ИДЕИ

ББББройройройрой 3333 (1 (1 (1 (18888)))) ГГГГодинаодинаодинаодина VVVVIIII

2012012012014444 ДДДДекемвриекемвриекемвриекември

ФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСААААНИЕНИЕНИЕНИЕ

2

ИДЕИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

ККККнижка 3нижка 3нижка 3нижка 3 ( ( ( (11118888), ), ), ), ДекемвриДекемвриДекемвриДекември, Г, Г, Г, Гоооодина дина дина дина VVVVIIII, 201, 201, 201, 2014444

Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:

Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев – „Източна философия” Митко МомовМитко МомовМитко МомовМитко Момов – „Философия и религия”

ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ:

Книжката, която държиш в ръцете си, уважаеми читателю, се издава от малка групичка ентусиасти, която не е подкрепена, както може да се очаква, отникъ-де. От само себе си се разбира, че списанието няма комерсиален характер, то се разпространява напълно безвъзмездно най-вече в градски, читалищни и училищни библиотеки – с надежда оттам да стигне до тия, за които е предназначено.

В тази връзка молим авторите на ония текстове, които са публикувани тук без изричното им съгласие, да проявят известно великодушие и да простят волност-та ни – правим всичко с оглед да сме полезни най-вече на младите. Нека това, че няма да ни тормозите за нарушени авторски права бъде ваш приятелски жест и израз на добронамерена подкрепа спрямо иначе благородната кауза, на която се опитваме да служим със скромните си сили и средства.

ISSN1313-9703 (Print) ISSN 2367-6108 (Online)

© Център за развитие на личността HUMANUS

3

СЪДЪРЖАНИЕ: ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Философията по същината си наистина е нещо като рицарство на духа…….7 Един превъзходен и много актуален казус, поставен от философа Мамар-дашвили…………………………………………………………………………………..8 Философията е публично съзнание, съзнание, което не може да не бъде изказано, съзнание на глас……………………………………………..……………10 Предстои раждането на сп. HUMANUS – списание за съвременно образова-ние и възпитание, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младия човек……………………………………………………................................12 Писмо от колега от "съвсем изгнилата" вече Дания…………………..…..........16 Новият брой – 2/17-ти, год. 2014 г., 6-та от създаването му – на списание ИДЕИ замина за печатницата……………………………………………………….17 Дали за широкия кръг от хора не трябва да възникне едно съвсем популярно философско списание?.......................................................................................18 Дали пък вече не се е родило онова ново поколение с ново съзнание и с нови ценности, което ще промени България?...................................................20 Писмо до моя украински приятел, професора по философия от Киев Конс-тантин Райда…………………………………………………………………..............22 Ако го нямаше социализмът, съдбата ни щеше да се изпълни още по-бляскаво даже!.....................................................................................................23 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕПИЧНАТА ПОЛЕМИКА С МНОГОУЧЕНИЯ ДОКТО-РАНТ УЗУНОВ Отговор на писмото на тъй многоучения докторант Узунов, който въздигна нашата полемика около сп. ИДЕИ на недостижими висини……………………26 Имат ли българите изобщо нужда от философия, сиреч, от идеи, от ценнос-ти, от морал, от мислене?...................................................................................30 Какво да правя, обичам свободата, обичам и истината, това са си мои лични мании!...................................................................................................................31 Спорът със защитника на псевдонаучната, некадърна и импотентна доцентс-ка "философия" доби вече гротескови форми…………………………………...40 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Законът на инаконемислието…………………………………..........................….46 Мераб Мамардашвили Най-несправедливата страст – да изпитваш омраза към истината………..…53 Блез Паскал

4

ТЪРСЕНИЯТА НА ЕДМУНД ХУСЕРЛ Husserl zur Einfuhrung Въведение във феноменологията на Хусерл………………..……………..…….56 П. Прехтл ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Будистката Нирвана………………..…………………………………………..……..77 Алесиян Пацев Реалната смислова единица е значението на изречението……..…………….81 Мирена Атанасова За изречението и думата (Вакяпадия)………………………………..….…….….82 Превод Мирена Атанасова Абхидхармакоша……………………………………………………………………....86 Васубандху Превод: Митко Момов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Величието е в разрез с дискриминацията………………………………..……….92 Атина Димитрова КАКВИ СМЕ НИЕ? Защо България е държавата на страха, малодушието, лъжата, крадливостта, посредствеността, безличността?......................................................................96 Георги Марков

5

Как самооценката на българина влияе на живота му?.....................................99 Дискусия с Ненко Манолов ЖИВОТ И СВОБОДА Ех, Буковски, Буковски, де да беше прав!.......................................................104 Мисли на Чарлз Буковски В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо……………………..……………………………………………………..………107 Оскар Уайлд ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ПРОВОКАЦИИ Обръщане……………….…………………………………………………………….109 Й. Й. Методиус Обертон и конотация……………..………...……………………………………….113 Й. Й. Методиус ЛЮБОВНИТЕ ТАЙНСТВА Концепцията за видовете любов в диалога “Пирът” на Платон………..……115 Философия на любовта: въведение……………………….………..……………121 Ангел Грънчаров ЧОВЕКЪТ И ВЯРАТА Това не е евангелие………………………..…………..…………………………....126 Димитър Пецов

6

Мъдростта на един тибетски монах…………………………….………………...130 ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Дали са подходящи съветите на Карнеги за болни общества като наше-то?.......................................................................................................................131 НОВИ КНИГИ Будистка философия: речник……………………………………………….......…132 Алесиян Пацев

7

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Философията по същината си наистина е нещо като рицарство на духа

Не представляю себе философию без рыцарей чести и человеческого дос-тоинства. Всё остальное – слова. (Не си представям философията без рицари на честта и човешкото достойнство. Всичко останало са само думи.)

А ето и един филм по темата, примерът, струва ми се, е изключително мно-го подходящ:

НОСТАЛЬГИЯ ПО ОКОННОМУ СТЕКЛУ:

8

Един превъзходен и много актуален казус, поставен от философа Мамардашвили

Хей, хора, уплаших се, ето сега гледам един филм (вижте филма ето тук, тук съм го сложил: Философията по същината си наистина е нещо като рицарс-тво на духа, колегата Мамардашвили е напълно прав...), в който говори филосо-фът Мамардашвили, записът на дискусията е някъде в 80-те години, и там той казва:

– Живеем както умеем. Щом сме са научили така да живеем сме приели това за живот, то това така просто не умира. Защото това, което не е живяло (в историческия смисъл на думата), то не може да умре, и аз не виждам никакви приз-наци на смъртта на тази система.

А малко по-рано (пак във филма) той заяви ето какво: – Аз мисля, че слуховете за смъртта на съветската система са значително

преувеличени. На първо място затова, защото това, което не е живяло, не може и да умира. Ако някога достатъчно голямо число хора са се съгласили да смятат за живот това, което от гледна точка на европейската традиция (или гръцката, или евангели-ческата) не се явява живот, но въпреки това достатъчно число милиони хора са се съгласили да смятат за живот това, то те могат този живот да го живеят, вътре в такъв живот не се съдържат причини за неговото изменение, катастрофи и тъй ната-тък, всичкото това бива възприемано в качеството на такива, в очите на външния наблюдател, продължаващ да мисли, впрочем, в словесната интелектуална тради-ция, родена в гръцко-евангелическото лоно, а вътре това го няма. Всичко има свое-то, както го наричат англичаните, "да се отървеш по пътя на обяснението"; ако ти си се отървал по пътя на обяснението от бедата, то бедата няма да стане мотор на изменението просто защото тя не се възприема в това си качество, тя се възприема просто в качеството си на общата недостатъчност на живота, но към това вече са привикнали. И аз смятам много неща на политическата повърхност или сплели се в някакъв политически възел, който изглежда че се поддава на решение с политически средства, ако ги намерим, подходящи средства, те в действителност са от битов произход, отвеждах ни в някаква дълбока теснина на умиращото съществуване,

9

станало обичайно съществуване, така, че вътре в него друго съществуване даже е невъобразимо, изглежда изкуствено, в този смисъл е невъобразимо и европейското съществуване. Оттук е и ксенофобията, невъобразимостта на това като своя собст-вена естествена възможност.

Това казва Мамардашвили. Изреченото от него поставя много въпроси. Въпроси, заслужаващи своето премисляне. Ние се чудим защо комунизмът умира ето вече толкова години, повече от 25 (щото и преди 1989 г. той си беше в агония, той винаги си е бил в агония, той винаги е бил мъртъв още от "раждането" си, ала ние това не сме го съзнавали или разбирали!), чудим се защо агонията му продъл-жава толкова много време, а ето, грузинският философ още в 80-те години твърди нещо толкова простичко, което никому не е минавало през ума: не може да умре това, което по начало не е живо, комунизмът е изначално чужд на живота, той изна-чално е причастен само на смъртта, той затова толкова много смърт е донесъл – и никакъв живот в него, всъщност и фактически, няма, а има само една непреставаща агония, една смърт, чиято гримаса още не е изчезнала, той затова още продължава да се гърчи в нея. Това, че неживото не може да умре е ясно, но ето какво ще пра-вим сега ние, дето искаме да се връщаме при живота, а тази гримаса и агония на смъртта на комунизма ни задушава – и то при положение че тя просто няма как и да свърши?! Виждате ли колко страшен е този въпрос, тази задънена улица, в която се намираме? Тя е още по-страшна, щото до този момент още не я съзнавахме!

Заради тия затруднения аз също преди много време издигнах на някои места в книгите си тезата, че комунизмът най-вероятно при умирането си е... вампи-рясал; да, но и вампирясалото преди да вампиряса е било живо, то дори и вампиря-сало пак е някак си живо, докато комунизмът не просто че изначално е нежив, той по същество е някакво тотално отрицание на самия живот: как при това положение комунизмът да може някога да умре? Не, моля ви, не се плашете, няма страшно, няма да са прави комуноидните кратуни, които на това основание ще направят не-избежно възможно най-тъпия извод, именно, че комунизмът, видите ли, по тези причини бил и щял да си остане "вечно жив": мъртвото по начало няма как да е вечно живо, то е просто вечно мъртво и такова ще си остане.

Но проблемът за отърваването ни от тази агония, от тази мъртвина, от гро-бищна леденост на комунизма, за това как изобщо някога от комунизма ще се отър-вем, виждате, си остава, нещо повече, усложнява се – ако приемем гледната точка на големия грузински философ. ЗАБЕЛЕЖКА: Дотук съм стигнал в гледането на въпросния филм, спрях го за да напиша това, пък по-нататък какво ще каже великият грузинец тепърва ще разбера, и тогава пак ще реагирам, щото, виждате, мисълта му е толкова дълбока, че поставя безброй въпроси, пък и звучи така актуално, че повече от това не може да бъде. Реших следващата книжка на сп. ИДЕИ да бъде посветена изцяло (!!!) на Мамар-дашвили, много работа ми предстои по превеждане на негови непубликувани досега на български текстове, но ми се ще да реализирам най-после тази своя идея, от отдавна тя ме терзае, по причина на това, че Мамардашвили беше философът, който има голяма роля в моето формиране като личност на млади години, длъжен съм да му сторя тази чест, това малко признание и пр.

10

Философията е публично съзнание, съзнание, което не може да не бъде изказано, съзнание на глас

Из Быть философом – это судьба*, Мераб Мамардашвили * Беседа опубликована в: "Философская и социологическая мысль". Киев 1989, № 2, с. 29-36.

... Если мы с кем-то общаемся, и в интеллектуальном, и в духовном, и в эмоциональном смысле, то тебя понимают, если уже понимают.

... Ведь ни приводимые доводы, ни ссылки на факты, ни стройный характер

логической аргументации (или, говоря "по-научному", никакая организация знаков как средств передачи ин-формации) не объясняют того, что происходит на самом деле при общении и понимании. Ты понимаешь, и он понимает, и он понял то, что ты уже понимал.

Философия, как мне уже приходилось говорить, – это публичное сознание, то есть сознание, которого нельзя не высказать, сознание вслух. И в этом смысле оно неотвратимо. Философ нефилософом быть не может, если, конечно, он попал на эту прямую мысли, вырастающую из того узла, который заставил тебя остано-виться. Это судьба!

Сознание вслух – нецеленаправленно, нецеленамеренно и тем более нез-лонамеренно. Оно не для того, чтобы показать себя или утвердиться социально, или ущемить кого-то, подорвать существующий строй, покуситься на власть имущих (хотя, конечно, кому-то и может быть обидно, может показаться, что это философст-

11

вование что-то подрывает). Вообще философ беззащитен – по сравнению, скажем, с поэтом или драматургом. Шекспир мог сказать: это Гамлет говорит, а не я. Философ же может говорить только от своего имени. Поэтому я и называю это "публичным сознанием", "сознанием вслух". Конечно, не буквально – речь может быть письмен-ная или устная. Это может быть и разговор с самим собой, внешне выглядящий как молчание. Это сознание вслух, высказываемое по правилам языка, по законам самой же мысли. Сознание вслух в этом смысле – профессия, поскольку высказы-вается профессионально.

... И для человека постороннего (любителя, студента, который пока еще не

вжился в философию) философия может казаться системой странных знаний о странных предметах. И в самой философии периодически, после нарастания на ней университетской или академической коры, – застывшей лавы на живом огне фило-софствования (а это застывание происходит десятилетиями и даже столетиями, и, кстати, копание в этой лаве может быть почтенным занятием для людей, носящих профессорские и доцентские звания), – вдруг возникает редукция, точка возврата исходных жизненных смыслов. И снова – движение по нити этого огня, но уже вне наростов лавы. ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст е откъс от публикация, която ще излезе в новия, декем-врийски брой на списание ИДЕИ. Този брой, впрочем, ще е посветен на големия философ Мераб Мамардашвили. На корицата ще стои неговия лик.

12

Предстои раждането на сп. HUMANUS – списание за съвременно образование и възпитание, за насърчаване на духовното и

личностното израстване на младия човек

Двете съдебни дела, които съм завел срещу директорката на ПГЕЕ-Плов-див Стоянка Анастасова – едното е за клевета, щото тя в официален документ дръзна публично да обяви, че, видите ли, съм бил изпадал в "чести нервно-психически разстройства", а второто е за отмяна на нейната митично-поетична запо-вед за моето уволнение от длъжността преподавател по философия и гражданско образование в същото това училище – та тия дела скоро ще почнат да се гледат, тази есен ще се проведат решителните заседания по тях. Тия неща, разбира се, ме вълнуват, щото от изхода на тия дела зависи, тъй да се рече, моята човешка и про-фесионална чест, от техния изход зависи признанието на моята човешка състоятел-ност, ако така мога да се изразя: защото въпросната особа не се посвени да обяви, че моя милост, видите ли, била "пълен некадърник", "абсолютно неспособен да бъде учител", представи ме като някакъв тотален злодей и темерут, сиреч, с лека ръка зачерта делото на живота ми, да, защото аз посветих на българското образование целия си досегашен живот, а тия неща съвсем не са безобидни. Да оставим това, че параграфа, по който тя се осмели да ме уволни, фактически ме лишава от упражня-ването на моите преподавателски права във всички държавни училища на респуб-ликата ни, което пък е израз на невероятна, на съвсем недопустима дискриминация и на някакъв несрещан (след паметната ера на комунизма) вулгарно-волунтаристи-чен произвол в отношението към една суверенна личност.

Аз съм поставен в унизителна ситуация да трябва да доказвам своята лич-ностна и професионална състоятелност и достойнство чрез съда – не зная дали си давате сметка колко е унизително това. И дали съзнавате колко далеч успя да стиг-не тази директорстваща особа в своето пълно пренебрежение и неуважение спрямо другата личност, спрямо един другояче мислещ човек. Това, естествено, ми дава

13

правото да заведа – след спечелването на тия две дела – на трето дело с гражданс-ки иск за обезщетяване на всички ония неимуществени вреди, които тази директорс-тваща особа успя да ми причини в тия последните славни години, щото в това време тя успя и да съсипе здравето ми; да, за учудване на някои трябва да изтъкнем, че другият човек обикновено има и чувствително сърце, което именно и показва, че е непростимо по този начин да се отнасяш към него. Но тия неща се подразбират от ония, които се стремят да разбират нещата в тяхната цялост и пълнота. Отделна работа е това какви поражения успя да нанесе тази директорстваща особа на уч-реждението, на образователната институция, която тя по един каприз на случай-ността успя да оглави в толкова неподходящо за подобни ексцесии време: виж, да бяха 50-те години на ХХ век разбирам дадени властници да се упражняваха в по-добни щуротии, но сега вече тече второто десетилетие на XXI-я век!!!

Цялата работа сега за мен се свежда до това да успея някак да убедя пър-во общественото мнение на Пловдив и (донякъде) на страната (България не е кой знае колко голяма страна, до Русе е един хвърлей разстояние, а пък в ерата на интернет разстоянията изобщо нямат никакво значение!), а след това и съдиите, които ще гледат тези дела (ясно е, че и двете страни ще обжалват до дупка!), та значи да успея да ги убедя в една най-проста истина: така, както тази самовластни-ца дръзна да постъпи с мен, по никой начин не е допустимо да се постъпва спрямо никое човешко същество. Тази е същината, сиреч, човешката (я някои предпочитат да го наричат обществената) значимост на този съдебен процес. Знаете също, че преди почти 2500 години по същия начин, в една съвършено друга обстановка е било постъпено спрямо един друг философ, имам предвид Сократ: ако мен ме обя-виха за "некадърник" и в този смисъл за "нежелан", за "вреден", досущ по същия начин и Сократ е бил обявен за съвсем същото, той също бил нанесъл "вреди" на младите, както и аз, видите ли, съм им бил нанесъл не по-малки "вреди"; вярно, за Сократ открито поискали наказание смърт, за мен тази смърт я искат негласно, сиреч, подличко, пак искат да ме доведат до смъртта, ала чрез бавно съсипване на здравето ми, което е още по-жестоко. Едно все пак е да изпиеш една чаша с отрова, а съвсем друго е години наред да бъдеш тъпкан по най-недопустими и грозни начи-ни – докато сърцето ти най-сетне само спре заради непоносимите гаври! Пак повта-рям, тия неща съвсем не са безобидни, ако ви се струват такива, явно нещо не е наред във вашите собствени представи за нещата.

Да, но как да убедя и съдиите, и... човечеството в тия толкова прости исти-ни? Да убедиш някого в най-простото винаги е най-трудното.

Аз наскоро писах един най-подробен ироничен и критичен анализ на запо-ведта на въпросната директорства особа за моето уволнение по най-смехотворните възможни причини. Ще ми се някак този документ, имам предвид моя анализ, все пак да го представя на съдията, вярно, той стана въздълъг, някъде към 80 страници (А5, като за книга), къде ти съдията ще има време да чете такива пространни изло-жения? Та ми се ще да извадя най-важното от този анализ, но пределно кратко, да извадя в прегледен вид основните си тези, и да го оформя така, че съдията да може да им обърне внимание. Ето това ми се ще да направя тия дни, а също и да пратя този документ на своите адвокати: длъжен съм да се похваля, че можах да си наме-ря вече адвокат и по другото дело, по това за клевета, там имах известни трудности, но вече имам адвокат и по него. А защо се отказват пловдивските адвокати от това дело е интересна тема, особено като разберат коя е ответница, това е друга, също така интересна тема, ала засега няма да пиша по нея. Та ще опитам да извадя тия съществени и основни моменти от оня голям мой анализ, това е най-трудната и

14

неприятна за мен работа, ала ето, налага се да я извърша, няма кой друг да ме отмени в това. А дали да не оформя като книжка въпросния анализ, и да го издам някак? дали пък това няма да е интересно четиво за по-широката публика, особена като се вземе предвид, че е и занимателен, и забавен на места? Все пак трябва да знаем и това, че правната култура на масовия ни сънародник е доста бедна, ето, с оглед да помогна нещо за запълване на тия празнини, дали не следва да издам такава една книжка за т.н. "широк читател"?

Ето че тук ми дойде сгоден момент да кажа, че напоследък в съзнанието ми като муха се върти една нова идея, ето, дойде момента да я споделя с вас, мои-те читатели; почвам отдалеко, ето, сами виждате, че в този мой блог всичко написа-но може да се раздели или класифицира в няколко големи раздела:

– сериозни философски и психологически изследвания по най-важните въпроси, които вълнуват съвременния човек;

– нравствено-психологически и политически коментари по най-важните, вълнуващи съвременния българин и гражданин въпроси;

– цялостно изследване – и на идейно, теоретично, и на практическо, при-ложно ниво – на всички ония съдбовни въпроси, свързани с тежката ситуация, в която е попаднало образованието и възпитанието на младите у нас, пък и по света

Това са трите големи групи матр`ьяли, по които пиша предимно. Е, пиша и за "международното положение", но то спада към втората група, към политическите коментари и анализи. И ето сега идеята ми, която ме гризе подобно на упорит плъх напоследък:

Издавам по първата група въпроси списание ИДЕИ, това вече става шеста година. Доста книги издадох пак по първата група въпроси. По втората група въпро-си, политическите и гражданските, издавам в хартиен (и също в онлайн) вариант в-к ГРАЖДАНИНЪ, и той излиза от доста години вече. Трета група въпроси, по които пиша най-активно, именно свързаните с образованието и възпитанието, с личност-ното израстване на младите, а също и с отношенията с ретроградните администра-тивни институции, дето само пречат и вредят на новото и съвременното, публикаци-ите по тия въпроси съм ги слагал или във сп. ИДЕИ (най-добрите от тях, естестве-но), а също така и във в-к ГРАЖДАНИНЪ, който, имам предвид вестникът, заради тях напоследък набъбна и почна да излиза в повече от 60-70 страници (при това във формат А4, това е много нещо, рядкост са такива "тежки" вестници, особено пък в смислово, в съдържателно отношение, у нас!). Та ето, хрумна ми в тази връзка да облекча вестника и да създам специално ново списание, в което да турям всичко написано от мен (пък и от други хора, разбира се, стига да е смислено и стойностно!) по въпросите, касаещи тъкмо образованието, възпитанието, личностното израстване на младите хора. Даже и специално име измислих на това списание, мисля го това име по време на разходките си, измислих най-накрая ето това: HUMANUS – списа-ние за образование, възпитание и личностно израстване на младите, ето това из-мислих за заглавие и пояснение към него.

Та какво ще кажете, как ви звучи тази идея: да основем едно специално списание по тия въпроси? За името му още може да се мисли, това са бели кахъри какво ще му бъде името, друго е важното. Има ли нужда от едно такова списание? Има, разбира се! Как да няма?! Кой да го създаде? Мълчание...

Е, като няма кой, аз ще го създам. Ще ми се да излиза и в хартиен формат, даже съм измислил и корицата, тия дни ще ви я покажа. Ще ми се да е удобно и да може да се чете най-вече от младите хора. Списания за образование и възпитание, които се четат от учители и възпитатели (ако изобщо от някого се четат де) си има-

15

ме, но списание по тия въпроси, което да се чете от младите, си нямаме. Е, ще трябва да се създаде. Делян Пеевски няма да ме подкрепи в туй начинание, естест-вено. Естествено, никой няма да ме подкрепи. Ето, и г-жа Анастасова, която се прес-трува, че много милее по тия въпроси (нали и затова ме уволни, именно, че не съм бил милеел така усърдно като нея по тия въпроси!) няма, естествено, да ме подкре-пи. Тя, като гледаше аз как създавам книги, вестници, списания, в един момент реши да създаде също един вестник, дори и нещо като списание създадоха. Излезе по един брой и... се спомина. Та сега ако иска, нека да помогне за създаването на това списание. Ето, ще излизат там и нейните, и моите словоизлияния за образованието – защо пък да не помогне? Е, ясно е, че няма да помогне, ще помогне, ама на куково лято; естествено, че никой няма да помогне: кой ли ти помага у нас за създаването на неща, от които няма непосредствен келепир?!

И тъй, ще възникне тия дни и списание HUMANUS, списание за съвремен-но образование и възпитание, за насърчаване на духовното и личностното израст-ване на младия човек. Какво ще кажете за тази идея? Знам какво ви хрумва де, не се притеснявайте да кажете: че тая няма да стане, нали това ви мина през ума? Е, ще стане. Живот и здраве да е само, ще стане. Ще видите.

Хубав ден! Бъдете здрави! Работете, не стойте така – само тогава има смисъл живота ви. Я гледайте ний, "безработните", как се изтрепваме от работа! „Залудо работи, залудо не стой!”, нали така е казал мъдрият ни народ? Е, ний сме от лудите, дето работим. Тарикатите се излежават, а ний работим. Ний, баламите, работим, за тоя, дето духа... ама карай!

16

Получих от колега от "съвсем изгнилата" вече Дания

Днес получих писмо от един датски професор по философия, името му е Jon Stewart, човекът иска помощ или съдействие за една важна философска работа; а се е свързал с мен посредством моите украински приятели-философи, работещи във Философския институт към Академията на науките на Украйна, с които в едно партньорство вече втора година издаваме международното многоезично издание на философското списание ИДЕИ. За да свърша работа на този човек, се наложи да пиша на мой приятел, работещ в нашия философски институт (той вече си има друго име, не мога точно да кажа в момента какво), мой отдавнашен най-близък приятел, и да го помоля за съдействие; става дума за доктора на философските науки, профе-сора Стефан Пенов, мой някогашен колега (състудент) от Санкт-Петербургския университет; но понеже за работата, по която го моля за съдействие, могат и други хора да помогнат, публикувам своето писмо до него в блога си с надеждата други хора, стига да имат информация по случая, да помогнат; ако намерим един наш специалист по Киркегор, ама истински, не менте, той ще може да ни достави цялата интересуваща датския философ информация; та ето за какво писах на колегата Пенов:

Стефане, скъпи приятелю, здравей, Виж какво писмо получих от Дания ("гнилата", "прогнилата съвсем" Дания;

най-после и ний самите с теб явно изгнихме дотам, че ето, дойде момента да се свържем непосредствено с философи от тъй гнилата Дания!), та както и да е де, много те моля да ми помогнеш (чрез колеги от Института към БАН, ти знаеш как) за да свършим нужната работа на този човек и колега; смятам, че е добре и полезно за хората у нас, които работят в тази област, в областта на философията на Киркегор; ако намерим контакти с български учени в областта на Киркегор и свържем датския професор, ще бъде чудесно; ето сега неговото писмо:

Dear Professor Angel Grancharov,

17

My name is Jon Stewart and I am professor at the Søren Kierkegaard Research Centre at the University of Copenhagen. My friend Serhii Shevchenko was kind enough to give me your contact information. I'm currently working on an international bibliography of works by and on Kierkegaard in the different languages. We would very much like to have a Bulgarian bibliography in this context as well. Do you happen to know of any Bulgarian scholars with some expertise in Kierkegaard, who might be able to help us here.

Thanks so much! All the best! Jon Stewart Нарекъл ме е човекът по погрешка "професор", аз, знаеш, никакъв профе-

сор не съм, дори напоследък ме провъзгласиха най-официално за "пълен некадър-ник" (тази ми е последната "най-висша титла", с която бях удостоен!) и ме уволниха от училището, където от толкова години преподавах философия, няма нищо де, но все пак страшно много в момента съм пропаднал в социално отношение; то това в случая няма абсолютно никакво значение. Та виж моля те какво можем да помогнем на датския философ, аз нямам тия контакти в София, тъй че разчитам в това отно-шение на теб. Аз ще му пиша и ще го помоля да изчака малко докато събера нужна-та информация, та да свършим все пак в крайна сметка една полезна за философи-ята в Дания и в Европа работа.

Всичко добро! С приятелски поздрав: Ангел Грънчаров

Новият брой – 2/17-ти, год. 2014 г., 6-та от създаването му – на списание ИДЕИ замина за печатницата

А тук ви давам възможността да го разлистите предварително, който си ха-реса някои от текстовете, след това би могъл да направи поръчка за хартиеното му

18

издание. То ще излезе към края на месеца най-късно. Ще пробваме тази нова мар-кетингова стратегия, която според мен има бъдеще.

Водя се от опита си като предлагам това: по моя преценка на опитен в че-тенето и писането човек само изключително ценни текстове заслужават да бъдат отпечатвани върху хартия! По тази причина се стараем в списанието да излизат предимно текстове, достойни за отпечатване върху хартия. Но има различни хора, различни представи, различни вкусове. Всеки може да намери нещо за себе си в нашето тъй плуралистично списание за духовните неща. И като намериш нещо, което ти се ще да го притежаваш в удобен за четене хартиен формат, ето, направи поръчка, ще получиш екземпляр от хартиеното издание.

Ще опитаме да процедираме по този начин, тиражът ще се определя от търсенето – и от поръчките по-специално. Е, ще има и свободни за продажба броеве за книжарниците, но в крайно ограничени екземпляри. Не разчитайте на тях. Най-сигурното е поръчката по имейла и още по-сигурното пък е да се абонираш за цяла-та годишна поредица. Така и ще подпомогнеш финансово списанието, излизащо с волни пожертвувания предимно от гламавия му главен редактор – и от неколцина други луди глави...

Дали за широкия кръг от хора не трябва да възникне едно съвсем

популярно философско списание?

Попитах читателите на блога си и моите познати по фейсбук как им изг-лежда корицата на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще трябва да излезе през този месец: ето тук ги попитах Как възприемате корицата на новата книжка

19

на списание ИДЕИ, как тя ви изглежда?. Между другото човекът, който направи корицата се казва Никола Кирилов (ето страницата му във фейсбук), това всъщност е професията на този човек: дизайн на книги – от поезия до... философия, кориците на всякакви книги той може да прави и ги прави превъзходно, сами забелязвате, много го бива! Някой ако иска, ако има нужда, може да се обърне към него. На мен лично не ми взе и скъпо, пък се и съгласява да ме почака да му платя когато книжка-та излезе и почнат продажбите: щото съм много затруднен финансово, нашето спи-сание, както и може да се очаква, е съвсем бедно, пък помощ отникъде не се вижда. Както и да е, та ето какви преценки и коментари за корицата получих, публикувам ги отделно, щото има някои важни моменти относно бъдещето, перспективите пред списанието, пък и други такива или подобни въпроси: M. Prodanova каза: Изчистена. Със силен контраст. Идеална. Zdravko Popov каза: Добра е! (Забележка: този Здравко Попов е мой преподавател по философия от СУ, преподавал ми е навремето, много ценен човек е той, и фило-соф, и всичко! Бел. моя, А.Г.) Radka Hristova каза: Винаги е различна, а в това е и нейната оригиналност... Ahmed Kuytov каза: Корицата изразява, сериозност и отговорност. Добра е! Veronika Aleksandrova каза: Интелектуално и изчистено. Ангел Грънчаров каза: Благодаря на всички за споделената преценка! Ще остане този вариант за корица! :-) Ненко Манолов каза: Силно интелектуална. Ангел Грънчаров каза: Това добре ли е според Вас, или е недостатък? Щото зави-си от гледната точка... :-) У нас мнозина разглеждат интелектуалното като... недос-татък, да не кажа като порок! Затова питам... Veronika Aleksandrova каза: По-скоро е предназначена за тесен кръг хора. Това дали е предимство или недостатък, зависи от вашите намерения за това, към кои искате да направите своето послание. Това е личен избор.

Ако искате моето лично мнение, що се отнася до комерсиалната страна, аз бих направила по-авангарден, шикозен външен стил на списанието – за да може да достигне до по-широк кръг от хора. Съдържанието може да е същото, но и то търпи разчупване, но не много, защото си е интелектуално, а не комерсиално.

В този вид е твърде консервативно, което лично на мен ми допада, но кол-ко са такива като мен...

Ако трябва да се даде компетентно мнение, е необходимо да се познава пазара на този вид литература. Ангел Грънчаров каза: Разбрах Ви. Да Ви призная, аз лично съм раздвоен по този въпрос. Първоначалната ми идея беше да направим едно по-неконвенционално, по-различно философско списание, неелитарно, популярно, да се чете от повече хора,

20

особено от по-младите. Но постепенно взе връх другата тенденция и ето, то стана и консервативно, и академично.

Вярно, някои хора не го възприемат като такова, даже един докторант по философия ме обвини, че списанието било... "чалга-философия", а пък аз лично бях удостоен с честта да бъда наречен "философският Азис" и пр :-) Разни хора, разни идеали, така е в живота.

Аз обаче още си мечтая списанието да е близко на повече хора, а не да е за тесен кръг специалисти, елитаристи, интелектуалци, т.е. продължавам да съм верен на първоначалната си идея за списание ИДЕИ. Напоследък се замислям дали да не направя и да почна да издавам едно (в друг формат) съвсем популярно при-ложение на ИДЕИ, което да е точно според първоначалния ми замисъл, да се чете от широк кръг от хора, а пък списание ИДЕИ, каквото се получи сега, да си остане в тоя по-консервативен, академичен вид? Не зная на Вас как Ви изглежда една такава идея.

Щото тия две неща трудно се съвместяват на едно място, получава се раз-ностилие, еклектика. Затова май трябва за широкия кръг от хора да възникне едно съвсем популярно философско списание? На него дори можем да измислим друго име. Тия неща си мисля все по-често напоследък. Тъй че Вашето възприятие добре се свързва с тях... Дали пък вече не се е родило онова ново поколение с ново съзнание и

с нови ценности, което ще промени България?

Един човек, прочее, представител на съвсем рядка изчезваща порода човеци, който преди години подпомогна финансово излизането на моя книга (книгата Еротика и СВОБОДА с подзаглавие "Практическа пси-хология на пола, секса и любовта" – това е едно много ценно учебно помагало по сексу-ално образование и самообразование, което може да се ползва и в училищата; надявахме се тогава разпространението му да потръгне, уви, нищо такова не се получи, книжката си стои по складовете непипната от ръка на читател, докато в същото време в книжарни-ците можем да видим какви ли не глупости не само в тази област, а и във всяка друга), та този човек, който тогава подпомогна финан-сово излизането на книгата ми и то само след един призив за такова нещо от моя страна в този блог, този същият човек сега е решил да издава своя книга, и ме помоли да му върна

жеста, т.е. да му съдействам за набирането на средства за издаването й... ето само, впрочем, как той тогава обясни замисъла си:

21

... Общо взето съм в същата ситуация в която бяхте вие, когато се свързахме. Тоест искам да издам книга, но не разполагам с финанси. Интересувам се от един по-различен подход, който е популярен на Запад, а у нас все още явно няма почва за реализация. Става въпрос за така нареченото “споделено/групово финансиране", при което, за да се съберат дадени средства много хора отделят по малки суми, а не един или няколко човека да се ангажират с цялото финансиране. Също така, там се набляга най-вече на творчески проекти, което касае и конкретния случай. Та мисъл-та ми е, дали е възможно да върнете жеста ми към Вас от преди години, общо взето за същото нещо – като може да го направите чрез Вашата страница, където да се обяви и популяризира набирането на средства. Самата книга е...

Каква е тематиката на книгата му сега-засега няма да обявявам. На мен

идеята му ми се видя интересна, ето какво му отговорих по този повод, публикувам две свои писма, където съм развил някои свои виждания по този и по някои други проблеми, касаещи психологията на съвременния българин; идеята ми е да прово-кирам дискусия, но да видим дали ще се получи; та ето какво все пак му писах:

Здравейте, Отдавна прочетох писмото Ви и исках да Ви отговоря веднага, но стана та-

ка, че се захванах с друга, по-срочна работа, а при мен е така, отложа ли нещо за по-късно или то ще се забави прекалено, или пък дори има опасност и съвсем да го забравя. Разбира се, ще направя всичко, което ми е по силите за да Ви помогна според предложената от Вас идея за групово/споделено подпомагане на книгата чрез предварителното й закупуване; и на мен ми е интересно дали ще проработи този начин в нашите условия, имам подозрение, че е трудна работа, но ще опитаме. А що се отнася до идеята за книгата какво да Ви кажа, твърдят, че "за всеки влак си има пътници", изглежда е така, Вие работете върху нея по порива на сърцето, дайте всичко от себе си, пък след това ще се разбере какво се е получило и дали ще има отклик върху читателите. Главното е да работите с вдъхновение, този е начинът според мен – това е и най-главното. А за другото не трябва да се мисли, напише ли се хубав текст, то главното вече е направено, останалото са просто подробности. Тъй че работете, не се притеснявайте. Като напишете част, пратете ми, интересно ми е да видя как върви работата. Ако вече сте написал част от книгата, пратете ми я, няма да злоупотребя, а ще си кажа мнението. Макар че аз разбирам от друг вид книги, но по принцип изглежда имам нюх към хубавите текстове, щото много съм чел и също много съм писал. Това е засега. Ако има нещо, кажете, ще го обсъдим. А за призива за подпомагане на Вашата книга ще го напиша когато кажете и както каже-те, аз съм Ви длъжник и ще направя нужното да са реванширам. Извинявайте още веднъж за закъснението на отговора ми. Всичко добро!

С поздрав: Ангел Грънчаров

А ето сега и второто ми писмо. Какво този човек ми е отговорил, позволете ми, няма да публикувам тук, понеже не съм го питал съгласен ли е да публикувам писмото му; ето обаче аз какво му отвърнах, той ме попита за мнението ми за т.н. "споделено/групово финансиране":

Здравейте, Такова нещо като "споделено/групово финансиране" доколкото ми е извес-

тно, е съществувало дори и по времето на Достоевски, знам за него, чел съм, че той

22

е обявявал подписка за своето списание "Дневник на писателя", всякакви и то доста хора предварително са се абонирали (тогава изглежда хората значително повече са четели, пък това е и Русия, там още доста се чете, а и страната е голяма), и със събраните пари той вече е почвал да издава списанието си; горкият, имал е идея и да печели по този начин, та да се издържа, но изглежда почти нищичко не е пече-лил.

Знайно е, че Достоевски е имал една идея-фикс по някакъв начин да спе-чели... милион, та с този милион да има вече пълна свобода и да пише както сърце-то му иска, а не все под натиск, по необходимост, под страх от кредиторите и пр.; по тази причина се е увличал много по хазарта, а пък в хазарта и се е разорявал много пъти, дотам, че е губел и това, което е имал – и още повече е затъвал в дългове.

Така протекъл живота му. Дадени хора явно са устроени така, че пари при тях не се задържат, и аз съм така, ето, примерно, след смъртта на Достоевски вдо-вицата му почнала разумно да управлява издаването на книгите му и почнала при-лично да печели.

Писмо до моя украински приятел, професора по философия от Киев Константин Райда

Продължаваме работата с моите украински приятели (от Института по фи-лософия към Националната академия на науките на Украйна) по издаването на поредната книжка на международното и многоезично научно-теоретично приложе-ние на списание ИДЕИ; подготвяме нова книжка, която трябва да излезе в близко време. Тия дни получих хубави новини около регистрацията на списанието в най-важните международни наукометрични бази-данни за научни издания, но позволете засега да запазя нещата в тайна, понеже нека да постигнем желания краен резултат, към който вече направихме решаващите крачки, пък тогава ще говорим за постигна-

23

тото. По тази причина нямам тук възможността да публикувам писмото на професор Константин Райда, но за сметка на това пък ето, публикувам изцяло своя отговор до него:

Здравствуйте, уважаемый мой друг Константин, Спасибо за Ваше письмо, оно очень меня обрадовало, рад, что нем есть

хорошие новости. Будем надеятся, что наше общее дело, международное издание, не просто не погибнет, но и утвердится; что от нас зависит я готов с своей стороны сделать, сообразно своих возможностей, верую, что и Вы сделаете то же самое. К сожалению болгарская научная и академическая общность как целое нас не под-держала, поддержали только несколько человек, но причина в том, в нее бюрокра-тизм успел подавит все ростки нового. Это очень печально. Но в жизни всегда так бывает; это однако нам показывает, что мы делаем что-то стоящее, поистине необ-ходимое. Я как какой-то "сумасшедший Дон Кихот" продолжаю с двумя-тремя друзьями все таки публиковать журнал ИДЕИ вот уже скоро начнется седмой год, без никакой поддержки, что многое показывает и говорит. Такова жизнь.

У меня теперь все нормально, работаю домой, читаю и пишу. Двое су-дебных процессов уже начали, у меня есть хороших адвокатов, я им помогаю, но они все главное делают сами. Новость такая, что в одном местном телевидении мне дали вести одну передачу, это новое для меня и мне интересно, хочется сделать одну хорошую философскую передачу, не знаю Вы посмотрели ли первый выпуск, вот здесь можно посмотреть его. Но если все нормально, будем надеятся, что получится поистине хорошая передача. Конечно, это телевидение, в котором я на-чал работать, очень бедное, это общественное телевидение, я за свою работу не буду получать никакие деньги, но я на этого согласен – потому что у меня будет трибуна, чтобы мог общатся с много людей, это для меня самое главное. Также начал издавать новый журнал для современного образования и личностного и ду-ховного развития молодежи, его имя HUMANUS; это для меня очень важное зани-мание, потому что дела в болгарской школе слишком плохие, тяжелые, потому именно и хочется чем могу помочь.

Вот такие дела, слава Богу, с здоровьем у меня теперь все нормально! Желаю Вам лично и Вашей семьи здоровья и успехов! С уважением: Ваш болгарский друг Ангел

Ако го нямаше социализмът, съдбата ни щеше да се изпълни още по-бляскаво даже!

Един мой приятел, с него заедно навремето учихме и завършихме фило-

софия в Русия, в Санкт Петербург, ми написа тия дни писмо, в което между другото подхвърли интересна тема, а именно: какво ли е щяло да стане с нас двамата ако го нямаше гадния социализъм? Моят приятел, явно, напоследък се дразни от моята твърда антикомунистическа и антипутинистка "русофобска" позиция, което на мен лично ми е чудно, щото на младини и той мразеше социализмо-комунизма не по-малко от мен; но ето, дойдоха времена, в които той, за моя изненада, почна да изневерява на младежките ни идеали и е започнал да изпитва някаква чудновата носталгия към социализма; на мен пък подобни емоции са ми съвсем чужди. Ето в

24

тази връзка какво му отговорих (запазвам името му в тайна, щото не съм го питал за това съгласен ли е да оглася писмата ни):

Здравей, С., скъпи приятелю! Благодаря ти за информацията! Бях се уплашил да не ти се е случило не-

що лошо, ще се радвам това мое писмо да те намери в добро здраве и в пълноцен-но настроение на духа, което и ти го желая от все сърце!

С., поставяш интересна тема за размисъл, по която си заслужава да обме-ним някои мисли: наистина, какво щеше да стане с нас ако не беше "гадния социа-лизъм". Ти твърдиш, че сме щели тогава да бъдем нещо съвсем друго, ти, пример-но, щял си бил да си останеш "горд наследствен кръчмар във Велико Търново", аз пък, най-вероятно, щял съм бил да бъда "горд селянин от Горна Баня", всъщност аз съм от Долна баня де, хората ги бъркат и смесват често, не е беда. А ето, сега, благодарение на прословутия "гаден социализъм", ние с теб сме, както казваш, професионални философи, а иначе сме щели били "обикновени доморасли фило-софстващи, тоест поредните балкански дрънкала или дървени философи", цитирам твоите думи. Замислих се по поставения от теб проблем и открих ето какво:

Ако не беше гадния социализъм, нещата щяха според мен да се развият съвсем иначе. Аз за теб не знам, но за себе си предполагам че щеше да ми се случи една съвършено друга съдба ако социализма го нямаше: примерно, ако социализ-мът го нямаше защо да не допуснем че тогава аз, примерно, положително нямаше да уча философия в Ленинград, в Санкт Петербург де, но, да речем, щях да уча философия в Оксфорд, в Кембридж, в Харвард, защо пък не?! Като едното нищо без намесата на гадния социализъм в съдбите ни бедното селянче от Долна баня мо-жеше да си нарами торбичката и да замине за Западна Европа, за Америка, ако е трябвало, и пеша е могло да отида там и пак да си постигна мечтата! Изобщо ако висшите сили са пожелали аз да бъда философ, ако такава ми е била съдбата, тя пак щеше да се изпълни, по моята преценка, нищо не може да се противопостави на съдбата.

Е, България е била сполетяна от гадния социализъм, аз тогава нямаше как да бягам през граница и да ида на Запад, ето, наложи се да ида да уча философия в Санкт Петербург, тогава наричан, кой знае защо, "Ленинград", сякаш именно Ленин е създал (освен цялото мироздание!) в частност и града на Петър Велики! Но ако го нямаше социализмът нищо нямаше да ми попречи с торбичката си да отпътувам за Европа или за Америка, същото е могло, убеден съм, да се случи и с теб, още пове-че, че си щял да бъдеш тогава, както сам казваш, кръчмарски внук, тоест в рода ви е имало и, предполагам, доста парици. А пък моя баща или дядо е могъл да продаде една нива и пак да ме прати да уча в Англия или в Америка, колко му е: има ли сво-бода, стават какви ли не чудеса!

Да, ама ето, социализмът ни отне свободата, затова учихме в Петербург, в Ленинград де, но пак съдбата се изпълни, предначертаното от Бога се осъществи! И то въпреки социализма даже, което на мен ми говори, че ако го нямаше социализма, съдбата ни щеше да се изпълни още по-бляскаво даже! Представяш ли си докъде можехме да стигнем във философията ако го нямаше социализмът? Щото сам зна-еш, че при социализма философите не можеха да пишат каквото мислят, имаше страшна идеологическа диктатура, ние и въпреки нея все нещичко успяхме да пос-тигнем, ако обаче я нямаше тази диктатура, тогава несъмнено щяхме да постигнем много повече.

25

Тъй че, по моя преценка, на социализма не дължим нищо, благодарение на социализма само бяхме твърде много ощетени, на мен така ми се чини, надявам се, ще ме разбереш. И ще признаеш отчасти правотата ми. Имам чувството, че си се подвел нещо за да ми пишеш, че благодарение тъкмо на социализма сме били ста-нали философи, но то е разбираемо, понякога ние, хората, лесно се подвеждаме да кажем едно или друго нещо, но ето, приятели сме, затова винаги можем да обсъдим и да направим нужното – за да постигнем истината по какъвто и да било въпрос.

Това исках да ти кажа. Бъди здрав! С приятелски поздрав: Ангел

26

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕПИЧНАТА ПОЛЕМИКА С МНОГОУЧЕНИЯ ДОКТОРАНТ УЗУНОВ

Отговор на писмото на тъй многоучения докторант Узунов, който въздигна нашата полемика около сп. ИДЕИ на недостижими висини

(Продължение от миналия брой)

Поредното писмо на моя тъй сърдечен и искрен опонент в наченалата се дискусия за начина, по който трябва да се изразяват и да пишат философите, за езика на съвременната и класическата академична философия и пр. – ред любопит-ни въпроси започнахме да обсъждаме в тази така интересна дискусия! – та поредно-то писмо на докторанта от СУ Николай Узунов го публикувах онзи ден, в неделя, съвсем прясно-прясно, ето тук: И гонете момите, докторант Узунов – разбрахме се, нали?!. Тогава написах съвсем кратък коментар към туй писмо, но същински отговор на многоучения ми опонент така и не написах – наложи ми се да мине из-вестно време, за да успея да осмисля тъй дълбоките забележки на събеседника ми, който напоследък явно няма по-голяма грижа от тази да ме научи как следва пра-вилно да мисля. Туй за момите, дето е в заглавието, които препоръчвам на г-н док-торанта да ги гони, е мой съвет към него предвид младостта му, щото все пак в живота на всеки човек би следвало да има, според възрастта, известни приоритети, свободно избрани, разбира се, е, аз като философски консултант си позволих да му дам този ценен, по моя преценка, съвет, спрямо който въпросният импулсивен док-торант Узунов набързо реагира ето как, и то в цели две писъмца, което, апропо, показва, че наистина съм уцелил болното му място:

Вижте, аз какво ще гоня или няма да гоня, хахаххаа, по-добре не го мисле-

те. Вие подгонете някой добър специалист, който да ви помогне... ;-) Подгонете и някой, който да ви даде една разбираема "История на философията" за да си за-пълните празнините във философското образование. С ваша книга имах нещастие-то да се сблъсквам и не желая повече да чета "гениалните" ви мисли, стига ми че от време на време се подлъгвам да отворя сп. ИДЕИ.

27

Г-н Грънчаров, виждам че явно онова, което се нарича "нормално" отдавна е изчезнало във вас. Знаете ли, мога да ви оставя номер на някой добър специа-лист, който ще ви помогне. Ще се опита да ако не да ви излекува, то поне да намали честотата на пристъпите и изблиците ви! :) Ще го направя съвсем благородно, поне-же не съм лош човек и защото някак ми е съвестно човек като вас да се излага на стари години.

Моля ви, потърсете помощ. Добра психическа помощ. Нещо се е случило с живота ви, което явно му е навредило доста. Може би в град като Пловдив това не може да си проличи и да се забележи; може би там влизате в ролята на особняк, но всичките хули, които изсипвате за хора, които не познавате, за образование, от което нищо не сте научил, са ми някак жалки и ми простеят.

Вижте, да бяхте на 20-25 години и да играете подобно клоунади, да си има-те блог и да наричате достойни хора "плазмодии" някак би било разбираемо, но вие сте възрастен човек, предполага се, че дори се водите "зрял". А цялата ви злоба и агресия са някак... жалки (съжалявам, че се повтарям)! Замислете се за специалист, може би все още съществува надежда за вас...

Бъдете здрав, наистина се притеснявам за вас. Отново ви казвам, бих по-търсил някой добър лекар и ще му оставя координатите, които ми изпратихте. Може би все още има надежда за вас... Може би???

Та това ми пише драгият г-н Узунов. Загрижил се е изведнъж за моето

здраве, която грижа е характерна за хора, които трудно приемат или направо не приемат различната личност, личността, която не е като тях. За такива хора е харак-терно това, че всичко, което не прилича на тях самите или не мисли като тях самите, се възприема като "ненормално", сиреч, такива хора възприемат самите себе си като "норма за нормалност", един вид се възприемат като идеален образец. Подоб-ни странности може да са твърде разпространени в нашата тъй оригинална (в срав-нение с останалото човечество) българска народна природопопулация, но те са непростими за човек, който има претенцията ако не да е философ, то поне да е "занимаващ се с философия", сиреч, да е що-годе компетентен в сферата на фило-софията човек. Както и да е, г-н Узунов има твърде интересен характер, който явно му пречи, щото неслучайно народът го е казал, нали си спомняте, казал е поне това "Език мой – враг мой!", но това са вече субективни неща, проблемни за самия г-н Узунов, те мен специално, въпреки човеколюбието ми, не ме вълнуват чак толкоз, щото именно са си негови лични проблеми. Но в писмото му, онова, голямото, писа-нето на което той е вложил цялата си душа и страст, има доста принципни моменти, по които си заслужава да се изкажа, да кажа как аз виждам нещата и как аз мисля; все пак ми се ще да обсъдим тия значими въпроси по-основателно, както подобава, те заслужават това, с оглед също така и дискусията ни да бъде ползотворна (аз най-вече за това се вълнувам, това за мен е интересно, а не толкова какви оригинални мисли изразява въпросният г-н Узунов – той може да си мисли каквото ще, той може да се излага колкото си ще, всичкото това си е лично негова грижа!). Между другото той тогава ми написа две писма, аз публикувах веднага и двете, ето първото, а това, второто, на което особено искам да отговоря, е публикувано ето къде: Убийствено писмо, в което съм наречен "философски Сашо Роман", "философствуващият Азис" и дори "философският еквивалент" на Митьо Пайнера!. Та тази сутрин ми се ще набързо, според времето, с което разполагам (имам първи час в училище и разполагам с около 40-тина минути), да отговоря все пак на моя тъй оригинално мислещ опонент; ето какво успях да му кажа:

28

Драги ми г-н Узунов, Ще ми се все пак да Ви отговоря малко по-внимателно на двете писма, кои-

то ми написахте, щото съм Ви благодарен за ценните мисли, с които имахте добри-ната да ме дарите! Засягате много въпроси, не зная дали си давате сметка колко са важни те, видно е, че философската класа при Вас си личи, което ме ласкае, щото явно сте решили тъкмо мен да осените със своята мъдрост – въпреки моята "фило-софска необразованост", въпреки "чалга-равнището" ми, въпреки това, че във Ва-шите тъй проницателни очи моя милост изглежда на някакъв илюзорен "философски Сашо Роман" или, тъй да се рече, на някакъв "философстващ Азис" – Вие дори незаслужено ме възведохте до онтологичния ранг да бъда "философски еквивалент" на самия Митю Пайнера, което тъй незаслужено ме ласкае (известно е, че въпрос-ният Пайнера се възприема от народа като идол, като народен трибун, като изрази-тел на народните чаяния и прочие. Но това все пак са подробности, възприемайте ме както си искате, той моята личност, ако се позамислите малко, ще откриете, че не е чак толкова интересна – безусловно, аз мога да си бъда какъвто си искам, какъвто ми харесва и пр., имаме свобода, а пък всеки нека да ме възприема както си иска! – та затуй ми се ще да засегна някои по-важни и съществени въпроси. Ето примерно кои – каквито са във моето възприятие. (Апропо, мен също така слабо ме вълнуват особености на Вашата личност и на Вашия характер, Вие също си бъдете какъвто искате, а това за момите, дето наистина трябва да гоните на Вашите години, не е чак толкова обидно, както сте го възприел, та чак ме карате да ида да се прегледам при психиатър, то че млад човек трябва да гони момите, си е съвсем естествено, то си се подразбира, а пък, от друга страна, ний, по-зрелите хора, винаги най-доброна-мерено даваме на младите каквито си искаме съвети, а дали ще имат разумността да се възползват от съветите ни, си е отделна работа!)

Първо, да имате много здраве от мен, но Вашите опити да определите на-чина ми на изразяване като "каруцарски", като "хамалски", че съм се бил изразявал като "ония там от простолюдието" и по този начин съм бил унизявал величието на философията, всички тия ваши напъни, други ми г-н Узунов, се дължат просто на Ваша субективна и кой знае на какво дължаща се ненавист към мои изяви и в крайна сметка към моята личност, която, повтарям, е суверенна колкото всяка друга лич-ност и затова би следвало да Ви вълнува съвсем слабо (стига да искате все пак да бъдете човек, който запазва едно що-годе философско ниво, ала, за жалост, до този момент това съвсем не Ви се удава!). Простете, други ми г-н Узунов, но на моменти се държите като... ощипана мома, това съвсем не е мъжко поведение, да не говорим за всичко останало. Ний двамата с Вас лично и на живо не сме се виждали, тъй че една такава странна ненавист спрямо моята личност, която Ви води до абсурдното държане на моменти да пищите като ощипана мома, за мен лично е израз на крайно неразумно и недостойно поведение, непривично за мъжете. Първо, значи, Вие се самонавивате и се опитвате да си повярвате, че езикът ми бил "каруцарски", без при това да привеждате нито едно доказателство, щото ако моят език беше "каруцарс-ки", излиза, по Вашето разбиране, каруцарите у нас се изразяват явно твърде фило-софски, дори литературно, имат доста богат език, е, на моменти аз, като свободен мислещ и пишещ човек мога да си се изразявам както искам, примерно, мога да пиша както би писал, ако можеше да пише, един завършен простак; това интелиген-тните и духовити хора, разбира се, го могат, но това, простете, съвсем не ги прави простаци в истинския смисъл, надявам се схващате, че тия неща се намират на различни и несъвместими онтологични нива: това, че един умен и артистичен човек,

29

подобно на актьор, се държи като простак и играе ролята на простак, съвсем не го прави простак, нима не Ви се удава да разберете това?

По същия начин ако нещо на вас лично, поради някакви Ваши лични емо-ции, Ви изглежда някак, това съвсем не гарантира, че това нещо наистина е такова, както Ви изглежда, тия неща са съвсем елементарни, те се разбират от всеки човек, би следвало да се разбират и от така изтънчен в мисленето човек, какъвто подобава да бъде един аспирант или докторант по философия като Ваша милост. Но, просте-те, имам чувството, че Вие, въпреки образоваността и начетеността си, сякаш не разбирате тези така прости неща, поради което ужасно сте се подвел, поради което, простете още веднъж, крайно много се излагате. Просто бих си позволил да Ви посъветвам да се абстрахирате от тази емоция към моята личност, която извира от тъй чистото Ви сърце, емоциите в случая, особено ако са такива зли, ако са емоции на ненавист, силно пречат, ето, попречили са на Вас, т.е. довели са Ви до положе-ние да почнете на обитавате един странен свят, в който философ като мен Ви изг-лежда като "философски Азис", като "философстващ Сашо Роман" и пр. Това, че на Вас лично, да речем, кой знае защо Ви се ще това да е така, съвсем не го прави така, нали ме разбирате донейде, опитайте де, не е трудно да се схване, особено пък от толкова напреднал в мисленето човек като Ваша милост.

Това беше първо. Второ, също тъй значимо: това как моя милост разбира философстването, неговия смисъл, как на базата на това моя милост се изявява, какво аз правя, с какво се занимавам и прочие – това са все мои суверенни права, аз мога да мисля всякак, да пиша всякак, аз мога също така да си правя клипчета, в които да казвам съвсем открито какво мисля по този или онзи въпрос, по какъвто си искам въпрос, т.е. тия неща са все мой избор за личностна и публична изява, и никой тук не би могъл да ми се меси, да ми казва какво било "правилно" или "непра-вилно", щото това е моя личностна сфера на изява, за всичко това аз поемам пъл-ната отговорност, бидейки свободен и отговорен човек. Е, на Вас това или онова не Ви било харесвало, ами то е съвсем естествено, Вие сте различен човек, имате различни представи, Вие, разбира се, се държите по друг начин, ето, аз изобщо не Ви се меся в тази сфера, правете каквото искате, дръжте се както искате, бъдете какъвто щете! (Туй за момите беше весела задявка, шегичка, опит за разведряване на обстановката, нима ме намразихте още повече за това?!) Най-интересно обаче е това, че Вие си позволявате да давате оценки, които дискредитират Вас самия: примерно, сам признавате, че не сте чел моите книги, а пък си позволявате да дава-те глобална оценка на всичко, което съм написал, при това... без да се го чел! ("С ваша книга имах нещастието да се сблъсквам и не желая повече да чета "гениални-те" ви мисли.") Да речем, сте имал злочестината да попаднете на моя книга, която наистина няма "гениални мисли", но разбиращият и смисленият човек би могъл да предположи, че тъй като писането и изразяването на мисли е Божия работа, какво пречи, да речем, Бог да е благоволил да ме вдъхнови и чрез моите уста да изрече, в някоя моя друга книга, и някоя ако не гениална, то поне заслужаваща си да бъде прочетена мисъл?! Учен и образован човек като Вас да прави такива глупави заклю-чения от рода на това – "Аз не намерих нито една гениална мисъл в тази книга на Грънчаров, ерго, не си заслужава да чета никоя негова книга!" – простете, драги ми г-н Узунов, е непростимо за човек от Вашия тъй висок умствен и духовен, да пред-положим, ранг.

Да, ама ето, Вие се излагате без да Ви мигне окото, примерно, ми препо-ръчвате че било трябвало "да запълня", видите ли, "празнините във философското си образование", при положение, че Вие не сте чел моите книги, как тогава изобщо

30

успяхте да доловите такива "празнини"?! Апропо, това за "пълненето" на някакви "празнини", издава, че Вие самият съвсем не разбирате какво е това образование, още недолюбваният от Вас Сократ – предполагам недолюбван колкото недолюбвате мен самия, щото моя милост се възприема като ученик на Сократ! – та още Сократ е казал, че обучението е запалване на пламък, а не "пълнене" на каквото и да било. Излиза, позволете ми да заключа, че Вие самият в някакъв смисъл сте жертва на едно несмислено и погрешно устроено образование, ето, тия дефекти във Вашето образование сега си дават отражението, дотам, че Вие не можете да възприемете и да оцените по достойнство един такъв феномен на съвременното българско образо-вание, какъвто е моя милост – с цялата моя разностранна дейност по просвещаване на "простолюдието" (във Вашата представа) в истините на философията. Изразявам се така помпозно за да Ви подразня, не ми се връзвайте чак толкоз, аз има този обичай, аз обичам да дразня дадени хора, да разклащам по този начин представите им, по този начин им помагам да видят нещата в друга светлина.

Имам още много да пиша, но за жалост времето ми за писане тази сутрин изтича. Може тия дни да продължа писмото си, да напиша втора част, щото искам да засегна още няколко принципни момента. Разбира се, съветвам Ви да преосмислите позицията си в светлината на дотук казаното, щото имам намерение да публикувам нашата тъй гореща полемика в следващата книжка на сп. ИДЕИ, тъй че постарайте се да изглеждате по-достолепно, но, моля Ви, постарайте се също така да не загу-бите искреността си: Вие до този момент сте крайно искрен, казвате каквото мисли-те, не се преструвате, пишете "от душа и сърце", за което съм Ви много благодарен. Така трябва да се пише, ето затова и Ви отделям внимание, иначе изобщо нямаше да Ви обърна внимание. Както и да е. Хубав ден! Чао, и до нови срещи!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Имат ли българите изобщо нужда от философия, сиреч, от идеи, от ценности, от морал, от мислене?

Ето няколко интересни по моя преценка коментари под публикацията със заглавие Отговор на писмото на тъй многоучения докторант Узунов, който въздигна нашата полемика около сп. ИДЕИ на недостижими висини, които могат да се възприемат и като участие в започналата вече дискусия, свързана с това каква философия е нужна на съвременните българи – и имат ли те изобщо нужда от фи-лософия, сиреч, от идеи, от ценности, от морал, от по-качествено мислене и пр.; та ето какво пишат тия хора:

Анонимен каза: Узунов е прав, Грънчаров. Истерическите ви вопли срещу него не могат да променят това. Анонимен каза: Той пищял като "ощипана мома"??? Е гати тъпия аргумент!!! Е гати идиотизма! Грънчи, ако теб тъ ущипат, шъ изревеш като какво, като "мома", като магаре, или като лъв. Това е един идиотски турцизъм, останал от времето на тъпите комуняги, които така сваляха момите, чрез щипане! Иначе са цани че е Философ. Ти не си фило, ти си гнилософ!

31

Мария Василева каза: На мен лично г-н Узунов ми се вижда доста задръстен и подвластен на някакви си там правила... Нека си ги спазва той самия, ама да кара и другите да ги спазват е доста самонадеяно и типично за млади начинаещи в някакво поприще. Те, младите, се смятат за много велики често и се възгордяват до само-забравяне от собствените си постижения в правенето на кариера. Всички в някаква степен сме минали по тоя път, считайки се за единствени и безпогрешни носители на прогреса. Това не го оневинява изцяло, защото в отношението му към неговия колега Грънчаров има прекалено голяма доза подигравки, агресия, присмехулство, недобронамереност, което ме кара да се съмнявам в ценностната му система на млад докторант-философ. Възпитаните хора са внимателни и толерантни към всеки! Жалко че се изложихте така, г-н Узунов и както е типично за нас, българите, нена-виждате някой, който постига успех, добър е, щастлив и уверен в себе си. Иначе защо да го мразите? На вас лично с какво той ви пречи? Учете и Вие хората, щом сте компетентен, направете поне едно видео, ние, не-философите, ще си изберем по-човечния и по-полезния – и ще се обогатяваме чрез него.

Докажете се и пред хората, не само пред студентите в университета. Ус-пех!

Мария Василева Анонимен каза: Зад втория анонимен се крие директорката С. Анастасова А. от Америка каза: >>> Xa-xa-xa >>>

Г-н Грънчаров, виждам че явно онова, което се нарича "нормално" отдав-на е изчезнало във вас…

Ха-ха, смях! Но на следващото още повече: Вижте, да бяхте на 20-25 години и да играете някак би било разбираемо,

но вие сте ВЪЗРАСТЕН ЧОВЕК, предполага се, че дори се водите "зрял". Тук (USA, Australia) възрастен (elderly) се нарича някой над 75, 102 годишни

карат коли... Това сукалче не се усеща и ще си преебе младостта, както го е подкарал... По-надолу не четох младежа, наистина нямам време... Що се хабиш да му

отговаряш? "Сравнявайки типа философстване, който, да речем, у нас се свързва

вече с философското списание ИДЕИ с телевизионната чалготека "Планета"… Това сега го видях, как може тоя имбецил да те свърже с чалгата, нима си

споменал чалга някъде?? А. от Америка

Какво да правя, обичам свободата, обичам и истината, това са си мои лични мании!

Вчера сутринта започнах да пиша един сериозен Отговор на писмото на тъй многоучения докторант Узунов, който въздигна нашата полемика около сп. ИДЕИ на недостижими висини, но тъй като не ми стигна времето, не можах да го завърша, не можах да засегна всички важни и заслужаващи внимание моменти, поради което обещах да продължа писмото си, да го допиша. А самото писмо на моя наистина многоучен опонент съм го публикувал под заглавието И гонете момите,

32

докторант Узунов – разбрахме се, нали?!; заглавието е такова, понеже си позво-лих в първата си реакция на неговото писмо под формата на кратък коментар да му дам един такъв душеспасителен съвет, заради който той, предполагам, ми се обиди още повече; както и да е, аз му предлагам да остави обидчивостта си настрана, а да се опита да се държи малко по-солидно, щото сме започнали една дискусия по твърде важни и сериозни въпроси. Впрочем, имам вече реакция на докторанта Узу-нов на написаната вчера първа част от писмото ми, за разведряване Ви я предста-вям в нейния съвсем неподправен, автентичен вид:

Е, г-н Грънчаров, очаквах повече от вас. Хахахаха, какви са тези аргументи за "ощипана мома" – това всяка втора клюкарка пред столичен блок, докато шлюпи семки, би могла да го употреби. Хахахаха, проявете малко повече креативност. В предходните писма се справяхте по-добре със злобните си коментарчета по мой адрес и по адреса на професори и други светила в науката и философията. И ако трябва да търсим ощипаната невеста, то едва ли аз пропищях из интернет как съм наричан "философствуващия Сашо Роман" – замислете се малко кой го играе на ощипана невеста. Така, явно помощ няма да потърсите, а ще ме препращате единс-твено към псевдонаучните си трудове. Да, разбрах вече, че и вие сте писал и публи-кувал. Ясно ми стана. Недейте ми навира книгите си повече.

Относно толкова свободната ви личност, г-н Грънчаров, на която хвърляте един ренесансово-хуманистичен апотеоз, вижте, вие сам сте си избрал да го играе-те публична личност като редактор на списание и мома с блог (колко гнусно е да си блогър, продължавам да го твърдя!). Така че не се учудвайте, че някой ще изразява мнение (хубаво или лошо) за вас. И вие като една ЗЛАТКА (защото феноменът Грънчаров е не само философствуващ Сашо Роман, той е продукт на т.нар. злат-щина, която се шири в България) сам сте избрал да заставате с дела и действия в публичното пространство, ами, тогава хората трябва да оценяват по някакъв начин действията ви. Кой е казал, че всички трябва да ви пишат колко сте велик? :) Че вие не може да получите научно признание за една мижава притурка на сп. ИДЕИ, с която толкова ми парадирахте в предходните писма? :)

Хайде, г-н Грънчаров, стига сте пищял из блогчето си как са ви наричали с различни епитети. Замислете се вие как обиждате хора, които не познавате. Ако живеехме в нормална страна, тези хора, които вие обиждате и унижавате, спокойно биха ви осъдили. А пък и самият аз досега не съм ви чул да нападате конкретно някой преподавател/професор и открито да го наричате плазмодий, напротив, вие си имате някакво събирателно понятие и така бягате от отговорност, защото нападате университетските преподаватели, но и никой конкретно. А затова се изисква сме-лост. Смелост, г-н Грънчаров, а не напразно джафкане из блога си. А и все още никой не знае дали не сте бил агент на ДС, хахахахаха, против "изми"-те също плю-ете само общо.

Предложението ми да ви помогна с намиране на добър специалист все още е в сила. :)

Поздрави! Докторант Николай Узунов

А ето сега продължението на моя отговор, в който съвсем вкратце ще оха-

рактеризирам и горната така простодушна, дори сърдечна реакция на многоуважае-мия ми опонент и тъй безкомпромисен, както сами се убеждавате, критик, заслужа-ващ на това основание да бъде определен като същински феномен в полето на тъй многострадалната българска философия; както и да е, ето какво успях да му напи-

33

ша, щото въпросите, по които си заслужава да се пише, са наистина много и при това са твърде важни:

Драги ми многоучени докторант Узунов, Все пак искам да продължа писмото си, щото държа да засегна наистина

важните и съществени моменти в нашата (благодарение на Вас!) тъй епична поле-мика. Това, което вече ми отговорихте, на мен лично ми говори, че Вие или съвсем не умеете да разграничавате истински важното от маловажното и също така същес-твеното от несъщественото, или пък продължавате да сте заслепен от една глупава ненавист, която Ви пречи да осъществите такова едно просто разграничение. Бих си позволил в тази връзка да Ви препоръчам да направите нещичко с оглед да спрете да се излагате чак толкова, щото нашата полемика вече придоби, смея да заявя, не само публичен, но дори и епохален и епичен характер в своята многозначна, но в някакво отношение и скандална смисловост (да употребя и аз една учена дума, щото като се изразявам все човешки и просто, ето, Вие сте започнал да ме възпри-емате като съвсем прост, като "каруцар", "хамалин" и като какъв ли не още!). За мен обаче е интересно народът (по Вашата тъй изискана терминология "простолюдие-то") да види непосредствено колко струват във Ваше лице неговите собствени най-елитни нáучни представители, да види доколко представители на нашата тъй наре-чена нáучна общност умеят да разговарят и да спорят, как го правят, доколко изоб-що имат известна култура не само на нáучната дискусия, но и на съвсем обикнове-ното човешко разговаряне и обсъждане.

Тук искам дебело да подчертая, че Вас лично съвсем не Ви възприемам като типичен представител на упоменатата наша многострадална нáучна общност, не, опазил ме Бог да допусна такава непростима грешка, не, няма такова нещо, Вас лично аз Ви възприемам като уникален и твърде оригинален феномен в средите на тази общност, който въпреки това обаче успява да представи и то в концентриран вид най-отвратителни черти на същата тази нáучна общност, която доста, съгласете се, е деградирала в нравствено отношение, особено след като преживя идеологи-ческия диктат и терор в паметното време на комунизма, заедно с цялата му поце-луйковщина и подлизурковщина пред силните на деня. И ето, оказва се, във Ваше лице, кой знае защо – това наистина е феноменално, щото Вие, доколкото сте млад човек, явно сте някакъв продукт на тази въпросна нáучна общност и система – днес имаме възможността да се любуваме на нейната наистина феноменална нравстве-на и човешка, тъй да се рече, квинтесенция. Затуй аз лично съм крайно впечатлен и поразен, поради което, в своя си обичай, вече проявявам силен, неугасим изследо-вателски инстинкт, на което се дължи вниманието ми към всичко това, което Вие благоволявате да кажете (напишете).

Та да си закръгля мисълта: не, Вие не сте типичен представител на няка-къв самопровъзгласил се интелектуален елит на нацията ни, не, това не е така, това не е истина, Вие, с извинение, сте нещо съвършено друго, независимо от претенци-ите Ви, а пък аз иначе съм длъжен тук да подчертая, че нашата същинска научна (без ударение на първото á) и също така философска общност има свои най-елитни представители, които аз познавам и които уважавам, примерно тук си позволявам да изредя имената на философи-личности от висок духовен мащаб като Цочо Бояджи-ев, Калин Янакиев, Любен Сивилов, Здравко Попов, Георги Каприев и някои други, които обаче сякаш са изключение на фона на цялата посредственост, която царува и господства в нашите нáучни и "академични" общности; тия хора с висок духовен, интелектуален и нравствен потенциал, са истинска антитеза на царящите в тия

34

общности ниски нрави, които по някакъв загадъчен начин Вие лично успявате тук да ни представите в цялото им пищно великолепие, за което съм ви тъй благодарен, да, много Ви благодаря! Аз всъщност и затова разговарям и споря с вас, щото ми се ще да продължите да покажете всичко онова, що таи душата Ви, едно такова само-разкриване, както сам се убеждавате, погледнато от този ъгъл, има голям научен, екзистенциален и какъв ли не друг смисъл.

Тъй че имайте добрината да признаете, в светлината на току-що казаното, че моя милост изобщо не отъждествява ония същите "академични" плазмодии, за които подхвърлих по-рано, с цялата наша общност, не, такова подвеждане под общ знаменател на мен лично ми е съвсем чуждо, нищо че Вие лично тъй старателно се опитвате да ми го пришиете. Което, признайте, е доста подличко от Ваша страна, драги ми докторант Узунов, нима не го усещате?! Блазе Ви ако не го усещате, но това, че не го усещате, е и страшничко, то говори за една ужасна безчувственост, която в очите на експертите може да се оцени като израз на ужасно израждане, като израз на крещяща нравствена деградация. Не зная точно, попитайте какво означава всичко това тия специалисти, които Вие така старателно пробутвате на мен, за да ме, видите ли, "спасявате", попитайте ги, те всичко ще Ви кажат и много ще Ви по-могнат, за да се възприемете по-реалистично, щото за момента моето впечатление е, че витаете в някакви облаци, а човек на Вашата възраст въпреки всичко е крайно време да стъпи на земята. В противен случай инфантилността и вятърничавостта ще Ви пречат и има опасност да опропастят най-хубавите години от живота Ви; второто средство за спасение са същите ония моми, които аз така благожелателно Ви препоръчах да гоните, те, момите, успяват да упражнят целебен ефект върху душите на младите мъже, това е аксиома, нищо чудно и точно заради това изобщо да съществуват въпросните моми, е, женският пол изцяло де (възприемете това като безобидна закачка, не се тормозете да ме обвинявате след това в каквото се сетите).

Та сега да се върна на темата си – след това необходимо отклонение. Виждате, съм доста загрижен за да прецизирам всичко, всяко нещо да го сложа на точното място, щото Вие пък правите всичко възможно всичко да объркате, да изо-пачите, да изривите и прочие, и това се забелязва с просто, невъоръжено око. Та ето един следващ важен по моя преценка момент, по който държа да изкажа пози-цията си. Щото всичко останало е изцяло несъществено, има глупава политическа основа, имам предвид Вашите безобидни задявки относно моето минало, дали съм бил дисидент преди 1989 г., аз за тия неща, върху които Вие държите да пренесете разговора, Ви препоръчвам да се обърнете към моята в някакъв смисъл и автобиог-рафична книга, където всичко съм казал, и учен човек като Вас може да задоволи напълно перверзния си интерес. Определям като перверзен такъв един интерес към личността, щото наистина е извратено да се мъчи един учен човек като Вас да бяга от същинските, от важните въпроси, да се занимава с дреболии, само и само да угоди на политическата си маниакалност (разбрахме, че мразите свободолюбието, което пък, схванато адекватно, показва, че имате ярко изразени комуноидно-комунистически пристрастия, това не може да се скрие, но то си е Ваш личен проб-лем и мен специално слабо ме вълнува това какви политически симпатии имате, имате си право да бъдете ретрограден колкото си искате, само, разбира се, мен да не се опитвате да карате да мисля като Вас, щото аз такъв упадък, естествено, няма как да го допусна!). И тъй, да се върна на истински важните въпроси (след и това необходимо отклонение).

35

Всъщност най-важният момент от нашия спор, около който всичко се върти, е този: имат или нямат право философите да пишат и да се изразяват свободно – или би трябвало да използват някакъв унифициран, стандартен, "нáучно-приемлив", "псевдоакадемичен" и прочие език. Дали философските духове трябва да бъдат тикани в някакъв калъп, или трябва да бъдат оставени на свободата си? – този според мен е същинският въпрос. Вие сам подхвърляте "крещящи примери" в туй отношение, примерно "тъй възмутителния варварски език" на Мартин Хайдегер и прочие, но е учудващо как не можете да осмислите проблема в неговата цялост, ами се оплитате в него като петел в кълчища. И понеже сте овладян от някаква глупава страст, се опитвате да ми припишете, че моя милост специално била използвала някакъв "вулгарен и циничен език", което само показва, че сте жертва на ужасен предразсъдък, а най-вече показва това, че просто не сте чел моите книги, сиреч, че Вашата представа за моя начин на изразяване е напълно невярна, неадекватна, изфантазирана, щото сте се вманиачил да ме представяте за какъвто не съм, за какъвто, предполагам, Ви е угодно, кой знае защо, да бъда представен, един вид окарикатурен и пр. Това са глупави страсти, драги ми докторант Узунов, заради които се поставяте в неудобно положение: примерно да твърдите неща от сорта: "Аз не съм чел неговите книги, и нямам намерение да ги чета, но знам, че езикът, на който са написани, е... вулгарен и циничен!". Изпадате в смешното положение на оня наш марксист-ленинец, който, без да е чел нищичко от Джордж Сантаяна, на едно събрание на нáучната общност си бил позволил да се провикне ето как: "... тая им-периалистическа мръсница Санта Яна", той, горкият, си помислил, че философът Сантаяна е... жена, един вид е някаква Санта Яна ("Света Яна")!

Та и Вие, докторант Узунов, се излагате като тоя комунистически катил, ко-ето показва, че въпросните стереотипи са още живи, ето, Вие сте се оставил да бъдете тяхна жертва – въпреки всичките Ви претенции. И въпреки кухото Ви само-чувствие: истински ерудираните хора не се пъчат като Вас, не се тупкат по космяса-лите гърди, не вирят носовете си както Вие без неудобство го правите, а са съвсем скромни, примерно... като мен! :-) Да, така се държим ний, дето имаме някакво съ-ществено и интимно отношение към философията – за разлика от псевдонаучния и псевдоакадемичен нагъл рояк от мухи, който кръжи около нея; за разлика от цялата тази псевдонаучна и псевдоакадемична измет, която изнемогва от скука и затова се самоизяжда в наште академии и университети. А иначе аз обосновах позицията си по въпроса за напълно свободното изразяване в сферата на философията: всеки пише както и доколкото може.

Изобщо следва да се знае и признае, че философите биват два вида: таки-ва, които умеят да пишат, и такива, които с исполински мъки се мъчат да пишат; тия, дето умеят да пишат, нека да си пишат както искат, те са богоизбрани и боговдъхно-вени, а пък тия, дето се измъчват да пишат, ала Бог не ги е осенил с талант, техните мъки наистина не са за завиждане, поради което някои от тях, човешко е, да са се крайно много изтормозили и озлобили. И затова постоянно пищят именно като ощи-пани моми когато някой философ почне да пише както смята за необходимо, именно свободно, щото писането е изразяване, сиреч, пряко зависи от онова, дето се таи в дълбините на душата. То не е като да си избираш костюм или гащи, да, не така се избират стиловете на писане, драги ми Узунов, то е съвършено друга работа, не са работите както Вие си ги представяте; защото при това Вие е опитвате да натикате всички философи не само в еднакви сиви костюми китайска кройка, ами дори се мъчите да ги натикате в някакви съвсем безлични униформи, което, съгласете се, е

36

крайно тъпо: философията никога няма да заприлича на казарма, това Вашето, простете, са пълни глупости!

Хайдегер е писал както е трябвало да пише, щото такива мисли е трябвало да изрази; Хусерл си е писал по своя си начин, е, на Вас лично Ви импонира писане-то на Хусерл, макар че, бъдете спокоен, колкото и да се опитвате да имитирате Хусерл, Вие лично никога няма да успеете да пропишете като него, а вечно ще си останете негов преводач (ако станете обаче добър преводач, това все пак е нещо, не се мъчете да пишете, а превеждайте, има смисъл в това, достойно е, не е обидно човек, дето не може да пише, да е поне добър преводач!). Сартр е писал по свой начин, Камю – по свой, въпреки близостта на идеите им. Витгенщайн е друг случай, Ясперс пише по ясперсовски, а пък – тук ще кажа нещо, за да Ви ядосам съвсем, щото ми е интересно как ще го преживеете! – Ангел Грънчаров пък пише като себе си, и не ще никому да подражава. Всеки пише както и доколкото умее, недейте, драги ми Узунов, да стреляте по пианиста: той толкова може! Аз наскоро казах съ-щото това на друго място и ми беше крайно интересно да видя доколко другата страна ще съумее да асимилира какво казах; е, не успя да го асимилира, интересно ми е сега Вие, драги ми Узунов, дали ще съумеете да асимилирате казаното, щото Вашите претенции са големи; мен обаче ме вълнува покритието: до този момент обаче забелязвам само голи претенции, никакво покритие, за жалост.

До този момент Вие, за жалост, само подскачате като пале около мен и в несвяст повтаряте: "Абе, Грънчаров, вие чел ли сте Хабермас и Фуко?", "Абе, Грън-чаров, вие чел ли сте Платон?", "Абе, Грънчаров, вие знаете ли що е дискурс?", "Абе, Грънчаров, вие знаете ли старогръцки, щото аз вече от година го уча?!", "Абе, Грънчаров, вие съзнавате ли колко сте... неграмотен?", "Абе, Грънчаров, що не седнете да запълните празнините във философското си образование?" и прочие, и т.н., и так далее, и абракадабра. На мен ми е симпатичен този лай на някакво пале, даже с поведението си, не крия, ме веселите, но на моменти ми става и тъжно за Вас: примерно защото с такива изрази като "пълнене на празнини" (да оставим сек-суалния им подтекст, щото могат да се тълкуват в недотам пристоен и неблагоприя-тен за мъжествеността Ви смисъл) Вие най-малкото показвате, че съвсем не разби-рате точния смисъл на образованието: образованието и обучението не се свеждат до "пълнене на празнини", това, дето си е кухо, ще си остане кухо, с нищо не ще го запълниш, идеите и мислите не са вещи, та да могат да бъдат местени и трупани (някои идиоти пък наричат образованието "трупане на знания"!), същината на рабо-тата в тази сфера е съвършено друга, Сократ го е казал превъзходно каква е тази същина ("запалване на пламък"), разгаряне на огън е същината, огън в душата, вътрешен огън, който не опожарява, а причинява благодатна топлина, в която се зачеват и след това се раждат идеи, мисли и пр.

Да, може би знаете теориите на Платон и Сократ за "забременяването" при мъжете, за това, че и мъжете раждат, но за разлика от жените раждат не деца, а идеи, истини, мисли; да, децата на мъжете са едно безсмъртно поколение и пр. Та и тия сократови и платонови основни положения нима Ви се виждат "вулгарни" и "ци-нични", драги ми Узунов, ако Ви се виждат такива, явно сте съвсем зле, оставете тогава философията и се захванете с нещо друго, примерно с правенето на обуща, с шиенето на гащи и прочие, с каквото си искате се захванете, какъвто си искате бизнес захванете, в днешно време има доста възможности за това: що да се тормо-зите цял живот с философия, та това е непосилно! Важното е човек да е щастлив, драги ми г-н Узунов, някои може да са прости шивачи на гащи или обущари, ала да са значително по-щастливи от някакви си там, дето се напъват да стават доценти по

37

философия и след това цял живот ще са жив резил за студентите, ще стават жива подигравка! Е, не ми се обиждайте, това дали имате призвание за занимания с фи-лософия тепърва ще се разбере, имате още време, ала аз лично до този момент съвсем не виждам във Вашето поведение податки за това, простете, съвсем ме разочаровахте: аз лично с хора, дето имат известен талант в областта на филосо-фията водя съвършено други, безкрайно приятни, чудесни разговори, аз също така имам много ученици, които учиха или сега учат философия, с тях ми е изключително приятно да разговарям, а ето Вие се държите, съгласете се, доста странно за човек, дето има някакви претенции – и то таман в сферата на философията!

Та да не се окаже, драги ми докторант Узунов, че не аз, а Вие не познавате философията, че нямате нищо общо с нейния дух, поради което и се излагате без капка неудобство по този начин, пишейки, примерно, ето това: "Защото философия-та се пише на научен език. С неграмотния си коментар само показвате колко малко познавате философията, за която имате наглостта да пишете". Някои философи, драги ми Узунов, по някакви си свои цели могат и да пишат на "научен език", ала други пишат на съвсем философски език, философията, драги ми Узунов, е фило-софия, а не наука, философия значи "любов към мъдростта", та моите ученици знаят значително по-добре от Вас, претенциозния докторант, що е това философия: как "любовта към мъдростта" ще я натикаш в "научна форма"?! Е, има виртуози като Хегел и Вашият любимец Хусерл, де речем, които имат невероятни постижения в тази посока, но това, философстването, драги ми Узунов, не е лъжица за всяка уста, на някои се удава, на други не се удава, то е талант, то е гениалност, надявам се ме разбирате.

Прочее, своите разбирания за философията, философстването и пр., както и по великите въпроси на философията съм развил в моя лекционен курс по фило-софия, който носи заглавието Изворите на живота (с подзаглавие "Вечното в кла-сическата и модерната философия"), тя е издадена преди години от авторитетното издателство ИЗТОК-ЗАПАД, можете да се запознаете с моите мисли по тези въпро-си, щото е позор ерудиран философ като Вас, философ с претенции, да не е чел книга на... философска знаменитост като... мен! :-) Това е малък бъзик, докторант Узунов, зная колко чувствително сърце имате, затова, с оглед да възмъжеете, си позволявам да Ви подлагам на такива непоносими изпитания, те каляват душата и духа, за Ваше добро го правя! Надявам се след тази шега няма пак да се разревете като... ощипана мома! Бъдете мъж, докторант Узунов, това е най-важното, пък след това иде другото, нали така? Поне така твърди оня "урод" с философски претенции Фройд, вярвам, той е Ваш любимец, може да е всякакъв, но е казал някои истини, нали така? Пък и умее да пише, това не може да му се отрече, нали така? Или и той пише като... "каруцар"? Та той колко е "циничен" и "вулгарен", драги ми Узунов, нали така, ето че аз лично съм същинско цвете пред него, нали така, признайте го най-сетне де? Или Фройд е... "австрийският философски Азис" във Вашите очи, инте-ресно ми е какво мислите за Фройд, затова така подпитвам.

Та прочетете, информирайте се аз как виждам философията, може пък в крайна сметка да проумеете кой съм, какъв съм, "колко струвам", "колко пари чиня" и прочие тъй вълнуващи Ви неща за моята скромна особа. Щото, драги ми докторант Узунов, да се бъзикна още веднъж с Вас, щото сте тъй благодатен обект за бъзици: ами какво ще кажете, драги ми Узунов, ако по някакъв магически начин след някоя и друга годинка аз, да допуснем (изфантазирайте го де, не е трудно!), бъда признат от международната философска общност, книгите ми почнат да ги превеждат на разни чужди езици (фантазирайте де, опитайте, да видим дали ще се получи!), и тогава,

38

щото ний, българите, никога сами първи не признаваме нашите най-заслужили и даровити люде, та значи тогава Вам, драги ми Узунов, по ирония на съдбата, когато вече сте доцент, Ви се наложи най-сетне да прочетете моите книги, щото Вашите студенти, драги ми Узунов, почнат да Ви подпитват да кажете нещичко за "фило-софската звезда Грънчаров" (туй издевателство дали ще го преживеете, аз забравих да Ви препоръчам да пийнете успокоително, пийте го бърже още сега!), а пък се окаже, о, какъв кошмар, да се окаже, че Вие не знаете нищичко за моите идеи?!! Казах че сега фантазираме, експеримент си правим, с оглед да калим поне малко тъй чувствителната Ви душа, нали схванахте, тъй че не се тормозете излишно! Та да допуснем, тогава, когато сте вече доцент, Ви се наложи да изчетете моите книги, а пък защо, да допуснем, немилостивата съдба да не реши да Ви устрои и ето тако-ва едно пържене на ръжен: да речем, Ви се наложи да напишете... дисертация за моето философско творчество, а, ето това вече ще бъде направо непоносимо убийствена гавра за Вас!

Е, ако Вие лично няма да пишете дисертация за моите идеи, тогава да до-пуснем, някой Ваш даровит ученик нищо чудно да рече да пише такава дисертация, а на Вас, като учен, Ви се наложи да му бъдете научен ръководител – Вие това дали ще можете тогава да го понесете?! Само питам бе, драги Узунов, майтапя се, не ми се връзвайте толкоз! Е, стига, че ме е страх да не дойдете да ми отмъщавате с някаква... брадвичка, то ний, българите, с какви ли не глупости сме се прочули, при-мерно, цар и бодигард си избирахме за... премиери, та ще станем хептен за резил ако в близките дни, да допуснем, вестниците излязат с ето такива заглавия: "Обиден докторант от София съсече с брадва възрастен философ, който го обидил жестоко в блога си!" – брррр, взех да се плаша вече, дано не стигне нашата дискусия до такъв кошмарен и кървав край, но знае ли се, в България все пак живейм, ний, българите, сме способни на какви ли не подвизи и простотии?!

Имам още много неща да Ви пиша, и то все сериозни, но се поувлякох, пък се и поизморих, аз съм възрастен човек, драги ми г-н Узунов. Имайте малко милост към мен, стар съм, ето, вече съм на цели 55 години, дето се казва, на преклонна възраст съм. Казват, че младите като Вас били дължали известно уважение на ста-ри хора като мен, но както и да е, да не се оставяме на такива "омразни буржоазни предразсъдъци" каквито са изискванията на морала. Пък те дали трябва да важат за гръмовержци като Ваша пресветла академична милост, ето това също е проблем, над който си струва да се мисли. Искам да кажа, че е добре все пак да приключим нашата дискусия що-годе пристойно и достойно, щото иначе много ще се изложим, нали така, драги ми г-н Узунов? Аз предлагам известно помирение, въпреки че има-ме сериозни различия от най-различно естество. Аз даже предлагам с оглед да избегнем конфузите да пренесем дискусиите си на друга, по-пристойна плоскост. Факт е, че моя милост ще продължи да си бъде каквато иска, няма как да ме натика-те в някакъв коловоз, аз предпочитам да си вървя по свои пътеки и пътища. Аз също съвсем не ща да Ви променям, бъдете си какъвто искате, нали това е достойно, а, какво ще кажете?

Е, можем да спорим, но по-културно, да приемем, се поувлякохме, но нищо, и ний, философите, сме човеци, нали така, и нищо човешко не ни е чуждо, кой го беше пък казал това? Вие знаете много неща, бравос, работете, не се тормозете чак толкоз от това, че под слънцето има и такова списание като ИДЕИ – нали има място под слънцето за какво ли не, само за списание ИДЕИ ли да няма място? Пък напра-вете един ден и Вие едно свое списание, какво толкова, нека да има всякакви списа-ния, нека народът да чете каквото си иска. Направете си доцентско и професорско

39

списание, пишете на изискан "академичен" език, език не за простаци, не за просто-людието, а само за хора с изискани "академични" души. Е, историята един ден ще отсъди: ами ако коварната история реши да отсъди, че тъкмо ИДЕИ е било истинско академично списание, а пък разните доцентски писания и списания потънат под дебели слоеве прах в библиотеките? Вий това можете ли изобщо да си го предста-вите? Коварната история всичко може – какво й пречи да ни устрои и такава една непоносима за някои души изненада?

Хайде чао и всичко добро! Предложението ми да дадете един Ваш превод на текст на Хусерл за отпечатване в сп. ИДЕИ си остава, това е добър ход от Ваша страна за помирение – и за някакво извинение все пак, щото на моменти доста се оляхте. Но аз съм великодушен човек и зло не помня, а търся само доброто у чове-ка. Такъв съм си, такъв ме е направила философията, аз на нея комай всичко дължа – освен онова, което дължа на майка си и на баща си (Бог да го прости!). Та в общи линии това можах да Ви кажа, драги ми г-н Узунов, на своя тъй "вулгарен" и "цини-чен" и при това съвсем "нефилософски", а изцяло "каруцарски" и "хамалски" език. Така мога да се изразявам, така го правя – доколкото и както мога и умея. Не се сърдете, бъдете малко по-великодушен и Вие. За мен истината е свята, затова съм и така прям, дето се казва, "не цепя никому басма", за мен също така и моралът нещо значи, затуй и съм станал толкова ненавистен на толкова хора, ето, оказа се, и Вам съм станал, кой знае защо, така ненавистен, че съвсем не можете да ме пона-сяте. Това си е Ваш проблем обаче, аз не ща всички да ме харесват, добре зная, че това не може да стане, а ако стане, ще бъде грозно, тъпо, идиотщина някаква. Аз, признавам си, съм чепат характер и обичам много да дразня някои хора, това ми доставя известно удоволствие, но при това го правя по човеколюбиви причини: има всякакви темерути, които заслужават да бъдат подразнени, та белким почнат да вдяват, белким почнат да се променят малко по малко към добро, белким успеят да надмогват глупавите си страсти.

Идиоти у Нашенско колкото щеш, тук също така е пълно с разни самозван-ци, кухари, лъжци, празноглавци, малоумници, наивници, но има също и безброй наглеци, тарикати, мошеници, примерно доцентската "академична" гмеж нанася непоправими поражения на млади хора като Вас, това е нетърпимо вече, в учили-щата пък има една "учена" паплач, която доста поразии прави всекидневно, имам предвид сред администраторите най-вече, но и сред част от т.н. "изпълнителни" и "образцово-типови" учители, виж, свестен, скромен, стойностен човек, достоен чо-век, виж, личностите у нас са съвсем кът, но какво да се прави, за жалост, така е.

Е, аз не се примирявам с всичко това и водя ужасно тежки войни, опитвам се нещичко да правя, мъча се нещо да променя, да допринеса нещичко за да пот-ръгнат нещата към по-добро; често съм съвсем сам, помощ отникъде не се види, но какво да правя – явно такава ми е била орисията или съдбата. И мърморковци като Вас у Нашенско колкото щеш, бол са, с лопата да ги ринеш, драги ми г-н Узунов. Това е. Не е леко да си човек и личност у Нашенско, виж, урод да си – паметник ще ти построят. Най-мразени у Нашенско пък са свободолюбивите и правдолюбиви хора, към които имам претенцията да принадлежа. Какво да правя, обичам свобода-та, обичам и истината, това са си мои лични мании – и срещу тях "лекарство" няма: явно ще си умра с този недъг. Тъй стоят нещата при мен, гледам, че моята личност и моята съдба живо Ви интересуват. Опитайте се поне малко да ме разберете и не бъдете чак толкова строг. Но си бъдете какъвто искате и се дръжте както Ви харес-ва, това си е Ваша работа.

40

Успехи Ви желая! Толкоз. Да спирам, че както съм я подкарал, ще омръзна хептен на всички...

С поздрав: Ангел Грънчаров

Спорът със защитника на псевдонаучната, некадърна и импотентна доцентска "философия" доби вече гротескови форми

Сблъсъкът ми със защитника на т.н. "академична", а всъщност изцяло псевдонаучна, некадърна, фалшива, импотентна доцентска "философия", предста-вители на която "академична измет" щъкат във всеки български университет, имен-но спорът ми със знаменития докторант от СУ Николай Узунов, започнал около "езика и стила" на главния редактор на философското списание ИДЕИ, придоби вече изцяло гротескови форми: пламенният докторант без капка неудобство дезер-тира, избяга от спора по същинските и важни въпроси и се впусна в какви ли не лични нападки спрямо въпросната тъй дразнеща го особа, именно спрямо моя ми-лост. На мен обаче ми е интересно докъде може да стигне този учен човек в паде-нието си, затуй, воден предимно от изследователски интерес, продължавам полеми-ката си с него, опитвайки се да му помогна да се вразуми поне малко (човешко е все пак да помагаме да изпаднал в беда човек!). Ето последните изблици на докторанта Узунов, на които аз, воден, повтарям, от изследователски интерес, му отговарях, с оглед да му помогна да разкрие най-пълно душата си, а пък на тази основа и да облекчи поне малко непоносимите си страдания: Николай Узунов каза: Уважаеми, г-н Грънчаров ако исках да правя социологическо проучване върху мисленето на т. нар. "дасман" и опитите му за зараждане на мисъл из блог сферата, щях да правя дисертация върху "Битие и време". Чудя се защо смятате свой читател за представителна извадка? Аз бих могъл да дам на няколко професора (хора, които вие наричате "плазмодии") да си загубят времето с вашите текстове. Вие обаче ще кажете, че толкова посредствени мнения и коментари не ви вълнуват. Така че, ако сте искал да си изчеткате болното его и да ми покажете, че все пак някой чете блога ви, тогава добре, ще се направя, че съм ви повярвал. Стига да не пишете сам в блога си, на което няма да се учудя! Бъдете здрав и се замис-ляйте над нещата, които изпращате като аргументи! П.П. Грънчаров, нямам време за вас тези дни, за разлика от вас, аз обичам четенето и книгите и ще се възползвам от Народна (библиотека). Бъдете здрав и по-малко злоблив по празниците :-) Ангел Грънчаров каза: Е, радвам се, че ще четете тия дни най-после книгите ми! Приятно четене! Не забравяйте обаче и момите! :-)

С поздрав: Ангел Грънчаров Николай Узунов каза: Г-н Грънчаров, съжалявам че аз го казвам, но на вашите "книги" бе направено аутодафе преди няколко години. Мисля че дори наново да ги

41

изпратите към Народна библиотека, отново би ги сполетяла същата съдба! :) Дръж-те ме в течение на психичното ви здраве. Аз блогове не чета! ;) Ангел Грънчаров каза: Значи сте откраднал книгите ми от Народната библиотека и сте ги... изгорил!? Типично по комунистически. Не е зле да започнете да се лекувате от бесовщината, която Ви тресе тъй жестоко...

С поздрав: Ангел Грънчаров Николай Узунов каза: Защо се чувствате толкова ценен, че някой би откраднал ваши книги? Миришете ми на егоизъм и самовлюбеност. Те, книгите ви, висяха на маса с табела: "Народна библиотека подарява", но след като никой не им обърна дори грам внимание, публично ги аутодафираха за захранване на парното.

Крадат се само ценни книги. Вашите ще обидят човек и като подарък, о, чо-веко от подземието (за съжаление и в тази си роля само позьор)! Ангел Грънчаров каза: Здравейте, драги ми докторант Узунов,

Я помислете малко преди да дръзнете да твърдите една толкова тъпа ис-тория. Сигурен ли сте, че сте със здрав разсъдък – щом си позволявате да пишете такива тъпотии? Не фантазирате ли прекалено, измисляйки си тази сърцераздира-телна история за "аутодафираните" мои книги? Не вземате ли мечтаното за дейст-вително? Вие лично присъствахте ли на въпросното аутодафе? Хвърлихте ли лично Вие някоя съчка в него, за да се разгори по-добре пламъкът? Изиграхте ли от радост един казачок? Кажете, дайте подробности, толкова е умилителна тази Ваша фанта-зия...

С поздрав: Ангел Грънчаров Николай Узунов каза: Ех, Грънчаров, исках поне да ти предоставя лъжлива утеха, че книгите ти все пак някога са се появявали (и задържали за период от време) в библиотека. Как да ти кажа, че за една библиотека е срамно, унизително да прите-жава словоизлиянията на един болен човек. Някои луди поне са интересни (визирам Марта Абрамович, ако си я чувал), но ти не си и интересен. Ти си досадничък. Има-ме си вече един проф. Вучков, сега си имаме и теб. Както казвах, исках поне да те излъжа, че твоя книга се е появявала някъде. Ех, разобличи ме. Не сме го изгаряли, просто защото ти не фигурираш като автор в някоя библиотека, извън пределите на Пловдив.

Сега пък започна мен да обвиняваш в невменяемост. Пак ме разочарова. Очаквах да бъдеш малко по-начетен. В началото запасът ти от злобни коментари и хули към мен и университетски професори бе къде-къде по-цветущ. Ако си се изчер-пал, прочети нещо, запаси се наново с хули, с жлъч и давай – бълвай в блогчето си. Може би затова се нравиш някому... Може би? :) P.S. Образността на изказа ти е типично социалистическа. Ох, забравям, че ти с това си възпитан. Извинявай! ;) Ангел Грънчаров каза: Драги ми докторант Узунов, бих предпочел да ми говорите на "Вие" – липсва Ви моралното право да ми говорите на "ти". (Апропо, "Вие" се пише с главна буква, за Ваше сведение го казвам, щото май не го знаете – въпреки цялата си ученост!) Наистина Ви съветвам да потърсите лекарска помощ, щото сте доста зле. Не се владеете. Дори и чувството Ви за срам е изчезнало: всички тия

42

Ваши излияния ще ги пусна в блога, нима няма да се срамувате поне малко? Поне-же сте интересен феномен за изследване, показващ до какво нравствено ниво може да падне една жертва на образователната система като Вас (изцяло сгрешена, впрочем), та затова Ви обръщам известно внимание. Тъй че моля, ако това, дето бълвате сякаш в несвяст, Ви помага да облекчите душевните си терзания, продъл-жавайте все в този дух, облекчете душата си.

Впрочем, имам чувството, че Вашият разсъдък, драги ми докторанте, се е замъглил от таз пуста ненавист, написах Ви доста сериозно писмо, по което нищичко не сте казал, явно не схващате, което е опасен симптом. Ще станете за резил пред цялата философска гилдия – и пред цялото човечество. Ще Ви споменават един ден като пример за поведение, изцяло несъвместимо с манталитета на хората, занима-ващи се с философия. Философията е изтънчено духовна занимание, а не идиоти-зъм от вида, в който Вие се упражнявате. Разбира се, явно друго не можете. Опи-тайте се все пак да се концентрирате и да схванете за какво разговаряхме, какво обсъждахме, напрегнете всичките си душевни сили, за да проумеете това и се опи-тайте нещичко да кажете по съществото на въпросите.

Имам чувството, че това име "Николай Узунов" е ник, е кличка (да използ-вам любимия ви руски език), щом така грозно не си пазите достойнството. Схващате ли що е това достойнство, драги ми докторант Узунов? Впрочем, хрумва ми да изп-ратя целия ни диалог до Вашите ръководители (в катедрата и факултета), за да видят с кого си имат работа. Ей-така, ще ми се да разбера реакцията им. Аз съм изследовател. Обичам да експериментирам.

Та интересно ми е: нима не схващате колко много се изложихте – и про-дължавате да се излагате? Ако не го усещате, това вече наистина е феноменално. Вие сте загадка пред науката, по-специално пред психологията, драги ми докторант Узунов, Вие също сте и загадка с оглед на човешкия морал! Вие сте феномен, драги ми Узунов! Нищо чудно и други учени да се заинтересуват от Вас. Майчице, ами ако съм на прага на научно откритие, предвид това, че Ви открих за науката?!

С поздрав: Ангел Грънчаров Николай Узунов каза: Хахахаха, тъкмо мислех да си лягам след малко повече четене и какво откривам – писмо от вас! Невероятно! Знаете ли, като начало упот-ребявате врачански диалект, тук ви цитирам: "Ваши излияния ще ги пусна в блога, нима няма да се срамувате поне малко?" – една моя колежка от Враца говореше по същия начин. Хахахаха, поне да се не срамувате малко, а?

Свободен сте да пускате каквото си искате в блога. Вие първи нападнахте университетската система и хора, които не познавате. И как ги нападате – говорите общи неща, а нямате смелост да назовете кой или какво (с имена, г-н Грънчаров) толкова ви боде очите, че не можете да спите и обявявате университетската систе-ма за прогнила? имена? Но е трудно за плазмодии като вас да застане някъде и да говори открито. Не, вас просто ви е страх, че тези хора, които обиждате: 1. Струват повече от вас и 2. Дори да съберете кураж и да им кажете някакви неща в очите, пак ви повтарям (освен вашите роднини, т.е. читатели на блога ви), никой няма да ви обърне внимание.

Аз се излагам? Аз!? Искате ли да изпринтирам Вашето писмо, в което обиждате хора, които не познавате и го правите като завършен каруцар, та, искате ли, да го пусна из така мразения от вас Софийски университет?! Където, пак според вашите слова, съществуват някакви прогнили докторанти и едни професори, на които трябва да се подмазваме? Ще имате ли вие след това кураж да дойдете и да

43

защитите публично гнусните си и женски обиди, а? Това ви питам аз? Дори профе-сор Вучков назовава нещата с имена и не се страхува. Можете да изпратите каквото си искате на когото си искате, само се молете аз да не покаже вашите гнусни оби-ди, хахахаха. Сега шантажирате, а г-н Грънчаров? Типично женска реакция. Дори под жалките ви обиди бих сложил ваша снимка, за да знаят студентите какви хора се раждат в България. Хора като вас, които мразят студентите, мразят университетска-та система и мразят още повече докторантите и техните научни ръководители.

Хайде, изпратете каквото пожелаете на тази хора, които до вчера ми ока-чествявахте като "плазмодии" и нека не изваждам другите ви обидни епитети. изп-ратете им това, че аз съм горд, че познавам тези хора, горд съм с образованието, което съм получил и ще продължа да се гордея. Но никак не съм горд с такива инди-види като вас, които са се сврели някъде и обиждат останалите. :) Ще приветствам подобно ваше решение с две ръце. Може би тогава ние, хората които не мразим университета (като вас), ще ви пре-открием за модерната психиатрия :)

Желая ви всичко най-добро и приятни сънища. Не знам дали човек, упот-ребяващ каруцарски език и ниски епитети всъщност може да спи приятно?

"Философията е изтънчено духовна занимание, а не идиотизъм от вида, в който Вие се упражнявате. Разбира се, явно друго не можете. Опитайте се все пак да се концентрирате и да схванете за какво разговаряхме, какво обсъждахме, напрегнете всичките си душевни сили." – хахахаха, това го пишете Вие, който преди няколко дни нарекохте научния ми ръководител "плазмодий" и го обиждахте в поне два параграфа? Вие??? Ангел Грънчаров каза: Драги ми докторант Узунов,

След като Ви написах своя отговор (в две части, виж: Отговор на писмото на тъй многоучения докторант Узунов, който въздигна нашата полемика около сп. ИДЕИ на недостижими висини и също Какво да правя, обичам свободата, обичам и истината, това са си мои лични мании!), където обосновах позицията си по съществените въпроси на нашата полемика – около суверенното право на фило-софите да мислят и да изразяват мислите си свободно – Вие най-позорно избягахте от полето на спора и ми заявихте, че сте щял да идете в библиотеката да четете книги (което, между другото, е похвално, друг е въпросът дали четенето на книги при учени хора като Вас има ефект, т.е. дали променя нещо в душата Ви, аз лично не съм забелязал по изявите такъв един благотворен върху душата Ви ефект, съдейки от Вашите прояви до този момент). Както и да е, факт е, че малодушно дезертирахте от полето на спора по повдигнатите от Вас самия значими въпроси и се захванахте да фантазирате как моите книги били... изгорени на специално за тях организирано аутодафе, устроено (във фантазията Ви) от ръководството на Народната библиоте-ка!!! (След това признахте, че това наистина е Ваша нарочно изобретена за случая, ала тъй отговаряща на съкровените желания в душата Ви лъжа.)

Няма значение де, човек може колкото си иска да се излага, да става за ре-зил, и това е суверенно право на човека, не държащ на достойнството си. Аз обаче в такъв род "полемики", показващи и демонстриращи единствено завистта, която изгаря душата Ви – по повод на изяви на един пишещ човек като мен – не желая да участвам, но бих желал само да вметна, че такава патологична злоба и завист спря-мо моите книги (и спрямо издаваното от група мои сътрудници философско списа-ние, на което имам честта да съм главен редактор), която Вие не се смущавате да демонстрирате, показва на що-годе разбиращия човек, именно на човека, имащ известна представа за дълбинните "пружини", движещи човешката душа, че Вие сте

44

един доста комплексиран на тема писане и издаване на книги човек, което пък, от друга страна погледнато, показва, че туй нещо, писането, особено пък на философс-ки текстове, съвсем не Ви се удава, което именно Ви обрича вечно да сте читател на текстове, написани от други хора, на които писането им се удава, които имат приз-вание за това. Тъй е устроен света, драги ми Узунов, някои могат да пишат, но това е едно нищожно малцинство от талантливи хора, а пък останалата част от човечест-вото няма друг избор, освен да чете (което съвсем не е малко, напротив, четенето е велико нещо, за жалост обаче и него не го могат всички, има хора, които даже нямат потребност да четат).

Ако немилостивата съдба Ви е отредила тази участ, да бъдете цял живот читател на текстове, написани от други хора, и при това в дълбините на душата си таите сподавеното желание сам да творите текстове, но това, за жалост, не Ви се удава, то аз с нищичко в този случай не мога да Ви помогна, но Вие сам можете да си помогнете, осъзнавайки това, че ако всички не можем да бъдем писатели, то поне ни остава безценния шанс да бъдем поне читатели на талантливите книги, написани от други хора. Ето по тази причина аз не мога да разбера Вашата така бурно изб-ликнала ненавист спрямо моите книги, които при това Вие сам твърдите, че не сте бил чел и дори сте бил нямал и желанието да ги прочетете; аз съм психолог (моя книга под заглавие Животът на душата: психология има вече четири издания, все изчерпани, предстои излизането на нейно пето издание, при това тя е единствената в българската психология книга, написана в традициите на философската психо-логия!), та аз смея да се нарека себе си психолог и затова бих си позволил да из-тълкувам Вашето тъй абсурдно поведение спрямо моите книги, които хем сам твър-дите, че не сте ги бил чел, хем при това не криете ненавистта си спрямо тях: говоре-те ги тия приказки на някакви глупаци, разбиращите от психология хора обаче не можете да ни впечатлите!

Та значи горчивата истина за тази Ваша абсурдна омраза и за Вашето нес-кривано злобеене спрямо моите книги, непознати за Вас, по Вашите думи, е тази: Вие сте чел моите книги, нали така, чел сте ги и, четейки ги, сте се изпълвал със завист и злоба, щото Вашата завист и злоба именно показва Вашата оценка на моите книги, които Вие дълбоко в душата си считате за много талантливи, нали така? Не може учен и четящ човек като Вас да не е чел моите тъй знаменити книги. (Майтапче бе, Уили, не се тормози чак толкоз!) Не може човек да злобее срещу нещо, което не познава, да мрази книги, които не е чел, тия неща на нас, разбира-щите хора, не ни ги разказвайте, имайте добрината да си спестите такива глупости! Та явно сте чел книгите ми, философското списание ИДЕИ, по Вашите собствени думи, също сте го чел, е, давате ли си сметка тогава какво фактически показва Ва-шата нескривана патологична омраза по повод на моите книги (и на издаваното от мен списание)? Опитайте да си дадете сам сметка какво изразяват тия Ваши абсур-дни иначе емоции.

Ами изразяват една несъзнавано дадена от Вас самия висока оценка как-то на книгите ми, така и на издаваното от мен списание, това изразяват, какво друго да изразяват? Без да искате точно това казвате с тъй абсурдното си поведение: да мразите нещо, което не познавате, да обявявате за "некадърни" книги, които не сте чел! В нашия български маниер, който Вие имате злочестината да демонстрирате в неговите най-отвратителни черти, Вие просто завиждате и затова именно и така силно мразите автора на съответните книги – нали точно така стоят нещата в на-шенската родна традиция, кажете, учени ми человеко? Та нали българският класик неслучайно е написал ето тези велики (а са велики защото са истина!) думи: "Ако

45

някога се роди български гений, то това ще бъде геният на завистта!", нали знаете кой класик е написал тези думи? Драги ми докторант Узунов, позволете ми да подхвърля: Вашата тъй спонтанна и необяснима иначе ненавист спрямо моите книги дали не показва, че българския гений, за когото пише Елин Пелин, във Ваше лице се е вече родил? Простете за това допускане, но аз просто се старая да разсъжда-вам логично, просто правя един необходим извод, тълкувайки Вашето наистина доста странно, необяснимо инак поведение. А пък нали знаете, ний, философите, не правим друго освен да търсим и да изявяваме точния смисъл на всяко нещо, ето, аз просто съм верен на мисията си, а пък Вие ме мразите: как е възможно да ме мрази-те за това, че си върша най-старателно работата, "философе"?!

Спирам дотук. Ще очаквам Вашия отговор по същинските и важни въпроси от нашата полемика, съдържащи се в предишното ми писмо, от отговор на което Вие позорно избягахте – за да се впуснете в дребнави и тъй тъпи задявки по адрес на книгите ми. Също така ще очаквам някога да осъзнаете колко добре би било Ваш превод на неиздаван на български текст на Хусерл да излезе един ден в сп. ИДЕИ. Апропо, да вметна: да мрази един човек, претендиращ че има отношение към фило-софията, не нещо друго, а едно философско списание, давате ли си сметка това какво пък означава и показва?! Означава нещо грандиозно, но аз ще Ви го спестя, надявайки се сам да откриете какво именно означава. Сп. ИДЕИ за шестте години, в които вече излиза, е издавало покрай другото текстове, написани от много най-велики философи, примерно Ницше, Хайдегер, Михалчев, Шопенхауер, Мамардаш-вили, Епиктет, Хераклит и още много други, включително и източни философи. И Вие без капка неудобство заявявате, че списание, в което са излизали текстове на такива велики философи, е "нищожно", "чалгаджийско", не знам си какво още?! Ами Вашата ненавист, драги ми докторант Узунов, явно показва, че Вие всъщност мрази-те автентичната философия, нали това показва, ами какво друго да показва Ваша-та тъй искрена ненавист?!

Мразите истинската – и съвременната жива българска! – философия, която олицетворява списание ИДЕИ, а благославяте и пишете дитирамби за неистинската, фалшивата, псевдонаучната, некадърната, посткомунистическа и затова тъй мизер-на доцентска "философия", която Вие дръзвате да наричате "академична", при това без капчица неудобство!!! Ето това означава всичко това, драги ми докторант Узу-нов, казвам Ви самата истина какво означава Вашата тъй искрена емоция, а пък Вие или ми благодарете за това, което Ви казвам сега, или, ако искате, вовеки ме мразе-те! Аз бях длъжен да кажа истината, да си облекча душата, пък Вий ако щете ме мразете до свършека на света за това, че съм имал добрината да Ви кажа една тъй проста истина, съдбовно необходима при това тъкмо за нещастни хора като Вас самия.

Толкоз. Бъдете здрав! Грижете се за здравето си и се пазете от разруши-телни и глупави емоции! И помислете върху това, което Ви пиша. Ще сте ми благо-дарен един ден за това, че съм Ви написал тия неща още когато сте бил сравнител-но млад: животът е пред Вас, възползвайте се! И не забравяйте: гонете момите докато е време, драги ми докторант Узунов, оставете пустото писане и четенето дори – тъкмо момите в някои случаи са способни изцяло да спасят и да върнат към живота млади мъже като Вас, затънали в някаква проклета и страшна екзистенциал-на дупка.

С поздрав: Ангел Грънчаров, философ

46

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА

Законът на инаконемислието

Мераб Мамардашвили

(По звукозаписа на едно от изказванията пред студенти през есента на 1988 г.)1

… За мен множество проблеми са свързани в една много странна тема – условно ще я нарека темата за закона, който сега ще се опитам да формулирам, а именно – законът на инаконемислието.

(1)

Тази тема се отнася до езика; в широкия смисъл на думата това е тема за езика, който не е просто съвкупност от значения, с които разполагаме и които можем да свържем с готовите вече в нас, в главата ни, представи и мисли, и със същото това – да изразим тези представи и мисли. Под език, очевидно, трябва да разбираме някаква плътна, материална маса, с определена динамика, вътре в която и посредс-твом която ние за пръв път установяваме онова, което бихме искали да кажем. То-ест, само посредством езика, или това, което в дадения случай наричам език, ние разбираме какво мислим и чувстваме, а едва след това намираме удачен или неу-дачен език за неговото изразяване.

Следователно, самият език (или самият текст) притежава някаква произ-веждаща сила. Хората на изкуството, които разполагат със собствен опит от този род, много често обозначават съществуването на това явление с изрази като „да направиш нещо по законите на езика”; критиците се изразяват другояче: да оценя-ваш произведението по собствените му закони, които диктуват нещо на твореца, а не по някакви други критерии и основания. Всички тези изрази са иносказания – понякога ясни, понякога смътни – тъкмо на този факт, че преди нещото, наречено език, не съществува готова вече и ясна за самата себе си мисъл, или усещане, или чувство. В този смисъл всяка конструкция, наричана изкуство, притежава някаква динамика, всяка една такава конструкция е някаква маса от плътни сцепления, пос-редством която нещо възниква в душата ни, в мислите ни – нещо, което не би въз-никнало през простото и естествено продължаване и прилагане на собствените ни психични сили, чрез простото продължаване на естествено дадените ни способнос-ти, в това число и езиковите.

Това, за което говоря, не е обикновения език, но не е и абстрактният сим-волен език на математиката. А е това, което бихме могли да наречем Слово с голя-ма буква, една стихия или елемент – стихия, представляваща материята на света, т.е. материята на същите онези предмети, за които нещо узнаваме, нещо постигаме, и от които можем да получим определени усещания. Та нали ние не получаваме усещанията си от някаква външна, предметна гледна точка за света.

1 Преводът е направен по: Мераб Мамардашвили – „Закон инаконемыслия”, сп. „Здесь и теперь”, бр. 1-ви от 1992 г., Москва, Преведе от руски: Веселин Стойнев

47

Тук именно ще се опитам да направя връзка с феноменологията. Когато употребих думите „предметна гледна точка за света”, аз използвах термин – за да обознача проблема, собствено феноменологическия проблем.

Да речем, че виждам предмет, виждам и хора, върху които въздейства този предмет, виждам, че той си има определени свойства, например, че е красив, и съответно предизвиква определени емоционални състояния у хората, върху които въздейства. Жената е красива – тя трябва да предизвиква еротично и друго, по-възвишено вълнение. Но факт е, че това вълнува едного, а не вълнува другиго. Моята душа може да бъде напълно неподвижна, може нищо да не трепне в нея дори пред самото красиво – откъм предметната гледна точка – задължително предизвик-ващо вълнение. Аз не съм развълнуван. Или пък вие не сте развълнувани, а аз съм развълнуван. Това се отнася също и до мисленето. Тогава кой е източникът на емо-циите и на мисленето?

Или да вземем друг пример – непостижимият феномен на човешката сле-пота: неведнъж сте откривали у себе си, и у другите, че може да гледаш с отворени очи сияещата пред погледа ти истина и пак да не я видиш. Също може да се сблъс-каш лице в лице с явлението на доблестта и честта и да не го познаеш, да не го възприемеш, да не бъде и проникнат от него. Също както може и да не познаеш героя – нали има непризнати, непознати герои. Това са именно тези, които макар и да притежават – откъм външната гледна точка на някакъв трети наблюдател – опре-делено качество, което би трябвало да предизвика определени състояния у наблю-дателите на това качество, при все това то не го прави, такива състояния не възник-ват. Следователно, предметът може и да не бъде източник на усещането и мисле-нето, макар и да притежава – погледнато от някаква трета гледна точка – онова качество или свойство, което би трябвало да предизвика усещането или разбиране-то му.

Ето как онова, което условно нарекох слово или език, уточнявайки, че ня-мам предвид обикновения език, и, от друга страна символния език на математиката, е нещото, посредством което предметът става източник на възприятие и преживява-не в него на онези качества, които ние възприемаме и преживяваме. Фактически аз изказах една тавтология: възприемаме онова, което възприемаме. Виждаме онова, което виждаме. При това самият предмет вече е невъзможно да бъде отличен от виждането. От друга страна, ако някой наблюдава отвън зрителното поле, полето на предметите, които са разделени от виждането, то в тези предмети той няма да види нищо, благодарение на което да може да разбере или заключи, че тях ги вижда именно виждането.

Един аналогичен пример – пак за неща, обхващани от това отвлечено ут-върждение. Ако разгледаме динамомашината, изхождайки от законите на механика-та и взаиморазположението на частите на динамомашината, ние няма да разберем защо те са разположени именно по този начин, и наблюдението на тези части няма да индуцира в нас представата за електрически ток; тази представа – с оглед разби-рането на устройството и предназначението на динамомашината – ние трябва да имаме предварително.

За илюстрация на тези неща някога привеждах примера с театъра, а по-късно открих нещо сходно в една от новелите на Хорхе Борхес: колкото и внимател-но „марсианецът” да наблюдава театралното представление – което също е опре-делена динамика, съотношение на тела, на предмети на сцената, на произтичащи между тях действия и на циркулиращи между тях значения, изразени чрез реплики,

48

диалози – той никога не би разбрал какво изобщо става там, ако предварително няма понятие за театър.

Тъкмо това е феноменологическият проблем, т.е. проблемът за такива със-тояния на нашето мислене и нашите усещания, които имат феноменален характер, а не характера на явления. Аз виждам пред себе си механични части, това е тяхното явление за мен, за моя наблюдаващ апарат, устройство, око. А другите ги виждам с разбиране на смисъла: понятие за театър – в случая със спектакъл, понятие за електрически ток – в случая с динамомашината. Тези понятия са самите феномени, зад които вече не стои нищо друго: докато, когато говорим за явленията, ние трябва да отидем към нещо друго, различно от самото явление.

Езикът има именно такава феноменална материя. Освен своите външни съотносими значения, които можем да установим лексикално, по речник, той има и материя, предполагаща моята включеност в езика и моята неспособност да отделя моето езиково представяне от моето битие, или – неспособността да отстъпя от моето битие в представянето заради моите представи за външния обект. Тази стра-на на езика не може да бъде обективирана, т.е. не може да отстъпиш от своя живот в езика и да встъпиш в някаква представа. Накъдето и да отстъпваме, ние през цялото време сме в нашето битие в представата. По същия начин, както виждането по принцип може да вижда онова, което може да вижда (връщам се към онази тав-тология – виждането вижда онова, което вижда). И това зрително поле е нещо безк-райно и непрекъснато, което не можете да се вклините и да направите интервал, да се вклините и да разположите там още нещо – така, че всичко това да се раздели и вие да можете да кажете, ето това е обект, а това е неговият знак (или значение, представа).

Животът в тази материя на езика, нейното движение, възпроизвежда в на-шите мисли и чувства – ако това е изкусно организирано (оттук и думата изкуство) – състояние на разбиране, преживяване, вълнение, възвишеност, духовност и т.н. Нещо, което не би станало, ако ние бихме продължили с простото използване на нашите налични, естествени психични сили. И всичко това, което става с нас, при условие, че наистина става, не зависи от посредничеството на изкуството, следова-телно, не зависи от психическото различаване на умното от глупавото, на таланта от бездарието; всичко това са съвсем други неща, които ние едва после психологизи-раме – в термините за качествата и свойствата на различните хора: един е умен, друг – глупав, трети – още по-умен от първия и т.н.

Оттук можем да направим извода, че съществуването в главата ни на ня-какви постигания, ориентации, разумни мисли, естетически преживявания, предпо-лага предсъществуването на нещо, което описах като стихия, елемент или феноме-нална материя, и което нарекох „слово”.

Маларме казваше, че само когато пиша стихотворението, аз узнавам оно-ва, което се е откъснало от мен и е искало да бъде написано, е искало само да се изрази, да се изкаже. И затова той казваше, че поемите не се пишат с идеи, т.е. с ментално представяни значения, разполагани в определена последователност и в определена комбинация, която уж ни дава някакъв смисъл и поражда някакво пре-живяване – поемите не се пишат с идеи, поемите се пишат с думи. Под „думи” той е имал предвид способността да изявиш тази материя, да и дадеш да живее, и бидей-ки здраво съединен с нея, със същото това да и дадеш да породи в теб състояние на мислене.

Да допуснем, че странното нещо, което се опитах да опиша, е някаква неп-рекъснатост, някакъв живот на безкрайното, който ние се опитваме да представим,

49

да го въплътим в крайното… защото всички материални образувания – а нали сло-вото също е материално образувание, вече в простия, нефеноменологически сми-съл – са крайни, и думите също са крайни, всички думи имат крайни значения. Един-ствено музиката притежава качество, близко до безкрайността. За разлика от езика, литературата и живописта, тя използва материални елементи, на които ние не мо-жем да придадем крайно значение. Та нали по същество самото написване на бук-вата е вече крайна форма, а в музиката букви няма. Музиката е пределен израз на свойствата на феноменалната материя и затова словото използва да обозначи тези свойства, практически то е заимствано от музиката – словото като хармония.

Нека сега да преминем към феноменалната материя и към новопоявилия се термин: областта на хармониите, търсени от изкуството, търсени от мисленето. Неслучайно ни се налага да вземем този термин от музикалната област. Защото материята, за която говоря, притежава свойството непрекъснатост, безкрайност: накъдето и да тръгнем, ние не можем да се откажем от своето битие в нея, там не е възможно външно сравняване на предметите. И докъдето и да стигнем, ние пак ще си останем вътре в тази безкрайност.

Следователно – хармония. Всичко, което получаваме, е резултат от хармо-нията – при условие, че сме възприели, че са ни се открили тези хармонии, живеещи и налични в света на феноменалната материя.

Разбира се, в началото бе Словото. И Словото бе Бог. И всичко, което въз-никва – ако възниква и има право на битие – възниква оттук: в началото бе Словото. Не в смисъл, че е било в началото по време, това е неизвестно на нас: ние не мо-жем да кажем това, защото говорим за времето в самите слова и не можем да прос-ледим началото му. Ние изобщо не можем да говорим за времето, за нещата във времето до появата на човека по такъв отвлечен начин. Защото, ако изобщо имаме достъп до времето, това е само феноменално. А щом е феноменално, значи вече сме включени в него и не можем да го гледаме отстрани, не можем да правим външ-ни сравнения. Като, например, сравнение между един ход на времето и друг ход на времето.

Тук сякаш имаме едно абсолютно време или време само по себе си, време като такова. И нямаме никаква относителност. Следователно, тук си имаме работа с онова, което във философската традиция е наричано идея, в дадения случай това е идеята за времето. Всичко, което говорих за зрението, е идеята за зрение. Не зре-нието и не понятието на зрение, не думата обозначаваща зрение и не терминът „зрение”, а идеята за зрение – това, което Платон наричаше идеи. Той пръв е под-чертал термина „идея” нещо, което сега мога да нарека по друг начин: животът на съзнанието. Или текстуалността на съзнанието. Идеята е текстът на съзнанието. Ето тук се намира и материята, нейната динамика и прочее – хармониите, които пораж-дат своите резултати в нас. Тези резултати ние наричаме свои мисли, свои чувства, свои преживявания. Същевременно си мислим, че самите ние сме ги породили – като функциониране на собствените ни естествени сили и способности – нищо по-добно. В началото бе Словото. То ги е породило. То бе Бог.

(2)

Сега ще набележа втората страна на моята беседа – възползвайки се от това, което ми нашепва един стих от Гумильов: „И като пчели в запустял пчеларник, лош дъх издишват мъртвите слова”. Мъртвите слова – същите в които ние забравя-ме, че в началото бе Словото, и Словото бе Бог. Този запустял пчеларник с мъртви

50

думи, тези мъртви пчели – думи от Гумильовия пчеларник се асоциират със сляпата лястовичка на Манделщам. Онази, която се завръща в чертога на сенките, не наме-рила нито дума. Тази сляпа, мъртва лястовичка, тази безплътна мисъл, не намерила ни дума, тези неприятно лъхащи мъртви пчели – думи, се оказват в чертога на сен-ките. Да използваме метафората за мъртвите думи и да разгледаме втората страна на тази тема. Съдбите на резултатите от хармониите могат да бъдат различни: резулта-тите могат да бъдат признати или непризнати. Да кажем, че резултат от хармонията е някакво стихотворение, или философски трактат, или филм и т.н. – някакви произ-ведения на изкуството или мисълта. Те могат да бъдат цензурирани и забранени, могат да се продават и купуват, но винаги се предполага, че те вече са. Има стихот-ворение, а поетът е преследван, произведен е филм, а той е забранен, написано е произведение, а то е подложено на цензура. Това е познатата ситуация, за която използваме понятието „цензурирана литература”, познатата ситуация, в която твор-ците протестират, хората се борят срещу преследването на творците, правят се опити за освобождаване на изкуството и науката… Но има и нещо много по-страшно. Още Блок е подозирал за такава въз-можност. Той е предчувствал страшната ситуация, сякаш предвиждайки попадането на самия себе си в нея – неговото предсказание се сбъдна по отношение на самия него: може да се случи така, че да бъдат засегнати, да бъдат разрушени вътрешните източници на хармонията. Не резултатите от хармонията, които ние използваме по достоен или недостоен начин, а самите вътрешни източници на хармонията, вът-решната организация на живота, за който говорих – животът на словото. Защо говоря за това? По простата причина, че ние живеем, опитваме се да чувстваме и мислим тъкмо с тази втора ситуация, ситуацията, в която са разрушени или засегнати самите вътрешни източници на хармонията. И затова за нас пробле-мът за мисленето, за свободното или несвободното изкуство, не е проблем за защи-тата на онова, което сме измислили, написали, нарисували или съчинили. Нашият проблем не е в това – да защитим измисленото, нашият проблем е в това – да съу-меем да измислим. Нашият проблем не е да пробутаме някъде написаното, нарису-ваното, а да съумеем да напишем и нарисуваме. Да съумеем да артикулираме. Понеже е разрушено полето – а аз през цялото време говорих за стихията, за слово-то – полето на възможните артикулации и кристализации на мисленето, естетичес-кото състояние и преживяването. Ако се върнем към музикалните метафори, бих казал, че това е ситуацията на мъртвата музика. Не на преследваната музика – това е само един ужас, а на мъртвата музика – още по-голям ужас! Блок казваше: „музиката си тръгна от култу-рата”. А нали това е едно много често преживяване на нашата действителност – преживяването на мъртвата музика. Пред нас стоят ситуации, призраци, привиде-ния, които външно са неотличими от истината, от красивото, отличавайки се само по някакъв тон. И тази мъртвина показва, че тук нещо не е както трябва, че нещото е от света на танцуващите мъртъвци. Съществува някакъв тон, който издава фундамен-талната разлика между двата свята. Ето, например, има реален свят на виното и пиещите хора, и друг, в който – просто така, с две потропвания и три приплясвания – се опитват да бъдат трезви и да се борят с алкохолизма. И пак същото това скърцане на думите – сега вече за виното, за трезвеността – което издава мъртвината на тона, мъртвината на музика-та, издава, че това е история от друго племе, от друг род. Аз изобщо не виждам себе

51

си в цялата тази наша антиалкохолна ситуация. Не само заради това, че съм грузи-нец, и че виното за мен е естествено, че е част от моя дух и моето битие, а и поради тези причини, които фактически вече изтъкнах. Език ни е разрушен. Езикът в смисъла, който въведох. Формално, например руският или грузинският, езикът си е съществувал, но той целият е в ракови тумори: това са цели блокове от неподвижност, които не могат да бъдат разклатени, които не са способни на развитие, които, бидейки изказани, не са способни на движение в главата на този, който ги чува, на когото ти си ги предал. Посредством тези блокове, където са съчленени десетки думи, не е възможно никакво движение. Те изгарят всичко около себе си – много по-ефективно от какъвто и да бил монголски бич бо-жий, изгарят всяко пространство на възможна мисъл. Те са носители не на силата, цензурираща нашата култура, а са носители на закона, който изказах в самото нача-ло: законът на инаконемислието. Ние не мислим не защото това е забранено – в смисъл забраната на ре-зултатите от мисленето – а не мислим, защото са разрушени вътрешните източници на хармонията, разрушено е полето, и в този смисъл – разрушен е езикът. Ето кажете ми, ако обичате, може ли да се каже нещо за войната, да се даде картина за войната и за смисъла на това, за което говориш, с такова едно словосъчетание: „сражавал се в ограничения контингент съветски войски в Афганис-тан”? Ето пример за споменатите вече блокове. Това е един задължителен и неза-меним блок. Той се изказва изцяло, за да се каже това, което трябва да се каже. Нали така? Или – „зеленчуковия конвейер на страната”: това пък казва как трябва да се произвеждат, преработват и продават зеленчуците. „Обществената митница” – има се предвид насъскването на матросите един срещу друг, за да могат сами да се обискират един друг, търсейки контрабанда. Мога да приведа още много от тези примери, а вие можете още повече, защото вашият слух за феномена на езика и изразителността е изострен много повече от моя. Още веднъж искам да подчертая особеността на този език: около себе си и в себе си той унищожава възможността за кристализация на мисълта. Веднъж ми се наложи да чета лекция пред американци за характера на идеологията и да им обясня следното: казах им, че преимуществото на Европа, една от характеристиките на европейската цивилизация и култура, се състои в отсъствие-то в европейската култура на единна система, в това число и единна идеологическа система. И това изобщо не е недостатък – не трябва да се опитваме да строим единна система – а напротив, достойнство. Това е признак на гъвкавост, приспосо-бимост, изменимост – на възродимост на европейската култура в самата себе си. Тя е жизнеспособна култура. И е жизнеспособна и заради това, че няма система. А там, където има система, там има смърт. Нацизмът се опита да създаде система и беше система. Социализмът претендира да бъде система, а не един от феномените – заедно с другите – в състава на развитото гражданско общество. И в същата степен, в която той – когато като част от определена конкретна форма пронизва чрез себе си като клетка всички останали обществени явления и образувания и не признава, не допуска нито едно, което би могло да съществува и да възникне независимо от него, без да премине през неговото опосредстване в същата степен той е система и в същата степен той е смърт за всичко живо. Защо смърт? Защото тези системи непременно трябва да бъдат идеологи-чески. Изобщо XX век е свидетел на едно ново явление в държавния живот от наша-та история, такива типове държави още не е имало. Новото явление – това е поня-тието за идеологически държави.

52

Налице е простият закон – и с това ще доведа докрай нишката, с която започнах – всяка идеология разрушава полето на кристализация на мисълта. Ние съдим за идеологията – поради собствената си глупост – чрез термините за нейната ефективност, разбирайки под ефективност способността и да въздейства върху хората, т.е. това, доколко искрено хората споделят убежденията, систематизирани от идеологията, доколко вярват в нея, доколко те са убедени носители на определе-ни идеи. Ето така, ако имаме, от една страна, системата на идеологията, а от друга – носителите на идеите, хората, то ние можем да кажем, че ето тази и тази идеоло-гия е много силна, ефективна, защото вярват в нея, имат убежденията си от нея и се придържат към тях. А ако престанат да вярват, да се придържат към тези убеждения и да действат съгласно тях, то това значи, че идеологията е станала вече неефек-тивна. Но всичко това са празни приказки. Законът, по който всяка идеология се стреми да достигне в систематичното си развитие до точката на своята ефективност, изисква ефективността да бъде измервана не с това – доколко хората вярват в идеологията и колко са тези хора, а с това – какво тя не позволява да бъде помислено и да бъде казано. Вие и сега много добре разбирате, че нашите власти пет пари не дават да знаят в какво вярваме или не вярваме, и доколко вярваме, ако вярваме. И това е много ефективно. Няма защо да критикуваме идеологията за нейната привидна слабост и неефективност, понеже, видите ли, тя не въздействала. На нея това изобщо не и е необходимо, защото ефективността и се измерва с нещо съвсем друго, измерва се – ако го приведем в термините, които въведох – със степента на разрушаване на полето, в което е възможна кристализацията на мисълта. И понеже аз нямам мисълта, преди тя да бъде изразена, аз съм лишен от този амплификатор на моите подбуди – подбудите да преживявам, да помисля нещо, да направя нещо…

53

Най-несправедливата страст – да изпитваш омраза към истината

Блез Паскал

Блез Паскал за противоречията на човешката личност

Френският моралист, физик, математик и философ Блез Паскал (1623-1662 г.) е пример за духовна надареност и разнообразие на талантите. Предлагаме откъ-си от „Мисли” на Блез Паскал, една творба – непресъхващ през столетията извор на дълбоко познание за истинската същност на човека, за нищожеството на човека и същевременно за неговото величие.

„Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние вина-

ги претендираме, че знаем именно това по-добре от всичко останало. Претендира-ме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.

Естествено е за духа да вярва, а за волята – да обича. Затова, ако нямат

реални обекти, те неизбежно се насочват към измамни. Собственият ни интерес е още едно превъзходно средство, което приятно

ни заслепява. И на най-справедливия човек не е позволено да бъде съдия на собст-вената си кауза. Познавам съдии, които в стремежа си да бъдат съвсем безприст-растни, са бивали умишлено съвсем несправедливи.

Самолюбие – Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания. Иска да бъде

54

велик, а се вижда нищожен. Иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен. Иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение.

Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и въз-

можно най-престъпната страст: той започва да изпитва смъртна омраза към истина-та, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на самата нея, руши я, доколкото му се удава в собственото си съзнание и в съзнанието на околните. С други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.

Какво да кажем, когато откриваме в себе си съвсем противоположни склон-ности? Не е ли вярно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я казват в лице-то, и ни е приятно околните да се заблуждават за истинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?

Отвращението към истината не е еднакво силно у всекиго, но може да се

каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, защото е неразделно от самолюбието. И ако на някого се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбра-на деликатност как по-отдалеч и по-меко да го стори, за да не ни оскърби. Старае се да омаловажи недостатъците си, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хва-лебствия и уверения в любов и уважение. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Отпива съвсем малко от него, и то винаги с отвраще-ние и често с тайно озлобление срещу човека, който му го е поднесъл.

И тъй, ако някой се стреми да спечели благоволението ни, няма да ни ока-же неприятна нам услуга, а ще се държи с нас така, както ни се иска: ще скрие исти-ната, защото ни е противна. Ще ни ласкае, защото копнеем за ласкателства. Ще ни излъже, защото обичаме лъжата.

Затова именно, колкото повече успехи жънем в обществото, толкова пове-

че се отдалечаваме от истината. Всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво чувство е станало по-изгодно, а лошото – по-опасно. Цяла Европа може да се прис-мива на някой владетел, а той единствен да не подозира нищо. Не се удивлявам: истината е полезна за този, на когото се казва, но е вредна за онзи, който я казва – навлича му омраза. А придворните предпочитат собствения си интерес пред инте-реса на владетеля, комуто служат, затова не се стремят да му окажат услуга в свой ущърб.

Това притворство несъмнено е по-голямо и по-разпространено около най-

високопоставените, но и по-нискостоящите не са пощадени, защото винаги имаме интерес да сме в добри отношения с хората. Така човешкият живот е вечна самоиз-мама, все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говори в наше отсъствие. Разбирателството между хората се гради единствено на взаимната заблуда.

Малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него

приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безприст-

55

растно. Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност – противоречаща на справедливостта и разума – е дълбоко вкорене-на в сърцето му.

Заетост – Когато някой войник се оплаква от тежката служба или някой

орач и т.н., нека ги обрекат на безделие. Отегчение – нищо не е по-непоносимо на човека от пълния покой, без

страсти, без работа, без развлечения, без занимания. Тогава той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълбините на душата му ще изплуват отегчението, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието.

Харесва ни само борбата, не и победата. Обичаме да наблюдаваме схват-

ки на животни, но не настървения срещу жертвата си победител. Какво сме искали да видим, ако не крайната победа? А щом я дочакаме, веднага й се насищаме. Така е и при играта. Така е и в търсенето на истината.

Приятно е да се наблюдава при спор стълкновението на различните мне-

ния, но намерената вече истина не ни доставя никакво удоволствие. За да донесе наслада, трябва да видим как се ражда в спора. Същото е и с чувствата: приятна гледка е сблъсъкът на две противоположни чувства, но надделее ли едното, тутакси ни изглежда грубо. Никога не се стремим към самите неща, увлича ни търсенето им. Затова в театъра ценим само сцените, където удоволствието върви заедно с опасе-нието, крайната нищета с надеждата, силната любов с жестокостта.” Блез Паскал „Мисли”; Наука и изкуство, София, 1978 година Снимки: www.presstv.bg; dnevno.rs;

56

ТЪРСЕНИЯТА НА ЕДМУНД ХУСЕРЛ

Husserl zur Einfuhrung

Въведение във феноменологията на Хусерл

П. Прехтл

(Продължение от миналия брой. Решаваме да продължим публикацията

на този текст на руски език по понятни причини – редакцията не разполага с ресурс да осигурява квалифицирани преводачи на философски текстове от чужди езици. От друга страна за занимаващите се с философия и дори за интересува-щите се от философия е безкрайно полезно да четат философски текстове поне на няколко езика; владеенето на чужд език е причастност към неоценимото мисловно богатство на съответния народ. Що се отнася пък до владеенето на руския език от българи, при близостта на двата езика, смеем да заявим, е не само необходимо, но и е изключително полезно – с оглед формиране на онази гъвкавост на мисълта, наред с по-задълбоченото и по-съвършено владеене на родния език; щото руският език е успял да съхрани, кой знае защо и как, харак-терни особености на старо-българския, на т.нар. „църковно-славянски език”; тъй че за нас, българите, при това положение, руският език съвсем не е чужд, а вла-деенето ни помага да навлизаме чак до корените на нашия собствен език. При това нека да не забравяме, че руският е езикът на Достоевски, на Гогол, на Тур-генев, на Толстой – и на цяла една плеада големи философи, тъй че не бива да се лишаваме, по глупави основания, от онази културна и духовна близост, която имаме с руснаците.)

Интенциональный предмет

Наряду с этим действительным (reell) содержанием, комплексом ощущений

и апперцепцией, Гуссерль устанавливает еще и "интенциональное содержание". Этим он тематизирует отношение значения и предметности, иллюстрированное при-мером равностороннего-равноугольного треугольника. С двумя различными по зна-чению описаниями мы относимся к одной и той же предметности. Этот, связующий смысл (Bezugssinn) Гуссерль называет "материей": она представляет собой в интен-ционалыюм сознании то, что только и придает ему обозначение предметного. Пос-редством "материи" описывается, что отношение к предметному заключает в себе, во-первых, определенное значение предметного, во-вторых, определенный способ схватывания, в котором значение проявляется. Материя устанавливает значение и определения предметного. Различные ннтенциональные отношения могут касаться одного и того же предметного, хотя и с иных точек зрения. Для иллюстрации Гус-серль приводит историческую личность – Наполеона – который в одном смысле вос-принимается как победитель при Йене, в другом как побежденный при Ватерлоо.

С материей акта связано определенное качество акта. Это значит, что лю-бое предметное отношение квалифицируется в особой установке, в зависимости от того, утверждаю ли я что-либо, сомневаюсь ли, ожидаю и т.д. Качество акта характе-ризует модальность отношения в качестве очевидного, сомнительного, возможного и т.д.

57

Только там правомерно говорить об интенции, где имеет место отношение к чему-то предметному. Об ннтенциональной предметности, которая представляет собой этот отправной пункт, ранее уже шла речь, разумеется, лишь в предваритель-ном смысле, когда я указал на то, что термин "предметность" следует понимать в широком смысле, следовательно, не только в качестве вещно-реального и простран-ственно воспринимаемого предмета, но и в смысле некоторого положения дел, логи-ческого закона, короче, в логическом смысле, когда субъекту приписывается преди-кат.

На примере этого многообразия разновидностей того, что может быть изб-рано в качестве предмета, уже становится ясным, что когда Гуссерль говорит об ин-тенциональном предмете, речь идет о мыслимом предмете. Было бы естественным обозначить этот последили в качестве "имманентного предмета". Однако эту форму-лировку, равно как и манеру речи об имманентном существовании предмета, Гус-серль отклоняет. Хотя подобные формулировки способны наглядным образом пояс-нить, что дело при этом идет о мысленно представленном предмете, они, во-пер-вых, все же противоречат собственной терминологии Гуссерля. Ибо об имманент-ном Гуссерль говорит лишь в отношении действительных составных частей пережи-вания, а именно в отношении комплекса ощущений и апперцепции. А во-вторых, эти формулировки внушают наличие реального отношения между переживанием созна-ния н предметом, что совершенно не соответствует феноменологическому положе-нию дел. Речь, как о существовании, так и о не существовании в отношении интен-циональных предметов лишена смысла.

Гуссерль разъясняет это на примере римского бога Юпитера следующим образом: если я представляю себе бога Юпитера, то Юпитер со всеми своими пре-дикациями есть представленный предмет. Существует при этом единственно пере-живание представления. Существует ли представленный предмет фактически или нет, может ли он быть зрительно обнаружен во внешней реальности или нет, для сознания, соответственно, данного акта мышления, в структурном отношении ничего не меняется. Отношение к интенциональному предмету осуществилось, предмет ннтенционально присутствует. Предмет подразумевается, в случае Юпитера – всего лишь подразумевается, т.к. в реальности ему нет соответствия. В случае же Кельнс-кого собора как интенционального предмета для данного "мнения" (Meinung) можно было бы предоставить также и реальный предмет в действительности.

Безразлично, в каком смысле и на каком основании речь идет о "бытии" ин-тенционального предмета – реальный он или идеальный, возможный ли, невозмож-ный или действительный – "акт", как интенциональное переживание сознания на не-го направлен. В иной, весьма близкой Брентано терминологии, Гуссерль формулиру-ет положение дел так: интенциональное переживание вообще обретает свое отно-шение к чему-то предметному лишь вследствие того, что в нем присутствует пере-живание акта представления, делающее для него предмет явленным.

В этой связи касательно термина "содержание" приводится следующее по-нятийное разъяснение: вместо интенционального предмета Гуссерль говорит также об интенциональном содержании, имманентном интенциональном содержании. От последнего следует отделять так называемые "истинно имманентные содержания", а именно те, которые принадлежат действительному составу интенциональных пе-реживаний и не являются интенциональными. Они создают акт, в качестве основа-ния делают интенцию возможной, однако, сами не ннтендируются. Они – не предме-ты, которые представляются в акте.

58

Ноэма

В Логических исследованиях (часть II) интенциональное сознание темати-зировалось в двух отношениях. Во-первых, речь шла о конститутивных частях пере-живания сознания: ощущениях и связанном с ними постигаемом смысле. Этот при-сущий постижению смысла характер осуществленного действия Гуссерль впредь на-зывает "ноэзисом" (греч.: восприятие, понимание, мыслительное усилие, разум). Другие аспекты анализа сосредоточивались на связи "материй акта" с интенци-ональным предметом. Эту связь сознания и интенционального предмета Гуссерль подвергает новой рефлексии. "Интенциональный предмет" не следует путать с ре-альным предметом, к которому я, поскольку он дан, могу относиться в совершенно конкретном смысле и который, таким образом, может быть воспринят в качестве ре-ального предмета. Возобновляются скорее гуссерлевские размышления о значении в его отношении к предметному. То, что посредством различных значении я могу от-носиться к одному и тому же предмету, должно теперь тематизироваться по-новому.

С этой целью Гуссерль вводит понятие "ноэмы" (греч.: мысль). Каждому пе-реживанию сознания принадлежит предметный смысл. Последний артикулируется в наших "объективирующих" выражениях, когда мы говорим о свойствах или законо-мерностях предмета. Конечно, ноэма нуждается в более подробном дифференциро-вании, ибо за ней скрываются два аспекта интенционального предмета. Полная но-эма обнаруживает в себе оба аспекта, содержательный и предметный, то, что Гус-серль обозначает в качестве ноэматического смысла и ноэматического предмета. При помощи этой дифференциации Гуссерль намеревается сделать впредь ясным, как следует понимать то, что одному предмету в различных мыслительных актах мо-гут приписываться различные предикаты. При тематизации постигаемого смысла, следовательно, апперцепции ощущений, было показано, что различные чувствен-ные впечатления могут постигаться в одном и том же смысле. В корреляции с но-эмой это означало бы следующее: соответственно чувственным впечатлениям, ко-торые апперципируются в направлении интенционального предмета, я признаю за предметом определенные предикаты. Если предположить, что в случае других, от-личающихся от предыдущих, ощущений я говорю в том же самом схватываемом смысле, это означает, что я тому же самому предмету приписываю иные предикаты.

Возможно, это станет яснее на примере физических состояний. Если мы характеризуем воду в качестве субстанции, которая известна в жидкой форме, но также и в твердой форме, а именно в качестве льда, и в газообразной форме, в ка-честве водяного пара, в таком случае обнаруживается, что мы допускаем общий субстрат, которому могут приписываться эти различные формы явления в качестве предикатов: жидкий, твердый или газообразный. В подобном же смысле Гуссерль го-ворит о том, что ноэматический предмет является носителем и связующим пунктом для предикатов. Многообразие предикатов относится к одному предмету. Для того, чтобы функцию "носителя" и связующего пункта терминологически зафиксировать, Гуссерль привлекает понятие "ноэматическое ядро". Предмет при этом рассматри-вается только в качестве определимого единства. Содержательное определение, артикулирующееся в форме свойств и предикатов, "Как" определенностей предмета, составляет "ноэматический смысл".

Некоторые формулировки Гуссерля, касающиеся ноэматического ядра, зат-рудняют однозначное понимание его объяснений. Возможно, что в этом отражаются также и перемены в его мышлении. Ибо высказывание, что ноэматическое ядро яв-ляется носителем предикатов, позволяет прояснить два аспекта.

59

Во- первых, ноэматическое ядро может пониматься таким образом, что с ним идентичное "нечто" устанавливается независимо от того, какие отдельные опре-деления приписываются этому последнему, стало быть, независимо от "Как" спосо-бов его данности. Общие понятия, – такие как растение, животное, человек – могут проиллюстрировать, что я в состоянии обсуждать с различных точек зрения каждое единичное, относящееся к этим родам. Несмотря на различия, я всегда говорю об одном и том же предметном. Этим допускалась бы идентично-идеальная "подразу-меваемость" ("Vermeintheit"). Такая трактовка следует также из понимания Логичес-ких исследований.

Во- вторых, если мышление понимать в качестве процесса и отказываться от сосредоточения на одном мыслительном акте – в таком случае обнаруживается, что предикаты могут меняться. Мышление, как развивающийся процесс, так объеди-няет различные способы сознания предметного, что образуется связный смысл. Та-кое "согласованное смысловое единство" охватывает многообразие способов, каки-ми мы определяем предмет. В таком случае акцент ноэматического смысла заклю-чен в полноте различных определении и способов данности.

Подобно тому, как во второй части Логических исследований наряду с ма-терией акта имело место качество акта, в Идеях Гуссерль говорит о "тетическом ха-рактере" каждого ноэматического смысла. С процессом восприятия наглядно присут-ствующей вещи связывается присущая восприятию достоверность. Полагающий, или тетический, характер в этом случае выражал бы бытийную модальность "это действительно". Данная бытийная модальность, в свою очередь, могла бы модифи-цироваться в "сомнительно", "возможно", "проблематично" и т.д.

Вместе с расширением интенционального предмета на основе ноэматичес-кого аспекта наступают изменения феноменологического мышления. Прежде чем останавливаться на этом подробнее, целесообразно вернуться к более охватыва-ющей постановке вопроса. С анализом структурных черт переживания сознания свя-зывался вопрос, как надлежит понимать объективность, соответственно истину в ка-честве критерия любого познания, т.е. каким образом истина могла бы быть ясно до-казана. То, что мы на данный момент узнали от Гуссерля, является ответом на воп-рос, как возможны предметные единства, прояснение которых оказывается предпо-сылкой для подлинного ответа.

Различие между мнением (Meinung) и познанием

Гуссерль исследовал предметность в аспекте ее способов данности для интенционального сознания. Термин "предметность" должен был указать, что вмес-те с тем еще не принималось никакого предрешения относительно ее действитель-ного существования или реальности. Напротив, интенциональный предмет следует понимать как "идеальный предмет", как мысль, чья "идеальность" имеет значение отграничения от реального в смысле воспринимаемой вещи. Заявленная Гуссерлем претензия на критику познания нуждается в изложении того, каким образом надле-жит различать простое мнение и обоснованное знание, истинное и ложное сужде-ния. Основополагающая структура его аргументации разворачивается во втором то-ме Логических исследований и в Идеях. Для этого в шестом Логическом исследова-нии Гуссерль вырабатывает понятие наглядного исполнения (anschauliche Erfullung). Исходить надлежит из интенционального мышления, в котором подразумевается ка-кое-либо предметное с совершенно конкретными определениями без того, чтобы для этого можно было бы привести в качестве подтверждения наглядный пример.

60

Акты подобного рода Гуссерль называет всего лишь символическими, всего лишь сигнитивными, пустыми интенциональными актами подразумевания. Эти обозначе-ния призваны выразить отсутствие связи с созерцанием. Согласно Гуссерлю, подоб-ное пустое подразумевание только в том случае может обладать статусом достовер-ного познания, если оно может быть соотнесено с соответствующей наглядной дан-ностью. Наглядное исполнение имеет место тогда, когда предмет, всего лишь мыс-ленно подразумеваемый, в этом наглядно присутствующем предмете находит свое соответствие, когда можно зафиксировать соответствие между "подразумеваемым и данным".

В единстве исполнения (Erfullungseinheit) наполняющее содержание совпа-дает с интенциональным содержанием. Гуссерль называет это "переживанием" единства совпадения (Deckungseinheit). Последнее, как было описано выше, предс-тавляет собой идеальную схему единства исполнения. В модифицированной форме оно проявляется как более или менее совершенное утверждение и подтверждение или как частичная ревизия первоначального подразумевания. Это исполняющее совпадение существенно, если дело касается познания, и, стало быть, своей реле-вантностью оно обладает в познавательной функции. В отношении исполнения до-пустимы различные констелляции: одно и то же созерцание может давать исполне-ние различным значениям. Если значению соответствует весь объем предметов, то значение является относительно неопределенным, следовательно, допускает значи-тельное варьирование в исполнениях.

Эту связь с исполнением Гуссерль наделяет также регулятивной значимос-тью. Если для значения дана возможность единого наглядного выявления или, но меньшей мере, допустима, то такие значения обладают "разумным смыслом". При-мером обратного было бы значение "четырехугольный круг" или "круглый четыреху-гольник". В этом случае речь идет о "лишенности значения". В примере "золотой го-ры" исполнение было бы, по меньшей мере, мыслимо, хотя и не дано. В первом слу-чае значение было бы лишено смысла, поскольку относящееся к нему созерцание невозможно. Во втором случае отношение к реальному объекту (референциальному объекту) для меня не может быть выявлено.

Такой процесс исполнения созерцанием можно проиллюстрировать на при-мере, который, разумеется, нельзя понимать как пример познавательного процесса. Представим себе ситуацию, в которой наблюдатель воспринимает с большого рас-стояния нечто, что он в каком-либо аспекте истолковывает в смысле предмета, нап-ример, в качестве башни, или группы деревьев, или здания. В гуссерлевской терми-нологии это означает: нечто подразумевается в предметном смысле. Чем ближе наблюдатель к данной точке ландшафта, тем яснее проступают контуры. В процессе приближения наблюдатель постоянно строит меняющиеся догадки о том, что же это за предмет. Эти догадки, по мере приближения, проверяются на предмет их пра-вильности и в случае необходимости пересматриваются или, если речь идет о со-вершенно ошибочном предположении или обмане чувств, отвергаются полностью. В процессе приближения, шаг за шагом, происходит сравнение между подразумева-емым предметом с его определениями и атрибутами и становящимся все более от-четливым созерцанием. В самом благоприятном случае мое первоначальное пред-положение оказывается верным. Созерцание, возможно, привело бы к дополнитель-ным определениям. В негативном случае все предположения были принципиальны-ми заблуждениями, т.к. предполагаемый предмет реально не существует или явля-ется совершенно другим предметом.

61

С каждым мнением связано, по меньшей мере, притязание на правиль-ность; с научным мнением - эксплицитное притязание на знание. Строго говоря, ото данное притязание можно дифференцировать в двух утверждениях: что предмет фактически существует, и что предмет существует с такими-то атрибутами и опреде-лениями, стало быть, специфическим способом схватывания.

Процесс исполнения, способный реализовывать претензию на познание, согласно пониманию Гуссерля, происходит в три шага: всего лишь сигнитивная ин-тенция значения, соответственно, утверждение, представляет собой отправной пункт. Она приводится в связь с актом созерцания, в отношении которого утвержда-ется, что оно представляет собой наглядную данность поначалу лишь сигнитивно подразумеваемого. Этим выражается надежда но то, что соответствие между утвер-ждением и созерцанием имеет место. Третий акт приводит то и другое в некоторую ("синтетическую") связь, в которой он производит сопоставление между интенци-ональным предметом (интенцией значения) и реальным интендированным предме-том (данным в качестве акта созерцания) относительно их тождества или различия. Пустая, всего лишь символическая интенция, возникающая с претензией на пра-вильное познание, только в том случае удостоверена в своем истинностном и позна-вательном содержании, когда она может быть наполнена соответствующим интенци-ональным актом созерцания. Интенциональный акт, устанавливающий данное соот-ветствие, Гуссерль называет "идентифицирующим синтезом". Усмотрение соответс-твия есть то, что Гуссерль называет "переживанием очевидности" (Evidenzerlebnis). Значение или смысловое содержание истины обосновывается в очевидности; исти-на представляет собой объективный коррелят очевидности. В связи с этим Гуссерль пытается феноменологически выявить смысл познания и истины посредством обра-щения к актам сознания.

Конечно, понятие переживания очевидности не следует понимать преврат-но, в то время как речь идет об особом способе переживания. Наряду с очевиднос-тью существует целый ряд гуссерлевских понятий, принадлежащих этому же контек-сту, таких как "данное", "самоданное", "адекватность", "сама вещь", "оригинальное видение", которые нельзя понимать в смысле обычного способа рассмотрения или в качестве простого акта. Напротив, за ними скрывается состоящая из многих шагов рефлексия, процесс удостоверения подобной "данности". И, конечно же, девиз Гус-серля "К самим вещам" звучит, как наказ прояснять эту самоданность из актов соз-нания.

Стремление Гуссерля к обоснованности с самого начала шло столь далеко, что и к области эмпирического опыта и познания он намеревался приложить крите-рий адекватной очевидности. Адекватность в самих вещах репрезентируется абсо-лютной согласованностью между "подразумеваемым и данным как таковым". Это строгое ограничение подвергается модификации в результате осознания того, что применительно к области восприятия приходится постоянно исходить из перспектив-ного видения. Следствием данного осознания является то, что стремление к очевид-ности надлежит понимать в смысле связного мышления, как оно артикулируется соз-нании, которое свои опыты и переживания синтетически упорядочивает в согласо-ванные смысловые единства.

В этой расширенной форме стремления к очевидности также и созерца-ющий акт сознания, к которому без конца апеллируют, получает более отчетливую формулировку. Именно в перспективе, познания оказывается необходимым пони-мать созерцание не как отдельный акт восприятия. Скорее само восприятие следует понимать в качестве объединения множества отдельных видимых элементов. Ба-

62

нальный пример (пространственного) объединения множественных наглядных дан-ностей демонстрируется в предложении: "Нож лежит на столе". Опыт зрительного восприятия сам должен быть усмотрен в качестве процесса непрерывных синтезов.

6. Очевидность и оригинальная данность

В рамках анализа интенционального сознания было прояснено, каким обра-зом смысл "истины" и "познания" может быть объяснен посредством ссылки на акт сознания. А также было показано, что ввиду процесса опыта нет смысла устанавли-вать очевидность по полному соответствию "подразумеваемого" и "данного". В отно-шении эмпирического опыта принцип адекватной очевидности оказывается пробле-матичным. Гуссерлевское требование обоснованности, нацеленное на "абсолютное оправдание" и стремящееся представлять собой окончательное познание любого истинного бытия, требует такой очевидности как раз-таки в качестве наивсеобщего принципа. В Идеях 1, как "принцип всех принципов", Гуссерль формулирует требова-ние, чтобы только "оригинально дающее созерцание" могло быть обоснованием поз-нания. В результате экспликации подобных оригинальных данностей мы, согласно Гуссерлю, обретаем "абсолютное начало" в смысле основополагающей отправной точки.

Первое разъяснение Гуссерль производит на примере математических ак-сиом. Для того чтобы постичь специфический смысл математических утверждений, нам необходимо обратиться к сознанию, в котором мы с предельной отчетливостью схватываем аксиоматическое положение дел. Из этого, по меньшей мере, становит-ся ясным, что Гуссерль исключает всякую связь с эмпирическими суждениями и в ка-честве подобающего способа действий выдвигает лишь имманентное отношение сознания к себе самому. Сознание должно сделать темой самое себя, дабы с пол-ной ясностью схватывать требующее обоснования положение дел. Однако этим еще не прояснено, что следует понимать под оригинальной данностью и самоданностью. Гуссерль приводит для них два критерия: безусловность (Absolutheit) и адекват-ность.

В качестве безусловного он намерен признавать лишь то, что дано нам са-мо в чистой достоверности, достигаемой в самотематизации. Гуссерль выражает это в вызывающей недоумение формуле: "то, что, в своем бытийном модусе существуя, стоит у нас перед глазами". Адекватность от опирающегося на очевидность позна-ния требуется в том смысле, что доканывается идентичность между тем, что я в не-котором суждении подразумеваю, и тем, что я схватываю в качестве его самого. Ес-ли достигать подобной очевидности необходимо, тогда самому сознанию надлежит стать темой анализа. Первый шаг к оригинальности состоит в описании всеобщих сущностных структур предметности, второй – в указании тех конститутивных момен-тов сознания, которые основополагающи для того, что предмет дан нам способом, соответствующим его сущностным определениям. Описание всеобщих сущностных структур, например, предметов восприятия, концентрируется на специфических для любого вещно-пространственного предмета сущностных признаках. К этому примы-кает анализ тех моментов сознания, посредством которых вещно-пространственный предмет со своими сущностными компонентами мажет быть нам дан. Понятие конс-титуции должно выразить то, что если предмет созерцательно дан нам – это работа сознания. Наряду с материальным предметным регионом Гуссерль рассмотрел так-же живую природу и духовно-личностный мир в качестве всеобщих сущностных структур. С каждой сущностной структурой связывается вопрос, каким образом пред-

63

мет соответствующей специфической области становится для нас данным, т.е. ка-кую конститутивную работу выполняет сознание для того, чтобы мы имели возмож-ность представить себе подобный предмет.

Путь к адекватной и аподиктической очевидности напоминает о Декартовом поиске абсолютного основания для любого познания, свободного от каких-либо дальнейших сомнений. Несмотря на эту аналогию, следует все же зафиксировать принципиальную разницу, на которую Гуссерль отчетливо указывает в своем сочи-нении о кризисе. Декарт в качестве последней, не подверженной сомнению инстан-ции, приводит человека как мыслящую субстанцию, как res cogitans. Гуссерль, нап-ротив, усматривает в этом неудовлетворительные следствия, т.к. в результате этого мыслящий вводится в игру в своем физически телесном явлении. Но в качестве фи-зически телесной сущности он сам является частью того объективного мира, кото-рый, однако, еще только предстоит обосновать.

Путь Гуссерля ориентируется на постановку вопроса, осуществленную Дэ-видом Юмом: в каком еще смысле можно говорить об объективности мира, если последний считается миром, который всегда уже возник из моей субъективности? Как бытие мира толковать из деятельности субъекта; как следует понимать бытий-ный смысл и бытийную значимость? В этом Гуссерль усматривает проблемную ситу-ацию Юма, для которой своим способом он разыскивает решение. Не подверженный сомнению остаток, к которому апеллирует Гуссерль - это та субъективная деятель-ность сознания, лишь исходя из которой возможно прояснить, в каком смысле и ка-ким присущим им способом значимости даны нам мир, действительность, реаль-ность. Его трансцендентальная постановка вопроса направлена на условия возмож-ности смысла и значимости мира, которые следует искать в конститутивной работе сознания.

7. Трансцендентальная феноменология

Происходившее до сих пор изложение интенциональности как основной структуры феноменологического рассмотрения позволило прояснить, что любая предметность отсылает к способу сознания интенционального акта. Любой опыт ос-новывается на конституирующей деятельности такого интенционального акта. Проб-лема истины сделала очевидным то, что все мнения о действительности устанавли-ваются сознанием. Синтез исполнения принимает это в расчет вследствие того, что он сравнивает друг с другом два способа сознания, а не способ сознания с предме-том, как он действительно есть. Подобная манера говорить о предмете безотноси-тельно к соответствующему способу сознания, с феноменологической точки зрения, запрещается. Реальность, как мы ее схватываем, представляет собой лишь реаль-ность в совершенно определенном смысловом горизонте. Это смысловое измере-ние репрезентирует конституирующую работу сознания.

Эта идея конституции реальности вытекает уже из феноменологической ус-тановки и феноменологического способа мыслить. В нашей повседневной установке реальность становится для нас проблемой в лучшем случае тогда, когда мы сталки-ваемся с несогласующимися опытами, которые мы не в состоянии привести в коге-рентную связь. Сам Гуссерль в качестве характерной черты "естественной установ-ки" описывает то, что мы не думаем об объективной реальности, соответственно о мире как воплощении взаимосвязей нашего опыта. Даже в тех случаях, когда нам приходится корректировать оказавшиеся ложными мнения, мы не теряем веры, что эта реальность объективно имеет место. Эту позицию несомненной значимости Гус-

64

серль характеризует в качестве "генерального тезиса естественной установки на мир": даже если по ходу опытов смысловые связи модифицируются, бытие реаль-ности не ставится под вопрос.

Эпохе

Для феноменологического мышления Гуссерля с "естественной установкой на мир" связывается ряд проблем. Бесспорно действенное допущение объективной реальности Гуссерль делает темой своих дальнейших феноменологических рефлек-сий. С ними он связывает свое основополагающее стремление перевести несомнен-ную значимость реальности в значимость обоснованную. Своим требованием обос-нованности Гуссерль намеревается дать отпор скептическим сомнениям, которые постоянно сопровождают философскую традицию. Образцом для него в его усилиях по достижению гарантированного основания был Декарт. Разумеется, обосновыва-ющие усилия Гуссерля не нацелены на вопрос, имеет ли вообще этот мир место. Осуществляемая им тематизация бытийного смысла и бытийной значимости пыта-ется выяснить, как мир "существует", т.е. каким образом наши представления, восп-риятия, суждения могут претендовать на объективность, как возникает идея объек-тивности. Гуссерлевское притязание на критику познания имеет целью предъявить в качестве обоснованного фундамент значимости нашего, всегда уже осуществленно-го, допущения реальности, наших "смысловых и бытийных установлений". В сущнос-ти, с этим связываются две перспективы в постановке вопроса. Одна направляет взор на предметность, другая на основания в конституирующем субъекте. Прежде чем оба направления взора получат наименования, необходимо прояснить требу-ющиеся для них методические шаги.

Один методический шаг, по меньшей мере, частично, мы осуществили на-шими вводными размышлениями о естественной установке. Проблематизировав не-сомненную значимость мира, мы уже оставили естественную установку. Первый ме-тодический шаг Гуссерль называет эпохе. Переводы этого понятия через "заключе-ние в скобки" и "приостановку" мира не позволяют понять специфику этого методи-ческого шага в полном объеме. Ибо в результате него отрицается не существование мира, а наши допущения и наши предварительные знания о мире заключаются в скобки. Это значит, что вопрос об истинности (или ложности) наших суждений и до-пущений мы поначалу оставляем нерешенным. С заключением в скобки несомнен-ной значимости бытия мира, он предстает взору как конституированный мир консти-туирующего сознания. Под этим углом зрения находят свое выражение также и из-мененные способы сознания. Гуссерль характеризует их в качестве способов созна-ния, присущих нейтральному наблюдателю, который поначалу не разделяет веру в мир. а рассматривает эту бытийную уверенность рефлексивно. Вследствие этого, мир предстает взору в своей связи с актами и способами сознания. В рефлексивной установке, достигаемой благодаря эпохе, значимость мира, соответственно, сужде-ния о реальности выявляются в качестве зависимых от акта сознания: мир как кор-релят субъективности сознания.

Трансцендентальная редукция

Наряду с эпохе, в качестве дальнейшего методического шага, Гуссерль приводит трансцендентальную редукцию. Чтобы понять ее значение в достаточной степени, необходимо связать гуссерлевское требование абсолютной обоснованнос-

65

ти с критикой психологизма. Первый ее критический пункт направлялся против тако-го опыта обоснования, в котором на сознание или мышление в его реальной после-довательности ссылаются как на основу. Эпохе принуждает к радикализации этой идеи тем способом, что и эмпирически-телесные компоненты всякого сознания дол-жны быть вынесены за скобки. Ибо суждения о собственной телесной реальности человека представляют собой точно такие же бытийные установления, как и сужде-ния о какой-либо вещной реальности. Трансцендентальная редукция должна при-вести к "чистому сознанию", которому уже не приписывается никаких эмпирических компонентов.

Мотив для подобной конструкции очевиден. Несмотря на это, разумеется, остаются вопросы о том, как достичь такого "чистого сознания" и в каком еще смыс-ле оно может восприниматься. Путь к нему Гуссерль характеризует посредством критерия "адекватной данности". Весьма разветвленные гуссерлевские размышле-ния можно привести к единому знаменателю при помощи одного мыслительного экс-перимента. Если попытаться дать общую характеристику переживания сознания в сравнении с реальной вещью, то обнаружится основополагающее различие: реаль-ная вещь дана только в некоторой перспективе. В соответствии со своим смыслом, она никогда не сможет прийти к совершенной данности в одном акте. Иначе с созна-нием, которое в рефлексии делает темой самое себя в своем продуктивном характе-ре и в соответствии со своими конститутивными моментами. Относительно этой са-морефлексии, согласно Гуссерлю, можно говорить об адекватной данности, т.к. в этом рефлексирующем самое себя акте соразмерная сознанию данность совпадает с подлинным характером бытия.

Данная конструкция Гуссерля не является беспроблемной и порождает не-которые затруднения, поскольку в этом тематизирующем себя акте Гуссерль надеет-ся обнаружить абсолютную данность сознания в противоположность реальной вещи, в бытии которой мы не можем быть уверены полностью. Гуссерль осознает труд-ность своих размышлений, и поэтому он ищет различные пути к феноменологичес-кой редукции. Специфический смысл трансцендентальной редукции можно прояс-нить наилучшим образом, изменив постановку вопроса касательно объективности. На переднем плане стоял возникший в Логических исследованиях вопрос: каким об-разом объективность основанного на опыте убеждения может быть теоретически ус-тановлена. Трансцендентальная редукция направляет интерес на то, как в пережи-вании сознания порождается объективность. В сознании этот характер продуктив-ности (Leistungscharakter) выдвигается в поле зрения. Феноменологическая рефлек-сия призвана удостоверить этот характер на фундаменте, который более ни к чему не сводим н любому познавательному акту необходимым образом предпосылаем. Возможность познания привязывается к интенционально ''действующей" жизни соз-нания. Отныне наряду с характером интенциональности имеет место равнозначный характер конституции. С идеей конституирующей деятельности сознания Гуссерль сформулировал центральную тему трансцендентальной феноменологии.

Эйдетическая редукция

От читателя, как феноменологически рефлексирующего, Гуссерль требует еще и третьего методического шага: эйдетической редукции. Поскольку путь через опытную науку закрыт, как нам это известно из критики психологизма, Гуссерль свое научное притязание формулирует в качестве исследования сущности или науки о сущностях. Поскольку она не апеллирует к опыту, дело идет об "априорном позна-

66

нии". Образец подобной априорной науки о сущностях Гуссерль находит в математи-ческом мышлении, которое вместо "сущности" говорит об "идеальных возможнос-тях". Гуссерлевский путь к определению сущности совершается как процесс эйдети-ческой вариации. С помощью примера, хотя и мысленного примера из сферы фан-тазии, можно продемонстрировать то, что сквозь различные вариации сохраняется неизменным, соответственно, в качестве всеобщей структуры. Когда Гуссерль гово-рит о том, что сущностные всеобщности становятся зримы, то данную формулиров-ку необходимо рассматривать в контексте эйдетической вариации. Эйдетическая ва-риация отыскивает сущностные структуры, абстрагируясь от случайностей и индиви-дуальных особенностей фактически протекающих актов мышления. Поскольку выяв-ляемые сущностные закономерности охватывают всеобщие структуры не только данных актов мышления, но и idealiter допустимых разновидностей мыслительных актов того же предметного отношения, они могут претендовать на безусловную все-общность. Любой частный случаи представляет собой экземпляр этой всеобщности. Однако эйдетическая вариация должна вести также и к тем необходимым структур-ным элементам, которые конститутивны для специфического предметного отноше-ния и допущение которых является обязательным.

8. Мир как горизонтная интенциональность

Если мы вместе с Гуссерлем выполнили три эти редукции в качестве мето-дических шагов, мы достигли того феноменологического способа рассмотрения, ко-торый Гуссерль охарактеризовал как „постижение чистой субъективности”. Сущност-ные структуры субъективности связаны с представленной уже интенциональной структурой сознания. Уже в Логических исследованиях (часть II) было прояснено, что предметы в своем значении привязаны к способам сознания. Трансценденталь-ная феноменология, как она впервые была представлена в Идеях I, сверх этого под-нимает вопрос о статусе предметов. С трансцендентальной точки зрения воспреща-ется всякое представление, допускающее наличие по ту сторону сознания вещи в себе или объективности в себе. Таким образом, вопросу о предмете предшествует вопрос о способе познания. Трансцендентально-феноменологический тезис корре-лятивного априори выражает то, что любое бытие зависит от сознания. Последнее связывается с продуктивностью интенционального сознания, с универсальными структурами любого сознания.

Результаты гуссерлевского анализа переживаний сознания необходимо те-перь прояснить в аспекте выполненных (geleisteten) конституций: что значит „мир” или „реальность” в феноменологическом смысле конституции? Гуссерль уже дал на это ответ по ходу прояснения генерального тезиса естественной установки. Корре-ляция между отдельным актом сознания и объектом акта распространяется на ин-тенциональную жизнь и ее коррелят: мир. Интенциональные переплетения и импли-кации восприятия характеризуют структуру опыта мира. Сначала Гуссерль показы-вает, что в каждом восприятии пространственной вещи в наличии имеется всегда только одна перспектива. Эта пространственная перспективность является осново-полагающей характеристикой любого вещного восприятия.

При более детальном рассмотрении оказывается, что каждая перспектива, по меньшей мере мысленно, заключает в себе еще и другие перспективы. Так, восп-риятие фасада дома неявно предполагает, что дом мог бы быть увиден еще и с дру-гих точек зрения, специфичных для всякого дома. Это обстоятельство Гуссерль пы-тается истолковать в качестве интенциональной связи при помощи понятий „пустое

67

соподразумевание” и „предподразумевание”. Связь интенции значения и исполнения значения здесь вновь становится значимой. Перспективы, которые только соподра-зумеваются, для наблюдателя не присутствуют. Хотя они и могли бы постепенно стать присутствующими; все же, пока наблюдатель обходит вокруг дома, для него в каждый момент имеется всегда только одна перспектива, в то время как прочие лишь мысленно добавляются. Вместо речи о предположениях относительно других перспектив, в феноменологическом языке говорится о „пустых соподразумеваниях”. С последними в отношении ожидаемых перспектив связаны возможности обмана или подтверждения. Это позволяет прояснить презумптивный характер восприятия, находящийся под условием подтверждения или разочарования.

Структура интенциональной импликации актуального восприятия, соподра-зумевания и предподразумевания может быть перенесена на весь процесс воспри-ятия. Любое отдельное восприятие несет с собой антиципации, отсылающие к связи восприятия. Ряд восприятий объединяется в единую связь опыта, пребывающую под тем же принципиальным условием возможности корректуры лишь „относитель-ных” истин. Мир дан нам в таких рядах восприятий. Такого рода интенционально конституированная связь опыта составляет наше представление о мире и реальнос-ти.

С этой структурой интенциональной импликации Гуссерль связывает поня-тие горизонтной интенциональности и горизонтного сознания. Горизонтная интенци-ональность обнаруживается в соединении актуального восприятия и антиципации восприятия. Гуссерль разграничивает внутренний и внешний горизонты. Термином „внутренний горизонт” он указывает на то, что антиципации естественным образом подчинены смысловому измерению, связанному с воспринимаемым предметом. В приведенных примерах вещного восприятия этим измерением была бы пространст-венно-вещная структура предмета. Антиципации восприятия должны двигаться в пределах этих смысловых рамок. Внешний горизонт воспринимающего сознания учитывает то обстоятельство, что восприятие не ограничивается одним объектом, а включает в себя все пространство, как поле действительных, возможных и пока не-известных предметов. Окружающее поле (Umfeld) обнаруживается в форме „пустого горизонта”, континуально продолжающего восприятие. К любому восприятию при-надлежит антиципация возможностей, т.е. „внешний пустой горизонт”. Вместе с фак-тически воспринятым привходит осознание того, что в пространственном окружа-ющем поле следует ожидать тотчас же или пока в возможности. Эти неявные допу-щения, „определенные предтолкования” „пустого внешнего горизонта”, в дальней-шей последовательности восприятия могут стать эксплицитно созерцаемыми и по-нятными в качестве дальнейших возможностей опыта.

То, что с каждым воспринимаемым предметом вдобавок примысливается к действительности, может подразумеваться в различных степенях значимости („предположительно”, „сомнительно”, „возможно”). Реальность и сознание мира для Гуссерля оказываются коррелятом таких интенциональных импликаций. Мировой опыт сознания конституируется в систематически связывающихся последователь-ностях фактического и возможного процесса восприятия, в которых все новые об-ласти мира способны восприниматься. Бесконечное пространство того, что испыты-вается, и, как испытываемое, имеет значение – есть форма для потенциально бес-конечных возможностей.

В использованных для иллюстрации примерах доминировал аспект прост-ранственно-вещного восприятия. Конечно, сознание мира и реальности нельзя свес-ти к этому аспекту. Горизонтная интенциональность лежит в основании всех облас-

68

тей мышления. Ссылка на изложение интенциональной структуры сознания делает это отчетливым. Было показано, как, благодаря постигаемому смыслу, ощущения переводятся в предметное представление. В апперцепции содержания ощущений перетолковываются в атрибуты предметного. При этом Гуссерль считает, что аппер-цепция всегда выходит за рамки одних только ощущаемых содержаний, когда она объективирует их в предметном смысле. Следует сознавать, что различные содер-жания ощущений могут апперцепироваться в одном и том же предметном смысле и одни и те же содержания ощущений – в разных смыслах. Следствием здесь будет понимание того, что в каждом содержании ощущений проявляются лишь отдельные аспекты. В апперцепции актуально данных содержаний ощущений мне репрезенти-рован только сегмент и никогда совокупность всех аспектов предметного. В многооб-разии аспектов предметного артикулируется потенциальное многообразие (содержа-тельных) перспектив. Термину "перспектива" Гуссерль предпочитает понятие оттен-ка. Аспектность ощущаемых содержаний указывает на то, что всё предметное дано лишь в оттенках соразмерно сознанию.

В этом пункте предоставляется возможность для привязки горизонтной ин-тенциональности. Ибо дело не ограничивается односторонностью аспекта, но всякий оттенок указывает на другие оттенки того же предметного, либо выявляемые, либо допустимые в качестве возможных. То, что описывалось через „соподразумевание” и „бытие соприсутствующим”, Гуссерль схватывает в понятии „аппрезентации”. Ап-презентации не произвольны, а содержательно мотивированы выполненными ап-перцепциями. Связанная со всякой апперцепцией аппрезентация демонстрирует го-ризонтную структуру интенционального сознания: с каждым постигаемым смыслом намечаются рамки того, в каком отношении и в каком направлении ведущие далее мнения могут быть применены к соответствующему предметному.

Осуществленная в апперцепции смыслоконституция предметного имплици-рует конституцию горизонта. Таким образом, горизонтную интенциональность следу-ет понимать в том смысле, что с ней задаются рамки дальнейших способов созна-ния, и что любое актуальное сознание, указывает па континуальную связь опыта. Так как любое сознание пребывает во взаимосвязи отсылок, окончательный пункт познания более не допустим. Эта концепция, в свою очередь, оказывает обратное влияние на смысл „истины”, поскольку последняя отныне привязана к процессу бли-жайшего и дальнейшего определения предметного.

9. Восприятие и кинестетическое сознание

Вопрос, что есть реальность или действительность, был разъяснен в тран-сцендентально-феноменологическом смысле. Значение действительности выяви-лось посредством ссылки на интенциональную структуру сознания. То, что мы пос-тигаем в качестве совокупной действительности, конституируется в сети интенци-ональных импликаций. При этом для иллюстрации привлекался пример восприятия дома. Казалось само собой разумеющимся связанное с ним допущение дальнейших возможностей восприятия. С сознанием связано то, что, как наблюдатель, я распо-лагаю возможностью сдвигать свой угол зрения посредством перемены мест. Если ограничиться областью восприятия, то горизонт возможностей восприятия находит свои пределы в сфере зримого. Но и эти границы меняются для каждого восприни-мающего.

В этом пункте гуссерлевские размышления возобновляются. Прежде речь всегда шла о том, что постигаемый смысл ориентируется на содержания ощущений.

69

С другой стороны, горизонтность любого восприятия обусловливает возможность из-менений в содержаниях ощущений. Пример перемены места представляет собой, однако, лишь одну из многих возможностей. С равным успехом наблюдатель смог бы пересмотреть свои оптические впечатления и связанные с ними ожидания в ре-зультате движения головы, хватательного движения или в результате ощупывания. В Идеях II Гуссерль направляет свой интерес на феноменологический анализ этой „активности ощущений” (Empfindungsaktivitat). При рассмотрении интенциональной структуры сознания сложилось впечатление, что эти чувственные впечатления поко-ятся на рецептивности, следовательно, на чувственных аффектах, „претерпева-емых” телом. Теперь чувственные впечатления проистекают из движения тела, рук, головы, глаз. Поскольку в процессе осознанного восприятия я совершенно целенап-равленно двигаю ими, чтобы завершить или дополнить свои впечатления, они посто-янно связаны с сознанием самодвижения (das Sich-Bewegen). Оба аспекта – самод-вижение и синхронное осознание этого – Гуссерль схватывает в понятии „кинесте-зы”. Повторное их разъяснение представляет собой в то же время подробный ана-лиз восприятия вещи.

Опыт в горизонте возможностей имеет обратную связь с сознанием, чтобы оно могло добывать для себя дальнейшие чувственные впечатления посредством телесной активности. В этом артикулируется сознание о нашем теле, как органе вос-приятия и ощущения, которым мы произвольно двигаем. В этом смысле Гуссерль го-ворит о плотском сознании (Leibbewusstsein). Тело становится органом восприятия. Чувственные впечатления больше не могут рассматриваться как отдельные, в зави-симости от образа мыслей завершенные конечные единства. Напротив, чувствен-ные впечатления подтверждаются в некоторой последовательности, вызываемой к существованию кинестетическим движением. Для рядов чувственных впечатлений также имеет значение то, что с каждым отдельным впечатлением связываются оп-ределенные ожидания ощущений. Телесное движение осуществляется с тем, чтобы обрести новые впечатления и связанные с ними новые способы видения. В этой це-ленаправленной телесной активности осуществляется соединение друг с другом от-дельных сенсорных впечатлений. Сознание новых возможностей опыта для того связано с плотским сознанием, чтобы иметь возможность добывать себе чувствен-ные впечатления. Таким образом, речь идет уже не просто об ощущениях, как о пре-дельных составных частях сознания. Скорее, кинестезы представляют собой исход-но-предельные данности.

Об ощущениях отныне говорится в двух смыслах: как об ощущаемом дви-жении собственного тела, так и о чувственных впечатлениях относительно воспри-нятой вещи. Гуссерль детально описывает различные плотские ощущения разных органов, которым, в таком случае, всякий раз соответствуют формы возможных чув-ственных полей. Визуальные, акустические, тактильные чувственные поля изменя-ются каждый раз вместе с движением кинестетического органа. В рамках введения нет надобности прослеживать гуссерлевские дифференцированные анализы вплоть до их частностей. Достаточно сделать отчетливой конститутивную активность кинес-тез. Если ощущения, соответственно, чувственные впечатления, сбываются посред-ством движения тела (как органа восприятия), тогда кинестетическому сознанию так-же следует приписать продуктивный характер: кинестезы ведут к рядам взаимосвя-занных чувственных впечатлений. Речь идет теперь уже не просто о содержаниях ощущений, к которым относился бы постигаемый смысл. Содержания ощущений представляют собой скорее комплексы ощущений, смыкающиеся в единство.

70

Согласно пониманию Гуссерля, единство осуществляется на основании ас-социативного объединения. Временное столкновение и подобие (или контраст) раз-личных элементов способствуют синтезу. Гуссерль говорит о „пассивном синтезе”. Он принципиально отличается от активного синтеза, образующего постигаемый смысл, который интенционально направлен на эти ассоциативно образованные чув-ственные впечатления. Конститутивная связь комплексов ощущений и постигаемого смысла, сообусловленная кинестезами, позволяет прояснить, как интенциональные горизонты соопределяются также различными чувственными полями. Возможности иных перспектив восприятия зависят от возможностей кинестетической системы.

Тело оказывается пространственным связующим пунктом воспринимающе-го субъекта. Исходя из тела как центра отношений, субъект предпринимает прост-ранственные разделения: впереди-сзади, вверху-внизу и т.д. В этой функции – быть точкой ориентации для пространственно-перспективного упорядочения – становится отчетливой конститутивная продуктивность тела относительно пространственного восприятия и пространственного мышления.

В связи с разъяснениями кинестез Гуссерль предпринимает еще более глу-бокие размышления о том, как, благодаря пресечению различных опытов, может возникнуть осознание того, что кинестезы суть пересечения опытов моего тела, как органа восприятия. Гуссерль приводит для этого пример, как ощупывающая рука мо-жет вдобавок ощупываться другой рукой. Такое совпадение ощупывания и бытия-ощупываемым ведет к последующему объединению кинестез и собственной плоти.

Морис Мерло-Понти подхватил эту мысль и развил из нее феноменологию восприятия, в которой плотское сознание удостоверяется, как основа любого созна-ния восприятия.

10. Сознание времени

Ранее в трансцендентально-феноменологической перспективе был поднят вопрос, как следует понимать действительность. Конститутивное для этого горизонт-ное сознание привело Гуссерля к кинестезам, требуемым для пространственно-вещ-ных восприятий. В первом случае разъяснение касалось вопроса, как надлежит по-нимать объективность мира и действительности для сознания, во втором – объек-тивность воспринимаемой вещи. Объективность последней, по Гуссерлю, удостове-ряется посредством кинестезы в ее пространственной структуре. До сих пор не пока-зано, как следует понимать временную длительность субъекта восприятия.

В независимости от объекта восприятия ставится предельно общий фено-менологический вопрос: как объективное время дано для сознания? Необходимо назвать конститутивные для сознания времени моменты. Эту проблему Гуссерль затронул уже в рукописях к своим Лекциям по феноменологии внутреннего созна-ния времени, издание которых было поручено тогдашнему его сотруднику Хайдегге-ру. В Идеях I, осознав все трудности, он ограничился лишь указанием этой единой проблемной связи. Содержательные трудности обернулись трудностями изложения. Введение в этот тематический комплекс, конечно же, не в состоянии воспроизвести все различения и аргументативные разветвления: необходимо ограничиться осново-полагающей линией.

Трансцендентально-феноменологическая рефлексия обсуждает сознание времени в двух отношениях. Различение аспекта временного объекта и аспекта соз-нания времени может стать убедительным лишь в результате необходимых для это-го размышлений. Чтобы возникшую проблему разъяснить наглядным образом, мы

71

можем сослаться на гуссерлевский пример мелодии или последовательности тонов. Благодаря какой продуктивности сознания имеет место то, что мы воспринимаем не просто последовательность отдельных тонов, а мелодию? Ставя вопрос иначе: что отличает две ситуации друг от друга, когда один раз я воспринимаю мелодию, а дру-гой – лишь произвольную последовательность отдельных тонов? Эту перемену нельзя вывести единственно из акустических чувственных впечатлений. Скорее, это можно понять так, что как только первый тон отзвучит, начинает восприниматься второй, после него третий и т.д. Эта последовательность тонов только тогда будет воспринята как мелодия, когда будет иметь место связь между актуальными и уже отзвучавшими тонами. Этот же самый вопрос возникает и при визуальных впечатле-ниях, которые лишь в своей последовательности составляют единое впечатление. Они не присутствуют одновременно и все же в каком-то смысле связаны друг с дру-гом.

Эта связь представляет собой специфический результат работы сознания. Как прояснить конститутивные для этого результата „шаги”? Гуссерль ищет ответ в анализе сознания времени. Последнее не следует понимать так, будто есть отдель-ное специфическое единство сознания, которое бы отвечало лишь за понимание времени. Напротив, сознание времени есть сущностный аспект любой продуктивнос-ти сознания.

Для анализа сознания времени Гуссерль использует три понятия: 1. Праим-прессия (die Urimpression); 2. Ретенция (die Retention); 3. Протенция (die Protention). Исходить надлежит из первого чувственного впечатления, которое Гуссерль называ-ет «праимпрессией». Мелодия начинается с первого тона, который отделяется от предшествующих и окружающих шумов. Праимпрессия соответствует временному теперь, настоящему моменту. За первыми праимпрессиями следуют дальнейшие. Согласно Гуссерлю, в ряду праимпрессий образуется связь. Ее можно было бы вы-разить обыденным языком в формулах „пока еще присутствует”, „только что прошло, но еще существует в сознании”. В этих формулах проявляется трудность языковой фиксации того, что теперь-момент только что прошел, но в этом „только что” теперь-момент присутствует и впредь. Для описания соразмерных сознанию данностей Гус-серль обходится формулой „удерживающее еще-сознание” (zuruckhaltendes Noch-Bewusstsein). В словах „только что” и „как раз-таки уже не…” артикулируется такое сознание, которое он, в конце концов, фиксирует выражением „ретенция”.

В таком случае, возвращаясь к примеру мелодии, понимать это следует та-ким образом, что с каждым новым теперь-тоном только что прошедший еще ретен-ционально сознается. Из этого проистекает ретенциональный ряд, который с каж-дым новым теперь все более отдаляется от своего отправного пункта – праимпрес-сии. Ретенциональный ряд растягивается не произвольно. Из конкретной точки эта первая импрессия перетекает в „пустое ретенциональное сознание”. В мелодии сквозь ретенциональный ряд просматривается континуальность: сквозь протекание последовательности тонов мелодия схватывается, как единство в некотором едином смысле. Но так как в случае мелодии я ожидаю еще и дальнейших тонов, покуда не получу впечатления, что с данным тоном мелодия закончилась, каждый теперь-мо-мент для Гуссерля оказывается связанным с некоторым перспективным моментом. То, что в сознании ретенционально осаждается, одновременно просматривается в ожидании момента, тотчас же за данным теперь-моментом приходящего. Ретенци-ональное сознание делает возможной перспективу ожидания, которую Гуссерль обозначает протенцией. Три эти момента в их взаимных отсылках Гуссерль резюми-

72

рует как „конкретное живое настоящее” (konkrete Lebensgegenwart) и как „оригиналь-ное временное поле” (originares Zeifeld»).

Предыдущее изложение гуссерлевских идей к пониманию времени призва-но главным образом пояснить, как можно удостоверить вышеназванные три основ-ные понятия в гуссерлевском смысле. Сверх того, феноменологическая рефлексия намерена выявить, в каком смысле дается сознанию то, что мы понимаем под „вре-менем”. Направляющий вопрос для этого: в результате каких актов сознания консти-туируется смысл времени? Прежние размышления дают на это только частичный ответ. Посредством рефлексии на продуктивность сознания было показано, как в итоге постоянного соединения теперь-момента, ретенции и протенции возникает временной ряд. Ретенция образует для себя ретенциональную цепь, „континуальное друг-в-друга (Ineinander) ретенций”. Если бы было возможно изолировать для себя отдельное восприятие, тогда можно было бы зафиксировать структуру праимпрес-сии-ретенции-протенции, как „оригинальное временное поле”. Однако ни воспри-ятие, ни сознание вообще не могут быть редуцированы к одной фазе. Напротив, они находятся в постоянном изменении, в потоке сознания. Следовательно, необходимо исходить из того, что и первоначальное временное поле пребывает в постоянном из-менении. Чтобы характеризовать его в отношении объекта восприятия, Гуссерль го-ворит о „временном ореоле (Zeithof)”, связанном с временным восприятием объекта.

Другой частичный ответ, который пока отсутствует, должен бы разъяснить, как от восприятия времени можно перейти к объективному времени. Какие деятель-ности сознания для этого решающи? Представление объективного времени, которое каждый носит с собой и которое находит свое выражение в нашей речи о раньше и позже, о будущем и прошлом, являет собой по отношению к потоку сознания объек-тивирующую фиксацию. Значением здесь Гуссерль наделяет специфическую про-дуктивность припоминания, являющегося для него возобновлением конкретного вре-менного восприятия. Припоминание репродуцирует уже прошедшее восприятие. То, что в исходном восприятии конституировалось как последовательность праимпрес-сий, цепи ретенций и протенций, в припоминании жестко фиксируется в этой после-довательности. В таком случае объективное представление времени возникает вследствие того, что сознание всегда может заново обратиться к тому же самому припоминанию. Гуссерль говорит о том, что сознание может всегда, заново иденти-фицируя, вернуться к нему.

Рассматриваемый под таким утлом зрения объективный порядок времени также представляет собой результат конститутивной деятельности сознания. В на-шем повседневном представлении мы всегда уже предполагаем объективное время объекта восприятия. С ним связано допущение, что данный предмет я всегда смогу воспринять снова. Гуссерлевские размышления пытаются разъяснить это допуще-ние посредством ссылки на временную структуру любого акта восприятия и на иден-тифицирующий характер припоминания. Мысль о временной структуре любого акта восприятия, равно как и сознания в целом, способна внушить, что речь идет о спосо-бе рассмотрения, описывающем сознание в его последовательности. Однако подоб-ное соображение подпало бы вердикту гуссерлевской критики психологизма. Вопре-ки этому, Гуссерлевы анализы сознания времени представляют собой реконструк-цию отдельных моментов, благодаря которым и в которых сознание сначала консти-туирует смысл представления времени. Само конституирующее сознание, в свою очередь, не может мыслиться в пределах временного ряда, стало быть, в качестве временной последовательности.

73

Конечно, размышления Гуссерля не дают здесь единой картины. В Лекциях по феноменологии внутреннего со знания времени, рукописи которых появились, главным образом, в 1909-1911 гг., Гуссерль стремится пока к тому, чтобы саму эту конституцию времени усматривать в единой временной схеме (Zeitgestalt). Поздние рукописи показывают, что он отчетливо осознавал связанные с этим трудности. В этом контексте возникает далеко идущая дифференцированная дискуссия, изложе-ние которой не отвечает задачам введения.

11. Интерсубъективность и опыт иного

Интерсубъективность должна стать темой, самое позднее, тогда, когда пра-вильность собственного опыта будет утверждаться и доказываться также и по отно-шению к другим.

Неявно она всегда уже предполагалась, когда речь шла о действительнос-ти и реальности. Бытийный смысл мира и реальности удостоверяется в феномено-логическом интенциональном анализе через горизонтное сознание. Относительно возможных восприятий горизонтное сознание имплицирует отсылающие связи и припоминающее удерживание. К горизонтной интенциональности принадлежат те-оретическая перспектива, отсылающая к idealiter мыслимым возможностям дальней-ших восприятий, и соответствующая прагматическая перспектива, предполагающая постоянную возможность повторного восприятия тем же способом.

При этом остался невыраженным один аспект горизонтной интенциональ-ности. Ни предмет восприятия, ни действительность в целом не могут быть удовлет-ворительно удостоверены, будучи ограничены перспективой одного единственного сознания. Подобно тому, как отдельный предмет обнаруживается с различных точек зрения, следовательно, в различных интенциональных данностях, так и действи-тельность, и имплицированные с ней объекты и предметные области должны быть представлены различным субъектам в многообразных способах данности. Правда, значения мира, реальности и действительности разрешаются в своем смысле лишь в ссылке на специфические способы данности интенционального сознания. Но если множество субъектов опыта становится предпосылкой, тогда интерсубъективность сама должна стать темой интенционального анализа: как в интенциональном созна-нии конституируется интерсубъективность?

К ответу на этот вопрос Гуссерль приближается поэтапно. Прежде всего требуется объяснение того, как удостоверить другого субъекта, и в связи с этим, как следует понимать его в качестве субъекта коллективной интерсубъективности. От ответа на этот вопрос зависит доказательство включенности соответствующего субъективного горизонта во всеохватывающий универсальный горизонт. Лишь в этом случае мир и действительность не редуцируются всего только к одному субъек-ту сознания. Вопрос, в каком смысле мир, действительность, реальность имеют свою интерсубъективную значимость, может быть разъяснен в двух отношениях:

а) относительно интерсубъективности вещно-предметного мира – этот ас-пект стоит на переднем плане Картезианских медитаций,

б) относительно всей социальной реальности межличностных отношений и социальных институтов.

О том, сколь основательно Гуссерль занимался этой тематикой, свидетель-ствуют многочисленные рукописи из архива, которые лишь в 1973 г. в трех объем-ных томах стали доступны общественности.

74

Отправную точку для феноменологического анализа интерсубъективности мы обнаруживаем в своем общем предпонимании. Мы всегда исходим из того, что любое восприятие и любой опыт возможны в том же самом смысле также и для дру-гих субъектов. Мы предполагаем общий для всех субъектов мир. Одновременно это допущение представляет собой залог для феноменологического рассмотрения. Ибо в таком случае другая персона больше не может восприниматься подобно предмет-ной вещи. Напротив, каждый должен воспринимать другую персону как субъекта, со-конституирующего совместный мир.

Путь к этому Гуссерль пытается проложить в два этапа: сначала его взор обращается к Другому как чужой персоне, только затем к Другому как соконституиру-ющему субъекту. Оба этапа следует изложить по отдельности. Чтобы иметь возмож-ность последовать гуссерлевскому анализу, мы должны свое собственное понима-ние интерсубъективного мира «заключить в скобки». В результате выполненного эпохе наши прежние представления о повседневном мире должны быть враз остав-лены без внимания: рефлексия направляется на действия интенционального созна-ния, в которых являет себя понимание другого субъекта. Эта редукция уже принима-лась в расчет и для других интенциональных анализов. В этой связи Гуссерль вво-дит одну методическую особенность.

Посредством эпохе выполненная редукция должна вести как раз-таки к осо-бенной сфере (Egenheitssphare) субъекта. Гуссерль говорит о трансцендентальном ego и его примордиальной сфере. Трансцендентальное ego представляет собой плоскость, на которой должна располагаться смыслоконституция того, что составля-ет Другое и Чуждое. Сфера примордиалитета характеризует собой ту исходную точ-ку, из которой производится отношение к Другому. Так Гуссерль достигает слоя опы-та, обеспечивающего фундамент для определения Другого. Все, что выходит за пре-делы этой особенной сферы, представляет собой нечто в отношении Я Чуждое. Ра-зумеется, вместе с конструкцией особенной сферы Гуссерль привнес проект солип-сизма, поскольку этот способ отношения к себе должен предшествовать всем даль-нейшим смыслоконституциям других персон.

Из этой примордиальной сферы Гуссерль пытается определить момент, ко-торый побуждает каждое трансцендентальное ego покинуть его особую сферу. Прежде, чем мы охарактеризуем этот пункт, нам следует вспомнить, что конститу-тивную для каждого восприятия основоструктуру Гуссерль описал как кинестетичес-кое сознание. В результате пересечения различных кинестетических полей опыта я обретаю сознание о моем теле, как моем органе восприятия. – плотское сознание. Это плотское сознание играет конститутивную роль в осуществлении опыта иного.

Примордиальная сфера образована этим плотским сознанием. Исходя из нее, Гуссерль пытается при помощи восприятия осуществить отношение к Другому. Схема восприятия предусматривает, что содержания ощущений (в их кинестетичес-ком и временном потоке) схватываются как нечто в некотором предметном смысле. Со всяким восприятием связаны аппрезентации, т.е. горизонтные отсылки за преде-лы в данный момент присутствующего. Применительно к опыту иного это означает: примордиально мне дается восприятие тела (помимо моего собственного). Одновре-менно с восприятием тела я аппрезентирую этому телу характер плоти. Аппрезента-ция, по Гуссерлю, содержательно мотивирована ассоциацией. Воспринимаемое те-ло сходно с моим собственным, что склоняет меня – как выражается Гуссерль – к „парной ассоциации”. На основании сходства (в движениях и поведении) я аппрезен-тирую ему плотское сознание, т.е. я понимаю его движение как его кинестезы, я пе-реношу свое кинестетическое сознание на другое тело. Этим я приписываю ему са-

75

мостоятельное трансцендентальное ego. За этим переносом Гуссерль закрепляет термин „проникновение” (Einfuhlung), который не следует понимать в смысле эмоци-ональной установки. Так вместе с каждым другим телом для меня присутствует дру-гое Я.

Шаг к интерсубъективности совершается на основе этой аппрезентации. Другая плоть представляет собой другое интенциональное сознание. Направленное на мир, оно производит смыслоучреждения из иных перспектив. Одновременно, бла-годаря переносу, я знаю себя, как этим сознанием апперцепированного и в качестве другого ego аппрезентированного. Это отношение между мной и другим ego развива-ется в интерсубъективный опыт, когда я его содержательно мотивированные опыт-ные взаимосвязи со-выполняю и повторяю - и точно так же наоборот. Для объектив-ности мира это означает множество мировых перспектив, смыкающихся в единство. Образование единства происходит в процессе синтетической идентификации раз-личных предметных смыслоединств. Лишь в результате синтетической дифферен-циации достигается интерсубъективно обоснованная объективность мира.

Данная конструкция интерсубъктивности не бесспорна. Социолог Альфред Щюц, невзирая на свою феноменологическую ориентацию, выступил первым крити-ком эгологической позиции интерсубъективности. Остальные же последовали за ним. Однако приводились также и методические возражения специально против «парной ассоциации» и связанных с ней далеко ведущих допущений.

12. Конституция духовного мира

Если внимательно рассмотреть приводимые ранее конститутивные де-ятельности, то все они, за исключением опыта иного, относятся к конституции физи-ческих вещей. Даже опыт иного не представляет собой того шага, который бы влек за собой выбивающуюся из этого ряда точку зрения. В Идеях II нам доступен текст, составленный Эдит Штейн из различных рукописей Гуссерля, который более под-робно исследует тематику иных конститутивных сфер. Студенты Гуссерля имели возможность уже между 1912 и 1915 гг. на семинарах и лекциях знакомиться с его представлениями о том, как природа и дух различаются в аспекте своих конститу-тивных деятельностей. Параллельно этой дифференциации следовало бы устано-вить различение наук по группам, различение на естествознание и науки о духе. Раз-мышления Дильтея о дифференциации этих наук были известны Гуссерлю. И хотя он не разделял дильтеевских представлений, они, по меньшей мере, побудили его к формированию собственной точки зрения.

При изложении примордиальной сферы было прояснено, как Гуссерль из саморефлексии сознания выводит кинестетическое сознание как основополагающее для опыта иного. Сообразно методическому принципу исходить лишь из того, что в подобной рефлексии составляет оригинально данное, выводы эти вполне обоснова-ны. В рамках посвященных Гуссерлю исследований уже указывалось на то, как ори-гинально данную примордиальность Гуссерль в иных местах трактовал таким обра-зом, что вместе с ней охватывались все переживания опыта, в том числе основопо-лагающие для опыта иного проникающие (einfulende) переживания сознания. Это имело бы следствием то, что принадлежащие другим переживания сознания обнару-живаются в оригинальной данности. Такая концепция охватывала бы различные способы сознания, как оригинально данные: такие, которые направлены на вещно-предметную природу, и такие, которые направлены на персональные „предметы”. Возникающие здесь трудности имеют свое основание в идее конституции. Если бы

76

обнаружилось именно то, что определенные мои конститутивные активности пред-шествуют другим активностям (других персон) и соответственно вызывают их к су-ществованию, тогда субъект сознания оказался бы в своей „автаркии”. Проблема, что всякий субъект всегда конфронтирует также с заданными смысловыми единст-вами, займет Гуссерля в дальнейшем и подвигнет его к модификации своего фено-менологического начинания.

Посредством феноменологической редукции Гуссерль делает возможным взгляд на натуральную и персональную установки, в повседневной жизни всегда уже практикуемые, дабы эксплицировать их относительно присущих им конститутивных продуктивностей. Специфические для них сущностные взаимосвязи способов созна-ния позволяют понять также смысловое измерение соответствующих им предмет-ностей. Размышления о восприятии, о горизонтном сознании воспринимаемого мира и о пространственной организации кинестетического сознания уже охватили сущест-венные компоненты натуральной установки. В единичных актах этих способов созна-ния интенциональная предметность конституируется в перспективных оттенках и го-ризонтных отсылках, специфичных для природного мира. Природа рассматривается как вещный мир с присущими ему атрибутами материальности, пространственной и временной протяженности. К смыслу природы принадлежат объективное пространс-тво и объективное время, объективно конституирующие материальную природу в пространственно-временном аспекте.

В расширенном смысле можно говорить также о живой природе, которой кроме материальности следует приписать душевные компоненты. Астезиологичес-кие и душевные свойства отсылают за пределы всего лишь физической вещи. Упро-щая, можно было бы говорить о плотском объекте с кинестетической способностью и полями ощущении (такими как боль или удовольствие). В натуралистической трак-товке за всем этим удерживается понятие анимально-реального. Разумеется, в нату-ральной установке душевные компоненты подчинены физически являющейся плоти. Естественнонаучное рассмотрение этих феноменов есть выражение такой натураль-ной установки. Анимальные компоненты выявляются лишь в качестве аппендикса всеобщих взаимосвязей физической природы. (Продължава в следващия брой.)

77

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ

Будистката Нирвана

Алесиян Пацев

Нирвана (санскр.) или Нибана (пали) буквално означава отсъствието на

връзките, изчезването на “паяжината”, която съединява две отделни съществувания, изчезването на “пламъка” на битието, неговото угасване.

Будистките текстове не дават позитивно определение за Нирвана. Опреде-ленията са най-вече негативни като подчертават невъзможността на познанието да проникне в нея. В Нирвана изчезва не само рационалността, но също и цялостният психически спектър на личността.

Будистките учители разглеждат Нирвана като състояние на най-висшата дхяна (концентрация на съзнанието), подобно на това както световете в будисткия космос, включително и светът, в който ние живеем са състояния на съзнанието. По този начин Нирвана не може да се определи нито от позиция на мисленето, нито от позиция на битието, нито от позиция на съществуването, нито от позиция на прост-ранството или времето. Тя не може да се определи посредством понятия, които имат сетивни, или априорни основания.

В различните системи и школи на будистката философия доктрината има известни различия.

Доктрината Нирвана в Тхеравада За тхеравадинската будистка традиция Нирвана е преди всичко освобож-

дение от кръга на преражданията, състояние на пълно успокоение на “вълнението” на дхармите и невъзможност за създаване на нов поток на съзнанието и ново пре-раждане. Постигането на Нирвана е висша цел за „тръгналия по Пътя“. Тя е абсо-лютната свобода от всяка зависимост, присъща на феномена на съзнанието, т.е. освобождение от привързаностите, страданията и желанията.

Концепцията на Сарвастивада Погледната най-общо, философията на Сарвастивада (на основата, на ко-

ято е писана Енциклопедия Абхидхарма) е реализъм, който някои автори, визирайки концепцията за Нирвана, считат за близка с материализма. Встъпването в Нирвана съответства на деветата дхяна на медитация и е пълното успокояване на вълнение-то на елементите и прекратяването на произлизащите от тях усещания и съзнание. Следователно се преминава през пълното изчезване на възприятията и усещанията и премахването на всички опори на съзнанието. Деветата дханя (степен на концент-рация на съзнанието), се нарича „санджня-ведита-ниродха”, или „ниродха-самапати”. Достигайки тази степен на концентрация на съзнанието, в общия дхармичен поток се появява елементът „ниродха”, който обуславя „състоянието ниродха”. В него се прекратяват възприятията и усещанията, изчезват опорите на съзнанието. Прекра-тяват се психическите и ментални процеси, т.е. изчезва самото съзнание.

Подобна концепция дава повод да се смята, че Нирвана е вечна смърт, вечно и абсолютно нищо, или самото същинско небитие (абхава). Някои автори

78

(David Kalupahana, 1986) считат, че елементът на “вечната смърт”, за който говорят сарвастивадините следва да се мисли като вечно и абсолютно освобождение, а не като небитие.

В пътя към Нирвана следва да изчезнат всички базови представи на съзна-нието и мисленето – и представата за битие, и представата за небитие, и предста-вата за инобитие, и представата за личността (путгала). Възможно е именно абсо-лютното изчезване на представата за битие да се има предвид в „небитието” на сарвастивадините.

При положение, че те разбират реалността и Нирвана като простото изчез-ване, то тогава и идеята за доброто може да изгуби смисъла си. А както знаем именно тази идея е водеща в ранния будизъм и Сарвастивада. Единствено тя може да премине през световете и да се превърне в опора по пътя към Нирвана.

Концепцията на Махаяна за Нирвана Много от принципите на Тхеравада се отхвърлят в Махаяна. Ф. И. Щербат-

ской пише: “Цялото знание на ранния будизъм е подкопано и съкрушено. Нирвана на хинаистите, техният Буда, тяхната онтология и нравствена философия, тяхната концепция за реалност и причинност са били отхвърлени заедно с идеята за крайна-та реалност на органите на чувствата и чувствените данни (rupa), менталността (citta-caitta) и всички техни материални и ментални елементи и сили.”2

Ако за Тхеравада цел и смисъл на човешкото същество е достигането до спасението и влизането в Нирвана, за Махаяна това е по-скоро самото Просветле-ние3 (бодхи), което дава възможност да се помогне на всички живи същества.

Ако за Тхеравада стъпилият на пътя и преминалият трите степени, т.е. превърналият се в Архат може да влезе в Нирвана, то Бодхисатвата в Махаяна остава на втората степен, степента на сакридагамина за да може да помогне на всички живи същества да получат Просветление и спасение. Възможността за Прос-ветление е във всяко живо същество. Различието и трудността е в мисловното “аку-ширане” на тази същност.

Ако за Тхеравада не всяко човешко същество има силите, волята, вътреш-ната убеденост, а това значи мисловната основа да достигне до Просветление и Нирвана, то за Махаяна всяко същество би могло да достигне до Просветление и да направи действителна собствената си Буда природа.4

2 Ф.И.Щербатской, Избранные труды по буддизму, 1988, с. 246. 3 Просветление (бодхи) и Нирвана не бива да се отъждествяват, независимо че в някои изследвания се възприемат като синоними. Бодхи е състояние на съзнанието от позиция на познанието и знанието. Бодхи е всезнание. В това състояние се сне-мат антиномиите. Смята се, че състоянието бодхи дава отговор на основните мета-физически въпроси. Нирвана е състояние, в което изчезва “пламъкът“ на мисленето и съзнанието. Бодхи е състояние, което предшества Нирвана и в което е запазено знанието. 4 Изключение прави класическата Йогачаря, следвайки учението в “Трактата за степените на йогийските практики” (Йогачара бхуми шастра). Тя счита, че не всички могат да достигнат до Просветлението. Хората в този трактат се разделят на пет класи или категории, като тези от най-нисшата (т.нар. класата на ичхантиките) изоб-що не могат да достигнат до Просветлението.

79

Бодхисатвите са преодолели дихотомията в мисленето и възприемането на реалността, или по-скоро самото Просветление е това преодоляване. За тях не съществува субект и обект, висш и нисш свят. Истинската реалност е недвойнствена (адвая). Оттук и твърдението за тъждеството на Нирвана и Сансара. Светът ни се струва такъв каквато е нашата увереност за него, а тя е такава каквато е „формата“ на съзнанието. Формата на възприемането и възприятията може да се промени единствено чрез мисленето и доброто, а това вече е и пътят към Просветлението.

В Махаяна се говори и за степени на Нирвана. Според Б.Н. Дандарон5 тези степени са следните:“Първата, това е светът от позиция на вечността, втората, това е състоянието на светията, на Бодхисатвата, а третата съответства на неговото пълно изчезване в Нирвана. Само първата степен има крайна реалност. Другите две нямат отделна реалност. Към тези три степени на Нирвана йогачарите са добавили и четвърта, която са нарекли “апратишита Нирвана” или „алтруистична Нирвана”. Тя представлява чистото състояние на вечно Съзнаващия принцип, а този принцип те са наследили от саутрантиките”.

Освен степените на Нирвана общото условие е, че тя като “абсолютна реалност е независима от основния будистки принцип – причинността. Ако Нирвана е простото прекратяване на земното съществуване, тя би била зависима от причинността”.

Концепцията на Мадхямика За Мадхямика постигането на Нирвана не е резултат от дългия процес към

Просветлението, а действителното достигане до истинната реалност, до Абсолюта. Нирвана и Абсолюта са тъждествени. Абсолютът се проявява в битието, в

съзнаващите го същества, а самото съществувание, или неговите емпирични основания, са негово инобитие. По този начин Сансара е инобитие на Абсолюта. Нирвана е действителният Абсолют, такъв какъвто е. Сансара и Нирвана са тъждествени като същност.

Нирвана е извън причинността, извън условността. В Нирвана няма никакъв остатък от личността или “от чувството за

личност”. Никакъв остатък от феноменалното битие. Нирвана се отъждествява със Шунья, т.е. с абсолютната реалност (дхар-

мадхату). А. Б. Кейт дори смята, че мадхямиките считат реалността за “абсолютно нищо”.6

Всеобщият процес на битието и съществуването, според будистите, е на-сочен към всеобщото успокоение в Нирвана. Това е абсолютният закон и на свето-вете, и на битието. Това е абсолютният закон на Вселената. Всички форми на битие, на съществуване са етапи от този процес.

Одушевеността, битието, феноменалната реалност е на основата на абсо-лютната реалност на Нирвана. Нирвана е не само абсолютен смисъл, но и абсолю-тен критерий за истинността на реалността.

Съзнанието и концепцията Нирвана Пътят към Нирвана се открива в и от чистото мислене. Чистотата на мис-

ленето изменя и пренарежда вътрешната пространствено-времева метрика на съз-

5 Б.Н.Дандарон (1914-1974) – Руски будолог и бурядски религиозен деец. 6 А.Б.Кейт, Учебник индийского буддизма, 1923, с. 237.

80

нанието. Излизайки от тази метрика съзнанието променя вътрешната си конфигура-ция, като се разкъсват връзките между съзнателните елементи и субектът на осъз-наването. Съзнанието излиза от базовата идея за реалност, която е имало до този момент. Започват да се осъзнават непознати и неизвестни досега елементи, като изчезват не усещанията и възприятията изобщо, а по-скоро познатите ни усещания, възприятия и представи, които свързват съзнанието с идеята за реалност. По-късно изчезва границата на абсолютния мисловен хоризонт. За да се достигне до Нирвана следва да се познае абсолютното, т.е. истинската реалност, а самото познание на абсолютното изважда мисленето и съзнанието от относителните сфери на битието.

В Нирвана съзнанието се “потапя” напълно. В нея изчезват не само усеща-нията и възприятията, но и цялостния психически спектър на личността. За влезлия в Нирвана не съществува феномена на връщането обратно.

В Нирвана изчезват всички опори на съзнанието. В Нирвана са невъзможни опорите на мисленето. Липсва причинно-следст-

вената взаимозависимост, липсва мисловната дихотомия. При положение, че в Нирвана изчезва цялата психическа сфера, съзнание-

то и неговите опори, мисленето и неговите опори, при положение, че не съществува перманентно съществуваща личност, кой тогава отива в Нирвана?

В Нирвана отива абсолютно освободеното съзнание, съзнание което е сне-ло от себе си всяка възможна относителност, както в психическата и форма, така и във формата на ментална дейност. Това не може да бъде нашето съзнание. Това не може да бъде и съзнанието на висшите същества, обитаващи висшите светове. “Съзнанието”, което отива в Нирвана няма не само пространствено–времеви осно-вания, но и няма никакви зависимости и е извън всичко, което има някаква форма на зависимост. То няма и не може да има в себе си зависимост от някакъв фокус на определение или субект, не подчинява познанието на тези схеми, не зависи от най-базовите категории на тези схеми , например това съзнание не зависи и от катего-рията истина. Не зависи и от основния атрибут на съзнанието – проявлението или осъзнаването.

Лит.: Welbon G.R. The Buddhist Nirvana and Its Western Interpreters. Chic,

1968; Collins S. Nirvana and Other Buddhist Felicities: Utopias of the Pâli Imaginaire. N.Y.-Camb., 1998; Щербатской Ф.И., Избранние труды по буддизму. М. 1988; Торчинов E.A. Введение в буддологию – СПб: Санкт-Петербургское философское общество, 2000; Роземберг О.О., Проблеми будийской философий. М. 1990; А.Б.Кейт, Учебник индийского буддизма, 1923; Дандарон Б.Н., Мысли буддиста, Черная тетрадь, Писма о будийской етике. Спб.1997.

81

Реалната смислова единица е значението на изречението

Мирена Атанасова

В първите стихове на настоящата част на Вакяпадия на Бхартрихари се

разглеждат силите на вътрешния речеви принцип7. Двете основни сили – да освет-лява и да бъде осветляван разкриват природата на езиковия знак: да назовава клас обекти, да ги осветлява като нещо единно и неизменно, свързано с наименованието. В същото време езиковият знак се реализира в зависимост от случая – в поредица звукове, обект на възприемащото съзнание на слушателя и в тази си позиция е осветляван.

Така речта или думата в обобщен смисъл е едновременно причина (вът-решното звучене и смисъл, от което се разгръща речта) и следствие (поредицата речеви елементи, които заедно предават смисъла).

Речевият принцип се идентифицира с вътрешния Аз, който в началото на първата част на Вакяпадия се отъждествява с Брахман и с Атман в съответствие с разбирането на школата адвайта веданта.

Речевият принцип се дефинира и с друго съвместяване на противостоящи признаци: той едновременно съществува и не съществува. Той съществува като неизменна реалност, но не съществува в конкретните проявления, които са зависи-ми от случая и като такива са нереални8. При това в него едновременно се съвмес-тяват липсата на последователност (защото вътрешната реч е нещо единно) и вън-шната и проява във вид на поредица звукове, подвластни на фактора време.

След актуализирането на тези характеристики, които помним от началото на първата част на Вакяпадия Ι.4., следва формулирането на основната теза за втората част на трактата. Тя е в неприемането на реалността на отделната дума в смисъл на словоформа като основен носител на значението. Според Бхартрихари реалната смислова единица е значението на изречението. От него се извежда зна-чението на отделните му елементи, а не обратно. Аргументите за това са от сфера-та на измененията във формите на отделната дума и на изграждането на смисъла на сложните думи. И в двете области има случаи, при които значението на отделна-та дума (словоформа) се актуализира само мимолетно по пътя към постигането на общия смисъл (на изречението или на компаунда), а след това може да бъде отх-върлено или да се забрави.

Тезата на Бхартрихари противостои на тази на привържениците на школа-та мимамса. По отношение на съвременните модели за разбирането на изречението тя може да се противопостави на модела „смисъл-текст” на Мелчук – Жолковский, който е по-близък до привържениците на мимамса, и да се съпостави на разбиране-то на Витгенщайн за значението като употреба.

7 Понятието се въвежда в първата част на Вакяпадия като принцип на Думата. То се използва в обобщен смисъл като речева способност въобще, която се отъждествява с Брахман и Атман във философската система на адвайта веданта. Някои преводи означават този смисъл, като изписват Дума с главна буква за да го отграничат от обичайната употреба – словоформа. 8 Според традицията, към която се отнася Бхартрихари реално е това, което е неиз-менно, а всичко, което е подвластно на времето и случая, е нереално.

82

За изречението и думата (Вакяпадия)

Втора част (19-31 карика)

(13 част, продължение от Философско списание Идеи, Брой 2(17), Година VI, 2014, август)

Превод Мирена Атанасова

32.Вътрешният принцип на думата има силата едновременно да осветлява и да бъде осветляван, да бъде и причина, и следствие.

Вътрешният принцип на думата има две сили – на причина и на следствие. Единната вътрешна реалност съдържа семето на всички проявления, както вече беше казано във Вакяпадия I.4. В пояснението към този стих се подчертава, че при-родата на вътрешната дума (śabdatattva) се характеризира с две сили – да осветля-ва и да бъде осветлявана. Въпреки че втората не е отделена от първата, тя изглеж-да такава. Двете сили са зависими една от друга и между тях има причинна връзка. Като осветляваща, тя (вътрешната реч) е причина, а като осветлявана, тя е – следс-твие. Първата е универсална (неизменна), а втората – зависи от случая. Принципът на речта е неизменен, не е свързан с определено място, а с вътрешния Аз, който се изразява като вътрешна реч. Той не е свързан и с времето и не може да се дели на минало, настояще и бъдеще. Той е идентичен с вътрешния Аз и е извън понятията като съществуващо и несъществуващо.

Следва проследяване на другите сили на принципа на речта. 33.Принципът на речта има едновременно силата да съществува и да не съ-ществува (на битието и на небитието). Той няма (вътрешна) последователност, но изглежда да има. Той е основата на всички речеви употреби.

Вътрешният принцип на речта има едновременно силата да съществува и да не съществува. Тези две сили не могат да имат вътрешна последователност поради присъщата им неизменност, но те привидно имат последователност (в про-явленията си).

Неразчленимото значение на изречението изглежда да има последовател-ност на звукове и отделни думи. Тяхното битие и небитие изглежда да има последо-вателност. Всяка реализация, която предполага множество елементи, които са под-редени в последователност, се основава на силите на речевия принцип, а не просто на реализацията му, като осветляващ и осветляван.

Следва критика на тезата за реалността на отделната дума (словоформа). 34.Някои приемат самото разбиране на значението на думата за доказателство за реалността на думата и значението. Това разбиране обаче може да се отх-върли, когато думата се свърже със значенията на следващите думи. В такъв смисъл разбирането на значението като доказателство за реалността на от-делната словоформа става неприемливо.

За реалността на отделната дума е проблематично да се съди по факта, че значението и � се осъзнава. Всяка следваща словоформа в изречението има свое

83

значение, което се свързва с това на предишната една или повече думи. При това значението на отделната дума може да се отхвърли. Затова разбирането на отдел-ната дума е мимолетно и е само фаза, а не (неизменна) реалност.

В следващия стих се твърди, че поради това, че отделната дума е неопре-делена, тя не се приема за реална. 35.(аб) Думата цар (rājan9) предава представата за “цар”, въпреки че формата и� (в различните употреби) е различна.

Думата цар се използва в речта в различни форми като царя, царят, царе, царю, царица и т.н. Ако отделната дума беше реална, формата и � нямаше да се променя. 36.(вг) В сложно речево съчетание една дума (съществително), която има от-ношение и към действие (като глагол), може да означава нещо различно.

Съчетанието rājapuruṣa може да се разбере като Свети, човече!, въпреки

че този израз не е свързан с буквалното значение на отделните му елементи. Затова отделната дума не е реална.

Не само отделните (прости) думи нямат фиксирани форми, но това се от-нася и за сложните думи. 37.Сложната дума като например aśvakarna (вид дърво)може да предава спе-цифично значение, което да не е свързано със значението на отделните и � компоненти (като aśva – кон).

Една сложна дума като aśvakarna може да означава определен клас обекти (в случая вид дървета), което няма пряка връзка с конкретното значение на компо-нентите и � (в случая първата и част aśva означава кон)10. Подобно нещо се случва и с други сложни думи. Ако отделната част не участва пряко в изграждането на общия смисъл, тогава не можем да приемем, че отделната част е реално представена в общия смисъл.

В пояснението се твърди, че за целите на езиковото словообразуване може да се каже, че сложната дума aśvakarna означава дърво, чиито листа наподобяват конски уши. Обяснението се приема, но това не означава, че значението на отдел-ния речеви компонент има реално съществуване. 38.Казва се, че има сходство (между значението на сложната дума) и разгърна-тото изречение, което я обяснява. В случаите, когато частите на някои сложни думи имат съвсем различно значение от общото, граматиката ги разглежда като конвенционални думи (приети по силата на конвенция).

9 Думата rājan – на санскрит се приема за родствена с латинската rēx със значение владетел. 10 По аналогичен начин общото значение на сложни думи като слънчоглед или изра-зи като през куп за грош няма пряка връзка със значението на отделните си компо-ненти.

84

Тук се прави разлика между сложни думи като rājapuruṣa и tailapāyikā. При пър-

вата значението на цялата дума и това на отделните и части (владетел и човек11) са много близки. Втората дума означава вид насекомо – хлебарка, а буквалният превод на частите на сложната дума е който пие олио. Това е пример за дума, приета по конвенция. За тях граматиката има правила, формулирани от Панини (в Панини 6.2.76,77; Панини 6.3.53) и други. 39.Някои речеви значения първо се приемат, а после се отхвърлят. Няма не-изменна установеност по отношение на отделните речеви изрази.

Когато в граматиката се обясняват правилните форми на сложните думи, на вторичните деривации, деноминативните глаголи, тогава думите се предават с раз-гърнати изречения. Когато се постигне формата за нуждите на преподаването, от-делните думи, които са използвани, за да се стигне до разбирането, могат да се отхвърлят. По подобен начин в някои сутри на Панини се представят и правилата на ударението: Панини 8.2.4,5,6; Панини 6.2.2.65. Правилните форми на компаунда се тълкуват на базата на отделните му части. След като се разбере общата форма, останалото се забравя. 40.Хората разбират нещата различно: поотделно или във взаимовръзка. Във всеки случай, независимо дали са свързани или не, деленията се основават на цялото – на изречението.

Човек може да разбере как е организиран езика санскрит с помощта на граматиката на Панини или на друг автор. Всички граматици анализират изречения и значенията им. Реалната единица е значението на изречението. То не е плод на анализ на частите.

В пояснението се дават примери за различни начини, по които се образу-ват думите, разгледани от различни граматици. Оказва се, че те разделят думите по различен начин и съответно ги обясняват различно.

Така или иначе значението на думата се определя на базата на значението на значението на изречението като цяло.

В следващия стих се казва, че значението на изречението може понякога да се разбере само на базата на един звук. 41.Понякога, когато се предава отношение на идентичност във израз като “то-ва е то”, тогава и един единствен звук може да изрази значението на цялото изречение.

Когато се постигне единство между израза и значението му в съзнанието на говорещия, може и да не е нужно да се проследява последователността от думи по реда на произнасянето им. Единичният звук без вътрешна последователност може понякога да предаде цялостното значение. Пуняраджа не дава примери. Пояснение-то завършва с това как мъдреците могат да обхванат цялостния принцип на думата.

11 Терминът puruṣa се променя от Ведическото си значение и в Упанишадите озна-

чава по-скоро абстрактна същност на Аза, съзнанието или общ принцип, който е вечен и всеобхватен.

85

Следва обяснение на възгледа за изречението, даден в първия стих. 42.Според някои една отделна дума, която е част на изречение, може да изрази цялостното значение.

Според Пуняраджа този възглед (saṃghāta12) се поддържа от абхихитанваяди-

нините. В пояснението това се илюстрира с думата vṛkṣa (дърво), която означава

качеството да си дърво. Подобно значение се предава с изречението дървото съ-ществува. В изречението не се прави връзка с друга същност. 43.Когато думите са свързани в изречение, от отношенията им се поражда допълнително значение, което се основава на много думи.

Според този възглед значението на изречението е във взаимовръзката

(saṃsarga – комбинация, свързване) на значението на отделните думи.

В пояснението се казва, че допълнителното значение, което се появява от значението на думите не е свързано с формите на отделните думи. Те се основават на общото значение и на това, което самите те изразяват.

В пояснението се цитира Tatrabhavān, който според Абхинавагупта е сами-ят Бхартрихари. Ако това е така, може да заключив, че авторът на поясненията не е самият Бхартрихари. Въпросът кой е той остава отворен.

12 Единно цяло, обединение.

86

Абхидхармакоша

Васубандху

Раздел 3 Лока – Нирдеша, Карики 24 -27

Превод: Митко Момов Принципът на кръговрата на битието е следният: Афектите пораждат нови афекти и хаотичти действия – и на тази основа отново възникват афекти. Законо-мерността се проявява в контекста на неведението, на причинно възникващото и причинено възникваното. Афектираността приживе, поради липса на опит, присъщ на неведението, ще се превъплъти при новото раждане. Според наблюдаваната закономерност, не се прави разлика между причинно-зависимото възникващо и при-чинно-зависимите дхарми. И едните, и другите в равна степен са причинно-предиз-викани. 24. Така индивидът извършва действия, плод на които е бъдещото му същест-вуване. Става дума за неговото съществуване. 13

В търсене на обекти за наслада, които да притежава, човек натрупва ре-

зултати от действия, определящи неговото бъдещо съществуване. А след като на-пусне този свят той получава новото си превъплъщение въз основа на предишните си действия. Новата въплътеност е в новото раждане. Този компонент на при-чинно-зависимо възникване, който в това съществуване се нарича съзнание, е раж-дане в другото съществуване. След него следва стареене и смърт до появата на чувствителност. От раждането до появата на чувствителността е стареенето и смъртта. Същите четири компонента на причинно-зависимо възникване, които в това съществуване се наричат „име и форма”, шест източника на съзнание, контакт и чувствителност, са старост и смърт в другото съществуване.

Такива са дванайсетте компонента на причинно-зависимото възникване, за които се казва също, че са четири вида: мигновено, универсално, взаимосвързано и статично.

Защо мигновено? Всъщност във всеки миг могат да се съдържат всичките дванайсет компо-нента. Да си представим, че някой, който поради алчност решава да отнеме живота на друго същество. Неговата помраченост е от неведение. Това, което го мотивира са формиращите фактори; да реагира на всеки обект14 – това е съзнанието. И чети-рите групи съществуват заедно със съзнанието – това са името и формата; сетивни-те органи, които се основават на името и формата – това са шестте източника на съзнанието. Насоченото съединяване на шестте източника на съзнание осъществя-ва контакта. Съдържанието на опита в контакта е чувствителността. Влечението е жажда, ненаситност, свързаните с нея прояви на афекти представляват привърза-

13 Bhava – буквално съществуване. В контекст на причинно-зависимо-то възникване Bhava означава синоним на действие, доколкото всяко конкретно съществуване е определено от предшестващо го действие. 14 Prativijnapti – абхидхармиското определение за съзнание, което разпознава своя обект, попаднал в собственото му „поле”.

87

ността. Предизвиканите от нея физически и вербални действия представляват съ-ществуването. Редуването на всички тия дхарми представлява раждането, съзрява-нето – старостта, разрушението – смъртта.

Казват също, че причино-зависимото възникване е мигновено и взаимооб-вързано. Например, в „Пракараните” е казано: „Какво е причинно-зависимо възник-ване? – Това са взаимообусловени дхарми”. Статичното възникване – това са дванайсет състояния, представени в пет групи, които се обединяват в три последователни съществувания. То е универсал-ното възникване.

Кое от тези четири причинно-зависими възниквания е имал предвид Бхага-ван в сутрата?

25.Според вайбхашикиките, това е статичното причиннозависимо възникване.

– Ако неговите компонент са разделени на пет групи, защо тогава Бхагаван споменава само дхармата неведение? Компонентите получават означението си на базата на преобладаване-то на съответната дхарма. Състоянията, в които преобладава неведението се наричат неведение, в които преобладават формиращи фактори е на формиращите фактори, в които доминантите са стареене и смърт, са на стареенето и смъртта. Така, в определя-нето няма грешка.15

– Защо в сутрата причинно-зависимото възникване включва дванайсет компонента, а в „Пракараните” е казано друго: „Какво е причиннозависимо възниква-не! Не са ли всички те причиннопредизвикани дхарми?”

– Обясненото в сутрата има насочващ смисъл, а това в Абхидхарма е по същество.16 Затова се въвеждат и различия в причинно-зависимото възникване – като мигновено, универсално, взаимосвързано, статично, отнасящо се към живи същества и към неодушевен свят.17 Но защо в сутрата ги отнасят само към живите същества?

– За да се отстранят заблудите относно начални, крайни и настоящи форми на съществуване. Имено затова, причинно-зависимото възникване се разграничава на три периода. Заблудата относно миналото се отстранява, след като възникне съмнени-ето: „Съществувал ли съм в миналото или не? Какъв съм бил? Защо съм съществу-вал”.

15 Васубандху подчертава, че определени състояния на психичиския континуум, представляващи съвкупност от различни дхарми, се отличават със съществените свойства на съставящите ги компоненти. 16 Тук представените са два типа тълкувания – демонстративен и същностен – из-ползвани съответно на доктринално и логико-дискрип-тивно ниво в будизма. Казано-то за тях потвърждава различието на представеното в сутрите от ученията предаде-ни в шастрите. Докато шастрите разясвяват природата на дхарми, то сутрите са предназначени да привличат вярващи. 5 Според тълкуването на Яшомитра, това обяснение на причинно-зависимото въз-никване придава всеобщ характер на причинната обословеност.

88

Заблудата за бъдещето се отстранява от съмнението: „Ще съществувам ли аз в бъдеще?” Отстранява се заблудата относно настоящето, когато възникне съмнени-

ето: „Как така? Кои сме ние? Какви ще бъдем?” За да се отстрани тройната заблуда, сутрата представя причинно-зависимо

възникване в трите периода на живите същества. В приетата от нея последовател-ност те са: неведение, формиращи фактори, стареене и смърт, съзнание и т.н. до съществуването включително.

В сутрата е казано: „Този бхикшу18, сред вас монаси, който достигне ис-тинското разбиране за причинно-зависимото възникване и дхарма – той ще пос-тигне правилното виждане. Той не се връща към въпроса за началото: „Същест-вувал ли съм в миналото?” Други предполагат, че ненаситността, привързаността и съществуването са представени с цел да се отстрани заблудата за бъдещето, доколкото имено те са неговите причини. Нататък, причинно-зависимото възникване, което е представено в дванай-сет компонента, следва да се разглежда откъм тройната му природа – на афекти, действия и основата им. 26.Афектите са три…

Според вътрешната си природа същността на афектите се състои от три

компонента – това са неведение, ненаситност и привързаност. Действията са две…според вътрешната природа на действието, компо-

нентите му са – формиращите фактори и съществуването. Компонентите на основата си са седем – съзнание, име и форма, шест

източника на съзнание, контакт, чувствителност, раждане, стареене и смърт. Те представляват същността на основата, защото имат свойството да бъдат опора на афекти и действия.

Както тези седем компонента са в основата, Така те са и плодове (следствия). Седем от компонентите са плодовете19, т.е. следствия, останалите пет са

причина, по силата на свойствената си вътрешна природа да представляват опора за афекти и действия.

– Защо плодовете и причината се появяват едва през средния период на съществуване, след като основата има пет компонента, а афектите – два? От друга страна бъдещото съществуване на плода е сведено до два компонента, а в минало-то причината е представена само от един основен афект. Изложението за следствието и причината в двата периода е кратко, доколкото формулирането им става едва в средния период.

В рамките на самия него може логически да бъдат изведени в разгърнат вид причината и следствието за началния и крайния период на съществуване. Затова са представени сбито – за да се спестят излишни усилия.

18 Бхикшу в будизма е висока степен сред монасите. Монахът бхишу спазва повече от 220 обета за освещаване. 19 Доколкото причинно-зависимото възникване тук е представено в динамическия си аспект, то всеки негов компонент се явява едновременно и причина, и следствие.

89

– Ако причинно-зависимото възникване включва само дванайсет компонен-та, тогава кръговратът на битието има начало – доколкото причината за неведение-то остава необяснена. Той също има и край – доколкото следствието от стареенето и смъртта също остават неизяснени. Затова се налага въвеждането на допълнител-ни компоненти, към тях други и така до безкрайност.

– Не е нужно да се въвеждат, тъй като Бхагаван е дал в тази връзка разяс-нения: 27.От афекта се ражда само афект и действие, от тях възниква основата, от нея отново основа и афекти. Такъв е принципът на кръговрата на компонентите на битието.

От афекта се ражда афект, от ненаситността – привързаност. От афекта

се отключва действие, от привързаността – съществуване, а от неведението – фор-миращи фактори.

От действието възниква основата, от формиращите фактори съзнание, от съществуването – раждане. От основата отново възниква основа, от съзнанието – името и формата и т.н. От контакта събуждане на чувства, от раждането – старее-не и смърт.

От основата отново възниква афект, от чувствеността – ненаситност. Такава е закономерността на компонентите на неведението, вътрешната

същност на които е афективността, която възниква или от основата, или от афекта. Благодарение на чувствеността, в основата на стареенето и смърта отново възниква в качеството на следствие афект. Към списъка на дванайсетте компонента не е нужно да се добавя нищо, защото е казано: „Така възниква цялата тази огромна маса от страдания”. Какво иначе би означавало казаното?

В тази връзка други се позовавават на сутра, в която неведението се по-сочва като причина за повърхностна ментална конценрация20, която от своя страна става причина за неведението. Има се предвид повърхностната концентрация, която тук е съотнесена към привързаността.

По какъв начин повърхностна ментална конценрация се включва в състава на привързаността? Ако е по начин на обвързаност, тя също влиза в състава на алчността и неведението. Тогава, откъде се знае, че повърхностната ментална концентрация е предизвикана от неведението?

Ако причината и следствието се разпознават по това, че едното влиза в състава на другото. В такъв случай, не трябва ли да се твърди, че те са отделни компоненти. Жаждата и неведението също се включват в състава на привързаност-та. Друг автор се позовава на сутра, в която е казано, че причина за неведението е повърхностната ментална дейност. Спомената е връзката й с контакта: „От причин-ната зависимост на органа на зрението и цвета и формата възниква повърх-ностна мъглява ментална дейност, която ражда заблуда”. В момент на чувства тя възниква от неведението: „Жаждата възниква в причинна зависимост с чувст-веността, породена от контакта с неведението” – така е казано в друга сутра.

20 Представеното тук отговаря на въпроса Какво е внимание или концентрация? – това е способност да се задържи съзнанието върху определен обект, така че да няма отклонение встрани. В контекста на представеното от Васубандху, менталната концентрация може да бъде повърхностна (ayonisa).

90

Оттук се определя, че повърхностната ментална дейност, възникнала в момента на контакта, става условие за неведение, което се появява заедно с чувст-веността. Неведението не е безпричинно, така че да му е необходим допълнителен компонент (на причинно-зависимо възникване).

По такъв начин няма безкрайно (въвеждане на компоненти), доколкото за повърхностната ментална дейност се говори като за родена от заблуда. „неясната ментална дейност е родена от заблудата”.

– В такъв случай, всичко това трябва да се повтори и тук. – Не, не трябва. – Как тогава да разберем това, което не е казано? – Умозрително. – Как умозрително? – Чувствителността на архата не е обвързана от неведение, не е и причи-

нена от жажда. А контакт, който няма лъжливо съдържание не е причина за чувстве-ност. За лишения от подобно неведение архат, контактът не носи лъжовно съдържа-ние. Ако се следва по пътя на умозрението, стига се до логическо разширение на правилото.

– Доколкото нещо се установява умозрително, то става ясно от недоизка-заното в текста – затова възражението ви не се приема. То всъщност и не е възра-жение: това, че в списъка от компоненти за причинно-зависимо възникване се изк-лючват други компоненти, предшестващи неведението и след стареенето и смъртта. Оттук се прави абсурден извод, че кръговратът има начало и край. Списъкът от представените компоненти не е непълен.

– Защо? – Защото, за обърканите в смисъла на казаното в дискусията ученици, въз-

никва единственото желание да се разбере, по какъв начин това съществуване тук е свързано с предшестващото, а бъдещото съществуване – с настоящото. А затова вече беше казано: „За да бъдат отстранени заблудите относно началните, край-ните и настоящите форми на съществуване…”

– Бхагаван е казал по този повод „Ще ви представя , монаси, причинно-зависимото възникване и възникналите в причинна зависимост дхарми”. Каква е разликата помежду им?

– Според шастрите, няма никаква разлика. И едното, и другото са причин-нопредизвикани дхарми.

– Защо тогава, още непоявили се, дхармите се наричат бъдещи, настоящи? Защо бъдещи дхарми, още не създадени, се наричат причинно предизвикани?

– По силата на това, че те представляват мотивация, формираща следст-вието си.

– Защо не са съпроводени с афекти? – Те представляват обект на позитивна мотивация за придобиването им.

Този извод е валиден и за нирвана.21 Предвид на същностното им отъждествяване тук се допуска пренос по ана-

логии (да се наричат „причиннопредизвикани” още не възникналите дхарми).22 По-

21 В казаното тук се подразбират причинно-предизвиканите дхарми, обвързани с Истинския Път и, следователно не поддаващи се на приток от афекти. 22 Казаното се отнася към причинно-предизвиканите дхарми и присъщите им родови свойства. Подчертано е устойчивото в тях, където „… тази характеристика (на съз-

91

добни са непроявилите се цвят и форма, да бъдат предварително назовани цвят и форма, доколкото природата им е тъждествена. Затова тук няма грешка. Смисълът, който се разбира в споменатата по-горе структура, е следният.

дадени съвкупни условия) се отнася също така към бъдещи нейни форми на същес-твуване, доколкото родовата й същност остава неизменна”.

92

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ

Величието е в разрез с дискриминацията

Атина Димитрова Възвишените личности са тези, които не си служат с безочливост. Великите души не принизяват копнежите на други. Хората, които обслужват моралните си ценности, получават пълнокръвната ми подкрепа. Човеколюбието е най-значимата черта, която едно същество може да притежава. Сутрешното горчиво кафе заслужа-ва да бъде неутрализирано със завидно количество обич към разнообразието на света. Последната чаша за вечерта, припомняща пира от преди минути, също тряб-ва да ухае на търпимост към различните. Това дали една личност заслужава уваже-ние се определя от постъпките, които върши за денонощието, а не – от принадлеж-ността й към даден етнос, религия и прочие. Душите с принципи правят еволюцията. Нито една форма на дискриминация не допринася за прогрес. Далеч по-разумно е да изпратим в забвение пренебрежителното отношение на едни създания към други, отколкото да заклеймяваме различието. Нито едно човешко същество, което се е запътило към висините, не е ред-но да бъде арогантно. Възвишеността е отличителна черта, която включва принци-па, че всички човешки създания са равни. Широкоскроеността е уважението към хората, които са различни от теб. Това, че ти си се издигнал в йерархията, е чудес-но, но високата позиция не означава пренебрежително отношение към долните пластове. Все пак ти си горе, защото има кой от ниските позиции да те тачи и да ти служи. Безочливостта е падение на духа. Ако си мислиш, че си се настанил някъде уютно и останалите заслужават неудобните кресла на високомерието ти, значи не си достоен за меката постеля от дланите на работещите за твоето величие. Успелите хора не принизяват мечтите на останалите. Всяка невероятна душа, която сега е високо, в началото е била в долината на своите копнежи. Върхът не се достига изведнъж, с мрачни помисли, неверни дружби или циничност. Когато един човек пожелае нещо, той се отърсва от потребностите на собственото си съ-щество да крачи неуверено. Кулминацията се изживява, когато сам признаеш, че си силен и че плахият копнеж от зародиша на твоята вечност, най-накрая заслужава да бъде реализирана мечта. Ако някога си пазил своите пориви от омърсените длани на определени индивиди от обществото, то знаеш колко болезнено е да бягаш от свърталището на недостойни хора, целящи убийството на твоите мечти. Би ли до-пуснал да засилиш мрачните нюанси от преследването на една чужда, сложна меч-та със своите жалки потребности да изгориш нечий копнеж?! Едно звучно „Не!” тук властва. Човек, преследвал нещо велико, помага на друго същество, за да почувст-ват присъщата кулминация от сбъдването на една желана реалност. Личностите, които държат на морала, винаги са победители. Дори да загу-биш в някой дебат, състезание, ти си избраникът на живота. Вземеш ли трофея на своята доброта, няма значение дали си първи или красиш останалите позиции. По-достойно е да загубиш, защото не си пренебрегнал морала, отколкото да спечелиш, заради изкривените илюзии на своето болно същество. Достойнството е едно от най-пренебрегнатите неща в света на този етап. Всяка обиколка около това качество е приемлива, но запътиш ли се именно към възвишеността, биваш осъждан. Е, аз предпочитам да бъда победител в моето състезание с морала, отколкото да загубя болезнено, преследвайки чезнещо величие. Ако се обърнем към следните думи на

93

Маргарита Петкова, ще осъзнаем, че гордостта е наложителна за нашето оцелява-не. Нужно е да се адаптираме към света на зверове, за да бъде нашата жертвого-товност увековечена: ”Под всяка своя дума се подписвам и непременно с цялото си име. Знам колко съм удобна за мишена – глава не скланям – виря я високо. И коленете ми са разранени не от пълзене, а – от стръмни скокове. Що камъни по менe са запратени от всевъзможни и безгрешни грешници! Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница. И щом към звездна бездна се запътя, тя със небесен гръм за упокоя ми връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.”

Е, аз пълнокръвно ще подкрепям неразбраното величие на героите на ево-люцията. Човеколюбието ще е твоят другар, когато си далеч от всичко познато; кога-то си отчайващо разочарован; когато си неповторимо разорен от даване на обич… Любовта към останалите същества облагородява лика и душата на тези, които са способни да я засвидетелстват. Дори когато вечер се прибереш у дома и си напълно отчаян, че утрешният ден ще бъде баснословно сложен, а този, който сега отмина-ва, е бил потресаващо труден, заслужаваш да подариш на собственото си същество човеколюбие. Когато сутрин се събудиш, усмихни се на образа, който окупира огле-далото, за да си напомниш, че днес е редно да покажеш някому обичта си. Между тези две състояния, раздавай любов неуморно. Одухотворените личности са тези, които могат да уважават и да обичат искрено останалите същества. Човеколюбиви-те души приемат, че дори и днес някой да позволи на яростта да се телепортира върху тях, ще успеят да надживеят злобата. Хората раняват, осъждат, възвелича-ват… но ако не присъстваха всички тези личности… нима щеше да имаш прогреса, с който сутрин се гордееш? Ти се развиваш, защото оцеляваш от нападките на злини-те и съхраняваш обич. Създанията, които са способни на много любов, получават огромни количества смесени чувства. Но достойнството е именно в това… да се забиват в плътта ти челюстите на зверове, докато ти галиш друг хищник с вродена майчина обич. Когато сутрин поглеждаш мъгливо към утрото, когато пиеш кафето си или старателно наместваш ризата си, какви мисли се опитват да прогонят съня от теб? Убедена съм, че ако утре започнеш с една чаровна мисъл за това колко благоприят-но се отразява различието на света, ще бъдеш по-щастлив през секундите, опитвай-ки се да прогресираш. Ако всички мислят по идентичен начин, нямаше да има какво да те учуди, когато се опиташ да побегнеш от нещата, които наричаш „добре позна-ти”. Ако всички имаха еднакви потребности, нямаше да има кумири, които да възве-личаваш; биографии, които да четеш и книги, които да описват душевността ти бри-лянтно. Ако всички отричаха разнообразието, нямаше да имаш стимул да се разви-ваш… и повярвай ми… застоят е скучен. Дори когато си радостен, имаш нужда от промяна, за да засилиш своите успехи… Кафето ти сутрин е горчиво, защото знаеш, че ти предстои ден, в който всячески ще се стремиш да прогониш натрапчивото

94

ухание на амбициите на други; защото ще е необходимо да се адаптираш към по-редната неприемлива за теб промяна; защото ще трябва да продължиш да обичаш, когато ти се показва жадно поглъщане на ласкателства… Всички тези мисли, които разбъркваш с кафето си сутрин, могат да бъдат неутрализирани с малко обич. Кога-то обаче добавиш значително количество любов, усмивката ти не поема натрапчи-вия цвят на напитката… Добрите чувства, които подаряваш, те разкрасяват и ти дават мотивация да бъдеш по-енергичен. Искрено вярвам, че любовта отпраща сънливостта по-успешно, отколкото самият кофеин… Да, след този ден, в който си раздавал обич, получил си малко пренебре-жение и завист, се прибираш у дома или… просто странстваш, но все пак пируваш, защото си постигнал нещо, което те ощастливява. Последната чаша за вечерта трябва да бъде докосната уверено от друга, за да се засвидетелства търпимостта към различието. През изминалия ден си видял хора, които определено не са иден-тични. Онова, което те е накарало да бъдеш натрапчиво тъжен или безгранично щастлив, са дадени човешки същества, а не създанията, които са представителите на конкретна религия или етнос. Човешките същества е редно да бъдат разглеждани справедливо. Дадената личност може да те нагруби или ощастливи, а не нейната принадлежност към дадено съсловие. Човешките индивиди се разглеждат отделно, а не се охарактеризират общо. А и светът е така интересен, защото една мисъл, пречупвайки се през призмата на толкова много същества, създава разнообразни реалности… Няма нищо по-прекрасно от това човек да разсъждава различно, защото именно той кани велики мисли след себе си и прогонва уверено посредствеността. Личностите, ос-мелили се да бъдат различни, заслужават най-дълбоко признание за това, че се опълчват срещу стереотипите и са достатъчно смели да променят света в името на общото благо. Това разнообразие от хора с нееднаква структура на тялото, потреб-ност на душата, обич към дадено човешко същество, е ползотворно за човечество-то. Различното мислене неминуемо строи сгради, достойни за възхищение; създава технологии, спомагащи развитието на човечеството; рисува картини, които провоки-рат смели мисли… Ако Фернандо Магелан не се беше осмелил да разсъждава по-различно от съвременниците си и да участва в първото околосветско пътешествие, то нямаше да притежаваме такова категорично доказателство, че Земята не е плоска. Ако мислите на Жан Калвин не бяха различни от тези на обществото, от което е бил заобиколен, то нямаше в историята на човечеството да присъства този важен период, наречен Реформация. Ако Мигел де Сервантес не се беше осмелил да напише „Хитроумният идалго Дон Кихот де ла Манча” нямаше да се сложи край на рицарските романи. Ако Жан-Франсоа Шамполион не беше подарил петнадесет години от живота си, за да изследва Розетския камък, то нямаше да бъде дешифрирано йероглифното писмо. Ако Алберт Айнщайн не се беше противопоставил на тогавашните възгледи относно физиката, то нямаше днес човечеството да притежава неговата Специална теория за относителността. Дейността на тези различни хора е ползотворна за еволюцията ни. Нека не детайлизираме дали техните открития и прочие са директно приложими за благоп-риятното ни развитие. Нещата, които са направили тези индивиди, са важни за ис-торията и за съвременния облик на човечеството, дори и косвено. Гореизброените личности са се осмелили да бъдат различни и са повлияли върху прогреса на цели нации и т. н. Е, дали е правилно да осъждаме тези велики хора, заради потребност-та им да изваят несходни мисли с тези на епохата си?! Нека припомним една мисъл

95

на Джордж Бърнард Шоу: "Разумният човек се опитва да се приспособи към света. Неразумният – да приспособи света към себе си. Затова човешкият прогрес се дължи на неразумните."

Да, положително е въздействието на хората, които се стараят да адаптират себе си към промените, защото тези личности се водят от разума и съответно не вредят никому. Индивидите, които обаче се осмелят да бъдат различни, помагат до огромна степен на хората, подарявайки им открития; променяйки облика на света, за да бъде той подобрен и така създават от настоящето си велика история. Разбира се, различието не бива да бъде толерирано в абсолютно всяко свое проявление. Ако дадени хора са се осмелили да живеят специфично, пренеб-регвайки морала, не можем да твърдим, че те допринасят за благосъстоянието на човека. Определено, наложително е да се подкрепят разнородните души, които освежават сивотата на добре познатите неща. Нито една форма на дискриминация не влияе благоприятно върху хората. Това пренебрежение към различните води до агресия и регресия. Нима това ще помогне на всеобщото благо? Когато се прояви ниската култура на някого върху друг човек, се получава една неприемлива гледка. Личностите, които не търпят различ-ните, често нямат доводи защо ги осъждат. Постарай се да попиташ човек, който очевидно не приема разнородните души, какво не уважава у несходните си другари. Разсъжденията му няма да съдържат стойностен отговор; няма да има аргументи в полза на зараждащата се ненавист. Тези, които не търпят различните, нямат доводи за своето неблагоприятно разположение към другите… Това състояние на духа не бива да бъде толерирано. Само аргументираните твърдения заслужават пълноцен-на подкрепа. Нека се обърнем към думите на Джубран Халил Джубран: ”Макар въл-ната от думи вечно да се надига в нас, нашите дълбини са вечно безмълвни.” Така и тези, които навярно искат да оправдаят своята ненавист към различните, се стремят да не бъдат повърхностни в преценката си за тях, но всъщност нямат стабилна позиция – тяхната така желана дълбина прелива от безмълвие. Щом дискриминацията не може да бъде защитена умело от личностите, които я „изповядват”, защо е редно да подкрепяме нейното съществуване?! Нетър-пимостта към различните не помага никому, нека я изпратим в забвение. Широкоск-роените хора заслужават уважение, защото знаят колко специално въздействие може да има несходството… Различията са интересни, защото не са еднозначни. Специфичните личности творят стойностен живот, който не е в разрез с общото благо. Приемливо е да не толерираме проявленията на ниската култура, но не е полезно за хода на еволюцията да отхвърляме различните, които следват своите морални ценности и допринасят за прогреса! Нека не бъдем арогантни; нека толерираме копнежите на други, без да пренебрегваме собствените си морални ценности; нека демонстрираме умело чове-колюбие, за да бъде съществуването ни безконечно дълго красиво. Прогресът зави-си от облагородяването ни… затова е редно да покажем, че всички онези доброде-тели е възможно да окупират нашите души. Светът, в който всеки е толерантен, не е утопия, а просто една реалност, заклеймила дискриминацията.

96

КАКВИ СМЕ НИЕ?

Защо България е държавата на страха, малодушието, лъжата, крадливостта, посредствеността, безличността?

Георги Марков

Из: България наистина е царството на посредствеността, Автор: Георги Мар-ков (Това е прочетено по "Дойче веле" през 1974 и се публикува за първи път сега с разрешението на © г-н Любен Марков. Заглавието и акцентите са на "Днев-ник".)

... И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполинският призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата история, малко или повече хората са били плашени, но никога преди Страхът не е бил превръщан в основно чувство на живота на всеки гражданин – от председателя на Държавния съвет до последния работник. Страхът е онова, което от пръв поглед се открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, облече-ни със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха.

Страх, който действува от всички посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: "Внимавай, че нещо може да ти се случи!". Може ли някой да си спомни компютър-ното съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие. Може ли някой да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква отговорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина да не смееш да кажеш собст-веното си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, което наисти-на вярваш. Страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата,

97

страх за собствената ти сигурност, страх от това, че всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого…

И ако първата голяма промяна идва от страха, втората голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са от-ношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да се лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истин-ността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите "Чичовци" или на Йовковските бъл-гари днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа.

Положително в тържествените доклади за тридесетгодишнината на кому-нистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключител-но за сметка на държавата, ще види, че никога в цялата наша история не се е кра-дяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е съз-дал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се за възмездие.

Четвъртата промяна, която също няма да бъде упомената при тържества-та, е отрицателният прираст на българското население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца, въпреки безспорни-те опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното пре-обладаващо чувство за безсмислено бъдеще това смазващо чувство, което е изпе-пелило всякакви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни.

Оттук не сме далече до още една явна промяна – националното самочувс-твие. Трябва да кажа, че няма нищо по-тъжно от среща с български туристи в чуж-бина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потиснатите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чуж-денци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните. Нямам предвид пътуващата байганьовщина на стояндас-каловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти българи, които угнетено съзнават, че са вън от света.

98

Липсата на национално самочувствие особено се подчертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България, първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтреб-ление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след освобождението на България имаме своите личности – големи и по-малки. Класическият български учител бе личност. Личностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движе-ние в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спом-нете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес Бълга-рия няма или почти няма никакви личности.

Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници, председатели на чиновнически съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо. Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като предс-тавителна рота. Днес разказите за личностите преди тридесет години звучат като легенди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността – както я нарече един южноа-мерикански член на Политбюро на комунистическата партия. Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата "пет за четири" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: "Живее се пет за четири." Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектъ-рът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата.

Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на пое-мане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци...

99

Как самооценката на българина влияе на живота му?

Дискусия с Ненко Манолов

С Ненко Манолов, ученик от 12-ти клас, от Карлово (а преди това учил го-дини наред в САЩ), автор на статия, отпечатана в сп. ИДЕИ, решихме и започнахме да обсъждаме една тема; отдавна искахме да проведем такъв един диалог, но пора-ди заетост и претрупаност с други дела (особено от моя, пък и от негова страна), едва сега се захванахме да осъществим хрумването си; за мен е много приятно да разговарям със самостоятелно мислещи млади хора, ето, в този младеж открих такова качество или способност, разбира се, ще се възползвам; та ето как беше поставена темата от г-н Манолов, а пък по-долу можете да видите как моя милост му отговори: Ненко Манолов каза: Здравейте, получих Ви пратката (екземпляри от новата книж-ка на сп. ИДЕИ, бел. моя, А.Г.), много ме зарадва, благодаря за което! Има една тема, която бих желал да обсъдим при следващия разговор:

Как самооценката на българина влияе върху развитието му? До каква степен съзнанието определя битието?

Хубав ден! Ангел Грънчаров каза: Приемам темата. Ще Ви помоля като предлагащ да напра-вите своето встъпление към нея. Предлагам поради заетостта ни да не провеждаме разговора в реално време, а кой когато може да пише своя отговор на становището на опонента. Как гледате на такъв един начин на организиране на дискусията?

Радвам се, пратката е пристигнала и Ви е донесла хубави емоции. Друг път (скоро) ще гледам да изпратя книжки за библиотеката в Карлово, като дарение, този път не можах да смогна да сторя това. Ненко Манолов каза: Звучи ми добре, много добре. Ще го напиша утре обаче, че сега пиша от телефона и уча за матура.

100

Ангел Грънчаров каза: Да, когато можете; когато имате и настроение; това, че ще разговаряме с прекъсвания, е дори по-добре, за осмислянето на проблемите и за по-голяма концентрация; това създава среда за още по-задълбочен разговор! Ненко Манолов каза: Както някои от нас знаем, мислите са много потентна сила – могат да бъдат най-добрия приятел или най-жестокия враг на човека. Много хора осмиват идеята за "позитивното мислене", казвайки, че колкото и да си мислиш, че имаш жираф – е, то жирафът няма да се появи. Всъщност аз виждам мислите по-скоро като нагласа. Истина е, че те създават реалност – но не толкова директно, колкото може би си, хех, мислим. Човек когато е с нагласата, че нищо не му върви и че няма късмет – той търси доказателства за това как се получава така. И както се знае този, който търси – намира. Всяка малка препънка е грамадна пропаст за него, всеки проблем – непобедим звяр. Добрите неща остават незабелязани, помощта – невидима. Всяка промяна е проблем. Така той си мисли, че всички са настроени срещу него и че не му върви – и все повече доказателства намира за това; и скоро или късно това нещо се превръща в реалност.

Обаче ако друг човек мисли, че е късметлия и че всичко му върви, той тър-си доказателства за това негово твърдение. Толкова много внимание обръща на добрите неща в живота му, че даже и не забелязва лошите. Не вижда промяната като проблем, а като възможност. И така, грабвайки всички възможности, той създа-ва за себе си едва ли не идеалния живот. Фокусирайки се върху това, което иска, той се настройва на такава "вълна", вижда го все повече и го привлича в живота си. Разбира се, само с мисъл не се създава пица, или музика, или компания, но първата стъпка в процеса на правене на пица е да се визуализира пицата, да си повярва, че може да я направи и да започне, мислейки както за процеса, така и за позитивния краен резултат.

(Сега пиша втората част, която се връзва пак към темата.) Ангел Грънчаров каза: Ще се включа в диалога съвсем скоро. Хубава вечер! Няма да бързаме, за да се получи хубав диалог, ако стане, ще го публикуваме в сп. ИДЕИ. Аз смятам, че е много ценно да се публикуват хубави диалози по важни теми. Ненко Манолов каза: Напоследък се заслушах как говорят хората за родината, България. Има главно две мнения, ще ги погледна едно по едно.

Първото мнение е националистическото. Хората си гледат историята и се гордеят, и то с право. Реплики като "България на три морета!" или "България над всичко!" са пример за този мироглед. Второто мнение е апатично-песимистичното. Когато нещо тръгне на зле, често чувам коментари от рода на "Еми все пак това е България!" или "България – тук всичко е наобратно!". Няма да ги обяснявам по-надълбоко, понеже бих изпаднал в никому ненужни сатира и карикатурa при задъл-бочен анализ, пък и смятам, че са ни до досада познати. Често същите хора, които поддържат едното мнение трезви пък са носители на другото, когато са пияни, или пък обратно. При такъв случай е нужно да се намери някой, който е виновен за се-гашното състояние на държавата спрямо това във Великото Минало, за да омекоти когнитивния дисонанс (изключително некомфортно състояние, появяващо се, когато човек държи в главата си две противоположни убеждения).

Чувал съм ги всякакви – от рационални до фантасмагорични, от историчес-ки до определения, основани върху страх от непознатото. Византийците, Турците, Руснаците, Германците, Американците, Масоните, Илюминатите, Арконите, Репти-

101

лите, пенсионерите, бизнесмените, металистите, чалгарите, Ромите, хомосексуа-листите. Все някой от тях е сочен виновен за сегашното състояние на държавата. Макар и някои да са имали вина, доникъде не се стига като се подхвърлят обвине-ния и сочат пръсти. Когато се сочи с пръст виновника, всъщност един пръст сочи към него, а три обратно към теб.

Древни основоположници на Маркс-Лениновата комунистическа школа са твърдели, че битието определя съзнанието. Макар и това да е истина до известна степен, аз смея да твърдя, че и съзнанието определя битието. И така, стига се до темата, която предложих: "Как самооценката на Българина влияе върху развитието му?" Чисто и просто – и двата мирогледа, посочени от мен като често срещани са противопоказни за реалното развитие на държавата. Едното ни учи на безочна гор-дост, а другото – на безжизнено смирение. И като цяло все някой е виновен, все чакаме неволята, все чакаме някой да дойде и да ни оправи държавата. Само когато погледнем реално върху нещата можем да започнем да виждаме желаната промяна.

Макар и да сме най-бедната държава в Европейския съюз, сме средноста-тистическа държава в глобален мащаб. И да сме имали огромна територия по Цар Симеоново време – е, вече нямаме чак толкова. Това не са мнения, а факти. Вместо да милеем за загубени богатства или да мрънкаме от скапаната система и инфраст-руктура можем да приемем нещата такива, каквито са. Погледне ли се трезво върху нещата вече може да се начертае черта в земята, отделящ реалност от фантазия – и да се прецени какъв план би бил ползотворен оттук-нататък, и да се действа...

Главната пречка в това намирам в закостенялото мислене на българина. Той трудно приема нещо ново, нещо чуждо. Игнорира го и докато се обърне е об-гърнат от него. Вместо да погледне и добрите, и лошите страни на нова идея и да извлече максимум полза от нея, той често я отрича – само защото е различна от познатото досега, или защото е "чужда". Примери за това могат да са интернета, канабиса и чуждите култури като цяло. Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Във въведението си поставяте доста проблеми, ще се постарая да кажа аз как виждам нещата. По много пунктове нямам какво да възразя, звучите твърде убедително. Даже взех да се плаша като имаме близко разбиране дали няма разговорът ни да стане, така да се рече, "безплоден". Знайно е, различията в мисленето са интересни и провокират хубавата дискусия, а близост-та в мненията не предполага такова нещо. Но ще опитаме, пък каквото се получи; добре е да се опитва.

По първата част на изложението Ви, за това, че мисълта е, както се изра-зявате, потентна сила, творяща реалността, съм напълно съгласен. Мисълта е именно творческа, продуктивна сила, тя има ресурса да твори, да поражда реал-ност, мисълта е именно духовен ресурс, чия мощ е огромна. Една идея, ако овладее истински човека, е в състояние да промени този човек, да го преобрази, този човек благодарение на творческата сила, съдържаща се във велики идеи и ценности, вече не е същият; на тази основа по-късно и животът на този човек няма да е същият. Не зная доколко в часовете по философия са ви занимавали с тия проблеми, те често биват неоправдано подминавани, но ето, да речем, екзистенциалистите, особено френските, развиват една твърде убедителна теория в това отношение, която се свежда до прочутата теза: "Съществуването предхожда и предопределя същността на човека", сиреч, ако трябва да изтълкуваме тази идея, ще открием нещо твърде съществено в интересуващата ни посока. Ето какво.

102

В първоначалния избор на съществуване човек, като проект, всъщност из-бира себе си, своето бъдеще, бъдещето та този или онзи човек. Според това какво съществуване си избрал, такъв в крайна сметка и ставаш. Ако си избрал съществу-ването, което е достойно за един свободен човек, то на база на този избор (стига да останеш верен на избора си – независимо от трудностите!) в един момент, стъпка по стъпка, ще почнеш да придобиваш и същността, характерна за автентично свобод-ния човек. Другояче казано, ние сами творим себе си според съзнанието, което имаме; това съзнание поражда съответното съществуване, а пък съществуването вече ни дооформя и ето, в крайна сметка сами сме сътворили себе си, тръгвайки битието на един свободен и достоен човек. За разлика от всичко друго съществува-що на този свят, при който същността предхожда и определя съществуването (явя-ващо се просто изявяване на зададената предварително, по природа, същност), при човека нещата стоят тъкмо наопаки: няма някаква обща, дадена ни наготово и изна-чално човешка същност, която да детерминира съществуването, живота ни, не, такова нещо при човека не бива да се допуска щото всичко отива по дяволите, тук нещата стоят както именно казахме – сами творим своята (индивидуална, самобит-на) същност според съществуването, което сам си си избрал. Ако си избрал битие, характерно за подлеца, то ти неминуемо ще придобиеш същността на един подлец; ако си тръгнал по пътя на достойното съществуване, ще станеш достоен човек и т.н. Тази теория добре обяснява защо всички ние, след като при раждането си, сме така чисти и невинни, ставаме след това толкова различни и какви ли не; тази главоза-майваща индивидуализация при човешките същества става понятна ако се приеме гледната точка на философите на съществуването, на екзистенциалистите. Ако не сте чел Камю ще си позволя да Ви го препоръчам; неговите творби могат да Ви окажат такова мощно влияние, че ще спечелите на тази основа безценни богатства. Тази философия е много съвременна, съответства на съвременното съзнание, на съзнанието на хората от съвременната епоха.

Сега по втората Ви теза: за ситуацията, в която пребивава българското съзнание, съзнанието на днешните българи, за това какви сме ние, съвременните българи, какви са доминиращите тенденции сред нас, защо сме такива, какво пече-лим и какво губим като сме такива, това наистина е голяма, а също и крайно важна тема. Смятам, че много по тази тема можем да добием, аз също много съм мислил и писал по всичките тия въпроси. В общи линии се солидаризирам с всичко, което сте написал, споделям Вашите разсъждения. Но искам да подхвърля една теза, която според мен може да допринесе за вникване в същината на всички проблеми.

Главният дефект на съзнанието на т.н. масов българин е неосвободеност-та, несвободността на неговото съзнание; у нас, поради ред причини, е пълно с роби, роби във всеки един смисъл, у нас е същинска рядкост човек да срещне ав-тентично свободен човек, а ако срещне, тогава ще открие, че такъв човек е поставен в една изключително враждебна среда, среда, съставена, както казах, от несвобод-ни хора; такъв свободен човек у нас е твърде самотен и изолиран; затуй такива хора, хора с що-годе освободено съзнание и мислене бързо се ориентират и изчез-ват от България, бягат в чужбина, установяват се в места и страни, където ще по-паднат в по-благоразположена среда, среда, съставена от предимно свободни хора. На второ място според мен у нас личността, индивидуалността, раз-личността е подложена на ненавист от страна на враждебната социална среда, у нас, за жалост, е налице една отвратителна комунална психология, свеждаща се до това, че пого-ловно се смята, че обществото (и съответно социалното признание) е всичко, а пък отделно взетата личност е нищо, което може да бъде подлагано на какви ли не

103

оскърбления, то може да бъде гонено, преследвано, мачкано, газено, тъпкано, дори и убивано. Нещо такова, и то в още по-страшен вид го има разпространено в Русия, там личността хептен нищо не означава, у нас може би малко повечко означава, ала пак, в крайна сметка, социумът е изключително враждебен на личността.

У нас не можем да проумеем нещо така просто, а именно, че общността се състои от индивиди, от личности, сиреч, градивото на социума е индивидът, лич-ността, следователно ако личността бъде подложена на непризнаване и тъпкане, в крайна сметка и общността от това страшно много губи и страда; ето по тази причи-на ние сме така бедни. Личността е основният капитал на обществото, точно него ние сме блокирали, отказали сме се от него, подложили сме го на остракизъм, е, в резултат затова си и страдаме. У нас, ако сте забелязал, всички говорят за някакви си там "хора", "хората" това, "хората" онова, говори се и страшно много се спекулира с тоталности като "народ", "нация", "ние", "ние всички" и пр., виж обаче, на отделно взетият човек и неговите качества никой не обръща внимание, а ако му обръща, то е предимно враждебно, негативно внимание.

Това нека да е засега, щото и моето изказване стана дълго. За да не си обменяме дълги послания аз предлагам да си сложим ограничения, примерно, да не се изказва никой в повече от 10-тина изречения, така диалогът ни ще стане по-раздвижен, по-диалогичен, щото дългите послания говорят за "монологичен диалог", който е нещо като "дървеното желязо", сиреч, пак нашенско, родно изобретение. :-) (Диалогът ще продължи, темата остава открита, могат да се включват и други хора в коментарите, моля, заповядайте, изкажете се!)

104

ЖИВОТ И СВОБОДА

Ех, Буковски, Буковски, де да беше прав!

"Свободната душа е рядкост, но когато я видите ще я познаете най-вече по това, че изпитвате чувство на комфорт когато сте до нея!"

Чарлз Буковски (цитиран от Rumen Krivicki)

КРАТЪК КОМЕНТАР: Половината истина се съдържа в това твърдение на Буковски. Само свободната душа изпитва такова приятно чувство когато срещне свободна душа. Когато една несвободна душа срещне някаква сияеща от чувството за свобо-да свободна душа, тя, предполагам, изобщо не изпитва приятно чувство, напротив, имам основания да смятам, че тя започва да изпитва чувство на ненавист, на озло-беност. Откъде-накъде тоя там, видите ли, ще се радва на свободата, а пък аз да съм лишен от нея?! Да, но и това твърдение е съмнително, щото за несвободните души свободата не е нещо желано, тя за тях е нещо страшно.

Да, страшно и опасно нещо е свободата за несвободните души – ако изхо-дим от дефиницията на Достоевски. Опитайте се да се вживеете тогава в тяхната чувствителност. Щом свободата е нещо страшно и опасно за тях, за несвободните души, тогава те като срещнат и видят една свободна душа, се чувстват крайно дис-комфортно, те се чувстват, предполагам, силно заплашени. А нима човек може да се радва когато се чувства заплашен от някаква опасност? Едва ли. Щом се чувстваш заплашен от гледката на една сияйна от свободата си душа, тогава ти, разбира се, ще се наложи да намразиш тази душа – и нейната свобода по начало също ще нам-разиш. На това основание аз се опитвам да обясня реакциите на съвременните комуноиди, на нещастните души, които мразят свободата, които настръхват от ужас и кошмар когато срещнат някоя свободна душа. Пълно е с такива хора наоколо, нима не сте ги забелязвали?

У нас, за жалост, комуноидите, именно хората, ампутирани от чувството за свобода, съвсем не са малко. По тази причина сме и в дереджето, в което сме. Съв-сем инакъв щеше да е животът ако у нас преобладаваха хората, разполагащи със

105

свободни души. Тогава животът щеше да бъде празник. Какъвто е в други, в нор-малните страни, където хората със свободни души са мнозинство. Свободната душа обича свободата, радва й се, жадува я, трепти от възторг пред нея. У нас, за жалост, мнозинството се страхува от свободата – а някои дори откровено я мразят. Ний, българите, знайно е, винаги във всичко сме пределно... оригинални! Все правим нещата наопаки на длъжното, на това как се правят, как ги правят по целия свят. Ний всичко правим на инат – все наопаки. Затова у нас така тежко се живее... Хенри Чарлз Буковски (Henry Charles Bukowski; 1920 — 1994) е американски поет, романист и публицист, известен с безкомпромисния си, често даже циничен език, любовта си към обществените низини като литературна тема и безразборния си личен и професионален живот. Ето някои негови афористични изказвания, показва-щи неподражаемия му стил:

Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.

My beerdrunk soul is sadder than all the dead christmas trees of the world.

Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.

Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.

There will always be something to ruin our lives, it all depends on what or which finds us first. We are always ripe and ready to be taken. [1]

Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.

Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.

Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гла-суваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.

The difference between a democracy and a dictatorship is that in a democracy you vote first and take orders later; in a dictatorship you don't have to waste your time voting. [1]

От "Записки на стария мръсник" (Notes of a Dirty Old Man)

Любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си.

На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.

Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.

106

Можеш да затвориш тигър в клетка, но никога няма да си сигурен дали е

укротен. При хората е по-лесно.

Задникът е лицето на душата на секса.

От "Жени" (Women)

Най-лошото нещо за един писател е да познава някой друг писател, а кога-то познава голям брой други писатели, става ужасно. Все едно много мухи са кацна-ли на едно и също лайно.

В първата целувка, в първото чукане имаше драма. Хората бяха по-интересни в началото. После бавно, но сигурно започваха да се проявяват всички недостатъци и лудостта.

Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкри-тията – и никога не свършват.

Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

Любовта се издържа, но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.

С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи кол-ко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.

Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.

Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.

Добрият писател знае кога да не пише.

Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които чукат други трупове.

Всичко е бягство: да играеш голф, да спиш, да ядеш, да ходиш, да спориш, да бягаш за здраве, да дишаш, да се чукаш...

Когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така – най-вече приятелите и роднините.

107

От сборника с разкази "На юг от никъде" (South or No North)

Човек не може да сере срещу течението, братле.

Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.

И все пак, от време на време човек имаше нужда от жена – дори само за да

си докаже, че е способен да си намери. Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.

Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение. В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността

на нищо

Оскар Уайлд

Всеки може да е съпричастен със страданията на приятел, но е необходи-ма много фина душа, за да си съпричастен и с успехите му.

• Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си. • Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш. • Да обичаш значи да надминеш себе си. • Никоя цена не е достатъчно висока за едно ново усещане. • Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани.

108

• Когато един мъж е обичал една жена, той е готов да стори всичко за нея. Освен да я обикне отново.

• Кой е беден ако е обичан? • Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат към звездите. • Има само едно нещо на света по-лошо от това да говорят за теб и то е да

не говорят за теб. • Истината рядко е чиста и никога проста. • Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено. • В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на

нищо. • Опит е името, което даваме на грешките си. • Да обичаш себе си означава да си влюбен цял живот. • Любовта, а не немската философия крие истинското обяснение на този

свят. • Модно е това, което носим самите ние. Не е модно онова, което носят

другите хора. • Лорд Горинг: Радвам се, че се обадихте. Ще ви дам един добър съвет. Мисис Чивли: По-добре недейте! На една жена не трябва да се дава нещо,

което тя не може да носи вечер. • Винаги прощавайте на враговете си – за тях няма нищо по-дразнещо от

това. • Мъжът винаги иска да бъде първата любов на жената, а жената иска да

бъде последния роман на мъжа. • Нищо не лекува така добре душата както вълненията, а от вълненията

може да ни излекува само душата. • Приятелите си избирам по хубавата им външност, познатите си – заради

доброто им име, а враговете си – заради техния ум. Човек трудно може да подбира съвсем точно враговете си. А сред моите врагове няма нито един глупак. Всички са достатъчно интелигентни и затова ме ценят.

• Животът не се ръководи от волята или намеренията. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш – това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот.

109

ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ПРОВОКАЦИИ

Обръщане

Й. Й. Методиус Падението: дихание -> морал -> сдушване

1. Дихание Диоген Лаерций, "Животът на Талес", IX, в края на първия абзац: "времето

е най-мъдро, то разкрива всичко". "То нас обръща и ние него обръщаме" (от Васил Левски, писмо до Панайот Хитов, 10.05.1871 г.). Фактология = ситуационна абстрак-ция от хронология на съ-бития; самото абстрахиране се състои във въжделителен момент от хронология на съ-бития. Хронология на съ-бития протича в контекста на времетраене на процес, разпространява се в перспектива, с-бъдва се, не се "случ-ва", случва се, възприсъства траенето на времето; пространството най-общо предс-тавлява времеявление, въжделителен хоризонт, познание, протежение на знание, т. е. ето и съ-знанието във функция на въжделителна атмосфера, дух, своего рода пространство. Та отвъдното на пространството се спотайва отсам на въжделяване-то. Живец: под времето; понеже времето е присъствието, дъхът, ничие присъствие. Бих се изразил алегорично: че сме продукт на слюноотделяне в драконови уста.

2. Ресентименталното обръщане Дихание -> назидание: - живец -> "божият промисъл"; - въжделяване ->

"свободна воля"; - хоризонт на времето -> "инфлексия на пространството"; - хроно-логия на съ-бития -> "личен избор". Диханието сегрегира в жанр: fantasy (англ.).

Забележка: Философското понятие ресентимент е въведено от Ницше от френски: ressentiment, в "Към генеалогията на морала", Първи раздел, 10, началото: "Въстанието на робите в морала започва с това, че ressentiment на свой ред се превръща в творчество и поражда ценности..." (Превод Ренета Килева-Стамено-ва.)

3. "Real fantasy" (англ.)

У човека стадният инстинкт се нуждае от дълг; дългът обаче предполага отговорност, ранг и затова пък се нуждае от инстинкт на хищник или от вековна гражданска традиция (уталожване на страстите). Сиреч тоталитарното общество, заради утопичността, страстността на своите визии, е обречено на "счупване на огледалото", върви изначално към скоропостижен крах, изпод който да избуи едно "себекултивирало се стадо". Тоталитарните режими не представляват нищо повече, освен една или друга социализация на стадното убеждение – и сетно убежище на стадния инстинкт у човека, – че по принцип дългът иде от т. нар. Господ ("абсолют-ния господар на стадото") ... И благородният се оглежда в огледалото на дълга и се "кланя на Господа", но по чисто естетическа подбуда; и ето как онова, което у геро-изма – и въобще у възвишеното – не достига, та да се нарече благородно, е тъкмо естетическото чувство. Но що да се рече за сноба? Снобът се преструва – и пред

110

самия себе си – на естет, една безкръвна естетика; докато, рушейки се, бохемът прислужва. 4. Аксиомата на хроматиката (смъртта на Нерон: да си длъжен да бъдеш човек)

Вяла работа би било, щото да речем, че Нерон бил "луд". (Що ще рече да си "луд"?) Ала нека разсъдим: защо Нерон се отдавал на всички онези извращения? Ами защото искал да живее, съпротивлявал се на убийствената скука на своето битие. Убийствена скука... Животът е нюанс от скръб и радост, от болка и удоволст-вие; животът е цветен, животът е музика. Qualis artifex pereo, "какъв артист умира" (лат.)! – Възкликнал самонабедено при смъртта си Нерон. Скуката е благодат за духом богатия. Ето аксиома на хроматиката: че ако тоничен акорд трябва да бъде алтериран, необходима е модулация (поведението не е просто механика: промяната в поведението изисква да се предразположи от промяна в нагласата). Музиката е тоналното чувство – та иначе животът, нежели смъртта, щеше да бъде нещо безц-ветно, нещо длъжно. Смъртта не е да си умираш за нов живот, уви, верующите и идеалистите живеят и се държат и никак не им е в убогостта скучно! – смъртта е да не живееш за нова смърт, е "да предадеш во истине Богу дух"; нима е по задълже-ние умирането! нима е мъртво умирането! Нерон се спасил по единствения свой възможен начин: в сюблим на всички свои извращения. А верующите и идеалистите – кой ще ни спаси от тях и от вас? Хайде, елате сега, ваши боголюбия, и ми говорете за Спасителя!... Не че музиката е нещо хубаво – хубостта е музикална! Отвратител-ното също. Музиката е онова, което – вместо да те назидава – ти дава в живота тон; композиторът не назидава, дава тон в живота, композира светоглед, полага стил. Човек е преди всичко стилистика... И аз това казвам: че – въпреки раз-умното притъ-пяване – деградацията е болката от липсата на аристократизъм (благородство).

5. Философия на правото На боговете имат, владеят, право да се позовават благородните; неблаго-

родните са чада божии и те самите принадлежат на законите божии, сиреч разпре-делени са в килийници на права и задължения. А ние, философите, си имаме рабо-та лично с боговете... Неблагородният обявява в силата си (а благородният – в слабостта си) морала за глупост, а в слабостта си (а благородният – в силата си) – за положен от Бог (боговете)... Ако смъртният ми враг реши да ме подкрепя, си е негова работа.

6. Ницше и войната

Щекотлив – и възлов у Ницше – въпрос; и непроумяван от академиците. Че

в какъв смисъл Ницше е боготворял Бонапарт, но е презирал Бисмарк (съвсем оче-видно в черновите и скиците от края на 1888-ма – началото на 1889-та)? Нима по-добна диспозиция е у Ницше плод на лудост? Или на гениална дълбочина.

Бонапарт: маршалският жезъл у войника. Райхът обаче праща за пушечно месо войника. (Виж у Ницше, 25 [15], т. XIII от пълното руско издание на "Културна революция", края, мой превод от руски: "Служи и изпълнявай своя дълг", благосло-вени са жертващите се - ето какво твърди тази проклета династия [Хохенцо-лерн и респ. Бисмарк, райхът - б. м.], когато са и нужни хора. И когато хвърля за отстрел цвета на силата, младостта...")

111

Робски морал: та по дълг – нежели по инстинкт – действането е свободно спрямо природата (виж у Кант); телесната школовка служи по средоточване на дейс-твието; длъжното мислене се осъществява през средоточване на действието; "из-пълнявай си задълженията"; тип роб: не носиш съдба (наемен войник, soldier of fortune, англ., войник на съдбата -> мобилизант, възвишено).

Господарски морал: та по инстинкт – нежели по дълг – мисленето е сво-бодно спрямо длъжността (виж у Шопенхауер); телесната школовка служи по средо-точване на мисълта; инстинктивното действане се осъществява през средоточване на мисълта; "бъди какъвто си"; тип господар: не си подвластен на задължения (цар -> цезар -> пълководецът от чиста проба, генеалогично).

Всеки "нормален" (между двете крайности, виж у Аристотел) човек съвмес-тява роб и господар (податлив е на дълг и носи съдба). Намираш си мястото (ранга), ако - като бъдеш какъвто си - си изпълняваш задълженията, но и ако - като си из-пълняваш задълженията – бъдеш какъвто си.

Тиранията може да бъде и тирания на робското; и тъкмо това става в Ново време (в тоталитаризмите още от Калвин, че и от Савонарола; а спасението е във власт на гражданско общество, сиреч в уталожването).

Ако Цезар бе рекъл "аз съм господар", би се превърнал в император на Рим; но ако бе рекъл "аз съм си длъжен", би се еманципирал от Рим и би се превър-нал в надчовек на действието ("римският цезар с душата на Христос", виж у Ницше, "Воля за власт", 983, прев. Пл. Градинаров); ала прототипът тук е Катилина, понеже пред него възможността "аз съм господар" не стои ("Катилина – зародишът на всеки цезар", виж у Ницше, "Залезът на боговете", "Странстванията на един несъвремен-ник", 45, края, прев. Г. Кайтазов).

Ако Христос бе рекъл "аз съм длъжен", би се превърнал в "раб божий"; но ако бе рекъл "аз съм си господар", би се еманципирал от Отца си и би се превърнал в надчовек на рефлексията; ала прототипът тук е Иоан Предтеча, понеже пред него (между двата завета) възможността "аз съм длъжен" не стои.

7. Възкресение и Възраждане

В границите на културонима "античност" Римската империя е залез, а хрис-тиянството – нова зора: и ето как се е внушило, че по отношение на християнството Римската империя е нещо отживяващо. Раждането на християнството обаче съвпа-да хронологически с раждането на Римската империя и следва – и до ден днешен – да се говори политически не за християнски, а за римо-християнски свят – чийто приемник в политически смисъл е светът на евро-средиземно-морското средновеко-вие! Нима обаче е правдиво да се казва, че пък в културален смисъл евро-средиземноморското средновековие е "аврамическо" – нежели чисто и просто пос-тантично! Християнството се овластява в Църква, паразитирайки върху Античността и арабската си посестрима; та блуждаещите гробищни пламъци минават за зазоря-ване, "възкресение". Т.е. тъкмо в контекста на подобно разбиране Петрарка, един от бащите на Възраждането, е прав относно "мрачното средновековие", а закопалият Възраждането Лутер не е прав. Новият бюргер, буржоата, еснафът е по-сляп и от амеба; ала, ах, що да се рече за утописта? Въпросът за "светлото бъдеще" е най-подир поставен на историческата сцена не с Томас Мор, нито с Карл Маркс, а едва с Ницше. Понеже творческата (Борджиево-ренесансовата и Гьотево-фаустовската, Бонапартовата) визия е повод за живот, а "светлото бъдеще" – причина, т. е. да

112

искаш, щото в качеството си на гнилоч да продължаваш да живееш. Чест му прави на Нерон, че се е отказал пер-сонално от възкресение!

8. Фауст

От портфолиото на художника: (1) бъдещи и (2) настоящи картини... Замис-

лял ли си се, че всъщност приказката за златното момиче не разказва поука? (1) Светът протича цветен покрай теб. И ето, духът бива, щото взаимоотношение на душа и тяло да се отнася към самото себе си, т. е. жизнена идея да се отнася към самата себе си (киркегорианската себичност: че не мож избяга от себе си); а поняти-ето, бидейки нещо духовно – че взаимоотношение на битие и небитие да се отнася към самото себе си, т. е. едно жизнено ставане да се отнася към самото себе си (хераклитианската река: че "не мож стъпи два пъти в една и съща река"). И няма как без (отчаяно) отчуждение да "мениш" себичността си, искайки да намериш себе си (ала вече няма тъкмо да бъдеш); нито има как без (терминологично) фиксиране да "уловиш" реката, искайки да се подавиш в мига ("постой, ти тъй си хубав", ала река-та вече няма тъкмо да бъде). (2) И ще се разливаш цветно в сивите контури на све-та. (1+2: А Гьотевият Фауст постига в проектната, по леонардовски, визия примире-ние на вечно и чувствено, прехласва се от самия свой възглед; и ето с това Мефис-тофел, "снасящ златни яйца", се оказва надраснат, сведен просто до стимул, "ос-тен", без ранг на благодетел, и изгубва облога... Нищо не разбират и изсипват върху главите на учениците кошове с ужасяващи клишета за преписване.)

9. Антиутопичен оптимизъм

– Живец. Човекът е кълн без зародиш и с мита като ембрион; и цъфти жи-вително в мита, зрее в културата и окапва в цивилизацията; сиреч митът е живецът на културата, а културата – на цивилизацията; та в мита културата е ембрионът, а в културата – цивилизацията. Освалд Шпенглер (историографски) разпознава осем "велики" човешки кълна.

– Цивилизацията се характеризира с разпад на човешкото на природа и общество. Природата (несобствено) и обществото (собствено) изпадат от човешката обремененост, не че човекът изпада от (синтез на) природата и обществото.

– Обща телеология не съществува; всяко същество е самоцел; основният обществен въпрос не е за щастието, а за толерантността; и не че – обслужвайки нашите общи цели – трябва да служим на нашите общи цели: нашите общи цели трябва да служат на целите на всеки от нас.

– Толерантността е нещо собствено, нежели "свише". Но как се установя-ва? Ето красноречив отговор: πόλις (полис, гр.); полисът е въобще у човека ембрио-налното; толерантността е у човека сетното.

– "Лична цивилизованост", "лична толерантност", "лична култура" и въобще "лич-ност", "пер-сона", per-sona (лат.), πρό-σωπον (гр.), "про-изнасяне", актьорското сценично маскиране в античния гръцки театър, е производно на полиса, ролевото, длъжностното участие, а не че полисът да е производен на "Личност".

Бележка dccxxiv от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безп-ринципността)". 20.10.2014, Й. Й. Методиус

113

Обертон и конотация

Й. Й. Методиус

Обер-тон, над-тон, тонов обрасляк. А от друга страна: ко-нотация, доба-въчно значение, понятиен обрасляк. Няма чиста природа. Обертонът и конотацията са очевидно хомоложни (с един и същ – в съответствие – произход), не са обаче аналожни (с една и съща – в съответствие – функция):

1. Отношението между два различни по музикална височина безтемброви (трептящи в синусоида) тона, т. е. сам по себе си хармоническият (и в т. ч. и музи-кално хармоническият) синтез, поражда "биене", цикличен асинхрон, обертонален ред (съзвучието между различни височини, честоти, е с нарушена синусоидална форма на трептене, и вкл. и в запазващия ниската честота интервал октава). Ала въпреки "замърсяването" стерилността остава, не се поражда тембър: доколкото отношението се възприема тъкмо като (музикален) интервал, хармония (музикален контекст), нежели като нов (и с нова форма на трептене) тон (както го "възприема" осцилоскопът).

---------- Специализирано разглеждане (не е задължително да бъде четено):

А. Физика

Обертоналният, хармоническият, Фуриеровият ред прошества по реда на

естествените числа на ъгловата скорост на трептене; та съберат ли се два хармони-ка (синусоиди, честоти, ъглови скорости на трептене), резултатът е една органична синтеза, "ново качество": трептене със своя форма и честота (ъглова скорост на трептене), откъдето начева специфичен обертонален ред. Ала в музикалната фено-менология хармоническо значение имат първите шест хармоника, понеже седмият, съвместен до основния, първия, предизвиква във възприятие бръмчене и силно биене: т. е. има се предвид, че бръмченето отвежда към тембрален проблем, а силното биене – към интонационен. И ето че първите шест хармоника се подреждат през следните интервали (виж т. Б): октава, квинта, кварта, мажорна терца, минорна терца; и се прехожда (през кварта) към осмия хармоник, октавово повторение на първия. (Октавовият интервал запазва честотата на основния тон и затова в музи-калната феноменология се възприема за цикличен.)

Б. Именуване (номериране)

Изменението на ъгловата скорост по корен 12-ти от 2 (т. нар. полутон) се приема (равнотемперационно) за граница на мелодическото значение. Темперация-та (усредняването и номерирането) се провежда по обертоналния ред в интервала 8-ми – 16-ти хармоник (обертон); и се отчита, че 13-тият и 14-тият уклоняват (съотв. отдолу и отгоре) към една (виртуална) стойност, която се номерира с "6". Т. е. – през октавовите повторения - първите шест обертона получават следната номерация: "1" – "1" – "5" – "1" – "3" – "5", а интервалите се именуват "октава" – "квинта" – "кварта" – "мажорна терца" – "минорна терца" и съдържат по темперация следното количество полутонове (съотв.): x12 - x7 - x5 - x4 - x3.

В. Музикална устойчивост. Тоновете "1", "3" и "5" представляват устойчива (музикалнофеноменологически) конфигурация и образуват т. нар. тонично мажорно

114

тризвучие. ("1" е най устойчив, понеже се среща три пъти, а "3" – най-неустойчив, понеже само веднъж.) "1" – основен тон; "5" - опорен тон; "3" – ладов тон.

Г. Тоналност (ладовост). Ако мажорната и минорната терца разменят свои-те места, тоничното мажорно тризвучие се обръща в минорно, а "3" се именува "b3". Темперацията служи, щото тоналностите да могат да бъдат спрягани, нежели чисто и просто – чрез тоничните тризвучия – заявявани.

---------- 2. Чистото логическо отношение, отношението между две неконотирани

понятия, не е възможно иначе, освен през силогизъм, т. е. през трето – и осъщест-вяващо конотационна (речево контекстуална) връзка – понятие. Логическа хармония не съществува: логиката е по необходимост конотационна; конотацията поражда логиката.

3. В музикалната мисъл обертоновете са "за цвят", постановката контекс-туализира; а в речевата контекстът постановява, конотациите са същностни (насъщ-ни, "звучат").

4. Музиката се ражда изот бездна, словото – изот мъглявина. Какво е все-лената? Ами в края на краищата музика и слово, а в началото – живец.

Бележка dccxxxiii от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк

на безпринципността)". 22.10.2014, Й. Й. Методиус

115

ЛЮБОВНИТЕ ТАЙНСТВА

Концепцията за видовете любов в диалога “Пирът” на Платон

Ангел Грънчаров

Диалогът “Пирът” на Платон е поразително творение на гръцката мислов-ност в лицето на философията. В него се поставят вечните проблеми за човека, живота, красотата и любовта, което само по себе си го прави крайно интригуващ: за нас безусловно е най-интересно да разберем как тогавашната култура е разбирала живота и човека, какви отговори е давала на ония въпроси, без които трудно се живее дори и сега, когато уж сме „безкрайно напреднали”, когато уж имаме яснота “по всичко”, а всъщност като че ли сме още по-объркани от всякога. Ако е вярно, че животът без любов не заслужава да се живее, то следва, че истината на живота е любовта, онази любов, в която именно улавяме иначе непостижимото естество на живота. Ето защо, търсейки яснота най-вече за същината на живота, се впускам в разсъжденията на Платон за любовта, които са изключително пластични и неподра-жаемо дълбоки; според мен в тях намираме онова, което липсва на днешните наши прекалено научни обяснения и теории както за живота, така и за любовта: всъщност имаме ли изобщо такива – или само сме си наумили, че „всичко разбираме”, че всичко „си знаем”?!

Крайно силно ме впечатли навремето, когато се докоснах до Платон за първи път, митът за “видовете любов”, представен в този диалог. Тук искам да пред-ставя основното негово съдържание – като ще се опитам да изразя и своята реакция спрямо често така необичайните разбирания, които срещам у Платон; това ще е отправната ми точка в едно разсъждение, което искам да направя под въздействие на така богатата платонова мисъл.

Сократ е учителя на Платон, а и двамата изключително много се занимават с “темата за любовта”. Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете лю-бов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит, разказан от Аристофан в “Пирът” (стр. 442)

Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половин-ка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В

116

най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави и „всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на вече казано-то”. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали в самите себе си, на тях нищо не им липсвало и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключи-телно силни, движели се не както ние на два крака, а се премятали като кълбо и т.н., но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че тук веднага се натъквам на нещо крайно интересно, касаещо любовта; нека да се задълбоча в него….

“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, варианти, от които приро-дата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни мъжки и женски полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на “пол-овата любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволст-вие, страст за сливане, в което животът като че ли е при самия себе си в своята цялост и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребивавали в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били сами по себе си цялостно щастливи. Но стига толкова, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти.

Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабрави-ли поради преситеността си от удоволствия и от щастие, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измис-ли един ядосан бог: започнал да ги реже наполовина, да ги прави по-слаби – за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведе-нията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените.

Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло се загубили една друга, започнали да се търсят, обика-ляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”. Така се появило любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществу-ването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал реше-нието на великата загадка на любовта.

Но този мит решавал и проблема за “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно другия пол и сред него се

117

надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеро-сексуални” в нашата представа, това е т.н. “сексуално мнозинство”. Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали “хомосексуалисти” или “гейове” – защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана сексуално или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, нарича-но любов.

Ето я в нейния гол вид общогръцката представа за половете, секса и лю-бовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно разви-тие. От гледна точка на това нали вече не е странно да се чудим защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или гей или пък не е гей, защо този или онзи индивид “си позволява лукса да бъде даже лесбий-ка”?!

Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон, казват, бил „завършен хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежка-та задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която пос-ветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А пък младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил” и изобретил” всички тия „теории”!). Ще се опитам да предам по-синтезирано разбирането на Сократ-Платон с оглед “икономия на място”, с оглед на краткостта.

Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя неза-менима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има пенис (фа-лос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд).

Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледна-то, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.

Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените същест-вуват заради това да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при спо-

118

менаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат бременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това при-надлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжестве-ност, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и роля-та да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което все още се смята за “чисто женската” работа!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безк-райно по-велика.

Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не прос-та работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинст-вото като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?

Мъжете според Сократ и Платон също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, те раждат идеи. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женско-то, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, реал-ност, битие, тоест да бъде постигната и осъществена. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как мъжете “раждат” идеи, истините, които без “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само фригидни или безплодни жени?

Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези мъже харесват жени и само с лекото им участие помагат за оплождането на жените и за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на прос-толюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всена-родната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собстве-ния смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) обаче има отно-шение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са бременни мъжете и как те раждат своите деца – ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?

Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влече-ние един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се твърди, едва ли съвсем основа-телно, “само мъжете имат дух” и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (това така или иначе

119

трябва да бъде признато, тъй като жената, както се каза по-горе, по природа служи на живота и неговото продължаване и запазване, а нима това може да бъде напра-вено извън секса и любовта?!). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чистата душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладени от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея – и това е истинската лю-бов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармо-ния и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина – и тогава тези мъже са изпъл-нили предназначението си на този свят!

Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се оплодяват, че забременяват с идеи, “износват” ги в своите нес-кончаеми приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг… раж-дат „детето” си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже.

И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм родил или измислил? Аз тук всъщност разказах теорията на Платон за т.н. платонична любов, именно за истинското, чистото приятелство между мъже, което, по разбирането на Платон, стои значително по-високо от любовта, от любовта между мъж и жена – тъй като е израз на една чиста духовност, в която телата съвсем не участват. Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на съдници, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже например, защо нима не е факт, че днешното общество е доста нетър-пимо, да кажем направо, към любовта между мъже, наричана с толкова обидни имена?!

Защото не бива да забравяме поне това: ако нещо наистина е любов, то не бива да бъде съдено. Всяка любов е свята, всяка любов е нещо, на което трябва просто да се радваме! Всяка любов, ако е любов, е любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е. А и истината на живота без любовта би си останала непостигната.

Любовта е сила на живота, първичен порив за живот, тя, може да се каже, е космическа симпатия, от която е пронизано всичко живо, пък и дори онова, което само ни изглежда мъртво: защото всичко е живот, всичко е пропито от живот и от жажда за живот. Ако е така, то тук възниква и проклетият въпрос “А що е животът?”, от който за нас, смъртните, избавление няма: ако истината на живота е в любовта, то значи самият живот не може да бъде разбран без разбиране на любовта; както и любовта не може да бъде разбрана без разбиране на живота. Живот и любов са неразделни – нима това все пак не ни казва нещо най-съществено и значимо?!

120

Навярно да, казва ни, но и това не значи почти нищо; казах, смисълът тук е да се търси не знание, а да се живее във вярност както спрямо любовта, така и спрямо самия живот. Да живееш влюбено, да не понасяш живота без любов – ето я истината, която така силно гори в сърцата особено на младите, че съвсем не се нуждае от никакво “доказване” или пък от “обосноваване”. Животът не е живот без любов – на мен ми се струва, че това ни стига като разбиране както за любовта, така и за живота, така и за самия човек. Защото какво пък е човекът – “живеещото”! – без самия живот и без любовта като сърцевина на самия живот?!

Но къде, впрочем, е доказано, че истинската любов не е многолика?!

121

Философия на любовта: въведение

Ангел Грънчаров

Теми за размисъл, за писане и за обсъждане като любовта, свободата, животът, човекът и т.н. са безкрайно коварни: привидно всеки уж превъзходно “знае” какво е любов, свобода, живот, човек и т.н., ала когато го попиташ да изрази разбирането си, тогава в замяна получаваш единствено изтъркани баналности, “общи приказки” и нелепости; много рядко някой човек ще съумее да каже нещо смислено, дълбоко и вълнуващо по такива теми. Затова именно такива теми са най-отбягвани от хората – заради тяхната “хлъзгавост”, заради подвеждащата им “пре-делна яснота” и “безпроблемност”. За философията, за философите пък точно таки-ва теми са най-благодатни: да проблематизира “от себе си разбиращото се”, “безп-роблемното”, “очевидно ясното”, “саморазбиращото” се и прочее, да поставя под въпрос изтърканите и “общозадоволителни” баналности е същинската мисия на философа, на философията.

Точно тези теми са най-централните в моите философски търсения и инте-реси; за човека, свободата, живота съм писал най-много, всичките ми книги са все подстъпи към тия така велики и толкова интригуващи ме, а също и така силно и така цялостно вдъхновяващи ме в моя път на изследовател теми. И темата за истината много ме е привличала, много съм работил и в тази област. Заедно с теми като духът, душата, добротата, достойнството. Цели книги, изследвания, дори дисер-тации съм писал все по тия теми. За да завърша – или поне за да “закръгля”, щото “завършването” е трудна работа! – своето философско дело ми се ще да пиша по-вече по още няколко теми: красотата, любовта, вярата. Или, другояче казано, ще ми се да пиша в области като естетика (философия на красотата и изкуството), философия на религията и за одухотворяващото начало на живота, именно за лю-бовта, която може и трябва да бъде ядро на една цялостна, пълноценна философия на живота. Не че не съм писал по тия теми, но ми се ще да систематизирам идеите си в тази посока, да ги изложа пределно ясно, кратко, разбираемо – с оглед да под-помогна разбирането и на други, предимно млади хора. Защото добре зная, че има периоди от живота на човека, в които въпросите, свързани с любовта, красотата,

122

вярата придобиват наистина съдбовен смисъл – независимо от това, че постоянно би следвало да вдъхновяват искащия да живее пълноценно човек.

Ето, тази неделна сутрин се захващам да изпълня обещанието си да почна да пиша своята философия на любовта. Няма накъде повече да се отпускам и да отлагам. Моментът да изпълня замисъла си дойде; явно вече трябва да “родя” ония така силно вълнували ме през целия ми живот идеи и истини за одухотворяващото начало на живота ни: любовта. Тази тема ще бъде поредно изпитание и проверка на духовните ми сили. Ще се постарая да дам от себе си най-доброто. Да, добре знам с колко трудна работа се захващам. Истински важното обаче е тъкмо трудното, не лесното. Не бива обаче да си позволяваме лукса да подценяваме не нещо друго, а тъкмо съдбовно важното. Любовта безусловно принадлежи към разреда тъкмо на тези наистина безпределно важни за искащия да живее пълноценно човек.

Разбира се, за да работя истински и задълбочено по толкова велика тема като темата за любовта се иска и време, и спокойствие, и подобаваща, благоприят-на за това нагласа. Нагласата я имам, аз продължавам да съм, а винаги съм бил един силно влюбен човек; животът ми – имам тази щастлива участ – беше пропит от любов. Да, оня, който не е преживявал непосредствено любовта, едва ли може да каже нещо кой знае какво за нея; само влюбен човек може да пише смислени, дъл-боки думи за любовта. Благодаря на Бога, че живота ми винаги е бил оплоден от много любов, от любов към какво ли не: и към не една жена (към жената на живота ми добавям с чиста съвест и моята майка, която ще обичам винаги!), и към безкрай-но близки ми хора, приятели, “родствени души”, и към моя син, и към ценности, от които никога няма да се откажа, защото ги обичам от все сърце: истината, свобода-та, животът, достойнството. Да, любовта към живота, изглежда, е водещото, е “аре-ната”, на която се вихри толкова великият трепет, така вдъхновяващия порив на любовта. Толкова е прекрасно да живее човекът в любов – няма по-прекрасно нещо на този свят! Това го знаят превъзходно всички, чиито сърца са под властта на тоя така велик жизнен порив и трепет. Затова е вярно и това, че да се живее без любов не е живот, не заслужава да бъде смятано за живот. Боже, каква ли ужасна трагедия е животът на ония хора, които не познават любовта, чиито сърца са смразени от ненавистта, от злобата, от празнотата на тоталното екзистенциално безсмислие?!

Да, зная, вярно е и това, че безкрайно благият Бог, нашият Родител, е уст-роил човешкото сърце така, че няма сърце, което да не копнее най-дълбоко по лю-бовта, но, предполагам, има хора, които не са отговорили подобаващо на тоя пър-вичен импулс на живота, поради което в крайна сметка са се самолишили от разга-рянето на оня стоплящ всичко огън, какъвто е автентичната, пълноценната, оплодя-ващата всичко в живота ни любов. Любовта именно е топлината, която сгрява и придава жизненост на всичко; онова, което не е сгрявано от любов, навярно е вкоче-нено от студ, е подобно на труп, а не на живо, на преизпълнено, на трептящо от живот тяло. Любовта обаче е душевна сила и стихия, на която е подвластно всичко, която владее всичко и у човека, пък и около него. Тъй че двете “половинки” на чове-ка, душата и тялото, намират своята превъзходна хармония едва благодарение на любовта, духовната сила, която именно ги едини, правейки живия човек едно цяло, нещо цялостно. Тъй че кошмарът на отказалите се от любовта се дължи на пропаст-та, която някои хора неразумно са изкопали между тия свои две “половинки”, душата и тялото. Когато тялото някак си заживее свой отделен живот, извън толкова благот-ворния властващ контрол на Божията искра у човека, именно нашата душа, ето на тази почва се стига до преизпълненото с трагедия “разполовяване” на човека на двете му съставни “половинки”, душата и тялото, между които зейва пропаст. Сиреч,

123

за да разберем най-дълбокия смисъл на любовта за живота на човека, сме длъжни да изходим от едно наистина дълбоко разбиране за начина, по който душата и тяло-то заживяват в единен благодатен ритъм. Нашето тяло е “животното” у човека, то е “звяр”, който трябва да бъде опитомен и дори “очовечен”, ето, тази е исполинската мисия, за която трябва неуморно да работи всяка душа – от раждането ни, та до самата смърт. Как именно става това ще се постарая да очертая със своята книга. От само себе си се разбира, че за да изпълни човек една такава свръхзадача, тряб-ва много да е мислил, дотам, че да е прозрял същината и на душата, и на тялото на човека – а и на всичко онова, от което те зависят, на което те са форма или проек-ция. Е, това досега правих в живота си, в своето философско дело, всички мои досе-гашни проучвания, излиза, са само подготовка за това, с което се нагърбвам сега.

Когато преди много години, когато бях значително по-млад – аз и сега се чувствам млад де, затова пиша така, та нали духът изобщо не старее, душата, вдъхновявана от живия дух, просто няма как да остарее, за нея тия неща, за духа и душата, стареенето, “състаряването”, “узряването” и пр. съвсем не важат! – започ-нах да пиша първата си книга и, овладян от необичайно вдъхновение, изминах, избродих за кратко време целия си път (аз тогава пишех своята психология, но не просто психология, а философска психология, става дума за книгата ми със загла-вие Животът на душата), накрая, както и може да се очаква, неизбежно стигнах до темата за любовта. Спомням си ясно, че тогава изпитах огромно раздвоение: иска-ше ми се да довърша в нейната цялост книгата си, ала в същото време съзнавах, че тя ще стане прекалено “дебела”, а пък аз я пишех с първоначалната цел да направя разбираемо, ясно, човечно, просто (което означава: “ненаучно”!) изложение на теми-те на психологията с оглед предимно младите хора да я използват за целите на своето философско образование, в училището, в гимназиите и в университета. Та, пишейки заключителните части на книгата си, се захванах мъжки още тогава с тема-та за любовта. Разбира се, наложи се да тръгна от това, което великите философи са ни завещали.

Воден от стремежа да предам най-напред богатството, достигнато по тая тема от великите философи, аз неизбежно стигнах до Сократ и Платон. И Сократ, и Платон, прочее, са ни дали всичко, от което се нуждаем, едва ли нещо повече може да бъде постигнато по тия теми – аз също споделям тезата, че цялата последваща философия не е нищо друго освен “коментари под линия” към Сократ и към Платон, какво друго да е тази философия – стига да е истинска де, щото има и философии, които, така да се каже, дезертират от същинската мисия на автентичния философ. Както и да е, задълбах в невероятното богатство, което се крие в “Диалозите” на Платон по отношение на темата за любовта, опитах се да изпълня една невъзможна за изпълнение задача (да сведа цялото това богатство на платоновата мисъл до пределно кратко, синтезирано изложение, т.е. в няколко странички да изложа всичко онова, за което на самия Платон са били необходими значително повече страници!), в един момент се сблъсках с пълната невъзможност идеите на Платон за любовта да бъдат изложени в пълнотата им, без “научно” схематизиране-абстрахиране, по този начин, именно дискурсивно (щото платоновите мисли бликат от толкова много поезия!), тогава, като невидял, се нахвърлих да се ровя и да търся най-великите места от сократовите (платоновите) мисли за любовта, искаше ми се да направя нещо като тяхно “резюме”, привеждах големи цитати, ала, за жалост, се оказа, че съкращенията са абсолютно невъзможни, без да се разбие органиката на гениална-та платонова мисъл, и така се помятах, като риба на сух пясък, доста време, в един момент… грохнах и почти без сили оставих книгата си съвсем недовършена!

124

Да, моята книга Животът на душата – който притежава екземпляри от първите й две издания, излезли в 1997 и 1999-та година, издателството тогава беше ЛИК, превъзходно знае това – завършва с две глави за любовта, абсолютно недо-вършени, аз в последните редове на книгата си признавам, че темата е толкова велика, че съвсем не е по силите ми! Разбира се, понеже съм инат, когато се под-готвяше първото издание и редакторът, с оглед целите на самата книга, предложи всичко написано за любовта да отпадне, тогава аз не позволих да бъде съсечено така немилостиво отрочето ми, и то току-що родено: преработих написаното за любовта, от Платон оставих малко, но най-важно-то, добавих нещичко и от себе си, а като капак на всичко написах цял един “практикум по психология”, който нарекох “практическа психология на пола, секса и любовта”, който прибавих като приложение към самото помагало, към самия учебник по психология – в какъвто, в един момент, се превърна книгата ми (порядъчно съкратена, разбира се). За историята ще кажа, че тази моя първа книга все още не е отпечатана във вида, в който е написана, тя търпеливо очаква часа, в който ще види бял свят в целия си обем. Но ето, сега почвам нова книга, тоя път изцяло за любовта, тъй че нищо чудно и тя да излезе преди пълното издание на моята първа книга, на която в един момент мислех да дам името Екзистенциална психология, а пък един мой най-близък приятел, фило-соф и психолог по образование, фен на моята първа книга, отдавна настоява да я издам под заглавието Философска психология, защото тя наистина е такава, единствена по рода си у нас, пък и не само у нас. Както и да е, тази историческа справка я направих само един вид за… историята, стига това да не звучи прекалено грандомански. Но пък нима не е съвсем естествено един философ, и то в предгово-ра на своята нова книга за любовта, да пише с любов за първата си рожба, за пър-вата си книга?! (Да поясня: синът ми го е родила моята жена, а пък аз, както и подо-бава за мъже, според великата Сократова и Платонова мисъл, си изпълнявам мъж-ката задача, като също… раждам, ала раждам… истини, мисли, идеи, книги! Имам вече доста деца, доста свидни рожби, нещо като цяла “детска градинка” все от мои деца, оказах се доста плодовит родител в това отношение, нещо като “многодетен мъж, автор и философ” съм, ако мога така да се изразя…)

Да, любовта е не просто духовна сила, тя е най-вече творческата сила на живота ни. Без любов и вдъхновеност няма и творчество, няма, другояче казано, раждане, защото, както и да го погледнем, нищо чудно Сократ и Платон да са съв-сем прави и в това отношение: идеи, мисли, истини, същински духовни неща, раждат само… мъжете, тяхно е това безсмъртно и чисто духовно поколение! Да ме прощава женската част на човечеството – знам, че в нашите модерни времена ще ме обвинят за тия думи в “сексизъм”, сиреч, в непростим грях, знам, че ще бъда обруган за тях порядъчно, но пък го правя, защото добре знам, че истински мъдрите жени изобщо не се засягат от платоновите, от сократовите и от… моите приказки! – но съм длъ-жен, като покорен слуга на истината, какъвто трябва да е философът, да изтъкна: духовните неща са мъжка работа, а покрай тях и творчеството, изглежда, е мъжка орис и прокоба. Както мъжете не могат да раждат (имам предвид собствено деца, т.е. децата на жените), така и жени, разумно е да се предположи, не могат да вър-шат пълноценно истински мъжката работа, която е именно да раждат мисли, идеи, духовни неща, истини и пр., все от този чисто духовен род, неща. То и огромната част от мъжете не могат да вършат тази исконно мъжка работа, та какво остава за това жени да я вършат?! Прочее, стигнало се е дотам, че навярно някои жени се изявяват по-пълноценно на попрището на творчеството и на духа от много мъже, напъващи се безрезултатно да родят нещо истинско в тази сфера, тъй че, вярвам, с

125

тази забележка, ще заслужа милостта на така силно уязвената женска част на чове-чеството.

Аз май се отклоних, но пък отдавна съм разбрал, че човек не бива да пише книгите си по план, да избягва капризите на въображението, да бъде досаден сис-тематизатор, педант и т.н.; свободата, творческата свобода е непоклатимото усло-вие за благодатност и плодовитост в духовното поприще. Затова аз от свободата си няма да се откажа никога, особено пък в една своя книга за любовта, която, по всички правила на “занаята” и дори според повелята на “същината на самата рабо-та” трябва да увенчае, както и да го погледнем, моето философско, пък дори и – защо не?! – човешко дело. Но се радвам, че все пак тази сутрин направих първите стъпки към изпълнението на толкова съкровената си и така дълго отлагана задача: да напиша философска книга за любовта. Ето, направих първите си крачки към постигането на тази своя отколешна цел.

Уповавам се на милостивия Бог да ми даде сили да изпълня толкова само-надеяната си задача! Знам, че нищо истинско без Божията милост не може да бъде постигнато, затова пиша, накрая, и тия думи, с които завършвам тоя толкова спон-танно родил се “предговор” на бъдещата си книга. Или ще видим къде ще се окаже подходящото място в окончателната книга на този току-що написан текст. Това, дето се казва, са “бели кахъри”, а истински трудното тепърва предстои, то едва сега за-почва…

Блажени са искащите невъзможното! – нали така го е казал Великият Мъд-рец?! Е, отправих своето така дръзко предизвикателство, сега, оттук-нататък, яка да ми е душица – както казва мъдрият ни народ. А отсъденото ще се случи… – да добавя и тия думи от Панчатантра. С грандиозна, да, наистина с грандиозна тема се заех – но пък какво ми пречи да опитам? Тия, които искат, тям ще се и даде. Друго-то, което ме окуражава, е това, че добре знам: трябва много да се работи. В това, именно в работата, е истината. На любимата си работа човек с лекота може да отдаде всичко. Точно това най-много ме окуражава. Любовта цял живот беше мое най-първо занимание: та нали думата философия съдържа в себе си думата лю-бов!

Любовта придава смисъла на всичко, до което се докосваме. Истински жи-во – истинско и живо – е само онова, което е правено, е заченато с любов. Благос-ловена да е любовта! Спрямо нея трябва да подхождаме с подобаващо смирение. Тя всичко е способна да ни даде. Без нея нищо няма да имаме – и нищо няма да представляваме. Имаме ли я в сърцето си обаче – всичко имаме! Нашият всеблаг Бог неслучайно е Бог на любовта, е Любов! Е, затова философските търсения на истината на любовта се свеждат до това да се опитаме да разкрием съдържащото се в собственото ни сърце, дето крием искриците Божествено, отредено ни в нашата богоподобност. Да погледнем в сърцата си – там, където само Бог умее да гледа, и то директно, най-пряко! – ето това се иска, ето това ни предстои да сторим поне отчасти, според човешките си сили. Призовавам да опитаме да се вглеждаме по-внимателно и по-търпеливо в сърцата си: и нашата философия на любовта ще се роди. Да “разнищим” скритото в сърцата ни – там, само там ще намерим така дълбо-ко потребното ни! Не другаде, само там…

А как се прави всичко това: за него ще се опита да разкаже моята книга… следвайте ме. Няма да съжалявате!

126

ЧОВЕКЪТ И ВЯРАТА

Това не е евангелие

Димитър Пецов

В последните години, особено по време на религиозните празници, се пов-дигат въпроси относно едно явление, което традиционно и религиозни и нерелиги-озни хора са приели да наричат с името евангелие. Дискусията обаче не се води относно същността на явлението, понеже всички са приели за даденост, че знаят какво е то – то е писание – книга, която описва живота и делата на Христос от На-зарет – а относно това колко са писанията, кой е техния автор и дали има разлики в написаното. За тези, които вярват в авторитета на каноничния сборник от писания на Новия завет, евангелието съществува в четири писмени версии – на Матей, Марко, Лука и Йоан. Напоследък обаче гласовете на тези, които вярват, че може да съществуват и други евангелия, освен тези от сборника на Новия завет, става все по-силен. Те се позовават на по-стари и нови археологически открития, които свиде-телстват за съществуване и на други писания като евангелие на Тома, на Петър, на Юда и други. И тъй като всички вече знаят какво е евангелието и е останало само да се уточни бройката и автентичността на съдържанието му, нека да погледнем на явлението от друг ъгъл – да разберем какво то е, като опишем какво то не е.

Евангелието не е писание

Явлението и името на гръцката дума евангелие – блага вест или благо-вестие, която го описва, са възникнали много по-рано от появата на писанията, които днес четем и наричаме евангелия. В тесен смисъл понятието се е използвало от първите ученици на Христос, за да опише станало събитие – смъртта и възкресе-нието му за греховете на света – изкуплението. В широк смисъл обаче то се е из-ползвало от Христос преди това. Той говори за Божието царство, което се благовес-твува – проповядва се устно – Лука 8:1, а не се чете, подобно на писанията на зако-на и пророците, които са съществували дотогава. Нещо повече той изрично прекра-тява действието на закона на писанията и установява действието на закона на евангелието-бла-говестието, като заявява:

127

Законът и пророците бяха до Йоан (Кръстител), оттогава Божието царство се благовествува (евангелие), и всеки насила влиза в него. Лука 16:16

Ключовата разлика между действието на прочитането и спазването на пи-

сания закон до Христос и приемането на благовестието – евангелието, чрез слуша-не на проповед след него, има отношение към изкуплението:

Евангелието съществува и действа независимо от писанията

Христос го е проповядвал и наричал също и с термина Учение или Моето учение. За разкриването на това учение обаче вече не е необходимо да съществува писание, а то се разкрива от Божия дух в умовете и сърцата на тези, които са го приели – които са кръстени.

Евангелието не е писан закон

Установявайки неписания закон на евангелието, Христос утвърждава Но-вия завет като нематериално явление – като жив закон от небето, даден от Бог, който е написан не върху книга, а върху умовете и сърцата на хората. Така той изпълнява пророчество дадено от Бог и записано в книгата на пророк Еремия:

Но ето заветът, който ще направя с израилевия дом, след ония дни, каз-

ва Господ: Ще положа закона си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата

им. Еремия 31:33 Написаното свидетелства, че вече не е необходимо да съществува сборник

от писани заповеди или книга на закона, които човек да чете и изпълнява, за да се освещава, а има нещо с незабавно действие, което преобразява човека отвътре. Това е Учението, което се проповядва-благовествува и с което се живее. За това свидетелства и Христос като казва:

Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих. Йоан15:3 Виждаме, че в основата на освещението чрез благовестието – евангелие-

то, е говоренето – проповядването и слушането на учението, а не четенето и изпъл-няването на заповеди от писан закон. С други думи механизмът на освещение чрез благовестието не е чрез четенето на текстовете на евангелията и полагане на уси-лия да живееш чрез тях, а чрез приемане на учението – кръщението и впоследствие живеене чрез учението, което живее в тебе след кръщението. Или както казва още Христос пребъдване в него.

Ако пребъдвате в моето учение, наистина сте мои ученици. Йоан 8:31

Евангелието не е сборник от писания

Общоприето понятието Евангелие днес също се дефинира и като сборник

от писания – четирите евангелия. Това са така наречените канонични евангелия, признати от ортодоксалното течение на християнството и възприети от почти всички останали. На тази основа възникват и голяма част от споровете днес. Кой е решил да бъдат само тези и на какво основание ? Защо да няма и други?

Всъщност е имало. И именно заради това в едно от тези четири писания,

128

авторът – предполага се Лука, прави коментар като казва във въведението: Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърде-

ните между нас събития Лука 1:1 Можем да бъдем сигурни, че мнозина означава много повече от останалите

трима. И тези всички писания са съществували като самостоятелни, а не като сбор-ник от писания дълго време преди някои от тях да бъдат събрани. Те също не са се наричали и евангелия. Лука нарича своето писание повест. И целта на тази повест, както виждаме от написаното, е да свидетелства за станалите събития – за смъртта и възкресението на Христос и за учението му – евангелието, а не че тя самата е евангелието. От тази гледна точка можем да кажем, че спорът за въпроса дали съществуват и други евангелия освен каноничните четири, е безсмислен. И двете групи – и защитниците и противниците на общоприетите четири, се опитват да дока-жат нещо несъществуващо – писано евангелие. В този смисъл няма евангелие нито на Тома, нито на Петър, нито на Юда, по същия начин както няма евангелие на Матей, на Марко, на Лука и Йоан. Има само едно и то е на Исус Христос, но не е писмен текст, а живо учение за ума и сърцето на тези, които са го приели.

Евангелието не е затворен сборник от писания

Още един утвърден през времето неправилен възглед за евангелието е, че то освен че е писание, така също е и затворен сборник от писания т.н. затворен канон. Според теорията за затворения канон върху Божието слово – писанията, така както са установени от църковните авторитети през средновековието, повече не може нито да се добавя, нито да се отнема, че съществуват четири евангелия – и нито по-малко, нито повече. Това обаче влиза в противоречие с благовестието на Христос и апостолите, които винаги са проповядвали само едно евангелие, а не четири и навсякъде във всичките писания говорят за едно учение, едно благовестие. Както се вижда хората, които са затворили канона на признатите четири евангелия, са имали добри намерения да не допуснат влиянието на други фалшиви свидетелс-тва за събитията, но заедно с плевелите унищожават и житото на Божието слово – Учението, което се проповядва устно и се възприема от ума и сърцето чрез слуша-не.

Така днес имаме една изкривена версия на това какво явление е евангели-ето. Божието слово се приема като написана книга, като затворен канон, върху който не може да се добавя нищо повече. На другия полюс обаче стои разбирането на Христос и учениците му. Христос представя Божието слово единствено като учение, без добавка на писания. За начина, по-който се разкрива това учение – чрез говоре-не и слушане, той свидетелства следното:

А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина,

защото няма да говори от себе си, но каквото чуе това ще говори, и ще ви из-вестява за идните неща. Йоан 16:3

Евангелието не е Боговдъхновено слово Доктрината, която представя евангелието като писание, добавя също и

разбирането, че това писание е Боговдъхновено. Съществуват различни теории относно Боговдъхновеността и самата множественост на тези теории доказва про-тиворечието и несъстоятелността и, но основната идея е, че Бог не е директен автор на словото. За нас обаче е важно да знаем как Христос описва Божието слово –

129

Учението, а той, както се вижда, следвайки принципа на благовестието – говорене и слушане, го представя безспорно и единствено като Богооткровено:

защото няма да говори от себе си, но каквото чуе това ще говори, и ще

ви известява за идните неща. Йоан 16:3. Виждаме, че дори Духът на истината – Светият дух, не разчита на вдъхно-

вението, за да разкрива евангелието, но каквото чуе, това ще говори. И това е същността на благовестието – евангелието – да говориш това, което си възприел чрез слушане от Божия дух, понеже законът на Новия завет е Небесно учение, което се разкрива чрез откровение от Духа, а не чрез прочитане и изпълнение на писани заповеди, така както е било при стария завет на Мойсей. Новият завет не е Книгата на закона, която трябва да се чете, а слово от небето, което трябва да живее – да пребъдва в ума и сърцето. Не е сборник от свети писания, а Учение, което освеща-ва. Не е затворен канон от писания, а разкриващо се знание, към което непрестанно трябва да се прибавя чрез слушане на Божия дух до достигане на съвършенство, на пълнота в познаването на Бога.

130

Мъдростта на един тибетски монах

1. Харесва ти – кажи. 2. Не ти харесва – кажи. 3. Някой ти липсва – обади му се. 4. Не разбираш – попитай. 5. Искаш да срещнеш някого – обади му се. 6. Искаш нещо – помоли. 7. Никога не спори. 8. Искаш да бъдеш разбран – обясни. 9. Ако си виновен, признай си и не търси оправдание. 10. Помни, че всеки има своята истина и тя често няма да съвпада с твоя-

та. 11. Не общувай с хора, с които не се чувстваш добре. 12. Най-важното в живота е любовта, всичко останало е суета. 13. Проблемите на хората се намират само в техните глави. 14. Обкръжаващият тe свят не е нито добър, нито лош – той е такъв, какъв-

то е. 15. Опитай се да получиш удоволствие от всеки миг. 16. Помни, че животът се живее тук и сега. 17. Помни, че не си длъжен на никого. 18. Помни, че никой не ти е длъжен. 19. Не пести време и пари за удоволствието да опознаваш света. 20. Вярвай в себе си. 21. Вярвай на своите усещания. 22. Ако си в лошо настроение, помисли, че и това ще мине. 23. Живей днес, защото вчера вече го няма, а утре може да не настъпи. 24. Днешният ден е най-добрият.

131

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ

Дали са подходящи съветите на Дейл Карнеги за болни общества като нашето?

10 незабравими съвета от психолога Дейл Карнеги

1. Ако искате да намерите щастието, престанете да мислите за благодар-ността и неблагодарността, и се предайте на вътрешната радост, която ни носи самото отдаване.

2. Никога не се опитвайте да си разчиствате сметките с враговете, защото по този начин ще нанесете на себе си много повече щети, отколкото на тях.

3. Постъпвайте като генерал Айзенхауер: никога не отделяйте и минута в мислите си за хора, които са ви неприятни.

4. Не критикувайте, не осъждайте, не се оплаквайте. 5. Помнете, че събеседникът ви може изобщо да не е прав. Но той не мис-

ли така. Не го съдете. 6. Учете се да се поставяте на мястото на човека срещу вас и да разбирате

от какво точно се нуждае той, а не вие. Светът е зад този, който успее да го направи. 7. Ако някой се опитва да те употреби за своите цели, зачеркни го от списъ-

ка с познатите си. 8. Ако съдбата ти поднесе лимон, направи си от него лимонада. 9. Бъдете заети. Това е най-евтиното лекарство на земята – и едно от най-

ефективните. 10. Дръж се като че ли наистина си щастлив и наистина ще намериш щас-

тието.

132

НОВИ КНИГИ

Съвсем скоро очаквайте излизането на една необходима книга

Цел на изданието

Целта на настоящия речник е опит да се създаде един нов мисловен ра-курс към будистката система. Като цяло всяка мисловна система се подчинява на вътрешните си специфични мисловно – пространствени решения. Вътрешното поз-навателно пространство на системата създава общата представа за нея, както и обратното общата представа за една мисловна система създава представа за поз-навателното пространство на системата.

Именно от позиция на вътрешното познавателно пространство на система-та е и опита за запознаване на българския читател с някои от основните понятия на будистката философия и психология, (най-вече будистката абхидхармистка тради-ция). Някои от понятията са представени в паралел с интерпретацията им при други школи и системи в лоното на самия будизъм, както и с небудистките индийски сис-теми. Опитвам се също така да въведа и европейски паралели при някои от тях.

Що касае чисто философските понятия, независимо че съм се старал кол-кото е възможно повече да се доближа до едно съдържание, отговарящо на източ-ната философска чувствителност, винаги съм осъзнавал трудността и дори невъз-можността за това. Много от философските термини и понятия в този речник нямат “източната дълбочина” на философското усещане. Това според мен не е по причина на неточности в превода, а по-скоро на невъзможност да бъде усетено същностното съдържание на понятието. Будистките понятия са особена смес между чисто фило-

133

софско и психологическо съдържание. За да се достигне до чистото философско значение трябва да се върви по пътя на една специфична философска и психологи-ческа чувствителност. За западното философско мислене тази преплетеност е по-скоро нещо объркващо и неясно. Тя сякаш не пропуска логическия лъч, сякаш го задържа. А там където логическият лъч е задържан, мисловният обект е неясен, фрагментарен, може би мистичен и някак различен в общия смисъл. Той би могъл да бъде почувстван или своеобразно усетен, но именно това дразни западното философско мислене.

Казват, че за да разбереш индийската философия трябва да си се родил индиец. Явно трябва да притежаваш нещо много по-дълбоко от познаването на езика, културата, философията. Винаги съм смятал, че философското мислене се различава в себе си не само като енергия и дълбочина, но и като особено вътрешно мисловно пространство, като възможност за уникални изкривявания в това прост-ранство и на това пространство. А тези уникални изкривявания създават друг вид пространство, което от своя страна оформя познавателното пространство и общия мисловен път. Мисля също, че това с особена сила се отнася до будистката фило-софия.

Изданието се адресира до три основни категории читатели: Философи, психолози, студенти изучаващи и интересуващи се от източна

философия и най-вече от будистка философия. Религиоведи, изучаващи и работе-щи в сферата на философията на религията и религиозната философия. Широк кръг от читатели, интересуващи се от будистка философия.

Авторът

134

Познай самия себе си!

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един вели-чествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.

От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се пре-върне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодонос-ността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност.

Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух.

135

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който

не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промя-на, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg

136

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg