ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Към абсолютната нула

Нови съветски автомобили

Астрономи от каменния

век

„Синият Мавриций'1

Време и настроение

Скрибониевата колона

Пингвините

На лов за анаконди

Галеоните от залива Виго

Пясъците пеят

Знакът

Ловци на айсберги

Предава „Космос"

Кръстословица

Тест

Решава логиката

1

5

7

10

12

15

21

24

26

29

32

36

38

44

46

48

Приложение

Средновековният град

Корица:

Златка плочка от Урарту

Гръб на корицата:

Айсберги

— Виждал ли си течност, коятосама да изпълзява от чашата навън!— ме запита един мой познат. —Просто си излиза в гладка струйка,като че ли за нея земните закони неважат.

— А ти виждал ли си? — отвър-нах аз, убеден, че това е невъзмож-но.

Така започна нашият разговор затечния хелий и неговото „поведение"при свръхниски температури. Отмоя приятел научих, че при темпера-тура под 2°К (или —271°С) втечнениятхелий загубва свойството триене истава свръхфлуиден. В това сисъстояние той прониква и през най-мънички цепнатинки и отвори и сеплъзга по стените на съда, излизай-ки навън.

В учебника по физика не бях сре-щал подобно описание и това мезаинтересува. Разгърнах справочниции речници и видях, че явлението еоткрито през 1938 година от съвет-ския учен П. Л. Капица. И той го енарекъл свръхфлуидност (свръхте-чимост).

Няколко дни след този разговорреших да посетя лабораторията заниски температури при Физическияинститут на БАН.

Току-що беше навалял нов, хубавсняг. Полето около Атомния реакторбеше бяло и чисто. Тръгнах по еднанеутъпкана пътечка след две високимомчета. Очите ме заболяха от осле-пителната белота на снега. „Това еедна от тъжните последици на застоя-лия живот", отбелязах в себе си ази се подготвих за нови, по-големиизненади. . . Вървях съвсем близослед младежите и почти заедно вля-зохме в малката постройка. Товабеше Криолабораторията, която тър-сех, а младежите се оказаха сътруд-ниците, които щяха да ми открияттайните на студа.

Инженер Николов — единият оттях — ме покани в стаята, къдетоработеше, и направо ме запита каквоме интересува.

— Най-общо казано, искам да миразкажете за някои интересни проя-ви на студа — казах аз.

— Точно тези „най-общи запоз-нанства" са дяволски трудни за нас.В науката даже едно „интимно за-познанство" понякога е недоста-тъчно. Точността тук е задължи-телна.

— Нека бъде тогава достатъчно не-точно, за да кажем все пак, че еистина — примирително рекох аз. —С какви най-ниски температури еработила лабораторията досега? —Надявах се да чуя, че са достигналипочти до абсолютната нула — тем-пературата на космическото про-странство. Това е 0° по скалата наКелвин, или —273,16° по Целзиеватаскала.

Оказа се, че в момента лаборато-рията работи „само" до 77°К (—196°С). При тази температура азотът от

въздуха се втечнява, каучукът ставакрехък като стъкло, а съпротивле-нието на меден проводник се нама-лява близо седем пъти. Като са из-ползували последното явление, съ-трудниците изработили бобинка отмедна лента, малко по-голяма отчовешки юмрук, която имала 30 000пъти по-силно магнитно поле от тована Земята. Намалението на електри-ческото съпротивление при така на-речената „азотна" температура оз-начава, че около 10 пъти по-малкоенергия ще е необходима за източ-ника на електрически ток, откол-кото ако опитът се извършеше принормални условия.

Лабораторията прави и по-спе-циални опити. Нейният ръководителинж. Леяровски е имал възможностда работи в прочутия институт на

1

Свръхпроводник от сплавта ниобий-калай преди и след термична обра-ботка

Капица. Там е бил изпитван образецот индий при 0,3 — 1°К! Опитите сасе състояли в специално помещениепод земята. Опасано с дебела меднашина, то е било защитено от външни

радиосмущения. Но въпреки взетитемерки, цели четири месеца са билинеобходими, за да се проведат ус-пешно опитите — енергията на кос-мическото лъчение била достатъчноголяма, за да загрее изпитвания об-разец. Всичко в тази подземна ла-боратория е било толкова прецизно,че дори незначителното сътресениеот изпусната на пода книга или отневнимателно затворената врата ебило достатъчно да внесе по неви-димите пътища на материята тол-кова енергия, че опитният образец сенагрявал с няколко десети от гра-дуса. . .

Физиката на ниските температуриима своя история. В 1908 годинахоландският физик Камерлинг-Онесза първи път втечнява хелий, а тригодини по-късно в научния свят сепоявява зашеметяваща новина: от-крита е свръхпроводимостта!

Знаменитият холандец забелязва,че колкото е по-чист един метал,толкова по-малко е неговото елек-тросъпротивление. Ученият вземакапсулка с чист живак и започва по-степенно да охлажда метала — с по-нижаване на температурата съпро-тивлението плавно намалява своятастойност. Изведнъж, когато стига4°К (—269°С), токът нараства такасилно, като че ли съпротивлението наживака изобщо изчезва. Много пътифизикът трябва да повтори своитеопити, за да се убеди, че това не ехалюцинация нито някаква грешка.Пътят за пренасяне на енергия беззагуби е открит! Но природата неможе да бъде покорена само с еднооткритие. Свръхпроводимостта еотличен „преносвач" на електриче-ство, но откъде ще вземем енергияза втечняването на хелия? Друго не-що е ако сме в космическото про-странство — там температурата етолкова ниска, че нашите свръхпро-водници не ще имат нужда от охла-дители. Така Камерлинг - Онес тряб-вало да се прости с мечтата си забеззагубно пренасяне на електро-енергия. Неговите изчисления по-казват, че е оправдано да се изпол-зуват охладители само ако по про-водниците ще се пренася голямо ко-личество енергия. Но когато започвасвоята серия опити с много силнитокове, неговите свръхпроводницине издържат и изгарят. Така той от-крива и границата, до която единсвръхпроводник запазва това си свой-ство.

— Едва в днешно време идеята нахоландския физик започва да из-глежда по-осъществима — каза инж.

Николов. — Получени са многосплави като тази от ниобий и калай,които имат многократно по-високкритичен ток на свръхпроводимост,отколкото този на еднометалните про-водници. Технолозите са осъществи-ли изготвянето на такъв проводникот съвсем тънки, по-гъвкави от ко-съм жички. — Той разтвори еднакнига и ми показа цветна илюстра-ция на свръхпроводник от сплавтаниобий — калай.

За да стане още по-ясно това яв-ление, той разказа за опита на единамерикански физик. Той пуснал елек-трически ток по един Пръстеновиденсвръхпроводник, който бил потопенв течен хелий. След това ученият из-ключил източника на напрежениеи зачакал да види кога ще затихнеелектрическият ток. Минали две го-дини, а апаратите с отчайваща на-стойчивост отчитали все една и същасила на тока — като че ли нямалнамерение да спре.

Над чашката от свръхпроводник„плува" магнитче. Неговите маг-нитни силови линии не проникватпрез повърхността на свръхпровод-ника. Тяхната сила е достатъчнада поддържа магнитчето на санти-метър и половина над повърхността

на свръхпроводника

— Свръхпроводимостта, изглежда,ще постави немалко проблеми предкосмонавтиката?

— Да, тя може да поднесе немалкоизненади на бъдещите покорители наКосмоса. Но по-интересното е това,че конструкторите на космическикораби вече използуват това свойст-во. Още в първите години на изуча-ване на свръхпроводимостта е билооткрито, че свръхпроводник, поста-вен в еднородно магнитно поле, ставаабсолютно непроницаем за магнит-ните силови линии. Това свойство сеизползува в спътниците и космиче-ските кораби, които се опасват спръстен от свръхпроводник. Когатосе появят някакви заредени частич-ки (а те изобилствуват в космичес-кото пространство), свръхпроводни-кът ги отблъсква. Ако липсваше тозихитроумен буфер, те щяха да про-никнат през бронята на кораба, коятоби била безсилна да ги спре.

— Чух, че е изстреляна първатакриогенна лаборатория — спътник.

— С този опит съветските физициса експериментирали „поведението"на предварително втечнен хелий вбезтегловно състояние. При без-тегловност течността заема сферичнаформа и най-малкият тласък можеда я накара да се измъкне от дюаро-вия съд, в който се съхранява. Тозисъд не може да бъде запушен с тапа,защото хелият трябва да се изпа-рява свободно. Но не може и дабъде открит — ако течният хелийсе изкачи по гърлото на дюаровиясъд, където температурата прибли-зително е равна на стайната, той вмиг ще се изпари. Това е катастрофаза космическия кораб, тъй като обе-мът на газообразния хелий е 1000пъти по-голям от този на течния.

— А за какво е необходим теченхелий в космическите кораби?

— Това е свързано с миниатюри-зацията на електронната апаратура.Бяха създадени нови елементи отсвръхпроводящ материал, нареченикриотрони. Те се изработват от двесвръхпроводящи жички — една ос-новна, а другата — командна, на-вита около първата. Те могат дазаместят почти всеки елемент ведна електронноизчислителна ма-шина. Голямото преимущество нановите елементи е техният микро-скопичен размер — в един куби-чески сантиметър се побират до10 000 криотрона, а една голяма из-числителна машина, направена с тях,без устройството за охлаждане и до-пълнителното оборудване ще имаразмер, по-малък от 0,1 кубическиметра.

— Да слезем от Космоса отново в

Физикът Васил Ловчинов пред опитната установка

лабораторията — предложих аз. —Ще ми разкажете ли за някои опити,направени при вас?

— Да идем в съседната стая™— мепокани той. Отидохме. Там бяхаединият от сутрешните ми познати —физикът Ловчинов и неговият колегаПетко Василев. Не се изненадах,когато научих, че са завършили ин-ститута едва преди две години. Товабеше съвсем младежка лаборато-рия.

Разглеждах апаратите, механичес-ките стендове, които ми показвахате. В лабораторията е направено от-критие, което заинтересувало многофизици. Явлението било фиксирано,получило известност, но досега ощене се е намерил физик, който да мудаде строго научно обяснение.

При сплавите електросъпротивле-нието е по-голямо, отколкото причистите метали. Атомите на сплав-ния метал влизат между атомите вкристалната решетка на основнияметал. „Чуждите" атоми пречат насвободното протичане на потока елек-трони, когато към проводника севключи напрежение. Електроните сесблъскват и отскачат не само от кра-сиво „строените" атоми на кристал-ната решетка, но и от „неправилно"застаналите по пътя им чужди атоми.Съпротивлението, което изпитва елек-тронният поток при протичане презтака „сгъстената" решетка, можемда наречем електрическо съпротив-ление.

Какво би се случило с това съпро-

Чаша с „кипящ" азот

тивление, ако една сплав се охладидо много ниска температура? Томоже да изчезне съвсем — ще отго-ворите вие — и ще наблюдавамеявлението свръхпроводимост. Но неза всички случаи отговорът ще еверен — има сплави, които не при-тежават това свойство. Интересно е,че съществуват метали, които по-отделно не са свръхпроводими, носплавени заедно в едно, стават чу-десен свръхпроводник. И така —имаме една силно охладена сплав.Какво би се получило, ако я подло-жим сега на механическа деформа-ция? И тук е откритието: неочак-вано при опъването на дуралуминиевапръчка в среда с ниска температура(—196°С) нейното съпротивление на-малява. Като че ли „чуждите" атомив сплавта заемат „правилни" поло-жения след деформацията и елек-тронният поток протича по-смело ипо-свободно през така пренареде-ната кристална решетка.

— Парадоксалното е — казва Лов-чинов, — че не е нарушен законът,според който съотношението на елек-тропроводността и топлопроводно-стта трябва да бъде постоянно. Тукимаме намаляване на електросъпро-тивлението и противно на очаква-нията, топлопроводността несъраз-мерно се увеличава. С този ефект сезанимаваме сега.

— С това явление успяхме да за-интересуваме много учени. Имамепубликация в списание „Физикс ле-търз" и интересът към него е твърдеголям.

— Ще оборите ли този закон?Двамата физици се усмихват: —

Това не е толкова лесно. . . Пък защоне? Откритието внесе достатъчносмут сред нас, за да се опитаме давъзстановим отново нарушеното спо-койствие.

Вече си мислех, че съм видял инаучил всичко, когато инж. Нико-лов ме покани да отидем отново в не-говата стая.

— Ще ви запозная с още една под-робност от нашата работа.

Там той ми показа едно продълго-вато, фино изработено тяло от среб-рист метал.. .

Помпали ли сте гума на колело?Опарвали ли сте се от тялото на пом-пата? Металът се е нагрял от некол-кократното сгъстяване на въздуха внего. При компресиране температу-рата на газа се повишава.

А обратно — ако го разширим,

принуждавайки го да изтласква ня-каква преграда — бутало или ло-патки на турбина? Тогава газът сеохлажда. Това е един от принципите,по които газовете се довеждат домного ниски температури.

Друг начин за охлаждане (и съот-ветно — за втечняване на хелий) екато се прекара газът през предва-рително охлаждащи вани, които до-веждат неговата температура до тазина течния азот (77°К), а след това —до „водородна" температура (20°К).Но този метод не е съвсем безопа-сен, тъй като течният водород е по-капризен експлозив и от нитрогли-церина. Призракът на обвити в пла-мъци лаборатории принуждава фи-зиците да се откажат от ваните с те-чен водород. В 1934 година Капицапредлага нов метод за втечняване нахелий. Той охлажда газа, като му„позволява" да се разшири в ци-линдър с бутало. Последното служида отнеме енергията на газа, койтопредварително е сгъстен до твърдевисоко налягане. 1ози апарат е на-речен бутален детандер.

Неговите недостатъци са твърдемного и в 1963 година инж. Леяров-ски докладва на научна конференцияв Прага за възможността да се за-мени буталният детандер с турбинен.Скептици има много — големи учении известни физици не скриват на-смешливите си усмивки, но бук-вално след свършване на конферен-цията лабораторията е отрупана свъпроси и молби за информация отнай-различни държави. Ь световнаталитература по криогенна техника сепоявяват съобщения за сформира-нето на колективи във Франция,САЩ, Англия и Швейцария, коитоса взели за разработка този проблем.За успеха в това негласно съревно-вание нашата лаборатория е под-помогната с много средства, мате-риали и нови апаратури.

— Изобретеният от нас турбоде-тандер е патентован вече в осемстрани — каза той.

Интересна перспектива за изпол-зуването на турбодетандера е снаб-дяването с въздух на космическитекабини. Обикновено сгъстеният ки-слород се пази в стоманени бутилки.Ако космонавтите пуснат така сгъ-стения газ да излезе направо презвентила, ще се получи не особеноприятно охлаждане в кабината. Какда се разшири газът в стоманенитебутилки, без това да понижи тем-

пературата в космическия кораб? Ието възниква идеята за използуванена турбодетандера за тази цел. Не-говият коефициент на полезно дей-ствие трябва да бъде максималнолош, за да не се получи понижениена температурата от разширениетона газа.

— С какъв коефициент на полез-ното действие работи вашият турбо-детандер?

— Разбира се, ние се стремимкъм максимален коефициент на по-лезно действие, за да можем да втеч-няваме по-голямо количество хелий.— Той пъхна сребристата турбинка ведно отверстие на опитния стенд изавъртя някакво кранче. Бялото ме-тално тяло се завъртя с нарастващабързина.

— Много леко се движи — отбе-лязах аз.

— Турбинката е поставена на га-зови лагери. Едни струйки газ я обти-чат така, че тя да виси свободно ведно постоянно положение, а другиструи (на охлаждания газ) я за-ставят да се върти. По този начиннамиращият се под налягане газ от-дава своята енергия за въртене натурбинката и излиза съвсем охладен.Опитите още не са стигнали до фи-налния стадий, но щом получим те-чен хелий, веднага ще поканим списа-ние „Космос" на нашия експеримент.

Червените цифри на оборотомерасе сменяха равномерно, а свиренетона турбинката ставаше все по-ви-соко и по-тънко.

— Във физиката на ниските тем-ператури — продължи той — иматолкова много тайни, че целият святда заработи за тяхното разкриване,пак ще останат неизвестни за иднитепоколения. За разлика от изучава-нето на управляемите термоядрениреакции, и физиката на плазмата,криотехниката, изисква много по-малко капиталовложения. Те са посилите на малки страни като нашата.Тук с малко средства могат да се на-правят открития, които ще останатв световната физика. Това е „сим-вол-веруюто" на всички нас.

Излязохме от лабораторията. Сне-гът отново беше завалял. Приятел-ски си стиснахме ръце. Тръгнах поснежния, още неутъпкан път къмшумния град. Мислех си са новитехора, които ще се присъединят къмтези търсещи мъже.

ТОДОР ПЕТЕВ

Новисъветски

автомобили

Новият модел от позната марка автомобилвинаги предизвиква голям интерес. И това есъвсем обяснимо. Интересно е да научиш но-вите подобрения преди всичко в техническитеданни на автомобила, пък и винаги е приятнода видиш как се е променил познатият външенвид на колата, с която си свикнал.

Ето например съветския автомобил „Москвич412" (сн. 1). Високите технически качестваотдавна са спечелили много приятели на „мо-сквича" у нас. Но красивата външност и ком-

фортносттта на най-новия модел приятно щеизненадат всички.

А в Запорожкия автомобилен завод „Комунар"вече е започнало серийното производство намалолитражните автомобили „Запорожец",„ЗАЗ-966В" (сн. 2). Освен силно измененатаи подобрена външна форма новият модел имаредица съществени преимущества от техническоестество.

Любителите на разходки и екскурзии с авто-бус също ще бъдат доволни от красивия вид иудобството на съветския туристически автобус„Украйна" (сн. 3). И наистина кому не би билоприятно да бъде сред 34-та пътници на комфорт-ния автобус!

на снимката, е с товароподемност 27 тонаМакар и да изглежда истински гигант, той не енай-голямата машина на Белоруския заводПо-голям - 40 тонен - е „БелАЗ-548"

В Пермска област на РСФСР се намира Кун-гурският ремонтно — механичен завод Той про-извежда съоръжения за разузнавателно сонди-ране. Вече е готова първата пробна партида отнови агрегати „БА-15Н", които могат да про-копават шахти на дълбочина до 1000 метраСега сондажните съоръжения „БА-15Н" пре-минават полеви изпитания, а наскоро ще започ-не и серийното производство на тези агрегатиНа снимка № 5 се виждат автомобили „МАЗ-500" , на които са монтирани готовите установкиза разузнавателно сондиране.

Познаваме и един от най-крупните в светасамосвали - „БелАЗ". Новият модел — гигантна Белоруския автомобилен завод „БелАЗ-540"(сн. 4) е донесъл не един успех на Съветскиясъюз на редица международни търговски про-мишлени изложби. Камионът, който виждате

6

Огромни каменни блокове, десеткиметри високи, стотици тонове тежки,симетрично извисили се нагоре, вну-шителни със своята строга линия. . .Винаги, когато пред погледа ни по-паднат снимки на огромните мега-литни постройки, поразява ни тях-ната изключителна монументалност.Струва ни се невъзможно ръце напървобитен човек да издигнат и под-редят хармонично тази каменна ма-са. Кой ги е строил? Кога ги е стро-ил? Защо ги е строил? За тези въп-роси винаги най-приемлив изглеждаотговорът — мегалитите са дело нанякакви гиганти от каменния век,отдавна изчезнали от лицето на зе-мята, но оставили ни за спомен своятакаменна загадка.

В югозападната част на Британ-ския остров, сред равнината Солз-бъри, се намира най-удивителнатамегалитна постройка — кромлех открая на каменния век — Стоун-хендж, или както някои го наричат„осмото чудо на света". Вековетекато димна завеса закриват биогра-фията на този каменен исполин.Предания, едно от друго по-поетич-ни и по-противоречиви, се сблъск-ват с мълчаливата тайна. Местниятфолклор свързва Стоунхендж с ле-гендарния крал Артур, живял в VIвек преди новата ера, и с Мерлин-„Вълшебника", магьосник на Ар-тур. Но ако все пак крал Артур инеговият Мерлин са съществували,то Това е било поне 2000 години по-късно от създаването на Стоунхенджи техният живот и многобройните имподвизи не биха могли да имат ня-какво участие в постройката нашедьовра на мегалитите.

Архитектурният ансамбъл на Сто-унхендж е поразителен не само съссвоите размери, но и с изключител-ната прецизност на изпълнението.Основа на архитектурната компози-ция представлява кръг с правилнаформа, изграден от 30 вертикалновкопани в земята дялани камъка,всеки по 25 тона тежък. За да под-чертаем изключителната точност настроежа, нека споменем, че среднотоотклонение от идеалната окръжностне надминава 10 см. Диаметърът на

кръга е 29 метра. Само на едномясто, на североизток, там, къдетоизгрява слънцето по време на лятно-то слънцестоене, разстоянието меж-ду съседните каменни блокове пред-намерено е увеличено с 30 см. Це-лият кръг, който образуват камен-ните колоси, е покрит с хоризонталнопоставени блокове, но с по-малкиразмери, по 7 тона всеки. Във вът-решността на каменния кръг се от-делят пет трилита. Трилитите пред-ставляват два правоъгълни каменниблока, покрити с трети, поставенвърху тях хоризонтално. Всеки три-лит прилича на истинска каменна„врата". Петте трилитни „врати"са разположени във формата на под-кова, обърната също на североизток,където изгрява слънцето през най-дългия ден на лятото. Вертикалнитеопори на трилитите са огромни бло-кове от дялани камъни по 50 тонатежки и по 6—7 метра високи.Настрана, на около 30 метра отвъншния кръг, е поставен камененстълб — менхир, с размер 6 метрависок и около 35 тона тежък. Оче-видно той е изпълнявал ролята намаркиращ камък. И действително,ако от центъра на Стоунхендж сенаблюдава менхирът, то точно наднего през лятното слънцестоене из-грява слънцето. Това обстоятелствое било известно много отдавна.

В целия каменен комплекс Стоун-хендж влизат още постройки. Ня-кога каменният кръг е бил опасанот кръг траншеи с диаметър накръга 100 метра. По-точно траншеите

представлявали пръстен от отделниями. Изкопаната от отделните ямипръст е натрупана на външния вал.Височината му достига 1 метър, аширочината му — 2,4 метра. Насевероизток, по посока на менхира-маркировчик, траншеите прекъсвати образуват „вход", широк около10 метра. Тъй като строителите непредприемали никакви специалнимерки за запазване на траншеите, те/постепенно се запълвали. Съвсемдруго обаче било отношението имкъм вътрешния вал. От гребен догребен вътрешният има диаметър 96метра. Валът бил насипан с късчетаваровик и е широк 6 метра и висок1,8 метра. Белият варовик заслепя-вал очите и имал за цел да създаванеизгладимо впечатление.

Вътре във вала се намира най-загадъчната от всички загадки наСтоунхендж. Това е „пръстенът наОбри". Той има диаметър 86 метра ие съставен от 56 малки вдлъбнатин-ки, разположени равномерно в кръгна интервал от 5 метра. Малкитевдлъбнатинки образуват почти иде-ална окръжност, най-голямото от-клонение от радиуса е 48 см.

Дълго време никой не е подозиралсъществуването на тези малки вдлъ-бнатинки, тъй като те били зараслис трева и това ги правело незабе-лежими. Едва преди 300 годининякой си Джон Обри ги открил изатова в негова чест те били наре-чени „пръстенът на Обри".

Стоунхендж е едно от най-при-влекателните места за туризъм в

Англия. Всяка година тук идват по300 000 души, за да се възхищаватна умението и сръчността на човекаот каменния век. Сред туриститевинаги има и учени, дошли с по-се-риозна задача. Но всички опити дасе обясни з а щ о е бил построентози каменен великан, оставали безрезултат.

Пръв, който се опитал да тълкуваСтоунхендж като древна астроно-мична обсерватория, бил англий-ският астрофизик Норман Локер,един от пионерите на астроспектро-скопията. Но предложението на Ло-кер относно Стоунхендж не било по-твърдено от никакви конкретни ре-зултати.

Преди няколко години Стоунхенджотново бил посетен от астрономаДжералд Хоукинс. Роден в Англия,Хоукинс много пъти е идвал вдолината Солзбъри. Този път тойдошъл като професор по астрономияв Бостонския университет. Наблю-денията му били вече наблюдения наспециалист. Преди всичко Хоукинсбил поразен от конструкцията натрилитите. Огромните вертикалниподпори са разположени една додруга само на 30 см, така че човекне може дори главата си да проврепрез тях. Твърде малко може да севиди през цепнатините — сякашдревните архитекти преднамереноса ограничили полезрението и пред-лагат на наблюдателя да види нещоуточнено, предварително известно,като че ли създателите се прицелватв строго определена точка. Хоукинссъобразил: линията на така точнопосочения азимут пресича хоризонтав строго определена точка. При гео-графската ширина на долината Солз-бъри в тази уточнена точка на хори-

зонта изгрява и залязва само еднонебесно светило с точно определенадеклинация. И тук у Хоукинс серодила идеята да провери какви садеклинациите на небесните светила,чиито изгреви и залези фиксираттрилитите на Стоунхендж. На по-мощ дошла бързо действуваща елек-тронносметачна машина, която Хоу-кинс нарекъл „Оскар". Като изходенматериал в „Оскар" заложили то-пографския план на Стоунхендж снай-точно указание за разположе-нието на всички характерни детай-ли: камъните, малките вдлъбнатинкиот „пръстена на Обри". „Оскар"много пъти извършвал сложнитеизчисления, „пресмятал"", „съобра-зявал", отчитал. Така Хоукинс ус-пял да изчисли деклинациите, коитосъответствуват на изгрева и залезана небесните светила в полученитеазимути. Още при бегъл преглед нарезултатите отпаднали планетите, апосле изключили и най-светлитезвезди. Когато Хоукинс започналда анализира получените от „Ос-кар" данни относно Слънцето и Лу-ната, резултатите били поразителни.Каменните исполини от долинатаСолзбъри съвсем точно отбелязватизгрева и залеза на Слънцето и Лу-ната през различните периоди оттяхното взаимно преместване по не-бесната сфера.

Няма никакво съмнение — Стоун-хендж се оказа астрономична об-серватория на древността. Така вън-

росът, защо е бил построен Стоун-хендж, получи най-после отговор.

Нито един от каменните блокове вСтоунхендж не е поставен случайно.Каменните „визьори" с грешка по-малко от 1° отбелязват изгревите изалезите на Слънцето в дните наслънцестоенето и равноденствията.Менхирът сочи точката, от която из-грява Слънцето през лятното слънце-стоене също почти съвсем точно —с грешка от 0,2° По същия начин сгрешка около ±1,5° са отбелязаниточките на изгревите и залезите наЛуната.

Следващ те изводи на Хоукинсбили още по-поразителни. Известное, че проблемът за слънчевите и лун-ните затъмнения е свързан с види-мото преместване на Слънцето ч Лу-ната по небесната сфера. В Стоун-хендж древните астрономи не самоса могли да наблюдават слънчевитеи лунните затъмнения, но и с успехпредварително да ги предсказват.3начително по-трудно било да сепредскаже дали затъмнението щебъде видимо в Стоунхендж. Но в

края на краищата това не е толковасъществено. По-добре е да се пред-скаже едно затъмнение в повече,отколкото да се пропусне предсказа-нието на друго

Хоукинс успял да разгадае и тай-ната на числото 56 — малките вдлъб-натинки от „пръстена на Обри".Числото 56 се оказало най-малкотообщо кратно на тропическата годинаи цикъла на изменение на луннитевъзли. Астрономите от каменната об-серватория в Стоунхендж установилитози факт 1000 години преди жре-ците в древния Вавилон да откриятпериодичността на слънчевите и лун-ните затъмнения.

Откритието на Хоукинс бе посрещ-нато възторжено. В някои вестни-

карски статии дори обявиха Стоун-хендж за „сметачна машина от ка-менния век". Разбира се, таковатвърдение е погрешно. Нито е билопо силите, нито по възможноститена хора от епохата на Неолита дасъздадат "сметачна машина". „То-гава" — възкликнаха други, ощепо-разпалени, с още по-развито въоб-

ражение. Как са могли да имат пър-вобитните хора такава висока астро-номична култура, толкова разно-странни астрономични познания. Въввсичко това няма ли намесена другасила, друга цивилизация — напри-мер пришълци от Космоса. И не е лиСтоунхендж дело на извънземна ци-вилизация. В подкрепа на тази тезаведнага прилагат като аргумент не-разгаданата тайна на Баалбекскатаверанда и „венерианския календар"на коренното население на Аме-рика. Такова твърдение е несъстоя-телно. Защото дълго преди откри-тието на Хоукинс въпросът, кой, когаи как е построил Стоунхендж, е билрешен.

Гигантското строителство било за-почнато между 1900 и 1600 годинипреди новата ера. Това е с около1000 години по-късно от построя-ването на египетските пирамиди.Това са годините, когато Троя е вразцвет, в разцвет е и крито-микен-ската култура. Следователно чове-чеството вече е имало известен багажот знания — Стоунхендж се е строилна три пъти. Първият етап датиранякъде около 1900 година прединашата ера и е дело на хората открая на Каменния век. През първияетап били изкопани външните тран-шеи, насипани външните и вътреш-ните валове, оформени 56-те малкивдлъбнатинки — „пръстенът на Об-ри". С помощта на радиовъглерод-ния метод била определена въз-растта на човешката кост, намеренакрай една от малките вдлъбнатинки.Нейната възраст била 3800±275години.

Вторият етап от строителството за-почнал около 1750 година прединовата ера. Той е дело на хора отдруга епоха и с друга култура. Потова време Бронзовият век изместилКаменния на Британския остров.

През 1700 година преди нашатаера започнал третият етап от строи-телството на Стоунхендж. Датата сточност ±100 години също е опре-делена с помощта на радиовъглерод-ния метод по рогата на елен, наме-рени под един от камъните. Презтретия етап Стоунхендж придобилокончателния си вид.

Техниката на строителството и ар-хитектурните познания на строи-телите били съвсем примитивни. Ня-кои принципи навеждат на мисълта,че строителите са пришълци от другикраища. Като аргумент служи итова, че никъде другаде в Англияняма подобни строежи, а освен това

според някои данни местните жителиса били свързани с цивилизациитепо Средиземноморието и по-специал-но с финикийците.

Но които и да са били строителитена Стоунхендж, техният труд заслу-

МЕГАЛИТНИ ПОСТРОЙКИ

Мегалити произлиза от гръцкитедуми мега и литос — голям и ка-мък. Мегалитните постройки са ар-хеологични паметници, съставени отедин или няколко каменни блока.Учените не могат точно да определяттяхното предназначение. Предполагасе, че са свързани с погребалнитекултове. Мегалитните постройки сеотнасят към различни археологичниепохи. Появяват се в края на Неолита(средата на третото хилядолетиепреди нашата ера). В Западна Евро-па, Индия и Япония най-голямо раз-витие достигат през Бронзовия век.Създаването на мегалитните построй-ки е представлявало твърде сложназадача за първобитната техника,

особено като се има пред вид, четеглото на каменните блокове по-някога е дори до 300 тона.

ДОЛМЕНИПроизлизат от бретонските думи

тол — стол, и мен—камък. Представ-ляват отвесно поставени блокове,

покрити с огромни, хоризонталноразположени каменни късове. Сре-щат се също така и долмени с по-сложна конструкция, например съе-динени с тесен коридор, образуван отвертикално разположени каменни къ-сове, или преминаващи един в другтесни коридори, които все повече серазширяват и навлизат по-дълбоков земята — тъй наречените скритиходове. Много долмени са засипаниотгоре с пръст така, че само входът еоставен свободен. Долмените билистроени вероятно за погребения народови старейшини. Понякога в тяхсе срещат останки от каменни илибронзови оръдия.

МЕНХИРИПроизлизат от бретонските думи

мен — камък, и хир — дълъг. Мен-хирите представляват огромни не-издялани, продълговати камъни, по-ставени вертикално. Достигат до4—5 метра височина, а понякога саи значително по-високи. Най-голе-мите менхири се намират във Фран-ция — 21 метра високи и около 300

тона тежки. Понякога менхиритепредставляват дълги алеи или пръ-стеновидни строежи. При Карнакаи Бретан менхирите образуват алеяот 13 паралелни редици с общо около2813 камъка. Предназначението наменхирите все още не е изяснено.

КРОМЛЕХИ

От бретонската дума кром — кръг.и лех — камък. Кромлехите пред-ставляват кръг, съставен от отделностоящи камъни. Построени са глав-но през Неолита и Бронзовия век.Кромлехите обикновено представля-ват големи, до 6—7 метра високи вер-тикални камъни, образуващи единили няколко концентрични кръга, всредата на които се намира долменили менхир. Кромлехите се срещат вАзия и Америка, но най-разпростра-нени са в Европа. Най-известен кром-лех е Стоунхендж, разположен вюгозападната част на Британскияостров. Според някои теории кром-лехите са свързани с култа към Слън-цето и са служели за негови храмове.

Синият МаврицийНякъде в западната част на ИНДИЙСКИЯ океан

е зареяно късче земя — остров Св. Мавриций.В справочника за страните на света скромно еотбелязано: население около 600 000, поминък— животновъдство и производство на захар.И въпреки това името на това островче е извест-но на всеки филателист, понеже марката „Си-ният Мавриций" по каталога „Липсия" (ГДР) сеоценява на 250 000 марки. . .

Раждането на тази прочута марка е свързанос твърде комична история. Главен герой билювелирът Джозеф Барнард, който по оновавреме се смятал, за единствения механик наострова. Може би тази е била причината, която

10

карала клиентите му да се отнасят с похвалнавъздържаност към честите му изблици на на-преднала атеросклероза. Разсеяността на Бар-нард била толкова голяма, че собствениците навещи, дадени за поправка при него, след товадълго се чудели за какво точно са им служелипо-рано.

Привилегированото положение на разсеяниямеханик довело в работилничката му през януари1847 година мистър Браунриг, управителя напощата в Порт Луи — най-голямото селище наСв. Мавриций. След един гъделичкащ самочув-ствието увод той засегнал, че „. . . миналатагодина Съветът на острова, смятайки, че честта

жава уважение заради много висо-ката точност на изпълнението и не-имоверните усилия при строител-ството. Мълчаливите каменни йеро-глифи, завещани ни от нашите пра-деди от преди 4000 години в Стоун-

хендж, вече заговориха. Дълг научените е да разшифроват напълноезика и знанията, преживели тол-кова векове.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

и достойнството на нашия остров ни задъл-жават за това, постанови да се пуснат свои соб-ствени пощенски марки. Знаейки, че вие вла-деете добре резеца, господин губернаторътсчете за възможно да Ви окаже честта за грави-рането на тези марки."

Майстор Джозеф приел с нужния патриотизъмпоръчката, но вероятно без обещание за време-то на завършването й. Местният вестник обаче

избързал, обявявайки на 13. I. 1847 година, ческоро ще излязат собствени марки от едно пении от 2 пенса. Но минали осем месеца, а маркитене се появявали, въпреки честите посещения наБраунриг. Работата си стояла на предишнияетап — т. е. Джозеф Барнард изобщо не смяталда пристъпи поне към подготовката й.

В станалата вече банална история се намесили губернаторът на острова. Наближавал денят,

в който по традиция той събирал на тържественбал знатните граждани от острова, но се оказало,че марките за облепване на поканите (обикно-вено те били доставяни от континента) не дости-гали. А докато мистър Браунриг се чудел какда накара проклетия ювелир да изпълни поръч-ката, той пиел ром в любимата си кръчма. Пос-ледният факт подсетил губернатора за единстве-ната мярка, която била в състояние да накарамайстор Джозеф да се захване с марките. Най-строго било заповядано на всички кръчмари отПорт Луи да не продават спиртни напитки наБарнард. След като разбрал, че само срочнотоотпечатване на марките ще го върне сред коле-гите му по чашка, нещастният гравьор за ня-колко дни почти приготвил клишетата. Веренна себе си,той забравил точния смисъл на единот надписите. Виждайки надписа пред пощен-ската кантора — „Пост оффис". решил, че секасае за него, и завършил клишетата. За собстве-ните си инициали той отредил почетно място —на шията на кралица Виктория, чийто образизпълвал марките. В нощта срещу 21 септември1847 година Барнард отпечатал 350 червенимарки от едно пени и 350 сини марки от двапенса. Пръв използувал новите марки управи-телят на пощенската кантора Браунриг. Тойоблепил с една от тях писмото — отчет до губерна-тора. Навярно и през ум не му е минавало втози момент, че някога това писмо ще заема вид-но място в Британския почетен музей.

Видът на марките довел до ярост губернатора.Единствен той забелязал, че вместо „Пост-пейд"(пощенският сбор е заплатен) се мъдрел надпис„Пост оффис". Но въпреки това марките билиразграбени веднага. Наложило се да се отпечататоще по 150 марки от двата вида, след коетодосадната грешка била поправена. Според другаверсия губернаторът заповядал да се изгорятотпечатаните марки, като оцелели само няколкоекземпляра.

Твърди се официално, че в Англия се намиратняколко унищожени и три неунищожени „Ма-вриций". От последните единия притежавакралицата, а другия — някакъв филателист.Третият екземпляр през 1966 година тайнственоизчезнал от витрините на Британския пощенскимузей.

Такава е историята на една от най-скъпитемарки в света, свързана с името на разсеяниягравьор от остров Свети Мавриций.

ЗДРАВКО ГАДЖЕВ

11

ВРЕМЕИНАСТРО-ЕНИЕ

Колебанията на времето се дола-вят от всички животни. Те по своемуреагират на тях, в зависимост отвродените си рефлекси, изработени втечение на векове. Колкото и не-съвършена да е животинската нерв-на система, тя е изградила свои чув-ствителни реакции на външните кли-матически въздействия.

Дъждовният червей по време навалежи винаги се стреми към по-върхността на земята. Един неговсъбрат — пиявицата, при хубавовреме стои неподвижна на дъното всъда, където живее. Когато се вло-шат атмосферните условия, тя ста-ва подвижна, неспокойна, силноизвива тялото си. Дори зиме, предида падне хубав сняг и времето даомекне, тя изпълзява до отвора нааквариума.

Мравките са също чувствителниживотни. В техните мравуняци на-стъпва паника преди дъжд. Малкитетрудолюбиви животинчета грабватизнесените близо до повърхносттаяйца и ги пренасят в дълбоките„помещения" на мравените жилища.В такива моменти са неспокойни му-хите и комарите. Те летят възбу-дени, извършват нетипични движе-ния, започват яростно да хапят.Добър познавач на времето е и пая-кът. Когато той работи мрежата сиспокойно, ритмично, очаква се про-дължително хубаво време. Но започне ли да преде нервно, раздраз-нително, предстои влошаване на вре-мето.

А Ч О В Е К Ъ Т ?

„В края на септември и началотона октомври 1968 година ще настъпятнай-значителни смущения в Слън-чевата система, които ще окажатголямо влияние върху човечеството.Въпреки това ние не трябва да се

безпокоим прекалено много. Тованяма да бъде краят на света: ще ва-лят само силни дъждове и ще бъдедоста по-студено от обикновено. Хо-рата с по-слаби нерви и със сърдечно-съдови заболявания ще се чувству-ват малко по-зле. Ще има известноувеличение на престъпността. Зе-метресения не се очакват. . . Но товае нищо. През 2521 година на Земятаще настъпи страшен катаклизъм,който ще унищожи напълно единконтинент — Северна Америка илиЕвропа. Подобен катаклизъм е сло-жил края на Атлантида през 10431година преди нашата ера."

Това бяха своевременно публику-ваните предсказания на професорРафаел Бенданди, директор на се-измографската обсерватория в ита-лианския град Фаенца. Може ли даму се вярва?

Своеобразният южняк гради своятасистема на предвиждания върху за-кона за гравитацията на Нютон,обосноваващ взаимодействието на не-бесните тела помежду си. По тозиначин той обяснява и засилванетона слънчевите петна, „когато слън-цето се разгневява". Освен със зем-ните катаклизми италианският про-фесор свързва периодите на пови-шена слънчева активност с нервите,поведението, настроението и здра-вето на хората. Какви основанияима за това? Какво е научна ис-тина и какво — не?

С векове науката се е занимавалас. влиянието на средата върху раз-витието на болестите, но малко еписано за прякото въздействие навъншните фактори върху нервнатасистема и психичния живот на чо-века. А това е решително важно, за-щото многобройни неосъзнати про-мени в настройката на нервния апа-рат често поставят началото на важнижитейски последствия. Обикновеновсичко започва с хубавото или ло-шо настроение.

Настроението е емоция, в същностнай-слабата емоция, която в замянана своята слабост пък е най-про-дължителна. Определено настрое-ние може да се запази със седмици имесеци, а при продължителни при-нудителни състояния, както притрайно боледуване, то влияе върхудушевните преживявания и с години.Такова „канализирано" настроениеможе да ръководи изцяло поведе-нието, да промени дори характерана страдащия.

Като всяка емоция, като всякочувство настроението се ръководи

от група важни подкорови секторина главния мозък у човека. А под-корието — това е онази „бунтовна"част от нервния апарат, която си еизвоювала правото на относителнасамостоятелност в дейността си и невинаги се подчинява на разумнитемисли. Тя е особено пакостно на-строена в моментите, когато контро-лиращата я мозъчна кора е подвлиянието на алкохола, никотина,наркотиците, преумора или прена-прежения.

Подкоровият сектор изпълнява идруги задачи. Тук са главните ре-гулиращи механизми на вегетатив-ната нервна система — пак най-„автономната" част на огромнотосъзвездие от нервни клетки, имащаотношение към редица независещиот волята функции на храносми-лане, сърдечна дейност, кръвно на-лягане.

Ала подкорието е и една междиннастанция, през която минават и сепреработват всички дразнения, накоито е подложена нервната система.Една част от тях се осъзнават, по-вечето не се превръщат в усещания,но всички те играят роля, когато сесъздава най-елементарната емоция —настроението.

Обичаме да казваме, че хубавотовреме създава добро настроение, алошото време го помрачава. Това етака, независимо дали под „време"разбираме само грейналото слънцеили надвисналите облаци, или с ши-рокия смисъл на това понятие об-хващаме всички метеорологични иземни условия. Хубавото време съз-дава приятни усещания — зрител-на картина за удоволствие, приятнотоплинно дразнене, хармоничен зву-ков ефект от пеенето на птичките,освежаване от чистия въздух, липсана притесняващо облекло, свобода надвиженията. Тази разнообразна гамаот положителни възбуди несъзна-телно заражда хубавото настроение.Но само те ли?

Природата вае със стотиците сипръсти човешкото настроение и го по-ставя в услуга или във вреда наздравето, защото продължителнотолошо настроение заплашва с главо-болие, безсъние, невроза, прежде-временно остаряване, хипертоничнаболест, гастрит, язва, гръдна жаба,мозъчен удар. Обратно — всичкитези заболявания се лекуват добре сположителни емоции.

Промените на времето върху на-шата планета се обуславят от топли-ната, която Земята получава от

Слънцето, атмосферното налягане,температурата и влажността на въз-духа, направлението и скоростта навятъра, облаците, мъглата, дъжда,снега, от аерохимичните, оптическитеи електрическите явления в атмосфе-рата. Много са причините, които въз-действуват и менят времето, но най-важни са слънчевата радиация, цир-кулацията на въздушните маси исвързаните с тях температурни про-мени. Тези моменти имат силно влия-ние върху човека, върху много стра-ни от неговата практическа дейност.

Първата родина на прачовека билистраните с горещ климат. Хилядо-летията изтичали като секунди навечността, а в добрите условия неза-белязано се променял организмътна бъдещия световен завоевател. С по-мощта на огъня той единствен от жи-вите същества се научил да прера-ботва храната си, а после и да жи-вее при различни климатични ус-ловия.

Още първобитният човек започналда разбира връзката между слънче-вата светлина, смяната на деня с нощ-та, преминаването на топло в студеновреме и много други явления в при-родата. Това оказвало решителновъздействие върху неговото настрое-ние, върху самочувствието му, тогосподствувало в бедния му психи-чески живот. Нашите далечни кос-мати прародители, които малко сеотличавали от животните, изпитвалистрах от природните сили и стихии.Тази отрицателна емоция, това мно-говековно настроение е намерилосвоя израз в обожествяване на при-родните явления, то е определилохарактера на религията.

За днешната наука не е тайна, какпромените на времето въздействуватвърху човешкия организъм. Товастава посредством така наречената„невро-хуморална регулация" на фи-зиологичните процеси. В нея уча-ствуват цялостно нашата нервна си-стема и жлезите с вътрешна секреция.

Най-обикновеният елемент от слън-чевата деятелност — слънчевата свет-лина, оказва и най-силно въздей-ствие върху нервната система. Яр-ката дневна светлина,дори умеренатавидимост на зората предизвикват про-цеси на възбуждение в мозъка. Щомсе засили светлинното дразнене, сеповишава тонусът на нервната си-стема, подобрява се настроението,човекът се ободрява. Сумракът насвечеряването рязко потиска нерв-ната дейност дори повече от пълнататъмнина.

13

Температурата също влияе чув-ствително върху нервните функции.Нейното повишаване засилва зад-ръжните процеси в нервния апарат,отслабва психичната дейност, изжи-вяват се неприятни усещания, на-строението се влошава. В такиваслучаи понижаването на температу-рата ободрява, съживява възбуди-мостта, засилва тонуса на нервнатасистема, създава приятни изживя-вания. Ала при задълбочаващо сеохлаждане на организма тези про-цеси отново замират. Това е една отклиматичните причини за по-голя-мата трудоспособност на хората, оби-

таващи умерените пояси на .Земята.Атмосферното налягане и него-

вите промени оказват влияние върхукръвното налягане, насищането наартериалната кръв с кислород исамочувствието на хората. При спа-дане на атмосферното налягане сеповишава кръвният натиск върхукръвоносните съдове в цялото тялои в мозъка, засилва се нервната ипсихическата възбудимост. Тази еедна от причините, поради които впроменливо време и особено в краяна пролетта се засилват неврозитеи сърдечно — съдовите заболявания.Над една трета от населението в уме-рените пояси е чувствително към тезипромени във времето.

Слънцето е създателят и модифика-торът на времето на Земята. От зем-ното движение около него, от про-менящата се отдалеченост на земята иот силата на процесите, разиграващисе върху слънчевата повърхност, за-висят температурата на времето, не-говата променливост, денят и нощта,лятото и зимата. Горният слой напламтящата планета представляваедин невъобразим ад от експлозии,надвишаващи хиляди пъти силатана водородните атомни бомби, изриг-вания, протуберанси и магнитни ци-клони. При всяко свое изригванеСлънцето изпраща в междупланет-ното пространство цели облаци отйонизирани частици — корпускули,и излъчвания от най-различна дъл-жина на вълните — от гама и рьонт-генови лъчи до радиовълни. Йони-зираните облаци се понасят с голямаскорост и достигат земята за 24 до48 часа, където предизвикват и маг-нитни бури.

От исполинските електромагни-ти — слънчевите петна, към Земятасе сипят порои от електрически за-редени частици. Когато достигнатдо магнитните пояси на Земята, тесе отклоняват в тях. По тази при-чина и а най-бурните дни на каприз-

ното слънце йонизацията на заоби-калящия ни въздух не надвиши с1,2% досегашната си степен. Теоре-тически и практически такова за-силване на йонизацията не пред-ставлява опасност за никой човешкиорганизъм. Затова естествените за-щитни пояси на нашата планета нипредпазваха от гнева на нашетосветило.

Другояче стои въпросът с магнит-ните бури на Земята, които се пре-дизвикват от потоците космическилъчи и заредени частици, изхвър-ляни при слънчевите изригвания. Тевлияят върху съществуването на жи-вите организми, независимо от това,че човекът и животните не прите-жават сетива за магнитните полета.Магнитната сила е дразнител, коитодействително не прилича на оста-налите. Тя действува по-слабо отсветлината или йонизиращата радиа-ция, но в замяна на това упражняванепосредствено въздействие върхумозъка, като влияе най-чувствителнона подкоровите центрове — регула-тори на емоциите, сърдечната дей-ност, кръвното налягане. Това влия-ние се чувствува осезателно презпролетните и есенните промени навремето, когато вследствие предиз-виканата от магнитните бури пови-шена възбудимост па нервната си-стема започват да се „обаждат" всич-ки слаби и болни места на човешкитеорганизми.

Съветският биолог А. С. Пресмантвърди, че управляващите системи уздравия човек го приспособяват на-пълно към обкръжаващата го среда,но при заболяванията на нервнатасистема организмът става много чув-ствителен към магнитните бури и неможе да се противопостави на вред-ните въздействия. Сътрудникът къмИнститута по висша нервна дейноств СССР Юрий Холдов доказва ек-спериментално, че магнитното полеспъва работата на нервната система.Той е изработил условни рефлекси,като използувал за дразнители маг-нитни полета. В института са уста-новени промени в нервната клеткапод действието на магнитна сила.Мишките и дрозофилите загиват вмагнитно поле с мощност над10 000 ерстеда, а московският про-фесор Алексей Вялов постави гра-ница за работа в обмагнитено про-странство — човек не може да сетруди в среда, където магнетичнатамощ надвишава 500 ерстеда. Лекариот Япония, САЩ и Румъния се опит-ват да лекуват хипертония и другиболести е магнетично въздействие.

Съветският лекар П. И. Куркин епроучвал броя на сърдечните ин-фаркти и мозъчните удари в СССРза няколко години, като прави из-води, че те са най-чести в периодитена умножаване на слънчевите пет-на. Френските учени М. Фор, Сардуи Вало изчисляват, че 84% от вне-запните смъртни случаи съвпадат спреминаване на големи петна по цен-тралния меридиан на Слънцето. Из-следвания в Ленинград и Свердловскговорят, че при силни магнитни сму-щения смъртността от сърдечен ин-фаркт се увеличава с 11 до 16 пъти.

Статистиките от цял свят показ-ват, че при повишената слънчеваактивност страдат първо хората счувствителна или болна нервна си-стема. Второто място се заема от сър-дечно-съдовите заболявания. Всич-ки тези болести се предхождатот най-елементарното нервно раз-стройство — промяна в настроение-то. Тази първична емоция е пред-вестникът за промяната на времето,тя ни съобщава настъпилите маг-нитни смущения на Земята. Преднастъпване на лошо време чувстви-телните хора стават напрегнати, нев-ротиците стават раздразнителни, жи-вотните се скриват, мухите започватда хапят. Служителите в нервнитеи психиатричните клиники познаваттези моменти по това, че болните имзапочват масово да буйствуват, ста-ват трудно удържими.

Човешкото настроение се управляваот много моменти в живота, то за-виси от безброй закономерности ислучайности, но един постоянно дей-ствуващ фактор върху него, макар инезабележимо — това е времето. Нохората отчитат това само в случаитена явни емоционални „кризи", прилипса на други условия за душевнидепресии. А безбройни са случаите,когато към различните изживяваниясе наслагва неусетно и влиянието навремето. Тогава се създават условияза редица неудачи и неприятности.В такива моменти обичаме да казваме:„Лош ден."

Безбройни и постоянно променящиса въздействията на околната средавърху нашата нервна система. Нов това необозримо съчетание на фак-тори, което е зародило и поддържаживота на нашата Земя — прашинка,лутаща се във Вселената, голяма еролята на сложната система слънчеваактивност — магнитни бури — вре-ме — настроение — човешко здра-ве. Защото това е едно от диханиятана вечно дишащата материя.

Д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ

14

Ц О Н Ч О Р О Д Е В

През миналата есен при изкопни работи в гр. Силистра бе разкрита уникална римскагробница, датирана около III век от н. е. Погребението е извършено в оловен саркофаг, в койтобе намерен и богат украсен ликторски жезъл — очевидно погребаният е бил римски магистратот най-висш ранг. За това говорят и другите предмети, намерени при разкопките: богатоукрасен със златни апликации и скъпоценни камъни меч, инструктирано със златни и сре-бърни пластини копие, масивен златен пръстен с гема и особено — разкошна римска колесница.чиито части са запазени и тя ще може да бъде реставрирана напълно.

Със своя разказ Цончо Родев ни връща към тези отдавна отминали времена.

(Из писмата на легат - пропретора на провинциятаДолна Мизия Секст Плавций Манцин до приятеля му

Гней Юлий Галба в Рим)

Прощавай, скъпи приятелю, че писмото ми ще иматакъв ужасен вид. Пиша го в колесницата, която меотвежда към провинцията ми, а друсането не само раз-валя моето настроение, но и непрекъснато кара во-съчната плочка да подскача на коленете ми. А нямаше даизмъчвам и тебе, и себе си така, ако не бързах да тикажа: ти напразно ме ублазяваше, Юлий; тази ДолнаМизия е ужасна страна. Може би, ако не бях преуморенот бързането — нали знаеш, че цезар не ми позволида пътувам с Четвъртия Флавиев легион, който идвана мястото на „Чучулигите", а настоя да изпреваря раз-бития отвъд Истрос легион — та, казвам, ако не бяхпреуморен от бързането, може би щях да открия някаквапървична красота в гледката около мене. Но сега мн сеструва. . . С една дума, аз с цялото си сърце съм там,при тебе, във Вечния град.

Впрочем аз наистина успях да изпреваря „Чучули-гите". Снощи настигнах онова, което е останало от тях.Ах, скъпи приятелю, това беше наистина тъжна, многотъжна гледка. Киприда ми е свидетел, че те съвсем неприличаха на бляскавите легионери, които сме свик-нали да гледаме на триумфите. Представяш ли си —от целия легион надали са останали повече от една ко-хорта; петстотин окъсани, прашни, мръсни, покритис кървави превръзки и сломени от поражението воини —това е всичко, което се е спасило от клането. Те кра-чеха уморено, отпуснато, в грозна и страшна върво-лица, а песента, която се насилваха да пеят, още звънтикато кошмарен рев в ушите ми. И като си помислишсамо, че цезар е заповядал да разпитам един по единтези клетници. . .

Трябва да спомена, че в тази зловеща колона не лип-сваха и странности, приятелю. В самия й край четиримършави, измъчени от усилие и недояждане коня бавновлачеха една четириколка колесница, а в нея — натру-пани едва ли не един върху друг — лежаха, поклащаха сеи пъшкаха тежко ранените легионери. Ще кажеш: нищочудно — разбита войска, ранени воини. Чудното бешене в ранените, Юлий, а в колесницата. Кълна се вЮпитера, тази колесница би направила чест на койтои да е от нашите императори. Сама по себе си велико-лепно произведение на изкуството, всяко украшениепо нея издаваше ръката на първокласен майстор.

Забавих моя кочияш, за да мога да я разгледам. Ко-лесницата, която превозваше ранените, беше украсенас шест прекрасни бюста на менади — бронзови, но ин-крустирани с платина и злато. Отпред на коша — поста-

Тигрица, стъпила върху главата на вълк — детайлот украсата на коша на колесницата

Бюст но менада от украсата на коша

Бюст на менада от украсата на коша

вени за украса и като ръкохватки — стояха две фигурина тигрици, стъпили с едната си лапа върху глава навълк; тези фигури също блестяха от позлата . А на са-мия кош висеха три щита; всеки един от тях би бил до-стоен за самия Вулкан, бога на ковачите. . .

Навярно ти още не си получил предишното ми писмо,а аз отново сядам да ти пиша. Защото днес се случинещо, което безкрайно ме развълнува. 0, сякаш виж-дам усмивката ги! Почакай, почакай, в същност няманищо необикновено. Просто срещнах един странен,поразителен човек.

Но нека не изпреварвам събитията и да ти пиша по-ред.

Кълна ти се в Минерва — всичко ми стана ясно ощеот разпита на първите десетина легионери. De mor-tuis aut bene, aut nihil(„За мъртвите се говори илидобро, или нищо"), но цялата работа се дължи на глу-постта па стратега на преторианската гвардия Корне-лий Фукс. Нашият Пети легион, или както още го на-ричат „Чучулигите", бил добре въоръжен и добре под-готвен. Но Корнелий постъпил като дете — за него,изглежда, походът е бил нещо като детска игра и катослепец вкарал легиона в хитрата засада на варварите.Когато разбрал грешната си, било вече късно. Враго-ве1е нападали отвред, многобройни като мравки и сви-репи като леопарди. Легионерите се сражавали яростно,но всичко било напразно — паднал Корнелий Фукс,паднали и другите началници, варварите завладелисребърния орел на легиона, а кохортите се стапялиедна по една. Когато всичко било вече загубено и бит-ката се превърнала в клане, изведнъж се появил единпрост центурион, някой си Скрибоний, който повторилподвига на Публий Корнелий Сципион при Кана —той събрал останалите живи, на брой около една кохорта,образувал с нея триъгълник, качил се на бойната си ко-лесница (същата, която ти описах в предишното сиписмо; представи си, тя би била украса за цезаря, апринадлежала на един центурион!) и като застанал самна върха на триъгълника, успял да ги изведе от обкръ-жението.

И днес денят започна като предишните. Един следдруг при мен се явяваха легионерите, повтаряха едно исъщо, тормозеха ме с отвратителната миризма на пре-стилките си, която упорито проникваше до ноздрите ми,въпреки кърпичката, напоена в лавандулово масло.

И тогава стана невероятното. Номенклаторът извикаот вратата:

— Центурионът Скрибоний! — А добави по-ниско,за да го чуя само аз: — Hic est (Този е).

Повдигнах очи. Без да си давам сметка, отдавна бяхочаквал срещата с този неизвестен центурион, показализключително мъжество и умение, чието име бе станаловече легендарно между Хемус и Истрос.

В този момент от вратата един спокоен и самоуверенглас поправи номенклатора, сякаш даваше и нему, имен урок по добро държане:

— Марк Скрибоний Флак.След гласа се появи и човекът.Признавам, скъпи приятелю, останах поразен. Така

поразен би останал и ти, ако беше на мое място, въп-реки славата ти на човек, който на нищо не се учудва —на вратата не застана нито легионер, нито гражданин,нито бог, а по-скоро един чистокръвен патриций, сосанка на гладиатор. Представи си един мъж междучетиридесет и петдесет години, който няма нито грамТлъстина по тялото си, висок не по-малко от шестстъпки и половина, с бронзово загоряло лице и цар-ствена стойка на главата, облечен не в кожена пре-стилка, не и в хламида, а във великолепна пурпурнатуника с извезани по нея златни птици, която не можеда скрие атлетическата му мускулатура. Ето това бешеСкрибоний!

Докато го гледах прехласнато, той без никакво сму-щение прекрачи към мене, вдигна ръка за приветствиеи изрече:

— Поздрав на легат — пропретора Плавций Манцин!Неволно станах на крака, за да го посрещна. Защо? —

Просто не мога да си обясня. Аз знаех и продължавамда зная. че той е прост центурион. но мога да се закълна,че е преоблечен патриций, и то патриций от много по-коления, защото у него изобилствуват неща, които несе научават, а се придобиват с кръвта на предците.

Не го разпитвах — с ТОЗИ ЧОВЕК разпитът би из-глеждал смешен. Поканих го да седне и като призовахсилите си, за да не бъде държането ми под неговото,заговорих. Заговорих му за битката, за грешката наКорнелий Фукс и за неговия, на Скрибоний Флак, под-виг. Той отговори с кимване на глава и в този жестнямаше нито триумфално самоизтъкване, нито лице-мерна скромност, а просто потвърждение на фактите.Тогава му казах за заповедта на цезаря да се разтурилегионът на „Чучулигите" и за пълномощията ми дапостъпя с легионерите с най-голяма строгост и кол-кото и да се стараех, в гласа ми звучаха тонове на из-винение. Той отново кимна — явно не беше очаквалцезар да им пее епиникия.

— Но ти си герой — добавих аз. — С властта,която ми е дадена, и в името на справедливостта аз съмготов да направя всичко за тебе. Мога да те увенчая славри и да предизвикам чествуването ти в Рим и вимперията като герой. Мога от поражението да изковатвоя триумф.

И знаеш ли какво ми отговори този човек? Той се ус-михна снизходително и отвърна просто:

— Tamen est laudanta voluntas („Свободата е по-достойна от похвалата").

Възкликнах удивено. За каква свобода говореше той,щом предлагах в краката му всичко, което може да седаде на един смъртен: слава, богатство, щастлив жи-вот, безсмъртие? Има ли нещо по-достойно за римля-нина?

— Да, има — каза той — Да живее съобразно сприродата си.

16

— Именно — побързах да се заловя за думите муаз. — С твоя подвиг ти разкри природата са и трябвада живееш съобразно с нея.

Разбираш ли, приятелю, какво беше станало? Аз,ликвидаторът на „Чучулигите", молех този центурионда го увенчая със слава, а той, който трябваше да бъдемоя жертва и да се гърчи в ръцете ми, упорствувашеда ми отказва и да възпира поривите ми. И той гоправеше, честна дума, правеше го с царствено вели-колепие.

— Някога — рече той — и аз живеех с мечти даизвърша подвизи, достойни за легендарните герои.Трябваше да минат много години и да посребреят ко-сите мн, за да разбера, че всичко това е суета и без-смислие.

— Нима един щастлив живот представлява суета ибезсмислие?}

— Мъдрецът е казал: „Щастлив може да се наречеоня, който нито желае нещо, нито се бои от нещо."

— А радостите и удоволствията, които може да дадебогатството?

— Пак мъдрецът отговаря: „Както ние ловим зверо-вете с труд и опасност за себе си и дори и когато сме гиуловили, тяхното притежание ни причинява безпокой-ство, защото те често разкъсват господарите си, така еи с големите удоволствия — те достигат дотам, че ста-ват голямо зло и сами ни улавят, след като са билиуловени от нас."

Да ти призная, Юлий, аз разбрах, че този човек миотговаря с думите на някой философ, но аз винаги съмимал вродено отвращение към философите и затованито отгатнах школата му, нито посмях да го попитамза нея. Затова промених неизгодния за мене разговори започнах да го разпитвам за желанията му. Пред-ложих му земя и роби; да го направя жрец или да мудам каквато и да е висока длъжност. На всичко товатой отговори с усмивка и с поклащане на глава.

— Какво искаш тогава? — кипнах аз накрая.— Искам да оставя диря след себе си — отвърна

той. — Всичко, което ние вършим и което сме свикналида хвалим, е пустота. Истинска диря оставя онзи не-известен труженик, който оре земята, за да ни дадехляба, който от простата глина създава стройната ам-фора, който от ненужния камък построява прекрасендом. Когато от нас не ще остане нито пепел, нитоспомен, делото на неговия труд ще съществува, щерадва хората и ще им служи, защото в труда си той евложил частица от душата си. Ето такава диря искамда оставя и аз след себе си.

— И ти смяташ. . .— Да. Аз пролях много кръв през живота си. Сега

искам да създам с ръцете си нещо честно, да допълня снещо красотата на природата. И ако само един човекпочувствува радост пред творбата на ръцете ми, азще мога спокойно да повторя за себе си думите наВергилия: „Пътя, на мен отреден от съдбата, живях иизминах."

Все пак накрая той не можа да откаже един личендар от мене — златния ми пръстен. Взе го, замисленопогледа фигурата на Фортуна, гравирана върху темата,кимна и рече със своята странна усмивка:

— Богинята на съдбата. Трябваше да извърша без-брой глупости, да пропилея много години, за да сесрещна със съдбата си, с истинската си съдба. . .

И с тези чудновати думи постави моя подарък върхупръста си.

Чух, че този необикновен човек, приел и още единподарък. От онези, шепата „чучулиги", които той еспасил от капана на варварите. Полюбопитствувах да говидя. 0, приятелю, трябва наистина да е безкрайнаблагодарността на тези нещастници! Защото те, из-хвърлените на улицата голтаци, вероятно са събралии последните си мизерни аспри, за да ги превърнат втози удивително красив — в символичен! — дар.Един меч, приятелю. Един меч със златни апликации ис по шестнадесет скъпоценни камъка от всяка страна.

Колцина са мъжете, достойни за този меч? Като на-прягам мисълта си, аз изброявам само Леонид, Епа-минонд, Александър, Юлий Цезар, Анибал и. . . МаркСкрибоний Флак. . .

Прости ми, скъпи приятелю, че и това писмо ще бъдепосветено на Скрибоний Флак. Какво да правя — азсъм изцяло под обаянието на този странен човек.

Където и да се намира, в каквото и положение да гопоставиш, той винаги ще се отличава с царственосттана своето държане, с изтънчеността на обноските си.С простотата, с която е лежал във войнишките землянки,той се държи в атриума на моята резиденция, така би седържал и в триклиниума на самия цезар. И като по-мислиш само, че подобен човек е решил да се отдадена каменоделство. . .

Най-напред отгатнах възрастта му. Той е само на36 години, макар лицето му — поради войнишкитенесгоди и философските размисли — да е по-старо.Ето как разкрих годините му. Веднъж той спомена,че четири години след като свалил претекста, постъпилв легиона на „Чучулигите", а друг път — че му оста-вала само една година, за да получи уволнителните сипари. Ergo, той е станал легионер на 21 години, служиле 15 във войската и сега е на 36. Не се присмивай надетинските ми сметки — всичко, свързана с личносттана този човек, ме интересува дълбоко.

Обърнах му внимание, че постъпването му в легиона

При разкопките на колесницата

Златен пръстен, намерен при покойника; Долу — колес-кацата^

съвпада с годината, когато императорът изгони фи-лософите от Рим. Тогава той се засмя и призна, че точнотова го накарало да смени тогата с ризницата — сле-дователно още тогава не е бил чужд на философията. . .Но той спомена „тогата", разбираш ли? Значи не съмсе лъгал, като предполагах, че не е нито прост легионер,нито „homo novus", а че в жилите му тече кръв непо-малко благородна от твоята или моята.

Какво научих още за него? Избрал Петия легион,защото му харесало името „чучулиги". Участвувал аб-солютно във всички сражения на легиона и по гърдитему има белези, които биха накарали всеки друг римля-нин да крещи от гордост. Бил се срещу дани, сармати,роксалани и какви ли още не. Станал центурион в по-хода срещу сарматите преди три години. Защо поверилиименно нему центурията? На този въпрос той пак от-върна с една от замислените си усмивки: неговата фи-лософия повелявала човек да прави всичко добре, при-мерно независимо от това, къде го отвеждала Фортуна.

Живее скромно. Като ветеран той би могъл да имаголеми привилегии, а очевидно разполага и с доста-тъчно пари. Но той се задоволява с една малка къщичкав края на града. Няма роби и твърди, че не желае даима. За дома му се грижи един волноотпуснат грък,доколкото разбирам — също философ. . .

Приема с радост разтурянето на легиона. Това спореднего му връщало свободата и му давало възможностда се отдаде на занятието, към което винаги се билстремял.

— Каменоделство — отговори той без никаква шегана въпроса ми.

— Но не всеки има длетото на Фидий, Скопас илиПраксител!

— Разбира се. Аз и не гледам толкова високо. Ако

придобия толкова умение, че да направя една красиваколона — за мен ще бъде напълно достатъчно. Аконе — ще се задоволя да дялам камъни за строеж.

— И за какво ще ти служи всичко това?— Ad vitam aeternam („За вечен живот"). Тези

камъни ще съществуват и ще бъдат полезни многостолетия, след като никой няма да помни нито легионана „Чучулигите", нито центуриона Марк СкрибонийФлак, нито даже цезаря. . .

Той ми разкри философията си. Ще се помъча да ти япредам просто, може би дори вярно, с една дума —така, както я разбрах.

Скрибоний вярва в природата, в нейната мъдрост икрасота. За него мъдростта и красотата се крият въввсяко творение на природата. Тя не твори нищо грознои безсмислено — хлябът се напуква в пещта, но именнотези пукнатини най-много се харесват на хората; мас-лините гният, но тъкмо от гниенето те придобиват ве-ликолепния си вкус. И ако все пак има грозни и без-смислени неща, те не са дело на природата, а на онезиизвратени човешки мозъци, които не желаят да живеятсъобразно с нейните закони.

И така върховният закон за човека е да живее в съг-ласие с природата; върховният му стремеж — да сеотдаде на занятие, което му е достойно и полезно;крайната му цел — да спомогне с нещо за усъвършен-ствуването и украсяването на света. Най-голямотоблаго за човека са трудът и плодовете на честния труд —те единствени го приближават към безсмъртието.- Това е накратко учението, което Скрибоний изповядва.

Съгласи се с мене, приятелю, че като философия то не елошо. Но да го прилагаш на практика? Да подчинишна него живота си?

Повече от два месеца не съм ти писал и ето, тук евече есен. Знаеш ли, Юлий, есента в Долна Мизия съв-сем не прилича на прелестната прохлада в Остия илиАнций. . . Тук климатът е суров и кара човека дамисли повече за работата и ежедневието, отколкото запоезия.

Радвам се, че ме питаш така настойчиво за „моя"центурион. Това ми показва, че и ти споделяш порази-телното впечатление, което този човек прави върхумене. В същност мога да ти кажа твърде малко. Ня-колко дни след последното ми писмо до тебе той мипоиска на заем десетина роби и се загуби с тях из пла-нината. През цялото това време нямах никаква вестнито от него, нито от тях. Едва онзи ден робите ми сезавърнаха. Аз естествено ги разпитах за работата,която са вършили. Ясно е — Скрибоний не смята дасе задоволи само с хубави думи и пищни фрази; тойнаистина се е заловил за каменоделството. Те пребро-дили планината, търсейки мрамор, който тук не сесреща особено често. Най-сетне намерили едно нахо-дище. Е, разбира се, не е като мрамора на Карара, новсе пак е достатъчно добър за който и да е ваятел.Та с помощта на робите Скрибоний отсякъл един голяммраморен къс с продълговата форма и с хиляди мъч-нотии го пренесъл дотука.

Днес ме посети и самият Скрибоний. За бъдещите сипланове отговаряше с нищо незначеща усмивка. Бешедошъл при мене с молба — робите, с които бе скитализ Хемус, били пожелали да останат при него (съобще-ние, което никак не ме изненада) и той ме молеше даги откупи. Подарих му ги веднага — какво са еднадузина роби за мен, Секст Плавций Манцин? Той обаче

отказа подаръка. И стана така, че аз, богаташът илегат - пропреторът, сключих една сделка, която би на-карала да се пукне от завист който и да е римски тър-гаш: срещу робите аз получих чудната колесница наСкрибоний, която, мисля, ти описах в едно от писматаси. Не ме упреквай, скъпи Юлий, не проявих користо-любие. Приех я като цена на робите (на които впрочемтой веднага върна свободата, а те доброволно останахапри него!) само защото Скрибоний ми заяви, че такаили иначе колесницата му е станала излишна и че аконе я приема, ще я изостави.

Този човек продължава да ме удивлява.Да, този човек продължава да ме удивлява. Няколко

дни след като направихме онази необикновена сделка,Марк Скрибоний Флак натоварил мраморния си къс ибез да ми се обади, се отправил — придружен от осво-бодените си роби — на далечен път. По-късно научих,че за свое поселище избрал Дуросторум — онзи северенград, изграден на брега на Истрос, който е един от найпредните ни постове срещу нашествията на варварите.Защо е избрал Дуросторум? Привлякла го е чуднатагледка на великата река? Или е искал да бъде по-да-лече от мене? Но защо?

Стигнах дотам, че аз, легат — пропреторът, предприехдълго пътешествие, за да отида при него, новия ка-меноделец. Нарекох се, че предприемам обиколка изпровинцията, а се отправих направо там, в Дуросторум.И веднага заповядах да ме отнесат при Скрибоний.Щастлив, истински щастлив — ето как го заварих.Мръсен, покрит от главата до нозете с прах, но с ис-крящи от доволство очи, той беше цял погълнат от ра-ботата си. Погледах го, преди той да ме забележи.Във всяко негово движение, в цялото му съществоимаше толкова неподправен възторг, че аз неволно сезапитах — дали пък в думите му, които преди посре-щах с нескривано недоверие, да е имало мъдрост, коятоне съм можал да оценя?

Поговорихме. Както казваше и по-рано, той се бе за-ловил да дяла колона и дори вече с помощта на единловък елин я беше очертал в мраморния блок. Но заразлика от обикновената практика, той бе решил данаправи колоната и капитела от един единствен мра-морен къс.

Беше много сърдечен, но толкова често поглеждашекъм камъка си, че аз не се реших да го отделям дълго отработата му. . .

Целият град говори само за Скрибоний. От сутрин довечер дворът му е пълен с мръзнещ и треперещ народ,който се тълпи не толкова за да гледа майсторствотому, колкото да слуша неговите беседи.

Не се учудвам. Щом като аз, Секст Плавций Манцин,останах доброволно да прекарам зимата в този леденДуросторум само за да бъда по-близо до „моя" центу-рион. . .

Преоблякох се в проста хламида, закрих главата сив качулка и отидох да го видя и да чуя една от беседитему. Сега не е трудно човек да остане непознат — туке зима, люта и мразовита, каквато не съм виждал и вГалия, и всеки се старае да натрупа върху себе сиколкото дрехи има. . . Но въпреки студа около коло-ната на Скрибоний имаше толкова много хора, че аз смъка можах да видя и него, и творбата му.

Колоната му е в същност вече готова — стройна,гладка и полирана като метално огледало, но Скрибо-ний продължава да работи върху нея — ту изглажда

невидими грапавини, ту човърка нещо по капитела. ..От неспирния труд и несгодите — цяла зима е рабо-

тил на открито — той е отслабнал, лицето му се еудължило, но очите му греят още по-бляскаво, още по-жарко. Разбира се, послушах и беседата му. Впрочемтова не би могло да се нарече беседа. През цялотовреме той не прекъсва работата си, но същевременноразговаря с хората в духа на онази философия, за коятоти писах преди няколко месеца.

Слушателите и учениците му (защото не е тайна, четой вече има и ученици) са предимно от простолюдието:роби, волноотпуснати, бедняци и скитници, занаятчии.Наблюдавах ги с интерес. И знаеш ли какво разбрах? —Неговата философия в същност е предназначена затях, бедняците и робите, а не за нас, навикналите даизискваме и получаваме.

Тръгнах си и дълго размишлявах над въпроса —кое в този човек кара хората да го слушат и да му вяр-ват. Не беше лесно да намеря отговора. И все пак ми сеструва, че истинският отговор е този: хората вярватна Скрибоний, понеже за него не може да се каже кактоза повечето философи и проповедници: „Sapit nequic-quam, qui sibi ipsi non sapit". („Напразно е мъ-дър този, който не е мъдър за себе си").

Да, всичко у Скрибоний е в дълбока и пълна хармо-ния с философията му. Той има славата на герой, а сезадоволява с простото занятие на каменоделеца; раз-полага с достатъчно пари, за да се отдаде на безсмис-лено и празно съществуване, но предпочита да работи,да остави нещо „за света и за хората"; добродетелта ичовещината са основата на живота му. На такъв човекне може да не се вярва, защото за него няма разликамежду думите и делата. . .

Римска колонада от гр. Абритус(край днешния Разград)

И все пак има нещо, което смущава и мен, и слуша-телите му. Това е неговата колона, която всички вграда наричат „Скрибониевата чудатост". Не че е грознаили лошо издялана не. Тя би била достойна за Акро-пола или Палатин. В нея смущава ненужността й.Ако беше предназначена за някой храм или сграда,тогава щеше да бъде друго. Но така, направена за-ради самата себе си?

Колкото и да мисля за това, не мога да намеря отго-вора. Че Скрибоний има някакво основание, за да яработи, в това не се съмнявам — той не е човек,който да не вижда вътрешния смисъл на начинаниетоси. Дали колоната за него е изява на красотата, из-пълваща душата му? Или пък може би чрез нея той сестреми да привлече слушатели?

Пиша ти съвсем набързо, скъпи приятелю, самоколкото да ти съобщя една новина, която ме покруси.

Марк Скрибоний Флак, „моят" центурион, философът-каменоделец, е мъртъв. Умрял през нощта или ранотази сутрин; умрял така, както бе познат на хората —с длето в ръка. Първите ранни гости в двора му гонамерили вкочанен, облегнат на колоната си, с доволнаусмивка, застинала на посинелите устни. . .

НА СЛЕДНИЯ ДЕННикак не ще преувелича, Юлий, като ти кажа: це-

лият, абсолютно целият град беше на погребението. Ипроля река от сълзи.

Мислех, че това ще бъде едно хубаво, но все пак обик-новено римско погребение. Но то — неочаквано и замене — се оказа толкова необикновено, колкото не-обикновен беше и самият покойник. И затова ще тиго опиша накратко.

Гражданите на Дуросторум погребаха Скрибония в оло-вен саркофаг, според обичая обилно намазан със синябоя. Беше странен този мъртвец: носеше хламида накаменоделец, ръката му се красеше от пръстен на бла-городник, до бедрото му лежеше меч на пълководец,а на лицето му бе застинала усмивка на мъдрец. . .Едва го положиха в гроба и аз започнах надгробнотослово, когато един от присъствуващите — бедняк ня-какъв — се улови за сърцето, срина се на земята яслед секунда беше мъртъв.

— Това е Милтокитес — рече някой. — Ученикътна Скрибоний.. .

Приближих. Да, това беше Милтокитес, тракиецът,бившият мой роб, един от десетте, които „продадох" наСкрибоний срещу колесницата му. И се чух да казвам:

— Положете го в гроба. Той има право да съпроводисвоя учител!

Погребаха и Милтокитес — скромно, без тържестве-ност, но отново с много сълзи. Не успях да довършасловото си. Вместо това, като се сетих пак за колесни-цата, аз се поддадох на чувството и случайното си хрум-ване и заповядах:

— Сторете път! Скрибоний ще пътува към подземниясвят както му подобава — със СВОЯТА колесница!

Хората се отдръпнаха, като ме гледаха с широко от-ворени очи. (По-късно научих причината за смайва-нето им: без да подозирам, аз съм спазил погребалнияобред на траките). Кимнах на кочияша си. Той шибнаконете — онези бели като лебеди четири коня, коитоти описах в едно писмо, — те полетяха напред •заедно с колесницата се сгромолясаха • дълбокияизкоп. . .

И така Скрибоний го няма вече. Останаха само спо-менът за него и колоната „Скрибониевата чудатост".

Много мислих какво да направя с тази колона. Ис-каше ми се да я прибера в имението си в Рим за споменот този човек — най-странния и най-възвишения,който съм срещал. Отказах се — стори ми се, че такабих извършил престъпление спрямо него.

И ето какво реших. Заповядах да изпишат на коло-ната онзи стих на Вергилий, който веднъж чух от него„Пътя, на мен отреден от съдбата, живях и изминах."После наредих този чудноват паметник да се поставинад гроба на покойника.

Често спирам пред белия камък на „Скрибониеватаколона" и дълго и благоговейно го наблюдавам.

И струва ми се, че едва сега разбирам налудничавитенаглед думи на този странен мъдрец — да, камъкът щеостане и ще продължава да краси света много столетия,след като никой не ще си спомня, да речем, за мене,Секст Плавций Манцин, легат - пропретор и заместникна цезаря в провинцията Долна Мизия. . .

ПОСЛЕСЛОВ, ПИСАН В 1969 ГОДИНА

През ноември 1968 година в Силистра — античнияДуросторум — бе направено важно археологическооткритие. При изкопните работи за нова сграда строи-телите попаднаха на древно римско погребение. Из-виканите археолози предприеха бързи спасителни раз-копки.

Находката беше по своему уникална: не толкова сбогатството и красотата на намерените предмети,колкото с необикновеността на погребението. Противнона римския обичай, заедно с покойника е била „по-гребана" и колесницата му — хвърлена в изкопа заеднос четирите й живи коня. Близо до нея бе намерен искелет на мъж, навярно роб, без никакъв погребаленинвентар. \

Самият покойник, може би знатен римлянин, бе от-крит в оловен саркофаг. Скелетът, лошо запазен, имашедължина 182 см. При него археолозите намериха единтолкова богато украсен меч, че с право го нарекоха.шедьовър на античността"; намериха и един масивензлатен пръстен с гема, на която е изобразена Фортуна —римската богиня на съдбата.

Само колоната „Скрибониевата чудатост" не бе на-мерена.

Н Е П О З Н А Т И Д У М И

АТРИУМ — вътрешен двор с колони в римска къща.

ЕПИНИКИЯ — победна песен.

ИСТРОС — древното име на река Дунав.

ЛЕГАТ — ПРОПРЕТОР — римски управител на про-

винция.

ПРОТЕКСТ — тога, носена от свободнородените до17-годишна възраст.

ТРИКЛИНИУМ — трапезна стая с три легла (римля-ните са се хранели легнали).

„HOMO NOVUS" — „нов човек", т. е. без потекло, пар-веню.

ЦЕНТУРИОН - стотник.

20

Тези интересни птици, облеченисякаш във фрак и колосана бялариза, винаги събуждат любопитство-то ни. И, разбира се, обикновено гисвързваме с белотата на снеговете иледовете на полярните области, стюлените, а някои хора дори с. . .белите мечки.

Ледовете и снеговете действителнонай-често са естествен фон на пингви-ните, понякога тези птици могат да севидят и в компания на тюлени, ноникога и заедно с бели мечки, за-щото докато едрите полярни хищницисе срещат в Северното полукълбо,пингвините са обитатели на Южното.Пингвини и бели мечки могат да севидят едни до други само в някойзоологически музей или зоологическаградина, но не и в природата.

Казахме, че ледовете и снеговетеса най-често фон на пингвините. Имен-но н а й - ч е с т о , а не винаги, тъйкато от 17-те вида пингвини, коитоса познати на Земното кълбо, 5 видане се срещат никога по на север от60° южна ширина, а измежду оста-налите 12 вида някои живеят в Ав-стралия, Нова Зеландия, Южна Аф-рика и Южна Америка, а галапа-гоският пингвин обитава дори еква-ториални води.

Пингвините имат не само интересенвъншен вид, но и ред специфичничерти в своето устройство и биология.Най-характерното е това, че те саптици. . . които не могат да летят,но прекрасно умеят да плават и сегмуркат под вода — морето е тях-ната стихия. Крилата на пингвинитеизпълняват ролята на плавници, аперата по тях приличат на люспи.Едрите видове пингвини имат ощеедна характерна особеност в устрой-ството си — на корема им има осо-бена кожна гънка, която служи замътене и пренасяне на яйцата.

Общо взето, пингвините са „дебе-ланковци" — под кожата им се на-мира солиден слой тлъстини и можеби именно на него те дължат името си,защото „пингвис" на латински озна-чава — тлъст.

Пингвините могат да се придвиж-ват не само чрез плаване и тромавоходене, но още като се плъзгат по

корем по леда, като се отблъскват скраката или крилата си.

Най-дребните пингвини са около40 см високи, а най-едрите — над единметър. Първенец по своите размери еимператорският пингвин, който до-стига до 1,20—1,50 м височина и 40—45 кг тегло. Според достоверни све-дения тази птица е толкова силна,че с нея се справя трудно в едино-борство дори здрав възрастен мъж.

„Менюто" на пингвините не е осо-бено разнообразно. Те се хранят най-вече с някои дребни рачета, но неголеми главоноги мекотели (сепии,калмари и др.), а понякога улавяти по някоя риба. Интересно е, чепингвините, за да утолят своята жаж-да, пият морска, а не сладка вода.

На сушата пингвините излизатнай-вече през размножителния пе-риод, като нерядко мътят в грамадниколонии. Те изобщо са твърде общи-телни птици, понякога се срещат поняколкостотин хиляди екземпляразаедно. През по-голяма част от годи-ната пингвините са в морето, катоизвестни видове извършват перио-дично далечни миграции.

Снасянето и мътенето на яйцатасъставлява важен период от животана пингвините. И в това отношениенякои видове показват забележител-ни особености, каквито не се срещатпри никои други птици.

Като че ли напук на ужасните сту-дове и виелици императорският пин-гвин снася яйцата си в разгара наантарктическата зима, когато тем-пературата на въздуха спада нерядкодо минус 50—60°С. Женската снасясамо едно яйце, което е доста едро— тежи около 450 г. Мъти го по твър-де своеобразен начин. То е припо-крито от коремната кожна гънка иптицата го държи между краката си.Когато се мести от едно място на дру-го, пингвинът подскача, без да из-пусне своето яйце.

Мъжкият и женският императорскипингвин мътят на смени. Те си пре-дават яйцето, като застават един сре-щу друг така, че краката им се до-пират. С помощта на човката яй-цето бива извадено от единия кожен„джоб" и претъркулено по кракатадо „джоба" на другата птица. Презвреме на мътенето огромно числопингвини стоят тясно сбити единдо друг, образувайки грамадна куп-чина. Сред тях се намират и екзем-пляри, които не мътят, а държатмежду краката си. . . кръгло парчелед или камък! Най-интересно е, чеако някой пингвин „се зазяпа" иизпусне яйцето си, такава птицамигновено пуска каменното или ле-деното „яйце" и подхваща истин-ското. . .

Мътенето трае около 56 дни. Спо-

ред известни учени през това вре-ме императорските пингвини не сехранят, а използуват натрупаната втялото им мазнина. След като сеизлюпят, малките пингвинчета оста-ват още известно време в черупкатана яйцето, от която показват самоглавата си. Това става в началотона антарктическата пролет, в краяна месец август. Новоизлюпилите сепингвинчета не приличат никак насвоите родители — те са покритис гъст и дълъг сребристобял илисивкав пух, който е по-тъмен накоремната страна. След известновреме черупката на яйцето става вечетясна, малкото я напуска и се наста-нява. . . върху краката на някойот родителите си.

Някои сведения говорят, че от-хранването на малките става общоот всички възрастни птици на коло-нията. Тези „общи грижи" обаченай-често струват твърде скъпо намалките. Щом птицата — родител сеотдалечи нанякъде от своето пингвин-че, веднага десетки свободни въз-растни пингвини започват да се боряткой да се грижи за малкото. Резул-татът от този „спор" в много случаие твърде печален. Блъскат малкото,разкъсват му кожата, а понякогаго събарят дори в някоя ледена пук-натина, където то замръзва. Презтова време възрастните птици про-

22

дължават да се борят за него. . . Врезултат на подобни „грижи" поня-кога до 70°/о от малките пингвинчетазагиват.

Когато задухат първите северниветрове — през октомври или на-чалото на ноември, императорскитепингвини напускат своите гнездовирайони и заедно с малките се отпра-вят на север.

Императорският пингвин живееоколо 35 години.

Малко по-дребен от този вид екралският пингвин. Той достигадокъм един метър големина. Мътияйцата си както императорския пин-гвин, но размножителният му периодсъвпада с антарктическото лято,като яйцата се снасят през декем-ври— януари и се мътят около 6 сед-мици.

Кралският пингвин е разпростра-нен по на север от императорскияпингвин — северната граница наразпространение на императорскияпингвин е южна граница за кралскияпингвин.

В Антарктика се среща най-честопингвинът Адели. Висок е към 80 см.Характерно за него е, че ежегодноизвършва далечни миграции. На-пролет той се придвижва на 600—700км на юг, към своите райони на гнез-дене, а с настъпването на есента севръща отново на север.

Пингвинът Адели не мъти яйцатаси, както правят това императорскияти кралският пингвин, а строи гнездои лежи върху своите яйца. Най-че-сто гнездото се строи от различноголеми камъни, като при това рабо-тата между „двойката" е строгоразпределена — женската строи ипази гнездото, а мъжкият носи ма-териал за неговото построяване. Ин-тересно е, че понякога при пингви-на Адели се наблюдава кражба на„строителни материали".

Когато някой пингвин Адели решида краде камъчета от своя съсед,той се приближава, придавайки синапълно безразличен вид. Ако все пак„собственикът" се усъмни в намере-нията на приближаващия се пингвин,„крадецът" се заглежда някъде встра-ни, сякаш се любува на нещо. . .Щом обаче притежателят на гнездо-то се обърне на друга страна, „кра-децът" бързо грабва с човката синякой камък от гнездото и хуква дабяга. „Собственикът", щом забележи,хуква да гони своя крадлив съсед,но тогава. . . другите използуватотсъствието му и отмъкват това, коетоим се хареса!

Женският пингвин Адели мъти яй-цата, мъжкият го отменя само закратки периоди — когато отива даси търси храна. Мътенето продъл-жава около 5 седмици. Известновреме след излюпването си малкитепингвини Адели образуват групи отпо 12—20 екземпляра, към коитоостават по няколко възрастни птици— „възпитатели", а всички останалиптици се заемат с набавянето на хра-на. „Възпитателите" са твърде стро-ги — те често усмиряват разлудува-лите се малки с удари на своите чов-ки и крила. След известно време „въз-питателите" завеждат групите в мо-рето. Така малките пингвинчета за-почват вече самостоятелен живот.

В характера на пингвина Аделиима една интересна особеност — тойе извънредно любопитен.

Участници в една от съветскитеантарктически експедиции описватследното. Щом техният кораб седоближил до ледения бряг, веднагакъм него се отправили на тълпи пинг-вини Адели, без да проявяват ка-къвто да е страх. Щом човек или

група хора слезнели на брега, вед-нага ги заобикаляли множество пин-гвини Адели, като ги разглеждалинай-безцеремонно. Пингвините не сеплашели дори от тракторите и всъде-ходите. Само летящият въртолет гидокарвал в ужас — щом той сепоявявал, пингвините падали покорем и бягали на всички страни. . .

Интересни и забавни, пингвинитеимат забележителна история. Днеш-ният леден материк Антарктида ня-кога е имал топъл климат и на него ецъфтял бурен живот. Смята се, чепреди около един милион години езапочнало заледяването на конти-нента, което продължава и досега.В резултат на настъпилите климати-чески промени и сурови условия заживот е загинала почти изцяло ня-когашната фауна и флора на Антарк-тида. Единствените животни, коитоса преживели заледяването. . . сапингвините'

ДИМО БОЖКОВнаучен сътрудник при Зооло-гическия институт на БАН

„Злият дух на Амазонка" —така наричат местните индианцигигантската анаконда, за коятосе смята, че заедно с мрежестияпитон оспорва първото място поголемина между змиите. Тя секрие в тъмните блата и мочурикрай реката и има очи „големикато пълната луна". Индианцитевярват, че всеки, който бъдепогълнат от този зъл дух,остава вечно в тялото му. Ама-зонската анаконда достига до11 метра на дължина и може дапогълне животно, тежащо до70 килограма. Обикновено обачеанакондите са „по-малки" —на дължина до пет и половинаметра, и тежат до около 90 кило-грама.

Големите анаконди са есте-ствени врагове на кайманите вреката, но все пак предпочитатда се хранят с птици и малки бо-зайници. Ако не е раздразненаили не е много гладна, анакон-дата не напада човека. По-скорочовек напада анакондите. Това еедна свръхопасна професия, вкоято смъртта е чест спътник.Но филмовите компании, цирко-

На

анаконди

ловза

вете и зоологическите градини сенуждаят от анаконди и в края накраищата се намират смели иопитни хора, които да ги ловятживи.

Снимките, които поместваме,показват борбата на един про-фесионален ловец с една ана-конда. На един клон над бла-тото спи змията и не предполага,че врагът е наблизо. Когато

забелязва ловеца, вече е късно!Опитва се да избяга във водата,но там я посрещат пъргавите исилни ръце — ловецът залавяанакондата за шията и държиглавата й далеч от себе си, зада не го ухапе! Лодката се обръ-ща, анакондата бие водата смогъщата си опашка, но ловецътдържи шията и души змията!Около него започват да се стягат

мощните пръстени на анаконда-та, двамата — змия и човек —са оплетени в смъртоносна пре-гръдка. Още минута — и чове-кът би загинал, ако него изте-глят на сушата неговите прия-тели!

Опасният лов е свършен. Ана-кондата е уловена жива. След-ва само да я натикат в една дългаторба_и да я вържат!

А В Т О Р Л Е В С К Р Я Г И Н

И Л Ю С Т Р А Ц И И И В А Н К И Р К О В

След провъзгласяването на Филип Vза крал на Испания дядо му, френ-ският крал Луи XIV, обявява през1701 година война на Австрия заиспанското наследство. Войната про-дължава дванадесет години. В край-на сметка Франция се оказва побе-дена. На австрийска страна заставатАнглия, Холандия, германските кня-жества и кралства.

За да води тази изтощителна война,на Луи XIV, един от най-разточи-телните монарси в историята, мутрябват пари. Най-богатата странапо това време е Испания. Парите наиспанското кралство — това сазлатните и сребърни рудници на ней-ните колонии Перу, Мексико, Чили.

Страхувайки се за награбенитедо войната съкровища, испанцитеслед дълги колебания решават да гипренесат в Европа. През лятото на1702 година върху деветнадесет ис-пански галеона са натоварени голямоколичество злато, скъпоценни камъ-ни, сребро, бисери, амбра, индиго,захар, кармин и други, на сума надтринадесет милиона златни пиастри.

На 11 юни 1702 година испанскияткерван под командуването на Мануелде Веласко излиза от Веракрус. Вморето той се среша с френската воен-на ескадра, състояща се от двадесет иГри кораба, въоръжени с деветстотиносемдесет и три топа. На тази ескад-ра е поверена охраната на кервана.Понеже се страхуват от нападениена англо-холандския флот, францу-зите възлагат командуването на це-

лия конвой на знаменития по оновавреме Шато-Рено, който неведнъжпрез своята дългогодишна службабе жънал победи и над холандците,и над англичаните.

Конвоят трябва да отиде в Кадис,но узнал от разузнаването, че при-станището е блокирано от англий-ската флота, Шато-Рено се насочвана северозапад от Испания, в заливаВиго.

Нерешителният Мануел де Веласкодълго чака разпореждане от Мадрид,какво да прави по-нататък, въпрекиче има пълната възможност да раз-товари съкровищата на брега подохраната на многобройните френскивойски.

Новината, че в залива Виго стоятгалеони, върху бордовете на които сенамира нечувано богатство, бързо серазпространява по бреговете на Испа-ния и достига до англичаните. От-говорът от Мадрид идва едва следмесец. В момента, когато Мануелде Веласко разпечатва в каютата сиплика със секретното съобщение,донесен от пратеник през нощта на21 октомври, в залива Виго нахлуваангло-холандска ескадра от сто ко-раба под командуването на адмиралДжордж Рук.

Тридесет часа продължава оже-сточеният абордажен бой. Испанцитеуспяват да подпалят част от своитесъдове, за да не попаднат в ръцетена неприятеля. Англичаните загубватсвоя флагмански кораб и шестстотиндуши, но заедно с холандците прев-

земат и потопяват няколко френскивоенни кораба. Шато-Рено успява дасе промъкне през блокадата и да из-лезе в открито море. В залива по-тъват общо двадесет и четири ко-раба.

Англичаните вземат един от най-големите испански галеони като вое-нен трофей и се отправят към Англияпод командуването на адмирал Шо-вел. Но на излизане от залива галео-нът се блъсва в подводните скали наедин от многобройните острови ипотъва с ценния товар на дълбочинатридесет и четири метра.

Каква ли е съдбата на съкрови-щата, които са се намирали на ис-панските кораби по време на боя?Почти двеста и седемдесет годинитози въпрос остана без отговор. Азаливът Виго се превърна в своегорода международна арена за търса-чите на съкровища. За него са на-писани множество отчети на водо-лазни експедиции, статии, очерци идаже романи. За съкровищата назалива Виго споменава и Жюл Вернв романа си „Двадесет хиляди левгипод водата".

Историческите сведения за съдбатана съкровищата са доста противоре-чиви. Според едни източници англи-чаните успели да заграбят скъпоцен-ности на сума пет милиона фунтастерлинги.

Успели ли са испанците да прене-сат съкровищата на брега или не?Сведенията от испанските архивипоказват, че значителна част от тях е

26

била разтоварена още преди боя.Според други исторически източницивсички ценности са отишли на дънотона залива заедно с корабите. А фран-цузите предполагат, че Шато-Рено спристигането на ескадрата във Вигое разтоварил всички ценности набрега и чрез френските войски ги епрепратил на своето правителство.Иначе защо след тези събития ЛуиXIV го беше направил маршал,както и абсолютен адмирал наФранция; сигурно не затова, че бепотопен повереният му конвой?

И досега не е известно, колко ис-пански галеона са потънали в за-лива. Едни историци твърдят, че напът от Веракрус за Кадис на корабитее избухнала епидемия от жълта тре-ска, поради което шест кораба сеотправили в друга посока.

Някои пък заявяват, че от девет-надесетте испански галеона англи-чаните и холандците са завзели еди-надесет.

Не са запазени никакви документиза товаренето на ценностите на ис-панските съдове във Веракрус изатова никой не знае точната стой-ност на съкровищата. Англичанитеги оценяват на двадесет и четири ми-лиона фунта стерлинги по сегашниякурс, а американците — на шест-десет милиона долара.

Някои историци смятат, че изваж-дането на потъналите съкровища взалива Виго е започнало още предикрая на сражението, че английскитеморяци се гмуркали за златото подобстрела на испанските топове.

След края на войната за испанско-то наследство заливът Виго изведнъжстанал обект на внимание. След катонаправило няколко неудачни опитада измъкне от дъното на заливасъкровището, испанското правител-ство обявило на публична разпро-дажба правото за изваждането наценностите от залива Виго при усло-

вие деветдесет процента от намере-ното да премине в хазната на испан-ския крал.

През юли на 1738 година в заливаВиго пристигнала френска подвод-на експедиция, възглавявана от Алек-сандър Хуберт. След внимателниизмервания на залива били опреде-лени местонахожденията на някол-ко от потъналите кораби.

Най-напред се заели с кораба, кой-то лежал на дълбочина шест метрапри отлив. Започнали да измъкватсъда с помощта на дървени понтони,ръчни скрипци и двадесет и две де-бели конопени въжета. След бавнаи мъчителна работа през февруари1742 година докарали съда толковаблизо до брега, че при отлив трюмо-вете му ставали съвсем сухи. Оказалосе, че това е испанският галеон„Тохо" с водоизместимост 1200 тона,на който освен шестстотинте тона ка-менна баласта, дванадесет чугуненитопа, няколкото стотин снаряда, де-сетина чувала ръждясали пирони ипразни глинени гърнета не намери-ли нищо друго.

Французите, които изхарчили затази експедиция повече от два ми-лиона франка, се принудили да на-пуснат негостоприемния залив.

След тях се появили англичаните.Един от тях, Уйлям Евънс, имал ща-стието да извади сребърни кюлчета ,оценени на няколкостотин фунтастерлинги. Може би той щял да от-крие и други ценности, но Испаниянеочаквано забранила да се търсятсъкровища в испански води от пред-ставители на нации, потопили ней-ните галеони.

През 1748 година испанците самисе опитали да открият съкрови-щата, но безуспешно. По-нататък,в продължение на три четвърти век,като изключим опитите на отделниместни жители, подводните работи взалива били прекратени.

През 1825 година в залива неочак-вано пристигнал английският бриг„Ентърприйз". На борда му се нами-рал водолазен звънец нова конструк-ция. Капитанът на брига Диксънтрябвало да работи под охраната навъоръжени испанци, които очаквалис нетърпение своята лъвска част отнаходката. След няколко седмицибригът изчезнал от залива. Понеслисе слухове, че англичаните успели даизвадят с помощта на водолазниязвънец значително количество злато,след което напили охраната, вдигна-ли платна и отплавали от залива.

След десет години се провалил ощеедин опит на испанците да се добератдо съкровищата.

През 1858 година правителствотона Испания продало правото за тър-сене на френския предприемач ДавидЛангланд, който препродал товаправо (разбира се, не без изгода) напарижкия банкер Сикардо. Но Си-кардо нямал пари, за да организираводолазна експедиция, и се обърналза помощ към преуспяващия банкерИполит Маген. След като проверилвнимателно разказа на Сикардо поданни от стари испански архиви,Маген се съгласил да финансиратова предприятие. При организира-нето на експедицията Маген се сблъ-скал с един конкурент в лицето наизвестния по това време в Англияспециалист по водолазните работи,капитан Гоуен. Оказало се, че Лан-гланд се е изхитрил и продал пра-вото за изваждането на съкровищатаи на Гоуен, който на свой ред успялда разпродаде в Лондон много ак-ции от своето предприятие.

През януари 1870 година Магенпристъпил към изследването на по-тъналите галеони. Един стар ис-пански рибар, който още през 1825година бил взел участие в работатана експедицията на капитан Диксън,му показал срещу прилично възна-граждение мястото, където лежалина дъното петте галеона.

За да получава точни сведения ида запази тайната, Маген наредил дасе завинтва стъклото на шлема наготвещия се за спускане водолазпреди още да е свален шлемът наизлизащия от водата водолаз. Таканикой от водолазите не можел даузнае какво е открил във водата не-говият другар. За дванадесет дниуспели да открият на дъното десетсъда.

Скоро от Франция пристигналимодерни съоръжения за подводниработи. Сред тях имало дори подво-

27

ден електрически фенер с теглодеветстотин фунта и подводна наблю-дателна камера, която побирала два-ма души.

Първата находка било старинножелязно оръдие, чието дуло билозапушено с тапа, зад която се намиралвъздух, съхранен там сто шестдесети осем години! След това били изва-дени двеста снаряда, меден съд, брад-ва за абордажен бой, дръжка откортик, сребърна чаша, калъф отлула, чувал с бразилски орехи.Тези предмети били намерени средостанките на галеона, който местни-те жители неизвестно защо наричали„Мадера".

Настъпилите есенни щормове за-ставили водолазите да прекратятработата си над този съд и да преми-нат на галеона „Ла Лигура", койтобил потънал в дълбочината на за-лива. Тук те успели да се добератдо корабния лазарет, където откри-ли няколко медни таса и различнисъдини. Когато взривили галеона,към числото на намерените нещаприбавили компас и желязна чаша.Злато и сребро нямало. Средстватана Маген се свършвали и цялото пред-приятие било застрашено от фалит.Решили да опитат щастието си нагалеона „Тампор" който лежал надълбочина дванадесет метра. Тряб-вало да се бърза, работели даже и

нощем, но и тук не открили нищо.От галеона „Алмиранте" измък-

нали петнадесет сандъка с индиго.После водолазите открили на дълбо-чина десет метра флагманския корабна адмирал Шато-Рено. Разбира се,на него не търсили съкровища.

Докато работели над „Алмиранте",водолазите открили галеона „Ес-пихо", който лежал на дълбочинаседемнадесет метра. От него успелида извадят малко индиго и кар-мин.

Средствата на експедицията биливече на привършване, когато неочак-вано намерили първото кюлче сре-бро и скоро теглото на изваденотосребро достигнало 130 фунта. Въо-душевен, Маген заминал за Париж,за да набави допълнителни средства.Той успял бързо да разпродадеакции и да събере прилична сума.В Париж дал за проба и едно отонези тъмни парчета метал, коитоводолазите не изваждали дори отдъното, а в редките случаи, когатопопадали в лодката, обикновено гихвърляли обратно във водата. Заизненада на Маген това тъмно, нев-зрачно на вид парче метал се оказалочисто сребро]

През това време в Европа започна-ла Френско — пруската война. Париж,където се намирал ръководителят наекспедицията, бил обкръжен от вой-

ските на неприятеля. В последнотописмо, което получил от Испания,се съобщавало, че почти всички во-долази са парализирани и може даработи само един. Условията наработа на водолазите в залива Вигобили наистина ужасни. И дума неможело да става за някаква деком-пресия по онова време. Независимоот сравнително малката дълбочина,на която работели, кесонната болестбързо рушела здравето на водола-зите. Даже и Маген бил прикованна легло.

Но французите не искали да пре-кратят издирванията в залива Вигои назначили младия инженер Етиенда възглавява експедицията. Без дадочака края на Френско — прускатавойна, той се опитал да се добере доиспанска територия. Прелетял сбалон над пруските военни позиции,Етиен бил заловен в някакво село иобвинен в шпионаж. Средствата отфренското правителство за възобно-вяване на работата в залива Виго,които Етиен носел със себе си, биликонфискувани.

Водолазните издирвания във Вигосе възобновили едва след две години.Французите успели да открият ощепет кораба от потъналата ескадра.Но както и преди не намерили злато.През ноември 1872 година средстватасе свършили и работата се прекъсна-

ла. Експедицията нямала даже парида извади от залива своите водолазнисъоръжения.

През 1873 година неуспелият ръко-водител на френската експедицияИполит Маген издал в Париж кни-гата „Галеоните от Виго", където подформата на увлекателно повествова-ние разказвал историята на испан-ските съкровища и изказвал своитесъображения как трябва да станеизваждането им. След появата накнигата испанците засекретили всич-ки исторически материали, свързанисъс залива Виго. Още преди Магенангличанинът Роджер Фентон писалза испанските съкровища, но него-вата книга не била толкова подроб-на. Двете издания изиграли значи-телна роля при събирането на сред-ства за следващите водолазни експе-диции.

В края на деветнадесетия век билинаправени още няколко опита зазавладяване на съкровищата. Най-сериозен от тях бил опитът на аме-риканската „Компания за съкрови-щата от залива Виго", която съще-ствувала почти петдесет години. Аме-риканците също така трябвало даработят под въоръжената охрана наиспанците. Веднъж американците

успели да измъкнат от водата добрезапазил се галеон, но при пренася-нето му с кран на брега съдът сепрекършил и двете половини на кор-пуса потънали.

През 1904 година по следите наамериканците тръгнали испанцитеИберти и Пино, които намерили наедин от двата потънали корабаняколко златни статуетки и сребърникъсове с тегло по осемдесет фунтавсеки.

През 1934 година испанците отновосе заинтересували от своите съкро-вища. По инициатива на морскотоминистерство на Испания за осемгодини била създадена концесия.Обаче и този път собствениците назалива претърпели неуспех.

Изглеждало, че този опит ще на-кара търсачите на подводни съкро-вища да загубят завинаги охота дасе занимават с може би несъществу-ващите съкровища от дъното на за-лива Виго. Нали преди това бяхаработили дванадесет големи водо-лазни експедиции! Между потъналитепрез 1702 година съдове като че либеше невъзможно да се намери га-леон, който хората да не се бяхаопитали да извадят или да разгле-

дат. За два и половина века заливътВиго беше станал синоним на не-сбъднати мечти.

Но колкото и странно да звучи,през ноември 1955 година англий-ската фирма „Венчур" купила отиспанското правителство правото даизвърши водолазни изследвания въвВиго.

Вниманието на англичаните билонасочено към галеона „Сан Педро",до който още никой не бил успялда проникне. От някои историческидокументи се знаело, че с този съдв самото начало на сражението сеопитвали да пренесат съкровищатана брега. Галеонът бил потопен станглийските кораби на сравнителномалка дълбочина, а местните рибари,за да не попадне златото у врага,го затрупали с големи камъни. Свремето камъните се споили помеждуси и образували здрав щит, койтоскривал съда от търсачите на съкро-вища.

Но търсенията и този път не до-вели до нищо! Това бил тринадесе-тият опит в историята на заливаВиго да се намери едно от най-съм-нителните съкровища под ведата.Преведе от руски Наталия Воронова

Става дума за едно необикновено природно явление,което вече столетия вълнува човечеството. Да, на земятасъществуват пясъци, които при определени условиязазвучават с най-нежни трели или лък изпълват въз-духа с грохота на барабанни удари. Пясъците пеят. . .

Ако разгърнем старите годишнини на природонауч-ните списания и тръгнем по годините от 1683 до нашидни, ще видим каква богата „биография" притежаваттези загадъчни пясъци. За осем десетилетия са съз-дадени голям брой хипотези — обяснения за пеенетона пясъците. Тези хипотези свидетелствуват за двенеща: за интереса на учените към една природна за-гадка и за. . . тяхната безпомощност. Защото и доднес тайната на пеещите пясъци не е разгадана.

„В един ярък слънчев ден, разглеждайки приречнитенасаждения на левия бряг на Днепър край град Хер-сон, чухме характерни звуци, раздаващи се под кракатани по време на ходене. Те напомняха гугукането нагълъб или леко свиркане и в различните места изме-няха своята тоналност. Звуковете постепенно отслаб-ваха и напълно се прекратяваха там, където пясъкътбеше силно изтъпкан от хората. Това бяха така наре-чените „пеещи" пясъци."

Така съветският лесовъд Г. М. Илкун в 1952 годинаописва днепърските пеещи пясъци. Но той не е бил самсред звучащите пясъци, за да преживее всичко онова,за което разказва съветският геолог В. К. Малярев-ски, сблъскал се «очи в очи" с пеещите пясъци на един

29

от най-северните краища на Съветската страна — Кол-ския полуостров. Това се случило около 1940 година.Ученият изучавал състава на пясъчните дюни в устиетона река Чапомка. Минавайки край един от пясъчнитехълмове, Маляревски чул високо музикално свиренес чист тембър. Звукът ту се усилвал, ту заглъхвал,преливайки се в най-разнообразни съчетания. Изне-наданият геолог завил към крайбрежната ивица. „Припървите ми крачки пясъкът на плажа отговори с глухоръмжене. Това не беше обикновено скрибуцане, а звук,удивително напомнящ ръмженето на куче. Аз ударих скрак. Пясъкът пак изви. . . При приближаването микъм дюните ръмженето под краката ми ставаше по-силно и по-високо по тон. Налетелият вятър размятапясъка и около мен всичко запя, зазвъня. Поразителнабеше при това чистотата на звука, на близко разстоя-ние напомняща трелите на флейта или пиано. Аз снехраницата и я хвърлих на пясъка. Тя се търкулна срязко, неприятно скърцане. Седнах — същият звук. . .Ако прекарвах длан бързо по повърхността на пя-съка, получаваше се звук, напомнящ воя на малкасирена. Струйката пясък, изсипвана от ръце на по-върхността на дюната, издаваше висок, звънящ звук.Торбичката, в която взех образец от пясъка, при раз-търсване сякаш излайваше. Ако аз се опитвах да япомачкам, тя започваше да грухти и квичи като пра-се. . . Чертата, прокарана по пясъка с молив, пръчкаили нож, свиреше. . ."

След три дни изследователят се завърнал на същотомясто. Пясъците този път мълчали и при поглажданеиздавали слаб, едва доловим звук. Образецът от пее-щите пясъци в торбичката още вечерта замлъкнал,откъснат от „родното място".

А сега да се пренесем на хиляди километри от Кол-ския полуостров — в пустините на Арабия. С нас саизследователите Томас и Филби. Те пресичат за пръвпът пустините, водени от неизчерпаемо любопитствокъм природните загадки. И ето че една от тях не за-къснява да дойде. Духовете на пустинята — „джи-ните", както ги наричат арабите, сами пожелават даизнесат концерт на пътешествениците. В пустинятазазвучава сирена и звукът е музикален, приятен, рит-мичен, с голяма дълбочина. Той преминава в шум насамолетен мотор, после сякаш загърмяват оръдия.„Джините" салютират. В същото време в другия крайна знойна Африка — Сахара — руският пътешест-веник Елисеев също ще слуша загадъчните песни напустинята, придружени с недоволното мърморене набедуините: „Не са за добро тези песни. . . Пясъкътпее, зове вятъра, а с него прелита и смъртта."

Човек винаги се е опитвал да си обясни това инте-ресно явление. На помощ най-напред идват легендите.У различните народи те имат свой „национален" отте-нък. Най-често пеенето на пясъците се приписва назли духове, привличащи пътниците в безводните пу-стини. Другаде легендата разказва, че звуците идватот камбаните на погребани под земята градове. Индиан-ците от Перуанското крайбрежие считат, че нощемкрай морето „мъртъвците танцуват под звуците набарабан" и тежко на онзи, който е застигнат от нощтав тези пясъци.

Седемдесет и четири такива „танцувални площадки"са описани само по Атлантическото крайбрежие наСъединените щати. Най-голямата пясъчна дюна в щатаНевада, висока 300 метра и дълга около 500 метра, сенарича „Пееща планина".

А името „Хълмът на пеещите пясъци" срещаме ощепрез IX век на нашата ера при описанията на провин-цията Кансу в Китай. Този хълм столетия наред се из-ползува твърде успешно от служителите на култа.В „петия ден на петата луна", по време на празникана дракона, мъже и жени се изкачват на хълма и сепързалят надолу по пясъчния склон, гонени от необик-новено силния гръм, предизвикан от движението напясъчните маси.

Ако разгърнем"романа на Джек Лондон „Сърцата натримата", ще видим какво неотразимо силно впечатле-ние могат да произведат пеещите пясъци върху суевер-ните, невежи свидетели на „смеха" и „радостта" напустинята.

Едни от първите учени, които са се заслушали в тозизагадъчен смях още през миналия век, са X. С. Болтони А. А. Жулиен. От 1882 година докъм 1890 годинате обикалят Земното кълбо за изучаване на всички ви-дове пясъци, включително и пеещите. Снабдени с 320пясъчни образеца, те се заемат с широка опитна работа.Изследват песъчинките по форма, цвят, големина.Наблюдават и глинените примеси, които съпътствуватпеещите пясъци. В края на своите изследвания те знаятвече много неща, но още повече са и загадките на тайн-ственото „пеене". Двамата учени установяват напри-мер, че при пренасянето от едно място на друго някоиот музикалните пясъци запазват желанието си да пеят,други категорично замлъкват. Защо е така, изследова-

30

телите не могат да отговорят. Обясненията на пясъчнатамузика изобщо Болтон и Жулиен все пак виждат вколебанията на въздуха между отделните песъчинки.Силата на звука според тях зависи пък от чистотата назърната.

Към самите пясъчни частици насочва своите изслед-вания Ричардсън. Той открива, че музикалните пе-съчинки на езерото Мичиган са покрити с тънък слойсъединения на калция и магнезия. И ето — частицитесе трият една в друга като лъка на цигулката и изтръг-ват от „струните" — своите себеподобни съседки —разнообразни звуци.

Тези две хипотези за пеещите пясъци ни представятнай-обобщено и двете посоки, по които години наредсе лута мисълта на учените, за да разгадае тайната.Ясно е, че звученето на пясъците зависи и от движе-нието на въздушните маси, и от формата на песъчин-ките. Но къде е истината?

Годините донасят нови опитни данни. Джон Блейкоткрива, че звучащите частици от пясъците на Хавай-ските острови са пронизани от малки каналчета, отво-рени от едната страна. Въздухът в тези каналчета трептии затова пясъците запяват. Това свое твърдение Блейкобосновава с факта, че мокрите пясъци са безмълвни,защото тогава каналчетата са запълнени с вода.

Друг учен, Е. Р. Томас, открива, че ако замлъкналипеещи пясъци се обработят чрез няколко „алхимични"операции (прочистване на пясъка от ъгловати кварцовизърна с последващо охлаждане под нулата и варене вслаба солна киселина), те отново „запяват".

Р. Бегнолд през 1942 година излиза едновременнно стри хипотези за обяснение на пясъчното звучене. При-влечени са вече знания от редица други области нанауката. В тези хипотези се говори и за молекулярниястроеж на песъчинките, и за пиезоелектрическите свой-ства на кристалите на кварца, и за променливото пе-риодично колебание на разстоянието между пясъчнитечастици.

За съжаление и тези теории впоследствие не се под-крепят с опитни данни. Те си остават, както често сеслучва в науката, недоказани и вярването в тях не езадължително.

Накъде трябва да се върви по-нататък? Съветскиятпрофесор С. В. Обручев е привърженик на петро-графското и кристалооптическо изучаване на песъчин-ките. Но какво може да се извлече от външния вид напеещите пясъци? Ето например данните за пеещияпясък на брега на Байкал, публикувани още в 1953 го-дина в списание „Природа": „Пясъкът е дребнозър-нест, сивожълт, великолепно сортиран. Песъчинкитеса образувани от закръглени зрънца кварц и полевишпат, а също от по-дребно количество ъгловати и про-дълговати зрънца с рогова покривка. . . Почти всичкизрънца имат размер от 0,1 до 0,5 мм в диаметър." Нонали на много места на земята може да се намери пя-сък с точно такава „музикална" характеристика? Защотогава той не е пеещ?

В последните години към пеещите пясъци се насо-чиха някои съветски физици. Нали досега никой не сее приближил до загадката чрез средствата на техни-ката? На помощ на геолозите дойдоха специалистите отнауката за звука — акустиката. В сериозното научносписание „Акустический журнал" през 1966 и 1967 го-дина се появиха две статии на В. И. Арабаджи — „Зазвученето на пясъците" и „За възможния механизъмна звучене на пясъците".

„Възможния механизъм. . ." — този израз пак никара да бъдем внимателни. В статията има редица новинеща за пеещите пясъци и най-главното — нови опит-ни данни, обработени с методите на физиката.

Авторът на статията е бил в пясъците на Акум-Калкан („Пееща планина"), едно от най-интересните„пеещи" места в Съветската страна. Тук, в долинатана река Или, са разположени два хълма, лишени отрастителност, широки в основата си около километъри високи около 150 метра. Ако се движите по поречиетона реката в момент, когато хълмовете са в настроение,през цялото време ще ви се струва, че отнякъде при-стига голям неземен параход — толкова е силеншумът, който вятърът донася от хълмовете. При товапясъкът започва да звучи произволно при най-малкотоподухване на вятъра. „Разтревожената" планина севълнува различно през различните годишни времена иденонощието. В тихо, безветрени или дъждовно време,както и през зимата, хълмовете мълчат, набирайкисила за поредния „концерт".

Редица такива концерти Арабаджи записва със своярепортажен микрофон, а в същото време с шумомер из-мерва силата на звука. Физикът се връща в Ленинградне с чувалчета пясък, а с куп магнитофонни ленти. Тепо-нататък се обработват със специални анализатори заспектъра на шума.

Заключенията на учения са облечени, както и по-добава за едно академично списание, в дрехата на се-риозната акустика. Същността им обаче е следната:причината за пораждането на звука в Акум-Калканспоред автора е в образуването на повърхностен твърдслой на пясъка от низини и гребени, т. е. периодичноповтарящи се „пясъчни вълни". Вятърът задвижвасвободните пясъчни частици, като ги кара да се из-качват и слизат по гребените и низините на вълните.Пясъчните частици извършват колебания в условиятана повишено триене, което се съпровожда винаги сусилено разсейване на енергия. Една част от загубва-ната енергия според В. Арабаджи преминава в звукова.Използувайки общия закон за запазване на енергията,авторът извлича няколко формули — закони, на коитоби трябвало да се подчинява „пеенето" на пясъка.Привлекателното в тях е, че ако изчислените по тезиформули „показатели на пеенето" съпоставим с непо-средствено измерени данни, съвпадението е пълно.

И все пак вие вече сами се убеждавате, че и послед-ните научни изследвания не могат да отговорят навъпроса, защо едни пясъци пеят, а други — не? Какда направим един обикновен пясък пеещ? Нали щебъде много красиво, ако някой от нашите нови курортникомплекси по Черноморието приеме името „Пеещитепясъци". Но заради нашия международен престижтова име ще трябва да отговаря и на действителнатакартина. И тъй като засега ние не произвеждаме пеещипясъци, можем само да предположим, че недалечнотобъдеще непременно ще ни разкрие „механизма" напеенето на пясъците, зад което несъмнено се крие не-познато досега, крайно интересно природно явление.

И може би „музикалността" на пясъците ще бъдеизползувана не толкова за „озвучаване" на крайбреж-ните пясъчни ивици, колкото за нуждите на акусти-ката — тази най-древна и вечно млада област на фи-зиката. Тайната на пеещите пясъци ще бъде поставенарано или късно в служба на неизчерпаемите и безкрайноразвиващите се човешки възможности.

инж. МЛАДЕН ЦОНЕВ

31

А В Т О Р ЕМИЛ З И Д А Р О В * И Л Ю С Т Р А Ц И И Р У М Е Н СКОРЧЕВ

Вятърът подухваше от юг и привсяко полюшкване на опънатото въжеголямото черно расо се издуваше катоплатно на пиратски кораб. Младе-жът го гледаше, но мислеше за съв-сем друго нещо, защото пиратскитекораби отдавна бяха престанали да гоинтересуват.

Старецът го докосна с костеливатаси ръка.

— Така е навсякъде, докторе! Не есамо във вашата болница!

— Не! — възрази младежът, безда сваля очи от расото на простера.— Не е така навсякъде!

— Млад си! — поклати глава ста-рият човек. — Когато косите типобелеят като моите...

— Зная! Ще поумнея!— Ти и сега си умен. .— И още какво?Отец Ангеларий се замисли. Иска

ше да подбере подходяща дума, за-щото за болната, обидена душа нямапо-добър лек от хубавата дума. Оби-чаше той този рус исполин. Обичашего заради кротката му тромавост,заради мекия му глас и най-вечезаради онзи необуздан пламък, койтобе горял и в неговите собствени очипреди половин столетие.

— Слушай, отче, ти вярваш ли вбога?

Старият монах трепна.— Как можеш да питаш такова

нещо? Разбира се, че вярвам! Кактоти в медицината!

— А можеш ли да вярваш в нещо и

Научно — фантастичен разказ

все пак да се съмняваш в тия, коитому служат?

Старецът не разбра уловката. Бешемъничко суетен и думите на младежаго засегнаха.

— Духовенството днес не е намода — каза тъжно той.

Още един напън на вятъра и расотосе откачи от въжето. Ангеларий гоотнесе в стаичката. Когато се върна,беше забравил, че трябва да се сърдина доктора.

— Какъв си силен! — помилва готой по рамото. — Трябвало е дастанеш хирург, а не психиатър. Стакава здрава ръка. . .

— Понякога болните буйствуват,отче, и трябва да ги усмирявам.

— И новият ли буйствува?— Не! Той не буйствува.— И според тебе не е болен?— Не, разбира се!— Каза ли това на главния ле-кар?— Казах му.— А той?Младежът сви презрително ра-

мене.— Началниците не обичат да бъдат

получавани. Отче, ти не ми отговори!Имам ли право да се съмнявам вония, които се представят за жрецина моята вяра?

Зад манастирската ограда — от-там, откъдето започваше покритиятс плочи двор на психиатричната болни-ца — се чу тенекиен звън. Тойпроряза въздуха, провря се през по-

рутената камбанария па църквицатаи като направи завой, хукна къмгората. Поеха го склоновете на от-срещния баир, завъртяха го междуназъбените си пазви, после го под-хвърлиха на реката.

— Ще пропуснеш вечерята —каза кротко старецът.

— Да, чувам!— Ако искаш, ела после пак!— Тая нощ съм дежурен!— Добре, ела когато можеш!— Ще дойда, отче. Лека нощ!Ангеларий почака, докато фигурата

на младежа изчезна зад завоя, следтова придърпа в скута си големияманастирски котарак.

Беден беше старецът, беден и са-мотен като тая църквица, където бепреминал целият му живот. Нямашего някогашното великолепие, нямашея и огромната манастирска земя.Сега гората принадлежеше на гор-ското стопанство, а върху ширнатамера държавата построи психиатрич-на болница с високи каменни стени ирешетки по прозорците.

„Осемдесет години! — мислешестарецът, докато ръката му гладешекопринената козина на котарака. —Не са малко! Ще ми признае ли някойтова?"

Тайно в себе си Ангеларий очаква-ше някой да отбележи търпеливотому съществуване с нещо подходящо.Но на шест километра оттук нямашежива душа и старецът се плашеше отсамотата си.

32

Той вдигна муцуната на котарака.— Сироти сме ние с тебе, Крумчо!

Сироти! Поне ти да беше отишъл от-татък, а? Ще те хранят добре! Явиж какъв си станал — само кожаи кости!

Животното пъхна глава в широкияръкав на дрехата му.

— Ела! — прегърна го старецът.— Ела да видим какво става там!

Всяка вечер, щом звънецът наболницата удареше за храна, Анге-ларий се изкачваше на камбанариятаи оттам оглеждаше съседния двор.С двора, с болните и с русия докторприключваше целият му мъничък свят— толкова малък, че можеше да сеобходи с един поглед. Като постоешетака известно време, той се връщашев стаичката си и полегнал на малкотодървено одърче, чакаше да дойдесънят. Но той беше стар и сънят често

бягаше от очите му и в такива часовестарецът измъкваше от сандъчетопод одъра пожълтяло издание на„Богомилски легенди". Нямаше ситой други книги. Осемдесет годинибе чел от голямата книга на живота итова му стигаше.

На плочника пред главния вход наболницата се белееха три престилки.Ангеларий напрегна слабите си очи,за да познае кои са. Човекът отлявоприличаше на неговия доктор.

— Нашето момче трябва да е,Крумчо? А другият сигурно е глав-ният. Ами третият кой ли е?

После се сети, че докторът бе спо-менал за инспектор от министер-ството, когото очаквали всеки момент.Видя и бежавата „Волга", паркиранадо будката на портиера.

— Сигурно е той, Крумчо! Голя-мото началство от София. Хайде,

дано нашето момче разкаже на ин-спектора за новия, дето не е луд,а го държат насила. Може да му по-вярва!

С притиснатия до гърдите котаракАнгеларий заслиза по стълбата. Дър-вените стъпала скърцаха, щом гинастъпеше, и той много пъти се беканил да помоли доктора да ги при-тегне, защото когато стълбата възди-шаше под краката му, той се сещашеза собствената си немощ и за това,колко страшно е, когато вещитезапочнат да напускат господаря си.

Но сега мислите му бяха заети сдоктора и с болката му. И с думите,които младият човек каза за вярата.

„Всеки трябва да вярва в нещо! —мислеше старецът. — Само ония тамнямат вяра! Само те не вярват внищо! Затова ги държат под ключ!"

И в стаята, когато остана насаме с

полумрака, мислите за доктора не гонапуснаха. При светлината на газе-ната лампа те все още бяха някакподредени, но щом превъртя фитила,те се спуснаха отгоре му, обвиха го слепкавите си лапи и със съсредоточе-ността на садист започнаха да севпиват във възбуденото му въобра-жение.

Вярата! Защо бяха заговорили занея? За тази вяра Альоша Кара-мазов бе станал отцеубиец! В ней-ната сянка лежаха амбициите нацяло едно поколение, израснало катокърваво цвете върху напуканата нивана робството. Нали сам той, Ангела-рий, бе частица от това поколение!...

Вярата! Догмата!„Всеки си има догма!" — мислеше

старецът и знаеше, че не е така.Десетилетия бе служил той на своябог и някога, като младеж, се безалъгвал от мисълта, че носи в сър-цето си оная съвършена добродетел,която тогава наричаха морална устой-чивост на нравствеността. А после!.. .После дойде професията. . . Шест-десет години бе упражнявал той таясвоя професия. . .

От плътно затворените капаци напрозореца се изцеждаше един един-ствен лъч — нежен и безплътен катодух. Старецът го гледаше,както го бегледал много нощи подред и акодушата му не беше смутена от разго-вора с доктора, той би лежал с опрянао ръката глава, докато светлото пе-тънце върху пода се изместеше чакдо ъгъла. Но сега лентичката, про-рязала тъмното пространство преднего, му приличаше на стълба, покоято се бяха свлекли годините, азаедно с тях и цялата купчина думи —същите ония думи, заради които бестанал монах.

. Дори и пред себе си Ангеларий несмееше да признае колко много се беотдалечил от тържествения портал снадпис „Търпи и ще се спасиш!",под който някога бе минал с пламналосърце. Сега в потайните гънки насбръчканата от годините съвест сегушеха гнойни капки и той не знаешедали това е съмнението или простостарческа умора. Десетилетията се из-низаха край него, без да го засегнат— керван от камили: еднакви, без-шумни и малко враждебни. Те криехав коремите си живителната влага нановите идеи, но той никога не про-тегна шепата си към тях. Чужди мубяха те и неразбираеми, защото бедал обет да не се поддава на миражи...

„Миражи ли бяха наистина тиядесетилетия?"

Когато построиха болницата, по-искаха да му прекарат електриче-ство. Той не се съгласи. Остана сисъс свещите, с фитилите на канди-лата, с газената лампа и с призрач-ния лъч, промъкнал се през капацитена прозореца. Ангеларий се боеше,че електрическите крушки ще изсу-шат нежния ореол на Спасителя всърцето му, ще изтрият смирения мупоглед и ще открият едно непознатолице, от което той нямаше нужда.Но трепкащата светлина на свещитене успя да запази ореола в сърцетому. Той бледнееше и чезнеше не-усетно, както гаснеха неусетно идругите свещи, заради които се беотрекъл от света. Не се появи и не-познато лице. В сърцето на Ангела-рий вече нямаше нищо. . .

„А обичта към хората?"Той обичаше хората. Както се

обичат роднини — разумно, тър-пеливо и безкомпромисно. Някога бетърсил контакт с тях. Търсеха гои те. Но времената се промениха исега хората му приличаха на иконитеот църквата. Те съществуваха, безда му носят радост.

„И все пак — мислеше старецът— не е възможно над нас да не стоинякой, който да ни направлява, дани съди и да ни прощава!"

Много пъти той бе насочвал ми-сълта си към тоя „някой". Презгодините, когато му служеше все-отдайно, Ангеларий бе приемал съ-ществуването му като нещо очевид-но и единствената му грижа бе даследва църковните канони. А тебяха строги и изискваха да се изпъл-няват точно. После разбра, че товане са закони, писани от бога, защотобяха несъвършени. Някой си бе по-служил с божието име, за да въведеугоден нему порядък. И всичкиследваха тая безсмислена поредицаот пости, молитви и въздържание, безда протестират. Не протестираше исамият бог. Дали той ги одобряваше?

Тъй казваха всички: „Бог одо-брява!"

А русокосият доктор му бе казал:„Бог не протестира, защото не съ-ществува. Ако съществуваше, щешеда се намеси!"

„Не иска, не иска да се намеси!"— клатеше в тъмнината глава Ан-геларий и мислите му спираха дотук,както бяха спирали дотук многонощи подред, защото зад този прагот разсъждения се криеше голямотонищо, което го плашеше повече отсамотата. Той вече не търсешеистината. Нямаше нужда от нея.

Искаше само да запълни чернатаязва на съмнението, поразила всякаклетка на повяхналото му въобра-жение.

„Нима не съм достоен за неговотооткровение? — мислеше монахът. —Защо не ми даде знак? Съвсем малъкзнак!"

От десет години той очакваше богда му се открие. Не го чакаше отсуета. Контактът с небето му бешенужен повече от коравия хляб, койтотри пъти на ден топеше в блудкавиялипов чай. Той щеше да му върневярата. Щеше да бъде оправданиеза целия му живот. . .

„Нима съм толкова грешен? —редеше Ангеларий мислите си и знае-ше, че зад този банален упрек секриеше само умишлено бягство отедно друго разсъждение, до което несмееше да се допре. — Пък и да съмгрешен, няма ли прошка? Един съв-сем малък знак! . . . "

0, как би служил той на своятавяра, ако бог му се откриеше!

Старият човек не знаеше как точноще стане чудото. Може би ще чуеглас или ярка светлина ще заслепиочите му, а върху варосаната стена настаичката невидима ръка ще из-пише огнени слова. Дали бог щедойде сам или ще изпрати вестител?А може би просто ще го вземе присебе си и после пак ще го върне наземята?

Но божеството не се показваше итова огорчаваше дълбоко търпели-вия служител.

— Смили се, господи! Не се от-връщай от мене! Не ме оставяй дасе явя пред твоя съд като неверник!Това е последната ми възможност'Не ме оставяй!

Ангеларий се свлече на пода спрегънати колене и с ръце, прибраниза молитва. Опрените му в одъралакти потръпваха от слабост и тойприхлупи глава. Върху мръсния сла-меник паднаха няколко сълзи. Ста-рецът ги усети, когато опря бузатаси в грубото зебло.

Притихнал в молитвена поза, тойсе мъчеше да не мисли за нищо. Непосегна и към дървеното разпятие,окачено над възглавницата. Мона-хът гледаше светлото петно върхупода с разсеян поглед, а от отпусна-тите му мускули се изцеждаше умо-рата. После, когато притвори очи,той почувствува необикновена сла-бост. Раменете му се свиха напред иколкото да се мъчеше да ги изправи,те бягаха към одъра.

— Какво става с мен? — разтре-

34

вожи се той. — Как бързо ме уна-ся!

Неочаквано бодростта му се върна,но това беше някаква чужда, непо-нятна нему бодрост, сякаш в него себе вселил друг човек — млад, енер-гичен, с млада душа и младо сърце.

— Господи! — прошепна Ангела-рий, като се изправяше. — Нима сити?

Той хвана главата сп с двете ръце.— Знакът! Аз съм простен! Го-

споди. . . благодаря ти!Старецът притича до прозореца и

вдигна капаците с неподозирана загодините сила.

Защо го направи? Не можа да сиобясни. Знаеше само, че трябва да гостори, както трябваше още да излезевън и да се изправи срещу луната.

Ангеларий затича по поляната свдигнати ръце.

— Къде ме водиш, господи? Къде?Доктора! Трябва да отиде при ру-

сия доктор! Тъй иска бог!Завоя! И будката на портиера! Отец

Ангеларий ситнеше по плочника напсихиатричната болница с високовдигната глава, вървеше замаян оттази неочаквана поличба, която от-ново му откриваше пътя към вечнатаистина. Сам бог се бе смилил надгрешника и се бе показал, за даизтрие от наранената душа съмне-нието. . .

Доктора! Входа! Коя стая!Ето! Дежурен лекар! Тук е него-

вият доктор!Ангеларий не разбра кога е отворил

вратата. Дали небесната сила не бенатиснала сама дръжката?

Неговият доктор беше вътре. Сония двамата в бели престилки,дето ги Се видял от камбанарията:главния лекар и очилатия инспек-тор от министерството. И още единчовек имаше там. В болничен халат.Той седеше на един стол, но лицетому не се виждаше, защото бе закритос бяла кърпа.

— Изумително! — каза инспек-торът, когато разтрепераният Анге-ларий застана на прага. — Изуми-телно!

Другите двама също гледаха къмвратата с широко отворени очи.Само оня с покритото лице спокойносвали кърпата, която му пречешеда гледа.

Монахът се облегна на стената.Силата го напускаше тъй неочаква-но, както се бе вселила в него. Таячужда, млада сила. . .

Русият го хвана под ръка.— Седни, отче! Ето тук! Седни и

много те моля, прости ни!

Върху възбуденото лице на старецасе мерна уплаха. После светлатаискрица в очите му започна да гаснеи погледът му стана безкрайно тъ-жен.

— Това не е ли. . . знакът? —шепнеха пресъхналите му устни. —Докторе, аз. . .

Младежът коленичи до него.— Не го направих за себе си, отче,

а за онзи там. — Той посочи къмчовека в болничния халат. — Налити казах, насила го държат. Не е

болен. Мозъкът му е по-особен. Имасвойствата да се налага над по-слабите от него, да ги командува отразстояние като по радио. Нужен нибеше експеримент, за да го пуснатоттук. Той трябва да служи на нау-ката! Прости ни, отче. . . Прости ина мен, загдето не те предупредих!

Ангеларий наведе глава.— Експеримент, казваш! На нау-

ката трябвал!— На науката, отче! — намеси се

инспекторът. — Не се сърди! Товабеше много важен експеримент.

Ангеларий се опита да се изправи,Трябваше да му помогнат. Главниятлекар го потупа по рамото.

— Хайде, попе, със здраве! Пъкутре ще наредя да ти донесат топлачорбица да си похапнеш. И ти сичовек, нали така. . .

Лекарите проследиха с поглед ста-реца до вратата, после се надвесиханад купчината книжа върху бюрото.Чакаше ги много работа. И те съвсемскоро забравиха за отец Ангеларий,който, седнал на стълбите пред входана болницата, плачеше в шепите си.

Едва ли можем да си представим нещо по-грамадно, по-тежко от планините и прилагател-ното „плаващи", сякаш най-малко им подхожда.И все пак плаващи планини има — за това едостатъчно те да не са от скални маси, а от нещопо-леко от водата. Вие вече се досещате, че ставадума за айсбергите, за плаващите из океаналедени планини.

Много от айсбергите съвсем заслужено носятимето планини. Най-големите от тях се издигатдо 300 и дори до 500 метра над водата и са дългисредно по няколко десетки километра и даже досто километра. При това не бива да се забравя,че средно 6/7 от айсбергите се намират под во-дата. Представете си грамада, дълга сто кило-метра и висока три и половина километра, свърхове и причудливи форми, с издълбани отводата пещери — нима това не е една истинскаплаваща планина, която успешно може да съ-перничи на много „сухоземни" планини!

Такива гиганти се срещат обикновено околобреговете на Антарктида. В Северния ледовитокеан размерите на айсбергите са значителнопо-скромни. Те се издигат обикновено до 70метра (понякога до 100 и рядко до 190 метра)над водата и са дълги няколко километра. Сред-ното тегло на тези „малки" айсберги възлиза наоколо 600 милиона тона!

Плаващите планини се образуват от ледни-ците, които бавно пълзят от материка към океан-

за корабоплаването представляват айсбергите,които се откъсват от ледниците, стичащи се отГренландия и източните брегове на американскаАрктика. Всяка година най-малко 10 000 ай-сберга се откъсват от тях и навлизат в Атланти-ческия океан. Носени от Източногренландско-то и Лабрадорското течение, те пресичат ожи-вените морски пътища на корабите, пътуващимежду Европа и Северна Америка, като достигатдо 40°—50° северна ширина, а в отделни случаиса били наблюдавани айсберги й до 36° севернаширина, което съответствува на географскаташирина на остров Сицилия. Някои айсберги,когато попаднат в силно течение и благоприятен

ското крайбрежно дъно. Краищата им се от-чупват от приливите и вълненията, а тъй католедът е по-лек от водата, те изплават и носениот теченията, тръгват да пътешествуват из океан-ската шир (Снимката вляво).

Гренландските ледници са дебели до два кило-метра, а в Антарктида — още повече. В моретоРос, намиращо се в Антарктика, срещу НоваЗеландия, се стича гигантски ледник, широк750 км, който дава най-големите айсберги. Нов този район много рядко минават кораби иледените гиганти успяват да се стопят, без да сапричинили някому вреда. Огромна опасност

вятър, изминават до пет хиляди километра път.Има ледени планини, които се запазват до тригодини, докато други се стопяват за 11 месеца.Наблюдавани са айсберги, които изминаватза денонощие по 60—70 километра. Едва когатопопаднат в топлите води на Гълфстрийма, ай-сбергите бързо се стопяват.

Всеизвестна е голямата катастрофа, сполетялалуксозния пътнически параход „Титаник" презаприл 1912 година, който потъна вследствиесблъскване с айсберг. За няколко минути тогавазагинаха 1513 души. Това нещастие стана при-чина да се създаде международният „леден па-,трул" за охрана на корабите от айсбергите.В него участвуват 34 морски държави.

37

Патрулните кораби и самолети на тази служ-ба наблюдават денонощно движението на ай-сбергите и съобщават по радиото сведения запоявата им по пътищата на корабоплаването.

Разбира се, много по-ефикасно би било айсбер-гите да се отстраняват от оживените морскипътища. Опитите за унищожаването им досегане са дали забележими резултати. Те са били об-стрелвани с тежки артилерийски снаряди, хвър-ляли са отгоре им самолетни бомби до 500 кг,взривявали са ги с мощни експлозиви, опитвалиса да ги стопяват с термитни бомби, но повре-дите са били незначителни. С тези средства дорине са успявали да раздробят по-големите ай-сберги (Снимки на страница 37).

Малко по-добри резултати е дало посипването

им със сажди и въглищен прах. Така под въздей-ствието на слънчевите лъчи (когато няма мъглии небето не е покрито с облаци) за едно дено-нощие някои плоски айсберги са се стопявалидо една трета от обема си. Освен с чернящи ве-щества, за да се използува слънчевата топлина,някои айсберги се оцветяват с ярка жълта иличервена боя, за да се виждат по-добре.

Засега не е намерен резултатен начин за уни-щожаването на ледените планини — човекътвсе още е безсилен да се справи с тях и трябвада чака те да достигнат Гълфстрийма, за да сестопят. Ето защо още дълго ще е необходим„леденият патрул", за да се избягват катастро-фи като тази с „Титаник".

Д. АЛЕКСАНДРОВ

СОВЕТСКИЙСОЮЗ

РЕАЛНИ ЛИ СА "НЕБЕСНИТЕХОРА"?

Съветският учен Вячеслав Зайцев,кандидат на филологическите нау-ки, разказва в списание „СоветскийСоюз" някои свои съображения замножествеността на обитаемите све-тове и посещаването на Земята отдревни космонавти.

Той съобщава за намерен в последновреме папирус, притежание на Еги-петския музей във Ватикана. В тозипапирус (виж снимката), който е отвремето на фараон Тутмос ІІІ (1500години преди нашата ера), се говорикак над Египет, пред очите на целия

38

народ, на войската и даже на самияфараон се появил в небето огнен диск.Неговият диаметър (по сегашни мер-ки) достигал 45 метра. След няколкодена се появили още дискове. Следкато постояли малко над Земята, те В МАГАДАН

Между градовете на Охотско мореи Москва вече има телевизионен„мост". Сега в Магадан редовно мо-гат да се гледат предаванията наЦентралната телевизионна студия.Това стана възможно благодарениена изкуствения спътник „Мълния".На фотографията — Магаданскатателевизионна станция „Орбита".

КОСМИЧЕСКИ „ПАЯК"Съоръжението, което виждате на

снимката, прилича на гигантскипаяк. Това е в същност разгъваща сев Космоса антена. В момента, ко-гато тя автоматически се разгъва,тя извлича и разпъва тънка мета-лическа мрежа, която служи катоогледало за ултракъси радиовълни.Диаметърът на напълно разгъна-тата антена е около два и половинаметра.

„Техника молодежи" — СССР

се извисили в небето и отлетели наюг. При това светели по-ярко отСлънцето. Фараонът си спомнил, чев аналите на „Дома на живота" вечеимало подобен случай, но от многодалечни времена.

Авторът привежда и фреските отсръбския манастир Дечани като до-казателство на тази хипотеза. Въвфреските (както и в доста наши,български икони — б. а.) „анге-лите" летят по небето в странни апа-рати, или митичният Христос се въз-

ПРИРОДАПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ГО-

ДИНАТА НЯКОГА

Периодът на въртенето на Земятаоколо оста й непрекъснато се увели-чава, макар и незабелязано — с двестохилядни от секундата на година.Това е нищожно, сравнено с единчовешки живот, но за милиони го-дини непременно би трябвало да дадеотражение върху продължителносттана земната година. И е известно, чедава. Като се изучават скелетите надревните корали и миди, се констати-ра, че преди шестстотин милиона го-дини земната година е имала 400 дни.Преди 80—90 милиона години годи-ната е била 370 дена — т. е. с петдни повече от сега.

Причината за удължаването наземния ден е добре известна — тя ев Луната и предизвикваните от неяприливи в Световния океан, коитозабавят въртенето на Земята околооста й .

ОКОЛО СНЕЖИНКИТЕ

Науката за снега е твърде нужнана хората. Снегът гради, снегътразрушава. Снежинката е приятели враг на човека. Тя има хилядиформи, които не се повтарят, не-прекъснато са нови. На снимкатавие виждате само нищожна част оттова многообразие.

На какво се дължат различнитеформи на снежинките? Впрочем въввсички тях има нещо общо — те всич-ки са с шест лъча. Няма снежинки(разбира се — неповредени!) с осемили с пет лъча. Това шестолъчие седължи на изходната форма на леде-ното кристалче. То е правилен тетрае-дър, като всяка негова страна еравностранен триъгълник. Която ида е снежинка— всяка представлявакомбинация от такива равностран-ни тетраедри. Опитайте да съберетес върховете им няколко равностранни-

39

нася в апарат, наподобяващ съвре-менна ракета.

Още по-странно е съоръжението,което виждаме на рисунката, изо-бразяваща „комета". То е взето отвенецианска книга от 1538 година ипредставя Христос, възнасящ се влетателен апарат.

Вячеслав Зайцев е на мнение, чение често се срещаме със следи отдревни космонавти, но закостене-лостта и привичките в научното ми-слене ни пречат да обясним правилнотези следи.

„Советский Союз" — СССР

КАРТИЧКА ЗА СПОМЕН

Най-дългото име на населено мя-сто, както е известно, се намира вАнглия. Жителите на селото от-давна използуват това обстоятел-ство. Те са отпечатали картички сизглед от моста и църквата на се-лото и ги продават на любопитните

туристи. Впрочем никой не назоваваселото така дълго, както е написано.Съкратеното му име е „Ленфейр".

ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ!

В Дания съществува един съвсемособен пътен знак, който виждате наснимката. Той означава: „Внима-ние, вашата кола може да падне въвводата!" В курсовете за шофьори вКопенхаген се изучава също кактрябва да се държи човек, ако колатаму падне във вода. Трябва вратите ипрозорците да се държат затворени

ни тетраедри1 Ще можете само то-гава, когато те са шест. Затоваснежинката е шестолъчева.

Цялото останало многообразие се

дължи вече на условията на образу-ването — влажността на въздуха,температурата и пр.

.Природа- — СССР

40

известно време, да не бързаме пани-чески да ги отваряме. Външното ивътрешното налягане се изравняват впотъващата кола. Тогава отварямеизведнъж вратата и изплаваме нагорес големия въздушен мехур.

„Цайт им билд" — ГДР

резервоарите си с пет и половинатона вода направо от езерата, издигасе и в един момент може да изсипеводата върху горския пожар.

СРЕЩУ МЪГЛАТА

Странното дълго съоръжение,което виждате на снимката, е спе-циален апарат за борба с мъглата полетищата. То се нарича Фог Суип иработи със сгъстен въздух и хими-чески средства. Начинът на работатаму е патент на фирмата.

които ще започнат да обслужват ивътрешните линии на Съветскиясъюз.

„Интеравиа" — Швейцария

СКИЛИНГ

Така се нарича новият спорт, въ-веден във Великобритания. Той енещо средно между летни и зимни

ЩО Е ТОВА?

Съвсем не е нов модел самолет,както някой може да помисли. Товае един макет, монтиран на летищетоФранкфурт, върху който се извърш-ват тренировки за гасене на пожари.„Самолетът" е от бетонни блокчета ие поставен в бетонов басейн, който сенапълва с нафта. След като нафтатасе запали, командите пожарогасителисе опитват да спасяват „изостаналив самолета пасажери".

ВОДНИ БОМБИ

Канадският двумоторник-амфи-бия „С-215" носи в себе си „воднибомби". Той е първият самолет,който е специално конструиран заборба с горски пожари в местности,където има много езера. Той напълва

ЛЕТИЩЕТО НА КИЕВ

То се разширява и модернизира,приготвя се да посреща новите съ-ветски въздушни гиганти „Ту-154",

кънки. От летните кънки се отли-чава с трите колелца, монтираниедно след друго върху поставка,която повече напомня зимна кънка.

синя „светулка". Тя сравнително\ добре се забелязва и предпазва поли-

цаите от минаващите превозни сред-ства.

ЛУПИНГ С ВЪРТОЛЕТПървият лупинг с въртолет е из-

вършен наскоро край Лонг-Айлънд(САЩ). Експериментът е коствалмного нерви и умение на пилота, не-що, което може да се предположи оттрите снимки, които виждате.

УЛИЦИ БЕЗ ЛЕД

В някои градове в Европа сега сеизпитва електроотопление на ули-ците. То се осъществява, като поднастилката се монтират {засегасамо на опасните завои) реотани оттипа на тези, използувани в елек-тродомакинските уреди. На дветеснимки могат да се видят: монтиранена електроотоплението на един за-вой и една кръстовка в Амстердам,отоплявана под настилката.

„Хоби" — ГФР

ЗА СИГУРНОСТ

Непрекъснатата мъгла в Лондоне предизвикала производството наособени полицейски шлемове — със

ГРАДЪТ НА БЪДЕЩЕТО —ОРОВИЛ

Архитектите, инженерите, строи-телите и учените са замислили дапостроят град на бъдещето, в койтода бъдат реализирани всички фанта-стични проекти на градостроителнатамисъл. Бъдещият град ще се наричаОровил и ще се намира на терито-рията на Индия. Трябва веднага дакажем, че идеята за създаването натози град е дело на индийскатастроителна мисъл. На снимката вля-во се вижда общ изглед на бъдещияград, засега само като макет. Необик-новените форми на сградите, които севиждат на снимката долу, вдясно,помагат да се добие известна пред-става за вида на бъдещия град. Ностроителите не ще се плъзнат самопо ефектната външна форма. Оровилще бъде преди всичко град на удоб-ствата.

В ПОМОЩ НА ПОДВОДНАТА

АРХЕОЛОГИЯ

Учените са създали детектор, кой-то се базира на анализа на подвод-ното ехо и дава възможност да сеполучат върху екраните на специал-ни телевизори очертанията на пред-мета под водата в три измерения.Този апарат ще окаже неоценима по-мощ в подводната археология.

„Планет" — Франция

ВОДОРАВНО: 1. Трите имена на бележит деец наКПСС, убит подло през 1Р34 г. 19. Известен наш детскиписател. 20. В астрономията — противоположната точ-ка на зенита. 21. Френски остров в Средиземно моресъс статут на департамент. 22. Именит руски учен,историк — литературовед (1838—1906 ). 24. Лица, ра-ботещи с киномашина. 25. Известен френски компо-зитор, принадлежал към „Шесторката". 26. Голям бър-зоходен океански товаро-пътнически параход. 27. По-твърждение. 28. Река в СССР, в басейна на р. Дне-пър. 29. Град в САЩ (Калифорния). 30. Историческируски крайцер, известен от Руско — японската война.31. Световноизвестен унгарски боксьор. 32. Съзна-телно излагане на възможна опасност при преследванена някаква цел. 34. Малкото име на наш генерал.36. Герой на Шекспир от „Отело". 37. Снопче под-брани и красиво подредени цветя. 38. Единица за из-мерване на електрическа или механична сила. 41.

44

к р ъ с т о с л о в и ц а

Френско учредително събрание, висш законодателенорган в периода на Френската буржоазна революцияот края на XVIII век. 44. Вихрушка, буря. 47. Мярказа повърхнина. 48. Град в Северна Италия, администра-тивен център на едноименна провинция. 50. Названиена съзвездие. 53. Костите на главата у гръбначните,където се намира мозъкът. 54. Историческа планина вГърция (Тесалия). 55. Гръцки футболен отбор, уча-стник в турнира за Балканската купа. 56. Трагедия отШекспир. 59. Литературно — публицистичен жанр (мн. ч.).60. Бележит съветски академик- полярник, един от че-тиримата папанинци, председател на Общосъюзнотодружество на филателистите в СССР, гостувал и в на-шата страна. 62. Голяма рисунка с кратък текст заполитическа агитация. 63. Руска мярка за дължина.65. Разтрогване на брак. 67. Малкото име на именитфренски писател. 68. Спортно равенство. 70. Спортниуреди. 72. Мокрота. 74. Сто години. 76. Африканскадържава. 77. Град във Франция, департамент Гар.79. Агенти, шпиони. 82. Изсушено тесто, източено въввид на дълги кухи пръчици, което се вари за ядене.85. Известен югославски курорт на Адриатика. 87.Дребна френска монета. 89. Северно съзвездие с най-ярка звезда Арктур. 90. Първокачествен ориз. 91.Видимото като свод пространство над земята. 93. Ле-тище край Москва. 95. Основен, постоянен състав отработници и служители в дадена професия. 97. Дървенцилиндричен съд — мярка за зърнени храни. 98. Древностенобитно оръдие. 99. Група кристали, сраснали вединия си край в една обща основа (ед. ч.). 101. По-становление, наредба на държавна власт (мн. ч.). 102.Река в СССР около Казахстан. 103. Град в Япония,голям промишлен и търговски център. 104. Именит нашоперен певец, дълги години гастролирал в чужбина. 106.Предмет, изсечен от единен по състав камък. 108.Приспособление към автомобилни и авиационни дви-гатели за пускането им в движение по механичен на-чин. 110. Стъпала на некопитно животно. 112. Вода сментово масло за зъби. 113. Образец, модел. 115. Ма-тематично число. 116. Единица мярка за електропро-водност, която е обратна на единицата мярка за електро-съпротивление, на ом. 117. Металически съдове за теч-ности. 119. Парче руда или стомана, което притегляедни тела, а други отблъсва. 121. Малкото име на ге-роиня от съпротивителното движение у нас. 124. Мар-ка товарни автомобили и мотоциклети, производствона ГДР. 126. Малкото име на известен американскикиноартист. 127. Градска подземна железница. 129.Свързващо болтче. 131. Третото име на известна френ-ска киноартистка. 132. Родоначалник и виден деецна Реформацията в Германия, основател на проте-стантизма (1483—1546). 134. Таванско жилищно поме-щение. 136. Оскърбление. 138. Човекоподобна афри-канска маймуна. 140. Знаменит италиански диригент(1867—1957). 142. Най-големият стадион в Бразилияи а света. 143. Икономическата организация на стра-ните от социалистическия лагер. 144. Специално обра-ботено желязо.

ОТВЕСНО: 1. Знаменит руски пълководец. 2. Войнициот специални стрелкови полкове в Стара Германия. 3.Френски писател, виден представител на трагедията отепохата на класицизма, автор на „Федра", „Аталия" идр. 4. Известен наш военен и политически деец, гене-рал-лейтенант(1893—1954). 5. Бог на ветровете в древ-ногръцката митология. 6. Малкото име на именитюгославски писател, носител на Нобелова награда. 7.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦИТЕОТ БРОЙ 1

Главният герой от Тургеневия роман „В навечерието".8. Спиртна напитка. 9. Съветски металовед, член-корес-пондент на АН на СССР. 10. Корейска мярка за дължина.11. Френски буржоазен вестник. 12. Бивш японскипремиер. 13. Трикотажно изделие — част от облек-лото. 14. Провлак в Тайланд. 15. Учебен предмет.16. Масивна скала от ортоклаз, слюда и кварц. 17.Цвят, багра. 18. Народност, населяваща Африка. 23.Нишка от растителен или животински произход. 30.Банков термин. 31. Виден деец на КПСС, академик-историк. 33. Метод за водене счетоводство чрез отделникартонени формуляри, наредени по азбучен ред (мн. ч.).35. Личен състав на кораб или самолет. 36. Група пти-ци. 37. Отдел от зоологията, който се занимава с куче-тата. 39. Древногръцки бог на войната. 40. Бележитдеец на Френската компартия, сега покойник. 42.Съединения на неорганични или органични киселини салкохоли. 43. Град в Северна Родезия. 45. Деец нагерманското и международното работническо движение,държавен и политически деец на ГДР (1876—1960).46. Буква от гръцката азбука. 49. Остров от групатаМалки Зондски острови. 51. Наш млад артист. 52.Известен френски естраден певец. 53. Бележит рускиписател. 54. Графство във Великобритания 57. Вто-рата част от името на легендарен хайдутин от Котелскиякрай. 58. В древния Рим — дух, покровител на домаш-ното огнище. 60. Чиновническа длъжност. 61. Град вКазахската ССР, разположен на десния бряг на рекаСър Даря, административен център на едноименна об-ласт. 64. Съветски космонавт. 66. Дърводелски инстру-мент. 69. Полски писател — фантаст. 71. Река във Фран-ция. 73. Най-честият завършек на молитва със смисъл:„Така да бъде". 75. Държавен деец и дипломат наПиемонт (Сардинското кралство) и на Италия в периодана обединението й. 76. Основната част на ценни книжа.78. Област в Северозападна Гърция. 80. Наша шахма-тистка. 81. Марка съветски телевизори. 83. Безалкохолноразхладително питие. 84. Град в СССР, голям културени икономически център на Сибир. 86. В астрономията— определящият положението на небесното светилоъгъл. 88. Моторна кола. 91. Именит наш скулптор. 92.Спортни облекла. 94. Нация. 96. Химически елемент.97. Принадлежност към облеклото. 100. Един от Юж-ните Спорадски острови в Егейско море. 101. Кокаленокубче за игра на табла. 103. Лятна бяла офицерскакуртка. 104. Съвременен наш писател, автор на „Моетодетство". 105. Електроизолационен пластичен материал,пресован от хартиени слоеве, напоени със синтетична(бакелитова) смола. 107. Създател и носител на новиидеи или методи на работа в някоя област. 109. Сложниуреди или машини. 111. Виден съветски биохимик, ака-демик, президент на АН на Украинската ССР. 114.Поетическо съзвучие 118. Полулегендарен варяжкикняз. 119 Инициалите на наше селскостопанско пред-приятие. 120. Лично Местоимение. 122. Село в Казан-лъшко. 123. Втората част на названието на столицатана Казахската ССР. 125. Музикално произведение замного инструменти. 128. Департамент в Северна Фран-ция. 130. Фигура от висшия пилотаж. 133. Геологическопонятие за време. 134. Именит немски писател (1875—1955), виден представител на критическия реализъм.135. Инициалите на виден испански живописец и гра-фик, представител на сюрреализма. 137. Руски цирковартист. 139. Нота. 141. Хубав кон (тур.)

Нашият тест в този брой се нарича „Пътуване из Европа".За него е нужно въображение, и, разбира се — знания.

Тук виждате една карта на Европа, по която различниградове или местности са обозначени с номера — от 1 до 20.Представете си, че рие сте пропътували всички тези места ивъв вашия куфар са останали от пътуването снимки на забеле-жителни сгради, портрети на учени, които са работили в тезиградове, даже заглавия на научни списания или рисунки наизобретения. Във всяка от тези картинки има по една бук-ва.

Опитайте се сега да отгатнете на коя цифра от картата коябуква съответствува! И за да ви улесним, сме ви приготвилии една табличка. Просто нанесете под цифрите буквите, коитосмятате, че им съответствуват. И след това проверете в „От-говори на теста". . .

ТЕСТОтговори на теста1 — С, 2 — У, 3 — Л, 4 — Т („Антей"), 5 — И (Коперникполяк.). 6 — В („Татра"). 7 — X („Интерфлуг", въздушни ли-нии на ГДР), 8 — П, 9 — Г (Нилс Бор, датчанин), 10 — Ж(Атомиумът в Брюксел), 11 — Б („Лъхтящият Бил" — единот първите английски локомотиви), 12 — 0, 13 — Е („Ибе-риа"), 14 — Р (Нотр Дам), 15 — А (Люксембург), 16 — К(Рисунки на Леонардо да Винчи), 17—Д (Част от план наБудапеща), 18 — 3, 19 — Н („Света София" в Истанбул) и20 — М.

НОЩНИЯТ ПАЗАЧ

Складът, в който бе извикан ин-спектор Стрезов една сутрин, непредставляваше нищо особено. Складза бензин, ограден с двойна оградаот бодлив тел, няколко подземнигалерии, пълни с варели, и еднакъщичка — канцелария на дома-кина, в която се прибираше и нощ-ният пазач бай Владо Ангелов. Дей-ствително — нищо особено.

Особеното беше в това, че на су-тринта бай Владо бе намерен мъртъвв канцеларията. Извиканият лекарот градската болница констатира, чебай Владо е погълнал значителноколичество силна отрова, примесенас приспивателно. Веднага след негопристигнаха в склада инспектор Стре-зов и старшината Варадин и започ-наха да разпитват свидетелите.

— Аз открих пръв нещастието —разказваше работникът от складаНайден. — Идвам сутринта на ра-бота, както си идвам — раничко,гледам — складът заключен. Аз ня-мам ключ. Мисля си, ще поседя, щеизпуша една цигара и все някой щедойде. Бай Владо сигурно е отишълнякъде и ще се върне бързо, тойняма навик да оставя склада, номоже нещо пък да се е случило. Акотой не дойде, ще дойде на работадругарят Николов, домакинът. Седя— пуша, седя — пуша, никой не идва!Обиколих канцеларията и какво митекна — да погледна през прозор-чето! Гледам — човек лежи на мин-дерчето! Отидох на вратата, хлопам,никой не отваря! Извиках в управ-лението и изтича другарят старшина.Разбихме вратата и. . . Горкият байВладо, кой да предположи!

— Така ли беше, Варадине? —запита Стрезов.

— Тъй вярно, другарю подпол-ковник! Точно така беше.

— Нещо друго да кажете? —обър-на се Стрезов пак към Найден.

— Ами какво друго да ви кажа?Ние снощи работихме малко подо късно, варели получихме от Вра-ца. После седнахме тримата —дру-гарят Николов, бай Владо и аз, — пасе почерпихме. Бай Владо почти непи, той беше нещо много тъжен, несе разбирал със сина и снахата,гонели го от къщи и такива работи...„Ще взема — казваше — да се гръм-на и край, поне да не бера срам отхората..." Ама кой да знае, че такаще стори!

— Вие какво ще кажете? — за-пита Стрезов дошлия в това времедомакин Николов. — Така ли беше?

— Абсолютно вярно! — потвър-ди Николов. — Пихме съвсем малко,колкото така да се почерпим следголямата работа, която свършихме.Само че това, което каза Найден,че бай Владо искал да се гръмне,не е точно така. . . „Ще се отровя,да знаете, или ще се гръмна, та дане бера срам от хората!" . . . такаказваше бай Владо, а ние двамата сНайден се мъчехме да го успокоим!И да вземе, човекът му с човек, на-истина да се отрови!

— Ето там са и чашките, другарюподполковник! — посочи Варадинкъм масичката. — Както го намерих-ме, така си стои всичко!

— Чашките — добре, но мен по-вече ме интересува районът наоколо!— каза инспектор Стрезов замислен.— Я елате да огледаме района!

Всички излязоха от къщичката.Домакинът и Найден разведоха ин-спектора и старшината из галериите,обиколиха къщичката и оградата.Никъде не се виждаха следи от ня-какъв външен човек, явно — никойне беше нападал склада през нощта.

— Това е всичко! — каза инспек-тор Стрезов, като продължаваше за-мислено да се оглежда. — Изглеж-да; . . всичко!

— Другарю инспектор — започ-на Николов, —; ако повече не съм ну-

жен, да вървя, че днес ме викат въвВраца по едно дело. Пък като севърна довечера, ако има нещо. . .

— Никъде няма да вървите! —отсече инспектор Стрезов. — Виедвамата с Найден сте задържани,защото сте заподозрени в убийство!

— Никакви основания нямате затакова произволно задържане! —възрази ядосано Николов. — Аз щесе оплача!

— Може да се оплачете! — казаспокойно Стрезов. — А основанияаз все пак имам!

Какви са основанията на инспекторСтрезов да подозира в убийство до-макина Николов и Найден?

Л О Г И К А Т А Р Е Ш И :

Стрезов подозира Диманови, за-щото причината за спирането им догорския дом е неправдоподобна. Ко-лите „Вартбург" са с двутактовидвигатели, за които не е нужнасмяна на маслото.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС- Год- VIII, бр. 2

Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВЗам. гл. редактор: д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; редактори: ВАСИЛ РАЙКОВ, МАГДАЛЕНА ИСАЕВА и ЦВЕТА ПЕЕВАХудожник: ИВАН КИРКОВ Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор: ЕМИЛИЯ НЕДЯЛКОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е ТПроф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, ЕМИЛ ЗИДАРОВ —химик, канд.техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, ЛИЛИЯ СТЕФАНОВА —биохимик, НИКОЛА . ЧУПАРОВ — машинен инженер,д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф... РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ —

географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 47, IV ет., ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 2. I. 1969 г.Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство. Поръчка 1266. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000 СЧ