборим и да защитим ос-новните права на нашите ко-леги, това рязко би усилило авторитета на нашия съюз и способността му да дейст-ва. И ще има далече по-малко основания за онези, които се съмняват, че СБЖ им е поле-зен и може да им помогнел.”

• (Целия репортаж от срещата, записи и изказвания на участниците и снимковия материал може да видите на

сайта на списанието:www.blackandwhitemag.bg)

Иван Върбанов, СБЖКрасимир Пеков

9ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Джон Пилджър е от най-известните журна-листи във Великобритания, автор на редица книги и документални филми, преподавател в „Корнел“, САЩ. Речта му е изнесена пред фо-рум на Центъра за разследваща журналистика в Лондон.Защо журналистиката се поддава толкова

много на пропагандата? Защо цензурирането и извъртането са стандартна практика? Защо „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“ мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да оспорват високите претенции и ниските цели на фалшивата обективност? Това са неотложни въпроси. Времената, в които живеем, са толкова опас-

ни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече „невидимото прави-телство“. Тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опро-

вержение, а главната є цел е нашето подчине-ние. Векът на информацията е в действител-ност векът на медиите. Ние имаме война чрез медиите, цензура чрез медиите, демонизиране чрез медиите, възмездие чрез медиите – сюр-реалистичен конвейр от клишета на послуша-нието и фалшивите предположения.Тази мощна машина за продуциране на нова

„реалност“ беше създадена отдавна. Преди 45 години книга със заглавие The Greening of America предизвика сензация. На корицата можеха да се видят думите: „Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида.“

Мърдок – кръстник на медийната сганПо това време бях кореспондент в САЩ и си

спомням как авторът – Чарлз Райх, млад учен от Йейл, беше издигнат до статуса на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казва-нето на истината и политическата акция са се провалили и че „културата“ и самоанализът могат да променят света. Рупърт Мърдок се счита за кръстник на ме-

дийната сган – никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж от 40 млн., плюс теле-визия „Фокс“. Но директното влияние на импе-рията на Мърдок не е по-голямо от индирект-ното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се на-

мери не на страниците на „Сън“ и не в ефи-

ра на „Фокс“, а под либералния ореол. Когато „Ню Йорк таймс“ публикува твърдението, че Садам Хюсеин има оръжие за масово унищоже-ние, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше „Фокс Нюз“, това беше „Ню Йорк таймс“.Същото е валидно за „Вашингтон пост“ и

„Гардиън“ – два вестника, които изиграха ре-шаваща роля при обработването на техните читатели да приемат новата и опасна сту-дена война. И трите либерални вестника ед-ностранчиво представяха събитията в Украй-на като резултат единствено от злостните действия на Русия – когато в действителност в превратът имаха пръст и САЩ, подпомагани от Германия и НАТО.

И мълчанието може да е лъжаТази инверсия на реалността е толкова все-

проникваща, че никой не оспорва действията на Вашингтон срещу Русия. Това не са даже новини, а клеветническа кампания за сплаш-ване от вида, с който израснахме по време на първата Студена война. Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения, които помня. И отново, цензори са медиите, които се считат за либерални. Икономическата криза е чиста пропаганда.

Една екстремална политика управлява Велико-британия, САЩ, Канада, Австралия и голяма част от Европа. Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже тяхната история? Кой записва всичко правдиво? Не е ли всичко това рабо-тата, която се предполага да се върши от журналистите? „Когато истината се замести от мълчание

– казва съветският дисидент Евтушенко, – мълчанието е лъжа.“ Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим. През XVIII век Едмънд Бърк описва ролята на пресата като четвърта власт. Било ли е това изобщо някога вярно? Съвсем

сигурно е, че днес то не работи. Днес имаме нужда от пета власт – журналистика, която наблюдава, противодейства и руши пропаган-дата. Имаме нужда от това, което руснаците наричат „перестройка”. Аз бих го нарекъл „ис-тинска журналистика”... (със съкращения)

източник: в-к Сега, превод: Александър Гочев

Джон Пилджър: Днес имаме нужда от пета власт

10

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

В България на посещение беше делегация на Общокитайска-та асоциация на журналисти-те, водена от изпълнителния секретар Джу Шоучън. Сред гостите бяха и зам.-главният редактор на „Чайна нюз“ Ся Чунпин, зам.-главният редак-тор на вестника на Китай-ската народна политическа консултативна конференция Юен Джъу, зам.-шефът на международния отдел на „Чай-на дейли“ Джу Циуън и Чън Тао, който е началник на отдел „Европа“ към Департамента „Международни връзки“ на Об-щокитайската асоциация на журналистите, както и зам.-директорът на „Пекин дейли груп“ Джан Ябин. За сайта на СБЖ бе любезен да сподели не само впечатленията си от гостуването в България, но и

за това как китайските жур-налисти и медии работят в Поднебесната империя, изпъл-нителният секретар на асо-циацията Джу Шоучън. Той е работил 25 години в информа-ционната агенция „Синхуа”, а в асоциацията е от 14 лета. Според Джу Шоучън след от-варянето на Китай към света журналистическата обстанов-ка става все по-приятна как-то за местните, така и за чуждестранните представи-тели на медиите. В България сте по покана на

СБЖ. Каква е целта на това Ваше посещение?Джу Шоучън: Тук сме по по-

кана на СБЖ, защото между двете организации съществу-ват дългогодишни и постоянни връзки. Нашите посещения от много време са през една годи-на. При последното решихме всяка визита да има основна тема. Сега тя е „Тенденции в развитието на медиите в България през последните го-дини”. Нашето желание е да се запознаем с развитието на българските медии и как се отразяват тук новините от Китай. Това е основната цел на нашето посещение. Бяхме радостни, че вашите медии се развиват добре и бързо. Забелязахме, че на фона на не-прекъснато появяващите се нови медии традиционните непрекъснато измислят нови подходи и методи, за да се справят с трудностите и да посрещнат предизвикател-ствата. Разбрахме, че и но-вопоявилите се медии също

имат голямо развитие във вашата страна. Освен това приятна изненада за нас беше, че вашите издания обръщат все по-голямо внимание на Китай и новините и репор-тажите от нашата страна се увеличават. Разбрахме, че дори има и специални прило-жения към някои ваши медии, посветени на нашата страна. А и често представители на някои ваши издания изпращат свои журналисти в Китай.Какви са идеите за сътруд-

ничество със СБЖ? Вече 28 години двустранната връзка между двете организации не е прекъсвана. Има ли реални резултати? Какво бъдеще да очакваме в сферата на съ-трудничеството?Всъщност никога не са пре-

късвали отношенията между Общокитайската асоциация на журналистите и СБЖ. Това наистина е нещо рядко сре-щано и много ценно. През го-дина разменяме посещения на български и китайски журнали-сти. Задълбочихме познанието за журналистическите среди в двете страни и същевременно стимулирахме приятелство-то. След като наши делегации посетят България, винаги след това в медиите ни се пише много за видяното и преживя-ното у вас. След излизането на тези материали отзвукът е много добър в Китай. Кога-то един журналист се завър-не в Китай и напише статия за България и тя се прочете от много хора, това доприна-ся много за опознаването на

Джу Шоучън: Сътрудничеството ни с българските журналисти е трайно и ползотворноДжу Шоучън

11ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 11

страната Ви у нас. Всъщност по този начин журналистите помагат за опознаването на двете страни и същевремен-но за задълбочаването на при-ятелството. За това смятам, че едни такива контакти са много полезни.С кои български медии се

срещнахте и ще си сътруд-ничите ли с тях и в каква насока? Какво е Вашето впе-чатление от българските ме-дии?Независимо, че нашето по-

сещение този път в Бълга-рия беше много кратко, все пак успяхме да посетим БНТ, редакциите на в-к „Дума” и „Стандарт”. Срещнахме се във Велико Търново с журна-листи от местни радиа. По време на тези срещи българ-ските медии също подчерта-ха, че се надяват да засилят обмена на информация и да си сътрудничат с китайски медии. Главният редактор на „Стандарт” Славка Бозу-кова предложи вестникът да установи сътрудничество с китайска медия и двете ме-дии по едно и също време да издават еднакъв брой страни-ци, на които да се разменят материали, посветени на Бъл-гария и Китай. Това предложе-ние е много хубаво и щом се приберем ще го споделим със съответните медии и ако те проявят интерес, може да се пристъпи към сътрудничество в тази посока. Добре би било да се засили сътрудничество-то между БТА и Синхуа, между отделни телевизии, вестници и радиа.Бихте ли разказали за Об-

щокитайската асоциация на журналистите? Какви функ-ции изпълнява тя и по какъв начин се осъществява соци-алната политика и защита на правата на журналистите в Китай? Общокитайската асоциация

на журналистите е най-голя-мата организация в Китай и се ползва с огромно влияние

в страната. Тя е неправител-ствена структура. Всички медии у нас членуват в асо-циацията – вестниците, спи-санията, радиата, телевизии-те и сайтовете. Основните є функции са пет. Първата е да се организира обучение на висококвалифицирани журнали-сти. Втората е да защитава правата и интересите на ки-тайските журналисти. Ако по време на някакво интервю или репортаж се нарушат права-та на журналиста, ние трябва да проучим причините за това какво се е случило. Ако по ня-каква причина журналистът е пострадал по време на рабо-та, също трябва да се намери начин да му се помогне. Освен това трябва да се урегулира поведението на журналисти-те. Имаме специален Кодекс за журналистическа етика в медиите. И ако има случай на нарушаване на правилата му, трябва да се проучи кога и защо се е случило това. Чет-въртата ни функция е да се прави оценка на журналисти-те, като по този начин те да бъдат стимулирани да пи-шат все по-добре. И пета-та е да се разгръща все по-вече международният обмен. Всъщност ние имаме връзки със журналисти от над 100 страни, като със 60 от тях обменът е между журналисти-чески организации, асоциации и правителствени органи. В това число, разбира се, е и СБЖ. Освен това организира-ме и специални събития за по-стоянните чуждестранни ко-респонденти у нас. Никога не отказваме да съдействаме за осъществяване на репортажи и интервюта. И когато чуж-дестранните кореспонденти се интересуват от конкрет-на тема, ние не пропускаме да организираме и прескон-ференция, за да получат под-робна информация. Всъщност Общокитайската асоциация на журналистите е като един дом и затова те много често

ни търсят по всякакви въпро-си. Когато срещнат някакви трудности или имат жела-ния и искания, те се свърз-ват с нас и ние съответно докладваме на правителство-то за това. Затова може да се каже, че нашата роля е да сме мост между журналисти-те и правителството. А и за нашите китайски журналисти организираме такива събития, за които вече споменах. Много често те не са само за тях, а и за постоянните чужди ко-респонденти. А колко печатни медии има

в страната и колко са те-левизиите и радиата, кои-то информират гражданите в Китай? Сигурно и при вас вече отдавна е навлязла мо-дата на специализираните информационни сайтове и имате ли представа колко са те и каква собственост са?В Китай излизат над 1900

вестника, телевизиите и ра-диата са над 2000, списанията са над 9000, а сайтовете са 3,2 милиона. Медиите в Ки-тай могат да бъдат издава-ни от правителството, от компании или народни сдру-жения. Нямаме частни медии, тъй като повечето от друже-ствата са всъщност държав-ни. Докато по-голямата част от уебсайтовете са частни. Всеки може да си направи сайт, включително и физиче-ско лице. Преди няколко дни обяснявах за социалната мре-жа Уей-бо, която има над 300 милиона потребителя.Казахте, че в Китай живе-

ят постоянно чуждестранни журналисти. Те търсят ли ва-шата организация и ако да, какво най-често ги вълнува и има ли сред тях такива, които са членове на Общоки-тайската асоциация на жур-налистите?Светът все повече започна

да обръща внимание на Ки-тай и много страни изпращат свои кореспонденти в нашата страна. Те са вече почти 800

1212

души. Нашата асоциация не е просто само дом на китайски-те журналисти, но и на по-стоянно живеещите в Китай техни чуждестранни колеги. Имаме департамент за меж-дународни връзки и всъщност те често се свързват с него. Вече Ви казах, че специално за тях организираме специални събития. Ако те срещнат ня-какви трудности по време на своята работа, ние с радост им съдействаме и помагаме. Разбира се, ние не изпращаме наш служител, който винаги да е около постоянно преби-ваващите у нас чуждестран-ни кореспонденти, нито пък има техен представител в нашата асоциация. Но винаги поддържаме връзка по гореща телефонна линия.Има ли действащ Закон за

медиите в Китай?Нямаме специален закон за

медиите. Доколкото съм за-

познат, в малките страни има такъв закон. У нас действат други закони, като икономиче-ски, конституционен, в кои-то са гарантирани свободата на словото, а така също и на издаването. Има и отделни наредби, които също гаранти-рат това, като според една такава наредба всеки отдел трябва максимално бързо да докладва за нарушаването им.В хода на развитието на

новите медии съответните отдели на правителството в момента продължават да проучват въпроса как може да бъде гарантирана свободата на словото и излъчването на информация. Така че в момен-та съществуващите закони и разпоредби в Китай напълно гарантират свободата на сло-вото и печата.С какво си тръгвате от

България и какво ще занесете в Китай като спомени, идеи?

Макар времето ни да беше много малко, при това наше посещение в България натру-пахме дълбоки и невероятни впечатления от вашата стра-на. Разбрахме, че освен розо-вото масло и киселото мляко има едни топлосърдечни, мъд-ри и приятелски настроени хора. По време на престоя ни във всяко място, което посетихме, бяхме посреща-ни изключително сърдечно. В това число и от председа-теля и главния секретар на СБЖ. Тяхната работа породи възхищение у нас. Оттук на-татък трябва още повече да задълбочим сътрудничеството между двата съюза и да има още по-голям принос за разви-тието на отношенията меж-ду нашите две страни.

източник: СБЖРозалина Евдокимоваснимки: Иван Василев

13ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

КУЛТУРА

Господин Янакиев, срещате ни с едни от най-извест-ните лица от културата.

Кой предизвика тази среща?Николай Янакиев: За първи

път правя изложба само от портрети, а аз предизвиквам срещата, защото идеята ми е много стара. Все си мислех, че един ден трябва да покажа част от хората, с които ме е срещнал животът и които

Николай Янакиев:„Най-тъжният ми портрет е на Станислав

Стратиев, с когото бяхме близки приятели.”През юни в престижната столична галерия „Средец“ големият български художник

Николай Янакиев представи първата си изложба с портрети. Над 20 платна ни срещат с познати лица – художници, актьори, музиканти, режисьори, колекционери. Все хора от бохемата и културата през последните 30 години. Обединява ги това, че са докоснали сърцето на автора и са предизвикали талантливата му четка да ги увековечи. Николай Янакиев носи магията и очарованието на художника, който е намерил свой неповторим

стил в изкуството. Точно това, неповторимото, присъства и в портретите му, които отразяват състояния и настроения – майсторство, присъщо само за най-

големите живописци от Ренесанса до наши дни.

са оставили по нещо в мен. В галерия „Средец“ показвам лица, повечето от които са познати за широката публика.Вашите лица обаче са като

живи и сякаш всеки момент ще ни проговорят.Вижте, портретът е мно-

го труден жанр, въпреки че не се цени особено много от колекционерите на изкуство. В портрета художникът не само трябва да умее добре да

в дясно:Авторпротрет на художника, част от изложбата в галерия

„Средец”.

снимки стр.14–18, в последователен ред: Иван

Вукадаимов, акад.Светлин Русев, Мариела Янакиева, Васил Василев -

Зуека, Станислав Стратиев.

1414

пресъздаде характера на своя модел, но и по някакъв особен начин да пресъздаде и своето отношение към портретувания. С което ос-тавя на платното и част от своя характер.Кога добихте самочувствието на живопи-

сец, който има таланта да улавя човешки състояния и настроения?Веднага след завършването на Художествена-

та академия участвах в една изложба в Съюза на художниците на „Шипка“6. Тогава получих и награда. Но не толкова наградата беше важна,

а добрите думи от колеги, критика и прияте-ли. И до днес помня, че портретуваният от творбата ми се казваше Калин Николов – Коз-лодуйското даскалче.В изложбата ни показвате и портрети на

свои колеги, а това е много смело, защото гилдията е най-големият критик за работа-та на един автор.За мен е много важно наистина какво ще ка-

жат героите от платната. На едно от тях е изобразен великият живописец Иван Вукади-

15ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 15

нов – една от най-ярките фигури в историята на българското изкуство въобще. С него имам удоволствието да съм близък приятел.Портретувал съм и моя учител в академия-

та акад.Светлин Русев, на когото дължа мно-го за присъствието си в българския културен живот. Показвам и портрет на незабравимия Генко Генков. Него го рисувах през 80-те години и когато го изложих, Генко си го хареса и ми каза: „Абе, момче, ти ставаш!“. Да чуеш таки-ва думи от човек като Генко, който никак не беше щедър на комплименти, си е направо все едно да те изстрелят с ракета към Космоса.А кой е най-старият портрет в изложбата?На съпругата ми Мариела. Рисувал съм го мно-

го отдавна, бяхме още гаджета. Допреди ня-

колко години бях забравил за този портрет, но съвсем случайно го намерих в ателието, скрит зад много други платна. Реставрирах го малко, рамкирах го и го подарих на Мариела за един рожден ден. Тя е и най-младото лице в изложбата защото, когато съм я рисувал, беше момиче.С кого сте се забавлявали най-много, докато

го рисувате?С Васил Василев - Зуека. Докато ми позираше,

той се скъсваше да ми разказва вицове и два-мата се заливахме от смях. Мисля, че успях да предам тази заразна веселост и на платното.А кой е най-тъжният Ви портрет?На Станислав Стратиев. Много ми е мъч-

но, че си отиде толкова млад от този свят.

1616

С него бяхме големи приятели и последните месеци от живота си той прекарваше посто-янно до мен в ателието. Отпускаше се и каз-ваше: „Тук ми е най-добре!“. Станислав имаше идеята да излага мои картини във фоайето на един берлински театър, където предстоеше премиера на негов спектакъл. Въобще двамата имахме планове постановките му да се съче-тават с мои изложби.Една от знаковите ви творби е портретът

на Валери Петров...

О, с него няколко години бяхме в управителния съвет на УНИЦЕФ. Той много обичаше децата. Веднъж ми каза: „Абе, Ники, защо не ми на-правиш един портрет?“. Много се притесних, защото най-трудно се рисуват хора, на които най-много държиш. Тогава притеснението от това да не се получи творбата е двойно.Трябва ли човек да е много близък до худож-

ника, за да има после добър резултат върху платното?С всички, които съм нарисувал, съм поне по-

17ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 17

знат. Някои от тях, разбира се, са ми особе-но близки приятели. С колекционерите Ангел Симеонов и Боян Радев редовно сме заедно, с Иван Вукадинов също. По-честите контакти помагат за улавянето характерите на хората.Разкажете ни за Гена Димитрова и нейния

портрет.Гена обичаше не само оперното изкуство. Гос-

тувала ми е няколко пъти в ателието на Опъл-ченска, позираше ми и сме разговаряли много за великите майстори на италианския ренесанс.

Тогава всъщност възникна и идеята да връчва мои картини на победителите от конкурса за млади оперни певци на фондация „Христо Бръмбаров”, на която Гена беше председател. На портрета Гена е в ролята на китайката

принцеса Турандот, една от коронните є роли в операта. Самия портрет е правен преди около 15 години и беше изложен последовател-но в Операта и НДК във връзка с големите чествания по повод 60-годишния юбилей на пе-вицата.

1818

Кой е последният Ви портрет?На Джони Пенков. Завърших

го в началото на тази година.Имате ли усещането, че сте

успял художник, след като творческата Ви биография наистина е впечатляваща?Успехът е относително

нещо. Най-добрият лакмус за него е времето. Може да си много талантлив художник и да не успееш и обрат-ното. Щастлив съм, защото усещам радост от работата си дока-то съм още тук. Срещам при-ятели, добри погледи и чувам добри думи. А дали един тво-рец ще влезе и как ще влезе в най-важните енциклопедии, той няма как да го разбере. Просто сме много за кратко на земята.

Иво Димитров

в ляво: Николай Янакиев в ателието на „Опълченска” показващ голяма част от картините си.

19ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

КУЛТУРА

Любо започва „трудовата си дейност“ през 1957г. в отдел „Писма на читателите“ в „ре-дакцията на възторга“, както нарича той вестник „Народ-на младеж“. Няколко години е заместник главен и главен ре-дактор на в-к „Литературен фронт“.И ето повече от 60 години е

в поезията и журналистиката, носител на десетки национал-ни и световни поетични на-гради и отличия във Франция, Русия, САЩ. Журналистиката го чувства като свой. И той се чувства неин.„Изповед на един бивш бог“

е изповед за неговата първа вестникарска работа:„Започнах някога в отдел

„Писма“ – най-долна работа, но работа за бог.“Отговаря на писма на чита-

телите. Казва истините за света. За какво рискуваме? Мъжът избягал с актрисата. Защо в магазините няма че-сън? И за квартирата – кога най-сетне!„Намирах своята длъжност

отговорна и търсех отговори вдъхновен. По тридесет пис-ма на ден. По тридесет съд-би.“Когато завършва гимназия,

иска да стане художник. Учи-телят му казва, че късно се е сетил. Тогава търси съвет от поета Добри Жотев, който го насочва към журналистика-та. Предупреждава го: „Това е хубава, но страшна професия“. Какво съвпадение! Бъдещият голям български журналист Лалю Димитров също среща Добри Жотев, който го кани да започне работа в „Народ-на младеж“. Лалю пише в спо-мените си, че чувства Добри като „свой отец“. Този случай е незабравим за много млади творци, открити от Добри Жотев и създали голямото журналистическо семейство

около младежкия и много други вестници.За Любо тази традиция в

журналистиката е като фун-дамент на професията. Каз-ва: „Пред лекаря се събличаш гол, не пазиш тайни. В журна-листиката не е ли същото“. Многократно я определя като призвание, свързва я с инте-лигентността. Не са изненада за него думите на знаменития проф.Иван Шишманов, казани преди повече от 100 години, че „журналистиката е за висо-коинтелигентни хора, а не за помияри“.Гордее се, че е завършил

библиотекознание при проф. Тодор Боров, който нарича библиотекарите „братовчеди на фараона“. А журналистите? Омагьосват ги днес с нови „братовчеди“ за какво ли не. Голямата истина изрече неот-давна папа Франциск по повод драмата „Шарли“: „Свобода-та на словото се нуждае от етични норми“.По този повод Любо изброява

по памет известните съвети на Хемингуей: „Бъдете винаги влюбени.“ Ако човек не е влю-бен, не може да работи пълно-ценно. Щастлив е влюбеният. Той търси творчеството да се изповядва. С нищо не може да се замени това усещане.Споменава и други принципи:

„Учете се до края на живота си“. Хората съществуват, за да се учат не само докато за-вършат университета.„Работете до припадък“.

Умно. Това е и мой съвет по-край журналистическата ми работа.„Бъдете близо до хора от за-

наята“. От тях може да на-учите много. Общувайте с

професионалисти, които ще Ви казват истината за про-фесията.„Не се обяснявайте“. Излиш-

ните думи убиват интере-са към творческите планове. Ако една идея се разказва, тя трудно може да се осъщест-ви.„Слушайте музика и гледайте

живопис“. Това са елементи на интелигентността, за която стана дума в нашия разговор.Питам го за къщата му в

село Полковник Серафимово. Какви „съвети“ му дава тя?– Драги Любо, понеже сме

стари приятели, понеже си идвал в моето родопско зеле-но скривалище, ще бъда напъл-но откровен. Когато намерих тази къща или тя ме намери (трудно ми е да преценя), аз допусках, че ще си омръзнем, както всичко омръзва на хо-рата и хората омръзват на всичко.Известна изненада за мен

е, че Родопите не ми омръз-ват. Напротив, те са някаква страст, която става все по-силна и по-дълбока. Първо смя-тах, че ще ми омръзне пътят – знаеш го, със серпентини. Когато за първи път отидох в Смолян, местни приятели си направиха шега с мен. Попита-ха ме – знаеш ли колко завоя има от Асеновград до Смолян? Казах, че не съм ги броил. А те, завоите, са два – ляв и десен. Това е местен хумор. А аз не направих никакъв завой – нито ляв, нито десен. Не съм виждал по-красив път от този, който се катери към най-нежната, топла, човешка планина. Неслучайно я е избрал Орфей.

(Със съкращения)

Любен Генов: Очи в очи с Любомир ЛевчевОчите говорят по-силно от думите. Казала го е Индира Ганди. За какво

ли не сме си приказвали с Любо Левчев. Журналистиката ни сближи не по-малко от поезията. Защо? Не знам. В приятелството няма такива

въпроси.

20

КУЛТУРА

Лятото изначално е сезон за големи културни мероприятия. През последните години фоку-сът се обръща към фолклора, като все повече фолкорни фестивали и събития се зараждат и утвърждават, а стари такива се възобновя-ват. Еднo вдъхновение за тази статия е фес-тивалът в Жеравна, който със всяка следваща година придобива все по-голяма популярност в страната. Освен това и нуждата да направим разбор на други подобни събития в страна-та, както и на нови млади творци, обръщащи поглед и черпещи вдъхновение от фолклора и българските традиции.

ФестивалитеЗа осма поредна година в предпоследната сед-

мица на месец август в дните петък, събота и неделя се провежда Фестивалът на народната носия в Жеравна. Неговият създател Христо Димитров е продуцент, хореограф и режисьор на Национален фолклорен ансамбъл „Българе“. Всичко започва през 2005г., когато г-н Дими-тров се жени за фолклорната певица Албена Вескова. На събитието, състоящо се край Ри-барица, по стари български традиции, всички присъстващи са с народни носии. Заражда се идеята за фестивал, който да пресъздава бита на българите от преди 100–150 години, да по-казва забравените в нашето съвремие тради-ции и обичаи. С помощта на приятели и съ-мишленици от страната и чужбина и на кмета на Жеравна по това време, Христо Димитров успява да организира събитие, на което всеки желаещ може да се откъсне поне за малко от цивилизацията и да облече фолклорна носия.Какво представлява фестивалът? За всички

онези, които все още не знаят – Фестивалът на народната носия в Жеравна е място, на което за три дни живееш сред природата. Местността Добромерица около Жеравна за пръв път събира гости през 2008г. Условията са прости – да си облечен в народна носия и да имаш желание да се насладиш на фолклора, традициите и бита на българина от преди 100–150 години. Освен почивка сред природа-та, може да се наблюдават изпълненията на ансамбъл „Българе“, да се види как се замесва хляб и се пече месо на чевермета, как занаят-чии показват уменията си, съхранени от оно-ва време, как се разиграват различни български обичаи, включително и нестинарството, как

се освещават знамена и се приемат четници, кръщенета, дори се правят и сватби. Организаторите на събитието казват, че

главната им цел е да постигнат типичната атмосфера на годините от националното ни възраждане и да оставят в сърцата и мисли-те на гостите приятни емоции и незабравими спомени.Освен ансамбъл „Българе“, през трите дена

може да се наблюдават различни певчески и танцувални групи както от България, така и от чужбина, представящи своите корени, оби-чаи и страна. Фестивалът е средище на едно отминало, но все още незабравено и изпълне-но с романтика време. И какво по-хубаво от това мъжете да облекат потурите, жените да преметнат ризата и престилката, обсипа-ни с красиво избродирани шевици и в прохла-дата на гората да послушат български народни песни.Можем да кажем, че през последните години в

България се наблюдава възраждане на желанието на българина да изучи и опознае своите корени. Тази година беше възобновен Фестивалът на народното творчество в Рожен, Копривщен-ският събор за народна песен пък празнува 50 години от създаването си, а все повече дизай-нери и артисти се обръщат към фолклора ни, за да сътворяват произведенията си.И като заговорихме за Копривщица – все още

помня далечната '94г., когато за първи път я посетих. Да вървиш по кълдъръмените улици, да обикаляш по музеите, да разгледаш всяко едно от местата, които и до днес пазят спо-мена за това време и непосредствено с това да слушаш космическите гласове и неравно-делните такти на музиката, да се потопиш в мистерията на нестинарството и накрая да поотпочинеш на старите нарове, завит с родопски одеала. Това е магия, която можеш да усетиш само тук. Съборът се провежда на всеки пет години и в него, освен състави от България, участват и такива от чужбина. Всички те представят своя фолклор. Хазяите са гостоприемни, къщите – непокътнати, въз-духът – чист, занаятчиите – сръчни и показ-ващи отрупани маси с красиви предмети за бита, изработени ръчно, по стар тертип. Възраждането на фестивала в Рожен беше

събитието на това лято. Акцент там има-ше българското скотовъдство – автохтон-

Възраждане на българските традиции и фолклор

21ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 21

Снимки, в последователен ред: стр.21–22, фестивалите: в Жеравна, Копривщица и Рожен; стр.23–25: одеало на „Шевица”, главни герои в анимацията „Златната ябълка”, илюстрации от комикса „Пазителите на Слънце-то и Луната”, скулптура и функционална пластика-пейка в Пампорово, Симеон Пеков, илюстрация от комикса „Ирна: Неродената”, плакат на дуетни албум „Метаморфия”.

2222

ни породи животни и фермери, борещи се да ги опазят. Освен красотата и мистиката на фолклора ни, Рожен ни показа и един наболял проблем – този на изчезващите стада и как България от земеделска страна се превръща в такава, която не може да съхрани собствено-то си богатство на местни породи животни. Поляните обаче бяха пълни с хора, чалгата – забранена, мелодията на гайдите – неспирна и оживлението и хубавото настроение – непо-клатимо и заразително.Нещата може би се подобряват – заедно с

големите фолкорни събори и фестивали, все повече млади творци обръщат внимание на народното творчество. Разработват шевици, проучват стари легенди и митове и с тях съз-дават нови продукти, съвременни и достъпни за възприятията на днешния гражданин – ак-сесоари и дрехи, картини, пластики, музика, книги и комикси, детски анимационни сериали и т.н. Интересът се увеличава, а и с него въз-можностите за преодоляване на проблемите. И в едно нещо можем да сме сигурни – мис-тиката и красотата на българския фолклор ще привлича все повече аудитория в страната и в чужбина и ще носи положителна светлина за развитието ни в отношенията с другите държави. Богатството, което носим, ни пра-ви различни и екзотични, трябва само да го съхраним и преобразим по начин, приласкаващ съвременното общество.

Време е да погледнем и към индивидуалните проекти на някои млади автори.

ТворцитеВ предишен брой вече сме ви запознавали с

дизайнерката Гергана Станкова, нейната лю-бов към шевиците и преобразяването им в нови композиции за модни аксесоари и дрехи. Това лято премиерно тя представя новото си детско одеало, изтъкано от органичен памук със специално избрани шевици, подходящи за малчуганите. За него Гергана казва следното: „За дизайна на одеалцето подбрах по-особени мотиви. Такива, каквито не бях срещала чес-то из книгите – девойки, които яздят мага-ренца; странни, почти роботизирани човешки фигурки с глави като каски. И понеже търсех по-особени мотиви, за първи път си позволих да комбинирам шевици от различни етнограф-ски региони (русенско, плевенско, ихтиманско). После, като част от промяната на мотиви-те, добавих емоция между геройчетата: мага-ренцата са гушнати в девойките, патенцата плуват едно към друго, пауните имат сърце по между си.“ Авторката започва все повече да експериментира, като от будното є въобра-жение и нестихващия є интерес към изучаване на шевиците, се създават нови неочаквани об-рази, които запленяват аудиторията.Друг пример, вече представян в списанието

е анимационния сериал „Златната ябълка“, фор-

23ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 23

миран от българската митология, но засягащ съвременни проблеми. Екипът, който стои зад него, ежемесечно ни предоставя нова инфор-мация за развитието му, чрез онлайн платфор-мите си. На път е трейлъра, с който ще се кандидатства по различни програми за финан-сиране, част от героите са преобразени, вече са ясни образите на всички действащи лица, работи се по графичния дизайн на средата и интересното тук е, че авторите много умело комбинират вече изпробвания модел на аними-ране на телевизионния канал Cartoon network с нашенски мотиви, стилизирани носии, изобра-жения, напомнящи на старите илюстрации от детските книжки с български приказки. И ако българските фирми обърнат поглед към този интересен проект и решат да се включат в него, спонсорирайки го, много скоро може да имаме български продукт, рекламиращ култура-та ни. А и децата от Западна Европа, и тези в България най-накрая ще разберат каква е раз-ликата между нашенските змейове и чуждите дракони.Междувременно пък в Пампорово за трета

поредна година се проведе симпозиум „Скулпту-ра в дърво“, в който участват преподаватели от Националната художествена академия от различни специалности и техните студенти.

Тук ще насочим интереса ви към катедра „Рез-ба“. Като една чисто българска специалност, водеща началото си от Средновековието, дос-тигнала своя пик през Възраждането и изиграла важна роля в развитието на изкуството и съх-раняването на българщината през Османското робство, резбата е малко популярна в послед-

2424

ните години сред студентите. Независимо от това, тя обаче се е съхранила и катедрата в НХА прави всичко възможно да не допусне старите традиции да се загубят и заедно с тях и познанията по съвременно изкуство да развият този жанр до нови, по-големи висоти. И освен като културно събитие, симпозиумът е важен, защото разкрива младите художници пред обществото и им дава поле за изява още преди завършването им. Друг любопитен факт са и разработките на един от тях в посока фолклор – свободностояща пластика със сти-лизирани шевици от родопско и функционална пластика-пейка на същата тематика на един от магистрите в специалност „Резба“ Симеон Пеков, част от екипа на списанието ни.И докато сме на темата с Национална худо-

жествена академия, ще ви представим и още една млада дама, чийто нов проект е по-раз-личен преглед на българския фолклор. Рафаила Райкова наскоро завърши работа по първия си самостоятелен проект – комикса „Пазители-те на Слънцето и Луната“. В него тя умело е преплела елементи от стари легенди и нейния съвременен разказ за младо момиче и момче. Рисувана в продължение на много време, до-пълнена със саунтрак от група Оратница, гра-фичната новела е пред издаване. Желанието на авторката е да го издаде на три езика – български, английски и френски, като за това използва една от платформите за свободно финансиране kickstarter – пример за това как можеш да сбъднеш мечтата си без да разпола-гаш с много лични финанси, а и една от целите є вече успя да надхвърли 100% от бюджета си. Столична програма „Култура” също е помогнала със скромната сума от 2500лв, а авторката и организаторите от Грозен Ентъртейнмънт обещават през ноември новелата да е излязла от печат.Друг колега и приятел на Рафаила – Боян Йор-

данов, възпитаник на Търновския университет, издаде тези дни детска книжка за живота на Св.Йоан Рилски. Изпъстрена с красиви илюс-

трации и заинтригуващ текст, това издание е обърнато към корените ни и битието на един знаменит българин. Друг негов проект, подгот-вян за началото на идната година е книгата „Ирна: неродената“, разказващ за живота и приключенията на една девойка, за която ста-рите знахари и орисници казват, че е дете на самодива. Още един личен проект на художника е неотдавна направената от него художест-вена интерпретация на Славянобългарска ис-тория от Паисий Хилендарски. Боян Йорданов е част от екипа на младо комикс-общество от Велико Търново, като едновременно развива своите собствени проекти, инспирирани от

25ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 25

българската история и митология и участва в направата на проектите на клуб „Комикадзе“, които също залагат на разработки на фолклор, бил той нашенски или чуждестранен. Това може само да ни покаже колко интригу-

ваща, търсена и актуална е темата за фолк-лора в днешно време. Публиката е обърната благосклонно към нея и жадно поглъща всич-ко, което излиза изпод ръцете на творците. Всъщност, можем да кажем, че явно общество-то се е пренаситило с новости, уморено е от забързания начин на живот и неистово иска да се потопи в митичния и романтичен свят на миналото.И за да не бъде непълен рапорта ни към вас,

накрая ще ви представим един млад компози-тор и неговия дуетен проект, който излезе по-рано през годината и отново е базиран на темата фолклор. Стоян Стоянов е музикант, продуцент и композитор, живеещ последните 5 години в ОАЕ. С негова приятелка и колежка, певицата Мелиса Ле Руе издадоха албум в раз-нороден стил – джаз/фюжън/електро. За него той казва: „Има много неща, които могат да се кажат около този проект, разбира се. Интересно тук е културното взаимодейст-вие между мен и певицата, с която заедно създадохме албума, тъй като тя е с баща от Англия и майка от Филипините – пъстра

комбинация – и съответно аз като музика-лен партньор от трета държава – България. Двамата сме живяли доста в чужбина и съот-ветно много неща в мирогледите ни са се про-менили за добро или лошо. Основната идея на албума „Метаморфия” е взаимодействие между културите, духовност, позитивизъм, модерни-зиране на старото, в ново по-органично (взаи-модействието на джаз и електронни елементи с традиционна музика от различни региони в света), извеждане на красивото, има и осми-ване на някои модерни тенденции (на суетата най-вече – Plastic people). „Я изгрей слънце“ бе-лежи моята културна принадлежност, но пак по начин, по който да се покаже как тя може да бъде преведена музикално и буквално, и за всички останали. Повечето отзиви за албума са че звучи много позитивно, мотивиращо, от-пускащо сетивата, което разбира се много ни радва, защото това е целта. Просто с музи-ката си по някакъв начин се борим със стреса на съвремието, искаме да отворим сетивата на хората, които го чуят, към духовното (не религиозното) начало, любовта между хората, по-позитивни и красиви емоции. Също се обръ-щаме и към хората, които са ощетени от алч-ността на други, които са по привилегировани поради една или друга причина – „Unlucky one“. И ако все още не сте разбрали, ние от „Чер-

но и Бяло“ обичаме фолкора – чист и неподпра-вен, трансформиран и осъвременен – всякакъв. Може би от една страна, защото е закодиран в ДНК-то ни, а може би и заради специфично-то му излъчване и естетика. Освен нас обаче, хиляди и милиони други хора в страната и по света изпитват същото въодушевление и емо-ция когато се докоснат до него. И вместо да се захласваме по внесените от чужбина поряд-ки и тенденции, ние самите трябва да изна-сяме култура и традиции – там е надеждата и бъдещето – когато успеем да преосмислим миналото и да го трансформираме подходящо за настоящето.

Андриана Коцева

26

КУЛТУРА

С Катаржина и Венцислав Пирянкови се заси-чаме след около месец разминаване по скайп. Те са усмихнати, приветливи ентусиасти, от-дадени на работата си, всеотдайни към изку-ството си. Тя е полякиня, която говори и пише изключително добре на български език, той е българин, учил в Академията и след това прех-върлил се, завършил и останал в Познан, Полша. Изкуството им е повлияно от мултикултурна-та смесица на Централна и Източна Европа. Те са хората, които тази година направиха фурор в културния афиш на страната. Авторите на „Фестивал на стенописта – село на индивиду-алности” в село Старо Железаре организират от няколко лета събития в родното село на Венцислав. С техни ученички идват в Хисар-ското село още от 2013г. и правят различни по тематика фестивали.Разговорът ни е объркан и хаотичен, но мно-

го наситен. Бързо забравих добре подредените ми хронологично въпроси и оставих те двама-та да водят разговора. Откритото им и по-ложително държание те кара да забравиш, че до преди 5 мин. не си познавал тези хора и се увличаш да ги слушаш. Венцислав подхваща по-дадена от мен тема, а Катаржина го допълва точно и ясно и затвърдява впечатлението за тандем. Така протече нашия разговор – като разказ на двама души за изкуството, фести-валите, едно българско село, обучението в ху-

дожествените академии и всичко от живота. В началото стана въпрос за проблема с гра-

фитите и стрийт арт-а в България. Липсата на информация в страната ни води до масово объркване. Всъщност техният фестивал е пър-вото стрийт арт събитие в България и като такова трябва да му отдадем нужното внима-ние. Графитите, за разлика от изкуството, са самоцелни „маркери“ на драскачите, обознача-ващи ги в социума. Те кореспондират в група-та си, позиционират присъствието си и рядко можем да видим нещо повече от личните им инициали по градските стени. Графитите са субкултура и като всяка такава, си има свои-те правила. В България тя е по-различно разви-ла се от типичните, заради обществената на-гласа и начина на живот. Стрийт арт-ът като течение в изкуството е опит за изнасянето му от белите галерийни пространства към об-ществените такива, леснодостъпно за хора-та, необезпокоявано от доктрините на висо-кото изкуство и критика. Начинът, по който е организиран фестивалът, като едно добро-волно, самофинансиращо се художествено ме-роприятие, показва желанието на организато-рите му това да е място за свободна проява на художествените възможности на младите, с минимално използване на правото на вето. Разговорът ни е за разликите в поколенията, гледните точки и начин на живот, за преобръ-

„Фестивал на стенописта – село на индивидуалности”

27ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 27

щането на стереотипите и разбиването им, за отделните личности, за новите и старите художници, за обучението и образованието, за връзката учител-ученик-общество.

Разказът на семейство Пирянкови:„Стрийт арт-ът и графитите са колкото

различни от гледна точка на техника, работа и експресивност, толкова и близки по произ-ход. В единия случай имаме експресивното же-лание на драскача да „бележи“ мястото където е бил, а в другия – на художника да анализира

и кореспондира с публиката. При графитите съществува взаимовръзка в групата, помежду участниците є, понеже субкултурата общува сама със себе си. При изкуството взаимовръз-ката е между художника и публиката, защото комуникацията се осъществява на ниво ар-тист–общество. Не критикувам, не оценявам, понеже нещата много се различават. В нашия случай имаме достатъчно добре развита идея, която се изразява в заличаване на границите между елитарното и егалитарното изкуство. Независимо, че с жена ми се водим автори на

2828

проекта, ние обърнахме ситуацията – бяхме както изпълнители, така и куратори. За едни неща се съгласявахме, за други не, но най-ва-жното беше контактът с хората, диалогът между артисти и общество, преобръщането на ролите – известните станаха част от на-рода, а обикновенните – известни и велики. Така бай Иван циганина (както го наричат съ-седите в селото) изпъкна на фона на Обама и гражданина от село Старо Железаре стана известен, а президента на САЩ само допълващ елемент от композицията. Концепцията ни е да сътворим един идеологически рангов микс, в който различните ценности се смесват в хомогенна маса и статуковото се преобръща. Фестивалът ни е социален експеримент. Ние нямаме самочувствието, че ще променим на-стройките на хората, но въпреки това, то се случва. Въздействието на изкуството в живо-та на обикновенния човек е силно, то прокар-ва промените много по-бързо само по себе си в средностатистическия гражданин, отколко-то във властимащите. Промяната става от долу нагоре. В управляващата класа промените се допускат по-бавно и нещата се раздвиж-ват по-трудно. Разликата в нашия фестивал на стенната живопис и графити-фестовете е, че тук имаме форма на изкуство, предва-рително замислена като експеримент, анали-зираща обществено-социалните отношения и нагласи, изпълнена от млади професионалисти в областта на фотореализма. Това е арт сре-дище, в което се опитахме да съберем мла-ди, амбициозни хора. Ние търсим качество за сметка на количество. Ако се чудоте защо избрахме това село, а

не някое родопско или старопланинско, ще ви

обясним. Китните възрожденски планински села са напълно завършени и самодостатъчни архи-тектурни комплекси. Пищността на сградите и улиците им, декоративните елементи и на-ситеността на цветовете не са подходящи за задачата, която си бяхме поставили. Старо Железаре е особено по рода си – то прили-ча на старите тракийски селища, лабиринт от бели дувари с червени керемиди. Къщите, прозорците и вратите са скрити зад керпиче-ните и варосани стени. Живота на хората е съсредоточен във вътрешността им – всичко се случва зад тези дувари. Те пък, образуващи този лабиринт от улици, дават усещането, че сякаш се разхождаш в Лондонска галерия – бели стени, празно пространство, чакащо своите творби. Преди 5–6 години, когато се изнесо-хме през лятото със съпругата ми на село, видяхме едни бели стени (като бяло петно – платно), отворени за анализи и познания за местните и нас. Това носи ново качество на проекта – от пространствена гледна точка е изключително интересно. Можем да кажем, че селата от този тип могат да бъдат едно мо-дерно галерийно пространство. През първата година проектът беше по-различен, една от изписаните мисли в ателието е „Традициите не се копират, те се творят“. Така и тук – имаме възможност да творим върху белите платна на улиците, за разлика от китните де-коративни възрожденски села в Родопите – те са напълно завършени.От пристигането ни тази година, месец-два

по време на работата на момичетата, хората в селото не спират да говорят за фестивала, вълнуват се постоянно. Девойките бяха наре-чени „принцеси“ и заради добрата организация

29ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 29

така и се чувстваха. Хората бяха много мили към тях. За ученичките ни това беше един арт лагер, изпъстрен с цветове, контрасти и екзотика. Фестивалът за тях бе едновременно артистичен опит и преживяване със сблъсък между поколенията. Но не толкова на култур-на и етническа основа, колкото на кулинарна и поколенческа. Младите не могат да функ-ционират без материалните облаги на съвре-мието си. Нарекохме ги „Лидл дженерейшън“ (поколението на Лидл – б.а.). След няколко дена хапване на истински продукти от местните, започнаха да се питат защо няма плодов йо-гурт, зърнени закуски и пр. Съпоставиха се кор-поративния начин на живот с независимия, ме-гаполиса и неговите удобства и зависимости с малкото село, природата и продукцията му.В Полша от няколко години има фестивали за

стрийт арт, идват известни артисти и ри-суват, но в повечето случаи проектите им са предварително подготвени и не търпят про-мени на място. Нашият е по-различен, ние ис-кахме той да е със социална насоченост, което е нужно в съвремието ни и липсва при много артисти. Много от днешните автори са започ-нали да рисуват само заради лесната продажба – правят нещо декоративно, колоритно, силно комерсиално, слагат му златната италианска рамка и чакат бърза продажба. Творецът тряб-ва да анализира и експериментира непрестан-но. За малко време можеш да постигнеш нещо различно вместо добре познатите реализъм, символизъм, цветни абстракции и леки дефор-мации. Хората пътуват, виждат новите неща, връщат се в България и забравят, не желаят да изпробват нещо ново, а се придържат към старото. Това е демоде. Посягат към теми псевдодуховни. Да, имат право и на това, но ако огледнем през призмата на съвременното изкуство, няма нито смисъл, нито нужда.Експресивната мисъл на твореца трябва да е

чиста, за да анализира и да бъде провокирана. Информацията провокира реакция. В момента сме в режим „изчакване“. От организатори и креатори, преминаваме към етапа на обсерва-ция. Искаме нашия проект сам да провокира вниманието на артисти, които се интересу-ват от социални експерименти, а не ние да ги търсим с цел промотиране и реклама. Между-временно това е най-важният период, този на пасивното творчество – да седиш и гледаш отсрани, неразбираемо за обикновенния човек, но неизбежно за художника. Отворени сме към всякакви неща – всеки, който желае да дойде и да се включи, може да го направи, ние не при-тежаваме власт, а и не желаем, даже напротив – бихме били доволни да привлечем нови хора. Тук важни са жителите – те или са съгласни или не да бъдат включени в рисувателния про-

цес. Ние организираме фестивала със собстве-ни средства и до тук се простират нещата. Има място за спане, хората са гостоприемни, нещата, които се рисуват може да ни харес-ват, може и да ни възмутят, но важен е диало-гът с хората. Изконната идея на изкуството е свободата. А основното в този фестивал е естетически и композиционно различните сте-нописи да са обединени. Идеите ни се комби-нират с тези на участничките и моделите и се получава 50% изпълнителска дейност с 50% творчески диалог. Момичетата са наши съав-тори и ние имаме изпълнителна власт дотол-кова, че всичко да се подчинява на основната идея и естетика. Диктатура няма. Може да има само в един ранен подготвителен и обу-чителен процес, когато учителят трябва да предаде занаята на ученика си. За да се научи техниката трябва да има диктатура, но кога-то надграждаш и започваш да твориш, когато вече имаш основата, тогава идва творческата част, анализът и обсъждането. Има много све-жест в работата с млади творци, тя винаги е много интересна и полезна и за двете страни. Ние с жена ми се постарахме накрая качество-то да е добро и посланието – ясно изразено, девойките да покажат възможностите си във фотореализма и различния си поглед на ситу-ациите и живота. Важно беше да има факту-ра, сенки и послание. Ползата за студентките също е значима. Една от тях вече използва в портфолиото си резултатите от фестивала, което ще помогне за развитието є като ху-дожник и професионалист. Така всяка една от тях сама решава дали ще използва присъствие-то си тук прагматично, като мост за бъдещи участия или това ще остане като хубав спо-мен за ваканционно живописване в малко село.Всички те учат в нашата академия, различни

специалности, даже някои се прехвърлят след първата година. Участничките ни са избрали архитектура, анимация, графика и живопис, но обединяващото е умението им да рисуват на-тура. За разлика от българската академия, при нас студентите могат да сменят ателиета-та и преподавателите, дори да завършват с допълнителна дипломна към различна специал-ност. Имат свободата да експериментират, ако го желаят. Химията между преподавател и ученик е психологическа – ако я няма е мно-го трудно да се постигне творчески диалог и полза от това няма, затова и възможността да се прехвърляш от място в място е важно. Ако не се получи през първата година, можеш да намериш друг преподавател, с когото ра-ботният процес ще е задоволителен. Взаимо-връзката трябва да съществува винаги!”

Андриана Коцева

30

КУЛТУРА

Господин Джагаров, наши-те читатели са предимно млади хора, не Ви позна-

ват, а доколкото научават нещо за Вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, от-колкото среща с Вашата лич-ност. Това смущава ли Ви?Георги Джагаров: За никого

не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един ав-тор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подоб-на присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връз-ки с младите хора се прекъс-наха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. То-гава ще разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не ис-кам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава.Младите хора и да Ви тър-

сят, не могат да Ви намерят по книжарниците. От десет години насам Вие не сте се

появявали с нова книга, нито преиз-давате някоя от старите.Така е, защото аз

не съм професио-налист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дой-де. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се пре-боря с характера си. Оправдавал съм се с една или дру-га заетост, както и с това, че не е важ-но колко си пи-

сал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и посто-янство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си све-рява часовника с тях. Съжа-лявам, че пропуснах тази въз-можност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново кот-ка ми мина път.Имате предвид атмосфера-

та около Вас?Това малко ли е? Цял живот

да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или лите-ратурен мошеник и да разру-ши всичко, което е било сми-съл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме из-мъчва самото това явление, самият този стремеж да се

руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кава-фис за варварите, които ще дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас.Вие бяхте заместник-пред-

седател на Държавния съвет, това може би…Един от заместник-председа-

телите!За другите не се говори, кои

бяха те?Митко Григоров, Пеко Таков,

Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председате-ли – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души.Как си обяснявате това

пристрастие към Вас?Да оставим читателите

сами да си отговорят.Може би защото след ноември

1989г. Вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители?А нямах ли това право, ко-

гато се провъзгласяват прин-ципите на свободата и демо-крацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, позна-вах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега ис-каха да се представят в друга светлина, да си измият ръце-те и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше не-удобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън

Обърни се с гняв назадЕдно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

31ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 31

партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не є усложнявам положение-то отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в за-седание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигна-ха срещу мен цялата си сбир-щина от лъжци и клеветници. Мис-леха, че лесно ще се спра-вят, като пуснат в ход поня-тията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщина-та и бухаринците. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата реве-ше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засра-мят, че те са виновни.Бихте ли казали с какво по-

конкретно сте се занимавали в Държавния съвет?Това не е тайна за никого,

ако сериозно се интересува. През първите няколко годи-ни бях председател на Съве-та за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя страте-гически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. От-говарях и за работата на две комисии, едната – по нацио-налните и международните награди, другата – по наиме-нуването и пренаименуване-то на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др.Неотдавна един народен

представител каза, че сте оглавявал и комисия по Въз-родителния процес?Излъгал е горкият, но може

би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я оглавявал,

сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. За-щото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смя-на на мюсюлманските с хрис-тиянски имена, а бих се зало-вил с механизмите на нашето национално съзнание, с нацио-налното възпитание и образо-вание. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че Възродителният процес не може да се отхвърля и осъж-да, без да се накърнят инте-ресите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и прес-тъпници?Одобрявате ли асимилация-

та по принцип?Дали я одобрявам или не,

това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава де-цата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъ-дително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква дру-га институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимили-рани по време на робството милиони българи. В национал-ната си политика ние не мо-жем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се стру-ва странно, че някои полити-ци говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем не означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособя-ване по села и градове, не е нищо друго освен проява на

антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далеч-ното минало.Работата на Комисията по

наименованието и пренаиме-нованието на различни обек-ти не е ли била свързана и с личните имена на гражда-ните?Не, разбира се! Но когато

комисията се преустрои в Ко-мисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пъ-лен Именник на българските граждани, за да бъдат улесне-ни родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф.Заимов, а ние ус-пяхме да издадем кратък пре-поръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлман-ски имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефон-ка, Язовир, Пръцко и др.п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват де-цата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните рели-гиозни общности.Според Вас езикът може ли

да се управлява?Това е все едно да ме пита-

те дали могат да се управля-ват земетресенията или вет-ровете. Не, езикът не може да се управлява, той се дви-жи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природ-ните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги форму-лираме ясно и точно, те ни служат като норми за пове-дение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езико-вото ни общуване. На тази

3232

основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език.Знам, че е имало спорове

в научните среди как да се нарича езикът, за който светите братя Кирил и Методий са съставили нашата азбука...Дълги и неприятни, пред-

намерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната ис-тина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил об-щославянски. Но по онова вре-ме славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фо-нетични, и структурни беле-зи, така че Константин-Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбу-ка за някакво славянско еспе-ранто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – ези-ка на българските славяни. За това има достатъчно доказа-телства. Но се намери един руски специалист, който аргу-ментира отрицателното си становище с това, че в ХI век българите още не били славя-ни, следователно и езикът на двамата братя, първият кни-жовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с на-учна демагогия. Защото бълга-рите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на тех-ния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятие-то славянски, старославянски е много услужливо, много удоб-но, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура,

но то е абсолютно неприем-ливо, ако трябва да се от-стоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повта-рям – български език, сега ста-робългарски.Водеха се спорове и за азбу-

ката. Вашето мнение тогава и днес?Няма спор, че солунските

двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти при-емат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през IX век би могла да се нарече кирили-ца. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последовате-ли на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръц-ките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирили-ца, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Та-кова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича наша-та азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото по-ловината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало

да я наричат и сърби, и рус-наци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска.Какъв смисъл влагате в по-

нятието майчин език?Зависи от повода. Ако ме по-

питате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се гово-ри никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и позна-ти си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако ня-кой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – български-ят, защото и Вашата, и мо-ята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на наша-та държава и на нашето об-щество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или гру-пов майчин език е равнопо-ставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоста-вен на други национални ези-ци по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – нем-ски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не мо-гат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нация-та, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално рав-нище може да има само един

33ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 33

майчин език и той е българ-ският.Но турците в България не

признават българския за свой майчин език.Не турците, а турските

националисти. Те се противо-поставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до тери-ториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вър-шеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от друга-де. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Бал-каните. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат се-дем или десет телевизионни ретланслатора, които ще из-лъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна иституция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разгра-ден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е жи-вял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си май-чин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъщест-вяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова само-

битност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколо-зи, не е езикът на Радио Анка-ра, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническо-то своеобразие на български-те татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защо-то те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам!А как мислите, има ли маке-

донски език?Знаете ли какво си мисля –

че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читатели-те като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Нацио-нализъм ли е да обичаш оте-чеството си с най-чистата обич, на която си способен? Национализъм ли е да отсто-яваш интересите на своя на-род и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли маке-донски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македо-ния. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спаз-ват от неговите верни и не-верни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият при-мер за това как от една на-ция могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на про-летарската революция, а още по-точно – на една великодър-

жавна политика тук, на Бал-каните. Емилиян Станев, ина-че човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този ти-товско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, рома-ни, изучава се от децата, из-ползват го техните родите-ли. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават ус-ловия за добросъседство с Ма-кедония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши сам по себе си, естествено и свобод-но. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разме-няме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че бъл-гарският език е само този, на който ние пишем и говорим.Ще имаме ли един ден общ

правопис?Щом сме имали в миналото,

ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме.Достатъчна ли Ви е сега

тази „земя като една човеш-ка длан”?Тя винаги ми е била доста-

тъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече?Тази година ще получим ли

книга от Вас?Е, на толкова въпроси ви от-

говорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привър-шихме, нали?Затворили сме се тук, Вие

питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, ся-каш двамата решаваме някак-ви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Со-лунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

34

КУЛТУРА

Паметна плоча за легендарния оперетен комик Асен Русков (12 юли 1896–23 юни 1958) и съ-пругата му, актрисата Елисавета Рускова (14 декември 1897–29 май 1985) бе поставена на фасадата на къщата, която двамата артисти изграждат през 30-те години на миналия век на ул.„Арх.Йордан Миланов”30 в Лозенец, в съсед-ство със спирка „Вишнева”. Къщата е известна с красивата си фасада с капаци на прозорците и със скултурата на жаба, аранжирана в двора. На това място известни актьори и манекен-ки си правят фотосесии, но малцина знаят че това е домът на Асен Русков. Прочутият артист строи къщата по собствен план, а в двора изгражда атрактивна беседка, където през лятото събира колеги и приятели. Мяс-тото за строеж му е подарено от столична община, която по онова време е поела ангажи-мента да осигури терени за строителство на къщи на видни личности от интелектуалния елит. Тъй като транспортът е бил нередовен, късно вечер след представление Рускови са се прибирали у дома с предварително наета ка-руца с кон. След смъртта на Русков през 1958г. съпруга-

та му Елисавета продава къщата, защото є е трудно да я стопанисва сама. Новите соб-ственици както и по-възрастните съседи па-зят спомена за колоритната оперетна двойка. Асен и Елисавета Рускови са сред основатели-

те на българския оперетен театър. Звездата на Русков изгрява още в театър „Ренесанс” през 1920г., когато двамата с Мими Балканска се превръщат в звезди на театрална София, а имената им не слизат от афиша и преса-та. В златните сезони на Кооперативния те-атър, Свободен театър, Одеон, Художествен оперетен театър, Народна оперета Рускови са също водещи актьори. Утвърждават се в комичното амплоа, снимат се и в някои от първите български филми. На сцената на Държавния музикален теа-

тър „Стефан Македонски” в началото на 50-те години Асен Русков достига творческия си връх като Менелай в „Хубавата Елена”, Мишка в „Царицата на чардаша”, Латичели в „Мла-достта на маестрото”. Наричат го Царя на смеха, а прохождащият бъдещ оперетен ко-мик Видин Даскалов черпи от неговия богат сценичен опит. Елисавета Рускова пък оставя

трайна диря в историята на театъра с роли като Общественото мнение в „Орфей в ада”, Хаджигенчовица от „Българи от старо време“, Стрина Драгана от „Имало едно време“, Михалица от „Бунтовна песен“ и др. Повече от 150 са ролите є в над 8000 спектакъла – впечатляваща равносметка за кариерата на талантливата актриса.Инициативата за паметния знак е на жур-

налистката Елиана Митова. „С тази паметна плоча искаме да върнем на София добрия спо-мен за двама легендарни артисти. Местата им са все още незаети, а примерът им е зара-зителен за поколенията, които ги следват на сцената” - каза Митова на откриването. Голям е приносът на г-жа Малина Едрева – председа-тел на Постоянната комисия за образование, култура, наука и културни многообразия при Столичния общински съвет, както и на арх.Антония Ичева, изработила безвъзмездно про-екта. Меломаните проф.Александър Джеров и съпру-

гата му, звездите на Музикалния театър Свет-лана Иванова, Добрина Икономова, Валентина Корчакова и Александър Мутафчийски положиха цветя пред паметния знак. Трогателни споме-ни за двамата артисти сподели настоящият собственик на красивата къща проф.Цвети Цветков, който е запазил не само външния вид на сградата, но и прочутата беседка на Русков в двора, както и просторната градина.

текст и снимки: Мари Къналян

Паметна плоча възкреси спомена за Асен Русков и съпругата му

35ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

КУЛТУРА

Хермелиновият Христо, фо-кусникът Фотев, роден в Ис-танбул, жител на Бургас, се стопи в София и легна завина-ги в покойницата, в алеята на културните дейци. Той беше част от мистерията на по-езията ни, но никога не е бил деец на културата. Беше роден за удавник, а угасна на сушата като Хемингуейовия „Старец”, но без морето. Христо Фо-тев Константинов, оглозган като риба-меч от пираните на болестта, бе отнесен от отлива на никаквите 68 годи-ни. Не сколаса да пипне с при-зрачните си пръсти последна-та си сборна книга. Цената є е колкото кило кашкавал, но поемите му са пламтящо пе-токнижие, събрани в тази до-машна библия по нежност, в тази хрисима христоматия по яростно оцеляване...Още приживе стиховете му

приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша. И за това, когато говорим за Христо, си представяме фоне-тичната му феерия, а когато говорим за християнската ли-тургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог. Слаб, невисок, вечно леко

приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, ми-тичен, харизматичен, роден за любов и питие, за цигара и из-висена носталгичност, преро-ден за скрита скръб, за безми-лостно безсъние и за млечната меланхолия по другостта… Фотев е Малкият принц на

любовната ни лирика. Той пре-връщаше тостовете и пока-янията в свещенодействия, целият се състоеше от же-стове и жестикулации, той бе

самата влюбена възхита от по-добрите частици на живо-та…Не се срамуваше да се прес-

трува на слуга на словото, защото беше суеверен и су-етен, знаеше, че великолепно владее настръхването на зна-ченията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонгли-ране с остри предмети – вне-запни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточе-ни жестове, рошави религии, които сам измисляше, показ-ни самоизстръгвания чрез из-висяване, самотни вътрешни и външни салто-морталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспа-сявания и самоунищожения… Фотев е от онези пилигрими,

които не са просто поети, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе

си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.Поезията му е зрелищна, кул-

това, некултурна, неправдопо-добна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагич-на, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид во-кал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото наметката му на принц, от борова смола и морска сол, не би могла небрежно да се на-метне на парчета върху голата душа. Както и цитатът не би могъл сам да се самоцитира. Наметката на Фотев може-ше да бъде раздрана и захвър-лена зад гърба на собственика є само от нейния собственик. И Христо го правеше, но не като Христос, а като роден в обятията на Босфора маг:

Сбогуване с принцаПреди 13 години Малкият принц на българската поезия остана завинаги

на своята планета

3636

великолепно, внушително, хип-нотично, толкова истински, сякаш беше истина. Иначе лъжеше. Лъжеше с без-

срамието на дете, което не знае какво е срам. Три лета обещаваше, че ще вземем два домата и бучка сирене и ще идем на остров Болшевик да слушаме пението на делфини-те. И да отпиваме на малки глътки сунгуларски мискет, раз-реден с няколко капки обикно-вена вода. Лъжеше морето, че ще му стане коралово цвете. Лъжеше Бога, че може да се промени. Лъжеше поезията, че є остава верен. Лъжеше риби-те, че няма да онемее, а обез-думя като Моби Дик. Лъжеше водата, че му е достатъчна, а се водеше по акъла на оке-аните и океанките. Излъга за много неща и много същества, но остана верен на жулещата жажда за оная жидкост, в коя-то пчелата се запечатва до дъно в чашката на цветето.Беше идол за младите на-

стръхнали от поезия куче-та, които го надушвахме от триста километра. И всяко лято му ходехме на поклоне-ние в Бургас – тогавашната Мека на поезията ни, въздуш-ният Йерусалим на мечтите ни, високата Стена на плача за собствената ни отвесност. И го виждахме – замръзнал ся-каш от восък, изваян в цигаре-ния дим, в клуба, в някогашния буржоазен бургаски публичен дом, с чаша бяло вино в ръка, която светеше като свещица в полумрака, огледан в тън-кото стъкло на виолетовата смърт на залеза… Бял и че-рен, графичен, измислен, игра-ещ на безутешно влюбен мла-деж, Христо до сетния си дъх рецитираше собствените си молитви и мълчания, рецити-раше паузите си, накрая сам се превърна в пауза – не го-вореше, а смучеше дълго ду-мите си като невидими пар-ченца чироз… Докосванията до отровата на солта и до гъдела от глътката на възки-

село вино бяха част от вкуса на времето, което владееше и в което властваше негово високоблагородие Христо Кон-стантинов Фотев. Не успя да се впише в пейзажа на по-дарената ни свобода, в глед-ката на столицата и остана завинаги изрязан в надморския въздух и влажното великоле-пие на Бургас.Който не е имал приключение-

то да го слуша и вижда, няма да чуе и да види никога пове-че тайнството на зачатието – как от мъжката самота се стига до епилептичния крясък на гларуса и григорианските гонения на делфините. Имаше много свидетели на неговата есенна панихида, на неговата паника между дървесата, на непосилните му приливи към пейзажа.Да помълчим за диригента на

хора от удавници, за малкото момче, което не се вразуми и което не успя да погали всич-ки жени, но поне се опита. Разбираше от жени, усещаше властта си върху тях и вър-ху думите, те бяха част от неговото себеизразяване, от логоса на летящата му логика. Неподправено нежен към осо-бено беззащитните, Фотев остава да гори като фосфори-циращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиумът на поезията, остави ни свои-те неизпълними алхимични ре-цепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени.Сега седи и пуши на самия

ръб на Рая и си клати без-грижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъзпроизвежда чрез свое-то всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприем-ният гостилничар в страно-приемницата на вселената.Кажи му наздраве и от нас,

Христо!Румен Леонидов

blackandwhitemag.bg

37ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

КУЛТУРА

За Дечко Узунов:„Делото му е осеяно със сърдечността, коя-

то води направо до сърцето на хората.“

За Илия Бешков:„...до смъртта си той остана верен на перо-

то, което танцуваше в ръката му, отдъхваше си в ритмични паузи и пак политаше, като че ли бялата страница бе лед, по който се плъз-гаше една от най-даровитите ръце на нашето съвремие.“

За Давид Перец:„Едно огряно от слънцето цвете – това е из-

куството на Давид Перец... Слънцето е най-го-лемият съучастник на този поет, чиито думи са цветове.“

За Васил Иванов:„Може би е време да свикнем да говорим за

досега между ръката на художника и хартия-та, така както отдавна музикалната критика разучава досега на клавишите с пръстите на пианиста... Тези разлики не накърняват ни най-малко нравствения облик на художника, който не използва онова, което други са намерили, а търси онова, което други ще използват.“

За Цанко Лавренов:„В него изразът цари над възприятието, в

него има краснописна изисканост на рисунъка и убеждението, че живописта трябва да разказ-ва, а не да показва... картините са винаги по-красноречиви от словата. Творецът е винаги по-убедителен от коментатора. Изкуството е винаги по-силно от пропагандата.“

За Борис Георгиев:„Обновителите са истинските ни идоли.“

Изречения от УвалиевПразненствата за стогодишнината от рождението на тоя мъдър мъж отминаха. Поставен и

открит тържествено бе барелеф пред дома му в столицата, имаше много предавания и по БНР, излъчен бе и филм, и споменен разговор с негови близки познати и приятели по БНТ... С подробен

репортаж събитието бе отразено и на сайта на СБЖ.За юбилея се писа, естествено, и във вестниците. А през последните няколко години бял свят видяха и няколко книги за журналиста, публициста, дипломата, критика, продуцента, полиглота,

енциклопедиста Петър Увалиев. Неповторим дори само с фамилното си име.Реших да извадя по изречение-две от книгата „Беседа за български художници“, публикувана през

2003г., с предговор от съпругата му Соня Рув. За да се насладим на невиждано след кончината му писане; на български, какъвто вече не се говори и не се чува. Писане, при което той извайвал всяка

буква, римувал сричка със сричка, не оставял необмислена дума. Продължавал, не спирал – докато всичко на листа не зазвънтявало с най-верния тон, с най-чистия си глас.

Помогнете ми – извикайте в съзнанието си гласа на Увалиев и да вървим напред.

За Борис Ангелушев:„За Борис Ангелушев всяка калиграфия беше

биография.“

За Христо Явашев – Кристо:„Нямате представа какво голямо душевно

удовлетворение е хората да съзнаят, че си съ-народник не на неизвестни политически прес-тъпници, а на световноизвестен освежител на изкуството.“

За Стоян Венев:„С поведението и с изкуството си Стоян

Венев – най-цървуленият, най-запотеният, най-грубоватият, най-първичният – стана неволен радетел за тази най-извисена цивилизованост, без която всичко друго е от лукаваго.“

За Георги Павлов – Павлето:„Като дъх перото му едва докосва хартията,

не за да є се натрапи, а за да я погали.“ За Светлин Русев:„Но ако идейността е кръстница на живо-

писта, нейни родители са цветът и линия-та, които зачеват образите. Цвят и линия са сричките и думите на езика, който говорят картините.“ За Вера Недкова:„Който говори по съвест, от нищо не се

тревожи.“

х х х

И пред, и след такъв наниз от думи-маргарит най-добре е да се замълчи.

Иван Тодоров

38

КУЛТУРА

Във Варна завърши двадесет и трето издание на Между-народния филмов фестивал „Любовта е лудост“. Голямата награда на фестивала – „Златна Афродита“ бе присъдена

на руския филм „Изпитание“. Негов режисьор е Александър Кот.Грузинско-френската копродукция „Младоженки“ на режисьора

Тинатин Кайришвили спечели Специалната награда на журито.Наградата за най-добра женска роля отиде при актрисата

Виктория Кочиаш за ролята є в румънско-германския филм „Лю-бовна история, Линденфелд“. Наградата за най-добра мъжка роля не бе присъдена.Филмът „316“ на иранския режисьор Пейман Хагани бе отли-

чен с диплом за успешен експеримент в полето на филмовата форма.В последния ден на фестивала бяха присъдени и още четири

награди извън официалните.Министерството на културата присъди Специалната награда

на Националния филмов център на китайския филм „Обещаие за вечна любов“.Община Варна присъди на Татяна Лолова награда за майстор-

ско изпълнение на ролята на Флора във филма „Бартер“. А наградата на Съюза на българските филмови дейци бе присъ-

дена на португалския филм „Семейство Майа“. Негов режисьор е Жоао Бутельо.Наградата на гилдия „Критика“ към Съюза на българските фил-

мови дейци бе присъдена на филма „Каръци“ с режисьор Ивайло Христов.Наградата на Факултета по журналистика и масова комуни-

кация към Софийски университет „Св.Климент Охридски“ за филмово творчество – „Горчивата чаша“ тази година отиде при филма „Каръци“ на режисьора Ивайло Христов.Журито присъдило наградите на тазгодишния кинофестивал

„Любовта е лудост“ във Варна беше в състав: проф.Любомир Халачев – председател и членове Сузана Харутюнян, Армения – кинокритик и актрисите Альона Козирева, Белорусия и Лавиния Сандру, Румъния.

Мариана Енева

Наградите от XXIII МФФ „Любовта е лудост”

39ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ЕЗИКОВО РАЗНООБРАЗИЕ

През май, на тържествена церемония в монголското посолство в София, за при-нос в развитието на бълга-ро-монголските отношения и по повод 65-годишнината от установяването на ди-пломатически отношения между България и Монголия, проф.Александър Федотов получи най-високото отли-чие на страната – орденът „Полярна звезда“. Директо-рът на Центъра по източ-ни езици и култури към СУ „Св.Климент Охридски” е изключителен ерудит и по-лиглот, доктор на филоло-гическите науки, професор по корейска, монголска и тибетска литература. Ро-ден в гр.Новосибирск, Русия, той завършва Факултета по източни езици и култури в Санкт-Петербургския дър-жавен университет. Жени се за българка и свързва за-винаги живота си с Бълга-рия. Специализира и изнася лекции в Република Корея, Китай, Монголия, Индия, Тайланд, Унга-рия, Румъния и Русия. Член е на световните асоциации по кореистика, монголистика, тибе-тология и алтаистика. Пътешественик, посе-тил над 120 държави, филателист и нумизмат. Проф. Федотов, заминавате за Корея, ка-

къв е поводът за тази Ваша поредна визита там?Александър Федотов: В края на юни ни пред-

стои заключителна среща във връзка с едно сравнително изследване, което направиха Со-фийският университет „Св.Климент Охрид-ски” и корейският „Сонгюнгуан”. Последният е на няколкостотин години, навремето е бил Кралският университет, днес е един от най-добрите изследователски университети в гр.Сеул. Предмет на това наше изследване бе съпоставката на двете общества – българ-ското и корейското. По-точно, то разглежда периода на възстановяването на Българската държава след Освобождението от османското

На сърцето ми е цяла Азия

робство през 1878г. и на Корейската след ос-вобождението є от японското робство през 1945г. Времевата разлика общо взето не ни пречеше да се занимаваме с изследването на икономическото, политическото, културното и образователното положение в двете дър-жави, защото нещата са наистина съпоста-вими. Още повече, че всички корейски посла-ници, които имат мандат у нас, откриват едно учудващо сходство между двата народа. И казват, че България спокойно би могла да се възползва от корейския опит при възстановя-ването на корейската икономика след 1945г. и изграждането на онзи мощен динамичен сто-пански механизъм, с който тя става известна навред по света.В какво по-конкретно се изразява това из-

следване?То е един петгодишен проект, в рамките на

който издадохме няколко книги, осъществихме немалко съвместни посещения, занимавахме се с теренни проучвания. През последните две години и половина проучвахме и много архивни

Интервю с проф. дфн Александър Федотов, директор на Центъра по източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски”.

4040

материали, които открихме в нашия Държавен архив, в архива на Министерство на външните работи, свързани с взаимоотношенията меж-ду Народна Република България и Корейската народно-демократична република, а също така и с взаимоотношенията по-късно между Репу-блика Корея и Република България. Тази дейност е едно специално направление в нашия проект, защото си поставихме за цел да направим опис на тези материали и да напишем историята на нашите взаимоотношения, базирайки се на тях. Публикувахме и немалко статии. Тази го-дина издадохме една книга за Корея с фокус вър-ху най-новата є история – от 1945г. до края на Корейската война (1950–1953г.). Тя намери много добър отклик сред колеги специалисти. За първи път в чужбина излиза материал (на издателството на Софийския университет), който запознава читателите с най-важните страници от най-новата история на Корея.Обикновено когато посещаваме Сеул, органи-

зираме по една конференция в университета „Сонгюнгуан”, след това правим теренни про-учвания, пътуваме из страната. Например, ви-дяхме местата, където през Средновековието са били изпращани в изгнание корейските ин-телектуалци, занимавахме се и с реконструк-цията на историята на новата корейска ли-тература от времето на японското робство (1910–1945г.), когато тя е била принудена да се развива тайно.След този проект накъде?Подготвили сме нов, пак достатъчно серио-

зен, актуален, модерен, петгодишен и живот и здраве скоро ще подадем документите. Цен-търът по източни езици и култури към СУ„Св.Климент Охридски” участва в разпределяне на грантове за проекти на общо основание, наред с всички кореистични центрове и университе-ти по света. Те се финансират от Академията по кореистика – една държавна институция, която се занимава с промотиране на корейска-та култура в Корея и по света.Освен с кореистика, Вие се занимавате с

монголистика, тибетология и алтаистика. Коя от тях Ви е на сърцето?На сърцето ми е цяла Азия. Разбира се, зани-

мавам се по-специално с Корея, Тибет и Мон-голия – трите области, в които правя своите изследвания, защото са свързани съответно с езиците, които владея. Но като изтоковед и ориенталист на сърцето ми е цяла Азия. Това е истината. Първо, защото съм роден в Азия – в гр.Новосибирск (Русия), който е в Югозападен Сибир. Второ, защото Азия винаги ме е инте-ресувала много повече от Европа, тъй като тя си остава непозната. Ние трябва да се научим стъпка по стъпка да я усвояваме. Така, както навремето казаците са откривали Сибир, а по-

сле и Далечния Изток. Те са били пращани от руските царе все по на изток и по на изток, чак до границата с Китай, Монголия, Корея, Япония и т.н. Още от седми клас Азия ми бе много интересна. И тъй като майка ми е от Санкт-Петербург, всяко лято прекарвах вакан-цията с родителите си там. А от осми клас вече почнах да мечтая да стана студент в Петербургския (по онова време наричан Ленин-градски) университет и то точно в Източния факултет, който се занимава с Азия и Африка.И това става. Завършвате най-представи-

телния, най-добрия университет в Русия. Той беше легенда. Дори самата сграда на фа-

култета е такава. Построена през XVIII век, на брега на Нева, в центъра на Санкт-Петербург, тя е приютявала толкова много велики руски учени, ориенталисти, носи толкова история в себе си, че няма как човек да не бъде привле-чен от историческото, феноменалното, което се съдържа в нея. Пък и имахме цяла кохорта от прекрасни, гениални преподаватели и това няма как да не се отрази върху нас, техните ученици. Разбира се, няма защо да смятаме, че академизмът се предава от поколение на поколение без проблем. Но трябва да призная, че днес преподавателите не са същите, какви-то бяха онези – големите, които лека-полека си отиват. За съжаление, тази година почи-на на 91 години и моята любима професорка – Людмила Герасимович. А тогава на нас, от-личниците, дипломите ни подписа лично акад.Борис Пиотровски, много известен учен-ориен-талист, който беше и директор на Ермитажа. Вие знаете, там се съхранява една от най-го-лемите колекции в света на източни предме-ти на изкуството. Днес за мен това, с което се занимавам, от една страна е призвание, от друга – хоби, от трета – любима работа. Тя е свързана с преподаването, а срещите с млади-те хора винаги са приятни, с много пътувания, с извършване на много научно-изследователска работа, с много запознанства, с откриване на много неизвестни моменти от историята, ли-тературата, културата на народите, с от-криването на един нов свят, който се нарича Азия.Първата страна от Изтока, която сте по-

сетил още като студент, е Монголия. А мон-голският и тибетският са първите езици, които сте започнал да преподавате в Софий-ския университет...Аз бях дете, ученик, когато баща ми беше за

една година на работа в Монголия – участваше в строеж на една тяхна голяма национална гра-дина. Той ми изпращаше всяка седмица марки оттам, които бяха страшно красиви – ярки, пъстри и които ме запалиха не само по Монго-лия, но и като филателист и нумизмат.

41ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 41

Да не би да е монголска и първата марка във Вашата прекрасна колекция?Първата не, но със сигурност едни от първи-

те марки в моята колекция са монголски. А що се отнася до посещението в Монголия, това стана, когато бях студент. Завършихме IV курс и цялата група замина да специализира за една година в Монголския държавен университет. После се върнахме и продължихме следването. Така че моето обучение беше не пет, а шест години, за което никак не съм съжалявал.Така се получи, че когато пристигнах в Бълга-

рия, започнах работа в София-прес като пре-водач и редактор. Правих това 6 години, но успоредно с него започнах да преподавам мон-голски и тибетски на хонорар в Софийския университет още от 1980г. Тогава имаше мно-го желаещи да изучават тези езици. Никога няма да забравя първата ми лекция. Когато влязох в залата, бях на 22 години, но изглеждах сигурно като на 17. И виждам пред себе си едни много сериозни чичковци, както и досто-лепни жени на възраст. Това беше първият ми курс, абсолютно незабравим. Някои от тях ги виждам и днес от време на време и ми е много приятно, други не са вече между живите.Тогава започвате и да превеждате – от

монголски, по-късно и от тибетски.Беше времето на социализма и в прочутото

издателство „Народна култура” имаше редак-ция, която се занимаваше с литературите на Азия, Африка и Латинска Америка. И трябва-ше да превеждаме творби на съвременни мон-голски автори, а те съответно на български такива. Аз преведох един исторически роман – „Размирно време” на Донровън Намдъг, един сборник с три повести от Сенгийн Ердене – „Годината на синята мишка”, две стихосбирки. Но имах преводи и в други издателства. За „Наука и изкуство” преведох от старомонгол-ски „Тайната история на монголите”. Това е първият монголски исторически текст, напи-сан през 1240г. Почнах да правя и преводи от тибетски, сред които и „Тибетската книга на мъртвите” и всякакви будистки трактати.Втората източна страна, която посещава-

те, е Лаос...Това беше, ако не се лъжа през 1982г. Трябва-

ше да преподавам философия там три месеца. Заминах с един екип от Международна школа по журналистика „Георги Димитров” – тя се занимаваше с обучение на възрастни хора от тъй наречения трети свят. Аз имах късмет да попадна в него и това беше незабравим опит. Тогава най-голямият самолет беше ТУ 154. За Виентян, столицата на Лаос, трябваше да се пътува с междинни кацания в Ташкент, в Ка-рачи, в Делхи, в Рангун и чак петата спирка беше Виентян. А след Лаос самолетът продъл-

жаваше за Хошимин, Сайгон. Това беше цяло приключение, разбира се, много интересно. То още повече ме привърза към Азия, особено към тропическа Азия.Как да завършим тази азиатска обиколка? С

Китай или с Индия?С всичко наведнъж. И двете цивилизации са

грамадни, уникални, като вселени. Човек не може да ги опознае – нито заедно, нито по-отделно. Защото не просто трябва да проче-теш куп книги, не просто трябва да живееш поне по десет години във всяка от страните, а трябва да си се родил там и пак няма да можеш да ги опознаеш. Те са толкова различ-ни вътре в себе си. И в едната, и в другата живеят толкова различни народи, които гово-рят толкова различни езици, че понякога не се разбират.Аз съм живял в Индия. Първият път, когато

отидох там, останах три месеца в северната част на страната, в Дарамсала, където е рези-денцията на Далай Лама XIV. Запознах се с него, имах специална аудиенция. Пристигнах там от Тибет, където той, за съжаление, не може да отиде. Бях му донесъл един бял ритуален шал – ката, подарък. Той също ми подари подобен, както и една старинна тибетска монета. По-късно ми позволи да преведа една негова книга за ежедневната медитация, без да плащам ав-торски права. Аз имах изследователска работа в Дарамсала, по покана на Тибетския център за архиви и научни изследвания, свързана с „Тибет-ската книга на мъртвите”.Вие сте директор на Центъра по източни

езици и култури към СУ „Св.Климент Охрид-ски”. Какво е положението му в момента?Той е абсолютно уникален не само за България,

а и за целия Балкански полуостров, дори бих ка-зал, за Югоизточна Европа. Няма по-голям, няма друг с повече специалисти. Ето, наскоро бях в университета в Любляна. Те имат една един-ствена катедра, в която са събрани всички техни изтоковеди. А ние имаме пет катедри, девет бакалавърски специалности, в които се изучават основните езици като японски, ки-тайски, корейски, хинди, турски, арменски, но и много други, които вървят като втори и трети източни езици. Имаме много широка палитра от преподаватели. Министерство на образованието сега дори изрази гласно подкре-пата си за източноазиатските филологии и за арабистите, защото държавата има нужда от такива специалисти.А какви са студентите Ви?Те влизат с най-висок бал, особено в източ-

ноазиатските филологии: кореистика, китаис-тика, японистика. Интелигентни са, запалени, чешити. Трябва да си малко нещо чешит, за да учиш такива работи. Трябва и да си все-

4242

отдаен, трябва да знаеш, че ще работиш с неевропейци, с хора, които имат не само друга външност, но и друг манталитет. Те са по-раз-лични от нас, имат друг начин на мислене, друг начин на говорене.Другата особеност е, че студентите ни не

само от България, а и от други страни: Маке-дония, Сърбия, Армения, Грузия, Украйна, Бела-рус, от Черноморския регион.Какво ви занимава в научен план?Довършвам една книга за средновековната ко-

рейска проза с алегорично съдържание. Това са интересни псевдобиографии, в които персона-жите са цветя, насекоми, природни стихии, предмети, животни, птици, които действат като хората, говорят и разсъждават като тях. В тях има немалко и сатира, и гротеска, и алюзии... Това е много стара традиция, коя-то се заражда в Китай през II век след Христа и постепенно се разпространява из цяла Из-точна Азия, включително и в Корея и Япония.Пътешественик сте. Посетили сте над

120 страни. Как успявате да развивате тази страст при толкова ангажименти? Или прос-то съчетавате полезното с приятното?Точно това е формулировката. Трябва да кажа,

дори и да ми се сърдят всички професори, че ние не сме чак толкова пренатоварени. Имаме си часове – да, но имаме и свободно време, и дълга ваканция. Разбира се, аз участвам чес-то в различни командировки в чужбина, бях и два мандата заместник-ректор по междуна-родните въпроси, така че ми се налагаше да пътувам често. Но винаги използвам зимната и лятната ваканция, за да посетя една или няколко държави, защото това е едно благо-датно време за целта. Посетил съм всички континенти, но има още много места, които бих искал да видя. Пътувам както сам, когато дестинацията е по-екстремна, така и с моя-та половинка, когато дестинацията позволява присъствието на жена.Кое е по-екстремното ви приключение – по-

коряването на Килиманжаро или акостирани-ята на Антарктида? В Антарктида беше много лесно, защото

случихме на хубаво време. Аз бях там преди десетина години с една канадска експедиция. Ние имахме необикновения късмет през цяло-то време да има абсолютно ясно чисто синьо небе, само с едно малко изключение, когато пърхаха леки снежинки. Беше и сравнително топло – от 0 до 5 градуса. На много места дори снегът се беше постопил и ние стъпва-хме на камъни, миди. Успяхме да направим де-вет акостирания – нещо, изключително рядко, и то само благодарение на хубавото време.Докато изкачването на Килиманджаро е труд-

но, но незабравимо преживяване. Там минаваш

поясите от тропика до горе, където са снего-вете. Е, животът в палатка определено не ми е любим, но пък няма друг начин при такова изкачване.Коя или кои са най-красивите гледки, които

няма да забравите?Напоследък проявявам интерес към тропи-

ческите острови. Те предполагат лежерност, бели пясъци, кокосови палми, наведени над оке-ана, както и един полузабравен примитивен традиционализъм на местните хора, обитате-лите на тези малки острови. На пръв поглед има всичко, а после виждаш, че това всичко далеч не решава някои проблеми, които възник-ват. Намеквам за малкия остров Яп в Микро-незия, където ми се случи инцидент с колело. Там има изключително добра болница за 12 000 му население, вършеше работа за всички, но не и за моя случай. Но пък усещането, че си на една прашинка, хвърлена в океана, е особено.На бюрото си вкъщи имам един глобус, по-

дарен от моята майка и от време на време го обръщам да видя някоя точка за едно или друго мое пътуване. Напоследък съм го обър-нал с Тихия океан към мен. И ме привлича една точка, която се казва Рапа Нуи (Великденски остров) – най-източно разположения остров в Полинезия. Прашинка, хвърлена на 4 000км от Чили (островът административно принадлежи на тази държава), където съм имал удоволст-вието да бъда с мой колега. Беше успешно съчетание на служебно пътуване до Чили с частно до Рапа Нуи – абсолютно незабравим с гигантските каменни глави, които гледат на-вътре към острова и в които има нещо има-гинерно, загадъчно. Или примерно Сейшелските острови в Индийски океан с остатъците от някогашния материк и един от най-красивите плажове в света, или незабравимата красота на спокойния Тихи океан на Малдивите с пъст-рия подводен свят, или гигантските манти в Микронезия.Кой е вашият непокорен Килиманжаро?Този, който още не съм достигнал. Планирах

тази година да отида в Вануату – островна държава в Тихи океан, но знаете, тя беше спо-летяна от цунами и за съжаление, абсолютно унищожена. Разбрах, че Вануату ще трябва да остане за след пет-шест-седем години, живот и здраве. Така че сигурно ще отида на Соломо-новите острови, малко пї на север.А що се отнася до Килиманджаро в творчески

план? Аз съм скромен човек, не си поставам някакви големи, непостижими цели. Продължа-вам да откривам за себе си интересни неща в това, с което се занимавам. Вероятно това ще бъде верига от малки Килиманджарчета.

Екатерина Павлова

43ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ЕЗИКОВО РАЗНООБРАЗИЕ

Добър ден! Бихте ли се представили на читателите на нашето списание, както и на потребителите на сайта blackandwhitemag.bg. Каква е целта на Вашето посещение в България. (Разговаряме на чу-десен руски език.)Алия Масалимова: Добър ден

и на вас и вашите читатели. Казвам се Масалимова Алия, аз съм доктор на философските науки, професор и декан съм на Факултета по философия и политология на Казахския Национален университет „ал-Фараби“.Целта на моето посещение

е разширяване на дългосроч-но сътрудничество между Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ и Казах-ския Национален Университет „ал-Фараби“.Ние проявяваме интерес и

познаваме България не само от това, което сме чували за нея. Знаем, че това е стра-на с много богата история, с традиции и през тези някол-ко дни, през които съм тук, аз видях, много добре видях, че много неща ни обединяват. Пошегувах се, че ако имам още една седмица, аз вече ще говоря на български. Поради характера на моята дейност съм била в различни страни, в различни университети, ви-дяла съм различни култури, но по някаква причина тук ми е комфортно, имам усещане за комфортност, за уют. Като че ли не се намирам в някаква чужда страна. Дори се шегу-вам, че не ми се налага нався-къде да говоря на английски, тук навсякъде те разбират, когато говориш на руски. По-сетих вашите забележителни

исторически места – Мана-стира Иван Рилски, градът-му-зей Копривщица. Видях много от това, което има в наши-те култури, такива например национални модели в тради-ционните домашни съдове. Доколкото аз самата ръководя факултета, в който има така-ва специалност като „култу-рология” например, която изу-чава културата и естествено за мен като културолог беше много интересно да наблюда-вам хората, как те живеят тук, какви са техните взаи-моотношения, какво обичат и

какво не обичат. Но ако тряб-ва да кажа още нещо за моя университет, то той е един от най-известните универси-тети в нашата страна, един от най-старите. През 2014г. Университетът празнува своя 80-годишен юбилей.Университетът се намира в

Алма Ата, нали?Да. Намира се в Алма Ата,

в подножието на планината. Повече от 18 000 студенти се обучават в нашия универ-ситет, в 14 факултета, в 63 катедри, в това число и моя факултет, възпитаничка на

За „Добрите управляващи и добродетелния град”

Разговор с декана на Факултета по философия и политология на Казахския национален университет

„ал-Фараби“, доктор на философските науки, проф.Алия Масалимова

4444

който се оказвам и аз, тъй като самата съм го завърши-ла, а го оглавявам от 2011г. В нашия факултет имаме 6 катедри – по класическа фи-лософия, по културология и религиознание, по социология и социални дейности, по пси-хология, педагогика, катедра по политология – общо 1200 студенти се обучават по де-вет специалности. И разбира се, това е важно, тъй като образованието е една от най-важните, главните насоки и капиталът е основата на ин-телектуалния път на разви-тие на обществото. Това е начинът за навлизане в све-товното пространство, за установяване на каквито и да било международни връзки.Какви са намеренията и до-

говореностите между двете страни в София и Алма Ата?Нашите връзки не се огра-

ничават само до обмена на студенти, които да пътуват и да се обучават. Трябва да се осъществяват и проекти – това е една от целите на създаване на нови образова-телни програми. Това е тема за магистратура, която ус-ловно можем да наречем „кул-турна дипломация”. Така също ще издаваме и военни дипло-ми на Казахския национален университет и на Софийския университет, които ще бъ-

дат на английски език. Това е много важно и аз изобщо смя-там, че това сближава, тъй като в момента живеем в необикновено време, с глоба-лизацията, световната кри-за, неразбирането понякога. А всяка култура се отличава със своята самобитност. Ние ес-тествено имаме различия, но признавайки тези различия, ще бъдем гаранти един на друг. Ние трябва да бъдем заедно, защото живеем на една плане-та и всеки човек трябва да бъде щастлив. Споделям това, тъй като нашият универси-тет носи името на един ве-лик средновековен учен, мисли-тел, философ и енциклопедист – Абу Насър ал-Фараби, който е оставил много богато науч-но наследство. Наричали са го Вторият учител на Изтока, тъй като първият е бил Ари-стотел. Не ви казах защо Уни-верситетът носи това име. Това е така, защото той е роден в селището Фараб, кое-то се намира на територия-та на съвременен Казахстан, недалеч от един голям град в Туркестан. Той е роден и из-раснал там, а по-късно се е отправил на Изток. Неговият гроб се намира в съвременна Сирия. Той е живял през IX–X век, а ние го смятаме за наш предшественик.Разкажете, моля, на нашите

читатели най-характерното за учения-енциклопедист Абу Насър ал-Фараби…Със своите трактати, със

своите коментари е подарил на световната цивилизация и именно чрез арабската култура достиженията на античната култура. Точно чрез арабския е започнал и европейският ре-несанс. Един от най-извест-ните трактати на Абу Насър ал-Фараби е трактатът „За жителите на добродетелния град”. В този трактат се го-вори, че твърде много зави-си от управлението на града, от главата на града, за това че има добродетелни градове и невежествени градове, още говори, че в добродетелните градове хората се обединя-ват около това да постигат щастието по пътя на доб-родетелността, а именно в съобщество. Именно в града човек може да бъде щастлив и да достигне определени свои цели. И разбира се, трябва да се отбележи колко е важно, колко много зависи от гла-вата на града, който тряб-ва да притежава определени качества, не само външни и физически, но да притежава и нравствени качества, да бъде образован. Когато главата на града е мъдър, естествено и жителите на града ще се стремят да живеят в мир и съгласие. Може да се каже, че един от лайтмотивите е, че хората се появяват на този свят, най-вече, за да търсят пътя към това щастие. Ис-кам да отбележа, че при нас, в университета се провеждат международни Фарабийски че-тения. Вече втора година про-веждаме Фарабийски форум, на който се събират водещи учени от цял свят, които се занимават със значението, със съвременната наука, не само с наследството на ал-Фараби, въпреки че една от нашите главни задачи е именно изслед-ването на наследството на Фараби, но точно ал-Фараби

45ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 45

е оставил богато наследство именно в областта на класи-фикацията на науките. Много е писал именно за това ка-къв трябва да бъде ученият, каква да е неговата етика, как човек трябва да получава своето образование. Той е бил много образован човек, знаел е много езици. Нашата цел е именно използвайки тази осно-ва, учените от цял свят да могат да обсъждат същност-ните проблеми на човечест-вото. Сега наистина сме в период да си отговорим на въ-проса как трябва човек да жи-вее, как да се развива, в какви направления, доколкото ние много често говорим за това, че светът се променя, хората се променят, ценностите се променят и ние трябва да се определим как ще вървим по-нататък.Това ли обсъждахте тук в

София с българските си ко-леги?Това беше и част от теми-

те, които обсъждахме тук с българските учени, да пра-вим съвместни изследвания, да участваме в такива меж-дународни конференции и да се сближаваме едни с други на летни школи, чрез курсове за повишаване на квалификаци-ята. Тук пристигат не само наши студенти, но и наши преподаватели, получават сер-тификати от Софийския уни-верситет. Това е значителен принос в развитието на дву-странните отношения между нашите страни.С кой факултет от Софий-

ския университет имате от-ношения?С Историческия факултет. И

това е така вече четвърта го-дина. Има и други катедри по културология, но ние все пак подбираме хората, с които можем да работим, с които има какво да направим заедно. Така че сега съм в България по покана на Историческия фа-култет, катедра „Етнология” на Софийския университет.

Навремето и в Казахския На-ционален Университет катед-ра „Етнология и Културология” е била част от Историческия факултет, тъй като това е част от историята на една държава. Впоследствие катед-ра „Културология” преминава във Философския факултет. В Софийския университет все още тази катедра е в Исто-рическия факултет и затова поканата е от там. За тези пет дни имах твърде много срещи с професори, декани, със завеждащи катедри и водещи професори във вашия универ-ситет, членове на редколегии. Аз също съм член на такава редколегия. Като такива също правим изследвания в различ-ни области. Затова хората могат да работят в различни факултети, в различни специ-алности, но изследователски-ят им интерес да е в едно русло. Такива са много инте-ресните изследвания в облас-тта на културната иденти-фикация. Преди ден, вчера в Казахстан завърши своята ра-бота петият конгрес на лиде-рите на световните и тра-диционни религии. Това е едно много мащабно събитие, вече за пети пореден път, на кое-то се събират представители на различните религии на една маса, така да се каже и обсъж-дат такива проблеми, отнася-щи се не само към религията, но мисля и на общочовешките ценности. И нашият прези-дент подкрепя разработената Стратегия – Казахстан 2050, според която нашата държа-ва през това време трябва да влезе в списъка на 30-те най-развити страни в света. Това е нашата стратегия, това е голяма, амбициозна програма. Набелязани са пет нови инсти-туционални реформи, отнася-щи се до държавното управле-ние, икономиката, културата, националните ценности. Раз-работена е програма от сто стъпки, в които са определе-ни задачите, стъпка по стъп-

ка за всяка държавна струк-тура, обществена структура, граждански обединения и ор-ганизации, включително и в сферата на образователните структури, т.е. какво и кога всеки трябва да направи. И ние имаме т.нар. „национална идея”, на която даде гласност нашият президент, която е цяла програма, цяла философия за това как трябва нашият народ днес да се развива, по какъв път трябва да върви в този нееднозначен свят, какви ценности трябва да изберем, как да възпитаваме младежта. Много често казваме: „Да, те трябва да бъдат патриоти”, но какви точно патриоти? Да могат да уважават своята култура, своята родина. Ние носим своята отговорност, доколкото ние работим в сфе-рата на образованието, до-колкото точно ние работим с младежите, а младежта сега е твърде напреднала. Днеш-ната казахстанска младеж в голямата си част говори на три езика. Това е наша про-грама за триезично обучение. Всеки цивилизован казах тряб-ва да владее три езика – род-ния си казахски, руски език и английски език. И преподава-нето в нашите университе-ти се води на три езика и в училище се провежда програма на триезичие, така че от на-чалното училище децата да се обучават на тези езици. Ние сме убедени, че знанието на езици е разширяване на гра-ниците на човека, на неговия хоризонт, на неговия кръгозор. Струва ми се, че в някаква степен способства за разби-рането на света. И когато говориш с някого на един език, това помага повече за взаим-ното разбиране, както ние с Вас например говорим в мо-мента на руски.Отдаде ли Ви се възмож-

ност да се запознаете с бъл-гарските студенти? Имахте ли срещи и лекции пред бъл-гарски студенти?

4646

Да, имах такава лекция – „Ро-лята на казахската култура в световната цивилизация”. По-старах се колкото мога пове-че да разкажа за моята стра-на, да я представя и разбира се да покажа особеностите на нашата страна, така че не само наши студенти да ид-ват при вас, но и български студенти да пристигат в Ка-захстан, да се учат, да видят как той се развива и докол-кото той е от страните в Средна Азия, то той е и една устойчива страна в икономи-ческо отношение. Ние, разби-ра се, се гордеем с това и се стремим да го съхраним. И в това отношение, тази година за нас е много значима. Про-ведохме Фарабийски четения, които бяха посветени на 1145-ата годишнина от рождение-то на ал-Фараби. През месец май широко се отбеляза 70-го-дишнината от победата във войната, отбелязахме 20-го-дишнината на Асамблеята на народите на Казахстан. Това е един от уникалните социал-ни институти на държавата, доколкото нашата страна е многонационална. Повече от 130 етноса живея в нея и те са обединени в тази Асамблея на народите в Казахстан, къ-дето всеки етнос има равни права, те са представени в нашия парламент и имат своя голям принос в укрепването на стабилността вътре в държавата, в укрепването на гражданското съгласие. Също така през тази година от-белязваме и 550-годишнината от установяването на Казах-ското ханство. Точно от ХV век започва летоброенето на Казахската държавност. Ето това са все такива значими дати, на които ние придаваме значение, дотолкова доколко-то без минало няма настояще, а без настояще няма бъдеще. За да влезем в бъдещето, ние трябва да знаем своето мина-ло, своето настояще. Много голямо внимание се отделя в

момента на това и именно и нашите учени с това се зани-мават, с въпросите на т.нар. „културна идентичност”, граж-данската идентичност – от къде сме дошли и накъде оти-ваме. Това са въпросите, кои-то занимават нашите учени.А каква е разликата между

казахските студенти и бъл-гарските им колеги?Знаете ли, ние навярно с ко-

легите сме на едно мнение. Студентите в цял свят на-вярно са еднакви, защото са млади хора в основната си част. Но според мен зависи много и от човека, от него-вите стремежи, от неговите цели, от разбирането защо се учи. Мога да кажа, че у нас студентите се обучават с по-мощта на грантове, т.е. дър-жавни субсидии. Има и частни ВУЗ-ове и платено обучение. Но основното е държавният грант. Те ги печелят, получа-ват стипендия, като най-важ-ното условие е, че трябва да се учат добре. Ако ти се учиш добре, то държавата ти по-мага. Не мога да не спомена, че у нас има и такава уникална президентска програма, това е една международна стипендия на името на президента Нур-султан Назърбаев „болашак”, в превод от казахски това оз-начава „бъдеще”. По тази про-грама вече хиляди студенти се обучават в чужбина, т.е. държавата изцяло спонсори-ра обучението във водещи задгранични ВУЗ-ове. Това са топ-университети в Евро-па, Америка, Азия. Държавата инвестира в такива стра-тегически направления като медицината, инженерните и образователни науки, на прак-тика във всички направления. За такова обучение е необхо-димо най-напред да се положи изпит и държавата помага на такива младежи. Много бака-лаври отиват за магистрату-ра, магистри за докторанту-ра и стаж за преподаватели. Аз самата като декан на фа-

култет съм стипендиант на тази програма, помагат ми да изуча английски език. По тази програма те вече трябва да знаят на някакво ниво езика и по-нататък да го усъвършен-ствуват.Беше много интересно да

беседваме с Вас и разгово-ра можеше да продължи още дълго, но знам, че имате и друга програма. Сега доколко-то съм информиран, ще посе-тите Националния историче-ски музей. Ако съм пропуснал да Ви попитам, какво бихте искали да споделите още?О, да… Може ли да добавя

и нещо за нашия ректор. Все пак в събота той ме изпрати за България. Искам да кажа, че нашият ректор Галимкаир Му-танов допринася твърде много за развитието на нашия уни-верситет, доколкото нашият университет е преминал на релсите на иновационното развитие, т.е. ние се стре-мим да останем научно-изсле-дователски университет. Ние сме в топ 305-те университе-ти в Международната агенция КЮЕС. Това е много високо по-стижение и ние буквално в по-следните три-четири години постигнахме тези резултати. Според програма „ал-Фараби” ние имаме иновационен про-ект, който се казва „ал-Фара-би юнивърсити смарт сити”. Идеята на този проект е да се развиват и материално, инфраструктурно, технологи-ческа иновационна платфор-ма на развитието, така също и духовното развитие. Това трябва да бъдат две позиции, които да вървят едновремен-но. Ние не можем да развива-ме науката, ние не можем да развиваме технологиите, ние не можем да развиваме инова-циите без възпитанието, без духовно-нравствената култу-ра, без придобиването на ня-какви етични норми.

Разговора води Красимир Пеков

47ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

АТЛАС

Местният фолклор разказва, че след като пи-ратът-страшилище Чонг По Чай се предал на властите в началото на XIX век, рибарите решили, че вече могат да населят без страх острова. След 1880г. Хонконг вече е извест-но военно и търговско средище и жителите му искали да покажат по-високо качество на живот. Така започнало застрояването на ос-трова с луксозни квартали от периферията към вътрешността и най-високия му връх.

Виктория Пийк и други прелестиБезспорната атракция номер едно на града е

върхът на острова, откъдето се вижда све-товноизвестното пристанище Виктория и полуостров Коулун отсреща. За да се преодо-леят петте спирки и 1350 метра дължина на линията, преди повече от 120 години тръгва първото парно влакче на зъбчатата железница. Сега постоянна изложба от 17 документални фотоса показва пълната промяна на панорама-та – от старото рибарско селище до днеш-ните билдинги на световни банки и мултина-ционални компании. Кабината, известна като „дин-дин” и с интериор отпреди сто години, тръгва от ниското и изкачва 373-те метра до последната спирка за четвърт час. Терасата предоставя невероятни панорами към всички посоки, а пешеходната разходка до самия връх на острова на 552м надморска височина показ-ва дива, недокосната от цивилизацията фло-

ра и фауна. Мегаполисът продължава да расте към континенталната част, към т.нар. „Нови територии“, където остават все по-малко от традиционните китайски рибарски селца.В самото сити долу, където спокойно можеш

да се заблудиш, че си в Ню Йорк и само йерог-лифите те връщат в действителността, са прочути ескалаторите, свързващи средното ниво на сградите. Това е най-дългата система от външни връзки в света, където сутреш-ната разходка е много различна. Стъклените сводове пазят преминаващите от дъжда, а климатизационната система е доста по-при-ятна от влагата и жегата на открито. На един от изходите се намира прочутият пазар Греъм Стрийт Ует Маркет, който е на пове-че от сто години и е сред емблематичните спирки за местните жители. Най-известните хонконгски шеф-готвачи пазаруват тук дели-катесни морски дарове и зеленчуци, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. В тази част на Хонконг са много от музеите и паметниците и предварително разработени маршрути водят любопитните по стъпките на историята. За удобство още преди прис-тигането можете да се запишете онлайн в какви ли не пешеходни турове. Най-търсени са тези за гурмани, където само за 4 часа по-знавач Ви води да опитате всякакви местни вкусотии и друг, с когото ще разгледате гра-да през погледа на местните и ще посетите

Хонконг, където Западът срещна Изтока и остана

4848

техните любими места.

С лодка до отсрещния брягТрадиционният начин да стигнете до полуос-

тров Коулун отсреща съвсем не е подземното метро, а старите скърцащи гемии, които за жълти стотинки често-често превозват хора и товари между двата бряга. Тук е мястото, където може в картина и аромат докрай да се усети местният китайски характер. Има си „Женски пазар” и нощни тържища за всякакви стоки – върви типичен ориенталски пазарлък; цели карета от улици за диаманти, обувки и всякаква електроника; улични гледачки и импро-визирани китайски опери на открито; ще Ви дърпат посредници, които ще Ви препоръчват къде да си ушиете марков костюм изгодно. Движението е ляво, като в Англия, има и дву-етажни автобуси. Сутрин в пищните тропи-чески градинки край сградите и будистките храмове хората практикуват тайчи, за да ба-лансират духа и тялото. Съвсем до морето се намират някои от най-скъпите жилищни сгра-ди в света, петзвездни хотели, неизбродими търговски центрове. Нейтън роуд и нейната „Златна миля” е мястото с най-скъпите бути-ци. Местните юпита късат с традиционния си начин на живот и щедро се черпят в амери-канските вериги за бързо хранене или се редят на опашки за новите колекции на световните

марки. Тук, близо до културния център на града с библиотека и няколко зали, може да се на-блюдава и самият остров Хонконг отсреща в целия му блясък.

Симфония от звук и светлина, и то каква!Това е най-грабващото мултимедийно шоу на

света, влязло в Книгата на рекордите на Гинес, за чийто декор служат над 40 от най-значи-мите и впечатляващи сгради на пристанище-то Виктория. Различни по вид и цвят лъчи и мощна финална заря представят незабравим спектакъл в прослава на енергията, духа и раз-нообразието в Хонконг. Още на смрачаване зрителите се нареждат по крайбрежните алеи на Коулун или се качват на корабче, за да не изпуснат шоуто на звука и светлината, сът-ворено съвсем по китайски с много символи. Само заплаха от тропически циклон може да отмени спектакъла, който се провежда всеки ден от годината и започва точно в осем.

Алеята на звездитеНеин безспорен „тартор” може да бъде ек-

шън-героят Джеки Чан, чието китайско име Чан Кунсан означава „роден в Хонконг“. Тук и в цяла Азия актьорът с десетки роли в киното е често срещано лице по реклами за какво ли не. Той е също и много популярен певец – пее на японски, английски и кантонски и записва са-

49ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 49

ундтраковете на повечето от филмите си за разпространение в района. Тук имат звезди на славата и Брус Ли и Чоу Юн Фат – актьори, които отдавна, както и градът, са надраснали местната си слава.

Историята накраткоТова е специален административен район на

Китай, който включва остров Хонконг, полу-остров Коулун, Новите територии и над 200 островчета. Намира се в най-южната част на огромната страна, между делтата на Перлена-та река и Южнокитайско море. На територия от 1108 квадратни километра живеят повече от седем милиона души (95 на сто етнически китайци), което го прави един от най-гъсто населените градове в света. Повече от 7 ми-лиона са туристите, които го посещават го-дишно. През Хонконг минава половината от износа на Китай. Още в началото на ХVI век европейците

стигат до тези земи и оценяват страте-гическото местоположение на Хонконг. На кантонски името му означава „Пристанище-то на благоуханията”. Островът става бри-танска колония след Първата опиумна война и е такъв за цели сто години. През Втора-та световна е временно окупиран от Япо-ния, но остава трайно под английско упра-вление до 1997г., когато е върнат на Китай.

„Специален административен район” означава, че този международен финансов и търговски център е с висока степен на самоуправление, без отбраната и външните работи. До 2047г. на територията се гарантира да не се проме-ня социално-икономическата система и стату-сът на свободно пристанище, да има отделна митница, собствената валутна система и др. В последните месеци обаче периодично ули-

ците на Хонконг се заливат от демонстра-ции. Протестиращите настояват за възмож-ността още сега в демократични избори да посочват своите избраници, които да ги уп-равляват. Техен символ са жълтите чадъри, с които се предпазват от полицията и люти-вите спрейове. Властите в Китай обявиха, че ще позволят на целия град да избере следващия си ръководител през 2017г., но първо искат да одобрят кандидатите, съобщи Ройтерс. Това не се приема от местните демократи, които се опасяват, че хора с продемократични нагла-си няма да бъдат допуснати до изборите.Международното летище Чек Лап Кок (изгра-

дено върху изкуствен остров) е на 4-то място в света по превоз на пътници (27 млн. души на година). Официални езици са китайският и английският. Паричната единица е хонконгски долар.

Бойка Велинова

50

АТЛАС

Пребиваването на острови-те е за „паркетни” туристи – там няма осемхилядници за покоряване и не дебнат жиле-щите и хапещи креатури от джунглата на Амазония. Госто-приемството е традиционен, разработен и печеливш бизнес и ако не сте доволни от ус-лугата, търсете проблема по-скоро в нашенския туропера-тор, който Ви я е продал.Първата асоциация е с об-

вития в мистика Малтийски орден. Това е популярното на-именование на суверенната католическа военна организа-ция на хоспиталиерите на све-ти Йоан от Йерусалим, Родос и Малта. Когато през 1522г. ордите на Сюлейман Велико-лепни прогонват рицарите от Родос, те се заселват на Мал-та. Островът им е предос-тавен от Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания и Сицилия. Воините, разглезени от власт и почести, недоволстват от малката площ на новата си територия, но съзират предимствата на стратеги-ческото местоположение и дълбокия, много удобен залив, където разполагат Голямото пристанище. Те строят гран-диозни укрепления с щедрите дарения на европейските мо-нарси и излизат победители в Голямата обсада на Малта, с което слагат край на хегемо-нията на турците над Запад-ното Средиземноморие.Всъщност държавата Малта

представлява архипелаг от три обитаеми острова (по-малките са Гозо и Комино) и още три ненаселени. Разме-рите само на Малта са 5–6 пъти по-малки от Софийско-то поле. Така става ясно и защо се объркваме при прис-тигането във Валета: улич-ките край пристанището са тесни и криви и спираме при

първия таксиметров шофьор. Има чертите на типичен мал-тиец – тъмна коса, червенда-лесто лице, светлокафяви очи.

Историята Малта има сходна историче-

ска съдба с недалечната Си-цилия – удобно стратегическо място сред морето и възмож-ности за уединение и зарежда-не с вода и провизии. Първи я колонизирали финикийците (от около 800-ната до 600-ната година преди Христа) и я нарекли „Малет“ – убежи-ще. После се сменяли подпи-салите се в различни части на Европа и Средиземноморието в този период на историята картагенци, византийци, ара-би, римляни и нормандци. През XIII век на острова слага ръка Арагонското кралство и ис-панците са поредните, които оставят своя цивилизационен отпечатък. През XVI век на-стъпва ерата на обвитите в мистика и кръв подвизи на кръстоносците. Малтийците са особено горди с тази част от историята си и всяка фа-

милия изтъква своите рицари воини.Малта е владяна и от На-

полеон, а от 1812г. официално става част от Британската общност. Получава своята независимост през 1964г., но запазва британските адми-нистративна, образователна и законодателна системи и влиянието се усеща на всяка крачка. Десет години по-късно държавата става република. В годините на самостоятелно управление икономиката и ту-ризмът процъфтяват.

СтолицатаБароковата красавица Ва-

лета (в списъка на ЮНЕСКО от 1980г.) има очарованието на старинен италиански град и е пълна с архитектурни съ-кровища от XVI и XVII век, импозантни и величествени – над триста на брой. Гледките са изключителни, особено от горните тераси на старите казарми, където се разкриват Голямото пристанище, нео-бятните крепостни стени и Трите града наоколо (Вито-

Изкушението Малта

51ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 51

риоса е от задължителните спирки). Смяната на караула и топовните гърмежи са част от атракцията за туристи-те. Градоустройственият план

на крепостта е реализиран през 1566г. под ръководство-то на италианския военен ар-хитект Франческо Лапарели и представлява решетка, която създава условията на естест-вен климатик.Сутрин магазинчетата вди-

гат кепенци, собствениците пият силно кафе с посетите-лите си, а следобед животът замира в отнесения свят на сиестата като в другите сре-диземноморски страни. Недо-косната от 50-те години на миналия век е Strait Street, град-ското стъргало, където вечер е пренаселено от жадни за емоции и срещи хора. Впечат-ляваща е осанката на дворе-ца на Великия майстор, който през 1571–1574г. е бил офици-алната резиденция на основа-теля на Малтийския орден и Валета – Жан Паризо дьо ла Валет. Сградата сега приютя-ва институциите на малтий-ския парламент и президент. Има богата оръжейна експо-зиция, стотици шедьоври на изкуството и дори карета на Наполеон Бонапарт.Главната катедрала „Св.

Йоан Кръстител” (завършена през 1577г.) е на централния площад и е строга и безлич-на отвън, но крие суперпищен бароков интериор с позлати и осем параклиса, скулптури и уникална религиозна утвар, богата колекция от стенни гоблени от фламандски май-стори плюс две платна на Караваджо, изложени в му-зея. Едното е единственото подписано от него – „Обез-главяването на св.Йоан“. Про-чутият художник е прекарал тук няколко години, избягвай-ки присъдата за убийство в родната си Италия, но пак се забъркал в неприятности и му се наложило да се измъкне ин-

когнито. Малтийците имат много и

разнообразни национални, рели-гиозни и сезонни festas (празни-ци) през цялата година, затова можете да избирате кога да отидете и според тях. Малта става член на Евро-

пейския съюз през 2004г., а от 2008г. официалната є валута е еврото. Официалните езици са малтийски (единственият семитски в рамките на ЕС) и английски. Територията є е едва 316 кв.км, а населението – под 500 хиляди. Най-големи-ят град е Биркиркара. Страна-та се посещава от над 1 ми-лион туристи годишно и от много младежи заради езиков сертификат.Можете да отидете в сре-

диземноморската държава с пакетна туристическа услуга и чартърен полет или да си организирате пътуване по ин-тереси (история, голф, гмур-кане) сами. С предварително купен билет от Air Malta поле-тът е с техническо кацане в Атина и продължава около 3,5 часа. Цената в двете посоки и с включени летищни такси е около 220 евро. Малта е постижима и за лю-

бителите на лежерните ва-канции на колела, които биха взели експресния катамаран от Поцало, Сицилия. Посока-та е юг, а разстоянието – 60 мили, или 90км. Това е скъпи-чък вариант – двупосочният билет на човек е около 140 евро, също толкова струва и превозването на автомобила. Ако копнеете за плажни и

морски забавления, изберете хотел или комплекс в някой от крайбрежните курорти в се-верната част на острова. Все пак внимателно оглеждайте офертите: златните пясъци не са в изобилие за сметка на скалистите брегове. Компен-сират ги големите басейни, които дори са кацнали върху покривите на някои хотели. Пачевил и Сейнт Джулиънс са центровете на нощните за-

бавления. До остров Гозо има редовни фериботни линии.Ако търсите емоции в изу-

чаването на историческото, културното, археологическото и религиозното наследство, изберете за база Валета. С Heritage Malta MULTISITE PASS за 35 евро на възрастен (или 75 евро за семейство с две деца) можете да посетите всички забележителности (без археологическата перла Хипо-геум). С Valletta Multisite Ticket за 20

евро за възрастен (или 25 за семейство с три деца, валид-ност 1 седмица) ще разгледа-те Националния археологиче-ски музей, Националния музей за изящни изкуства, Военноис-торическия музей, дворцовите оръжейни сбирки и официални-те зали. Някои от археологи-ческите обекти се отварят само след предварително уго-ворена среща. Повечето ресторанти пред-

лагат средиземноморско меню с риби и морски дарове. Не-пременно опитайте заешката яхния с картофи и зеленчуци във винен сос, която е мал-тийското национално ястие, както и задушен октопод в доматен сос. Сред местните вина се отличава с аромата си пино гриджо. Традиционен десерт е кейк с фурми и аро-мат на анасон. С кола под наем от Валета

ще стигнете до всяка точ-ка на острова. Движението е ляво и кръговите са начес-то като във Великобритания, което напълно изключва бясно шофиране и включва възмож-ността за бавно каране и наслаждаване, макар че извън-градските пейзажи не са впе-чатляващи.Градският транспорт на ос-

трова е много добре органи-зиран, редовен и не е скъп. Прясната вода е оскъдна и за битови нужди се ползва пре-чистена морска.

Бойка Велинова

52

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

„100 години от арменския геноцид и геноцида над тракийските българи“ е темата на със-тоялата се в салон „Журналист” в СБЖ прес-конференция, чиито организатори са Коорди-национният съвет на арменските организации, Съюзът на тракийските дружества в България, издателство „Захарий Стоянов“ и СБЖ. „Това е един тъжен, но същевременно важен

повод за националното самочувствие на стра-ните, засегнати от тези събития“ - каза в началото издателят Иван Гранитски.Той сподели, че преди време е създаден ини-

циативен комитет, в чийто състав влизат известни български интелектуалци, спортисти и учени, които са подписали декларация по по-вод 100-годишнината от арменския геноцид и са я връчили в президентството, парламента и МС:„Надеждата е с този призив да срещнем офи-

циална подкрепа! Ако искаме да станем реал-но част от цивилизована Европа, сме длъжни да изразим своята морална подкрепа към една справедлива кауза, да покажем, че сме съпри-частни към трагедията на арменския народ”

Съпричастни към жертвите на геноцида

– се казва в документа.

24 април става Ден в памет на убититеЗа съжаление до този момент нито една дър-

жавна институция не е откликнала на призива на известните българи за разлика от много страни по света, където вече техните пра-вителства осъдиха геноцида като престъпле-ние срещу човечеството и поискаха Турция да признае извършеното варварство и да поиска извинение от арменския народ.Наред с Русия, Кипър, Гърция, Холандия, Кана-

да, Чили, Швейцария, Бразилия, Ватикана и 33 италиански града и още много други страни наскоро и Европарламентът не подмина обсъж-дането на този въпрос и на специална сесия дебатира и прие резолюция по въпроса с изби-ването на над 1 млн. арменци през 1915г.В документа на Европарламента се казва, че

провъзгласява в ЕС 24 април за Ден в памет на жертвите на арменския геноцид. Съгласно ре-золюцията парламентите и правителствата на всички страни от ЕС са длъжни да признаят геноцида. Евродепутатите призовават това

53ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 53

да стори и Турция.

Патриотизмът е отговорностДо този момент обаче нашият парламент

мълчи, твърдят от инициативния комитет. Негови членове са се срещнали с депутати от различни парламентарни групи, които са обещали да съдействат. На въпрос на сайта на СБЖ дали е разговаряно с парламентаристи от групата на ДПС, Иван Гранитски отговори отрицателно, но не изключи, че при следващи срещи по темата да се срещнат с представи-тели на хората на Лютви Местан и да обсъ-дят с тях инициативата.Време е вече държавните мъже да излязат

от летаргията и унеса си и България да се присъедини към цивилизована Европа по тези събития, каза Иван Гранитски. А историците акад.Георги Марков и акад.Константин Косев изказаха своята надежда, че геноцидът, извър-шен срещу арменския народ преди 100 години и срещу нашите сънародници от Източна и Западна Тракия преди 102 лета, са престъпле-ние срещу човечеството и трябва най-после да бъде признат.За толерантността на българския народ, коя-

то той е проявил, когато е спасил евреите и приемайки арменските бежанци от Турция, говори Красимир Премянов – председател на Тракийското дружество. Според него патри-

отизмът е отговорност към настоящето, миналото и бъдещето и е много важно днес поколенията, които ценят своята история, да знаят, че българският народ е достоен и не се притеснява да съчувства на това, кое-то са преживели арменците и евреите. Той не пропусна да припомни завета на тракийските войводи, борили се за свободата:

Не забравяйте, но не отмъщавайтеНикой не търси отмъщение срещу Турция.

Просто тя трябва да прочете историческите факти, ако наистина се смята за наследница на заветите на Ататюрк, а не да говори, че изтреблението на арменците е недоказа-но събитие, когато историята казва друго и светът го признава. Още повече, че и до днес има съхранени филми и писмени източници, но бедата е, че в Анкара са много чувствителни към това, а и мечтаят да създадат нова им-перия на основата на пантюркизма, е убеден акад.Георги Марков.Инициативният комитет няма намерение да

инспирира организирането на нов Нюрнбергски процес срещу Турция заради геноцида, защото това е морален факт.На пресконференцията стана ясно, че ако по-

литиците не откликнат на декларацията, то инициативният комитет ще продължи да съ-бира подписи. И ако днес те са 100, утре те ще достигнат 10 000, че и нагоре.„СБЖ също се включва инициативата“ – каза

председателката на УС на организацията Сне-жана Тодорова. „Още повече, че Съюзът винаги е отворен за всички, за които истината е по-важна, а за журналистите тя е преди всичко. Моралът е най-важен и би следвало да има извинение от страна на Турция.”

източник: СБЖРозалина Евдокимова, снимки: Иван Василев

54

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Социалистическият интерна-ционал е една странна орга-низация, в която членуваше Българската социалдемократи-ческа партия (БСДП) в изгна-ние във Виена, с тогавашния председател Стефан Табаков. Странна, защото се прави на социалистически и демокра-тичен съюз, а в същност е конгломерат от крайно леви елементи. Корените на СИ са в основаната на 28 септември 1864г. от Карл Маркс, „Между-народна работническа асоци-ация“, която се е разпаднала след изключването на анархи-ста Бакунин и е била основа-на отново шест години след смъртта на Маркс в Париж. Постоянното седалище на тази организация е в Лондон (може би само заради Карл Маркс, кой знае). След падането на комуниз-

ма в Източна Европа, всич-ки леви партии направиха по една стъпка надясно: бивши-те комунисти се преименува-ха на социалисти, а западноев-ропейските социалистически партии приеха името „социал-демократи“. Всъщност това привидно дистанциране от доказаните „сатрапски“ поли-тически течения в Европа е доста по-старо явление. След инвазията на червената ар-мия в Чехословакия през 1968г. например, най-големите кому-нистически партии на Запада, френската с Жорж Марше и италианската с Енрико Бер-лингуер, се преименуваха на-бързо на „еврокомунисти“, за да не ги слагат под общ зна-менател със съветския танков комунизъм, където всъщност им беше и мястото. След 90-а година в СИ членуват заедно с други 168 партии и организа-

ции и бившите комунисти от Българската социалистическа партия, а БСДП от изгнание се завърна в България и беше известно време под председа-телството на Петър Дерт-лиев. Завърна се в Родината и печатният орган – вестник „Свободен Народ“, на който аз бях един от редакторите във Виена и имах публикувани ста-тии във всеки брой. По този повод ми се обадиха от ре-дакцията в София за сътруд-ничество, но аз отказах, защо-то имам по-десни убеждения. Членството ми в БСДП беше, само защото в Австрия няма-ше други български опозицион-ни партии.През 80-те години ходех на

конгресите на СИ заедно с Табаков по три причини: пър-во – мислех че организациите-членки на СИ не са чак толко-ва леви, докато на конгресите не се убедих в противното; второ – в социалистическия интернационал по това време членуваха и няколко други из-точноевропейски организации в изгнание, които по времето на „студената война“ имаха нужда от подкрепата на СИ, но в крайна сметка получиха само привидното съчувст-вие на някои от западноев-ропейските социалистически партии, защото тяхното политическо верую беше заг-нездено в съветската доктри-на. И на трето място – по това време председател на СИ беше Вили Бранд, който беше политик с харизма и чрез това свое качество беше до-принесъл много за популяризи-рането на организацията, осо-бено в Западна Германия. След промените в Европа Социа-листическият Интернационал

видя, че вече „няма работа“ на стария континент и пре-насочи активностите си в третия свят. Той е и за гло-балното премахване на капи-тализма, но само на теория, защото всъщност си живурка в прекрасна симбиоза с него. СИ има съветнически статус (първа категория) при ООН – друга паразитна организа-ция, която от създаването си до сега не е предотвратила нито един конфликт по земя-та. По време на конгресите се запознах с доста полити-ци – тогавашни лидери на партии и министри, някои от които и в днешно време за-емат високи постове. Пред-ставители на австрийските социалисти бяха Фриц Марш и Петер Янкович. Последният беше по това време минис-тър на външните работи в кабинета на канцлера Враниц-ки. В Мадрид ме запознаха и с „краля – слънце“ на Австрия, Бруно Крайски. Спомням си, че ръката му при запознаването беше мека като гъба за баня. Хитрото старче беше вече пенсионирано и живееше във вилата си на остров Майорка, но посети конгреса, крепено от бастун и от австрийски

Хора и събития, известни на историята…

55ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015 55

правителствен телохрани-тел, който го придружаваше навсякъде до смъртта му на държавна сметка. Познавах и Найл Кинък, който имаше уж леви убеждения, но и баронска титла. Той пък беше лидерът на английската работническа партия (лейбър парти) и ви-цепрезидент на Европейската комисия. По-късно, от 2004 до 2010г. е заемал поста на пред-седател на „Бритиш Кансъл“. Друг заслужил „социалист“ в Интернационала беше Бетино Кракси, който беше домакин на участниците на конгреса на СИ в Рим. Няколко думи за него – неговата политическа кариера беше осъществена благодарение на многогодиш-ните усилия на италианската вътрешна политика, да пари-ра влиянието на силната ко-мунистическа партия в пра-вителството. Възходът на Кракси продължи докато ита-лианската прокуратура от-кри, че той е създал система за плащане на рушвети при строежа на метрото в Мила-но. Беше установено, че тази система се прилага във всички италиански градове с участие-то на всички партии. Самият Бетино Кракси призна в края на краищата, че партията му имала нужда от пари и зато-ва била принудена да си слу-жи с нелегалната система на корупцията. Ставало въпрос за смешните 93 милиона до-лара. Неговата тактика пред италианския съд не беше да се изкарва невинен, а да докаже, че всички са виновни. „Пра-волинейният“ социалист живе-еше в скъпия римски хотел „Рафаел“ на пиаца Навона и притежаваше вила на морето в туниския курорт Хамамет. През май 1994г. Бетино Кракси избяга от италианското пра-восъдие в Тунис. В негово от-съствие беше осъден на общо 28 години затвор, от които не излежа нито един ден. Та много преди да започ-

нат скандалите около Кракси,

участниците на конгреса на СИ, бяхме поканени на банкет, организиран от италианска-та социалистическа партия в „Театро Тиберино“ в Рим. По-стройката е от XVII век, на-мира се до реката в близост до ботаническата градина, но вече нямаше функциите на театър, а беше преобразувана в луксозен ресторант за около 200 души. Още като прекося-вах парка към входа, премина-вайки през шпалир от запалени факли, усетих, че цялата дей-ност на СИ е в същност гавра с идеите на Маркс, защото банкетът нямаше нищо общо със световното работническо движение, а беше достоен и за короновани лица. На входа Бетино Кракси и съпругата му посрещаха поканените гости и се ръкуваха с делегатите. Вътре редовете със столове бяха заменени с ресторант-ски маси. Сервираха ни много стилни келнери с папийонки и бели престилки, дълги до земя-та. Докато вечеряхме морски деликатеси и пихме избрани вина от Тоскана, на сцената малък камерен оркестър обле-чен в старинни костюми, сви-реше барокова музика. Аз седях на партера на кръгла маса за 5 души, а съседът ми от дяс-но беше Шимон Перес, който тогава още не беше прези-дент на Израел, а само лидер на тяхната „лейбър парти“. От двете страни на масата бяха поставили специално да пазят Перес, две италиански „горили“, които ми развалиха вечерята, защото висяха из-правени непрекъснато като дамоклеви мечове над седя-щите на масата. След вече-рята компанията от две-три маси на балкона, развеселена и окуражена от консумираното вино, започна да пее „Интер-национала“. Тогава прозрях кой членува в Социалистическия интернационал. Ходят право-защитниците на „…париите презрени и роби на труда…“ (от текста на „Интернацио-

нала“) по конгреси да решават световните социални пробле-ми и да заклеймяват капита-лизма, но отсядат в хотели от веригата на „Шератън“ за сметка на трудещите се и докато се тъпчат с омари и пият френско шампанско, пеят комунистически химни. Спогледахме се с Перес без да коментираме безвкусната случка, но видях по погледа му, че и той бе възмутен от ле-вия парад на „другарите“ от балконските маси на „Театро Тиберино“. След този случай престанах вече да посещавам конгресите, за да не срещам вече представители на черве-ния фалш. Използвах пътуването си до

Мадрид на един пореден кон-грес на СИ и за да посетя цар Симеон. Тук ще опиша това посещение въпреки, че няма нищо общо с темата, защо-то е (поне за мен) много по-интересен факт от този за дейността на Социалистиче-ския интернационал. Тогава ня-маше още безжични телефони, затова уговорих аудиенцията чрез писма. Аз и преди това вече бях в писмен контакт с него, защото тогавашния председател на Българската Лига за Правата на Човека, Димко Статев, който беше много близък на Царския двор, ме беше препоръчал на Негово Величество като консултант по емигрантските въпроси в Австрия. Вилата на Симеон Сакскобургготски се намираше на един хълм над Мадрид, на „Авенида дел Вайе“, близо до университетското градче. Тя беше много стилна неголяма постройка обградена с висок зид. Някога е била самотна къща над испанската столица, но вече целият район беше застроен и вилата беше сгу-шена между новите коопера-ции. Наблизо освен универси-тетските постройки, имаше и една модерна болница. До-колкото си спомням недале-ко се намираше и последната

5656

спирка на една от линиите на метрото. Бях уговорил точ-ния час на аудиенцията с Цар-ската канцелария, но пристиг-нах малко по-рано. Разхождах се в района, докато настъпи точното време за срещата. Позвъних на входната врата. Отвори ми прислужникът на Симеон, облечен в раирана ливрея и с бели ръкавици. Мис-ля, че беше индиец, но царят говореше с него на френски. Прислужникът ме поведе през коридор и висок остъклен хол. Пътьом очите ми поглъщаха жадно изложените като музей-ни експонати картини, скулп-тури, саби, знамена и други редки и интересни предмети, свидетелстващи за едно по-достойно минало от настоя-щето на измъчената България. Цар Симеон ме посрещна в работния си кабинет, облечен в светлосив костюм (аз бях с черен, бяла риза и врато-връзка, както подобаваше за случая). Разговаряхме по раз-лични емигрантски въпроси, докато пиехме поднесеното

от прислужника кафе. Напра-ви ми впечатление, че Симе-он го пиеше по ориенталски, като държеше с една ръка и чашката, и чинийката между пръстите си. Преди срещата дълго мислих какво мога да му подаря, което хем да му харе-са, хем да го няма. Занесох му дългосвиреща грамофонна пло-ча на „Йоан Кукузел“. Зарадва се на подаръка и каза, че още не притежавал тази плоча – не знам дали това беше така – възможно е да е било само жест на учтивост от негова страна. Царят, от своя стра-на, ми подари книгата „Корона от тръни“ на Стефан Груев на английски с ръчно написа-но посвещение (по онова вре-ме още не беше преведена на български език). Прекарахме заедно около час и половина – той ми отдели за моя радост рекордно време, като знаех от други посетители, че ау-диенциите на случайни българи при него не траели повече от половин час. По едно време Симеон си погледна часовника

и ми каза:„Съжалявам Брадваров, но ще

трябва да Ви „изпъдя“, защо-то чакам да дойде един ди-пломат“ – на което аз му от-говорих:„Ваше Величество, вече от-

давна мислех да Ви предложа да ме „изпъдите“, но понеже не съм запознат с етикета в такива случаи, не знаех дали не трябва да почакам Вие да го сторите“.Царят се засмя и ние се сбо-

гувахме.Пиша за хора и събития, кои-

то са известни на историята и на обществеността. Пра-вя го, защото имам преживя-вания и впечатления, които поради личния си характер, никъде няма да бъдат отра-зени. Не съм много уверен, че този вид информация може да представлява широк интерес, но тя е въпреки всичко част от миналото, която може да послужи някога и някому, като свидетелство за онова време.

Константин Брадваров

Астронимическата есен дойде и с нея и дъждовните дни. Времето може и да не е подходя-що за разходка в парка, но затова пък културния афиш на столицата и страната отново е пълен – галериите и театрите отвориха врати за новия сезон след ваканционните месеци.

Освен множество изложби, нови постановки и концерти, екипът на списанието ви съветва да сложите топлите жилетки и да посетите няколко по-различни забележителности в столицата: 1. На първи октомври отвори врати „Музейко” – първият детски научен център у нас. „Музей-

ко” е близо до метростанция „Г.М.Димитров” и очаква малки и големи, за да им покаже съкро-вищата си. Неговите създатели казват следното: „Музейко” ще ви пренесе в различни епохи и ще ви предизвика да влезете в ролята на учен – археолог, геолог, архитект или астронавт.” Построен и вдъхновен от новите тенденции в образованието и архитектурата, този нау-чен център за деца е интересна алтернатива за всички.

2. Ако лошото време ви свари в центъра на София, може да посетите новата „читАлнЯ”. Тя е свободна, безплатна и на доброволни начала. Създадена от „Сдружение за градски читални” с подкрепата на Столична община, в нея можете да намерите всякакви книги и спокойно да се настаните в някой от меките пуфове с чаша кафе, за да почетете. Ако пък ли искате да се включите в инициативата, в сайта на „читАлнЯ” ще видите кои автори и заглавия се тър-сят, за да ги занесете някоя събота или неделя там. Екипът от млади хора е ентусиазиран, усмихнат и устремен и очакваме скоро да ни очароват с нови инициативи.

3. Ако пък сте близо до НДК, може да отидете на постановката „Чайка” на Чехов в новооткри-тия там театър „Азарян”. „Квадрат 500” – новият филиал към Националната галерия предлага красив и богат подбор на национално и чуждестранно изкуство и всеки втори четвъртък от месеца входът е свободен. Картината „Луцифер” на Франц фон Щук се завърна миналия месец в галерията и ако все още не сте я видели, направете го, заслужава си.

АРТ

АФИШ

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и археологически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

В книжарниците и на адреса на издателство „Ентропи 1" ЕООДСофия, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3GSM: 0886 336 519

„Здравей, Китай” Мултимедиен културен поглед в 100 теми.

Двуезично издание.

Узнайте тайните на китайската култура!

ТЪРСЕТЕ В КНИЖАРНИЦИТЕ В ЦЯЛАТА СТРАНА

За допълнителна информация: GSM 0888 607 998 www.blackandwhitemag.bg